------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Защо? Нима ще оставим момичето в къщи, в тази задуха? Нима не <b>виждаш</b> напоследък колко е изтъняло и пребледняло, сякаш троха не слага в устата си... — И тя заповяда на стратор Тодор, който седеше до кочияша: — Повикай веднага царкинята...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Вярно е, Пиер. Знам добре, че се изложих много непредпазливо; затова ви моля да ми простите тази дързост, като обещавам, че други път ще се пазя да не я повторя. Но причината, за да я сторя, бе Лиенард. Защото, ако той бе убит или ранен, това щеше да бъде голям срам за нас — и като се обърна към ранения, комуто набързо превързаха раните, добави: — Нека ме прости господ, Лиенард, ала ако има един човек на света, който да ви смята за разумен, бъдете уверен, че поне аз ви смятам за напълно побъркан. Виждате ли как аз самият щях да се посрамя заради вас? ...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>боевите. След няколко мига двете войски настъпиха съвсем близо, една срещу друга и спряха. Латини и българи се <b>виждаха</b> ясно едни други. Българите засвириха тревожно с бойни тръби. Вдигна се буря от барабанен ек.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Не е нищо. Виждам те. Не те лови сън. Работа не можеш да захванеш и да довършиш... Станал си кисел като ягорида. Никъде не ходиш. Все стоиш в къщи и чакаш нещо. Откъде ти трябват вести? От Стрез ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Оттук не го знам. Трябва да минем край нашата млина, за да ти покажа друма. Мене ме е страх да ходя много нататък — тя посочи мястото, откъдето бе дошла Мария, — казваха, че вчера някой <b>виждал</b> тъдява люде от четата на разбойника Темелко.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Мамо, болярката бе загубила дирите си, отделила се от царската ловджийска глота. Трябва да я заведем до Търнов... Тя обеща да не ни обажда — каза весело момичето. След това се обърна към Ма-рия. — Ето <b>виждаш</b> ли где се белее оня друм там? Той води за престолнината. Все по него, ще те изведе чак до градските порти...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Ти познаваш ли лично цар Иваница? — попита Мария и отново седна на столчето. — Виждал ли си го в лицето? Помниш ли го? — заразпитва жадно тя. — Как изглеждаше на бран? Умееше ли ловко да върти копие? Нали беше много добър? Викаха му Калоян... Ти беше ли при Солун, когато го убиха латините? Или ромеец беше? Аз не вярвам, че свети Димитър го пробол с копието си! Свети Димитър ни закриляше. Цар Иваница имаше вяра само в него!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Възторгът на рицарите и дамите нямаше край. Никога дотогава не бяха <b>виждали</b> такава буйна и пъргава игра. И танците на българите</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Колкото си го <b>виждала</b> ти, толкова и аз — пошепна глухо Белослава. — Не знам какво става с него... Не мога да разбера...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Е? И после? — пресече неловката тишина Мария. — Виждам, че си доста осведомен относно носиите на дамите. . Но какво стана с кралската сватба?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Никога не съм <b>виждал</b> по-бляскаво тържество. Толкова епископи, толкова благородни люде на едно място едва ли някога са се събирали. Дори и на сватбата на императора с Агнес ди Монферато.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Император Анри е най-хубавият момък, който съм срещал някога... — каза той и въздъхна. — Вече колко години станаха, откак не съм го <b>виждал</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>ме обичаш! Да, те са ти по-драги. Аз <b>виждам</b>, че на края ще те отделят от мене съвсем. Мразя ги! Ненавиждам ги! Ала няма да оставя да те отнемат! Няма!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Ах, колко е хубава. Не съм <b>виждала</b> подобен цвят... Хубава стока имаш, старче. . Друго какво носиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>— И аз още не съм го <b>виждал</b>. И едва ли някога ще го <b>видя</b>. Никой не го знае кой е той и къде се намира, освен дванадесетте дедци главатари... А едва ли някой може да си представи колко изпитания са нужни, дорде някой верующ стане съвършен християнин. Дедците се избират само между съвършените. А дванадесетте приближени на главния се избират измежду дедците. Ех, аз съм вече от години богомил, още по времето, когато цар Иваница изгори Филиповград, а досега съм <b>виждал</b> едва десетина пъти нашия ловешки гост и два-три пъти дедеца на областта. Тази вечер богослужението ще се води от старец Мануил...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Не беше Инокентий III човекът, който да не забележи разложението и упадъка сред своя клир, измамното благочестие на висшите си духовници, невежеството и алчността на низшите. Той най-добре от всички <b>виждаше</b>, че повече жаждата за власт и богатство привличаше людете към свещеническия сан и монашеския живот, отколкото чистото християнско усърдие или желание за служба на бога и людете.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Искам да изпратя подарък на патриарха на Антиохия заедно с няколко реда за подкрепа в тежките и непосилни борби, които той трябва да води с ония безумни и необуздани съперници: краля на Армения, граф ди Триполи и великия майстор на тамплиерите, които не <b>виждат</b> надвисналата над главите им опасност от сарацините, а продължават да се обезсилват взаимно в безполезни разпри...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>В това време долу, в работната си Борил седи неподвижно в дъбовия стол на Калояна. В ръцете си държи жълт лист, изпъстрен със ситни черни редове. Предателска ръка е написала имената на всички най-видни съзаклятници на листа. И над всяко име острите сини очи на цар Асен-Борил <b>виждат</b> секира, клада или бесило. Тънките му устни се изопват в отровна усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Да не съм жив втори път да видя подобно нещо... Останаха само главата и трупът на нещастника. И той още <b>виждаше</b> и говореше...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— В първото си послание Йоан Богослов е казал: „Ако някой обича света, той не милее за отца. Защото всичко, що е на света — възжделението на плътта, пожеланието на очите, тщеславието на живота, — не е от отца, а от света... И светът ще премине, както и неговото въжделение, само който върши божията воля, той ще пребъде във веки... " Аз <b>виждам</b> ясно, Добромире, че ти ненавиждаш тоя свят и спазваш божиите заповеди. Ти можеш вече да станеш съвършен християнин. А по-нататък, аз съм вече стар, дните ми може би са преброени, можеш и да ме заместиш...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Виждам, че ти си тръгнал по пътя на спасението... Сатанаил няма вече власт над тебе. Защото господ даде власт на дявола над тези, които вършат волята му...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Не искам да скривам ничии недостатъци, ала не мога да търпя, когато <b>виждам</b> как се руши мощта на църквата и вярата! Добри или лоши, те единствени крепят слабия човек в борбата му с греха, с падението, с изкушението... Църквата може да има тъмни места. Те ще се изрежат из корен. Ала почитта към църквата не бива да се осквернява! Разбирам, че Валтер фон дер Фогелвайде може да пише такива отровни песни против папата, ала той работи в защита на своя господар, алеманския император, най-големият враг на Рим. А ние?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Какви хубави ушнички има царицата — възкликна деспина Росана, за да прекъсне неприятното мълчание, което внезапно бе притиснало сърцата на жените. — От Солунския панаир ли са донесени? Не съм ги <b>виждала</b> досега...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Какви хубави ушнички има царицата — възкликна деспина Росана, за да прекъсне неприятното мълчание, което внезапно бе притиснало сърцата на жените. — От Солунския панаир ли са донесени? Не съм ги <b>виждала</b> досега...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Сета изтръпна. Погледна царицата с широко отворени очи. Сякаш за първи път я <b>виждаше</b>. Острият й студен глас пронизваше като резлив меч.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— А ти? Ти какво правиш?.  Не мога да заспя. В прозорците ми блести огънят на кладите. Долу, откъм подземията, се носят писъци и стонове. Как ще мога да заспя? И нощем ли? Не ти ли омръзна да погубваш людете? Стига толкова! Душата ми се отвърна от толкоз кръв! Не <b>виждаш</b> ли, че колкото повече ги гониш, толкова повече те се умножават. Нима искаш да изтребиш цялото си племе? Дай им, каквото искат!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Лицето му стана сиво, кораво като камък. Той не можеше да отдели очи от ниската каменна ограда, зад която се <b>виждаше</b> виещият се и чезнещ в далечината друм.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Вие живеете в палата? — попита любопитно момъкът. — Вероятно <b>виждате</b> често малката царкиня. Много бих желал да зная как изглежда детето на Калояна. Израсна ли вече? Здраво ли е? С какво се занимава, добре ли се отнасят към него?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Госпожа Теодора вдигна глава. Изгледа момичето. И дълго не можа да продума от удивление. Сякаш за първи път го <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Тя погледна наивно в очите на момъка. Ала като забеляза, че той извива смутено лице настрани, обзет от чудно вълнение, тя се сепна, замисли се над думите си, пламна. Дали той не бе разбрал криво словата й? И ядосана, че се е изчервила, тя поруменя още по-силно, като зряла череша, след това скочи, погледна нагоре към късчето небе, което се <b>виждаше</b> през високите раззеленили се клони на дъбовите дървета.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Вижте! — извика протостраторът. — Нима това е рана от проказа? Ето, аз напипвам под подутото място забитото острие на копието. След няколко дни счупеното желязо ще пробие и ще излезе навън. Като че ли не сте <b>виждали</b> рана от бран.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>кардинал през Търнов с внезапната промяна на Борила? Явно бе, че той подобрява отношенията си с папата — това бе последният ми коз, последната му опора. И понеже бащата на — Мария бе сключил унията с папата, царят не искаше тя да бъде зле настроена към него. Но какво можеше да му помогне Инокентий против народния бунт? Войски не можеше да му изпрати. Тогава? А вече пет дни как тя не бе <b>виждала</b> Радула.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Искам да бъда откровен — каза той. — Тук чуждо ухо няма. Е добре. До мене стигна някаква мълва. Царкинята била обещана преди това другиму за невеста. Аз не <b>виждам</b> между нас великия боляр, който и бил определен. Не знам къде е. Но разбирам какво става. Искам да кажа едно: нека в този велик час царкиня Мария направи жертва за родината си. България е на косъм пред пропастта. За да се усмирят недоволствата, за да се заплашат враговете, които отвсякъде ни дебнат, нам е нужен силен приятел и съюзник. Венгрия. Сърбия, Епир, Солунското кралство — всички искат да се уголемят за наша сметка...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Дълбоко ликуване развълнува сърцата им. Не. Никъде досега те не бяха <b>виждали</b> такава горда хубавица. Ни в кастелите на родна Фландрия, ни в патрицианските палата на Константинопол. О, ако Анри би могъл в този миг да я зърне, тревогите му биха се веднага успокоили. Това не бе простата груба варварска княгиня, към която той изпитваше такова отвращение. Ненапразно папският легат го бе увещавал тъй дълго, че българската царкиня може достойно да заеме място до него на императорския престол. Наистина, окото на кардинала не се бе измамило.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Щракнаха едри ключове, заскърцаха обковани в желязо порти, те слязоха няколко стъпала надолу, отново отключиха тежки врати, вдигнаха лостовете, пак слязоха няколко стъпала. Лъхна ги мирис на мухъл и влага. Най-сетне пред тях се изпречи яка врата, в средата на която имаше малко прозорче, преградено с дебели железни пръчки През него се <b>виждаше</b>, седнал върху купчина слама, човек Като че дрънченето на веригите и зърна светлината на борините, той скочи, залепи лице към решетката. Глух вик се изтръгна от гърдите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Стражи се спуснаха да направят път, кочията тръгна по-бързо. Мария се огледа още веднъж наоколо: родните хълмове, Царевец, Трапезица, изтънелите синьо-зелени води на Етъра... Може би ги <b>виждаше</b> за последен път. Тя протегна и двете си ръце, размаха ги за поздрав и раздяла.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Madame, belle soeur — отвръща Йосташ, като вдига за пръв път очи към нея, — едва ли в този миг съществува на света по-честит човек от вашия покорен слуга, който не може да се похвали, че е <b>виждал</b> много благородни дами, тъй очарователни като високата невеста на своя брат.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Преминаха моста над река Регина. От укрепленията на Цурул, кацнал върху висок рид, се <b>виждаха</b> само куп развалини. Оставаше вече само един ден до бляскавия някога и богат град Силиври, а два — до Константинопол. Чувствуваше се вече соленият лъх на морето. Великолепни летни дворци сред</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>все й се струваше, че някога вече е <b>виждала</b> това лице. И тя му каза съмнението си. Той весело се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ала всичко това не бе от някакво особено значение за съществуването и закрепването на империята. Много често вътрешните ежби между клира и разнородните управители му причиняваха повече безпокойства и досада. Походът против Сърбия бе повече важен за Борила, който <b>виждаше</b> в него начин да отвлече вниманието на своите вътрешни врагове и да се закрепи на престола. Една победа, връщането на заграбените от сърбите български земи само можеше още да смекчи ропота и ненавистта, която народ и властели хранеха към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Препълненият със задължения ден завърши с доклада на протоспатария Ставракий. Зелените очи на ромееца, почти закрити от правите дебели вежди, виждаха всичко, знаеха всичко. Той носеше най-точните сведения за нуждите и желанията на народа, защото ги <b>виждаше</b> със собствените си очи и чуваше със собствените си уши.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Препълненият със задължения ден завърши с доклада на протоспатария Ставракий. Зелените очи на ромееца, почти закрити от правите дебели вежди, <b>виждаха</b> всичко, знаеха всичко. Той носеше най-точните сведения за нуждите и желанията на народа, защото ги <b>виждаше</b> със собствените си очи и чуваше със собствените си уши.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Лесно ти е на тебе, кир Григорий — удари юмрук по масата един фламандски сержант с дълга посивяла коса и мършаво лице, насечено от много белези. — Живееш си тука в родния дом, имаш си жена и деца, ядеш печено месо и пиеш кипърско вино. А аз от десет години не съм <b>виждал</b> родината си, семейството си... С тоя сакат крак вече никъде не ме щат. Ще трябва да отида да работя земите на някой барон, удостоен с богат феод или да мета складовете на някой генуезки търговец. Не мога да събера пари за път до Брабант.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Всички се обърнаха към новодошлия, който едва седнал и поръчал виното си, се бе намесил в разговора. Никой дотогава не бе го <b>виждал</b> в таз кръчма. Наречието му беше чисто гръцко, но изговорът по-особен.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Щом такива изящни демоазели ви изтриват гърба и ви подават чаша с хиоско вино — се изсмя гръмко един венециански морски офицер с черна превръзка на дясното око. — Не ми се заканвайте, макар че сарацините ми взеха гледеца в боя при Акра, мисля, че все още добре <b>виждам</b>. Но не смятате ли, драги приятели, че в далечната родина вашите благородни дами ви отвръщат по същия начин? Колко години вече не сте се завръщали у дома си?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Много сте хубава тази вечер, Мария. Никога не съм ви <b>виждал</b> така. Откъде е този аксамит, тъй румен като устните ви?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Мария... Мария, кажете ми какво ви липсва... Аз <b>виждам</b> твърде добре... Вие не сте щастлива. Не отричайте. Не. Не мамете себе си и мене. Кажете какво би могло да ви зарадва и аз ще го изпълня!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Макар че те бяха най-верните люде на Борила, Мария засия от радост, като ги зърна. Най-сетне тя <b>виждаше</b> свои, едноплеменни хора, дошли от гордия и недостъпен Хем.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Както <b>виждаш</b>, това не е тайният требник на катарите, нито Вечното евангелие на отца Йоаким. Това е светото писание на апостол Лука. Бях любопитна да прочета мястото, от което светият отец Инокентий III е изградил великолепната си проповед пред събора в Рим, а именно думите на Христа пред учениците му, казани на Тайната вечеря: „Пожелах с вас да ям тази пасха, която е последна за мен." Друго какво искаше да узнаеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Може би ще си спомниш по-добре кога и къде си ги <b>виждал</b> за последен път, като те намажат с малко зехтин.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Но Мария не <b>виждаше</b> нищо наоколо си, загубена в грижовна мисъл, скръбна и нещастна. Тя се залута по виещите се пътеки сред малки зелени морави, по мраморни стъпаловидни тераси, спущащи се надолу към морето, между цъфнали храсти, водоскоци, беседки.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Одет, може да не е бил той! Великият стратор, когото <b>виждахме</b> на поляната в горите на Орловец! Може да сте се измамили...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Анри бе необикновено весел. Никога дотогава той не бе <b>виждал</b> Биандрате тъй угодлив и покорен. Мария тъй трескаво разговорлива. От известно време тя бе проявила особена загриженост и нежност към него. Обичайната студенина, която ги разделяше, внезапно се бе сто-пила. Тя сякаш бързаше да изживее за няколко дни живота, който до-тогава бе намирала празен и досаден. Тя първа насрочваше датата на новия турнир, уреждаше разходки из морето, ловджийски забави и танци, състезания на</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Лека нощ, Мария... — той въздъхна, сви вежди. — Боя се, че радостта ми трая твърде кратко. Тъй весела и бодра изглеждахте напоследък... А сега отново ви виждам нерадостна и бледа. Какво ви е? Кажете ми. Искате ли да отидем на остров Родос? Както <b>виждате</b>, работите в Тесалоника вече вървят отлично. Ласкарис мирува, в България всичко е спокойно. Мога да си позволя малко почивка и да ви заведа, където пожелаете...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>— Лека нощ, Мария... — той въздъхна, сви вежди. — Боя се, че радостта ми трая твърде кратко. Тъй весела и бодра изглеждахте напоследък... А сега отново ви <b>виждам</b> нерадостна и бледа. Какво ви е? Кажете ми. Искате ли да отидем на остров Родос? Както <b>виждате</b>, работите в Тесалоника вече вървят отлично. Ласкарис мирува, в България всичко е спокойно. Мога да си позволя малко почивка и да ви заведа, където пожелаете...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>От отворения прозорец се <b>виждаше</b> Егейско море, разстлано в тъмен блясък, утихнало, неподвижно. Някаква чудна кротост слизаше от трептящото в сребърни искри небе. Мария бавно се отправи нататък, облегна се на прозореца, подпря лице на ръката си, загледана в далечните светлинки на пристана, заслушана в затихващия шум на възбудения град. Сърцето й биеше с дълбоки, глухи удари. Всичко й се струваше като грозен, невероятен сън, от който всеки миг ще се събуди. И за стотен път пред нея изникна жестокият въпрос:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Затворен като ястреб в гнездото си, претъпкал стените на Търнов със скъпо платени наемници, узурпаторът <b>виждаше</b> как всеки ден все повече се стяга около него неумолимият смъртен обръч. И той защитаваше педя по педя власт, престол, живот...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Защото тогава враговете му бяха безбройни, несломими и неуловими. Безсънното му око <b>виждаше</b> да се тълпят наоколо хиляди лица, мрачни, пълни със закана и омраза. Той чуваше безспир съсъка на пламъците, удара на секирата в дървото на бесилките, плача на близките на осъдените, стона на мъчениците. Отрязани глави падаха в леглото му, кръв плискаше по възглавето му, костеливи пръсти се протягала треперливо към него...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Благодаря ви — заговори първа, — че вчера вашите хора ми спестиха разпита. Не се помнех, не бях на себе си. Не бих искала колегите да ме <b>виждат</b> такава. Защо ще ги радвам?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Аз ви запознах с нея. Да ви кажа ли защо не ми отговаряте? Досега <b>виждахте</b> нашата дейност от едната й страна: бляскавата. А току-що научихте цената на тоя блясък.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— О, това е най-малкото — без болка потвърди Ема. — По-страшно е, че моята десетгодишна връзка със Сотиров приучи и мене да <b>виждам</b> света зъл. Не сте ли забелязали — Сотиров е машинно непогрешим. Никога не подценява опасност, не надценява приятелство, не се предоверява. Сотиров по принцип не допуска добро, цял е настроен тъй, че да отрази онова, което би било зло за него. Никоя човещина не ще го убеди; той непременно ще й намери низко тълкуване.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Не беше вярно, разбира се. Ема просто имаше прекалено високи изисквания към любовта. Бяха я усамотили не Алкивиад и не Откритието, а тази висша взискателност. Такава би я <b>виждал</b> и занапред в мислите си Стоянов: самичка, достойно скрита в своята премълчана доброта, в бунт срещу световното зло, а примирена със своята лична несрета. Но във всеки случай — с прав гръб и безукорна червена фризура.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Още три години. Жените вече имаха по два комбинезона, новородените получаваха истински пелени — те така и навлязоха в живота, повити в чисто бяло, докато на родителите им все още по много не достигаше: ток, захар, гьон, домати, жилищна площ, вълна. Пред очите на Марин стоеше бременна жена в мъжки обувки, държеше картонче за кило бял боб, крепеше се с мъка, понеже й бе неловко да напомни, че е бременна, а хората — зли от чакане, уморени от нямане — се правеха, че не <b>виждат</b> корема й.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Е, не <b>виждам</b> вашата заслуга, затуй. Мисля си за ония мнозина, които също биха искали да говорят правда, но не могат по причини, изброени току-що. Човечеството дълго е воювало и за това: човешко достойнство. Иначе казано: за да може всеки гласно да изговаря истини.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Сам току-що каза, че подобен разход е по силите на два-три центъра в света. Виждаш ли мястото ни между тях?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Виждал бил, описа ми ги: не един изтъкнат, трудно заменим или пък зает със секретна работа специалист бил се появявал по международни форуми в съпровод. На някой неубедителен асистент, да речем. Който прикривал фланговете.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Този път секретарката веднага го пропусна в кабинета на началника: енергичен ъгловат атлет с очила. През тях очите му се <b>виждаха</b> дребно, като стъклени копчета на бебешка дрешка. Началникът изстреля в лицето на посетителя целия авторитет на властта още с тона на първия си въпрос:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— От разстояние те <b>виждам</b> поне равно умен с Алкивиад. Да ти предрека ли нещо: в крайна сметка ти ще го надвиеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Толкоз им е умът! — с укривана до тази вечер надменност подхвърли Мария. — Хората <b>виждат</b> славата и парите на Алкивиад, института му, честите му разходки по цял свят, възторжените му ученици и предани почитатели. Виждат красивата му любовница уж.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Велев май нарочно млъкна, а Стоянов сякаш <b>виждаше</b> как изпод момчешкото още честолюбие се надига мъжка отговорност и самочувствие на новопроизведен майстор.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Марин седна като молител в единственото кресло срещу завеждащата секция, Марин се чудеше къде да дене ръцете си, изпотени внезапно, неуверени. Смущаваше го замисленият поглед на Ирина — тя сякаш <b>виждаше</b> през натрапника, далече някъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Хм… — усъмни се Ирина. — Не <b>виждам</b> толкова рязка граница между гражданско и лично. Нали ако някой бъде злодей спрямо едного, той изобщо е способен на злодейство.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Къде <b>виждаш</b> разлика? — зачуди се Ирина. — Аз също имах избора дали да се свържа с Алкивиад. Как ще бъде крив той, че аз съм избрала рисковано!</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Виждаш ли! — съкрушено му натякна тя. — И ти ме взе за луда. А не съм; да ти представя ли подробни изследвания, правих ги есенес за диабета?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Нали? Види се, Алкивиад Велики е бил за майка му страстно любим образ. У него (в противовес на глухото, бедняшко и грубовато окръжение) тя ще да е <b>виждала</b> мъжа — големия мъж, комуто бива позволено всичко, който си играе с народи и владетели, понеже цял е в изявата! Необвързан и неспрян, имащ и можещ… Личността мъж. Въобрази си само!…</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Не беше крив, че Елена го посрещна, сякаш той бе купувач на кутия бонбони, а не му отправи поне два-три въпроса за здравето и фамилията. В края на краищата, не бяха се <b>виждали</b> дяла вечност.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Виждаш ли? Затуй една молба имам към брат си: нека зареже всички и всичко, да бърза колкото може! Ще смогне, сигурна съм. Той е ужасно работлив, инат е от момче.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Той стоеше под художествения фенер, живописно нахлузил халат върху голи рамене, разгърден. Стоянов никога не бе го <b>виждал</b> не светски след ония боси години, та се стъписа: халатът оставяше на показ немлада, измъчена гръд — рижата козина върху нея беше наполовина побеляла, а над нея се открояваха ключици и сухожилия, изпъкваха артериите — те пулсираха видимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Проговорила е Ирина, нали? — рече да зашемети приятеля си с досетливост Алкивиад. — Наприказвали сте се за моя сметка… Виждаш ли, прав съм бил, че приятели няма. Няма и жени.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Не ги <b>виждам</b>. Ти може да промениш десет родини, неизменно си остава, че нямаш родина — връзката с една земя, която човек е приел за кръвно своя. Може да смениш двайсет жени, непроменени остават отношенията ти с всяка от тях — липсата на отношение по-право. Ти може да оглавиш, а сетне да напуснеш двайсет института, но всеки от тях най-задължително ще работи над Откритието. То определя твоите уж избрани местожителства, налага ти с коя жена да спиш, уточнява напрежението на всеки твой час.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Оправдава ме съвсем друго: аз търсех истината. Ти винаги от надменна висота си ми изтъквал различието между нас. Ученият, казваш, бил търсач на нови истини, докато хората като мене вярвали в готова истина. Виждаш ли сега: и аз съм търсил! Исках да изуча, да анализирам, да обясня и изоблича явлението Алкивиад. Случаят Сотиров — настрана, той си остава частен случай, проява на едно враждебно явление.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	винаги в такива минути Марин се давеше в жалостива мъка. Тя го сковаваше, наместо да го понесе; откъсваше го, наместо да го приобщи. През така съкровени и проникновени минути той <b>виждаше</b> пряко разстоянията гроба на Кирил…</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Никий не слушаше лъжовните вестители, понеже без донесения или доноси сам отгатваше истината. Той сякаш <b>виждаше</b> от разстояние йонийските пристанища, поръсените из Егея острови, където благородници и народ уж славословели върховната доброта на Атина. Стратегът неведнъж бе посичал бунта на ония, чиято независимост Градът силом обсеби; Никий бе откривал по-могъща от смъртта ненавист в зениците на .обречени метежници. Потомството на пролята от атински нож кръв винаги ще изпитва неугасима злоба спрямо Атина.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Не <b>виждам</b> защо липсата на последователност трябва да ни възмущава, щом тази липса е достатъчно последователна - отговори Сократ. - Алкивиад би изменил на себе си само ако премине от непоследователност към последователност. Иначе (стига да издържи из своя път) той ще постигне съвършенство. В познаването и в изявата на същността си.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Именно - потвърди Алкивиад .без острота. - Само ти <b>виждаш</b> как събличам образа си, за да отморя пребити нозе, а единственият -свидетел не е свидетел. Никой не ще даде, ухо на изобличенията ти, ще бъдат взети за измислици. Ти изобщо твърде много измисляш, Сократе...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>От прага Алкивиад обгърна с почти <b>виждаш</b> взор блажните от следи на голи охлюви зидове, мухлясалата цепка под тавана, пръстта, разкаляна и вонлива. „Какъв ад! Как човек приживе има да изстрада пъклото, за да му се стори смъртта чиста и кротка... Нежна.“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Как да повярваш! Алкивиад и Тразибул нанесоха десетки най-сполучливи удари на спартанците и се затвърдиха върху европейския бряг на Хелеспонта, в Сестос. Алкивиад <b>виждаше</b> при всеки изгрев насрещния град над Пролива, неговите укрепления, та дори и персийската му стража. Фарнабаз бе заблагоразсъдил, че не му е в сметката някой от неговите елински съперници да се засилва прекалено, затуй не оспори на Алкивиада господството над Сестос.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Чудно. Сега Алкивиад усещаше неловкост не заради младежките си подвизи в пешата войска на Атина, ами затуй, колко повърхностно бе <b>виждал</b> Тракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Ти недей! - утеши я Алкивиад неловко, понеже никога не беше утешавал. - Боговете и вземат, и дават, сама <b>виждаш</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>През пролетта, когато старият слуга на вдовицата изора с дървено рало, впрегнато в Алкивиадовия алест кон, двете ниви, Алкивиад се запретна да засее. От малък бе <b>виждал</b> да орат и сеят само роби, за атинянин от род това беше работа напълно невъзможна. От малък го учеха, че никога не бива да зарови пръсти в зърно, да се изпоти над хромел, да кладе огън и да дои добитък - за всички тези необходими, но низки занимания си имаше полухора, притежание на аристократа.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- На този свят „ако“ няма - отговори жената. - Съществува само онова, което съществува; то ражда деца и дава плод... Хората се делят на живи и мъртви, победили и победени, сполучили и загубили. Къде <b>виждаш</b> място за „ако“? Ние двама още сме живи. Ето ти поне нещо безусловно.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Както <b>виждаш</b>, Критий победи без единствен меч на своя страна. Просто сам стана меч в ръцете на Лизандър.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Сам <b>виждаш</b>, чужденецо, че ти правя много скъпа отстъпка - обяви Фарнабаз. - Не те посякох пред трона си, отпращам те читав. Върви, излагай стратегеми, които не са стратегема; продавай онова, с което не разполагаш. Ако се намери господар, по-глупав от сатрапа Фарнабаз, той може би ще ти даде последно убежище. Но чуй накрая и моето- предвиждане: ония, на които си изменил, са тъй мнозина, силите, на кои-</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Четирима негови ученици не откъсваха поглед от пълната чаша, сякаш на мястото й <b>виждаха</b> пепелянка, която загадъчно кротува, преди да клъвне мълниеносно и отровно.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Ханко повдигна глава. Къде беше <b>виждал</b> такава златна коса? И се досети — по иконите, в църквата. Богородица имаше такава златна коса. А устните — чак сега му дойде на ум, че ги беше <b>виждал</b> вече, и не един път — малко ли макове беше <b>гледал</b> по ливадите, из лъките!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ханко, какво си ме зяпнал такъв, като че ли ме <b>виждаш</b> за пръв път! — проговори жената тихо, гласът й беше изпълнен с упрек и горчивина.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	После Ханко се изправи, дойде до Девора, сложи ръцете си под мишниците й, повдигна я леко, като дете. Тя не се противеше. Пътят беше станал хлъзгав от дъжда, та трябваше да я прегърне, за да не падне. Скоро усетиха дима на запалените огнища. Светлинки не се <b>виждаха</b>, защото крайните къщи бяха по-сиромашки, нямаха прозорци.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко помърда с пръсти и се огледа. Виждаше се през големия прозорец реката, равният й гръб проблясваше като люспестото туловище на някакъв гигантски змей. Диви гъски летяха над разлива и на Ханко се стори, че чува многогласното крякане на ятото.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко скочи на земята, а конят вече смучеше жадно, <b>виждаше</b> се как водата във ведрото бързо се сляга.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Защо да не съм съгласен! — повдигна Ханко рамене. И се усмихна — тази работа му се <b>виждаше</b> много забавна.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Бе как няма да улуча! — засмя се Ханко. Беше му станало толкова мило, като <b>виждаше</b> как войниците се кахърят за него, че дори му залютя на очите. — Всякак ще улуча! — повтори той.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Може да има и такива — каза оня, който му даде да яде, — само че аз не съм срещал. Те са като белите лястовици. Уж ги има, приказва се, пък никой не ги е <b>виждал</b>. — И се засмя под мустак: — Кой ги знае, може да живеят на друга земя, на по-горна!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Край. Господарите нямат време да разпитват. Колкото са по-големи, толкова повече им е скъпо времето. Селяните са хиляди, а господарите — шепа. Ако рекат да се занимават с всеки селянин поотделно, не биха им стигнали и по два живота. Тъй е нареден светът. Стрелва се звезда изневиделица и чезне. А другите си блещукат и се смеят. Ами да се държи мъжки, да не си мислят началствата, че само те имат чест! И да не моли за милост. Милостивите са като белите лястовици. Приказва се, че ги имало, ама никой не ги е <b>виждал</b>. Бели лястовици — де ги? На по-горната земя. Но къде е тази земя?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Очевидно е — упрекна го Симеон, като за миг вторачи големите си и тежки очи върху него — този поглед малцина можеха да издържат, — че като си обучавал войските в изкуството да нападат, забравил си да ги учиш как по-изкусно да се отбраняват, как да бият неприятел, нахлул с войски на наша земя. Аз не <b>виждам</b> да си направил изводи от овечкия случай, а той трябваше да ти тежи като обеца на ухото!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Виждаш ли? — Борис посочи мъченика с ръка, която беше набръчкана, восъчна на цвят и се подаваше из широкия ръкав на расото като оживяла от някоя икона. — На оня свят така постъпват с владетелите, които разпалват безпричинни войни между християните… Въртят ги на шиш… Мисля си: жестоко е, но справедливо! Бог отмерва всекиму заслуженото.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но като <b>виждат</b>, че се сдобиваме със своя черква, защото имаме вече своя писменост и книги, и сме обучили стотици свещеници, и че по цялата ни земя се откриват и работят все нови и нови просветни огнища — те обръщат другия край, вадят нокти, ловят се за ножа. Каквото не са успели да постигнат с буквата и словото, с кръста, ще се опитат да го добият с война. Този случай с нашето тържище в Цариград трябва да четем така: или погребвайте вашето намерение да имате своя църква и своя култура, или ще ви изхвърлим чак оттатък Иструм, както вече ви изхвърлихме от Цариград.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Телохранителите, адютантите, председателят на сената, доместикът на схолите и великият доместик — главнокомандуващ на имперската войска, — всички, които бяха в ложата, <b>гледаха</b> изумено представителя на бога и не вярваха на очите и на ушите си, защото Лъв Шести беше по природа кротък човек, никога не бяха го <b>виждали</b> побеснял. И като го <b>гледаха</b> изумени, тайничко се радваха в душите си; унижението на логотета им допадаше, тоя надменен човек най-после беше получил заслужен урок.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато се стъмни толкова, че ездачите вече не <b>виждаха</b> задниците на конете, дето припкаха отпреде им, багатурът Севар избра една голяма поляна, обиколи я надлъж и нашир, хареса я за нощувка и заповяда да се построи лагер. Палатки не опънаха веднага, защото обозът на колоната с походното снаряжение беше изостанал с няколко часа назад. Но запалиха големи огньове, войниците, които бяха капнали от умора, лягаха наоколо им и мигновено заспиваха. Из невидимите небеса продължаваше да се сипе кротък дъжд.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Върви да си оправиш оръжието! — ревна му той. — Стегни ремъчките на колана си, оправи връзките на гамашите, не <b>виждаш</b> ли, че са се смъкнали като чорапите на баба ти! Или плачеш за десет тояги по гол задник! Тебе за обозник не те бива, а те направили щурмовак! Мястото му при воловете, а цъфнал в първата редица на бойната конница! Мечкарин такъв!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Беше мека, ранна есен. Виждаха се в котловините и в замъглените далечини малки селища, по склоновете на по-ниските хълмове тук и там се мяркаха стада — весели бели петна сред морето от зеленина. Над тоя тих и кротък свят спокойно сияеше бездънният небесен купол, чист и прозрачен като измито синьо стъкло.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Оттук започваше ромейската империя, разстилаше се на юг през хълмища и полета, но по нищо не личеше, че страната е друга — <b>виждаха</b> се същите леко заоблени хълмове, същите равни полета, зелени отблизо, сини надалече, нашарени от угари и стърнища, стъмнени на места от градини и редки горички. И небето над тази чужда страна беше като българското — синьо и чисто, усмихнато, простряно към далечните хоризонти като топло крило.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Какво сте зяпнали проклетата вещица! — извика Танас. — Не <b>виждате</b> ли, че ни кълне? — Той помълча миг-два, сетне се извърна към Тахтун и като сочеше старицата с пръст, заповяда му: — Сечи!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Аз обещах на стратега им да не закачам града и да не избивам населението. И съм решил да удържа думата си, защото не прилича на един командир едно да казва, а друго да върши. Пък и не <b>виждам</b> полза в безсмислено проливане на кръв, преди да сме се ударили е ромеите. Лесно е да се колят беззащитни хора, но на леснотия не бива да се свиква, защото при Адрианопол няма да се срещнем с жени и старци, а с тагми и схоли, въоръжени до зъби и облечени от горе до долу в желязо.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така че императорът, колкото и да го ненавиждаше в душата си, каквито и зли чувства да изпитваше към него, като <b>виждаше</b> почитанието, което му отдаваха държавните мъже, и като си даваше сметка за златните нишки, които го свързваха с василеопаторската му длъжност, усещаше устата си затворена и гърлото си задавено, не можеше да извика квесторите, изправени до вратите на залата, и да им заповяда гръмогласно (както се полагаше на един император!) да изхвърлят Зауца навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Свечеряваше. Тревожен, гръмовит мрак поглъщаше равнината, гладките снаги на Хеброс и Тунджа вече не се <b>виждаха</b>, блестяха само в далекото светлинните на Адрианопол.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Яздеха слепешком, не се <b>виждаше</b> никакъв път, дъждът ги шибаше по лицата, блъскаше ги, сякаш газеха в подмолите на наредени една до друга воденици и не можеха да си поемат дъх от разбитите пръски, които връхлитаха отгоре им. Някъде препускаха по затревени места, случваше се кон да се подхлъзне и да предизвика голяма бъркотия сред редиците, на други места затъваха в мочурища, а когато доближаваха реката, на всички ставаше страшно: и на конете, и на хората; тя клокочеше невидима в тъмницата, беше излязла от бреговете си, дишаше тежко и ги облъхваше със студ.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Валеше, но като че ли силата на дъжда беше попреминала, а и тъмнината сякаш се беше поразредила — наближиха стотнята и от десетина крачки вече <b>виждаха</b> и другарите си, и конете им — като някакви сенки наистина, които се движеха насам и натам; тъмнината не изглеждаше вече така мъртвешка, както одеве.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Петте пеши отряда на Смул наброяваха заедно с обозните и другите допълващи части повече от шест хиляди войници. С тази войска, подсилена от обсадните дружини на новечкия управител, копана Смоляк, князът възнамеряваше да щурмува адрианополската крепост ако нещата бяха се развивали така, както той ги <b>виждаше</b> и кроеше преди една седмица в Преслав. Но нещата бяха внезапно взели друг обрат, затова се <b>виждаше</b> принуден да изостави Адрианопол и да изпрати Смуловата войска в помощ на застрашения сингидунумски гарнизон.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Печелиш! — казва Олцег. — Моите са точно единадесет. — Той се пресяга за каната и пълни пахара му с вино. — Приказва се, че князът имал намерение да те прави голямо началство. Как тъй си му влязъл под кожата, не разбирам. Може да си добър съгледвач, но за командир ми се <b>виждаш</b> доста зелен.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Здравей, Ицволя! — поздрави го по устава Станул. Трябваше да го запита според военния обичай дали се е държал достойно за командира си и дали войниците от неговата десетка са се държали достойно пред неприятеля, но тия уставни въпроси сега му се <b>виждаха</b> неуместни и глупави. — Трудно ли беше? — запита го Станул.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той носеше под ризата си парцаленото човече, което беше намерил тая сутрин, когато палеха укрепеното селище пред Тунджанския мост. Открил го беше в една празна детска люлка, почуди му се, защото за пръв път <b>виждаше</b> човече от парцали, с ръце и крака, и с уста, очи и нос, извезани като същински с червен конец, и толкова го хареса, че му се усмихна, като да беше наистина живо. Девориният син не беше негов, но в палежите и сечта за него си спомни, скри играчката с окървавени ръце под ризата си, а къщата не запали, размекнало се беше сърцето му заради това парцалено човече.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Малко по-късно той тръгна да се връща в стана и вече <b>виждаше</b> димните къдели на току-що запалени огньове — тази вечер разкладката щеше да бъде празнична в чест на голямата победа, — когато го настигна громоляща талига, теглена лудо от четворка врани коне. Талигата го подмина и спря. Ханко позна коларя — беше осенянец, десетина набора пред него, викаха му Мандалей, а талигата се числеше към Севаровата стотня. Всяка стотня си имаше по няколко талиги — пренасяха резервното оръжие и личното имущество на бойците.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но едно беше видял и запомнил — млечната, матова белина, която повдигнатите поли разкриваха от коленете нагоре. Никой изгрев не му е правил по-силно и потресаващо впечатление. Като че ли тоя изгрев бе един-единствен на света и той показваше магията на хубостта си само за неговите очи. Сега знае, че само първият изгрев изглежда чудесен, в Нове беше <b>виждал</b> други, срещу канче войнишка чорба, но те нямаха кой знае защо нито капчица от прелестта на първия.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Виждаш ли как съм украсил къщата си? — питаше Ханко, макар че тази къща не беше негова и той изобщо не беше си отворил устата, за да каже каквото и да е.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Тогава вгледай се на югоизток и ми кажи дали <b>виждаш</b> нещо, което да напомня крепостни стени — каза Симеон.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Като че ли <b>виждам</b> нещо, което доста прилича на крепостни зидове — каза Ондуракс, продължавайки да се взира в далечините. Той изговаряше думите гърлено и полутихо, сякаш се боеше да не подплаши „нещото“ с гръмливия си глас, който бучеше като бойна тръба. — Но поради маранята, господарю — продължи Ондуракс, — мяркат се само горните части и това сигурно ще да са зъберите!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И понеже гвардейците стояха нерешително, не им се <b>виждаше</b> редно да оставят върховния си господар самичък сред горската пустош, той бързо обърна коня си, пришпори го и докато те мигаха и се чудеха какво да правят — изчезна зад леските и къпинака, които се виеха и сплитаха между дебелите стволове на буките.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Какво смешно ти дойде на ум, стотнико? — обезпокои се Нона. — Аз живея петнадесет години сред тия гори, обходила съм ги надлъж и нашир и неведнъж съм <b>виждала</b> да се белеят из храсталаците кости на самонадеяни ловци!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Великанът улови поводите и поведе коня в тъмницата, а Симеон и Нона тръгнаха подире им. Не <b>виждаха</b> нито човека, нито животното, но ги усещаха по шума.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Те вървяха мълчаливо подир великана Радул, но понеже не го <b>виждаха</b> в тъмницата и им беше трудно да го следват, Нона каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Разбира се — отговори уверено Владимир. — Ако поискам, мога да си представя например светлината на звездите, на месечината, на златото; огънчетата, които блещукат в очите на майка ми; всички светлини, които някога съм <b>виждал</b>, сега мога да си ги представя наум! Но това, дето сега блещукало в очните ми ями — него не мога да си представя! Не ми иде на ум като как изглеждат тия светлини!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Струва ми се, че и сега ги <b>виждам</b> пред себе си — отвърна Владимир и измъченият му глас като че ли тихо се усмихна. — И сините вирове, и голямата гора, дето се оглеждаше в тях, и святкащите рибки, които се мяркаха помежду клоните на дърветата. Рибките се стрелват насам и натам сред клоните, а под тях синее дълбоко небе и бели облаци пътуват нанякъде си.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ето — каза Симеон, доволен, че е довел разговора до оная точка, която му трябваше — същите светлинки сега блестят в очните ти ями: едва видими, неподвижни и със зеленикав цвят. Щом ги зърнах, веднага си помислих: <b>виждал</b> съм някога и някъде подобни светлинки!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Гледай ти — рече Карач, след като се поклони на княза с подчертана церемониалност, — за пръв път <b>виждам</b> господаря си толкова отслабнал!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато очите му се спряха върху Нона, тя притисна ръце към гърдите си и леко се олюля, гледаше го изумена и като че ли въздух не й стигаше, дишаше с полуотворени уста. Но никой не забеляза смущението й, защото всички бяха малко смутени, дори тия, които <b>виждаха</b> княза всеки ден. Нямаше нищо страшно в него, нито зловещо, но в първия миг смущаваше с вида си, а от какво идеше смущението — никой не можеше да си обясни.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така те се пазариха за мене някое време и на края князът отстъпи, защото се <b>виждаше</b> по всичко, че той много обичаше тоя човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Часовите му отдадоха почест, командирите застинаха с ръце върху мечовете. Първият му адютант го очакваше пред разклона за втория етаж. Ирник, доприпкал с авангарда, беше изпреварил княза само с два часа, но имаше вид на човек, който изобщо не е напускал двореца и не е <b>виждал</b> война дори насън. Той беше съумял през тия два часа да се обръсне и изкъпе, да се преоблече в нови дрехи и лично да провери дали в покоите на княза всичко е наред.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Виждам, че не съм сгрешил, като те направих кавхан — рече той и неочаквано се засмя. — Щом като си се измайсторил да излизаш сух от водата, ти си достоен да ми бъдеш помощник във външната политика!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ето, <b>виждаш</b> ли — каза Тахтун. — Свикнал си да не ядеш редовно и затова по-лесно търпиш на глада. У вас, изглежда, обедите и вечерите не са били кой знае колко сити. Тпру-у! — Той подвикна предупредително на коня си: — Не мърдай, че ще ме нагазиш, хало! Да, а у нас софрата почти не се вдигаше: щом едно ядене свършим, жените донасят друго! Яж, лапай! Можеш да си вземеш от плешката или от врата, или от опашката — каквото е по вкуса ти! У нас месо — колкото искаш! Ти колко овци чуваш, Ханко?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Сега стотнята трябваше да се разгъне за атака и като изравни фронта си с другите стотни, да се понесе напред. Но един конник, пръкнал ненадейно из тъмнината, дотопурка презглава при Богислав и бързешком му предаде някаква заповед, може би от командира на отряда, или пък от най-главния командир, от оня, който въпреки непрогледната тъмница <b>виждаше</b> всичко като на длан.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И така, вместо да заповяда на стотнята да се развърне за атака, Богислав нареди да се установи на място, въпреки че Буртудизос безгрижно мигаше най-много на хиляда и петстотин крачки пред тях. Като преустановиха приближаването и спряха, мнозина изпитаха съжаление; по-леко им се <b>виждаше</b> да вървят открито срещу опасността, отколкото да стоят в неизвестност и да гадаят какво ще решат командирите, какви намерения ще им дойдат на ум.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Такава била работата, значи, вместо да ударят направо града, те щяха да минат наляво от него; накъде ли ги насочваше оня, който <b>виждаше</b> в тая непрогледна нощ всичко като на длан?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Нали <b>виждаш</b>, че нашият град е непристъпен по суша, че дори да имаш десет пъти по-голяма сила, пак не ще успееш да го вземеш, защо упорствуваш?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	След като сам беше станал жертва на насилие и грабеж, той се гнусеше да насилва и да граби. Във всяка чужда къща <b>виждаше</b> своя дом и затова нямаше сърце да пали. Пламнеше ли къща пред очите му, струваше му се, че неговата къща гори. Чуеше ли млада жена да пищи, потърсваше се, имаше чувството, че Девора събличат и изнасилват. Мернеше ли се пред очите му обезумяло от ужас дете, мислеше за своя син. Той не му беше истински син, но го обичаше като свой.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Първо — каза Тахтун, — аз не съм ти давал никакъв заем. Отде-накъде и как? Аз и насън не съм <b>виждал</b> толкова добитък накуп! Но да имах, всякак бих ти дал. Кълна се в изплаканите очи на майка си, че всякак бих ти дал!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	— Виждаш ли, Тахтуне — усмихна се Ханко, но този път усмивката му не беше весела, тя беше една болна и тъжна усмивка, — ти изрече една истина, аз не съм добре с главата си. А защо му са пари на човек, който не е добре с главата си? Току-виж, че съм ги дал подарък на някое дърво! Или съм ги подхвърлил в някой вир, за да <b>гледам</b> как цамбуркат! А ти ще се възмогнеш с тях и ще забогатееш. И когато забогатееш, аз ще ти дойда на гости, и ти ще ме посрещнеш по княжески! Друго не искам. Вземи ги.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той премести дългата върлина в лявата си ръка, а с дясната побутна калпака си назад, та хем да избърше избилата пот по челото си, хем да се огледа по-добре. Насреща му, на около тридесетина крачки, издигаше снага една голяма къща от камък и дърво, с широк навес и с чардак под него. Встрани от тази къща и в дълбочината на огромния двор се <b>виждаха</b> много постройки, всичките еднокатни, едни с керемидени покриви, а други бяха покрити със слама. Малката бяла черква се издигаше наляво от господарския дом.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Не може да бъде. Това е самият той. В Преслав се приказваше на времето за тази работа и тогава твърдяха, че убиецът на Кринита бил много голям мъж. А <b>виждал</b> ли си някога по-голямо мъжище от тогова?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Тази черква беше по-богата от осенянската, олтарът й лъщеше позлатен, по стените бяха накачени икони в сребърни обковки, а от дъното на купола <b>поглеждаше</b> един замислен Христос. Осенянската черква беше по-сиромашка, нейният купол не беше изрисуван, олтарът й не святкаше със злато; но кой знае защо, като я сравняваше с тукашната, тя му се <b>виждаше</b> някак си изпълнена повече с _черковност_, макар тази да имаше два пъти повече икони и някои от тях да бяха поставени в тежки сребърни обковки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко си спомни големите и влажни очи на Бела и не каза нищо. Откъм притвора нахлуваше тъмнина и макар и нейните очи да бяха тъмни, той ги <b>виждаше</b> много ясно. Те бяха кадифени, меки, спокойни, но в дълбочините им трепкаше една едва видима усмивка като мъничка, далечна звезда.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— А, не — каза Ханко. — Мисля да си ида в родното село. Не съм <b>виждал</b> родното си село вече четири години. Две години бях на война.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i><i>	Отвори очи, когато тя замлъкна, но вместо Девориния лик в <b>погледа</b> му изплува едно нежно моминско лице, с очи сини като небесната синева, дето <b>поглеждаше</b> през прозорчето, и с дълги ресници като на божията майка; <b>виждал</b> беше такива ресници на една свята икона, но къде точно — не можеше да си припомни. Пък и не беше необходимо.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Кой ги беше осъдил да бъдат храна на паяка, защо — дотам мисълта й не отиваше. Тя само <b>виждаше</b> нещата, _чувствуваше_ истината и правеше едничкото, което можеше да прави — тъгуваше. Тъгуваше и плачеше скришом; тя не помнеше някой сиромах да се беше отскубнал от мрежата, надали щеше да се отскубне и Ханко. Нали пред очите й се топеше, нали всеки ден гледаше как изсмуква силите му чудовищният чекрък, разперил пръсти към небето. Като една алчна и ненаситна ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато пое управлението на страната, той <b>виждаше</b> Градът на градовете в сънищата си. После, когато държавата му стана силна и просторна, той реши да направи Градът на градовете своя столица. В 913-та година той тръгна да превзема Цариград и да иска от ромеите да го признаят за свой император.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Отмина пролетта, лятото, към края на октомври нервите му започнаха да изневеряват. Една нощ Вангел отвърза рибарска мауна, опъна ветрилото и седна на руля с шкота на кливера в ръце. Когато нощта свърши и слънцето изгря зад гърба му, Крит вече не се <b>виждаше</b>, но и морската пустиня беше толкова враждебна, че паниката просмука костите му. Пътуваше на запад. Познанията му стигаха, за да определи посоката, но невежеството му беше толкова всеобхватно, че единствено слепият шанс можеше да го изведе на желания бряг.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Со`кон! — Емир Али удари камбаната, висяща до главата му. В каютата се втурна мургав сарацин с дивия вид на рис. От пояса му стърчеше цяла оръжейна. Пищови, ками, сабя, тръба с отровни стрели за близък бой, викингска брадва с оловен топуз на верига… На главата му имаше синьо-бяла чалма. Вангел Белия дявол за първи път <b>виждаше</b> белотата доведена до абсурд. От този ден животът често щеше да го среща с този парадокс в мръсния, кървав свят на пиратите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Не, защо не? А ако те осиновя? Под зеленото знаме ще бъдеш ужас и за християни, и за езичници. Един ден ще наследиш емирата на Мобарак? Баща ми е стар, аз… Уродите не живеят дълго. Старият емир е белязан — косата му е бяла от рождение, очите червени като на заек, аз — сам <b>виждаш</b>. И ти си белязан, коса от коприна, очи от алепско стъкло… Ще владееш пустинните касаби. Ние не се подчиняваме на мароканския султан.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	„Отново в капан!“ — Вангел потътри ботуши из агадирските сокаци. Още на първите метри косата му се превърна в проблем. Виждаше враждебни погледи, едва потискана злоба, глуха, ръмжаща омраза, но пищовите, сабята и двуострата тосканска кама му пробиваха път все още из смърдящите на гнило квартали. Врящото от пияни пирати пристанище бе по-малко опасно от притихналата агадирска касаба.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Шабан драсна към града. Махайки с ръце, ятаганът проблясваше и издаваше пътя му в мрака. Вангел го настигаше бързо, без усилие, без гняв, но с безпощадността на вълк, който ще убие, защото обстоятелствата са го убедили, че тази смърт е необходима. Шабан се обърна и хвърли ятагана като копие. Страхът правеше ръката му мека и острието мина далеч от целта. Вангел не <b>виждаше</b> очите му, но ужасът се изливаше в потта му и смрадта беше такава, че по нея би го проследил и в ада.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Колкото, приближаваше калето, толкова се усилваше воят на зурните. Вангел стъпи на конския плац и се огледа. В този коптор не човек, цял кораб можеше да бъде укрит. Под висящ фенер Белята играеше комар с двама негри, пиеха вино от дървени чаши, смееха се с удари в бедрата и хазартът беше повече повод, отколкото същност на веселието. Дивата ярост и дивото веселие бяха единствените състояния, в които приличаха на хора. Беше ги <b>виждал</b> изпаднали в безпричинна и непреодолима тъга, която ги затъпяваше до такава степен, че и на парчета да ги накълцаш, нищо не би ги извадило от сладостта на скръбта.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Не го познавам лично, макар че съм го <b>виждал</b>. Болен човек, хром, моряк не е бил… но някой от съветниците му… Кой знае? Аз бих отзовал Озмънд веднага и още утре бих изхвърлил секретар-преводачката!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Двадесет крусадос за Нюка! — каза фалцетът на емира, после настъпи тишина. Вангел взе чепка грозде и с истинска наслада накваси гърлото си. Урода мислеше. Под бялата чалма се подаваше сбръчканото му, напрегнато чело, малките, свински очи бяха притворени. — Как <b>виждаш</b> подробностите, Вангел дон?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Обикновено сънят го оборваше, преди да е <b>погледнал</b> в бъдещето, но се случваше да мине и оттатък… Виждаше се облечен а ла Марс, но в ослепителното бяло на сарацините. Седеше на верандата на просторната си къща, кръстосал крака на удобен миндер, и гледаше Дарма, някъде долу в зеленината на градината, да придружава малкия им син при първите му крачки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел <b>виждаше</b> протегнатите му ръце в отражението на сребърната табла, после ги почувствува и на лоба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Напрежението започна на следващия ден. Сутринта Белята доведе Дарма, а на обяд започнаха да се стичат конници от кабирските села и околните оазиси. Вечерта се изви най-страшната буря, която беше <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Хвърлиха се към източните прозорци и разтвориха капаците. Пустинята изчезваше във въздуха, бягаше на километри, още се <b>виждаше</b>, но скоро щеше да изчезне и последният пясъчен остров.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Само с грабеж мога да си го обясня — каза Вангел, но умът му беше другаде. Лееше се кръв. Сега беше негов ред. — Сюлейман не познаваше имама, господарю. Никога не съм ги <b>виждал</b> заедно!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Този изстрел може да се окаже съдбовен, Вангел бег! — Нюка беше застанал зад гърба му и <b>виждаше</b> всичко. Подпухналото му месесто лице имаше умни очи, понякога тъжни, понякога подли, но никога вяли и отнесени. Този евнух беше негласният министър по вътрешния ред на Мобарак и се ползваше с пълното доверие на Урода. — Когато господарят реши да удари отцепниците, ти трябва да поведеш ордата!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Господарят заповяда, бег! — Нюка наведе глава и се огледа за мускетите. И Вангел ги <b>виждаше</b> — подпрени един до друг под капандурата, натъпкани, готови за смърт и разрушение. — На своя глава не бих посмял и косъм да махна от раменете ти!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Една нощ в залива се появи английският бриг „Обзървър“. Грогът му бе пречупен, марсели въобще не се <b>виждаха</b>, но оръдията бяха насочени към сарацините и пиратите в нервно напрежение зачакаха утрото. Денят дойде сив, мрачен, задушен. Метални облаци прихлупваха небето, вятърът режеше като кама, оглушаваше, опъваше до скъсване и без това излинелите нерви. Вангел заповяда да пуснат лорчата на вода и отиде при Сокон на борда на „Лалия“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Настъпи мълчание. Тютюнът пукаше в лулата на Смарти, вълните се разбиваха в десния борд, тежки като живак. „Аз, Вангел Аваля, водач на византийската флота?“ — Белия дявол все още твърде малко познаваше света и тази идея му се <b>виждаше</b> възможна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	— Англичаните? — Дарма изрази цялото презрение, на което беше способна. — Не залагай на съюз с тях, Вангели. Познавам ги по-добре от твоя грък. Виждала съм ги да избиват португалци, испанци, да мамят холандци и французи, а тези народи са роднини на британците. Лорни казваше: „Да поробиш един негър е добре за нейно величество, да го убиеш — за Белия човек!“ Не знам с какви очи <b>гледа</b> Смарти Смайли на тебе и Филип, но ние, всички останали, за него не сме хора, нито за последния скот на „Обзървър“!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Глух ропот мина сред сарацините. Сокон прочете смъртната си присъда в очите му и изпълни заповедта лениво, отпускайки се, намалявайки до минимум унизителния й характер. Вангел <b>виждаше</b> всичко. „Ще те направя бърз като пантера! — съскаше вътрешният му глас. — Или аз ще легна на твоето място!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел слезе на брега. Градът спеше следобедния си сън. Дори магаретата дремеха с отпуснати глави. Подпря длани на пищовите и тръгна напосоки. Бризът вееше русата му грива, проветряваше мозъка, пропъждаше тревожните мисли. Над ниските покриви <b>виждаше</b> стенгите на „О Мегас“; през пролива — брега и континента, устието на реката и каменния път за Янина. По същия път трябваше да се спусне Филип Ткон начело на хиляда воини.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Островът изглеждаше безлюден, жени почти не се <b>виждаха</b>, макар и вечер, в безветрието протяжните им песни до късно трептяха в мрака. Отсреща в мъгла и дим белееше италианският бряг, на изток се простираше ерозиралата Далмация. Вангел беше на крачки от родното си място, но не изпитваше вълнение. Дори любопитството му беше притъпено. Род, родина… Животът му се стичаше така, че тези символи не успяха да се оплодят в него. Рядко, много рядко сънуваше майка си, но сънят приличаше повече на кошмар, отколкото на сладки спомени или болка по осакатено детство.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще вървиш ли с мен, лаз? — попита Вангел. Сокон кимна и това беше всичко. Мълчеше, пиеше и спеше на пода в капитанската каюта, в големите горещини си постилаше на квартердека. През москитиерата Белия <b>виждаше</b> приготовленията на „Солон“ и „Архонт“. При залез-слънце шхуните щяха да излязат от пристана и пресичайки Ионийско море, да се влеят във флотилиите на Свещената лига. След четири-пет часа бездействието щеше да свърши и да започне Великата византийска авантюра.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Вдигайте платната! — ревна Белия. — Дясно на борд! Бързо! Виждате ли оня скаф? Трябва да му пресечем пътя! Няма и левга до него! Вдигайте, кучета!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Филип наведе глава и мълча дълго. С периферното зрение Вангел <b>виждаше</b>, а и чувстваше настроения, внезапен гняв, разкаяние. Архонтът беше фанатик, може би луд по някакъв свой начин, но прям човек и ако замисляше отстраняването, дори убийството на Погонат, Вангел знаеше, че го прави с дълбокото убеждение, че такава жертва ще бъде от полза за Византия. Вангел Белия дявол не знаеше друго. Какво значи Византия и има ли смисъл да пожертва всичко за този абсурд! „Аз съм Велизарий!“ — макар и казано наум, иронията му загорча като тютюн и нервен спазъм затегна хранопровода му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Защо подгони пашата, капитане! — попита Марс. Седяха в капитанската каюта на „Джема“ и отпиваха киркирско вино. Всъщност пиеха беотийско, но Вангел нито разбираше от вина, нито знаеше откъде е донесено то на хълмистия, ялов остров. През пустата палуба <b>виждаха</b> испанците да изтеглят на буксир заседналите кочерми, да доубиват последните защитници на неподвижните кораби, да палят негодните за плуване.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Слепец! — кресна Вангел. — Дон Хуан отведе всички пленени кочерми, дори тия, които Сокон и аз превзехме! Къде ще събираш флота? Турците нямат вече! Може би ще нападаш Филип Втори или Смарти Смайли? Или Дрейк, боже, пази ме от лудост! Кажи, архонте, как <b>виждаш</b> войната? Както кажеш, така ще стане!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Вярно, бей, трябват. — Кимна Аян Янински — Чуй ме, бей, пази жена си! Дяволска красота има в нея, хората са диви, завистта е от аллаха. Виждал ли си лице на кадъна? От такива бели ни пазят фереджетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Мина още цял месец, а от Марс нямаше следа. Срещаха френски и английски риболовци, дори датска китоловна флотилия плаваше из тези води, но никой не беше <b>виждал</b> французина, нито беше чувал за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Нападнаха през нощта. Охраняващите фрегати бяха далече назад и докато скъсяваха дистанцията, предупредени от тревожните камбани на „Бел фльор“, Марс изби екипажа, заповяда да опънат ветрилата и петмачтовият корвет започна бягството си. Когато слънцето изгря, на хоризонта все още не се <b>виждаха</b> охраняващите фрегати, затова Марс смени курса и обърна на североизток.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Англичаните се ориентираха бързо и взеха мерки за защита. Флагманът подложи борд и зачака „Бел фльор“ да попадне в огневото му поле. Марс беше изпънал чертите на белязаното си лице и Вангел Аваля не <b>виждаше</b> в израза му нищо, освен упорство и омраза. Белия избута кормчията и застана на руля. „Марс е решил да прави таран — крещеше нещо в него. — Полудя. Да, полудя напълно!“ — Вангел нямаше намерение да умира заради галската гордост на капитана. Той — не! Трябваше да му попречи да прати на дъното хора, злато, а и този прекрасен кораб!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Излязоха от града и поеха към вътрешността по арнаутския път за Битоля. Предстоеше два дни преход, после щяха да навлязат в буковата гора в предпланините на Томор. Градските стени на Янина все още се <b>виждаха</b>, когато от храстите откриха огън. Вангел смушка коня, но преди да избегне засадата, видя Дако да пада от седлото с ръце на лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Животът в Молдова му се <b>виждаше</b> добре уреден, дори улегнал. Фамилните имоти бяха готови, децата растяха, златото доби законна сила, родът му титла. Вангел не възразяваше, когато го титулуваха, но сам все още не се наричаше княз, макар да знаеше, че един ден това ще направи впечатление. „Дон“ му звучеше по-добре и по-заслужено.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Свещеникът не мръдна, не погледна храната, не реагира нито на Сур, нито на Влаха. Изглеждаше мъртъв и празен, а беше млад и, ей богу, силен. Белия <b>виждаше</b> тежките му ръце, мускулестия врат, широкия, жилест гръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел скочи и излезе на палубата. Долу, на стапела, потръпваше черен жребец. Водеше го Исак Погонат. Животното беше самото съвършенство, стройно, изящно, буйно… Никога и никъде не беше <b>виждал</b> по-красив кон. „Диомед“ — паметта му върна едно старо обещание на архонта. Сега този жребец беше негов. Потомъкът на императорите се отплащаше и за любовта си, и за живота…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Близо година Вангел не беше <b>виждал</b> София и момчетата. Излезе на палубата и застана на руля. Сур се отърка в ботушите му. Изглеждаше възбуден. „Дали чувства, че се връщаме?“ — мислеше Белия, подложил русата си, започнала да побелява глава на вятъра, който гърците наричаха ливанти, турците драмодан, а пиратите — просто судесто*.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия дявол стана, облече се и излезе на балкона. Долу се <b>виждаше</b> площад „Галан“, заобиколен от красиви къщи, а в дъното започваше ларгото, извеждащо на площад „Балея“, където се намираше и княжеският дворец. Държавата гладуваше, селяните тънеха в беднотия, но в богатите квартали на Яш цареше охолство ако не като ориенталското, то поне имитиращо го.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Вашият брат е весел мъж. Аз го уважавам! — Вангел отмина, но по лицата на обкръжението и по силните ръкостискания лесно разбра, че публиката е харесала отговора. Мойчан му посочи стол, прислугата му поднесе вино и той се озова срещу смълчана тълпа, очакваща задоволяване на любопитството си. Погледна жена си. София цъфтеше. Мъжът й беше посрещнат като коронована личност и в особеното внимание към него тя <b>виждаше</b> повече от голо любопитство. Това беше фамилната премиера в обществото, а и в най-смелите си мечти не беше очаквала да види такъв прием.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия тръгна през ливадите, но чувството му за недоизказаност го мъчи цяла левга, докато се сети, че не е <b>виждал</b> Мана. Обърна кобилата и препусна обратно. Стефан отново беше на стълбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел не искаше да си признае отчаянието и не мислеше за него. Фантазията му <b>виждаше</b> хиляда конници да летят по селата, да възбуждат духовете, да осветляват с историческа гордост потъмнелия от робство българин. Липсата на коне сведе този отряд до сто и осемдесет души, а сега реалността го правеше по-малък от четиридесет.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Лейди Дърмънд изглеждаше зле. Морската болест я беше изтощила до крайност, но Джон сияеше, морето му понасяше и настроението му беше отлично. Щом съобщиха, че на хоризонта се <b>виждат</b> платната на корвета, София се преобрази. От скуката й не остана помен, преоблече се, накичи брошки и браслети, заповяда да изкъпят и вчешат момчетата, да изметат двора, да измият плочника около къщата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Лазар беше издигнал висок зид около къщата си, наел прислуга и започнал отглеждане на коне, въпреки че никой не беше го <b>виждал</b> извън имението… Нито него, нито жена му, нито сина й. Бриджит устройваше новия си дом в Яш, подготвяше модния салон и беше толкова заета със себе си, че едва ли се сещаше, че някъде на юг, в Скендера, вегетира бившият й господар Белия дявол.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i><i>	Камбаните млъкнаха и Константин се изправи в креслото. Шествието беше на път и всеки момент щеше да излезе на площада. През копринените пердета на Зоя князът <b>виждаше</b> прислугата на „Галан“, която тайно се беше скупчила да <b>гледа</b> церемонията. Ако се прибереше в къщата, това щеше да бъде равносилно на бягство… Бягство от какво? Константин малко се интересуваше от мнението на слугите си, но не можеше да си позволи „страх от един Лупус“, пък бил той и законният владетел на княжеството…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Не е до парите, ваше благородие, до породата е. Бил съм къде ли не. Из Пустата, из Сечта, на север до Петроград съм скитал, но жребци като вашите персиани не съм <b>виждал</b> никъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Не я мразя, скъпа — Вангели удари звънеца за прислугата. — Не искам да си спомня за нея, не искам да я <b>виждам</b>, но не я мразя. Сестра ти не заслужава силни чувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Аурела ме мрази… Знаеш ли защо? — Елена спря и се обърна. Делеше ги масата, светлината, падаща зад гърба й, я размиваше така, че не различаваше чертите на лицето й, но чуваше учестеното й дишане и <b>виждаше</b> как гърдите й се мятат като мъртво вълнение. — Мъжете ме харесват, Вангели. Включително Йоан Лупус и зет ми Мико… — Елена млъкна объркана, смутена от дързостта си, а може би уплашена, че той ще разтълкува погрешно думите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Мехмед Османоглу мечтаеше да затъмни славата на кървавите си предци Осман, Мехмед II, Завоевателя Сюлейман, Баязид Илдаръм, а това можеше да стане по един-единствен начин — да постави на колене горделивия владетел на Шьонбрун Леополд Хабсбург и да раздаде потъналите в коприни и трипер фройлини по харемите от Виена до Мека. Млад и жизнен, Мехмед султан не <b>виждаше</b> нищо химерично в мечтата си, напротив, всичко беше въпрос на организация и той повери похода на великия си везир Ахмед Кюпрюлю паша.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Добре, Лео, така да е. Не <b>виждам</b> нищо лошо, ако нашият приятел и сълицеист седне на трона във Виена. Напротив, тогава животът ти ще се промени като в сънищата. Именно тогава ще получиш виното, златото и жените, които така алчно желаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Адриан няма да уцели султана, Вангел. За жалост очите му са слаби, въпреки че не го признава. Виждал ли си го да чете? Не, нали? А той чете много, но с холандски монокъл и само когато никой няма наоколо…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Успокой се, Аурела, от дуела не съм го <b>виждала</b>. Никакви връзки не поддържам. Той едва ли си спомня малкото момиче, което му гостуваше в Скендера…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	На десетия ден принц Леополд Турн фон Курцланд проговори. Избрал смъртта пред нечовешките мъчения, Бесния беше казал пълната истина, с пълните й подробности и истинската роля на всеки от тях в смъртта на Адриан. Когато изведоха Вангел на разпит, Бесния стоеше на колене пред дървения стол на принц фон Грас. Виждаха се за пръв път от ареста. Лео беше изгубил половината от теглото си, лицето му приличаше на една от ония маски, с които селяните от южните части на Буджак ходеха боси по огнена жарава.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	София тръгна бавно, прекоси салона и заизкачва стълбите към покоите си. Крачка, две, три… тук вече никой не я <b>виждаше</b>, тук на този пуст коридор можеше да даде воля на нервите си, а и на чувствата, по дяволите. Сълзите рукнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Говориш глупости, Ферди! — провикна се Дан Трифон. — Виждал ли си лепен кристал? Пукнатините винаги личат!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Да ме обиждаш ли ме извика — София пусна гневни нотки, но срещна студените очи на майка си и неволно, като в детството си, „прибра рогата“ и добави кротко. — Както <b>виждаш</b> седя цял ден в стаята си. Само и само да не те дразня!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вангел не отговори. Нямаше нужда. Сега се <b>виждаха</b> по-ясно, отколкото и на двамата би им се искало. Аурела беше наедряла в гърдите, беше се превърнала в жена, но погледът й беше едновременно и лъстив, и гузен и Вангел потръпна гнусливо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Седяха около масата в салона. Погребението на византиеца беше завършило, през прозореца <b>виждаха</b> майка си, Лазар и жена му Мана да подреждат гроба, на масата към езерния кей чакаха наемниците. По пътя за Яш се появи братовчед им Марс Шкодер, синът на Лазар и Мана, но не влезе в къщата. „Станал е мъж — мислеше Константин. — Рус? И албанецът, и румънката бяха тъмни хора.“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Не съм <b>виждал</b> господарката, княз — с угоднически поклони каза Йоан, — нито вашия благороден брат… Никой не ни е посещавал след вашето заминаване.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Не мога да остана, Лазаре. Докато бях твой син, имах семейство. Княгиня Авалова беше моя леля, синовете й — братовчеди. Сега съм Авалов. Бившата ми леля вече не ми е никаква и ме нарича куче, имам братя, но те са князе и винаги ще изпитват отвращение към греха на баща си… Ти, Лазаре, и ти вече не си ми никакъв, а жена ти… Сам <b>виждаш</b>, че не мога да остана?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Лицето на Бриджит бавно възвърна цвета си, но очите й светеха и Марс <b>виждаше</b> в тях всичко друго, само не страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Влаха тръгна болен. Мъчеше го остра, суха кашлица, потеше се, след това се вкочанясваше и трепереше с часове. Когато корветът отмина делтата на Дунава, Влаха легна на легло, а все още се <b>виждаха</b> циглите на Варна, когато издъхна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Истината е, че почти нищо не знам. Никога не съм <b>виждал</b> княза… Мадам Мехия е била гувернантка на децата му. Познаваш я, няма да откаже да научиш това, което… е безопасно да знаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Ще сляза по стената — Марс погледна надолу. Много нощи беше прекарвал на този перваз, но едва сега <b>виждаше</b>, че едно падане би могло да бъде фатално.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Аз искам да… — Марс млъкна. Седеше гол, унил и тъжен над голото й тяло и не знаеше какво да прави. От него се очакваше да бъде мъж. Беше <b>виждал</b> как става това, а инстинктите му подсказваха, че е време да опита забранения плод.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Когато Атаман отмина, Марс свика македонците, раздаде им по една златна лира и разпусна отряда си. Изгледаха разпръсването на хората, яхнаха конете и обходиха местността. Тракия се ширеше пуста и равнинна, зелена като персийските килими на везирите Кюпрюлю, оттатък, през Хебър на един ден път ходом, се извисяваше естествената крепост на Одрин, но нито около него, нито на същия преход околовръст се <b>виждаше</b> някакво движение на аскери.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин се взря в огъня и мълча дълго. Зоя се надигна със залитане, съблече се и легна в ледените води на потока. Марс <b>виждаше</b> всичко, и умората й, и болките в тялото, и примирението. Виждаше обаче и тревогата й, когато законният й съпруг княз Филип Авалов беше наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Не знам… — близостта й го изтезаваше. Чувстваше дъха й, <b>виждаше</b> дългите й слаби пръсти да мърдат в гръцките сандали. — Знам само, че трябва да отида през деня, да идвам в тила му и да съм пешак.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Сам <b>виждаш</b>, ако бягството пропадне, Хасан Али ще ме върне в Босна… Ако успеем, оставам твоя жена… И двете възможности ме отвращават!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Зоя — Спидер смекчи гласа си, — добре, нека бъде мой брат, щом е син на баща ми… Какво <b>виждаш</b> в него, за което аз съм сляп. И защо избра Марс, а не Константин например? И той е мой брат, много по-добър от мен, благороден, честен… Защо се влюби в позора на Белия дявол, а не в гордостта му?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Виждаш ли оная къща, Науме? — казваше Миро. — Щом мръкне, ще я ударим. Ти влизаш с пищовите и мълчиш. Шукне ли някой, стреляш в главата му. Само главата, запомни, да не кажеш после, че не съм те предупредил?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Вярвам ти, Челеби — сега лицето на Хасан Али изразяваше гняв и мъка. Миро можеше да се закълне, че никога не е <b>виждал</b> по-скъсано мъжко лице от неговото. — Гяурите не почитат ни баща, ни братя, ни Разпнатия… Как мислиш, ефенди? За жената се смразиха братята, нали? Не казвай не, аллах Акбар! Знам им кучешките нрави!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	Константин прекоси площад „Санти иноченти“, скочи в първата гондола, каза на френски „Обиколка на града!“ и затвори очи. Алика му подейства точно така, както навремето, когато я <b>видя</b> в колата на баща й на площад „Галан“. „Аз обичам тази жена! Обичам я безумно! Ако в България можех да се заблуждавам, че тя е само майка на сина ми, сега това е невъзможно! Какво ще правиш, Константине? Виждаш ли някакъв изход, сине на Белия дявол?“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин не отговори. Очите му рееха в сивата повърхност на залива, но продължаваха да не виждат нищо. Спомените му натрапваха други картини, от друг свят, който сега му изглеждаше толкова далечен, че сърцето му се съмняваше в съществуването му. Виждаше жена си в бял воал да пристъпва в яшката катедрала, <b>виждаше</b> я в напреднала бременност да бере диви маргарити в двора на Скендера, <b>виждаше</b> я да кърми новородения си младенец слаба, изнурена до смърт, но с щастлива усмивка, замръзнала на красивото… господи, на любимото лице!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	Константин не отговори. Очите му рееха в сивата повърхност на залива, но продължаваха да не <b>виждат</b> нищо. Спомените му натрапваха други картини, от друг свят, който сега му изглеждаше толкова далечен, че сърцето му се съмняваше в съществуването му. Виждаше жена си в бял воал да пристъпва в яшката катедрала, <b>виждаше</b> я в напреднала бременност да бере диви маргарити в двора на Скендера, <b>виждаше</b> я да кърми новородения си младенец слаба, изнурена до смърт, но с щастлива усмивка, замръзнала на красивото… господи, на любимото лице!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин чуваше отчаянието й, но мислеше за своето. Пред вътрешното му око се нижеха други картини, <b>виждаше</b> се да я търси в Търговище, в Яш, в Скендера, да разпраща наемници във Виена, в Прага, в Краков. Чуваше гласа на майка си: „Алика се отдаваше на Филип още тук, в Скендера!“ Виждаше Спайдер яхнал Атаман, взрял мътните си очи в него, да му разказва с детска жестокост за престъпната си връзка с жена му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Първата нощ Марс спа на голия под, ползвайки седлото за възглавница, но на сутринта осъмна с мисълта, че трябва да обзаведе къщата, да купи коне и да започне набор на кавалерия. Когато поръчваше мебели в Татарбунари, той си даде сметка, че пред очите му непрекъснато е била Зоя, че я е <b>виждал</b> в различните кътове на празния Шкодеров дом и че поръчвайки столове, маси, канапета, той е мислил преди всичко какво би харесало на нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Отдавна не сме се <b>виждали</b> — кротко отговори Марс. — Когато заминавах, той беше малко момче. Сега е станал мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Нито аз. Знаеш, завърших виенски хусарски лицей, а баща ни не беше <b>виждал</b> училище. Всичко, което знаеше, беше научил със сабя в ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Бяха отишли към оная част на градината, отдето се <b>виждаше</b> Дунава, пламнал в предвечерния залез. А до самия каменен зид имаше ябълково дърво, пламтящо и то и наляло се вече със сок. Домнул Медреа приведе клонче, разгледа го със светнали очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	— Помогни си сам — и господ ще ти помогне! — обади се от колата като отглас Левски. Изведнъж всички се сетиха за него. Заобиколиха го. Гледаха го, като че ли чак сега го <b>виждаха</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Чакай, кой си ти? Откъде си?… Брей, ама как му го тръсна за черкезите! — заговориха отвред. А той се усмихваше по своя малко шеговит, същевременно горестен начин. За първи път ли го срещаха с толкова изумление, малко ли болка <b>виждаше</b> по родната земя?!…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Тихо! Не го ли <b>виждате</b> тоя кьоравия… Ага — прибави той по турски престорено любезно. — Ти кехая на хаджи Билал ли си, ага?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— То да не го знаех, по-добре! — каза доверително Юмер. — Тежко` и горко` на тия момчета. Бял ден не <b>виждат</b> неговите ратаи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— И тия двамата се разбират, както <b>виждаш</b> — посочи Левски с очи чорбаджи Дръндьо и хаджи Билал. Оставил коня, хаджията също се беше разположил в кабриолета.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	— Ама слушай, няма защо да се сърдиш. Аллах, какво лошо има? Щом дава повече — вземам. Нали за това съм тук. Не е като твоя Ибрахим бей. Напи се, изпочупи де какво <b>види</b>, а за плащане дума не обелва! Е, <b>виждам</b> аз, друг човек си ти, ама де да съм знаел! Пък почакай да починат конете и… Ей го, засилва се дъждът!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>         Те не <b>виждаха</b> лицата си в затворническата тъмнина, но долавяха преображения на смут в душите си. Защото в далечния Манастър лека-полека щяха да им се забравят лицата, имената, прякорите. Там не помнеха живота, там помнеха смъртта! Там мандраджии единаци, като слезнеха от родопските зъбери за сол и кибрит, караха цяло село да зине от смайване, че още светулкали очите им. Манастърци не държаха в ума си жития дори на светци и царе, но разнищваха  на всяка попрелка  гибелта на сина на каталонеца Рожер де ла Флор, роден в манастърски хан от Иван-Асеневата Мария.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Еднички камилите останаха долу. Манастърци се скупчиха на Владикув гроб, а от него се <b>виждаше</b>, че където землището им прелива в пролетни небеса, там се отваря Бяло море. От стаена промисъл погледите им се разсветиха. Змиеокият застана до дяланата канара, на която прилепяха запалени свещи по задушниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>На четвъртия ден манастърският керван на-стъпи пътеката от Мерикос за Мъгленик. На скосена поляна <b>видяха</b> варосаната гранична стража. Наближиха я и българското знаме им заплющя на белия вятър от висок стожер. Насреща се показа човек във военна униформа, тръгна усмихнат към тях и вървешком препасваше сабя. Децата не бяха <b>виждали</b> български офицер и се захласнаха по мундира, окичен с ордени, по фуражката с трицветна кокарда, по белите навои, стегнати с черни кожени тасми. Той застана пред манастърци, отдаде чест и изговори по командирски:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Ти дяте от майка да излиза си не <b>виждал</b>, каматен лелин. В тая муска има детски пъп. На наше дяте, нели ние, манастърци, все към Владикув гроб си въртим очите, и все там пъповете хвърляме. Та снеговете са довлачили тоя пъп, ама манастърци напролет не се раждат, нашите дичинки по Димитрювден идат, по Коледа...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Великият вулкан надига снежна грива в спепеленото тропическо небе. Червенее мравунеста пръст, зеленее тръстика и по изчезващи в нея проходи минават конници. Виждам ласо, омотано около изкорубено седло. Подрънква тежко мачете, блъснато от копито. Изпод пооръфано сламено сомбреро тъмнее скулесто лице.С вродено предчувствие за мразовит планински повей ездачите са наметнали шаячни сарапе. Отминават и сякаш се изпаряват в ослепителната мараня на вечните снегове.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>И <b>виждаше</b> отразено в нея лице на непознат човек с чертите на баща му - сини-сини очи, руса коса и напряко през челото дълбока жива бръчка.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Поседна на мъх, отъркан от гущери, наизлезли и те на повръхността на живота. Владикув гроб не бе кой знае колко високо място, но от него се <b>виждаше</b> в снишената далнина нащърбения римски път през Триречието. В предзалезната омара сребрееха тънки минарета. Дали бе Одрин, дали бе Гюмюрджина, дали самият Цариград не бе там...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Тукашните местности, - занарежда Корцан, - накапичени една връз друга, бива ли така? Спри, стисни дясното око - с лявото <b>виждаш</b> Ветерник. Стисни лявото - с дясното <b>виждаш</b> Здравцов камень. Един нос ги разделя тука. Ти сега, жено врачанко, с едина крак си в Длегата нива, а с другия стъпяш на Косматлийца.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>...За срещата на Звезденския превал можеха да разкажат неколцина манастърци - прашинки от преселението към Светулка. Кера Манастърката бе споделила това, което помнеше и искаше да забрави, макар на Нестор Абрашев да му се струваше, че тя нещо премълчава. Мавер бил с разранени крака, той прехвърлил превала в камилски дисаги, и <b>виждал</b> някакви дървета и синьо небе да се полюшват над него. Оставаше Вълкан Камиларина който вървял в челото на кервана.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>"Всеки нов ден е път към корена, а не нагоре, и там се дочува гласът на гробаря. Боли ме за гладното дете, като го <b>виждам</b> да оре земята. Чувствам ралото му на плещите си и живота му на гърлото си. Кой ще спаси това човече, по-дребно и от пясъчно зърно? Откъде ще излезе чукът, палач на неговата верига?"...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Това бяха листа, цветя и треви, които не виреят по светулченските места. Странните пришълци направиха очите на Корцан други и Нестор Абрашев не бе ги <b>виждал</b> да блещукат така. По предишните му поглед познаваше, че е на около седемдесет години, но през сегашния му взор прескочиха отблясъци на доста по-жива възраст.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Измежду лозите и царевицата се зададе човек с побелели коси. Личеше, че на младини е бил снажен и изправен. Той <b>виждаше</b> как Кера Манастърката го чака с усмивка и усмивка разтваряше и неговото лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Обелискът на Попътните ветрове е облепен с безброй фотографии на хора от седемдесетте години. Виждам как епохата на техния живот е стихнала в шапките и прическите им. При жените преобладават "конските опашки" на млади момичета с вид на колежанки или книжарки. Мъжете са с каскети като Раул Сендик и с барети като фрай Бето, има и с еврейски кипи. През образи от бялата раса прозира черният, червеният или жълтият предшественик. Това са безследно изчезналите лица на един народ, произлязъл от други народи.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Това е България по цялата си кожа, стриковото, толкова просторна не сме я <b>виждали</b> повече! Тогава генерал Иванов реквизира беломорските камили, че са издръжливи и на стръмно, и на равно, нека да са бавноходни. Събра ги край Одрин да пренасят гюллета за артилерията. Тюлията на Стоян Деведжиев четири пъти я раниха с куршуми. Татковия льок също, но като падна Одрин, татко отишъл в местността Чекведжи бахча, дето събрали ранените камили. Намира си нашия льок, поизчистил му раната, и се върна с него в Манастър. Държавата не се върна...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Говориш като главнокомандуващ пехотата, не <b>виждаш</b> ли, че по наше време войните се водят във въздуха?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Той бе младо момче, тънко и яко, в сините му шопски очи имаше радост и сила. По речта му личеше, че будува в Мъгленик, а сънува я в Полиовци, я в Ездирастовци. Виждаше се, че е сроден с тая природа, със старците - последни жители на селцето. Сигурно е докарал жена отдалече, мислше си Нестор Абрашев, навярно децата му растат по границата заедно с кучетата на заставата. Малки деца и големи кучета под един пилон, на който се вее изветряло държавното знаме...Бе виждал такава картина.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>Той бе младо момче, тънко и яко, в сините му шопски очи имаше радост и сила. По речта му личеше, че будува в Мъгленик, а сънува я в Полиовци, я в Ездирастовци. Виждаше се, че е сроден с тая природа, със старците - последни жители на селцето. Сигурно е докарал жена отдалече, мислше си Нестор Абрашев, навярно децата му растат по границата заедно с кучетата на заставата. Малки деца и големи кучета под един пилон, на който се вее изветряло държавното знаме...Бе <b>виждал</b> такава картина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Не знаех, че са ги разкарвали по островите, - прошепна Змеят на Нестор Абрашев. - Виждаш ли, един човек да оцелее, оцелява историята. Но на един човек много-много не вярват.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>И мъгленишките старци досега не бяха срещали двамата братя наедно. Те припознаха дълбоката жива бръчка през челата им, която трептеше по абрашевците от човек на човек. С тоя родов белег Нестор Абрашев бе отделен от останалите хора откакто се помнеше, но и той за първи път го <b>виждаше</b> у другиго. И разбираше, че с Момчил се е разминавал постоянно, защото нямаше как да не се сепне, ако някъде бе зърнал челото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Търновските лозя, стриковото, не се <b>виждат</b>. Там трябва да са, ама оная дрянова гора е придошла отгоре! И Владикув гроб е обраснал, и него като че го няма.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Гюмюрджина белееше трепетливо на хоризонта и Нестор Абрашев сякаш различаваше през времето разперената опашка на пауна под вековния чинар с чардак в клонака. Сякаш <b>виждаше</b> пясъка, който събудената след пролетните дъждове речица изтласкваше до праговете на еврейските дюкяни. Сякаш дочуваше циганските чилингирници...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Още с трепет и боязън <b>виждам</b> страховитите джамии в Багдад и Дамаск; огромната базилика в скалата под кръста до царствения кастилски манастир Ескориал; молитвения дом на мормоните във Вашингтон - снежнобял и враснат сякаш в небесните селения; изваяната като скъпоценен камък обител Покров на Нерл край руския град Суздал; арменският скит Гехард, издълбан с длето в гранитна канара.                                                                                               </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Попътните села по левия бряг на Марица изглеждаха другояче в сравнение със селата в оная слънчасала долина към силенските пчелини и язовира. Къщите тухлени, дворовете - пет-шест декара, направо чифлици. Освен това на левия бряг никъде не се <b>виждаха</b> шарени цигански махали и чергарски катуни, а младите хора като че ли бяха повече от старите. И всички с просветлени издълбоко лица.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Отечеството, отечеството се въздигна в други посоки! - твърдеше той в тихи препирни с Корцан - Не <b>виждаш</b> ли, че все повече нематериални неща се превръщат в отечество...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Той говореше разпалено за предимствата на живота в град, макар и малък колкото Созопол, а Нестор Абрашев <b>виждаше</b> как Вълюбчо се бе слял със Светулка и светулченци. Буден и работлив, той като че ли познаваше най-изтънко душата на Светулка - този град не град, това село не село. Бе примирен с жребия си на местен апостол - руган от роднини и съселяни, често хвален дори от дописниците в районния вестник, но обичан с нашенска обич, която остава без големи думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Виждаш ли сега твоите манастърци какви са? Старите плачат за Манастър, младите за Созопол. А пък тия деца от затвореното училище не можеш ги мръдна от Светулка. Такъв е животът, кой да го разбере...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Най-после стигам Чичен-ица, сърцето на народа мая. Указателни стрелки ме отвеждат до широк карстов кладенец, почти залят от тропическата джунгла и изрязан като око на телескоп в скалистата земя на полуостров Юкатан. Неподвижна дълбока вода тъмнее долу и аз <b>виждам</b> отражението си там - със сламено сомбреро на главата и около него карибски ястреби и яркочервени пеперуди.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Самоедите били по-малко от нас! - въздъхна Вълкан Камиларина и додаде - Щом ти и тях си <b>виждал</b>, господ може и нас, манастърците, да види, нищо, че има толкова други хора от държави, от градове, от манастири.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Кешанските турци, които при първа уплаха бяха избягали, като узнаха, че българската войска още не е завзела града, се върнаха и го запалиха. Два дни огнени стълбове се <b>виждаха</b> да се губят високо в небесата откъм запад. Очакваше се да нападнат селото всеки час. Усилен патрул, ръководен от войниците и македонците бдеше денонощно.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>завърналите се нови люде, койго ходеше с голяма коса, с малко такова македонско калпаче и облечен винаги в четническата си униформа. Наричаха го просто Мирчо. Бе много буен. При всеки скандал го <b>виждах</b> да се намесва. Хорото също се стремеше винаги той да води. Разказваха, че бил избягал от малък из село неизвестно кога и защо, а после ходил с комитите из македонските и тракийски планини.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Баба Керана Шумарката, заедно със снаха си и сестра си седят на двора под сянката на окичената с гроздове стара лоза. Трите внучета унесено играеха на плочите под дюлята. Мъжете и синовете им са на събрание, заведени на сила. Жените безпокойно чакат. Виждат се през портата да минават от време на време по двама или трима турски войници, сами или водещи някой българин, умислено навел глава. Ослепително блестят от слънцето щиковете на пушките им.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Турците, турците знаят да продават бабаитлък само пред жени и деца. Излезеш ли им насреща с пушка в ръка един с други не се <b>виждат</b> - рече мъжът.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>В хлад и мокрота късата нощ, благодарение на безсънието се проточи като безкрайност, но най-подир съмна. Облаци едва се <b>виждаха</b> на изток. Слънцето изгря и заприжуря от сутринта за да суши и стопли измокрените и измръзналите.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Жените бързаха. Беше вече към обед, когато стигнаха в лозята на „Усойката”. Селото се <b>виждаше</b> долу като на длан, разрушено и пусто. Дотук никой не бе ги срещал. Децата опитаха оттук-оттам гроздето, но то беше още зелено и не можеше да се яде.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Долу по пътя вече запъплиха, излизащите от село турци, натоварили кой кола, кой добитък, кой себе си и кой каквото е намерил. Над тях се издигаше хълма и между редките храсти всичко се <b>виждаше</b> като на длан.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Тръгнаха в тъмнината. Препъвайки се в камъните те вървяха. Тихо скимуцаха някои от децата. Колкото навлизаха в селото, тъмнината ставаше като че ли по гъста. Нищо не се <b>виждаше</b> освен, белеещите се страховито, съборени стени. Диво виеха из разни места на селото кучета и воя им навяваше ужас. Из въздуха се носеше дъх на изгоряло и миризма от обгорели и разлагащи се трупове. Несъзнателно страха на тръпки полази по телата им, втурна се в сърцата им, овладя ги и те затупаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>След отминаването на турците в гората настана пак тишина. Спокойно горско мълчание се възцари. Гърмежите и виковете отминаха като да не са били. Христо стоеше в долчинката като уплашено зайче. Минаха се час-два, той не мръдваше. Започна да го измъчва глад. Той се поизправи и огледа наоколо. Не се <b>виждаше</b> нищо, а още отдавна бе престанал всякакъв шум. Това го окуражи: „Ще отида да видя дали са заклали мамини” - бе първата мисъл, която мина през ума му и той дебнешком се отправи към мястото,</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>Ни едното, ни другото не <b>видяха</b>. Нищо нямаше в дола. Тук-таме само се <b>виждаха</b> останки - къси парчета от червени пояси и на две три места черни обгорели кости от ръце или крака. Нищо друго не свидетелствуваше за кървавата драма, разиграла се под високия мост, долу в широкия дол, преди около пет седмици.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Костадина намери баба си Керана Шумарката, която бе се настанила близо до брата си Божин - Татарчо.На ония, които го <b>виждаха</b> за пръв път, правеше впечатление обгорялото му лице и веднага бе запитван за</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Но Христо Сумров не <b>виждаше</b> улицата. Обзет от някаква тъпа празнота, той вървеше и не мислеше нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Със Стефан Стамболов той се знаеше добре още отпреди Освобождението, но имаше две години, откакто не го беше <b>виждал</b>. Сега Стамболов му се стори малко отслабнал — може би острата брадичка го правеше да изглежда такъв, — с изпъкнали скули и доста пооплешивяла глава. За Христова изненада някогашният одърпан хъш сега не само носеше фрак и колосан нагръдник с перла на гърдите, но и явно не се чувствуваше притеснен в тях. Отначало Христо понечи да му се обади, но веднага се отказа — подразниха го надутата поза и покровителствените думи, с които Стамболов отговори на приветствията на тълпата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— А тези <b>виждаш</b> ли ги? — каза същият глас, който преди малко бе говорил за де Мартино. — Мразят се, че да си паднат на чалъм, ще се разкъсат. Ама сега, се хилят, по гърбовете се тупат…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	За никого не беше тайна, че поручик Мартин Мартинов беше неоспорим любимец на своя княз. Впрочем и князът не се опитваше да го прикрива — в лицето на флигел адютанта той <b>виждаше</b> един почти равен на себе си; човек, с когото имаше естествен духовен контакт, много повече, отколкото например с частния си секретар Стоилов.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не ви <b>виждам</b> да се веселите както подобава на млад човек — атакува го веднага Елисавета. — Защо? Не танцувате ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Олга — каза той неочаквано и за себе си, — вие знаете чувствата ми към вас. Има много време, откакто ви ги признах и вие не ги отблъснахте. — В този момент той <b>виждаше</b> само русите й коси и малкото й ушенце, което внезапно порозовя. Този знак на смущението й му вдъхна смелост. — Позволявате ли ми да говоря вече с вашия баща?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Коя Султана бе? — с пъшкане запита Стамат. Той се бе заловил да сваля тесните си лачени чепици, а това бе винаги трудна гимнастика за него. — На Хаджиминчевич ли? Онзи, тулчалията? — Гласът му прозвуча недоволно. Той нямаше нищо против Султана и дружбата на дъщеря си с нея. Но Хаджиминчевич, заможен българин от Тулча, се бе преселил след Освобождението в София, веднага бе заел място в кръга на софийските богаташи, и сега, след разговора с Гавраил, Стамат го <b>виждаше</b> в редицата на онези, които се бяха заловили да провалят работата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Дебелият човек беше толкова уплашен, че дори не дръзна да попита от чие име — той за пръв път <b>виждаше</b> великана — да говори на г-н Боди. С разтреперани ръце запали една свещ и тръгна към горния кат на къщата. След излизането му Катанчев взе лампата от стената, прехвърли се в стаята за приемане на посетители, седна на един мек стол и вдигна крака на геридона* пред него. Премрежи очи — беше уморен, а още поне два часа го деляха от леглото. Залюля се на стола и се помъчи да съсредоточи мисълта си върху онова, което трябваше да говори с Боди.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Господин Боди беше висок слаб човек с бледо лице и червеникава брада. Той бе обул само панталоните си, а иначе беше в халат и пантофи. Десният джоб на халата, където с привидна небрежност бе мушнал ръка, бе неестествено издут — <b>виждаше</b> се, че там стиска револвер. Това не отбягна от бързия поглед на среднощния посетител, но предизвика у него само презрително свиване на устните.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ще го съобщя, господине — обеща дипломатът, макар че не <b>виждаше</b> какво толкова важно има в словесното братство между двата народа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Познавате ли го лично, господин Боди? Аз съм го <b>виждал</b> и даже съм имал случай да разговарям с него. Захари Стоянов е слаботелесен човек, болнав, накуцващ, заекващ, но в него все още живее духът на революционния апостол от седемдесет и шеста година. Повтарям ви, той е вдъхновител, глава и душа на движението за присъединяване на Източна Румелия. И ако той е душата, ръката на заговора е капитан Паница.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Тези неочаквано родени стихове го развълнуваха. Да, точно това <b>виждаше</b> Мартинов в тази минута: две сини очи, които разкъсваха мрака с лъчите си. Той спря за момент, замисли се и устните му произнесоха:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Схванал настроението на народа, Александър неведнъж бе подкрепял идеята за съединението. Освен осъществяването на народния идеал и премахването на една очевидна несправедливост в съединението на двете Българин князът <b>виждаше</b> и онази опора, която щеше да закрепи разклатения му от руската дипломация престол. „Всичко това е добре — каза си Александър. — Но може ли изобщо да бъде осъществено съединението без подкрепата на Русия? Кой друг ще спре Бисмарковия гняв? Кой ще въздържи султана да изпрати на север своята двестахилядна армия? Опълчението? Или румелийските гимнастически дружества?“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждате ли онази група офицери вдясно, Ваше Височество? — Мартинов умееше да не забелязва онова, което другите желаеха да остане незабелязано. — Струва ми се, че между тях различавам и майор Николаев.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Та вие мислите, че хората не ще <b>виждат</b> в лицето ми само майка на женена дъщеря? — поде тя. — Искрен ли бяхте или само ми направихте един утешителен комплимент?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Учителят продължи разходката си из улиците, но сега вече не <b>виждаше</b> нищо от онези забележителни неща, които допреди малко го учудваха — разнообразните магазини, примамните сладкарници, пищните гостилници. Така бе изпаднала душата му под очарованието на срещата с княза!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждаш ли? Оженили се, родили си деца, замогнали се. А хич не са се питали дали възхищението е любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Щом и вие съзнавате историческата повеля да вървим рамо до рамо с великия руски народ — каза той — и съдбоносната пречка, която тази повеля среща в лицето на немския принц Батенберг, не <b>виждам</b> какво още ви смущава. Да се премахне такава пречка е мисия, която историята ще постави наравно с делата на стария Брут, на Катон, на нашите великани Раковски и Левски, на най-великите мъченици за вярата. — Опитният стар политик, мерил сили с гръцки фанариоти и турски паши, бе успял да напипа слабите места на събеседника си. — Нима не искате вашето име да остане редом с техните?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Много бързо сменяте симпатиите си към отделните карти, господине — подхвърли той. — Докато <b>виждахте</b> във валето каро — той намекваше за княз Александър — едно послушно вале, вие залагахте на него като на цар.*1 Но щом се разочаровахте от него, вие като че ли започнахте да залагате повече на асото каро.*2 Не се ли боите, че сега други ще фаворизират валето каро и пак ще попречат на играта ви?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Французинът заведе тримата, посетители до една маса, от която се <b>виждаше</b> целият ресторант и която целият ресторант <b>виждаше</b>, почака да се настанят и сам им подаде листа с ястията. Христо Сумров за пръв път в живота си <b>виждаше</b> лист за ястия.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Келнерът направи извинителен жест към Стамболов („Нали <b>виждате</b>, господин Стамболов, с такива хора не може да се излезе на глава!“) и назова сумата. Тя беше значително над възможностите на учителя и означаваше поне един ден гладуване по пътя към К. Но това не промени решението му. Той извади кърпата от джоба си, с нервни пръсти развърза възела и отброи на масата грошовете и рупчетата. После мушна остатъка в джоба и сломен, с превити рамене, излезе от ресторанта.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Не огорчение, а разочарование, адаш — поклати глава Сумров. — Да беше само огорчение — е, хора сме, не светци. Всички грешим. Но години наред да <b>виждаш</b> човека по един начин и като ти се отворят изведнъж очите, да го <b>видиш</b>, че е съвсем друг — това вече е тежко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждам ви денем и нощем пред себе си, говоря ви на глас, като влюбен ученик мечтая да избухне пожар у вас, за да ви спася, а сам да загина пред очите ви… Не ми казвайте, че не мога да се надявам. Знам, вдигнал съм поглед по-високо, отколкото ми е позволено. Но аз ви обичам. — Гласът му, сподавен от искрено вълнение, се бе превърнал в шепот. — Аз ви обичам, Олга. Вие можете да ми забраните всичко, но не можете да ми забраните да ви обичам. И тази моя любов, свята и чиста, ще живее в сърцето ми… каквото и да се случи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Но в такъв случай няма ли противоречие в думите ви, графе? Щом вярвате на този мой офицер, защо имате желание de casser du sucre? Ако Пашич и другите радикали действително кротуват, аз не <b>виждам</b> нищо за злословене в доклада на капитан Катанич.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Записката, с която поискахте аудиенцията, господин агенте — подхвана Александър, — имаше твърде тревожен тон. Ще ви призная откровено, че този тон ме смая. Не <b>виждам</b> повод за тревога нито в Княжеството, нито в международните отношения.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждате ли? — Той размаха масивния си юмрук по посока на княза. — Виждате ли докъде ни докарахте? Флиртове с разни смахнати глави, шушукане с пропаднали политикани! Ето, ето плода на вашите действия. Право казват хората: който сее вятър, ще пожъне буря!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	През рамото му Олга <b>виждаше</b> планината. Но сега Витоша сякаш танцуваше — склоновете й ту се издигаха, ту се сгърчваха в мъглявина. Девойката преглътна сълзите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Е, виждаш, бъркотията не е от Олето. — Гавраил изтърси пепелта от цигарата с дългия нокът на кутрето си — жест и нокът, които също му се <b>виждаха</b> признак на особена изтънченост. — Мартинов нямаше да бръкне в хазната, за да допълни онова, което ти липсва.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Е, <b>виждаш</b>, бъркотията не е от Олето. — Гавраил изтърси пепелта от цигарата с дългия нокът на кутрето си — жест и нокът, които също му се <b>виждаха</b> признак на особена изтънченост. — Мартинов нямаше да бръкне в хазната, за да допълни онова, което ти липсва.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Любовна мъка, нали? — запита Херуц, но не дочака отговора: — Не, не ми отговаряйте. Такива неща не се споделят. Узнае ли ги втори човек, те загубват своята красота. Не се чудете — именно красота, Мартинов. Вие сега <b>виждате</b> само раната в гърдите си и дори не подозирате красотата на вашето изживяване. Боже мой, бих дал на драго сърце остатъка от живота, си, за да изпитам онова, което преживявате в момента. Уви, моето сърце е прекалено изхабено за такива чувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Тези войнствени и пълни с непоколебима увереност думи повишиха настроението, сякаш всички — или почти всички, — вече се <b>виждаха</b> да крачат по софийските улици. Но тогава се обади д-р Джорджевич:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Странен човек сте вие, Бендерев — говореше Кронислав. — Като си наумите нещо, готов сте света да съборите и да го направите. Виждате, спях.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Херуц:_ — Или не ви разбирам, или вие си противоречите, Бендерев. Заговаряте, че се готви нещо голямо, а отхвърляте съединението; отхвърляте съединението като невъзможно за момента, пък после и него захващате да <b>виждате</b> като твърде близко. Да не сте променили мнението си за нуждата от царя и русите? Или вярвате, че чувствата им внезапно ще се обърнат?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Бендерев:_ — Е, хайде, хайде. — Той се засмя. — Вие, журналистите, навсякъде <b>виждате</b> сензации! Тук ще стават големи работи, Херуц.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Няма значение — отговори небрежно. — Цял живот съм бил така: днес има, утре няма… И както <b>виждаш</b>, не изглеждам от най-бедствуващите. — Той комично се потупа по корема, но Елисавета, мрачна и съсредоточена, не отрази шегата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Да, не сме се <b>виждали</b> отдавна — каза Мартинов, като се стремеше думите му да прозвучат като проста констатация. — Нали знаете…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— И защо, господа? — Този път искреността на министъра беше вън от всяко съмнение. — Простете липсата ми на наблюдателност, но не <b>виждам</b> причини за недоволството на господин Кояндер.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Господин Шефер ни предсказва буря — обясни на свой ред Каравелов, после кимна окуражително към французина: — Говорете спокойно, господин агенте. Господин Славейков е между най-близките ми приятели. Къде <b>виждате</b> мрачните облаци? В Австро-Унгария? В Германия? Или може би във вашата родина?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не мога да бъда спокоен, господин министре — остро възрази Шефер. — Аз съм приятел на българите, а <b>виждам</b>, че бурята ще ви свари напълно неподготвени.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждаш ли онзи човек отсреща? — запита Стамболов. — Ако стъпим на моста преди него, тогава всичко ще се оправи. Ако той стъпи преди нас по-добре направо да продължим към Търново.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вие ми желаете злото, госпожо. Жената, става дума за собствената жена, кара младият да остарява, а старият — да оглупява. Впрочем вие <b>виждали</b> ли сте добра жена? Не съм срещал съпруг, който да ми се похвали със своята. — Той се поклони галантно: — Разбира се, аз не спадам към най-доверените приятели на господин Каравелов…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	… Михаило Катанич лежеше облечен. Вече втори ден — от онзи нещастен разговор с Олга в петък сутринта — той не излизаше от бедната си стаичка. Небръснат, почти не ял, с подпухнали от безсъние очи, загубил интерес към всичко, той водеше жалко и безрадостно съществувание. Не очакваше нищо — развръзката бе дошла такава, каквато винаги я бе <b>виждал</b> в страховете си, и оттам нататък започваше пустотата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Човек би казал, че не се радвате на срещата ни, господин Мартинов. — Тя му подаде ръка и той я пое благоговейно. — Не сме се <b>виждали</b> отдавна.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Младият мъж втренчи поглед в него, като че ли за пръв път през живота си <b>виждаше</b> подобна вещ. После въздъхна глухо, захвърли пръстена настрана и отпуснато повлече крака нагоре по улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Дявол да го вземе, как правите тези работи, Мартинов? Три дни не съм ви <b>виждал</b> и на пагоните ви — нова звезда! В предпоследния ден на маневрите, на 30 август, в лагера край Шумен стана тържествено производство на офицери, при което Мартинов бе повишен в капитански чин. Но вместо да се гордее, новата звезда на пагоните му го караше да изпитва стеснение — може би глупаво, но истинско. Сега той улови госта под ръка и докато го водеше през подредения по английски парк на двореца, побърза да промени темата:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Но унинието на княза не се споделяше от народа и главно от офицерството. Отзоваването на руските офицери не само предизвика още по-голяма вяра в собствените сили, но стана повод и за прояви на открито русофобство. Димитър Ризов писа*: „Ако от пловдивската революция остане само една печалба — заминаването на руските офицери, — и то ще бъде достатъчно!“ Също и мнозина от младите български офицери, които в лицето на руските си колеги бяха <b>виждали</b> пречка за своето повишение, открито изразяваха задоволство и чакаха случай да проявят качествата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Бисмарк остана недоволен от случилото се на Балканите, в което той не без основание <b>виждаше</b> пръв дисонанс в европейския концерт, ръководен от неговата палка. „Железният канцлер“ изобщо не обичаше княза, а този удар срещу неговото дело — Берлинския договор не спомагаше за обрат в чувствата му. Все пак Бисмарк се постара, спазвайки правилото „да се спасява каквото може“, да не вземе страна и съветваше Великите сили към единство в кризата; разбира се, единство, на което пак той щеше да бъде диригент.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вие напоследък ме изненадвате, полковник Джорджевич. Или по-скоро — не мога да ви разбера. Ако не бях ви <b>виждал</b> в бойна обстановка, би трябвало въз основа на вашите думи да ви нарека страхливец или… враг на Сърбия. — Гарашанин почака да види резултата от грубата си атака, но Джорджевич остана невъзмутим. — Какво? Не одобрявате плановете? Съмнявате се в сръбския войник? Или в ръцете в които е поверена войската?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Той не довърши, но всички, включително и Александър, разбраха недоизказаните думи. „Вие знаете моите разбирания — искаше да каже Мартинов. — Ако потрябва, аз няма да се поколебая да положа костите си в защита на отечеството. Но да пращам хора на смърт, да ги <b>виждам</b> как умират по моя заповед — това не мога да издържа. Зачислете ме като обикновен войник в който и да е взвод и аз ще изпълня своя дълг. Но между смъртта и терзанията на съвестта аз предпочитам смъртта!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Седнете, драги, седнете! — разбъбра се той оживено. — Не сме се <b>виждали</b> още от август. Седнете! Ще пийнем по една ракийка и ще поприказваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не ви разбирам, господин Цанков — откровено призна Бендерев. Той наистина не <b>виждаше</b> никаква връзка между княза и предстоящата война със сърбите и турците.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не съм ви <b>виждала</b> от много отдавна. А уж ми бяхте обещали… Къде се загубихте? Дори не можах да ви поздравя за повишението ви…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Събитията са от месец, а аз не съм ви <b>виждала</b> от пролетта. — Мисълта за букета продължаваше да я занимава и Олга реши да опита: — Чух, господин Мартинов, че сте се сгодили. Мога ли да ви поздравя?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Както <b>виждаш</b> — отговори спокойно Елисавета. — Напълних една чанта с дрехи, другото събрах в една бохча и се махнах.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Какво пък, възможно е. За вас, българите, вече всичко смятам възможно. Не <b>виждам</b> ли какви чудеса стават около мене?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Когато се здрачи толкова, че във вкъщито вече не се <b>виждаше</b>, Гина се приготви да стане, за да запали лампата. Но Елисавета я изпревари. Скочи, свали газената лампа от пезула и се залови да бърше стъклото. В това време откъм двора се чу припряно почукване на тояга — хаджи Спас се прибираше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Беше едва първи ноември, но времето приличаше на декемврийско. Сивото навъсено небе, мрачно и потискащо, беше слязло ниско над земята. Подухваше лек, но леденостуден вятър, който пронизваше през дрехите и сковаваше тялото. Застинала, влажната земя сякаш се готвеше да заспи зимния си сън. Селцето, което се <b>виждаше</b> вляво, се гушеше зиморничаво между двата хълма, а синкавият дим, извил се над покривите, му напомняше за онези часове, когато всеки предпочита да се навърта на топло край огнището…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждате ли — каза Олга — и вие мислите като мене. И вашата Пена също. Българин или българка, всеки знае своя дълг. И го е срам, ако по някаква причина не може да го изпълни…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i><i>	… Когато насядаха около масата в онази стаичка, която капитан Генев бе превърнал в свой щаб, Мартинов напразно се мъчеше да си обясни учудените и смаяни погледи, които другите му отправяха. Генев, Мечконев и пионерният поручик Матеев, същият, който беше укрепявал позициите при Трън и Врабча, го <b>гледаха</b> така, сякаш го <b>виждаха</b> за пръв път през живота си; дори майор Гуджев, който беше пристигнал по едно и също време с Мартинов в Трън, го <b>наблюдаваше</b> странно с подпухналите си от безсъние очи.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не се сърдете, Мартинов. Няма нищо особено. Но видът ви е малко, как да кажа, необичаен. Брадясал, със сплъстени коси и с лице, по което има един пръст кал — вярвайте, за пръв път ви <b>виждаме</b> така. Дявол да го вземе, нали винаги сте били образец на опрятен офицер!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Капитан Генев, който командуваше целия Трънско — Врабчански отряд, сухо и нервно обясни положението. Веднага пролича, че страховете му произлизаха главно от настъплението на Моравската дивизия към Трън; тук, на хълмовете източно от града, <b>виждаше</b> Никола Генев развръзката на утрешния ден. Затова в разпорежданията си той беше привлякъл главните сили при Трън, като бе взел даже дружината от Плевенския полк, която беше предназначена за Врабча. Така при Трън имаше четири дружини, докато на Врабча оставаха само една рота от Плевенския полк и една запасна рота от Софийския.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Сърбите вече се <b>виждаха</b> и без бинокъл. Гъстите им вериги пълзяха откъм север, ту се показваха на някоя обла височинка, ту се сриваха в долчинките, но бавно и неотстъпно напредваха. „Делят ни само пет-шестстотин метра — каза си Мартинов. — Колко е това? Минута? Пет минути? А после? Какво ще последва после? Възможно ли е да стане така, че да убия човек?“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Те продължиха да крачат бавно по перона. Откъм града се връщаха група отпускари и високо, до прегракване пееха „Тих бял Дунав…“. В апаратната стая на станцията тракаше телеграф. Беше влажно и безветрено. Измитият от последните дъждове въздух беше тъй прозрачен, че се <b>виждаше</b> всяка светлинка по Бунарджика.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Защо не ме пратиха в Трън, където бяха моите две дружини, ами ме назначиха преди самия бой за началник на чужди части на Врабчанската позиция? Какво можех да направя с шест роти срещу цяла дивизия?… Просто ни сметоха!… Аз <b>виждам</b>, че с нищо не съм виновен за тази катастрофа, но все пак не мога да се примиря с това поражение.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Хей там — посочи лекарят, — на левия край на позицията. Там застана Преславският полк, след като се върна от Драгоман. Ще имате толкова работа, че ако изобщо издържите, утре сама няма да знаете жива ли сте или мъртва. И сложете тази лента с червен кръст на ръкава си. Ще ви спести много неприятности. — Понечи да се върне в хана, който беше преобразуван в болница, но се сети нещо и допълни: — Видите ли, че не можете да издържате, елате и ми кажете веднага. Не се срамувайте. Виждал съм да се предадат хора много по-силни от вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Той се залови да показва на Олга как да почиства раните и да прави антисептични превръзки. Олга едва го чуваше, а почти не <b>виждаше</b> нищо — двойната гледка на кървавата рана и на мъжката голота я разстройваше. Повдигаше й се, пред очите й се завъртяха алени кръгове.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	По едно време откъм българската позиция се разнесе силно „ура“ и невидима музика засвири „Шуми Марица“. Кралят се заслуша. Какво ли можеше да означава този неуместен израз на радост? Не <b>виждаха</b> ли тези диви българи, че още само двадесет и четири часа ги деляха от пълното поражение?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Паприков:_ — Ние приличаме на доктори, които са се заловили да вадят тръна от петата на човека, а не <b>виждат</b>, че той се е разкапал от охтика.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ооо! Мартинов! — възкликна с искрен възторг запитаният. — Така кажи бе, момиче. Кой не знае Мартинов! Сега преди пет минути го <b>виждах</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Докато Катанич му прочете три реда от заповедта, полковникът отново клюмна и захърка. Младият офицер го разтърси повторно. Отначало Бинички го изгледа с безпаметен поглед, сякаш го <b>виждаше</b> за пръв път в живота си. После разтърка очи и заслуша в просъница. Катанич прочете заповедта до края и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	… Едва паднал южният връх, започна атаката на северния; щом падна и той, и сърбите побягнаха; отделни български войници, взводове и роти се втурнаха подир отстъпващия неприятел. Пише се, че в сраженията най-трудното за офицерите е да вдигнат войниците си в атака. Тук беше обратното. Офицерите <b>виждаха</b> и съзнаваха опасността, която изнасянето на дясното крило напред носеше, и хвърляха всички сили, за да спрат атаката, а не да я осъществят.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Мъдро решение! Защо да се чака заповед от онези, които гадаят положението по картата и откъслечните изречения на докладите, докато вие, които <b>виждате</b> всичко като на длан и всяка минута следите изменението на боя, можете да вземете най-бързото, най-правилното и най-навременното решение?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След като разби батальона на майор Милошевич при Ропот и Комщица, капитан Паница разположи отреда си на позиция при село Смолча, като изпрати кавалерийски разезди да разузнаят действията на сърбите. И докато чакаше вести от разузнавачите, отредът се отдаде на такова пиршество, каквото Херуц не беше <b>виждал</b> през живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ама, войводо, мигар… — Николаев не довърши, но Паница го разбра. Четникът искаше да каже: „Мигар ще оставиш всичко на нас, необучените доброволци, и на мене, техния четник, дето досега не съм <b>виждал</b> какво е война! Няма ли да пратиш с нас офицер или поне опитен човек да ни води и наставлява?“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Така е дошло времето — отговори му „войводата“, — че ако сами не се оправяме, и господ не може ни оправи. Виждаш, офицери няма. Поговори с хората си, Николаев. Ако някому е мило за живота, нека остане тук. Няма да му се сърдя, нито ще го насилвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Голготата е за тези хора тук. — Херуц показа с очи останалата група. — Не те разбирам, капитане. Пардон, войводо. Не <b>виждаш</b> ли, че ги водиш на смърт?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Когато видя неуспеха на първата атака, капитан Делов вкара в боя и резервите, а началниците на другите отреди — капитан Сарафов от Остри връх, капитан Димитриев от крайния ляв фланг — бързо изпратиха помощ. В същото време полковник Бинички, който <b>наблюдаваше</b> боя от височината Лазарев камик непосредствено зад Нешков връх и <b>виждаше</b> критичното положение на своя 12-ти полк, не изпрати нито един войник в помощ на храбрите бранители.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Олга не послуша предупреждението и се изкачи до него. От продълговатата полянка, не по-голяма от 150 или 200 квадратни метра, не се <b>виждаше</b> нито педя земя: цялата беше покрита с безразборно натрупани едни върху други човешки тела — страхотна и потресаваща грамада, от която се носеха смесената миризма на кръв и барутен дим и стенанията на ранените.* Олга вдъхна няколко пъти от шишенцето, което й беше подарил фелдфебелът, и отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждам — той посочи сръбското писмо на масата, — че крал Милан вече се е възползувал от интервенцията. Точно тази интервенция доведе и мене тука.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Виждате ли, работата не е така проста, господин майор. Страхувам се, че ще бъда принуден да ви огорча.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— В съвсем буквалния смисъл. Виждате ли, за днес ние си бяхме определили да завземем височината пред река Възганица. Е, не е кой знае колко много като за един ден, но ние по природа сме скромни хора. Сега вече разбирате ли ме? Ние нямаме нищо против да установим примирие до получаване на вест от началството, но междувременно с бой или без бой — избора оставяме на вас — трябва да заемем височината.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	В този момент на вратата се почука и в стаята при него влязоха Гарашанин, Вукашин Петрович и Райович. Милан не се изненада — още сутринта камериерът Антон го бе осведомил, че снощи в единадесет и половина двамата министри бяха пристигнали от Белград, а после до зори бяха разговаряли с министър-председателя. Поздравиха го учтиво. Райович и Петрович видимо се чувствуваха неловко — не <b>виждали</b> краля от навечерието на войната, те бяха изненадани от неговия изнемощял, съкрушен и апатичен изглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Нима не <b>виждате</b>, че съм пропаднал? Мигар можете още да ме съветвате да остана на престола, когато страната по моя вина е доведена до безизходно положение?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Същия следобед в Пирот се разигра може би най-веселата сцена от цялата война. Една безразборна тълпа от стотина души се бе втурнала да плячкосва дюкяните в центъра на Пирот. Точно по това време подполковник Николаев, срещна своя баджанак Паница, с когото не се бе <b>виждал</b> още от Съединението. Той му посочи плячкаджиите и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Хайде, оставете за малко утешенията, които по професионално задължение ми казвате, и отговорете откровено: ако не стана, ще оживея ли? Виждам, не отговаряте. Не се тревожете, докторе, аз знам, че ще умра. Ден по-рано или ден по-късно — няма значение. Нима искате да умра със съзнанието, че не съм изпълнил последния си дълг?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вие наистина нямате сили да се държите прав — отговори лекарят. — Не мислете за това, господин Мартинов. Дори само ставането ви е повече, отколкото съм <b>виждал</b> в цялата си медицинска практика.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не искам — неотстъпчиво настоя раненият. — Подайте ми, моля, тези два стола. Така. Те са по-ниски от рамката на прозореца и ще ме крепят, без да се <b>виждат</b> отвън. Така, благодаря ви. Сега, ако обичате, отворете широко прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Погълната от мъката си, Олга не забелязваше, че не е единствената, която избягва тълпата. На десетина крачки от нея, закрита зад някаква паметна плоча от мрамор, стоеше една висока и стройна жена в тъмни дрехи и с воал пред очите. В нея поразяваше не толкова самотността й, нито тъгата, която лъхаше от цялата й фигура, а букетът в ръцете й. Виждаше се, че под тънката оризова хартия, в която беше завит, се намираха не свежи цветя, а стари, изсъхнали, загубили предишните си багри карамфили…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Около вашия случай в министерството имаше голямо объркване, господин капитан. Всички знаем геройството, което сте проявили на Нешков връх, и всеки от нас, младите, мечтае да повтори вашия подвиг. Ако останеше на нас, бихме ви устроили триумф, какъвто дори и древният Рим не е <b>виждал</b>. Но, разбирате ли, голямото началство не ви обича. Как да кажа? Името ви е като трън в очите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Има едно много разумно обяснение, поручик, но вие никога няма да го чуете от устата на вашето началство. Войната беше не само глупост, но и престъпление. Аз за себе си изпълних своя дълг, въпреки че винаги съм съзнавал безсмислието и кошмара на тази братоубийствена война. Никой не би могъл да ме обвини в дезертьорство. Но после с женитбата си аз се опитах да поправя една от безбройните злини, които безумството на трима-четирима души донесе на двата народа. — Катанич отново се усмихна. — Виждате, поручик, истината е такава, че не може да бъде произнесена лесно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Получих последното ти писъмце от Белград и както <b>виждаш</b>, послушвам те и ти пиша до Султанкини в София. Много се радвам, дето си решила да се върнеш. Сърцето ми се затъжи за тебе (скоро ще станат четири години, откакто не съм те виждала!), пък и ми се ще да прегърна внучето си, което от все сърце обичам. Казваш, че прилича на баща си? Е, не даде бог да <b>видя</b> баща му, моя зет, но поне ще го опозная в чертите на неговия син.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Да, тогава станала войната. Юнакът Михаил също бил войник и трябвало да отиде на война. Не му се искало да ходи, защото бил добър по сърце и го боляло, когато <b>виждал</b> какви мъки носела войната на хората. И все пак отишъл. Един ден станала люта битка. Неприятелите нападали, сърбите се отбранявали. Летели куршуми, мечове святкали. Ту едните надделявали, ту другите. По едно време неприятелите успели да грабнат знамето на сърбите. Тогава юнакът Михаил извикал страшно: „Тук ще умра, но знамето не давам…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Защо, защо! — кресна гневно бащата, но после размисли и реши да опита с кротост. — Ела, Тодорко. Ела, седни тук до мене и аз всичко ще ти обясня. Работите не са тъй прости, както ти ги <b>виждаш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Тодоре, погледни! — посочи с ръка Белослава. Така му рече — „Тодоре“; това име тя използуваше само в мигове на вълнение, а иначе казваше като всички „Светославе“. — Сякаш <b>виждам</b> нашата къща!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Защо да се пазя, дядо? — рече той предпазливо. — Светослав ми е шурей; по нашите обичаи това е равнозначно на роден брат. После, той винаги досега ми е давал само най-добри съвети. А какво знаеш ти за Светослав? Последен път си го <b>виждал</b> ей такова момче.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ти си противоречиш — казваше Чака. — Говориш за напираща опасност, а когато те попитам за подробности — нищо. Светослав, казваш, се държи прилично (а аз ще добавя, че ме подпомага с похвално прилежание), болярите са кротки и послушни, нашата войска държи Търновград, българската е почти изцяло разпусната, народът работи и мирува. Къде тогава <b>виждаш</b> тази опасност?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Бях сега при Белослава — каза жената тихо. — Сестра ти е тревожна, измъчва се; усеща, че някакво зло витае над главите на всички ни. Но и аз <b>виждам</b>, Светославе. Ти се губиш по цели нощи, в потайна доба при тебе идат преоблечени мъже, събирате се тук, шушукате. А ти не продумваш нито дума, мълчиш, скритен си дори и към мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Представи си, аз. Нима това не радва любящото ти роднинско сърце? — Князът зае един празен стол. — Знам какво мислиш, чичо. Брат на единия предишен цар, зет на другия — невям не <b>виждаш</b> по-подходящ човек за техен наследник и приемник от себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще го причакаш и ще го убиеш? — Диман потвърди. — Не, Димане. Нас ни трябва не смъртта на патриарха, а възмездието. Съд, присъда и казън — ето как аз <b>виждам</b> дълга ни към Йоаким. При това… при това ние сме власт и следва да постъпваме като люде, облечени с власт, а не като разбойници.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Светослав някак си прекалено делнично седна на престола и пое от великия примикюр знаците на царското достойнство — жезъла с Христовия кръст и торбичката с пръст от българската земя. За всяко наблюдателно око веднага стана ясно: в заемането на престола новият владетел <b>виждаше</b> начало, а не край на своите усилия. Това пролича и от встъпителните думи, които той изговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Всичко е много ясно. Аз съм женен. Ефросина е моя съпруга пред бога и царица по закон. Не <b>виждам</b> какво бих правил с вашето цвете.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Знам. За мене. Да опрости бог грешника и престъпника Тодор-Светослав. Че <b>виждаш</b> ли го, потънал е до шия в прегрешения, злосторничества и разврат.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Нищо, нищичко не си разбрал ти, Рад — с искрена тъга каза царят. — Заслепен си от примерите на Византия и франките, въздигаш техния ред до религия, а не <b>виждаш</b> полезното и вредното в собствената ни страна. Не сека аз клона, Рад, а скубя плевелите. За да не задушават те здравите кълнове, та нивата ни да израсте буйна и богата… както е било в стародавни времена.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	В тази лятна утрин Светослав бе застанал върху една обла височина край Ловеч и <b>наблюдаваше</b> обучението на събраните тук войски от северозападните краища на България. Гледаше вторачено, пък не <b>виждаше</b> нищо. И така беше вече трети ден, откакто напусна Търновград. Каквото и да правеше — говореше, работеше или спеше, — пред очите му все заставаше картината на раздялата му с Ефросина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	— Господи! Хаосът е по-голям, отколкото съм го <b>виждал</b> и в най-черните си сънища! — После кимна на Арцо: — Построй отрядите в една редица. Искам да ги прегледам. — И допълни с тъжен присмех: — Отдай повелите с думи, не с тръба. Иначе <b>погледнеш</b>, че някои пак са те разбрали по своему и са си тръгнали към къщи…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Стотници и десетници още тичаха да подреждат войската, когато вече пролича — най-добър и най-стегнат бе отрядът от хиляда воини, дошъл от Търновград. Това се <b>виждаше</b> от еднаквостта на бранните дрехи и оръжието, от бързината на строяването, от стойката. „Не сме проспали тези две години“ — мина през ума на царя. И тази мисъл върна малко топлинка в сърцето му. Но после го обвея и грижа: „Но ще съумеем ли да направим и другите като търновградци?“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Нямаме — обясни просто стотникът. — И в складовете на болярина няма. Отколе не съм <b>виждал</b> нито една.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Царят продължи прегледа си. И попадна и на други нередности: тежки пешаци с лек щит, леки конници без метателно копие, леки пешаци без ласо или прашка… Виждаше ги той, начаса изпращаше вестоносци при съответните владалци, а бръчката между веждите му ставаше все по-дълбока и по-дълбока. А когато достигна края на редицата, рече на протостратора:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Нищо не съм <b>виждал</b>, Светославе — каза той и подкрепи думите си с един широк кръст. — Нищо не съм <b>виждал</b> и нищо не зная.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Аз съм българин, господарю. И <b>виждам</b>, че онова, което правиш, е полезно за България. — Той отново размисли. — Твоето дело е почти като делото на Ивайло.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Като че ли се готвят да ни нападнат — рече един стотник до него. — Ето, обградиха ни, пък не <b>виждам</b> да разпъват шатри…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— И са застанали с гръб към реката. Защо? Не е възможно да не <b>виждат</b>, че така сами се затварят в капан и си свързват ръцете…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Не се обиждай от това, което ще кажа, венценосни — каза Войсил, окуражен от малката си словесна победа. — Битките срещу онзи свинар преди четвърт век изглежда са ти оставили лош спомен и те карат да <b>виждаш</b> привидения посред бял ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Виковете заглъхнаха, но не от само себе си, а удавени в тропота на хиляди човешки стъпки. Пустеещите допреди малко хълмове по двата бряга на Скафида сякаш внезапно се разцепиха и из недрата им заизтича неизброима лава от жадни за битка воини. Половината от тях притиснаха нетърпеливите друнги по десния бряг, другата половина удариха откъм гърба онези, останали на левия. И преди още ромеите да се опомнят, започна клане, каквото Михаил Глава Тарханиот не бе <b>виждал</b> в дългия си живот на победоносен воин.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Светослав излезе. Но и когато престанаха да го <b>виждат</b>, мъжете в шатрата продължиха да го чуват как си повтаря сам на себе си:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Пошегувах се, майсторе — благородно се извини аянът. — Сам <b>виждам</b>, пушки за чудо и приказ правиш. — Той кимна към онези, които го бяха привлекли към тюфекхането. — Ще дойда някой път и за мен една да пазаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Аз не съм <b>виждал</b> френк, но и ние не сме чак толкоз серсеми, Георги Силдар. Това може да ти го каже и твоят приятел Генчо Къргов.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Точно в такова състояние беше Димитраки чорбаджи, когато един младеж чинно спря пред него и свали калпак. Нещо в мутрата на този млад човек му се стори познато; сякаш и друг път бе <b>виждал</b> това смугло като на циганин лице, четинестата, от една неделя небръсната брада, щръкналите ябълчни кости и хлътналите бузи под тях. После се усъмни — той май нямаше познати, на които така да личи, че не си дояждат.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Нямам пари, яху. „Геч гелен: я парасъз, я хаирсъз.“* Пък <b>виждаш</b>, аз съм мирен човек, не съм хаирсъзин…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, ти ли си, отче. — Даскалът спря, но <b>виждаше</b> се, че не му е до приказки. — Остави, голям дерт ме е подгонил.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Виждаш ли какви ги направи бе, Юрдане! — изхленчи едното момче. — Ключа, ключа загубих! Сега тате ще ме одере жив…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И Генчо си го бива. Млад е още, ала от името му много шалвари се разтреперват. Стрелец като него Стара планина не е <b>виждала</b> втори.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Гостът потъна в безмълвие. Виждаше се — размисля и претегля. След като дълго мълча, той най-сетне произнесе пестеливо:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И те тръгнаха. Сега на Манол нито нощта му се струваше толкова черна, нито пътеката толкова стръмна. А и не вървяха дълго по пътеката, скоро удариха направо. Хайдутинът познаваше планината като петте си пръста и имаше очи на бухал, вървеше и отвреме-навреме се обаждаше: „Мини след мене, ще се блъснеш в дървото“ или „Отбий се вляво, не <b>виждаш</b> ли канарата?“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Какво те води насам, Евтиме? Не съм те <b>виждал</b> из Ново село, а още по-малко — в сиромашки дом като моя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Вярвам, че е истина и ще стане истина — каза убедено хаджи Михал, като прекара пръсти през рано посивялата си коса. — Животът ме научи да познавам хората и да <b>виждам</b> бъдното им. Твоето име ще се запомни и ще се повтаря, момче, много време след като всички ще са забравили… да речем мене, Хаджи Михал хаджи Василов…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i><i>	В своя стеснен кръгозор на абаджия Добри никога не бе <b>гледал</b> на нещата така широко. Сега, надзърнал на катадневните грижи за парите през очите на хаджията, той откри неподозирани дълбочини в бъдното. И се стъписа! Та и как да не се стъписа? То, неговото, беше все едно цял живот да си приемал света само дотам, докъдето го <b>виждаш</b> от Ново село, а сетне в един миг да го <b>видиш</b> от височината на Чаталка…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Проснаха една черга на земята и върху нея изсипаха съдържанието на двете торби. Много пара`, много нещо! Манол никога не бе <b>виждал</b> на едно място дори четвъртината от нея. Но хайдутите се ядосаха — измамил ги Тахир ага, така казваха те, туй не било хазна, а само редовната поща, нямало тук и на половин каза вергиите…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Какво знаеше Бяно от онези трудности и изпитания, които предизвикват раждането или проявлението на коравост и жилавина? В същност нищо. Нямаше си майчица и много скърбеше за това (още повече че мнозина по-стари <b>виждаха</b> в него нрава и душевните черти именно на майка му!), но иначе не бе познал глада и дрипите като Мавроди Коджакара, присъствието на баща му го бе опазило настрана и от турските злосторничества, не бе преживял тежка болест…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяно излезе от дюкяна, сложи пръсти в устата и изсвири пронизително. След малко отнякъде дотича Васил; <b>виждаше</b> се, че с неудоволствие е изоставил играта и другарчетата си, но безропотно се съгласи да остане в дюкяна. Тогава Бяно покани непознатия:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тази събота сутрин Бяно пак бе застанал на обичайното си място в дюкяна — срещу вратата, през която уж гледаше към Абапазар, шадравана и минувачите, а в същност не <b>виждаше</b> нищо. И се губеше, в едно смътно и неясно бъдеще, в което не различаваше никакви подробности, но което съдържаше най-важното — двамата с Божура, заедно, завинаги…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А Хаджи Рифат? Ами хаджи Молла? И тях ли броите между зверовете? — не отстъпваше Бяно. — На`, <b>виждате</b> ли, и между турците се срещат люде, които се срамят от злото и… навремени са по-добри и от християните…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Добри постоя така, после продължи пътя си към Сарашката чаршия и Аба пазар. И сега навсякъде <b>виждаше</b> следите на онова, „нещото“ — в оределите посетители в кафенето на Мустафата, в празните дюкяни на търговците, в угрижените лица на минувачите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Карай, чорбаджи. Щом отвори реч за бунтарите, ти невям си мислил доста по тази работа, кажи как я <b>виждаш</b>. Ако го имаш в главата си — и съвет ми дай.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И как го <b>виждаш</b> това вдигане на страха, чорбаджи? Да пусна онези хайдути, дето са се готвили пусат да вдигнат против падишаха?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Така е, Тахир ага. Всичкото, за което двамата си мислим — което стана и което не стана, което става сега и което утре ще стане, — туй са все тътени. Тътени на една буря, която ти още не <b>виждаш</b>, но тя иде, приближава. И тогава ще са истинските вихрушки, светкавиците и пороите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Сбогувайте се с баща си и се постарайте да мислите, че смъртта не е отминала никого. „Догмаян йолмез“*, както казваме ние. По-рано или по-късно — туй няма толкоз значение. Много са дъртаците, доживели дълбока старост, но <b>погледнеш</b> ли назад живота им, <b>виждаш</b> само плюскане и клечане в нужниците. Пред смъртта животът се оценява според делата му. А делата на баща ви стигат за десет живота. Тъй се постарайте да мислите, деца.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	След малко гълчавата се засили — <b>виждаше</b> се, палачите бяха свършили работата си при Старата круша и вече идваха насам. Няколко сюрии турчета изтопуркаха по пътя, забързани да не изпуснат нищо от сеира. Бяно прибледня, а Манол смушка с лакът сестра си:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Аз съм Нехиря, жената на хаджи Рифат. Остави всичко на мене. Туй е женска болка, <b>виждала</b> съм ги аз калабалък такива. Много родилки съм оправила, ще оправя и Трънка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Наистина беше роден да властвува Тахир ага. Бяха осем срещу един (е, там отсреща се <b>виждаше</b> някакво заптие да пуши, облегнало се на дворната порта, но далече беше, та не го брояха), по-млади и по-силно въоръжени — да наскочеха, щяха да го разкъсат, преди да свари „аман!“ да каже. Но никой и не помисли да не изпълни повелята на аяна. И мъжете от тайфата, за нищо време превърнали се от бабаити в кротки овчици, не само че заслизаха, а и се сблъскаха на тясното стълбище кой по-напред и по-скоро да се яви пред него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Умълчаха се. За да се спаси от неловкото положение, Зафирка измъкна царевицата от ръцете на приятелката си и я мушна в жаравата. Божура не забеляза нищо — гледаше пред себе си, пък не <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	А какво искаш ти, Бяно, от този живот? Целият ти мерак беше да <b>виждаш</b> около себе си едно бяло лице с венец от къдрави кестеняви коси около него и украсено от две очи като модри теменуги. Това ти бе всичкото, ама и то… Пий, Бяно, пий!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Виждаш ли? — едва помръдна дебелото си тяло Евтим. — Знаех си, че точно тъй ще ме изхокаш. Иди след туй да не пиеш…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— То, както <b>виждам</b> — продължи поразвеселен хаджията, — невям е излишно да те питам дали си съгласна…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Допущаха ли Силдаровците, че в същност за последен път <b>виждаха</b> приятеля на баща си? И че само след няколко часа тази къща, светеща от чистота, щеше да бъде оплискана с човешка кръв?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	На четиринадесет години клуцохорчето Йорданчо, благодарение на блатата и медената, останал съвсем сам на света и като не знаело що друго да прави, решило да отиде на Божи гроб, зер <b>виждало</b>, че хаджиите са все учени и уважавани хора. Речено-сторено: новоизлюпеният пътешественик разпродал едно-друго от наследството си, пришил се към един керван на търговци и след няколко месеца станал хаджия.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Виждаш ли бе! — възликува Коджакара. — Да не беше Злати войвода, сега хаджи Иван нямаше да е тук и да хортува с нас!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Та минах, Бяно, да ви кажа решението си и да те помоля за една услуга. Онази стаичка в двора на църквата „Свети Никола“ нали знаете? Там ще бъде школото ми. Пък то, <b>виждаш</b> ли, пада съвсем близо до школото на даскал хаджи Илия…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Сполай ти за добрата дума, хаджи Иване — произнесе развълнувано. — Той… Е, не го казвам, защото този малчуган ми е син, но така, като учител на учител и мъж на мъж — аз също <b>виждам</b> голяма бъднина за детето. Още е само слушателче в школото, а… Не ми е един, та да помислиш, че го хваля. Имам ги още три момчета и едно момиче, но докато хаджи Никола, Хараламби, Христаки и Мария не са глупави, но не са и повече от прилични по ум и надарености, този, Сава, бог е надарил така, че стига да не се разхайти, когато порасне, ще затъмни другите, че и мене. И ще остави име…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Дипломатичността му даде плод: даскал Илия чу за образа и подобието божие, та му убягна, че пътя дотам Селимински <b>виждаше</b> в мъдростта и знанията, а не в смиреността и сляпото придържане към канона. Селимински обаче за втори път допусна грешка, като рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И как я <b>виждаш</b> тази работа, Димитраки чорбаджи? — попита Желязко, започнал и той да оценява тънката хитрост на „цаката“.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Хаджи Иван Селимински — започна Димитраки и това беше един от редките случаи, когато споменаваха името му в тази стая — може да ни бъде от полза. Него торлаците го слушат като пророк. Е, той не бил дошъл при нас — голяма работа. Грехота е ние да не го потърсим. Ръка да му протегнем, пари и имот да му дадем, жена от нашите щерки да му намерим… Такава я <b>виждам</b> аз цаката на хаджи Иван Селимински.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Често. Поне толкова често, колкото и за древногръцките писатели. — Ново претегляне на думите. — Нещо повече. Научих ги често да четат Евангелието, да <b>виждат</b> в него висша нравствена храна.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, защо? — рече. — Църквата никога не е оставала безучастна към просвещението. Мигар ти мислиш, хаджи, че ние, богослужителите и църковните настоятели на Сливен, нехаем за твоето школо? Че като <b>виждаме</b> богонравието на твоето преподаване, не сме готови да ти помогнем, доколкото стигат слабите ни сили?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Е, рече го и ти! — продължи да се усмихва подкупващо Селимински. — Не те <b>виждам</b> с тояга в ръце, отче…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Нали ме знаеш, аз с гръцкия не съм твърде дост. Разправят, че някъде преди Голямото чумаво тук, в Клуцохор, живял един поп на име Александри`я, много учен бил и все пишел. За него съм чувал, е бил превел Евангелието на български и го написал с червени букви. Вярно ли е, не е ли, не мога да ти кажа. Но аз не съм го <b>виждал</b>, това българско Евангелие. — Бяно въздъхна. — Нито <b>виждал</b>, нито чел…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	После едновременно пристигнаха още трима, тях очакваше да види: хаджи Христодул Топракчиев, по-голям брат на Коста, Бяно Абаджи и хаджи Людскан — него Мавроди тачеше като същински брат на Неда и свой шурей. Насядаха и тези тримата, сега Мавроди Коджакара сметна, че вече онова, „важното“, ще започне. Ала даскалът продължаваше да чака. И подир малко дойде още един гост — кимна към разположилите се по хасърите мъже, а се здрависа със стопанина. Беше на около трийсет, трийсет и две години и носеше най-хубавите дрехи, които Мавроди бе <b>виждал</b> през живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Продължи, хаджи Иване — обади се Добри Желязков. — Кажи как ги <b>виждаш</b> тези полезни и добродетелни цели.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Исках да се въздигна, аян ефенди. И пред себе си <b>виждах</b> два пътя: или да хвана гората и да стана хайдутин — с този бой и това вярно око можех да бъда нещо като Злати Кокарчоолу, или да служа на вас. Това избрах. Пък и добри пари ми дадохте на времето, когато се хванах дервентджия, пък и сетне…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Чак сега горският кехая вдигна очи от гюмовете, престори се на изненадан и повика уж божем усмивка на приятност върху лицето си. Каква ли е излязла тази усмивка, сам не можа да си отговори. Защото онова, което видя, съвсем не го зарадва. И друг път го бяха навестявали хайдутите, но сега не стояха скупчени, а разпръснати като за битка и ръцете им все лежаха върху пушките и пищовите. И друго стресна кехаята — откакто го познаваше, днес за пръв път <b>виждаше</b> войводата окичен в злато, както го пее песента; а знаеше се, че той облича златните дрехи само тогаз, когато турски глави ще сече.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Виждаш ли, Бяно Абаджи? — със смях му рече Селимински, когато другарите от вътрешния кръг на Братството („вътрешния кръг“ — понеже, както личи от изложените тук паметни събития, то бе разпростряло невидими нишки в множество „средни“ и „външни“ кръгове, които обхващаха почти всички християни в Сливен) се събраха да полеят „Бяновата вихрушка“. — Казвах ли ти аз, че да си устабашия е много проста работа?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Вътре се възцари тишина. Димитраки прецени, че е дошъл моментът за неговото появяване. Отвори вратата и почти се сблъска с Евтим — казал, каквото имаше да каже, синът му си бе затръгвал. И двамата се смутиха от срещата: Евтим — защото бе тръгнал да завоюва място сред първенците на града, без да знае баща му; Димитраки — защото <b>виждаше</b> като нов своя син.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Както се случваше често напоследък, думите на хаджи Нойко хаджи Божилов подразниха Добри. Той изобщо не гледаше с добро око на този търговец и попски внук, много мекушав му се <b>виждаше</b>, лесно се огъва, па и е готов да угодничи на тия, срещу които ужким се бореха. Като го чу сега, не се стърпя и подметна злъчно:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Как защо, хора българи? — комично вдигна вежди чорбаджията. — Оня момчурляк там <b>виждате</b> ли? Левия, левия, с четинестата косица? Е, туй е моят Съби. За него черпя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Зарежи ги — рече надменно, — котленска им работа!… — А сетне обясни: — Честен и почтен човек е този даскал Райно Попович от Жеравна. Такъв начетен даскал Котел нито е <b>виждал</b>, нито сънувал. Учил е той в Сливен при даскал Илия, а после и в Хилендарската света обител, и в Солун, и на един остров, забравих името му…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Селото се <b>виждаше</b>. Но знаеш ли къде жените събират своите гръбници и къде са си избрали да вършат зулум двамата бабаити?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Ридаеха хората, проклинаха и плачеха, а Бяно стоеше като истукан — нищо не чуваше и нищо не <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не <b>виждам</b> каква бъркотия може още да има — тихичко се обади хаджи Нойко, — която да не сме извършили досега, та тази вечер да я скрояваме…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Да, той бе намирал сили да оправдае турците. Пред другите и пред себе си представяше зверствата им като изключения, плод на люде с болна, изкълчена и извратена душа, а племето в цялостта му бе <b>виждал</b> — или поне се бе насилвал да вижда — като съставено от хора с мъдростта на хаджи Рифат, с търпимостта и учеността на хаджи Молла, та дори с жестоката праволинейност на Тахир ага. А сега…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Виждаш, и тук не мога. Божуро, не можем ли се срещна някъде? Две думи да си кажем?… Тоз кръст отгоре ми, никакъв лош помисъл нямам, когато те моля…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Така — подхвърли Бяно. — Свестните го <b>виждате</b>, ама си траете, мълчите. Никой не се и опитва да дръпне юздите на долното, проклетото и калпавото…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Там не съм ходил — отговори хаджи Иван и <b>виждаше</b> се, че казва истината. — Но не е само Московията, има и други от големите девлети, дето пътят ми не ме е отвеждал.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Три месеца вече, всичкото време, откакто Манол беше в дружината, из главата му не излизаше мисълта за Божура. И с всеки изминат ден тази мисъл толкова по-силно го завладяваше, че напоследък — както при този поход например — честичко заприличваше на ония, дето ставали нощем и ходели по покривите. И не <b>виждаше</b> твърде къде стъпва…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Не е такъв обичаят ми. В земята <b>гледах</b>, а не в тебе, защото в твоето лице <b>виждах</b> лицето на баща ти, Георги Силдаря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Знам ли? — сведе очи Васил. — Седем-осем години ни съм <b>виждал</b> нашите, ни съм ги чувал. Ама както го зная стария, не ще да е жив. Много надълбоко се беше забъркал по Заверата… Пък и той не беше човек, дето в опасен час да се спотаи, като бръмбар да се престори на умрял.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Златен е, този Степан — съобразителен и тактичен. Виждаше той, че неговият господар не е за пред хора и внимателно подсказваше…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Във всеки случай не си противореча, ваше високопревъзходителство. Виждате ли, изминалата зима ме научи на някои нови неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не го ли знаете, ваше високоблагородие? Деншчикът на Корзухин. Ще се отдели от своя шеф само ако цялата артилерия на султана съсредоточи огъня си между двамата… И както <b>виждате</b>, не му мигва окото, когато реши да каже нещо…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Васил Силдаря грабна бялото знаме и като стъпваше весело, го размахваше над главата си тъй, както някога бе <b>виждал</b> да правят по сватбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Илчията на московците дойде толкова близо, че вече се <b>виждаше</b> ясно и с просто око. Нямаше грешка, туй наистина беше силдаровската мутра, както на езика му беше силдаровската насмешлива дързост. Тахир ага се изправи. Оня, обесеният преди десет години, го видя, също го позана и спря неподвижен. Дълго се гледаха един друг в очите — никой не мигваше и никой не отместваше поглед. Пръв се опомни илчията и с господарски повелителен глас запокити в лицето му:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Гарантирате ли, господин подполковник, за сведенията на този човек? Виждате ли, те са от изключителна важност…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Аян ефенди галиба <b>виждал</b>, че работите вървят на лошо, продължи забитинът. Ако силите на падишаха не спрат московците тук, в Сливен, ще им дадат отпор при Едрине; не ги ли спрат и там… Изобщо аян ефенди разбирал, че може скоро да започнат преговори за мир, стигне ли се дотам, падишахът и девлетът ще плащат за всяко нещо, което московците…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Ясно — недостойна се <b>виждаше</b> на Силдаровците такава смърт. Само че старият отиваше към последния си час с майтап и сладка лакърдия, а този, синът, не успяваше да скрие страха си. Защо ли беше така?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Узун Шерифаа и неколцина други се отзоваха на повика му. Но когато след малко влязоха в собата, Тахир ага вече се бе разделил завинаги с живота. Тялото му, неестествено прегънато, лежеше безчувствено върху онова място от пода, където беше подвижният капак към хумбата; едната му ръка не се <b>виждаше</b>, а другата при катурването бе попаднала върху трикракото столче, та сега то се крепеше от зелените пламъчета на пръстена…*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Не полюбопитствува да види дали другите споделят възмущението му, а с широки крачки се отправи към входа на мюсюлманския храм. За пръв път прекрачваше прага на джамия; ако това се бе случило в друго време, той щеше да си спомни и поне да се запита дали не трябва да се събуе, влизайки, както бе <b>виждал</b> да правят, но сега гневът прогони тези и всички други мисли от съзнанието му. Като влезе в джамията, лъхна го миризма на нечистотии, на боклуци, на изпражнения* — още една причина за срам и ярост, за желание да даде урок на безобразника.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Случи се, че сабахлен слязохме от планината заедно с дружината на Цоню Брадатия. Една невеста придърпа Цоню настрана и нещо го заприказва. После се отдръпна от него и право при мене дойде. Млада жена, хубава, бедничко, но чисто облечена, с пеленаче на ръце. Попита и мен: „Много си скитал по тази планина, войводо. Не си ли <b>виждал</b> един мъж на име Манол? Манол, сина на Георги Силдаря?“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяно слезе от хаета да посрещне госта. Знаеше той, че по майка е роднина с Мамарците, но никога не бе <b>виждал</b> легендарния капитан.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	След тези думи изчезна някъде долу, в избата на къщата. С изключение на Селимински — той очевидно знаеше кого ще доведе, — останалите с любопитство очакваха да <b>видят</b> тайнствения гост. Предвкусваха нещо необикновено и не се измамиха: в тези дни на опиянение от свободата, когато всеки българин повече или по-малко <b>виждаше</b> във всеки турчин един многовековен угнетител, към трапезата, заета от членове на бунтовното Братство, един руски подполковник и неколцина от прославилите се край Силистра волентири, Бяно водеше… един турчин.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	То стана на тесния и дълъг мегдан пред Бюлбюл ходжа джамия. Видя я пръв и прималял — не беше я <b>виждал</b> толкова отдавна! — спря неподвижен. Дали защото беше поотслабнала или поради, тъмните дрехи, Божура му се <b>видя</b> по-висока от преди. И посърнала, загубила предишната си свежест. Държеше някаква бохча — трябва да е пазарувала от дюкяна при Двата аслана — и свела към земята поглед, крачеше нагоре към дома на хаджи Рифат. Извървя така десетина стъпки, сетне, усетила настойчивия му поглед, вдигна очи…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Но като размислям, <b>виждам</b>, че за вас няма голям избор. Онези, които се страхуват от отмъщението на турците, могат да се преселят в Русия, тях царската власт ще подпомогне с каруци и кораби ще им даде земя за обработване. Които пък не желаят да сторят това, трябва да останат мирни и покорни по своите места в Турция.*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Зарежи го този какаванин — отсече Димитраки. — Не <b>виждаш</b> ли какво лайно ни прати московският везир — до каквото се докосне, пакост излиза.*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Мъжете благоразумно позадържаха крачките си. Но жените продължиха — в разправата с владиката те <b>виждаха</b> отдушник на цялата мъка, която бяха насъбрали в последните месеци. Последваха нови предупреждения, прогърмяха и няколко редки изстрела, последвани от един предсмъртен вик. Тълпата се поколеба, разлюля се, някои побягнаха назад, другите се скупчиха около простреляната жертва.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Голяма бъркотия цари във вашия Сливен. От пет-десет години го зная, такъв не съм го <b>виждал</b>. То шетня, то коли, то денкове, то вайканици…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Както винаги при идване, Корзухин ги прегърна и разцелува. По-рано това целуване — непривично за българите — им се <b>виждаше</b> прекалено, но вече бяха свикнали с него, а в ден като днешния то дори им се стори като светъл лъч в тъмнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— За какво си се замислил? — стресна го гласът на Христодул Топракчиев. — Виждам те, отдавна не ме слушаш…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Още няколко пъти се обръща Бяно и всеки път <b>виждаше</b> все по-малко и по-малко от Сливен. Но затова пък онази мисъл, която преди малко бе ситна колкото една прашинка, растеше и растеше… И когато наближиха Балдарамския мост, той задърпа юлара на воловете настрана от човешката река.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Когато вие, мъжете, избирате и чертаете пътищата си, мислите не само за вас и семейството ви, а за още хиляда други неща, някои от които могат да се сбъднат чак след век. Ние, жените, сме другояче направени. Не <b>виждаме</b> по-далече от утрешния ден и от мъжа и децата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Навън сега се усещаше промяна. Вече се мяркаха хора — любопитни глави надничаха от портите, възрастни турци шушукаха тук-там, по кьошетата, по-млади се подаваха от дюкяните си… Всички проследяваха с нескрито изумление колата на завръщащия се Бяно, устабашията на абаджиите, сякаш го <b>виждаха</b> да излиза от гроба. Никой не го обиди, ала и никой не рачи да му предложи закрилата си, докато се прибере. Бяно обаче беше благодарен и за това — стигаше му, че се чувствуваше между живи хора, а не сред пустиня.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Какво я оставяш да лае кучката бе, Мюстеджеб? — подхвърли Ружди Балабан, докато връзваше в една бохча награбеното от къщата. — Не <b>виждаш</b> ли, че не й се ще да се раздели от мъжа си?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Срещнаха се в невзрачна кръчма, от която се <b>виждаше</b> старото пристанище на Пирея. Бяха си я харесали още когато смятаха, че ще живеят и ще умрат заедно, а Осип се разхождаше непослушно между масите, крадеше салфетки и си правеше лястовици от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	От терасата на ресторанта се <b>виждаше</b> стърчащото кубе на наскоро построена джамия. Козела беше загубил представа за времето, но от призива на ходжата към молитва се досети, че е дванайсет. И в този момент се запита: „Защо забравят турците в цялата тая игра, да им еба майката? Ахмед Доган открадна парите на Мултигруп и в общи линии можеше да купи всичките политици и да ги продаде на циганския пазар в Скопие! Уахабитските пари на Саудитска Арабия също минаваха през него. Джамиите в България надминаха три хиляди!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Когато си мислеше за Козела, Сретен си представяше нещо твърде аморфно. Той не беше го <b>виждал</b> никога, както и повечето от колегите му. Ако трябваше да изгради образа му на полицейски компютър, най-вероятно принтерът щеше да отпечата около шейсетгодишен мъж със заострени скули и силно издадена брадичка. Но беше сигурен в едно, че Козела се е преобразявал с много и различни пластични операции.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Вие няма да говорите нищо, да не би да сбъркате някоя дума, тъй като не сте <b>виждали</b> друг път големи хора – казал святи Доростолочервенски на тръгвание.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Заключението на тоя факт е в това, че според разказванието на присъствующите, когато сиромах М... тръгнал да си отива, от шаячните му панталони капало вода по дъските... Както <b>виждате</b>, тъкмо човек за нихилист. М... се отличаваше и с други още превратни идеи. Така например, когато някой заговореше за българската шапка на княз Дондукова, за словото на генерал Скобелева, когато той казал на опълченците: „С имени Н. В. Императора, поздравляю вас, братци болгарьи!“ – то от очите на М... капваха по две бистри сълзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Виждате ли тоя вестник? Оттук нататък той ще да ви бъде евангелието – казал г-н Пенев на кметовете, па и постоянно така говорил. – Тоя вестник само говори право, него ще да четете. Той се издава от зетя ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>А знаете ли кой е тоя зет, комуто г-н Пенев не споменава и името даже, което е знак, че той му е много близък и много любезен? Каравелов, министър-президентът на България. Знайте още и това, че тоя Каравелов в лицето не беше <b>виждал</b> своя шуря. Но [за] искрено любящите сърца нужно ли е лично запознавание? Где седнел, где паднел г. Телемах пред простодушните селени в Бяла, щом се отворело дума по какъвто и да е въпрос, той намирал случай да спомене и името на зетя си.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Майорът обяснил на бъдещия рицар с отеческа грижа историческото значение на кокардата, цитирал му даже и няколко статии от военния устав, от които се ясно <b>виждали</b> кои именно лица могат да носят кокарди, така щото бай Алекси не упорствувал вече. От друга страна, той размислил, че едва ли ще да се намери човек в разградските села, който да знае тие тънкости и който да направи бележка, че шапката не е с кокарда.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Главната цел на тая експедиция начело с бай Алекся е била: поражението на нихилизма по Делиорман и отстранение на неговите по-първи агенти. Делиорман е турска страна, там царува средновековно невежество и султанорханска първобитност, там не са <b>виждали</b> комити; във време на войната минаха само няколко души казаци. Там е немислим нихилизмът, ще да каже секи, но я послушайте какво говори бай Алекси:</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Подписаните поборници от Габрово, като се считаме за честити да посрещнем днес Ваше височество, в лицето на когото <b>виждаме</b> защитника на нашите народни правдини, подарени нам от Царя Освободителя и от братский ни руски народ, и изпълнителя на нашите заветни желания – свободата и щастието на нашето отечество, идем да изразиме нашите чувства на преданост на Ваше височество.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Ожесточеното в произволите си, безотговорно правителство пръска народния пот по вятъра; то посегна на сичко и сяка минута все повече се задълбочава в престъпленията си. То губи нашето отечество; това го вие разбирате. Вие <b>виждате</b> какво става, вие усещате какво ни чака.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Искрено да си кажем: ние не <b>виждаме</b> ясно важността на обстоятелствата, които са накарали Н. височество да дойде до такива неутешителни заключения; не можем да разбереме в какво [се] състоят благите негови намерения и двоим се дали тряба да пожертвуваме настоящата конституция за някакви си нетърпеливи желания и необяснени обещания.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Както <b>виждат</b> читателите, тие депутати са повечето селени и една част бивши батакчии, които ценят и разбират от свобода само тогава, когато им тежи в джебовете. Такива и желаеше правителството. А съзнателните престъпници са: К. Стоилов, М. Балабанов, Греков, Н. Даскалов и пр. Това се доказва най-добре от туй обстоятелство, че тяхна милост са избрани от няколко места.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Вие <b>виждате</b> тука грамадната разлика между съдържанието и тона на двете княжески прокламации от 27 април и 1 юли. Вие забележвате надутостта и нахалността на оная от 27-и и последнята от 1-и. Сравнете им само заглавието – първата вика „Българе!“, като че някой турски кадия ще да чете фетва; а втората – „Възлюблений ми народе!“, като че някой стар хаджия, който бере душа, прави завещание. Така е то. Народите биват възлюблени и мили само тогава, когато грачат, когато остават да се качат техните слуги на гърбовете им.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Добре мислете, тук не е шега. Ние имаме напредя си човек строг, който се е <b>виждал</b> с мнозина сенатори, ревизори и пр., който ще да направи забележка и на вървежа ни даже – говореше един от поклонниците на Съдебните устави, преди да стигне парахода. – Затова тряба да се наредим по чин и по длъжност, па тогава да му се представим.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>С пълна увереност и с искрено самоотвержение аз се обърнах към драгия си народ. Адресите, които приех почти от сяко място, пътешествието ми и изборите за това събрание явно и несъмнено ми показаха волята и желанието на народа. Честит се считам, като <b>виждам</b>, че мислите ми се оцениха напълно. Известно ви е, господа представители, целта, за която сте повикани. Нямам съмнение, че вие, проникнати от важността на вашата задача, с утвърдението на предложенията ми ще облечете в законна форма изказаната вече народна воля.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Господа представители! Благодаря ви от все сърце за вашето тъй патриотическо, доказано доверие към мене. Във вашето име благодаря целий си народ за неговите чувства към мене. В тая любов и в това единение между мене и народа ми аз <b>виждам</b> най-голямото и най-здравото доказателство за благоденствието, напредъка и величието на българския народ.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i><i> Пожелах на гърба приятна вечер и си тръгнах в не особено доволно настроение. От една страна - заради бакшиша, от друга - този тип едва се беше обърнал да ме види. Но преди да изляза забелязах две неща. Чифт кафяви обувки, сложени на шкафчето до вратата, и книга. Обувките бяха явно много скъпи. Не бях <b>виждал</b> по-красиви обувки. А книгата беше обърната с лицевата част надолу и на задната корица имаше снимка. Не бях сигурен, но дори малкото, което <b>видях</b> от мъжа, ми заприлича на човека от снимката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i><i><i> Тук му е мястото да кажа нещо. През времето, докато не бях <b>виждал</b> Дюренмат, му бях простил, че е жив. В крайна сметка, това не беше чак толкова лошо, а си имаше дори и предимства. Дори веднъж, докато минавах край една книжарница, <b>видях</b> отпред на масата сред купищата книги по един франк една книга от него - “Посещението на старата дама” и я бях откраднал. Бях я донесъл в служебното си шкафче в хотел “Европа” и бях решил, че следващия път, когато <b>видя</b> Дюренмат, ще взема автограф от него.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Вечерта пристигнахме във Виена, явно един град от един друг свят (въпреки че се казва, че Балканът започвал във Виена), където приспахме в един хотел, първия в живота ми. Висок, мисля пет етажен, бяхме настанени в стаи на най-горния етаж, от където се <b>виждаше</b> едно море от къщи, църкви, градини и асфалтирани улици. Които на другия ден инспектирах, защото в София асфалтирани улици в 1926 година не съществуваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i><i>Общо казано, значи, <b>виждах</b> една картина, която нямаше нищо общо с тази, която <b>гледаме</b> за Хитлеристка Германия по филмите от 1945 г. насам. Затова пък днес знам, че тя беше в 1936 г. целево ”организирана”. На този свят в историята не съществува страна, чието минало на двете му диктатури – хитлеристката 1933-1945 и комунистическата в източна Германия 1945-1989, да е така добре проучена и документирана и да продължава да бъде анализирана, с цел такова нещо да не може да се повтори.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се виждаме, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както <b>виждате</b>, живее! ­ Тя ме погледна строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i><i>        ­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се <b>виждаме</b>, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както <b>виждате</b>, живее! ­ Тя ме погледна строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Напразно чаках на плажа до три часа. Навсикя не се появи. Нито на следващия ден, нито на по-следващия. Не <b>виждах</b> и приятеля й. Ревността, която не признавах, ми нашепваше, че вероятно са се сдобрили и тя е решила, за да не се постави в неловко положение, да смени плажа. Уверявах се, че това е без значение. Все едно, че нищо не е било. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Още <b>виждам</b> обширното ателие на Мария с пречупен таван, няколко високи етажерки с книги на различни езици с пъстри подвързии, овална полирана маса в средата с кръгли следи от чаши и няколко кристални пепелника, оградена с четири кресла и едно канапе. И ние, насядали наоколо, с конячени или винени чаши и цигари между пръстите. Всички пушехме освен пан Смрек, а Мария пушеше за двама. Но когато слушахме музика, нито пиехме, нито пушехме, такъв ред се беше установил. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Добре. ­ Той наведе глава. Виждах гъстите му прошарени вежди. После внезапно изправи глава и ме <b>погледна</b> свъсен. ­ Аз съм християнин, млади приятелю. Вярвам във всички постулати на моето лютеранско вероизповедание. Но когато работя и мисля научно, забравям всичко това. А когато твърдя (защото аз го твърдя!), че в живата материя е заложено развитие с определена цел, мога да го докажа със средствата на научната логика. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Трябва да благодаря на съдбата, че ме срещна с вас, мили приятелю. ­ Направи малък реверанс. ­ Как живеете напоследък? Отдавна не съм ви <b>виждала</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Между 15 и 10 хиляди години, в палеолита. Може би си <b>виждал</b> репродукции. Рисунки на коне, риби, бизони, слонове. Но не на хора. Или да кажем на триизмерни хора като животните, а по-скоро скици ­ хора, очертани с няколко линии, нещо като хората на Маньяско. Виждал ли си ги? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Италиански художник от късния Ренесанс. Няма значение. Ония, древните, обаче са ваяли хората в камъка или от камък. Навярно си <b>виждал</b> статуетки на огромни дебели жени с огромни гърди и голям полов орган. Много важно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Чалнала се е по онзи граф! Вчера ми нареди да не се мяркам при нея няколко дни. “Щефан разбра ­ каза, ­ и, както <b>виждаш</b>, не идва. Нито другите. Никак не си тактичен.” Можеш ли да си представиш? Кой е тоя идиот, отде се навлече? Сигурен съм, че е провокатор. ­ Той си наля втора чаша, изпи я, обърса с ръка устните си. ­ Ще го убия! С два пръста ще го удуша! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Аз съм го <b>виждал</b> само веднъж ­ започнах аз, ­ но ми се стори умен, културен, с чувство за хумор. Да не говорим за мъжката му красота. Наистина рядък екземпляр на човешкия вид. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ние с него се <b>виждахме</b> няколко пъти. Признавам ти, очарована съм от него. Но ­ добави тя, като наведе глава и светлината сложи блясъци в косите й ­ аз не познавам добре хората. Нямам тази дарба, нито достатъчно опит. Страх ме е да не съм се излъгала. Миро е на обратното мнение. Попитах те, защото ти си обективен и... Нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Докато говорех, я разглеждах. Беше седнала насреща на канапето с подвити под себе си крака. Под роклята се <b>виждаха</b> добре закръглените й колене. Имаше великолепно тяло: тънък кръст, не много едри, но стегнати гърди, които личаха под роклята, малко груби, но дълги и изразителни пръсти. Великолепни златисти кестеняви очи и коса около светломатовото лице. И нещо друго. Нещо, което се излъчваше от нея и което неотразимо привличаше не само мен. Какво трябваше повече? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ В Космоса няма чак толкова прегради за лъчите, щом ги <b>виждаме</b>, дошли от най-затънтените му краища. Освен това, както забеляза Мария, освен светлината има и други излъчвания, които минават през всички прегради. Както рентгеновите лъчи, например, или неутриното. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        И отново настъпи призрачна тишина. Сега се чу ясно далечното непрекъснато бръмчене, което ни върна в нашите човешки измерения и ни изпълни с ужасяваща радост. Не се <b>виждахме</b>. Представях си как всички сме се превърнали в голямо напрегнато ухо. Самолети... помислих и спрях: огромна детонация разтърси далечно въздуха. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Милка приготви набързо вечеря. Настанихме се в столовата с маса, дълга около 20 метра, на двата й края, както бях <b>виждал</b> в аристократичните филми. Мария каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        След малко станах. Изправих се пред огледалото. Потръпнах: наистина, четири-пет ранички. Вече не кървяха, но се <b>виждаше</b> ясно къде са се впивали зъбите й. Гледах тези ранички и изпитах нещо като ужас, оцветен сексуално. И нещо като срам от това чувство. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        След това я <b>виждах</b> често по официални приеми. Но нито тя, нито аз правехме опит да се приближим и разговаряме. Само леко безразлично кимане. Вероятно нямахме какво повече да си кажем? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Кимнах и продължих към стола на писателите. Позабавих се, защото се разговорих с няколко познати. На улицата срещнах доктор Каменов: къси панталони, бяла разкопчана риза, от която се <b>виждаха</b> мъжки космати гърди. Спря пред мен и намигна някак присмехулно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Един ден към обяд, съвсем неочаквано дойде един от най-добрите ми приятели и някак смутено ми каза приблизително следното: “Знаеш, скоро ще се женя. Обещаха ми постоянна работа в едно списание. Кандидатствам за член на партията. Сам разбираш, време е да уредя живота си, докато съм още млад сравнително: четиридесетак.” Последва неловко мълчание. После продължи: “Знаеш, че те уважавам и обичам. Но при това положение ще се наложи да престанем да се <b>виждаме</b>. За известно време поне. Мисля,че разбираш защо.” </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Мисля, че си спомням... бегло. Виждал съм я само един или два пъти. Оттогава минаха толкова години. Как е майка ви? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Тази дама ­ казах малко засегнат, ­ съм <b>виждал</b> само веднъж. Беше ден преди идването на съветската армия. Тя ми предаде писмо от баща си, който беше заминал преди нея. Признавам, че беше много красива ­ добавих, ­ и понеже това ставаше преди да те познавам, не бих имал нищо против... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Следобед излязох да отида в едно издателство, което ми беше намекнало, че могат да ми дадат да преведа един роман от френски. Не се надявах много: и друг път ми бяха обещавали. На ул. “Ангел Кънчев” срещнах моя стар познат д-р Каменов. Не бях го <b>виждал</b> може би две години. Той ми се усмихна широко: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ А сега надолу ­ каза той след малко и тръгна вдясно, където имаше нещо като долинка, обградена с меки зелени линии. Нямаше пътека. Слизахме, слизахме, не се <b>виждаше</b> никакъв знак на човешко присъствие. Докато при един завой <b>видях</b> ниска постройка, с кръст на покрива, която се сливаше със зеленината наоколо по някакъв необикновен начин. ­ Стигнахме ­ каза тихо Щефан. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Сградата (изглежда беше малко, старо манастирче) беше обградена с немного висок зид. Вървяхме край него, докато стигнахме до една дървена вратичка, доста нисичка, та и двамата трябваше да влезем с наведени глави. Но този поклон имаше смисъл. Влязохме в един неголям двор с лехи от най-невероятно красиви цветя. Мисля, че никога не бях <b>виждал</b> такива цветя и във всеки случай никога така подредени и по цветове, и (това разбрах по-късно) по ароматите, които излъчваха така, че да се образува една цветно ухаеща хармония. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Стигнах до прозорците. Изведнъж се хващам, че умувам какви решетки ще поставя. Виждате ли до каква степен е влязъл в душата ми затворът!</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Бяха го изселили в Априлци, Ловешко. Веднъж, когато му бях отишъл на свиждане, излязохме извън селото, за да поговорим на спокойствие, без страх от подслушване. И там - на километър от най-близките сгради Иван заяви, че ние трябва да емигрираме на всяка цена, и лично той <b>виждал</b> един-единствен начин да го направим: като построим дирижабъл. Отказът ми бе категоричен, след което целият разговор приключи и никога не се върнахме към него. Изтече цяла година.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Не се сещам. Защото създадената обществено-политическа система бавно умъртвява всякаква справедливост. Защото липсата на свободна критика прави възможни и най-чудовищните извращения на законността. Защото невъзможността за творческа и личностна изява довежда до разлагаща обществото социална апатия. Такава е действителността. Такава е моята действителност, каквато аз я <b>виждам</b>. Такъв е за мен реалният свят, в който съм принуден да живея.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>1990 година В известен смисъл Минев беше прав, само че нашето духовно богатство не бе в състояние да конкурира богатството в касите на враговете ни. Те продължаваха войната срещу нас, а ние не можехме по никакъв начин да отвърнем на удара. И само ни се струваше, че сме започнали да се освобождаваме. ДС не ни изпускаше от очи и планираше следващите си действия. Ченгетата бяха сред нас и безмерният ни наивен ентусиазъм улесняваше пъклената им дейност. Ние продължавахме да не <b>виждаме</b>, за не забелязваме, да не се съмняваме, да не подозираме… Ето как ставаха тези работи:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>- Виждате ли колеги, Доганчето и майчица Турция ще продаде, ако това го изисква неговият личен келепир!</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i> “Напред момчета! - крещеше капитанът. - Не се страхувайте от противника: пред вас са същите презрени страхливци, каквито сте вие самите и цялата ви проклета банда” из “Приключенията на Питер Джойс” Именно такава е позицията на другарите - републиканци в борбата им срещу законната форма на управление в България. Тяхната склонност към всякакви интриги и заговори ги кара да <b>виждат</b> навсякъде само интриганти и заговорници. Г-да другарите не проумяват, че ние изразяваме едно принципно гледище, при което увъртанията и игрите на думи са неуместни.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>В затвора по мое време имаше и турци, които се държаха достойно. Май не ги <b>виждам</b> около Доган и Лютфи. Къде е Мюмюн Чакъров, къде са братята Азис и Хасан Азис, Къде е Шабан Доктора, къде са Ирфан и Сейфи…?</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Вили Кондев, Димитър Данов, Гарабед Ахчиян, Стефан Савовски /политзатворникът, а не орденоносецът/, Методи Комитата… Виждаш ли, брате, даже фамилията ти забравих. Не зная жив ли е още съкилийникът ми Георги Николов Сандев от Ст. Загора. Толкова имена, Господи, толкова личности! И все неудобни.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Уважаеми г-н Президент, с първото си писмо до Вас целях единствено да бъде извършена проверка по случая. Моята история е толкова невероятна, че трудно човек би повярвал в нейната истинност, ако сам не се убеди. Сега <b>виждам</b>, че истинността и справедливостта не интересуват никого.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Първо съчиних и отпечатах на редакционния принтер позивите. Позиви, насочени преди всичко срещу социалната политика на правителството и парламента. После издирих адреси на младежи из цялата страна, които можеха да свършат нужната работа. Изпратих им печатни материали, проявих малко внимание към тях, и така "организацията" бе набързо стъкмена. На повечето от момчетата и очите не бях <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>И никъде в Ботевград да не може да започне нова работа. Нататък бе лесно. Ангел си бе останал същият и описваше живота около себе си не така, както би се искало на управниците, а както той го <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Сдобихме се с дързостта да не се съгласяваме, когато <b>виждахме</b> как тикат Отечеството ни към гибел. Така започна войната. Жестока, безпощадна война. Война без правила. Война без надежда за мир. Без възможност за мир.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Уважаема редакция, Пиша ви по повод “разкритията на един полковник от Държавна сигурност”, публикувана в броя от 1 юни 2001 г. на в-к “Нощен труд”. Преди време в-к “Дневен труд” публикува затворническата снимка на Ахмед Доган. На нея той беше с брада. Запитах за тази работа неговия съкилийник от онова време Янко Янков. “Къде си <b>виждал</b> затворник с брада?” - отговори ми той. В дадения случай става въпрос за също такъв фалшификат, но с много по-гнусни цели.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>По дефиниция модел е това, което не се налага да бъде променяно, нещо, което работи идеално; а реалността, както ясно <b>виждаме</b>, не работи и непрекъснато се разпада на парчета. Ето защо сме принудени да я насилваме - грубо или не толкова - да приеме формата на модела.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>От една страна, баща ми само наполовина вярваше в комунизма, но от друга, като всяко несъвършено човешко същество, беше примамен от удобството на привилегиите. Тази примамка е особено неустоима за обикновените хора. Баща ми се чувстваше като обикновен човек, непризван за геройски дела или инакомислие. Той <b>виждаше</b>, че и околните му се изживяват по същия начин и тогава защо, разсъждаваше той, аз да бъда бялата врана?</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Днес, разбира се, ми е ясно, че не всички семейства са я карали така нехайно, както ми изглеждаше, когато бях юноша. Какво беше точно съотношението между лицемерие и наивност в кръга на семейните ни познати не мога да кажа. Но в никакъв случай не беше само лицемерие или само наивност. Както и да е, момчетата като мен харесваха живота си такъв, какъвто беше, а и не <b>виждаха</b> причини да го мразят.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Но в онзи период от живота си не <b>виждах</b> такива хора около себе си. Общувах с ренегати, напиращи да прикачат душите си към общото течение, или с млади хора, измъчвани от екзистенциални проблеми за смисъла на живота - къде и как да постигнат своето щастие, или тем подобни. Приятелите ми казваха, че съм подозрителен и надменен; раздразнението им растеше колкото повече усещаха, че няма да вляза в крак с масовото движение за "сливане между народ и Партия".</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Тези ми разсъждения се подкрепяха от редица "положителни" признаци. Авторитетът ми сред моите познати, включително комсомолските активисти, изглеждаше неопетнен. Преподавателите ми продължаваха да <b>виждат</b> в мен блестящи заложби за преподавателска и научна работа. Въобще, не виждах да съм отхвърлен отнякъде, въпреки обземащите ме подозрения, че може и да съм декласиран в категорията на неблагонадеждните граждани. Един интересен пример в това отношение беше пътуването ми до Съветския Съюз - първото в живота ми излизане извън страната, което се осъществи, когато бях на 23 години.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i><i>Тези ми разсъждения се подкрепяха от редица "положителни" признаци. Авторитетът ми сред моите познати, включително комсомолските активисти, изглеждаше неопетнен. Преподавателите ми продължаваха да <b>виждат</b> в мен блестящи заложби за преподавателска и научна работа. Въобще, не <b>виждах</b> да съм отхвърлен отнякъде, въпреки обземащите ме подозрения, че може и да съм декласиран в категорията на неблагонадеждните граждани. Един интересен пример в това отношение беше пътуването ми до Съветския Съюз - първото в живота ми излизане извън страната, което се осъществи, когато бях на 23 години.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>- Обаче - каза тя, - има нещо, което може да ви помогне. Виждам тук, че тя има четиригодишен син. Той с вас ли живее?</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Зимата на 1985-а в България бе болезнено студена. Отгоре на всичко, имаше режим на електричеството. Дори в София прекарвахме по цели вечери в абсолютна тъмнина. Един февруарски ден жена ми и аз поехме с немощната си Шкода по заледените пътища към Варна. Движехме се по южното шосе от София за Бургас. Нямаше движение и карах с максимална скорост. На три места забелязахме бариери, запречващи пътя. Приличаха на тези, които обикновено се поставят на гранично-пропускателните пунктове. Бяха вдигнати и около тях не се <b>виждаше</b> жива душа.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Кръщелното ми свидетелство е издадено във Варна. В него пише, че съм роден от майка и баща по народност българи. Виждал съм кръщелното на съученика си Ерол, в което пише, че баща му и майка му са турци. Тогава, в 1946, изглежда никой не се е съмнявал в необходимостта от такова уточняване. В кръщелното на жена ми от 1957 не пише вече от каква народност са родителите й. А в кръщелните на нашите деца пише, че са родени от майка и баща с ЕГН.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i><i>През юли, 1998 г. аз наистина слязох от влака на варненската гара. Беше жежко лятно пладне и аз идвах на гости - като западняк. Десетгодишната ми дъщеря Бистра, англоезична канадска гражданка, която не познава Варна, ме придружаваше в моето носталгично посещение. Това, което заварих и <b>видях</b>, беше твърде различно от сладките картини, които въображението ми рисуваше. Заварих хора, люто настроени едни срещу други. И двете воюващи страни се чувстваха излъгани: поддръжниците на комунизма - защото губеха своя материален рай, и неговите отрицатели - защото не <b>виждаха</b> идването на новия рай.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i><i>В края на първия ден я поканих на кафе в бара на хотела. Тя ми каза, че се е вълнувала, когато ме <b>виждала</b> на работа през деня. Кафето имаше вкус на карамфил и горчиви бадеми. Погледнах дъното на моята чаша, но по плътната, равна, тъмнокафява утайка нямаше никакви знаци, че приближават съдбоносни събития.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Днес аз съм непоколебим антикомунист. Несъмнено обаче моят антикомунизъм визира тоталитарната комунистическа плът, която е все още жива в моята памет, в паметта на подобните на мен интелектуалци, на моите приятели и на човечеството. Що се отнася до пост-тоталитарната комунистическа плът, аз избягах от нея, понеже е тежко обременена с комунистическите останки, но признавам нейното наследство и приемам необходимостта от нея. Сега <b>виждам</b> България отдалеч - със смесени чувства на неудовлетворение и любов. По-скоро съм български западняк, отколкото българин.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Много често в полусън, когато съзнанието е на границата на логичното и ирационалното, особена граница, най-благодатният ръб за раждането на изкуството, в такова полусънно състояние просто <b>виждам</b>, чувам стихотворението и го записвам понякога с чувството, че нищо не струва, като полупреживяване, полушега... Освен ейдетичното възпроизвеждане на несъществуващи обекти много често чувам и гласовете, интонацията. Слухът участва. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>При мен процесът винаги е еднакъв - <b>виждам</b> цялото... Почвам да <b>виждам</b> организма на стихотворението, просто физически го <b>виждам</b>... Запечатвам най-ярките детайли... Дори когато е абстракция, пак я <b>виждам</b> като конкретност, а подробностите сами прилепват към това... </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>- Благодаря ви! - човекът се поколеба, но приседна до нашата маса. - Драго ми става, като <b>видя</b> семейство, дете... Аз повече от година не съм <b>виждал</b> моето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Явно беше, че и двамата ни е страх да се сбием. И дълго време след това като се срещнехме то свиваше ръка в юмрук и го допираше до брадата си, а аз се правех, че не го <b>виждам</b>. По-късно се сприятелихме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>През последните двадесетина години от живота му се <b>виждахме</b> много често и от него научих важни факти за много обсъждани и горещо оспорвани събития свързани и с Борис III, и с Трайчо Костов. Тези случаи сме разисквали многократно и аз никога не открих противоречие в думите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица Св. Климент, звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги <b>видях</b> - разбрах, че ги познавам отнякъде, <b>виждал</b> ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, <b>виждал</b> бях портретите им във вестниците."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Когато преподавам тази наука, <b>виждам</b> пред очите си светлина, а като погледна тука долу в аудиторията: кал, кал!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Той си допиваше дълго, а аз го чаках смирено. Сегиз-тогиз <b>поглеждах</b> към неговата маса и <b>виждах</b> как непоклатимо се е надвесил над чашата с коняк, сякаш излят от черен бронз. Почнах да губя надежда, че това с дома, коньо, работата и бригадата е реалност. Но изведнъж - вълшебство: бай Косте се надигна, махна ми с ръка и пойдохме по заснежения път към неговата къщица.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>За сватбата си уших нов костюм, всъщност първия през живота ми, облякох го тогава, облякох го за втори път на една научна конференция, на която трябваше да докладвам за опита ни с Антони Матеев да създадем машина за белене на домати. Наше забележително изобретение. Тази машина никога не успя да тръгне, но конференцията мина отлично. Бяха дошли технолози от цялата страна и аз реших да се издокарам със сватбения си костюм. Това обаче не мина без да го забележи партийният секретар. Той беше малко кривоглед, но <b>виждаше</b> къде не се върви по партийната линия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Сбогом Свищов, сбогом родители, сбогом на дядовата къща, изоставихме я наскърбена, с кротко достойнство. Не знам защо и до ден днешен си мисля, че извърших предателство спрямо нея. Но тогава стремежът към столицата, беше неудържим и изглеждаше оправдан. Днес се съмнявам. По онова време се <b>виждах</b> заплашен от обезличаването, от провинциализма, като че ли София можеше да ми даде духовен възход.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Аз реших, че влиянието ми върху това момче е ползотворно, <b>виждах</b>, че той търси присъствието ми, или поне не го отбягва и това блазнеше самолюбието ми. Една привечер, когато коридорите пустееха, болните се прибираха по стаите си, лекарите се отправяха към домовете си, оставаха само дежурните сестри и дежурният лекар, с Радослав довлякохме два стола до големите прозорци в дъното на коридора. Мястото беше уединено, защото ремонтираха стаите наоколо. Аз измъкнах две малки шишенца коняк от джоба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Радослав се появи на входа на болницата в цивилни дрехи с малка пътна чанта в ръката си. Никога не го бях <b>виждал</b> така облечен. Прегърнах го. Качихме се в трамвая и изведнъж в нашия свят, в болничния свят, който все още носехме със себе си, започна да прониква нещо чуждо, нещо неподходящо, чувахме непознати сякаш думи, до нас се допираха непознати хора, побутваха ни, миришеше на пот и дезодоранти. Животът на здравите нахално се намъкваше в нашите души.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>След месец получих писмо от Радослав. Не бях <b>виждал</b> до сега почерка му. Грижлив, четлив, нямаше нещо, което да се набива на очи. Отворих набързо плика и се зачетох. Той се чувствал много добре, радвал се, че се е прибрал при своите, и дори тръгнал отново на работа. При летците. И това за есента, за домашното вино, е съвсем сериозно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>И ето веднъж, както татко си вървял по улица Раковски, насреща му стар познат – писателят Емилиян Станев. Големият писател. Не се били <b>виждали</b> години, заприказвали се и от дума на дума, баща ми ме издал:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Докато един ден баба получи удар. Лежеше мъничка, неподвижна, завита в чисти завивки, не ни чуваше, не ни <b>виждаше</b>... Така минаха дни. Веднъж бях седнал до нея и с лъжичка се опитвах да и влея портокалов сок в устата, тя все пак усещаше, устните й се движеха едва-едва и тя бавно преглъщаше. И изведнъж отвори очи, те бяха малко помътнени, но струва ми се, че ме позна и съвсем ясно, макар и тихо, и пресипнало попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Таксито, което успях да хвана, се носеше вихрено по тези пълноводни руски булеварди, скорост, за която у нас катаджиите щяха да получат припадък от ярост. Но всички се движеха така. Волги, волги, волги! Не мога да кажа, че Москва както я <b>виждах</b> от колата бе много красива, но във всички случаи беше внушителна. Пътувахме към гостилница "Ярославская". Пети корпус. Там щях да бъда настанен. Близо до паметника на космонавтите, до ВДНХ, което означавало "Выставка достижения народного хозайства."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Когато се <b>виждахме</b> по-късно, аз идвах в Москва не заради химията, а за пиесите ми, които, за моя радост, се играеха там. Бях изневерил на науката и Михаил Христофорович бе един от малцината, пред когото изпитвах чувство на вина. Вярвам, че ми е простил, той умееше да разбира и да скрива дълбоко в себе си тъгата от разочарованието.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Когато Горбачов издаде безнадеждно отчаяната заповед за ограничаване на продажбата на алкохол, в Москва съм <b>виждал</b> опашка, по-голяма, отколкото пред мавзолея на Владимир Илич. Проточваше се тя по протежение на улицата, прекъсваше се на пресечката и продължаваше от другата страна пак по същата улица. Не можеше да се засуче около ъгъла, защото някакви градежи пречеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Кьосев;С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология;03/11/2004;http://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm<br>
