------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>За да <b>видят</b> игрите и забавите, бяха се стекли люде от цялата околност, дори и от доста отдалечени краища. Гъдулари пееха най-новите песни в чест на Асен-Борила и красивата куманска царица, други изричаха наизуст дълги стихотворения за бранни подвизи на деди и прадеди.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>От единия до другия край на шината дружини музиканти свиреха на флейти, тромпети и чинели. Жените се оглеждаха, за да <b>видят</b> новостите на носиите, мъжете все тъй лакомо довършваха донесеното със себе си ядене. Все тъй нетърпеливо поглеждаха всички към императорската ложа, откъдето очакваха да се даде условният знак за започване на игрите.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Именно сега чакаха появяването на императора, който да даде знак за започване на игрите. А след тях за пръв път жителите на Константинопол щяха да <b>видят</b> и една църковна религиозна мистерия.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>- Известете на вашата благородна госпожа, императрица Маргарита, кралица на Тесалоника, че нищо няма да ми попречи да изпълня своя дълг на сюзерен към нейния малолетен син. Нито буря, нито сняг, нито слънчев пек ще ме спрат веднага да отправя своята помощ на онеправданата владетелка. Моят първи дълг на рицар и сюзерен е да бъда защитник на слабите и беззащитните, на вдовиците и сираците. В посланието, което моят писец ще напише до кралицата, тя ще <b>види</b>, че още идущата седмица аз ще тръгна с всичките си войски към Тесалоника, за да приема обичайната почит на моите васали.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Попита как е прекарала деня младата Изабел, доволна ли е била от разходката си с трирема из Босфора и от игрите в Хиподрума, нахранила ли се е. Заръча да го чака заедно с Йосташ за вечеря. Щом се освободи за миг от своята работа, ще отиде да я <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Спалнята на Мария бе на най-горния кат на палата. Когато царицата, изморена и запъхтяна от високите стръмни стълби, отвори вратата, отначало не можа нищо да различи в полутъмната стая, осветена само от тясно сводесто прозорче, издълбано високо в дебелата стена. След това, като свикна със светлината и се озърна, тя <b>видя</b>, че момичето го нямаше в стаята...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Но не се научи още, когато ме <b>видиш</b>, да ставаш права. Кога ще разбереш, че трябва да се държиш прилично? Каква мома ще стане от тебе? Я остави книгата, ела тук... Или не, дай книгата. Какво четеш? Снеми това от главата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И в същия миг, когато тя изрече думите, веднага <b>видя</b> колко са без-смислени. Мария не бе вече дете, което може да тича из поляните. Израсла необикновено много за възрастта си, тънка, мършава, крехка, макар че бе сторила петнадесет, отдалеч девойката изглеждаше като че ли е на осемнадесет най-малко. Само дълбоката светла невинност на взора й сочеше младата възраст.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Искам да си доизчета приказката. Не мога да я оставя незавършена тъкмо на най-хубавото място. Искам да <b>видя</b> дали рицарят Манфред ще победи ламята...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Това, което бе <b>видяла</b>, надминаваше всяко светотатство. Най-скъпото нещо, което момичето имаше на света, пръстенът, който цар Иваница му бе подарил при последното заминаване, от което не се бе върнал вече, блестеше върху пръста на ненавистната мащеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Изведнъж рицарите <b>видяха</b> как император Анри се метна на Морб и тъй както си беше без желязна ризница и наличник, се спусна след своя съотечественик. Защото явно беше, че Лиенард дьо Мелезъм го очакваше само смърт или плен.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И в същия миг той вече връхлетя сред купчината власи, които бяха заградили Лиенард. С ловък, бърз удар Анри прободе един влах с копието си така, че краят му изскочи откъм другата страна на тяло-то, измъкна копието, с втори удар повали още един влах на земята. Останалите напуснаха ранения. Лиенард и побягнаха. Анри ги преследва известно време. След това се опомни, <b>видя</b>, че Морб е ранен на две места, спомни си за хитрите примамки на българите, които подвеждаха врага след себе си, а подир това внезапно се връщаха, заграждаха го от всички страни и го убиваха...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Между войводите можеха да се <b>видят</b> повече смугли, широко скулести кумански лица, отколкото образи на български войскари, които бяха предпочели смъртта или изгнанието пред позора да служат на един окървавен престол.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Император Ерик е млад и буен. Лесно се увлича. Видяхте ли как се хвърли в боя, за да спаси един от кавалерите си? В такъв миг не се разсъждава — отвърна с прикрито озлобление Борил.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Никой не е идвал — отвърна спокойно госпожа Тамара, като се изкачваше бавно по стълбите. След това тя спря на площадката пред стаята. Дойдох да те <b>видя</b>. Цял ден се губиш, не рачи да пладнуваш при мен. Какво ти е? — и тя втренчи в него тревожен майчин взор.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мисълта за младата годеница не му даваше покой. Пламнал от нетърпение да я <b>види</b> и да определи по-скоро деня на сватбата, той отиде още веднъж при латините, които бяха отседнали за почивка в</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария изтича по посока на гласа. Видя леля си, застанала зад трендафиловия храст — навъсена, с ядно святкащи очи. Избърза към нея:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Царят се спусна, наля чаша вино и я поднесе към устата му. Войво-дата сръбна няколко глътки, след това вдигна очи, <b>видя</b> кой държи чашата и внезапно обзет от омраза и отвращение, блъсна ръката на Борила, разля виното, скочи на нозе.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Нека оставим мъртвите да почиват в мир, Радуле. Не е сега нито време, нито място да споменаваме името им. Аз искам да говоря с тебе по други неща. Слушай. — и той се отдръпна малко назад, за да <b>види</b> какво впечатление ще направят думите му на войводата.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Да беше <b>видял</b> пред себе си сам образа на Нечестивия, Борил нямаше така да свие в уплаха и яд лице. Преглътна, сякаш бе пил отрова.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария бързо се извърна и <b>видя</b> пред себе си едно нежно лице, което я гледаше с усмихнати тъмни очи. Това бе един от пленниците от Адриановград, който работеше в загарниците и конюшните. Оня, когото тя бе защитила веднъж от камшика на кастрофилакта.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Нали няма да ме обадиш на кефалията — и като <b>видя</b> непознатата да му махва благосклонно с ръка, добави: — Ами ти коя си?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Вляво под прозореца лежеше сух мургав мъж, с кестенява брада и светли очи. Като <b>видя</b> знатната посетителка, той побърза да се вдигне на лакът, кимна с глава. Сламеникът под него зашумоля от усилието му да стане.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Бъди благословена, светла болярке. На сърцето ми олекна, като <b>видях</b>, че още има властелски родове, верни на спомена за цар Иваница... И нека това, което казах, си остане тука... Макар че няма човек, който да не го знае... Ала ти не бива, не бива да се връщаш самичка. Слънцето залезе вече... И не ни каза от кое коляно произхождаш?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Тогава на Слав му омръзна да чака и без да предизвести някого за тръгването си, подбра сватбената дружина със скъпите дарове, съобщи на граф Йосташ да стегне людете си и замина към Константинопол, пламнал от нетърпение да <b>види</b> по-скоро невестата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Когато сватбарите преминаха през градските порти, две млади девойки изтичаха напред и лиснаха две менчета вода с натопен здравец. По-високата от тях се изправи и метна бърз взор към деспота. В очите на Мавруда годеникът <b>видя</b> само да се таи лъч от безгранична омраза — и потръпна. Сякаш тъмен облак за миг надвеси зла сянка над ярката му радост. Ало по-късно, по пътя, той забрави всичко зад себе си, увлечен само от едно-единствено желание: да зърне най-сетне Изабел.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Никакво отбиване! — възкликна уплашено Слав. — За бога, маршале, какво думате? Ние чакаме с нетърпение да наближим края на пътя, вече сме от осем дни на път! И ми остават още три, докато <b>видя</b> годеницата си!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Ше я <b>видите</b> — отвърна маршалът, — но да ви кажа право, Изабел е наистина хубава, умна, любезна, кротка, търпелива, изобщо надарена с всички качества, които трябва да има една демоазела...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И когато вдигна несмел взор, тя <b>видя</b> как Алексей-Слав прегъва коляно и скланя къдравата си глава към нея, целувайки края на дрехата й, тъй както го бе научил от по-рано маршал Вилардуен.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария скочи първа на земята. Дебелият й кожух, стегнат в кръста, но разперен като камбана към коленете, стигаше почти до земята, така че едва се подаваше краят на червените й ботушки. Тя напълни бузите си с въздух и духна, за да <b>види</b> колко е студено, като удряше в същото време с камшика по ботушите си. След това с внезапно движение отхвърли кожуха си и погна песовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Когато <b>видя</b> широкия си пръстен от златен филигран, дъщерята на кастрофилакта изду устни от гордост. Богаташ й се падаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Нямам време, Славо. Дойдох съвсем за малко, колкото да изпълня обещанието си, че ще се <b>видим</b> тук. Изглежда, че всичко се е свършило вече... Ще дойдат ли да те вземат или аз да те изпроводя? Вън мръква вече...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Може и с нея да направят, както с българския цар Иваница — добави Валентин. — Някоя нощ ще й <b>видят</b> работата, а после на народа ще разправят, че уж я пронизал с копие не знам кой си светия...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Я излезни, юнакова мале, да си <b>видиш</b> какво добро иде, сокол иде, яребица води, яребица, полска перперица...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Наистина Анри бе заявил, че нищо не ще го спре да изпълни дадената дума за помощ на вдовица и сирак. Той отиваше да <b>види</b> „дали ломбардите изпълняват дълга си, както трябва" според посланията, които бе разпратил.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>За пръв път в живота си бароните — изтръпнали и поразени — <b>видяха</b> в сивите очи на Анри д'Анжу сълзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Тези съкровища не могат да се <b>видят</b> с очи... Не могат да сепохванат с ръце... Те са гиздила на чистите сърца. Те са украсата на нашите просветлени души... Тях не могат крадци да ни отнемат, нито може ръжда да ги хване... Това са елмазите, които ще ни освободят от веригите на Сатанаила, от</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>властта на суетния, измамен, <b>видим</b> мир, за да отправим духа си отново към далечната му прародина. . Това са светлите знаци, които ще ни приближат до легионите на Михаила, за да победят по-скоро княза на бездната...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Трябва да уловиш жив лиляк, да му прережеш гърлото с тая пара, да го изсушиш и да зашиеш едно от крилата му заедно с нокътя в елека си... Ще <b>видиш</b> как всички ще почнат да тичат подире ти като пчели на мед...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ала насред пътя се спря. В жилите й кипна резнякът на младостта: буен, неукротим. Злобата и огорчението замъглиха взора й. И тя отново <b>видя</b> да израства пред нея една от многобройните картини, които я преследваха ден и нощ...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И Борил не мигна тази нощ, вперил взор от прага на шатрата си към десния бряг на Вардара, върху чийто завой се издигаше на недостъпен полуостров, горе в задоблачните висини, орловото гнездо на омразния му враг. Той тръпнеше от нетърпение да <b>види</b> в ръцете си този, който събираше около себе си всички недоволни, всички опасни люде на държавата.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Сам Стрезомир чакаше насред малкото дворче. Като <b>видя</b> царя, той се затече, пое юздите на коня му, помогна му да слезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Сега по-добре ли ти е? — Искаш ли да хапнеш нещо? Да <b>видиш</b> само какво съм ти приготвила,! Бива ли така? Слав ще си дойде днес-утре, а ти така ли ще го посрещнем? Маврудо, донеси от долу ястията за деспината! Маврудо, чуваш ли? Май това момиче съвсем, се е подивило, откак си се разболяла: Всички, всички сме си изгубили ума.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Да не е нагазила из юдино хорище? Или да не им е тътнала нещо на белите и червените? Онази вечер, като се връщах от едно болно дете към дома, <b>видях</b> четири. Людете ме; изпроводиха до нашата пор-та. Ама таман сложих катанеца и се обърнах, какво да видя. Четири. Голи-голенички. Косите им</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>— Да не е нагазила из юдино хорище? Или да не им е тътнала нещо на белите и червените? Онази вечер, като се връщах от едно болно дете към дома, <b>видях</b> четири. Людете ме; изпроводиха до нашата пор-та. Ама таман сложих катанеца и се обърнах, какво да <b>видя</b>. Четири. Голи-голенички. Косите им</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Деспот Слав мина край нея, без да я <b>види</b>, изкачи на два-три скока витата стръмна стълба, спря се за миг с тежко облегнат ръка върху дръжката на полуотворената врата, за да поеме дъх. Струваше му се, че губи свяст.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Кога ще мога да <b>видя</b> главния дедец? — попита пак Добромир спътника си. Богомилът поклати глава, мека усмивка пречупи мрачната строгост на лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— И аз още не съм го виждал. И едва ли някога ще го <b>видя</b>. Никой не го знае кой е той и къде се намира, освен дванадесетте дедци главатари... А едва ли някой може да си представи колко изпитания са нужни, дорде някой верующ стане съвършен християнин. Дедците се избират само между съвършените. А дванадесетте приближени на главния се избират измежду дедците. Ех, аз съм вече от години богомил, още по времето, когато цар Иваница изгори Филиповград, а досега съм виждал едва десетина пъти нашия ловешки гост и два-три пъти дедеца на областта. Тази вечер богослужението ще се води от старец Мануил...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Отново навлязоха в рядка дъбрава, която постепенно се сгъстяваше така, че два коня не можеха да минат заедно по едва забележимата пътека. След това пътят се малко разшири и почна да се изкачва полека нагоре към скалите, които се надвесваха над главите им, все по-близо, по-близо. Зачу се отнякъде сподавен глъч, тихо шумолене, сякаш крило от птица докосваше внезапно клоните и листата. Изведнъж дъбравата пред тях се разгърна и те <b>видяха</b> в дъното на малка морава отвор на пещера.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Добромир отвърна на поклона и пристъпи сякаш насън към тях. Все му се струваше, че всеки миг може да се събуди и ще <b>види</b> да изчезват всички тия чудни люде край него, да се стопи шъпотът в пещерата, да угаснат жълтите веещи се пламъци на борините... Пристъпвайки прага, за последен път остро съмнение го клъцна. Имаше още време, имаше още време...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Не беше ли това учението на валдейците и леонистите? Странникът имаше право. Думите му проникваха като жива истина право в сърцето. Нима най-сетне и сам папата щеше да бъде увлечен в ерес? Тежка тревога задуши гърлото на Инокентий. За пръв път в живота си той <b>видя</b>, че нещо е сбъркал. Но не можеше да разбере откъде идеше грешката му. Имаше някаква вина, но не можеше да открие корена й.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Насред градския площад се трупа любопитна тълпа. Вързан за як дирек, върху висока дъсчена площадка, едър тъмноок мъж, с извити назад и оковани ръце, коленичил гологлав, гърчи лице в нечовешки мъки. Просякът приближи, поизправи прегърбената си снага. Видя, че краката на осъдения са неподвижно приковани за дъсчената площадка с железни белезници.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Дедец Петър накара да поизправят малко болния, да постелят пред него чиста бяла покривка. Сложи връз него евангелието. Но като <b>видя</b>, че бедният момък няма да издържи още много време, съкрати обреда и накара всички присъствуващи „добри люде" да сложат десница връз книгата.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Навсякъде всички се държат... — каза момъкът — нищо няма да помогне на Борила... Нито кладите, нито страшните мъки ще го спасят. Навсякъде по пътя си срещам невиждани и нечувани работи... В Преслав <b>видях</b> как завързаха брата Михаил за опашките на четири коня. Отначало почнаха полека да им подвикват, след това изведнъж силно ги шибнаха с камшик и четирите жребци се впуснаха на четири страни...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>— Да не съм жив втори път да <b>видя</b> подобно нещо... Останаха само главата и трупът на нещастника. И той още <b>виждаше</b> и говореше...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— А като идвах насам — продължи Добромир, — <b>видях</b> извън града, на около десет поприща път, двадесет души, увиснали на въжето, един до друг, наредени върху грамадна греда, подпряна с камъни и тухли .</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>прост и неук, но тъкмо наопъки. Премного са те изучили свети отци в Рим, за да не можеш днес да <b>видиш</b> чистата истина на нашето учение. Ала аз не се боя от остротата на твоя разум. И мога на всеки твой отговор да ти отвърна с десет. И то така, че да не можеш да ги отречеш. Защото знаеш, че наш пръв дълг е винаги да казваме само истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— А, значи, и с такива работи се е занимавал нашият смирен послушник? И се прави на божа кравица? Видиш ли го ти потайният му нечестивец? И нему не бил чист восъкът...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— По-полека, болярке... — се обади Пудил — ще се <b>види</b>, ще се изпита тая работа. Ако Витлеем е невинен, ще се разбере от разпита! — и той се обърна към момъка:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Камбаните спряха да бият. Народът започна да се притиска по-близко до площадката, за да може всичко да <b>види</b> и чуе.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Ето как изопачавате всички думи на вехтия завет. Кой ви даде право да проповядвате неща, които не стоят писани там? Къде е казано, че Сатанаил е сътворил земята? Не стои ли там писано: „В началото бог създаде небето и земята... А земята беше пуста и неустроена и тъмнина беше върху бездната, а божият дух се движеше над водата. И бог каза: „Да бъде светлина." И стана светлина. И бог <b>видя</b>, че светлината беше добро. И бог раздели светлината от тъмнината... " Къде става тук дума за сатана? Вашето учение не е християнско, а манихейско. Там се говори за властта на бога и на демона като равни.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Разпитът на останалите продължи бързо. След няколко кратки въпроса и отговора присъдата веднага се издаваше. Неколцина се побояха. Отрекоха се от учението си. Други побързаха веднага да откажат, че са били еретици. Но повечето издържаха кораво докрай. Когато <b>видяха</b>, че присъдите са безмилостни, те престанаха дори и да отговарят, понеже знаеха каква ще бъде последната дума: — Клада!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Нали те послушах да отменя смъртната казън на Добромира? Видя ли какво стана? Целгуба наведе чело. Прибра косите си, които се пилееха по раменете.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Не, те няма да се усмирят, догде не <b>видят</b> Йоана в Търнов. Най-сетне какво? Повикай го, нали той е наследник на престола? И без това държавата ти няма наследник!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Войските се разгърнаха, размениха положението си, поеха пътя обратно, отбиха се по посока към морето. Ала по пътя си към Силиври Анри <b>видя</b> голяма латинска войска, която бе излязла да го посрещне и пази от неочаквани нападения. Тогава той събра гарнизоните на Силиври, Аркадиопол, Родосто и Цурул, реши да свърши веднъж завинаги с българите и после да се разправя с Ласкарис.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Когато <b>видя</b> пред себе си непознатия момък, пламнал и задъхан, да й подава ръкавицата, тя леко извика от изненада. След това бързо подири с очи и ръце към колана си, гдето бе оставила втъкната ръкавицата на дясната си ръка. Лявата, връз която бе забил нокът крагуят, не се сваляше на лов.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Отвсякъде се стичаха любопитни люде да <b>видят</b> невероятното зрелище. По Истъра бяха пристигнали с кубери около петстотин деца, събрани от всички по-близки и далечни земи, на път за Ерусалим. Голяма част от тях, повече от тридесет хиляди, бяха слезли от Алемания надолу през Алпите, други, около двадесет хиляди, се бяха качили в Марсилия на няколко галери и бяха отпътували към страната на сарацините. Малка част от тях бе избрала пътя през България.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Спомени изникнаха от всички страни, призраци се затълпиха наоколо, отдавна забравени лица и гласове го обградиха с тъмния лъх на не-възвратимото. Той затвори очи. И отново го <b>видя</b>, там, край бранното поле на Адриановград.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Видя ли, че аз знам какво ти е на сърцето. Защо не? За Мария никой не се е обаждал досега. Тя е бедна. Зестрата й отиде откуп за Добромира. Само тъй се съгласих да отменя смъртната му казън.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Крънският кастрофилакт пуснал потеря подире им. Ала цялото население се надигнало и унищожило потерята. Без малко трябваше да вдигнем бунта преди уречения ден... Но за да спечелим време и да не загубя доверието на Борила, аз пратих конница, която да усмири людете. Преди малко срещнах презвитер Константин. Като ме <b>видя</b> — извърна лице и плю настрана. Освен тебе, Илийца, Добромир и Витлеем, никой не знае, че съм ваш... Ала скоро ще узнаят всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Някаква необяснима плахост задушаваше гласа й. Внезапно тя <b>видя</b> в Радула не другаря, помощника, съзаклятника в общото дело, а непознатия мъж, с когото тя стоеше тъй уединено в тая светла тишина, сред влажния, пълен с ухание на чубрика въздух.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Лъжци и измамници! — се развика тя задъхано. — Вие знаете добре кой е синът ми. Знаете къде ходи и кой го е ранил. Знаете кой пуска нарочно мълвата за проказата! Само да го изчистите от света! Да се отърве Борил от него! Така е, бога ми! Да беше жив цар Иваница, нямаше да доживеем такива дни. Ама дойде ден да <b>видим</b> и Асеновия син в Търновград. Тогава, ако съм жива, пак ще приказваме!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Откъм моста затрополиха конски копита. Приближаваше дружина стрелци. Като <b>видяха</b> събраната тълпа, те се отбиха от пътя и се от-правиха към людете.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария раздаде всичко, което имаше в чантата, окачена с тънко синджирче за колана й. Свали янтарите от врата си, обеците от ушите си. Накара протостратора да запише кой от какво се нуждае: брашно, памук, лен, борина... С мъка стражите й проправяха път сред гъстата навалица, която без малко щеше да я задуши. Всеки искаше да докосне дрехата, ръката й, да я <b>види</b> отблизо, да целуне края на полата й, да я обсипе с благословии.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Видях. Това са дрипи, които и последната търновска властелска дъщеря не би приела за своя дом. Първо искам да ми се върне изумрудът на баща ми. (Мария се боеше, че при едно бягство Борил можеше да отнесе със себе си най-скъпото нещо, което тя притежаваше на света.) И второ, нужни ми са пари. Много.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Изведнъж сърпето и се преметна. Някакви тежки стъпки отекнаха по каменните стълби, отправиха се по посока на Мариината стая, спряха пред вратата. Някой похлопа. Дафина погледна изплашено към момичето, което отвори очи и даде знак да <b>види</b> кой е. Отправи се с леки, безшумни стъпки към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Никога не съм идвал да те <b>видя</b> къде живееш, Марийо. Все залисан в държавни грижи, с бран и размирия... Тази стая не ми се струва да има много слънце. Можеше да пренесеш покоите си долу. Откакто царицата си отиде в Кумания, стаите й стоят свободни. Те са близо до тия на госпожа Теодора, леля ти, и тя ще може по-често да те наглежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Марийо, дойдох да те помоля за извинение за снощи. Бях много тревожен, имах много грижи. Ти не улучи добро време да ми говориш по ония работи. Сега размислих и <b>видях</b>, че съм бил несправедлив.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Случиха се беди — каза той и тръгна редом с императора по посока на манастира. — През август миналата година негово светейшество изпрати собствения си нотариус — магистър Максимус — да <b>види</b> как стои работата с тия прочути избори. Ала венецианците, нали си ги знаете, по стар обичай направиха всичко възможно да попречат на пътуването му. Тогава решихме аз лично да дойда като пълномощник на негово светейшество. Беше наистина крайно време да се сложи ред в тия работи...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Получихме ги. Ала в оплакванията и на двете партии противната страна бе обрисувана с такива черни бои, че не можахме нищо да решим. Но за това ще решим, като ги <b>видя</b> и двамата... — махна с ръка решително легатът. — Друго ново насам?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— А тука ваше величество ще <b>види</b> поръките и съветите, които Рим дава на Константинополската империя.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Не знам. . Когато те <b>видях</b> за първи път в градината... После в „Свети Димитър"... Не те познавах, не бях чувала дори името ти. И пак те харесах. Още тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Гласът й леко трепереше. Тя внезапно извърна лице, забила очи в земята. С буен порив той я притисна до себе си, обзет от дълбока тревога. Щяха ли да се <b>видят</b> вече? Колко тъмни и опасни дни ги разделяха. Колко страниш и незнайно бъдеще.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>С неочаквано движение тя обви ръце около врата му, бързо го целуна и изтича към коня си. Свенеше се да <b>видят</b> сълзите й. Дръпна юздите, соколът заби нокти в ръкавицата й. И без да се извърне нито веднъж, препусна по тясната пътека към края на забела.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>И горещ копнеж я устреми цяла към Радула. Тя трябваше да го <b>види</b>, да говори с него на всяка цена. Ала как? По кого да му прати веднага вест? Валентин. Той бе латинец и сега щеше да получи вече свобода. Тя вдигна лице, впи очи в Дафина, която я <b>гледаше</b> пълна с почуда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Само на стратор Продан! Чу ли! Никому другиму! Инак ще го върнеш пак на мене. А на Валентин, когато и да го <b>видиш</b> — кажи веднага да дойде тук! Ще го пратя в Средец... — и тя я тикаше по-скоро да върви към вратата. — Нищо, После ще ти обясня. Сега не мога, само бързай, бързай...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— И аз най-последна от всички... — изведнъж очите й станаха малки, потъмняха като стомана, тя доближи към него, гласът й се скърши от вълнение. — Никога! Никога!... Разбра ли? Можеш сам да обявиш годежа след пладне. Ала мен няма да <b>видиш</b> там — ни жива, ни мъртва!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Тук! Значи той е тук! Дошел е! — Без да пуща ръцете му, тя полека се смъкна на Колене. — Искам да го <b>видя</b>... Трябва да говоря с него. Веднага. Бориле, ти ще изпълниш тази ми молба! Никога досега за нищо не съм те молила. — И тя преглътна солените сълзи, които на-пираха да рукнат по пребледнялото й лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Да дойдеш след пладне на синклита. Чак след това ще те пусна да <b>видиш</b> Радула. Тя се замисли. Колебанието трая само миг.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Долу засвириха тръби, а херолдите Борил пошепна последните си нареждания. След това се обърна към Мария. Подаде й ръка. Тя едва докосна с край на пръстите си високо издигнатата му десница. Трима валета поеха широката й светлосиня наметка. Вратите се разтвориха пред тях и целият синклит, поразен, безмълвен, <b>видя</b> двамата бавно да пристъпват към престола.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Надявам се, че ще се откажеш от буйности, Радуле. Във всеки случай ще бъдеш пуснат на свобода чак когато Мария се венчае в Константинов град. Не беше такова желанието ми. Прости, че не мога да устоя на думата си. Ала нуждите на царството ми са по-важни и стоят над всичко друго. Ето — и Мария дори се примири. Такава е била съдбата ви. Ще се <b>видим</b> пак, Радуле. Надявам се, като добри стари приятели .</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— О, не. Не бих желал да го описвам, за да не създам неверен образ в ума на царкинята. Ще кажа само, че няма жена на света, която, като го <b>види</b>, да не го залюби... Няма.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>— Ах, как искам да го видя! Марийо... Ще ти дойда веднага на гости. Макар че мама не ме пуша, но ще дойда за сватбата: искам и аз да <b>разгледам</b> Константина града, да <b>видя</b> чудните църкви... Босфора... .Златния рог.. Света София"... Ах, защо не ме пущат?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>чийто ревнив съпруг я накарал да изяде сърцето на верния й рицар, за трииолитанската графиня, която <b>видяла</b> за първи път своя предан кавалер чак на смъртното му легло, погребала го и се покалугерила... Разправи още безброй дребни и весели или пламенни, страшни, увличащи случки из рицарския живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Той се мъчеше всякак да угоди на бъдещата си господарка, да <b>види</b> усмивка на строгите й устни, лъч от неприязън по сбърченото и високо чело. Ала напразно. Тя си оставаше все тъй равнодушна и хладна, без радост, без тревожен копнеж...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Прости ми, че смутих молитвата ти. Но трябваше да те <b>видя</b>. На-учихме, че ще дойдеш тук, преди да тръгнеш, и дебнехме всеки час.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Марийо — пошепна тихо великият боляр, — ти заминаваш, напущаш ни. Млада си. Може да ни забравиш. Животът заличава много неща. Ала ние всички искаме от тебе само едно-единствено нещо: когато те помолим за услуга, да не ни я откажеш. Защото нито един миг делото ни няма да престане. Потруди се да внушиш на съпруга си, че България няма да <b>види</b> покой, дорде не се завърне Йоан-Асен. Ако той иска да има мощни съюзници, нека престане да крепи Борила. А ако намеренията му са били само да осуети идването на Асеновия</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>син, ако той иска да има за съюзник само една слаба и немощна България, то тогава и ние ще знаем какво да правим. Засега само това искаме от тебе. После... Ще <b>видим</b>. Ще ти пратя вест Помни този час, Марийо, и не забравяй никога, че си дъщеря на Калояна, че кръвта му вика за отплата...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>В това време младата невеста на Луи дьо Шател бързо даваше по-следните си нареждания, прибираше някоя забравена дреболия, тичаше от време на време да прегърне майка си, надничаше от прозореца да <b>види</b>, дали е дошла кочията.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Зоя вървеше стъпка по стъпка след дъщеря си, изтриваше от време на време сълзите си, правеше се на весела, непрестанно й даваше напътствия, съвети. Поръчваше й да се <b>види</b> с ромейските си роднини от майчина страна. Залутваше се да помага при стягането на сандъците. При всяко изтропване на кон потрепваше. Ето най-сетне бе настанал жестокият час на раздяла с най-любимата й дъщеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>— По-тихо. Чакай да се съблека! Умрях, задуших се в тия дрехи, дай сега да те <b>видя</b>. Мама къде е? Край Камчия? Белослава как е? Дойдох да <b>видя</b> Мария, преди да замине, поне отдалеч или пък ще се преоблека като някоя Белославина прислужница. Дай ми най-напред вода и малко хляб и сирене. От вчера не съм ял и пил. В тая бъркотия из улиците ще <b>гледам</b> да се промъкна до Белославини с някоя дреха на Никола. Той къде с, че не иде още да ме види?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Витлеем наведе кестенявите си очи. Стисна трепетно ръце. Помъчи се да каже нещо, не можа. Отиде към прозореца, <b>видя</b> долу стария Никела, махна му с ръка веднага да се качи. След малко старецът влезе и застана вцепенен. Той разгърна ръце, ноздрите му затрепераха.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Мирчо, чедо... — изхълца старият и прегърна момъка. — Жив бях да те <b>видя</b> пак! Добромир буйно се дръпна от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Народът се притискаше с упорита настойчивост. Всеки искаше да <b>види</b> за последен път дъщерята на „Калиянчо", всеки искаше да се сбогува — сякаш изпращаше свое рождено чедо. Много жени изтриваха сълзите си. Малки деца изтичваха с дребни китки в ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Къде беше? Какво се бе случило? Тя се огледа. Пак затвори очи, сякаш копнееше отново да <b>види</b> веещото се знаме със златния лъв, непознатия със сваления наличник, присмехулните очи, които пронизват като кинжал.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Тя не смееше да мисли за тоя безумен миг. И не знаеше как би могла да го доживее: да <b>види</b> отново Радул в една България, която щастливо и свободно крепне под скиптъра на Йоан-Асена...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Болната помръдна, обърна се, Като <b>видя</b> знатната патрицианка, за-станала до леглото й, тя се помъчи да прикрие грозотата на разпилените си сиви коси, закри с ръце страшната мършавост на врата и плешките. Погледът се избистри, слаба багра покри жълтото й сухо лице. Само едрите пъстри очи напомняха прецъфтяла голяма красота.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Те имат господство над тялото ни, но не и над душата ни... И се отправи с леки стъпки към дружината на придворните. Мария коленичи пред гроба на Агнес Монфератска и детето й. Когато отидоха да посетят храма при Фара, тя забеляза, че голяма част от гръцките свещеници бяха заменени с латински клир. Отслужиха вечерня по западен обред, преведена на гръцки език. След това Мария попита дали може да <b>види</b> съкровищницата със свещените реликви. Духовниците се спогледаха смутени. Всичко бе разграбено. В първите дни на завоеванието бяха допуснати много волности.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Аз исках да <b>видя</b> късчето от хляба, който Спасителят е разчупил на Тайната вечеря. За него ми разправяше неотдавна пазителят на съкровището. Къде е отец Теофан?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Чак на трапезата, когато се събра цялото семейство, императорът леко се разведри. Той погледна усмихнат към сестриницата си и каза: — За Йоланта се явиха двама знатни жениха... Двама крале. Да <b>видим</b> кого ще си избере...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Не. Този ми прилича на латински технитар, който се е заселил в пренията на барона си и получава по-голяма плата от тая на местните люде, и много харчи. Видяхте ли как беше облечен? Може ли ромеец днес да носи такива дрехи? От данъци ще ни разсипят. За сгради и градини, за строеж на крепости и кораби, за минаване по мостове... Остава да плащаме данък и за въздуха, който дишаме...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария хранеше новия сокол: великолепна рядка птица, бяла като сняг, с едри ясножълти очи. Като <b>видя</b> императора, тя се смути, че я заварва в парадна премяна да се занимава със своите любими животни. Ала Анри се изсмя весело:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Спечелил съм си ги най-почтено. В славна борба. — И той се изсмя от сърце. Мария внезапно спря стъпките си. Протегна развълнувано ръка към него. Дайте ми тази кутийка, сир! Моля ви се! Искам да <b>видя</b> заровете.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Да дойда за една-две недели в България, сега не мога. Но винаги съм имала горещото желание да <b>видя</b> отново приятелките си. Нека Люляна, Бона, Петкана и Траяна ми дойдат на гости. Ще ги чакам и приема с най-дълбока радост. Отговорът ми до светлия цар Борил ще бъде готов тази вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Съзаклятниците искаха да се попречи на всяка цена нови войски да заминат към Ниш. Защото в такъв случай Борил щеше да се <b>види</b> принуден да изпрати в помощ на Анри латинските гарнизони, които го крепяха в България. И тогава ръцете на бунтовниците щяха отново да бъдат развързани.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Стръмните улички на царевград Търнов се пълнеха с любопитни люде, които се блъскаха и натискаха, за да излязат в предните редици и <b>видят</b> пищното шествие, което се точеше откъм Устето към Боярския рът.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Борил стисна силно челюстите си. Затвори очи. През клепачите си <b>видя</b> страхотните картини на бъдещето. Той щеше да удави в кръв цялата страна, нито един бунтовник нямаше да остане жив, друмовете щяха да се украсят от двете страни с бесилки и колове, а вонята на мършите щеше да напомня всекиму какво го чака. И деца, и жени нямаше да бъдат пощадени. Той сам щеше да трупа дървата на кладите. За най-малкото подозрение мечът на палача щеше да отсича глави и да реже телата на късове...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Нещо се бе разрушило. Нещо се бе променило. Това бе образът на Радул. Но оня Радул, от горите на Орловец, от срещата в градините на Царевец, в църквата „Свети Димитър", оня Радул, когото бе <b>видяла</b> за последен път зад решетките на тъмницата, не съществуваше вече. Защо? Каква невидима преграда стоеше между него и нея?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Свещениците я изпроводиха до външната порта с дълбоки поклони, все още учудени от ранното й посещение. Те се бяха надявали, че ще я <b>видят</b> на втората утринна служба, когато обикновено пристигаше и кралица Маргарита заедно със съпругите на бароните и архонтите...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Навън бързо мръкна. Никой не смееше да мръдне от мястото си. Сякаш всеки очакваше да стане чудо, да се свърши този грозен сън, да <b>види</b> как Анри отваря очи, бодър и весел както всякога...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>„Борил беше бездетен и даде на Ханри дъщерята на своя предшественик Йоникия: и тъй французите <b>видяха</b>, седнала на престола на тяхната империя, дъщерята на най-смъртния им неприятел, затова някои историци я обвиняват, че е отровила мъжа си Ханри на 11 юни 1216 година, тъй като тя при омъжването си за него била отнесла в сърцето си смъртната омраза, която баща й Йоаникий й бил внушил против французите." (Ledeau — ... Histoire du das empire", том, 17 283)</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	По-рано такива спомени го гнетяха. Сетне взе да ги <b>разглежда</b> като стародавен, избледнял филм. Онова, което на младия човек беше се струвало болка за умиране, днес в очите на един посивял, <b>видял</b> и проумял мъж изглеждаше просто живот.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Все още нищо не си <b>видял</b>. Ако те отведа там, не зная дали ще го понесеш. Впрочем, предупреден си.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Но защо Енгел ще се сбогува открито, тъкмо когато готви последната и най-рискована част от операцията? Далече по-изгодно за него би било привичното ни разсеяно очакване да го <b>видим</b> отново у нас след седмица-две.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Нощес разсъждавах — безполезно разсъждавах — и върху пропуснатите възможности: Сотиров неизказано би ни улеснил, ако навреме ни посочеше Енгел. Но той, <b>види</b> се, е бил презает със себе си и със своето внезапно хрумване.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Уви, тях не си избираме. Какво не бих дал например, за да не преживявам изтеклата нощ! Когато взех експреса от пет и половина, все още не бях решил дали да ви посетя. После излязох на площада пред гарата — прекрасен е станал новият площад. Видях работни тълпи по спирките, <b>видях</b> рояци деца в училищните дворове. Помислих си: някой трябва да се жертвува, за да цъфти този прекрасен живот. И вие както мене сте профилактик, та трябва да разберете, че моите подбуди са чисти.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Злите езици говореха… Какви зли езици! Беше недвусмислено, нито Сотиров, нито Илиева го криеха — връзката между двамина немлади, всякак издигнати хора. Тя бе обвита в достойнство, приличие и подчертана нетоплина — <b>види</b> се, така я бранеха от лепкави намеци. Без да бъде тайна, тя никога не стана сензация, нито дори предмет на одумки. Тъй като в нея не бе замесен някой трети, а Алкивиад и Ема спазваха далечно отстояние от хората, всякакви приказки за връзката им биха били безпочвени.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Тази мълва завладя колегите като вдъхнат хашиш. С всеки ден околните ми — иначе умерени и разсъдливи трудови хора — все повече напираха към лабораторията, където трябваше да се роди Откритие. А Сотиров, наместо да се осланя на препоръки и гаранции, сам взе да обикаля изследователските колективи. Когато го <b>видях</b> при нас (виждах го за първи път), той ми напомни купувач на души…</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Ема чак се задави от омерзение, а Стоянов си каза, че нейната изпъстрена с художествени метафори реч не ще да беше съчинена току-що. Види се, Ема запълваше дългите си вечери край телефона, като твореше подобно художество. „Бунт, разбира се!“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Без да ще, Стоянов се огледа — бе очаквал да <b>види</b> въплътен призрака Алкивиад. За късия миг на безволие и охлабена забрана той осъзна, че никога и никак не е успял да заличи Алкивиад, че между тях двамата зрее трайно нещо недозряло, горчиво и сладко, но непременно отровно.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Когато светна, <b>видя</b> се, че са в помещение без прозорци. Нежива тишина бе залостена в малката кубатура. Край стените — по новички, сякаш непипани пултове — се нижеха многоцветни бутони. А посред пространството (нереално изолирано пространство, където човека избиваха тръпки на затворнически страх) се издигаше висок и дебел цилиндър.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	— Чуваш ли го? — попита Алкивиад с усмивка, с каквато млада майка се вслушва в първото гукане на първото си чедо. — То действува по-усърдно и точно от всякакъв човек, то открива мироздания там, където ти и аз бихме <b>видели</b> къс мърша или шепа помия. Без него Алкивиад Сотиров би бил сляп и глух, с пресечени ръце. Без него днес хората нямаше да знаят много за причините на смъртта. То може да <b>разгледа</b> клетка, а ние — не.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	От ръцете погледът на Стоянов премина към черепа, о който бе опрял пръсти Алкивиад. Навярно поради необичайната среда, затлачена от пулсации, автоматичен пукот и призрачно припламващи сигнали, Стоянов <b>видя</b> като под рентген мозъка, заради който бе дошъл. Скрит в костена кутия и под вълниста пепеляворуса, недокосната от възрастта коса, зад чело, ненабраздено след две десетилетия упорна мисъл — там беше скъпоценният мозък. Той съдържаше опит и перспективи, които можеха да спасят човечеството от старчески страдания.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Мъжът до нея също нямаше значение. От първи поглед се <b>видя</b>, че той е от младите хора, гладни за добро и все по-добро, непридирчиви в средствата да го постигнат. Прекрасно сложен, яркоцветен, очите му бяха дръзки и гузни наведнаж — толкоз явно, че жената не можеше да не е забелязала това. Защо тогава се смееше с небели и неравни зъби, още по-некрасива посред съвършенството на ослепителния бял ден, посред празничния боров пейзаж? Защо неизгодният за нея контраст никак не я гнетеше?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Това ти не разбираш, Валтер — весело го оскърби жената. — Продължавай да се спускаш, аз ще изпия една чаша с господина. Ще се <b>видим</b> на вечеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Но над тия мисли — невесели, както се <b>видя</b> — проби нещо, спечелено днес: отделни думи на Шарлота. Стоянов беше се страхувал, че тя ненужно ще повтори Цветков или Илиева: мъгляви обвинения срещу етиката на Алкивиад. Всъщност — самоокайване. Но Шарлота със своята господарска безцеремонност произнесе оценка, която човек достоен и възпитан би замълчал, тъй улично звучеше тя: „лъжец“. Долавяйки все пак лошия звук, Шарлота беше го смекчила: артистичен, рядко забавен лъжец, който майсторски изработва от измислица и игра една автобиография.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Мислите ли? — Цветков, <b>види</b> се, се побоя, че гостът ще си отиде с изводи, противни на интереса му, затуй прегази пряко: — Ние сме длъжни да подбираме контактите си, да не даваме изявления. Кому служи това, да речем, че доцент Сотиров флиртува с някои… еее наистина изтъкнати специалисти от Запад, които са… еее наемници на този или онзи тамошен концерн?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Поривисто, както вършеше всичко, Алкивиад стана, излезе в кулоара, откъдето трябваше да се изкачи към сцената. Още преди да го <b>види</b> там, Стоянов по-здраво стисна палци: „Дръж се, чедо!“ — пожела му по студентски.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Ако поискате да <b>видите</b> грешката ми в тази светлина, ще успеете. Но аз се завърнах! Един злодей не се предава самоволно на съд. Не разчитам на милост. Моята последна дума е: не се чувствувам престъпник. Всичко, което се случи, беше въпреки мене — пълна внезапност, изненада и…</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Няма да мине! — с упорство възрази освободеният. — Просто никога вече не ще заговоря за това. Достатъчно сме <b>видели</b>, за да научим: най-тежките престъпления изобщо не се наказват по кодекс. Ако някой те удари непозволено — извън кодекса — обикновено чуваш: „Да не си му позволявал!“ Тук е вината, която милостиво ми опрощавате: аз позволих на Алкивиад да ме удари. Предоверих се.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Междата от доверие до предоверяване е така тясна, че човек често не я улучва. Що се отнася до Сотиров, има да си говорим тепърва — това, <b>види</b> се, е не злодей и не чудовище, нито… Изобщо: не го улавям.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Булка или дете — все едно. Мост или църква — все едно. Но вграждането се повтаря и повтаря: трябва, <b>види</b> се, да бъде закопан без име и слава жив човек в темела, за да трае зидът…</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Но той вече не ще се върне в страната. Забележете, върху това се крепи цялата версия на Сотиров: Енгел е извършил или организирал разгрома точно през последната нощ, която прекарва у нас. Всички контактни с него заявяват твърдо, че са го <b>видели</b> за сетен път. Само според Цанкова той все пак щял да се върне.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Забелязвам, че цялата версия на Сотиров (възприета досега от нас) почива върху това: Енгел вече не ще стъпи в България. Сотиров указва като виновник лице, което никога не ще <b>видим</b>. Едничък свидетел срещу него е пак Сотиров.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Мъничко опомнен, Марин <b>видя</b> от разстояние тази картина и усети как потъва от срам. Той нямаше желание ни средства да върне нещата назад — към премълчаното неразбиране и преглъщани възражения. Едничкото, което хрумна в нажежения му мозък, беше да изхвърчи на зловещото стълбище с препарирани зверове и да тръшне вратата зад себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	„Край! — беше си рекъл, докато опипом слизаше по изръфаните от безчет млади крака стъпала. — Не искам да го <b>видя</b> и чуя повече. Край на Алкивиад — за мене от днес той е мъртъв!“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Сотиров никога не ми е описал майка си, както и да го разпитвах. Чинеше ми се, че неизречено мрази своето семейство, че се срамува от произхода си. А какво има там за срам? Майка — учителка, баща — аптекар. Най-нормален произход, неопетнен политически и имуществено. Били са, <b>види</b> се, бедни.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	— Нали? Види се, Алкивиад Велики е бил за майка му страстно любим образ. У него (в противовес на глухото, бедняшко и грубовато окръжение) тя ще да е <b>виждала</b> мъжа — големия мъж, комуто бива позволено всичко, който си играе с народи и владетели, понеже цял е в изявата! Необвързан и неспрян, имащ и можещ… Личността мъж. Въобрази си само!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Марин току-що се озърна. Толкоз трябваше — озъртане от лична гледна точка — за да <b>види</b> как двамина умни и делови петдесетгодишни уморени хора седяха на доуморителен разговор през работно време, не защото си нямаха работа. Те, видите ли, копаеха, пресяваха и обобщаваха, дано изяснели явлението Алкивиад — антично, а може би и днешно. Ирина патеше от диабет, а Стоянов от сърце, но посвещаваха часове умствен труд, досада, без раздразнение, за да поднесат на обществото приемливия завършек на случая Сотиров.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	Марин току-що се озърна. Толкоз трябваше — озъртане от лична гледна точка — за да <b>види</b> как двамина умни и делови петдесетгодишни уморени хора седяха на доуморителен разговор през работно време, не защото си нямаха работа. Те, <b>видите</b> ли, копаеха, пресяваха и обобщаваха, дано изяснели явлението Алкивиад — антично, а може би и днешно. Ирина патеше от диабет, а Стоянов от сърце, но посвещаваха часове умствен труд, досада, без раздразнение, за да поднесат на обществото приемливия завършек на случая Сотиров.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Не. Какво значехме ние, Марине? — искрено се удиви Елена. — Всеки знаеше, че Алкивиад не се е прибирал в Карнобат, откак влезе в университета. Бяха проверили, че не сме получавали от него и пари. Не ни побутнаха. То и — накъде ли? Нямаше къде по-долу. А щом много закъсаш, непременно ще се намери човек. Имаше един началник, забравих му името. Разследва случая, сам <b>видя</b>, че се нуждаем. Намери ми по-висока служба, премести мъжа ми в София. Ще рече, не само не пострадахме покрай брат ми, ами се поотръскахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Алкивиад не бе излязъл да изпрати своя бивш приятел. Те се разделиха без довиждане ни сбогом. „Сбогом!“ — каза му на ум Стоянов, застанал в кръга светлина под фенера. Велев трябваше да го <b>види</b> и да заеме неговото място при Алкивиад. „Тази нощ ще падне голямо писане, капитане!“ — ожали го полковникът.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Винаги, когато по празници Марин <b>видеше</b> пионери с кринки да стоят под паметните плочи — охолно гледани деца с млечна кожа и лъскав косъм;</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Благодаря, благодаря ви дълбоко, атиняни - сведе прекрасна глава ораторът. Неговите дълги руси къдри тъй ниско скриха челото му, че никой не <b>видя</b> усмивката на Алкивиад. Само тя бе некрасивото у него. Някаква ранна тлен, предвестник на гниене от проказа - върху гладко мраморното златисто съвършенство.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Никой дотук не беше се сетил за стария стратег; Петстотинте се вдадоха досущ в спора между ония двама. Почитаният военачалник се поклони на Съвета. Повече от Алкивиад и Хипербол той имаше право да пита „защо?“ Никий не попита. Живял и <b>видял</b>, той си знаеше: не бива да се навираш в очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Алкивиад млъкна, за да огледа зрителите. Всички тия из паднали или никога неиздигалн се хора, които в Атина имаха право на изнуден глас веднъж годишно, а нямаха хляб през вечер, май че си рекоха сега: „Какво пък, нека бъде! Какво пък, ако изгорим живи от Зевсов гръм - нали иначе ни чака смъртна рана в боя или гладна умирачка из подземията. Поне ще <b>видим</b> как боговете въздигат върху златен облак своя син или разцепват земята под него, за да се продъни право в Стикс... И едното, и другото ще бъде зрелище.“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Не бой се, не ще обадя никому какво <b>видях</b> и чух тази нощ у тебе! -обеща Алкивиад. - Надявам се, отсега не ще бъдеш тъй язвителен и строг спрямо човешките слабости. Те имат за основа страха. Излишно е да ти описвам неговата мощ - ще се убедиш и сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Тъй като Алкивиад не бил налице при зараждането на тази суматоха, освободеният му роб Пулитон препуснал да го дири. Намери го - <b>видя</b> се - у Сократ.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Не се излъга. Докато мокрият от пот чер кон слизаше каменливия път към пристана, Алкивиад <b>видя</b> на брега не снощните безгласни оплаквачки, ами овластените атински бащи. Ограждаше ги многобройна стража, нали бащите на Атина не знаеха какво им предстои - Зевсово наказание, войнишки бунт, аристократичен преврат?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>В подобни разсъждения губеше седмици младият наварх, подложил прекрасно като образа на Адонис лице под изгрева, зенита, захода. .. Но времето не може да бъде спряно, за да поразсъдиш и решиш. То си тече, запълнено с кроежите или с деянията на всички останали хора. Твърде скоро Алкивиад се <b>видя</b> принуден да научи какво бе протекло през времето, което той прекара в наслада от себе си, от Средиземноморието и от своето несъмнено блестящо бъдеще.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Цар Агис имаше твърда привичка да наблюдава света през съвсем тесен процеп; той сякаш отказваше да подари някому своя поглед. Но ей сега точно ефорите можеха да <b>видят</b> едрите жълти очи на цар Агис, които не видяха, понеже да би треснал сторазклонен гръм, нямаше да ги смае дотам, колкото успяха кратките думи на вестителя.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i><i><i>Цар Агис имаше твърда привичка да <b>наблюдава</b> света през съвсем тесен процеп; той сякаш отказваше да подари някому своя поглед. Но ей сега точно ефорите можеха да <b>видят</b> едрите жълти очи на цар Агис, които не <b>видяха</b>, понеже да би треснал сторазклонен гръм, нямаше да ги смае дотам, колкото успяха кратките думи на вестителя.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>А можеше да се предвиди, че един Алкивиад ще изпрати не какъв да било, ами особняк вестител. Този се отличаваше с дълги почивки между изреченията. Види се, за да доведе изненадата у Спарта до някому необходим предел.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Нареждам на своите ефори за три дни да уточнят в подробности заемането на Декелея от войските ни! - внезапно и за себе си заповяда цар Агис. - Нека нашите кораби бъдат приведени в готовност! След три дни... Да. След три дни ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>В деня, в който Спарта изпровождаше своите бойци, Алкивиад за първи път <b>видя</b> царица Тимая. Подобно на всички спартанки през тъй хероичен час, царицата бе облечена показно просто - лен в естествен цвят. Сплела пръсти без украса по тях, навела глава с некъдрени коси, тя изглеждаше по-тържествено-скръбна, по-пристойно смирена от всички майки на Спарта.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>„Театър за глухонеми! - каза си след малко Алкивиад, комуто чак толкоз мълчаливи мъки досадиха; той бе свикнал с шумните атински чувства. - Пантомима!... Нека най-после Тимая смъкне покривалото си, за да <b>видим</b> дали била хубава или грозна. Гърбом, сложена е добре. Още нераждала юница.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Гладният няма що да губи, защото така и така е загубен. Една зимна вечер божественият любим на Тимая със сит смях й обяви последната новина: атинските роби въстанали, атинските роби на хиляди побягнали към Декелея, където цар Агис великодушно ги разместил из селата и им позволил да изкарват своя хляб. „Те нека го изкарат, пък ще <b>видим</b> дали този хляб ще бъде за тях, ха-ха-ха! Защото у мене зрее нова стратегема - сега вече цар Агис едва ли ще се откаже да завоюва по мой чертеж света. А всеки поход яде много жито...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Бащи на Спарта! - наближаваше към развръзка речта. - Нека лишим демокрацията не само от сребро и жито, но и от данъкоплатци! Нека подпомогнем народите, поробени от Атина, да избият своите демагози и да въздигнат отново наследствената благородническа власт! Тогаз чак ще <b>видим</b> Атина в калта!...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>С една дума, Алкивиад отново седеше при една видна жена и се предвземаше, че я обича. Види се, туй спада към комедията, която наричат „ярък живот“. Когато най-сетне се изскубна из правоъгълната задуха на Спарта, Алкивиад беше си мечтал по-иначе предстоящото представление.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Той ги <b>видя</b> да изникват отдън хоризонта като ято жерави, преодоляло простора, но не уморено. Позна строя им, който бе измислил самият той при похода си към Сицилия - могъщ клин. чийто връх пореше водите чрез носа на наварховата трирема, увеичан с позлатена Нике. По-късно различи и знаците на Атина, под които бе воювал с опиянение.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Трупът на Мирон!.. Преди. малко, докато още живееше, той бе син на освободения от Алкивиад роб Теофраст, момче, расло с първия Алкивиадов син, Алкивиад Млади... „Къде и как ли е сега синът ми? Дали него пък не съсече нейде из Декелея цар Агис, комуто аз дадох ум?... Кога за сетно <b>видях</b> сина си? -Май че - преди опита на Хипарете да се разведе; тогаз тя отпрати момчето при своя род, а то беше на колко години? „Не помня. Но помня някаква заран: Алкивиад Млади търчеше из двора, под лозницата, гонеше се с това тук момче, сина на роба... Вас питам: къде е...“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i><i>Може би за първи път, откакто се познаваха, Алкивиад <b>видя</b> сатрапа да се смее. Усмивката бе чужда на това хладнеещо от размисъл лице; тя разтягаше начервените устни, но не се издигаше над тях, към <b>погледа</b> и гладкото като вода чело.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Под тържествуващия поглед на Тразибула, който най-сетне намери друг да говори и да действува от негово име, Критий бе принуден да се поклони и се оттегли на своя кораб. Там тази заран той бе навестен от един Алкивиадов роб, който го уведоми, че Алкивиад искал да го <b>види</b> насаме, тайно. Този разговор се състоя по пътеката край брега, извън полезрението на моряците.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Критий стърчеше върху тясната пътека, задължен да слуша Алкивиадовия монолог. „О, ако веднъж се излъже (поради ново хрумване) да ме изтърве, как ще го подредя пред Четиристотинте! - каза си Критий. - Той никога, никога не ще <b>види</b> повече Атина, кълна се в живота си, който виси на косъм над ей тази водна пропаст!“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Късно ми го напомняш. От днес Алкивиад застъпва страната на убития Хипербол; не ще сте <b>видели</b> по-краен, по-безпощадно войнствуващ демократ от Алкменоида Алкивиад Велики. Пазете се! - пристъпи той към Крития, който, присинял,направи две крачки назад, та усети с гърба си грапавата скална стена. - Внимавайте в следващото действие на комедията то ще ви накара да жалите за предишните! Аз няма да мирясам, докато не върна на власт атинската демокрация!</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Горе го блъсна есенният вятър - студено свистене в улея между Европа и Азия. Посрещнаха го множество бледи от възбудено очакване, брадясали лица. Със сърцебиене до гърлото чак, Алкивиад се отправи към носа. Оттам <b>видя</b> той, че към триремата на наварха наближава ладия. В ладията ако очите му не го мамеха - седеше Тразибул.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Те, както се <b>видя</b> сега, стискаха дебели, дълги въжета. По знака на Клеофонт робите ги опнаха с все сила, отстъпвайки заднишком. Из глъбините на пирейския. пристан постепенно сякаш леко изплува мраморно изваяние - статуята на Алкивиад Велики. Нова-новеничка, безупречно полирана и щедро оцветена, навярно бяха я потопили чрез същите тия въжа снощи, не по-рано.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>А тук говореше вече осми ритор. Алкивиад бе седнал на първия ред (където по правило беше място на стратезите), без алена мантия, без свитки, хохот и прекалености. Той се правеше, че слуша, а си мислеше: „Богове, как томително се добирах към ей това: да се върна! И защо? За да клеча от съмнало върху нажежения мрамор и да усещам как пилят слуха ми с гламаво слово неумни, пък нахални приказвачи... Май единствен събеседник в този град е Сократ. Вече пети месец Сократ ме отбягва... Смята, <b>види</b> се, че можем и да не се срещнем повече. Как не! Кому, ако не на Сократ, ще разправя за...“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Осмият ритор досадно напрегнато обосноваваше точката на деня: защо и как Градът трябвало да избере за свой пълномощен управник стратега Алкивиад .Велики. Самия Алкивиад - както се <b>видя</b> - тази точка не вълнуваше особено.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Първия път, когато <b>видя</b> как Тимандра стрива брашно за питки, как ръцете й се превръщат в робски лапи, загрозени от жили, подпухнало червени, атинянинът неволно сглупи:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- До кладенеца в Перикловия двор... - говореше Алкивиад (стихнал пред буйния огън в скътаната стая) – там помня едно изваяние: амазонка. Когато за първи път те <b>видях</b>, ти с нещо ми напомни нея... Може би затуй ми се стори, че не се запознаваме, ами се разпознахме. Същите малко раздалечени очи, дръзката брадичка, краката, корави по мъжки. Навярно още като малко момче. седейки на скамейката до кладенеца...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Петте си месеци на висока чест Алкивиад бе преживял в къщата на посечения. Ни веднъж през това време той не <b>видя</b> сина си. Изглежда, Младият изкара същото време или под ключ, или извън Атина - Алкивиад дори не разпита някого за своя първороден.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Ти ли ще го кажеш! - присмя му се в очите синът. - Прилича ли на един Алкивиад да <b>види</b> другиго в измяна? Докато свят светува, всеки елин ще свързва името ти с най-черно предателство.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>то пречиш, са така могъщи, че със сигурност ще те застигнат из твоя криволичещ път. Бягай, където очи <b>видят</b>, понеже смъртта е по петите ти, чужденецо!</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Южната нощ чернееше непрогледно, звездите бяха много далече и съвсем безучастни. Прав, стиснал меча, Алкивиад не <b>видя</b> - той усети как тъмницата настъпва отвсякъде срещу му, въоръжена с десетки острия. Когато опипом посегна за щита си, пръстите му досегнаха не защитения метал – телесна топлина на човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Добре, сега го <b>видя</b> в едно мигновение или в цяла вечност, все едно, въпросът е, че Сократ видя! Под него в пълното си велелепие се разгръщаха море и суша, те взаимно се обдаряваха, като морето създаваше брегове, а сушата - острови.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Няколко жени се суетяха и подтичваха нагоре-надолу, а една пищеше и си скубеше косите. Тия, дето подтичваха, като го <b>видяха</b>, се втурнаха насреща му, уловиха се за стремената и всички наведнъж заприказваха възбудено. Не можеше да се разбере за какво става дума и в какво се състои работата. Само една дума изскачаше по-ясно над разбърканата купчина от приказки: змия. „Гледай ти — помисли си Ханко, — сигурно змия е ухапала онази, дето пищи най-много.“</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но като дойде на самото място, <b>видя</b> да седи на земята момиченце, нямаше повече от десетина години, само по ризка, слабичко и с големи очи, жълто като восък. Когато Ханко скочи от коня и се изправи над него, то повдигна главата си и го погледна с очи, потъмнели от нямо страдание и ужас.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Пък като се върна от война, вие ми донесете ремъчката. Аз съм от село Осеня! — И пришпори коня си. Усещаше слънцето над главата си като някакво страшно око. Гледаше го от висинето и му се заканваше: ха да те <b>видя</b> сега, ще стигнеш ли някога своите!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Излязоха на двора. Беше късна вечер, небето пак беше покрито с храсталаци от звезди. Откъм Тича подухваше хладен, влажен ветрец. На входа го чакаха някакви хора, дори му се стори, че вижда в тъмното един истински кон. Мърдаше с уши, затова му се <b>видя</b> истински, иначе това животно приличаше на сянка, очертанията му почти се сливаха с тъмнината. „Черен е, дяволът!“ — помисли Ханко.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Мисълта, че някога може да стане владетел на държавата, изведнъж връхлетя в душата му — една хищна птица се стрелна от висинето и като камък се гмурна в дълбините. Плиснаха вълни, притъмня, заруча далечен гръм. Пътуваха към Брегалница, пътят водеше през планината, от по-високите открити места можеше да се <b>види</b> далече в низината бялата снага на крепостната стена. За пръв път го връхлиташе тази мисъл — че някога може да стане владетел на държавата. Юздата на коня овлажня в шепите му. Ехото на гърма продължаваше да се носи из просторите. А денят беше слънчев, чист.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но преди да напусне двореца, реши да споходи княгинята. Тя му се зарадва, а той, като я <b>видя</b> повехнала и умислена, се натъжи.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Доволен от хрумването си, той завърши разтребването на масата с добро настроение, сега тя блестеше с порядъка си като плац за военни упражнения, сетне прескочи до библиотеката, за да <b>види</b> дали не е забравил някоя книга. Свещите вече мъждукаха, зазоряването правеше пламъчетата им жълти и немощни. Скъпоценната Изида сияеше в своя ъгъл някак изоставена и в полусянката изглеждаше тъжна.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като <b>видя</b> себеотрицанието на Теофила и готовността, с която тоя възрастен патриций предлагаше главата си, Лъв Шести се просълзи от умиление. В края на краищата Аякс беше само един кон, спокойствието на империята струваше повече, разклатеният престиж на императорския институт можеше да предизвика непоправими последици. Теофил беше прав, трябваше да се върне, за да смени одеждите си, имаше време, бяха му казвали, че надуването понякога продължава с часове.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Като сразил скитите в няколко решителни битки, Юлий Цезар писал такова писмо до римския сенат: „Дойдох, <b>видях</b>, победих!“</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Хубаво! — рече той. — Аз ще си ида и ще чакам утре Теофил да ми определи време и час за аудиенция в двореца. Но се съмнявам дали тази среща няма да бъде излишна, тъй като новината, за която искам да съобщя, нашият император утре сам ще може да <b>види</b> с очите си! — На това място от речта си той спря, изправи глава, като всеки достоен човек, който знае цената си, пък незаслужено са го обидили, обърна гръб и понечи да излезе навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	По целия фронт на войските, изтеглен на около две хиляди крачки, настъпи тишина. Стотнята на багатура Севар беше строена в първата редица на левия фланг, така че Ханко можа да <b>види</b> макар и отдалече как князът, следван от малката си свита, премина моста. Той яздеше бял кон и беше наметнат с къса черна хламида. Над островърхия му кожен шлем, тъмен като хламидата, стърчеше нависоко бяло перо, кой знае от каква птица беше, но блестеше като огнен език. Княжеското седло беше червено, а на челото на коня святкаше нещо много ярко, отдалече приличаше на голяма лъчезарна звезда.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но Ханко не го слушаше. Той стоеше като зашеметен, ония зелени очи като да бяха се превърнали на отровни слънца — блестяха отпреде му ужасно и на същото онова място, където допреди една минута беше минал и заминал самият княз! Зелени очи със златни точици около зениците я <b>видиш</b> веднъж в живота си, я не <b>видиш</b>, а тъкмо такива, със златни искрици, имаше неговият син — не точно неговият, а синът на Девора, синът на неизвестния Деворин годеник.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Тъкмо каза това и като преваляха билото на един хълм над реката, за да скъсят пътя, току в подножието му <b>видяха</b> пръснати като бобени зърна къщите на едно голямо село. Хълмът го отделяше от главния път, криеше го, но Куртовите съгледвачи знаеха работата си, бяха го подушили и вече бяха пошетали из улиците му, защото тук и там се възнасяха кът небето гъсти къдели черен дим.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	А на това място пътеката правеше остър завой и изведнъж изскачаше на една широка поляна. Ханко водеше колоната, подире му се нижеха Тахтун. Танас, а багатурът яздеше в опашката. Така че Ханко пръв <b>видя</b> онова, което беше изплашило Дванш.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Копанът нямаше намерение да гали никого по главата, но като чу тия силни думи от устата на княза, зарадва се, защото те много допадаха на сърцето му. „Няма да съм лек ветрец — помисли си, — за какъвто ме смятат важните гъсоци от щурмовата конница. Лека кавалерия, лек ветрец! Сега ще <b>видят</b> те какво може копанът Курт!“ Като помисли така, той разигра коня си на място и го въртя, докато от ноздрите на животното не започна да изхвърча пяна. После се прекръсти за сполука и повика командирите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И ето случи се тази нощ князът да <b>види</b> на пътя си трупове на съсечени хора — по оскъдното им и разпарцаливено облекло се познаваше, че са сиромаси, селяни бедняци, хукнали да се спасяват от копията и мечовете на Куртовите момчета. Съсечените бяха избутани встрани, сред гъстата морава, отдалече човек можеше да помисли, че са пътници, тръгнали за Версиникия и легнали на земята да си подремнат някой и друг час. Нощта беше кротка и топла, а до Версиникия оставаше още доста път.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Някои бяха паднали по очи — били са съсечени, както са тичали пред конете, други лежаха по гръб — сигурно са молили за пощада. Беше светло, можеше да се <b>види</b> как тия, които бяха търкулнати по гръб, <b>гледат</b> вторачено нагоре, към бездънната вис, закрита с прозрачна сребърна мъгла.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Само Петър остана навънка — обади се един брадат мъж. — Той седеше до мене и аз <b>видях</b> как желязото се завря в гушата му. Ако копието беше ударило една педя по-ниско, нямаше нищо да му се случи.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Факлата хвърляше немощна светлина, та не можеха да се <b>видят</b> добре лицата на командирите, но князът знаеше, че в тоя миг те изразяват голяма изненада. Сигурно ги беше много учудило решението му да даде лявото крило на копана — от него имаше командир с къде-къде по-висок чин!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко дори не погледна щита, а само въртеше кола над главата си наляво и надясно; едного цапардоса по шлема, та се чу удар, сякаш секира се стовари по суха и чвореста дъска, другиго фрасна по щита, трети — през лицето, плисна кръв; на трима <b>видя</b> сметката набързо — двамата се гърчеха върху нападалата мокра шума, а третият — долната част на лицето му представляваше вече кървава каша — лежеше изпънат и неподвижен.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	После двамата приятели, кървави и запъхтени, влязоха в къщата — тя беше на един кат, имаше три стаи. Високият прозорец на едната стая гледаше към улицата, там стоеше пак такъв ромеец с гривест шлем и стреляше с лък. Като <b>видя</b> Ханко и Тахтун да влизат, той извика ужасен — дали от внезапната им поява, или защото бяха кървави, захвърли лъка и мигновено прекрачи прага на прозореца, но се търколи навън мъртъв — Тахтун подскочи и го прободе в корема.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— На маджарите Курт ще им <b>види</b> сметката! — каза вдъхновено Олцег. — На Курт само такава паплач му дайте, за да се насити на сечене.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Не ни обиждай, Стануле! — изкриви лице Олцег. — Какви кесии ни навираш в очите? Ние само казваме, че ще е глупаво да се върнем с празни ръце, след като сме смачкали ромеите! Щом като веднъж сме уловили ромееца за гушата, защо да не му откъснем главата? Курт ще спре маджарите и ще им <b>види</b> сметката, а ние ще вземем Адрианопол, и туйто! Който владее Адрианопол, той държи пътя за Цариград!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко <b>видя</b> как пръв се хвърли отгоре му Севар и как в същата секунда политна към земята, <b>видя</b> и Тахтун, когото постигна подобна участ, само че той не се пльосна по гръб, като багатура, а се преметна встрани, като направи във въздуха един акробатичен скок. Сякаш освирепяла мечка си правеше път сред тумба от овчарски вълкодави — по-смелите скачат отгоре й да я захапят, а тя замахне пътем с лапа и ги отхвърля изтърбушени на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той се обърна към Дванш, за да се метне на седлото, но в тоя момент <b>видя</b> да се задават откъм пътя главните командири, придружени от група свързочници. Бяха началникът на лявото крило, копанът Курт, и командирът на отряда изургу-коловърът Станул. Курт изглеждаше свеж и дори весел, а Станул като да беше остарял през това последно денонощие с няколко години. За разлика от другите командири, които бяха спали до зори, той беше започнал битката още преди полунощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко много се изненада, като <b>видя</b>, че главните командири насочват конете си право към него. Някое време всички мълчаха, втренчили очите си в трупа на Кринит, после Курт запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Като <b>видя</b> багатура без чувства, Тахтун се ококори и едва не затрака със зъби от страх. С разтреперани ръце откъсна предницата на ризата си, направи я на ленти, после успя с голяма мъка да превърже раната на багатура, която кървеше силно под дясното му рамо. След някое време Севар се съвзе, <b>погледа</b> го втренчено и попита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като излезе на по-чиста земя, <b>видя</b> да се задават насреща му гробарите и събирачите на оръжие. Тука силите му се свършиха, коленете му се подкосиха и той се отпусна на тревата. Търколи внимателно багатура до себе си и замаха към гробарите с ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ами така — опита да се усмихне Ицволя, — да се изкъпя в реката, да поскитам малко, накъдето очите ми <b>видят</b>. Ако питаха мене, аз щях да заповядам всичката войска да нагази в Тонзос. И защо не! Като свини сме омърляни в кал!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко се сепна, защото никак не се надяваше да го <b>види</b> изправен и на няколко крачки от себе си, и в първия миг, както беше се подал ненадейно из шумата, помисли, че или има работа с привидение, или тъй му се е сторило. Случва се, когато човек мисли много за някого, той да му се яви, както се появяват насън разни хора и други неща. Но Тахтун приказваше, това беше едно сигурно доказателство, че е истински и че тука не става дума за никакъв сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Сега си мисли, че ако тогава беше <b>видял</b> и разбрал някои неща, на следващата пролет _онова_ нямаше да се случи, но по всичко изглежда, че по него време дяволът е държал лапата си пред очите му, та затова е бил сляп за Деворината хубост.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Но едно беше <b>видял</b> и запомнил — млечната, матова белина, която повдигнатите поли разкриваха от коленете нагоре. Никой изгрев не му е правил по-силно и потресаващо впечатление. Като че ли тоя изгрев бе един-единствен на света и той показваше магията на хубостта си само за неговите очи. Сега знае, че само първият изгрев изглежда чудесен, в Нове беше <b>виждал</b> други, срещу канче войнишка чорба, но те нямаха кой знае защо нито капчица от прелестта на първия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Както стоеше облегнат върху държалята, почувствува някой да стои отдире му, обърна се и <b>видя</b>, че е Василиса. Тя гледаше оправения покрив и се усмихваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Преди да заспи, Ханко отново се сети за ръката на Ицволя, която беше бръкнала във Василисината пазва, сети се и се закле в паметта на баща си, че ако пак я <b>види</b> да бърка там, непременно ще съсече Ицволя, както беше съсякъл началника на схолите под свените на Адрианопол.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но това състояние продължи малко време, защото Василиса не беше мъртва и нямаше да умре, макар че сама беше пожелала смъртта. Дошъл Ицволя пиян, сграбчил я и я отмъкнал в плевника; после Василиса намерила едно въже, но от вълнение и неопитност не могла да се обеси, както трябва, <b>видял</b> я съседът им Тудор, прескочил плета и я свалил от крушата, под чиито клони тъкмо-що била увиснала, като яре, приготвено за дране.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И какви видения, господи! Ако великият Авитохол, който приживе беше завоювал половината свят, можеше да се досети като какво беше <b>видял</b> пред очите си неговият далечен правнук, на своите тридесет години сигурно би скокнал на часа от гроба си, за да размаха възторжено плесенясалата си костена десница по посока на югоизточния хоризонт. Видението беше достойно за славата на оня, когото народите наричаха „Бич божий“ й падаха ничком в нозете му, преди да е вдигнал над главите им страшния си възлест камшик.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	На двадесетина крачки от княза и с лице към него бяха застанали Ирник, Ондуракс, началникът на гвардията, и сетин-багаинът Войцех — началникът на личната му охрана. Войцех, като <b>видя</b> княза да обръща коня си към навалитата страна на билото, избърза пръв да препусне към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	— Ще прескоча до крепостта Ичера — рече той, — за да се <b>видя</b> с приятеля на баща ми, болярина Ангелари. В Ичера има училище за свещеници, ако ми остане време, ще <b>гледам</b> да се срещна и с преподобния отец Исая, който е отворил в училището школа за иконописци. А ти ще отведеш войската в Преслав, ще я разположиш на стан около града и от мое име ще държиш работите в ръцете си, докато се завърна, което няма да стане по-късно от другиден.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но сега му се стори, че охотата за лов го пришпорва неудържимо към горския свят. Но дали това беше истинска охота, или зад нея се криеше хитро замаскирано желание да остане сам, за да поразмисли върху онова, което беше <b>видял</b> на югоизточния хоризонт? Дали тази ловна охота не беше само един повод за бягство в света на тишината и безлюдието, за да може скришом да мисли за неща, които биха подлудили и самия бог на войната, кръвожадния Марс?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Върви да <b>видиш</b> дали медунът още диша — обърна се младата жена към мъжа, който изглеждаше неин слуга. Гласът й прозвъня в ушите на княза с неподозирана нежност, сякаш лек ветрец разклащаше сребърни камбанки. — Ако още е жив — продължи жената, — довърши го, за да се не мъчи повече. Но внимавай да не развалиш кожата!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Симеон свали крака си от стремето, помисли някое време дали да предложи на Нона да се качи на коня, а той да вземе поводите в ръцете си и да я поведе през гората и тази мисъл му се <b>видя</b> толкова забавна, че се разсмя с глас: Симеон, върховният господар на държавата, божият наместник на земята, върви пеш през гората, а дъщерята на сингидунумския търговец язди бойния му кон и го поучава на благоразумие!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Нищо смешно не мисля, Нона, и никак не ми се ще да <b>видиш</b> някой ден моите кости, бялнали се сред тръни и храсталак. Аз не съм самонадеян ловец. Но си представих колко ще се изненадат моите спътници, те ме очакват с прострелян дивеч, пък аз ще им се явя с хубавица жена! Затова се засмях.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Сетне запита къде са другите гвардейци. Момъкът му обясни, че всички начело с Томислав са тръгнали из гората да го търсят и го търсят доста отдавна, още преди да се усили дъждът. Докато разговаряха, на пътя излезе Томислав с гвардейците, <b>видя</b> княза в светлината на факела, зарадва се и заповяда на момчетата да се построят, за да отдадат на княза чест, както се полагаше по правилника. Князът изпрати при Томислав своя гвардеец, за да уведоми него и гвардейците му, че до второ разпореждане не е никакъв княз, а стотник и че се казва Йосиф. И че който го издаде, ще пати лошо.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ирник отговори, че, слава богу, светлейшият му баща се радва на добро здраве и че утре по някое време сигурно князът ще има удоволствието да го <b>види</b> и да му изрази почитта си.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той <b>видя</b> как белите и деликатни пръсти на кавхана изведнъж трепнаха и насмалко не отскубнаха едно кичурче от знаменитата му брада. Това издаваше несигурност, вътрешни страхове, признание за собствена вина и Симеон още повече се ожесточи.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Случваше се доста често и обикновено ти беше причината за тия закъснения! Заложим въдиците над някой вир и докато аз се залисвам с това и онова — ти си изчезнал в гората. Все искаше да стигнеш края й, да <b>видиш</b> къде свършва. А пък тази гора нямаше край. Връщаме се по тъмно, Войцех ни гълчи, оплаква се на татко, а татко нарежда на чичо Докс да ни накаже с пръчка. Дохожда чичо Докс с една тънка и жилава пръчка, а аз му казвам: „Чичо Докс, Симеон не е виновен, аз се залисах при подмолите, затова закъсняхме!“ Ти беше тънкуляв, слабичък, боях се, че тебе повече ща те боли.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Малко време подир това весело пробуждане, заклеваха звънливо десетки медни клепала, биеха клепалата на големи и малки черкви, на манастири; тишината и птиците, еднакво изплашени от шумотевицата, хукваха, накъдето им <b>видят</b> очите. Но и оттатък стените не успяваха да намерят покой, погваха ги като отвързани псета гръмовити призиви на десетки медни тръби и волски рогове — наблизо лагеруваше войската на жупан-таркана Ондуракс и дежурните тръбачи свиреха за сутрешна проверка.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Може — каза Симеон. — Може да се сърди, колкото си иска, но от това няма да излезе нищо — вседържецът нито ще го <b>види</b>, нито ще го чуе. Пък и да го <b>види</b>, и да го чуе — какво?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Стъклата на прозорците бяха матови и Симеон, събуждайки се, <b>видя</b> безброй мънички сенки да прелитат навън. И в същия миг тиха, но радостна музика изпълни душата му, дворцовият струнен оркестър засвири весела старинна песен, катедралният хор на „Светите апостоли“ приглушено възнесе към небето най-светлия Давидов псалом:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Към полунощ никой вече никого не слушаше. Болярката спеше, Ангелари разправяше някаква заплетена ловна история на Курт, Курт пък разправяше своя история на Ондуракс, а кавханът Тудор незабелязано беше напуснал пиршеството. Тогава на Нона й хрумна да <b>види</b> прочутата библиотека на княза, която игуменът на ичерския манастир беше нарекъл веднъж „един истински свят“. Тя искаше да <b>види</b> с очите си как някаква зала, па макар и дворцова, можеше да побере „един истински свят“.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	„Сигурно са я наточили — успокоява ме тъмничарят. — Хората си знаят работата, но по-напред князът иска да те <b>види</b>, пък тогава!“</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Знам ли колко съм сякъл, но по едно време обръчът се разреди пред очите ми, колкото да мине князът и шепата гвардейци с Ондуракс. Като препуснаха двадесетина крачки, нашите от стените ги закриха със стрелите си и те спокойно стигнаха до вратите. А на мен ми притъмня пред очите, удариха ли ме, или ми прилоша, кой знае, но изпуснах юздите и се строполих на земята, като пън. Видях само, че Дванш препусна към крепостта, зарадвах се, викнах подире му: „Бягай, Дванш!“ — или ми се стори, че викам, а след това черен мрак заля целия свят и всичко потъна в тишина.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И ето, Матейко, пуснаха ме в отпуска за три дни, да <b>видя</b> семейството си и селото си. Селото го няма — опожарили го угрите. И Девора я няма — както бранела честта си, така я съсекли поганците. А детето, казваш, било при болярина Стефан. Слава богу! Но ако си мисли, разбойникът, че ще ме примами с детето, той силно се лъже. Ако някога вляза в неговия дом, то ще бъде само с наръч съчки, за да паля. Вече се научих на това.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	За велико изумление на адютантите си той забрани да му се опъва за през нощта шатра, каза, че ще спи под открито небе и на гола земя. Изсърба почти насила няколко лъжици от чорбата, която Кобхай му донесе, а до хляба не се докосна. Наметна дългата си кожена пелерина, заповяда на телохранителите си да не го следват и тръгна към гората да се разхожда сам. Беше настъпило любимото му време, когато можеше да се усамоти, да се затвори в себе си и да мисли за неща, които даже божието око и божието ухо не биваше да <b>видят</b> и чуят.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато се прибра в двореца и се запъти към библиотеката си, насмалко не се сблъска на горната стълбищна площадка с Нона — беше дошла да навести дойката на Петър, болярката Ана, падаше й се първа братовчедка откъм страната на баща й. Като <b>видя</b> княза, болярката наведе глава и направи дълбок поклон, а Нона само се усмихна и леко му кимна, Ана беше неин човек и тя не намираше за необходимо да се преструва.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Йосиф, като <b>видя</b> княза да прави това жертвоприношение, на секундата изскочи от дрямката, която го връхлиташе, разпери широко ръце и ги повдигна към тавана:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Не, победата над угрите беше полезно дело, но не даваше основания за триумф. И какъв триумфатор беше той, нали се <b>видя</b> в огледалото — измъчен, небръснат, кален, повече достоен с тоя си вид за калугерска торба, отколкото за лавров венец!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Това място, където небето допира земята, най-после се показа и всички останаха много изненадани, като <b>видяха</b>, че то не е чак толкова далече. В тъмнината блеснаха купчинка светлинки, всяка грееше като пламъче на кандило, само че блясъкът й постоянно менеше силата си поради гъстите ресници на дъжда. Богислав, който яздеше от дясната страна на Ханко, а Ханко беше деснофлангови от първата редица, тържествено извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Стотнята на Тахтун й Ханко беше най-деснофланговата, нейният фронт лежеше точно срещу Буртудизос, затова всички се учудиха до немай-къде, като <b>видяха</b>, че техният водач завива наляво, и чуха Богислав да нарежда и те да се обърнат наляво и да държат такава посока, че тоя въшлив град да стои все откъм дясното им рамо.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	— Чакай! — извика подире му Катаколон. Когато Азария се извърна, той му кимна към третия си адютант: — Вземи тогова и разпореди да се изпрати като обикновен войник на предна позиция, да <b>гледа</b> варварите отблизо, за да <b>види</b>, че не са чак толкова страшни, и втори път, като ще дохожда да ми съобщава за тях, да го прави достойно, както подобава на един ромейски офицер!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Просто ни изтребиха! — повдигна рамене Василий Никодимос и тогава всички <b>видяха</b>, че бронята на лявото му рамо беше разсечена и от лакътя му се цедеше кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като <b>видя</b> неразборията, Лъв Катаколон почувствува да прелива в сърцето му парещо отчаяние. Той се метна на коня си, който адютантът му беше довел до стълбището, и тъкмо се канеше да го пришпори, за да си пробие път през площада, шумотевицата изведнъж стихна, като че някой я беше прерязал с нож. В настъпилата тишина заедно с плясъка на дъжда долетя едно немного далечно „Ю-у-у!“ — сякаш сто вълчи глутници нападаха из един път западните окрайнини на града. Това „ю-у-у“ раздра тишината като божие проклятие и нечий глас, обезумял от ужас, пронизително извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Тия пък защо са? Да речем, че майсторите и търговците ще има кое-що да <b>видят</b> и опитат из тракийската тема, ами тия какво ще правят?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ти, преподобни Евтимие, както си ме зяпнал, приличаш на онова магаре, дето гледа как магарицата му върши грях с господарския жребец, но си трае и кротува, за да не <b>видят</b> позора му другите магарета.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Например — привеждаше той доказателства: — как ще изпитам радост от една Евтимиева „Богородица“, ако не я <b>видя</b> с очите си? От една хубава жена, ако не я погаля с ръката си? От чепка сладко грозде, ако не го опитам с езика си?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Сами да <b>видят</b> с очите си местността и добре да запомнят всичко, за да не приличат сетне на слепци, когато тръгнат в боя!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така мислеха другарите му, че смята пая си от плячката за осигурен и тлъст, за да се лакоми тепърва по дреболии. А той всъщност не мислеше за никаква плячка, защото не му трябваше нищо, нямаше кому да носи, нито мислеше „да започва отново“, за да се подсигурява с туй-онуй. Много неща беше <b>видял</b> и преживял през последните няколко години, още повече неща беше проумял, за да се надява, че отново ще възвърне радостта в душата си с помощта на едни напълнени с плячка дисаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко не беше престанал да мисли за приятеля си Тахтун, разпитваше готвачи и санитари, артелчици и воловари, а паднеше ли му сгода, прескачаше и до лагерите на ранените, но все удряше на камък — тук чули за Тахтун, там го <b>видели</b>, а Тахтун не се мяркаше никакъв. Ханко захвана да мисли, че го лъжат, че Тахтун е умрял от раната си, че са го заровили кой знае къде и в какъв общ гроб. Към голямата му мъка се прибави още една.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Вече беше се стъмнило, снежинките, които летяха около пламъците, от жълти заприличаха на златни. Ханко се изправи, за да стъкне по-силно огъня, и когато отново приседна, <b>видя</b>, че Тахтун беше горчиво захлупил лице в пръстите на лявата си ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Тази гора е всичката на Илари, сине. Влезеш ли в нея, все едно е, че си влязъл в къщата му. Дано да не те <b>видят</b> хората на управителя!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той докара коня си съвсем близо до зида, почти го прилепи до него, изправи се на седлото и протегна нагоре ръце. Пръстите му напипаха билото на стряхата. Като посви коленете си, той се изхвърли подобно на рис, кога прескача висок плет, докопа по-здраво варосания гръбнак на стряхата, напрегна мускули и за миг-два се намери отгоре. Оттук до побелялата земя разстоянието му се <b>видя</b> страшно, но затвори очи и скочи. Двете педи сняг поеха част от тежестта му и умъртвиха силата на падането. Той се изправи тутакси на крака.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той <b>видя</b> черния Михал на три разкрача до себе си, протягаше ръка за една секира, дето стоеше изправена досами портичката на входната кула. Той се извърна към него, улови с две ръце шията му, но не започна да го души, а го повдигна от земята и го запокити надалече от себе си, като едно противно влечуго. Черният Михал пльосна на десетина крачки, той заора лице в снега и не мръдна, сякаш още във въздуха беше предал дух. Снегът под лицето му на секундата почервеня. Лежеше неподвижно като мъртвец, с разкрачени крака и разперени ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Нали стоеше превит и очите му <b>гледаха</b> ниско, Илари <b>видя</b> скъпоценния пръстен върху пръста на Ханко точно в момента, когато лакътят на жена му го изтръгна от просъницата, в която беше се унесъл. Откакто копитата на жребеца го удариха по кръста, той често се унасяше в такъв полусън. И така, като <b>видя</b> скъпоценната вещ пред очите си, той сграбчи ръката на Ханко и с треперещ глас запита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той отново се върна при олтара, мамеше го топлата светлина на восъчните свещи. Но <b>видя</b> върху трона една книга в златна обковка, от нея идеше сияние, по-бляскаво и по-топло от светлината на восъчните свещи, сякаш небето беше събрало на това място всичките си звезди. Той знаеше защо това сияние е толкова чудно — то се лъчеше от буквите, а буквите грееха по-красиво от най-красивите благородни камъни по света.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	А Ханко, който беше повече ходил по земята и повече <b>видял</b> и като имаше пред вид и своя живот, и своите премеждия, мислеше така:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Пийни си — рече той. — Туй е смес от прекипяла медовина и ланско вино. Щипе езика, но гъделичка душата! Без туй питие аз не тръгвам зимно време на път! Ти <b>видиш</b> ли какво е нарисувано отгоре, на плоската?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Поп Матейко изравняваше с копач полянката, кротнала се зад черковната абсида. Той вадеше камъните и ги трупаше на купчинка. Когато Ханко застана отпреде му и му се усмихна с престорена бодрост, той изпусна копача и се стъписа, сякаш беше <b>видял</b> възкръснал мъртвец.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Дълго мълчаха. От това място, където бяха седнали, се разкриваше гледка към хълмовете. Там беше някога кошарата им. Като си тръгваше за село, Ханко слагаше ръка над очите си, за да <b>види</b> дали над техния покрив се вие дим.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като <b>видя</b> Ханко, той застина на място, втрещи се, отвори уста и занемя. Сякаш изведнъж беше изпълзяла пред него седмоглава змия — седем змийски глави съскаха и насочваха трепкащите си жила към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Боляринът няма нужда от твоите поклони. Нито си му притрябвал, нито желае да те <b>види</b>. Върви си по пътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Кръвта, която шуртеше от челото му, го заслепяваше, и той не успя да <b>види</b> болярина. Пък и нямаше време. Някой беше го ударил отдалече с камък по главата и затова земята се издънваше и бягаше от краката му. Светът се обърна и той се свлече на земята като подсечен дъб.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато дойде на себе си, най-напред усети тъмнината — тя беше по-черна от всичко най-черно, което беше <b>видял</b> през живота си. Тя студенееше, миришеше на гнилоч и тиня, а в устата му имаше вкус на кръв. Припламна мисъл в мозъка му, че е погребан жив. Прехапа устни, почувствува, че се задушава, извика от ужас и отново загуби съзнание.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Сега <b>видя</b>, че лежи в голям гроб. Двама мъже го закачиха с куки за навущата му, и както беше вързан, изтеглиха го навън. Влачиха го по нисък и кален коридор, докато най-сетне го измъкнаха на светло. Това помещение имаше продълговати прозорчета, през които струеше бистра и кротка светлина.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато го изправиха да седне, той <b>видя</b> пред себе си болярина Стефан. Нисък, сух, облечен в изтъркан и разпасан кафтан, обул груби сандали на бос крак, той го гледаше втренчено със студените си воднисто-синкави очи. Той приличаше на малка граблива птица, която се двоуми дали да погълне жертвата си наведнъж, или първом да я разполови на няколко по-дребни парчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Събуди се развързан от ремъците, сам. На отрязаното място като че ли беше залепен жив въглен. Но кръв не шуртеше много, защото ръката му над китката беше силно стегната с мръсен парцал. Той обърна лице към светлината и пак <b>видя</b> онова късче кротко-усмихнато, синьо небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но има други пътища. Те са вътре в човека, в душата му, и за разлика от земните започват отнякъде, но не свършват никъде, ако имат начало — нямат край. По тия пътища човек върви през целия си живот. И на всеки път среща по една истина и тя го уверява, че е единствена, но той не й вярва, защото по колкото пътища е минавал, толкова истини е <b>видял</b>. Всеки път има своя истина, но кой е главният път и коя е главната, най-важната истина? Човек върви по неведоми пътища и търси.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Тя оставяше срамежливо кошничката на земята, близо до чекръка, и сядаше насреща. Докато Ханко унищожаваше храната, тя го гледаше с щастливи очи и понякога преглъщаше радостно сълзите си. Друг път, за да разсее мрачните му мисли, разправяше му случки из горския живот — за медуна лакомник, който обирал запасите на дивите пчели, за глиганите — как подгонили един вълк-единак и насмалко щели да му <b>видят</b> сметката; за катеричките, за таралежите, за зайците… Но се случваше да се замисля насред разказа си, върху лицето й лягаше сянка.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Като си <b>видял</b> толкова ми ти свят и си ходил из толкова ми ти страни, и си чел толкова ми ти книги, какво ще ни посъветваш да правим? По кой път да вървим?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Сетне отиде в землянката на Варлам. Варлам се зарадва, като го <b>видя</b>, нагости го с парче хляб и със светнало лице му предложи празничните си дрехи. И те бяха кърпени на много места, но в сравнение с дрипите, които носеше, те блестяха по болярски. С тази премяна не ще и дума, той щеше да влезе в Преслав като един почтен човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Йоан позна тутакси Ханко и му се зарадва, като го <b>видя</b> — спомни си за тежките дни при Буртудизос, които, макар и мъчителни, смяташе за особено забележителни в своя тих и безбурен живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ботул донесе питиетата и едва не зина от учудване, като <b>видя</b> Ханко да седи между двамата духовни първенци, любимци на княза.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като <b>видя</b> това стълпотворение на мъката, Ханко леко пребледня, после кръвта се изкачи в главата му и той стисна юмруци.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той намери побелелия командир в двора на първи конен отряд, чупеше къшеи от една подсладена пита, слагаше ги върху дланта си и внимателно ги поднасяше до влажните бърни на черния си кон. Конят лениво взимаше тия къшеи, колкото да не обиди господаря си, задържаше ги в устата си и един бог знае какво правеше после с тях. Като <b>видя</b> великия майстор в двора на казармата, Станул трепна от учудване, извърна се към него и забрави да отчупи поредно парче от подсладения хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Велики майсторе — каза му Станул, — времето не е подходящо за празни приказки, а и с военните работи шеги не бива! Защото, колкото и да си голям човек, току ми хрумнало да взема думите ти за истина и докато се усетиш — да се <b>видиш</b> във военно облекло, на кон и в строя!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той беше много <b>видял</b> и преживял, но още не знаеше, че има неведоми пътища, от които човек невинаги се завръща жив.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той пристигна в Костур, както знаем, с душа, посърнала от съмнения. Собствената му съдба на няколко пъти беше обръщана надолу с главата все в името на закона, върху кожата си беше изпитал превъплъщенията на истината, с очите си беше <b>видял</b> многото й лица, затова, когато пристигна в Костур, той вече не уважаваше в душата си закона и не вярваше на никакви истини. И понеже не беше свикнал да живее нечестно и да се носи лъжливо, сметна за недостойно да яде хляба, който му даваха; той разкриваше на хората истини, в които сам не вярваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Запалиха факли, от яд Севар изскуба няколко косъма от брадата си. Тогава пристигна при тях един от адютантите на княза, носеше на Севар важно известие. Този адютант беше млад момък, русите му коси бяха къдрави и стигаха чак до раменете. Кой знае защо, като го <b>видя</b>, Ханко почувствува едно странно чувство в сърцето си, по-скоро тревога някаква, отколкото любопитство. Той се приближи до факлите, където беше застанал адютантът, и изтръпна — върху гърдите на младия човек блещукаше сребърното кръстче на Девора.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	А Симеон, като се връщаше от полесражението, <b>видя</b> сред купищата избити трупа на своя русокос адютант. Към тоя млад човек той изпитваше едно особено топло чувство, извираше от душата му като чист извор, погледнеше ли го, в сърцето му като че ли изгряваше кротък лъч. Сякаш <b>поглеждаше</b> в себе си — ослушваше се в не дослушана песен, взираше се в недогледани залези, пиеше от златна чаша недоизпито вино.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Турците полудяха. Изклаха сума свят, разплакаха не една къща, разчекнаха де що <b>видяха</b> жена, но на никой и през ум не му мина, че зловещият убиец е мълчаливото дете със сините очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	На четвъртия ден по зазоряване Вангел <b>видя</b> ветрила, но скоро ги загуби от поглед. Беше слаб, отпаднал и толкова премръзнал, че треската беше напукала устните и замъглила очите. Сви се на дъното на мауната, зави се с резервното ветрило и се приготви да посрещне „неизбежната“. Видя майка си с ведро на рамо, пристъпваща с пружиниращата си походка по стъпканата ливада към кладенеца, баща си — син в смъртта, брадясал, проснат на пръстения под на къщата — и двамата му братя, яхнали запенени коне да го преследват упорито по пътя към неизвестното, което така неудържимо го привличаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Къпи се! — каза той. Погледът му опипваше шхуната. Имаше и други моряци, <b>видя</b> топове, натегнати на средата на предната палуба, гюллета, струпани в сковани вани. — Смърдиш като коч!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Добре. Ще <b>видим</b>. — Изпълзя в ъгъла си, скъта се между възглавниците и затвори очи. — В кования сандък ще намериш оръжие… Всичко необходимо за пират като тебе. Ще спя, кажи на Сокон да ти опъне койка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Дълга история… — Вангел нямаше нищо против да й я разкаже, но в очите й не <b>видя</b> желание да я чуе.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Да кажа на момчетата, че оръжието ти е отръки, ефенди! За казване ще им кажа, но не срами гостоприемството на ханджията, човече божи! Зло от мен <b>видя</b> ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще <b>видим</b>. — Вангел влезе в харема и направи знак на Дарма да го последва. Сокон остана сам, допи рома и с разклатена крачка се върна при Прокоп.