<i>Да се твърди за такава ситуация, че няма бъдеще, беше някак си и лесно, и логично - днес ми изглежда по-скоро странно това, че толкова малко хора са го <b>виждали</b> и са се осмелявали да го твърдят. </i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i> Последвах ги без коментари, макар че в слабата, мъглява светлина от една улична лампа нищо не се <b>виждаше</b>. Вера ни поведе стремглаво, с твърда стъпка и след малко звъняхме на Еленината врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Разглеждах с любопитство Елена. Не беше се променила. Не бях я <b>виждала</b> повече от шестнадесет или седемнадесет години. Няколко пъти бяхме участвали в едни неделни джазови концерти в зала „България", после тя изчезна някъде. Имаше удивително красив алтов I лае, мощен и топъл. Но след някаква операция от полип на гласните струни била принудена да се откаже от пеенето и продължила като учителка по музика.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Ти не го виждаш, но аз го <b>виждам</b> - продължи усмихнато Елена. - И няма защо да се плашиш, той дойде заради теб. Фактически голяма чест е, че правиш такъв бърз контакт с него... Чрез мен, разбира се. Той е много благоразположен, усмихва ти се и ми казва да го питаш каквото пожелаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     -  Ти не го <b>виждаш</b>, но аз го <b>виждам</b> - продължи усмихнато Елена. - И няма защо да се плашиш, той дойде заради теб. Фактически голяма чест е, че правиш такъв бърз контакт с него... Чрез мен, разбира се. Той е много благоразположен, усмихва ти се и ми казва да го питаш каквото пожелаеш.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Пауза. Елена гледаше към стената, където за жалост само тя го <b>виждаше</b>. По едно време кимна с глава, като да го е разбрала и каза, без да ме <b>поглежда</b>, вперила поглед в същото място:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Да знаеш те какви чудесии ми наговориха! Хем нямаше още четиридесет дни, откак Камелия почина. И с имена говореха. За първи път през живота си ме <b>виждаха</b>, а направо с имена говореха. Бяхме току-що влезли в кухнята и онази, по-старата от лелките, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     - Друг път, няколко месеца бяха изминали от смъртта на Камелия - продължаваше Вера, - тъкмо се връщах от гробищата. Вървя и нищо не <b>виждам</b> - плача, плача, плача... Изведнъж, чувам някой ме вика. Гледам, една жена стои облегната на един гроб, облечена цялата в черно и ми маха с ръка да се приближа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     „Искам да знае, че целият ден ще бъда с нея. Искам да спре да носи черно, колко пъти вече й казвам! Да носи сиво, кафяво, тъмносиньо, но не и черно, защото не мога да я <b>виждам</b>."</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Най-интересното обаче е - подхвана отново Вера, - че тази жена, с която се <b>виждах</b> много пъти след това, е „важна клечка". Вярвате или не, тя работи в ЦК!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Аз пък не <b>виждам</b> нищо удивително - уморено казах аз. - Всеки от нас носи частица от Бога. Всеки открива това рано или късно. Колкото по-рано, толкова по-добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Не знам точно какво - малко троснато отвърнах. -Но е на служба в Българското търговско представителство в Копенхаген... Виждаме се, когато идва в Стокхолм или когато ние сме в Копенхаген... Снабдява ни с алкохол, не сме Бог знае колко близки.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Както <b>виждаш</b>, отчетох грешката си от миналия път и съм решила да не оставям къщата без алкохол. Поне за гости да се намира. Конякът е „Плиска" и се надявам да го харесате.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Ние я <b>гледахме</b> ужасени. Това вече и за мен беше алармиращо, не бях я <b>виждала</b> такава досега. Беше мъртвешки бледа и наистина лицето й се измени някак, погрозня... След това започна да говори с равен, монотонен глас, който не повиши през целия сеанс:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     На другата сутрин, много рано „дойдоха" да вземат дядо Сандо - някакви негови по-рано умрели близки. Мен никой не дойде да ме потърси. Бях не само ужасно сама, а и все по-уплашена, къде ще ида сега?!... Когато разбрах, че мога по желание да виждам майка и татко, съвсем обезумях! Говорех им, но те не ме чуваха и <b>виждаха</b>. Само плачеха. Майка ми така страдаше и виеше!... И татко!... Аз също с тях. Беше ужасно! Тази мъка и неописуемо страдание продължи много дълго, не само до четиридесетия ден след смъртта, а и месеци след това заради сълзите на майка ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     На другата сутрин, много рано „дойдоха" да вземат дядо Сандо - някакви негови по-рано умрели близки. Мен никой не дойде да ме потърси. Бях не само ужасно сама, а и все по-уплашена, къде ще ида сега?!... Когато разбрах, че мога по желание да <b>виждам</b> майка и татко, съвсем обезумях! Говорех им, но те не ме чуваха и <b>виждаха</b>. Само плачеха. Майка ми така страдаше и виеше!... И татко!... Аз също с тях. Беше ужасно! Тази мъка и неописуемо страдание продължи много дълго, не само до четиридесетия ден след смъртта, а и месеци след това заради сълзите на майка ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Оказа се, че докато ме е нямало, са се <b>виждали</b> много рядко. Винаги ставах повод за тези срещи, които носеха голяма радост на всички ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     -  Ей, това кармата е страшно нещо! - изгърмя в притихналата стая гласът на Елена. - Гледам го, хубаво младо момче, за първи път го <b>виждам</b>, а не мога да го понасям! Цялата вечер се чудех защо! Копеле гадно! -клатеше злобно глава тя. - Признай си, кажи сега веднага, че и ти не можеш да ме понасяш и че усещаш същото, откакто очите ни се срещнаха днес. Признай!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Бях започнала да се ядосвам на Елена. Какво се е разкряскала на момчето, защо го травматизира по тоя начин? Откъде това озлобление? Не бях я <b>виждала</b> такава... Дали не разиграваше някакъв театър?! Обаче как пък ги измисляше с такава бързина всички тези страхотни и характерни имена? Не, не е възможно! Ами ако се е подготвяла за това отдавна?!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Елена, ти си отвратителна! Остави Милан на мира! Не <b>виждаш</b> ли, че ще загуби свят всяка секунда?! -грабнах ръката му и го изведох от стаята.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Сериозно ли говориш? - възхитих се аз. - В такъв случай непременно трябва да се <b>виждаме</b> по-често и да ми обясниш всичко на-подробно.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Телевизията предаваше международни състезания по фигурно пързаляне, а аз <b>гледах</b>, но нищо не <b>виждах</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Душата ти ги разпознава и помни миналото между вас, затова инстинктивно не искаш да се срещаш с тях, искаш да ги избегнеш, но душата помни. И по закона на кармата вие трябва да „се разплатите" за каквото е необходимо и тъй като ти отказваш подсъзнателно да го сториш — разболяваш се. Трябва да се <b>виждате</b>, да имате някакви взаимоотношения, за да се разплатите.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Да! Милан откри Америка! Много сложно за разбиране! - жлъчно се намеси в разговора Елена. - Че си стар дух е ясно. Аз съм стар дух и щом <b>виждам</b> такива стари прераждания между мен и теб, значи, ясно, и ти си такъв. Но признай, че Лиана те привлича по земен начин! Искаш да легнеш с нея, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Имаш предвид Боги ли? Че като се върне Боги, трябва да спрем да се <b>виждаме</b> ли? - учудих се аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Стрес № 2 - майка ми, също създаде много ненужно усложнение ситуации, от които загуби само тя - изчезвах от вкъщи и тя ме <b>виждаше</b> по-малко. Горката, никак не й беше възможно да приеме, че ние с Милан стоим цяла нощ и само си говорим. Сутрин, когато ставаше в 7 часа и ме заварваше да правя кафе и закуска на Милан, преди да отиде на лекции, избухваше гневно.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Жена ми много те харесваше. Постоянно говореше за теб... Ти също много добре я познаваш, макар че не сте се <b>виждали</b> в последните петнадесет години или повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     И тримата се чувствахме малко неловко. Елена <b>виждаше</b> Асен за първи път и освен че е мой много близък нищо повече не знаеше за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Виждайки, че Елена отново беше изпаднала в онова неловко положение, в което съм я <b>виждала</b> в случаите, когато трудно установяваше „контакт", се обърнах умолително към нея:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Да-а, висят нечии крака точно над главата й!... Още не <b>виждам</b> лицето! - възбудено викаше Елена.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Загледа се над главата ми, където само тя <b>виждаше</b> нечии крака да висят, правейки някакви невротични гримаси с лице, като че се мъчеше да чуе нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Намесих се и с две думи й обясних случая, а тя слушаше, без да откъсва очи от пространството над главата ми, където за жалост само тя <b>виждаше</b> някого. След малко, все още гледайки нагоре, проговори като хипнотизирана:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     При тези мои думи Елена започна да предава думите на Румяна с невероятна бързина и се впусна в такива хвалебствени описания на моите красоти и таланти, че няма смисъл да ги повтарям и пиша. Не от скромност, а защото не беше никак вярно. Предполагам, че Румяна ме е <b>виждала</b> с такива очи, след като е била тъй несигурна в себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Майка ми се смя от сърце и ме заплаши, че ако я ядосвам, ще ми се явява постоянно. Отговорих й, че не би ме било страх и приключих замислено: „Ех, де да можеше да ми се явяваш и да те <b>виждам</b> лично."</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     От какво е болна? Аз я <b>виждам</b>... тя е съвсем изпаднала и е на легло... въобще не става... Виждам, има нещо тъмно на десния й крак, но не е само това... Нещо в главата й... о, ами тя изобщо не вижда! Виждам...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Нетактично и възбудено я прекъснах: „Как така я <b>виждаш</b> бе, Агнета? Тя е още жива! Ти не си ли само медиум? Ясновидство също ли притежаваш?"</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Да, всичко... ясновидство, медиум, психометрия -всичко това е неделимо и не представлява никаква трудност за мен. Всичко <b>виждам</b>... За леля ти, от какво умира, <b>виждам</b>, че е почти угаснала и не може да ходи, прикована е на легло...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Тя е от дълги години диабетичка. Има няколко операции на очите и постепенно ослепя, а преди няколко години се наложи на й ампутират десния крак. Затова <b>виждаш</b> нещо странно в краката й. Аз й пратих инвалиден стол и тя чудесно се справяше с него из дома си, но през лятото получи мозъчен удар, не можеше да говори, да се движи и изобщо не знам как живее още. Моля се на Бога да я прибере, да не се мъчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - А-а, това както майка ти каза, сега е изцяло в ръцете на Бога, защото леля ти не иска да умре, страх я е от смъртта. Но аз мога да те уверя, че поне още един-два месеца ще живее, отсега я <b>виждам</b>... по-късно пак трябва да ме питаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Да ... в къщи, вечерите, казва. Това създавало много приятни ихубави вибрации и щяло да засили връзката между вас. Ако го правиш постоянно, след време, твърди тя, ще можеш да я усещаш и да я <b>виждаш</b>. Иска да й говориш, дори, когато си сама... Тя е непрестанно около тебе и светлината на свещта ще й позволи по-добре да те вижда. Да не те е страх от нищо и да знаеш, че тя е винаги с теб и те пази от всичко...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Благодаря ти, Агнета. Бог да те благослови за дарбата ти да даваш утеха на хората! - и затворих телефона. Бях едновременно и много щастлива, и разстроена. Плачех, разбира се. Плачех през по-голямата част на дългия ни разговор, но бях и радостна, че я чух. Знаех, че почти винаги, когато пожелая, мога да „вляза във връзка" с нея. От друга страна, по-силно и по-категорично от всеки друг път съзнавах, че въпреки всичко майка ми завинаги беше отишла в един друг, недостъпен за мен свят. Каква беше ползата, че винаги е с мен, като не мога да я <b>виждам</b> и да си говоря с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Не знам... Понятие нямам ... Нали ти казах, че и на снимка не съм я <b>виждала</b>... Майка й ми писа, че била красавица, че приличала на мен, ама знам ли? ....</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Да, на бащата прилича по външност, аз го <b>виждам</b>. .. Казва, че те моли да обясниш на майка й - нейното безутешно страдание е и нейно страдание... Докато майка й не спре да плаче, и за нея няма облекчение... Че сълзите на майка й я задържат в ниските слоеве... спъват прогреса й... Предай й, че много я обича, но я моли с цялото си сърце да спре да плаче и да махне изцяло траура, защото не може да я вижда...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Да, кима с глава, мъчно й било... още повече, че той много страдал след смъртта й... Аз го <b>виждам</b> и него... - поясни Агнета и отново се убедих, че при нея ясновидството вървеше успоредно с другите й качества на екстрасенс. - Много хубаво момче, по-висок от нея... И той е момче със стил... Били са много хубава двойка. . ..Пак ми показва тая къща с градината и дърветата, но не мога да разбера какво иска да каже. Постоянно ми я сочи...</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          На следващата сутрин отивам при секретарката на катедрата да уреждам разни административни проблеми. Още щом я <b>виждам</b> при влизането ми в кабинета, разбирам, че е направо потресена.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          След това ме въведе в хола и ми посочи паднали на пода от библиотеката снимки и документи. Сред тях имаше и на “Подкрепа”. Наблизо се <b>виждаха</b> пари, непобутнати. Имах чувството, че някой от тези, които, изглежда, бяха влизали, е искал да каже: “Тук бяхме и ви уведомявам за това.” Не ми звучеше като заплаха. На друг подобен случаи не се натъкнах.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          Когато наближаваме хотела, <b>виждаме</b>, че входът е плътно блокиран от доста голяма група хора, образуващи шпалир. Пред пролуката в средата стоят милиционери, които препречват пътя ни, но когато виждат Пламен с брадата, го познават от появяванията му по телевизията и ни пропускат. Тълпата го разпознава и се понася страшен рев:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i><i>          Когато наближаваме хотела, <b>виждаме</b>, че входът е плътно блокиран от доста голяма група хора, образуващи шпалир. Пред пролуката в средата стоят милиционери, които препречват пътя ни, но когато <b>виждат</b> Пламен с брадата, го познават от появяванията му по телевизията и ни пропускат. Тълпата го разпознава и се понася страшен рев:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Бачийски;Аз, света и сметачите. Дневник;2004-2005;http://debian.fmi.uni-sofia.bg/~nb/ass/page/1/<br>
<i>Ако има някаква логика в това му действие, моля, споделете я с мен. Аз не я <b>виждам</b>. Създателите на всички други браузъри, които ми бяха под ръка, очевидно също не са видели логика в подобен тип действия. </i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>Сред многото велики хора, учили и работили в Лейден, има и един, родом от този град, за българина вероятно най-известният холандец въобще - художникът Рембранд. Предполагам, че няма човек, претендиращ за средно ниво култура, който да не е <b>виждал</b> поне една репродукция на картина, излязла под четката на този гениален творец.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Поканиха ни в ложата. Всички в правителствената ложа. Няколко души от балкона изръкопляскаха, и днес не съм напълно убеден не се ли поласках от това, че ще ме <b>видят</b> в една ложа със самия другар Живков, или ми стана неудобно. Смесено чувство ви казвам. Защото в Съюза на писателите имаше една снимка- другарят Живков и група писатели, а зад гърба им се надига на пръсти един критик, не успял горкият да се вреди по-напред. Виждаше му се само челото и веждите , но се разпознаваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Та така Павел Писарев дойде на премиерата на „Съдията и жълтата роза“ и не спря представлението. Даже се присъедини към нас и на традиционната вечеря. Самото му присъствие вече означаваше, че ще защити пиесата. И наистина на другия ден бил категоричен, не <b>виждал</b> нищо антипартийно нито в текста, нито в постановката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Трябва обаче да призная, че и аз самият не се надявах, не <b>виждах</b> в близкото бъдеще, в това бъдеще, което ми бе отредено, края на този строй.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Както <b>виждате</b> доста увъртяно, но мисля, че все пак се разбира за какво намеквах. И статията завършваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>На 10-ти април изключиха Георги Мишев от партията. Той изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото уплашен. Виждах как хората го спираха на улицата и го поздравяваха. Други, разбира се, се побояха, както му е редът, и престанаха да го посещават. Георги вярваше, че къщата му се следи, и не без основание. Държавна сигурност не обичаше да остава без работа. Не обичаше да оставя партията и правителството без врагове, ако не можеше да ги открие - се опитваше да ги създаде. Един пример:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Прекрачихме в залата, настанихме се, настъпи тишина. Вратите към трибуната се отвориха и започнаха да влизат височайшите гости. Мълчание. Те заеха местата си и ето, внимание! - появи се другарят Живков и с несигурна походка тръгна към определения му стол. Тишина. Никой не изръкопляска, това се случваше за пръв път в новата ни история... Писателите не ръкопляскаха на първия държавен и партиен ръководител. Това беше всъщност чудото. Самият Живков изглеждаше състарен, явно вече не <b>виждаше</b> добре, носеше очила с големи лупи и рамки, и като че ли наскоро не си беше боядисвал косата...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И искам да попитам Георги Данаилов (На това место аз естествено изтръпнах) Ти, който написа сценария за сериала „В името на народа“, кога беше честен, тогава ли, когато вкарваше в нашите, актьорските уста реплики с патос от онова време, които сега ни се <b>виждат</b> фалшиви, или тогава, когато в Дома на киното, веднъж на чашка, ми каза на шега, че новото заглавие на нашия филм не било „В името на народа“, а „Вимето на народа“. Тогава ли бе по-честен?“ (С повече внимание не бях удостоен, но коментарите после.)</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Просто лоша пиеса! Не ни е възпитала в нищо, защото не сме я <b>виждали</b>, а Попандов е бил още в долните отделения. Това просто е била лоша пиеса. Извинете, но тя не е дори сталинистка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Седях и гледах от прозореца в нощта, край нас се редяха някакви ровове, сипеи пръст, сетне планини от празни и изпочупени щайги, завихме по пловдивското околовръстно шосе и се затресохме по него, автобусът дрънчеше и скърцаше жалостиво. Не се <b>виждаше</b> светлинка. И чувството, че страната ни е претърпяла страшно природно бедствие, ме обзе и не ме напускаше...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И Българската телевизия започна да предава великата румънска революция. Чаушеско побягнал със съпругата си. Синът му и той се укривал. А младежта се бори със Секуритате. Ние седяхме пред телевизорите и за пръв път през живота си <b>виждахме</b> как една революция се направлява по телевизията. Това беше електронна революция. Отгоре на всичко с превод в ефир. Пред камерата заставаха задъхани революционери и даваха указания, напътствия или просто коментираха хода на боевете. Някога в една пиеса бях написал репликата: „Революцията е театър, в който героите умират наистина.“</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Това е то, Петър Лазаров. Аз ви казвах. Много войници са минали през мен, но друг такъв не съм <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Сега с мен е свършено. Върви да кажеш, че ругая съветските хора. Ще ме махнат. Ще отида да работя някъде. Ще отида в „Кремиковци“. Напусни кабинета ми! Не искам да те <b>виждам</b> повече!</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Малко преди да приключа със заниманията си за 9-ти септември, моят най-добър приятел тогава, инж. Георги Павлов, усилено ме канеше да сме отишли заедно на Витоша, по точно до Черни връх, за да се поразходим. Когато излезнахме на билото, откъдето с просто око се <b>виждаше</b>, че на километри от нас няма жива душа, Гошко с шепнене ми съобщи:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>От тогава инж. Павлов не съм го <b>виждал</b>. Не ми съобщи къде отива на работа, а и аз не го потърсих. Павлов имаше две деца, близнаци. Доста години по-късно, още един човек постъпи така, наричаше се Иван Динков. Динков бе извънредно способен мъж, технически гений. Поради това се отнасях към него с огромна симпатия. Той също напусна „Кремиковци“ за да не го принуждават да ме шпионира и така да злоупотребява с доброто ми отношение.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Като <b>виждаха</b> как живеем те не можеха да разберат защо ние не харесваме социализма, аз пък си трошех главата да проникна някак в мислите им и проумея защо са станали комунистки и не харесват капитализма: всички техни вещи бяха по-добри от нашите, можеха да отидат навсякъде по света, където пожелаят, можеха да слушат каквато си искат музика, имаха истински заведения за забавление, когато си намираха работа никой не им пречеше да се изявят с пълните си способности и напреднат в живота според дарбите си ...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Мисля, че благодарение на разбиранията ми за секса и алкохола, личният ми живот бе безупречен. Огромни заслучи за това имаше и жена ми. Бяхме се оженили по единствено по любов, без никакви допълнителни сметки и много се харесвахме. Харесвах очите й, гласът, ръцете ... Всичко. По отношението й към мен и към моите борби <b>виждах</b>, че и аз й се нравя и че във всичко е зад мен. Освен това, тя беше винаги и първият читател на книгите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Олово в Кремиковци наистина имаше. То беше вторичен продукт при получаването на стомана от местната, кремиковска руда. Виждал го бях с очите си, знаех къде се намира. Едно безстопанствено богатство, останало още от социалистически времена.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Избиват ви нарочно — твърдеше тя. — Не <b>виждаш</b> ли, че най-голям враг на увеличението на пенсиите е свързаният с международния капитализъм и с Америка Международен валутен фонд? Вие, вашето поколение им взехте Куба, Ангола, Виетнам, разрушихте им много доходната и любима колониална система... Те няма да ви простят това. Никога! Осъдени сте на най-мъчителната смърт — бавната. И виж ги колко са лицемерни — защитават кучетата, напълниха България с разнасящи болести и хапещи помияри, а избиват хората. Вас, пенсионерите. Ще убият и теб, като бъдещ пенсионер, ако не приемеш моята оферта.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Бях смаян. От този човек, когото до тогава не бях <b>виждал</b> по никакъв друг начин, освен усмихнат от ухо до ухо и винаги съгласен с мен, наистина не очаквах подобни думи. Мечканов не беше съгласен на никакви разговори и компромис. Оставаха ми само още няколко месеца до пенсията, но той не искаше и да чуе за това. Да съм се махал мигновено. Дори и преди да ми е издадена заповедта за уволнение, тя така и така щяла да излезне.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Ако не бях си мълчал, ти никога нямаше да се издигнеш толкова, колкото <b>виждам</b>, че си го направила. Щях да засека кариерата ти още в началото. Тогава ти ме моли и имахме сделка, помниш ли? Беше деветнадесет годишна.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i> Покрай река Гера има много места, които приличат на Венеция, даже и едно кътче така се нарича. Днес често ще излизаме покрай реката, а от моста Лемансбрюке <b>виждаме</b> изкуствено създаден остров, с помощта на който скоростта на течението се ускорява. Гера има незначителен наклон в чертите на града и това островче е било необходимо, за да се усили течението на реката за задвижването на повече от 50 водни мелници. Още от времето на Средновековието водата се е отвеждала по канали, а основното русло се е почиствало през това време. Умно, нали? Не съм чувала такова нещо да е имало по наша България! </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  Тръгнахме си доволни, разбрах, че много нямат време да се <b>виждат</b>, защото работят. Братът на Волфганг е майстор в Изложбата за цветя - нещо полезно, че да влезем там икономично,от служебния вход. </i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>Баща ми се върна само след два дни. Едната рамка на очилата му липсваше. Беше в добро настроение. В Ботевград, в околийското, му казали, че имал противонародна фашистка проява: през 1942 изнесъл сказка за спестовността в читалището, която завършил с думите ”Да живее Негово Величество Цар Борис III". Още вечерта в околийското пристигнал дядо Марин. Показал списък, от който се <b>виждало</b>, че още от 1942 баща ми бил записан за член на Земеделския съюз. Милият дядо Марин…, дали е могъл да си помисли, че само след година и половина ще арестуват и него?</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>В прогимназията бяхме ”септемврийчета” с четни и дружинни командири и съответно четни и дружинни ръководители. Последните бяха ученици от горните класове на гимназията, работещи с нас по ДСНМ-поръчение. Много от тях не <b>виждаха</b> в ролите си формално политическо поръчение, а работеха с желание, организирайки ни в спортни и други занимания. Някои явно обичаха деца и показваха качества на бъдещи педагози.</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>Дадох си сметка, че здраво съм се накиснал. Затова ли бях учил 5 години? Затова ли родителите ми търпяха лишения и отделяха от залъка си средства? Помъчих се да обясня нещата на майора. Той <b>виждаше</b> мизерната ми заплата. Като че ли искаше да ми помогне. ”След две седмици ще ходя на съвещание в отдела в София” - каза той. ”Ще те взема със себе си. Ще обясниш нещата на полковник Недялкова…” И ми даде да разбера, че мога да депозирам заявление за напускане. Съгласно кодекса на труда можех да напусна с предупреждение от 1 месец.</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>А как да ме изключат от комсомола, в поделението нямаше комсомолци. Би трябвало да се зачисля към организацията на съседно танково поделение, но войниците нито ме познаваха, нито ме бяха <b>виждали</b>. Как да ме изключват…</i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i><i>Докато живее на Amalienstrasse в Мюнхен, Б.П. описва следния случай: "... В подлистника на един от вестниците <b>видях</b> романа на Пшибишевски "Синове на земята"... взех да мисля за автора. И докато мислех така за Пшибишевски, някой почука на вратата - влиза раздавача и ми поднася писмо. Вземам го и <b>виждам</b>, че е адресирано до Станислав Пшибишевски, писател, в същата улица, в същото жилище, в което живея аз. (Б. Пенев. Дневник. Спомени. София., 1973)</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i>ЯНУАРИ, 28 - Б. П. записва в дневника си на тази дата:" Почти с никого не се срещам, нямам на кого да кажа две думи - тия, с които се <b>виждам</b> понякога, са съвсем чужди за онова, с което живея и което ме мъчи. Живея в пълна самотност..." (Б. Пенев. Дневник. Спомени.С.,1973)</i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i>През тази година проф. Мазон от Париж, се запознава с Б. Пенев. В спомените си за него, той пише "...И съм запазил спомена за двете ни тогавашни срещи: една вечер, прекарана у общи приятели, и посещението ми на другия ден в семинара по славянски литератури. Аз <b>виждам</b> отново неговото лице, с тънки и благородни черти... и как той оставяше впечатление, че неговата наука не беше за него обикновен занаят, а дълбока радост на живота му..." (сп.4Златорог", год. VIII (1927), септ.-окт., кн.7-8)</i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i><i>МАРТ, 12 - Б.П. пише: "С нашия читател и писател, струва ми се, никога не съм имал нищо общо. Тъй отблизо го <b>виждам</b>, че нямам никакво желание да бъда интимен с него. И когато го <b>видя</b> да чете моя статия, а особено да се възхищава на нея, ще ми се да дръпна книгата от ръцете му...". ( Б. Пенев. Студии. Статии. Есета. В : предг. Ив. Радев)</i></i><br><br>
------------------------<br>
Д-р П. Ников;Из близкото минало на Варна;1997-2001;http://www.varna-bg.com/museums/archaeology/reference_library/minalo.htm<br>
<i> "За туй днеска омислен какво да правя, зех перото писменно да вы по пытам за здравiето вы и за доброто вы име, че сте станал по общо мненiе Даскал в Варна, и дано са продължи за дълго време. Ако <b>виждаш</b> да си спокоен, и ако ся вижда прiятно, и Ако тамкашныте старейшини имат съгласiе." </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Атанасов;Кълнежа;2001;http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/kylnezha.htm<br>
<i><i>Ако се случи да <b>наблюдаваш</b> отдалече човек с велосипед, ти не <b>виждаш</b> велосипеда. А само човека от кръста нагоре. Виждаш как пори въздуха над зеленото поле. Така приведен, той прилича на птица в бръснещ полет. Все едно дебне къде каква гадина е накацала по тревите, за да я унищожи. Синият гарван, когато кръжи над прясна угар, има същия летеж. А може би и блатното рибарче. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>- Благодаря ви! - човекът се поколеба, но приседна до нашата маса. - Драго ми става, като <b>видя</b> семейство, дете... Аз повече от година не съм <b>виждал</b> моето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Явно беше, че и двамата ни е страх да се сбием. И дълго време след това като се срещнехме то свиваше ръка в юмрук и го допираше до брадата си, а аз се правех, че не го <b>виждам</b>. По-късно се сприятелихме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>През последните двадесетина години от живота му се <b>виждахме</b> много често и от него научих важни факти за много обсъждани и горещо оспорвани събития свързани и с Борис III, и с Трайчо Костов. Тези случаи сме разисквали многократно и аз никога не открих противоречие в думите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица Св. Климент, звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги <b>видях</b> - разбрах, че ги познавам отнякъде, <b>виждал</b> ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, <b>виждал</b> бях портретите им във вестниците."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Когато преподавам тази наука, <b>виждам</b> пред очите си светлина, а като погледна тука долу в аудиторията: кал, кал!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Той си допиваше дълго, а аз го чаках смирено. Сегиз-тогиз <b>поглеждах</b> към неговата маса и <b>виждах</b> как непоклатимо се е надвесил над чашата с коняк, сякаш излят от черен бронз. Почнах да губя надежда, че това с дома, коньо, работата и бригадата е реалност. Но изведнъж - вълшебство: бай Косте се надигна, махна ми с ръка и пойдохме по заснежения път към неговата къщица.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>За сватбата си уших нов костюм, всъщност първия през живота ми, облякох го тогава, облякох го за втори път на една научна конференция, на която трябваше да докладвам за опита ни с Антони Матеев да създадем машина за белене на домати. Наше забележително изобретение. Тази машина никога не успя да тръгне, но конференцията мина отлично. Бяха дошли технолози от цялата страна и аз реших да се издокарам със сватбения си костюм. Това обаче не мина без да го забележи партийният секретар. Той беше малко кривоглед, но <b>виждаше</b> къде не се върви по партийната линия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Сбогом Свищов, сбогом родители, сбогом на дядовата къща, изоставихме я наскърбена, с кротко достойнство. Не знам защо и до ден днешен си мисля, че извърших предателство спрямо нея. Но тогава стремежът към столицата, беше неудържим и изглеждаше оправдан. Днес се съмнявам. По онова време се <b>виждах</b> заплашен от обезличаването, от провинциализма, като че ли София можеше да ми даде духовен възход.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Аз реших, че влиянието ми върху това момче е ползотворно, <b>виждах</b>, че той търси присъствието ми, или поне не го отбягва и това блазнеше самолюбието ми. Една привечер, когато коридорите пустееха, болните се прибираха по стаите си, лекарите се отправяха към домовете си, оставаха само дежурните сестри и дежурният лекар, с Радослав довлякохме два стола до големите прозорци в дъното на коридора. Мястото беше уединено, защото ремонтираха стаите наоколо. Аз измъкнах две малки шишенца коняк от джоба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Радослав се появи на входа на болницата в цивилни дрехи с малка пътна чанта в ръката си. Никога не го бях <b>виждал</b> така облечен. Прегърнах го. Качихме се в трамвая и изведнъж в нашия свят, в болничния свят, който все още носехме със себе си, започна да прониква нещо чуждо, нещо неподходящо, чувахме непознати сякаш думи, до нас се допираха непознати хора, побутваха ни, миришеше на пот и дезодоранти. Животът на здравите нахално се намъкваше в нашите души.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>След месец получих писмо от Радослав. Не бях <b>виждал</b> до сега почерка му. Грижлив, четлив, нямаше нещо, което да се набива на очи. Отворих набързо плика и се зачетох. Той се чувствал много добре, радвал се, че се е прибрал при своите, и дори тръгнал отново на работа. При летците. И това за есента, за домашното вино, е съвсем сериозно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>И ето веднъж, както татко си вървял по улица Раковски, насреща му стар познат – писателят Емилиян Станев. Големият писател. Не се били <b>виждали</b> години, заприказвали се и от дума на дума, баща ми ме издал:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Докато един ден баба получи удар. Лежеше мъничка, неподвижна, завита в чисти завивки, не ни чуваше, не ни <b>виждаше</b>... Така минаха дни. Веднъж бях седнал до нея и с лъжичка се опитвах да и влея портокалов сок в устата, тя все пак усещаше, устните й се движеха едва-едва и тя бавно преглъщаше. И изведнъж отвори очи, те бяха малко помътнени, но струва ми се, че ме позна и съвсем ясно, макар и тихо, и пресипнало попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Таксито, което успях да хвана, се носеше вихрено по тези пълноводни руски булеварди, скорост, за която у нас катаджиите щяха да получат припадък от ярост. Но всички се движеха така. Волги, волги, волги! Не мога да кажа, че Москва както я <b>виждах</b> от колата бе много красива, но във всички случаи беше внушителна. Пътувахме към гостилница "Ярославская". Пети корпус. Там щях да бъда настанен. Близо до паметника на космонавтите, до ВДНХ, което означавало "Выставка достижения народного хозайства."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Когато се <b>виждахме</b> по-късно, аз идвах в Москва не заради химията, а за пиесите ми, които, за моя радост, се играеха там. Бях изневерил на науката и Михаил Христофорович бе един от малцината, пред когото изпитвах чувство на вина. Вярвам, че ми е простил, той умееше да разбира и да скрива дълбоко в себе си тъгата от разочарованието.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Когато Горбачов издаде безнадеждно отчаяната заповед за ограничаване на продажбата на алкохол, в Москва съм <b>виждал</b> опашка, по-голяма, отколкото пред мавзолея на Владимир Илич. Проточваше се тя по протежение на улицата, прекъсваше се на пресечката и продължаваше от другата страна пак по същата улица. Не можеше да се засуче около ъгъла, защото някакви градежи пречеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Поканиха ни в ложата. Всички в правителствената ложа. Няколко души от балкона изръкопляскаха, и днес не съм напълно убеден не се ли поласках от това, че ще ме <b>видят</b> в една ложа със самия другар Живков, или ми стана неудобно. Смесено чувство ви казвам. Защото в Съюза на писателите имаше една снимка- другарят Живков и група писатели, а зад гърба им се надига на пръсти един критик, не успял горкият да се вреди по-напред. Виждаше му се само челото и веждите , но се разпознаваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Та така Павел Писарев дойде на премиерата на „Съдията и жълтата роза“ и не спря представлението. Даже се присъедини към нас и на традиционната вечеря. Самото му присъствие вече означаваше, че ще защити пиесата. И наистина на другия ден бил категоричен, не <b>виждал</b> нищо антипартийно нито в текста, нито в постановката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Трябва обаче да призная, че и аз самият не се надявах, не <b>виждах</b> в близкото бъдеще, в това бъдеще, което ми бе отредено, края на този строй.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Както <b>виждате</b> доста увъртяно, но мисля, че все пак се разбира за какво намеквах. И статията завършваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>На 10-ти април изключиха Георги Мишев от партията. Той изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото уплашен. Виждах как хората го спираха на улицата и го поздравяваха. Други, разбира се, се побояха, както му е редът, и престанаха да го посещават. Георги вярваше, че къщата му се следи, и не без основание. Държавна сигурност не обичаше да остава без работа. Не обичаше да оставя партията и правителството без врагове, ако не можеше да ги открие - се опитваше да ги създаде. Един пример:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Прекрачихме в залата, настанихме се, настъпи тишина. Вратите към трибуната се отвориха и започнаха да влизат височайшите гости. Мълчание. Те заеха местата си и ето, внимание! - появи се другарят Живков и с несигурна походка тръгна към определения му стол. Тишина. Никой не изръкопляска, това се случваше за пръв път в новата ни история... Писателите не ръкопляскаха на първия държавен и партиен ръководител. Това беше всъщност чудото. Самият Живков изглеждаше състарен, явно вече не <b>виждаше</b> добре, носеше очила с големи лупи и рамки, и като че ли наскоро не си беше боядисвал косата...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И искам да попитам Георги Данаилов (На това место аз естествено изтръпнах) Ти, който написа сценария за сериала „В името на народа“, кога беше честен, тогава ли, когато вкарваше в нашите, актьорските уста реплики с патос от онова време, които сега ни се <b>виждат</b> фалшиви, или тогава, когато в Дома на киното, веднъж на чашка, ми каза на шега, че новото заглавие на нашия филм не било „В името на народа“, а „Вимето на народа“. Тогава ли бе по-честен?“ (С повече внимание не бях удостоен, но коментарите после.)</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Просто лоша пиеса! Не ни е възпитала в нищо, защото не сме я <b>виждали</b>, а Попандов е бил още в долните отделения. Това просто е била лоша пиеса. Извинете, но тя не е дори сталинистка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Седях и гледах от прозореца в нощта, край нас се редяха някакви ровове, сипеи пръст, сетне планини от празни и изпочупени щайги, завихме по пловдивското околовръстно шосе и се затресохме по него, автобусът дрънчеше и скърцаше жалостиво. Не се <b>виждаше</b> светлинка. И чувството, че страната ни е претърпяла страшно природно бедствие, ме обзе и не ме напускаше...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И Българската телевизия започна да предава великата румънска революция. Чаушеско побягнал със съпругата си. Синът му и той се укривал. А младежта се бори със Секуритате. Ние седяхме пред телевизорите и за пръв път през живота си <b>виждахме</b> как една революция се направлява по телевизията. Това беше електронна революция. Отгоре на всичко с превод в ефир. Пред камерата заставаха задъхани революционери и даваха указания, напътствия или просто коментираха хода на боевете. Някога в една пиеса бях написал репликата: „Революцията е театър, в който героите умират наистина.“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Ами ето, жив съм, трудно е да го отрека. Дали съм здрав, въпросът е спорен. Но все още мога да се държа на краката си, мога да движа пръстите на ръцете си, <b>виждам</b> буквите с очила, в главата ми има останало малко свяст, значи сядай и пиши!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Всички бяхме влюбени в думата демокрация - вярно, че обикновено човек е влюбен, докато не познае добре любовта си, а ние дори не бяхме я <b>виждали</b>. Бояхме се и от още нещо. Дали този наш съюз на демократичните сили бе наистина сила. Но трябваше да стане! Друга надежда нямаше. Това притежавахме, тези хора решиха да се противопоставят открито на комунистите и създадоха организация, други нямаше. Другите все още се оглеждаха, ослушваха или пък не искаха да се натрапват.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Спуснах се с асансьора в подземния етаж и се озовах пред врата, на която имаше звънец. Позвъних. След малко вратата се отвори и пред мен застана жена. Беше с маска на лицето и косата й бе прибрана от бяла хирургическа шапка. Виждах само очите й, и, кълна се, те бяха хубави. Беше съвсем леко възпълна, и я чух да казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Над входа на Народния театър висяха черни знамена. Беше се случило нещо, което доскоро изглеждаше невероятно: Елисавета Багряна се бе преселила в отвъдното на 97-годишна възраст. Поклонението беше обявено от девет до дванадесет часа, но отвън не се <b>виждаше</b> народ. Влязох смирено във фоайето и там стояха само неколцина: Йордан Василев, Блага Димитрова, Александър Йорданов... Всички бяха раз-строени не толкова от загубата на най-прочутата ни поетеса, колкото от това отчайващо отсъствие на хора. Йордан Василев си гледаше часовника и горчиво каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Сприятелихме се с този Ицо и в бъдеще, когато го посещавах, той ми правеше голяма отстъпка в цената на пържените картофи, а понякога получавах и някоя порция даром. Лошото беше само едно, че Ицо винаги искаше да разговаряме за политика. Той гледаше нещата от високо и те изглеждаха доста по-различни от две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Дотук бяха достигнали вече мъглици на недоволство, разочарования и несправедливости, а Ицо ги <b>виждаше</b> безпогрешно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Нямаше що да сторя, не се засмя човекът и аз, за да разведря настроението, му разказах, че като дете съм <b>виждал</b> баща му да посещава детския му лекар доктор Балабанов. Помните ли доктор Балабанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не знаех, бях дочувал, че тайно се нарушава забраната, но такъв организиран износ не допусках. Бях <b>виждал</b> с очите си дългите колони сръбски автомобили, които чакаха на опашка пред бензиностанциите в трънско, за да напълнят резервоарите си с наш бензин, но... Аз съм прекалено наивен човек и това понякога ме съсипва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Аз се озлобявам от участта си, от незначителността си, ожесточавам се срещу гнетящата ме самота и гадното, противно множество, което изпълва улиците. Ожесточавам се, защото <b>виждам</b> хора, които с нищо не ме превъзхождат, но имат онова, което аз никога няма да притежавам... И злобата ми нараства. Натрупаният гняв става неудържим, той избълва като погълнато прекалено много вино, ритам кофата за боклук, тя се преобръща, вонящото й съдържание се разпилява, няколко стъклени бутилки се търкулват с остър кикот, разбивам ги на късчета и за няколко мига съм удовлетворен...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Когато ти пееше, ние разбирахме на какво е способен българина, оставен на свобода. Когато ти пееше Верди, хората проумяваха и прочувстваха какво всъщност означава Ренесансът. Когато ти пееше Мусоргски, хората състрадаваха и усещаха трагедията на един изтерзан от векове народ. Когато ти пееше православните песнопения, човеците <b>виждаха</b> Бога, защото ти направи за вярата много повече от цялото ни духовенство, за България - много повече от всичките ни съвременни политици.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Смъртта понякога напомня за себе си, като оставя едва забележими следи. Тя рисува с тънка четка - едно мъничко петънце като снежинка. Едно мъничко петънце се <b>виждаше</b> на рентгеновата снимка на белите дробове на Йони. Откриха го случайно при един рутинен преглед. Занесохме снимката на Стоян Иванов, някогашният ни съсед в Люлин и завеждащ рентгеновото отделение в Пирогов. Той повтори изследването - петънцето се появи и на неговата снимка. Докторът се намръщи, мисли, и отсече:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Реактивните двигатели заглъхнаха и господин Пейчинов млъкна. Разделихме се и до ден-днешен не съм го <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>През февруари двамата с Николай бяхме в Чикаго. Майката на Йони искаше да се отслужи помен в българската църква. Съгласих се заради нея, тя беше съкрушена от скръб и вярваше, че трябва да я направи достояние на нейните близки. Накупи всякакви храни, меса, колбаси, вина, сладкиши, напитки, стана нещо като обилен коктейл, работи, които жена ми не понасяше. И беше пълно с хора, които не бях <b>виждал</b>, българи, американци. Свещеникът, млад, едър мъж пристигна със своето беемве! Богослужението, явно му беше хоби!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Ела да ти покажа къде държа ключа, ако ти се наложи да дойдеш без нас на Беглика - каза той и ме поведе зад дървената колиба, направена от борови стволове. - Виждаш ли тази стрелка, която сочи надолу!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Понякога, когато наставаше „уиски тайм“, се изкачвах на дванайстия етаж, сядахме на терасата, той разреждаше уискито с вода, аз според случая, ядяхме солети и разговаряхме за вселената. София ни бе в краката, а над главата ни беше монтиран грамаден светлинен надпис: JVC, който се <b>виждаше</b> от километри. Какво да се прави съкооператорите трябваше да плащат за асансьорите, за чистачка, за ток, за отоплението на стълбището - бяха готови да рекламират всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Защо Костов не желаеше да разобличи тези хора? Вероятно защото е искал да запази властта си, а е <b>виждал</b> в отстранените и техните поддръжници заплаха. Може би мълчеше, защото явното назоваване на посегателствата щеше да помрачи и без това вече незавидния облик на СДС. Още по-лошо - Костов може би мълчеше, защото и той не е чист. Неговото поведение на сфинкс със своите тайни настърви политическите му противници, зареди медиите със злост, която изглеждаше и справедлива, и най-важното - разколеба и обезвери голяма част от привържениците на Съюза на демократичните сили.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Скотовъдството и отглеждането на животни също било на голяма висота. Поради благоприятните климатични условия, многобройни стада от овче и кози през цялата година се <b>виждали</b> по полето и горите. Овчарите се ползвали с добро име и авторитет. Произведеното с техния труд, както и с труда на скотовъдците, намирало добър пазар в град Дедеагач, който е на няколко километра от селото. Нямало с семейство, което да не храни прасе за Нова година.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Кошарата ни бе на около 3 км. от село. За първи път <b>виждах</b> кошара. Тя бе разположена под едно гигантско паламудово дърво и покрита с ръжанка. Колибата също бе покрита с ръжанка.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Град Ретимнос се намира в полите на планината. Така на групи по 8-10 деца ходехме по стръмните й пътеки. Успоредно с тях, на километри разстояние, по естествен път от варовик бе създаден дълъг тунел. Движехме се и по тунела, но така имаше опасност някой от нас да се изгуби, защото тунелът имаше разклонения. За щастие, това не се случи. От тази височина добре се <b>виждат</b> град Ханя и големият залив Суда.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>ха за ръце. Това бяха Яна и Тодор! Следобед се появи и годеникът на моята сестра Наста. Не се бяха <b>виждали</b> 2 години! Той взе сестра ми и заминаха за град Харманли, а ние на другия ден се качихме на каруца и потеглихме за град Кавакли - Тополовград.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Примерът на австрийската банка даде повод на американските банки да се надпреварват в денонсирането на дадените от тях в Германия кредити. Банки, както и окръжни, общински и голями индустриялни предприятия (които бяха получили непосредствено от американските банки кредити) - всички се обръщаха за помощ към Райхсбанк. Колкото обаче повече и по-ясно американските кредитори <b>виждаха</b> стопяването на валутните резерви на Райхсбанк да расте, толкова по-нервни ставаха те в настоятелните си искания да прибират вземанията си.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Натоварен бе сър Ото Нимайер да приготви протокола, който ще бъде подписан от него като пълномощник на комитета и от мен и Стоянов от българска страна. Това беше в петък от първата половина на месец март. На утринта (в събота) отидохме в Английската банка при сър Ото за подписване на протокола. Беше към един часа следобед. Пред вратата на банката чакаше лимузината на сър Ото, в кабинета му се <b>виждаше</b> пътната му чанта. От всичко това личеше, че сър Ото ще отива на уикенд и ще бърза.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Чух по-късно, че строителният комитет останал учуден от моите схващания и за пръв път членовете му чували и <b>виждали</b> министър на финансите да поощрява разточителното харчене на държавни пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Когато се връщам към баща си, не <b>виждам</b> делата му, а човека, който ги е вършил. Във вида и в поведението му, както и в говора му имаше нещо, което не позволяваше да се усъмни човек в него; той вдъхваше доверие в себе си и в това,че ще свърши работата, която трябва да свърши, и то смислено, ефикасно и полезно за хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Марко Рясков <b>виждах</b> в Софийския централен затвор през март 1945 г., преди да бъдем пратени на лагер. Там само сме се поздравлявали. След това съм чувал името му, но несъм го виж-дал, защото беше в друга рота в лагера край Дупница.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Въпрос: Защо след 9.9.[19]44 год[ина] продължавахте да се борите за укрепване правата на едрите капиталисти, след като <b>виждахте</b>, че имаме нова власт, която се бори против едрия капитал и за одържавяване на едрите частни фирми и предприятия?</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: Да, сега си спомням, че съм го <b>виждал</b> в съюза на акционерните дружества, но името не му зная, нито си спомням кога е искал да ни запознае Бочев.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: Познавали са се, тъй като са се <b>виждали</b> на заседанията на УС и Цветанов e носил покани за заседанията, протоколи за подписване, а също и по телефона го е извиквал за заседания на У[правителния] С[ъвет].</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Въпрос: Защо показвате в настоящият протокол, че предполагате, че Гаврил Цветанов е бил от персонала на Фондовата борса и сте го <b>виждали</b>, че работи в кабинета на Бочев, когато в протокола за разпит от 25 юни т[ази] г[одина] вие никъде не сте показали, че е имало такова лице, което работи в кабинета на Бочев?</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: Затова, защото сега изрично става въпрос за това лице, затова давам обяснения, че съм го <b>виждал</b> в канцеларията на съюза на акционерните дружества.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Въпрос: Гаврил Цветанов при очната ставка показа, че се е <b>виждал</b> с вас и в Софийският централен затвор в началото на 1945 година, в омивалнята, където сте се поздравлявали, когато сте били задържани, защо твърдите, че се познавате с него от 1946 година?</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>ОТГОВОР: В изпълнение на своите обязаности като секретар на съюза на акционерните дружества Цветанов присъствуваше на всички заседания на Управителния съвет на акционерните дружества и държеше бележки за протокола. През друго време никога не сме се срещали с него както по служебна линия, така и по каквато и да било друга работа. Управителния съвет на акционерните дружества имаше всичко 4-5 заседания, на които съм <b>виждал</b> Цветанов като протоколчик на тия заседания. Повече заседания не сме имали.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>ВЪПРОС: Как тогава познавате Гаврил Цветанов и го помните, след като не сте говорили лично с него никога, а само сте го <b>виждали</b> да присъствува на няколко заседания на УС на акционерните дружества като секретар?</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>ОТГОВОР: Влизайки в канцеларията на съюза, за да участвувам в свиканото заседание на У[правителния] С[ъвет], председателят на съвета Бочев ми представи това лице като новоназначен секретар на съюза, дори каза и името му, но не обърнах голямо внимание, за да го запомня. Аз подадох ръката си, запознахме се и тогава Цветанов каза, че ме е <b>виждал</b> в клозетите на централния затвор през 1945 година, когато бях в затвора. След това, без да говорим повече, аз влязох в заседателната зала и започнахме заседанието. Повече на саме със Цветанов не сме оставали да говорим каквото и да било.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Говорили сме по текущите въпроси от политически и стопански характер, а именно, че положението от гледище на свалената от власт буржоазия се влошава и че комунистическата власт се затвърдява. В това, както Рясков, така и всички други от съюза на акционерните дружества, <b>виждахме</b> една голяма беда. Във връзка с това от страна на съюза се правиха разни изложения до министъра на финансийте по данъчни въпроси, със цел да се намали удара срещу едрите капиталисти у нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Ловецът бил началник и все едно себе си <b>виждал</b>. Сантиментален и сълзлив за своето битие и кариера бил, но забравял вълчите капани и стрихнина, които самият оставял по пътя си, дорде стигне заветната баирчинка, която обявявал за свой връх.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i> Съпруг и съпруга посещават зоопарка. Съпру-гът обяснява  ето змия, снася яйца. Пази, боже, от змийско яйце в пазвата. Ето маймуна  може да прави любов всеки ден и непрекъснато си дърпа члена, несериозна работа. Ето елен, благородно животно, размножава се успешно, но го прави веднъж в годината. А тя: "Веднъж в годината, ама <b>виждаш</b> ли колко големи са му рогата."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Няма смисъл, Иване, <b>виждаш</b>, че не става! През целия път Спиридонов звънеше на Иван и го питаше какво става. А той му отговаряше с „Още малко“. При поредното позвъняване аз вече бях с гръб към него и чух:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Добре, добре! Изпусни малко. Не се коси, никой няма да ни обърне внимание. Всички знаят, че не бачкаш с мен от 4–5 месеца. Ако не си разбрал искам да им покажем един мит. Че се <b>виждаме</b> заради доброто старо време.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Давай, Поли! Преживели сме толкова много! Не можеш да ме шокираш с нищо — реших да го улесня, защото <b>виждах</b>, че нервничи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Да не мислиш, че имам нужда от уводи? — сърдито ми отговори и започна през зъби да изстрелва думите. Имаше навика да го прави и с това издаваше несигурността си. — Виждаш, през последната една година бизнесът буксува. Загубихме сума ти пари, за да се правим на бизнесмени. Ние сме и винаги ще си останем престъпници!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ще кажеш на твоите хора да стрелят първо в трупа, че е по-лесно, и после да дават не един, а два контролни от упор в главата. И още нещо щях да забравя. Оттук нататък няма да се <b>виждаме</b>, за да не ни заподозрат куките. Ще контактуваме през Жоро Пехливанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>На входа на фитнеса ме посрещнаха дебелаците от охраната му. Не бяхме се <b>виждали</b> отдавна, но винаги се държаха сервилно. Подозирах, че бяха наясно, че аз поемам тежките поръчки. Но бях сигурен, че ако научат за сегашните, щяха да се търкалят по корем пред мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Навън дебелаците на Поли ми връчиха кутията с известна доза завист. Не бяха <b>виждали</b> Поли да подарява нещо, камо ли скъп телефон. Махнах с досада, метнах се в колата и потеглих рязко. Малко по-нагоре в една алея отбих. Усетих че се задушавам. С треперещи ръце се опитах да изпия два диазепама.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Виждам, батенце, че сте от нашите! — измънках. — Ама трябваше да ви пробвам, че много куки се въртят наоколо. Ама тая вечер наистина тревичката ми свърши.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Идеше ми да крещя от радост, но камерите жужаха наоколо и аз се сдържах, докато пресякох улицата и потънах в тъмнината. Там се спрях, свих ръце и изкарах цялото си напрежение. Всичко беше ясно. Поли смяташе да убие Бай Миле без знанието на Маджо. Това беше моментът, който чаках от толкова години. Да се отърва от Поли и да оправя живота си завинаги. Смятах, че по право дори ми се полагаше мястото на Поли и вече се <b>виждах</b> на една ръка разстояние от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Вземай ги довечера и действай. Както <b>виждаш</b>, оная нощ счупихме каръка. А нещо като се връзва, да се кара докрай.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Няма, нали <b>виждаш</b>, че сме се спрели на централна улица, а и той знае, че не обичам да се показвам много.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Аз познавам перфектно Бай Миле. Години наред се засичаме — Поли кимна и аз продължих: — Както знаеш, няма да участвам в акцията и ще си създам алиби. Често в колите му се возят Румен Пешев — Швейцареца, и онзи Любо от Видин. Да не вземат да ги объркат моите момчета. Те никога не са <b>виждали</b> Бай Миле.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Бяха изминали години, откакто се бяхме <b>виждали</b>. Очевидно не ме помнеше, защото се взираше напрегнато в мен. Определено имаше голяма промяна. Впечатли ме с държанието си. Това не беше Маджо с бригадирските порядки. Беше сменил облика си. Пред мен стоеше един скромен бизнесмен. През последните две години насам се говореше, че е най-богатият човек в България. Официално бе излязъл от всякакви структури. За България той бе български банкер. И новото му амплоа бе изписано на лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не <b>виждам</b> нещо лошо в това — стресна се Славчо и заби влажен поглед в приятеля си. — И естествено, че твоето не се губи…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Тогава ставаме петдесет на петдесет. А на Милен, когото не желая да <b>виждам</b>, ти решаваш колко да му плащаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не <b>виждам</b> какво пречи да го направиш сега. Самият аз не съм фактор в този бизнес. Всичко движи Иван. Просто използвам страха му от мен, та да участвам. И вземам процент само от това, което изкарва навън. А там печалбата не е толкова голяма. Иван сам си държи вътрешния пазар. Тук позиции нямам. А тук са сериозните пари. Замълчах обиден.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Щом сте решили… явно след толкова години честен труд съм станал ненужен… — сведе глава Бай Миле — Не преигравай, Милчо! Знаеш, че можеш да ми имаш пълно доверие. — Маджо се почувства неловко заради мен и смени тона, явно осъзна, че аз присъствам на една семейна сцена. — Трябва да свалим малко напрежението от Жоро. Виждаш колко време ни помага.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Точно минавахме покрай тренировъчните игрища от задната страна на стадиона и се оглеждахме внимателно, когато забелязах край горичката и реката около игрищата да броди мъж. Виждаше се силуетът му от време на време, прикриващ се от дърветата. Приклекнахме с Тупана и припълзяхме по тревата на задното игрище. Оттам видимостта бе по-добра. Нямаше никакво съмнение. Мъжът бе Момчил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Разказа на Крейзи ми бе добре дошъл. Изчаках да се завърнат. Знаех, че Маджо няма как да знае, че не се <b>виждаме</b> с Поли, а и той никога не би си признал за унижението, което му бях нанесъл с изчезването си. Пък и едва ли щеше да разказва за всичките поръчки, които ми е дал. Затова, когато се срещнах с Маджо, се бях подготвил какво точно да му разкажа, за да налея още масло в огъня.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Накратко им обясних, че поръчката наистина не е в мен и не съм се <b>виждал</b> с Поли. Маджо се правеше на луд и така и не ми обясни за какво всъщност е срещата. Искаха да разберат дали Поли се е досетил. Този път нямах намерение да ги успокоявам и ги оставих в пълно неведение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Маджо също се изправи и се изхрачи нервно на пода. Беше почервенял от злоба. Не го бях <b>виждал</b> в такова състояние.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Срещата с Пехливанов беше в ресторант „Елдорадо“ в Горубляне. Бе се настанил в едно сепаре на втория етаж. Пистолетът му лежеше демонстративно на масата пред него. Определено бе в добро настроение. Не се бяхме <b>виждали</b> само от десетина дни, но за това кратко време, освен охраната и джиповете на Поли, бе наследил и обноските му. По всички заведения, където се подвизаваха хора от групировките, бяха почнали залагания колко време му остава да живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Не ми се доверява. Както <b>виждаш</b>, това, което ти показах, е записващо устройство. Иска да те чуе какво говориш.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Не знам, Жорка… Явно нещата загрубяват… Това не е в моя ресор. Ще ви направя утре по същото време среща с Женята. Може пък и да измислите нещо. Засега ще е по-добре да не се <b>виждаме</b>, аз проблем нямам, но ако разберат, че по всяко време имаш достъп до мен, ще те изтормозят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Охранителите на Маджо бяха обградили отвсякъде тенис кортовете в Банкя, където трябваше да се срещнем с него. Двамата с Тупана бяхме на около десетина метра, на едно леко възвишение, откъдето ги <b>виждахме</b>, а те нас — не.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Нещо много дребно — тонът му пак стана мазен и мил. — Чух, че тези дни сте се <b>виждали</b> с Женята — погледна ме ехидно той. Вече бях сигурен, че има достъп до всички телефони, до които пожелае. Явно бе проникнал доста навътре в МВР.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Не <b>виждам</b> к’во му е гадното. Дори положително. Излиза, че Младен им е дал нареждания, ако си със семейството си, да не стрелят — все още се опитвах да открия известна доза човещина у Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Макар и да смятах Бойко за обикновена шушумига, имаше един случай, който ме бе убедил, че съвсем не е толкова безобиден. Преди години неговата фирма бе поела инкасото на Банка за земеделски кредит. Един от служителите му успя да открадне 500 хиляди марки и изчезна безследно. Естествено, като шеф на фирмата, вината трябваше да поеме Борисов. По това време такива пари той не бе <b>виждал</b> и на снимка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Тогава за в бъдеще не ми губи времето — срязах го аз. — И без това ме дразниш с това, че искаш да се <b>виждаме</b> след една минута и за една минута.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Това е смешно, Женя — разсмях се аз. — Ти цял живот си бил престъпник. Не те <b>виждам</b> като бачкатор в чужбина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>За миг помислих, че нарочно се опитва да ме забави, докато подготви хора да ме очистят. Определено си нямахме доверие. Бях оставил Тупана навън да проверява района, но срещу автоматчиците на Женята едва ли щяхме да имаме някакъв шанс. Отново го <b>погледнах</b> настоятелно и в очите му <b>виждах</b> само тъга и отчаяние. Явно наистина нещо го гризеше и искаше да го сподели с мен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Не <b>виждам</b> какво му е смешното? Аз лично, ако закъсам, ще се обърна точно към старите си съученици. Това са хората, на които може да се разчита… тези, с които сме си делили хляба и са ми се доказали като приятели, когато съм нямал и една стотинка. А виж тия — махна неопределено по посока на охраната, — на които им плащам луди пари, са си просто обикновени наемници. Ако утре не мога да им платя, на секундата ще се разбягат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Сега вече съм спокоен — кимна и със задоволство и продължи: — Нали <b>виждаш</b>, че знам всичко? Аз съм я измислил тая организация, приятелю! С нищо не можете да ме изненадате! — съвсем се възвелича, сякаш за момент напълно забрави, че започнахме разговора с грешката му, че е подценил ситуацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Ако чуеш някъде, че някой ми завижда, му кажи, че няма за какво. Нали <b>виждаш</b> какви разговори съм принуден да водя? Да чета от листчета и да се потя като ученик пред изпит. Но… в крайна сметка пък си заслужава. Правя договори за милиони. Въпреки че никой не го оценява. Тези пари ще ги деля с Маргина и Димата, а те плюят зад гърба ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>Минаха ми какви ли не мисли през главата, но <b>видях</b> в очите му онази тревожност, която от известно време издаваше, че параноята го е налегнала неизлечимо и <b>виждаше</b> навсякъде опасност.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>С Маджо имахме уговорка, като се <b>виждахме</b>, да си вадя картата от телефона и да сваля батерията. Притесняваше се да не засекат клетката. Съвсем се бе вманиачил, дори се страхуваше от собствената си сянка. След като приключихме в ресторанта на Славчо, се качих в колата. Тупана предвидливо ми подаде разглобения апарат. Отново по инструкции на Маджо изчаках да изминем два километра, преди да сложа картата, за да го ползвам. Още с включването в мрежата се изписа името на Пехливанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Виждаш ли, че бях прав — изломоти уплашено той. Стовари се на дивана и обхвана с ръце главата си. — Наистина са решили вече да стрелят по мен — сякаш на себе си говореше той. — Ти какво му каза?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Нали после няма да може да се <b>виждаме</b> дълго време, защото ще ме разработват куките — хвърлих най-силния си коз аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>Нямах никакво намерение да <b>виждам</b> стария алкохолик, но от куртоазия се съгласих. Трябваше да проявя някаква загриженост. За последно се <b>видяхме</b>, когато лежеше обинтован в стаята за гости в дома на Маджо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Маджо не ми се обаждаше да ме притеснява, но бях сигурен, че изгаря от напрежение. Това бе нормално за всеки поръчител на убийство. По време на процеса на разработване на жертвата, поръчителят никога не се месеше и не търсеше информация. Прекъсваше контактите си с посредника си, за да не бъде установена връзка между тях в случай на полицейска разработка след евентуалното покушение. По принцип поръчителят никога не <b>виждаше</b> самите килъри. Това беше неговата застраховка при засечка. Ако бъдат заловени и проговорят, го отнасяше посредникът.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Чакай малко — хвана ме за ръката Маджо. — Сега е петък. Какво ще кажеш за неделя? Вътре в стадиона, в съблекалнята, където се <b>виждаме</b>. Отвън няма да има охранители, но направо си влизай сам вътре, а Бай Миле ще дойде да го вземе — погледна той дебелака, който кимна, докато лапаше на големи залъци прясно изпечения хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>За около двайсетина минути Фиката беше станал неузнаваем. Дрехите му омазани с кръв, очите му полузатворени и подпухнали, а на гърба му, под разкъсаната фланелка се <b>виждаха</b> следи от юмруци.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>След случката със Серафим намразих организацията до смърт. Вече имах конкретен план какво да направя с нея. В началото, когато я създавахме, идолът ми беше италианският кръстник Тото Риина — най-жестокият мафиот, който по онова време смятах за справедлив мъж. Сега се възхищавах от Антонио ди Пиетро — човека, провел операция „Чисти ръце“ и вкарал Риина зад решетките. Нямах намерение да се обвързвам с никого. В момента можех да осигуря преднина на всеки от големите, но не <b>виждах</b> никакъв смисъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Не — изкриви лицето си в злобна гримаса. — Последния път, като идва у нас, моите хора ме възпряха да не го пребия. Нещо много си е повярвал напоследък… Въпреки това поддържаме някакви контакти заради общия ни бизнес. Но пращам Бай Миле да контактува с него. Въобще не искам да го <b>виждам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Къде <b>виждаш</b> заплахата? — запитах учуден, след като досега се величаеше и изведнъж отново показа страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Никакъв проблем — отново ме изненада с отговора си. Явно нещо му се бе случило. Не го бях <b>виждал</b> от рождения му ден. След като не можахме да извъртим Маджо, напълно бе забравил за мен и за това как ще се спасявам от отмъщението на Младен. Нямах илюзии, че сега, месеци по-късно, ме търси, за да ми предложи помощ. Бях сигурен, че ще иска услуга.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Ами как? Разказал на адвоката, който му пратихме, че бил с гаджето си, и го домързяло да покрие оръжието. Иначе вършеше добра работа! — въздъхна с носталгия Фюрера. — Разбрах, че навремето си му причинил страшни неща — погледна ме любопитно Пепи, сякаш не бяхме цяла нощ заедно, а ме <b>виждаше</b> за първи път.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Така ни учи шефът да разговаряме с хората, които не са ни близки! — изцепи се Крейзи. — И още нещо… — прозвуча леко нагло. — Имам забрана да се <b>виждам</b> с теб.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>След провала на Пехливанов с „Капитолия“ и моят със Славчо, двамата решихме да изчакаме завръщането на Димата, без чиято помощ явно нямаше да успеем да сложим ръка върху част от осиротелия бизнес на Бай Миле. Вечер често минавахме парадно с джиповете покрай дома на Таки и никой не ни обръщаше внимание, дори охранителите му пред кооперацията, които вече пазеха в бял мерцедес G класа, заменила прословутата лада „Нива“. Момчетата се правеха, че не ни <b>виждат</b>, и това още повече ни накара да се замислим, че може би слухът, който се носеше за Джуджето, че е извън България, е истина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Ще го мислим! — почти истерично отговори вместо мен той. След което застана помежду ни, така че вече почти не се <b>виждахме</b>. Пресегна се и отвори вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Момчета — изправи се той и по навик зае стойка, подобна на тази, с която се почваше схватката в борбата. — Дължа ви едно извинение. Четири години не сме се <b>виждали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Така е, момчета! И ще ви кажа защо. Нали ме <b>виждате</b>, че не съм пил и не съм дрогиран — протегна ръце над масата той, за да се убедим, че пръстите му не треперят. — Всичките простотии, всичките безумия, които съм направил досега, са заради Жени. Оттук нататък я забравям завинаги. Имате ми думата. Заставам до вас срещу Младен с парите си и без да се интересувам какво мисли тя по въпроса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>През това време бай Миле консумираше наградата си. Получи Боровец на тепсия. Любо от Видин и Дончо от морето смятаха, че разбират от туризъм само, защото са <b>виждали</b> туристи. Заедно с Иван Кубето набързо изгониха всички западняци. Правеха каквото си искат. Бай Миле не им пречеше. Напротив играеше заедно с тях. Изпиваше всяка вечер кана уиски с прясно мляко, караше местните гангстери да играят кючек и лепеше банкноти по челата им. За нула време разсипаха бизнеса в района.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Виждаш ли я тази? — посочи той брюнетката. — когато бях в телевизията тя беше гранд-дама. Не съм си помислял и да я докосна. А сега ми е гост в ресторанта, ще и платя сметката и още тази вечер ще я нанижа на шиша.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Наближаваше три през нощта и сервираха предимно скара. Крейзи се нахвърли върху кебапчетата, сякаш никога през живота си не бе <b>виждал</b> подобно нещо. Когато се позасити изненадан установи, че Никеца си е направил две линии кокаин и без да му пука от околните, най-спокойно си шмърка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Крейзи ги погледна бегло, после сведе глава. Виждахме как се смалява пред очите ни. Направо изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Никеца бе <b>виждал</b> много неща през живота си, но никога подобна низост. Стана му лошо. Върна се в дискотеката, където го последваха Поли и верният слуга Чарли. Всички бяха толкова надрусани, колкото позволяваше човешкият организъм. Курвите около тях се кикотеха, без да знаят защо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Какво искаш, лъвчето ми? — изгледа го с мътен поглед Поли. — Не <b>виждаш</b> ли, че си говорим за бизнес.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>След като разсипа финландското селище и хотелите в Боровец, бай Миле търпеливо изчака лятото и се зае да унищожава морските хотели на групировката. Всъщност до този момент той изобщо не беше ходил на море. Майка му и баща му бяха обикновени работници и го отгледаха до сто и шейсет килограмов, двуметров мъж в Ботунец. Преди да замине за Югославия не беше <b>виждал</b> нищо друго освен отсрещния баир. Продължаваше да се облича в червено и да се вози в червената си 8 класа. Разгони всички чужденци за нула време.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Така е — потвърди гордо бай Миле. Той не бе <b>виждал</b> подобна печалба никога през живота си, макар че околните заведения печелеха точно по толкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Венци беше най-добрият ми приятел от детството. Напоследък не го <b>виждах</b> често, но смятах, че го познавам добре. А сега <b>виждах</b> съвсем различен човек. Нямах представа какво става с него. Предстоеше ми да го открия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Навън зората се прокрадваше между блоковете. Трябваше да ставаме. С просто око се <b>виждаше</b>, колко е влюбен Венци в Мелания. На мен също ми харесваше. Тръгнахме по улицата като двама мирни граждани, но още на първата пряка той ме спря:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Стоил правеше голяма грешка. Той не подозираше колко много се е променил и поумнял Бретона. Може и да не знаеше за всички интриги, но познаваше механизма на интригантството в българските групировки. Не бе имал вземане-даване с Генерала, макар че двамата се бяха <b>виждали</b>. Пък и имаха достатъчно информация кой е единият и какъв е другия. Дегизировката на Гоцев изобщо не заблуди Митко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Какво го обиждам, бе? — сопна е Бретона. — не <b>виждаш</b> ли, че това което жените носят между краката си, той го е окачил на устата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i><i>От върха на аристократичното си потекло Поли <b>гледаше</b> с огромна насмешка целия цирк. В ранното си детство бе <b>виждал</b> подобна картинка пред кабинета на баща си, без да разбира за какво точно става дума. Сега знаеше, че цялото усърдие е за малко пари, за средни пари или за много пари. Учудваше го единствено факта, кой ги раздава. А ги раздаваше Маджо. Обаче си даваше ясна сметка, че в конкретния случай и той зависеше от него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Тук е мой човек! Както <b>виждаш</b> и ти не знаеш всичко! Фибъра беше странна фигура. Преди години го наричаха още Дъстин Хофман поради поразителната му прилика с американския актьор. Още преди това го знаеха като Владо Бореца, а всъщност беше сол—ташак на Жоро и го следваше неотлъчно. Митичният му образ се градеше върху едно измислено убийство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>На Владко му омекнаха краката от изненада. През целия си живот той не беше <b>виждал</b> повече от десет лева накуп. Привидя му се огромен бизнес в далечни страни, сред екзотични народи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Карамански се покри още същата вечер. Полковникът не остана с него. Отиде в Министерството на вътрешните работи и се предаде. Разказа на военния следовател случката открай докрай. Повярваха му напълно. Виждаха го, че все още е пиян и дрогиран. Изчакаха го да изветрее и го вкараха при министъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Просто беше сменил терминологията. На нас ни казваше: „Тренирайте за да станете герои на социалистическия труд!“, сега убеждаваше младите момчета с лозунга: „Тренирайте, за да станете достойни бизнесмени! Виждате, че всичко е в ръцете на борците!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Какво ще пожелае, младият господин? — обърна се сервитьорът към Серафим и той на секундата си глътна езика. Никога не бяха го наричали така. Нито пък бе <b>виждал</b> подобна обстановка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Така правехме впечатление и внушавахме респект. Сега обаче пусна останалите да пътуват към Банско, а ние свихме по Цариградско шосе към аерогарата. С просто око се <b>виждаше</b> как Женята трепери от яд, тъй като ме мразеше не по-малко, отколкото аз него. Паркирахме пред залата за посрещачи, след което се изправихме около рампата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Женята не печелеше кой знае колко пари, ама пестеше всичко. Беше женен за една полу—циганка от Слатина, имаше две дечица и мечтаеше да си направи някой ден къщичка. Всъщност в главата му нямаше нищо друго. Представяше си бъдещото жилище всяка нощ в цветните си сънища. Виждаше го всяка нощ двуетажно, с голяма веранда отпред и детски басейн в двора. Когато колегите около него му се подиграваха, Женята кротко отвръщаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Групата на Женята изобщо не ебаваше големите босове. Хич не се интересуваше от тях. По-важно беше да имат някаква работа, за да си изхранват семействата, или да си пълнят джобовете с пари. Обикновено изпълняваха рутинни поръчки — режеха уши на провинили се дилъри, биеха ВИС-аджии, изпълняваха наказателни операции от всякакъв вид. Отнасяха се към Женята приятелски, защото той им даваше хляб, но изобщо не го смятаха за началник. Към Поли изпитваха по-голям респект, макар да бяха го <b>виждали</b> само няколко пъти.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Денят не беше от най-хубавите за Поли. Като се прибра в офиса се изненада, че Маджо го е търсил по телефона. Не бяха се <b>виждали</b> много отдавна. Големият бос се беше отеглил на почивка след убийството на дебелия Андро и неуспешния атентат срещу Илийката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Добра вечер! — съвсем спокойно го посрещна Маджо. Изглеждаше в блестяща форма. Беше придобил холивудски загар и носеше ризата си под елегантния костюм широко разтворена, както правят гърците. — Изнервен ми се <b>виждаш</b> нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Венци не ми отвърна нищо. Седна на перваза и се вторачи в краката си. Не бях го <b>виждал</b> толкова съсипан.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>За известно време в офиса се възцари пълна тишина. Прозорците не пропускаха никакъв външен шум и Маджо имаше усещането, че е изпаднал във вакуум. Мълчанието на тримата се напластяваше и с просто око се <b>виждаше</b>, как пластовете изтласкват въздуха към тавана. В един момент все някой от тях трябваше да проговори, за да поемат въздух и животът да продължи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Пашата слезе първи пред офиса и се заговори с двама приятели, които не бе <b>виждал</b> отдавна. Нямаше какво толкова да си казват, но той в никакъв случай не искаше да го заподозрат, че бърза да се прибере ядосан и че проявява някаква несигурност. Както винаги се владееше дори в най-трудни моменти. Лъжовната му природа не издаваше нито един от проблемите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Сядай, Милчо! — махна му небрежно Маджо. Пашата също нямаше нищо против бай Миле да присъства, макар че предчувстваше важен разговор. Той смяташе дебелакът за безобиден гуляйджия, пък и всъщност не бе го <b>виждал</b> да прави друго, освен да яде и да пие. В качествата на Поли изобщо не се съмняваше, дори до известна степен се боеше от него, но бай Миле възприемаше по-скоро като поредната измишльотина на Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Виждаш ли какви шеги си прави с нас съдбата — посрещна го Гоцев във видимо добро настроение. — Отказа да заемеш мястото на Янко, а той сам ти го отстъпи. Настанявай се.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Бай Миле се настани в ресторант „Пчела“, откъдето много добре се <b>виждаше</b> входа на блокчето. Видя как пристига Генерала, заобиколен от охраната на Маджо, как го вкарват във входа и как отново се връщат по местата си. „Тия ще обсъждат моите пари, да го еба!“ — рече си той и положи пистолета си върху масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Виждаш ли ги тия моите? — хвалеше се той на съдружниците си. Държа ги гладни по половин година, но никой не смее да ме напусне. Любов, к’во да правиш! Иначе им скъсвам главите като на пилета!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Чакайте ме там, сега ще дойда да ви взема — нареди дебелакът. Той не беше се спрял случайно на тях. Живееха на вход разстояние от Кимбата и го <b>виждаха</b> всеки ден. Нямаха нужда да проучват нито навиците му, нито местата по които минават, още по малко да се крият. Те просто бяха добрите комшии.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Аз съм шефа бе, момче — потупа се юнашки по гърдите бай Миле. — Нали трябва да <b>виждам</b> какво става!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Виждам ги, че са гола вода всичките — съгласи се той. — Мислех да останем по-назад, ама май трябва да сме в първите редици и поне да вземем за нас каквото ни се полага.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Слязохме в мазето и се изправихме от двете страни на леглото, за което бе окован даскалът. Той имаше качулка на главата и не ни <b>виждаше</b>, но и ние едва го различавахме в мижавата светлина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Ей сега — качих се бързо по стълбите към кухнята. Женята доста се изненада, когато набързо му разказах какво точно е станало. Обиколи нервно два-три пъти масата, пресмята нещо и по едно време се изправи срещу мен, сякаш ме <b>виждаше</b> за първи път.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— От петнайсет-двайсет години — призна си най-сетне Женята. — Покрадвахме с него туй-онуй, но не бяхме се <b>виждали</b> оттогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Преди десетина години работех с един крадец от Гео Милев — започна да нарежда даскалът и аз веднага се сетих, че става дума за Женята. — Бяхме гепили поредната лада. Разглобявахме я за части на едно наше място, когато изненадващо се изтъри Карамански и един звяр Цецо. Този до мен избяга като ракета. Никога не съм <b>виждал</b> човек да тича така бързо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Кимбата обитаваше със семейството си осемдесет и шест квадрата апартамент в съседния вход и едва ли можеше да се намери човек в квартала, на когото не бе помогнал по някакъв повод. Жена му изглеждаше изключително красива дори за бивша стюардеса и настояща инструкторка по аеробика, а двете му момченца приличаха на ангелчета. Никой не беше ги <b>виждал</b> нито да се карат, нито да ходят някъде поотделно. Около тях витаеше атмосфера на безметежно щастие, което не предизвикваше никаква злоба у другите. Радваха им се от сърце. С изключение разбира се, на Иван Кубето. Той не познаваше това чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Недей бе бате, не искам да се бием, остави ме! — примоли се Чупи глава, когато ножа опря до кокала. — Не <b>виждаш</b> ли, че без друго си подсилен!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Може и да стане, но през двайсетгодишната си практика не съм <b>виждал</b> някой да го прави след подобна травма — усмихна се той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Той също се бе уредил да служи на четвърти километър, но в съседно поделение. Виждахме се рядко. Случайно разбрах, че е успял да си уреди продължителна отпуска по-болест, въпреки завидното си здраве. Някакъв лекар от травматологията на военна болница му гипсирал чисто здравата дясна ръка и му дал тридесет дни болнични. За услугата Венци броил триста долара.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Спокойно — изведох го тайно една вечер аз. Срещнахме се с Андрейчо каратиста. Не исках да използвам Венци, защото заекът вече бе <b>виждал</b> лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Румен мълчеше отстрани. Не каза дума. Просто се <b>виждаше</b>, че портиерската работа никак не му е присърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Васил не посмя да попита как точно ще стане това. С поведението си генералът създаваше впечатление за огромна мощ. Виждаше се с просто око, че за него всичко бе лесно, възможно и изпълнимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Виждаш ли ги тези изгладнели вълци — посочи ни тогава Тони. — Десет хиляди или веднага те качват на Витоша.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Ние вече му бяхме свикнали на номерата, пък и с просто око се <b>виждаше</b> че това е рутинна проверка. След като го пуснаха обаче, той дойде при нас и си придаде изключително загрижен вид:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— В Унгария те носих на гръб, а тук те <b>виждам</b> за първи път — едва не му тръшна вратата под носа Поли. — Стана баровец и ме забрави!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Васил седна на централно място, облечен като испански идалго. За първи път го <b>виждаха</b> толкова елегантен и вече с дълга до раменете коса. За да се различава от него Жоро, който винаги бе носил дълга коса, сега се появи с къса. Изглеждаше доста прилично, дори прекрасно за селския си произход. А булката направо беше неотразима.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— А не искате ли да ми седнете на стола? — скочи разярен Васил. — Я си ебете путката майчина и ми се махайте от главата! Не желая да ви <b>виждам</b> повече!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Трябва да знаете, хлапета, че аз стоя много по-високо от Васил. Дори трудно го <b>виждам</b>, толкова ми е малък.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i><i>— Видя ли какво става като не ми се обаждаш. — усмихна се вече по-благо генералът. — Замесваш се в глупости. Не <b>виждаш</b> ли че този дебелак е вторична суровина?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Ние с Венци естествено отбягвахме да се срещаме с Бореца, но Божката обичаше да се разхожда по улиците и познаваше всички наоколо. Доста често го <b>виждахме</b> да се връща тъжен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Ние не ти мислим злото, мой човек — успокои Боксьора разярения мъж. Виждахме с просто око, че правдата беше на страната на тези изключително бедни хора, но пък искахме да си запазим заведението. — Върни факса — продължи Борко. — Аз ще платя заплатата на жена ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Хубав бизнес сте си намерили — извика ни той в офиса. Не бяхме го <b>виждали</b> отдавна на живо. Изглеждаше все така приветлив, но ние усещахме скритата в него ярост.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Животът при боксьорите наистина беше лек, но отчайващо безпаричен. Налагаше се да си намерим нещо по-доходно. Офисът на Поли се намираше на стотина метра по-нагоре и всеки ден го <b>виждахме</b> как слиза от колата и се насочва към входа на кооперацията. Васил го беше назначил за директор на застрахователната компания. Един ден го причаках:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Обади ми се колега, с когото се <b>виждах</b> в тайния офис на Поли всеки ден. Разиграхме невероятен театър. Двамата идиоти се вързаха, защото вярваха на слуховете от улицата, че Поли и Васил играят отделно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Слушайте момчета — изправи се пред нас Поли. За първи път го <b>виждахме</b> толкова официален, с черен костюм, вратовръзка и балтон. — Днес се скарах с Васил и от утре отиваме на война. Преди това обаче ще ви почерпя яко — поведе ни той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— А ти ще издържиш ли, ако някой селски цървул ти направи така — удари го няколко пъти с права длан по рамото Поли. Това беше много тънък психологически момент. Бригадата на Пацо не чуваше какво си говорят, но прекрасно <b>виждаха</b> как Турчина търпи удари, без да отвърне. Направо се смразиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i><i>Бях зает да <b>гледам</b> друга любопитна картинка. Жоро разговаряше съвсем делово с някаква друга мадама, а през това време един от нашите хора я чукаше отзад. По всички сепарета се <b>виждаха</b> навирени крака и смъкнати гащи. Точно по това време пристигна гаджето на Поли. Настани се до Венци. Тя не страдаше от особени скрупули, но все пак се изненада.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>...Там я <b>видях</b> Цена за първи път... Беше легнала на тревата... А над нас звезди... Никога не бях <b>виждал</b> толкова едри звезди. Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... мирише на земя, на пролет... Тя вдигна глава, изви я към мен, погледна ме и попита, не помня точно какво, но нещо като: "И този ли с пищов го пращат?"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Една вечер ме среща един човек и смутено ми казва:"Благодаря, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък ти се направи, че не я виждаш. Спаси ме." И ми стиска ръката. И в очите му <b>виждам</b> - спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех - нарядите са непосилни.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>...Една вечер ме среща един човек и смутено ми казва:"Благодаря, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък ти се направи, че не я <b>виждаш</b>. Спаси ме." И ми стиска ръката. И в очите му <b>виждам</b> - спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех - нарядите са непосилни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Отишли са си думите. Потънали са във времето, изчезнали са от спомените. И хората са си отишли. Хората, които умряха за идеите си. Сумрак и романтизъм. И впечатление за храм и святост. Това е преминало през времето. Това е оцеляло. И аз го <b>виждам</b> в очите на човека до мен. Те ме заливат с добрина... и святост.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Очи в очи сме. И погледът, който ни свързва, е връзката на миналото с настоящето. И преминава възкръсналото минало от него в мен. И избухва в главата ми. И го <b>виждам</b>. Очи в очи сме. И знам - <b>виждам</b> това, което вижда той.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Една вечер се връщам в къщи, по тъмно. Вървя по улицата и към църквата <b>виждам</b> два силуета, ту подават глави над оградата, ту ги скриват. Разбрах аз, мен ме следят, знаят... Сърцето ми тупти, чувам го. Ама реших да си направя майтап - смее се.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Повярвал ми е. Прочетох му само една страница, но ми е повярвал. И това го <b>виждам</b> в очите му, в усмивката му, в ръката, която здраво стиска моята. Едър, бял, със сребърен пух на главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Беше февруари, най-късно началото на март 1951-ва... Топъл ден, слънчев, пролет... Неделя беше, помня. Скоро се бях оженила - през ноември 1950-а, млада булка бях... Дойде ми на гости. Отдавна не се бяхме <b>виждали</b>. Колко весела беше, как ми се радваше. Прегръщаше ме и викаше: "Колко си хубава, Тини, колко си хубава"... Много приказвахме тогава, не помня вече всичко... Не помня тогава ли за първи път разбрах за организацията, от по-рано ли знаех... или едва по-късно започнах да свързвам нещата... Помня, че ми поиска да я срещна с Димитър Рачев... Заведох я... В четвъртък изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Замълча. Шумно си пое дъх. Ситни капчици пот са избили по високото му чело. Светлосинята му риза е разкопчана и ми се струва, че топлина излъчва загорялата му кожа. Димитър Рачев. Това е човекът, който присъстваше в разказите на всички. Нито едър, нито дребен, с прошарени коси и с очила, зад чиито дебели стъкла трудно <b>виждах</b> очите му, гледайки го в профил. Спокойно лице, по-скоро младо, отколкото старо.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>Пръстите на ръцете му са като живи същества, надарени със собствена воля и свобода. Лицето му е спокойно, загорялата кожа излъчва топлина и ситни капчици пот са избликнали по челото му - високо и може би започнало да оплешивява. Гледам го в профил и зад дебелите стъкла на очилата му не <b>виждам</b> очите му. Но му вярвам. Вярвам на спокойно-забързания му разказ. Вярвам му, че...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>Зимата на 1951-ва, няколко дни преди Коледа. Баща ми, ученикът, е присъствал на процеса. От начало до край. Гледал, слушал и помнел. И ми разказва - веднъж за едно, друг път - за друго. И всеки път - различни хора <b>виждам</b>. И неговите спомени, и чуждите разкази влизат в мен и стават мои...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... С нелегалната организация ме свърза Стефан Станчев. Трябва да е било есента на 1950-та... В групата бяхме Тодор, Стефан, Георги, Васил и аз... Пишехме позиви... Събирахме помощи за нелегалните. Няколко пъти съм ходил в кантона на дядо Трифон Казака. Там съм <b>виждал</b> и Цена като нелегална... Два или три пистолета висяха на колана й. Какво момиче беше... твърда, много твърда. Знаеше какво иска. Когато си тръгвахме, и ние бяхме по-уверени, по-силни, по-твърди...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Мълчи старецът, очите му трескаво блестят. И пита Васил - рязко, направо: "Като те арестуваха, питаха ли те - ти, байо, защо си ги хранил тия разбойници, питаха ли те? И ти какво им каза - че не си ги <b>виждал</b> и чувал? Кажи, разкажи ни - като те арестуваха и питаха, ти какво им каза?"</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Замълча. Може би помисли, че не това искам да чуя. Може би помисли, че отдадена на книгата си, искам да слушам само истории за нелегални срещи, престрелки, съдилища... Или ранният детски спомен, нахлул в него, го стресна, стъписа... Замълча и дълго мълча. Не исках да му преча. Дали отново <b>виждаше</b> синьото военно небе на детството си? Дали <b>виждаше</b> зелените хълмове, по които той, малко момче, е препускал върху гърба на малко жребче... И е събирал разпилени дини заедно с малко момиче... С тъмни очи и тежки коси, със слънчева усмивка и чист красив глас...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>- Ето, тук съм се постарал да напиша нещата последователно, както ги <b>виждам</b>... Нали обещах, дано ти послужи.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>В конус от жълти лъчи съм, отделена от тъмнината, от Вселената. В конус от жълти лъчи чета... Вече лесно разчитам почерка и не сини редове виждат очите ми... Виждам миналото, затворено в тези редове. Виждам миналото, в което ръката на Стефан ме изхвърли...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>В конус от жълти лъчи съм, отделена от тъмнината, от Вселената. В конус от жълти лъчи чета... Вече лесно разчитам почерка и не сини редове <b>виждат</b> очите ми... Виждам миналото, затворено в тези редове. Виждам миналото, в което ръката на Стефан ме изхвърли...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Удря дъждът в стъклата, барабани. Искам да извикам в паметта си образа на дядо Стефан - не мога. Виждам само леглото в дъното на стаята и един много, много стар дядо в него. Един старец, когото познавах, но който не ме познаваше. Един човек, от когото не запомних нито лице, нито жест, нито дума. За мен той остана символ на старостта, на разрухата, на безпомощността. И само снимката му, сложена до снимката на дъщеря му, на най-малката, дойде пред очите ми. И не си отива слабото му, продълговато, старо лице...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Млъкна старецът, сви устни, преглътна. Пое въздух, прибра се кръвта от лицето му. Пак сплете пръсти - бели, крехки като порцелан. Георги Шаламанов, навел е главата си - не <b>виждам</b> очите му. И пак заговори...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Вишневочервено е лицето на стареца, наведена е главата му, не <b>виждам</b> очите му. Изправен е гърбът му, като мъртви лежат белите ръце в скута му, още по-бели, по-крехки, по-чупливи - като порцеланови. Пое си въздух, напълни гърдите си - още повече се изправи на стола - изящен дребен старец, като фаянсова фигурка. Крехък и... нечуплив...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...12 диоптъра... Нищо не <b>виждам</b> на метър от мен -освен силуети. Ако ме срещнете по улицата и не ви поздравя - не мислете, че бай Георги е разсеян и се прави, че не ни познава... Аз нищо не <b>виждам</b>. Той ме би по време на следствието. Изправяше ме до стената и натискаше главата ми в нея. Хващаше ме за брадата и я вдигаше нагоре - и притискаше, притискаше тила в стената... После биеше, риташе... Така ми унищожи очните дъна...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Вървяхме с татко, обикаляхме квартала - за кой ли път... И си спомням думите на моя чичо - Стефан, татковия брат: "Един от най-кошмарните ми детски спомени е този, за Петър Станчев и тъпана... Тъпанът биеше, Петър Станчев вървеше отзад, с табела на гърдите "Аз съм кулак, народен враг - влизайте в ТКЗС-то". Тогава съм бил малък - 12-13-годишен. Но в тази възраст децата помнят всичко. Всичко ги вълнува. Тогава започват да стават човеци... Беше страшно. Това беше най-жестоката гавра с човешкото достойнство, която съм <b>виждал</b>... А аз като студент съм <b>виждал</b> и руски лагер..."</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Един по един хората, до които се докосвах, са се оказвали погълнати от човекомелачката на системата. И там, в ада, един по един са се намирали. Един по един са се събирали - хората. Един по един са <b>виждали</b> - че са много, много, много. И са разбирали - че това, което са искали, са го искали навсякъде в страната ни... И това ги е карало да устояват - и да живеят...</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Става дума за оня американец Николов, за когото си говорехме навремето. Не съм го <b>виждал</b> откакто ме освободиха от поста. Имаш ли някаква информация за него? </i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Да те използваме за последно - потупа го доволен по рамото Радославов. - Може повече да не се върнеш при нас, но поне ще има какво да разказваш на другарите преподаватели. Чувал съм, че някои от тях не са <b>виждали</b> жив агент през живота си. </i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>така, както вие <b>виждате</b> нещата. Адресирайте написаното да президента доктор Желев. Ще ви представя човек, който ще му го предаде лично. И моля ви побързайте, вие сте научен кадър, ще се справите лесно. А иначе нямам нищо против да се срещна с местния началник на службата за сигурност, щом така сте преценили. </i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>После разговорът се прехвърли върху съвсем незначителни теми. Разделиха се късно вечерта след купища комплименти. Уверяваха се, че не се <b>виждат</b> за последен път. Срещата бе продължила близо осем часа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Тази среща повдигна неимоверно самочувствието на Досев. Не можеше да повярва, че първият човек на партията е така откровен с него. Още повече, преди да си тръгне той го увери, че ще се <b>виждат</b> и по-нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Рано или късно ще се върнем на власт и тези хора ще ни трябват. Друг е проблемът, че не можеш да им го обясниш, но ако имат мозък в главите, ще им стане ясно за какво става дума. Не са малки деца. Да мислят! И гледай някой друг да обере негативите от тези промени! - потупа го по рамото Радославов. - Избутай директора напред и не се завирай между шамарите! Доведи го този директор някоя вечер в офиса да си поговорим! Не съм го <b>виждал</b> отдавна, а не е лошо да знае кой командва парада.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i><i>- Жив ли е той, не съм го <b>виждал</b> от месеци - внезапно помръкна Иванов. - Аз едва ли ще мога да ви помогна. Нали <b>видя</b> какво стана? В комунистическия вестник "Дума" публикуваха досието ми на агент на ДС.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- И не ми харесва, че Радославов и Николов се <b>виждат</b> без ние да знаем за това. Като нищо ще ни изолират някой ден - погледна го изпитателно Янков.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i><i>- Така е за съжаление. А между другото, <b>гледам</b> тук Радославов помага. Как е той? Не съм го <b>виждал</b> от няколко години. Защо предпочетохте фирмата "Акрам къмпани", не ви ли се намира нещо българско?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Прибраха се във Велико Търново същия ден и всеки се зае с работата си, без да обяснява къде е бил. Виждаха се ежедневно, но не обсъждаха нищо конкретно. Бяха загубили всякаква надежда, когато звънна Берберов, за да им съобщи, че генералът им дава картбланш за оперативни действия. Бил изцяло на тяхна страна, но отново ги предупреждавал всичко да бъде в рамките на закона и да го уведомяват незабавно, ако има проблеми.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Имам предвид едно момче от НСС – прехапа устни Радославов. - Родом е от нашия край, дори май сме роднини. Не съм го <b>виждал</b> от месеци, но до няколко дни ще се срещна с него и ще го уведомя за резултата.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Всичко се движеше с шеметна скорост. Досев, вече свободен гражданин, чакаше обаждането на Радославов кога да започне работа. Виждаше се от време на време с Телбис и Цоньо. Иванов откровено смяташе полицейската работа за голяма фирма с бедно положение. Съжаляваше, че си е губил времето толкова години в службите. През това време много колеги бяха направили огромни пари, а той едва се включваше. Съветваше Досев да се ориентира към бизнеса и да забрави за полицейщината.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Измислил съм го естествено, за теб остава да го свършиш. Не се страхувай, само първият път е трудно. Аз в Бейрут толкова хора съм убил и какво ли не съм <b>виждал</b> — направо извадени човешки вътрешности! На всичко се свиква. Пък сетне можем да те направим професионален килър. Ще се напълниш с пари — добави палестинецът, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев потърси Недялко Йорданов в офиса му на една от централните улици във Велико Търново. Не бяха се <b>виждали</b> от месеци. Той му беше роднина по майчина линия и се разви като един от първите частни бизнесмени в града. Поддържаше контакти с различни хора. Не му беше никакъв проблем да разбере, че Досев е напуснал системата и е започнал работа в "Акрам къмпани".</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— От моя гледна точка няма, но за първи път <b>виждам</b> такъв механизъм на работа. Затова и попитах. Иначе имате автономно право да превеждате парите на когото си искате.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Честита Нова година. Людмиле! Как я караш, не сме се <b>виждали</b> вече години — бодро го поздрави неговия бивш колега Васил Александров от областното управление на МВР в Ловеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>От края на 1993 година Досев всеки ден се <b>виждаше</b> с Иван Янков. Разказваше му откровено как седят нещата около него и постоянно искаше съвет как да действа. Янков искрено се учуди на цялата история.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Времето вървеше, обаче нещата изобщо не се подреждаха така, както предполагаше Янков. Акрам не се <b>виждаше</b> никакъв, Радославов също се покри. Беше дал вече разпорежданията си и Янков предложи да помогне при уреждането на развода.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Радослав не е във форма, никога не съм го <b>виждал</b> толкова изнервен — отключи стария си москвич Янков. — Някой някого е излъгал, a сега вие двамата с него сте на топа! Бедата е, че на теб ти липсват пари, а той, каквото и да говори, все пак върти бизнес с големи активи. Може да се откупи, ако се наложи.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— По-кротко господа — намеси се Ванев, — никой нищо няма да ви вземе. Виждате, че шефът на полицията ви е дошъл на крака, за да ви обясни как стоят нещата. И сменете тона, защото веднага мога да ви вкарам в ареста за отправяне на заплаха за убийство.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Измами ме по най-баналния начин. Изрева ми, че спешно му трябват пари, и аз ги изтеглих. Обеща да ги върне, но оттогава дори не съм го <b>виждал</b>. Вече трябва да продавам за да живея.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Какво общо може да има Николов, той нищо не знае. Аз не съм го <b>виждал</b> от месеци. Янков също не е говорил с него, иначе щеше да ми каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Пълни глупости, мръднал е нещо шефа! — възкликна Янков. — Антон не знае абсолютно нищо, пък и не <b>виждам</b> основателна причина Радославов да ни разкрива чак сега, че дел Белло е идвал във Велико Търново.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Защо не ми помагахте досега? Не сте ми давали пари от месеци и не <b>виждам</b> по каква причина ще задържат само мен! Аз съм изиграният, всички го виждат! Съмнявам се, че мога да разчитам на вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>От този момент нататък Досев прекъсна всякакви контакти с бившите си колеги. Виждаше се единствено с Янков. Оплака му се от поведението на човека на Баткото, но Иван пренебрежително му подхвърли да не му обръща внимание. Преди известно време същият този човек му пратил Свилен Цонев с нареждане да прескочи до дирекцията, за да му предаде касата си. Явно софиянчето нищо не разбирало, пък и му били чудни мотивите на Радославов да го докара тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Съжалявам, че се <b>виждаме</b> в такива условия. Да се надяваме нещата да се оправят и скоро да излезеш! Ще ти предпиша успокоителни за сън, знам че тук се спи трудно.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Питах го няколко пъти, но той си мълчи. Използвали са те жестоко и са те изиграли, приятелю. Аз скоро ще стана адвокат — кандидатствам във великотърновската адвокатска колегия и чакам всеки момент да ме приемат. Тогава ще идвам да те <b>виждам</b> по-често като твой официален защитник.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— О, щом си бил в запечатка, значи си за убийство! — сякаш се зарадва пандизчията. — Дадоха ли ти храна, не <b>виждам</b> да носиш нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>В края на октомври 1994 година надзирател отвори килията и без никакви обяснения го поведе надолу по стълбите към административната част на Софийския затвор. Вкараха го в служебен кабинет и Людмил Досев за първи път видя прокурора от Главна прокуратура Пламен Цанков. Разхождаше се по риза, под мишницата му се <b>виждаше</b> пистолет в кобур. На стола до бюрото му седеше младолик мъж, който не откъсваше поглед от Досев.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>На Досев обаче му беше вече все едно. И да го плашеха, и да не го плашеха, нямаше никакво значение. Щеше да изгние тук! Нямаше да издържи дълго в изолация. Не <b>виждаше</b> никаква перспектива освен приближаващата смърт. И тогава изненадващо се случи малко чудо.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Няколко дни по-късно тръгнах из България, търсейки отговор: какво става в началото на века - с какво се занимават, от какво се вълнуват, за какво мечтаят, как чувстват родината си хората от моята България. Така се събраха тези документални разкази. Всичко в тях е истина, такава, каквато я <b>виждаха</b> моите герои. Заедно с тях се опитах да отрезвея.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- А-а, оправям се... Мен бележките не ме кефят, но <b>виждам</b>, че майка ми и баща ми се радват. И затова...</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Как не ви е срам! Виждате, че тук има две жени, които стоят на пешеходната пътека, колите не спират, а вие не реагирате. Безобразие! Заради вас никога няма да влезем в Европа!</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Глад настана. Бил съм беден, но толкова беден като тогава, никога не съм бил. Срам ме беше, че нямах пари на дъщерите си обувки да купя. С едно палто ходеха, обличаше го тази, дето трябва да излиза навън. Добре, че пак беше приятелят Ешкенази от Израел. Изпращаше ни колети със стари дрехи. И портокали. Големи, оранжеви портокали. Никой друг във Владая не беше <b>виждал</b> такива. Ние пък му му пращахме червени владайски домати. Портокали насам, домати натам.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>В Щатите Емилия попада в петчленно бяло семейство. Само че трите деца вече са над 18 години и са излезли извън дома на родителите си. Виждат се по празници или понякога в края на седмицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Моята Еми, дето крава не беше <b>виждала</b> и се гнусеше да ходи при баба си на село? - чуди се майката.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Намирам се в малко долче край пътя София - Варна до отклонението за Тетевен. Тревата е лъскаво влажна. Мирише на горели дървета и ако из въздуха не се носеше лепкав, пепелив прах, бих казала, че мирише на барбекю. Като в напълно съвременна приказка. Около десетина черни купи се въртят пет-шест мъже и две жени. Отдалече е трудно да разпознаеш кой кое е. Всички изглеждат еднакво черни, даже странно черни на фона на есенната шарения. Студено е. Зъзна, сгушена в якето. Виждам как циганското лято се отъркулва оттатък баира...</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- От всичко най ме е яд, че не мога да разкажа на снаха си туй, дето сега ти го разказах на тебе. Ще се пукне от яд, че всичкото го <b>виждам</b> на живо, а пък тя само разлиства "Паралели". Ама нали не си говорим от десет години...</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- В клубовете е една и съща. Когато съм на сцената, не <b>виждам</b> никого, тъй като прожекторите блестят в очите ми. Но в клубовете усещам хората, знам, че мога да им въздействам даже с поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Не съм го <b>виждал</b> да танцува във Враца. Да го отвою-ва обожателка. Да даде какъвто и да е материал за вестника, нищо че бяха близки с главния редактор Соколар-ски и журналистите го търсеха постоянно (има само едно изключение - с няколкоредов отзив).</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Не малко време Константин Павлов стоя безработен. И безпаричен. Ходех на изпити в Университета и след всеки изпит се <b>виждахме</b>. Щом съм бил "изпит", трябвало да се "напия". Ходехме в заведението срещу университета. След като приключвахме сметката Коста вадеше една сгъната двулевка: "Вземи, за да ми е сладко пиенето." Болеше ме. Той, дето можеше да даде всичко, което има, на приятелите си, сега само стискаше зъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>месци от както се оперирах от оня, дето върви назад. И е последният от месеците, в които ми вливаха болезненият "калгевакс". Преди да влеза в операционната пък Коста получи инсулт... Не сме се <b>виждали</b> дълго.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Валентин Разпутин е мой връстник. Не смея да кажа, че сме приятели, <b>виждали</b> сме се на неговата земя и в тия срещи са прескачали искри на приятелство и духовно родство. Радвал съм се на литературните му успехи. Когато излязоха книгите му "Живей и помни" и "Последно сбогом" аз бях щастлив и черпех литературни събратя, все едно че бяха мои книги.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>И тъкмо ни бяха донесли поръчаните чашки с коняк и водка, от входните врати направо полетя към нас, широко усмихнат и широко разперил ръце Евгений Евтушен-ко. Бях го <b>виждал</b> на снимки само, но не можех да го сгреша.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>А е сред малцината, които <b>виждат</b> в Октомврийската революция начало на друг, жадуван и заслужен от хората свят. Сред малцината са Демян Бедни, Александър Блок, Валерий Брюсов.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>и на всичките му катастрофични стихове от онова време, и на стихотворението "На Есенин" - о, какъв пророк бе, преди да ни напусне, колко ясно <b>виждаше</b> онова, което става сега пред ковчега му..."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Много трудности, ежедневни болежки, човешки самотни вечери, и непремислени от другари и колеги боричка-ния понесе, ала не съм я видял омърлушена, не съм видял сълзи в очите й. Виждал съм я разпалена, бореща се, или готвеща се за борба. Но всичкото това е отнемало само малка частичка от периферните й сили. Главните усилия тя непрестанно влагаше в своите творчески търсения и великолепни артистични осъществявания.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>- Седяхме един до друг. Той беше блед, с изострени скули. Докато търсех най-точните думи за начало на нашия разговор, Островски започна: "Говори честно. Какво мислиш за книгата ми: победа или поражение? Ако е победа, говори за слабостите!" Не ме <b>виждаше</b>, ала през цялото време стискаше ръката ми - като че ли искаше от нея да разбере истинския, незабулен от учтивостта на думите отговор... А нямаше какво да се забулва - имаше победа. Имаше чудесна, ярка книга, имаше изградени силни характери на герои, които съвсем естествено станаха любимци на не едно поколение.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Влюбен във врачанската земя, жизнелюбец, той дълбоко и с обич се вглеждаше в света на селския човек и присвитите му, бляскащи очи, <b>виждаха</b> повече от много взиращи се в същия терен.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Пееше Христина Лютова за бели българки и юначни родопчани, за войводи и овчари, за вярност и чистота, а моите очи <b>виждаха</b> упоритата борба на хората от Смолян с тия неравни терени, основи виждах как наливат, рибарници как създаваха с невероятни размери, града как промениха за няколко само години, какъв приказен център изградиха, та сега Смолян е една чудна перла на Родопите.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Пееше Христина Лютова за бели българки и юначни родопчани, за войводи и овчари, за вярност и чистота, а моите очи <b>виждаха</b> упоритата борба на хората от Смолян с тия неравни терени, основи <b>виждах</b> как наливат, рибарници как създаваха с невероятни размери, града как промениха за няколко само години, какъв приказен център изградиха, та сега Смолян е една чудна перла на Родопите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i><i><i>Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и "подвижното кино" - Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда <b>видях</b> старинно, но кокетно селце, въпросително <b>погледнало</b> от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се <b>виждали</b> всичките пътища на "подвижното кино", че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат <b>погледа</b> на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>... Имаше такъв ден: връщахме се от Смолян, над Пампорово се изви тежък летен облак, прегърмя, заваля силен дъжд и бързо секна. Тъкмо преваляхме билото и пред нас, струваше ни се на тридесетина крачки, извиха великолепието си две дъги - невероятно широки. Такава дъга, с всичките цветове на родопската носия, не бяхме <b>виждали</b>. И тя не "бягаше", когато се приближаваш до нея, -колата мина под дъгата и после я <b>гледахме</b> дълго назад,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Не, нямаме думи за съвършенството, за най-възвишените дела. Ала и за най-уродливите. В такива случаи ми се струва, че езикът се приближава до <b>погледа</b> ни към балкана с далекоглед, или по-точно - до телевизионното предаване на масови сцени: ако погледът е отдалеч - не се <b>виждат</b> детайлите, ако се съсредоточи само на едно лице, на един предмет - губим представата за общото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Той писа в последната си книга: "Песента на славея приближава и вече го <b>виждам</b> в близкия храст. Храстът е натежал с гердани от капчици. След всяка ария певецът протяга шията си и пие по една слънчева капчица, която в гърлото му се превръща в нова, още по-нежна песен. Така от клонче на клонче той обира бисер и се приближава към мене."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Мислил ли е и Радой Ралин, когато е печатал стихотворението си в 1983 година, че толкова скоро то ще придобие такава актуалност? Защото и душевно оскърбения възрожденец Добри Чинтулов, най-възторженият певец на освободителната борба, е <b>виждал</b> как се подменя мечтата с грубия практицизъм: Сега е за възмогване време, всеки изгражда къщи, дюкяни.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Изпращам ти четири стихотворения в първия астрономически ден на зимата. Разбрах това като написах датата в ъгъла горе. Това ми подейства съвсем като спомен за Враца, защото ако има нещо, което да помня с любов и страх, това е дълбоката зима във Враца, планината, която ме плашеше и закриляше, онзи неин профил, който и сега <b>виждам</b>, сякаш той върви към мен или аз към него... Никога преди не съм познавала зимата.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>... Сега се <b>виждам</b> напрегнат до крайност - и от преодоляната вече, но ужасна тогава моя болест, а и от срещата с големия писател в домът му на бул."Толбухин". Десети юли е, 1981 г. Аз пътувах трудно, Елена, съпругата ми, ме съпровождаше почти навсякъде, с мен беше и Иван Кошничарски. Изпратил съм предварително книгата си "Бели брег" и сега трябваше да чуя "присъдата" на големия автор.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Повече от тридесет години вървим заедно с Живко. Ние можем да се <b>виждаме</b> и веднъж на годината - и пак постоянно да сме един с друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>...Ето, дори да затворя очи, аз <b>виждам</b> как той идва във Враца, сяда в Клуба на дейците на културата и изпи-</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Изгасят ли лампата мама и татко, вие отваряте очи, гледате в тъмното, <b>виждате</b> какви ли не работи. А хич и през ум не ви минава: къде ли нощува Мечтата? Има ли си креват, възглавница, одеяло, топло ли е в стаята й, както е топло във вашата?</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Чакайте, чакайте, ами - да, вие веднага ще запитате: Какво е това мечта? Какво ли? Нека всеки си я представи. Гледаш например как самолет лети високо-високо. Искаш да бъдеш в него. И то - непременно като летец. И веднага се озоваваш в самолета. И то - като летец. Или пък <b>виждаш</b> - кораб пътува далече-далече в Морето. И неусетно пожелаваш да станеш моряк. Но не какъв да е, а Капитан. И веднага си на кораба. Или пък <b>гледаш</b> чичкото, който продава сладолед - такъв, със шоколад. И изведнъж в устата ти започва да се топи сладоледът. Става ти сладко-сладко. И никак не е студено. Или...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Лежите си вие в тъмното, с отворени очи. Мислите си какви ли не работи, <b>виждате</b> какво ли не. После неусетно клепките натежават. И... заспивате.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Елена означава светлина. Под полюлеите на звездната вселена аз <b>виждам</b> как върви една жена -хубавата Елена.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>И: - <b>виждам</b> днес, тук, за пореден път поредна Троя - в пламъци червени... Не, не приписвайте каквато да е смърт на моята приятелка Елена!</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>поена щедро с млада кръв земя. Младите поети и есеисти <b>виждат</b> Поета като жив и се обръщат към него като към жив. Мирослав Младжов от Благоевград пише в своето есе: "Дори по пътя към неговата голгота във Врачанския балкан няма онази бездна между живота и смъртта, между миналото и бъдещето. В този негов път има нещо възторжено, възвишено - то-</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Но младите <b>виждат</b> родината повече като "България - болка, земя - мъченица". Тези думи са на Полина Писар ска, както и тъжния финал на стихотворението й:</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Ето, <b>виждам</b> крилата на вятъра, който носи лъжата позната. Със забрава започва театъра -за дърво от съдба прокълнато.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>В Копенхаген писали, че момичетата на Робева били толкова изящни, нежни и въздушни, така съвършени, та добре, че от време на време все пак правели по някоя грешка, за да повярват хората в залата, че са земни, истински. Когато ги поканиха на Хавайските острови след световното първенство във Валядолид, казваха, че трябва непременно да отидат и да <b>видят</b> какво точно е публика. Те не са така студени като валядолидци. На нас ни се струваше, че повече от тази екзалтация няма накъде, но Нешка казваше после - ама те наистина не се шегуват. Такова чудо не съм <b>виждала</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разказва леля Анка за борбата си в този живот и <b>виждам</b> същата жилавост и неотстъпчивост като у дъщерята.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Представям си. И тя се беше срещала с нахалството — много по-безцеремонно, безочливо, но поне на хора, които познава. Хора, които си имат свои причини да го правят. Този пък какво иска. Никога не го е <b>виждала</b> и се надява никога повече да не го види. Той от какво е озлобен?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>— Ами, не ти трябва! Гледахме тука един филм по-телевизията с непозната треньорка. Не бях я <b>виждала</b>. През цялото време подвиква на дечицата — пак си напълняла, сигурно си пила боза, сигурно си яла шоколад. Все ги тегли и им вика. Пък те едни врабчета... Хем ми беше жал за децата, хем ме беше яд на тази жена. Като че друго не знаеше, ами все какво са яли, защо са яли. После целият град се източи да ме пита така ли е в залата на Нешка. И кой ме познава, и кой ме не познава. Казвам - ами сигурно правят и нещо друго освен да се мерят. Не зная, не съм била в залата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Ама кой ти казва, че не е. Може човек да е много уморен и пак да е щастлив. Ти я <b>виждаш</b> в най-тежкото време преди състезанието и в най-радостното след победата. Защо <b>виждаш</b> само умората? Снощи, като ти казах „по особен начин", за това ти говорех.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И започнаха такава подготовка, каквато тази зала не беше <b>виждала</b>. По онова време спортните лекари правеха едни изследвания, които привлякоха вниманието към художествената гимнастика на специалисти, които не искаха да я признаят, аеробният капацитет на гимнастичките е по-висок от аеробния капацитет на футболистите?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>На една двустранна среща в Белград, когато Нешка беше изтеглила най-хубавия жребий да завърши състезанието и не се чувстваше добре, си размени номера с Виолета Еленска. Така, пред целия онемял от изненада отбор. Победи Виолета. Така силно не я бяхме <b>виждали</b> да играе. Жулиета не можеше да се съвземе от яд.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Бунтува ли се Нешка след този разговор? Не! За нея това е по-честното отношение. Казаното откровено, без увъртане — трябва да помогнеш. При това казано навреме, когато вече много е <b>видяла</b> от машината на състезанието. Нешка вече не пита къде е справедливостта. Впечатлена е от куража на Славчо да й го каже така точно, така жестоко, без смекчаващите полутонове. Пита се кой още би могъл да бъде толкова откровен? Жулиета, разбира се. Но тя нищо не казва. Работи мрачна, упорита, амбицирана, с онази амбиция, която не напуска хората като нея дори когато <b>виждат</b>, че корабът потъва.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Заминаха за Белмекен и ето че месец преди световното първенство пристига Нешка с невероятната новина — Жулиета ме изгони от лагера... Не може да бъде, казвам, като <b>виждам</b>, че може, разбира се, и момичето стои и разярено, и съсипано.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Това, че по-късно Жулиета стана председателка на федерацията, не смекчи удара. Да вземат да кажат на Нешка, не на нея, че вече не я <b>виждат</b> като треньорка! Председателка — това е добре, но не трябваше ли тя самата да ги реши тези въпроси. Всъщност, докато беше жива Жулиета, никоя не стана старши треньорка на националния отбор. Имаше треньорки.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Всички очакват какво ще каже Жулиета. И тя казва, че композицията й харесва. Има някои дребни забележки, но наистина това, което е направила Нешка, е интересно и наистина друго виждане на ансамбъла. Сега вече бентът се отприщва. Жените отрупват Нешка с похвали — чудесно, великолепно, цялата настръхнах, такова нещо не съм <b>виждала</b>, ще предизвика фурор... Идват една след друга, окуражават я, радват й се. Да, в този момент наистина й се радват. Тези жени и когато най-много завиждат, могат да оценят действително хубавото.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Нешка посреща щастлива, окуражена 1976 година. Пълна е с надежди. Най-сетне единодушно призната. И веднага след празниците в началото на годината прави пълна промяна. Съвършено нова композиция. В момента, в който всички я бяха одобрили единодушно, тя вече <b>виждаше</b> изненадата от новото след няколко месеца...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Жулиета се старае да бъде весела. Може. И това може. Но не е весела. Нещо обърква нощите. Много е хубав този ансамбъл на Нешка. И кога го смени, и кога го изработи? И как само го посрещат тези хора, които за пръв път <b>виждат</b> художествена гимнастика.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Но как? Защо? Та <b>виждаш</b> какъв успех има първият ансамбъл, който подготви Нешка. И никога не беше играла в ансамбъл, и никога не беше се интересувала, а се справи. Сигурно следващите композиции, следващите състави ще бъдат още по-добри. Точно сте намерили треньорка, каквато ви трябва, и ще се отказвате. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Прибираме се в хотела и във фоайето ни чака. едно момче от Австралия. Иска да ни каже, че не е <b>виждало</b> нищо по-хубаво от Илиана Раева, че това било съвсем друг спорт, който тя показвала — с много вкус и много стил. И изобщо по-хубаво момиче няма и не може да има. Може ли да го каже лично на Раева? Илиана се усмихва и момчето се обърква. Така, застанала до другите от отбора, тя е толкова хубава, колкото и всички останали. Какво е направила магията на играта!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Ето, <b>виждаш</b> ли, седмата в България бие твоята първа в Лондон. Да, така е в протоколите. Как да им каже, че ако беше дошла със своята силна тройка, ако не бяха настръхнали една срещу друга, ако тук, в Лондон, имаше отбор — единен, сплотен, а не враждуващи групи, и тройката, и ансамбълът ни щяха да се класират много по-добре...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Дадоха му я в Амстердам. Още преди започване на състезанието само от това, че беше видял вече на някои международни турнири българките и съперничките им, а и тук ги <b>виждаше</b> на тренировките, директорът на пресцентъра Андре Беекман казваше — приготвил съм само българския химн. Не виждам коя друга ще може да вземе златен медал, щом тук са Илиана Раева и Лили Игнатова. Колегите от другите страни бяха съгласни с него. Спорът беше само за това, коя от двете българки ще е шампионката.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Дадоха му я в Амстердам. Още преди започване на състезанието само от това, че беше видял вече на някои международни турнири българките и съперничките им, а и тук ги <b>виждаше</b> на тренировките, директорът на пресцентъра Андре Беекман казваше — приготвил съм само българския химн. Не <b>виждам</b> коя друга ще може да вземе златен медал, щом тук са Илиана Раева и Лили Игнатова. Колегите от другите страни бяха съгласни с него. Спорът беше само за това, коя от двете българки ще е шампионката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Искам от всяка от вас да търси нови елементи. Това, което никоя досега не е правила, това, което никой още не е <b>виждал</b> в художествената гимнастика. Не може да не намерите — вече натрупахте много умение. То ще ви доведе до новото.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Почти всички бяха убедени, че възможностите, които дават „двете дървета", са крайно ограничени. Дано по-бързо сменят бухалките! Нешка накара всички да <b>видят</b>, че и в бухалките може да има красота. Бърза музика предпочитаха треньорките, защото <b>виждаха</b> много малко поле за действие, скокове, хвърляния. Нужна е динамика, за да смекчи скуката на този уред. Колко смешни изглеждат сега тези опасения! Бухалките скоро станаха български уред.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Бяха объркали Диляна с Лили, а след това питаха за Анелия — а това момиче кое е? От две години вече я <b>виждаха</b> по турнирите, а изведнъж им се стори съвсем друга. Два месеца преди Мюнхен. И наистина беше друга. Неузнаваема. Нешка беше намерила най-сетне това момиче, което така упорито търсеше. И беше доволна от откритието си. И пълна с надежди преди това състезание.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Съвсем излишно взех думата. Можех да си мълча и по-добре щеше да е. Някога те играели съвсем друга гимнастика. За сегашната гимнастика било много необходимо да си стоят точно в тези килограми, определени от наблюденията като оптимални за всяка. Много добре съм <b>виждала</b>, че и един килограм да качат, играта вече спада.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>После взимаше по една за десетина дни. Тази, която има нужда да смъкне килограмите. После реши да им покаже, че може да се яде по една ябълка и кисело мляко и да се работи по четиринайсет часа — това в залата на Белмекен. Момичетата <b>виждаха</b>, че може, но предпочитаха пържолите и най-голямото наказание беше, когато някоя няма право да яде банани.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Разнебитена, изчерпана, уморена до припадък. Не може да спи. Казва — само чакам да съмне. И какво, като съмне? Нищо, по-леко ми е на светло. На лагера във Варна съм отишла за три дни да я <b>видя</b> и съм съвсем сериозно изплашена от това, което <b>виждам</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>От 15 до 17 април 1983 година в Белград се състоя турнирът за първата световна купа. Първата носителка на купата — Лили Игнатова, беше най-хубавата победителка, която съм <b>виждала</b>. Едно дете, готово да подскача от радост. Така щедро в щастието си, така неподправено. Ако съм художник и искам да нарисувам радостта, бих нарисувала Лили в онези априлски белградски дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Илиана беше възнаградена богато за тези пет стотни, които не й достигнаха отново, както в Лондон, за да има медал в многобоя. Публиката я приветстваше по един особен начин, нещо, което не съм <b>виждала</b> в никоя друга зала. Ставаше на крака и ръкопляскаше с високо вдигнати над главата ръце. Беше последното голямо, блестящо състезание на кралица Илиана. Тогава още не знаехме това.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Моята приятелка е една съдиика от Югославия. Много си я обичам наистина, всички много я уважават и е една от най-стабилните съдиики през всички тези години, но след Ставангер ми говореше колко й е мъчно за Даниела Бошанска. Знаеш ли, вашите са съвършенство, но на мен.е ми е на сърцето Даниела. Колко е смела, боже колко е смела тази Бошанска! Ти <b>виждаш</b> — непрекъснато е на границата на провала.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Публиката няма да допусне да се провалиш. Публиката ще те подкрепи, ще ги застави да те отделят. Е, може с по пет стотни, но ще ти дадат преднина. Казвам й го преди всяко състезание. Дори не усещам, че го повтарям непрекъснато всяка вечер преди голямата битка. Сега, когато се връщам назад, <b>виждам</b>, че това е било винаги най-голямата ми надежда, това и вярата, че момичетата на Нешка ще играят блестящо, но за тях в тази вечер не говорим. Да не викаме дявола. Я да си спят спокойно. Спят ли си наистина? Те си знаят...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Виждаш ли какво ще стане с мене, когато загубим. Представях си го почти така, само не знаех, че дори няма да изчакат да свърши състезанието, че още след първия ден ще започнат. Виждаш ли, вчерашните победи нямат никаква стойност. И колко злоба! И никаква милост! Знаеш ли, в първите години, когато ми пречеха за всяко нещо и животът ми беше повече от забрани, често сънувах един сън — някоя ме дърпа за косите. Сега се усетих точно така — не на сън, а наяве, като че ме дърпаха за косите...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Как не може да разбере този човек каква вреда на здравето им нанася с това пълнеене и слабеене. Защо вместо сътрудник имам враг. Не, само да му дойде времето да се пенсионира, не искам нито ден да го <b>виждам</b> повече. Ядосва се, а дойде времето да се пенсионира и вместо да побърза да се раздели с него — доктор Николов, бихте ли останали! Това пък за какво? Децата са свикнали с него. И аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Никога не съм <b>виждала</b> Нешка в такова състояние. Нищо не ми трябва, ако ми осакатее момичето. Нищо не ме интересува, да са ми здрави децата. Нищо не искам, само да ми оздравее момичето. Казваше го с онази фанатична настойчивост, с онази фанатична обреченост, с която вярващите дават страшен обет пред боговете. Всъщност вярващите винаги се пазарят, когато молят боговете. Нешка като че обещаваше на. земни и неземни сили всичко срещу една добра вест — ще й е здраво момичето. Нищо лошо не може да му се случи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Виждаш ли, вчера го казала и ти още вчера го знаеш, и те е яд. А ти като ходиш и непрекъснато говориш колко не те интересува и като идват постоянно да й казват, сигурно също не е приятно. Хайде помълчи поне шест месеца, не се занимавай с глупости...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Все пак промяна имаше. Усещаше се в играта й. Не беше вече онова момиченце, което трябва да сбърчи вежди, за да покаже, че ще му е мъчно, ако го напуснат. Лили не беше вече дете. До миналата година от време на време детското избиваше и в играта, пробуждаше се момичето, загатваше се жената. Но всичко още като копнеж, като предусещане за идващото. Сега <b>виждахме</b> сила и категоричност, и увереност. Едно е да очакваш да те обичат, друго — да те обичат. И да обичаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>В живота си не съм <b>виждала</b> някоя толкова много да се превзема, колкото Цветомира в тези дни. Като по сценарий, но от престараване чак преиграваше. Започва да се прокрадва едно съмнение, че се оформя дирижиран провал. Не ставай мнителна, казва Нешка, а ми се струва, че и тя е „мнителна", защото вече изобщо не може да заспи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Израснахме от деца и свикнахме да вярваме в това, което Нешка непрекъснато ни внушава: успехът на една от нас е немислим без подкрепата на другите две, че само силна тройка може да зарадва българската публика, че само трите... Внушава ни и нещо друго. Не си е само твоя работа, как ще тренираш, защото предаваш отбора си, надеждата на хората. И другите две. Вярвахме й. Виждахме го. Въпреки че имаше един момент, в който бяхме силно разколебани...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Никога не съм вярвала, че сериозно, че завинаги ме гони от залата, колкото и да си вярва тя в момента. Понякога и аз съм си мислела, че не мога да я понасям. Непрекъснато иска повече. Казвала съм си — ама защо не иска от всеки колкото може, а все повече? Само че излиза, че е била права, защото в крайна сметка всяка от нас правеше всичко, което на нея й се <b>виждаше</b>, че е възможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Искам вече да приключа този разказ за Нешка, защото срокът, който ми беше определен за книгата, свърши преди месец, а на мене все ми се ще още нещо да кажа, да не пропусна най-важното. Връщам се още веднъж към дневниците и <b>виждам</b>, че на едно място се е намесила Аглика. Видяла е празен лист и се е оплакала: „Тази година имам за първи път лятна ваканция в живота. Докато другите деца играят навън, аз пишех, смятах и четях при мама в залата. Аз се сърдех, като ме караше да пиша, а мама казваше, че иска да има грамотно дете." Грамотното дете е направило много грешки и си ги е поправило после.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Искам вече да приключа този разказ и още веднъж пускам магнетофонните записи, които моята малка приятелка Стела е направила. В едно интервю, правено в Русе, Нешка казва: „Преди години всички казваха, че съм изключително конфликтна личност. Вярно е. Сега, когато се връщам назад, <b>виждам</b>, че всяка среща с някои мои колежки и ръководителки от федерацията е завършвала със спорове, разправии, понякога с кавги. Сега често получавам похвали — станала си по-спокойна, <b>гледаш</b> по-дълбоко, по-философски на нещата. Не е вярно. Сега не ми пречат да-работя, а аз друго не съм искала.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Дядо Марко не познавах. Виждала съм го няколко пъти, когато беше много болен и когато знаеше, че си отива. А това вече е друг човек. Жулиета място не можеше да си намери, като си помислеше само колко ясно му е на баща й какво идва, не можеше място да си намери, като знаеше какво мъчение са тези последни месеци, и тичаше да търси лекари, лекарства, чудеше се как да задържи още този живот, който си отива.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Виждаш ли, а ти искаш да победиш гимнастичките му - обажда се пак онази треньорка, която никога не престана да се обажда все в най-неподходящите моменти.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Не се остави никой да я разубеди. Постара се никой никога да не забележи, че й е мъчно, че няма да се появи на подиума като гимнастичка. Въпреки че <b>виждах</b> често колко много й тежи, колко много й се играе, никога не започнах този разговор, който и тя никога не започна. Само веднъж, след десет години.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>- И аз като леля Мария, като вляза, в която и да е зала, все <b>виждам</b>, че моите са най-хубавите. Старая се да ги <b>гледам</b> с очите на специалиста, строго, прецизно. Гледам, <b>гледам</b> - пак същото, най-хубавите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Без Лили, да знаеш, сме за никъде. В тази женска федерация, ако не.е Лили, сме загинали. Помниш ли колко кротко и настойчиво, като тих напоителен дъжд ме подкрепи в онова заседание за Копенхаген. Мисля, че дори точно нейното тихо. много кротко и много настойчиво повтаряне, че ,,в крайна сметка Жулиета си поема цялата отговорност", в крайна сметка реши въпроса. Това за отговорността аз вече им го крещях, но те не го чуваха, а като им го измърка Лили. се чува. Виждаш ли, този механизъм никога няма да го разбера...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i><i>В същност за пръв път след това толкова тежко заседание, в което Жулиета спечели толкова важна победа, <b>видях</b> онзи пристъп на главоболие, с който после често щях да се срещам. Тогава това ми се <b>видя</b> много тежко, много страшно разплащане за победата. Така го нарече тя - разплащане за победата, а аз не знаех има ли победа, която може да плати тази трагедия, която <b>виждах</b>...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>„Моята" Грета беше Грета Ганчева, едно момиче от Велико Търново. Видях го само на тренировка. Не бях <b>виждала</b> и досега не съм <b>виждала</b> момиче с такъв висок, лек, въздушен отскок. Казаха ми, че била отлична лекоатлетка, плувкиня и сега отскоро дошла в гимнастическата зала. Върнах се и започнах - Грета, та Грета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Тази жена наистина много рядко грешеше, когато говореше за състезанието, което предстои да се види. Виждаше го предварително. Дори с някои изненадващи подробности...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Един гръцки емигрант иска момичетата да се хранят в неговия ресторант. Безплатно. Просто да им се порадва, да се.погордее с тях, както обяснява на организаторите. Тук не са явно много силни в географията, та го питат сънародници ли са. Да, почти, на две крачки. Човекът в този момент наистина чувствува, че по сънародницш не могат да бъдат. Програмата с много сгъстена, но момичетата все пак за малко отиват до ресторанта .на „съседа" и <b>виждат</b>, че той наистина се е постарал да им направи угощение с всички балкански деликатеси.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Кой ти е казал, че искам в очите да ме гледат? Кой ти е казал, че ми е изтрябвала някаква благодарност? И ако мислиш, че Мария е точно неблагодарната, лъжеш се. Щом играе, бори се, прави това, на което съм я учила - аз съм й благодарна. Не ми трябват нейните благодарности. А не <b>виждам</b> защо трябва да взимам дъщеря си, щом съм отказала на толкова други родители да взема децата им, като съм казвала, че не правя детска градина, а национален отбор.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Престани да си представяш. И не се прави на много хитра. Нямам време за Кристина. Виждаш какъв огън ми е на главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Умее да се бори, умее да си защищава титлата. Това вече е друго. Така, да. Трябва да има ред. Шампионката на света трябва да бъде на висота и тук, когато иска, да бъде шампионка у дома. И тук, и нашите хора трябва да я <b>виждат</b> така, както беше сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>На международни турнири българските гимнастички продължаваха да са в центъра на вниманието. Тази вътрешна борба ги тласкаше към нови търсения, но напрежението се чувствуваше във въздуха. „Вярно ли е..." - питаха чуждите треньорки. Жените усещаха интригата, подушваха я отдалече. „Не, нищо не е вярно. Всичко ни е наред. Какво да е вярно? Виждате ли нещо, което да ви смущава?" „Не, но изглежда..." „Нищо не изглежда..." </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Да си виждат, каквото искат, да усещат, каквото искат, да мислят, каквото искат. Не искам наши треньорки, съдийки клюки да разнасят. И аз може би <b>виждам</b>, че не всичко при тях е наред, но не ходя да ги подпитвам - да не би и нима? То си е тяхна работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>- Да си <b>виждат</b>, каквото искат, да усещат, каквото искат, да мислят, каквото искат. Не искам наши треньорки, съдийки клюки да разнасят. И аз може би <b>виждам</b>, че не всичко при тях е наред, но не ходя да ги подпитвам - да не би и нима? То си е тяхна работа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Няма нужда Тенчо Начев да ми го казва. Много добре ми е известно, но струва ми се, че съм много уморена от всичко. Ти не можеш да ми кажеш, че пред Нешка и Красимира съм показала с нещо тази умора. Виждаш колко много ми костува това усилие. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ето, <b>виждаш</b> ли я любимката на публиката? Ако някога стане шампионка, готова съм да застана в центъра на която искаш зала и да кажа, че нищо не разбирам от гимнастика и гимнастички. Не й се наложи да застава в центъра на залата. Нешка както и Красимира, проиграха шансовете си още на първия уред. Изпуснаха бухалките на едно и също място. Нито сложно, нито трудно, нито рисковано. Най-обикновено. Теоретично, в този етап на развитие на гимнастиката, тук се изключва грешката.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>Нешка не можеше да знае колко често Жулиета се е <b>виждала</b> в това трико, докато е <b>гледала</b> своята състезателка, не можеше да знае колко ценен е този подарък. Това беше някакъв порив. После Жулиета питаше:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Хората си мислят, че съм много щастлива. Голямо щастие е да носиш такава болна глава, която не знаеш кога какъв номер ще ти изиграе. Понякога се питам бих ли дала, всичко, което имам, което съм постигнала, преживяла, само да не ме боли никога вече глава. Когато този въпрос е дошъл по време на главоболие, си казвам - разбира се. Нищо не ми трябва. Всичко ми е все едно, само да не боли. Малко мине ли ми, <b>виждам</b>, че нищо не бих дала. Всичко, което съм преживяла, постигнала, ми е скъпо. Ако това главоболие е цената - добре, плащам си я...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ето, <b>виждаш</b> ли я - нея никой никога не може да я разбере. За какво съм й изтрябвала точно аз, когато тя винаги си е обичала Нешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Виждах, че е права. Ужасно права. Всички опити да се повдигне духът изглеждаха като най-неуместни лозунги. Жулиета <b>виждаше</b>, че се заемам с несвойствена задача, в която не вярвам, и бързаше да ме избави от това глупаво положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Цяла вечност! Мадам! Сега <b>виждам</b> колко са склонни да, преувеличават европейците. Каква ти вечност! Само няколко минути!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Когато дадох схемата на Жулиета и й казах какво е казал колегата й, тя вече наистина много се ядоса на себе си. „Как пропуснах най-важното - да си поговоря с него! Но ми. се <b>виждаше</b> наистина един такъв дръпнат, откровено казано, не вярвах, че имаш някакви шансове да научиш нещо от него, Мислех си, че ще е добре, ако нещо покрай интервюто все пак вземеш, а виж колко много е казал. Нищо, това да ми е за урок".</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Може би това трябваше да стане веднага след Варненското световно първенство. Тогава трябваше да опитам с една друг експеримент - да покажа четири различни Марии в четирите уреда и четири различни Нешки. Вече мислех по такава постановъчна новост, само че нещата много се объркаха. Поне до Варна бях убедена, че този контраст ще изиграе своят роля. Така, както се развиваха нещата, потвърдиха, че съм-права. По-късно вече нямах възможност да направя това, което <b>виждах</b>, че се налага.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Казвах й тогава, че сигурно ще стане като онези много солидни, много амбициозни жени от международната федерация, които с такава педантичност искат да решават съдбата на този спорт, които все го бранят от новото, и все <b>виждат</b>, че новото си е пробило път някъде покрай тях. Жулиета се смееше:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ето, <b>виждаш</b> ли - казваше Жулиета, - човек или си има, или си няма някои неща. Упоритост, амбиция, воля, артистичност, всички тези неща могат да се подсилят, да .се шлифоват, да се усъвършенствуват, но не могат да се създадат, ако природата не им е направила място, когато е моделирала това бъдещо човече. У всеки е заложено нещо. Не можеш да не го усетиш, не можеш да не го развиеш, когато го усетиш, ако това нещо е амбицията. Може би и у мене амбицията е чакала някакъв тласък. В същност тласъците на тази амбиция бяха много, непрекъснати...</i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Нека вземем пети пример. „Трябва да ви кажа и това — пише З. Стоянов, — че после поражението на Хаджидимитровата чета, когато думата комита се произнасяла с ужас и от кадъните, старите войводи изгубили вече своята храброст. Хубавата Стара планина, която била окървавена вече с юнашка кръв, станала за тях недостъпна. Ето защо ние не <b>виждаме</b> баснословните войводи да фигурират ни в едно от нашите нови и самостоятелни движения.” [2] Разбира се, че и тук даденото от З. Стоянов обяснение е неправилно. Не загубената </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Тук като в огледало се <b>виждат</b> истинските подбуди, които заставят сина на карловката Гина да стане калугер. Съвсем ясно изразява и отношениего си към калугерите, като е имал пред вид образа на неговия подъл и вероломен вуйчо. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Причините, които са предизвикали вълненията в Легията, не са плод на вътрешни недоразумения, а са резултат на външно, идващо от страна на тогавашното сръбско правителство враждебно отношение. Българските патриоти <b>виждат</b> ясно, че събитията от 1862 год. се повтарят. Чудно ли е, че при това положение те започват да се вълнуват, да негодуват и да искат своето? Чудно ли е, че те манифестират открито своята воля? </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>„Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари. Аз имам нужда от пари, колкото да мога да пропътувам оттук до някои градозе в България и да се облека.” Без да му мисли повече, Ценович го повикал в кантората си и му дал тридесет турски лири. Левски му дал един запис за тези пари, който Димитър Ценович и досега съхранява за в памет. Аз не съм <b>виждал</b> този запис.” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Следователно, като на длан се <b>виждат</b> ясно целите и намеренията, които са стоели пред дейците във Влашко, и надеждите, които са възлагали на Левски — не дълга организационна и системна подготовка, а прокламации и обявяване на „панаиря”. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>И ето, <b>виждаме</b>, че онова, за което предполагаме, а именно: за участието на Каравелов в подреждане на народната работа, е действителен факт, а не едно обикновено предположение. Той започва от месец ноември 1869 год. да редактира в. „Свобода” и в него пише: „Нашите главатаре нямат още това свето чувство към своето отечество, каквото имат Мацини и Гарибалди към Италия.” [1] Разбира се, от тази статия полъхва друг ветрец, друго направление, не онова на четите, за да може </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i><i>За тази цел той съставя проекто-устав, който разпраща до Панайот Хитов, Филип Тотю, Любен Каравелов и дейците на всички частни комитети, за да го <b>разгледат</b> предварително, да кажат мнението си и да направят своите бележки и добавки върху него. „Според както <b>виждаш</b> — пише Левски до Дан. Хр. Попов, — е и на Вас, както пишем на Панайота, същото ще пишете от наша страна и на Филип Тотю. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Панайот Хитов връща проекто-устава на Левски и настоява пред него да вземе под внимание направените бележки. Той не е съгласен с израза „Демократична република”. Този израз не бивало да се обявява гласно, още по-малко да бъде обявен в устава. Всеки трябвало да го носи скрито в сърцето си. Съображенията му са следните: „Както <b>виждате</b> в закона — пише Хитов до Левски, — дал съм мнението си, колко съм видял, че е нужно. И тъй: в първия артикъл (член) направил съм забелязване на израза Ви „Демократична република”. Но не трябва да мислите или криво да разбирате, че съм </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Сега обаче, когато преводите са на лице и са достояние на българския читател, <b>виждаме</b>, че няма преувеличаване, а има подчертаване на героичното държание на Левски. Ето защо, не е съмнението, което трябва да ни занимава, а възхищението е, което трябва да ни завладява и да се предава от поколение на поколение. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Левски се стреми да прикрие своите следи, пази се да не помене нито едно име, а когато е изправен на лична ставка с заловените, той отрича да ги е <b>виждал</b>, тъй като с никого и никъде не се е срещал на открито, а винаги с нарочен знак се явявал при тях и те при него. Той не можел да им назове нито едно име. Дори той прибягва до хитростта да казва, че се явявал с маска на лице [1], но никога не е могъл да знае кои и какви са на вид хората, с които е имал работа. Тук ще процитираме разпита му пред съда, според преведените протоколи от В. Т. Хиндалов. </i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Струва ми се, че преди да отворим тази страница, се налага да се намеси журналистът. Видяла съм нещата от другата им страна. Проследила съм техния спорт и на световните първенства, и на международните турнири, и (което ми се струва най-важно) в тренировъчната зала. Понякога съм изненадана, че някои случки, които ми се <b>виждат</b> много интересни, състезателките и треньорките са забравили, а после, когато им припомням някои подробности, се връщат към такъв забравен ден с много радост, добавят съществени детайли, които на мене са ми се изплъзнали, защото са си били някъде в тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>С ансамбловото направих първите си опити за планиране на тренировките. Включих и класическия екзерсис ежедневно. Виждах как бързо напредват момичетата и им се радвах. Виждах каква е ползата от това всеки ден да знаят какво точно им предстои.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Това първенство, очаквано с толкова надежда, не се състоя. Впрочем първенството се състоя, но без нас. Не заминахме за Мадрид. Разпуснахме ансамбъла, останах само с Валя. Бях доволна, че някога, когато получавах толкова внушения да я включа в ансамбловото и да не се занимавам с подготовката на индивидуален състезател, не се съгласих. Тогава, разбира се, не знаех, че ще дойде такъв момент, в който работата с Валя ще бъде единствената ми опора. Просто противно на всички мнения, че Валя няма никакви качества, <b>виждах</b> голямото й качество да носи настроение в залата.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Разбира се, в онзи етап още не можех да кажа, че съм разбрала коя е доминантата у всяко от тези деца. Това бяха първите ми впечатления и новите им съчетания отразяваха по-скоро моето виждане за тях, но ги <b>виждах</b> твърде различни и точно затова обвинението, че искам да направя всички като себе си, приех като съвсем несериозно, нещо като тези „Ах, тя е фантастична" или „Нищо няма да излезе".</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Впрочем отклоних се. Това е болната ми тема. Може би ще ми отговорят, че съм пристрастна, че говоря така, защото съм свързана с тези момичета, че когато растат до тебе състезателки, си повече склонен да ги <b>виждаш</b> от добрата им страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Бях решила да не пускам Лили в Гданск. Миналата година там много я бяха харесали. Победителка, носителка на специалния приз. Знаех колко много й се отиваше, но не <b>виждах</b> вече как да я излекувам от „Лилиното настроение".</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В град Толиати ни посрещнаха много добре, зарадваха се, че виждат най-силните. И ако паднахме, то не беше от съдиитвото. Напротив, много нормално се оценяваше играта на българските състезателки. Само че бяха се изплашили. Ето това вече беше страх от състезанието, какъвто у тях до момента не бях <b>виждала</b>. Грешаха, та пушек се вдигаше. Толкова грешаха, че чак не ми се говореше. Мълчах. Говореха те. „Сега като се върнем в София — край на двата дни почивка''.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>В град Толиати ни посрещнаха много добре, зарадваха се, че <b>виждат</b> най-силните. И ако паднахме, то не беше от съдиитвото. Напротив, много нормално се оценяваше играта на българските състезателки. Само че бяха се изплашили. Ето това вече беше страх от състезанието, какъвто у тях до момента не бях <b>виждала</b>. Грешаха, та пушек се вдигаше. Толкова грешаха, че чак не ми се говореше. Мълчах. Говореха те. „Сега като се върнем в София — край на двата дни почивка''.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Излизаше, че нямам право на никакво спокойствие. Можеха да грешат и когато не се полагаше. При това не една, та да кажа — лошо й е било, не й потръгна, а и трите. Това, че можаха да се изплашат от такъв турнир, не бе ли навременно предупреждение, че всичко, което ни се бе <b>виждало</b> стабилизирано, има нужда от много и много още работа? Пак ме хвана паниката „не ми стига времето", но този път имах съответно настроение и от другата страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В четвъртък виках съдии. Тренировката минаваше като състезание. Момичетата идваха, явяваха се, <b>виждаха</b> оценките си и си отиваха. Така всеки четвъртък получаваха информация за състоянието си и за ползотворността на изминалата седмица.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>С много такт и много търпение треньорката все повече намаляваше тези прояви на грубост, диктаторство, които като малка изглежда съм смятала задължителни за капитанския си пост. Обиждах другите момичета, исках да се наложа на всяка цена, във всеки спор. Но все по-често свикнах да се обръщам към пейката, на която седеше треньорката, и се засрамвах, като <b>виждах</b> как ме <b>гледаше</b> в такива случаи. Умирах от срам, че пак съм си разрешила да проявя някоя от тези черти, с които бях наистина в ежедневна борба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Зная, че Нешка Робева е най-трудният треньор, който може да се измисли, често си спомням нейното предупреждение — с мене ще ви бъде по-тежко, отколкото с другите, няма да ви се сърдя, ако пожелаете да отидете при друг треньор, но за себе си не мога да си представя наистина нещо друго освен Нешка. Дори когато съм най-афектирана, дори когато не мога нищо да <b>гледам</b> от яд. Не <b>виждам</b> никоя друга, която да е по-добра от нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Страшна е тази Илиана. Наистина може да бъде приятел с когото си поиска и да оправи, когато си поиска, отношенията. Откровено казано, бях започнала да губя вяра, че ние двете ще можем отново да бъдем близки както някога.. И ми тежеше наистина много. Според мене най-много ми пречат близките, приятелите вън от залата с това, че за всичко все мене ме намират права. А аз, като се поразмнсля, <b>виждам</b>,, че не съм. Само Илиана и Ани могат да ми кажат най-точно, защото те са свидетели на всичко, при това зная, че винаги честно ще ми кажат.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Илиана Раева, Лили Игнатова, Анелия Раленкова — такава беше тройката, която <b>виждах</b> още преди Амстердам. Още повече, че се бях захванала с едно пазарджишко момиче — .Диляна Георгиева, което много бързо напредваше, така че и за резервата бях спокойна. Впрочем, мястото на резервата щяха да си оспорват Диляна и Даниела, а сега основната ми грижа беше да наложа Анелия.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Вечерта на банкета колежките ме изненадаха с две неща. Някои казваха, че за пръв път <b>виждали</b> Анелия и за пръв път — такава състезателка. Други — че много съм променила стила на Лили Игнатова, но и така изглеждала чудесно. Бяха взели Диляна за Лили. Те наистина си приличат. През първия ден дори една от съдинките каза, че през цялото време си мислела, че вдига оценки на Игнатова и когато разбрала, че това е съвсем ново момиче, много се смутила. Откъде ги намирам толкова хубави .и толкова талантливи? Много ли такива се раждат в България? „Много" — казвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>И така, <b>наблюдавах</b> ги и мислех повече за това, което не достигаше. Зная, че и те го усещат. Разбира се, когато победят, са щастливи, доволни от победата, но ако кажеш на някоя „Честито първо място", няма така да се зарадва, както ако й кажеш: „Игра така, както искам да те <b>виждам</b> винаги". Те сигурно са недоволни от моите много изисквания. Зная, че се намират достатъчно хора, които ще ги пожалят с този въпрос, който съдържа много похвала към тях и много упрек към мен: „Как издържате?" Зная, че в такива случаи им е малко мъчно за тях и ги е яд на мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Тук, в Токио и Нагоя, не подозират, че мога да имам проблеми. Идвам с две момичета сред най-отбраните от световния елит, с две, които си поделят първото място. Чудесни момичета, чудесни гимнастички. Преди това са ме <b>виждали</b> с още две, които побеждават с лекота. Изобщо движа се все с победителки, очарователни, мили момичета.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Случва се така, че на рождения си ден съм на продукция в Нагоя — на 200 км от Токио, и на хиляди — от София. Наистина много съм изненадана и трогната, когато получавам цветя за празника си от посолството. Някой изминал 200 км, за да донесе един букет. Така щастлива съм в този ден! Моите момичета играят така, както искам да ги <b>виждам</b>, така че празникът е наистина пълен.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Да. Това е точно българският стил. Вие <b>виждате</b> — моите гимнастички не приличат на никои други. Съветските си носят съвсем друг облик, чехословашките — също. Така че не може да се говори за европейска гимнастика.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Съжалявах безкрайно, че трябваше да наруша този толкова хубав празник. Това, че бях толкова доволна от играта им, не можеше да ми попречи да накажа Раева и Раленкова още в деня на, победата за превишени килограми. Исках да сме наясно — никакви победи не отменят това мое изискване. На състезание не бива да се <b>виждат</b> никакви излишни грамове по моите гимнастички.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Играх даже много хубаво. Как мога да ви вярвам, другарко, когато дойде другарката Батова да ми каже, че се е разплакала. По-красиво нещо не била <b>виждала</b>. После дойдоха и други да кажат, че са плакали от възторг.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Не ме интересува кой какво говори. Сега имам друга грижа. Трябва да овладея положението. Да успокоя тази тройка, която само преди двадесетина дни ми се <b>виждаше</b> най-силната, която някой някога е имал. Това, че изживяват предстартовата си треска точно на последната продукция пред софийска публика, е много неприятно, но не е най-страшното. Важното е да се пресече кризата навреме, а много време не остава. Някакви си пет-шест дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И нищо чудно, че сега Илиана вижда в какво точно я превъзхожда Анелия. Дава си точна сметка, къде по пътя за тази титла я е пропуснала. Съвсем не на самото състезание. Там "Илиана се бори. Няма в какво да се обвини, няма за какво да съжалява. Пропуските са се трупали в тренировките. По повод грешката на лентата Нешка си спомня: „Вбесявала съм се, когато съм <b>виждала</b> как механично повтаря точно този елемент. А като викам, няма кой да ме чуе". По повод грешката на бухалките: „Дойде й много сила. Изби. Случва се..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i><i>Нешка ми напомня един случай с Анелия. Извика ме да <b>видя</b> новата й композиция с обръч. Така много ми хареса, че казах, че нищо по-хубаво не съм <b>виждала</b>. После я <b>гледах</b> десетина пъти и все не можех да разбера какво е било в онази сутрин и защо не се повтаря. Тогава Нешка казваше: „Когато успея да я накарам да играе така винаги, ще повярвам, че наистина съм треньор". Казваше го след изключителната си победа в Амстердам.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И тъкмо преди да тръгне отборът, Илиана заяви, че си е- загубила паспорта. Направо се зарадвах. Някак не ми се искаше Илиана да участвува в това тържествено посрещане на аерогара „София", в което нямаше да е тя центърът. Познавам си момичето, никак нямаше да му е добре. После ми мина през ума, че това не бе само случайност. Когато след няколко дни Илианчето си намери паспорта на дъното на куфара, съмнението ми прие неимоверни размери, но беше излишно да казвам такова нещо. Илиана щеше да направи най-учудената, най-обидената физиономия, която някой някога е <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>На летище София направо бяхме зашеметени. Не бяхме очаквали такова посрещане. Знаехме, че групата вече е обрала овациите. При това се бяхме объркали с датите. Бях казала, че се връщаме предишния ден. После разбрахме, че тези хора са били и в неделя, дошли са и в понеделник, и съвсем се разкиснахме. Толкова народ не бяхме виждали отдавна на аерогарата. Толкова цветя не бяха ни затрупвали. Не съм <b>виждала</b> Илиана по-трогната, по-благодарна.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>На летище София направо бяхме зашеметени. Не бяхме очаквали такова посрещане. Знаехме, че групата вече е обрала овациите. При това се бяхме объркали с датите. Бях казала, че се връщаме предишния ден. После разбрахме, че тези хора са били и в неделя, дошли са и в понеделник, и съвсем се разкиснахме. Толкова народ не бяхме <b>виждали</b> отдавна на аерогарата. Толкова цветя не бяха ни затрупвали. Не съм <b>виждала</b> Илиана по-трогната, по-благодарна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>И така, без да имам особени претенции да бъда силна, трябваше да забележа, че шампионката е решила да се състезава, да поставя на изпитание качествата и недостатъците ми. Трябваше да забележа, че това момиче, което до Амстердам никога не беше ми възразило, сега си го позволява твърде често. Макар и не грубо. Меко, но настойчиво. Докато се стигна до това — как мога да ви вярвам, другарко? Дойде ми като гръм от ясно небе, но ме накара да се спра, да се върна доста назад и да <b>видя</b>, че небето отдавна не е било ясно, че облаците са се задавали с пълна сила, а аз не съм ги <b>виждала</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Анелия не е кралица. Тя е нестинарка. Чудна, огнена нестинарка, която играе върху жарава. И тя не пресмята. Тя е и над мисълта за това първо място, което за Илиана е толкова важно, толкова жизнено необходимо. Ани е изключителна, невероятна гимнастичка с толкова заряд, с толкова много още резерви, че не се знае, може би много скоро ще ни се стори, че никога не сме я <b>виждали</b>, че това е съвсем нова гимнастичка...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Сядам в самолета — казва Нешка — нарочно пред всички. Уморена съм. Не искам да <b>виждам</b> никого, не искам да мисля за нищо. И какво мислиш — Илиана, като ми вижда гърба, си купува два шоколада и две коли и ги изяжда и изпива!</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Кое е водещото у успелия треньор? Знанието, умението, опитът, последователността, характерът, търпението, талантът, безкомпромисността? Всичко! Наблюдавам тренировките на Нешка Робева. Решавам, че трябва не да ги <b>виждам</b> от време на време, а да проследя един цикъл всекидневно, да разбера всичко в този процес, защото когато става дума за причините, наброявам няколко и все пак не мога да разбера как не може да се намери още една треньорка у нас, в света, в този момент. която сериозно да й се противопостави.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Студено е. Дъжд, виелица, бръснещ вятър. Хората подскачат, за да се сгреят, и прииждат, прииждат. Народ, не можеш място да си намериш. Как става така, че все по-назад ни избутват. Загубвам всички познати лица — дори Минчо. И вече забравям за неговата тревога. Обхваща ме настроението на тези непознати, никога невиждани хора, дошли да приветствуват победителките. Говорят за състезанието и се учудвам колко много детайли <b>виждат</b> хората извън залата. И колко различно понякога са видели едно и също нещо. Говорят, спорят, уточняват. Възхищават се на трите. На шестте. На Нешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Някъде наблизо <b>виждам</b> лицето на Елена Игнатова. Най-сетне истински щастливо. Най-сетне сигурно разбрала, че не най-важна е титлата. Не зная къде в това множество сега е майката на Диляна -- Виолета Георгиева. Сигурно също щастлива. Та нали точно нейната дъщеря е за втори път абсолютна шампионка на света. И все пак сигурно сега, когато чува да скандират „Лили", а не „Диляна", Виолета отново е ядосана на журналистите. И на мене като че най-много. Майките са все нещо сърдити. Все им се струва, че за другите, не точно за техните дъщери се пише повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>„Да ти имам грижите" — това често й казвам, когато я <b>виждам</b> разстроена, че някое момиче е с двеста грама повече, отколкото й се струва, че трябва да бъде. Сега Нешка ми го връща. Весело й е. Сега, тази вечер, й е хубаво. Не че не си мисли за това, за което вече от доста време си мисля, но все пак сега точно, във вечерта на посрещането, й се иска да се шегува, да си спомня само за хубави неща. От утре работа, ядове, грижи, планове... Всичко от утре.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>На „Спортпалас" сме. Тук през цялото време получавам съвети от рода на: „Нешке, усмихни се", „Нешке, защо не дойдеш в ресторанта? Довечера се събират колеги", „Нешке, бъди по-ласкава." Изобщо кой ме <b>види</b>, се смята задължен да ми дава съвети, като че всички носят някаква специална отговорност за моето добро настроение. Виждат ме всъщност съвсем малко — като минавам по коридора. Иначе съветите сигурно ще бъдат много повече…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>И ето че на другия ден — нова беда. Отивам на тренировката към девет часа. За мене все още сутрин, за Нешка - чисто-„добър ден". Само че денят днес не е добър. Виждам, че едва се държи на краката си от умора и обида. Имам чувството, че направо ще рухне пред очите на всички. Уговарям я да излезе поне за един час, да се поразходи. Нищо й нямало, ще се съвземе. Напуснала е Диляна и, разбира се, защото я няма Илиана. Казвам й, че след няколко дни Диляна ще се върне, но ако Нешка я приеме, си заслужава всички номера, фасони, бойкоти.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На мен в тези дни ми предстои най-трудната задача. Как да мобилизирам трите си момичета? Как да им дам кураж. Как да ги убедя, че все още имат преднината за победа. Как да им го кажа, като <b>виждам</b>, че за нас такава преднина не стига. Трябва много ярко да се открояваме, трябва да сме действително с класа над другите, да сме категорични, безспорни, с отчайваща преднина, за да ни признаят предимство с една-две десети от точката.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В крайна сметка аз съм треньорка с набито око — <b>виждам</b> и достойнствата, и недостатъците на целия този елит, с който ми предстои да се състезавам. Не върви да изтъквам недостатъците, не е красиво, затова споменавам само за качествата. В тези дни почти никоя треньорка, съдийка, с която се срещам (а те сега като че ли по-охотно ме срещат и спират за разговор), не пропуска да ми каже: „Много са напреднали вашите съпернички."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Илиана приключи състезанието като убедителна водачка. Щастлива със силната си игра, с обичта на публиката, с това, че е първа, въпреки че има още силни гимнастички да играят. Почти е убедена, че е шампионка, но и не съвсем, разбира се. Ще трябва да изчака края на състезанието в невероятно вълнение. За нея сега най-важното е, че тя игра силно. Остава да се види какво ще направят Раленкова и Куткайте. Другите се простиха с амбицията за титлата. Тогава 9,9 се <b>виждаше</b> рядко, 10 — никак, така че Илиана имаше пълно право за своята надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Ама ти къде гледаш? Защо я пускаш да продължава, защо не акцентува? Колко пъти не <b>виждаш</b>, че тя маркира точно там, където трябва да подчертае. Къде й е главата, къде й е ръката…</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Въпреки всичко твърдо съм решила, ако Илиана не успее да се подготви до турнира за Световната купа, да участвувам с две състезателки. Не бих рискувала да я показвам в слаба форма, защото, както върви сега, я <b>виждам</b> вече в Страсбург. Илиана успява да навакса пропуснатото. Още веднъж показва, че е голям боец не само на състезанието, но и в тренировъчната зала. И смъкна килограмите, и се подготви, и се яви.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Няколко дни преди да заминем за Белград - една продукция за публиката в зала „Емил Марков". За втори път <b>виждам</b> Лили Игнатова да играе така четирите си уреда. Залата скандира: „Лили. Лили!" Момичето на земята не стъпва. Казвам й: „Браво, Лили, ако така играеш и в Белград..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Вярно е, утвърдило се е мнението, че съм конфликтна, избухлива. То си е така. Мога да избухна съвсем нетактично и грубо, както в Белград, но иначе доста търпя — хайде да не усложняваме и без това сложното положение, мир да е, много важно кой ще замине. Не това е най-важното. Така се успокоявам, като ми попремине ядът, затова Стойчо е прав, че той най-често е единствената публика на тези избухвания и закани. И все пак сега наистина нямам никакво намерение да отстъпвам. Искам българският ансамбъл да изглежда в Страсбург така, както сега го <b>виждам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Ще издържат — казваше Нешка. — Нали ще ги подготвя така, че да издържат. Освен това години не съм работила с гимнастички, на които толкова нм се работи. Искам да си припомня отдавна минали времена. Мисля, че точно това ми е най-нужно сега - да <b>виждам</b> ентусиазъм отсреща си. Ти не знаеш каква почивка са за мене тези часове с ансамбъла.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Спомням си веднъж я посрещаме на аерогарата след някакъв турнир. Стойчо беше защитил предишния ден блестящо дисертацията си, вълнуваше се: „Ще <b>видиш</b>, че Нешка е забравила. Ще <b>видиш</b>, че сега ще започне да разказва коя как е играла и въобще няма да си спомни, че за мене това е толкова важно." Навива се, изнервя се, говори срещу това всепоглъщащо треньорство. Първите думи на Нешка бяха: „Вчера през целия ден си мислех как ли се чувствуваш, как са приели дисертацията ти. Сигурно с много похвали, но ти си бил притеснен." Толкова щастлив отдавна не бях го <b>виждала</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>- Но нали някоя трябва да ми помогне. Нали трябва да се изработят детайлите. Нали <b>виждаш</b>, че е много и с индивидуалните, и с ансамбловото. И нали вече си съгласна, че заради тази композиция все пак трябваше да взема ансамбъла...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— И какво са се вторачили в нея — казва Нешка. — Защо ги дразни толкова много? Защото повече работи ли? Толкова ли е непоносимо това да <b>виждаш</b>, че някой работи повече ог тебе?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Да, новото чудо на Робева. Невероятно темпо. Такова нещо не съм <b>виждал</b>. Диляна, разбира се, също може да стане шампионка, но нали знаете — още няма име, а съдийките...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Бре, огън жена. Откога не съм я <b>виждала</b> толкова категорична. След няколко дни заварвам Лили, грейнала от радост. Тренира, като че не идва световно първенство, а току-що е отминало и тя е шампионката. Нешка — също щастлива.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В Страсбург (ноември 1983) заварвам тази психологическа „война", която се води негласно в тренировъчната зала преди състезанието, в разгара си. От съветския отбор четири тренират равностойно. Предварителната заявка за състава е Куткайте, Белоглазова, Девина и в последния момент сменят Девина със Зарипова. От две години съветските вестници пишат за изключителната Зарипова. Не бяхме я <b>виждали</b>, но ако се съди по това, което прочитаме от време на време, такова нещо в гимнастиката не е виждано. Втриса ни направо от тази новина, но никой нищо не коментира. Само Ани казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Една моя приятелка — Росица, която разбира и обича художествената гимнастика повече от много специалистки, ме обвинява, че не <b>виждам</b> величието на Нешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Страхът, болката, съмнението — това всеки го изпитва. Много е човешко, много е земно. Не ни дава представа за мащабите. Ти я <b>виждаш</b> много отблизо. А защо, когато пишеш за Жулиета, тя е избистрена, мощна фигура. Защото вече я няма и ти си спомняш повече тези неща - как е заключвала съдийките, как е категорична и неотстъпваща, как върви през една зала и от всички краища на тази зала се вижда, че минава Жулиета. Царствена, величествена! Не минава ли поне след победата, поне за мъничко така царствено и величествено и Нешка?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Наблюдавам Диляна. Толкова жадна доскоро за новото, сега започва да се върти около вече правеното, улегналото. Анелия издържа най-дълго, затова отиде и най-напред, но и тя вече започва да повтаря. Искам да си измислят елементи. Показват ми току-що намереното. Казвам — много ми е познато, искам да <b>видя</b> нещо, което не съм <b>виждала</b>. Ядосват се, но не смеят да ми кажат: „Това е съвсем ново."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Мълчаливо, упорито се води тази битка с шампионските навици. Е, не съвсем мълчаливо. От време на време <b>виждам</b> да плаче Анелия. Това, което някога изглеждаше съвсем невъзможно. Не като Лили, така че да я чуе целият квартал. Тихо, в някой ъгъл. Още по-обвиняващо. Изглеждам безсърдечна и незнаеща какво искам. И кой знае още как изглеждам... Не искам да се задълбочавам. Искам да са нови, изненадващи, искам още в тренировъчните дни пред голямото състезание съдийките да не могат да си поемат дъх и да не могат да ми говорят колко са напреднали другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>С яд, с рев — търсят! И са щастливи, когато намерят нещо наистина изключително. Виждам го, отбелязвам си мълчаливо още една мъничка, но важна победа при всяко такова тържество и продължавам да изисквам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Идваха от цял свят и продължават да идват. За седмица-две-три. За месец. Никога никому не съм отказвала. Които са искали, са идвали на нашите лагери. От САЩ, от Унгария, от Югославия, от Испания, от Япония, от Холандия и Нова Зеландия, от Франция и Австрия. Отвсякъде. Не ми пречат. Да идват, да се учат, да вземат каквото им харесва. Сега в Лос Анжелос <b>виждах</b> наистина много нещо, взето от нашата зала. Всички отидоха доста напред и това е, което особено много ме радва, защото състезнията биха били доста скучни, ако един връх прекалено много се е откъснал от основата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Често ме питат, като допускам толкова много гимнастички и треньорки в залата, не се ли страхувам, че ще ми вземат тайните. Не се страхувам. Не могат да ми вземат тайните, защото и аз точно сега не ги зная. И да искам не мога на никого да ги издам. Това, което <b>виждат</b> в нашата зала, е измислено вчера, направено днес, ще издържи до предстоящото голямо състезание и ще отстъпи място на следващото, което сега, погълната от това, което ми предстои, още не познавам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Как е възможно? Не, не е възможно! Кога е станало всичко това? Ама всичко е по-различно, отколкото си го представях. Защо не съм можела да забележа на тези ежегодни турнири в Прага това, което <b>виждам</b> сега. Вярно, голямото състезание си дава друга мая на играта, но все пак..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Мисля, че мога. Бях за една седмица в Копенхаген. Струва ми се, че съм хвърлена съвсем сама на другия край на света. Глупаво разкисване, разбира се. Знаех, че след два дни в два часа си заминавам и няма какво толкова да се жаля, ама е така — вървя си по улиците, чувствувам се страшно сама и <b>виждам</b> някакъв театрален афиш — „Три сестри" на Чехов. Спрях се. Гледам го и ми е някак по-топло. Като че съм срещнала някакъв близък човек в този непознат свят. „Три сестри" на Чехов — това е нещо познато...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Не <b>виждам</b> с какво възторгът към алпинистите може да попречи на възторга към гимнастичките — питам София, която наистина много ме изненада, защото точно от нея този въпрос ; идва твърде изненадващо и неуместно.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На другия ден раздавам същия план. Виждам, че вече са разтревожени. Първенството наближава, а Нешка точно сега решила да ги „зареже".</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i><i>А аз на Лили какво ли не й казвам — че ще я пребия и че ще я убия, че трябва веднага да ми се маха от очите, защото не зная какво ще направя, и че не искам никога повече да я <b>виждам</b>. И такива едни приказки, дето, както и да ги <b>погледнеш</b>, не са хубави. Но най-интересното е, че като ме доведе до това състояние, Лили започва най-силните си тренировки. Изведнъж, като по някаква вълшебна повеля, става гимнастичката, която искам да <b>видя</b>, гимнастичката, за която си мечтая. И ме кара да забравям всичките си закани и да викам: „Браво, Лили, чудесно, Лиленце, хайде още веднъж!"</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Смятах, че още е рано да побеждава която и да е от моята голяма тройка. Не исках и никоя да се настройва срещу нея. Приемаха я изключително добре. Гледаха с интерес бързите промени, бяха във възторг от скоковете и чистотата, с която изпълняваше всеки детайл. Никакво омаловажаване на качествата й. Виждаха ли в нея съвсем скорошна съперница, или мислеха, че е още съвсем малка? Не може да не са виждали как се движи нагоре Бианка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i><i>Смятах, че още е рано да побеждава която и да е от моята голяма тройка. Не исках и никоя да се настройва срещу нея. Приемаха я изключително добре. Гледаха с интерес бързите промени, бяха във възторг от скоковете и чистотата, с която изпълняваше всеки детайл. Никакво омаловажаване на качествата й. Виждаха ли в нея съвсем скорошна съперница, или мислеха, че е още съвсем малка? Не може да не са <b>виждали</b> как се движи нагоре Бианка.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Зная. Прекалено добре. Отдавна се безпокоя. Постоянно <b>виждам</b> по някоя промяна, която убива композицията. Деспа все казва, че е съвсем дребно нещо — защо трябва да се вдига шум.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Завивам се в одеялата и се готвя за дългата студена нощ, в която трябва да се преодолява шестчасовата разлика. На връщане денят ще се удължи с шест часа. Виждам, че Нешка вече спи, и се сещам, че току-що ми е казала за Япония повече, отколкото през всичките тези години, в които все съм разпитвала и все един и същ отговор съм получавала.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Ватакабе Моринари и Комикс Фумото следваха в София. Виждах ги често в залата на Нешка, защото си бяха избрали специалност художествена гимнастика. Сега бяха преводачи на нашата група и искаха колкото може повече да <b>видим</b>, колкото може повече да разберем за тяхната родина. Мори и Куми — едно момче и едно момиче, които сега, в собствената си страна, изглеждаха толкова различни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Автобусът отдавна е пред залата. Трябва да изчакаме да се източат хората. Иначе е невъзможно да се мине. И когато след дълго чакане казват, че можем да тръгваме, няколкото крачки между залата и автобуса минаваме в плътен коридор от полицаи. Предупреждават момичетата никоя да не си подава ръката, защото после не може да си я прибере. И въпреки това не издържат. Докосват ту едно, ту друго от тези разплакани от възторг деца, които надават някакви невероятни писъци. Такава екзалтация не бях <b>виждала</b>. На каква възраст японците стават сдържани, непроницаеми и стават ли наистина такива?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Покрай пътищата, а и навътре в градовете <b>виждаме</b> червени, сини, зелени, оранжеви покриви, боядисани, лакирани. В първия момент шокират, но ако се разходиш по здрач в един такъв град, ти се струва, че си попаднал на друга планета.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Отива си Ямазаки, а сега <b>виждаме</b> една друга японска гимнастичка, която много ни харесва. Кога е израснало това момиче, защо не сме го забелязали на световното първенство?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В Киото, старата столица на Япония, е храмът на Буда с 1001 скулптори, на които Буда изглеждал все различно. За този, който може да забележи разликите в един Буда. Тук са старите дворци. Пищни, разточителни, великолепни. Настанени сме в хотел -- комфортен и модерен, въпреки че изглежда като замък. Отвсякъде <b>виждаме</b> само гора и синьо небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Господин Нагамото, кмет на Миазаки, казва, че откакто е, кмет на този град, двата дни, в които сме тук, са най-значителните, защото никога досега не е <b>виждал</b> толкова възторжени шест хиляди души, толкова трогнати от красотата. Сега вече знае, че на неговия град му трябва едно момиче като Анелия, като Лили или като Диляна — като някоя от българките. Да играят хиляди, за да израсне една голяма гимнастичка. Тогава хората тук ще бъдат много щастливи и когато го виждат да играе в тяхната зала, и когато играе някъде другаде и му се радват така, както ние сега...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Господин Нагамото, кмет на Миазаки, казва, че откакто е, кмет на този град, двата дни, в които сме тук, са най-значителните, защото никога досега не е <b>виждал</b> толкова възторжени шест хиляди души, толкова трогнати от красотата. Сега вече знае, че на неговия град му трябва едно момиче като Анелия, като Лили или като Диляна — като някоя от българките. Да играят хиляди, за да израсне една голяма гимнастичка. Тогава хората тук ще бъдат много щастливи и когато го <b>виждат</b> да играе в тяхната зала, и когато играе някъде другаде и му се радват така, както ние сега...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Каза го, когато промениха класирането, когато изведох една обречена Лили, когато се <b>виждах</b> безсилна и нямах никаква надежда, че някога ще има някаква справедливост по тези наши състезания. Не се помнех от яд и мъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Все е бил препълнен площадът пред аерогарата, но сега беше преляло и по шосето. И толкова развълнувани не са били. И ние така трогнати, че ни се плаче на всичките. Вдигат се лозунги от всички страни. Написали с огромни букви, да се <b>виждат</b> надалече: „Анелия, искаме те още!", „Не си отивай, Лили", „Нели, остани"... Скандират, викат. А когато мисля, че всичко е свършило, и си пробивам път към Стойчо и Аглика, един старец вдига внучето си: „Нешке, погали го, мъничко е, но ще запомни..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Така навремето го каза Илиана Раева. Зачете ме. Попита ме. Защото това в крайна сметка е и мой, не само техен въпрос. В изграждането на големите гимнастички имам дял и аз и точно когато наистина са станали такива, каквито съм ги <b>виждала</b> в сънищата си, се оказва, че им е удобно да се оттеглят, без да попитат „Дали все пак не трябвам?"</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Онемявам от „възторг". Какво фантастично предложение! Не означава ли това да ме постави в пълен мат? Ето я идва, когато ми е толкова нужна, защото наистина не <b>виждам</b> как от тези деца за такива кратки срокове могат да излязат гимнастички чак за световно първенство, но ще си тренира, както тя си иска, колкото тя си иска. Старая се да изглеждам спокойна. Казвам:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Аз съм против масовото раздаване на тази оценка — десетката. Струва ми се, че ние малко я омаловажаваме вече, но когато играят българките, не <b>виждам</b> вече какво друго може да се вдигне.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Лили Игнатова влиза в онази зрелост, в която все я <b>виждам</b> от няколко години и все не иска да се <b>види</b> самата Лили. Ето че сега стигнахме до едно учудващо съгласие. Лили казва:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Аз пък съм изненадана от нейната изненада. През всичките тези години тя изглежда все така по време на състезанията. Може би огромното й желание да бъде овладяна, уверена, спокойна й е създало усещането, че го е постигнала. Не знаех, че живее с такава представа за себе си. Ето че човек непрекъснато открива все нещо ново у другия. У себе си — също. Момичетата, погълнати от собственото си вълнение, са я <b>виждали</b> съвсем друга. Каква? Не, сега вече не могат да си спомнят каква. Този филм изтри всичките им досегашни представи.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Много ми е мила точно тази отричана, отхвърляна, ощетявана Анелия, която с нечовешка упоритост успя да се наложи, да победи и тези, които не вярваха в нея, и другите, които прекалено много се страхуваха от силата й и все искаха да подрежат крилете й. Как сега разни „фукльовци" успяват да я пречупят, да я огорчат? Не, не съм ги <b>виждала</b> — Стоян ги е видял. Но ако са интелигентни, деликатни хора, така ли ще демонстрират, това, което знаят в повече, та да я накарат да страда?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>— Права си, но Лили ще играе след Виена. Нали ходя в залата, нали ги <b>виждам</b>. Нешка няма да има сили да се откаже от Лили, защото тъкмо сега навлиза в една зрелост, която ще е жалко да не се <b>види</b>. Освен това тя обича извънредно много това момиче. Скоро ще изкласи и Бианка, така че отново нямате проблеми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Патронев наистина помагаше на националния отбор, организира и турнир за „Наградата на София” и наистина отиваше в тренировъчната зала. Но как можеше да <b>види</b> това, което аз смятах за невъзможно. Това, което Нешка смяташе за невъзможно... Изглежда, отвън нещата по-добре се <b>виждат</b>. И за Бианка, още преди да я <b>види</b> гимнастическият свят, беше казал: „При Нешка има едно мъничко момиче с изключителни качества. И характер..."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, <b>виждаме</b> го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите <b>виждаха</b> някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се <b>виждаше</b> и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите се криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Тия чести похвали се <b>виждаха</b> на чужденците прекалени и понякога забавни; но те затрогваха най-чувствителните струни в душата на един народ, толкова векове тъпкан в робство. За тия свои ласкателни думи Дондуков бе обожаван от двете страни на Балкана.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Но не за една образцова автономия мечтаеше българското население в областта, а за присъединение към княжеството. Идеята за една насилствено осъществление на осуетеното народно единство екзалтираше умовете. В очите на най-благоразумните хора едно просто неподчинение на несправедливия и жесток Берлински договор се <b>виждаше</b> като престъпление спрямо българския патриотизъм. Насърчавана от руското офицерство, областта трептеше от яд, от смътни надежди и от нетърпение.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Преди да тръгне от Дармщат, младият принц поиска от някои видни хесенски юристи мнението им върху българската конституция. Те се произнесоха много песимистично. Тоя крайно демократически строй им се <b>виждаше</b> съвсем непригоден за незакрепналата още българска държава. Те посъветваха княза да увеличи своята лична власт, защото в един народ без традиции и без политическо възпитание само тя можела да бъде основата на един здрав обществен ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Новото министерство биде посрещнато доста зле от Силите. Чуждият свят <b>виждаше</b> в либералите преди всичко крайни националисти, хипнотизирани от идеята как да унищожат Берлинския договор. Това впечатление се поддържаше усърдно от австрийския печат.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>В София финансовото положение на Хитрово било толкова забъркано, колкото бе било и в другите му постове. В железопътния проект на Гинсбурга той <b>виждаше</b> сега едно ненадейно средство да се спаси от кредиторите си и се залови за него с всичката енергия на човек, отрупан с летящи дългове.ii</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>След тая свада терорът, който на 27 април тежеше върху либералите, почти се пренесе и върху консерваторите. На 23 ноември редакторът на консервативния вестник Българин в Русчук, някой си Бъчваров, бе нападнат в заведението "Конкордия" от един шайкаджия. Бъчваров телеграфира до Ремлингена, че ако не се вземат мерки за защитата му, ще се изсели. Български глас сега вече <b>виждаше</b> до какво положение бе доведена страната благодарение на пълномощията.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Достигнахме прочее, пишеше той, като по времето на турските кърджалии и деребейове да <b>виждаме</b> българи да се изселяват, защото властта не е в състояние да ги покровителствува срещу башибозуците, които върлуват по градищата.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Григорий кипеше от яд - това се <b>виждаше</b> по малката му фигура. Сколуфите му, много подобни на еврейски, трепереха на главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Първенствующето положение на Каравелова окончателно се затвърди след тая несполука на опитите за помирение. Почваше да става вече очевидно, че при изборите страната ще се произнесе почти единодушно в негова полза. Но лошите отношения, в които той се бе поставил спрямо княза вследствие на нападките, които Независимост отправяше от Пловдив срещу "клетвопрестъпника", се <b>виждаха</b> като една голяма пречка за неговата пълна победа. По наставленията на приятелите си Каравелов реши да се помири с княза и поиска от него аудиенция.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Докато се ограничаваха само между първите хора на камарата, разискванията се водеха с умереност и с приличие. Но те траяха дълго, в няколко заседания, и атмосферата се разгорещи. Повечето депутати не бяха в състояние да следят аргументацията на ораторите, те <b>виждаха</b> само в опозицията желание да замедлява пренията и това ги ожесточаваше. Раздразнението не закъсня да избухне в един печален инцидент: побоя на Шивачева.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Това, което става днес в България, не се е <b>виждало</b> нигде и никога - нигде и никога държавата не е изпадала в ръцете на една шепа содомисти и руфиянци.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>"Кадастрата", това бе поземленият налог, въведен наскоро в Румелия. Аз им обещах, че ще действувам в Пловдив да им се направят някакви намаления, но <b>виждах</b>, че моите думи произвеждаха върху тях едно странно впечатление на веселост и на някаква ирония. Станах след това да се кача на файтона си, но селяните ми преградиха пътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Нощта бе вече станала тъмна. Стефов едвам <b>виждаше</b> пред себе си. Той вървеше по посока към града без път. "Конят захвана да пръхти - разказва той. - Огледвам се наоколо да видя от що се плаши, но не виждам нищо в тъмнината. Дърпам го един път (аз го водех за юздата) и си дигам крака да пристъпя, конят изпръхтя силно, дръпна се и аз полетях на възбог. Ставам и гледам отпреде си и що виждам? Една отвесна канара, която в мрака ми се видя, че е висока 30-40 метра!"6 Стефов зави по друг път и слезе в Бунарджика, водейки коня си. Уплашеното животно трепереше като човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i><i><i><i>Нощта бе вече станала тъмна. Стефов едвам <b>виждаше</b> пред себе си. Той вървеше по посока към града без път. "Конят захвана да пръхти - разказва той. - Огледвам се наоколо да <b>видя</b> от що се плаши, но не <b>виждам</b> нищо в тъмнината. Дърпам го един път (аз го водех за юздата) и си дигам крака да пристъпя, конят изпръхтя силно, дръпна се и аз полетях на възбог. Ставам и <b>гледам</b> отпреде си и що виждам? Една отвесна канара, която в мрака ми се <b>видя</b>, че е висока 30-40 метра!"6 Стефов зави по друг път и слезе в Бунарджика, водейки коня си. Уплашеното животно трепереше като човек.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени като за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развявало на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го <b>виждаха</b> за пръв път.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Срещу тази екзалтация на духа и национална независимост се изпречваше - злокобен - фанатизмът на русофилите. След приказа на руския император те считаха вече княз Александра за морално детрониран. Но в техните очи това още не бе едно достатъчно разрешение. Пълен триумф на своите въжделения те <b>виждаха</b> само в едно окупиране на България от страна на руските войски. Един кореспондент на Новое время описваше разговора, който имал по тоя повод с Цанкова. Заварил го дома му, философствующ, с лулата в ръка. Наоколо него Людсканов, Данев и др. го слушали благоговейно.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Отстранението на една турска военна намеса бе сега главната грижа на английската дипломация. Виждаме, английският министър заявява на турския посланик в Лондон Мусурус паша, че ако султанът поиска да прибегне до военни мерки, той ще стане оръдие на тия, които желаят унищожението на Отоманската империя.36 Това строго предупреждение не закъсня да упражни своя ефект върху Портата: малко подир това наистина Кямил паша съобщи на Уайта, че турската войска няма по никакъв начин да влезе в Румелия.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Крал Милан следеше боя от Забел. Мъглата бе се малко дигнала към обед и той <b>виждаше</b> бъркотията, която владееше в дунавската дивизия след падането на Малка Црев. Той бе крайно енервиран и хвърляше по адрес на генерал Иванович най-острите думи на своя булеварден речник. Капитан Нешич го разтревожи още повече, като му посочи опасността да не би българите да завземат през Малово Драгоманския проход.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Къде отивате, за бога, Ваше величество? Нима не <b>виждате</b>, че сто хиляди човешки глави са свързани с вас и вашия престол? И вие искате да хвърлите всичко това под нож? За какво? За този резултат от войната ли? А не говорих ли ви аз още когато се решаваше да загазим в тая война, че зло ще сполетим?</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>В Цариград преговорите тръгнаха много бърже, благоприятствувани от самите обстоятелства, както и от повечето велики сили; войнствените демонстрации на Гърция по турската граница караха Портата да ликвидира по-скоро румелийския въпрос, а европейските кабинети бяха готови по принцип да поддържат всяка формула, която бе от естество да затвърди шансовете за мир. В най-голяма степен обаче успехът на преговорите се дължеше лично на Абдул Хамида, който <b>виждаше</b> в една силна България, вярна нему и враждебна спрямо Русия, здрав оплот на своята империя срещу посегателствата на вековния й враг.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>От своя страна националистите <b>виждаха</b> в княз Александра героя на войната и символа на националната независимост. Някогашният автор на "Искендер бег" Захари Стоянов пишеше сега:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>И тъй, <b>виждате</b>, каза той, че когато ние влязохме в Тракия, Кърджалийската околия беше очистена и на другия ден беше се обявила за независима. Мога да го кажа, че ми говориха - макар да бях de facto като частно лице там - какво да правим, като се обяви независима тази околия? Аз съветвах, че не трябва да се предизвиква нищо, не трябва да пукне нито една пушка, защото после е мъчно, може да се отвори някое кръвопролитие.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>"Съдбата на министерството бе в ръцете на Стамболова", разказва д-р Радославов. Да бе се обявил той срещу него, камарата щеше да го последва и Каравелов щеше да падне посред акламациите на цялото почти болшинство. В решителния момент Стамболов се намеси обаче със своя авторитет и спаси Каравелова.7 Стамболов считаше наистина, че в съдбоносните моменти, които преживяваше България, една министерска криза би била гибелна; той не <b>виждаше</b> при туй кой може да поеме наследството на Каравелова, считайки себе си още неподготвен за отговорна политическа роля.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Съединение, издаван от бившите румелийски директори, се списваше главно от Величкова, страстен полемист, озлобен крайно срещу Каравелова и княза. На Каравелова той можеше най-сетне да прости, защото го считаше за една мимолетна личност, но към княз Александра той бе безпощаден: в него той <b>виждаше</b> извора на всяко зло за България.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Тия размествания на войските не възбудиха никакво подозрение. Поради болестта на Никифорова, който трябваше скоро да замине на лечение в странство, Бендерев управляваше фактически Военното министерство и вземаше всички тия мерки, без да дава никому обяснения. Началникът на генералния щаб Петров правеше сватбеното си пътешествие в странство. Преданите на княза офицери - Николаев и Паница - бяха в командировка във Виена. Нямаше, значи, кой да следи в София маневрите на съзаклетниците. Поради слуховете за предстояща война със Сърбия всички тия движения се <b>виждаха</b> впрочем като нещо естествено.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Вие <b>виждате</b>, провикваше се той, че гибелта на отечеството ни е неминуема. Единственият изход, единственото и последно средство да се спаси страната е свалянето на княза и сдобряването ни с Русия; това трябва да стане един ден, един час по-скоро, защото в най-скоро време или Сърбия ще ни обяви война, или Русия ще ни окупира - и тогава няма спасение.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Капитан Генев, придружен от Вазов, пристигна в Княжево на 4 август, на 4 часа вечерта. Тук той намери Радко Димитриев и Бендерев, които го посрещнаха с жестоки упреци, обвинявайки го, че той ще стане причина да бъдат изловени и застреляни най-добрите офицери. Генев им отговори какво съвестта му не позволявала да вземе участие в едно дело, чиято правота му се <b>виждала</b> съмнителна.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Той никога не бе имал вкус към военната диктатура и оттам произхождаха голяма част от колебанията му по въпроса за низвержението; щиковете, изпречени пред неговия праг, дадоха на тая му антипатия още по-голяма нервозност. Той посрещна преврата с гняв. Когато рано сутринта австрийският дипломатически агент Буриян го посети и го попита: „Каква е тази работа?“ — Каравелов отговори сепнато: „Както <b>виждате</b> — военна революция, пронунциаменто“...6 — и добави върху извършеното събитие някои остри съждения.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Образуването на Климентовото министерство бе установило окончателно мнението на Стамболова върху естеството на преврата. Той <b>виждаше</b> вече страната погубена от една шепа военни без разум и политикани без съвест. В една депеша до майор Никифорова, чието име фигурираше в Климентовата листа, той изказа своето бурно и болезнено възмущение:16</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>В Търново Стамболов разчиташе на всичките офицери. Бонев — военен с материалистически дух, който по-късно намери истинското си призвание като предприемач — малко му се <b>виждаше</b> съмнителен; но той се надяваше, че ще го увлече със своето красноречие.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>След тоя разговор Блъсков телеграфира на Стамболова: „Тая работа не е възможно да бъде фалшива.“ Но спокойствие на духа вече не намери. Той чувствуваше, че не държи гарнизона здраво в ръцете си. Враждебната резерва на Филова го тревожеше извънмерно: да го арестува той не смееше; да се споразумее с него не <b>виждаше</b>, че е възможно. И малко по малко той почваше да се разкайва, че не е послушал Стамболова. Когато се получи прокламацията от Търново, той се обърка съвсем. Филов, който усети, че е дошел моментът да излезе на сцената, свика офицерите на съвет и поиска да чуе тяхното мнение.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Стамболов се учуди много от заявленията, приписвани на Муткурова, които впрочем се оказаха на другия ден неверни. Но той се възползува от смущението, в което <b>виждаше</b> Панова, за да го убеди, че трябва да побърза да вземе командуването на Софийския гарнизон. „Делото за преговорите, казваше той, трябва час по-скоро да се свърши, докато нейде не е пламнал огънят на междуособието.“ И той пак повтори обещанието си за амнистия. Панов, повлиян вече от средата, се колебаеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>— Да, както <b>виждаш</b> — отговори Попов, — и ви заявявам на всички, че първият полк е на своя лагер, че предателството, което се извърши, е мерзко и че ние ще вземем мерки...</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Отде взехте толкоз сила и смелост да правите работа, когато сами <b>виждате</b>, че сте останали с един град и няколко деморализирани войници. Това ли беше яйцето, което толкова мътихте и което излезе запъртък? Преди да правите правителство и да съчинявате прокламации, трябваше да имате съгласието на хората, които разполагат с войската и населението... Подир това, което стана, как може да се повери управлението на хора, които не съумяха нито да запазят властта, нито да се ползуват от нея. Регентството не одобрявам; в него не мога да вляза. Правителството, съставено от вас, не познавам.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Не <b>виждате</b> ли в какво трудно положение е отечеството ни? Не чувате ли, че сърбите се мобилизират? Какво чакате, та се двоумите? Междуособна война ли? Окупация ли, или чуждо нахълтване? Не зная какво още да ви говоря! Разберете, хора божии, че България пропада, и дайте ръка да я спасим, инак нека отговорността и проклятието на народа падне върху ви.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Повторно ви казваме, че открито, енергически ще протестираме, ако вместите имената ни в прокламацията. Вместването на имената ни в прокламацията ще направи невъзможно идванието ни в Свищов. Всичките наши известия от провинцията са успокоителни. Опасенията за реда и тишината в провинцията ни се <b>виждат</b> неосновни. Като се опази тишината седем дена, ще може да се опази още два три дена. Ще отговаряте ли?“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„През нощта, разказва Ст. Манафов, аз бях часовой на вратата на княза. На часа 11 влязох в стаята му и му казах: „Ваше височество, тук има верни хора, които могат да ви изведат на Балкана и да ви избавят. Офицерите ний ще ги вържем.“ Франц-Йосиф се съгласи веднага. Князът се замисли. Той бе много отпаднал духом; <b>виждаше</b> се, че е плакал. След едно мълчание, което ми се видя безконечно, защото сърцето ми туптеше, като че ще изхвръкне, князът каза: „Тия са политически работи: вий юнкерите не се бъркайте.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Мисълта, че някой е противодействувал на руския цар му се <b>виждаше</b> не само престъпна, достойна за всички наказания, но един вид нарушение на естествените закони. Когато монархическото му чувство измина всичките гами на негодуванието, той попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Московские ведомости <b>виждаше</b> в преврата преди всичко едно поражение на английската политика. Той питаше: „Къде е всемогъществото на Англия, която повидимому единствена вършеше всичките дела на Балканския полуостров?“26 За смутовете, които се очакваха в България, органът на Каткова намираше само един цяр: руска окупация. когато се появи първата мълва за контрапреврата, той пишеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>За тия преговори върху неговата участ князът, идейки в столицата си, не знаеше още нищо; само от агенцията Havas той бе осведомен върху настроението, владеюще по отношение на него в Европа. Той <b>виждаше</b>, че светът много го жали, но го счита вече за изгубен. Всичките прокоби, произнасяни в големите столици едновременно от добре осведомени хора и от сонм лъжепророци, достигнаха до княза, преувеличени и деформирани от хилядите уста на гласността, и образуваха над него един зловещ мълвеж, нещо като бръмчението на едно лошо провидение.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„В продължение на седем години аз работих за независимостта на България и пазих нейните интереси; постоянните ми грижи бяха за войската и офицерите. Те бяха моето семейство, моите деца. Аз бях спокоен за себе си, като се <b>виждах</b> окръжен от офицери, които бяха мои другари в общите ми борби за славата на България.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Благодарение на полковник Муткурова и на майор Попова (той ги прегърна) честта на българските офицери е спасена. Днес <b>виждам</b> около себе си офицери, предани всички на мене. Сега мога да напусна България, като похваля тия офицери, защото те ще съумеят да запазят реда.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Без съмнение, той имаше за това своите мотиви, но те бяха много забъркани, за да ги схване публиката. Тя <b>виждаше</b> само голия факт, че Каравелов бе имал властта и не бе запазил княза; бе взел тая власт отново и не искаше да го върне. Това бе много повече, отколкото е нужно на обществото, за да осъжда, тъй като то иска в критическите времена ясна политика.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Неволната солидарност с русите, установена от посредничеството на Бисмарка във Франценсбад, договор, сключен от един negotiorum gestor, който имаше предвид изключително своите собствени интереси и своята мания за съюзи, почна да тежи на Австрия, която за пръв път се <b>виждаше</b> позвана да играе несвойствената й роля на безкористна помощница. Тази умора почна да се превръща бърже в раздразнение спрямо Бисмарка, който твърде безцеремонно бе вързал Австро-Унгария за празните ясли на усопшия троецарски съюз.37</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Съобщих на г. Стамболова, че аз трябва винаги да препоръчвам на българското правителство да показва помирителен дух спрямо Русия и да й прави всички отстъпки, които няма да засегнат неговата конституционна позиция, която то поддържа на всяка цена, съобщих му още че днес съм известил на г. Начовича, какво правителството на Нейно Величество одобрява отговора, който той мисли да отправи на генерал Каулбарса. Колкото се отнася специално до изборите, казах, че не <b>виждам</b> от конституционно гледище някакво препятствие за тяхното отлагане.19</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Диалогът се изроди вече в буйно пререкание. Тълпата бе забравила съвсем, че има пред себе си един генерал, един дипломат, един пратеник на руския цар; тя <b>виждаше</b> само оратора, дошъл да й превземе митинга. Една шумна глъчка се вдигаше от площада към трибуната и задушаваше думите на Каулбарса.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>В Радославовата къща бе дошъл и Стамболов. Тълпата продължаваше да вика ура. Тя бе счупила пармаклъците, навлязла бе в двора, наблягаше на прозорците, пухтеше. Европейските кореспонденти, някои от секретарите на агентствата стояха слисани пред тази френезия: мислено те се пренасяха в спомена за големите европейски революции — това, което <b>виждаха</b>, не бе зрелище на обикновени времена. Сръбският публицист Пера Тодорович се бе качил на една стряха и гледаше хипнотизиран това чудо.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Получих нотата Ви от 21 септември 1886 г. За голямо мое съжаление <b>виждам</b>, че съветите на императорското правителство, изказани от мене в нотата ми от 15 септември, не са възприети от водителите на българското правителство в тая мярка, която би била необходима за умиротворението на страната и за въдворението на законния ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Тази нова и необичайна формула — „водителите на правителството“ — Каулбарс бе я изнамерил по едно вдъхновение, което му се <b>виждаше</b> много макиавелистично: чрез нея той избягваше да спомене за Регентството, което считаше за незаконно, и заплашваше при все това под един общ знаменател и министри, и регенти.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Произшествията в Дупница произведоха по цяла България потресающе впечатление. Всички предугадиха, че те са дело на руската политика, плод на Каулбарсовите агитации, начало може би на нови трагедии; и страшен бяс облада душата на националистите, които <b>виждаха</b> как без свян и без препятствие един чужд агент тласкаше българите към братоубийство. В един трогателен некролог, поместен в Славянин, Захари Стоянов напомнюваше и за други жертви на руската политика и заръчваше на убитите в Дупница:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>В същия дух руските посланици говориха пред всичките велики сили. Европейските кабинети, които <b>виждаха</b>, че Русия усложнява положението и пресича всяка възможност за разрешаването на българската криза, посрещнаха зле това съобщение. Ди Робилан забеляза на руския управляющи барон фон Мейендорф, че би било по-съгласно с общоевропейския интерес и по-практично за Русия да посочи тя един кандидат на българите, вместо да оспорва валидността на едни избори, които са станали сравнително много спокойно.23</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Манов изказваше със своя прибран език и със спокойния си тон възгледа на умерените хора, на тия, които не мразеха в Каравелова човека, който бе ги господствувал, а държавника, чието поведение им се <b>виждаше</b> нелогично и тъмно. Сега ще се издигне гласът на улицата — ще се качи на трибуната Хр. Басмаджиев, помощник адвокат, и чрез него ще заговори със своите люти думи и със своя дъх на ярост и със своите вещания политическата плеба. Нейното възмездие ще бъде сурово; покрай своя политически грях той ще трябва да изкупи пред нея и пред всичките си превъзходства: на мисълта, на науката, на личността.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Фалшивото положение, в което бе поставил своята партия с неверните си сведения, бе го смутило при това много: той бе предсказвал на Каравелова един лесен триумф, а сега <b>виждаше</b> пяна на устата у тия, на които бе разчитал най-много. И вместо да поеме рисковете на борбата, която сам бе разюздил, той се стараеше да я избегне. На трибуната той разви мисълта, че Великото народно събрание, свикано със специалната задача да избере княз, няма законно право да се занимава с оставката на регентите.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>За мотивите на Каравелова при подаването на оставката му Славейков не пожела да се произнесе. „Г-на Каравелова, каза той, не съм го <b>виждал</b> от повече от три недели.“ Обаче поясни, че несъгласията между регентите се отнасяли до трите искания на Каулбарса. Каравелов бил за приемането им. Изборите трябвало да бъдат отложени, понеже въпросът за бъдещия княз бил международен. „Кой ще бъде най-после крив или прав, времето ще покаже“, заяви той и после завърши:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Това се <b>виждаше</b> и в езика, който държаха австрийските представители в Цариград и София. Греков телеграфираше, че барон Каличе не настоявал вече да се направят отстъпки на Русия. Буриян, от своя страна, даваше на Регентството съвети да стои твърдо на своите позиции и да не се бои от русите.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Европейските агенти се отнесоха към Каулбарса много хладно; Тилман даже не му върна визитата. На изпращането му не се яви никой от тях. Тоя импулсивен човек, който бе нагазил в дипломацията подобно на някой бик, пуснат в магазин с порцеланови съдове, те го <b>виждаха</b> да си отива, облекчени от голяма тежест.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Официалното обществено мнение в Русия, без никакво съприкосновение с тия скрити източници на политическия либерализъм, отчуждено и от вдъхновенията на идеалистическото славянофилство, откакто голямата фигура на Аксакова бе влязла в гроба, сега се намираше изключително почти под суровата дисциплина на Каткова. А Катков не <b>виждаше</b> друго разрешение на българската криза освен завоеванието на България.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Всичко, свързано с живота, поведението и състезателния път на Георги Аспарухов, с основание дава право да <b>виждаме</b> в него събирателен образ на спортиста на днешна, социалистическа България: умен, талантлив, трудолюбив, идейно убеден, всеотдаен, скромен, физически съвършен атлет, обичан и уважаван, дал всичко, на което е способен, за спортната слава на скъпото отечество.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Биеше всички дузпи - казва Михаил Цветков, тогавашен председател на комисията за деца и юноши при дружеството. - И нямаше грешка! С Коце Георгиев <b>виждахме</b>, че по му приляга да е нападател, но тогава с номер девет играеше друго момче - Крум Миланов, - та Гошко трябваше да носи номер пет.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i><i><i>Досега само си <b>гледал</b> тия винаги заредени с динамика драматични двубои между най-силните, между големите. Следял си с поглъщащи очи безбройните, изтъкани с тънкост отделни дуели и сблъсъци на колективните замисли. И е особено важно не само да <b>гледаш</b>, а и да <b>виждаш</b> и възприемаш тази драма и борба на волята, на характера, на умението.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Спомняме си оня първи пролетен дуел със "Славия" - важен и за двата съперника, очакван с интерес от всички. Как старателно се готвеха и "сините", и "белите" за него! Вечерта преди мача бяхме заедно. И го <b>виждахме</b> в домашна среда, сред близки и приятели, някак чужд на това, което става наоколо. Мълчалив, сдържан, притеснен. Нищо не говореше. Попитахме го тихо:</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Така <b>виждаше</b> и преценяваше момъкът себе си - самокритично, с мисъл да отстрани дефектите и да достигне възможно най-близко до съвършенството. А имаше основание да бъде доволен и от предшествуващия сезон, когато вече записваше името си като голмайстор почти във всеки мач и караше всяка защита най-напред да мисли за него. Ала като човек с изключителна скромност той нито за миг не би си позволил самодоволство, възгордяване или пренебрежение към другите. Напротив ...</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i><i><i>- Понякога сравнявам футбола с морето. Виждал съм хора (а и аз съм правил това) да стоят на брега и с часове да съзерцават разлюляната пред тях площ. И какво <b>гледат</b> - вода! Но <b>гледат</b> и им е интересно. Защото еднообразието е привидно - нито една от вълните, които прииждат непрекъснато, не си схожда със следващата. И цветовете се менят - ту синкаво, ту зелено, ту мораво, понякога и оловносиво. Така е и с футбола - уж едно и също нещо като водната шир, а стоиш на трибуните и <b>гледаш</b>. И ти е толкова приятно! Защото нито едно действие не се повтаря, нито един мач не си прилича с друг.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Едно такова "друго нещо" <b>виждахме</b> по-късно и във взаимодействието на Аспарухов с по-младия Веселинов.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i><i>- Много работи ми е показвал Гунди - споделя сега щурмувакът - на много неща ме е учил. Бяхме се разбрали двамата за един особено ефектен тактически ход. "Където и да се намирам - ми беше казал - ти, щом <b>видиш</b> топката у мене, тръгваш по фланга. Няма да се интересуваш дали ще ти я пусна или не." Така и правех. Дори и когато той бе понякога с гръб към мене, аз хуквах по крилото. И винаги - изключенията бяха много малко - когато бягах, <b>виждах</b> топката да излиза пред мене, когато вече бях "изпуснат" от защитата и сам пред вратаря, не ми оставаше нищо друго, освен да натисна спусъка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>За разлика от първия съперник, който ни разкри най-хубавите черти на бразилския футбол, вторият ни противник "Куритиба" се оказа на другия полюс. Неговите играчи симулираха, ритаха без топка, инсценираха скандали. С това настроиха и публиката, която крещеше, хвърляше към терена портокали. Гола отбелязаха от фаул с рикошет на топката в гредата. Толкова груби футболисти не бяхме <b>виждали</b> до тоя момент.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Изпращането също бе много мило. Дадоха ни прощална вечеря (нещо, което за пръв път се практикуваше там). И времето, макар и твърде късно, се смили над нас. Преди да се качим на самолета за обратен полет, изля се истински тропически дъжд, какъвто сме <b>виждали</b> на филмите за джунглата. Порой от вода се изсипваше над Парана, сякаш небето бе катурнало казана с всичките си запаси..."</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Не знаем защо, но винаги и до края на живота си Гунди ни се струваше все като голямо дете. Може би, защото остана по детински чист и неподправен, по детински любознателен и търсещ, по детински откровен. Само като го <b>виждахме</b> с любимия му син Андрейчо, на когото с голяма обич и гальовно казваше Андрейката, разбирахме, че той е вече и съпруг, и баща, че е зрял мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Сетне го <b>виждаме</b> във Велико Търново на 13 юни срещу "Етър". До 81-та минута - 0:0. Тогава "Левски-Спартак" получава право на свободен удар. Панов "изсипва" топката пред вратата на съперника. С мощен отскок над всички там се извисява Аспарухов и с, ефектен удар с глава забива топката в мрежата. После "Етър" изравнява, но всички след мача коментират чудесния гол с глава. Последен гол ...</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Другарят на Бенковски и Каблешков, апостолът на въстанието, решава наново Да поведе борба срещу старите свои врагове. Но този път с перо в ръката. И се залавя да напише книга, в която да разкаже „като участник и деятел" за истината по народните въстания. Неговата цел като че не е голяма. Той ще напише само спомени, които ще нарече-скромно „записки". Но ние <b>виждаме</b> какво значение има чувството, страстта за силата на едно произведение. „Записките" на Захари Стоянов се превръщат от обикновени спомени в един дълбок, обширен, пълен със сочни образи и трептящ от страст летопис.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>ботят за другиго. Ето защо в българските нови движения, когато е ставало пазарлък с душицата, ние не <b>виждаме</b> да блещукат ни богати, ни учени; ето защо и Левски е имал такъв голям успех в своето дело, защото е поискал ръката на средната ръка хора, на презрените н.обявените от благоразумните за нехранимайковци. Освен еснафите и земледелците между най-близните другари на Левски са се намирали и така наречените от целия свят — хайдути. Между тия последните са се намерили хора с идеал, отколкото между, богатите и учените!. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Бай Иван, който не чакал по-нататъшни обяснения, захванал да оглежда пътните врата, но като не. <b>виждал</b> нищо освен зачудения Данчева, попитал:</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>С тая откровеност и весел характер Левски е печелил твърде много. От един път хората се прилепяли до него и вземали участие в делото, тъй като от думите и обноската му <b>виждали</b>, че тук не е някоя страшна работа. Но щом се почвало вече сериозна работа, щом дохождало дума да се разисква нещо за свободата на България, неговата физиономия приемвала друго настроение, смехът се превръщал в звънтенето на горещо и решително (лово, всяка дума поразявала присъствующите,   които   започвали   да   благоговеят   като</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>—  Още го помня, бог да го прости — разказва Божил. — Щом аз издумах, той ме погледна така страшно и: разсърдено,   щото аз замръзнах на    мястото си. Друг път не бях го <b>виждал</b> в подобно положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i><i>Куриерите пристигнали един по един в Търново с противоречащи известия за Левски, когото лично не можали да <b>видят</b>. Христо Караминков узнал в Ловеч много странни сведения за неговото пребивавание в тоя град. Едни говорели (разбира се, от съзаклятниците), че <b>виждали</b> Левски да ходи с мотика на гърба по лозята и хвърлял писма пред портите на работниците, да му дадат комитетските тефтери и писма, защото се боял вече от предателство, а други говорели съвсем противното.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Твърде трогателна станала раздялата между Левски и неговите другари, нещо, което тия последните не били <b>виждали</b> друг път от негова страна. Той бил много нажален и едва не покапали сълзи от очите му, като да е знаел, че това било последня раздяла, че няма той да види вече своята мила Тракия, нейните равни полета, хубавата Средна гора и бистрата Стрема, която го свързвала с толкова велики възпоминания!. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Вечерта те стигнали живо и здраво на Къкрина. На Христовия хан било пълно с весели селяни, които приказвали всичките от един път и на които лицата едвам можели да се <b>виждат</b> от дима, произведен от печенето на тлъстите кебапи. Нашите пътници минали наред около пияните селяни съвсем незабележено. Един само от пия последните   попитал   Христа Цонев:</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Разбира се, че той не изказал напълно своята цел и убеждение, желаел е може би чрез това да се покаже не чист български патриотин и бунтовник, а космополит и приятел до някоя степен на босфорското слънце, за да може по тоя начин да избегне въжето. Пред софийската комисия обаче ние <b>виждаме</b>, че той говори съвсем друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>и на демократическата (каравелистка) партия и желаел сливането на двете партии, понеже не <b>виждал</b> разлика в техните програми и принципи. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>По пътя срещахме множество селяни от околните села. Те отиваха заранта рано в Солун да продават разни произведения. Едни караха жито, други — агънца, трети — мляко, кокошки, яйца и др. т. Всичко почти се носеше на магарета, рядко някъде се <b>виждаше</b> кон. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Местността е землиста. Нийде не се <b>виждат</b> скали или озъбени каменаци. По-голямата част от земята е покрита с нивя, обикновено — пшеница и ръж. Има и много царевица. По долините стават и лозя, но гроздето е слабо. Забележително е, че твърде рядко се срещат по тия места извори. Обикновено по доловете има изкопани плитки кладенци, от които зиме и пролет водата се изтича, а лете не се оттича. Тия кладенци са заградени със сухи зидове до 1 1/2 м високи. Лете водата често е вмирисана и недобра за пиене. Селата са далеч от пътя и скрити в долините. Изобщо местността няма привлекателен изглед. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>си останали във Вароша, а турците населили подножията на западния хълм, дето и сега съставляват цели махали, несмесени с другото население. Турските бейове завзели всичките спахилъци по цялото плодородно Серско поле. Полека-лека тия спахилъци се обърнали в наследствени прави владения. Селското население станало крепостно. Християните в града се занимавали с търговия и занаяти. Сяр станал търговско средоточие на цяла Източна Македония, а в края на миналото столетие ние го <b>виждаме</b> като главен търговски град на цялата Средна и Източна Македония. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>сиромашия. Имаше около 25 души мъже и около 20 жени освен учениците. Между мъжете се <b>виждаха</b> няколко души селяни, дошли да приберат децата си от пансиона за празниците. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>До Кюприя полето беше изцяло обработено. Пасища имаше малко. От Кюприя нататък пасища повечко се явяват. Виждаха се често стада овци от по 40—50 брави. Гора няма нийде. Земята навсякъде е извънредно плодородна. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Право насреща, над левия бряг на реката, в планината, се явява една малка долина, в която е скрито селото Рупел. От него целият проход си носи името още от средните векове. Виждат се няколко къщици, излезли навън от долината, и бялата селска църквица. Над селото се издига висока могила, на която трябва да е имало малка крепост. Пред селото играеше хоро. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>По левия бряг на реката се виждат ниски хълмове, които идат от полите на Рупелската планина. Тук, близо до устието на прохода, се <b>виждаше</b> гърлото на Пиринската Бистрица, която иде откъде най-високите части на веригата. Цяла реденица села се гледаха по хълмовете около долината на реката. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i><i>По левия бряг на реката се <b>виждат</b> ниски хълмове, които идат от полите на Рупелската планина. Тук, близо до устието на прохода, се <b>виждаше</b> гърлото на Пиринската Бистрица, която иде откъде най-високите части на веригата. Цяла реденица села се <b>гледаха</b> по хълмовете около долината на реката. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>От хорото излязохме в горния край на града и оттам се качихме на върха на “калето”. В подножието на върха има остатъци от стара църквица. Къде средата на върха се намира една доста широка поляна, наречена Мирчовица. Върхът е много по-горе от Мирчовица. Той състои от една триъгълна поляна, наведена малко към града, голяма до 800—900 квадр. м. Тук-таме се <b>виждат</b> малки остатки от стари зидове. Види се, че крепостта е била много слаба и лесно е разрушена. Няма здравите основи на римските крепости. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>На север от нас се <b>виждаха</b> разстлани на голямо разстояние Малешевските планини, повечето обезлесени. Но най-хубаво изгледва разкошната долина на р. Струмица със зелени тъмни нивя и хубави селца и много гори в подножието на Беласица. Долината се вижда на едно разстояние близо 10 часа дълго. Беласица стои като чудесна стръмна стена от южния й край, като постоянно закривява към запад и цяла е облечена с дъбови и букови гори. От друга страна се <b>гледа</b> една гола ниска планина, наречена Огражден, скачена на запад с Плачковица, а на изток с Малешевските планини </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Най-сетне се появи част от града зад едно тясно и непристъпно устие. От дясна страна стои стара разсипана кула и малко по-навътре се види мечет и няколко къщи до речището. Стори ни се, че влизаме в затвор, защото и слънцето се не <b>виждаше</b> вече. На край града спряхме на един хан. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Македония става достояние на Душана. По неговата смърт царството му се разпокъсало и в Мелник и Сяр <b>виждаме</b> един самостоятелен княз — деспот, Йоан Углеш. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Стигнахме в долината. Тук пролет тече малка речица, която лете пресъхва. По-голямата част от селото Склаве се <b>виждаше</b> вече. Това място е забележително, че на него става голям панаир, който се протака три дена на Св. Троица. Панаирът се нарича Торица, от Тройца. Трябва да е имало манастир Св. Троица. По предание тук някога е станал голям бой между турците и българите, и тогава селото Склаве или Славе било разрушено. На панаира се харчи главно жива стока. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На отсрещната страна на долината стояха Кресненските ханове на една висока скала над Струма. Тук намерих моя водач и почнахме да водим преговори за нощуване. Той настояваше да спим на хановете, а аз исках да отидем в селото Кресна. Няколко къщици се <b>виждаха</b> от хановете, накацали като орли по една висока канара. Чинеше ми се, че е близо. Водачът склони. Вероятно и той не знаеше колко мъчно се отива до това непристъпно село. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Влезнахме в Джумалийската котловина. На изток се <b>виждат</b> последните краища на Пирин. Той се свършва с един </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Подир един час най-уморително пътуване под горещите лъчи на южното слънце ние бяхме на билото на клона и когато спряхме да направим почивка, пред нас на юг се откри разкошното корито на Струма. Виждаше се почти цялото Серско поле, покрито с една чудна зеленина и нашарено с множество села. Реката Струма лежеше като някой сребърен пояс, опънат през зеленината. Тя е украсена на северния си край с Бутковското езеро, свито до полите на Круша планина, а на юг — с голямото езеро Тахинос, което силно блещеше пред нас. Зад реката се </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>въздигат Карадагските планини, които ясно се <b>виждат</b> от единия до другия си край. На запад се <b>гледат</b> върховете на Беласица, а на изток — Кушница планина. Под самите наши крака се извива една гиздава зелена долина, украсена с две селца и оросена с един пълноводен поток. Това е рекичката Янина, която извира в самите поли на планината и тече към Бродската река. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Подир два часа труден път минахме на левия бряг на реката. Тя завива тук на запад из тясно скалисто устие, а пътят върви покрай един малък неин приток все на север. Настигнахме лесове, които съживително подействуваха на нас. Виждаше се главно букова гора. Долината бе хубавичка. Малките ливадки измежду гората са покрити със сочна трева; буен здравец украшава камънаците, които тук-таме се срещат из гората. Появиха се и ниви, посеяни главно с ръж и боб. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Аз хванах последния път. През нощта бе валяло силен дъжд и той беше кален. Гъста мъгла покриване планината и едвам се <b>виждаше</b> на 40—50 крачки надалеч. Наместо да отиваме по главния път, моят водач ми предложи да минем през някоя пряка пътека, която пресича Черна гора и води направо за село Старчища. Взехме направление североизточно. Пътеката се оказа много лоша. Ту се качвахме нагоре по стръмни баири, ту слизахме надолу в дълбоки долини. Голи скали стърчаха наоколо ни. Само рядко някъде се <b>виждаше</b> дръвце, и то по долините. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Една живописна околност стоеше пред нашия поглед от Шиле. Ние <b>виждахме</b> почти цялата Елиска котловина, заобиколена с високи планински вериги. Дъното на котловината е плодородно поле, покрито с разкошна зеленина и украсено с ред села по краищата си. Полето е прострено от юг към север. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Почти всичките тия вериги са обезлесени; особено Боз-Даг е съвършено гол. По Щудер и по полите на Черна гора се <b>виждат</b> понякъде дъбови храсталаци, които обхващат често доста големи пространства. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Покрай коритото на рекичката има дълбоки трапове и особени заградки на водата; това са били едновременните плавилки на желязна руда. Виждат се и остатъците от старите пещи, гдето рудата е обработвана. Сега в Старчища никой не се занимава с рударство. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Близо до северния изход на теснината стоят на десния бряг на реката остатъци от стари укрепления. На една висока могила се <b>виждат</b> основите на стари стени. Това място се нарича Егюпско градище. Вероятно тук е стояла крепост да брани входа на долината. Малко по на север от Егюпско градище се свършва теснината, която е дълга близо 1 час път. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Долината на Черно-горската речица е великолепна. Тя е укичена от двете страни с хубава букова гора, смесена с лещак. От двете страни на реката има наместа хубави ливадки, наместа ниви за боб. Двете села, както и по-голямата част от долината, много хубаво се <b>виждаха</b> от пътя, гдето бях аз. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>на много места <b>виждали</b> български училища, слушали за борбата на българите с гръцките владици и се въодушевлявали. Когато се връщали у дома, разказвали тия работи на своите съселяни, и въодушевлението се пренасяло на цялото село. Най-сетне през 1869 г. се събрали селяните и опълномощили първенците, които ще отидат на Узунджовския панаир, да намерят един добър учител за селото им. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Право на запад стои Али-Ботуш. Оттук ясно се вижда тая планинска пирамида с малко пресечен връх. До него малко по на север стои друг един висок върх, наречен Царев върх. По източните страни на тия.върхове се спущат стръмно отвесни скали и се <b>виждат</b> дълбоки падини, напълнени със сняг. Тук в полите на Али-Ботуш извира р. Буровица, а малко по на </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>От хана се начева Неврокопското поле. На запад се <b>гледат</b> грамадните Родопи, на които гребенът е почти навсякъде скрит от високите хълмове по ребрата им; те се <b>виждат</b> далеч на с. в </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Най-сетне наближихме града, но все още нищо не <b>виждахме</b> от него, така ниско са къщите в дълбината. Настанаха големи турски гробища; измежду тях имаше много мряморни плочи от стари развалини. Подир 1 1/2 ч. път от хана наднесохме се над града и влезнахме вътре през южния му край.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Младият момък ни заведе да обиколим остатъците от стените, които се запазили по-здрави на запад от селото. Тук наистина са очувани остатъци от старите стени 1—2 м високи, а някъде и повече. Стените били дебели около 1 1/2 метра. На някои места се <b>виждат</b> остатъци от кули. Водачът ни посочи няколко църквици: “Св. Неделя” на северната част на разрушения град, “Св. Константин”, “Св. Богородица”, по западната част, и други. Намираха се тук-таме части от мраморни плочи, от стълбове и други украшения, разбити и разхвърлени. Водачът </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>По левия бряг на Места по полите на Доспат планина се образува едно поленце тясно и дълго покрай реката с хубава плодородна и добре напоена земя. От него се начеват към изток ребрата на Доспатите, които бързо се повишават до билото на планината. Виждат се цял ред хълмове, които идат от </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Устието на теснината е широко около 200 метра. Реката тече по средата в дълбоко речище. И от двете й страни по полите на хълмовете има достатъчно място за прехождане. Височините са обрасли с ниска гора, а в долините се <b>виждат</b> нивя и градини. Зрелището е хубаво. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Щом се влезе в теснината, загубват се върховете на планините, а се <b>виждат</b> само хълмове и канари, които се допират до самото речище на Места. Гиздав е левият бряг, покрит с лозя, бобови градини и малки зелени ливадки. Десният бряг е стръмен и горист. Пътят криволичи по неговото подножие и ту се издига високо да заобиколи някоя отвесна скала, ту слиза до самия бряг на шумната река. То не е вече път, а тясна пътечка, по която често не могат да се разминат двама пешаци. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>висок връх над с. Белица. Пред нас се изпречи една хубава зелена долина, дълга до 1 час път и широка до 2 километра. Тя <b>гледа</b> от североизток към югозапад и през нея гече извита рекичка, която ту се крие между зеленината, ту излиза наяве в своето песъчливо легло. На горния края на долината се <b>виждат</b> къщите от селото, гъсто натрупани една до друга. От всичките страни долината е заградена с високи, стръмни и землисти хълмове. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Мнозина от слушателите не отбираха добре това, що се говори. Това се <b>виждаше</b> ясно от отговорите, които се даваха. Но има някои, които здраво са проучили библията и тя им е постоянен спътник. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Дошел 13 ноември. Щерю според условията потеглил със 180 души добре въоръжени момци към Баня, защото <b>виждал</b>, че трябва да се превземе това село, за да се пресечи на турците в Мехомия пътят за Неврокоп. Войткевич и другите войводи не </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Една омайна гледка се откри на изток от нас. Виждаше се цялата Джумайска котловина с устието на Кресненския проход от юг и Рилския — от север. Клоновете на гигантската Рила, които слизат към Струма, много ясно се очертаваха в предвечерната дрезгавина. Хубаво се <b>виждаше</b> и Кресна планина на югоизток и последният край на Осогов от север. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Вече се беше стъмнило и нищо се не <b>виждаше</b> наоколо. Небето се покри с гъсти облаци, начена да се святка и страшно да гърми; при всяка мълния аз виждах вълшебна картина от села, хълмове и дървета около си и в миг отново потъвах в </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>Вече се беше стъмнило и нищо се не <b>виждаше</b> наоколо. Небето се покри с гъсти облаци, начена да се святка и страшно да гърми; при всяка мълния аз <b>виждах</b> вълшебна картина от села, хълмове и дървета около си и в миг отново потъвах в </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>През миналото столетие и особено през първата половина на днешното столетие икономическото положение на населението наново се е повдигнало, християните са начнали бързо да се увеличават и да се пробуждат от вековния духовен сън. Ние <b>виждаме</b> в Кратово възраждане на новобългарска книжнина още в края на миналия век. Скоро Щип го е последвал и най-сетне е дошел Велес. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Лиса е било село Саракиново, на южната страна близо до Койнско е било село Дряново, а пък селото Наколец, което сега се намира на източния бряг на езерото, е било много по-навътре, дето сега е вода. Разказва се за положително, че в някои години, когато водата на езерото намалявала от продължителните горещини, то във водата се <b>виждали</b> остатки от сгради по всичките споменати места. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>години изказват желание да се сдобият с български учител, но няма кой да се грижи за тия работи. С една малка деятелност цялата Преспа би признала Екзархията. Около Нивици на две места се <b>виждат</b> остатки от съборени църкви. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>След като се премине една малка рътлина, спуща се в коритото на Коселската река и по него дохожда дори до селото Горни Косел, което се намира на устието на прохода. Едно разкошно поле, покрито със зеленини, се явява пред коселските височини. Напразно пътникът търси да <b>види</b> Охридското езеро. То е скрито зад два върха, които стоят като две грамадни пирамиди един зад друг. Това са Охридските рътове. На тях се <b>виждат</b> като венец остатките от старите крепости. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>1. “Св. Климент”, настоящата съборна църква в Охрид. Тя се намира, както вече споменахме, на билото на източния хълм, там дето той се снишава, за да се съедини със западния. Мястото е добре избрано, защото е близко и до западния хълм,, и до градската горна порта. Изгледът оттук е пленителен. Виждат се 4/5 от езерото и всичките планини, които го обгръщат. Право насреща на едно разстояние от 24—25 км едва блещука между водните изпарения манастирът “Св. Наум”. Гледат се двамата стари другари денонощно от срещуположните хълмове. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На същата полянка, на която е манастирът, на южния й край, стои в друга една пещерка църквицата “Св. Атанас”. До нея се качва със стълби от дърво. Изображенията са спазени, но са обезобразени от мохамеданските посетители. Очите на светиите са издълбани. Надписите са гръцки. Тук се <b>виждат</b> ликовете на св. Климент, св. Неделя, св. Петка и св. Марина. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От манастира до Охрид се протака източният бряг на езерото. Подир 3/4 час плувание с чун от “Св. Наум” пристига се до Заум. Това са краищата на хълмове, които опират отвесно до езерото. Всред един гъсталак от дървета стои една стара църква, голяма колкото онази на “Св. Наум”. Вътрешността е опустошена, но стените и горната й част стоят здрави. Изображенията са стари. Очите на светиите са извадени. Светиите са изписани в естествена големина, по дрехите им навсякъде се <b>виждат</b> шарки като ромбове. От някои оцелели белези може да се предполага, че надписите са гръцки. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“Кака Жечка дойде с каруца да ме вземе от родилния дом. Пътят ни минаваше край комендантството. Знаехме, че Стоян е там. Много исках да му покажа бебето ­ макар и отдалече да зърне Добринчо. Кака Жечка, нали е добра и милостива, завърна каруцата към комендантството: “Пък нека да опитаме!” Взех детето и влязохме. Помолихме се на дежурния. Той помисли, помисли, после отиде в дъното на коридора и отвори една врата. Наизскачаха всички... Показа се Стоян ­ усмихнат, щастлив! Като че ли сега го <b>виждам</b> ­ стиска ръце за поздрав. Намериха един лев и го дадоха на полицая...”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i><i>	През 1934 година с брат си Христо чистели слънчогледови стебла и корени на нивата в местността Мантър Йолу и Стоян му говорел за Съветския съюз. Обяснявал му какво е трактор, макар че самият той не е <b>виждал</b>. Христо го <b>гледал</b> ококорен ­ оре се само с волове!...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	След женитбата старият морски вълк отново облича капитанския кител. Всеки, който нагазва голямата вода, има за това лични основания. Неговите, освен за хляба и чашата с вино, се оплитат в соления вкус на свободата, на нейните, сини ветрове и черни бури; в силата на духа, която морето дарява, като ти взема младостта и ласките... На една от последните му снимки <b>виждаме</b> достолепен старец с едра и корава снага, с очи, в които е застинала жестока печал.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Отиват рано сутринта пред магазина на Таков край хотел “Лондон”. Никола се дави в мъчителна охтичава кашлица. Виждат, че чиракът на Сарайдаров отваря, поръсва с лейката и помита тротоара и ги поканва да направят сефтето. Никола купува пет килограма динарит, шестнадесет .капсули и фитил.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Мара не го е <b>виждала</b> никога, но му оплита пуловер и му го праща с бележчица: “От една непозната другарка.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	След затвора вратите на Варна се затварят за нея, връща се в Попово. Партийната организация е разбита и трябва да се почва отново. Хваща се миячка в гостилницата на Ковацалиев, сетне отива прислужница в частната болница на д-р Дончев, край градския пазар. Вече е секретар на Околийския комитет. За тази работа й трябва време и “свобода” ­ залавя се в керемидарницата, поема тежкия калъп, напълнен с мазна глина. От сутрин до вечер си къса жилите, но плащат по-добре ­ след нея са две сестричета и четири братчета. Майката работа в кланица, но вкъщи месо не са <b>виждали</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“Гроздьо прилича на майка си. Тя беше яка жена. Омъжих се за Гроздьо в началото на 1941 година. Беше изслужил редовната си служба. На 19 януари отидох в дома им. Същия ден той получи повиквателна ­ да се яви в частта си. Отидох в сряда и в четвъртък той замина. От всяка гара ми пращаше картичка. А от Ченге (сега Аспарухово) се обади по телефона, помолил да ме повикат. Аз за първи път <b>виждах</b> телефон и не можах да разбера какво ми говори и дадох слушалката на Андрей Кунчев.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Георги Стоянов (Вергил) е осъден на смърт на 24 февруари 1942 година заедно с Георги Петлешев. На 13 декември 1941 година отива на театър във Варна. На стълбището среща съученика си Спас Юрданов Караганов, младо подофицерче от Пети въздушен полк в Пловдив ­ второ ято. В антракта отново се <b>виждат</b> на бюфета. Георги му говори за Съветския съюз. На другия ден Спас отива при приятеля си Владимир Петров Попов, който е ченге. Казва му каква е работата. Оня му се оплаква, че отдавна го дебнат, но не могат да го пипнат, и го накарва да се срещне пак с Вергил, да му се покаже съмишленик.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Но тогава, когато полицаите <b>виждат</b>, че партизаните не допускат обръчът да се стегне около бункера, към единадесет часа звънят по телефона на техническия надзирател на железопътната линия Мурна (сега Комунари) ­ Синдел Никола Наумов Ангелов, роден в Хасково, тридесетгодишен. Той взема двадесет килограма взрив, петдесет метра фитил, сто капсули, натоварва ги на каруца и поема. На Кюпя пристига в два подир обед. Още в общината на Раковец сам прави четири бомби от консервени кутии. До вечерта приготвя тридесет.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	В показанията си полицаят от Провадийското околийско управление Никола Атанасов Тодоров (Дудито), 32-годишен, пише, че бил в Казашка река с Йордан Авджиев ­ също полицай. Когато чуват гърмежите, излизат от селото, <b>виждат</b> на осемстотин метра от тях пръснатите във верига полицаи и партизаните, които бягат към гората. Двамата се хвърлят в снега, почват да стрелят. Дудито претендира, че е убил Вергил. Вергил се самоубива, след като разбира, че е тежко ранен.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“За този случай областният началник ни издейства по пет хиляди лева награда. Виждате какъв е случаят. Нито сме искали да се натъкнем на тези братчета, нито сме желали някаква награда.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	На връщане от Каламица, преди да стигнат района на казармите, двамата спирали. Горе, на хълма, блестяла сградата на радиостанцията, а на двеста метра вляво се <b>виждали</b> хидропланите на немската ескадрила, която трябвало да дигнат във въздуха. Долу продължавали да вдигат прах моторизираните колони ­ немското командване прегрупирало силите си в Гърция и войските се изтегляли от Халкидическия полуостров. Глад и малария душели лятото. Далече на хоризонта като потъващ кораб чезнел остров Тасос. В морето играел сафрид.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i><i><i>	Жандармеристите извличат труповете на партизаните, нареждат ги един до друг, после ги натоварват в каруца. Когато наближават Крушуна, спират ­ момичето и в смъртта си е хубаво. Тази хубост ще събужда жал у хората. Озъртат се, наблизо <b>виждат</b> геран и спускат Димитричка в него. Шегуват се помежду си, но избягват да се <b>гледат</b> в очите. Дори не се надвесват над тъмния отвор да <b>видят</b> какво е станало. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Тръгва през нощта. Донякъде го съпровождат двама негови другари. Те са на коне. Той е висок, от време на време потупва топлите конски шии, хваща се за гривите. Дори в гъстата мъгла спътниците му <b>виждат</b> неговите огромни черни вежди, едната наполовина бяла.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“Единият от арестуваните, който пълзеше вдясно от мене, направи знак да спра. Аз помислих, че бункерът е наблизо, и се скрих. Арестуваният обаче се приближи до мене с думите: “Господин поручик, не се плашете, <b>виждам</b>, че сте смел човек, въпреки че мразите комунистите. Долу при пътеката разбрах от агентите, че заедно с другаря ми ще ни застрелят, загдето не издаваме другарите си. Не ни оставяйте в техни ръце. Стреляйте вие, когато видите, че те ще започнат. Вие сте офицер, ако и противник, ръката ви не е толкова мръсна, колкото тяхната...”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Докато Мишляков се е “учудвал” на Георги Василев, агентите са го блъскали, ритали и тъпкали, а когато <b>виждат</b>, че партизаните са се измъкнали от бункера, ги хваща бяс.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Лодката бавно се приближи към мачтите на потъналия румънски параход “Карол”. Когато изминахме четири мили, Атанас Христов нареди на стражарите Андрей и Филип да снемат белезниците на тези, които имат, и да почнат да им събличат дрехите. След като това се свърши, той накара “осъдените” да легнат на дъното на лодката, която беше намалила хода си. Атанас Христов накара единия да стане и да отиде към кърмата на лодката, стреля в гърба му и трупът падна във водата. “Осъдените” се размърдаха, те <b>виждаха</b>, че неизбежното е дошло, и се изправиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Гацо Панайотов — всестранно надарен футболист, за когото оценките бяха различни. Много често журналисти н специалисти не <b>виждаха</b> интелекта на Гацо, които със своите действия стани барометър за отбора.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Още с първите си прояви във футболното първенство „Септември при ЦДВ" изпъкна със своята бойка, устремна и здраво споена, колективна игра. Любителите на футбола вече <b>виждаха</b> раждането на един голям отбор, който след време щеше да</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>В Малгара изяви желание и за водач към групата се присъедини един български турчин от Айтоските села, изселен преди години, като ни увери, че познава добре пътищата и селата в този район. Движехме се по автомагистралата Истанбул-Де де агач. По целия път на юг от автомагистралата пред очите ни се разстилаше планинска верига от планината Курудаг, приличаща на нашата Странджа, обрасла с гъсти гори. Тази планина, която напомняше и навяваше много мъка на потомците на бежанците от Кадикьой, Лезгар, Теслим, Булгаркьой, сега те я <b>виждаха</b> с очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Гоце Делчев, Гьорче Петров и други изтъкнати дейци на Вътрешната организация ясно <b>виждат</b> гибелните последици за революционното движение от необмислените действия на Върховния комитет, поради което остро реагират и повеждат борба против престъпните им действия. Интерес в това отношение представлява писмото на Георги Минков до началника на пункта на ВМОРО в с. Хабичево (Любимец), в което се казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>в гората получила родилни болки. Баба ми била по-опитна и й помогнала да роди. Но теглото било голямо и младата жена оставила детето в гората. Тогава баба ми се изкачила на някакво високо място, откъдето се <b>виждал</b> пътя, по който се движели турски войски, успяла да се промъкне и оставила Тодор на шосето с благословията, "макар и в турско, но жив да остане".</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Кореспонденцията между двамата бележити революционери продължава и през 1912 г. - Балканската война. В писмо от Василико до Георги Минков, Михаил Герджиков пише: "Мрачний, както <b>виждаш</b> съдбата ме завлече пак във Василико. Сега ние сме господари на положението. " В друго писмо от фронта Герджиков настоява: "... Изпрати 100 чифта цървули. Тук всички ние сме боси... "</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Бургаските първенци <b>виждат</b> в лицето на поп Георги човекът, който би могъл да застане начело на борбата за утвърждаване на българщината в Бургас. Затова, когато научават, че поп Георги е скъсал със Созопол и пристигнал в Бургас, единодушно му предлагат да се установи за свещеник в Бургас. Поп Георги със задоволство приема поканата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Още с първите си прояви във футболното първенство на столицата обединеният отбор па „Септември при ЦДВ" изпъкна със своята бойка, устремна и здраво споена колективна игра. И любителите на футбола в цялата страна вече <b>виждаха</b> раждането на един наистина нов футболен колектив, на който предстоеше да играе решителна роля в развитието на футбола.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Домакините на турнира, чехословаците, бяха осигурили: отлична организация. В състезанията между най-силните футболисти от Унгария, България, Полша и Чехословакия те не <b>виждаха</b> само напрегнатата спортна борба, а преди всичко установената и все по-разширяваща се мирна дружба между народите и младежта на тези страни. И колко по-полезно бе, че състезанията не се проведоха в един единствен град. Ето, първите-срещи бяха в Братислава и Бърно, следващите — в Острава и Пилзен, последните — в Прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Още в първите минути пролича, че ще се развие голяма борба между два достойни противника. Пред двете врати се заредиха напрегнати моменти. Разгорещени схватки ставаха и в центъра на терена. На преден план бе „борбата за първата топка". Тя бе като че ли особено важна за „Академик", защото в нея се <b>виждаше</b> единственият начин да не се позволи на нашия отбор да развие своята типична игра, наситена с бързина,  издържани комбинации и остри пробиви към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Колко поучителни могат да бъдат подобни срещи! Излизаш на терена успокоен, прекомерно доверен на силите си, като изхождаш от близките успехи. Не <b>виждаш</b> истинското състояние на силите на противника, който стои срещу тебе. Подценяваш го. Б повечето от състезателите се е загнездила опасната мисъл, че победата, и то с голям резултат, е сигурна. И всеки се стреми сам да постигне този резултат. Разбира се, последицата от всичко това е, загуба на мача, влошаване на класирането, изпускане на възможност организацията ти да се нареди по-напред в групата, да гони челното, почетното първо място, , .</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Тухларната фабрика бе за нас и спасение, и гибел. Райко Стоянов — Кюмюра, богат земевладелец, я откри с още трима ортаци. И как няма да я открие! Гладът ни принуждаваше да работим на безценица. Мнозина бяха надошли чак от Килифарево. Обръщахме калъпите от тъмно до тъмно и пак хаир не <b>виждахме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Влязох в скромен кабинет. Зад бюрото се изправи пълен мъж със строго лице и уморени очи. Виждах го за първи път, но знаех, че това е нашият Георги Дамянов, видният партиен функционер.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>В моето родно село Джамбазите нито един селянин никога не е имал ски. Бях ги <b>виждал</b> само на картинка. По-късно не ми се е удавал случай да изучавам този спорт, пък и до спортуване ли ми е било? Като отговорих, че не умея да карам ски, полковникът ми върна молбата и рече. „Без ски не може, товарищ Степан Иванович!"</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i><i>Тръгвахме за България. Стоях изправен до самотна стройна бреза и си мислех за родината. Топлият южен пейзаж мамеше <b>погледа</b>. Но очите <b>виждаха</b> друго — разлистени букови гори, ливади с кротнали се стада, малки ниви, сгърчени като дрипава черга. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Мръкна се. Дадоха команда за строяване. Командир на групата ни беше капитан Стоян Палаузов. Той огледа малкия ни отряд, като се мъчеше да отгатне настроението на всеки. В тъмното не <b>виждаше</b> добре лицата ни. Но Палаузов знаеше, че това са решителни мъже, предани до смърт на Партията антифашисти, готови за най-трудната бойна задача.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Рояк светулки бяха накацали долу край  брега. Те потрепваха като листенца при вятър. Хубав град е Варна — мислех си аз. Като малък все мечтаех да отида във Варна, да се окъпя в морето. Освен нашата селска река друга вода по-дълбока не бях <b>виждал</b>. Но сега сърцето, ми се сви от болка. Знаех, че Варна е морска и въздушна база на немците срещу Съветския съюз. Варна сега не бе наша. Ако ни забележи, тя ще изпрати снаряди срещу нашия самолет.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Войниците бързаха занякъде. Направих си окоп, като на фронтова позиция. Виждах всички, а мен — никой.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Макар че бе тъмно като в рог, <b>виждах</b> много добре опасността на моето, положение. Да издържа на тая позиция бе абсурд. Те ще чакат да се разсъмне и ще ме убият, ако дотогава не ме улучат.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>— У, безсрамнико неден, кво си зяпнал? Чунким не си <b>виждал</b>... — Жената крещеше така яростно и с такава искрена обида в гласа, че оня наруши бойната заповед и отмина под смеха и закачките на другите войници.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Случката с магарето върна бодрото ми настроение. Сега изминалите дни не ми се <b>виждаха</b> така опасни. Макар че при преминаването на прочутата Розова долина положението ми никак не бе розово. Попадах на тайни полицейски постове и клопки, стреляха неведнъж по мен. Така се бяха опънали нервите ми, че в село Караиван-ци щях да хвърля бомба върху мирни хора. Гладът ме принуди да почукам на .един прозорец. Полунощ. Стопанинът се показа рошав и грубо наруга:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>На път за Еленино забушува незапомнена виелица. И тук се. случи нещо, което едва не ни костваше живота. Не стига, че нощта бе тъмна, но и снегът пълнеше очите. Просто не <b>виждахме</b> къде вървим. Колко сме се лутали, не знаем, но по едно време се  блъснахме в каменна стена. Опипвахме с ръце нагоре, встрани — нямаше край. Бре, къде сме попаднали? Чу се дрънкане на оръжие и гласът на някакъв часовой:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Топла стая, сладки приказки, свои люде. Поотпуснахме се. Чак след полунощ всички легнахме да спим върху рогозките. Марийка, не <b>виждала</b> толкова дни своя съпруг, сладостно му шепнеше нещо. Нямаше друга стая.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i><i>Тя забрави, че на другия ден щеше да се <b>гледа</b> делото на мъжа й, че може да го осъдят на смърт или доживотен затвор. Каква силна жена — боркиня! Смисъла на своя живот тя вече <b>виждаше</b> в това, да бъде като своя съпруг, да помага на партизаните.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Охраната на щаба напусна окопите си и с прибежки напредваше към нас. Разгоря се ожесточено сражение. Ракети осветиха цялата местност, макар че никак не бе нужно при тази ясна луна. Всичко се <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Надигнах внимателно глава с моя „трънен венец" от класове. Зърнах неприятеля. Той не ме <b>виждаше</b>. Беше нахлупил широкопола филцова шапка. Колко смешен изглеждаше с нея сред нивите!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Приседнах до един пън в тревата и наченах да разказвам. Като че отново се връщах там, крачех по улица „Обуха", влизах в моя завод, където работех като стругар, <b>виждах</b> екрана с образа на Чапаев, срещах усмивките на скъпите съветски хора ...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Работниците с радост ни наобиколиха. В наше лице те <b>виждаха</b> истинските защитници на народа и отечеството, борците за политическо и социално освобождение на пролетариата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Какви господа са те? Не <b>виждаш</b> ли, че са от нашата черга! Другари са те! — възпротиви се някой от слушателите.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Ако не съзнавах, че е дошъл Девети септември, тъй както ги <b>виждах</b> скупчени пред мен, бих ги очистил до един с автомата. Но Партията и Отечественият фронт нямаха свои военни кадри. Принудени бяхме да използуваме царските офицери, за да доубием фашизма.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Един дълъг дървен мост е прехвърлен през реката. На поляната отсам него няколко полуголи деца помачета - момичета и момчета - играят. Като ни <b>виждат</b> те спират в нас зачудени и нодоверчиви очи. Аз викам някои от тях, за да поприказвам с тия българчета, назначени да бъдат изгубени за общото българско семейство; но те се дивят и отбягват, въпреки заявлението ми да им дам по двайсет пари, ако дойдат.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i><i>Долината се поразтваря, ние минуваме край подгизнали с вода ливади. Всяка от тях си има дървена заграда. По-нататък <b>видях</b>, че и нивите и леновите посеви са все така заградени, което ти наумява австрийските алпийски долини. Сега е коситба. Виждам помаци с лъскави коси, като работят, и помакините - добре наметнати и пребулени, че стелят с вилите си зелено сено. Атанас познава някои от мъжете и ги поздравлява. Те му отговарят добродушно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>И аз чувствувах добре, че вече съм вън от тях, от техните картини, поезия, тъмни борове и мрачни възпоминания, <b>виждах</b>, че е време да им кажа сбогом, както е време сега да го кажа на читателя.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Лозницата потуля ревниво прозореца ми, да не <b>виждам</b> Неновата ковачница. Ден и нощ Нено клепе сърпове. Пей чукът му и през ниската опушена врачка` сегиз-тогиз излизат рояк жълти светулки. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Де е месецът на моя Нено. Чер да грее през прозореца ми - всяка нощ да го <b>виждам</b>. Да го чакам вечерно време, когато се показва между клоните. Ще му река да не шумоли. Полекичка да стъпва, че ще разбуди Меча. Мечо се хвърля като вълк нощем върху хората. Да прескочи плета безшумно и - хоп през отворения прозорец. Ще го посрещна с протегнати ръце. Ох, каква съм луда!... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Виждате ли кръстатия камък над Коминчето? Под него се чернее крушката самодивката. Тъй я помнят отколе - нито старее, нито плод ражда. Там е Янин гроб. Едно време дели Пею с два чифта биволи земята дънил и до гърди храна жънал. Едно време там се сбили Никола - Яниният годеник - и Змеят. Земята пламнала - всичко изгоряло. Отдолу под нивата шумолеше дядо Пеювата чешмичка с пет каменни корита. Под крушата баба Пеювица вързвала Янина люлка и Змеят идвал да я люлей. Откак изгоряха нивята, никой не е отишъл да забие рало, а чешмата пресъхнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Илия усети как ръцете му станаха огромни и могъщи, ралото порасна, браздата се изви назад като река. Ще обиколи на четири страни цялото поле. Ще забрезни леха, каквато досега не са <b>виждали</b> хората. До вечерта ще я продъни. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Как е хубаво да не <b>виждаш</b> нищо! Нищо да не чуваш. Да няма наоколо жив човек. Само ти и двата бели орли... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          А ти да тръгнеш, Марийо, на път и кръстопът да разпитваш за мене: не сте ли го <b>виждали</b> - моя Калчо с лудата глава и червеното елече? На кон да е минал оттука? Аз те лъжа. Никъде няма да отида, защото ти си моя годеница. Обречен съм на тебе. Цял ден ходя като занесен и мисля. Какво мисля? Вятър работи! Как ще я нареждаме. Как ще живеем. Нали съм гол като пищов - нищо нямам. Един кон ми е богатството и две мъжки ръце. Къщата на баща ти щях да запаля, ако не беше те дал. Мама му дума, че съм погрознял - слънцето ме харесало. Нека! Нищо няма да ми стане. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Ибрахим, като ходиш по селата, не си ли <b>виждал</b> вярното ми куче с два белега на челото между очите? </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Ибрахим, чувай, като ходиш по селата, <b>виждал</b> ли си някъде мома, по-хубава от Мария, с очи по-черни от нейните? Живея като насън. Където да тръгна, каквото да похвана - тя ми е в ума. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          И ние, както тичаме, току се препъваме и падаме. Другите ни прескачат и отминават. Обърнем ли очи назад - <b>виждаме</b> черни години. Окървавени стърнища, запалени села. Братски трупове, братска кръв. Ех, живот! Карай, Ибрахим - ще видиме! </i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>- Е, коя е причината, питам аз в недуомение, като <b>виждам</b> извънредната любезност на нашите посрещачи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Още по една бира. Нашенски приказки. Дишане! Разказах му и за камъка, който си бях донесъл от гората, по-точно отрязан от пастите „Монблан“. Но той не беше изрязван от човешка ръка и от машина, той така се беше отронил при естественото изветряване па скалите в природата. Познавам тези неща, те се <b>виждат</b>. Бях се попитал, докато го носех към хотела: дали пък тук мъртвата природа не се движи по строги геометрични линии, ред, после тревите и дърветата (нито едни чеп, моля ви се!), та накрая и хората действуват като нея?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Шосето се чернее напред — безкраен смок. Ние сме в устата му, той ни гълта. Стомахът му е пълен с удобства и музика. Все още не ни е смлял. В канавките съм <b>виждал</b> чудесии, виждали сте и вие. Но най-големият ужас е, като си представя колко катастрофи още не са станали.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Шосето се чернее напред — безкраен смок. Ние сме в устата му, той ни гълта. Стомахът му е пълен с удобства и музика. Все още не ни е смлял. В канавките съм <b>виждал</b> чудесии, <b>виждали</b> сте и вие. Но най-големият ужас е, като си представя колко катастрофи още не са станали.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Вдясно <b>виждам</b> блато, край което играят дечурлига. И аз съм играл така. И тази до мене сигурно си е играла по дворищата и си е човъркала носа. Много често си представям как някоя много изискана мадама си човърка носа, не знам защо. А тази, като я <b>гледа</b> човек, не може да си я представи седнала върху нощно гърне. Може, ама не е прилично. Не й прилича, искам да кажа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Шосето прави завой край блатото, дечурлигата още дълго време се <b>виждат</b>. Безименни хлапета, само силуети и гримаси, които подсказват тънки, писукащи гласове.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тя имаше една шарена престилка, милата. Докри-вееше ли ми за нещо, все там завирах нос. Щом острата тъкан ме посрещнеше с миризмата на моята баба, веднага всичко се оправяше. Сега няма такива бабички. Изшкембени ми се <b>виждат</b> днешните и напудрени. И все се пишат много заслужили. Всъщност какво ли човек може да е заслужил повече от живота си?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Това беше пети или шести път, когато редникът Хадайет Исмаилов посреща бъдещите обитатели на стаите, които бе зидал и мазал. Винаги имаше нещо много приятно в това. Въпреки че се <b>виждаха</b> за пръв път — и в много случаи и за последен, — той ги чувствуваше едва ли не стари приятели. Смееше се, разговаряше, водеше ги и им показваше. Та той беше пял на тези зидове, между които щеше да мине животът им. Ръката му беше опипала всяко кьоше. Хората разбираха това и също го чувствуваха близък. Имаше даже един, който после покани войниците на обед — така осветиха жилището, което получи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Много време след това Хадайет се питаше: минута ли бе траяло всичко това или час? Сега ли <b>виждаше</b> за пръв път момичето или го знаеше още от… още от началото? От кое начало? Сънища, филми, фантазии?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Поздрави някого, седна на маса за двама и вниманието на сервитьорката малко го успокои. Изпи едно уиски, като си каза сам, мълком: „Честит рожден ден, моето момче.“ Искаше — пак така мълком — нещо да си пожелае, но в този момент не намери какво. Мисълта да отиде на гарата, да изпрати дъщеря си за Чехословакия отпадна сама, без да предизвика особено силни вълнения; момичето щеше леко да се смути. Винаги се смущаваше, като се <b>виждаха</b>, колкото и да беше весела и чаровна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>А Цветелина и Иван не чуваха и не <b>виждаха</b> нищо, той беше разтворил очите и ръцете си колкото може, тя се отдръпваше и скачаше отново и отново по него — докато накрая го събори върху скамейката и двамата се превърнаха в една от онези живи топки, които на този свят само божият съд някога може да раздели.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Четиримата вървяха полека (Иван Хаджиев предложи да пият по бира), думите и смеховете набъбваха и се плъзгаха по сребърно-слънчевата повърхност, пръскаха се и от тях проблясваха бисерни разноцветни дъги; чуваха се други думи от горния слой, който може да зарадва окото, <b>виждаха</b> се очи, гърбове, боси крака; лодки в далечината, музика отнякъде — неселският живот по този бряг кипеше със своите дребни морални измами, без да си дава сметка изобщо, че неговата голяма, вечна и неизбежна истина всъщност е материална.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Най-страшното куче, което съм <b>виждал</b> и помня, носеше най-нежното име. Не беше Клифорд, Глен, Астра и Стенли. Не беше и Гуджо, Кемал, Мурджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тъй вървяха нещата, Богомил ги <b>виждаше</b> като под микроскоп и все повече искаше да намери Кръс-тина. Печката във фургона се разприказва отново — отново през тесните фуги на ламарината литнаха дългите и широки крила пламъчна светлина. Накъде?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Съседите бяха свикнали да го <b>виждат</b> така и естествената дистанция между тях и „журналиста, който строи вила“, постепенно беше изчезнала. Приказката му, дрехите и особено енергията и сръчността, с които вилнееше, се оказаха онази единствена виза за тесните, консервативни пролуки към техните селски сърца.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Човекът разчиташе на самата дума. Дори не вложи интонацията, която всъщност се <b>виждаше</b> под вдигнатите му вежди. Добави:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Нямате представа колко ми е приятно всичко това — каза Елена на председателя, когато той я по-пита доволна ли е от идеята. — Все едно, че цял живот съм го правила. А изобщо не бях <b>виждала</b> паламарка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Не се събираше в мечтите ми — вече е лесно да го призная. Не я <b>виждах</b> до мен — никак. Не се <b>виждах</b> до пея — може би щях да избягам, ако ме беше по-викала. Аз просто я <b>гледах</b>. Радвах се, че има такова нещо, че е толкова близо, че се храни в ресторанта на ъгъла (същите манджи, същите прибори, боже!) и че прането й се вее на тесния дълъг балкон, както прането на всички жени по света.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Видях това — не си спомням да съм посягал. Ръката на Юлика беше изненадващо малка и гладка. Тя се стисна за мен. Скри се в дланта ми. Пиле съм <b>виждал</b> да се шмугва в трънака, когато се стрелне отгоре му ястреб.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Не съм я <b>виждал</b>. Не зная какво стана с нея, но и сега не ми е толкова любопитно. Сега, когато зная комай всичките варианти на привидно неизброимите пътища на живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— О, да — каза момичето. — Но аз не <b>виждам</b> откъде ще може да дойде някаква помощ. Просто не <b>виждам</b> откъде!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Хубав град — каза той. — Аз го познавам. Но и София не е лоша, нали? Не съм ви <b>виждал</b> да излизате. Искате ли някога… да ви поканя?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Слушай, Марина — той се присегна през прозореца, хвана ръката и я стисна. — Слушай… аз пък не съм <b>виждал</b> такова хубаво вещо като тебе. Честна дума. Сега ще навърша трийсет години, не съм си и представял такова нещо че съществува. — Придърпа ръката и я целуна. Прошепна: — Ти си ненормално хубава, честна дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>След една седмица, който и да погледнеше в двора, <b>виждаше</b> двата гаража-близнаци. Коко добави на своя сандък стряха — досущ като стряхата на полковника. Постави на вратата брава с ключалка — досущ като бравата и ключалката на полковника. Съседите му се възхищаваха искрено и го хвалеха — всичко вървеше чудесно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Трудни бяха за шлосера тези въпроси, макар и малко нещо да му се <b>виждаха</b> смешни. Не бяха като стоманените предмети — да ги затегнеш на струга и да ги залегнеш, както ти знаеш… Думи. Закони и за-кончета. Полковници, чиновници, адвокати. Правилници за прилагане, наредби за тълкуване … Хиляди параграфи и алинеи — ах, джунглата от букви и запетайки, в която той от дете беше се плашил и губил.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Обрешко яде, спа и живя като човек цяла седмица, след което си намери работа в трудово-производителната кооперация. Там започна да сече с една шпиндел-пресичка онези дребнички тенекийки, които всички сме <b>виждали</b> по новите си ризи — с конеца и картончето на илика, — подобни на малки перца от старомодна писалка. И синът му беше в тази кооперация, а след година тук дойде и дъщеря му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Било каквото било (на кого ли животът е гладък?), петдесетгодишният Обрешко беше в своята сила и всичко около него си беше на мястото. Той отчиташе това в дългите нощи на равносметки и беше доволен. Сигурно и напълно. Онези решения да живее по другия начин сега му се <b>виждаха</b> несериозни — докато скита, човек какво ли не може да си помисли.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Тъкмо тогава се срещнахме с него. Бях отишъл да <b>видя</b> тези петстотин квадратни метра земя, която ми се полагаше от бащинията — толкова отдавна се каня да запазя в родния край нещичко от дългите спомени на рода. Мечтал съм за това, чертал съм си, разбира се, <b>виждал</b> съм като жива една спретната виличка там — денем огряна от слънцето, нощем в нежния мустакат мрак на дедите ми и в топлите, приказни сънени скути на бабите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Нямаше смисъл, нямаше смисъл — повтаряше си Джанкарло като в кошмар и тичаше само защото не искаше да спре, не искаше това да се е случвало изобщо, не искаше и да е <b>виждал</b> дива токачка изобщо, тъй както си беше живял великолепно до преди десет минути — без да е <b>виждал</b> дива токачка изобщо, както впрочем той не я вижда и сега, защото тя беше преминала гърбицата на поляната и се бе скрила от <b>погледа</b> му на някакви сто и петдесет — двеста метра.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Вътре в магазина нямаше никой, затворено беше от преди половин час. Дори восъчните манекени не се <b>виждаха</b> оттук със своите недостижимо хубави гърци.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Момчето беше тригодишно, когато отиде за пръв път на лов — тогава снегът от двете страни на пъртината стигаше до пискюла на плетената му шапка и затова през цялото време, освен общата околна белота, <b>виждаше</b> само краката на баща си. Тази картина бе останала в него дълбоко и завинаги, тя се уплътняваше в съзнанието му и извикваше на лицето му най-щастлива гримаса — особено когато се случеше да чуе от околните истинското й заглавие: „По стъпките на баща си“. Момчето и не мечтаеше повече, това съдържаше всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Нямаше вода. Не се чуваха, нито се <b>виждаха</b> вечните черни кокошчици. Една бекасина изкряска в краката им и отлетя — още по-тихо стана след нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Здрачът припадаше бързо, момчето събра сила да си извърне главата (сълзите му не се <b>виждаха</b> в тъмното) и каза грубо:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Вярно, бях <b>виждал</b> тази машина. Скочих в колата без дума да кажа и след десетина минути бях на гарата.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Ни глас, ни вдигната за удар ръка. Само тъпанът на Орда продължава безупречния си ритъм, като да отброява миговете до първия удар на големия град. Самият той не е на мегдана. Магията на ритъма го развежда през познати единствено нему светове. Слухът му не долавя облака, който тътне подобно далечни сриващи се скали, нито гледците му могат да <b>видят</b>, че той е слязъл по-ниско, сбит в студени валма. Затова пък останалите и чуват, и <b>виждат</b>. Баба Ката за трети път вдига длани към небето, изправя се на пръсти и проточва издън душа: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>И ето го орела. Откъде е изскочил, никой не успява да разбере, но всички го <b>виждат</b>. Не го забелязват само Орда и старицата - сега те са само ритъм. А орелът величествено рее пред облака и го води. Никой не се съмнява, че сам Джерман се е "претворил" на орел. "Джермане-е-е, пренеси го-о-о" експлодира в тежкия задух и стотици зеници се вбиват в дъгите на могъщите му крила. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Мнозина не бяха <b>виждали</b> това чудо на чудесиите, та се ослушаха възбудени. Не слушаха дълго - подир петнадесетина минути върху билото на отсрещния баир се очерта вършачката. Локомобилът, приличен на черен бръмбар, мъкнеше подире си нещо като подвижна стенобитна кула - батозата.. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Слушах го и се мъчех да си представя картината. Не ми беше трудно. Дядо сега вече не само разказваше, но и имитираше всичко, което можеше да имитира. Виждах дебнещия вървеж на войниците, пушките им. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Когато конник и кон потънаха между хълмовете, дядо Боне направи многозначителен коментар, от който се <b>виждаше</b>, че пъкленият план на противника е разгадан: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не след дълго върху небето над превала се очерта още по-ясно препускащият насам ездач. Даже се <b>виждаше</b> как, нетърпелив да стигне по-скоро, размахва крака, пришпорвайки Гюца. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не му отвърнаха. Но след като си взеха сулук, помъкнаха коси към друга дядова ливада и се захванаха да косят нея. Ливадката се намираше на стотина разкрача, та ясно се <b>виждаше</b> как петимата, макар и не съвсем енергично, упорито завъртяха косите. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Претоварили сме я - съгласих се и заоглеждах грамадата сено, под което не се <b>виждаха</b> главините на колелата. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>От грамадата сено <b>виждах</b> как под нас се поклащат призрачните рога и гърбове на говедата и малко се успокоих. Но дядо, току-що седнал, задряма. Почувствах се сам и отново ме навести страхът. В главата ми се завъртя още една от многото истории, свързани с Гяволското. Пак било по тъмно. Минал старец другоселец през страшното място. Колата му била натоварена с чували брашно. И този път "гяволетините се уплели у спиците". </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След две-три вечери разговорите прераснаха в препирни. Тъстът нямаше пари. Зетят го убеждаваше да продаде някоя нива. Тъстът твърдеше, че имот не се продава, а купува. Банковото страшилище му се надсмиваше. Глупав човек бил. От носа си по-далече не <b>виждал</b>. Нали след като си изровел жълтиците, щял да му даде пари да си купи сто ниви. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Сантиметър по сантиметър купувачът покачваше цената, продавачът я сваляше. Непоносимо нещо. Едва ли някога съм <b>виждал</b> подобна игра на нерви. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Изкачи се до нас, но нито поздрави, нито погледна някого. Стигна до къщи, поспря и крадешком помилва олющения й ъгъл. Стори ми се, че в очите му светнаха сълзи. Никога не бях го <b>виждал</b> да плаче. Влезе в обора. Сигурен съм - там е целунал двете кобили, Гюца и дъщеря й Нелка, както се казва в народните песни, "между двете очи". </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След доста време се измъкна от обора. Мислехме, ще влезе вкъщи. не, прекоси двора и се отправи към възвисения на запад хълм. Оттам се <b>виждаше</b> целият кър. Още не бяха се наситили "пустите очи човешки". </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не можехме да <b>виждаме</b>, но по приглушените гласове на похитителите и виковете на жертвата определихме, че вече са стигнали до моста на реката. Там "нечу гаааа" зачести. Стана непоносимо. Ергените, на които никак не беше първица да отвличат мома, този път, изглежда, изпитаха жал, защото чухме да говорят помежду си разколебани: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Айнаджията нямаше какво повече да каже, затова решително прекоси стърнището и слезе в падината. Оттам нито <b>виждаше</b> жътварите, нито те можеха да <b>видят</b> него. Наплиска се с вода, наведен над барата, и легна на сянка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не щеш ли, влязла жена от съседно на нашето село, омъжена в Животино. Тя го била знаела и <b>виждала</b>. Без да подозира, че годеникът е именно той, представила му се и започнала да разпитва как са майка ми и децата. В шумотевицата хората не чули нищо. Злополучният годеник привикал невинната издайница на скрито и й пошепнал внушаващо: "Ти само трай, малко трай!" След туй тука беше - няма го. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Току-що влязох у съседите, и кобилата Нецка изтупурка на двора - деда Митрия се връщаше от града. Както обикновено беше пийнал. Цялата му фамилия - син, снаха, внуци и внучки, бяха вкъщи. Не го <b>виждах</b>, но си го представях облечен в бялото менте, без ни най-малко петънце върху него, в дългата лилава дреха от старателно тепан шаяк, със сурия калпак, наложен над високото чело. Всичко у него пленяваше и окото, и душата със своята чистота и хармония. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След церемонията всички се прибраха. Само старецът не влезе вкъщи, а поседна върху пъна, откъдето се <b>виждаше</b> цялото село. Седнах до него. На запад залязваше слънцето. Последните му лъчи сгряваха голия рид, по който се спускаха чарди говеда - връщаха се от паша. Наскърбен, деда Митрия положи длани върху коленете си: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Затичах към хамбара. Там, окачена на пирон, висеше гуслата му. Подобен музикален инструмент не съм <b>виждал</b> и едва ли ще <b>видя</b>. Всъщност това беше гусла като гусла, само че и струните, и лъкът бяха от конска опашка. Звукът представляваше нещо като бръмчене на насекомо. Нямаше глас старецът, пееше малко сипкаво и глухо, но завладяващо. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Но деда Митрия необяснимо защо плачеше на тази песен. Като сега <b>виждам</b> лицето му на залеза, неподвижно, без никаква гримаса, а от очите капят сълзи подир сълзи. Не можех да го разбера. нали Стоянка намерила своя брат? Нали снахата й е разбрала грешката си? </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Деда Митрия отдавна го няма. Но в паметта ми е жив: огрян от един бистър залез, с неговата невероятна гусла и най-чистите сълзи, които съм <b>виждал</b>. Извадих го от бездната на времето, за да го дам на всеки, когото би обогатила неговата пребогата душевност. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Донякъде беше прав - баба обичаше веселията. Вдигне ли се сватба, извие ли се хоро - там е. Стои ухилена, <b>гледа</b>, а очите й искрят. И на хорото би се хванала стига да не знаеше, че е "срамота". Затова пък на погребение никой никога не беше я <b>виждал</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Тя беше селската баячка на "състрашените". Бях я <b>виждал</b> как бае, затова без повече покани се запътих към старата къща, влязох в кухнята и застанах с гръб към огнището. Лечителката загреба със шепа от чувала до нощвите брашно, стисна го да стане топка и го хвърли над главата ми. топката се удари в опушената стена и остави бяло петно. Втора топка прелетя от дясната ми страна, трета от лявата. Така хвърлячите на ножове обграждат тялото на застаналата пред дървен кръг жена. Заедно с това майка ми шепнеше заклинания. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>От "сугреби" не бях лекуван, нито бях <b>виждал</b> начина на лечение. Зачаках разпоредбите на лечителката. Баба мълчаливо ме заведе до кочината и заповяда: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Освен ядене и пиене всяка селска сватба изобилстваше с какви ли не ритуали. Набучени на дълги прътове се разнасяха опечени петли. Млад байрактар развяваше сватбарски байрак. Целият плат на байрака не се <b>виждаше</b> от накачени по него дрънкулки - малки огледалца, разноцветни парцалчета, червени чушки, варак. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Преди петдесет или шестдесет години тяхното гнездо беше в скалите, от другата страна на клисурата, където днес минава железният път. Там бяха живели много години, необезпокоявани от никого. Бяха <b>виждали</b> от висините стадата диви кози, които слизаха от малкото синьо езеро, дивите петли, плахите сърни и едрите кафяво-черни мечки, над чиито бърлоги растеше здравец и бръшлян.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Най-напред над гребена на съседния хребет се показваше орлицата. Тя се спущаше към скалата и започваше да се вие край нея, сякаш я опасваше с невидими въжета. Тогава ясно се <b>виждаха</b> нейните широки, рошави криле, късото й квадратно тяло и дори главата й, която се движеше насам-натам.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Там оставаха неподвижни, строги, загледани зад хоризонта, като че отново <b>виждаха</b> простора на равнините, над които бяха летели през деня — реките, пътищата и градовете, отдето достигаше шумът на един друг живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Никаква опасност и никакъв враг не смущаваше тяхното спокойствие, сякаш те стояха над живота и над смъртта, недостигаеми дори от времето и промените, които ставаха долу, на земята. Наистина, понякога хората се опитваха да стрелят по тях, но те се пазеха добре, защото очите им <b>виждаха</b> на голямо разстояние и най-малките движения на човека и лесно отгатваха намеренията му…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Часът беше девет. По главната улица минаваха групи колибари, които отиваха на пазара, скърцаха коля и високо ехтяха чуковете на бакърджиите. Измокрената от дъжда улица миришеше на конски тор, на мокро сено и на кал. Отсреща, през улицата, се <b>виждаше</b> запалената пещ на една фурна и се носеше дъхът на току-що изпечен хляб. Тук дъждът беше минал не тъй буен и стихиен, градецът беше само окъпан, а от това изглеждаше още по-тих и по-кротък.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     За пръв път в своя живот орелът беше толкова близо до хората. Той чуваше техните гласове, <b>виждаше</b> лицата им, най-малките им движения и не изпитваше никакъв страх. Човешкият свят му бе познат, макар че го беше виждал от високо. Той дори не се учудваше. От силната умора беше като болен. Крилете му стояха увиснали, перата му бяха настръхнали като копия, а от мокрото му тяло се издигаше па?ра.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     За пръв път в своя живот орелът беше толкова близо до хората. Той чуваше техните гласове, <b>виждаше</b> лицата им, най-малките им движения и не изпитваше никакъв страх. Човешкият свят му бе познат, макар че го беше <b>виждал</b> от високо. Той дори не се учудваше. От силната умора беше като болен. Крилете му стояха увиснали, перата му бяха настръхнали като копия, а от мокрото му тяло се издигаше па?ра.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Птицата продължаваше да стои все така неподвижно, сякаш съзерцаваше в себе си величествения свят на планината, отдето бурята я беше изтръгнала. Тя не <b>виждаше</b> калфата, който беше зад нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     През черните стебла на гората той <b>виждаше</b> пламналите очи на своите другари. Вълците се гледаха, застанали неподвижно всред голото седло, където дърветата хвърляха мрежестите си сенки. Козината на гърбовете им стърчеше, очите им излъчваха зеленикава светлина. Те стояха като вдървени, сякаш се вслушваха в тежкото мълчание на планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Денем и нощем той скиташе из мълчаливите гори или спеше на завет под високите скали, отдето се <b>виждаше</b> покритата с дебели преспи равнина и синият дим, тънък, като мъгла, който скриваше селата. Гладът го измъчваше до смърт и само неговият кучешки нос му помагаше да намери нещо за ядене.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Като се вслушваше с блеснали от възбуда очи, белезникавият предпазливо тръгна към поляната. През гъстите черни клони на сечището видя, че там снегът е стъпкан и пожълтял, а сред полянката лежи нещо. Наоколо по върховете на храстите бяха накацали орляк свраки и сойки. Не се <b>виждаше</b> нито вълчицата, нито другарят й.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Отгоре те <b>виждаха</b> как соколът стеснява кръговете си над дърветата. Без да маха с криле, той се носеше в тихия вечерен хлад леко и без усилия.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Започна да се здрачава. Рекичката се <b>виждаше</b> долу между потъмнялото поле като тънка лъскава лента. Дърветата изглеждаха като петна. На запад разжареното небе постепенно гаснеше и леката червенина, която до напред озаряваше сламата на стърнищата, неусетно изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Уплашените птици слушаха с разтупкани сърца свистенето на крилете му и <b>виждаха</b> между листата тъмния силует на сокола, който го гонеше. След малко последва изплашено изпляскване на криле и един тих хъркащ звук, с който завърши борбата…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Но тя не беше <b>виждала</b> сняг и когато ниските небеса се замрежиха от снежни мушици, а гората побеля и се преви от кита, излая от учудване. Порази я глухата тишина на гората, в която всеки звук отекваше плътно и звучно. Белината правеше всичко видимо и открито, а заспалата гора изглеждаше смълчана, като че там не живееше нито едно живо същество.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Беше гладна и щом прехвърли хълма, упъти се към поляните, дето очакваше да хване нещо. Но поляните се оказаха пусти и сякаш смалени. Отникъде не се чуваше писък на мишка, нито се <b>виждаше</b> някаква следа. Животните като че се бояха от снега и не се решаваха да напуснат убежищата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     В падината, между отрупаните със сняг овошки, се чернееха плетищата на дворовете. От комините на заспалите къщи се издигаше дим като тополи. Не се <b>виждаше</b> нито една светлинка. Беше тихо, сякаш селцето отвеки спеше под тежкото мрачно небе. Само водите на реката плискаха в бреговете и мътно лъщяха в мрачината.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Напреде й се <b>виждаше</b> ниско оборче, измазано с кал. Зад него стърчеше грамада вършини. Наоколо димеше пресен тор и се чернееше дръвник със забита брадва. Човешки стъпки водеха към новата неизмазана къща, на чиито каменни стъпала бе оставен фенер.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Патокът зовеше все по-настойчиво своята другарка. Тичаше по брега, надаваше тревожния си вик, предупреждаваше я, молеше, но тя не се <b>виждаше</b> никъде… Нещо блесна и въздухът потрепера. Той усети остра болка в гърдите си, разпери криле и падна във водата…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Тук снегът беше по-пръхкав и по-дълбок. Заекът затъваше. На места се <b>виждаха</b> само дългите му уши. Той достигна до един храсталак край шосето и се скри в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Изведнъж една от тях забеляза бухала и тревожно изкряска. Тя се изви и кацна близо до него, надавайки все по-силни и нетърпеливи крясъци. За минутка в гората се вдигна страшна врява. Косовете уплашено чипкаха, свраките бързо прелитаха към скалите. От високите тополи на селцето, където бяха се разположили гарваните, се <b>виждаха</b> черни силуети на птици, които идеха насам. Тяхното дрезгаво грачене звучеше като боен вик.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     През тесния отвор на дупката се <b>виждаше</b> селцето с белите стълбове дим над къщите, воденичният яз под него, огрян от пролетното слънце, златистозелените ниви и далечните гори, които всеки ден ставаха все по-червеникави. По пътя долу под скалите често се чуваше плачливо скърцане на кола и тежки стъпки на добитък. Следобед шумът на реката се усилваше. Тя прииждаше от разтопените в планината снегове. Тогава откъм гората се промъкваше топъл, влажен полъх, замирисваше на гнила шума и дъб, а вечер потъмнялата земя изглеждаше под лъчите на луната сиво-зелена и мършава.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Веднъж те се носеха над гората като хвърчила, пуснати в нощта. Тежки сенки от новата зеленина лежаха по земята. Гората тъмнееше, изкласилите ниви изглеждаха сребърносиви. Месецът изгря късно на запад, ощърбен и далечен. Снежният връх на планината се <b>виждаше</b> като голям бял цвят, плувнал в лунната светлина. В шубраците край реката пееше славей.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     Оттогава мъжкият прекарваше дните си при него, скрит в бурена. Орляците свраки и сойки се въртяха наоколо по цял ден. Само високите стъбла на бъза и копривата го запазваха от техните клюнове. Те го скриваха и от очите на селяните, които минаваха по пътя. Той ги <b>гледаше</b> учудено с мрачните си очи. Хората не го плашеха, понеже никога по-рано не беше ги <b>виждал</b> толкова отблизо. Отначало ги посрещаше недоверчиво и се приготвяше за борба, но после спокойно проследяваше между стъблата на бурена босите им крака.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     После метна косата и си тръгна. Вървеше и от време на време потръпваше, сякаш отново <b>виждаше</b> големите очи на бухала. На едно място той се спря и облекчено въздъхна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Тя застана неподвижно, като вкаменена. Половината от тялото й потъваше в папратта, но вдигнатата и глава и линията на гърба й се <b>виждаха</b> добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     Отначало се взирах във водата и търпеливо очаквах видрата да се появи. Цялото ми внимание беше насочено към предстоящия лов. В своето нетърпение и страст понякога ми се струваше, че <b>виждам</b> главата на плуваща видра. Ето я, разцепва водата и ъгловата бразда от двете й страни образува широки кръгове, които трепкат и бягат към брега… Взирам се по-добре, <b>гледам</b>, плува жаба и с дълга въздишка изпущам набрания дъх в гърдите си…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     И ето, до самата площадка, на която бях коленичил, се показа плоската глава на старата видра. Тя беше тъй близо, че аз <b>виждах</b> нейните обли, влажни очи, в чийто поглед се четеше нещо човешко.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Няколко секунди се прицелвах в главата й, без да посмея да гръмна. Близостта на нейния поглед сковаваше волята ми. Пред мене стоеше едно живо същество, в очите на което <b>виждах</b> да свети същият вътрешен пламък на душата, какъвто има и в очите на нас, хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     След няколко минути те бяха вече над неговите улици. Виждаха отгоре черните фигури на хората, разноцветните реклами, автомобилите, които затъваха в снежните преспи, и усещаха тежката миризма на дима от комините. Това зрелище едновременно ги плашеше и привличаше. Всред загубената в мъглата равнина градът им се струваше като оазис, дето зимата не беше тъй люта.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     За този козел Кара Ибраим бе пропилял много дни и все не му се удаваше да го убие. Козелът се пазеше като дявол и нито веднъж Кара Ибраим не беше успял да стреля по него. Случваше се да се мерне някъде по върховете между тънките, отминаващи като мъгла облаци. Мерне се и изчезне. Друг път внезапно изскочи отнякъде и дорде Кара Ибраим вдигне пушката, козелът се изгубваше, сякаш пропадаше вдън земя. Всичко на всичко Кара Ибраим беше го <b>виждал</b> десетина пъти, но нито веднъж не му се удаде да го вземе на мушка.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Като се изкачи на една скала, прилична на огромен калпак, той сложи пушката до себе си, легна по очи и внимателно претърси с поглед всички площадки и гънки по скалите зад реката. Знаеше, че в такова ветровито време козелът няма да легне от тая страна, а ще предпочете завета отсреща. Из това ждрело Кара Ибраим най-често го бе <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Рисът се притаи до един храст. Под слабата и мътна светлина на изгряващия месец неговите котешки очи <b>виждаха</b> всички движения на зайците. Понякога техните бели опашки се носеха нагоре из поляната, сякаш животните бяха усетили мълчаливото присъствие и бягаха да се спасят. Той трепваше, но борците отново се връщаха към мястото, където пасеше зайкинята. Тя се приближаваше бавно с безшумни и леки скокове. Рисът се приготви.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Женската вървеше напред и с черната си муцуна откъсваше от време на време някой млад, току-що напъпил върхар. Мъжкият я следваше с вдигната глава, на която като корона се <b>виждаха</b> неговите мъхнати пролетни рога. Той често изоставаше, вдигаше високо глава и се ослушваше. Ушите му се движеха на разни страни. Двете животни бяха пасли в сечището оттатък реката и сега се прибираха в еловата гора.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Сърните се придвижваха бавно. Щом влязоха в храстите, те останаха няколко секунди неподвижни, вслушани в крясъка на една сойка. После пак тръгнаха. Бяха вече тъй близо, че рисът чуваше тяхното дишане и шума на капчиците роса, които падаха от земята, когато женската прегризваше някое клонче. Той <b>виждаше</b> измокрената й муцуна как повдига горната си устна и открива зъбите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i><i>          Спомняш ли си тия залези, които <b>виждахме</b> всяка вечер да трептят с огненото си великолепие на другия край на гората? Сякаш някаква гигантска бъчва изливаше опияняващото си вино над света. Когато ги <b>гледахме</b>, и двамата изпитвахме желание да отидем там, където ни се струваше, че ще намерим един друг, слънчев и прекрасен свят, какъвто сме виждали в нашите детски сънища. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i><i><i>          Спомняш ли си тия залези, които <b>виждахме</b> всяка вечер да трептят с огненото си великолепие на другия край на гората? Сякаш някаква гигантска бъчва изливаше опияняващото си вино над света. Когато ги <b>гледахме</b>, и двамата изпитвахме желание да отидем там, където ни се струваше, че ще намерим един друг, слънчев и прекрасен свят, какъвто сме <b>виждали</b> в нашите детски сънища. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Имаше още два часа, докато се мръкне, но снегът изпълваше спокойния въздух със светлина, а под изтънялата облачна покривка се <b>виждаше</b> дискът на слънцето, приличен на запалена лампа сред гъста мъгла. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Далече пред мене като зелено огледало сред бялото поле се <b>виждаше</b> голяма локва. Няколко ниски върби самотно се издигаха край нея и техните голи клони едва се оглеждаха в бистрите й води. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i><i>          Когато се приближих, <b>видях</b>, че в локвата стои не патица, а една черна лиска. Тъмнопепелявото й тяло беше здраво и чисто. Нито една капчица кръв не се <b>виждаше</b> по гъстата й перушина. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Малката й глава, изящна и лъскавочерна, на която се <b>виждаше</b> бяло гребенче, беше насочена напред, като че погледът й минаваше над бялата равнина, загледан втренчено в някаква точка отвъд хоризонта. Тя сякаш беше всепогълната от нещо безкрайно важно, което властно беше грабнало нейното внимание и го приковаваше неотразимо. Ледено спокойствие и пълно безразличие към всичко останало лъхаше от това същество, плувнало кротко във водата. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Когато погледът ми отново срещна белия венец от планини и мирното спокойствие на равнината, стори ми се, че този живот, който отнех, не е изчезнал безследно, но като една малка капчица е преминал в океана на великата и вечна сила, която ражда живота... И аз разбрах защо ние, хората, сме <b>виждали</b> в смъртта известна красота и защо сме й възлагали дори надежди. В това преминаване оттук към там, във вечния възврат, за който говорят философите и религиите, нашият ум е откривал безсмъртното начало на живота и е черпел нови сили за духа... </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Образованието постепенно престава да бъде източник на духовно наслаждение и се превръща в етап, който трябва да се премине. И дори собственият ми опит да е едностранчив и ограничен, съмненията, че младите хора днес <b>виждат</b> във всяко обучение преди всичко задължение, което трябва да бъде отбито, не ме оставя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Мненията не са единни. Тези, които <b>виждат</b> като цел на възпитанието преди всичко спокойствието на родителите и като негов идеал кроткото, "дисциплинираното" бебе, бебето спазващо режима, бебето-удоволствие да бъде отглеждано, предлагат своя схема: хранене в точно определен час, точно определено количество храна, къпане в точно определен час, забавления точно в определен час. С други думи, създава се едно разписание, което, ако се съблюдава строго, ще доведе до добри резултати.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Правилно, разбира се! Детето попада в среда, където всички са били бити, насъбрали са енергия и започват яростно да се налагат един друг. Тогава родителите се <b>виждат</b> в безизходица и решават, че трябва да възпитават мъжество в сина. "Щом някой те удари, и ти ще го удариш!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i><i>- Виж какво, моето момче, училището е сериозно нещо и не може така и така... Я да <b>видя</b> какво си написал? Ау! Каква грозотия. Седни, седни! Сега гледай! Чер-тич-ка, чер-тич-ка, хоп, сега кукичката, <b>виждаш</b> ли колко е лесно. Хайде сега ти!... Така, така... Браво... Ама не бе! Каква е тази кривулица! Хайде още веднъж... Не, не! Ти не внимаваш, ти можеш, но не искаш.. Това тука ти ли си го писал?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i><i>Как да няма, навън е спрял автомобил, който Иванчо никога не е <b>виждал</b>. Страшен автомобил със сто фара! А учителката още не знае, че Иванчо има страшна слабост към страшните автомобили. Той се прави, че внимава. Но ето, сега тя не го <b>гледа</b> и момчето пак надзърта през прозореца. Ужас! Автомобилът е още там. Повече Иванчо не може да издържи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Кучето се разтапяше от любезност и тихичко скимтеше. Никога преди момиченцето не беше <b>виждало</b> Бари, не беше <b>виждало</b> изобщо такова голямо куче и въпреки това непогрешимият му 101 детски инстинкт му казваше, че среща приятел, а не звяр. Бари пък безпогрешно открива децата, които изпитват страх и ужас от него. Той се спира на няколко крачки от тях и почва възмутено да ги лае. Как можеш да се страхуваш от мене!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          - Нали <b>виждате</b>, че имам работа - каза държавният служител, като се изправи. - Да си зарежа работата, че да вървя да гоня Михала. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Когато каруцата напусна шосето и се отби вляво по разкаляния черноземен път между нивите, той неволно погледна встрани, към прострения в полите на планината град. Слънцето стоеше вече ниско до хоризонта, над който се издигаха разкъсани бели облаци и потапяха в сенки планината; между два от тях, като окото на прожектор, блестеше слънцето и къпеше в светлина целия град и част от полето. Ясно се <b>виждаха</b> огрените кубета на църквите, джамията, няколкото по-високи сгради и двата рида бели казармени постройки; над целия град сякаш трептеше тънка ледена усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Има мисли, има чувства, има смели до безумие пожелания, които ние носим по месеци, дори години в душата си, и все пак никога не дръзваме да се досегнем до тях, да ги признаем открито на себе си. Твърде прекрасни, за да бъдат действителност, или твърде страшни, за да властват в съзнанието, без да чувстваме, че сме минали отвъд чертата на установените понятия за истина и правда — ние предпочитаме да мълчим, да се преструваме, че не ги <b>виждаме</b> и не чуваме. Но идват мигове, когато тънките мрежи се разкъсват, и тогава ние чуваме заледени как ни обграждат от вред и крещят в ушите ни злобни гласове…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Когато се разделиха, думата беше дадена. Как стана това, как се съгласи, какво точно говориха — учителят не знаеше. Той се прибра дома развълнуван, вечеря и набързо легна. Но тази нощ беше твърде тежка, пълна с безпокойни мисли, с лоши предчувствия и съмнения. В ума му се тълпяха спомени; той не искаше да мисли за тях и — <b>виждаше</b> ги. Такива нощи преживя той някога, при първото обяснение с Христина, после при годежа си с нея, нощта в навечерието на сватбата им, първите съмнения в жена си и накрая онази нощ, онази страшна нощ, когато за него нямаше вече тайна…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>И така, значи, Дико младоженец, а до него — Елка. Елка. Изведнъж в душата му нахлуха и се кръстосаха вихрени мисли. Той беше зашеметен, той мислеше за Елка… Никога по-рано не беше минавало през ума му, че момичето, което често <b>виждаше</b> как мълчаливо и срамежливо му чака път с пълни менци на рамото — един ден ще бъде негова снаха, не — жена на Дико, на брата му Дико… Но това е нелепост, то е осъждане на смърт едно човешко сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Ала нови вълни мисли нахлуваха в ума му, омотаваха го, душаха го. Ами ако те са по-прави, ако те, опрени на своя здрав инстинкт, <b>виждат</b> по-ясно нещата? А старият му баща? Не предрече ли той всичко за него и Христина… Христина… да, Христина…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Как живееше, как се чувстваше тя в тяхната къща? Сега той се спираше, мислеше дълго върху това, с препълнена с безпокойство душа. А брат му? Отношенията и с брат му? Той искаше да отпъди тия мисли от ума си, но не успяваше; искаше да убеди себе си, че това е само една грижа на възрастен към младите, един дълг, но и тук <b>виждаше</b>, че покрай всичко в душата му е примесено и чувство на парливо любопитство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Какво беше това — страх? Съмнение? — Кой знае, може би и едното, и другото. Но против мисълта, грубата и нелепа мисъл, че в чувствата му към Елка има нещо плътско, той беше готов да се бори до смърт. И все пак всяка нощ, когато лежеше безсънен в малката си стаица, той <b>виждаше</b>, че без да иска, мислеше за нея и само за нея. Премрежил очи, той <b>виждаше</b> извивките на младото и тяло, усещаше потреперването на облите и рамене, слушаше гласа и — мек и пленителен — и гърдите му стягаха мъчителни спазми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>През деня тя беше ходила у чичови си и сега разказваше за малкото им внуче — момиченце на четири-пет години. Тя описваше подробно играчките му, преповтаряше думите, смееше се и обясняваше възбудено, но личеше, че говори така само за да заглуши вътрешния трепет, който я обземаше всяка минута все повече. Стан и отговаряше с къси фрази, но я <b>виждаше</b> цяла и чувстваше как нейният трепет преминава и у неговата кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>И той пристъпи прага. Елка беше с разпусната дреха и по ръкави, канила се е да ляга; дрешникът беше разтворен и до него върху земята бяха прострени постелки. Елка се заоглежда из стаята — търсеше стомничката, но беше дотолкова смутена, че не <b>виждаше</b> нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Стан се впусна и взе главата и в ръцете си; той може би искаше да я успокои, да обясни, но той беше несвестен: не <b>виждаше</b> нищо, не разбираше нищо. Той притисна главата и върху гърдите си и тя, преди да успее да извика, омаломощена, полека си свлече в нозете му върху разкритите постилки като откосен маков цвят…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Бате — тя продължаваше да го зове така. Тази дума доби за него някакъв особен трагически смисъл. Тя извикваше у него мисълта за тяхната греховна връзка; тя стоеше винаги между тях — дори в минутите на бурни ласки те я <b>виждаха</b>, чувстваха я като една фатална преграда, отвъд която никога нямаше да минат, и това ги влечеше един към друг двойно повече. Много пъти той я беше молил да не го зове така, но тя не можеше или по-право не искаше. Тя го обгръщаше с ръцете си, слагаше пуховата си главица на гърдите му, смееше се закачливо и шепнеше премаляла: „Бате, бате, батенце… ето тъй искам…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i><i>— За Дика, Станко, за Дика искам да ти реча — нали <b>виждаш</b> какво прави… Не може така… всеки ден по кръчмите, събира се с разни хаймани, пият, задяват го, а той не знае да се сумясва… приказва де що било… срами къщата ви… Пък и работата куца Станко Аз, <b>виждаш</b>, стар съм, не мога вече, а той — отидем уж двама на нивата, остави ме и, току-виж, липса към село по кръчмите. Ти му речи да не пие… да не пие му речи — не е добро това… посъветвай го; по-голям си, разумен си — <b>гледам</b> те, съвсем си го разпуснал от някое време… че може и пакост да докара…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Той пови назад, запуши, съвзе се. В ума му още звучеше жестокото ти, но сега той <b>виждаше</b> вече тъмния му смисъл. В тази мъничка дума беше включен неговият кървав протест против всичко и всички — против тази тъпа, дива, безразсъдна и жестока маса, която тровеше душата му; против Христина и проклетия град, против Дика и дори против Елка и себе си…</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Ще си позволя обаче да ви поискам и едно ножче. Вие, както <b>виждам</b>, ползвате „Спътник". Превъзходни са. Но „Жилет"! Върхът на съвършенството. Просто не усещате как се движат по кожата. Жалко, че съм пи забравил в къщи или са ги откраднали. Дефицитна стока.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Познах плътния тенор на поп Костадин и си спомних, че чичо Митьо, преди да стане кооператор, всяка вечер ходеше при попа да играят на табла. Той бе наш съсед и когато си го спомням от ония години, <b>виждам</b> го с табла в ръка. Двамата с попа бяха такива запалянковци, че можеха да хвърлят заровете цяло денонощие само за едно локумче, забодено на клечка за зъби. „Ето какво нещо е страстта — помислих и спрях пред вратата. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Ти хвърляш чифтове, на мен вървяло! Ето, <b>виждаш</b> ли? Голяма драка си бил, да ме прости бог. Ама пак ще паднеш. Аз най-напред ти давам преднина, да не се отчаеш. Нали ми знаеш тактиката?</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>А между това трапезата беше сложена. На дългия син месал се наредиха тлъсти филии хляб, препълнени с чорба паници, сиренце, петмез — с една дума, такава трапеза не бяхме <b>виждали</b> в нашия -дом. Всички седнахме на трапезата, само леля стоеше права, нащрек. Едно движение на бабините очи, и леля се навеждаше пъргаво над трапезата и подаваше на гостите ту филия хляб, ту доспиваше чорба, ту доливаше вино в недопитите чаши.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i><i>— Виждаш ли? Знаех, че е яла кокошки. Ето перцата. Чакай да <b>видим</b> сега как бие мръсното й сърчице. — И като се наведе отново към лисицата, той порна гръдната й кост и я разтвори. — Аха, ето го! Гледаш ли как подскача?</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Моля ти се! Как тъй ще е зелена! За петнадесет дни съм <b>виждала</b> тази гумена шапка сто пъти и знам, че е синя — каза жена ми с леко раздразнение и легна по гръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Едрият полицай грабна заповедта от ръцете му и я накъса. Старецът не каза нищо. Обърна се назад и тръгна към бараката. Зад него светна кибритена клечка и веднага угасна. Той вървеше бавно и ние <b>виждахме</b> на фона на залеза как неговият силует се клатушка като черна сянка. Когато стигна до средата на двора, той се поспря и сложи ръка на</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Това бе вярно. Лопатарят, който бе отлетял, скоро се завърна. Мина над мен, загуби се в светлината на залеза и се зададе от противоположната страна. Летеше ниско. Чувах шума на крилете му. Виждах как многоцветните багри на оперението му пречупват лъчите и ту се открояват ярко, ту се преливат в синкавозелено или оранжевочервено. Стрелях. Той не трепна и не промени посоката си. Отлетя в далечината. Напълних цевите и го зачаках. Той пак дойде. Между нас започна борба.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Лопатарят кръжеше над главата ми все по-смел II беззащитен, сякаш искаше да ме победи със своя подвиг. Увереността ми да го победя започна да отслабва. Ръцете ми отново отмаляха. Погледът ми се замъгли. Виждах едно тъмно петно, което трептеше във въздуха и се приближаваше към мен. Натиснах спусъка за последен път.. .</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Имаше хора, които не <b>виждаха</b> нищо пред себе си, приеха събитията като фатум и си умряха със скръстени ръце. Един от съседите ни, иначе здрав и читав, не излезе седем дни и седем нощи от дома си стопи се като свещ и на осмия ден „се килна, та умря". По селата имаше и други такива случаи. Мнозина пък, вече кооператори, години наред живяха като сомнамбули, макар привидно да изглеждаха спокойни и уравновесени, земята се клатеше под краката им, вървяха като по въжен мост на дълбока пропаст и не знаеха как ще стигнат до отсрещния бряг.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Шип ар а от околийския комитет пак дойде, съвсем накипял, и то към сиромасите като Нанко. По това време си бях отишел на село за десетина дни, моят приятел още играеше на криеница и не се <b>виждаше</b> никъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>И пак лежа под малката електрическа крушка. Навън вятърът превива клоните, мъчи се да откове някаква дъска от стряхата, изнемогва в горестни стенания. Знам, че вятърът гони облаците в луд шемет и числи небето. След няколко дни ще завали сняг, ще затрупа пътищата и аз отново ще се намеря в един голям капан. Душата ми ридаеше в тези часове и аз се пренасях в университета, <b>виждах</b> се в големите аудитории, които някога така ме потискаха, слушах скучните лекции, изпитвах трепетните надежди за самостоятелен живот, за голяма, романтична любов,</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Седях пред вилата и гледах към мостика, където децата на летовниците ловяха риба. Изведнъж те се разтичаха към вилите и викаха: „Удави се дете!" Много от летовниците и особено майките се отправиха разтревожени към мостика. Между тях се <b>виждаше</b> и моряшката фланелка на капитан Брайс.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Една сутрин Тони си отиде, без да ми се обади. Аз обичах да заставам сутрин рано пред бараката и да съзерцавам морето. То биваше величествено спокойно и в прозрачните му дълбини трептяха като ръб на стъкло багрите на изгряващото слънце. Гларусите се вдигаха от близките скали, викаха като деца и с ленив летеж кръжаха над плажа. Чувах звука на крилете им, <b>виждах</b> черните им опънати назад крака.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>В оная утрин морето бе бурно. Вълните заливаха целия плаж и оставяха по него всевъзможни предмети. Аз бях изненадан. За пръв път <b>виждах</b> морето да се вълнува утрин. Слязох на брега и застанах на една скала. Вълните миеха краката ми с пяна. Слънцето изгряваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Като не вярваш — казвам, — пипни ей тук, отзад, да се увериш. Не <b>виждаш</b> ли, че гащите ми са издути?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Е-е-е, Лилко! Честитявам ти радост! Баща ти ти е намерил такова едно ергенче, каквото ти и насъне не си <b>виждала</b>. Целувай по-скоро ръка и поклони ми се седемдесет и седем пъти!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Моля, моля, мили и скъпи читатели и читателки, не викайте, защото, първо - аз не съм поет, и, второ - не пиша за вас, а за ония, които имат достатъчно търпение да прочетат моя разказ и здрав ум - да го разберат. Аз не пиша за вас, мили кресльовци - за вас пишат небесните поети и любимците на Олимп и Парнас: г. Сава Димитриевич, г. Дж. Малетич, г. М. Попович, г. А. Андрич и т.н. Къде мога аз да се меря с такива гениални хора? Аз съм доволен и от това, ако за мене не рекат, че развалям хартията и че хабя мастилото и перата, а това е, както <b>виждате</b>, много малко, но аз съм доволен и от това. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Стой! - вика читателят. - Ти си откраднал това поетично място от разказа "Сердар Митар" (виж "Вила" от 1866 г., стр. 102). Ах ти, крадецо! Сега <b>виждам</b> какъв човек си ти; признай, че си откраднал, иначе ще повикаме полицията, а полицията не обича да се шегува с поетите. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Та нима нас не са ни пердашили, когато сме били малки? - рече кир Панайот. - Че защо и ние да не бием другите? Както <b>виждате</b>, ний не умряхме от бой, няма да умрат и нашите жени, нито нашите деца. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Край Сава стърчат няколко високи каменни къщи, наредени една до друга по улиците, които водят към Врачар и Теразие. В много от тях не се чува нищо, защото хората в тях са сънливи от месни заговезни и от пости, та трябва да спят мъртвешки сън и по дванадесет часа, а понякога и повече, като се обръщат от една страна на друга. Затова и <b>виждаме</b> после лица, по които личи, че нищо не мислят. Между тия заспали къщи и затлъстели мозъци има една по-друга къща, в която живее Сава Йованович. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Хубаво се живее, и това си е, а защо - не зная. Виждам това по кучетата, по конете, по кокошките, па си мисля, че и на хората трябва да е добре. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Е, братко мой, ти се впусна във философия - рече другият момък. - Виждам, че днес имаш желание да бърбориш. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Като че ли той може да се сърди за нещо! - рече !Цая. - Той е такъв характер, че когато е весело разположен, и да го галиш, и да го сърдиш, само се смее. Никога досега не съм го <b>виждала</b> да се разсърди на някого. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Ето, <b>виждате</b>, ако се бяхте качили на покрива на камбанарията, нямаше да чуете какво казва кир Спира. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ама че е съумяла! - рече Драга. - Та я кажи, моля ти се, кое му е хубавото, като няма ни пет дуката в джоба си! Та аз не <b>виждам</b> нищо хубаво, нито добро в него. Никола Илич е хиляди пъти по-хубав от него и пак не се харесва на Цая. Я ми кажи, моля ти се, Цайо, защо не харесваш Никола? </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Моля ти се, Драго, престани, не говори такива глупости. Не мога да ги слушам - рече Цая и погледна другарката си с такъв поглед, който би спрял и най-големия бъбрица, и най-лудия ветрогон. Ах, само да сте <b>виждали</b> някога колко ясен, благ, мил и божествен е погледът на тия прекрасни очи! И на най-закоравелите прокажени биха им затреперали коленете пред него, и те биха почувствували колко низка е душата им пред добротата на невинността и пред енергията на тая чудесна девойка. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ето, <b>виждате</b> ли - аз, аз досега съм лъгал мнозина, и то все за да се постигнат частни и общи цели... И кой може да ме укори за това? Ако аз не лъжа света, светът би лъгал мене! </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ето, <b>виждате</b> ли, има хора, които се смеят на нашия поет, че се отказа от своите заблуждения и се присъедини към нашата партия, па му съчиниха и песен, та сега и децата по улиците я пеят, а са я научили и циганите, та можеш да я чуеш във всяка кафана. И скромният редактор започна, като се усмихваше: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Нищо повече, но ето що, господине. Виждате ли тоя, дето е седнал там, тоя Любомир Калмич, той прекалено много се гордее със своите знания и подвежда младите хора към прегрешения. Ето и тук преди малко бъбреше нещо, но не можах да го разбера, въпреки всичкото си внимание; слушах дали няма да спомене някъде вашето име, но не чух; само ми се струва тъй, че е против вас и против мене. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Аз те обичах, аз те обичам и не мога да се разделя с тебе, душо моя - говореше Любомир, без да слуша Цая. - Бях толкова щастлив, когато идвах тук, когато се <b>виждах</b> с тебе. Ти ме обичаше, гордееше се с мене, хубаво мислеше за мене, а сега... Още ли ми си другарка, Цайо? </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ето, аз се поуспокоих малко, а ти стана неспокойна - говореше Любомир. - Когато <b>виждам</b>, че си спокойна, на душата ми е по-леко, а ето - ти плачеш... Обичаш ли ме, Цайо? </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Няма полза, друже, не мога ти с нищо помогна, защото, първо: баща ми не мисли да послуша моя съвет и, второ - не <b>виждам</b>, че твоят брак със сестра ми би бил от полза за тебе и за нея. Ти не си богат човек, никъде не служиш и как ще храниш и себе си, и нея, която е свикнала да живее богато и да не търпи нужда от нищо? Съветвам те като свой другар да изхвърлиш от главата си тая мисъл и да не се вестяваш пред очите на баща ми, защото иначе, ей богу, може да ти се случи нещо, което няма да ти е особено приятно... </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Съдиите <b>гледаха</b> пред себе си, като че не <b>виждаха</b> обвиняемия, който стоеше пред тях, и се разговаряха полугласно помежду си. Най-после началникът на отделение дигна очи и запита Любомира как се казва, на колко години е, где е роден, откъде е, какъв е по занятие, какво е вероизповеданието му, причастява ли се, или не и така нататък и когато всичко това свърши, подаде му някаква хартия и го запита: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Белграде, Белграде, от тебе няколко милиона души чакат живот и светлина, от тебе зависи сръбското щастие, ти трябва да бъдеш пръв борец за всичко, което е хубаво и възвишено. А какъв си ти? Ти си пълен с цинцарски дух, пълен със злоба, ти закриваш очите си, за да не <b>виждаш</b> сълзите, сълзите на твоите еднокръвни и еднородни братя. Тежко на народа, който очаква добро от тебе! Виж! Младежта от всички сръбски краища се надига и ти трябва или да се преродиш, или да паднеш. Да живее младежта и всички честни хора! </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Разкази и пътеписи;1980;<br>
<i>          - Не можещ, зер! - убедено натърти другият, сериозен и съсредоточен. - Я господ как е наредил: на всичките хора стомасите, кажи-речи, еднакви. Само тез очи, <b>виждаш</b> ли ги - той посочи очите си, - само човешките очи са ненаситни. Все малко им се вижда, все не им постига! </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Разкази и пътеписи;1980;<br>
<i>          - Ние задминахме кучетата. Кучето, и то като изяде един комат хляб, нахрани се и не ще повече. Само човек не спира: хвърля зад гърба си, трупа, трупа, дето цял живот и той и внуците му не могат го изяде. И с това на, <b>виждаш</b> ли, лишава другите... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Много често в полусън, когато съзнанието е на границата на логичното и ирационалното, особена граница, най-благодатният ръб за раждането на изкуството, в такова полусънно състояние просто <b>виждам</b>, чувам стихотворението и го записвам понякога с чувството, че нищо не струва, като полупреживяване, полушега... Освен ейдетичното възпроизвеждане на несъществуващи обекти много често чувам и гласовете, интонацията. Слухът участва. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>При мен процесът винаги е еднакъв - <b>виждам</b> цялото... Почвам да <b>виждам</b> организма на стихотворението, просто физически го <b>виждам</b>... Запечатвам най-ярките детайли... Дори когато е абстракция, пак я <b>виждам</b> като конкретност, а подробностите сами прилепват към това... </i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Та ти думам, страшно обичаше петлите. Някой път вляза в бараката да му занеса закуска и какво <b>виждам</b> — лежи той по чорапи на леглото, чете „Бойния правилник“, а едната му ръка протегната надолу и Пенлеве и Лойжорж кълват царевици от шепата му. Даже и захар им даваше — от държавната, разбира се.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Селяните още бяха зареяни по полска работа и сам-там по дворища се мяркаха само малки деца, неможле и те да отидат да къпят мечката - когато Калина влезе в село. Тя нищо не <b>виждаше</b>. Като в сън префуча край вратници и плетища, зави по поляната, влезе у тях и чак тогаз се опомни. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Не беше пък крив и Бойко, кога сърце му го теглеше нататък към ширинето - като се понесе като жерав, ни синор, ни бряг да го спира. Каменистите чукари около село сякаш го отделяха от свят и от воля, тегнеха му и понякога като му се запуши душата, изкара биволи, тръгне и по месеци баща му го не <b>виждаше</b>. След смъртта на стареца той едвам до третини дотрая и оттогава като му ритна сърце от бащин дом и от братя... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          Цяла есин мина, Косьо се крие и от другари, и от моми - кой дето го види, само го подкача. Зазими се. Тръгнаха сватове из село, вдигнаха се сватби; най-подир и Неда под венчило отиде... овчаря го <b>виждаха</b> само ранобудния клисар и епитропа, в тъмни зори тръгнал с шейната за дърва. А по Ивановден, на черкова, майка му взе да се оплаква пред жените, че онзи ден, като си дошел от корията, вечерта легнал и не можал да стане вече. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          А Косьо се изстъпи посред къщи, потъмнелите му очи светнаха и двете: - Кръв да се пречисти и всичко, каквото ми се е набрало - ще стана да си заведа овцете в Балкана. Не ща да <b>виждам</b> никого...</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i><i><i>          Погледнах учуден нататък и почувствувах, че въпреки жегата кръвта ми изстина. Холеро испанска, кой ли находчив дявол ми изпрати тоя прекален подарък в жегата? Беше колежката Маринова, с която работехме в един завод. Виждах как насмешливо ме <b>гледа</b> отдолу нагоре с циганските си очи, как - без да дочака отговор - вече се готви да стъпи на файтона. Ярката й хубост - мавритански нос и извити вежди - като че ли не беше ни най-малко засегната от пътуването, тя изглеждаше така свежа, сякаш току-що бе излязла изпод прохладния душ. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>Стаичката ми беше чудесна - с едно легло, което просто светеше със своята снежна белота. От прозореца ми се <b>виждаше</b> дълбокият дол, обрасъл с дървета, а зад него - дългата гирлянда на крепостните стени - ту масивни и яки, ту с дълбоките пробои на времето и човешките разрушения. Навярно би се живяло тук, ако не бях налетял така фатално на холерата. Бях сигурен, че няма да ме остави току-тъй на спокойствие. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Докато се печехме на едрия бял пясък, често говорехме за нашите заводски работи, за хората, за техните дела. Нейните преценки ми се <b>виждаха</b> учудващо точни и това започна да ме тревожи. Ако вижда всички по верен и справедлив начин, каква е гаранцията, че е бъркала само спрямо мене? Ами ако е имало нещо вярно в нейните реплики по събранията, в нейния невидим остен, с който ме бодеше, кажи-речи, непрекъснато? </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i><i>          - Виждаш ли? А изглеждаш много по-възрастен. Туй е, защото си се примирил. А аз точно това не мога да направя и като <b>гледам</b> как хабиш дарбата си, негодувам и роптая. . . </i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Дълго стоях при загасена лампа на моя прозорец, взирах се с невиждащ поглед в гъстия мрак, утаен в дъното на дола. Там все още се мяркаха светулки, все още се обаждаха протяжно и дрезгаво нощните птици. Лоша? Не, само това не! Сега спокойно можех да си призная това, което отдавна чувствувах - тя наистина беше най-милата жена, която бях <b>виждал</b>, с най-ясния поглед за живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i>...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той <b>виждаше</b> доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Повести и разкази;1968;<br>
<i>Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм <b>виждал</b>, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Бъдете спокойна, госпожо! Такова фотогенично лице като вашето <b>виждам</b> за пръв път в живота си - лъже с професионална любезност хитрият фотограф и се кланя разточително на вси страни.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- А, моля, моля! - оправдава се Беба. - Аз не сьм взела никакво участие в тая работа! Ако някой заслужава похвала за закуските, това е само моята приятелка Пепи, която <b>виждате</b> пред себе си! Впрочем, представям ви я без по-нататъшни формалности!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Простете ми - казах, като се усмихнах гузно. - Цял ден съм тичал да уредя формалностите около вашето освобождаване и поради тая причина нямах никакво време да се подготвя както трябва, за да ви посрещна с всичката необходима тържественост. До утре пък не исках да чакам, защото вие сам <b>виждате</b>, 44 че тук, в митницата, е съвсем неудобно да пренощува такъв един джентълмен като вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Аз се чувствувам неврастеник. Дразни ме най-малкият шум. Ръцете ми треперят. Ушите ми свирят. Главата ми е стегната сякаш в обръч. Загубих апетита си и не спя по цели нощи. Погледна ли се в огледалото, <b>виждам</b> пред себе си една бледна маска с разкривени от страдание черти. Не мога да понасям повече тоя проклет робот. Представете си, днес той ми удари плесница, защото отказах да му прочета последния брой на "Ню Йорк Хералд".</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Джон, погледни ме, ти <b>виждаш</b>, очите ти са отворени! Аз съм вече твой двойник, твое неразличимо подобие. Ти дойде от Америка, за да ми разкриеш неразгадаемата тайна на превъплъщението и да прелееш безсмъртния си дух в моето човешко тяло. Благодаря ти, Джон. Едва сега разбирам какво значи да станеш автомат и да пробудиш у себе си съзнанието, че нашият американски век принадлежи на стандартните хора!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i><i>Хип-хип, ура! Аз <b>виждам</b> неща, които другите не виждат. Моите рентгенови очи проникват навсякъде. Тая сутрин, като се събудих, забелязах в спалнята си един скелет със сребърен поднос в ръцете. Отначало се уплаших и си помислих, че все още сънувам. Но по-късно разбрах, че скелетът не бил никой друг, освен нашата готвачка, която влязла да ми донесе закуската. Вълшебните капки на маестро Галфоне придадоха на очите ми свойството да <b>гледат</b> през материята.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i><i><i>Хип-хип, ура! Аз <b>виждам</b> неща, които другите не <b>виждат</b>. Моите рентгенови очи проникват навсякъде. Тая сутрин, като се събудих, забелязах в спалнята си един скелет със сребърен поднос в ръцете. Отначало се уплаших и си помислих, че все още сънувам. Но по-късно разбрах, че скелетът не бил никой друг, освен нашата готвачка, която влязла да ми донесе закуската. Вълшебните капки на маестро Галфоне придадоха на очите ми свойството да <b>гледат</b> през материята.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>На улицата, в трамвая, в градината - навсякъде <b>виждам</b> само скелети. И туй ме страшно забавлява. В гръдния кош на някои бият големи като юмруци сърца, на други пък сърцата са съвсем мънички, като на врабчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Ах, Жан е най-пленителният мъж, когото съм срещала през живота си! Днес ходихме на разходка с колата му извън града. Бяхма само двамата. Той наистина е ненадминат в шегите си. Знае всички улични песни на простолюдието и ги пя из целия път. 133 А при това колко е интелигентен и възпитан! Говори ми за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета. Такива изискани маниери като неговите не съм <b>виждала</b> у никого. Да, ние бихме били една идеална двойка!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Виж, аз не съм знаял, че тая жена е била такова особено нящо, па и дъщеря є, че е била такъва разумна – пое думата Захария. – Виждал съм я Герговица златарката – жена като всички жени. А пък то, както го разправяш... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Момичетата с някакво благоговение <b>гледаха</b> баба си. Зад нея като че <b>виждаха</b> благия образ на светицата, за която тя с такъво увлечение разправяше. И в тая чудна предвечерна тишина те долавяха сякаш и летенето на архангела, който пренася горе на небето душите на Божиите праведници. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>       Из пътя настигам и други даскалчета. Всички носят цвете. И всички бързат. В училищния двор се не <b>виждат</b> игри и тичания. Затова пък широкият пруст доле гъмжи от деца. И приближиш ли до вратата, лъхва ти мирис от всякакви цветя. Отзад покрай стената са наредени дълги корита. Там децата слагат донесеното цвете. Слагам и аз своето.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>       Някаква особена тържественост цари в черковата. Запалени са всички свещници и всички полюлеи. Служат трима попове. Техните възгласи сега са по-бавни и по-изразни. А и учител Никола пее още по-сладкогласно. Черковата скоро е изпълнена с хора. Те всичките ми се <b>виждат</b> много радостни...</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ето я, наближава. Виждат се гъстите редове на войниците, всички с пушки на рамо. Ясно се чува вече мерният тропот на стъпките им по замръзналия път. А нататък, додето ти очи стигат, само пушки, пушки… Ту се издигат, ту се снишават. Пред войската върви строен възрастен мъж без пушка, с дълга сабля отстрани и с лъскави ивици на рамото — предводителят. Изглежда важен и сериозен. Зад него неколцина още също с такива лъскави неща на раменете. Като дохожда до свещениците, излезли насред пътя, предводителят се спира. Спира се и войската. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>– На дядови Славчови копаем, ей таме е, дето се <b>виждат</b> многото копачки – отговори Донка. – Видиш ли, че са станале нашите? Хайде, Райке, хайде да си вървим. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ами какво ща да крия мари, Донке? – говореше той малко засмяно. Виждаше се, че нему беше добре да го екне и накача Донка за това, стига да е насамо. – Нема сякаш, че... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Затулен между хората на сянка, Ненко жадно впи поглед в Райка. Отдавна той не бе я срещал и <b>виждал</b>. А как копнееше да я срещне и види пак! Сега той я <b>гледаше</b>, се нея <b>гледаше</b> – не сваляше си очите от нея. И сети, че му става нящо леко на сърцето, някак си хубаво. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ами дядо Славчо що прави? – запита Ненко подир едно късо мълчане. Той <b>виждаше</b>, че не чини да мълчат, а пък не знаеше какво да приказва; и той пущаше, каквато вече приказка му доде на устата. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка остави мотиката и отиде да види, кой е тоя, дето прескокна плета, и да го пита, защо иде. Така би и отговорила тя, ако я попиташе някой: “Къдя, Райке?” Ала тя знаеше – знаеше го, без да мисли за това и без да има отде да го знае, че – отива в бахчията, защото там я чака Ненко, когото от два дни не беше <b>виждала</b>. Тя не знаеше де ще го види, ала знаеше, че ще го види нейде. И не се излъга. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дядо Славчо фалеше Ненка и заръчваше наистина да го викат, кога трябват работници, ала това той правеше, защото <b>виждаше</b> в Ненка един работен и паметен момък. А за друго нящо, за каквото си мислеше Младенчовица и за каквото си шушнеха и някои от комшийките, нему и през ум не минуваше. Защото мисълта на дяда Славча зарад късмета на унуката му беше насочена на друга страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Аз <b>виждам</b> всички тези скулптури отново. И вероятно това се случва с всеки, който ги е видял. Те се връщат при мен като Каменния гост от "Дон Жуан" и безпокоят съня ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i><i>          Всеки случай ние сме по-добре. Ако тези неизвестни противници ни наскачат, ще ги избием без труд, защото сме легнали и можем да ги <b>наблюдаваме</b>, без те да ни <b>виждат</b>, и защото имаме прицел - светлинката. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>         Така-а, хайде сега напред! Тихо, внимателно... Ето, <b>виждат</b> се окопите около бункера, ето амбразурите, ето вратата - скок!... </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Едно бяло като хартия лицесе извърна нагоре и от него бавно се разтвориха две горящи очи. Разтвориха се нашироко и в тях се <b>виждаше</b> угасващият живот и тъпото животинско примирение. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>         Падна сняг - като че само да затрудни военните действия. И щом настана затишие, пекна силно слънце, снегът се дигна. Такова слънце през март не бяхме <b>виждали</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i><i>          Видях три сенки, така летящи към чучката, сякаш я <b>виждат</b> в тъмното. Приклекнах, за да ги застрелям лесно. Дочувам името на Порняков. Олеле, ще полудея. Чувам по-ясно: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          И да не си бил преди три седмици там, в бой след бой, и за първи път да <b>виждаш</b> той чаровен пейзаж, пак ще се заковеш и дълго, дълго ще въздъхваш. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - Сега, юнаци, се кълнете направо на мене! Сега <b>виждате</b> цяла - целеничка България и това съм аз, бог за вас и цар за вас, и сега подпираме с ръце всички векове и напред, и назад. Разбрано ли е? </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Отминала кавалерията, а по обозът и чак след това иде щабът на дринската дивизия - открити стонбиле, широки като видински фаетони. Генерал до генерал. Бавно карат шофьорите, генералите разучават от седалките чуждата страна и гордо се споглеждат. Но щом се изравнили с кръчмата, отсреща изтрещели ония ми шеснаесе пушки. И много генерали се снизали още на първи раз. Такъв пепелак и барутен дим се вдигал, та нищо се не <b>виждало</b>. И шумотевица - страшна работа. А най-простият войник не можел повече да мълчи горе на тавана и надвикал всичко: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>... Когато сега си мисля за войната, <b>виждам</b> Ищван бачи от Бачка паланка, който ме спаси от пневмония, Жужика от Драва-Полконя, която предостави на цялата ми рота домашните си консерви, д-р Лизи Щайн от Печ, училищния инспектор Карл Шрампф от Лайбниц и колко, колко още... И заедно с всички Валерия Циц — първият ми допир с оня нов, неосъществен, но хубав свят — това, което искаме от другите, да започнем сами!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>погледа ми се рейнаха страшните картини на онова бягство: дочувах хармониката на Иван Йотов; <b>виждах</b> се с бинокъла от замъка на Шиклош — срещу мене се свличат колоните на 41-и полк. Досетих се най-после защо Фери бачи ме води към хълма — в подножието му се издига висок бял обелиск сред обширна белокаменна ограда: българското военно гробище. Досетих се и за ключа — Фери бачи ще да е пазач на гробището.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Не <b>виждаш</b> ли, че сме хлапетии! Няма да атакувате, нека те се хвърлят срещу укрепената ни позиция! Ама не се хвърлят, опитни са!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>И <b>гледам</b> — точно към ритлата се задава човек. А!! Защо го <b>виждам</b> така ясно?... То било взело да се разсъмва. Значи, съм се туткал цели два часа. А как се прави суматоха на светло. Не мога да повяр-</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Добре, но историята се разви особено — селянинът дойде до оня, дето скубе сено и завива другарите си, започна да му се кара сподавено и... и какво, ето започна да го налага с юмруци по гърбината. Не <b>виждам</b> нищо, но се чува ясно. И когато селянинът тръгна да се отдалечава, картината се изясни напълно — той теглеше на въже едно теле.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>И изведнъж — пак телефонен звън. Внимателно оставиха на земята оръжията и хукнаха към герана. Единият скочи и изчезна — издумкаха дъски. Хитреци — направили си леговище между камъните на герана и са си спали на топло. Па даже и телефон! Чак сега <b>виждам</b> жицата, която от герана върви към селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Лодките им са пробити. Ще свършат скоро патроните. Явно бият нахалост. Изнесете се още напред, за да <b>виждате</b> добре полесражението. Не рискувайте нито един човек. Без моя заповед не откривайте огън!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Надигнах се повече и <b>видях</b> в краката на Елена един едър мъж, паднал по очи и наметнат е ямурлук. Изпод ямурлука се <b>виждаха</b> само китките на ръцете му, разтегнати встрани, с пръсти, забити в калта. Бранко започна да иодсмърча:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Трака пишеща машина. Вървя по звука и в един окоп <b>виждам</b> фелдфебела Пасков. Седнал с опружени крака, машината върху коленете, наоколо разхвърляни книжа, индиго, перфоратор. Изготвя заповед и срича на глас: „Подпоручику Вълчеву — да умре в 19 нула-нула днес 12 март 1945..."</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Видях три сенки, така летящи към чучката, сякаш я <b>виждат</b> в тъмното. Приклекнах, за да ги застрелям лесно. Дочувам името на Порняков. Олеле, ще полудея. Чувам по-ясно:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>по тия мраморни плочи. Тъжно му е, нищо не разбирал, ама нали било прието да се обръщаме към хората с титлите им? О, мраморе вешвечни, <b>виждаш</b> ли докъде те докараха?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Ах, не съм <b>виждала</b> хусари от погребението на принц Ото Фердинанд! Ержибет, запомни мойто момиче, това е първият хусар, когото виждаш!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>През прозореца на автобуса <b>виждам</b> една градина — ама каква градина: очите да ти останат. И в средата магаричка на букаи и до нея брадато магаренце. Въздъхвам: тогава не са победили зайците — и не ще го победят.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Нашето село сега се нарича Ветрен дол. А по-рано е било Елидере — така го споменува и Захари Стоянов, по старата номенклатура. Намираме се във двора на старинната църква „Света Богородица". Тук е паметникът на бай Димитър Дамянов, или же Мито Чорбаджи. Това, както <b>виждате</b>, е малък мраморен паметник, обаче той е важен! Не са-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Тримата слязохме на гара Орешец от три различни вагона. Наредихме се пред автобуса един до друг и докато чакахме, разговорихме се, сякаш се <b>виждаме</b> за първи път: ти откъде си, вие откъде сте, а, значи, ,и юие на излет до Белоградчик, е, тъкмо да си правим компания. Всичко това ние бяхме уговорили още в София.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>А пък сме били точно срещу чуждия пост, <b>виждаме</b> знамето. По-добре, че дочакахме светлината, току виж — налетели сме право върху дулото на часовоя.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Ето че <b>виждаме</b> и кучето. Вързано за тел. Лежи. Дреме. Събухме се и привързахме обувките обратно с токовете напред. Хукваме един след друг, ка-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Не му обърнахме внимание. Пързаляме се надолу, прескачаме барата, която вече е започнала да бучи, поемаме нагоре, <b>виждаме</b> една издадена скала, бързаме покрай нея и хоп.. .</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Виждате ли — рече Лазо, — я каква е омара от изпаренията. Не се вижда повече от десет крачки. Тръгвайте!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Лягам до Лазо и заспивам като мъртъв. Колко съм спал — не знам. Скачам бодър. И най-напред <b>виждам</b> другите двама.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Лягам, затварям очи. Виждам вътрешността на колата — този ослепителен жълт цвят. Какво пееше ЧЬчо? Защо не избяга, той имаше сили. Беше се побъркал! Голяма беля направихме! Нямам компас, всичко пропадна. Само парите са тука. Защо не ни пребъркваха, и това ли влиза в конвенцията? Слава богу, добра е конвенцията! Парите може би ще свършат работа. Няма „може би"! Трябва да ида в Италия.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>се е разпореждал Министерският съвет. Всичко ми се <b>виждаше</b> много лесно: отивам и това е. Само дето оттам ще пиша за пари, а може да се наложи да работя .и с частни преносвачи.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Защото е било съобразено, че под тръбите трябва да остава талогът. Така че това, което <b>виждате</b>, не е напълно чист креозот, а утайка и аз не зная дали ако прекараме маркуч, няма да се задръства непрекъснато при изсмукването.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>След половин час бях вече приятел на многобройното семейство на бай Асен. Децата му взеха да се катерят по мене и искаха да се борят. Съпругата му, асистирана от Милчо, поднасяше безбройни чинии, пълни с риби и рибоци. Толкова риба в един сервиз не бях <b>виждал</b> досега. Христо отдавна бе акордирал китарата и след като се натъпкахме е риба и изпихме по някоя и друга чаша от бялото вино, веселбата ни взе буен характер — почнахме песни и шеги.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Сбогувахме се. Никога не ще се забравим! Метнах се в първокласното купе и заспах веднага. За първи път от толкова дни на меко. В съня си <b>виждам</b> някакви пъстри светлини, вероятно от умората в очите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Наблюдавам чудесното заведение за пенсионери. В широките, силно осветени прозорци <b>виждам</b> десетина бабаджани. Неволно си спомням за началните сцени от „Жетварят" н:а Йордан Йовков — глъчка, спорове, юнашка игра. Сега героите са притихнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          В тълпата избухна смях - зъл и гневен смях. Арсениев <b>виждаше</b>, че победата се изплъзва от ръцете му. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Той беше поет - този поручик Галчев. Но той беше и войскар. Бинокъълът му представи и една друга картина: улиците, които се вливаха в коларския път, бяха барикадирани с коля, шейни, камънаци, греди и цели стволове. По плетищата и по зидовете на дворовете бяха натрупани колелета, корита, маси и столове. В пролуките се <b>виждаха</b> селяни, въоръжени с коси, вили и брадви. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Много четох след замонашването си. Исках познанието, за да укрепва вярата ми в избрания път, да разбирам по-изтънко светите писания и техните тълкувания. Те станаха новите ни оръжия, а всяко оръжие трябва да се овладее съвършено. Но колкото повече потъвах в новото слово, толкова повече <b>виждах</b>, че всичко е създадено да управлява хората и да ги обединява. И си мислех - не са ли всички вери път към човека и израз на стремежа му да властвува над животните, природата и себеподобните. Трябва да е така. И в самотата си откривах онова, което вече знаех.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>и да съм в селенията, за които всички говорят, а ни кой не е <b>виждал</b>. Дори и да успееш, могат ли толкова народи да живеят под един скиптър? Трябва единство, но може ли да го стори една вяра, та дори и християнската? Ние, владетелският и старите български родове, бяхме принудени в името на държавата да се откажем от езика си, от словото и вярата си, защото;</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i><i><i>Не моля за прошка, а и няма кого! Старият бог би ме наказал, новият би ме наградил. Но не получих нито-награда, нито наказание, <b>видях</b> само безразличие. А то е по-лошо от всичко и поражда угризения и човешки мъки, защото боговете не <b>виждат</b> отделния човек, за тях той е песъчинка в морския пясък и не струва ниЩо, а <b>гледат</b> само цялото си паство. Затова няма кой Да им прости и вината за всичко е у мен, покри ме с мъката на вечното наказание, на наказанието да се мъчиш сам, да бъдеш виновен до края и отвъд него,</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>станеш княз. Виждах любовта ти към старите български воински игри, към стрелбата с лък, надбягванията</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Мислил съм, господи, с какво светата ти истина привлича хората и с какво завладява света и не <b>виждам</b> друго наред с любовта и надеждата у всеки да бъде</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Палачът не можеше да смогне, и той не беше клал толкова през живота си. Излязоха и други да му помагат - едни да държат жертвите, та по-лесно да се откъсват телата от главите им, а други да обезглавяват като него. Почервеняваха дръвниците от кръв и локви имаше по тях, а под тях реки. Не бях <b>виждал</b> на едно място толкова човешка кръв. Едва издържах, но стоях до края, докато и последната глава се отрони. После като с чужди нозе се довлякох до ложето си, легнах и цял месец не можах да стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>преданост към бога нямаше да ме лъже и да бъде двуличен, който знаеше, че най-напред служи на бога си, а след това на папата, защото и папата е човек, та се изкушава, а Христа не можа да изкуши и дявола в пустинята. Пък и не само на мен допадаше той, но и на кавхана и ичиргу боила, и на великите боили от Съвета. Те <b>виждаха</b> у него спасение от ромейската напаст и подлост и се надяваха чрез Формоза църквата ни да бъде самостойна.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Така светят моите църкви, <b>виждам</b> светлината им, а тя опасва цялата ни земя, а паството приижда към тях и се моли за спасението на душата си, както аз се моля за вечна почивка. Светят те като огромен седмосвещник, та цялата ни земя да бъде осветена и по нея да не се вижда кръв и страдание по старите богове. Светят и пеят като седем ангели небесни и хорът им кара да кънти земята ни от север до юг и от изток до запад и заглушава скръбните и тихи извивки на тъгата по старото.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Догаря свещта, отминава отреденото й време, отвън вече идва слаба светлина и яснота, която ще започне да се увеличава, отвсякъде да гони мрака и да налага истината на деня. А за мен истината е една. защото е истина на ума и през нея <b>виждам</b> всичко, и мислите не ме напускат през деня, а още по-малко през нощта. Кога ще ме напуснат, боже, кога душата ми ще отлети, повикана от теб, по незнайните и далечни пътища на своето царство, кога ще стана само спомен за тия около мен, така както миналото за мен е спомен, от който не мога да избягам.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Спиритизмът дава повод за срещата на полковника с Блаватска. Спиритизмът е първата тема, която ги сближава. В спиритизма те <b>виждат</b> и благодатния терен за съвместна работа, призвана да разкрие пред хората действителните астрални явления и да насочи умовете към един нов възглед за човека и битието. Най-сетне, Спиритизмът е и първата им обща грешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Очевидно е, че в случая спорът не е за думата, а за същността. И ако думата се отхвърля, то е защото нейната употреба може да доведе само до изопачаване на смисъла, доколкото за всички верующи Бог представлява разумно същество, всесилно, вездесъщо и безпогрешно, което управлява, съобразно своята съзнателна воля, вселената и представлява съвършен първообраз на човека. А там, където религиозните хора откриват проявите на своя личен Бог, там още първите будисти са <b>виждали</b> само действието на Космическия закон.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>И още: "Да <b>виждаш</b> с очите на сърцето; ду чуваш звуците на света с ушите на сърцето; да прозираш бъдещето с разбирането на сърцето; да помниш миналите натрупвания със сърцето, така стремително трябва да вървиш по пътя на издигането."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Подобни изрази - да <b>виждаш</b>, да чуваш, да помниш със сърцето - могат да ни се сторят странни, ала това ще означава само, че не сме проумели истинския смисъл на понятието -"сърце" и го възприемаме в духа на физиологията, за която сърцето не е нищо повече от мускулна помпа.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Хората често изпадат в отчаяние, като не <b>виждат</b> никакви възможности. Обикновено те забравят един от главните съюзници, забравят течението на събитията."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Едва ли е възможно да се установи точна градация на различните недостатъци. Вредата при всеки от тях зависи не само от характера на самия недостатък, но и от туй в каква степен е развит и с какви други слабости е съчетан. Безспорното е, че повечето пороци са свързани, както вече се спомена, с дълбоко вкоренената у нас себичност. Затова и вниманието ни винаги следва да бъде насочено към нея. При всяко наше намерение и всеки подтик за действие - колкото и безкористни да ни се <b>виждат</b> те - не е излишно да се запитваме: не е ли туй някакво поредно въплъщение на себичността?</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i><i>В едно свое писмо Елена Рьорих забелязва, че без търпението "е невъзможно да започне самоусъвършенстването. Търпението лежи в основата на всички достижения, затова то е и най-голямото качество." Сполуките няма да дойдат вкупом и изведнъж. Преди тях ще има неизбежни несполуки. Не следва да ги приемаме безучастно, обаче не следва и да се дразним. Трябва да <b>гледаме</b> на тях като на поуки за бъдещето, да <b>виждаме</b> в тях какво още не ни достига и да умеем - без да се самообвиняваме и самонаказваме - да бъдем безпощадни в самооценките си:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Песимистите <b>виждат</b> в разрушителните процеси на варварщина и насилие в съвременния свят достатъчно ясно доказателство за това, че идеята за човешката еволюция е само трагична илюзия, че мисълта да се строи ново общество от този стар, негоден материал е нелепост.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>Робер беше извървял хиляди километри в тоя град, без да ги усети, ни тях, ни времето, а сега улицата му се <b>виждаше</b> безкрайна и минутите се разтягаха като часове. Когато стигна Триумфалната арка, се почувствува съвсем отмалял. Надзърна през стъклото на един шевролет. Бе само шест и десет.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ти си роден за писател. Мисля, че още някога ти го казах. Виждаш ли една малка грешка в професията, и целият живот отива по дяволите. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ти си фантазьор, Робер. Ти си фантазьор също, както някога. Може би това е едничкото, което ти е останало оттогава, ако не смятам злия ти език. Ти искаш да намериш у мене девицата отпреди петнайсет години и се мислиш за ощетен, понеже не я намираш. Но я се погледни ти, погледни себе си на какво приличаш, Та ти си наистина само развалина 306 от оня Робер. И все пак, както <b>виждаш</b>, аз запазвам самообладание и сдържам сълзите си. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Не <b>виждам</b> връзката. Не съм казал, че ако си от занаята, ще се махам. Исках просто да изясня една подробност. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Как откъде? От това, което <b>виждам</b>, от това, което е. От това, което е било с тебе, да речем. Впрочем няма значение, Кажи за татковците. Сигурно си ги имала много.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Само, трябва да знаеш, и казвам го не за да се хваля, че дълго се борих и не паднах от първия удар, и трябваше да получа много и тежки удари, докато падна. И ако се продадох, продадох се не на драга воля като тебе. - Не <b>виждам</b> разликата. Впрочем, ако това те успокоява...</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Изложбата беше абстрактни мазаници, но не без ловкост. Художникът <b>виждаше</b> боите и знаеше граматиката, но всичко бяха две-три хватки, повтаряни до втръсване. Това е, което се нарича да имаш свой стил. Човекът беше впрочем един не лош тип и По-късно станахме приятели с него. И... Мариан!</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Но в случая не беше важна картината. Важно беше откритието, в откритието бе всичко, Мариан. Очите ми се отвориха за неща, които хиляди пъти бях <b>виждал</b> и които всеки хиляди пъти е <b>виждал</b>, но които никому не е хрумнало да вземе за сюжети. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i><i>- Със себе си можеш да разполагаш, както щеш. Но що се отнася до мене, престани да ме дразниш е оная Mариан. И позволи да ти кажа, че ти я идеализираш малко оная Мариан. Тя съвсем не беше това, което ти си <b>виждал</b> с <b>погледа</b> си на влюбен глупак.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ти така си мислиш. Филип за мене не беше 335 нищо друго освен известен начин за прекарване на свободното време. Един приятен начин, нищо повече. Филип знаеше да прави любов, докато ти се боеше да ме пипнеш. Филип знаеше да се шегува, а ти само разсъждаваше и само ме занимаваше с твоя Ван Гог. Филип танцуваше добре и имаше пари за хубавите заведения, а аз бях бедно момиче и по-рано бях <b>виждала</b> хубавите заведения само през витрината и, да ти кажа, те повече ме привличаха от твоите разходки край шосето, от които ме заболяваха краката.</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>На такива екзалтирани наивници разчитат нашите величия, мисля си. И в какво вярва тя? Знае ли тя, в какво наистина вярва? В пълния стомах и електрическата крушка? Между няколко глави и рамене <b>виждам</b> профила й. От червената шапчица се спускат две жълти плитки като снопчета зряло жито. Бузите й са като подпалени. Очите блестят. Колко различна е тя от пианистката Ана Божилова! Представям си Ана тук, между тези унизени хора. Сигурен съм, че тя дори не знае за насрочения митинг. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i><i> Отгатна! Но и не <b>виждам</b> смисъл да бягам. Ето, <b>видя</b> ли Пламен Ачков! Колко сме скапани. Липсва идеята, на която да стъпи доверието ни. Еврика! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i> Там поне ще вдишвам и издишам без омраза и без страх. Малко ли е? Стига ми да не ги <b>виждам</b>. Да не чувам фалшивия им патос. Ако остана тук, ще започна да вървя по улиците със затворени очи. Или ще се престоря на слепец. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Мишока се радва, че тази вечер в "Казака" няма свободна маса. До тезгяха седи разкрачено Пенка, още без компания. "На Пенка с опъната струна. " Изпиваме на крак по един коняк. Мишока оглежда замислено скиорския ми екип. Прегръща ме, сякаш се досеща, че се <b>виждаме</b> за последен път. Пожелава ми приятно прекарване на Новата година на Мальовица. Пожелава на мен и на себе си "догодина да празнуваме като свободни българи". Не вярва червените да се задържат дълго на власт "при тази безумна политика". Надява се, американците да си спомнят накрая за нас. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Късно. Хвърлям в нозете му пистолета и вдигам ръце. Граничарят се приближава внимателно, навежда се без да ме изпуска от очи, взима пистолета, вдига го над главата си и стреля. Вече е светло. Виждам на лицето му изумлението. Изстрелът раздира ранното утро. В далечината започват да лаят кучета. Сега ще ме арестуват, минава ми през ума, но тази мисъл не ражда никакви усещания. Съвсем близо до мен се мярка младоликото лице на войничето. Носът и бузите покрити с лунички. Лаят на кучетата се приближава. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Тревожа се най-вече за мойте родители. Вече <b>виждам</b> моя старец уволнен от аптечния склад, където бе назначен с толкова мъки. Виждам бабчето, съкрушена, че сина й е попаднал в затвора. Може би щяха да се утешат, ако бях успял да мина границата. Сега провалих окончателно бъдещето си в "най-човечният строй в историята на човечеството". А какво ли би казала дъщерята на портиерката за залавянето ми? Би казала "типично дребен буржоа! " И ето ги отново манифестантите и Румяна всред тях:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Виждал съм неугледни камъни, които крият скъпоценна руда. Виждал съм камъни, които напразно само лъщят.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Странна гледка е тази скала, от чиято гранитна гръд излиза тънкото и разтреперано дръвче. Пътеката ми минава край нея. Всяка вечер, когато слизам към бараките и я <b>виждам</b>, все се сещам за онези големи, корави сърца на мъжете, в които са се загнездили корените на тънки, безпомощни брезички.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Грабна гъдулката момчето, стъкми я и започна да свири. Запя. Лицето му се измени по най-неподозиран начин, в очите му плувнаха непознати светове и прекрасни видения. Не бях го <b>виждал</b> такъв. Това кемане се оказа секретът на неговата душа, над който напразно бях изгубил толкова време и усилия.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>"Див петел - мислеше си Миланката. - Хлорофил! Чам, братле, чаам! Море от чам, дето казваш. Вземаш една брадва и започваш. Да си напълниш бързо джобовете. Днеска яма, утре няма. Че така и стана. Даже даваш брадви на селяните, а ти заминаваш за Виена. Келеш, <b>виждал</b> ли си ти жива дукеса?"</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>В сеното под одърчето беше топло и много удобно. Плющенето на дъжда отвън можеше да прикрие малки шумове. Миланката <b>виждаше</b> гърбовете им, без те да могат да го <b>видят</b>, даже и ако се опитаха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Щом дърветата се разлистеха, обикновените, сиви сърни се събираха в групи по няколко, струпваха се около своя избраник и той ги повеждаше към някоя полянка в гората. Или те него повеждаха - тя никога не разбра как точно става това. Под пълната месечина всички танцуваха заедно, предлагаха на щастливеца нежност, той гордо и горещо им я връщаше. Тя беше <b>виждала</b> всичко отблизо, със собствените си червени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>После инспекторът се загледа назад и нагоре, където балканът подпира небето - с диво могъщество. оттука умиращото селце не се <b>виждаше</b> никакво. Човек не можеше и да допусне, че изобщо го има освен, разбира се, ако не е ходил случайно нататък. Освен, разбира се, ако някога с нещо не е усетил как тези там дядовци и бастуни - дуварите, къщите, плетищата, - усмивки на цъфнали джанки и плитки като ръжени ниви, и семето на рода под кълчища подпират и него самия - с диво могъщество.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той чакаше битката да започне с очи. Беше го правил от малък, при много по-лоши условия. Денем, при всичките рискове на светлината, увил се около някоя трънка. Птичето трябваше само да го погледне. Той чакаше, слушаше песента му. Когато изтървеше своите нерви, изсъскваше и помръдваше леко. То се обръщаше, птичето, <b>виждаше</b> очите му и замлъкваше. Оставаше така дълго, после започваше да трепери. Ноктите му изпускаха сетното клонче и топката перушина тупваше на земята заспала. Смокът отваряше уста...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Сгушено до съседа си, тлъсто, пилето не умря мигновено. Успя да изкряска, запляска с крила - другите се събудиха за секунди. Те <b>виждаха</b> лошо, но месечината осветяваше хубаво, а и влечугото се кривеше енергично, докато крякането затихне в устата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Отвесни скали бяха стеснили дерето, тук никой не можеше да пристъпи. Единственият път бе през водата, по заледения камънак. Нагоре се <b>виждаше</b> ивица сиво небе, стиснато в заснежени скали. Стадото се проточи нататък - с препъване, бавно, - докато стигна до пещерата. Тук имаше повече място - можеха да се спрат и ослушат. Имаше и пътека встрани, към гората, която неведнъж бе ги спасявала.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Знам, че е лошо, но друг избор, както <b>виждате</b>, нямаме - каза Вундербар. - Затова хайде. Вие се ослушвайте и внимавайте.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той постоя при овчаря, пушиха по цигара и говориха. Разправи му как някой опитомил така два вълка и ги научил да пазят овцете. Слушал от дяда си за това, дядо му бил <b>виждал</b> тези два вълка с очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Човекът хващаше муцуните им, ушите - понякога дълго се вглеждаше вътре в очите им. Виждаше своето чувство отразено. Беше ги кръстил Пано и Гюро - и двете бяха мъжкарчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Дядо Цоньо, ние с теб не сме се <b>виждали</b> никога, но, мисля, така добре се познаваме, че можем да си говорим за всичко. Аз съм (сигурно питаш) млад, здрав и прав. Приличам на тебе, на сина ти и на внука ти. Работите ми вървят както трябва. Вече не съм беден между богати, каквито сте били вие. Даже от време на време се случват и неща, с които бих те зарадвал.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>В гората вече няма вълци. Тихо е. Един по един, един след Друг, на пръсти, чорбаджийските синове и ратаите те обсаждат. Ти си в кръга им. Вече <b>виждаш</b> как пълзят техните брадви, закони, тояги, закани. Наедряват в снега и в превъзходството си. Зъзнат в омраза и злоба - имоти, пари, купена сила. И все по-страшно става за теб - гладния крадец на шума. Прабаба ми е дребна - зная. На пръсти се дига да бучне жеглите, права целува ръката ти по Заговезни, волът гали косата й с дъх - толкова дребна. А ето първият от хаджи Станьовите, най-смелият, вече е достатъчно близо, за да те познае.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>... И все <b>виждам</b> всичко това тъй ясно, чувам, зная как те наистина избягали в паника, как ти си продължил да сечеш - сумтейки в белите от скреж мустаци;</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Сякаш бе вчера първата им екскурзия тука. Сякаш ей сега бяха се смъкнали от поляните на високото плато - туристката. и в мига <b>виждаше</b> гъбите, чая, цветята оттогава, - небето изведнъж бе притъмняло и лудата тъмна вода между скалите глухо и застрашително бе забучала.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Абе то има един тука - обади се горският, - дето го няма никъде, ама. . . Рядко съм <b>виждал</b>, че и май не съм <b>виждал</b> такъв!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Като вървя с жена ми по улицата, каквато е млада и хубава, имам чувството, че изневерявам с нея на всички други жени, които <b>виждам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Забелязах, че е късно да се 152 разпъргавиш като някога и че сега по съвсем друг начин и само в краен случай би произнесъл: "Повече билети?" Никак не те <b>виждах</b> да правиш познанства пред киното или пък ревностно да проектираш живота си след прожекцията - изпълнил с енергия и луди намерения таванската стаичка. А пък ти беше рано да тръгнеш без колебание към креслото, пантофите и телевизора вкъщи - да си прехвърляш миналото с носталгия, докато зяпаш враждебния и чудат свят на екранчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Засмях се и му признах, че никога не съм <b>виждал</b> такава вкусна ябълка. Нито така сладко да се хрупа пред мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Забелязал съм, че Красотата не избира къде да се настани. Виждал съм я в някое цвете - загубено из горите, между милиардите си събратя по корен. Срещал съм я в животни, дървета, балкани. Докосвал съм я в колиби, землянки и край чешми на землени поляни. Тя хвърчи леко и несръчно с някоя пеперуда. Блясва с лъча над усмирения сив облак или замайва слуха ни край водопада.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>И <b>виждам</b> белия, син, небесен и ослепителен Пирин. .. Това, разбира се, е пейзажът за разказа. Ето, ръката ми тръгва да го рисува.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Вие нямате представа какво се случи с този клас! - каза тя. - Никога не сме ги <b>виждали</b> с такъв дух! Сближиха се помежду си и с нас. Повишиха успеха си, чувате ли! Само вашият девиз се коментира, обхванал ги е такъв ентусиазъм, че просто исках да изразя нашата благодарност. Ще ви поканим да ни гостувате пак и само смейте да ни откажете!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Февруарският следобед беше мек, майка ми мелеше печена соя, да ми прави кафе, а аз стоях на балкона с лозарската ножица в ръка и си припомнях начина за рязане "на чепър", загледан в сухите кафяви пръчки на асмата. Миналата година закъснях с резитбата и лозите "плакаха". И в този миг <b>виждах</b> съвършените бисерни капки, които се образуваха на рязането, стъпвам на малкия зид и протягам към тези сълзи език. В този миг. А то беше миналата година.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Седнах на ниското дървено столче- И фланелката, от която майка ми правеше 182 лентичките за връзване, вчера бе на гърба ми - когато... почвах да строя къщата. Ето, ясно усещам дъха й, <b>виждам</b> трапа за основите, мрежата със закуската на едно клонче на джанката...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Под око <b>виждам</b> и главата на царя - тромав и величествен до царицата. А тя може всичко, разбира се. Кога ли, коя ли игра не е бивала в нейни ръце?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Естествено, самият аз се смятам за изключение, тъй като пиша и за деца и смятам че. ., Всъщност ето ме и мене във формулата: "Аз съм малко по-особен!" Формула, подобна на универсален капан, в който всички сме <b>виждали</b> хиляди други. Толкова универсално-банален капан, че извън него, или наистина по-особени, се оказват само онези, които не се смятат за по-особени.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>То лежеше сплескано върху железния кръгъл капак на канала - точно в средата на две оживени пресечки. На пръв поглед изглеждаше умряло. После, когато се загледаш, <b>виждаш</b>, че това не е така. И решаваш: болно е.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Разбира се. От теб се иска да си вземаш изпитите, казахме. Ти ги вземаш. Да завършиш се иска. Ние 193 с майка ти. .. живеем някак и без висше образование, както <b>виждаш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Гатьо пусна угарката в шумата, без да я стъпче. Нямаше да запали гората - влажно е. Нека дими. Нека вони. Да плаши сърните оттука, а той да отиде отгоре. И тръгна. Освен песните на вечерните пилета чуваше само дишането си. Ни съчка, ни звук от вървенето. Малко бе закъснял, но той <b>виждаше</b> в тъмното като котка. Със силен тропот зад гърба му прибягнаха двойка сърни. Докато се обърне, мярна мъжкаря във 199 въздуха над дерето - подобен на птица. Проследи шума от копитата, поклати глава и продължи, без да бърза.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Иван чу тропота и се сниши до ствола на габъра. Сръндакът спря наблизо, но не се <b>виждаше</b> от храстите. Остана там, неподвижен. След някое време се чуха и стъпките на сърната - по-леки и меки. Но и тя спря в гъсталака. Иван пое дълбоко дъх, пръстът му беше където трябва. Друг, съвсем слаб шум го накара да се обърне наляво. Трета сърна пиеше от дерето спокойно - цялата на открито, като мишена. , Той започна веднага бавното, майсторско обръщане на пушката вляво, но още не бе извъртял и една педя, когато сърната рязко вдигна глава и буквално литна към гъсталака.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Още по една бира. Нашенски приказки. Дишане! Разказах му и за камъка, който си бях донесъл от гората. по-точно отрязан от пастите "Монблан". Но той не беше изрязван от човешка ръка и от машина, той така се беше отронил при естественото изветряване на скалите в природата. Познавам тези неща, те се <b>виждат</b>. Бях се попитал, докато го носех към хотела:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Беше Жени. Почти не я познах в първия миг - толкова отдавна не бяхме се <b>виждали</b>. Разцелувах я, дадох й знак да си трае й я заведох в кухнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Слушай, ама защо не се <b>виждаме</b> наистина? Какво стана с нас? - искрено и натъртено Жени попита. - Имам чувството, че годините се изнизват като насън.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той беше мълчалив, висок човек. Моята трайна, вечна представа за него не се различава - да кажем - от спомена за един красив, рядък родопски сръндак. Все е някъде наблизо. И все го няма. Срещата по правило е внезапна, но всеки път образът му дълбоко се врязва в очите и в паметта. Дори не мога да кажа със сигурност пет пъти ли съм го <b>виждал</b> всичко на всичко или пък петдесет.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Не мога! - рече свинарят. - Пари назаем да ти дам, дето се вика, ама цимент не мога. Трябва ми, <b>виждаш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>И в собствения си дом, на любимия си стол, не винаги мога да кажа кой съм. Понякога се <b>виждам</b> като една несигурна проекция на нещо, което съм искал да бъда, но с течение на времето съм позабравил, и поизменил...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Продавачът скръсти ръце на гърдите си и видът му сега беше съвършено победоносен. Той бе <b>виждал</b> много народ тука - отвъд тезгяха. Той познаваше добре 232 този народ. Отлично знаеше какво ще се случи и го чакаше търпеливо.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Акациевата горичка беше изчезнала. Спретнати, нови къщи грееха на сутрешното слънце белите си стени. Кокетни дворчета, в които като розови облачета цъфтяха японски трендафили, се редяха едно до друго. Непознати хора надничаха през разтворените прозорци, от които висяха постели, сложени да се проветряват. Някъде свиреше радио и звуците идваха от хладната вътрешност на къщата. И колкото повече отивах напред, толкова по-непозната изглеждаше цялата околност. Вместо посивелите зидове с лишеи, които ограждаха старите лозя, се издигаха къщи и вили, <b>виждаха</b> се овощни градини. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>            Продължи да върви по пътеката, усещайки топлия въздух да се блъска в тялото й, а горещата земя да пари краката й през тънките подметки на пантофите. Но и куче не се <b>виждаше</b> никъде. Нито една лоза не се поклащаше, нито едно клонче не помръдваше. В тишината се чуваше жужукането на оси. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Няколко секунди ние се гледахме мълчаливо. Под окъсаната офицерска униформа се показваше измършавяла плът, обгорена от слънцето. Явно се <b>виждаше</b>, че той няма долни дрехи. Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         - Не <b>виждаш</b> ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки! </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Внезапно я обхвана ненавист към мъжа й, към тоя застарял военен, чийто зачервен тил <b>виждаше</b> пред себе си. Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицерския си чин, с блясъка си, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен  живот. За нея той ставаше олицетворение на войната и главният причинител на загубената й младост. И тя знаеше, че за това никога няма да му прости. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Полковникът изпъшка и не отговори. Тя го погледна учудено. Рядко беше го <b>виждала</b> тъй замислен и тъй човечен. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Върху светлия, рязко изрязан фон зад отворената врата се мярна сянка и миг след това там се показа пленникът. Кимна й с глава и нещо проговори. . . Тя усети в гърдите си лека болка. Ръката й се повдигна и прихвана широко отворената яка на тънката блуза. Гледаше го вцепенена, изненадана от внезапното му появяване. Необаквано той се отдръпна от вратата и там не се <b>виждаше</b> вече сивозеленикавата униформа, нито мургавото му лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Трябва да ви <b>виждам</b> - чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. - Леко понасям всичко, когато мисля за вас. . .  Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим. . . Тия минути ми възвръщат вярата в живота. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Хм - каза той, като пристъпваше тежко и накуцваше с ранения си крак, - ти не си същата. Ти си отчуждена от мене. Това <b>виждам</b> ясно. . . Пък аз не мога да бъда весел, когато работите не отиват към добър край. Кой знае какво ще стане наесен. Едва крепим фронта. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>            напомняха коленичили бабички, плътно притворените врати й обръщаха гърбове, редките минувачи я поглеждаха уморено и жално. Тук-там се <b>виждаха</b> некролози и черни крепове и да висят по вратите, а из училищните дворове и по площадите играеха полуголи деца. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Така минаха още няколко години и започна строежът на циментовия завод. Бяха проучили околните баири, бяха установили, че всичкото това е чист мергел и след не знам колко си години ще се превърне в цимент, ще мине през пещи и мелници и ще замине по строежите, че баирите ще бъдат махнати и златноречени ще се <b>виждат</b> директно със съседните села. Това беше посрещнато с възторг от селяните и всички се хвърлиха с ентусиазъм към изкопите и кофражите. Вангел не беше човек, който може да <b>гледа</b> отстрани такова нещо, и вече в напреднала възраст се хвана на работа. А и наме-</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>И седнаха под бряста да чакат следващото поколение, но то така и не се роди, защото по това време се появи нов квартирант. Такова човечище никой в Златната река не беше виждал — сто и петдесет килограма,; кръгъл като земята, който не вървеше по улицата, а сякаш се търкаляше. Очичките му едва се <b>виждаха</b>, а вей-чко останало — нос, уста, брада, се беше сляло в една безформена маса и само той си знаеше къде се намират. Нарекоха го Крилото, защото човекът си призна, че е играл футбол и е бил ляво крило на „Левски", и макар че никой не повярва, името му остана.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>И седнаха под бряста да чакат следващото поколение, но то така и не се роди, защото по това време се появи нов квартирант. Такова човечище никой в Златната река не беше <b>виждал</b> — сто и петдесет килограма,; кръгъл като земята, който не вървеше по улицата, а сякаш се търкаляше. Очичките му едва се <b>виждаха</b>, а вей-чко останало — нос, уста, брада, се беше сляло в една безформена маса и само той си знаеше къде се намират. Нарекоха го Крилото, защото човекът си призна, че е играл футбол и е бил ляво крило на „Левски", и макар че никой не повярва, името му остана.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Тези сладки мисли го унасяха, той се заплесваше, щурците свиреха под краката му, но тон вече не ги чуваше, седеше в браздите и <b>виждаше</b> огромните червени люспи на пъстървата я огромните, смаяни очи на тълпата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Тогава той извика — не силно, по-скоро болезнено, и стана, та отвори вратата. Блъсна го студ и мрак, защото откъм завода беше тръгнал вятър и беше стоварил всичката пепел в двора му и нищо не се <b>виждаше</b> — само пепел, надвесена над снега, висока и гъвкава, като невероятно сиво чудовище, което правеше сиви и снега, и къщите, влизаше при хората и те хукваха да се крият зад завеси и прозорци, а дядо Вангел не хукна да се крие, ами замахна с ръка да се запази, но се подхлъз-</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Не го пуснаха, както вече се знае, пък и нямаше да може да направи нищо, защото в тези дни старецът нита <b>виждаше</b>, нито чуваше, нито би могъл да се омагьоса ог вълшебното слово.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>В дългите зимни нощи той подпираше с погледа си-тавана и говореше нещо с кривата си уста, но нищо не се разбираше. Ала Светеца, който дежуреше при него почти непрекъснато, една нощ изведнъж осъзна, че старецът разговаряше с жена си, с мъртвото си момче и разговаряше кротко, щастливо, като да бяха наистина до него, искаше прошка и се усмихваше страшно с кривата си уста, защото сигурно му даваха тази прошка, и отвореното око се взираше зад опушения таван, зад. времето, зад битието и <b>виждаше</b> всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>някога до него със стареца, бяха излели една дамаджана коняк, да стигне момчето на оня свят. Могилката беше хлътнала, мръсният сняг беше хванал пепелива кора и човекът седна направо на земята и се загледа към селото. Гробищата бяха на баира, оттам се <b>виждаше</b> цялата Златна река, заводът с неизменния прашен облак, <b>виждаше</b> се тишината на зимата и упоритият й студ. И тук човекът усети вечността и времето, като че спря, застина въздухът и всеки звук застина и Златната река премина за миг в тази вечност такава, каквато беше сега — студена, каменна и прашна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>А Светеца се зарадва на тези деца — отдавна не беше ги <b>виждал</b>. Те бяха пораснали за няколко месеца, бяха подстригани и прилични и се държаха като малки мъже, каквито бяха всъщност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Така повестта за неговата къща свърши съвсем естествено. Светеца се прибра, извика доктора, установиха смъртта и направиха акт. Беше петък, тринадесети април, беше пролет и южнякът буташе сивото чудовище далече от Златната река. Светеца окъпа стареца, облече го в чисти дрехи, скова сандък със собствените си ръце и тръгна с каручката на циганина към гробищата. Отиде сам и сам изкопа трапа до момчето, високо над селото, на баира, откъдето се <b>виждаше</b> всичко и където времето спираше. И Светеца видя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Тяхната маса в усамотения малък ъгъл на салона беше заета вече. Имаше насъбрани табуретки от освободените околни маси, <b>виждаха</b> се и два стола с облегала, които по всяка вероятност бяха свалени от горния етаж. От предишната компания тук беше само студентът по медицина. Той сбута един млад господин, който беше седнал в креслото на Хаваджиева. Младият господин скочи чевръсто и покани дамата да седне. Главният прокурор мина откъм стената, запуши и се облегна на телефонната масичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i><i>Йоргов не очакваше, че заповедта за обесването на трима комунисти, наистина издадена при малко по-особени обстоятелства, но все пак най-обикновена заповед, ще предизвика такъв необикновен интерес. Той се преструваше, че не обръща внимание на оживлението сред тази публика и ловко, с половин око и с вълнение, което непрекъснато и бързо растеше, следеше как всички, и особено дамите, се редяха да го <b>видят</b> и как го сочеха възторжено. Той <b>виждаше</b>, че Катя е особено доволна от интереса към него и това още повече го радваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Е де, е де! — дигаше той глава. — Ще ги простят. Та не <b>виждате</b> ли, че работата е детинска… Такива са времената — ще полежат и след някое време ще си дойдат…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>У Миланови, както винаги, бяха много залисани. Те поканиха Тодор в гостната, разшетаха се да го черпят, разпитваха го как са в къщи и дали старите са добре, но във всичко това имаше нещо тежко и страшно. Милан се мъчеше да подхване какъв да е разговор, но забравяше приказката си, заглеждаше се във върха на обувките си и клатеше унесено глава. Миланица се мъчеше да бъде любезна като пред гостенин и дори да се усмихва, но се <b>виждаше</b>, че едва се държи на краката си и че душата й е попарена. При гостенина дойдоха и трите дъщери на Милан. Двете момуваха вече, а едната, най-малката, беше ученичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>„Смъртниците“ излизаха на едночасовата разходка преди и след обед отделно, в „своето“ каре — карето на „смъртниците“. През тези щастливи, мечтани часове от тежкото денонощие Юрдан, Борис и Иван се <b>виждаха</b>, хвърляха си погледи, пълни с дълбок и неизразим смисъл, казваха си по някоя приказка, в която бяха събрани размислите на цели часове.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Този път сигурно ще предприемат арести — предупреди Борис. — Всеки да си измисли предварително къде е бил през времето, когато ще запалим сеното. Помнете — през тази нощ не сме се <b>виждали</b>, не сме се срещали, не сме си приказвали. Никой нищо не е видял, не е чул, никой нищо не знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Юрдан слушаше мълчаливо и сърцето му биеше неспокойно. Той <b>виждаше</b>, че тази акция беше сериозна. За пръв път ще стане ясно, че подпалването е извършено от местни комунисти, а не от случайни хора, както се приказваше за другите по-дребни предишни саботажи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Колко грозна, колко противна й се <b>виждаше</b> Тошка! Тя е виновна за всичко, тя ще им разтури къщата. Да е човек, че да рече: „Мамо, ето ви Петето, каквото има от баща му, на него да остане, на мене ми излезе късмет, прощавайте.“ Да подпише и да се пръждосва, не й е затрябвала. Но такава ли е, оставя ли се толкова стока? Хитра е тя, лисица е. Преструва се, все пъшка, все уж е кахърна… А в душицата си какво ли се радва?… Пък Иван си хойка, работи си и хич не иска да знае. А неговите ниви ще вземе и неговия двор ще раздели, тя, старата, си е отживяла вече, нейната песен е изпята…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка не знаеше за какво точно щеше да се учи Петето. Това беше работа на Минча. Учен! За нея това беше достатъчно. Тя го <b>виждаше</b> едър, строен, красив, с малки мустачета, кацнали като бръмбарчета под носа му, с хубави градски дрехи и с лъскави обуща. Ще чете дебели книги и ще приказва на чужди езици…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Как им помогнах? — мръдна мустак дядо Илю. — Така им помогнах… На свой човек, на роднина, как няма да му помогнеш?… Пък и кои години беше то… Тогава бяхме млади, луди… Морето ни се <b>виждаше</b> до колене…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— И той като сина си ограбваше народа — обади се Иван с трепетен глас. Всички се извърнаха към него, като че за пръв път го <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>В общината имаше оживление. Пъдари, пазванти, разсилни и други прислужници минаваха важни и мълчаливи и като че ли не <b>виждаха</b> двете угрижени жени. Ако някоя от тях ги запиташе за нещо, отговаряха късо, отрицателно или просто дигаха рамене, без да си отворят устата. Храната и дрехите предадоха на задържаните, но защо ги задържаха, щяха ли да ги карат в града и кога, за това не искаха да кажат. Двете жени понечиха да се явят пред кмета, но той не ги прие. Вела се ядоса, развика се, започна да им кълне всичко живо в дворовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Всичко, каквото можеше да се отдели за продан, отделиха го, пък нито една по-едра работа не си свършиха. Колкото пари взеха, отидоха още като се показа есента. От Ореховчетата взеха зеле и на тях ще отделят някоя крина жито. Тошка загатна, че на туршията оцетът бил малко. Ето, и за това ще идат десетина лева. Ако туршията им се развали, какво ще сложат на софрата? Старата няма обуща, като се разкаля малко, не може до пътя да излезе. Тя не правеше дума да й се купува нещо, но Иван <b>виждаше</b>, че така не може да върви.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата само предеше, но и преденето не й спореше. Беше станала много мълчалива и занесена. Понякога уж гледаше нещо, а не го <b>виждаше</b>. Погледът й като че беше обърнат навътре. И лицето й беше станало пепеляво, като на смъртник.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Майко ма, полежи си малко, стига си работила, нали <b>виждаш</b>, че от инфлуенцата още не си се оправила… Работата и без тебе ще се свърши… Пък и да не се свърши, то и без това човек не може да си поседне… Пък ти си стара вече, каквото си работила, работила си…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Уууу! — плесна ръце старата. — Вино и черен пипер, още сега! Зер ако легнеш, хем ще се намъчиш като мене, хем и къщата ни няма кой да <b>погледне</b>, нали ме <b>виждаш</b> мене, за нищо не ме бива вече… То такава проклета болест, да чува Господ и да пази…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата премаля. „Ох, дано не се е върнал Ваню!“ Тя знаеше, че Иван ще се разтърчи, всичко ще дигне на крак, ще намери талига и ако има време, ще я закара до града на доктор… Пък ако я намери изстинала, тогава… Ще си замълчи ли той, или…? През последните дни той беше станал друг човек, тя <b>виждаше</b> това. И нямаше нищо чудно, ако я хванеше за яката и попиташе с яд и злоба: „Ти ли го направи това?“ Старата изстина. „Той ще го извърши това; той не е с всичкия си!…“ И ще я предаде на общината. Защото само той можеше да се сети какво е направено…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Вършачката му взе ума, той не видя, че се беше разсъмнало вече, че клоните на големия бряст бяха пламнали и щъркелите се разшаваха с радостни шушукания и плясъци във високото гнездо. Тук-там из някои хармани бяха насадили житото и диканите стържеха монотонно и глухо. По улиците, тракаха коли, из дворовете квичаха прасета, кукуригаха петли; крякаха възторжено наперени, сити кокошки. Юрталана не <b>виждаше</b>, не чуваше, толкова беше се заплеснал в тази върла вършачка, че дори забрави да пуши. Стресна го жена му: Тя свърна зад камарите с метла и мотика в ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана разтърка челото си и се посъвзе като след ненадеен и тежък удар. Струваше му се, че всичко би се наредило някак по-лесно и по-добре, ако знаеше на кого е това момче. И по лицето не можеше да го познае. Кой имаше такава гъста остра коса? И каква едра глава с широко, ниско чело? Скулите, очите и брадата? Виждал е такива скули, такива очи и такава брада. Само не може да си спомни къде ги е <b>виждал</b>. Мозъкът му е размътен, мислите му са разпръснати, той още не може да се опомни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Ако го е ударил с камъка, ще има рана, ще има и кръв — хич може ли такъв удар без кръв. А кръв нямаше, а и рана никъде не се <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Те избираха тесни и затънтени пътища, дето рядко, и то само денем, минаваха коли и пешаци. И пак вървяха предпазливо — Юрталана напред, Стойко след него. Те се озъртаха, защото в дрезгавината на нощта всеки храст и всяко дръвче им се <b>виждаха</b> подозрителни. Струваше им се, че на всяка стъпка могат да ги изненадат. Те стъпяха внимателно, пътищата бяха изровени, с разхвърляни камъни и блани. Спъваха се, извиваха се, ругаеха сдържано и бързаха. Докато да изгрее месецът, трябва да бъдат там.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Всичко наоколо й се <b>виждаше</b> ново, особено и прекрасно, дори орязаните тук-там царевични върши, които тя така бързо и сръчно ошмулкваше. Севда се мъчеше да си представи манастира, шумния събор, горите и все й се струваше, че не е точно такова, каквото си го представяше, и че всъщност е много по-хубаво, по-примамливо и чудновато.