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел беше <b>видял</b> и чул всичко, но това беше турско-гръцка работа, не го засягаше и беше далече от мисълта да осъжда някого. Кръв се лееше по цял свят, кланета се предприемаха навсякъде и срещу всички малцинства. Силният убиваше слабия. Белия беше разбрал тази истина в най-ранното си детство, свикна с нея и се задоволяваше да пази собствената си кожа. Зверства, клади, войни — отчиташе ги като епизодични и ги отминаваше хладнокръвно, със съзнанието, че са неизбежни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	В тъмнозеления сумрак на градината Вангел <b>видя</b> лейди Даяна да излиза с каретата, но Дърмънд не беше с нея, не беше и при шотландците. Кабинетът му беше тъмен, в резиденцията светеха единствено помещенията на прислугата. Лордът или спеше, или го нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Ток мина по телата на британците. Видя ги да се споглеждат настръхнали, готови за бой, за леене на кръв. „Британо-испанската омраза започва да прилича на лудост!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Дърпани от невидима ръка, фонтаните бяха избили бакърените си ограничители и развяваха водите си над стените на града. В средата на стадиона земята се пукна, бликна врял извор, замириса на сяра. Лееше се неговата кръв?… Какво би казал шаманът, ако беше <b>видял</b> знамението? Вангел стоеше зяпнал, омагьосан. Дишаше се. Вече се дишаше с пълни гърди. Белята се хвърли във фонтаните. Ревеше. Конете цвилеха, дворът се напълни с котки и кучета… Вода!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Лодките бяха три. Такива корита можеха да поберат от тридесет до петдесет сарацини. Дали това бяха момчетата на Мароан? Вангел се прицели в силуета на кормилното гребло и натисна спусъка. Когато викът заглъхна и димът се разсея, <b>видя</b>, че гребците бяха останали без управление. Една след друга Вангел изпразни петте пушки и се зае да ги пълни. Задните лодки минаваха на обход. Вангел изпразни още пет мускета в първото корито, чу крясъци, чу и заповеди на агадирски диалект.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще <b>видим</b> — каза той. — Мълчи! Гледай, слушай, но мълчи, иначе, ей богу, наистина ще станем храна на акулите! — Вангел я целуна и се освободи от ръцете й. — Погрижи се за Филип. Той трябва да оздравее. Направи каквото можеш, Дарма, вие маврите сте шамани. Вдигни Филип на крака и не ми задавай въпроси… Каквото направя за себе си, това е и за тебе!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще ги изтребим до крак! — изсъска фанатичният, трескав архонт. — Като <b>видиш</b> огън накръст, докарай шхуните в устието на реката!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	По обратния път Белия откри жената. Това беше хищник, Пандора, но той <b>видя</b> единствено поразителната й красота. Вървеше по улиците между къщите, покрай високите чардаци и без причина вдигна глава. На покрива на синя къща стоеше права тънка островитянка. С ръце на кръста, тя приличаше на изящна буква „Ф“. Чупливи коси и бадемов, тежък и ироничен поглед. Вангел вдигна ръка, като че ли пропъждаше видение.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Знам какво те интересува, дон! — Малките му очички светеха в смесица от злост и ирония. — Видял си босите нозе на София, дъщерята на Шкодер Албанеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Да — Вангел го погледна в очите и за пръв път <b>видя</b> недоверие. — Погонат и Ткон Македонец са две от династиите дали най-значителните императори на Византия, Шон!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ела да <b>видиш</b> синовете си, пирате! — каза София, когато Белия изпълни рамката на вратата. Жена му носеше къса бяла нощница и гърдите й трепереха от ярост. „Дива котка!“ — с умиление мислеше той.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вятърът обърна и сега обслужваше флотата на падишаха. Сокон обра част от ветрилата, португалците също, но само те. Испанци, генуезци, венецианци, дори орлите на Сен Мало като че ли не забелязваха издутите, маневрени кочерми, като че ли не чувстваха колко тромави и неподвижни станаха собствените им корита… И тогава Вангел Аваля Дон де мар <b>видя</b> французина. Първо позна „Джема“. Фрегатата с черните ветрила не можеше да бъде друга, а след това в телескопа се появи и самият Жан Марс бег… Стреляше на ляв борд срещу два фелука, а в тил го налиташе тримачтов гръцки скаф с готови абордажни куки.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ако съм жив, ще те чакам! — Марс <b>видя</b>, че Белия командва „Пълнете платната!“ и извика: — Благодаря, Вангел Аваля! Ако не се видим… Радвам се, че съдбата е била благосклонна към тебе!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще се <b>видим</b>, дон! — вятърът духаше насреща и Вангел не беше сигурен, че думите му стигат до французина.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Не <b>видя</b> ли паническото бягство? Още една атака, и християните ще станат пълновластни господари на морето!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Архонтът мълча още няколко минути, после се обърна и безшумно слезе по трапа. Гротът беше готов, такелажът подкърпен и заздравен, раните по корпуса — заковани и засмолени. Вангел приведе в ред оръдията, размести и подсили оределите редици и когато картината на борда му се <b>видя</b> задоволителна, легна в каютата да чака атаката на дон Хуан Австрийски.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	В средата на септември „О Мегас“ навлезе в Средиземно море. Наближаваше сезонът на бурите, но небето беше ведро и чисто, вятърът се сменяше от бриз на мистрал като през юни, дните бяха топли, дори потни, нощем захладяваше, но все още есента беше далеч. Десет дена плуваха, без да <b>видят</b> ни едно ветрило, дори рибарска лодка не срещнаха, макар че това бяха дните на паламуда. Имаше нещо зловещо и смълчано в пустото море, а времето усилваше това чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Веригата се оказа страшно оръжие. Беше еднаква ефикасна и за отбрана, и като убиец. Вангел разби няколко глави с жестоките й брънки, изби няколко калъча и освободи път за ятагана си. Боят траеше повече от час, когато му се стори, че сарацините се оглеждат за отстъпление. Тогава отново <b>видя</b> Махмуд. Пушеше лула, подпрян на въжетата на шебека, и гледаше боя от разстояние. Белия спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Победата над сарацинския шебек, фактът, че всеки може да <b>види</b> увисналите платна над пуст, унил борд, караулът на левантинците правеха от Вангел Аваля истински дон де мар. Новият господар на морето добиваше огромен авторитет и появяването на Погонат не можеше да заслепи блясъка на кървавата му слава.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Сокон отиде за вода и повече от две седмици Вангел напразно се взираше да види платната му между голите скали, но когато все пак се върна, доведе Марс. Лазар пръв <b>видя</b> двата кораба, а Белия лесно разпозна „Джема“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Сокон отиде за вода и повече от две седмици Вангел напразно се взираше да <b>види</b> платната му между голите скали, но когато все пак се върна, доведе Марс. Лазар пръв <b>видя</b> двата кораба, а Белия лесно разпозна „Джема“.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Англичаните не се хванаха и на този трик, напротив, загасиха огньовете, така че в пълната тъмнина, а тъмнината никога не е пълна, различиха силуета на корвета. Когато нощта побеля, Аваля <b>видя</b> по един бриг откъм бордовете и флагманът застана нос срещу нос с „Бел фльор“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Англичаните бяха издали същата команда. Двете артилерии ревнаха едновременно. Полетяха дъски, трещяха и се чупеха мачти, крещяха ранени, чуваха се викове, смъртни агонии, виеше се дим, после корабите се разминаха и застанаха кърма срещу кърма. Тогава Вангел <b>видя</b> Жан Марс Дон де мар. Снаряд беше отнесъл двата му крака и по детски скъсеният му труп се подпираше на длани… И кръв не се лееше дори. Марс спираше кръвотечението, притискайки живото месо към борда.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Излязоха от града и поеха към вътрешността по арнаутския път за Битоля. Предстоеше два дни преход, после щяха да навлязат в буковата гора в предпланините на Томор. Градските стени на Янина все още се <b>виждаха</b>, когато от храстите откриха огън. Вангел смушка коня, но преди да избегне засадата, <b>видя</b> Дако да пада от седлото с ръце на лицето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия се надвеси над пътя и <b>видя</b> нападателите. Водеше ги Осман бег, началникът на янинската полиция, но сред нападателите бяха племенниците на пашата Турсун и Халил, негодници, насилници и комарджии, но любимци на Аян и неприкосновени за закон и саморазпра.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Сокон вилнееше из околността, нападаше керваните за парлама, а като <b>видеше</b> зор, укриваше шайката си в Пещерата. В Томор се бяха крили цели села християни. Турците избягваха да бъркат в гнездата на „орлите“ и заобикаляха Томор, когато имаха възможност да го сторят. Лазът грабеше, имитирайки разбойнически набези, но плячката му беше жалка и оставаше за левантинците. В ръцете му падна един от убийците на Дако, а на сутринта слугите на пашата откриха главата му между камелиите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел вървеше бавно, прехвърлил на лакът железните брънки, русата му коса се вееше на вятъра, сините му очи светеха предизвикателно. В тълпата <b>видя</b> Албанеца и София. Лицето на жена му издаваше и мъка, и недоверие. Беше свикнала да мисли, че мъжът й Вангел дон, Белия дявол от Шиптарските планини, е неуловим и извън човешките закони.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Госпожо, това е Вангел Аваля, човекът, който купи граничната земя от вода Николае. За него ще бъде чест да ви поздрави! — Князът преведе, Белия се поклони ниско, по ориенталски, и в очите й <b>видя</b> пренебрежение.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— О, с хубавото се свиква бързо. За тебе построих „Галан“, Вангели! И за децата! Намерихме добра страна, хората ни уважават, богати сме… Ще направя момчетата аристократи… Ще учат в най-добрите училища, ще говорят езиците на света, но за да знам къде да ги пратя, първо аз трябва да <b>видя</b> Европа, мъжо!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	С помощта на Абруд Вангел откри разврата. Животът му беше предложил много кръв. Смъртта и насилието бяха станали втората му природа, но не му беше останало време да <b>види</b> истинския лик на жената. Първата, която застана пред него, го направи мъж, но и за смях, втората му роди две деца и го зароби под планина от претенции, третата го направи гузен завинаги пред един от малкото мъже, които ценеше. А може би дори обичаше?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Белия скиташе повече от месец по пътищата на България с надеждата да <b>види</b> капка гордост. Напразно. „И с тези хора аз се готвех да възкресявам Византия?“ Наивна, смехотворна лудост. Мъже могъщи като мечки със смирени очи <b>наблюдаваха</b> изнасилванията на жените си и с овче безразличие ги приемаха обратно под покривите си. Стотици, хиляди селяни търпяха няколко кърджалийски шайки, вместо да ги пребият с камъни… Достатъчно беше да плюят по веднъж, за да ги издавят, но прекършената им гордост не дръзваше и да помисли за самозащита.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Шон ще тръгне за Солун. Кърк заминава през континента да подготви прехвърлянето на войските. Сбогувайте се, княже! Ще се <b>видите</b> в Сидра.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Белия се загледа в мургавия белозъб момък, опита да чуе фалш в гласа му, да <b>види</b> коварство в очите… Напразно, <b>гледаше</b> го открито, ясно, весело, а заедно с това мъжки и смело.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще <b>видим</b>, Влах. Първо пират по Дунава, а после каквото е рекъл господ. Гладен съм… Донеси вино и покани шотландеца. Само него, Сокон да поеме вахтата!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Кой ще води флота, Шон! — попита Белия. Влаха им поднесе гореща овнешка супа с кокали и сушено говеждо. Ядоха стръвно, пиха вино, после запалиха лули и излязоха на квартердека да <b>видят</b> залеза.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Лорчата се върна вечерта. На дъното й лежаха вързани двамата сарацини. Веднъж <b>видели</b> Сокон, те знаеха, че ще срещнат и Белия дявол, така че лицата им не издадоха изненада.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Отдавна никой не беше го наричал така, но нито прозвището му се <b>видя</b> чуждо, нито високомерието на византиеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Свикнал съм с тази мисъл… Като те <b>видях</b> там, на вратата, вярвай ми, изпитах облекчение… Твоето появяване беше краят на един безкраен кошмар!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	София беше неузнаваема. Европа й беше подействала и благотворно, и разхайтващо. Беше потънала в разкош. Коса, вежди, походка, нокти, всичко се беше изменило до такава степен, че ако не очакваше да <b>види</b> именно нея, не би я познал. София се хвърли на врата му и го повлече към спалнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Не можеш да ми нанесеш такъв срам, Вангели! Обещах на госпожа вода Мойчан да те представя веднага, щом се върнеш? Воеводата също иска да те <b>види</b>, а той е един от най-богатите и най-влиятелните молдовци… Трябва да останеш поне утре.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ти си легенда. Почакай, ще <b>видиш</b> сам… И още нещо, в нашия дом се говори само френски! Децата говорят свободно, ще ги чуеш. Цял ден прекарват с Бриджит… Константин пише…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Добре. — Вангел се върна в спалнята. — Ще остана и утре, ще се срещна, с когото искаш, а сега да <b>видя</b> момчетата!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	— Вашият брат е весел мъж. Аз го уважавам! — Вангел отмина, но по лицата на обкръжението и по силните ръкостискания лесно разбра, че публиката е харесала отговора. Мойчан му посочи стол, прислугата му поднесе вино и той се озова срещу смълчана тълпа, очакваща задоволяване на любопитството си. Погледна жена си. София цъфтеше. Мъжът й беше посрещнат като коронована личност и в особеното внимание към него тя <b>виждаше</b> повече от голо любопитство. Това беше фамилната премиера в обществото, а и в най-смелите си мечти не беше очаквала да <b>види</b> такъв прием.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Видях го в очите й! Цъфнала от бременността, хубава… Стефан влезе за вино, тя седи през масата, сълзите текат от очите й, а се усмихва… Горчиво, дон! Няма да стъпя там, не ме пращай! И направи казармата в моята къща!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел скочи на гърба на Ром и потегли галоп. Ако се беше обърнал, щеше да <b>види</b> припадналата Мана, просната с цял ръст пред дворната порта.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел оседла Диомед и го яхна. Заседналото животно даде воля на енергията си. Носеше се като ураган из полетата, отминаха Кобадин, Неводари… Всеки момент щяха да стигнат покрайнините на Татарбунари. Вангел избягваше градовете, не искаше никой да <b>види</b> коня, но не можеше да го поднесе в дар на княз Сигизмунд, без веднъж да е опитал галопа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	На сутринта пристигнаха Сокон и Влаха. Лазът се зае да огледа корвета, а момчето отиде с каретата да събере моряците. По обяд дойде Стефан, но Белия го остави да чака. В два часа моряците бяха на борда и Сокон потегли за Истанбул. Отиваше да вземе лорд и лейди Дърмънд. След блудната нощ Мана се вдигна от постелята, <b>видя</b> Котленеца и запя, протягайки се с леност и предизвикателство.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Нагизден със златни одежди, Диомед приличаше на бога на слънцето. Почувствал необикновения миг, жребецът затанцува на място, опъна шия, нави я и позволи на публиката да го <b>види</b> в най-добрия му вид.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Вангел смекчаваше колкото можеше остротата на гласа, на очите си, но в това отношение можеше малко и го <b>видя</b> в <b>погледа</b> на монарха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще премина, Аурел! Хората трябва да <b>видят</b>, че някой мисли за тях! Да пробуди гордостта им, да даде воля на трупаната с векове жажда за мъст!… Тогава те сами ще се стекат да воюват за страната си!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Бриджит отиде в кухнята, Белия запали лула, разхлаби връзките на ризата и седна в салона. През стъклената веранда <b>видя</b> как конярят доведе оседлания Ром. Слугите се чувстваха по-добре в негово отсъствие, а новият иконом изглеждаше толкова печен крадец, че Вангел се питаше дали да го изхвърли, преди да е потеглил за Скендера. Това значеше да наеме друг, а нямаше нито желание, нито нерви да се занимава с прислугата. Бриджит се върна с подноса.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Да… — Това беше отговорът и Белия го знаеше предварително. — Вярно е… Знаеш ли, момиче… навремето, когато <b>видях</b> София, аз я поисках с тялото си… Беше красива, гъвкава, хищна…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел млъкна, отвлечен от мисли. Видя покривите-тераси на Киркира, босите крака на албанката, лактите, подпрени на кръста, чу езика й…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия строи четата и провери уменията й. Сториха му се задоволителни. Стефан имаше по-твърда ръка от Влаха и напредъкът на конницата беше по-голям от очакванията му. Преспа в къщата на Котленеца, сутринта оседла Ром, заповяда да бъдат готови за поход в първата дъждовна нощ, върна се в Скендера и седна да чака. Лазар знаеше, че е тук, но не идваше да го <b>види</b>, а и Влаха се бавеше… Белия го беше изпратил да търси чистокръвни араби на истанбулските тържища… Време беше да се връща! Къщата беше пуста, готвачката идваше сутрин и се измъкваше, преди да е станал от сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Гюнеш върза коня и тръгна през ливадата с твърда крачка, но когато <b>видя</b> ятагана, спря и измъкна своя.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вода Рад умря без рани и белези от насилие на четиридесет и пет години, цъфтящ от здраве, сили и сладострастие. В салоните на „Тисафюрад“, дворецът на унгарската династия Батори, се шепнеше, че Рад е убит с вряла вода, която слугите на фамилия Лупус са излели в гърлото му, докато е спял пиян в ловната си хижа край Куши. Тогава в Яш се получи ферман от Долма Бахче. Великият везир съобщаваше на воеводския съвет, че негово величество султанът би желал да <b>види</b> на яшкия трон сина на своя покоен приятел Василий Лупус-Йоан.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Жалко, че дядо ти не доживя да те <b>види</b>. От неговата уста щеше да чуеш думи, които на мен ми е трудно да произнеса.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вангел познаваше Виена, понякога дори му се струваше, че я обича. Тук, в този казан на нациите живееха повечето от неговите приятели лицеистите и той изгаряше от нетърпение да ги <b>види</b>. О, той знаеше какво ще говори тук. Щеше да им каже какъв подлец се беше оказал Йоан, техният Йоан Лупус хусаря, как беше посегнал на годеницата му и как отказвайки да спаси честта й, водейки я под венчило, беше принудил празния красавец, безволевия, безмозъчен глупак Мико Сергиу да се ожени за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Спокойно — Леополд сложи длан на рамото му. — Сега ще <b>видиш</b> каква сензация ще предизвикаш! — Бесния изсвири с пръсти. — Господа, между нас е принц Вангел Авалов фон Скендера!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вълкът на луната кимна едва забележимо, но Вангел, напрегнат като струна на арфа, <b>видя</b> и одобрение и съгласие по старческото му лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Общо взето, това беше всичко. Вдигнах Елена, плеснах я няколко пъти по бузите, докато отвори очи, яхнах Юрикан и напуснах хиподрома. — Вангел стана. — Яздих няколко часа, докато проветрих главата си… Когато се върнах в „Талан“, заварих една рота гвардейци. Имаха заповед да ме придружат до границите на княжеството. Бях осъден от Вода Рад на десетгодишно изгнание. Попитах капитана на гвардията: „За какво провинение ме наказва негово височество?“ Отговорът беше: „За неуважение към престола и публична гавра с неговите служители!“ Това е всичко, татко. Извинявай, но сега искам да <b>видя</b> сестра си!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Дворецът на Йоан Лупус беше осветен от десетки канделабри, домовете на графовете Трифон и Сергиу тънеха в мрак. Какво го доведе тук? Какво, по дяволите, очакваше да <b>види</b>, надничайки в прозорците на бившите си приятели?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i><i>	— Няма да има паднали глави, тате! — избягвайки да го <b>гледа</b>, отговорил Кристиян. — Довечера ще <b>видиш</b> дъщеря си графиня и съпруга на Емилиан Сергиу.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Името ми е Сотир, по баща Вълчанов, по род Куртев. Дигнахме бунт срещу валията, избихме заптиетата, но каймакаминът насъска еничарите. Оживелите от клането хванаха кой накъде <b>види</b>. Скитах някой ден из Родопа, една нощ по първи петли се прибрах вкъщи. Баща ми и чичовците ми изклани, братя и братовчеди кой избягнал ятагана, откаран в Анадола, сестра ми и сестриниците по харемите на агите. Вкъщи огънят угаснал, до огнището баба ми, в краката й закланото гонче на стария, в ръцете й Светото писание, за което няма ни очи, ни четмо, по лицето й солени вади.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	В първия момент не <b>видя</b> жена. „Може би си е отишла?“ Не е издържала и се е махнала, но пердетата се раздвижиха и в салона се появи привидение.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Ти си истинска красавица, скъпа — Вангел опита да й помогне, съзнаващ, че самият той се нуждае от помощ. — Толкова красота и слепите биха <b>видели</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Когато припадъкът отмина (припадък ли беше това), Вангел <b>видя</b> мощното тяло на Дорней в смъртната му агония. Беше паднал по гръб с мъртви, втрещени от почуда очи, заливани от кървавия гейзер, шуртящ от гърлото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вангел нямаше време да се съсредоточи над тази мисъл. Бесния излезе от вратата за езерния кей, <b>видя</b> го и тръгна към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Ще <b>видим</b>, Сотире. Ще говоря с принц Леополд — уклончиво отговори Вангел, но от този момент търсеше начин да остане насаме с Бесния.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Сотир. Ако някой има и характер, и нерви да <b>види</b> сметката на Мехмед, това е само този кротък българин.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Първо <b>видя</b> облак прах, после чу цвилене, остро, тържествено, после чу копитата, накрая <b>видя</b> и ездача. Вангел спря запенения Юрикан и й се усмихна приветливо:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Дядо й Аурел легна болен с първите есенни дъждове. Гърдите му се раздираха от остра кашлица, храчеше кръв, гореше в силна треска или трепереше облян от гъста, студена пот. Умен мъж, живял дълго, <b>видял</b> какво ли не, князът сам обяви края си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Разпитът започна през нощта. Заведоха го в просторна, каменна зала, съоръжена с всички дяволски уреди, изобретени от Светата инквизиция. Когато запалиха факлите, Вангел <b>видя</b>, че на дървения стол, пред който го заставиха да падне на колене, седна самият канцлер на Свещената империя.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Да забравим миналото, господа. Ние сме в периода „залез на кучето — изгрев на вълка“. Отомания се надигна срещу Свещената империя. Нямаме нито минута за губене. Ако султан Мехмед IV Османоглу доживее до пролетта, империята ще бъде заляна от конниците на спахиите и тогава войната за ислямското наследство ще ни се <b>види</b> като военен парад след маневри. — Канцлерът взря сивите си старчески очи в лицето му. — Княз Авалов, как преценявате атентата от дистанцията на времето? Имаше ли възможност, пък била тя и най-илюзорната, да бъде застрелян султанът?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	София пое кутията, отвори я машинално, разсеяно, <b>видя</b> диамантеното колие, най-скъпия подарък, който беше получила, много, много по-скъп от смарагдовия пръстен, принадлежал някога на Йоановата майка. „Такива колиета правят само холандските бижутери в Амстердам“ — помисли тя, но на глас каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Заминавам за Буджак, Ферди — каза Вангел. — Веднага! Баща ми е на смъртно легло, не съм <b>видял</b> сина си още. Трябва да вървя. На площад „Галан“ ще намерите гореща баня и всичко необходимо за отмора. Ще изпратя човек да ви доведе в Скендера, веднага щом получите писмения отговор на негово височество!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Всеки ден. Доскоро го поддържаше очакването на наследника. Видя го, хареса го, успокои се… После започна да чака теб… Сега силите ще го напуснат. В неговото състояние човек не може да поддържа непрекъсната мобилизация.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Видях София — Вангел умишлено смени темата и видя тревога и разочарование в очите на жена си. — Присъствувах на рождения й ден. Станала е истинска владетелка, Зуи. Отказа да язди до Буджак. Било унизително за властвуваща княгиня!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i><i>	— Видях София — Вангел умишлено смени темата и <b>видя</b> тревога и разочарование в очите на жена си. — Присъствувах на рождения й ден. Станала е истинска владетелка, Зуи. Отказа да язди до Буджак. Било унизително за властвуваща княгиня!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Високата порта се готви за решителна битка, татко. Видях го с очите си. От цяла Анадола се стичат конни спахии, мобилизирани са санджаците от Кайро до Персия, от Средиземно до Червено море. Войната ще бъде по-жестока от предходните, а падналите ще изчезнат завинаги от лицето на земята. Ако Султан Мехмед оживее до пролетта, виенската катедрала „Свети Стефан“ ще бъде превърната в джамия, като византийския храм „Света София“ в Константинопол.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Ще се пропия в тази гадна кръчма! Трябва да действаме — казваше Ферди или Фернандо, както се наричаше сега, имитиращ венециански благородник, но гласът му беше лишен от всякакъв ентусиазъм. Глуповат и наивен, докато беше във Виена, а и после из Молдова, той смяташе атентата за възможно, дори лесно изпълнимо дело, но тук, в Истанбул, предприятието му се <b>видя</b> абсурдно и бързо загуби всякакъв интерес към свещената си мисия.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Обръщаме галса, бай Христос — дрезгаво промълви той. — Ще ни свалиш в Агаполис, на Понт Евксински. Там ще му мислим — Вангел погледна братята Власи, после срещна очите им. Лазаровите нямаше да <b>види</b> до края на броените му дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Това е всичко! Отивам си. Ще се видим на панихидата! За последен път. Кълна се в Спасителя, очите ми няма да <b>видиш</b>, няма да чуеш гласа ми, на гроба ти няма да стъпя!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i><i>	— Това е всичко! Отивам си. Ще се <b>видим</b> на панихидата! За последен път. Кълна се в Спасителя, очите ми няма да <b>видиш</b>, няма да чуеш гласа ми, на гроба ти няма да стъпя!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Кълна се в бога, казвам истината, ваше благородие, повярвайте ми, моля ви! Бял ден да не <b>видя</b>, ако лъжа.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Ислямите изклаха до крак войните на барон Шлехта. Разтревожен от непрекъснатите атентати, великият везир беше взел извънредни мерки за сигурност. На километри навътре в планината, от двете страни на прохода, плъзнаха еничари-ичоглани, претърсиха всички овчарски колиби, избиха де що <b>видяха</b> мъж, годен да носи оръжие, и най-накрая се добраха до пусията. Шьонбрунските преторианци, внедрени в Империята преди възшествието на Мехмед, поведоха бой, скрити в една мандра, но когато свършиха мунициите, ичогланите запалиха дървената постройка и ги изпекоха живи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Искам да подпалиш всичко — мрачно заповяда Вангел. — Започни с чифлика на Котленеца. После Шкодеровата къща в Килия. Когато <b>видя</b> пожар през езерото, ще те чакам тук. Заминаваме за Галац.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Аурела бръкна в маншона си и извади декрета на Яшската православна епископия. Новоназначеният владика Теодоний беше оформил развода й с граф Емилиян (Мико) Сергиу под претекста, че яшският благородник осквернява с разврат брачното ложе. „Разврат? — развеселен помисли той. — Добре, ще <b>видим</b> на какво те е научил бившият ми побратим!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Около обяд Нейолу поведе гемията срещу падишаха. Срещу течението от Понт към града бяха преминали три петмачтови кочерми, а с пиратския бинокъл на дядо си Вангел беше <b>видял</b> няколко гребни триери да се спускат на вода срещу пристана на Галац.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Нямате ли кучета? — зареждайки, попита румънецът. — Кой пази имота? — Сега ще <b>видим</b>. На конете! Ниско над ушите! Обърни дормеза. Може да го ударим на бягство.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Знам всичко. Нищо не ми казвай! — изкрещя София, когато го <b>видя</b> да влиза в покоите й. — Помощ! Помощ! Убиец! Даниъл, Виктор…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Лейтенант Влад Маринеску води преследването до пълен мрак. Наемниците поеха на североизток, прекосиха Буджак и се хвърлиха във водите на Днестър. Лейтенантът заповяда стрелба и я отмени едва когато <b>видя</b> силуетите на ездачите на левия бряг на реката. Щом се върна в Исмаил, Маринеску седна да пише доклад до своя върховен повелител княз Сигизмунд Батори. „На територията на княжеството — съобщаваше лейтенантът — започнаха да проникват татари за набези, грабеж и убийства!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	— Опасна игра играеш, сестро — каза Лазар. Седяха на верандата към стопанския двор и <b>гледаха</b> вихрения бяг на новото диомедово потомство. Жребчето виеше шия, риеше земята, цвилеше радостно и политаше в сръндашки бяг из просторния квадратен двор. София гледаше ту него, ту брат си. „Остарял е — мислеше тя. — Горкият Лазар нищо хубаво не <b>видя</b> в живота си!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Когато кардинал Валерий влезе в параклиса, убийците му вече бяха вътре. Марин капитан лежеше зад хармониума, Челеби зад амвона, Белиот стоеше прав, с пищов в ръка зад сърмената завеса на олтара. Валерий <b>видя</b> пищова и разбра, че е мъртъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Филип не спа три дни. Не спа дори и едно цяло денонощие. София дояждаше доматената си супа, когато синът й излезе от стаята си. Беше облечен в същите дрехи. Едва сега майчиното око <b>видя</b>, че рейтузите се разпадат на краката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Държа ги под ключ в чифлика на Котленеца — Влаха отговори вместо майка му. — Ако желаеш да ги <b>видиш</b>, ще изпратя да ги викнат?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	„Имат право… — помисли Спидер. — Константин <b>видя</b> достатъчно кръв, макар и да не натопи ръцете си в нея…“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	„Така беше!“ Константин го <b>видя</b> с очите си и въпреки това не му повярва. Мръсният негър беше единственият, който знаеше всичко за Алика.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Князът изпълни заповедта машинално. Видяха го да залита по трите стъпала към стаята си… По-късно Ната се надвеси над господарката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Тържествени камбани посрещнаха Константин в Търговище. Градът честваше възкачването на Василий Лупус на молдовския княжески престол, а през Карпатите маршируваха егерите на император Фердинанд Австрийски, изпратени да укрепят трона на новия владетел. Докато пътуваше към Търговище, Константин беше <b>видял</b> завръщането на керваните бежанци, които Кенан паша беше прогонил към Трансилвания. Два дни му трябваха, за да пресече Прут, и още цяло денонощие, за да пробие тълпите, които настъпваха срещу него… Когато все пак стигна в дома на тъст си, Алика вече я нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Търся господин Бернщайн — на английски извика той, но като <b>видя</b> неразбиране в очите на чиновниците, повтори въпроса на френски. — Кажете на господаря си, че княз Авалов иска да го види незабавно!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	— Търся господин Бернщайн — на английски извика той, но като <b>видя</b> неразбиране в очите на чиновниците, повтори въпроса на френски. — Кажете на господаря си, че княз Авалов иска да го <b>види</b> незабавно!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Филип затвори очи и <b>видя</b> Марс — копелето, кучето, което говори френски и иска да бъде княз… „Той е повече мой брат от Константин!“ — с изненада помисли той.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Когато пресече Дунава при Тутракан, зимата все още беше в силата си. Марс преседя няколко дни в Русчук и тръгна по римския път през Търново и Шумен за Варна. Спираше навсякъде, искаше всичко да <b>види</b>, опитваше всичко да разбере, макар че не говореше нито турски, нито български, езици, които отсега нататък щяха да му трябват като хляба и водата. В кожените чанти, висящи на хълбоците на Ром, имаше няколко чифта долни дрехи, злато и легитимацията на името на Марс Шкодер, но в кожуха му беше зашита и другата самоличност, която щеше да осъди на живот, когато му дойдеше времето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Тогава запомни добре, <b>видиш</b> ли жребеца на ротмистъра на коневръза, ти нямаш работа тук! И не само за него се отнася това… Ще направим така, <b>видиш</b> ли на моя прозорец саксия с гардения, значи те чакам… Няма ли го цветето, не се мяркай пред очите ми… А сега иди да кажеш довиждане и си върви! Веднага, Марс, това е заповед!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Когато Марс й обърна гръб, Бриджит полудя. Ако преди година беше склонна да прекърши страха си от коня, за да го <b>види</b>, днес беше готова да лети. Осъзнал личността си и заживял с нейната значимост, незаконороденият син на Белия дявол беше готов да изстрада вечно подлютения си нагон, вместо да преглътне обидите, които тази жена му нанесе. „Марс Шкодер би могъл да прости, княз Марс Авалов — никога!“ Бриджит започна да го дебне в храстите, да го причаква по пътя между Килия и Кобадин, да изниква зад скалите на носа Свети Спас, където Марс се гмуркаше да търси костите на баща си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Лошан воевода беше нисък, червендалест мъж с арнаутски фес и с очи, които шареха навсякъде. Марс го <b>видя</b> да излиза от тъмната паст на хана, но докато не седна при него, не повярва, че именно за неговата глава валията Юмер бей е обявил сто лири награда. Лошан се отпусна до него, намести допотопните си пищови да не го бодат в корема и обърна малките си свински очи към небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Да — Марс <b>видя</b>, че от хана излизат още мъже, че се пръсват на ветрило, но ги дочака да се изпокрият, преди да продължи: — Ще пиеш ли чаша вино, войвода?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Войводата се облегна на стола и кимна уж незабележимо, но Марс, прекарал живота си в дебнене, <b>видя</b> и чу „отпускането“ на неговите хора в храстите. Той обаче беше много далеч от отпускането, напротив, беше стегнат като хусарски колан и възбуден като глухар по любовно време. „За първи път някой търсеше Авалов в него, а какво друго беше очаквал, ако не това?“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Надвесен над морето, старият византийски балкон на хана му позволяваше да <b>види</b> и Долма Бахче, двореца на султана, и по-нататък в мрака очертанията на Кюпрюлю кьошк, в сянката на Румели Хисар, където първият велможа на Империята щеше да го приеме утре. „И аз ще му кажа, майко, ти си велик мъж, бъди великодушен с едно дете, чиято единствена вина е, че се е родил внук на враг на Империята… А империите, паша, с деца не воюват!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Княз Авалов? — Мустафа паша се облегна на възглавниците. — С това трябваше да започнете, папас! Знам момчето, <b>видях</b> го лично. Кажете на баща му, негово благородие княз Авалов, че Буджак е подчинен на Империята!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Капитан Неарос! — извика Спидер. — Заповядах ви да спрете рома! Искам да <b>видя</b> как ще изпълните нарежданията ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин го <b>видя</b> да става, да смъква мечата си кожа от седлото и да изпъва сухата си снага край огъня.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Марс се върна на сутринта, но освен добри, донесе и няколко тревожни новини. Вангел служеше като аджемиоглан в една от одринските орти, вече положил „чакма“, еничарската клетва за вярност, и скоро щеше да бъде повишен в ичоглан или „избраник на султана“. Тогава щеше да напусне одринския джемаат и да се настани завинаги в Румели Хисар, еничарската твърд, откъдето обрязаните дьонмета всяваха ужас в християнския свят. Марс беше <b>видял</b> младия княз, но не можеше да се закълне, че Вангел го е познал.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Не! — Срещнаха очите си. „И твоите са остри и тежки, Марс, само дето не са сини и по-скоро вълчи, отколкото орлови.“ — Ще го <b>видиш</b>, Константине. Той не е детето, което отвлякоха от дома ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Към обяд различи Марин капитан. Видя го едва когато беше завършил обхода около казармата и прекосяваше Истър при брода срещу западната порта… Вечерта го свари все така притихнал, като рис на пусия, но Зоя не се появи нито на плаца, нито по пътя към града. Мъчеше го и глад, и жажда, но вратите вече бяха заключени… „Ще се върна в стана! — реши той. — Утре ще се върна тук!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	И срещна <b>погледа</b> на Марс. Видя истинската омраза, тази, срещу която няма лек, която не се поражда от чувства, която изплува от костния мозък и подчинява всичко на отровата си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин се прекръсти вяло и затвори очи. Когато се увери, че повече въпроси няма да има, Марс се загърна във влашкия си ямурлук и тръгна. Филип го <b>видя</b> да минава покрай Зоя и да потъва зад стволовете на дърветата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Ако тази планина не се превърне в гроб за всички ни… — Константин взря празните си очи в Зоя, направи й място до огъня и се надигна. — Ще ида да <b>видя</b> Вангел — но преди да се отдалечи, подхвърли през рамо. — Паяк, Марс… На английски Спайдер значи Паяк. Някога ще разбереш защо го наричам така.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Чуха остро гълъбарско изсвирване, изстрел, после и чаткане на копита. Марс смушка коня и излезе над гората, Филип яздеше до него. Когато естествената преграда на буковината остана зад гърба им, <b>видяха</b> потерята да се спуска от север по десния бряг на реката. Челеби и Наум Белиот стреляха с мускети, докато Константин и Вангел помагаха на Зоя да яхне коня.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Мълчаха. Огънят пращеше, Константин и Вангел спяха в завета на скалата, Наум Белиот в краката на конете. Ако надникнеха зад скалата, щяха да <b>видят</b> кладите на потерята долу, в поречието на Иструм. Белиот предполагаше, че на сутринта Хасан Али ще тръгне по течението на реката към морето, затова напрегнаха и своите, и силите на животните да превалят хълма на изток. Утре по билото на планината щяха да заобиколят Пелистера от север и да влязат в Битоля, родния град и на Белия дявол, и на наемника.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Денят ги свари на път. „Това е последниятт ми преход на беглец!“ — мислеше Спидер, задържащ Атаман по облите камъни на Пелистера. Нощта го потискаше, опъваше нервите му, правеше го склонен да надценява чужди качества, да подценява себе си. Денят обаче върна енергията на Паяка и личността му се преизпълни с гордост. На дневна светлина Зоя му се <b>видя</b> жалък повод да бяга като сърна пред гончета, да понася несгоди от адските мъки по-тежки, да страда от ревност, чувство, което само по себе си го поставяше в нозете на жената и много под избраника й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Добре, Зоя, няма да те мъча. Освобождавам те от съпружеската клетва… Никога няма да се позова на брачното тайнство. Наум ще се грижи за тебе, докато му кажеш да се маха. Дотогава той е твой роб. Последно слово, Зоя… Ако почувствуваш нужда да ме <b>видиш</b>, кажи му да те доведе при мен…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Когато Паяка застреля Ром, Марс можеше да го спре било с нож, било с изстрел, но това би значело да го убие в гръб. Не, копелето искаше да <b>види</b> агонията в очите му, да чуе предсмъртните му хрипове, да почувства миризмата на анкора…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Таверната беше подземна, широка, подпряна на каменни колони, и по-светла, отколкото отвън можеше да се допусне. Когато стигна до средата на залата и се обърна към светлината, Спидер <b>видя</b> широка панорама на Венецианския залив, но и няколко врати с тежки завеси, зад които изчезнаха жените.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Когато слязоха в Солун, първата им грижа бе да се снабдят с надеждни тескерета. Наум и Миро бяха силни мъже, не го разпитваха, не му досаждаха със сълзливите си истории. Имаха братски отношения и малко по малко Марин започна да ги харесва. Чуваше ги да говорят за тескерета, но докато не изкараха заедно две егейски бури и не ги <b>видя</b> как даянат на опасности и умора, държа устата си като закована с цигански клинове. Една нощ все пак се добраха до Солун и Марин реши да им гласува доверие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	„Аз живях достатъчно — утешаваше се моаджирът. — Цели тридесет години. Видях повече, отколкото моите сънародници могат да <b>видят</b> за три живота. Значи мога да умра с отворени очи или да доживея старини с жената, която искам… Аллах, не, която обичам!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	„Аз живях достатъчно — утешаваше се моаджирът. — Цели тридесет години. Видях повече, отколкото моите сънародници могат да <b>видят</b> за три живота. Значи мога да умра с отворени очи или да доживея старини с жената, която искам… Аллах, не, която обичам!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Миро Челеби беше престанал да брои дните, когато в тъмницата влезе Хасан Али паша, но щом <b>видя</b> моаджира, разбра, че е мъртъв. Пашата седна, поиска да нахранят затворника пред него, помоли за кафе и тютюн и когато всичко беше изпълнено, попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Заповядай, брат — София го хвана за единствената ръка и го поведе към масата. — Седнете, скъпи гости. Княз и княгиня Абруд ни събраха на тази вечеря… Щастлива съм да ви <b>видя</b> в Скендера, всички вас!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Така е — гласът на Лазар изскърца уморено, главата му залитна и едва сега <b>видяха</b>, че е пиян. — Вангел дон режеше главите на джагалите… като зелки!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	„Мога да я пратя по дяволите, а мога и да отровя старините й! — с пламнало лице мислеше французойката. — Нищо лошо не съм <b>видяла</b> от тази страшна жена… И защо страшна, по дяволите, тя е най-обикновена старица, безсилна, безпомощна, беззъба…!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Само ние с теб останахме, Лазаре! — погледът на княгинята рееше по правоъгълните стени на двуетажната къща, по високите червени дувари, зад които бяха прословутите конюшни на брат й. За пръв път идваше в дома му и това, което <b>видя</b>, я потисна от вратата. Лазар беше богат човек, а живееше в грозен свят, по-грозен и на вид по-беден от света, който значително по-бедният им баща беше създал в Киркира. — „Защо? — питаше се София и отговорът се натрапваше сам. — Така изглежда всяка къща, в която не е бушувала любов, в която не са кънтели детски гласове… А Марс?“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин прекоси площад „Санти иноченти“, скочи в първата гондола, каза на френски „Обиколка на града!“ и затвори очи. Алика му подейства точно така, както навремето, когато я <b>видя</b> в колата на баща й на площад „Галан“. „Аз обичам тази жена! Обичам я безумно! Ако в България можех да се заблуждавам, че тя е само майка на сина ми, сега това е невъзможно! Какво ще правиш, Константине? Виждаш ли някакъв изход, сине на Белия дявол?“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Да… — Сокон беше загубил и подозренията си, и интереса към тази тема. Пиеше много и много скоро разговорът с него щеше да се превърне в бреме. — Да, така беше… Ще ти призная нещо, Марс. Горам излъга надеждите ми. Исках да го <b>видя</b> как израства като търговец, мореплавател, воин… А той лежи по цял ден с книга в ръка, очите му отслабват непрекъснато, тялото му е тлъсто, ръцете меки… Плаче ми се, като го гледам!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Имало е дни, когато съм молил бог да го махне от очите ми, а сега мисълта, че никога повече няма да го <b>видя</b>, ми се струва непоносима. — Княгинята продължи да мълчи. — Мамо?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин се надвеси над стола на майка си, <b>видя</b> смъртта. Княгиня София Авалова беше угаснала, но на лицето й все още стоеше маската на дива, нечовешка скръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	През прозореца му се мярна Зоя, после я <b>видя</b> да крачи покрай езерото с букет от есенни цветя… по-късно я чу и да пее. Слънцето още не беше стигнало зенита си, когато чу завръщането на князете.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Белиот се върна скоро. Стойко не беше влизал в Стрелча. Със златото в ръце беше заобиколил селото и хукнал, където му <b>видят</b> очите, стига да е далече от разбойническата шайка на княз Авалов.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Още ли бе?! — изуми се Мимиш, когато отново <b>видя</b> лъжици. — Ами че цял казан пилаф може да се изгребе с тях бе!…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	На площада пред митницата се тълпяха посрещачи. Домнул Медреа се спря. Примижа. Огледа ги. Видя очакването и тревогата. А чорбаджи Величко в това време каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Къса е, ваше превъзходителство, съвсем стар модел. Разправяше, че вълци имало край селото му, затова я носел — вмеси се отново адютантът. И отново пролича намерението му да злепостави бея. Домнул Медреа беше готов да се разсмее на това съперничество, ако в тоя миг младият турчин не бе извил глава. Видя ли го? Той побърза да се открие сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Ала тъкмо тогава от страничния сокак се зададе старият чорбаджи Величко. Пухтеше. Бързаше за конака. „Ще му река на бея, не го ли пуснем, ще река, лошо!“ — размишляваше си той гласно. Докато ненадейно <b>видя</b> познат силует. Цилиндъра, раменете, вървежа позна въпреки мрака. И въпреки че потъна в надолнището. „Я виж ти!“ — рече си. И щеше да извика. Да го спре. Но внезапно сам се спря озадачен. Стреснат се спря. И пак си говореше: „Ама къде отива той! Че това е къщата на Тонка! Синовете й — ами че те бяха баш бунтовниците в града! А? Ами ако той е той?!“</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	А при масата няколко заптии, докопали дамаджаната с ракия, мълчаливо си я подаваха един на друг. Ибрахим ги <b>видя</b> и се втурна към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	А още и две села <b>видя</b>. В по-близкото минаре. В селото зад него черкова. Един-единствен път води през тях, същият, на който се беше спрял.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Внезапно се озова пред две пушки, подпрени на някакъв пън. Миг по-късно <b>видя</b> и заптиите, пазачи на тая пътека. Ловяха риба. Единият беше Узун Гирай, бейският слуга, позна го. Другият дребничко човече с мише изражение.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	— Хубаво де, хубаво! От нас да мине! Ти донеси варта, пък после ще приказваме… Видя ли какъв кон има? — прибави многозначително Али, щом българинът се скри от <b>погледа</b> му. Лакомия се изписваше на мишето му лице. — Какво ще речеш, кон за риба, а?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Очите му се разшириха от изненада, щом <b>видя</b> как гостът отвърза въжето и натоварените на седлото сухи клонаци се разпиляха по земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Момата сложи на ниската паралия бардуче с ракия, хвърли поглед към госта и излезе да изпълни бащината заръка. Но Левски така и не <b>видя</b> тоя поглед. Очите му бяха през двора, в залостената врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Влизането на Ружка накара и двамата да замълчат. Тя сложи чинийка с мезе и пак хвърли любопитен поглед. Видя револвера, но повече забеляза широките рамене. Очите, които тоя път срещнаха нейните и я накараха да изтръпне.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Чудна жена, брей! И тя като брат ти, отиде, та се не <b>видя</b> — загълча старият, но и сякаш на тръни седеше. Изчака вратата да се затвори след дъщеря му и изведнъж скокна. — Ружке, хей, Ружо! Стой мари, да ти изхортувам нещо — затича се подире й. — Хей, как ми щукна из ума.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Знам, знам… Аз съм пътник човек и я ме <b>видиш</b>, я не! Но ти пускай момичето, инак те пращам при вашия пророк ибрикчия да му станеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Внезапно, сякаш да прекъсне мислите му или да ги потвърди, откъм селото на Нойко дойде камбанен звън. Спокойно и далечно се лееше над равнината. А тъкмо тогава от по-близкото село, черкезкото, се зададоха колите, десетина на брой. До тях селяните крачеха на групички. И на Левски все по-ясно му ставаше и забавянето, и гърмежите, които бе чул. Колите бяха празни, а само преди два часа той <b>видя</b> как ги товареха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Я си затваряй зурлата, бре! — ревна бинбашията; никак не му беше до греди сега. — И колите ви трябваше да вземат, хаирсъзи такива. Видяхте ли го оня бунтовник?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Ездачът стреснато опъна повода. И към силяха посегна, но те не <b>видяха</b>. Дигнал фенера, черкез ага се мъчеше да го освети. Откри се чаталеста брада, големи живи очи. Конникът бе с ямурлук.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Тогова, светиня му, Пощата го викат — представи го на селяните Левски, щом <b>видя</b>, че са вперили очи в смачканата калимавка. — Пощата, да, такава му е длъжността, и името му за вас ще е такова… И изобщо — продължи той прекъснатия разговор — нашата работа иска тайност, братя! Главите сме си сложили в торбата, но пак са ни мили. Тъй си е. А още по-мило трябва да ни бъде делото. Веднъж завинаги да се отървем от тия душмани. Да си добием волността — свободната наша българска държава!…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— То и в евангелието е писано — подкрепи го по своя си начин отец Матей. Ала силно хлопане пресече думите му. И кучи лай. За миг всички се заслушаха. Славей изхвръкна навън, та да <b>види</b> какво има. Минутка по-късно в стаята нахълта бай Нойко, едва поемайки си дъх.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Докато заптиите обкръжаваха отвред набедения Баш комита, тръпка от напрежение мина надлъж по масата. А годеницата несъзнателно се притисна още по-силно към годеника си. Само че той сега не мислеше за нея. Свалил ръце под масата, дето бяха револверите, той следеше менливото изражение на бея. Видя как чаушът и някакъв черкезин, заобиколили Миткалото, изведнъж се хвърлиха върху му. Извиха ръцете му. Теглеха брадата. Да, тъкмо това бе очаквал!…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Преди да влезе в селото, от височината Левски внимателна огледа пътя. И къщите край него. Бабичка някаква хранеше кокошките в най-близкия двор. По-нататък две деца, яхнали магаре, обикаляха дръвника. И разпрегната кола <b>видя</b>. И няколко овце, скрили се на сянка. Турци нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	И все пак не всичко беше тъй безпрепятствено, както изглеждаше на пръв поглед. Зад един от плетищата лежаха заптии. На стража бяха. Пазеха да не дойде Баш комитата. Ала напечени от слънцето, те бяха задрямали. Сега юнашко хъркане се носеше надалеч и всеки би го взел за грухтене на свине. Пчела бръмчеше край мустаците на единия; в просъница той замахваше да я пропъди: отваряше едното си око, после другото и пак заспиваше. А другарите му така и не помръдваха… Да, тъй и не <b>видяха</b> конника, който спокойно мина по пътя отвъд плета. Но и той не ги видя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	И все пак не всичко беше тъй безпрепятствено, както изглеждаше на пръв поглед. Зад един от плетищата лежаха заптии. На стража бяха. Пазеха да не дойде Баш комитата. Ала напечени от слънцето, те бяха задрямали. Сега юнашко хъркане се носеше надалеч и всеки би го взел за грухтене на свине. Пчела бръмчеше край мустаците на единия; в просъница той замахваше да я пропъди: отваряше едното си око, после другото и пак заспиваше. А другарите му така и не помръдваха… Да, тъй и не <b>видяха</b> конника, който спокойно мина по пътя отвъд плета. Но и той не ги <b>видя</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Не е работата до бягство, а до надежда за бъдещето, брате! — спря го с внезапно нетърпение Левски. Видя в очите му недоумение и объркване. Но имаше ли време да му обясни? И само един ли се нуждаеше от такова обяснение?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Викът пресече словото на Левски. Кой го беше издал? Потърси чорбаджи Дръндьо и не го откри. Докато богомолците се заизвръщаха, та да <b>видят</b> кой вика, той незабелязано слезе от амвона. Вмъкна се в олтара. Знаеше, че няма време за бавене. И не спасяваше само себе си, а даваше и пример!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Той дори не <b>видя</b> кой от тях стреля. Куршумът парна ръката му, но той не отклони коня си и заптиите заораха в жълтата прах.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Още един завой и ето го най-сетне вън от селото. Оставаше да мине по моста над рекичката и обраслите с лозя хълмове щяха да го скрият. Но вместо това той свърна встрани. Намери пътечка. Слезе ниско при реката. Скри се под самия мост. И чак сега <b>видя</b> кръвта по ръкава си. Свали сетрето. Куршумът беше засегнал само мускула, но кръвта продължаваше да блика. Докато пристягаше с кърпа раненото място, по моста горе изтрополи Ибрахимовнят отряд и се загуби някъде по хълмовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Ама слушай, няма защо да се сърдиш. Аллах, какво лошо има? Щом дава повече — вземам. Нали за това съм тук. Не е като твоя Ибрахим бей. Напи се, изпочупи де какво <b>види</b>, а за плащане дума не обелва! Е, виждам аз, друг човек си ти, ама де да съм знаел! Пък почакай да починат конете и… Ей го, засилва се дъждът!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Дий! — разтърсваше поводите Големия и плющеше с камшика. — Казах ти, Дяконе, ама ти… И хем <b>видяхме</b>, че ще вали!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Двамата не откъсваха очи един от друг. А?! — сякаш казваше удивеното лице на новоизлюпения цариградски новинар. Ще <b>видиш</b>, ще видиш! — отвръщаше самоуверено лицето на адютанта.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Даскал Тодор веднага се пресегна, напълни чашката му, препълни я дори. А тъкмо тогава <b>видя</b>, че нов гост е дошъл. Повиканият Лазар. Приближил безшумно, гостът стоеше занемял, вторачил неприязнени очи в турците.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Изпълнителен, както винаги, Големия се върна при портата. Пак си тананикаше. Подвикваше дори: „Какво става с павурчетата, хей, изпразнихте ли ги?“ Приближи. Видя тъкмо каквото очакваше да види: мъже, натъркаляли се, зяпнали. Хъркат като заклани. За миг се изкуши да събере оръжието им. Да, пушки и револвери са нужни и на тукашния комитет, помисли си. Но така се и отказа. Разбираше, че това би довело само до усложнения. Левски го беше пратил да изпълни определена задача. Изпълни я. Не му оставаше друго, освен да се върне.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Преди още да разбере истинския смисъл на думите, Лазар бе почувствувал промяната. Изумен, той <b>видя</b>, че страшното заптие пред него свали чалмалията фес и отлепи големите мустаци. Взря се. Като насън пристъпи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Беше ранни зори и улиците на града бяха пусти, когато Ибрахим бей, сънувал все тревожни сънища, тръгна да <b>види</b> попаднал ли е Баш комитата в поставената клопка.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Мина им, ала няма да ни лъжат. Викачът се плаши свои да го не <b>видят</b>, затова и на нас няма да се покаже! - отсече уверено русолявият.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Подлъгаха ни ония топовни тътени откъм Гюмюрджина през юли! Наша артилерия е, ре, думахме си. Отидох да видя български войници, <b>видях</b>  изоставени погреби. По заповед ли, по договор ли нашата войска се изтеглила, погребите подпалени  и трещят на всички страни...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>- Подлъгаха ни ония топовни тътени откъм Гюмюрджина през юли! Наша артилерия е, ре, думахме си. Отидох да <b>видя</b> български войници, <b>видях</b>  изоставени погреби. По заповед ли, по договор ли нашата войска се изтеглила, погребите подпалени  и трещят на всички страни...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Тука ще ги причакаме! Не припирайте да стреляте! Като тръгнат, те  вият "Аллах!", ние  пък рукаме "Ура!" Ама юнашки, та да им се дръпне говното от страх! На тях им свирят зурни,  ние пък ще ударим камбаната! Да <b>видим</b> кой кого ще надвика и кой кого ще надсвири!  </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i> На другия ден  по изгрев слънце башибозукът се приготви, пък те се приготвяха по турски - без бързане, табихетлийски. Преди да пристъпят,  настана тишина и човек със зелена антерия мина от задните към предните редици. Инджето го <b>видя</b> през мерника на пушката, не стреля, но му се прицели. Това бе Хаджи Селим ага, предводителят на башибозука от левобрежните маришки села. Само в Манастър той не бе влизал, и ето го сега пред Манастър!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Манастърци <b>видяха</b>, че устите на тръбачите са обарутени,  кръвта тече навътре, та се подуват коремите им, зъбите и на тримата разкъртени.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Човекът със зелената антерия цял живот стреляше по хора и проумя, че гяурският куршум бе предназначен да закачи и разплиска окото, а не да връхлети в черепа. Такъв точен и коварен изстрел можеше да направи  един човек от Манастър и Хаджи Селим ага знаеше кой е. Със здравото си око  той успя да  <b>види</b> стрелеца. Инджето  стоеше изправен и не го беше страх да им се покаже.  </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>         Изтикаха българските първенци от окръжното управление и докато  още нахлупваха калпаци, гугли или европейски шапки, прогонените забелязаха много четници от Апос пазми. Те шетаха по търговската улица на Гюмюрджина с тесли и чукове в ръце. Учудени първенците <b>видяха</b> поставени на дюкяните си нови фирми на гръцки език - ергостасион, вивлиопулион, псарион. Бяха изписани по гръцки начин и имената на собствениците - Николаос вместо Никола, Георгиос вместо Георги, Панагиотис вместо Панайот. А черквата "Света Богородица" бяха  прекръстили на  " Панагия".</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>         И когато им се възвърна зрението, за първи път <b>видяха</b> земя, озарена само от море и осияна само от небе. Стори им се на светилище с отблясъци от рая. Земя в сърцевината на света, земя  - остров...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>         - Ами аз съм, - отвърна жената - аз съм, Камене! Доживяхме да се <b>видим</b> като заточеници...           </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>         Два дни заточениците не се поглеждаха един друг в очите, задето от глад дечицата им нямаха силица дори да проплачат. На третия ден, срам не срам, най-възрастната манастърпка поведе някои жени на просия, както им бе подметнал номархът. Какво щяха да просят, от кого - те не знаеха. Надяваха се да се разприказват с местните хора  и да <b>видят</b> как ще се живее нататък - ако се живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>         Номархът <b>наблюдаваше</b> тая среща от прозореца на пристанищния караул. Той <b>видя</b> как изведнъж  две жени се прегърнаха, но не дочу как проплакаха...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Последната нощ в своето село манастърци и спаха, и не спаха. Мъжете прекараха повече време в Катранената черква. Тя бе вкопана в земята ¬ за да стои по-ниско от джамиите и текетата в Триречието, а пък бе намазана навремето с катран по заповед на самия Баязид Светкавицата ¬ за да не личи хубостта є. Попът бе набучил запалени свещи във всички свещници и храмът за първи път комай се откриваше така озарен. Манастърци <b>видяха</b> какво имане оставят на вятъра -резбован иконостас, икони в сребърни обкови, епатрахили и други свещени одежди, потири...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Препуснаха обратно и при некосените ливади дочуха турска реч, <b>видяха</b> и косачи юруци. Те размахваха едновременно коси и сваляха трева до над колени, а при ибриците и торбите им бе приседнала глухонямата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Водачите накараха камилите да легнат. Тогава <b>видяха</b> досами плета възкъс човешки скелет. По-навътре изпод младата зеленика личаха и други скелети, разхвърляни като мравки в трева и пепел.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Така ги пожалихме, Малее. Видяха и няма да забравят! И вие, акрани, всички! ¬ извиси като че ли друг свой глас змиеокият. ¬ Не забравяйте, но не отмъщавайте!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>На четвъртия ден манастърският керван на-стъпи пътеката от Мерикос за Мъгленик. На скосена поляна <b>видяха</b> варосаната гранична стража. Наближиха я и българското знаме им заплющя на белия вятър от висок стожер. Насреща се показа човек във военна униформа, тръгна усмихнат към тях и вървешком препасваше сабя. Децата не бяха виждали български офицер и се захласнаха по мундира, окичен с ордени, по фуражката с трицветна кокарда, по белите навои, стегнати с черни кожени тасми. Той застана пред манастърци, отдаде чест и изговори по командирски:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>На гредата на конския дам Малей Черкезовия <b>видя</b> прикована необикновено голяма подкова, загледа се в нея и се зачуди. Върна се при военните и попита каква е тая подкова за кон катана, кон катана в Триречието няма.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>...По заник слънце на петия ден изкачиха Звезденския превал. Змиеокият погледна през рамо и не <b>видя</b> нищо друго освен планина и планина. Оттук нататък им предстоеше да слизат към широките проломи на Арда.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Вие, гърци, надолу от Звезденския превал ще <b>видите</b> откъде сме минали. Изсулени харари и забравени каблици ще намерите. По-нататък овце изоставени да блеят ще чуете, а в равното към морето крави и волове с манастърска дамга ще срещнете. Не ни стигна сила да ги влачим с камилите. Съберете стадата, подкарайте ги. Те и сами ще ви поведат към Манастър.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>А цяла нощ невидимата птица пя над еховит каменен чучур. В скитническия сън на Нестор Абрашев се наливаха и напева на водата, и ромона на чухала. И мирис на подранил риган, полъхнал откъм подивелите ливади. През деня те му се <b>видяха</b> зеленикави и синкави като тънки езера, прелели по стръмното към сливена на трите реки и отвъд - към Бялото море.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- И аз не мога, - проговори големият, - та аз на село рало не сварих. Орач <b>видях</b> край Кричим през войниклъка. За първи път тогава!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- След освобождението е бил разискван закон за вашата войнишка болест. Закон - да ви обградят с войска, да ви изтребят. Птица жива да не остане, камо ли човешко семе от кръстоносци! С един глас законът е бил отхвърлен. С гласа на Петко Рачов Славейков! Поет ви е спасил вас, поет! А? Видиш ли долу в полето...Налей! За поезията!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Селата, през които преминали кръстоносците, не са били изгорени тогава. Безносите се разпилели, защото равнинците странели от тях, препречвали им пътеките към пазарите и панаирите. А когато по Триречието тръгнала железницата, кондукторите не ги пускали във вагоните на барон Хирш. Корцан се родил тук, но като <b>видели</b>, че и той излиза безнос от майчината утроба, родителите му поели на юг през Тунджа, Арда и Марица, напъждани отвсякъде. Преди да стигнат паламудовите гори при беломорския бряг, едно голямо село в южните склонове на Родопите милостиво ги приело. Манастър...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>В началото си мислеше, че като разбира словата, които възкръсваха във възпоминанията на манастърци, разбира и съдбата на бежанците. Постепенно обаче прозря, че очертанията на Манастър са неуловими, и че са по-тежки не думите, с които манастърци говорят, а думите, с които манастърци мълчат. Манастърци не поради спомена, а поради нрава си премълчаваха словата на страданието и откриваха смълчаната своя горест по изгубеното селище. И единствената сълза на манастърец, която <b>видя</b> през живота си, бе сълзата на баща му.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- За чий господ тая витринка? - мърмореше Корцан - Ученици в нашето училище повече няма да има! Ти друго им покажи на децата. Например докарай ги насам и им покажи медникарче. Медникарчето цъфти върху медна руда и е като бакърено. Пък нека децата разровят корена му, сами да <b>видят</b> откъде излиза.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Корцан да помни! Не го ли <b>видиш</b>, той с дичинките кара. Откога е на пенсия, ама в училището стои. Училището апачик отворено, децата рипкат на двора, пък учат в Орлица. Ама Корцан броди като дракус там, колкото при нас, при акраните, да не е. Умре ли някой, иде на гробето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Той искаше да му внуши, че следите на последния търновски патриарх не са загубени - стига да искаш да ги намериш. Вярваше, че въпреки мълчанието на историята, божественият глас на народния пастир се дочува откъм Манастър - стига да искаш да го чуеш. Надяваше се, че възвишението Владикув гроб може да се види с по-дълбоки очи - стига да искаш да го <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>Той искаше да му внуши, че следите на последния търновски патриарх не са загубени - стига да искаш да ги намериш. Вярваше, че въпреки мълчанието на историята, божественият глас на народния пастир се дочува откъм Манастър - стига да искаш да го чуеш. Надяваше се, че възвишението Владикув гроб може да се <b>види</b> с по-дълбоки очи - стига да искаш да го <b>видиш</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Той не е знаел къде го карат турците и затова покрай другото си е взел и лозови пръчки. Пък и пръстена на Инджето беше невиждан пръстен. От него излизаше знак, който иначе не можеше да се <b>види</b>. Знак преславен!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Няма ли кой да дойде с мене от Мъгленик за Мерикос? Веднъж да мина от Мъгленик за Мерикос, и ще го срещна дяда Хасана! Той все по оная пътека ходи-броди, знам как му се тътрят калеврите, познавам подковите на мулето му. Един юнак ми трябва, че мене ми е слаба ръката, пък и да <b>видя</b> дяда Хасана, какво като го видя? Ей на, и като хоратя за него, от мъка и яд ослепявам...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Глухонямата остави свитъка в ръцете му и затвори своята ракла. Тя очевидно знаеше какво очаква да <b>види</b> той и се усмихна стеснително. Вдигна високо паничката със свещта и освети източния зид на подземието. Там, над черепите на хайдутите, бе поставена керамичната икона. От полюшнатото пламъче гледжосаните триъгълни чирепчета припламнаха и потрепнаха. Лицето на светицата се раздвижи и глухонямата продължи леко да мести чинийката, увлечена не за пръв път във видението.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>"Родолюбивий наш ректор отец Евтимий от град Сопот - продължава записките си Стамо - като констатирал и <b>видял</b> в мене някакви особени дарби, след изпита ме покани в училищната канцелария и ми предложи, ако желая да продължа образованието си, да ме изпрати на негови разноски в Русия, а по - нататък ще ми издействува стипендия. През месец септемврий по негово нареждане аз бях вече ученик в духовната семинария в красний град Одеса край Черно море".</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>След два дни в мотела "El caballo blanco" моят приятел ще ми разкаже, че това е същият път, по който е вървял овчарят поет. Че него са го водили пешком към затвора в едно от белите селища и стражите се менили на всеки десет часа, за да бъде каран плененият без почивка. Че когато влиза в килията, от стъпалата му изтича кръв с парчета кожа. Че синът му ще се роди навън и никога няма да <b>види</b> баща си. Че всекиму иде редда премине по пътю на Дон Кихот и Санчо Панса, но преди всикиго е преминал друг един глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>            Хубаво, че войводите и при ятаджишките бродове излязаха срещу башибозука, та който бе останал жив, жив си остана! Там за първи път <b>видяхме</b> Царство България.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>            На едни страховити скали в триреченския край на Царство България <b>видяхме</b> орлите да кръжат по-ниско от българските войници!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Държавата не е орана-неорана земя, - рече Корцан, - държавата може да бъде и човек! Където е човекът, там да му е държавата! Че ние тогава за първи път <b>видяхме</b> лъвското знаме, а аз, дете глупаво, си мислех, че на нашето знаме трябва да има божур.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>На масата имаше всякакви бутилки. За Нестор Абрашев бе невероятно в този затънтен манастир да <b>види</b> уиски с черен етикет, коняк в оплетено със златиста мрежичка шише, ликьор в нещо като керамична ваза. И специалитета на игумена - бутилка мастика с натикан вътре цял кисел корнишон.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Змеят искаше да има пушка, колкото да <b>видят</b> жандарите, че не е с празни ръце. По него стреляха, ама той на хора куршум не хвърляше! Друга му е била работата, ама ние тогава откъде да разберем? Прости хора сме.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Тънка, стриковото. Ветрушки издухаха ропките от ония ми ти тежки копита. Ама не гледай камилите, гледай покрай камилите! Така ни вразумяваха - заразправя благо Вълкан Камиларинът - Покрай камилите свят <b>видях</b> и шарен, и смахнат! Ти беше ли за село на име Кърка чувал? Какви хора излязоха там, ре! Денем хоратят на гръцки, вечер пеят на български!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>До джипката стоеше млад граничен офицер, който като <b>видя</b> пътешествениците от Светулка, погледна часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>От изстрелите буките се разлюляха, прелитна мъгленишки вятър, ехото сподавено се разнесе. Изпърпаха птици и към чешмата се <b>видя</b> да идат неколцина дядовци в широкодънести манастърски потури, препасани с тъмночервени пояси. Нозете им бяха в бели навои, пристегнати с кожени ремъци на кръст. Вместо цървули старците бяха обули дългоноси папуци, пристъпваха безшумно и сякаш излизаха не от изоставеното селце, а от изминалото време.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Разбра ли сега? - попита Вълюбчо, когато дядо Хасан потъна в недрата на Мъгленик безвъзвратно. Никой на света няма повече да го <b>види</b>, помисли си Нестор Абрашев.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Двамина исках да <b>видя</b> дорде съм жив, - проговори замислено Вълкан Камиларина, - тебе, Момчиле, и дяда Хасана...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Манастър си е гробище, стрико Вълкане, - обади се Момчил, - а пък аз да ти кажа, с кръв кръв се не измива! По нашенските места много четници ходеха, много! И манастърски, и турски, и гръцки, като не свареше някой да избяга с държавата си, четник ставаше. Шу глави паднаха, глави на хора всякакви! Срещне те четникът в гората, заколва те да не го издадеш, пък ти нито си искал да го чуеш, нито да го <b>видиш</b>. Така беше, додето не дойде Змеят.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>На сутринта майка ми казва: "Деца, вървете да <b>видите</b> еврейските къщи. Ако някое котенце е останало, донесете го, ще го отгледаме!"</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Разшени се дядо, <b>видя</b> ли? - прошепна Момчил, а Момчиловица подаде на Нестор Абрашев божур като сноп. Свила и Камен се усмихваха на чичо си щастливо, непредусетили още в Мъгленик измамните повици на широкия свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>... И пак <b>видяха</b> Мара от Чобанкьой. Тя яздеше по голия бряг на язовира. Къде ли отива, попита се Нестор Абрашев, след като селата бяха потънали под зелените води?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Свирни й, Несторе, свирни й да ни <b>види</b>. Искам да я питам нещо! - проговори изведнъж стихналият Вълкан Камиларина.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Корцан разтвори хербариите, а Нестор Абрашев неочаквано почувства, че Мъгленик не оставя душата му. Няма да се <b>видим</b> повече, няма, прошепна на себе си той. Най-рано догодина да намине натам, останалото не изричаше, защото бе манастърец и останалото се разбираше без думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Баба ти от мене Тодора Иванова е родена на 17 септември 1862 година. Тя <b>видя</b> смъртта на дядо ти, то кой не я <b>видя</b>, сетне се разболя и почина от глад и страдания през същата 1913 година.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Помня ли? Видял съм четири колена човеци от нашия род, от вашия, от Кериния. Помаци повече от турци съм <b>видял</b>, по-малко гърци, двама-трима арнаути, едничък евреин, бай Карасо де, цял ескадрон казаци руснаци на коне катани, цяла дивизия германци на мотоциклети, едничък арапин камиларин и едничък арапин циркаджия. Ами ти?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>- Самоедите били по-малко от нас! - въздъхна Вълкан Камиларина и додаде - Щом ти и тях си <b>виждал</b>, господ може и нас, манастърците, да <b>види</b>, нищо, че има толкова други хора от държави, от градове, от манастири.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>На сутринта станах и без да чакам за закуска, взех книгите и изкочих от къщи. Минах през Бърдцето, полюбувах се на веящият се високо пряпорец и прочетох пак и от двете страни надписа му. После минах край общинския хан да <b>видя</b> пак войниците, но нямаше никой и аз отърчах към училището. Събрахме се. Имаше материал за разговор и препирни от вчерашния ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Плодородието като никога бе необикновено. Всичко що бе годно за работа, се извлече по нивите. В селото останахме само ние - децата и старците. Родителите ни се връщаха вечер късно. Вечеряхме и си лягахме. Сутрин излизаха рано и ний не можехме да ги <b>видим</b> кога излизат. Жетвата наближаваше да свърши. В къщи говореха, че още няколко дни ще е жетва и после ще се стягат за вършитба.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>На другия ден, когато някои излязоха към центъра селото <b>видяха</b>, че турци нямаше. Те заминали рано на сутринта. Казали на кмета, че ще продължат пътя си за към Одрин и че след тях идела голяма турска армия срещу България. Войната била отново обявена. И когато кметът изказал опасението си да не би селото да бъде опожарено, командирът на ескадрона, образован турчин, отговорил: „От редовната армия не се плашете. Искайте да изпратят в селото Ви гарнизон от редифи. Гледайте да не Ви се проводи башибозук. Башибозукът безчинства”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Улиците запустяха. Сега башибозуците на групи по трима или четирима, сновяха из село. Щом <b>видеха</b> в някой двор събрани хора, отбиваха се да търсят мъже. По тоя начин бяха отведени всички намерени мъже, включително и едва движещи се старци.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>В туй време огънят си вършеше работата. Той не знаеше пощада. Гредите прегоряха и не можеха вече да устоят на тежината на керемидите и наченаха да падат с трясък. Парче от греда се отчупи и падна горящо зад момиченцето. Едва не го затисна. Страхът му предаде нови сили и то избяга в килера. Там <b>видя</b> отворената вратичка и излезе вън. Лъхна го</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>изведнъж нощния хлад и то падна в несвяс. Останалите две дечица, едното на една, другото на три години, заспаха наново задавяни от дим и пърлени от падащи въглени от горящи главни. Не след много цялата къща се струпа отгоре им и ги обви в огнени завивки. Подир малко, падналото в несвяс момиченце, вследствие на прохладата на нощта и чистия въздух се свести. Но щом <b>видя</b>, че пак е само, то отново заплака и завика: „мамо, мамо, мамо ма...”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Излезлите три жени, заедно с по-големичкото момченце на Кера и другите две по възрастни деца на баба Ирина, Шумаркината сестра, вървяха мълком из тъмнината, разсейвана от пламъците на горящите къщи. Незабелязани от никого, все покрай стените, те стигнаха към края на селото до реката, но тук ги <b>видя</b> стражата и им завика:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Те не искаха да знаят и още повече си удвоиха крачките. Войникът пак повтори заповедта си да спрат. Бегълците продължиха. Светна огън и се чу гърмеж. Куршума не улучи никого. Изсвистя и тъпо изписка в пясъка на реката. В миг се събра целия пост. Жените като <b>видяха</b>, че ще бъдат хванати, бързо влязоха в кьпиновия храсталак, що растеше край брега, но беше вече късно. Турците ги забелязаха и тръгнаха към тях. Принудиха</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Балкански полуостров. Но въпреки това неговия дюкян, поради аристократичната си обстановка ли какво, се слабо посещаваше. Там ходеха само неговите другари и приятели и той им разправяше за всичко що бе <b>видял</b> и научил през време на странстванията си. И сега те седнаха на една от масите на южния край, близо до вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Не може да се познае. Как не го <b>видяхме</b>, когато е идел отдолу? Напреде му са Карапапазовите, ама той не е от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Бай Божине, да се качим пак горе и да <b>видим</b> през прозореца какво става на улицата. Не се чува нищо вече. Да излезем.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>уличката, а после и торището без да бъде улучен от куршумите, сви край яхната, зад която имаше кладенец, затича до него и скочи вътре. Турците довтасаха, но чуха само глухия плясък във водата на падащото тяло. Двама от тях отидоха, <b>погледнаха</b> надолу, <b>видяха</b> само дълбока черна дупка и нищо друго. Насочиха вътре пушките, дадоха по един изстрел и се отдалечиха заедно с другите, уверени, че е свършено и с двамата. Куршумите рикошираха о камъните и паднаха във водата без да засегнат давещия се.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Сутринта, току що бяха закусили децата пак от вареното жито и мислеха да слизат до реката за вода, те чуха гърмежи. Бързо и инстиктивно сграбчиха тенекиите с житото и се отправиха навътре из храсталака. Промушвайки се между гъстите хвойни, парнари и габари, дренила и зеленики те стигнаха близо до върха на хълма. Когато се спряха и обърнаха назад, <b>видяха</b> че много от съселяните - им жени и деца, пъплят към тях. Тогава разбраха, че турците са недалече надолу в реката - към местността ,Нучурите”, откъдето са ги изгонили, като уловили две или три жени заедно с децата им и ги взели с тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Намислих утре да тръгна да търся майка и сестрите си и затуй ще трябва да се разделим, та и ти да <b>видиш</b> и намериш твои роднини дано. Макар че ние с тебе си живяхме добре тези два дена, но все пак - по-добре ще бъде да се прибере всеки при своите.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Дали мама е някъде из гората като нас или я хванаха турците? Ще ли ги <b>видя</b> още веднъж и Мария, и Ангела? Па и кака Костадина не знам къде е.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Мамо, сестри, лельо, живи бяхме да се видим - каза Костадинка и прегърна майка си, а всички от гъсталака се изредиха да я <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>- Мамо, сестри, лельо, живи бяхме да се <b>видим</b> - каза Костадинка и прегърна майка си, а всички от гъсталака се изредиха да я <b>видят</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Христо - каза едното от момчетата - я да <b>видим</b> можем ли отвори вратата на тая къща, може би ще има хляб вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Не чуваш ли, че коза врещи, бе - каза той - От една коза се уплашихме като зайчета. Върви да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>И те се върнаха. Отвориха вратата. Едно яре ги посрещна, врещейки весело и излезе на двора. В плевнята имаше няколко сухи вече брястови вейки и един празен менец, в който навярно е имало вода за ярето. Когато децата излязаха на двора те <b>видяха</b>, че ярето бе отишло към кладенеца да търси вода. Отидоха под крушата, събориха още наколко круши от дървото и тръгнаха. Към края на селото те <b>видяха</b> баба Стоянка и Костадина, че идат към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Пред жените се изпречи долина, издълбана от дъждовете. Те слязоха в нея и тръгнаха по улея ѝ. За момент турците ги изгубиха от очите си. Жените, вървейки така, стигнаха гъст капинов храст. Неможейки да отидат по- нататък, те се свряха в него без да ги <b>видят</b> турците. Не минаха даже и пет минути когато довтасаха и турците.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Още неизлезли от капините жените <b>видяха</b>, че дойдоха трима души въоръжени българи от тяхното село и им завикаха да излизат. Единият носеше на гърба си малък чувал.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Митьо, дай им един хляб, па да продължаваме пътя си, за да свършим по <b>видело</b> работата, за която сме тръгнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Хай да му се не <b>види</b>. Изглежда, че прибързах. Аз мислех, че там са парите. Дай да разкопаем малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>поглед към реката. След няколко минути петима души турци прекосиха полянката, където допреди малко бяха събрани жените на съвет. Повървяха още малко нагоре без да смеят да се отбият нито наляво, нито надясно, па се върнаха назад. Тъкмо в това време една жена изскочи из зелениките на левия бряг на реката с тенекия в ръка. Направи десетина, петнадесет крачки, <b>видя</b> турците, извика от уплаха и бързо се върна назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>В това време една от овцете изблея и Христо ги изкара от гъсталака, а Димитър, като <b>видя</b> овцете запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Аз ще отида с Христо да <b>видя</b> мястото, а вие да сте готови, когато се върна. Ако не ми се види удобно ще кривнем вдясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>- Аз ще отида с Христо да <b>видя</b> мястото, а вие да сте готови, когато се върна. Ако не ми се <b>види</b> удобно ще кривнем вдясно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Докато другите изтъкваха удобствата и неудобствата на новото скривалище, Костадина се озърна един-два пъти и като не <b>видя</b> Христо, запита баба Станка:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Изпратените жени стигнаха скоро всред село. Едва там ги <b>видяха</b> войници и излязоха насреща им. Всички други турци, що бяха дошли за грабеж се бяха изпокрили кой где свари на</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Марийка взе копача. Покривът се бе съборил върху пръстения под и момичето не можеше да се ориентира точно къде беше закопано вързопчето, за да не разравя там. Поогледа се. Видя, че на едно място пода, по една случайност, не бе засипан с пръст и керемиди и реши да копае там. Удари два, три пъти и за голяма изненада тенекиената кутийка изскочи. Тя я отвори и измъкна къпичката с батювите си наполеони. Но докато ги усети в ръцете си, турчинът ги грабна и намести в джоба на панталона си при наниза с жълтиците.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Турчинът спря слисан и погледна във водата. Тялото на момичето потъна. После се появи пак отгоре, като ръцете се протягаха инстинктивно да се заловят за нещо, но мътният порой я повлече надолу. Турчинът като <b>видя</b>, че мътните</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Баба Станка, жестоко съборена, бе ударена силно в главата и нещо около петнадесет минути не можа да стане. След като се мина, обаче тоя период от време, тя мръдна, дойде в съзнание, скочи и бързо тръгна след гонящите се. Близо към края на селото, тя <b>видя</b>, че Черкезина се връща сам. Веднага я жегна мисълта, че трябва да е убил Марийка.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Да излезе насреща му и да го пита, тя не се реши, защото предположи, че е възможно да я подбере към селото пак или да я убие. Затова, преди той да я забележи, тя се сниши зад един плет. После продължи нагоре по брега на реката, следейки стъпките им върху мократа земя. Скоро тя стигна до полянката и <b>видя</b>, че стъпките спират и се объркват. Веднага съобрази, че тук ще трябва да се е разиграла драмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>лозе, последвана от другите две. Турчинът до тях като <b>видя</b>, че тя събува гащичките на детето извика на другите да спрат и да чакат.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Недяла направи утвърдителен знак с глава. Щом като обаче тя <b>видя</b>, че турчинът излезе напред и сви нагоре, за да догони другите, тя грабна детето, наведе се, за да не а забележат и кривнувайки, тичешката хукна към първия пресечен окоп. Така тя стигна до една долинка. Свря се в първия срещнат по-заслонен храсталак и реши тук досред нощ да чака сестра си.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>Турчинът, вече в низината, се наведе над кошницата и затършува. Костадина, като <b>видя</b>, че при тях няма никой, привика останалите при нея деца и се завтече колкото ѝ сили държаха на изток, после сви на север, слезе в долината, излезе на пътя и пресрещна Христо. После тръгна из храсталаците тъкмо в обратна посока. Другите жени я <b>гледаха</b> смаяно как тя се изгуби из храстите, но не промълвиха дума, когато се върна старият турчин с кошницата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Всичко е изгоряло, како - каза Недяла. - Стойте тука, аз ще отида да <b>видя</b> зад кладенеца, дали стои купа от дървата, на които спяха пилетата, ако не са изгорели ще дойда да ви повикам да ги ловим.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Първата работа на двете сестри бе да запитат дали е <b>видял</b> някой майка им и сестра им. Казаха им, че са дошли още през нощта и им посочиха къде са. След няколко минути майката и трите сестри бяха пак заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Турчинът, като <b>видя</b>, че момчето не взема от дума, вдигна пушката и гръмна над него, за да го сплаши и спре, но то продължаваше да бяга с по-голяма скорост, уплашено още повече от гърмежа.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Само Недяла не излезе. Тя бе успяла с децата да се промъкне по-навътре в гората между няколко хвойни, които я скриваха много добре. Връщайки се турчинът, що гонеше Христа, бе намерил още няколко жени с децата им и ги доведе на полянката. Турците <b>видяха</b>, че тая полянка е удобна за събиране на повече хора и помакът каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>След отминаването на турците в гората настана пак тишина. Спокойно горско мълчание се възцари. Гърмежите и виковете отминаха като да не са били. Христо стоеше в долчинката като уплашено зайче. Минаха се час-два, той не мръдваше. Започна да го измъчва глад. Той се поизправи и огледа наоколо. Не се <b>виждаше</b> нищо, а още отдавна бе престанал всякакъв шум. Това го окуражи: „Ще отида да <b>видя</b> дали са заклали мамини” - бе първата мисъл, която мина през ума му и той дебнешком се отправи към мястото,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>където бе скривалището им. Когато стигна там той <b>видя</b>, че няма никого. Всичко що бяха донесли за ядене вечерта бе прибрано: „Не са ги заклали - започна да разсъждава то. - Те са прибрали всичко, що снощи домъкнахме от село., ама къде ли са ги отвели турците? Къде ли ще ги намеря?...” - то едва сега забеляза, че е само в гората. Стана му мъчно и страшно. Едри сълзи закапаха от очите му. То заплака с глас и легна по очите си на тревата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>След няколко минути множеството от жени, деца и тук- таме мяркащи се мъже, се проточи из улиците на селото. Съдено било на цялото население да <b>види</b> за последен път, при пълна слънчева светлина, родното си село като пепелище и руини.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Тук-таме пролайваше жално някое куче. Никакво друго животно не бе останало. Когато стигнаха Бойдиновия мост, всеки минаващ се навеждаше да <b>види</b> труповете или костите на убитите или най-малко траповете, в които са ги заровили.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Ни едното, ни другото не <b>видяха</b>. Нищо нямаше в дола. Тук-таме само се виждаха останки - къси парчета от червени пояси и на две три места черни обгорели кости от ръце или крака. Нищо друго не свидетелствуваше за кървавата драма, разиграла се под високия мост, долу в широкия дол, преди около пет седмици.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Кехаята бе изпратен още след прочитанието на писмото да повика по-състоятелните домакини. Нещо след половин час те дойдоха. Заедно с другите бе дошъл и един млад грък Николаки, въпреки че него никой не беше го викал. Той бе чул само, че канят по-състоятелните да отидат към общината да <b>видят</b> доведените българи.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Толкова емоции събрахме по време на това пътуване, толкова спомени изплуваха, то бяха коментари за типични бежански обичаи, употребявани думи, върнахме се щастливи, че успяхме да <b>видим</b> земята на предците ни, макар и вече не българска.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	От лявата страна на улицата <b>видя</b> голямо здание, над вратата на което пишеше: „Съединението прави силата“. Досети се — това беше Народното събрание. Той се огледа, за да запомни мястото му, после пак провлече уморени крака с множеството. Но едва направи няколко крачки и усети приятна миризма, която отново раздразни стомаха му. Чу и подканящо подрънкване на дилаф. Дрезгав глас викаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— А тоя <b>видя</b> ли го? — обади се отново гласът на „познавача“. — Той ще ни катурне хубавия княз. Той и дядо Драган Цанков…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— А, напротив, танцува — отговори вместо него майката на Султана. — Видях го да се носи в катильона с жената на Кояндер.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Михаил Катанчев имаше желание да зададе и другия въпрос — дали пък Христо Сумров би отправил куршум срещу Василий Денисич, ако въпреки всичко този Василий би преминал като враг границата на Княжеството, — но <b>видя</b> възбудата на събеседника си и благоразумно се отказа. Кимна на келнера и заръча още две бири. След това заговори за непознатия му град К., заразпитва за учителството, заплатите. Тази тема беше охотно подхваната и от Христо, защото чрез нея той се избавяше от другата, болезнената.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Русия? Глупости и бабини деветини! Русия, дето искаше Свети Стефанската България, да е против съединението! Това, господине, и да го <b>видя</b>, няма да го повярвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Беше едва към полунощ, когато Стамат Хаджиспасов неочаквано стана и заяви, че трябва да се прибират. Напразни останаха умолителните погледи на Олга, молбите на Елисавета и сърдитите думи на Гавраил. Главата на семейството беше непреклонен и не пожела да даде обяснение за внезапното си решение. Всъщност причината беше много проста: той бе <b>видял</b>, че Адженов си тръгна малко след вечерята, и сметна, че навярно така трябва да постъпи всеки самоуважаващ се представител на богатото съсловие…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ще <b>видиш</b>. Иван Грозев е съгласен да направим дружество и без Адженов, та с един куршум да улучим и Бонту, и Адженов… „Дружество на българските железопътни строители“, как ти звучи това?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Е? („Как мислиш да се оправиш с него? От гласа ти разбирам, че идването му те ядосва. Внимавай! Христо ни е съсед и немалко добрини сме <b>видели</b> от него. Пък и в К. го слушат. Ако го отпратиш и той пусне дума, че си се възгордял, мъчно ще се избереш в следващите избори.“)</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Тази смешка го развесели. Изпитал внезапно желание да <b>види</b> приятеля си, той свърна към къщата и бутна портата. Но в същия миг един дрезгав глас изрева срещу него от тъмнината:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Но и да не я познаваше, той пак нямаше да сгреши — откъм осветената стая се носеха глъч и препирня. Мартинов открехна вратата, но не <b>видя</b> нищо — гъсти вълма` тютюнев дим се втурнаха срещу него и премрежиха <b>погледа</b> му. Прекъснати от шума, вътре гласовете притихнаха и във възцарилата се тишина се обади Паница:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Тук се затрудни — не знаеше как да продължи. Задраска двата стиха, после се засрами и отново ги написа. Затвори очи, пренесе се в градината, където се бяха родили стиховете, и <b>видя</b> продължението:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Въпреки хубавите си мисли от тази сутрин за „трезвото и безстрастно преценяване на изгледите за успех и рисковете“, напомнянето за срещата с майор Николаев в миг помрачи настроението на княза. „Дявол да го вземе, този Николаев — каза си той. — Не можа ли да избере друг ден за тези тайнствени разговори, а точно днес, когато ученията са толкова интересни!…“ Споменът за току-що преживяната възбуда го накара отново да <b>види</b> света в розово, да преодолее унинието.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Като излезе от къщи, той <b>видя</b> княз Александър, който препускаше на кон по улицата, а на две крачки зад него яздеше поручик Мартинов в офицерска униформа. Херуц изръкопляска на княза — той споделяше очарованието на народа към този властелин с подкупваща красота — и смигна многозначително на флигел адютанта. Александър не го забеляза, но Мартинов му отговори със сърдечно махване на ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— „Признат грях — наполовина простен“, госпожо. Излъгах. Преди пет минути <b>видях</b> господин Хаджиспасов в парламента. Всъщност… всъщност исках да видя вас…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— „Признат грях — наполовина простен“, госпожо. Излъгах. Преди пет минути <b>видях</b> господин Хаджиспасов в парламента. Всъщност… всъщност исках да <b>видя</b> вас…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Как е вашето семейство? От онази приятна вечер у господин Адженов не съм имал удоволствието да ви <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	С един от светкавичните обрати на щастливия си характер Кронислав Херуц не изпита нито ревност, нито омраза към облагодетелствувания си съперник, а <b>видя</b> цялата случка откъм смешната й страна: снощи Мартинов възпяваше в стихове избраницата на Херуц, а тази сутрин Херуц прие срещата с поета като добър знак за успех при Олга… Наистина куриозни положения! И макар че в тях на него беше отредена ролята на Панталоне*, на устните му се появи лека усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Той се повъртя нерешително наоколо. Не посмя да попита стражаря, който важно крачеше напред-назад пред вратата и подрънкваше сабята си. Докато се колебаеше, той <b>видя</b> да излиза от сградата един елегантен мъж с бръснато лице. Христо Сумров се престраши и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не, Оле. Няма да ги взема. — Видя как Олга се натъжи и добави: — Не поради някаква мъжка гордост, не! За детето бих потъпкал и гордостта си. Но с парите ти нищо не мога да направя, Оле. Далечна Швейцария, дълго лечение, скъпи и прескъпи болници — какво мога да сторя с твоите тридесет и шест лева? Много, много пари ми трябват.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Казах ти, не ме питай. Но знам, сигурна съм, че то съществува. — Олга замълча, замисли се. — Ще ти разкажа една случка. Тя стана скоро, днес, преди един час. Бях на външната врата с един съгражданин от К. и изведнъж случайно мина някакъв негов познат и се приближи към нас. Щом го <b>видях</b>, сърцето ми мигом изтръпна, престана да бие. Не, не е това. Изпитах някакво сладко премаляване, особена нега, която сякаш ме стопи и преобрази.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ах, остави ме с тези въпроси! Не знам дали беше хубав. Това няма значение. Много висок, черни очи… Повтарям ти, това няма значение. Човекът си отиде и сигурно никога вече няма да го <b>видя</b>. Аз ти говоря друго. Ето, такъв трепет никога не съм почувствувала към господин Мартинов. Ценя го, уважавам го, но съм сигурна, че никога няма да изпитам към него подобно вълнение…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Искам да я <b>видя</b>, Мартинчо. Всички разправят: красавица на красавиците. Ех, сигурно е вярно, ама… искат очите ми да я видят…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Че как да не искам да я видя? Имам ли друга радост освен тебе? Да те <b>видя</b> веднъж задомен, да подрусам внуче на коленете си, пък тогава спокойно ще склопя очи. — Тя погледна часовника върху скрина. — Шест и половина е, Мартинчо. Не е ли време?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ах, не говорете сега за пари! — глезено рече Елисавета, като <b>видя</b>, че мъжът й се готви да продължи този разговор. — Господин Мартинов е толкова благороден, с толкова възвишени чувства. Не подобава да се занимавате сега с…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Стига с вашите фантазии бе, Олимпий! — викна Стамболов. Той още беше под влияние на „лошото знамение“, което бе видял в сервирането на келнера. — Кой не иска да <b>види</b> България обединена? Ама вие гледате на тази работа по хъшовски, а ние — той се почука с пръст по гърдите — трябва да <b>гледаме</b> по държавнически, да дебнем международното политическо настроение, да се съобразяваме с такива вълци като Бисмарк, Гирс, Калноки и Солзбъри.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i><i><i>	— Стига с вашите фантазии бе, Олимпий! — викна Стамболов. Той още беше под влияние на „лошото знамение“, което бе <b>видял</b> в сервирането на келнера. — Кой не иска да <b>види</b> България обединена? Ама вие <b>гледате</b> на тази работа по хъшовски, а ние — той се почука с пръст по гърдите — трябва да <b>гледаме</b> по държавнически, да дебнем международното политическо настроение, да се съобразяваме с такива вълци като Бисмарк, Гирс, Калноки и Солзбъри.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Може би щеше да последва нова гръмовита реч, ако келнерът не беше я прекъснал. Той донесе един сребърен съд с ароматична вода. Христо мислено поблагодари на бога, че не поднесоха съда най-първо на него, защото не би знаел какво да го прави. Но той <b>видя</b> как другите двама натопиха пръстите си в ароматичната вода и ги избърсаха в кърпите си и последва техния пример. Едва сега Стамболов забеляза, че в продължение на почти един час бе изолирал учителя от общия разговор.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	В ъгъла, точно срещу иконостаса, под дебел бял губер с червена ивица по края лежеше малката Росица. Толкова безкръвно беше лицето й, че в първия момент Христо не го отличи от губера. Детето не спеше, но се бе сгушило зиморничаво под завивката и така бе отпаднало, че изобщо не отвори очи, не полюбопитствува да <b>види</b> кой е влязъл при него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Христо едва сега прецени, че ако се изключеше вечерта пред двореца, той изобщо не беше <b>видял</b> своята бивша съседка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Променил се е Стамат — рече хаджи Спас, след като помълчаха няколко минути. — Забравил се е. Кой знае, може господ мене да наказва чрез него… Разкажи сега как пътува, какво <b>видя</b> из Софията?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Учителят разказа накратко къде беше ходил и какво беше <b>видял</b>. После старецът отново върна разговора към сина си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Е, седни сега, адаш. Седни и разкажи. Много път премина, много неща <b>видя</b>, с много хора се срещна. — Зад привидната разговорливост на Драганов се забелязваше и някакво особено стеснение, като че ли чрез многото думи се опитваше да скрие истинските си мисли. — Хайде, разказвай! От игла до конец.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Така, позяпа и се върна. — В гласа на Христо Драганов прозвуча леко раздразнение. — Е, много хубаво, ще разказваш на децата по земеописание… Нали за това би пътя до София! Слушай, брат, стига сме увъртали. Не се знаем от вчера. Разбираш за какво те питам. — Той замълча, но като <b>видя</b>, че Сумров не се кани да заговори, продължи сам: — Научих, че не си намерил пари…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не огорчение, а разочарование, адаш — поклати глава Сумров. — Да беше само огорчение — е, хора сме, не светци. Всички грешим. Но години наред да виждаш човека по един начин и като ти се отворят изведнъж очите, да го <b>видиш</b>, че е съвсем друг — това вече е тежко.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Катанчев се ръкува и с Олга. Султана напразно дебнеше да <b>види</b> нещо необикновено в това ръкуване, но остана разочарована — в него нямаше нито многозначително задържане на ръката, нито онази лигава угодливост, до която прибягват мъжете, когато искат да направят впечатление на една жена; беше просто мъжко ръкуване — крепко и сърдечно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Кажете ми само едно — продължи умоляващо високият и силен мъж. — Ще ви <b>видя</b> ли пак? Отговорете ми и знайте: вашият отговор за мене е съдба…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Страхувам се, че графът има право — произнесе най-сетне Наталия. Изведнъж тя се бе <b>видяла</b> да се сбогува завинаги със сладката си мечта да бъде кралица на една велика държава на южните славяни и тази представа я бе накарала да се сгърчи от болка. Но гласно изрази по друг начин мислите си: — Ако успеят на юг, след година българите ще обърнат поглед на югозапад…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Разбира се, през устата на Кевенхюлер говореше не алтруизмът на Австро-Унгария, а съвсем ясната преценка за интересите на империята. Можеше ли канцлерът Калноки с леко сърце да се <b>види</b> на Балканите изместен от Русия? Достигнала веднъж до Дарданелите, Русия нямаше ли много лесно да се разпростре и до далматинското крайбрежие?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— В случая романистът си е послужил с истински имена, Ваше Височество, и — може би по случайно съвпадение — преди малко <b>видях</b> едно от главните действуващи лица не другаде, а тук, в княжеския дворец.