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Пазарлъците се водеха бързо, нервно. Овцете, телетата и канчетата минаваха от ръка на ръка, връщаха се пак на старите си места, гледаха тъпо и безучастно и чакаха нови купувачи. Стойко оглеждаше овните и се двоумеше на кой да се спре. Време за бавене нямаше, защото отзад постоянно напираха и всеки миг можеха да го изтикат. А не <b>виждаше</b> такъв овен, какъвто трябваше да купи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Казълбашката <b>виждаше</b> как и старият се мъчи и сумти все по-недоволен, та реши сама да издебне случая и да каже на Стойка. Не е нито срамота, нито грехота. Което трябва да стане, да си стане с време. И неочаквано за всички една вечер Стойко обади:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Искам да сте облечени! — караше се той, когато <b>виждаше</b> да излиза някой неприбран и нестегнат. — Аз не искам да гледат отзад парцалите и кръпките ви и да ви се подсмиват. Пред чуждите да сте наконтени като на Великден… Едно време хората са посрещани по дрехите, а са изпращани по ума. Сега по дрехите посрещат и по дрехите изпращат… Ума пази за себе си, а дрехите показвай на другите…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>По средата на Голямата нива в Сърненица имаше висок, клонест бряст. Този бряст се <b>виждаше</b> отдалече, усамотен и личен, и по него хората познаваха не само Юрталановата нива, но цялото околно поле. Под неговата широка сянка лете се стичаха и жетвари, и копачи, събираха се говеда, подгонени от нетърпимия пек, пладнуваха овце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Няколко нощи Севда сънува убитото Астарово момче. Тя го <b>виждаше</b> по ризка и босо, така както й разправи Стойко, с жълтовосъчно личице, с коса разчорлена и сплъстена от съсирената кръв. И кой знае защо тя го <b>виждаше</b> с мека, черна коса, такава коса, каквато имаше майка му. Стойко каза, че детето било ударено в главата. Така веднъж удариха в главата момчето на батя й Динка, майчице, колко кръв изтече тогава!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Пазач и разпоредител на параклисчето беше мъж на преминала възраст, с дълга немита коса и с рядка, невчесана брада. Той ходеше със смачкано сиво кепе и с дълго джубе, изтъркано и поизбеляло от носене. Откъде беше този човек, кой го беше оставил тук, това никой не знаеше. Калугер не беше, не беше и някакво друго духовно лице, това се <b>виждаше</b>. А се обличаше и се носеше малко особено, като поп, та поради това всички го мислеха, че все пак той е някакъв отрекъл се от живота божи служител.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Пазачът погледна багажа им, здрависа се с тях и ги попита откъде са и колко са пътували. После той ги покани в параклиса, дето през отворената врата се <b>виждаха</b> да мъждукат запалени светици.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>За пръв път, откак беше се впуснал в тези избори, Юрталана се прибра у дома си накипял от гняв, разколебан и неуверен в победата си… Щом като Цървенака, дето го смяташе за най-сигурния човек, му приказва така, какво остава за другите… А тъй лесно и просто му се <b>виждаше</b> до тази вечер да обиколи избирателите, да им поприказва, да ги погъделичка, да ги похвали и да им пообещае туй-онуй, за да ги привлече на своя страна. И чак сега той разбра, че угодливите усмивки, кимванията и благословиите при почерпушките в кръчмите и кафенетата са били само залъгалки.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Че то не е за чудене! — разпери ръце старата и се замисли. — Отдавна не съм го <b>виждала</b> тук… а не сме го шили, не, не сме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ами като си <b>виждал</b>, че не ти е добре, да беше си лежал вкъщи! — гълчеше го той внимателно, като на себе си. — Кой те караше на тая проклета наша работа?… На, виж какво стана пак. То ще мине, не може да не мине, ама трябва здравата да се вардиш… Изпълняваш ли всичко, което ти каза докторът? Ха, всичко в точ трябва да изпълняваш…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Алекси се измъкна и избяга. Той се върна след два дена, когато майка му търчеше навсякъде и разпитваше за него, а баща му пушеше мрачно и се кълнеше, че няма вече думичка да продума, стига да не е направил някоя поразия. Юрталанката гледаше сина си и хем искаше да му се кара, хем му се радваше. Той беше израснал — цял мъж. Куртката му беше разкопчана, отдолу се <b>виждаше</b> хубава риза с отворена яка, панталонът му беше от скъп тънък плат. Крачолите му бяха много широки и опираха чак в токовете на обувките.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Един миг Севда стоя като втрещена, сякаш не разбираше думите на старата, сетне зина — помъчи се да се оправдава, но обида и рев я задушиха. Тя падна в ъгъла, захлупи се върху шепите си и захълца дълбоко и глухо. Къщата като че запустя. Свекървата се спотаи някъде, старият не се <b>виждаше</b> никакъв. Алекси и без това не се връщаше по цял ден вкъщи, заплеснат в игра на карти из кафенетата. От улицата, като от някакъв друг свят, долитаха стъпки и глуха, сподавена глъч. Понякога излайваха кучета, спущаха се към пътната врата и пак всичко утихваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Може — рече Иван и се вгледа в хлътналите страни на брата си, в тъмните кръгове около очите му, в дълбоките бръчки по челото, които сякаш издърпваха кожата отстрани и го правеха сухо и стеснено като на мъртвец. Никога той не беше го <b>виждал</b> толкова отпаднал и измършавял. Ставаше нещо с този човек, нещото ядеше и го сушеше отвътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Доколкото мога да <b>виждам</b> през мъглите на живота - разбуди мозъка си и Стоянчо Църката, - сигурно овчарството е силно развито в тая Германия. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Тук - осведоми с разбираема гордост дядо Харалампи - нашият върховен ръководител е намирал спасение... Виждате сами - гърнето е порцеланово, а седалката и облегалката са меки. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Немците отново бяха изиграли българите. Никой не беше намерил за необходимо да им съобщи, че на 6 април 1941 година войските на Германия ще тръгнат на запад. Особено поразяваше фактът, че битката се водеше на далечно разстояние, а всичко се <b>виждаше</b> и през опушено стъкло от проста дамаджана. Тръгна слух, че немците боравят с тайни фантастични оръжия, които подпалват земята като слама. Георги Рашов каза, че това са огнепръскачки. Немците имали такова оръжие още през Първата световна война, но сега му подобрили течността. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- По си е друго да се пита врял и кипял човек - усмихна се мрачно Радко Белоземски. - Дядо Гоце е <b>виждал</b> стрелбата и на черешовото топче. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Дядо Гоце - подхвана отдалече Радко Белоземски. - Бил си в Клисура, Панагюрище, на Еледжик. Къде ли не си бил! Срещал си турци, черкези... Какви ли не си срещал! Виждал си огньове от пушки, пищови, оръдия... Какви ли огньове не си виждал! Тя твоята е страшна и свята! - Радко Белоземски направи една езикова обиколка по негьрските си бърни и продължи: - Дядо Гоце, кажи, ако обичаш, като как да си обясним какви са тия големи пламъци. После засегни и тоя въпрос: защо историята се вижда от толкова голямо разстояние? </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Дядо Минчо - подхвана отдалече Радко Белоземски. - Бил си при Плевен, на Шипка, при Стара Загора... Къде ли не си бил! Виждал си Столетов, Гурко, Тотлебен... Какви ли руски генерали не си виждал! Тя, твоята биография, на параход да я возиш и народът да ръкопляска от бреговете! - Радко направи една подходяща парламентарна почивка и продължи: - Дядо Минчо, кажи, ако имаш желание: русите могат ли да се бият с германците? После засегни н тоя въпрос: защо германците налитат на братския славянски народ, след като той кротко и мирно си плува по реката Волга?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Няма какво да ме гледате по тоя недостоен начин! - сопна се легендата. - Тия работи съм ги <b>виждал</b> от чоперек! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Ама вие да не мислите, че съм луд! - потръпна Стоянчо Църката. - Ето, и на жените армаган нося! Чак от затвора го нося. Старшията вика: "Хайде, Стоянчо, сдавай имуществото и офейквай!", а аз му викам: "По-спокойно, господин старши, по-спокойно, че кракът ми е много деликатен!" - Нещастният Стоянчо приседна на децимала, вдигна десния си крак и посочи черния си палец: - Виждате ли домата? Влезе под костенурчения ми нокът една доматена семка и поникна. Разгеле... </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>В тоя момент по гърбавия мост на Марица се зададе Дафина Басмаджиева. Дългият й сукман метеше улицата, лачените щавали едва-едва се <b>виждаха</b>.63 </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Слушай бе, господин кмете - забрави служебното си положение Макавея Бобчев, - <b>виждаш</b> ли, падат ония мискини! После кой ще ни купува керемиди?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Музиката отново гръмна. Дунав се надигна и бухна доста тежка вълна в предградията на Видин. От ниските къщи наизлязоха уплашени хора. Всичко бяха <b>виждали</b> по Дунав през дългия си живот, но такава помитаща вълна още не бяха <b>виждали</b>. Сред тълпата имаше и някакъв ходжа. Той протягаше ръце към небето и плюеше някакви неразбираеми думи в дългата си брада. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Това не е записано в конституцията! - потръпна от страх Матейко. - Аз поне не съм го <b>виждал</b> с очите си! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Танкурката стискаше гърлото на убития българин, сякаш искаше да го убие повторно. В момента той дори и не подозираше, че един ден ще го привържат за тлъстата лента на местния гатер и ще го пуснат да пътува към народната забрава. Останалите войници също не <b>виждаха</b> тоя яростен ден. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Отговор не последва. Из Герганината кория цвилеха белите коне на ескадрона, чуваха се викове, от време на време пролайваха кучета. Пламъците бяха спаднали, почти не се <b>виждаха</b> от високите дървета. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- И падна, като направи кръст пред Стара планина! - възкликна Игнат магазинерът. - Всичко друго съм <b>виждал</b>, но такава прошка не съм срещал и през войните. Тогава дядо Вергил охраняваше някакъв мост на Вардар. Посетих го и му викам: "Дядо Вергиле, как е мостът?", а той ми отвръща: "Мостът, Игнате, мирише на река." </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Това е торба! - назидателно отвърна дядо Харалампи Донков. - Ако и това не си <b>виждал</b> в България, тогава нищо не си видял! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Да де - преглътна мъчително Георги Рашов, - торба е, <b>виждам</b>, ама тая торба е направена от брезент и на него е изписана червена звезда! </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Така господин Медникаров се видя заклещен в железния капан на корупцията и изгледите да се измъкне от него бяха нищожни, освен ако сляпата съдба не му помогне по някакъв начин. Виждаше се уволнен, опозорен, а може би и тикнат в затвора при престъпниците, които сам би изпратил там. В това въображаемо, но мъчително положение той смирено признаваше пред съвестта си, че от среден подлец бе станал голям подлец и враг на властта. Измъчваше го оскърбително чувство на страх и то бе така силно и непреодолимо, че трепереше, обливаше се в пот и плачеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>"Мене ми приказваха в Петербург, че из министерската каса се е изпроводила в Букурещ една твърде добра сума, за да се съставят български чети, а що <b>виждам</b> сега? Пред мене излязоха само двеста души, които <b>виждам</b> сега? Пред мене излязоха само двеста души, които нямат що да ядат и които са голи като соколи. Гледайте да поправите тая своя погрешка и да изпроводите на нашите братия южни славяни какво и да е съдържание."</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>През моя портал, през хола, през нейната полуотворена врата и даже през панелната стена почти <b>виждам</b> победоносната иронична усмивка, с която ми отговаря,. защото аз съм простакът на семейството:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Е! - почти я <b>виждам</b> как повдига рамене и разперва щастливо ръце с четчиците и боичките си. - Ще трябва да свикваш. Оттук нататък. .</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i><i>Поделението, в което изкарах школата за радисти, се намираше съвсем близо до пристанището и през кораборемонтния завод се <b>виждаше</b> загадъчната гора от разноцветните мачти, мостици и комини на кораби, плаващи под почти всички възможни национални флагове. В свободните часове обичах да се скривам в оная част на огромния двор на школата, откъдето можех да <b>наблюдавам</b> спокойно шарената гора, която беше първият ми истински контакт с големия свят. За тоя свят бях чел или слушал като за нещо толкова далечно и непостижимо, че ми се струваше нереално. (Та аз още не бях виждал и София!)</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i><i><i>Поделението, в което изкарах школата за радисти, се намираше съвсем близо до пристанището и през кораборемонтния завод се <b>виждаше</b> загадъчната гора от разноцветните мачти, мостици и комини на кораби, плаващи под почти всички възможни национални флагове. В свободните часове обичах да се скривам в оная част на огромния двор на школата, откъдето можех да <b>наблюдавам</b> спокойно шарената гора, която беше първият ми истински контакт с големия свят. За тоя свят бях чел или слушал като за нещо толкова далечно и непостижимо, че ми се струваше нереално. (Та аз още не бях <b>виждал</b> и София!)</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Аз в това състояние не мога да кърпя хора! - ще се опитам да й обясня колкото е възможно по-търпеливо и понеже <b>виждам</b> в очите й присмехулно пламъче, което ми припомня, че тя може би въобще си има друга версия за телефонния ми разговор, ще включа и тая версия. - Нито пък въобще имам желание да се срещам с някого. И ти отказа пресконференцията, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Тук Ани започва вече да трепери, а очите й стават като на луда. Такава съм я <b>виждал</b> не повече от един-два пъти в живота си. Слава богу, че поне истерията в това състояние е тиха. Сега вече ще каже всичко, а аз трябва да запазя пълно спокойствие:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i><i>- Виждат ми се темерути - признах си чистосърдечно, в нейно лице изведнъж <b>видях</b> съюзник и изпитах нужда да поразтоваря малко от напрежението, което все още ме държеше стегнат.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Защото тук няма да прочета нито ред, а имам тежка сесия. Освен това до края на месеца трябва да предам една статия за списание "Археология". Умът ми не го побира как ще успея с всичко. . През март пък е международният симпозиум по нашите разкопки. С професорката пишем доклада заедно, а още не съм готова с моята част и тя се сърди. Както <b>виждаш</b>, аз съм една доста заета кучка. Не ставам за дълбоки чувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Не те <b>виждам</b> много като читател на поезия - констатира тя, без въобще да я е еня дали ще ме засегне или не. - Но ще се погрижа за спасението на душата ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Както <b>виждам</b>, ти знаеш повече от мен, така че може би трябва не ти мен, а аз теб да питам. Виждаш ми се доста добре информирана по отношение на историята на нашето семейство.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i><i>- Както <b>виждам</b>, ти знаеш повече от мен, така че може би трябва не ти мен, а аз теб да питам. Виждаш ми се доста добре информирана по отношение на историята на нашето семейство.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>От тук надолу, през всичките сто и шестдесет километра на канала, са водени жестоки боеве. Още стоят укрепленията, бодливите мрежи, противотанковите заграждения. Но оръдията, минометите и войниците ги няма. Пустинният вятър хамсин е почнал да навява и заобля бомбените ями. За първи път не на кино <b>виждах</b> окопи, укрепени с торби пясък — куршумът заорава в пясъка и войникът продължава да живее и да стреля с автомата, ако не го прихлупят отгоре с бомби и снаряди…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>След операцията дойдоха от кораба. Капитан Ташев ми донесе сокове и цигари и плака. Не бях <b>виждал</b> капитан да реве, но тогава <b>видях</b>. Казал да ми опишат багажа и да го дадат на жената във Варна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Стоим на трета палуба — аз, капитан Младенов, механика Георгиев, вторият помощник капитан Джери, чакаме да се покаже на хоризонта остров Суматра. На долната площадка също са се събрали няколко души, но не се <b>виждат</b> кои са. Водят изискан разговор. Чува се въздишка и глас след въздишката:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Веднъж ме караха с линейка. Валеше дъжд и през зеленото спукано стъкло на тавана се процеждаха студени капки по лицето ми. Лежах и <b>гледах</b> към прозорчето на кабината — <b>виждах</b> шофьора, <b>виждах</b> лекаря и сестрата до мене, която държеше ръката ми. Виждах и ги чувствувах близки. Пътят до болницата бе наш общ път. Тогава съзрях блоковете на новия жилищен комплекс „Младост“, в който живея — бе вечер, прозорците светеха и сърцето ми затихна и замря… Тогава усетих самота, която ме попари за дни наред: много хора, събрани на едно място, а чужди един на друг…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Отиваме през нощта — жив човек няма край буретата. Наблизо, от дъжд на вятър, се обажда пазвантин, да стряска апашите: „Бакоурум! Бакоурум!“ Демек: <b>виждам</b>, <b>виждам</b> … Обаче ние... Взехме пет бурета и ги скрихме в гемията. Както бе нареден стифът — калъч стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Друго искам да ти кажа. Близо две години ме нямаше, бях в Етиопия. В къщи се обаждах рядко. Веднъж получавам писмо от жена си — съобщава ми, че <b>видяла</b> по улица „Аврам Гачев“ Джина. Макар че две години не я <b>виждала</b>, Джина я познала, притичала, скачала, радвала се. И, представи си, Нелито ми написа: „Кучето не ни забрави, ти ни забрави!…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Ще се събуди Бразилия. Никога и никъде не съм <b>виждал</b> толкова унила беднота и толкова нахален разкош на едно място. А те съществуват заедно и няма начин бедните да не си зададат някои въпроси и да им поискат отговор. Тези въпроси ще втресат „младото“ и привидно спокойно „общество“. Тогава няма да помогне нито войската, нито добре поддържаната и „безкомпромисна“ полиция, която сега продава фасони наляво и надясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Те бяха млади, обръщаха се назад и фаровете ги осветяваха… Лицата им, обвити в бяло плуваха пред нас — монахините се извръщаха и ние <b>виждахме</b> само големи тъмни очи, бяла кожа и гъвкави ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Той вади от джоба си две набръчкани червени чушлета и ги поставя на бюрото. Гледам чушлетата, въображението ми заработва: <b>виждам</b> ги как плуват в горещата супа, себе си <b>виждам</b> как чупя едри залци, за да затисна лютото в гърлото си и въпреки че усешам как тая работа избива малко на рушвет, казвам:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Навън бе минус тридесет и шест градуса, а вътре, в закусвалнята — топло. От огромния излъскан казан, където се варяха пелмените, извираше ароматна пара. Усетих познатата миризма, станах нетърпелив. Поръчах си три порции — едната с лимонтузу, другата с масло, третата — със сметана. Поръсих ги с чер пипер, изгълтах ги за нула време като гларус, светна ми пред очите … Две неща не бях <b>виждал</b> през последните три години: сняг, защото плавах все в тропиците, и пелмени — откакто свърши прелестното ми студентство в Москва.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Тук-там, разшаваха се — няма го. „Кой е <b>виждал</b> последен шефа?“ Спогледахме се един друг. Вдигат рамене. Оказа се, че вторият механик е говорил до полунощ с него. Събрахме екипажа веднага, започна търсенето. Върнах кораба обратно, назначих наблюдатели от двата борда. Съобщих и в Нагоя. Оттам излетяха въртолети — напразно, водата беше ледена!…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>На другия ден по обяд старши камериерът Стефан Цъмънъка ме попита дали съм <b>виждал</b> шефа. Отговорих му: „Снощи.“ Пръснахме се да го търсим. Отидохме и в рулевата — да не би да е ходил там, да се е подхлъзнал и да е паднал. Минахме навсякъде — Лещаров не беше на кораба.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Подир мене тръгна млада жена с бебе в ръцете. Забързах, за да се откача от нея, но жената не изоставаше, следваше ме като сянка … С крайчеца на окото си <b>виждах</b> вперения й молещ поглед — на лявата й ноздра проблясваше бронзова точица, голяма колкото главичка на карфица … От входовете, от които лъхаше воня на пикоч, от прозорците, отвред подвикваха проститутки:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Човекът стои пред мене безпаметен, навярно нещо в него изстива, навярно усеща пустота и сред тая пустота се надига живата майка, която той не е <b>виждал</b> от една година, надига се синовната вина за неговото отсъствие…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>От прозорчето на колата се <b>виждаха</b> разрушените от бомби сгради, колата се изниза от града и навлезе в полето. По пътя се разминавахме с велосипедисти в зелена униформа, около пътя — бананови храсти, оризища, глинени къщурки и край тях — бункери с тъмни и тесни бруствери. Железният мост над Червената река, строен от самия Айфел, бе разрушен за трети път.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>След две години отново дойдох в Хайфон, този път с кораб „Христо Ботев“. Беше септември, голям бавен катер ни събираше от корабите на рейда. Качихме се на него, седнахме под тентите. Пътувахме два часа по реката, на края се показа Хайфон. На кея разтоварваше кубинският кораб „Гинза“, който бях <b>виждал</b> преди това в Сантяго.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          И след миг на сребърния диск излезе момата: тя излезе гола, пълна с чар и нега, ала в поглада й светеше презрение към Джалма - и в десницата й се <b>виждаше</b> ваза с отрова. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Аз слязох по стъпалата — и пантерата с леки крачки ме настигна. Едното й око бе кърваво, а по гърба й се <b>виждаха</b> петна, изгорени с желязна пръчка.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И в знойни нощи мъжете <b>виждаха</b> сластни сънища — и злите призраци на цял народ, разпален от грешно пожелание, летяха към мене!…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Аз <b>виждах</b>, че ужасиите са опнали було на старост върху моето лице — и жалех, че младежът, който прогони орлите, не бе ме видял на младини…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Ала нещо се бе изгубило от моите прежни години — и в чаровните слова на моите певци аз <b>виждах</b> като присмех…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>— О, слънце на правоверните, знам, че си избраник на Вечния — и в тебе гори милостта на Пророка. Ала не мога да лекувам по поръка. Сам Аллахът й прати раните, сам Той ще ги дигне от нея, щом се разкае. Твоят раб е Божи пръст — и по своя воля не прави нищо. С камъни ме биха твоите хора, ала и меч не може да промени гласа на сърцето ми: Минатка е блудница — и Вечният я набеляза, та с това да спази от допиране мнозината, що бяха поели път на грях. Не <b>виждам</b> още да е съзнала своя грях одалиската — и рано е да се моля за нея. Пусни ме да си вървя!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И когато влезе при нея, тя му посочи своето лице, разядено от болестта — и дигна ръце нагоре: а по ръцете й се <b>виждаха</b> ръждиви петна. И рече му Минатка:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Разказват приказки за Мехара: до жена се не докосвал на младини, от кора до кора знаел сурите на Свещената Книга, пророчески сънища <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>- Млъкни, сива птицо! Стига си споменавала слънце, звезди и звездни славеи! Не <b>виждаш</b> ли колко си дребна? По-малка си от муцуната ми! И що ли имаш ти, та си се разпяла? Да ти оскубна перцата, няма да стигнат за легло дори на единия ми крак!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Всички затърсиха с поглед. Веселин пръв забеляза падналия предмет — обикновен металически ключ от секретна брава, който сега спокойно си лежеше върху плочите. Пешо го вдигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите — какво друго можеше да помисли човек! Момчето отиде по средата на дворчето, вдигна лице към етажите и внимателно ги огледа. Тук-таме се <b>виждаха</b> отворени и светещи прозорци, но на НИКОЙ ОТ ТЯХ не можа да забележи каквото и да е човешко лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Аааа, <b>виждаш</b> ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе <b>виждал</b> да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Не, не! — енергично възрази Коста. — Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата — без да се <b>поглеждат</b>, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се <b>виждаше</b> необикновено бляскава и гореща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Виждате ли каква заплетена история? — добавя! той със заекване. — Сто на сто тука има някаква конспирация… Тоя човек е фашист, крои нещо мръсно на държавата!…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Една минута трите момчета радостно мълчаха. — Стаичката вече не им се <b>виждаше</b> така тъмна, сега тя бе най-хубавото кътче на земята. При мисълта за бъдещите приключения и за бъдещите интересни разкрития очите и трите, момчета радостно заблестяха.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пръв отстъпи и се съгласи Пешо… Щом взеха решението, тримата приятели бързо се отправиха към дома, в който живееше Юлия. Прозорецът на партерния етаж както винаги бе отворен, но Юлия никаква не се <b>виждаше</b>. Момчетата се повъртяха отдолу, почакаха, после тихо но настойчиво подсвирнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Нещо героическо имаше в твоето падане! — каза весело Чарли, когато всички излязоха на брега. — Не съм <b>виждал</b> Досега човек да пада толкова ловко!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Жалко! — каза шивачката. — На вашата фигура щеше да отива чудесно ей това моделче! Виждате ли как добре е вталено, а деколтето не е дълбоко, но затова пък е широко и открива раменете!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Да, да, вярно е, но вие сама <b>виждате</b> какви са времената! Заради едно деколте веднага ще ви произведат буржоазна! По-добре е човек да се облича скромно!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— За пръв път идва — отвърна майката замислело и добави сякаш на себе си: — Как се промени времето! Къде ти преди години Тороманова да дойде при мене! Тя ще отиде при мадам Дуранти! Виждала съм я много често, когато работех при нея! — тя помълча малко с широко отворени, замислени очи, после прибави с въздишка: — Божичко, как ги въртеше! И каква беше стисната!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Представи си, глътнеш една течност и хоп — изчезваш, ставаш просто невидим като въздуха… Враговете не те <b>виждат</b>, следиш си ги преспокойно и даже влизаш в най-тайните им скривалища…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Как да не го знам!… Нали живеем в една кооперация… Аз съм си правила и зъб при него, виж! — тя зина застрашително срещу новата си приятелка. — Този, пломбирания, <b>виждаш</b> ли го? Много добър човек и чисто пипа, казвам ти!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Бебо любопитно погледна след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той <b>виждаше</b> всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да види лицето му, но това беше удобно — нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го <b>наблюдаваше</b> през цялото време.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Щом зъболекарят се наведе с инструмента над устата на Тороманов, Бебо внимателно <b>разгледа</b> голямата пазарска чанта. По всичко изглеждаше, че тя е претъпкана с хранителни продукти — подаваха се край—чета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал, съблазняваха със златистата си кора няколко големи бели хляба. Бебо, който не беше ял нищо от обед, мълчаливо преглътна. А дали нямаше и няколко романа? Не, не се <b>виждаха</b> никакви книги! Внезапно Тороманов се размърда на мястото си и Бебо предпазливо се дръпна назад.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Виждаш ли го това момиченце? Това де, гдето си играе с Юлия! То живее в същата кооперация и познава всички хора! Да го разпитаме…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>За миг в стаята настана ледено мълчание. Самата мисъл, че над главите им може би се крият опасни бандити, ги накара да настръхнат. Сега вече всичко в необикновеното поведение на Тороманов — купуване на книги и продукти, тайнствени изчезвания и пр. им се <b>виждаше</b> лесно обяснимо. Но за какво тогава той е ходил и при зъболекаря? Пръв Бебо зададе тоя въпрос.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо, Веселин и Юлия си тръгнаха заедно. След мрака на градинския шумак улицата им се <b>виждаше</b> съвсем светла и това малко ги разведри. Все пак те вървяха мълчаливо, момчетата с ръце в джобовете и с мисли за утрешната си трудна мисия, Юлия със затаена въздишка в гърдите си. Най-после тя не издържа на безпокойството, което я бе обхванало, и тихо проговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>За да отиде в банята, майорът трябваше да мине през малкото входно антренце. Като се изравни с вратата, той спря по навик и се заслуша. Стълбището беше съвсем тихо, не се чуваше никакъв звук. Макар на вратата да нямаше шпионка, той знаеше, че то е тъмно, тъй като в долната част на вратата не се <b>виждаше</b> обикновената светли ивица, когато навън горяха лампите. Майорът се ослушваше, без особено да внимава, без нищо да мисли или чака, без чувство за опасност, той се ослушваше просто по навик.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко — марка, модел, външни белези — освен за номера. Колкото и да му се <b>виждаше</b> чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Тогава къде бе изчезнала колата с престъпниците? Оставаха две възможности. Първата от тях бе, че колата е изчезнала някъде по малките междуселски пътища, като е избягвала грижливо контролните пунктове. Втората възможност се <b>виждаше</b> на полковник Филипов по-вероятна: колата се крие някъде в близката околност на София или най-малкото между двата съседни по шосето контролни пунктове. В подкрепа на тона предположение идваше и следният факт: колата на диверсантите бе пристигнала пред дома на инженер Дончев много скоро след нейното възможно повикване.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Имам надежда в тях — каза полковник Филипов, когато останаха сами. — И като че ли именно в тях е най-голямата ми надежда… Убедих се, че момчетата <b>виждат</b> шиха, за конто възрастните понякога са слепи.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Старарата тютюнджийка, Карабелица, лежеше с избелени очи в покоите си. Наяве тя слушаше сватбената музика от двора, но отпуснеше ли клепачи, <b>виждаше</b> мъртвец и редеше, като блъскаше празен сахан о пода:</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>...През прозорците на сватбения салон се <b>виждаха</b> стражари: сноват с дълбоки кани - мъкнат вино от Карабельовите изби.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Кривото му око я гледаше разширено. Но Мичето го не <b>виждаше</b> сега: отблъсна ръката му и се повали над умиращата.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Откъм дома обаче се чуха стъпки. И Иско разкри обятия, готов да прегърне целия свят. Очите му <b>виждаха</b> из овощака очертания на силуети, каквито там още нямаше. И узрялата в младия евреин тъмна воля да убие се стопи.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>В дъното на коридора, до мутвака, пред широко разтворени врати се <b>виждаше</b> малката сватбена трапеза. Тя беше вече пуста. Дремеше до ъглеца на масата само дядо Рад.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Непознатата и галеше разсипаните къдри. И Мичето <b>виждаше</b>, че тя е с подрязани коси. Студентка ще е. Е, все едно.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Мичето я загледа широко опулена. Но стоеше зад нея Иско със своите кротки, със своите тъжно сини очи. Златистите му къдри пламтяха. Мичето го <b>виждаше</b> ясно. И се разтрепера: протегна ръце. О, той и е веичко! Тя го обича като слънцето, като луната, като целия свят. Само него обича тя. Ах, обича го, обича го по-страшно от смърт!...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Бай Нако не беше видял нищо. Но <b>виждаше</b>, свит на кълбо зад дъсчените перила. И трепереше цял. Ще се яви сега оня със сивата шапка и...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Хм, <b>виждам</b> го - пред очите ми е и сега, Ячо: бедничкият дядо Рад! - Дай ми още една цигара. - Да, седим ние по ризки в школото - все край стените, на пода - де още чинове! Седим, а той ни разказва, разказва - все за Панагюрското въстание! Как са се били с турците първия ден, после как втория... И крили се сетне по таваните - седмици, седмици, - все по таваните - е-ех!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да види какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново <b>виждаше</b> електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, видя, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и погледна към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Когато Ася и другарите му започнаха подготовленията за бунта срещу властващото правителство, Здравев се присъедини към тях. Някои настояваха за известна предпазливост към него, защото вярваха на слуховете за близките му връзки с хората на правителството, но те срещнаха съпротивата на другите, които <b>виждаха</b> в Здравева най-горещия си привърженик.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Минаваха часове. Тя не помръдна. Една страшна скръб бе помрачила тая малка, нежна жена. Във втренчените очи минаваха видения. Тя <b>виждаше</b> убит добрия и смел Михо и до неговото грамадно тяло — едно петно кръв. Взираше се обезумяла, петното пак се явяваше, добиваше формата на паднал човек. Тя затваряше очи и трепереше. Не смееше да помисли кой е другият паднал, но с цялото си същество чувстваше ужаса — нейният мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася пристъпи към нея. Той не идеше изпълнен с възторг от победата. Дрехите му бяха изцапани, лицето — прашно и бледо. Приличаше на човек, който е вървял без почивка сто дни и нощи. Той се залюляваше, протягаше ръце и търсеше опора. Вървеше сякаш на сън, не <b>виждаше</b> жена си. Направи още една крачка, коленете му се прегънаха и той се строполи до леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Втренченото око не <b>виждаше</b> пъстрата тълпа. В тия няколко мига като че ли преценяваше постъпката си. Изведнъж пъхна едната си ръка в джоба и бързо тръгна. До двореца премина с мъка между гъстата тълпа. Точно пред „Балкан“ повика един младеж, отдели го настрана и му каза нещо. Младежът дочака трамвая, който се зададе, и бързо се качи. Илов продължи надолу по „Търговска“. В една дрогерия помоли за телефона и повика няколко номера.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>И Илов знаеше какво говори, затова не обясняваше много. Но, единствен от всички, той се вълнуваше и <b>виждаше</b> в борбата не отмъстителен удар, а раждането на един ден, който той обкичваше с най-радостни надежди. Другите виждаха кръв, той <b>виждаше</b> блясъци, в които ще цъфне един нов и щастлив свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>И Илов знаеше какво говори, затова не обясняваше много. Но, единствен от всички, той се вълнуваше и <b>виждаше</b> в борбата не отмъстителен удар, а раждането на един ден, който той обкичваше с най-радостни надежди. Другите <b>виждаха</b> кръв, той <b>виждаше</b> блясъци, в които ще цъфне един нов и щастлив свят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>„Има нещо гнило в днешното правителство. Всеки ден то ни изпречва пред разочарования. Наложено от шепа борци в името на едни идеали, ние го <b>виждаме</b> всеки ден да изневерява на своята програма...“</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя седна в средната стая, дето няколко дами оживено приказваха. При нея дойде домакинята и почти веднага след това — един господин, когото тя помисли, че е <b>виждала</b> някъде. Той се поклони, а когато заговори, тя позна писателя Младенов. Той се усмихваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Виждаш ли, така се редят хората! Утре господинът е министър, а днес у дома му са първите хора на деня. Той не беше глупав като Ася да си чупи главата в преврати. О, съвсем не беше такъв глупец. Тоя пристигна, когато всичко беше свършено, защото не е важно да свалиш някого, а кой ще бъде хитрият да му вземе мястото. За Ася никой не приказва. Мислят го за умрял, а може и съвсем да не мислят за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя отказа строго. Седеше неподвижно и се бореше със себе си. Защо той й говореше такива думи. Трябваше ли да знае тя какви жени обича той. Отново помисли за своя дом и съпруг. Тя беше го оставила, за да се забавлява тука, дето всичко оскърбяваше нежния идеализъм на съпруга й и чистотата на дома й. Съвсем ясно тя сега <b>виждаше</b> какво се върши наоколо. Нейния брат имаше право. Здравеви използваха плода от борбата, която водеше нейният мъж и другарите му. Тука имаше хора, които искаха да отнемат на мъжа й и трохата щастие, която му е останала.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Ти се много разбъбра. Какво значение имат всички тези философски предпоставки, когато хората се интересуват само от повърхността и по нея <b>виждат</b> ококорена невъзмутимата подлост на постъпките. Е, не прави гримаси де! Ние безспорно те разбираме. Но добре е всичко да не изглежда така сложно за хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— На тебе ли да обясня? Анреев е поет. Да се остави ли той да умре от глад, за да не жертва това, което вие нарекохте чест? Ха, чест! За коя чест говорите! Тая, за която хората са приготвили прах и я трепят като паразити. Та не <b>виждаме</b> ли какво става. Има една категория хора, която законодателства. Не е важно дали са буржоа или пролетарии. Те, с едни и същи средства, гонят една цел. Аз намирам позорно за един човек да сведе живота си до нивото на тия господа. Ние с тях можем само да се подиграваме, щом от тях непременно зависи да живеем ли — или да умрем от глад.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Непоправим! Не. Разумен. Аз вярвам в едно по-високо предназначение на човешкия живот. Някои говорят за диктатура на пролетариата. Загатват за борбата, която водят комунистите и която борба несъмнено всеки ден се разраства. Аз приемам, че те водят една честна борба. Затварям си очите и не <b>виждам</b> златото, с което са подкупени. Е, какъв пример могат да бъдат те за Андреева и за всички ни? Аз харесвам също играта с открити карти и мъчително се отегчавам, че нашият живот в края на краищата се свежда до интереса кой ще бъда днес министър и кой — утре.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Започна оживена разпра. Младенов млъкна. Той направи движение, което издаваше недоверието му, че някога може да се съгласи с мислите на стария. Но другите намериха повод да разговарят със страст. Старият разправяше примери от най-близката действителност. За него всичко се намираше в хаос. В първите редици, винаги близо до властта, той <b>виждаше</b> най-тъмни личности. Със скръб разкриваше, че малцината идеалисти стоят настрани и бездействат.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Другите младежи със същите значки на патриотичната организация започнаха да се заканват и сочеха юмруци. Но Илов <b>виждаше</b> само Чернева, без да може да скрие изумлението си.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Отстрани остана широкият прозорец, през който се <b>виждаха</b> покриви и куполи на черкви. Насреща им, на статива бе сложена картина, върху която боите стояха още влажни.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Не се ли сещаш? Не ти ли напомня нещо? Не си ли <b>виждал</b> някъде тая глава на мародер? Това е илюзията за нашата действителност!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася слушаше и мъчително потръпваше. Той знаеше всичко това, но сякаш сега се отваряха очите му и той <b>виждаше</b> мрачната картина на живота. Тези, които изложиха живота си за някакъв идеал, гинат в бедност — неизвестни и ненужни. По стъпалата на властта се издигат ония хора, които в опасните моменти на обявената борба изчезваха. Сега той <b>виждаше</b> добре кой е Здравев. В тая страна не е позволено на честните да живеят. Един мъж, пълен със сили, загина, само защото искаше да изобличи истинските крадци.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той притваряше очи и чувстваше пулса на челото си. В главата му нахлуваше кръв. Неподвижен, убит от последиците на своята болест, той усещаше, че му се възвръщат силите. Той беше за идеала — всеки да върши онова, което му е по силите. Не завиждаше никому. Сега <b>виждаше</b>, че всъщност всички безсрамно се домогват до властта.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Поиска да стане религиозна, но не се увлече. Черквата я осъждаше, тя трябваше да посипе главата си с пепел и да се признае за грешница. Грешница ли беше? Искаше ли тя нещо повече от това, което Бог е създал да се търси? Повърхностна в схващането на религиозния морал, тя се нахвърли с ярост върху веригите на черквата. Това беше капището на дяволите. Тя <b>виждаше</b> свещениците, за които чуваше да се разнасят истории, тя слушаше проповедите, които можеха двояко да се разбират. Нищо не запълваше душата й. Всичко беше нагодено за другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Слав много отдавна не беше <b>виждал</b> своя зет, но неочакваната покана не го зарадва, както това можеше да бъде преди известно време. Той само се учудваше и ужасно много любопитстваше да узнае за какво е дотрябвал на недостъпния Ася Струмски.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той не можеше да скрие радостта си. Но това не беше добродушната радост на приятел. Това беше ликуването на човек със скрити намерения. Виждаше, че всичко върви, както му се искаше, и се радваше. Очите му гледаха похотливо жената.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Нямаше вече сили. Неговият дъх я гореше, неговата прегръдка я смазваше, целувките му събуждаха дълбоки инстинкти. Тя чувстваше, че загива. Нейната млада, неудовлетворена плът й изменяше. Тя вече не се противеше. Притвори очи разтреперана от ужас и наслада. Тя забрави кой е той. Не го <b>виждаше</b>. Чувстваше над себе си само халата, за която толкова жадуваше. Той притискаше месата й, пиеше устните й. Побесня, хвана развълнувано дрехата й и я разкопча.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя отвори очи и видя лицето му и това лице — потно, тлъсто и разкривено от похотливост — възвърна отново съзнанието й. Като проблясък от друг свят премина в главата й мисъл за мъжа й, за нейния дом. Спомни си как дойде Здравев в къщата и кой беше той. Сега <b>виждаше</b> най-добре кой е. Алчната уста, която поглъщаше всичко, която искаше да глътне и нищожното, останало за нейния мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Доброто беше самоизмама за наивните. То не съществуваше вече. Проследяваше всички събития и <b>виждаше</b> подробностите на една жестока комедия, в която той и другарите му са играли ролята на шутове, докато...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Лекарят <b>виждаше</b>, че лекарствата вече не помагат. Срещу причината на болестта, която той подозираше, че е в силното изживяване на някое семейно недоразумение, трябваше да се действа с лекарства от тоя вид. Той поговори с Ася, който призна, че болната наистина може да страда от спомена за една случка в семейството.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя лежеше вече десетина дни, но нито за миг не изчезна от главата й съзнанието за това, което бе станало. Много често тя чуваше утешителните и ласкави молби на Ася, но те не можеха да я изтръгнат от ужаса на оная вина, която чувстваше, че носи. Нейният живот беше покосен и тя не <b>виждаше</b> какво може да я спаси. Какво значеха за нея думите на Ася. Той не я смяташе виновна.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тоя ден Слав тъкмо очакваше новината, че правителството е паднало и е образувано друго със Здравева. Редакционният репортер му съобщи новина, от която се <b>виждаше</b>, че силите на неговата група действат. Той трябваше да бъде във възторг от тая мрачна деятелност, която не се спираше пред нищо, защото това пълнеше и неговата кошница. Но в тоя човек, в крайчеца на душата му, бе останала следа от съвест, като незрял туберкулозен бацил, който прави лицето розово, поставя под очите сенки, за да подмамва чуждата снизходителност.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Влезе в болницата, легитимира се като журналист и го пуснаха в моргата. Но той само надзърна в студената малка зала и веднага се отдръпна. Не беше станала никаква грешка. На една маса видя трупа на Ася. Слав побягна. Но пред очите му стоеше страшното зрелище. Простреният труп се губеше в неясни очертания, но той <b>виждаше</b> съвсем ясно неговата глава, бледото неподвижно лице и косите, паднали над каменната маса.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Нощта беше настъпила отдавна. През прозореца в далечината се <b>виждаха</b> светлини от къщи и улици. В полумрака на ателието празният статив стоеше като изправен човек, на стената падаше неговата сянка. По покрива се чуваха стъпки. Една врата се хлопна в съседния таван.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Старият художник лежеше по гърди на дивана, заровил лице във възглавничките, и гледаше в бездната на мрака. „Накъде?“ — питаше се той и не <b>виждаше</b> път.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той <b>виждаше</b> цялата страна, потънала в непрогледен мрак, и питаше — накъде. Убийството на Ася преля чашата. Не беше ли Ася честен, открит, силен и хубав! Не му ли приличаха неговите другари! Убиха Ася, убиха Загорова, а хилядите техни спътници гинат забравени, смачкани, изхвърлени.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Искаше да плаче. В тая страна е все едно дали ще бъдеш силен или слаб. Злобата е по-силна. Алчността е по-хитра. Те коват оръжието си и безсърдечно унищожават. В мрака не се <b>виждаше</b> нито един разтрог. В отчаянието си той не <b>виждаше</b> нито лъч надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Свежият въздух обистряше ума му, мъката му стихваше. Чувстваше да се възвръщат силите му. Изпълваше го надежда. Откъде идеше всичко? Каква мисъл бяха събудили в него двете бедни деца? Той <b>виждаше</b> детската приятелска ръка да обгръща с обич всички хора. можеха ли тогава те да бъдат зли, жестоки, безсърдечни?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Дружно с новия ден пред очите му се вдигаха завеси. Някога искаше да тръгне по земята и да проповядва — да бъдат хората горещи или студени, да бъдат храбри или подли. Сега <b>виждаше</b> какво трябва — да бъдат по-добри, повече човеци!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Тази работа държавата не я интересува! Ти си отворен тука с по-голяма цел. Стратегията! Ние развиваме туризма. Първо усмивка, после печалба! Ама вие идете от Мадан и Кюстендил, не <b>виждал</b> море, оставил даскаллъка или докторлъка, иска да забогатее за един сезон- Миналата година, Вирджиния, тука зеленчуковия магазин го държеше един ветеринарен доктор. Шефе, вика, разбери, две деца имам, плащам издръжка и се ожених за една с още едно!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Леле, Тахомире! - възкликна управителят. - Не те <b>виждам</b>. Щеше ли да излезеш на двубой? ... Да му не зная какво, ако имах такава жена, щях да се бия и с пищов, и с нож, и с дърво. Или ще го напоркам до козирката и с едно водно колело ще го обърна в морето! ... Аз, Вирджиния, съм плувец и още като ученик се състезавах. Имахме една учителка по телесно, ама стройна, извъртяна, хубава, че хубава, почти като теб. Заради нея се записахме в курса по плуване... Голямо нещо е красотата, Тахомире! ... Ще ви запомня за цял живот: Тахомир и Вирджиния! .. Абе да няма грешка, защо не си Тихомир?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Снощи пристигнахме, настанихме се много хубаво. Тук е божествено. Виждам, че сте добре обзаведени... Цигари "Родопи", напоследък рядко се намират ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>- Човек <b>гледа</b> с очите, а вижда с ума. И понеже рецепторът на очния нерв е в тилната част на мозъка, би могло да се каже, че <b>виждаме</b> с тила си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Кафето и цигарите вече димят на масичката. Децата са отишли да се къпят по-далече, за да не ги <b>виждаме</b>. Остава бутилка джин и всичко е наред!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Вирджиния се мъчеше да скрие лошото си настроение, но не успяваше. Мълчеше. И кафето не помогна. Флорина не се опита да й помогне. След третата цигара тя посегна към бутилката. Напук на всичко искаше да се напие. Демонстрираше неотстъпчивост. Може би вярваше в ината си, но аз се съмнявах. Виждах колко силно я измъчва мълчанието. Въпреки това не търсеше помирение, държеше си главата предизвикателно. Само че издухваше цигарения дим бързо, без удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Взаимната ни симпатия с нашия учен и съсед растеше стихийно. Любов от пръв поглед между мъже. Бях склонен да мисля за него, че е безкрайна мисловност, съчетана с безкрайна енергия. Дали не <b>виждах</b> в него една осъществена юношеска представа за себе си? Вирджиния също го оцени и похвали: "Шантав е по цялата глава!"</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Онова се изправи и тръгна нанякъде. Изигра си ролята без грешка! Смота ме в няколко реплики и ме остави насаме в клетката с лъва. Провинението ми викаше с истеричен глас пред Флорина. Тя мълчеше, разбира се, тя не би ми помогнала никога в подобен случай. Вече чувах думите й - <b>виждах</b> презрението й: "Унизителното е, че се преструваш, че се правиш на невинен! Че не помниш! ... А учиш децата да бъдат откровени! .. ."</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>За десет години живот не бях я <b>виждал</b> такава. Виеше от обида. И друг път е имала поводи, била е гневна, невъздържана, опасна. Зашлеви нашия приятел Цецо както беше с брашняна ръка и му показа вратата. Прогони от къщи стария доктор Павлов само защото подозираше, че говорим за нея. Един път ми призна, че ако може, ще ме бие всяка седмица ... Но досега тя е била нападаща, хапеща. Сега скимтеше от безсилие, давеше се в страдание и гняв, хапеше себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Сбогуването мина вдървено - съвсем неловко след вчерашните възторзи. Яд ме беше на Вирджиния. Виждах какво ще стане след хукването й. И ми се искаше да я попитам къде е тръгнала, какво ще спасява, собствениците са решили всичко. Онези вече копаят! Къщата е здрава и читава, додето не ги настанят в оборотен апартамент, ще стои заключена, не могат да я пипнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Обърнах гръб. Помъчих се да отпъдя мисълта за Вирджиния, но не успявах. Отново я <b>виждах</b> как решително тръгва, колко е раздразнена. Нямаше търпение да стигне в Русе, да вдигне скандал, да върне из- изровената земя и да вдигне желязната ограда. Разплакана, истерична. Кестените лежат и тя ги оплаква .. .</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Хората се будеха и заглеждаха необичайното, почти атракционно явление в края на къмпинга. Може би усещаха смътно, че нещо не е в ред, удивляваше ги нарушеният стил на селцето ни. Дразнеше и фактът на безцеремонното нощно настаняване. Сетихме се за топурднята и нарушения сън, сега <b>виждахме</b> печалните му последици.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Вървеше съвсем бавно, като механизъм. Онова зачести, дори се наведе леко, ръката му замахваше по-силно. по-зло. Но <b>виждах</b>, че е разтревожено, че играта става истина. Струва ми се, че по-скоро трябваше да забави, да спре... Дебненето е въпрос на изострено внимание...</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>сгодни за това, като са нападали варвари от вси страни, така че ромънският елемент требвало да се държи повече в Карпатите. Дринов цитува и една забележка от Коринка, с което иска да покаже, до колко са били Ромънит силни да асимилират други народности, та приема, че те не са дошли многочисленни в Дакия. Ала, разбира се, с повечко право бихме тогава очаквали да се покажеше сащата тая асимилационна сила и на Балканския полуостров, гдето са били все тези Славяни, както и в Дакия. Ала тук <b>виждаме</b>, че те не са успели да се разпростран?т много.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Така пише   (Ro?ii-de-Vede срещу Никополь.). Хъждеу задава въпрос, не е ли некои от тези книги граматик Радул писал ромънски, и при туй забелезва, че той, както се <b>виждало</b> от този postscriptum, „слабо владеел славянският език.” Г. Сырку, като цитува това место</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>МЕТО	/Мето <b>поглежда</b> в кутията./ Идиот! Този се побърка съвсем. Къде <b>виждаш</b> мечка тук? Хайде Катя в боклука!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ЛУКО	Всичко съм <b>виждал</b> в железопътната система, само мечки влак да карат не бях <b>виждал</b>.  И машинистът – мечка, и помощник-машинистът – мечка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>БРАТОЙ	Да. Навън 40 градуса, аз вътре - с балтона. При шурето пък обратно: в кабината му тухли да печеш. Шурето - по бански и вир вода. “Две години, вика, бачках в Либия, такова чудо сега <b>виждам</b>.” По едно време ми скрежасаха стъклата. Студ! Сложих ръкавиците и калпака, стържа стъклата и пак жъна. И неусетно заспах от Бяла смърт. Събудиха ме в болницата. След два дни докараха и шурето с топлинен удар. А те, мамата им и комбайни, били с климатична инсталация. Моята я бутнали на минус 20, а на шурето на плюс 40. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДЯДОТО	Защото е руски шпионин, затова. Не виждаш ли, че постоянно записва кога и колко самолета минават? От Феро пък научи всичко за Швейцария. Парична единица, почивни дни, телефонни кодове...Внимавайте какво говорите пред него! Записвал  живота и му давал смисъл! На живота нищо не може да му даде смисъл, той просто си записва военни тайни. Не <b>виждате</b> ли как се е вкопчил в Контузов, за да изтръгне всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ДЯДОТО	Защото е руски шпионин, затова. Не <b>виждаш</b> ли, че постоянно записва кога и колко самолета минават? От Феро пък научи всичко за Швейцария. Парична единица, почивни дни, телефонни кодове...Внимавайте какво говорите пред него! Записвал  живота и му давал смисъл! На живота нищо не може да му даде смисъл, той просто си записва военни тайни. Не <b>виждате</b> ли как се е вкопчил в Контузов, за да изтръгне всичко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ПРОДАН	Много лесно: стоя си на прозореца, докато някой от пътниците се развика: “Айде, бе идиот, не <b>виждаш</b> ли, че светна зелено?” и потеглям. Глас народен - глас божи. Грешка няма.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ШЕЙНО	В двора зад клозета. А аз съм в клозета. Те ме обкръжиха отвън и ме и питат. “Как се казваш?” – а аз мълча.  “Къде живее кметът?” - аз пак мълча. И те като разбраха, че нямаме контакт, ми теглиха една майна и отлетяха. Довиждане, викам, момчета, нито сте ме виждали, нито съм ви <b>виждал</b>. Това беше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ШЕЙНО	В двора зад клозета. А аз съм в клозета. Те ме обкръжиха отвън и ме и питат. “Как се казваш?” – а аз мълча.  “Къде живее кметът?” - аз пак мълча. И те като разбраха, че нямаме контакт, ми теглиха една майна и отлетяха. Довиждане, викам, момчета, нито сте ме <b>виждали</b>, нито съм ви <b>виждал</b>. Това беше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДИНКО	Нали <b>виждаш</b> какво... Добре, че беше сламата. Сякаш съм знаел, майка му стара! Я виж черпака на какво прилича. /Показва изкривения черпак./</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Каква искаш да е. Нали <b>виждаш</b>, че му цунка мангизите и по цял ден се чуди с кой да се изчука. Иначе за к`во ще е с него, заради мърлявите му картички ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето (Разплаква се.): На мен ми пука, Гриша, на мен. Не искам да съм гадняр. Искам да ме обичат, никой не обича такива като мен. Виждам, че даже и ти ме мразиш. Обърна ми гръб заради първата срещната курва. Защо, Гришане? Защо, защото не искам да си лайно и хората да ти се присмиват.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Какво си се лепнал за тази курва, Гриша. Нали <b>виждаш</b>, че си измисля всичко това само да ни разиграва.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Аз го познавах. Виждал съм го няколко пъти. Когато влезе в Ерусалим, качен на осел и когато разгони търговците на жертвени животни от двора на храма, и когато го осъдихме преди осем дни. Не ще забравя никога лицето му. (кратко мълчание) Той беше малко гърбав. Лявата му плешка беше някак повдигната нагоре и изпъкнала отзад. Грешката е изключена. (мълчание) Нима ти мислиш, че е по-възможно да възкръсне разбойникът, отколкото синът божи? (кратко мълчание) Или че е по-справедливо да възкръсне разбойникът, отколкото пророкът?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Да, има една истина. Но има хиляди очи, които я <b>виждат</b> различно. За тях истината е като облак, който се движи и мени формите си всеки миг. За мене истината е лъчезарна и вечна като слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Така. Виждаш, че нямам намерение да те обвинявам, нито да те измъчвам, а да те обясня на самата тебе - и на някои други, разбира се. Именно затова бих искал да си поговорим за някои неща, приятелски, от сърце. Съгласна ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Ти каза, че преди това си <b>виждал</b> и чувал Исуса няколко пъти. Дори гласът му ти харесвал много. Така ли казваш?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Тъкмо така! Значи човекът е седял с глава пред прозорчето, а слънцето се <b>виждало</b> как залязва. Вярвам, че съдията вече е разбрал защо е светнало около главата на оня човек! А ти, селянино, разбра ли? И ти да си седял на онова място, и около твоята глава е щяло да светне.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Ти каза, че Исус се отбивал и друг път при нея. Тя го е <b>виждала</b> значи отблизо, може ли да не е запомнила пророка? А ето, че и тя го познала чак като се стъмнило, и когато сам той бил казал, че е възкръсналият. А всички познаваме лековерието на жените! (кратко мълчание) Сега слушай: ако наистина божият син се яви на хората в човешки образ, как мислиш, кой ще го познае най-напред?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i><i>Значи сам <b>виждаш</b>. Всичко зависи как ще <b>погледне</b> човек на фактите. Даже от гледна точка на здравия разум. (кратко мълчание) Е, сега пак ли си толкова сигурен, че си се излъгал? Че те е излъгало сърцето, както каза?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Ти си несправедлив. Напротив, Йосиф се стараеше да докаже, че възкресението е невъзможно. Мария много иска да вярва, но се съмнява. А Тома беше готов да се откаже от това, което е <b>виждал</b> и осезал, за да не бъде обвинен в пристрастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Тъкмо до тука исках да дойдем. Моят опонент твърдеше в началото на речта си и че в този процес той не <b>виждал</b> обвиняеми. Напротив. Аз ги виждам в огромен брой. Но не, уважаеми Съдийо, аз не обвинявам! Просто исках да докажа, че на процеса има обвиняеми и че следователно има нужда и от защитник и от обвинител.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i><i>Тъкмо до тука исках да дойдем. Моят опонент твърдеше в началото на речта си и че в този процес той не <b>виждал</b> обвиняеми. Напротив. Аз ги <b>виждам</b> в огромен брой. Но не, уважаеми Съдийо, аз не обвинявам! Просто исках да докажа, че на процеса има обвиняеми и че следователно има нужда и от защитник и от обвинител.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>НЕДА: - Не, Джес... не сега... не още... Не разбирам какво казваш, Джес... не те <b>виждам</b>... не, не... не те чувам дори...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>БАБАТА: - Те бяха най-отгоре на колелото, а ние с лелка отдолу ги чакаме... и те изстреляха една стрела, аз я <b>виждам</b> как лети и се забива в крака й, точно във вената и кръвта й изтече. а нас с мама файтонът ни чакаше отвън да се прибираме...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i><i>БАБАТА: - Тя беше със сламената си шапка... с чантичката от слама... слънчево, сламено, слънчево... смехове... и те докато бяха най-горе, изстреляха една стрела... и аз <b>гледам</b>... <b>виждам</b> как лети... лети... (въздъхва) Трябва вече да си тръгваме....</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>И само за няколко секунди, като че ли озарена от светкавица, <b>виждаме</b> Неда, нейното объркано, тревожно лице. И тънкия й глас: "Господи, направи така че татко да се върне."</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>И отново като озарена от светкавица, само за няколко секунди, <b>виждаме</b> тревожното лице на Неда и нейното: "Господи, направи така че татко да се върне!"</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>ЗАРА: (много радостно) - Ами всичко, просто всичко, от игла до конец... как изведнъж облаците изчезват и слънцето отново заблестява, О, Боже, какви глупости приказвам, не, не това... та ти нищо не знаеш за мен... както и аз нищо не зная за теб... това не те ли подтииска, Дан... от една година се <b>виждаме</b>, всяка седмица и... толкова е странно...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i><i>ЗАРА: - Значи не можеш да ме понасяш! Значи ти е толкова отвратително да се чукаш с мен, че дори... дори... и двеста долара за един следобед ти се <b>виждат</b> малко? Нали?!... имаш нужда да <b>гледаш</b> порнографски списания, когато си с мен, така ли?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>ЗАРА: - Аз те обичам... Обичам те, кучи син такъв!... Дрипльо смотан... няма да ти позволя да си тръгнеш... Боже мой, толкова е нелепо... не зная как се случи... На теб ти е хубаво с мен, нали?... Нали?.... Защо мълчиш?... Добре, кажи тогава: "Не, не ми е хубаво с теб!"... Кажи!... Все ми е едно дали ще се <b>виждаме</b> или не, кажи!... Виждаш ли, не можеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i><i>ЗАРА: - Аз те обичам... Обичам те, кучи син такъв!... Дрипльо смотан... няма да ти позволя да си тръгнеш... Боже мой, толкова е нелепо... не зная как се случи... На теб ти е хубаво с мен, нали?... Нали?.... Защо мълчиш?... Добре, кажи тогава: "Не, не ми е хубаво с теб!"... Кажи!... Все ми е едно дали ще се <b>виждаме</b> или не, кажи!... Виждаш ли, не можеш!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>НЕДА: - И той замина. И ето, вече тринайсет години не съм го <b>виждала</b>. Понякога си мисля, че е умрял. А понякога усещам, че е жив. Веднъж сънувах, че вървя през пустинята. И го намирам. И той ми казва: аз съм много, много болен. Скоро ще умра. А аз му казвам: не, няма да умреш. Няма да те дам. За нищо на света няма да те дам.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>Неда вади от шкафа бутилка коняк, налива си във водна чаша, изпива го на екс. Н начина, по който прави това, като че ли <b>виждаме</b> Зара.Зара отива при нея, взима вече празната чаша, взима бутилката...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ИРИНИ: Значи поради твоята голяма заетост ние уговаряме вече срещите си една седмица преди това, <b>виждаме</b> не повече от два пъти в месеца за не повече от два часа и аз трябва да  изтърпявам упреците ти и язвителните ти забележки...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ДАРА: Знаеш ли, че през ноември е най-хубаво да се отиде на море? Защото е зима... защото алеите ще са посипани с листа, ще мирише на есен, ще поръчваш сутрин закуската си в леглото и ще отваряш прозореца, ще <b>виждаш</b> морето, забулено в мъгла, ще го чуваш как бучи, ще ти бъде малко студено, ще пиеш кафето си и ще се наслаждаваш на соления и студен дъх, после ще се обличаш с красивите си топли дрехи и ще се разхождаш по брега, по влажния пясък, после ще отиваш в някой скъп ресторант и ще обядваш с Асен...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i><i>ДАРА: Видях го в един ресторант... срещу него стоеше друг мъж... и мъжът ми държеше ръката на другия мъж... и я поднесе към устните си... и започна да се смее  и аз се огледах в едно от огледалата... като че ли някой беше откъснал някаква част от лицето ми и това се <b>виждаше</b> ясно и тръгнах да си вървя... у дома... извинявай, ще ми донесеш ли някакъв будилник... или да ми го навиеш за седем часа?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>АНИ: През всичките тези двайсет години те <b>виждах</b> как се разхождаш гола, седефена, казвах си - ето я господарката на дома ми, с прозрачни крила, понякога забравях дали си момче или момиче, дали обичам повече теб или ръцете ти...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i><i><i><i>ДАРА:... тя започна да ми разказва за тебе и как се чукате... и влезе в банята да се къпе... и тогава аз се разплаках... и тогава тя излезе, мислеше, че не я <b>виждам</b>... сигурно беше забравила нещо... и ме <b>видя</b>, че плача... а аз просто плачех неудържимо... и неволно вдигнах глава... и <b>видях</b> образа й в огледалото... тя се усмихваше... <b>гледаше</b> ме как плача и тържествуваше... такава змийска, победоносна усмивка... и в този момент усетих, че цялата ми обич към нея изтече... изчезна... като че ли никога не я е имало...</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Кмета: Ти тая за дяволлъка да я забравиш! За даскал не ти трябва да си дявол, там може и да си по-прост... Виж да кметуваш - то е дяволлък! Сребърно тасче по море плава... Знаете ли я таз? Чорбаджия се припява тъй. Трябва да можеш да плаваш, ей, хора са туй, море! А сребърно тасче - ще рече маица! Парици бе! Ти сиромах кмет <b>виждал</b> ли си? Е, може първият кмет по дядо Адамово време да е бил малко по-сиромах, ама от него насетне сме все пo ей тъй. С парици и дяволлък се прави то...</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Цвета: Дали ще ни прибере заедно, та да сме си дружина? Две уши са дваж да чуват, две очи са дваж да <b>виждат</b>, а две души са...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Литературни есета;2912;<br>
<i>Приказките и легендите противопоставят героя на подлеца, а също героя на обикновения човек. А ти се взираш в това противопоставяне на бляскавия вечен ореол на героя срещу отречената, мизерната нищожност, разумно или инстинктивно безчестие на подлеца и <b>виждаш</b> колко несъмнено по-човешки, по-искрен и по-честен е образът на онзи, който трябва да понесе страданието, че не е и не може да бъде герой онзи, който трябва да понесе наказанието за своята слабост или презрението за своите недостатъци. Ти <b>виждаш</b>, че е противопоставен камъкът на героя срещу тялото на живия човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>В очите на хилядите читатели, с които се срещнах, <b>виждах</b> и познатия български скептицизъм: това за което пишеш, не може да бъде. Но <b>видях</b> и много стръв да бъдем и ние там, където са другите… Ето, в тия очи и в тия въпроси, които ме затрупваха, ми даваха тогава, дават ми още повече сега надежди, че този освободен ум може, макар и с голямо историческо закъснение, да постави българина там където той иска да бъде…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Далече, далече — едва разчитам буквите, се <b>виждат</b> заводите на „Тойота“, прочутата, световноизвестната „Тойота“, от която тръпнат автомобилните пазари по цял свят…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Затова има хора правят-струват: и купуват и продават съвест, и гръб чупят — по-нагоре да са, ако може най-горе да са, щото там и носът, и душата, ако ще и нищо да не струват, тия отдолу не ги <b>виждат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>А аз още питам. Виждам се в този свят много отстранен, много външен. Слушам и си давам вид на умен човек. Кой не иска да го вземат за умен — ние, европейците, много си падаме да ни възприемат за хора „по така“, нали живеем в стария континет, нали минаваме за люлка на цивилизацията… А в душата ми е смутно! Дори не зная да питам ли повече, да спра ли дотук, объркан съм, както от страшната логика на всичко това, което чух, така и от почти гениалната простота, с която е построена цялата пирамида по която върви японецът отдолу нагоре…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Ами на конвейера — питам, — ако си там, как става отработването? Ако един от работниците си пийне повечко вечерта, <b>виждам</b>, че и вие, японците, не сте пълни въздържатели, каквито, да речем, ги има у нас в движението за трезвеност… Ще го уволните ли?…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Абе, викам си, Киросава, абе, викам си, Кането — каква заинтересованост? Той си отишъл, покрай него и друг, покрай тях с тая ваша заинтересованост си отишла седмицата, че и животът, а вие все за вашата заинтересованост ми говорите. Ала това не го изричам, че ще ми затворят като едно нищо устата, както вече го и направиха неведнъж. Защото както <b>виждате</b>, за японеца няма нищо по-важно, нищо по-свещено от работата. В това отношение религията, традицията, обществото добре са обработили японеца. И все в името, и все напред е заинтересоваността.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Скоро напускаме Токио. Тъй и няма да разбера колко голям е този град. И отгоре, от петдесет и третия етаж го <b>гледах</b>, и от кола, когато излизахме от него, пътуваш, пътуваш — тези тараби отстрани убиват чувството къде си, що си. Когато се оказваме освободени от тези шумозаглушителни капаци, <b>виждам</b> пак град. Малко по-рядко населен, губи се надалече, пилее се и той, но е град. И не питам даже къде сме — навсякъде е Япония…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Пътуваме към Токио и си приказваме. Да вади човекът до мене кърпичката — не вади. Викам си: този като наближим центъра, където въздухът е най-мръсен, направо на маска ще мине. Слушам го като ми приказва и се озъртам — да <b>видя</b> къде си е скрил маската. Като не я <b>виждам</b> си казвам: японска работа — сигурно в определен момент сама ще изхвръкне отнякъде автоматически и ще се нахлузи на лицето му. Решавам да следя автомобилите, които идват срещу нас — те с противогази ли са. Не забелязвам такова нещо и това ме учудва…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Какво да видя? Виждам, че навлизаме в тунел. Киросава включва фаровете, макар че вътре е добре осветено и без неговите фарове. Колегата натиска бутон — стъклото бавно се прибира в отвора си. Сега ще нахлуе непосима смрад. Нищо подобно не става. Въздухът е все така чист, както преди да свалим стъклото. Това направо ме смразява.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Как са очистили океана, как са овардили и него, та от един най-обикновен Тихи океан (както <b>виждате</b> — Япония си е избрала и океан — не Велики, не Шумни, не никакъв друг фуклив океан, а „Тихи“) те са направили „Мистър Океан“ най-гледания, най-чистия.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Тьй става в Япония изборът кой, къде и какво да работи в един магазин… Както <b>виждате</b>, системата е доста сходна с нашата с тази разлика, че оная — японската, много трепери над клиента, я не над продавачката, с което, както имахме вече случай да го кажем, Япония си казва експлотаторската същност по отношение на продавачките и някакъв си мним хуманизъм по отношение на купувачите. Докато ние правим точно обратното.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Не <b>виждах</b> повече нищо, не чувах повече нищо. Хага сан ми приказваше, момичетата нещо ми приказваха, Иван приказваше, а аз бях изплашен…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>После няколко пъти ги <b>виждах</b> тези борчета — по витрини, в цветарски магазини. Моето чувство към тях си остана чувството на угнетен до дън душата си човек, на човек уплашен.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Уличките стават тесни, колата се провира трудно. Сега <b>виждам</b> какъв виртуоз е шофьорът. Всеки момент, като влизаме от една уличка в друга, очаквам колата да удари калника си в зида, край който минаваме. Не зная сантиметър ли отделя калника от зида, милиметри ли — аз очаквам да стане неприятното, ала то не става. И не вярвам на очите си, но колата върви и ние влизаме все по-навътре и навътре. Ясно е, че две коли, ако се срещнат, няма да се разминат — невъзможно е. Ала те не се срещат, макар че никъде не <b>видях</b> знак за еднопосочно движение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Интересно беше хрумването на Хага сан да ни доведе тук. И много човешко беше. Заведе ни в скъп и прескъп хотел, където сигурно остави цяло състояние за разкошната вечеря с гейшите. След това, без да ни пита, без да ни уведоми даже, ни доведе тук, в своята студентска кръчмичка, за да ни покаже любимата своя стара Япония. Лицето на Хага сан беше цъфнало — и мило му беше, че <b>виждаше</b> стари приятели, и друго му беше, че ги намира живи и здрави…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>От това недоизказано „може" телата на присъстващите потръпнаха, макар че през открехнатия прозорец на-хълтваше приятна есенна топлина. Навън под меките лъчи на есенния ден животът течеше приятно и никой не би пожелал смъртта. Този човек така леко прие задачата, която може да го раздели със света на реалността! Присъстващите в кабинета познаваха опасността, на която е изложен, знаеха, че той е обречен, че може да не се върне и <b>гледаха</b> на него като на нещо, което <b>виждат</b> за последен път! В него всеки жест, всяка дума, всеки трепет и мускул говореха за една решителност, готова да срещне смъртта!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>-	Мамо, не говори така, това е може би учение! Така ли се убиват хора? Никой още не е съден, нали ще има народен съд, народът ще си каже думата. Аз не <b>виждам</b> някой да е виновен с нещо! Война - по-рано минаха германци, сега минават руси, какво ли още ще видим? Какво е виновен Сашо, кметът или учителят, всеки си <b>гледа</b> работата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Тъй ли, не те познах, нали знаеш, че не <b>виждам</b> добре. Повечето вярвам на слуха си, с него откривам идването на Сашо между сто души - неговата стъпка различавам винаги точно. Тридесет и пет години тренирам по няколко пъти на ден и никога не се излъгах, той стъпва отсечено и твърдо. Ти, дъще, къде така рано?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i> В първите дни от заемането на адютантската длъжност, Георгиев облече една войнишка куртка без паго ни. Отначало този отличителен белег за звание и чин му се <b>виждаше</b> нещо отживяло, една противна традиция на омразното минало, но това не трая дълго. Войнишката куртка му се видя неподходяща за длъжността и той отиде в дружинния склад, където ключар беше неговия съкварталец, стар познат, с когото бяха съдени за кражба в една и съща година.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Мракът се сгъстяваше бързо и двамата изчакваха да се приберат хората по домовете си. От близкия път се чуваше конски тропот, пляскане на камшик във въздуха и мелодично отпяване на колелетата. Двамата иманяри обърнаха поглед към пътя. Георгиев пак така под ъгъл гледаше в една посока, а <b>виждаше</b> в друга. В здрача видяха файтона на един от богатите селяни, който се връщаше от полето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Апостолов беше среден на ръст, строен, с правилни черти на русото си лице, косата леко начупена на едри вълни. Мустаците му бяха гъсти и ниско прилепнали над тънките му устни, на долната му челюст в левия ъгъл блестеше златен зъб, който се <b>виждаше</b> при всяко отваряне на устата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Какво ти спокойствие, не <b>виждате</b> ли, че се страхуваме да легнем, цяла нощ обикаляме с оръжие, а те спят до жените си спокойно! Де да знаиш, ще се организират и ще ни изколят като пилци! Властта е мешана, набутаха се в нея всякакви, особено земеделците, от тех най-много патиме! Те са най-много и са непокорни! Уж наша, комунистическа власт, пък други се мешат в нея!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Както <b>виждам</b>, другари, вие сте изпаднали в политическа безпътица и рискувате да провалите задачата на партията за провеждане на революцията, за ликвидиране на фашизма!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Абе, остави се, нали ни <b>виждаш</b>, военна работа, да служиш на народ не е лесно! По мобилизацията обикаляме селата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Ех, мамо, той да дойде! Другото е лесно, но няма да се върне! От оня свят връщане няма! Виждаш ли какво време, в прозорците ми надничат мъже! Има ли мъж, друго е!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Райков и Апостолов му смъкнаха панталоните и заедно с тях се свличаше изгнило месо, почерняло от заседналата кръв. На отделни места се <b>виждаше</b> бедрената му кост, покрита с гной, съсирена кръв и червеи. Той беше в безсъзнание и не охкаше, не протестираше...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Не <b>виждам</b> повод за разговор, непознати господине, още повече с адвокат! - възрази жената с решителен тон.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Разбира се! Както <b>виждаш</b>, аз не записвам, не искам писмено, а за да знам обстоятелствата. Аз сам ще подпиша смъртния протокол и искам да бъда добре информиран за това, което подписвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Отначало мислихме да го хвърлим в някой закостенял бунар така, както е завързан. После решихме да го обесим. Никой от нас не беше <b>виждал</b> обесен човек, та повече от любопитство. Закарахме го в неговата курия, питахме го кое дърво си избира за бесилка. Това беше правото му за последно желание, последна дума. Той се оглежда дълго в огромните дървета, обикаля с поглед междата на мястото и най-после каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Тук съм, поръчах да дойдеш! Не ти ли казаха? Един клиент донесе моруна. Изпържих я, оставих я да се препече в печката и както <b>виждаш</b>, чакам! Знам, че тя е любимото ти ядене!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Не, Петре, дойдох, защото те обичам!.. - отговори момичето и го прегърна със свободна-та си ръка. Виждаш ли оня, „героя", партизанина Русинов, иска да говори с мен, дължал ми някакво обяснение! Не желая да го <b>виждам</b>, казах му, че нашите пътища са различни!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>-	Не, Петре, дойдох, защото те обичам!.. - отговори момичето и го прегърна със свободна-та си ръка. Виждаш ли оня, „героя", партизанина Русинов, иска да говори с мен, дължал ми някакво обяснение! Не желая да го <b>виждам</b>, казах му, че нашите пътища са различни!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Тримата вървяха уплашени от страшния вид на старинната крепост и брояха номерата на килиите. Ужасна мъка терзаеше сърцата, душите плачеха без глас и всичко се изписваше на лицата, в които като в огледало се <b>виждаше</b> неописуемата мъка на тримата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>-	Не <b>виждам</b>, момчето ми - отговори бащата. Двамата родители нямаха сили да кажат какво искат. Гледаха в дебелата широка врата и потръпваха от студ.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>- Вие искате дебели дрехи? Виждате ли как се стоплихте? Да му мислим ние, че измръз-нахме като вагонни спирачи!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Другарю, чакай тук, докато угаснат прозорците на квартирата ми! Както <b>виждаш</b> размирно време, революция, а врагът не спи!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Епоха с глобален характер е надвиснала над нас. Нов световен ред е предвиждан и очакван с немалко надежди. Много учени и лидери са <b>виждали</b> в един нов ред условие за оцеляването на нашата планета. Но една групировка - съвсем различни хора - от дълго време</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Почти е невъзможно до се проумее как международният картел на свръхбогатите е успял да, предизвика една форма на заблуда и халюцинация в човешкото съзнание, и то в масов мащаб. Те постигнаха целта си да заслепят хората така, че да не <b>виждат</b> как в момента светът преминава от конституционен режим към тоталитарно глобално управление. И защо масите не разбират това? Изглежда най-точният отговор е: характерно е в изхабенои разлагащо се общество участниците в процеса да не осъзнават и да не чувстват сполетяващата ги трагедия.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i><i>Всички <b>гледаме</b> картината на днешните събития в Европа, и по-специално на Балканите. Малките Босна и Херцеговина са жестоко притиснати от представителите на ООН да предадат независимостта си на агресора и на тези, които се подиграха със семейната им чест и избиха децата им. Как добре е казано у Ла Фонтен:" Силният е винаги прав ". Виждаме, че босненското законно избрано правителство и признато от почти всички държави на тази планета трябва да отговаря за това, че пази живота на своите поданници и суверенитета-поредно потвърждение на абсурда "само силният е прав!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>десни или леви, идват от привилегированите класи. Те се занимават да ги създават и така да определят съдбата на бедната класа, без да познават нейното съществуване или без дори да са я <b>виждали</b>. Социализмът е творение на английската аристокрация, комунизмът - на</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Глобалистите <b>виждат</b> икономиката като само една транснационална корпорация, една универсална кредитна система и една световна банка с техните пари. В настоящата подготовка на света един от основните елементи е умственото пренастройване на човека.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>В света съществува шепа неимоверно богати хора, умеещи да извличат облаги от всяка сделка, не защото <b>виждате</b> бъдещето, а защото могат да подреждат бъдещото развитие, да го изработват. Те са малка група свръхсилни, свръхвлиятелни бизнесмени - съветници на управленията, които американците наричат "Ди и нсайдърс?(бу квален превод "Вътрешните ").</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>добър, битият е лош. Това се повтаря непрекъснато, така продължава и до днес, поради което стигнахме до положението да <b>виждаме</b> всеки световен конфликт през призмата на епохалните борби между доброто и злото. Преди войната в Ирак не се казваше никаква дума(до-бра или лоша) за тази държава и лидера й Саддам Хюсеин. След като я смачкаха, по-черна от нея и от Саддам няма. Добрият човек Буш победи лошия Саддам. Така се говори непрекъснато в САЩ , това е и най-големият актив на Джордж Буш.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>се клел в подчинение или служба. Отказвам се от рожденото си място, отсега нататък моето съществувание е в друга сфера. Заклевам се да открия на моя началник всичко, което правя, мисля, чета, уча и <b>виждам</b> около себе си." Друг нечовешки факт - резултат от същността на йезуитския католически орден - са Вартоло-меевите кланета на 24 август 1572. г.; когато избиват повече от 100 000 хугеноти. Това е вечна вина!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>За някое и друго десетилетие това може би ще се хареса на хората, защото, както казва поговорката, е по-добре слуга на богат господар, отколкото съдружник на беден, но ще дойде времето, когато следващите поколения ще плащат скъпо на тези малцина господари, крито "душат с финес". Някои прозорливи европейски политици и финансови капацитети <b>виждат</b> добре намеренията на организацията за Нов световен ред и настояват за по-бързото стабилизиране на Европейската общност.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>мисия е достигнала своя връх с резултати, които вече съвсем ясно се <b>виждат</b>. Цялата история се представя на евреите така, като че ли само разрушението е единственото условие за осъществяване на юдейския закон и за техния краен триумф. Законът и историята са същите и има само една еврейска история. Според евреите единственият наследник на света са те и те са центърът. Те са успели до голяма степен да наложат на много западни държави тази теория на живот, която не е нищо друго освен техният юдейски закон.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Конспирацията за световно господство съществува и в момента все още не <b>виждам</b> някой, който да е в състояние да я спре. За известно време тя ще бъде още разрушителна и много тежко на тези, които в процеса на нейното развитие ги постигне.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>На 2 април 1917 г. американският народ бе информиран, че е в състояние на война. Както <b>виждаме</b>, от ноември 1916 г. до април 1917 г. "мрежата на интригата" се простря над океана и постигна своите цели - "да се подреди един нов международен ред". Това бе едно потвърждение и доказателство за народните маси, че думите на управляващите не значат абсолютно нищо. Инициаторите подпомогнаха един план, в който и ционизмът, и комунизмът бяха инструменти за установяването на "световна федерация", основана върху силата и унищожаването на националността с изключение на една "нация", която да възкръсне.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Както навремето "Лигата за мир", така и днешната "Организация на обединените народи" никога не са били орган за свързване на народите, а инструмент за тяхното контролиране от тези, които искат да ги управляват (от едно "суперуправление" - такова, каквото го <b>виждаме</b> в "Протоколите").</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Луначарски говори открито като талмудист: "Ние мразим християнството и християните; те проповядват да обичаме нашите съседи и ближни, което е противно на нашите принципи. Това, което ние желаем, е омраза. Ние трябва да се учим как да мразим и само тогава ще победим света." Това учи Талмудът. Много пъти съм се питал, след като евреите са представлявали такъв малък процент от руския народ, къде са руснаците? Отговорът е - те са в тъмнината, мълчаливи, <b>виждат</b> се, но не се чуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Една от деветте фигури са Рокфелерови. Само една от техните банки, "Чез Манхатън", има 25 директори, които поотделно работят с повече от 100 големи индустриални корпорации, банки и застрахователни компании. Както <b>виждате</b>, това е един колосален контрол над световната индустрия и финанси. Чрез своите фондации от десетилетия тази династия контролира цялото християнско вероизповедание и много университети и колежи в САЩ и другаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Ерусалим. Тъй като те вярват само в богатства и власт, няма да уважат нито Тората, нито Мойсеевия закон, нито Исус Христос. Те <b>виждат</b> човечеството като нещо, което "безцелно се храни" и което само да гради стъпалата за тяхното завоевание. Въпреки че повечето от тях се мислят за евреи, те няма да удържат на обещанията си и ще изиграят тези, които още им вярват. Страшен хаос ще настъпи на Земята. Миропомазаните лидери от това скрито управление ще се качат на сцената уж да оправят нещата, тоест да въведат "ред от хаоса", който сами са създали.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>За известно време в нашето столетие на средната класа бе умишлено втълпено, че именно тя е тази, която държи юздите на властта в демократическите общества, а не супербогатите. Това бе една голяма пропаганда, осъществена чрез пресата и контролирана пак от тези кръвно свързани династии. Точно обратното - много богатите спечелиха както авторитет, така и влияние. Както сами <b>виждаме</b>, богатите стават все по-богати и бедните все победни, докато пионките и малката административна класа само управлява масите чрез празни слова, пустота и илюзии.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Ние <b>виждаме</b> много добре, че е без значение, коя политическа партия управлява, защото "други" контролират. Например в САЩ действителното положение е такова: демократи (тезис), републиканци (антитезис) - "илюминати" /тайното учение, което ръководи/ (синтезис). Във всички други държави положението е съвсем същото. Да вземем България - същата картина: БСП + СДС = някой зад кулисите, който управлява и двете.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>къснато растат. Само през последните десетилетия <b>виждаме</b> вече тяхната ООН, Международния валутен фонд, Международната организация на труда, Международната банка, UNESCO, Европейския монетарен институт, Све-товната търговска организация, Международната агенция за околната среда и много, много други. Чрез разузнавателните агенции ЦРУ, Мосад, английските МI-5 и МI-6, Интерпол и FВI (ФБР) "Илюминати" разпространява своята програма и тактика по цялото земно кълбо.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Виновниците за убийства и издевателства. А кой ще съди главните и истински виновници за мъките на света. Както и в миналото, те съдят по-малките виновници. Старата поговорка е валидна за всички времена: "Голямата риба изяжда не само малката, но и много, много малките." Голяма част от света аплодира този международен съд, без да знае кой е той, на кого служи и кои са действителните виновници. Виждал съм много циркове, но този, който се разиграва в момента, е капак на всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>В днешния XX век, който е придружен от "зло", в което хората от всички националности са въвлечени, повечето от нас <b>виждат</b> развитието му и ще го усетят. Ние трябва да бъдем много внимателни и с голяма резерва да усвояваме и поглъщаме всичко, което е от Запада. Омразата е техен монопол, тяхно убеждение и тяхна вяра. Без да ги мразим,</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Не бях го <b>виждал</b> отдавна. Никакво изменение в маймунското му лице, същий Кибритов, ала по-угоен, в същите износени дрехи, само че косата и брадата му повечко побелели. На минута аз забравих отколешните неприятни отношения между ни и го поканих да седне. Той седна, крякайки и пъхтейки.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- О, аз <b>виждам</b> - казва, - че е слаба тая мазилка! За твоето телосложение трябвало би по-силна, някой спиртум камфорици, арденс, защото си зле простуден и трябва да се изпотиш от разтриванието веднъж, дваж, триж, та не вярвам да ти е подействало разтриванието с това мазило. Същ шарлатанин, билерин - негодник!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>От време на време гласът им се повдигаше до обоюдно изсмивание и пак утихваше. От безпрестанните им телодвижения се <b>виждаше</b>, че предметът на разговора им ги занимаваше чувствително. Единственото, което можеше да чуе от разговора добре мимопроходящий, бяха думите: "той", "тя", "вярвам", "не мисля".</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Слънцето не беше още заседнало, беше надвечер. Те крачеха полека и се приближаваха къде върха на баира зад градския парк. Щом се поизкачиха, Х., който се <b>виждаше</b> като че по-стар от А., съгледа господина, който идеше отгоре и [...] червената си брада, бързото, като че припряно крачение, необикновено ръкомахание и кандулкание на тялото си приличаше е евреин, пришелец от Русия или от Румъния, прошепна на другаря си:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>А. се позамисли малко. Виждаше се, че той искаше да противоречи още на приятеля си, но предпочете да си мълчи и да го остави да говори на воля. Само изговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>14. Не количеството на действителните членове, а обръчността им е важна засега, като и бол пари нямаме за мнозина, и такива дефицити значителни <b>виждаме</b> в годишния билянц на дружеството.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>И за чудо ли е, че нашийт народ мъчно се движи, когато в естеството му се е вмъкнала такава поразия! Ний сме <b>виждали</b> цели семейства да затриват и изграбят челядта си от това зло; а като учител можем от дълговременний си опит и наблюдения да потвърдим с тисяща примери ужасните му резултати и че учащето се по нас юношество, па еще и много от дип младите наставници, са заразени от отвратителний онанизъм и то в такава мярка, щото може да ужасне най-върлий оптимист.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Двегодишната неуморна работа в Щип обаче му спечелва и злостни врагове. След започването на Руско-турската освободителна война турските власти <b>виждат</b> в негово лице “московец” и не е изключено да му напакостят.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Като се направил мостът, железото, което само копало каменьето за моста в горите над града Кюстендил, се забило в скалите и досега уж така стояло забито и много хора го <b>виждали</b>. Каменьето сами отивали към местото, гдето се правил мостът, и като разбрали, че мостът е веч свършен, запрели се по пътя; така и досега указват на такива каменье при селото Багренци, на пътя от Кюстендил за Кадин мост.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Това “изяснително” требва да е нова редакция, от кого е писана и кога, не е известно. Гореприведените монастирчета и скити със своите монаси сега не съществуват, но развалините им се <b>виждат</b>. Аз посетих некои от тех по Злетовска река. При “Света Марина” проводникът</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Митрополит Артемий в Цариград като разбрал, че Николай Тонджаров е реформирал кюстендилското училище, писал на епископа си Дионисия в Кюстендил: “Прави, каквото правиш, да премахнеш този учител, защото за тебе хлеб нема да остане.” Кадията, като <b>виждал</b>, че се прави и оправя училището, казвал на владиката: “Черква, ако искат, нека си правят, защото в черквата вол ще влезе и вол ще излезе, училища да не се правят.”</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>според житието на Св. Йоакима Осоговский; но не можа да има пристъп пред княза и умря в 1881 год. като игумен на Жаблянския монастир, в Радомирско, над реката Струма, в който монастир и досега с почитание се спомня името му, защото никога монастирят не е <b>виждал</b> такъв добър и разпоредителен игумен. Последните думи на отца Аверкия беха “нине отпущаещи раба твоего...”, тъй като бе видел българската свобода, макар постоянно тъжеше за Македония. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Веднъж на постлания с килим и възглавници чардак, откъдето се <b>виждаше</b> целият град, след като баща ни разправи за сутринта четеното евангелие в черква, което вършеше всеки празничен ден, той в силно възбуждение закле се пред иконостаса Ерусалим: “Заклевам се, че две от четирите си деца подарявам на българския народ и ще ги заведа на българското училище в Цариград” — целуна иконостаса, накара ни и нас да кажем “заклевам се” и да целунем иконостаса, когато майка ни, дълбоко потресена, плачеше и казваше: “Хванали са го цанцалете”, т. е. дяволите. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>джамии, особено по върховете, от които джамии най-близко до нас бе старата “Св. София”; зад нас се <b>виждаше</b> Мраморното море с хубавите острови Принчипо. По морето се движеха и димяха много параходи, варки, мауни и като стрели хвърчаха едва допрелите до водата леки като лястовици каици, навсякъде над водите хвърчаха на рояци бели птици, наречени чайки, а към Златния рог се <b>виждаше</b> край бреговете цяла тъмна гора от мачти на множество кораби, прибрани като мравки в мравуняк. Чуваха се и гласовете на лодкарите, които от всички страни бързаха към парахода като черни гарги на мърша. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i><i>Баща ни и поп Георги седнаха да се разговарят. Поп Георги напълно обнадежди баща ни, като му казва ше: “А бе, брате, защо не сте по-напред писали, да се разберехме. Черквата, както я <b>виждаш</b>, е съвсем бедна. Тук няма никакви стипендианти, тук бащите поддържат де цата си, друго е, ако сам имаш възможност да харчиш, а пък тук е Цариград — много пари са нужни. Пък и училището не е особено нещо. Най-хубаво ще направиш да си заведеш децата назад или да ги дадеш тук на занаят. Тюх, тюх! Но ще <b>видим</b>.” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>цата пред българската черква. На това отговаряха: не можем да разберем какво е това вода, която тече и не изтича, доловете и улицата край българската черква дотекат и изтекат, Кеатхането не сме <b>виждали</b>, излиза, че и Босфорът е река, защото силно тече, едвам отиват лодките нагоре по него към Черното море и никак не изтича, а капиджията Неделчо не може никого да пренесе на гръб през Босфора. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Ако е съгласно дружеството да му изпращам сборника си по части (на три пъти), то Ви моля известете ме, адресът ми е: В кантору Н. Тошкова, для передачи Ефрему Каранову. Засега нека Ви кажа и още, че сборникът е одобрен от секиго, който го е <b>виждал</b> и има неколко песни от по триста и повече стихове. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Сега ще Ви помоля за нещо, в което, надявам се, Вий ще ми помогнете, защото от Вас зависи туй. Под тежко впечатление на туй, гдето все съм си даскал, та даскал при това такъвзи, който не зная по кои причини не <b>виждам</b> никакъв напредък по службата си, постоенно оставам в занемарение, при това се усещам уморен от 16-годишния ми заседнал даскалский живот над граматиките и писменните работи и имам силно желание да се заловя с малко по-жива деятелност, както и отлани бех просил, за да бъда проводен в Македония, ази сега съм решен да се оставя от учителството, като се надея, че </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>радост и надежди на дядо Ефрем. От много години не бе <b>виждал</b> родния си град Кратово и сега вдигна цялото си семейство и с файтони отидохме там най-радушно посрещнати. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>В различни епизоди срещаме наши и чуждестранни поети и писатели. Всички са показани в невесели мигове от живота им, в трудни разговори и драматични ситуации. От една страна, <b>виждаме</b> многообразието на литературния живот, но от друга, се налага гледната точка на Иван Динков - характерното за него виждане на битието все откъм трудната му страна, защото той винаги остава верен на себе си, както е в безсмъртния завет на Бетовен: "През страданията към радостта!"</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>И в "Опит за автобиография" <b>виждаме</b> нагледно локалното и регионалното без каквито и да е стени. Облакът тръгва от родния край на поета, но прескача всякакви граници и се рее по цялата Земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Подобно на големия Иван Динков, който <b>виждаше</b> гроба си като белезникав хълм и вземаше от него пръст под ноктите, за да привикне приживе със смъртта. А по предпочитаните и припознати учители в литературата, изкуството и творчеството, се съди и за самия теб като поет, писател и литератор.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i><i>Моряците често ги гони полов глад и те си разказват спомени и сънища за жени - важното е да са красиви. В нуждата на тялото кой ти <b>гледа</b> руси ли са, или мургави - всички ти се <b>виждат</b> прекрасни. Вицовите намеци също са сред използваните изразни средства от Никола Радев.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>"Бразилска импресия" е разказ с размисли за Бразилия. Силни са социалните моменти в повествованието, <b>виждаме</b> богатство и нищета, социалното разслоение е видимо. Но в същото време е налице и романтика, съчетана с топлина и хуманизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Никола Радев има око и перо за природните красоти и забележителности по света. В "Маконди" разказва за Танзания. Описва запомнящо се резервата, красотата на дивата природа, племена, животни. Присъства и приключенският епизод със сафарито. Често прави находчиви сравнения и съпоставки между маниерите и поведението на животните и хората. Понякога тези паралели съвсем не са в полза на човеците, а по-нравствени и хуманни се оказват животните. Виждаме как делфините и морските лъвове спасяват от акулите моряци, паднали зад борда. Подобни са посланията и в "Мъжът уважава себе си".</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Кореспонденцията на Тина бе най-невинната. Всички други кореспонденти пишеха доноси до Хайман и Градския съвет, до легацията и Държавна сигурност - всеки срещу всеки, а Хайман срещу всички. Така се живееше през 1968 година в ГЕСТЕХАУЗ. Не бях <b>виждал</b> по-уплашени, по-объркани и по-разсипани хора от виртуозите. Най-свестните от тях все пак бяха Семо и Нина. Те имаха абсурдната си мечта: ДАНИЯ.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>- Сега <b>виждаш</b>, че не са. Значи си готов по-скоро да се откажеш от мисията си и славата, отколкото да ме загубиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Тук само мимоходом ще отбележа поведението на Стефан Цанев, защото той непрекъснато ни занимава как бил репресиран, заплашван, забраняван и т.н. неистини. Но забравя и премълчава нагаждаческите си стихотворения, в които възпява вождове и чекисти. Твърде показателен е фактът, че в сп. "Пламък", бр. 2 от 1988!!! година той препубликува стихотворения като "Авточека", "Бумеранг", "А вам какое дело", които са от 1967 година. Иначе в неговата стихоподобна публицистика не <b>виждам</b> никакво бъдеще.</i><br><br>
------------------------<br>
Аксиния Михайлова;Тревите на съня;1994;<br>
<i>След съня дойдоха гарваните. Удряха се в стъклата и се стичаха, и засядаха на перваза писъците им. Рамката растеше и изпълваше стаята с мътни отражения, пръстите им — знаци върху болничния халат, по стените, клюновете им изронваха всичките ми предишни образи в огледалото... по-френетична графика не съм <b>виждала</b>, Кало, като закъснели дарове се изсипваха върху ми, като проклятие върху вече празната ми утроба.</i><br><br>
------------------------<br>
Аксиния Михайлова;Тревите на съня;1994;<br>
<i>Влакът в нощта, в синьото, такова петъчно синьо не си <b>виждала</b>, точно преди деня, влакът не стига пазара за цветя, петунии в алеите, гераниуми по балконите, червена петуния на жълтия ми пуловер, след дъха на мащерката, преди града, под прозорците пътуваш, пътуваш...</i><br><br>
------------------------<br>
Даниел Георгиев;Неонови ордьоври;1996;<br>
<i>„Работата е там, че в края на живота си <b>виждаше</b> да идва изведнъж щастието със сребърна ризница и меч, обагрен с кръв. "*</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i><i>Една нощ като разбрал, че окончателно ще загуби слуха си, решил да си вземе котка. Бил чел, че котките имат фино устроено ухо и други тънки усети. По цял ден я <b>гледал</b> как наостря уши по посока на вече недостижими за него шумове и така се чувствал спокоен и предпазен от изненади. Обичал да казва, че котката е неговото куче. Минало се така известно време и човекът започнал да си въобразява как това не е никаква котка, а собственият му изгубен слух. Виждал в нея само едно голямо мъркащо ухо, неговото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Успокоих я, че тук историята е съвсем друга и този път се е намесила съвсем щастливо в съдбата на младия кантонер. Бях принуден да разказвам с големи подробности как за него от този момент нататък нито един влак няма да бъде просто влак и нищо повече, а евентуален приносител на най-хубавото нещо, което е <b>виждал</b> в живота си. И как всички пътници отсега нататък ще виждат един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i><i>Успокоих я, че тук историята е съвсем друга и този път се е намесила съвсем щастливо в съдбата на младия кантонер. Бях принуден да разказвам с големи подробности как за него от този момент нататък нито един влак няма да бъде просто влак и нищо повече, а евентуален приносител на най-хубавото нещо, което е <b>виждал</b> в живота си. И как всички пътници отсега нататък ще <b>виждат</b> един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Пламен Дойнов;Висящите градини на България;1997;<br>
<i>ЗАТОЧЕНИЦИ ИЛИ ДЕТСКИТЕ КОВЧЕЗИ. Едно от стихотворенията по "яворовската тема". Из анкетата: "Когато бях четири-пет годишен, Яворов понякога идваше у нас, взимаше ме в скута си и като ме прикрепяше с левицата си, говореше на баща ми: "Млечното сияние на отминалия ден още траеше на запад - и Витоша, чиято по-голяма част се <b>виждаше</b> от прозореца, изглеждаше в кристалната дрезгавина като някой великански гроб на векове и поколения. И се зарекох ей там, на нея, да забия едно знаме, на което да пише "Любов или смърт".</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>Около тях стоят дами с островърхи шапки, украсени с нежни тюлове. И млади хора, почти юноши, <b>виждат</b> се издължените им заострени обуща. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>Конниците минаваха в бавен тръс по дългия коридор, постлан с червен мокет, край високите кафяви врати с резби. Ездачите ги удряха с копията си и изчезваха в дъното. От дупките падаха рубини. Едноръко джудже скачаше след тях от полилей на полилей и се плезеше към тавана. Дневната светлина тъмнееше през стъклената стена вляво. През нея се <b>виждаха</b> обгорели полуразрушени здания; черни гълъби летяха на ята и пишеха някакви остри знаци върху сивия лист на небето. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i><i>Не зная какво ме подтикна да ида в планината. Там <b>видях</b> (затова ли трябваше да отида?) моя стар приятел Й. В. Той се разхождаше умислен по езерото в тишината на гората. Не бях го <b>виждал</b> векове. По стар навик му подсвирнах като къртица. Той вдигна глава, позна ме и се приближи до пътуващия бряг. Заговори сам: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>“Затуй ме <b>виждаш</b> днес и чак до края да се разхождам по водата на това езеро в благословената и чиста горска тишина.” </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Стамболов;Запомни ме, живот!;1993;<br>
<i>Тая моя постъпка е двойствено полезна за мене. "Перво и перво", тя ме предпазва като гръмоотвод от моето буйно и пламенно красноречие; "во вторих" - тя кара да ме уважават по-голямата част от представителите и на двете партии, и да ме избират във всякакви комисии и депутации. Както <b>виждате</b>, полезността на тая моя постъпка е така очевидна и осезателна, щото аз не мога да се начудя на себе си, като коя способност у мене е по-развита - благоразумието ли, смиреномъдрието ли, нискогледанието ли, хитростта ли, подлостта ли, лукавщината ли, или... или...</i><br><br>
------------------------<br>
Светла Георгиева;Звезди и плевели;2005;<br>
<i>Първата формула, която изписах с тебешир върху съседската стена беше: С+Х=Л. В нея събираемите са променливи, а „Л“ означава любов. Минаха години, различни други формули преминаваха през паметта ми, задържаха се за кратко и изчезваха. Но някои от тях запомних и с времето все повече им се любувам, защото в тях <b>виждам</b> изящната надежда, че може да се внесе предвидимост в непредвидимата Вселена.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>И днес не искам, страх ме е да съм самичък. Започне ли пресипналия плясък на дъжда -над спирка в равнината <b>виждам</b> да се стича към релсите, където бавно зрееше ръжда.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Пиша ти и дъждовете плискат своята голяма свобода. Ти си ми необходима, близка и те <b>виждам</b> слънчева в дъжда.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>С устните си, като камъни от вавилонски лишей сиви, сам ли Си говореше, болезнено разтваряше уста и не <b>виждах</b> ли кръвта Му, кипнала по гвоздеи ръждиви? Сигурно по тъмно ще Го изведат през градските врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Моите поданици <b>виждат</b> колкото магарешки копита, но е важно да не чувстват раните по своите души. Утре с двамата осъдени ще го прекарат през тълпите. И навярно няма никой с вярата си да Го утеши.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Светло е. И вече <b>виждам</b> ужаса на страшната заръка. Стражите Го блъскат посред двамата из прахоляка гъст и от синкавия лавър на бездънната небесна мъка сляпа гръмотевица търкаля жребия на огнен кръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Днес на Кръста прикован - с глава надолу да не <b>виждам</b> пепелявото небе -болно ми е, че натрупаната болест заедно с човека ще се погребе.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>идва насам веселякът, отдавна научен на присмех, и по обяд все случайно за новата служба загрижен <b>виждам</b> да бърза поетът - онзи бунтар независим.</i><br><br>
------------------------<br>
Цонка Илиева;Жива съм;2007;<br>
<i>"Ето, това са моите три песъчинки, останали от Цонка, от задъхания й шепот, от синеоката усмивка, от отметнатия рус перчем на непослушната й коса... Виждам я, пред очите ми е, чувам я, обичам я. Сестра ми Цонка, такава я чувствах тогава, такава си остана и сега".</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             И ето какво прочетох: „Като че чак сега се отвориха очите му на Индже — та и той <b>видя</b> колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кърът — без стада, без звънци. Не <b>виждали</b> кой знае от кога рало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше даже птиче да пропее“.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             При тези тук не е така. Нещо старо, патриархално се е запазило и аз сега отново <b>виждам</b> колко много красота има в живота на патриархалния човек. Споменът за топлата сила на патриархалността ме хваща и не ме пуска до последния миг, когато ще си кажем сбогом и дълго ще махаме с ръце на селището…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Ориент ли? Какъв ти Ориент! Одрин е един модерен европейски град, уреден, красив, богат, с добре облечени хора, достолепни мъже в зряла възраст и момичета с разголени пъпове и гърбове. Фереджета — оглеждам се, не <b>виждам</b> и тях… Очилата на челото, както е у нас, дънките същите марки, както у нас, даже тукашните момичета са с по-разголени гърбове, отколкото нашите.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             И <b>виждам</b> троянската си квартира — със вече възрастната баба Мария Радковска на двора — винаги в черно облечена, загубила на младини дете, винаги чиста, върви и ни се кара, че сме мърльовци, че не са ни подредени и чисти стаите на нас — осмината гимназисти, които държим целия горен кат на къщата. Дънгалаци с поникващи мустаци. Селянчета, дошили в Троян да учат гимназия — тя ни очовечава.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Чак сега <b>виждам</b>, че от лявата страна на рейса има кафене. Тук никой не го нарича така — казват му кааве. В каавето има и открито пространство, на което са наредени маси, около масите — мъже. Само мъже…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Тука както <b>виждам</b> нещата си имат своето място и своята мярка. И това е цивилизационно кръвосмешение…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             И друг път съм го <b>виждал</b> и в чужбина и в България. И ние българите, <b>видим</b> ли чужденец, за големи гяволи се пишем, а него все за абдал възприемаме. Той да бъде минатият, ние гяволета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Таман на масата с агнешкото и ледената бира седнаха помощничките на Наско — Маргарита и Мария — златното зъбче както я кръстих, защото много малко хора съм <b>виждал</b> на които златната коронка така добре да им стои и да ги разкрасява, и ни повикаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Дойде редът на децата. На тия мили малчуганчета, които ще играят турски хора. Тия хора са бамбашка работа — нито са кючеци, нито нашенска ръченица, нито да речеш са познатите стъпки на хоро. И те омесени. Такива са едни, като че ли тийнейджъри се люшкат и блъскат — не схванах стъпката, не схванах ритъма, ала това си е за сметка на моята неграмотност. Такива хора не бях <b>виждал</b> до сега и още веднъж разбрах, колко малко се познаваме като съседи, колко поразии е правило и прави това — да не си добре с комшията си.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Певиците на два пъти идваха до нас със Наско — очите им на четири — голям ли е резилът? И тогава <b>виждам</b> — Атанас не напразно е бил полковник. Знаеше през цялото време на пътуването ни как се ръководят хора, как се подкрепят в трудни моменти, как се дава дух, когато изобщо го няма… Той се усмихва, казва им, че всичко е наред — момичетата добиват кураж, гласът им покорява тишината на уредбата…</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        – Еми не <b>виждат</b> ли, че няма място – какво ми се пулят? – отсича достолепна лелка с четири още по-достолепни найлонови торби. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        – Ей го тука копчето за вратите – нали <b>виждаш</b>, че го натискам. А да <b>виждаш</b> нещо да се отваря? Гледай и това – и псувайки шофорът рязко завърта волана на почти 180 градуса. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i><i>        – Да пукна ако знам. Блокирало е нещо, сигурно. Така като го <b>гледам</b> как си бичим все направо, ще вземем да се блъснем някъде и толкоз... Абе защо не <b>виждам</b> някой да звъни на полицията? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Сами <b>виждате</b> - доста по-скромно е всичко, да не говорим, че за „три възклицателни” накрая и дума не може да става. Както не става дума и за хъшовската чорба на Странджата, а за най-гъстото междукултурно пюре с две емигрантски кебапчета в гарнитура. </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Ганев;Безлични истории;2008;<br>
<i>- Така ли? Аз пък държа звездите. Виждаш ли онези две там? - Младежът посочи първите звезди, чието слабо мъждукане едвам се забелязваше върху небосвода. - Подарявам ти ги, абсолютно безплатно. Довиждане! - И отмина.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>После не го видяхме няколко месеца, а когато се появи, на въпроса относно възрастта му, отговори, че е на 32. След време хората престанаха да му задават въпроси от личен характер. Не го питахме и какво ново, защото той сам си казваше. Може би и заради това идваше. Пръскаше страхотни суми през вечерта, в която се <b>виждахме</b>. За останалото време и представа си нямахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>И така, в началото на ноември, останахме четирима души: аз, Ники, Събев и Валерия. Виждахме се все по-рядко. Бяхме тръгнали по-различни пътища и бавно се отдалечавахме един от друг. Но обадеше ли се Дамян, и четиримата пристигахме на общата среща, като се радвахме един на друг и си обещавахме да се виждаме и без него. Това, разбира се, никога не се случваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i><i>И така, в началото на ноември, останахме четирима души: аз, Ники, Събев и Валерия. Виждахме се все по-рядко. Бяхме тръгнали по-различни пътища и бавно се отдалечавахме един от друг. Но обадеше ли се Дамян, и четиримата пристигахме на общата среща, като се радвахме един на друг и си обещавахме да се <b>виждаме</b> и без него. Това, разбира се, никога не се случваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>От три дни не съм излизал от кабинета. Имам един леген за належащи нужди, него ползвам. В началото бях гладен, но и това отминава. Пиша разказ за мравките. Не съм <b>виждал</b> Ева от седмица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Ловецът бил началник и все едно себе си <b>виждал</b>. Сантиментален и сълзлив за своето битие и кариера бил, но забравял вълчите капани и стрихнина, които самият оставял по пътя си, дорде стигне заветната баирчинка, която обявявал за свой връх.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Съпруг и съпруга посещават зоопарка. Съпругът обяснява: ето змия, снася яйца. Пази, боже, от змийско яйце в пазвата. Ето маймуна, може да прави любов всеки ден и непрекъснато си дърпа члена, несериозна работа. Ето елен, благородно животно, размножава се успешно, но го прави веднъж в годината. А тя: "Веднъж в годината, ама <b>виждаш</b> ли колко големи са му рогата."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Сградата беше модерна и красива, с около тридесет стаи, разположени в два етажа. Отвън я опасваха две великолепни тераси, които слънцето огряваше от изгрев до залез. От тези тераси и от прозорците на всяка стая се <b>виждаше</b> съвсем близкото било на планината, която приличаше на огромен заспал човек, наметнат с рошавия козяк на боровите гори. Над планината беше само небето. То натрапваше своята близост така недвусмислено, че почти всеки новопристигнал възкликваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— На мене ли ги разправяш тия работи! — извика през смеха си Доктора, наведе се напред към Акрабов и тихо му каза: — Не е зле да побързаш с ковчега, защото руснаците са при Яш, след месец-два ги <b>виждам</b> пред вратата…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Антон беше седмият болен, който бе умрял в началото на пролетта, и понеже никой не потърси трупа, погребаха го недалеч от санаториума. От терасата се <b>виждаше</b> разровената пръст и малкият дървен кръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>В коридора някой пееше. Те се ослушаха. Стъклената врата се отвори и вътре влезе Педро. Млад тъмнокос мъж с брадясало от седмици лице, с яркочервен пуловер, облечен на голо, <b>виждаха</b> се косматите му гърди. Очите му бяха черни като Докторовите, но още по-тъмни и мъжествено красиви. Вървеше леко приведен напред, като размахваше ръце, досъщ боксьор, който се качва на ринга. И в двете си ръце носеше по две бутилки ракия. Той затвори вратата с крак, огледа всички с мътен поглед и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Тъкмо слънцето събуди у Учителя най-мрачни мисли. Той си спомни снощното решение да рисува Акрабов и така някак да се погаври с всички, които <b>виждат</b> едно, а рисуват друго! „А исках да си умра чист!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Защото? — попита той. — Какво можеш да направиш? Целият си прогнил, оттука чувам как ти свирят каверните, не <b>виждаш</b> ли, че душата ти вече е на езика! Какво можеш да направиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Четиридесет и шест дни! Искам тия четиридесет и шест дни да бъдат истински, за да мога да кажа, че живях на земята четиридесет и шест дни мои, само мои… От утре ще си сменя стаята, ще отида в двайсет и втора, там, на края, ще се заключа и няма да изляза. Не искам нито да ви <b>виждам</b>, нито да ви чувам!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Лъжеш! Лъжеш! — ревна той отведнъж и се спусна, та улови философа за реверите. — Виждам те по очите, че лъжеш! Ти знаеш, куче, че салварзанът ще те спаси, и сега ме баламосваш с някаква си отрова! Лъжеш! Аз ще се спася Аз! — Отведнъж се усмихна, готов да му прости, кротък. — Нали лъжеш? — И се засмя. — Хитър си ми ти, господине, не току-така имаш два факултета, но аз и по-хитри от тебе съм превъртал, та тебе ли! Отрова, а? — И внезапно му извика: — И отрова да е, аз ще я взема! Моя е! А ти се трови с нещо друго!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Тя спеше тежко. Беше отметнала глава върху бялата възглавница така, че се откриваше дългата й нежна шия. Виждаха само профила й. Изглежда, нямаше повече от осемнадесет-деветнадесет години. Тялото й се очертаваше под одеялото, малко слабо и въздълго. През разкопчаната болнична пижама се <b>виждаше</b> част от превръзка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Тя спеше тежко. Беше отметнала глава върху бялата възглавница така, че се откриваше дългата й нежна шия. Виждаха само профила й. Изглежда, нямаше повече от осемнадесет-деветнадесет години. Тялото й се очертаваше под одеялото, малко слабо и въздълго. През разкопчаната болнична пижама се <b>виждаше</b> част от превръзка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Отвориха вратата на коридора и пуснаха радиото още по-силно. Учителя излезе на терасата, за да види в какво положение е жената, но вече нищо не се <b>виждаше</b>. Немия беше спуснал плътно завесите. Това още повече ги озадачи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Още неседнал, по професионален навик, Доктора потърси температурния лист, който трябваше да виси върху таблата на кревата. Нямаше го. Нито картонът над главата й беше попълнен. И освен това завесите висяха плътно спуснати, навред не се <b>виждаше</b> никакво лекарство. Храната, която Немия беше внесъл, стоеше на масичката непобутната! Всичко това го озадачи. Ала той съвсем се учуди, когато се надвеси над нея. Тя нямаше вид на болна от туберкулоза.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>А сега за първи път той се движеше единствен и свободен, без да се опитва да се разбере, да се оцени, да се сравни. Просто му беше хубаво. Така бавно Учителя се изкачи нагоре и в това движение имаше символичен смисъл. От умора се задъхваше и трябваше често да почива, спираше, обръщаше се и гледаше надолу, където се белееше санаториумът. Виждаше само момичето. То се движеше по терасата и навярно се озърташе, за да го открие…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>По билото пъплеха стада и изпълваха въздуха с далечното ромолене на звънците си. Учителя се заслуша в тях, после намери място между два ручея и приседна. Помисли си, че сега би могъл да рисува все едно какво, все едно как, <b>виждаше</b> пред очите си весела игра на въздушни багри, които не създават никакви образи и никакви форми, а текат, както текат реките…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>„А ако сега отида при нея!“ — каза си той и си представи, че тя наистина го приема, че утре заранта излезе с него в хола, че стане наистина негова. Това щеше да бъде най-голямото му тържество. Той се развълнува, вече <b>виждаше</b> изумените лица на другите, завистливите им погледи, чуваше клюките подире си, а всъщност животът му завършваше с великолепен финал. Една покъртителна любов с тази красавица в последната година, последния месец, в последния ден…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя притаи дъх. Сега Доктора щеше да хвърли някоя от своите страшни думички. Виждаше се лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Всеки е тук за себе си! — проговори бавно Философа и добави: — Аз никога не съм <b>виждал</b> такова лице, не съм и предполагал, че може да съществува!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Не искам да ви <b>виждам</b> повече тука! — отново се обади Педро. — Не искам никой от вас да пристъпва този праг и да мърси тоя въздух!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Не говорете глупости! — извика Педро, който беше набожен. На всички се <b>виждаше</b> чудно как той съчетава любовта си към бога с любовта си към жените.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя рисуваше и се опияняваше от невероятното превъплъщение на своя модел. Така той отговаряше на онова, което беше станало тази нощ. Струваше му се, че дори и ръката му се направлява от присъствието на жената. Той <b>виждаше</b>, че и те мислят за нея, <b>виждаше</b>, че тя е в устремените към простора очи на Философа, в мрачното безпокойство на Педро, в съсредоточеността на Доктора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Една хубава смърт е повече от един хубав живот! — каза той. — А ние? Дори да оздравеехме, дори да живеехме… <b>виждам</b> старци, разсипани от подагра, жертви на инфаркта или на преяждането, <b>виждам</b> преждевременни неврастеници, склеротици… озлобени един към друг, с ненавист към всичко младо, с мръсна насмешка към такива като нея, безумно страхливи от момента на смъртта… и най-после докопани от някоя по-приемлива болест, с по-бавно гниене… обезсилени, живи трупове… не мислите ли, че нищожната смърт предпоставя нищожен живот?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Браво, Докторе! — извика неврастенично Учителя. — На четиридесет и петия ден ти се покая и царството небесно ще бъде твое! Виждам те вече в краката на Дева Мария!… Той захвърли четката и се обърна към тях: — А що се отнася до нея, тя е една малка глупачка, която е проиграла дробовете си…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Педро беше обърнал красивата си глава към тях. За първи път те <b>виждаха</b> очите му толкова бистри. Върху лицето му се бяха появили непознати черти, изопнато, с младежка нервност и мигновени проблясъци, които го оживяваха. Като че той нарочно се взираше в тях, за да се уверят в промяната. И затова острият му, изтънял глас щеше да прозвучи неестествен и странен поток от заучени думи и актьорски фалш.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя бе побледнял. Много време след това той <b>виждаше</b> пред себе си тия сиви, безстрастни очи с тяхната ужасяваща усмивка, чуваше същите тия думи, поемаше ги, неспособен да се защити от неопровержимата им правда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той <b>виждаше</b> в полумрака лицето му и огромните вежди, които този път бяха спуснати надолу, за да внушат тревожна сериозност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Истина е, че се вълнувам. За първи път участвувам в подобно организирано мошеничество. Става въпрос за покера, а иначе случвало ми се е да ги върша разни, пък и там не може да се разбере кое е мошеничество и кое не е. Подобно беше вълнението ми, когато напечатаха оня мой очерк за пресьорката Драга. Този очерк беше началото на моята кариера, но може би той беше началото и на моята мошеническа дързост. Дотогова живеех някак примитивно, колко пъти съм се улавял в директни, елементарни състояния, даже ми е било обидно. Моят шеф ми отвори очите. Аз и в тоя миг го <b>виждам</b> да ми казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Почувствувах се смешен с цялата си героическа поза. Виждах се жалък ученик, сополив романтик, който се опитва да покори света с патос и тъп идеализъм. И досега се изчервявам заради глупотевините, които бях наговорил на Шефа. Цялата работа се състои в това, че аз с изумителна лекота прехвръкнах от едното състояние в другото. Той дори не ме е убеждавал, беше само някакъв мистичен повод за моето преображение. Той желаеше да се откажа от Драга и да му нарисувам за вестника друга Драга. Но как неговото желание се превърна и в мое желание, това не мога да обясня.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Никога не бях работил с такова удоволствие. Въодушевявах се от процеса на фалшифициране, възклицавах от ония пасажи, които ми се <b>виждаха</b> най-интересни за Шефа и си представях колко доволен ще бъде той, като прочете това и го сравни с предишното. Тогава той не може да не оцени моето усърдие. Не, грешка! Ще си помисли някой, че заради корист съм го направил, заради пари или служба, нищо подобно, просто ми беше приятно да го правя, като че си отмъщавах някому.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Винаги съм надарявал моите партньори с много повече, отколкото те действително притежават. В кабинета на Шефа аз имах впечатлението, че той ми говори не онова, което мисли (говореше за моето повишение и напредване), взирах се в лицето му и <b>виждах</b> някаква съучастническа изповед, може би такава:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Налапа въдицата като най-баламската риба. Сега неговите пачки са във вътрешния му джоб, оттук ги <b>виждам</b> и ми е ясно как ще дойдат при моите. До двойка покер няма да се стигне, защото той няма да има повече пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Мразя го. Иска ми се да скоча и да го пребия, да му направя най-жестока мръсотия. Ах, каква фантазия имам за правене на мръсотии! Мога да бъда ръководител на обществена организация за услужване с мръсотии. Но всичко, което съм в състояние да измисля, е малко за Хиената. Ще ми се да го докарам до най-болезнено страдание, до психическа агония, да го <b>виждам</b> да се гърчи, животното му с животно. До ден днешен една кокошка не съм заклал, но на Хиената бих забил ножа, без да мигна…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Виждам — каза той накрая на тоя неприятен разговор — ще ти хвърля такъв бой, че съвсем ще се вмиришеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>На тридесет и три години жените не са вече толкова интересни за него, той подбира удоволствията си, защото има време да получава едни и същи неща. Оня ден разви пред мене няколко идеи за криминални романи, които са изумителни. Героят, в чието лице <b>виждам</b> нещо от неговите собствени черти, е такова свръхчовечище, че сравнен с него Джеймс Бонд е един нахален глупак.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Моля ти се, махни от масата тия пари. Не искам да ги <b>виждам</b>. Просто не мога да повярвам, че ти правиш всичко това в края на краищата за пари!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Четвърта карта! Аз ще получа кента, но с тираж чрез две карти за кент флеш. Хиената ще има сервиран кент флеш. Той вероятно чака петата карта. Тя е странична. Ето, <b>виждам</b> как подлецът стиска картите по-здраво, пръстчетата му се свиват. Значи, това е белег, когато има силна карта. Той чака петата карта. Ще получи точно тази, която желае. Точно тази! Да му е сладко!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Пред очите ми играят елегантни купи, прегърнати с кари. Знам, че поне два часа ще <b>виждам</b> само карти. Така е след всяка нощна игра.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Тя дишаше равномерно, дълбоко, в състояние на тежка непробудност и това го дразнеше. Той <b>виждаше</b> във всичко нейната себичност, даже в спането.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>„И да се пляскаш, и да не се пляскаш, ти си на тридесет и пет години, бръчките под очите ти се <b>виждат</b> от един километър, кожата на ръцете ти лъщи и вените на краката ти вече синеят!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Светлината струеше от ъглите на стените, измъчена, насила доведена светлина, която нямаше нищо общо с крещящото сияние на онази, другата лампа, която той <b>виждаше</b> в паметта си като привързано с жица слънце… над главата на детето. То препускаше из единствената стая, залиташе и като че ли всеки момент щеше да падне. Много беше жизнено, смело дете, което се катереше навсякъде, събаряше всичко и не се боеше от чуждите погледи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Искаше да се разходи малко, да помисли, затова и заряза колата. Това беше особено намерение, при което той се <b>виждаше</b> едновременно като минувач и като наблюдател на този минувач. Първата представа гласеше: Ето, аз вървя и много сериозно размишлявам върху себе си, и разбирам, че трябва да променя моя живот, защото искам да направя нещо, искам да създавам! А втората представа беше: Колко хубаво е, че този инженер Илиев върви усамотен, отвърнал се от обществото си, затворен в мислите си, безспорно оттук ще излезе нещо!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>„Не! — казваше си той, като <b>виждаше</b> отново пръстите на Сомов. — От утре ще започна така, както никога досега Ще се затворя у дома, отпуска ще си взема и няма да мръдна, докато…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той <b>виждаше</b> самодоволството на детето като доказателство за неговия характер, който беше прелял от плътта на майката и на бащата, беше произлязъл от тях, органичен, жизнен и неповторим като всеки истински плод.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Третият син на Сомов беше четиригодишен красавец. Той много искаше да изпъкне с нещо особено пред госта и затова упорито се опитваше да вдигне с една ръка стола. Вършеше това уж небрежно, но често проверяваше дали Илиев ги <b>гледа</b>. Майката му каза да не си играе със стола, защото ще счупи нещо. Той свъси сомовските си вежди и продължи, решен да стигне докрай. Илиев <b>виждаше</b> озлоблението му срещу неподвижната съпротива на стола, следеше треперещата от напрежение детска ръчичка и се удиви на неговата неотстъпчивост.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Точно това <b>виждаше</b> Илиев, богатото разклонено дърво на сомовци с увиснали плодове, както някога неговите предци са стояли с корени, впити в земята, жизнени и мъдри, разпилели щедро семената из празното пространство, претворили се в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Докторът седеше гърбом към него и въртеше микроскопа. Високоговорителят над главата му гърмеше Щраус, тази приятна, безплодна музика, тази имитация на волност и ритъм, която лееше из пространството стерилни, мъртви чувства, този Щраус… Зад гърба на доктора отсреща се <b>виждаше</b> дворът на основното училище. Децата играеха на народна топка и вдигаха врява до небето. Топката прелиташе досам прозореца и той <b>виждаше</b> как всички лица са устремени в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Взе тетрадката си с последните изчисления. Прелисти я. Гледаше нея, а все <b>виждаше</b> Сомовия математически почерк, интегралите без главички и силно разкрачените квадратни корени. После пак се взря в своята работа. Елементарна, безлична работа. Можеше да каже кой извод откъде е!</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    След смъртта Христо й липсваше все повече с всеки изминат ден, но най-много я измъчваше отговорът, който безмълвно даде на въпроса на Младен: "Искаш ли да му сложим морфин?". За да я успокои в терзанията й, които <b>виждаше</b> и които може би сам споделяше, без гласно да го признае, един ден Младен се опита да й обясни безнадеждното състояние на Христо, липсата на всякакъв шанс, мъките, които бе преживял и още по-страшните, които го бяха очаквали и които те бяха предовратили. Алма слушаше замаяно и на въпроса на Младен:</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Намира вкъщи черно, секретно заключено куфарче. Не намира ключа и счупва ключалката като касоразбивач. Вътре има невинно прибрани общи документи на двамата с Алма, включително брачното им свидетелство в луксозна подвързия. И голям плик от груба, зелена хартия, който Алма никога не е <b>виждала</b> дотогава. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    В някакво медицинско списание Алма бе чела, че всяка една на десет жени поне веднъж в живота си е мислила за самоубийство. Тази статистика й се <b>виждаше</b> правдоподобна. Христо би я отхвърлил с възмущение. Не би споделил моментното й влечение към "Тристан", към мътните води на отчаянието, към малодушието, към приспивателните...</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Алма си спомня подчертано кавалерското поведение на Христо първите няколко пъти, когато се <b>виждат</b>, галантното целуване на ръка...</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Всъщност двамата с Христо не бяха се срещнали за първи път в неговия кабинет. В никой случай. Алма знаеше това, но докато бяха заедно някак избягваше да си го спомня. Не беше сигурна, дали Христо знаеше, че я е <b>виждал</b> и преди. Поне никога не бе й споменал нищо. Или може би е бил със "завързани очи"? </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    В края на лятото Алма спечели желаната Малерова стипендия. Беше вече октомври и тя трябваше да следва в своята Холандия, която още не бе <b>виждала</b>, но вече обичаше заради свободата, която щеше да й даде, макар и временно. Задържаха я последни формалности, с които Системата се опитваше да осуети стипендията й, поставяйки все нови и нови условия. </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Момчето се оживи. Ускори крачка и хвана дядо си за ръката. Задаваше му въпроси, повдигаше си веждите, докато с изпънати нагоре ръце рисуваше във въздуха големите замъци и молеше стареца да му разказва дали наистина е <b>виждал</b> река. Пясък бе влязъл дори под ноктите на краката му, стоеше там и не мърдаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>заразените, освирепелите и победените от бита. Това са агонизиращите битови хора, които разбират че желанията им няма да бъдат изпълнени, мечтите им винаги ще останат затворени от рамката на телевизора, а животът им е кофа с лайна, нахлупена така че да не <b>виждат</b> нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Във телевизионните новини (информационен бюлетин на официален език) по същото време говорителят (Милен Цветков примерно) ви съобщава за три разкъсани артерии при поредното убийство. Всеки, който е <b>виждал</b> разкъсана артерия знае какво означава това. Всеки, който се замисля над думите, трябва да признае, че разкъсаната артерия и разказа за нея, са били и ще бъдат едни от най-големите цинизми на времето, особено когато тези неща не са измислени, не са метафори и са употребени в тона на едно официално съобщение.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>„уста върху уста, корем върху корем, вуна върху вуна, путка да е пуна!“. Ако извадите тази житейска философия на екран или на страница от вестник автоматично ще се намери някой отново да я върне където й е мястото — долу, откъдето е дошла. Цензурата не е човек, а машина, която не разбира, че не можеш да махнеш едно нещо да не го <b>виждат</b> много хора, след като то така или иначе се е родило долу — сред многото хора. От тези си действия машината очаква край на дразненията. Разбира се става обратното — действията на цензурата и властимащите винаги са обект на нова реакция :</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Защо мислиш така? Нужно ли е да спорим — нямаш поколение, не си посадил нито едно дърво, а строеж на къща не си <b>виждал</b> откакто престана да играеш на „фунийки“. Жените те напускат по много особен начин и отиват някъде другаде — където не ги срещаш никога. Ти си част от пълнежа на световното сладникаво съществуване. Бил си жив за 33 години общо само 2 /словом: две/ седмици. Там на морето с онази русата през 91-ва. Забравил си й името.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Един арабски писател, Ибн Фадлан разказва, че когато <b>виждали</b> в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и ум, българите казвали, че повече му приличало да да служи на Бога. И поради това го обесвали на някое дърво… Тоя начин да изпращат на оня свят своите надарени люде произтичал у прабългарите от вярването им, че Бог се нуждае от подобни избранници, за да управлява чрез тях света…“</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Българите са авто-джамбази. Българите са крадци на дребно. Оу, какво <b>виждат</b> англосаксонските ви очи — българи окопават леха?! Глупости — това са българи-иманяри в околностите на замъка Вюрстенберг, долна Саксония. Писаха по вестниците. Как звучи „Аз съм българче!“ в Холандия? Като пласьор на наркотици в Амстердам.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Виждали ли сте свинщината на мръсните улици, лошото обслужване превърнато в класика, вселенското отебаване, <b>виждали</b> ли сте как децата се спъват по неравните тротоари на детството си, а бащите им ги псуват и им пожелават да окьоравеят като майка си, на която „ше и ебат майката!“ и това отеква, защото е тихо?</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Къде се намирате бе, чифути! Много се обяснявате нещо — нужно е да се служи и точка! Който пита много ще го духа сополив… през цялата Служба казах! Нужно е да се служи… поради една изключително проста причина — ако ти, баща ти, и баща му… и така нататъка не служите и се скатавате като говна на пост — ние всички дето ни <b>виждаш</b> тука, и майка ти, и сестра ти, и гаджето включително в това число ще правиме свирки на турци с бради по три фута! Това ше ви го каже най-вече Доктора на Поделението.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Опитвам се да заговоря един овчар с шушляково яке. Оказва се че всъщност той пасе четири кози, обаче неговия пудел-пазач не дава да припаря в опиканата му територия, която явно е цялата планина. Отказвам се, като <b>виждам</b> че овчарят-козар води към мене още кучета със себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>На сутринта изчезвам като Дейвид Копърфийлд. В български град като Доспат могат само да те заколят, да те заровят и без никой да ги пита — да съобщят в полицията, че не са те <b>виждали</b> въобще. Пак природни картини — един много дълъг и красив язовир, за който ми казаха, че във случай на война ще му бъде взривена язовирната стена. Така вражеската армия щяла да гази във вода до коленете и щяло да й е кофти. Интересна военна доктрина, дано да не е верна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Тръгвам си полека. На излизане <b>виждам</b> табло с картинки — упътване как трябва да се измием преди молитва. Първо очите, после ушите, после носа,, врата, краката и така нататък. Упътването прилича на старите пионерски картинки за това как трябва да се държим в обществото.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Свечери се и след още един тежък разговор с Чатърът Мунчо от Юндола ми се прииска да отида на църква. Все пак е Великден. Истината е, че ми стана неприятно от всичко това. Ако мюсюлманите бяха омешани при нас в София и заедно се <b>виждахме</b> по кръчмите може би наистина щях да съм уверен, че няма проблем.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Истината е, че параклисите и църквите навсякъде у нас имат стойност само като атракция. Действащата институция в Родопите е джамията. Мюизинът пее всеки ден по няколко пъти. Той, като имама Мохамед винаги е блед, брадясал, изпит и притеснен. Помислих си за православните попове — никога не съм <b>виждал</b> слаб и изпит поп.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Кучето на Мурад е дива мастия. И то има големи цици. Живее в една от кабинките на WC-то. Там си има леговище с кученца. Искам тези кадри който <b>виждам</b> тук и сега да се излъчат по CNN. И да дойде световното ХЕИ и да ни закрие.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Не си ли влизал пич по баровете и не си ли <b>виждал</b> — повечето хора на бара нямат дясна ръка… щото повечето хора са десняци и си търкат дясната ръка… Забелязал съм и друго — плотовете на бара са вечни — никога не се изтъркват, пич… Сякаш ги правят от Дървото на Живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i>Обръщам се в посоката, от която идва гласът, и виждам - кого? Някак смущаващо облекло, натруфено и същевременно видимо евтино, леко трескаво изражение, напрегнато наведено напред тяло, с ръце, стиснали здраво дръжката на един стол - това е Лопе. Никога не съм го <b>виждал</b>, но едва ли греша.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i><i>Обръщам се в посоката, от която идва гласът, и <b>виждам</b> - кого? Някак смущаващо облекло, натруфено и същевременно видимо евтино, леко трескаво изражение, напрегнато наведено напред тяло, с ръце, стиснали здраво дръжката на един стол - това е Лопе. Никога не съм го <b>виждал</b>, но едва ли греша.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i>После там се появява, сред всеобщи аплаузи, нейният истински възлюбен, кабальеро Моралес, яхнал кон, с гола шпага в едната ръка и знамето на Ернан Кортес в другата. Конят е покрит с жълта мантия, върху която са отпечатани червените лъвове на Хабсбургите, а под нея се <b>виждат</b> мръсните разпорени ботуши на Енрике, заедно с още два крака. Не, не са на Хесус. Извадил е късмет този път.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i>Кабальеро Моралес държи реч за любовта. Той се е сражавал в името на любовта в Америка, срещу турците, срещу берберите, в Италия и в Ниските страни. Убил е много врагове. Сред силни аплодисменти той размахва своята шпага и знамето на Ернан Кортес. Конят подскача от единия край на сцената до другия. От моето място на балкона добре <b>виждам</b> кой цвили зад рампата вляво - това е Хесус, разбира се. Добър избор.</i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i><i>- Много си ги <b>виждал</b> ти на служба! - обади се Наум. - Ако изобщо влязат в църквата, завъртят се, поогледат се, вирнат глава нагоре, ама не Господа Иисуса Христа търсят, ами <b>гледат</b> какво е вапцано горе. После запалят по една свещичка, но ей така, от кумова срама и... яко дим.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Когато пристроявахме и надстроявахме, синът ни беше три и половина годишен. Баба му Люба, майка ми, на чието име беше къщата, нещо го дразнела, щото беше много сладък като се дразни. Той, в яда си, я заплашил, че ще я обади на татко си — да не я пуска в новата част. Да, ама тя си е моя — рекла баба му. Ами! Нали <b>виждам</b> аз, кой плаща на работниците вечер!; Малък бил, а! — допълваше мама.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Беше време от живота ми, когато можех да се покатервам, по обиколен път, по циглите — до билото и яхнал го, със свито от страх сърце, да стигам до бабафингото. Виждаше се градът чак до Левент табия, плаващите по Дунава кораби и шлепове. Само аз си знам какво си мислех тогава — ако междувременно не се изтърколя и потроша някоя плочка на тротоара, с дебелата си, палава глава. Бях пъргав и лек като перце.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     Сега, като <b>гледам</b> назад — в годините, <b>виждам</b>, че Къща на кьоше има и негативи. Кой-къде мине все се отбива, уж за малко. При родителите ми беше така, при нас — също, сега и при дъщеря ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Във върховите — над четирийсет градусови горещници в Русе, всичко живо търси прохлада и спасение във водите на Дунава, въпреки забраните на властите. Канаричките, под дома ни, са гъмжило от различни възрасти, а са опасни и за тези които уж ги познаваме. От Влашката канара изведнъж е осем метра, с подмол, в който течението натиква жертвите си. А отгоре се <b>виждат</b> примамливо хладни, мини фиорди — удобни за плацикане като бивол в локва. Няма статистика — колко са се подхлъзвали (Къде е, тука беше, май потъна?) — само навреме подадената ръка, от непознат, е изключвала фаталния край.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Още се развиделява, а удобните места почти са заети. Ние — със самоделни въдици, а Ефремов — даскалът по физкултура, е с мечтаният от дечурлигата спининг. Цяла компания са и по детски се дразнят и завиждат, като <b>виждат</b> ние какво хващаме. Рибата е объркана — на коя въдица по-напред да кълве, а един — порядъчен, килограмов шаран се закача — забоден за гърба. Важен е резултатът!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Не всеки е <b>виждал</b> Стефан Цончев-Змияра! Той е само Русенско явление! Дълги години бай Стефан Цончев, с благоволението на съответните градски власти, демонстрираше дарбите на питомците си, пред Паметника на Свободата в Голямата градина. Колоритна личност! Водеше полумизерно съществование, хранеше голям брой екзотични животни и огромен орел, лисици, бухали, безчет змии, гущери — какви ли не. Помагаха му с отпадъчна храна.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Пред очите ми е бай Стефан и като го ухапеше раздразнена от публиката змия — често се случваше. Приканваше хората да се разотидат; прибираше торбичките в раницата, разните сандъчета; и присядаше на стъпалото на паметника. Глътваше някакви капки, той си знаеше. Виждаше се как отпада, страда, свиваше се на кълбо като змия. Не след дълго, около час — бавно си отиваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Окопите — облицовани с фугирани, лъскави тухли; от двете страни с пейки и осветени от акумулатори; на изходите дежурят цивилни възрастни с каски и ленти на ръкавите. Не пускат да излизаме преди отбоя; но и така, през осветеното петно на входа се <b>виждат</b> гейзерите на бомбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     Като се уволнявах от казармата, още с войнишка униформа, рисувах в подготвителен курс в Художествената академия — за приемните изпити. Мама, без да зная (призна ми след години), му се обадила да ме види какво правя и евентуално — да помогне с нещо. През една от почивките, моделът беше излязъл, ме потърси, поговорихме общи приказки. Мислех — случайно ме е познал; не го бях <b>виждал</b> от години. Казал й, че се шляя по коридорите, въобще не рисувам, че не <b>гледам</b> сериозно… Въпреки изминалите години, вече с авторитет на художник — ме заболя. Какво ли си е помислила Мама тогава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Татко избягваше да го коментира, като <b>виждаше</b>, че се въртя около него. Доста по-късно ми каза, че Стоичката е нечист в отношенията си, че много хора е измамил, а на младини много жени посрамил. Полицията е знаела за подвизите му, а не го е закачала. Никой не го е закачал — винаги е ходел въоръжен. Подозирали са го в двойна игра.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Моля те, кажи ми: има ли нещо в това което ти пращам; щото червеят на съмнението чопли нон-стоп. В моето усамотение не мога достатъчно да се дистанцирам и преценя. Виждам, че поетичните места и сносна проза грозно се преливат в документалистика; има и много регионални стойности, които стесняват адреса, а ми се иска да ги има. Нали, като чопли, човек не знае — какво ще разчопли… дано да не ме ругаеш много (наум) за времето което ти губя; само ми намекни и — никога няма да ти досаждам повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     15. — ЦЕНКЕЕЕ, АКО ЗНАЕШ само — какъв срам брахме! Да се крием от децата си, пък те — нали сега всичко знаят; всичко <b>виждат</b>, всичко разбират, за срамотите, Ценкееей!… Не това, ма!… Ценке — ти все за това си мислиш!…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Питам Светлина (Русев), аз кой съм? Ти, Бай Дечко, си Вечната Амбър! Отивам си вкъщи, казвам на Олга (съпругата), значи <b>виждат</b> младите нещо вечно в мене, в изкуството ми; ами коя беше Амбър, забравил съм… пък тя ми казва: Вечната Амбър — беше курва, бе Дечко! Ам ся!… Лоша работа…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Тия дни, вярваща (може да й се вярва) и взираща се в мен, съседка споделила, че навярно съм канонизиран за светец — около главата ми се <b>виждала</b> ясно изразена нимба (ореол) на точки… Считам, че е по причини, дето не съм по пиячката… и това е фактически… Научното ми съобщение!</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Трябваше някак да си вдигне прашките. Хвана торбичката с хляба със зъби, включи телефона на „свободни ръце“ и го остави на поставката за тоалетна хартия. Какво ли излъчваха сега очите й? Гняв към дъщеря й заради нейния мързел и яд за профукания парфюм. Нов можеше да си позволи чак на следващата заплата. Ако въпросният Камен я <b>виждаше</b>, кой знае какво щеше да прочете в погледа й. Слава Богу, че не я виждаше!</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Въпросът се изтръгна от сърцето ми спонтанно. Той стреснато се втренчи в мен. В очите му нямаше и следа от кълбовидни мълнии. Пред мен стоеше не надменният ми работодател, бивш републикански шампион по борба в тежка категория, а дете, хванато в беля. Никога не бях <b>виждала</b> по-уплашен човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Детето плачеше така жално, че Дарина се сапикяса. Прегърна го, целуна го, а след като се успокои, го остави в кошарката да си играе с олющеното дървено автомобилче, останало от нейното детство. Изпра на ръка ризата на Петко, пералнята отдавна беше сдала багажа, а пари за нова не се <b>виждаха</b> отникъде, и я простря. Хвана я яд на него, че беше настоял непременно днес да му изпере непременно тази риза, за да си я облече утре на интервюто за работа, защото му носела късмет.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Мъжът до мен ме стрелна с издължените си светли очи. Нямаха цвят. Никога не бях <b>виждала</b> такива очи. Остри като копия. Косата му уж беше кестенява, а проблясваше като патинирана мед. Някак си двойнствена. Имаше леко вирнат нос, малко по-дълъг отколкото трябва. Носеше елегантен сив шлифер. Познавах го. Той говори на откриването, а после чете встъпителната лекция.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i>— Ще пазариш като хората…Няма да купуваш боклуци ти казвам! …Какво като е дом за сираци? Какво като не са <b>виждали</b> шоколад? Сега ще <b>видят</b>. Аз ще им го дам. Аз правя дарението! Аз! няма да се излагам, чуваш ли какво ти казвам?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Саша учеше космически технологии и му беше забранено да контактува с чужденци. Забраната, опасността, на която се излагаха, направи от кратката им лав стори вълнуващо приключение. Виждаха се тайно в голям апартамент на пъпа на Москва, зад паметника на Юрий Долгоруки, където, както й обясни Саша, по принцип живеел негов приятел, който воюва в Афганистан. Точно него сънува на разсъмване.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Той често й говореше за силата на думите. Според него всеки човек си има своя дума, в която е скрит ключът към душата му. Следеше внимателно кои думи употребява тя, а понякога дори записваше разговорите им на касетофон. Малко странен беше, но точно това го правеше невероятно привлекателен. Веднъж я изненада с неин портрет, който негов колега нарисувал, без да я е <b>виждал</b>. Приликата беше толкова поразителна, че чак я уплаши.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Когато преди пет години се омъжи за Венци й се <b>виждаше</b> ужасно престижно мъжът й да е учен, още повече — физик. От него може да се пръкне някой нов Анщайн, например. Да, ама той до ден днешен си вегетираше в института, я взел заплата, я — не. Науката продължаваше да си съществува в главата му, но този му крайник, както и всички останали части на тялото му, се поддържаха живи с парите, които тя печелеше. Това все повече и повече я дразнеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Пъхам си ръката между косъмчетата, хубаво ми е да ме боцкат — гласът на жената в слушалката сякаш идваше от дъното на кладенец. — Галя се и си представям, че някой влиза в мен. Не <b>виждам</b> самия мъж… Уж му го лапам и… Страхотно е, но само за малко. Ти си специалист…</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Какво ти става, бе? — прекъсна ме момичето. — И на теб май много ти се иска, а? Сърби, боли, драго ми е. Казах ти, ако искаш, ще си платиш. Това е положението. Ако кажа на нашите, ще се побъркат. И без това им идва много. А на тебе това ти е работата, нали така? Виж, можеш ли да ме научиш някой път да се целувам с език? И други неща ако можеш да ми покажеш… Много съм старателна. В училище понякога ме подозират, че преписвам, обаче не е така. Аз мога да уча. Исках да помоля Николай да ме научи, често го <b>виждам</b> в училище, но той не ми обръща внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Въпреки окаяното положение, в което се намирах, забелязах някаква искрица интерес в съществото си след тези открития. Загледах се в мечешките походки на копринените костюми, които вече губеха търпение и които все не успяваха да достигнат Тълпата. А в нея се <b>виждаха</b> все същите полуголи човешки тела, омазнени в слуз и екскременти, насинени от изтезания и обиди. Само лицата им вече не бяха човешки лица. Питах се дали Киселаците бяха причина за тази промяна или причината беше друга... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        После всичко изчезна и след няколко часа, може би, дойдох на себе си, зъзнеща в гората. Изправих се трудно, сдрачаваше се, тръгнах мъчно, вървях нанякъде, Къщата не се <b>виждаше</b>, а пътищата водеха заникъде. Вървях машинално, хлипах, усещах солените вадички по лицето си, не ми олекваше, но вървях... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Сега не е като по-рано... Останаха ни само Парите. А те не са като Властта. Не се <b>виждат</b> отдалече. А и не бива много-много да се <b>виждат</b>... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Той се усмихна отново, аз надзърнах в очите му и съзрях там неочаквана красота, простор, хармония, която не знаех как да си обясня и нещо, което никога не бях <b>виждала</b> на Земята. Най-вероятно този извънземен пейзаж той носеше в себе си от някой предишен живот. А вместо отговор чух: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Несъзнателно съм го <b>погледнала</b> с най-предания си поглед (много по-късно той самият ми го съобщи), който всъщност е изразил и моята безрезервна готовност да го следвам... Сега, през далечината на отминалите векове, съзирам Мисли на Един Учител, които Мислителя ми подаряваше не чрез думи, а чрез трептенията на своето астрално тяло, което по онова време ме прегръщаше почти влюбено, а аз му се оставях страстно... Залата свърши, навлизахме в слънчева сянка, тя ни пронизваше, не <b>виждах</b> вече оскъдните си дрехи, но не се срамувах от голотата си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Той продължаваше невъзмутимо да <b>наблюдава</b> близката далечина на храмовото пространство и макар че не ми отговори, подозирах, че съзира нови движения и събития, които аз все още не <b>виждах</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Виждам как се роят бедняците. Виждам как нищетата се рои. Виждам как развала полазва из близкото пространство за обитаване. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Цялата Система за изнасяне на съкровищата (СИС) е измислена и създадена отдавна. Сега <b>виждаме</b> само нейното действие. Не се учудвай... Спомни си Киселаците, Мазника, Гемиджията... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Бяхме спряли под сянката на изкуствено дърво. Целият внушителен пейзаж се <b>виждаше</b> като на длан. По чистия бял асфалт, сред подреденото доскоро светло Пространство, неусетно се наместиха окъсани просяци, прокажени протягаха сакати ръце за милостиня. Проветреният въздух се насити с тежкия задух на мизерията... Почувствах се скверно, бях свидетелка, а може би и участничка в разрушаването на нещо, сътворявано хилядолетия. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Добре, аз <b>виждам</b> всичко това, осъзнавам го, тормозя се заради просяците, гнетят ме раните, гнойта и вонята, но аз нищо не правя за тяхното премахване... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Точно когато Ленивия Човек изричаше тия думи, върху стената вляво от одъра му проблясна някаква картина, в която се вгледах. Стори ми се, че това е икона, която съм <b>виждала</b> в църквицата на едно от околните села.* Двамата Учители ме <b>гледаха</b> достолепно, нимбите им просветваха, а окото в средата на пирамидата над тях мъдро премигваше, като че ли отмерваше тактовете на невъзмутимото Време. Чак сега забелязах иконата, може би, защото очите ми не бяха свикнали със сумрака, който се стелеше в Колибата. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        От дългото неговорене гласът на Ленивия дрезгавееше, песъчинки се търкаляха из гърлото му, върху очите му растеше паяжина, а по челото му беше започнал да никне мъх. Човекът върху одъра пред очите ми се превръщаше в сънищен герой, затова посегнах да го пипна. Там беше и всичко, което <b>виждах</b>, си беше истинско. Летен гръм зашлеви тишината, завесата с неопределен цвят страхливо потръпна, а бъдещите дъждовни капки вече шибаха излинялата колибена снага. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Как каква... - дори извърна очи към мен Ленивия. - Леността... Ти не знаеш ли, че това е една от най-страшните болести? Не си ли чувала за нея? Не си ли <b>виждала</b> пораженията й? </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Не се притеснявай! Нали ме <b>виждаш</b>... Не е случайно... - почиваше си между две думи Ленивия. - Свикнал съм с болестта си, както се свиква с порок... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Тя ме погледна стреснато, неочаквано забави крачка, извърна се и спря, като че ли ме <b>виждаше</b> за пръв път в живота си. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Гледах в гръб прозрачната й фигура, <b>виждах</b> как се стопява и искрено се надявах да не я срещам никога повече. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Момата видимо беше доволна от вниманието, което й оказвах, а и обслужването беше изискано и ястията вкусни. Създаде се непринудена  атмосфера - пространство, подходящо за спокойно обсъждане на всякакви въпроси, включително и делови... Допивахме бутилка отлежало вино, краят на вечерята се <b>виждаше</b> в очакване на десерта, когато жената на неопределена възраст срещу мен се усмихна горчиво: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Искаш да кажеш жилище... Домът е друго нещо. В него трябва да има живи хора. А аз, както <b>виждаш</b>, съм сама... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Не ми се водеше този разговор, бях омерзена, <b>виждах</b> абсолютно прозрачното тяло на Момата, <b>виждах</b> как из него се разхождат самоуверено дребните хитрини, течностите и каверните, <b>виждах</b> една друга Душица, значително по-печена, обиграна, превърнала "играта" си в автоматизиран процес, за протичането на който не бяха необходими специални усилия и съсредоточаване. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Поглъщай, госпожице, поглъщай! - незлобливо ме подканяше ненаситният мъж, седящ срещу мен. - Нали <b>виждаш</b> аз какво правя... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Остави ме... Не <b>виждаш</b> ли, че работя... - избоботи неприятно с глас, неочакван за това тяло. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Дори не се замислих как е отгатнал мислите ми, а покорно и машинално се запътих към Казана.     Бедняка дори не се обърна - той <b>виждаше</b> и чувстваше с тила си. Сега вече, в непосредствена близост с това съсредоточение на човешката гнъс, аз ясно усетих нетърпимата воня и телесната смрад, която  бликаше от Бедняковото стопанство... Понечих да се върна. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Чуй ме добре! - викнах решително, неочаквано и за мен самата. - Не аз, а ти трябва да ми помогнеш... Трябва да разбера откъде се взе. Как така се появи? Много Дълго  Време не се <b>виждаше</b> по улиците на Града. Много Дълго Време (МДВ) всички бяхме забравили за теб и тебеподобните. Виждахме ви само по филми, произведени из други краища на Света. Мислехме, че всичко знаем за поредицата ви, но се оказва, че сте новосъздадени... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        - Чуй ме добре! - викнах решително, неочаквано и за мен самата. - Не аз, а ти трябва да ми помогнеш... Трябва да разбера откъде се взе. Как така се появи? Много Дълго  Време не се <b>виждаше</b> по улиците на Града. Много Дълго Време (МДВ) всички бяхме забравили за теб и тебеподобните. Виждахме ви само по филми, произведени из други краища на Света. Мислехме, че всичко знаем за поредицата ви, но се оказва, че сте новосъздадени... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         На другия ден бях представена на лелите, които бяха изненадани, но аз успях да ги омая с внимание, изтънченост и благородство и в края на срещата те даже се усмихваха. Малко преди заминаването си от Града Маркиза официално и малко тържествено поиска ръката ми. Понеже очаквах този важен момент, аз не се изненадах, но въпреки това искрено се зарадвах. Виждах края на хилядолетните ми усилия, завършека на една успешна сделка, която щеше да ми донесе толкова желания Нов Начин на Живот (ННЖ). </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Онова автобусно докосване беше формално изиграване,  без Душа, на посредствено представление.     Виждала бях такива и преди - отчитаха се просто като изпълнена нечия инициатива... </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Понякога <b>виждам</b> в небето безкрайни крайбрежия, населени с бели щастливи народи. Огромен златен кораб издига над мене своите многоцветни флагове, развявани от утринен вятър. Аз създадох всичките празници, всички триумфи и драми. Опитах се да измисля нови цветя, нови звезди,нова плът и нови езици. Мислех, че вече имам свръхестествени възможности. И какво? Аз трябва да погреба въображението си, своите спомени. Свършено е с чудната слава на артист и на разказвач!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Той ми се <b>виждаше</b> така очарователно безгрижен! Ако притежаваше съзнание за уродливостта си, вероятно щеше да тъне в перманентното вцепенение на малоценността. Ала приятелят зад стъклото се обтягаше в най-дружелюбното разположение на своя питонски темперамент.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Аз пък си представях Жуан в прегръдките на любимата му Хайдe и в компанията на Вивалди или Шопен. Нощите бяха горещи, небето насищаше с мастило простора, ала звездите светлееха бледо и анемично. Не ги <b>виждах</b> както преди. Напомняха главички на карфици, забити в кадифе. Не искряха. Не приличаха на диамантени накити, а на най-обикновени стъклени дрънкулки, приели случайното си проблясване за порив към възвишеното. По цяла нощ пушех на прозореца и се взирах в мрака. Виждах единствено белите кръгчета от звездните карти. Бях ограбен, светът ми се рушеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Срещах се с приятели, правех се, че чета навсякъде <b>виждах</b> Диляна и все Диляна. По няколко пъти на ден се припознавах и след като награбвах различни момичета по улиците, сконфузен се извинявах. Сетне престанах да се извинявам. Харесваше им да чакат по цял час трамвай или автобус и изведнъж да полетят в обятията на някакъв самозабравил се непознат. Разделях се със съжалителна усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Гледах на нея като на откровение и безмерна необятност. Бягах от любовния си опит, желаех да я <b>виждам</b> с чувствено девствен поглед. Стремях се да изпитам първичността на мига, презирах нагласените неща. Очаквах изгарящата истина да се появи, призована от болящото взаимно привличане, а не от недоразбрана псевдоеротичност.Позволявах си да я изкушавам, да я дразня, да я мамя и задявам. Мечтаех да се превърна в огнен дъх и да изпълня цялото пространство.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Обичах да разказвам мои любими истории или да чета приказки. Диляна ме слушаше с интерес, детето в нея плахо навлизаше в мъдростта на словото. Понякога се държеше като момиченце, аз бях добрият татко, приспиващ милата си щерка с прекрасна вълшебна приказка. Виждах в нея беззащитната Снежанка, която спасяваха седем джуджета и един щатен глуповат принц за хепиенда. Играех всички роли, до последното горско човече.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Най-често я <b>виждах</b> като Гуиневир, прелестната кралица на Камелот. Аз се наричах сър Ланселот. Тази жена се бе превърнала в идеал за неутолимите ми пориви. Това беше истинската жена. Тя носеше короната и неотлъчно стоеше до своя господар крал Артур. Двамата живееха щастливо в незнайната страна Логрис, всяка година на Петдесетница събираха рицарите на Кръглата маса. Те бяха божествената двойка, предопределените монарси с височайши жребий.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Боби, а ти откога не си ходила при него? Все мен изкарвате виновна. Знаеш, че теб той обича повече, ти порасна с тях. Грабнеш си шапката и по три-четири месеца никаква те няма. Дядката стои по цял ден на прозореца да те чака. Чака теб, не мен! Като се прибирах вкъщи <b>виждах</b>, че седи срещу вратата. Трепваше, когато влизах, после разбираше, че не си ти и пак се отпускаше в креслото. Мен ме прибра, защото и той вече не понасяше безобразията на баща ми, нищо, че му е син.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Нищо не разбирах. Гледах гневното й лице, блесналите очи и нервните ръце, изплакващи съдовете. Като че говореше на някой друг, не на мен. Не <b>виждах</b> в какво толкова съм прегрешил. Учудих се откъде дойде тази ярост и казах несигурно:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не отричах съвсем парите и желанието да се живее сносно, но се намирах далеч от мидасианството. Стремежът към финансови подвизи ми беше чужд, липсата му щеше да ми пречи. Освен силата в мое лице жените <b>виждаха</b> и масата, която можеше много да работи и много да носи вкъщи. Перспективата ме отблъскваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- И го правиш, като ми натрапваш своите мисли. 68 Витаеш някъде, въобще не <b>виждаш</b> какво става около теб, хлътнал си в книжни представи, пееш рокбалади и ревеш като животно, когато <b>гледаш</b> слънцето. Понякога ме плашиш, наистина приличаш на луд. После си най-нежният на света, не съм в състояние да се опомня, след като сме се любили. И когато цялата бях изтръпнала от удоволствие ти набързо ме намаза с мед! Беше си абсолютна кретения, нищо, че ме побърка с целувки. Не зная какво ще ти хрумне в момента и това ме безпокои. Защо мълчиш?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Изпъваше крак, галеше заобленото продължение на бедрата, сключваше длани около талията. Отмяташе косата си, тя падаше назад като черна лавина, дълги дъхави абаносови къдри. Заемаше разни сластни пози, каквито <b>виждаше</b> по списанията или си въобразяваше, че трябва да владеят моделите. Усмивката й ставаше особено загадъчна, повдигаше едната си вежда с надменността на прочута прелъстителка - местна Саломе, играеща своя канибалски танц на прашен таван, само че не желаех аз да бъда Кръстителят и главата ми да краси тепсията.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Нервно запалих цигара. Вървях като бик, с главата напред. Кожата ми настръхна, не <b>виждах</b> почти нищо, дишах учестено. Минувачите страхливо се отдръпваха встрани. Свирепо стисках юмруци и смачках цигарата. Запалих нова и трудно сгънах лявата си ръка, за да я сложа в джоба на дънките. Тя отново се сви в юмрук.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не можех да повярвам, седях като парализиран. В главата ми изсвистя абсолютният вакуум. Не <b>виждах</b> нищо, не чувах. Не бях в състояние да преценя колко време е изтекло.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Неведнъж, от съприкосновението със сините камъни и неравната красота, с тази камара скали, добивах усещането за мощ и неизчерпаема сила. Още от малък си изградих някаква загадъчна връзка с планината и когато я съзерцавах, навъсена или ведра, твърдостта й се вливаше в тялото ми. Изпитвах особено вълнение и възбуда. Никога не се усъмних, че нашето отношение ще се прекъсне. Не дирех в нея Сезам, тя не <b>виждаше</b> в мен своя Али Баба. Това беше моята геомайка и мигновените срещи ни бяха достатъчни.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>От северния балкон на апартамента можех с часове да <b>гледам</b> зъберите. Понякога облаците и мъглите я скриваха от търсещия ми взор. Виждах я като в японска гравюра - точен тънък контур, очертаващ билото и изписващ твърдта сред душния сивкав океан. Отгоре стърчеше телевизионната кула, нескопосан фалически символ на спорна съвременна мъжественост.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Първата книга, която прочетох изцяло, беше "Старогръцки легенди и митове". Виждах я в детайли - голяма и жълта, със стотици илюстрации. Тогава бях на шест години. Всяка вечер разказвах на баща ми по една случка. Той ме слушаше сериозен и ме подпитваше за Боговете и героите. Отговарях със светнало лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не го бях <b>виждал</b> от спречкването на рождения ми ден. Исках да го срещна и смятах, че взаимно си дължим извинение. Видът му ме озадачи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Приятелят ми се пооправи, при това сам. Още не бе <b>виждал</b> Ирина, по цели дни седеше в библиотеката. Четеше, каквото му попадне.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Аз запалих нова цигара. Кафенето се намираше във вътрешен двор, обграждаха ни порутени фасади с големи петна от паднала мазилка. На фона на мръсните стени опънатото разноцветно пране напомняше сладоледна реклама, лепната върху корпуса на стар разбрицан самолет. Някъде бях <b>виждал</b> такъв, в музей или нещо подобно.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Започвате след два дни. В началото ще се движите заедно, докато опознаете института. Подчинени сте на лекарите и сестрите, на останалите не обръщайте внимание! Ще си връзвате косите и - тя посочи мен - гривните, обецата и пръстенът да изчезнат! Сега - надникна във формулярите, - Викторе, <b>виждам</b>, че си завършил. Тук ще работиш като санитар, забрави Университета. Нашите хора може да не са оттам, но си знаят работата...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Свиквах да не се усмихвам. Иронията ми премина границите на сарказма, а в този период се превръщаше в избухлива смес от неприкрита ненавист и направо физическа нетърпимост на околните. Не понасях чужд допир, погледите ме дразнеха, почти не говорех. Дежурствата не ме товареха, обаче <b>виждах</b> страданието голо и открито, а малодушието ме вбесяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Болката, с която работех, ме научи на едно - не можех да помогна на околните, защото те не искаха да си помогнат. Прекарвах с пациентите по дванадесет часа, слушах най-различни истории, <b>виждах</b> невероятни случки, но само няколко пъти забелязах и почувствах хора, приемащи страданието си нормално и естествено. Тези хора вярваха в себе си. Те се отнасяха внимателно към болестта, мобилизираха жизнените 154 си сили, скоро оздравяваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Колкото трябва. Изведнъж усещаш, че си нещо повече от муцката, която <b>виждаш</b> в огледалото. Родителите дотягат, защото ти досаждат да се омъжиш и да мирясаш. Приятелките ти завиждат за гаджетата и лекотата, с която ги омайваш. Мъжете надничат в деколтето ти и те плескат отзад с едно, твърде прозрачно желание. От филологията не е ясно какво ще излезе... А ти искаш нещо различно, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Просто не <b>виждам</b> смисъла... Ще завърша следването, цял живот ще превеждам или нещо подобно... Гъркът няма да се ожени за мен, вече ми го каза. Нашите пък не мога да ги понасям! За какви приятелки говорим, никога не съм имала истинска приятелка...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- Сгади ли ти се от толкова много любов? Такава е целта, приятелко! Трябва да те занимават постоянно хора, събития и факти, за да забравиш себе си. Трябва да се размие отношението на Нели към Нели - нито да се обичаш, нито да се мразиш. Като <b>погледнеш</b> в огледалото, не бива да <b>виждаш</b> нищо. Това е краят на играта. В момента човечеството е доведено до храносмилателна, отделителна и полова система - Отца, Сина и светия Дух. Светата троица на съвременността. Кофти ти е Богът.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Нищо. Мислех си какъв никога няма да стана. Виждаш ли ги тези двамата? Те са сто пъти по-добре от нас. Животът им ще мине гладко и еднообразно и това ще им харесва. Те са си съвсем нормални полуидиоти, а аз считам, че в сравнение с тях съм откачил напълно. Искаш ли още да те лъжа?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Вики, имаш много добри форми и модели. Да, някои са невероятно сполучливи. Тези ги <b>виждам</b> за първи път. Рисуваш ли понякога? Ей така, за кеф?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Внезапно от хилядолетията нахлуха тътен и кръв, течаща в праха, цвилене на обезумели коне, звън на метал, предсмъртни стонове и бойните викове на победителите. Наоколо се водеше люта битка, невъобразимата сеч вземаше все повече жертви. Чувствах, дишах, усещах витаещата смърт. Виждах вилнеещия Арес, размахващ поразяващото си копие над сражаващите се. Отвратителният кикот на Енио и Деймос смразяваше сърцето ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Тялото ми стана тежко, твърдо и безчувствено. Кожата и косите ми настръхнаха, дланите се изпотиха. Очите ми плуваха в горещи сълзи. Устата пресъхнаха, езикът беше като ремък. Главата ми се изпразни. Сърцето ожесточено блъскаше гърдите. Не <b>виждах</b> почти нищо. Бях готов!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не помнех по-унила новогодишна атмосфера. Гражданите с половин уста си пожелаваха весели празници, 183 натруфените думи не успяваха да заблудят нито близките, нито тях самите. Специалните базари пустееха, търговците се оплакваха от мизерния оборот. Никой не можеше да усети и да се зарадва на приповдигнато настроение. Клиентите се запасяваха с храна и напитки, приготвяха ги, подреждаха трапезата и сядаха пред телевизора. Подобна идилия <b>виждах</b> от рождение, но сега ми се струваше особено странна и ненужна. Хората повдигаха рамене: "Нова година ли?! Ден като всеки друг".</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Наложиха се десетина модела на обличане и поведение, чиято неизменност все по-често <b>виждах</b> по улиците. Обикновено зад тях вече нямаше НИЩО. Околните се превръщаха в конфекция, в серийност, в тиражирана еднаквост. Дрехите и заучените им фрази бяха опаковки на вакуум, отдолу зееше празнота. Времето възпроизвеждаше необходимите му в бъдеще скорост и истерия. Ураганът на модерния свят се завърташе неумолимо, като накрая щеше да прерасне в стихийна фуга от хора, пари и стоящите по средата предмети. Това щеше да изтръгне живеца на сътворението - крайната цел на истерията.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Момичето продължаваше да ме <b>поглежда</b>. Не приличаше на малолетна мръсница, каквито напоследък пълнеха заведенията. Беше обикновена девойка на шестнадесет-седемнадесет години и взе да ме озадачава с постоянното си наблюдение в моята посока. Учудвах се, защото бях мрачен и съзерцателен, а това по-скоро отблъскваше момичетата. Не желаех да привличам, намирах ги алчни и жалки продажници. Избягвах генералните обобщения, друго обаче просто не <b>виждах</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- С пепелник. И ударът беше много точен, а сега <b>виждам</b>, че е останал едва забележим белег. Това как си го обясняваш?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Липсваше ми "Ватерлоо", липсваше ми и компанията, която отдавна не бях <b>виждал</b> заедно. Скулпторчето изчезна, Нели направо потъна в земята. Краси ме отбягваше, сякаш сеех смъртоносна зараза. Губех всичките си любими или поносими хора, губех изтънелия смисъл, губех всичко...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Да ми заменят великолепието на изгрева с гигантска видеостена, където ще <b>виждам</b> в детайли изригванията на слънцето, но не ще усещам топлината му?! Да се превърна в тип американски бройлер - витаминизиран, невротизиран, отегчен до смърт, обезкосмен, обезмирисен, обезумен, обезличен, комуто пишат книги как да върви по улицата, защото е забравил да ходи?! Такова животно няма!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>220 Постепенно започнах да <b>виждам</b> не хората, а техните силуети. Дърветата приличаха на овъглени ръце, черни и раздърпани. Сградите напомняха мръсни проядени зъби. Когато вечер се прибирах по вкочанените улици, не чувствах нито студа, нито бензиновата смрад. Градът изглеждаше огромно запуснато гробище и закъснелите силуети ме заобикаляха отдалеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Окончателно изгубих представа за време и пространство. Няколко пъти не можах да се прибера, седях в някой вход до радиатора, докато успея да се изправя и да тръгна. Хранех се щом се сетя, но, ако бях в състояние, сутрин вземах душ. Всичко се смесваше в мътен и размазан хаос, тъкмо това исках. Не желаех да <b>виждам</b>, да чувам, да чувствам, да дишам. Отказах се да ползвам чаши. Изпусках ги. Когато се събуждах, наоколо виждах само празни бутилки, фасове и прах.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Окончателно изгубих представа за време и пространство. Няколко пъти не можах да се прибера, седях в някой вход до радиатора, докато успея да се изправя и да тръгна. Хранех се щом се сетя, но, ако бях в състояние, сутрин вземах душ. Всичко се смесваше в мътен и размазан хаос, тъкмо това исках. Не желаех да <b>виждам</b>, да чувам, да чувствам, да дишам. Отказах се да ползвам чаши. Изпусках ги. Когато се събуждах, наоколо <b>виждах</b> само празни бутилки, фасове и прах.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Отнасях се към тялото си неприязнено, исках да го унищожа, да свърши, да го няма. Давех го, гърдите ме боляха от толкова пушене, ръцете ми все по-силно трепереха. Не можех да си спомня лицата на близки хора, ориентирах се единствено по светлината. Виждах шишето и люлеещата се длан, държаща цигарата. По-далечните предмети ми из- глеждаха празни, фантомни и ненужни. Не ме интересуваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Опитвах се да го <b>видя</b>. Предметите бавно застанаха по 221 местата си, светлите и тъмните петна спряха да блуждаят, май че <b>виждах</b> даже контури. Ами да, бях трезвен. Трескаво затърсих бутилката около кревата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>227 Понякога мислех за себе си в трето лице. Наблюдавах залезите през неравните стъкла на бутилките и чаках угасването на слънцето. По-лесно преживявах нощите. В мрака не <b>виждах</b> нищо, търпях единствено мислите, които като че се уморяваха от своите сурови лица. Времето се превърна в приятел, часовете се нижеха, бавно затрупвайки гроба на мъчителния ми живот. След седмици на отчаяние и безсилие чувствах дързост за последните решителни крачки...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Десетки пъти бях <b>виждал</b> прегърбената бабичка, която живееше наблизо. Просто подминавах бавното й кретане и бързах към пошлото си ежедневие. В този ден всемогъща сила ме спря и впери взора ми в дребното съсухрено човече. Връщах се пиян, но разсъждавах трезво и логично.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Но тя се движеше! Старицата живееше, вървяща по своя път! Кой знае къде беше тръгнала, ала мина покрай мен, без да ме забележи, макар че стоях съвсем близо. Аз въобще не я интересувах. Бабчето следваше посоката си, без значение 228 от време и място. Бях я <b>виждал</b> всякога - дъжд, сняг, студ - бавно да напредва по пътеката. Не се отклоняваше и не бързаше, просто тътреше нозе и накрая стигаше. Това наоколо не я касаеше, тя изглеждаше без възраст и без име, дошла отнякъде и вървяща нанякъде. Пътят познаваше единствено тя.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>В този момент РАЗБРАХ И ПРОЗРЯХ ВСИЧКО!!! Отговорите са били в и край мен, но чак здравата плесница на старческата настойчивост разтърси заблуденото ми същество и най-сетне <b>видях</b> света, сияещ и прекрасен, очакващ завръщането ми при себе си. Виждах и пътя си, губещ се в любимата ми свещена планина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Останалото - ежедневие, връзки, конкретност, предмети, идеали - вече нямаше значение. Съсиреното битие отпадна като кора на затворена рана. Тези неща изчезнаха далеч във втория пласт на мирозданието ми. Сега <b>виждах</b> единствено третия. Господстваше безсмъртният принцип, обемащ всичко - ЖИВОТЪТ.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>231ф Плувах унесено, цепех водите на басейна и автоматично се обръщах при стените. Виждах в петната по дъното подводни чудовища и шеговито бягах от тях. Гмурках се и изплувах нагоре като делфин, не можех да се наситя на жизнеността. Подвикването за изтичане на двата часа ме сепваше и излизах недоволен. Сетне нападах първото срещнато бистро. Няколко кифлички с мляко изчезваха в неутолимата ми паст.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Най-трудно издирих Нели. В търсенето включих стари колеги и състуденти, които не бях <b>виждал</b> от години. В последна сметка се добрах до някакъв телефонен номер. През един много жарък и прашен ден любимата ми приятелка влезе в бистрото, от чийто таван големи вентилатори мързеливо раздвижваха въздуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Ама ние с тебе не сме се <b>виждали</b> от сто години. Този грък не е онзи. Този е друг и е малко възрастен.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Почти... Все пак четиридесетте години разлика можеше и да ги няма. Знаеш ли, винаги съм смятала, че си адски загадъчен дзвер. Ще ми липсваш, хеви! Искам да те <b>виждам</b> поне веднъж в годината.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Отначало служителката в пощата не желаеше да приеме такава крупна сума. Чак когато й заявих, че не <b>виждам</b> основание да разказвам в подробности биографията си, за да си свърши работата, тя млъкна и взе пачките. Пред пощата си отдъхнах напълно.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>В документите пишеше, че е съвсем запустяло и има само престарели жители. Младите се махнали отдавна. Наоколо <b>виждах</b> големи и порутени къщи, ала дворовете бяха поддържани, асмите също. Явно хората тук живееха скромно и 245 се задоволяваха с малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Къщите изведнъж свършиха. Вървях в гората, възбуденият ми взор неуморно запечатваше все нови и нови гледки и цветове. Пътеката се виеше полегато. Не беше стръмна, но когато се обърнах, съзрях селцето долу в клисурата. От другата страна течеше рекичка, <b>виждаха</b> се двете мостчета. Пътят ми опасваше обраслия с храсталаци и дървета чукар. Някъде под билото трябваше да е хижата. Отзад мълчаха снажните непристъпни зъбери на планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Целият масив беше гол и скалист, само надолу жълтееха изгорели проскубани трънаци. Напечените бели кремъци излъчваха страхотна топлина. Тук-там се <b>виждаха</b> прокарали мъхове и планински цветчета. Миришеше на мащерка и суха трева. Стрелкаха се гущерчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Постепенно се научих да <b>виждам</b> в тъмното. Баба Велика се чудеше как си тръгвам по мръкнало, а не знаеше, че опознах планината на пръсти. Скитах из горското царство като призрак. Гъби не събирах, но лешници и къпини открих в изобилие. Лицето ми постоянно лепнеше от сладките плодове.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Всичко ми се <b>виждаше</b> нереално и прекалено хубаво. Из планината не срещах жив човек, общувах единствено със старците. Понякога подхвърлях по нещо на "Фениксът", колкото да си спомня как звучат думите. Бродех без цел и посока, тук-там се натъквах на някое животно, оттеглящо се благоразумно навътре в гората. Преживявах се като част от забравен природен ред, полека възстановяващ изконните си права.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Оказа се, че съществували безброй стари и нови митологии. Отгоре са събрани съчинения. Да - сивите, черните, сините, белите, бежовите. Абе, всичките. От 14 различни автори са, разбира се. Ами, четени... Някои томове може и да са разгръщани. Виждаш ли червените отгоре?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Почти всички. Познавам групата от силикатните форми, скулпторите, знам дизайнерите и дори обикновените педерасти. И нимфетките съм ги <b>виждал</b>. Ти рисуваш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>И Славови, и аз напоследък имахме общ проблем - Явор все повече пиеше. Бях забелязал настървението, с което поглъщаше алкохола и наистина ми се <b>виждаше</b> прекалено, но когато поговорихме с Ясен, малкия му брат, положението се избистри напълно. Момчето беше шестнадесет-седемнадесетгодишно, високо и тънко като върлина. И той, горкият, учеше в 41 художествената гимназия, и него го чакаше Академията. Познавах го по лице, знаех, че е упорит и вече се спуска да поработва, за да припечели, ставаше гордостта на фамилията. Никак не приличаше на Явор, а големият се отнасяше към него с безразличие.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Винаги така съм <b>виждал</b> хората. В момента тук е събрана цяла палитра и още десетки оттенъци и вариации на основните цветове.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Размишлявах за Явор. Не можех да си представя света, в който живееше. Как ли изглеждаха през очите му хората, които срещаше ежедневно, как <b>виждаше</b> родителите си, приятелите, мен самия? Как ме <b>виждаше</b> в момента? Мисълта за синкаво фосфоресциране, излъчвано от тялото ми, ме потискаше. Трябваше да науча повече, трябваше да знам.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Ами... опитвам се да ти вярвам. Вече си голяма, алтън моме, и би трябвало да си наясно какви ги вършиш. Пък и да ти забранявам да се <b>виждаш</b> с него, ти, ако искаш, пак ще го правиш. Една мома реши ли да прескача дувара, нищо не може да я спре - ни родата клета, ни каракачански псета. Тъй, че е безсмислено.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Звучеше учудващо бодро и весело. Чак ме зарази. Радвах се да поговоря с него, все пак не го бях <b>виждал</b> половин година.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i><i>Бях поразен, те надминаха всички мои очаквания. Гледах с ококорени очи, чак след минути се усетих да чета имената. Взорът ми скачаше от платно на платно, запленен и очарован от тяхното великолепие. Толкова интензивни цветове не бях <b>виждал</b> никога. Сякаш късове дъга бяха приковани за стената. Загубих ума и дума.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Завари Магда в абсолютно същата поза - изпъната, загледана някъде навън, с длани под мишниците, сякаш й беше студено. Познаваше тази напрегната поза, в която се вцепеняваше не само Магда - и други жени (защо пък само жени, дойде му наум) беше <b>виждал</b> да застиват по същия начин, пристъпили с единия крак в лунния пейзаж на собственото си подсъзнание. Каквото и да кажеше, все щеше да прозвучи агресивно - нищо че тъй дълго стоя под душа с лечебна цел. Частта от Магда, която все още беше в предметния свят, положително усещаше (с гърба си) желанието на Евгени да разчиства сметки.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Кое, собствено? Кое няма да разбера? - Беше се помъчил най-кавалерски да не я дразни, но ето, всички <b>виждат</b>, че тя сама...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Войнов прочете два пъти текста и го прелисти в ума си по същия начин, по който домакинът му разлистваше компютърния пейдж-мейкър: запаметена беше всяка запетайка и дори извивките на почерка. Човекът насреща му, с 109 когото навярно се <b>виждаха</b> за пръв и последен път, нервно погледна часовника си, извади кутия пурети и побутна към Войнов големия пепелник и настолната запалка. Тревожният им, задъхан и безмълвен контакт отиваше към края си.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i><i>- Аз пък нямам нищо против да се събера със съседите си и да <b>гледам</b> мач. Ти просто не го разбираш. Интересно ми е да <b>виждам</b> различни хора, да бъда част от различни общности...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Чакай, чакай, чувството за принадлежност е нещо много по-сериозно - наведе се през масата Красен, опитвайки се да фиксира Митев през зацапаните стъкла на очилата си. - Щеш или не щеш, ти принадлежиш към най-различни общности, като се почне от общността, наречена "български народ", и се стигне до собственото ти семейство. Лично аз не <b>виждам</b> в това...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Ето, не те <b>виждам</b> - като в игра на жмичка сънено промърмори съпругата на приятеля му, завряла лице във възглавницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Хайде холан, чак пък толкоз... Добре, добре, <b>виждам</b>, че е сериозно. Има си хас да не го сторя, че нали татко ти нас ни отърва едно време. Кажи и друго ако трябва, пари или... нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Ако допреди няколко години едно придвижване от мястото София до мястото Брюксел му се <b>виждаше</b> като пътешествие напред във времето, сега за същото преместване трябваше да предплаща с безкрайно време - Белгия беше въвела шенгенските визи.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Чуваме глухото бумтение на падащата грамада вода. Между дървесата заблещукаха запенените къдърци на текущата по наклонна камениста плоскост вода. Минуваме един мост. Реката около стотина метра широчина блесна пред нас, запенена и буйно устремена, между хиляди камъни, към пропастта, пред която се издига една грива от разбита млечна пяна и изчезва... Насреща <b>виждаме</b> един бряг, който съвсем отвесно се губи в дълбочината. Това е Канада. Виждат се хотели, живописни вили, пръснати сам-там около разкошния парк на Виктория.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>Чуваме глухото бумтение на падащата грамада вода. Между дървесата заблещукаха запенените къдърци на текущата по наклонна камениста плоскост вода. Минуваме един мост. Реката около стотина метра широчина блесна пред нас, запенена и буйно устремена, между хиляди камъни, към пропастта, пред която се издига една грива от разбита млечна пяна и изчезва... Насреща <b>виждаме</b> един бряг, който съвсем отвесно се губи в дълбочината. Това е Канада. Виждат се хотели, живописни вили, пръснати сам-там около разкошния парк на Виктория.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Ние кривнахме из алеята и всичко се загуби; усилва се само подземното бумтение. Колата спряха. Слязохме и по указаниетона возача,тръгнахме из една пътека между дърветата. Откри се пак канадският бряг зад пропастта; ние <b>виждаме</b> вече дъното на този бряг; ето и водата, мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена, отива лениво на почивка към водоврата... Гърмът пред нас дотолкова се усилва, щото, за да се чуем, ние викаме. Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда... и Ниагарският водопад! Ето го!!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Освен гдето цели четири часа се дивихме на водопадите, но нашият трен, след като мина Suspension Bridge и обиколи парка на Виктория, спря се насред пътя на едно възвишено място, Falls View, и там пътниците слязоха от вагоните и още пет минути се наслаждаваха от величествената картина: оттук се <b>виждаха</b> всичките водопади.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>Сбогом, снизходителний читателю! Па прощавай, ако нещо не ти е харесало. Аз нямах намерение да пиша, ама дяволски хора - намериха ми слабото място, погъделичкаха ме - няма какво да се прави! И виж сега, то като не ми е занаят, и стилът ми излезе бамбашка, и аз го <b>виждам</b>, че все не е тъй, както пишат нашите писатели - дълбоко, дълбоко... Ама то не е от зла воля - от не-опитност! Па и не е всекиму подадене да пише надълбоко. Хайде, рекох, пък и аз да напиша една книжка така, по-плитко, та да <b>видим</b> какво ще излезе... Па има си хас да ви хареса!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Бай Ганьо беше облечен в бозови шаячни дрехи, с нечистени, запрашени ботуши, вратът му завързан с една голяма траурна кърпа, под която се <b>виждаше</b> доста кирлива, разкопчана по средата риза. В ръката му бастон и под мишницата един пакет, обвит с жълта книга. Мустаките му бяха пак засукани, а брадицата му пак небръсната - обрасла.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>- Нa, намерих, <b>видяхте</b> ли? Претарашувах всичките вагони! Най-сетне <b>виждам</b> стомна, грабнах я завчас, една жена ми извика: "Хей, дай тук водата, тя е за детето ми." Аз какво да излъжа, какво да излъжа, дойде ми на ума: "Извинете, госпожо, там на едного му припадна." "Тъй ли", кай. "Тъй." "Е, тогава скоро занеси му вода и пак донеси стомничката." Ахмак жена!... Пуф! Изпотих се. Хайде сега кафенце!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Ето и пограничната станция, локомотивът вече свири. Виждаме, отляво и отдясно на железния път стича се свят към станцията. Ръсеше дъжд и търчащите мъже, жени, деца носеха отворени омбрели. Спряхме се. На перона задръстено с хора. Веднага една музика гръмна "Шуми Марица". Един хор след това изпя "Kde domov muj" за безкрайно удоволствие на всинца ни, а особено на бай Ганя, който похвали между нас чешкия народ, че доста добре изучил гласа на народната българска песен "Где й родът ми", само че думите изговаряли малко неясно, та не се твърде разбирало.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- А бе аз здравец не <b>виждам</b> тука - обажда се бай Ганьо с недоволен глас, - проста им работата, ако нямат здравец! И-и, у нас! По балкана! Ех, мама му стара!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Виждам един човек - шепне тайнствено бай Ганьо. - А бе, Василе, я погледни, този човек прилича много на нашия Дондуков-Корсаков.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Виждам още двама души, коленичили пред Дондукова, я гледай! Ц... ц... ц... цалуват му ботушите, плачат, молят му се нещо, удрят се в гърдите, гледай! Ц... ц... ц... той иска да се откачи от тях, те не го оставят - един отсам, други оттам, прегърнали му нозете...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>- Страшен дявол, да го вземе мътната. Свобода ли? Н€-а свобода! Ще <b>видят</b> те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е <b>виждал</b> още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кръвясали очи, изпъкнали два пръста навън, ония пресипнали гърла, ония ми ти пояси до гуша; да му се облещят насреща, па да иде онзи глиган, Данко Харсъзина, отзаде му, па да извика само: "Дръжте го!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Виктор се подчини. На двеста метра пред тях се <b>виждаше</b> паркингът. Джаки се облекчи до задната дясна гума. По магистралата фучаха коли и в двете посоки.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i><i>- Чакай малко, сине, моля те, Макс, изпрати някого до колата, забравих подаръка на сина си там. Здравей, Пепа, здравейте, господин Николов, радвам се да ви <b>видя</b>. Не ме дърпай, Мони, отдавна не съм ви <b>виждала</b>, госпожо Николова, изглеждате много добре!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Когато разбра за проблемите й, бе твърде късно. Тя вече не искаше да живее. Ако бе близко до нея, това никога нямаше да се случи, укоряваше се често, той непременно би забелязал промяната, но бяха твърде далеч един от друг - тя следваше право в София, той бе прекалено зает с работата си тук, чуваха се по телефона през няколко дни, <b>виждаха</b> се през ваканциите, после тя престана да му се обажда, престана и да си идва, той с огорчение си мислеше, че животът е такъв, че птичето отлетя. Истината за нейната смърт знаеха само няколко души в София. Фори искрено се надяваше на тяхната дискретност.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Роза въздъхна и хвърли списанието. Осем хиляди долара само за един месец й глътна проклетата телевизия. Разбойници, при това неталантливи разбойници, клиповете бяха ужасни, фалшиви, тя лично никога не би си купила стока, рекламирана по този начин. Защо всичкото ни е такова, с горчивина си помисли Роза, не <b>виждат</b> ли как го правят хората по света, сега поне имат тази възможност, хиляда телевизии се навъдиха...</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Без почивка? - повдигна вежди Роза. Гневът й се топеше. Това, което <b>виждаше</b> пред себе си, бе достойно за съжаление.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Беше някакъв клуб. Роза никога не бе го <b>виждала</b> досега, поне не бе обръщала внимание. Беше дискретно осветен, а няколкото скъпи коли отвън, подсказваха, че тук не идваха случайни хора. Портиерът бе възрастен човек. Гледаше я.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Антон я бе прегърнал и й шепнеше нещо в ухото, а тя се смееше. Изглеждаше щастлива. После Антон пусна ръка по бедрото й, тя закачливо го перна с ръка, отново се разсмя. Беше хубава. Тогава се срещнаха очите им. Онази изглеждаше леко озадачена, тя не познаваше Роза, но нещо й подсказваше наближаващата опасност, не можеше да се очаква нищо хубаво от тази жена на вратата, тя го <b>виждаше</b> в очите й. И предупредително потупа Антон по шарещата му ръка. Той се извърна. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Би трябвало Тони да е доволен от живота. И беше доволен. Ако от време на време не го тровеше присъствието на Първия. Всяко напомняне за него го смущаваше, макар и далеч от тук, на цели петстотин километра, Тони усещаше сянката му, волята му. Вярно е, че Първия не прекаляваше, съвсем рядко му досаждаше, вярно е дори и това, че Тони никога през живота си не беше го <b>виждал</b>. Освен по телевизията. Разговаряше по телефона винаги с неговия човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Трябва нещо да са му обещали. Че ще го помилват? Не вярвам. Искам да разбереш каква е сделката. Обещай всичко на онова ченге Чернев. Нещо са му предложили, но не ми го побира главата как онзи идиот се е хванал, не му ли е ясно, че за него живот няма, ако потвърди всичко това пред съда. Всъщност аз този тъпанар никога не съм го <b>виждал</b>, какво представлява?</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>През тези четири месеца Григорий така и не чу нито веднъж гласа на шиптъра - продължаваше да лежи, завит през глава. Виждаше само напуканите му пети, а вонята от запотения гръб на стария циганин, който дори не си помнеше името, внасяше нещо пикантно в общата атмосфера.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Я не ме бъзикай, бе - изрева от възторг Ключаря, - ще ме убие тоя, чак такъв инкяр пък не бях <b>виждал</b>. Как няма да си помниш името, бе!</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Сякаш се <b>виждаше</b> отстрани - надупен и унизен, но това не беше той, не беше Гришка, това беше друг човек, затворникът Григорий Яковлевич Коваленко, лишен от права и свобода до доказване на вината му.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Давид му пошушна, че сделката върви на провал. А Антон още нищо не забелязваше. Той беше зает с оная блондинка, като едновременно се страхуваше от Роза. Беше се оплел като пате в кълчища. И сега говореше едно, а си мислеше съвсем друго, забравяше мисълта си, объркваше се, не, това не беше неговият Антон, проклети жени, какво могат да направят от един свестен мъж. А Антон беше един от най-свестните, които Варо беше <b>виждал</b> през живота си. Беше добър баща, добър зет, добър помощник в бизнеса, дори незаменим помощник, а вече и отличен съдружник. Оказа се обаче, че е лош съпруг. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Слушай - процеди през зъби той, - не те знам кой си, не те познавам. Винаги сам съм си вършил работата. Не <b>виждам</b> защо трябва да върша и чуждата, защото въпросният случай не е моя работа. Желая ти късмет, синко! </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Мръсни сънища;1994;<br>