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— За това, че в България съществува Таен революционен комитет за присъединяването на Източна Румелия с председател Захари Стоянов, а главният агитатор на този комитет е военният прокурор капитан Паница, когото преди малко <b>видях</b> в адютантската стая.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Гавраил извади цигара и я почука върху позлатения капак на табакерата си — той не знаеше защо пушачите почукват така цигарите си, но бе <b>видял</b> това движение у свои приятели и то му се бе сторило някаква връхна точка на мъжката елегантност, нещо като майсторското въртене на бастунчето. Той запали от газената лампа и изпусна тънка струйка дим към тавана. Баща му също посегна към стария си чибук. Докато го напълни и запали, и двамата не проговориха.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Златото оправя всичко — философски отговори бащата. — Пипни от Митович една торба наполеони, пък да <b>видим</b> дали някой ще ти се присмее. — Той отново намигна. — А поиска ли ти се някой път красива жена, ей ги е, колкото искаш. Със златото на Митович само да протегнеш ръка, можеш цял харем да събереш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Двамата се озоваха в един сравнително просторен хол, малко палячовски осветен с разноцветни книжни фенери — жълти, червени, сини, оранжеви… В малка остъклена кабинка вляво седеше дебела, обилно гримирана жена с каносани коси и неопределена възраст. Като <b>видя</b> посетителите, по-точно като позна журналиста, тя плесна дебелите си ръце, отрупани с фалшиви скъпоценности.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Това беше последното, което Мартинов <b>видя</b> и запомни. Всичко останало сякаш загуби своите форми и очертания и потъна в някакъв пурпурен хаос…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Както <b>видяхме</b>, граф Кевенхюлер-Меч честно се стараеше да се придържа към тези твърде объркани инструкции, но досега усилията му оставаха напразни. Получила първоначален тласък, кралицата бързо бе съзряла възможността да извлече изгоди за осъществяване на личните си амбиции и сега вече нищо не можеше да я спре.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Следователно облаците са струпани — заключи граф Кевенхюлер. — Ако дипломацията не успее да ги разсее… да <b>видим</b> къде ще падне гръмотевицата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Бендерев:_ — Сега ще ви обясня. Просто трябваше на всяка цена да ви <b>видя</b>. Не се сърдете. Дошъл съм с голяма и преголяма молба.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Бендерев:_ — Почакайте и ще <b>видите</b>. — Той се засмя самонадеяно. — Но междувременно подострете пачите си пера…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Херуц:_ — Нямам същото впечатление. Обиколил съм половината европейски столици и никъде не съм <b>видял</b> такава любов и преданост към владетеля, както тук, в Княжеството.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Херуц:_ — А ако народът прецени, че вие сте сгрешили? Не, не се смейте. Какво ще стане, ако се <b>видите</b> сам с хрумването си срещу целия народ?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Успокойте се, господин Мартинов. Не се гневете, успокойте се. Не съм ви казал нищо лошо. Ха така, седнете. Аз се надявах да ви <b>видя</b> наш съдружник, но щом нещете — здраве да е! Бива ли за това да си разваляме дослука?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Радвам се да ви <b>видя</b> в добро настроение, господа. — Илия Цанов говореше френски, с малко твърд акцент, но с отлично познаване на езика. — Ако ви види, господин Кояндер ще се почувствува безкрайно щастлив, че е успял като отличен домакин да причини веселието ви.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Радвам се да ви <b>видя</b> в добро настроение, господа. — Илия Цанов говореше френски, с малко твърд акцент, но с отлично познаване на езика. — Ако ви <b>види</b>, господин Кояндер ще се почувствува безкрайно щастлив, че е успял като отличен домакин да причини веселието ви.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Колкото и да звучи невероятно, Анастас Бендерев за пръв път разбра, че се бе уловил в една игра, в която залогът беше собственият му живот. Не, той не се уплаши. В него имаше премного храброст, за да се разколебае от страх за живота си. Но Бендерев, който до днес подсъзнателно бе приемал заговора като някаква забавна игра на стражари и апаши, сега изведнъж <b>видя</b> цялата сериозност на начинанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не искате ли да споделите с мене тревогите си, госпожице Олга? Аз съм по-стара от вас, много съм изживяла… ще ви разбера, ще ви помогна. — Тя мълча една минута, но като <b>видя</b>, че Олга не се готви да заговори, запита отново: — Вие върнахте годежа на поручик Мартинов, нали? Да не би да имате някакви тревоги по този повод?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Четете ли Лесинг, госпожице Олга? В „Емилия Галоти“ Лесинг, този чудодеен познавач на човешката душа, казва: „Страхливата любов вижда далече…“ Повярвайте ми, господин Мартинов е <b>видял</b> много по-далече, отколкото може би вие сте желали да му покажете…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Какво време, а, бай Стамате? Дявол да го вземе, а като си припомня седемдесет и шеста… Помниш ли? Гергьовден беше, а сняг до колене! — Стамболов се плесна с отворена длан по коляното. — Такова време да имахме тогава, нанагорно щеше да им се <b>види</b> на османлиите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Пак същата щеше да бъде — отвърна Стамат, докато продължаваше да бърше дебелите гънки на врата си. — Нали <b>видя</b> във войната? Голяма царщина е Турция, не можеш я събори с кремъклии пушки и черешови топчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Превалиха баира и кончетата пак подкараха в тръс по нанадолнището към К. Разговорът между двамата прекъсна от само себе си — думите им се губеха в тракането на колелата по неравния път. Щом в далечината се <b>видя</b> кубето на църквата „Свети Илия“, Стамболов се залови да се облича, а бай Стамат — да опаше връзката около дебелия си врат. Когато влязоха между първите къщи на града, файтонджията отново подкара ходом и се обърна назад. Хаджиспасов се наведе към него да му обясни пътя, после се извърна към спътника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Добър ден, дядо хаджи — с престорена живост се обади Стамболов. — Е, доживяхме да се <b>видим</b> пак. А ти… ти си все същият. Аз вече взех да остарявам — я виж главата ми! — а ти сякаш не помръдваш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Преди хаджи Спас да отговори, вратата на вкъщито се отвори и при тях влезе Гина. Двамата гости я поздравиха, но тя не отговори на поздрава им и остана права до вратата — неприязнена, зла, със стръв в <b>погледа</b>. Откакто Стамат я беше <b>видял</b> последен път, Гина се бе изменила много. Беше отслабнала, лицето й изглеждаше удължено, напрегнато, косата й бе станала прошарена, почти бяла. Но най-голямата промяна бе претърпял изгледът й — от добра и сърдечна стопанка Гина се бе превърнала в студена и недружелюбна старица.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Тате, аз искам пак да те <b>видя</b> — обади се Стамат. — Не е редно, знаеш: аз имам цял палат за тебе, пък ти — по чужди хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Е, не си баш съвсем прав — с фалшиво нехайство отговори той — и ако ти припомня не друг, а да речем баща ти, ще ти запуша устата. Че той, хаджи Спас, беше хем от богат по-богат, хем начело в народните работи. Ама карай нататък, да <b>видим</b> къде ще стигнеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Стамат Хаджиспасов — тя не каза „бай Стамат“, а „Стамат Хаджиспасов“ — и Стефан Стамболов. — Очите й не мигваха; приличаха на въгленчета, от които всеки миг можеше да лумне огън. — Приятелите ти — добави със студена ирония. — Дошли са от София и искат да те <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Благодаря ти — прошепна тя. — Заслужаваха го. — Но като <b>видя</b>, че мъжът й не се готвеше да проговори, запита: — За какво мислиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не е — прекъсна го тя. — Можехте направо да назовете името на господин Мартин Мартинов. Нямаше да ме засегнете. Той е човек, когото най-дълбоко и най-искрено уважавам. Но само толкова. Промяната, за която ми говорите, не се дължи на отношенията ми с него. Уверявам ви. — Тя се насили да се усмихне. — Доволен ли сте от отговора ми? Да? Радвам се, че е така. А сега ще ви оставя. Нали знаете, че отменям мама в забавляването на гостите, трябва да се <b>видя</b> и с други…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Преди да отвори уста, той улови и притисна до болка ръцете й. От това първо докосване и двамата потрепераха. Една минута, дълга колкото цяла вечност, стояха те така един срещу друг, задъхани, онемели, всеки загледан в лицето на другия. И всеки <b>видя</b> промяната в другия: той — сините кръгове около очите, болезнената бледостна кожата и нервното потреперване на устните й; тя — измършавялото му лице, изпъкналите скули, новите бръчки около устата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ела малко навън — каза тихо Михаил Катанчев и я поведе към улицата. Олга забрави „определения ден“ на майка си, забрави, че всеки миг можеха да налетят на познати, и доверчиво тръгна до него. — Не се сърди, че те потърсих тук — продължи той. — Пристигнах преди един час и ми се стори, че ще умра, ако трябва да преживея още една нощ, без да съм те <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— „… аз ще те чакам все такава, каквато съм в този миг.“ — След това добави: — Има хиляди неща, които трябва да ти кажа. Да ти ги кажа и да ми олекне. Но за това ще говорим утре. Сега се върни. Щом <b>видях</b>, че не си се променила, вече ще мога да доживея до утре…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Олга извърна поглед към любимия си. Михаил седеше прегърбен, с глава, потънала между раменете, с безжизнен поглед, зареян някъде надалече. Видът му я порази — в този момент той не беше нито българин, нито сърбин, а само един нещастен човек, който я обичаше. В миг тя изпита желание да притисне тази красива глава до гърдите си, да я покрие с целувки, да изличи с устните си печалния израз от скъпото лице. Но това продължи само миг. В следващия Олга <b>видя</b> укорното изражение на дядо си. И поривът й замря също така внезапно, както се бе родил.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Катанич се обърна по гръб на твърдия одър и подложи ръце под главата си. Затвори очи и я <b>видя</b> пак такава, каквато я бе видял последния път — бледа, посърнала, с любящи очи, помръкнали от безкрайна тъга и разочарование.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Катанич се обърна по гръб на твърдия одър и подложи ръце под главата си. Затвори очи и я <b>видя</b> пак такава, каквато я бе <b>видял</b> последния път — бледа, посърнала, с любящи очи, помръкнали от безкрайна тъга и разочарование.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Една госпожа. Някоя от важните е. Със скъпи дрехи и с такова — старецът размаха пръсти пред лицето си пред очите. Нищо не се <b>види</b> от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Всъщност той не каза нищо, защото едната половина на мисълта му изключваше другата половина — отдавна беше очевидно, че съединението би било осъдено от всички Велики сили, може би с изключение на Англия, която би <b>видяла</b> в него начин да откъсне България от влиянието на Русия, и обратно, ако искаха да се запазят от неприязънта на Великите сили, те трябваше изобщо да не помислят за съединението. Но отговорът беше все пак сполука за д-р Стоилов — той точно подхождаше на колебливата и противоречива природа на княза.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— И още нещо — добави Чардафон. — На осемнайсети юли всички фараони ще се съберем на Бузлуджа. Голям ден е това — годишнината от смъртта на Хаджи Димитра! Ще се съберем, ще се преброим, ще се огледаме да <b>видим</b> не понамирисва ли някой на козе месо и ще решим кога да запукат пушките. Тъй че…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Колкото и да звучи невероятно, канцлерът се трогна. Благоразумен и прекалено предпазлив човек, държавник с дух на чиновник, фон Гирс не притежаваше амбициите и суетите на своите предшественици — честолюбец на дребно, той не мечтаеше да измести или затъмни Бисмарк и да ръководи съдбините на Европа. За него върховният идеал беше безбурното властвуване, а върховното нещастие — да изпадне в немилост пред царя, което би го провалило в низините. Сега в съдбата на българския княз той <b>видя</b> олицетворение на всичко онова, от което се страхуваше. И тази гледка го изпълни със съжаление.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	В този момент той мислеше, че наистина е в състояние да удържи думата си. Увлечен от приятното съзнание, че в този едночасов разговор бе успял да спечели на своя страна дясната ръка на царя, той лесно забрави наелектризираната атмосфера в Княжеството, острите думи на коравия войник Николаев и прямите — на пацифиста Мартинов, забрави народния подем в Княжеството и Областта и в подсъзнанието си се <b>видя</b> достатъчно могъщ, за да насочва по своя воля събитията на Балканите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Както ще <b>видим</b> по-нататък, и във втората точка — изработването на плана за революцията — комитетът не беше напълно наясно дори до навечерието на събитията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Префектът имаше желание да изпълни добросъвестно своите задължения. Той пристигна в Конаре по обед и с изненада <b>видя</b>, че мегданите са пълни с въоръжени хора с патрондаши през рамо. Срещна се с кмета и поиска да му доведат „известния смутител на реда Чардафон“. Изпратеното момче се върна след малко и каза, че Чардафон не може да дойде, защото го втресло, но че кани г-н префекта да иде в дома му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Комитетът също действуваше трескаво. Агитаторите му начело със Стефов кръстосваха непрекъснато улиците на града. Николаев, който бе напуснал лагера, за да <b>види</b> настроението в града, научи за издадената заповед за арестуването му и препусна обратно към лагера, като едва не се удави в Станимашката река.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Четниците се съвзеха и залегнаха в тревата. Чардафон заповяда да турят по един патрон в пушките. А срещу тях непознатите приближиха. Не можаха да ги преброят, но <b>видяха</b>, че са на коне и с пушки на гърба. Цяла минута двете групи стояха настръхнали една срещу друга. После авангардът на конарци даде напосоки няколко изстрела. Тогава конницата се обърна и избяга. Зарадвани от лесната победа, въстаниците дадоха два-три залпа — същите, които бе чул Стефов.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Като <b>видя</b>, че цялата войска е с бунтовниците, Коростелев заповяда да отключат вратата. Войниците на Николаев нахлуха през нея и се запрегръщаха с братята си от Якобсоновата дружина.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След като устрои една шумна и не съвсем достойна манифестация по улиците на града, „за да <b>видят</b> консулите, особено руският, как ние, фараоните, разхождаме с мома техния човек“, Чардафон отведе знатния си пленник в Конаре, като се държа с него не само прилично, а едва ли не приятелски. В селото той го настани в най-хубавата къща и се погрижи да не му липсва нищо; осигури му даже табла и човек, с когото да играе. По-късно Гаврил Кръстевич говореше с благодарност за действията на своите пленители…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Още с влизането си в бившата румелийска столица Александър се отправи към църквата „Света Богородица“, където бе отслужена литургия. Веднага след това той отиде в джамията „Джумая“ и пожела да присъствува на служба за здравето на султана. Народ с господарски традиции, турците <b>видяха</b> в тази постъпка на своя нов млад господар благородство и царствено великодушие. Така само с един замах Александър успя да спечели сърцата им. По-късно цялото турско население в Тракия му отговори с пълна лоялност.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Вие напоследък ме изненадвате, полковник Джорджевич. Или по-скоро — не мога да ви разбера. Ако не бях ви <b>виждал</b> в бойна обстановка, би трябвало въз основа на вашите думи да ви нарека страхливец или… враг на Сърбия. — Гарашанин почака да <b>види</b> резултата от грубата си атака, но Джорджевич остана невъзмутим. — Какво? Не одобрявате плановете? Съмнявате се в сръбския войник? Или в ръцете в които е поверена войската?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Войните не се решават само от тези три фактора, господин полковник — замислено поклати прошарената си глава Джорджевич. — Има още стотина и един от тях е дали Перо ще удря или ще милва със сопата. Но да приемем, че една седмица след обявяването на войната ние ще пием бялото си кафе в двореца на княз Александър. Е? Дали няма да стане така, че това кафе да бъде единствената ни печалба от войната? Нашата покровителка — той говореше за Австро-Унгария — не желае да <b>види</b> везните да се наклонят към България. Но дали Русия ще се примири, ако същите везни се наклонят към нас?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Когато тръгваше на инспекция по границата и на Сливница, ротмистър Бендерев мислеше, че обявяването на войната е въпрос на часове и че ще <b>види</b> пак София само ако остане жив. Като уреди малкото си лични работи, той реши да прескочи до дядо Цанков може би за последно сбогом.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Олга не съблече пардесюто си, само свали шапката и воала и ги остави на леглото. Катанич <b>видя</b>, че беше смъртно бледа. Уплашен, той се спусна към нея, но младата жена го отстрани.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Като чу думата „подлец“, Михаило Катанич се извърна гневно. Беше готов да ругае така, както никога до днес не беше ругал пред нея, но <b>видя</b>, че тя беше вече до вратата, и каза само:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	За секунда Олга разбра, че този букет беше предназначен за жена и че тази жена не беше тя. Ако беше научила от някого, че Мартин Мартинов поддържа връзка с друга жена, тя не би се разочаровала, дори би била радостна, че този благороден мъж, към когото не изпитваше никаква неприязън и когото неволно бе наранила жестоко, се бе излекувал от страданието си. Но сега, когато го <b>видя</b> с букет в ръка, естествената нелогичност на женската й природа я накара да изпита ревност.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Когато влезе в украсения с шарени фенерчета просторен хол, Мартинов с изненада забеляза, че стъклената кабинка беше празна. Той се повъртя минута-две, докато най-сетне из една вътрешна врата се появи дебелата „майка“ Хермина. Собственицата на „Двоумение“ с искрена почуда <b>видя</b> букета в ръката на своя редовен, макар и не чест клиент, но добре привикнала да търпи всякакви странности, тя не даде израз на изумлението си, а разпери своите покрити с изкуствени диаманти и рубини ръце и заговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Боже мой! — с облекчение извика синът. — Разбира се! Късогледи не вземат. Още като ме <b>видят</b> от вратата и ще ме изгонят.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Тогава в тази къща повече няма да ме <b>видите</b> — каза Елисавета. — Ако съм сторила грях, като съм родила подлец и страхливец, не мога да сторя втори грях, като го подпомогна в подлостта.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Епикур е казал: „Големите нещастия не са продължителни, а на малките не бива да обръщаме внимание.“ — Но като <b>видя</b>, че шегата излезе несполучлива, попита: — Мога ли да направя нещо за тебе?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Чудя ви се как стоите тука — рече в отговор хаджи Спас. — Навън чудеса стават, хора. Чудеса! Като са се проточили едни редици пред школото, не им се <b>види</b> краят…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Файтонът едва си пробиваше път. На всяка крачка народът го спираше, за да <b>види</b> княза и да му пожелае победа. Прав, бледен, красив, Александър стискаше хиляди ръце и отговаряше на пожеланията:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Пред гарата стана едно малко произшествие. Князът се изправи да отговори и благодари на народа, но конете, уплашени от виковете, се изплъзнаха от ръцете на файтонджията и се втурнаха през тълпата. Тогава князът скочи от файтона, улови поводите и задържа конете. После спокойно продължи речта си. Народът се закръсти — в тази проява на мъжество той <b>видя</b> едно щастливо знамение…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— А, не, благодаря, драги. Може да съм мързелив като дядо Господ, когато трябва да прави чудеса, но поне не съм като онези парфюмирани военни кореспонденти, които напущат княза или Главната квартира само когато някъде е сложена богата трапеза. Щом ще се отплащам на „Слобода“, нека поне бъде с чаша истинско вино, а не със събрани от чашите изветрели остатъци. Искам да ме пратите там, където ще <b>видя</b> войната такава, каквато е. Ако е за сурогати, аз мога да си лежа в къщи, да пуша и да ви опиша такава война, че и вие да се сбъркате.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Подкрепям желанието на капитан Мартинов — каза бързо Генев. — Предлагам той, като по-старши от мене и като командир на двете дружини бдинци, да остане тук, а аз да бъда изпратен на Врабча. Запознат съм добре с Врабчанската позиция, докато Мартинов сега ще я <b>види</b> за пръв път. Без да го подценявам, на мнение съм, че моето присъствие на Врабча ще бъде по-полезно от неговото.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Мартинов обърна глава. Не искаше войникът да <b>види</b> сълзите, които напираха в очите му. Можеше ли да има по-голямо опрощение от това, което един баща дава за смъртта на сина си?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Застигна четата в Ихтиман. Пазеха за него отдавна изстинала чорба, но нямаше кой да му каже. Всички се бяха натъркаляли облечени в стаите на училището и спяха непробудно. Имаха три часа почивка. Два — за Христо Сумров. После продължиха към Вакарел. Петнадесет километра. Там щяха да пренощуват. Последното, което Христо помнеше, беше как се препъна и как не можа да се вдигне. Колко време беше лежал така, не знаеше. Нямаше и часовник. Знаеше само, че падна по <b>видело</b>. А сега беше почти нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Хей там — посочи лекарят, — на левия край на позицията. Там застана Преславският полк, след като се върна от Драгоман. Ще имате толкова работа, че ако изобщо издържите, утре сама няма да знаете жива ли сте или мъртва. И сложете тази лента с червен кръст на ръкава си. Ще ви спести много неприятности. — Понечи да се върне в хана, който беше преобразуван в болница, но се сети нещо и допълни: — Видите ли, че не можете да издържате, елате и ми кажете веднага. Не се срамувайте. Виждал съм да се предадат хора много по-силни от вас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ще ви разочаровам, госпожице. Тук изобщо няма лазарет. Санитарите и лекарите работят на открито. Превързочен пункт, така му викат. — Той я упъти. — Ще го намерите лесно. И… пригответе се да <b>видите</b> страшни неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Като измина още стотина крачки, Олга първо чу стенанията и едва тогава <b>видя</b> онова, което наричаха „превързочен пункт“ — широк селски двор с дълъг навес в единия край. В двора на носилки или направо на земята лежаха ранените, а под навеса, на няколко обикновени селски маси, работеха лекарите и техните помощници.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	[* Българите няма да ни нападнат нощес я, а утре рано ще отида с целия мой щаб при Дунавската дивизия и ще <b>видя</b> какво ще направим.]</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Въпреки неудоволствието си той пришпори коня, в галоп изпревари пешеходната колона и се яви при капитана. Щом го <b>видя</b>, Паница подхвана веднага и, според обичая си, на „ти“:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Беше най-страшната нощ на войната. Непрогледна: не пътя, не краката, а носа си не можеш да <b>видиш</b>. Мракът, гъстата мъгла и дъждът се бяха съюзили, за да превърнат нощта в кошмар, пътя — в изпитание на волите, местността — в истински ад.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Два часът след полунощ… Дъждът се превърна в сняг, който бързо закриваше и последното, което можеше да се <b>види</b> от пътя. Хлъзгаво — земята сякаш сама се измъкваше изпод краката. А острите кристалчета шибаха лицата и заслепяваха и без това невиждащите очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Окрилени от победата, бдинци отново се извърнаха на юг и се впуснаха в атака срещу Мека Црев. От другата страна на върха се разнесе музика — капитан Кутинчев бе заповядал полковата музика да свири марш. Батальонът, укрепил се на върха, се помъчи да окаже съпротива, но напразно. Нападнат от две страни, <b>видял</b> отблизо разярените лица на дунавци и бдинци, той не устоя, огъна се и като застла пътя си с убити и ранени, избяга на запад.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Като се увери, че положението засега е стабилизирано, Нешич отново яхна коня си и го пришпори към връх Забел. Още потресен от злокобната картина, която бе <b>видял</b> при Дунавската дивизия, той не проумяваше как така онези българи, които досега крачка по крачка отстъпваха, днес нападаха с такъв буен и неудържим налет. Дали сръбската бавност и нерешителност в критическите моменти не беше превърнала обърканите млади български офицери в храбри и смислени вождове?…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След половин час всички оръдия на Дринския артилерийски полк избълваха огън и желязо, като застлаха низината пред Сливнишката позиция с перест синкав дим. Когато димът малко се разсея, от връх Забел можаха да <b>видят</b> как ротите и батальоните на двата полка уверено тръгваха в атака…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Учителят усети някаква остра миризма и отвори очи. Не, не сънуваше. Над него се бе надвесила тя — не малкото Оле от спомените му, а кръшната мома Олга Хаджиспасова, която преди година бе <b>видял</b> в София, държеше някакво шишенце под носа му, а в очите й се бе събрала голяма, неизмеримо голяма грижа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	От височината на връх Забел крал Милан <b>видя</b> отстъплението на Дринската дивизия и с припряно движение свали бинокъла. Той приближи до една купчинка хора от своята свита и каза с пресъхнало гърло:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Паприков:_ — Сега да <b>видим</b> положението при нас. В рапортите си и тримата началници на участъци говорят, с възхищение за юначеството на войските си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След още един час пристигна сам Зафиров. Върху удълженото му от многото безсънни нощи лице се четеше израз на почти нескрит гняв, укор и желание за кавга. Очакваше да се разиграе някаква бурна сцена, но се случи точно обратното. Когато го <b>видя</b> — те бяха приятели отдавна и преди войната ергенът Зафиров почти през вечер гостуваше в дома на сегашния си началник, — Паница скочи на крака, притисна поручика до гърдите си и залепи две звучни целувки на небръснатите му бузи. После го накара да пие от преполовената бъклица и го настани до себе си край огъня.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Жал ми стана — намеси се друг, — като <b>видях</b> нашите ранени. Представяте ли си? Ранени, а цяла нощ са прекарали на открито. Ето как сме им се отплатили, задето вчера разбиха двата сръбски батальона…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Радвам се да те <b>видя</b>, Оле — каза той просто. Преобразен от преживяванията в последните дни, Мартинов изобщо не забеляза, че за пръв път й говореше на „ти“. И още едно нещо се случваше за пръв път — по-спокойният и по-самоувереният от двамата беше той.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Откъде извадиха тази сила ли? — отговори първият, който, изглежда, беше признатият авторитет на групичката. — Който е чакал срещу нас да бъдат овце, тиква е имал на раменете си, не глава. Ти бил ли си на Алексинац и Делиград*? Там да беше <b>видял</b> как се бият българите. Хем не за свое — за чуждо се биеха, а юначеството им — с думи не можеш го описа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Да хвърлим всичко на дясното крило! — войнствено предложи Бендерев. — Дайте ми малко подкрепления и ние с Мартинов ще натикаме сърбите чак в Драгоман. Видят ли се отрязани откъм границата, и наум няма да им мине за настъпление против нашето ляво крило.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	В това време се получи втора телеграма от София. Разгневен от вмешателството на военния министър, капитан Рачо Петров телеграфираше: „Негово Височество заповяда относително настъплението на центъра, за което ви установил капитан Никифоров, да постъпите, както <b>видите</b> за добре.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Воините от дясното крило, които бяха престояли два часа в подножието на западния връх на Три Уши, <b>видяха</b> атаката на Бендерев към Чепан, <b>видяха</b> и настъплението на центъра. Кръвта отново се разбушува във вените. Какво, нима ще спрем дотук? Нима ще оставим делото недовършено? Нищо подобно! Напред!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Когато Мартин Мартинов най-сетне се свести, наоколо припадаше мракът на ноемврийската нощ. Той отвори очи и се огледа. Най-напред <b>видя</b> надвесеното над него лице на княза с още свежи следи от сълзи. По-нататък забеляза Олга, майор Гуджев, вестовоя си Мито, Паприков, д-р Роа, аптекаря Селтен и още десетина познати и непознати хора. Какво се беше случило? Къде се намираше? Последното, което помнеше, беше атаката на Три Уши. Какво се бе случило после? Победа или погром?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Всъщност не говориха повече. И не беше нужно. Всичко, каквото Паница можеше да каже с думи, Кронислав Херуц го <b>видя</b> с очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Както ще <b>видим</b> по-късно, настойчивите молби на двамата виновници за войната не останаха безрезултатни. Тук ще споменем само, че на 11 ноември кралица Наталия преглътна суетната си гордост и съобщи на граф Кевенхюлер-Меч за молбата на краля и министър-председателя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Но нека не изпреварваме събитията и да <b>видим</b> кое беше накарало Милан да се сбогува окончателно с надеждите „да пие бялото си кафе“ в София и да търси спасение в мир, наложен от Великите сили уж само по тяхна инициатива.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Нападението на крал Милан засегна чувството им за справедливост. И те отговарят по единствения възможен начин. Същото е и с мене. Само че чувството се прояви по-късно. Едва когато <b>видях</b> примера на останалите. У мене сякаш се събуди нещо, което никога не съм подозирал за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Гонени по петите, сърбите отстъпиха до Ржана, после и отвъд Ржана, където за последен път напрегнаха сили да се удържат. Но българите не спряха и тук. Патроните бяха свършили. Тогава Паница даде първата заповед през този ден: „Щиком!“ Веждите отново се свъсиха. Очите замятаха светкавици. Ръцете стиснаха щиковете. Македонците, които нямаха щикове, извадиха страшните пали. Всички дружно връхлетяха върху неприятеля. И сърбите отново не издържаха. Те захвърлиха раниците и пушките и обхванати от свещения ужас пред лицето на смъртта, побягнаха кой където <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След десетина минути знамето на 12-ти шумадийски полк се развя над най-предния окоп на Нешков връх. Спокойни дотогава, българите, изглежда, <b>видяха</b> в него някакво предизвикателство. Откъм Бабина глава се разнесе самотен изстрел и куршумът прониза тежката коприна на знамето. Без да чакат заповед, сърбите отговориха.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i><i>	Когато <b>видя</b> неуспеха на първата атака, капитан Делов вкара в боя и резервите, а началниците на другите отреди — капитан Сарафов от Остри връх, капитан Димитриев от крайния ляв фланг — бързо изпратиха помощ. В същото време полковник Бинички, който <b>наблюдаваше</b> боя от височината Лазарев камик непосредствено зад Нешков връх и <b>виждаше</b> критичното положение на своя 12-ти полк, не изпрати нито един войник в помощ на храбрите бранители.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Със сръбския щик в ръце Христо се хвърли към него. Докато си преправяше път през бушуващата битка, офицерът великан достигна до една пропаст, в подножието на която няколко сръбски войници се спасяваха с бягство. Извика им нещо, хвърли им знамето, <b>видя</b> как те го уловиха и се затичаха с него, после се извърна пак с лице към сражението.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ако почакате малко, Hoheit — каза д-р Щирлин, когато санитарите отнесоха оперирания, — ще <b>видите</b> и противника на вашия герой.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Аз ви познавам, госпожице — каза на български Александър, като кимна леко на санитарката. — Помня ви добре. Вие сте идвали в двореца, а освен това се <b>видяхме</b> в Сливница при изпращането на…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Напротив, госпожице. Придружете го. Аз ще телеграфирам в София, за да го приемат веднага в болницата, която е разкрита в сградата на Военното училище, и да го <b>гледат</b> колкото е възможно по-добре. Този човек не принадлежи само на Сърбия, а на цялото човечество. — Князът използува сгодния случай, за да употреби една от своите любими mots: — Coeur e corps, ето това е капитан Катанич. Надявам се, че в София ще го <b>видя</b> напълно здрав. — И добави с едва доловима нотка на разбиране и съучастие: — За това разчитам и на вас, госпожице…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Безупречно! — поздрави го Петко Каравелов. — Браво, бай Илия. Хем няма отказ, хем военните действия ще продължат. Ако се <b>видим</b> на тясно от господин Кояндер и неговите колеги, винаги можем да скалъпим една заповед на Негово Височество.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	За разлика от Попович, майор Аксенти Йованович изпита тайно задоволство, когато получи писмото за примирие. То щеше да му позволи да <b>види</b> с очите си този легендарен капитан Паница и неговата чудновата „хайдушка бригада“ и така да удовлетвори отдавнашното си любопитство. Като остави отреда на своя заместник, Йованович взе един тръбач с бяло знаме и се отправи към Ржана да преговаря лично с Паница.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ех, господине, господине — кротко каза Паница, — оставете големите думи. — В този момент гласът му звучеше просто нежно. — Заради вашия крал Милан тука два братски народа леят кръв на потоци, а вие говорите за норми и правила. Не се възмущавате, че вие и аз, дето си говорим всеки на своя език и въпреки това се разбираме чудесно, сме тръгнали да се бием, а се горещите за някакви си там правила… И то за какво? За една нищо и никаква височина край реката. Елате да я огледаме, господине, и ще <b>видите</b>, че тя не заслужава думите, които изрекохме за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	[* „Белград е мирен, но крещи за отмъщение и то трябва да му се даде. Казах ти, каквото мисля; направи това, което искаш. Но ако не чувствуваш в себе си кураж да спасиш положението, знай отнапред, че няма да ме <b>видиш</b> никога повече“ (фр.).]</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Изведнъж го обзе глух гняв. Така значи. Когато поставяше, в краката й всичко — успех, власт, богатство, слава, — тогава беше добър; сега, щом съдбата се отвърна от него, Наталия заявяваше: „… няма да ме <b>видиш</b> никога повече“! Изоставяше го! Значи не него, човека Милан, беше обичала тя, а само краля и чрез краля — могъществото, опиянението на властта, възбуждащата дипломатическа игра… Така ли? Добре, Милан е бит, но все още е мъж и господар. Той ще съумее…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	„Протестирам енергично срещу малко великодушните епитети, с които ме окачествяваш, докато отлично може да стане така, че никога да не <b>видя</b> моите. Но въпросът не е да се защищавам относно това: позволи ми само да ти кажа, че е болезнено да се чуваш окачествяван така от собствената си жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вие сте крал и баща — възкликна Гарашанин. — Вие нито като крал, нито като баща ще дръзнете да извършите това, което сте си наумили. Като крал не трябва, защото може да избухне гражданска война; не трябва и като баща, понеже не бива да оставите в наследство на сина си такова нещастно положение. Вие трябва най-напред заедно с нас да разчистите положението, пък после ще <b>видим</b> какво ще правим. За вашата абдикация не може да става и дума!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Не ми се е случвало в живота — отговори безхитростно Танев — да <b>видя</b> хора с такъв паднал дух, както сърбите от този главен караул. Те са изгубили всякакво войнишко достойнство. Гледаха ме като спасител, сякаш от мене зависеше да прекратя войната.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ако Ваше Височество не изпълни това желание, аз съм упълномощен да заявя, че Негово Величество императорът, като владетел на три милиона сърби, е принуден да бди за интересите на сръбското кралство — Кевенхюлер многозначително потупа шпагата си — и още днес ще даде заповед на своите войски да преминат река Сава, с което войските на Ваше Височество ще <b>видят</b> срещу себе си вече не сръбски, а императорско-австрийски войски.*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	_Олга_ (студено): — Защо си дошъл? Последния път ти казах ясно и разбрано, че повече не искам да те <b>видя</b>. Нито тебе, нито баща ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не си постъпила добре. Каквото и да е имало между вас, не си постъпила добре. Капитан Мартинов е герой, заслужил вечната признателност, на народа ви. Аз самият, го <b>видях</b> да извършва чудеса от храброст при Врабча. А на Сливница той лично поведе войските срещу нас и постави началото на края. — Той се усмихна тъжно. — На нашия край…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вие ли сте Олга Хаджиспасова? — наруши мълчанието по-старата. Олга безмълвно потвърди. — Божичко, аз толкова отдавна исках да те <b>видя</b>, дете. — Жената заговори на „ти“, но това не направи впечатление никому; тя беше на възраст, когато всички условности са излишни. — Разбра ли? Аз съм майката на Мартинчо.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ех, не се сбъднаха молитвите ми, мило дете — продължи старицата. В гласа й имаше скръб, но не и упрек. — Не се сбъднаха. Колко молби отправих към майката Богородица да ви видя задомени, да подрусам внуче на коленете си, но… не би! Колко му думах: „Искам да я видя бе, Мартинчо. Доведи ми я!“ А той все отвръщаше: „Има време, мамо. Потърпи. Ще я доведа, ще я <b>видиш</b>.“ Божичко, а то било съдено тука — тя показа с очи леглото — да се срещнем…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Ех, не се сбъднаха молитвите ми, мило дете — продължи старицата. В гласа й имаше скръб, но не и упрек. — Не се сбъднаха. Колко молби отправих към майката Богородица да ви <b>видя</b> задомени, да подрусам внуче на коленете си, но… не би! Колко му думах: „Искам да я <b>видя</b> бе, Мартинчо. Доведи ми я!“ А той все отвръщаше: „Има време, мамо. Потърпи. Ще я доведа, ще я <b>видиш</b>.“ Божичко, а то било съдено тука — тя показа с очи леглото — да се срещнем…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Поручик Пейчинович достигна дворната врата, обърна се, <b>видя</b> двамата прегърнати съпрузи и им махна с ръка. Катанич отговори на поздрава му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Процесията, която към десет часа сутринта влезе в старите Белградски гробища, правеше впечатление не с това което беше, а с онова, което не беше. Катафалката се придружаваше от един батальон войници. Когато човек <b>видеше</b> батальона, би очаквал да бъде някакво, тържествено погребение. Но покрай тези няколкостотин войници имаше още не повече от тридесетина души — пет-шест офицери, а останалите цивилни. И ако батальонът подсказваше за погребение на някой прославен военен, малкият брой на офицерите и тяхната явна пасивност разваляха това впечатление.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Получих последното ти писъмце от Белград и както виждаш, послушвам те и ти пиша до Султанкини в София. Много се радвам, дето си решила да се върнеш. Сърцето ми се затъжи за тебе (скоро ще станат четири години, откакто не съм те виждала!), пък и ми се ще да прегърна внучето си, което от все сърце обичам. Казваш, че прилича на баща си? Е, не даде бог да <b>видя</b> баща му, моя зет, но поне ще го опозная в чертите на неговия син.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	За нас какво да ти пиша, Оле? Надявам се, ще дойдеш — ще ни <b>видиш</b>. Аз остарях, моето момиче. Няма да ме познаеш. Остарях, лицето ми се сбръчка като на бабичка, косата — почти цялата побеля. Но поне, слава на бога, още съм здрава: ръцете ме слушат, краката ме държат, само с очите нещо не съм добре. Ще има да ми се смееш — като вдявам игла, ръцете си държа колкото може по-далече. Бате ти Христо казва, че ще ме води в Русе. Имало там някакъв доктор евреин, дето можел да прави очила. Представяш ли си, Оле, на каква кукумявка ще прилича майка ти с очила?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Знаеш, че те обичам, Оле. И моето Раче те обича. Колкото и да останеш при нас, няма да ни дотежи. И все пак ще ти кажа, че е по-добре да отидеш в К. Моля те, не ме разбирай грешно. Пак ти повтарям — не гледам да се отърва от тебе. Но ние сме хора, Оле, не можем да живеем без близки и роднини. Тук имаш брат и баща, а не желаеш да ги <b>видиш</b>. Баща си изгони веднъж, брат си — три пъти. Рачето те разбира и одобрява постъпката ти. Който не е добър българин, казва, не е и добър баща. Аз приемам твоите постъпки, макар че не ги проумявам. Но така сама се осъждаш на самота. А в самота мъчно се живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След още половин час детето беше вече, в леглото, Христо Сумров седеше до него, а през отворената врата можеше да се <b>види</b> как край масата в собата отсреща Олга се е надвесила над ученическите тетрадки.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	И стана така, че двадесет и две годишният Светослав, вече от седем години заложник при могъщия господар на „Златната орда“ и при зет си Чака, влезе в пищно украсения сарай малко преди пратениците на Смилец. Той <b>видя</b> бездействуващите до стената тълмачи, присъствува при явяването и до погнуса раболепното превиване на пратениците, после преведе чуждите на всяко достойнство слова на логотета Зубислав. А когато усети върху себе си изпитателните и дебнещи погледи на Ногай и Чака, той без мъка разбра не особено хитрата игра на татарите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Никак не е лоша — повтори като на себе си Чака. — Ако я бях <b>видял</b> по-рано, може би отдавна да съм дошъл да потърся правата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Логотетът се поклони повторно, повика хубавеца-воин до себе си и отмахна свилената покривка от подноса. Тогава се <b>видя</b>, че младият придружник бе носил голям позлатен ключ, поставен върху тъмночервена възглавничка от кадифе. Разбраха — това бе ключът на Търновград! Зубислав пое подноса и коленичи пред татарина. Чака взе ключа и го издигна над главата си. Скупчените зад него татарски воини нададоха викове на бурна радост. От Царевец навярно бяха наблюдавали сцената, защото оттам се разнесоха тържествени звуци на медни тръби.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Защо ли? Защото за тези трийсет години нищо хубаво от нас и от България не е <b>видял</b>, ето защо. Я си спомнете какъв беше животът му. На десет години — заточеник във Византия; на петнайсет — заложник при Ногая. Ако сега е на трийсет години, двайсет от тях е прекарал в робска неволя. Помислете само! Двайсет години при ромеи и татари и всеки ден от тези двайсет години е проклинал и ориста си, и България, и нас, виновниците за злочестието му. Какво искате сега от него? Да ви целуне ръка и „благодаря“ да ви кажа, така ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Аз, момче, довереник на една татарска подлога не ставам. Не искам нито да го <b>видя</b>, нито да го чуя, този ваш княз. Ама каквото е истина, истина е. И ти, Ханко, да беше на Светославово място, и тебе щях да оправдая. Това исках да ви кажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Видях го с очите си. Когато тръгнахме насам след битката при Куганлък, с нас беше и Чаковият брат Тага. Не беше лесно — Бузлук, братът на Токтай, ни гонеше по петите. Укрихме се за известно време в земите на келардите и башкурдите. И там една нощ Чака закла брат си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ела, Светославе, ела! След малко ще <b>видиш</b> любопитно зрелище — един заговорник, който е искал да ме срине от престола.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— О, решил си да отричаш? — присмя се царят. — Ние, заговорнико, притежаваме средства, които развързват и най-упоритите езици. — Той кимна на татарските стражи. — Свалете го долу и му покажете с какви хитри уреди разполагаме. Сега нека само ги <b>види</b> — подчерта Чака. — Има време и да ги опита, ако продължава да упорствува.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Не ми се вярва да е заговорник, царство ти — каза Светослав, когато стражите отведоха пленника. — Кой би бил луд да се довери на такава дрипа? Та не <b>видя</b> ли, той не се помнеше от страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Бих искал да <b>видя</b> онзи, който ще наложи подобна повеля — буйно извика Белота и посегна към дръжката на меча.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще <b>видиш</b> — обеща Светослав и кимна на стражите. След миг четиримата наказани боляри бяха разоръжени и овързани. — Изведете ги и не им позволявайте да се срещат с никого. Натоварете ги по на един кон и ги отпратете. — И докато стражите изпълняваха заповедта му, добави: — За неподчинение ви обещах смърт. Сега ви обещавам да възстановя положението ви, ако докажете с дела, че сте го заслужили.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще <b>видим</b>, ще <b>видим</b> — кимна Светослав и се обърна към всички: — Поемам греха върху себе си. В името на отечеството аз, Тодор-Светослав, цар и самодържец български, отнемам първосвещеническия сан на Йоаким…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	На другата сутрин Светослав <b>видя</b> през заскрежените прозорци как пратениците на Токтай отпътуваха. Знаеше: в раклата, която те така грижовно закрепиха върху един от конете си, се намираше осолената глава на Чака.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Това не беше ново за Елена. Тя бе <b>видяла</b> идването на изкаляния до ушите гончия, а после онези слуги, чиято преданост тя купуваше с щедри подаръци, й бяха донесли, че след разговора с него боляринът останал в стаята си и имал изглед на твърде загрижен. Именно желанието да узнае донесените вести бяха довели тук бившата царица.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Този път него ще подлютят. — Елтимир поклати глава отрицателно. — Вестта дойде откъм Сливен. Михаил Тих си прикачил името Асен и преминал границата на царството начело на двехилядна ромейска войска. Види се — тръгнал е да завладява търновградския престол.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ако знаех какво да предприема, нямаше да седя тук и да гриза мустаците си — сърдито отговори деспотът. — Ако Михаил успее да пръждоса Светослава, той сетне ще си спомни кои са го подпомогнали. Но ако не успее… Вече <b>видяхме</b> как Светослав се разправя с враговете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Изглежда, истинна е приказката, че човек се учи от неволята. А кой е изтеглил повече неволя от Светослав? Свалянето на татарите не стана ли точно тъй, както Светослав го мислеше? И кога се е запомнило осемстотин врази да сразиш, като дадеш само четиринайсет жертви? Ще <b>видите</b>, че той и с Михаила Тих ще се оправи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— От Ефросина. Донесла му несметно богатство. — Деспотът <b>видя</b>, че този кратък отговор не задоволи събеседниците му и обясни по-подробно. — Царицата ни се казвала Енкона, дъщеря била на някой си Манкус, но още отрано останала сираче и за нея се грижел Пантелеон, богат гръцки купец. Тя получила свето кръщение от жената на Ногай, която нарекла кръщелницата си на свое име, Ефросина.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Ако Никифор Саронит беше очаквал да <b>види</b> диваци и „миризливи варвари“, както в Цариград високомерно наричаха българите, той е претърпял голямо разочарование. Защото в престолната зала го посрещнаха с великолепие, на което би завидял и цариградският двор.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Мислиш ли, царство ти, че следния път ще <b>видим</b> Ана като императрица на Византия? — попита Илийца.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще го освободим — повтори царят. — Но преди това ще се погрижим очите, погледнали предателски и злонамерено срещу България, никога повече да не <b>видят</b> светлината.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Аз съм цар. Един истински цар не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността — Светослав сви рамене. — Затова казвам тате да не се мярка пред очите ми. Предпочитам да не го <b>видя</b>, нежели да го съдя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Добре — рече царят, след като го изслуша. — Почини си два-три дни, а сетне — отново към Цариград. Ще занесеш на сестра ми два кантара злато*. Ще се <b>видим</b> пак и ще поговорим и за други неща. Може би ще имам още няколко поръчки за тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Под дрипите, които <b>видяхте</b>, беше човек, за когото не два, а двеста кантара злато са нищо. Верен ми е и не би продал верността си за всичкото злато на света. Такива люде имам десетина. И ако рискуват живота си, ако търпят глад, студ и нищета, то не е за някаква си плата, а от дълг и преданост.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Каква е тази бъркотия? — разкрещя се вън от себе си царят. — Къде се е чуло и <b>видяло</b> при един и същ знак някои отряди да нападат, а други да се отбраняват отдясно?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— И аз се изумих, господарю — заоправдава се войводата. — Видях ги да застават в отбрана и сам не повярвах на очите си…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Видя ги, изуми се — продължи да се кара Светослав. — А ако това се бе случило в боя? Пак ли щеше да стоиш и да се изумяваш? — Арцо не му отговори. Докато гледаше виновната му физиономия, царят си даде сметка, че всъщност незаслужено кореше този войвода, срещнал се днес за първи път със събраните за общо учение воини. И направи усилие да обуздае гнева си. — Откъде са тези отряди, които застанаха за отбрана?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще разпратя златопечатно слово. До хори и владалци, до кефалиите и кастрофилаксите. След един месец всички войводи, хилядници и стотници от цялото царство да се съберат в Търновград. Тях, именно тях ще обучим, Димане. А който болярин пожали потта и честолюбието си и не дойде да учи, той повече не ще <b>види</b> войска подире си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще наскърбиш сърцето ми — беше неочакваният отговор. — Аз толкова обичам хубавите сгради, драги чичо. И самата мисъл, че мога да <b>видя</b> този приказен замък превърнат в развалини, наранява сърцето ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Излезе и тихо затвори вратата зад гърба си. Елтимир нетърпеливо заобиколи масата и веднага <b>видя</b> „забравения“ дар. Смъдна го любопитство и след съвсем късо колебание разгъна външната бохчичка. В следния миг всичката кръв се отля от сърцето му и деспотът потърси опора в масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	Това се случи още в първия ден, когато се събра войската. Елтимир бе <b>наблюдавал</b> от най-горната площадка на кулата си как бранниците се събраха и построиха, как се разделиха на полкове и дружини, как прегледаха и допълниха снаряжението си. А когато воините седнаха да обядват (тази картина бе особено мъчителна за деспота: Светослав бе подчертал, че иска за войската „не каква да е храна, а здрава, воинска“ и сега за всяко ядене отиваше по половин стадо добитък!), той <b>видя</b> как един конник се отдели от стана и препусна към замъка. Позна го по късото пурпурно наметало и побърза да слезе в двора.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Успокой се — продължи да моли деспотът. — Успокой се и кажи да <b>видим</b> за каква алчност е думата ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Роман Евгениан, прониар и кастрофилакс на Диампол, бе стар и опитен воин и скоро <b>видя</b> безсмислието на съпротивата. Той обичаше бранната слава, но още повече обичаше живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Воинът му разказа. Щом войската преминала границата, те — една стотица люде — яхнали конете и боляринът Белота ги повел по околни пътеки. Видели отдалеч Лардея, но не спрели, продължили на юг. Когато приближили Дъбилин, оставили конете в гората с няколко коневоди, а те се преоблекли като селяни, скрили оръжието и заедно с бегълците от селата влезли в крепостта.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— И то много по-трудно. Още начаса ще вдигна людете си и нощес на факли ще избия сегашната каменна подпора на моста и на нейно място ще туря друга, от греди. И то така ще я скроя, че като се дръпнат две греди, всичкото да отиде, та да се не <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ела утре да <b>видиш</b> що съм свършил. Не си ли доволен, ей врата ми — можеш да ме окачиш на най-близкия клон… Така, за украса.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Отначало и аз мислех като тебе — каза Светослав. — Но сега не съжалявам. Дори, ако щеш, радвам се. Ние имаме да разчистваме една многолетна неправда, Димане. Ако се размислиш, ще <b>видиш</b>, че неправдата е причинена не толкова от ромейската сила, колкото от продажничеството на такива като Войсил. Повече от столетие — от Иванко насам — България пати все от предатели. Сега, като ни праща Войсила, провидението сякаш ни призовава чрез този предател да получим възмездие и за другите преди него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Като се връщах, <b>видях</b> едно много удобно място за битка. На по-малко от половин ден оттук. Ако тръгнем утре рано, ще можем да заемем по-изгодното положение, преди да са се задали ромеите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Кълна се във всевишния, майсторски си го измислил, господарю! — възторжено се провикна накрая Диман. — Горя от нетърпение да <b>видя</b> муцуните на Войсил и другите предатели, когато…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Също и за това трябва да бъда там — спокойно възрази протостраторът. — Това разбирам аз под думата начелник: да върви начело срещу опасността, а не да праща другите на смърт, докато сам се крие в миша дупка. Пък и нито ще ми е първи бой, нито — първа рана, царство ти. — Той настоя умолително: — Разреши, господарю! Няма да е толкова страшно, ще <b>видиш</b>. Утре, преди ромеите да са се задали, ще направя едно учение с търновградци на същинското място и ще разиграя битката. После ще им бъде леко…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Кое, лъчезарни? — попита застаналият до него Войсил. — Наперените им стойки ли? — Той се изсмя презрително. — Всеки може да изглежда напет преди битката. Почакай да ги <b>видиш</b> след нея…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Може би си прав — сериозно потвърди Михаил Глава. — Признавам, че откакто воювах срещу Ивайло, аз престанах да се срамувам от българската кръв в жилите си. — Той помълча малко. — Ще кажа още нещо. Ако Теодор-Светослав притежава само половината от военния гений на Ивайло, ти ще <b>видиш</b> не привидения, а звезди посред бял ден. Какво решаваш? Аз казах моите съвети, а правото на решение принадлежи на тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Защото онова, което старият човек <b>видя</b>, надминаваше всичко, което той бе чувал или чел. Местността се огласи от неопределен пукот, после мостът над Скафида рухна с трясък и мътните води на реката понесоха каша от човешки тела, коне и оръжие. Два различни вика посрещнаха катастрофата: ликуващ сред българите и вик на ужас при ромеите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Карай! Тук всичко е свършено. — После кресна сърдито: — Не натам, глупако. Не <b>видиш</b> ли, че ме водиш към побеснялата конница на българите? Свий надясно. Към Адрианопол…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	И като превалиха последната верига на Странджа и <b>видяха</b> пред себе си в далечината стените и кулите на Адрианопол, българите знаеха: в борбата срещу тях твърдината щеше да разчита само на собствените си сили…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Вечното проклятие над българския род — изговори той горестно. — Онова, което не можа да извърши цветът на ромейската войска, извърши го предателството. — Той се изправи. — Ще се облека и ще отидем да <b>видим</b> всичко с очите си. Заповядай да оседлаят конете. И разбуди другите войводи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Дайте ми по един нишан, братя. Ако не мога сам да ви потърся, подчинете се на човека, който ще ви покаже нишана. Дайте ми по нещо, дето и в преизподнята да го <b>видите</b>, пак да го познаете.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Но заглъхна духалото, а след предупредителното покашляне на момчето замлъкна и свистенето на бургията. Последен, който вдигна очи и забеляза надничащия от вратата аян, беше майсторът. Видя го, но не показа нито изненада, нито някакво престараване: грижливо подпря на станока почти готовата пушка, подреди алеатите си, пък едва тогава се изправи и като бършеше ръце в кожената си престилка, приближи към знатния гост. На крачка зад него застанаха тримата левенти, които допреди минута пробиваха новата цев; стиснатите им юмруци висяха като шест топуза покрай телата им.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Разликата да не я плати низамът, който ще стреля с пушката? — подхвърли турчинът. Подхвърли го ей тъй, на майтап, но <b>видя</b>, че другият се засегна, а тримата зад него се изчервиха от обида и гняв.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Какво си засъскал, Димитраки чорбаджи? Болен зъб ли имаш? Аллах ми е свидетел, една думичка не ти разбрах. — Видя как другият пребледня, но не се опита да смекчи казаното, а побърза да се сбогува: — Хайде, остани със здраве.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И отмина, доволен от себе си. Толкова доволен, че десетина крачки по-нататък без малко не налетя на дребния и кокалест хаджи Рифат. Слава на бога, все пак го <b>видя</b> навреме; достатъчно навреме, за да свие наляво и с бързи крачки на измъчван от жажда да се отправи към своята, Тахираговата чешма. За хаджи Рифат той изобщо не се поколеба. Злоезичният старец не само че нямаше да сподели радостта му, но щеше да я осмее, да я принизи и накрая да отрови доволството на аяна с някоя от острите си поговорки.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Но гледай какъв силях влачи моят човек, Силдар. Този ятаган и двата пищова могат да <b>видят</b> сметката и на по-силни от твоя Бяно…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Така де — поздрави го домакинът. — Где се е чуло и <b>видяло</b> гост да си в една къща, а в ръката запретнат пищов да държиш. Ха сега, както си му е редът, да полеем идването ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тахир ага не бе имал желание да обижда домакина, а <b>видя</b>, че онзи замръзна с протегната ръка над софрата, явно се бе засегнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Озърна се. Не, сякаш никой не бе забелязал как трепери от студ през августовската вечер. После пък се уплаши да не би околните да са го <b>видели</b> как се оглежда като заек. И веднага си каза, че трябва да се прибере в къщи и там, далеч от людете, да изчака възвръщането на душевното си равновесие. И се отправи с широки крачки нагоре, към Мангърската. Но някъде по средата на пътя спря, помисли: самотата сега щеше да го поболее; нужно му беше да се поразсее, да побъбри, че едва тогава да се затвори у дома.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	След като го <b>видя</b>, също и хаджи Рифат се размисли за Тахир ага. Но неговите мисли бяха лениви, спокойни, безстрастни; нищо не чакаше от аяна хаджи Рифат, та нямаше защо да се вълнува.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Той го забеляза отдалече. Видя изпъчената му снага, оперената походка на ат и си каза незлобливо, че властта сякаш бе част от аяна — такава сила и господарско самочувствие издаваше целият му каяфет.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, отче Партение? Слушай, слушай, по нищо не отстъпва на твоята, ще <b>видиш</b>. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра Дръжпетлювката, бог да я прости, там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. Божият служител ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Да те заведа, ама… — Младежът приглуши глас: — Тате е с Тахир ага, отче. От <b>видело</b> са заседнали на ядене, пиене и лаф-мухабет…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Изведнъж стомахът му се сгърчи болезнено. Мавроди се озърна. Краката му го бяха отвели до началото на Аба пазар и от отворената врата на Силдаровия дюкян го бе ударила смесената миризма на маслини, на сирене, на пушена беломорска риба… Той избиколи една чуруликаща група момчета, заети в игра на „домуз“, и приближи до вратата. Видя пълните сандъци и тенекии със стока, провисналите от рафтовете пастърми, суджуци, риби и балсуджук и пред очите му заиграха червени кръгове. Да влезе вътре, да награби колкото може, пък да изтича в къщи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— От имане. Не ми ли личи? Ако това не ти стига, ела да <b>видиш</b> в къщи охтичавата ми майка и шестгодишното ми сестриче… Хайде, води ме. И дай боже да ме обесят. Това невям е най-голямата радост за люде като вас…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Не <b>видя</b> човека, който го бе спрял, но точно този въпрос отдавна чакаше да чуе. И според уговорката отвърна на български:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Непознатият излезе от тъмното и приближи. Манол не можа да <b>види</b> чертите му, но различи възниската му плещеста фигура. А после — и пищова в ръката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Не мина много време и мъжете наскачаха. Изправи се и Манол. И <b>видя</b> — към тях с тихи стъпки приближаваха Радой и още един човек. По уважението, с което го посрещнаха, Манол се досети, че това е Къргов.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И друго ми се <b>видя</b> чапрашик, войводо — обади се Васил Пачата. — Първи път като даде знак, момчето веднага го повтори. Пък знаеш как сме се разбрали с нашите хора…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Скроим ли този кюлаф на Тахир ага, ще ни гони и няма да спре, дорде не ни <b>види</b> в трапа. Той невям още не ни е простил оная случка в Кортен…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Когато кръстът го заболя от навеждане, Добри се изправи, тегли една звучна благословия и излезе на двора да плисне няколко шепи вода на лицето си. Така стоеше той при мивника със запретнати до лактите ръкави и мокро лице, когато навън се почука и подранилият гост без да дочака покана, безцеремонно бутна портата и влезе в двора. Беше Евтим, синът на Димитраки чорбаджи — последният човек, когото Добри бе очаквал да <b>види</b> в дома си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Проводи ме старият — каза Евтим. Каза го тъй, че думите в същност означаваха: „Не би ме видял и сега, ако старият не бе ме насилил да дойда.“ Иска да те <b>види</b>. Хайде, облечи се по-прилично и тръгвай с мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Проводи ме старият — каза Евтим. Каза го тъй, че думите в същност означаваха: „Не би ме <b>видял</b> и сега, ако старият не бе ме насилил да дойда.“ Иска да те <b>види</b>. Хайде, облечи се по-прилично и тръгвай с мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Още неопомнил се от първоначалното омайване, Добри <b>видя</b> хаджи Михал да слиза от хаета и да се запътва към него. И се засрами. Засрами се от натруфеността на облеклото си, от червения пояс, от лъха на ливанто. Защото хаджи Михал бе в катадневни дрехи и наметнат с доста, поовехтяло джубе, но въпреки това от него — както винаги — струяха тежест и вътрешна сила. „Значи — рече си Добри — човек си е такъв, какъвто е, а не го прави дрехата.“ А той самият се бе подготвил да се покаже не какъвто беше, а какъвто искаше да го представи празничното му облекло…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	В своя стеснен кръгозор на абаджия Добри никога не бе гледал на нещата така широко. Сега, надзърнал на катадневните грижи за парите през очите на хаджията, той откри неподозирани дълбочини в бъдното. И се стъписа! Та и как да не се стъписа? То, неговото, беше все едно цял живот да си приемал света само дотам, докъдето го виждаш от Ново село, а сетне в един миг да го <b>видиш</b> от височината на Чаталка…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като <b>видяха</b> този пладнешки обирник, Недялко, Коста и Бяно веднага разбраха, че хаджи Рифат овреме бе забелязал приближаването му и бе побързал да скрие девойката. И само едно не разбраха те: че в лицето на Февзи Балабан той бе познал онзи, който снощи придружаваше като пръв помощник Коджа Мюстеджеб в кеседжийските му подвизи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Въпреки предупреждението, с внезапно движение татаринът изтегли един пищов от пояса си. Разнесе се изстрел. Простреляна, ръката му изпусна пищова, а той се стовари на дъската, която му служеше за седалка. Конете, уплашени от гърмежа, разтърсиха юздите и хукнаха напред. Но едва направиха няколко крачки и Димо Яламов пъргаво се метна към тях, увисна на юздата им и ги задържа. Тогава на трийсетина крачки вдясно татарите <b>видяха</b> човека, който бе дал изстрела. Единият — беше певецът — възкликна сподавено:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Добре! Ще те приемем в дружината, стига да те бива за хайдутин. В ходенето си добър, <b>видяхме</b> вече. А как си в стрелбата?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Иди да <b>видиш</b> дали съм улучил — рече той на момъка, докато прибираше още димящия си пищов в силяхлъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Като се научиш да стреляш така — попари го тогава Генчо Къргов, — обади ми се. Тогаз на часа ще те взема в дружината… Но <b>видя</b> огорчението му и го потупа по рамото. — Хайде, не се мръщи. И тръгвай вече, Маноле! Тръгвай и си отваряй очите на четири… Днес ти беше хайдутин, а хайдутинът само веднъж греши, тъй да знаеш…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Така, седнал върху камъка и с лула в устата, го завари няколко часа по-късно хаджи Рифат. Но старият турчин беше толкова обезпокоен, че — може би единствен в Аба пазар — не <b>видя</b> чудашкото държане на Силдаря. Запотен и задъхан от бързането, той само побутна с палец чалмата си назад и изрече на пресекулки:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, тази няма да я бъде; Не се е родил още онзи, който ще <b>види</b> Георги Силдаря да хленчи пред краката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Стига! — отново кресна Силдаря. — По съм съгласен да <b>видя</b> сина си на бесилото, нежели отърван от хаджи Михал, този грък!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И какво? — изсумтя българинът. — За да спасиш Бяно, ще се пишеш мюзевирин и ще бутнеш в кауша Коста? Не, хаджи, дума да не става. Аз да <b>видя</b> Топракчиевия изтърсак, ръка ще му стисна, дето е имал сърцатост да смаже гръбнака на онова кюлхане, а ти…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, не — отговори аянът. Отговори някак прекалено бързо, с припряност, която не подхождаше на господарското му достойнство. И затова се почувствува задължен да обясни: — Видя ли се с него, разпитам ли го, ще трябва да му говоря или като приятел на баща му и да му простя, или като аян и да го обеся. Не искам нито едното, нито другото.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И това по-нататък беше още едно основание за неприязънта на аяна към хаджи Рифат — неприязън към човек, който го е <b>видял</b> така окаян…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Момичето под снагата му се боричкаше, пърхаше, теглеше се и това доставяше истинска наслада на турчина — не обичаше той жени, които изтърпяват мъжката му сила с кравешко безразличие. Детето постепенно се укроти, съпротивата му заслабя и то се отпусна. Когато се надигна, Мюстеджеб <b>видя</b>, че детето го бе зацапало с кръв. Приклекна до него и отпра един парцал от ризата му. То не помръдна, цупеше се навярно. И толкоз по-добре… Турчинът понечи да си тръгне, но в този момент зърна в една кошничка на пезула няколко чепки грозде. Не можеше да ги отмине — беше саръ-чибук.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Иззоба зърната, а дръжката на чепката запрати в оджака. И тогава <b>видя</b> жената. Обгорена, тя бе загасила огъня с тялото си. „Гледай, гледай, умряла, а? — безгрижно си рече Мюстеджеб. — Ами това, малкото, защо продължава да се муси?“ Приближи до детето и го побутна с крак — отначало слабо, сетне по-силно. Дребното телце се изтъркаля на една страна. Мъжът се поприведе, пипна ръката и бузата му — бяха захванали да изстиват. Е, ще излезе, че малко по-грубичко е запушил устата на детето…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Веднага след погребението Мавроди Коджакара изчезна от Сливен и цяла неделя, че и повече не се <b>видя</b>. Разправяха: из Балкана бил скитал гладен и брадясал, по-далеч от хората, сам с мъката и болката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	А там наистина всичко беше така, както го бяха оставили. Само Ружди бей се беше изправил и зиморничаво се прехвърляше от крак на крак. Като <b>видя</b> да влиза войводата, той отново се вкамени и вторачи поглед, та дано узнае съдбата си, преди Кара Танас да я изрече.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като се прибираше в неделя след църква, Георги Силдаря отдалече <b>видя</b>, че синът му Васил се върти пред вратата на двора и се оглежда за него. Не се излъга — щом го забеляза, момчето презглава се затича и веднага му заговори доверително и хитро:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Буен и звънлив смях прекъсна мислите му. Опомни се. Сега разбра защо Васил бе зарязал тайфата обесници като него, за да го чака. Той, магарето му с магаре, е пожертвувал играта си, за да <b>види</b> баща си да стои замаян посред улицата. А вече нямаше кого да накаже — Васил, свил уши като заек, бе запрашил надолу към Машатлъка… Силдаря весело-заканително поклати глава и продължи към къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ами че всички глупости и бабини деветини. Уж се грее край огнището, пък надигне рогозките да <b>види</b> преметено ли е под тях, после излъже, че я присвил коремът, за да провери измила ли е Трънка нужника…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Бива си го зетчето, тате. Парички и имот си има, но туй не е най-важното. Юнак българин е, затова го харесвам. Слушаш ли го, ще си речеш — божа кравичка. Но, разправят, <b>видел</b> ли чалмалия, падало му червено пред очите и тогава не мислел какво прави. И гаджалите знаели неговите табиети, та избикаляли воденицата му от половин сахат път. — Момъкът пак разтегли уста в лукава усмивка. — Ловя се на бас, че ще му дадеш наша Трънка, че и поклон доземи ще му сториш…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Трънка бавно вдигна глава и сега за пръв път <b>видя</b> благосклонността, изписана на лицето му. Просветна — сега вече не скръб, а радост и надежда смекчаваха чертите й на „мъжка Драгана“, правеха я да изглежда (поне в очите на баща й) почти нежна й почти красива.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Най-сетне очите на двамата се срещнаха. И Пею <b>видя</b> съгласието на бащата. Тогава бръкна в дълбокия джоб на потурите си и извади обичайните дарове: пръстенче и три златни махмудии, вързани в бяла кърпа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тогава така постъпи — каза тя примирено, сякаш неспособна да <b>види</b> и проумее онези опасности, за които мислеше синът й. — Наближава „Раз-и касъм“, сине. — Кой знае защо, тя произнесе „Димитровден“ на турски. — Празник на божия дом е, не бива да се отмине как да е!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	За Тахир ага въпросът беше приключен. И затова бе озадачен, когато <b>видя</b> хаджи Молла да стои до вратата и да се прехвърля от крак на крак.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Вярно — каза онзи. — Ябанджия съм. — И се ухили: — Хем ябанджия, хем без пари. — Тук една мисъл го накара най-сетне да спре очи върху Бяно. — Случи ми се нещо много бамбашка, когато идех насам. Един турчин ме повика и ме накара срещу половин грош плата да занеса няколко акчета в дар на една пообгоряла църква там наблизо. Такова чудо — турчин да дава пари за християнски божи дом — друг път не ми се е случвало нито да <b>видя</b>, нито да чуя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Непознатият до него се извърна и <b>видя</b>, че калугерът е останал на същото място и ги изпраща с вторачен поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тези май бяха първите думи, които произнесе, откакто прекрачи в дома на Силдаря. Защото домакинът, щом научи за него от Бяно, го настани до софрата и не му позволи да обели зъб, докато не се <b>види</b> дъното на пълната с чорба паница. А самият Георги приседна наблизо, закади с чибучето и скръсти ръце на гърдите; личеше, че охотата на госта му доставяше удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Нито <b>видял</b> другите нишани, нито чул смирения благослов, Георги Силдаря вдигна към него потъмнелите си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Те оставиха къщата, както си беше, в разгара на приготовленията за сватбата, и тръгнаха към Ново село. Пътят им — и без това не от най-късите за Сливен — се удължи, защото непознатият предпочиташе по-страничните улички. Наближаваше обед, когато Георги Силдаря отвори една порта и въведе спътника си в двора на църквата „Света София“. А когато вече надничаше в самия божи храм, не <b>видя</b>, а почувствува, че е останал сам. Извърна се бързо. Не, странният му гостенин не бе изчезнал. Той само стоеше до дворната врата и целият превърнал се във възхита, гледаше с очаровани очи сградата на църквата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Хубава черква — каза му непознатият. — Пребродил съм почти цялата българска земя, <b>видял</b> съм много молитвени домове, но малко са, които могат се сравни с този. Има по-големи, в които четири и повече такива храма ще се вместят, има и по-богати. Ала само няколко ще поставя наравно с този по стройност и гиздавост. Да речем „Свети Йоан Кръстител“ в Месемврия*, „Свети Пантелеймон“ в селцето Бояна край Средец… Да, да, „Свети Пантелеймон“, тя най-много мяза на вашата!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Когато влязоха в черквата, поп Исидор се разшета — постави малка масичка пред олтара, подреди върху нея облечено в кожа Четвероевангелие и сребърен божигробски кръст, надяна епитрахил и пооправи с пръсти повесмата на рунтавата си брада над него. Видял, че всичко е готово за клетвата, непознатият отведе Силдаря до най-отдалечения край на църквата и му каза приглушено:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Още замаян от това впечатление, той <b>видя</b> стопанина на къщата — дребноват, пъргав, без калпак върху побелялата глава, с овехтяло джубе, наметнато върху раменете — да слиза по басамаците и да се отправя спокойно насреща му. Всичко в Силдаря настръхна, намислените отнапред думи пропълзяха към езика му. Но хаджи Михал протегна доброжелателна десница и каза с глас, в който и най-тънкото ухо не би открило даже помен от големство или подигравка:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Да влезем в къщи — покани го с предишната почтителност хаджията. — Там са също хаджи Нейко и Тодория Ексара. Ще поговорим на спокойствие… Не се страхувай от тях. Ще <b>видиш</b>, сигурни люде са.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Аха! — каза Димитраки. Каза го тъй, че то в същност означаваше: „А, издаде ли се!“ — Тогава, значи, ми предлагаш ти, чорбаджи, да стана хайдутин и главатар на хайдути? Да вдигна ръка, срещу падишаха? Ще <b>видим</b> тая работа, чорбаджи, ще видим…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Говорехме, говорехме — прекъсна го Димитраки, като се запъти към вратата. — Ще <b>видим</b>, чорбаджи, ще <b>видим</b> какво си говорехме и какво ще става занапред…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Повтори още веднъж думите на Анифе ханъм! — каза Силдаря, пък като <b>видя</b> смущението на Бяно, добави: — Повтори, повтори! Анджак Сяро и аз сме „твоите“.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Бабини деветини! — викна раздразнен бащата. — Я иди се опитай да поклатиш турчина с добро, че да <b>видиш</b> звезди посред бял ден. Звяр е турчинът, не човек!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Иди такъв да го наддумаш — разпери ръце бащата. — Е, какво? Утре ако ме <b>видиш</b> счепкан гуша за гуша с някой агарянин, ти невям ще останеш настрана да гледаш сеир?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Как не се сети бе, човек, да го поканиш! Бъдни вечер е сега, не е редно да се остави момчето само като кукувица. Ама и аз, на`! — Той се почука сърдито по главата. — Видях го аз онзи ден, поприказвах с него даже, пък хич не ми мина през акъла да го попитам за днеска!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Да <b>видим</b> какво ще излезе от това другарство на Васил с Юрданчо. Кой ли от двамата по-голям чапкънин ще излезе…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като <b>видя</b> този кръст на благодарност, Партений сърдито скръцна със зъби. Дявол да го вземе, какво беше туй евтинджийство да определи само по някакви си двайсет жълтици на човек? Монахът побърза да се поправи:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Когато прекрачи в собата — той идеше непоканен, — Георги Силдаря сбърчи недоволно вежди: надявал се бе да намери домакина сам, пък на миндерлика до прозореца забеляза още двама души. После възелът на челото му се поотпусна — <b>видя</b>, че двамата са хаджи Нойко и чорбаджи Еню; свои, ще рече. И заговори още от вратата:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Спи ти на туй ухо. Ама мен сигурен човек ми рече: ингилизите поддържали елините в Морея, а пък княз Ипсиланти, дето сега пои коня си на Дунава, бил московски генералин и втори началник в московската войска след царя*. С такива царщини зад гърба си като нищо могат <b>видя</b> сметката на султана. Наспроти твоите кроежи и… съвети.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И княз Ипсиланти се бил <b>видял</b> в чудо, казват — продължи хаджи Михал. — Защото Русия отказала да помогне обединената християнска войска.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Скривалището на пушките и джепането, уж майсторски го правиха, пък аскерът го откри с подозрителна лекота. Пашата <b>видя</b> изваденото на бял свят оръжие и побесня. Запъти се той към вързания с ръце на гърба хаджи Нойко, оставен прав посред двора. И тогава сухото тяло на хаджията изведнъж се затресе от нямо хихикане, очите му се завъртяха в орбитите, жилите на дългия му врат се издуха от напрежение и той занарежда пред бостанджи-башията, като пръскаше лицето му със слюнки и пяна:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Не можа да завърши сметката си. Някъде изотзад се чу страшно пращене и беят едва свари да се обърне, за да <b>види</b> как две високи дървета се повалят с трясък — дясното наляво и лявото надясно, — та стеблата и клонаците им заприщиха пътеката. Туй пък що беше? Гръм ли падна от ясно небе или вихрушка изскочи из някой боаз?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	После жените и момичетата едновременно се отскубнаха от ръцете на турците и хукнаха коя накъдето види. Побягна и тая, зад чийто гръб се бе крил беят. Една мълниеносна мисъл му подсказа какви са били тези наглед неуместно високи приказки… Обзе го снощният гняв и Аледин Безат изпразни пищова си в гърба на жената. Миг по-късно гората се разтресе от гръм на пищови и шишанета, нещо тласна бея в гърдите и го катурна назад. Усети ужасна умора, а като открехна клепачи, <b>видя</b> как се завъртяха върховете на дърветата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	После жените и момичетата едновременно се отскубнаха от ръцете на турците и хукнаха коя накъдето <b>види</b>. Побягна и тая, зад чийто гръб се бе крил беят. Една мълниеносна мисъл му подсказа какви са били тези наглед неуместно високи приказки… Обзе го снощният гняв и Аледин Безат изпразни пищова си в гърба на жената. Миг по-късно гората се разтресе от гръм на пищови и шишанета, нещо тласна бея в гърдите и го катурна назад. Усети ужасна умора, а като открехна клепачи, <b>видя</b> как се завъртяха върховете на дърветата…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Почти не се изненада, когато <b>видя</b> Димитраки чорбаджи — такъв няма да е с бунтарите в кауша, а ще прескочи ихтибар да стори…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ще се <b>видиш</b> пред… — Тахир ага не завърши. — По-рано не може, Силдар. И така говорят, че не предавам на казън целите родове на виновниците, сега остава да ви срещам с коджа големите ви синове.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тогаз нека се <b>видя</b> само с Трънка, дъщерята. Никой няма да те обвини, че един от затворниците ти се е срещнал с дъщеря си, и тя трудна, разкикерена като патка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Хаджи Рифат се озърна. И на същата полица, където преди година време го бе оставил, <b>видя</b> подвързания с кожа Коран. Прекрачи, взе го в ръка, потърси из страниците му и прочете на глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Вдигнаха ли ръка? Кой и кога вдигна ръка срещу падишаха, Тахир ага, че никой от правоверните в Сливен не е <b>видял</b> и чул?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Аллах, аллах, мигар вече сме доживели да <b>видим</b> как свещената земя на исляма се рони под нозете ни? Или това са само тътените? А роненето — то ще бъде, когато настане предречената от Силдаря буря.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Георги Силдаря: — Хелбете, че ще им кажеш. Аз исках да се <b>видя</b> с трима ви заедно и на трима ви едновременно сам да кажа, но на Тахир ага се досвидя да пусне момчурляците при мене. — (Тази пак чисто силдаровска сръдня докара лека усмивка върху устните на аяна.) — Та затуй каквото ти кажа, ти ще го предадеш на братята си. Че и на Пею. За мен той е все едно като роден син. Вие четиримата оставате.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Силата на Бяно личеше в широките му плещи, в мускулестата гръд, в коравите длани, сплетени на гърба му. Но и слабостта се <b>видеше</b>, отпечатана на лицето, сгушила се в очите — смутени и объркани бяха тези черни очи, нещо питащо и невярващо имаше в тях и се смесваше в един неотразим израз на кротка печал, умора някаква и ужас пред очакваното.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тя се озърна. Като <b>видяха</b>, че никой не попречи на намесата й с дума или насилие, до припадналата Трънка приближиха и други жени, кадъни и християнки. Понесоха я към бащиния й дом, но спряха стъписани — за да влязат, трябваше да минат току до гърчещия се труп на Силдаря. Свърнаха настрана и пренесоха Трънка в една комшийска къща.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Аз ще го сваля — рече им, — вие само ще помагате. Пък нека да <b>видим</b> дали аянът ще посмее на мен да стори нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Тури в мангала нова лопатка дървени въглища, пораздуха го и отиде в одаята, от която идеше шумът на стана. Улисан в работата си, Бяно изобщо не чу как вратата зад него се открехна и в нея се появи сестра му. Трънка го <b>гледа</b> така известно време, после се окашля високо. Той обърна глава, <b>видя</b> я и й се усмихна:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не говори така! — сопна й се той. Нито ти си… бездетна, нито ние с Манол сме толкоз за окайване. Ще се оправим, ще <b>видиш</b>, всички ще се оправим. И ти, и ние с Манол. Животът е такова нещо, ту те въздига нагоре, ту те сваля надолу. Ще дойде време и ние да се подемем нагоре, да се оправим. Важното е…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Питах се и се чудех как така племето ни, е оцеляло през толкова столетия мъки. И го оприличих на кълновете в земята. Гледаш ли отгоре, нито ще ги <b>видиш</b>, нито ще помислиш, че ги има. А кълновете са живи, но са скрити там долу. Крият се и чакат своя час. Дойде ли часът им, тогаз набираната зимъс сила напъва мишците и…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ами че като не ни иде друго на ум, да вземем поне да доизлекуваме моя кон. Видях го сабахлен, не е оздравял напълно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Кула Колаузин приближи, без да бърза, и подаде на аяна обикновен черен керпеден, какъвто можеш да <b>видиш</b> в ръката на кой да е налбантин. С право бяха нарекли „кула“ този онбашия — Ружди Балабан беше най-висок в тайфата, пък главата му едва стигаше рамото на Кула Колаузин. И — аллах, аллах! — какво рамо! Скала сякаш напираше под сетрето, не човешка плът…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Я сега пристъпи насам, „коджа“ Мюстеджеб — нареди Тахир ага. — Пристъпи и зяпни да <b>видя</b> доколко са ти протрити зъбите от баниците и пилетата. Ти си делибашия на тия бабаити, редно е първо твоите зъби да прегледам.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тази сутрин <b>видях</b> един. Хубав мъж. Е, да не си помислиш, че е като наче`рвена и набе`лена кадъна. Мъж ти казвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Сложи си ръката на сърцето и кажи: <b>видяла</b> ли си тази сутрин Бяно Силдаря или някой тайничко ти подшушна да говориш с мене?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Защо? — прекъсна я Божура. И като <b>видя</b>, че Зафирка гузно прехапа устни, сама рече: — Не се натискат заради чичо, той ги отблъсква от мене. Познах ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Нищо не можеш стори без неговата благословия. Послушай ме, дъще, не отваряй уста пред чичо си. Ще сториш зло на момчето — чичо ти хем няма да те даде, хем така ще го нагласи пред аяна, че Сливен ще му се <b>види</b> тесен…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Поспря отвън — колкото да поеме дъх, толкова и да поогледа долапа на Силдаровците. Не го намираше за загубено време: дългият му живот го бе научил, че вещите и имотът са огледало, в което проницателното око може да <b>види</b> образа на техния собственик. Поклати глава — не беше от най-доброто онова, което научи от огледа си…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Но всичко това хаджи Рифат едва свари да си го помисли. Защото <b>видя</b> коня и забрави всичко останало — като всеки истински турчин той ценеше и се, прехласваше по хубавите коне, та този ар абски ат пред очите му, истински породист красавец с лъскав косъм, вирната глава, дълги крака на бегач и тънки глезени, не можеше да не спре дъха му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тя самата, Жечка чорбаджи Стефанова де, винаги желала да <b>види</b> щерка си омъжена за човек като Бяно — със силна снага, пък да не продава сербезлъци, скромен и трудолюбив, честен и чужд на всякакво себелюбие. Доколкото знаела дъщеря си, Божура и тя, ама…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Щяха за едното чудо да те смачкат — каза Юрданчо. Едва сега Бяно забеляза башибозука, който се нижеше по улицата, може да имаше до триста души и всички на коне. — Подвикнах ти веднъж, ти нито мене чуваш, нито тия, дето вече аха-аха да те смачкат под копитата. Подвикнах ти втори път, пък не дочаках да <b>видя</b> ще ме чуеш ли и…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Слусай, момцето ми. Баста ти е зивял дълго на тоя свят и много неста е <b>видял</b>, много неста е науцил. Бог съветва людете црез изповедниците. А знаес ли кой е изповедник на Хадзинойковците?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ела, Недо, ела. За тебе съм дошъл, да поприказваме. В чуден сън те <b>видях</b> нощес и като го разтълкувах, разбрах, че сам господ-бог наш ми е показал какво щастие е отредил за тебе. Дошъл съм този сън да ти разкажа…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Слязоха по стълбите и отидоха към сайванта, пък не <b>видяха</b> как умопобърканият старец веднага зад тях надигна от столчето своето високо и жилесто тяло и се промъкна тъй, че само една дъсчена стена го делеше от двамата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, сватовник. Не е моя работа да ставам сватовник. — Последното, което Партений имаше да урежда в този дом, беше да предлага на Неда венчило. — Ама такъв чеиз <b>видях</b> в съня си, Недо, че дори на мене, чуждия на земни суети божи служител, свят ми се зави.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Прав си, сине. Е, кажете на Мавроди, но го предупредете да внимава. Дори като ме срещне, нека не се издава. А сега вървете си, момчета. Ако някое мекере ни е <b>видяло</b> да се събираме, ще има да се чуди какво ли толкоз сте си говорили с един чалдисан… — Силдаровците му целунаха ръка и се отправиха към вратата, а той им подмигна лукаво и занарежда глумливо: — Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	А после си каза, че трябва да даде голяма и преголяма награда на Кула Байрактар — нека <b>видят</b> правоверните как Тахир награждава онези, които требят душманите на султана…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Потерята обърна гърба си къде нас, ние изгърмяхме още по веднъж-дваж с пищовите си и повалихме още някой и друг читак. След това пътят ни беше очистен и къде се дяна потерята — не <b>видяхме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И крадците на момата <b>видели</b> сметката на хаджи Нойко, пък синовете на хаджи Нойко утрепали един от крадците. Тъй ли беше?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Остават ми точно двайсет — каза си на глас Манол, когато <b>видя</b> в реката да се търкалят други три коня с ездачите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	От сина на ханджията научи, че един кираджия таман впряга каруцата да кара някакъв пътник до Сливен и в тази вест Бяно <b>видя</b> едничкото нещо, в което му провървя в Елена. Взе си торбичката от селямлъка и побърза да слезе в двора. Момчето не го бе излъгало — под саята на хана един кираджия наистина впрягаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Докато се друсаха часове наред по изровения коларски път през планината, Бяно имаше чувството, че през цялото време говореше само спътникът му. Наистина после си припомняше случаи, когато бе отговарял на разни въпроси, но те бяха тъй неусетно зададени и наглед толкова незначителни, че той, безхитростен, какъвто си беше, бе броил отговорите си за свое мълчание — така безцветни му се <b>видяха</b> те в сравнение със зашеметяващия въображението разказ на другия.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Послушай. — Бяно зачете: — „Някой философ отиде у едного княза и слугите, като го <b>видяха</b> с прости дрехи, не го оставиха да влези. А той се върна, та ся облечи в красна одежда, ачи дойде пак: тогази стражарите отвориха портите и го возприеха с чест, та го отведоха. Като тъй влези философът, за да ся присмей князю, съблечи си дрехата, ачи начена да й ся покланя. Князът ся почуди и го попита: защо прави това. А той отвърна: защото познах, чи у вас не почитат добродетелта и достойнството, ами красната одежда.“ А, какво ще речеш, хаджи Иване?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	А пред Лазовския хан се <b>видяха</b> заобиколени от тълпа посрещачи. Бяно си припомни думите на коларя, че е проводил предварително хабер за връщането на Селимински, та се наведе и рече на новия си приятел:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Услужливи съседи се притекоха на помощ, та занемареният му дом скоро се върна към живот. И три недели тук се нижеха гости да му кажат своето „добре дошъл“ и безмълвно или най-много с далечен намек да му покажат, че с него чакат да <b>видят</b> в Сливен нещо ново, целебно, обновително, обещаващо по-добри дни. Идеха при него далечни роднини, забравени другари от махленските игри и от школото в килията на поп Никифор, напълно непознати люде, всякакви; единствените, които не пристъпваха прага му и даже тайно се присмиваха на общото оживление, бяха „елините“.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Така Селимински <b>видя</b> Бяно и неговите другари. А как му се стори неговият роден град, това той по-късно щеше да разкаже сам:*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Именно от това ме е страх. Та ще ми се най-напред да се <b>видя</b> с хаджи Илия и да му покажа, че не отварям школо, за да бъркам на неговото. Иди, моля те, го предупреди, че, така и така, Иван Селимински желае да го посети, да му изкаже уважението си…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Отначало слушаше с изострено внимание, но еднообразието на урока скоро го умори. Хлъзна поглед до себе си и се запозна с писмовното богатство на даскал Илия. Върху сандъчето <b>видя</b> неизбежните гръцки църковни книги, но също така Псалтир и Часослов на славянско писмо, подвързани с черна кожа, и няколко ръкописа на пергамент, съдържанието на които не му беше възможно да определи, без да ги разгъне. Докато се занимаваше с това, до ушите му достигна гласът на даскала:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Е, всякакви биват — съгласи се гостът. — Видях мнозина будни и възприемчиви ученици, но в един от тях смятам, че прочетох голямо бъдеще. А той невям е най-малък от всички. Или поне — най-ситен и дребен.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Видяхте ли вчерашното му светотатство? — без друга подкана заговори хаджи Ставраки Драгнев. — Неделно богослужение беше, пък този нечестивец само надникна в черквата, колкото да погледне за приятелите си. Резил! И туй го върши човек, дето се фръцка с алафранга дрехи и иска да минава за много изучен в науките.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Блазе ти, хаджи, че си <b>видял</b> само това негово кощунство — проточи тънкия си гласец монахът Партений.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	А с другия фирари и толкова не се церемони. Само че него, преди да го изпрати в хумбата, го хлопна с едно дървено чукче по главата — <b>видял</b> бе да правят така балъкчиите, които продават живи шарани…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Думите криеха въпрос. Селимински се запита какво ли толкова се интересува калугерът от по-напредналите ученици, не <b>видя</b> причина да ги премълчи, но за всеки случай спомена само имена на момчета извън Сливен. А такива имаше — когато се разчу за училището му, при него бяха дошли да се учат момчета на по-заможни люде от близки, че и от по-далечни села и градове.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, бива ги и сливналии — с външна готовност отговори Селимински. — Онези две момчета до вратата, дето все се закачаха и боричкаха, <b>видя</b> ли ги?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Майтап е, вярно. Но искам да <b>видя</b> доколко са истинни думите ти за всемогъществото на чорбаджиите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Братя! — повтори. — Обещах на Бяно Абаджи, че ще ви разкажа най-интересната приказка из нашата, българската история. Ще ви я разкажа, а сетне, както правят и моите ученици, вие ще ми кажете каква поука сте <b>видели</b> в нея и какво трябва да сторим, за да съобразим живота си с тази поука.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Така е — кимна той и със заучен учителски жест покани Иванчо Куртев да седне. — Веднага след разкола крачи гибелта. Но не бяха за присмех и одевешните думи на Мавроди. Разкол е имало в нашето царство и тогава, когато е станало то плячка на турчина. — По тишината, която изпрати думите му, разбра, че приказката е стигнала до сърцата и на десетимата мъже. — Сега, братя, остава да <b>видим</b> как да съобразим живота си с поуката, която ни е завещал цар Кубрат.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Знаеше, сигурен беше, че ще стигнат до идеята, която им подсказваше, но изпитваше любопитство да <b>види</b> кой от десетимата ще я постигне пръв. Защото той, първият, щеше в един миг да прескочи мъртвилото на цели векове. Огледа ги пак. И като даде превес на Бяно — знаеше логиката, последователността и достатъчната бързина на неговата мисъл. Но учителят се излъга. Отговорът не дойде от Бяно. Онзи, който го изпревари, беше хаджи Людскан. Сух и жилест изобщо, той сега съвсем приличаше на върлина, когато избоботи напрегнато:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Манол не отговори. Зарови се в паметта си и там <b>видя</b> запечатани отделни картини: девойка, която държи главата му на скута си и бърше кръвта от челото му; големи виолетови очи, които с болка и копнеж се разтварят в неговите; посинели от смут устни, които шепнат сподавено: „Боли ли те още, Маноле?“…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И сигурно <b>видя</b> нещо ново Манол в тия спомени, та, задрямвайки повторно, унесен от сънното жужене на пчелите, върху лицето му остана, едва-едва разцъфтяла, една сладка усмивка…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Чак сега горският кехая вдигна очи от гюмовете, престори се на изненадан и повика уж божем усмивка на приятност върху лицето си. Каква ли е излязла тази усмивка, сам не можа да си отговори. Защото онова, което <b>видя</b>, съвсем не го зарадва. И друг път го бяха навестявали хайдутите, но сега не стояха скупчени, а разпръснати като за битка и ръцете им все лежаха върху пушките и пищовите. И друго стресна кехаята — откакто го познаваше, днес за пръв път <b>виждаше</b> войводата окичен в злато, както го пее песента; а знаеше се, че той облича златните дрехи само тогаз, когато турски глави ще сече.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Не беше изрекъл последната дума Алтънлъ Стоян и се преобрази. Станал в миг сякаш целият от жили, той измъкна пищов от силяхлъка си и без да се цели, гръмна на посоки в кошарата. Човешки вик отговори на гърмежа му: дали бе <b>видял</b> предателски блясък на очи или оръжие, или, както мълвеше народът, през стени и скали усещаше османлиите, на този въпрос Киро никога не успя да си отговори, ала нямаше съмнение — в кошарата бе останал един сейменин по-малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И Киро Възела пак <b>видя</b> светкавичното измъкване на пищова, зейналото срещу челото му черно дуло и блъвналата от него огнена струя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Хайде пък и ти! — смъмри го хаджи Людскан уж полугласно, пък навярно го чуха и на Карандила. — Страх го е човека и ако си дадеш малко зор, ще <b>видиш</b>, че има защо да го е страх. Зер въртележката… Де го има това турчинът да се крие като бито псе по кюшетата, а християнският народ да управлява, както си ще и както му е удобно?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Да направим една равносметка — поде отново учителят. — И да се <b>видим</b> накъде сме. От ясно по-ясно е, чорбаджиите са си плюли на ръцете да ни задушат. За владишките поразии нека кажем само едно „било, каквото било“ и да не се занимаваме повече с тях. Но с аяна не е същото.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Спомням си — потвърди Манол. И добави злъчно: — Имаха се, ама след бесилките по Заверата не е дошъл ни веднъж да ни <b>види</b> как преживяваме… — Сетне попита по-меко: — И какво? Да не си намислил борч да правиш при него? Зер той голям човек бил станал, чувах.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Слушай! — смушка Манол бате си в ребрата. — Да не му се разкриваме веднага. Да <b>видим</b> дали ще ни познае…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Във времето, докато още се печаха баниците и пилетата, Силдаровците и чорбаджи Стойко бяха изкарали приказките за живи и измрели роднини, за „тез чудесии, дето ги вършите в Сливена“ и за други новини, после братята бяха изказали и молбата си и „чичо“ им Стойко сърдечно бе изразил готовност да им покаже всичко, дето ги интересува, та сега, на трапезата, разговорът вървеше по-лековато. Манол разправи как <b>видели</b> жените с песен да гонят един мъж и попита що за история е била тази. Отговори му Руса, чорбаджийката:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяха по средата на пътя, когато <b>видяха</b> жени да бягат презглава от Плешивица към селото и да пищят до бога, а като приближиха още малко, в окрайнината на гората попаднаха и на два спънати коня — час по-рано ги бяха зърнали пред жеравненското ханче.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Манол не загуби време дори да <b>види</b> резултата от своя удар. Прескочи обезглавения труп и се втурна подир Мюстеджеб. Бяно понечи да го последва, но в този момент погледът му попадна на вързаната девойка. И почувствува краката си прималели. Раменете му се отпуснаха, ръката изтърва тежката тояга — пред него лежеше Божура!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Отговори му, разбира се, Божура. И не каза нищо, което Силдаровците да не бяха могли да отгатнат сами… После между четиримата легна неловко мълчание. И слава богу, точно тогава в гората се разнесоха гласове и тропот на човешки крака. И след малко към тях приближиха дузина мъже, въоръжени кой с каквото му попаднало — брадва, вила, обикновена цепеница. Пръв от всички тичаше един човек към петдесетте. Когато го <b>видя</b>, Яна зави още по-жалостиво. А мъжът се огледа и този поглед му бе достатъчен, за да разбере всичко. Свлече се на колене, заскуба сребристи коси и възропта срещу небето:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И тогава Селимински им разказа. Научил той, че някакъв руски офицерин, на царя-християнин пратеник, щял да пренощува в Сливен на път от Стамбул за отечеството си. Поразпитал и разбрал, че знатният гост отседнал в дома на хаджи Иван Йовчов. И си дал дума, каквото и да стане, да се <b>види</b> с него. Турците сложили шпиони да следят какво става около дома на чорбаджията, но Селимински се промъкнал през комшулуци и стобори и успял да стигне до московеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тъй ще бъде и утре! — нетърпеливо откъсна думите от устните му Цено Коньов. — Ще се смае турчинът, като <b>види</b> каква хала се е спотайвала зад гърба му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ти ми харесваш — след кратко мълчание произнесе Бяно. — Не само като стопанка и въртокъщница. Видят ли те, очите ми се радват…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	То беше вярно, ала и не съвсем вярно. Когато отиде в Градец да прави венчило, Бяно нямаше никакъв, дори и най-смътен спомен за външността на бъдещата си жена. После обаче внезапно откри, че тя наистина беше хубава — стройна, напета, с бяло лице и гъсти руси коси, които се събираха в дебела плитка на гърба й. Видя тази хубост Бяно и тя го зарадва. Радваше го и сега. Но хубостта на Яна не го вълнуваше. Не предизвикваше тя в него онова премаляване, което му бе носила всяка — пък и най-далечната макар — среща с Божура.