<i>- Не, откъде ти хрумна - рече тя сериозно. - Беше обществена баня с много душове. Имаше много пара. Подът беше страшно хлъзгав и ние се пързаляхме на влакче... Но какво ти става, скъпи? Нещо ми се <b>виждаш</b> посърнал. Ти не сънуваш ли такива работи понякога?</i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Мръсни сънища;1994;<br>
<i>Не можех да откъсна очи от лицето му: челюстта, носът, скулите бяха обрасли с меха рижа козина. Очите му не се <b>виждаха</b> под козирката. Най-сетне открих листа и му го подадох треперещ. Но той не прояви интерес. Имаше вид на човек, който знае всичко. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>         - Още по-зле - намръщи се Гуню. - Веднъж кусах, така, да пробвам. То горчи, после ме удари в главата... Цял ден ходих като пиян и <b>виждах</b> едни работи, не е за разправяне. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Пътят към Сиракуза;1999;<br>
<i>Люк се стресна. Не <b>виждаше</b> никой, обзе го чувството, че отнякъде внимателно следят всяко негово действие. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Пътят към Сиракуза;1999;<br>
<i>- Е, драги ми Лев Никифорович, - сложи ръка на рамото му старият генерал, - <b>виждаш</b> ли сега какво богатство са нашите съветски хора! Ние имаме злато и нефт, уран и диаманти, имаме безброй ракети и танкове, имаме прекрасни учени, генерали и шпиони, но нашата истинска сила - запомни добре това! - са съветските хора! Защото съветският човек, драги, е съвършено непробиваем. И нека разните му там плазмодии дрънкат, каквото си щат... Нека се мляскат с капиталистите, нека си режат ракетите, нека си се размразяват! Съветският човек ще победи. На него се надявам! </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Исках да нахвърля и негативни щрихи, за да бъде картината реална, тъй като Япония има и своите проблеми. Но <b>виждах</b> читателя как рита като кон. И се отказах. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Полицаите носеха сиви униформи. Техниката, която им беше необходима, висеше накачена по тях. Шлемовете им, изработени от лека стомана и пластмаса, стояха отпред, пред очите, за да могат да <b>виждат</b>. Летящи монети звънтяха и по главите на полицаите. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Веднъж присъствах на съвещание в Нова Загора, където "от горе" беше изпратен да говори представител. Умен човек беше. Говореше без записки. Когато съвещанието привърши, един от местните хора каза на друг: "Нищо няма да направим по този въпрос! " "Защо?! " - попита другият. "Ами не <b>виждаш</b> ли? Човекът не е наш! " "Запитване ли направи?" "А, ще питам! Не го ли чу как говори?" Умно говореше, но не беше "наш" - в речта си нямаше вграден шаблон. Неяснотите бяха запазена марка на особен вид оратори. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Да сведеш глава, означава да поздравиш. Поклонът е молба за извинение, чрез него се изразява съжаление... впрочем разликата между извинение и съжаление е доста голяма. Смесването на едното с другото би могло да охлади отношенията не само между двама души, но и между две държави. Естествеността е условие на изяществото. Със съжаление обаче <b>виждам</b> как голяма част от младежта си въобразява, че е естествена, а всъщност е невежлива и груба. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Наплашиха ни още в София, преди да тръгнем. Казаха ни: "Там се кланят. Ще се кланяте и вие! " Имах вроден комплекс от поклона. Гръбначният ми стълб се беше втвърдил. По едно време нищо друго не <b>виждах</b> освен японци, които се кланят. Те ме покоряваха с вежливостта си. Но в мен се бунтуваха деди и прадеди. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>С моя приятел излязохме на улицата. Вървяхме по обратния път, откъдето бях дошъл. И тъй като той водеше отдолу под земята, прекосихме и край големи спирки, там, където хората се качват на влаковете в метрото. В Токио никога не бях <b>виждал</b> толкова много народ на едно място. По време на тайфуна японците се бяха устремили към собствените си домове, за да бъдат по-близо до тях, сякаш къщите им можеха да ги защитят. Но тъй като влаковете бяха спрели, хората се тълпяха по гарите. Млад японец седеше на перона със събути обувки, върху постлан вестник, по чорапи. И чакаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Оказа се, че и те не са я <b>виждали</b>. За първи път били в Токио. Тримата идвали от остров Хоккайдо. Но можели да попитат. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Преди да тръгна за Страната на изгряващото слънце, Любопитния ме беше посъветвал да не зяпам много-много там по витрините, а да се озъртам наоколо, ако трябва и на маймуна да се правя, но да разбера на какво се смеят японците. Той очакваше да чуе впечатленията ми и по радиото, чиито предавания имаха голям отзвук сред населението. Гледах сериозно на хумора и почти винаги в края на хумористично предаване по радиото ме избиваше на сълзи. А <b>виждах</b> и други хора да плачат. Най-напред избухваха в смях, после се разреваваха над същото и бършеха сълзите си с кърпи за лице. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да видя на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка... Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците <b>виждаха</b> демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи. ) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме гледаше този човек?! "На какво се смеем ние, японците ли?! - учуден питаше той. -Ами че... на каквото се смеят всички. "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>поставено с наклон надолу, така че четиридесетте японки, някои от които седяха и на задните редове, <b>виждаха</b> онова, което се показваше. Жените <b>гледаха</b> как ръцете на майстора режат салата, месо... как бъркат, оформят, украсяват... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>"Слушайте! Хич и не мислете да отказвате на тези любезни хора! Защото пред вас ги <b>виждате</b> трима. А знаете ли какво става зад оня ъгъл отсреща -хиляди ме чакат! "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Минчо Панайотов рисуваше своята Япония. Аз описвах моята Страна на изгряващото слънце. Формите и цветовете, които приятелят ми владееше, и прищракващите ми мисли, с отклоненията след започнатото, се обединяваха в обща картина. Макар че и в една точка да се взирахме, все това: почти винаги <b>виждахме</b> онази държава различно - поради различния ни опит. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Народ като народ, уверявам ви! Но държавата... Любопитния сподели край масата в бара своя мисъл. Каза: "Българинът без България пак е българин. В чужбина той е два пъти българин. А японеца без Япония не го <b>виждам</b>. " Рокуя Мацунага - водещият преводач на българска литература в Страната на изгряващото слънце, ме запозна с г-н Хироши Сато - един от народа, човек средна ръка. Г-н Сато навършваше 42 години. Работеше като квалифициран работник в токийско предприятие. Той влезе в разказите за Япония, за да задоволи едно любопитство. Показа ни как живеят японците. Те живеят различно... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Бунраку е вид куклен театър. Той се е появил в XVI век. Куклите са в установени размери - половината от естествената големина на живата фигура. Всяка кукла се движи на сцената от трима души, които се <b>виждат</b> от зрителите. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Историците, общо взето, са заслепени! Бил съм впечатлен от поне стотина "исторически" решения, "исторически" срещи, "исторически" не знам какви си, а помня толкова малко от тях. Допускам, че те ласкаво са били надценени в деня, когато са станали. Срещал съм индивиди, които поради обстоятелствата се стремят да влязат в историята. Държавници влизат - с добро или с лошо име. Виждал съм обаче как се напъват към вратите на безсмъртието и разни дребосъци: те правят дребни номера. Ниският се надига на пръсти, за да изглежда висок. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Камионът, който го беше блъснал, отби вляво и спря. Шофьорът, як и набит японец, излезе от кабината на колата си и застана прав. Гледа, <b>гледа</b>... И се преви. Това беше най-дълбокият поклон, който някога съм <b>виждал</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Грижите за хората в Страната на изгряващото слънце отиват далеч. Те засягат и мъртвите. Виждал съм инсталирани телефони до гробовете. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>И като не <b>виждаше</b> друг наоколо, който да свърши тази работа, японецът пак мене питаше, търсеше ме да потвърдя информацията, която е излязла от мен?! Постепенно се уверих, че този начин на поведение е широко разпространен. Не съм имал случай да разговарям с японец за нещо конкретно, което го интересува, и той да не се е опитал по различни начини да поиска потвърждение на думите ми... понякога и от мен самия. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Цветни били?! Едни от чертите се <b>виждали</b> надебелени. Други - бледи. Трети четката едва ги е отразила. Какви сетива имат японците?! Няколко петстишия:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Свободното време край масата в бара, под образа на Златю Бояджиев, прекарвахме в своеобразна атмосфера. Никой не е владял Япония. Едва ли някой би могъл и да я открие докрай. Понякога се <b>виждахме</b> строги край строгата тема. Пихме чай и от "празна чаша". Изпитвахме значителни усещания при незначителни реакции. Въобразявахме си, </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Добре де. - продължава той, въпреки че усеща растящото ми недоверие - А <b>виждали</b> ли сте на живо човек с три зърна? </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Бай Христо погледна още веднъж към двете дамаджани, погледна после и към куфарите. За миг пред очите му се мярна лицето на бъдещият му зет - едно благодушно индийче с възхитително оплетеното име Дханрадж или нещо подобно. Беше го <b>виждал</b> само един-единствен път, когато миналата година с дъщеря му бяха дошли на море в Созопол. "Не ме бийте, не съм циганин" - ето това бе всичко, което той можеше да каже на български. Сигурно на нея наистина й се струваше, че го бе научила на нещо забавно, обаче на бай Христо му дойде леко в повече. А какви щяха да са сватовете, просто не му се мислеше. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Радвам се, че те <b>виждам</b> - усмихна й се Калоян. - Тъкмо щях да ти звъня да те питам защо не идваш. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Значи не сте ми приятели! Какво? Да ви <b>виждам</b> по Нова година и в най-добрия случай, ако имате пари за две пътувания до България, да ходим и на море през лятото. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - 'Аре стига с тая поезия, бе браточка? Много добре ги <b>виждам</b> колко истински живеят и нашите, и вашите. Не мислиш ли, че ей т'ва е кофти. Иначе и аз мисля, че България си е най-добрата страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Много беше слушал за него, ако можеше да бъде много чутото през малкото години на живота му, който напираше да го отведе към началото на телесната зрелост. Слушал бе и от майка си, и от дядо си, стария овчар, който някога, в годините на своята младост го бе не само видял, но и разговарял с него. Слушаше и от братята, откакто бе сред тях, но едва сега очите му <b>виждаха</b> мечтата на своето търсене, едва сега можеше не само да съзре, но и да усети живото благоговение, което той излъчваше и внушаваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>преобразена в летливия полъх. Слабата мъгла над тясната речна долина се разпръскваше и с нея изчезваха дяволските сили на нощта, опитали за кой ли път да победят установения ред и да изкушат човешката душа, където и да се намира тя. Тънките пари се издигаха бавно нагоре в прослава на небесния престол и цялата долина изглеждаше като невиждан църковен купол, от който поемаше път безмълвна молитва. Тя летеше, раздвижваше застиналата въздушна шир и постепенно я правеше прозрачна, докато накрая щяха да започнат да се <b>виждат</b> реката и основите на възвишенията.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>На лицето му се четеше всеотдайност, не беше това лице на човек, избягал от неволи, от съд или наказание. Не се <b>виждаше</b> по него земно упорство, недоволство от болярски тегоби и житейски несгоди.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Видя угриженото му лице, по-скоро обло, отколкото продълговато, покрито с рядка брада, тъмните очи под извитите вежди, в които се <b>виждаше</b> плахост. Носът, челото и скулите съвсем леко бяха поруменели от изкачването, но тази руменина не можеше да скрие умората от недоспиването и неувереността, с която го измъчваха мислите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i> нагоре, по горите и планините, навсякъде, където има човешка душа. И не само пълзи, но и се разгаря, и както дървото гори по-дълго и дава по-буен огън от тревата в равнината, така и изправената вяра тук намираше много следовници и можеше да засвети по-силно. Драгота го <b>виждаше</b> от ден на ден и тайно се радваше, а още по-тайно се надяваше да дойде и неговият ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Повървяха не много, та колко път има до манастирчето, но тогава му се стори, че вървят дълго и се поуплаши дали ще има време да отидат, да починат и пак да се върнат. А после, когато свикнаха да ходят, <b>виждаше</b>, че е близко, толкова близко, че му беше чудно как не е знаел. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Нагоре дърветата се уголемяваха, габър, бряст и дъбове. Не бяха нагъсто, но не и нарядко, та сянката беше прохладна, без да е студена. Между тях имаше ниска и проредяла трева, но животните, не се навеждаха да я скубят, не бяха гладни вече. Завиваха наляво, после надясно, пътечката тук едва се <b>виждаше</b>, рядко идваха люде. Но козелът я налучкваше, потрепваше, забил глава в земята, и спря едва пред манастирската чешма. Брадата му потъна в коритото и взе:</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Лош ли бе брат му, така му се струваше понякога, докато бе още ьтад, дори му идеха неясни, че и скверни мисли, като се уподобяваше на Авел, а него уподобяваше на Каин. Но колкото повече време минаваше, по-добре <b>виждаше</b>, че нито той е пострадал като Авел, та нали още бе жив, нито пък брат му бе братоубиец. Че и така Да беше, всеки е донякъде прав, ако и правотата му да го води до престъпление, което Бог наказва. Защото и Каин бе по своему прав,</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А брат му беше близо седем лета преди него и бе и едър, и буен, и здрав. Не че той бе много слаботелесен, на какво ли не привикна, но го крепеше главно волята да издържи, а тялото му бе по-дребно и членовете му не така силни по природа. Защо беше така? Мислил бе и за това и отначало му се щеше един вид небето да е наредило да е по-нежен телесно и с това по-склонен към духовното. Но поел <b>виждаше</b>, че така се бе случило, защото майка му цели седем лета след брат му не е могла да зачене, та когато е дошъл той, толкова много се е радвала. Но радостта й е била дотук, защото повече нито ден</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Поради разликата си в годините, пък и поради това, че беше пръв син и бяха само двама, брат му бе свикнал да <b>гледа</b> на него като на изтърсаче. Смешно е, вярно, защото той изтърсаче не беше, и баща му, и майка му бяха още във възраст здрава, но ако и втори, бе последен, а брат му бе пръв. И както първият е най-близко до бащата, и по време, и по привикване към живота, и се вижда  че мислите си негово подобие, че защо не и заместник, така и брат м се <b>виждаше</b> в правото си да го поучава, като че бе от друго поколение в рода, да го хока и да му заповядва. Беше свикнал и не</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Така направи и той, отец Гаврил го подстрига за инок. Остана му същото име, <b>виждаше</b>, че скрито е силно привързан към него, нали бе като името на Кръстителя, а и на апостола, любимия ученик на Христа. Остана си какъвто беше, не смени и живота си, и кой знае, може така отец Гаврил да искаше да му подскаже, че отдавна вече е по пътя на иночеството и за него не е ново, което сега му  дава.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А сега какво, войни няма, ромеите вече не са врагове, то знаеш ли какви са, да не би да са станали братя. Това донесе новият цар, можеше да го види всеки. А дето говореха, че бил прекалено усърден във вярата, май вярно излиза, но за какво му е и не е ли и ромейска клопка. Защото все по ромеите се движим вече, та <b>виждаше</b> десетникът, старите воини, които не бяха съгласни, един</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Но и още нещо спомена тогава вуйчо му и сега му се струваше, че то замъгли останалото и не само го замъгли, а като да го затри в паметта му, потъна някъде дълбоко в нея и едва след време започна да изниква. За Ирина му говореше, за бъдещата му жена, за съпругата на царското му ложе. За красотата й и че е от род на василевси, а от къде знаеше за нея, като не я бе <b>виждал</b>. Кои бяха пипалата, които още тогава се спотайваха в Преслав, а сега вече не се и криеха, та за какво да се крият, след като той се сроди с ромеите.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Пременени бяха всички, радост бълбукаше и се разливаше от събрания народ, виковете се сливаха един друг, надпреварваха и надскачаха като отвързали жребци. Виждаха се цветя и хлябове, носени от млади славянки, а встрани покрай стената и работилниците бяха опънати маси, и на тях вече се веселяха, и се наливаха</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>повече с вино и по-малко с кумис. А навътре пред двореца ги чакаше патриархът и целият клир с него, и висшите боили, които не бяха тръгнали с тях. Патриархът ги благослови, клирът му пригласяше, а боялите чинно се радваха и не се <b>виждаше</b> по лицата им нито напрежение, ни недоволство.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>След смъртта на момичето Ирина стана по-пряма, но не за да му угоди, а да не се прикрива вече толкова. Престана да му обяснява, когато <b>виждаше</b> ревност в очите му, чертите й се изопваха и не се стараеше да бъде винаги усмихната, като беше с него. Още на другия ден, щом го погребаха, замина за Цариград и оттогава заминаваше и се връщаше, когато пожелае. И все с Йоаникий.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Дете беше, когато людете започнаха да говорят, че се е появил човек по име Богомил, който иска да възвърне вярата по правия й път и така да им отвори очите за световната заблуда, за царството Сатанаилово и истинските му слуги. Смътно си спомняше той за това начало, когато семето на недоволството попадна и у него, но истината беше, че го проумя и усети как набъбва и започва да кълни в гърдите му едва после, когато съдбата го наказа. Но сега <b>виждаше</b>, че не го е наказала, а напротив, отворила му е очите и е дала влага в душата му, та семето да избуи и расте към плод.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>което само примамва людете, та ги кара да слугуват на Сатанаил. Как добре <b>виждаше</b> вече Драгота цялото това лукавство и му беше чудно, че преди е бил сляп, та не го е съзирал. Защото немалка сила се иска, да не се оставиш то да те плени, а да го гледаш като дяволска измислица и да знаеш, че краят му ще дойде.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Защо не му пречат царските люде, можеш ли да се досетиш? Не е трудно да се проумее, трябва само малко човек да се замисли. Защото той пее на тяхната песен, техния глас им калява. Не говори нищо против земния живот, не съм го <b>виждал</b>, нито чувал аз, но знам какво отшелник може да говори. А като не е против земния живот, то значи е за него, не може и да мразиш нещо, и да го искаш. А чий</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- То, който има привикнало око, ще го разпознае. Побелял и  мълчалив е, рядко люде го <b>виждат</b> и още по-рядко някой може да се разговори с него. А аз го знам отдавна, от един край сме, далече от тука... Питаш откъде му е дошло на ум. То и преди него са се опитвали да изправят вярата, още преди много години... двеста или триста, че и са успели да се отделят от царя си и сами да си направят царство, но без цар, а с йереи и апостоли, но не са карали дълго.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i><i>И той си спомняше, което му бяха разказвали и си представяше как отец Иван страда от родните си люде. Как сираче вече взел да пасе говеда на по-имотен скринчанин. Пасял ги и обикалял по хълмовете над Руен, <b>гледал</b> небето и <b>виждал</b>, което другите не е дадено да <b>видят</b>. Ходел си сам още оттогава, то и нямало с кого много да бъде. И както си ходел загледан по небето, не видял кога една крава преминала през Струма по посока към Вуковско. Че преминала, било лошо, но още по-лошо било, че идело време да се отели.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>го изпуснали, седнали на едно място да опекат волското месо и да похапнат. Но когато бръкнали в торбите си, вместо месо, открили страшна смрад от змии, гущери и жаби. Изтърсили те торбите си и избягали, а оттогава мястото се назовава Смръдливица, и сега то е пълно със змии и гущери, в това Богомил беше уверен, защото го бе <b>виждал</b> с очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Нагоре го поведоха нозете му и той ги слушаше, като че не бяха негови. Не бързаше, нямаше закъде, а бавно се движеше по полегатия бряг, насочваше на всяка стъпка тояжката да опитва пътя му, но то не бе от телесна немощ, млад беше тогава, не като сега, а защото привикваше с нея и бе станала част от тялото му. И както бавно пристъпяше, така очите му бавно и без изненада поглъщаха, което <b>виждаха</b> - все същите треви и дървета, все същата земя и</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Първата нощ спа недалеч от водата, но на закътано място, до извор, обрасъл с трева и с надвесени върбови клони. През тях <b>виждаше</b> звездите по небето, тръпната им светлина и безбройните и тайнствени знаци, които те съставляваха. Втората нощ попадна на изоставена хижа с отдавна угаснало огнище, но не влезе да преспи в нея, а легна отвън, да свиква земята да му бъде одър, а небето завивка. А третата нощ остана у един старец, който пасеше стадо на болярина си. Сам беше той и като го видя, преди слънцето да се скрие, покани го да остане при него.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Голям и бавен беше Средец, че и тромав, така му се <b>виждаше</b> това стълпотворение от камък и тухли, от сгради и най-различни постройки, от прави и широки, както и от тесни и криви улици, по които щъкаше всякакъв народ. И беден, и богат, и скъпо облечен, както и покрит с дрипи. И неволно това тържище на камъни и люде се оприличаваше в ума му на вавилонска блудница, защото където</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Забелязаха го иноците, кой от тях вече не си спомняше, тъй като той се унесе и оставаше над книгата и когато те се връщаха. Забелязаха го и се чудеха не толкова на смелостта да хаби пера и кожи, колкото на безсмислието на заниманието му, тъй като виждаха, че и да иска не може да препише не само цялата книга, но и част от нея. Гълчаха го, но той мълчеше онемял, а те се сърдеха на мълчанието му и най-много младият от тях, безочие му се <b>виждаше</b> да си въобразява, че може да преписва, щом не е определен</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Забелязаха го иноците, кой от тях вече не си спомняше, тъй като той се унесе и оставаше над книгата и когато те се връщаха. Забелязаха го и се чудеха не толкова на смелостта да хаби пера и кожи, колкото на безсмислието на заниманието му, тъй като <b>виждаха</b>, че и да иска не може да препише не само цялата книга, но и част от нея. Гълчаха го, но той мълчеше онемял, а те се сърдеха на мълчанието му и най-много младият от тях, безочие му се <b>виждаше</b> да си въобразява, че може да преписва, щом не е определен</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>с времето все повече <b>виждаше</b>, че за човека то е най-потребно, защото има ли по-богоугодно от това да знаеш какво е добро и какво не, и колко е неясна в богатството си човешката душа, след като запалена от Бога и може сама да избира между доброто и злото. Но точно тук е трудното, как да го избере, а то ще рече как да го узнае, та нали родни братя се обичаха, а после намразваха или прикриваха омразата си, но оставяха делата им да я носят.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>а още повече тогава, кой успя да ги разкрие и още повече как се бяха подготвили под острото и хитрото око на Георги Сурсувул. Не му се щеше да е истина, но не <b>виждаше</b> друг път към нея, кой можеше да бъде на дъното на тази тайна, чии ръце държаха невидимата мрежа, ако не ръцете пак на неговия вуйчо. Така трябваше да е, ако можеше да има истина в тази мъгла на изминалото, защото единствено вуйчо му потриваше доволно ръце, че е успял да се справи и лицето му беше чуждо, не трепна от нищо, а стоеше уверено, сякаш е знаел всичко предварително.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- И още, грехота е, защото самият Христа, Синът божи, не е бил наистина по земята, само духът му може да е влязъл в човешкото тяло, но това не е той, а така са го мислили людете. А след като не е бил той, то защо да се подкрепя тая измама, като напомняме кръста, на който уж Бог бил разпънат. Защото Синът божи е бил само привидно на земята, така се е <b>виждало</b> на людете, тъй като са го искали и още повече, защото са се заблуждавали.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- А привидно ще рече, че така им се е <b>виждало</b>, а е било друго, както ти насън, което виждаш, то не значи, че е истина, а така ти</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- А привидно ще рече, че така им се е <b>виждало</b>, а е било друго, както ти насън, което <b>виждаш</b>, то не значи, че е истина, а така ти</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>се привижда, ти го приемаш да го има, а то си е измислено. Насън можеш и да полетиш, но я се опитай сега да литнеш. Не можеш. Така и на людете им се <b>виждало</b>, че е Синът божи от плът и кръв, но то е заблуда, защото още майка не го е раждала.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>човек разбере ли наистина как е, вече не може да не знае и не вярва. Защото трябва да се причестяваме към духа на Отца, както и нашият дух е от него, а не към тялото на сина му, който уж е бил на земята, пък не я е и <b>виждал</b>. А ако трябва да се прави причестяване като усилие на ума и привикване на сърцето, то това става, като човек се вслушва в истините на евангелията, те са плътта на Христа, и в тези на апостоловите деяния. Те пък са кръвта му. А инак хлябът и виното са си проста храна, а не свещена, свещено е само словото божие, защото е дух, другото е измислица.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Не беше ходил там, но ги знаеше по разказите на овчари, че са високо и в тях се крият тайнствени сили. Едни ги наричаха на езически духове, та казваха, че били опасни за неукрепналата вяра на сърцето, други ги <b>виждаха</b> небесна чистота, в която човек може да огледа неяснотата на помислите си, а трети ги приемаха за ангелски сълзи, събрали се, за да осветят планината. И той тръгна;</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Сърцето му трептеше от чистотата на сътвореното, не с ноздрите си, с кожата си я поглъщаше, усещаше сладостна омая в слепоочията си, а в ушите му навлизаха ангелски съзвучия и вече не знаеше къде се намира тялото му. Всички езера бяха неземни, но най го привлече едно с вид на око, така бяха обли и чисти двете дъги на извивките му, които неусетно се сливаха в краищата си. Окото на Бога му се видя това езеро, кръгло и безкрайно в повторението си като безкрая на божията вечност, и както божието око <b>виждаше</b> всичко, така това око го поглъщаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Идваше до пещерата понякога една болна кошута, с очи неясни и помътнели, та му се струваше, че може и да не вижда добре. Ноздрите й бяха все влажни, дишаше тежко и бързо, като че все вълк я гонеше, а тялото й трептеше от вътрешен огън, нищо че топла не беше. Гледаше я той с очите си, а я <b>виждаше</b> със сърцето си, нали беше живо създание, дошло да сподели усамотението му, и й</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>посещавал. Трябва да беше идвал при дядо му Борис, а може и при баща му Симеон, при дядо му духът склони да ги посети, нали тогава се обърнаха за помощ към него, а при баща му може и да се подразни от високомерието им, защото какво е да искаш да седнеш на трона на света, ако не най-безочно високомерие. А при него вече го нямаше, усещаше го - порива на душата си, <b>виждаше</b> го в мъгливите образи на приближените си, в унилите очи на паството.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Не знаеше какво да мисли, а не знаеше и какво да прави, тъй като го <b>виждаше</b> лоша поличба брат ти да бъде небесно повикан, но за вяра, която вече е мъртва. Тогава отново го жегна през сърцето, но не като преди, когато разбра за виденията му, а си представяше какво би било, ако Боян бе посочен за християнската истина, то значи и върху него, Петър, като цар и негов брат щеше да падне част от славата на духовното признание. Но тъй като така не беше, брат му щеше да върви по други пътища и по тях да стига до небесните истини.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Как си, господарю? Питаше го, а знаеше .как може да е в недоволния смут на проточилото се изчакване, гледаше го с кръглите си очи и <b>виждаше</b> тялото му отпуснато върху мечите кожи. Докато чакаше отговора, погледът му бързо се плъзна към сребърната чаша, но бързината не попречи на цар Петър да го усети.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Стефан седеше недалеч от него и като го <b>виждаше</b> унесен, а то щеше да рече с потиснато сърце, се чудеше как да разведри облаците над душата му, нищо че вън беше слънчев и прозирен от яснота ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Тръпнеше вече тялото, чул беше Божия дух молбите на изповедта му и го <b>виждаше</b> чист като младенец или очистен като смъртник, та можеше да прояви милост да го навести. А когато усети първите тласъци на благовещението, сърцето му трепна, но той не позволи да се разплаче, да не покаже тайната на доволството си, а само очите се наляха със сълзи и се търкулнаха по страните му. Не ги обърса с опакото на ръката, а стана и довърши поредната молитва. После притвори очи, прекръсти се и започна да се спуска надолу, където го чакаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Когато приближи съвсем, множеството само се изви в половин кръг, а той остана пред него като пастир пред стадото си. Никой не смееше да отвори дума, чуваше се само тежкото и притаено дишане, което на вълни преливаше, и се <b>виждаха</b> вперените към него погледи, които никой не можеше да отмести.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Златото и най-вече драгоценните камъни блеснаха под полегатите и последни лъчи на слънцето, и тия от людете, които бяха наблизо, надникнаха, но вече не можеха да се учудват след преживяното. А десетникът, като <b>виждаше</b>, че погледът му не стига до дъното на сандъчето, го остави на земята, наведе се и напълни чашата с даровете. После я взе в ръцете си и както беше на колене, понечи да я повдигне към него, но видя, че той се беше отдръпнал към камъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Защо ли Господ така го изпитва в края на дните му, малко ли са все още делата на неговото търсене, та и дяволът го подмамва като младенец. Нима можеше да бъде изкушавано сърцето му след толкова години на пустинно иночество, след толкова упорство в чистотата и мисли, които никога не са го щадили. Защо? Не знаеше, но ясно <b>виждаше</b>, че докато Духът божи е в тялото му, все още</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>По същото време цар Петър вече не слушаше какво му чете или говори довереният му Стефан, не чакаше и ловците, беше забравил и светия отец, а се беше отнесъл в селенията на мечтите си. Там му бе: най-добре, единствено там никой не му пречеше и се <b>виждаше</b> такъв, какъвто се желаеше. И беше готов да остане завинаги, стига да можеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис за първи път <b>виждаше</b> мъртъв човек. Дете. Загледа се в спокойното лице и му хрумна, че момченцето се е скрило някъде. В този момент изпита нещо, което приличаше на завист; представи си, че е невидим за другите. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         През останалата част от лятото децата не се <b>виждаха</b> по същите места. Беше непоносимо горещо. От време на време избухваше буря и сваляше на земята листа и клони. Бабичката престана да излиза от вкъщи. По поръчка на майка си Борис ходи няколко пъти да й носи супа и хляб. Бабичката седеше или лежеше на купчинка в кухнята. Всички врати бяха отворени. Но не и прозорците. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Борис обичаше да ходи при нея. Тя не го <b>поглеждаше</b> и не го заговаряше. Никога не я завари заспала. Първото нещо, което <b>виждаше</b>, бяха отворените й очи. Гледаше някъде зад него, далече от него. Гледаше много хубаво, според Борис. Внимателно и същевременно усмихнато. Не изглеждаше нито унесена, нито уплашена. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Навсякъде бяха еднакви. Това личеше отвън. Един поглед върху фасадата и <b>виждаш</b> кошера отвътре. Кошер, който не е истински кошер, е много по-лош и от човешките къщички на така наречените питомни пчели. Това, което хората приемаха за рационално, беше далеч от икономията на живота на пчелите. Между натискането на копчето на миялната машина и настроението на този, който го натискаше, имаше цяла вселена от безумие, което хората наричаха свой живот. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         За първи път се замисли къде започва и къде свършва едно човешко същество. Виждаше я. Мария спеше гола, обвита в косата си. Дъхът й едва се долавяше. Не можеше по никакъв начин да й припише прилагателни. Добра, или друго. Просто това същество се беше появило и срещу този факт Филип беше безсилен. Обзе го чувство за безнадежност. Какво изпитваха тя или той? Разбягващи се звездни прашинки. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Изведнъж осъзна, че Мария го <b>гледа</b>. Може би така гледат всички хора, току що излезли от съня. Мария го гледаше лошо. Най-после нещо определено. Филип беше схванал нещо и сега <b>виждаше</b>, че това не й харесва. Очите й не мигаха, сякаш бяха лишени от клепачи. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Колкото и нелепо да му се <b>виждаше</b>, успя донякъде да разкаже на Мария за Рая и за нейното бебе. Мария веднага му каза, че са добре дошли, трима, или двама, както искат. Но интересно, че за един не стана дума. Валентин си поблъска главата, дали в това има някакъв смисъл, после го остави встрани, защото му се стори прекалено сложно. Основният риф, на който заседна, беше, че оттегляйки се от един, попадна в друг асимилационен организъм. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Борис никога не беше <b>виждал</b> очите на Мария толкова бистри. Обикновено бяха мъглисти. Сега сияеха с някакъв сив опалов блясък, който му беше непознат. И погледът й му беше непознат. Мария ги <b>гледаше</b> така, сякаш най-после беше открила родителите си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Маргарита не можеше да внимава. Минаваше за пословично разсеяна, това беше думата, която близките употребяваха за нея. В момента, в който успяваше да се съсредоточи, <b>виждаше</b> нещо, което я плашеше. По-добре беше да плува в нещата, отколкото да ги вижда. Освен това, рядко се чувстваше застрашена. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Половината й лице беше като неговото. Като взето назаем. Като временно. Другата половина, другата половина беше нещо, което Валентин не можеше да изрече. Най-красивото нещо, което беше <b>виждал</b>. Нахлуха имена на камъни - тюркоаз, сапфир, рубин, злато, малахит, оникс. Какво още? Нищо. Това нещо беше живо и го <b>гледаше</b> от огледалото. Беше като мимолетен дар за неверници. За несретници. Колкото да ги спре за малко и да ги порази. Миг в шепа. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Нощем градът е като нарисуван. Пространства с неясно предназначение и изненадващи къщи. Нощем градът те оставя на мира и те приема в своите места, и ти <b>виждаш</b>, че те са негови, а не твои, на ходещия в него човек. Ако не се плашиш, той ще те пусне много навътре, там където не можеш да стигнеш денем, колкото и да обикаляш. Нощните хора в града го знаят, те са негови, и затова плашат другите и те се страхуват от тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Маргарита се нахрани, но и натъжи. Не трябваше да й говори за Валентин. Отпи от бирата си и й заговори за бебето. Тук Маргарита беше по-спокойна, майка й и бебето били добре. А скъпия Борис? Не го била <b>виждала</b> отдавна. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Почти като сега, Маргарита седеше на земята и ги гледаше. Почти като … Същото не беше вече същото. Известно време тя почувства, че е в плен на някакво отношение, на някаква връзка, като муха в мрежата на паяк. Оттам идваше смущението. Сякаш присъстваше на двете сцени едновременно, сякаш <b>виждаше</b> едно и също нещо по отделно с всяко око. Ако мигнеше, двата образа щяха да се слеят. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Маргарита се бореше. Не знаеше с какво, но се бореше с нещо, което я държеше като в пашкул. Валентин стоеше прав на около два метра от нея и я гледаше. Това, което <b>виждаше</b>, беше някакъв дълбок унес, който в първия момент го разтревожи за чашата в ръката й. Но тя я стискаше здраво и гледаше някъде извън тази стая. Видя едно момче да сяда до нея с намерение да я заговори. Дори прокара пръсти пред очите й без тя да реагира. Валентин седна от другата му страна и взе да шепне в ухото му. Момчето се извърна от Маргарита и прихна. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         В този момент към нея се пристъпи господин В. и я попита дали вече не са се <b>виждали</b>. "Съвсем не", разсмя се Маргарита и повдигна капака на пианото. Господинът смаяно я <b>видя</b> да сяда на табуретката и да я наглася според височината си. Този роял със сигурност не беше отварян от години. След първите акорди гоподинът установи, че все пак е акордиран. Може би от студа. Маргарита поразходи ръце из клавишите и после някои избрани измежду присъстващите разпознаха Шуберт. И спряха уредбата. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Тези мисли го отведоха при Рая и той изведнъж се сети, че повече от седмица не я беше нито <b>виждал</b>, нито чувал. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Не <b>виждаше</b> откъде минават, следеше бялото петно на гърба на баща си и внимаваше да не го изпусне. Той щеше да го отведе при майка му. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Видя я така, както никога не я беше <b>виждал</b>. Винаги беше знаел, че майка му е различна от всички други. Че между всички други степените на различие са много по малко, отколкото между тях и майка му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         От години не си говореха; не си проговориха и сега. По някое време Борис седна по турски пред огнището, все още с бебето в прегръдките си. Бабичката постави шише с биберон до него и се оттегли някъде. Къщата проскърца нейде из ъглите, после всичко утихна. Чуваше се само как вятърът свири в тополите, с онзи монотонен прибой, който прилича на море. Но бабата и дядото никога не бяха <b>виждали</b> море, затова въобще не го чуваха. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Само че никой от тях не беше <b>виждал</b> нещо, което е на Борис. Не беше влизал в място, обитавано от Борис. Като се изключат някакви служебни думи, никой не беше чувал нещо, казано от Борис. Както и никой не беше преживявал с него нещо, което той преживява. Връзката им с него беше Мария. Сега - може би бебето. Но пак никой не знаеше нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Крадци;2008;<br>
<i>Приклекна, като се държеше с една ръка за леера, наведе масивното си тяло, сякаш окончателно омагьосан от това, което <b>виждаше</b> само той, откритието дори го развесели, защото тънка и лукава усмивка се плъзна по лицето му, в същия миг луната разкъса облаците и освети оголените му в хищна гримаса зъби, изсмя се високо и с облекчение, а тялото му, свито на кълбо, полетя към смътно подлите води и тежко цопна в побелялата пяна.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>Последва отсечена команда и групата почти побягна към обекта, а зад гърба им останаха двамата войници и момчето. Патриарха знаеше какво ще последва - и друг път го бе <b>виждал</b>, дори често се бе питал кога ще дойде и неговият ред. Миг след това го стресна къс автоматичен откос.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>Очакваха само него, като убиваха времето в пушене на цигари и неангажиращ разговор, докато домакинът играеше на шейсет и шест с доктор Матеев, на вързано, разбира се, а докторът вече изглеждаше порядъчно сръбнал, което си беше обичайното му състояние. Кулов го познаваше от дете и никога не го бе <b>виждал</b> пиян, макар всеки божи ден да се наливаше от сутрин до вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>След вечерята с цялото семейство, ме разведе из ловния павилион, приютил безбройните му ловни трофеи. Изслушвах досадните приказки за копита, рога и зъби, само защото знаех, че това никога не ще се повтори. Най-сетне му се <b>виждаше</b> краят. Бяхме стигнали последната стая. На една от стените й имаше малка сводеста врата. Преминахме през нея и се озовахме в просторно помещение. Внезапно с целия си блясък и внушителни размери пред мен се възправи изчезналият български елен.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- И все пак, как го взе от хижата? В това не съм участвала, надявам се - подпитвах, за да печеля време. Излязох на терасата. Дон Артуро живееше на хълм, отговарящ на висотата на състоянието му. Виждах ослепителния град. Целият лежеше в краката ми. Беше много красиво. Пожелах си да остана на високото.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Към Ан се приведе една стюардеса и й зашепна нещо. Капитанът на полета я канеше най-учтиво на вечеря. Младата жена погледна през прозореца. Не се <b>виждаше</b> нищо. София бе останала далече зад тях. Бързо бе настъпила тъмнината. Усети глад. Наистина беше време за вечеря. Прие поканата на капитана. Не възнамеряваше да губи време.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Той го <b>виждаше</b>, ала думите й облякоха истината в топла и красива дреха, която не можеше да го приюти, защото сам я беше захвърлил.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Биолчев;Сладкото нищо;2001;<br>
<i>     Не сме се <b>виждали</b> десетилетия. Всичко около нас се е променило повече, отколкото самите ние. Там, където гонихме пуйката, има гора от новобогаташки къщи. А там, където ни биха, като ни хванаха, сега има нова кръчма. Всъщност двамата сме седнали преди минути именно в нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветанка Еленкова;Седмият жест;2005;<br>
<i>Всяка вечер я чакаше на прозореца. Но само себе си <b>виждаше</b> и все си тръгваше. Докато един ден реши да я дочака и спря да чака. Както беше надвесен над водата, се отпусна и заплува. Не подобно на хората с глава отгоре, а като рибите. В началото се показа един-два пъти, делфин или кит, за да си поеме въздух, и сетне потъна завинаги. С вечно отворени очи вътре в огледалото. Останалите продължаваха да учат за еволюцията — как водните излезли постепенно на сушата. Останалите продължаваха да тълкуват легендата за Нарцис.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i><i>- Добре, че те <b>видях</b>, братко! - хвана ме за реверите той. - Само ти можеш да ме разбереш! Съкратиха ме от службата, обраха ми апартамента, а вчера някакъв изрод ми взривил запорожеца, моля ти се! Виждаш ли докъде стигнахме! Кажи ми, братко, посъветвай ме какво да правя!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>- Виждам, че е заявката за следващия транспортен кораб! - повиши тон командирът, с което наруши едно от основните правила в станцията: да не се пее, да не се въздиша и да не се повишава тон - с цел пестене на дефицитния кислород. Виждам, че е заявката! - повтори той като отново наруши правилото. - Ти ми прочети какво пише в тази заявка! Чети, чети! На глас чети!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Съвет шести и шестстотин и шести: Винаги отдавайте особено внимание на дреболиите! Както <b>виждате</b>, те най-често ни издават, че не сме истински европейци! По което впрочем на запад познават не само нашите шпиони, ами и нашите политици! И Бог да ви пази, скъпи колеги!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>- Ето, <b>виждаш</b> ли! И затова Кръстника е решил да ме изгони от групировката! Утре, вика, вместо фирма "Софунивърс", ти къвто си прост, ще вземеш да взривиш Софийския университет! И е прав, Гинче! Което си е верно, верно е - аз тия две фирми не ги различавам много-много!</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Бенев;Артефакти;2002;<br>
<i>Понеже извън този спектакъл, не би могла да вижда повече отколкото вижда. Иначе ако <b>виждаше</b> нямаше да има представление.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Някога, много отдавна, в такива периоди пишеше стихове. Стиховете идваха сами и дълбоко в себе си той не смяташе, че е поет, защото не <b>виждаше</b> каква заслуга има за написването им. Но после ги даваше за публикуване и неизменно всички ги харесваха и много го хвалеха. През последните години пак беше опитвал този номер с писането на стихове, но вече нищо не се получаваше. Онази сребърна струна, която преди се обаждаше от време на време в душата му, явно окончателно и безнадеждно се беше скъсала.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Стана, отиде до кухнята и изпи чаша прясно мляко. Погледна през прозореца, но беше паднала мъгла и навън нищо не се <b>виждаше</b> - само светлината на уличните лампи проникваше през мъглата на жълти размазани петна, приличащи на размахани слънчогледи.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Момчето отново беше слязло от пътя долу в падината. Виждах го до пояс - как разтваря с ръце папратите и върви нанякъде. После се изгуби.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>- Какво им правите на тия гаджета - каза най-после той, след като отпи от чашката.-Половин година да не те е <b>виждала</b> и още да е твоя. Ти нещо ме лъжеш. Не ти вярвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i><i>Телената ограда е съборена и кучетата свободно тичат по улицата. В последния миг, преди да се дръпна навътре в стаята, <b>виждам</b> как някой внимателно ме <b>наблюдава</b> през стъклото на прозореца отсреща, онзи прозорец, който нощем свети в червено.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Вечерта се приготвям - изкъпвам се, сресвам си косата, обличам любимите си дрехи, кадифеното сако, сивото поло и един панталон от каша и сядам, изгарящ от нетърпение, на мястото си пред прозореца. Кучетата не се <b>виждат</b> никъде. Тъкмо време за посещение. До полунощ обаче никой не идва. Някъде към два, изтощен от чакане, изхвърлям пепелника и си лягам.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Хари Малинов се хвана с ръце за дръжките на креслото. Такъв кур той не беше <b>виждал</b> досега. Това не беше обикновен кур - с такъв кур можеше да се спре влак. Хари замръзна на креслото в очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i><i>     „Милите ми мъже – казваше Вероника. Колко сте невъзможно еднакви. Когато <b>гледам</b> единия, сякаш <b>виждам</b> другия.” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i><i>     „Вероника, нали е много хубаво, когато има един човек на тоя свят, който съвсем прилича на тебе. Когато <b>гледаш</b> единия, сякаш <b>виждаш</b> другия.” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий Ралев беше неопитен, няма да бъде погрешно, ако се каже, че беше наивен дори за своите деветнайсет години, когато започна историята му с Юлика. Той, разбира се, много пъти я беше <b>виждал</b>, макар че с баща си, с чичо Йона, живееше чак на другия край на Хълма. Виждал я беше като нещо бляскаво, но толкова далечно и чуждо, така недостижимо и заслепяващо, че по-скоро му беше безразлична, отколкото да бе усещал интерес към нея или още повече, да й се беше възхищавал. А да се влюби в Юлика и тя да го обикне, гимназистът Дионисий Ралев не бе мечтал нито за миг.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>игра на светлосенките по роклята, и отстрани се <b>виждаше</b> само как той се е вперил жадно в жената. Тъкмо това забеляза тя за миг и като разтегна глезено устни, рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i><i>Дионисий не беше <b>гледал</b> филма, нито бе стъпвал в ложата на киното, само през прозорчето на касата бе <b>виждал</b> кочан с такива билети - немислим и непотребен за него лукс.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>А междувременно изпитанията на платното стигнаха своя връх. Последна пречка делеше Него и Нея, някакъв не много широк водоем, но тоя водоем пъкаше от крокодили. Двамата се <b>виждаха</b>, страстно простираха ръце и все пак на мъжа бе по-лесно, защото той беше пречукал вече своите врагове. Ужасни колебания изпитваше жената - по петите й търчаха диваците, от джунглата долитаха</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Като вдигаше предпазливо високата си ортопедична обувка, за да не разбуди някого, той се мушкаше под кожената престилка на служебния вход, прекосяваше тъмното пространство под музикантската кошара и заораваше нозе в сместа от пясък и трици, с които бе покрита арената. В сумрака галерията не се <b>виждаше</b>, мътни изглеждаха бронзираните гербове с изобразените на тях коне и шутове, високо под купола проблясваха трапецът и куките. Милетко любовно се взираше в познатите очертания, въздъхваше и се</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>и познаваха, освен дето се бяха <b>виждали</b> по Хълма. Иначе старият антиквар не я споменаваше презрително, дори веднъж, като стана нещо дума за съседката, чичо Йона се произнесе, че това е достойна жена, наистина паднала на младини поради бедност и слабост, но създание, което е имало волята да се изтръгне от порока и да поеме самотния път на непризнатата добродетел.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Тогава обаче начеващият фабрикант се разсея за хонорара, изчезна някъде и Дионисий не го бе <b>виждал</b> до днешния ден. Щом влязоха в къщурката, Тодоринов измъкна широк портфейл от палтото си и извади рисунката.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Вцепенен, забравил да диша, Дионисий <b>виждаше</b> и тях, и отражението им, и от всичко като че най-много го порази това, че през цялото време Живка не пусна бамбуковата си пръчица. Плоското й лице бе поруменяло и чак когато тя заоправя многоетажната си пола, младежът почувства болка в левия крак, поел от самото начало тежестта на тялото му. От потайно любопитство и страх да не го усетят той не бе помръднал и сега, като гърчеше устни от пробожданията в крака, запълзя обратно по стълбата. Нещо диво и ужасяващо се надигна в него, сякаш някакъв</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Йона Ралев се тресеше от вълнение, косите му стърчаха от спането, чорлавата брада се беше раздвоила и отдолу се <b>виждаше</b> огромната му адамова ябълка, която се движеше като бутало в гърлото, късайки думите. Не беше ясно радостен ли е, или ужасен, но</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>десетината съседи, стълпили се край него, усещаха, че е обезумял от възбуда и е в края на силите си. Разбира се, подхвърлено дете не се намираше всеки ден и хората бяха стъписани, но не по-малко слисани бяха те от вида на иначе сдържания и тържествен чичо Йона, когото бяха <b>виждали</b> единствено в закопчания сюртук и с плиткия цилиндър, а сега той трепереше и заекваше полугол сред тях, триейки стъпала в косматите си пищяли.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>- В града ли остана господин Антов? - любезно заговори старчето. - Не го <b>виждам</b>. И вас не ви открих вътре, млади момко...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Намеси се обаче Живка и каза, че май е <b>виждала</b> някъде господина, Милетко й отвърна, че и друг път го е водил вкъщи, там го е <b>виждала</b>. Дионисий имаше няколко технически въпроса около историята с каймана, на които пак Милетко даде разяснения, два-три пъти Юлика безответно възкликна как завижда на сеньор Фанучи за чудните му пътешествия, но общият разговор нещо не потръгваше. Времето течеше, след яденето госпожица Лучия клепеше за сън, трябваше вече да се разлива шампанското и да се реже тортата. Живка я положи на масата и се накани да пали свещите, но Юлика я спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>И това не беше всичко. Понякога той вадеше от една кошница намокрено платно и завиваше с него другарката си, приклякваше до главата й, нещо й баеше, нещо я омагьосваше - ДИОНИСИЙ не <b>виждаше</b> от наблюдателния си пост какво точно се върши и какъв ще му бъде резултатът, това щеше да блесне едва на манежа, едва под светлините на прожекторите...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Нека не си разваляме допълнително настроението с ония жестоки мисли, които ръфаха сърцето на Дионисий, докато той обикаляше тъмнините на града. Малко след полунощ младежът се върна на Хълма несъзнателно, каквото впрочем беше цялото му препускане по улиците, и стигна пак мястото на изчезналата му бащина къща. Лятото беше почнало горещо, но тая нощ небето бе облачно, нищо не се <b>виждаше</b> сред прораслия буренак и Дионисий опипом мина в дворчето на Милка Сърцайова.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>панически се молеше - не, не, прости ми, Господи, и не позволявай да виждам наяве нощните кошмари, съхрани разсъдъка ми, Господи, какво си въобразявам, откъде-накъде Яни Мавровски, просто Дионисий Ралев не й харесваше така - зареян в мъката си и без желание за никаква разтуха. Впрочем имаше една. От парите на бюфета вземаше самият Дионисий и си купуваше пиене. По кръчми не ходеше, пиян не се връщаше, но си пийваше без компания в кухнята, по малко. Милка не го бе забелязвала да се напива. И все пак за три месеца време в къщата й се събраха шишета, каквито години не се бяха <b>виждали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i><i>панически се молеше - не, не, прости ми, Господи, и не позволявай да <b>виждам</b> наяве нощните кошмари, съхрани разсъдъка ми, Господи, какво си въобразявам, откъде-накъде Яни Мавровски, просто Дионисий Ралев не й харесваше така - зареян в мъката си и без желание за никаква разтуха. Впрочем имаше една. От парите на бюфета вземаше самият Дионисий и си купуваше пиене. По кръчми не ходеше, пиян не се връщаше, но си пийваше без компания в кухнята, по малко. Милка не го бе забелязвала да се напива. И все пак за три месеца време в къщата й се събраха шишета, каквито години не се бяха <b>виждали</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>А Милка веднага го беше оставила и от подножието на Хълма попадна в прегръдката на митинга. Хиляди и хиляди хора се бяха събрали - слушаха ораторите, люшкаха се, скандираха и просто се радваха на измамните глътки свобода. Милка Сърцайова се блъскаше, провираше се, заобикаляше - знаеше доктор наблизо тя, още малко! Ония, които <b>виждаха</b> разплаканата жена, й правеха път, а тя се хвърляше върху следващите гърбове, със сила се промушваше, докато един предразнял човек, с два пистолета на пояса си, не й викна:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i><i>Тоя ден слънцето сякаш бе решило да залезе по-късно. Тежкият му диск още се крепеше на запад - може би то беше любопитно да <b>наблюдава</b> човешките маси, защото от години не бе <b>виждало</b> такова многолюдие край древния Хълм, а може би днес бе решило да дари хората с повече светлина? Най-сетне то помръдна, увисна на косъм и</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>договора и авторското си право. Наистина Милетко не сгреши, когато каза на сестра си, че да помогнеш на Фанто в онова критично време, значи чисто злато да заровиш в земята! Сетне, разбира се, разни епигони развлякоха Милетковата постановка като кучета из барове и механи, някъде тя издребня, опошля другаде, но традицията, общо взето, бе добра и силна, а ценителите помнеха кой стои при изворите на тая традиция. И кой от нас всъщност не е <b>виждал</b> поне отломка от националната феерия и не се е захласвал в ръкопляскане?...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Кал и кирпич се <b>виждаха</b> в началото, сиромашия и угрижени хора, защото всички почваха на празно място. Но в Пазарджик съвсем мюхлюз* трябва да си, та да не си намериш хляба. Работа колко щеш. И макар сама, с пеленаче на ръце, майка ми кретала покрай баба, чичовците и стринките.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Като си спомням онова време, си мисля, че белята и тайната най-много привързват хората. И двамата си падахме беладжии. Чудехме се що да сторим. Правеше ни се нещо, действаше ни се, всичко все недостатъчно ни се <b>виждаше</b>, че да седнем на задниците си и се умирим. Искаше ни се да покажем, че сме по така, голяма работа, и не толкова пред околните да се покажем, ами пред себе си. Вярно е, че бяхме в луди години - младоци. Тесен беше за нас прашният летен свят на Пазарджик, ама не знаехме с какво свястно нещо да се заловим и на щуротии го удряхме.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Къде е това "там", аз не мога да ти кажа. Съмнявам се и Парашкевов да го е знаел точно. Но че бащиният му дом и родният градец не бяха неговото място - сигурен съм. Не съм сигурен само кой бе истинският Парашкевов - оня ли, дето го <b>виждахме</b> и знаехме с Михалис, или другият, който щеше да се появи някъде си някой ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Много силно впечатление ми направи това разказче и както <b>виждаш</b>, запомнил съм го. Защото никой не бе говорил така сериозно с нас, а ние, шестнайсетина годишни, много-много не се бяхме замисляли за гледните точки. Не ме прекъсвай сега да споменаваш учителите. И те говореха сериозно, разбира се, но неща, дето са ги научили от книгите, а децата веднага усещат тая работа. Друго е да разправяш за себе си, както беше с Парашкевов, а разликата за младия човек е голяма. И докато сме се захласнали ние по тоя мъж, дето не сме и допускали, че е учил в университет, прехвърли той приказката към доматите.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тогава Парашкевов ми се <b>виждаше</b> доста стар, едва ли не -дядо. Много грешат младите хора за годините на по-възрастни от тях. Защото като си правя сега сметката, повече от четиридесет и пет не е бил. И като пресмятам още - колко е лежал, колко време бе минало, откакто са го пуснали, излиза, че едни от най-добрите си години в затвора беше затрил. Пет години - толкоз му се събираха заедно със следствието. Иначе осем и половина била присъдата, ама го помилвали за добро поведение и го освободили предсрочно.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Докато били живи майка му и баща му, ходели на свиждане. Като починали - никой. Приятелите от момчешките години го забравили, защото и той ги забравил преди туй. Някогашните колеги от банката не искат да чуят за него. Нямало кой да го пожали, един пакет цигари да му подаде през решетката. Ние с Михалис обаче го жалехме и окайвахме. Че невинен е бил - не се съмнявахме. Имот, пари не открили у него, като го арестували. А как я караше сега - <b>виждахме</b>. Ако беше забърсал нещо от далаверата, нямаше все с циганска баница да се гощава, я!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Такъв лимон обаче Михалис нивга нямаше да вкуси. Само гръцките признаваше той, жълти като жълтици. Баща му в сандъчета ги получаваше, в книжки увити. Вземе Михалис един, развие го, сложи настрана книжката внимателно, а лимона опипва, гали го, милува го като момина гърда. После почне да го мирише, вдъхва му аромата, с нос ще го изпие. Ей тъй - играе си. И най-сетне го допре с устни, сякаш го целува, па отхапе лекичко единия му край и кара поред. Виждам аз, че му е кисело, ама той не се издава, не криви лице, дъвче, смучи, докато от лимона не остане ни коричка, ни семчица. Целия го изяде.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>нашият човек само поклати глава. Божидар Станев го изчака малко, без да мигне с опулените си бичи очи, и като се увери, че молбата не помага и Парашкевов скоро няма да проговори, измъкна от вътрешния си джоб патлак. Обаче патлак, братко, сякаш по поръчка правен за него. Голям, барабанлия, с цев като мъжки палец - не револвер, а топ! Друг такъв не съм <b>виждал</b>. И вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И се разплака - за пръв път го <b>виждах</b> да реве. Върви и плаче, плаче и върви, а аз си трая, поизостанах дори с две крачки - на воля да се облекчи. И лека-полека - мина му. Града напуснахме по тъмно. Развиделяването ни посрещна чак в Мало Конаре.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Изтръпнал чичо Щерю - сега пък какво ще иска оня, да не би тайната да се е разкрила! Ама нали с едно въже са вързани -тръгнал. Влиза в двора, а там вече го чакат. Ако не знаел обаче къде е отишъл, нямало да познае домакина. Не е оня Парашкевов -опърпаният, обраслият с косми и четина! Нов човек, друга физиономия! Обръснал се, подстригал си посивялата метла, с десет години се подмладил. Издокаран като на сгоден циганин брат му! Всичко по него трепти и свети - чичо такъв наконтен човек в Пазарджик не бил <b>виждал</b>. Жената до него, и тя нагласена - хубава като зряла кайсия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Потекла бе кръв гъста и черна - не съм <b>виждал</b> такава у друга твар. Плисна по ламарината, събра се в струйка и кап, кап - закапа от улея в една кофа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>големия Божий гняв и за великото наше изкупление, когато душите ни ще се явят голи пред него. Думата ми сега е за по-малките Божии сръдни и леките шамарчета. А на нас с Михалис тогава и шамар не ни удари, ами само ни подръпна ушите. Вярвай ми - и такова наказание налага Господ. Виждал съм пет-шест случая и като свидетел, и като потърпевш, когато Бог те чукне с пръст в минутата след греха. И така го стори, че и най-тъпият да разбере какво точно си е получил. Няма да те занимавам с тях - да не се отклонявам.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Обед бе минал отдавна, голият кашкавал се стопил в стомаха ни. Влязохме в една шкембеджийница - наядохме се. Нищо ново не <b>виждам</b> - шкембеджията като пазарджишките, с дълга престилка отпред, шкембе-чорбата - същата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Събрах воля, мръднах да си вървя и в тоя момент <b>виждам</b> на един стрък ниско - забравен домат. Голям, налял се, кожицата му не издържала силата на соковете и се пукнала. Клекнах да го откъсна и</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Доста повървяхме, докато зърнем спасението. На фирмата пишеше кафене "Византия" и от двете страни на надписа стояха рисунки. Аз тогава не ги <b>разгледах</b>, а бързо-бързо влязох по трите дървени стъпала в кафенето. По-късно хиляда пъти съм минал под табелата на Аргирис Киру и още сега ще ти кажа, че рисунките показваха патриаршеската църква "Света София" и константинополския хиподрум. Бяха изографисани нескопосно, но точно по тия рисунки дядо Аргирис ми разказа и за църквата, и за хиподрума - и аз вече ги <b>виждах</b> с други очи, красота и величие откривах в несръчната мацаница...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Гледам го и нищо разбойническо не <b>виждам</b> в него. Въобще не мяза на ония бараби, дето посрещаха Караканьоти по заливчета и пристанища. По-скоро на търговец прилича или на охолен човек, който си живее от рента за едното удоволствие. Фина риза облякъл, под яката черна лента, вързана хлабаво, костюмът му нов, от тънко ленено платно. И колкото по го проучвам, толкоз по не ми харесва. Защото няма какво да ти казвам, че от първия миг, като прекъсна</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И <b>виждам</b> аз, че две чувства се бъркат в Михалис. Хем е горд като петле, хем се стеснява от гордостта си. Хем за покорител се има на прекрасната дама, хем му е ясно, че него са покорили. Не може още да си намери местенце в новото положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Предполага се какво. След като месец може би жена не е <b>виждал</b>. Кипнах, скърпих две фрази от гимназиалните уроци и креснах:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>С него вече рядко се <b>виждахме</b>. Една неделя след като си взе багажа, той пак дойде в квартирката - тоя път да ми донесе пари. Клио Филокали му предплатила заплатата, а харчове в къщата нямал - половината даде на мен. Взех ги, защото не бях ходил още при Ламброс Пазаити за работа, с пая на Караканьоти карах.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>А беше облечен той в дреха, дето ни бях <b>виждал</b>, нито сънувал. Цялата от гълъбовосин плат - ама фин, тънък, изпечен, от най-добрата манчестерска фабрика докаран. Куртка военна кройка, на раменете еполети и златни ресни висят от тях, на гърдите три реда акселбанти и пак със златни висулки, по крачолите широки лампази, а копчетата блестят, блестят, все едно от полирано злато направени. От глава до пети значи - само златно и гълъбовосиньо. А самият той</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И щом спомена капитани, всички за Зоя се озърнаха. Къде е и какво ще каже, като на крака й е дошъл не някакъв си морски капитан с потни петна под мишниците на куртката, а самият повелител на моретата. А тя - насреща. Цъфнала в усмивка. Сякаш не е <b>виждала</b> веднъж Михалис и не съм й разправял аз за него, ами стар приятел специално й е дошъл на гости.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Виж какво - може да преувеличавам. На влюбен, какъвто бях, очите са недоверчиви. Ревнив бях като слон и до грам точно мерех кому и колко се е усмихнала Зоица. Може нищо особено да не е влагало момичето в своята любезност. Но аз не ти описвам нещата, каквито са били, а както аз съм ги <b>виждал</b>. Стори ми се, че Зоя налапа въдицата. Че униформата на Михалис я съблазни. При това още не бях говорил с нея за капитаните и не знаех, че иска да я отведат в Америка, за да удари два шамара на баща си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Доста ми говори Михалис в тоя дух и кажи-речи със същите думи. Ама аз знаеш ли какво си мислех с моята подозрителност. Иска да ме разкара, виках си, че свободно да посегне към Зоя. Да не се черви, като ме срещне. И от всички негови приказки, дето се премятаха като риби, в моята мрежа останаха само ония, в които <b>виждах</b> лукавство и двусмислица. Но забележи, наистина имаше такива хлъзгави приказчици. "Ако не си ти, друг ще е, пък може и аз да бъда." А? Какво да мисля след такива думи?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Клио Филокали вече се качваше в колата и само ми посочи седалката до себе си. Подкара нагоре по улицата, после сви към кея и загаси мотора в самия му край, близо до мястото, където Караканьоти ни свали преди толкова време от гемията си. В късния следобеден час ни един човек не се мяркаше насам, на два метра от муцуната на автомобила бе водата, а през предното стъкло се <b>виждаше</b> как оттатък пристанището плацикат вълни.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Най-после влязохме в хотела, прекосяваме фоайето в свински тръс, викам асансьора. Най-горе живеех. А пиколото спира на всеки етаж, отваря вратите, оглежда има ли чакащи, бави се. Виждам, че Моника примира и доста серт подвикнах:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Казвам ненадейно, защото той не играеше в кафенето. Презрение изпитваше към посетителите, едно, защото ги смяташе за слабаци, и по-важно, нищожни му се <b>виждаха</b> залозите им. "Какво е туй на локумче да играя?! - чувал съм го да казва. - Сложете поне една хилядарка, че да има смисъл да хвърлям заровете." И още една причина имал Пазаити да се въздържа. За нея бях дочувал. Много слаб му бил ангелът на комар, забравял се и на младини здравата бил хлътвал няколко пъти. Затова избягвал да сяда - да не стига до край...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Пак загубих, но удвоих залога. И като се обърна зарът - потече като омагьосан. Хората по масите ни усетиха, оставиха своите игри и взеха да се присламчват. Не се бе <b>виждало</b> в кафенето на дядо Аргирис да се играе на пари, и то на толкоз пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Докретах като пиян до квартирата, болката се пооблекчи и заспах мъртвешки. Събудих се късно с тежката мисъл, че пак се налага да убивам. Не бях решил с нож ли да пробода Пазаити, да го застрелям ли. Но като си представих в постелята едното и другото, предпочетох да му тегля куршума. Не исках да се лее много кръв като в Пазарджик. Скочих решително, наплисках се с вода, отбих се да изям една чорба в близката шкембеджийница. И се запътих към магазинчето за рибарски такъми - бях <b>виждал</b>, че и оръжие се продава там.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Долу няколко парцаливи лица също не стояха със скръстени ръце - поемаха керемидите, къртеха дограмата, изхвърляха багаж от кафенето. Вдигнала се бе цяла камара - маси, столове, кафеджийските мангали, кошници и чували с боклуци. И там, сред купа, седнал на стол и малко по малко затрупан, се <b>виждаше</b> дядо Аргирис - вцепенен и сякаш забравен от всички. На коленете си крепеше десетина книги, завързани с канап.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И докато разправях какво и как е станало, гемията метър след метър напредваше в морето. След половин час сушата се <b>виждаше</b> като чертица. Беше слънчево, като тръгнахме, но следобед духна вятър, наслоиха се облаци и всичко посивя. Вълни се пенеха в носа ни, грамади ни подпираха отстрани и аз правех какво правех, но с едната ръка все бях вкопчен във въже - не дай, Боже, да падна във водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Отблъснах се по-далеч от винта, както Караканьоти нареди, и не <b>виждах</b> вече ни гемия, ни катери. На триста метра да съм бил от брега, но за мен бе все едно насред океана да ме хвърлят. Заджапах с крака и ръце, заблъсках с всички сили, без да съм сигурен напредвам ли, на място ли стоя. Но стискам съкровището с уста, както куче е захапало патица и я носи на господаря си. След много малко дъхът ми свърши, силиците - пресекнаха. Не мога, край! -</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i><i>Ако не бяха подводните камъни, положително щях да се удавя. Най-сетне набарах скала, която излизаше на брега, изплюх монетите в шепа и затичах. Миди и остри кремъци ми режеха ходилата, хлъзгави водорасли ме събаряха, но кой ти <b>гледа</b> - душа спасявам, изхвръкнах навън и залегнах зад едни камъни. Огледах се за по-сгодно място, още пет-шест метра нагоре изкачих. И сякаш заех тайна театрална ложа. Защото всичко, което стана, го <b>гледах</b> като на сцена, но от сцената мен не ме <b>виждаха</b>...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Както и да е, извадих ги тогава, прекосих площада. Виждал си, че насреща по тротоарите цял панаир е станал. Картини излагат, антики продават, със стари пари също се търгува. Ако не беше срещата със Зоя да ме разбута, нямаше да ида, но показах ги на един младеж от нумизматите.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Вярвах катерите да са се разкарали, да доплува Зизу до гемията. Торбата ми да вземе, дрехи, храна да посъбере. Каквото можем - да отмъкнем. И най-важно - тялото на Караканьоти да подирим, да го погреба на острова по човешки. И жълтиците да прибера, разбира се. Като слязохме малко надолу обаче и се откри проклетото място с подводните камъни, ни катери се <b>виждат</b>, ни гемия. Стигнали са униформените до нея, завлекли са я.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Както <b>виждаш</b>, не умрях от жажда в лодката. Даже стомната не успях да изпия. Течението ме бе завлякло на юг и като съмна, островчето го нямаше. Загребах срещу слънцето - все пак стигна ми акълът коя посока да държа. Ама бях неопитен с веслата и бързо се уморявах. Отпусна ги и усещам как водата пак ме тегли на юг. И тъй карах нейде до обед, когато турски рибари ми пресякоха пътя. С по-голяма лодка от моята. Троица.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Както и да е, Кемал паша е голямо нещо не само за турчина или българина, да речем, ами за всички хора по земята. Прехвърлям си на ум разни имена и май не <b>виждам</b> друг, дето тъй дълбоко е обърнал нещата, и най-важно - пестил е кръвта на народа си. Много мразя да приказвам за велики работи - затуй ще кажа: умен мъж. И ако се събере примерно световен съвет на старейшините - от живи и мъртви, турците няма да се маят кого да пратят. Достойно ще ги представи тоя човек - и не само тях, ами и другите балкански народи, дето ги е знаел отблизо.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Какво ще прави примерно с кредита, не споделяше, но и онова, което казваше, аз приемах за чиста монета. Тогава четях наред романите на Джек Лондон. И според думите на чичо, Турция ми се <b>виждаше</b> Клондайк, Аляска, златна мина, дето няма изчерпване. Само че близичко до нас и без ония полярни студове. И ако си смел, работлив, окумуш**   и почтен като героите на американския писател, парите сами ще влизат в джоба ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Бай-Мехмедовият род бяха единствените турци, които познавах, преди да срещна рибарите в морето. Ама за турците знаех повече -къде ти, къде ти повече, отколкото очите ми бяха <b>виждали</b>. Същото онова нещо, дето всички го научаваме с майчиното си мляко.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Канторката на Муса Халил бе в самия склад. Място, оградено от трите страни с джамлъци, и хем <b>виждаш</b> наоколо, хем си сам и затворен. Докато ни водеше натам, усетих изкушенията на новата ми работа. И веднага си рекох: "Димитре, ръката ти да изсъхне, ако посегнеш! Дадат ли ти - вземай, не ти ли дават - трай!" Добре, че си сложих тая юзда в началото, защото тактиката на чорбаджията се въртеше около това нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Старецът бе притворил очи, но <b>гледам</b> аз, че внимателно слуша. Интересен му станах. Извади табакера, почерпи и мен - за пръв път го <b>виждах</b> да пуши.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Знаех го тоя дядо! Виждал го бях да куцука с бастун по улиците -коляното му премръзнало на гюме. А за него знаех, защото с внучката му, с Катеринка, на един чин седяхме в отделенията. Но мълчах, навел глава, сякаш друг заемаше мястото ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>След оня разговор със Сеид Османоглу започнах нова работа в склада. Още на следващата сутрин Муса Халил ми даде тефтер да описвам стоката. Какво влиза и какво излиза. Той си водеше свой хесап* - по документите, а вечер двамата сверявахме едното с другото. И като се увери, че дебна като рис и не оставям грам да мине неотметнат, остави ме и документите да прибирам. Тъй карах няколко месеца, <b>виждахме</b> се със стареца, като ни гостуваше, защото три кафета носех вече на таблата. Докато един ден Муса Халил ме викна и нареди да вървя при Сеид Османоглу. Напъти ме как да намеря кантората му в чаршията.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Като дойде времето, станах, сбогувах се. И по пътя към пансиона не вървях, а хвърчах. Къщи и дървета профучаваха край мен, хоро извиваха наоколо ми кучета и закъснели минувачи, но аз не бях пиян от винцето, а от радост и фантазии. Най-хубавата печена патка ми се беше паднала и тя ме носеше над морета и проливи, подминавахме Истанбул, не поглеждахме към земите, изгорели във войната. В кротката Швейцария кацнахме направо и аз вече се <b>виждах</b> там в университета - студент по правото! И тия пиянски видения ме държаха буден почти до сутринта...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не съм <b>виждал</b> друг доктор тъй обично да се отнася към пациента си и Сеид ефенди се подчини - с наша помощ легна на койката. Разголи му корема фелдшерът, пипна го тук-там, пък ми кимна да го последвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>По прашния мегдан пред хотелчето нямаше жива душа. Хе-е -далеч в отсрещния край седяха на пейка неколцина старци, опрели бради в бастуните си. Свалихме носилката с файтонджията, озърнах се - поне още човек ми трябваше за помощ. И току <b>виждам</b>, че на</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И тогава, за облекчение, подхванах Асие ханъм. Досега само я споменавах, защото през цялото време в Анталия тя стоеше някак настрани от очите ми. Със Сеид ефенди общувам, а нея приемах като някаква добавка, дето към мен няма отношение. Асие ли е, Фатме ли е - все тая. Виждаме се, разменим някоя незначителна дума - това е. Нито враждебно се е държала към мен, нито се сближихме. Казах ти - само веднъж забелязах, че й станах крив: когато Сеид ефенди обеща да ме праща в Швейцария.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Колкото и да бях намразил кадъната през последните часове, не успявах да я очерня истински. Тъпа беше, клеветница беше, но не я <b>виждах</b> убийца. Преместих поглед на доктор Октай.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И тя бръкна в пазвата си, чу се как скъса връв и измъкна наниза с пендари, който и друг път бях <b>виждал</b> на шията й. Троен наниз беше, тежък и широк като наяла се златна змия. Ибрахим Октай обаче не протегна ръка да го вземе и тя го провеси на коляното му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Асие ханъм седеше на кревата, вцепенена като буково дърво. Гледаше и не <b>виждаше</b>. Много й беше дошло след тръгването ни от Анталия. Ни отвърна, като й тропнах, ни забеляза, че застанах пред нея. Повиках я веднъж, дваж, даже протегнах ръка да я побутна. Но тя се сепна, преди да я докосна, и се подплаши, сякаш звяр бе зинал насреща й. Скочи, омота се в дългите си поли и побягна от другата страна на леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Ама все пак това са гадания, плъзгава материя, психологии, както му казват. Каквото и да ставаше в душицата на Асие ханъм, на устата й беше едно - в Съръбаир да остана, на парахода да не се качвам, да не ни <b>видят</b> близките в Истанбул, че слизаме заедно. Туй молеше, за туй ме заклинаше. Едната дъщеря и зетят ме бяха <b>виждали</b> предишната година. Не можеха да знаят обаче, че и аз съм тръгнал да се преселвам със старите. Какво им е казала после Асие ханъм, не ми е известно. Напълно ли ме скри, споменала ли е, че заедно сме пътували до Съръбаир и ме писа беглец след смъртта на Сеид ефенди...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>В началото аз не се съгласих, разбира се. Нямам работа в Съръбаир, казвам й, пък щом толкоз те е страх, настрана ще стоя в парахода и последен ще сляза на пристанището - когато си идете. Не, къса и хвърля тя, ще те зърнат случайно и още по-лошо ще стане, по-подозрително. Безумица някаква - как да я убедиш?! Качиш ли се, заплашва ме кадъната, аз ще се хвърля в морето! По-добре смърт, отколкото позор! Какъв позор?! - почвам от начало, ама <b>виждам</b>, че от миг на миг все повече я лови истерията. Тъй доста време си премятахме подобни думи като горещ картоф, докато</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Приказката се отмести към военната техника. За танковете, за верижните камиони, за аеропланите и бомбите. Като оглеждаха от вси страни онова, за което бяха чували и по-малко - <b>виждали</b>, един от господата заключи:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Имах още за казване, радостна възбуда ме беше обхванала, защото усещах, че с бърз ход прегазих недоверието на старците. Ако преди малко ги <b>виждах</b> чужди и сдържани, сега ми се струваха близки и мили, доброжелателни родственици, дето одобрително клатят глави пред умното свое дете.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Отупах ръце, взех да си вдигам гащите и в тоя момент сърцето ми изскочи от ужас. Някой ме хласна откъм гърба с все сила в ямата... и в същия миг ме задържа. Нали си <b>виждал</b> деца да си</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Докато пушех на чардака, стигнах до тоя въпрос и се замислих, без да усетя, че така направих още една крачица към подлия замисъл. Не бях <b>виждал</b> Садък Бостанджи, камо ли да знам има ли тайни слабости и какви са те. Тръгнах да лягам, но преди да вляза в стаята, тракна врата в края на коридора, показа се четвъртитата глава на Кайзо. Ухили се и се скри. О-о! - рекох си. - Сложили са ми пазвантин. Не са ми се доверили чак толкова. Нарочно се показа дингилът - да ме предупреди! Нямах намерение да бягам, но ми стана гадно. Ясно виждах вече, че раят, който ми обеща Рашид ага, за мен ще стане ад...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Докато пушех на чардака, стигнах до тоя въпрос и се замислих, без да усетя, че така направих още една крачица към подлия замисъл. Не бях <b>виждал</b> Садък Бостанджи, камо ли да знам има ли тайни слабости и какви са те. Тръгнах да лягам, но преди да вляза в стаята, тракна врата в края на коридора, показа се четвъртитата глава на Кайзо. Ухили се и се скри. О-о! - рекох си. - Сложили са ми пазвантин. Не са ми се доверили чак толкова. Нарочно се показа дингилът - да ме предупреди! Нямах намерение да бягам, но ми стана гадно. Ясно <b>виждах</b> вече, че раят, който ми обеща Рашид ага, за мен ще стане ад...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Беше ми посочил една ниша встрани -да не се <b>виждам</b> веднага от вратата. И на това бях благодарен. Като влязох в джамията,</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Ето тук, в отношението към властта, <b>виждах</b> втората негова колебливост. На приказки ако <b>гледаш</b> - бунтуваше се срещу нейното всемогъщество, срещу насилието и блюдолизничеството, които са й двете патерици. Оскотявали били хората от притежаването на власт! Но зад тия приказки подозирах робската завист на ония, които завинаги са лишени от власт. Охулването и дърдоренето на тъмния, безименния народ. Подозирах също страх и трепет, най-вече трепет, пред нейната сила и нескончаемост.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не помня казах ли ти, че Кайзо се водеше на някаква службица в кметството. Заплата получаваше. Но с чиновническо дращене въобще не се занимаваше - не знам и колко му беше грамотността. Иначе служеше като момче за всичко на неколцина от големците, главно Рашид ага го покровителстваше. Погребения устройва, пази тук-там, по други услуги търчи. Това се <b>виждаше</b>. А което не се <b>виждаше</b>, вече го знаеш. Да свие сърмите на някой вироглав гражданин, а не си ли прибере рогата, и в своя музей да го прибере. На собствени разноски, властта да не набърква, но да помита край нея...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>смърт е моят живот! А в твоето и това го няма. Запомни тая подробност, когато се договаряме за кого е по-редно да мре. Ама на теб, <b>виждам</b>, много ти се иска да разясниш, че си по-чист от детска сълзица. Трогателно ще бъде, но е безсмислено. Аз съм палачът ти! А палачът <b>гледа</b> само присъдата и не ще да знае учен ли си, добър ли си, обича ли те някой. Ако пък държиш на своето, знаеш ли на какво ще заприличаш? Все едно някой заек да се е хванал във вълчи капан. Иде авджията да му пререже гърлото, а заекът врещи насреща му: "А-а! Недей! Аз не съм вълк! Друго същество съм!" Пък ловецът му отвръща...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>глава в краката на Кайзо, докторът се извърна към мен. Тъмно беше и не му <b>виждах</b> лицето, но защо ме <b>погледна</b> той? Чудо ли чакаше да сторя? Да го защитя, да се откажа от отмъщението? Да си разваля плана? Сам да се подложа на Кайзовата ярост? Не, не бях аз чудотворец, а изплашен човечец, който трепери за кирливата си кожа и я смята за най-скъпа на света.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Оттогава не го бях <b>виждал</b>. Сутринта след убийството на доктора спах до късно. Като излязох на чардака, първият, когото <b>видях</b>, беше Рашид ага.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Стояхме прави - за редовния чай и дума не можеше да става. Нямаше какво да обяснявам повече, оставаше да си вървя. Но го <b>виждах</b> как виси пред мен като мърша на ченгел. Безсилен, колеблив, изплашен - да го духнеш, и ще изгасне. Да беше знаял през какво минах аз... Взех да се боя, че ще рухне накрая, няма да се подчини на плана ми и ще остане в дома си. Какво щях да правя тогава? Като не искаше да го спася, налагаше се лично да го убия! Мразех го в тоя миг, мразех я тая марда, че ме принуждаваше пак да ставам убиец. Ама преглътнах, опитах да го окуража.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Наглеждаше го службата "Социални грижи" - едно девойче идеше по обед, носеше ядене в канчета. То имало ключ за апартаментчето, намерило стареца мъртъв. Бай Димитър бил предупредил съседите за такъв ден, разтичали се те, звънили в Пазарджик. Дошла негова племенница, братовчедова дъщеря. Взела смъртния акт - да уреди наследяването. Нея не съм <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>От плоския му връх се <b>виждаше</b> как в широкото корито на пресъхналата река товарят каруци с пясък, край дървения мост проблясваше отъняла бавна вода, дочуваше се далечно мучене на бивол от говеждия пазар. Тук склонът на Хълма бе стръмен, тясно стълбище криволичеше между канари и гъст храсталак, къщите бяха малко и притиснати една до друга, здраво подпрени с греди, надзъртаха с едно око в пропастта, която спокойно ги чакаше да се срутят в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Но се срещаше и друго. В една от най-запазените къщи живееха три поколения, откъснати от всички на Хълма, затворени и мълчаливи. Понякога минаващият по тяхната улица чужд човек се удивляваше на непристъпния зид, който опасваше двора им, ала всъщност той <b>виждаше</b> най-малката преграда между обитателите на къщата и света.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Стаичката обаче отдавна бе забравила кога е била обитавана от човек - толкова я бяха поразили дъждът и вятърът. Надзърнахме във вградения долап, чиито врати бяха отворени при нашето влизане. Подът на цялата редица покрай тази стена бе рухнал в някое от долните помещения, отвътре лъхна на старост и мухъл, в тъмната дупка не се <b>виждаше</b> каква е дълбочината до следващия под, като че този мрачен процеп бе гърлото на пропаст.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Свих неопредело рамене - книгите ми се <b>виждаха</b> безинтересни и ненужни, но можеше пък да се намери някой да ги трампим.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>А жените, начело с техника и бай Хачик, прекосиха двора и запристъпяха в преддверието към кухнята. Отвътре лампата светеше и те уж страхливо, но бутайки се една в друга от любопитство, се заклещиха на вратата. В просторното захабено помещение с три тесни зарешетени прозорчета не се <b>виждаше</b> нищо и преди някоя да си отвори устата, младежът високо изшъпна:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Павел Гринов прекрачи прага на кухнята с погнуса от познатия му мирис на плесен, който имаха избите и приземията на всички стари къщи, и с някаква моментна, но ясна мъка, че денят му започва именно тук и именно така. И макар че беше <b>виждал</b> какво ли не, онова, което огледа в огнището, го изненада, може би защото познаваше отдавна Дионисий Ралев...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Като му записа името и го пусна да си върви, следователят тръгна по мръсното стълбище за горния етаж. Вратата на стаята, през която минаваше коминът на огнището, беше открехната, дъските над тъмния отвор - вдигнати и разхвърляни по пода, отгоре посивелите сажди бяха остъргани, но не се <b>виждаше</b> кръв и от пръв поглед не можеше да се разбере имало ли е борба. В ъгъла църцореше незатегнат кран над миниатюрна чугунена мивчица.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Да прокълнеш, значи да убиеш - ако вчера Върбинка беше чула това, щеше да се изсмее сухо и нервно като на някоя от глупостите на Дионисий. Беше <b>виждала</b> тя веднъж близо до дома им как един злосторник е разцепил липова фиданка от върха почти до земята. И както двете части на стеблото нямаше според нея да зарастат, така не можеха да се съединят клетвата и убийството. Но да беше разровила тя корените на фиданката, възлести и влажни, нямаше да</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Въпреки неочакваната находка, огледът не даде фактически улики за насилие, а засега Гринов не <b>виждаше</b> и мотиви за преднамерено убийство, поне във видимия и обикновен живот на Дионисий. При втората си среща с Върбинка, в късния следобед, той я попита имал ли е неприятели мъжът й, вражди някакви, знае ли причини за отмъщение и чувала ли е нечии заплахи? Тя клатеше глава и отвръщаше, че е имало дрязги, препирни, но такъв враг, че да го убие, не знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>надпис с името "Алцек", който той безброй пъти бе <b>виждал</b> върху фасадата на една от къщите тук, докато този надпис не се откърти с голямо парче мазилка. Мнозина по-млади хора го четяха механично и го възприемаха като загадъчна безсмислица.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Аркадий Николаевич обаче не беше беден за стотинките на Гогица. Взимаше ги наистина, но ако разчиташе на тях, трябваше да легне и да издъхне от глад. От началото <b>виждаше</b> той, че начинанието е с плитки корени и след кратък цъфтеж, то взе да изсъхва. Поръчките не престанаха, проточиха се в годините, но се случваха все по-рядко. И колкото повече намаляха те, толкова наедряваше недоволството на Гогица, че се е излъгал в замисъла си, а част от това недоволство той струпваше тихомълком върху невинната глава на Аркадий Николаевич.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>спокойна като това юлско небе над него. Ей такава безопасна близост бе желана от Гогица, възбуждаше го тя, а като му се случеше, тихо го вълнуваше и той скрито поемаше дъх през остро изрязаните си ноздри. Не му стигаше да удари - и да побегне надалеч, защото като бягаш, нищо не <b>виждаш</b>, а и отдалеч няма да забележиш как точно го боли другия и направено ли е всичко, както трябва.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Авторът рисуваше ту част от картината, която прелиташе край очите му - завой или стръмен склон, или купчина камънак, струпана като над гроб, ту се издигаше до някакви невъзможни, въображаеми височини, откъдето целият този свят без сенки изглеждаше, че може да се събере в шепа. Уголемяването на детайлите и смаляването на цялото се редуваха, докато мълчаливият другар на поета не посочи с ръка нещо пред себе си. То едва се <b>виждаше</b> в началото, но наближавайки, двамата различиха хора, седнали сякаш сред пътя. Конниците бързо ги стигнаха и като опъна юздите, поетът спря до тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Двамата се познаваха, и то не само защото се <b>виждаха</b> по Хълма, а се бяха срещали няколко пъти у Владимир Тотев. Владко също наемаше стая в къщата на Сканавидис и като си беше в града, Павел и Елена Гринови често се отбиваха при приятеля си. Не се учудваха, че понякога заварваха там стария калиграф, седнал винаги на охлузеното плюшено кресло. Около Тотев се лепяха различни хора, познатите и приятелите му нямаха край и някому може би изглеждаше странно с какво ги привлича той и как успява да ги смести в своя малко разхвърлян, неуседнал живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Аркадий Николаевич се чувстваше изтощен, виеше му се свят и полегна на пейката. Докато се унасяше в топлата юлска привечер, видя себе си далеч, далеч, едва ли не на върха на стената, до него стоеше жена му, а помежду им, хванала ръцете на двамата, беше Катя, той <b>виждаше</b> трите силуета, очертани нейде между морето и небето, и едновременно се мъчеше да надзърне в лицата на двете любими същества, но все не успяваше, все не смогваше да различи чертите им и тая невъзможност разкъсваше сърцето му, защото те постепенно изчезнаха оттатък...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>също е влизал из стаите, забелязал е захвърлената чанта и какъвто беше любопитен, бе дошъл да слухти, дали Аркадий Николаевич е ходил след него да си прибере вехторията. А цялата тази история с обвинението изглеждаше фантасмагория на руснака, прекомерно възбуден бе той днес, неуверен и обидчив, какъвто Гринов не го беше <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Той <b>виждаше</b>, че въпросите му измъчиха човека, а защо - не разбираше докрай. Сигурно и старецът, ако беше забелязал объркването му, не знаеше как да си го обясни. Павел Гринов и не помисляше да казва за ония страшни двадесет и седем месеца в лагера, където го прати неговата партия. Тях му напомни почеркът в анонимното писмо, но те бяха погребан къс от живота му, мъртва</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Давуд ага влезе и излезе няколко пъти, един от сеймените изтича надолу по стълбите и след малко се върна с още хора, и докато Юсеф паша мислеше, че не бива повече да се бави, средната врата безшумно се отвори. Изглежда, зад нея се бе таил човек, а и сега никой не се <b>виждаше</b>, откриваше се широк коридор, в чието дъно един след друг се показаха слуги с подноси в ръцете, зад тях се търкаляше писарят, а най-накрая, подкрепян от двама арнаути***, вървеше тукашният везир.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Младежът обаче не чуваше друго освен ударите на сърцето си и не <b>виждаше</b> нищо освен влакнестата кафява повърхност на плода. Всички знаеха как трудно се троши кокосов орех и как слон трябва да го настъпи, за да го счупи. Усмивките изчезнаха и в тишината отнякъде долетя мъчителното извиване на зурна.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Нямаше повече да има той такъв кон, нито беше <b>виждал</b> подобна красавица по пазарите. Купи я още млада кобилка, неопитна и необяздена, и скъпо я купи, защото в нея пламтеше кръв като йеменски рубин, откъдето беше и потеклото й. Със суха глава, прибран корем и широка крачка, тя бе бяла като лебедов пух, а гривата и опашката й - черни като дъбов въглен. Сам Давуд ага я</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Конниците вече бяха прекосили Хълма и пред срутената ограда на Шарахдар джамия се спешиха. От пръв поглед се <b>виждаше</b>, че сградата някога е била невернически храм. Входната врата бе засводена с голяма дъга, изсечена от сивочер камък, а върху нея, на избледняла алена замазка все още се четяха златните знаци на шахадата*: "Свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах и че Мохамед е неговият Пророк." Тук-там обаче хоросанът бе опадал и отдолу избиваха ръбовете на кръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Кючюк Мустафа знаеше Дилбесте като дете, защото бяха на едни години, и макар тя да живееше в другия край на Хълма, <b>виждал</b> беше</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>момиченцето пред къщурката им, закачал го бе, а то като агне побягваше между смокините в задния двор. Виждал го беше и като моме, забулено и скрито вече, да отива с кошник плодове у леля си и само розовите пети, които се мяркаха под шалварките, показваха какво шава и се пази под широкия плат. Не знае човек, единствен Аллах знае как ще почне тая морйя и докъде ще отведе. Пътищата на любовта никога не са отъпкани. Може дума да са си продумали сред смокините, може очите й да са блеснали някогаш, а можеше и само розовите пети да са били - на Кючюк Мустафа и това му стигаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>това е песен, а песента е друго нещо, и въпреки че старият не бе учен, възпротиви се - друго нещо е песента, защото е за далечни работи: очите не ги <b>виждат</b>, душата само ги стига. Пък на Дилбесте къщата всеки я знае, и баща й знаят, и малките й сестрички. Не бъркаше много той, защото песента тръгна из града и който не бе чувал за Дилбесте, и той я поревна и попита коя е и къде е. Мъжете съчувстваха на Мустафа за мъката и го облазяваха за късмета, а хайлазите приказваха: "И нам да се падне такваз хубост, и ний ще се мъчим и веселим!"</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>работата, пък на кадията до болест додея и скръцна най-сетне със зъби той, до крак разгони роднините, отсъждайки всяко нещо да остане, където е, а младите ни да се <b>виждат</b> повече, ни да се чуват. И макар Дилбесте и Кючюк Мустафа рядко да идваха при него за разправии, заплаши ги, че в пранги ще ги тури, в хапуз* ще ги запре, ако още веднъж се явят пред очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Усърдието харесваше на Юсеф паша, харесваше му и гъмжилото, което се трудеше да запълни раната в снагата на Хълма. Дъното на амфитеатъра бе зарито, подпорният зид вървеше нагоре заедно с насипа, нови и нови камари пръст се хвърляха и затъпкваха върху мраморните стълбища и седалките и пашата <b>виждаше</b> с вътрешното си зрение как ще се издигне догоре земята, докъде ще се разпростре и какво благословено място ще се отвори в подножието на Шарахдар джамия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Това казваше умът на Абди ефенди, защото това <b>виждаше</b> отпреде си, но въпреки оправданията, в душата на писаря остана тънка цепнатина, от която понякога вееше смут и колебание. И сигурно цепнатината щеше да зарасте с времето, ако не беше пострадала Шарахдар джамия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Невидим, Давуд ага се обади от шубраците и пашата се успокои. Войниците му бдяха, не се отпускаха, но им бе нужна подкрепа. Раята също трябваше да се щади, защото за една нощ нямаше да свършат. От високото се <b>виждаше</b> как сенките тромаво се клатушкат, падат и</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Той се озърна, горд и доволен, че сам бе дошъл да се порадва в тихия час, защото утре пак всичко щеше да кипне от народ. Предишната тъга сякаш бе попила в пръстта, а оттам в него се вливаше сила и твърдост. Земята крепеше създателя си като в топла шепа, сменената обшивка на минарето проблесна в последните лъчи, наоколо не се <b>виждаше</b> ни един работник. Ако през деня бяха идвали селяни и надзорници, вече се бяха прибрали, макар че имаше дреболии за довършване. Горният тунел беше недозаровен, все още зееше отвор, колкото да се промуши един човек, и Юсеф паша безшумно приближи да го разгледа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тя загря, посочи с ръка стъклената стена, зад която се <b>виждаше</b> финансовият отдел. Трийсет бюра, трийсет компютъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>От височината над воденицата блатото не се <b>виждаше</b>, ни чуваше. Мливарите обядваха и мълчаха, защото гледаха полето, тлъстата папрат към Пчелин, после, право през нивите, погледът се вдигаше нависоко, за да кацне в сините хребети на Рила. Ей там вдясно е Чамкория, на царя любимата гора, а вляво зад снежната капа се виси Белмекен.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Плетачките на дантели бяха опънали сергии край храма "Александър Невски", по въжетата между дърветата се вееха ефирни покривки, завеси, перденца, вятърът си играеше с тях, както си играеше с полите на чужденките, които се пазаряха. От кафенето пред Факултета по журналистика това пъстро вълмо от конци се <b>виждаше</b> като раздухана купчина листа. Соколов се забавляваше да ги <b>гледа</b>, а един разярен мъж с опърпан костюм мина между тях, махайки с ръце. Сякаш бяха налитащи върху него птици. Това е той!, помисли си Соколов. Директорът на Централни софийски гробища седна, изсумтя и подаде пръстчета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>"Здравей, геронтофил. Харесвам твоето петдесет и три годишно тяло. Харесвам, твоята стойка. Ама не те <b>виждам</b> на корта. При оная баба бързаш да отлетиш? Знаеш че ако не спортуваш няма да ти се опъва ластика.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Сега предстои най-важното. Кво страдаш? Кво ми поставяш пиески. За кво ме съдиш? Така го разбирам чукането и толкоз. В чукането никога не я <b>видях</b> оная прелест дето вие мъжете все я <b>виждате</b>. Че как я <b>виждате</b> бе? Каква прелест в нещо което прилича на морско водорасло /това е много готино сравнение, от филма "Американски пай" ако се сещаш/. Много важно, че чукам шефа. Че съм свирила на цялата Четвърта вечерна гимназия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Пак ли за този завой? - обърна се жената. Напълнял, с издут корем и увиснали под китките ръкави на пижамата, Соколов изглеждаше толкова стар, колкото никога не беше го <b>виждала</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В Пчелин не казваха "Слънцето залезе". Казваха Мирко обрули орехите. Защо викаха на слънцето Мирко, даже бабите не знаеха. Тъй се носеше името, както се носеше горещата вода от дъбака над селото - необяснимо, дар Божи. Сутрин не казваха "Слънцето изгре". Казваха Мирко си опъна чаршафите. Първо ги <b>виждаха</b> отсреща, по хребета на Рила, после по склоновете, доде стигнат Долна Баня, нататък Марица и Радуил.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>А тя, шестнайсет годишна, цъфнала за мъж, завърти пола, аха дюлите да се изхлузят, и се провикне през стобора: Га натръшнеш една талига лисици, ела ме вземи. Като тръгваш да ги ловиш, всички моми зяпат как се къпеш в реката. За да не те подуши лисицата, трябва да си къпан, нали. И всички ти <b>виждат</b> яките препаски, и мокрите бечви, и всички моми те сънуват после. Една те навие на гайтани, друга те извезе на гергефа. Уф! Цело село подлуди, Марине, само на мене ми не трепва конеца. Що така?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Не случихме - въздъхна момичето, - а това е несправедливо. Сам <b>виждаш</b> как работим от сутрин до вечер. И не ми се чука дори!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Това проклето ремарке! Все едно пластмасова кофа до дървено ведро. Старо, с прояден брезент и щръкнали през него винкели, то така бодеше атмосферата на комплекса, и така се <b>виждаше</b> от всички страни, че майсторът на идилии с резки крачки пое към собственика му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>С архитекта изчислиха, че дори да вдигнат зид над два метра и половина, ремаркето пак ще се вижда от чардаците на къща номер осем. Едно на ръка, че се <b>виждаше</b> и от пътя, по който се изнизваха маршрутите на гостите към планината, към ягодовите полета, към рибарските разломи на Марица. Мама му стара, ругаеше Димитър Янев. Тъп, тъп селянин!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Много просто. Обезобразено лице, моите документи, аз изчезвам от полезрението. Всичко е измислено перфектно. Два месеца фоторепортерката не излиза от дома. Пунтира мъка. И после всички <b>виждат</b> една съсипана жена. С перуката на майка. Разбираш ли? Тя му е любовница. Дава си документите на мене и аз вече не съм Светла. Аз съм удобна за изхвърляне. Фоторепортерката се въплъщава в майка ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В плана за удара нямаше миг фантазия. Това беше интегрална схема. Харддиск, който не <b>виждаш</b>, но който знаеш, че ти служи. Вярност на крачка от скуката.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>И после, после знаете ли какво направи, господин следовател. Направи среден пръст. Поднесе го пред устата си. И няколко пъти го раздвижи. Така - отдясно наляво. Най-бързото нещо, което бях <b>виждал</b> да прави.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Росата маже пътя от Симеоново към Околовръсното. Лой. Слуз. Колата се завърта като картоф в супа. Облизвайки мантинелата вдясно, изяжда ръба на канавката, забива в боровете. Поваля един, втори, трети... Дърворезачка. И накрая две купи плът с очите на Ангелина отгоре и счуканите ребра на мъжа отдолу, в купето. Две топли могили месо. Два сандъка кайма с дъх на бензин, горяща кожа на седалките, храна за гробищата, която стъписва дори и служителите на КАТ. Такава пача не са <b>виждали</b>. На всичко отгоре няма капка кръв!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Четири месеца шестимата я насилваха всяка нощ, всяка нощ един подир друг. Не различаваше лицата им, нито телата, нито годините им. Виждаше само горяща главня, която се впиваше в корема й направо от вратата. Писък след писък. Жар, жар, жар.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Вечер, като заспят децата, ще се претърколи в постелята й, ще я погали и толкоз. Откак дойде Али, сякаш те открадна, казва. И не мога да те пожелая. Не се сърди, де. Сякаш с него живееш. Тъй го <b>виждам</b>. Стига ми да ти помня тялото. Медовина съща. Па как ти не отъне тая миризма на акация!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>На следващия ден всички слуги в двореца разправяли, че българите се сношават с овцете, понеже живеели с тях из горите по цели месеци и по цели месеци не <b>виждали</b> жива душа. Овце ли?, рекъл си нашият.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>През библиотеката на ден минават стотици студенти, едни си изписват книгите от компютрите - техника, кво да ви разправям, други сами си ги взимат от стелажите в хранилището. Но всички се разписват на бележки. Това е пред един плот, все едно си на бар, нали сте <b>виждали</b> бар от филмите. Вземат химикалката, подпис, хайде чао.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Повярвайте ми: Холандия ще ахне! - каза Георги Бугарчев. - Кой в Холандия е <b>виждал</b> куфар с инициалите на граф Дьо Ванжуй.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Пак си водил кучка! - извика Николина от горния етаж на мезонета. От едната тераса се <b>виждаше</b> заснежената Витоша, от другата нахлуваше градът. В седем вечерта художничката Николина Иванова имаше навика да проветрява спалнята. Дърпаше пердетата, отваряше прозорците. И винаги се заглеждаше в планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Такива херпеси имаше жена му Стефка, кога се върна от гурбет във Висбаден. Германия, Пръвчо, е голем битак. Стопанките изнасят стари печки заедно с указанията. И столове изкарват, и грамофонни плочи ведно с обложките. Виждала съм и копринени матраци да изхвърлят. Гледам, пипам, нищо им нема. Ако имах камион, Пръвчо, щех да се върна от Германия с целостно обзавеждане.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Чаршафите защо миришат на орех? - гостенката свали блузата си. Стаята онемя. Никога не беше <b>виждала</b> такъв бюст.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Още на следващия ден дойде при мене в кабинета ми в кметството, почва Лесничея. Каза, че й изглеждам най-точен. Даде ми сто германски марки. Не бях <b>виждал</b> сто германски марки. И ме помоли за една фина задача. Да си остане между нас, помоли. И леко ме докосна. Как да го опиша? Докосна ме по дясното рамо с бюста си. Тя имаше този навик. Говори с някого и го докосва. Незабравимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>О, кой ще забрави появата на Венетица. От появата на Венетица и мухите се разбягаха. Никой, никой не е <b>виждал</b> муха да каца по Венетица. Никой не е <b>виждал</b> да маха с ръка пред личицето си, че да ги гони. Мухите се изплашиха от хубостта й досущ нас. Ние се изплашихме най-вече от радиоуредбата. Ние се изплашихме от времето, когато Подгорие беше курортно селище. Когато минералните бани правеха живот. Когато по залез къпаните булки щукваха из мегдана, а в кръчмата свиреше оркестър. Както и да е.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Ще го кажа, мама му стара! Венетица просто обръсна гъза на Подгорие. И той взе да прилича на онези розови задници, дето ги зяпахме през стъклата на минералните бани. Какви розови дупета, господин следовател! Такива не съм <b>виждал</b>, откак дойде демокрацията. Не, че няма. Но никога вече не може да ги <b>видиш</b> толкова много на куп. Кой ходи на обществена баня? Кой се грижи за народната хигиена! Както и да е.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Двамата се заливаха в кикот. Когато кожите им почнаха да пищят, полароидът се задъхваше. Най-малко петдесет снимки бе обработил и пуснал с чувство за неизпълнен дълг. Апаратът така и не разбра, че е излишно да вниква в смисъла на гледките. Той трябваше да запечата тези мигове на въображението и толкоз. Все пак страдаше, че снима филма пред себе си върху своя собствен, това го раздвояваше, плашеше се, че изкарва картините от някаква скрита памет, която го разобличава. В програмата му никога и никой не беше вкарал задължението да разпознава аромати и да вижда тази истина, която <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>Повече от двадесет години сякаш беше изчезнала в небитието. Нито я бях <b>виждал</b>, нито бях чувал нещо за нея. Отдавна вече бях престанал да се заглеждам в жени с големи балкони, тъй като бях открил вълшебството на по-малките и стегнати форми. Бях издал три стихосбирки - доказателство за предишни душевни прегрешения. С тъга бях сложил кръст на ергенството. Поредната ми фирма - рекламна къща - беше фалирала и ме бяха приютили в един сериозен вестник да ги ощастливявам с икономически наблюдения и анализи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>Самият аз бях затънал до шия в разнищването на общинска далавера с места, давани на концесия на хубави хора. Щеше ми се да отвърна, че не съм красавец или, че крася редакцията като току-що разцъфнал кактус, че няма смисъл въобще да се <b>виждаме</b> и че съм обещал да водя жена ми и дъщерята по същото време в "Happy", за да хапнем. Чувствах се като насран пъпчив пубер в седми клас, на когото му тикат в ръцете някакви бележки, за да бъде скромен пощенски гълъб. Най-благоприятният вариант би бил въобще да не се вестна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Отвън имаше три дървени беседки, подобни на тази в къщата с шантавата "общност", в която бях настанен. Оттук обаче се <b>виждаше</b> началото на ждрелото, както и североизточния хребет, по чийто връх навремето минавал стар римски път. Точно отсреща пък беше хижата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- О, не, не, да не ме помислите... - Той млъкна, изгледа ме и изрече замислено: Всъщност защо да не ви покажа? Още никой не го е <b>виждал</b>, дори и Боби, но от друга страна...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Значи от ФАР отпускат помощи на закъсали общини - започна Мазнев. - Ние сме тъкмо такава. Ние сме хептен. Няма да ви разправям. Всичките тия байновци тука дето ги <b>виждате</b>, по цял ден си чешат мъдете и се чудят какво да правят. Та... - той направи драматична пауза - искаме да възстановим кооперацията. Вие сигурно сте я виждали...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>- Значи от ФАР отпускат помощи на закъсали общини - започна Мазнев. - Ние сме тъкмо такава. Ние сме хептен. Няма да ви разправям. Всичките тия байновци тука дето ги <b>виждате</b>, по цял ден си чешат мъдете и се чудят какво да правят. Та... - той направи драматична пауза - искаме да възстановим кооперацията. Вие сигурно сте я <b>виждали</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Детството ми мина тъкмо из такива бордеи. - За пръв път я <b>виждах</b> толкова разпалена. - Един от първите ми спомени е от бандитски мексикански бар, как баща ми уби при бой с ножове един мулат на име Мето. После бягахме през границата. Баща ми ме носеше през цялото време, когато изведнъж над нас висна хеликоптер от американската гранична охрана и стана светло като ден...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Цигарите ми се <b>виждат</b> голяма дивотия. Виж, наркотиците по мога да ги проумея. Нали и марихуаната се пуши? Дори бих пробвала, но...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Защо? Аз ги <b>виждам</b> като библиотеки с неограничен капацитет само в един-два кубични метра. - Той посочи към кабинета си. - Тук имам много добър "Пентиум". Съжалявам обаче, че в тия краища няма как да се включа към Интернет, страшно ми е необходим.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Той се загледа замечтано през прозореца. Сигурно се <b>виждаше</b> в оная стая с русенските легла като една Офелия сред лилиите. Съсък откъм котлона го върна в действителността.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- И аз бях почти сигурен в това на младини. А сега го знам със сигурност. Така че както <b>виждате</b>, доста си приличаме. И тази неизвестност не ви ли тормози?</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- На вашите години аз също не се чувствах готов за живота. Ще ви призная нещо - почувствах се относително зрял едва пред прага на шейсетте. Виждате ли до какви пакости води неправилният старт?</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Това и аз бих се посвенил да направя - каза след като спря да се смее. - Сега сериозно. Общността, която <b>виждам</b> в мечтите си, ще разполага с алтернатива и за най-безнадеждния случай. Ще има поне тридесетина биографисти, и то говоря за едно относително начало... Както и с милиони сюжети "на склад" в компютъра. Благодаря!</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Вие страшно приличате на мен, когато бях на вашата възраст. И аз бях, смея да кажа, интелигентен, в голяма степен надарен, без да съм гений, а също и фрустриран до безобразие. Живеех ден за ден: бъдещето ми се <b>виждаше</b> сиво и безсмисленo; успокояваше ме единствено мисълта, че няма да продължи дълго. А ето ме днес на седемдесет и три. Виждате ли, приятелю, какъв глупак съм бил?</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>- Вие страшно приличате на мен, когато бях на вашата възраст. И аз бях, смея да кажа, интелигентен, в голяма степен надарен, без да съм гений, а също и фрустриран до безобразие. Живеех ден за ден: бъдещето ми се <b>виждаше</b> сиво и безсмисленo; успокояваше ме единствено мисълта, че няма да продължи дълго. А ето ме днес на седемдесет и три. Виждате ли, приятелю, какъв глупак съм бил?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Защо пък ... не съм казвал подобно нещо. В никакъв случай няма да тръгнете да убивате, други ще тръгнат да убиват, вас като убиец не ви <b>виждам</b>. Не мислете, че съм някакъв кръвожаден тип. Просто е крайно време да спрем да възприемаме обществото като безплатно общежитие с добродушен нощен пазач и евтина столова. Наясно съм, че това не може да стане изведнъж. И разбира се, ще се запазят добрите придобивки на цивилизацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>В този момент вратата рязко се разтвори и в стаята с предварително зададена скорост връхлетя Стоян. Той така се бе засилил, че успя да се спре едва щом стигна леглото; вече пред него забалансира с ръце, като че се намираше на ръба на трамплин за скачане във вода. Очите му <b>гледаха</b> безумно. Чак толкова пиян досега не бях го <b>виждал</b>. Стаята веднага завоня на кръчма.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- ... и животът нямал алтернатива! Глупости на търкалета! Животът няма алтернатива единствено за вас - монополистите, които сте въздигнали монтьорските дейности по човешкото тяло във висш идеал. И с цялата си наглост не само карате останалите да бъдат съпричастни с този така наречен "идеал", а и се опитвате да се промъкнете редом с онези, които са живели пълноценно и не са клинчили като вас. Виждате ли, ние самопожертвователните, служим на хората, така че нека минем метър като обслужващ персонал - така разсъждават всички пиявици, прилепили се към някого "да му посветят живота си"...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Още оттук се <b>виждаше</b>, че на беседката няма никой, но все пак проверих. След това се върнах обратно по пътеката, където се бях разхождал преди смъртта на бай Андрей. Единственото място, където можеше да се скрие легнал човек бе малинакът покрай оградата - там обаче нямаше никой, освен една котка, която изплаших. Отидох в задния двор.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Както <b>виждате</b>, ритуалът все още е в период на изграждане - обясни леко сконфузено той, после се обърна, взе от Юмерски книга в познатия ми турскосин цвят и зачете отсечено:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Хубавото беше, че и ние ги <b>виждахме</b> идеално. Стоян междувременно бе напълнил чашите и отворил двете лимонади, които измъкна отнякъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Професионалистът вече бе натрупал цяла купчина столове и бай Андрей не се <b>виждаше</b>. Това, да си призная, ме изпълни с облекчение. Като свърши, той вдигна голяма метална туба, очевидно пълна с бензин, и започна да полива обилно камъшита. Тутанкамон взе басово думата:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Пак зависи от това какво според теб е добро за сираците. Според Боби най-голямо добро ще им сторя, ако ги пусна с парашути над Сахара. Не. Нещо не ми се прави добро. Не <b>виждам</b> никакъв смисъл. По-скоро ми се прави нещо съвсем безсмислено. Като... да произвеждам тикви.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Надвесих се над нея, повдигнах леко брадичката й и я целунах. Плъзнах ръка под тениската, замилвах топлия й гръб. Тя се бе стегнала здраво, за пръв път я <b>виждах</b> да проявява нервност.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Нали знаете, че аз все пак <b>виждам</b> малко повече от обикновените хора - отговори той скромно, захлопна вратата ми и пое през улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i><i>Тоновете се застъпваха в игрива мелодия, редуваха се в привидна лекота, сякаш до Елена весело ромолеше ручей, погален от слънцето в хладна дъбрава. Тя чуваше птичи песни и жужене на пчели, <b>виждаше</b> пъстри цветя и мек мъх върху силни камъни, усещаше чист и прохладен въздух, който изпълваше душата й с нещо отвъдно и вечно. Музиката я отпускаше и успокояваше. Тя се унесе и остана със затворени очи през цялото време, докато синът й свиреше. Той също отпусна клепачи - нямаше вече нужда да <b>гледа</b> пръстите си. Знаеше етюда наизуст и можеше да го свири и на сън. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Мими мълчеше. Разбира се, че нямаше да каже на никого, но обмисляше как да го накара да продължат да се <b>виждат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Ето, там под покривалото е моят образ – там съм, а същевременно съм тук, но после, когато аз изчезна, ще остана само Там и как ли ще ме <b>виждат</b>, когато няма да ме има и с кой ли образ те ще ме сравнят? И кои, все пак, са тези “те”, когато него го няма и никога не го е имало...Ще им остане само роклята – така ще я намерят, на онзи стол, изпразнена от мен...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>– Нима не разбирате, защо го желая? – умело запита La Velata, уверена в чара, на който нищо не би могло да устои, защото тъй предвидими са неговите мисли, а тъй неописуемо-забулени нейните – как би могъл дори за миг да заподозре, защо на всяка цена иска точно този портрет...И той преклони глава, разбиращо усмихнат, и с гордост й предложи скромния портрет, щом тъй дълбоко го желае, да бъде подарък на най-прелестната жена, която са <b>виждали</b> очите му...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>А той, горкият, нищо не разбра, но нали портретът си остава негов, а ние – дали няма да умрем в един и същи ден, след като заедно сме се родили...Така няма да се отрече от този изместен портрет, ако случайно го <b>види</b>...Но нали е по-хубав, защо да го прави, след като всички хора пак за него ще говорят и пак само него ще <b>виждат</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>но не, – все по-лепкаво чуждо е собственото й тяло, отразено в огледалата, които, специално подготвени, я отразяваха отвсякъде, за да може да се наблюдава, пренасяйки своя лик върху платното, и все по-невъзможна за изтръгване се оказваше първата мазка пред очите, които я обгръщаха отвсякъде, сковаваха и тя не намираше друг поглед, освен през тях, през огледалата, в които се <b>виждаше</b>, облечена във великолепната рокля, с було, което само Той може да повдигне...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>Затова ще мълча, докато изникне първият манастир и лодкарят спре лодката... После може би пак ще мълча. Обещавам, вече никога няма да се върна тук, няма повече да пропътувам този син път, но вероятно няма да мога да се спася и синевата ще ме спохожда в сънищата, както и сега ме спохожда, всяка нощ, но в този ми път през съня съм винаги заедно с Мария и някак е ведро, <b>поглеждам</b> я в очите и <b>виждам</b>, че са сини точно като морето и отразяват всичко, дори и това, което не се вижда, отразяват зелените гори, небето, манастирите, дори и тези, които са недостъпни за женско око, всичко е там ...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>– прекрасна е снимката... не знам какво <b>виждаш</b>, каква връзка правиш, но още не си ходила на Амуляни – иди и ще <b>видиш</b>, там няма нищо особено, като всеки гръцки остров е... само в градините пред къщите има прекрасни цветя... това е май най-хубавото... и чудотворната икона, разбира се...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Или може би само аз отказвам да вярвам в това, защото наистина не разбирам на какво се надява Мария-другата, само <b>виждам</b>, че и тя се е доверила на нещо, след като тъгата й е ведра. Не си позволява да изрече забранената дума, само мрази Забраненото място и твърди, че е мрачно –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>казваше Мария-другата, когато за кой ли път четяхме съобщението, но аз нищо не <b>виждах</b> – само думи и думи, и предварително знайни неща... а тя какво вижда, не знам...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>Спрях съвсем за малко, когато излязох от София, да си купя вода от крайпътно ресторантче и там, след като отново седнах в колата, извадих от чантата снимката и закрепих Амуляни над огледалото, да го <b>гледам</b> и да не се объркам случайно, да помня къде отивам... беше толкова нереален, увиснал като мираж... точно както го <b>виждам</b> оттук, но сега е придобил неимоверни размери...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>исках да кажа, че не <b>виждам</b> какво я привлича, че не й вярвам, привлича я виното в чашата, което се слива с кръвта, и допирът, знам, я привлича...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i><i>– Покрий главата си и ръцете си, Мария, прибери си косата и вържи кърпа, така както правят мъжете понякога заради слънцето, но не само заради слънцето, което ще стане непоносимо трябва да го направиш, а защото някой монах би могъл да ни <b>види</b>, дори със сигурност ще ни <b>види</b> и не трябва да разпознае какво точно карам в лодката, понякога ще трябва да седнеш дълбоко на дъното, ти пак ще виждаш, но те няма да те <b>видят</b>, защото и тъй недобре <b>виждат</b>, очите им са слаби от взиране в друга посока – </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i><i><i>– Покрий главата си и ръцете си, Мария, прибери си косата и вържи кърпа, така както правят мъжете понякога заради слънцето, но не само заради слънцето, което ще стане непоносимо трябва да го направиш, а защото някой монах би могъл да ни <b>види</b>, дори със сигурност ще ни <b>види</b> и не трябва да разпознае какво точно карам в лодката, понякога ще трябва да седнеш дълбоко на дъното, ти пак ще <b>виждаш</b>, но те няма да те <b>видят</b>, защото и тъй недобре <b>виждат</b>, очите им са слаби от взиране в друга посока – </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>ето го първия манастир. Не казва нищо за него, защото е в средата на земята и не подозира, че очите ми го съзират, не се вижда пътувайки по морето и той не го вижда, но аз <b>виждам</b> в двора на „Хилендар“ е погребания светец под лозницата, която сега е отрупана с гроздове, около тях стръвно кръжат оси и впиват хоботчета в зърната, които, твърдят, са целебни и не оставят празна жена, защото светецът е целият в земята отдолу, с всяка своя мъжествена част, и тялото му не спира да ражда оплождащи сокове – </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>И защото бяха много високо и оттам света се <b>виждаше</b> като на карта, единствени те разбраха, че лодката не е празна, че товарът й е жив и непоносимо съблазнителен, а и единствено до тях още не беше достигнала вестта за сполетялото земята им черно чудо, тъй че и двамата се вторачиха в люлеещата се напред-назад-нагоре-надолу черупка...</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Мен няма какво да ме представяте - обади се колегата Ангел Димитров. - Предподавам средновековна история на Европа в Софийския университет. Елен ми е колежка, по-скоро бъдеща. Тук е за няколко дни за материалната култура на богомилите, ще пише реферат... Всъщност, моята задача бе да я докарам тук, да я настаня и да си отида. Когато си свърши работата, ще ми се обадите да дойда и да я прибера. Виждам, че я оставям в чудесна компания.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Колата наистина бе до къщата, а самата сграда - на пет метра от външния зид на църквата. От северните прозорци ясно се <b>виждаха</b> плетениците около южната врата на храма.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Каменният мъж наистина се смееше, <b>виждаше</b> го във визьора на фотоапарата толкова ясно, сякаш той бе жив. Имаше чувството, че ще й проговори. Елен не спираше да щрака, в очакване всеки момент да чуе гласа на молещия се човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Бе клекнал до северо-западния ъгъл на сградата и сочеше нещо в основата между дебелите, впити като пипала в камъка, стебла на бръшляна. Вдясно се <b>виждаха</b> паметниците на църковните гробища, над които хвърляше своята вечна сянка един огромен орех. Бе хладно и усойно, от никъде не пробиваше лъч светлина.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Наближаваше седем и половина, жегата вече поомекваше. Бе излязъл лек ветрец и носеше тънка миризма на овча тор. По горещия асфалт на шосето се <b>виждаха</b> купчина дърдонки, останали от сутринта. След час и нещо те щяха да се увеличат. Мъжът на Биза, Рангел, щеше да докара от паша овците и козите на селото. Тази седмица бе негов ред, следващите две отново щяха да застъпят бай Димитър и Методи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>Влязоха в кръчмата. Бай Димитър бе развълнуван и изпълнен с любопитство, а на Методи направо му трепереше под лъжичката. Той бе зървал Марица няколко пъти в двора на баба Монка, но никога не я бе <b>виждал</b> толкова отблизо. Със сигурност тя не знаеше за него. Сега се появяваше и чужденка. Не знаеше как да постъпи. За всеки случай <b>гледаше</b> в земята и следеше какво ще направи бай Димитър. Само да не започнеше пак за неговия...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Чардакът гледаше на югозапад. На трийсетина метра в края на двора течеше река Лом, а над нея се издигаше долната глама на Градище. Отсеченият й връх оставаше на север. В далечината на юг се <b>виждаше</b> част от северозападния дял на Стара планина с връх Миджур, от който извираше реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Тук, за жалост, текстът свършва. Това е само един лист, който намерих в църквата. Бе сложен в стара библия, недокосната с години. Сигурно е част от апокриф, по всяка вероятност за Енох, тъй като е сходен със съществуващите славянски редакции. Листът може да е изпаднал от някой сборник с разнообразно съдържание, пренесен другаде. Текстът, който открих, е българска редакция от ХVІ-ХVІІ век. Преведох го на съвременен български и на френски. Можеш да го използваш в работата си. Както <b>виждаш</b>, няма случайни неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i><i>За такива явления, като Георги Мишев обикновено си мисля: "Колко е хубаво, че ги има". Сигурно никога няма да мога да разбера как в заблудените общества живеят и хора, които <b>виждат</b> през границите на времето, на годините, на държавата, на измеренията, на душата... Знам, че това е призванието на всеки истински творец. Знам, че такива са били всички гениални личности. И все пак. Гледам отново и отново филмите по негови сценарии, чета есетата му и се удивлявам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>И още ще дойдат, но бавно. Защото както казва Бжежински "Който е бил 45 години при тоталитаризма, още толкова му трябват, за да се измъкне от него". Когато четох това през 1991 година, си казах: "Тоя път той сбърка, не уцели". Но сега <b>виждам</b>, че ние нещо сме сбъркали, ние не сме уцелили"...</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- В писателството нещата са интуитивни, те не се подчиняват на някакъв генерален план. Това, дето разправят, че Балзак си направил план за 100 романа, не го вярвам. Първият роман е начало на нещо, последният е краят му - тогава <b>виждаш</b>, че това е поредица. Аз така смятам.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Трябва покаяние, самокритичност. Трябва и любов, и поощрение. Човешката душа е страхотна бездна, наистина. Виждам колко малко се насърчават българите. Българинът не владее това качество - да каже добра дума на другия, да го стопли така, че да усети той и външна подемна сила. Тя като се съедини с вътрешната, ще се получи и някаква друга енергия. Колко хора го умеят това нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i><i>Изчезна основният спонсор на изкуството - държавата, няма го още другият - интелигентен и богат меценат. Законодателно не е решен въпросът със спонсорствата и дарителствата, с отчисленията за култура, които се правят от богатите страни в цял свят. И <b>виждате</b> сега каква литература се продава по сергиите, какво се <b>гледа</b> вечер по екраните. Това е част от един и същ процес - слизане на най-ниското равнище, на първия етаж на духовната култура.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Защото ето - <b>виждаме</b> един сбъркан живот от цели четири-пет десетилетия благодарение на управляващата класа, тръгнала по погрешен път. Дали е искала или е била принудена в известен смисъл, защото над нея е стояла друга сила, на която тя е служела вярно, това е друга тема. Но отговорна за съдбата на България е комунистическата партия.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>От материалната бедност, по-страшна е духовната бедност, в която изпаднахме. Защото <b>виждаме</b>, че в същото време пари се пилеят за всичко друго, особено за един огромен, непосилен за държавата административен апарат.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Склонни сме все съседите да виним, или онзи зад океана, или другия не знам къде си - все външни причини. Дори националната ни стратегия е екстензивна, дори експанзионистична - границите ни се <b>виждат</b> тесни, склонни сме да ги разширяваме, да присъединяваме, да привличаме отвън. Държавата да се разширява. Мисълта за Велика България е може би в 80 на сто от българите жива. Много малко трябва, за да живне още повече, което е пагубно за една малка страна и като територия, и като население.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>И все пак странно е - казала е в "Зана" неща, които са се случвали, които съм мислила и дори изричала може би по времето, когато тя е писала книгата. А ние сме се <b>виждали</b> тогава (как не, в един град живеехме и работехме), но не сме си споделяли.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Все по-малко неща. С годините, изглежда, се научих да прощавам. Не можеш да търсиш прашинката в окото на другия, а да не <b>виждаш</b> гредата в твоето. Пред себе си най-вече си длъжен да признаеш колко малък човек си все пак.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Да знаехме кой ще е, щяхме да му създадем всички условия. Но както <b>виждате</b>, най-вероятно сега той я пише без пари, в бедност. И ще остане невъзнаграден.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Това е голямо признание. Песента стана истинска, защото имаше невероятно съвпадение на идеите между мен и композитора Стефан Диомов. Имах чувството, че това е среща между двама души, които отдавна не са се <b>виждали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i><i>Както всъщност често е с хората - дори всеки ден да се <b>виждат</b>, могат да минат години, докато се <b>видят</b> истински.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- А <b>виждате</b> ли смисъл в това, че след време децата Ви, може би, ще четат този дневник? Има ли връзка между нещата, между събитията и личностите?</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Европейската общност и ООН. Дойдоха ми приятели от Америка, от Европа, хора, които не бях <b>виждал</b> от години. Идваха миналогодишни клиенти, които са останали доволни. Съпругата ми е център на това заведение, защото на нея се крепят кухнята и хигиената. Носят се легенди за летните нощи там. Но да се поддържа всичко това се иска голямо напрежение и този експеримент си намери своя завършек за тази година.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Мисля, че това, което ставаше вече в страната, бе закономерно, като се има предвид как сме живели. А греховете за това, че сме били такива, са си наши - ние сме се съгласявали да ни водят за носа. Не само това - дълго сме вярвали, че сме много полезни, че това, което вършим, е много нужно, че трябва да се грижим за този народ. Какво значи да се грижим? Да го подчиним на едно нещо - което се оказа...Ето на, <b>виждаме</b> как се срути цялата система.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i><i>- За да се <b>виждаме</b> по-често сродните души, да си казваме по някоя лакърдия и шега. Но май го взехме много насериозно и създадохме организация. Поддържаме страница в местен местник. Иначе ми е интересен стремежът на някои творчески хора към организиран живот. И току <b>погледнеш</b> през това време някой "неорганизиран" написал хубава книга. Талантът не подлежи на организация. Аз не знам на кой съюз на писателите е бил член Алеко Константинов, например.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>но никой не ми отговори, затова си измъкнах метлата от килера, той е долу, в общото антре, и тогава, преди да тръгна да се качвам, <b>погледнах</b> нагоре – госпожата стои на върха на стълбите, хванала се за перилото и <b>гледа</b> нанякъде, ама то се вижда, че това някъде е никъде, да изтръпне човек, а сините и? коси вместо на кок – пуснати както никога не я бях <b>виждала</b>, и май това ме уплаши, много дълги бяха, като на призрак, затова поисках да я събудя, потропах с метлата и казвам –</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>към неудържимите любовни стенания, които не се смущаваха да обхождат къщата и да се изливат през стълбите във вик, който спираше пред вратата ми, на прага на неизтощимата ми самота – исках само да очаквам невъзможното и да пълня очакването с музика, в която, затваряйки очи, да <b>виждам</b> нейните пръсти – твоите пръсти, Алиса, надвесена над фугата, вглъбена в гласовете, които сякаш слушаше с очи и питаше –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>а аз не <b>виждам</b>, аз мисля Алиса в ребуса на словото, сглобена дума, знак на мои светове, които се изпепеляваха и някак случайно се възвръщаха в запетайките на собствено нелепата съдба...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>...не зная как да ти обясня, но нещо като човек, който никога не се е <b>виждал</b>, представи си как няма огледала, не съществуват, а и никъде не се отразяваме, човекът няма понятие как изглежда, не може да се види и...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>и <b>видях</b> Алиса, облечена в синя рокличка и бели чорапки на почти прозрачно слаби крачета, тъй мъничка и крехка, че се <b>виждаха</b> само очите и косата, вдигната високо на конска опашка, струяща някъде отзад към талията и? – нямаше клонче, което да се промъкне във фльонгата на панделката, за да се разпилеят косите като тези на майка и? – гледаше ме любопитна и съвсем смело подаде ръка, която трябваше да се стопи в огромната ми лапа, ако посмеех да я поема –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Не съм видял, но съм сигурен, чух ги, когато падат, и повече не се помръднах, затиснат от тежестта на нежеланието да разбирам, да <b>виждам</b> и да чувам, бях скован и когато той почука на вратата ми, защото, естествено, не можеше да издържи и искаше веднага да каже, дори мускул по мене не трепна, останах вкаменен, а и той не блъскаше като Йо, тихо молеше да се покае, но от същото имах нужда и аз и само пошепнах в себе си –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Разбрах и дълго след това се надявах, защото тя не искаше да узнае, а да се спаси и може би беше намерила единствения изход, но после, колкото повече страници се трупаха, толкова повече се плашех – нито спасение <b>виждах</b>, нито изход, битието я притискаше неудържимо и я притегляше към себе си – предчувствие за гибел ме обземаше и месеци по-късно, когато четях отчаяното откровение, отвътре шепнех –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Така затворихме скрина и не го отворихме, докато не дойде годишнината, тогава пренесохме всички фигурки долу, в трапезарията, избърсахме ги от прахта и върнахме първоначалния им блясък, подредихме ги в линията на неотменимата съдба, а когато седнахме на масата, готови за съзерцание и за утеха, Амалия дойде и седна с нас, много мъничка в образа на своята смърт, а ние я <b>виждахме</b>, приказвахме какво ли не за нея и на нея, защото знаехме, че е всеразбираща в безмълвната си пелена, която я отделяше от нас и я вписваше във великолепието на порцелановите фигурки.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>а това и? се <b>виждаше</b> страшно забавно. Месец или два по-късно го <b>видях</b> и просто не можех да го възприема – беше много по-възрастен от нея и му завидях, защото все пак беше по-млад от мене, даваше вид на улегнал и скучен човек, с други думи, зачаках го всеки ден да изчезне и доста дълго смятах, че е една от многото истории в историята на Алиса, но времето минаваше, не изтичаше, а непреодолимо набъбваше и ето – вместо той изчезна тя, може би защото него никога не го е имало, а тя беше истинска, изплъзваща се като истината, за която не трябва да се пита</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>не ги разбирам тези ценности, но сигурно е тъй и краката ми още повече се разтрепераха. А докато си мислех и вече <b>виждах</b> превъртането на секрета, той пострадал, горкичкият, и точно като отвори, изпъшка, а лицето му, бледо и изпито, с големи очи, сякаш онова отгоре се беше вселило в него – така му заприлича, че ми стана жално и за миг забравих тревогата си –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>видях госпожицата седнала на един стол пред тоалетката, съвсем гола, краката и? вдигнати върху плота, а той стои отзад и <b>гледа</b>, не в нея, в огледалото <b>гледа</b>, и аз си представих какво се е <b>виждало</b> там... той също гол и я маже с нещо, първо по раменете, после по гърдите, после срам ме е да кажа, а тя отначало седеше отпусната, главата и? виси назад като да е умряла, без признак на живот, но после започна да трепери, огъна се и се разтърси, а аз си казвам – сега ще скочи върху нея, и затворих очи, а той, напротив, оттегли се назад и започна да се облича...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>Не мога повече и не разбирам, а <b>виждам</b>, че вие знаете, тези листове тук го доказват, щом сте ги чели, значи не съм единствена, а преди малко ви <b>гледах</b> как се взирате в онова място на двора, и не ми разправяйте, че ще садите праскова, там има дупка, вие и това знаете и трябва да ми кажете какво става, защото преди години не проговорих, но сега ще викам, докато разбера;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Защо вие не ме питате какво ме караше така да блъскам, та да строша ценността, дето се крепеше над вратата, ами чакате, мълчите като гузен, а всичко знаете... със сигурност го виждам в тези листове на масата – прочели ли сте ги? Аз си признавам, не всичките, но много съм <b>виждала</b> и не само тях, но и действителността съм я огледала; малко ли часове съм седяла пред прозорчето на тавана, след като зачетох и разбрах –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>Защо вие не ме питате какво ме караше така да блъскам, та да строша ценността, дето се крепеше над вратата, ами чакате, мълчите като гузен, а всичко знаете... със сигурност го <b>виждам</b> в тези листове на масата – прочели ли сте ги? Аз си признавам, не всичките, но много съм <b>виждала</b> и не само тях, но и действителността съм я огледала; малко ли часове съм седяла пред прозорчето на тавана, след като зачетох и разбрах –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Ето, там под покривалото е моят образ – там съм, а същевременно съм тук, но после, когато аз изчезна, ще остана само Там и как ли ще ме <b>виждат</b>, когато няма да ме има и с кой ли образ те ще ме сравнят? И кои, все пак, са тези “те”, когато него го няма и никога не го е имало...Ще им остане само роклята – така ще я намерят, на онзи стол, изпразнена от мен...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>– Нима не разбирате, защо го желая? – умело запита La Velata, уверена в чара, на който нищо не би могло да устои, защото тъй предвидими са неговите мисли, а тъй неописуемо-забулени нейните – как би могъл дори за миг да заподозре, защо на всяка цена иска точно този портрет...И той преклони глава, разбиращо усмихнат, и с гордост й предложи скромния портрет, щом тъй дълбоко го желае, да бъде подарък на най-прелестната жена, която са <b>виждали</b> очите му...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>А той, горкият, нищо не разбра, но нали портретът си остава негов, а ние – дали няма да умрем в един и същи ден, след като заедно сме се родили...Така няма да се отрече от този изместен портрет, ако случайно го <b>види</b>...Но нали е по-хубав, защо да го прави, след като всички хора пак за него ще говорят и пак само него ще <b>виждат</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>но не, – все по-лепкаво чуждо е собственото й тяло, отразено в огледалата, които, специално подготвени, я отразяваха отвсякъде, за да може да се наблюдава, пренасяйки своя лик върху платното, и все по-невъзможна за изтръгване се оказваше първата мазка пред очите, които я обгръщаха отвсякъде, сковаваха и тя не намираше друг поглед, освен през тях, през огледалата, в които се <b>виждаше</b>, облечена във великолепната рокля, с було, което само Той може да повдигне...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i><i>Вездесъщите преди години квартални отговорници на милицията днес никакви не се <b>виждат</b>. А при развихрилата се престъпност може да бъде ефективен именно такъв „местен шериф“ (макар и не избиран, а назначаван), който познава всички обитатели на района си, знае навиците им и забелязва всяко чуждо лице със съмнително поведение. Очевидно ефективната борба с престъпниците не е цел на днешната полиция. Тук не се <b>разглеждат</b> „мероприятията“, проведени в национален мащаб, за да могат полицията, прокуратурата и съдилищата взаимно да си пречат, за радост на престъпния свят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>Едно дете е суетно. То харесва, но знае, че засега не може да бъде истински пожарникар, ватман или полицай, а му се иска да изглежда като тях. Колко много социално инфантилни мъже и жени у нас се стараят не да са (това изисква време и труд), а само да изглеждат! Колко щети понася обществото от „изглеждащи“ хора! Колко много от тях се самонадценяват (вярват, че са) и се <b>виждат</b> като генерали, а са годни най-много за старшини!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>Иначе Казано, преднамереното Късогледство на управляващите елити, породено от техния Класов егоизъм, води света към катастрофа. Сляпата вяра в безграничните регенеративни възможности на природата или 8 неограничената мощ на модерните технологии поддържа неоснователен детски оптимизъм у тези, които <b>виждат</b> недъзите на капитализма. Историята не дава своите оптимални решения автоматично и не се интересува от оцеляването на човечеството, тя само регистрира събитията. ОЦЕЛЯВАНЕТО И РАЗВИТИЕТО Е ГРИЖА НА САМИТЕ ХОРА.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>Както и на Запад, „обикновените хора“ у нас не знаят какво става в държавата им — те <b>виждат</b> само надводната част на айсберга, показвана им от медиите, и правят неуверени догадки за невидимата му част. Тук не става дума за червени, сини или другояче оцветени бетонни глави, които са напълно зомбирани, а за относително непредубедения гражданин, който все още се опитва да се добере до истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>И така, след като е ясно какво трябва да се прави, остава да се реши кой и как да го направи. Проблемът е, че сега вече не може да се направи много. Пък и не се <b>виждат</b> много желаещи да го сторят. През 1990–1991 г. Беше възможно почти всичко. През 1993г. Все още можеше да се направи много. Сега, в Края на 1995 г., може твърде малко. Но все пак нещо може.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>Е длъжен да развее знамето на борбата. Отново има думата Марк Твен, писател и журналист, неотричан от никого: „… Гражданин, който вижда, че политическите дрехи на страната му са износени, и в същото време не агитира за създаването на нови, не може да се смята на верен на родината гражданин — той е изменник. Той е длъжен да агитира, без да държи сметка за нищо друго, а дълг на останалите е да гласуват против него, щом не <b>виждат</b> това, което вижда той“. По-ясно не може да се каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Когато се <b>виждахме</b> по-късно, аз бях изневерил на химията и да си призная, той беше един от малкото хора, пред които се чувствах виновен. Мисля, че ми прости, той умееше да разбира и да скрива дълбоко в себе си тъгата от разочарованието.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Разликата във възрастта ни беше десетилетия, поколения, разделени с цяла епоха, но още първия път, първия ден, когато го срещнах в старата къща на Гиргина всред чемширите досам морето на Созопол, пожелах да се сближа с него и бях радостен, че той ме награди с вниманието си. Оттогава не искам да си представям Созопол, морето и лятото без него. И все го <b>виждам</b>, хванал грижовно подръка безпомощната си, полусляпа съпруга Екатерина, да пристъпват трогателно по каменните плочи на двора. В паметта си не мога да открия по-покъртителен пример за това, което се нарича преданост!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Никога не бях <b>виждал</b> Виена в оригинал, но затова пък бях изгледал толкова филми, картички, фотографии, картини, бях прочел толкова описания, разкази, бях чул толкова въздишки, че когато навлязохме в нейните предели, разбрах, че отдавна познавам този град, даже нещо повече, неговият отпечатък е съществувал в генетичния ми код. Няма нищо 54 чудно в тази работа, баба ми се е родила във Виена. Тя с гордост споменаваше този факт и до края на деветдесетгодишния си живот носеше шапка с воалетка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Каква трябва да бъде, струва ми се, че и вие, и аз, добре разбираме, а каква е в действителност <b>виждаме</b> всекидневно - плуралистична! Писателите са хора като всички други, всред тях има смелчаци, мъдреци, двуличници, боязливци, горди и предпазливи. Но в живота на всеки човек идва миг, когато събитията го заставят да избере една от двете думи - Да или Не. Дойде ли този миг, имаш само един избор: или достойнството, или оцеляването на всяка цена...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Когато ти пееше, ние разбирахме на какво е способен българинът, оставен да се развива на свобода. Когато ти пееше Верди, хората проумяваха и прочувстваха какво всъщност означава Ренесансът. Когато ти пееше Мусоргски, хората състрадаваха и усещаха трагедията на един изтерзан от векове народ. Когато ти пееше православните песнопения, човеците <b>виждаха</b> Бога, защото ти направи за вярата много повече от цялото ни духовенство, за България - много повече от всичките ни съвременни политици.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>"Светът, в който живеем, е пред гибел, господа! И аз ясно <b>виждам</b> нейните три отблъскващи лица: войната, която заплашва да ни унищожи физически, техническия прогрес, който погуби природата, превърна ни в роби на вещите, създаде бездни от богатство и бедност, и третото, най-отвращаващото - духовния упадък, уеднаквяването, отчуждаването, погасването на онази божа искра, която отличава човека от всичко живо на този свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>И накрая защитата ще припомни за един самолет, който кръжи в небето на Париж и моли за помощ. Един самолет с шест души югославяни, облъчени до смърт от ядрения им реактор. Единствената надежда били дарителите на костен мозък. Единственото упование било в другите, непознатите, чуждите хора. И само за един час пред института, носещ името на Пиер Кюри, се събират хиляди, решили се на страдание, за да помогнат на човеци, които никога не са <b>виждали</b> през живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>42 Автобусът с все още приличен външен вид спира, качвам се. Назад има свободни места, стигам до последната седалка и <b>виждам</b>, че по стар обичай тапицерията е раздрана с нож, дунапренът изръфан сякаш със зъби. По облегалката на креслото пред мен се разчита призив "Смърт на нацистите!", при това на английски, на български не звучи достатъчно заканително. Някой му е отговорил с разкривени букви: "Педераст!" Този път на родния ни език.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>69 - Когато преподавам тази наука, <b>виждам</b> пред очите си светлина, а като погледна тука долу, в аудиторията: кал, кал!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Годините минавали, клиниката трябвало да бъде затворена, хирургът започвал вече деветото си десетилетие, отишли си болните, дошла самотата. Докторът подарил инструментариума си, но запазил старите си хирургически престилки и не можел да се откаже от навика сутрин да ги облича. Стари престилки с ръждивокафеникави петна по тях, може би от стара кръв? Виждал съм го да ходи по тъмните коридори на опустяващия си дом като добро бяло привидение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>94 "Ще го приема, но искам да ми напишете точно в какво състояние го водите, клиника, прогноза песима, не <b>виждате</b> ли, че момчето си отива. Той ще ми умре на масата."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>След десет дни го изписахме от болницата! Това е!. Виждате ли, приятели, това, което аз не можах да направя, това което никой лекар не можеше да направи, го направиха две женски ръце".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Момчето вече беше доста остаряло, побеляло, но бузите му бяха червени. Бръчките на страните на Георги Махалнишки се бяха врязали дълбоко в лицето му, но инак бе все така изящно строен. Синята скала изглеждаше като стара скала, само Инджето сякаш не остаряваше. Не бяха се <b>виждали</b> може би повече от двадесет години, прегърнаха се, просълзиха се и стаята като че ли се огъна, разшири и побра и гости, и песни до късно вечерта.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Прехранвал се като всички клошари и не съвсем. Не бъркал в казаните за храна, поне не са го <b>виждали</b>. Връщал хартия. Бил от кротките луди. Въртял се около пазара, вършел дребни услуги, вечер наглеждал стоката, срещу което му давали домати, чушки, дини... каквото има през сезона. Това ми разказаха продавачите от пазара, след като няколко пъти ме питаха дали не го търся от полицията. Не знаеха много.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Все едно, бях открил че е достатъчно слухът за тази мистерия да престои минута в главата ти и всички магарешки задници вече изглеждаха като разкошни горгони. Бях чел за Горгона в едни илюстровани старогръцки митове. Записах си го в тетрадка с тесни и широки редове и щампа на Левски на корицата. Беше първото чудо, което естеството ми даваше, първата мистерия на всекидневието. Какво щях да правя, ако виждах магарешките задници само като магарешки задници. Както ги виждам сега в едно разомагьосано естество. Впрочем отдавна не съм <b>виждал</b> магарешка задница.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i><i>Все едно, бях открил че е достатъчно слухът за тази мистерия да престои минута в главата ти и всички магарешки задници вече изглеждаха като разкошни горгони. Бях чел за Горгона в едни илюстровани старогръцки митове. Записах си го в тетрадка с тесни и широки редове и щампа на Левски на корицата. Беше първото чудо, което естеството ми даваше, първата мистерия на всекидневието. Какво щях да правя, ако виждах магарешките задници само като магарешки задници. Както ги <b>виждам</b> сега в едно разомагьосано естество. Впрочем отдавна не съм <b>виждал</b> магарешка задница.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i><i><i>Все едно, бях открил че е достатъчно слухът за тази мистерия да престои минута в главата ти и всички магарешки задници вече изглеждаха като разкошни горгони. Бях чел за Горгона в едни илюстровани старогръцки митове. Записах си го в тетрадка с тесни и широки редове и щампа на Левски на корицата. Беше първото чудо, което естеството ми даваше, първата мистерия на всекидневието. Какво щях да правя, ако <b>виждах</b> магарешките задници само като магарешки задници. Както ги <b>виждам</b> сега в едно разомагьосано естество. Впрочем отдавна не съм <b>виждал</b> магарешка задница.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>- Ами в Италия - отвърна Красьо почти на шега, както ми се стори. И тогава шамарите заплющяха. Виждах как директорът се вдига на пръсти, за да ни удари. По два шамара на всеки. Вече нямаше значение кой ще бяга и кой не.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>1:2 После /Бог/ създаде крилата. Но крилата не носеха нищо, а самите се носеха в пустота. И /Бог/ каза: Да бъде към крилата тяло. И /беше/ тяло. Но тялото нищо не <b>виждаше</b>. И рече /Бог/: Да бъдат към тялото очи. И /бяха/ очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Ами мисля че е това, ако правилно съм ги разбрал. Някои думи се губят и затова ги подсказвам в скобите, най-често с "Бог". Тази дума винаги си е на мястото. Както <b>виждате</b>, текстът 1:4 е същият като в нашата библия. Не бих се наел да твърдя със сигурност кой от кого е заимствал. Толкова за библията на мухите. За растенията, признавам, нищо не мога да кажа засега. Предполагам само, че писмото им наподобява форми на листа, корени, венчелистчета, близалца и пр.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i><i>След което изтърсил нещо от рода на: "Пия за шибаната постмодерна ситуация, чиито пророци <b>виждам</b> във ваше лице." Добре си ги познавал хората и ги спечелил на часа. Изкарал с тях цяла вечер, ял и пил на корем, забавлявал се, <b>гледал</b> ги - задълбочени до тантурестите си жени. Нито веднъж обаче не се обърнал надясно, там стояла бившата му жена (не знаех, че бил женен, честно) и бил сигурен, че тя го е познала...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Ясно. Невидимият, който вървеше пред мен и ми отваряше всички врати и усмивки, беше той. Не бяха изтекли четири години от убийството му, повече от 12 години бяха минали, откакто не бях го <b>виждал</b>. Глупаво е да кажа: „За мен той не беше умрял”, но тогава, онази нощ, там, в Австралия — наистина го усетих до себе си, чух неговия смеещ се, малко дрезгав глас и когато останах сам в хотелската стая, плаках. Не от мъка. От срам. Както се казва — бяхме го отписали Джери. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>Така е. Важното е да се <b>гледа</b> „от горе”. Тази пейка им е дарила предимството да съзерцават света „от горе”, да го <b>виждат</b> в краката си, да пренебрегват големината му и понякога да се чувствуват всеки по своему равен на света. Този поглед „отгоре” е станал тяхна необходимост. Вече две години те го предпочитат пред всички удоволствия, които може да им предложи войнишкият градски отпуск.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>които сякаш <b>гледат</b>, без да <b>виждат</b>. Очи, които хвърлят лунен блясък върху хубаво, антично лице с пресечени вежди, с чувствени устни, с мънички, едва забележими трапчинки, с изписано нежна линия на бузите. Необикновено изразителни, дълбоки очи. Иван чувствува, че потъва в тях. . .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Почти всички гости са от завода. Дори Иван, който не помни физиономии, ги е <b>виждал</b> из района. Добре облечени млади хора, които на пръв поглед си приличат. Може би защото по всички лица от виното или от музиката се е проснала сантиментална носталгия. Всеки въздиша по нещо безвъзвратно изгубено и безценно скъпо. Един от тях запява сълзлива песен за вино и любов е безсмислено наредени думи, с провлечена, украсена е много извивки мелодия. Той има пресипнал глас и за по-голяма изразителност тресе главата си. Останалите му пригласят, изпаднали в лениво опиянение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>— Отдавна исках да ви <b>видя</b> отблизо — започва Младен с чудесна сигурност. — Досега съм ви <b>виждал</b> само в колата на вашия баща, когато съм на пост!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Танцът продължава. Тук се свири, колкото искат танцьорите. Марта като че държи да покаже своето изкуство. Родена танцьорка. Иван никъде не е <b>виждал</b> такова пластично тяло, такъв усет към танца.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Виждаш ли ме, Данче! Виждаш ли ме колко съм селен, колко съм пъргав и бърз! Кой може да ме стигне! Кой може да ми вземе топката! Гледай, по пет души лъжа! А така мога да играя до довечера! Не до довечера, а до четири и половина! Не съм забравил!”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Това не е толкова интересно! — той замълчава за миг и внезапно пита: — Знаеш ли я Данчето? От металния цех! Не може да не си я <b>виждал</b>. . . — той иска да каже „жената на лавкаджията”, но замълчава. Вместо него Иван казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Но да беше я видял! Един приятел казва, че жените имали две лица. Едното било „лице за всеки ден”, за пред домашните, за пред мъжа, за пред службата, за пред света. Другото било „лице за празник”. Днеска лицето на Данчето беше такова! Ти <b>виждал</b> ли си лице за празник? Е, защо пък да не празнува? Няма ли право?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тя спря очи върху него. Не <b>виждаше</b> нищо друго освен гърдите му. . . космати, непоносимо грозни. . . непоносимо познати. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>така бях разсъждавал в моите отношения с жена ми, ако зад красивите физиономии и драматични състояния <b>виждах</b> същността, простата същност на характера й, няман;е да се измамя, нямаше да се случи нищо подобно! Но ето че пак стигнах до нея и това е отвратително!”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Виж, това не зная! Очите на различните хора <b>виждат</b> различно! Например у един и същ човек <b>виждат</b> различни лица!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Не. Лицето винаги е едно, но нечии очи са по-силни v <b>виждат</b> по добре, а други очи са по-слаби и <b>виждат</b> по-зле!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Не, огледалата не <b>виждат</b> нищо! Огледалата само отразяват! Те отразяват всички лица и всички предмети такива, каквито изглеждат в момента, но никога такива, каквито са в действителност!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Тя” — той е напълно сигурен в предположението си, макар че не би могъл да обясни как позна човек, когото никога преди не е <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Началник на цеха е инженер, съвсем млад човек представителна външност. Младен го е <b>виждал</b> няколко пъти из района, но едва сега младостта на инженера му прави силно впечатление.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тогава тя му заговори за Иван. Младен знаеше за нейните посещения в болницата. От любов ли бяха или от вятърничавост? Виждаше му се невъзможно такъв сериозен, тежък човек като Иван да се повлече по Марта. И все пак като че у двамата имаше нещо общо. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Музиката е лъжа! — извиква гръмко тя. — Музиката е подла лъжа! И поезията е лъжа! А аз не искам повече да ме лъжат! Аз искам да зная истината и нищо повече! И я знам! Истината е една, за мене, за всички — тя енергично се обръща към него. — Сега <b>виждаш</b> ли нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>—Ти <b>виждаш</b> истината! — казва тя все така гръмко. — Нищо! Нищо! И ако нищо отиде при нищо, пали не ще измени нищо!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>После невидими ръце го завиват в скъпа хавлия и го поставят на люлеещ се стол на прекрасна тераса. От нея се <b>виждат</b> само синьото небе и връхчетата на палмови  клонки, които се поклащат и го унасят в истински щастлив сън. И по тихия ефир звънва нежна, едва доловима музика, която милва душата. . .  </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Последен пристига директорът. Той заема председателското място, кимва на някои, които не е <b>виждал</b> скоро, и се съветва с главния инженер за дневния ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Началните норми ми се <b>виждат</b> високи за средния работник! Трябва да се има предвид и навикът на хората! Не е лесно да се навикне на нов ред! Отначало ще бъде трудно! И според мене ще трябва нормите да се коригират!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Белее се голото теме на началника на пети цех. Свел е глава надолу, не се <b>виждат</b> очите му. Лауреат, изобретател на метод, с който държавата е получила много милиони. И навика да дъвче късчета хартия и нерядкото, отправено само към него си „дааа”, трезва преценка на всяка трудност, съвършена организация в цеха. . . и още нещо дълбоко, дълбоко. . .  </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Седна малко, за да се опомни. Беше се уплашил много при качването. Ужасно се боеше да не попадне между релсите. Сега му се <b>виждаше</b> чудно как наистина не е попаднал. Реши, че върху камъка ще му бъде тежко да изкара нощта, и тръгна напред. Очите му виждаха по-добре. Прехвърли се на предния вагон, но той беше закрит и затворен. Припълзя по покрива и отиде още по-нататък. И този затворен. А в предния мъждееше фенерът на спирача.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>Седна малко, за да се опомни. Беше се уплашил много при качването. Ужасно се боеше да не попадне между релсите. Сега му се <b>виждаше</b> чудно как наистина не е попаднал. Реши, че върху камъка ще му бъде тежко да изкара нощта, и тръгна напред. Очите му <b>виждаха</b> по-добре. Прехвърли се на предния вагон, но той беше закрит и затворен. Припълзя по покрива и отиде още по-нататък. И този затворен. А в предния мъждееше фенерът на спирача.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>И в тоя момент светът му се <b>виждаше</b> огромна черна бездна, в която произволно и безцелно се носеха той и проклетият влак. Някъде из мрака на тая бездна стоеше Куклата с непоносимия си израз, баща му. . . приятелите му. . . черното шперплатово бюро в банката, което го чакаше. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>нагласи, следващият тунел загърмя над главата му. Отначало — нищо особено. Дори му беше приятно, че е под покрив. От време на време някъде встрани блясваше и изчезваше в тъмнината лампа. Тунелът бе осветен! На тая светлина той <b>виждаше</b> колко гъст е димът и все по-плътно прилепваше мократа дреха до лицето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Около тях се <b>виждаха</b> заледени улици, близо до линията къщите бяха малки, но по-нататък се извисяваха високи здания.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Иван разпечатва бланката. „Пристигам девет и половина вторник. Марта.”  Марта в София. Откакто се разделиха на гарата, я е <b>виждал</b>, нито пък тя му е писала. Веднъж си помисли, че сигурно го е забравила, както най-често става. В писмата на Младен и капитана нямаше нито дума за нея, пък и той не попита.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Трети факт — бюджет и резултати. Ако това се случеше в стопанския сектор на държавата, виновниците за разхищение щяха да бъдат най-строго наказани. А тук дори не смятат да се оправдаят. Никой не е помислил народа, който е дал тия пари, за кооператорите, чиито приведени гърбове научните работници в института са <b>виждали</b> само от прозорците на влаковете, за работниците, които водят бой за секундите. ...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Зад прозореца бавно и предпазливо, сякаш търсят определеното им място на земята, прелитат дребни, леки снежинки. Навред е мъгливо и се <b>виждат</b> само най-близките къщи. Ала тия облаци, из които се роят снежинките, имат едва доловим кафеникав оттенък, своя, облачна усмивка, която потапя света в топла, зимна печал.</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Професията... пазар за роби. Великият търг, на който продаваш душата си, заради изкушението да проповядваш... цензурирани истини. Непреодолимите навици да зачеркваш неудобните думи предизвикват съдбата...тя те пришпорва с камшика на безсилието — да искаш да кажеш, и да не можеш. Да <b>виждаш</b> пътя, а да вървиш през трънаците. Да познаваш хората, а да се разминавате като непознати... Слепец, който чука на вратата на затвора, който сам си съградил от</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Обожавам нощта. Само тя знае как да скрие истината, че се въртя в кръг. Че земята е грешна. И прекрасна само в песните на глупаците и сърцата на бедните. Земята на прогонените от рая, който никога не са <b>виждали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i><i>В тази къща. Къщата, която строих със сърцето си. Как да я изоставя. Тя диша. Трябва да се грижа за нея. Протече покрива. Гръмна елинсталацията. Вечно си губя ключовете — всички врати са разбити. Пролет се боря с мравките, есен с мишките. На тавана са се настанили гълъби. На двора — котките. Паяците плетат мрежи — не смея да ги закачам. Нощем носят щастие. Денем не ги <b>виждам</b>. Гледам избата да е пълна... толкова ли е важно? Излизам на въздух!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>И накрая — трябва да се понеса такава, каквато се <b>виждам</b> в огледалото на зазоряването — непотребна вещ, която тежи и заема място. Не може да подновиш като уникална мебел с нова тапицерия, не може да преименуваш като стара улица. Нито можеш да продадеш за старо желязо, стара хартия или вълнени парцали, защото кръвта е оставила отпечатък навсякъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Ана и Димитър останаха на прага. Босите им стъпала залепваха за ледения под. Ели лежеше на леглото си в странна поза, с отворени очи, но изглежда не ги <b>виждаше</b>. Не знаеха какво да правят. После Ана влезе на пръсти в стаята и просто я зави. Детето не помръдна. Дали спеше?</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- А откъде сме сигурни, че не мислят? Може би животните също имат свои цивилизации, но ние не ги виждаме, защото не ги разбираме... - Ели гледаше в мрака на стаята и <b>виждаше</b> милиардите животни на планетата, заключени в своя свят, невидим за очите на хората...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i><i>- А откъде сме сигурни, че не мислят? Може би животните също имат свои цивилизации, но ние не ги <b>виждаме</b>, защото не ги разбираме... - Ели гледаше в мрака на стаята и <b>виждаше</b> милиардите животни на планетата, заключени в своя свят, невидим за очите на хората...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>В стаята почти нищо не се <b>виждаше</b> от прах. И нищо не се чуваше - от крясъци. Не можеше да се диша - от смрад. Тридесет и шест дванадесетгодишни тела бяха в пълен безпорядък. Вече четвърт час учителят се бавеше и отприщената енергия на учениците бе неуправляема.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Ели вече нищо не чуваше. Само <b>виждаше</b> - отново техните очи. Студени, подозрителни очи, които пак хвърляха по нея тежките си погледи и пак крещяха -"предателка"... Макар че никого не бе предала, и нямаше да предаде... И никога нямаше да отвори вратата, за да извика учител... Защото родителите й бяха учители... Баба й и дядо й - също... И бащата на дядо й, и дядото на дядо й... За по-нататък не знаеше, но и това бе достатъчно. И по-малко беше достатъчно, за да бъде белязана - с недоверие и омраза... И страх от предателство...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Ужасно е, като си помисли човек, че никога не може да бъде сигурен... Пленени сме в собствените си тела. Виждаме това, което виждат очите ни и чуваме това, което чуват ушите ни. Но сигурни ли сме, че това са истинските цветове и звуци... Как да бъдем сигурни за звездите, когато не можем да бъдем сигурни дори за тоя камък.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i><i>- Ужасно е, като си помисли човек, че никога не може да бъде сигурен... Пленени сме в собствените си тела. Виждаме това, което <b>виждат</b> очите ни и чуваме това, което чуват ушите ни. Но сигурни ли сме, че това са истинските цветове и звуци... Как да бъдем сигурни за звездите, когато не можем да бъдем сигурни дори за тоя камък.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Знам. Но ако се окаже, че ги няма? Ако излетим към някоя звезда и стигнем мястото, където сме мислели, че е, а нея просто я няма? Нали <b>виждаме</b> светлината, която е тръгнала от тях преди милиони и милиарди години. Звездите може вече да ги няма, а ние да <b>виждаме</b> само излъчването им. Откъде можем да сме сигурни, че има звезди?</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Не е само светлината, съществува и гравитацията. Освен излъчване, звездите имат и маса. И те се подчиняват на точно тези три закона на Нютон, които ти се <b>виждат</b> толкова скучни в учебника. Гравитацията съществува, значи и масата на звездите съществува...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Дали има, това никой не знае... А вярата е нещо лично. - тишината увисна между двамата и Димитър не можеше да я разруши... миналото, изживяното, отново бе залепнало за него и той <b>виждаше</b> в грозните му гънки как нищо не бе помогнало тогава, когато светът с трясък се рушеше и отломъците му убиваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Добър ден, господин Григоров — Императора звучеше весело, бодро. Ако събеседникът му, освен че го чуваше, и го <b>виждаше</b>, би казал с право, че звучи тържествено. — Хрумна ми да изкупя дълга на „Плама“ — Плевен към „Янтарбанк“. Какво ще кажете за тази идея?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Гледай! — Теди скочи и му посочи с пръст, забит в екрана. — Виждаш ли тази манекенка? Запомни я добре. Запомни ли я?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Япончик реши да вади врели картофи с чужди ръце и изпрати Сенка срещу вилата на Алкалай. Знаеха два-найсетстепенната й осигуровка, владееха прихващане на капани, лазерни щитове, преодоляване на невидими заплахи и невинни крепости с внушителния вид на пирамидите и крехки като черупки на яйце. Казаците на атаман Семьон Фрин — Маленкий бяха превземали двореца на афганистанския президент Хафизула Амин и тази плейбойска вила им се <b>виждаше</b> беззащитна като детска ясла.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Императора и Нели се чукаха лениво, пушеха, отпиваха глътки бяло вино и си шепнеха възбуждащи мръсотийки, макар че и да ги крещяха, нямаше кой да ги чуе. Охраната беше зад оградата на резиденция „Ангор“ и в двата глисера в язовира, които се <b>виждаха</b> през дантелените пердета. Бяха легнали уж да дремнат преди пътуването — довечера летяха за Париж — а бяха на път да завършат третия акт, вкопчани един за друг като удавници. Иззвъня мобифонът.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Е, Бъстър Китън — Козела даде знак на охраната да го разкове. — Сега <b>виждаш</b> как превръщаме в ебалници курназ артисти като тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Борис Китов спечели прякора си Бъстър Китън на шах-дъската в един мач със Севгун. Партията беше приключила реми, но същата нощ, пияни до смърт от съветската отрова, наречена водка, те си рязаха вените, пиха взаимно от кръвта си и се превърнаха в кръвни братя. После животът ги раздели за дълги години. Фомич заряза шаха и превзе Южна Русия, Бъстър се свърза с братя Изови и стана тайният канал между Анадола, София и южноамериканските столици Асунсион, Богота и Кито. Нито се бяха <b>виждали</b>, нито дори чували от рухването на комунизма, но срещата им вече беше крайно наложителна, поне за Борис Китов.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>И.К.: Та само те ли са в шибаната ти татковина? Не те, разбира се. Не им стиска, макар че това е единственото им спасение. КГБ, момчето ми, и старите пушки на партията. За разлика от теб те <b>виждат</b>, че след комсомолския провал партията им отива на майка си у путката поне за едно поколение напред. Как мислиш, ще допуснат ли да изтеглят трапезата от ръцете им?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Забрави, генерал! Той не е <b>виждал</b> дъщеря ти в живота си. Ако искаш господата Иванков, Серий-Монгол и компания, кажи какво предлагаш… Така е честно и по еврейски, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Друго не чу. Грета не беше сама. Бъстър Китън затвори телефона и безшумно се върна в кабинета. Грета мъкнеше някакъв мъж с бръсната глава, млад, як… един от „съвременните барони“ на уличния бандитизъм. През процепа на вратата добре <b>виждаше</b>, че са пияни и готови за вулгарен, брутален секс. Мъжът или момчето беше измъкнало от сутиена едрите й поувиснали гърди, хапеше зърната й и беше започнал да я съблича от кръста надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Край гробищата се бяха струпали стотина коли, но извън купетата жив човек не се <b>виждаше</b>. Дори полицията, която със сигурност беше толкова многолюдна, колкото опечалените, се беше изпокрила под навеси и предварително подготвени пусии. Охраната огради мерцедеса на Бесния и зачакаха началото на погребението. Ботьо остави чистачките да работят, но въпреки всичко тъмнината беше почти непрогледна — време за сън и убийства. Слънцето слезе от пилотната кола, разпъна президентския чадър и застана прав пред стъпалото на Бесния.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Аудито на Ескадрона се качи на тротоара и паркира пред входа. Пред болницата хора не се <b>виждаха</b>, но и по двата тротоара се разминаваха тълпи пешеходци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— За казване, каза ми, но за мен вие с Нерон бяхте само две имена и нищо повече. Плаща ли добре и на Дявола съм готов да служа… Такъв съм аз, г-н Изов… Имам живи баща и майка. Преди две години поискаха да внасям пари в къщи… Оттогава не съм ги <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— О-хо, честито — студено, дори разсеяно каза Теди. Тази информация, като че ли, не го засягаше. Козелът чувстваше и <b>виждаше</b> интонации и неволни жестове, които младият хамър смяташе за несъществени и грешеше. Генерал Жаров беше жив до ден днешен само защото вярваше в съмненията си. Нещо повече — той обожаваше мига, когато се зараждаха. Тогава сетивата му се изостряха като на ясновидец и той се превръщаше в лезвие на кама тосканка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Само преди акция. Шмъркат по една магистрала за кураж. Виждал ли си разярени кафърски биволи. Това представляват мутрите пред наказателна операция.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Само това, което чух в „Руския клуб“ и, разбира се, каквото <b>виждам</b>. — Нели се поколеба, но чувствайки очакването му, продължи. — Един от Изови, банкер номер едно на ъндърграунда, мъж на Екатерина Изова, малко бебе, син, това е всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— За мен уиски. — Императорът знаеше и <b>виждаше</b>, че зет му е достатъчно зает с бъдещите провокации на пресата за да схване нервното му напрежение, а когато и Мартин отклони поглед от него, равновесието му се възстанови напълно. — Ние трябва да сме в непрекъсната атака. Кой избива хората на „Кали“? Кой изпрати убиец на Нерон? Кой е Козелът? Кой подкрепя руската мафия? Има ли Ескадрон на смъртта и, ако има, кой го финансира?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Имаше още една причина „Световната банка“ и финансовите колоси да не желаят стабилитета и спокойствието на България. Предстоеше раздържавяване и приватизация на индустрията, но и на земята. Масовата приватизация, като всяка атракция за пред овчедушна тълпа, беше протекла като скучна опера със солисти от старчески дом, глух оркестър и пиян до козирката диригент-комисар, но предстоеше касова приватизация, а Император Валериан беше от малкото истински специалисти, които и знаеха, и <b>виждаха</b> какъв поголовен грабеж се задава.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>Козела се промъкваше на втора скорост през руините на затъмнения град. Чувстваше, а понякога и <b>виждаше</b> попаденията на „Томахоук“, придружени с огнен стълб и далечен тътен. НАТО бомбардираше северната, административна и индустриална част на Белград, а Козела беше на път да излезе от южните предградия на път за Прищина.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>След около час пазачът му го освободи от белезниците и побутвайки го с автомата си, подкара го през селото. Че това е село нямаше никакво съмнение, но не се <b>виждаха</b> нито хора, нито добитък, нито се забелязваха каквито и да били признаци на живот. Стигнаха до мегдана, прекосиха и влязоха в някаква сграда, която може би е била кметство, но сега изпълняваше друга роля в това мъртво селище. В средата, на дълга маса, заобиколен от тридесетина „тигри“, го чакаше Желко Разнятович или войводата Аркан, обявен от хагските съдии за военнопрестъпник номер едно на бивша Югославия.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Виждаш ли какво става, Козел? — попита Аркан. — Утре, когато демократичните убийци на НАТО стъпят в Косово да търсят шиптъри, ще ми намерят хуя, генерале! Тогава в лично писмо ще попитам Клинтън защо не иде да ебе подчинените си в Арканзас, а се е заел да рине лайна в Сърбия.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Виждала ли си по филмите как глутница кучета преследва самотен вълк в гората? Това съм аз в този шибан, шибан, шибан град!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Има секрет, Козел… Без да броя стоката, знам, че е точна. Виждаш ли този косъм в ципа. Ако го нямаше, тогава щях да броя. А сега ще отброя само твоя бонус. Десет диаманта са твои.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— В най-невероятни ситуации сме се срещали, Козел, но никога не съм те <b>виждал</b> усмихнат. Винаги ли е толкова мрачен, госпожице?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Козела е продукт на Луканов. Произведението уби създателя си. След това „Ескадрона на смъртта“ се саморазпусна. Такива бяха годините, господин министър. „ВИС“, „СИК“, „777“, „Аполо & Болкан“, и така нататък, заплашваха реално да превземат държавата. „Пентхауз“ беше длъжен да вземе мерки за защита. Виждал съм Козела един-единствен път преди няколко години и нямам никаква представа къде е и с какво се занимава. Това е. Никакви психотропни средства няма да променят показанията ми. Бонев натисна звънеца и в кабинета му влезе охраната.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Тръгна да се разхожда из сравнително малкия, но добре мебелиран апартамент, на улица „Марин Дринов“, срещу Пето РУ, нает под фалшивата му самоличност. През пердетата <b>виждаше</b> шетнята на ченгетата долу на улицата. Едни отиваха в почивка, други постъпваха на служба, но и през акъла не им минаваше, че форд сиерата, която пазеха по негова молба и срещу дребна почерпка, е собственост на най-търсения престъпник в държавата. Поне един от тях…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Искат да ни изклатят, шефе — започна грохналият от умора, напрежение и нерви Проданов. — Уж са пуснали суперкилъри за главата ти, а раздуват газовия проблем. Русия не е толкова тъпа да даде два пъти повече пари и да заобиколи България. СССР щеше да го направи, прагматична Русия никога. Комунистите <b>виждат</b> в такъв конфликт звездния си шанс да се върнат на власт отново с руска помощ, но кукиш! Те не влизат в сметката!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i><i>— Пътувах в рейс с телевизор. Гледам новините и кой мислиш <b>виждам</b> между депутати, министри и прочие ебалници? Маджо и Маргина, моля ти се! Елегантни, усмихнати благодетели. Те са благодетели, момче, а нас всяко неграмотно ченге може да ни застреля и ще получи нашивка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Не! — Грета им показа кукиш. — Първо не знам къде е… Никой не знае, а и да знаех — <b>виждате</b> ли това…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— В главния мозък. Децата, лудите и разните му там художници, писатели и така нататък <b>виждат</b> неща, недостъпни за наемни убийци като теб и мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Беше малко преди седем, наближаваше време за вечеря, а Леч беше чревоугодник и не издържаше на глад — човешки слабости, от които професионалният убиец трябва да умее да се възползва. Козела седна на най-близката маса до вратата, която остави отворена. Виждаше фоайето, асансьорите, рецепцията и чейнчбюрото. Около изхода се навърташе портиер с червени сако и фуражка, по коридора минаваха гостите на хотел „Шератон“, но полицаи не се виждаха никъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i><i>Беше малко преди седем, наближаваше време за вечеря, а Леч беше чревоугодник и не издържаше на глад — човешки слабости, от които професионалният убиец трябва да умее да се възползва. Козела седна на най-близката маса до вратата, която остави отворена. Виждаше фоайето, асансьорите, рецепцията и чейнчбюрото. Около изхода се навърташе портиер с червени сако и фуражка, по коридора минаваха гостите на хотел „Шератон“, но полицаи не се <b>виждаха</b> никъде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Повиках ви тази вечер, за да ви информирам за ситуацията в страната, както я <b>виждаме</b> ние, „Пентхаус“, и да ви направя няколко конкретни предложения. Като начало, господа, всички вие трябва да закопаете дълбоко в земята бойните томахавки и да сключите коректен и траен мир. За общо добро и за ужас на ония ебалници, псевдодемократите, които имат нахалството да ни управляват грубо и да затягат с нескрита ехидност примката около вратовете ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Бяха във фоайето на „Интерконтинентал“ в Белград. Оттук се <b>виждаше</b> частният бутик на вдовицата на Аркан, рецепцията, кафенето, асансьорите, затвореният ресторант, Канапетата в зимната градина, от където втренчено ги наблюдаваха три чифта очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>От мястото си Козела <b>виждаше</b> паниката като на длан, чуваше крясъците на ранените, оглеждаше се за трупове. Нямаше. Пушек и разбити сергии като че ли беше единственият резултат от бомбата. Барманката включи радио Скопие и малкото останали посетители мълчаливо се скупчиха около апарата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Марко Милошевич — каза тигърът. — Бил е в Гостивар. „Очите“ са го <b>виждали</b>, „ушите“ твърдят, че е в София.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Беше първи декември, валеше сняг, но беше меко, приятно, особено пред камината. Козела пиеше трета водка и беше започнало да му се приспива, когато в салона влезе шумна албанска компания. През отпуснатото му тяло протече ток. Кой беше мъжът с кафявия костюм? Някъде беше <b>виждал</b> тази нагла мутра. Кой беше този албанец, да му ебеш майката. Припознаваше ли се? Много възможно…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Беше замислена, тиха, огънят създаваше илюзия, че гори в пъкъла… но и че има ореол около главата си. Не <b>виждаше</b> очите й, още по-малко лицето, Флора беше червено пламтящо петно и топъл глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Седнаха пред маса без покривка, попът му наля мастика и подложи гръб на огъня. Козела извади снимката на Мохамед Дуко и я постави пред него. Попът се взря в негъра, после поклати глава. „Не съм <b>виждал</b> тая мутра!“, говореше първият жест. „Има много чернокожи“ — вторият. „Мъртъв ли го искаш?“ — третият. Козела кимна с чувство, че сяда с гол гъз в огъня.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Не, Хакел, тогава бях майор… един от хилядите. Той общуваше с горните етажи на властта. Виждал съм го в София, при обиколките му из военните заводи. В Сопот ни запознаха лично, но той беше сам, аз — с група от десетина ченгета. Затова казвам — аз го познавам, той със сигурност не ме помни. Дори да има смътен спомен от някакъв майор, след двайсет години и след пластичната операция Виктор Бут не ме познава.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Аз няма да лея кръв, дупедавецо - погледът му падна върху една от жените и онемя. Никога, никъде дори и на кино, не беше <b>виждал</b> такава северна красавица. Жорж тръсна глава, като че ли се отърсваше от кошмари и продължи: - Внимавай какво ще отговориш, Степанчик! От отговора ще зависи дали ще умреш като библейски светия в адски мъки, или леко и бързо като агнец божи. Кой ви каза, че изпращаме ченгетата срещу вас? - "Проститутка! А каква може да бъде щом е тук! Най-обикновена руска курва!"</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Добре. Изчакайте вън. Марто? - Мартин беше шеф на бункера, но Вълкът се готвеше да го направи свой представител на всички зимни курорти, което само по себе си значеше милионер в долари. - Свитнете тихо тоя боклук. Малчо... не искам да го <b>виждам</b>. Хвърлете ги в пещерата под Гюешица... и десетина живи помияра след тях. Върви!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Още тази нощ ще го смелите... Руини <b>виждал</b> ли си, като тия по филмите! Ето какво трябва да бъде "Асо пика" тази нощ! Ясно ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Василий Костин, бивш шеф на КГБ за далечния изток, як четиридесет и пет - петдесет годишен мъж с бръсната глава и бял копринен костюм от "Армани", беше дошъл със собствения си "Ролс Ройс" последен, но първи прочете доклада, стана, запали цигара, излезе от градината, отиде на бара и си поръча "Лонг дрийнк". През отворените пълзящи врати Дебелият <b>виждаше</b> и чуваше всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Вижте, г-н Юлаев, ние сме подложени на вилица. Президентът, бивш комунист, избран с нашите гласове се оказа пълен ренегат. Мислехме го за либерално настроен убеден марксист, но в Източна и Средна Европа само Хавел се проявява като по-твърд антикомунист от него. Председателят на Народното събрание е потомък на старата класа, министър-председател е един налудничав юрист, говори се, че е хомосексуалист, но по-важно е, че е последователен враг на всичко руско, с изключение може би на водката - Дебелият сам се засмя на шегата си. - Както <b>виждате</b>, ще трябва да чакаме по-добри времена!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Спеше още, през москитиерата <b>виждаше</b> босите й крака, но вече спеше по гръб, което значеше, че скоро ще се събуди...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Появиха се. Виждаха се хора на борда. Лодката почти по инерция пресичаше плитчините докато заседна. Двама души скочиха във водата и газещи до кръста избутаха глисера на брега.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Като чух това, престанах да пия, напуснах службата, използвах някои стари връзки и се хванах да бачкам срещу югоембаргото. Спечелих някой друг петродолар, смених си шибаното жилище с тристаен апартамент в центъра, платих на едно бюро да го мебелира като за посланик, ремонтирах и наредих селската къща на баща ми, купих колата от един джамбазин и едва тогава се обадих на децата! Не ги бях <b>виждал</b> 13 месеца... - Козелът млъкна. - Имаш ли нужда от още нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Взе закуската си и излезе на терасата. Още беше приятно, но вече миришеше на есен. Листата бяха пожълтели, цветята увехнали, прелетните птици отлетели на юг. Тук бяха останали врабчета и гугутки и... бодигардове. Двама от хората на Слънцето пушеха под него и не го <b>виждаха</b>. Вълкът седна тихо на плетения стол, не искаше да притеснява момчетата. Изяде филийката, запали цигара и тъкмо се готвеше да отпие от кафето, когато чу единия да казва.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Д'еба мама му, Вълк, ти май не си <b>виждал</b> страдащ човек. Аз бях до него през цялото време. На моя гръб се стовари тая криза! Бях сигурен, че полудява. С нищо не можеш да помогнеш. Най-много да доизкофтиш състоянието му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>От бебета се влачеха заедно. Къщите им бяха съседски, бяха връстници и едва ли имаше ден в живота им, когато не са се <b>виждали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Близнаците бяха прекосили София по преките пътища и бяха пристигнали в Бояна преди него. Пред вилата беше паркирана и колата на "Неронбанк". Вълкът слезе и се огледа. Само цигулари се <b>виждаха</b> наоколо. Драго излезе да го посрещне.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Общо взето беше накупила всичко необходимо, но продължаваше да обикаля да търси домати. Имаше по всички сергии, но й се <b>виждаха</b> нитратни, пластмасови... по-скоро играчки за елха, отколкото за салата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Много вода изтече, откакто не сме се <b>виждали</b>, Проди. Навремето аз бях Разви Звяра, а вие дребни офицерчета за още по-дребни поръчки. Но животът е ташак работа, както сам виждаш. Днес ти си генерал-лейтенант, шеф на една от най-шибаните служби в министерството, а аз, макар току-що произведен генерал, се явявам твой подчинен. Ако ти налея водка и някой види, ще си рече: „Разви се подмазва на шефовете!" - Развигоров отново се заля от смях. - Водката е прекрасна, Продане. Компира никога нищо не е разбирал от пиене.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i><i>- Много вода изтече, откакто не сме се <b>виждали</b>, Проди. Навремето аз бях Разви Звяра, а вие дребни офицерчета за още по-дребни поръчки. Но животът е ташак работа, както сам <b>виждаш</b>. Днес ти си генерал-лейтенант, шеф на една от най-шибаните служби в министерството, а аз, макар току-що произведен генерал, се явявам твой подчинен. Ако ти налея водка и някой <b>види</b>, ще си рече: „Разви се подмазва на шефовете!" - Развигоров отново се заля от смях. - Водката е прекрасна, Продане. Компира никога нищо не е разбирал от пиене.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- И аз не искам да го мисля, Звяр. Няма да те лъжа, тя се е свързала с един от двамата млади - нито знам кой е, нито съм го <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Да, той беше Дейвис и отиваше на среща с един от най-големите млади боклуци на София. Заобикаляйки дансинга, Алберти намери онова „Резерве", което най-вероятно беше за него. Седна с гръб към стената и се огледа. Беше <b>виждал</b> стотици бардаци от тоя род, по-дискретни, по-откровени, но никога по-жалки. Веднага се хвърляше на око, особено за професионалист като него, че тук има концентрирано месо за всички вкусове - като в скотобойна в очакване на купувачи... а купувачи нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Да приемем, че картината е толкова апокалиптична, колкото я описа. Не искам да споря с теб... По-важно е дали <b>виждаш</b> изход от този капан.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- За виждане, <b>виждам</b>, но това не ме успокоява, генерал Развигоров. Внимавай с Козела! Много внимавай, за Бога. Знаеш, че те обичам като брат и че нямам друго семейство освен твоето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i>- Пичове, баровците ни преебаха. Аз няма да се учудя, ако <b>видя</b> в следващия парламент Маджо, Маргина, Жоро Илиев, Пашата и така нататък, знаете ги не по-зле от мен - Попа закрещя истерично: - Ние им свършихме мръсната работа. Ние сме мутрите, те - английски лордове. Ние сме реетьори, килъри и така нататък... Ние тъпчем следствията, нас ни пребиват баретите. Няма баровски купон, на който да не съм <b>виждал</b> мазните им мутри... по телевизията, разбира се. Стига, ебал съм им майката! Няма да им слугувам повече.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Габи го разбра отлично. Не толкова по думите, с които й го каза, а по унилия и безпомощен израз, какъвто за първи път <b>виждаше</b> в очите на баща си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Отдавна не сме се <b>виждали</b>, скъпа Габриела? Как си? Добре изглеждаш... Кой от двамата те чука? Или си правите сандвич?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Когато стигна до паркинга - вървеше на автопилот и не <b>виждаше</b> нищо около себе си - дбама души грубо му препречиха пътя. Докато онзи отпред имитираше, че му говори нещо на английски, другият - задният, се притисна плътно до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Слава Богу, момиче. Ти тръгваш първа утре през нощта. Ще те преведе през границата един мой бивш служител. Изпращам те в една богата и гостоприемна къща край Белград, проблемът е, че синовете на собственика също живеят там. Живеят е най-точната дума. Те прекараха тежка автокатастрофа и сега не мога да преценя, а и моят приятел, баща им, не може, не искат или не могат да се оправят... Това ще те притеснява ли? Ако искаш, може въобще да не се <b>виждаш</b> с тях. Това притеснява ли те, моето момиче?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- А сега да си дойдем на думата, Компир. Виждаш ли ги тия мутри отвън? Те са мои боклуци, но изпълняват безусловно заповедите ми. Ще ти задам един много труден Въпрос, приятелю - Къде държи Проданов Тефик бей? От отговора ти ще зависят две неща - ако ме излъжеш, ще ги пратя да ти изправят гърбицата, а има и една бригада в Самоков. Ние сме малка страна, приятелю, тук никой от никого не може да се укрие. Кажеш ли ми истината обаче, ще те закопчая за собственото ти парно за една нощ... Утре сутринта ще се обадя на Продан да те освободи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i>- Момичето започна да му говори на английски, започна да му крещи, грабна го за ръката и го издърпа. Това, което <b>виждаш</b>, е огромен напредък. Не позволява да го обличаме. Приготвя му дрехите и ако след десет минути не е готов, започва да крещи като луда, жалко, че не знам английски. Осман върби към подобрение, скъпи, и най-интересното - вместо да мрази своята мъчителка, той се опитва да се усмихне, като я <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Дестабилизация, казваш, но не <b>виждаш</b> ли какъв стабилитет цари в държавицата. Президентът, премиерът, министрите са подиграбани добродушно, Пентхаус. Един зъл виц не чух по техен адрес, а това значи, че народът може и да не умира от любов по тях, но поне ги уважава и най-важното - вярва им. Костов еба майката на онзи татарин Меди Доган и му издърпа електората. Ромите, какви ти роми, циганите във властта? Кога е било това?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Карастоянов;La vie en Rose;2004;<br>