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяно най-сетне успя да отлепи крака от земята и хукна към къщата, с два скока изкачи стълбата и връхлетя в одаята. Мярна му се там някаква друга жена; без дори да погледне коя е (по-късно се оказа, че била сестра му Трънка), той я избута навън и затвори вратата подир нея. Очите му бавно привикнаха с дрезгавата светлина, която се оцеждаше през наблажнените хартии. И най-сетне я <b>видя</b> — бледа, със слепени от пот косми и с изражение на гузност върху лицето, Яна лежеше на менсофата и протягаше разголена ръка към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	„Не! Не! — уплашено заспори със себе си Бяно, <b>видял</b> се да руши основите на житейската философия, в която бе вярвал цял живот. — Тези са някакви оскотени анадолци, родени и отраснали като вълци сред вълци. Турците от моя Сливен…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не <b>видя</b> ли? — сви рамене Манол, пък показа с очи към нападателя си. — Надви ме. Пък ако беше наистина читак, сега реката щеше да ме влачи към Ново село…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Стой, Цоньо! Стой! — развика се Кара Танас. — Чакай да разясним тая работа. — И като <b>видя</b>, че Цоню свали пищова, макар че не го прибра съвсем, обърна се към Манол: — Ти си син на Силдаря, нали? Тази чепата муцуна не може да я имаш от комшията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Извървя махалата Ески Намазгях и таман да свърне надясно към Кафтанджийската и на Машатлъка, някъде откъм Сахатя, <b>видя</b> Божура чорбаджи Стефанова да ситни към дюкяна на братя Топракчиеви. Гръм сякаш тресна Манол, та той мигом забрави и необичайната среща с Бойчо Цеперански, и поръчката на войводите, и Бяно — гледаше момичето, дивеше се и се чудеше на себе си как е могъл досега да не го забележи, па и в ушите му звъннаха думите на един друг войвода, Алтънлъ Стоян: „Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, не е за мъжа ти, ако туй си помислила. Бяно по тази част пада малко будала. Ама брат му, виж, като таласъм скита нощем. Няколко вечери го зървах да минава усуланджък покрай нас. А веднъж го <b>видях</b> край бахчата на Ганка Увичката — сякаш в земята потъна. Ама почакайте, то ще стане белли. Нали е казано: „Гизли шеи мейдана чакър.“*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Пфу, да му се не <b>види</b> макар! За нищо и никакво щяхме да загубим такъв другар! Хубаво, че хаджи Иван ни прати да го следим и пазим. За едното чудо го загубвахме… Ами сега? Какво ще го правим сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Учен човек, аян ефенди, най-ученият от… — Хаджи Молла щеше да каже „от сливналии“, но си спомни, че сам имаше славата на най-учен и си печелеше хляба от тази слава, та съумя навреме да се поправи: — От сливенската рая. В Стамбул и Анадола ходил, християнските и нашите свети места <b>видял</b>, турски и арабски знаел по-добре от софта…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Големи и преголеми, силни и пресилни. Аз самият съм <b>видял</b> четири такива: французката земя, италийската земя, Аустрията и Германията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Добавката се понрави на аяна. И усмивката също. Разбра той и тъничкото подмятане, че когато хаджи Иван не е бил още тук да съветва раята, а с нея са се оправяли Димитраки и другите, дето сега гледаха да се отърват от него с ковладене и мюзеверджийства, тогаз и данъците не са се събирали редовно, и затворите са били пълни с безчинници. „Съумява, гиди хитрецът му с хитрец, уж нищо да не каже, пък много да разбереш!… Я да <b>видим</b> докъде ли ще стигне с тези окумуш приказки.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Кимна на хаджи Молла и му подшушна да заговори по арабски на гяурина. Всичката кръв се оттегли от лицето на кятибина — уплаши се той, че ще се орезили със своя арабски. Тази мисъл развесели аяна — рече си че за арабския език на хаджи Молла бе дошло времето, когато „Ак гьот, кара гьот — гечитте белли олур“*. Хайде да <b>видим</b> сега, буквоядецо, какъв ще е задникът ти на брода!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Върви — рече на кятибина си, — кажи да сложат трапезата като за двама души. Хаджи Иван ще бъде мой гост. Нали, хаджи Иване? Нали не ще откажеш да сториш чест на моята трапеза? — И добави: — Разгеле ще разкажеш какво друго си <b>видял</b> по белия свят…*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Иван Селимински не се довери на великодушието, проявено от Тахир ага. Още вечерта след богатото угощение, когато разказа на аяна къде е скитал по света и що е <b>видял</b>, той благоразумно прибра скромното си имущество и изчезна от дома си. Няколко седмици той се кри поред у приятелите си и продължи да направлява работата на Братството; пощади само безмерната боязън на хаджи Нойко и болестта на Цено Коньов.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяно се върна от Ени Заара късно следобед, по здрачевина. Очакваше, че Яна ще го чака в двора или на хаета. И когато не я <b>видя</b>, сърцето му изстина, най-страшни мисли преминаха през главата му…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Кара Смаил изпадна в затруднение. Някога, когато още живееше в Градец, той бе видял много добрини от бащата на Яна, та сега не идеше нито да се отплати на тези добрини с грубост, нито да не изпълни получената заповед. Сеймените усетиха колебанието му и чакаха да <b>видят</b> какво в края на краищата ще реши.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Кара Смаил изпадна в затруднение. Някога, когато още живееше в Градец, той бе <b>видял</b> много добрини от бащата на Яна, та сега не идеше нито да се отплати на тези добрини с грубост, нито да не изпълни получената заповед. Сеймените усетиха колебанието му и чакаха да <b>видят</b> какво в края на краищата ще реши.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Срещата в същност се състоя още по <b>видело</b>. След този паметен бой на 9 юни турците се затвориха в крепостта, а русите, като се страхуваха от клопка, се въздържаха да осъществят пълната обсада вечерта, та се отдръпнаха малко, разположиха се на временен бивак и се погрижиха за раните и празните от сутринта стомаси на войниците. Като се оправиха с вечерята, Корзухин (превързан по такъв начин, че изглеждаше с чалма) напомни на волентира за разговора с капитан Буюкли.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ще прощаваш, твоя милост, но тъй не се яде. Опитай с голям залък хляб и тогаз ще <b>видиш</b>, че лютивината не е чак толкова…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Съветът се оказа добър. Е, лютивото пак си беше лютиво, ала вече не приличаше на отрова. А накрая офицерът дори призна пред себе си, че така апетитно ястие май не беше ял и в най-изтънчените ресторанти. Опразни канчето и с изненада <b>видя</b>, че покрай чорбата бе унищожил кажи-речи и цял самун хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	„Новият другар, преди да се приеме в горската дружина, трябва да го познава добре някой от нея и тогаз да се пусне да я <b>види</b>. След това той трябва да положи клетва пред войводата и цялата дружина:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Седни! — все така сухо нареди аянът и показа закованото о пода столче. — Седни ти казвам! — повтори по-високо, като <b>видя</b>, че оня не проявява охота да изпълни заповедта му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Седна. Видя се, Генчо Къргов добре си бе свършил работата — разпалени въглени да имаше на столчето, посетителят нямаше да изкриви лице по-страдалчески.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Та алъш-веришът провървял, но то било само до вчера. Защото както си стояли на пусия и безгрижно си лафели, изведнъж седем-осем души наскочили около тях с касатури в ръце, разнесли се: „Силяхларънъзъ атън!“* и глухи удари и докато се усетят, четиримата бабаити се <b>видели</b> без оръжие, без пари (ония им отмъкнали цялата ягма) и вече наредени един до друг на земята като кебапчета. Тогаз излязъл един от нападателите, явно им бил сердар. Нито висок, нито нисък, дълголик, избръснат тъй, сякаш ей-сегичка е бил в ръцете на берберина, с подстригани мустаци и леко гърбав нос.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Но когато поднесе канчето с чая, <b>видя</b> как очите на офицера са размътени — мътилка имаше в тях, каквато не се явява от проста простуда. А също и посинелите уши, нос и устни… Корзухин не можеше да държи канчето в ръце, та Васил се захвана да му налива с лъжица парещата течност в устата, както се храни пеленаче. И пак като на пеленаче му говореше утешително:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Недей да имаш страх, твоя милост. Нищо и никаква настинка е туй, ще <b>видиш</b> — за един ден ще й видим сметката. Сам Цар Николай ще те хареса, като те види утре…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Недей да имаш страх, твоя милост. Нищо и никаква настинка е туй, ще <b>видиш</b> — за един ден ще й <b>видим</b> сметката. Сам Цар Николай ще те хареса, като те види утре…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i><i>	— Недей да имаш страх, твоя милост. Нищо и никаква настинка е туй, ще <b>видиш</b> — за един ден ще й <b>видим</b> сметката. Сам Цар Николай ще те хареса, като те <b>види</b> утре…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Заминаха си хората, а той се <b>видя</b> господар на цели десет алтъна — такова богатство не само не бе държал в ръка, но и не беше зървал от памтивека! Толкова се развесели, че запя, улови смаяната Нехиря ханъм и като щракаше с пръсти, заигра кючек около нея. Таман тя щеше да се съвземе и да го удави в нов порой от мърморениците си, той я изпревари, изскочи навън и бързо хлопна портата подир себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Трънка <b>видя</b>, че брат й, още замаян от онова, което ставаше в къщата, не даваше ухо за разговорите на мъжете. Напрегна се да намери как да промени овреме разговора, но умът й не роди нищо. А в същото време мъжът й, както е думата, наля масло в огъня:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Когато се появиха в другата стая, четири-петте жени, които се суетяха там, се отстраниха. Бяно <b>видя</b> най-напред Нехиря ханъм. Тя правеше нещо в едно корито и като го забеляза, вдигна ръце. Почти закрито в шепите й, толкова дребно беше, се червенееше и приплакваше детето. Бяно го <b>погледа</b>, после премести очи на менсофата. Яна, завита с чаршафи, със залепнали върху челото потни коси, му се усмихваше безсилна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Това беше повече от достатъчен, „царски“ бакшиш, та затова всички се почудиха, когато <b>видяха</b> Бяно да вади още една махмудия.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Подмамен от миражните светлинки на Сливен, Манол без много-много мислене реши — колко му е, ще прескочи до града да <b>види</b> жена си (така помисли той за Божура: жена си) и ще се върне навреме да вдигне Радко за втората стража. А опасността за дружината? Е, години е живял тук, по тези места, и нищичко не се е случвало, че таман сега ли… И всичко това той не размисли, а просто почувствува, когато краката му вече сами крачеха надолу по пътеката…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Излезе отново на улицата, а в душата му се сборичкаха съжаление, загдето не можа да <b>види</b> жена си, но и малко яд към Божура, че си спи, докато той заради нея наруши хайдушкия закон. И вече се чудеше дали да опита пак с джафкането и пискането, когато сърцето му в един миг сякаш се превърна в ледена буца — някъде далеч, много далеч на север проехтяха чести гърмежи. Обзет от мисъл за най-страшното, Манол дотолкова се ужаси, че заспори със себе си на глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И уж трябваше от тези думи да се успокои, а подлудял от уплаха, припна през Сливен, така, като че го гонеха всичките сеймени на конака. Стори му се, че догоре е стигнал на един дъх, но в същност дойде едновременно с първата дрезгава сивота на сипващата се зора. Трополящ и задъхан, той стигна до стражницата, където Алтънлъ Стоян бе изрекъл похвалните думи за ревността му на вардянин. Огледа се, не <b>видя</b> нищо особено и сякаш цялата Стара планина се свали от плещите му. Изчака минутка, за да събере дъха си, и отиде да вдигне Радко.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Вик на наранено животно се изтръгна от гърдите на Манол. Загубил разум, той се втурна нагоре. Първо ноздрите му доловиха стипчив мирис на барутен пушек, после <b>видя</b> изпотъпканата трева и начупените клони на шубраците, а още по-късно — и няколко локвички кръв там, дето дружината бе налягала за сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Казах ви вече. Радко беше заклан, друг човек, жив или мъртъв, там нямаше. Видях само петна кръв и следи от куршуми.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Стягаше ми се душата, та хванах пътя накъдето ми <b>видят</b> очите. На много места ходих, много занаяти опитах, само в Българско не ми стискаше да се върна — там сигур ме чака въжето. И тъй накрая стигнах до твоята дружина. — Васил попита на свой ред: — Е, сега, като ме разбра кой съм и що съм, ще решиш ли да ми кажеш онуй, премълчаното?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А можеш ли го изгледа цялата зима? Видиш, тази година рано-рано застудява. Ще минат още седмици-две и русите ще се върнат оттатък Дунава. И турчулята, дето сега се крият като язовци, ще плъзнат и ще бесуват като вампири.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Но преди да го <b>видим</b> през пролетта да се сражава отново срещу турците, трябва непременно да споменем един негов разговор с деншчика му Василий. Наскоро след като бе излязъл от своето състояние на полусън, Корзухин извика деншчика при одъра си и с думи и жестове му изрази благодарността си за своето спасение. Непривикнал на такъв род отношения, Васил дълго се чуди къде да дене ръцете си, пък неочаквано изтърси:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Русинът бе поопознал българите, па и своя Василий, та не заговори повече на тази тема, макар че благодарността никога не напусна сърцето му. Както ще <b>видим</b>, те се върнаха към нея още веднъж, но тогава го поиска вече деншчикът.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Благодаря ви много за днешния разговор, подполковник, и в частност за вашата откровеност в него — многозначително се понадигна Дибич. — Ако някой ден, дай боже, стигнете върховете, големите върхове, ще <b>видите</b>, че онова, което най-много липсва там, е откровеността. Специално аз я срещам твърде рядко, може би само в лицето на барон Тол… — А когато се ръкуваха, подхвърли почти приятелски: — И така, довиждане в Айтос, подполковник…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Трудничко ще бъде, ваше високоблагородие — обади се Лебедев, командирът на 46-и пехотен. — Видях ги добре. Това са ирегуларни части, а сред тях няма да се намери човек да разбира френски поне що-годе.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Започна честа стрелба от двете страни, после московците удариха на юруш — толкова неравни бяха силите на двете войски, че приличаха на безбрежно море и на самотен камък срещу него. „Толкоз по-добре — реши Тахир ага. — Нека <b>видят</b> що значи войник на правата вяра!“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i><i>	Илчията на московците дойде толкова близо, че вече се <b>виждаше</b> ясно и с просто око. Нямаше грешка, туй наистина беше силдаровската мутра, както на езика му беше силдаровската насмешлива дързост. Тахир ага се изправи. Оня, обесеният преди десет години, го <b>видя</b>, също го позана и спря неподвижен. Дълго се <b>гледаха</b> един друг в очите — никой не мигваше и никой не отместваше поглед. Пръв се опомни илчията и с господарски повелителен глас запокити в лицето му:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не се бой за мене — каза й, — ще се върна. Ще <b>видиш</b>, няма да минат три-четири дена и ще бъда пак тука…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Я подай — рече ухилен, — я подай насам бохчичката! Искам да <b>видя</b> Халил паша, като признава заслугите ми и така нататък, дали се е посвидял… — И като отвори пратката, додаде доволно: — А, не, не му се е досвидяло. Копринено е.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Очертаваше се възможност турците без особени усилия да бъдат изтласкани от Сливен. За мнозина пълководци това би се <b>видял</b> достатъчен резултат, но Дибич не се задоволи с подобен лек успех; не само защото той не удовлетворяваше амбициите му, а и защото през цялото време <b>гледаше</b> и към бъдещето — ако всички турски сили, около 15 000 души, се изтеглеха на юг, те щяха утре да бъдат отново срещу него заедно с и без това мощния одрински гарнизон в боя за старата османска столица.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Докато траеше то, по останалите части на фронта не бездействуваха. Генерал княз Горчаков остави пехотната дивизия да напредва пълзешком през гората, а поведе придадения му малък казашки отряд* и със стремителна атака зае Япабаир и от височината му пръв от русите <b>видя</b> плувналия в зеленина голям и красив град Сливен. Но Горчаков не беше авантюрист по дух. И съумя да обуздае и себе си, и своите казаци, така че дочака 36-и егерски полк и заедно с него се отправи в боен ред към града, за да бъде заедно с егерите пръв от влезлите в Сливен.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Не полюбопитствува да <b>види</b> дали другите споделят възмущението му, а с широки крачки се отправи към входа на мюсюлманския храм. За пръв път прекрачваше прага на джамия; ако това се бе случило в друго време, той щеше да си спомни и поне да се запита дали не трябва да се събуе, влизайки, както бе <b>виждал</b> да правят, но сега гневът прогони тези и всички други мисли от съзнанието му. Като влезе в джамията, лъхна го миризма на нечистотии, на боклуци, на изпражнения* — още една причина за срам и ярост, за желание да даде урок на безобразника.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Чуваш ли ме? — кресна Бяно и оня кимна. — Тогаз слушай ме хубавичко и гледай да ми запомниш думите. Давам ти два часа време да почистиш джамията и една неделя — да се запопиш. След една неделя не те ли <b>видя</b> под попска власеница, ще те пипна и жив от ръцете ми няма да излезеш, тъй да знаеш. — И го разтърси: — Чу ли ме? Ще бъде ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	По обратния път към къщи той <b>видя</b> и лудешките хора`, и трапезите с по двеста и повече люде, и изпращането на Генчо Къргов и неговите юнаци (войводата бе слязъл в Сливен заедно с московците и бе търсил Тахир ага за разплата, но като не го намери, тръгна да гони турците на юг към Одрин с набъбналата си от сливенски „волентири“ дружина); <b>видя</b> и тържественото изгаряне на тефтерите за вергиите… А вече на портата на бащиния си дом се сблъска лице срещу лице с войводата Кара Танас…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Сполай ти за тия думи. — Войводата също се прекръсти. — Много зло съм <b>видял</b> и не една човешка душа съм погубил, турска и християнска, но за Манол… — И повтори: — Сполай ти, Бяно Силдар! Същото рекох и аз на брат ти, когато го осъдих, но друго е, че ти…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— След ден-два го потърси при генерала с мъчното име. Казваше ми Цоню, че ще прескочи до Драгоданово да <b>види</b> своите, а след туй се връща да се пише волентирин заедно с момчетата си…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Гост имаме, твоят побратим. — И като <b>видя</b>, че Бяно все още стои като истукан, допълни: — Ама не разбираш ли, московецът е тук, Роман Корзухин, и те чака!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Кой? Кой? — проточи врат Мавроди Коджакара. Следобед той бе прескочил да се <b>види</b> с Бяно и Селимински и бе останал тук, омагьосан от присъствието и личността на руснака.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	След тези думи изчезна някъде долу, в избата на къщата. С изключение на Селимински — той очевидно знаеше кого ще доведе, — останалите с любопитство очакваха да <b>видят</b> тайнствения гост. Предвкусваха нещо необикновено и не се измамиха: в тези дни на опиянение от свободата, когато всеки българин повече или по-малко виждаше във всеки турчин един многовековен угнетител, към трапезата, заета от членове на бунтовното Братство, един руски подполковник и неколцина от прославилите се край Силистра волентири, Бяно водеше… един турчин.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Право е! — Мавроди Коджакара плю в шепите си. — Да се хванем с агаларите, пък тогаз ще се <b>види</b> кой кум, кой сват!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не познаваш нашия народ, даскале — с пренебрежение и снизходителност каза Мамарчев, — та затуй нямаш вяра в него. Ако беше повоювал заедно с моите юнаци под стените на Силистра и бе <b>видял</b> какви лъвове са, другояче щеше да мислиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Исках да кажа само едно — реши се да проговори отново бившият писар на аяна, но погледът му остана забит в земята. — Московците ще надвият в тази война, туй вече и слепите <b>видяха</b>. Още един път полумесецът ще се преклони пред кръста. Ала хич не се залъгвайте, Турция не е нито хилав, нито охтичав девлет, много сила има още в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не е лошо — намери сили да възрази хаджи Молла. — Искам само да ви предвардя от лекомислие. Турция не е сила за подценяване, агалар, не е такваз кекава, каквато човек ще я помисли, като я <b>види</b> на земята, надвита. Случи се да чуя от Халил паша, че за таз война султанът е събрал до двеста и петдесет хиляди души. Туй е много нещо, агалар, голяма сила? И всички с пушки от Франза. А колко топове, колко ятагани!… Трябва да ги премислите тия работи, агалар, преди да…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Като си представя каква мутра — (тази дума употреби изтънченият иначе офицер, защото така го бе изучил преподавателят му по български език Васил Силдаров) — е направил Липранди, когато е <b>видял</b>, че сте офейкали, иде ми да се пръсна от смях. — После стана по-сериозен. — Но работата не е чак толкова смешна, капитан Буюкли. Като ви прати за началник Липранди, командуването ви призна, че сте на руска служба. И сега, ако ви пипнат, може да ви съдят като дезертьори.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	То стана на тесния и дълъг мегдан пред Бюлбюл ходжа джамия. Видя я пръв и прималял — не беше я виждал толкова отдавна! — спря неподвижен. Дали защото беше поотслабнала или поради, тъмните дрехи, Божура му се <b>видя</b> по-висока от преди. И посърнала, загубила предишната си свежест. Държеше някаква бохча — трябва да е пазарувала от дюкяна при Двата аслана — и свела към земята поглед, крачеше нагоре към дома на хаджи Рифат. Извървя така десетина стъпки, сетне, усетила настойчивия му поглед, вдигна очи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Кого <b>видя</b> Божура в неговото лице? Какво отначало я подтикна към него, а сетне я подгони към къщи? Кое предизвика небивалия й смут?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	[*2 Случаят е разказан от Фонтон в неговите „Писма“, стр. 265. При превземането на Одрин русите очаквали събуждането на турския фанатизъм заради това, че „неверници“ влизат като победители в сарая на най-славните им султани. Но вместо това „… ще повярваш ли — пише Фонтон, — че когато ние минавахме през градината, двама турски войници хвърляха тояги в едно орехово дърво, без дори да се обърнат да <b>видят</b> минаващите чужденци?“.]</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Дибич отлепи поглед от огледалото. Обручев очакваше да срещне в него раздразнение или поне неприятна изненада, а <b>видя</b> само присмехулна недоверчивост.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Единствената ли? — изпъшка наместникът Кирияк. — Иди някой път в двора на „Свети Никола“, ще <b>видиш</b>, че мнозина са на неговия акъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Размислиха. И май че наистина се <b>видяха</b> в кьорсокак — трябваше да повлияят на простолюдието, а простолюдието не искаше и да знае за тях. И както досега чакаха съвет от Димитраки, така днес погледите се отправиха към Евтим.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Народът на Сливен наистина тачеше и почиташе стария учител хаджи Илия. И сега, като <b>видяха</b> достолепната му фигура, облечена в сукнено джубе и шуба от каръмски кожи, да приближава към камъка, гласовете утихнаха от само себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	На четвъртия ден, когато бързаше по някаква си своя работа към Машатлъка, Бяно чу някой да вика името му. Извърна се и <b>видя</b> хаджи Рифат, който го зовеше с глас и ръкомахане откъм кафенето на Мустафата. Българинът веднага се отправи нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Народът, народът… — продължи да се гневи турчинът. — И Божура е от вашия народ, пък не се подчинява така сляпо, като… — Той <b>видя</b> как се пробуди интерес в очите на Бяно, та продължи: — Тъй е, както ти го казвам. Божура и дума не дава да се издума за изселване. И не искам да те обидя, но нарича тия, дето са решили да заминат, предатели.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Яна, вредна стопанка, отдалече се бе погрижила малко по малко да задели всичко, та отначало мислеха, че няма да имат работа и за един час. Ала когато изядоха сутрешната тархана и се хванаха да приготвят „гьочовете“, <b>видяха</b>, че въпреки Янината подготовка пак със зор ще се оправят с всичко до пладне. Дори изпаднаха до едно положение, когато не знаеха нито какво, нито откъде да подхванат. И тогава Руско чорбаджи, много преживял и много препатил, улови цялата работа в ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Свършил всичко, Руско чорбаджи посвети времето, което оставаше до обед за да поиграе с внучето си — занимание най-приятно за всеки дядо, камо ли за такъв, който след малко ще се раздели с внучето си и никога повече не ще го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Яна призова семейството на прощалната трапеза и четиримата насядаха, а Бяно още се маеше някъде. Руско чорбаджи излезе да го потърси и с искрено смайване го <b>видя</b> да сече с брадва дворната порта. Отиде при него и го попита за причината.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Нали знаеш защо на вълка му е дебел вратът, чоджум? Бъди ти готов сам да се справиш, пък ако московците ви пазят — толкоз по-добре. — Руско чорбаджи го дръпна настрана до дувара и му даде пищов и две торбички — с барут и олово. — Пълен е — каза. — И не го показвай пред Янка. Нали знаеш, жените като <b>видят</b> оръжие…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	И когато се похлопа на външната порта, двамата изпитаха искрено облекчение, защото щяха да се спасят от теготата на безнадеждната си самотност. А облекчението се превърна в изблик на радост, когато <b>видяха</b>, че влиза не кой да е, а Роман Алексеевич Корзухин.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Поп Юрдан поразгъна полите на расото си. Под него се <b>видя</b> юнашки червен пояс, в който бяха втикнати два пищова с посребрени дръжки.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ще изляза да <b>видя</b> какво става — каза Бяно уж със загриженост, пък в гласа му прозвуча облекчение. — Може някой да има нужда от помощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Някъде отляво, откъм Ески Намазгях, долетя грозен писък — така може да изкрещи само човек, който е <b>видял</b> очи в очи собствената си смърт. Бяно понечи да хукне, но Сотир го улови, възпря го.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Гьочовете и децата бяха натоварени, само Яна не идваше още. Бяно влезе да я потърси. Видя я но не намери сили да я повика. Защото тя, нещастницата, която щеше да тръгне, за да не се върне никога, не бе намерила сили да зареже къщата как да е, а поръсвайки я със сълзите си, се бе заловила да я премете. За последен път…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тънката и рядка върволица, която бе <b>видял</b> на разсъмване, се бе превърнала в пълноводна човешка река. На Татар мезар, където излезе при нея, пред Бяно се разкри картина, заета сякаш от Апокалипсиса.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Едва сега Бяно си даде сметка, че имаше вече доста време, откакто бе престанал да чува виковете и пъшканията откъм вътрешността на къщата. Видя и децата, заети лакомо да изтопяват последните капки на някаква гозба, с която ги бяха нахранили.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ей-сега ще ти отговоря — рече той и извади калъча си. — Ще я отворя като агне и ще <b>видя</b> откъде иде вещерската й сила.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	… И в този миг <b>видя</b> Бяно, който влизаше в двора. Дали бе извикала при вида на брат си, дали бе трепнала или бе <b>погледнала</b> към него по някакъв особен начин, но ягмаджиите, цялата тайфа и Коджа Мюстеджеб заедно с другите, се извърнаха, загледаха се във влизащия и сякаш забравиха за Трънка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Както беше безоръжен и с едно пеленаче в ръцете, той, излязъл от, Трънкини, не избра най-потайните пътеки и комшулуци, за да се прибере до дома си, а свърна нагоре по баира. И не че беше толкова замаян от събитията, та да е сляп за смъртната опасност, на която се излагаше. Но него го теглеше един порив, по-силен от съзнанието за опасността, на който разумният иначе Бяно не можа да устои — към височината го теглеше непреодолимото желание да <b>види</b> своя Сливен.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Видял си много превратности — прошепна Бяно, като се обръщаше към своя град, — ще преживееш и тази. И ще станеш пак онзи Сливен, дето е бил винаги гордост и огнище на българщината…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	В огнището имаше жив огън и това беше най-хубавото нещо, което можеше да <b>видиш</b> в една българска къща през този ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Това бе началото на големия бизнес. Сретен Йосич наследи организацията на Дуя Бесирович и стана най-могъщия престъпник от Източна Европа. „Гордост за бивша Югославия и настояща Сърбия, която взе да се смалява като шагренова кожа. Да му еба майката!“ — допи водката си Козела. Погледна отегчен през прозореца и <b>видя</b> отново как патицата тържествено се завръща към дома си. „Ако мине още един път, ще я застрелям! Ще я застрелям с обич!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Козела не го беше забравил. Пробута му една руса по рождение провинциалистка, бленуваща да стане фолкзвезда. Позволи на Влад да се влюби, след което прати двама юнаци да го приберат в наетата под наем вила край Девин. Видяха се на другия ден след завръщането на Козела от Охрид.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Направи го демонстративно, пред всички присъстващи. После се запъти, изпънат като шпага към тоалетната. Знаеше, че има малко прозорче за проветряване. Нямаше нужда да го разбива. Беше отслабнал и се промъкна без никакво усилие. Колата му rent-a-car стоеше на същото мястото, но отдалеч си личеше, че е пипана. Поршето на двете мадами жълтееше на алеята пред входа. Зад мотела имаше рехава горичка с изоставен басейн за деца, напълнен с вода от години. Козела скочи в него и <b>видя</b> това, което очакваше да стане.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	„Да еба мама му! Този човек си играе с късмета! — помисли си Козела. — Видя много и като нищо може да се удави, ловейки риба.“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Оказа се, че Иво Карамански е сред най-добрите й приятели. Седеше плътно до застарялата звезда в ресторанта и зееше около нея колкото му глас държи. Сретен се появи посред нощ, за да прибере семейството си. Веднага го забеляза. Лошото беше, че Карамански също го <b>видя</b>. И го позна. Двамата изпяха заедно всички песни, за които се сетиха. Именно тогава Карамански реши да предаде Сретен, а Сретен да убие Карамански. Така срещу набедения Кръстник застанаха двама — от едната страна Козела, от другата страна най-големия наркопласьор в Източна Европа — Йоско Амстердама.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	— Ти си умна жена и съм сигурен, че не си <b>видяла</b> нищо от това — запали цигара Козела и вместо кафе си поръча уиски.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	— Не се дръж нагло, Младене! Това ще ти изяде главата. Ще се <b>видим</b> в Лесидрен. Ще ти се обадя за датата, часа и мястото.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Вървели и стигнали нашите депутати благополучно до София. Когато пристигнали там, святи Доростолочервенски ги оставил на хотела и отишъл да се <b>види</b> с някои от голямото добрутро, па и да разпореди потребното. Това потребно се състояло в това, че няколко души шпиони пристигнали на хотела, гдето била кондисала депутацията. Тяхната поръка била да наглеждат депутацията, да не би да се доближи до нея някой либерал (т. е. нихилист). На втория ден било вече сичко готово; господарят изявил пълна готовност да приеме русчукската депутация.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Забравих да кажа, че когато П. Василич четеше от обвинителната трибуна, малко едно момче, ученик, влезе в заседанието между публиката с няколко притурки в ръце, издадени от редакцията на в. Българин, не помня по какъв случай. Съзря го П. Василич по едно време, <b>видя</b> той в ръцете му печатното слово, заигра му брадлето кат кречетало.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Но когато те <b>видели</b>, че калпакът на Хаджията наближило да плавне, търтили към Янтра и извикали колкото им силата:</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>В дюгенското чекмедже на покойния се намери следующата записка, написана до Ивана Попов, която аз <b>видях</b> с очите си:</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Такава е долу-горе страната, в която влезе Алекси Христов да дири опасните хора, нихилистите на θ Бурмова и на Стоила Д. Попова. Първото село, в което той пристигнал, поискал най-напред да се <b>види</b> с писаря на общината, комуто задал такъв един въпрос:</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Още повече се удиви той, когато чу да му казвам, че просто приятелски свръзки са ме подбудили да дойда и да <b>видя</b> затворника.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Когато аз разгърнах Български глас да <b>видя</b> дали няма да се е хванал още някой нихилист, то горещият либерал дръпна из ръцете ми вестника, смачка го из ръцете си и го хвърли из прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Да размислим за отечеството си – отговаря тълпата безсъзнателно, а Векилски си навежда надолу главата да го не <b>видят</b> другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Добре, добре! Това ви прави чест – повтаря Логвенов и се обръща настрана да го не <b>видят</b>, че се смее. – Сичко от вас зависи. Ако си изберете добри хора за в Свищов – имате княз, ако направите противното – тежко ви и горко. Вие като кого мислите да си изберете за депутат? Можете ли ми каза името му?</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Аз утре, щом се съмне, ще се изправя пред Негово височество и ще му разкажа работата от игла до конец, да <b>видим</b> как смеете вие да усвоявате народните пари – говореше с пяна на устата едно грубо същество, което приличаше в лицето повечето на копой, отколкото на човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Не <b>видяхте</b> ли бе, брате, когато Негово височество влезе в хорото и почна да говори с опълченците? – продължи бай Стоил. – Можете ли да си представите, че около десятина души от тях той позна лично, знаеше имената и им каза, че биле другари в боя при Стара Загора и пр.! Е, господа, доволно вече да показвате недоверие към такъв един княз, че не му биле добри намеренията! Подобен нему ние и на небето не можем намери. Това е щастие и чест за българите и който не се радва от тоя случай, той не е българин – допълни бай Стоил.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Видяхте ли сега княз? Разбрахте ли сега, че той ни е проводен от Бога? Ще слушате ли каквото някои мискини ви говорят и лъжат, че князът ще прави лошаво? Отваряйте си очите. Ако изпуснете тоя ангел да си отиде, то аз ще да бъда първият да се хвърля подиря му в Дунава.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Видяха ли, увериха ли се клеветниците на Негово височество, че волята му е блага, че той мисли доброто на народа си. Нека му четат прокламацията сега – говореше нейна милост.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Доколкото шпионството е било добродетел по ония времена, може да се <b>види</b> от следното писмо на същия господин, с което той иска някаква си депеша:</i><br><br>
------------------------<br>
Костадин Зяпков;Милош Зяпков, моят брат;24/02/2003;http://www.liternet.bg/<br>
<i>Милош беше необикновен. И ако сега <b>видеше</b> с какво се захващам, щеше да се усмихне и да каже: "Дай на мене", а от перото му щеше да се получи по-интересен разказ.</i><br><br>
------------------------<br>
Елена Михайловска;Митът Париж. Щрихи към интелектуалната биография на едно (и повече) български поколения;2000;http://www.slovo.bg/old/litforum/016/emihaylov.htm<br>
<i>Как само този Лилиевски Париж, вдъхновител и разрушител едновременно на нашите пориви и надежди, се врязва в българското съзнание! Нека ми бъде позволена сега съвсем нетрадиционна негова интерпретация, както и на самото му отношение (хипотетично навярно за мнозина) към мотива, зает от Маларме. Ще отида при това в някаква степен отвъд конкретния художествен свят на поета, за да го <b>видя</b> като своеобразен обобщаващ културен символ. Но и като знак за по-дълготрайни български културни нагласи. Да чуем все пак изцяло въпросните строфи...</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i> Първия път, когато <b>видях</b> Дюренмат, той четеше “Нойе Цюрихер Цайтунг” в 502 стая на хотел “Европа” в Цюрих и беше по чехли. Видях само гърба му. Той не се обърна да ме погледне, а и аз не знаех, че е Дюренмат. Бях почукал на вратата, беше казал “да” и аз бях влязъл с чиния плодове. Бях келнер в хотела и шефът на рецепцията Сантос ме беше изпратил да ги занеса. Клиентът рекламирал.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i> Пожелах на гърба приятна вечер и си тръгнах в не особено доволно настроение. От една страна - заради бакшиша, от друга - този тип едва се беше обърнал да ме види. Но преди да изляза забелязах две неща. Чифт кафяви обувки, сложени на шкафчето до вратата, и книга. Обувките бяха явно много скъпи. Не бях виждал по-красиви обувки. А книгата беше обърната с лицевата част надолу и на задната корица имаше снимка. Не бях сигурен, но дори малкото, което <b>видях</b> от мъжа, ми заприлича на човека от снимката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i><i><i> Пожелах на гърба приятна вечер и си тръгнах в не особено доволно настроение. От една страна - заради бакшиша, от друга - този тип едва се беше обърнал да ме <b>види</b>. Но преди да изляза забелязах две неща. Чифт кафяви обувки, сложени на шкафчето до вратата, и книга. Обувките бяха явно много скъпи. Не бях <b>виждал</b> по-красиви обувки. А книгата беше обърната с лицевата част надолу и на задната корица имаше снимка. Не бях сигурен, но дори малкото, което <b>видях</b> от мъжа, ми заприлича на човека от снимката.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i> Втория път, когато <b>видях</b> Дюренмат, той беше с жена си. Биваше си я. Беше висока, около 50-те и още красива. Двамата влязоха в кафенето и седнаха на масата до прозореца към “Дюфурщрасе”. В ъгъла. Поръчаха кафета. Носеха си багажа и си помислих, че явно си тръгват от хотела. Този път огледах добре Дюренмат. Беше минал 50, надебелял, плешив, очилат, мрачен, среден на ръст, небрежно облечен, неразговорлив.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i> Тук му е мястото да кажа нещо. През времето, докато не бях виждал Дюренмат, му бях простил, че е жив. В крайна сметка, това не беше чак толкова лошо, а си имаше дори и предимства. Дори веднъж, докато минавах край една книжарница, <b>видях</b> отпред на масата сред купищата книги по един франк една книга от него - “Посещението на старата дама” и я бях откраднал. Бях я донесъл в служебното си шкафче в хотел “Европа” и бях решил, че следващия път, когато видя Дюренмат, ще взема автограф от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i><i> Тук му е мястото да кажа нещо. През времето, докато не бях виждал Дюренмат, му бях простил, че е жив. В крайна сметка, това не беше чак толкова лошо, а си имаше дори и предимства. Дори веднъж, докато минавах край една книжарница, <b>видях</b> отпред на масата сред купищата книги по един франк една книга от него - “Посещението на старата дама” и я бях откраднал. Бях я донесъл в служебното си шкафче в хотел “Европа” и бях решил, че следващия път, когато <b>видя</b> Дюренмат, ще взема автограф от него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дмитрий Варзоновцев;"Автобиография" на българския преход;http://formulata.hit.bg/kniga.html<br>
<i>Стефан Гайтанджиев: Стана ми странно, когато <b>видях</b> даже някои от моите хора, млади хора от/ екипа: плачеха. "Катастрофа! Ние заминаваме в чужбина!"</i><br><br>
------------------------<br>
Невена Стефанова;Ведически спомени;http://www.online.bg/kultura/my_html/2035/nevena.htm<br>
<i>"Веда Словена" наистина е трябвало да <b>види</b> отново бял свят, дори само защото Верковичевите издания са били внесени някога в крайно ограничен брой и тогавашната интелигенция едва ли е могла да вземе отношение. Acta est fabula! и всичко друго вече е без значение.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Когато един ден посетих с него за половин час моята баба по майчина линия, това късо време и беше достатъчно за да произнесе присъдата си ”твоя приятел Добри е толкова добър, та чак не чини”. Разбира се не искаше да каже, че той не е добър за другите, а че не е добър за себе си. Колко правилно беше <b>видяла</b> моята стара мъдра баба Ана, проблема на Дочката!</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Виктор – да го нарека така, ако си спомням правилно името му – беше много добър ученик и изобщо интелигентен младеж, с когото имах множество общи интереси. Главното ни занимание беше обаче да ходим заедно на кино: понеже и неговите родители като моите бяха много либерални по въпроса, дали даден филм ”е за нас” (по възрастта ни...); и понеже винаги ни даваха достатъчно ”джоб-параса” за всички филми , които желаехме да <b>видим</b>. От това време датира при мене страстта за филми и театрални пиеси като средство както за естетическо удоволствие, така и за познаване на света и човека.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i><i>Като <b>видите</b> това заглавие, драги читатели, мнозина от вас ще си рекат, че съм посетил Берлин за прочутата Олимпиада през 1936 година. Но поради пълната ми липса на интерес, още тогава на 16 годишна възраст, да <b>гледам</b> как други хора правят спорт за медали, причината беше съвсем друга и посещението ми стана през лятната ми ваканция преди началото на Олимпиадата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Понеже нямах кола на разположение, а нямах и правокаране за мотоциклета на брат ми, трябваше да пътувам с влака, та посетих само, впрочем с Ханс, прекрасния Дрезден и неговия дворец Цвингер, който <b>видях</b> за втори път през войната три дена преди унищожаването му от английските бомби;  посетих и Хамбург – заради нощния му живот...</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>С наивността на младостта си правех илюзии, че може би Париж е само "отложен" за малко по-късно. Не знаех, че щях да го <b>видя</b> наместо в началото на септември 1939 г. чак на 22 януари 1949 г., почти с десет години закъснение, в един друг свят, в който и аз бях променен в положението ми в обществото – без родина, без работа и без пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се виждаме, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както виждате, живее! ­ Тя ме погледна строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Следващите дни преминаха отново в очакване, съмнения и подозрения ­ такъв ми беше характерът. Спомням си, че желанието да се срещна с необикновения (по нейните думи) баща на Навсикя беше не по-малко силно от копнежа да я <b>видя</b>. И понеже тя не се яви на синия фон на морето нито на третия, нито през следващите два дни, реших, че всичко е свършено (като че ли беше започнало нещо!) и си дадох дума, че от следващия ден ще започна да посещавам друг плаж, ако не се яви и тогава. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Станах, стиснах костеливата му ръка, без да искам се поклоних, и отстъпих заднишком към вратата. Когато се намерих в хола с фонтана, усещах трескавата нужда да <b>видя</b> някакво реално, обикновено същество. Навсикя! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Сега я държах в ръце. Стори ми се прекалено тежка за книга. Какво ли имаше вътре? Онова нещо, което щеше да ми посочи пътя. Но аз бях избягал. Стоях и се колебаех. Можете да си представите какво беше любопитството ми. В следващия миг я поставих в чанта и излязох. Когато стигнах до дома на Навсикя, се молех да не я <b>видя</b>. Вратата отвори слаб прислужник със строго лице. Подадох му книгата. “За господаря ви”, казах набързо и почти тичешком се отдалечих. След два дни заминах. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Много пъти съм си мислил дали все пак не трябваше да <b>видя</b> каква е тази книга (книга ли беше?). И винаги съм стигал да заключението: показах се страхлив, но поне не нечестен.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Защото е протестант, само затова ­ отвърна Миро и добави: ­ Прав си де, понякога се увличам. Видях, че и Мария се разсърди. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Някой ден, дай, Боже, ще разбереш. Ами то е ясно. Изявил си жаждата да намериш начин да “познаеш себе си”, нали? Най-добрият е да се <b>видиш</b> в огледалото. Само че, за да превърнеш стъклото в истинско огледало, трябва да умееш да правиш амалгама. А ти не си знаел. Сега аз, ето, ще те науча! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Докато ядях, мислех дали наистина пан Смрек не беше малко откачен с тая своя теория. В края на краищата да анализираш подсъзнателните си импулси е нещо, което и аз съм правил понякога, без да имам нужда от някаква специална теория. И после... Сега, когато очаквам да се реши съдбата ни след дни или месец, какво значение има всичко останало, освен страхът ­ ще оживеем ли, ще <b>видим</b> ли края на ужасите. После... Спрях. Не исках, тръпно и неприятно ми беше да мисля за това “после”. Може би и фактът, че отказвах да мисля за това “после”, беше някаква магия... според теорията на пан Смрек? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Целия ден бях зает със семейни работи. Освен това трябваше да посетя един българин-градинар, който великодушно ме снабдяваше с картофи, лук, праз и по малко домашна ракия. Върнах се леко пийнал. Беше пет часа, когато стигнах до къщи. И изведнъж спрях. Защо пък да не отида у Мария? С удоволствие бих изпил чашка хубав коняк. Освен това, казах си, отказът да я <b>видя</b> показва... слабост. А аз съм силен и волеви човек. Обърнах се и се запътих за къщата на Мария. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ О, не. Това беше изказване на глас на мои мисли. Извинявам се. ­ Той стана. ­ Ще вървя и аз. Довиждане, Мария. Ще се <b>видим</b> тези дни. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Свързано е, разбира се. Слушай. Всяко животно, включително човекът, като получи информация от външния свят, в момента я квалифицира според инстинкта: благоприятна, неблагоприятна, безразлична. Това го казахме още в началото. Така. Да речем, кучето подушва месо и започва да размахва радостно опашка. Ти също, като усетиш приятна миризма на любима гозба. Или като <b>видиш</b> хубаво момиче, особено ако е, както казват сега, сексапилно. Храна и полов акт. А? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, гледа го с прекалена възхита, поддаква му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? ­ Той ме погледна и с учудване, и със съжаление <b>видях</b>, че сълзи набъбват в очите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Той е педераст. ­ Погледнах я. Беше закрила лице с дългите си пръсти. Стори ми се, че хлипаше. Но когато ги свали, <b>видях</b>, че тя се смее приглушено. ­ За щастие ­ добави. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Чак след четири дни реших да потърся пан Смрек. У Мария минах само веднъж за малко. Преди да стигна до дома на биолога, срещнах неговата любезна съседка ­ сравнително млада, нисичка, закръгленичка, светлоруса и усмихната. Щом ме <b>видя</b>, извика: “Вратил са, пан професор са вратил!” Той ме посрещна на вратата. Не посмях да го питам къде е бил, а и той не ми каза нищо. Мисля, че ми се зарадва. Попита ме какво ново и аз му разказах сцената с Мария най-подробно. Изслуша ме внимателно. Като свърших, помълча, после каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Станахме всички. На излизане Мария ми връчи, като се ръкувахме, някаква хартийка. Вкъщи я прочетох. Молеше ме да отида у една нейна приятелка, която живееше на края на градчето. Знаех къде е. Трябвало да ми каже нещо важно. И веднага се поправяше: “Излъгах, просто искам да те <b>видя</b> сам. В 11 часа.” </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ За да се присъединя към оптимизма ви, графе ­ прибавих аз, ­ ще съобщя един дребен факт: преди малко <b>видях</b> дълга колона военни коли и камиони, които се отправяха извън града в западна посока, мисля. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не се смей. Това е сериозна мисъл. Да, има хора, които несъзнателно умеят това и казват, че нещо ги е озарило. Такива са истинските ясновидци и пророци. ­ Замълча дълго, сякаш искаше сам да дооформи мисълта си, после ме погледна: ­ Ти отиваш у Мария, нали? Предай й моите поздрави и пожелания. Може би ще се <b>видим</b> пак преди събитията. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        Позвъних на вратата на пан Смрек. Обикновено той отваряше почти веднага. Сега вратата остана затворена. Позвъних втори път и реших да си вървя, когато вратата се отвори бавно. Показа се млада жена. Стройна, с руса къдрава коса. Ами да, това беше същата онази, която бях <b>видял</b>, като излизаше от дома на биолога... дъщеря му, както беше предположила Мария. Сега тя ме <b>гледаше</b> леко усмихната. После каза: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        В миг осъзнах, ами тя беше дъщеря на моя уважаван учител! Това охлади малко мъжките ми чувства. Тя прехвърли крак върху крак, робата й се отвори и очите ми <b>видяха</b> прекрасни бедра. За миг, защото тя ги покри внимателно, като продължаваше да ме <b>гледа</b> със същата усмивка. После изведнъж заговори замислено: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Пан Смрек ми дава интересни идеи и съм любопитен да <b>видя</b> какво е приготвил. Надявам се, че няма да се забавя; зависи, не се тревожи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Вървях бързо, без мисъл. Внезапно един от гласовете в мен (някои от тези на Инстинкта) се изказа приблизително така: “Е, като се натиска толкова, ще я свалиш и тя ще е доволна, и ти. Бива си я. И без това няма да я <b>видиш</b> вече.” И след миг: “Нали от утре започва новият живот... Така де.” За мое учудване никой друг глас не реагира. Само нещо като “Не знам, зависи. Не знам. Зависи”, отекваше глупаво в мозъка ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ти си цитирал някакъв древен поет, който казал, че ако око поиска да се опознае, трябва да се <b>види</b> отразено в чуждо око. Може би затова. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        През есента на 1946 г. в Братислава на път за Варшава се отби новоназначеният там наш посланик Павел Тагаров. Той остана два дни при мен. Разговаряхме дълго. Известно време след това получих нареждане от София, че съм назначен за секретар в нашата варшавска легация и трябваше да се явя там веднага. Бях изпратил вече старите в България заедно с личните ми вещи, а Невена и сестра ми се намираха още в Париж. Между другото: с Мария не се <b>видяхме</b> повече ­ тя беше заминала за Прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ За мен ще бъде удоволствие ­ отвърнах. ­ Не зная само дали за вас би било удобно да ви <b>видят</b> на една маса сама с чужд, макар и приятелски, дипломат? Знаете какви злобни клюкари са дипломатите, журналистите и прочие. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Много ми се иска да се <b>видим</b> още веднъж, преди да ви грабне вихърът на дипломатическите ви задължения. (мълчание.) Бихте ли ми дошъл на гости, да речем идния вторник? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Всичко, което <b>видяхте</b> тук, е най-скъпото за мен. Оцеляло през страхотиите на войната. Дошло е от изчезнал свят. Пълно със спомени, не само мои. Разбирате, нали? Тези спомени живеят. Това е една от причините да не се усещам никога самотна. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Разбира се. Та вие изобщо не го познавате. Видяхте го, нали? Красив мъж. Може би затова се съмнявам в чувствата му. Не знаете колко жени го гонят. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Да, да. Добре ­ каза той, като се изправи чевръсто. ­ Ще поговорим друг път по този въпрос. Сега ще вляза в морето. ­ Беше строен, мускулест, средно окосмен, с широки рамене. ­ Ще остана тук до края на месеца. Ако не се <b>видим</b> сега, вечерям в “Черно море”. Довиждане. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Нямаше те на плажа. Да не си болен? ­ Отговорих, че съм искал да бъда сам, да измисля нещо. ­ Да, ама май не си бил. ­ И пак намигна. ­ Видях те преди час с едно женче. На плажа ли го хвана? Мярна ми се хубавичко. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не съм го канил ­ обясних. ­ Вчера следобед го срещнах. Видял ни заедно. Попита ме къде сме се срещнали и трябваше да му разкажа. И ето че дойде. Изглежда че ви е харесал ­ добавих. ­ И се е почувствал обиден в мъжката си гордост. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Сега няма да е добре да си отидете ­ казах. ­ Докторът ви е <b>видял</b> и може да изтълкува бягството ви по различен начин. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ако бях разбрала ­ отвърна момичето с мило-спокоен глас, ­ бъдете уверен, че нямаше да ме <b>видите</b> тук. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Искаш да кажеш, че предпочиташ да ме <b>видиш</b> другаде, само двамата. ­ Той ме посочи с глава. ­ Така ли? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ти влюбвал ли си се някога? ­ продължих упорито. ­ Усещал ли си желанието, нуждата да <b>видиш</b> една жена, просто да я <b>видиш</b>, да разговаряш с нея, да бъдеш много нежен, да жертваш много за нея не даже защото е красива, може и да не е, а защото... защото е Тя с главна буква? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Нали може? ­ Кимнах и се излегнах отново, някак безразлично. Веднага разбрах защо и ми стана приятно. ­ Утре сутринта заминавам ­ каза тя. ­ Исках да ви <b>видя</b> преди това. ­ След дълго мълчание, както беше излегната, се обърна към мен (забелязах, че гърдите й не са големи, но стегнати). ­ Знаете ли, той ми предложи брак. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Нищо не искам да кажа. Просто Стела ми загатна, като се <b>видяхме</b> за малко сутринта, че си предложил брак. Отначало се учудих, после се зарадвах ­ заради теб. Да направиш такова предложение, ти, като те познавам, трябва да си изпитал онова чувство, което ние, обикновените “поети”, наричаме любов. А от опит знам, че то е прекрасно чувство. Освен, разбира се ­ продължих след кратко мълчание, като го <b>гледах</b> внимателно в тъмните очи, ­ ако това не е просто един начин да задоволиш мъжката си амбиция. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        И все пак не бях сигурен в моето обяснение, затова реших да се срещна със Стела и да чуя от нея какво е станало. Тогава щях да отгатна истината. “Долен клюкар!” ­ наругах се с усмивка и реших да се откажа да я търся. Навярно тя ходи от време на време в Клуба на журналистите. Нали е журналистка? Случи се обаче, че преди да срещна нея, там се сблъсках с доктора. Пред входа на клуба. Канех се да вляза, когато го <b>видях</b> че се приближава с енергична походка. Като ме видя, спря някак внезапно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        И все пак не бях сигурен в моето обяснение, затова реших да се срещна със Стела и да чуя от нея какво е станало. Тогава щях да отгатна истината. “Долен клюкар!” ­ наругах се с усмивка и реших да се откажа да я търся. Навярно тя ходи от време на време в Клуба на журналистите. Нали е журналистка? Случи се обаче, че преди да срещна нея, там се сблъсках с доктора. Пред входа на клуба. Канех се да вляза, когато го <b>видях</b> че се приближава с енергична походка. Като ме <b>видя</b>, спря някак внезапно. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Споменът се яви с бързината на спомена. За мигновение <b>видях</b> пред себе си едно момичешко лице с големи черни замислени очи. Само че сега нямаше да отговоря както тогава. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Този път наистина е време ­ усмихна се той и стана. ­ Ще си мисля за това, докато се <b>видим</b> пак. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ А сега надолу ­ каза той след малко и тръгна вдясно, където имаше нещо като долинка, обградена с меки зелени линии. Нямаше пътека. Слизахме, слизахме, не се виждаше никакъв знак на човешко присъствие. Докато при един завой <b>видях</b> ниска постройка, с кръст на покрива, която се сливаше със зеленината наоколо по някакъв необикновен начин. ­ Стигнахме ­ каза тихо Щефан. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Дните на престоя ни се изнизаха много бързо, запълнени от впечатления и идеи. Предпоследния ден преди заминаването, кой знае защо, решихме да обикаляме из по-странични улици и квартали. Като се движихме из една на вид почти изоставена улица, изведнъж <b>видях</b> вляво онзи дом с двата стълба, ограден с градина и желязна ограда. Накарах Щефан да спре колата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Татко те чака. ­ После се приближи до врата вляво, почука тихо, полуотвори вратата и добави: ­ Татко иска да <b>види</b> само теб. </i><br><br>
------------------------<br>
Нейко Нейков;Нотите на една съдба. Арам Берберян-Датв;2000-2001;http://liternet.bg/<br>
<i>Панчо Владигеров посещава Варна през летните месеци и никога не пропуска да се усамоти със своя студент (в дома на Арам на улица "Сан Стефано" № 3), да провери как изпълнява заданията, да <b>види</b> докъде е стигнало и творчеството му, както и клавирните му постижения, да го изведе на разходка из града и да го почерпи. Винаги добронамерен, но много строг и безкомпромисно взискателен, винаги с гума и молив в ръка, готов да помогне, да покаже на пианото и след това да коригира - с обстойно пояснение на корекциите.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>А в отряда вече знаеха за моето пристигане. От прозорчето на килията <b>видях</b> когато изкарваха на работа I отряд и познах Ирфан. Извиках му: "Ирфане!" - и той ме чу. Не ме бил познал по гласа, даже отначало помислил, че се докарали някой от неговите съпроцесници, но надделяло мнението, че съм българин, защото съм извикал "Ирфане", а не "Ирфан". В крайна сметка ме извика началникът на затвора Димо Николов и като се убеди, че няма да спра гладуването, се разпореди да ме разпределят на работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>По-късно щях да науча, че "контри" е съкращение от "контрареволюционери". Във всеки случай бях много щастлив, че ще се намирам заедно с мои себеподобни. Пък и честно казано, нямах търпение да <b>видя</b> страшните врагове на комунизма, за които само бях чувал по някоя откъслечна думичка. Получих новия си затворнически N 2131 и влязох в заветния III Б салон...</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Вероятно няма да се разглежда като самохвалство, ако <b>видим</b> как съм изглеждал през очите на моите съзатворници. Ето откъс от книгата на Ганчо Савов "Капан за контри":</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Ако не бях <b>видял</b> книгата нямаше да повярвам. Нарича се "За демокрацията", отпечатана е в ООД "Златен плод" - Ловеч /ул. "Т. Каблешков N 1/, а за издател е посочена КТ "Подкрепа". Рецензентите са все именити - ст. н. с. Георги Бояджиев, Мануш Романов и Ахмед Доган. Автор на изданието, предизвикало не само моето изумление е г-н Георги Тодоров. Кой е Георги Тодоров?</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>- Е, бай Георги? Ти си бил съвсем близо и не може нищо да не си <b>видял</b> - рекъл отрядният началник на I отряд майор Митев.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>- Чух, че нещо е станало, гражданино началник. Но по времето, когато е станало, на мен ми прилоша, и ми причерня пред очите. Затова нищо не съм <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>На 7 септември се върнах в ЗРЧ. Ченгетата и техните мекерета започнаха да ми натякват, че съм се уволнил от казармата “с гяволии”, но те щели “да <b>видят</b> тази работа”. Приятели ме посъветваха да внеса документи за военноинвалидна пенсия, тъй като официално бях получил язвата по време на военната си служба. По този начин хем щях да затворя устата на клеветниците, хем щях да ги накарам да си платят за злословията. Минах на ТЕЛК, получих пенсия, през януари 1982 г. напуснах ЗРЧ, а през февруари започнах работа в предприятието за инвалиди “Родина”.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Директорът отмени наказанието, но казал да си напиша молбата за напускане. Нямаше начин, напуснах, макар да се радвах, че съм накарал справедливостта да възтържествува. Не е зле да добавя, че същият Иван Минев по-късно стана кмет от БСП, а сега е общински съветник от същата партия и обича да се хвали колко честен и принципен е бил винаги. Май трябва да <b>видя</b> каква кола кара сега… А газирана вода винаги ще се намери.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Ангелина и Илия Миневи ни венчаха в църквата в гр. Септември. Хората не помнеха откога в тяхната църква не е извършвана венчавка и доста народ се бе стекъл да ни <b>види</b>. Леля Ангелина и чичо Илия бяха истински щастливи. Ние със съпругата ми - също. Направихме си и снимки. Венчалното ни свидетелство изгоря при пожара през 1992 г., снимките обаче оцеляха. Но да се върна към патилата ми в Енергото. Началникът инж.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Та и от алкохола понякога може да има полза. Но да <b>видим</b> какво ставаше в моя скъп Ботевградски край.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>През месец май, датата не си спомням, но беше петък, вкъщи дойде Димитър Изваров. Не с някаква определена цел, а просто ей така, да се <b>видим</b>. Искаше да се поразходим из Ботевград. Отказах, защото няколко дни преди това бях получил предупреждение, че ще бъда ликвидиран “по много специален начин”.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Опомних се в Гурково, на път за дома. Дясното рамо ме болеше ужасно. Изваров каза, че съм се напил изненадващо бързо, по пътя към паднал и съм се ударил. /Наистина изненадващо бързо - от една стограмова чаша!/ Посъветва ме да движа и разтривам ръката, а на сутринта побърза да си замине. Повече нито го <b>видях</b>, нито чух нещо за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Имах спукване на раменната кост и трябваше да постъпя в болница. Във вторник бе станала голяма катастрофа, докараха много ранени, свободните легла не достигаха и се наложи да ме изпишат. Дадоха ми един месец болнични и аз се радвах, че ще си почина, без да съм болен. Обездвижването на ръката не ме притесняваше особено. Прибрах се вкъщи, а до вечерта състоянието ми рязко се влоши. Не можех да поемам никаква храна, виеше ми се свят, чувствах, че цялото ми тяло гори. Бях отровен. Такова бе мнението и на Цветан Йорданов, който дойде да ме <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Върнах се в Гурково, взех цялото си семейство и заминахме за гр. Септември. Най-сетне след година и четири месеца Илия Минев можа да <b>види</b> своята кръщелница Илдина. А положението в България бе започнало да става твърде сложно. От една страна турците масово се изселваха. От друга - вътре вреше и кипеше. Носеха се слухове за най-различни репресивни действия на тайните служби, но най-болезнените удари сякаш се стоварваха именно срещу нас от НДЗПЧ. И все пак бях изпълнен с предчувствия за настъпваща политическа пролет. Ето какво съм записал тогава:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Няколко дни по-късно ботевградските сини, впечатлени от успеха на събитието в Скравена, решиха да направят фотоизложба върху витрината на техния клуб. Любомир Дончев, единият от фотографите и тогавашен окръжен координатор на СДС ми подари снимка с приятелско посвещение. Но какво беше учудването ми, когато на нито една от снимките на витрината не успях да се <b>видя</b>. Та аз бях водещ, все някъде апаратът трябваше да ме е хванал. Не, нямаше ме! Явно другият фотограф, който тогава беше на щат към местния партиен вестник е получил предварителни инструкции да снима така, че не попадна на кадър.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Не повярвах. Както и да изчислявах, гласовете трябваше да са поне десет пъти повече. Поисках да <b>видя</b> протокола. Показаха ми го. Там името на Либералната партия въобще липсваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Сега, няколко дни след случилото се мисля, че пак станахме жертви на сатанински заговор. Бунтът наистина бе спонтанен. Нищо не бе подготвено предварително. От страна на атакуващите. Но червените умишлено провокираха бунта и го подпомагаха, като демонстрираха цинично пренебрежение към човешкия живот, забравяйки собствените си обещания. Арогантното им държание насила тласкаше отчаяната и обезверена тълпа към крайни мерки. Последствията предстои да <b>видим</b> тепърва, но дали ще имаме достатъчно мъдрост, за да ги проумеем?</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Но сега, когато пламъците изпепелиха част от дома му и остана със семейството си на улицата, се <b>видя</b>, че и преди, и сега в Ботевград има хора, които се страхуват от перото на Ангел Грънчаров - никой не се загрижи за него, освен приятелите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>За пръв път ги <b>видях</b> през ученическите си години. Събирахме се група връстници, разказвахме си вицове, слушахме чужди радиостанции. Един ден решихме да разлепим позиви из града. И колите със загасени фарове тръгнаха след нас. Не им обръщах внимание, докато една от тях не ме взе. Беше 22 август 1978-ма. Научих, че съм водил противодържавна агитация и пропаганда, че съм разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ, а това било страшно престъпление. Върнах се вкъщи след две години.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>А аз тази вечер <b>видях</b> една кола. Премина покрай дома ми бавно, безшумно, със загасени фарове. Някой ме гледаше от тъмнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i><i>Събудих се посред нощ от силна болка в стомаха. Едва успях да изпълзя в коридора и започнах да викам за помощ. Домашен телефон нямахме. В апартамента срещу нас не живееше никой. Някои съседи от другите етажи чули виковете ми, но помислили, че съм нападнат и си затраяли. В този момент съседката отсреща станала за тоалетна, чула ме, <b>погледнала</b> през шпионката и ме <b>видяла</b> да лежа върху цимента.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>През 1978-80 г. една група млади политзатворници крепеше морала в I отряд на Старозагорския затвор. Някой да е чувал за Марин Манолов, Кръстьо Атанасов, Емил Бориславов, Асан Бондузов или за Кольо Галев, чието писмо цитирах по-горе? Ганчо Савов /11 години затвор/ написа книга за репресиите през 70-те и 80-те години, но трябваше да минат две петилетки, докато тя <b>види</b> бял свят, при това с известни съкращения поради “технически причини”. Темата е все още табу.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i> А сега да <b>видим</b> какво се случваше в Ботевград. Мисля, че ще бъде най-добре, ако приведа изцяло текста на моя статия, публикувана в бр. 27 на в-к “Либерален конгрес” от 7 октомври 1994 г.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Съгласно заповедта на старите си господари, Дочо Дончев доведе от Бойчиновци Младен Наков, който заряза бизнеса си там, и дойде да сипе хули срещу антикомунистите. Дойде да свиква пресконференции против синия кмет. Срещу добри пари, разбира се. Дочо разпали честолюбието и жаждата за реванш на Симеон Мавров, неуспелия кандидат на БСДП от миналите избори. Емисари на Дочо създадоха  фиктивни клубове, като този в с. Боженица, например. Там включиха братята Йордан и Петко Анастасови, за които е нужен само един бегъл поглед, за да се <b>види</b>, че страдат от сериозни психически отклонения.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Адриан Атанасов тогава беше, и досега е завеждащ реанимацията. На четвъртия ден се почувствах достатъчно добре, за да мога да стана от леглото. Излязох от стаята, Адриан ме <b>видя</b>, разкрещя се и ме изгони от отделението. Изгони ме по начин, който трудно може да бъде обяснен - по едни долни гащета. Не  успяха да намерят моята пижама, с която ме бяха докарали, а тази на гърба ми принадлежала на отделението.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Съратниците започнаха да отпадат един по един, да се огъват, да се съгласяват с хулите на обвинението. Да ме предават. Нови съюзници не успях да привлека. Онова, което се случваше в уж демократичната ни страна не успя да заинтересува никого. Неправдите и безчестието на властта се приемаха съвсем спокойно от хора, които иначе претендираха за висок морал. Преследването за убеждения все още бе  норма. След осем месеца нечовешки усилия се огледах и <b>видях</b>, че съм сам на бойното поле. Самичък срещу цялата сган от облечени в привилегии бандити. Правото на силата бе надделяло над силата на правото.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>От друга страна, животът се състои в обикновеното. Комунизмът можа да се роди и да израсне, защото беше проникнал в обикновения живот на хора с обикновени мечти и обикновени способности, какъвто беше и моят баща. Той възприемаше себе си и кариерата си на сериозно и надали имаше нещо, което да го накара да се усъмни в уважението, което предизвикваше. Считаше се за достоен човек, особено що се отнася до чувството му за правота. Неговата честност обаче не му помогна да <b>види</b> моралните капани на режима, заложени от партията, на която принадлежеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>На погребението на баща ми се <b>видях</b> с един братовчед, с когото имахме много близки отношения през всичките тези години. Не беше ми се обаждал от две години - точно откакто комунизмът започна да се разпада. Защо не се обаждаше и двамата знаехме - неговият комунизъм вече го нямаше. Един 45-годишен строй беше започнал да се руши, а заедно с това се рушаха и отношенията, установени между мен и братовчед ми. Уви, в този ден не знаех, че това ще бъде последната ни среща.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>В коя да е мъжка съблекалня може да се <b>видят</b> бащи, които помагат на синовете си да се оправят с къпането, избърсването, обличането и т.н. Бащите са различни - ниски, високи, слаби, дебели, красиви, грозни, с отпуснати коремчета, прегърбени, дори сакати. Но всички синове, без изключение, са горди със своите бащи.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Пътуването ни беше приятно, макар да бяхме както обикновено безпарични и да се чувствахме малоценни и неконвертируеми - точно като нашата източноевропейска валута. Тунис ни се <b>видя</b> недостъпен. Марсилия и Лазурният бряг изглеждаха враждебни. Париж беше неприветлив, а Лозана - надменна. Дори двете радушни швейцарки, които ме взеха на стоп до Женева, не можаха да разсеят горчивото ми заключение, че вече не принадлежахме към свободния свят и това беше безвъзвратно. Ала очите отново ме боляха от заобикалящата ме пъстрота и наситеност на цветовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Когато се срещнахме следващия път, носех три стандартни машинописни страници. Срещата ни беше в малко кафене на ъгъла на "Хан Крум" и "Патриарха", пак недалеч от Вътрешното министерство. Попитах го какво обяснение бих могъл да дам, ако примерно моят заместник-главен редактор ни <b>видеше</b> заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Срещнахме се след десетина дни в един сутеренен бар, известен само на него. Барът всъщност беше Ловният клуб на офицерите от запаса или нещо подобно. Този път Емил започна с това, че много харесал доклада ми, но се налага да го препиша, защото според изискванията трябвало да бъде написан на ръка. Добави, че не е достатъчно убедителен без имената на хората, които бяха ми дали информацията или споделили своите мнения. Мило ме помоли да използвам формули от типа на "Когато <b>видях</b> С., той разговаряше с М. за това и това" или "Тия дни Л. ме попита за ...", или "От Н. ми беше казано, че ..." и т.н.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Не помня кога <b>видях</b> Емил за последен път. Струва ми се странно, че по-нататък случайно се натъквах на стотици бегло познати хора по софийските улици, но него не срещнах никога. Той спря да ми се обажда след ноември 1989-та и аз зачеркнах телефонния му номер завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>След време целият свят <b>видя</b> този видеозапис, което даваше ясни доказателства, че спекулациите за падането на комунизма не са само празни приказки. Тези мъже взимаха задачата си насериозно. Очевидно всички така отчаяно искаха рухването на комунизма, че никой не си направи труда да каже на хората кои са истинските играчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>И все пак, неоспоримата символика на подпалването на Централния партиен дом се състои в неговата амбивалентност. Като на длан се <b>видя</b> целият източноевропейски лагер, подпален от невидима сила, а около него се суетяха хора с неопределен цвят, форма и интереси, пречейки си един на друг, без дори най-слаба идея как да угасят пожара. Нямаше фронтова линия, нямаше лоялност към политическа сила или философия, нямаше разлика между комунисти и антикомунисти - просто сборище на индивиди с промити мозъци, които не чакаха нито мъст, нито разкаяние.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>През юли, 1998 г. аз наистина слязох от влака на варненската гара. Беше жежко лятно пладне и аз идвах на гости - като западняк. Десетгодишната ми дъщеря Бистра, англоезична канадска гражданка, която не познава Варна, ме придружаваше в моето носталгично посещение. Това, което заварих и <b>видях</b>, беше твърде различно от сладките картини, които въображението ми рисуваше. Заварих хора, люто настроени едни срещу други. И двете воюващи страни се чувстваха излъгани: поддръжниците на комунизма - защото губеха своя материален рай, и неговите отрицатели - защото не виждаха идването на новия рай.</i><br><br>
------------------------<br>
Анастас Ангелов;Девня - страници от историята;25/12/2003;http://liternet.bg/<br>
<i>А. Стамболийски: Работниците не са тамошни жители; те са пришелци от цяла България. - Аз ще моля г. министра на вътрешните работи в идущата сесия - ако имаме щастието пак да се <b>видим</b> - да внесе едно изменение и да развали тая комшийска работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Доктор Петър Гудев - политик и държавник;18/02/2002;http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/pgudev/content.htm<br>
<i>Още по-впечатлен е от Лондонското четвероевангелие, цитирайки преведените от него откровения на лорд Кързон: “Нигде другаде в Левант не можах да видя една подобна книга. Аз без малко щях да падна от стълбите, дето се бях покачил, при откриването на един тъй извънреден том. Видях, че тези книги се пазят с една извънредна грижа.”4 </i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Доктор Петър Гудев - политик и държавник;18/02/2002;http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/pgudev/content.htm<br>
<i><i>Още по-впечатлен е от Лондонското четвероевангелие, цитирайки преведените от него откровения на лорд Кързон: “Нигде другаде в Левант не можах да <b>видя</b> една подобна книга. Аз без малко щях да падна от стълбите, дето се бях покачил, при откриването на един тъй извънреден том. Видях, че тези книги се пазят с една извънредна грижа.”4 </i></i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Доктор Петър Гудев - политик и държавник;18/02/2002;http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/pgudev/content.htm<br>
<i>11. Биографична бележка към “Време е да <b>видим</b> Россия освободи ли ни?”, С., 1994, на Александър Миланов. [обратно] </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>  Все пак, вярвам ли в човешкото Съпричастие? Да, аз вярвам в Съпричастието, така както вярвам в Халеевата комета, но човек трябва да преживее поне 80 години, за да я <b>види</b> с очите си. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>  Мен ме изключиха от живота (а аз бях действен тип), болката ме превърна в съзерцател, и - парадоксално - тогава <b>видях</b> живота, така го <b>видях</b>, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се превърна в съзерцател-обвинител. Вадейки две очи, създават четири очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i><i>Много се дразня от хора, които се изкарват сега пострадали, защото някога казали: "Ама как може така?" Зависи как си го казал това "как може така". Това КАК е много важно, то е обемното, в него се съдържа ЗАЩО си го казал. Аз съм дълбоко убеден, че ако човек премести <b>погледа</b> си само един метър встрани, не само ще <b>види</b> Вселената по нов начин, но ще се създаде и нова Вселена. Шокът от гледката ще покаже нещо невиждано досега... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Ако попитате някой комсомолец от моето поколение какви чувства изпитва, когато <b>види</b> гълъб, много възможно е да ви издекламира: "Да живее борбата за мир!" или да ви изпее "Бой последен е този..." Така един невинен гълъб може да предизбика неподозиран политически отзвук. А като си представим, че столицата е пълна с гълъби... Подобен политически резонанс отеква и от "най-чистата" поезия. В крайна сметка всяко време чрез прочита си профанира по свой начин текстовете, затова и толкова трудно се пишат "вечни" редове. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>В момента (септември 1990) улиците и площадите са пълни с живи Донкихотовци, Зигфридовци, Хамлетовци... А снощи по телевизията <b>видях</b> и чух една леди Макбет, която призоваваше за насилие... Видях също бабички от времето на Ян Хус, които мъкнеха съчки за кладата на новите еретици... Всички образи, които съм създал, не издържат подобна конкуренция. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Благодаря ви! - човекът се поколеба, но приседна до нашата маса. - Драго ми става, като <b>видя</b> семейство, дете... Аз повече от година не съм виждал моето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Прибрахме се във вилата. Заключихме всички врати, татко затвори кепенците на ниските прозорци. На сутринта научихме, че нашият познат от ресторанта бил застрелян. Убит и хвърлен в един изкоп от другата страна на пътя. Кой го е убил. Защо? Какво точно се е случило? Не знам. След година, а може би и по-късно викаха баща ми като свидетел. Но той всъщност нищо не бе <b>видял</b>. Разпитали го и толкова. И повече дума не се чу.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>След тази саморазправа романтичното ми отношение към партизанското движение посърна. Знам, че в някаква кавга един партизанин бе застрелян от своите и никога нямаше да <b>види</b> жена си и двете си деца. Трупът му цял ден лежал в изкопа до Песако.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>А една наша близка лекарка се влюби в Миша. И Миша са влюби в нея. Той беше младши руски офицер, изпратен на фронта още от началото на войната. Видях този Миша няколко пъти и той ми се хареса. Беше усмихнат, дружелюбен и нежно влюбен. Лекарката, която го възприемаше като опърпан хусар от руските романси, беше щастлива.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Помня, беше неделя, защото всички обядвахме заедно. На вратата се позвъни и аз любопитен, както винаги, се втурнах да <b>видя</b> кой идва. През малкото стъклено прозорче зърнах едно лице, приличаше на Лучко, не не беше той, не беше, абе Лучко беше! Отворих, увиснах на врата му. Настъпи радостен плач.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Всъщност баща ми е отказал поривисто, без да преценява, без да предвижда, не съм сигурен, какво щеше да предприеме, ако можеше да <b>види</b> живота си през следващите тридесет и пет години. Той беше мек човек. Не беше герой. Струва ми се, че хората от неговото поколение тогава изобщо не допускаха, че цял половин век комунистите ще господаруват в България и ще определят съдбите им. Всяка година те трябваше да си отидат или напролет, или наесен, но не си отиваха. Заседяха се...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Взеха им земята. Четири десетилетия по-късно върнаха ябълковата градина. Случих се миналата есен в Пловдив и поисках да <b>видя</b> леля си, обадих се по телефона, а тя ми отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Няколко дни преди изборите, на улицата ме срещна едно по-голямо момче, което знаех от квартала. Като ме <b>видя</b>, то спря, бръкна в дрехата си, извади сноп бели бюлетини и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Хората ги е страх - каза мама. - Страх ги е. Това е. Нали <b>видях</b> с очите си тука в центъра на София, като започнаха да отварят пликовете и като взеха да излизат червени бюлетини, червени бюлетини, на мен ми се доплака. От де се взеха толкова комунисти в нашия квартал?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Доктор Славчев - прочутият гинеколог, който гонеше вече стоте години, Тинко Папазов - някогашен касационен съдия малко по-млад, и връстникът му запасния генерал Вуйчев всеки четвъртък се събирали, затваряли се в подготвената стая, спускали плътно завесите и тихо раздавали картите за бридж. Страх ги било. Страх ги било да не ги <b>видят</b>, да не ги издадат, че играят на карти, и ето ти лагер. Страх - тези достопочтени и заслужили за страната старци.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Извинявай, но те винаги са знаели това - успокояваше го баща ми. - Вие за друго се благодарете, добре, че не ме избраха за народен представител, тогава щяхте да <b>видите</b>, какво щеше да ни сполети!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Разбира се и бебето не закъсня. То разкисна всичко. Кръстиха го Вера, баба ми се трогна и прости поне половината партийна принадлежност на зет си. Настъпи семейно помирение. Само докторът ходеше мрачен, свирукаше си нещо от Густав Малер, яд го беше, че се е зарекъл да не <b>види</b> племенницата си докато е жив и тогава някой измисли коварен ход. Донесоха му бебето. Показаха му го. Той помълча, помълча, пък току извади едни ключове, започна да ги дрънка пред носа на пеленачето, разчувства се и взе да му вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>И изведнъж наистина сърцето му спряло. Баща ми го заварил да лежи мъртъв на улица "Кракра" под оградата на турската легация. Валяло сняг и покривал мустаците и брадичката му. До вуйчото стоял изправен като на стража доктор Иван Карамихайлов. Когато <b>видял</b> татко, той свалил шапката си и казал:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Скоро след това арестуваха баща ми. Той го очакваше и ми беше казал, ако направят обиск в къщи, да си сложа на главата червената скиорска шапка и да мина няколко пъти край милицията на Лъвов мост. Как щеше той да ме <b>види</b> от най-горния етаж, не мога да си обясня. Бяха го вече държали там и той си знаеше. Не направиха обиск. Когато го освободиха, беше получил възпаление на долната челюст, наричало се остиомиелит. Оперираха го, изрязаха му част от костта и извадиха повечето долни зъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Отиде да работи на една постройка. Ходих да го <b>видя</b>. И отначало не можах да го позная, носеше дочени панталони, на главата имаше кепе. Нареждаше тухли върху дървено самарче, вдигаше го на гърба си, тръгваше колебливо по една дебела дъска, после по стълбището и изкачваше четвъртия етаж.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>У дома е идвал и владиката Стефан. Същият този Стефан, които се е застъпвал за евреите, същият този Стефан за когото Илия Бешков нарисува знаменитата карикатура - Исус на магаренцето, владиката в пакарда си и надпис: "Срещнаха се, но не се познаха! " Беше възпълен, тържествен, слагаха го да седне на почетно място и приготвяха изискани гозби, като за владика. А може би вече беше екзарх. Отначало той се е опитвал да котка Отечествения фронт, но когато <b>видял</b> накъде вървят работите решил да се противопостави. Заточиха го в село Баня до края на живота му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Архимандрит Василий бе единственият, който от амвона говореше открито и ясно против комунистите, против фалшивите гълъби на мира, против лъжите и насилието. Заточиха го в Бачково. За жалост твърде малко свещеници се осмеляваха да бъдат като него. Вярно знаеше се и един дякон, руснак, съвършено различен от Василий, той приближаваше към богомолците поклащайки кадилницата, обвиваше ги в синкав благоуханен дим и когато <b>видеше</b> някой познат, къдеше го, кланяше се и говореше приглушено на руско-български:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Имагинерните числа съществуват, но ние не можем да си ги представим. Тъй както слепецът не може да види слънцето, но то съществува. Така и ние не можем да <b>видим</b> Бога, но това не значи, че той не съществува. Осми нумер, не се върти на чина си!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>- Имагинерните числа съществуват, но ние не можем да си ги представим. Тъй както слепецът не може да <b>види</b> слънцето, но то съществува. Така и ние не можем да <b>видим</b> Бога, но това не значи, че той не съществува. Осми нумер, не се върти на чина си!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Ами библиотеката, огромната библиотека на дядо ми Тодор! Нея къде да денем? Решиха въпроса радикално. Пристигна някакъв антиквар и изкупи повечето томове. И тогава с очите си <b>видях</b> книгата с автографа на Владимир Улянов, малка книжка... Разтворих я, прочетох посвещението, заплеснах се по другите книги и тя изчезна. И до ден днешен ме е яд. Щях да си я нося вместо паспорт, вместо диплома, вместо досие...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Исках да отида да <b>видя</b> Дунава отблизо. От старата къща, от язлъка той беше красив, разбира се никога не е бил син, както твърди Щраус, беше по-скоро сребрист. Когато слънцето залязваше, най-напред ставаше златист, и колкото повече наближаваше вечерта златото потъмняваше, някой наливаше във водата червено вино, после далечните води бавно гаснеха и губеха цветовете си. А когато отидохме с татко на пристанището разочарованието ми беше пълно. Дунавът течеше кален.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Освен това характеристиката на жителите на този град се била объркала от гащниците! Много гащници придошли от селата и се настанили тука-тъй. От тия дето като <b>видели</b> в София сградата на Народния театър си казали:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Какво сте направили - вика. Как може такова нещо. Вие сте пили от моето вино, без мезе. Ами не <b>видяхте</b> ли долу да висят едни луканки. Я, моля ви се, идете, наточете още вино, донесте от луканките, дайте от тези чаши, всичко трябва да бъде като хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да <b>гледа</b> лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще гледаме лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го <b>видим</b>. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Тази интелигентна, млада аптекарка, затворена заради убежденията си, изтърпява пет години и осем месеца в женските лагери, без да <b>види</b> двете си деца, мъжа си, без да се прости с баща си и пак успява след толкова много терзания, да запази ведра душата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Лекарят, който я прегледал, като <b>видял</b> анализа на кръвта и казал: - Съгласно теорията вие не трябва да сте жива!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>"Веднъж <b>видяхме</b>, че зад хамбаря заравят умрели от болест кокошки. Жените ги изровиха и през нощта ги свариха в консервени кутии... Предупреждавах ги, че ще се разболеят, но те изядоха кокошките до последното кокълче. И най-забележителното бе, че никой не се разболя...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Оживяхме защото си помагахме. Страданията ни обединиха. Когато се върнахме от лагерите не изгубихме връзка по между си и сега сме като сестри... Ето аз завчера бях да <b>видя</b> Ана Дитрих и с нея се запознах в лагера. Сега тя живее сал самичка в Казичене. Ходя няколко пъти в седмицата при нея. Тя е вече много стара. Колкото по-остаряваме, толкова по-нещастни ще бъдем, това се отнася и за цялото човечество. За туй тъй много ни е необходима човещината. Трябва да се създаде движение към човещина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Когато ми съобщиха, че и жена ми, и другите ми другари са откарани във затвора, прерязах вените си. Кръвта ми изтичаше и повикаха медицинско лице, което беше чужд човек за лагера. Но понеже брадата ми покриваше целите гърди - шест години не бях бръснат и тъй като външното лице не трябваше да ме <b>види</b> в такъв вид, обръснаха ме..."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица Св. Климент, звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги <b>видях</b> - разбрах, че ги познавам отнякъде, виждал ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, виждал бях портретите им във вестниците."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Прав е другарят Червенков! Децата не могат да отговарят за родителите си, но тука има нещо друго. Средата, в която Гошо е израснал! (Гошо бях аз.) Тя не може да не му е оказала влияние, майчиното мляко, което е засукал, тези неща са важни. Нека да <b>видим</b>, как ще се проявява той в бъдещето, нека да докаже, че е заслужил да бъде член на ДКМС и тогава ще го приемем.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Ако става дума и аз лично имам спомен от изтънченото, едва доловимо присмехулно поведение на Царя. Вуйчото, доктор Балабанов, който лекуваше децата му от уши, нос и гърло се беше разболял и ние отидохме да го посетим. Не щеш ли, на вратата се позвъни и...царят. Сам, без свита, дошъл да <b>види</b> доктора. Той поздрави всички в стаята, клекна до мене ръкува се и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Незабавно ни низвергнаха и от комсомола. Събранието бе проведено при мрачна тържественост. И тогава <b>видях</b> как съучениците ми се притесняваха да гласуват против нас, свиваха се на чиновете и едва-едва вдигаха ръка зад гърба на другарите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>На другия ден след събранието всички изключени се събрахме в нашия двор. Седяхме на каменните стъпала и се чудехме какво предприятие да предприемем. Тогава баща ми се появи на язлъка и като ни <b>видя</b>, не можа да сдържи усмивката си:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Върнах се в Свищов и зачаках резултата. Един ден мандалото на портата издрънча. Появи се пощаджията, извика напевно: "Поща!" И като ме <b>видя</b> добави: "Имате телеграма".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Обади се втори, трети... Аз гледах картината на стената, голо женско тяло полегнало и чувствах как нищо няма да излезе от това наше събиране. Тогава предложих просто да <b>видим</b>, кой е за и кой против. За?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Скоро славата ми достигна до самия бай Коста, който отначало възкликнал: "Я па тоя!", но една вечер си облякъл чиста риза и се появи в "Балкантурист", където рядко стъпваше. Сакал да <b>види</b>, какви са тия гяволии, дето ги върши Гоше. Бай Коста дори за малко щял да се обръсне, но ножчето му се било изхабило още преди месец, а немал друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Бях щастлив, че двама мои другари са поискали да ме <b>видят</b> и се надявах, че не само любопитството ги бе довело при мен. Драго ми е да си припомням малките признаци на приятелството, дребните предателства се забравят сами.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Няколко години по-късно получих от Америка едни хубави и здрави кожени ботуши. Каубойски ботуши, който ги <b>видеше</b> се пипваше за кобура! Реших, че ще ги дам на бай Коста. И при първия случай минах през Боровец.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>За пръв път Оббов се бе срещнал с татко на едно дело, по което бил вещо лице. Умееше да разкрива, дали някои документи са подправяни, дали някой подпис е фалшив, а докато чакаше реда си в съдебната зала, нахвърляше скици на присъстващите върху бележника си. Видял баща ми, профилът му направил впечатление, нарисувал го и в почивката му връчил скицата. След това изпили по едно вино заедно и оттогава, пристигнеше ли на дело в Свищов, си идваше у дома, а татко му гостуваше в Плевен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Не ме направиха... Този, синът на Тодор, Карло, когато се върна след девети септември от Съветския съюз, дойде да ме <b>види</b> и ми вика: "Виж, Христо, ще ти дам един ключ, за да разбираш нашите работи, нашата партия не търси верни хора, тя търси послушни хора".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Първата пералня машина <b>видях</b> у един приятел. Майка му се бе снабдила с нея от чужбина, естествено не можеше да се нахвали, ние давахме вид, че вече знаем за тези чудесии, но единодушно пожелахме да изперем нещо в цилиндричната емайлирана придобивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Точно така, Данаилов, да <b>видим</b> при какво количество калциев окис, ще се получи необходимата топлина... За това вие отивате сега в техническата работилница, намирате началника Куцаров и му казвате, че съм наредил да се изготвят сто консервени кутии с двойно дъно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- По въпроса за първомайската манифестация, другари - започна той на едно общозаводско събрание - някои служители не дойдоха, и ние ще проверим по какви причини са отсъствали, а после, другари, останах с впечатлението, че не всички, имаха това празнично чувство, което такъв светъл празник иска, ето например, другарят Данаилов, всички <b>видяхме</b> на конференцията, че има хубав нов костюм, а защо на манифестацията, не го беше облякъл?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде гледат, какво искат да <b>видят</b>, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... видяха ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i><i>И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде <b>гледат</b>, какво искат да <b>видят</b>, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... <b>видяха</b> ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Малко е останало в главата ми, от това което бях написал тогава, загубил бях вестника и <b>видях</b> съчинението си едва миналата година в една архивна колекция за Щъркелов. Помня обаче, как Остоич обвиняваше художника, че дърветата на предния и задния план в картините му били еднакво зелени, а аз предположих, че той е разглеждал изложбата с очила за слънце. И още други хапливости.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>И наистина след няколко месеца той замина. Видях го още само веднъж и то на гара "Левски", чакахме различни влакове.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Отворих дървената порта, която криеше зад себе си постройката. И я <b>видях</b>, жалостива и изоставена. Беше се понапукала, една стена беше на път да се срути. Но все пак бе издържала. Строежът от преди двеста години бе понесъл гърчовете на земята, новите блокове - не.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>"Един евреин си вървял през тъмната гора и хоп - пада във вълча яма. Затреперил евреинът, но нямало как да се измъкне в тъмницата. Изведнъж туп - в ямата пада едно агънце. Уплашено горкото и то разтреперано. Евреинът обаче се зарадвал. Прегърнал агънцето и му занареждал: "Не се плаши, миличкото, не се плаши, мъничкото, ето сега ние ще се топлим един друг, а утре като изгрее слънчицето ще излезем от тази дупка... Ще <b>видиш</b>, всичко ще се оправи!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- А, той беше, той беше - Стефан не се доизказа -. Значи това трябва да е било преди двайсет години. Срещаме се ние с него на улицата, ама духаше един вятър, не се стоеше, и Пънчо Савов си спомни, как веднъж пак духало такъв страшен вятър, и той <b>видял</b> Пенчо Славейков пред вратата на народната библиотека. Той се мъчи да я отвори, вятърът напира да я затвори. Гъне се човекът, немощен, остал без сили, сълзи избиват на очите му от безпомощна мъка. Тогава Пънчо му помогнал и великият поет го поканил в кабинета си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>В София следобеда на 20 август <b>видях</b> на улицата няколко шкоди с чехословашки номера. Бяха пълни с морски излетници, личеше по загара им, по багажа им. Връщаха се от нашето море и се отправяха към родината си. Всичките бяха поставили чехословашки знаменца по колите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>След два дни се <b>видях</b> отново с доктора, той бил направил справка, нещо особено ново за болестта на Радослав не успял да открие, но имало едно лекарство, което напоследък се прилагало при възпаление на вените. Запиши си го, Тандерил, може да опитаме с него, било сравнително безвредно. Постарайте се да го намерите!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Оказа се, че веднага са поставили Радослав на системи, но по-късно го откарали във Военна болница, където би следвало да го лекуват. Обадих се по телефона и на лекуващата го лекарка. Тя каза, че на всяка цена, ще отиде да <b>види</b> Радослав, но просто в момента била много заета. Не се появи никога.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Когато влезнах в болничната стая, Радослав спеше, до него свита на столче в бяла престилка седеше жена му. Като малка бяла мраморна статуя на предаността. Мълчахме. По едно време Радослав отвори очи и ме <b>видя</b>. Искаше да каже нещо, но аз за да го разсея, го изпреварих:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Една по една нейните близки и роднини се прощаваха с този свят. Тя редовно отиваше да ги съпроводи. Дребничка, миличка, винаги с някаква малка черна шапка на главата. Веднъж я <b>видях</b> да слиза без особено затруднение от тролейбуса, пред блока, където живееха с дъщеря си. Хванах я под ръка. Тя ме погледна и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Между хората дошли да я изпратят <b>видях</b> приятеля ми Спас Топалов и като че ли за пръв път забелязах, че косата му вече e започнала да побелява! Годините си минаваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>През зимата на 1970 година заминах за Москва. Баща ми не го пратиха да я <b>види</b>, но мен ме пратиха. Как? Защо?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Защо чакахме няколко часа, а сега трябваше да тичаме, си остана руска загадка. Нищо не <b>видях</b> нито от Ленинград, нито от Петроград, нито от Петербург. Стовариха ни на гарата, прекосихме чакалнята и се озовахме на перона, край който се бе проточил един влак, краят му се губеше отвъд хоризонта. А този претъпкан куфар тежеше, пишещата машина тежеше, ръцете ми се изпъваха, краката ми се подгъваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>С очите си <b>видях</b> как един юнак залиташе по тротоара, залиташе, а край него бавно пърпореше мотоциклет с кош. Двамата милиционери търпеливо чакаха юнакът да падне, за да го напъхат в коша и откарат. Такъв бил правилникът. Докато се държиш на краката си, си в безопасност. Паднеш ли, няма милост. И нашият със сетни сили се удържаше, най-накрая успя да се добере до уличния стълб, сграбчи го, обгърна го и невъзмутимо се обърна към милиционерите:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Сменихме рязко направлението и отидохме и какво да <b>видим</b>, чудо на чудесата, в магазина опашка, а опашката за магнетофон "Комета"!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>-Да вземем такси! – оживи се Ролан и започнахме разгорещено да махаме на такситата. В Русия вечер те возят, само ако посоката устройва шофьoра. Но затова пък късно през нощта срещу скромно възнаграждение може да разчиташ на всевъзможни превозни средства, които да те откарат до желаната точка. Видях с очите си, как едни познати спряха линейка и след кратък пазарлък се наместиха в нея. Други са се прибирали със снегорини.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Преди да си тръгна, го попитах мога ли да му донеса интервюто, когато стане готово. Сиреч да го <b>видя</b> още веднъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Замълчах, не исках да го занимавам повече с моята особа, но когато се <b>видяхме</b> за втори път, му казах, че за мен Бор е нещо изключително и като учен и като човек, че е едва ли не повече от Айнщайн. Данин кимна и отвърна:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Картините на руските художници бях гледал по филми, в албуми, но да ги <b>видиш</b> пред очите си, да усетиш дъха им, няма да кажа да ги пипнеш, защото едни строги бабки зорко бдят, това си е съвсем друго изживяване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Ленинград, трябва да <b>видите</b> Ленинград, Москва това е едно гадно село – казваше мадам Стацинска – благородна старица от някогашния и бъдещ Петербург. Нейната ненавист към Москва, където бе принудена да живее, бе толкова силна, че тя не признаваше дори пироженное закупено от столицата. Пироженное можело да се купува само от Ленинград, защото в московските сладкарници продавали едни гадости. Не се почувствах особено поласкан – току-що и бях донесъл пасти от съседната кондитерская.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Деканът не се учуди и обясни, че все пак има някакъв напредък, тъй като преди срокът бил шест месеца. Така че трябваше да се прибегне до хитрост и наистина - Йони пристигна в Москва командирована от България, от вестника, в който работеше. И трябва да споделя нещо съкровено. Когато чаках на летището и <b>видях</b> българския самолет да се приземява, когато <b>видях</b> българския трицвет на опашката му, очите ми овлажняха, сърцето ми заби и аз усетих как си тананикам Вазовата песничка "Питат ли ме де зората..."</i><br><br>
------------------------<br>
Григор Лилов;Банковата афера - люпилня на олигархията;1996;http://www.aba.government.bg/bg/pages/Izsledvaniya/Research/003-1.html<br>
<i>Но защо БНБ сега се сети за лиценза? Важно е - да се прочетат повече наказани "имена", да <b>видят</b> хората, че там горе "взимат" мерки.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Кьосев;С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология;03/11/2004;http://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm<br>