<i>- Както <b>виждаш</b> - му казал накрая единият от тях, - няма смисъл да спасяваш някого! Направо - казал - гушваш букета, нещастник!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Не беше редно да наричаш баща си другар. Иначе цяло село говореше за неговите познати в Художествената академия и въобще. Сам Ицко беше подочул нещичко от родителите си и беше <b>виждал</b> черната волга в двора на съседите. Това момиче трябва да беше внучката им. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>С времето Гюнер се научи да мисли само за дините и се прибираше с добри пари, но дълго след работа <b>виждаше</b> дини вместо хора. Те му брояха надника, разминаваха го по пътя за дома и го посрещаха на прага. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Цветовете не означаваха нищо за Гюнер и още повече за кучето му, което <b>виждаше</b> света в черно и бяло. Но по някаква причина тази му анатомична особеност не беше спомената в учебниците по биология. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>ГЮНЕР никога не беше <b>виждал</b> толкова хора на едно място. Малкото селско пазарче можеше да се побере само на една от тукашните сергии. И щеше да остане място за още стока. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>ПО АСФАЛТА предварително бяха очертали квадратчета за всички участници в асамблеята. Христо се опираше на вече издраните си колена, но Антоанета пазеше своите и мислеше да рисува клекнала. Така обаче се <b>виждаха</b> гащичките й. Или нарочно ги показваше. Беше издокарана с плисирана поличка и бели три-четвърти чорапи, а в косата си имаше червена като вратовръзката панделка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед никога не беше имал или даже <b>виждал</b> толкова пари. Банкнотите бяха грижливо сгънати в средата и миришеха на потни гърди, но по друго не си приличаха. Ликовете на всички царе по света и печатите на всички главни касиери можеха да се изброят. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Сега Ахмед беше изпълнил нормата за много време напред и не му трябваше да спи. Разтвори скицника на бригадира, който от кора до кора беше изрисуван с вили за партийни величия. Медни покриви и водосточни тръби деляха листите с балчишки камък и материали по второ направление. Ахмед още не беше <b>виждал</b> такива. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед рухна в несвяст. Тогава другарите му се повдигнаха от завивките, защото през миналите години в общежитието не бяха <b>виждали</b> такава дързост. Кольо даже не ги погледна, а само приближи вече поваления Ахмед и го срита с всичката злоба на земята. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед никога не беше <b>виждал</b> цъфнали дръвчета. За него пролетта беше една от четирите различни думи, с които тук наричаха лятото. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед беше <b>виждал</b> голо момиче в бараката на пазара. Това беше преди много, много години и вече не помнеше какво точно имаше между краката на момичето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Антоанета не трябва да рисува повече! - каза той. Не му се искаше да го <b>виждат</b> с Лазаров, макар че именно Лазаров го беше измъкнал от кръжока в пионерския дом и трябваше да му е задължен. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед мереше пропорциите с четка и отбелязваше с палец, както беше <b>виждал</b> да правят художниците. Само краката на Антоанета излязоха несъразмерни, защото по дължина не се побираха на четката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Недоволството беше даже повече от промените. Хората имаха склонността да <b>виждат</b> само лошото, което плашеше управниците и ги караше да правят нови промени - една от друга по-глупави. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>В лекционната зала стана тъмно. Преподавателят беше дръпнал завесите и прожектираше диапозитиви с мостове, но Ахмед не <b>виждаше</b> от последния ред. Там имаше още един студент, който бавно се преместваше към него и хлопаше дървените седалки. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед подхвърли кулата към Антоанета и започна нова за себе си. Първо нарисува гледката - цялата Европа се <b>виждаше</b> като на длан, а зад нея се синееха водите на Атлантическия океан. Арабските страни и Червено море останаха скрити в гъсти облаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Лъвът спеше някъде на небосвода или повече в душата на българина. Ракът дърпаше всичко назад. Руската мечка отдавна не изгряваше и само Малката мечка остана да напомня за нея. Телецът и Овенът бяха недостъпни, както недостъпно беше месото им по магазините, а Рибите не се <b>виждаха</b> в тъмните води на Атлантическия океан. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>АХМЕД беше <b>виждал</b> да продават пълни с всякакви плодове и зеленчуци щайги, но се почуди как баща му ще направи от нищо нещо. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>КОРАБНИЯТ арменец пръв беше заговорил Антоанета, но другарите му не останаха назад. С всеки изминал ден краката на триножника се увеличаваха, а морето вече не се <b>виждаше</b> от натрапници. Антоанета трябваше да натопи четките си в бурканчето и само да слуша задевките им. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>АНТОАНЕТА извади одеялото от плика. Мушна се на негово място и остави краката си да стърчат през дупката. Всичко се <b>виждаше</b> през лекия чаршафен плат.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>В двора на баба му се беше насъбрал много народ или така се <b>виждаше</b> отдалеч. Народът обаче се беше събрал в двора на съседите и някой току подвикваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Мирослав гребнал с кофа газ от варела и я ливнал върху стряхата, ливнал и върху задната страна на къщата. После извадил кутия кибрит от джоба на куртката си, драснал клечката и я поднесъл към стряхата. Отначало се <b>виждало</b> малко пламъче, а след това стряхата пламнала изведнъж. Старата, изплетена с пръти съборетина запращяла така силно, че се чувало в цялата махала. Майката на Иван Рахнев паднала в несвяст, а другите жени заплакали като на умряло.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>пусна този миг, мислех си, друг ще изпълни присъдата и това ще бъде за мен позор и падение. Извадих пистолета от кобура и го насочих срещу полицая. Съзнавах, че не бива да стрелям, за да не превръщам в кошмар тъй жадуваната среща със семейството си. В същото време <b>виждах</b>, че жена ми и дъщеря ми, вцепенени от ужас, са свързани с Миро Армяноа съдбовно, съзнавах, че ако го застрелям пред очите им, ще ги направя нещастни, ще превърна толкова жадуваната ни среща в /трагедия, и все пак насочих пистолета срещу гърдите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Момчето трябва да напусне тази къща, докато положението се успокои. — настояваше той. — Сега е мътилка а някои искат да ловят риба в нея, както през двайсет и трета. Затуй Миро ще дойде с мен в село. Още сега! Не си го <b>виждал</b> тази нощ, не си го чул! Наклеветиш е, уплашил се и се е скрил. Или някой от вашите го е ликвидирал. Не бързай да вземаш грях па душата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>— Не сме се <b>виждали</b> с Невена още от фашистко време, защо не вземем да си направим по .едно гости? Вашите заседания край нямат, но ние, жените, да се <b>видим</b> и поговорим. Накапете се вие първи, че и без това идваш тука почти всеки ден. . И влезе в комитета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>Имах възможност да го <b>виждам</b> и срещам и в горните класове, тъй като гимназията и прогимназията бяха в един двор. По това време отношението ми към близките му отдавна и рязко се бе променило, но аз все още изпитвах симпатия към него й при среща на улицата или в училищния двор неволно се спирах да разменим по някоя дума. Забелязвах, че докато седи някъде или върви, вади от единия джоб на куртката си картончета, <b>поглежда</b> ги и ги слага в другия си джоб. В гимназията задължителен чужд език бе немския и той учеше френски с помощта на един свой роднина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Както и трябваше да се очаква, ергенското съсловие не остана равнодушно към „напъпилата женичка". От само себе си се разбираше, че не само „едната й хубост" бе събудила любовната им страст. Баща й бе един от най-заможните в града и всеки от поклонниците й се <b>виждаше</b> като наследник на част от имота му, тъй като имаше и син, който държеше някакви магазини в областния град.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>И без да чака отговор, поведе дамата си към съседната улица. Бях чувал, а сега се уверих, че има сериозни намерения към Кокаланова, ухажва я открито и както се <b>виждаше</b>, тя му отвръщаше с взаимност. Ние с Диди гледахме след тях, докато се скрият зад първата къща, и тръгнахме. Вечерта бе звездна и прохладна, от градините се носеше дъх на презрели плодове и джибри. В някои дворове излайваха кучета и гласовете им кънтяха като в празно пространство. През прозорците се <b>виждаше</b> как хората вечерят или се готвят да вечерят.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Лени, ако ме обичаш, не се безпокой за мен! Обстоятелствата не ми позволяват да се разхождам когато и където си поискам, но аз не скучая нито за минута. Мисля за вас, има минути, в които ви <b>виждам</b> като живи. Виждам Мишо как прохожда, чувам го как произнася нови думи. Виждам и мама Невена как го разхожда из двора и градината, <b>виждам</b> и теб как тъгуваш... Чета книгите, които си донесох от дома, размишлявам, съзерцавам.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>Запитали го каква е тази неясна болест, дето коси децата им, и как да се премахне. Старецът накарал Ангел да седне срещу него и да го <b>гледа</b> право в очите. Не ми се <b>виждаш</b> чист човек ти, рекъл му. Грехове имаш на душата са. мъки и тревоги на други хора си сторил. На всичко отгоре и с огън си играл и туй ти е най-големият грях. Махни го от душата си и болестта от къщата ти ще се махне. Иди и изповядай греха си на този, пред когото си сгрешил, и детенцето ти от камък по-здраво ще бъде!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>и бе го превърнала в рай. Къщата й за мен бе вълшебен, недостижим кът, родителите й — необикновени хора, пред които благоговеех, когато ги <b>виждах</b> из града. Вечерите, през които я съпровождах до дома й, бяха вечери от приказките с ел//« снежинки и синкав хрупкащ сняг под нозете.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Обичах и кученцето им Титко, рошаво, шарено и късокрако, което се търкаляше като топка из двора. През вечерите, когато съпровождах Диди, то притичваше до дворната врата и лаеше с пронизителен дискант. В самотните си вечери обикалях из града и където и да се намирах, далече или близо до Дидината къща, различавах сред десетките кучешки гласове острия дискант на Титко, който докосваше сърцето ми като призив и нежна ласка. Всичко, що <b>виждах</b> и чувах, ми напомняше за Диди, живеех и вършех всичко заради нея, учех децата заради нея, обичах цялото човечество заради нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Одобрявам го, разбира се — казах. — Помислих и за него, но нали е началник на милицията и изпълнява много отговорна работа. Не <b>виждам</b> кой може да го замести.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Проверка на каруците;1990;<br>
<i>Всичко се губеше в мъгла. Нито комин, нито покрив се <b>виждаше</b> надолу, където се намираше котловината на розите. Потискаше и тишината, сякаш със старите народни борци всичко живо беше измряло, уплашено от появата на нови турски табори. Слаби светлини блещукаха само на изток, където имаше военно летище. Сигурно войниците осветяваха полето с прожектори. За живот напомняше и първенецът на Средна гора, Богдан, който единствен от близките планински върхове беше успял да измъкне главата си от сивото мляко на мъглите. Над темето му кръжеше птица.</i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Виждам се как влизам през тежката метална врата. Всичко е както обикновено. Само нея я няма. Сядам, поръчвам и я чакам. Единственото свободно място, което съм заела е такова, че стоя с гръб към вратата. </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i><i>         Продължавам да <b>гледам</b> през прозореца. Не <b>виждам</b> нищо, само се моля да не падне и другата обица. Цялата ми енергия е насочена към това да поддържам закопчалката й затворена. Той се е успокоил и продължава да работи. Ако някой вдигне обицата от пода, може да се смята, че нищо не се е случило. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Устата ми е пълна, когато се надвесвам от прозореца и ги <b>виждам</b> - майсторите са оставили инструментите си отвън, до стената, между счупените тухли и разсипания цимент. Слизам долу. Взимам ги. Започвам да разбивам. Не откривам нищо. Нищо в стените, в тухлите, нищо из стаите, под пода. Няма го вече. </i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>мравучкаха тръпки, от дългото лежане по гръб кожата на врата ми се охлузи, изпитвах и вълчи глад. Вечер <b>виждах</b> светлините на гората, димяха синкави сияния, бяха изгнилите хралупи на някои дървета, високо в клоните светеха очите на нощни пилета.</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Ана най-сетне успяла да промълви Боже-е-ей, повторила и потретила, сетне с острието на ножа нацепила дрехите си, гнусливо ги смъкнала от себе си, стъпкала ги яростно и легнала гола в мократа трева, затъркаляла се в тревата по стръмното, връщала се и отново го правела; с една стиска листа избърсала ръцете си и лицето си и пак се търкаляла, и не забелязала, че кожата й била започнала да променя цвета си, заизлъчвала зеленикаво сияние. Накрая седнала сред тревите , усетила как от всички посоки приижда тишина, началото и краят й не се <b>виждали</b> и Ана едва сега се уплашила истински,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Голата вървеше, без да спира никъде, мина устремно покрай клетките с папагалите, гълъбите и канарчетата, без да ги погледне, вървеше към нещо, което само тя навярно <b>виждаше</b>, а то все бягаше на крачка пред нея и тя продължаваше по следите му, но внезапно спря,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>и тогава една стрина метна върху раменете й тензухена покривка, срамота е, бре хора, тя като не разбира, ние не <b>виждаме</b> ли,</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Нищо не ми идваше на ум да му отвърна. На стареца не му трябваха утеха и съчувствие, а само малко внимание. Винаги бе живял сам, без всякакви роднини и може би затова, все още бе здрав и с целия си разум. Виждах как се присмива и на живота, и на смъртта, но не го разбирах, защото не знаех какво да правя със собствения си живот, а за смъртта се страхувах дори да помисля. Стоях и чаках.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>— Сега не си вярваш, но един ден наистина ще го направиш! И няма да бъде, заради имота, които ти оставям, а заради песента на часовника! Бог да ти помага, моето момче и сбогом! — той млъкна, сви се и някак посивя. Дишаше тежко и накъсано, а очите му вече не <b>виждаха</b>. Взех дюлите от масата и се прибрах вкъщи. Казах на нашите, че старецът не е добре и майка ми, заедно с една възрастна (съседка отидоха да го <b>видят</b>. Няколко часа по-късно, дядо. Дончо умря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Двамата се надигнаха, минаха край фотографа без да му обърнат внимание и излязоха навън. Той ги последва на разстояние, като не ги изпущаше от поглед. Отвън, на пустия паркинг се <b>виждаха</b> два-три бракувани автобуса, край които се въртеше мършав, бездомен пес. Старецът и момчето се спряха и започнаха да спорят.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Моля да ми простите, ако с нещо съм ви обидил! Аз съм един див собственик на хотел край един див бряг, на едно диво море в една дива държава! Не съм <b>виждал</b> истински красива жена от, много, много време и сигурно затова не умея да водя светски разговор! Ако седнете на моята маса, ще бъдете мои гости и всичко ще бъде безплатно! Поканата ми е израз на добри чувства и намерения и ще ме огорчите, ако не приемете.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Сто пъти ме е молил да го пусна с приятелите му за риба, но се страхувах, че може да стане някоя беля. Все пак, море е това! — обясняваше майката — И когато онзи ден приятелчето му донесе пет килограма сафрид от това място тук, реших да опитаме. Мислех, че условията са по-мизерни, но това, което <b>виждам</b> ми харесва!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>През нея година тя завърши гимназия, а аз се разведох. После Мартина забременя и докато се чудех, трябва ли да се женя и за нея, тя махна детето и забягна с тъпанаря на местната рокгрупа. От тогава сме се <b>виждали</b> няколко пъти, все случайно като сега, и тя винаги ми налита като в началото. Внушила си е, че съм първата и любов и колкото повече го повтаря, толкова повече си вярва. Иначе не е омъжена още, но успя да разбие семейството и на някакъв даскал. Значи, дотук сме двама, а, ти се каниш да ставаш третия глупак! Колко му е — не си казал — не ти е пламнала чергата!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Свих мълчаливо рамене и се обърнах към учениците. Васко измърмори нещо, но аз не му обърнах внимание и той бе принуден да напусне стаята. През междучасието пак ми досажда, но без особен ефект. Виждах как се ядосва копелето и се чудех, как не съм се сетил до сега, че не аз, а той прилича на брадавица. Космата, черна и нахална брадавица с претенции, на име Васко.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Я се разкарай! — не издържах накрая — Виждаш, че не съм на кеф, затова ме остави! Или искаш да ти светна някой по човката?</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Вагонът не отговори, както не говореше и преди това. Ниско над равнината плавно размахваха криле няколко щъркела и търсеха място за кацане. Бяха първите щъркели, които <b>виждах</b> през тази година и трябваше да си пожелая нещо хубаво. Затворих очи…</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Вземай и бягай, додето не съм размислил! Щото ако размисля…! — клати глава заплашително и сочи към мен. — Виждаш ли го тоя? Майор е в полицията! Вярно, че сега е в отпуск, но…!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>След последните думи, циганите са си плюли на петите и цепят направо през разораната нива. И макар да бягат, не ми се <b>виждат</b> никак уплашени, а по-скоро доволни. Казвам това на Даката, но той, щастлив от успешната сделка отвръща:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>В дните след погребението Миша много рядко <b>виждаше</b> Иван, а и той минаваше край нея без дори да я погледне, Месец по-късно той съвсем се изгуби и момиченцето случайно чу съседите да говорят, че заминал в Камбоджа, да се бие в някаква война. Приказваха за сини каски, за оръжие, но Миша не изтрая да чуе всичко до край. Тя се заключи в детската си стая и заплака. Ако можеше, щеше да започне да се моли за Иван, но понеже не знаеше никаква молитва, всяка вечер, преди да заспи, тя си повтаряше под завивките:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Аз и без това съм си на улицата! Само че, от тоя лъжец научих едно важно нещо! Надеждата и вярата, че ще се излекуват, носят повече полза на болните от всякакви лекарства и билки! При това не струват нищо! А то иначе живееш като в мъгла. Чуваш нещо пред себе си, а не го <b>виждаш</b>. Това живот ли е? Нищо не струва живот без надежда, от опит го знам! Виж, ако минеш през мъглата…!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>— Като се има предвид, че е грозна стара мома, злобна като пепелянка и хищна като пор — всички сте <b>виждали</b> как убива врабчета с прашка от крана, ще стане ясно и на слепец, че тя е престъпничката! Още повече, тя някога е тласкала гюлле и е много силна! Веднъж я <b>гледах</b> как надви един железничар на канадска борба и после се изфука колко награди имала от гюллето! — Абе изобщо, само една жена може да извърши такива гадни неща, знаех си аз, че е женска работа от самото начало, но вие не вярвахте!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>— Историята с фатмака не беше новост за нас! Ние те <b>видяхме</b> още с предната ти жертва — една жена, — ако си спомняш! Решихме да те издебнем и си приготвихме фотоапарат за целта! И макар снимките да не станаха много качествени, на тях добре се вижда как му <b>виждаш</b> сметката! Има една, на която му свалящ гащите, друга, където ги хвърляш на дървото и изобщо, такъв албум сме ти приготвили, че има да му се радващ бая годинки в затвора!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>Момчетата <b>гледаха</b> безмълвни, неподвижни и уплашени. Като, че ли мъжът им бе показал нещо толкова ужасно, за което нито бяха чували, нито <b>виждали</b> в екшъните от видеото, или в краткия си живот:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Димитров;Обичан съм, значи съществувам;2000;<br>
<i>Сам <b>виждаш</b> - силата е в нас, времето тече за нас, всички около теб вече помъдряха и отдавна живеят по нашему.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Димитров;Обичан съм, значи съществувам;2000;<br>
<i>В центъра на мъглата има един голям объл камък. Там най обичат хората да стоят, докосвайки го в приятен унес, без да се <b>виждат</b> едни други.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Точно до голямата топола, на мястото, от което най-добре се <b>виждаха</b> Вратите, беше клекнал Клисока и се почесваше по обраслия си с прошарени косми врат.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Дотук имаме късмет – каза Божидар. – Ония прасета от фуражния още не са освинили реката с динени кори. Не съм <b>виждал</b> такава бистра водата от пролетта.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Таня спря, колкото да <b>разгледа</b> набързо географското си откритие: отсреща имаше остров – български или може би румънски, а на него се <b>виждаха</b> крави. Кравите изглеждаха малки, от което следваше, че островът е далеч. Пясъчната коса беше доста дълга, пясъкът беше чист, а водата й се стори плитка. Сигурно беше и топла. Нямаше причини да е недоволна. Тя слезе на брега и избра едно по-закътано местенце покрай върбалака.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Надолу по брега се <b>виждаше</b> високо дърво. Това трябваше да е голямата топола. Таня остави чантата си на земята, опъна малко чаршафче и си свали панталонките. Банският й беше с цвят на незабравка и прикриваше символично хубавите й гърди. Тя се излегна на чаршафчето и се загледа в реката. Напоследък я обземаше типичната руска хандра, но самотният бряг и слънчевите лъчи добавиха сега още по-типичната за рускините сладострастна нега. Тя полежа малко, после стана, свали горнището на банския и се излегна – уж на нудистки плаж. А всъщност искаше да я види Божидар.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Аз по реката съм <b>виждал</b> да плава какво ли не. Обаче точно това, дето питаш, не съм го <b>виждал</b> – каза Иван.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Димитраки обаче констатира за себе си, че не е закъснял. Вярно, по масата се <b>виждаха</b> само малки островчета от мезетата, но пиене определено имаше. Той седна до Гелето, притегли най-близката празна чаша и си наля.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Бяха тръгнали за острова във вторник. Божидар му подхвърли, че ще ходи, Иван каза „е, ами и аз съм свободен, кога тръгваме?“ – и толкова. През двата дни, докато ловяха нещастни платики и червеноперки, Били се държеше като безгрижен отпускар и Божо даже за миг не се усъмни, че приятелят му е нелегално на острова. В четвъртък следобед се върнаха в Козлодуй и Божидар отиде до централата, за да уговори една замянка. Пред портала го срещна партийният секретар и понеже знаеше, че са приятели с Иван, попита дали го е <b>виждал</b>. Без да мисли, Божидар изтърси като последния баламурник:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Гледаше към Мариана и я видя как отвори очи. Вече не се преструваше на заспала. Божидар яхна Таня и още след първите движения запъшка през зъби, а и тя застена открито. Почти се докосваха с Мариана и тя <b>виждаше</b> всичко. Беше толкова възбуден, че ако не беше сутрешната езда, нямаше да издържи и минута.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Ако не се брояха дежурните представители на трудовия народ от нарисувания калкан на съседния блок, наоколо не се <b>виждаше</b> жива душа. Божидар пресече малкото площадче, което смърдеше на отлежал боклук от кофите наоколо, и излезе на главната улица. На ъгъла сякаш го причакваха Емил и Киро.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Ако онези от „Вибрации“ снимаха в момента, зрителите щяха да <b>видят</b> дълъг коридор с жълто-кафяв под и светлосини стени, на дясната от които се <b>виждаха</b> солидни врати с волани вместо брави, предназначени сякаш да пазят достъпа до държавния валутен резерв. По коридора вървеше мъж със сериозно изражение (явно специалист), облечен в снежнобял гащеризон и също толкова бели ръкавици, като пътьом оглеждаше нещо. Зелената светлина на датчиците за радиоактивност, чистота, спокойствие и солидност щяха да струят от екрана.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>В замяна тук беше Станислав Вушев – ДИБ на II блок в смяна Г, заедно с жена си Вера. Тя беше рускиня, потомствена московчанка и дъщеря на някакъв техен зам.-министър. Беше навикнала на специално снабдяване, слугиня вкъщи и пиене според големите във всяко отношение руски мерки. Затова Вера никога не готвеше – поне Божидар не я беше <b>виждал</b>, грижеше се за сина си в паузите, през които не си правеше маникюра, не переше и не говореше български. Готвенето и прането бяха територия на Вушката, а синът им растеше, може да се каже, безгрижен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Обаче имаше и друга изненада. Срещу Павел, в полупрозрачна кремава блузка и поличка на розови цветенца, която беше дълга колкото да не се <b>виждат</b> съвсем пликчетата й, беше седнала Мариана. Нещо като торта със сметана, само че не за рожденика.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>За изненада на Божидар тя стана веднага и извади от един от шкафовете някаква плоча. Не беше я <b>виждал</b>, но се досети каква ще бъде музиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Хвърлиха въдиците, колкото да са във водата, отвориха водката и започнаха тържеството. Беше позадрямал към обяд, когато го събуди гръм. Любо се надигна на лакът и огледа небето – нямаше и следа от облаци. Тъкмо си мислеше, че му се е счуло, когато отново издумтя. Беше нагоре, над падналата топола, но от полянката не се <b>виждаше</b>. Любо сръга Дамян.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Затова и инж. Каракашев излезе от дома си с онова, както ни се стори, решително изражение. Но сега, като се вгледаме по-внимателно, <b>виждаме</b>, че сме ви подвели: той всъщност не искаше да се дави. Походи малко с нещастен вид по улиците, походи, помисли си за бягство, за отмъщение и за това, че в тоя проклет град в десет вечерта няма отворена кръчма.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Ето пак неправилни разсъждения. Ами помисли, че сега щеше да си си глътнал езика или нещо още по-хубаво и за нас щеше да има два пъти повече коняк – каза Иван. – Нали <b>виждаш</b> колко е гот? Начи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Не <b>виждам</b> защо трябва да бягаш чак в Нова Зеландия – каза Павел. – Има и други градове в България.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Когато след половин час приятелите му се сетиха, че напоследък не са го <b>виждали</b> и надникнаха по стаите, инж. Къбоков кротко спеше на надуваемия дюшек, върху който децата му скачаха от единствената в Козлодуй шведска стена.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Инж. Къбоков погледна за миг нагоре, сякаш да провери дали от Небесата <b>виждат</b> простотията на началника му и посочи с пръст като треньор, който обяснява на някой левак къде е вратата на противника:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Не можеше да допусне разговорът да излезе извън сценария. Не защото се страхуваше, че неприятната истина ще се измъкне наяве. Тя нямаше къде да отиде, освен в папките, набутана между редовете на поредния протокол за авария. Въпросът беше в чия полза. И на каква цена. А засега генералният не се <b>виждаше</b> като пешка, която да пожертват за нечия дълга управленска рокада.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>И през тази безметежна седмица нито веднъж не го посетиха любимите му кошмари... До тази нощ. Но ето че само преди час беше пак на оная безименна улица до Таганка1 и отново <b>виждаше</b> проклетата количка за сладолед, продавачката до нея и омразния тип без лице от синята волга. И пак беше коленичил в праха, а сълзите се стичаха по лицето му и капеха по земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да. Виждам, че не съм се излъгал. Личи си познавачът. Ти си един от малцината, които са го <b>виждали</b>. По принцип тук рядко каня външни хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>– Да. Виждам, че не съм се излъгал. Личи си познавачът. Ти си един от малцината, които са го <b>виждали</b>. По принцип тук рядко каня външни хора.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Пропуснах да те питам къде си <b>виждал</b> първото издание на Шекспир – каза Валерката на ухото на Божидар, за да не смущава музикалния съпровод.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>И всеки ден, да не говорим за скучните нощи, Божидар <b>виждаше</b> една и съща омайваща картина: той беше в просторно, топло помещение, което подозрително приличаше на една незабравима баня от картина на Енгр28. Накъдето и да погледнеше наоколо, чак до хоризонта, инж. Къбоков <b>виждаше</b> полусъблечени и дори чисто голи синеоки и руси красавици, които се изтягаха блажено и сладострастно и го гледаха с премрежени погледи. И за опитното око на инж. Къбоков нямаше съмнение: да, те всички го очакваха, те го подканяха, те го желаеха, те направо и безсрамно искаха да ги обладае – открито, страстно и незабавно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Първото нещо, което си помисли бе, че му се стори страшно позната. Беше сигурен, че преди някъде я е <b>виждал</b>, само че къде?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>– А, ти сам го каза. Ей това е изкуството на танца. Виждаш едно, а си мислиш за друго. Или по-точно – само за едно. Но ти схвана сексуалния подтекст. – И понеже Оник го <b>гледаше</b> неразбиращо, му поясни. – В България, блядь, и ние като вас се прекарваме един друг от маса време. И понеже половината сме мъже, в танците се появиха ей тея хомосексуални елементи. Тук, блядь – изхили му се Божо, – ще танцувате така при някоя от следващите ни специализации.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Не му се чакаше. Само за да прави нещо, заразглежда кухничката. Нямаше нищо за гледане: стандартна кухненска мивка, три стенни шкафчета, маса, два стола и газова печка до стената. Беше чисто. Приближи до прозореца и опря чело в студеното стъкло. Виждаше се пуст двор, бледо осветен от лампа в далечния му край.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Юлка дотича до стола му. Той я взе, прегърна я и тя се сгуши доверчиво в него. Сякаш не я <b>виждаше</b> за пръв път. Сякаш беше неговата дъщеря. Сякаш всичко онова преди дванайсет години не се беше случвало и това беше неговото истинско семейство.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Кафето беше празно. Седнаха на една от масите до прозорците. Виждаха се крайните къщи на градчето, а там някъде надолу и на югозапад течеше реката и той си помисли, че е като в някоя френска кръчма от романите на Ремарк. Само дето нямаше калвадос.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>– Да. Ще стоим на палубата, хванати за ръце, и ще <b>гледаме</b> вълните и залеза, а на хоризонта ще се <b>виждат</b> бледи сини планини от далечни острови – подхвана темата Божо. – Само че ще трябва да сме сами.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Аз никога няма да се оженя за рускиня – каза Пенчо. – Нали в Козлодуй ги <b>виждам</b> какви са повлекани. Нито една не е домакиня като наш’те жени. И половината от тях вече са разведени.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар преглътна. Севдалина тази нощ щеше да бъде негова и единствената пречка да не съблече красивата й тъмночервена рокля още в коридора беше малката й сестра. Но още докато тримата се гонеха из стаите в разни весели игри и тананикаше на сестра й италиански песнички и канцонети, Божидар непрекъснато <b>виждаше</b> в очите на Севдалина онзи изгарящ поглед... да, на Анада.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Охо, каратистче? – каза Митя уж подигравателно, но май малко го бъзна. Затова измъкна ръката си и острието на ножа изскочи с характерното щракане. – А това <b>виждаш</b> ли го?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Самоуби се... Най-напред го уволниха. Две години не можа да си намери работа никъде – дори като чистач. Съкратиха от работа и майка му. Но на нея разрешиха да мете стълбищата на блоковете. Този удар на съдбата я съсипа. Стопи се за няколко месеца. Понякога я <b>виждах</b> да ходи като сянка по улиците, обаче нито веднъж не я заговорих. Почина, когато бях в първи курс на университета – уж от разрив на сърцето, но упорито се говореше, че се е отровила. Игор Афанасиевич я надживя с около месец.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Егор Сеич видя и му стана неприятно. „Не им стига, че мърсуват у тях, ами го правят пред детето и пред хората“ – помисли той възмутено и се огледа – хора не се <b>виждаха</b>, но той знаеше, че тази видимост е измамна. Хората всичко <b>виждаха</b>, независимо че не се <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да. Но <b>виждам</b>, че ви липсват „Спомени на войника“ на Гудериан93 и „Изгубени победи“ на Манщайн94 – подсмихна се Божо.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Тренажор в Козлодуй... – продължи Константин Иванич и направи неопределено движение – нещо средно между „съвсем си изкукал“ и „моля да не се протоколира“. – Нали ще поискат и германците, и чехите. Какво ще ги правим? Ти нали <b>виждаш</b> нашия с какъв зор го поддържаме? – зам.-директорът замълча за момент – тоя път, за да може събеседникът му да вникне в мисълта. – А и когато техните специалисти идват тук, ние контролираме нещата. И носим валута на държавата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Ние сме <b>виждали</b> много такива злини, лельо. И по времето на татарите, и при Стенка Разин119, и при Пугачов120. И винаги сме ги изтърпявали. Е, нашият Николай няма да бие немските рицари при „Ледовое побоище“121, но все някой ще ги бие.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Виждам, <b>виждам</b> – каза Никита и извади един тъничък том с надпис „Комунистически манифест“. – За това може здраво да си изпатите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Добре. В такъв случай можете да ми се отблагодарите още сега: в замяна ви предлагам да поразчистите сметките си с държавата. Виждам, че не сте особено възхитен от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Яхнаха три таксита и полетяха. След тях полетя и светлосинята волга. Но нищо чудно – московските волги бяха най-вече светлосини, сиви, бели, а също бежови. Имаше и черни, но те се <b>виждаха</b> рядко, профучаваха в най-лявото платно и изчезваха внезапно срещу знака в някоя еднопосочна улица. „Хъ – помисли Божо, – ако отново я видя, ще отида да предам по шофьора много поздрави за Юрий.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>– Е, да си прави човек библиотека, е също занимателно, но... вярвам, че ти ще намериш тук не по-малко интересни преживявания – подсмихна се Василий Василиевич. – И не се стряскай – допълни той, като <b>видя</b> как новият член на екипа не успя да прикрие стъписването си, – аз не съм капитан Бити158. Нали <b>виждаш</b>, полковник съм – ухили се шефът.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Половин час Божидар превеждаше синхронно от италиански на руски и обратно, че съветските митничари не са откраднали куфара, че не, преводачката не е задържана от КГБ, че могат да си сменят миризливите лирети незабавно и че той, ma certo162 и naturalmente163, е <b>виждал</b> София Лорен, чел е Данте, знае кой е Мацола164 и не е ял спагети. Накрая италианците мирясаха и тръгнаха да се разотиват по стаите си, като му обещаваха галавечеря в италианския ресторант, но той поиска вместо това да му изпратят картичка с изглед от Везувий и те се съгласиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Нали знаеш, че съм полиглот. Виждаш ползата, когато поговориш с някой разбойник на матерния му език – каза той и Наташа се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Тоя път се насадих. Тия разбойници ще ме разстрелят. Трябва бързо да измисля нещо – поклати глава Алексей, стана и се приближи крадешком до прозореца. Виждаха се съседните къщи, а на двора пазеше червеноармеец с пушка. Трудно щеше да е да го убие с вързани ръце, но и да успееше, останалите пак щяха да го застрелят, преди да се огледа накъде да бяга. И с какво.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Не <b>виждаш</b> ли, че това, което строите, няма как да не рухне? Насилието не може да крепи дълго нищо, а вие искате да построите на него цяла държава.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Ти си умен мъж. Не разбирам защо вярваш на тъпите измислици за диктатурата на пролетариата? Не <b>виждаш</b> ли, че ще диктува една клика от съмишленици на Троцки и Ленин? Не се ли плашиш от тяхното откровено и безмилостно насилие? Иисус е учел хората на друго, не си ли чувал?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Добре – съгласи се Нат. – И бездруго едвам се сдържам. Никога не съм <b>виждала</b> такова разточителство на деликатеси.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Божидар тръгна от централата към пет. Свърши работата си бързо, но по който и от етажите да минеше, непрекъснато чуваше „О, Божидаре, къде се загуби бе, милионер такъв“ или нещо подобно, от което ставаше ясно, че се радват да го <b>видят</b> и че слухът за преуспяването му го е изпреварил. Не можа да се откачи преди края на работното време, а и, честно казано, не му се искаше. Беше доста вълнуващо да срещне приятели, които не беше <b>виждал</b> десетина години. Но можем да отбележим, че ако не беше дошъл с мерцедес и шофьор, може би нямаше да е толкова вълнуващо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Ти наистина ли го мислиш това? – запита насмешливо Божо. – Не <b>виждаш</b> ли у кого са парите? Нали си спомняш от лекциите ми каква е тяхната най-важна роля? Те са пълномощия за управление. Щом са пак в старите муцуни, кой тогава ни управлява бе, Ина? Ами останалото да не би да се е променило? Погледни тъпите ни олющени блокове, погледни мръсните ни улици и гари. Да не би да са други? Даже дърветата са си пак онези от социализма. Само дето са станали по-дебели пънове. Най-прогресивният строй си продължава с пълна сила, Ина.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Не, не съм си представял така щастието – каза с горчивина той. – Отвратен съм от това, което става в България. Не харесвам как целокупният български народ се проявява на поправителната сесия по капитализъм и не <b>виждам</b> нищо хубаво да очаква такъв народ в бъдеще.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Беше им казал всички чистосърдечно, а накрая я попита тя как би се чувствала, ако има фирма, в която екипът лентяйства и краде на поразия, конкуренцията е нелоялна, партньорите я прецакват, а държавата души всички с двете ръце. Забеляза веднага, че Детелина не прие думите му и личеше, че е доста раздразнена. Сякаш си беше помислила нещо като „Ей, Божо наистина е станал капиталист“. Не можеше да разбере какво си мисли Радослав, но се <b>виждаше</b>, че и на него не му е приятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Не след като си бил директор, а след като си предал приятеля си“ – помисли Божидар. Стана му криво, защото <b>виждаше</b> как и Радослав, и Детелина избягват темата за Анализа. Искаше му се поне те да му кажат, че разработката му е била... Е, можеха да не използват точно „епохална“, но той, българският език, е богат на синоними.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Радослав и Детелина замълчаха, но се <b>виждаше</b>, че не си спомнят лекциите, а с изводите им въобще не са били съгласни.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Радослав и Детелина го изпратиха до входа на блока. Беше хладно и той им махна да се прибират. Когато след двайсетина метра се обърна, те вече не се <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Така живееше и в това нямаше нищо необикновено. Всеки ден хиляди, стотици хиляди <b>виждат</b> сцени, които никога не се забравят, намират листчета с присъди от две думи или чуват омразния скрежет на прощалните реплики. И тръпнат от предчувствия. Понякога срещат убиеца. Но най-често са трънчета от семейния кактус.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>В хола играеха на канадска борба. Железния Желязко, както го поднасяше Божидар, се потеше с някакъв тип, когото <b>виждаха</b> за пръв път. Бяха се събрали поне петнайсет кибици, които пушеха и се дърлеха като новопристигнали ирландски заселници в бар от третокласен уестърн.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Бих опитал – каза Божо, – обаче не <b>виждам</b> с кого. Е, ако Бърнинг Дейлайт6 беше тук, можеше и да помисля.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Тук <b>виждам</b> само един, който ще издържи повече от минута – каза Божо, – а на теб ще ти позволя да играеш с две ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i><i>В квартирата спортните мероприятия бяха завършили и вече пердашеха покера. Играеха на чип пет стотинки, но те бяха достатъчни, за да се загуби за една вечер месечна студентска стипендия. Беше <b>гледала</b> няколко пъти и беше <b>виждала</b> колко жалки изглеждат мъжете, когато загубят десетина лева. Как произнасят с изражение и интонация на милионери от казино в Монте Карло „пода на сан воар“, „тройно“ и „еклере“. И цялото напъване е за едно левче, с което може да се купят три купона за студентския стол. Не й беше интересно, но още по-малко й се стоеше сама в таванската стаичка и затова остана да <b>погледа</b>.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Сивите облаците бяха надвиснали над сиво-кафявата безлична сграда на онкото в това последно сиво и студено утро. От входа и после в полумрака на дългите коридори сякаш ги чакаха сенките на хилядите, които бяха се сбогували с живота в това преддверие на безнадеждността. Когато влязоха в стаята, Борян лежеше на леглото и се мъчеше да диша. От две седмици му даваха кислород, защото метастазите бяха разкапали белите му дробове. Точно го бяха подключили към нова бутилка, но живителната струйка не постъпваше – <b>виждаше</b> се по манометъра. Борян погледна към тях, отстрани с усилие маската и прохриптя:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар плачеше насън. Никога не го беше <b>виждала</b> такъв. Внезапно произнесе тихо едно име и изстена „О, не“, сякаш се молеше на някого, после каза глухо „Не я пипай“, а след това отчетливо и ясно „Вече няма значение“. После извика „Не“ и отвори очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Виждаш ли как подскачат рибките? – казал след дълго мълчание единият философ. – В това се състои тяхното щастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Не го е <b>виждал</b>. Той се обаждал сутринта, но телефонът беше повреден допреди час и си помислил, че имаме някакъв проблем.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Как какво? Трябва да се промени системата бе, Ники. Не <b>виждаш</b> ли накъде отиваме? Не си ли сънувал кошмари?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Картинката е печална – системата може да се срути всеки момент. Липсва ми изчислителна мощност и не съм прогнозирал всички трендове, но те тенденциите се <b>виждат</b> като комина. Ако така я караме, до година-две ще успеем да проверим една теория, дето отдавна ме тормози.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Преди близо година, за рождения му ден, Божидар му беше донесъл една каса от прочутата марка. От това вино беше трудно да се намери дори една бутилка. Не беше <b>виждал</b> никога да се продава евксиноградско в магазин и даже в корекома. Виното от тази изба беше за партийния каймак и не се продаваше, а се доставяше на избраниците. Това, че Божо беше намерил цяла каса, намирисваше на някаква далавера. Е, тогава го прие. Друго си беше, като ти дойдат високи гости, да тупнеш една такава бутилка на масата... Но сега мисълта за това, кой му го беше подарил, само го дразнеше и разваляше настроението му.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Нина го погледна. Виждаше, че е напрегнат и разстроен, но той толкова рядко я питаше за мнението й. А и я засегна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Става дума за решенията по ТНТМ41 за компютризацията. Нали сте ги <b>виждали</b> при мен на бюрото – една червена книжка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да. Тук и в съседната стая – каза Божидар и посочи за свидетел „Правеца“, който се <b>виждаше</b> през отворената врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Това е мой колега. Не сме се <b>виждали</b> отдавна, и даже още не зная какво работи – представи го тя усмихната.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Ето ти едни бели гащички – подаде й ги той и тя ги дръпна от ръката му. – Ох, че са хубавки. Защо се притесняваш? Нали знаеш колко пъти съм ги <b>виждал</b>... Ето ти и сутиенчето. И то е много хубавко – заприказва той и когато Поля посегна да го вземе, хвана ръката й.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Докато вървяха, Божидар почти не забелязваше откъде минават. Затова пък, щом стигнаха, веднага позна блока – с цветя по балконите и гълъби на покрива, както е описано май в някакъв наръчник по продажби на недвижими имоти. Е, гълъби на покрива нямаше, за да не оцапат пейзажа, а и цветя не се <b>виждаха</b>. Но от пръв поглед беше ясно, че тъкмо в тоя блок и никъде другаде трябва да живее един началник-отдел в ЦК. Отвори им домакинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Здравей, Божидаре – забрави да поздрави най-напред дамата Казначеев. – Не сме се <b>виждали</b> с теб от... оная случка – избягна той да употреби думата „авария“.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Мирослав го погледна и поклати глава. Божо му беше симпатичен. Може би и за тревогите му имаше основания. Беше го <b>виждал</b> как остава във фирмата през нощите, за да работи с компютъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато свърши, Радостина дълго стоя мълчаливо. Не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да направи. За пръв път през живота си не <b>виждаше</b> как да се справи сама. Не й беше ставало толкова тежко никога. Дори когато й изневери Божидар, дори когато загуби Борян. Трябваше да намерят помощ, само че откъде?</i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Беше косматата глава на Симо оператора, стилизирана в раста-кичури. Симо се беше надвесил над перилата, за да го причака преди предаването. Бейзболната му шапка сега беше с козирката напред, въпреки, че коридорите не бяха <b>виждали</b> слънце от строежа на сградата през 1956 г. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Чакайте, чакайте - спря я с властен жест Люси и се заслуша в невидимите гласове. - Виждам, че вие не сте лош човек. Има надежда. Злото може да се развали, ако всички се обединим срещу него. Но първо някой трябва да се осмели да провери астрално чакрите ви, да издири гнездото на злото и да влезе в пряк двубой. Мдаа, малцина имат силата. Аз обаче съм готов да се наема с вашия случай. Обадете ми се на допълнителния телефон за лични указания. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Вие много скоро ще претърпите любовно разочарование. Звездите ви обичат, но сте тръгнали по лош път. Вместо да следвате съдбата си, вие я предизвиквате и сте на път да влезете в интимни връзки с един недостоен човек. Ето, довечера ви <b>виждам</b> как излизате… уж трябва да ходите някъде с кола, но той ще ви каже, че е развалена. Колата му всъщност е развалена отдавна и той ви лъже… Той ви мами, той не ви цени като човек, а само като сексуален обект! Пазете се от този човек, пазете се! Той е… той е… един прост, гнусен нещастник! Абсолютен червей. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Не е за тебе и ще ти кажа защо. Тя е студентка, нещо учи. При вас е за малко, колкото да изкара някой лев. Тука и някакъв друг млад мъж <b>виждам</b>, ама хич не се и надявайте. Днеска, докато сте си говорили за нея на стълбището, тя ви е слушала. Виждам я, седи пред някаква врата. Тя е добро момиче, не е като… </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Ети, два месеца не си ме <b>виждал</b> и такова отношение! Веднъж и аз да реша да се отбия, та… Държиш се като гамен, вместо да ни представиш една на друга! Аз съм ти майка, имам право да съм загрижена. И какво толкова, че съм ви заварила малко неглиже? Ако искаш да знаеш, младостта ми мина под знака на "Емануела". </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Вижте, всяка нова книга, всяко разместване, води до промени в света, които хората обикновено не <b>виждат</b>, но те са факт. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Не вярвам - прошепна той и внимателно, много внимателно ми свали очилата. Всичко ми се замъгли като капка мастило, изпусната във вода, макар да останах втренчена в бледото петно на лицето му. Чух още размествания и сега вече <b>виждах</b>. Спомних си как пътувахме с майка ми и баща ми на един увеселителен кораб. Май ще излезе, че съм имала щастливо детство. Младият мъж пред мен продължаваше да държи очилата ми. Виждах всичко, до най-малката буква. Как беше възможно през всичките тези години да мисля, че имам лошо зрение? Но може би беше ефект от разместването. </i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Тя идваше винаги по обед. Показваше се на пътеката, високо горе над църквата, баща ми знаеше това, той се изправяше на скелето и двамата с него <b>виждахме</b> как русата стои високо над нас, над целия свят стои, а отгоре й - слънцето. Сянката на русата се спуска по пътеката, тя върви след нея, върви бързо, ситни и се приближава към баща ми. Сянката й пада върху ми, аз навеждам глава. Тя взима баща ми и двамата отиват към селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>А морето беше хубаво. От моето стъпало се <b>виждаше</b> цялото, змеят също <b>виждаше</b> морето от делното стъпало, но по-иначе, в това бях сигурен. Беше ми интересно, как щеше да изглежда морето от по-долу, например от седмото стъпало. Но това винаги оставях за друг път, защото ми се струваше, че само от шестнайстото ще виждам най-ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i><i>А морето беше хубаво. От моето стъпало се <b>виждаше</b> цялото, змеят също <b>виждаше</b> морето от делното стъпало, но по-иначе, в това бях сигурен. Беше ми интересно, как щеше да изглежда морето от по-долу, например от седмото стъпало. Но това винаги оставях за друг път, защото ми се струваше, че само от шестнайстото ще <b>виждам</b> най-ясно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Това там, тъмното, какво е? Америка ли? - чувам отново гласеца й и <b>виждам</b> как се надига на пръсти, за да достигне прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i><i>В градината е цъфнал люлякът и там въздухът е люляк и нощ. Луната изтича отвесно, звездите текат върху цвет-четата му. Един прозорец светва в нощта и аз <b>виждам</b> как бавно в квадрата му се съблича момиче, разтърсва косата си, после загасва лампата и застава на прозореца. Обляга се там, все още с голи рамене, и <b>гледа</b> в градината. А там е люляк и нощ и луната изтича отвесно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Гледах вече две години голите му рамене и пушех, а то стоеше там и косата му се вееше от нощния полъх. Не знаех лицето му. Мислех си само, че раменете му са розови, това бях <b>виждал</b> вече две години и оттатък в ателието бях нахвърлил върху платното рамене на момиче, розови върху сиво. Почти върху целия фон изпъкваше розовото на раменете. Те бяха плътни, женствени и топли.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Никакво Минигаси! - отсякох аз. Беше ми дошло до гуша от това Минигаси. Минигаси живееше заедно с целия свят в нашата къща, живееше някъде на пода, макар че никой още не го беше <b>виждал</b>. Светът уверяваше, че Минигаси било винаги там, усърдно разговаряше с него по цели часове под масата, но никога не ми го показа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>В стаята свети. Виждам още от вратата, че вътре в стаята свети и се намръщвам. Целият свят ще ми поднесе среднощна изненада, но аз съм твърд човек и смятам да поговоря доста сериозно по този въпрос. Когато един свят не спазва традицията и обичая, е обречен на гибел. Знае се от историята...</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Те започваха винаги при пълнолуние, котките се тълпяха на плажа, наежил и опашки, и от острова <b>виждах</b> чисто изрязаните им силуети, които настъпват и бягат, отдалечават се и се втурват - внезапно отпусната тетива, трептящ звън...</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Пролежах целия ден с очи в далечината, наоколо имаше хора, един мъж с бинокъл седна до мен и попита не съм ли <b>виждал</b> случайно едно момиченце, подстригано по момчешки.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Усещаше я, но не я <b>виждаше</b> - лазеше по кожата му, мека и топлеща. Ставаше все по-силна, все по-бяла. Сърцето му заби трескаво, като изпращаше кръв на тласъци до всяка частица на тялото. А сетивата му се изостриха до крайност.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Затрепери. Светлината започваше да пари, очите не <b>виждаха</b>. Изчака. Бяха го учили, че сетивата свикват до няколко часа. А очите съзират, макар предимно в мрака.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>А животът тук наистина бе различен. Дърветата растяха от долу на горе, не обратното. А листата им имаха цвят. Долу всички бяха безцветни, сякаш безплътни. Тук безброй животни и твари убиваха и изяждаха себеподобни. Всяка живинка отчаяно се бореше за оцеляването си. И колкото повече той вървеше напред, толкова по-често <b>виждаше</b>, че за да оцелее едно, друго трябва да умре. Чуден свят. Страшен свят. Но сигурно затова го наричаха Ада.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Падащата от върха бяла светлина очерта прегърбена фигура. "Ето го и стареца" - рече си Вердер. Не го познаваше. Но почти всяка сутрин го <b>виждаше</b>. Винаги бе първи. Приведен над обувките си, с два бастуна, пристъпваше надолу към парка. Повдигаше поглед към доктора и двамата се разминаваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>- О, имало е страшни периоди... Например, когато имението бе свърталище за бездомни, за наркомани дори. Селяните твърдят, че имало и призраци. Аз не съм ги <b>виждал</b>. Мен лично най ме притесняваше... братството. - Тия думи той изрече толкова тихо, че трябваше да се прочетат по устните му.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Има много частни агенти, по-бързи, по-амбициозни, защо не опитате и с тях? Държавното се разпада, самата агенция е напусната от най-свестните си хора. А и дължи много пари на световните агенции. Същото 37 става и с книгоразпространението, <b>виждате</b>. Пробвайте...  и юристката му даде адреса и телефона на най-добрата.  Успех.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Няма ли да се научите най-сетне да работите добре? Да работите така, както бихте го направили за себе си?  не издържа накрая и избухна пред младеж, когото <b>виждаше</b> като че ли за първи път.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Асен се зачуди защо не им отказа направо. Защо отложи? Неговата деликатност ли го спря? По телефона щеше да му е по-лесно, стори му се също, че и на двамата им стана ясно, съдружие нямаше да се получи, твърде различни бяха. А може би само момичето се досещаше за решението му, момчето навярно го <b>виждаше</b> като стар наивник, който ще захапе въдицата. Защото просто няма къде да мърда. Нали е без пари?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Виждаш ли ги  жестът на Христофор обхвана всички присъстващи.  Много от тях нямат и стотинка, но се държат като императори. Това е правило в бизнеса, номер едно, колкото по-зле ти вървят нещата, толкова повече се усмихваш. И да забравиш, че нямаш пари. Ти... като приятел ли си поканен или като колега?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Много се тревожиш  успокояваше го и Методи, който правеше всичко възможно да го превърне и в приятел, но някак не можеше да се получи, тайно в себе си Асен чувстваше задръжки, въпреки че бе изключително внимателен и любезен.  Ако всички се тревожеха като теб, нямаше да се направи нито крачка. В нищо. Виждаш, че рискът си заслужава...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ние сме си същите, Валери закъснява още повече, Светльо и той нещо го е ударил на любов, и на Румен му прави впечатление промяната и в двама ви. Виждам, че страдаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Изпрати я до вкъщи, остави я с Аксиния и излезе, за да се проветри целият и да се срещне с един позабравен приятел, лекар. Стискаше в джоба си талона с диагнозата, нямаше да му каже, че се отнася за жена му, щеше да научи цялата истина, колкото и ужасяваща да е тя. Беше дошъл в кафенето пръв, едва го позна, изминалите години бяха отнели косата му, темето лъщеше голо, носеше вече и очила, а и походката... Колко бързо остарява човек, десетина години и <b>виждаш</b> съвсем друг... Скочи от стола си насреща му. Прегърнаха се.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i> 86 Надявам се да си здрав  изпитателно го <b>разгледа</b> приятелят му зад диоптрите на очилата.  Виждаш ми се притеснен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i> Все едно, трябва да се <b>видим</b> и да решим, нямаме време за чакане. Виждаш как нещата могат да се обърнат. А и ти да не ми позвъниш цяла седмица. Искам да се договорим за още една допечатка. И новата свърши, а има търсене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Виждам, че си шубе, баща ми, а аз не съм. Дай ми предпечатната, зная, че е в бюрото ти, можех и сам да си я взема, до седмица книгата ще е на пазара, хората я чакат и нямат търпение, а после...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> А аз изведнъж усетих, че го <b>виждам</b> за последен път. Беше толкова добър към мен  сепна се от употребеното минало време.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Не им вярвам, като ги <b>виждам</b> как се размотават, това там не прилича на работно място, а на клуб за отдих, държавните парички капят, докато те се чудят как да си запълнят времето  ядосваше се Методи, а после си спомни, че Асен му бе казал, с оная частната агентка бяха проверявали при сърбина и правата при него ги нямаше.  Така ли беше?  просветнаха очите му.  Може би всичко е само блъф, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Възложи ми някой превод, вместо да го правя за друг, ще го правя за теб... И ще те <b>виждам</b>, само толкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Трябваше да се махне от дома си. Нещо от Валерия бе останало в апартамента и искаше да се освободи от него. Целуна Вики за довиждане, обеща да не се бави и хукна към Жоро, не го бе <b>виждал</b> отдавна, а в ателието му си почиваше истински.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Милен мълчеше. Разплати се и слезе пред сградата. Голяма табела, фирмен знак, метална врата, звънец с видео, за първи път <b>виждаше</b> такъв. Позвъни плахо. Отвори му як, много млад мъж, остриган до голо, облечен с фанелка и дънки, които едва обхващаха едрото му тяло. Пистолет висеше на кръста му в своя кожен кобур. От дясната страна, от лявата бе закрепен мобифон.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i>Щеше да започне от току-що подновената връзка със Скопие. Завъртя номера и се свърза. Предложи не на шега лично да отнесе исканите заглавия, струвало си да се <b>видят</b> и да обменят мисли по нещо, което... Е, на място ще му каже. Приятелят му се зарадва, не се бяха <b>виждали</b> от години, не че бяха особено близки, но и двамата преценяваха, че могат да си бъдат полезни. И двамата заемаха някакви позиции. По оная линия, другата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>62  А ти какво мислиш, че не <b>виждам</b> ли? Но докога? Много хубаво не е на хубаво!  повтаряше старата, а тя отминаваше думите й, радваше се на успеха в работата им, както и на ласките им, които ставаха все по-нена-ситни.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Не можем  отвърна й.  Като се свържем с тази застрахователна компания, ние ще станем неуязвими. Не <b>виждаш</b> ли какво става? Мисля за твоята сигурност, скъпа. За твоята и на децата. Все повече ни завиждат, колкото повече успяваме. И при тия никнещи като гъби групировки, не е далеч времето, когато някой от конкурентите ще ни вдигне мерника.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>Маркграфът от своя страна се смятал за високопросветена личност и не <b>виждал</b> основание за подобни капризи. Достатъчно било, че благоволявал да ги слуша и че им плащал. В ранглистата на графството музикантите се намирали непосредствено след кочияшите, което било висока чест. А негова милост, капелмайстор Йозеф заемал дори почетно място след главния готвач. Какво можел да желае повече!?</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>От мястото й на сцената хората в салона приличаха на застинали сенки, сиви призраци, спотаени в тъмното, Павлина не <b>виждаше</b> лица, само силуети, знаеше, че някъде там се намираха нейните близки - чичо й и леля й, довели сигурно със себе си цялото им евангелистко братство да чуе и се наслади на ангелския глас на тяхната Павлинка. Някъде на последния ред се беше свила и майка й, дошла от провинцията, беше пътувала шест часа с автобуса и сега стискаше нервно измачкана кърпа в загрубелите си от работа в консервната фабрика ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Прекалено бавно — поклати глава Баска. — Не, момче, друго ме чака. Днес е моят ден… Златото няма да ме убие. Ти се бой от него, защото <b>виждам</b> — сред злато ще умреш. Дълбоко под земята… но не скоро. А аз… Знаеш ли, когато стар планински козел усети, че идва неговият час, приканва на двубой най-младия… високо на скалите, над пропастта…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>След малко храстите оредяха и в пролуките между тях се разкри стръмният сипей над пътя. Тук-там по него растяха високи букове с великолепно прави и гладки сиви стволове. Хората на Гастон лежаха неподвижно в прикритията зад дървета и канари, издавайки напрежението си само с неудобната стойка и тревожно надигнатите глави. Повечето бяха стари познати, Николай ги бе <b>виждал</b> в не една акция и знаеше, че ще действат без грешка, с точно отработен синхрон. И въпреки това лошото предчувствие не го напускаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>В следващия момент заплахата в очите на Гастон изгасна като духната свещ. Той леко се усмихна и потупа земята до себе си. Ниско приведен, Николай изтича напред и се настани зад храста. Мястото беше избрано добре, оттук се <b>виждаше</b> завоят на пътя и в същото време редките клончета прикриваха наблюдателите.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Хайде, яж. Яж, не се прави на госпожица. Нали <b>виждам</b>, че носът ти е изтънял като ножче за консерви. Как е Мишин?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Дано… — поклати глава Гастон и се изправи. — Хей, вие, разкарайте ги тия оттук! Вържете ги по-надалечко в гората, да не <b>виждат</b> пътя. Бързо! А ти бягай да повикаш куриерите!</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Николай седеше в покрайнините на гората и се мъчеше да измисли решение. Човекът с униформата бе досадна пречка. Ако минеше през дясната долина, нямаше начин да убегне от погледа му. Отляво не се мяркаха хора, но в гарата сигурно имаше някой, а освен това по-нататък склонът ставаше открит и се забелязваше от селото. Оставаше му само една възможност — да се отклони през гората далече надясно и да заобиколи зад следващия хребет. Това щеше да отнеме около час, обаче друг изход просто не <b>виждаше</b>. След днешния обир всяка среща криеше рискове.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Куршумът удари лявото бедро на Баска, прониза го и излетя отпред сред пръски кръв и ситни парцалчета от панталона. Старецът се завъртя като пумпал надясно, разпери ръце и се преметна по склона. Тревата го спря и той остана да лежи неподвижно по очи, докато горе грамадната червена пура продължаваше да напредва с бавна, неудържима мощ. Пилотите бяха престанали да въртят педалите. Предният човек държеше въжето на клапана за газа; спътникът му бе отпуснал пушката настрана и с хладно любопитство се взираше в неподвижно лежащата жертва. Но двамата не виждаха онова, което <b>виждаше</b> Николай.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Куршумът удари лявото бедро на Баска, прониза го и излетя отпред сред пръски кръв и ситни парцалчета от панталона. Старецът се завъртя като пумпал надясно, разпери ръце и се преметна по склона. Тревата го спря и той остана да лежи неподвижно по очи, докато горе грамадната червена пура продължаваше да напредва с бавна, неудържима мощ. Пилотите бяха престанали да въртят педалите. Предният човек държеше въжето на клапана за газа; спътникът му бе отпуснал пушката настрана и с хладно любопитство се взираше в неподвижно лежащата жертва. Но двамата не <b>виждаха</b> онова, което <b>виждаше</b> Николай.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Няколко минути по-късно спря и се обърна да погледне назад. Гънката на склона закриваше горящите обломки, <b>виждаше</b> се само плътната колона от гъст сиво-черен пушек, обагрен отдолу с трептящо оранжево и червено сияние. Но не от това секна дъхът му, а от трите ситни фигурки, изправени на хоризонта — там, където бе минал преди половин час. Железничарите!</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Денем е съвсем друго… Но че беше глупаво от моя страна — глупаво беше. И както <b>виждаш</b>, понасям си заслуженото наказание в твое лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>За миг Николай изпита чувството, че <b>гледа</b> тази светла стая отвън, от мрака на пустото село, и по гърба му пробягаха хладни тръпки — обаче тя беше права. Не обида, не възмущение или омраза би изпитал призракът зад стъклото, а само тъга и лека, тиха завист, каквато изпитват старците, когато <b>виждат</b> влюбена двойка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Пуст. Пътят бе пуст, конниците бяха изчезнали в селото, а преследвачи не се <b>виждаха</b> никъде. Освен ако точно сега минават през предишното село, опита да се успокои той, но мисълта бе нелепа. Ония не биха бързали така, стига да разполагаха с толкова голяма преднина.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Чудех се дали не си <b>виждал</b> преди малко да минава една жена. Дребна, облечена в стари брезентови дрехи. Носи раница и има дълга черна коса, но я крие под каскета. Прилича на момче…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Лицето на новодошлия беше тясно и бледо, гладко избръснато, само под необикновено дългия остър нос се тъмнееше тъничък, добре подстриган мустак. Кестенявата вълниста коса се спускаше до раменете му. Николай го бе <b>виждал</b> всичко на всичко два пъти, при това отдалече, но веднага го позна. Ален Буше. Шеф на полицията и дясна ръка на Аренс. Човек дракон, както го наричаше Китаеца, мир на праха му.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Беглецът тичаше до самата вода. От крайбрежните дървета насреща му изскочиха трима души, двама с пушки и един с едра мрежа в ръцете. Човекът рязко спря, озърна се и Николай за пръв път забеляза лицето му. Беше го <b>виждал</b> и преди, сигурен бе в това, но не можеше да си спомни къде и кога. Нещо, свързано със занаята…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Само така с тях, Коля — поучително заяви Иван. — А ти пий, дяволе, пий, какво си се оклюмал? Имаш повод за радост — пълен джоб с рубли. Виждаш ли как се увърта около теб гнилата Европа? Душите си ще продадат за някоя и друга рубла. Така щеше да бъде, ако бяхме сполучили с Обновата, от мене да го знаеш. Ех, Колапсът… Наздраве!</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Ето, <b>виждаш</b> ли, в децата си се кълне. Помогни на човека, Коля, не ставай алчен. Алчността до добро не води. — Внезапно той го сграбчи, измъкна парите от джоба му и взе да ги прелиства. — Така… Това си го задръж, това не ни трябва… Йени, марки, франкове… А, ето ги и рублите, ето ги миличките. Колко са?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Единственото осветление идваше от мръсния прозорец на стълбищната площадка, тъй че колкото и да напрягаше поглед, не можа да различи подробности. Тъмен, висок, леко прегърбен силует с широкопола шапка. В ръката си държеше нещо — пръчка или къса пушка, не се <b>виждаше</b> ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Добре, два атентата. Поне единият да беше успял… И ето, днес случайно <b>виждаш</b> на улицата същата млада особа, придружена не от кого да е, а от Лукас, личния телохранител на мосю Луи. Увлечен от сантиментални спомени, ти тръгваш подир красавицата. Тя обаче те забелязва, споделя с Лукас, а той с присъщата си безцеремонност праща няколко куршума по теб. Правилно ли изложих събитията?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Двамата се загледаха в Николай така, сякаш го <b>виждаха</b> за пръв път и се мъчеха да преценят колко струва.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Килията беше тясна, с влажни бетонни стени, върху които се преплитаха стотици надписи, надраскани с остри предмети, с нокти или просто с мръсни пръсти. От тавана стърчеше строшена електрическа крушка сред покрита с паяжини телена кошничка. Малкото прозорче с дебели железни решетки излизаше на нивото на двора. През зацапаното стъкло се <b>виждаше</b> конски крак, потръпващ, за да прогони досадните мухи. В килията нямаше никакви мебели освен гол дъсчен нар и гнусна на вид кофа в ъгъла. Настръхнал от студ и смътни страхове, Николай седна на нара и се помъчи да разсъждава логично.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Както <b>виждам</b>, не е необходимо да се представям — спокойно изрече полицаят. — С това първият ви въпрос, Бенев, отпада от само себе си. Отговорът на втория също би трябвало да бъде ясен за умен човек като вас. Каня се да ви използвам за премахването на една престъпна организация.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>С нож в ръката Бонифас мина още по-назад, приведе се през борда и изведнъж дирижабълът рязко подскочи нагоре като подплашен кон. Поляната под тях се отдалечаваше назад и надолу. Стана съвсем тихо, вятърът сякаш бе замрял. През отворения люк се <b>виждаше</b> все по-дълбока бездна с дъно от тъмнееща есенна гора. Леко замаян от гледката, Николай се пресегна и намести дъсчения капак. После седна върху торбите с пясъчен баласт и се загледа над ръба към синкаво-зелената речна долина, където в сенките вече едва се различаваше воденицата, дребна като играчка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Виждам целта! — внезапно се раздаде от носа гласът на Карл. — Ляв — пет десети, десен — три и половина. Готови за снижаване!</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>В тъмнината не <b>виждаше</b> пречките на стълбата, ала (както при тичането) някаква инстинктивна увереност насочваше безпогрешно всяко негово движение. Изкачваше се с гръб към гората и погледът му отново падна върху площадката между огньовете. Йоанитите сновяха напред-назад все тъй неуморно, макар че сега движенията им сякаш бяха забавени — или може би само така му се струваше в шеметния летеж на секундите. Черната купчина бе станала грамадна, чудовищна, готова всеки момент да избълва изпепеляваща мълния.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Но Николай се взираше като хипнотизиран към долината, не можеше да откъсне поглед дори когато се навеждаше за поредната торба с пясък. Нещо бе станало със зрението му и той <b>виждаше</b> сцената поразително ясно въпреки растящото разстояние. Въглищният куп наистина тлееше, пръскаше наоколо кърваво зарево, превръщащо в кардиналски роби белите одежди на падналите йоанити. Последните трима пристъпваха напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Докато се настаняваше, Николай обърна внимание на огромната картина зад гърба на мосю Луи. Като дете я бе <b>виждал</b> в музея „Прадо“ — портрет на Карл V от Тициан. С лъскава метална броня и шлем на главата, императорът препускаше на буен жребец през тайнствена мрачна гора. В ръката си стискаше дълго копие, насочено право напред към невидим звяр или противник.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Ще се моля — обеща свещеникът и отвори една желязна врата, зад която се <b>виждаше</b> дълъг, зле осветен тунел.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Обърна се назад. Яхтите не се <b>виждаха</b>. Нямаше и да се опитват да ги догонят, ясно беше, че всякакво преследване би било безнадеждна работа. Моторницата летеше успоредно на гористия бряг. Той се завъртя наляво и посегна да тупне отец Донован по рамото, но ръката му застина във въздуха. Свещеникът бе отметнал глава назад и по гърдите му се разширяваше кърваво петно.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Внимателно, за да не разбуди болката, той се завъртя настрани и отново провери картечницата. Всичко беше наред. От витрината <b>виждаше</b> като на длан заведението на мадам Хилда. Чудесна позиция. Оттук можеше с лекота да покоси Буше точно пред входа, но знаеше, че няма да го направи. Всичко трябваше да стане съвсем другояче. Искаше полицаят да го види, да разбере какво става — и едва тогава да умре.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>За финал: добре дошли на малкия остров, наречен „Нова българска фантастика“! Надявам се, че тук нашите писатели ще се усещат като бели хора в собствената си страна и че на вас, читателите, ще ви бъде интересно с тях. Знам, че има готови ръкописи Made in Bulgaria, <b>виждал</b> съм ги, общувал съм поне с няколко. Нека се помъчим да преодолеем типично националния си нихилизъм, та островът, за който току-що споменах, с времето да расте. И да се забелязва отдалеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>30 Виждам отвисоко тялото си - безпомощно е. Влизат двама - с черни маски. Заповядват "Тръгни с нас!". Попадаме в пустош. Чувам писъци. От пясъците извира човешка болка. Страшно е, и велико. После глас казва: "Ако не тръгнеш по пътя, ще останеш тук."</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>- Да! Бог е Светлина. Тя има голяма сила, 35 създал е всичко - и това, което <b>виждаме</b>, а също - далечното, невидимото.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Четвърта девойка: Нека аз да дам. Представяш си, че те обиква най-хубавият, най-богатият, най-умният мъж. Това го <b>виждаш</b> в ума си съвсем ясно. Даже го чуваш да ти казва, че е влюбен в теб. В този момент усещаш как сърцето ти се разтуптява. Значи и то участва в желанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>- Не вярвах, ч е и т е чувства музиката. - Сам <b>виждаш</b>, че имат сетива за нея, може би повече от някои хора. </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Русанка бе най-важното нещо в детството му. С необикновено русата си косица, с огромните сини очи и тънко като клечка бяло телце, тя му приличаше на спусната направо от небето. Възторжено чиста, божествена, Русанка раздвижваше въображението му в най-приятната насока: той се <b>виждаше</b> силен, преборваше се с не един змей, 8 вампир и зъл дух да я спасява.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Вечер Насо се взираше в звездното късче небе през малкото прозорче на стаята и лудо се разфантазирваше как с няколко юмручни удара размахани на всички страни разпръсква освирепялата детска тълпа, с дясната ръка вдига Русанка на лявото рамо, прескача вадата с една единствена кралимарковска стъпка и се озовава у дома. Децата го <b>гледат</b> смаяни. От устните им излизат буйни възторжени викове. Такава сила и смелост никога не са <b>виждали</b>, нито пък могат да си представят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Устите крещяха, ръцете се размахваха в юмруци и хората се скупчиха около него като хищни животни, когато разкъсват жертвата си. Гражданинът не се <b>виждаше</b>. Във въздуха хвърчаха карирани парцали, а в пода подрънваха части от машината. Учителят Тошев напразно се опитваше да ги усмири:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо не можеше да откъсне поглед от картината. Стори му се, че жената се раздвижва и ей сега ще излезе от рамката - толкова истински бяха формите й. Усещаше излъчването на топлото й тяло, <b>виждаше</b> в погледа душата й. От картината се изливаше нежност, която го държеше във властта си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>27 Насо усещаше погледите, но не вдигаше глава. И без това не <b>виждаше</b> нищо от разяждащата го лютевина. Само понякога, когато момичето изнасяше пълните щайги с обеления лук и преплиташе нозе с насилена увереност, му се струваше, че то ще се счупи в кръста и ще остане на място. Беше му грозно да <b>гледа</b> тази прекомерна слабота, която натрапливо се подчертаваше от тежкия товар. Изпълваше се с жал и се успокояваше, едва когато го видеше обратно с празните щайги.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Цял ден му се мержелееха смътните фигури на работничките, но той не ги <b>виждаше</b>, бяха му безинтересни и не спираше поглед на никоя, докато накрая, как и с какво Насо не разбра, една от тях привлече вниманието му върху себе си и той я загледа очакващо. </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо не можеше да се на чуди какво общо имаше тя със Сила, та я <b>виждаше</b> толкова често близо до нея да й шушне нещо загрижено на ухото - явно, съвети и наставления някакви, които изглеждаха съвсем излишни пред твърдата увереност в Силините очи, пред непоколебимата й решителност за нещо, което Насо не знаеше. Точно това, връзката й със Сила сега го привлече неудържимо към Жейна и той се улови за разбиращия й хитър поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Жейна се увлече, пренесе се изцяло в онова време и цветята-хора оживяха пред погледа й, сякаш ги <b>виждаше</b> в момента.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>нка, която тръгва след него. Той върви и сянката върви, спре се и тя се спре. Така до селото и до дома му. Влиза в къщи, извиква, че дух го преследва, пада и умира. Поглеждат през прозореца и <b>виждат</b> в мрака, бялата сянка вече си отива. После се установява, че това е било магаре.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Покрита със синини, със засъхнала кръв в косата - така я <b>виждаше</b> Насо в представата си от разказа. Лежи сред зимника върху купчина стари хасъри и ужасена се взира в тъмнината, болезнено разширява очи да види нещо нормално, но от черната като адски катран тъмнина на ъглите изскачат дяволи с рога, опашки и вили. Те я мачкат, тъпчат, блъскат и се хилят озъбени и жестоки. А тя гори, гори в катрана. И вечно ще гори, защото адът е вечен и тя ще бъде вечна в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Изронените листа от дърветата кротко лежаха на улицата и шумоляха в нозете му. Те, листата, са братя, които спират един до друг, но не се <b>виждат</b>, не чуват стоновете си, защото умират и всеки страда сам за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>И стъпките им отекнаха по заледената алея. После минаха и други хора. Други и други, всички го <b>виждаха</b>, поспорваха защо ли е там и отминаваха. Стъпките и думите им достигаха до Насо глухи, далечни и съвсем безразлични, сякаш не се отнасяха до него. Накрая, някой събу продънените му обувки, чорапите, от които беше останало само горнището и започна енергично да разтрива краката му със сняг, после ръцете, ушите, гърдите. Уж не усещаше тялото си, а сякаш го посипаха с жар.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>117 - Жейно, много си ми мила, чичовото, но това няма да направя. Въглищата тежат като камъни, как ще ги носиш, не <b>виждаш</b> ли, че си болна и знаеш ли колко е далече оттам до вас?</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>При името Такев всичко му стана ясно. Беше узнал вече че Сила се занимава с комунистическа дейност, а Такев работи в полицията и хората изтръпват от страх при споменаване на името му. Това не му направи никакво впечатление; той си беше "чист" така да се каже, имаше си свои влечения и страсти, които бяха далеч от такава дейност. Не се отрази и на любовта му към Сила. Сега се сети, че беше <b>виждал</b> Такев да обикаля и друг път край неговата квартира. Дебнел е Сила и нещо друго свързано с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Едва сега се размисли за това, което ставаше във фабриката, на което той, пришпорван от лудото желание по-скоро да се прибере, за да рисува, не беше обръщал внимание. Някаква огромна тайна, съдбоносна сякаш за съществуването на целия свят, сплотяваше една голяма група работници и те жужаха спотаено като в зазимен кошер. И уж разговаряха с Насо, шегуваха се, приемаха го като свой, но той не беше в кошера. Това не му тежеше, имаше си свой богат свят, който го запълваше изцяло. Виждаше, че Жейна е посветена, но тя също не беше в кошера.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>- Разсипах малините - каза тя смутено, като криеше лицето си в сянката, защото й се струваше, че <b>виждат</b> момчето в очите й и тайно я <b>наблюдават</b>, но те бяха толкова уморени, че майка й задряма и изпусна лъжицата, преди да се нахрани.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Спряха сред скалите с причудливите форми. Между тях растяха храсти и 142 различни билки смесваха мириса си с упойващия боров въздух. Всичко й бе познато, тук е израснала, а сякаш някой я бе дарил с нови очи, та го <b>виждаше</b> по нов, различен начин. И слухът й беше нов, и обонянието. Цялата планина се надигна с уханията си, зазвъня и многогласно запя. А всъщност /тя го съзнаваше/, това си бяха обикновените миризми на здравец и бор, птичите песни и глухото буботене на реката в закътания дол.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се чувстваше вързан. В детството беше <b>виждал</b> как Жестоки деца връзват с канап уловена птица и я пускат "на свобода". Тя политаше щастлива към небето и само след миг, дръпната от канапа, падаше сразена към земята, но не съвсем, за да може отново и отново да се 172 прекърши устрема й, да пада все по-ниско и по-ниско, докато, останала без сили, зарови глава в калта на земята и се предаде завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Това ставаше обикновено в късните часове. Както са прегърнати и отдадени един на друг, забравили себе си, Сила се изопваше отсъстваща за всичко около нея, включително и за Насо и напрегнато се съсредоточаваше в нещо свое, което му убягваше. В тъмнината ли се вслушваше или в свой вътрешен глас, не можеше да разбере. По някое време му казваше: "Стой тук!" - и изчезваше в тъмните сенки на върбите. Той се вглеждаше в увисналите им клони, но <b>виждаше</b> само тъжното им полюшване. След това тя се връщаше и с рязък тон отсичаше: "Ти натам, аз насам! И без да се обръщаш!"</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се видя сам, разнищен, изчезнал сякаш от собственото си съществуване. Не знаеше къде се намира. Повлече се напосоки и се озова при църквата с шедьоврите на изкуството. Оттук и слепешката можеше да се прибере. Вървеше, без да гледа; и без това не се <b>виждаше</b> нищо от мъглата, а беше започнало и да се мръква.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Влезе в селото. Замириса му на родно, кучетата го познаха, завъртяха опашка. Тук хората не знаеха да крият любопитството си. Начоколиха го от всички страни, заразпитваха го. Оставиха стоката ненахранена, овцете и козите неиздоени. Насо Лисаветин се върнал! Това бе събитие от голяма величина. Сълзи, крясъци, възклицания - сякаш от фронта се връщаше Насо. Налепиха се по оградата, влязоха в двора; отдалече се <b>виждаше</b>, че в дома на Лисавета се е случило нещо необичайно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Докато другите се надпреварваха да се ръкуват и да го потупват по гърба, майка му стоеше настрана и току подсмърчаше в края на забрадката си, а брадичката й потръпваше от радост и гордост. Какъв мъж, Господи! Какъв левент-юнак! В селото няма такъв. Няма. Само тя, Лисавета, е достойна за такъв син... - и изливаше стаяваната досега мъка по него в радостни сълзи. Баща му също стоеше настрана и се подсмихваше на олелията, но се <b>виждаше</b>, че и той едва сдържа гордостта си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>На другия ден хората тръгнаха отново на работа, изплашени сковани, плахо се озъртаха да не срещнат "шумкари", а полицаите се взираха във всяко лице и <b>виждаха</b> скрит ятак или преправен партизанин.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Поведен от някаква сляпа сила, Насо хукна по нанадолнището, затъркаля се, запремята се презглава. "Стой, стой!" - викаше девойката 210 с тънкото кръстче и стреляше по него. Тя не беше вече девойка, а разярена пантера. Един от куршумите го улучи в рамото и кръвта обилно се изля по гърдите. Преметна се още няколко пъти и се замаскира в преспа от ланската шума. Партизани и полицаи не се <b>виждаха</b> вече.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Лада носеше ранени животинки и ги лекуваше. Виждаше я и с гадини в ръцете: гущери, змии. Веднъж донесе усойница. Стискаше я някъде зад главата, а 217 тя се увиваше като гривна около голата й ръка. Насо се възмути. Лада я хвърли надалеч, толкова надалеч, че и с това го учуди, както с всичко, което правеше и му се смя, доброжелателно като на неразбиращо дете. Показа му дебело листо от растение, върху което змията току-що бе изплюла отровата си и в момента не беше опасна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Една сутрин в къщичката нахълтаха мъже. Насо веднага ги позна: бяха от същия партизански отряд, от който избяга. Те никога не бяха <b>виждали</b> толкова много скулптури и рисунки; като в художествена галерия, от каквато нямаха понятие. Така, както бяха стъписани от възторг, един от тях изкриви лицето си в злобно възмутено учудване и се навря в Насо:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Не беше тъмно; имаше два решетъчни прозореца. Единият гледаше към мегдана и беше закрит с шпертплат, а другият - към двора. Насо <b>виждаше</b> само краката на минаващите. 222 Едни от тях стъпваха тежко и властно, с припряната радост на победители, а други колебливо се преплитаха от дебнещия във въздуха страх. От селото имаше много убити комунисти, интернирани семейства и изгорени къщи. Отмъщението щеше да бъде страшно. Страшно и сляпо, каквото е било винаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Понякога се заслушваше в звуците отвън. В градината жужаха пчели, прелитаха пеперуди и шумоляха в цветовете на дърветата. Кокошки се надпреварваха да носят и прегракваха от кудкудякане да се надхвалват; крави мучаха, агънца блееха. Звънчета и хлопки сливаха звука си с празничния звън на църковните камбани. И нали Насо <b>виждаше</b> звуковете в цветове, въздухът се изпълваше с техните нюанси: жълто, оранжево, червено - цветовете на живота, зелено - на мира и хармонията, синьо - на пречистването и духовното извисяване. И още, и още, и още... колко много му е дал Бог!</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Бабичките го <b>виждаха</b> като жених, момчетата като млад юнак с необикновена сила, момите като ерген с кипнат калпак и китка на ухото. Имаше истории за Насо, дълги, които се разказваха с часове. И във всичките тях животът и смъртта се смесваха. Те бяха едно и също, бяха живот - необикновен, силен, праведен, живот до Бога. Във всичките тях Насо беше белязан ту на челото, ту със звезда, ту с някаква необикновена мощ и сила, дадена му от Бога. Така желаеха хората, така си го представяха.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Тогава то изпищя пронизително в ухото му и с един по-силен напън успя да се измъкне. В луд бяг достигна шосето и се огледа наоколо. Сенките се бяха удължили, слънцето не се <b>виждаше</b>. Момичето погледна празната кошница и сърцето му болезнено се сви. Днес пак ще разтревожи майка си. Не! С обич ще й се усмихне, преди да е видяла кошницата и ще й каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>За миг ми се мярнаха определени лица: Мито ехидно ревеше и удряше длани по бедрата си. Зинчето надаваше крясъци и скачаше в дива възбуда, а госпожица Денка така беше раззинала огромната си жабешка уста, та чак вътрешностите й се <b>виждаха</b>. Не случайно прякорът й беше Джямба. Погледът ми като ранена птица подхвръквае от човек на човек и търсеше помощ в някаква спасителна топлинка, но срещаше само студени очи, светнали в луди присмехулни блясъци...Сега зная, че е имало и съчувстващи, но тогава виждах само лошите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>За миг ми се мярнаха определени лица: Мито ехидно ревеше и удряше длани по бедрата си. Зинчето надаваше крясъци и скачаше в дива възбуда, а госпожица Денка така беше раззинала огромната си жабешка уста, та чак вътрешностите й се <b>виждаха</b>. Не случайно прякорът й беше Джямба. Погледът ми като ранена птица подхвръквае от човек на човек и търсеше помощ в някаква спасителна топлинка, но срещаше само студени очи, светнали в луди присмехулни блясъци...Сега зная, че е имало и съчувстващи, но тогава <b>виждах</b> само лошите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Гана, оправи се с другарите - викнах на домашната помощница и се върнах отново в леглото с лековатото романче. Тя се затича, залитайки от изнемога да отключва и заключва, да разтоварва заедно с тях, без да смее да сложи нещо в устата, а аз не се сетих да я почерпя или изпратя малко на момченцата й, които вероятно не <b>виждаха</b> подобни лакомства.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>- Не мога, болна съм. В тази стая всички сме много болни. Тук не се живее, а се умира. Хубаво ни <b>гледат</b>, но... Пък и навън само ковчези и носилки се <b>виждат</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Но, Донче, в мен се извършва преображение благодарение на това палто. То ми върна спомена за истинския живот, живот в борба за запазване на човешкото достойнство. Аз вече <b>виждам</b> страданията на хората, съчувствам и ми се иска да помагам.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Една вечер връщам се от работа и <b>поглеждам</b> в градинката. Децата играят, а синът ми го няма. Влизам в двора и го <b>виждам</b> седнал на стълбите. Котките го заобиколили, а той стои неподвижно и не им обръща никакво внимание... Докосвам го - гори. От носа му се стича кръв. Хващам го за ръка и го отвеждам горе. Където са го докоснали пръстите ми, се появиха подкожни кръвоизливи. Грабнах спестените пари за заминаване на Запад при мъжа ми и го заведох в поликлиниката. Направиха му спешно изследване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Изведнъж ми се стори, че <b>виждам</b> смъртта до главата на леля, а в ръцете й кълбото. Внушение, представа или видение, но го "виждам". То свети с ярка слънчева светлина и се слива с лъчите отвън, които проникват в стаята. Мислите ми заиграха в странна плетеница: "Кълбото, тоест животът на леля Гуна е светлина. Светлината е живот. Светлината е вечност. Значи, леля Гуна е жива. Жива е, макар че лежи на смъртния одър. Това означаваха, че хората, раздали се приживе на другите, не умират. Продължават да светят; да ги търсят и обичат, да ползват доброто им, което са оставили."</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Почувствах духа на Рай във въздуха. В градинката, където бе седял, заварих много народ. Едни отиваха, постояваха на мястото и се връщаха. Зърнах паметник. Какво бе учудването ми, като <b>видях</b>, че е на Рай. Студен, бездушен камък, а светеше с оная особена светлина, която не всеки може да види. Всъщност, не камъкът, а въздухът, мястото, присъствието на Рай точно тук, където беше седял. Които я <b>виждаха</b>, стояха дълго, протягаха ръце и се зареждаха с Райовата светлина. Някои не я <b>виждаха</b>, но повлечени от тълпата и любопитството или желанието да бъдат като виждащите, се трупаха повече от другите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Чу се топуркане, суматоха и на три крачки от нея, където беше светло, видя как двама мъже гонят трети. Той се скри някъде в тъмното сред железопътни линии и вагони. Гонителите се спряха точно пред нея, но не я <b>виждаха</b> - беше прикрита.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Тя гледаше след тях, но не ги <b>виждаше</b>. В погледа й светеше някакво диво решение. В позата и цялата й осанка личеше трагична освободеност от глада, униженията и всички земни грижи...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Какво ти е, приятелю, защо седиш на земята? - попита го Филип. Знаеше, че е болен, но за първи път го <b>виждаше</b> толкова зле.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Лошата вест пропълзя през дългата опашка и хората се отдръпваха, сякаш се бранеха от напаст. Предусещаха гибелта и до себе си, до децата и внуците. Някои се разплакаха, други се кръстеха и призоваваха бог на помощ, трети /мъже/ псуваха. Филип, обзет от порива да помогне на своите и на жената с бебето, не чуваше и не <b>виждаше</b> нищо. Броеше само хората пред себе си и се притесняваше, че се бави, когато възклицанията: "Ах, нещастната...", "Горкото бебе"... "Дали не е умряло!"...достигнаха до него и се заслуша...</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Веднъж Кристоф доведе в кафенето Софи. Представи я като дъщеря на приятелка на майка му. Софи беше изключително хубаво момиче. Тя притежаваше оная смайваща красота, пред която ти се иска да коленичиш и да мълчиш. Като пред икона. Бях сигурен, че никога досега не съм <b>виждал</b> такова нежно, почти нереално създание. Бях като хипнотизиран и цяла вечер не можах да обеля нито дума. А Мохамед започна да остроумничи, да говори, без да си поема дъх, и да се прави общо взето на шут. Беше ми много неудобно заради него. </i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Щяха да ме вземат, но не знаех кога. Чакането можеше да продължи с часове. "Утре след обяд" - каза на перфектен френски някой и затвори. Важното беше, че днес най-после щях да се срещна с Мохамед. Не го бях <b>виждал</b> от години. Последният път беше дошъл за няколко дни в Париж, но освен вечерта, когато се напихме в неговата хотелска стая, не успяхме да се срещнем повече. Лек ветрец раздвижи цветните ленти и аз усетих допира на мръсна, мокра пластмаса по лицето си. Беше противно.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Не сме се <b>виждали</b> цяла вечност. Как си? Как живееш? От Кристоф разбрах, че си се омъжила отново. Щастлива ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Ами така! Мислех, че това е единственият начин да те накарам да бъдеш точен, ама както <b>виждаш</b> съм се лъгал.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Съжалявам, но от обяда няма да излезе нищо... - Гласът й беше насечен от възбуда. - Моля да ме извините, но Вие сам <b>виждате</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Явно нещо не беше наред. С Мохамед бяха цяла вечност приятели, но още не го беше <b>виждал</b> да плаче. Дори преди една година, когато падна от колелото и после трябваше да му наместват счупената ръка, не издаде нито звук. Само стискаше зъби и хапеше до кръв устните си. После си призна, че страхотно го е било страх да не припадне. </i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Момченцето изчезна в тъмната къща така безшумно, както се беше появило. Лек полъх на вятър дойде от далечните царевични ниви. Беше <b>виждал</b> как се умира от малария. Страхуваше се. От кухнята се дочу шум, Мария също беше станала. Хуанито отново дотича на верандата.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Момчето от китайския ресторант дойде бързо. Чаят също беше готов. Изабел подреди масата и извика баща си. Мразеше да се храни сама. Вкъщи непрекъснато се разминаваха с майка й. Тя работеше толкова много, че се <b>виждаха</b> само късно вечер. Даниел пъхна термометъра под пуловера и потръпна при допира на студенето стъкло до кожата. Отпусна се уморено на стола, хвана с две ръце топлата чаша и притвори очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Гледах я и се мъчех да открия в гримираните й очи онзи блясък, онзи порив, с който момичето с брилянтена престилка ми четеше откъси от "Марсиански хроники" на Рей Бредбъри, с който ми разказваше за най-съкровеното си желание - да стане астронавт, но освен красивото кафяво на ириса, примесено с умора и отегчение, не <b>виждах</b> нищо. Явно другите, рационалните желания бяха надделели над детските й фантазии и мечти. И очевидно Искра беше от хората, които могат силно да желаят.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Не я беше <b>виждал</b> така въодушевена от години. Може би оттогава, когато й предложиха главната роля в "Жизел", през първата година от брака им. Смятаха, че са се подготвили достьтъчно и все пак мизерията ги порази. Излющените фасади на къщите, рояците безпризорни циганчета, окупирали входа на хотела, безизразните лица на бързащите из улиците хора и тая неописуема безнадеждност, витаеща сякаш из въздуха. Линда беше объркана и някак разочарована. Редът в нейния свят беше нарушен.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Не искам да <b>виждам</b> повече сълзи в очите ти. Опитай се да ми повярваш, Боби. Ти си моето момче... нашият син.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Боби!... Боби... престани да крещиш. Виждаш ли този часовник? Той е един много скъп часовник. Красив е, нали? Ето, аз ще ти го дам за малко, което значи, че не ти го подарявам и че ще дойда отново, за да си го взема. Разбираш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Това е най-хубавата играчка, която съм <b>виждал</b>. Като стана пилот на изтребител, мога да те взема някой път с мен. Ще те бъде ли страх?</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Ние трудно можем да разберем този начин на мислене, трудно можем да усетим настроението му - никой от нас не живее в световна империя, управлявана от един-единствен човек, когото никой край теб никога не е <b>виждал</b>, там някъде в далечния Рим, на тази огромна, широка планета, на която най-бързото нещо е конят и чиято тишина, например, дори не можем да си представим.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Той ми каза: "Ти ще имаш много необикновена смърт. Виждам те да бягаш в тъмното през някоя си градина, спъваш се в едно коренище и си разбиваш главата на диня, голяма като корабно кормило."</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>9 И онзи човек се просна, и прегърна нозете му, и отправяше на висок глас благодарности на богоподобния Сатурнин и казваше: Господине, никога не съм <b>виждал</b> такова нещо, каквото ти направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i><i>“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като <b>погледнах</b> встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и <b>видях</b>, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се <b>виждаха</b> през отворената й вратичка.”</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Ние трудно можем да разберем този начин на мислене, трудно можем да усетим настроението му - никой от нас не живее в световна империя, управлявана от един-единствен човек, когото никой край теб никога не е <b>виждал</b>, там някъде в далечния Рим, на тази огромна, широка планета, на която най-бързото нещо е конят и чиято тишина, например, дори не можем да си представим.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Той ми каза: “Ти ще имаш много необикновена смърт. Виждам те да бягаш в тъмното през някоя си градина, спъваш се в едно коренище и си разбиваш главата на диня, голяма като корабно кормило.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>9 И онзи човек се просна, и прегърна нозете му, и отправяше на висок глас благодарности на богоподобния Сатурнин и казваше: Господине, никога не съм <b>виждал</b> такова нещо, каквото ти направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Не е толкова чудно това за този, който е <b>виждал</b> онези знаменити меланхолни мъже, които вървят насън и минават през места дори непроходими, и достигат до места дори недостъпни, и вършат разни неща като будни, които обаче, когато се събудят, те не могат да направят; и за които неща няма друга причина в природата, освен силното и издигнато въображение.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Аз затворих очи и като не <b>виждах</b>, не чувах и не усещах нищо, освен лекото полюшване на кораба, започнах да си повтарям наум “Огън, огън”. А после, незнайно как, започнах да усещам топлина, която се разстилаше на вълни по тялото ми, като тръгваше от пръстите на ръцете, дотам че в един момент се почувствах горещ, като че ли съм под обедното слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>G.G.: Виждате ли какъв Хаос, господа! Сега можете да си представите какво Безредие би настъпило, ако всяка Планета бе оставена сама на себе си и се движеше по собствената си Воля. Има ли това нещо общо с действителното Движение на небесните Тела? Очевидно не. Но нека сега направим нещо друго. Представете си, че някаква неведома Воля ви кара да се движите в Кръг около едно Тяло, което в случая ще съм аз, като най-близо до мен ще обикаля Джон (който бе Луната), след него д-р Бърк, и така нататък до бастарда, който, в качеството си на Сатурн, ще описва най-външния Кръг.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Чрез един от посещаващите ме младежи до мен достигна приложеното тук “Изложение”. Моля обърнете внимание на резолюцията на Лорд-Канцлера Уоръм, и в частност на думите “АНГЛИЙСКАТА ХАЗНА ИМА И ДРУГИ ЦЕЛИ, ОСВЕН ДА ОСИГУРЯВА ЛУКСОЗЕН ЖИВОТ НА ЛЕКИТЕ ЖЕНИ”, в които аз <b>виждам</b> хитро завоалиран намек по Ваш адрес.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Не <b>виждаме</b> ли ние как същностният елемент на знанието бе изкривен в нашата лъжливо наречена “просветена епоха”? Не <b>виждаме</b> ли как вратата бе отворена за всякакъв вид безчестие под мантията на пречистеното светско знание? Тази убога философия издигна разума до позицията на върховен съдия дори над най-светите доктрини на вярата; тя изобрети един Бог, който безразлично е потънал в бездната на Своето съвършенство.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i><i>“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като <b>погледнах</b> встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и <b>видях</b>, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се <b>виждаха</b> през отворената й вратичка.”</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i><i>Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и <b>гледам</b> огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат 6 право да <b>гледат</b> рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега <b>виждам</b> черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Сега съм сама. Няма кой да извади пясъка от очите ми, трябва сама да се вдигам когато падна, налага се и носната кърпа сама да си подам, за да си избърша носа след голямо реване. Дали изобщо <b>виждаш</b>, Господи, колко съм сама? Обаче трябва да оцелея. Трябва. </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Когато не мога да свърша нещо, имам навика да излизам от себе си и да се <b>гледам</b> отстрани. Така и правя. Изглеждам доста жалко. Бутвам се силно в гърба и тръгвам към контакта. Заставам до мивката и се дебна. Виждам как напъхвам жиците, свободния край навивам около една медна тръбичка на хладилника. Зная, че съм изключила бушоните, но въпреки това продължавам да се въртя и треперя. Толкова съм противна отстрани, че ми иде да си тегля един шут отзад. По ръцете ми се стича вода, долната ми челюст се тресе. Изобщо не приличам на убиец. Пак съм жертва отвсякъде. Кога ще свърши всичко това? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i><i><i>Трябва да отида при близките. Те са наблизо, когато потрябва. Аз също съм наблизо. Чудя се само кой пръв ще каже: "Видя ли какво става, когато не слушаш?" Аз <b>видях</b> какво става, но близките не <b>видяха</b>. Близките <b>виждат</b> наблизо. Аз <b>гледам</b> в Скорпион. Познавам звездите от онова небе, слънцата, луните, имам си... Всъщност, няма значение какво имам из другите съзвездия. Тук си имам обида. Обидата е самотно чувство.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Мога да мисля за няколко неща едновременно. Същото като да виждаш двойно. Всички виждат много неща, но едва ли някое от тях им прави впечатление. Дните бъкат от пролети, а нощите бълбукат от желание за разлистване. Нощем червеите танцуват на лунна светлина. Изправят се от рохката земя и извиват телца към небето. Дали не е поличба? Из мене текат настроения, сокове и мисли. Питам. Никой друг не е <b>виждал</b> танцуващи червеи. Значи пак съм си аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Мога да мисля за няколко неща едновременно. Същото като да виждаш двойно. Всички <b>виждат</b> много неща, но едва ли някое от тях им прави впечатление. Дните бъкат от пролети, а нощите бълбукат от желание за разлистване. Нощем червеите танцуват на лунна светлина. Изправят се от рохката земя и извиват телца към небето. Дали не е поличба? Из мене текат настроения, сокове и мисли. Питам. Никой друг не е <b>виждал</b> танцуващи червеи. Значи пак съм си аз.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i><i>Мога да мисля за няколко неща едновременно. Същото като да <b>виждаш</b> двойно. Всички <b>виждат</b> много неща, но едва ли някое от тях им прави впечатление. Дните бъкат от пролети, а нощите бълбукат от желание за разлистване. Нощем червеите танцуват на лунна светлина. Изправят се от рохката земя и извиват телца към небето. Дали не е поличба? Из мене текат настроения, сокове и мисли. Питам. Никой друг не е <b>виждал</b> танцуващи червеи. Значи пак съм си аз.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Пак нещо става с очите ми. Наоколо се движат само болни хора. Като бучки по тялото. Носят заразата на отчаянието и я предават по мисловен път. Много е опасно. Виждам само мъртви хора, увити в савани от еснафско благополучие. Мумии с живи лисици около вратовете. Някакъв мъж ме дебне. Залепил се е за дните и се впива в покоя и движенията ми. Зная какво иска. Това е друга игра - игра на интуицията.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Спирам да се тъпча с хапчета. Не е лесно. Виждам близките си ясно, а усещам, че сме се отдалечили на светлинни години разстояние. Не се усмихвам, не мога и да поплача...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Есенни бригади. Сливови дървета и ученици, които се шляят между тях. Както обикновено съм съвестна. Щом сливите трябва да се берат от дървото, значи ще се кача на дървото. Качването е лесно. Седя на един клон и <b>гледам</b> земята под себе си. Същото усещане като на шведската стена. Виждам как падам на земята и се разпльоквам в локва от кръв и вътрешности. Не мога да сляза. Няма го и учителят по физическо, да ме свали долу. Не ми остава друго, освен да падна на задника си. Падам. Няма кръв, но 97 боли ужасно. Гласът ми се свива на топка в гърлото, а сълзите тръгват на екскурзия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Вече не ходя само от леглото до банята. Стигам и до прозореца. Тополите се правят на памукови храсти. Изривам се, значи е пролет. Господи! Кога мина цяла година от живота ми? Виждам зараждането на ураган от тополов цвят. Необичайно явление за нашия климатичен пояс. Щом има 104 ураган, неизбежно ще завали. Дъждът оправя всичко. Той е добро решение. Освен това не плача аз...</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Все нагоре — отвърнаха й учудени не толкова, че <b>виждат</b> българка по тези места, колкото от възрастта й.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>В този край на града къщите бяха по-големи и спретнати, видимо на по-заможни стопани, събирали дълги години пари от подслон на чуждоземци. В ниското пък се <b>виждаха</b> скупчени крайните махали с бордеи, където навярно живееха най-бедните. Тук-там сводове на църковни кубета пробиваха с кръстове маранята и се чуваше звън на камбани. Наставницата усещаше, че краката не я държат вече и не може да продължи нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Капки пот се стекоха от челото й, спряха в гънките около устните, паднаха върху дрехите. Затвори очите си да не <b>гледа</b> безчинството, щото нямаше сърце за чужда неправда. Мадлена я хвана под мишците, опита се да я вдигне и като <b>виждаше</b> колко ожесточена става свадата между разноверци, зарида. — Да се върнем, Наставнице, по-добре да идем при свои! Мой бе грехът, че те поведох насам — теглеше я обратно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Децата не могат да имат даже стремление към човешки разсъдък, щото майките им са безпросветни. — Наставницата се взря в лицето на жена, състарена от много раждане; голишарче някакво дърпаше пресъхналата й гръд, по ръцете й се <b>виждаха</b> рани.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>След малко конашката вратница се отвори, от нея излезе висок, светлообразен мъж, в архиерейски одежди без владишка корона. Трябва да беше над петдесетте, щото плещите му се <b>виждаха</b> леко прихлупени, а брадата и дългите до раменете коси, вече съвсем избелели. Щом го <b>видяха</b>, чакащите утихнаха в миг, подадоха към одеждите му ръце, а той започна да вади пари от кесия и да ги слага в дланите им.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Целият край, Сийо, докъдето ти <b>виждат</b> очите, че и по-натам, където не виждаш, е земя на Гаази-Али бей. Мюсюлманите кръстили джамията си на негово име — да се помни!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Целият край, Сийо, докъдето ти <b>виждат</b> очите, че и по-натам, където не <b>виждаш</b>, е земя на Гаази-Али бей. Мюсюлманите кръстили джамията си на негово име — да се помни!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Това — златокосото момче, ли ще ти бъде отмяна? — погледна към Христо, слабичък, бледолик, сякаш не е <b>виждал</b> слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>… След четири дни във файтона, който трябваше да откара духовниците към Враца, беше и момичето на Ковача. Градът, осиротял за деца, се вторачи в Цвета като във вещица! Дявол ли влезе, Господи, в тази жена, че даде даром първото си дългочакано чедо?… Не докачаха Чутурката, защото <b>виждаха</b>, че и тя милее по Анастасия; ама дето и да срещнеха Ковача все това питаха. Той пък с ръка на сърце, с благодарни очи им отвръщаше кротко.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Колко голям и силен си станал! Не съм те виждала четири зими — засмя се и каза това, което <b>виждаха</b> очите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Колко голям и силен си станал! Не съм те <b>виждала</b> четири зими — засмя се и каза това, което <b>виждаха</b> очите й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Боже, Ти, който <b>виждаш</b> и повеляваш деянията ми, прости! Аз обичам една светица по име Евгения повече от Теб, защото очите ми я <b>видяха</b> жива. Пресели ме цялата в незабвение нейно! Дай ми сили и разум да изпълня надеждите й, дай ми упование за бъднини!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Пратеницата на врачанския владика Агапий не беше на двора сред монахините, които плетяха чорапи, нямаше я и пред иконите на манастирската църква, и в градината не се <b>виждаше</b>, където други три монахини подстригваха ниско чемшира. Игуменията се упъти към една от вратите, дето беше килията на монахиня Софрония, пък досами нея собичката на Анастасия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Но послушницата шепти забранени молитви! — очите й срещнаха с гняв очите на игуменията. — Чувам имена на мъже, чувам безсънното дишане, което, ме плаши, смущава уединението ми… — Софрония се сведе и притисна камъка, впит в корема й. Никой досега в манастира не знаеше за нейното самоизмъчване, не беше <b>виждал</b> наказанието й. Освен Анастасия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Я какъв е хубав новият ни наставник! — старата Хадживълковица нарочно хвалеше даскал Брайко, защото <b>виждаше</b>, че Анастасия, седнала сред момчетата, слуша учителя, повтаря по него, пък <b>гледа</b> да се отвори вратата, че да мерне Ботьо Петков. И което си беше истина: даскал Хаджигенович имаше една възраст с даскал Ботя, но хрисим, несмутим от бунтовен дух. Брайко нямаше онази мощ на живота, с която природата-майка дарява малцина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Виждаш ли, господи, колко жадно е тялото й? — послушницата се взираше отново и отново, не смееше да прекрачи встрани, за да не чуят вътре стъпките, да не стихне възхвалата на мига, който опложда и греха, и възторга, и бъдността…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ваклина. Ваклина е името ми, наставнице — малката стана, протегна ръка да докосне дрехата на учителката и така да повярва, че е от плът. — Не бях те <b>виждала</b> по-преди, но тази нощ дойде в съня ми… същата! — момичето на Васил кондурджията не знаеше как да разкаже съня си, трябва ли да говори…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Виждаш ли — сънищата срещу събота се сбъдват! — отдели го от себе си и въздъхна; силните очи на момичето й спомниха за благородната майка Евгения, какво ли би казала тя на децата и родителите, ако в този миг беше тук?…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Земята е една голяма, голяма звезда, досущ като звездите, които нощем <b>виждаме</b> по небето като блещунки. Върху тази наша земя-блещунка има много вода и голяма суша. Върху сушата пък са наредени много държави и много хора живеят из тях както ние, българите, живеем на нашата майка-земя България. Сиреч кой е нашият бащин език? — пак попита наставницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Луди сте, дето слушате този прахосник! Момите нямат потребност от знания, дето ще им мътят главите. Жената е създадена да бъде покорна, да <b>гледа</b> деца! — чорбаджията <b>виждаше</b>, че мнозина мъже кимаха потвърдително, някои искаха да се опълчат против словата му, затова реши да удари като е камък: — Наставницата Анастасця, като е толкова учена, защо досега не спастри дом, не отима чедо? Защо не напътва свое момиче в светски науки? — едрата му снага стърчеше над всички, но когато жигоса Анастасия и я посочи с ръка, някой го дръпна за лакътя.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Наставницата нарочно беше избрала тези редове за прочитание от благонравието, понеже за самия празник момите щяха да се съберат, да облекат новите сукнени дрехи и да пеят пред къщите на благодетелни плевенци: „Достойно ест!“ Така беше намислила Анастасия и вече <b>виждаше</b> как ученичките ще тръгнат от килията, ще вървят по улиците на града, плевенци ще гледат и ще се умиляват… Но това, което се случи само един ден преди Коледа, отнесе до възбог просветителните стремления, а в душите на злосторниците заби нож!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Боже, ти който <b>видя</b> накатранените порти, <b>виждаш</b> ли и катрана в душата на тази неверница? — плевенският духовник се отклони от словото за опрощение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Епископът не побърза да седне, защото срещна очите на Анастасия и долови в <b>погледа</b> й нещо, което не беше <b>виждал</b> по-преди — мъка, укор, душевен смут, почуда… аха! Имаше това, което се крие в лицето на една мома, щом разбере, че не е единствена за човека, който я хвали и носи напред. Заради Цвята Кръстенякова от Враца!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Момичето спря на място, вдигна ръка и в мрачината посочи натам, където до двора на дядо Петър Райкин се <b>виждаше</b> купчинка райска пръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Идвала съм преди години и помня даскала Попович, даскал Брайко Хаджигенович, ала този даскал Ботьо Петков не съм го <b>виждала</b> — отвърна и се изчерви от неистината. Защо трябваше да мами ханджията?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Вратата на даскалботьовото училище беше отворена, около прага се <b>виждаха</b> чифтове детски опинци, а горе… Анастасия огледа чаршията.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Отдалече се <b>виждаха</b> само трите кубета на църквите и останките от висока древна твердост, за която преди близо четири века турците се били хиляда дни, докато превземат Заара… Градът беше разположен в равно място, ограден с различни плодни дървеса, чиито многоцветия пролет са като райски градини, а нивите с пречиста пшеница, именувана загария, славеше земята на този край из много градове.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— И нея съм <b>виждал</b> да идва тук с други жени… Ама още не съм те питал — тя знае ли, че ще дойдеш с нас в Заара? — беше разбрал, че сама жена не тръгва току-така на дълъг път и щом плевенската пътница идва насам, значи я носи нещо важно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Къщата на хаджи Ана отвътре имаше малка собичка за преддверие от вратата към втората, много голяма одая с два прозореца, миндерлъци край стените с прозорците и саксии мушкато, наредени близо до светлината. Още вън от първи очи се <b>виждаше</b>, че домът е граден преди години за многолюдна челяд, но когато Анастасия влезе със стопанката, вместо големия род на хаджи Ана, намери двайсетина момичета, насядала по миндерлъците, навели глави в своето ръкоделие да шият на гергеф, пък неколцина влачеха вълна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Анастасия Димитрова ли?… Анастасия Димитрова?… Не сме ли се <b>виждали</b> по-преди? Чувал съм името ви — очите му бяха дълбоки, кестеняви, големи — изворни за благородство и мъдрост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ама това е Михал Хекимина! Не съм го <b>виждал</b> откакто се върнах, а търся билки срещу главоболие. Ще ме почакате ли? — Княжески се вгледа в прозореца, да се увери, че не се лъже, чевръсто влезе в бръснарницата, малко стоя там и излезе. — Ако някоя от вас има страдание, може да се види с хекимина, цяр да му иска. Поканих го у дома на кафе, та е хубаво и вие да дойдете! — любезно подкани двете да тръгнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Това е Хекимина, клетият! Носи златна душа, но е злочест — хаджи Ана също надникна да види мъжа, когото отдавна не беше <b>виждала</b>. — Орисията му е толкова шарена, че ако рече да я пише човек, ще прилича на житие и страдание невинного знахара.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия, дето до своята трийсет и пета година беше <b>виждала</b> и мъжка нега, и жадна за обич душа, не беше срещала друг човек с такова стремление към съществото й.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Когато от конниците не се <b>виждала</b> вече и малка точица в далечината, бащите и майките на децата тръгнали към града.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Сред ученичките в одаята имаше няколко, дето Анастасия помнеше отпреди; зад пясъчните сандъчета на първия и втория чин се <b>виждаха</b> моми в различна възраст, дошли за грамотност тази пролет. Наставницата отиде до таблицата, където стоеше Ваклина, поиска й показателната пръчка, после огради кръг във въздуха и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница <b>виждаше</b> на вратата големия катинар, <b>виждаше</b> и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше виждала да се гърчи в огъня… но да види това, което очите й гледаха в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i><i>— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница <b>виждаше</b> на вратата големия катинар, <b>виждаше</b> и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше <b>виждала</b> да се гърчи в огъня… но да види това, което очите й <b>гледаха</b> в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Госпожице, моят град Заара се слави с имотни стопани, но и Плевен, дето го <b>виждам</b> за пръв път, изпълва душата ми с умиление. Хвала на такива стопани!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>За да прикрие смута на всички, Пенчо посочи отвъд чаршията, дето в напъпили цветове се <b>виждаше</b> дворът на дядо Гънчо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добра среща, добри ми наставници! — даскал Манол, както го именуваха открай време, се поклони на двете, после подаде ръка на Анастасия. Не се бяха <b>виждали</b> и не се знаеха. Първата наставница премести бебето на лявата си ръка, подаде десница да отговори. Осанката на учения мъж издаваше сила, ала очите му не бяха весели. — Три недели откакто си тук, пък не мина към мъжкото школо да се разговорим, има какво да подкрепим с дело — личеше, че има да й каже друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Похвално е намислила твоя ученост да обърне къщата в школо и да събира момичета от селата. Щом плевенци не захванаха такова деяние по време на епископ Агапий, надали с този владика ще се преборят — даскал Манол обърна глава към църковния двор, където първенците се бяха скупчили около духовника, затуляха го с гърбове, а от падащата мрачина не се <b>виждаше</b> добре кои са.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Пиянски работи, като изтрезнеят, ще забравят всичко — Анастасия искаше да успокои дружката си, дълго не беше я <b>виждала</b> и не бе чувала нищо за нея. — Не случи с акинджията, че сега и момичето ти тормози… Помниш ли като му четох писмото от Фатме ханъм, вечна й памет…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— На гръцки ме учеше архиерейската майка Евгения и за добро го е сторила. Плевналии разправят, че ваше преосвещенство не говори български — речта й беше бавна, сигурна, без желание да засегне владиката, пък и той не се докачи от истината — <b>виждаше</b> му се гордост да не говори с простите хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добър ден на всички и на теб, Анастасийо… — Халиде стигна до наставницата, рече й на български, леко се поклони. — Носим ти това агне за днешния ден — вече заговори на турски. Езикът на християните й се <b>виждаше</b> труден за пред хора, пък и надали знаеше много български думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Да се задомя с Бекяра? — и тази вест я обърка; ядосваха я подмятания за дългото и моминство; вглеждаха се с кой мъж спира да поприказва; кой влиза в къщата да й помага; кой я хвали и кой одумва. Като не <b>виждаха</b> и не чуваха нищо за мъжки задявки — измисляха си, а тя отминаваше, все едно не ги чува.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>На наставницата се прииска да удари земята с камък, че по нея вървят толкова нескопосни хора — за един човешки грях хулят и спират сто добрини!… Като наближи големия двор, Анастасия видя край чемширите високата снага на Макрина; метеше пътечката към вратницата на първия кат и говореше със силен глас на духовната си сестра, която не се <b>виждаше</b>, но навярно беше наблизо, щото и нейната реч се чуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Защо тук да си поприказваме, друже? Чух за чудесата, които вършиш в Плевен, драго ми е за теб! — прииска й се да свали забрадката, да обърше потта от лицето му. По залез слънце, след уморителен труд, Хекимина й се <b>виждаше</b> хубав.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Върви си! - сподавено отвърна баща му и тежко се отпусна на стола. Беше смачкал в юмрук незапалената пура. - Вече и не искам да те разбирам ... нито да те <b>виждам</b>. Избий си от главата онези измислици - тогава ела, за да поговорим отново. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Не <b>виждам</b> очите ви - отвърнах аз и най-после се предадох. - Всъщност права сте. Пуша "Кемъл". </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Тя се поколеба - усетих го по това как набърчи чело - но само за миг. Подхвърли на рамо чантичката си, после бавно свали тъмните очила. Имаше големи, невероятно красиви зелени очи, които ме пронизваха, сякаш без да ме <b>виждат</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Как успявам да се справя с движението ли? - отгатна въпроса ми тя. - Съвсем просто. Всеки ден от три години изминавам едно и също разстояние - от фотостудиото до входа на квартирата, където живея. Точно триста и седем крачки... Познавам всеки сантиметър от този път. Както и някои от минувачите, въпреки че никога не съм ги <b>виждала</b>. Хората са толкова различни, дори когато нямаш очи... Беше лесно да те открия. Странно, но по някакъв начин те почувствах близък - все едно съм те познавала и преди. Ти си като вятъра, който идва и си отива... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Още не знам. Но ще разбера. Да... Не ти ли казах, че имам способността да предусещам нещата. Понякога ми се струва, че <b>виждам</b> по-ясно от всички. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i><i>        Изправих се рязко на колене и с два бързи изстрела свалих типовете с автоматите - <b>видях</b> ги да рухват като отсечени. Останалите трима вече бяха в колата. Потеглиха с пълна газ, но някой, когото не <b>виждах</b>, продължи да стреля - този път от входа на банката. Целеше се по диагонал към улицата, където неизвестно кога се бе появила полицейска кола. Беше спряла напреко на платното, имаше и полицаи с пушки. Първата кола все пак премина... Изтървах оръжието и паднах обратно върху нея, защото болката в гърба - едва сега я усетих - ме преряза непоносимо. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Държах ръката й, докато изкачвахме склоновете на брега по една заобиколна пътека, която предварително бях изучил. Карен се справяше по-добре и от мен - сякаш по някакъв начин <b>виждаше</b> в мрака, макар от него непрекъснато да изникваха клони на дървета или остри бодливи храсти, а понякога и цели канари, стърчащи от земята. Беше толкова стръмно, че изпод подметките ни летяха камъни и пръст, но нея не я интересуваше. Катереше се с грацията и ловкостта на котка, все едно го беше правила хиляди пъти по-рано. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        После пристъпи напред. Направи една колеблива крачка, след нея втора и трета, и продължи - все по-уверено и по-бързо. Последвах я, без да се замислям. Беше толкова тъмно, че не <b>виждах</b> нищо, не <b>виждах</b> дори къде стъпвам. Пътеката - ако изобщо можеше да се нарече така - беше осеяна с дребни камъчета и навени от вятъра песъчинки, които я правеха още по-несигурна и опасна. Само една погрешна стъпка, едно хлъзване и двамата политахме в пропастта. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i><i><i>        Виждах Карен на известно разстояние пред себе си. Вървеше по тесния перваз над празното пространство с такава лекота, все едно краката й не докосваха твърда скала. С развятата си бяла тениска напомняше някаква птица, готвеща се да се откъсне от ръба на скалата и да полети. Движеше се прекалено бързо, не успявах да я следвам. Понякога се изгубваше от <b>погледа</b> ми зад някоя чупка на пътеката и аз затаявах дъх, ужасен от мисълта, че няма да я <b>видя</b> повече - че може би е паднала, но тя се появяваше и ние отново се впускахме в танца на смъртта... </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Вече можеше да го разгледа отблизо. Лицето му беше издължено и слабо - имаше красиви, правилни черти и високо чело, по което бяха пропълзели бръчици. Под прозрачната маска на респиратора, покриваща носа и устата му, се <b>виждаше</b> къса кестенява брада. Дългите векове изкуствен сън бяха придали на кожата му пергаментов отенък. Не изглеждаше стар, въпреки че косите му едва забележимо бяха започнали да побеляват. По голите му гърди и слепоочията бяха налепени електроди, свързани с различни апарати, върху чиито екранчета пулсираха цветни начупени линии. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Луситер стисва зъби, а лицето му почервенява от гняв - никога не съм го <b>виждал</b> такъв. В следващия миг ръката му плъзва към хълбока с висящия на колана кобур. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Стига! - изкрещявам с беззвучен глас. Стига! Нали умрях?! Някъде там, край Петата. В смъртта не може да има спомени! Но продължавам да ги <b>виждам</b>... В следващия миг мракът се нахвърля върху мен - още по-тежък и задушаващ, и ми напомня, че съм жив. А бих искал да не бъда... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Крис кимна. Нямаше сили да говори. По гърба му се разливаха хладни тръпки. Искаше му се никога да не е идвал на "Арес" и да не е <b>виждал</b> това. Йехова... Непроизносимото име на Бога... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Почисти, доколкото можеше, полепналите по себе си паяжини и се огледа. От тази страна джунглата изглеждаше доста по-рядка, но повече го обнадежди друго. Точно отпред, над клоните на дърветата, се <b>виждаха</b> планините, вече съвсем близо. Ясно се различаваха техните стръмни скални склонове, увенчани с редици от зъбери. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Поизтупа комбинезона си от праха и продължи. Напредваше доста по-бързо в сравнение с преди, макар че пред него не преставаха да се изпречват бодливи храсталаци или повалени дървета. Слънцето се беше издигнало високо над равнината, но вече не се нуждаеше от ориентир. Скалните склонове на платото се <b>виждаха</b> отлично, извисяващи се над близките корони. Твърдо беше решил да не спира, въпреки умората, която усещаше все по-осезаемо. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Вървеше от доста време и бе започнал да се отчайва, когато пред очите му внезапно се откри каньона. Беше по-тесен, отколкото изглеждаше на картата. Висок насип от грамадни валчести камъни, изтръгнати от недрата на планината и огладени от отстъпващия преди десетки хиляди години ледник, водеше стръмно нагоре към тъмнеещия в скалите пролом. Виждаха се неговите огромни, отвесни стени, нашарени от червени утаечни ивици. Някога много отдавна тук бе текла река, но геоложки катаклизъм беше изместил коритото й, принуждавайки я да се влее в низината далеч от първоначалната си делта. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Горещината се засилваше с всяка измината минута - <b>виждаше</b> как въздухът над пролома започва да трепти. Сякаш неусетно се спускаше прозрачна завеса. Помисли си, че ще стане и по-зле. Климатичната инсталация на комбинезона му беше извън строя, а с изгрева на червеното слънце /след около три часа/ температурата рязко щеше да скочи. Налагаше се да става, колкото и де не му се искаше. Очакваха го още доста километри - петдесет, а може би и повече... Изправи се с въздишка и пое  между отвесните, исполински стени. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Пред замъгления му поглед се ширна обляната в слънце равнина, поръсена с бледооранжев пясък - осеяна с островчета пустинна трева и големи тумбести кактуси. В далечината отпред - където платото свършваше, се <b>виждаше</b> нащърбена верига от хребети, опасващи хоризонта, над които се извисяваше познатия гребеновиден връх. Синкавите му очертания се разливаха в маранята на въздуха. Второто - червено слънце на Алтера - тъкмо изпълзяваше иззад скалите на платото, превръщайки небето на изток в море от пурпурен огън. Беше двайсет и един часа - малко след синьото пладне. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        В отговор иззад гърба му плисна познатото металическо свирене. В движение нагласи пистолета на максимален обхват, обърна се и стреля. Не ги <b>виждаше</b>, но знаеше, че са там… Сърцето му блъскаше диво в гърдите, струваше му се, че всеки момент ще рухне долу, но страхът - или по-скоро яростта продължаваше да го тласка през нагорещената пустош. Два или три пъти се обръща, оставяйки след себе си стена от огън, после внезапно разбра, че е стигнал края на платото... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Безпокойството му изчезна изведнъж. Вдигна щорите - по-точно смени поляризацията на стъклата, така че залезът нахлу вътре и засипа залата с кървавочервени отблясъци - после се отпусна в едно кресло.  Панорамата, която се откриваше през разположените в полукръг прозорци, беше фантастична. Целият залив се <b>виждаше</b> като на длан. Гаснещото в далечината слънце почти докосваше океана, превръщайки хоризонта на запад в море от огън. </i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i>Естетското внушение на оживелите под прожектора длани  чувствителни, чувствени, нежни, жестоки, самотни и споени, създаваше неописуема аура в намагнетизирания мрак. Дали наистина чувахме свистенето на вятъра в клоните на дървото и <b>виждахме</b> отбрулването на последния есенен лист, дали в калейдоскопа от експресивни пластични образи припознавахме себе си, такива каквито бяхме  блажено млади и несъгласни с остарялото време…</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Пу, пу — разурочаса го разнежена Наталия Маврова. — И букетче си ми взел. Любимите ми рози. Чакай, Ласка, чакай. Ето ти целофана, дръж. Остави ме да посрещна Борис, де. Виждаш ли каква е глезла.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— И аз тръгнах. Зарязах мама и годеника си на улицата, горкия Антон, не съм го <b>виждала</b> оттогава и да ти кажа, никога не съм съжалявала, защото Жорж го направи от любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Борис прочисти гърлото си от тютюна. Стана и се разтъпка из стаята. Не <b>виждаше</b> лицето му. Дали пък не се смееше? Не, не, откъде накъде!</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Изработихте го зад гърба ми, така ли? — Очите й се впиха в Кристина и токчето й затропа като метроном в алегро, престо, престисимо. — И ти мислиш, че можеш да я научиш на нещо? Интересно на какво... Май не съм те <b>виждала</b> да си отваряш цигулката напоследък. Всъщност, отваряш ли я, като показваш на учениците си как не трябва да се свири?...</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Беше се взрял в нея като удавник, загубил всякаква надежда, внезапно притеснен от ръста си, защото в тази им близост тя се оказа по-ниска, отколкото си мислеше. Виждаше темето й с къдравите тъмни кичури и нищо друго. И тогава Галя вдигна глава, погледна го с немигащите си очи и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i><i>А студът пълзи под ръкавите на шлифера. Отдолу си само по копринена рокля и си изстинала, цялото ти тяло зъзне. Гледаш го, но не го <b>виждаш</b>. Защото винаги си <b>гледала</b> вътре в него, а сега там е тъмно и непрогледно. Може и да има врата, може и да е отключена, но не посягаш към дръжката, вдигаш пластмасовата чашка и пиеш водката на гладно. Защото трябва да правиш нещо с ръцете си, след като няма какво да се прави. Той казва: Ти си като Желязната лейди.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Не са се <b>виждали</b> десет години. Може би повече. Или са се <b>виждали</b>. В тяхната среда пълната забрава е невъзможна. Сигурно са седели на една маса в клуба, размесени между много хора, и не са си проговаряли. Сигурно. Той не помни. А си спомня толкова други неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>От тавана се откриваше изглед към обширния двор с неговите храсти, цветя и дървета, напомнящи за една някога грижливо поддържана, романтична красота. Виждаше се и желязната ограда с барокови орнаменти, зад която навремето съседите се спирали да послушат пианото на майка ми. После това пиано дойде в София, но звукът му стигаше единствено до стълбището, където хората винаги бързат.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Един ден се връща от работа и вижда полицаите пред входа. Чак сега си спомня, че не я е <b>виждал</b> от доста време. Е, това вече е пример как човек може да си отиде, без никой да забележи. Явно всеки може да стане невидим, да се разхожда по улиците, без някой да го забелязва, после да умре и никой да не го открие чак до смъртта му.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Тия приказки я разсмиват. Пита го какво има, а той не знае. Вади някакви бабешки доводи: не искам съседите да <b>виждат</b> първо гащите и т.н. Тя го пита — ти добре ли си. Той й връща топката с реплики, майка ти не те ли е научила на някои неща. И т.н.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>След Калотина започват дупките по пътя. Няма мантинела. Пусти поляни, кал. Още преди околовръстното се <b>виждат</b> блоковете от Люлин — сиви купчинки, еднакви, олющени, познати. Носталгия. Плюс табели „Макдоналдс“ и „Сименс“, реклами на телешки бульони. И избуяла трева навсякъде — тръни, храсти, шипки, щир, троскот, заплетени в тях найлонови торбички, чашки от кафе, кутии от цигари.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Едва стотина крачки бе направил, а му оставаха още хиляди до върха. Намести товара на рамото си и пак пое с къса стъпка по ронливата пръст. Билото не се <b>виждаше</b>, колкото и да вдигаше взор. Знаеше, че е някъде горе, много нависоко, почти недостижимо. Но Демир Бозан трябваше да го достигне. Цял събор хора го гледаха. Българите се бяха събрали за безплатен сеир. За тях бе турен на кантар резила му. За войскарите, дошли да подкрепят господаря си, със сигурност бе заложена мъжката му чест. Но за Демир Бозан залогът бе много по-голям. Залагаше себе си срещу своето щастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Хората зашушукаха. По смръщените погледи личеше, че не одобряват това, което <b>виждат</b>, нищо че същите тия конници бяха довели спасителката на родилката. Конете отново разцепиха настръхналото човешко сборище, измъкнаха се от лепкавото му неодобрение и препуснаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Демир Бозан се надигна и отиде до края на полянката. На хоризонта стената на Балкана ограждаше долината. Между дърветата се <b>виждаха</b> ширналите се в ниското ниви. Мяркаха се хора, прибираха хляба.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   В началото никой не му обърна внимание, но постепенно пред него се оформи шпалир. Познати лица се наредиха от едната му страна. Викаха името му, подканяха го за нещо. Демир Бозан позна майка си, баща си, братята си. Ехей по-натам млада и красива незабулена жена му помаха и го покани да влезе в града, иззад чиито открехнати порти се <b>виждаха</b> блестящи фонтани с розова вода, градини с цветя и прохладни беседки, заслонени с палми от слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i>   Хората в подножието на баира не <b>виждаха</b> белия град с фонтаните, керваните, портите. Но <b>видяха</b> как беят на Врабево, Демир Бозан, се изправи с нечовешки порив, извървя като насън последните крачки до горичката и там се строполи в прохладната и? пазва.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Ебал ли съм ги! - в моменти на стрес Михаил зарязва възпитания подход и пуска на воля природата си. - Основната ми грешка е, че им повярвах в началото. Казаха ми да правя каквото смятам за правилно и ми обещаха, че няма да ми се бъркат. Тръгнах да правя радикални промени и <b>виждаш</b> какво стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Да, моля. Веднага ли?... Добре. Идвам. Виждаш ли, приятелю? Тъкмо започнахме да си припомняме добрите стари дни и... Нищо, скоро ще имам достатъчно време.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Сигурно много хора на негово място биха се отказали. Беше ходил в няколко частни телевизии с различни предложения. Отхвърляха ги под една или друга форма. Или им се <b>виждаха</b> много скъпи, или твърде авангардни, или и двете.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Павел мислено й благодари за усмивката. Беше я <b>виждал</b> да се усмихва и на упражненията, но тази усмивка бе нещо съвсем различно, защото бе предназначена само за него. Окрилен от този факт, той се престраши да говори:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Щаденето на нервите обаче изобщо не му пречи да задиря колежките. Той зарязва Петър, защото е забелязал, че Димана стои сама на няколко крачки от него. Походката му е леко клатушкаща се, но успява да стигне без инциденти до нея. Заравя нос в косите й и почва да й шепне на ушенце. По лицето на Димана се изписва отегчение, от което Петър заключава, че тази вечер няма да му пусне. Какво пък, наоколо се <b>виждат</b> и други колежки. При положение че прояви достатъчна упоритост и не са замае съвсем от алкохола, Камен все пак има шансове за добре прекарана авантюрна вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"И останалите човеци, които не загинаха от тия поразии, не се и покаяха за делата на ръцете си, та да се не покланят на бесове и на златни, сребърни, медни, каменни и дървени идоли, които не могат нито да <b>виждат</b>, нито да чуват, нито да ходят;</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Ха, аз и ирония. Твърде изискано и непостижимо за мен състояние, като се има предвид, че не съм завършила българска филология. Високите разсъждения са ваш приоритет. Такива като мен ходят по ревюта подобно на останалите простаци, които <b>виждаш</b>. Всъщност ти защо реши да живееш с мен? Нали си убеден, че не съм ти на нивото?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Други на наше място отдавна да са се отказали, но ние не. Рано или късно нещата ще се оправят. Сега ще ни извините, обаче трябва да вземем интервю от Красимир и Корделия. Проблемът е, че не <b>виждам</b> оператора. Бени, имаш ли идея къде е?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- А ти защо парадираш? Извинявай за въпроса, ама ми се вижда малко инфантилно да се хвалиш с хората, които си <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Забелязал съм, че често ходиш там. Като бях в първите курсове на университета, и аз обичах да чета в библиотеката. Сега се отбивам по-рядко. Домързява ме. Та и при малкото ми ходения те <b>виждах</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Благодарен съм Ви за доверието, макар че това понятие не означава много в бизнеса. Простете за откровеността. Предполагам, че <b>виждате</b> себе си като основен водещ?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Зависи какво точно искаш да направиш. Ако е блъскане заради самото блъскане, не <b>виждам</b> особен смисъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Не познавам въпросния младеж. Никога не съм го <b>виждал</b> и не съм разговарял с него, освен по време на предаването. Така че не виждам как бих могъл да Ви бъда полезен.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i><i>	- Не познавам въпросния младеж. Никога не съм го <b>виждал</b> и не съм разговарял с него, освен по време на предаването. Така че не <b>виждам</b> как бих могъл да Ви бъда полезен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Петър отметва завивките и гали голото й тяло. Идеята наистина беше друга. През последната седмица Савела непрекъснато му звънеше и го врънкаше да се <b>виждат</b>, за да си говорят за бъдещия телевизионен проект. Най-накрая Петър намери време. Тя го покани у тях и последните два часа бяха прекарани в леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	А вътрешният министър говореше. Обеща изключително сериозно разследване. Репортерката го запита дали вече има някаква хипотеза за евентуалните извършители на убийството. "Знаете с какви съмнителни, меко казано, дейности, се занимават хора като Димитър Марчев - отвърна министърът. - Сега някои от тях се опитват да заличат миналото си, но, както <b>виждате</b>, не могат да избягат от него".</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- И това Но засяга Вашата личност. Вие сте популярен, което от една страна е хубаво. Макар да не са Ви <b>виждали</b>, зрителите Ви знаят и няма да имат проблем с разпознаването Ви. Проблемът обаче е в характера на Вашата популярност. Вече е готово едно изследване, което специално поръчах. Не знам дали ще Ви кажа нещо ново, но повечето от анкетираните, макар и добре да ви разпознават, имат негативно отношение към Вас. На въпроса "Защо" отговарят, че сте груб, циничен, прекалено краен. Явно българската публика не харесва такъв тип шоумени. Наистина, интересува се от тях, но ги мрази.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Мария най-много хареса видеоматериала, на който една девойка правеше разрези по тялото си с джобно ножче. След всяка рана дезинфекцираше мястото със спирт. Творбата се наричаше Безопасен мазохизъм-Две. Авторката на материала се мотаеше из залата, облечена с дълги блуза и пола, така че белезите не се <b>виждаха</b>. Мария искаше да я попита какво съдържа Безопасен мазохизъм-Едно и дали серията ще има продължение. Само че девойката постоянно попадаше ту в една, ту в друга компания и все не успяваше да я хване насаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i><i>	- Боже мой, колко се радвам! - почти изкрещя той. - Не сме се <b>виждали</b> толкова време. Впрочем, извинете, първо трябваше да ви запозная. Това е Мария, най-интелигентната ми преподавателка в университета, а това е Божана, сигурно вече си <b>видяла</b> мазохистичния й видеоматериал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Не, бе, не, радвам ти се - Мария усети, че почва да се ядосва, и макар да знаеше, че това моментално я поставя в слаба позиция, вече не можеше да спре. - Ти си най-страхотният мъж, когото съм <b>виждала</b>. Преспа с мен, след което един път не вдигна телефона да се обадиш. Ей-така, просто от куртоазия. Ама, разбира се, каква съм патка! Как така ще се обадиш? Твърде артистичен си, за да правиш подобни дребнобуржоазни жестове. Даже се учудих как ме позна. Мислех, че тотално съм изличена от паметта ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Най-после се срещат. Не се бяха <b>виждали</b> почти месец. След първото им преспиване Савела му звънеше едва ли не всеки ден. Обсъждаха различните подробности на бъдещото тв шоу. Петър дори се изненада от идеите, които се раждаха в главата й. В началото я възприемаше единствено като леко подобрен, интелектуален вариант на типичната мутреса. После откри, че в нея има потенциал, който би могъл да се развие. Това обаче можеше да стане само ако престанеше да изразходва огромна част от времето си в обикаляне на бутиците.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Знаете ли, полковник, докато четох за ескадроните на смъртта, които реално съществуват в други държави, открих, че в повечето случаи те са били създавани от полицаи, на които им е писнало да <b>виждат</b> как на свобода се разхождат заловените от тях престъпници. Не мислите ли, че и у нас може да има такива служители на реда, недоволни от правосъдната система и готови да я заместят?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Да, де, все тая. Няма оправия с тия главорези иначе. Нали <b>виждате</b> какво става? Само лъжци и убийци се навъдиха. Крайно време е да бъдат наврени в кучи гъз. След като полицията не може, да дойде кавалерията.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Какви ги дрънкаш бе, момче? Не <b>виждаш</b> ли, че всички са престъпници. И полицаите, и те са комбина с бандитите. Желязна ръка трябва за всички. Ред!</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Виждаш, че не се шегувам. Наистина искам да се оженим, да заживеем като семейство, да имаме деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Петьо, няколко пъти ти обясних. Става дума за една седмица! Баща ми не е добре и има нужда да съм до него. Пък и нали <b>виждаш</b>, че си взимам малко неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Когато баща ми се оправи, искам да отидем някъде. Само двамата. Не желая да <b>виждам</b> никого освен теб. Ще си вземем отпуски и ще се махнем.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Ани - обърна се мъжът ми към мен, - това наистина е съвсем различен свят. Виждаш ли само как бързо действат? Те значи отиват на работа, отварят си пощата и научават, че някакви си непознати родители на другия край на света са разтревожени. И вместо да си рекат, само тия мучовци ни липсват сега, толкова друга работа ни чака, сядат и отговарят веднага, и влизат във връзка един с друг, и даже май уреждат телефонния разговор със сина ни. Всичко това става до 9 ч. сутринта по тяхно време, най-късно до 10. Направо съм шашнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i><i>И телефонът започва да свири за пореден път. Аз седя и чакам, като разсеяно <b>гледам</b> телевизия - в същото време по Дискавъри даваха филм за промишления лов на океанска риба, отдолу <b>виждах</b> електронния часовник. От момента, в който ми направи впечатление, че много дълго вече чакам и засякох часа, минаха точно осем минути, докато най-сетне оттатък спряха музиката и един глас ми каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>А сега ми е трудно да ти кажа прощавам ти, нито ще те моля за прошка, че ви обърках отделението с тия проверки, макар и формални. Вие двете с Генка Бедрова ми оставихте горчив спомен в този последен за мен работен ден. Ти мълча през цялото време, докато шефът ме хокаше и обиждаше на некадърна в манипулационната, където ти беше единствен свидетел. Мислеше, че добре се защитавам или какво? Аз не бях на себе си, треперех, заеквах, не <b>виждаше</b> ли? Не те ли обиди и теб, като каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Аз знам някои работи, но искам да ги чуя тука от вас. Вярно ли е, че Богомил е лежал с двете игли, <b>виждаха</b> ли се двете игли на ръката му, Фонев?</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Ани, болният лежеше ли си на мястото, ръката му беше ли на облегалката, иглите <b>виждаха</b> ли се добре?</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Да, болният си лежеше, не беше ставал изобщо и ръката си държеше на облегалката, къде другаде, и иглите се <b>виждаха</b> съвсем ясно и си говорехме, че ей-сега ще продължим диализата.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Сега нямам време да се разправяме повече. Искам само да знаете, вие давате ли си сметка, че всички отивате в затвора при такъв случай, а? В затвора! Да се оправяте да работите в синхрон, че ...! Виждате какви работи стават! Хайде, отивайте да работите, че и аз да вървя.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Вече започнах да <b>виждам</b> и хубавите страни на моето напускане. Всяка сутрин съм на разходка, сама или с мъжа си. Тази сутрин ходихме заедно по пътеките нагоре. Стигнахме до двора на щраусите, а той е на баира срещу вилата на кучето, дето псува. Двата женски щрауса клюцаха нещо от един очукан леген и човките им звучно потракваха по метала. Мъжкият стоеше изправен до тях - пазеше ги, а може би се беше наял първи. Като минахме, той много смешно навири глава - нали знаете какви малки глави имат и какви дълги, гъвкави шии - а на опашката му отзад щръкна едно бяло перо.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>И седна да разглежда листа, като че ли за пръв път го <b>виждаше</b>. И - виж ти - откри още нещо. Сгрешила беше при нанасянето. Тези от 7-ми ги нанесла на 8-ми и обратното. И даже така, пак беше объркала няколко цифри. Какво да прави сега? Не само дублирани, ами и грешно нанесени, олеле! И тя старателно преписа целия лист с изследванията. Така разбира тя поемане на отговорност.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Знам, обаче, че сред сестрите, старшата водеше класацията по най-много неизработени часове. Нея я <b>виждахме</b>, като си отива час-два по-рано, беше ни пред очите. Понякога я нямаше и по цял ден. Обаждаше се от предния:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Влязохме в залите. Бях в голямата. По едно време излязох за малко да говоря със старшата. Намерих я в кабинета й, цигарата в устата, купчини листи по бюрото, пише нещо, <b>виждам</b> я, че е заета и малко нещо изнервена. Помолих я да ми махне смените с чужденците. Желаещи да ги вземат имаше предостатъчно. Очаквах да ме попита защо и тогава да й покажа сигнала. Не ме попита и аз не посмях да й развалям настроението. В края на краищата от нея нищо не зависеше, така си мислех тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Вие много се грижите за чужденците, май само за тях се грижите? Не <b>виждам</b> каква е разликата между чуждестранни и български пациенти!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Дадох й молбата да я занесе на шефа. Не исках да го <b>виждам</b>. Тъкмо излезе от кабинета си и телефонът й звънна.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>И седна да разглежда листа, като че ли за пръв път го <b>виждаше</b>. И - виж ти - откри още нещо. Сгрешила беше при нанасянето. Тези от 7-ми ги нанесла на 8-ми и обратното. И даже така, пак беше объркала няколко цифри. Какво да прави сега? Не само дублирани, ами и грешно нанесени, олеле! И тя старателно преписа целия лист с изследванията. Така разбира тя поемане на отговорност.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Не го бях <b>виждала</b> дълго време преди това. Появи се изведнъж, като пристигнаха белгийците. Венци по-често стоеше в чужбина, отколкото в България. Изкара година ли, повече ли специализация в САЩ. После къде още ходи, не знам. Знам, че постоянно го нямаше и ако дойдеше, беше за малко. Няма да се учудя, обаче, ако по график се окаже, че си е работил най-усърдно при нас, докато го е нямало.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Ти мълча през цялото време, докато шефът ме хокаше и обиждаше на некадърна в манипулационната, където ти беше единствен свидетел. Мислеше, че добре се защитавам или какво? Аз не бях на себе си, треперех, заеквах, не <b>виждаше</b> ли? Не те ли обиди и теб, като каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Засега <b>виждаше</b> един възможен изход — да запази дистанцията, докато по обходни пътища се върне отново в града, а там да спре и да избяга, да се скрие някъде. Нещо което тук, в откритото поле, бе просто невъзможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Тъкмо се чудехме как да постъпим — наруши мълчанието „шефът“. — В обратна посока сме, пък и много бързаме, а дъждът ни позабави... Навярно щяхме да го закараме все пак до града, човещина е! Ама ти, както <b>виждам</b> си нататък. Направи тази услуга и го вземи с теб. Ние ще помогнем да го нагласиш в кабината!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Сядай! — каза Симо като махна чантата си от стола и го издърпа напред. — Обзавеждането както <b>виждаш</b> е скромно, така че аз ще остана на леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ами <b>виждам</b>, че и Вие сте доста... нестандартен. А между нестандартни хора може да се очаква някакъв афинитет, нали? Освен това, обърнете внимание на фактите. Аз потърсих компанията Ви, а Вие — тук отново се появиха насмешливите нотки — твърдите, че това за Вас е истинско удоволствие. Какво по-добро доказателство!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли, човек, който не постигне желаната степен на общуване се чувства самотен — обобщи накрая. — Естествено е нормалните или стандартни в духовно отношение хора много по-рядко да се сблъскват със самотата, която трудно понасят. И обратно — нестандартният човек има далеч по-малки шансове да срещне себеподобен, но затова пък за него самотата не е бреме, тъй като е естествено предопределено състояние...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Безпокоя се, че не би могъл. Господин Ковачев е катастрофирал с колата си снощи или ако искате — много рано тази сутрин. Отнесен е в болницата в безсъзнание. А ние не идваме за вещите му. Виждате ли — продължи като прочете недоумението в <b>погледа</b> на Симо, — господин Ковачев се е забъркал в една много неприятна история. Много, много неприятна! — повтори той като натърти на думата „неприятна“. — Ние сме ангажирани с изясняването на случая. Аз съм частен детектив, а това са... сътрудниците ми. Естествено беше първо да се ориентираме къде е отседнал и да извършим оглед на стаята му...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Но не, това не е метафора! Нали животът на всеки човек се измерва във време! Време, което му е дадено да мисли и да чувства, да действа и да твори! Така че този, който обрече себе си на бездействие без мисли и емоции, или се посвети на занимания без смисъл и цел, просто губи от живота си. Виждате ли, за мен елементарното съществуване е равносилно на пасивно изчакване на края... Затова в разбиранията ми всяка минута „убито време“ е минута загубен живот!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Общопризната от кого? От тези, които или не са учили физика, или са я изкарали с тройки! Виждате ли — продължи по-спокойно, като долови недоумяващия и като че леко обиден поглед на Дора. — Във въздуха най-лесно се разсейват късовълновите компоненти на светлината — синята, виолетовата, ултравиолетовата — нали затова небето изглежда синьо? А най-дълбоко проникват дългите вълни — червените, инфрачервените. Колкото въздухът е по-плътен, толкова тези ефекти са по-силни.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Навярно не! — засмя се Дора. — Виждам, че умеете да си служите с прости, но уместни и убедителни примери... Но аз неправилно поставих въпроса си. Всъщност исках да Ви попитам — струва ли си човек да реагира на всяка неистина или глупост? Няма ли по този начин да превърна живота си в поредица от дребнави конфликти и спорове?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Къщичката бе в средата на къса уличка, която излизаше на местната автогара. Зад оградата от телена мрежа имаше малка, но добре гледана цветна градинка. Фасадата бе с два прозореца на изток, а в северния й край други два образуваха ъгъла на помещение, което изглежда служеше за кухня, тъй като вътре се виждаха готварска печка и умивалник. Бетонирана пътечка водеше от дворната врата до вратата на къщата. Отзад се <b>виждаше</b> голям стопански двор със засадени лехи и плодни дръвчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Къщичката бе в средата на къса уличка, която излизаше на местната автогара. Зад оградата от телена мрежа имаше малка, но добре гледана цветна градинка. Фасадата бе с два прозореца на изток, а в северния й край други два образуваха ъгъла на помещение, което изглежда служеше за кухня, тъй като вътре се <b>виждаха</b> готварска печка и умивалник. Бетонирана пътечка водеше от дворната врата до вратата на къщата. Отзад се <b>виждаше</b> голям стопански двор със засадени лехи и плодни дръвчета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо позвъни веднъж, втори път, но без резултат. Някъде във вътрешността се чуваше приглушен звън, на който никой не откликваше. В ключалката нямаше ключ отвътре. За всеки случай мина зад постройката и, както предполагаше, откри и задна врата, но и тя беше заключена. В двора не се <b>виждаше</b> жива душа, с изключение на дузината кокошки, които веднага го заобиколиха в полукръг и го заразглеждаха с наклонени настрана глави с надеждата, че ще им даде нещо за храна. Най-оптимистично настроените дори го последваха, когато си тръгна, но след това разочаровани се върнаха обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Приятно ми е да Ви се представя — подаде й ръка. — Казвам се Симо Коев, само че това едва ли Ви говори нещо. Идвам по повод малкото недоразумение, което се е получило днес. Виждате ли, аз съм отседнал в хотел „Чайка“ в стаята, която е наемал брат Ви преди... да му се случи тази неприятност с колата... Вие сте минали да приберете багажа му и по погрешка сте взели моето куфарче вместо неговото. Идвам да оправим нещата!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждам, че Ви засегнах на темата „театър“ — усмихна се Симо. — Но нека уточним, че говорим за предпочитанията си, които са нещо строго субективно, а не степенуваме изкуствата по ранг. Това би било предмет на цяла дискусия, за която опасявам се нито сме подготвени, нито достатъчно компетентни. Ако трябва...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не бих казала такова нещо! Всъщност, с теб е много интересно — много знаеш, много мислиш и затова <b>виждаш</b> нещата в съвсем нови и любопитни аспекти. Само дето си доста... — тя замълча в търсене на вярната дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли, имала съм правото, когато те характеризирах като доста... чудат — отбеляза като тръсна глава Дора.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>„Има ли хоби?“ — Не, поне в общоприетия смисъл на това понятие. Самата му работа се бе превърнала в хоби, тъй като не можеше да постави граница между влагания труд, за който му заплащаха и този, който разходваше за собствено удовлетворение. За други видове занимания — примерно да събира кибритени кутийки или опаковки от ножчета за бръснене не му оставаше време. А и не <b>виждаше</b> смисъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— По-друго си е тука — заяви тя като отправи поглед към морската шир. — Не е като в нашия двор, където <b>виждам</b> само собствената ни градина! Защото зад мен остава къщата, която ме скрива от улицата, а отляво и отдясно обичайната гледка е простряното пране на съседите...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли — продължи той докато слизаха към главната алея — в последно време доста се измениха и представите за разумното хранене. Сега се признава, че близо половината от храната трябва да се пада на въглехидратите. Около една трета — на плодовете и зеленчуците. На половината на тях да бъдат месото и млякото с млечните произведения. И съвсем малко остава за мазнините. Това е така наречената „пирамида на хигиенното хранене“.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>После огледала внимателно градината — трева имало малко и не се <b>виждали</b> следи от скорошно разкопаване. Ако действително нещо е било заровено, не са попаднали на него. Решила да не пипа там до завръщането на брат си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждате ли, през последните дни и аз, и сестричката на годеника Ви, бяхме посетени от трима души, които се представят за детективи и търсят нещо, което изглежда е компрометиращо за Славчо Ковачев. Въпросите ми към Вас са всъщност два: Имате ли представа какво може да търсят? И — идвали ли са и при Вас?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Може и да сте прав — сви рамене Лидия. — Но това не ме безпокои, няма какво да намерят, пък и не държа нищо ценно в квартирата си. Само се съмнявам, дали ще си направят труда — постарах се да им обясня, че със Славчо не сме се <b>виждали</b> от доста време и че отношенията ни са доста... поохладнели!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>След тези думи Мария, отзовала се на почукването му, го покани в нещо като преддверие, което вляво и вдясно завършваше с врати. Едната беше остъклена и зад нея се <b>виждаше</b> малък кухненски бокс, другата вероятно бе на санитарния възел. Още две врати имаше на отсрещната стена, а между тях стоеше широко портманто със закрепено към него олющено овално огледало.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Жилище си направих с парите на баща ми, дето стояха петнайсет години на влог без лихва за депозит! И още осем чакахме докато го построят! Докато вашите големци си получаваха безплатно от държавата по два тристайни апартамента — да си ги съединят, че им се <b>виждаха</b> малки! И се разхождаха със служебните „Волги“ и „Чайки“, а аз кретах със запорожчето — ако разбира се му намерех гуми... Хайде, стига! Симо, помогни ми да обясня на тази твърда глава, какво бедствие се оказа неговия социализъм! Теб повече те бива да доказваш!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли — започна войнствено Драганов, възползвайки се от моментната пауза на опонента си, когато бе прекъснат от внезапната намеса на Дора.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Заповядайте! По-спокойно място от стаята ми в момента не <b>виждам</b>. Само че ще трябва да седнете на леглото — имам само един стол!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Защото... ще разберете сам. Но да вървим по ред. Виждате ли, близо две години ние работихме заедно с господин Славчо Ковачев, когото вече познавате задочно и който...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— За Ваше здраве — вдигна чашата си Мима. — Виждаш ли, Дидо, провървя ни! Попаднахме на мъж, хем хубав, хем любезен кавалер...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Здрасти, како Вера — отвърна на поздрава зеленооката. — Както <b>виждаш</b>, изпреварихме те и сваляме твоя човек! Ама щом свари да дойдеш преди да го отвлечем — твой е! Стига да не иска да дойде с нас...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Честито тогава! — стисна й ръката. — Пожелавам ти успешно учение! И благополучно настаняване в столицата, което пък значи, че в бъдеще ще можем да се <b>виждаме</b> и под тамошно небе!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Възможно, но не си спомням точно... Виждаме се през вечер в заведението, където свири — половин-един час преди да седне пред пианото.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Защото в това заливче от години се появяват двойки делфини. Обикновено рано сутрин — гонят се, скачат, играят. Аз съм ги <b>виждала</b> два-три пъти. Много интересни животни!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— А не е ли време — забеляза Надя — да обръщаме назад? Май доста се отдалечихме. Ако се преобърнем с това возило няма да ти е лесно с мен. Че и делфини не се <b>виждат</b> — за евентуална помощ...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли — продължи като замислено прекара длан по лицето си, — природата е мъдър и опитен конструктор. Тя не е оставила на случайността такова важно нещо като оптималното комбиниране на наследствените качества на родителите в тяхното потомство. Затова е заложила на биологично ниво регламенти за подбора на най-подходящия сексуален партньор. Защото влюбването, каквото и да се твърди по този въпрос, има чисто сексуална основа. Хората обичат и родителите, и децата си, но не се влюбват в тях!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не е само мое, но наистина е предположение. Виждаш ли — разпери ръце сякаш извинявайки се Симо, — едва в последно време науката оформи картата на човешкия геном — начина, по който са разположени гените в хромозомите на човека. Но там са към сто хиляди гена, а от тях засега само за пет-шест хиляди се знае каква роля изпълняват и какви качества определят! Сред останалите деветдесет и пет хиляди трябва да са тези, които ни подсказват признаците — индикатори за съвместимост у противоположния пол. И какви морфологични особености да развием, които пък да са сигнали за неговите сетива...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждам, че отново си прав — съгласи се Надя, която съсредоточено го слушаше. — Имам предвид различната адекватност на решенията при избора на партньор... И това, навярно е механизмът, който създава всеки както го наричат любовен триъгълник. И който е в основата на всяка изневяра, естествено без случаите, когато е породена просто от празноглавие и вятърничавост. А може би дори и тогава... Но — като стана дума — ти мислиш ли, както мнозина считат, че жените са по-склонни към изневяра? И че при тях верността и предаността се срещат по-рядко?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Лятно време горските сенки са единственото сигурно убежище от жегата и знойния пек, особено ако си до някое студено изворче. Изпитваш прохлада още от вида на бистрата, прозрачна вода, която струи между обраслите с мъх корени на някой стар бук или дъб. Когато се наведеш да пиеш зажаднял, <b>виждаш</b> как от дъното песъчинките подскачат, завъртат се и падат обратно сякаш водата кротко и безшумно кипи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Дори и през зимата е приятно в гората, особено когато клоните са натрупани със сняг. Всичко е така бяло и чисто, снегът по земята е пухкав и гладък и само тук-таме се <b>виждат</b> дирите на някое животинче, тръгнало да търси храна, без особена надежда за успех... Понякога, макар и по-рядко, се случва дърветата да се покрият с лед, тогава сякаш попадаш във вълшебна стъклена гора, дошла от приказния свят! Грейне ли и слънце, настава истинска феерия от искрящи светлини и разноцветни отблясъци — един наистина призрачен, недействителен, но много красив свят!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Всички, които са познавали майка ми казват, че била много хубава и нежна жена. И много интересна — мургава, а със светлосини очи. Тези очи е наследил брат ми, а тенът, както <b>виждаш</b>, се е паднал на мен — неочаквано се засмя момичето. — Като бях малка и леля бе недоволна от мен, винаги ме наричаше „арапчето“. Понякога се разплаквах от обида, а брат ми скришом ме утешаваше: „Не плачи, Надке — казваше ми. — И шоколадът е черен, ама виж колко е сладък.“</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не <b>виждам</b> нещо, което да заслужава присмех — отвърна и си помисли, че бе прав в заключението си преди малко. Момичето просто се страхуваше да излага на показ това, което таеше в душата си. — Напротив! Стихотворението е смислено и много хубаво — особено накрая!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Колко добре го каза! Виждаш ли, и аз съм мислила много пъти, че в поезията и изкуството въобще са важни не формата, изразните средства и епитетите, а крайният резултат, неговото художествено въздействие.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>За това навярно бе допринесла и взаимността в отношенията им. Защото Надя не криеше, че също й е приятно с него. Че го уважава и цени и като събеседник, и като съветник, към който изпитваше безгранично доверие. А може би го харесваше и като мъж — помисли си с лека насмешка към себе си за простимата в случая суетност. Така или иначе, тя искрено се радваше, когато се <b>виждаха</b>, търсеше компанията и съдействието му. Това поне бе неоспоримо.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>В уречения час Симо се спусна до северния край на плажа, където още отдалеч забеляза Дора, макар и да беше в твърде непривично снаряжение. Синият надуваем дюшек липсваше и бе заменен с обикновена хавлиена кърпа. За сметка на това над главата й бе разперено пъстро плажно чадърче, което <b>виждаше</b> за първи път. Вместо раирания бански костюм носеше пъстри бикини, които също много й отиваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Доста време измина, откакто изкарах пубертета — отвърна й в тон Симо. — Освен това, <b>виждал</b> съм и още по-голи жени...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Оттогава минаха цели тринадесет години — продължи тя. — Бях още хлапачка, когато се влюбих до ушите в човек, който ми отговори с големи и силни чувства. В любовта ни имаше всичко, което може да се пожелае, само че и една голяма сянка — той бе женен. Но от определен момент нататък все ме уверяваше, че това не е и не може да бъде пречка. Обещаваше ми, че ще се разведе и тогава бъдещето ще бъде наше. И сега съм сигурна, че не ме е лъгал. Но <b>виждаш</b> ли — на този свят има и слабохарактерни хора...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Самият той бе въвлечен в сложната мрежа от събития и преживявания, в основата на които бе случилото се нещастие със Славчо Ковачев, който дори не беше <b>виждал</b>, но за когото знаеше вече толкова много. Отхвърлен като губеща карта от пресметливата си и безпощадна годеница, преследван от колегите си заради некоректното си поведение и от трио детективи, вероятно за още по-сериозни провинения. Станал причина да се запознае със сестричката му — това мило, трудолюбиво и романтично девойче, което от своя страна бе жертва на един натрапен годеж.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— По него време — прихна отново Надя. — Че това беше само преди седмица! Но <b>виждаш</b> ли — продължи вече сериозно, — за тази седмица ти научи толкова много за мен и за семейството ми — почти всичко! А аз какво зная за теб? Само това, че си инженер, получил докторска степен, че работиш в научен институт в столицата и че много бързаш да доработиш нещо към дисертацията си— Никак не е много! Така не е честно...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Случва се. Не си ли <b>виждала</b> умен човек да постъпва глупаво? Или честен да открадне? Тя, трябва да бъда справедлив, не беше нито евтино, нито глупаво и елементарно момиче. Но постъпи като такова.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— По всичко изглежда, че много присърце си взел проблемите на брат й — насмешливо продължи Вера. — Както <b>виждам</b>, всеки ден ги обсъждате... Но в интерес на истината, момичето си го бива — добави тя. — Много е хубавичко. Сигурен ли си, че не си лапнал по него?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Разбира се, той бе допускал и такова развитие на нещата. Но едно е да прехвърлиш през ума си възможни варианти, друго е да <b>виждаш</b> с очите си, че историята не свършва с лъжите и флирта. Стана най-лошото, защото играта загрубя... Малко вероятно бе да завърши с кратка разходка по етажите!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждам... и трябваше да зная, че наистина не биваше да те лъжа, но ти ще ме разбереш. Наложи се снощи да се срещна след работа с Лъчо Добрев да уточним някои неща. Нали знаеш как е при подобни ситуации. Той ми предложи да отидем до „Родопи“, където е отседнал, да съчетаем полезното с приятното. Бяхме в ресторанта до към десет. Това е.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре — каза едва и преглътна сълзите си. — Още в началото приех, че съм виновна. Може би не <b>виждах</b> вината си точно така, но разбирам, че си прав. Но толкова ли е голяма, че не можеш да ми я простиш? Никога досега не съм постъпвала така, а след този случай... подобно нещо няма да се случи до края на живота ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Беше все още твърде рано. През прозореца се чуваше ритмичния грохот на музиката от съседната дискотека. По коридора отекнаха стъпки, някъде се блъсна врата. Имаше достатъчно време да се позанимае със записката си, чийто край вече се <b>виждаше</b>. Само че му липсваше каквото и да е желание за работа, както и за разходка навън. От друга стана, макар и да усещаше умора, едва ли би могъл да заспи в толкова непривично време. А не му се искаше да се търкаля в леглото, загледан в тавана и против желанието си да мисли за неприятни неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>При това една променена Вера, твърде различна от тази, която познаваше! Големите й сиви очи искряха от щастие, страните й пламтяха, по лицето й играеше усмивка, каквато досега не беше <b>виждал</b> на него. А във вдигнатата си високо ръка държеше и размахваше причината за цялата тази промяна — писмото, за което бе излишно да пита от кого е написано...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли! А ние трябваше да се съобразяваме тогава — усмихна му се Мария. — Докато при теб този проблем не стои. Ти вече си човек с положение — доктор на науките, на прилично платена длъжност. А ако разработката ти получи полагащата й се оценка, скоро ще бъдеш в Щатите. И тогава ще се радваш не само на признание, но — дай боже! — ще си намериш и добре платена работа там. Какво ти е да осигуриш семейството си, ако го създадеш? Можем само да завиждаме на бъдещата ти съпруга!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— В такъв случай... Виждате ли, аз съм от Ченогорово. Госпожица Ковачева ме помоли да оставя това писмо за Вас в хотела Ви, но след като сте тук...— Той извади от джоба на анорака си сгънат на две плик и му го подаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждате ли... Не зная какво точно Ви е разказала или обяснила Надя, затова ще започна по-отдалеч... Преди година се сгодихме с нея. Не крия, инициативата бе на моите родители. Те се свързаха с покойната й леля, договориха се...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Да... всъщност трябваше да кажа, че от годежа ни нищо не излезе — каза Ивайло като смутено скръсти ръце. — Не зная дали тя се бе заблуждавала, че ще направи компромис и ще ме приеме или аз не намерих подход, нямам опит с жените... Така нещата не тръгнаха от самото начало. Не можех да виня себе си в нещо все пак, уверявам Ви! Но <b>виждах</b>, че се мъчи насила да бъде мила с мен... Най-напред не си давах сметка, колко сериозно е всичко това, приемах го като нещо преходно. Споделих и с нашите, а те ме уверяваха, че често се случва така, че ще свикнем един с друг...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Така и не се получи — продължи като свали очилата си и ги избърса в покривката. — Не можахме да се сближим... Имах чувството, че Надя просто не може да ме понася! Беше естествено да се отдръпна и аз. После заминах да уча и това ни спести общуването по необходимост. Но проблемът остана и не мислете, че съм <b>гледал</b> на него през пръсти. Аз не съм безотговорен човек! Само че не <b>виждах</b> разрешение. След като не зависеше от мен...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— А не си ли мислила — ти да отидеш при него? Зная, зная! — пресече с нетърпелив жест опита й да му възрази. — Или по-точно — досещам се, че и ти имаш същите финансови проблеми, нали си студентка! Но <b>виждаш</b> ли, аз работя и получавам заплата, припечелвам по малко и от хонорари... Така че без да съм богат, имам заделен някой лев. Бих могъл да ти услужа с пари за едно пътуване — не вярвам да струва кой знае колко много. Ще ми се издължиш, когато можеш... Става ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре, а като заминаваш утре — как и кога ще се <b>виждате</b> с госпожицата... с Надя? — попита Вера като прибираше листчето в джоба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждам, че добре сте разучили произведението — засмя се Симо. — Надявам се не с единствената цел да си го цитирате преди или по време на семеен скандал... Може би Мария има все пак право да ми напомня за перспективата... Време също има — ще видим!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Не беше нужно да се самозаблуждава. Отчуждение между него и близките му съществуваше още, когато живееха заедно, а сега при положение, че се <b>виждаха</b> веднъж-два пъти в годината, дистанцията допълнително се бе увеличила. Никой от тях не знаеше каквото и да било за личните му планове и проблеми, за евентуалното му отпътуване зад граница. Навярно и сега нямаше да сподели с майка си, че беше срещнал момиче, което можеше да й стане снаха...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Аха. А трабантчето вънка, твое ли е? — И като получи утвърдителен отговор, старият Кожухаров погледна насмешливо Надя. — Чух, че последно време честичко го <b>виждат</b> пред вас. Още преди да си дойде Ивайло.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Виждаш ли, какво е тук? — подхвърли Надя още от вратата, когато се появи отново. — Поне половината градче е наясно, че ми идваш на гости, щом е стигнало и до чичо Райчо! Нали точно за това ти говорех преди да позвъни — по повод евентуалното ми настаняване при теб...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Хей ти, малко глупаче! — усмихна й се той. — Прощавай, че те наричам така, но как може да си помислиш такова нещо! Смяташ ли, че ще бъда толкова загубен, че да те оставя, след като <b>виждам</b> щастието си с теб? Хайде, не провесвай нос и ми се усмихни! Защото няма да има нито раздяла, нито очакване. По простата причина, че ти ще дойдеш с мен!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Нищо не ми пречи — разсмя се през сълзи момичето. — Като казах невъзможно... исках всъщност да кажа... че не е възможно толкова много щастие отведнъж. Не <b>виждаш</b> ли — усмихна му се и изтри очи, — че плача от радост?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Засега не ми се <b>виждаш</b> много труден — бе отговорът. — Напротив! Винаги ми е било леко и приятно с теб. А и най-щастливо прекараните си часове дължа на теб!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се виждаме, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както <b>виждате</b>, живее! ­ Тя ме погледна строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i><i>­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се <b>виждаме</b>, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както <b>виждате</b>, живее! ­ Тя ме погледна строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Напразно чаках на плажа до три часа. Навсикя не се появи. Нито на следващия ден, нито на по-следващия. Не <b>виждах</b> и приятеля й. Ревността, която не признавах, ми нашепваше, че вероятно са се сдобрили и тя е решила, за да не се постави в неловко положение, да смени плажа. Уверявах се, че това е без значение. Все едно, че нищо не е било. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Още <b>виждам</b> обширното ателие на Мария с пречупен таван, няколко високи етажерки с книги на различни езици с пъстри подвързии, овална полирана маса в средата с кръгли следи от чаши и няколко кристални пепелника, оградена с четири кресла и едно канапе. И ние, насядали наоколо, с конячени или винени чаши и цигари между пръстите. Всички пушехме освен пан Смрек, а Мария пушеше за двама. Но когато слушахме музика, нито пиехме, нито пушехме, такъв ред се беше установил. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Добре. ­ Той наведе глава. Виждах гъстите му прошарени вежди. После внезапно изправи глава и ме <b>погледна</b> свъсен. ­ Аз съм християнин, млади приятелю. Вярвам във всички постулати на моето лютеранско вероизповедание. Но когато работя и мисля научно, забравям всичко това. А когато твърдя (защото аз го твърдя!), че в живата материя е заложено развитие с определена цел, мога да го докажа със средствата на научната логика. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Трябва да благодаря на съдбата, че ме срещна с вас, мили приятелю. ­ Направи малък реверанс. ­ Как живеете напоследък? Отдавна не съм ви <b>виждала</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Между 15 и 10 хиляди години, в палеолита. Може би си <b>виждал</b> репродукции. Рисунки на коне, риби, бизони, слонове. Но не на хора. Или да кажем на триизмерни хора като животните, а по-скоро скици ­ хора, очертани с няколко линии, нещо като хората на Маньяско. Виждал ли си ги? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Италиански художник от късния Ренесанс. Няма значение. Ония, древните, обаче са ваяли хората в камъка или от камък. Навярно си <b>виждал</b> статуетки на огромни дебели жени с огромни гърди и голям полов орган. Много важно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Чалнала се е по онзи граф! Вчера ми нареди да не се мяркам при нея няколко дни. "Щефан разбра ­ каза, ­ и, както <b>виждаш</b>, не идва. Нито другите. Никак не си тактичен." Можеш ли да си представиш? Кой е тоя идиот, отде се навлече? Сигурен съм, че е провокатор. ­ Той си наля втора чаша, изпи я, обърса с ръка устните си. ­ Ще го убия! С два пръста ще го удуша! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Аз съм го <b>виждал</b> само веднъж ­ започнах аз, ­ но ми се стори умен, културен, с чувство за хумор. Да не говорим за мъжката му красота. Наистина рядък екземпляр на човешкия вид. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ние с него се <b>виждахме</b> няколко пъти. Признавам ти, очарована съм от него. Но ­ добави тя, като наведе глава и светлината сложи блясъци в косите й ­ аз не познавам добре хората. Нямам тази дарба, нито достатъчно опит. Страх ме е да не съм се излъгала. Миро е на обратното мнение. Попитах те, защото ти си обективен и... Нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Докато говорех, я разглеждах. Беше седнала насреща на канапето с подвити под себе си крака. Под роклята се <b>виждаха</b> добре закръглените й колене. Имаше великолепно тяло: тънък кръст, не много едри, но стегнати гърди, които личаха под роклята, малко груби, но дълги и изразителни пръсти. Великолепни златисти кестеняви очи и коса около светломатовото лице. И нещо друго. Нещо, което се излъчваше от нея и което неотразимо привличаше не само мен. Какво трябваше повече? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ В Космоса няма чак толкова прегради за лъчите, щом ги <b>виждаме</b>, дошли от най-затънтените му краища. Освен това, както забеляза Мария, освен светлината има и други излъчвания, които минават през всички прегради. Както рентгеновите лъчи, например, или неутриното. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>И отново настъпи призрачна тишина. Сега се чу ясно далечното непрекъснато бръмчене, което ни върна в нашите човешки измерения и ни изпълни с ужасяваща радост. Не се <b>виждахме</b>. Представях си как всички сме се превърнали в голямо напрегнато ухо. Самолети... помислих и спрях: огромна детонация разтърси далечно въздуха. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Милка приготви набързо вечеря. Настанихме се в столовата с маса, дълга около 20 метра, на двата й края, както бях <b>виждал</b> в аристократичните филми. Мария каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>След малко станах. Изправих се пред огледалото. Потръпнах: наистина, четири-пет ранички. Вече не кървяха, но се <b>виждаше</b> ясно къде са се впивали зъбите й. Гледах тези ранички и изпитах нещо като ужас, оцветен сексуално. И нещо като срам от това чувство. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>След това я <b>виждах</b> често по официални приеми. Но нито тя, нито аз правехме опит да се приближим и разговаряме. Само леко безразлично кимане. Вероятно нямахме какво повече да си кажем? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Кимнах и продължих към стола на писателите. Позабавих се, защото се разговорих с няколко познати. На улицата срещнах доктор Каменов: къси панталони, бяла разкопчана риза, от която се <b>виждаха</b> мъжки космати гърди. Спря пред мен и намигна някак присмехулно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Един ден към обяд, съвсем неочаквано дойде един от най-добрите ми приятели и някак смутено ми каза приблизително следното: "Знаеш, скоро ще се женя. Обещаха ми постоянна работа в едно списание. Кандидатствам за член на партията. Сам разбираш, време е да уредя живота си, докато съм още млад сравнително: четиридесетак." Последва неловко мълчание. После продължи: "Знаеш, че те уважавам и обичам. Но при това положение ще се наложи да престанем да се <b>виждаме</b>. За известно време поне. Мисля,че разбираш защо." </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Мисля, че си спомням... бегло. Виждал съм я само един или два пъти. Оттогава минаха толкова години. Как е майка ви? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Тази дама ­ казах малко засегнат, ­ съм <b>виждал</b> само веднъж. Беше ден преди идването на съветската армия. Тя ми предаде писмо от баща си, който беше заминал преди нея. Признавам, че беше много красива ­ добавих, ­ и понеже това ставаше преди да те познавам, не бих имал нищо против... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Следобед излязох да отида в едно издателство, което ми беше намекнало, че могат да ми дадат да преведа един роман от френски. Не се надявах много: и друг път ми бяха обещавали. На ул. "Ангел Кънчев" срещнах моя стар познат д-р Каменов. Не бях го <b>виждал</b> може би две години. Той ми се усмихна широко: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ А сега надолу ­ каза той след малко и тръгна вдясно, където имаше нещо като долинка, обградена с меки зелени линии. Нямаше пътека. Слизахме, слизахме, не се <b>виждаше</b> никакъв знак на човешко присъствие. Докато при един завой <b>видях</b> ниска постройка, с кръст на покрива, която се сливаше със зеленината наоколо по някакъв необикновен начин. ­ Стигнахме ­ каза тихо Щефан. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Сградата (изглежда беше малко, старо манастирче) беше обградена с немного висок зид. Вървяхме край него, докато стигнахме до една дървена вратичка, доста нисичка, та и двамата трябваше да влезем с наведени глави. Но този поклон имаше смисъл. Влязохме в един неголям двор с лехи от най-невероятно красиви цветя. Мисля, че никога не бях <b>виждал</b> такива цветя и във всеки случай никога така подредени и по цветове, и (това разбрах по-късно) по ароматите, които излъчваха така, че да се образува една цветно ухаеща хармония. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Не можах да си спомня. Дидо ме <b>виждаше</b> с различни момичета, много от които високи, руси и хубави. Поне такива ги <b>виждаше</b> той. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Високата неонова лампа на ъгъла осветяваше асфалтовата алея, локвите от двете й страни и нападалите листа. Небето беше черно. Не се <b>виждаха</b> звезди. Откъм морето духаше студен вятър. Потреперих. В бара бях забравил, че лятото беше свършило. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Слънчевите лъчи влизаха през прашните стъкла в бунгалото. От леглото <b>виждах</b> как вятърът полюшва клоните на тополите. Листата им трептяха като рибки на дъното на дълбоко море. От време на време някое от тях се откъсваше и вятърът го отнасяше. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Засмях се насила, за да не излезе, че съм се засегнал. Накрая дойде автобусът - най-раздрънканата барака, която <b>виждах</b> откакто работех в "Слънчев бряг". Страшно се представяхме, изобщо. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Екзекуторът;2004;<br>
<i><i>А според трети Циклопът се бил появил на бял свят с едно око. Така го майка родила. Сред затворниците с по-развинтени по една или друга причина фантазии дори се ширеше невероятната теза, че той <b>виждал</b> с него неща, които обикновените хора не можели да <b>видят</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Стигнахме Дом 1. Нахълтахме в един мрачен коридор, завихме надясно, през тъмната кухня взехме асансьора до първия етаж и през също тъмен офис се намърдахме в залата за тържествените обеди и вечери. Или както тук я наричаха - Слънчевата зала. Брей, брей! Бях я <b>виждал</b> само на кино, дето се вика, пък сега си се разхождах тук ей така - като едното нищо! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Тя беше кръгла, покрита с червен мокет, с таван от инкрустирано дърво, от който висяха кристални полилеи, само единият да се откъснеше, щеше да продъни пода. Изобщо помпозна работа! През прозорците пък се <b>виждаха</b> фонтани, парк с бели плочи, а над всичко се издигаше Витоша. Като от някоя картичка за спомен от София. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Фоайето беше пълно с разни типове по анцузи и с маратонки. Нали американският президент щеше да тича за здраве с българския? Проврях се между ранобудните журналисти и мъже в униформи, които тръгнаха да се качват на втория етаж, и отидох до прозорците над входа. И долу беше пълно с хора, ама президентите не се <b>виждаха</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Разбира се, и тя ме дразнеше. Разхождаше се гола из стаята ми, дори когато пердетата на прозорците ми не бяха спуснати, а на двора на къщата, в която живеех, имаше хора. А тъй като живеех в мазе, всичко се <b>виждаше</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Силвия взе една хавлия и застана пред прозореца с гръб към мен. Започна да си бърше корема, като гледаше навън. Хазаинът я видя и също започна да я зяпа. Тя беше гола и оттам той я <b>виждаше</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Тъй като и аз бях зает с работа, не можехме да се <b>виждаме</b> често, особено когато се разминаваха дежурствата ми с нейните пътувания до Истанбул, и това много ме изнервяше, в резултат на което може би сомнамбулните ми прояви зачестиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Бяхме! И се разделихме! Аз дойдох на кораба, а ти остана в хотела. А сега си тук! Събуждам се и те <b>виждам</b> на съседното легло! Господи! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Нямам никакви пари - вдигнах рамене. Бяхме в кабината му и през нея се <b>виждаха</b> минаретата на джамиите в Истанбул и параходите в пристанището. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>За последното Калина не знаеше. Спеше по-дълбоко от всички хора, които бях <b>виждал</b> да спят. С топ не можеше да я събудиш! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Моята поява там обаче не предизвика изблик на синовни чувства. Баща ми мърмореше. Мислеше, че е редно да отида на квартира и да се оженя отново или както се изразяваше - да подредя живота си. Той мислеше, че при него се разглезвам, а и не одобряваше работата ми. Едва смогвах да свързвам двата края с учителската си заплата. Истинската причина обаче е, че по онова време той имаше сериозна приятелка, с която често се <b>виждаше</b>, и моето присъствие го притесняваше. А беше на седемдесет и пет! Освен това той пишеше нощем поредната си трилогия. Беше я озаглавил: "Царството на самотата". </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Може би имаше и други хора като мен. Правеха нещата, докато спяха, но не го разбираха. Нали и на тях всичко като на мен им се струваше истинско. Всъщност знаете ли какво си мисля? Че всички хора са донякъде сомнамбули. Те <b>виждат</b> около себе си подобните на тях заспали хора, но не смеят да ги събудят, така, както и тях никой не смее да събуди. Но всъщност така и трябва. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Блесна светкавица. Павел, който досега бе снимал скрито, зад пердето, сега щракаше фотоапарата, все едно лейди Даяна <b>виждаше</b> пред себе си. А не жената на Илия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Какво? – усмихна се Милена. – Представи си, татко – оживи се внезапно тя, – че всички имат, как го наричахте вие на село? Сетих се – перде! Перде на очите. Трябва всички поред да оперирам, за да могат да <b>виждат</b> нормално. Сега разбираш ли ме?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И като я притискаше към себе си, Илия разбра, че живее, че е живял и ще умре в някакво подобие на яма. Седиш си на дъното, вярно е, досущ като че си на свобода, <b>виждаш</b> небето, ама то е само мъничка част от него. Ходиш уж свободно, но по дъното на тази яма. И така си свикнал с нея, че си повярвал: това е то земята, цялата, любувам се, казваш си, на свободата. А то не било така, господи, изплака в душата си и още по-здраво притисна потреперващото тяло на Милена.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>Постоя пред огледалото. Наблюдаваше с все по-нарастващо омерзение лицето, което <b>виждаше</b> в него. И го халоса с юмрук. Огледалото се срути с трясък на пода.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Като ни взеха земята, Алекси, все едно птици без криле станахме. Ей това е – подвикна пак Симеон от тъмния си ъгъл. Не се <b>виждаше</b> сам ли е, с друг ли.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Махни се, дяволски сине! – дърпа се попът. – Виждате ли го, хора, жезъла ми иска да види, а? – И се изкиска.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– И така ще го оставиш този мръсен тип? Та не <b>виждаш</b> ли, че той ти се подиграва? – втурна се към него Гина, гола, толкова хубава, че не смееше да отдели очите си от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>А Митко се разплака. Кина бе <b>виждала</b> толкова мъже в живота си, че вече не можеше да си спомни всичките. Всякакви – и пияни, и трезви, и ядосани, и весели, и тъжни, и слаби, и силни... Но мъж да плаче не бе <b>виждала</b>. Ласкаво докосна с пръсти лицето му и положи на гърдите си главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Господарка! То така господарка ако се ставало! Това си е чиста българска простотия! – възкликна с яд Симеон, той самият не се <b>виждаше</b>, но всички в кръчмат усещаха, че е кипнал, че е бесен. – Какъвто ни беше социализмът, такъв ще ни е и капитализмът! Това от мен да го знаете! Всички и най-вече Костадин! – Замълча за миг и подвикна: – Илия. давай ми ракия!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Не! – замахна с ръка Костадин и сякаш пръстите му докоснаха тавана, стигнаха до всеки един от масите – и тези до печката, и далечните, потънали в сивкавата тютюнева тъмнина. — Аз знаех как трябва да се работи! Хора! – Гласът му се снижи, някои помислиха, че се разплака и се понадигнаха – по-добре да <b>виждат</b>. – Аз знаех как трябва да се живее! Но аз трябваше да се съобразявам с Времето! Абе искам да ме разберете!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Озърташ се безпомощно наляво-надясно, но все като в огледало образа си <b>виждаш</b>. И както ти е накипяло, казваш си: И времето е полудяло! Така измънка си Алекси.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Свърши! – разцепи с ръка въздуха Мария. – Той продаде ли си земята, ще полудее. Не го <b>виждам</b>... Свърши.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Какво да каже. – Митко махна с ръка отчаяно. – Не знам защо го прави. – Запали цигара, опъна яростно и се замисли. Сякаш се унесе. Пак ги <b>виждаше</b> двамата – един до друг, на леглото...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Тя се подразбира – махна Павел с ръка и се обърна пак към Джон: – Всичко, което <b>виждаш</b> в нашата страна, са паметници на, плодове и храмове на нашия бог Завистта. Имаме един човек...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Просто край, момиче. Ти само пий. Това е – говореше непонятно Симеон, строго, усещаше се, макар да не го <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Не става, защото ви беше страх! – изгърмя гласът на Павел. За пръв път го <b>виждаха</b> толкова сериозен и гневен. Той си беше веселяк...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И незнайно защо, по каква причина – плачеха, но и се смееха, ясно <b>виждаше</b> сълзите им, но чуваше и смеха им. И кучетата плачеха, доскоро озверели да го докопат. И както плачеха, изведнъж спряха, като по тайно подадена команда, и хорово завиха, издигнали муцуни към небето. Беше страшен вой, и всичко се обърка - и кучета, и хора, и Костадин, нещо се случи, защото изведнъж Симеон се върна на мястото си в кръчмата, в тъмното, на скрито, а на метър от него придърпваше бялата си брада поп Иван и бъбреше:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– И ако красотата на дъгата <b>виждаме</b> само след дъжд, то единствено в секса жената показва всичките цветове на душата си – изрече бавно и някак тържествено Виктор.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Когато той се прибра към десет, тя му поднесе вечерята. Наблюдаваше го така, сякаш  го <b>виждаше</b> за първи път в живота си. И никаква промяна в държанието му не откри. Както винаги прегледа вестниците, позяпа телевизия и задряма кротко на фотьойла, а щом се озова в спалнята, мигом заспа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Той повдигна глава, видя я с пистолета в ръка, но не изрази учудване, а попита подчертано разсеяно, сякаш я <b>виждаше</b> с прахосмукачката:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Погледът му случайно попадна в огледалото и очите му се разшириха от изненада. Виждаше гърба й – а той бе гол, включително и задника й! Нямаше дори прашки!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Леко пълничка, не дебела, но все пак  пухкавичка, да речем, а? – Еми говореше със затворени очи, сякаш <b>виждаше</b> сестра й пред себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Защото си чернокоса, точно като сестра ми, гърдите ти са горе-долу като нейните, почти копие си, ами да, как досега не го забелязах! – Аглика критично я огледа, сякаш за първи път я <b>виждаше</b>, поклати глава и се заля от смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Валери я преследваше всеки ден, а Еми като примерна, добра и всеотдайна съпруга от библиотеката се втурваше към къщи. Виждаше, че колата му пъплеше след нея. Той паркираше и чакаше пред къщата на отсрещния тротоар.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– И на двете! – отговори задъхана Еми и тревожно се огледа. За първи път се почувства в капан и не <b>виждаше</b> никакъв изход, а Михаил й заприлича на ловец, а тя трябваше да се спасява от изстрелите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Откачалка! Какво пък толкоз, сякаш не е <b>виждала</b> сутиен! Тя да не би чорапи да си слага на гърдите?! – възмути се Александров. И дръпна сутиена, но закопчалката се беше здраво закачила. Опъна силно и нещо се прокъса. Слава Богу, но не беше сутиена, а джоба на панталона му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Тук сте с брада! – каза го с тон сякаш го <b>виждаше</b> на снимката с крила! Заби гневно показалеца си в снимката му и я поднесе пред очите  на Александров.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Магда си наля чаша уиски и запали цигара. Наблюдаваше го – <b>виждаше</b> друг човек. Не, не беше Николай, а някой друг, непознат, чужд.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Винаги! – потвърди момичето. – Че как инак?! Че тук ставаше въпрос и за мен, за моята съдба! Ти му каза, че мога да остана и при него, въпреки че щяло да е по-добре да отида да живея при някакъв непознат, на който не съм <b>виждала</b> и досега очите! Защо да не подслушвам?!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Иван й заприлича на трапер, каквито беше <b>виждала</b> във филмите за Дивия Запад, които така обичаше да <b>гледа</b> като малка, пък и досега.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Докато обядваха, мълчаха. Това учуди Джун, та нали не бяха се <b>виждали</b> повече от десет години, защо мълчат? Нима нямат какво да си кажат? Или не искат?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Не бяха прави! – стисна юмруци Иван и замечтано отрони: – Тя беше жена! Каква хубавица! Сякаш е пред очите ми! Най-хубавата жена, която съм <b>виждал</b> през живота си, беше мама!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Близо година не бяха се <b>виждали</b>, тя вече работеше – преуспяващ адвокат на свободна практика, когато дойде съобщението за смъртта му.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Това бяха знаци, аз се научих да ги долавям, но не и да ги разбирам, няма кой да ме научи, всички са се смълчали, тези, които знаят, имам предвид. Обикновено се случваше в ранния следобед, светлината като че ли идваше не от едно, а от няколко слънца, пронизваше тялото ми, главата, самия ми мозък, тогава <b>виждах</b>, как да ти кажа, <b>виждах</b> цялата земя, <b>виждах</b> надалеч пред себе си, през планините изобщо, слушаш ли ме?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>И детето заспиваше, <b>виждаше</b> мъглите по върховете, плочите на покривите, разпръснати в равнината, отвесните скали, тъмносиньото небе, тишината на вечерта, спрялото време, островърхата кула и някакъв монотонен глас, който нещо нашепва, като приспивната песен на Мари, усещаше нещо красиво, огромно и щастливо да го обгръща и понася в себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Улицата е покрита с каменни плочи, тя върви покрай къщите, които толкова често е <b>виждала</b>, минава покрай тях, за да стигне до параклиса, да усети усойния вятър върху пустата земя, да отвори дървената вратичка, която ще изскърца, о, Боже, бъди милостив, да падне на колене върху студения камък, да се почувства преизпълнена с благодарност, да остави яркожълтите цветя до иконата, да запали тънката свещица, която носи и отново да падне на колене, да допре челото си в земята, на колене пред цветята, огъня и иконата, о, велики Боже, бъди милостив, позволи ми да родя син!</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Този сън, който току-що разказахте - вие <b>виждате</b> Явора като какво точно? Тя ли ви внушаваше да я <b>виждате</b> в такава светлина?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>А ти какво смешно <b>виждаш</b> в това? попита Керана, но всъщност не питаше, а изказваше своята категоричност, че не желае да чуе никакъв отговор.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Тогава <b>виждам</b> Явора. Откъсвам се от ръката на мама, затичвам се, Явора е приклекнала на улицата и е разтворила ръцете си към мен, аз се хвърлям на врата й, започвам да я целувам.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>докога ще продължава това, невъзможно е да живеем така, Бояна, невъзможно е, Деян, нещо огромно изчезва от мен, когато се разделяме, Бояна, нещо огромно ми липсва, когато не те <b>виждам</b>, Деян, ставам цял, когато сме заедно, а когато се разделяме като че ли не се познавам повече, Бояна</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>ето това да им кажем на мама и татко, ето, запомни го, толкова е хубаво, колко пъти сме им го казвали, Деян, колко пъти сме ги молили, само ще се раздразнят, ще ни отнемат неделите, ще кажат колко зле ни се отразява да се <b>виждаме</b>, ще ни забранят изобщо да се <b>виждаме</b>, трябва да си мълчим и да се правим на весели;</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Шантажираш ли ме? Какво искаш от мен? Не <b>виждаш</b> ли, че едва се справям с този живот! Едва смогвам да отглеждам теб, а ти искаш да взема и двама ви! Не, няма да стане! Да освободя баща ти от всякакви задължения!</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Излъгах ви. Сънувам я. Сънувам я, без да я <b>виждам</b>. Винаги има някакъв воал, бял, който се движи в забавен каданс. На фона на абсолютната нощ. Воалът излъчва музика и е бял. Музиката е Явора. Последният път имаше и цигулка и лък, воалът се увиваше около цигулката — много бавно, движеха се като в безвъздушно пространство.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>а тя като че ли още повече пребледня, две години бях с вас, Алекс, две години, а това са страшно много дни, вие вече знаете всичко, ще трябва отсега нататък да живеете сами, да разбирате, да проумявате, да <b>виждате</b> през живота си така, както съм ви разказвала, че трябва да гледате...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>няма да си тръгнеш, нали, Явора, повтори Никола басово и намести очилата си, стъклата им се бяха изпотили, той почти не <b>виждаше</b> Явора.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Габровски;САЩ през погледа на един чужденец;1996;<br>