<i>За да се <b>види</b> и разбере тази грохналост на новата българска литература, е необходимо да се направи още веднъж едно важно уточнение. То впрочем беше споменато и в “Манифеста”, но така и не беше разбрано. </i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Кой той?! - мигновено се обърнах към стената и нищо не <b>видях</b>. - Къде зад гърба ми стои?! Как така стои?! Кой е той?! - ужасено попитах и пак се обърнах назад. Пак нищо не <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Седях на едно канапе, което беше долепено до стената, така че между нея и гърба ми имаше не повече от 40-50 сантиметра разстояние. В паниката, която ме беше обзела, се обръщах обезумяла ту към Елена, ту назад към стената и... нищо! Нищо не <b>видях</b>. Просто голата стена си стоеше и невъзмутимо ме гледаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     „И ти смяташ изобщо да не ми върнеш пръстена?" -попитах ядосано, на което той отговори, че нищо не можел да направи и че може би най-добре би било да се обърна към полицията, тогава приятелката му щяла да се <b>види</b> принудена да ми го върне.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Реших, че да се разправям с полиция е под моето достойнство, но му казах, че ако не намери начин да ми го върне, ще го постигне някакво нещастие, както е постигало всички, които са се опитали да ми направят нещо лошо. „Нищо на този свят не остава безнаказано! Има провидение!" - горещях се аз, но така и не <b>видях</b> повече и него и пръстена. Беше мулат... Името му не помня.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Лъже! Лъже! Сега ще ви покажа на всички, поне тук сме само жени, да <b>видите</b> този белег, че не е с никаква форма на полумесец и...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     — Да, много е сладко. Исках само да <b>видя</b> наистина ли носиш такова, защото тук „дойде" един и от половин час ми мърмори да съм ти кажела да махнеш кръста, който носиш. Носел ти неуспех и ти връзвал късмета. Кръстът като символ на вярата бил едно нещо, но не бива да се носи на гърдите. По този начин си слагаш по тежък кръст в живота, символично казано - усложняваш сама живота си... Впрочем, исках само да проверя вярно ли е. Не му обръщай внимание! Казва, че не го познаваш... Кирил се казвал... Ако седнем да слушаме и изпълняваме всичко, каквото ни казват духовете - ще откачим.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Не, не! Искам само да <b>видя</b> нещо - разбра жеста ми тя, — дали действително носиш две халки на ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Бяха се разделили с Огнян. Някаква млада особа, която отдавна го гонела, беше успяла да го откъсне от нея. Убедена бях, че за Камелия това беше краят на света, но поне външно с нищо не го показваше. Духът й бе много висок. Никога никой не би могъл да допусне, че е сляпа. Ех, Елена, ако можеше само да я <b>видиш</b> как бодро и сигурно се движеше и у дома, и по улицата! Отначало ходех безпомощно след нея с цел да й помагам, докато тя с усмивка ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Защото не си имала случай още да ме <b>видиш</b> истински обсебена. Тогава гледай и ще <b>видиш</b> как се изменям и колко грозно става лицето ми! - поклати многозначително глава Елена.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Долу на улицата стоеше блестящ бял „Мерцедес" и дори в мъждукащата светлина на уличните лампи успях да <b>видя</b> две ухилени физиономии - един приятел, Михаил Колев, и мъжът ми. При все че Боги ми правеше някакви маймунски мутри и закани с глава, разбрах, че барометърът отново рязко се е покачил и червеното знаме отдавна е свалено.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Беше ужасно да се <b>види</b> как този огромен мъж, Михаил, се тресе в неудържими конвулсии, с лице, обляно в сълзи... Хванах го съчувствено за ръката, а той като дете, което търси закрила, положи глава на рамото ми и продължи да хлипа.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     На вратата се позвъни и Михаил влезе. Огледа стаята, като че очакваше да <b>види</b> духове да се разхождат наоколо, седна, тръсна глава като да отпъжда лоши мисли и каза с въздишка:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Я ела тука по-наблизо! Ела и седни до мен! -изкомандва тя. - Ставай, ставай и бързо сядай до мен! Копеле с копеле! Да <b>видиш</b> какво ми се „дава" в момента, нещо удивително за карма, много стара карма между теб и мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Никой не смееше да издаде звук, всички бяха стъписани. Тъкмо смятах да се намеся в защита на момчето, когато го <b>погледнах</b>, <b>видях</b> втренчения му в Елена поглед, лицето му бяло като тебешир и разбрах, че всеки миг щеше да припадне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Когато аз съм почнал да уча астрология... ти си била в скута на майка си. Това че си завършила... или незавършила още някакво училище в някаква Англия, съвсем нищо не означава, за да ми се перчиш. Нищо не знаеш, щом не можеш да <b>видиш</b> такива очевидни факти!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Бях много ядосана. Настъпих педала на гнева си и го смачках - и съдията, и окултиста, и мъжа, всички заедно. Наговорих му всичко онова, което бях <b>видяла</b> в хороскопа му, и то без задръжки, не както би постъпил един истински конструктивен астролог, какво означава Луната в Козирог, позицията, която именно той имаше. Нямам за цел да отегчавам читателя с астрологическите си анализи и затова не ги помествам, но на съдията Наговорих достатъчно, за да избия всичките му илюзии и да го накарам да не се опитва повече да ми говори на тема астрология.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Напускайки стаята, бях разочарована и огорчена. Той се мъкнеше след мен и повтаряше: времето ще покаже, че той е прав, а аз още имам да се уча. Колкото до астрологията - бе прав. Моето лично мнение е, че това не е нещо, което се научава и асимилира в един човешки живот. Колкото до това, че той бил прав и ние ще бъдем любовници, времето показа (в изминалите дълги години след това), че говореше глупости. Както още тогава <b>видях</b> в хороскопите - ние не само не станахме любовници - вече не сме и приятели.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Хайде, Жуженце сладко, стани, Жужуно, да пийнем по едно питие и да ми разкажеш за тези гъзове! А-а-а? Ще <b>видят</b> те, да ядосват моето Жуже! Аз и без друго не можех да заспя, чаках те да се прибереш.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Събудих се с потиснато настроение. Отидох в банята и започнах да си говоря сама, за да <b>видя</b> мога ли, или изобщо не мога да издавам звуци. Започнах да правя гаргара с лайка, а после приложих една интензивна йогийска гимнастика за прилив на кръв в гърлото. Беше винаги много успешна и я използвах вместо разпяване. Тъкмо се уморих от гимнастиката и Боги влезе начумерен в банята.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Видяхте ли! Чудо стана с мен! Чудо стана! - силно развълнувано виках аз с вече напълно чист глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Срам нямаш ли?! Омъжена жена си, а по цели нощи прекарваш с тоя млад мъж! Какво ще кажат хората, ако го <b>видят</b> да излиза от нас? Ох, Господи! Сърцето ми! Ще умра от срам!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Само че тоя път бях решила — няма да й кажа нито дума относно Асеновото настояване да я <b>види</b>. Не че се съмнявах в способностите на Елена, но този път държах да направя от сеанса, който предстоеше, максимална проверка на прочетеното в книгите.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     След този разговор с Марги наблюдавах Асен с особен интерес. Голям образ беше. Лично <b>видях</b> колекцията му от книги, когато кръжокът ни се провеждаше у тях. По всички празни пространства в апартамента, върху библиотеките и гардеробите стояха кашон върху кашон с книги, но винаги върху най-високо разположения от тях се мъдреше ангорският му котарак Тото, чийто зелен, присвит и потаен поглед напомняше господаря му.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Добре де, а как прие да <b>видиш</b> Леа Иванова, когато те помолих от нейно име? Ти беше много болна тогава, от болницата излизаше, а веднага прие,— Ще ти отговоря! — невъзмутимо ме погледна Елена. Първо, Леа ми е колежка, второ, тя е такава знаменита личност...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     - А-а, <b>видя</b> ли! - гневно я прекъснах. - Значи първо <b>гледаш</b> знаменитостите, известните имена, значи...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Стоях като вързана, ръка в ръка с нея и допрени колене. Погледнах безпомощно Леа и <b>видях</b> насмешливи пламъчета в очите й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Много скоро получи контакт, мисля че с бабата на Леа. Не помня вече „кой неин близък дойде", пък нямам и за цел да разказвам в тази книга личните истории на известни личности. Не искам да звучи като жълта колона на клюкарски вестник. Нещата, които се казаха на Леа, бяха от много личен, семеен характер и ако споменавам този случай, е само за кредит на Еленините дарби, защото следващата година се <b>видях</b> с Леа и тя ми довери, че нещата, които баба й беше казала, са се сбъднали и били точни.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     - Чии са тия крака, дето висят над главата на Лиана?! Аз машинално <b>погледнах</b> нагоре и нищо не <b>видях</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Именно затова ти разказах онова, което ти не чу — спонтанно ме прекъсна Елена. - Знам, че не би те интересувало като клюка и че не си любопитна, но тъй като аз няма повече да <b>видя</b> Асен, ей тъй, заинтригувана съм какво отношение ще вземе по въпроса. Нали казвате, че е човек с голяма ерудиция и интереси? Интересно е как именно такъв човек приема едно така неприятно откритие? Съчувства ли й, или мъжкото му достойнство е накърнено?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Прогнозите в личния ми хороскоп показваха ясно, че ще загубя много близък в периода от средата на януари до края на април 1990 година и понеже бяха аспекти на Луната - знаех, че ще бъде майка ми. Ето защо в последните две години от нейния живот й отделих и посветих повече грижи и внимание в България, за да я <b>видя</b>, а последните две години изкарах по три поредни месеца с нея. Така че тя можа да се порадва по-дълго време на моята компания и прекарахме Коледа, Нова година и януарските празници заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     В последните месеци от живота си дотолкова беше обездвижена и лишена от удоволствия, че непрекъснато молеше Бог да я прибере. Най-малко сто пъти съм й разказала какво евентуално ще <b>види</b>, когато сама се убеди, че е умряла, как ще забележи нещо, висящо около нея като парашут - етерното й тяло, от което тя трябва сама, с усилие да волята да се освободи и по този начин ще може да се движи из астралния свят и да скъса със Земята. Че много е вероятно някой от близките й умрели да си я прибере - майка й, баща й, брат й, вече покойници.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     От три дни мислех със страх в душата си как ще преодолея ужаса в момента, в който ще <b>видя</b> с очи трупа на покойната ми майка. Братовчедка ми ме беше успокоила, че тя ще извърши тази неприятна формалност, за да ми спести това. Бях приела с мълчаливо съгласие, защото наистина изпитвах ужас от този миг, но не опитах да мисля — как ще вида майка ми... умряла!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Когато служителят в „Пирогов" ни съобщи, че трупът е изваден от камерата - да идем да го идентифицираме, братовчедка ми тръгна сама, както ми беше обещала. Изведнъж за мое собствено учудване я настигнах и спрях повелително с ръка. „Не, аз трябва да направя това... Трябва да съм силна. Така и така ще я <b>видя</b> на погребението."</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Когато излязох, Нина ме чакаше с тревожно изражение и като видя усмихнатото ми лице, съвсем се обърка. Обясних й, че сега на практика се убедих в това, което дълги години съм изучавала по теософия - онова тяло там, което току-що <b>видях</b>, не беше майка ми, а нейната физическа обвивка. Духът й сега беше с нас, бях убедена.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Когато излязох, Нина ме чакаше с тревожно изражение и като <b>видя</b> усмихнатото ми лице, съвсем се обърка. Обясних й, че сега на практика се убедих в това, което дълги години съм изучавала по теософия - онова тяло там, което току-що <b>видях</b>, не беше майка ми, а нейната физическа обвивка. Духът й сега беше с нас, бях убедена.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Няма значение. На края на света да живееш, ще дойда с кола и ще те <b>видя</b> - изрекох на един дъх.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Ти просто я попитай как да колосам пердетата в нейната стая и да <b>видим</b> какво ще ни отговори! - настоях.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Ти и твоите доказателства! - ядосано прозвуча гласът на Агнета. - Не си ли разбрала, че хората нищо не вярват, докато сами не <b>видят</b> и пипнат? Какво искаш да им докажеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Предадох му развълнувано разговора с Румяна и за мое удоволствие, дори учудване, той потвърди всичко казано от нея. Действително накрая момичето изпаднало в кома и никога повече не се върнало в съзнание. Погребали я именно с тясна, опъната по тялото й рокля на цветя, както я описа и <b>видя</b> медиумът. Наистина била тъмнокоса и приличала на баща си. Колкото до къщата с двора и дърветата, които Румяна непрестанно показваше на медиума и се чудехме какво може да каже с това, Миндов поясни, че това е домът на годеника й и там са щели да живеят.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Писарски;Македония - едно пътуване без време;04/04/2002;http://www.litclub.com/library/nbpr/vpissarsky/mac.htm<br>
<i> Пътуването щеше да бъде нощно - нямаше да имаме възможност да <b>видим</b> Македония от прозореца на автобуса, а би бил доста всеобхватен поглед, тъй като маршрутът ни прекосяваше страната по диагонал от север на юг. По-късно, снабден с картата на Македония проследих маршрута ни и разбрах в подробности откъде точно сме минали през тази безсънна нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Писарски;Македония - едно пътуване без време;04/04/2002;http://www.litclub.com/library/nbpr/vpissarsky/mac.htm<br>
<i> Момир се бе извинил, че ще се <b>видим</b> по-късно през деня, по-точно вечерта, защото трябваше да си отспим хубаво. </i><br><br>
------------------------<br>
Спомени за Студентския дом;2003;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/<br>
<i>Ето как през 1974 г. Недю Александров описва пред Васил Янков своето тихо отчаяние: „Ти ме върна много назад в едно време, когато аз и сега като си го спомня, мисля че тогава само съм живял и тогава само съм бил полезен на нуждающите се. Но ти ме накара да си спомня и за други хора, които не по-лошо мислеха и работиха за общото благо, но те не са между живите, и то не по силата на общоприетия жизнен закон. Това са мъчителни спомени.“ Днес никой не се учудва, че тези спомени тогава не са <b>видели</b> бял свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i>Една вечер нещо се бяхме разшумели преди репетиция. Той почака, почака да млъкнем и когато <b>видя</b>, че не се получава, стана и без дума да каже си излезе. Онемяхме. Ами, ако другия път не дойде? Хукнахме всички към дома му, жена му каза, че го няма и до десет часа го чакахме на стълбището. Не се върна и си тръгнахме. </i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i>— Какво става бе, деца? Видях, че не ви се репетира и отидох в Руския клуб да се видя с приятели. Нищо страшно не е станало. </i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i><i>— Какво става бе, деца? Видях, че не ви се репетира и отидох в Руския клуб да се <b>видя</b> с приятели. Нищо страшно не е станало. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Българският ГУЛАГ. Свидетели;1991;http://www.decommunization.org/<br>
<i>Трудно ми е да опиша смайването и радостта на баба ми, когато ме <b>видя</b> окъсан и рошав на прага на къщичката си. Тя беше изтрила доста прагове на канцеларии, за да се мъчи да ни освободи. Беше ходила и при коменданта на милицията в Русе, който май че се е наричал Спасов, и който грубо й заявил, че щом имам немска кръв, мястото ми е в лагер.</i><br><br>
------------------------<br>
Българският ГУЛАГ. Свидетели;1991;http://www.decommunization.org/<br>
<i>Заедно с брат ми бяхме освободени през септември за училище и заминахме при наши роднини. И досега моята вуйна, при която пребивавах тогава, когато ме <b>види</b>, винаги си спомня пристигането ми от лагера, как са ме съблекли на двора и са пристъпили към обезвъшляването ми. Всички лагерници бяхме въшливи. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Бачийски;Аз, света и сметачите. Дневник;2004-2005;http://debian.fmi.uni-sofia.bg/~nb/ass/page/1/<br>
<i><i>Ако има някаква логика в това му действие, моля, споделете я с мен. Аз не я <b>виждам</b>. Създателите на всички други браузъри, които ми бяха под ръка, очевидно също не са <b>видели</b> логика в подобен тип действия. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>В градския музей на Лейден, поместен също в историческа сграда от ХVII век, може да се <b>види</b> ранна творба на Рембранд, както и картини на Я. ван Гойен и Я. Стеен. Другите по-значими от многото са Военният музей, Музеят на древността и Етнографският музей.</i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>На 14 май 1940 г. Ротердам е тежко бомбардиран от немците и почти целият център е разрушен. През март 1945 г. градът преживява за втори път страшни дни - бомбардират го алиираните държави. Възстановяването става бързо и днес Ротердам е един много голям пристанищен, индустриален и културен център, но с малко исторически забележителности. За сметка на това пък любителите на модерната архитектура и изкуство има какво да <b>видят</b>. Той се е превърнал в символ на съвременната архитектура на Холандия.</i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>От малобройните музеи на Ротердам има един, който рядко може да се <b>види</b> на друго място. Казва се Музей на данъчното облагане. Колкото и сухо да звучи като всички икономически термини, все пак не би трябвало да го отминаваме, защото предлага да се проследят най-различни и остроумни форми на черна борса, кражби, измама в търговията, също и начини на протест срещу данъците, както и за какво са се налагали преди глоби и такси.</i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>След Амстердам, Маастрихт е вторият град, където могат да се <b>видят</b> толкова много къщи на богати граждани от ХVII и ХVIII век. На същите места обаче са намерени останки от големи сгради от римско време, всяка със собствена баня. За времето това е било рядкост и е признак за високия социален статус на собствениците им.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Вечерта Митка Гръбчева се появи в осем без пет в градината на ресторант Крим. Руменов още не бе пристигнал. Тя беше елегантна с огнено червената си коса, с наметало и строго изражение на лицето, което се смекчи в тържествуваща усмивка, след като ни <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Опитах се аз да го карам, на няколко пъти се качвах по тротоарите и <b>видях</b>, че не е за мене тази работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И тъй Борко кротко и внимателно управлявал колата, а Сокол ревнувал. Черна завист! И веднъж какво да <b>види</b> - ауспухът на пежото черен - почернял отвътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Една операция, втора, будещите подозрение инак лекари, този път си свършили работата. Извадили далака, наместили потрошени кости, след дълга схватка със смъртта някогашната атентаторка оцеляла. Когато дошла в съзнание, <b>видяла</b> пред очите си Иванка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Влезнал Сокол и като <b>видял</b> майка си цялата в бинтове, екстензии, гипсове, разплакало се момчето. А майката, като се убедила че момчето й е живо и здраво, помълчала, помълчала и рекла:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Родителите ми заемат местата си на балкона. Баща ми е с овехтялото си сако и безупречно вързана връзка. Той се притеснява дали ще може да издържи докрай. Кашлицата го мъчи и задушава. Мама е ходила на фризьор. Не им се обаждам. Крия се. Не искам никой приятел, никой близък да ме <b>види</b> точно сега. Защо? Не знам.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Поканиха ни в ложата. Всички в правителствената ложа. Няколко души от балкона изръкопляскаха, и днес не съм напълно убеден не се ли поласках от това, че ще ме <b>видят</b> в една ложа със самия другар Живков, или ми стана неудобно. Смесено чувство ви казвам. Защото в Съюза на писателите имаше една снимка- другарят Живков и група писатели, а зад гърба им се надига на пръсти един критик, не успял горкият да се вреди по-напред. Виждаше му се само челото и веждите , но се разпознаваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Червено, червено! - настоях аз, защото <b>видях</b>, че бялото, което ми предлагаше, имаше етикет „София“.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Заминах, за да <b>видя</b> какво е станало със старата къща. В началото на града пътят минаваше край гробището. Спрях, наоколо бе пълно с народ - погребваха жертвите на земетресението, споменах вече, в двойни ковчези. Спрях, свалих шапка и приближих към множеството. Хората бяха тъй ужасени и потресени, че нямаха сили да плачат. Реших да се отбия на гроба на прабаба ми Лукса, взех да се лутам и случайно зърнах един стар кръст и едно име, което винаги ще помня. Името на Стария книжар... Спомените не питат и лекичко те стискат за гърлото... И аз се връщам двадесет години назад...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>... Това сега зими ли са! Едно време да <b>видиш</b> зима, ама зима! - от сняг нищо се не види. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>... Това сега зими ли са! Едно време да <b>видиш</b> зима, ама зима! - от сняг нищо се не <b>види</b>. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Хубаво е - казах веднъж аз. - Ама ако тук беше моят приятел Гошо Десев с китарата, да <b>видите</b> какво става...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Дойде време и аз напуснах малкия град. Никога повече не <b>видях</b> зима, подобна на онези, никога повече не <b>видях</b> стария книжар.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>- Значи това софиянците били страшно загубени хора, тяхното маменце... Ей сега тук се въртеше един, дошъл нещо по работа, а аз му викам, че долу на пристанището извадили два крокодила от Дунава. И той, неговата мама проста, хукна да <b>гледа</b>. Виж му акъла! Как може да е толкова глупав бе, де се е чуло и <b>видяло</b> през февруари месец крокодили на Дунава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>По време на развода им се получиха ведомости от Съветския съюз, за да се <b>види</b> каква е била заплатата на миньора Иван Генчович Христов, и хвърлиха в смут адвокатите. Няколко месеца се редяха суми, на които всеки можеше да завиди. Следваха два месеца - нищо, тире, после пак голяма заплата, след това пет рубли! Защо така, бе? Защото ми писваше и се чупих из Съюза - казваше той. А доколко се е чупил из Съюза, не мога да твърдя, придвижването на хора в тази част на света не бе лесна работа, но за Иван това не се е отнасяло.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Иван беше много гостоприемен, канеше ни у дома си, слизаше в мазето и донасяше една цинкова кофа добро вино. Настояваше да бъде изпита. Майка му беше още жива и приготовляваше чудесни туршии, печени чушки в олио... Освен това той се заричаше, че телевизорът му бил в страшна форма и тази вечер ще хване на всяка цена румънската телевизия. За София тогава дума не можеше да става, нямаше още ретранслатори. Никога не <b>видяхме</b> да се появи изображение на телевизора му и Иван понасяше това много драматично.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Пиша ти това писмо от Западна Германия, където живея вече няколко месеца и още ми е всичко като в научно-фантастичен филм. Ти нали знаеш, че аз не бях добре с лявото ухо( това не знаех, но както и да е), и тук се наложи да ми направят операция. И като ме преглеждаха, <b>видях</b> на екран собственото си сърце и мозък как функционират.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>„Джоджо, <b>видях</b> какво значи свободата, това е деликатен продукт-медикамент, ако го даваш в по-голяма доза, той е вреден за самия пациент. На всеки народ не отива свободата на Швеция!“ - ето тази знаменита фраза характеризираше Иван и само няколко реда по-надолу той споделяше: „Най-големият политически удар на Балканите има възможност да направи България и да постави в икономическа зависимост съседите си, ако може страната ни да създаде за 500 хиляди човека - чужденци, работа и да повдигне стандарта на живот близко до Германския. Това за тебе може да е утопия, но за мене не е!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Посетих Иван още веднъж, когато беше постъпил в затворническата болница в София, от какво страдаше, не можах да разбера, но се <b>видяхме</b>, пак ми искаше самобръсначка и бельо. Видът му не ми хареса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Тези осем години го бяха съсипали и той бе загубил чувството си за социална ориентация. Простих му. Времето минаваше, той постепенно се възстановявал, започнал отново да ходи изпъчен из град Свищов и когато <b>видял</b> на витрината на книжарницата книгата ми „Спомени за градския идиот“, доволно потрил ръце и казал: „Сега на Джоджо ще му взема петдесет хиляди лева за обида.“ Само че в книгата нямаше нито дума за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>През последните години се <b>видяхме</b> пак, аз му подадох ръка, той я прие и мисля, че всичко приключи. Иван е жив, колко е здрав, не знам. Жив свидетел и жертва на едно тъпо и безмилостно правосъдие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Тогава Иван Радев ми заяви нещо много примамливо - предлагаше да ми купи обиколен билет, който в продължение на осем дни можел да се използва по всички линии на Швейцария. Щях да пътувам навред и да <b>видя</b> всичко, което ми е интересно. Приех с удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Автобусът дойде начаса.Отпътувах от Женева към Лозана. Някога, много отдавна, татко е бил в този град и ми се искаше да го <b>видя</b>. Влакът спря на гарата на определената по разписание минута, точно когато стрелката за секундите показа 12. Слязох и тръгнах напосоки. И ето пред мен една малка кръчмица - тъкмо викам да хапна нещо. В заведението имаше около десетина души на различни маси, повечето хрупаха сандвичи, аз се взрях в черната дъска, на която бяха написани блюдата, и една дума прикова вниманието ми. Fondue!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Мадам дойде, <b>видя</b>, че не съм си изял фондюто, разтревожи се, че не ми е харесало. Напротив, напротив, никога едно ястие не ми е правило такова силно впечатление... Наистина ли? Наистина! И оттогава се зарекох да не поръчвам блюда-загадка, за които нямам предварителна информация. И докато напуснах Швейцария, си знаех едно - ескалоп о пом де тер, ескалоп о пом де тер, или по-простичко казано шницел с картофи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Та от Лозана минах покрай красотите на Монтрьо. Е, като <b>видиш</b> тези места, ще се съгласиш, че Швейцария е красива, езерото и отразяващите се в него Алпи са омайна гледка. Вярно е, че природата е подредена, спретната, тревицата подстригана, че дивото отстъпва на опитоменото, но Алпите са си Алпи, те се втурват стремително във висините току пред очите ти.Тях не можеш да водиш на фризьор. Исках да бъда сред Алпите, исках да се издигна на техните висоти. И гледам на една от гарите големи плакати, на които пишеше „Гщад - моя любов!“- алпийско селище само на един час път.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Пътуването до Зермат беше сравнително дълго за Швейцария, даже накрая се движехме и със зъбчата железница. Не помня подробностите, бях обсебен от мисълта за Матерхорн. Надзъртах по прозорците, очаквах го, сърцето ми туптеше, и го <b>видях</b>... Белоснежен, крив, забил се в синевата със страховита красота.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Тогава <b>видях</b> двама местни жители, спрях пред тях и ги попитах дали знаят някой по-евтин хотел.Те се спогледаха и казаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Благодарих им и се запътих към входа, на който пишеше „Вайсхорн“. Влязох в преддверието. Никой. Едно табло със закачени ключове от стаите. Повъртях се, повъртях се, <b>видях</b> врата, зад която като че ли се дочуваше говор.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- От България - казах аз без капка свян. Бях вече <b>видял</b> двама американци, които също караха с дънки.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Когато пристигнах в България, беше Велики четвъртък вечерта. Оставих си багажите и отидох на черква в „Александър Невски“. Там, на нашето място, където винаги заставал дядо ми Георги, <b>видях</b> познати лица, <b>видях</b> близките си, <b>видях</b> татко, мама. Прегърнах ги лекичко, докато хорът пееше прекрасната песен за благоразумния разбойник. Храмът кънтеше, дим от тамян се стелеше над главите на богомолците и аз усетих тихата радост от завръщането.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И трябва да призная, че доста се почудих, когато <b>видях</b>, че повечето от нейните слаби, но бойки стихове са превод на най-голямата българска поетеса Елисавета Багряна от сръбски. И тя - вечната и святата - е нямала сила да откаже...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Научихме името на новия директор от Цветана Манева, която винаги бе добре осведомена. Мазгалов не беше в София. Строеше си малка къща в село Кладница... . Двамата с Красимир Спасов се качихме на колата и пристигнахме в селото. Стойчо се въртеше край постройката, облечен в работни дрехи. Още щом ни <b>видя</b> да джапаме през калта, разбра:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Стояхме с Йони при леглото й. И тя сякаш усети присъствието ни, и за няколко мига дойде в съзнание. Дори се надигна, <b>видя</b> ни, усмихна се и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Една вечер, прибирам се аз, беше вече късно, надникнах в къщурката да <b>видя</b> какво правят приятелите, а те, насядали един до друг с дядо Васил и вперили поглед в телевизора. Махат ми с ръце и викат:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Няколко дена баща ми бе добре, дори поиска да <b>види</b> Коко Ничев, но след това положението му се влоши. Николай - синът ми, беше във ваканция и дойде да ми помага. Последното му намерение бе да следва медицина, нещо, което страшно се понрави на доктор Руменов и той го затрупа с литература. Под медицина Руменов разбираше хирургия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Към четири часа Рон ни се обади и съобщи, че е пазарил компютъра за двеста и петдесет долара. Щял да отиде да го <b>види</b>, той самият се занимаваше с компютри, и ако го удовлетворява, ще го купи. Купи го за двеста и тридесет долара. „Той - каза Георги Десев - никога не е купил нещо на обявената му цена.“ Ходил редовно по гаражните разпродажби, където хората, които се местят в ново жилище, разпродават повечето от вещите си и мебелировката. И веднъж видял някаква лъжичка, на която цената била пет цента. Рон бил в отчаяние, очевидно по-ниска цена нямало да може да измъкне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Към четири часа Рон ни се обади и съобщи, че е пазарил компютъра за двеста и петдесет долара. Щял да отиде да го <b>види</b>, той самият се занимаваше с компютри, и ако го удовлетворява, ще го купи. Купи го за двеста и тридесет долара. „Той - каза Георги Десев - никога не е купил нещо на обявената му цена.“ Ходил редовно по гаражните разпродажби, където хората, които се местят в ново жилище, разпродават повечето от вещите си и мебелировката. И веднъж <b>видял</b> някаква лъжичка, на която цената била пет цента. Рон бил в отчаяние, очевидно по-ниска цена нямало да може да измъкне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Същият този старшина беше спрял в града моя кумец от Ковачевица заради това, че пресича неправилно улицата пеша. Видял , че от джоба на ризата му се подава шофьорска книжка, измъкнал я и му продупчил талона.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>По условие бе ясно, че нищо няма да излезе от цялата работа. Така и стана. Спомням си, че все пак едно мое предложение беше възприето. На сватбената церемония да се пее „На многая лета“. Пее се и досега. А и самият Джагаров потъна в други грижи и вълнения. Не се <b>видяхме</b> години!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Не успя Горбачов със сухия или полусухия режим, който обяви, че ще въведе от Първи юни 1985. Спомням си, бяхме с театъра на турне в Москва и Киев и <b>видяхме</b> следната картина: Седят си кротко пред една лавка няколко съветски алкохолици и пият поредното пиво. Беше средата на май, към тях се приближи милиционер и ги гледаше навъсен, тогава се обади един от компанията:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Сега ще пием чай! - каза той. Погледна ни и като не <b>видя</b> възторг в очите ни добави - Друго нямам. Снощи имах гости и те изпиха всичко!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Може би и аз трябваше да се присъединя. Повече никога не <b>видях</b> Сергей Параджанов. Три години по-късно той умря от рак!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>У нас преустройството изглеждаше подозрителна работа, особено на по-старите политически кадри. Но трябваше да се дава вид, че следваме съветския опит. Иначе Тодор Живков си правеше историческите посещения в чужбина, твърдеше, че „Ние с господин Караманлис влезнaхме в историята“, и упорито забравяше как неотдавна бе заявявал, че след втората световна война България и Гърция са тръгнали от едно и също стопанско равнище и че времето ще покаже кой обществен строй е по-перспективен. Какво показа времето, се <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Предадох ръкописа си, но месеци той не <b>видя</b> бял свят. В редакцията се колебаели. Президентът господин Накаджима сигурно беше вече забравил за какво е ставало реч в неговото обръщение, когато все пак моята статия се появи. Това беше малък, но добър знак.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Слави беше далеч, вън от всяка опасност. Вярно, че навремето бе осъден задочно за бягство от републиката, но той отдавна бе американски поданик, беше пристигнал с американски паспорт. Явно че го бяха следили, в Айтос са <b>видели</b> моята кола, паркирана една нощ пред дома на майка му, нямаше никакъв смисъл да крия и отричам.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Знаете. Пред този Гешев ни срещнаха, за да ни направят очна ставка... Това бе изживяване, което не мога да забравя никога... Ние и двамата отричахме, че се познаваме... Като си спомня какво представляваше този Анжел, когото аз страшно обичах, ние бяхме в една ремсова група, стана ми мъчно за него. Аз нито веднъж не <b>видях</b> сълзи в очите му. И сега, като го <b>видях</b> (да плаче), това ме накара да взема думата, не за да се изкажа, а просто да ви кажа... </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>„Коста Цонев навърши шейсет години и на честването му в театър „София“ най-хубавото беше, като се разтвори завесата и се <b>видя</b> лозунг: „Коста Цонев значи мир!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Хващат Слабаков, който драматично протестира, и го натикват в кола, влачат други хора от Екогласност, и не щеш ли... край бойното поле се появява артистът Юри Яковлев, който излизал току-що от театър „Сълза и смях“. Той, разбира се, нямаше особени интереси към екологията и водите на Места, но беше свикнал да играе героични роли, и като <b>видял</b>, че се нанася побой над познати и дори колеги, сърцето му трепнало и той се опитал да се намеси с реплики, призоваващи уважение към човека. Грабнали и него и го повлекли към някакъв автобус. Последните думи на Юри били:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Беше около 11 часа преди обед на 10 ноември. Отивах към театъра и на улица „Раковски,“ почти до „Рачо Димчев“, <b>видях</b> да се задава Иван Стоянович, леко приведен и много побелял. Той се доближи и каза поверително: „Тодор Живков е свален, новият е Младенов“ - не дочака ответа ми и продължи тайнствено по пътя си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И накрая, сякаш в пиеса на Молиер, се появи кралят, тоест Петър Младенов. Той се надяваше да го посрещнат като героя, сразил Живков, но твърде кратка е паметта на нетърпеливите, и те освиркват и дюдюкат, и Младенов се <b>видя</b> в чудо, постара се да овладее площада, това не му се удаде, обърна се да си тръгне и тогава каза нещо на заобикалящите го, и това нещо му струва цялото царство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Слава богу, не дойдоха никакви танкове. Според мен Петър Младенов беше изтървал тези думи в гнева си, в разочарованието си от неблагодарния народ, и няколко мига след като ги е изрекъл, той самият е разбрал, че не е най-добре да идват танкове. Младенов съвсем наскоро се беше завърнал от Китай и асоциацията с „Тя-нам мън“е била свежа. Но Площад „Народно събрание“ не беше в Пекин и президентът все пак е съобразявал, че ако на китайците никой не посмя да им търси сметка, на него лесно ще му <b>видят</b> сметката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Казано чистосърдечно малко се стреснах, когато <b>видях</b> Чаушеско и жена му изправени пред някакъв невидим съд. Свитички, сгушенички едни такива, мускурливички и... Застреляни. Пак пред камерите на телевизията...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>(При този разговор в стаята на ДС <b>видях</b> Стойчев за предпоследен път в живота си. Последната ни среща беше след години. Тогава бяхме влошили отношенията си с китайците и той, облечен като старшина, стоеше на пост пред Китайското посолство. Пак се държа много любезно.)</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Ако малко преди 9-ти не бях загубил връзката с Цетъра, Станкулов никога нямаше да <b>види</b> 9-ти септември!</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>кабинета си, където тогава и спял, <b>видял</b> зад офицера войници с натъкнати ножове на пушките. Помислил, че има десен преврат.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Една сутрих бях закъснял за работа и блокът се беше изпразнил, всички вече бяха заминали в Кремиковци. На туй отгоре спря и тока. Когато слизах по стълбището и минавах край вашия етаж, чух как щрака ключалката на някаква врата. Ей така тихичко, предпазливо, по крадлювски. Веднага надникнах да <b>видя</b> какво става. Е, Цветков излизаше от твоят апартамент и много се смути, като ме <b>видя</b>. Каза, че ти си му дал ключ и си му поръчал да ти полива цветята, докато си в отпуск. Вярно ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Написах възраженията си срещу рецензията на доцент Тивчев и ги дадох във Военно издателство. Изчаках десет — петнадест дни, за да имат време да ги прочетат и отидох да <b>видя</b> какъв ще е резултатът. Николай Павлов ме посрещна усмихнат. Заедно с него беше и един друг офицер, Теню Тончев /по-късно малкият тогава син на Теню Тончев, Владимир, беше последният офицер от ДС, който се е занимавал с мен. На самият 10-ти ноември Владимир Тончев беше началник на ДС към Кремиковското районно управление на МВР и остана такъв до разформироването на Държавна сигурност/.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Лазаров — каза ми развълнувано тя. — Не пиеш, добре. Хайде тогава да сръбнем по чашка кафе на прощаване, защото след няколко часа всичко вече ще е друго. Кой знае какво ще стане. Кой знае ще се <b>видим</b> ли вече или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>В неделята имах най-тягостното преживяване на моят живот. Пристигна на гости много близък мой роднина. Зарадвах му се и минута — две след като се <b>видяхме</b>, той започна:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Е, който е определил това да е така, той си знае защо. Но, впрочем, почакай. Нека свърши този проклет екофорум, който сега се провежда в София. Има хора, които са измислили по време на него да правят големи работи. Изчакай, да <b>видим</b> какво ще стане. Не ми се сърди за предупреждението, което ти направих. Само го приеми съвсем, ама съвсем сериозно.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Когато се върнах вкъщи, <b>видях</b>, че архивът ми е ограбен. Липсваха крайните разработки на романите ми, но черновите седяха. Липсваше папката с рецензиите, които ми бяха писали идеологически здравите литературни критици. Изобщо, изнесни бяха около два големи куфара книжа. На другия ден, разбира се, не отидох на срещата с Джон Мензис. Обадих се обаче на телефона, който ми беше оставила Хаджийката. Отвърна мъжки глас. Каза, че я нямало, но щял да я потърси и тя ще ми се обади. Това стана след около половин час. Казах й:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Пълни сме с идеи за бъдещето, как да се спасяваме поединично или на групи, на отделни мафии, както му викаш ти — отвърна тя. — Това бистрим денонощно. Аз например накарах мъжа си да стане активен деятел на СДС. Така ако червените са на власт, аз ще имам страхотни връзки и ще сме добре. А ако дойдат сините, ще управлява мъжа ми. Пак ще сме добре. За да може да се живее сносно, от комунисти ще трябва да ставаме капиталисти, това се е <b>видяло</b>. Натам са мислите ни, ден и нощ кроиме плановете как да стане това.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Все ще измислим нещо. Ако нищо политическо не помага, ще му се случи случка. Готови сме на всичко, но няма дълго да е той най-главен. Ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Първо, така ми беше наредено и второ, как няма да го унищожа, когато ако някога хората <b>видят</b> кого сме гонили и за какво, ние комунистите ще станем за смях и срам. А ако разберат и какво сме те правили, ще ни осъдят. Още преддесетоемврийските закони не са спазвани спрямо теб. По тогавашните закони ще ни осъдят. Донесъл съм ти обаче нещо, което си искал. Утре къде да се видим, за да ти го дам?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i><i>— Първо, така ми беше наредено и второ, как няма да го унищожа, когато ако някога хората <b>видят</b> кого сме гонили и за какво, ние комунистите ще станем за смях и срам. А ако разберат и какво сме те правили, ще ни осъдят. Още преддесетоемврийските закони не са спазвани спрямо теб. По тогавашните закони ще ни осъдят. Донесъл съм ти обаче нещо, което си искал. Утре къде да се <b>видим</b>, за да ти го дам?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Само идиот не би се сетил, че крадеш, след като <b>види</b> на каква висока цена купуваш и на каква ниска продаваш. А хартийката ще седи дълго време, това е счетоводен документ, който ще се пази. Ако не днес, то утре можеш да влезнеш в пандиза.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Много лесно регистрирах фирма. Предстоеше ми да <b>видя</b> отблизо, с очите си, какво представлява частния бизнес. Реалния. Не този от вестниците и телевизията. Не чуждия. Нашия. Българския, който би трябвало да ни храни. На който разчитахме, за да станем по-богати, отколкото бяхме при социализма.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Ташев;2001-2005;http://www.tlt.tashevi.com/<br>
<i>Девствени и чисти бяхме като ненапита вода. И се давехме, преди да се научим да плуваме. Безспорно беше едно: нямаше незасегнати от заразата на любовта. Все някой някоя обичаше, въздишаше, задиряше... Не знаехме дори да се целуваме. Държахме се за ръцете, плахо се прегръщахме и треперехме да не ни <b>видят</b>, да не ни чуят, да не ни разправят...</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Попов;Кратка история на българския рекет;http://underpear.gyuvetch.bg/articles/index.htm<br>
<i>Не ни разбирайте погрешно. Ние не твърдим, че освободителното движение е било нещо "лошо", престъпно. Обратното: ние смятаме, че ако не беше организираната престъпност под формата на хайдути, хъшове, комити и други, България щеше да <b>види</b> освобождение през крив макарон. Някои ще възразят, че комитетът на Левски всъщност е бил само една завера.</i><br><br>
------------------------<br>
Писателите и БНР;2002;http://www.slovo.bg/pisateli/index.php?ar=381<br>
<i>Една от целите на кампанията, в която бяха хвърлени много пари, на цялата медийна помия, изливала се в продължение на месеци върху мен, бе да ми създаде измислен и неверен образ. Агресията и лъжата обаче не могат да подменят фактите от професионалната ми биография и да обезличат творческите ми награди от националното радио. Имах чувството, че чета архивите в службите и различните доноси по мой адрес. Дойде време тези анонимки да излязат и да ги <b>видя</b> във вестниците.(...) </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i> После - ежедневния тежък туристически живот! "Маршрутната линия" ще е кратка, защото в 15 ч. трябва да сме при брата на Волфганг. Жена му пък ще става на 49 години. Какво хубаво съвпадение, ще <b>видя</b> как се празнува по германо-тюрингски. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  На другия ден сме в EGA - постоянната изложба за цветя. Знаех, че ще <b>видя</b> красиви неща, но всичко беше толкова прекрасно, неочаквано, че трудно мога да го забравя.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  Друго интересно място е градината на фуксиите. Аз почти нищо не разбирам от цветя, не зная и как се казват тия разноцветни обички, но добре, че навсякъде има табелки, да не се посрамвам пред специалистката - цветарка Гизела. Не са така разкошни като розите, не миришат толкова много, но като ги погледнеш и на душата ти става разноцветно дори. После <b>видях</b>, че в градинката на Гизела има от това чудесно цвете. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  Сред цветя откривам и нещо техническо - музикални инструменти, разни причудливи уреди с бълбукаща вода, нещо като нивелири. Помузицирахме си с дървено-метални чудатости, като дивите бушмени, които <b>видяхме</b> в африканската изложба. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  В един от павилионите почти винаги има разни изложби. Попадаме в Африка, по-точно Южна Африка, Намибия, при бушмените. Толкова много животни са измрели, за да ги <b>видим</b> тук препарирани! Стана ми жал за животинчетата, прииска ми се да съм там на истинско сафари, а не да ги гледам с тъга. Слонче, лъвчета, жирафче, крокодили, носорози, антилопи, хипопотами, зебри, много птици - и между тях няколко кукли - бушмени уж на лов. В един ъгъл има колиба, пред нея жени, деца, покъщнина - как живеят бушмените. Тупнахме и малко тамтами - да прозвучи Африка сред толкова умрели животи! </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  Видях истински цъфнал банан, който почваше вече да си образува бананчетата. Папирусовото дърво е много интересно, най-вече с това, че не можеш го разбра какво е. Има кафеени дръвчета от сорта арабика, също и какаови. </i><br><br>
------------------------<br>
Петър Марчев;Изкушението Атон или 50 часа в Градината на Богородица;10/09/2005;http://liternet.bg/publish13/p_marchev/aton.htma<br>
<i>Негово Светейшество ме проводи тук, на Атон, за да <b>видя</b> истина ли така, каквото ся е слушало за това чудо в обителта на охридчани, или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Марчев;Изкушението Атон или 50 часа в Градината на Богородица;10/09/2005;http://liternet.bg/publish13/p_marchev/aton.htma<br>
<i>Според предварителните ни планове - дошло е време да <b>видим</b> и безценните реликви от манастирската библиотека.</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>Когато и аз излязох пред общината, <b>видях</b> доста хора да се мотаят на площада - всички имаха на реверите си саморъчно направени книжни етикети с надпис О.Ф. Ширковите дъщери бяха също там - като ме видяха започнаха да викат ”Долу фашистите”. Аз се върнах в къщи уплашен, баща ми ми направи един ОФ-етикет с червено мастило и ми каза да си го закача и да изляза без да се страхувам. </i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i><i>Когато и аз излязох пред общината, <b>видях</b> доста хора да се мотаят на площада - всички имаха на реверите си саморъчно направени книжни етикети с надпис О.Ф. Ширковите дъщери бяха също там - като ме <b>видяха</b> започнаха да викат ”Долу фашистите”. Аз се върнах в къщи уплашен, баща ми ми направи един ОФ-етикет с червено мастило и ми каза да си го закача и да изляза без да се страхувам. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>След обяд пред общината спря една червена камионетка. Видях как натоварват в нея кмета и секретар-бирника с вързани ръце отзад. Баща ми каза: ”Бирника ще го пуснат, но за кмета (той не беше местен) - не знам”. Дали е можел да си представи, че след два-три дни и него ще натоварят в същата камионетка?</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>Той се провеждаше по подобен начин. По време и на двата процеса бяха издадени съответни ”бели книги”, които само месеци след процесите бяха строго забранени. За мен тези книги бяха сини, защото имаха сини корици. Когато поотраснах много ми се искаше да ги прочета, но изглежда баща ми ги беше изгорил - никога повече не ги <b>видях</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>Като свърши бригадата се поизмихме и отидохме да <b>видим</b> окачения при входа на сградата стенвестник. Каква бе изненадата ми да видя в него лошо нарисувана фигурка на изтегнал се под дърво човек и отдолу надпис ”Лазо пак изкръшка”. Почервенял от гняв бързо хванах автобуса и се прибрах разстроен в къщи. После разбрах че две-три момичета от групата нахълтали в стаята на комсомолския комитет да изразят възмущението си. Аз всъщност съм бил работил най-добре в групата… ”А бе то това е за агитация…” - опитали се да се оправдават деятелите. Накрая се принудили да слязат и свалят стенвестника.</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i><i>Като свърши бригадата се поизмихме и отидохме да <b>видим</b> окачения при входа на сградата стенвестник. Каква бе изненадата ми да <b>видя</b> в него лошо нарисувана фигурка на изтегнал се под дърво човек и отдолу надпис ”Лазо пак изкръшка”. Почервенял от гняв бързо хванах автобуса и се прибрах разстроен в къщи. После разбрах че две-три момичета от групата нахълтали в стаята на комсомолския комитет да изразят възмущението си. Аз всъщност съм бил работил най-добре в групата… ”А бе то това е за агитация…” - опитали се да се оправдават деятелите. Накрая се принудили да слязат и свалят стенвестника.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>Той млъкна, а присъстващият лекуващ лекар д-р Георгиев му обясни тихо, че освен войник съм и от I-во вътрешно отделение на болницата. Като чу това, полковникът тутакси си тръгна и повече не го <b>видях</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>отидох, купих си кока-колата и се върнах. На 5 ноември един приятел от МВнР ми се обади и предложи да се <b>видим</b> веднага. Видяхме се на "Раковски" и той веднага ме попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i><i>отидох, купих си кока-колата и се върнах. На 5 ноември един приятел от МВнР ми се обади и предложи да се <b>видим</b> веднага. Видяхме се на "Раковски" и той веднага ме попита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>На 10.XI. сутринта се изнесохме на Горнобански път, за да <b>видим</b> за последно как Тодор Живков преминава по "трасето".</i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>До края на годината бях участник в още няколко митинга, докато не разбрах на 14.12. вечерта, че промените няма да се състоят. След това процесите на избори на президент (председател), срещите в които съм участвал из страната, бяха като усмивки от старите ленти. Спомням си, че на 8-и декември се <b>видях</b> с Емо Кошлуков, който както е известно лежа няколко години в затвора преди 10-и и моето първо гадже Даниела му ходеше на свиждане. Тогава се срещахме в 272 с Андрей Луканов и Емо Кошлуков се държа крайно неадекватно, като през повечето време крещеше. След срещата обаче му се извини. </i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Димо Казасов – талантливият демагог;1990-2005;http://www.mediatimesreview.com/september05/Kazasov.php<br>
<i>     На дневен ред е поставен въпросът за избор на подходящата личност за вожд, която неизбежно ще е обвързана и с култ към себе си. Казасов не се срамува или страхува от това. Напротив – “Въпросът е да се издигне култът към характера, енергията, способността, таланта. Въпросът е българската общественост да загори от честолюбието да <b>види</b> над себе си най-енергичните, най-светлите синове на нацията.” </i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i>Докато живее на Amalienstrasse в Мюнхен, Б.П. описва следния случай: "... В подлистника на един от вестниците <b>видях</b> романа на Пшибишевски "Синове на земята"... взех да мисля за автора. И докато мислех така за Пшибишевски, някой почука на вратата - влиза раздавача и ми поднася писмо. Вземам го и виждам, че е адресирано до Станислав Пшибишевски, писател, в същата улица, в същото жилище, в което живея аз. (Б. Пенев. Дневник. Спомени. София., 1973)</i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i>ОКТОМВРИ, 22 или 23 - Яворов пише писмо от Париж до Б. Пенев по повод заминаването на Тодор Николов и Михаил Арнаудов за Лондон: "Щях да ги последвам и аз, ако не съм малко нещо "вързан" тук от пиесите, които искам да <b>видя</b>..." (Ганка Найденова. П.К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. С.,1986)</i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i>МАРТ, 12 - Б.П. пише: "С нашия читател и писател, струва ми се, никога не съм имал нищо общо. Тъй отблизо го виждам, че нямам никакво желание да бъда интимен с него. И когато го <b>видя</b> да чете моя статия, а особено да се възхищава на нея, ще ми се да дръпна книгата от ръцете му...". ( Б. Пенев. Студии. Статии. Есета. В : предг. Ив. Радев)</i><br><br>
------------------------<br>
Д-р П. Ников;Из близкото минало на Варна;1997-2001;http://www.varna-bg.com/museums/archaeology/reference_library/minalo.htm<br>
<i>Нашето тук новосъставленно българско училище зафана тази година редовно преданiята си, а тази година имахмы честь да <b>видим</b> годишните му испытанiя в които присъствующите царски чиновницы и други знаменити и высокоученны лица похвалиха за успехите, учителите, нас и учениците на число 349 №., от друга страна, колко ще бъде на нас срам, колко повреда на които се учят, ако технiя училищен дълг от 70 000 гроша не се исплати, не се поумали, но расте много чрез лихвата и училищните разноски? </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Атанасов;Кълнежа;2001;http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/kylnezha.htm<br>
<i>Човек, ако си мисли, че е нещо, нищо не се знае другите какво мислят за него! - това бе най-философската мисъл в живота на Милтара, един от лозарите в Кълнежа. И той правеше всичко, за да се <b>види</b>, че пет пари не дава за другите, каквото и да мислят за него. Имаше зъл език и високо мнение за себе си. Отишъл при Чилибонка, кръчмарката, и пред всички я нарекъл курва. А тя да вземе да му удари такъв шамар, че се намерил под най-близката маса. Смях, народът изпопадал от смях. Той се измъкнал, сякаш нищо не било станало. Уж му се разминало. Обаче не навсякъде минава. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Благодаря ви! - човекът се поколеба, но приседна до нашата маса. - Драго ми става, като <b>видя</b> семейство, дете... Аз повече от година не съм виждал моето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Прибрахме се във вилата. Заключихме всички врати, татко затвори кепенците на ниските прозорци. На сутринта научихме, че нашият познат от ресторанта бил застрелян. Убит и хвърлен в един изкоп от другата страна на пътя. Кой го е убил. Защо? Какво точно се е случило? Не знам. След година, а може би и по-късно викаха баща ми като свидетел. Но той всъщност нищо не бе <b>видял</b>. Разпитали го и толкова. И повече дума не се чу.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>След тази саморазправа романтичното ми отношение към партизанското движение посърна. Знам, че в някаква кавга един партизанин бе застрелян от своите и никога нямаше да <b>види</b> жена си и двете си деца. Трупът му цял ден лежал в изкопа до Песако.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>А една наша близка лекарка се влюби в Миша. И Миша са влюби в нея. Той беше младши руски офицер, изпратен на фронта още от началото на войната. Видях този Миша няколко пъти и той ми се хареса. Беше усмихнат, дружелюбен и нежно влюбен. Лекарката, която го възприемаше като опърпан хусар от руските романси, беше щастлива.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Помня, беше неделя, защото всички обядвахме заедно. На вратата се позвъни и аз любопитен, както винаги, се втурнах да <b>видя</b> кой идва. През малкото стъклено прозорче зърнах едно лице, приличаше на Лучко, не не беше той, не беше, абе Лучко беше! Отворих, увиснах на врата му. Настъпи радостен плач.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Всъщност баща ми е отказал поривисто, без да преценява, без да предвижда, не съм сигурен, какво щеше да предприеме, ако можеше да <b>види</b> живота си през следващите тридесет и пет години. Той беше мек човек. Не беше герой. Струва ми се, че хората от неговото поколение тогава изобщо не допускаха, че цял половин век комунистите ще господаруват в България и ще определят съдбите им. Всяка година те трябваше да си отидат или напролет, или наесен, но не си отиваха. Заседяха се...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Взеха им земята. Четири десетилетия по-късно върнаха ябълковата градина. Случих се миналата есен в Пловдив и поисках да <b>видя</b> леля си, обадих се по телефона, а тя ми отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Няколко дни преди изборите, на улицата ме срещна едно по-голямо момче, което знаех от квартала. Като ме <b>видя</b>, то спря, бръкна в дрехата си, извади сноп бели бюлетини и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Хората ги е страх - каза мама. - Страх ги е. Това е. Нали <b>видях</b> с очите си тука в центъра на София, като започнаха да отварят пликовете и като взеха да излизат червени бюлетини, червени бюлетини, на мен ми се доплака. От де се взеха толкова комунисти в нашия квартал?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Доктор Славчев - прочутият гинеколог, който гонеше вече стоте години, Тинко Папазов - някогашен касационен съдия малко по-млад, и връстникът му запасния генерал Вуйчев всеки четвъртък се събирали, затваряли се в подготвената стая, спускали плътно завесите и тихо раздавали картите за бридж. Страх ги било. Страх ги било да не ги <b>видят</b>, да не ги издадат, че играят на карти, и ето ти лагер. Страх - тези достопочтени и заслужили за страната старци.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Извинявай, но те винаги са знаели това - успокояваше го баща ми. - Вие за друго се благодарете, добре, че не ме избраха за народен представител, тогава щяхте да <b>видите</b>, какво щеше да ни сполети!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Разбира се и бебето не закъсня. То разкисна всичко. Кръстиха го Вера, баба ми се трогна и прости поне половината партийна принадлежност на зет си. Настъпи семейно помирение. Само докторът ходеше мрачен, свирукаше си нещо от Густав Малер, яд го беше, че се е зарекъл да не <b>види</b> племенницата си докато е жив и тогава някой измисли коварен ход. Донесоха му бебето. Показаха му го. Той помълча, помълча, пък току извади едни ключове, започна да ги дрънка пред носа на пеленачето, разчувства се и взе да му вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>И изведнъж наистина сърцето му спряло. Баща ми го заварил да лежи мъртъв на улица "Кракра" под оградата на турската легация. Валяло сняг и покривал мустаците и брадичката му. До вуйчото стоял изправен като на стража доктор Иван Карамихайлов. Когато <b>видял</b> татко, той свалил шапката си и казал:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Скоро след това арестуваха баща ми. Той го очакваше и ми беше казал, ако направят обиск в къщи, да си сложа на главата червената скиорска шапка и да мина няколко пъти край милицията на Лъвов мост. Как щеше той да ме <b>види</b> от най-горния етаж, не мога да си обясня. Бяха го вече държали там и той си знаеше. Не направиха обиск. Когато го освободиха, беше получил възпаление на долната челюст, наричало се остиомиелит. Оперираха го, изрязаха му част от костта и извадиха повечето долни зъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Отиде да работи на една постройка. Ходих да го <b>видя</b>. И отначало не можах да го позная, носеше дочени панталони, на главата имаше кепе. Нареждаше тухли върху дървено самарче, вдигаше го на гърба си, тръгваше колебливо по една дебела дъска, после по стълбището и изкачваше четвъртия етаж.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>У дома е идвал и владиката Стефан. Същият този Стефан, които се е застъпвал за евреите, същият този Стефан за когото Илия Бешков нарисува знаменитата карикатура - Исус на магаренцето, владиката в пакарда си и надпис: "Срещнаха се, но не се познаха! " Беше възпълен, тържествен, слагаха го да седне на почетно място и приготвяха изискани гозби, като за владика. А може би вече беше екзарх. Отначало той се е опитвал да котка Отечествения фронт, но когато <b>видял</b> накъде вървят работите решил да се противопостави. Заточиха го в село Баня до края на живота му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Архимандрит Василий бе единственият, който от амвона говореше открито и ясно против комунистите, против фалшивите гълъби на мира, против лъжите и насилието. Заточиха го в Бачково. За жалост твърде малко свещеници се осмеляваха да бъдат като него. Вярно знаеше се и един дякон, руснак, съвършено различен от Василий, той приближаваше към богомолците поклащайки кадилницата, обвиваше ги в синкав благоуханен дим и когато <b>видеше</b> някой познат, къдеше го, кланяше се и говореше приглушено на руско-български:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Имагинерните числа съществуват, но ние не можем да си ги представим. Тъй както слепецът не може да види слънцето, но то съществува. Така и ние не можем да <b>видим</b> Бога, но това не значи, че той не съществува. Осми нумер, не се върти на чина си!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>- Имагинерните числа съществуват, но ние не можем да си ги представим. Тъй както слепецът не може да <b>види</b> слънцето, но то съществува. Така и ние не можем да <b>видим</b> Бога, но това не значи, че той не съществува. Осми нумер, не се върти на чина си!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Ами библиотеката, огромната библиотека на дядо ми Тодор! Нея къде да денем? Решиха въпроса радикално. Пристигна някакъв антиквар и изкупи повечето томове. И тогава с очите си <b>видях</b> книгата с автографа на Владимир Улянов, малка книжка... Разтворих я, прочетох посвещението, заплеснах се по другите книги и тя изчезна. И до ден днешен ме е яд. Щях да си я нося вместо паспорт, вместо диплома, вместо досие...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Исках да отида да <b>видя</b> Дунава отблизо. От старата къща, от язлъка той беше красив, разбира се никога не е бил син, както твърди Щраус, беше по-скоро сребрист. Когато слънцето залязваше, най-напред ставаше златист, и колкото повече наближаваше вечерта златото потъмняваше, някой наливаше във водата червено вино, после далечните води бавно гаснеха и губеха цветовете си. А когато отидохме с татко на пристанището разочарованието ми беше пълно. Дунавът течеше кален.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Освен това характеристиката на жителите на този град се била объркала от гащниците! Много гащници придошли от селата и се настанили тука-тъй. От тия дето като <b>видели</b> в София сградата на Народния театър си казали:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Какво сте направили - вика. Как може такова нещо. Вие сте пили от моето вино, без мезе. Ами не <b>видяхте</b> ли долу да висят едни луканки. Я, моля ви се, идете, наточете още вино, донесте от луканките, дайте от тези чаши, всичко трябва да бъде като хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да <b>гледа</b> лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще гледаме лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го <b>видим</b>. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Тази интелигентна, млада аптекарка, затворена заради убежденията си, изтърпява пет години и осем месеца в женските лагери, без да <b>види</b> двете си деца, мъжа си, без да се прости с баща си и пак успява след толкова много терзания, да запази ведра душата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Лекарят, който я прегледал, като <b>видял</b> анализа на кръвта и казал: - Съгласно теорията вие не трябва да сте жива!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>"Веднъж <b>видяхме</b>, че зад хамбаря заравят умрели от болест кокошки. Жените ги изровиха и през нощта ги свариха в консервени кутии... Предупреждавах ги, че ще се разболеят, но те изядоха кокошките до последното кокълче. И най-забележителното бе, че никой не се разболя...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Оживяхме защото си помагахме. Страданията ни обединиха. Когато се върнахме от лагерите не изгубихме връзка по между си и сега сме като сестри... Ето аз завчера бях да <b>видя</b> Ана Дитрих и с нея се запознах в лагера. Сега тя живее сал самичка в Казичене. Ходя няколко пъти в седмицата при нея. Тя е вече много стара. Колкото по-остаряваме, толкова по-нещастни ще бъдем, това се отнася и за цялото човечество. За туй тъй много ни е необходима човещината. Трябва да се създаде движение към човещина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Когато ми съобщиха, че и жена ми, и другите ми другари са откарани във затвора, прерязах вените си. Кръвта ми изтичаше и повикаха медицинско лице, което беше чужд човек за лагера. Но понеже брадата ми покриваше целите гърди - шест години не бях бръснат и тъй като външното лице не трябваше да ме <b>види</b> в такъв вид, обръснаха ме..."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица Св. Климент, звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги <b>видях</b> - разбрах, че ги познавам отнякъде, виждал ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, виждал бях портретите им във вестниците."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Прав е другарят Червенков! Децата не могат да отговарят за родителите си, но тука има нещо друго. Средата, в която Гошо е израснал! (Гошо бях аз.) Тя не може да не му е оказала влияние, майчиното мляко, което е засукал, тези неща са важни. Нека да <b>видим</b>, как ще се проявява той в бъдещето, нека да докаже, че е заслужил да бъде член на ДКМС и тогава ще го приемем.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Ако става дума и аз лично имам спомен от изтънченото, едва доловимо присмехулно поведение на Царя. Вуйчото, доктор Балабанов, който лекуваше децата му от уши, нос и гърло се беше разболял и ние отидохме да го посетим. Не щеш ли, на вратата се позвъни и...царят. Сам, без свита, дошъл да <b>види</b> доктора. Той поздрави всички в стаята, клекна до мене ръкува се и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Незабавно ни низвергнаха и от комсомола. Събранието бе проведено при мрачна тържественост. И тогава <b>видях</b> как съучениците ми се притесняваха да гласуват против нас, свиваха се на чиновете и едва-едва вдигаха ръка зад гърба на другарите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>На другия ден след събранието всички изключени се събрахме в нашия двор. Седяхме на каменните стъпала и се чудехме какво предприятие да предприемем. Тогава баща ми се появи на язлъка и като ни <b>видя</b>, не можа да сдържи усмивката си:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Върнах се в Свищов и зачаках резултата. Един ден мандалото на портата издрънча. Появи се пощаджията, извика напевно: "Поща!" И като ме <b>видя</b> добави: "Имате телеграма".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Обади се втори, трети... Аз гледах картината на стената, голо женско тяло полегнало и чувствах как нищо няма да излезе от това наше събиране. Тогава предложих просто да <b>видим</b>, кой е за и кой против. За?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Скоро славата ми достигна до самия бай Коста, който отначало възкликнал: "Я па тоя!", но една вечер си облякъл чиста риза и се появи в "Балкантурист", където рядко стъпваше. Сакал да <b>види</b>, какви са тия гяволии, дето ги върши Гоше. Бай Коста дори за малко щял да се обръсне, но ножчето му се било изхабило още преди месец, а немал друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Бях щастлив, че двама мои другари са поискали да ме <b>видят</b> и се надявах, че не само любопитството ги бе довело при мен. Драго ми е да си припомням малките признаци на приятелството, дребните предателства се забравят сами.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Няколко години по-късно получих от Америка едни хубави и здрави кожени ботуши. Каубойски ботуши, който ги <b>видеше</b> се пипваше за кобура! Реших, че ще ги дам на бай Коста. И при първия случай минах през Боровец.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>За пръв път Оббов се бе срещнал с татко на едно дело, по което бил вещо лице. Умееше да разкрива, дали някои документи са подправяни, дали някой подпис е фалшив, а докато чакаше реда си в съдебната зала, нахвърляше скици на присъстващите върху бележника си. Видял баща ми, профилът му направил впечатление, нарисувал го и в почивката му връчил скицата. След това изпили по едно вино заедно и оттогава, пристигнеше ли на дело в Свищов, си идваше у дома, а татко му гостуваше в Плевен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Не ме направиха... Този, синът на Тодор, Карло, когато се върна след девети септември от Съветския съюз, дойде да ме <b>види</b> и ми вика: "Виж, Христо, ще ти дам един ключ, за да разбираш нашите работи, нашата партия не търси верни хора, тя търси послушни хора".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Първата пералня машина <b>видях</b> у един приятел. Майка му се бе снабдила с нея от чужбина, естествено не можеше да се нахвали, ние давахме вид, че вече знаем за тези чудесии, но единодушно пожелахме да изперем нещо в цилиндричната емайлирана придобивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Точно така, Данаилов, да <b>видим</b> при какво количество калциев окис, ще се получи необходимата топлина... За това вие отивате сега в техническата работилница, намирате началника Куцаров и му казвате, че съм наредил да се изготвят сто консервени кутии с двойно дъно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- По въпроса за първомайската манифестация, другари - започна той на едно общозаводско събрание - някои служители не дойдоха, и ние ще проверим по какви причини са отсъствали, а после, другари, останах с впечатлението, че не всички, имаха това празнично чувство, което такъв светъл празник иска, ето например, другарят Данаилов, всички <b>видяхме</b> на конференцията, че има хубав нов костюм, а защо на манифестацията, не го беше облякъл?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде гледат, какво искат да <b>видят</b>, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... видяха ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i><i>И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде <b>гледат</b>, какво искат да <b>видят</b>, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... <b>видяха</b> ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Малко е останало в главата ми, от това което бях написал тогава, загубил бях вестника и <b>видях</b> съчинението си едва миналата година в една архивна колекция за Щъркелов. Помня обаче, как Остоич обвиняваше художника, че дърветата на предния и задния план в картините му били еднакво зелени, а аз предположих, че той е разглеждал изложбата с очила за слънце. И още други хапливости.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>И наистина след няколко месеца той замина. Видях го още само веднъж и то на гара "Левски", чакахме различни влакове.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Отворих дървената порта, която криеше зад себе си постройката. И я <b>видях</b>, жалостива и изоставена. Беше се понапукала, една стена беше на път да се срути. Но все пак бе издържала. Строежът от преди двеста години бе понесъл гърчовете на земята, новите блокове - не.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>"Един евреин си вървял през тъмната гора и хоп - пада във вълча яма. Затреперил евреинът, но нямало как да се измъкне в тъмницата. Изведнъж туп - в ямата пада едно агънце. Уплашено горкото и то разтреперано. Евреинът обаче се зарадвал. Прегърнал агънцето и му занареждал: "Не се плаши, миличкото, не се плаши, мъничкото, ето сега ние ще се топлим един друг, а утре като изгрее слънчицето ще излезем от тази дупка... Ще <b>видиш</b>, всичко ще се оправи!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- А, той беше, той беше - Стефан не се доизказа -. Значи това трябва да е било преди двайсет години. Срещаме се ние с него на улицата, ама духаше един вятър, не се стоеше, и Пънчо Савов си спомни, как веднъж пак духало такъв страшен вятър, и той <b>видял</b> Пенчо Славейков пред вратата на народната библиотека. Той се мъчи да я отвори, вятърът напира да я затвори. Гъне се човекът, немощен, остал без сили, сълзи избиват на очите му от безпомощна мъка. Тогава Пънчо му помогнал и великият поет го поканил в кабинета си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>В София следобеда на 20 август <b>видях</b> на улицата няколко шкоди с чехословашки номера. Бяха пълни с морски излетници, личеше по загара им, по багажа им. Връщаха се от нашето море и се отправяха към родината си. Всичките бяха поставили чехословашки знаменца по колите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>След два дни се <b>видях</b> отново с доктора, той бил направил справка, нещо особено ново за болестта на Радослав не успял да открие, но имало едно лекарство, което напоследък се прилагало при възпаление на вените. Запиши си го, Тандерил, може да опитаме с него, било сравнително безвредно. Постарайте се да го намерите!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Оказа се, че веднага са поставили Радослав на системи, но по-късно го откарали във Военна болница, където би следвало да го лекуват. Обадих се по телефона и на лекуващата го лекарка. Тя каза, че на всяка цена, ще отиде да <b>види</b> Радослав, но просто в момента била много заета. Не се появи никога.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Когато влезнах в болничната стая, Радослав спеше, до него свита на столче в бяла престилка седеше жена му. Като малка бяла мраморна статуя на предаността. Мълчахме. По едно време Радослав отвори очи и ме <b>видя</b>. Искаше да каже нещо, но аз за да го разсея, го изпреварих:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Една по една нейните близки и роднини се прощаваха с този свят. Тя редовно отиваше да ги съпроводи. Дребничка, миличка, винаги с някаква малка черна шапка на главата. Веднъж я <b>видях</b> да слиза без особено затруднение от тролейбуса, пред блока, където живееха с дъщеря си. Хванах я под ръка. Тя ме погледна и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Между хората дошли да я изпратят <b>видях</b> приятеля ми Спас Топалов и като че ли за пръв път забелязах, че косата му вече e започнала да побелява! Годините си минаваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>През зимата на 1970 година заминах за Москва. Баща ми не го пратиха да я <b>види</b>, но мен ме пратиха. Как? Защо?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Защо чакахме няколко часа, а сега трябваше да тичаме, си остана руска загадка. Нищо не <b>видях</b> нито от Ленинград, нито от Петроград, нито от Петербург. Стовариха ни на гарата, прекосихме чакалнята и се озовахме на перона, край който се бе проточил един влак, краят му се губеше отвъд хоризонта. А този претъпкан куфар тежеше, пишещата машина тежеше, ръцете ми се изпъваха, краката ми се подгъваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>С очите си <b>видях</b> как един юнак залиташе по тротоара, залиташе, а край него бавно пърпореше мотоциклет с кош. Двамата милиционери търпеливо чакаха юнакът да падне, за да го напъхат в коша и откарат. Такъв бил правилникът. Докато се държиш на краката си, си в безопасност. Паднеш ли, няма милост. И нашият със сетни сили се удържаше, най-накрая успя да се добере до уличния стълб, сграбчи го, обгърна го и невъзмутимо се обърна към милиционерите:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Сменихме рязко направлението и отидохме и какво да <b>видим</b>, чудо на чудесата, в магазина опашка, а опашката за магнетофон "Комета"!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>-Да вземем такси! – оживи се Ролан и започнахме разгорещено да махаме на такситата. В Русия вечер те возят, само ако посоката устройва шофьoра. Но затова пък късно през нощта срещу скромно възнаграждение може да разчиташ на всевъзможни превозни средства, които да те откарат до желаната точка. Видях с очите си, как едни познати спряха линейка и след кратък пазарлък се наместиха в нея. Други са се прибирали със снегорини.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Преди да си тръгна, го попитах мога ли да му донеса интервюто, когато стане готово. Сиреч да го <b>видя</b> още веднъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Замълчах, не исках да го занимавам повече с моята особа, но когато се <b>видяхме</b> за втори път, му казах, че за мен Бор е нещо изключително и като учен и като човек, че е едва ли не повече от Айнщайн. Данин кимна и отвърна:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Картините на руските художници бях гледал по филми, в албуми, но да ги <b>видиш</b> пред очите си, да усетиш дъха им, няма да кажа да ги пипнеш, защото едни строги бабки зорко бдят, това си е съвсем друго изживяване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Ленинград, трябва да <b>видите</b> Ленинград, Москва това е едно гадно село – казваше мадам Стацинска – благородна старица от някогашния и бъдещ Петербург. Нейната ненавист към Москва, където бе принудена да живее, бе толкова силна, че тя не признаваше дори пироженное закупено от столицата. Пироженное можело да се купува само от Ленинград, защото в московските сладкарници продавали едни гадости. Не се почувствах особено поласкан – току-що и бях донесъл пасти от съседната кондитерская.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Деканът не се учуди и обясни, че все пак има някакъв напредък, тъй като преди срокът бил шест месеца. Така че трябваше да се прибегне до хитрост и наистина - Йони пристигна в Москва командирована от България, от вестника, в който работеше. И трябва да споделя нещо съкровено. Когато чаках на летището и <b>видях</b> българския самолет да се приземява, когато <b>видях</b> българския трицвет на опашката му, очите ми овлажняха, сърцето ми заби и аз усетих как си тананикам Вазовата песничка "Питат ли ме де зората..."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Вечерта Митка Гръбчева се появи в осем без пет в градината на ресторант Крим. Руменов още не бе пристигнал. Тя беше елегантна с огнено червената си коса, с наметало и строго изражение на лицето, което се смекчи в тържествуваща усмивка, след като ни <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Опитах се аз да го карам, на няколко пъти се качвах по тротоарите и <b>видях</b>, че не е за мене тази работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И тъй Борко кротко и внимателно управлявал колата, а Сокол ревнувал. Черна завист! И веднъж какво да <b>види</b> - ауспухът на пежото черен - почернял отвътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Една операция, втора, будещите подозрение инак лекари, този път си свършили работата. Извадили далака, наместили потрошени кости, след дълга схватка със смъртта някогашната атентаторка оцеляла. Когато дошла в съзнание, <b>видяла</b> пред очите си Иванка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Влезнал Сокол и като <b>видял</b> майка си цялата в бинтове, екстензии, гипсове, разплакало се момчето. А майката, като се убедила че момчето й е живо и здраво, помълчала, помълчала и рекла:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Родителите ми заемат местата си на балкона. Баща ми е с овехтялото си сако и безупречно вързана връзка. Той се притеснява дали ще може да издържи докрай. Кашлицата го мъчи и задушава. Мама е ходила на фризьор. Не им се обаждам. Крия се. Не искам никой приятел, никой близък да ме <b>види</b> точно сега. Защо? Не знам.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Поканиха ни в ложата. Всички в правителствената ложа. Няколко души от балкона изръкопляскаха, и днес не съм напълно убеден не се ли поласках от това, че ще ме <b>видят</b> в една ложа със самия другар Живков, или ми стана неудобно. Смесено чувство ви казвам. Защото в Съюза на писателите имаше една снимка- другарят Живков и група писатели, а зад гърба им се надига на пръсти един критик, не успял горкият да се вреди по-напред. Виждаше му се само челото и веждите , но се разпознаваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Червено, червено! - настоях аз, защото <b>видях</b>, че бялото, което ми предлагаше, имаше етикет „София“.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Заминах, за да <b>видя</b> какво е станало със старата къща. В началото на града пътят минаваше край гробището. Спрях, наоколо бе пълно с народ - погребваха жертвите на земетресението, споменах вече, в двойни ковчези. Спрях, свалих шапка и приближих към множеството. Хората бяха тъй ужасени и потресени, че нямаха сили да плачат. Реших да се отбия на гроба на прабаба ми Лукса, взех да се лутам и случайно зърнах един стар кръст и едно име, което винаги ще помня. Името на Стария книжар... Спомените не питат и лекичко те стискат за гърлото... И аз се връщам двадесет години назад...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>... Това сега зими ли са! Едно време да <b>видиш</b> зима, ама зима! - от сняг нищо се не види. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>... Това сега зими ли са! Едно време да <b>видиш</b> зима, ама зима! - от сняг нищо се не <b>види</b>. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Хубаво е - казах веднъж аз. - Ама ако тук беше моят приятел Гошо Десев с китарата, да <b>видите</b> какво става...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Дойде време и аз напуснах малкия град. Никога повече не <b>видях</b> зима, подобна на онези, никога повече не <b>видях</b> стария книжар.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>- Значи това софиянците били страшно загубени хора, тяхното маменце... Ей сега тук се въртеше един, дошъл нещо по работа, а аз му викам, че долу на пристанището извадили два крокодила от Дунава. И той, неговата мама проста, хукна да <b>гледа</b>. Виж му акъла! Как може да е толкова глупав бе, де се е чуло и <b>видяло</b> през февруари месец крокодили на Дунава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>По време на развода им се получиха ведомости от Съветския съюз, за да се <b>види</b> каква е била заплатата на миньора Иван Генчович Христов, и хвърлиха в смут адвокатите. Няколко месеца се редяха суми, на които всеки можеше да завиди. Следваха два месеца - нищо, тире, после пак голяма заплата, след това пет рубли! Защо така, бе? Защото ми писваше и се чупих из Съюза - казваше той. А доколко се е чупил из Съюза, не мога да твърдя, придвижването на хора в тази част на света не бе лесна работа, но за Иван това не се е отнасяло.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Иван беше много гостоприемен, канеше ни у дома си, слизаше в мазето и донасяше една цинкова кофа добро вино. Настояваше да бъде изпита. Майка му беше още жива и приготовляваше чудесни туршии, печени чушки в олио... Освен това той се заричаше, че телевизорът му бил в страшна форма и тази вечер ще хване на всяка цена румънската телевизия. За София тогава дума не можеше да става, нямаше още ретранслатори. Никога не <b>видяхме</b> да се появи изображение на телевизора му и Иван понасяше това много драматично.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Пиша ти това писмо от Западна Германия, където живея вече няколко месеца и още ми е всичко като в научно-фантастичен филм. Ти нали знаеш, че аз не бях добре с лявото ухо( това не знаех, но както и да е), и тук се наложи да ми направят операция. И като ме преглеждаха, <b>видях</b> на екран собственото си сърце и мозък как функционират.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>„Джоджо, <b>видях</b> какво значи свободата, това е деликатен продукт-медикамент, ако го даваш в по-голяма доза, той е вреден за самия пациент. На всеки народ не отива свободата на Швеция!“ - ето тази знаменита фраза характеризираше Иван и само няколко реда по-надолу той споделяше: „Най-големият политически удар на Балканите има възможност да направи България и да постави в икономическа зависимост съседите си, ако може страната ни да създаде за 500 хиляди човека - чужденци, работа и да повдигне стандарта на живот близко до Германския. Това за тебе може да е утопия, но за мене не е!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Посетих Иван още веднъж, когато беше постъпил в затворническата болница в София, от какво страдаше, не можах да разбера, но се <b>видяхме</b>, пак ми искаше самобръсначка и бельо. Видът му не ми хареса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Тези осем години го бяха съсипали и той бе загубил чувството си за социална ориентация. Простих му. Времето минаваше, той постепенно се възстановявал, започнал отново да ходи изпъчен из град Свищов и когато <b>видял</b> на витрината на книжарницата книгата ми „Спомени за градския идиот“, доволно потрил ръце и казал: „Сега на Джоджо ще му взема петдесет хиляди лева за обида.“ Само че в книгата нямаше нито дума за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>През последните години се <b>видяхме</b> пак, аз му подадох ръка, той я прие и мисля, че всичко приключи. Иван е жив, колко е здрав, не знам. Жив свидетел и жертва на едно тъпо и безмилостно правосъдие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Тогава Иван Радев ми заяви нещо много примамливо - предлагаше да ми купи обиколен билет, който в продължение на осем дни можел да се използва по всички линии на Швейцария. Щях да пътувам навред и да <b>видя</b> всичко, което ми е интересно. Приех с удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Автобусът дойде начаса.Отпътувах от Женева към Лозана. Някога, много отдавна, татко е бил в този град и ми се искаше да го <b>видя</b>. Влакът спря на гарата на определената по разписание минута, точно когато стрелката за секундите показа 12. Слязох и тръгнах напосоки. И ето пред мен една малка кръчмица - тъкмо викам да хапна нещо. В заведението имаше около десетина души на различни маси, повечето хрупаха сандвичи, аз се взрях в черната дъска, на която бяха написани блюдата, и една дума прикова вниманието ми. Fondue!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Мадам дойде, <b>видя</b>, че не съм си изял фондюто, разтревожи се, че не ми е харесало. Напротив, напротив, никога едно ястие не ми е правило такова силно впечатление... Наистина ли? Наистина! И оттогава се зарекох да не поръчвам блюда-загадка, за които нямам предварителна информация. И докато напуснах Швейцария, си знаех едно - ескалоп о пом де тер, ескалоп о пом де тер, или по-простичко казано шницел с картофи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Та от Лозана минах покрай красотите на Монтрьо. Е, като <b>видиш</b> тези места, ще се съгласиш, че Швейцария е красива, езерото и отразяващите се в него Алпи са омайна гледка. Вярно е, че природата е подредена, спретната, тревицата подстригана, че дивото отстъпва на опитоменото, но Алпите са си Алпи, те се втурват стремително във висините току пред очите ти.Тях не можеш да водиш на фризьор. Исках да бъда сред Алпите, исках да се издигна на техните висоти. И гледам на една от гарите големи плакати, на които пишеше „Гщад - моя любов!“- алпийско селище само на един час път.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Пътуването до Зермат беше сравнително дълго за Швейцария, даже накрая се движехме и със зъбчата железница. Не помня подробностите, бях обсебен от мисълта за Матерхорн. Надзъртах по прозорците, очаквах го, сърцето ми туптеше, и го <b>видях</b>... Белоснежен, крив, забил се в синевата със страховита красота.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Тогава <b>видях</b> двама местни жители, спрях пред тях и ги попитах дали знаят някой по-евтин хотел.Те се спогледаха и казаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Благодарих им и се запътих към входа, на който пишеше „Вайсхорн“. Влязох в преддверието. Никой. Едно табло със закачени ключове от стаите. Повъртях се, повъртях се, <b>видях</b> врата, зад която като че ли се дочуваше говор.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- От България - казах аз без капка свян. Бях вече <b>видял</b> двама американци, които също караха с дънки.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Когато пристигнах в България, беше Велики четвъртък вечерта. Оставих си багажите и отидох на черква в „Александър Невски“. Там, на нашето място, където винаги заставал дядо ми Георги, <b>видях</b> познати лица, <b>видях</b> близките си, <b>видях</b> татко, мама. Прегърнах ги лекичко, докато хорът пееше прекрасната песен за благоразумния разбойник. Храмът кънтеше, дим от тамян се стелеше над главите на богомолците и аз усетих тихата радост от завръщането.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И трябва да призная, че доста се почудих, когато <b>видях</b>, че повечето от нейните слаби, но бойки стихове са превод на най-голямата българска поетеса Елисавета Багряна от сръбски. И тя - вечната и святата - е нямала сила да откаже...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Научихме името на новия директор от Цветана Манева, която винаги бе добре осведомена. Мазгалов не беше в София. Строеше си малка къща в село Кладница... . Двамата с Красимир Спасов се качихме на колата и пристигнахме в селото. Стойчо се въртеше край постройката, облечен в работни дрехи. Още щом ни <b>видя</b> да джапаме през калта, разбра:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Стояхме с Йони при леглото й. И тя сякаш усети присъствието ни, и за няколко мига дойде в съзнание. Дори се надигна, <b>видя</b> ни, усмихна се и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Една вечер, прибирам се аз, беше вече късно, надникнах в къщурката да <b>видя</b> какво правят приятелите, а те, насядали един до друг с дядо Васил и вперили поглед в телевизора. Махат ми с ръце и викат:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Няколко дена баща ми бе добре, дори поиска да <b>види</b> Коко Ничев, но след това положението му се влоши. Николай - синът ми, беше във ваканция и дойде да ми помага. Последното му намерение бе да следва медицина, нещо, което страшно се понрави на доктор Руменов и той го затрупа с литература. Под медицина Руменов разбираше хирургия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Към четири часа Рон ни се обади и съобщи, че е пазарил компютъра за двеста и петдесет долара. Щял да отиде да го <b>види</b>, той самият се занимаваше с компютри, и ако го удовлетворява, ще го купи. Купи го за двеста и тридесет долара. „Той - каза Георги Десев - никога не е купил нещо на обявената му цена.“ Ходил редовно по гаражните разпродажби, където хората, които се местят в ново жилище, разпродават повечето от вещите си и мебелировката. И веднъж видял някаква лъжичка, на която цената била пет цента. Рон бил в отчаяние, очевидно по-ниска цена нямало да може да измъкне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Към четири часа Рон ни се обади и съобщи, че е пазарил компютъра за двеста и петдесет долара. Щял да отиде да го <b>види</b>, той самият се занимаваше с компютри, и ако го удовлетворява, ще го купи. Купи го за двеста и тридесет долара. „Той - каза Георги Десев - никога не е купил нещо на обявената му цена.“ Ходил редовно по гаражните разпродажби, където хората, които се местят в ново жилище, разпродават повечето от вещите си и мебелировката. И веднъж <b>видял</b> някаква лъжичка, на която цената била пет цента. Рон бил в отчаяние, очевидно по-ниска цена нямало да може да измъкне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Същият този старшина беше спрял в града моя кумец от Ковачевица заради това, че пресича неправилно улицата пеша. Видял , че от джоба на ризата му се подава шофьорска книжка, измъкнал я и му продупчил талона.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>По условие бе ясно, че нищо няма да излезе от цялата работа. Така и стана. Спомням си, че все пак едно мое предложение беше възприето. На сватбената церемония да се пее „На многая лета“. Пее се и досега. А и самият Джагаров потъна в други грижи и вълнения. Не се <b>видяхме</b> години!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не успя Горбачов със сухия или полусухия режим, който обяви, че ще въведе от Първи юни 1985. Спомням си, бяхме с театъра на турне в Москва и Киев и <b>видяхме</b> следната картина: Седят си кротко пред една лавка няколко съветски алкохолици и пият поредното пиво. Беше средата на май, към тях се приближи милиционер и ги гледаше навъсен, тогава се обади един от компанията:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Сега ще пием чай! - каза той. Погледна ни и като не <b>видя</b> възторг в очите ни добави - Друго нямам. Снощи имах гости и те изпиха всичко!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Може би и аз трябваше да се присъединя. Повече никога не <b>видях</b> Сергей Параджанов. Три години по-късно той умря от рак!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>У нас преустройството изглеждаше подозрителна работа, особено на по-старите политически кадри. Но трябваше да се дава вид, че следваме съветския опит. Иначе Тодор Живков си правеше историческите посещения в чужбина, твърдеше, че „Ние с господин Караманлис влезнaхме в историята“, и упорито забравяше как неотдавна бе заявявал, че след втората световна война България и Гърция са тръгнали от едно и също стопанско равнище и че времето ще покаже кой обществен строй е по-перспективен. Какво показа времето, се <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Предадох ръкописа си, но месеци той не <b>видя</b> бял свят. В редакцията се колебаели. Президентът господин Накаджима сигурно беше вече забравил за какво е ставало реч в неговото обръщение, когато все пак моята статия се появи. Това беше малък, но добър знак.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Слави беше далеч, вън от всяка опасност. Вярно, че навремето бе осъден задочно за бягство от републиката, но той отдавна бе американски поданик, беше пристигнал с американски паспорт. Явно че го бяха следили, в Айтос са <b>видели</b> моята кола, паркирана една нощ пред дома на майка му, нямаше никакъв смисъл да крия и отричам.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Знаете. Пред този Гешев ни срещнаха, за да ни направят очна ставка... Това бе изживяване, което не мога да забравя никога... Ние и двамата отричахме, че се познаваме... Като си спомня какво представляваше този Анжел, когото аз страшно обичах, ние бяхме в една ремсова група, стана ми мъчно за него. Аз нито веднъж не <b>видях</b> сълзи в очите му. И сега, като го <b>видях</b> (да плаче), това ме накара да взема думата, не за да се изкажа, а просто да ви кажа... </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>„Коста Цонев навърши шейсет години и на честването му в театър „София“ най-хубавото беше, като се разтвори завесата и се <b>видя</b> лозунг: „Коста Цонев значи мир!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Хващат Слабаков, който драматично протестира, и го натикват в кола, влачат други хора от Екогласност, и не щеш ли... край бойното поле се появява артистът Юри Яковлев, който излизал току-що от театър „Сълза и смях“. Той, разбира се, нямаше особени интереси към екологията и водите на Места, но беше свикнал да играе героични роли, и като <b>видял</b>, че се нанася побой над познати и дори колеги, сърцето му трепнало и той се опитал да се намеси с реплики, призоваващи уважение към човека. Грабнали и него и го повлекли към някакъв автобус. Последните думи на Юри били:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Беше около 11 часа преди обед на 10 ноември. Отивах към театъра и на улица „Раковски,“ почти до „Рачо Димчев“, <b>видях</b> да се задава Иван Стоянович, леко приведен и много побелял. Той се доближи и каза поверително: „Тодор Живков е свален, новият е Младенов“ - не дочака ответа ми и продължи тайнствено по пътя си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И накрая, сякаш в пиеса на Молиер, се появи кралят, тоест Петър Младенов. Той се надяваше да го посрещнат като героя, сразил Живков, но твърде кратка е паметта на нетърпеливите, и те освиркват и дюдюкат, и Младенов се <b>видя</b> в чудо, постара се да овладее площада, това не му се удаде, обърна се да си тръгне и тогава каза нещо на заобикалящите го, и това нещо му струва цялото царство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Слава богу, не дойдоха никакви танкове. Според мен Петър Младенов беше изтървал тези думи в гнева си, в разочарованието си от неблагодарния народ, и няколко мига след като ги е изрекъл, той самият е разбрал, че не е най-добре да идват танкове. Младенов съвсем наскоро се беше завърнал от Китай и асоциацията с „Тя-нам мън“е била свежа. Но Площад „Народно събрание“ не беше в Пекин и президентът все пак е съобразявал, че ако на китайците никой не посмя да им търси сметка, на него лесно ще му <b>видят</b> сметката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Казано чистосърдечно малко се стреснах, когато <b>видях</b> Чаушеско и жена му изправени пред някакъв невидим съд. Свитички, сгушенички едни такива, мускурливички и... Застреляни. Пак пред камерите на телевизията...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Но това ще бъде измъкване, бягство, хората често ме питаха ще има ли трета част, не за миналото, а за нашите дни, какво ще пишеш в нея, дай да те <b>видим</b>, и аз все отвръщах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Пиша: И като задуха вятърът на промените, и като подгони облаците по небесата над кубетата на „Александър Невски“ и развя знамената и на хората перчемите, и се <b>видя</b> кои си крият плешивината, кои притичаха под стяга на сините, кои се вкопчиха в червените, и грейнаха безброй свещи по площадите: Господи помилуй, господи помилуий, полюляваха се пламъчетата... Не, не! - може да изглежда поетично, но не е там работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Господин Ганев - започнах аз, - съжалявам много, но просто така се наложи. Изгледахме и двата записа и <b>видяхме</b>, че някои места се повтарят и...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>С Желю Желев се <b>видяхме</b> за пръв път благодарение на Кеворк Кеворкян. Той ни събра на обяд в един ресторант, който навремето се наричаше „Червено знаме“, после промени името си, нещо го ремонтираха, обновяваха, а сега май изобщо го няма.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Вечер тълпи чакаха Павел Писарев да излезе от телевизията, викаха, ругаеха го, той нехаеше и заяви, че ще подаде оставка пред Великото народно събрание.Точно по това време се срещнахме с него на улица „Кракра“ и той изрече едни думи, които намирам за знаменателни: „ Ти ще <b>видиш</b> какво ще стане сега...Ще настъпи още по-голяма криза, още по-голям хаос, а после обществото ще се раздели на много бедни хора и малко много богати!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Евгени не можел да допусне такова нещо. Той обяснявал, че ще представи оригиналния запис само на независима експертна комисия, която да го <b>гледа</b> в негово присъствие. Предлагал да бъдат разпитани хора, които са <b>видели</b> въпросния запис още на 14 декември осемдесет и девета година. Рашков обаче не проявил интерес към свидетелските показания.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>За моя радост в Харогейт срещнах още българи, там бяха и Николай Генчев, и Владко Мурдаров, и фотографът Иво Хаджимишев, имаше още двама-трима, които не познавах. Естествено, първата ни работа щом се <b>видяхме</b>, беше да отидем в един „пъб“ и да изпием по чаша бира. През това време в София вече заседаваше Великото народно събрание, което ковеше, та искри хвърчаха, новата българска конституция. Още първата вечер Николай предложи да направим наш вариант на конституцията и да я наречем Харогейтска. Тя щяла да съдържа един-единствен член, който гласи: „Този член отменя действието на всички останали!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Една сутрин аз сам отидох да го <b>видя</b>, но преди това се отбих при Константинов, зърнах го, че влиза в кабинета си, нещо, което рядко му се случваше. Заприказвахме се и по едно време той съвсем спокойно каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Какво си мисля бе, какво си мисля. Смел ли е? Смел е. Умен ли е? Умен е. Не <b>видяхте</b> ли в Хасково как го замеряха с яйца и едно го удари по челото, а той продължава да върви изправен, без да трепне... Вие тръгнете из джунглите да ловите разни скорпиони и паяци - черни вдовици, и сколопендри... Ама ха!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Тогава Йошката не се стърпял, докуцал до Славчови да <b>види</b> с очите си какво е това чудо. Пуснали го горе на потона като стар познат и макар че иначе си пада малко комунист, той грабнал ръката на Желю в двете си длани и му сторил дълбок поклон. Сетне се върнал в кръчмата и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>По улиците на София все още броди бързо и целенасочено към никъде един сравнително млад човек, брадясал, облечен в овехтели дрехи, изразът на лицето му е странен - хлътнали скули, в очите му пламти леко налуден пламък. Та той е нещо като политически барометър, нещо като Мунчо на нежната революция, щом ме <b>видеше</b>, казваше: „Да живее господин Желев!“ и отминаваше. По-късно възгласът му бе само: „Желю Желев! „ и накрая: „Долу Желю Желев!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Заозъртахме се. Има си хас да прекосим Вардарска Македония, без да <b>видим</b> славната река. Взех да разгръщам картата, тука някъде трябваше да се ширне пред очите ни. Най-сетне отдъхнахме. Ето го. Е, не беше много широк, нито бурен и пенлив, но си течеше с голямо достойнство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Скоро напуснахме равнината и поехме по стръмен път. Отляво - дълбок дол, пред очите ни ридове. И изведнъж ханче с табела: „Че дом, че ям, че пием!“ „Ч“-то в този край се разпореждаше и затова „Кебапчийница“-та бе станала „Чебапчийница“. Спряхме да отдъхнем, <b>гледам</b> на петдесетина метра надолу по склона самотен дървен нужник. Чакай, рекох си, да <b>видя</b> нещо и се запътих към него, влязох и когато излязох се провикнах:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Но най-голяма загадка се оказа водата на охридското езеро. Макар и да беше октомври, тя бе приятно топла. А пък да <b>видите</b> през зимата... през зимата водата ставала още по-топла - увери ни нашето лодкарче и ни <b>гледаше</b>, без окото му да мигне. Чакай бе, момче, това вече е прекалено за хора, които са учили физика. Но момчето си знаеше своето. Тази вода събирала цело лето топлината си и през зимата я пускало, затова ставало по-топло. Трябваше да се примирим. Охридското езеро е единственото во светот, за което не важи вторият принцип на термодинамиката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Македонският въпрос няма да се реши комай никога, напротив, ще става все по-труден и то не заради бугарите, не заради Самуила и Александър Македонски, а заради съжителството с албанци, пък и със сърби. Днешният ден го доказа. Има само една надежда - обединена Европа, отпадането на границите и мир на земята, но Европа нещо се офлянква, нещо пресмята, ослушва, мирът на земята се отдалечава и изглежда непостижим и почти сигурно е, че през моя живот няма да <b>видя</b> Охрид достъпен за всинца ни, европейски, световен, надявам се само, че ще си остава все така красив.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Виж, в Банат, в Банат нещата бяха съвсем други. В Банат живееха богати, грамотни, гостоприемни българи. Говореха свое наречие, пееха и свиреха свои песни, бяха се запазили, съхранили и причината може би бе, че банатските българи са католици. Достатъчно е да <b>види</b> човек катедралата в село Винга, повтарям село и катедрала, и да се смае. Влизаш и звуците на орган те посрещат и поемат душата ти. Свири селският свещеник, той знае няколко езика, живее в чудесна къща и на трапезата му имаше хиляда и едно лакомства.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>В една друга селска къща <b>видях</b> роял! Ако щете вярвайте - роял. И дядо, който дрънкаше на него с един пръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Вечерта имаше прием в Посолството. И първият човек, когото <b>видяхме</b> там, беше Дими Паница. Реших да му се оплача...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Били мафия. Търсят обикновено чужденци и им пробутват евтината си стока от изкуствена кожа, като печелят най-малко двойно. Добре де, мислех си, как ме познаха. Ами познават ни...Това е. Има нещо във вида ни, което ни издава. Те обикаляли по такива места, където се трупат чужди туристи, <b>видели</b> са, че от джоба ми се подава голяма карта на Париж, после... Обаче, който ще да вярва, ама и на Богдан Томалевски - прочутия архитект, са му пробутали досущ същото такова палто. Той сам ми призна. На!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Преди много години за пръв път пообиколихме с Йони и старата жигула Гърция. На път от Солун за Воден, гърците го наричат Едеса, се отбихме в Енидже Вардар, гърците го наричат - Яница. Исках да купя пощенска картичка от този град и да я изпратя на стария си приятел Иван Пожарлиев - неговият род, дядо му, беше от там. Пристигнахме по обяд, повъртяхме се по побелелия от слънце площад, <b>видях</b> будка, приближих и попитах почтително на английски:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>В два часа тя ме чакаше пред вратата на кабинета и ми подаде плик, на който беше написала името си и някакъв входящ номер. Абе защо ми дава плик? Попипах го, <b>видя</b> ми се, че вътре има нещо, отворих го - банкноти.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Послушах го. Върнах се. И представете си късмет - моите десет долара си лежат на същото това място. Вече час. Е, казах си, приятел, тези десет долара явно чакат тебе. Дигнах ги и в бензиностанцията. На касата. Вадя ги, а момчето само като ги <b>видя</b> в ръката ми, ме попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Трябва да бъдат предупредени правителството, президентството, ако аз отида, няма да ме чуят, няма да ме пуснат, и най-много да ме изритат от работа, затова, като ви <b>видях</b>, си рекох, ще му кажа на Георги Данаилов...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Имаше едно знаменателно заседание на този съвет, което се запечата в паметта ми завинаги. Аз бях написал отчетен доклад, той беше раздаден на Иван Татарчев, Михаил Константинов, Христо Маринов и Васил Гоцев. Събрахме се в отделна малка зала, седнахме и тогава <b>видях</b>, че Главният прокурор на републиката носи пистолет на корема си. Защо му беше нужно оръжие на това кротко заседание, не знам. Той прелисти доклада, по едно време се навъси и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Няколко години по-късно в голяма италианска книга за Борис, създадена и съставена от музикалните критици и музиковеди Карло Курами и Маурицио Модуньо, <b>видях</b> поместено това кратко есе. Щастлив съм.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Великолепната книга с много снимки и илюстрации струваше скъпо. И тъжно беше да <b>видиш</b> как старите приятели на Борис, хористите от „Гусла“, вдъхновените певци, от чиято среда и вдъхновение и той самият е произлязъл, не можеха да си я купят. Те се въртяха кротко зад сцената, облечени в белите си ризи с везмо на гърдите и черни поизтрити панталони, и чакаха да излязат и да изпеят:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>...Бях си тръгнал към вкъщи, когато гражданството се нахвърли на сградата на Народното събрание. Останалото <b>видяхме</b> с Йони по телевизията.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Междувременно бях изпратил в Париж всички изследвания, скенери, рентгенови снимки, епикризи на Йони и Ивон бе уредила да ги <b>видят</b> известни френски специалисти за консултация. Може би пък...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Летище София. Поканват ме в помещението за по-първа ръка пътници, искате ли нещо: кафе, чай? Не, благодаря. Качваме се в самолета - първа класа, тоест по-напред и по-удобни седалки, даже една завеса ни разделяше от простосмъртните. Друг освен мене в отделението нямаше. Тюх, да му се не <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Награждаването щеше да се състои на следващия ден вечерта. На сутринта аз реших, че трябва да ида в Пантеона - един вид там ми е мястото. Видях махалото на Фуко, люлееше си се, <b>видях</b> и хора, които искаха да разберат как то доказва, че земята се върти. Знаех аз тази работа. Махалото винаги се люлее в една равнина и понеже е закачено много високо скоростта на въртене на земята в центъра, където е окачено то, и тази долу на повърхността е различна и... изведнъж усетих хлад, хладът на забравата. Забравил бях, дяволите да го вземат, този Фуко. Е, рекох си, аз отдавна не се занимавам с физика.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И ето го Жан-Жак Русо, трябваше да му се поклоня. Благодарение на него сега съм тук, сега съм в Париж. Обърнах се и какво да <b>видя</b>, най-големият му враг - Волтер.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не вярвам, че някога ще я <b>видя</b> отново, не вярвам в отвъдното, в живот след смъртта, нито в преражданията. Там няма, няма нищо. Няма памет, няма образ, няма утре. И това е утешително, всички ще умрем и няма да знаем, че сме мъртви, защото вече нищо няма да знаем.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Тя не искаше свещеник, не искаше опело, повиках най-близките й да я <b>видят</b>, после я отнесоха за кремация. Прахът й заровихме при татко, при дядо Георги и баба Вера. На гроба дойдоха няколко мои приятели, хористи от Гусла, и изпяха „Со святими упокой“. Много хубава песен, в която се повтаря: „Но жизнь безконечная, но жизнь безконечная!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Скоро започнахме да се движим по платото. Нямаше асфалт, нямаше цивилизация, имаше само две следи от преминавали коли, повехнали, пожълтели и посипани със снежец треви. И ето след един завой се <b>видя</b> колибата. Впрочем думата колиба не бе съвсем подходяща, това бе малка, но здрава, устойчива дървена постройка със заоблен покрив. До вратата имаше надпис на български с бяла блажна боя:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Бях трогнат. Това все пак означаваше някаква сърдечна близост. А иначе минаваха месеци, без да се <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>то разберат какво е станало. Чичо ми ги е <b>видял</b> и ги е извикал. Чух как Бойко пита чичо ми: - Какво стана, бай Вълчо?</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Доганхисар, спират до реката срещу Калето, за да си отпочинат. Старата римска крепост със своите 2 кули направила голямо впечатление на един младеж, който възбудено казал на майка си: „Майо, са ида да <b>видя</b> све кале!”. „Са стане късно, няма да можем да се приберем в село до довечера”. „Аз бързо са се върна, майо”.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Веднъж, когато доила козите, майка ми не <b>видяла</b>, че вимето на едната е подуто. Предполага се, че козата била ухапана от отровна змия, когато я е настъпила или е легнала върху нея. Заедно с изцеденото мляко във ведрото попаднала и отровата. Всички се бяхме натровили, но не беше фатално.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Детското ни любопитство - на мен, на по-големия ми брат Никола и на съседското ни момче Апостол - бе голямо, искахме да <b>видим</b> как се движи влака нощно време. Една привечер тримата тръгнахме. Вървяхме, вървяхме, но се стъмни. Беше ни много страх да не ни изядат вълците. Стигнахме до един кладенец. От страх от вълците решихме да се скрием в него. Нощта бе много тъмна. По едно време чувам далечен глас: „Ни-</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Един ден, когато карах стадото на водопой, гледам една чужда коза се приближава към него. Хванах я за рогата и <b>видях</b>, че е крастава. Наблизо имаше сух кладенец и аз я хвърлих вътре в него. На другия ден минавах през същата местност, отидох до кладенеца, а козата вътре жива и вряска. Отсякох клони с листа и ги пуснах в кладенеца. Оказа се, че тази коза била на наш съселянин на име Курти. За да няма разправии с този човек, баща ми му даде здрава коза. И въпросът с краставата коза бе приключен.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Качих се на магарето и право у дома. Майка ми, като <b>видя</b> рибата, не можеше да повярва, че толкова много мога да наловя. Уловът бе повече от 2 кг.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Ходехме на пристанището на малки групи, където често товареха чували с рошкови на корабите. Издебвахме, когато нямаше надзирател до чувалите, пробивахме ги и си пълнехме джобовете с рошкови. А когато пазачът ни <b>видеше</b> и отдалече още изсвирваше, ние побягвахме. Той не можеше да ни настигне, защото бяхме боси и бързо тичахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Петрос често обикаляше джамията, за да <b>види</b> или се срещне с Яна. Разговаряше и с нейната майка. Мълвата говореше, че искал да се ожени за Яна, но тя не се съгласила. Казвали й:</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Още призори, на съмване баща ми отиде да <b>види</b> какво е станало с кошарата. И рано-рано се върна, като каза: „Ни помен от кошарата”.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Всяка година по време на похода, на подходящо място, особено когато имахме почивен ден в Пампорово, запознавах туристите с родния край на Петко войвода - Беломорска Тракия. При тези импровизирани беседи много от тях изявяваха желание по възможност да посетят и <b>видят</b> този край. През един хубав слънчев ден от връх Снежанка, откъдето се открива чудна гледка към връх Карлъка, посочих с ръка и казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>На другия ден рано-рано взех под наем един велосипед и заминах за моя роден край. Озъртах се да <b>видя</b> паламудовата гора, но и помен нямаше от нея. Вековните гори бяха изсечени. Голо поле.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>местността Танасовден с вековната паламуд-ва гора. Но вместо гора <b>видях</b> гола поляна. И тук дърветата изсечени. Минах водопада, навлязох в Касъка. Още не извървял половината път, настигна ме един малък камион. Вдигнах ръка и той спря. Казах на шофьора, че съм българин, а майка ми е от Доганхисар и искам да видя селото на майка ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i><i>местността Танасовден с вековната паламуд-ва гора. Но вместо гора <b>видях</b> гола поляна. И тук дърветата изсечени. Минах водопада, навлязох в Касъка. Още не извървял половината път, настигна ме един малък камион. Вдигнах ръка и той спря. Казах на шофьора, че съм българин, а майка ми е от Доганхисар и искам да <b>видя</b> селото на майка ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>всеотдайност, делото се увенча с успех. Много труд положи той. Вярно е, че аз направих връзката, но ако не беше нашият председател, много тракийци нямаше да <b>видят</b> Беломорска Тракия. Семето беше попаднало в добра почва и даде добър резултат.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>(богата вдовица) непосредствено след изпита: „Журито, възхитено от моите отговори, пожела да ме <b>види</b> още един път на изпит идущата година."</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Синът ми Никола, след оздравяване от пневмония, заминал за унгарския фронт. Преди заминаването си той получил разрешение да се <b>види</b> с мене. Аз бях отведен в кабинета на директора на затвора, откъдето през затворения прозорец можах да разменя само погледи със сина си, който беше на улицата. С мимически знаци той ми пожела здраве и бодрост и ми даде да разбера, че заминава на фронта. Това трая 2-3 минути. След завършване на военните действия в Унгария той се завърна и постъпи в Университета (медицинския факултет).</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Настъпи най-страшният момент, когато на 1 февруари очаквахме завръщането от Съдебната палата на задържаните там подсъдими. Наблюдавахме през шпионката. Ужасени останахме, като констатирахме колко малко от подсъдимите се върнаха. Страшно. Зловещо. Всички останали значи няма да се върнат никога. Беше ясно още на 1 февруари 1945 година, че никога вече няма да ги <b>видим</b>. Започ-</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>битите очи. Засмян, той отдалеч ми извика: „Тате, ти като че ли не можеш да ме познаеш." Не можах да си сдържа сълзите. Същевременно се и зарадвах да <b>видя</b> жена си, сина си, баджанака си. Бързо разменяхме приказките си, защото наближаващият ни милиционер напомняше да бъдем кратки, да свършваме с разговорите. Бяха ми донесли летни дрехи, продукти и други неща. Преоблякох се зад канцеларията, дадох зимните си дрехи и други ненужни неща и по подканата на милиционера събрах си набързо багажа за тръгване. Разделихме се с пожелания за скорошно виждане в София, напълно освободен.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i><i>Когато <b>разгледах</b> досието на баща ми, у мен се породи съзнанието, че то трябва да <b>види</b> бял свят. То показва нагледно какво са изтърпели голям брой достойни хора в България след 9 септември 1944 година: изправени без защита срещу валяка на следствията, те са се борили с всички сили да избегнат смазване-то. Но валякът е бил програмиран да ги смаже и ги е смазвал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: Да, ходил съм в Цариград по покана на мой приятел Михаил К. Янков (сега покойник) npej 1925 г[одина], за да <b>видя</b> града. Беше ми срамно да казвам, че не съм ходил в Цариград. Там бях три дена.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: Той беше радостен, че съм приел да посетя Нюренберг и да <b>видя</b> (както той го наричаше) германския организационен гений.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: За първи път го <b>видях</b> [19]38 или [19]39 г[одина], когато дойде при мен в банката да иска кредит срещу гаранция на една английска банка вразмер от 2 000 000лв.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>От своя страна Марко Илиев Рязков казва, че смътно си спомнял фирмата на Вулеви, познавал единият от братята, но кой не знаел, и ако го <b>видел</b>, не можел да го познае. Той твърди, че е отпускан заем на Вулеви от 2 000 000 лева по лично искане на единият от братята, който бил дошел лично при него в София в банката да му иска заема.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отговор: Зная го още като дете, беше в провинцията и когато го <b>видях</b>, беше вече мъж и в 1946 год[ина] беше назначен чиновник в съюза на акционерните дружества.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>ОТГОВОР: През месец февруари на 1945 г. съм срещал Марко Рясков в клозетите на III-то отделение при Софийския затвор, но дали той ме е <b>видял</b> и запомнил, не мога да твърдя, защото, както казах по-горе, аз съм ходил при него само по въпроса за хартията два пъти през 1935 г., и дали той ме помни от тогава, не зная. Според мен това е малко вероятно, защото аз единия път ходих заедно с англичанина Джеймс Уайлс, с когото те говореха на немски, а втория път сам му занесох едно заявление, което той прие, без да говорим нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>Отново с Рясков се <b>видяхме</b> в съюза на акционерните дружества през 1946 г., където аз бях секретар на съюза, а Марко Рясков беше член на Управителния съвет на съюза. Там сме се виж-дали около десетина пъти с Рясков, защото той, когато идваше при председателя на съюза Стоян Бочев или на заседание на У [правителния] С[ъвет], той минаваше през моята стая. Освен това аз съм бил изпращан от председателя на съюза Стоян Бочев при Рясков в банката, където той беше директор, за да нося разни документи за подписване от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Рижият вълк се обадил: "А-у-у-у". Пеньо също. След малко вълкът отново: "А-у-у-у". А е предиобедно слънчево време. Ловният пак. И вълкът пак. През една просека се <b>видяло</b>  вълкът иде. Раз-сеяният Вилхелм сякаш брои колко планини има още оттатък десетата планина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i><i>Обаче Космосът не иска Рижия днес. Той изчезва замислен за Вълчицата, която го викаше тъй настойчиво. Може би пак ще се обади, сигурно ще се обади. Сега само се е спасила от гадната миризма на ония двукраки с техните огнени пръчки. Рижия не се уплаши и <b>видя</b> огъня от пръчката на оня с перото. Чака я, милата, до последно, беше мъж и някак му стана по-леко, докато се спасяваше сетне през глава. Нямаше начин Вълчицата да не <b>гледа</b> отнякъде и да не слезе при него тихо като първия за годината сняг, който утре щеше да навали, навали... И тогава Рижия ще потъне в нейното голямо и мъдро женско око.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i> Изпуснахме я сега, <b>видя</b> ли!  издрънкал Пе-ньо, обзет от философски угризения за свободно пасящата своя коза, която отърваният мечок можел да сгащи нейде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Съперници няма, защото в джентълменски двубои ги е прогонил. И от бракониери се е опазил. Трябва да си много беден духовно, подъл мръвкар, за да <b>видиш</b> в това красиво животно само сто кила луканка без пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Пука началникът и еленът се връща обратно. Десет метра след това, но от другата страна, пука и Хънтъра. Еленът пада. Ха сега да <b>видим</b>, кой го уби? Хънтъра муши пръст в черната дупка и казва на началника:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Обадих се на Стуканьов да предаде на Младен, че е некоректен задник и ще съжалява за това. Исках да му обясни, че това е било проверка, Защото съм бил сигурен, че през всичките години ме е лъгал. Надявах се да се почувства гузен, като разбере, че Пехливанов е жив и здрав. И да му стане ясно, че съм се възползвал от отсъствието на Пехливанов да го представя за мъртъв, За да <b>видя</b> дали ще плати.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Стига да има за какво — изгаврих се с тях. Видяхме се още няколко пъти, като ме караха да разпознавам разни хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Спиридонов ме убеди, че наистина работи по Маджо. Заведе ме в кабинета си, отвори компютъра и ми показа множество разпечатки на разговорите на Маджо, както и снимки, данни на всички хора, с които Маджо контактуваше (така наречения БДС). Сред тях бяха имена като Венелина Гочева, главен редактор на вестник „24 часа“. Бяха засекли, че Маджо звъни и на журналистката Маргарита Михнева след края на предаването й в Канал 3. Колкото и странно да беше, разговори с генерал Любен Гоцев не бяха засекли. Но <b>видях</b> разпечатката на генерала.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Беше точно осем. Валеше ситен дъжд. Видях го да ме чака на уреченото място и да ме търси с поглед. Учудих се този път на точността му. Знаех, че обича да се прави на тежък. Беше със зеленикав анцуг, нахлупена до ушите шапка и изненадващо за мен — с бели маратонки. Явно се опитваше да се прави на спортист. Той си беше стиснат. Ходеше само с едни и същи дрехи. Винаги в черно. Сега бе изневерил на стила си. Но пък си дадох сметка, че и той трябваше да се прикрива. Постоях няколко секунди, като че ли нарочно ми се искаше да се намокри от дъжда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Замръзнах. Голяма конспирация! Кой дявол го бе накарал да се забием в Борисовата градина, в събота сутринта, пред очите на толкова много народ, наизлязъл да разхожда кучетата си. Да не говорим, че кой знае колко спортисти щяхме да <b>видим</b>, тръгнали да си правят съботния крос.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Повиках Тупана да дойде у нас. Предишната вечер се бяхме уговорили, че ще му дам на съхранение пистолетите, без да му обяснявам какво и защо и той се беше съгласил безропотно. Все пак очакваше от мен работа и пари. В мига, в който ме <b>видя</b>, пребледня:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ами значи… Зачаках аз Сашко с моята лада пред тях и по едно време <b>видях</b> Коце, другия му охранител. Дойде с нова С класа да вземе Сашко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Следих ги от Орландовци чак до Банкя. Видях палата на Славчо. — Тупана още трепереше, докато ми разказваше. — Взеха го и го оставиха пред някакъв офис на „Мария — Луиза“. Чакаха го цял ден отпред. На връщане минаха покрай едно заведение „SALOON“ по пътя за Банкя. Срещнаха се с Бойко Борисов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Нали знаеш, че съм наблюдателен, <b>видях</b> голямата му глава. Седяха два часа там и после се прибраха вкъщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Засега продължаваш да следиш. Но те предупреждавам, <b>видиш</b> ли Славчо да се среща с мъж с две черни S класи с номер 1442, изчезвай веднага. Това е Маджо, а охраната му не бръсне никого. Ти Бай Миле не го познаваш, нали? — попитах го аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Като ме <b>видя</b>, скочи от пътеката и ме разцелува. Разиграваше театър пред охранителите си и показваше колко много ми се радва. Не искаше да се знае за срещата ни в Борисовата градина. Хвана ме под ръка и ме поведе към стъклената врата, която водеше към басейните.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>— ОК, ще потърсим другаде — хлапетата тръгнаха и аз чух как едното подхвърли на другото: „От този съм взимал и друг път… много е готин!“ В същия миг <b>погледнах</b> към входа и забелязах как един огромен мъж със сак отваря входната брата. Не го познавах, но ме прониза светкавично една мисъл „Кузо!“. Озърнах се и <b>видях</b> червеното чероки. Побеснях. Заради хлапетата работата ми се закучи и сега трябваше да чакам пак, за да го засека.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Въпреки че вече втора година работиш при мен и ти плащам заплата, аз те приемам като приятел, а не като работник — <b>видях</b> влагата в очите му, но това не ме трогна. Помнех случки от миналото, когато беше готов да се разридае за най-дребното нещо, само да съм милостив. Макар и тъп, беше роден актьор. — Та така, приятелю, — прегърнах го аз — — Решил съм да предприема едно сериозно начинание. Мога ли да имам думата ти, че ще си до мен?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Вечерта, естествено, отложих дискотеката. Не можах да мигна цяла нощ, едва призори съм задрямал. Събудих се внезапно от страшен кошмар. Плувнал в пот, скочих и първата ми работа беше да изгълтам 5 диазепама на гладно. Бях <b>видял</b> Кузо Дългия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>На следващия ден Тупана занесе автоматите на вилата на своята приятелка и се зае да ги чисти и изпробва. Нямаше да ги използвам, но Тупана не трябваше да знае за моето намерение. В събота го изпратих в Орландовци в сладкарницата, където знаех, че Крейзи пие сутрешното си кафе с приятели. Тупана се прибра чак на обед в добро настроение. Явно си бяха припомнили добрите стари времена. По мои указания беше ми уредил среща с Крейзи за идната събота. Знаех, че трябва да изчакам да се <b>видя</b> с него, а не исках да го отварям, че ми е нужен спешно. Това бе част от стратегията ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Жоре, да не се уплаши? Не знам дали ще мога да го доведа — заинати се Тупана. — Той си мисли, че ще се <b>видите</b> в сладкарницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Видях го отдалеч. Тътрузеше се, сякаш е глътнал бастун. Знаех, че е страхлив, и нищо чудно да се обърне и да хукне, въпреки отчаяните опити на Тупана да го успокои, и реших да го улесня. Излязох от колата и му махнах приятелски. Видях облекчението, изписано на лицето му. Той се затича към мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>— Няма проблем, щом смяташ, че ще ти свърши работа — <b>погледнах</b> го иронично. Изчаках го да се облече и точно преди да седне отново, му наредих: — Я си свали обувките и си навий крачолите да <b>видя</b> дали имаш жици!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Нека да свършим работата, пък тогава ще <b>видим</b> кой чие място ще заеме! И още нещо — помисли за моето възнаграждение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Нека да разговарям с Бай Миле и Маджо. Ти кажи колко искаш, а ние ще <b>видим</b> кой по колко. Бизнеса… дето ти казах — погледна ме той, — имаш го, но за кеша и те трябва да се бръкнат. Нали няма само мен да тепат…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не, но все пак… — Поли замълча за миг и продължи. — Та значи <b>видял</b> си Червения — наричаше го така заради червената С класа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Мда, за което ти благодаря, но за в бъдеще не го прави — поизправи се, извади касетата от диктофона и я пъхна в джоба си. — Тръгвам. Трябва да се върна на Боровец. Все пак смятам да покарам ски. А, и друго — обади ми се Поли. Поканих и него, да ми прави компания. Ще се <b>видим</b>, като се върна. Но ако има нещо спешно, не се колебай и звънкай на Сашко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Обади се нашата приятелка. Явно предишния път й е харесало, защото тази вечер пак иска да те <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Този път пристигнах само с Тупана. Предупредих го да стои близо до мен. Маджо играеше джитбол. Щом ме видя, спря играта и дойде до мен. Видях подозрителния му поглед към Тупана, но въобще не си направих труда да го отпратя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>Този път пристигнах само с Тупана. Предупредих го да стои близо до мен. Маджо играеше джитбол. Щом ме <b>видя</b>, спря играта и дойде до мен. Видях подозрителния му поглед към Тупана, но въобще не си направих труда да го отпратя.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Той започна да избягва честите срещи с мен, но <b>видехме</b> ли се, ми подхвърляше по 10 000 долара. После сякаш спря и дори отлагаше, ако сметнеше, че не са важни. На няколко пъти изпращаха Бай Миле съвсем тенденциозно извън страната — само и само да го запазят жив.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Имаш ли време да се <b>видим</b> спешно на „Кимбо“? — едно от митичните кафенета на „Патриарха“, където се събираха групировките.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Оставям ви да живеете! Но вече ще я карате без моята протекция. Сега ще <b>видите</b>, като сте сами на улицата, как ще ви изядат кучетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Разбрах, че доста ти вървят, затова поисках да се <b>видим</b> — направих се на обиден. Това беше част от новата ми стратегия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Надникнах и <b>видях</b> подредени пачки със специална хартия с логото на финансова къща „Амигос“ и адреса й на ул. „Кракра“. Не ме изненада, знаех, че Поли държи всичките си пари там.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>На стадиона кипеше ремонт. Пътьом в една от разрушените съблекални мярнах Бай Миле, който надзираваше майсторите. Видя ни и сведе поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Пред една от треньорските стаи стоеше Свилен Бабаса — 180 килограмовият шеф на охраната на Маджо. Щом ни <b>видя</b>, направи знак да изчакаме, влезе вътре и след миг се показа, любезно ме покани, а самият той остана да си говори с Крейзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>За мен бе странно да го <b>видя</b> като един от бригадирите на Жоро Пехливанов. Навремето си го представях като бъдещ музикант, интелектуалец, човек на духа или нещо подобно. Момчил определено се бе променил. Беше се превърнал във високо, стройно и елегантно момче. Малко женствен тип, с леко къдрава коса и дебели, чувствени устни. Ако някога беше училищният задръстеняк, сега момичетата от квартала вървяха след него на тумби.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Мъкнеше го по акции, за да <b>види</b> с очите си как стават истинските неща, и същевременно го караше да му носи дрехите на химическо чистене, да му мие колата и да я кара на ремонт. А когато се наложеше, да му пазарува и да върши ред други домашни задължения. Беше го запалил по анаболите, но и това не му помогна. Момчил си оставаше хърбав. Въпреки това в RED бара вече го брояха за един от борците.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Повдигнах очи да го погледна и видях, че ровеше нещо в пръстта. За миг ми се стори, че монтира бомба. Единият вариант бе да скоча и да го подгоня, а другият да предупредя Маджо по най-бързия начин. Точно в този момент една от охранителните коли на Маджо рязко спря пред храстите и четирима души изскочиха от нея. Момчил побягна. Дори не успяха да го <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>Повдигнах очи да го погледна и <b>видях</b>, че ровеше нещо в пръстта. За миг ми се стори, че монтира бомба. Единият вариант бе да скоча и да го подгоня, а другият да предупредя Маджо по най-бързия начин. Точно в този момент една от охранителните коли на Маджо рязко спря пред храстите и четирима души изскочиха от нея. Момчил побягна. Дори не успяха да го <b>видят</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Щях да се издам, че идвам при теб. Пък и ми се стори, че само шпионира. Исках да <b>видя</b> докъде ще стигне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Жоро Пехливанов живеел в идеалния център на София, близо до Националния стадион „Васил Левски“. В квартала всички го знаели като слабичко, високо и русоляво момче, син на доста заможни родители. С повечето от връстниците си се разбирал. Метълите го тормозели яко и където го <b>видели</b>, му обирали парите. След тях се появили скинарите, които се оказали още по-безмилостни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Няма да допусна да ми убият детето разни черни маймуни! — разкрещяла се тя. — Не сме се мъкнали цял живот по посолствата, за да <b>видя</b> накрая сина си войник!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Този довод изглежда подействал, защото Жоро повече не продумал за Канада. Преместил се на „Магурата“. Там вече се били настанили доста стари шмекери. Черната борса за обмяна на пари вървяла на пълни обороти. Никой не познавал Жоро, нито пък се интересувал от него. Правел дребни сделки и въртял нищожен оборот, така че не дразнел босовете. Забелязали го заради изключителната му стриктност и честност. Оценили го по достойнство и му дали едно рамо, което му се <b>видяло</b> твърде дребно за усилията.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>На въпросите, дали знае нещо за организацията и кого е видял при побоя, отговарял пълни безсмислици и в крайна сметка полицаите се <b>видели</b> в чудо. Предали го на следствието, откъдето баща му го извадил със старите си връзки в службите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>На въпросите, дали знае нещо за организацията и кого е <b>видял</b> при побоя, отговарял пълни безсмислици и в крайна сметка полицаите се <b>видели</b> в чудо. Предали го на следствието, откъдето баща му го извадил със старите си връзки в службите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Трябва да <b>видя</b> началника ти отново. Бабаса се върна след 20 минути — Ела — кимна ми леко сконфузен той. Маджо се бе проснал на диванчето в треньорската стаичка, бе с разрошена коса и едва гледаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Какво ще правим с Момчил? — А този, бомбаджията ли? — замисли се Маджо — Остави го на мен. Вече знам кой е и няма да го допусна наблизо. А още тази вечер ще си направя среща с Поли. Ще <b>видиш</b> каква интрига ще им врътна на Пехливанов и Момчил — натърти злобно той. — Батко ти Младенчо не е за изхвърляне!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Сега Поли кръстосваше софийските улици с бронирания си джип. Беше се снабдил и с една „Тойота Ланд Крузър“, която остави на охранителите си. Джипът бе снабден с мегафон, а единственото, което дразнеше Поли, бе, че прозорците се смъкваха един пръст надолу, колкото да се подадат документите за проверка. „Мерцедес“ предлагали тази екстра — отварянето на прозорците — но за 28 хиляди марки за четирите прозореца. А на Поли му се <b>видяло</b> доста.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ами к’во, излизам аз с двете коли, бях тръгнал към фитнеса на „Мария Луиза“. Точно спрях на светофара, срещу новата болница „Свети Лазар“, и изведнъж нещо удари предния ми капак. Не можах да разбера какво е, но изскочих и се шмугнах в гората, откъдето дойде това. Видях двама мъже, тичаха и не можахме да ги догоним. Но ще ги хвана — ухили се злорадо Поли. — Избягаха в посока на Аптечно снабдяване на Търговска лига, а там <b>видях</b>, че има камери. Куките иззеха записите. Не съм ти казвал, но шефът на отдел „Терор“ към НСБОП Борил Кацаров ми е приятел. Той ще ми даде информация.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Сядай до мен — посочи той мястото до себе си. — Отцепили сме тази част на стадиона, че в другата си вършат работата треньорите. А идват всякакви журналисти, не искам да ни <b>види</b> някой — обясни ми той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>— Кубето и Мани или Мени, не запомних точно — и <b>погледнах</b> изпитателно Бай Миле. Видях го как почервеня и всичко ми стана ясно. Самият Маджо бе поръчал на Бай Миле, но не знаеше кои са вършачите. Върнах погледа си на Маджо, а той се бе втренчил укорително в Бай Миле.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Сигурно, но беше с тъмни стъкла. Не можах да <b>видя</b> нищо Сетих се — във вестника бях чел, че предишната нощ са простреляли Кубето с подобно ауди.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Две седмици бях във Варна и реших, че е добре, ако се видя с Маджо. Крейзи ми обясни, че Маджо бил заминал и ме помоли да се <b>видим</b>. Оказа се, че Маджо бил на почивка в Сен Тропе по покана на Поли. С тях били още Маргина, Димата, Стоил и Бай Миле. Отказал само Пашата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>Две седмици бях във Варна и реших, че е добре, ако се <b>видя</b> с Маджо. Крейзи ми обясни, че Маджо бил заминал и ме помоли да се <b>видим</b>. Оказа се, че Маджо бил на почивка в Сен Тропе по покана на Поли. С тях били още Маргина, Димата, Стоил и Бай Миле. Отказал само Пашата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Мога, но само ако гръмна по теб или по Бай Миле с гранатомета и после да го <b>видя</b> насаме и да му обяснявам — знаех, че на Маджо този вариант не му се нрави. А щом разбра, че след две седмици поръчката няма да е в мен и няма да мога да им пазя гъзовете, щеше да го накара да се размърда и да приключи по-бързо с Поли.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>По-късно се <b>видях</b> с Крейзи, за да го попитам за подробности. Но и той не знаеше нищо, освен че бомбата била толкова силна и Маджо се оплакал на Славчо, че вероятно ще съборят целия хотел, за да го строят наново.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Крейзи се обади малко по — късно, за да му кажа за какво искам да се срещам с шефа му. Съвсем спокойно му обясних, че в навечерието на празниците очаквам да ми върне жеста. Крейзи затвори сконфузен, но след минути ме набра отново с мотива, че Славчо имал много ангажименти и нямало да има време скоро да се <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>След смъртта на Велизар Върбанов реших да се покрия за втори път във Варна. Отново останах две седмици. Като се върнах, разбрах, че Пехливанов ме е търсил при много общи приятели. Искал да се <b>види</b> непременно с мен. Обадих му се и той предложи срещата да е в бара на хотел „Шератон“. Бе удвоил охраната си и вероятно се пазеше много след атентата върху брат му. Имаше болнав вид и бе смъкнал поне десетина килограма. Оказа се, че са се скарали с Поли, но тоя не можеше все още да повярва, че той е поръчал да убият брат му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Защо му е нужно да го прави? Толкова години му служим вярно и никога не е <b>видял</b> лошо от нас — после се замисли и каза: — Пази се и ти! Ако искаш, можеш да дойдеш при мен и Женята, ние се обединихме. Но като се върне, смятаме да му скочим.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Днес се <b>видях</b> с Кирчо Малкия. Той ще се върне при нас. Със сигурност Маджо и Бай Миле са убили Поли, колкото и странно да звучи, че са го намерили на Аруба. Киро ми каза, че няма никакви колумбийци — след което Пехливанов ми разказа историята за холандеца, която знаех от Поли още преди 6 месеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Вчера се <b>видяхме</b> с Пехливанов — сериозно започна Маджо. — Викнахме го в Японския и знаеш ли какво ни каза този мръсник? Още щом влезе, започна с: „Живите живи, умрелия си е умрял!“ — А на вас за какво ви трябваше Пехливанов?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Обяснението ми се <b>видя</b> изключително плоско, но реших да не го притискам излишно. Повече ме интересуваше какво иска Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Знаеш, че не обичам да се изтъквам, Жоре! — направи се на скромен той. — Всичко стана съвсем случайно. Като пристигна с тойотата пред блока, го <b>видях</b> да говори по телефона. От входа излезе чернокосо момиче и паркира с голфа зад неговата. Явно той се притеснява, че може да му я дръпнат. Целуваха се около десетина минути пред входа, а аз ги изчаках да се качат с асансьора. Проверих на кой етаж е спрял и затова съм убеден, че е апартаментът на Мариета.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Тази моя реплика го приземи напълно. За миг <b>видях</b> пред мен онзи мъж, който не можеше да вземе сам решение и се подчиняваше изцяло на Поли. Премигна два-три пъти на парцали, почеса се зад врата, след което стана от масата, прибра си пистолета и чак като стигна до стълбите, се обърна замислен и отрони тъжно:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Убедих се за сетен път, че беше непоправимо прост. Неслучайно Маджо го бе изритал от срещата. Не се усетих, че бях изпаднал в размисли, докато не <b>видях</b>, че вече се бе изправил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Много се отплеснах… а е опасно! Все пак дойдох да се <b>видим</b> за минута. Какво се уговаряме за Дебелия?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Ок — стисна ръката ми силно Женята, сякаш да докаже искрено приятелство. — Само че като ти се обадя, искам да се <b>видим</b> след минута и за една минута.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Имате срок един месец! Ако трябва, няма да спите, но го искам тук… при мен! Ако е жив, разбира се! А ако е мъртъв, пак искам да го <b>видя</b> с очите си! — разпали се той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Аре, гръмни ме пред всички, де! — привлече вниманието на хората в заведението с отговора си. — Стреляй, да <b>видим</b> после как ще се оправиш!… Тарикат!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Освен че беше алчен и стиснат, Клюна беше и голям кариерист. По същото време останалите сикаджии завидяха на Поли, че контролира хероина. След консултации с Маджо те получиха благословията им да пазят дилъри и да си печелят от това, но самият той се дистанцира от този бизнес като върл враг на дрогата. Тук Клюна <b>видя</b> звездния си миг да се издигне в йерархията.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Клюна не беше нито от вчера, нито от оня ден. Отдалеч <b>видя</b> спадналите гуми, изнесе се бегом, метна се в минаващо такси и отпраши към Люлин.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Оказа се, че Маджо не бе дал капаро само на мен, явно обичаше да се презастрахова. Стреляха по Пехливанов с гранатомет, докато отивал на фитнес в „Мария Луиза“. Не бях наясно още с колко гранатомета се бе сдобил и какви стрелци ползваше, но определено не разбираха от това оръжие. На следващата вечер се <b>видях</b> с Пехливанов и той ми разказа какво точно се е случило.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Явно не съм толкова грешен — разхили се той, като ме <b>видя</b>, — и Господ продължава да ме пази. Не можаха да ме изпекат с гранатомета.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Да… и това е още по-странно. Щяха да убият петима действащи полицаи… А това си е национален скандал. Иначе почти нищо не разбрах. Просто джипът ми се разтресе и след това <b>видях</b> снаряда, който тупна на десетина метра от нас. Точно до подлезчето, където минават редовно майки с деца. А и знаеш, сега е разгарът на сезона и беше пълно с хора, които се разхождаха в парка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Тогава си мислех, че това са поредните глупости на Крейзи или че е повярвал на фантасмагориите на шефа си. Но като <b>видях</b> наистина, че Бойко стана главен секретар, се убедих, че информациите на Стуканьов са достоверни. А това, че Маргина и Димата са побеснели, изобщо не ме учудваше. Знаех, че преди години Бойко ги бе подразнил и двамата лично го бяха пребили. Всичко това беше станало, защото той не отчитал пари от охранителната си фирма „Ипон“. Тогава отново го бе спасил Маджо, като ударил с юмрук по масата и наредил за в бъдеще да не го закачат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Имаш думата ми! Ти само да оздравееш… — неволно погледите ни с Маджо се срещнаха и <b>видях</b> одобрението в очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>До този момент Стуканьов се въртеше около вратата, без да знае къде да се дене. Никой не го забеляза до мига, в който тримата с Любо и Маджо не се отправихме към вратата. Те останаха като втрещени, като <b>видяха</b> как Крейзи, от няма и какво, изпрати въздушна целувка по посока на Бай Миле. Мен това не ме впечатли, и без това знаех, че мога да очаквам всичко от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Не счетох за нужно да му отговарям, въпреки че ме раздразни с опита си да ме заплашва. Видях обаче настоятелния му поглед. Чакаше да му отговоря по някакъв начин. — Просто за застраховка, както предположи първоначално.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Бях изненадан от тона му. Не беше в стила му да говори врели-некипели току-така. Но <b>видях</b>, че вече пресушаваше втора водна чаша с уиски, и ми стана ясно защо е толкова смел в изказванията си. Улови погледа ми, изправи се несигурно в опита си да прикрие бутилката и чашата сякаш се срамуваше от слабостта си към алкохола и, предъвквайки думите, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Много съм уморен… Време е да те изпратя. Искам да се <b>видите</b> там… с Любо! Може да е тъп, но е наш човек… Никога не би ни предал. А аз ще ти се обадя през следващата седмица… за да потърся един отговор — за миг се стегна и натърти дума по дума: — Кой даде адреса на Бай Миле? Оставям ти го за домашно… да помислиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Хайде, бягай! — напъди го изненадващо Любо, като ме <b>видя</b> да се приближавам. — Милчо и Младен ми казаха да разчитам на теб! — Напуши ме на смях от високопарните му думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Не ми е приятно, шефе, да ме влачат по всякакви такива срещи и да ме замесват. И на Славчо вече му дойде много. Снощи го накараха да звъни посред нощ на Бойко Борисов, за да потулят случая. — Аз продължавах да мълча, давайки си разсеян вид. — Знаеш ли, че са пратили друг човек с документите на Бай Миле направо към Сърбия, а <b>видя</b>, че той лежи в къщата на Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Вярно е! — призна си най-чистосърдечно Крейзи. — На всичко отгоре сме и страхливци. Онази вечер се прибирал Жорко Славов, на Стоил сина му. Той също живее наблизо. Като видял нашите хора с помпите, скочил и се разкрещял: „К’ви сте вие бе, боклуци? Имате късмет, че първи ви <b>видях</b>, ако мине баща ми с охраната, ще ви изпозастреля!“. Момчетата се обадиха на мен и аз пристигнах веднага, но малкият гъзар ме изрита и мен. Станал е много нагъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>— Вярно е! — призна си най-чистосърдечно Крейзи. — На всичко отгоре сме и страхливци. Онази вечер се прибирал Жорко Славов, на Стоил сина му. Той също живее наблизо. Като <b>видял</b> нашите хора с помпите, скочил и се разкрещял: „К’ви сте вие бе, боклуци? Имате късмет, че първи ви <b>видях</b>, ако мине баща ми с охраната, ще ви изпозастреля!“. Момчетата се обадиха на мен и аз пристигнах веднага, но малкият гъзар ме изрита и мен. Станал е много нагъл.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i><i>На Косьо Самоковеца, който стоеше на нашата маса, му дожаля за Владо и реши да го защити. Забрани на Иван да го бие повече. Погледнах към чичкото с пуловерчето, който стоеше в съседното сепаре. Нямаше начин да не е <b>видял</b> цялата случка, но въпреки това <b>гледаше</b> съсредоточено в стриптийзьорките, сякаш нищо не се беше случило. Вече бях сигурен, че това не може да е Майкъл Чорни. Месеци по-късно, когато разбрахме, че е той, съжалявахме много, че изпуснахме контакта.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Минаха ми какви ли не мисли през главата, но <b>видях</b> в очите му онази тревожност, която от известно време издаваше, че параноята го е налегнала неизлечимо и виждаше навсякъде опасност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Но го компрометирах. А и кой друг освен мен досега си е позволявал да им скочи. Не разбираш ли, че сега вече не ги смятат за безсмъртни. Ще <b>видиш</b> колко много от техните хора ще искат да преминат към мен — опитваше се да ме убеждава толкова пламенно, сякаш сам си вярваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Изчаках го да напусне заведението и потърсих Крейзи. Колкото и да не ми се искаше, трябваше отново да се <b>видя</b> с Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Занасяш му го… и го убиваш — процеди злобно той. Не сваляше поглед от мен, искаше да <b>види</b> реакциите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Нали направихме сделка? Аз ти нося утре на обяд 100 хиляди и знаеш какво искам в замяна. Искаш ли да <b>видиш</b> Бай Миле? Той е тук — нарочно смени темата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Нямах никакво намерение да виждам стария алкохолик, но от куртоазия се съгласих. Трябваше да проявя някаква загриженост. За последно се <b>видяхме</b>, когато лежеше обинтован в стаята за гости в дома на Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Как ти изглеждам? — завъртя се като манекенка Бай Миле, щом ме <b>видя</b>. Като изключим, че беше достатъчно пиян, наистина беше в добра форма. Дори ми се стори малко поотслабнал, вероятно вследствие на стреса от взрива. Сега определено си наваксваше, защото с двете ръце пъхаше храна в устата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Утре Сашко ще ти се обади, щом подготвя нещата, да се <b>видим</b> — понечи да опипа рамото ми по навик, но се сети за реакцията ми следобед, побърза да отдръпне и само ми стисна дланта.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Видя ли какво направи? — тропнала с крак Паулина. — Подплаши приятеля ми! — с което окончателно отказала влюбеният Дон Жуан да се бори за любовта на 15-годишната тийнейджърка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Затишието, което витаеше около мен, ме дразнеше. Животът на плъх, който се крие и чака, не ми беше по вкуса и <b>видях</b> в случая нова възможност да бъда отново в играта. Обадих се на Стуканьов да ни уреди срещата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Чудя се с какви момчета разполага Димата в последно време? — подхвърлих нехайно аз. Видях недоумяващия поглед на Крейзи и реших да му обясня. — Димата е много амбициозен и подозирам, че той е убил Стоил. Като нищо утре може да посегне на Маджо или на Славчо — подплаших го аз, като му пуснах тази муха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Срещата със Серафим се разби съвсем според очакванията ми. Двамата с Тупана влязохме в склада. Забелязахме, че докато останалите бачкатори бъхтеха здраво, Фиката беше приседнал в единия ъгъл, отпиваше от бутилка кола и играеше някаква игра на телефона си. Пребледня, като ни <b>видя</b>. Имаше неприятни спомени и от двама ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Заварих ги в стаичката. Изненадващо за мен Бай Миле бе напълно трезвен, но похапваше разни мезета, докато Маджо вече се бе матирал. И въпреки това, като ме <b>видя</b>, ми предложи уиски. След като му отказах, сам доля чашата си до ръба с кехлибарената течност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>На другия ден Крейзи ми звънна, за да ми предаде, че Маджо е отменил срещата. Потърси ме чак седмица по-късно. Този път се <b>видяхме</b> на стадион „Славия“. Бай Миле отсъстваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Разказа ми, че като отишли на огледа веднага след сигнала за убийството на Бай Миле, него го оставили малко настрана. Докато обикалял, видял група ученички пред ресторанта на входа. За да демонстрира дейност, ги заразпитвал дали не са <b>видели</b> нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>Разказа ми, че като отишли на огледа веднага след сигнала за убийството на Бай Миле, него го оставили малко настрана. Докато обикалял, <b>видял</b> група ученички пред ресторанта на входа. За да демонстрира дейност, ги заразпитвал дали не са <b>видели</b> нещо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Благодаря ти! Ще се обадя да се <b>видим</b> и да се реванширам, като се върна — затвори неочаквано той, без да ми даде възможност да кажа каквото и да е било.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Чакаме да <b>видим</b> книгата и тогава ще преценим дали трябва да се самосезираме — каза Борис Велчев пред известна журналистка след публикуването на първия откъс във в. „Уикенд“. — На база само на един откъс не можем да го направим.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Абе, така е — <b>видях</b> как разпусна юмруците си, които бе свил, когато му казах, че говори глупости. — Ама напоследък много ми се насъбра. Но пък успях, нали? — почти истерично извика Димата. — Премахнах онази дебела, гадна, гнусна торба — Бай Миле… Пуу… — изхрачи се Димата злобно. — Ти не знаеш, Жоро, що години съм го търпял тоя дебил. Аз и Маргина го запознахме с Младен, а той ни продаде за жълти стотинки. Години наред кроеше планове как да ни убие. Къде си сега, Милчо?… — развика се Димата, гледайки към върховете на дърветата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Енчо… — ядоса се не на шега Димата, — Младен ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят краката… да те <b>видя</b> тогава какво ще правиш? При т’ва знаеш — развихри се отново Димата, — че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, за да не те наказва още Маджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си получил заслуженото, даже го накара да има и угризения.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Изпънах се на дивана, покосен и от настинката, която изсмукваше и последните ми останали сили. От доста време бях оставил телефона си без звук и когато ме търсеха, а знаех, че никога не е за добро, обикновено ми присветваше дисплеят. В мига, в който се отпуснах на възглавницата, <b>видях</b> синята светлина на екрана и на него се изписа името на Пехливанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Видя ли ви да блъскате жена, ще ви уволня! — бе наредил Пехливанов, който го играеше джентълмен. — Ако ми е писано да ме убие някоя курва, така да е… — правеше се на интересен той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Няма значение… Нека си свършим нашата работа — почеса се по брадата Пехливанов, който също беше посветен в плановете на Димата за Добрия, Лошия и Злия. — А пък после… — хвърли той изпитателен поглед към Фюрера, който продължаваше да се занимава с телефона си — ще <b>видим</b> дали Маргина и Димата ще изпълнят своята част от уговорката — след което се наведе и прошепна в ухото ми: — По-тихичко, нали знаеш, че Пепи им е очите и ушите…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Тупана набързо се бе поддал на чара на Пехливанов. Цял ден ме бяха обсъждали уж за добро. Жоро бил загрижен за здравето ми, а Тупана допълнил, че наистина съм поизхабил нервите си. Бях го предупредил, ако случайно получи неприлично предложение от Пехливанов, с което не може да се справи, да се дръпне настрани и да ми се обади. Имах предвид предателство. Цял ден не получих вест от него, но реших да запазя абсолютно мълчание и да <b>видя</b> докъде могат да стигнат. Към дванайсет вечерта вече се канех да си лягам, когато Тупана звънна и изрева отчаяно в слушалката:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Откога хероиновите дилъри на Кирчо са ни близки — засякох го аз. Видях как кръвта нахлу в главата му и стисна зъби. Но здравият разум в него надделя и след миг омекна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Когато <b>видя</b>, че заведението носи добри приходи, реши да го посети. Не за друго, а искаше лично да се увери как точно печели заведението и дали случайно не се събират повече хора, отколкото му обявяваха. По молба на Крум дори се запозна с Азис. Продуцентът бе обяснил, че протежето му е чувствително и се чувствало малко некомфортно, че не се познава с Големия бос. За зла участ на Пехливанов запознанството станало по много странен начин.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Патичето се заканил, че следващия път ще го застреля, и именно затова Златко бе тръгнал да му търси сметка. Още щом ги <b>видял</b>, Веско извадил пистолета си и започнал да стреля, при това не напосоки. Успял да рани тежко почти всички спътници на Баретата. Самият Златко разказваше, че запазил самообладание, скрил се зад един камион и го прострелял смъртоносно. Всъщност истината така и не се разбра. По-късно Боко, един от придружителите на Златко, разказваше, че той го е застрелял с пистолета на Златко, понеже не притежавал законен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Слушай, мойто момиче… Ние се придържаме към закона и затова ти ни разиграваш сцени. Да <b>видим</b>, като те хвърлим на Жоро Илиев, как бързо ще си признаеш — опитал се да я манипулира Тотков, чиято партия бе друг служител от отдела, на когото брат му работеше като охранител на Илиев. Всичко това разбиваше на пух и прах тиражираните версии, че Жоро Илиев е поръчал убийството на кума си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Направи ми впечатление, че скромното момиченце изобщо не се притесни от разговора. Дръпнах сенника и в огледалото <b>видях</b> леката й усмивка. Явно се забавляваше от създалата се ситуация.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Разбирам те, че не искаш да попаднеш в полезрението на ченгетата. В нашия занаят е така. Не можем да се <b>видим</b> живи, а мъртви — още по-малко. Какво да се прави.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Избрахме една съботна вечер. Отидохме да вечеряме аз, Венци и Никеца. Стана ми смешно, когато <b>видях</b> на входа моя стар приятел Крейзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Изблъскахме Крейзи встрани и влязохме разярени в сервизните помещения. Очаквахме да <b>видим</b> всичко, само не и голата действителност. Всъщност тя беше полугола. Славчо стоеше прав със смъкнати гащи, а една от сервитьорките старателно му правеше свирка. Лимонадата буквално се ужаси като ни видя. Загуби ума и дума. Момичето обаче изобщо не ни обърна внимание, довърши си работата и едва тогава излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i><i>Изблъскахме Крейзи встрани и влязохме разярени в сервизните помещения. Очаквахме да <b>видим</b> всичко, само не и голата действителност. Всъщност тя беше полугола. Славчо стоеше прав със смъкнати гащи, а една от сервитьорките старателно му правеше свирка. Лимонадата буквално се ужаси като ни <b>видя</b>. Загуби ума и дума. Момичето обаче изобщо не ни обърна внимание, довърши си работата и едва тогава излезе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i><i>Славчо се <b>видя</b> в чудо. Целият ресторант <b>наблюдаваше</b> с любопитство резила му. И наистина се върна с цяло парче луканка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Има ли и за мен? — ухили се селяндурът. После <b>видя</b>, че Поли е целият в сополи и предано започна да ги ближе.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Аз знаех, че това заведение се охранява от Аполо. Затова много се изненадах, когато <b>видях</b> дузина юнаци разтреперани от страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>На другия ден следобед бай Миле гордо влезе в една от чайните около ски-пистата. Нямаше никакви конкретни намерения. Огледа се и седна на самотна маса, скътана в ъгъла. И тогава я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Прости ми, миличка! — сведе глава той. Нямаше как да не излъже. Затова сълзливо продължи: — Не съм такъв, обаче войната в Сърбия ме промени. Ти знаеш ли какво е да <b>видиш</b> деца, нанизани на щикове?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Снощи се <b>видях</b> с този — обясняваше им Чука — Онази вечер се <b>видях</b> с онзи. Утре ще ми дойде на гости еди кой си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Познавах семейството на Чука много отдавна. Бяха обикновени хорица, без никакви претенции. Затова изключително се изненадах, когато разбрах че се е разделил с жена си. Някой ми спомена, че живеел с младо и доста красиво момиче. Изглеждаше ми невероятно. В първият момент дори не обърнах внимание. Но един ден го <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i><i>Тъй като Поли не <b>наблюдаваше</b> операцията и ни беше дал картбланш, повикахме Никеца. Той изглеждаше най-невинно от нас, макар че беше откровено дете на улицата. Никой нямаше да му обърне внимание, когато го <b>види</b> с фотоапарат в ръка. После се заехме да търсим възможно най-безличната кола, обаче ударихме на камък. Всичките ни приятели караха класни автомобили. Взехме един по-старичък мерцедес с матирани стъкла от един познат и го паркирахме като начало пред офиса на двамата длъжници.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Отказахме се от колата и започнахме да следим плешивците пеша. С изненада установихме, че вече са наели бодигардове — двама едри здравеняци. Седяха до тях дори, когато си купуваха банички и боза от намиращатата се непосредствено до офиса им лавка. Още същия ден ги проследихме и разбрахме, че са действащи барети от поделението във Враня. На другия ден ги заснехме. Вечерта пробутахме готовите снимки в караулката пред поделението. С многозначителна бележка: „Вижте какви пазители на реда имате!“ От този момент не ги <b>видяхме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Първата му работа след като излезе бе да се огледа и да <b>види</b> кой в какви позиции е в момента. Веднага забеляза, че СИК е здраво организирана и поне в този момент трудно пробиваема. ВИС му изглеждаше доста разклатена. Освен това Жоро явно не искаше да влиза все още в никакви конфронтации. Затова атакува там. Прати да отвлекат Владко Малкия, който държеше няколко силни заведения в „Надежда“ и владееше целия квартал.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Дебелакът обикновено прекарваше времето си с ръце в джобовете, шетайки навсякъде. Не го свърташе на едно място. Случи се така, че той първи посрещна Гоцев. Генералът обичаше да се дегизира и в първия момент бай Миле не го позна. Видя висок, представителен мъж с очила и брадичка катинарче, загледа го подозрително и чак тогава разтвори ръце:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Бай Миле не разбра нищо от майтапа. Той изобщо трудно схващаше всичко извън специфичните си дейности — убийства, кюфтета, червено вино. Засмя се за компания на големия бос и в същия момент <b>видя</b>, задаващия се по пътеката Митко Бретона.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Всички освен Маргина и Поли изхвръкнаха, за да <b>видят</b> какво е станало. Стоил също любопитно надникна, след което отпраши да докладва на Маджо за пристигането на Митака. Искаше първи да му съобщи каква е била причината да го покани и защо селяндурът е тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Пепи Амигоса ни звънна още същия ден вечерта. Двамата плешивци вече се бяха обадили, че още на другия ден започват да погасяват дълга си. Изглеждаше много доволен и ме покани да се <b>видим</b> във фитнеса, който посещаваше. Той никога не говореше за работа по телефона. Мен обаче ме интересуваше отсъствието на Венци. След дълго търсене го намерих:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Вие да не сте били при една пичка бе, симпатяги! Не бях забелязал белезите по моя гръб, но <b>видях</b> тези по гърба на Венци. Явно Мелания ползваше един и същи почерк.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Димата веднага сглоби поредната си комбинация. Нямаше да е лошо този балък да внесе стотина килограма кокаин и след това да го убият като гарант по сделката. После го огледа внимателно и <b>видя</b>, че е толкова парцалив, колкото беше преди да замине за Бразилия. И веднага сътвори втора комбинация.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Конспирацията на бай Миле се свеждаше до една червена скиорска шапка, макар под нея да личеше от сто километра на чия точно глава стои. Тримата му приятели пък изобщо не се криеха. Изкопаха дупка в канавката и заложиха тротила, като през цялото време се преструваха на пикьори. После дебилите навлязоха в гората, а бай Миле застана на пътя с ръце в джобовете и зачака да <b>види</b> какво ще стане. Беше му любопитно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Това бе напълно достатъчно за Карамански. Нахлу в къщата на Златистия с цялата си дрогирана банда и започна жестоко да го налага. Изненадата дойде от майката на Злати, която се втурна да защитава като лъвица сина си. Биеше се смело и самоотвержено. Накрая се докопа до телефона и повика полиция. Пред къщата се струпаха три градски патрулки. Арестуваха Карамански и хората му, след което безцеремонно ги натикаха в ареста. Там прекараха нощта. На другата сутрин пред полицията ги очакваше полковникът. Той единствен се беше оттървал. Като <b>видя</b> какво става, просто избяга с колата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Да не си продумал за снощния случай, кретен такъв! — развика се той. — Видял си катастрофа и си хукнал да помагаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Когато <b>видях</b> Венци с автомат пред входа си и реших да го застрелям и на другата вечер Мелания слезе изненадващо от колата му, вече бях убеден, че живота ми ще се промени коренно. Тя навярно беше заключила кафенето и до един час трябваше да се върне, за да легне при мъжа си. Все още бях бесен, но си давах сметка, че Мелания е свидетел. Макар и долнопробна курва, не ми се искаше да убивам невинен човек. Всъщност какво и беше невинното? Нали точно заради нея загубих най-добрия си приятел.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Подминахме двора на училището. Пресякохме уличката и влязахме в двора на близката детска градина, в която се бяхме запознали с Венци като петгодишни хлапаци. До оградата имаше дървена къщичка, построена още в годините на нашето детство. Натиках го вътре, за да не ни <b>видят</b> случайно минаващите хора на вече поразбудилата се София.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Значи не стига дето искаш да ме разстреляш заради една курва, ами си ме предавал през цялото време? — съвсем се разбеснях аз. — Всявам страх у тези хора, за да мога да ги доя, пък ти през същото време им се подмазваш. Да не би да искаш да влезеш в някоя от техните комунистически фирми? Това ли е мечтата ти? Или пък си се научил да играеш на два фронта? Чакаш да <b>видиш</b> кой ще оцелее и се закачаш за него?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Всъщност нямах представа какво правя. От една страна исках да покажа на оная курва, че имам изключително чисто момиче за приятелка, от друга страна желанието ми да я <b>видя</b> бе по-силно от всякога. Тя наистина стоеше зад бара. Веднага притича да ни обслужи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Забави се доста. Видях я два пъти да влиза и да излиза във вътрешното помещение. Накрая ни донесе кафетата и се наведе над мен:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Един момент да <b>видя</b> какво чакам — Поли извади каталог със снимки на тайландки. — Дано си позная подаръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Я дай да гръмна един път — посегна към пушките Поли и докато се усети бодигардът се <b>видя</b> заграден от нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Ние не отвърнахме нищо, защото знаехме, че Женята веднага ще ни изкльопа пред Поли. Замълчахме си и още същата вечер тримата се заложихме пред неговата кооперация с шапките и ролки тапети в ръце. От тях болеше най-много, пък и не оставяха никакви белези. Очаквахме да <b>видим</b> ферарито му и планът ни в общи линии изглеждаше съвсем елементарен. Смятахмве да го смъкнем от колата и да го пребием. Ферари обаче нямаше. Не се появи нито на втория ден, нито на третия. Наоколо се въртяха пет-шест момчета с шапки като нас, в които веднага разпознахме колеги от ВИС.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Десет минути след като я изхвърли от кабинета си, той свали касетата и нареди да я пратят в болницата на Чопара. Заедно с видео апарат и монитор. Искаше онзи да <b>види</b> всичко. След което забрави за гаджето завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Циганите се изправиха с разтреперени крака, а когато <b>видяха</b> автоматите с разгънати приклади, съвсем загубиха ума и дума:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>След това застреляха двама от циганите, а другарите им покорно ги заровиха. Групата на Ганеца изобщо не се притесняваше, че са <b>видели</b> лицата им. Нито един от останалите трима мангали нямаше да продума.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Нямаше много време за губене. Папазов веднага забеляза надупчената гума и се усъмни, че нещо не е наред. Наведе се да <b>види</b> точно къде е повредена. През това време Баката разтреперан го приближи отзад и го застреля в главата. После притисна с две ръце корема си и започна неудържимо да повръща между паркираните автомобили.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Поли стана голям началник — извади бутилка уиски той в кафенето до автопарка си. — Няколко пъти идвам да го <b>видя</b>, но не мога да се докопам до него. Добре ви е изпратил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Да го еба в Маджото! — вдигна се от дивана Бретона, изгледа ни насмешливо и ни каза: — Я елате сега, да <b>видите</b> какво е организация!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Аз се държах по-здраво, а Килията направо изчезна. Той беше дърт шмекер и като <b>видя</b> толкова кокаин и уиски, предпочете да не участва в оргията. Ни чул, ни видял. В крайна сметка вакханалията свърши и трябваше да се прибираме в България. Бретона така и не успя да научи името на Женята. Викаше му Жената.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i><i>Аз се държах по-здраво, а Килията направо изчезна. Той беше дърт шмекер и като <b>видя</b> толкова кокаин и уиски, предпочете да не участва в оргията. Ни чул, ни <b>видял</b>. В крайна сметка вакханалията свърши и трябваше да се прибираме в България. Бретона така и не успя да научи името на Женята. Викаше му Жената.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Наистина нямах решение на въпроса на шейсет километра от кафенето в София. С Венци трябваше да се <b>видя</b> лично. Нямаше начин да се разберем по телефона. Освен това се налагаше да остана с един куп селяндури почти до края на сбирката, да разговарям за бизнес и за многото пари, които ни очакваха при такава силна организация. Не докоснах нито алкохол, нито ядене. Едвам издържах до изгрева.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Прибрах се около пет часа сутринта. Направих задължителните обиколки, за да съм сигурен, че няма капан и паркирах една пресечка по-нагоре. Вече си вадех ключовете за апартамента, когато забелязах, че на пейката в градинката седи Серафим и ме чака. Като ме <b>видя</b>, скочи и на висок глас започна да бръщолеви невъобразими глупости.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Още по-лошо — обърна се срещу него Гоцев. — Ти си направо путка непоръбена. Преди малко те нарекох моето момче, защото очаквах да се разгневиш и да ми отговориш като мъж. Изобщо, винаги съм желал да те <b>видя</b> много по-решителен и безкомпромисен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Отидох в ресторанта навреме, седнах на запазената маса и чаках повече от час. Не дойде никой. Слязох на входа и тръгнах към кафенето на Мелания. Както винаги то беше пълно, но на бара нямаше никой. Заобиколих го и още на третата крачка на коридора <b>видях</b> Венци и Мелания. Чукаха се с такова настървение, че дори не ми обърнаха внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Димата само това чакаше. Хвърли сутрешния вестник на масата и Пашата с изненада <b>видя</b> интервюто си, което смяташе че ще излезе на следващия ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Кога за последен път <b>видя</b> Янко? — попита между другото Пашата. Нямаше нищо предвид. Просто му стана мъчно от факта, че губи двама приятели наведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i><i>Бай Миле се настани в ресторант „Пчела“, откъдето много добре се <b>виждаше</b> входа на блокчето. Видя как пристига Генерала, заобиколен от охраната на Маджо, как го вкарват във входа и как отново се връщат по местата си. „Тия ще обсъждат моите пари, да го еба!“ — рече си той и положи пистолета си върху масата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Голяма мъка, братче — оплака ми се Женята. — Поли ме кара пет пъти да преписвам това изложение, а пък аз не съм силен с думите. Голям зор <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Иван си беше сводник и жиголо по природа, така че задачата не му се <b>видя</b> трудна. Напротив, изпълни я с най-голямо удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>По това време вече мразех организацията до смърт. Особено масовите издевателства, когато сто души пребиваха един. У мен се обаждаше бившия спортист. Исках да се изправя очи в очи с противника, който и да е той, и тогава да <b>видим</b> как ще свършат нещата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Вече нямах доверие на никого и наистина го направих. Дрехите му смърдяха на кръв. Пуловерът му бе подгизнал. Запретнах го леко и въпреки мижавата светлина съвсем ясно <b>видях</b> очертанията на счупеното върху гръдната кост.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Добре — свалих качулката аз и застанах зад гърба му, така че да не може по никакъв начин да ми <b>види</b> лицето. — Сега опиши всичко подробно, но без да споменаваш за случая с Карамански.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Е, все ще се справим някак си — продължи все така кротко Кимбата. Изобщо не се скара на Златко. Обърна се към мен и добави: — Предай на девойката, че ще си получи парите. По-важно е да има мир и сговор. — После потри чело и тихо помоли съдружника си: — Би ли отишъл да <b>видиш</b> какво имаме в касата?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— И то си е така. Но нашата грешка извади на <b>видело</b> един нов и то много по-обичан „добър“ — Кимбата. И той без да иска развали схемата. Вече сме минали по този път, приятелю.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Данчо Рибката трепереше като лист. Беше укрил пари от голяма кражба, а неговият бос Каро научи за това веднага. Изкара го късно през нощта извън града. Заключи го в предварително подготвена за целта крадена кола. След което я поля с бензин и я запали. Ужасеният Данчо разби задното стъкло почти в последния момент, преди да го задуши дима от пламъците. Успя да се измъкне от колата и първото което <b>видя</b> бе заливащият се от смях Каро.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Беше късокрако човече с едра глава и изключително силно тяло. Три пъти поред спечели републиканския шампионат по свободна борба, но още с включването му в отбора, стана пословичен с глупостта си. Когато навремето пристигна от родния Смолян в спортния интернат бе на петнадесет години. За пръв път <b>видя</b> трамвай.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— По-кротко, амиго, исках само да <b>видя</b> какви парцали продавате! Стига си треперил от този бат’ Гена!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Цялата вечер ни вървеше на карък. Отворихме пет-шест коли, които се оказаха напълно празни. Марин не обичаше да се връща празен и предложи да потърсим още. Беше си набелязал червен полски фиат, паркиран пред триетажна кооперация. За пръв път попаднахме на автомобилна аларма, която запищя пронизително на секундата. Двамата изпълнители побягнаха веднага, но ние с Венци останахме и тръгнахме съвсем спокойно по улицата, тъй като и без друго не бяхме се докосвали до колата. Пък и трябваше да ги пазим. Тогава <b>видяхме</b> двама здрави мъжаги, които изкочиха от нисък балкон и хукнаха подир нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i><i>Ние с Венци <b>гледахме</b> отстрани цялата операция. Нямахме никакво намерение да се появяваме на <b>видело</b>, но се случи нещо абсолютно непредвидено. Шаранът Миленчо покани Илиян да му гостува, за да отпразнуват събитието. Наложи се да отидем и ние с него. Оказа се, че има мебелна работилница. Баща му беше едър и добродушен мъж, който веднага ни стана симпатичен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Мисълта, че ще се отърве от казармата завинаги веднага го завладя, но сумата му се <b>видя</b> твърде голяма. Баща му също не бе склонен да я даде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Дежурният лекар се съгласи тутакси и ми даде едно бръснарско ножче, с което трябваше да си среже кожата в основата на показалеца. След което кървящ да се поява пред сестрата в отделението, за което отговаряше. Останалото беше негова работа. Като <b>видя</b> нараненият ми пръст, сестрата веднага го извика, а той й нареди да приготви инструменти, за да зашие сухожилието. Беше умен тарикат. Играеше ролята си по-добре от народен артист. На всичко отгоре уви китката ми в гипсова отливка, за да не може никой да наднича там.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Защо ме домъкна тук? — продължи раздразнен той. — Можехме да се <b>видим</b> в ресторанта на Интерпред или просто да се срещнем вкъщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Айде, Гошко, да те водя в къщи — хвана за ръка той дебелака. — Толкова си се напил, че две не виждаш! — Сетне изчакахме старците да си заминат и отново го срита: — Повече да не съм те <b>видял</b> в това заведение!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>С него не бяхме в една група, но другите момчета още на следващия ден споменаха за нов китайски ресторант, някъде в Лозенец. Намерихме мястото веднага. Собственикът го беше разположил на долния етаж на къщата си. Изглеждаше доста прилично. Заварихме истински китайски готвач да се върти около два казана и веднага ги обърнахме. Чорбаджията тутакси дотича от горния етаж. Изтръпна като ни <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Най-изненадващо намерихме оранжевата му жигула на паркинга пред парк-хотел „Москва“. Обикновено я криеше по съседните улици и се е случвало да го чакаме с часове, но този път седеше спокойно в кафе-сладкарницата и дори не трепна като ни <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>През следващите дни Митака изпадна в пълно отчаяние. Нямаше никаква представа, че ченгетата го наблюдават внимателно. Те знаеха за неговия твърд и непреклонен характер и искаха да <b>видят</b> дали са го пречупили. В крайна сметка той се прибра при баща си на село. Направи го повече по инстинкт, отколкото целенасочено. Всички се прибират в бащините си къщи и се крият под полата на майка си, независимо от годините си. Митака обаче не подозираше, че ченгетата знаят къде се намира. А те пристигнаха в най-неподходящия момент — когато цепеше дърва на двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Закараха го директно в София, във виенската сладкарница на Японския хотел. Там той с изненада <b>видя</b>, че срещу него седи Илия Зъбчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Илия не обичаше силовите играчи. Помнеше Митака от „Олимпийски надежди“. Там всички си имаха проблеми с него. Обичайната фраза когато го <b>видеха</b>, беше: „Иде Мите, ще ни ебе дните!“ Но нямаше къде да мърда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Гоцев обаче не вярваше нито на една, нито на две проверки. Ползваше пълноценно опита си от разузнаването. Седмица по-късно Влаха, Кашона и Димчо се озоваха в ареста на полицията заради кражбата на куфара от турчина. Така и не разбраха, кой е подал доноса, но нямаше никакво съмнение, че зад цялата далавера стои Гоцев. Три дена ги смляха от бой. Кашона и Димчо разказаха небивалици. Влаха обаче си мълчеше. Не беше <b>видял</b> нищо и не беше чул нищо. Накрая ги пуснаха. Изключително доволен от поведението им, Гоцев привика Влаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Ще дойдеш да ме вземеш пет часа по-рано — нареди той на Дългия. — Трябва да се заредим около „Фестивална“ навреме, за да <b>видим</b> какво ни е подготвил попът.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>От една страна се радваше, че най-сетне ще си седне на задника. От друга страна се чудеше как ще го обясни на Бранко. Тъкмо мислеше да пусне връзките си, за да го освободи. Изненадата му стигна своя връх, когато <b>видя</b> бъдещата съпруга. Изглеждаше прекрасно — мило скромно и добро момиче, макар и топ-манекенка. „Майната му на живота… — ядоса се Васко — Как може такова прекрасно дете да се влюби последователно в двама изроди?“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>В същия момент сватбата се разпадна на части. Васил извика „Спешна помощ“. Ресторантът се напълни с лекари, медицински сестри и униформени ченгета, а развеселените сватбари се изнесоха кой накъдето <b>види</b>. В крайна сметка Васил остана сам. Той не си падаше по панаирджийски истории и предпочиташе да върти бизнеса без да се набива на очи. Но сега за първи път разбра, че с хората около него това бе невъзможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Видях онзи касапин, дето ни подари двайсет хиляди марки на времето — съобщи още същата вечер Поли на Бен Търпин. — Станал голям баровец, не е лошо да го направим по-малък.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Той издаде жилището на руснаците още щом ги <b>видя</b>. Между многото лъвчета в бригадата имаше едно, което се славеше с изключителна смелост. Наричаха го Джон. Именно той се нае да звънне в апартамента на руснаците, докато другите чакат в засада. Изправи се на площадката съвсем спокойно. Натисна копчето на звънеца и зачака. Останалите се скриха на горния и на долния етаж. Чуха как вратата се отваря и след това неясен, възглух шум. Хукнаха веднага към апартамента, но вече беше късно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Чакаха дълго, обаче дочакаха. Руснаците се измъкнаха, от апартамента, натъпкаха се в една лада седмица и тръгнаха нанякъде. Женята подкара след тях. Забелязаха ги почти веднага и увеличиха скоростта. Женята също. Настигнаха ги в едно поле край София. Руснаците спряха внезапно и се разтичаха кой накъдето му <b>видят</b> очите. Те не носеха оръжие в града, защото бяха чужденци и се страхуваха да не ги арестуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Не става така — отговориха ми хорово те. — Първо трябва да поработим известно време и чак тогава ще <b>видиш</b> резултатите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Омитай се и да не съм те <b>видял</b> повече! — посиня от гняв Гоцев. Той губеше самообладание изключително рядко. Тъпотията на Джоката обаче му дойде много.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Видя ли какво става като не ми се обаждаш. — усмихна се вече по-благо генералът. — Замесваш се в глупости. Не виждаш ли че този дебелак е вторична суровина?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Нима? — ухили се ехидно той. След това ни прибра служебните карти и ни каза: — Изчезвайте! Да <b>видим</b> как ще се оправите сами на улицата!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Другите агенции по недвижими имоти обаче, започнаха да пускат контра-реклами. Те добре познаваха бизнеса и разбираха какво става. Постепенно работата замря. И ние с Венци се принудихме да приключим с офиса. Директорите буквално се посираха, когато ни <b>видеха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>После се затвори в офиса си и до вечерта не го <b>видяхме</b>. Идиотите на Жоро обаче изчезнаха завинаги. Явно Васил наистина се беше намесил. Ние с Венци бяхме все още хлапета, но този епизод ни подсказа, че където и да идем, на този етап всичко зависи от Васко. И се отказахме от преместването при Жоро.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Решил съм да спортувам сутрин — отвърна му Поли. Женята изобщо не му повярва, защото знаеше, че Дребният не обича никак подобни занимания. Изненада се като го <b>видя</b> по къси гащи, фланелка, шапка на главата и черни очила. Освен това носеше в сак анцунг и маратонки.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Женята го остави в квартирата му и след това мина през едно приятелско заведение. Там имаше телевизор. Ужаси се, когато <b>видя</b> репортажа за убийство на Доцента. Веднага направи връзката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Каква е тая кифла? — избухна Жоро като я <b>видя</b> в колата. — Не се ли сещаш, че съм ви подготвил курви от класа?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>На другата вечер отново се върнахме в същата механа. Този път гаджето на Поли дойде с нас. Видя микробуса с новите проститутки и всичко й стана ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>През 1982 станах студентка във Висшия химикотехнологичен институт В София (не е измислена нито песимистична, нито оптимистична химия). Тук <b>видях</b> модела на тоталитарната система, изграден до съвършенство. Тук започна тоталното ни обезличаване. Тук смазаха всичко човешко, оцеляло в нас... Продължих да пиша - като противоотрова на въздуха, който дишах.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Не всеки ден човек може да <b>види</b> как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена - от сълзите в очите й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката тогава бабина буза. "Бабо, защо плачеш?" - съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза:"3а леля ти Ценка... плача..." и продължи да плаче...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>А тогава, преди почти 40 години... В един студен зимен ден баба приготвяла сладкиши за двете си момчета. На улицата пред къщата спряла камионетка. Дядо излязъл навън. Видял колата и същия милиционер, който преди година арестувал брат му и племенника му. И дядо разбрал...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Отивам при него, а той ми казва: "Ти не ми трябваш, извикай жена си"... Влизам вкъщи, баба ти меси. Като ме <b>видя</b>, изскочи навън, а милиционерът й казва да се облече - студено било.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Беше 18 май 1951, когато излязох в нелегалност. Бях усетил, че ме следят. Отидох си на село, при един приятел. Не исках да го забърквам, а имах и оръжие - един пистолет и няколко бомби... После дойдоха при мен от горяните - познавах го човека. Накара ме да си предам оръжието - какво да правя - дадох го. Съвсем беззащитен се почувствах. С оръжие човек си мисли, че може и да се спаси от Държавна сигурност. Заведоха ме в гората, Долап дере. Там има една тепавица. Ако си сложиш краката в нея, и през лятото ще замръзнат. Красива местност. Трябва да се <b>види</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Там я <b>видях</b> Цена за първи път... Беше легнала на тревата... А над нас звезди... Никога не бях виждал толкова едри звезди. Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... мирише на земя, на пролет... Тя вдигна глава, изви я към мен, погледна ме и попита, не помня точно какво, но нещо като: "И този ли с пищов го пращат?"</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Най-страшно било, когато двама се опитали да избягат през зимата на 1953-54-та. Дунав бил замръзнал и те решили да бягат по леда. Увили се в бели чаршафи. И запълзели по снега. Духнал силен вятър и отнесъл чаршафа на единия беглец. Видели ги. Настигнали ги и... завързали ръцете им с тел и ги приковали към леда. Стояли така цяла нощ. Ръцете измръзнали и ги ампутирали. После ги изпратили в други затвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>В този миг нещо се събори в мен, в душата или в ума ми - не зная. В този миг аз <b>видях</b> друга Вселена. Може би тази, в която смъртта е алтернатива на свободата. В тази Вселена ценностите са други и критериите за определяне на ценности са други. Видях я, докоснах я. И отново се върнах при цветята, пчелите и слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Тъжен, замечтан, отнесен в миналото. Тишината в стаята е осезателна. Ако протегна ръка, ще я докосна - плътна; притиска ни. И ни отделя, отдалечава ни. Него - затваря го във времето, което е преживял. Мен - оставя ме навън - чужда. Миналото се докосна до мен. Видях го, преживях го, запомних го. Но тишината - плътна, гъста, ме изолира и изхвърли - с четиридесет години напред бъдещето, днес, където ми е мястото. За да гледам и да слушам. И да пиша. И да стоя под открито небе - когато трябва. Да живея и да възкресявам - мъртвите спомени и мъртвите в спомените, и мъртвото в нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Взех един камък и го хвърлих по портата. Той като изгърмя - косите да ти настръхнат в тъмното. И те като хукнаха - дим да ги няма. Не се и обърнаха... След това - не знам - по-предпазливи ли станаха, какво ли, повече не ги <b>видях</b> да обикалят около къщи... Но след срещата в кантона все се чувствах "под очи"...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Мълчим. И мълчанието пак става осезаемо, плътно, притискащо. Отделя ни и ни събира. Отделя ни във времето и ни събира днес. Аз не мога да бъда с нея в миналото. Там аз мога да отида сама, с нейния спомен. И да <b>видя</b> двете сестри. Малката, вече госпожица, а няма какво да облече освен ученическите дрехи. Голи следвоенни години. И по-голямата, която...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>За мен времето започна да тече много по-късно. Моето време-спомен, спира далеч в бъдещето на онези години, в които влязох чрез чуждите спомени. Нахлух в тях като през водопад. С хиляди разбити капчици, накъсани, разкъсани. Нахлух в миналото. Изсипах се едновременно от няколко времепотока. И едновременно <b>видях</b> миналото с много очи. Разпилях се.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>"Защо се занимаваш с политика?! Гледай си уроците!" Външно спокойно, а вътрешно със страх се кара каката на малката сестричка. А момичето <b>гледа</b> с големи, още детски очи право в очите на Райна. "Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати "кулак"? Тати, който цял живот е работил?" Недоумение, мъка и възмущение има в гласа на детето-девойка. А по-късно, при друг разговор, с разочарование и болка казва: "Така вярвах в Георги Димитров, а <b>видя</b> ли колко евтино продаде България?"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Как исках да вярвам, че е жива. Че е някъде в затвор, но - жива... Как исках да вярвам, че е жива, нека никога да не я <b>видим</b>, но да е жива; нека никога да не чуем за нея, но да е жива... Как вярвах, че е жива... Някъде "там", жива... А сега, когато прочетох всичко за лагерите, когато всичко се разбра, видя... Събуждам се всяка нощ от ужас. Не мога вече да спя. И се моля, на Господ ли, на кого ли - да са я убили, тогава. С един куршум да се е свършило всичко, да не е преживяла това, за което пишат...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>... Как исках да вярвам, че е жива. Че е някъде в затвор, но - жива... Как исках да вярвам, че е жива, нека никога да не я <b>видим</b>, но да е жива; нека никога да не чуем за нея, но да е жива... Как вярвах, че е жива... Някъде "там", жива... А сега, когато прочетох всичко за лагерите, когато всичко се разбра, <b>видя</b>... Събуждам се всяка нощ от ужас. Не мога вече да спя. И се моля, на Господ ли, на кого ли - да са я убили, тогава. С един куршум да се е свършило всичко, да не е преживяла това, за което пишат...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Беше към края на учебната година, 1947-а, когато нападнаха клуба ни. Кои го нападнаха - не разбрах, но мисля, че не искаха да ни изловят. Влязоха през входа и ни оставиха да избягаме през прозорците. Тогава още не знаехме какво е станало, не предполагахме какво ще стане... Двете с Цена отидохме до дома на Антон Антонов, беше на улица "Раковски" към кея. Там беше и Сърбински, от него разбрахме, че са арестували Никола Петков от Народното събрание и са разтурили опозицията... Когато си тръгнахме, <b>видяхме</b>, че къщата вече е под наблюдение. Почти се сблъскахме с тях...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Арестуваха ме на Великден. Беше краят на април 1951-ва. Беше съвсем рано сутринта, когато някой почука. Мама беше заключила вратата и аз отворих прозореца - да <b>видя</b> кой е. Беше бай Цоньо, обущарят, удря с юмрук по вратата. Като ме <b>видя</b>, бързо дойде под прозореца. Каза ми да изляза - трябвало да се украсяват улиците за Първи май. Какво да правя - щом трябва - ще украсяваме. Отварям задната врата - срещу мен два насочени автомата. Свърши се... Майка беше на църква...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Беше рано сутринта, беше студено. Беше Великден и мама току-що се беше върнала от църква. Аз се събудих и тя за първи път ми каза да не ставам. Аз станах, излязох на двора и <b>видях</b> - баща ми под конвой. И мен ме заведоха при него. Стояхме на двора до обед. Докато претърсиха къщата, двора, стопанските сгради. Докато си тръгнаха... Бяха арестували чичо Манол и Тодор...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>...Батаклията е местност между Щръклево и Писанец, гора. Там имаше стара мелница, полуразрушена. Бяхме отишли към нея, но не я приближавахме, защото се страхувахме, че може да я <b>наблюдават</b>. Не бяхме яли от два-три дни, а и вода нямахме. Тогава, като по чудо <b>видяхме</b> едно агне, загубено. Хванахме го... Там, на Батаклията, беше първото ми сражение. Започнаха да стрелят, когато отидох за вода до кладенеца на мелницата... Тя беше стара, кладенецът - неизползван от години... Водата му беше замърсена и доста се забавихме, докато си налеем...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>През пламъка на свещта <b>видях</b> църквата. Старата църква с камбанарията, в която... "поп Димо я опя". Старата църква, в която свещеното тайнство било извършено над духа й, защото трупа й го нямало.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...За последен път <b>видях</b> Ценка на 31 май или 1 юни... Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот... Така я запомних - млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати. Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я запомня - сама в оная зелена гора, съвсем млада, в самото начало на лятото...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...На 8 юни излезе в нелегалност. Тогава аз ходих до гарата да посрещам брат си. Видях, че ме следят. Като си дойде Георги, казах му. Същата вечер замина. Знаех къде се крият, ходех понякога там. Арестуваха ги на 9 юли, сутринта. Всъщност арестуваха ни, защото и аз бях при тях...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Ще доживеем ли да <b>видим</b> как архивите се отварят. Ще имаме ли щастието да <b>видим</b> как истината излиза наяве - документирана? Вие сте млади, ще видите... Сега вече комунистите - щат не щат - ще вървят към демокрация...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>...Ще доживеем ли да <b>видим</b> как архивите се отварят. Ще имаме ли щастието да <b>видим</b> как истината излиза наяве - документирана? Вие сте млади, ще <b>видите</b>... Сега вече комунистите - щат не щат - ще вървят към демокрация...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>"Нищо не е вечно на тоя свят и това няма да бъде" - казваше баща ми... Но много години минаха и той си замина... не <b>видя</b> какво става...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Треперят белите пръсти, вдигнал е нагоре лицето си -гладко и бяло... Още миг - и ще докосне свободата... Ще я <b>види</b> - през 12-те диоптъра на очите си... После отново помръкна. Наведе главата си, зарея невиждащия си поглед - някъде в себе си. Затвори се, остана изолиран от нас, от стаята, от днешния ден... Помълча и пак заговори - с ясен и чист глас. Високо, спокойно...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Бог ни даде сила - да оцелеем в ада на земята. Бог пожела да доживеем и да <b>видим</b> как "те" си отиват... А вие, вие сте млади и ще живеете...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Светеше лампата в стаята, обливаше ни в жълти лъчи. Отделяше ни - от заспалия град, от света. И мълчахме като хипнотизирани - възрастни мъж и жена, щастливи, че са доживели. Баща ми, 15 години по-млад от тях -доволен, че е <b>видял</b> и ще поживее... И аз, 30 години по-млада от него - стъписана, че ще живея... Заклета - да живея и да търся истината...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>- Е-е, добре, че се <b>видяхме</b>... след толкова години... то всички сме... Манол го няма, бай Манол... Но нейсе, всички гроб ни чака - и бърше си очите Нено Рашков. - Василе, туй момиче твойто ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Сложи няколко стола пред къщата, седнахме. Бай Нено вкара магарето с каруцата в двора, разпрегна. Аз още се възхищавах на голямото къдраво магаре, когато за първи път в живота си <b>видях</b> бели пуйки. Те се разхождаха наперени из двора, писукаха и бях доволна, че между нас има мрежа...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>После през комшиите, през Кукушница, хванах гората. След два-три дни се върнах в село, но <b>видях</b>, че не мога да остана... Спасовден беше, април-май 1951-ва... Аз като отидох, вече имаше много в гората... Но бай Цанко, като излезе - беше сам. Той беше... и Димитър Мамулков.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Бариерата на Времето се срина пред мен. И с други очи <b>видях</b> пътищата, полетата, нивите, дърветата, горите и селата на България... За първи път ги <b>видях</b>. За първи път <b>видях</b> горите в равнината. И дърветата - силни, с широки корони и дебели стъбла, с дълбоки корени, потънали в пръстта на нивите. И нивите - вълнисти, изгорени - от огъня, където е имало пшеница или от слънцето, където още стърчат изсъхналите слънчогледи...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И картинката от читанката - на кооперативния блок, еднакъв от хоризонт до хоризонт, се срути. Най-после се освободи съзнанието ми и можах да <b>видя</b> полето на България.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>... Като ни изведоха навън, <b>видяхме</b> - извеждат Манол и Тодор, Михо Стефанов... Разбрах - навсякъде арестуват. Закараха ни в Държавна сигурност. Там беше страшно... В едно мазе - колко хора бяхме... Целият бях мухлясал, всичко беше бяло - панталони, обувки, крака... Четири месеца - 120 дни... като в гроб - живи заровени. Нощем ни водеха на разпит. Когато Бог заспи - да не <b>гледа</b>... Какво сме изживели - само ние си знаем...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Видях ги, докоснах ги... с очите им <b>видях</b> времето... Сега съм пак сама, изхвърлена на моя бряг... Сега съм пак сама - с моите спомени и с техните... Боли ме... Защо затрупахме в нас миналото... Защо им повярвахме, че сме роби... и... свобода не ни трябва... Не знаехме ли, че не е така? Те, първите, които са тръгнали срещу системата... и ние, които сме били до тях, сред тях... Защо затрупахме в нас миналото...</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Не се знае какво ще стане утре - сподели в частен разговор с Досев той. - Който трябва да <b>види</b>, ще се убеди, че не съм вършил нищо нередно. Трудил съм се в интерес на националната сигурност. </i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Този човек е сбъркан. Ще го <b>видим</b> каква песен ще запее, когато се убеди, че нищо не се променя. Дори сДС да спечелят! сДС наистина спечели изборите през октомври 1991 година и назначи свой министър на вътрешните работи, който предприе чистка в органите. Малко преди Коледа в РДВР - Велико Търново, пристигна заповед за окончателното освобождаване на полковник Радослав Радославов поради непригодност, на основание на съществуващ текст от Закона за МВР.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>контингент. Цонев редовно докладвал за всичко видяно на ръководството. Досев привидно прие обясненията на колегата, но едно нещо не му даваше мира - не <b>видя</b> Цонев да плаща нищо от консумацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Интересен е този американец - заговори го Янков, след като прегледа обстойно оперативните дела на Николов. - Демонстрира абсолютна откритост и безпардонност, явно зад него стои огромна сила. Налага се да го изучим в движение. Уреди ми една среща, за да не губим време! - изгледа Досев от упор той. - Нищо, че Радославов го няма, щом е дал санкция можем да работим. Купи бутилка "Джони Уокър" да <b>видим</b> как ще се държи американецът след две-три чашки и като се върне полковникът, ще обсъдим следващите си действия. Иначе ще ни дърпат ушите.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Ние сме професионалисти, а не предатели и мекерета, уважаеми господине - контрира го Янков на минутата. - Всяка уважаваща се секретна служба в света пази информаторите си. Ако се вземе политическо решение за разсекретяване на досиетата, ще <b>видим</b> какво правим! Уверявам ви обаче, че ще останете доста разочарован. И още нещо - допълни той. – След деполитизацията има категорична забрана за събиране на политическа информация и службите не се месят в дейността на политическите партии. Заявявам ви го съвсем официално, а си остава ваш проблем дали ще ми повярвате, или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Не се бъзикай с мен, момче! - ядоса се Радославов. - Като те запозная с шефовете от София, ще <b>видиш</b> за какво става дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Утре ще ида да <b>видя</b> "баткото" - отвърна му той. Така свойски наричаше Радославов. - Ще го осведомя за всичко, а ти лягай да спиш, защото те чака тежък ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Не ставайте глупав, господине. Просто няма къде другаде да се срещнем с председателя на комисията за национална сигурност към парламента Йордан Василев. Той си провежда срещите тук и не съм аз човекът, който ще му поставя условия къде да се <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Кого да докараме, господин Василев? И Негово величество цар Симеон Втори не става. Мек е. Говорил съм с него. По-скоро ще върши работа на комунистите, а тук трябва твърда ръка. Тези престъпници избиваха нашите родители без съд и присъда и пълнеха затворите с невинни хора. Твърдоглавите червени муцуни трябва да бъдат осъдени и също да <b>видят</b> какво е затвор! - разпали се Николов. - Да заемем позиции в МВР и да заложим наши хора там!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Видя ли с кого те свързахме - подметна му Акрам. - Шефът е най-умният човек в България. В него са хляба и ножа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Май навсякъде е пълно с ваши агенти и затова настоявах да ми кажете сътрудниците си. Щях да ги изоблича още преди време и да предотвратя възникването на подобни проблеми - ядоса се Николов. - Ще го <b>видим</b> какъв приятел е на министър-председателя. Някакво си момченце си измисля разни работи, за да се прави на интересен... Още утре отивам в София! - изтри потта от челото си той и вече по-спокойно добави: - А на вас благодаря за откровеността. Явно държите на мен и ще си партнираме успешно.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Още същата вечер Досев и Янков отидоха в офиса на "Акрам къмпани". Там ги очакваше Радославов. Изслуша ги внимателно и ги отпрати, без да каже нищо. Обади се на Досев на другия ден и поиска да се <b>видят</b> в парка, близо до неговата къща.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Да пробваме по друг начин! Господин Досев, вие се срещнете с кмета и областния управител, нека те да направят писмено предложение и да го пратят на господин Соколов! Да <b>видим</b> как ще откаже.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Жив ли е той, не съм го виждал от месеци - внезапно помръкна Иванов. - Аз едва ли ще мога да ви помогна. Нали <b>видя</b> какво стана? В комунистическия вестник "Дума" публикуваха досието ми на агент на ДС.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев веднага извади оперативните дела от чантата си. Говореше сбито и ясно, след което подаваше документите на председателя на Народното събрание. Той четеше с <b>видим</b> интерес.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Е, то си е обективна даденост. Седесарите са лаици в политиката и доста наивни кадровици, но това е само в наша полза. Сега да <b>видим</b> какво ще правим с този американец? Научих, че правите фиктивни опити да го назначите в службата за сигурност.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Това няма да стане. Предстои смяна на директора на НСС и от СДС си мислят, че е техен, но не е вярно. Пробутахме им наше момче, свързано с военното контраразузнаване. С него ще се работи значително по- леко и може да му организирате една среща с този Николов ли беше, няма значение - тропна бутилка "Джони Уокър" с черен етикет Луканов. – Помислете върху такъв вариант, пък да <b>видим</b> какво ще излезе!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Интересно ми е дали той и неговите господари ще дадат пари и ще участват във финансирането. Това е един вид проверка. Стига вече празни приказки, време е да <b>видим</b> кой какво слага на масата. И между другото да ви кажа - млъкна за секунди Радославов, после ги погледна право в очите: - Там, където има много пари, има и много кръв! Смятам че вече добихте качества да се занимавате с по-сериозни работи, но ако някой от вас възнамерява да се отказва от играта, да го направи сега. Докато е време.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Ясно е че няма къде да мърдаме, щом шефът го е наредил - започна Досев, - но как да го направим така, че парите да идват при нас, а не в полицията? Каква ни е ползата от тази фондация, като няма да <b>видим</b> един лев в службата?</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Трябваше да се <b>видим</b> лично, обаче нямам никакво време - поздрави го сърдечно той. - Получихме данни, че на ваша територия действа резидентура на бившите Съветски тайни служби. Работата е деликатна и при нас за това знаят определен кръг хора, затова ще те помоля да го запазиш в тайна от останалите колеги! Антонов лично ми разпореди да ти се обадя и да говоря с теб в прав текст. Ще ти изпратя писмен материал по пощата, ще дойда на място да <b>видим</b> какво правим.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Като получа материала, не е лошо да ми дойдеш на гости. Ще те запозная с конкретната обстановка, ще се <b>видим</b> и ще поговорим - дружелюбно приключи разговора Янков. - Чакам те!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Никой не ви подценява. Началникът лично ме прати тук, за да се <b>видя</b> с вас и затова смятам, че след като му докладвам какво съм свършил, също ще поиска да се срещнете.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Николов се оказа по-опитен, отколкото очакваше. Очевидно се досещаше за какво е пристигнал в града и за предстоящата среща с Радославов. Явно беше професионалист. Може би трябваше да предложат на директора да го направят извънщатен работник в НСС. Все пак беше и български гражданин. Нямаше законова пречка. "Ще трябва добре да го обмисля и да го предложа на шефа!" - реши Берберов, докато вървяха с Досев и Янков към явочната квартира на бившата ДС. Там щяха да се <b>видят</b> с Радославов.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Ще яде Асан баница - усмихна се той. - Началникът още не се е съгласил напълно, но изглежда ще даде санкция. Като ни приеме ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Междувременно Николов приключи срещата си и се обади по телефона от приемната. Изглеждаше доста притеснен. Когато слязоха да го <b>видят</b>, вече се беше поокопитил, обаче погледът му все още издаваше пълна обърканост.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>На Досев му мина през ума, че все още никой не знае какъв човек е този Антон Николов в действителност. Изненада го решението да му се даде оръжие. Подходът изглеждаше доста интересен и той явно имаше още доста да учи. Когато отново <b>видяха</b> американеца пред сградата на службата, Берберов развеселен го хвана под ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Най-после този мръсник Андрей Карлович го вкараха където му е мястото – злорадстваше американецът. - Трябва да настъпят и неговите хора! Да им вземат парите и да ги пратят в затвора, а след това всичко ще тръгне както очакваме. Ще <b>видите</b>, господин Досев!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Може би чака и нас да ни опандизят, тогава ще <b>видиш</b> истинския му облик. За такъв - куршум! Ама сега не е подходяща обстановката, те са на власт.