<i>По река Потомак се <b>виждат</b> хиляди моторни лодки и яхти, с които по-заможните им притежатели си правят разходки по реката. Има и речно пристанище, на което акостират триетажни речни параходи с достъпни цени. Много интересен е рибния пазар. На него се продават най-различни риби, раци, скариди и други такива деликатеси. Цената на рибата е сравнително скъпа в сравнение с месото. По реката има ресторанти и места за забавления, които се посещават от различни по възраст и слоеве население на не много високи цени.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>С всяка крачка Христо <b>виждаше</b> все по-ясно желязната врата, препречила изхода от крепостта на хълма Царевец, но не можеше да повярва, че е възможно да се случи подобно нещо и убеждаваше сам себе си, че това е някакъв майтап. Вратата наистина беше заключена и наблизо не се <b>виждаше</b> никой. Христо започна да я блъска и рита. Изреди всички псувни, които знаеше: първо неопределено, след това по адрес на продавачката на билети, която беше затворила по-рано от посочения час, накрая — към минувачите в далечината, които го видяха, но подминаха безучастно. После се облегна на стената и бавно запали.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>- Има толкова причини да желаеш един човек и толкова начини да се изразиш, толкова различни чувства могат да ви свързват. Любовта има безброй лица. Някои от тях взаимно се изключват. Ние предпочитаме да <b>виждаме</b> различните лица на любовта в различни хора. Иначе е непоносимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>- Какво е това? - Тя не отговори и постепенно от неясните щрихи се оформиха преплетени тела на мъж и жена. На картината се <b>виждаха</b> още шест двойки в различни любовни пози.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Дни като този познаваше от сутринта. Не й се ставаше. Не че не се беше наспала. Просто да стане, означаваше да прави толкова неща, които не й се правеха. Спомняше си, че преди (преди колко години?) много обичаше точно такива утрини, леко хладни, след дъжд. Обичаше да се разхожда, после да си купува две кифли с мак и прясно мляко, да ги изяжда блажено, да я чака един обикновен ден, но пълен с радост. Какво се беше променило сега освен че не си позволяваше да яде кифли, освен че нещата вече не я радваха и не <b>виждаше</b> никакви възможности за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодор Радевски;Приказки от 2003 нощи;2004;<br>
<i>- Сега поне сам <b>виждаш</b>, че за подобен разговор леглото не е най-подходящото място. Съгласи се, че този декор, макар и шумен, е много по-убедителен.</i><br><br>
------------------------<br>
Чавдар Ценов;Щраусовете на Валс;2001;<br>
<i>Маршрутите ни изписваха дълги криволици. Ако нямаше непосредствена опасност, оставях Княжевска да ме води. Взрян в крачките си, <b>виждах</b> неща, които иначе едва ли бих забелязал; следейки къде си завира муцуната, вдишвах с пълни гърди миризми, от които иначе само бих запушил нос. Леш и гнилоч изпълваха градското пространство. Завирахме се все по-навътре в туморни квартали, в буренясали пространства, не можех да повярвам, че съм се родил и до ден-днешен живея в този почти непознат град...</i><br><br>
------------------------<br>
Чавдар Ценов;Щраусовете на Валс;2001;<br>
<i>Сякаш по този начин бе обезценявал чувствата и мислите, които тогава прииждаха на могъщи талази, удавяха го с остроумия, с внезапни прозрения. Неизменно отлагаше някакъв цялостен поглед върху тях, оставяше за по-натам да ги подреди, да отбере случайното от сериозното. Важното беше да трупа впечатления, да чете и чете, да ходи по изложби и театри, да пие по цели нощи с приятели. А "по-натам" щеше да дойде задължително, в реда на нещата беше да дойде "по-натам". В това почти митично "по-натам" <b>виждаше</b> себе си цялостен, задълбочен, познал мъдростта човек...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Сега <b>виждах</b> ясно, че минутната неприязън, която бях усетил по време на разговора оная вечер, е към непреодолимата склонност на стареещите да разказват, да разказват безкрай живота и мислите си, към техния непобедим монологизъм - само да има някой, който си дава вид, че слуша, който не ги дразни и прекъсва. Те дори не забелязват досадата, изписана на лицата на тяхната публика, хич не им пука кой и как ги слуша, важното е да се говори, да се говори, да се изговори всичко, което вече не може да се случи и върне.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Сега, като описвам колебанията си, <b>виждам</b> колко по-дълго изглежда описаното от наистина преживяното. Всичко, което описах, просто се мярна за някакви си секунди. Нагледно си представих вечерта на едното и другото място и избрах нашите шатри. Останах там за една вечер, която напълно е избледняла в съзнанието ми, защото няма с какво да бъде отличена от останалите, които прекарахме с моите колеги и нашите кипърски приятели и приятелки.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Тази вечер старикът разказа дотук. Добре помня, че спря с изчезването на Астия. Бях готов да слушам още, той <b>виждаше</b> това, но спря и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Въпреки желанието ми следващата и по-следващата вечер не можах да отида при старика. През първата трябваше да проведа събрание. Мислех, че е проформа, тъй, да не се каже, че сме минали без събрание, защото работата, общо взето, вървеше и не <b>виждах</b> чак какво толкова може да се разисква. Говорих кратко и формално, колкото да не е без хич, надявах се бързо да свършим и да поема пътя си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Колко и как ли се е чудило това дете на акъла на своя професор и кандидат за съпруг? От всичко, което знам след това, <b>виждам</b>, че няма как да не се е чудила и пред себе си, и пред други. Поне от способността да се учудва на чудесиите на света не беше лишена и твърде недискретно правеше това. Сега само като си помисля как са ми се чудили и дори възхищавали в интимни мигове с другия, с който ме</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Вечерта, след като се подготвих в стаята си, решително тръгнах към нейната. Посрещнаха ме усмихнато на вратата, но не ме пуснаха вътре. Слязох в бара, отчаяно се напих, похлопах втори път, вратата не се отключи. На следващия ден бих пълен отбой като след катастрофално поражение, казах, че съм готов на всякакви условия. Но насреща не бързаха, не приеха и безусловната капитулация, по изражението на статуята аз <b>виждах</b> някакво садистично удоволствие от самото ми измъчване:</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Опитите ми да обясня, че това не е хленч, че не се срамувам да плача за любовта си, излязоха жалки. Вярваха на това, което <b>виждат</b>, а не на това, което чуват. Страшното беше, че и при тия условия нямаше отговор, че развалините на нашата любов не вълнуваха моята приятелка, тя им се наслаждаваше повече, отколкото на самата любов. В изражението й се появи нещо от сатанинския израз на пълните и всепризнати победители, за победител я признах и аз самият,</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>но не <b>виждаше</b> ли каква беше тази победа? И както ще разбереш по-нататък - и сега аз не се простих и не исках да се простя с проклетата статуя, която бях издълбал в главата си; всичката реалност, цялата материя, всичкото това грозно грехопадение на духа за мене бяха по-несъществуващи от слабичкото нереално създание на влюбеното ми същество!</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>На следващата вечер закъснях малко, трябваше да огледам пазара на града, където имахме да снимаме, и се захласнах. Той беше в една тясна уличка, в чийто край се <b>виждаше</b> залязващото червено слънце. Само майтапите с природата не обичам и не мога да разбера как поетът е сравнил залязващото слънце с узрял домат! Готов съм да мина за сантиментален глупак, но повече ми приличаше на сърце, одрано сърце, изпаренията му бяха придали такава форма, то сякаш плуваше в собствената си кръв. филмът ни беше цветен, мигновено реших да снимам по това време.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Още като застанах в началото на отсамния край на уличката и хвърлих поглед, изпитах непознато секундно блаженство от даровете на земята, небето и моретата, събрани на едно място. Обичам безцелно да се влача по пазари и базари, привлича ме тяхната пъстрота и шум; самата работа горе, в киното, в нашите заведения, станции, павилиони, снимачни площадки ми наподобяват винаги пазар със стока всякаква, скъпа и евтина - да се изненадаш, че никой не вика, не наддава, впрочем, че викат и наддават толкова тихо. Но южен пазар не бях <b>виждал</b> и сега щеше да ми падне шапката.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>Не чувстваш ли, че Овидий разказва историята като приказка, легенда, басня за поучение, повече за неговото символично, отколкото реално значение. Пък и в най-важния момент - оживяването на статуята, древните и старите автори прибягват към външна сила, към милостта на боговете, не искат да <b>видят</b> онова, което Платон <b>виждаше</b> още в статуите на митичния Дедал - вътрешния механизъм, който ги привежда в движение, дава им живот вечен, но и</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>След това вечерта мина неочаквано приятно, караха-вараха, все около мене въртяха разговора, ласкаеха ме много и дори пресилено, аз набързо развих някои от любимите си идеи, станах остроумен, надянах златната си шапка и почнах да скачам покрай двете в упоение от мислите и значението си, от бъдещите си планове, а като свърших разказа за това как <b>виждам</b> кипърския случай, какво очаквам от него, какво ще направя, Мария, с цялото притворство, на което е била способна, според мен тогава напълно искрено извика: „Страшен е!" Блажено се ухилих, двете момичета ме <b>гледаха</b> възторжено усмихнати.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Запознах го с колегите и колежките, които бяха наоколо. Държането му направи впечатление с леката церемониалност и непосредственост, които у него съжителствуваха добре, <b>виждаше</b> се човек със самочувствие, който не обича да остава незабелязан, но</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>надежда, че ще се обади, ще потърси или изкаже извинения, съжаления, че все пак случайно ще се <b>видим</b>, не ме напущаше, пак се въртях около телефоните, покрай обичайните места, където можех да я видя, уж безцелно обикалях заведенията с приготвен вид, ако някъде ми се мярнат двамата, и т.н. Напразно, времето течеше, а то лекува и най-лютите рани. Един от моите приятели, който <b>виждаше</b> какво става с мене, на шега ми каза - една нещастна любов се лекува с друга, по-малко нещастна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Започна зазоряването. По тези места съмва бързо, както бързо се смрачава. За пръв път <b>виждах</b> появата на зората на юга. Най-напред излетяха прилепите, горичката стана бананова. След това се появи особеният оловен отблясък по ниските маслинови дървета, понесе се тънкият аромат на канела. Зад мене хълмовете започнаха да хвърлят дълги сенки към морето, те предвещаваха появата на слънцето. Морето придоби виолетовия оттенък на хиацинта.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>- Прощавай, но тази вечер - продължи той, след като дълго се загледа в небето - не съм настроен, не ми се иска да се ровим в обора на нашите суетни човешки преживявания, истории, въпреки, както сам <b>виждаш</b>, трайното ми убеждение е, че там се зараждат и образуват бисери и шедьоври, на които след това всички се възхищават. Наложително е човек по-често да <b>поглежда</b> към звездното небе над себе си и нравствения закон в себе си, за да го изпълва онзи страх, трепет, удивление и възхита, които са изпълвали самия Кант.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Нашият щъркел беше единствен, селото се привърза изцяло и безрезервно само към него, върху него пренесе всичката си любов към пролетните гости, защото нагледно, белязано <b>виждаше</b> неговата неотвратима и непобедима привързаност към селото и към нас. Другите идваха и си отиваха; ни у женските, ни у младите можеше да се забележи някакво постоянство и трайна любов, а той отиваше и неизменно се връщаше на същото място, макар и в различни гнезда. Никога престоят на юг не му помогна да побелее напълно, да си върне предишния вид. Просто напролет взе да идва сивкав, а до есента почерняваше пак</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Не, това все пак не го постигна, това беше някаква особена слепота, която не му пречеше доста свободно да се придвижва например. Но съвсем зле <b>виждаше</b> близкото. Когато видите написаното през това време от него, ще забележите, че е писал по усет, по навика, усвоен някога, почти без да вижда написаното.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Асклепий, да, разбира се, на бога на оздравяването. Искал е да каже, че се е излекувал от болестта да живее, никоя дума у него не беше случайна. И петелът... да, вестителят на разсъмването, той е <b>виждал</b> края на мрака, зазоряването, светлините на друго небе. Той чака и нашите души да се отворят за тях... Да направим възлияние, приятели, нека се закълнем в Зевс, че духът му всякога ще е с нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Сякаш всички се бяха надумали тази вечер да го връщат и препращат към отдавна зреещата, любима, но неизлюпена напълно все още мисъл - Сократ, приятелите му, Мирто, а ето сега и великият комедиант на Атина обръщат очи и се взират към някакъв друг, по-добър свят, който никой не е <b>виждал</b> и от който никой не се е върнал. Аристофан забеляза, че Платон не е тук, отнася се някъде, но го отдаде на болестта му.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>кал. Пред мен са хора, ясно <b>виждам</b> това написано по лицата им, ръцете и маниерите им, които сами неотдавна са избягали от селските гнезда или това са направили техните родители, най-много дядо им; шмекери, които виждат единственото си голямо и ненадминато градско превъзходство в скоростното преодоляване на простодушието, неловкостта и онова недодялано достолепие, които красяха българския селянин и селянка, когато бяха неразвалени.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>кал. Пред мен са хора, ясно <b>виждам</b> това написано по лицата им, ръцете и маниерите им, които сами неотдавна са избягали от селските гнезда или това са направили техните родители, най-много дядо им; шмекери, които <b>виждат</b> единственото си голямо и ненадминато градско превъзходство в скоростното преодоляване на простодушието, неловкостта и онова недодялано достолепие, които красяха българския селянин и селянка, когато бяха неразвалени.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>земята до небето и от небето до земята, на неговото завръщане с този малък къс небе, лъч светлина, които при смъртта му <b>виждаме</b> да греят в сърцето и очите на недодялания селяк. Впрочем заслужава си, след като цял живот ме е вълнувал и вълнува този момент от историята, да хвърля бегъл поглед как се стига до него, на развитието на отношенията между Санчо Панса и Дон Кихот, между кихотизма и санчопансизма.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>И наистина, не по-далеко от Преслав, до един голям дъб, стоеше една стара жена, която се <b>виждаше</b> да е потънала в дълбока печал. От високото u и сбръчкано чело течеше студен пот, а дьлговатото u лице беше измокрено със сълзи, които не преставаха да падат от подпухналите u очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>В този малък дом от три стаи повече нямаше. Всяка стая беше просто, но чисто стъкната. В една от тези стаи имаше накачени по стените пушки, пищови, две черни маски и две дълги сопи; на една страна се <b>виждаше</b> изображение на честния кръст, пред когото гореше ламбада. В тази стая седеше на мека дебела постелка един белобрад старец, който беше се дълбоко замислил. До него седеше на стол млад момък и с внимание гледаше на всяко едно старчево движение. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Виждам — каза той, — че ти си нещастен. Но не ще ли кажеш от що си дошъл тук? Дали не ще мога да те утеша? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>След този разговор настъпи пак мълчание, но това мълчание беше по неволя, защото ний влязохме в таквъзи гъсталак, щото един с други се не <b>виждахме</b>. Но след малко пред очите ни се представи една малка полянка, постлана с мека зелена трева и с разни благовонни цветя. Тази полянка беше забиколена с тъмен гъсталак и се прорязваше от една малка вадичка, която с бистрата си като сребро вода приличаше на кристална линия. Като стъпихме в тази полянка, брат ми ме изгледа внимателно и ме запита: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>При тези думи Влади се поиздръпна назад и начна с голямо внимание да разгледва чича си. А Петър проливаше безбройни сълзи, които не се <b>виждаха</b> под черната маска, и малко остана да извика от радост. Но той скрепи сърцето си и като се разходи малко нещо нагоре-надолу, застоя се пак пред нещастния старец и го запита: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>В тази приятна сутрина от селото Преслав излязваше един млад человек и се упъти към ближната гора. Той вървеше забавно и на бледното му лице беше запечатана дълбока печал... Както се <b>виждаше</b>, у него освен една дълга сопа друго никакво оръжие нямаше. Едно голямо черно куче го придружаваше и което, за да развесели стопана си, бягаше ту напред, ту назад и издаваше радостен лай. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— Не, не! Ний ще убиваме, но не ще умираме — каза Пометко, като извади дългия си нож, на който имаше кървави дамги, и го замахна във въздуха. А всички други <b>гледаха</b> с голямо удивление на Владя, защото те никога не бяха го <b>виждали</b> да плаче; те, макар да бяха уверени, че и Влади е като тях человек, но такожде бяха убеждени, че татко му е самодив и че у Владя има нещо си от самодивство. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Нощта беше тиха и приятна. Звездите блещукаха на високото небе и се <b>виждаха</b> като че се усмихват на величествената луна, която едвам що беше се показала. Тихият вятър разлюляваше безбройните дървета на Шумненския балкан, които със своите листи издаваха тих и упоителен шум... Понякогаж се раздаваше неприятният глас на горската сова, която хвърчеше от дърво на дърво. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— Знам аз какво правя, знам. Ако яничарите искат да ни направят зло, то най-първо Джамал бей и Караман бей ще <b>видят</b> коя кръв е по-червена и по-гореща: яничарската ли, или кърджалийската... Но <b>виждам</b>, Сали, че съмва, трябва да вървиме. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Виждам — каза той, — че вий се надявате пак на онова момче да ви освободи, но. напразно! Аз проводих 100 мина яничари да го търсят навсякъде, те непременно ще го намерят и уловят... и... </i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Вървеше сред множеството от французи, араби, китайци и още какви ли не и не <b>виждаше</b> нищо, не чуваше нищо, не усети вкуса на кафето, което изпи с лице към потока от хора, мислите му продължаваха да бягат хаотично, а времето като че ли бе спряло, стрелките на часовника му все не се отместваха. Не се местеха и стрелките на часовниците по сградите тук и там, но той ги сверяваше непрекъснато.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Да не кажеш после, че не сме те предупредили. Сега не е време за истински писатели. Не <b>виждаш</b> ли какво се продава?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Не <b>виждам</b> бременни по улиците - учудваше се Йова. - Нима жените са престанали да раждат? Това е лош знак...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Но, мамо - омекваше той, - не <b>виждаш</b> ли и сама, че няма бъдеще за младите при вас? Дори най-големите комуняги изпратиха сами децата си тук, осигуряват им бизнес, купуват им имения. И с какви пари? С крадените от вас. Време е да прозреш истината! Стига илюзии!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>На следващия ден случайно срещна Асен. Едва не се сблъска с него на улицата. И му се зарадва, отдавна не се бяха <b>виждали</b>, всеки завъртян в своята си орбита, които толкова си приличаха. Седнаха в най-близкото кафене и тя си призна, че току-що е завършила нещо, но няма никаква представа струва ли, толкова бързо го е написала и като насън.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Все по-често <b>виждаше</b> недостатъците и все по-рядко отчиташе качествата. Ясен ли я бе заразил със своя негативизъм? Или... бе загубила много от илюзиите си? Нима да вярваш на другите бе</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>За работохолиците изтръгването им от работата е равнозначно на смърт. Бе <b>виждала</b> мъже, които ги бе съсипало. Знаеше и от Дори за пълния срив, който настъпва. И от който измъкване няма. Трябваше да мисли и за това, времето неумолимо течеше. А и съдружниците му в офиса като че ли вече губеха търпение.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>И побърза да излезе с кучето. Докато го разхождаше, премисляше думите му, в тях имаше огорчение и неволно признание, че вече го притискат, че напират за мястото му, че го чакат да си отиде. Не го ли <b>виждаше</b> всяка вечер как се прибира все по-потиснат, все по-обиден, все по-затворен в себе си? И все по-рано. Реши да не отваря повече раната му. И ако може с нещо да му помогне. Но с какво? И как?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Никога не съм знаел, че Антов ни е съсед - изненада се той. - А и другата... никога не съм я <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Явно му липсваше общуването с хора, които му харесват, с които би могъл да забрави все по-заетите си колеги. Защото те нямаха време и по телефона да го попитат как е. Или... да потърсят съвет - дори да не им е нужен, но да покажат на Ясен, че все още им е необходим. А те му показваха точно обратното. Като го <b>виждаше</b> колко страда от това, Йова се реши и звънна на счетоводителката, която чувстваше най-близка.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Ясен се зарадва на приятелката й, не се бяха <b>виждали</b> отдавна. Връзката им почти се бе разпаднала, докато Надя живя в Париж четири години при съпруга си, а след това започнаха редовните й посещения при него винаги, когато не бе заета със студентите си и своите научни изследвания. А ангажиментите й в академията не бяха малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i><i>- Безсмислено е! - каза Йова, дори без да се обърне и да <b>погледне</b> чий е гласът. - Напълно е безсмислено. Не <b>виждаш</b> ли колко добре организирано е всичко? Какво биха означавали нашите гласове? Абсолютно нищо! - Така и не се обърна, за да <b>види</b> на кого говори.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Разделиха се с Андрей и най-сетне останаха сами. Толкова отдавна не се бяха <b>виждали</b>, залутани в собствените си лабирин-</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Ако беше негова жена, би ли я пазил като зениците си? Той вече бе женен, когато тя откри, че чувството от споделянето, от Доверието към някого, от желанието ти да го закриляш, понякога е по-силно дори от любовта. И по-издръжливо във времето. Виждаха се винаги без уговорки, все едно се бяха разделили вчера и продължаваха оттам, откъдето се бяха разделили вчера - да си подарят от поредната книга, да си разкажат някой филм, да изпият заедно по едно питие. Мислеха еднакво, чувстваха еднакво,</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Казват, че ние сме закоравели от всичко, което <b>виждаме</b> всеки ден, но не е така. Останах цялата нощ при жената, тя плачеше, плачех и аз. Намерих най-хубавите думи да я успокоя, да я уверя в бъдещето на детето й и да я подготвя за онова, което я очакваше. А тя ми каза, че не я е страх, че е простила на мъжа и че Бог е милостив към нея, след като е опазил детето й и се е погрижил за него. После помоли да види човека, който го е прибрал... - Доротея преглътна сълзите си, задави се с тях, после добави: - За това вече не мога да разкажа... Беше покъртително!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Светът се разширява. Сама <b>виждаш</b>. Кога това дете порасна и тръгна по него - звучеше като въпрос, но не беше. - Работи ли, учили?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Не сме се <b>виждали</b> години. Аз създадох фестивала в Банско. Аз организирах спонсорирането му. И аз продължавам да каня световни звезди, за да го утвърдя. Но това не ми попречи да бъда и добър лекар, да създам и този оздравителен център, в който всяка година идват едни и същи хора от различни краища на света, защото се чувстват добре в него и получават най-добрите грижи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Навярно няма да можем да се <b>виждаме</b> често - каза неочаквано Йова, а Асен се засмя, защото и досега не се бяха виждали често.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>- Навярно няма да можем да се <b>виждаме</b> често - каза неочаквано Йова, а Асен се засмя, защото и досега не се бяха <b>виждали</b> често.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>му, притисна лицето си в скута му и заплака. Заплака като малко дете, което моли за прошка. Ясен зарови пръсти в косите му и също се разплака. Сълзите им стиснаха Йова за гърлото. Орлин не беше плакал от малък, а за първи път <b>виждаше</b> Ясен да плаче. Все още нямаше думи. Миг, два, цяла вечност.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>- Но... какво но. Не се привързвай към никого, за да не страдаш. В човешката природа са заложени и завистта, и стремежът да те избутат, за да заемат мястото ти, и желанието да те смачкат. А ти трябва да противостоиш. По-добре в устата им, отколкото в техните крака. Дошли са не толкова да пият и да ядат, а да <b>видят</b> дали се държа. Дори да умирам, ще се държа. А аз се държа, нали? И то добре. Сама <b>виждаш</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Срещнаха се с Рени на улицата. Не се бяха <b>виждали</b> година или две. Не можеха да определят. Рени бе много заета, Йова също, макар и някак различно. Зарадваха се една на друга, разцелуваха се по средата на платното. Клаксонът на една кола ги сепна и те отскочиха към тротоара.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Какво става с теб? - запита я и Дори. - Не те <b>виждаме</b> в кучешкия парк, дори по улиците към него. Не забравяй, приятелите са за това, да си помагат и в нужда. Какво мога да направя за теб?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Просто съм лекар. И като лекар ще ти кажа, щади се. Виждам причините. И после... следствията. А следствията при теб са налице.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Асен! Виждаше го от дъжд на вятър, подгонил проектите си и опрял се на раменете на синовете си, бореше се като лъв, а жена му все беше болнава. Би могъл да й помогне, но също така би я натоварил. Несъзнателно, просто споделяйки с нея нещата от живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Някой, с когото не се е <b>виждала</b> отдавна и не знае нищо за грижите. Някой, с когото би могла да говори за слънцето и дъжда, за някое бездомно куче или намерено коте на улицата, за книга или филм, необременяващо, неангажиращо, дори безсмислено.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Не съм убедена, че искам. Какво ли бъдеще мога да им осигуря? Нали и сама <b>виждаш</b> какво е? Не се раждат деца, когато не мислиш за своето утре и живееш ден за ден...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Цели два часа? И за какво толкова си говорехте? Та вие не сте се <b>виждали</b> две или три години. Каква беше тази глътка въздух? Твоята глътка въздух ме оставя мен без въздух.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Прибра се съсипана с надеждата да си отдъхне у дома, но Йова вече нямаше дом. Защото присъствието на по-възрастната сестра го изпълваше изцяло. А и всеки път, когато се прибираше, <b>виждаше</b> върху лицето й неодобрение, че се е върнала и пречи. На какво?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Ти пишеше! Откога не те бях <b>виждал</b> да пишеш! Толкова ми беше хубаво! Мислех, че съм ти отнел и това!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Как ли? Че те са неопитни, че без ръководството на мъжа ми, фирмата щяла да фалира и сега, докато все още е добре, да платят. Макар и по-малко, но толкова могат. Ние приехме, повярвахме им... Дори си казахме със сина ми, какво благородство, каква почтеност. А днес <b>виждам</b> това! - тя се пресегна към един от столовете, на който лежеше разгърнато списание, обърна го и показа страницата. - Прочети!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>- Чакай, чакай. Остави тия приказки. Чакай, казах бе, момче... Недей плака! Виждаш ли оная тухличка там? Е-ей там! Дето не е добре замазана. Опитай сега, ама внимателно. Опитай, опитай, може да излезе...</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>В подземния коридор свети само третата лампа - онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири "Бразилия". Харесва ми, утешително е, когато <b>виждам</b> възрастен човек, облечен тъй бедно, а чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша "Бразилия", ръката й от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Ето, Рха. Ти си тук и около тебе има дванайсет посоки. Но нали можеш да тръгнеш и натам, където е над тебе? Това са още посоки - сигурно дванайсет. А можеш да тръгнеш и натам, където е под тебе. Виждаш ли колко много са посоките?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Хубаво питаш. Тръгнах натам, където е под мене. Когато вървиш много, въздухът става по-топъл. Ако продължиш, става горещ. Започва да боде лицето ти, кожата и отвътре. Аз вървях още. Въздухът стана мек, тук не си <b>виждал</b> толкова мек въздух, Дром. И започва да тежи, сякаш много бавно пада върху тебе. Пада от всички страни. Вече не боде, впива се в тялото, сякаш въздухът иска да диша с тебе. Много силно боли, Дром. Няма посока.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Дром, думите са слаби. Рха е далече. Трябва да вървиш, Дром, трябва ти въздух. Твърд ли е въздухът? Колко трудно те пуска да минеш напред. Не позволявай на усилието да изтрие думите. Кураж, Дром, остава ти още много. Ти дори не знаеш точно колко много трябва да вървиш. Усилието да вървиш, за да живееш, е жестоко. Кара те да забравяш. Помниш ли кой си, Дром? Помниш ли Млор? Накъде си тръгнал? Дром, опиши ми Рха. Дром, забрави ли, че светлината може да ти служи не само за да <b>виждаш</b> въздуха пред себе си, въздуха, който трябва да поглъщаш, но и да казваш много неща?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Ще ми е необходима все повече енергия, за да изпращам все по-налудничавите си послания, които - боя се - ще пиша рядко. Защото, като прониквам нататък, <b>виждам</b> около себе си неподозирани от вас детайли във вселенския вакуум. Тук има смешни в яростта си демони и много сънища, за които трябва да се грижа. И колкото по-далече отивам, <b>виждам</b> все по-малко от света, който е разбираем за вас, и се доближавам до онова, което наистина ме интересува.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>В болницата ви наричаха "тела". Ходещи трупове. Прибрах те тук, защото не искам да бъдеш сред онези безмълвни сомнамбули, пъплещи по цял ден из коридора - напред-назад, напред-назад, безкрайно; с очи, които <b>виждат</b>, и ръце, които усещат само колкото да поднесат парчето хляб в устата и челюстите автоматично да го сдъвчат. Сред тези бледи, неподвижни лица, сред това денонощно мълчание дори закоравелите лекари снишават глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Дали <b>виждаш</b> през моите очи колко си красива? Усещаш ли колко гладка е кожата ти и колко ми е хубаво да я докосвам? Не смея да си представя как се любим.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>А те се разбягаха. Затулили с ръце ушите си, изпокриха се зад камъните. Защо се боят от думите на Класт? Толкова ли са страшни очите му, които могат да <b>виждат</b> болката?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Навярно така удря сърцето на тънкогривия, когато е прескочил кръга на ловците и се носи свободно из полето. Класт беше още в кръга и отвътре <b>виждаше</b> познатото - как се разпръсват хората, лишени от сполука, охлабили пръсти около стрелите, тоягите и въжетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Тома бе бащата. Тя имаше пухкава катерича опашка, полупрозрачно лице и полупрозрачни очи, през които можеш да <b>виждаш</b> несъществуващи пейзажи. Детето изглеждаше като обикновено човешко дете. Сега. Но не бе обикновено.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Зад стъклото и водата на аквариума лицето на детето се <b>виждаше</b> неясно като на лошо увеличена фотография. Тома го прегърна с обич - докато все още бе нещо, което можеш да прегърнеш. Платиха на шофьора и пеша влязоха в града.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Вървяха по брега на морето. В далечината се <b>виждаше</b> силуетът на храма, където според мълвата човек бил на една ръка разстояние от боговете.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Учителката дирижираше. Тя имаше полупрозрачно лице и полупрозрачни очи, през които можеш да <b>виждаш</b> далечни, несъществуващи пейзажи.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Дори без вяра. Бе вече почти сигурен, че боговете са на една ръка разстояние, но накъде да поведе тримата, които му вярваха, щом надлъж и нашир не се <b>виждаше</b> никакъв град?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Но <b>виждате</b> ли, бедата е там, че ако наистина се е опитал, уви, не е сполучил. Ще ми се последната му мисъл да е била, че красотата не може да крие чудовища, обаче ми възразяват: ами ако не е издържал именно на откритието, че красотата е обсебена от злото?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Гора като гора. Поляна. Чудати човешки същества - с маски като кукери. Глух, подземен ритъм. Фигурите едва се поклащаха в ритъма. Тогава тя се откъсна от групата - изящно, розово тяло, с няколко крачки прелетя над поляната, едва докосваше тревите, понесе се между дърветата, но аз я <b>виждах</b> все от същата гледна точка - като на кино, като през камера, която бързо се плъзга назад през гората. Към подземните барабани се включи песента на струни, а тя тичаше и танцуваше почти без да стъпва по влажната шума. Беше красиво. </i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Сънят: улица, война. По-вярно, войната вече е минала оттук, останали са тела под тъмни покривала. възрастна жена се иавежда над едно от телата - не успява да отметне покривалото, всичко застива миг преди да се открие мъртвото ми лице. Всъщност сънувал съм фотография, която съм <b>виждал</b> някъде. </i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Сцена. Червеният плащ на завесите. Нямаше публика. Само две лица. Виждах своето под дебел слой бял грим, очите ми - черни дупки, устните - две червени резки. Бяла маска на мим. А пред мене - лицето ти, бяла маска. Две маски - безизразни, непроницаеми. Но нещо в мене извика: "Познах те! Познах те!" </i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Моля те, махни снимката. Жестоко е, жал ми е, тя е точно срещу леглото и всяка сутрин първото нещо, което <b>виждах</b>, бе снимката й, тя се усмихваше и денят беше добър, а сега съм скелет в леглото, срам ме е, нима може да се усмихваш на скелет, виж колко е хубава, запомни лицето й, после махни снимката...</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i><i>Не <b>виждам</b> тополата. От леглото не мога да <b>видя</b> жива ли е, или умира под безпощадното слънце. Жива ли е надеждата в моя свят, моята надежда. Няма ли вятър да донесе поне едно зелено листо?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;К като всичко;2006;<br>
<i>Показаха й отново две ябълки. Избра дясната. По същите причини, обясни. Отегчението може да се превърне в инат. Инатът в пълно неучастие. Скоро може да започне да хвърля стотинка, за да избира. Отговориха й, че комисията е <b>виждала</b> какво ли не. Човек може да избира и от отчаяние, и от страх, и от опит за сътрудничество, и от опит за умилостивяване, и от нов прилив на отчаяние, и от самоунижение, и от паника, и от истерия, и в пристъп на лудост дори. А що се отнася до нейното огладняване, за това в процедурата са предвидени малки прекъсвания. Ще бъде сервирана закуска.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>Първоначално му зададе няколко опипващи почвата въпроса: Виждал ли е градове с формата на пума? Срещал ли е при своите пътувания жени, чиито езици са грапави като на котките? А жени, чиито зърна са толкова твърди, че пробиват плата на дрехите?</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>– Днес – не. Но и това ми се е случвало, при това по-често, отколкото си мислите. Треперила съм достатъчно, при това не само за хляба, а и за живота си. И макар че съм живяла в повече страни, отколкото вие сигурно сте посещавали, единственото място, където бях истински щастлива, беше България. Най-важните неща се <b>виждат</b> не с очите, а със сърцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>– Дори и така да е, не <b>виждам</b> с какво може да ни помогне това. Баба ми живяла заради майка ми, тя – заради мен, сега пък и аз трябва да живея заради децата си. Всяко поколение в България живее заради следващото. А тоя по-добър живот все не идва и не идва, сякаш сме орисани. Тъкмо си речем, че сме постигнали нещо и – хайде-е-е, стана тя! Пак се обърна всичко с главата надолу, пак изгоря плевнята, запретвай отново ръкави и започвай най-отдолу. А живота си тече и отминава, докато се обърнеш – няма го, свърши се. Е, докога ще бъде така, докога ще градим мостове, дето все не им се вижда края?</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         - Преди години тия двамата, Бергеровците, имаха дъщеря. Мило, много хубаво момиче, само че … малко повредено. Нещо в главата не беше наред, не да речеш, че е идиот, но малко … абе, нали разбирате, всеки е <b>виждал</b> такива хора. У нас на всичките им викат „инвалиди", сякаш за нищо не стават, но немците имат по-човешка дума, behindert, ще рече „възпрепятстван" или може би просто „препятстван". Не знам, пък и не ми е работа … </i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         - То по-голямо наказание от това какво? - обажда се Теодора замислено. - Нали <b>виждаш</b>, той сам се е осъдил, нещастникът. Господ забавя, ама не забравя. </i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>"Ето, <b>виждате</b> ли. В основата на всичко е едно различително мислене, което може да се подведе под някакви основания."</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>"Да, зная за тоя случай, но според мен той е безобиден. Виждам, че всичко ви се отразява болезнено. Постоянно говорите за свой код и език."</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>Говорим за моята скапана лоялност към твоята Държавна сигурност, поправих го мислено. Все повече се убеждавах, че ченгето си е поставило за цел да проучи в какво се състои замисълът на дисертацията ми и не <b>виждах</b> по-сгоден момент от този, за да си дам вид, че наистина се открехвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>"Не е възможно", отекна през изпаренията отрезвяващ глас. "Както <b>виждате</b>, това е андрогин. Хермафродит. Хермафродитски блян в най-лошия случай."</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>За съжаление пристъпвам към най-важната част на записките си не като очевидец. Версиите за това, което се бе разиграло през лятото с Дора и Японеца или пък с още) един, трети човек, обвития с конспиративна мъгла фамозен чужденец на Дора, както <b>виждате</b>, нямат брой. И до сега не мога да си дам сметка какво точно се бе случило. Знам само, че през юли двамата неочаквано се сдушват отново и още по-инцидентно се присламчват към една екскурзиантска група от съседния факултет, с която отпрашват за несъществуващото вече братско ГДР.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Сори, Хелън, че не ти писах толкова дълго. Случи се ужасно нещастие. Преди известно време почина дон Уан. Погребах го с последния долар в джоба си. Щях да се пръсна от мъка, но знаеш ли какво се случи после? Получих известие от сити бенк, че дон Уан ми е оставил един милион в наследство. Никога и през ум не ми е минавало, че дон Уан има шест нули зад гърба си. Това си е чиста шизофрения. Грижих се за него заради смисъла и ето че сега се <b>виждам</b> милионер. Сега нещата ми изглеждат едно към един милион.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>"И тя е една черна вагинална кутия" - процеди невъздържано Боби Джей. - Не <b>виждам</b> кога ще получи просветление."</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>"Въпреки всичко аз оставам в митологията - обяви гордо Пегаса. - А вие сте чифути и модата ви ще мине бързо. Колко съм ги <b>виждал</b> такива като вас! Вие не сте автентични, защото не сте влюбени в съдбата си, ето защо."</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>"Ето <b>виждате</b> ли кой ми е висял постоянно на главата? Как се твори при това положение? Тук гъмжи от ченгета."</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Вутински;Сияния над града;1989;<br>
<i>        Сега мога спокойно да се отдавам на една скръб. Страхувам се понякога от опасностите, но мисълта ми не се плаши повече от страха. Вече <b>виждам</b>, че всички неща имат своето място и значение в човешкия живот. Страданието стана по-чисто и зад всички съжаления и изненади се установи вече завинаги моята постоянна радост на мисълта. Изключителното не съществува за мене. Нищо вече не може да наруши простотата, спечелена в съзнанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Не се затиряй, млади момко! Последната дума е на Негово Величество Живота. Ти желаеш - <b>виждам</b> - да правиш фарфорови вази, но той може би ще поиска от тебе гърнета, само гърнета за туршия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>В наше време живя един гениален човек, който познаваше до изумителни подробности цялата вселена - Камил Фламарион. И докато той чистосърдечно вярваше, че с факта на физическата смърт не се свършва живота за човека, жалки и смешни ми се <b>виждат</b> ония, които, блъскайки главата си в желязната врата на световната тайна, с леко сърце поддържат противното.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>- Но от що се възхищавате, братя мои? Не <b>виждате</b> ли, че с нея той и досега изглежда като циганин в автомобил?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i><i>Докато си млад и <b>гледаш</b> живота в лицето, той ти се вижда може би глупав, но красавец. Чак по-късно, когато започнеш да го <b>гледаш</b> като отминава, <b>виждаш</b> гърба му с безобразната гърбица и си думаш: - Боже, какъв урод бил той всъщност!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>- Но защо си решил да влезеш в тая партия? Нали <b>виждаш</b>, че нашите хора влизат в партиите само за интерес, а не по идеи?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>- Да, <b>виждам</b>. И аз като тебе се възмущавам от нашите българи... Но аз само тъй... Имам, знаеш, една къща в Севлиево и искам да я продам на общината. Затова съм решил: ще вляза в тая партия сега, та като дойде един ден на власт...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>В този огромен свят на тайнствени заплетни и на неразрешими загадки, влечението да играеш някаква видна роля в микроскопическия кръг около тебе винаги ми се е <b>виждало</b> във висша степен наивно.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Възрастта е предателска като расото: който я носи на гърба си, не знае сам какъв изглежда с нея. Но би трябвало винаги да помни, че всички други го <b>виждат</b>, и затова не всичко, което се позволява на другите, се позволява и нему.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Това беше една малка спирка. Аз те <b>виждах</b> за първи път - през прозорците. Само няколко мига - и ние бяхме тъй близки! Ти ми разказа през стъклата нещо, което беше до смърт важно за двама ни, а аз братски те посветих в моята несрета. И ето, оставаше да слезнем и тръпни от щастие и скръб - да си подадем ръце. Но това беше една малка спирка. Нашите вагони се разминаха навеки: ти заминаваше натам, откъдето аз си отивах безвъзвратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Само две възможности имаш, смъртний човече. Или ще продължаваш да живееш, преобразен в дух, и следователно ще задоволяваш любопитството си да <b>виждаш</b> какво става без тебе, или пък съвсем няма да живееш вече - и в такъв случай всичко ще ти е решително безразлично. Ето защо - излишно е да се безпокоиш още сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>- Да. Нали <b>виждате</b>, цял живот заедно... Куриозното е, че майка ми беше много зле, а пък той от притеснение за пея... ето сега... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Една кокошка изкукуригва. Жените се оглеждат за петел; като не <b>виждат</b> петел, прекръстват се за всеки случай, без да са убедени какво е изкукуригало. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i><i>Тия близнаци ще ги <b>виждаме</b> често - неизменно заедно. Походката им винаги е бодра, делова, целеустремена, сякаш отиват да гасят пожар, не поздравляват, когато тях ги поздравляват, въртят синджирчета в успореден ритъм. Общо взето, нищо не вършат, но това е някакъв генетичен стереотип - единственото общо между двамата, което би могло да подскаже, че са роднини, и то какви! По-ниският винаги <b>гледа</b> да върви поне крачка пред брат си, като постоянно извръща глава да не бъде застигнат - компенсация за ръста. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Посветено е на негови много близки приятели, в чийто клуб той прекарва по-голяма част от времето в последната година от живота си. На 31. 05. 1990 г. от това заведение той тръгва за Велинград и последните ракитовци, които го <b>виждат</b>, са приятелите му от клуба. Основен спонсор на настоящата стихосбирка е тогавашният собственик на "Клуб на самодееца" - Асен Иванов. </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>В поезията на Милош посвещенията са много малко. В това автобиографично стихотворение с право много от неговите приятели <b>виждат</b> собствения си портрет. Посветени на тях стихотворения имат майката, бащата , братът , С., един приятел и една жена. </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Помня онази, голямата зима. След Нова година така ми беше писнало, че ми се ревеше. Майка ми и баща ми вече бяха разведени, но редовно пращаха кой колет, кой пари. А тогава за месец и нещо - суша. Пък бяхме пушачи... Чернееше ми пред очите, та две не <b>виждах</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Усмивката изчезна от лицето на дядо Добри. Рамената му помръднаха нервно. Той наведе очи и огледа внимателно пирона, сякаш за пръв път го <b>виждаше</b>. След това - бичмето. Стана, обърна пирона обратно, взе теслата и внимателно притъпи острието му с няколко леки удара. После удари няколко пъти дървото точно там, където смяташе да го пробие. Дървесината измени своя вид - леко се сплеска. Тогава наплюнчи с уста пирона, клекна на коляно и го насочи в предварително определената точка. Вдигна теслата и отмерено започна да нанася точни слаби удари по главичката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Някои учители <b>виждат</b> новата работа като хаос, в който се загубват, който не могат да овладеят, не могат да подчинят на една творческа идея. И напускат. Бягат... Идват други. Някои се уморяват от напрежение и също напускат. За да остане в педагогическия колектив на училището днес само той, единствен от първите, който 20 години намира верния път към душите на "трудните". Намира го и неговият живот заприличва на чудна повест за човек, който постоянно търси, работи упорито, вярва в децата и безпределно ги обича. А тази обич ги пленява безвъзвратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Едва сега отгатвах неговото истинско занимание. Той беше поставил вертикално на катедрата две парченца тебешир и те "играеха" някакъв причудлив танц под неговия ритъм. Нещо ме стегна за гърлото. Виждах, че от дъното на покварата детската природа все пак намираше начин да покаже своята същност. Естествената моя реакция беше да го погаля по главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>Изправен сред суровия ни климат, аз <b>виждам</b> с безпогрешен поглед престъпилите в греховете - но бог ми е свидетел, че не съдя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Цанев;Спасете нашите души!;<br>
<i>когато ти е тъжно, когато не <b>виждаш</b> никакъв изход -тичай в първия срещнат театър и гледай най-страшната трагедия, за да развеселиш душата си!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда. Че какво й е бре, синко, не живее ли като хаджийка? Слугиня й прислужва от една страна, аз от друга, че и ти, гледам… Не е ред, нито прилика да разгалваш жена си, чедо! Какво е тя <b>виждала</b> бре? Хе, татка ти, лека да му е пръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Свилен. Не лъже, госпожице! Не сте ли <b>виждали</b> напролет как щъркелите воюват за гнезда? Та според него снахата със свекървата, като се съберат наедно, били като щъркелите: коси ще си скубят, очи ще си вадят, докато снахата заеме щъркелското гнездо, а свекървата се озове оскубана под дървото.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Свилен. Стига си брътвила! И аз мога най-после да се разсърдя! Хайде де! Та чуй сега: утре ще купя мебели, каквито ти не си <b>виждала</b>, та затуй…</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (като сяда). То аз вече ще мълча, синко. Виждам, че бъркам, та ще мълча. Току да ви кажа, чеда, кълна се в бога… (Проплаква.)</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>АСПАРУХ	- Аз нерви имам, Шишо, признавам. Ти нямаш нерви. И това ти пречи да <b>виждаш</b> някои работи, които реализмът ги вижда нереални.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>ТОПУЗОВ	- (влиза) Колеги! Г-н Топузов не е слънце, за да огрее навсякъде. Но както <b>виждате</b>, животът се движи с катастрофална сила към своя прогрес. До вчера вие бяхте обитатели, от днес трябва да станете личности, един колектив от личности. Всички знаете как едно време паднала една ябълка, ударила Нютон по главата и той се сетил за земното привличане. Ние, романтиците, отричаме това общество на егоизма. Сега ябълката трябва да пада върху целия екип и екипа да се сеща. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>(Затъмнение. При влизане на светлината <b>виждаме</b> всички как репетират за посрещане на гостите – децата. Топузов е режисьор на представлението.)</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Виждам аз... ти мене да беше ма обичал, както тряба един мъж да обича жената си, не щяше да ми хортуваш се тъй напук.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Анка. След като ма озлочести, имаш още очи да са подиграваш с мене. Сега <b>виждам</b> каква е била твоята цивилизация. Пази, боже, от такваз цивилизация!</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. Да, това е от цивилизацията, ако искаш да знаеш. Само един цивилизован може да играе такива роли. Ако ти беше една цивилизована мома, не можах та тури на ръка. Простите, и г н о р е н т и т е, за нас, цивилизованите са, както добитъците за човеците. Не <b>виждаш</b> ли как европейците дохождат при вас, спекулират са с вас, лъжат ви със сякакви лъскави и фалшиви работи и ви земат паричките? Да, Европата са е обогатила като от вас прости  н а ц и и.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i><i>Маргариди. Да прощаваш, м а д а м  А н н е т. Това не е злосторство, а е една от онези добри роли, които може изигра само един цивилизован кавалер като мене. (Наперено.) Видиш ли ма? На вас, и г н о р е н т и т е, които не <b>виждате</b> по-далеч от носа си, това ви са вижда злотворство, ала не е тъй. Ролата, която аз ви изиграх, не е нищо при онези големи роли, що изиграха моите компатриоти от Фенер на вас, българите - при сичката тяхна  а г и о т а т и с.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. и им рече: <b>виждам</b> лицето на баща ви, че то към мене не е такова, каквото беше вчера и завчера; но бащиният ми Бог беше с мене;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Той рече: дигни очи и погледни: всички пърчове (и овни), които са се качили на добитъка (на козите и овците), са шарени, капчести и с петна; защото <b>виждам</b> всичко, що Лаван върши с тебе;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. Отговори Лаван и рече на Иакова: дъщерите са мои дъщери; децата са мои деца; добитъкът е мой добитък и всичко, що <b>виждаш</b>, е мое: мога ли да сторя нещо на моите дъщери и на децата им, които те са родили?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. но ето, след тях излязоха други седем крави мършави, много грозни и постали; не съм <b>виждал</b> по цялата Египетска земя толкова грозни, като тях;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И ето, викът на синовете Израилеви стигна вече до Мене, и Аз <b>виждам</b> гнета, с който ги угнетяват египтяни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. и ще напълня твоите къщи, къщите на всичките ти служители и (всички) къщи на всички египтяни, каквото не са <b>виждали</b> твоите бащи, нито бащите на бащите ти, откак живеят на земята дори доднес. (Моисей) се обърна и си отиде от фараона.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Тогава служителите фараонови рекоха на фараона: докога ще ни мъчи тоя? Пусни тия люде; нека те извършат служба на Господа, своя Бог; още ли не <b>виждаш</b>, че Египет загива?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Те покриха лицето на цялата земя, тъй че земята не се <b>виждаше</b>, и поядоха всичката земна трева и всички дървесни плодове, оцелели от градушката, и не остана никаква зеленина нито на дървета, нито на полска трева по цялата Египетска земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. един другиго не <b>виждаха</b>, и никой не става от мястото си три дена; а в жилищата на всички Израилеви синове беше видело.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Но Моисей каза на народа: не бойте се, чакайте - и ще видите спасение от Господа, което Той ще извърши сега над вас; защото египтяните, които сега <b>виждате</b>, няма да ги видите вече довека;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И целият народ <b>виждаше</b> облачния стълб, който стоеше при входа на скинията; и целият народ ставаше, и се покланяше всеки при входа на шатрата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. В деня, когато бе поставена скинията, облак покри скинията на откровението, и от вечерта до самата заран се <b>виждаше</b> като огън над скинията.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. и ще кажат това на жителите в тая земя, понеже тия са чули, че Ти, Господи, си между тоя народ, и че Ти, Господи, им даваш да Те <b>виждат</b> лице с лице, и Твоят облак стои над тях, и Ти вървиш пред тях денем в облачен стълб, а нощем в огнен стълб;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. и ослицата, като Ме <b>виждаше</b>, отбиваше се от Мене ето вече три пъти; ако да не беше се отбивала от Мене, щях да те убия, а нея щях да оставя жива.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. От върха на скалите го <b>виждам</b>, от хълмовете го гледам: ето народ, който живее отделно и не се брои между народите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>17. Виждам Го, ала не сега още, <b>гледам</b> Го, ала не отблизо. Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля; той поразява князете моавски и съкрушава всички Ситови синове.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. там ще служите на (други) богове, които ръка човешка е направила от дърво и камък, които не <b>виждат</b> и не чуват, не ядат, и не помирисват.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>67. от трепета на сърцето си, който ще те обхване, и от това, което ще <b>виждат</b> очите ти, сутрин ще казваш: "о, дано да се мръкнеше!" а вечер ще казваш: "о, дано да се съмнеше!"</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. и затри ги Господ от земята им в гняв, ярост и голяма лютина, и ги изхвърли на друга земя, както днес <b>виждаме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. След като излезе, слугите на Еглона дойдоха и <b>виждат</b>, ето, вратата на горницата заключени, и си рекоха: навярно той е по нужда в прохладната стая.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И Самуил рече на целия народ: <b>виждате</b> ли, кого е избрал Господ? Като него няма в целия народ. Тогава целият народ извика и рече: да живее царят!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>52. И през всичкото Саулово време се води упорита война против филистимци. И колчем Саул <b>виждаше</b> някой човек силен и юнак, взимаше го при себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Ето, днес <b>виждат</b> очите ти, че Господ те предаваше сега в ръцете ми в пещерата, и казваха ми да те убия, но аз те пощадих и рекох: няма да вдигна ръка върху моя господар, понеже той е помазаник на Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Царят й каза: не бой се; (кажи,) какво виждаш? Жената отговори: <b>виждам</b>, като че ли бог да излиза от земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И Амнон толкова се мъчеше, че се разболя по сестра си Тамар; защото тя беше мома, и Амнон <b>виждаше</b>, че ще му бъде мъчно да й стори нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. И (Авесалом) каза на слугите си: <b>виждате</b> ли нивата на Иоава до моята? той има там ечемик; идете и я изгорете с огън. И Авесаломовите слуги изгориха с огън оная нива. (И дойдоха слугите на Иоава при него, раздраха дрехите си, и казаха: Авесаломовите слуги изгориха нивата ти с огън.)</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. И каза още царят на свещеник Садока: <b>виждаш</b> ли, - върни се в града смиром заедно със сина си Ахимааса и с Авиатаровия син Ионатана, двамата ваши синове;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Стражарят каза: <b>виждам</b> вървежа на първия, който прилича на вървежа на Ахимааса, Садоковия син. А царят каза: той е добър човек и иде с добра вест.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. А (мъртвият) Амесай лежеше в кръвта си насред пътя. И тоя човек, като <b>виждаше</b>, че всички люде се спират над него, отвлече Амесая от пътя в полето и метна върху него дреха, понеже видя, че всеки, който минеше, се спираше над него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. и каза тъй: благословен да бъде Господ, Бог Израилев, Който днес дарува (от семето ми) седналия на моя престол и моите очи <b>виждат</b> това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. По кедъра отвътре на храма имаше резби, подобни на краставички и разпукващи се цветове; всичко беше покрито с кедър, камък се не <b>виждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Върлините се издаваха тъй, че главиците им се <b>виждаха</b> из светилището пред давира, ала не излизаха навън; те са там и доднес.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И ето, един пророк пристъпи към израилския цар Ахава и каза: тъй говори Господ: <b>виждаш</b> ли цялото това голямо пълчище? Ето днес ще го предам в твои ръце, за да знаеш, че Аз съм Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. <b>виждаш</b> ли, как се смири Ахав пред Мене? Задето се смири пред Мене, Аз няма да му напратя беди в негови дни, но в дните на сина му ще напратя беди върху неговия дом.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Той отговори: <b>виждам</b> всички израилтяни пръснати по планините като овци, които нямат пастир. И Господ каза: началник нямат; нека всякой се върне смиром у дома си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Тогава жителите на града казаха на Елисея: ето, както <b>виждаш</b>, господарю, положението на тоя град е добро; но водата е лоша и земята безплодна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. На кулата в Изреел стоеше стражар, и съгледа Ииуевото пълчище, когато идеше, и каза: пълчище <b>виждам</b>. И каза Иорам: вземи конник, проводи насреща им, и нека попита: с мир ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И колчем <b>виждаха</b>, че има много сребро в ковчежето, дохождаше царският писар и първосвещеникът, и завързваха в торби, и преброяваха среброто, което се намереше в дома Господен,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Зная, Боже мой, че Ти изпитваш сърцето и обичаш чистосърдечието; аз от чисто сърце пожертвувах всичко това, и сега <b>виждам</b>, че и Твоят народ, който е събран тука, с радост Ти жертвува.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И върлините се издаваха тъй, че главиците им се <b>виждаха</b> пред давира, ала не излизаха навън; те са там и доднес.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И когато левитите донасяха ковчежето при царските чиновници, и тия <b>виждаха</b>, че има много сребро, дохождаше царският писар и довереникът на първосвещеника, изпразняха ковчежето, отнасяха го и го туряха на мястото му. Тъй правеха всеки ден, и събраха много сребро.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И гневът на Господа биде върху Иудея и върху Иерусалим, и Той ги предаде на позор, на опустошение и на присмех, както <b>виждате</b> с очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И не бивайте като бащите си и братята си, които постъпваха беззаконно пред Господа, Бога на отците си, и Той ги предаде на изтребление, както <b>виждате</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. И казах им: <b>виждате</b> в каква неволя се намираме; Иерусалим запустял, и портите му с огън изгорени; да идем и да съградим стените на Иерусалим, та да не бъдем занапред в такова унижение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. на гладни давах хляба си, на голи - дрехите си и кога <b>виждах</b> някого от моя род умрял и хвърлен зад стената ниневийска, погребвах го.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Защото Ти ме наказа и помилува. Ето, <b>виждам</b> сина си Товия. - И син му влезе радостно и разказа на баща си за чудните работи, що се бяха случили с него в Мидия.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже <b>виждаха</b>, че страданието му е твърде голямо.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Спокойни са шатрите на крадците и безопасни на дразнещите Бога, които своя бог <b>виждат</b> в ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. А Той му дава всичко за безопасност, и той на това се обляга и Неговите очи <b>виждат</b> техните пътища.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>35. Ти <b>виждаш</b>, понеже <b>гледаш</b> обиди и притеснения, за да отплатиш с ръката Си. Тебе се беден предава; на сираче Ти си помощник.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. защото злини безбройни са ме окръжили; постигнаха ме беззаконията ми, та дори да <b>виждам</b> не мога; те са повече от космите на главата ми; моето сърце ме остави.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Нашите знакове не <b>виждаме</b>, няма вече пророк и няма с нас никой, който да знае, докога ще трае това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>4. Гледам надясно и <b>виждам</b>, че никой ме не признава: няма убежище за мене, никой се не грижи за душата ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Премъдростта е светла и не повяхва, и които я обичат, лесно я <b>виждат</b>, които я търсят, намират я;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. скокливи животни ли тичат, та се не <b>виждат</b>, или най-свирепи зверове рикат, или пък се раздава ехо от планински дълбини, - всичко това ги ужасяваше и омаломощаваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Които те <b>виждат</b>, вглеждат се в тебе, думат си за тебе: тоя ли е човекът, който земя разклащаше, царства раздрусваше,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. От това бедрата ми треперят; мъки ме обзеха, както мъки на родилка. Развълнуван съм от това, що слушам; смутен съм от това, що <b>виждам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Но вие <b>виждате</b>, че са много проломите в стените на Давидовия град, и събирате вода в долния водоем;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И ще ви даде Господ хляб в скръб и вода в нужда; и твоите учители не ще се вече скриват, и очите ти ще <b>виждат</b> твоите учители;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Ония, които правят идоли, са всички нищожни, и техните най-любими не принасят никаква полза, и те сами са си свидетели в това. Те не <b>виждат</b>, нито разбират, и затова ще бъдат посрамени.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Не знаят, нито разбират: Той им е затворил очите, за да не <b>виждат</b>, и сърцата им - за да не разбират.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. твоята голота ще се открие, и ще се <b>виждат</b> дори твоите срамоти. Ще отмъстя и никого не ще пожаля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Ето гласа на твоите стражи! Те издигнаха глас, и всички наедно ликуват, защото с очите си <b>виждат</b>, че Господ се връща в Сион.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Защото отвека не бяхме слушали, не бяхме внимавали с ухо, и никое око не бе <b>виждало</b> други бог, освен Тебе, който да е сторил толкова за онези, които се нему надяват.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Кой е слушал такова нещо? Кой е <b>виждал</b> подобно на това? Възниквала ли е страна в един ден? Раждал ли се е народ отведнъж, както Сион: току-що се замъчил от родилни болки, - роди синовете си?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И биде слово Господне към мене втори път: що виждаш? Отговорих: <b>виждам</b> раздухван от вятъра котел, който ври, и лицето му е към север.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>12. Господи на силите! Ти изпитваш праведния и <b>виждаш</b> вътрешността и сърцето. Дай да <b>видя</b> Твоето отмъщение над тях, защото Теб поверих делото си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Но у пророците на Иерусалим <b>виждам</b> нещо ужасно: те прелюбодействуват и ходят в лъжа, подкрепят ръцете на злодейци, та никой да се не отвърне от нечестието си; те всички са пред Мене като Содом, и жителите му - като Гомора.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Защото кой е стоял в съвета на Господа и е <b>виждал</b> и слушал словото Му? Кой се е вслушвал в словото Му - и го е чул?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И попита ме Господ: що <b>виждаш</b>, Иеремие? - Аз отговорих: смокини; добрите смокини са твърде добри, а лошите - твърде лоши, тъй че не могат да се ядат, защото са твърде лоши.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Попитайте и разсъдете: ражда ли мъж? А защо <b>виждам</b> у всеки мъж ръцете на чреслата му като у жена, кога ражда, и лицата на всички са бледни?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. и рекоха на пророк Иеремия: "да падне молбата ни пред лицето ти, помоли се за нас на твоя Господ Бог за всичкия тоя остатък, защото от много останахме малко, както ни <b>виждат</b> твоите очи,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И Моята ярост и Моят гняв се изля и се разгоря в градовете на Иудея и в иерусалимските улици, и те станаха развалини и пустиня, както <b>виждате</b> сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Господ не можа вече да търпи вашите лоши дела и гнусотиите, що вършихте; затова и земята ви стана пустиня, ужас и проклятие, без жители, както <b>виждате</b> сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Понеже вие, като извършвахте това кадене, грешехте пред Господа, не слушахте гласа на Господа и не ходехте по закона Му, по наредбите Му и по заповедите Му, затова ви и постигна това нещастие, както <b>виждате</b> сега".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. а из средата му излизаше като че ли светлина от пламък изсред огън; в средата му пък се <b>виждаше</b> подобие на четири животни, - и такъв беше видът им: приличаха на човек,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>1. И <b>видях</b>, и ето на свода, който е над главите на Херувимите, като че камък сапфир, като че нещо прилично на престол се <b>виждаше</b> над тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. сине човешки! ти живееш всред размирен дом; те имат очи да <b>виждат</b>, а не виждат; те имат уши да слушат, а не слушат; защото те са дом размирен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Те <b>виждат</b> суета и предсказват лъжа, думайки: "Господ каза", а Господ не ги е изпратил; и дават надежда, че словото ще се сбъдне.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Затова тъй казва Господ Бог: понеже говорите суета и <b>виждате</b> във виденията лъжа, Аз съм против вас, казва Господ Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И ще бъде ръката Ми против тия пророци, които <b>виждат</b> суета и предсказват лъжа; в съвета на Моя народ те не ще бъдат, в списъка на дома Израилев не ще бъдат вписани и в земята Израилева не ще влязат; и ще познаете, че Аз съм Господ Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. А пророците й всичко замазват с кал, <b>виждат</b> суетното и предсказват им лъжливото, думайки: "тъй казва Господ Бог", когато Господ не е говорил.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Отговори царят и рече: "добре зная, че вие искате да спечелите време, защото <b>виждате</b>, че сънят избяга от мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>92. На това той рече: "ето, аз <b>виждам</b> четирима души, невързани да ходят сред огъня, и нищо им няма; и видът на четвъртия е подобен на сина Божий".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Дървото, което си видял, което било голямо и яко, с височината си достигнало до небесата и се <b>виждало</b> по цяла земя,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. а се въздигна против Господа Небесни, и съдовете от Дома Му ти донесоха, и ти и твоите велможи, твоите жени и наложници пихте от тях вино, и ти славеше боговете сребърни и златни, медни и железни, дървени и каменни, които нито <b>виждат</b>, нито слушат, нито разумяват; а Бога, в Чиито ръце е твоето дишане, и у Когото са всички твои пътища, ти не прослави.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И <b>виждаха</b> я двамата старейшини всеки ден да дохожда и да се разхожда, и в тях се породи похот към нея,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>42. Викна Сусана с висок глас и каза: "Боже Вечний, Който <b>виждаш</b> съкровеното и Който знаеш всичко преди неговото битие!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще <b>виждат</b> видения.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И рече ми Господ: "какво <b>виждаш</b>, Амосе?" Аз отговорих: "отвес". И Господ рече: "ето, ще туря отвес сред Моя народ Израиля; няма вече да му прощавам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И рече Той: какво <b>виждаш</b>, Амосе? Отговорих: кошница с узрели плодове. Тогава Господ ми рече: дойде краят на Моя народ Израиля: няма вече да му прощавам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>3. Защо ми даваш да <b>виждам</b> злодейство и да <b>гледам</b> нещастие? Грабеж и насилие са отпреде ми, и въстава вражда, подига се раздор.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. кой остана между вас, който е видял тоя Дом в предишната му слава, и какъв го вие <b>виждате</b> сега? Не е ли той във вашите очи като да е нищо?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И ми рече той: какво виждаш? И отговорих: <b>виждам</b>, ето, светилник цял от злато и чашки за елей върху му, и седем кандилца на него, и по седем цеви на кандило, които са върху му;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И ми рече той: какво виждаш? Отговорих: <b>виждам</b> свитък да хвърчи; дължината му е двайсет лакти, а ширината му е десет лакти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Защото терафимите говорят празни приказки, и гледачите <b>виждат</b> лъжливото и разказват лъжливи сънища; те утешават с празни приказки; затова се лутат като овци, търпят неволя, защото нямат пастир.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. Ионатан пък и тия, що бяха с него, не узнаха това до сутринта, защото <b>виждаха</b>, че горят огньове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. направи на тях изкусни украшения, като тури наоколо високи стълбове, а на стълбовете - пълно въоръжение, за вечен спомен, и до оръжията - изваяни кораби, тъй че всички, които плуваха по морето, ги <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Защото той <b>виждаше</b>, че без царска грижа не е възможно да се уредят мирно работите, и Симон не ще се остави от безумието си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Случи се, че над целия град почти през четирийсет дена се <b>виждаха</b> във въздуха конници в златни дрехи и въоръжени с копия, подобно на войници,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. той нападна нощем и иамнийци и им запали пристанището с корабите, тъй че пламъкът се <b>виждаше</b> от Иерусалим - на двеста и четирийсет стадии.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Иуда, като <b>виждаше</b>, че те наистина могат да им бъдат в много неща полезни, съгласи се да сключи мир с тях; а като сключи мир, те си отидоха в шатрите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. А техните съпрузи, вместо с венци, превързани през вратовете с въжа, в цъфнала младежка възраст, вместо в гощавка и наслади младежки, прекарваха останалите дни на брака в плач, защото под нозете си <b>виждаха</b> зинал ад.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Ще начена да се моля пред Тебе за себе си и за тях, защото <b>виждам</b> грехопадението, в което изпаднахме ние, живеещите на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. А когато всички престанаха да ме утешават, за да ме оставят на спокойствие, аз станах през нощта, побягнах и дойдох, както <b>виждаш</b>, на това поле.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Защото ти <b>виждаш</b>, че нашето светилище е опустошено, нашият олтар е съборен, храмът ни е разрушен,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>32. "От това, му отговорих аз, че ти ме остави, и, постъпвайки по твоите думи, излязох на полето, и ето <b>видях</b>, и още <b>виждам</b> онова, за което не мога да разправя".</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>55. И тъй, не бой се, и да се не плаши сърцето ти, но влез и погледни блясъка и великолепието на строежа, колкото могат да <b>виждат</b> очите ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Аз гледах - и ето, излезе силен мъж с небесно воинство, и накъдето и да обръщаше лицето си, за да погледне, всичко, що се <b>виждаше</b> под него, трепереше;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>17. защото, истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да <b>видят</b>, каквото вие <b>виждате</b>, и не видяха, и да чуят, каквото вие чувате, и не чуха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се <b>виждат</b> хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. А Иисус им рече: <b>виждате</b> ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме <b>виждали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Дохождат при Иисуса и <b>виждат</b>, че оня, който беше по-рано бесен, в когото имаше легион, седи, облечен и със здрав ум; и се изплашиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. После пак сложи ръце на очите му и го накара да погледне. И върна се зрението му, и <b>виждаше</b> всичките ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Иисус му отговори и рече: <b>виждаш</b> ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>42. Или, как можеш каза на брата си: остави, брате, да извадя сламката от окото ти, когато сам не <b>виждаш</b> гредата в твоето око? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще <b>видиш</b>, как да извадиш сламката от окото на брата си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>10. Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като <b>гледат</b>, да не <b>виждат</b> и, като слушат, да не разбират.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И никой, като запали светило, не го захлупва със съд, нито го туря под одър, а го туря на светилник, за да <b>виждат</b> светлината ония, които влизат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И като се обърна към учениците, рече им насаме: блажени очите, които виждат това, що вие <b>виждате</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>23. И като се обърна към учениците, рече им насаме: блажени очите, които <b>виждат</b> това, що вие <b>виждате</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>24. Защото, казвам ви, много пророци и царе искаха да <b>видят</b>, що вие <b>виждате</b>, и не видяха, и да чуят, що чувате, и не чуха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. Никой, кога запали светило, не го туря на скрито място, нито под крина, а на светилник, за да <b>виждат</b> светлината ония, които влизат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. ще дойдат дни, когато от това, що <b>виждате</b> тук, няма да остане камък на камък, който да не бъде сринат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както <b>виждате</b> Мене, че имам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>51. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще <b>виждате</b> небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И когато бяха проплували до двайсет и пет или трийсет стадии, <b>виждат</b> Иисуса да ходи по морето и да се приближава към кораба, и се уплашиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. А съседите и ония, които го бяха <b>виждали</b> по-преди, че беше сляп, думаха: не е ли този, който седеше и просеше?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. А Иисус рече: за съд дойдох Аз на тоя свят, за да <b>виждат</b> невиждащите, а виждащите да станат слепи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>41. Иисус им рече: да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че <b>виждате</b>, затова грехът ви остава.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме <b>виждате</b>, защото Аз живея, и вие ще живеете.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Тогава някои от учениците Му си рекоха един другиму: що е това, дето ни казва: още малко, и няма да Ме <b>виждате</b>, и пак: след малко, и ще Ме видите, и че Аз отивам при Отца?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Разбра, прочее, Иисус, че искат да Го питат, и рече им: за това ли се питате един други, дето казах: още малко, и няма да Ме <b>виждате</b>, и пак: след малко, и ще Ме видите?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. "и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще <b>виждат</b> видения, а старците ви ще сънуват сънища;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Защото Давид казва за Него: "винаги <b>виждах</b> пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна, за да се не поклатя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. И така, Той, след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изля това, що вие сега <b>виждате</b> и чувате.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. А като <b>виждаха</b> смелостта на Петра и Иоана и като разбраха, че са безкнижни и прости човеци, чудеха се; пък и добре знаеха, че те бяха с Иисуса;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И сега ето, ръката Господня е върху тебе: ще бъдеш сляп и до някое време няма да <b>виждаш</b> слънцето. И изведнъж падна върху му тъма и мрак, и той, обръщайки се насам-нататък, търсеше водач.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Тогава Павел застана сред ареопага и рече: мъже атиняни, по всичко <b>виждам</b>, че сте особено набожни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. а пък <b>виждате</b> и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. А те, като чуха, славеха Бога; и рекоха му: <b>виждаш</b>, брате, колко десетки хиляди са повярвалите иудеи, и те всички са ревнители на Закона.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И понеже от блясъка на оная светлина не можех да <b>виждам</b>, поведоха ме за ръка ония, които бяха с мене, и тъй дойдох в Дамаск.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И Фест рече: царю Агрипа и всички вие мъже, които сте с нас тука! Виждате тогова, за когото цялото множество иудеи дойдоха при мене, и в Иерусалим и тук, и викаха, че той не бива повече да живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. и им казваше: <b>виждам</b>, мъже, че плаването ще бъде с беди и с голяма щета не само за товара и за кораба, но и за живота ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Но, понеже през много дни не се <b>виждаше</b> ни слънце, ни звезди, па и немалка буря върлуваше, изчезваше нататък всяка надежда да се спасим.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го <b>виждате</b>, радвате се с неизказана и преславна радост,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. но в членовете си <b>виждам</b> друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. както е писано: "Бог им даде дух на безчувствие, очи - да не <b>виждат</b> и уши - да не чуват, дори до днешен ден".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Но, както е писано: "око не е <b>виждало</b>, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Сега <b>виждаме</b> смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Защото, ако и да съм ви наскърбил с посланието, не се кая, макар и да се каях отначало, понеже <b>виждам</b>, че онова послание ви е наскърбило само за малко време.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. защото ако и да отсъствувам тялом, но духом съм с вас, като се радвам и <b>виждам</b> вашата уредба и вашата твърда вяра в Христа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. всичко си покорил под нозете му". А щом му е всичко покорил, то ще рече нищо не е оставил нему непокорено. Сега обаче още не <b>виждаме</b> да му е всичко покорено;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. но <b>виждаме</b>, че Иисус, Който бе малко нещо понизен пред Ангелите, зарад претърпяната смърт биде увенчан със слава и чест, та по Божия благодат да вкуси смърт за всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Чрез вяра Ной, след като получи откровение за онова, що още се не <b>виждаше</b>, с благоговение направи ковчега, за да спаси своя дом; чрез нея осъди той света и стана наследник на праведността по вяра.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. С вяра той напусна Египет, без да се уплаши от царския гняв, защото утрая, като да <b>виждаше</b> Невидимия.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено, за да се обогатиш; и бяло облекло, за да се облечеш, и да се не <b>виждат</b> срамотите на твоята голота, и с очна мас намажи очите си, за да виждаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>18. съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено, за да се обогатиш; и бяло облекло, за да се облечеш, и да се не <b>виждат</b> срамотите на твоята голота, и с очна мас намажи очите си, за да <b>виждаш</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И останалите човеци, които не загинаха от тия порази, не се и покаяха за делата на ръцете си, та да се не покланят на бесове и на златни, сребърни, медни, каменни и дървени идоли, които не могат нито да <b>виждат</b>, нито да чуват, нито да ходят;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. (Ето, Аз ида като крадец: блажен е, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, и да се не <b>виждат</b> срамотите му.)</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Аман, чаушлар, не бу? Какво е това? — зачуди се бинбашията. [*] (Той бе хубав чилек. На двадесет и пет години бе. Майка и бубайка му беха го заглавили в Селеник за едно момиче, пък той хич не беше го <b>виждал</b>.) </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Най-сетне впрехме в Кобилино жребче. Там ни дадоха цепини. Дотогава ние не бехме <b>виждали</b> цепини, та запитахме: „Защо ни са тия шила?” Пък те са требовали. Дървета по вода не могат да се свличат без цепини. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>С него се набарахме на Чилтепе. Млатил бе човекът наляво и надясно. Каква му е била сметката не зная, но аз сварих най-малко трийсет смърча, повалени на земята. И всичките на отбор. И други стърничани по онова време правеха нарушения, ала такава пакост на едно място не бях <b>виждал</b>. Сърцето ме заболя. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Чичо ми имаше кафене, ама нали съм издивяло горе по барчините, много хора не съм <b>виждало</b>, та ме беше много срам и кога влязох, в среде кафенето, се нахлупих по очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Като си дойдох в Неделино, чичовците ме пазариха у тях аргатин да им карам дърва за кафенето и да паса овцете им. Уж ми даваха парички, пък те едвам ми стигаха за ядене. Тръгнах закърпен и изподран — не ти е работа! Месата ми светят, та кога идеха по пътя жени, бягах надалече — да ми не <b>виждат</b> голотията. Хеле, един ден пак драснах по друмищата и — в Кърджали. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Виждате ли го този ханзър москов? Този отива от село на село и от къща в къща да кандардисва децата да ги учи по московски! Да го знае царят, хиляди пъти би го обесил досега! – Аз не кабуля в моята епархия такива московци, затова по доброволно, ако не си отиде на мемлекета, да се направи една мазбата и се изпроводи в Солун! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Както икономът, поп Траян, тъй също и другите чорбаджии зеха да го молят да ме остави, че е язък за децата, че такъв даскал градът им не бил <b>виждал</b> и пр. и пр., но владиката се обърна с един строг тон към тях и им каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Слушай, даскалче, аз и снощи ти казах, че моето момче Костадин също е като теб и на тебе прилича, затова аз ще те викам Костадин и ще казвам, че си мое момче и че те водя от едринското училище за у дома. Като не са го <b>виждали</b> три-четири години, не може да те познае никой и даже попадията моя не може те позна и на нея ще казваме, че ти си Костадин. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Но що да видиш: с трън да махаш в къщи, няма какво да закачиш на него. Пръв път <b>виждам</b> в живота си такава бедна къща. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Слушайте, селяни, аз съм станал близо седемдесет години и за пръв пвт <b>виждам</b> такава литургия като днешната. Вярвайте ми, че съм плакал от радост в олтаря! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Преди да дойда тук, баща ми ми разправи всичко, даже и когато постят децата, да не ям пред тях блажно. Даже и те, когато ядат свинско, да се преправя, като че ги не <b>виждам</b>, затова и вие, ефенди, може да си ядете и вие свободно пред мен свинско месо, защото всеки трябва да яде това, което му позволява вярата, грях ви на душата, ако си не ядете пред мен щото искате. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Като влезнах вътре, <b>виждам</b>, че се препират и карат мюфти ефенди, двама ази арменци и Тимю чорбаджи за мене, а каймакамът, владишкият наместник и двама ази гърци против мене. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Като <b>виждам</b>, че сте свършили работа, мисля, че целият Текирдаг е мой. Да живеете и вие, и тези, които ви спомогнаха! Сега ще телеграфирам на мюфти ефенди и на селяните, че утре тръгваме, да излязат и да ни посрещнат – напук на гърчулята и на нашите католици! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Казах на даскал Петре да си свали феса, за да се не червенее. Моят кон бе малко фесфесе. Аз му се обесих на врата, за да не вдига глава нагоре, а той ме вдигна като празна торба нагоре – фучи и ходи назад-напред, <b>виждам</b>, че ще ни издаде. Да го застрелям с револвер – още по-лошо. Еле читаците тръгнаха за манастира и ние покрай плета избягахме надолу, като дадохме конете на един човек да ги заведе на чорбаджи Панайотовии хан. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Искат си даскало, каймакам ефенди! На, както ги <b>виждаш</b>, всички с торбичките са се изправили. Където отиде даскалът и те заедно с него искат да отидат! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Абе, брате – им отговорих, – докарали ми тук, както <b>виждате</b>, тоз кюмюрджийски кон без юзда, без седло и без зенгии и с него искат да ме изпроводят на сюргюн. Аз, слава богу, не съм грък, нито пък циганин, та с такъв кон да ходя! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Понеже сме слушали и <b>виждали</b> вашите страдания и мъки по общонародните ни работи, засега приемете този наш скромен подарък от тридесет лири и то лично вам го подаряваме за вашата деятелност. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Виждаш ли там оная къща? Хе, на петия етаж горе в дясно, дето е отвореният прозорец, някога като подпоручик е живял Наполеон Бонапарт59. В тази уличка, до спрелия автомобил, е имало барикада през време на революцията... Ето домът на Шатобриан60. Ето старото дърво, под което обичал да стои Хюго61...</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Йовков беше напечатал разказ, на който в героя Андрей се забелязваха много автобиографични черти129. На другия ден влизаме в сладкарница "Цар Освободител" с Христо и <b>виждаме</b> Йовков, седнал сам, подпрял глава и се замислил. Христо се провикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В себе си <b>виждам</b> много недостатъци, които имаха и моите родители. Петдесет и седем години ги <b>виждам</b>, мразя ги, боря се с тях и не мога да им надвия. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Живеехме в една улица и "кака Гана" - дрипава, изслута - често я <b>виждах</b> да мете отвън пред вратата. Тогава Тодор беше социалдемократ и често изнасяше реферати, на които отговаряше Коста Георгиев, сега живущ в Прага. Тук, в Казанлък, той зави наляво. Тук той стана комунист.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"...Един арабски писател Ибн-Фадран разказва, че, когато <b>виждали</b> в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и по ум, казвали, че повече му приличало да служи на Бога и поради това го обесвали на някое дърво. Тоя начин да изпращат на оня свят своите одарени люде произтичал у прабългарите от вярването им, че Бог има нужда от подобни избраници, за да управлява чрез тях света.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Днес за пръв път пих чай с парче лимон. На този плод не бях <b>виждал</b> образа повече от година. Васильовден, обаче, мина без традиционната баница. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Литературният критик П. Пондев, като беше в Казанлък преди два месеца, му дадох 2 000 лв. взаем. Виждах го след това в София, нещо смънка, но и досега не ми е пратил парите. А обеща, щом си пристигне, и ще ги прати. Критик, който тъй лесно се дава да го критикуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Аз се <b>виждах</b> с Пелинко45, приказвахме доста и му обещах да му пратя орехи. Добре е с[ъс] здравето, но се оплаква, че му били слаби очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Не се вълнувай - ми казва той, - пет пари не давай. Те мислят, че като ни ударят по една отрицателна критика, ние ще бъдем унищожени, а те ще пораснат, но няма да го бъде това. Не се ядосвай, а си работи. Не <b>виждаш</b> ли, че в тази област няма един, който да те е доближил, а половината те подражават. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Разглежда се процесът срещу Трайчо Костов. Вестниците почти нищо не съобщават, а чуждите радиостанции казват, че той не се е признал за виновен по най-важните точки от обвинението. Съвременник! Толкова си близо, че нищо не <b>виждаш</b>. Не ми е ясен този процес. Не го разбирам. Не мога да си обясня много неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Рисувам портрет на Вълко Червенков. Този делови човек, струва ми се, че ще направи всичко възможно да подобри финансиите ни, които, изглежда, са силно разстроени. Неговият държавен план, ако се проведе енергично, ще даде резултати. Аз <b>виждам</b> в него практик-политик и може да няма голяма култура, но има воля да проведе в дело написаното и има кураж да се бори докрай. Освен това, той има желязно здраве, което не е без значение.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"... Една победа е спечелена, пише той, завоювана е политическата власт, а има да се удържат още много победи, несравнено по-трудни и най-напред трябва да победим собствените си илюзии. Ние успяхме да съборим старата власт не затуй, че сме сила, а защото властта, която ни правеше да гнием, самата бе цяла прогнила и се разпадна при първия дружен тласък, фактът, че тъй дълго не можахме да се решим на тоя удар, макар да <b>виждахме</b> как се разрушава страната и да чувствувахме, че ни изнасилват, самото това наше продължително търпение свидетелствува за слабостта ни..."5 </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Не ни оставят десятниците - оплака ми се един 67-годишен човек и псува. - Карат ме да сея тютюн, а кой ще го работи, кой ще го ниже, като и аз, и жената не <b>виждаме</b> вече... </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>И все пак аз си оставам от ония, които не вярват, че ще има втора всесветска война, че това са повече дипломатически маневри, изпробвания и дрънкане на саби само. Не <b>виждам</b> психологическа подготвеност на войната изобщо.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Някаква организирана пропаганда се носи против трудово кооп[еративните] земеделски стопанства и нашенците не дават дума да се издума. Такова единодушие рядко съм <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Днес започва акцията по събиране подписи под обръщението за пакт между Великите сили. Слънчево, но хладно време. Имам квартирант - майор. Настани се на кушетка в работната стая. Изглежда разбран човек. Пък и военните са тъй заети, че сигур рядко ще се <b>виждаме</b>. Каза, че няма да заключва стаята и когато ми трябват книги или друго нещо, ще мога да влизам и си вземам.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В събота вечер ходихме с жената в градинката на "Ловния дом"17, където имаше и оркестър. По този случай казах на приятелите си: "По всичко изглежда, че социализмът ще го строим под звуците на американската джазова музика. Друга няма засега и не <b>виждам</b> стремеж към такава. Това сякаш не влиза в грижите на нашите културтрегери."</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Почина и бай Кръстьо Сарафов, един от най-големите артисти у нас. Ний бяхме добри познати отпреди 30 години. Знаменит шмекер, от една страна; от друга, аз не знам друг артист тъй добросъвестно да си разучава ролите като него. Всяка сутрин го <b>виждах</b> в Борисовата градина, всред тишината, да учи, ръкомахайки, заканвайки се с пръст и пр. Скрит зад шубраките, обичах да го <b>гледам</b> как повтаря, как не обръща лист дълго време. Ний имахме и малки любовни авантюрки с него, които трябва да отбележа някъде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Починал в София бай Стефан Ватов - един от най-старите и предани членове на "Искра". В миналото, когато даваха представления любителите, участвуваше той, жена му и цялата му мебел в къщата като реквизит. С години са се подвизавали те на сцената и никога не е ставало дума за хонорари, възнаграждения и пр. 80- годишен, бай Стефан умря от гръдна жаба. Тази сутрин (23.ХП.) осъмнахме с хубав сняг и меко време. Обичам снега. Градът изглежда тогава по-малко грозен и по-малко хорски мутри <b>виждам</b>, понеже са забулени с вдигнати яки, шалчета... </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>На 30 декември, в 12 ч. и 25 минути, бе пробит тунелът в Средна гора, през който Тунджа ще минава, за да пои Ст. Загорското поле. Той е дълъг 6 км и 297 метра. Ето, това чудо могат да направят само комунистите. А ний само недостатъците им <b>виждаме</b> и мърморим.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Вчера минаха оттук група писатели, които били в Чирпан при откриване къщата музей на П. Яворов. Дора Габе е вече дебела баба. Каква красавица беше! Багряна е тоже баба, но по-тънка. Водих ги на гробницата, в музея, някои стари къщи <b>разгледахме</b>, имаше и млади писатели и критици, които аз за пръв път <b>виждах</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Нима тия хора не <b>виждат</b>, че не сме дорасли дотам, че да пазим паметници, пръснати по полето? Че тия сърненца и елени из балкана, възсядани от козарчета и воловари, в кратко време ще останат без уши, без рога и след това ще бъдат катурнати в урвата?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Васил Иванов - художник, мой ученик от гимназията, направил си една колиба при дъновистите и там живее, а жена му, балерина, си живее в столицата. Чудни, лирични работи, които си рисува по памет. Купих 2 за музея. Той подари още една и на мене отделно 2 мънички. Сюжетите си черпи от околността, <b>виждаш</b> пейзажите край колибата му и из градината наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Пиши, хей, не се оставяй, нали <b>виждаш</b>, че сегашните, които работят в тази област, ги не бива. Пиши, защото и то като всеки занаят, се забравя. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Пикасо, Пикасо - какво има в този шмекер? В Париж съм <b>виждал</b> много оригинали, в Прага имаше седем и една скулптура, но сякаш са творби от най-различни хора. Най-различни стилове или "почерци" и приумици. А какво има в неговия гълъб? Или всичкият шум е в това, че той е вече комунист?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Човечеството е все недоволно, то никога не е било доволно. Наистина, още много хора у нас не <b>виждат</b> многото, постигнато и направено, а само малкото, сгрешено или ненаправено.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Посети ме възрастен българин от Америка. Чел някога и си изрязвал фейлетоните ми от в. "Зора" и ги пазел досега. Друг пък ми писа да му пратя книга, ако имам, а аз нямам. Милите, в писанията ми <b>виждат</b> нещо родно, преживяно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Така им говорех с убеждение, с искрено чувство. Кр. Велянов слушаше с внимание и със сериозност. Ив. Михайлов и Йордан Чкатров се спогледаха и малко се засмяха под мустак - смисълът на това по-късно разбрах - още тогаз те са се чувствали толкоз големи “революционери”, че в моето лице едва ли не са <b>виждали</b> някой протестантски проповедник! [23] </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Сега вече имах пари, колкото никога не бех <b>виждал</b>, и си позволявах да посещавам и кафене, и театър, и добри гостилници; но стомахът ми, който до преди месец лесно смилаше огромни количества хлеб, сега вече беше съвършено слаб. Како всекий юноша, како всекий новообогател човек, не отдавах никаква цена на парите и ги точех безсмислено; но съвременно и казвах си: "Пърличев! Не точи така! Да не те посети бледноликата." </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От минута на минута се множеха проводителите. Старци се забележваха в юношеството и жени в мъжи. Дето минахме, по всичките врата и прозорци се <b>виждаха</b> насълзени лица: отечеството всекога чрезмерно наказва и чрезмерно обича. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Много съм болен, а брат ми и внук ми, може би и умрели са: има два дена, дето не ги <b>виждам</b>. Но боже мой! Какво е това зло что ни нашло! Кому кога прегрешихме ние!... </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>За последния български революционер Иван Михайлов е писано не малко, но тепърва предстои да се пише, тъй като доскоро той беше сред живите. Оценките за него досега са противоречиви, както са противоречиви неговата личност и дело. Името му все още е обгърнато в легенди, както и станалия вече също легендарен 5 том от спомените му, за който всички знаят, но никой не е виждал. Същото се отнася и до неговия архив, но когато само разгърнем спомените му, <b>виждаме</b> стотиците факсимилета от ценната документация на ВМРО и от личната кореспонденция на революционера. Това потвърждава съществуването му. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i><i>За последния български революционер Иван Михайлов е писано не малко, но тепърва предстои да се пише, тъй като доскоро той беше сред живите. Оценките за него досега са противоречиви, както са противоречиви неговата личност и дело. Името му все още е обгърнато в легенди, както и станалия вече също легендарен 5 том от спомените му, за който всички знаят, но никой не е <b>виждал</b>. Същото се отнася и до неговия архив, но когато само разгърнем спомените му, <b>виждаме</b> стотиците факсимилета от ценната документация на ВМРО и от личната кореспонденция на революционера. Това потвърждава съществуването му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i><i>16. XII. 1929 г. Изместих се от тая квартира преди да повикам Ване [2] и независимо от случилото се снощи; Стьопа <b>наблюдавал</b>, че агенти се движат около къщата и намерихме за нужно да се изместя - отидох у Монев [3]. - Той се <b>виждал</b> с Пашата - настроение лошо. Имал си план и ще го приложи - допълнение на "с подлост ще отговоря на подлостта". Искал да се възстанови морала в Орг[анизацията] - Костов, Стьопа и мен считал за виновници по убиването на Миле [4]. - Той е с предубеждения и е излишно да се говори на него и да се убеждава. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Паскалево. 18 - 22. XII. 1929 г. Стоил назначен от окол[ий-ския] началник [в Свети] Врач. - Играта на Руменов [8] и Ингилизов [9]. Симеонов отива в Балбунар. Вл. Куртев [10] носи добри известия. Таско [11] се <b>виждал</b> с Пашата - последния заплашвал с интер-нирване на някои наши хора: Жоро [12], Сашо, Ив. Попов, Милан и пр. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>23. XII. 1929 г. Чкатров [13] се е <b>виждал</b> с Цингарели - итал[иянския] журналист - по всяка вероятност идва с мисия. Интересувал се е от нашите работи - за отношението ни към Пиачентини, за мнението, което имаме към Неманов [14]; поддържаме ли декларацията на Тодора - обещал е всякога да е на услугите ни и посъветвал е: търсете главата. Мусолини и Гранди. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Муто се е <b>виждал</b> с П. Пенчев. Говорили пак по нашите работи. Срещал е и Фуад бей [36] - от Цариград. Искат по-близък контакт. Срещали се с Г. П[оп]хр[истов] в Цариград. От отиването на Вл[адо] [37] там са пуснати интриги, че искаме да убием Мустафа Кемал [38]. Всички държави там имат най-опитните си полицаи. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Нуне [40] се е <b>виждал</b> с някой от водачите на комунистите и го е питал какво ще бъде поведението им, ако Ц. и Т. предприемат акция спрямо правителството. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Доктора също се е <b>виждал</b> с горното лице. Установили са един контакт. Онзи се е просълзил. Поискал е абсолютна тайна по тоя факт. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>7 август 1930 г. Връщанието на д-р Ф. Ат[анасов]м се коментира различно - мнозина <b>виждат</b> съюз помежду ни - други се опасяват. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Като се спрем върху България <b>виждаме</b>, че без да е имало каквато и да е революция, при един напълно свободен живот на страната, бидоха избити: Алеко Константинов, Белчев, Вълкович, Стамболов, Такев, Греков, Дим. Петков и други видни хора. Извиваха ги напълно легални партии, особено народняшката, която винаги с екзалтация се тупа по гърдите и се хвали със своята ле- </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i><i>Сутринта посрещнахме с неописуема радост при входа на града престолонаследника княз Борис и генерал Тодоров. След тях пристигнаха и другите войски на генерала. Улиците на Солун, особено главната, гъмжеха от български, гръцки и болни турски войници. Видях как гърците бутаха и удряха болните турски войници, а нашите се застъпваха за тях, като викаха: „Не ви е срам, не <b>виждате</b> ли, че са болни!" </i></i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>През коледните празници заминах за Скопие, дето се намираше жена ми. На Гевгелийската гара един сръбски фелдфебел псуваше намиращите се на гарата българи, псуваше и крал Петра, че е отворил война за „тия бугараши". Тук един сърбин, мой събеседник, купи най-шовинисти-ческия сръбски вестник. Попитах го: „Как Ви се <b>виждат</b> писанията на тоя вестник?" Отговори ми: „Това са гробо-копачи между сръбския и българския народ". </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Киркович, на когото жената бе българка от Охрид, е <b>виждал</b>, че македонският българин не може лесно да се посьрби и за да го съвсем отделят от другите българи, той и приятелите му замислят да се създаде нов народ - македонски с македонски език! И почват да го създават!... </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Празникът на нашите просветители първата година тържествено отпразнувахме в нашата махала. Тук на водосвета държах реч, в която възвеличих делото на солунските братя, възвестих и делото, което българският войник е извършил за него. След свършването на речта старият полковник дойде да ме поздрави и ми каза: „Участвал съм в много боеве, <b>виждал</b> съм убити много мои войници - тогава не съм плакал, а сега, при твоите думи, плаках". Другите години водосвета правехме на площада пред околийското управление. </i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>Примерът на клубните ръководители не можеше да не пали и нас, състезателите. Не преувеличавам, но ми се струва, че футболистите по онова време се стремяха да се отплащат за грижите към тях. Отборът ни се беше утвърдил като един от най-добрите във втората софийска дивизия. Той свиреше първа цигулка в острото съревнование за челното място. На мачовете му с „Раковски", „Борислав", „Свобода", „Бенковски", „Плиска" в други се стичаха хиляди столичани, защото <b>виждаха</b> на терена интересна, бойка, смислена игра. Ботевци твърде често доминираха, но все така се случваше, че крайната победа пи убягваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>И започнахме да „слизаме" от Драгалевския манастир до игрищата в София само за да свършим своето. Най-първо победихме „Шипка" — спечелихме мача с 2:0. Срещата с АС23 премина по-драматично. Имаше, струва ми се, изравняване на резултата Два пъти. Но стъпихме на педали, както се казва, и постигнахме победа с 3:2. Записахме още един много ценен успех в таблицата на шампионата. Журналистите вече ни <b>виждаха</b> като първенци на националната дивизия, като носители на шампионската титла. Защото в последното изпитание с ФК13 ни задоволяваше вече И равен резултат.</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i><i>—	Не мога да си представя това: млади, способни, надеждни състезатели, а не искат да <b>виждат</b> високата цел пред себе си. Те като че ли странят съзнателно от нея... Поведох след един разбор разговор с двамата вратари в отбора. „Как мислите — питам ги — не е ли вече време да <b>погледнете</b> и по-напред, към националния отбор? Всеки трябва да се стреми към това!" А те знаещ ли какво ми отговориха почти в хор?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>Това беше тревожен сигнал за хората от цял свят. Виждаха се,  ярко се чувствуваха вече черните облаци, които фашизмът стелеше над човечеството.</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>Не ни провървя и в следващия мач. Със софийския „Локомотив", нов член на групата, допуснахме равен резултат — 2:2. Обяснението и за този полунеуспех би следвало да се види пак в нерационалната на моменти игра, пак в стихийното увлечение да се Демонстрира някакво надмощие, без да се осигурява здраво тилът, без да се играе разнообразно, изненадващо за партньорите на терена. В постигането на поделена победа някои по-лековато мислещи играчи просто <b>виждаха</b> утешителния успех:</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>—	Това практиката го доказва в цял свят. Така е и у нас. От съдиите, които сега ръководят, най-добри обикновено са онези, които в миналото са били и добри футболисти. Радва ме, като <b>виждам</b> на терена такива съдии. Една от мерките за решително подобряване състоянието на футбола ни е и все по-масовото навлизане на бивши играчи в съдийските редове.</i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Ние не <b>виждахме</b> зад Брегалница никого. Но ние чувствувахме там невидимия си нов враг. И въпреки това открито строяхме биваци в полите на Плачковица — непрекъснат лагер от палатки, обози и оръдия, една широка река от войски, пръснати по левия бряг на Брегалница, додето поглед стига. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Тихи, прошепнати команди. Едвам се <b>виждаме</b> в тъм-ното — всеки отива към познатия глас на началника. Нареждат се отново взводове и роти, офицерите застават по местата си — стройно се стягат пръснатите при Брегалница войски. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Но той не се <b>виждаше</b>. Той се криеше някъде в дълбочината на хоризонта — забулен с воала на утринните мъгли, оттатък поля и балкани. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Аз се помъчих да защитя Коста. За тоя човек имах особено чувство: в изплашените му очи <b>виждах</b> всичкия ужас на войната и ценността на живота. Другите умираха по-леко, не съзнавайки всичко това. У Коста трагично се бореше протестиращият живот. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>В това време през каменистото корито откъм изворчето се зададе натоварен с казани кон. Пано Кашаваря го тегли право към нас. Въжето е обтегнато като струна, главата на мършавото конче се е изпънала напред, тънките му нозе страхливо стъпват между камъните и се спъват. Пано се е навел, сякаш сам изтегля кончето и казаните. Старата му парцалива куртка е разкопчана — под нея се <b>виждат</b> ризата и червеният пояс. Фуражката е без козирка, килната на темето. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i><i>А по-нататък, на отсрещните балкани, непрекъснато се водеха ожесточени боеве. Оттам идеха глухи гърмежи, <b>виждаха</b> се бели шрапнелни кълба, които очертаваха бойната линия. На върха се нареждаха гъсти маси - ние ги <b>гледахме</b> с бинокъл: това бяха сръбски резерви, които се готвеха да атакуват. Но колко далеч, колко безпомощни бяхме ние тук! Ето, те завиват в колони зад хълмовете, скриват се - сякаш пълзящи - в низини и се пръскат във вериги. От време на време на слънцето бляскат натъкнатите им ножове. Тънки линии една след друга прехвърлят гребена като леки сенки и бързо изчезват от другата страна. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Все по-страшна и по-непревземаема ни се <b>виждаше</b> тая каменна крепост, изправена пред нас със солидните си окопи и стръмните, без подстъпи склонове. Дано само денем не я атакуваме! - това беше тайното желание на всеки. Те ще ни пречукат денем! Само няколко картечници бяха достатъчни да ни обсеят с ветрила от куршуми и да ни покосят. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Тревата край зеленчуковите градини край Радовиш е още мокра от утринната роса. Леки изпарения се носят над реката, и водениците, прихлупени, се сивеят между върбите. Нагоре из дефилето, от двете страни на склоновете на планината, се <b>виждат</b> всред зеленината на тополи широките стрехи на тъмни, вехти къщички. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Двата върха - високият, обрасъл цял с гори, и тоя, на който бяхме - останаха в наши ръце.  Настъпващите сърби се спряха на отсрещната височина, от която ни делеше дълбок дол със стара гора, чиито върхове се <b>виждаха</b> ниско под нозете ни. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>На мръкване огънят още повече се усили. Кълба от пламъци и червен дим светваха и изгасваха, сиянието проникваше в оголените дървета и ги осветяваше като някакви гигантски скелети Над гората заставаха за секунда грамадни лампиони от пръснати шрапнели, <b>виждаше</b> се светещият път на куршумчетата, конусовидно пръснати напред като лъчи. Оттатък височините се издигаше сиянието на пожар: кървавожълт подвижен фон, на който се очертаваше превитият сякаш в мъчителна болка гръбнак на Говедарник. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Говедарник - оголял! Гората пожълтяла, станала прозирна: с бинокъл се <b>виждат</b> окопите на десния край, продупчените, разцъфнали от точни попадения дънери, дупките, гробовете. Новодошлият полк изпълнил целия склон отзад - войниците скрити из гранатни дупки, зад канари и дървета. Ах, те не познават още ураганния огън, те не знаят, че никакво дърво, нито камък може да ги спаси! Нови, неучаствували в боевете войски са винаги тъй непредпазливи. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Нашите се развикаха. Но никой не можа да ги спре. Потърсиха закрила в гората, но и там ги настигаха гранатите, разпръсваха ги на разни посоки, гонеха ги сякаш по стъпките - в дима и пламъците се <b>виждаха</b> обезумели хора, тичащи надолу из урвите. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Трябваше да почивам на няколко пъти, докато се изкача горе. Назад се <b>виждаше</b> зигзагната линия на нашите окопи и целият лагер зад височината - гъмжило от войници, пъплещи по склона. Четирите оръдия на нашата планинска батарея, маскирани с пожълтяла вече шума, пътеките надолу за кухните, превързочният пункт в коритото на Каменица - всичко личеше като на длан. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Някога - то беше отдавна - ние бяхме близки другари. Ходехме нощем под звездното небе вън от града и говорехме с мечтателността и увлечението на юноши - за поезия, за жената и назначението на човека, за доброто и злото. Мишка беше чист като девица: не познаваше живота, не беше се сблъскал с него и помислите и чувствата му блестяха под росата на майско утро. Безизкуствен, самороден идеалист, той носеше в душата си светлината на една Христова любов - по-невинен от дете, по-девствен от момиче. Тогава той четеше Толстоя и <b>виждаше</b> света през очите на великия поет. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>В тая малка карта от Фрайтаг сякаш се <b>виждаше</b> начертана съдбата на България. От двете страни на Балкана, свили се под могъщите му крила, стояха непокътнати само равнините на Северна и Южна България. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Някои от офицерите бяха скептици, не се разгорещяваха бърже, изказваха недоверието и съмнението си, <b>виждаха</b> и в хубавата вест някаква трагична страна. Други вярваха в добрата звезда на България, неприятните вести тълкуваха в съвсем ново осветление, намаляваха тяхното значение, съмняваха се в автентичноста им, окуражаваха. Ясно и разграничено се деляха тия болни души на две групи: на песимисти и оптимисти. Но и в едните, и в другите еднакво живееше трагичността на ония тежки времена: една обща трескавост, нервите - достигнали върха на напрежението, душата - разпъната над бездната. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>По цялата позиция е тихо. Може би сърбите <b>виждаха</b> сиянието на пламъците, но никой не искаше да наруши тишината и спокойствието на нощта. Слизащите от Говедарник товарни коне минаваха няколко метра по-долу, шумолейки през клонете на шубраците, осветени медно-червено - някакви пожарни силуети, които се губеха надолу в мрака. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Тая колиба, издълбана в корените на един грамаден дъб, приличаше повече на гроб, отколкото на живелище. Но ротният не я напусна - той не слезе в лазарета, дето го пращаха лекарят и полковият командир; в тая упоритост мнозина <b>виждаха</b> някакво изкуствено самопъчене - вижте ме де, не съм страхлив, не искам да използувам болестта си, за да се отдалеча от бойната линия! </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Когато се върна в землянката, той седна на стъпалото, подпря лакти на коленете си и се загледа назад към върховете на Сива кобила. На мен - посърналия духом - той не обръщаше внимание, сякаш не съществувах. Каква пропаст ни делеше тоя час! Аз не <b>виждах</b> никакъв изход за България - разбит кораб, оставен на каприза на вълните. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>На площадката бяха събрани всички нейни обитатели и постоянни гости. Слънцето беше се извило на запад и широкият навес хвърляше сянка на отсамната страна, където нощем кладяха огън. Не се <b>виждаха</b> войници. Юлската горещина бе достигнала и до върховете на Повиен - познатото безветрие и тегота на долините, когато и птичките престават да пеят, и в неподвижния, нагорещен въздух сънливо бръмчат мухите. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Какво ставаше в душата на тоя човек? Какво искаше той всъщност? Бунтуваше ли се срещу някоя лично нему сторена неправда или се опълчваше против общото зло, което му се струва стократно по-голямо? Страхуваше ли се от смъртта или <b>виждаше</b> ужаса право в лицето с интуицията на една чувствителна душа? Какво тежеше върху неговата приведена старческа глава? Някакво тъмно предчувствие? Изгубена вяра в собствените сили? Мрачно бъдеще? Не бе ли жертва на тежка неврастения, на ипохондрия, на начало на лудост? </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Остави! - продължаваше бай Симеон - Той се бие храбро, но трябва да има смисъл, смисъл, разбираш ли! Българинът е природно умен, предвижда събитията с чудна интуиция и сякаш предварително знае кога едно дело ще се увенчае с успех. Цялата брегалнишка война бе излишна - това се <b>виждаше</b> от бунтовете. Още като тръгнаха от Одрин и Чаталджа за Брегалница, войниците си казаха думата: не бива да се бием! Спогодба трябва! Не, не от страх се изгуби тая война! Да не си кривим душата!" </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Никога не бях <b>виждал</b> ротния тъй нежен и благ. То беше неочаквано за всички. Седнал сред групата, той внимателно ги изслушваше един по един, като разпитваше подробно за всичко в къщи: кой е женен, с колко деца, колко души е оставил дома, какви имоти има, какъв е добруджанският край... </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>...Не зная какво е станало с тая карта. Може би тя да е скъсана вече. Но аз до сетния си час ще я <b>виждам</b> пред очите си. Разгъната върху сандъче, над нея Начев, надвесен с молив в ръка, тя приличаше на тяло, сложено на маса за операция: криволичещи линии - линиите на ножа - го прошарват кръстом по краищата, други - кървави - го разрязват на части, и в средата, между три морета, е останало само туловището. Едничък Балканът, като здрав гръбнак, е останал непокътнат. Той върви през средата, от единия край до другия, опънал се в сетно усилие да издържи мъките. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Накрая не бива да забравяме, че четейки нечий спомен, ние изслушваме една страна в някакъв спор. Неделя Петкова и дъщеря й са били страна в споровете за най-добрия вариант на борбата за опазване на българщината в Македония. По тази причина не трябва да се сърдим на прекалено емоционалното, страстно, та на места и пристрастно изложение. В спомените ние <b>виждаме</b> позициите на тези хора, отрекли се от себе си, за да служат на народа си. И затова трябва да ги изслушаме с уважение. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>обстоятелствата, под които прекарват. Вие ще видите мнозина, в душата на които се е вкоренила византийщината, но затова пък не трябва да им се прощава като <b>виждат</b> как работят братята им”. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Тъй, уважаеми читатели, вие <b>виждате</b>, че писмото което нашите патриоти ми изпращат е пълно с похвали и „аферим” и при това ни съветват да учим македонците на четмо и на плащане, защото инак не ще узнаят цената на учението! „Като съвестна учителка вие трябва да се потрудите за да се учат нашите по Македония да плащат”. Значи, че ако учителката учи македонците да си плащат като умира от глад то тя </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>изплатят поне четвърт от заплатата ми. Те не отговарят. Писахме на учителя Стефанов да прати (според обещанието си) поддръжка за едно воденско момиче в пансиона ни, отговори, че сега няма пари. Господин Славейков бе обещал да поддържа две пансионерки и от него никакъв глас, а дългът ни се увеличава. Ето нашите теглила, ето мъките, които ни отрупват всеки ден”. „Ех, отговаря поп Петър, <b>виждам</b> и зная всичко, но така ми е заповядал екзарха”.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>С крехка природа, омъжена на седемнадесет години, осем пъти майка, тя, доброволна мъченица на семейния труд, преждевременно остаря. Когато в 1905 година дойде в София - минали бяха осем години, откак не бях я <b>виждал</b>, - сърцето ми се сви от болка. От нейната младост нищо не бе останало освен живата й мисъл, светлата й памет и това чувство за хумор, което бе част от нейната жизненост. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>7. Когато в 1941 година отидох в родния си град и посетих Царе(в)двор, там намерих един свещеник от нашия род. "Продължавам традицията", каза ми той. Но впечатлението ми беше, че тая традиция свършва с него. Поп Панде - така се казва той - бе завършил богословие, но призванието му не ми се <b>виждаше</b> солидно. Хубавец, жизнерадостен, женен за немкиня; той свиреше на китара и пееше на италиански модните шлагери.  </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Имаше един млад турчин, който пък гледаше с голяма симпатия към учителите, <b>виждаше</b> у тях смътно носители на идеята за един по-друг свят, Селим ефенди, писар в конака. Той имаше особено желание да дружи с тях и беше научил някои литературни думи и обръщения. На баща ми не казваше "чорбаджи", а "господин Трайче". Другите турци го закачаха незлобливо и го наричаха "господин Селим". </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Българите в Македония <b>виждаха</b> в национално осъзнатите власи свои съюзници и се радваха на техните успехи, които постепенно омаломощаваха гърцизма. Ние не си давахме сметка, че румънското правителство имало намерение да иска териториална компенсация от България в деня, когато България би присъединила Македония. Това разбрахме едва в 1913 година, когато Румъния предяви своите претенции върху Южна Добруджа. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Тоя свещеник, който е още пред очите ми, беше странна фигура. С длъгнесто лице, само няколко косъма на брадата и на мустаците, с остри като свредел очи, той приличаше, после можах да направя това сравнение, на тия пирати, които съм <b>виждал</b> по илюстрациите на романите с морски приключения. Името му беше поп Стоян. И това име поради едно произшествие, което ще разкажа, трябваше малко по-сетне през дълги години да се повтаря в сръбско-българските полемики и в обвиненията, които от Белград се отправяха към България и Екзархията. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>В Охрид се веселяха, както после съм <b>виждал</b> да се веселят в Италия. Веселбите ставаха не само по къщите, но и по езерото. Върху големите лодки, които тук се наричат чунове, поставяха един чардак с пармаклъци наоколо, там нареждаха килими и възглавници и жените и мъжете сядаха заедно. Пред тях се слагаха мезета и шишета с ракия и, по лунна нощ, лодката навлизаше в езерото. Още като тръгваше от брега, се чуваха смехове и песни. Понякога компанията взимаше и чалгаджии. [18] Гребците пускаха веслата и лодката плуваше по езерото незабелязано, носена от тихото шаване на водата. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Обичай у този свещеник бе, като свърши вечернята, да тръгне по кръчмите. Охридчаните го <b>виждаха</b> как, връщайки се в къщи, се клатушка по улиците и понякога пада. Напразно Григорий го наказваше, заплашваше го, че ще го разпопи; свещеникът обещаваше, но човекът оставаше неизцерим. Григорий не го разпопи, защото бе добил най-сетне симпатия към него, но употреби едно друго средство: заповяда му всяка вечер, преди да си отиде у дома, да дойде да се представи и да му направи три метана. "Ако ги направищ, без да паднеш, ще видя, че не си пиян." </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>8. Аз напуснах Охрид в 1892 година и след това половин век не бях <b>виждал</b> Лев Огненов. В 1941 година получих писмо от него. Той ми говореше за една беда, в която бе попаднал, и търсеше моето съдействие като негов ученик. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Друг един детски спомен от Битоля е безистенът - старо каменно здание с няколко пасажа, в което се намираха магазините на големите търговци. Безистенът беше като постоянна изложба на всички манифактурни стоки, които оттук се пръскаха в областта. Пред погледите на минувачите лъщяха със своите разноцветни и ярки бои коприни от Бруса, джанфеси от Дамаск, шалове от Кашмир, килими от Персия. За пръв път <b>виждах</b> пред себе си такава картина на източен разкош и великолепие. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>Но <b>виждам</b> и друга причина. Както казах, като дете бях много слаб. Баща ми беше изписал едно френско вино с хинин - "Quina Laroche". Беше в стъкла, увити в хартия, по която имаше фотографиите на прочути лица от Франция заедно с факсимилета на писмата, с които те го препоръчваха, изтъквайки ползата, която са видели от него. Гледах ги и се чудех колко много се различаваха по вид от хората, които виждах около себе си в Ресен. Попитах майка си: "Майко, какви са тия люде?" Тя ми каза: "Французи." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i><i>Но <b>виждам</b> и друга причина. Както казах, като дете бях много слаб. Баща ми беше изписал едно френско вино с хинин - "Quina Laroche". Беше в стъкла, увити в хартия, по която имаше фотографиите на прочути лица от Франция заедно с факсимилета на писмата, с които те го препоръчваха, изтъквайки ползата, която са видели от него. Гледах ги и се чудех колко много се различаваха по вид от хората, които <b>виждах</b> около себе си в Ресен. Попитах майка си: "Майко, какви са тия люде?" Тя ми каза: "Французи." </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>В Солун Робевите отседнаха при друга една сестра, женена за д-р Христович, лекар на българската гимназия. Аз слязох в хотела на един ресенец - влах, Ламбо Жала. Той ме посрещна много сърдечно, настани ме сам в една стая и взе всичката грижа за моето пътуване до Цариград по море. Аз пръв път <b>виждах</b> така голям град и море, но тъй бях погълнат в своите мисли, толкова бях трескав да <b>видя</b> по-скоро какво е това училище, където имаше да постъпя, че нищо не забелязвах. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Чел съм описания от чужди пътешественици за фееричната хубост на турската столица, когато изгряващото слънце я облива със своите зари. Но сега нищо не забелязах от това. Мисълта и вниманието ми бяха другаде. Когато параходът спря, сонм лодкари го заобиколиха с крясъци на разни езици. Бях телеграфирал на баща си за моето пристигане и бях сигурен, че ще дойде да ме посрещне. Но напразно се вглеждах в лодките - никъде не го <b>виждах</b>. Сам, какво ще правя в тоя непознат град? Тогава за пръв път ме обзе смущение. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Дълги години Маларме беше познат на крайно ограничен кръг французи. Не само широката публика не беше чувала името му, но и учениците му от лицея "Louis le Grand", на които той преподаваще английски език, не <b>виждаха</b> нищо друго у него освен обикновен учител. Имах близък приятел в Париж, негов ученик. Той сякащ падаше от небето, когато еднъж му казах, че Маларме се смята в ново време за един от най-големите поети. Питах го после: "Какъв спомен имате от него?" "Eh bien - отговори ми той, - un petit vieux quelque peu timide". (Е добре, едно малко стеснително старче.) </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>На една вечеря във Вашингтон стана дума за това. Американците съжалиха нас, чужденците, че имаме да преодоляваме толкова големи мъчнотии. Ние отговорихме, че такива не <b>виждаме</b> много. Направи се тогава една проверка с някои особено мъчни думи. Излезе, че ние знаем много добре как те се пишат. Това предизвика известно учудване. "Няма нищо чудно в това, обясних, тъй като вие учите думите в семейството си, а ние от речника. Вашата памет за тях е слухова, нашата зрителна. Като научим някоя английска дума, ние едновременно научаваме как тя се пише." </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>В особена опасност се <b>видях</b>, когато през пролетта на 1898 година чух, че арменци хвърлили бомба в двора на Високата порта и че турската полиция ги търсела под дърво и камък. Не беше изключено тия търсения да стигнат и до мен заради моите, по поръка от София, арменски връзки. Трябваше да туря край на опасностите от тоя род, на които се <b>виждах</b> изложен. [5] Реших, след като положа последните си изпити, да замина веднага за Македония, да работя там под ръководството на хора, по-възрастни и по-опитни от мен. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i><i>На другия ден се качих на един български параход на път за Бургас. Като излизахме от Босфора, слънцето захождаше. Последните му зари правеха от небето, от морето и от бреговете феерия от багри. Пътниците бяха всички излезли на кувертата да <b>гледат</b>. Аз не исках нищо да <b>виждам</b>. Цялото ми същество беше опиянено от радостта, че ще <b>видя</b> България, и в сърцето ми за никакво друго чувство нямаше място. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>За уважението и авторитета, с които се ползува сред съвременниците си Тоне Крайчов, говори неговото участие в делата и политико-обществения живот на току-що освободената родина. Като народен избраник той се включва в изграждането на политическото устройство на свободна България. Виждаме го в Първото и Третото велико народно събрание, а по-късно — народен представител в IV и VIII ОНС. Избран е и за окръжен съветник и участник в първата след Освобождението Окръжна постоянна комисия в София. Не- </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>се приеха за верни, най-много от потвърждението на дядо Пешо. Сетих се подир подписванието ми, че можеше и имаше средство и в тая минута да се отговоря и да кажа, че може някой път Общи да е дохождал на дюкянът ми и да се е събирал с дядо Пешо, както е било много пъти дядо Пешо да се е събирал на моя дюкян с търговци, възможно е и с Общий да се е <b>виждал</b> в моят дюкян, но аз това не знам, и щеше да бъде свършено. Но както и да е, съдбата е решила да пострадаме. Пословицата казва: „Колата като се катурят, — пътища много.” </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>едно голямо синьо-бяло пространство, което лежи на земята, то било морето. Аз, като не <b>виждал</b> друг път, не отдвоях [?] погледите си на друго място. Додето приближихме до самият морски бряг, съгледах още вапори и гемии, които пътуваха по него. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>*. Има и друг затвор, тъмница (терсаката), в която имаше тъмничари. Като погледнехме из тесните прозорци, едвам ги съглеждахме долу в дълбочината. Тези клетници не <b>виждаха</b> бял ден и светлина. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Казаха ни, че подир два часа да сме готови синца да отидем на представлението и ния се събрахме освободените от заточение и подир малко време до[й]доха, та ни [в]земаха и отведоха на представлението. Влезнахме в зданието и те ни показаха място да седнем. Още малко подир това захванаха се действията на представлението „Иванко, убийцата Асенов”. [182] Пръв път през живота си аз <b>виждам</b> таково нещо (представление). Подир пет минути току дойде един человек при нас с поп Стоян и ни поиска гугличките, които носехме на главите, че трябвали за представлението и ния, макар и да не ни </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Пристигнах в София, няма вече турци, а <b>виждам</b> българи и наши братя — руси, дюкяни и къщи тук по-нататък се поразчопкали; наши българи, както от градът, така и от селата се впуснали малко плячка кой какво може да прибере. Стоях // </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>От Галичник през с. Тресанче отидохме в с. Лазарополе. В Тресанче пак същото посрещане извън селото и след една малка почивка продължихме пътя си, защото бързахме да се върнем в Кичево. Нашата задача беше да посетим по-главните села. Но при тези посещения ми направи впечатление, че на селяните не беше много приятно, като ни <b>виждаха</b> да вървим заедно с турските чети, между които имаше четници от албанските села Заяс и Гарани, довчеращни разбойници. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>След излизането ми от затвора, поради тържествата в Битоля и Кичево, не бях си починал и се чувствувах много изморен, та бях решил да отида на почивка в манастира "Пречиста" за по-дълго време. Но неочаквано от Дебър, към края на месец юли, се получи телеграфическа покана до младотурския комитет в Кичево, за празненството да отидат в Дебър и кичевските чети. Това беше от значение, защото дебърчани не бяха <b>виждали</b> български комити, а само чували да се разправя за тях. Ръководството на дебърските села беше поверено на войводата на Горна Копачка - Кръстю, родом от Дебър. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Българското население тогава в Битоля ликуваше, портите на къщите цяла нощ бяха отворени и хората постоянно сновяха по улиците от къща на къща, за да се <b>виждат</b> с войводите и четите, на които не можаха да им се нарадват. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Като <b>виждах</b> всичко това, що ставаше в Битоля, просто бях във възторг и никакво значение не давах на дедективите, които вървяха по стъпките ми. Цяла седмица стоях, а ми се стори като един ден. Не ми се напущаше Битоля, където кипеше такъв живот на национален подем, но трябваше да си вървя, защото даденият ми срок изтичаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Навсякъде из града като че бе празник, всички весели, доволни, русите освен свободата донесоха и богатство, навсякъде се <b>виждаха</b> руски полимпериали [*], лъскави, новички, всеки ден бе голям пазар. . </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>да се венчават. Братята дип не се съгласяваха, защото <b>виждаха</b>, че Евгения не е добре, а женитбата ще й ускори смъртта. Но той убеди Евгения и направихме две сватби в един ден. Брат ми Михаил и Берковски се венчаха и бе радост голяма. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i><i>Бог ни дари всичко добро, всичко изгубено наместихме тройно, а и две дечица и от двата пола. За нищо вече жалба нямахме, само аз си тайком скърбях, като <b>гледах</b>, че и брат ми Михо отива зле — кога кръв изкара, кога го треска мъчи, <b>виждам</b>, че отива при Евгения, но с много церове се крепеше и поддържаше. Във време на Съединението Христо през месец януари го преместиха в Кюстендил на същата си длъжност, а аз с децата си останах и слугинката. Сега трябваше аз да оправям и чифлишките дертове. На другата година пратихме и Недялка в София, аз си останах с Иванча. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>едно лошо правеше, дето се не откриваше на мене и ми каже истинското си положение, та и аз да знам да зимам мерки. Аз го <b>виждах</b> последните години, че той се мъчеше. Той отслабна. Неговото мощно тяло отпадаше и бледнееше. Като му поречах някой път: „Защо бързо старееш и слабееш?”, а той ми казваше: „Тебе тъй ти се вижда. Мене как ми е лекичко. Ходя си като млад. Ям и спя сладко. Нищо ми не е.” </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>бях тъй притеснена и всичко ми се <b>виждаше</b> криво, от малко нещо се дразнех много. Уж се радвам на децата, а отвътре ми тясно. Един ден се бях разтревожила и сама си бъбря: „Защо ли, боже, живея, дали добро да дочакам. Братята ми и сестрите ми се пребраха рано, а аз да живея.” И с`е като че очаквах нещо зло, но за смърт на Христо нето си помислювах, на уста го бях зачестила да казвам: „Не дай боже да умре Христо”, но на ума си се чудех и си казвах: „Дава [*] аз не видя себе си, никаква не съм, с`е болна, кекава, а за здразия човек съм заговорила.” </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>ринта пак тръгнахме и подир две денонощия пристигнахме в Женева. Не ща да описвам хубостите, що <b>виждах</b> по път, нито за величествените Тироли, защото перото ми е много слабо, за да мога да опиша таз прекрасна природна хубост. Само ще кажа, че колкото по-наближавахме, толкоз по-силно тупаше моето майчино сърце и ставаше нетърпеливо. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>И тъй из първите дни бях възхитена от всичко. Виждах, че моя Асе работи със сърце — сяка сутрин той е първият, който отива в университета и сяка вечер той е последният, който се връща от лабораторията. Аз се радвах, че той е тъй ревностен. Аз даже не забелязвах грубата храна, що ни даваха и лошата обстановка. Малко ми трябваше да мисля за това — нали е временно, нали моя Асе още една и половин година [ще учи]. Той ще свърши, ще си се върне в България да се настани на работа и тогава, о драги мечти, ние ще си </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i><i>татко. Като че бисер ни се. подари да дойде с него и нещастието да отрови живота на бедната им майка, да не може по с нежност да ги <b>гледа</b> и с търпение да понася детските им лудости, ами ги хока и кара, та не ще има да запомнят от детинството си майчини нежности. А също и аз ги не търпя, но ги хокам и наричам сякакви. После насаме ги оплаквам. Аз <b>виждам</b>, че те с добром по' са разположени да слушат, но де го туй търпение. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>оттеглят от Романия, а с тях и много българи, които се бяха записали доброволци (волентари). Аз тогава не взех участие, защото не <b>виждах</b> нищо положително. Щом като стана примирието и Русия склони да изпрати пълномощник в Париж, гдето се отвори Парижката конференция и в 1856 година, 30 март, се сключи мирът, реших заедно със сестра си да се върна в България — в Свищов. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Тогава и господин Лепавек каза на Къбразли Мехмед паши: „Ваше Височество! Във време на последната война аз бях изпратен в Крим от френското правителство като дивизнонен свещеник. Неведнъж съм помагал в опасност, за да изпълнявам там длъжността си. Като френец и съюзник на султана ние искахме да преградим пътя на русите за Цариград. Това го шаете твърде добре. Ето аз имам господин Манчева повече от година. Ако да <b>виждах</b> в него някои замисли или наклонности русофилски, щях минутно да Ви го предам. Това е клевета, гдето са говорили пред Вас за него.” </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Драгий старий колега! Аз продължавам да си блъскам ангелите за пусти „Исторически работи” и ако си <b>виждал</b> „Българска сбирка” на г-на Бобчева и „Миналото” на г-на Заим[ова], чел си и знаеш в какво се те състоят. Видял си при това, дето всичките относителни документи по тия „Исторически работи”, които документи бях намерил в книжата на покойния Грудов в Букурещ, съм наредил в досар и предал на съхранение в тукашната народна библиотека. Това също искат сега да направя с </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>А Иван Г. Чунчев, който тогава е бил учител в Калофер, казва в спомените си: „През всичкото време, догдето стоя в Калофер, той вземаше и отнасяше големи томове и неподвързани руски книги от учителката Парашкева Шушулова, която тогава живееше при една своя роднина в метоха в уличката до църквата Св. Богородица”. [4] Или пак в спомен от него: „Често го <b>виждахме</b>, как той с дебели раздърпани руски книги отиваше, покрай училището, у Шушулова, подсмивахме му се, но какви са били тези книги и за какво той говореше с Шушулова — това не знаяхме”. [5] </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i><i>Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще <b>видим</b>, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед <b>виждаше</b> всичко и всяваше респект. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>явявал милосърдие и към други. В нейните очи той бил благ човек, не викал, не хокал, винаги изслушвал оплакванията на хората и намирал думи да ги утеши, давал и пари на сиромаси. Разбира се, и той, като всеки човек, имал слабости. Обичал да си угажда и да живее нашироко. Но тези негови слабости не й се <b>виждали</b> непривични, поради сана и положението му. Пред нея вуйчо й не бил критикуван от някого в дома, а и не всеки би се решил да отвори уста пред сестриницата му срещу Панарет Рашев — епископ Погонянски. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, й слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето й, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме <b>виждала</b> да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината й нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю). </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i><i>която й давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата й няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я <b>погледнал</b>, като че никога не бил я <b>виждал</b>, „обърнал си главата и файтонът му отминал”. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>По-сетне, когато се поотпуснеше и идваше в настроение, започваше да декламира Ботеви стихотворения, цели или части от тях. С добра памет, тя бе усвоила някои от самия Ботев, а други — от Иванка. Обичаше особено много да декламира „На прощаване”, „Хаджи Димитър” и „Пристанала”. В тях тя <b>виждаше</b> Ботев и при раздялата с близките си, и в героичната му смърт, а и себе си, поне като образ, в „Пристанала”. Когато стигнеше до последните четиристишия, тя напускаше по-еднообразното рецитиране и с променен глас и подчертано предаваше строфата: </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>чувствувала майчина отхрана и любов, тъкмо когато еа й били най-нужни. А как да не й се радва майка й, как да не прави всичко за нея, когато я <b>виждала</b> такава умница, с душа и ум на зрял човек. Не знаеше на какво повече да отдаде това баба Венета, когато по-късно разказваше за тези ранни черти на Иванка, дали на сиромашията им в онези години или на наследени от бащата качества. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>вия да работи и да напредва в учението. Като <b>виждал</b>, че обича да тананика и не е лишена от музикалност, той й купил мандолина — инструмент, който някога се смятало, че приляга за девойки. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>По отношение на успеха още през първата година в гимназията проличава, че на Иванка не й се е удавала математиката или че тя не е държала много и в нея да прояви отлични знания. А и по география не е могла да вземе отличен. Като сравняваме успеха й с този от следващите години, <b>виждаме</b>, че през тази първа година в гимназията тя е работила стегнато и сериозно, показала е голямо усърдие и е била една от първите ученички в класа. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Иванка Ботева беше тогава двадесет и три годишна, девойка не висока, но стройна, макар и пълничка, със свежо румено лице, с буйна кестенява коса и искрящи очи. Жизнерадостен израз на лицето, който смекчаваше твърдия й волеви профил. Имаше глас звучен, реч плавна, мисъл винаги будна. Преди да се запозная с нея, срещал я бях често в кулоарите на университета или на улицата. Но никога не бях я <b>виждал</b> придружена, обкръжена от българи, дори от българки! </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>телствува и за интереса й към литературата. От няколко писма на нейни съученички, писани й през ваканцията в Севлиево, които дълго време се пазеха в родния й дом, се <b>виждаше</b> интересът й към произведения от руски и западноевропейски класици, които е чела тогава в превод. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>За пръв път <b>виждах</b> Рашев. един не много висок, набит, хубав човек, облечен в елегантен син костюм, със златна верижка за часовника, провисната от горното копче на левия джоб на жилетката, с очила; той правеше впечатление на сериозен човек, но не и много строг поради една леко очертаваща се усмивка на гладко избръснатото му лице. Зададе ми няколко въпроса по литература и граматика и с едно леко кимване на главата ми даде знак, че съм свободен. Мина след това и практическата лекция. Оценката, която получих, беше най-високата. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Понякога го спохождаше и Тодор Влайков, който живееше наблизо до нас на ул. „Аспарух”. Често го <b>виждахме</b> със забързания си ход, като че подтичва, да се движи край нашата къща на път за дома си. С баща ми те се разбираха, обичаха да си припомнят за младежките години, прекарани в Русия, да поговорят по обществени въпроси и на литературни теми. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i><i>В 1908 г., когато бях на 5 години, баща ми и майка ми предприеха пътуване по ония места, които не бяха <b>виждали</b> отдавна. Поводът беше да преминат летен оп-реснителен курс по френски език в Женева. Каква радост и за мене, че и аз ще бъда с тях! Не искаха да ме оставят сама, знаеха, че ще бъдат по-спокойни за мене, когато съм с тях, и че това пътуване ще ми достави голямо удоволствие и ще ми даде възможност да <b>видя</b> места и неща, с които тепърва щях да се запозная чрез книгите. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i><i>Името на баба Иванка, майката на Ботев, често се споменаваше, но рядко съм я <b>виждала</b>. Най-силно се е запечатало в паметта ми едно посещение при нея, когато съм била 6—7-годишна. В разговор с приятелката ми Дуня инж. Вълкова, неотдавна си припомнихме оня ден, когато заедно с майка ми отидохме да <b>видим</b> тази героична майка, надживяла всичките си деца, освен генерал Кирил Ботев, при когото живееше на ул. Шипка № 23. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>А когато в 1923 г. Мустафа Кемал стана президент на турската република и още в първите години след това започна да прави смели реформи в целокупния живот на народа си, баща ми го адмирираше и с нескрита радост следеше делата му, като <b>виждаше</b>, че мечтите му стават действителност. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>От втората половина на 1930 г. аз вече не живеех у дома и по-рядко се <b>виждах</b> с него. Затова повече подробности научих по-късно от проф. Янулов. Уговорено би- </i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Сега <b>виждаме</b> обръча изхвърлен на пет-шест метра височина, на дванадесет метра ширина, през което време състезателката изпълнява сложни упражнения и го хваща в другия край на терена. Това дойде с много труд, с много повторения, със създаване и изработване на концентрирано внимание. Не е достатъчно да се приучи състезателката само към труд. Не може да се стигне далече само с механично повторение. Тя трябваше активно да включи своето внимание. Да се съобразява с изискванията на треньора в работата си дори когато той не е в залата. Това също се създаде постепенно.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Решили сме да тръгнем към голямото. Какво следва от това? Търсим резервите на амплитудата, на тази богата, неизчерпаема непозната земя. Казвам непозната, защото колкото повече съм навлизала навътре, толкова повече дълбочина и ширина съм <b>виждала</b>. При всяка нова придобивка, която съм получавала от умелото й използуване, съм <b>виждала</b> да се раждат нови възможности.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Музиката, това е красота, която вълнува всекиго по свой начин. И винаги човекът е изпитвал нужда да даде израз на своето вълнение. Изправено за първи път пред красотата на морето, детето вика от възторг. Когато поискам от малката гимнастичка да ходи и тича по музиката,тя разперва ръце й политва усмихната, радостна. Това е много далеч от другото, което след години <b>виждаме</b> в голямата, в зрялата гимнастичка. Но момиченцето, без да иска, ни подсказва, че богатството на вълненията е функция на богатството на знанията.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Един дълъг дървен мост е прехвърлен през реката. На поляната отсам него няколко полуголи деца помачета - момичета и момчета - играят. Като ни <b>виждат</b> те спират в нас зачудени и нодоверчиви очи. Аз викам някои от тях, за да поприказвам с тия българчета, назначени да бъдат изгубени за общото българско семейство; но те се дивят и отбягват, въпреки заявлението ми да им дам по двайсет пари, ако дойдат.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i><i>Долината се поразтваря, ние минуваме край подгизнали с вода ливади. Всяка от тях си има дървена заграда. По-нататък <b>видях</b>, че и нивите и леновите посеви са все така заградени, което ти наумява австрийските алпийски долини. Сега е коситба. Виждам помаци с лъскави коси, като работят, и помакините - добре наметнати и пребулени, че стелят с вилите си зелено сено. Атанас познава някои от мъжете и ги поздравлява. Те му отговарят добродушно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>И аз чувствувах добре, че вече съм вън от тях, от техните картини, поезия, тъмни борове и мрачни възпоминания, <b>виждах</b>, че е време да им кажа сбогом, както е време сега да го кажа на читателя.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Но тези странни типове вместо бутилка тупнаха пред мен една идея. На зор били. Не бил готов броят за Нова година. Никого нямало — <b>виждал</b> съм бил сам. И стига съм стоял (забравих колко десетилетия казаха) все от отсамната страна на бюрцето в стайчето. Я малко да мина от другата, просто ей тъй, за едно дежурство.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Искаме! — извикаха те. — Всичко искаме ние! Само че от кого? Народът запразни и както <b>виждаш</b> вече няма никой.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Шосето се чернее напред — безкраен смок. Ние сме в устата му, той ни гълта. Стомахът му е пълен с удобства и музика. Все още не ни е смлял. В канавките съм <b>виждал</b> чудесии, виждали сте и вие. Но най-големият ужас е, като си представя колко катастрофи още не са станали.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Шосето се чернее напред — безкраен смок. Ние сме в устата му, той ни гълта. Стомахът му е пълен с удобства и музика. Все още не ни е смлял. В канавките съм <b>виждал</b> чудесии, <b>виждали</b> сте и вие. Но най-големият ужас е, като си представя колко катастрофи още не са станали.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Вдясно <b>виждам</b> блато, край което играят дечурлига. И аз съм играл така. И тази до мене сигурно си е играла по дворищата и си е човъркала носа. Много често си представям как някоя много изискана мадама си човърка носа, не знам защо. А тази, като я <b>гледа</b> човек, не може да си я представи седнала върху нощно гърне. Може, ама не е прилично. Не й прилича, искам да кажа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Шосето прави завой край блатото, дечурлигата още дълго време се <b>виждат</b>. Безименни хлапета, само силуети и гримаси, които подсказват тънки, писукащи гласове.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тя имаше една шарена престилка, милата. Докривеше ли ми за нещо, все там завирах нос. Щом острата тъкан ме посрещаше с миризмата на моята баба, веднага всичко се оправяше. Сега няма такива бабички. Изшкембени ми се <b>виждат</b> днешните и напудрени. И все се пишат много заслужили. Всъщност какво ли човек може да е заслужил повече от живота си?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Големи приказки бяха по време на пътуването. Митака млъкваше само докато си палеше цигарата, а мен ме заболяха бузите. Разбира се, никой нищо не каза за себе си. В моите очи той си е той и в неговите аз съм си аз, такива, каквито си бяхме като студенти. Даже и другите хора, които срещахме по пътя си или само <b>виждахме</b> от колата — и те си бяха такива, каквито човек може да очаква, че са били винаги, може би още преди да се и родят.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Онзи от писателите, който излезе пръв от колибата, каза: „Абе то сега пак става да се разходим. Ето тук даже <b>виждам</b> и дири на заек. Минал е съвсем скоро, защото дъждът иначе щеше да ги размие. Само че къде отидоха кучетата?“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Ние ги пием, ние ще плащаме! — заяви Мончо убедено. — А пък като опросеем напълно, ще идем да живеем по дърветата. Не <b>виждате</b> ли, че още съвсем малко ни трябва, за да стигнем дотам.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Мути, така както я <b>виждам</b> аз, ти май си свободен — каза му портиерът с въздишка. — Ела сега малко да ти покажа какво става.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— И какво можеш да кажеш? — усмихна се портиерът победоносно. — Нищо не можеш да кажеш. Не <b>виждаш</b> ли, че тя, твоята, вече…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Какво стана нататък? Овчарите сутринта <b>виждат</b> цялата работа, явяват се пред пълномощника, той веднага звъни в Даскалово, от Даскалово веднага звънят в София и ето как на другата нощ седем души ловци направихме в Боснек хайка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>… Колко време мина оттогава, и все тъй <b>виждам</b> този овчар: застанал там, на ръба на поляната, с трите двайсетлитрови гюма на рамо. Едната му ръка крепи тези гюмове, а другата унесено и бавно гали белия пес. Всъщност той цял час го беше ругал и беше ми говорил все против него — изброи ми всичките му недостатъци и нито едно от достойнствата, — но когато си останаха отново сами, тяхната взаимна любов дълбоко ме порази. Любов безкрайна и силна — като напиращото зелено в листата. Невидима и безусловна — като замайващия въздух на планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И оттогава насам все по-често си мисля: може би някъде по света има много красиви места. Сигурно има. По-хубави и по-дивни от тази моя долинка зад Витоша, която доскоро и не бях <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Ивайло също се отдели, изпъшка до едно ябълково дърво, окачи пушката си и си свали специалното за летен лов кепенце. Така можехме да <b>виждаме</b> неговата глава от много далеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Ако наистина от това положение нищо интересно не <b>виждаш</b> — каза Ивайло загрижен, — трябва да идеш да се прегледаш. На очен специалист. И няма нужда да стреляме, те се достигат с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Тоя май взе, че удари, а? — каза бай Тодор с лице, каквото съм <b>виждал</b> по опашки, когато сладкият дефицит току се е свършил.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Виждам, че ножът на Боне почти се е свършил и скоро съвсем ще изчезне — каза германецът през превода на съседа. — Затова…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Питам се — <b>виждате</b>, — разбирам всичко, смея се на другите, у които жилавото, бедно провинциално селянче диктува със замах подобно на невидим и безсмъртен Наполеон (с, и това корсиканче), но… когато зърнах острите, светлозелени листенца на розмарина в опитното поле срещу мотел „Изток“, построен тук от италианската фирма „Волани“ и наричан много симпатично „Църна маца“, рязко натиснах спирачките, пренебрегнах строгия пътен знак и възможния неимпровизиран диалог с органа на КАТ току зад гърба ми, та се озовах много възбуден сред ароматната тревна моя мечта.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>… Много горски пътища сме проектирали — приятелите ми от министерството и аз. В Балкана, в Странджа, в Огражден. Местата са били диви и страшно красиви, а имената на обектите — все звучни и сладки. Когато се опитам да се сетя за всичките, <b>виждам</b>, че много от тях съм забравил. Така разправя и другият геолог, моят приятел Митака; така разправят и пътищарите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И.П. (прекъсва го). Кой ти каза на тебе, че пъдпъдъкът е нахална животинка? Ти <b>виждал</b> ли си въобще пъдпъдък, че се обаждаш? Ти не си чел, първо, разказа. Ти не четеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>„Мара“ — казваха кратко селяните, когато искаха да изразят някакво неодобрение. Това я озлобяваше. Тя се теглеше от тях с каквото може. Четеше романи, носеше се екстравагантно и учеше чужди езици. Всичко това пък караше селяните още по-убедено да я <b>виждат</b> „бяла врана“ и тъй вървяха нещата — като процес, който се захранва от само себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Много приказки се изприказваха в селото за покупките, които известната мома бе направила в Швеция. Съседките сами <b>виждаха</b> новите шалчета и поли, с които момичето се докарваше, та охотно разказваха из селото за това. Други — надарени с по-богато въображение — прибавяха тоалети и от себе си, като за тази цел смесваха смътно запомнени отнякъде и част от мечтите си. Какво пък — всичко е възможно, когато човек обикаля страна като Швеция.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>„Див петел — мислеше си Миланката. — Хлорофил: Чам, братле, чаам! Море от чам, дето казваш. Вземаш една брадва и започваш. Да си напълниш бързо джобовете. Днеска яма, утре няма. Че така и стана. Даже даваш брадви на местните, а ти заминаваш за Виена. Келеш, <b>виждал</b> ли си ти жива дукеса?“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>В сеното под одърчето беше топло и много удобно. Плющенето на дъжда отвън можеше да прикрие малки шумове. Миланката <b>виждаше</b> гърбовете им, без те да могат да го <b>видят</b>, даже и ако се опитаха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Това беше поредният номер за самоубиване на долните ми гащета. Бръкнах с палци в ластика им около кръста ми. Паметен жест — всички сте <b>виждали</b> някакъв стриптийз, или поне тази върхова поза, от която редакторите на плейбоищата направиха милиони преди двайсетина години. (Сега ще фалират, ако разчитат на нея.) Яворица се обърна повече назлън, отколкото от вътрешен порив и тръгна към кухнята демонстративно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Не <b>виждам</b> какво може да се прибави. Понякога си мисля, че ракетите може и да не потрябват. (И дай боже.) Друг път ми идва наум, че вече никой няма голямо желание да нарушава нашите граници. (И добре прави.) В такива случаи излиза, че ракетчиците и граничарите (моите уважения) просто чакат, пазят и се готвят за нещо, което не всеки ден става. А ние всеки ден строим. Пролет и есен, зиме и лете. Понякога (случва се) и в неделя.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Преди да излязат четирите момичета, забравих да ви кажа още нещо: наскоро пак срещнах онзи човек с чукчето. Виждам го — кога беше, — лази с вартбурга насам, по черния път, полека-лека, а вътре жена му и едно малко хлапенце — и двечките същински кукли.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той с охота и подробно обяснявал своите намерения, палел се и <b>виждал</b> в думите как мечтата му полека-лека се сбъдва. Но тъй като мечтите обикновено не се сбъдват от думи, той запрятал ръкавите си още нагоре и още по-юнашки стисвал лопатата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тя се обърна и ми стана лошо. За пръв път в живота си <b>виждах</b> такова хубаво момиче, изобщо няма как да го опиша. Ичо и сега не признава, но тогава изскимтя като сритан пес. Тя за скимтене работа. В ръката й лъсна пакетче луксозни цигари, усмихваше ни се, каза нещо като:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Мадамата ти е истински бонбон, братче. Сигурно си тъпкан с мангизи. Иначе не <b>виждам</b> защо ще те търпи с тая жълта вълна по сурата. Кажи арабийската — не е ли така?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И веднага заспа на седалката — с отворена уста, дълбоко и безшумно, като мумия на египетски фараон. Всъщност аз не съм <b>виждал</b> мумия. Нито фараон. Но нима ми е забранено да си мисля за тях?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Нагазихме във водата, да си измием ръцете. Раците се плашеха от краката ни и бързо се заравяха в пясъка по дъното. Сигурно си въобразяваха, че сега вече никой не ги знае къде са. В такова множество тук беше ги събрала лесната плячка — иначе те бягат не само от краката ни, но и един от друг. Никой не е <b>виждал</b> раци, седнали заедно, да изпият по едно кафе. Наистина това ли са празниците на морските раци — моментът на нагона и случайните наложителни срещи помежду им, от които те се боят?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Сервитьорът притича при нас и с мълниеносно движение нанесе няколко йероглифа в тефтерчето си. От павилиончето, кацнало високо на брега, — хората и плажът долу се <b>виждаха</b> така, както сигурно ги виждат гларусите от върха на някоя черква. (Идея за илюстрована картичка.) Сигурно така се вижда и това място, ако го <b>гледаш</b> от плажа. И Графа гледаше нататък; отпи от ракията си с достойнство и се обърна към мен:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i><i><i>Сервитьорът притича при нас и с мълниеносно движение нанесе няколко йероглифа в тефтерчето си. От павилиончето, кацнало високо на брега, — хората и плажът долу се <b>виждаха</b> така, както сигурно ги <b>виждат</b> гларусите от върха на някоя черква. (Идея за илюстрована картичка.) Сигурно така се вижда и това място, ако го <b>гледаш</b> от плажа. И Графа <b>гледаше</b> нататък; отпи от ракията си с достойнство и се обърна към мен:</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Тази нощ ми беше писано да <b>видя</b> най-хубавите звезди. Такива няма нито в киното, нито по стадионите, нито даже в стихотворенията, писани от жени. Има ги само на небето. Сега не <b>виждах</b> цялото небе, а само един правоъгълник от него, метър на два, буренясал в тръни. Всъщност Ичо пръв скочи в трапа, след като отместихме дебелата плоча.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    — Не се върти! — скара му се жената. — Голямо чудо, че ще ти <b>видя</b> долните гащи! Виждала съм ги всякакви!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Пазачът не се <b>виждаше</b> никакъв и Ачо се зарадва: както бяха се уговорили, един чувал от зебло трябваше да бъде нахлузен на стареца още след спирането на камиона. Но докато Луко правеше маневрата и доближаваше фургона на заден ход, видяха да се отваря вратата на стаичката и в рамката й да застава мъж на неопределена възраст, късоглед и несигурен във вървежа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Да прескочим тогава, за твое успокоение. Виждаш при нас как са нещата, двама души сме с един колега — къде по-напред да идеш, слънце да си, не можеш всичко да огрееш. Престъпниците се прескачат като зайци, кого да заловиш по-напред? Ако го заловиш, съдиите го пускат под гаранция, играем си на котка и мишка… Абе майката си сексило, дето викат тийнейджърите. Аз например не съм длъжен да се занимавам с оперативна дейност, ами като оперативният е един и от три недели е на семинар? Какво да правим, питам те аз!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Решил си да ставаш чифликчия. Да речем, че си прав: няма работа за историци, минаваш в аграрния сектор, добре. Но <b>виждаш</b> — цената на свинското пада, всяка вечер по телевизията го казват. Имаме по-голяма сметка да си го внесем, отколкото да се бъхтим като глухи петли!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    На волана Златев, собственикът на рециклираната кола, бе привел рамене, умората се усещаше дори в стойката му. Умората на труженика от сегашната менте — пазарна система. Капнал не от шофирането, а от сблъсъка с чиновниците контрольори, данъчни агенти, катаджии, рекетьори, корупционери от всякакъв калибър; от озлобените пасажери, съседи, родственици и приятели, свикнали да <b>виждат</b> в него частника капиталист, който ще натрупа милионите и милиардите, а те ще го <b>гледат</b> отстрани с един-единствен въпрос в ума, за който няма отговор: „Защо той, а не ние?“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Петър Диамандиев замълча, загледан пред себе си, с поглед, който не <b>виждаше</b> мраморния плот, табличката с чашата за чай и чинийката с бисквити, нито апарата, който продължаваше безшумно да размотава ролките си. Измина доста време, Дами не се помръдваше, за да не смути виденията му, изчака го сам да реши кога да продължи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Изчезвай, обличам се. В десет имам делова среща — каза тя, привършила с прическата. — А за спането, както <b>виждаш</b>, изборът е ограничен: две стаи, недовършени, леглата са кът, на двора нощем вилнеят дунавските комари, едри като колибри — както би казал Реймънд Чандлър.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Частното радио на Жоро Евтимов държеше етаж от сграда, прилична на Профилакториума, служила за база за отдих и рехабилитация на трудещи се, сега завладяна тихомълком от туристическа агенция, в която радиобосът имаше делово участие. Отдалече на покрива се <b>виждаше</b> „Полегнала Тодора“, в неонов вариант, и антената — леген на предавателя, обърната към града. Бодигард отвори вратичка — ниша, като в чейнджбюро, с блиндирано стъкло, погледна името й в бележника си и каза, че шефът имал спешна среща с рекламодатели и ще я чака в „Приста“, за което се извинява.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Наследниците си пратиха по Америките — вметна Стела. — Все те печелят случайно конкурсите, решават безпогрешно Тойфел… Да си чул някой комунист да е пратил чедото си в белокаменна Москва?… Последен въпрос: как <b>виждаш</b> България в новия двайсет и първи век?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Събуди се надвечер от болки в китките. Успя със зъби да разхлаби шнура, освободи се и изскочи на чардака. Евстати не се <b>виждаше</b> никакъв, но в черквата трептяха пламъчета на свещи, вероятно отслужваха някаква вечерна служба. Той се спусна по стълбището, като се стараеше да не трополи, за да се измъкне незабелязано от манастирската обител. Бе твърдо решил повече да не стъпва тук, да не се вижда с послушника, това лигаво копеле, тази мъжка шафрантия, която не подбираше любовниците си по пол, възраст, вероизповедание, професия, есграон…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той нямаше време да чуе докрай въпроса й към всемирния свидетел; други свидетели нямаше. Затисна с възглавницата викащата уста, както бе <b>виждал</b> да правят милион пъти колегите от екшъните на „Туентиът сенчъри фокс“; държа я, докато се увери, че слабото старческо телце отдолу вече не можеше да се съпротивява…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Повече от месец нямаше следа от него. Разпитваха предпазливо, за да не узнае полицията, която можеше да направи оглед на вилата и да се натъкне на работилницата. Не бяха го виждали и в района на Дунав — мост, никой не бе <b>виждал</b> и трабанта. Когато Стела откри, че липсваше задграничният му паспорт, решиха, че се е промъкнал в някой тир и е минал Моста тихомълком, и зачакаха да се обади от някоя точка на света с картичка или по Интернет.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Повече от месец нямаше следа от него. Разпитваха предпазливо, за да не узнае полицията, която можеше да направи оглед на вилата и да се натъкне на работилницата. Не бяха го <b>виждали</b> и в района на Дунав — мост, никой не бе <b>виждал</b> и трабанта. Когато Стела откри, че липсваше задграничният му паспорт, решиха, че се е промъкнал в някой тир и е минал Моста тихомълком, и зачакаха да се обади от някоя точка на света с картичка или по Интернет.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Голям праз! Времето е мое! И ЗАР ще бъде мой! Търгът е на шести. Мангизите са събрани, от Данмарк чакам една сума, авансово, срещу някой и друг макаровец… Къде изчезна онова копеле, точно сега; кофти номер ми погоди! Но и без него ще се оправим. Каза ми един от Обединената (банка), че можем да ипотекираме и имота в Кенар, ако представим архитектурен и конструктивен проект. Ти <b>виждала</b> ли си проекти някакви? Хората искат да знаят солидно ли е или нещо паянтово?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Не се <b>виждаше</b> никакъв и послушникът Евстати. Тя надникна в празната черква; беше делничен ден, нямаше кръщавка, нито венчаване или опело; пластмасовият леген беше на обичайното си място в един ъгъл — Джими бе обещал да го подмени с бакърен и като истински съвременен бизнесмен бе забравил (или в по-добрия случай — бе отложил!) обещанието си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — По принцип не се интересувам от другите, но тази връзка — твоята с Ники — си остава за мен енигма непонятна… Още на венчавката ставаше ясно, че е нещо временно… Не го ли <b>виждаше</b>, че е комплексар, на какво разчиташе? Че е прагматик, с техническа мисъл и ще балансира филологическите ти импулси?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Кой те е спрял, лягай си! — каза Ники с надебелял език: след месечната диета студеното питие му се <b>виждаше</b> божествено приятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Срещнаха се на Колелото, под тръстиковия навес на „Далас“; бяха четирима млади мъже, около трийсетте, подстригани като борчета, само водачът им имаше дълга грива, прибрана на тила с ластичен пръстен. Куп ластици се <b>виждаха</b> и до задното стъкло на бусчето, с което пътуваха, а сега бяха паркирали почти до масата, на която пиеха кафе; ластиците вътре, разбира се, бяха дебели, черни и ръбести и само по химическия си състав напомняха за пръстенчето на бънджи — вожда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    — Моля, моля — никакви емигранти! — Станоев галантно се помъчи да целуне ръката й; тя усети повече докосването на носа му и <b>видя</b>, че е зачервен и влажен от притеснение: беше бързал за уговореното време и присъствието на младата дама му идваше като допълнителна гарнитура към светските маниери, които тепърва трябваше да усвоява. — Виждам, че Жоро не те е информирал за моето присъствие?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Виждам, че сте на друга вълна… Няма да преча. Само ще помоля домовладиката — тя погледна Джими — да намери отнякъде една електрическа печка: нощем става адски студено!… И въобще иде зима, някой мисли ли как ще се зимува в тоя ветрилник?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Но за алкохола не си прав — продължи Ивет. — Той разгражда мастите: дебело пиянде <b>виждал</b> ли си, всички са чирози!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Момичетата се напиха, излязоха на терасата да <b>погледат</b> хоризонта към реката, но не се <b>виждаше</b> нищо от ситния дъждец, който бе почнал да иде на талази от Румънско и навярно скоро щеше да се превърне в първия за годината сняг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Дванадесетопръстникът ти е прошибан, шефе. Не те <b>виждам</b> столетник, извинявай за откровеността.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    — Виждам, че сте в пълен състав… Веднъж да ви <b>видя</b>, двамата братя, в консенсус… Е, татко, знаеш, че никога не сме се карали! — опита се да му възрази Джими.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    — Предсантимайната ти!!! — Стела я бухна по рамото и я тласна към входа. После я <b>наблюдаваше</b> как се появява пред госта и му обяснява с ръце, очи и уста: „Абе що стърчиш отвън, та не влезеш, ние сме там, с една приятелка… И за цветя си се охарчил! Много са готини… Това е «Приста», както <b>виждаш</b>, да влизаме, че и това временце, мам си джейс!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Но тя се отказа от хрумването си, след като размисли — не беше <b>виждала</b> доцента вече толкова време, беше го изтръгнала от сърцето си, както се казваше в любовните романи, мястото му бе запълнено със сива съединителна тъкан — материята на нейното ежедневно живуркане…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ми да живее либерализмът тогава!… Австралийският, защото нашия не го <b>виждам</b> и след сто години… Знам, че си желевистка и ще те заболи, но това е истината: няма почва твоят либерализъм у нас, сори!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Отминаха гаража. Мракът се разреждаше на места, където минаваха покрай светлините на ниските етажи, <b>виждаше</b> се гъстият декемврийски въздух, наситен от влага, готова за минути да стане на мъгла, на сняг. „Дано до заранта валежът да не премине в поледица — помисли Джими, — тази жива мъка за шофьорите по тези краища.“ На другия ден бе обещал на Данмарк да бъде на Дунав — мост; два пъти звъня Данмарк, в гласа му долови и тревога, и хазартна страст — доларът минал петстотин лева, трябва да се <b>видят</b> и да поговорят по новата ситуация; големите финансови удари се правят в такива шокови моменти…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — А, не! Не! Виждам колко си неадекватна, но трябва постепенно да се измъкваш от това състояние.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — След малко, като дойдат хората, не трябва да те <b>виждат</b> такава… Да ти направя един джус с лимон, ще те ободри.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ваша воля, не настояваме на всяка цена! — продължи Евтимов. — Изнесете ги на борсата, ще разберете колко ще ви дадат. Само че — той прихна неочаквано — къде я <b>виждате</b> тази борса, тук не е Токио или Лондон, няма го индекса Дау Джоунс… А нашето дружество няма големи възможности, повече не бихме могли да качим, съжалявам. Пък и предприятието — всички знаем — в какво небулозно състояние се намира: дългове, стара технология — до болка втръснали ни истини!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Росе, ти питай нещо, душко, докато Жоро е тук, не се стеснявай, поговорете си. — Веса Марковска продължаваше ролята си на парламентьор. — Виждам напрежение в ирисите ти, не е обидно да питаш господата, докато са тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Не мисли, че чакам някакво комисионно, мила, <b>виждам</b> колко ти е тежко в тоя момент, искам само да ти окажа помощ и подкрепа… Господин Евтимов не е лош човек, погледни линиите на дланта му — колко много напомнят на твоите, — това са линии, които се събират към палеца… Само при добрите хора е така, доказала го е науката…</i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i><i><i>        - Леля ми. Не съм я <b>виждала</b> от години и сега се чувствам толкова виновна. Откакто почина мъжът й, живееше съвсем сама. Все се канех да отида да я <b>видя</b>, но на, не успях навреме. Докато е жив човекът, все отлагаш. Днес имаш работа, утре нещо друго... Чак като ти съобщят лошата новина, разбираш, че е необратимо. И тръгваш, отлагайки всичко друго. Само че вече ще <b>видиш</b> мъртвец, а не този, който си познавал и обичал. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Или наистина съм много пиян, или полудявам. Стоя така, ни вътре, ни вън, и не зная какво да направя. Гледката е толкова абсурдна, че е невъзможно да е истинска. Но все пак... Виждам я толкова ясно. Коленете ми се разтреперват и започва да ми се гади. Напил съм се яко. Това е. Не може да е друго. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Аз, Светослав Луканов, на трийсет и девет, женен, с две деца, икономист по образование и мениджър „Продажби” в тукашния клон на международна компания, не се чувствам луд, въпреки че <b>виждам</b> ангел в стаята за гости на втория етаж в новия си мезонет. Повтарям си това непрекъснато, като мантра, но нямам чувството, че помага. От седмица насам живея в ада. Нищо не е както преди. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        - Не може да си седиш тук, в моя дом, и просто така да ми се явяваш персонално – продължих. - Аз съм атеист, рационален човек. Няма начин да <b>виждам</b> ангели, защото не вярвам в тях. Така че се махай! Разбираш ли? </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Децата се върнаха от баба си, където ги бяхме оставили покрай преместването и беснеят по цяла вечер. Всеки път, когато отворят вратата на стаята за гости, аз подскачам и се ослушвам дали някое няма да изпищи. Но не, явно само аз го <b>виждам</b> и това е. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        - Ще ти кажа, Светльо, ама няма да ми повярваш. Какво пък, и на теб няма да ти повярват, ако се раздрънкаш, така че нищо не рискувам – накланя се още малко към мен и продължава с усмивка: - Имам си ангел, Светльо, истински ангел. Персонален, така да се каже, понеже само аз си го <b>виждам</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Търся с поглед Нелито Янева и я <b>виждам</b> да реди сандвичи в един поднос, хвърляйки нежни погледи през рамо към Ташев. Боже, как не съм го забелязал по-рано. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Усещам, че съм се задъхал. Колко е задушно тук. Въздух съвсем не достига. Изведнъж ме прорязва такава болка в гърдите, че чак зяпвам от изненада. Отворил съм уста и лакомо се опитвам да напълня с кислород вътрешностите си, но мускулите ми не ми се подчиняват. Никога не съм предполагал, че дишането е толкова трудно нещо. Свличам се до вратата и оставям света да се оттече от мен. Последната ми мисъл е насочена към Ташев. И тя е, че умиращите съвсем не винаги <b>виждат</b> ангели, преди да си отидат.</i><br><br>
------------------------<br>
Ирина Папанчева;Анабел;2010;<br>
<i>Избраните щяха да бъдат поканени в Амстердам. Може би с това най-вече ме привлече конкурсът за есе на тема "Новият космополит". Въпреки че винаги можех да отскоча дотам през уикенда, което и бях правила неведнъж, открих нещо неслучайно в това да участвам в тази дискусия тъкмо там. Може би защото обмислях втория си роман и <b>виждах</b> действието да се развива в Амстердам. Може би участието ми в конкурса щеше да ме залее с нова вълна на вдъхновение.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Димитров;Животът като липсваща лъжица;2010;<br>
<i>         Разполагах с недълъг набор от занимания, които бързо се изчерпаха. Почти не общувах с нашите и не ги <b>виждах</b> често. Баща ми изцяло се занимаваше с издателството, а майка ми обикновено оставяше храна, излизаше и завърташе ключа. Държаха ме заключен, защото се страхуваха да не избягам или да не се нахвърля на майка. Малко по-късно тя безмълвно повтаряше операцията, прибираше посудата и ме оставяше. Понякога ме питаше как се чувствам. Не намирах за нужно да я лъжа и й казвах, че умирам от скука и бездействие. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Димитров;Животът като липсваща лъжица;2010;<br>
<i>            Повечето пъти не можех да позная застиналото лице отсреща, очакващо ответна реакция. Светът е неприлично малък и дори да отидеш в Нова Зеландия, пак ще откриеш някоя позната физиономия и все така няма да можеш да си спомниш къде си я <b>виждал</b>. Физиономиите си приличат именно по това, че не можеш да си спомниш къде си ги <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Димитров;Животът като липсваща лъжица;2010;<br>
<i>Автобусът ни чакаше. Помогнах й с багажа. Разполагахме с пет минути. Защо нямахме щастието да се срещнем за три часа на някое летище, за да предам по нея пратката, предназначена за мой приятел отвъд океана, или поради друг подобен малък повод, и да изживеем съвместния си живот за това смешно кратко време? Вместо с вечна раздяла трябваше да се мъчим с раздяла с неясен срок. Това ми се струваше несправедливо. Когато се <b>виждаш</b> с някого само веднъж, сърцето ти по-лесно се усмирява, поне аз така мисля. Но какво ли разбирам от сърца?</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Той мълчаливо я изгледа, изумен, като че пръв път я <b>виждаше</b>, гласът му изведнъж стана несигурен, стопен неочаквано за самия него в странна мекота.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Не чувствувате ли, Добрева, че ние сме на прага, че новият свят е вече тук — близко, съвсем близко?… Ето, аз <b>виждам</b> това тъй ясно, че струва ми се, да простра ръка и ще го докосна…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Яви се нещо преди година — отговори Дойчинов, — не знам откъде… Служи в телеграфа… Не съм <b>виждал</b> по-предан и по-скрит човек от него. Ще речеш, от типа на някогашните народоволци…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Каква си особена днес, Верке — обади се Дойчинов, любопитно и ласкаво, — като че отново те <b>виждам</b> гимназистка, в синята рокличка. И лицето ти — по? друго… Хе-е… откога не си била такава!…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Не пазя своята глава, Радев, ти знаеш това добре! Но трябва да се мисли за ония, които водим след себе си. Сега <b>виждам</b> обаче, че всичко се върши покрай нас. Толкова по-зле. — Той разтвори безпомощно ръце. — Каква полза наистина да упорствувам?</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Той цял потръпна, стисна трескаво ръката й и не отговори. Тя също млъкна и спусна клепачи. Тя <b>виждаше</b> само разтворената бяла яка на ризата и една жила, която бързо тупаше отляво на нежната висока шия. И изведнъж стори й се, че тая синкава вена е част от нея самата, че цялото това голямо, стройно, отделно тяло е било някога нейно, откъснало се е от нея, но все пак е част от плътта й, свързано навеки с нея чрез невидими и неунищожими връзки.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    След няколко минути по стъпалата слезе, подкрепян от Вяра и Мика, един пощенски чиновник във вехти униформени дрехи, със забинтована глава, от която се <b>виждаше</b> само едното око и част от устата, в шинел и шал отгоре. Настаниха го във файтона и сложиха на коленете му одеяло.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Той бе съвсем променен, жълт, с треперещи устни и с мрачни очи. Никога тя не бе го <b>виждала</b> такъв. Тя радостно бе му подала ръка и сега това съсредоточено, строго лице пресече усмивката й.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Лично аз нямам никакво участие във вчерашната акция — отвърна той. — Дори не знаех нищо. Ти не ми вярваш, <b>виждам</b>. Твоя работа, но това е истината. Макар че от идейно гледище тая акция е оправдана… необходима и аз съм длъжен да я приема. Всяко средство е добро — щом ни приближава към целта.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Но слепци ли сте вие — нервно поде другият, — вие, които се ужасявате от смъртта на стотина души, та не <b>виждате</b> това непрекъснато унищожение, тая безпощадна война, която всеки ден — в окрайнини, във фабрики, по нивя — опустошава света по-сигурно от всяка друга?</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Та кой ти е казал, че не <b>виждаме</b>, любезний?… На мене ли трябва да казваш това?… Аз ли съм се примирил?… То се знае — нещо трябва да стане, така повече не може!… Но де е, кажи ми, де е пътят, по който трябва да се тръгне?…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i><i>    Бяха трийсетина души, натъпкани в една стая на последния етаж. Два прозореца с железни решетки <b>гледаха</b> на юг. Оттук се <b>виждаха</b> само покривите на града, завоят на циментирания канал и един край от Витоша. Градският шум не влизаше вътре, оттласнат от тежките стени. Само понякога гъст пушек от въглища, идещ от гарата, и воят на големите локомотиви, които ревяха като животни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Майка ми — каза Борис. — Тя все се страхува да не настина — с усмивка добави той. После продължи: — Кажи, разправяй, другарю Дойчинов! Като че векове не съм <b>виждал</b> хора, а то само два месеца, откак ни пуснаха. Ти си гледай работата, майко. Сега има човек при мене, ние ще си побъбрим.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Да, да… Интересни неща, дядка! Пише, че <b>виждал</b> и Людскан. Людскан плетял обуща… А той имал приятелка — датчанка, богата…</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>Сега Ани вече не се съмняваше: за пръв път <b>виждаше</b> прословутото олимпийско спокойствие на майка си за миг да губи равновесие и, в този миг, пипалата на паниката - същите отпреди кацането на самолета - се стрелнаха отново из тялото й. Мухчо обаче бързо възвърна нормалния си тон:</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>- Погледни го откъм смешната му страна - отвърна тя на изненадата в очите на дъщеря си. - Какво прахосничество на енергия! И, моля те, не се поддавай на гнева. Знаеш, че е най-лошото. А дали вибрациите ще променят точно “нашите” хора? Не знам. Но че ще помогнат по принцип - съм сигурна. Природата не прави нищо случайно. След като генераторите за лоши мисли действат толкова успешно, не <b>виждам</b> защо и обратното да няма ефект - а точно то е напълно естествено. Освен това зависи и от всеки от нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>- Ами какво става с оная част от светлината през нощта, тази която не <b>виждаме</b>, не я търсим и заслепени от тъмното, отиваме в пухените завивки да правим преглед на живота си. Какво става с нощната светлина? Кое цвете цъфти на луна? За кои животни нощта е ден? Не ги знам всичките, отговорил си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>- Не я <b>виждам</b>... прав си. И денем не я <b>виждам</b> - спя. А тя стъпва на пръсти. Понякога ми казва, намеренията ти, Свен, са като тръни и ме бодат. Умът ти, от слуга е станал ужасен господар - такива ги приказва.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Най-после се залових за работа и написах повестта „Воля“ върху действителен случай, но от душевния образ на прототипа взех съвсем малко черти. Зарко Белев е нарисуван такъв, какъвто аз го бях <b>виждал</b> във въображението си десетки години назад и какъвто именно трябваше да бъде такъв един герой: добър, умен, честен, културен, благороден и с редица още други хубави черти, които обикновено са присъщи почти на всички хора с физически недостатъци.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Сега тя почти всеки ден <b>виждаше</b> по нещо ново, черно и мръсно в живота и с всеки нов ден се затвърдяваше у нея мисълта, че то трябва да бъде премахнато. Тази именно мисъл я бе сближила с младия и ентусиазиран учител Петър Василев, който не само знаеше откъде иде злото, но и знаеше как то може да се премахне.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко много се зарадва, защото напоследък рядко <b>виждаше</b> баща си трезвен. Той остави учебника си на масата, пъргаво скочи и се зае да подклажда печката с останалите няколко тресчици.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Виждаш ли, чичо Николай, какви славни момчета и момичета има в нашия клас? — не скри възторга си Зарко.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Е, Джура, чичо Николай! — с пламтящо от щастие лице каза Зарко. — Виждате ли какво се вика другари?</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Не, не особено! Но трудно е, както <b>виждаш</b>, да бъдеш комсомолец като Зоя, Шура, Матросов, Гастело.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	„Дълбоко е — казва, — ще се удавим! И двамата не знаем да плуваме добре. Пък и хора не се <b>виждат</b> насам, няма кой да ни спасява, ако стане нужда.“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Приемното време отдавна бе свършило и из двора вече не се <b>виждаха</b> никакви болни. Джура се заприготовлява да си ходи.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Виждаш ли какъв човек, <b>виждаш</b> ли какъв славен другар? Даже само за него заслужава да живееш. Такъв никога няма да те остави в беда!…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Гореща вълна плисна лицето на Зарко. Той чувствуваше, че още малко и ще се разридае с глас. И вместо да влезе в стаята, с бавни крачки тръгна назад. При изхода, където имаше скамейка, той седна, прислони чело до хладната стена и остана така неподвижен. За него сега не съществуваше нищо. Не <b>виждаше</b> как болни минават, заглеждат го с любопитство и отминават, не чувстваше как някои го питат какво му е и не се ли нуждае от помощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Когато майка му се върна, тя остана много изненадана. Тя бе очаквала да намери сина си измъчен от това, че се бе забавила, а сега го <b>виждаше</b> весел и със странно блестящи очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той усилено започна да се занимава с физкултура. Ставаше сутрин много рано, докато по улиците още не се <b>виждаха</b> никакви хора, и тичаше, прескачаше препятствия, правеше физкултурни упражнения точно по указанията в една книга, която майка му бе купила от един магазин за спортни принадлежности. Използваше редовно и сутринните предавания по радио — физкултура — радиоапаратчето вече бе поправено.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко не чувствуваше болките в ръцете си, не <b>виждаше</b>, че на лявата му ръка има кръв. Беше доволен, че бе извършил за първи път, макар и дребна, но все пак полезна работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	„А знаеш ли, Зарич — пишеше той на едно място, — тук има много хубави момичета. В сравнение с тях Маргарита е една кръгла нула. Честна дума ти казвам! Аз вече се запознах с три «чайки». Всяка вечер танцуваме. При тях е и Лена, но тя напоследък е станала много особена. Често я <b>виждам</b> да плаче, <b>види</b> се, тъгува за майка си. Все се мъча да я утеша и не мога.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Да, говорил съм и с Гриша, твоя най-добър другар. А <b>виждам</b> също и с очите си, че ти всичко можеш и с нищо не се различаваш от другите. Защо не дойдеш при нас в СНМ?</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Един по един зад масата заеха местата си и членовете от бюрото. Дойде там и един слабичък, с мургаво продълговато лице младеж, когото Зарко никога не бе <b>виждал</b>. При неговото появяване от предните редици изръкопляскаха, а после изведнъж целият салон гръмна от ръкопляскане и скандиране: „Ча-пай, Ча-пай, Ча-пай!“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Десетки чифта очи се устремиха към него и за миг той почувствува, че няма да издържи, че краката му ще се подгънат и ще рухне на пода. А трябваше дълго да стои прав, докато се чете автобиографията му, за да го <b>виждат</b> всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	С малки изключения почти всички тук бяха <b>виждали</b> или срещали Зарко из квартала, почти всички знаеха, че той е отличен футболен рефер, добър футболист, че той е най-добър бегач на късо и дълго разстояние, че може да прескача най-високи препятствия, но почти никой освен Гриша и Бойко не знаеше, че той може да се храни, да се облича сам, да пише, да рисува и да върши почти всякаква работа, каквато би извършил един здрав човек. На мнозина не им се вярваше, струваше им се, че всичко това е някаква лошо скроена лъжа.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ето, всичко това е написано лично от другаря Захари Белев, сам аз съм го <b>виждал</b> как пише с две ръце и познавам почерка му. — А после пак продължи да чете.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Диков прикрепи свраката върху висока стойка така, че откъм Зарко на пръв план изпъкваше опашката, а главата, наведена в кълвящо положение, едва се <b>виждаше</b> откъм тиловата част.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Но тъкмо в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Отвън се чу тропот и шум от много гласове, а след малко вратата с трясък се отвори и в салона нахлуха цяла тълпа момчета и момичета. Те се спряха отстрана и с детинско любопитство започнаха да го разглеждат и да се учудват с глас, сякаш <b>виждаха</b> някакво чудо.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Чак сега погледите на всички се отправиха към отпуснатите ръкави на Зарко, от които не се <b>виждаха</b> никакви ръце, и в стаята премина тих шум на изненада и учудване.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко добре <b>виждаше</b> всичко това и никак не му бе трудно да разбере докъде то ще доведе, ако не се вземат своевременно мерки. Трябваше да се помогне на директора, трябваше да се помогне на учителите, на учениците. Впрочем учениците трябваше сами да помогнат на всички, а с това сами на себе си. Но как? Ако това беше стар колектив, ако тук имаше младежко дружество като това в квартал „Южен редут“, всичко би било по-лесно. Но дружество нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	През свободното от учебните занятия време Зарко рисуваше или чертаеше нагледни скици и схеми върху преподадения материал, обясняваше на другарите си по-трудните уроци или заедно с Пройчо и Стефко майсторяха от дъска пергел, транспортир, линия или друго някое пособие. Момчетата и момичетата престанаха да <b>виждат</b> в него немощен безрък другар. Свикнаха, обикнаха го като по-голям свой брат, при когото можеш и мъката си да изплачеш, и разумен съвет да получиш, и много нови интересни неща да научиш. Между тях той беше най-възрастен, най-културен и с най-голям житейски опит.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Виждам всичко, другари — продължи бавно директорът, сякаш обмисляше всяка своя дума, — но с празни ръце нищо не мога да направя. Заводът не отпуща предвидените средства. — Тук той замълча, а после добави: — И не всъщност заводът, а един-единствен човек пречи…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i><i><i>	Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и <b>видя</b>, че при Горанов стоеше и го <b>гледаше</b> началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не <b>видя</b>. Сега вече към него <b>гледаха</b> и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: „Продължавай! Нали <b>виждаш</b>, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!“</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	В отливния цех се произвеждаха предимно дюрферунги и щуцери за електрическите далекопроводи. Това бяха ония прешленести лъскави изолатори, които Зарко веднъж бе <b>виждал</b> в Илиенската електроцентрала. Няколко жени и мъже в дъното на салона се занимаваха с производството на кани за вода, чаши и други домакински съдове.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Не <b>виждаш</b> ли сега, че тая работа тъй не върви? — скарваше му се той. — Не ще тук бързане, а малко повечко ум и разсъдък! Внимавай, докато не съм кипнал!…</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i><i>         После с баща ми отидохме в школото и той закова на прозореца едно шкембе изсушено и хубаво опънато. Като <b>погледнеш</b> през него, светлината една такваз странна изглежда, жълтеникава такава, на бели точки. Хора ся <b>виждат</b> като сенки, като някои духове умерших, през шкембето. Сички им ся очертания неясно тъй размили, като в другий свят. А и вътре светлината пада една такваз особена, га че ли минава през зелева чорба. Абе интересна работа. Туй, разумей ся, като временна мярка, докато намери баща ми стъкло. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         Той ма погледна с един поглед, що ако не беше той толкоз учен человек, аз бих нарекъл даже неразбиращ, погледна ма тъй, аче после ся обърна пак към шкембето, наведе ся леко и надзърна през него. После ся врътна пак към нас, с бая тъй странно лице, каквото аз друг път не съм го <b>виждал</b> да има, и рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Виждаш ли вредното въздействие на затвора? Станал е пуритан. Сега разбирам защо ми разправяш за калкулатора и петото действие в аритметиката. Явно всеки се надява да получи своето. Гошо иска лиценз за банката, но не дава нито цент. Друг чака да се досети за нещо, но не ти обяснява какво е нещото.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>От сигнала пролича, че главният юрисконсулт Йордан Дачев е отлично подготвен правник, който не се шегува. От материалите се <b>виждаше</b>, че участвалия в съпротивата като партизанин в бригада Антон Иванов, Костадин Власев, по нечие ходатайство от службите, Георги Найденов го назначава за шеф на ООД Деманд, Виена, Австрия.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>- На едно съвещание с директорите, Антов ме обиди, като каза, че ако съм специалист по чушките и доматите, то от суич сделки не разбирам. Директорите започнаха да се смеят. Тогава кипнах и му казах: - слушай драги, като те <b>гледам</b>, през главата ти <b>виждам</b> портрета на другаря Живков. От този момент той не може да ме понася. Найденов се опити да ни помири, но Антов се оказа злопаметен и до ден днешен не може да преглътне обидата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Това е стара форма на игра. Иван Винаров описва, аналогични ситуации от трийсетте години. Както <b>виждаш</b>, нищо ново под звездите.- Здравчев пое дъх и продължи: - Основното ми възражение е, че след като Имекстраком е регистриран в Швейцария, то ако има щета тя не е за България и ако трябва да бъдат съдени, това трябва да се осъществи не от български съд.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- А, да не забравя, във връзка с оня инцидент със Спасов, за своеволие наказах шефа на отделението и заместника си. - Найден Ценов се усмихна. - Както <b>виждаш</b> не забравям.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Това е така - съгласи се Гочо Костов - но и аз пиша нулата и единицата по същия начин. - И той изписа няколко нули и единици като подражаваше на написаните в сравнителния материал.- Виждате ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Не <b>виждах</b> на кого трябваше да кажа какво е работил, защото този с когото разговаряше беше в кухненския бокс.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Може би е прав. Не <b>виждаш</b> ли какво е у нас, под формата на демокрация, вилнее анархията?! Всеки прави каквото си иска и никой не му търси отговорност.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Виждам - отвърнах - а ти виждаш ли, че живота на всички е устроен така, че не мислят за насъщния. По територия и население Австрия и България са почти еднакви, а гледай как живеят те и как живеем ние?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>- Виждам - отвърнах - а ти <b>виждаш</b> ли, че живота на всички е устроен така, че не мислят за насъщния. По територия и население Австрия и България са почти еднакви, а гледай как живеят те и как живеем ние?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Сега като се замисля и върна назад в годините, <b>виждам</b>, че си се старал да бъдеш необходим свидетел.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Той беше <b>виждал</b> Найденов два пъти. Имаха дълги разговори. След втората среща ме запита: можеш ли да се откачиш от този човек?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Освен това владее българския правопис до съвършенство. Виждал съм резолюция написана от него. Написал е Одобрявам и върху буквата О сложил и У, за всеки случай.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>- Янко, как ме виждаш като командващ десетина дебеловрати, нискочели нехранимайковци, накичени със златни гривни по ръцете и краката, със златни ланци по вратовете, с обици на смачканите си уши, с оловни боксове на юмруците, с бухалки, бермудки и чехли? Не се <b>виждам</b> като командир на подобна сган. - Промълви Солаков. - Не, Гошо, не бих могъл да продавам чергите, венчалните халки на жените, велосипедите и играчките на децата. Не бих могъл да слушам клетвите и <b>гледам</b> разплаканите очи на жените. Не, не ставам за такава работа. - Солаков заклати разочаровано глава. - Търси си друг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i><i>- Янко, как ме <b>виждаш</b> като командващ десетина дебеловрати, нискочели нехранимайковци, накичени със златни гривни по ръцете и краката, със златни ланци по вратовете, с обици на смачканите си уши, с оловни боксове на юмруците, с бухалки, бермудки и чехли? Не се <b>виждам</b> като командир на подобна сган. - Промълви Солаков. - Не, Гошо, не бих могъл да продавам чергите, венчалните халки на жените, велосипедите и играчките на децата. Не бих могъл да слушам клетвите и <b>гледам</b> разплаканите очи на жените. Не, не ставам за такава работа. - Солаков заклати разочаровано глава. - Търси си друг.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Ти разбираш от туризъм, ще станеш шеф на туристическата агенция Тексим - холидей. Живко Живков спокойно може да стане шеф на застрахователната компания към Тексим. Няма значение, че е бил член на Политбюро и председател на Министерския съвет. Няма срамен труд. При това е юрист. Ангел Солаков и Янко Христов ще станат шефове на сигурността на банката. Това ще е играчка за двама бивши шефове на МВР и Държавна сигурност. Както <b>виждаш</b> работа ще има за всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов не слушаше, той беше вперил поглед в необозримото бъдеще, или се <b>виждаше</b> на стола на стария Москович, пред компютъра, на неизменния шеф на Донаубанк, Виена.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Бившият голям шеф на ИГ БТФ говореше лениво и приглушено. От време на време прекарваше език по изпръхналите си устни, зад които зееше грозна, тъмна дупка, в която се <b>виждаха</b> няколко пожълтели зъба.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>От тук се <b>виждаше</b> работата на постовия. Колите спираха пред бариерата. Шофьорите подаваха пропуските. Дежурният сравняваше снимките на пропуските с водача. Връщаше ги и вдигаше бариерата. Само в един случай, постовия се изпъна, отдаде чест и без проверка пропусна черен Мерцедес.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i><i>- Представяш ми ги като свръхчовеци. Винаги съм давал пример, че човек изправен на метър от Хеопсовата пирамида, няма да може да я <b>види</b>. Едва след като се отдалечи и погледне с просто око или бинокъл, би могъл да се наслади на величественото творение на човека. Сега, когато <b>гледам</b> в миналото, <b>виждам</b>, че дългата ръка на съдбата е събрала тогавашните амбициозни момчета, които регистрираха Мултиарт.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Найденов направи няколко крачки и застанал с гръб към мен, <b>гледаше</b> хората по улиците.Толкова рядко го <b>виждах</b> безпомощен както сега.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Атанас Йовков, комшията ти, разправя, че <b>виждал</b> как герестия му петел по дватри пъти на ден чукал момчето ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- В подобни случаи, ние турците казваме: Нощта е бременна! - Той посочи петимата - Не ги ли <b>виждате</b>, когато се споменаха думите досие и агентката Ева, веднага ококориха очи и наостриха уши. Сега няма да могат да заспят от любопитство. Освен това е пълнолуние -</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Може да Ви се струва смешно, но имам усещането, че този сексуален хищник съм го <b>виждал</b> преди години.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- След завръщането ни от България, престанах да му възлагам повече работа. Използвах двама други адвокати. Единият си <b>виждал</b> когато си идвал в Париж за да изясниш статута на замъка. Твоят колега, парижкият адвокат ми разказа всичко. За да спася замъка, трябваше да се направят няколко адвокатски трика, включително и със завещанието на Георги. Срещу претенциите на алжирското правителство, противопоставих преведената сума от страна на Ботю Ботев.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Едно от помещенията беше оборудвано като зала за мъчение, с всички реквизити каквото сме <b>виждали</b> по литографиите от времето на Игнатий Лойола* /* Игнатий де Лойола, 1491-1556, пръв генерал на йезуитския орден и негов основател, /1534 г./, узаконен от папа Павел ІІІ /1540 г.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Малките ръце на Ервин не спираха, но той сякаш не <b>виждаше</b> и не чуваше нищо. А гласът продължаваше да се лее, страстен и горещ като въздуха горе на скелето.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Виждал съм го и в други барове тук, в Испания — вметна Делян. — Винаги съм се чудил защо го правят.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Не може да бъде! — подскочи Ивана и припна към прозореца. — Сигурно е бил счупен! Сега, само да вдигна щорите, че не <b>виждам</b> в тъмното и ще потърся нашия!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Ти ще ми кажеш, че е невалиден! — тросна й се Дона като на жив човек. — Не <b>виждаш</b> ли, че на него пише „август“!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	— Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме <b>гледат</b> сестрите… Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори… Дните някак си минаваха, но нощите… След залез слънце започваше най-страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше… Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет… До сутринта налагах челото и крачетата…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	— А, на мене! Какво да им <b>гледам</b>, като не им разбирам нищо на испанците… Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха… Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко й виках: „Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!“ Ама тя като рече „не“ та „не“! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я <b>виждала</b> две години…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона влезе в малката кухня и грабна една от големите пъстри табли, изправени на шкафчето до лъснатата до блясък мивка. Какво ли се беше случило? Сълзите и смехът на импулсивната Боряна често се редуваха, еднакво бурни, но толкова разстроена никой в жилището не беше я <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Когато Бианор станал пълнолетен, на сън му се явил бог Аполон. Той го посъветвал да се откаже от царството, което му предлагала майка му и да тръгне към земята, „където умира слънцето“. Преди да тръгне, по съвет на майка си незаконният син приел името Окно, което означава: „да <b>виждаш</b> в бъдещето чрез сънища.“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Моля те за извинение! — прозвуча гласът на Педро. — И само за няколко минути повече внимание. Виждам, че си изморена!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Боли ли, дъще? — чу се гласът на майка й. — Сега изрязаната си ти и твоите уста редят клетви… Виждаш ли как се завъртя колелото!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Донко пухти, сигурно мисли откъде е получил тия сведения за любовника на Венета, та аз имам време да се обърна към него. И го виждам: вампира <b>виждам</b>, и пъпките на муцуната му броя даже. Яхнал Донковия врат, забил нос в темето му. Брей, че работа! Ами сега? Без пушка не става, от малките и смотаните е, трябва ми пушка, с ръце и да го докопам, нищо няма да направя, само ще се изцапам. Казах ли ти как се отмива вампирска мръсотия? Щом съм ти казал, няма да повтарям...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Трябваше и насила да го лекуваме, нали така, а прост човек и дете е най-добре да ги излъжеш нещо или да им разкажеш приказка. Аз заради приказката се наврях в клисурата, гърмя-трещя, гърмя-трещя, пък Амуджата налива в главата на Весо: “Чуваш ли? Виждаш ли? Кажи сполай на Тим Димитраки, че ти утрепа охтиката!”</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Е, значи, <b>виждаш</b> с очите си и слушаш с ушите си какво става. Разстоянието до разбирането сама ще изминеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>На своята наблюдателност дължа първите си опити - който иска, да дойде и да ми ги посочи с пръст, че не са били добронамерени. Така например татко смяташе приятелството за второ сърце, съвсем нормално функциониращо и спасяващо по този начин човека от катадневни спирания и инфаркти на другото сърце. И аз така сметнах. Сутрин той тръгваше два часа по-рано за работа, за да има време да обиколи приятелите си, утринни пътешествия, които ми се <b>виждаха</b> примамливи като отивания в Колхида всяка сутрин. Реших и аз да го правя, само че на лелите казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>А Сирезлията... Казах ли ти за Сирезлията? Че аз най-важното не съм ти казал! Такъв печен старец не си <b>виждала</b>. Да го запознаеш сега с някоя вдовица, няма да те изложи! А тогава като рече: стар съм, сам съм, нефела съм, свършен съм... Чакай бе, хубавеляк си още, чукна ли седемдесетака? Седемдесет и две? Нищо не са, бива те и за женско да помислиш, и да се отчетеш, падне ли ти на сгода... Той мълчи. Лежи възнак, присвил очи, сякаш брои червоядината по гредите на тавана.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Аз от тоя лов съм легнал да мра, я. Нещо ме е свило жал за всичко, що съм изтрепал, иде ми прошка да му искам, а прошка за такова нещо не се дава. Виждаш ли ги, Тиме, стоят на тавана гургулици, яребици, пъдпъдъци, глигани, зайци, бекаси... Повече от звездите на небето са. Господи, цялото небе съм изтрепал... Махайте се! И ти, и тоя гламавият!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Пък преди десетина години... Добре, добре, после ще ти разкажа, <b>виждам</b>, че нямаш вече търпение да ни кажеш за какво си ни повикала. Какво искаш да ти уловим с Амуджата? Брей, много са припрени и бързи туй младите, ама не е за чудене, в паралел сте с младостта и кусур не бива да ви се връзва. Ха кажи ти, че Амуджата ако те превари и си отвори устата, каквото е плямпало, ще осъмнем...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i><i>- ... не виждам! Никого не <b>виждам</b>... - замериха ме нечии думи като хвърлена по мене нахапана ябълка, нахапана, че и почти изядена, само опашката й останала и иди разбери жълта ли е била, червена ли, тоест кого не е видял и защо е трябвало да го <b>види</b> дядо ми Коста, той го беше казал, познах го.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Виждаш, виждаш! Я се стегни, ей сега тръгваме в атака... - Тоя, дето сочеше надолу по окопа, не беше от дядовците ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i><i>Толкова пъти съм <b>виждала</b> пътуването на Карамана с домочадието до Гюмюрджина и обратно и всеки път оставам да го <b>гледам</b> - макар и същото, то никога не е същото, защото обичайните закони тук са невалидни и нашите мъртви инатливо се опитват да променят поне ръбче в замръзналата кристална решетка на отминалото време.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Едно войниче, Васил, и друг път го бях <b>виждала</b>, обърна разногледите си от ужас очи към нея и замахна с ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Приятелството им с татко беше от ония, които не само не позволяват, но уж изискват вандалско отношение един към друг. Те задължително се <b>виждаха</b> сутрин, после два-три пъти се ругаеха по телефона, пък да не се срещнат вечерта, никой не помнеше такова нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Преди десетина години... Преди дванайсет ли? Виждаш ли какъв подробен и педантичен е Амуджата, сякаш има значение! Добре, преди дванайсет години, пролетта беше, идва при нас Соня - младичко булче, пък хубаво, ще речеш, зиме в оранжерия си отглежда хубостта и напролет готова я изкарва на сгледа. Идва и плаче. Детето й годинясало, здраво, расте, ама грозно. Ще знаеш, Миле, кога майка признае, че детето й е грозно, значи е грозно и отгоре. И тя тъй вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- Чух, че в горското търсят домакин. Тиме, ти можеш да уредиш да го вземат, там пенсионери вземат. Да върви в балкана и да не се връща. Ако ще, мечка да го изяде - само да не го <b>виждат</b> очите ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Затворът на Нешо се раждаше, и продължава да се ражда, от стрелките на часовника, когато посочеха осем сутринта, и изчезваше в осем вечерта, и беше изграден от някаква чуплива стъклена материя, каквато бе сигурно и материята на неговите артерии в оная му шейсетгодишна възраст. Това означава, че затворът беше невидим, което не е така, защото Нешо, Тим, Амуджата и аз го <b>виждахме</b>, бяхме посветени и не можехме да сбъркаме, че го има и защо го има.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Тялото не се <b>виждаше</b>, главата беше на четиридесет, петдесет, шейсет и пет годишна жена, женските глави не носят истинските си години.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Не знам, по цяла нощ - в единия край на леглото Мария, в другия касетофонът, нали <b>виждате</b>, леглото е дълго и има място. Сутрин ги сварвах ей тъй - сякаш двамата спяха, но приличаше, че само касетофонът спи човешки.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Винаги можеш да срещнеш човек, за когото си сигурен, че никога не си го <b>виждал</b> и все пак го познаваш отнякъде...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Но имай предвид, че лявата предна гума е много спаднала. Доколкото <b>виждам</b>, няма да имаш време да помпиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Къде я <b>виждаш</b> тая тухла? Ще станат кюфтета с прибавка, екстра, не си ял такова нещо, млад си. Абе ти въобще си прекалено млад, сигурно и хемороиди нямаш още, ех, ако имаше, задникът ти щеше да цъфне на розичка... Хоп-па, Мария си идва... Познавам по шума на двигателя. Беше хубава кола, взех я, когато бях във флота, ама се скапа вече... - Тръгна да излиза. - Ще кажа на Мария, че има гости, ей сега ще я доведа...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i><i><i>- Виждаш ли стрелата на крана, по нея тръгна журналистката. Издебна, че кранистът го нямаше, и хайде да правим снимки от птичи поглед. Поне да пълзеше по стрелата, а тя права маршируваше горе и току щракваше с апарата, току щракаше... Значи, хем права върви на такава височина по кръстосаните винкели, хем с едно око <b>гледа</b>, защото другото е навряла във визьора на фотоапарата. Нали я <b>наблюдавах</b> ей оттук - загуби равновесие, олюлее се, разпери ръце, хà насам, хà натам, засмее се и пак тръгне, пак се олюлее и пак тръгне...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Замисли се върху това, което ти говоря. Виждаш, че не увъртам. Ах, да, ще ти повторя: не съм съгласен ти и Мария да се ожените.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ЕМИЛИЯ. Е, и с този грозен тапет да облепим всички стаи? Вие <b>виждате</b> ли някой от нас да живее в такъв апартамент?</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ШЕФА. Е?! Какво значи тона? Така ли се лепят тапети? Така ли се лепят, питам?  Вие сте най-големите некадърници, които съм <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i><i>КЕМБРИДЖА. (в тишината след излизането на Шефа пее). "Я  возвращаю ваш портрет..." Вчера <b>гледах</b> "Те се сражаваха за родината" по телевизора. Някой може ли да ми каже за какво се сражаваме ние? Какъв е смисълът да вършим нещо, в което никой не е професионалист? Та дори отпадъчните материали да изнасяш, пак се иска професионализъм. Виждали ли сте някога с каква виртуозност закачват циганите боклукчийските кофи?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>КЕМБРИДЖА. Майчице мила! Историческото противоречие между работническата класа и интелигенцията! Виждате ли, на работническата класа й се струва, че интелигенцията взема много пари от хонорари, а пък на интелигенцията - че работническата класа взема големи премии без особено да ги заслужава, най-често като следствие на занижени планове! Как не разбирате, че не в това е проблемът!</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>МАЛКАТА. Глей сега, не глей сега - държавата ви е изравнила, не <b>виждам</b> защо аз трябва да бъда "подценената" при такова "равноправие".</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>АЙНЩАЙН. (като отваря отново  куфарчето на Скръндзата). Ами полюбувай се, ако не си <b>виждала</b> толкова пари!</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>Сцената постепенно се затъмнява, чува се тропот, после всичко утихва. След малко се чуват прокрадващи се стъпки в тъмнината. Някой влиза в хола, чува се шум, късане на тапети, други шумове, които продължават няколко минути. Сцената е тъмна, едва може да се долови някакъв силует. След малко влезлият излиза и затръшва с все сила вратата на апартамента след себе си. В този миг сцената се осветява и всички <b>виждат</b> стената, на която не се залепва тапет, облепена с банкнотите. Малко след това на авансцената излиза Кембриджа.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i><i>Касим се намръщи. Защо разговорите винаги започваха и свършваха със семейството? Трябваше ли да отговаря на едни и същи болезнени въпроси всеки път? Беше скаран с баща си и толкоз! Всички знаеха това. Не си говореха по телефона дори. Виждаха се само по празниците, от уважение. Всеки да си <b>гледа</b> живота! Усещайки неудобството, което причинява, Абдула се извини и смени темата:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Ама ти <b>виждал</b> ли си какви опашки има пред американското посолство? Всеки иска да работи в САЩ, да не мислиш, че си единствен?</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Молодец! - потупа го по рамото онзи отзад. - Виждаш ли, скъпа, човекът мисли как да достави удоволствие на своите клиенти!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>С разтуптяно сърце Хелге изскочи от автомобила и тръгна след нея. Походката. Дългата руса коса, дрехите, дори начинът на обличане, всичко съвпадаше. «Това е невъзможно, сигурно се побърквам!» Мозъкът му търсеше логично обяснение за това, което очите му <b>виждаха</b> с кристална яснота. Всяка изминала крачка скъсяваше дистанцията и увеличаваше</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Това е изкуствена стръв, която само имитира плячката. Яркочервена е, за да <b>виждаш</b> къде хвърляш въдицата и къде се намира стръвта на съседа - баща й посочи възрастния човек до</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Рибите не изпитват никаква болка, защото стръвта е напълно безопасна. Още щом налапат гумата, балончето се пълни с въздух, и единственото, което ти остава, е да навиеш макарата. После ги връщаш обратно в „морето". Виждаш ли онзи екран там? - той посочи огромно електронно табло, останало още от времето, когато тук е имало стадион. - Там се изписва класацията. Тези, които успеят да уловят най-много мъжки риби, най-много женски риби или най-рядко хващаните риби, печелят награди - безплатен втори час, рибарски принадлежности и разни други подаръци.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>- Не <b>виждаш</b> ли, че имам посетител? Стар приятел ми е дошъл на гости. Налей на човека един коняк. Донеси му бързо чиста чаша!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Както <b>виждаш</b>, този начин на живот те прави да изглеждаш добре, да се чувстваш добре, да успяваш. Когато си сред успели хора, ти се заразяваш от техния успех.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>- Виждаш ли, приятелю, оженил съм се за най-голямата курва на света. Любовта й струва точно сто хиляди долара. Нито повече, нито по-малко. Всеки, който има сто хиляди долара, може да я притежава. Пи до дъно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>От самоубийството я делеше не толкова страхът, колкото мисълта за тъгата и разочарованието, които щеше да причини на своите родители. Виждаше ги на собственото си погребение</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Никога през живота си не беше <b>виждал</b> толкова красива жена. Погледът й беше почти хипнотизиращ. От мекия й глас по гърба му полазиха тръпки. Почувства се ужасно, че трябва</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i><i>От небето долетя басов тътен. Със свито сърце <b>погледнах</b> в посока на самолета и, о, ужас - едното му крило гореше. Пламъците се <b>виждаха</b> с просто око от десетки километри разстояние. Пилотите сигурно се опитваха да маневрират обратно към пистата, защото цялата конструкция на машината беше обърната настрани, крилете й стърчаха перпендикулярно на земята. Беше грозно и зловещо. Отчаяните възклицания на изпращачите правеха картината още по-ужасяваща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>отчаян. Исках да уча, да се развивам, да напредвам с техниката, а работех като хамалин и продавач на сергия. Така минаха няколко години. Започнах да губя ориентация, да не <b>виждам</b> смисъл в живота. Непрекъснато мислех за самоубийство.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Аз съвсем не се вписвах в тази идилична картинка, но те ме приеха, макар и с недоверие, защото <b>виждаха</b>, че дъщеря им е влюбена до уши в мен. Правеха го за нейното добро, не за мое и аз много ясно осъзнавах този факт. Обещах си, че един ден ще стана много богат, за да докажа на всички глезеници на съдбата и най-вече на себе си, че бедността не е порок, когато си умен.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i><i>загледах в небето. Високо горе вятърът гонеше красивите облаци, които заемаха причудливи форми. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад тях като ням, усмихнат свидетел на безгрижната им небесна игра. Беше истинско удволствие да ги <b>наблюдаваш</b>. Цялата тази красота оставаше невидима за градските хора, които в забързаното си ежедневие нямаха време да вдигнат поглед нагоре - към безкрая, а <b>виждаха</b> само върха на обувките си, забили поглед в земята.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Бързо се понесох по стълбите, макар че имаше асансьор. Трети, четвърти, пети, шести, ето го етажа. Наляво или надясно. Тръгнах надясно. Номерата на стаите бяха нечетни. Върнах се. Седемстотин и две, и четири, и шест… Ето я седемстотин и дванайсета стая. Почуках леко. А може би е излязла някъде, осени ме спасителна мисъл. Ще помоля някой да й каже, че съм я търсил, и след това ще трябва да ме потърси тя. Ако не се обади, значи не иска да се <b>виждаме</b> и всичко е ясно. А ако ме потърси, тогава ще <b>видим</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i><i>	Колко се беше променила! Когато я <b>видях</b> за последен път, беше момиче, което обичах, а сега бе млада жена. Как само звучи — млада жена. Да, млада хубава жена. И как само го каза: „един мой много добър приятел“. Не „мой съученик“ или „мой приятел“, а „един мой много добър приятел“. Утрепа ме с тези думи. Очаквах, че като я <b>видя</b>, в мен ще се появи ненавист и жажда за отмъщение, но нищо подобно не се появяваше. Просто я <b>гледах</b>. Не бях я <b>виждал</b> от две години. Да, тя беше и едновременно не беше тя. Един мой много добър приятел… Виж ти!</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Не беше българка. Какво от това? Вече бях свикнал с чужденците около себе си. Не беше и хубава. Продължих да чукам на машината. Тя седна на съседната маса, но <b>виждах</b>, че не чете, а ме <b>наблюдава</b>. Направих се, че не забелязвам. Не ми харесваше, край. Опитах да се съсредоточа върху материала, беше ми студено и бързах да свърша. Слагах капака на машината, когато я чух да казва:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Е, не на пътя, но не и в библиотеката. Там ходят само читанките. А бе, ти наистина ли си толкова задрямал? Не <b>виждаш</b> ли, че Мима се мъкне при нас заради тебе? Ей, боец, я се огледай!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Кой е там? — в гласа имаше нотки на ужас. Не можех да видя момичето в противоположната страна на залата, но то сигурно ме <b>виждаше</b>, осветен от огънчето на кибритената клечка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Билетите на професор Стефанов! Това беше мечтата на всеки от нас. Щях да зная как точно се падат въпросите, кои автори и произведения не са включени в тях. След няколко минути се носех към спирката. Не бях <b>виждал</b> Ваня от две седмици.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Никога не бях срещал нито бях <b>виждал</b> отблизо тези момчета. Веднъж обаче телефонът в нашия блок бе развален и отидох до техния, за да се обадя на Ваня. Изведнъж през вратата започнаха да влизат невероятно мускулести и широкоплещести мъжаги, натоварени с чанти и куфари. Гледах ги зяпнал — те бяха толкова много и всичките така яки, че свят да ти се завие. С тях шега не бива, казах си, по-добре е да не се закачаме с тях през прозорците. Докато си мислех това, а и все още никой не вдигаше телефона отсреща, чух боботещ басов глас почти до ухото си:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	После крачех сред гъстите редици през площада и скандирах лозунги, през площада, който толкова пъти бях <b>виждал</b> по телевизията, мавзолея, правителството на терасата, камерите, насочени към нас, музиката и тържествените думи на дикторите, дъждът все така валеше над морето от чадъри. „Върви, народе възродени…“, песента все така ехтеше над града от мощните високоговорители, но моят празник беше останал при мокрите детски лица, на онази тясна малка улица, в един разбуждащ се от нестройните детски гласове квартал.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя се засмя. Петя рядко идваше в редакцията и до този момент я бях <b>виждал</b> два-три пъти. Никога не бяхме разговаряли, но едва ли беше възможно тя да не знае, че търся квартира. Бях разтръбил сред всичките си познати.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	В следващата кооперация срещу районното управление на милицията резултатът беше същият. По-нататък — пак така. Стигнах до „Асен Златаров“ и се върнах назад. Последната възможност в тази част на квартала беше кооперацията на ъгъла на „Оборище“ и „Сан Стефано“. Там досега не бях влизал. Виждаше ми се твърде представителна, за да има тавани под наем. Но в крайна сметка какво ми пречеше да опитам? След това щях да тръгна по булеварда. Тук реших да предприема другата тактика. Влязох във входа, качих се на първия етаж и напосоки натиснах един от звънците. Вратата почти веднага се отвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Обърнах се. Беше Васко, мой съученик от едно време. Не се бяхме <b>виждали</b> откакто той отиде в Пловдив да учи в английската гимназия.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i><i>	Вдигнах очи и срещнах <b>погледа</b> й. Тя се усмихваше. В този миг се проклех за всички глупости, които ми минаха през главата и я почувствах близка, много близка. „Ще бъдем съседи“ — бе казала тя. Гледаше ме и се усмихваше. Аз също я <b>гледах</b> и се усмихвах. Колко беше хубава! За пръв път я <b>виждах</b> толкова отблизо. От нея ухаеше на нещо страшно приятно.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тръгнах бавно по „Оборище“. Минах покрай Докторската градина, отбих се и седнах на една пейка. Наближаваше краят на декември, но все още не беше валял сняг. В края на парка се <b>виждаше</b> пешеходната пътека на ъгъла със „Сан Стефано“, осветена с жълта луминесцентна светлина. От днес щях да минавам по тези улици на път към Университета или към квартирата, всеки ден щях да минавам покрай дома на Силвия. Станах, продължих по алеята и прекосих пешеходната пътека. Силните луминесцентни лампи осветяваха сивата фасада, на която пишеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	В събота, почти половин час преди уговорената среща, вече бях пред входа на Операта. Още в понеделник купих билети за първото представление на „Атила“ и казах на Силвия. „Добре“ — отговори тя и цяла седмица се <b>виждахме</b> на лекциите и упражненията все едно, че нищо не е било. Явно тя не искаше да се разчува, че излизаме заедно, а и аз нямах намерение да разправям наляво и надясно за това. Вчера се случихме един до друг на семинара по възрожденска литература.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Докато спях при него, той все ми разправяше разни истории — кой с коя ходел, кой коя зарязал и все ми говореше за някакво маце първи курс италианска филология, което така и не бях <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Той беше облечен с тъмносин костюм от скъп плат, сакото му беше разкопчано и се <b>виждаше</b> иглата върху вишневочервената му вратовръзка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Филип, нали ще се качиш горе да ни чакаш? Ей там, <b>виждаш</b> ли, където спират скиорите. Обещавам ти, че ще бъда първа.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— А нас, които ни <b>виждаш</b>, че караме ски, возим се в скъпи коли и имаме пари, ние не сме способни на друго. Виж ги — освен да ходят на Витоша през зимата и да висят по три месеца на морето, освен да карат ски и да играят тенис, за друго не ги бива. Защото не могат да се борят.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Какво от това? Може би съседите бяха свикнали да я <b>виждат</b> с различни момчета в колата. И аз бях само новият шофьор.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Но аз наистина съм ужасна. Непрекъснато те занимавам с глупости. Сигурно ти е дошло до гуша от книги. Виждаш ли каква съм читанка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Пихме кафе, седнали в двата фотьойла. Силвия беше оправила леглото и всичко бе както снощи, все едно, че нищо не се е случило. Наистина ли бяхме заедно тази нощ? Колкото повече време минаваше, толкова по-невероятно ми се <b>виждаше</b> това. Но щом погледнех Силвия, разбирах, че е истина. Тя ме гледаше по съвсем различен начин от вчера.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Какво бе, момче? Пари ли искаш да спечелиш? Иди при началника, той ще ти каже! Ама нещо слабичък ми се <b>виждаш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	В неделя се заехме с дърводелство. Наистина имахме нужда от етажерка. Книгите ни стояха натрупани върху една свободна пружина в салона. Васко ни даде пирони, но чукчето му беше малко. Слязох долу до хазаите да поискам някой по-як чук или тесла, но ги нямаше. Позвъних на съседите от първия етаж. Отвори ми млада жена. Бях я <b>виждал</b> само веднъж — отключваше вратата и ми каза „добър ден“.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя отвори вратата и ме въведе в голяма стая. Около масата седяха на чаша кафе възрастна жена, която бях <b>виждал</b> няколко пъти да простира пране на двора, и млада двойка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Така ли? — Жената беше искрено учудена. — Значи ще ме подкрепите. Точно казвам на господин Гяуров, че неговото дирижиране е нещо, което досега не сме <b>виждали</b>. Особено във втората част…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Нова година, заверка на семестъра и отново водовъртежа на сесията. Дните и нощите започнаха да се сливат. Със Силвия се <b>виждахме</b> от изпит на изпит. Никога не влизахме заедно. Винаги аз бях между първите, а тя — с последните. След като излезех, й разказвах как минава изпитът и все я молех да влезем някой път заедно. Исках да я видя как говори, как се държи. Защо другите можеха, а аз не?!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Влакът мина през моя роден град, без да спре. Свалих прозореца и се взирах в мрака. Тук някъде сега спяха майка ми, баща ми и сестра ми. Не бях ги <b>виждал</b> толкова отдавна. След сесията — веднага бригада, а сега — при Силвия. Сигурно им беше мъчно за мен. Изведнъж се почувствах страшно виновен. Искаше ми се да сляза на следващата гара и да се върна, да ги <b>видя</b> макар и само за един ден. Но влакът летеше напред. Към морето и към Силвия…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Късно вечерта изпратих Силвия до хотела. „Континентал“ се намираше в самото начало на комплекса. Имаше формата на правоъгълник. През няколко арки се влизаше във вътрешен двор, където на лунната светлина се <b>виждаха</b> дълги лехи с рози и красиви пейки по алеите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Нищо, ще се научиш. Много е лесно. Най-важното е да изравниш налягането. Ще ти покажа. В тайфата на близнаците всички сме водолази. Ние сме тайфата на близнаците. Имаме двама близнаци — Дончо и Калин. А ония <b>виждаш</b> ли ги — те са тайфата на близначките.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Питам те само. Ама голям кеф беше. А да знаеш Камен как я сваляше в Созопол. По цял ден вървеше след нея. Голям цирк ти казвам. А една вечер в ресторанта тя му лепна такъв шамар… Какво да го правя? Още от училище си е луд по Силвия. Колко пъти съм му казвал — откажи се, като <b>виждаш</b>, че нищо не става. А той не, та не.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— О, Филипе, здрасти! — Огнян се надигна от стола. Дясната му ръка беше бинтована и завита с шал, под който се <b>виждаше</b> бялата превръзка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Той отиде до една от съседните маси и се върна с друг стол в здравата си ръка. Всички оглеждаха Силвия. За пръв път я <b>виждаха</b> извън Университета. Едното от двете непознати момчета дълго не откъсна очи от нея, сякаш искаше да я разсъблече с поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Знаете ли… запъна се мъжът — аз имам дъщеря на нейната възраст. Не съм я <b>виждал</b> от две години. Та затова исках… за малко…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Наоколо имаше много хора, но Силвия не се <b>виждаше</b>. Снегът беше спрял да вали и слънцето се бе показало иззад облаците. Денят обещаваше да бъде хубав. Тръгнах по пистата. Покрай мен прелитаха момчета и момичета с весели викове. Взирах се нагоре в далечината. Пистата беше изпълнена със скиори, които се носеха по склона. И изведнъж <b>видях</b> Силвия! Беше много далече. Летеше с шеметна скорост надолу и остро взимаше вратите. Да, това беше Силвия! Само тя можеше да кара така. Изпревари един, после още един, но все още беше много далече.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>-	Излъгах ви, защото се пишете много тарикати. Тази снимка я намерих в чекмеджето на кабината. Беше на някаква руска киноартиска. Виждаш ли, че отдолу името й е орязано? И така, тя си е твоя - печелиш! Ти беше чудесен в съня си, затова си я заслужаваш.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Между впрочем, започнахме зареждането на камбуза. Докарваха месо, кашкавал, пилета и всякакви хранителни стоки. Само домакинът почти не се <b>виждаше</b>. Явяваше се от време на време и питаше: „Докараха ли това, докараха ли онова?"...</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>Изведнаж се стреснах, пред мен застана една полицайка. Аз изтръпнах, едвам не припаднах. Това беше тя, моята икона, само че в униформа. Разбрах, че ще ме арестува и после ще ме изпрати да сека захарна тръстика. Стоях като онемял, даже нямах сила да си подам ръцете, за да ми сложи белезниците. Изведнаж <b>виждам</b>, че тя се усмихва, ама съвсем сериозно ви казвам, аз нищо не мога да разбера и колкото по-отчаяно я <b>гледам</b>, тя толкова по-широко се усмихва и ми приказва, приказва, а аз нищо че разбирам!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>„Преди един час излизам с комшийката от посадата и изведнаж насреща ми <b>виждам</b> жена си. Едвам успяхме да се скрием!"</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>винаги търсеше партньор и избираше от командния състав. Никой не го беше <b>виждал</b> да влиза в моряшкия салет,</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>направена от холандски чувал, върху която се четеше името на фирмата. Излизайки от кухнята, те минаха през тесния канижел и стъпвайки на палубата, забързаха към предната надстройка. Те толкова бързаха, че не <b>виждаха</b> светлините на красивата Варна. „Ще ги изненадам"- мислеше си вторият камериер, усмихвайки се от радост.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Колко пъти ви се е случвало да <b>виждате</b> залязващо слънце? О, ако всяка вечер наблюдавате истинския залез, ще видите как всеки път той е толкова различен, толкова неповторимо красив, че никога никъде няма да пропуснете това велико събитие - слънчевия залез.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Слънцето отдавна е изчезнало. На мостика е тихо, само леките вибрации ни напомнят, че долу сред тракащото и съскащо машинно отделение, край голямото сърце на кораба хората са на своя пост. Някъде напред сякаш полепнали по самия хоризонт, се <b>виждат</b> десетки светлини - малки, големи, разпръснати в дължина около 5—6 мили, ту силни, ту слаби, напомнящи на забравен гирлянд от новогодишна елха.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Ние, моряците, сме <b>виждали</b> рибарите в тихо време, навлезли с десетки мили навътре в океана. Виждали сме ги и при огромни вълни, завръщайки се с празни погледи, а малката им моторница подскача по вълните, като носено от вятъра есенно листо. Това са същите окъсани и вечно миришещи на риба мъже, които на пристанищата броят дребните монети, спечелени от пълните кошове риба.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Бяхме стигнали до някакъв краен квартал, голяма разлика от центъра и тука. Къщичките малки, незамазани. Улиците прашни, неасфалтирани. Изведнаж <b>виждам</b> малки момичета с дълги роклички и картонени корони с варак на главите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>ни се ширва полето, покрито със сочна трева, където се <b>виждат</b> навелите главите си пасящи крави, а напред Кил каналът се е източил като огромна лъскава и кротка змия. Пешо дръпна за последен път от цигарата и въпреки неприетото за такива случаи, наведе се над фалшборда и пускайки фаса, се загледа във водата. Изведнаж Петьо се изправи, обърна се към мене и заразказва:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>че беше завързан, имаше и едно дебело дърво, дълго колкото синджир, за да стои достатъчно назад от човека, който го държи. Караха го да прави някакви номера, доста по-примитивни от тези, които съм <b>виждал</b> по другите циркове. И както си стояхме (ние бяхме доста близо до манежа), изведнаж ми дойде на ум нещо весело.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>Сега се щураме и <b>гледаме</b> и изведнаж попаднахме на нещо много, много интересно. Момичета, момичета, ама толкова много не бях <b>виждал</b> по света и канят, предлагат дърпат за ръка, за ризата, даже от едно такова дърпане майстор готвачът не можа да си изпере петното на ризата. Това после му станало ясно, когато се прибрахме на кораба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Приказки! — спира го сопнато Крачана. — Какво ви е на вас, та се пишете и вие при другите? Пари ли нямате, имот ли или какво… Турчин <b>виждате</b>, когато идете в друго село, а тия, де са идвали тук, темане са ви правили. Защото сте Крачани! На, Селим бей, дето е бей, идва от Янино да си пие кафето с Крачан чорбаджи. Лоша дума чули ли сте от него?</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Лоша дума не сме чули, лошото е в очите му! — обажда се Ангел. — Виждаш го и ти, тате. Малко само да кривнеш и…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Точно туй спря синовете му, спряха да стягат вървите на цървулите си и се вгледаха в Крачана. Не бяха го <b>виждали</b> такъв, не бяха го и чували, та го загледаха сега продължително и гласът на старата Крачанка ги сепна.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Крачана изпъшка. Очите му сами се откъснаха от фенерите и макар че над тях го срещна тъмното на нощта, той <b>виждаше</b> и през него: зад селото е Калабака, зад него — Янино, а в Янино — Селим бей…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Фенерите един след друг гаснеха. Марин дол и без фенери се <b>виждаше</b> вече. Виждаше се цяло Елхово и нататък. Само Калабака тънеше в облаци и както са виснали коремите им, подути от снежна вода, кой знае колко дни има да я изливат. Кога ще отсъхне земята, кога ще изпръхне? Ще окъснее сеитбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	— Виждам, тъй пазите, че и Господ не може ви опази! — Сетне Крачана се привежда от коня и дълго <b>гледа</b> сина си. — Чувай, Гърди, зелена е тая ваша работа, открай докрай зелена. Ти си големият, не разбираш ли?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Клепките на Селима едва трепват, а острите камъни, де е забил в очите на Крачан чорбаджи, изведнъж се размърдват, преобръщат се, стържат по дъното и вдигат кървава тиня. Време минава, додето мътилката отново легне на дъното и пред Крачана се зъбва усмивката на Селим бей. Нещо ново има в тая Селимова усмивка, нещо, което до днес Крачана не е <b>виждал</b>. Напряга се да го познае, мисли и премисля, ала Селим бей го изпреварва:</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Ето нивите, Селим бей, гледай! Всичко е орница, всичко — засято. Педя здрава земя не оставихме. Не лъже Крачан чорбаджи, гледай! За тебе е. Туй, де го <b>виждаш</b>, е за тебе, другото е за нас — вътре в нас… Другото са фенерите, Селим бей, че на фенери орахме, на фенери сяхме. Хора падаха, добитък падаше — пръскаха се… Без девет млади орачи сяхме и пак смогнахме. На, в земята е семето, и те са в земята, и те — семе!… Знаеш ли от едно колко се ражда, Селим бей? Де ще знаеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Крачанката съвсем се смали. Не бе <b>виждала</b> сина си такъв. Никого от Крачаните не бе <b>виждала</b> такъв. Нищо не може да скрие силата на Крачаните! — казваше старият Крачан. И злобата не скриваше силата в Ангела, но го правеше друг. Не бе <b>виждала</b> такава злоба. Кръвта ли го е променила, боже, времето ли?…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Освен людете, променило се бе и гробището край Елхово — до стария кръст на Крачана за една нощ само се вдигнаха нови девет — но и то бе тяхна, людска работа. Белееха се новите кръстове, отдето да <b>погледнеш</b> — белееха, а турците от Янино се правеха, че нищо не <b>виждат</b> — ни Селим бей, ни неговите сто очи — променили се бяха и те!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Помисли това старата Крачанка и шепотът й секна. За първи път мислите й минаха оттатък Калабака, след разговора с Ангел, когато загуби свяст. Сега свяст не загуби. Остана както си бе, вторачена в тъмното, но не го <b>виждаше</b>, пред очите й оживя Гърди — малък, ъгловат, мълчалив… Крачан!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Още по светло, когато елховци поеха към селото, Ангел и двамината му ратаи се изкатериха на самия връх на Калабака. Гората се опразни, през тия два дни хората прогониха дивеча, а сега и те самите се смъкнаха в Елхово, та ни човек, ни живинка някаква се мяркаше — ни откъм Елхово, ни откъм Янино. Само долу, в ниското, къшлата се <b>виждаше</b> като на длан.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Минаваше времето, минаваха тия мисли през Ангел и вече така тънко го източваха, че усети зъбите си изтръпнали. Усети се и настръхнал от някакъв нечут и невидим метален звук, който минаваше по него, през него — пронизваше го, а той все викаше мислите си — заради тоя остър звук и защото не му пречеха да вижда и чува всичко. Виждаше и чуваше от Янино до Елхово. Не човек, мравка да бе припълзяла по тая земя, усетил я би. Усети и тях, двамата, отрано ги усети.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Разсъмна. Ангел съвсем се увери, че в Янино няма ни един турчин. Бейските чардаци зееха широко разтворени, широко разтворени зееха и пътните врати. Ни кон, ни чалма се <b>виждаше</b>, но и българи не се виждаха. Изпокрили са се — змията най хапе, когато умира!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Разсъмна. Ангел съвсем се увери, че в Янино няма ни един турчин. Бейските чардаци зееха широко разтворени, широко разтворени зееха и пътните врати. Ни кон, ни чалма се <b>виждаше</b>, но и българи не се <b>виждаха</b>. Изпокрили са се — змията най хапе, когато умира!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Голямата къща на Крачаните се <b>виждаше</b> и оттук — цяла, непокътната, а от всички страни към нея се стичаха хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Изпърво не го забелязаха, а и той никого не <b>виждаше</b> отделно, само гърбове и забрадки се люлееха пред очите му. Напразно се напрягаше да открие между тях старата Крачанка, замъглените му очи не отделяха никого от гъмжилото. Облегна се на някакъв зид, усети хладината на камъка и остана така.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Камъни!… Харно. Нека е камък и той! Те, очите й, от камък друго не <b>виждат</b>. Медена вода!… Него медена вода го не сквасва — огън! Само огън огъня гаси, камък с огън се топли — друго не го стопля!… Само огън!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Чакай, мале! — пристъпи Ангел. — Моето е и твое, само ти си ми… Колкото има за мене, ще има и за тебе. А то ще е много, толкова нито си <b>виждала</b> още, нито си чувала!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Не пристъпяй! — вдигна сухата си ръка насреща му Крачанката. — Има още един Крачан!… Той, същият — в Янино! И моето ще си остане мое — за него! Разбра ли?… С другото прави каквото щеш и… — Крачанката млъкна, дишането й зачести, сякаш много сила й трябваше тоя път, за да вдигне от дън душата си най-тежкия камък. Вдигна го: — Повече не искам ни да те <b>виждам</b>, ни да те чувам!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	От този ден Крачанката се спря. Видяла бе и силата на Крачаните, и бързата им мисъл в Гърди, а на другото го бе научила вече, та можеше да се спре. Спря се и взе да занича с по-други очи из селото, щото <b>виждаше</b> и друго — време му бе на Гърди!… Подкарваше вече осемнайсетата. Тя и по-рано заничаше, но сега вече трябваше и да избира. И избра.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Къщята заприличаха на преспи: ни прозорец, ни врата се <b>виждаше</b>, ни комин… Само там, дето бяха комините, тъмнееха кръгли черни отвори в преспите, опушени от дима.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	От високото, от къщата на Крачаните, село не се <b>виждаше</b> — виждаха се бели къртичини с черни дупки в средата им.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	От високото, от къщата на Крачаните, село не се <b>виждаше</b> — <b>виждаха</b> се бели къртичини с черни дупки в средата им.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Не се <b>виждаше</b> и Марин дол. Тя, водата му, зиме рядко се <b>виждаше</b>, но нея зима снегът изпълни и коритото му — от бряг до бряг — та и корито не се <b>виждаше</b>. Само една хлътнатина в средата му, причудливо крива, бележеше пътя на незамръзналата вода по дъното. Нищо друго не показваше, че река минава през селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Щом е тъй, голям разлив ще бъде и пролетес. Пазете се от Марин дол! Гърди, чуеш ли — подвикваше със слаб глас Крачанката и безпомощно се ослушваше, защото не <b>виждаше</b> и не знаеше откъде ще се обади Гърди, — духне ли южнякът, всинца да сте си в къщата! Дядо ви затуй я направи на високото и яка, да я не стига Марин дол.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	— Тъй е! — отговори си сам, защото Рада не отвърна. — Виждаш, и войните смляха пак добрите хора на тоя свят, а когато се опълчиха срещу тях, както беше при Владая, тогава лошите се нахвърлиха отгоре им. Нахвърлиха се и ги пометоха. Защо?… Защото лошотията е оплела света като паяжина — плете я от години, а добрите хора се втурнаха ей така — на юруш! Не става то тъй, <b>видя</b> се. Видя се и как трябва да стане — като в Русия! Сиреч и ние трябва да оплетем своя плетка…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Очите му се уловиха за Янино, вкопчиха се в него, пронизваха го, а не го <b>виждаше</b> — <b>виждаше</b> едрата ъгловата фигура на сина си да потъва в Калабашката гора, чуваше стъпките му, облъхваше го дъхът му, топлината му. Бодеше го до болка небръснатата буза, стискаха го до болка ръцете му — сила, мълчаливата крачанска сила — добра и страшна…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Отдалече <b>видя</b>, че го чакат, не пред вратата му, но го чакаха — синовете на Кременлията и двамина непознати! Кременлиите се правеха, че не го <b>виждат</b>, но той виждаше…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Е?… — посрещна го онзи, когото бе <b>виждал</b> един-единствен път, и то преди години. Променил се бе: тлъстините му се бяха някак свлекли, увиснали, та лицето изглеждаше разлято върху нагръдника. — Каних те навремето, ти не дойде и… — Тлъстините се разклатиха като вода в мехур, наподобявайки усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Влакът премина през окото на Жегъла заедно с двата заоблени хълма, посипани с малко сняг отгоре. Селянинът стоеше на пътя и двата вола го топлеха с дъха си. Сепна се, покачи се на колата и подкара животните — трябваше да иде до лозята и прибере трите варела оттам. От колата Жегъла <b>виждаше</b> двата волски гърба, които се издигаха и спускаха при спокойните и широки крачки на животните, подвижни, издути и заоблени като хълмове, посипани с малко косми отгоре. Влакът още тракаше в сърцето му, в тракането на колата по пътя, поведена от облаците пара, които излизаха от ноздрите на воловете.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Застана до колата и се уплаши. Наоколо в замръзналата земя сивееха петна сняг. Трънките стърчаха по-високо от срещните хълмове, а селото не се <b>виждаше</b> в мъглата. И влака го нямаше, и хората, и кучетата, и дърветата. Само трите варела стояха и Жегъла трябваше да ги поразклати, че бяха замръзнали. После — да ги домъкне до колата и да ги натовари. После — да се покачи на колата и тръгне обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	От стаичката се <b>виждаше</b> закаченият празен мухарник и зад него пътят и къщата на Графица. По пътя вървеше Драгинко, нарамил пушката си. Ако беше някой друг, Босьо щеше да излезе на пътя и да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не съм <b>виждал</b> твоя коч, ама от тоя по-луд не съм <b>виждал</b> — каза Спас малко отгоре-отгоре. — А аз, Дачо, много кочове съм <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Кръстьо обърна очи към внука си. Кочът още тичаше. Харесало му беше това малко същество, което пляскаше с ръчички и подканваше противника му да излезе. По едно време кочът спря и като наближи телената ограда, се засмя на момчето. И момчето бе засмя и му каза на своя таен език, че много го харесва и обича и че никога не е <b>виждало</b> такова весело и игриво животно. Кочът отвърна, че никога не е виждал пък такова пляскащо и засмяно човешко същество и че сега, ако най-сетне излезе неговият противник, ще му покаже какво значи истинска битка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Кръстьо обърна очи към внука си. Кочът още тичаше. Харесало му беше това малко същество, което пляскаше с ръчички и подканваше противника му да излезе. По едно време кочът спря и като наближи телената ограда, се засмя на момчето. И момчето бе засмя и му каза на своя таен език, че много го харесва и обича и че никога не е <b>виждало</b> такова весело и игриво животно. Кочът отвърна, че никога не е <b>виждал</b> пък такова пляскащо и засмяно човешко същество и че сега, ако най-сетне излезе неговият противник, ще му покаже какво значи истинска битка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Поотупа се о кочовата козина, извади дългия родови нож и лезвието блесна. Кокошките и пуйките, събрани под решетото, видяха ножа. Кочът изрева, вбесен, че не може да се дръпне назад, да се засили и удари мекото чело на своя така дълго чакан противник. Само да се дръпне и да го удари веднъж и с дирека е свършено, макар че кочът не <b>виждаше</b>, че това е дирекът. Макар че не можеше да се дръпне, кочът пак събра кръвта в главата си, толкова кръв, колкото никога не беше събирал при никаква битка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Йордан Бръснаря зави косите да не овлажняват от нощната роса и заби дръжките им по-далечко от брезента. Събра торбите, големия бъкел, но се поколеба и бръкна в една от торбите. Хлябът беше горещ, миришеше на сено. Йордан отчупи едно голямо парче и хлябът му се услади много, макар че скоро бяха вечеряли. Ядеше хляба той, дъвчеше го сладко-сладко и усещаше как в тялото му протичат сладки сокове, как го изпълват. Изправи се с ведра душа и ясни очи. Виждаше в тъмнината като ястреб.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Илариона търсеше в тъмнината след Спасовата ръка. Селото не се <b>виждаше</b>, но беше още там. Илариона вече си представи, че е умрял и кръвта му е изстинала. Съживи се отново от Спасовия глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Баба Неделя се засмя в тъмното. Беше седнала на сандъка като котка, с подвити нозе. По-рано тук седеше котката, но баба Неделя я изгони и зае нейното място на ниския широк сандък. Сега баба Неделя знаеше, че котката не е била чак толкова глупава — оттук се <b>виждаше</b> целият Дачов двор, къщата му, лятната кухня и новобоядисаният клозет, покрит с цигли, след това мостът-люлейник, построен от Дачо отвъд техния дувар, след това дерето и бъзаците и над дерето и бъзаците накацалите нагоре къщи, а пък вдясно пътят — кажи-речи почти половината село се <b>виждаше</b>. Никак не беше глупава тая котка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Де да знам — въздъхна Горския. — Пощръкляла е като въртоглава овца. Никога не съм <b>виждал</b> гола баба. Гледай, гледай какво прави!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не е мъка — каза умислено Босьо. — И радост не е. Ей такова е едно, по-голямо и от мъката, и от радостта, и от грижите, и от всичко. Нещо, дето трябва всеки да го знае. Толкоз дълго съм го чакал аз, а сега да не мога да го кажа. А го разбирам, всичко ми е ясно, ей тъй го <b>виждам</b>, Горски, както те <b>виждам</b> тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ще поговоря — каза Босьо, отново натъжен. — Като идвах насам, бързах да дойда и да ти я кажа, и я знаех, а сега <b>виждам</b>, че не е била тя. Оная дума си беше за мене, а за тебе не е. Трябва да намеря такава дума, дето става за всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И я пусна. Лицето падна заедно с възглавницата, обърнато към него със затворените си очи. Виолетовата уста бе леко отворена, <b>виждаше</b> се малко от един бял зъб и Горския не можеше да откъсне очи от това бяло, тайнствено и нежно нещо, което блестеше съвсем живо в угасналата, неподвижна уста.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нямам аз нужда да се покача на двайсе километра — тихо рече старецът. — Аз тоя свят съм го <b>виждал</b> двайсе километра дължина и ширина, и от височината ще е същият. И от фронта съм го <b>виждал</b>, и от чужбина съм го <b>виждал</b>, когато ходих на градина. Ти за света не ми приказвай, знам го аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ти нашите работи ги остави, синко… Виждам, далече си вече от тях и хич не ти трябват те на тебе. Ний сме хора прости, за земята сме завързани, няма кой да ни отвърже нас. Жал ни е за нея, синко…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Нищо не се вижда — рече с усмивка внукът. — Не знаеш, дядо, какво е горе! Летиш, някаква човешка прашинка, в безкрая, стигаш и задминаваш скоростта на звука, слял си се с него и с вселената и все пак ти се движиш със свои собствени сили срещу всякакви природни закони и ограничения… Има нещо велико, дядо, в това, дето човекът надминава всичко и дръзва да познае и най-съкровените тайни на природата, на живота, на вечното движение… Ти викаш, <b>виждаш</b> небето — добави внукът с грейнало лице, — а то е безкрайно и никой нищо не може да <b>види</b>, ако не се гмурне в него…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жегъла мълчаливо потегли конете и те охотно нахълтаха в разтворения вратник. Спряха насред широкия, обрасъл с трева двор и чак тогава Горския ги позна — бяха неговите коне, дадени преди години в стопанството. Беше ги <b>виждал</b> често, но се правеше, че не ги познава, искаше да ги забрави съвсем. Сега, когато пръхтяха и протягаха глави към него, разбра, че нито той ги е забравил, нито те него. Ръката му понечи да ги погали по шиите, но той не й позволи — идеше му да я отсече.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Илариона слушаше ужасен и вместо лицето на Спас <b>виждаше</b> главите на дракони, мечки и вампири, събрани заедно. В това време по пътя мина второто козе стадо и със звъна си донесе втората вълна на сигурността и спокойствието, която го заля със своята гальовна мекота.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ами там, в самото място — в дърветата, дето се <b>виждат</b> наоколо, в рътлината, и в лозята било, дето си останали завинаги таквиз, каквито са били по-рано.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Най-напред се чу гласът на мотора, макар че камионът още не се <b>виждаше</b>. После изскочи от царевичните блокове и тръгна заедно с облаците прах към двамата. Спря. Йордан надникна в кабината и въздъхна:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Насядаха в клуба по пейките, с ръце на скутовете, стиснали черните пошове. Срещу тях, зад Горския и масата, покрита с поизбелял червен плат, висяха портретите на тия решителни и брадати мъже, които бяха <b>виждали</b> неведнъж. И те мълчаха, както мълчеше и образът на Христа, загледани някъде над човечеството или вътре в него. В клуба миришеше на подово масло, на мухи и миризмите на нафталин и стари бабешки сандъци неусетно се смесиха с другите. Горския прелистваше бележките си, преструваше се на съсредоточен, макар че беше разсеян и развълнуван.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— И аз <b>видях</b> — рече баба Петра Кустовската, — и аз я <b>видях</b> с очите си. Тогаз бях по-млада, очите ми <b>виждаха</b>, а не като сега, да не мога да си вдяна иглата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Слушай, Горски — рече баба Ана Гунчовската. — Може и да няма бог, а може и да има — никой не го е <b>виждал</b>. Ти <b>виждал</b> ли си го?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Щом не си го <b>виждал</b> — няма да приказваш тогаз! — тръсна баба Ана Гунчовската. — Аз пък ти казвам, че бог има.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— И аз — рече Спас, — никакъв нефт няма из нашия край. То ако имаше, все някой щеше да дойде, да го потърси. Кой е <b>виждал</b> геолог из нашия край, Председателю?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Може и да не е <b>виждал</b> — сопна се Председателя, — ама ще види. Те, геолозите, само да надушат, от тях няма да можем да се отървем — изведнъж селото ще стане известно из цяла България, че и в чужбина ще го научат.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— За гатер нямаме дърва — намръщи се Горския. — На тебе все дърва ти се привиждат, Дачо, а не <b>виждаш</b>, че бичиш боклуци на резачката. Толкоз ленти изхаби.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Не знам — Жегъла се умисли и продължи: — Хем е човек, хем не е. Като <b>погледнеш</b>, уж всички сме човеци, пък като наближиш, <b>виждаш</b>, че си се излъгал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Че аз отдавна нито съм <b>виждал</b>, нито чувал кукумявка! — учуди се Дачо. — Отде да я смеля тогаз тая кукумявка?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Баща му Недьо бе отишел с Горския, Гунчев и Йордан Бръснаря да сее, а майка му шеташе в птицефермата. Легхорни с легхорни, рече малкият Димитър, майка все ги храни, а те — насищане нямат. Беше се опитал много пъти да си играе с тях, ама легхорните от игра разбират ли! Момчето изпъшка — денят дълъг, селото празно. Само баба Неделя се е върнала от гробищата и седи на сянка под чардака, тъй че да я <b>виждат</b> всички и тя да ги вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— А бе аз да ги знам, че може и да потрябват. Един пирон <b>виждаш</b> на земята, Горски, че се навеждаш да го вземеш. Ако е крив, ще го поочукаш, ще го поизправиш с теслата. Прибираш го, че може да потрябва — а туй не са някакви си пирони, столици са туй.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И Жегъла се надигна, падна, после се вдигна отново и седна тъй, както седят децата понякога, когато чакат някого или нещо. Със здравото си око Горския <b>виждаше</b> лицето на Жегъла, разкървавено и обезобразено, чу тежкото му дишане и разбра, че и двамата дишат, че са още живи. Яростта му се стопи. Той отри с ръка кръвта от окото си и каза глухо:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Жегъла се приближи, взря се в него, сякаш го <b>виждаше</b> за първи път. Познавам ли те, питаше се Горския, цял живот сме живели заедно, ставали сме и сме лягали, мълчали сме и сме се карали, а сега щяхме да се избием. Можеш ли бръкна в човешката душа да <b>видиш</b> какво има в нея, дето викаше Спас. Той очакваше Жегъла да каже нещо, и той опърлен от болката и срама, а чу гласа му, само че то не беше нито глас, нито хъркане, нито стенание.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Най-после стигнаха перона, постлан с кафява сгурия. Пред жълтата къщурка на спирката беше спряла каруца — платформа с два ока, — а разпрегнатият кон не се <b>виждаше</b>. Улаха затърси коня с очи, отзад имаше кочина, кокошарник и две почернели от чакане ролки с дебел железен тел. Единственият коловоз се точеше надолу към върбите, нататък в омарата се криеше и Златаново.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— То по същество, викаш, Горски — поде Гунчев, а очите му не се откъсваха от козите. Сякаш се бяха вкаменили тия кози там, пред градината на Илия Авджиев. — Викам си, едно време и кози имахме, и овце, стока много, а сега — една птицеферма е останала, само Зорка да я <b>гледа</b> с две ръце. Викаш, Горски — Гунчев сведе милозливите си женски очи, — да останем, а не <b>виждаш</b>, че май вече никой не остана. Само Босьо и Спас, и баба Неделя, че и ний тримата… а, още Жегъла, Зорка и Недьо, и малкия Димитър…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	На връщане тя мина покрай къщата на Генерала и спря в сянката под прозореца. Отгоре се чуваха чести въздишки и тракане на пишеща машина. Един бял гълъб бе кацнал на перваза на прозореца, чистеше си перушината и слушаше машината и въздишките. А бе много се заслушва тоя бял гълъб, рече си баба Неделя, често го <b>виждам</b> на перваза. По едно време машината спря и Генерала се показа, наметнат със старата военна куртка без пагони. Отвори протката, тя изскърца весело с железните си панти. Генерала въздъхна и седна на високия дъсчен праг, прегърбен, побелял.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— А бе <b>виждам</b>, ама какви са тия птици около тебе? То в село хора не останаха, а ти птици си хванал да развъждаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Всеки ден си мисля за тебе — продължи Генерала — и все те включвам в това, което пиша. Уж си обърнат с гръб към мене, пък все <b>виждам</b> лицето ти, и целия те <b>виждам</b>, и всичките думи, дето ги таиш, чувам, и все пиша за тебе, и все не мога да свърша, да кажа нещо особено. Тъкмо сега написах пак за тебе. Искаш ли да ти го прочета?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Преди Девети ме пращаха на лагер един път и след Девети два — таман три пъти. И аз копах, и те копаха, а какво има в кладенеца, само аз си знам. Върти се световното колело, проблясват спиците, а ти къде си? Къде си? Не знам, казваше Илариона, тогава още не беше продал къщата си на Спаса за първи път. Виждаш ли, Иларионка, не знаеш, а световното колело се върти, загребва.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Какво да река, Спасе — каза той, — <b>виждам</b>, не си губиш времето. Спомням си, веднъж говорихме с тебе за корените. Як ти е коренът на тебе, това е то!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— А, <b>виждаш</b> ли, а Горския ми разправя, че трябвало и двата профила да бъдат еднакви — ясни и чисти като стъкло?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Илариона изпъшка. Като беше в града, селото <b>виждаше</b> — ей го Барагана, ей я Долната махала, а сега <b>виждаше</b> града — улиците, булевардите, площадите и градините — досущ истински и живи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Ръката му увисна. Сега не трепереше, а го болеше много силно в китката. Спря Генерала, извади носната си кърпа и я пристегна. И точно тогава, преди да замахне отново със сърпа, от пътя се отдели малка черна фигурка и навлезе в редовете. И другите я забелязаха и спряха. Тя се приближаваше вече, вече се <b>виждаха</b> черната забрадка, сърпът, турен на рамото, и пред тях скоро се появи самата баба Неделя. Събраха се около нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Защо да вярвам — ухили се той, — като не съм го виждал! Хора съм <b>виждал</b> много, ама човека, виж, него не съм. Затуй не му вярвам много и на годините. Ей го, луноходът, крачи си той, пристъпва по месечината, а колко прави един негов ден? Колко наши дни прави?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Какво да му река? Понякога си мисля, че Спас е побъркан, че и Горския се е побъркал, че и аз. Добре де, ако съм побъркан, ще взема ли да пиша и да кажа нещо? Кой се е <b>виждал</b> извънка, откъде ще се погледне и ще рече — ей на, <b>видях</b> се, туй съм аз!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Горския се запиля нанякъде, а тя отново се заслуша и аз се запитах дали баба Неделя има уши, защото никога не съм я <b>виждал</b> без шамията. Лицето й в сянка, а отдолу зеленото сияние на вечно младите й очи. Щом беше оплела толкоз много терлички за бебетата, значи ги беше чула. Цял живот беше бабувала и повивала бебета. И Горския, и Спаса, и мене беше повивала, и за нея ние бяхме все още бебета, и другите бяха — тия, дето измряха или се изселиха по чужбина, по градовете и в Рисен.“</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Извърна се тя, светлината намаля от зеленото сияние на очите й. Засмя се. Стори ми се, че конете вече бяха влезли и хрупаха овеса в торбите. Виждали ли сте как светят очите на конете на тъмно? Стават синкавочервени.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Ангел: Аз, попе, нямам началник и барът е... с гъвкаво работно време. Сам <b>виждаш</b>, работата стана много дебела. С живия свят де - докато не я приключим, няма и да отворя.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Иван: Митовете са приказки за душата, Начко, за божественото в душата. Това тука е Светата земя, а не някъде другаде. За тебе този момент сега е Светият момент, не преди хиляди години, когато те е нямало, или след хиляди години, когато няма да те има. Христос е казал: "Царството Божие е рапростряно над земята, но хората не го <b>виждат</b>." Какво значи това? (Пауза. Ангел и Начо не смеят да мръднат.) Много просто! Царството божие може да настъпи за тебе всеки момент, а не някога си в бъдещето, кой знае кога, защото то не настъпва исторически, а пси-хо-ло-гически! (Мъртва тишина.)</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Иван: Банки и корпорации. Църкви? (Начо и Ангел се споглеждат и само вдигат рамене.) Не се <b>виждат</b>. Защо? (Мълчание.) Американските комунисти са ги забутали в малките улички, така ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Ангел (Сериозно.): Аз се страхувам да погледна вътре в себе си. Дълбоко. На дъното. Още като започна да се спускам, <b>виждам</b>, че не правя, което трябва да правя. Отчайвам се и се връщам горе. На светлото. И на никого нищо не казвам. Сигурно затова и пиша стихове - само в тях се престрашавам да си призная за нещо, което е трябвало, а не съм направил, или за нещо, което много съм искал... Искам да съединя това вътре в мене със света навън, но не става (Отпива.). И цялата ми логика получава силен удар под пояса.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Начо (Разярен.): Я давай пример със себе се! (Имитира.) "Цяла тавичка Начковци!" Ти се мислиш сигурно за уникат? А? "Ангел бармана!" (Пауза.) Я се погледни, бе! Не се ли <b>виждаш</b>, че си от тавичката с барманите! "Цяла тавичка Начковци!" Копеле!</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Урумов;Приказки в края на времето;2009;<br>
<i>Леля Цеца умря така, както надничаше иззад пердетата - тайно и внезапно. Просто й беше дошло времето да си отиде и да се пренесе в един друг свят, от който никой досега не се беше върнал и за който дори тя нищичко не знаеше. Съседите в махалата искрено тъжаха за нея - те отдавна бяха забравили неудобствата от нейната информираност и <b>виждаха</b> само положителните страни на стражевата й дейност. Най-мъчно им беше, че още една къща в махалата вечер ще остане тъмна, тази светлинка най-много щеше да им липсва.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	За миг ми се стори, че с това странно заклинание човекът очевидно призоваваше своя езически бог, когото наричаше Вуцидей, но просто не ми остана време за размисъл. Два овчарски песа бяха подушили присъствието ми и сега се втурнаха с неистов лай към мен, а невидими овце се раздвижиха отвъд бърчинката и хлопатари на овни отекнаха с тревожен звън през мъглата. Човекът престана да вика и рязко се извърна, после се закова на място, сякаш бе самата статуя на безразличието. Вече <b>виждах</b> оголените зъби на кучетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Синджира, синджира са задигнали снощи! — викна той и извърна лице към стената, сякаш <b>виждаше</b> братовата си къща през нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Извърнах глава тъкмо в момента, когато тя оправяше забрадката си. Наистина, рядко бях <b>виждал</b> такова бяло лице и такива сочни устни. Тя сякаш нарочно бе нарекла етърва си „църна монтафонка“, за да обърне вниманието ми върху бялото си лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Гъстата мъгла сякаш бе сковала снега и по него можеше да се ходи, без да се затъва. Затова не се изненадах в утрото на един от тези дни, когато в Заснежената поляна между двора и параклиса спря кола, теглена от два коня. Селянинът очевидно бе предпочел колата пред шейната, защото снегът бе изтънял в долния край на полето. Млада жена вървеше редом с него. Тя разпрегна конете край поляната, а той разтегли колата и постави задния колесник почти в края на разтока. Разбрах, че ще товарят трупи и зачаках. Ясно <b>виждах</b> всяко действие на двамата от прозореца на кухнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	В кръчмата беше спокойно. Селяните пак шушукаха, приведени над чашите, а кръчмарят невъзмутимо наливаше половниците. Вуцидей бе излязъл. Не се <b>виждаше</b> и бившият счетоводител. В най-далечния ъгъл, сбрали глави един до друг, седяха Митко Калинката, глухият Кечо и друг мъж на тяхна възраст. Кечо бе извадил бележника, а Калинката пишеше нещо в него. Те бяха толкова улисанив тоя странен разговор, че не забелязаха присъствието ми. За какво ли говореха? Оставих ги и тръгнах нагоре по пътя край реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Отидох не заради Гена, Чувствувах нужда от разнобразие и исках да се повеселя край големия огън пред колибата на овчаря. Още от ранно утро той бе събирал клони и съчки в гората, защото държеше пламъците да лумнат нависоко и да се <b>виждат</b> от къщите и дворищата на горната махала. Другото не бе толкова важно — нека момите и момците се веселят край огъня, да се черпят до насита с погачите и гъстото кисело мляко, запазено за тоя ден в глинени гърнета.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Не <b>виждаш</b> ли, че сеното стои неприбрано, че картофите са още в земята, че добитъкът е изпусталял! Ей оня ден председателят на стопанството отишъл на лов, а в селото разправяли, че войници щели да дойдат от града, за да помагат при ваденето на картофите! Ега падне снего, та ни един компир да не извадат!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Баба Минка хълцукаше от преяждане и сънят вече затваряше очите й, скрити под замъглените очила. Станах и я поведох към „Бърлогата“, защото тя не <b>виждаше</b> в тъмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Дожаля ми за Владо и разбрах защо иска да стане овчар, особено след свадата му с Личо. Всъщност нямало никаква свада, както ме уверяваше баба Минка. Тя била тръгнала въз Алиница към „Бърлогата“, а отсреща, по високия път край реката, Владо и Латинка вървели подир кола с картофи за семе и няколко чувала изкуствен тор. Когато старицата наближила звеното на младите жени и девойки, не друга, а Гена изплавала откъм смърчовата гора, подгънала фута с бурени и коприва в нея, та белите й нозе се <b>виждали</b> чак до коленете.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Оставих го с мъката му и се прибрах натъжен в „Бърлогата“, сам обезсърчен от тая язва на мацакурщината, която тровеше живота на селяните. По едно време дори помислих, че Вуцидей бе прав, но скоро отхвърлих тая подла мисъл. Младите хора в селото, пък и не само те, <b>виждаха</b> всичко. И скоро щяха да заговорят с още по-твърд език…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	За нея тия три страшилища бяха неразделни, досущ като светата Троица. Наистина, най-много тревоги й създаваше бикът, може би защото беше грамаден и тя го <b>виждаше</b> отдалеч. Колчем слизаха под гората, вълците се спотайваха в ниските смирики и тя не можеше лесно да ги различи от черните пънове, колкото и да се взираше през мътните и пукнати стъкла на очилата. Мечките идваха по-нарядко, навъртваха се в окрайнината на гората, близо до овесените ниви, и не се решаваха да слязат по-надолу в полето. При това, старухата сякаш не вярваше, че някой мечок ще се полакоми по старите й кости.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Един зимен ден трябваше да сляза в селото, за да посрещна новобрачни гости. Те пристигнаха по тъмно, но луната прозираше през леките облаци и осветяваше пътя край реката, отъпкан от шейните. Впрочем младоженецът не <b>виждаше</b> добре през очилата, а тя, млада химичка, идваше за първи път в Рила и все гледаше към заснежените върхове, сякаш подбираше най-високия, за да ме отпрати нататък и да остане насаме с моя приятел. Тя почти не ми продумваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Не е лесно — отвърна Васко. — Може и да не успея до край. Виждам вече първите беди. — И той се усмихна някак тъжно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i><i>	Тя не се доизказа. Плътен и сочен, гласът й ме трогна дори повече от влажните очи, които се взираха в моите. Отворих вратата и сам влязох вътре, но не посмях да я поканя. Когато се върнах на прага с пакетче червен пипер в ръка, тя бе застанала на стъпалата и <b>гледаше</b> към пейката отвъд потока. Стори ми се, че рядко съм <b>виждал</b> хубави очи да <b>гледат</b> тъй тъжно.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Сам <b>виждаш</b> — отвърнах, че ходих на три пъти в града и пак не ми дадоха книга. Това е по-лошо от ливада с острица!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Вуцидей и Моравия изплаваха от тъмата. Старият овчар поздрави отдалеч, но първо влезе посред стадото и опипа няколко брави над опашките, сякаш да провери доколко са охранени, и едва тогава дойде при огъня. Здрависа се с мене, поздрави и жените, а децата се струпаха край него и го заразглеждаха о любопитство. Митра побърза да му поднесе погача и паничка с гъсто кисело мляко. Рядко го бях <b>виждал</b> с бръснато лице и то ми се стори хубаво. Какъв ли е бил на младини, когато е отишъл да краде мома от Бели Искър? Дори и сега очите му бяха ясни, непомътени от пушилките на овчарските огньове.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i>И така, в океана, на корабите, за да не липсва нищо на момченцата и за да не <b>виждам</b> Руслана и гадните мутри на ония от оркестъра. Тогава за пръв път ми дойде наум, че на теб може да ти е съвсем безразлично дали съм жив, или умрял, дали ми се ще да умра, или да живея. На корабите имаше достатъчно време да мисля за теб и малко по малко да те разнищвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Ролите не ги раздаваше Мими и съвсем проблематично бе дали и самата Мими ще получи ролята. Но Виолета не успяваше да отмахне от главата си мисълта за Одета-Одилия и тази мисъл я занимаваше по целия път до операта. Когато някаква идея се загнезди у тебе, дори и да е глупава… Преди три сезона идеята съвсем не й се <b>виждаше</b> глупава и тя с упорство репетираше ролята, но тогава бе друго, тогава бе времето на големите надежди.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Естествено, можеше да го отреже с достатъчна грубост, за да го унизи пред хората, но не <b>виждаше</b> защо трябва да го прави. Той бе само едно от дребните отегчения на делника, толкова дребно, че дори не влизаше в подвига.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя знаеше естествено, че чиракуването в ансамбъла е неизбежен етап, че то си е част от подвига, само че не <b>виждаше</b> края му и пътят напред й се струваше запушен завинаги. За да не се поддаде на обезсърчението, използуваше свободните часове за упражнения, вън от ония, общите и задължителните, висеше на всички репетиции, дори когато сама не участвуваше в тях, и единствено в къщи се осмеляваше да роптае:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Сега <b>виждаш</b> сама, че постоянството се възнаграждава. Постигнала си нещо, с което не всички могат да се похвалят. Ти вече си влязла в преддверието на изкуството!</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Гледаше насрещната стена над масичката с грамофона и плочите. Една съвсем гола стена, върху която можеш да <b>виждаш</b> всичко, каквото си пожелаеш, особено когато си полузатворила очи, свита върху леглото, и особено когато от апарата се носи мелодия, способна да породи и да подхрани едно видение. Сега, след като си сама и след като вече си разтребила стаята, можеш да си позволиш едно видение.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Не <b>виждам</b> причини да го снемаме — каза балетмайсторът. — Стига момичетата да са готови за подвиг.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Искрено казано, не те <b>виждам</b> твърде в тая нежна роля. Затова пък си достатъчно агресивна за Одилия…</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	В полумрака на улицата тя почти не го <b>виждаше</b>. Но макар че не го <b>виждаше</b> или може би тъкмо понеже не го <b>виждаше</b>, усещаше, че почва да й действа. И не само на нервите. Вероятно защото издъхваше някаква сила, съчетана с момчешко лекомислие. Или защото от много отдавна вече не бе допускала до себе си мъж. Или защото в гласа му изведнъж бе прозвучала някаква нотка на искреност.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Това е лошото, когато не <b>виждаш</b> наоколо си върхове — изповядаше той в дни на депресия. — Няма с кого да се измерваш и няма към какво да се стремиш. И вместо сам да се издигнеш като връх, оставаш си едно ей такова връхче сред една ей такава равна местност.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Защото все още вярва в нея. Великата цел… Кой от нас я е нямал… още от училището, още от пубертета… И колкото повече вървиш към пълнолетието, толкова по-ясно я <b>виждаш</b>. Само че после идва ред на обратния процес: почва да става все по-мъглява, губи се, чезне… Докато някоя заран се сещаш: А! Къде ми е целта?… Надзърташ в гардероба, търсиш я под кревата — няма я!</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	А би трябвало това преддверие да е пълно с такива като нея, да гъмжи от навалица като чакалня на гара, защото нали ако малцина са призвани, то много и много други са звани, но ето че от тия много и много тук не се <b>виждаше</b> никой, и тя тъкмо си казваше това, когато забеляза, че пак е сгрешила, защото до нея ненадейно бе изникнал баща й, облечен в своя стар шлифер и загърнал в него кутията с цигулката, като че носи бебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i><i>	Виолета бе зърнала Пламен и дундата още като влизаше и те си бяха кимнали за поздрав, защото тя и Пламен всъщност никога не бяха се скарвали и при среща продължаваха да си разменят поздрави, а понякога дори и по някоя дума в смисъл как си и как върви работата. Сетне тя бе седнала с гръб към тях, за да не ги <b>гледа</b> и да не ги смущава. Колкото до нея самата, не <b>виждаше</b> причини да се смущава и да се вълнува, защото цялата тая история бе отдавна обърната страница.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Престани — произнесе най-сетне Виолета. — Признавам, че тоя вариант с кръжока е по-великодушен от секретарско място. Признавам и всичко друго, което пожелаеш — че съм зла, несправедлива и най-вече бездарна… но аз съм това, което съм, и не <b>виждам</b> никаква възможност да се променя. Избрала съм веднъж завинаги своя път, разбираш ли, фатално съм го избрала и с теб или без теб…</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Не, не мога. Досега не съм ти го казвал… не <b>виждах</b> смисъл… не допусках, че ще стигнем до там, да обсъждаме такива неща, като „с теб или без теб“. Но сега, след като сме стигнали до там…</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Кошмарът този път бе от най-обичайните. Тя се бе озовала в някакво тъмно и глухо място, едно място, дето смътно си спомняше да е била и преди, но откъдето напразно се опитваше да намери изход, понеже не <b>виждаше</b> никакъв белег и знак, който да я на пъти. Докато забеляза в полумрака пред себе си строгите очертания на огромна врата и разбра, че се намира в преддверието.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Съблекалнята в операта бе пуста, също и залата за репетиции. Смъкна дрехите си и навлече бойното облекло — тази наша професия, дето половината време минава в събличане и обличане. Направи няколко леки упражнения за загряване, сетне премина към по-напрегнат екзерсис, отпърво на стенката, после — в средата на залата. В огромното огледало на срещната стена <b>виждаше</b> една самотна фигурка в черно майо — своята фигурка. Понякога й се струваше, че изглежда доста добре — източена и грациозна, но друг път си мислеше, че е просто хилава.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Огледалото. Педагожката казваше „гледай се в него, за да си <b>виждаш</b> грешките“, а балетмайсторът мърмореше „стига си се оглеждала, как ще се вживееш в ролята, като непрекъснато се оглеждаш“.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Всички така мислим… Поне до едно време и до една възраст. А после… После <b>виждаш</b>, че и ти можеш без балета и балетът може без тебе…</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Той я разбираше, естествено, макар и посвоему. Виждаше я навярно тъй, както я вижда и Мими, <b>виждаше</b> я нещастна и обсебена до побъркване, да пълзи по оная проклета стръмнина към невъзможното. Една луда, като толкова други, които пълзят към невъзможното.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Ето две същества, дето знаят да се радват на туй, което другите са изоставили. Най-лекият път към доволството — да си безгрижна. Но ти никога не си била безгрижна. Най-сигурното средство — да си невзискателна. Но ти никога не си била невзискателна. Искала си едно-единствено нещо, ала си го искала настойчиво, и си продължавала да го искаш дори тогава, когато си <b>виждала</b>, че няма начин да го получиш. При такъв инат бъди щастлива, ако можеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Представлението мина добре. Дори по-добре от очакваното. Балетмайсторът беше доволен, че всичко е минало така добре, и дори се реши да го каже гласно. Колкото до директора… Ти го <b>виждаше</b> как седи в официалната ложа зад гостите, как седи като на тръне, а после забеляза облекчението му, след като фаталната кода бе преодоляна и бяха бликнали звуците на унгарския танц. Всичко бе минало съвсем добре. Просто невероятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Ти <b>виждаше</b> неясно през късите мигновения между пируетите как пред тебе зее тъмното глухо пространство на този салон, напрегнат и стихнал. Стомни ли? Глупости. Това бе бездната. Фаталната бездна, над която можеш да полетиш и да увлечеш подире си човешките сърца — ето я красотата… вземете поне малко от нея и я отнесете в живота си. Бездната, над която можеш да полетиш и в която можеш да се сгромолясаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	И се започна луда игра, ситна и буйна, каквато Шевкет макар и израснал между българи, не бе <b>виждал</b> през живота си. Мигар изпълняваха желанието му? Зер той беше ги подканил да играят от сърце във всяка своя стъпка, та тя се превръщаше в празнично ликуване. А поизостанеше ли някой, тогаз едно шибващо „И-ху-хууу!…“ го накарваше мигом да се изравни, че и да надмине другите по жар и стремителност.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Що беше това? — запита се турчинът. — Какво всъщностставаше пред очите му? Наглед тези Кольовци изпълняваха неговата господарска воля. Ала не, неее, Шевкет познаваше гяурската им природа, та <b>виждаше</b> от ясно по-ясно — друго нещо беше това, което се виеше пред него, не хоро на селски ергенаши. Но какво, дявол да го вземе, какво беше то? И защо от него, неразбираемото, кръвта се качваше в главата му и гневът туптеше все по-силно и по-силно в тила му?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Защото техният аллах го прибра още преди две години. Не, може три да има. Пък комай и Садифе ханъм е поела нататък. Виждали ли сте я наскоро? Влачи крак, устата й малко изкривена — трябва да е изкарала някоя дамла`.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— А, защо, господин Върбанов? Като ви слушах одеве си рекох, че невям и Садифе ханъм е от кеседжиите, дето не заслужават хляб и друга подкрепа. А, <b>виждам</b>, стреснахте се, господин Върбанов. Що, да не би и вие внезапно да се просветлихте, че такива като онези качаци от „Джендемите“ отдавна са вдигнали праха накъде Анадола, а тук са останали хора като Садифе ханъм и покойният Ерхам ага? Разбирате ли ме, господин Върбанов, хора! Човеци!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Как можа да изречеш такава гнусотия, момче!? На мен, дето като погледна назад в живота си, не <b>виждам</b> нито едно петънце, заради което да се червя пред хората и пред света? Аз, простият тепавичар от Балкана, цял живот съм се борил и се боря само за едно — за правото да живея с вдигната глава!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i><i>	И те дойдоха. И с идването си изпълниха одаята с миризма на шаяк, на пот, на кахъри, на мазолести длани. Огледа ги Есад паша и без мъка разпозна що за люде са — кундураджии, табаци*, симитчии, терзии и други таквиз от същата порода — само едно убягна от опитното му око: кой ли, аджеба, измежду тях е водачът им — тъй еднакви му се <b>видяха</b> всичките. Еднакви и… никакви; каза си, че само да кихне и ще ги издуха от одаята, че и от София. И от тая мисъл го напуши смях — <b>виждаш</b> ли, ей тази паплач не молела, а изисквала, настоявала за среща!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	„В нашия занаят да си <b>виждал</b> едно място и да захванеш градеж върху него са толкова далечни едно от друго неща, паша ефенди, колкото е Земята от небето. Янлъш* майстор ще е онзи, който така, от един поглед ще отговори на въпросите ти.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Искам да играя честно играта с тебе, Уста Кольо — каза пашата. — Хелбете, ще огледаме моста. Още сега. Че мостът е красавец, туй го <b>виждам</b> и отдалече. Ала когато преди две години говорех, че аз лично ще проверя усталъка ти, нямах предвид само красотата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Афидерсън, паша ефенди, но как ще разбереш дали е як мостът? Не <b>виждам</b> тъдява твоя инженерин. Или галиба ти можеш сам да направиш разните пресмятания?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Намислил съм нещо къде-къде по-просто. Вчера заранта проводих от Русчук две батареи оръдия. Ще ги пусна по моста и… Е, <b>виждам</b>, вече се досети. Застигнах ги по пътя. Сигур до един сахат време ще са тука.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Значи осем. Добре, място, <b>виждаш</b>, има, паша ефенди. Молбата ми е да ги струпаш за колкото желаеш време ей там, върху седмия отвор.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Речи ми честно и от сърце, че наистинане <b>виждаш</b> причината, паша ефенди, и аз с готовност ще ти я обясня.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Мидхат, образован и ловък в словото човек, много добре знаеше старото правило, че „езикът ни служи да скриваме мислите си“, та без мъка отговори: не, не <b>виждал</b> разумна причина. Тогава българинът произнесе бавно, като внимателно подбираше думите си:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Разбира се, че поетът, истинскиятпоет — каза той, — може да опише прекрасно и неща, които не е видял. Господин фон Гьоте не се е справил с „Ифигения“ не за друго, а защото е немец, роден във Франкфурт? Хайде де, не се увличайте, господа. Иначе трябва да започнете да твърдите, че Еврипид е прекарал детството си в двора на Агамемнон, бащата на Ифигения, та, <b>виждате</b> ли, заради личните си впечатления е създал безсмъртна творба.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Димитър съм <b>виждала</b> само веднъж през живота си, каймакам ефенди — каза Ненка и си личеше, че говори истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Мога ли да помоля за една лична услуга? — попита арестантът, когато забеляза, че Златкович се готвеше да се сбогува. — Да? Благодаря ви много. Виждате каяфета ми — в тези парцали не съм като за среща с представителите на просветена Европа. Моля ви, вземете за моя сметка един файтон и идете до дома ми. Предайте поздрави на жена ми и молбата ми да проводи начаса по вас един пълен кат дрехи — костюм, риза, вратовръзка и тъй нататък. А на тъмничарите наредете от името на Стамболова да ми дадат ведро вода и сапун да се измия…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Не <b>виждам</b> какво трябва да правим — вдигна рамене Тодор Пеев. — Не искат нищо от нас, само ни уведомяват…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— А — засмя се Пеев, — <b>виждам</b>, че моята е била на второ място след вашата. О, Бог ми е свидетел, не съм засегнат, в никакъв случай — ами че нали вам е нужно повече време, за да подготвите княжевите покои и прочие. — И на свой ред се осведоми: — Надявам се, господин Джелепов, че ще изпратите ландо`то на Негово височество на гарата, нали? Ще бъде твърде конфузно, знаете, ако принудим Негово височество да опита изтърбушените седалки на нашия файтон…</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Българчето от Аляска. Софийски разкази;2011;<br>
<i>- Изсякоха гората - говореше той. - Всичко изсякоха. Ей ги камионите, нели ги <b>виждате</b>. Не спират. И така е от години. Нагоре е страшно. Оголиха всичко, зяпнаха едни зъбери. Боли ме, разбираш ли, боли ме! Ей тук ме боли, душата ме боли.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Вестниците продаваше младо момиче, около двайсетте, тривиално красива и мила с русата си коса и сини очи. Вероятно беше студентка - Лъчезар винаги я <b>виждаше</b> с тежки книги и пръснати записки. Подаваше му вестника, пускаше най-сладката си лятна усмивка, връщаше му рестото и отново забиваше поглед в бумагите. С аромат на кафе в устата Лъчо крачеше из родния град.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i>Аз съм просто ням наблюдател. Виждам как хладното острие посича собственото ми достойнство. То се разпилява по пода, а гъстото ми самочувствие увяхва върху кремавите теракотни плочи. Цялото ми същество негодува, плаче, но съм безсилен пред подобна сила. Безпомощно <b>гледам</b> как кичурите ми гордост биват пометени от пода с евтина метла.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>На сутринта отново излезе да пие кафето си на кухненската тераса. Вниманието му веднага попадна на няколко бели плика, завихряни от преминаващите по булеварда коли. Други се белееха в градинката пред блока. Пред съседната сграда също се <b>виждаха</b> няколко. Лъчезар остави чашата, обу се и излезе навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Три дни преди тръгването им, Лъчо се престраши и я хвана за ръката, докато гледаха „Ну погоди!” в телевизионната зала. Тя не се дръпна. Потното му притеснение изби в див екстаз. Преплетоха пръсти. Винаги бе харесвал „Ну погоди!”, но сега не <b>виждаше</b> телевизора. Залата бе пълна с обожатели на Петя, а той бе седнал до нея. Държеше ръката й.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         След един рязък завой на маршрута, далеч нагоре видя двама души с яркочервени раници, които бяха спрели да починат. Единият му махна с ръка и Лъчо отвърна. Деляха ги поне двадесет минути път по острия камънак. Зеленина вече почти не се <b>виждаше</b>. Само силното слънце блестеше от кварцовите люспи в скалите. Небето беше чисто, ходенето сгряваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         Два часа по-късно бе стигнал до малко изворче, уловено в каменна чешма. Пи от студената вода, наплиска лицето си и погледна към върха. Оставаше последната, най-стръмна част. Ясно <b>виждаше</b> въжето, опънато на набити в камънака колове. Яркочервените раници на двамата пред него се виждаха почти в края му, до минути щяха да са на върха. Лъчезар седна за последна почивка. </i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i>         Два часа по-късно бе стигнал до малко изворче, уловено в каменна чешма. Пи от студената вода, наплиска лицето си и погледна към върха. Оставаше последната, най-стръмна част. Ясно <b>виждаше</b> въжето, опънато на набити в камънака колове. Яркочервените раници на двамата пред него се <b>виждаха</b> почти в края му, до минути щяха да са на върха. Лъчезар седна за последна почивка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         Докато прибърсваше очите си от водата, изведнъж вдигна глава нагоре. Сбърчи чело. Цигарен дим. Едва доловимо, но се усещаше. Но откъде?! Огледа земята около себе си за следи от фасове. Можеше да е седнал точно където двамата с червените раници са пушили, докато почиват. Но не се <b>виждаха</b> фасове. Изправи се. </i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         Тогава ги видя. До малкото езерце, което беше отминал преди няма и половин час. Трима мъже в тъмни костюми бавно пъплеха нагоре. Не се <b>виждаше</b> дали пушат, пък и димът нямаше как да стигне дотук. Но вятърът, кой знае... Лъчезар се обърка. Кой носи костюм в планината? Или импулсивно решение като неговото ги е сварило неподходящо облечени? А може би бяха старейшини от някаква секта, които се движат винаги костюмирани. Не знаеше. Но и нямаше намерение да чака, за да ги пита. </i><br><br>
------------------------<br>
Евелина Ламбрева;Обядът на семейство Щум;2012;<br>
<i>- Хм, но аз не съм се замисляла върху такива неща, докато пишех романа си. Интересни хора са това литературните критици! Изведнъж <b>виждат</b> в текста работи, които и през ум не са минавали на автора.</i><br><br>
------------------------<br>
Евелина Ламбрева;Обядът на семейство Щум;2012;<br>
<i>- Да, всички всекидневници - отвърна му Керим. - Изложени са на стойката до автомата за цигари в дъното на помещението. Оттук май не се <b>виждат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Физика на тъгата;2011;<br>
<i>         Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената епоха и краят на Студената война. Гледката на умиращи динозаври (и в двете епохи) е едно от най-непоносимете неща, които съм <b>виждал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Физика на тъгата;2011;<br>
<i>         Виждам го ясно. Едно момче на три. Заспало е върху празен чувал от брашно, в двора на мелницата. Някакъв тежък бръмчащ бръмбар минава ниско над него и му открадва съня. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Физика на тъгата;2011;<br>
<i>         Постепенно сънят се е оттеглил напълно. Днес по тъмно сутринта дойдоха на мелницата с майка му и три от сестрите му. Той искаше да помага с чувалите, но не му дадоха. После е заспал. Те сигурно са готови вече, свършили са всичко без него. Става и се оглежда. Не се <b>виждат</b> наоколо. Ето първите стъпки на страха, все още незабележими, тихи, само предположение, което е отхвърлено веднага. Няма ги, но сигурно са вътре или от другата страна на мелницата, или спят под каруцата на сянка. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Физика на тъгата;2011;<br>
<i>         След два часа влязох в кабинета на лекарите, които трябваше да разчетат снимката, и усетих отдалеч зле прикритото им смущение. Снимката не била сполучлива. Можело да е от апарата, стар бил. Всъщност им се случвало за първи път, абсолютно нищо не се <b>виждало</b>, тъмна черна плака. За мен това не е изненада. Аз знам, не се вижда, защото вътре е мрак, неосветим, трупан с векове мрак. Черепът ми е пещера. Разбира се, не им го казах.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i><i>В Дома на шахмата, където беше израснал, недоучили леваци с очила играеха странни системи и авторът се вбеси, че мислят по два часа на ход. И дали от гордост, или защото Влади мина оттам, нареди първите трима леваци срещу себе си и им сложи часовниците на по двайсет минути. И градското прекъсна, за да <b>гледат</b> как авторът играе блинд и да цъкат с език. Защото такова чудо не бяха <b>виждали</b> и не знаеха наранената гордост на отрепките какво значи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>– Или не съм! – крещеше кумът и сватбата за малко да пропадне. Но кумата излезе корава. След румбата и Кама сутра върху текстил яде и бой, но празненството продължи. С рокля на точки и голямо деколте, през което се <b>виждаше</b> пропадането й. Накрая парите не стигнаха, но тя пак не се предаде – плати на оркестъра със себе си и кумът пак скочи на бой.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Но след месец нещата се объркаха и Влади посрещна данъчните с каска на главата, сложена на уволнение. Насреща му стърчеше доктор Божко вместо лексотан и нагъваше фъстъци. Когато данъчният влезе, Влади изхълца и свали каската. А доктор Божко само изхълца. Защото данъчният се оказа облечен в рокля над коляното и деколте, през което се <b>виждаше</b> повече, отколкото от връх Мусала. Имаше малахитови очи и руса грива и се казваше Евдокия Карамаринова. Влади разбра това, когато прочете ревера й.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът погледна сивото разтревожено лице на магазинера, някак преждевременно увехнало, и изведнъж му дожаля. Не за пръв път той <b>виждаше</b> уплашени хора, съвсем обезличени от своята и без туй безлична работа — като дървесинни червеи, извадени на открито. Те се отдръпваха при най-малкото докосване, от всичко се свиваха и като че ли единственото желание в живота им беше никой за нищо да не ги закача.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Полковникът отлично знаеше, че това е именно така. Изобщо цялата хипотеза на инспектора, поне в тая област, беше съвсем убедителна, но на него все още не му се искаше да признае това. Инспекторът му се <b>виждаше</b> прекалено пристрастен, за да му даде така леко правото…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	На Проданов му се прииска да каже, че отдавна не е <b>виждал</b> джентълмен с боси крака, но замълча. Бай Пешо му беше станал още от първия миг симпатичен, а на симпатичните хора той беше готов да прости и по-големи недостатъци.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Не знам… но за него някак си ми е най-трудно да повярвам! — рече той. — Ако кажеш за него, че е скромен — малко ще бъде… Чисто и просто скромен е като момиче… Както <b>виждаш</b>, дори да удари не смее като хората…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— При своите… Някъде в Овча купел май беше… Да, да — там… Баща му е теляк в банята… Виждал съм го — простичък човек, но як като канара. Нещо и с масажи се занимава — да не му падне човек в ръцете… Но точно къде живее — не мога да ти кажа, трябва да питаме моя помощник…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Опитай се да разбереш дали са го <b>виждали</b> с други обувки — каза инспекторът. — И какви са били горе-долу… Внимателно, разбира се — да не разберат, че разпитваш…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Не сте ме <b>виждали</b>, другарю треньор, с домашна престилка — отвърна младежът. — В къщи чиниите аз мия.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Момчето е духовито и умно — разсъди в себе си Проданов. Той наистина не бе очаквал това от боксьор — и при това толкова грамаден. Сега, когато го гледаше съвсем отблизо, той <b>виждаше</b>, че и лицето му е интелигентно, с гладка кожа на човек, който не се е занимавал с груба физическа работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Ето, <b>виждате</b> ли? — Той посочи машината. — На всичко отгоре ме натовариха да правя доклад… Как върви подготовката и какви са шансовете ни за успех… Като че ли много ще ги сгрее тая работа, ако загубим срещата…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Доста сериозна… Казвам ви го предварително, нямам никакви особени улики, освен туй, че кражбата е извършена от грамаден и много силен човек. А вие имате такива, както <b>виждам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	— Нищо… Сам аз не съм го <b>виждал</b> къде ходи и какво прави… Но понякога нали <b>гледам</b> какви хора идват тук на свиждане… Онзи ден се домъкна една такава червенокоса, че ми се прииска да я изпъдя от лагера…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Седни, Проданов! — каза полковникът. — И не се безпокой, вече разбрах, че сте се <b>виждали</b> в лагера…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— А, виж — това мога! — каза Давидов зарадван. — По-окаяни обувки не можете и да си представите… Сега му правим нови, може и да са готови вече. Но такива, за каквито говорите, досега не съм <b>виждал</b> на краката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Борците свалиха анцузите си. Между тях веднага се открои борецът от тежка категория. На Проданов се стори, че не бе <b>виждал</b> през живота си такова великолепно, атлетическо тяло.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Когато състезанията почнаха, инспекторът се убеди, че Давидов е бил добросъвестен. В първите три категории победиха поляците. Инспекторът го <b>виждаше</b> от мястото си на съдийската маса — лицето му беше спокойно, не личеше да е разтревожен или потиснат.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	За трети път Гончев се изправи пред щангата. Сега вече цялото стадионче неудържимо ръкопляскаше. Но Гончев сякаш нищо не <b>виждаше</b> и нищо не чуваше, стоеше като истукан пред щангата.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	— Както <b>виждате</b>, когато говорим разумно — по-лесно се разбираме! — каза той. — А ако бяхте <b>погледнал</b> по-разумно и на подаръка!… Още повече, че тая мисъл ви е минала през главата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Както <b>виждате</b>, по начало ние погледнахме на тая история с доверие към вас — продължи инспекторът. — От Варна се получи нареждане да се явите там на разпит. Но ние издействувахме да ви разпитаме тук… За това трябва наистина да благодарите на вашия председател…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът усещаше, че ударът не е бил силен и Кацарски всеки миг може да стане. Но ще издържи ли следната атака?… И ще издържи ли до края на рунда?… Сега това му се <b>виждаше</b> съвсем невъзможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— О, ти си лесна плячка Малас. Ти дори вълк не си още. Виждаш ли тези две чанти? Те са пълни с пари! Твои пари, момче. Ще ти ги дам, когато поискам и както поискам, но ядосаш ли ме ще умреш от глад. А аз съм ти много гневен, Малас. Заради тебе се наложи да убия баща ти!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Козела отново направи дълга пауза. Стоеше със затворени очи, понеже светлината падаше така, че зениците му не се <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Целуни мен! — припряно каза молдовката — Всичко е твое и глупавата мусака и всичко, което <b>виждаш</b> на масата. Само любовта ни остана Йон, а тя е лична.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Половин час по-късно Бенина се появи на булеварда с джинси и маратонки. Сега вървеше по-уверено, макар че влезе за малко в един дръгстор „Апотеке“ и после продължи по булеварда. Козела седеше на улицата и просеше, той беше старец със счупен крак. Гипсът му се <b>виждаше</b> отдалеч, включително и лицевата му маска, макар че беше нахлупил една руска ушанка над ушите си, която беше хит на датския пазар за сезона. Една ушанка от самур струваше колкото един „Мерцедес Е 300“ и не бяха много тези, които можеха да си позволят подобна покупка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Братя! — тихо каза той. — Имам нужда от спешен анализ на криминалната обстановка в държавата ви. Тя не ми върши работа и не аз и фондацията, която представлявам, се интересуваме пряко от нея, но сме задължени да не допуснем тези структури да се овладеят от Мосад, пази боже от Шин Бет и това да се превърне в лезвие в гръкляна ни. Така или иначе на тази територия живеят един милион братя и сестри. Вие <b>виждате</b> какво става, когато свинеядците управляват света. Ще допуснем ли това, воини на Аллаха?</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Охо, нетшлемът беше доста бърз! Петен седна и зачака търпеливо. Когато тестът приключи, ченгето прегледа резултатите. Всички показатели бяха в норма. Не, даже не просто в норма, а най-добрите, които Жул беше <b>виждал</b> досега. Май J1001 щеше да се окаже страхотен модел!</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Както и предполагаше, новият шлем също се оказа в пълна изправност. Петен го пъхна обратно в кутията — щеше да го вземе в къщи и да изгледа записите. Прибра и писмото при шлема. После сложи капака, грабна кутията под мишница и се запъти с бърза крачка навън — беше време най-сетне да си иде у дома и да обърне малко внимание на Моник. А може би трябваше да се обади на Фатима — не я беше <b>виждал</b> вече няколко дни? Жул реши да му мисли, като стигне до апартамента си.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Доскоро ясната повърхност на топката се замъгли, а после се избистри отново. Този път обаче там не се <b>виждаше</b> покривката отдолу, а далечната земна повърхност, гледана през птичи поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Един от първите атрибути, които двамата бяха избрали за героите си, беше нощното зрение — доста полезно като цяло. Но конете не <b>виждаха</b> в тъмното, затова трябваше да ги оставят тук. Петьо също слезе от своя черен жребец и го върза за едно от дърветата. Животното нямаше да умре, дори да останеше по-дълго така. В източните гори на Мизия нямаше едри хищници, а конете да умрат от глад — щяха да ги оставят за не повече от денонощие. Когато Петьо приключи с връзването, херцогът вече беше готов.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Нападнаха ме конници, които наричат себе си Златната орда. Бият се с лъкове и копия, магия не използват. Не съм <b>виждал</b> предводителя им, но дори онези, които попаднат в плен, се страхуват повече от него, отколкото от мъченията на най-вещите ми палачи. Чингиз хан го зоват… — нещо сякаш приседна в гърлото на Тъмния, но той преглътна и побърза да продължи:</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Войниците му като един оставиха почти безполезните срещу пешаци копия и тежките квадратни щитове до себе си на земята, измъкнаха дългите си прави мечове от ножниците и свалиха далеч по-малките кръгли месингови щитове от гърбовете си. Петьо вече <b>виждаше</b> войниците от другия отряд — бяха само на двайсетина метра от тях. След няколко минути двете групи се събраха.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Онзи се досети, че Жул не го разбира, и му направи знак с ръка да се изправи. Полицаят се надигна внимателно — виеше му се свят и му се гадеше, но не беше толкова лошо, колкото очакваше. Седна на леглото и провеси крака през ръба му. Беше бос, а наоколо не се <b>виждаха</b> нито обувки, нито пък чехли или нещо друго, което да обуе. Е, щеше да го преживее. Другият мъж стана и направи знак на Жул да тръгне пред него към вратата. Той стъпи на земята и се изправи. В първия момент залитна, но онзи го подхвана под мишницата и го подкрепи.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Жул дочу мъжки глас, който отсечено изстреля нещо на арабски. Опита се да фокусира поглед върху източника, но не успя — <b>виждаше</b> само размазани петна.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Виждаш ли? В мрежата има богове. Много богове освен Него! И много са угнетителите! Нима ти не се бориш срещу угнетителите в мрежата, скъпи мой Петен?</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i><i>	— Ти <b>виждал</b> ли си главен сървър? Това е херметично затворена кутия с един-единствен допълнителен порт отгоре. Ако в порта е включен кабел, ще го <b>видим</b> на записа. Няма безжична връзка, няма никакви други допълнителни комуникационни устройства, освен порта.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Вратата се отвори със скърцане и в рамката й се показа Иван Хакера. Дългата му права коса явно не беше <b>виждала</b> баня от доста време, защото висеше тежко и с доста мазен вид от двете страни на бледото му лице. То пък от своя страна беше доста брадясало — намираше се точно на онази странна фаза, в която е невъзможно да се определи дали човекът насреща си пуска брада, или просто е забравил да се обръсне. Черна тениска, провиснали на дъното изтъркани дънки, прегърбена стойка и враждебно изражение бяха последните съставки от архаичния външен вид на Иван.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— А тази сутрин си мислех, че ме чака скучен ден. Както и да е. Имам си едно приятелче в Германия. Запознахме се на един от старите сървъри — не съм го <b>виждал</b> никога на живо. Момчето се занимава със същото като мен — проследяване из мрежата. Приказваме си от време на време, помагаме си за някой заплетен адрес, ей такива работи. Даже си разменихме ключове. Та днес по едно време получавам аз писмо от него. Имаше и файл. Голям криптиран файл с име „Да се отвори след смъртта ми“. Отварям го аз, а вътре…</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Метаморфозата, която вече бяха <b>виждали</b>, започна отново. Но този път нямаше време за нищо повече. Хълмът под краката им започна да вибрира, отначало неусетно, а после все по-силно. Навсякъде се разхвърчаха чимове трева, а пръстта под тях започна да избледнява. След секунди остана само тънка мрежа, силует, векторна проекция на терена. Магика се разпадаше пред очите им. Само аватарите не изгубиха плътност.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Петков;Котаракът Бартлет;2011;<br>
<i>- Майка ми, лейди Даяна, ме зачена на океанския риболовен кораб край Босфора, пренесе ме в утробата си през Гибралтар, роди ме в Глазгоу; там ме възпита с шотландчетата от пристанището и после замина с баща ми, боцмана. Както <b>виждате</b>, пораснах.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Розенщайн;Розовите очила на душата;2011;<br>
<i>Но това пространство - дивото пространство на природата - все още съществува. Макар и да не искаме да попадаме в него, дори и да го <b>виждаме</b>, освен от страхливата и сигурна дистанция на един самолет. В териториите, в които не е стъпвал човешки крак и в които животните не бягат, защото просто не знаят какво е да искаш да маскираш слабостта си със слепотата на унищожението, все още всичко е такова, каквото е било преди двайсет и преди двеста, и преди две хиляди години.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>В тъмнината той не <b>виждаше</b> добре, но забеляза наблизо вляво от лодката да проблесват светулки. В първия миг се стресна, загледа се натам. Делфини, каза си той, играят сиромашките... И усети глад.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Всяка година до късна пролет го прекопаваше няколко пъти, пръчките в лозето бяха дигнати на тел и отдолу не даваше да поникне и тревичка. Въртеше мотиката, плувнал в пот, потта се стичаше по шията му, ризата залепваше на гърба, мухите го хапеха, а той беше щастлив. Като дете по вършитба бе <b>виждал</b> баща си тъй.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Айде бе, от нямане какво рече Матьо. Беше като ударен с мръсен парцал, почувства се едва ли не виновен, сякаш той бе насипал захарта. Тръгна си, не искаше повече да слуша, но се сети, че бе <b>виждал</b> как Цветанов след закуска вади от джоба си найлоново пликче и опразва захарниците в офицерската столова или в корабната кухня. Era ти историята!...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>От детството Матьо не беше <b>виждал</b> лимонки, ще трябва да намеря семе и да ги завъдя, заричаше се той, ама те стават на пясък... А какво чудо е динята - от една семка, два пъти по-малка от нокътя на кутрето ти, става диня десет килограма, и то на пясък, и само за петдесет дни...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Обикновено си избираше крайната масичка в ъгъла, с гръб към мокрия бюфет, гледаше морето, пийваше си няколко водчиии. Уж се стараеше да не обръща внимание на барманката, но както си седеше, с периферията на лявото си око постоянно я <b>виждаше</b>. С плавни движения тя работеше на кафемашината или на скарата за сандвичи, ако имаше поръчки. Немирен кичур падаше над челото й, тя често тръсваше глава да го отметне и това несъзнателно движение събуждаше в неизкушената му моряшка душа нещо необяснимо, мило и чисто.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Рони поръча от най-хубавото уиски - „Бър-бън”. И за себе си. Разприказваха се. На второто разговорът вече нагази в деликатни теми, стана дума и за Цветанов. Ей, богу, рече Рони по някое време, нищо морско няма в него. Един сметкаджия и скръндза. И по-примитивен човек не съм <b>виждала</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Кварталният говореше, но Матьо не чуваше думите. Гледаше в крачето на бюрото, а всъщност <b>виждаше</b> Оги, като че откриваше промяната му едва сега. До ден днешен намираше в него детето, послушно и кротко. А той беше почти седемнай-сетгодишен, едро и стройно момче, с широки рамене и жилести ръце, по цял ден правеше лицеви опори и ядеше за двама; обувките му - номер четиридесет и четири, адамовата му ябълка - остра и игрива в яката. Както беше Матьовата на младини, преди да потъне в месестия врат.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Матьо остави на тезгяха чашата, пишлегарите нещо си шушукаха и го <b>гледаха</b> с насмешка. Позна двама от тях - <b>виждал</b> бе Оги с тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Хората се юрнаха към вратите, блъскаха се и се мачкаха, докато вътре не прилепнаха един в друг като рибки във внимателно отворена копърка с подлютено олио. Някой му бутна настрана шапката, друг му дишаше във врата, трети - в лицето. През космата мъжка ръка <b>виждаше</b> лицето на младо момиче, миловидно, гримирано с вкус - сенките отиваха на синьо-зелените му очи, до него - младеж, избръснат, с чиста риза и чисто студентско лице. И с вечерна гимназия да си, пак* ще разбереш, че са влюбени и не за този автобус, и не за този свят!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Пое дълбоко въздух. Успокой се сега, каза си. Страдай, изстрадай я. Не <b>виждаш</b> ли, че иска да вземе всичко от живота, че е всеядна хищница. Трябва да сложиш край. Веднага!</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>След час и нещо път започва да става все по-светло. Може и да е от снега, който вън от София е доста повече. Селото се намира под връх Мургаш в Стара планина и на някои пътни карти дори излиза, че е махала, защото не е посочено да има път до него. И очевидно е заспало, защото не се <b>виждат</b> никакви светлини.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>- Виждате ли колко хубаво стана, че не хванахме вълк? Ако бяхме хванали, сега всички щяхме да завиждаме на онзи, който го е убил - обявява по някое време председателят на дружинката и всички се съгласяват.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Смрачава се. Покрай пътя бързат жени с наръчи дърва на главите. По-малките деца ни махат с ръчички и се ус¬михват, като им отвърнем. Спирам в една царевична нива с желанието да потърся някой изоставен мамул. Пръстта се е превърнала на прах, стъблата стърчат прави, а листата са толкова изсъхнали, че приличат на хартиени. Освен това не се <b>виждат</b> никакви мамули, даже половин. Обхождам няколко реда - няма и едно зърно. Но всъщност, какво се чудя - царевичното брашно е основна храна на зимбабвийците. Сутрин, обед и вечер те приготвят от него каша. Ко¬гато имат. </i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i><i>Години по-късно един африканец разказвал на неговия внук: „Тогава аз бях малко момче, но добре помня белия мъж. Той тръг¬на по брега на реката и ние, хлапетата, се скрихме зад скалите да го <b>наблюдаваме</b>... За¬почна да прави нещо върху главата си и не след дълго из¬вади собствения си мозък. До този момент ние не бяхме <b>виждали</b> човек, който да може да си вади мозъка". По-¬точно - те не били <b>виждали</b> сапун...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>През 1890 г. той става премиер-министър на Кейпската колония, а през 1895 г. влиза в тайния кралски съвет, „...аз бих анексирал и планетите, ако можех, ...тъжно ми е да ги <b>виждам</b> такива ясни и заедно с това - толкова далечни." В Англия вече го наричат баща на империята, животът му се превръща в пример за много млади хора от не аристократичен произход.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>БЗ: Нали <b>виждате</b> колко добре се справяме - щом Ней¬но величество Кралицата на Великобритания ни разреши да управляваме Южна Родезия като автономна английска колония. И понеже бъдещето на нашата страна зависи от вашето образование, хиляда училища до четвърти клас са ви предостатъчни.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i> „Сега <b>виждам</b>, че не сме били прави, но ако нещата се повторят, сигурна съм, че всички ще постъпим пак по същия начин,  споделя Цинтия Лангридж, счетоводител.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>-    Ако войната беше доведена до край, ние щяхме да победим, не тези хора. Англия и Южна Африка ни принудиха да спрем войната. Разполагам с очевидни доказателства, че терористите са искали да капитулира и да се върнат по домовете си, защото не можели повече да издържат. Както <b>виждате</b>, това е нещо по-различно от нещата, които чувате от хората, които контролират пропагандната машина.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i><i><i><i>Видях ги на една изложба, поставени върху тревата. Казах си - изложба е, подбрани са. Видях ги стру¬пани на улицата - отново изумление. Мъжко лице, женско лице. От един къс камък - Обич. Не можех да тълкувам то¬ва, което <b>виждах</b>. Просто го усещах - със сърцето, с ума или направо с кожата си. Гледах двете лица и си спомнях всичко, което е минало пред <b>погледа</b> ми в хладните галерии, върху полирани подове, под стъклени похлупаци, на черни кадифени повърхности. Чиста, смела линия. Двете лица се докосват. Съвършено. Като самата обич, която е изискана и примитивна, смела и объркана. </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>За пръв път <b>виждам</b> целия „команден" състав - всички са бели, ко¬ето обяснява цената на услугата: три момичета, трима ги¬дове и Кейт със съпруга си. „Не е хотел с пет звезди, но затова пък Вие сте наш приятел, а не само посетител", каз¬ват очите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Докривя му. Градът му се стори тъмен, най-тъмният, който беше <b>виждал</b>, въпреки луминесценцията и йодно-живачното осветление. Обичаше рутинирани отношения и познати лица, може би затова почувства болезнено липсата на жена си. Замисли се за смъртта, за преходността на нещата, горе-долу по това време усети онази миризма, на която не можеше да намери определение, въпреки че я наричаше „миризма на липса“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Наближаваше единадесет. Вера щеше да дойде всеки момент. Сега можеше да бъде сам, въпреки че лицата, които <b>виждаше</b> наоколо, бяха започнали да му създават спокойствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен беше запазил маса, от която се <b>виждаше</b> цялото заведение. Седнаха. Хвана няколко погледа на майка си и установи, че го е харесала.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Седнаха един срещу друг. В очите й имаше нещо, което не можа да определи дори после, през годините на брака. Въпреки изобилието от чувства, които напираха в нея, въпреки сиянието, което се <b>виждаше</b> в очите й, в лекотата на движенията, Адриана владееше някаква резерва, която я държеше трезва, неподатлива докрай на вълненията. В началото това го вдървяваше, а по-късно го изнервяше, плашеше и дразнеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Искал съм, какво значи да искаш! На времето исках да ставам летец, после професионален водолаз! Виждала ли си хора, разкъсани между намерения и възможности? Не зная нищо по-жалко от амбиции без покритие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Случи се от ревюто в Русе да върне два манекена. Беше ги <b>виждал</b> из ресторантите с техни компании. Там се държаха независимо, в известен смисъл доминиращо. Когато седнаха във вартбурга, от блясъка им не остана помен, загубиха и дар слово, и кураж. Асен не си спомняше по-тягостно пътуване. Когато ги остави по домовете им, почувства се смазан от умора, преизтощен от напрежение, шофиране и забавляване на дами.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не знам — Весела седна и поиска цигара. — Виждам ги през деня. Вечер ядат салам и хляб, за да не похарчат някоя стотинка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Но това е негово дело. Той е човекът, който го създаде, той се бори за бюджет, той застана срещу слухове и доноси! Подло е от твоя страна да се опълчиш срещу него! Ако не беше той, Акела щеше да ни удуши. Един лев нямаше да спечелиш без Киряков! — Адриана се разплака. „Невероятно!“ — мислеше Асен и се бореше срещу растящата досада. За първи път <b>виждаше</b> сълзи в очите й, и вместо това да го разкисне, както очакваше, вбеси го и изстреля онази фраза, която свикна да нарича „Голямата подлост!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i><i>	— Господи, колко добре изглеждаш! Като ми казаха, че си модният художник, очаквах да <b>видя</b> клошар! Асене, ще ме извиниш, нали? Толкова години съм си представяла срещата с него, кажи, дявол с дявол, радваш ли се, че <b>виждаш</b> малката Лилда? Пораснах, нали? Нося ви подаръци… Видях Адриана. Поздрави и за двамата. Признай, приятелю, изобщо не си се сещал за мен? Асене, поръчай ми един вермут, може и куантро! — Лилда целуна брадатото лице на Васил и огледа заведението.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Девет! Половин живот! — Лилда сложи ръката си в неговата и се огледа свойски. Асен <b>виждаше</b> всичко. Тези девет години бяха минали уморително. Лилда беше тръгнала по света с чувството, че й принадлежи. Сега се връщаше годна на едно-единствено усилие — да крие умората си. Беше живяла като лятна буря, опиянена от нощите на големите градове, зашеметена от бесни скорости. До нея се бяха събуждали звезди на плейбой-клубове, бяха полагали усилия да крият досадата на предателските утрини и си бяха отивали с бегли насилено учтиви усмивки. Това беше продължило девет години!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Сега <b>виждаше</b> по-добре, въпреки че кръвта му течеше и огънят започваше да се превръща в болка. Следващата схватка реши с шут. Когато Яшаров налетя, Асен се отхвърли от тезгяха, краката му попаднаха в гърдите на нападателя и го метнаха в тълпата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Стоян Бубоб Яшаров се изправи и тръгна със залитане. Погледът му падна върху кучето и се обърна рязко. Не <b>виждаше</b> двамата мъже. Гледаше само Мюлвет и Асен Мосвов можеше да се закълне, че очите му бяха меки, отново детински и лишени от всякаква злоба.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен Москов раздаде двеста и осемдесет лева на хора, които никога не беше <b>виждал</b>, и с които никога повече нямаше да се срещне. Позволи на Велин да пази самочувствието си и пред вратите на домовете му даваше необходимата сума. От двете по сто, които беше взел от братята на майка си, до унизително дребни суми като лев, два, дори и стотинки.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Сега ме остави! — каза го глухо, ако не я <b>виждаше</b>, не би познал гласа й. — Уморих се! Благодаря за плодовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Москов пребърка механично джобовете си. Намери писалка и завъртя подписа си под някакъв текст. Не <b>виждаше</b> нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Иди целуни баща си! — беше казала преди години. — Няма да доживее до утре.“ „Тя е жестока, жестока!“ — изплака тогава той, но сега я <b>виждаше</b> по същия начин да се отнася към себе си и напусна стаята втрещен и изпълнен с уважение.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— „Да говориш за себе си е омразно!“ — казал го е Паскал. Искам гаранция, че Каров-Манолов пропадат. Все пак това са седем хиляди лева! Виждал ли си толкова пари накуп?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Ванков намести ръбовете на панталоните си, загледа се в портретите над главата си, Асен не ги <b>виждаше</b>, но видя гнева му и върна погледа си на жената на диригента.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не се ли сещаш? — дори да не беше признала омразата си, очите я издаваха. — Не понасям унижения и не <b>виждам</b> причина да се подчинявам на негодник като тебе!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Виждали са го в Париж… с Адриана! — Акела изпрати въздушна целувка на барманката и се скри зад завесата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Станой се взря в него. Очите му не бяха нито тъжни, нито болни. В тях имаше упоритост и напрежение, каквото беше <b>виждал</b> само веднъж, когато след оценката на кованите предмети пиха ракия в конюшнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Васил го посрещна по халат, сънлив и рошав. През летящата врата на хола Асен <b>виждаше</b> тъста му, разглеждащ някакви класьори.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Станой не беше на скелето, нито някои от „къщата“ го беше <b>виждал</b> сутринта. Потърси го в хотела. Тази нощ не се бе прибирал. „Акела го пази до анкетата!“ — реши Асен, но остана да го чака. В десет трябваше да се яви в канцеларията на министъра. Имаше около час на разположение. Докато се въртеше около скелето, Мария Тренева дойде с такси, погледите им се срещнаха. Когато се готвеше да го отмине, Асен прегради пътя й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Ангел е мижитурка. Ако стане директор, ще се превърне в тиран. Виждал съм и други като него… Отговори ми следобед!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен Москов се просълзи. Направи го против волята си и въпреки усилията, които положи да се владее. И двамата излязоха от хола. Мила не се мярна повече, но когато Киряков се върна, готов за излизане, остарялото му лице беше разстроено. Асен го беше <b>виждал</b> още веднъж такова, когато го изгони от „Диана“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Мълчаха дълго. Асен Москов пиеше втората водка. Третата го чакаше на масата. Седяха един срещу друг, загледани с празни очи в минувачите. Асен кимаше разсеяно на познати, <b>виждаше</b> нервните пръсти на Вера, пружиниращи боси до сабото. В три часът клуба приключи обедната си смяна. Излязоха на улицата. Бяха оставили колите на паркинга. Асен прехвърли ръката си през рамото й. Извървяха „Шишман“ до „Граф Игнатиев“ и влязоха в „Струмица“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Омъжих се за Жак Биджерано — Адриана допи чашата си и се огледа за келнера. — Не знам как стана, но е факт. Когато бях ученичка, той имаше успех… Харесвах го, не бях го <b>виждала</b> десет години и… изведнъж в Париж. Това е!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Всеки има собствен живот. Васил е зависим от Лилда, Борис от Мария, Ивайло, той има повече разходи от тях. Човек с неговите слабости е принуден да плаща. Акела беше мой враг. Два пъти се погаврих с него. Време беше да вземе реванш. Ти замина обидена и срещна ученическата си любов. Кого да обвиня? Както <b>виждаш</b>, всички сте прави за себе си! Най-добре да не ровим в миналото. Може да излязат неща, от които се страхуваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— А ти докъде мислиш? — изглеждаше изморен, недоспал. — Виждал съм оригинали на Миро, на Кле… Да не твърдиш, че тези картини имат стойност?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Красив свят се навърта тук — каза Жак. — Ако не <b>виждах</b> Народното събрание и паметника, щях да помисля, че съм в Париж.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Заведението беше започнало да се пълни. Каров кимаше разсеяно на познати, <b>виждаше</b>, че оглеждат Вера. Готвеха се да седнат на тяхната маса. Не искаше да бъде груб, но знаеше, че ще му се наложи, ако не го оставят на мира. Поръча „Плиска“, отказа „едната минута разговор“ на Владо Матев. Въпросът щеше да бъде „Коя е тази жена?“. Завари Вера с напиращ въпрос. „Обмисля дали да глътне поредната грубост, или да я хвърли в лицето ми“ — реши Каров и не се излъга.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Антон Гаев? Той или някой друг, какво значение би могло да има? Ще отида да ги видя!“ — помисли Каров. Интересно що за птица бе малкия? Как ще се държи Лилда, когато застанат очи в очи. Щеше да отиде и да седне на масата им… Не, би приличало на ревност, би ги подвело към грешни заключения. Ще потърси някого и ще отиде в клуба… Борис Попов? Не беше го <b>виждал</b> от помена на Асен. Точно шест месеца! Как би обяснил поканата? Работа? ЦКС-то? Разбира се! Стига предложението да е в сила.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Аз съм член на секцията — каза Каров. — Проблем със Съюза не съществува. Моето консултантство ще бъде формално, за пред инвеститора, разбира се, безплатно. Ще те свържа с моя екип, другото е въпрос на работа. Толкова бездарници цапат стените на София, че не <b>виждам</b> причина да се държиш скромно. Готов съм да обсъждаме проекта, в каквато и фаза да се намира.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Когато замина, останах с впечатление, че животът ме е ограбил. Малко хора знаят, че моята опозиция е мъка. Когато се върна, Асен ми помогна да се разконсервирам. Добре, а после? После илюзиите имат грижата да се запазят илюзии. Всяка умна жена на твое място би разбрала що за мъж има до себе си. За жалост ти си глупава, а още по-жалко е, че късно го разбра. С тебе е свършено, но Александър ще ни принуди да се <b>виждаме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Какво? — Каров беше забравил Стив Дяков. Мисълта му беше направила лошата шега да го върне няколко години назад и сега отговорът му би бил повече от съмнителен. — Вера Манолова? Виждал съм я два пъти. Една нощ в дома на Асен и по-късно след смъртта му в кафенето на Съюза.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Здравей, Василе! — вдигна глава и видя затлъстялото лице на Владо Матев. — Виждаме се от погребение на погребение.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Настъпи глупаво мълчание. Каров <b>виждаше</b>, че лицето й пламти, че оскърблението тежи, че Антон, гледал нащрек сцената, не крие иронията си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров <b>виждаше</b>, че Велин се задъхва от радост, че настроението му прави впечатление на Антон и че малкият е започнал да се вслушва. Велин не се владееше. Това суетно момче беше толкова развълнувано, че беше престанало да се интересува как го възприемат околните.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Вие ще ми обясните какво <b>виждате</b>, как са изпипани, в какво се състоят качествата, аз ще го напиша.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Добре, „Луда вода“… Елате! — Каров я поведе. — Привидно весела картина, ярка цветова техника, широко движение на ръката, крупен щрих, това <b>виждате</b>, нали? — Вера кимна. — Оттук нататък започва проникването. Загубен фокус в перспективата. Усмивка — гърч, изливане на енергия, започнало с отприщена вода, превърнало се в изтичаща кръв. Виждате ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Кажи ми, без екзалтация, ако трябва да пишеш за Асен, в какво <b>виждаш</b> достойнствата му… че да го сравняваш със себе си. Всеки критик, би нарекъл такова сравнение несериозно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров стана, подаде й ръка. Сега седяха прави един срещу друг, беше достатъчно тъмно, за да <b>виждат</b> подробности, и въпреки това уличната светлина беше твърде силна, за да се скрият един от друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров се подчини. Остана там, подпрян на касата. Мисълта му още не беше обхванала предложението й, очакваше гавра, груба шега, кой знае какво… Вера измъкна пуловера през главата си, хвърли го на земята, наведе се, вдигна го и го преметна върху облегалката на стола. Съблече се бързо. Каров <b>виждаше</b> как сгъва панталона върху пуловера, бельото.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Взе Вера и тръгнаха към Клуба на кинодейците. Вървяха пеша, прекосиха градината на Народния театър, тръгнаха към Халите. През ръкавицата чувстваше топлината на ръката й, бодрата й походка. Вера замина от Созопол преди него, пое група англичани, разведе ги из страната, изпрати ги, пое друга. Каров се върна в София в момент на нейно отсъствие, когато Вера приемаше втората група, той вече беше заминал да огледа стената на Плевенския мавзолей. Виждаха се след четиридесетдневна раздяла.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Имал си плодотворен ден! — ухили се Стив. — Наричат те Гьобелс. От Третия райх насам не били <b>виждали</b> по-мрачен цензор. Бях при Адриана. Борис Попов заплашил, че ще те даде под съд, че ще разкрие истината около модна къща „Диана“, че ще те вкара в затвора, и така нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Вера допуши цигарата, допи кафето. Каров <b>виждаше</b>, че знае отговора, че не го измисля в момента, знаеше, че нищо не й пречи да хвърли всеки укор в очите му, но Вера беше чула сълзливата интонация, беше забелязала навлажнените очи и ако нещо я възпираше, в никой случай не беше съжаление. Възпираше я гнус. Каров познаваше това чувство, не един път го беше изпитвал към родителите си. Вътрешностите му се вледениха, погледът му подсъхна, очите му се превърнаха в кристали. Когато все пак Вера вдигна глава, за да го пожали с благородна лъжа, безстрастното му лице я вцепени.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Иван Манев откри изложбата. Докато слушаше с половин ухо речта на председателя, Каров си припомняше плановете, които кроеше след развода с Лилда. Александър пораства, става голямо слънчево момче, Васил не го е <b>виждал</b> години, Лилда го крие, живеят или в Бразилия, или някъде другаде в чужбина. Един ден Александър почуква на вратата му. Каров не се бърка в живота на сина си, не поставя забрани, не му досажда със съвети.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Нито Мария, нито Антон посмяха да добавят нещо. Разговорът тръгна в друга посока. Бащата на Антон Борис Гаев, беше купил картини от Васил… „Като че ли <b>виждам</b> резервацията му…“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Имах семейство, развеждам се. Дори имах намерение да се събера с Елена. Виждаш ли какъв нож ми удари!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	— С баба си ще се <b>виждаш</b> много рядко, а Павката можеш да забравиш, с него няма да се <b>видиш</b> никога вече. Ще го забравиш, нали?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Забелязвам промени — Каров сложи ръката си на рамото му. — При мен дойде Стив. Не бях го <b>виждал</b> цяла година. Напреднал, елегантен. Знаеш ли, че е женен за Зоя?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— По очите ти <b>виждам</b>, че си въобразяваш кой знае какво! — започна Елена, но усмивката му я накара да се откаже от дълго подготвяната реч.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	— Да сте <b>виждали</b> случайно архитект Влад Радев? — мислено ги запитах с непринуден делови глас. Представих си как вдигат глави сепнато, ръцете им се вцепеняват във въздуха, картите увисват в полет. Гледат ме недоумяващи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	От тая сутрин започнах да <b>виждам</b> вероятна съперница във всяка срещната жена. Трепвах при всеки женски глас. Вглеждах се ревниво във всеки момичешки силует по скели, конструкции, шосета. Гледах през мъжки очи. Пъстрината на света ми действаше като върху млад, ненаситен мъж. В общежитието бях постоянно нащрек. Всеки женски поглед ми засядаше като стрела в гърдите. Сетивата ми се удвоиха: станаха едновременно мъжки и женски. Откривах непредвидена привлекателност под прашните забрадки и отпуснати дочени дрехи. Светът край мене изведнъж стана интересен и мъчен за обитаване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i><i>	Отдалечихме се от шума. Прескочихме гърбици пръст, цяла костница железа, струпани дъски с наежени гвоздеи. Заобиколихме багера. Горан от кабинката ми смигна — помисли, че ще си изпрося отпуска. Откак бях дошла на строежа, не бях <b>виждала</b> майка си. Инженерът вървеше крачка назад, малко встрани. Наблюдаваше походката ми. Какво пък толкова? Момчешка, независима стъпка, която съвсем не се интересува какво впечатление прави. Улових с кожа, с цяло тяло <b>погледа</b> му. Една горчива усмивка прикрих в себе си.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Спокойно, да не трепва ръката ми с нивелира. Рошлю ми няма доверие и наднича. Мехурчето в тръбичката бавно-бавно се уравновесява… Ще му подам смачкания лист, добре че не го изхвърлих! Ще му кажа: „Така ли си пилеете чертежите?“ Ще чуя пак присмехулния глас. Какво ли ще отговори? Някаква шега. Едва ще се удържа да не прихна. Самият му глас е шега. Звуковата му нагласа е иронична. Той във всичко внася насмешка, за да се спаси от официалната скучна тържественост. А може би аз му се <b>виждам</b> такава смешна. С тая остригана коса…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	А тя не знаеше ли, че човек понякога се държи гордо и нахакано, за да прикрие липсата си на самочувствие? Но какво се заплеснах да й описвам тоя унил пейзаж? Тя го <b>виждаше</b> приказен. Може би тя имаше право. Само незаинтересованият поглед може да види някои красоти в света, скрити за обикновения, затулен от грижи и задачи поглед. Все пак моите очи на участник имаха едно предимство пред нейните очи на съзерцател. Аз бях уловила с тоя мой заангажиран, уплетен в задължения и тревоги поглед нещо, което тя със своите свободни, възторжени очи бе пропуснала:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	— Рошлю да се влюби в мене? — В тъмнината моят глас се обърна втрещен към нейния сочен, падащ ниско като зрял плод говор. Двата ни гласа се <b>гледаха</b> и <b>виждаха</b> повече от думите си. Едва сега усещах спотаената сила, атлазената топлота на нейния алтов, отглеждан в уют глас. Поставих Влад на своето място. За миг станах той. С неумолим мъжки слух попих цялата сочност, женственост, ароматност на тоя тембър. Изпитах жажда. Нов удар на мълнията ме разтърси. Имах чувството, че в тъмното блеснах като светкавица и тя ме видя в един миг цяла извътре.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	От София пристигна Марин Грозев, герой на социалистическия труд. Старите майстори се наежиха. Бяха <b>виждали</b> снимката му из вестниците, когато получи Димитровска награда. Злобно пресмятаха печалбите му. Млад, набит човек в модерен костюм слезе от лека кола. Зад гърба му полетяха като по куче камъни из хорските уста. Някои го улучиха:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Още преди да останат насаме и да загасят лампата, долових, че Влад усети впечатлението, което направих на приятеля му. Това впечатление от другия даде звънък резонанс в самия него. Той се отбраняваше с присмех. Ироничната искра в <b>погледа</b> му отбиваше със сини саблени удари едно ново, завладяващо го чувство. Но все пак тая вечер то проникна в него. Може би това бе смътно предчувствие за ревност, един далечен, едва прошепнат тътен на опасност. Виждах през прозирния тютюнев дим кривулиците на ироничната му мисъл:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Домакинът с дълги, нехайни пръсти на надарен човек наля втори чай. Приятелят му продължаваше да ръкомаха, да говори разпалено с повишено самочувствие, озарен от моята усмивка. Влад и аз пиехме на глътки парливо мълчание. Той се опитваше да погледне приятеля си през моите очи. За пръв път го <b>виждаше</b> в такава благоприятна светлина. По лъкатушния дим от цигарата му гонех извивките на мисълта му:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Усетих нечий поглед. Извих глава. Влад ме гледаше. Тъкмо бях налучкала някаква мисъл за времето и характера на човека, за скоростта на времето и настроението на човека. Смръщеното лице на парторга ми бе дало един ключ. Изведнъж го изтървах. Влад ме <b>виждаше</b> нова и порозовяла. Бе учуден. А не се досещаше, че само блузката ми бе розова и нова. Не бяха отишли напразно часовете за шева над тая глупава коприна. В близостта на Влад времето съвсем изчезваше. На преден план излизаха нещата, вещите, материята, с която трябваше да се боря, за да не ми пречи, а да ми помага.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Колко пъти в спомена се връщах да доизживея профучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А <b>виждах</b> всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Цяла бях превърната в заклинание — да не настъпи вечерта! Поне да се забави, да се отложи. Но както всеки ден, и днес се свечери. Виждах как залезът пада като зрял, румен плод в шепите на другата. Аз сама го обрулих в ръцете й. Дали тя ще го изпусне? Или ще съумее да го хване и задържи?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Както лежах неподвижна със затворени очи, се разрази вулканична дейност на въображението ми. Виждах неща, които моите ръце и очи не можеха да проверят и докажат. Никой не можеше да пресъздаде сцената на тяхната среща. Дори самата им памет не би била в състояние да стори това напълно точно. Те бяха извън обсега на видимостта ми. А отвъд границите на видимостта се отварят просторите на въображението и те са безпределни.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Ванчо горе отметна одеялото. Избухна облак прах, пронизан от последните лъчи. Тогава <b>видях</b> пианото. Цяло напудрено от дългия път. Заоблените му прости линии ми се сториха трогателно одухотворени и изящни сред геометричните железни конструкции. Сякаш за пръв път <b>виждах</b> пиано.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Пианото се изкачваше все по-нагоре в прашния залез. Придойдоха дечурлига, майстори, работници. Любопитни жени надзъртаха от околните бърдчини. Възпретнали черни чембери през устата си, оставили съвсем тесен процеп за очите, те <b>виждаха</b> през него като през амбразура за пръв път пиано. Някои тръгнаха след нас да разберат какво ще става. Като на поклонение. Проточи се цяло шествие нагоре по височината към културния дом. Новодошлите питаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Пристъпиха към дъсчената площадка. Напрегнаха още веднъж премалели ръце, прекрачиха стъпалото на трите реда талпи. Те се разклатиха като клавиши и затракаха. Зяпачите отсреща ги затиснаха с нозе, за да не подскачат. Бавно-бавно положиха черния саркофаг върху тоя нестабилен подиум. Пианото се понаведе на една страна. Подложиха дъски под колелцата му, закрепиха го водоравно. Графът провери дали е устойчиво, разклащайки го внимателно. Върху дебелия слой прах по капака и по страничните стени на пианото се <b>виждаха</b> отпечатани огромни ръце, дебели пръсти, някой груб палец.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Дъсчената стълба запя, заскърца. Нечии стъпки се изкачваха. Сърцето му се покачи в гърлото. Влад! Погледът на Рафина озадачен изреждаше наум кой може да бъде по това дъжделиво време. Садък трепна. Лицето му просия в лъчисти, дърворезбни бръчки. По стъпките позна своя любимец. Той обичаше Влад с най-силната човешка привързаност, както можеш да обичаш само оня, на когото си сторил добро. Садък <b>виждаше</b> в цветущия живот на момъка, спасен от него, смисъла на своя затрит живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Лалю мълчеше. Закрачихме под монотонния валеж. Не го <b>гледах</b>, но ясно виждах състоянието му. Така чувах, усещах, помирисвах близката гора, без да я <b>виждам</b> в тъмнината. Това бе непроходима самотност. Лалю разбираше, че някаква тежка врата помежду ни се бе затръшнала от внезапен вятър и не може вече да се отвори. Нищо не ме питаше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i><i>	Лалю мълчеше. Закрачихме под монотонния валеж. Не го <b>гледах</b>, но ясно <b>виждах</b> състоянието му. Така чувах, усещах, помирисвах близката гора, без да я <b>виждам</b> в тъмнината. Това бе непроходима самотност. Лалю разбираше, че някаква тежка врата помежду ни се бе затръшнала от внезапен вятър и не може вече да се отвори. Нищо не ме питаше.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Лалю се върна и <b>гледаше</b> не мен, а капките. Приближи се, без да ме прегърне. Започна със сдържани устни да изсушава лицето ми, шията, челото. Капка по капка. Сякаш жадно пие. Целуваше не мене — капките. Заобикаляше устните и очите ми. Аз със затворени клепачи стоях неподвижна. И сякаш с капките проглеждах. Виждах колко безкрайно добър и благороден бе тоя момък, как разбираше моята обърканост и не искаше да я изкористи. И какъв самонадеян егоист бе другият, как го ненавиждах и как го обичах, него единствен…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Озлобението в мене растеше заедно с ускоряващия ми се вървеж. Виждах лицето на Влад, опушено от тютюневите й коси. И мислех, стиснала зъби:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… Пороен дъжд. Грозна кал. Тук в тия тежки условия всеки добива истинския си образ. Всеки изглежда точно такъв, какъвто е в действителност. Илюзията от костюма, от обстановката, от маниерите се изпарява. Остава голият характер на пълна дневна светлина. Тук и себе си <b>виждаш</b> с изненада, без никакво самооблащение и самозалъгване. Ако не бях дошел в Родопите, нямаше да позная себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Виждате ли тая нежна девойка? — гласът й хитро-хитро ме пробутваше за снаха. — Катери се горе при орлите по тънки железа, без да има къде да се хване! Какъв риск! На наше време нямаше върхолази, не сме и сънували! Модерна професия!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Неусетно се стъмни. Вече не <b>виждах</b> петолинията. Опитах да си припомня стария репертоар. Налучквах полузабравени мелодии. Сякаш не пръстите ми ги възстановяваха, а тия любими мотиви възстановяваха живота и кръвообращението в пръстите ми. Звездите от своята необозрима далечност трепкаха. Струваше ми се, че на всеки тон отзвънява една звезда.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Всяка моя дръзка стъпка по въздушните релси бе насмешка над нейния аристократизъм. Внезапно тоя безмълвен диалог се пресече. Побелялата майка сновеше из строежа — така мъничка, изгубена, сякаш премазана от шумовете. Разглеждаше построеното от сина й. Все вдигаше глава нагоре, навярно ме търсеше. Но не ме <b>виждаше</b>. Нашето чукане се изкачваше все по-високо. И майката не можеше да достигне с поглед страшната съдба на сина си.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Тя не е тъй глуха като другите — рекох — и пътеката не пълзи край реката, а извива високо по рида, та <b>виждаш</b> надалече…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Рядко съм <b>виждал</b> такава мъгла! Вървяхме като призраци един подир друг, неспособни да различим мъглата от снега. Струваше ми се, че всяка стъпка е крачка в неизвестността. Това неприятно чувство ме накара да се провикна с все сила, ала гласът ми заглъхна немощно в сивата тъма. И никой не продума до самото подножие на пряспата. Изведнъж водачът наведе фенера.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Стъпките личаха съвсем ясно в снега. Стигнали благополучно дотук, на неколкостотин крачки от хижата, младите хора се бяха отклонили от пътя и дирите им водеха право към големите балвани край езерото. Разбира се, нито имаше път, нито някаква пътечка или друга диря в снега. А и никакви балвани не се <b>виждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— А ти вземи и него! — упорствуваше Киркор. — „Нефелит ми се <b>виждаш</b> нещо“, казувай му, „и слънце ти требе“, казувай му, „инак ке си ойдеш без време!“ Тъй му думай и он ке кандише…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	За първи път <b>виждал</b> такова чудо в планината, предизвикано от пречупването на слънчевите лъчи в разредената мъгла и отблясъка на лъчите в снега. Пък и нали самото тяло на човека излъчвало топлина, и дъхът му бил топъл?! Могло и от това да бъде…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Кака Вена и Зайчето не пристигнаха в хижата оная вечер. Срещнах ги на другото утро някъде между хижата и Овнарско, когато се връщах в Говедарци. И още от пръв поглед ги познах, без да съм ги <b>виждал</b> преди. Тя бе същата добродушна, засмяна и яка стринка, каквато чертаех във въображението си от приказките на нейния мъж, а синът просто бе одрал ушите на баща си — възчервени, големи и щръкнали малко встрани. Разменихме поздрави съгласно планинарския обичай и аз вече се канех да отмина надолу, когато кака Вена ме заговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Да си <b>виждал</b> едно сиво говедо тъдява? — и той ме стрелна изпитателно с очи. — Щукнало е от яловината по Банския чал, та съм тръгнал да го тража…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Не, не бях <b>виждал</b> нито крава, нито вол. Щях да прибавя и кон, но се усетих навреме. Старецът поклати глава и се накани да продължи нататък. Исках да си поприказваме и побързах да му предложа цигара. Той седна до мене, взе цигарата и сякаш не бързаше да запуши. Първо отметна калпак, после прекара пръст по запотеното си чело, прорязано от дълбоки водоравни бръчки, поглади с влажни пръсти пожълтелите си мустаци и едва тогава извади от поясока малка кожена торбичка с прахан, кремък и огнило.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Езерото едва се <b>виждаше</b> в сумрака, а южният бряг се губеше в леките пари. Мокър бях и тръпки полазиха по снагата ми, като <b>видях</b> толкова много вода. Извърнах очи и продължих нагоре, а те ме последваха драговолно. След време се добрахме до полуоткрития каменен свод на площадката между долното и предпоследното езеро и се тръшнахме от умора край загасналото огнище, защото тогава нямаше и помен от днешната хижа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Виждаш ли замъка? — запитах я, без да откъсвам поглед от водите. — В него живее езерният змей. Искаш ли да те дам на змея?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Румен изръмжа утвърдително и вилката щракна, а аз тръгнах да сипвам кафето. Като престои, то си губи аромата. Затова ме беше яд на Румен. От години тримата се <b>виждаме</b> почти всяка вечер, макар рядко да минава седмица, без един от нас да не се врече вече никога да не срещне другите двама. И това, предполагам, има нещо общо с диалектиката. Защото на другия ден пак сме заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Беше стиснал устни и присвил очи. В мигове на гняв очите му стават невероятно малки, като на затлъстял шопар, но пак <b>виждат</b> и пак пускат мълнии. А е въздържател и нито пие, нито пуши! Тъй че избухливостта му не идва от външни възбудители, например от много кафета, а направо от злия му нрав.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Не обичам жлъчни хора. Оставих го да се хили зад гърба ми и тръгнах с пресъхнало гърло към градинката. Жорж и Румен не ме забелязаха. Румен дъвчеше някакъв сладкиш, излязъл от разтворената раница на счетоводителя, който се беше спрял до оградата с мазна хартия в ръка и разговаряше с дрипава циганка. До циганката стоеше оседлано магаре. Жорж и тя очевидно говореха за магарето, защото то бе наострило уши и гледаше някак недоверчиво към тях. Не беше ли <b>виждало</b> туристи в шорти!?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Магарето изведнъж спря — случайно, разбира се, не като нас двамата с Жорж. Мальовица не се <b>виждаше</b>, но навярно и тя се беше вкаменила от изумление.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Буридан се клатушкаше като мечка по надолнището под неравния товар на раниците с тенджерата на Румен, щръкнала отгоре, защото всичките води на езерото не биха могли да измият грозната чернилка по нея. Наложи се да я прикрепим за връхната раница с дъното нагоре. Магарето не <b>виждаше</b> своята черна корона. С тая тенджера, е четинестите си бради и с изпомачканите клинове наподобявахме скитници катунари, тръгнали подир магарето да дирят нова обетована земя. Липсваха само циганките и циганчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Дворът на хижата гъмжеше от предимно млади хора със загорели лица и дръзка походка. Говоря предимно за мъжете. „Ех, сякаш казваха те с поглед, да знаехте откъде идем и какво сме видели…“ Като че ли други не бяха <b>виждали</b> Рила, а само те!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Носи нещо — добави Жорж. — И не е сам! Да, друг върви подир него… Не, не подир него, а с него… Ето, <b>виждам</b> ги и двамата. Та това е жена, жена по шорти!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	От западния край на Мальово поле пътечката свива надолу, край Мала Урдина река, сетне прекосява голямата й посестрима и пак се вие нагоре по ронлив и стръмен бряг — нагоре и все нагоре, към пръските на малкия водопад между първото и второто от шестте Урдини езера. Гледката ставаше по-разнообразна, но мълчанието продължаваше да ни гнети и след водопада. Каменната колибка отвъд второто езеро беше празна. Не се <b>виждаха</b> и говеда наблизо. И те, и говедарите навярно бяха долу, в първата къшла по течението на реката. Без тях в циркуса цареше мъртвило.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Скочих на крака, но вече беше късно. Магарето не се <b>виждаше</b> в сумрака сред сивите като него скали и до ушите ми едва долитаха честите удари на копитата му. Едва тогава забелязах, че и другите двама бяха станали на крака. Всички мълчахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Те не възразиха. Смело заслизах надолу, набивайки токове в зърнестия спят. Вляво от мен израсна скала. Почнах да се придържам с ръка за нея и тъй продължих да слизам надолу. А тъмнината се сгъстяваше. След няколко минути под краката ми се появи дълга пукнатина, защото преспата се беше отделила от гранита. Закрачих разкрачено с един крак в снега, с другия, подпомаган и от ръката, по нишата на скалата. Колкото по-надолу слизах, толкова по-дълбока ставаше цепнатината. Дъното й не се <b>виждаше</b> в тъмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Потта беше замръзнала на мътни кристалчета по тялото ми. Разтреперах се от студ, скочих на крака, свих ръце като фуния и изревах дълго и продължително, както съм <b>виждал</b> овчари да се зоват от един баир на друг. Имах приятели горе, на билото! Те все щяха да ме чуят и да ме потърсят…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Точно така: единство в противоречията! — потвърди той. — Противоречията, както <b>виждаш</b>, включват и сръднята, и другарството…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— И понеже не са побойници, няма как инак да пропъждат ето такива рибари като тоя. Плащат им за уловената риба и веднага я хвърлят в езерото. Нима не си ги <b>виждал</b> и друг път?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Не, не бях <b>виждал</b> подобни покупко-продажби. И Жорж се стъписа, сетне се замисли и добави, че не би могъл да осчетоводи такава сделка. А Румен каза, че било жалко за хубавите рибки. Могли сме да ги изпържим…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Такъв отговор влече мълчание, както и задницата на лисицата влече опашката. Екскурзиантите не се <b>виждаха</b> вече. Отчето недоумяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Кехлибарената броеница! Мислено го <b>виждах</b> как превъртва с меките си пръсти зърно подир зърно, за да отмерва минутите на своята леност и да тъне в забрава по други такива спомени. Колко е хубаво да имаш частна кухничка в манастир!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Думите му увиснаха във въздуха и помрачиха настроението ни. Калугерът вече не се <b>виждаше</b>. За да се откъсна от тягостното мълчание, станах и подкарах магарето надолу, към широкия коларски път. Той води с безброй извивки към манастира.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Долу, отвъд острия завой, вече се <b>виждаше</b> манастирът — голям колкото шоколадена кутия, ала студен, целият от сив камък, щръкнал като крепост сред околната зеленина. И като символ на безбрачието!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Румен стоеше прав, с вирната глава и скръстени отзад ръце, както съм <b>виждал</b> да стоят много партизани пред разстрел в изложбени зали. Погледът му блуждаеше върху една релефна карта на Рила, окачена на стената до гишето. Всеки би помислил, че той старателно изучава планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	В същия миг се разкаях за тия думи. За щастие той не проговори. Стисна челюсти и се загледа в далечината, сякаш <b>виждаше</b> нечий образ над върховете на дърветата. Дали съжаляваше за нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	След няколко последни извивки пътеката пролази край отвесните скални грамадаци в подножието на Купените, запровира се между тях и оределите дървета и изведнъж излезе на тревиста полянка. Езерото още не се <b>виждаше</b>. Полянката беше заоблена като препечен самун, а то беше някъде зад нея, между Купените и Водния чал. Обични, отдавна познати места!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Те като че ли не бяха <b>виждали</b> магаре нито в цирк, нито в зоологическа градина, та затова бързаха да правят снимки с Буридан. Щяха да показват снимките в Германия. Видели магаре в България!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Вместо да се разсърди, той се ухили, все тъй загледан към магарето. Нещо ставаше там! Буридан се бе разритал на всички страни, Грета подскачаше наоколо като кенгуру, спъвана от неудобния клин, а Али баба се бе проснал на земята не по своя воля и с гърчене и пълзене се опитваше да достигне изпуснатия фотоапарат. Скъпата вещ жълтееше в тревата, но петалата на Буридан заплашително се мятаха над нея. Не бях <b>виждал</b> такава бурна магарешка ръченица. Тъй им се пада! Нека <b>видят</b> българско магаре…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Георги Д. Петков се усмихна снизходително, както съм го <b>виждал</b> да се усмихва на синчето си, когато то поставя щекотливи въпроси — за произхода на облаците или кой прави човеците.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Никой не ги беше <b>виждал</b> още от сутринта. Жорж засени очи с ръка и ги откри някъде към билото, по извивките на стария друм. С тях вървяха и двамина коняри. Навярно те бяха нощували край снощното тайнствено огънче.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Едно прощално „ехо“ се изтръгна от слабичките гърди на малчугана, преди двамата със стареца да потънат в земята отвъд превала. Още <b>виждах</b> ръката на момчето да притиска подарения туристически нож. Той висеше някак гордо от колана на панталонките му. Гордо и напето, като юнашка сабя…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Румен мълчеше, мълчах и аз. Виждах накъде бие Жорж И затова не продумах. Пък и Буридан отвлече вниманието ми — изпръхтя в тишината и почна да чеше шията си о стеблото на смърча. Сетне светулка прехвръкна и потъна в тревата. Тъпанът пак задумка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Овцете не се <b>виждаха</b>, не се чуваха и звънците им, но кучетата, промъкнали се като вълци към двора, изведнъж се разлаяха и полетяха към голобедрения юначага. Той се спаси с бяг и бягаше не по-зле от биволски бик. Сега дори дворът се тресеше. Пристигна, спечелил надбягването с три педи от носа на първото псе, залости вратата и се вмъкна в кухнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Беше премного задъхан, за да реагира с думи, затова се тръшна върху миндерчето и се загледа през прозореца. Погледнах и аз натам. Първите овце вече се задаваха зад стената на смърчовете, а кучетата, три на брой, стояха на пост недалече от къщичката и гледаха сърдито към прозореца. Овчарят още не се <b>виждаше</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Погледнах ръцете му. Те бяха свити в юмруци и кокалчетата им бяха побелели. Пък и очите му едва се <b>виждаха</b> под веждите. Личеше, че види ли такъв човек, след него ще го види и попът, и гробарят. А и Мария едва ли щеше да се домъкне до гробищата…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Глупости! — отекна Румен. — Много малък колектив… И не <b>виждам</b> как ще вмъкнеш проблемите на съвремието в сюжета!</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	След половин век в изгнаничество Симеон Втори усещаше, пък чуваше и <b>виждаше</b>, че в България комунистите и пръкналите се от тях биещи се в гърдите демократи гледат на него като на муха в сладка каша. В тяхната сладка каша! И като се убеди, че те не само не могат да управляват, но идват на власт едва ли не единствено за да крадат, Симеон Втори окончателно реши да се завърне в родината си. Можеше ли да й помогне наистина, питаха се всички българи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Може официално да съм ниско образован, господин Кеворкян, но особено се интересувам от произхода и историята на българите. Както <b>виждате</b>, с арменците сме почти роднини.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Може би, но останалите короновани глави в Европа биха могли да кажат: един цар след почти половин век в изгнание поисква просто да зърне родината си? Така постъпват само бейби бъстърс! Все още, господин Кеворкян, не се <b>виждам</b> в ролята на бебе пакостник. Вие какво мислите?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Това е един дебел учебник по мениджмънт за XXI век. Сигурно сте <b>виждали</b> как младите пилета в курника се кълват по главите и си избождат очичките. Знаете ли защо?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Той се майтапи бе. Не <b>виждаш</b> ли, че е богат човек, който иска да го чуе дядо му. Сигурно са си задължени. Благодарим, господине, волята ви няма да прекършим.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Сам <b>виждате</b>, че България не привлича чужди инвестиции. Милен Велчев дори изпусна приказката, че чрез офшорни фирми всеки може да си внесе парите в България. Нима няма такива в Италия? Но Силвио Берлускони даде амнистия, канцлерът Шрьодер се готви. Да не говорим за Турция. Много наивно е това, което твърди министър Велчев, ала и нещо повече от наивно.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— На колегите понамирисва. Господин премиер, нека моят министър и Велчев се разберат помежду си. Полицията не може да не следи и да не събира доказателства. Сам <b>виждате</b> какво става при тази тромава съдебна система.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— На вашата възраст политикът вече е достатъчно мъдър и опитен за всичко. Ето, аз ви <b>виждам</b> отново като бъдещ министър-председател, защо не и президент.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	В другата стая пред очите на Асеня се представи зрелище, каквото никога не бе <b>виждал</b>. Две баби, съседки, бързаха да преоблекат мъртвеца, преди да се е вцепенил. Току-що овдовялата стопанка бе коленичила при главата на умрелия, заровила бе лице в неговото, покрито цяло от попилените и черни коси, и пищеше отчаяно. Когато момчето влезе, бабите прикриха голотите на недосъблечения смъртник и завикаха една през друга на младата жена:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	По пътя към черквата момъкът вървеше с таквоз съкрушение, че една стара жена, която очевидно не познаваше добре семейството, попита съседката си да не би той да е братче на покойника. А Асен почти бе забравил за него: той не <b>виждаше</b> нищо около си — освен изнемогващата от скърби Младена, която едвам се влачеше подир колесницата, няколко реда пред него; той не чуваше нищо, освен нейния плач, за който тя вече нямаше сили и който му причиняваше почти физическа болка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Как тъй нищо ти! Не <b>виждам</b> ли аз, че имаш огън? Ха събличай се, а аз ще отида да взема оцет, да ти туря мокра кърпа на главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	И сега Асен, при влизане вкъщи, го <b>видя</b> седнал на миндерчето такъв, какъвто толкова пъти го е <b>виждал</b>, преди да се разболее. Той тутакси разбра, че това е халюцинация, обаче видението на уморената му душа му се стори пълно със значение. Когато Младена донесе лампата, сърцето му се беше тъй стиснало, че искаше му се да вика от мъка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Повечето от децата потвърдиха това. Те почти всички знаеха как се ражда човек и това сякаш им се <b>виждаше</b> напълно естествено. Само Асенча лъжат, че бабата ги била ловяла в реката. Едно черно грозно момче, за да го увери, че не е тъй работата, както нему са казали, запита го:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен бе дълбоко потресен от всичко туй. Той ходеше с майка си на женската баня, дето бе <b>виждал</b> много пъти жени с големи кореми, но ни еднъж не бе предполагал, че в тях има деца и че тия деца излизат на свят през онова срамно място, което е <b>виждал</b> жените грижливо да мият със сапун и чието назначение той вярваше, че е съвсем за друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Прави я! И кака, и другарките й от гимназията. Те всеки ден се събират у дома. Колко пъти съм ги <b>виждала</b> в килера и в градината.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Момиченцата пак се умълчаха. Асен отново надникна над главите им. Ленчето пак пипаше Славка и само си бе опънало и свило една връз друга кълките. Асен <b>виждаше</b> как то трепери и се свива.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Приказки! — смъмри я майка й. — Какъв ще е станал? Ти искаш да плещи врели-некипели ли? Пък и нали <b>виждаш</b>, че е капнало за сън момчето? Ха сега да вървиш да спиш — обърна се тя към Асеня.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Вълнообразното поде към Костенец, попъстрено с нивя и с шубраките на недоизкоренена гора, бе озарено от месеца и се <b>виждаше</b> като на длан. Насреща се изправяха шеметните върхове на Родопите, дето блестяха големи петна вечен сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Аз пък мислех — обади се миролюбиво дебелият Ефтим Чорбаджи, — че тия битки стават само горе, към Кумлука или около Харманите. Не е било по силите на Слави да ги възпре, Кутьо. Виждал съм ги проклетите му хлапета — като се сбъхтят, никому не прощават.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Тъй де — подкрепи го хаджи Янаки, третият. — Виждали ли сте тези зебеци*1 и манафи*2, дето султанът ги има за войска, след като ядат и пият до продънване, да оставят барем един бешлик*3 на масата?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Има ли смисъл да се казва, че още същия следобед неговото име не слизаше от устата на сливенските българи? И че даже свещениците го споменаха с благодарност във вечерните си ектении? Заваляха похвали и върху хаджи Никола, загдето е отгледал такъв юнак, още толкоз малък, пък вече закрилник на слабите, и бащата уж сумтеше, пък <b>виждаше</b> се, че отвътре се радва и гордее. Не изразяваха доволство само сливенските турци, те невям вече усещаха накъде ще избие това ранно юначество, а чорбаджиите направо си го казваха: „Един ден ще ни подпали чергата, тоя дженабетин*…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	— Много е курназ* синът ти, ханджи, туй е, дето не мога да търпя у него — призна юзбашията. — Ние, както ни <b>виждаш</b>, цяла царщина тръшнахме, пък той ни <b>гледа</b> от горе на долу, сякаш по сила е над нас. И очите му таквиз едни кръвнишки… Ужким се подчинява, пък личи си — да има колай, до един ще ни издуши.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	— _Стига_! — Очите на хаджи Димитър бяха загубили присмехулството си и сега <b>гледаха</b> остро и кръвнишки. — Тоя кол <b>виждаш</b> ли? Докато река „три“, не си ли пресполовил пътя до Сливен, ще заиграе и той. Едно-о-о… две-е-е…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Големи сили са те, чоджум. Думат пътници, стоварили са безчетна войска при Варна. Така те развързват ръцете на турчулята, та сам <b>виждаш</b> колко нещо се ниже всяка нощ откъм Шумен…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Беше вярно. За русчуклии не беше тайна, че всяка нощ многобройни турски части, топове и каруци с джепане* усилено се придвижваха насам, но денем не се <b>виждаха</b> никакви — спотайваха се по разни скрити места.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Райчо вече бе научил какво е това шампанско, беше го <b>виждал</b> в стаята на забитина — чуждестранно вино, което се пени от само себе си и тапите на което изскачат с гърмеж като от пищов и се удрят о тавана.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Слушай, народе! Тъй като Великин Георги без борба се призна за надвит, има ли някой друг, който да оспори първенството на Плясата? Слушай, слушай, народе! До три пъти ще повикам. Не излезе ли човек, който до сега да не е побеждаван в борбите, да замести Великин Георги, юницата, дето я <b>виждате</b> там с венчето на рогата, става притежание на Плясата. — Той пое отново дъх. — Викам първи път: ще излезе ли човек да премери сили с Плясата от Хаджиоглу Пазарджик?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	От отсрещната страна каймакаминът не изпущаше нито едно негово движение, а на лицето му се бе изписал странен израз — дали отвъд случката не <b>виждаше</b> спомен от собствената си младост или поне една от мечтите на младостта си?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Независимо дали беше на шестнадесет или седемнадесет, момъкът действително не би могъл да мине за висок, дори „среден ръст“ трудно прилягаше за него. Иначе <b>виждаше</b> се, че пращи от момчешка сила, не му липсваше и напетост в стойката. Обаче онова, което най поразяваше в него, не беше в тялото, а в погледа му: този поглед беше остър, пронизващ, властен, пълен с вътрешна мощ и с още нещо, на което каймакаминът не намери вярната дума; за себе си го нарече „лют“, но знаеше, че с нея е наблизо, без да е улучил най-същественото.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Умълчаха се. Всеки преравяше „поразиите“, сторени от година насам и с изненада <b>виждаше</b>, че наистина всеки от пострадалите, турчин или българин, бе имал какво да плаща.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Даскал Буньо се разхожда известно време между вратата и прозорците. Виждаше се, че сам не знае откъде и как да започне.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— И с нея, и с пищовите. Ще те направя нишанджия за чудо и приказ. Да почнем още сега, а? Виждаш ли забеленото място ей там, на кората на онова дърво? Не е далече, няма повече от двайсет и пет крачки. Я да хвърлиш един куршум нататък!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Е, в това джубе <b>виждам</b> аз разковничето на загадката, хаджи. — Даскал Буньо се поколеба още една секунда и се изчерви от напрежение. — Чух да се хортува в кръчмата на Топал Беро, че лисиците по това джубе били от товара на Кючук Иван, който изчезна при смъртта му едновременно със седефената пушка. Ръката, която поднасяше кепчето към старческите устни, замръзна във въздуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Е, <b>виждаш</b> ли, че ме позна, аго? — Момчето бе забелязало, че прозвището „ага“ ласкаеше обикновеното заптие, та никак не го пестеше. — Същият Христо съм.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Колко време се бе въртял така в кръг, сам не можеше да каже. И уж нито чуваше, нито <b>виждаше</b> нещо (братята и манастирските ратаи, като виждаха настроението му, благоразумно се бяха изпокрили), но изведнъж тъкмо една необикновена гледка го накара да вкопае пети в земята и да зяпне от изумление — връщаше се откъм магерницата и току-до чешмата видя насреща си един хлапак, изправен на ръце и с размахващи се из въздуха крачета.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	Колко време се бе въртял така в кръг, сам не можеше да каже. И уж нито чуваше, нито <b>виждаше</b> нещо (братята и манастирските ратаи, като <b>виждаха</b> настроението му, благоразумно се бяха изпокрили), но изведнъж тъкмо една необикновена гледка го накара да вкопае пети в земята и да зяпне от изумление — връщаше се откъм магерницата и току-до чешмата видя насреща си един хлапак, изправен на ръце и с размахващи се из въздуха крачета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Виждате ли — каза Бенковски на най-приближените си, — понякога и смехът е оръжие. На Мацковите дяволии трябва да благодарим, загдето от тълпа отчаяни люде се превърнахме отново в бодра войска!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	На позицията цареше невъобразим хаос. Барутен дим засенчваше яркото августовско слънце, а разсееше ли се неговата чернилка, <b>виждаха</b> се вкопчени гърди срещу гърди мъже, застинали трупове на убити, разплискана по камъните човешка кръв и всичко това се огласяше от пушечни гърмежи, ругатни, проклятия, „Ура!“ и „Аллах!“, стенания на ранени и умиращи, грохот на търкалящи се камъни…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Всъщност той не излъга майка си, само укри нещо от нея — че приказките за приближаващите братушки бяха стигнали и до Пловдив и именно те го накараха да избяга от майстора, при когото учеше занаят. Защото на малкия Никола се <b>виждаше</b> недостойно да скръсти ръце като някои други и да чака русите да им поднесат на готово бленуваната свобода. И си имаше наум един свой план…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Наистина идваха! По горния път, откъм Медет се <b>виждаха</b> група конници в червени униформи, които препускаха към Панагюрище; посрещачите с по-остро зрение даже забелязваха, че някои от ездачите бяха въоръжени с пики, остриетата на които стърчаха високо, високо над главите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Не <b>виждам</b> за какво, Ваше превъзходителство. Ами че аз дори не съм си извадил сабята от ножницата…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Но всичко това съвсем не пречеше на четириногите горски обитатели да се чувствуват като никога спокойни из родопските цветни морави, скалисти бърлоги и сенчести усои. Техните следи често се <b>виждаха</b> и по широките пътеки край усамотения сред гората Бялочерковски манастир, разположен на високо (1600 м) планинско било.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Но ето там негде надолу забелязвам, че е проникнал слънчев лъч. Какво може да бъде това? Започвам да подрипвам и наистина слънчевата светлина е заляла през голям небесен отвор дънерите край пътеката. Виждам висок оголен бук, ударен от гръм, чиито безлистни клонаци се възмогват като възправени ръце към небесния прозорец.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Но ето че лошото ми предчувствие се сбъдва. Не бях набрал дори и две шепи, когато дочух леко изсвирване. Огледах се, но не забелязах нищо подозрително. Може би кос е изсвирил, зауспокоявах се. Но когато отново се наведох, дочух същото изсвирване, този път съвсем ясно и то не от кос, а от човек. Вглеждам се между дърветата и на по-малко от един хвърлей разстояние <b>виждам</b> две цеви на пушки насочени срещу мен. А зад тях два чифта очи, които на зло ме <b>гледат</b> зад нахлупените си шапки — едната смачкан каскет, а другата — обикновена родопска овча шапка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Обаждам се на дядо Георги, че тръгвам, и без повече да искам от него каквото и да е, нагазвам из снега. Изминавам двадесетина крачи и отчаянието отново ме обхваща. Но и да се върна, нищо добро не ме очаква. Продължавам, като на всеки десетина крачки се спирам да си отдъхна. От прозореца на манастира дядо Георги ми се обажда и след малко <b>виждам</b> старческата му фигура да се провира из очертаната следа на разбития от мен сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Мислите ми безпътно се възземат заедно с тъмните облаци и с нерадостния повик на кавала, подхванал сякаш някаква стара като самата Пашалийца неразказана досега легенда. За миг кавалът пресеква и после изново възторжено се въззема, без да се досеща, че за нови легенди времената са отминали. Потърсвам с поглед този скрит в усоята павелски трубадур, но вместо него <b>виждам</b>, че над главите ни е надвиснал буреносен облак. Скачам от мястото си, за да разбудя другарите, но облакът преди мене яростно трясва и те тревожно навдигат глави.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Въча ми се е <b>виждала</b> особено загадъчна през онези предвоенни години, когато над самото село се белееха турските гранични постове, а по цялото й недостъпно за туристи корито нямаше други пътища освен кози и тук-таме конски пътеки.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Недоспалият ми организъм ме заставя още на следния завой да смъкна раницата си и на завет между хвойните да се излегна. Сънят бърже ме поваля и когато отново разкривам очи, <b>виждам</b>, че слънцето е преминало на запад.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Напредвам с най-големи крачки, а ми се струва, че се превръщам в някакво джудже. Така импозантни ми се <b>виждат</b> все по-наедряващите смърчови стволове. Под просторните клонища на огромните дървета биха могли да се поберат няколко асанкехайови мандри.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Отнегде унило се обажда гургулица. Нейният зов изпърво ме сепва, но после се досещам, че това е глас на птица и че този зов е предсказание за промяна на мъгливото време. Вглеждам се в мъглите, които неуморно шетат из високите клонаци, и забелязвам, че през тях се <b>виждат</b> вече и късове синьо небе. Окуражен от това, засилвам крачките си и с всяка стъпка самочувствието ми нараства. Досещам се, че в такава безизходна горска джунгла Шереметевци не могат да върлуват, защото няма кого да ограбват и убиват.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Отново се изправям на нозе и въпреки умората енергично разтягам крачките си, за да достигна по-бърже Смолян. Скоро след това забелязвам, че пътеката е разширена и по нея има следи от дърварска двуколка. А на една обширна поляна виждам стадо овце с овчар. Истински овчар с гугла и ямурлук. При това без пушка. Приближавам се към него без всякакъв страх, но когато той се извърна и ме <b>видя</b>, очите тревожно му се разшириха. Навярно той не е <b>виждал</b> по тези места да се движи човек с градско облекло. Казвам му „добро утро“ и бързам да го разпитам за разстоянието до Смолян и за някой близък извор.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i><i>	Отново се изправям на нозе и въпреки умората енергично разтягам крачките си, за да достигна по-бърже Смолян. Скоро след това забелязвам, че пътеката е разширена и по нея има следи от дърварска двуколка. А на една обширна поляна <b>виждам</b> стадо овце с овчар. Истински овчар с гугла и ямурлук. При това без пушка. Приближавам се към него без всякакъв страх, но когато той се извърна и ме <b>видя</b>, очите тревожно му се разшириха. Навярно той не е <b>виждал</b> по тези места да се движи човек с градско облекло. Казвам му „добро утро“ и бързам да го разпитам за разстоянието до Смолян и за някой близък извор.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Извръщам глава и <b>виждам</b> зад себе си нявгашния ми взводен подофицер, предвождащ керван ситовски мулетари. Усмихнат до уши, той ми подава едрата си длан, а с другата засуква наперчените си мустаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ще урочасаш, господине… махни се от това дърво… не <b>виждаш</b> ли, че се е надвесило като ламя над главата ти… ветровете от три дерета духат по неговите клони!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Какво си се вторачил в мене… — ухилено се провикна Ибрахим Чауш. — Не ме ли позна?… Санким да се не <b>виждаме</b> за пръв път… Ставай, докато не са ти се схванали кокалите.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Там край един извор неочаквано се появи пред мен някакъв белобрад старец, заобиколен от няколко мършави кози. Стори ми се, че това не е козар, а някакъв горски дух. Поздравих го почтително и го запитах: — Виждал ли е нявга жив поета!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Някакво малко птиче с бял корем и черни крилца подскача от камък на камък и от време на време се гмурва из пенливата вода. Спомням си, че съм го <b>виждал</b> и посред зима да се гмурка под самите ледени блокове. Единствено то и друго едно из горите, наричано Чичо пей, одухотворяват скованата през дългите снеговити месеци планинска природа.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Разучавам всички пътеки към прикритото зад близкия хълм село, но не <b>виждам</b> и следа от селския живот. Отново <b>поглеждам</b> към замлъкналата тепавица и неволно си спомням вечерния час, когато като днес безгрижно се забавлявах с любимия котак и той въпреки милувките ми панически побягна и миг след това земята като спукана бъчва се раздруса. И тогава вечерният покой си вървеше така благочинно, сякаш под замръкващите стрехи на просторния Тримонциум в този ден нямаше нито един непокаян грешник…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ще изстинеш, Даскале… — чувам зад себе си познат глас. Обръщам глава и <b>виждам</b> бай Ангел Бръмбара, натоварен с желязната ос на тепавицата. Подавам му ръка, но той не подава своята, защото цяла е измаслена.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Като получавам отговор, че не веднага, отмахвам одеялото от главата си и <b>виждам</b>, че слънцето е изпълзяло високо над гористите хребети оттатък новозастроената махала.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Спас вторачи <b>погледа</b> си в мен, сякаш да провери дали не се шегувам, и като повдигна глава, неудържимо се засмя. Така, както никога досега не бях го <b>виждал</b> да се смее. Въобще той не умееше да се смее и затова лицето му придоби грозен вид. А когато се успокои, отново вторачи <b>погледа</b> си в мен и с ироничен глас ме запита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ето там <b>виждате</b> дъсченото минаре. След малко аз ще се възкача на него и с напевен глас ще възвестя величието на Аллаха и неговото благоволение към правоверните хора. Старците ще наведат глави и ще повторят моите думи, уверени, че ако не тука, то там горе ги очаква вечното блаженство, заради което всеки тук, на земята, е длъжен да трае…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Вглеждам се в лицето на косача и <b>виждам</b>, че той е съвсем млад с едва поболи светли мустачки. Дрехите му са много окърпени, но това не уврежда на общия му строен изглед и на сините му като мъниста зеници, от които се излъчва добродушна усмивка. Двете момиченца също имат такива очи, а върху главата на по-голямото кокетно е сложена малка плоскодънна шапчица, извезана от пъстри конци и украсена отпред с малка сребърна паричка, която лежи върху самото й чело.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Достигам самото скалисто подножие на щръкналия над главата ми връх и нозете ме носят все по-нагоре, макар че не съм взел храна, нито пък решение да стигна до самото му заоблено чело. Слънцето е заляло всички гънки на чаира и оттук се <b>виждат</b> и други косачи, които сякаш под команда размахват в такт бляскавите си коси.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Овчарите и днес говорят, че през цветните пролетни дни, когато ягодите зреят, често се дочувало конско цвилене, а някои дори твърдят, че са <b>виждали</b> из залутаните горски поляни да тича бяла кобила, яхната от дебел ходжа и пред коня стремглавото да бяга младо момиче…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Най-после разкривам зеници и <b>виждам</b> до мен застанала с глинено канче в ръце дъщеричка на Рамадан. Тя ми показва пълното с планински ягодки съдче и плахо ми се усмихва. Смутена може би от това, че ме е разбудила.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i><i>	Стигам поляната с пресечния дънер, който нявга с накривения си чеп беше ме изплашил. Спирам се да <b>погледам</b> този човекообразен дънер и за моя голяма изненада <b>виждам</b> да крачи край дънера въоръжен с пушка войник. Той пресича пътеката и като ме забелязва, сковава се на място. Един дълъг момент двамата се <b>гледаме</b>, без дори да се поздравим.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	В един момент извръщам глава към нея и <b>виждам</b>, че тя наистина плаче. Цялото й лице е зачервено от обилни сълзи. Помислих си, че тя нарочно прави това, за да ми покаже, че има човешко сърце…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Обръщам се назад и <b>виждам</b>, че спътницата ми ме <b>наблюдава</b>. Тя сякаш е разбрала защо не си вдигам главата от извора и на лицето й се е изписало очаквателно изражение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Отвръщам му, че нямам време и се вдълбочавам между хилядолетните смърчове. Вървя без всякаква пътека и без да съм сигурен, че в тази посока ще намеря горната пътека. Изминавам стотина крачки и отново дочувам зад себе си познатите ми стъпки. Обръщам се и <b>виждам</b>, че феята ме догонва. Тя още отдалеч ми дава знак да я почакам и ми показва в ръката си някакъв предмет. Разпознавам каскета си и правя няколко крачки назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Водният тътен отвън започна да се примесва с пороен дъжд, придружен с редки светкавици, които проникват през малкото прозорче и осветяват лицето на моя събеседник. Едва сега аз <b>виждам</b>, че той е човек с брадясало лице и посивели коси. Той продължава нещо да ми говори и размахва ръце, но аз не мога да го чуя от водния рокот. Той долавя това и най-сетне замлъква.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Всички са весели, разговорливи и почитателно ме поздравяват. Аз също ги поздравявам и ги разпитвам за днешния събор, на който щели да дойдат много хора от околните български села. Наскоро такъв събор щяло да има и в Устово. Всяка къща в такива дни приемала и гощавала няколко семейства, безразлично дали са познати или за пръв път се <b>виждат</b>. Такъв бил тук обичаят и при сватби, кръщенки, дори и при погребение. Събори сред селата, а не на високите поляни, както са широколъшките.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Извръщаме глави по посока на ръката, но в бледата далечина очите ни не могат да разграничат морската от небесната синева. Омаяните ни зеници <b>виждат</b> само последните планински възвишения и жълтеещите се угари на крайбрежните ниви, а оттатък тях сякаш започва небето. Някаква странна празнота, из която постепенно отрезвените ни очи започват да различават могъщия конус на остров Самотраки, а зад него продълговатия профил на остров Имброс. Още по-близко вдясно от нас се е проснал като огромна мида и гористият Тасос.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Помаците стават от местата си, правят знак за сбогом и мълчаливо се измъкват назад с ниско наведени глави. Навдигаме се и ние, за да продължим пътя си по граничното било. Отново обръщаме глави на юг, но морето сякаш е отишло по-далеч и по сребристата му шир <b>виждаме</b> отблясъци от слънчеви ивици. А Самотраки все така непоколебимо е навирил високо към брега островърхия си нос.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	На няколко пъти извръщаме глава и го <b>виждаме</b> застанал неподвижен като телеграфен стълб с вцепенени и обърнати към нас очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Късно вечерта трябваше по луна да изпроводя вдъхновения поклонник на Бакхус, който из пътя неколкократно ми повтори, че такова удоволствие досега тук не бил изпитал. Пред усамотената му бекярска квартира той ме хвана под ръка и с изповеден глас ми заговори, че е решил тук да сложи старческите си кости и че докато е жив, няма да забрави тази наша среща. Истински бащелко <b>виждал</b> в мое лице. Пред квартирата си той ме хвана с двете си ръце и с принизен тон ми заговори, че му тежи грях към покойния ми баща, без да е могъл приживе да му поиска прошка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ето, <b>виждате</b> ли тези колибарски жители на Арда, накацали по височините като в птичи гнезда… — заговори отново събеседникът ми. — Те не са участвували в кърджалийските нашествия на Мехмед Синап, нито в баташките или перущинските кланета като някои помаци от девинска околия. Агите са ги възпирали. Техните тела са нечистоплътни, но душите им са детски чисти и затова новият родопски човек ще се роди тъкмо в техните колиби. Там навярно ще се родят и чудотворците, които ще издълбаят тези хребети, за да обогатят бъдещите поколения.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>- Офисът на бюрото затваря в осем. Третият е в колата отвън. Червеното „Субару“ ще е на 10 по-назад от джипа. Моторът му ще работи. Влизаме, аз действам, а ти ще изпълняваш командите ми. При най-малкото движение - стреляш. Виждал си кръв, надявам се. - Отля от джина и го глътна без лед. Оня го слушаше внимателно. Не беше нервен. Мислеше. - След като хвърлиш багажа отзад, сядаш до Третия. Запомни - до Третия! Отпред! Ти си дотук. Добре ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>- Нищо - отвърнах му, докато мислех напрегнато. - Нищо особено. - После му казах за сарафската къща на две преки оттук. Обмислихме плана до последната подробност. Изглеждаше ми свестен човек, макар че го <b>виждах</b> за пръв път. - Офисът затваря в осем - завършвах. - Ще бъдем само двамата. Отвън на паркинга ще чака синя „Лада“. След като излезеш, мяташ пакетите през отворената врата и...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>- Това е трупът. Виждам го за втори път и не го познавам. - И им разказва за неделните разходки с Грета по пустия плаж. Ченгетата са едри и тъпи - като повечето ченгета по света. Не обичат да казват „Сбогом“ и мислят с лицевите си мускули.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Със свитата на управителя пътувал част от харема му. Младите ханъмки скочили от закритата каруца и затичали по поляната да си берат от дъхавите цветя. Затворени през повечето време в стаите на харема, те искрено се радвали на чистия въздух, на зелената трева, на ароматните цветя. Като се натичали до насита, те седнали в единия край на поляната да похапнат. Обичаят така изисквал — да сядат отделно от мъжете, които не бивало да <b>виждат</b> техните лица. В другия край на поляната беят и придружаващите го вече похапвали сладко, сладко.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	По-голямата сестра — Сийка, била деветнадесетгодишна, много красива и буйна като момче девойка. Яздела умело кон и ходела сама до местността „Балканското ливаде“ на няколко километра от селото. Мало и голямо я заглеждали и й се радвали, като я <b>виждали</b> гордо изпънала снага върху коня. Хората от селото често мислели за нея какъв ли момък ще си избере, като е такава хубавица и голяма мъжкарана. Тя още не бе позволила никому цветето й, забодено над ухото, да вземе, нито пък водата й от белите менци да напие.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Разказват, че в онази непристъпна скала се <b>виждала</b> забучена стара желязна стрела, до която е невъзможно да се стигне. А някога, в онези тежки времена, хората са успели там, на връх скалата да построят крепост и да живеят в нея, да се отбраняват от нападателите си, само и само да запазят своята вяра и свобода.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i><i>	Марко бил милостив по природа и затова му дожаляло за детето. Отишъл до едно дърво, откършил един клон и се върнал при люлката да направи сянка на детето. Както си седял и държал клона над люлката, забелязал, че е дошла една много хубава жена. Марко се загледал в нея направо със зяпнали уста. Не бил <b>виждал</b> дотогава толкова хубава жена. Висока, стройна, с дълги до кръста руси коси, които блестели като злато под слънчевите лъчи. А лицето й било бяло, бяло като сняг. Тя била майката на детето в люлката. Като <b>видяла</b> Марко, тя му казала:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Стражите и всички долу на земята останали като втрещени. Такова чудо не били <b>виждали</b>. Размахвал майстор Манол направените си криле подобно на голяма птица и летял към полето. Скоро се изгубил от погледите на всички. Най-ядосан бил султанът, защото се страхувал, че майсторът ще отиде другаде и ще направи като неговата джамия, а може би и по-хубава.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i><i>	Лежеше Иглика върху пъстрата полянка с разперени ръце, приличащи на пречупени криле на птица. Сърцето й не бе понесло огромната мъка, голямата лъжа и се бе пръснало като презрял плод, паднал отвисоко на земята. Овцете кръжаха около нея и жално блееха. Над главата й жужаха пчели и летяха пеперуди, но Иглика вече нищо не <b>виждаше</b> и не чуваше. Слънцето не можеше да <b>гледа</b> тази тъй нелепа смърт и побърза да се скрие зад един тъмен облак. От небето закапаха едри капки дъжд като сълзи на нещастна девойка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Дълго търсил подходящо място, където да я засади и накрая попаднал в една долина, която му се сторила добра. Засадил бялата роза и на сутринта с удива видял, че нейните цветни листенца са станали червени като кръвта от раната в гърдите му. А когато ставал сутрин рано да се порадва на своята роза, той <b>виждал</b> по листенцата й блестящи като диаманти капчици роса. Той си мислел с болка, че това са сълзите на далечното момиче, което толкова много обичал.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Селото на лошия овчар се превърнало в прах, който вятърът разнесъл на всички страни, а самодивите с голяма мъка напуснали своето хорище в хубавата местност „Вильо Коло“, за да си изберат ново място. Скоро си направили ново игрище, което се намирало точно срещу старото, за да могат да го <b>виждат</b> и да се утешават в своята мъка, породена от човешката злоба.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Беше есен. Хората от малкото селце Хаджийца вече бяха прибрали зимнината. В една ранна утрин селяните се събудиха от гърмежи и писъци, които отекваха в близката гора. Огнени езици и кълба от дим се издигаха високо над нея. Нападателите бяха черкези от село Топалкьой (сега Кривица). Селяните от Хърсово чуваха и <b>виждаха</b> всичко, но не смееха да се притекат на помощ на своите съседи от Хаджийца. Всеки гледаше да укрие храната и покъщнината си и да изкара добитъка и женската челяд в гората.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Така отговарял обърканият баща, а в същото време <b>виждал</b>, че дъщеря му е разцъфнала като майска роза, която чака да бъде откъсната от здрава мъжка ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Често младежите се скривали в по-големите пропасти и се изгубвали от погледите на хората долу. Майките надавали жални викове, бащите изтръпвали. Но ето, че пак се появявали, лазейки упорито нагоре сякаш към самите облаци. Най-после те се изкачили толкова нависоко, че започнали да не се <b>виждат</b> отдолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i><i>	Но старите иманяри от село Топчии вярват, че някой хубав ден това съкровище, опръскано с толкова много сълзи и кръв, запазило тайните на много човешки драми, ще бъде намерено и поставено в нашите музеи. Ще го <b>гледат</b> наши и чужди посетители, ще му се радват, но и ще <b>виждат</b> в него да блестят чистите сълзи на злочестото момиче от онова далечно мрачно време.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	— Всемогъщи господарю, не <b>виждаш</b> ли, че слънцето все още се къпе в морето? — извикал отчаяно момъкът под бесилката.</i><br><br>