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Сигурен съм. С този Русев не искам да се срещам изобщо, ти си говори с него! Като стане прокурор, да заповяда тук! Тогава ще <b>видим</b> какво ще правим.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Снощи говорих със съветника на премиера Алекс Алексиев. Той също се е <b>видял</b> в чудо от българската простотия и парвенющина. Постоянно го питали каква заплата получава като служител в Министерския съвет.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Поздравява всички другари от Велико Търново - каза арабинът. - Сега ще <b>видите</b> как ще нареди тези, които го вкараха в затвора! Майката им ще разплаче! Той не обича да се подиграват с него, но каквото има да прави, ще го направи интелигентно.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Шефе, ще прескочиш ли отново до Радославов да го успокоиш. Той няма да иска да <b>види</b> мен, но ти си съвсем друга работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Берберов се обади след около десетина дни на Иван Янков. Уведоми го, че генерал Ангелов го е приел и е проявил интерес към тяхната съвместна работа. Поискал да <b>види</b> документите по случая. Определил им среща в понеделник в десет часа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев реагираше по различен начин. Понякога се ядосваше и отпращаше набързо колегата си, но обикновено потъваше в мрачно мълчание. Постепенно започна да се завръща към живота и първият признак за това беше, че започна да вдига телефона. Една вечер му се обади Антон Николов. Поиска да се <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Радославов отдавна размишляваше кого точно да използва за целите си и този съвременен Дон Кихот му се <b>видя</b> много подходящ. Изглеждаше му абсолютно непрактичен, доста повърхностен и лесен за манипулиране. Въпреки че го смятаха за интелектуалец. Досев на свой ред искрено се зарадва. Не бяха го забравили и все още държаха на него. Така и не проумя, че прави най-фаталната грешка в живота си. Сам слагаше въжето около шията си и вървеше по пътя на самоунищожението.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>—	Влизай, Мосад! Сядай, вече си на своя територия — радушно го посрещна Джамал. — От днес си един от нас. Не че досега не си бил, но така е думата. Пък и ще те <b>видим</b> колко струваш, дали можеш да правиш пари, като си толкова умен! Няма по-важно нещо в живота, да знаеш! Радославе, въведи го в първата задача! — господарски подметна накрая арабинът.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Не коментирам подобни теми! — отвърна остро директорът. — На тази среща присъствам заради Досев, а той не е вече служител на МВР, на него може да давате пари колкото искате. Дойдох, защото съм му задължен и за да <b>видя</b> какво мога да направя за вас. Останалото е корупция, не желая да го обсъждам!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>—	Според мен ти трябва да свършиш тази работа, Людмиле — съвсем сериозно заяви Акрам. — Нали навсякъде декларираш, че си готов да умреш за партията и каузата? Сега ще те <b>видим</b> какъв професионалист си и дали това са празни приказки.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>—	Е, малко се избъзикахме, за да <b>видим</b> как ще реагираш и дали няма да направиш грешка. Трябва да си по-хладнокръвен и по-разумен, а от днес си гледай вече фирмата, която ти спретнахме. Ще падне доста бачкане!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Давам ти документите, бате — отвърна циганинът, — ние постоянно търсим кредити. Имаме залози за милиони в каква ли не техника, но като ни <b>видят</b> по банките, не искат да ни дават нищо. Дано с вас свършим работа! Ама за едно нещо ще ми обещаеш — да ми върнете всичко, ако не успеете да уредите кредит!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Утре заминаваме с Радославов по банки из страната — плесна приятелски по бузата Досев. — А ти заедно с един мой човек ще отпътуваш за София, за да се срещнеш с Димитър Йончев! Иска да те <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Една сутрин Досев подрани за работа и завари в офиса Радославов и секретарката на Акрам да подреждат някакви документи, част от които бяха разхвърляни по пода на стаята. Пенсионирания полковник доста се изненада когато го <b>видя</b>, обаче си замълча. Изчака го да си изпие кафето и едва след това му показа куп листа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>На връщане към Велико Търново Досев се разплака. Пътуваше сам, нямаше кой да му <b>види</b> резила. Чудеше се какво ли го очаква?</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Не слушай кой какво ти говори, пък и знаеш, че Ванев не е цвете за мирисане. А този Русев си показа зъбките! Ще <b>видим</b> какво ще излезе от това, обаче за мен ти си оставаш невинен и не могат да те пипнат с пръст. Не се притеснявай!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Трябва да се <b>видим</b> с Баткото и да поговорим както едно време — постоянно повтаряше той. — Искам да разбера точно какво става и ако е почтен в намеренията си, как да те вадя от това положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Ти пък да не мислиш, че аз имам пари? Арабинът открадна всичко. Хубаво е, че не си виновен и няма от какво да се притесняваш. Ще мине и ще замине. Нали си чекист! Сега ще те <b>видим</b> колко струваш — иронично подметна бившият му началник. — Трябват ти здрави нерви.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев доста се учуди от прозорливостта му. На практика нямаше откъде да знае, че именно Радославов го накара да оттегли жалбата си. Все пак си замълча и остави на Ванев писмен отказ от оплакването си, без да подозира, че в най-скоро време двамата ще се <b>видят</b> по изключително неприятен повод.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Утре ще ви ги донеса, обещавам ви! И повече няма да ни <b>видите</b>. Ако знаехме, че Акрам е замесен, никога нямаше да се хванем на това хоро. В нашите среди той е известен като голям мошеник, така врътна едно момче, че го докара до самоубийство.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Момчетата тук ви препоръчаха като стабилен и уравновесен човек, на когото може да се има доверие. Ще работите в извънработно време. Плащаме добре и ще се <b>видите</b> с пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Голяма беля, Пламене — повдигна безпомощно рамене Людмил. — Накараха ме да изтегля кредит от десет милиона от Балканбанк, а не съм <b>видял</b> стотинка от тези пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Все пак той е обект на НСС, а ние работихме оперативно с тях и си имахме доверие. Как ще се срещат зад гърба ни! — ядоса се Янков. — Предлагам ти веднага да се <b>видим</b> с Николов, без да информираме Радославов. Щом той се крие от нас и ние ще се крием от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Ще <b>видим</b> колко е легитимно, ще преценим — продължаваше да го притиска с въпроси прокурорът от ГП. — Искам обаче да знам кой ще връща парите, иначе...</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Засега няма да даваме показания — обади се Мартинов. — Първо да <b>видим</b> какви свидетели ще разпитате и след това ще решим какво да правим.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Междувременно поръча да го <b>види</b> лекар. Още същия ден го изведоха на медицински преглед в стаята на дежурния по арест. Там го очакваше лекарят на РДВР, с когото бяха в близки отношения, докато Досев служеше в МВР. Той го изгледа внимателно, но с хладен поглед. Изобщо не го накара да се съблече.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Носим ти пресата, прегледай я и ще <b>видиш</b> какво пишат. Ще ти настръхнат косите! Аз лично съм много учуден, че те въвлякоха в политическа афера.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Мартинов ми го препоръча Радославов, кой друг. Длъжен съм да се съобразявам с него. Когато ти определят гаранция, нали при Баткото ще отида да искам пари, за да я платя. А на Бенчева не може да се разчита, тя е доверен човек на Акрам. Нещата доста се промениха, но като се <b>видим</b> на адвокатско свиждане, ще ти съобщя всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Внезапното посещение на Недялко Йорданов също го притесни. Те бяха роднини, обаче това нямаше никакво значение. Не беше тайна, че Йорданов е много близък на прокурора Милчо Ванев. Самият той не криеше за срещите си и с Цанко Русев. Дали пък не го пращаше именно Русев, за да <b>види</b> в какво състояние се намира Людмил и да му докладва? Около него имаше много неизвестни, но едно беше ясно — това беше само първият кръг на ада. Ако знаеше какво точно го очаква през следващите няколко години, направо щеше да се самоубие. Но Досев нямаше откъде да го знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Свижданията в Първи отряд бяха всяка първа сряда от месеца. Този път <b>видя</b> баща си. Разговаряха чрез телефони в голяма стая, разделена с два реда телени мрежи. Старият му съобщи, че Янков вече е станал пълноправен адвокат и скоро ще го посети. Да не губи кураж! Ще го измъкнат!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i><i>В края на октомври 1994 година надзирател отвори килията и без никакви обяснения го поведе надолу по стълбите към административната част на Софийския затвор. Вкараха го в служебен кабинет и Людмил Досев за първи път <b>видя</b> прокурора от Главна прокуратура Пламен Цанков. Разхождаше се по риза, под мишницата му се <b>виждаше</b> пистолет в кобур. На стола до бюрото му седеше младолик мъж, който не откъсваше поглед от Досев.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Излезе в коридора и наистина <b>видя</b> на решетката, която го отделяше от стълбите на болницата, усмихнато до уши младо и симпатично момче.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Вече бях разбрала, че това е твърде относително, защото даже и извън родината, всеки българин влачи България със себе си. Ражда я отново и отново, пресъздава я, отглежда я, за да й се радва и проклина. Сещам се, че на кожената седалка в метрото в Берлин един познат българин с тънък резец бе издълбал думата "кур". Всеки ден в определен час той се прибираше у дома тъкмо с този вагон. И пътувайки, като <b>видеше</b> написаното, му ставаше "родно". (Не е много прилично да се споменава трибуквата дума още в увод, но не мога да устоя пред този вид носталгия.)</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Един ден, след почти три годишно отсъствие, застанах на българската граница. Зазоряваше. В дрезгавината на утрото над надписа "Република България" <b>видях</b> горди огромни букви - "КУР ЗА ЦСКА!". Добре дошли! Добре дошли в България! Добре дошли в двайсет и първи век на България. Така си мислех тогава. Месеци по-късно осъзнах, че всеобщият нихилизъм, вандализъм, себеразрушението и себеизличаването, желанието да напишеш върху небето "КУР ЗА ЦЯЛАТА ЗЕМЯ!" като че са обсебили човечеството.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Знам, че съм стара за такива работи, обаче пусто любопитство ме влече. Да <b>видя</b>, да не изтърва. Поради горепосочената причина отивам в дискотека "Никея". Има такава. В квартал "Надежда" в София. Предупреждават ме, че е малка, сбутана и мръсна и да не очаквам много. Реалността надминава предупрежденията.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Аз знаех. Слушах "Свободна Европа", "Дойче веле". Още ги слушам, те много знаят. Дъщеря ми ходи нея година до Турция, там по телевизията съобщили, че в България сменят имената на турците. Питали я има ли такова нещо и тя, будалата, рекла "Не-е!" Не, ама като дойде тука и се <b>видя</b> каква е работата. Тя живееше в Ловеч и като почна екскурзията, първа скокна да ходи. Натовариха багажа и хайде! Ей, Ахмед да ти разкаже.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Не. Много ме болеше ръката. Бяха ми били някаква ваксинация, беше се надуло и зачервило. Все си вдигах ръкава да <b>видя</b> какво става с ръката ми. От ваксинацията ме беше страх, не от Турция. Пък тогава аз много-много не разбирах какво става и къде отиваме. Натоварихме багажа на камион, разделихме го с още едно семейство, а ние бяхме с кола.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- И ми казва "Майка ми уши пола като червено лале." Кой, питам аз. А тя пак - майка ми. После се усети и казва "Да де, майка ми от Америка, не разбра ли толкоз". Разбрах аз! Нали казват, че всеки културен обмен е придружен с културен шок. Догодина смятам да предложа на майката от Америка през лятото да се срещнем в Гърция. Аз плащам! Имам още скатани пари от гарсониерата. Да <b>видят</b> те! И без това се оказва, че при нас засега, ако не друго, поне е по-сигурно.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Преди години бях на кинофестивал в един швейцарски град. Там с учудване <b>видях</b>, че в женските тоалетни бяха поставени монитори и вървяха филми, произведени от жени и предназначени само за жени и естествено се гледаха само в най-женското място. Тогава усетих, че при вида на тази екстравагатност, споменът за леко пийналия и равномерно похъркващ мъж в леглото ми става все по-мил. Защо ли и сега си мисля същото?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Бай Михал: Че защо? Като водеха чужди делегации, ни слагаха и вътре. Аз се изпъчвах до главата на Георги Димитров, а чужденците ме снимаха, снимаха... Така приятно беше. И доскоро, като минавах покрай мавзолея, се просълзявах. И си говорихме с приятели "Помниш ли, наборе, помниш ли..." Всъщност 93-а година бях там за последен път. Душата ми се скъса, като го <b>видях</b> издраскан, превърнали го на нужник. Не бива така! А сега го и няма... не ща да ходя там... Унгарските събития ме завариха караул в ЦК на БКП. 56 дни охранявахме в бойна готовност.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Много станахме циганите музиканти. Де <b>видиш</b> циганин, все свири. Няма хляб за всички. Иначе душата ми е там, в тамбурата, ама на, трябва друго да се заработва. </i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>В чужбина не те гледат дали си циганин, а дали можеш да работиш. А тука в автобуса, като питаш мястото свободно ли е и като те <b>видят</b>, че си циганин, веднага си слагат чантата, да не седнеш. Кажи ми ти, това не е ли расизъм?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Като се върнах от Либия и жена ми ме беше напуснала. Оставила децата и тръгнала с друг. Такъв срам беше, така ниско да беше паднала, синът и дъщерята не искаха да я <b>видят</b>. Три години сам съм ги гледал. Като човек гурбетчия не ме е страх нито от пране, нито от готвене, но не е това мъжка работа, не е...</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>12-годишният ми син <b>поглежда</b> червените въпросителни в тетрадката си по литература и невинно обръща очи към мен. Какво, не е ли вярно, пита ме той. Как да ти кажа, дете мое, не че не е вярно, но така не се пише, опитвам се да внеса яснота. Щом учителката по литература обаче не го е направила, как да го сторя аз. И докога несгодите на образованието ще се стоварват върху главата ми. Пак ще се дават пари за уроци, то се <b>видя</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Да. Миналата година водих кореспонденция с някакъв германец от Хамбург. Попаднал на два разказа на Йовков, преведени на немски, и така човекът разбрал, че има страна, наречена България. От разказите на Йовков тръгнал да търси и други неща за родината ни, купил си карти, а през лятото дойде да <b>види</b> как изглежда земята на Индже. Може да звучи като клише, но е истина.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Сефте - отвръщам виновно. Какво да правя, за първи път влизам в Турция. Да, срам ме е. Сума ти и градове по света <b>видях</b>, но все тъй се случваше, че до комшиите не стигах. Обаче сега... потривам доволно ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- С мъжа много не се разбирахме още в България. В Станбул съвсем се разделихме - обяснява ми Вилдан. - Отначало не щях и да го <b>видя</b>, ама сега, като стъпих на краката си финансово, сякаш се успокоих. От няколко години идва да види дъщерята. Баща й е, пускам го, няма как.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>- С мъжа много не се разбирахме още в България. В Станбул съвсем се разделихме - обяснява ми Вилдан. - Отначало не щях и да го <b>видя</b>, ама сега, като стъпих на краката си финансово, сякаш се успокоих. От няколко години идва да <b>види</b> дъщерята. Баща й е, пускам го, няма как.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Като дойдох в Станбул, много завиждах на местните си колежки, че имат хубави сервизи. Като се <b>видях</b> малко с пари, почнах да купувам кристал. Няколко витрини напълних с прекрасни чашки. В Ловеч никога не съм имала такива, то нямаше и откъде да купиш. В тия ужасни 45 секунди половината от чашите ми се потрошиха. Сега нямам нито един цял сервиз, ама от суеверие повече и не купувам. Затова чашката ми е една, чинийката друга. Но и така става - разказва Вилдан.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- В четвърти клас две момчета от училището, по-големи от мен, ме поканиха да свирим заедно. Свирехме всичко, каквото ни попадне от - "Бийтълс" до хорa. Сега като <b>видя</b> някой четвъртокласник и се чудя - мъничък ми се вижда да удря с палките, ама, нa, аз съм го правел...</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Разделяме се. Малко по-надолу хорът на селяните продължава да се ежи за политика, ако и да са празници. Мирише на дим. И на свинско печено. По същото това време в западноевропейските села мирише на курабийки с канела, а по магазините продават сладки от марципан. Видяла съм и гарантирам, че е така, по прозорците са поставени свещници, греят витлеемски звезди. По прозорците на село Виноградец висят суджуци и кървавици. Като гирлянди. Тъй го живеят живота виноградците ятаци, докато чакат да се роди оня българин, дека ще мисли за народа...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Под високия, поднебесен връх "Околчица" животът ме об-дари с чудесни срещи и приятелства, даде ми възможност да <b>видя</b> възходи и падения, яка българска вяра и обвито в патос безверие...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Старият войвода Филип Тотю поискал да му се броят хиляда наполеона, за да тръгне с четата. Намалил ги на двеста, а като не му ги дали, изчезнал. Ботев кипял. "Тогава - както пише Н. Обретенов -Ботьов се възмутил от Филип Тотя и казал на момчетата: "Тя се <b>видя</b>, че аз ще ви стана воевода." Момчетата се зарадвали и извикали: "Да живее бай Христо."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Призори влизахме в най-близката шкембеджийница, а след час - два трябваше да бъда на работа. Към обяд Коста наминаваше да <b>види</b> "как съм", отивахме някъде</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>На другия ден, привечер, като се прибрах от работа, преподредих нещата си и <b>видях</b>, че ръкописа на книгата на Коста го няма. (Тогава не знаех, че пише стиховете си само в един екземпляр). Георги Горанов и Иван Манов ми бяха много близки приятели и съмнението падна върху драматурга. Цяла седмица не бях на себе си, но и не казвах на Коста за случилото се. И изведнъж книгата се появи. Заедно с две мои книги ги донесъл, както каза хазяйката, човек с очила.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>"Да бъде любов", книгата на Иван Радоев, чийто редактори сме с Константин Павлов, излезе същата 1993 година. Иван Радоев бе жив да я <b>види</b>. Тя бе и последната му, издадена приживе, книга.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>В 17. 15 ч. бяхме пред дома на Коста. Притеснявам се какво ли ще е състоянието на Коста. Елена ме "зарежда" с лексотан. Обаждаме се от домофона, нищо че входната врата е отворена. Качваме се. Посреща ни Мими, облечена в бяла дънкова риза, жизнена, приветлива. Ето го и Коста - по-добре е отколкото съм очаквал, а и по-добре от последния път, когато се <b>видяхме</b>. Прегръщаме се дълго - така си казваме повече от онова, което трябва да бъде изречено.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Обичаше да ни казва: Умейте да се радвате на малкото. Живота е повече мъка, труд, трудности. Радостите са малко. Затова си ги създавайте сами. Радвайте се, че сте <b>видели</b> изгрев слънце, на реката се радвайте, когато влезете да се къпете, на хляба се радвайте, като го разчупвате, на цвета, на песните на птиците, на тревата и на дърветата. На чистото утро се радвайте и на знойния пек, на заник слънце и на звездите... Нали всичко това е живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>- Правим програма... и ти, ако искаш я следваш и обогатяваш. Учебниците ще си ги прочетеш и в България. А тук трябва да <b>видиш</b>, да се срещнеш, да се огледаш и да прецениш. Първо - местата на хората на големия дух - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов, Горки, Есенин, Маяковски, Борис Леони-дович (Пастернак), Шолохов. Художниците, храмовете, големите строежи... Белла ще помага.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>искат да ги чуят, да ги <b>видят</b>, да ги докоснат. Те са Евгений Евтушенко, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенс-ки, Роберт Рождественски.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>А всъщност Маяковски искал да пише за нещата и явленията така, както друг, преди него, не ги е <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>то се продава в музея "Здесь жил Маяковский" е отбелязано, че сред книгите, които постоянно били на работната му маса, са произведенията на Ленин. А в спомена на Вероника Полонска от последния час на живота на поета е записано: "Някой взе да чука на вратата - куриер беше донесъл книги за Владимир Владимирович (събраните съчинения на Ленин). Като <b>видя</b> в каква минута е дошъл, куриерът тръсна книгите на канапето и избяга." Ето така се "облича" голата истина.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>За пръв път го <b>видях</b> на гарата във Враца. Идваха, по наша покана, тримата - Иван Динков, Иван Пауновс-ки и Александър Миланов. Чакахме ги с Цветко Санду-лов. Те слязоха от вагона - двамата Ивановци високи, стройни, Александър Миланов - по-нисък и по-слаб. </i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>И <b>видях</b>, че разсъмва, че е март, че отново вали; и разбрах, че сте живи, че страшно за вас ме боли, скъпи мои, които все време за мен не намирате -моля само едно, моля само едно -не умирайте.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>После всеки ден ходи да го <b>види</b>. От тук нататък той е светец за татко. И никой няма право да каже спорна дума за Иван Динков.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>В първите дни на януари го посетих в ателието му срещу Народната опера. Столицата беше побеляла от сняг, вятърът навяваше бели вихри. За пръв път <b>видях</b> скулпторът тревожен и смутен. Помоли ме да си избера една от неговите работи в ателието за спомен, аз се вгледах в дребничката "Пиета", той ми я зави във вестник, и когато ми я даваше, помоли:</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Р. 8. През ноември 2000 г. бях в софийската квартира на моята дъщеря Сребрина, и заедно с нея и сина Стоян водехме невероятна и неразказуема борба с "немилостивата" за живота на Елена. След редицата безсънни нощи, може би за да ме изведе от стресовото състояние, Сребрина предложи да ме заведе да <b>видя</b> юбилейната художествена изложба, посветена на сто годишнината от рождението на Иван Фунев.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Много трудности, ежедневни болежки, човешки самотни вечери, и непремислени от другари и колеги боричка-ния понесе, ала не съм я <b>видял</b> омърлушена, не съм <b>видял</b> сълзи в очите й. Виждал съм я разпалена, бореща се, или готвеща се за борба. Но всичкото това е отнемало само малка частичка от периферните й сили. Главните усилия тя непрестанно влагаше в своите творчески търсения и великолепни артистични осъществявания.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Дълбоко съжалявам, че напоследък положението ми - става въпрос за здравето - беше влошено доста сериозно и нямах възможност лично да те <b>видя</b> и да ти засвидетелствам всичко това, което може би неумело се мъча</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Вдъхват увереност последните изяви на Полина Лазарова във в."Пулс", в. "Народна младеж" и в."Отечествен зов" с чистотата и яснотата на погледа, с искреността на чувствата, с обогатяващото се метафорично мислене. Тя се развива изключително бързо, всеотдайна е към поетическото творчество и се надяваме скоро да разлистим първата й книга, както и да я <b>видим</b> наредена в талантливата група на младата българска поезия.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и "подвижното кино" - Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда <b>видях</b> старинно, но кокетно селце, въпросително погледнало от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на "подвижното кино", че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Тя може да няма за себе си дрехи, но ще съшие за другия. Може да е болна и да подкрепя здравия. Да стък-ми от нищо софра, от парчета - дреха, да <b>види</b> слънцето под облака, за да даде на срещнатия лъч надежда. И малките късчета човешко щастие препренареждат по друг начин живота... Сурия и опърпан днешен живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Рисунките отдавна са прибрани - една малка част в галериите и културните домове, по-голямата - в ателието на художника. Сега мога само да казвам, че слънцето изгрява на изток, ала за да го <b>види</b> човекът, ще е необходимо да изчака следващия изгрев.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>В клубчето на театъра <b>видях</b> Стефка Тотева, <b>видях</b> и чистата радост в очите на иначе вечно завиждащите си актьори.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Втори път я <b>видях</b> на 50-годишнината на Иван Кон-дов. И тогава забелязах една ръка, която прикриваше въз-торжено-любопитният й поглед към света...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>На 24 октомври 1999 г. писателят Йордан Радичков навърши 70 години. Седемдесет години той живее сред бурена на българските ни нрави. И обратно на твърденията на изтъкнатата българска диригентка, врачанката Радосвета Бояджиева, която ни обръща внимание "видели ли сте цвете да задуши плевели" (" не, не сте <b>видели</b>, обикновено плевела задушава цветето"), Йордан Радичков, най-яркото, магьосническо цвете на българското слово, не само не се задушава, а седемдесет години цъфти и цветовете му имат най-невероятен блясък. Тези</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>На сутринта тръгнахме с две коли, спряхме в района на врачанските лозя. В лявата страна на шосето има ловен дом, в близост е и врачанската фазанария. Някъде на петстотин метра по-нагоре заредихме пушките. Йордан Радичков върви до мен, петнадесетина крачки вдясно и напред е Ивайло Петров. Пропя фазан, изплескаха криле, Ивайло вдигна пушката, чух изстрел и чак след него <b>видях</b> простреляния фазан да прави полукръг преди да падне на тревата пред нас. Извървяхме около петдесетина метра и се повтори точно същото. Ивайло удари втория си фазан.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>- В Съюза на писателите има една маса, която се нарича "Гробница на алманасите". На тази маса се продават регионалните издания, ала целогодишно си стоят, няма кой да ги купи. За щастие "Околчица" там не можете да <b>видите</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Безкрайно приятно ми беше да те <b>видя</b> в София. Надявам се, че някога пак ще ни се падне "сгода" да си</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>На третия ден Бабините ушенца изчезнаха. Колкото и да се взираше Момченцето, никъде не можеше да ги <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>И Момченцето <b>видя</b> как из под почернелите, набъбнали от влагата клечки, започнаха да се показват мънички, пъргави Бабини ушенца. Такива - алени, с черни то-</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Вие сигурно сте се изплашили от дебелия плик и може би сте подали молби за отпуск - за да можете да прочетете такова дебело писмо. Но както вече сте <b>видели</b> -това не е безкрайно дебело писмо, защото такива писма пишат само старите вдовици и героите на Цвайг и Ра-</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Тук времето е идиотско - ту вали, ту е страшна горещина. Само едно е, което е винаги - че морето щом ме <b>види</b>, почва да се вълнува."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>сериозни главоболия от страна на тези, които <b>видяха</b> себе си между редовете на живкосотировите острилки.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Както беше рекъл Живко Сотиров от Криводол: "Щу-равите живеят дълго и дочакват какво ли не - даже книгите на живота си да <b>видят</b>, преди да склопят очи." Та така и тия 65 петолъчки за 65 годишнините ни - моята лани, на Братлето - тая есен - нали и петолъчките се броят наесен."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Палечке, музо, - в пътя ни отреден май само през зимата <b>видяхме</b> бял ден!, и аз теб ли спасявах, или ти - мен,</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Гюлден Ахмед Мердан, единадесетокласник, гр. Кубрат: "Огледайте се и ще <b>видите</b> колко младежи напускат страната. Напускат, но не заради робство, а заради насъщния. Няма робия, няма пари, а без тях не се живее. Търпи народът, така, както е търпял и по времето на Ботев. Него упреква поетът в "Елегия" и в "Народът вчера, днес и утре". Съвсем на място би бил неговия въпрос: "Тогава трябва ли да стоим и да бъдем прости зрители на драмата, в която би трябвало да бъдем сами ние актьори?"</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Недялко Атанасов Недялков, единадесетокласник от Варна: "Светът е изпълнен с тъга и жадува изцеление. Нямаме очи, за да <b>видим</b>, уши, за да чуем и сърца, за да ни заболи...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>После, досами брега на Ботуня, <b>видя</b> друго кладенче. Ние му викаме "Паничка". Това е кладенче на три - четири метра от реката, в каменния й десен бряг. Водата идва от склона, пивка е, после се оттича в Ботуня. Йордан Радичков стоя дълго над тази "паничка", чиято форма е изваяна като се трие камък о камък. Моите съселяни тук пият, а като се връщат от работа наливат за домовете си вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Колкото и да ви е трудно, млади талантливи деца на България, не позволявайте да ви превземат озлобление-то и бездействието. Болката от това, че някъде живеят много по-добре от нас е разбираема. Но не винаги тлъстите банкови сметки, надутите портфейли и тежките джобове са самото щастие. Вие сте израстнали високо - с прозренията, с любовта и красотата в душите си. И когато един ден застанете очи в очи - ще се <b>види</b> широтата и безкрая на вашия вътрешен живот, по-трудно постижимото човешко щастие. Щастие, непостижимо само с имане, пари, скъпи автомобили и яхти.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Кое е най-прекрасното, което съм <b>видял</b> на Земята? Такъв въпрос си задава Юрий Олеша във великолепната книга "Нито ден без ред". И като иска да отговори, че това са дърветата, като минава през поетическата си любов към брезите, той, в друг белетристичен къс, си спомня: "Нищо не се е случило в моя човешки живот без участието на слънцето, както физическото, така и скритото, както реалното, така и метафоричното. Каквото и да правех, където и да вървях, в съня ли, бодърствайки ли, в тъмнина, млад, стар - винаги съм бил на острието на лъча."</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>В Копенхаген писали, че момичетата на Робева били толкова изящни, нежни и въздушни, така съвършени, та добре, че от време на време все пак правели по някоя грешка, за да повярват хората в залата, че са земни, истински. Когато ги поканиха на Хавайските острови след световното първенство във Валядолид, казваха, че трябва непременно да отидат и да <b>видят</b> какво точно е публика. Те не са така студени като валядолидци. На нас ни се струваше, че повече от тази екзалтация няма накъде, но Нешка казваше после - ама те наистина не се шегуват. Такова чудо не съм виждала.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разказва леля Анка и искам да разбера какви са били другите години, които не познавам. С дъщеря й се <b>видяхме</b> за пръв път в залата на Жулиета, когато беше на двайсет години. Един дълъг път, извървян заедно, и все пак искам да зная какво е било детето, какво е било момичето, преди да дойде в залата на Жулиета. Затова слушам винаги с особен интерес майката. Търся необикновеното в тази жена, което е дало тласък на необикновеното в момичето й. И уж всичко е като хиляди женски съдби, а все откривам по нещо, което е взела като сила, като принцип, като безкомпромисност...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Когато я <b>видиш</b> да е щастлива по обикновения начин, напиши ми два реда. Друго не искам. А сега лягай да спиш, че мина среднощ...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Виждала съм „очевидец", който „с очите си" <b>видял</b> как Нешка лично слага на своите състезателки по четири инжекции за да издържат на тренировките. Всеки ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>В някаква шарена компания сме н човекът не е предполагал, че там има някой, който познава Нешка. Той не я познава, но му се иска да привлече вниманието с нещо. Оказва се, че не е <b>видял</b> лично, но познавал един, който му разказвал... Идва моето съседче в Ресилово, Милко, и пита:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Няколко дни не можеше да се съвземе от един подобен случай. Пристига рано сутринта от Пловдив и се нарежда на опашката за такси. Тъкмо й идва редът, диспечерът заявява, че първите ще станат последни, а последните първи. Вероятно е <b>видял</b> някой свой приятел в края на опашката и е искал да му покаже колко е властен и безцеремонен. Нешка едва успяла да каже „Как така!", когато диспечерът се развикал: „А, това е другарката Робеза. Скандал ли ви се иска да направите, другарко Робева? Вижте я, не й се иска да стане последна."</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Представям си. И тя се беше срещала с нахалството — много по-безцеремонно, безочливо, но поне на хора, които познава. Хора, които си имат свои причини да го правят. Този пък какво иска. Никога не го е <b>виждала</b> и се надява никога повече да не го <b>види</b>. Той от какво е озлобен?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>В един ъгъл на залата ту Богдана Тодорова, ту Стела Милушева обучават новото момиче в основна техника на уредите. Ето това Жулиета особено много не иска да се <b>види</b> от нейните колежки. После дори ще се хвали, че е направила такава гкмнастичка, като е започнала от нулата с уредите. Но едно е да го разказваш, съвсем друго да се <b>види</b>. После това ще буди възторг, сега тази „нула" изглежда така безнадеждна, че са достатъчни няколко подмятания, за да се обезкуражи и най-упоритнят човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Когато Нешка се появи за първи път на състезание, публиката беше така погълната, че не усети бурята и гърма, който падна и разцепи едно дърво точно до залата. После, когато излязоха и <b>видяха</b> дървото, онези, които са били най-близо до прозореца, си спомняха, че са чули нещо, някакъв грохот, но не са му обърнали внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— И аз я питах. Не мълчи. Казва, че ви е много погрешна тактиката да изтиквате един лидер и да смачквате другите. Всяка трябва да има шанс. Ето как играла Виолета, когато <b>видяла</b>, че има възможност да победи. И още нещо искала — да се види колко голяма е ролята на жребия и как, когато дирижирате жребия, дирижирате и класирането.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>— И аз я питах. Не мълчи. Казва, че ви е много погрешна тактиката да изтиквате един лидер и да смачквате другите. Всяка трябва да има шанс. Ето как играла Виолета, когато <b>видяла</b>, че има възможност да победи. И още нещо искала — да се <b>види</b> колко голяма е ролята на жребия и как, когато дирижирате жребия, дирижирате и класирането.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Трябваше Жулиета да каже само няколко думи, за да се свърши с мечтата за следователска кариера: „Ако ти до двайсет минути не си изтеглила документите и не дойдеш тука, където те чакаме с Маргарита, нито ще ме <b>видиш</b>, нито ще ме чуеш!" Толкова. Никакви аргументи. Жулиета вярваше в себе си. Вярваше, че никое от нейните момичета не може да я замени за нищо. Всъщност единственото момиче, на което можеше да разчита въз всичко докрай, беше точно най-амбициозната, Нешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Значи не е вярно, че и трите готви за шампионска титла, както непрекъснато твърди. Значи всичко се върти около Мария, а те ще трябва да й помогнат, да са един добър фон за примата. Ще видим! Заканвала се Нешка, но както се заканвала, така и от време на време клюмвала. Какво има да <b>видим</b> — всичко е ясно. От ясно по-ясно...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Бунтува ли се Нешка след този разговор? Не! За нея това е по-честното отношение. Казаното откровено, без увъртане — трябва да помогнеш. При това казано навреме, когато вече много е <b>видяла</b> от машината на състезанието. Нешка вече не пита къде е справедливостта. Впечатлена е от куража на Славчо да й го каже така точно, така жестоко, без смекчаващите полутонове. Пита се кой още би могъл да бъде толкова откровен? Жулиета, разбира се. Но тя нищо не казва. Работи мрачна, упорита, амбицирана, с онази амбиция, която не напуска хората като нея дори когато виждат, че корабът потъва.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Дошъл баща й да я <b>види</b> на тренировка, разплакал се и напуснал залата, а после настоявал цяла вечер — хайде да си те взема с мене в Русе. Не мога да те оставя тука. Та може ли такава умора! Та ти нямаш въздух да дишаш, ще си разбиеш здравето. Ама това вашето е нечовешко. Хайде да си те взема в Русе...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>- Браво на Нешка! Видя. ли колко ми е умно момичето. Ти нищо не разбиращ. Точно така трябваше да .постъпи, и непременно веднага. Още няколко дни и всичко щеще да пропадне. Браво на Нешка....</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И ето че преди да замине за Ротердам,, отива с Нешка и Краимира в Петрич. При Ванга. Кураж ли търси, вяра, ли, успокоение ли? Защо води със себе си и двете момичета? Това не можах да разбера. Дойде притихнала, замислена, объркана, възбудена -— всичко наведнъж. Запиши си сега. каквото ми каза, после ще <b>видим</b> тези записки. После видяхме — Ванга беше разказала състезанието с изненадващи подробности.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>И ето че преди да замине за Ротердам,, отива с Нешка и Краимира в Петрич. При Ванга. Кураж ли търси, вяра, ли, успокоение ли? Защо води със себе си и двете момичета? Това не можах да разбера. Дойде притихнала, замислена, объркана, възбудена -— всичко наведнъж. Запиши си сега. каквото ми каза, после ще <b>видим</b> тези записки. После <b>видяхме</b> — Ванга беше разказала състезанието с изненадващи подробности.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Какво има да <b>видим</b>. Както и да играем, ще си остане прав и ще си повтаря да му помнят думата, защото всичко вече приключи — казваше Нешка, но беше останала една надежда —поне медал, да не се върне без медал от последното световно първенство, на което участваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— И ще ме прави за смях пред целия спортен свят. Можеш ли да си представиш — да отиде при Иван Абаджиев! Трябвало да се учи от големите треньори. Искала да види как работи треньорът на щангистите! Ти чувала ли си нещо по-шантаво — къде е художествената гимнастика, къде са щангистите. Като иска да се учи, защо не е от мене? Всичко била <b>видяла</b>. Как не! Видяла го е като състезателка, но като треньорка… Не, ти представяш ли си какво ми е. Най-малко сто души вече ме питат какво ще научи Нешка от Абаджиев. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>— И ще ме прави за смях пред целия спортен свят. Можеш ли да си представиш — да отиде при Иван Абаджиев! Трябвало да се учи от големите треньори. Искала да <b>види</b> как работи треньорът на щангистите! Ти чувала ли си нещо по-шантаво — къде е художествената гимнастика, къде са щангистите. Като иска да се учи, защо не е от мене? Всичко била <b>видяла</b>. Как не! Видяла го е като състезателка, но като треньорка… Не, ти представяш ли си какво ми е. Най-малко сто души вече ме питат какво ще научи Нешка от Абаджиев. ..</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разбира се, че най-малко сто души ще питат. Как няма да питат. Как ще си спестят това удоволствие да <b>видят</b> киселата физиономия на Жулиета. Напразно се опитвам да й припомня, че и тя е искала да види как работят Райко Петров, Димитър Митев, Грую Юруков...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Разбира се, че най-малко сто души ще питат. Как няма да питат. Как ще си спестят това удоволствие да <b>видят</b> киселата физиономия на Жулиета. Напразно се опитвам да й припомня, че и тя е искала да <b>види</b> как работят Райко Петров, Димитър Митев, Грую Юруков...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Не ти ли се струва, че прекалява — пита Жулиета. — Няма да й издържат нервите. Ще трябва да се откаже от подготовката на ансамбъла. Ще обявим конкурс. Ще участват всички центрове. Ще се <b>видят</b> идеите на повече треньорки...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Спомням си на един лагер в Кюстендил, където се беше събрало „цялото кралско войнство", Кристина тръгна да ме изпраща, когато вече бях <b>видяла</b> достатъчно от тренировките…</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Какво друго й остава на Нешка освен да се утеши с познатата формула — ще <b>видят</b> те! Ще <b>видят</b> коя е Комънечи и коя е само шеста, и коя е прехвалената Илиана на прехвалената Нешка...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Ще видиш утре какво ще стане. Нали ще се изправят една до друга най-силните, дали ще ги <b>видят</b>, нали ще разберат каква огромна грешка са направили. Няма по-силна гимнастичка на това първенство от Илиана. Ще видиш утре! Утре е денят на истината...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>— Ще <b>видиш</b> утре какво ще стане. Нали ще се изправят една до друга най-силните, дали ще ги <b>видят</b>, нали ще разберат каква огромна грешка са направили. Няма по-силна гимнастичка на това първенство от Илиана. Ще <b>видиш</b> утре! Утре е денят на истината...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Кому и как може да го обясни. Във всички контролни състезания — Валентина първа. Издържа тежка битка. И срещу съдийки, и срещу момичетата от своето поколение, и срещу тези малките от нейната зала, които застигат и вече надминават. И още сили имаше Валя, докато не <b>видя</b> обидно ниската оценка на първия уред. Тук вече цялото напрежение изби и момичето рухна. Много му дойде.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Когато преди Лондон настроението в отбора беше всички да се отказват, Абаджиев отсече лаконично — дума да не става! Такова нещо и наум да не ви минава. Световно първенство е това. Женски настроения, екзалтации. Ще мине и замине. Ще преспите, ще <b>видите</b>, че не може да ни няма на световно първенство. Сега пак идваше мъдър съвет от човек, патил и препатил, но това не й пречеше на Нешка да осъмва с въпроси и отговори. Ако ми кажат това, аз какво ще кажа, а ако ми кажат... а ако...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Грую Юруков каза толкова хубави неща за мене като треньор и толкова качества <b>видял</b>, че по едни време се разплаках. И Райко Петров, и други хора, мои ръководители, които не познавам, ме защитиха!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>В Амстердам видяха това, което не искаха да <b>видят</b> в София. Нешка беше създала нова гимнастика. Съвършено нова. Беше отишла така далеч напред, че не можеха да не й го признаят международните съдийки. То не подлежеше на оспорване.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>В Амстердам <b>видяха</b> това, което не искаха да <b>видят</b> в София. Нешка беше създала нова гимнастика. Съвършено нова. Беше отишла така далеч напред, че не можеха да не й го признаят международните съдийки. То не подлежеше на оспорване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i><i>Дадоха му я в Амстердам. Още преди започване на състезанието само от това, че беше <b>видял</b> вече на някои международни турнири българките и съперничките им, а и тук ги <b>виждаше</b> на тренировките, директорът на пресцентъра Андре Беекман казваше — приготвил съм само българския химн. Не <b>виждам</b> коя друга ще може да вземе златен медал, щом тук са Илиана Раева и Лили Игнатова. Колегите от другите страни бяха съгласни с него. Спорът беше само за това, коя от двете българки ще е шампионката.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Различни са като хора, като жени. Когато се влюбеше, Жулиета правеше всичко, за да <b>види</b> мъжа роб на желанията си. Искаше да го превърне в покорно гледащо я в очите същество. И успяваше. И тогава започваше да го презира, но и да го съжалява. И продължаваше да го обича със съжаление и с благодарност — ето какъв мъж беше и в какво се превърна! Заради мене! Повече от всичко обичаше тази мисъл — заради мене...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>През деня гледа творческите тренировки на своите момичета и това търсене на нови елементи. И както ги гледа, вече вижда нещо, което момичетата още не могат да <b>видят</b>. Добре, а сега опитай в обратната посока и рязко обръщаш, и силно изхвърляш... Така, и тялото трябва непрекъснато да се движи, да се движи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Почти всички бяха убедени, че възможностите, които дават „двете дървета", са крайно ограничени. Дано по-бързо сменят бухалките! Нешка накара всички да <b>видят</b>, че и в бухалките може да има красота. Бърза музика предпочитаха треньорките, защото виждаха много малко поле за действие, скокове, хвърляния. Нужна е динамика, за да смекчи скуката на този уред. Колко смешни изглеждат сега тези опасения! Бухалките скоро станаха български уред.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разказвам й на Нешка, как Валя е ходила по перваза на нейния шести етаж на „Бъкстон", когато я заключила в хола, за да не отиде в кухнята, докато треньорката била на някакво заседание. По това време тя също гладувала и не се сетила да отвори хладилника и да види, че вътре няма нищо и е излишно да заключва. А Валя, като <b>видяла</b>, че хладилникът е празен и толкова усилия са били напразни, едва не паднала от перваза по обратния път.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Разказвам й на Нешка, как Валя е ходила по перваза на нейния шести етаж на „Бъкстон", когато я заключила в хола, за да не отиде в кухнята, докато треньорката била на някакво заседание. По това време тя също гладувала и не се сетила да отвори хладилника и да <b>види</b>, че вътре няма нищо и е излишно да заключва. А Валя, като <b>видяла</b>, че хладилникът е празен и толкова усилия са били напразни, едва не паднала от перваза по обратния път.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разнебитена, изчерпана, уморена до припадък. Не може да спи. Казва — само чакам да съмне. И какво, като съмне? Нищо, по-леко ми е на светло. На лагера във Варна съм отишла за три дни да я <b>видя</b> и съм съвсем сериозно изплашена от това, което виждам.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Обвиняват Нешка — нали сега тя готви Даниела, защо да не стане шампионка? Защо не й направи композиции като на Лили, като на Анелия? Ами те, композициите, се правят според гимнастичката. Тя и на Анелия не прави композиции като на Лили и на Лили — като на Анелия. Едната може едно, другата друго. Не искат да <b>видят</b> колко далече е Даниела от двете момичета. Не искат да <b>видят</b>, че е далече и от Диляна. Мислят, че връщането на Илиана им пречи...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Животът на Нешка много прилича на живота на селянина. Оран, сеитба, плевене, страх от градушки и суши, отглеждане и жътва. Както животът на селянина и нейният е разделен на сезони. Търсене на музика, на нови елементи — търсене на семената. После постановката — сеитбата. После отработването на детайлите. Борбата с плевелите и болестите по нивята ли е най-тежкото време на селянина? Борбата с рутината, нежеланието да се <b>видят</b> грешките ли е най-тежкото Нешкино време?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Така е, вижда. И най-най-мъничката дреболия. Една от причините за успехите на българските гимнастнчки е и тази способност да вижда. Това е кошмарът на тренировките. Другите треньорки ще <b>видят</b>, че си изпуснала, че си нанизала обръча до лакътя, че лентата се е вързала. Нешка ще види всяко малко трепване, незабележимото нарушаване на рисунъка на лентата, лекото вибриране на обръча, някакво дребничко нарушение на линията при тилната везна, някаква несигурност при пируета.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Така е, вижда. И най-най-мъничката дреболия. Една от причините за успехите на българските гимнастнчки е и тази способност да вижда. Това е кошмарът на тренировките. Другите треньорки ще <b>видят</b>, че си изпуснала, че си нанизала обръча до лакътя, че лентата се е вързала. Нешка ще <b>види</b> всяко малко трепване, незабележимото нарушаване на рисунъка на лентата, лекото вибриране на обръча, някакво дребничко нарушение на линията при тилната везна, някаква несигурност при пируета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Ако погледне човек в дневника й, ще <b>види</b> няколко думи, които те карат да настръхнеш — уморена съм, изчерпана до краен предел. Не мога повече! За какво е всичко това! Не издържам. Своя ли живот живея?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Не обичам атмосферата на зала „София". Малка зала, малко хора побира, а много страсти. Публиката на тази, публиката на онази. В зала „Универсиада" идват повече хора, за да <b>видят</b> състезанието, и тогава се вижда, че българската публика е и компетентна, и темпераментна.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Видя ли. Публиката ги освирка, смее се с глас, а те се правят, че не забелязват. Не знаех, че не само Илиана, а и Анелия е в немилост. И <b>видя</b> ли онова малкото как им обърка сметките. Дилянчето! Него пък съвсем го бяха пропуснали. Това, с което Даниела окончателно загуби шансовете си, е, че кастри всичко трудно, оригинално, всичко, което си струваше да се види. Казали са й, че трябва само да не сбърка и готово — републиканска шампионка. Само че някои не издържат на толериране. Нали съм ти казвала. Съсипаха ми Илиана...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>— Видя ли. Публиката ги освирка, смее се с глас, а те се правят, че не забелязват. Не знаех, че не само Илиана, а и Анелия е в немилост. И <b>видя</b> ли онова малкото как им обърка сметките. Дилянчето! Него пък съвсем го бяха пропуснали. Това, с което Даниела окончателно загуби шансовете си, е, че кастри всичко трудно, оригинално, всичко, което си струваше да се <b>види</b>. Казали са й, че трябва само да не сбърка и готово — републиканска шампионка. Само че някои не издържат на толериране. Нали съм ти казвала. Съсипаха ми Илиана...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Нешка е ужасена, че една от най-уважаваните съдиики не може или не иска да <b>види</b> това. Когато спорим с Бранка, тя ми казва — трябва да признаеш, че и другите са работели много. Признавам, но ти трябва да признаеш, че не са ни настигнали, че още са далече от гимнастиката на Нешка. Признавам, казва Бранка, но трябва да знаеш, че всеки напредък на всяка гимнастичка от друга страна вече е една надежда за всички, затова съдииките ще я поощряват.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>След победата един френски журналист писа, че Раленкова прилича на древногръцка жрица, Георгиева и Игнатова - щастливи, засмени, а българската треньорка е с лице на пребито куче. Не можех да го понасям този френски журналист. Как ще пише такива неща! Как може! Емил Манджаров ми донесе сним.ките от Страсбург и аз <b>видях</b> — действително лицето й беше като на пребито куче.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Най-напред Нешка изпревари в бухалките. Увлече се да докаже, че нещо толкова отричано, посрещано с толкова неудоволствие може да бъде интересно. Илиана правеше за пръв път такъв диагонал, наситен с изхвърляния. Лили ги разделяше и събираше, чукаше ги предизвикателно. Диляна се ослушваше в музиката на бухалките, после ги „скриваше" от публиката с виртуозната си динамика. Анелия им даваше някаква непозната мощ... Бухалките станаха доминиращо български уред. После се увлечг по обръчите, защото беше <b>видяла</b>, че на един турнир в Прага чехословашката треньорка Мария Чижкова я беше изпреварила.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Когато възстановиха обръча след едно дълго прекъсване, Нешка беше болна от бронхопневмония. Беше нахвърляла, още не беше обмислила композициите си, но достатъчно беше да <b>види</b> през март, че Чижкова я е изпреварила и да се втурне, с цялата си енергия да търси ново, ново, ново! И през май вече всички специалистки да установят, че не са можели да си представят, че обръчът може да изглежда и така, че е намерила толкова нови посоки и форми на движението му, че може да бъде така многообразен и богат.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>По-късно, когато върнаха в програмата въжето и бяха минали само няколко месеца от възстановяването му, на Турнира на „звездите" беше дошла арбитърката на този уред — американската съдинка Андреа Шмид, и беше изненадана ог богатството, което е внесла тази изключителна треньорка Робева. Как е възможно! Нейните композиции показват съвсем нова траектория на този, общо взето, скучен уред. Бях любопитна да видя какво е направила за такъв кратък срок, очаквах изненади — от нея човек винаги може да очаква изненади, но това, което <b>видях</b>, надхвърля всичките ми очаквания.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>По-късно, когато върнаха в програмата въжето и бяха минали само няколко месеца от възстановяването му, на Турнира на „звездите" беше дошла арбитърката на този уред — американската съдинка Андреа Шмид, и беше изненадана ог богатството, което е внесла тази изключителна треньорка Робева. Как е възможно! Нейните композиции показват съвсем нова траектория на този, общо взето, скучен уред. Бях любопитна да <b>видя</b> какво е направила за такъв кратък срок, очаквах изненади — от нея човек винаги може да очаква изненади, но това, което <b>видях</b>, надхвърля всичките ми очаквания.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Георги Дюлгеров ни е извикал в киностудията да <b>видим</b> филма му „За Нешка Робева и нейните момичета", преди да го пуснат по екраните. По-късно този филм ще получи и „Златният ритон", и голямата награда на един международен фестивал в Палермо, но сега режисьорът е само нерви и очакване. И едва ли е очаквал чак такъв ефект — всички плачат...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— И знаеш ли какво ми каза днес Лиленцето? — Откъде мога да зная какво ще измисли нейното Лиленце. Всеки ден различно. — Била съм я извикала, защото съм знаела, че ще се провали и съм искала да <b>видя</b> пълния й провал. Сигурно трябва да съм страшно изненадана. Не съм.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Една година по-късно, след като Лили сама беше дошла да каже — ако трябвам на отбора, оставам, след като беше минала през страшните петнайсет без грешка, в навечерието на европейското първенство беше казала отново — вие много добре знаете, че ще се проваля и затова се съгласихте да се върна, за да <b>видите</b> как ще се проваля! И Нешка отново идва нещастна до немай-къде да пита — можеш ли да си представиш какво ми каза Лиленцето днес?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— И не й ли идва наум на тази нова примадона, че не си е само нейна работа да се отказва. Не се ли сеща, че съм вложила много труд и надежди, че вече съм я показала на няколко състезания и след като са я <b>видели</b> и харесали, не може да ме поставя в такова положение. Че аз тази година точно нея така упорито налагам. Това нищо ли не е? Не се ли чувства поне мъничко задължена и на мене, и на отбора.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Дълго заседават. Какво са си говорили, те си знаят, но когато Нешка се събужда, вижда весели, оживени момичета, нетърпеливи да й съобщят какво са решили. Всички остават при нея и ще правят каквото тя каже. И ще <b>види</b>, че няма да си има никакви неприятности повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И журналисти, и нежурналисти особено много искаха да знаят дали наистина сме такива приятелки, каквито изглеждаме, Ако могат да го пипнат това приятелство, ако могат да го изтърбушат дори, та да <b>видят</b> истинско ли е. Истинско е!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Сигурно сега онези, които са искали да ме ликвидират, да ме <b>видят</b> на колене, не могат да те гледат. Ни тебе, ни Лили.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Как можа да ми кажеш, че нямам, отбор! Защо да нямам? Тези деца какво са. Не ги гледай сега. Ще ги <b>видиш</b> през есента...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Зная, но на мене е излишно да пишат. Аз нищо не мога да направя. Обясни го някъде. Като <b>видя</b> такава настойчивост, като на този Христо, започвам да се чувствам виновна, не зная точно в какво...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Искам вече да приключа този разказ за Нешка, защото срокът, който ми беше определен за книгата, свърши преди месец, а на мене все ми се ще още нещо да кажа, да не пропусна най-важното. Връщам се още веднъж към дневниците и виждам, че на едно място се е намесила Аглика. Видяла е празен лист и се е оплакала: „Тази година имам за първи път лятна ваканция в живота. Докато другите деца играят навън, аз пишех, смятах и четях при мама в залата. Аз се сърдех, като ме караше да пиша, а мама казваше, че иска да има грамотно дете." Грамотното дете е направило много грешки и си ги е поправило после.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Вярно е. Сега Нешка води тези спорове най-често пред най-близките си хора. Ще им кажа, ще <b>видят</b> те, ама те какво си мислят? Ама не, ти можеш ли да ми кажеш какво точно си мислят, че аз не забелязвам — като съм забила нос в залата и нямам време да си повдигна главата, нищо не забелязвам и така нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И накрая, съвсем накрая, трябва да отговоря на една жена, която чака в Русе моя отговор. Щастлива ли е дъщеря й, умее ли да се радва още на нещо, което не е гимнастика и победа. Щастлива е! И се радва и на обикновени, земни неща. Преди няколко дни я <b>видях</b> да се радва на едно коланче и герданче...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Бежанско семейство. С колко трудности е трябвало да се пребори, та да оцелее. И не само да оцелее, ами и челяд да отгледа. Все лична челяд. Баща й спрял при един човек с повече земя отначало като ратай, но онзи скоро <b>видял</b>, че не е за ратай, а за стопанин. Дал му пари назаем за малко земя, за своя къща. Така спечелил роднина, брат. И досега двете фамилии в Катуница за род се имат. Най-ярката, най-силната жена в рода била баба Желяна.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>- Ами аз, Жуле, баща ви в очите съм го <b>гледала</b>, думата му на две не съм скършвала, почитала съм го. И магарето, не ми пречеше, и то работата си вършеше, но от един мъж винаги трябва да искаш все малко повече, отколкото е направил. Така знам от баба ти Желяна. А и когато се запознах с баща ви, беше на бял кон. Хубав, силен. Цял живот ми е било мерак пак на бял кон да го <b>видя</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Тръгнахме си и на вратата най-неочаквано Жулиета ме покани на тренировките си. Подготвяла нещо много интересно. Искала да го <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Подготвяше своята „лента" по Хачатурян, което наистина беше една малка сензация в гимнастическата зала. Хората идваха специално, за да <b>видят</b> „лентата" на Жулиета. Но в тренировъчната зала Жулиета се занимаваше повече с обръча. С някаква ожесточена упоритост го изхвърляше все по-високо и по-високо, търсеше да измъкне всичко, което можеше да има в този дървен обръч. Разказваше ми за голямото си фиаско в Будапеща:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Жулиета работеше с увлечение, с вдъхновение, което заразяваше всичко наоколо. Понякога леля Мария <b>види</b>, че тези, нейните деца, пак са забравили да обядват, притича до къщи, вземе малко хляб, сирене, домати.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>В същност за пръв път след това толкова тежко заседание, в което Жулиета спечели толкова важна победа, <b>видях</b> онзи пристъп на главоболие, с който после често щях да се срещам. Тогава това ми се видя много тежко, много страшно разплащане за победата. Така го нарече тя - разплащане за победата, а аз не знаех има ли победа, която може да плати тази трагедия, която виждах...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>В същност за пръв път след това толкова тежко заседание, в което Жулиета спечели толкова важна победа, <b>видях</b> онзи пристъп на главоболие, с който после често щях да се срещам. Тогава това ми се <b>видя</b> много тежко, много страшно разплащане за победата. Така го нарече тя - разплащане за победата, а аз не знаех има ли победа, която може да плати тази трагедия, която виждах...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Ето ни накрая на това световно първенство в Копенхаген. 1967 година. Жулиета не можеше място да си намери от това, което й предстоеше. Беше успяла да <b>види</b> съперничките на своите момичета и непосредствено преди световното първенство. Знаеше с какво точно ги е изпреварила. Очакваше главоломния успех. Предвкусваше го. Не можеше да стои в хотела, пощуряваше в тренировъчната зала. Нямаше търпение да започне най-сетне първенството.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Наистина, когато стигаме до портрета, който е <b>видяла</b> от другия край на залата, прочитаме - княгиня Наталия Никоаевна... </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Видя ли? Казах ли ти? Нали ти казах, че това не може да бъде датчанка, че е рускиня? Нали казах... </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>От време на време Жулиета пуска „японската тренировка". Вече никой не протестира, дори на ум. Интересно им е да <b>видят</b> дали наистина могат винаги да издържат или онова е било случайно. Не, не е било случайно. Винаги издържат и във всяка такава вечер са много оживени. Ето, наистина, всичко могат.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Румяна мълчи. След малко тръгва към залата. Там се мъчи да „вкарва баскети", убедена, че това също помага за растежа. Опитвам се да й кажа, че баскетболистките са високи, не защото играят баскетбол, а някои играят баскетбол специално, защото са високи. Ето, една от най-добрите ни баскетболистки, Тинето Гьошева, колко години игра, а от това не порасна. Руми мълчи, продължава да „дъни" коша. Точно, точно, все поточно. Ако я беше <b>видял</b> някой баскетболен треньор в тези късни кюстендилски часове, сигурно щеше да направи от нея голяма баскетболистка.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>„Моята" Грета беше Грета Ганчева, едно момиче от Велико Търново. Видях го само на тренировка. Не бях виждала и досега не съм виждала момиче с такъв висок, лек, въздушен отскок. Казаха ми, че била отлична лекоатлетка, плувкиня и сега отскоро дошла в гимнастическата зала. Върнах се и започнах - Грета, та Грета.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>Тази жена наистина много рядко грешеше, когато говореше за състезанието, което предстои да се <b>види</b>. Виждаше го предварително. Дори с някои изненадващи подробности...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Ще <b>видят</b>, че най-голяма между големите е нашата Мария. Блестяща, съвършена. Залата иритихва, да не би някакъв случаен шум да наруши това необикновено очарование. Мария се движи леко, ефирно, като синьо облаче в летен ден. Изглежда нежна, крехка, въздушна. Никой не подозира колко сила има в това момиче. Обръчът, въжето, топката, се движат покрай нея, като че тя не ги докосва. Има нещо, което отделя тази гнмнастичка от всички останали. Няма сравнимост, то си е нещо друго, някаква особена порода - шампионска. Истинска кралица. С пълния блясък.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Това малкото, Шугурова, ще ни създава много ядове. Да е живо и здраво, без такава конкуренция за никъде не сме. Ще почнем да си въобразяваме, че сме единствени и неповторими, тогава вече ще свършим.. . По едно време усетих, че леко ме втриса. Като видях тази препълнена, кипнала, завряла зала, като се сетих изведнъж, че това са нашите хора. Каквото <b>видят</b> сега, това ще знаят за нас...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>- Това малкото, Шугурова, ще ни създава много ядове. Да е живо и здраво, без такава конкуренция за никъде не сме. Ще почнем да си въобразяваме, че сме единствени и неповторими, тогава вече ще свършим.. . По едно време усетих, че леко ме втриса. Като <b>видях</b> тази препълнена, кипнала, завряла зала, като се сетих изведнъж, че това са нашите хора. Каквото <b>видят</b> сега, това ще знаят за нас...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Започват по нещо да разбират. Какво има да се стягат? Щом ще играят, ще сложат най-хубавите трика... И точно тук, при този толкова прочут Карсън. трябва да <b>видят</b> какво е теснотия. В края на краищата - студио, а не зала. Точно тук Жулиета трябва да се поздрави, че е подготвяла момичетата си за игра във всяка обстановка. Ще успеят, ще се справят, ще намерят начин да покажат най-хубавото от съчетанията си и при тези условия. Те играят така, че „целите САЩ да <b>видят</b> действително нещо хубаво".</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Не може да бъде. Ще ме поканите ли да дойда да видя? Да, елате, ще <b>видите</b> най-хубавата част на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>От Хавана Жулиета се върна с много смесени чувства. Още на първия уред, лентата, Нешка получила 8,90 с обяснението, че е настъпила лентата. Тук на кинолентата се <b>видя</b>, че не е настъпила, но състезанието беше свършило. Защо тук, а не-там -и досега не мога да разбера. На нас наистина все нещо ни се случва, дето на други не може да се случи. Така, отстранена от голямата игра още на първия уред, Нешка беше направила нататък в другите уреди своя обичаен фурор.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ах, женски носове! Какво ли не подушват! Само да усетя, че някоя от нашите разнася интрижки. Тясна ще й се <b>види</b> Земята! Е това е, което никога на никоя няма да простя.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- И защо мислиш, че някоя трябва да разнася интрижки? Та разликата във взаимоотношенията ви с Мария не може да не се <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>По-късно, когато в пресцентъра на световното първенство <b>видяхме</b> една единствена снимка - в цял ръст Нешка Робева, и ни обясниха, че това е най-добрата гимнастичка, която някога е съществувала, Жулиета се обърна с цялата тъга, която може да събере опитът:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Не мога да разбера защо за толкова години нито една българска треньорка не дойде да <b>види</b> как работя. Предлагах на ВИФ да въведат задължителен стаж за момичетата от треньорския профил при тези, които вече са направили нещо - нека отидат при Златка Аврамова, при Лили Мирчева. Защо трябва да откриват открити Америки? Идва румънската треньорка, иска да <b>види</b> как работя, идват югославянки, австрийки. Не идват само нашите. Никакъв интерес. Ето, аз скоро ще напусна залата, а сигурно ще има какво да вземат от мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Когато се връщаше от някое заседание, капнала от умора и обида, някой ще се намери да й каже: „Да вземеш да отидеш в САЩ. На ръце ще те носят. А като ги биеш нашите два пъти, ще <b>видиш</b>..."</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Та мене от конкуренция никога не ме е било страх. А когато станете конкуренция, само ще се радвам. Нека идват вашите, нека <b>видят</b> как работя. Никога нищо няма да откажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Жулиета никога не отказваше: на треньорките, които искаха да <b>видят</b> тренировките й. Добре дошли! Ще покаже, ще помогне. Чувствуваше се наистина много силна, за да се страхува от конкуренция.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Настръхваше, като <b>видеше</b> една наша треньорка да идва на турнирите „Студентска трибуна" с герба на чуждата страна на гърба.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Нищо, това не е страшно. В първите години някои колежки се втурнаха веднага да повтарят музиките на Мария и Нешка за своите малки момичета. Спомняш си как изглеждаха тези деца, колко бързо разбраха треньорките им, че трябва да сменят музиката, да доведат претенциите до възможностите. Състезанието е неумолим коректор. Нещата все идват на мястото си. Изпробва се. Което се утвърждава - утвърждава се. Другото се свива, свива и изчезва. Трябва да <b>видя</b> кои могат да ме подкрепят в една такава идея - отборите за световните първенства да бъдат от шест момичета и в индивидуалното състезание ...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Беше ходила през зимата, за да провери не се ли лъже, не е ли много мил този Несебър, тъкмо защото е спомен от детството. После, като се върна, не можеше да се нарадва: „Чудесен! Много по-хубав, отколкото през лятото, когато го залеят от тази курортна суетня". Викали я рибарите на рибена чорба, хвалели се: „Ела да <b>видиш</b> какъв калкан съм хванал, ела да <b>видиш</b> каква илария съм приготвил . . ." Бяха й направили чудесна рибарска мрежа, на която се радваше като дете. И пак:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Струва ми се, че ако можеше сега да ги <b>види</b>, Жулиета би казала на всяка по нещо. Тя все искаше много.</i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>2. От спомените, както ще <b>видим</b> това по-нататък, на доживелия Освобождението ученик на Левски, дядо Стоян, се вижда, че когато той е бил учител в с. Войнягово, често се е губил, вероятно ходил е да прави среща с народните хайдути. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Васил Иванов — Левски става дякон Игнатий, следователно изпълнил е всичко, което се иска от него, остава и хаджи Васил да изпълни дадените обещания и поетите задължения към него и майка му. Би трябвало това да стане. Но надутият скъперник не изпълнява обещанието, не изпраща Васил в Русия, най-сетне майката и синът сами разбират с какъв изверг имат работа — разбират и сами не искат да го <b>видят</b> повече. Те скъсват с него. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Както <b>видяхме</b>, Ст. Хр. Буйнов пише писмото си през есента на 1861 год., а през пролетта на 1862 год. Дяконът се отправя за Белград. Следова- </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Точно през пролетта на 1862 год. дякон Игнатий заминава за Белград. Защо не по-рано, да. речем например през 1860 год.? Съвсем ясно е защо — защото по-рано енергичният зов на Раковски не прогърмява с толкова близко, обещаващо освобождението на българския народ предложение. Последното се явява като решително обстоятелство, което заставя Левски да скъса с Карлово и да отиде в Белград. Като добавък към това е и накипялото негодувание срещу вуйчо му. По-горе <b>видяхме</b>, че Левски не може да търпи и понася скъперничеството му. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>По-късно обаче, когато тяхното заминаване за България е осуетено, всеки един от тях е заставен да тръгне където му очите <b>видят</b>, то дякон Игнатий се завръща в Белград при Раковски. Защото сам Хр. Иванов пише: „И ние през зимата ходихме почти всяка неделя при Раковсковия салон да слушаме неговите жестоки речи по освобождението на България.” [2] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>късно, в своя автобиографичен разказ да каже „...От планини слизах, в Карлово отивах, с Тюрмето Иван аз да се <b>видех</b>. . . Няма Тюрмето — уловен той беше с още един другар — Тинко Пулев беше. Във Видин запрени за три години. . .” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Да се нарече Дяконът сам „Левски”, да се оприличи сам на лъв, това е малко вероятно, защото неговата изключителна скромност, каквато я познаваме, ие би му позволила да се сравнява със силата на лъва. Най-вероятното е, че друг му е кръстникът и сигурно, както <b>видяхме</b> по-горе, това е Раковски. Наистина последният само изразил това, което в действителност е Левски — пъргав и ловък като лъв и безстрашен като него. Такива са и проявленията му в битката за Белградската крепост. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>налагане на стомаха му. Трябва да отбележа, че да прибегне до лекуване, което предлагаха практиците, Левски се беше съгласил само тогава, когато <b>видя</b>, че докторите не помагат, че те искат да му разрежат стомаха, а изходът на операцията се не знаеше. Но щом опитът му показа, че и практиците не помагат, Левски пак се обърна към помощта на докторите и този път им позволи вече — изпърво не позволяваше — да му направят операция в стомаха, която операция го спаси. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>С деветимата е и Левски. Те пътуват за Влашко. Само няколко дни след екстернирването им от Сърбия окончателно бива разтурена Втората българска легия. Това става на 14 април 1868 год. Малко преди тази дата, както <b>видяхме</b> вече, българските патриоти разбират, че Легията ще бъде </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>си до Панайот Хитов, не е още идеята, както забелязахме вече това, да създава Вътрешната революционна организация, а желание да отиде между народа и да проучи на самото място болките и стремежите му. Успоредно и едновременно с този сериозен замисъл, той все още не изключва и преминаването на въоръжени хора през границата. Левски обаче, както <b>видяхме</b> това, държи за организирано преминаване, на което да не бъдат чужди, напротив, да бъдат известени и подготвени и хората от вътрешността на страната, особено по онези места, откъдето се проектира преминаването на четата. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>ване между народа, която се поражда у него още докато е на болнично легло и за която загатва, както <b>видяхме</b> вече, в писмото си до Панайот Хитов, но подчертаваме пак, това още не е идеята за Вътрешната революционна организация. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>да види в какво състояние са там надежднате дейци, както и да провери каква мисли и настроения ги вълнуват. Идеята за Вътрешната революционна организация, както ще <b>видим</b> това, се поражда по-късно, след пристигането на Каравелов във Влашко и при станалите спорове между всички дейци там около въпроса за нейното осъществяване и за нейното ръководство. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i><i>да <b>види</b> в какво състояние са там надежднате дейци, както и да провери каква мисли и настроения ги вълнуват. Идеята за Вътрешната революционна организация, както ще <b>видим</b> това, се поражда по-късно, след пристигането на Каравелов във Влашко и при станалите спорове между всички дейци там около въпроса за нейното осъществяване и за нейното ръководство. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>От съдържанието на това писмо можем да съдим за намеренията и очакванията, които се възлагат с преминаването на Левски в България и с разпространяването на прокламациите във вътрешността на страната. Можем да съдим за това, което мнозина днес не искат да <b>видят</b> и да разберат. Идва времето на панаира, т. е. идва времето да въстане българският народ. А щом останат 20 дни до „панаиря”, то Ковачев ще пожелае да се срещне с Хитов, да се разговори с него. Това ще стане само при условие, че Хитов е пак същият войвода, както го познава, че той не се е изменил, както казват някои. [2] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i><i>Панайот Хитов връща проекто-устава на Левски и настоява пред него да вземе под внимание направените бележки. Той не е съгласен с израза „Демократична република”. Този израз не бивало да се обявява гласно, още по-малко да бъде обявен в устава. Всеки трябвало да го носи скрито в сърцето си. Съображенията му са следните: „Както <b>виждате</b> в закона — пише Хитов до Левски, — дал съм мнението си, колко съм <b>видял</b>, че е нужно. И тъй: в първия артикъл (член) направил съм забелязване на израза Ви „Демократична република”. Но не трябва да мислите или криво да разбирате, че съм </i></i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>За запазване печата на ЦК той пише: „Печатът на Централния комитет трябва да се пази с два ключа. Единият да е в ръцете на председателя, а другият ключ да е в един от членовете. Само тогава да може да се <b>види</b>, когато присъствуват всичките членове. Това да не би в случай могло да се злоупотреби”. [3] Това говори за известна загриженост у Панайот Хитов, той иска да се избягнат </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>него е написана неговата сигурност, докато иде и да се върне. За разноски ще го снабдите не по-малко от 10 турски лири. Пътят му за Влашко, през дето <b>види</b>, че му е по-лесно. От днес после 7—8 дни нека тръгва. По реда в писмото му, отдето ще е представителят, от едното или другото място, трябва да вземе отдето няма представител същата препоръка с одраното книжле заедно, което ви пращаме за едното и за другото място. Който ви поднесе писмото, като <b>види</b> как ще направите, тогава ще ви даде одраните книжки с писмото на представителя.” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Снабден с генерално пълномощно, Левски се заема да снабди с нарочно пълномощно всеки един от по-видните вътрешни дейци. След малко ще <b>видим</b>, че той порицава Д. Общи, загдето не отива да си вземе новото пълномощно. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>които е запомнил още от детството и ги помни през целия си живот. В началото още <b>видяхме</b>, че той обича песента за Страхил войвода, която е просмукана от хайдушки желания. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>„ ... Гневът — пише X. Красевски — на турския началник се увеличаваше. Той псува майката на Левски, пита я за сина й, а тя със спокойния и неустрашимия дух на Левски отговаря: „Син ми е на Влашко; щом знаете пък че е тука, хванете го и аз желая да <b>видя</b> сина си! А какво искате от мене?” Но властта не повярва на майчините думи, тоз час две заптиета най-грубо хванаха майката на Левски и я поведоха да я арестуват.” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>си на Левски, как бива заловен — тревогите и безт покойството, което изпитва в участъка, подкупи и застъпничества за освобождаването му, отиването на Левски да го <b>види</b> в Пловдивския затвор и т. н. [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Поради тази причина Левски би трябвало да следва гласа на онова, което сам предвижда, да почувствува онази тревога, каквато може да създаде и създават недисциплинираните дейци. Тревогата е основателна, а безпокойствието му е предизвикано от дълбоки и сериозни причини. Не е малко да <b>видиш</b> в един миг всичките положени усилия да рухват; цялата Вътрешна революционна организа- </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>След като Левски дава своите разпореждания в Южна България, той я напуща, за да не я <b>види</b> никога вече. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>В предшествуващите страници <b>видяхме</b>, че Левски, преди да напусне Южна България, пише писмо до ЦК в Ловеч, където поменава за тези подхвърлени записки в „къщата на някой”, както пише той. От горното се вижда, че те са били подхвърлени </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Нека <b>видим</b> как Л. Каравелов посреща предаването на Левски, какви са първите му сведения и какво е отношението му към това доносничество. „Научаваме се — пише Каравелов във в. “Независимост” — из достоверен източник, че покойният Васил Левски е предаден от двама Ловчанлий. Един от тях, по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е отявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тука е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство.” [2] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>След това ние решихме да съберем пари помежду си, за да може да изпратим едно вярно лице да отиде в София да следи какво ще се случи с Левски и да ни извести. Ние предполагахме, че Левски ще бъде откаран в Цариград, понеже имаше слух, че султанът се много интересувал да <b>види</b> лично този прочут „Дервишоглу Арслан”, който </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>рен в казармата, то низамите, по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. В това време низамите захващат да го тласкат така, щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие <b>видяло</b>, че из устата на този българин-светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памет.” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>И Стоян Заимов разказва с възхищение и възторг за държанието на Левски пред съда. След малко, като сравним разказаното от него с протоколите, които В. Т. Хиндалов превежда, ще <b>видим</b>, че възхищението на Стоян Заимов отговаря на действителното държание и геройството на Левски пред турските съдии. „От Ловеч завели Левски през Севлиево в Търново, ала получила се заповед да го закарат в София, гдето заседавали царските съдници, между които бил и българинът хаджи Иванчо Пенчович. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Отговор. От Букурещ ми казаха, че този човек е оръдие на правителството, затова да действувам много внимателно. „Виж, поразмисли и според това, ако намериш за удобно да му направиш предложение — добре.” Ето защо, не посмях да се срещна с него и не го <b>видях</b> чак до залавянето ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Левски бе обесен, но той не умря, а заживя и продължава да живее в сърцата и мислите на българския народ. Щом кажем Левски, в съзнанието ни изпъква прекрасният, смелият, мъдрият, забележително честният и скромен образ на великия революционер. Той е имал само едно удоволствие — удоволствието да <b>види</b> организацията силна и дейна; една жажда — жаждата да <b>види</b> народа, отечеството си свободно и независимо; една радост — да преодолява трудностите и да се измъква от блока- </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Българският народ е народ демократически; той не е разделен на секти, той няма посред себе си аристократически величия, тия за нищо ненужни обществени елементи, и затова ние желаем да <b>видим</b> в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ. </i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Не, наистина бе същата страна, тиха и мирна. И сега вечер можеше да се <b>види</b> онази позната картина — мъжът с вестника, жената с плетката, телевизорът. Прозорците и балконите бяха отрупани с цветя, никъде никакво пране. Чисто, спретнато, тихо и мирно. Откъде се бяха появили онези пладнешки разбойници? Нямахме време да мислим дълго по тези въпроси.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Имала съм рядкото щастие да <b>видя</b> зали в различни краища на света, подвластни на българското дуенде. Имат го малцина. Имаше го Нешка Робева, имаше го Мария Гигова. Има го сега Илиана Раева. Това са трите, които са успели да докажат ярко своето дуенде. Имаха го Валентина Ганева, Кристина Гюрова... Има го сега едно друго момиче — Анелия Раленкова, може би скоро ще узрее за него и онова свръхталантливо дете Лилн Игнатова.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Струва ми се, че преди да отворим тази страница, се налага да се намеси журналистът. Видяла съм нещата от другата им страна. Проследила съм техния спорт и на световните първенства, и на международните турнири, и (което ми се струва най-важно) в тренировъчната зала. Понякога съм изненадана, че някои случки, които ми се виждат много интересни, състезателките и треньорките са забравили, а после, когато им припомням някои подробности, се връщат към такъв забравен ден с много радост, добавят съществени детайли, които на мене са ми се изплъзнали, защото са си били някъде в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Гимнастичките на Жулиета трябваше да бъдат нещо съвсем друго. Така искаше тя и те наистина много се отличаваха и най вече Нешка. Непознатото темпо до лиричните гимнастички беше направо като ерес. Сега Нешка казва, че не знае защо Жулиета веднага я е взела, защо само след месец се е втурнала да прави от нея голяма гимнастичка. Ами просто защото беше уловила тази искрица, тъй като имаше изключителна дарба — интуицията, която й помагаше да <b>види</b> под черупката сърцевината.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Вече нямаше защо да работя „нелегално". Бях си треньорка. Със сериозни пълномощия — да си избера състезателки, да ги подготвя по моя система. Дали Тепавичаров не искаше да <b>види</b> какво ново може да внесе един млад, амбициозен треньор? Дали не следеше ще тръгна ли по познатите пътища или ще търся свои просеки? Не зная. Тези въпроси ми идват едва сега. Тогава бях щастлива. Не си задавах въпроси. Тръгнах да търся състезателките. Избрах от трите софийски дружества, от Варна и Велико Търново осемнадесет момичета.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Осемнадесет момичета. Колко бяха различни! Започнах с уеднаквяване на техниката. Ден след ден само това. Може би ако в този период някоя от треньорките, които бяха готвили ансамблови съчетания, беше се застояла в залата, щеше да каже: „Нищо няма да излезе!" Не се притеснявах. Бях решила, че този период на уеднаквяване на техниката ми е много нужен и за определяне на дванадесетте, и да <b>видя</b>, да опозная момичетата, а и за самото уеднаквяване, което при ансамбъла е от първостепенно значение.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Струва ми се, че той очакваше повече уговорки, кандърми, поставяне на условия, но нищо такова нямаше. Петя само .успя да ми каже, че не тя се е оплакала на баща си, не знае откъде е това настроение и този тон. Тръгна си с него и отборът остана да <b>види</b> какво ще направя.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Затова вярата на тази треньорка, която толкова добре работеше с деца, а досега не бе могла да <b>види</b> нито едно там, където й се струваше, че трябва да бъде, и ме трогна, и ме натовари с допълнително бреме. Вяра, че нейните деца са талантливи и че аз ще ги изведа до най-високите върхове! Как ми се искаше в този момент да повярвам и аз в това! Знаех само, че ще направя всичко, което е по силите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>От 1 октомври 1976 г., когато поех децата на „Левски-Спартак", до март никой не ги <b>видя</b>. Явихме се най-напред на градско първенство. Такова вълнение съм изпитвала може би само при първия международен турнир, в който участвува Валя. Стараех се, разбира се, да не ми личи, но не зная колко успявах. Изглежда, че ми личеше. И досега си спомням отчетливо всяка грешка, както своите не помня.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Интересно е, че само седмица по-късно на републиканското първенство нашият отбор победи категорично и изведнъж всички <b>видяха</b> промяната у тези деца, въпреки че сега се чу друго безпокойство: „Нешка иска да направи всички като себе си".</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Обадих се аз и ми казаха, че решението се е променило. Вместо Светла заминава Кристина Гюрова. В първия момент ми идваше да кажа — да заминава кой където ще. После седнах да обмисля новата ситуация. Вместо шестата седмата. Добре, звучи като подигравка. Но като се замисли човек, има повече логика в това решение. Кристина поне, ако изиграе нещо без грешка, ще вземе медал. Мощна, ефектна е, пълни терена. Когато играе с пълна сила, може да запали залата, да се <b>види</b>. Дано да имаме само късмет да не се разхвърчи по всички посоки, както на по-голямата част от контролните...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>И аз не знаех как ще <b>погледна</b> Валя в очите, но вече ми беше ясно, че точно тя ще е жертвата. Знаех как се носят из. кулоарите съдинките и обменят „между другото" информация. Знаех как е: „Ах, Дерюгина... невероятната Томас. .. ами; онази прелест Габашвили. .." Знаех, че някои от нашите ще казват: „Вие пък да <b>видите</b> Кристина". Други: „Илиана е така напреднала". И името на Валентина по тези коктейли и бегли срещи в коридорите на хотела няма да се спомене. Знаех, че това вече е присъда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Още в началото на своята треньорска дейност потърсих Иван Абаджиев. Бях чувала, че е затворен, че пази строго своите тайни, че е фанатик и аскет, че е нещо съвсем различно от другите хора и е трудно да се поведе някакъв разговор с него, а ако искаш да го питаш нещо за методиката му, за тайните на треньорската професия, по-добре въобще да не започваш. Не зная все пак как се реших след всички тези характеристики да го потърся. Оказа се, че няма нищо вярно в тези легенда или поне аз не успях да <b>видя</b> нищо от това, с което ме бяха наплашили.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Понякога са ме питали — защо търся друг авторитет в залата. Не искам ли да бъда за моите момичета единствената? Защо чуждият треньор трябва да им казва това, което чуват от мене, и то да бъде празничното? Не се страхувам от това. Никога не съм искала да мислят, че съм единственият треньор. Нито, че съм безпогрешна. Не съм искала да бъда за тях свръхчовек. Понякога, когато спорим, като <b>видя</b>, че са прави признавам им го веднага. Не мисля, че с това ще падне авторитетът ми. Та дори ако се накърнява, нека.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Общо взето, с такова „успокоение" тръгнах за това заседание пред Новата 1980 г. Не знаех с какво настроение ще изляза. С добро. Всичко, което каза Абаджиев, беше точно. Никога няма да свършат хората, които, каквото и да направиш, ще те критикуват, но и винаги ще се намерят такива, които ще <b>видят</b>, че си способен треньор и ще те защитят. С особена благодарност от това заседание си спомням онези, които ми повярваха. Наскоро проф. Райко Петров каза: „Мисля, че имам поне мъничко дял в твоя успех". Има. И той, и всички, които ми повярваха. Това не се забравя.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Не се страхувах и от това да изпратя свои състезателки на турнир, на който домакинството е все още такъв фактор, че моите момичета могат да не победят. Нека. Единственото, което исках от съдийката, която придружава българския отбор, е да не влиза в никакви комбинации. В тези турнири трябваше да се <b>види</b> дали действително съм изпреварила съперничките. Исках да чуя думата на съдийките от другите страни. Исках те да си спомнят след това, че никой не се е опитвал да влияе на оценките им. Затова предпочитах с нас да е Лили Цветкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Заредиха се състезания. Първото за годината — в Бърно. Голям осмомартенски турнир. Миналата година Лпли бе на 13-то място. Сега я взех отново. Нея и Анелия. Ани имаше нови композиции, още нестабилизирани, но исках да <b>видя</b> как в такъв период ще ги играе на състезание.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Върнахме се н нещо не й се тренираше. Позната ми бе тази „болест"; в нашата зала е известна като „Лилино настроение". Моето настроение не беше по-добро от Лилиното. Само че тя. се размотаваше, а аз не можех място да си намеря от това мое „не ми стига времето". Едно боледуване ме беше отдалечило от залата за три седмици, обръчите ми бяха набързо направени и като <b>видях</b> обръчите на Мария Чижкова, съвсем се притесних. Колко движение имаше в чехословашките гимнастички, колко много беше търсила и намерила Чижкова!</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Оставаха две седмици до международния турнир за купата на „Студентска трибуна". Предстоеше ми тежка битка в тренировъчната зала. Първите дни — кошмарни. Илиана не е Илиана. Това вече беше присъдата и на специалистките, събрани в Кюстендил. Каквото захване, все не става. Добре че поне онова, мъничкото, не ми създаваше грижи. Страшно мобилизирано, Лилето тренираше като едно малко войниче. Почти нямаше нужда да го наглеждам. Въпреки това се занимавах повече с нея и Анелия. Оставих Илиана да изживее кризата сама, но към третия ден <b>видях</b>, че кризата се задълбочава. Нямах много време.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Бях забравила за избухването си в Кюстендил и едва сега,. като влязох в зала „Универсиада" и <b>видях</b> съдийките, си спомних. Представих си коя от чуждите съдийки къде е била на гости и какво се е говорило. Е, добре, какво от това! В крайна сметка на този свят човек си плаща за всичко. Невъздържана съм, защо ще очаквам после да ми простят. Седнах не толкова наперена, колкото влязох. Това, че в залата момичетата ми вече от десет дни хвърчат, е много хубаво, но какво ще кажат сега тези от съдийските маси?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Само преди месец мислех, че няма да доведа за трети път тук Илиана. Три пъти малко трудно се печели такъв приз. Нека си остане победителката. Но в последния момент промених решението си. Нямаше по-готова от нея в момента, а и Корбей Есон в крайна сметка си оставаше винаги нещо като генерална репетиция на голямото състезание. Исках да ги <b>видя</b> двете — тези, които вярвах, че ще бъдат в Амстердам, в среща с най-силните гимнастички. Тук бяха Томас и Куткайте, за която в СССР в последно време доста се говореше, тук бяха Бошанска и Завеска, Вебер, Мендисабъл... Въобще елитът.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Нали знаеш, че ти трябва 9,85? Тук още не са били толкова щедри. Хайде сега да те <b>видя</b> какъв състезател си!</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>На шампионата на уредите Илиана е вече наистина изчерпана от това свръхнапрежение. Тук мога да <b>видя</b> какво значи да се изразходваш прекомерно, когато композициите са още нови, още неулегнали. Какво означава това напрежение — хем да не сгрешиш, хем да ги играеш с вдъхновение, с пълна сила, защото след онази пестеливост на въжето Илиана повече не си позволи да се пести.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В последния етап Кристина също започна усилено да тренира, но това й стигна колкото да <b>види</b>, че много не й достига. Мисля, че точно сериозните тренировки в тази толкова късна фаза я доведоха до паниката на последното контролно състезание. Може би това беше първият й опит от много години насам да се отнесе сериозно към едно състезание. Не можа да завърши нито едно съчетание без куп грешки. Тази вечер на заседанието на бюрото не се наложи да кажа нито една дума. Пожелаха ми успех с Илиана и Лили, резерва Анелия. Никакви спорове.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Илианчето се чувствува много добре и никак не е уморена, Нека никой не се безпокои. Излезе в зала „Универсиада". Искаше да играе пред своя публика. Искаше всички, които я поздравиха за успеха в Амстердам, да <b>видят</b> играта й тук, в София. Искаше, разбира се, още веднъж в директен двубой да победи съперничките си, шампионките от шест страни.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>В Хавана нямаше отделна зала за загряване, само един дълъг тъмен коридор. Стоях на крайчеца му, беше наближило времето да излизам, и <b>наблюдавах</b> играта с лента на Шугурова. Яко се заплете — 9,15. Излязох да играя и аз същата лента. Съчетанието беше задължително. Играх без грешка. Бях доволна. Чаках оценката — 8,90. Сигурно бе някаква грешка. Подадох се от тунела да <b>видя</b> дали е моят номер. Моят е. Тогава се скрих в дъното на този тъмен тунел, плаках, без да вярвам, че някога този плач може да спре, и повтарях ,;защо, защо, защо". Не бях усетила кога Тепавичаров бе дошъл до мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И все пак тревожи ме нещо. В последно време понякога ми се струва, че аз съм по-силната. После, разбира се, ми е смешно за това мое самочувствие, което никога не ми е липсвало, даже май си имам в излишък. И все пак, щом така го усещам, защо да не го кажа. Чувствувам се по-силна, когато Нешка избухне, а аз си премълча, изпълня всичко точно, както го е искала, и я <b>видя</b>, че си оправя настроението. Как да не си мисля, че съм по-силна, като мога да й оправям настроението, когато си поискам! Дори когато се чувствувам така уморена, че ми се плаче чак!</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Валентина се омъжи, сега чака дете, но не пожела да се раздели тържествено със спорта. Още й се играе. Предупреждава — вече не в големия спорт. Така, за собствено удоволствие и ако дружеството има нужда за попълване на отбора, макар че е малко вероятно — Нешка има вече толкова млади състезателки. Така говори Валя и сигурно в момента така мисли, но стъпи ли веднъж в тренировъчната зала, едва ли ще се задоволи с такава скромна програма. Само че това ще <b>видим</b> в бъдеще. Сега искаме да се върнем към миналото, да разберем какво е мислила.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И тъкмо в този период на най-усилена работа, когато намирах подкрепа само в няколко приятели, това, че приех да работи при мене и Даниела, изостри апетитите да се <b>види</b> в тройката и състезателка на ЦСКА. Започнаха да настояват още повече да се откажа от Анелия. Казвах, че и чудеса да направя, и да не погледна повече никоя от трите, и цялото си внимание да посветя на Даниела само, за времето, което ми оставаше, не мога да наваксам пропуските, трупани през годините. Затова трябваше един по-продължителен период, по-спокойна, по-търлелива работа, но нищо не чуваха. Натискът се засилваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Добре — казвам, — Ани, не се тревожи. Това, че си играла лошо, знаем само ние двете с тебе. За всички останали си победителката. Горе главата. Утре на шампионата всички ще <b>видят</b> какво може Анелия Раленкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В първия момент така се стреснах, че бях готова да се нахвърля срещу себе си. Къде си гледала! Хубаво, налагаш Раленкова, но това не ти дава право да ти изостава шампионката. Как в тренировъчната зала не си <b>видяла</b>, че са избледнели композициите на Раева, та трябваше да дойдеш тук; в една пражка зала, и пред най-големите си съпернички - съветските и чехословашките треньорки, пред съдийки и специалистки да покажеш шампионката си по-слаба!</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Ето я Илиана на първия сериозен международен турнир през новата година, годината на световното първенство, и трябваше да <b>види</b>, че съдийките не ахнаха. Вярно, точно нея и Лили извикаха за интервю по телевизията, точно за тях казаха „героините от Амстердам", но героините трябваше да се изправят и да защищават името си. Никой не беше приготвил тези три десетки отгоре. Победителка — Даниела Бошанска.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Защо се бях разтревожила за Илиана, а за Лили не? Та тя игра по-лошо и от Илиана! Не, не че не се разтревожих, но не бях изненадана. Лили ми поднесе този шок преди един месец на първото контролно в София. Тя първа ме накара да се огледам и да <b>видя</b>, че и аз нещо съм се променила и имам нужда от стягане.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Вечерта между двата дни на този турнир в Прага се изненадах, като <b>видях</b> в коридора Даля Куткайте да повтаря някои от елементите в композициите на Игнатова. Докато не ги е забравила — да ги научи. После ги <b>видях</b> в Мюнхен, вече шлифовани. Казвам й на Лили: „Можеш да бъдеш доволна, Даля Куткайте най-много тебе е харесала, вече се опитва да те имитира". Лили никак не е доволна. Сърдита е на това четвърто място, та не може да гледа. Илиана е сърдита на себе си. Анелия не смее да се зарадва. Такова едно настроение в Прага...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Нямах нужда да си записвам. Тези неща ги помня. Не знаех какво ще стане в Мюнхен, но исках само едно — Ани да играе там така, както сега в Хамбург. Исках точно на световното първенство, на най-голямото състезание всички да я <b>видят</b> такава...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Зная, че винаги, когато отида при него, ще намеря и пълна подкрепа, ако става въпрос за принципни положения, и добър съвет. Сега тръгнах за Корбей Есон спокойна и почти готова да <b>видя</b> някоя друга пред моите гнмнастички.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Лили тренира нещастна, неразбрана. Този елемент наистина няма да стане днес. Може би утре, може би в други ден. Дотогава момичето няма да може да ме понася. Знае, разбива се, че така е с всичко трудно, което ни се е изпречвало, но днес точно й се струва, че по-трудно от това не е имало и е направо съвсем невъзможно, и аз би трябвало да <b>видя</b>, то се вижда много ясно, и вместо да и кажа „Добре, Лили, права си", казвам „Продължавай"...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Много време трябваше да мине — казва Стефанов, — докато разбера, че в основата на цялата тази неистова работливост стои страхът. Просто да не повярваш. Страх да не изостане, страх да не я изпреварят, страх да не би да пропусне да даде нещо много важно на тези нейни момичета. Световното първенство ме завари в Сатиричния театър. И бях изненадан да видя разплакали тези мъже, които с всичко се шегуват, хора, които като че търсят повече вица на живота. Изглежда на всички ни е било страшно необходимо да <b>видим</b> как се издигат три български знамена. По едно време ми се дощя да им кажа:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>— Много време трябваше да мине — казва Стефанов, — докато разбера, че в основата на цялата тази неистова работливост стои страхът. Просто да не повярваш. Страх да не изостане, страх да не я изпреварят, страх да не би да пропусне да даде нещо много важно на тези нейни момичета. Световното първенство ме завари в Сатиричния театър. И бях изненадан да <b>видя</b> разплакали тези мъже, които с всичко се шегуват, хора, които като че търсят повече вица на живота. Изглежда на всички ни е било страшно необходимо да <b>видим</b> как се издигат три български знамена. По едно време ми се дощя да им кажа:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Илиана се притесни много от грешката си, а за мене това беше първият турнир през тази година, на който истински я харесах. Вярно, бях доволна от нея и на републиканското първенство, но това тук беше съвсем друго. Не ме интересуваше грешката. Нещо у Илиана се събуждаше. Нещо само нейно. Видях отново онази силна Илиана, която може да се хвърли цялата в една битка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Не те питам колко много са плакали. Питам те <b>видя</b> ли видеозаписа, <b>видя</b> ли си грешките? И не зная как можеш да ми вярваш, но ще трябва точно на мене да вярваш. '</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— На това въже никога не са ми ръкопляскали. . . Излиза, че съм й поставила такова „смотано" въже, че какво да ръкопляскат хората. Не че Лили е играла лошо днес, разбира се. Къде ти! На Лили просто й е невъзможно някога да <b>види</b> вината в себе си. Не зная дали си спомня, след като ми го е казала, че не е вярно, че точно това въже е предизвикало истински възторг в други зали. Не зная дали си е спомнила и после, когато в Мюнхен стана световна шампионка на „това въже”.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Получаваме жребия и започва обичайната предстартова треска. Всяка от трите вижда неблагоприятното в жребия, въпреки че всяка би трябвало да <b>види</b> и своя шанс. Опитвам се да кажа, че по-добро, разбира се, не биха могли да очакват, и се спирам по-подробно на шанса. Всяка има добрите страни в този жребий, стига да съумее да се възползува. Слушат ме, усмихват се накриво. Да, разбира се. Аз самата почти осъмвам нощ след нощ, взряна в тези стартови листи, и също съм недоволна. Първа от първия ден Игнатова, последна Раленкова, втория — Игнатова трябва да завърши от силните. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>1980 г. беше посветена на дебютантката Лили Игнатова. Направих всичко, за да може да се <b>види</b> н хареса гимнастиката на Лили, преди да я заведа на първото й голямо състезание — европейското първенство. Едновременно правех всичко, което ми бе по силите, да израства като гимнастичка. В Амстердам имах абсолютна европейска шампионка •— Раева, и вицещампионка — дебютантката Игнатова. Бях горда с моите две момичета.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Искат от мене медал! Един поне. Откъде да го взема? Както сте тръгнали, ще <b>видим</b> още по три знамена на България да се веят на пилона до края на състезанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Аз ще ги чакам да заминат и ще пусна снимката на Дерюгина — като евентуална шампионка. Не искам после да кажат от федерацията, че съм ги разстроил с недоверие, но след това, което <b>видях</b> на продукцията онзи ден, много вяра не ми остана. Ще си се застраховам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Още започнало-незапочнало състезанието, и ето я Илианка, подала си муцунката : „Само за минутка". Ако мога да й кажа нещо за Дерюгина. Не успяла да я <b>види</b>. Нали я знаете Нешка? Ако мога да й кажа само с две думи, че трябва да тича да се прибира, докато Нешка не е забелязала. Ядосвам се и ми е смешно. Знаех, че няма да издърсжи. Казвам само: „9,20 и веднага се прибирай да не те усетят, че не отговарям". „9,20?! Защо, какво стана?" Нищо не стана. Игра и нищо особено, изчезвай, после ще ти обясня."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i><i>Анелия я <b>поглежда</b> малко презрително. Мързи я да й отговори. Хич не обича, когато някой се превзема, но сега просто няма настроение да се занимава с глупости. А Илиана не се превзема. Ако Анелия не е <b>видяла</b> нищо от състезанието, ако не знае как се движат другите конкурентки, Илиана вече всичко знае и, разбира се, най-жадно от всички е <b>гледала</b> точно тази друга водачка, която сега си подрежда леглото, като си мисли, че ще може да заспи през тази нощ. След малко Илиана с изненада установява, че Ани наистина е заспала. Боже, какви нерви... И все пак някъде към три часа през нощта се обажда:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Всяка от нас трите можеше да победи. Силите са изравнени. Това състезание е едно от многото, просто се казва световно, и аз имах шанса да съм победителка точно на световното. На следващото, когато ще бъдем отново трите, не се знае коя ще е победителката. Всяка може да бъде. Вие <b>видяхте</b> колко са силни Илиана и Лили...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Нешка ми напомня един случай с Анелия. Извика ме да <b>видя</b> новата й композиция с обръч. Така много ми хареса, че казах, че нищо по-хубаво не съм виждала. После я <b>гледах</b> десетина пъти и все не можех да разбера какво е било в онази сутрин и защо не се повтаря. Тогава Нешка казваше: „Когато успея да я накарам да играе така винаги, ще повярвам, че наистина съм треньор". Казваше го след изключителната си победа в Амстердам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Сега, когато се ядосвам, че Лили най-често изпълнява, не играе, не може да постигне тази пълнота, каквато имат другите две, треньорката казва: „Още не е узряла, затова. Ще дойде и този ден и ще <b>видиш</b> какво е Лили. Аз съм я видяла вече веднъж така. както искам да я видя, на едно контролно състезание. Жалко, че го пропусна. Ето това наистина си струваше да <b>видиш</b>..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Сега, когато се ядосвам, че Лили най-често изпълнява, не играе, не може да постигне тази пълнота, каквато имат другите две, треньорката казва: „Още не е узряла, затова. Ще дойде и този ден и ще <b>видиш</b> какво е Лили. Аз съм я <b>видяла</b> вече веднъж така. както искам да я видя, на едно контролно състезание. Жалко, че го пропусна. Ето това наистина си струваше да <b>видиш</b>..."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i><i>Сега, когато се ядосвам, че Лили най-често изпълнява, не играе, не може да постигне тази пълнота, каквато имат другите две, треньорката казва: „Още не е узряла, затова. Ще дойде и този ден и ще <b>видиш</b> какво е Лили. Аз съм я <b>видяла</b> вече веднъж така. както искам да я <b>видя</b>, на едно контролно състезание. Жалко, че го пропусна. Ето това наистина си струваше да <b>видиш</b>..."</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Наистина интересна е Нешка като треньорка. Лили можеше да стане шампионка без една малка грешка, .взе два златни медала на шампионата на уредите, стана световна вицешампионка и зная, че Нешка ще е доволна истински, когато я <b>види</b> така, както в онова контролно. Така, както победата на Илиана в Токио не я радва, безпокои я, че на Габашвили са ръкопляскали повече на едно изпълнение, на една продукция, а после Илиана прави грешка на въже в Норвегия и е трета, но треньорката едва тогава е истински доволна от Илиана...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Върви Нешка Робева край шпалир от фоторепортьори, журналисти, телевизионни коментатори. Всички искат да <b>видят</b>, да чуят тази изключителна треньорка, която умее да побеждава като никоя друга. Може би защото наистина промени представите за гимнастиката само за няколко години...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В Щутгард писаха: „Дошла ни е на гости най-богатата треньорка". Всяка сутрин ни носеха вестници, за да <b>видим</b> какво пише за нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Отборът замина за Франция. Нещо като тур за овации. Имахме тази покана — веднага след световното да отидем и в Париж, и в Корбей Есон. Нашите приятели казваха, че знаели какво точно ще стане в Мюнхен, и желаеха веднага да <b>видят</b> световните шампионки. Така ми се искаше да бъда с отбора, още повече, че се връщаха преди нас, а нямах търпение да си видя своите хора, бях се затъжила за всички и за онези вечери, в които ще казват — приказвай... Но Мария Гигова каза, че много настоявали за този семинар, че поела ангажимент вече, че не е хубаво да отказвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Отборът замина за Франция. Нещо като тур за овации. Имахме тази покана — веднага след световното да отидем и в Париж, и в Корбей Есон. Нашите приятели казваха, че знаели какво точно ще стане в Мюнхен, и желаеха веднага да <b>видят</b> световните шампионки. Така ми се искаше да бъда с отбора, още повече, че се връщаха преди нас, а нямах търпение да си <b>видя</b> своите хора, бях се затъжила за всички и за онези вечери, в които ще казват — приказвай... Но Мария Гигова каза, че много настоявали за този семинар, че поела ангажимент вече, че не е хубаво да отказвам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>„Понякога се чувствувам по-силна от нея" (т. е. от мене). Правела си експерименти, изпробвала силата си, като ми оправяла настроението. Прочетох го, засмях се и отминах. Не <b>видях</b> сигналната лампичка, която е предупреждавала — внимавай, момичето изпробва силата си, експериментира, занимава го мисълта да се състезава с тебе. Някак много леко минава от това — горда съм с Нешка, към другото — понякога ми се струва, че съм по-снлна от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И така, без да имам особени претенции да бъда силна, трябваше да забележа, че шампионката е решила да се състезава, да поставя на изпитание качествата и недостатъците ми. Трябваше да забележа, че това момиче, което до Амстердам никога не беше ми възразило, сега си го позволява твърде често. Макар и не грубо. Меко, но настойчиво. Докато се стигна до това — как мога да ви вярвам, другарко? Дойде ми като гръм от ясно небе, но ме накара да се спра, да се върна доста назад и да <b>видя</b>, че небето отдавна не е било ясно, че облаците са се задавали с пълна сила, а аз не съм ги виждала.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Добре де, какво да направя, като в дружеството никоя треньорка не иска да се занимава с нея? Знаеш ли, че Лили за четири дни беше наддала четири килограма! Просто се изплаших, като я <b>видях</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Нищо. Направила си единственото, което можеш. Но ако искаш да знаеш какво би направила Жулиета — първо, няма начин някоя треньорка, на която е наредила да се занимава с Лили през този месец, да каже: „Не искам". Второ, никога не би отишла на четвъртия ден да <b>види</b> какво прави Лили и колко килограма е наддала. Трето, точно след месец, не по-рано, наказаната състезателка трябва да се яви и да продължи. Или никога да не се яви. Не казвам, че това, което ти си направила в случая, е неправилно. Напротив, не можеш да проваляш подготовката на Лили, но не казвай месец, когато едва издържаш три дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Не мога да си простя. Как можах да я ударя и на всичко отгоре да се разплача! Не ми издържат нервите вече. Две седмици до световното първенство и като го <b>видях</b> под чешмата, не можех да се контролирам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Ами, Нейко — казвам, — и те нямат мярка. Не ги ли <b>видя</b> как направиха така, че взеха тринадесет от петнадесетте медала и никак не станаха за смях на България.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>— Ти си пристрастна — хвърля смело обвинението си София Костова, колежка от БТА, която се смята абсолютно безпристрастна с това, че признава само Анелия Раленкова, и заявява почти на всяко състезание, че иначе не признава художествената гимнастика, защото няма метър, хронометър,.но е дошла :да <b>види</b> Раленкова, защото в тази, а и в никоя друга зала няма нищо по-хубаво от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>За честта на София трябва да се каже, че това за Раленкова тя го говореше още когато никой или почти никой не забелязваше да има нещо в това момиче. Пак за нейна чест трябва да се каже, че откакто е станала световна шампионка Ани, колежката Костова не обявява така гръмогласно предпочитанията си, защото адски се страхува да не си помисли някой, че се влачи по модата. Това, разбира се, не й пречи да си идва на състезанията, та даже и на тренировките, само за да <b>види</b> играта на Ани.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Пристига в редакцията Красимира Филипова, крайно ядосана от това, че съм харесала едно кюстендилско момиче повече от нейната гимнастичка. Обяснявам й търпеливо какво точно на мене ми се струва, че е по-добро у кюстендилчето. Освен това нейната гимнастичка беше доскоро при друга треньорка, така че защо точно тя е засегната? Как? Не съм ли <b>видяла</b> промените, ами онези два нови елемента... Не, не съм ги забелязала.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Студено е. Дъжд, виелица, бръснещ вятър. Хората подскачат, за да се сгреят, и прииждат, прииждат. Народ, не можеш място да си намериш. Как става така, че все по-назад ни избутват. Загубвам всички познати лица — дори Минчо. И вече забравям за неговата тревога. Обхваща ме настроението на тези непознати, никога невиждани хора, дошли да приветствуват победителките. Говорят за състезанието и се учудвам колко много детайли <b>виждат</b> хората извън залата. И колко различно понякога са <b>видели</b> едно и също нещо. Говорят, спорят, уточняват. Възхищават се на трите. На шестте. На Нешка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Мина митингът и най-сетне Нешка стигна до колата, която ще ни отнесе към баницата на баба Анка. Само че едва влязла, трябва да излезе. Хората са се струпали от всички страни и настояват още веднъж да се покаже. Излиза Нешка и отново я затрупват с цветя, с благодарности, с благословии. Едно момиче извика: „Нешке, обичаме те!" и се скри. Скри се най-сетне и Нешка, преди да са я <b>видели</b> разплакана, трогната.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Илиана се опитва да ми докаже с колко други свои предимства компенсира липсата на високия скок. Признавам й сто хиляди предимства, но искам непременно и разнообразието, и лекотата, и непременно, непременно, ама съвсем задължително — височината. Искам да <b>видят</b> всички как ще полетиш, бе момиче! Разбираш ли колко точно на тебе, при всичките ти качества ще ти отива това, за което вече те смятат неспособна. Не искам никой да ме атакува никъде. И не ми казвай, че не можеш да понасяш часовете на Коцев по класика, защото аз пък не мога да понасям такива примадонски оплаквания.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На „Спортпалас" сме. Тук през цялото време получавам съвети от рода на: „Нешке, усмихни се", „Нешке, защо не дойдеш в ресторанта? Довечера се събират колеги", „Нешке, бъди по-ласкава." Изобщо кой ме <b>види</b>, се смята задължен да ми дава съвети, като че всички носят някаква специална отговорност за моето добро настроение. Виждат ме всъщност съвсем малко — като минавам по коридора. Иначе съветите сигурно ще бъдат много повече…</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Ама какъв морски въздух. Вие сте хем до морето, хем сте достатъчно далече, за да няма значение въздухът. Можете да <b>видите</b> морето само сутрин от прозореца. Така само се изнервяте излишно...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Ама стига с тия килограми. Като я <b>видиш</b>, ще разбереш. напълняла ли е, отслабнала ли е. И толкова ли е важно?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Който те е предал веднъж, ще те предаде и втори, и трети път. Въобще колкото му позволиш. Да се отказва, докато е време. И да не забравяш, че в залата са и малките. Трябва и те да <b>видят</b>, че това не се прощава.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Диляна идва и играе с такова темпо, в каквото Нешка отдавна иска да я <b>види</b>. Ни следа от съсипваща умора, която не й позволява да тренира. Нешка като че ли забравя и обидата и заканите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Още през тези няколко дни преди състезанието в тренировъчната зала <b>видях</b>, че борбата ще е люта. Видяха го и моите момичета. Такова нещо не може да убегне от погледа им. Никой нищо не казва. Не е време да си напомняме какво сме си говорили в тренировъчната зала и кой е бил прав, и кой не е бил. Кой казвал, че трябва много, кой мислел, че може с малко. Това вече са минали неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i><i>Още през тези няколко дни преди състезанието в тренировъчната зала <b>видях</b>, че борбата ще е люта. Видяха го и моите момичета. Такова нещо не може да убегне от <b>погледа</b> им. Никой нищо не казва. Не е време да си напомняме какво сме си говорили в тренировъчната зала и кой е бил прав, и кой не е бил. Кой казвал, че трябва много, кой мислел, че може с малко. Това вече са минали неща.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Започвам да усещам и аз предстартовата треска. От време на време през страха се прокрадва бойкото и дори малко заядливото — да, но все още никой няма толкова силна тройка като моята, а и скоро няма да има. Такива гимнастички не се създават за година. Само сега да издържат, после ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Бранка ми го казва откровено и с болка за мене. Другите злорадствуват, предвкусват удоволствието от това да <b>видят</b> как ще изглеждат развенчаните кумири. Е, няма да стане. Всичко в мене се бунтува. Повтарям си за кой ли път — няма да стане… и този път няма да се дадем, а после вече ще видите...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Бранка ми го казва откровено и с болка за мене. Другите злорадствуват, предвкусват удоволствието от това да <b>видят</b> как ще изглеждат развенчаните кумири. Е, няма да стане. Всичко в мене се бунтува. Повтарям си за кой ли път — няма да стане… и този път няма да се дадем, а после вече ще <b>видите</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Решавам, че трябва да си гледам тренировките и да избягвам всякакви срещи и с наши, и с чужди специалисти. Не искам да гледам и тренировките на другите. Видях ги. Сега цялото ми внимание трябва да бъде погълнато от моята тройка. Трябва да им дам самочувствие, въпреки че ме е яд, като си помисля какво можеха да бъдат сега, ако не бяха се успокоили толкова много от победата в Мюнхен. Не можех да се примиря и с това, че дадох основание на всички да говорят дори преди съ-стезанието...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Илиана приключи състезанието като убедителна водачка. Щастлива със силната си игра, с обичта на публиката, с това, че е първа, въпреки че има още силни гимнастички да играят. Почти е убедена, че е шампионка, но и не съвсем, разбира се. Ще трябва да изчака края на състезанието в невероятно вълнение. За нея сега най-важното е, че тя игра силно. Остава да се <b>види</b> какво ще направят Раленкова и Куткайте. Другите се простиха с амбицията за титлата. Тогава 9,9 се <b>виждаше</b> рядко, 10 — никак, така че Илиана имаше пълно право за своята надежда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Напразно. Всички те търсеха, искаха да те <b>видят</b>. Това, че не са те споменали, не е твоя вина, кой няма да го разбере. И наистина не ми е ясно как така ще бягаш от залата.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Вече зная, че не е късно. Вече зная, че ще наваксаме. Пак ще наваксаме с тази Илиана, която ми къса нервите, но пък е толкова хубава, че не мога да не я покажа в Белград. В Белград ли? Та дотогава остават само два месеца. Не е играла близо три. Невъзможно? Ами, ще <b>видим</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Спомням си веднъж я посрещаме на аерогарата след някакъв турнир. Стойчо беше защитил предишния ден блестящо дисертацията си, вълнуваше се: „Ще <b>видиш</b>, че Нешка е забравила. Ще <b>видиш</b>, че сега ще започне да разказва коя как е играла и въобще няма да си спомни, че за мене това е толкова важно." Навива се, изнервя се, говори срещу това всепоглъщащо треньорство. Първите думи на Нешка бяха: „Вчера през целия ден си мислех как ли се чувствуваш, как са приели дисертацията ти. Сигурно с много похвали, но ти си бил притеснен." Толкова щастлив отдавна не бях го виждала...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На едно републиканско първенство беше <b>видяла</b> децата на Ефросина Ангелова. Отиде след това в Търговище да види как работи и реши да. я вземе при себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>На едно републиканско първенство беше <b>видяла</b> децата на Ефросина Ангелова. Отиде след това в Търговище да <b>види</b> как работи и реши да. я вземе при себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Спомнях си Ефросина като състезателка. Сега бях много любопитна да <b>видя</b> дали Нешка действително е открила бъдещ голям треньор, или това е само надежда, породена от непрекъснатото й желание да се намери една, на която да остави отбора след време, когато умората наистина много натежи.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Мърмореха срещу Ефросина и по-големи, и току-що започващи треньорки. Но дойде ред всички да покажат децата си на една тържествена продукция в Народния дворец на културата „Людмила Живкова" и се <b>видя</b>, че точно нейните деца са и с най-стилните, най-оригиналните съчетания, и че точно те са с най-прецнзно изработените детайли. И най-артистични. На непоносимо строгата Фроса.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Защо не оставиш Красимира Филипова в „Славия"? Да .поработи самостоятелно, да се <b>види</b> какво може, пък тогава да дойде в националния отбор?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>А това, което не можах да простя на нашите съдийки, е подигравката, която си позволиха с две големи български гимнастнчки, на които би трябвало да бъдат благодарни. Вече беше ясно, че са решили да откажат Илиана. Сега се <b>видя</b>, че нямат нищо против да пожертвуват и Анелия, стига да е съвсем сигурно влизането на Даниела в тройката. Как да тръгна на световно първенство с гимнастичка, която атакува републиканската титла с второразредна програма, до гимкастички, които играят силно.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>- Ясно ми е, малка другарко. Точно това ми е ясно, още преди ти да се родиш. За мое огромно съжаление нищо не може да се промени. Не мога да те накарам да се откажеш да мислиш за първото място, колкото и да ти обяснявам, че онази зала в Страсбург е зала точно за тебе. Била съм там. Игра Стоян Делчев и <b>видях</b> как могат да оценят красивото онези хора, но ти искаш да ти обещая само едно: не възторга на публиката — него ти обещавам, имаш го. Ти искаш друго. Шампионската титла...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Оказва се, че много ти е известно. А известно ли ти е, че се хвалел, че ще се ожени за Илиана, а тя твърди, че изобщо не го познава. Но, разбира се, и тя чула за тази женитба, та се събудило любопитството й, отишла на мач, <b>видяла</b> го. Казва същото. И на жълтия картон попаднала и вече успя да се ядоса. Видяла, че е и много хубаво момче, разбира се. Най-хубавият футболист...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Сега ли пристигаш? Жалко! Преди два часа завърши пресконференцията с президента на МОК. Самаранч. Каза, че идва от България, че е <b>видял</b> вашия ансамбъл. Великолепно! Направил му огромно впечатление и господин Самаранч ни увери, че лично той ще настоява ансамблите да влязат в олимпийската програма. Още веднъж вашата Нешка Робева свърши голяма работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Не си ли забелязала, че винаги всичко зная. Както и това, че сега тук за тържественото откриване сте изпратили не Нешкиния, а стария ансамбъл. Разбирам ви и все пак много съжалявам, че няма да <b>видя</b> още сега това, което вече е видял господин Самаранч. Ще трябва да изчакам Световното първенство в Страсбург...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>— Не си ли забелязала, че винаги всичко зная. Както и това, че сега тук за тържественото откриване сте изпратили не Нешкиния, а стария ансамбъл. Разбирам ви и все пак много съжалявам, че няма да <b>видя</b> още сега това, което вече е <b>видял</b> господин Самаранч. Ще трябва да изчакам Световното първенство в Страсбург...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Смазана съм. Не от това, че една вечер замръквам, без да са начело моите момичета. Не от това, че Анелия изпусна лентата. Не от твърдата решимост на съдийките най-сетне-да пробият българския бастион. Сутринта един вестник питаше ще може ли някой да го пробие. Казвам си — може, всичко може! Но как може тези жени, които от толкова години <b>наблюдават</b> големи и малки състезания, как може да не са видели, че силата на българския отбор е точно в риска, в трудността, в големите композиции. Че ние ако не превъзхождаме рязко, категорично, ще ни пометат, та нищо няма да се <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i><i>Смазана съм. Не от това, че една вечер замръквам, без да са начело моите момичета. Не от това, че Анелия изпусна лентата. Не от твърдата решимост на съдийките най-сетне-да пробият българския бастион. Сутринта един вестник питаше ще може ли някой да го пробие. Казвам си — може, всичко може! Но как може тези жени, които от толкова години <b>наблюдават</b> големи и малки състезания, как може да не са <b>видели</b>, че силата на българския отбор е точно в риска, в трудността, в големите композиции. Че ние ако не превъзхождаме рязко, категорично, ще ни пометат, та нищо няма да се <b>види</b>.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Издържаха. Играха така вдъхновено, така ярко, подчертаваха с толкова настроение всеки детайл, че се <b>видя</b> цялата красота на композицията, цялата красота на шест момичета, които нямаше какво да крият. Можех вече наистина да си отдъхна. Въпреки силата на трите големи никой наистина нямаше да ми прости провала на ансамбъла. А за мене вече и второто място щеше да се смята за провал.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Отпразнувахме веднага, разбира се. Стойчо все има някакви бутилки за всеки случай. Ето ти го и случая. Радвам се и бързам да се прибера, за да <b>видя</b> истина ли е. А си мислех, че мене никакви награди не могат да ме развълнуват...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Само преди два дни вървях и си повтарях — само да оздравее Ани, нищо друго не искам, нищо друго не ме интересува. Все ми е едно какво ще стане на всички състезания, които идват. Само да оздравее... Каква полза от всички победи, ако ми осакатее момичето. Нищо, нищичко, ама съвсем нищичко не искам — само да е здрава. Сега, когато <b>видях</b> колко спокоен е професорът, колко уверен, че това е дреболия, не се сдържах да не попитам:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Това, което беше съвършено ново на страсбургското първенство, беше Анелия. Изключителна. Действително гимнастичката на бъдещето. Пластична, грациозна, динамична, артистична. Съвършена. Страсбургската публика не можеше да не стигне до такава дълбочина. Не, това беше залата, най-надарена да <b>види</b> красотата. Поне досега.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Как така почивка! Как така „просто така"? Един човек да има в залата, трябва да го уважите, а тук вестниците пишат, хората препълнили залата, човек не може да се обърне, а вие решавате, че точно сега ще си почивате. Ами нали са дошли да <b>видят</b> световните шампионки! Нали са дошли да <b>видят</b> тази необикновена красота, не спящи красавици...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Момичетата нищо не казват. Бързат да се приберат в стаите си, да не <b>види</b> консулът, че са разплакани. Вечерта играят невероятно силно. Нешка казва: „Не можах да повярвам, че Анелия има толкова много резерви още сега. Повече не си говорихме за разликата между продукции, турнири и световно първенство. Мисля, че в онази вечер, им стана ясно, че трябва винаги да играят в настроение."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Наблюдавам Диляна. Толкова жадна доскоро за новото, сега започва да се върти около вече правеното, улегналото. Анелия издържа най-дълго, затова отиде и най-напред, но и тя вече започва да повтаря. Искам да си измислят елементи. Показват ми току-що намереното. Казвам — много ми е познато, искам да <b>видя</b> нещо, което не съм виждала. Ядосват се, но не смеят да ми кажат: „Това е съвсем ново."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Не признавам нищо такова. Казвам й, че много отдавна не е <b>видяла</b> голямо състезание и не знае колко напред е отишла художествената гимнастика. Казвам й, че никак не отстъпва в темповете, с които напредва спортната. Мила ме <b>гледа</b> с известно съжаление. Чак пък толкова...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>И ето че сега идва на този турнир „София" — мисля, че повече по задължение, отколкото от интерес. В крайна сметка това е фактическото олимпийско състезание на този спорт и Мила, която отговаря за гимнастиките и акробатиката, не може да не го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Марго, можеш ли да си представиш какво ми беше, когато <b>видях</b> трите български гимнастички. Никакъв текст. Музика и красота. Как ми се искаше да изляза по улиците на Сингапур след това и да разбера видели ли са тези хора България. Разбрали ли са, че това са нашите момичета. Можеш да си представиш какво ми беше!</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>— Марго, можеш ли да си представиш какво ми беше, когато <b>видях</b> трите български гимнастички. Никакъв текст. Музика и красота. Как ми се искаше да изляза по улиците на Сингапур след това и да разбера <b>видели</b> ли са тези хора България. Разбрали ли са, че това са нашите момичета. Можеш да си представиш какво ми беше!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Сега, когато <b>видя</b> така отблизо алпинистите, сигурно не могат вече толкова да те развълнуват гимнастичките...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Толкова нежност, толкова топлота и загриженост, и съчувствие и в думите, и в очите на този голям спортист, който тогава много трудно се движеше, но беше дошъл да <b>види</b> гимнастичките.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Момичетата я <b>гледат</b> страшно изненадани. Това с Лили никога не се е случвало. Ангел не стъпва на земята. Видя ли какво стана! Ако съм очаквал чак такъв ефект! Знаех, разбира се, че не може да не стане интересна среща. И двата отбора имат какво да си кажат, но такава промяна с Лили...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Не могат да ме <b>гледат</b> втакива моменти! Предпочитам, разбира се, да преливат от обич, но нямам избор. Трябва да приема гневните, а не ласкавите погледи, защото не искам на състезанието никоя съдиика да <b>види</b> и най-най-мъничката грешчица.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Гледам ги колко са объркани, представям си какво си мислят. Е добре, моите момичета, я да ви <b>видя</b> приятно ли е, когато някой се разхленчи, че му е много работата. Ако аз всеки ден се тюхкам като вас, хубаво ли ще е? Изиграват на първия уред криво-ляво по три цели композиции и казвам — сменяй реда.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Не, <b>видях</b>, че е много по-добре да се прибирам в шест, не в десет часа вечерта. Мислете преди всеки опит, постарайте се да не грешите...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>А аз на Лили какво ли не й казвам — че ще я пребия и че ще я убия, че трябва веднага да ми се маха от очите, защото не зная какво ще направя, и че не искам никога повече да я виждам. И такива едни приказки, дето, както и да ги <b>погледнеш</b>, не са хубави. Но най-интересното е, че като ме доведе до това състояние, Лили започва най-силните си тренировки. Изведнъж, като по някаква вълшебна повеля, става гимнастичката, която искам да <b>видя</b>, гимнастичката, за която си мечтая. И ме кара да забравям всичките си закани и да викам: „Браво, Лили, чудесно, Лиленце, хайде още веднъж!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Първа в първи разряд, първа в кандидатмайсторския разряд- Беше й нужно да свиква да е първа. При майсторките още не я пускам. Пазя я еднакво и от толериране, и от ,,подрязване". Вече бях <b>видяла</b> какво става, когато кажат нашите съдийки: „Много й станаха състезателките на Нешка" и започват да избутват все по-назад една. Не исках тази, която ще избутват, да е Бианка, но не исках и някоя друга да й принасят в жертва, ако решат на всяка цена да я утвърждават.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Ама как не разбирам. Той вече бил ангажирал един от най-известните режисьори, едни от най-известните артисти. Нешка щяла да играе самата... Казвам, че и самата София Лорен да играе, не съм съгласна. И никак не се интересувам кой колко е известен и изобщо най-добре е да не се занимават с мене, да ме оставят да си <b>гледам</b> тренировките, че от интервюта, срещи, филми не мога да си <b>видя</b> залата такава, каквато трябва да бъда. Работна. Без външни хора.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Ти пък откъде можеш да знаеш какво става в залата? Вие минавате и заминавате и нищо не можете да <b>видите</b>. Кой знае откъде черпите сведенията си. Никоя от вас никога не се е постарала да остане поне един пълен работен ден. Само аз опитах и издържах Нешкини три дни и ви казвам, че няма да го повторя. Така че нямате думата...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Не, за Япония аз ще разкажа. Това е едно от големите ми преживявания. Свикнали сме да мерим подвига на Нешкината работа по тези четири дни в края на всяка година, когато нейните момичета побеждават на европейски и световни първенства. Сега имах възможността да <b>видя</b> какво правят тези момичета за пропаганда на страната ни в тези многобройни международни турнири, в които участвуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Няма. Обещавам, че няма да обобщавам. Ще разкажа само за това, което съм <b>видяла</b>, за това, което съм чула, за това, което ме е развълнувало или учудило. Обещавам, че няма да питам за самураите. Обещавам да не си забравя обещанията. Ще разкажа за срещите с хората в спортните зали, които си приличат в цял свят и все пак всяка си носи особеностите на народа, който представлява. Спортните зали имат онази неповторимост на искреността, на спонтанността. Тук „хареса ми" и „не ми хареса" е казано ясно, точно, без полутонове.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега <b>видях</b> защо не може да види почти нищо от Япония. .Времето й минава (на нея и на момичетата) повече в залите. Тренировки, продукции, състезания, пътуване и пак тренировки, продукции, състезания, пътуване.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Сега <b>видях</b> защо не може да <b>види</b> почти нищо от Япония. .Времето й минава (на нея и на момичетата) повече в залите. Тренировки, продукции, състезания, пътуване и пак тренировки, продукции, състезания, пътуване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Можем. Представяме си го и затова през цялото време не влизаме в никакви магазини. Програмата е така гъста, че не можеш и да си помислиш за такова нещо. Едва в последния ден ще имаме 40 минути, в които ще <b>видим</b> и колко са любезни японските продавачки, и колко са красиви японските вази. Но това е в края на пътуването. А сега предстои да изкараме една дълга нощ в самолета на „Аерофлот".</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Казвам — какъв късмет, да пристигнем и веднага да попаднем на демонстрация. Една българка, която е дошла заедно с другите да ни посрещне на летището, ни обяснява, че не е никакъв особен късмет. Това може често да се <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Каквото има да се урежда — уреждат го заместниците му. Господин Кубаяши присъствува само в особено тържествени случаи. Нещо повече. Сега не само присъствува, но и ръководи лично срещата. Казва, че японската телевизия предавала всичко от първите олимпийски игри за художествената гимнастика и още тогава изразила своето съжаление, че на тях не присъствуват най-силните гимнастички, съжаление, че ги няма българките, но ето ги сега тук и японската телевизия ще даде възможност на своите зрители да <b>видят</b> най-красивото в този спорт.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Още не сме <b>видели</b> Токио, а вече потегляме към Сендай. Нищо, в Токио ще се върнем отново. Сега сме тръгнали към един рядко красив град, който ще чествува своята 95-годишнина и програмата на гимнастичките ще бъде перлата на този празник, както ни уверяват.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Ватакабе Моринари и Комикс Фумото следваха в София. Виждах ги често в залата на Нешка, защото си бяха избрали специалност художествена гимнастика. Сега бяха преводачи на нашата група и искаха колкото може повече да <b>видим</b>, колкото може повече да разберем за тяхната родина. Мори и Куми — едно момче и едно момиче, които сега, в собствената си страна, изглеждаха толкова различни.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В Киото ще отидем. В Хирошима може би някога. Не сега. Още не. По-късно щяхме да <b>видим</b> най-хубавото от всички най-хубави японски места — Миазаки.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Ще видите Диляна Георгиева. Ще бъдете зашеметени от динамиката й. Наблюдавайте внимателно движението на уреда и движението на тялото. В тази бързина сигурно много неща ще пропуснете. Човек просто не успява да улови всеки детайл, но усещането, че сте <b>видели</b> изпълнението на абсолютната световна шампионка, сигурно няма да ви убегне... Играе Диляна Георгиева.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Ще <b>видите</b> Диляна Георгиева. Ще бъдете зашеметени от динамиката й. Наблюдавайте внимателно движението на уреда и движението на тялото. В тази бързина сигурно много неща ще пропуснете. Човек просто не успява да улови всеки детайл, но усещането, че сте <b>видели</b> изпълнението на абсолютната световна шампионка, сигурно няма да ви убегне... Играе Диляна Георгиева.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Ще <b>видите</b> една много оригинална композиция с обръч. Внимавайте да не изпуснете тройното кълбо, което прави Цветомира Филипова. Това е първата гимнастичка в света, която си го е позволила. Анелия Раленкова първа направи двойно, след нея Даля Куткайте. Коя ще тръгне след Филипова да повтори тройното? Може би някое от японските момичета? Не им липсва смелост на нашите гимнастички. Нека опитат. Играе Цветомира Филипова..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Състезанието завърши с победа на Диляна Георгиева. Това момиче като че ли вече не знае какво е загуба. Играе силно, с настроение, подлудява трибуните с бързина и темперамент. Анелия Раленкова отново направи грешка, отново се хвърли да наваксва и наистина накара цялата зала да играе с нея и я доведе, до тази непозната екзалтация, за която говореше Ишизаки, и остана втора. Другите покоряваха Токио извън класирането. Още веднъж се <b>видя</b>, че публиката обича особено много ансамбловите композиции, когато са наситени с риск, трудност, динамика...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Приятно ни е да <b>видим</b> репортажа, но с нетърпение очакваме да <b>видим</b> какво друго се върти по японската телевизия. Суперменът — американец, разбира се, лети, спасява падащата от 120-ия етаж красавица, непрекъснато наказва лошите хора. Бейзбол. Кеч. Официална хроника и отново супермен...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Гледаме това, което може да се <b>види</b> в краткото време. Японците пък следят всяка тренировка на българките с все по-нарастващ интерес. Как успявате да постигнете такава плътност — това е постоянният въпрос. Записват, снимат, следят с хронометри. Не, наистина трудно може да се разбере как успяват момичетата на Нешка Робева да направят за толкова малко време толкова много. Фантастично като обем и организация на работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Наблюдаваме нещо средно между театър и балет. Една доста странна хореография. Артистите са прекалено сериозни, после нещо просветва в лицата им, нещо като усмивка, после стават истински весели. В това време полутъмната зала постепенно просветлява, докато накрая блесва в прожектори. Става наистина прекалено светло. Такова нещо не може да се <b>види</b> и в най-слънчев ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Мори ни обяснява този танц. Това е легендата за богинята Аматерасо Оомиками. Всъщност богинята на боговете, защото без слънцето няма живот. Веднъж Аматерасо Оомиками се разсърдила на хората и се скрила в една пещера. Дълбока, тъмна. Щяло да настане вечен мрак, но другите богове научили хората как да спасят Земята. Трябвало да пеят, да играят, да се веселят и тогава любопитната Аматерасо непременно ще се подаде да <b>види</b> какво става. И тя наистина го направила. Показало се слънцето, хората станали истински весели и богинята забравила за какво се е сърдила.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>После Камо моли Диляна да изпълни началото и края на композицията си с топка. До нея застава Ямазаки и уж прави съвсем същото, но това, което у Диляна те кара да настръхваш от възторг, у Ямазаки излиза някак гротескно и смешно. Това е „танц", показващ най-големия грях в художествената гимнастика — да повтаряш това, което си <b>видяла</b> у друга гимнастичка. Струва ми се, че този импровизиран танц на Диляна и Ямазаки може да влезе в програмата на всяко откриване на голямо първенство.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Казах им, че най-характерното за българите е, че много обичат децата си. Повече от всичко. Видях го лично, с очите си, аз самата (Куми се чуди как да подсили впечатлението за автентичност) как в трамваите и в тролейбусите стават стари жени, за да седнат децата.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да <b>видим</b> една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме погледнали от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я видяхме от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я <b>видим</b> възторжена...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i><i>И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да <b>видим</b> една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме <b>погледнали</b> от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я <b>видяхме</b> от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я <b>видим</b> възторжена...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i><i><i>И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да <b>видим</b> една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме <b>погледнали</b> от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се <b>види</b> една страна. Ние я <b>видяхме</b> от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я <b>видим</b> възторжена...</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>„Смени Лили с Бианка!" Бианка тренира наистина стабилно, като голяма, зряла гимнастичка. Една през друга пристигат колежките от другите страни да ми кажат, че Бианка е напреднала неимоверно много в последните седмици. Били <b>видели</b> вече колко е талантлива, но не можели да си представят, че за няколко месеца може да се направи толкова много. „Как стават тези неща при вас?"</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Кошмарното в обстановката на състезанията е, че и момичетата са нервни и напрегнати, и аз съм нервна и напрегната, и наоколо е пълно с .нервни жени, пълни с новини, пълни с идеи. Непрекъснато нещо разнищват, непрекъснато откриват нови поводи за страхове. Някоя <b>видяла</b> някоя и тя и казала нещо си, пък тя й отговорила, пък след това се намесва друга, която <b>видяла</b> друга и също си казали не знам какво си. Колкото и да се старая да не слушам, все нещо кръжи и заплашва в тази настръхнала атмосфера. Сега си имам убежище.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Залисана около моята тройка, почти не забелязвам какво става в лагера на съперниците. Видях, разбира се, още от самото начало част от тренировката. Хареса ми много Даля Куткайте. Напреднала, утруднила композициите си. Видях и Белоглазова, и Девина, и Дручинина. Никак не можех да разбера ще предпочетат ли сигурността с Девина, или ще търсят изненада с дебютантката.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Спомням си как наблюдавахме солиста на „Бежар" по тази музика. Пускахме отново и отново този запис, за да <b>видят</b> колко различно може да се пресъздаде една и съща музика. И колко различно може да звучи в крайна сметка. Спореха тогава момичетата. Колко е щастлив! Може да излиза всяка вечер, да играе пред публика, да му ръкопляскат — и никакви съдии, никакви оценки, никакви нерви. Само удоволствие от играта... Да, но никога няма да знае дали е най-добрият в света. Никога няма да бъде шампион...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Очаква се вече само едно — да играе Лили Игнатова, за да се <b>види</b> къде ще застане тази гимнастичка, която отново не греши и отново има отвратителния жребий да започва и да завършва битката. Над коя, след коя, до коя ще се нареди Лили, изобщо как ще размести пластовете тази гимнастичка, която сега вече действително играе много силно.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги видите и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги <b>видите</b> и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На другия ден моят празник вече беше пълен. На Ани също. На Лили, на Диляна, на ансамблистките. Така силно играха. Така триумфално показваха класата на българската школа, че бях неизказано щастлива. Питах Вера всичко ли е излязло в ефира. Добре. Доволна съм. Важното е в България да са <b>видели</b> какви са тези техни дъщери, които така много обичат. Важното е, че пред своите не се посрамихме.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>И така, ето ни на родна земя, посрещнати така вълнуващо. Сашо Диков направи такъв разкошен телевизионен репортаж от аерогарата, че понякога си го пускам да <b>видя</b> отново как пристигнахме от Виена и колко ни се радваха в родината. И ако нещо ми е било криво, лошото ми настроение потъва някъде в това множество, в това море от хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Предстоеше ни да отидем там, където ни поканят за няколко продукции. И нашата публика иска да <b>види</b> гимнастичките и след като хората са им треперили толкова много пред телевизорите, им се полагаше да присъствуват на един такъв празник без напрежение.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега в тези срещи с българската публика ни се случи да участвуваме в един концерт с Детския радиохор. Преди да започне програмата, ме вика диригентът Христо Недялков. Децата искали да ме <b>видят</b> за малко. Отивам в репетиционната зала и още с влизането радиохорът става и изпълнява „Многое лета". Имала съм много вълнуващи срещи. Тази няма да забравя. Тези чисти, кристални детски гласчета, и очите на малките хористи, и тази топла вълна, която ме залива от тяхното „Многое лета”. Не мога нищо да кажа. Успявам все пак да повторя няколко пъти „Благодаря"...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега Лили хвърчи от радост, не може да се насити на новите си композиции, защото постоя вкъщи, започна да й омръзва тази почивка, за която така дълго си беше мечтала. Видя, че не е кой знае какво нищо да не правиш. Затъжи се за гимнастиката, за играта. Закопня за публиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Не посмях нищо да й кажа за Лили преди европейското първенство, но всички толкова много говореха, че не могат да разберат българската треньорка, та вече започна да ме втриса, като си представех, че ще пусне Игнатова, ще се провали и ще <b>видя</b> как злорадствуват тия, дето сега се чудят. Не смеех да я питам защо го прави, защо пуска Лили, а не Бианка. Сега не смея да я питам какво направи с Лили, та игра така. Никой не вярваше вече, че това може да стане... Никой нищо не може да разбере.. Казвам ти всичко, защото ми вярваш...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега, когато си спомням за интервютата на Европейското първенство във Виена, се сещам за Росица и за това нейно обвинение:-„Ти гледаш на Нешка като на дъщеря на Жулиета (някъде бях писала това) и затова ти се губи величието. Все ти се вижда по-малка. Просто я обичаш като дъщерята на приятелката си и не можеш да <b>видиш</b> колко изключителна е. Все пак никога ли не минава…</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Лили Игнатова влиза в онази зрелост, в която все я виждам от няколко години и все не иска да се <b>види</b> самата Лили. Ето че сега стигнахме до едно учудващо съгласие. Лили казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Тя не знае, че във всичките тези години сме вървели точно към този момент. Това, което мога да си пожелая, е да <b>видя</b> да го извърви всяка голяма гимнастичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Поздравявам Филипова с голямата й радост. На другия ден момичето играе още по-силно, още по-пълно и успява все пак да накара двете да <b>видят</b>, че победата й от вчерашния ден не е някаква нещастна случайност. Само загубата им е нещастна закономерност.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— И като си помисля, че не ми се идваше. Такава умора —. не ми се щеше дори да си помисля за пътуване. Освен това — закъсала съм с тренировките. Добре че дойдох. Че то било чудесно да <b>видиш</b> млади хора, събрани от цялата земя, така искрени, така поривисти, така ентусиазирани.. .</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>И както го казва, наистина заспива. И всичко това в разгара на темата — съветските гимнастички. Всъщност достатъчно я разнищихме, но достатъчно за мен. Представям си още колко въпроси ще изникнат, когато се събуди. И каквото си представям, действително става, но сега заспива и спи точно четири часа. Събужда се наистина като друг човек и тръгва да види фестивала, защото е нещо изключително и колко са два дни... Докато се обърнеш, ще се изнижат и после само ще съжаляваш — защо не бях там, защо не <b>видях</b> това...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>И както го казва, наистина заспива. И всичко това в разгара на темата — съветските гимнастички. Всъщност достатъчно я разнищихме, но достатъчно за мен. Представям си още колко въпроси ще изникнат, когато се събуди. И каквото си представям, действително става, но сега заспива и спи точно четири часа. Събужда се наистина като друг човек и тръгва да <b>види</b> фестивала, защото е нещо изключително и колко са два дни... Докато се обърнеш, ще се изнижат и после само ще съжаляваш — защо не бях там, защо не <b>видях</b> това...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Съжалявам много, че един толкова хубав спектакъл си остава при закрити врати. Колко ли хора, които обичат художествената гимнастика, биха искали да <b>видят</b> тази зала, огласяна всеки ден от Нешкиното „още, и още, и още", сега, в този ден, завладяна от спонтанното „Още!" на всички. Не могат да се наситят на празника си тези момичета и се вижда, че наистина са много необходими такива дни за пълно разтоварване.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Няма за какво да съжалявам. Екипът на Георги Дюлгеров е тук. Все някога много хора ще <b>видят</b> нещо от този чудесен празник. Но Дюлгеров е с по-амбициозни планове. Иска да направи игрален филм. Нещо като мюзикъл. Ние си нямаме такъв мюзикъл, какъвто ни се полага при такива гимнастички. Да не се използува това огромно богатство, е направо непростимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Е, да, но ето Анелия се отказва, а колко още възможности има това момиче. И какво — ще трябва да си спомняме за „гимнастичката на бъдещето", да чакаме тези спомени да избледнеят, когато можем да <b>видим</b> цялото богатство, което е натрупала, в един мюзикъл, където напрежението от състезанието и класирането е изчезнало и е останало само удоволствието от играта...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Идва времето, в което вече ще <b>видим</b> и филмът на Георги Дюлгеров „За Нешка Робева и нейните момичета". Тук са всички, които са правили филма — режисьори, оператори, композитори, звукооператори, монтажисти... Тук са и всички, които са вътре във филма. Тук е и художественият съвет. И Станка Шопова, помогнала да види бял свят една такава идея.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Идва времето, в което вече ще <b>видим</b> и филмът на Георги Дюлгеров „За Нешка Робева и нейните момичета". Тук са всички, които са правили филма — режисьори, оператори, композитори, звукооператори, монтажисти... Тук са и всички, които са вътре във филма. Тук е и художественият съвет. И Станка Шопова, помогнала да <b>види</b> бял свят една такава идея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Питам момичетата какво ново са <b>видели</b> във филма, какво не са знаели за себе си досега. За себе си — нищо ново, всичко си е точно така, но никога не са си представяли, че Нешка изглежда така на състезание.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Самата Нешка е потресена от тази гледка. Много вътре е бръкнала камерата. И тя не е подозирала, че може да изглежда така. Чувствува се неудобно, че всички ще я <b>видят</b>, зарича се, че няма да разреши повече никога да я снимат на състезание.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Знаеш ли, когато Илиана казваше, че съм изглеждала жълта-зелена, ми се струваше, че на Илиана така й се е <b>видяло</b>. И малко се ядосвах, че не ме вижда такава, каквато съм — спокойна, овладяна, уверена. Не зная защо ми се струва, че така изглеждам, когато състезанието вече започне. Сега един мит, с който така дълго съм живяла, рухва.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Забранявам на Красимира да притеснява Вики. Най-добре е изобщо да не й говори по време на тренировката. И резултатът от моята забрана е този, че на другия ден Краси казва на Мария Минчева: „Мария, сега ще <b>видим</b> как Вики ще сбърка. Ще полудея с тези нейни грешки. Ще вземе да го направи във Валядолид и не зная какво ще я направя там." Започват и Вики прави грешка на същото място.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Ани, защо не потърсиш съученичките си от вашия клас? Защо не <b>видиш</b> с кого какво е станало, кой докъде е стигнал? Виж тези, които не са се занимавали с гимнастика какво са постигнали. Виж какво не можеш да наваксаш. Колкото до това, което си прочела, струва ми се, че е много повече от повечето от връстниците ти. Това, което си видяла — кой може да се сравни с тебе? Това, което си преживяла като самоусъвършенствуване и признание на залата, никой никога не може да ти даде. Да четеш, да знаеш повече за картините, ако искаш за философията, ще можеш. Целият живот е пред тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>— Ани, защо не потърсиш съученичките си от вашия клас? Защо не <b>видиш</b> с кого какво е станало, кой докъде е стигнал? Виж тези, които не са се занимавали с гимнастика какво са постигнали. Виж какво не можеш да наваксаш. Колкото до това, което си прочела, струва ми се, че е много повече от повечето от връстниците ти. Това, което си <b>видяла</b> — кой може да се сравни с тебе? Това, което си преживяла като самоусъвършенствуване и признание на залата, никой никога не може да ти даде. Да четеш, да знаеш повече за картините, ако искаш за философията, ще можеш. Целият живот е пред тебе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Много ми е мила точно тази отричана, отхвърляна, ощетявана Анелия, която с нечовешка упоритост успя да се наложи, да победи и тези, които не вярваха в нея, и другите, които прекалено много се страхуваха от силата й и все искаха да подрежат крилете й. Как сега разни „фукльовци" успяват да я пречупят, да я огорчат? Не, не съм ги <b>виждала</b> — Стоян ги е <b>видял</b>. Но ако са интелигентни, деликатни хора, така ли ще демонстрират, това, което знаят в повече, та да я накарат да страда?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Илиана си беше Илиана още от първите си стъпки. Носеше си в кръвта и лидерството, и дързостта. Ани стана голямата гимнастичка някъде по средата на пътя. Беше дошъл ред на Лили да се <b>види</b> какво точно се крие зад онова момиче, за което отдавна се знае, че е необикновено надарено, че всичко може в гимнастиката, а Нешка вече от години повтаря: „Това още не е Лили..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Нешка слуша за учудването на трите си бивши възпитанички с една малко крива усмивка. Ха, стига бе! Ще се съсипят да й завиждат. И за какво? Да не би да й е леко? Да бяха издържали да тръгват към осмото си голямо състезание, пък тогава да ги <b>видя</b>. Лесно се казва „И аз бих играла." Защо не играха? При такъв режим — така ли казва Ани? Така.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Струва ми се, че за момент е раздвоена между желанието да има отново голямата, недостижимата Анелия и ужаса да <b>види</b> още една да й се качва на главата. А, не! Прекалено много е, че търпи капризите на една. Въпросът е как да издържи, не как да увеличи компромисите, които и без това страшно й тежат. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Права си, но Лили ще играе след Виена. Нали ходя в залата, нали ги виждам. Нешка няма да има сили да се откаже от Лили, защото тъкмо сега навлиза в една зрелост, която ще е жалко да не се <b>види</b>. Освен това тя обича извънредно много това момиче. Скоро ще изкласи и Бианка, така че отново нямате проблеми.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Патронев наистина помагаше на националния отбор, организира и турнир за „Наградата на София” и наистина отиваше в тренировъчната зала. Но как можеше да <b>види</b> това, което аз смятах за невъзможно. Това, което Нешка смяташе за невъзможно... Изглежда, отвън нещата по-добре се виждат. И за Бианка, още преди да я <b>види</b> гимнастическият свят, беше казал: „При Нешка има едно мъничко момиче с изключителни качества. И характер..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>За Лили нищо не казва. С нея ще си поговорят утре в залата. Въпреки че в Двореца на спорта във Варна не могат да се нарадват на новата гимнастика на Игнатова и не са видели и една десета от това, което е <b>видяла</b> треньорката.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>За Лили нищо не казва. С нея ще си поговорят утре в залата. Въпреки че в Двореца на спорта във Варна не могат да се нарадват на новата гимнастика на Игнатова и не са <b>видели</b> и една десета от това, което е <b>видяла</b> треньорката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На другия ден трите получаваха само десетки и беше трудно наистина да се каже коя е по-силна. Не искаха да го кажат съдийките, не можеше да го каже публиката. Само Нешка знаеше съвсем точно, защото само тя може да <b>види</b> онези мънички разлики, които убягват на другите, но тя говореше само за това, че й остават 29 дни. Съвсем недостатъчно и страшно много...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— И какво от това? Не бой се, няма да си отреже главата Пепа. Ще посрещне шампионките с хляб и сол и ще твърди, че точно това е <b>видяла</b> на кафето.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Нямам време да се скарам дори. Автобусът тръгва към София, аз към Хасково. След няколко дни ще се <b>видим</b> във Валядолид. И тя сигурно ще продължава да гладува, за да дава кураж на гимнастичката в килограмовата битка. Въпреки че Лили твърди, че това никак не й влияе и е най-добре Нешка да си се храни нормално и въобще не се интересува кой какво яде. Нешка е убедена, че на Лили няма да й е удобно да посяга към банани, шоколади, ако знае, че тя нищо, нищичко не хапва... По този въпрос имам съвсем различно мнение, но то няма никакво значение...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Когато тръгвах към Япония, си повтарях — сега ще видя нов, съвсем друг свят, съвсем други хора. Видях наистина друг свят, но ми се струва, че хората в Миазаки ми бяха близки, разбираеми. Там срещнах една жена, Аябе, която през цялото време ме караше да си мисля за една друга, в Михайловград, за Елена.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Когато тръгвах към Япония, си повтарях — сега ще <b>видя</b> нов, съвсем друг свят, съвсем други хора. Видях наистина друг свят, но ми се струва, че хората в Миазаки ми бяха близки, разбираеми. Там срещнах една жена, Аябе, която през цялото време ме караше да си мисля за една друга, в Михайловград, за Елена.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>И трябваше да излезе Лили Игнатова, за да се <b>види</b> разликата. И да се <b>види</b> колко права е Нешка, като твърди, че няма публика, която да не отличи действително голямото. И притихна, и избухна след това така, че вече ни се струваше, че ще се срутят стените. И втория път я посрещна на крака, за да я приветства още преди да е играла. Лили накара спикера да отделя с особена тържественост това „булгарос", което стана сигнал залата да става на крака, когато влиза, и да отмерва всяка крачка в такт, и да скочи след това, когато излиза, за да я приветствува вече без никакво отмерване — бурно, сърдечно.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В следващия поток Диляна и Бианка бяха приветствувани бурно още при думата „булгарос". Диляна се хвърли и игра такава фантастична лента, че, струва ми се, в четирите дни на първенството нямаше „по-щура" композиция, „по-щуро" изиграна. .И макар че на този-етап още не се вдигаха десетките, това беше повече от всички десетки. Тук се <b>видя</b>, че Диляна ще е шампионката. Само трябваше да издържи на собственото си неповторимо, неиздържимо от никоя друга темпо...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Ами да, освен победители има и победени като на всяко състезание. И Нешка бърза да намери Лили, която още веднъж трябваше да понесе последиците на един лош жребий. Разстроена ли е, мъчно ли й е — трябва да се <b>види</b>. Лили — в чудесно настроение, доволна от силната си игра, от признанието на публиката. Може би после ще мисли за капризите на съдбата. Сега е добре. Сега е щастлива. Сега и Нешка може да бъде щастлива.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Нешка е особено чувствителна към всяка фалшива нотка в интервютата на своите момичета. Измъчва се, че им се ще да позират, измъчва се, че сега „цял свят" ще <b>види</b>, че някоя в някой момент е неискрена, измъчва се от подбудите, които ги карат да стигат до неискреност. Защо? Какво не им достига? Какъв комплекс ги гони да се представят за друго, когато такива, каквито са си, са чудесни.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Ние сме убедени напълно според уверенията на селяните от Главиница, че ще се намерят и търсените каменни надписи, [3] които ще изследвам идващата пролет. Прекрасно и желателно ще бъде, ако чрез твоето съдействие се поискат от правителството светите мощи на свети Климент Охридски, [4] засвидетелствувани от Великата Христова църква, както ти се увери със собствените си очи и по свой почин ги поиска. А постъпките пред тукашните власти за поменатите свети мощи допринасят и на Вас да се отдаде похвала, и новооткритото наше училище да <b>види</b> полза.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>3. Според пространното житие на Климент Охридски българският княз Борис му е дал не само три великолепни къщи в Девол, но и места за почивка при Охрид и Главиница. На стр. 104—105 от „Очерк путешествия по Европейской Турции” Григорович пише: „В новооткритото от мене [кратко] житие на св. Климент се среща следният пасаж: „А в Кефалиния, преименувана на български език Главиница, могат да се <b>видят</b> запазените</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Един руски пътешественик по име Виктор Григорович, професор в Казан, много се изненада, като <b>видя</b> славянски книги в Охрид, в моето</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>От една страна, аз получих писмено разрешение от милосърдния господин Сефелса, началник на надзора над вестниците, а, от друга страна, имам и готов добър сътрудник за издаването на вестник „България”, който ще започне да излиза без забавяне. Бъдете уверени, че скоро ще излезе, защото голямата ревност на цариградските българи да <b>видят</b> по-скорошното издаване на вестник „България” не ще забави появата му, освен докато се изчака отговорът на всички кореспонденти вън от Цариград.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>В противовес пък на него духовникът Климент Зографски [4] и досега се радва на общо уважение и почит, за назначаването на когото тук дължат благодарност всички на Вашата висока личност и пребиваващите с Вас, както ще се <b>види</b> от прикрепеното тук изложение на първенците на Кукуш, с което молят той да бъде възведен в архимандритски чин [5].</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Поздравлява горещо избора на Партения за полянински владика. Желае да <b>види</b> български владици и в други македонски градове. Иска да обикаля по Македония да свестява народа, но не разполага със средства и моли за помощ. П. Севастиянов бил отново на Света Гора. Новини за следващите в Москва българчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>В Охрид е създадена здрава народна партия. Богослужение на славянски. Желае да <b>види</b> народни владици и в други македонски градове. Успехи на черквата и училището в Струга.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>1. Оригиналът на това писмо се е пазел в архива на Одеското българско настоятелство, който според сведения на Държавния архив в Одеса още не е намерен. Проф. д-р Ив. А. Георгов на стр. 575 съобщава, че е <b>видял</b> върху писмото бележка от Н. Хр. Палаузов: „Получено 13-го Ноября 1855”, както и следната писана от същия резолюция:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Получих навреме честното ви писмо от 19 текущи месец и <b>видях</b>, че ми пишете, какво още не сте получили отговора ми, а пък аз завчера ви писах чрез Хр. Псара [Рибаров] и се надявам, че сте го получили и че сте узнали съдържанието му. Сега бързам да дам на ваше благородие подробни сведения, както ги узнавам със собствените си уши и очи, в противовес на онова, което пишете за арестуваните Д. Миладин и Г. Чакър, защото вие казвате, че това е станало чрез постъпките и предателството на свети преспанския владика и така нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Учителят Д[имитър] и Георги са под строг арест, защото не е позволено на никого нито да говори с тях, нито да им даде нещо, нито дори отдалеч да ги <b>види</b>. Също така и на стария Ви баща попречиха да ги <b>види</b> [1].</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Послепис. Днес срещнах г. Андроник, който ми каза: „аз ще приказвам с него и след това ще <b>видим</b>, какво ще стане”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>1. Анастас (Тасо) Робев, макар и болен, се опитал да отиде в конака, за да <b>види</b> арестувания Димитър Миладинов.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>1. Георги Капчев е бил надуман от Мелетий да се оплаче пред меджлиса и да иска брата си Йоан, който уж бил подлъган от Димитър Миладинсв и изпратен на учение в Русия. Това е утежнило съдбата на Миладинов. Както ще се <b>види</b> по-надолу от доклада на австрийския консул в Битоля, турското правителство е използувало оплакването на Георги Капчев и подало дипломатическа нота до руското правителство. Вследствие на турските постъпки, направени по дипломатически ред, момчето Йоан Капчев било върнато в родния си град. Довел го е от Русия новоназначеният руски консул в Битоля Хитрово.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Сведенията, които можах да събера за прошенията, изпратени по протосингела в Цариград по искането на Великата черква, за да се допринесе по българския въпрос и т. н., са тези. Протосингелът се очаква днес-утре [да пристигне] и ще <b>видим</b> какви сведения ще ни донесе. Това, което ще узная, ще ви съобщя навреме за ваше знание.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Господин Коста Манче, ваше благородие, ако сте го <b>видели</b>, видял съм го и аз. Къде тича, какво прави с прошенията, не зная. С такива хора какво може да направи човек?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i><i>Господин Коста Манче, ваше благородие, ако сте го <b>видели</b>, <b>видял</b> съм го и аз. Къде тича, какво прави с прошенията, не зная. С такива хора какво може да направи човек?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Не знам дали сте известни, че г-н Д. Миладинов македонец, по клевета битолскаго фанариотина и охридскаго, лежи днес в тъмния мохамеданския темници [2]; за жял, че никого като не пущаха да го <b>види</b>, нечяянно дохожда и другий му брат К. Миладинов прем[иналая] 7/ца [ = сед-</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>мица] от Загреб, който <b>види</b> ся като не е сполучил да го <b>види</b>, ще е наклеветен и той, и тъй ненадейно преди 4—5 дена го грабноват в Галата от една улица и го закарат без да му кажят, безбожни, причината [3]. Жялно много и за него, зачтото е и малко болен. Ния решихме да подадем арзухал заедно с охридалиите, та давно поне едного избавяхме, от ръцете на тия безбожни тирани.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Тия събрания ставаха в църквата "Св. Никола"; те бяха страстни, бурни, разбъркани. Те бяха общи. Освен депутатите присъствуваха и други народни дейци. Пловдивските депутати Ив. Гешов и д-р Янкуловq, които бяха пратени да обикалят европейските дворове, за да им представят исканията на населението от Източна Румелия, се бяха отклонили от своя път и се спряха също в Търново, за да <b>видят</b> какво решение ще се вземе по "общенародния въпрос".</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Е, добре, казваше вестникът, да <b>видим</b> какво искат подписаните представители? Камара (парламент) от два стъпена, сиреч горни и долни дом: пита се тук, кои ще отиват в горния и кои в долния дом? В горния, разбира се, подписаните нотабили, както в Англия лордовете, а в долния – плебеизмът или мужиците. Но тук нашето положение не е никак онова, що е в Англия. Съвсем друго е потеклото на английския парламент. Нашият народ няма благородство и други феодалистични отличия; българският народ е имал поне тази чест да бъде всичкият равен и благороден.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>На другия ден Дондуков направи преглед на войските, за да им обяви избирането на българския княз. "Възторгът бе неописуем" - пише Дондуков на Милютина.12На Марно поле се беше събрал безброен народ от града, от селата, от провинцията. "Имаше и много бележити работници и поборници по Българското възраждане и освободителното дело, които бяха дошли за тържествата нарочно от Македония и Тракия."13 Европейските делегати, които също присъстваха, имаха още веднъж възможност да <b>видят</b> стройните редове и пъргавия войнствен вид на българската войска.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Инак посрещането бе тук възторжено. Князът прелъсти всички. Със своята тържествующа младост, с малко женствената си красота, с наивните си любопитни очи, с добрата си усмивка той олицетворяваше истински зората на България. Всичко се <b>видя</b> царствено у него: осанката, погледът, движенията. "Младичък", казваше тълпата, с един оттенък на нежно покровителство; и наистина, безбрад, с едва поникнали мустаци, тънък, стеснен малко, той правеше впечатление на юноша. Но младостта на владетелите е един недостатък, мил за масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Борбата се почна веднага по повод избирането председател на Събранието. Избра се Каравелов. Като зае своето място, той се провикна: "Нека <b>видят</b> всички, че не сме вагабонти, както някои ни наричаха." Това бе отговор на Бурмова, който бе писал във Витоша, че либералите са разрушители, нихилисти и пройдохи. Болшинството подчерта алюзията с една шумна овация, отправяйки по адрес на министрите иронични апострофи, нелишени от грубост.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>След тоя избор правителството поиска да се оттегли, но князът не прие оставката, като забележи, че депутатите не са изказали още своите намерения чрез един политически вот. Министрите се <b>видяха</b> принудени да се върнат в Събранието, за да защищават своята политика.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Простете великодушно, загдето се обръщаме към Ваше величество с телеграма. Принудени сме от важността на момента. Времето е кратко, ножът е на гърлото ни. Ако не го задържите, ний сме изгубени. Не допущайте да ни лишат от свободата, която ни подари Вашият августейши родител царя Освободител. Ний сме вече половин роби. Вече лишиха незаконно четирима най-първи наши патриоти от свободата им. Вий лично се сражавахте за нас. Неужели ще пожелаете да ни <b>видите</b> пак роби? Наклеветиха нашите най-добри хора пред Ваше величество. Ний опровергаваме тази клетва.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Търново бе наистина фанатизирано от Стамболова.16 Боейки се от враждебни манифестации, князът реши да го отмине. На депутацията, която излезе да го посрещне на разкола между Дебелец и Присово и го чака цели 5 часа, за да го покани в Търново, той каза: " Вий ме обичате само с уста, а не от сърце." Климент се опита да протестира, но князът го прекъсна: "В Свищов ще <b>видим</b> колко ме обичате..." Сетне отвърна глава от множеството и даде знак на файтонджията да кара.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Като <b>видяха</b> руските финансисти, разказва г. Хаджиенов, че те не могат да вземат концесията без търг, а единственият конкурент бях аз, те се отнесоха до мене с предложение да сключим един компромис. Един техен пратеник дойде да ме търси във Франция, в един провинциален град, гдето прекарвах пролетта, и ми съобщи, че Гинсбург ще ме чака във Франкфурт. Тук стана действително нашата среща и биде подписан протоколът на съглашението, от което един екземпляр е у мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>4.      Проектът се приготвя или от една смесена комисия, или от едно смесено министерство, ако последното се <b>види</b> по-удобно и по-практично на Негово височество.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Опитът за низвержението трябваше да стане още същата вечер. Генералите мислеха да дигнат княза от двореца, по изненада, и с усилен маршрут да го изкарат вън от пределите на България. Логинов обаче успя чрез жена си да предупреди княза, който взе нужните мерки за отбрана. Без да подозират, че заговорът им е открит, Соболев и Каулбарс пристигнаха в двореца със затворени кола и поискаха да <b>видят</b> княза. Беше вече полунощ; дежурният офицер Винаров им отговори, че негово височество е легнал да спи.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>След избора Цанков си даде веднага оставката. Той не чака даже да се прогласи резултатът: щом <b>видя</b> при четенето на бюлетините, че Каравелов има вече повече от нужното число гласове, той стана и придружен от всичките министри напусна залата. Неговото излизане бе приветствувано с иронически акламации от страна на болшинството и при виковете: "Да живее Каравелов!"</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Какво мислеше българското обществено мнение за тоя неформулиран официално, но от всички чувствуван ултиматум на Русия? След възстановлението на конституцията княз Александър бе станал твърде популярен; страната очевидно не бе наклонна да го жертвува. Но народът не можеше също да си въобрази, че България има някакви шансове да съществува без Русия. "Без Русия не можем!" - бе лозунгът на цялото поколение, което бе <b>видяло</b> Освободителната война. Оттам и едно мъчително недоумение в духовете относително изхода на тази страшна криза.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Идеята за Съединението - <b>видяхме</b> - датираше още от самото учредяване на автономията. След първите съзаклятия за нейното осъществление тя обаче малко заглъхна. Подир преврата по поощрението на княз Александра тя биде пак поставена на дневен ред, но само мимоходом. Времената не способствуваха за едно голямо национално движение. Ив. Ст. Гешов разказа при какви обстоятелства княз Александър бе препоръчал да се поднови съединистическата агитация в България.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Преди да си изляза - разказва П. Димитров, - г. Бобчев ми прочете един член от Органическия устав, който казва, че в случай на бунт префектите могат да употребляват войската под тяхна отговорност. Угриженото лице на директорите, тоя член от Устава, прочетен без <b>видим</b> за мене повод, цялата тази мистерия, която чувствувах и която не можех да проумея, ме смутиха. Аз реших да не вземам никаква войска и потеглих само с един стражар. Пътьом се отбих при Кръстевича и му съобщих своето решение. Той ми каза, че съм постъпил много умно.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>В Конаре стигнах, без да подозирам ни най-малко важността на събитията, които се извършваха. Аз сe мислех, че се касае за някое сблъскване между селяните по повод на някоя мера. На влизане обаче в селото останах учуден, когато <b>видях</b> по мегданите въоръжени хора, с патрондаши през рамо. Слезнах в една кръчма, гдето бе кметът. Попитах го:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>При тия думи на кмета селяните, насядали около мене, се усмихваха тоже. В тяхното държане имаше нещо същевременно почтително и ироническо. Но аз продължавах да не се сещам за техните намерения. По едно време порази ме, че между толкова резервисти не <b>видях</b> нито един офицер. Попитах пак кмета:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Аз не знаех нищо за Чардафона, но казах да го повикат. Подир десетина минути дойде едно момче да каже, че Чардафон не може да дойде, защото го втресло, и че кани г. префекта да иде у дома му, ако иска да го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Аз не отговорих нищо, но като подигнах очи, <b>видях</b> една незабравима сцена: моят стражар, който бил опълченец и имал кръст за храброст, бе грабнал пушката си и държейки сабята между зъбите, бе заел позиция в дъното на двора, срещу една стена.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>На 5-ти сутринта Стефов слезе от лагера в Пловдив, за да <b>види</b> как вървят приготовленията. По пътя той срещна дядо Райчо, който му съобщи, че е получил заповед от правителството да замине за Голямо Конаре, за да пази руския консул. Преди обаче да замине, той искаше да се съветва със Захари Стоянов, който преди няколко часа бе пристигнал и се криеше в къщата на Хр. Дюкмеджиева.1 Тук стана едно кратко съвещание. Дядо Райчо каза, че вместо да усмирява конарци, ще се присъедини към тях; сетне те излязоха със Стефова, а Захари остана да пише прокламацията за утрешното събитие.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i><i><i>Нощта бе вече станала тъмна. Стефов едвам <b>виждаше</b> пред себе си. Той вървеше по посока към града без път. "Конят захвана да пръхти - разказва той. - Огледвам се наоколо да <b>видя</b> от що се плаши, но не виждам нищо в тъмнината. Дърпам го един път (аз го водех за юздата) и си дигам крака да пристъпя, конят изпръхтя силно, дръпна се и аз полетях на възбог. Ставам и <b>гледам</b> отпреде си и що виждам? Една отвесна канара, която в мрака ми се <b>видя</b>, че е висока 30-40 метра!"6 Стефов зави по друг път и слезе в Бунарджика, водейки коня си. Уплашеното животно трепереше като човек.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Към салханата Стефов срещна Николаева и му докладва за положението. Като го <b>видяха</b>, офицерите се провикнаха радостно: "Как! Ти не си убит?" Стефанович се доближи до него без револвер, с мокри дрехи.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Коростелев се върна в конака. Подир малко се яви Чичагов в парадна униформа. Като <b>видя</b> Николаева, той се обърна направо към него:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- Поручик Стефов - извика той, - иди да <b>видиш</b> вътре какво става. Генерал-губернаторът трябва по-скоро да се изведе.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Стефов слезе от коня и се качи бърже по стълбите на конака. В салона стояха тримата, "пратеници на народа" и приказваха със зетя на Кръстевича, гърка Александридис. Когато Стефов влизаше, на вратата на неговите лични апартаменти се показа пашата. Той се ободри малко, когато <b>видя</b> Стефова, заключавайки от почтителното държане на офицера, че той е дошъл да го защищава. Но Стефов му обясни, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александра и че милицията е прегърнала това патриотическо дело.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Вистрелите събраха много народ на площада. Тълпата, като <b>видя</b> трупа, облян в кръв, с разбито чело, от което мозъкът течеше, дойде в изстъпление. Тодоров бе се скрил в едно кафене. Измъкнат от там, той биде разкъсан. Множеството се пръсна оттук по улиците, ревящо: "Смърт на предателите!" Но временното правителство взе мерки, за да не се упражнят никакви репресалии.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- Сарпъ българи са! Не ща аз шега! Хее, <b>видиш</b> ли оная малка къщичка, без прозорци? Там живее дядо Иван Арабаджията, стар български комита. Фараон човек е той. Кола и рала е правил, за да вземе пет пари и да нахрани нашия светец и господ Васил Левски. Где такива българи! От едната страна натовари тях, а от другата Румелия, по-тежки ще да дойдат! Твоя милост трябва да го познаваш? -обърна се той въпросително към Кръстевича.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Тия цитати, на които запазваме правописа, са направени от рапорта, изпратен от Копенхаген до Цанова и подписан от Климента и Гешова. Мемоарите на г. Тончева прибавят към отговора на императора един пасаж от голямо значение, пропуснат в официалната версия, <b>види</b> се, за да не се създава тревога в България.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Преди да <b>види</b> лорд Солзбъри - аудиенцията бе определена за 4 октомври, - Гешов поиска по сръбските претенции, както и по опитите за споразумение в Цариград инструкции от Цанова, който му прати следната депеша:12</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Калноки също чувствуваше, че трябва да се даде някакво удовлетворение на Сърбия, защото инак рискуваше да пропадне в нея и Милан и заедно с него австрийското влияние, но в какво трябваше да се състои това удовлетворение: дали във възвръщането на statuquo-то в Румелия, или в присъединяването на някои български окръзи към Сърбия? Той още не можеше да си определи една линия на действие, чакайки преди всичко да <b>види</b> по-напред какво ще бъде поведението на руската дипломация.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Стълкновенията, които Радославов изглади в Пловдив, се породиха сега между него и Каравелова. Радославов искаше една по-смела политика по въпроса за Съединението и преди всичко немедленото сливане на румелийската администрация с оная на България, за да се постави европейската администрация пред едни неразривни вече връзки между двете страни, а българският народ да <b>види</b> осезателно успеха на своето дело. Радославов, който знаеше колебанията на Каравелова и неговото инстинктивно противостоение срещу всяка смела инициатива, поиска намесата на княза, комуто телеграфираше:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Милан мислеше да нападне България още в началото на октомври. Заповедта да се почне движението на войската бе дадена, когато австрийският представител се яви с една телеграма от Калноки35, която правеше един последен позив към благоразумие. Всичко, което Милан обеща, то бе да чака, дордето се <b>види</b> какъв ще бъде резултатът от преговорите, които се водеха между великите сили.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Публиката бе обладана от неудържимо вълнение. Мнозина от присъствующите плачеха. Когато князът през Джумаята потегли за гарата, народът спираше на всяка стъпка колата му, защото всеки искаше да го <b>види</b> и да му пожелае слава. Той бе бледен и на благопожеланията отговаряше: "Бог е с нас, братя! Или ще победим, или ще умрем славно като истински българи!"</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Бяхме много безпокойни, разказва г. Паприков. Изчислявахме разстоянията и <b>видяхме</b>, че ще бъде мъчно да се съсредоточим навреме на Сливница. Съсредоточението на войските бе главният предмет на разискванията ни. Питахме се: трябва ли да извикаме българските полкове от Румелия с риск да оставим областта без закрила спрямо Турция? Уместно ли ще бъде да извикаме на бойното поле и дружините от румелийската милиция? Въпросът не бе само военен, но и политически: ний се бояхме да не раздразним в такова опасно време Турция, разположенията на която не ни бяха добре известни.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>На 3-и вечерта князът преспа в София. Той чакаше да <b>види</b> къде сърбите ще устремят своето главно усилие, за да отиде на застрашеното място. През нощта на българските войски се даде заповед да се съсредоточат в Сливница, за където князът замина на 4-и подир обед. С него тръгваха и първите подкрепления, пристигнали от Южна България.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>За българите материалният резултат от това сражение бе, че спечелиха един ден и можеха да чакат подкрепленията от Южна България. Моралният резултат бе много по-значителен. Българската войска направи първата сериозна проба във войната и от тая проба излезе с голяма самонадеяност. Офицерите се оказаха способни да водят големи маси. Под огъня те се държеха спокойно, като стари ветерани. Издигна се още по-високо и духът на войниците, които бяха <b>видели</b> вече неприятелят да бяга.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Отначало боят се завърза около вр. Св. Никола. И от двете страни ожесточението бе крайно. Под тежестта на численото превъзходство и на артилерийския огън българите най-сетне изнемогнаха. Като <b>видя</b>, че е немислимо да превземе Брезник, Кисов реши да отстъпи по начин, щото да завлече подире си моравската дивизия и да я отклони от пътя към Сливница.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Появяването на княза в такъв един момент не можеше да не произведе в столицата деморализирюуще впечатление. Населението помисли, че след като главнокомандующият е напуснал Сливница, значи, всичко е изгубено. Мълвата, че в двореца се събира багажът на княза, усили до последни предели паниката. Ако князът бе наистина мислил, че със своето присъствие ще повдигне духа на населението, той можеше да <b>види</b> сега, че се бе коренно излъгал.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Интервенцията, за която говори Милан, бе оная, за която се бяха заели Русия и Австрия, като се опитаха да накарат Портата да бъде посредница между воюващите страни. Но както <b>видяхме</b>, тя остана безплодна вследствие отказа на княз Александра, който искаше да диктува мира в Ниш.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Със същия блестящ успех се свърши 15 ноември и за северния фланг. Видяхме, че когато дунавската дивизия напредваше в града, българите завзеха Пърчевец, откъдето с една батарея започнаха да обстрелват Пирот. Но пред Гуджевата колона се изпречи сега цялата шумадийска дивизия, усилена с един батальон от VІІ полк и два полка от 2-ия позив. На нейната позиция, която отиваше по хребета на Провалия, от Пирот дори до Нишор, бяха разположени 15 батальона.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Дълбоката и стръмна долина на Градешница, на места широка до един километър, разделяше сърби и българи. Гуджев, като <b>видя</b>, че ще се дадат големи жертви, ако се атакуват от фронта скритите в окопа сърби, реши да атакува фланга им. Той заповяда на две дружини от Конарския полк да останат на Пърчевец срещу ХІ сръбски полк; другите дружини от същия полк остави в общ резерв, а всичко останало упъти под командата на командира на 7-и полк, капитан Дикова, против Нишорските височини.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Артилерията поддържаше борбата. Постепенно българите откриваха огън по целия техен фронт; от тяхната огнена линия и от куршумите, които кръстосваха Кулското плато, сърбите <b>видяха</b>, че те са заобиколени от юг, изток и север - от Полетковския дол дори до Тополовичката река.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Като <b>видя</b> съдбата на капитан Георгиев, Тодоров заповяда отстъпление, а в същото време тимошката дивизия настъпи по целия фронт.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Когато, продължавайки настъплението, сърбите излязоха от Новоселци и Татарджик, те се натъкнаха на главната българска позиция извън крепостта и <b>видяха</b>, че са прибързали със заемането на селата. Сърбите бяха на разстояние на сигурен артилерийски изстрел от крепостта, а пък предната българска позиция им пречеше да се наближат, за да могат да отговорят с пушечен огън. Трябваше да вървят или напред, или назад; те тръгнаха напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- Вие сте крал и баща. Нито като крал, нито като баща бихте посмели да сторите това, що сте наумили. Като крал не смеете, защото може да се появи гражданска война; като баща не смеете, защото не бива да оставите на сина си такова нещастно положение. Вие трябва най-напред заедно с нас да разчистите положението, пък после ще <b>видим</b> какво трябва да правим. За вашата абдикация не може да става и дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- Ами нима не <b>видите</b>, че съм пропаднал? Нима можете още да ме съветвате да остана на престола, когато държавата по моя вина е доведена до безизходно положение?</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>На 9 декември бидоха поканени да участвуват в заседанието и делегатите на воюващите страни: кап. Панов от българска страна, полк. Топалович от сръбска. Когато се четеше решението на комисията, един сръбски офицер донесе на Топаловича една депеша. След като се свърши прочитът, Топалович заяви, че депешата, която е получил, му заповядва да подпише примирието само ad referendum. Но председателят му забележи, че Сърбия се е задължила по-рано да приеме решението на комисията, и Топалович се <b>видя</b> принуден да подпише текста без уговорки.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- За Господаря нищо не знам. Още не съм го <b>видял</b>. Предполагам обаче, какво и той няма да закъснее да се присъедини към общото мнение.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Когато князът слезе от Военното министерство, публиката се стече да го <b>види</b>. Тя се състоеше повечето от македонци, които работеха в зданието на хотел "България" и бяха нарочно докарани от Кесякова. От познатите софиянци личеха само двамина: Ив. Д. Гешов и Ал. Людсканов. Облечен в куртка, възседнал едно дребно конче, Кесяков циркулираше между зрителите, викайки: "Долу немецът!" Само няколко редки гласове подемаха неговите думи; множеството бе сега замислено и мълчаливо.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Стоянович бе добре познат с Джонса от време на Съединението. Той обеща, че ще го <b>види</b> и ще узнае от него намеренията на Англия.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>— Господин консуле — каза той, като се приближи до него и издигна нагоре сухата си дългоноса глава на Сирано, — господине консуле: ако ние не успеем, вие няма да ни <b>видите</b> живи.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Аз бих могъл да ви изкажа — добавяше той, — като ви обещая всичко, което от мене искате, но сам, като размислите, ще <b>видите</b>, че никое обещание не може да бъде надеждно и вярно. Ако мимо всякакви влияния Събранието реши да повика княза, трета ли революция ще правим?“ — питаше Стамболов.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>С Бурмова, Цанкова, Климента, Стоянова той не се познавал; <b>видял</b> ги сега за първи път. Вяра имал само в Каравелова и него питал кому да повери властта. Прекъсвайки тия обяснения, той се провикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Трагичният акцент на това отчаяние — тоя хленч по телеграфа — умили Стамболова. Той <b>видя</b>, че Груев тъй ужасно е терзан от собствената си съвест, че няма вече нужда да го тероризира. Пред тоя беден човек, когото революцията бе хвърлила пред апарата, както морето хвърля удавените на брега, Стамболов се почувствува обезоръжен. От заплашвач той се обърна на утешител. Каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Срещу нас са Видинският гарнизон, Шуменски, Сливенски и Софийски. Русчук се още се колебае. Аз се мъча с мирни преговори да предумам да се сдадат софийските войски. Моля те да ги не дразниш с депешите си. Ако искаме да направим добро за отечеството си, трябва да се мъчим кризата да се разреши миролюбиво; че ако <b>видим</b>, че това не е възможно, тогава ще употребиме сила. С всеки ден печелиме на страната си и войска, и хора.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>На 12 август в Букурещ пристигнаха Мантов, който носеше Стамболовото писмо до княза, и дворцовият свещеник Кох. У тях се породи идеята да наемат един параход, който да подгони яхтата и да я зароби; но префектът на полицията1 княз Мурузи им направи бележка, че е опасно да не би офицерите, като се <b>видят</b> нападнати, да застрелят княза.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Руското агентство, което е фактор в това дело, като <b>видя</b>, че всичко е изгубено и че редът и тишината не могат да се спазят, че ще станат междуособия, че Русия ще се компрометира окончателно и че спасяването на положението може да стане само от Каравелова, снощи агентът идва у Каравелова да предложи да вземе върху си властта. Каравелов иска необходимите гаранции. Дадоха му се.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>В голямата стая с миндерлъци Попов завари: Каравелова, Никифорова, Стоилова, Менгеса12, Илия Цанова и др. Щом <b>видя</b> Попова, Каравелов скочи.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Тя дръпна вратата. Попов се метна на коня и тръгна да се разправи с Климента. В митрополията се бяха събрали падналите министри: Бурмов, Цанков, Хр. Стоянов и други. Те се смаяха, като <b>видяха</b> Попова.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Политиканът в расо <b>видя</b>, че е опасно да се противоречи на един следовател, който всеки две минути се улавяше за шашката си. Той склони:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Дългият кошмар бе се разсеял. По улиците хората се приветствуваха. Весели групи вървяха подир музиката в такт. Пред Военното министерство, пред двореца множеството манифестираше в името на княза. Чуваха се гласове: „Къде ли е сега той, горкият?“ Това чувство на състрадание, с което в 1879 г. България го посрещна, като го <b>видя</b> тъй млад, сега никнеше в сърцето на ония, които мислеха за неговата зла участ. Къде бе той — никой не знаеше. Обаче всички очакваха неговото близко възвръщане. За тълпата станалата промяна не можеше да бъде освен една реставрация.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Вчера дойде при мене английският консул и ми заяви, че според сведенията, които имал от София, от английското консулство, сегашното тамошно правителство начело с г. Каравелова държало се твърде съмнително по отношение верността му към негово височество и че както се <b>види</b>, да е в споразумение с руското агентство. Заради това предупреди ме да бъда предпазлив било за произнасянето ми за припознаванието му, било за изпълнение на разпорежданията, направени от него. Въобще да бъдем крайно предпазливи.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Ако <b>видим</b>, че министерството не отива добре и е против княза, аз със Славейкова като княжески наместници всяка минута можем да го смениме и да поставиме ново министерство.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Стамболов. От Турция не се боя, а днес поръчах на Начовича да проводи особен човек, за да <b>види</b> мобилизира ли се Сърбия, или не.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i><i>„През нощта, разказва Ст. Манафов, аз бях часовой на вратата на княза. На часа 11 влязох в стаята му и му казах: „Ваше височество, тук има верни хора, които могат да ви изведат на Балкана и да ви избавят. Офицерите ний ще ги вържем.“ Франц-Йосиф се съгласи веднага. Князът се замисли. Той бе много отпаднал духом; <b>виждаше</b> се, че е плакал. След едно мълчание, което ми се <b>видя</b> безконечно, защото сърцето ми туптеше, като че ще изхвръкне, князът каза: „Тия са политически работи: вий юнкерите не се бъркайте.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Колкото да бе звучен и могъщ гласът на Стамболова, публиката не можеше да го чуе отвред. Тя <b>видя</b> само жеста на оратора и бледото лице на княза. И едно безкрайно умиление й дойде от това зрелище. Разплакаха се всички: българският народ, скъперник на нежността си, даваше повторно сърцето си на злочестия свой господар.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Князът не си направи никакви илюзии върху мъчнотиите, които го очакват след връщането му в София. Той чете внимателно всичко, каквото пише печатът. След като <b>види</b> мненията, изказани от големите европейски вестници, той се съвещава със Стамболова.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>След свиждането си с Гирса и плана, който си бяха определили за бъдещите им действия, Бисмарк не можеше очевидно да приеме благосклонно предложението на Англия: той го отхвърли безусловно и със свойствената си лаконическа грубост. Английският посланик не можа даже да го <b>види</b> лично, а бе принуден да му съобщи инструкциите си чрез граф Херберт, сина на Бисмарка. На 22 август посланикът телеграфира на лорд Идеслей:14</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>След като бе пратил тия сведения, Начович <b>видя</b> главния секретар в Министерството на външните работи Белдимано и английския пълномощен министър в Букурещ Уайт. Разговорите си с тях той предаваше с второто писмо, телеграфирано също от Русчук:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>На оптимизма на тия депеши князът не вярваше. Единственото съобщение от Букурещ, което му направи впечатление, бе слухът, че русите мислели да го убият. Това предчувствие му бе в душата, когато софиянци го <b>видяха</b> тъй умислен и унил.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Гирс се върна в Петербург на 24 август. Той мина през Берлин, дето биде посрещнат с големи почести. В една аудиенция при германския император той добави ново, по-тържествено потвърждение на обещанията на Бисмарка. Английският посланик в Петербург поиска да го <b>види</b>, щом се научи за връщането му. Срещата между двамата дипломати е била пълна с драматизъм (26 август). Сър Р. Морие я описваше надълго в своя рапорт до лорд Идеслей.34</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Казват някои, че причината за тази свада се криела в моята личност. По-късно ще се <b>види</b> дали личността на княза е пречела за добрите отношения с Русия, или самата мисия на този княз. Това ще се <b>види</b>, ако Русия преследва цели, пакостни за българите. Аз тръгвам с надежда, че независимостта поне няма да пострада.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>На единадесетия километър князът се спря, за да вземе сбогом от тия, които трябваше да се върнат в София. Тук сцената беше още по-раздирателна. П. Р. Славейков преграби княза със своите треперещи, изнемощели ръце и го целуваше като син. „Княже, казваше той, ти ще се върнеш, но аз няма да съм жив да те <b>видя</b>.“ Когато князът се качи пак във файтона и каза „сбогом“, всички му отговориха: „Не, княже, до виждание!“42</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Преди да напусне България, князът можа да <b>види</b> окаяния дух на своите врагове в това плахо писмо, в което страхът се изказваше без свян. Но тази радост мина бегло в неговото незлобиво сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>— Тя се <b>видя</b> нашата... Какво друго да направим? От два дена войските не са яли. Народът ни гони като зверове... Няма вече никъде...</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Неклюдов, млад секретар от посолството в Цариград, ученик на Нелидова, т. е. възпитан в похватите на енергия, която руската дипломация прилагаше спрямо Портата, бе пълен с добри намерения и неопитност. Той бе служил в София във времето на Соболева и бе запазил спомен за една България, благоговеюща още пред руските униформи. Дошел внезапно посред бурни събития, които не му оставяха време да <b>види</b> голямата промяна, настъпила в умовете, той почна да действува, като да не бе имало контрапреврат и една Сливница.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Г-н фон Стаал46 дойде ей сега да ме <b>види</b>. Той се оплака страшно от Уайта47. Аз казах, че предвид на нашата окупация в Египет необходимо бе да имаме в Цариград един представител с характер и решителност. Той каза, че българите направили разни неща и обиди на портрета на императора в София. Говори за големите мъчнотии, които имала Русия, за да дойде до едно споразумение с Австрия поради маджарите, които не мислили за друго освен за „49-тата година“.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>— И царят обича България — отвърна Каулбарс. — Той иска да я <b>види</b> умиротворена; затова настоява, щото изборите за Велико народно събрание да бъдат отсрочени.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Позивът бе подписан от четиринайсет видни граждани на София. През деня в града се разви голяма агитация: утрешният митинг трябваше да бъде грандиозен, за да <b>види</b> Европа, че народът, който на 9 август бе падал на колени пред руското агентство, бе сега готов да брани докрай независимостта си. Вечерта либералите имаха събрание, за да си разпределят ролите, както в навечерието на някоя битка. И до късно през нощта агитаторите кръстосваха по кръчмите.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Подигна по-високо тона и английската дипломация, понеже <b>видя</b> русите тежко компрометирани пред света. На 23 септември лорд Идеслей пишеше на посланика в Петербург:3</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Нашето правителство само ще освободи арестуваните офицери, преди да отговори Каулбарсу, за да се <b>види</b>, че е по собствена инициатива. Освен това за нас е твърде важно да има колкото е възможно по-малко виновни, защото русите твърде биха желали да замесят в преврата почти всички наши офицери, за да имат право да искат да пратят тук свои, защото армията била деморализирана.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Разказват, че негово преосвещенство отец Климент все още не стоял мирен и си позволявал да върши работи, недостойни за негова сан. Позволявал си например да влачи населението в руското агентство. Ний съветваме дяда Климента да си свива полите на расото, додето не е опитал народния гняв. Да не се <b>види</b> един ден с оскубана брада!... Какъв е тоя духовен пастир, когато отива да става предател на своето отечество? Има ли нещо подобно в евангелието?15 </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Обикаляйте вий, колкото щете България: негде може да ви изругаят, може да ви оскърбят, може да ви замерят с гнили лимони и със запъртък яйца, може да драснат на гърба ви с тебешир, може да ви окачат и някое парцалче; но никога не очаквайте да чуете негде, че искат да дойдете вие да ги управлявате. Живяхме ний петстотин години под такава държава, както вашата, <b>видяхме</b> й сладостта.17</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Каулбарс ораторствувал малко в духа на своята нота. Вечерта, след като разговарял с русофилите и <b>видял</b> тяхното униние, той почнал да ги упреква:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Щом се малко поокопити, Каулбарс прати да викат окръжния управител. Той бе слушал за него, че е дързък човек, и искаше да го спечели още отначало с добро или да го уплаши. Мантов бе в сладкарницата на Юр. Ганев, когато драгоманинът на консулството, покръстеният евреин Якобсон, се доближи до него и му пошепна, че генералът иска да го <b>види</b>. Мантов отговори високо, за да го чуе публиката:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Двете граждански събрания, които станаха на 24 септември, едното сутринта на часа 11, другото подиробед от 5 до 7, се свършиха в полза на Регентството. Русофилската опозиция, която се представляваше главно от братята Икономови, като се <b>видя</b> малобройна, оттегли се от разискванията и остана да действува самостоятелно. На другия ден русофилите се събраха насаме, но националистите нахълтаха насила в залата им и вдигнаха голям скандал, вследствие на който Диков бе принуден да изпрати една рота, която да ги разтърве.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Каулбарс тръгваше за Шумен тъкмо в деня, когато цялата тая съзаклетническа история бе вече ликвидирана. Никой от полковите командири не излезе да го посрещне. Няколкото офицери, които полюбопитствуваха да го <b>видят</b>, бяха пръснати между публиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Една малка група, с кмета Начко Дюкменджиев начело, отиде да причака генерала чак на Шейтанджик. Щом слезе от трена, цанковистите му прочетоха един адрес; той почна своите стереотипни вече фрази. Но кметът бе националист и му отговори в духа на народните желания. Разгневен, Каулбарс го блъсна, качи се на файтона, потегли. Валеше дъжд. Публиката, мълчалива, тичаше подир колата. Пред казармата бяха излезли една рота войници: Каулбарс ги поздрави и те му отдадоха чест. Той <b>видя</b> в тая демонстрация добър знак за успеха на заговора, тъй като не знаеше нищо за последните произшествия в гарнизона.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Няколко дена подир това дойде във Видин един пратеник на Шуменския гарнизон, капитан Кожухаров. Той бе ходил в Русчук, за да се споразумява с Филова, но замина бърже оттам, защото Драндаревски бе му влязъл в дирите. Във Видин Кожухаров очакваше да <b>види</b> един град в навечерието на революцията; срещна, напротив, само омърлушени лица.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Отзивите бяха съвсем неутешителни. Турският министър на външните работи смънка, че ще се съветва с колегите си; Калноки каза, че засега не бил наклонен да отправя нови предупреждения към Русия; в Париж на английския посланик вместо отговор зададоха въпроса: „Знаете ли какво мислят в Берлин?“ Ди Робилант забележи: „Трябва да се пита Бисмарк.“ А Бисмарка английският посланик не можа даже да <b>види</b>.21</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Г-н де Стаал, пише лорд Идеслей, каза пак, че за езика, държан от Каулбарса, не знае нищо повече от онова, което <b>видял</b> в печата; че по негово мнение генералът вършел всичко на своя отговорност.“ След като пожертвува по тоя начин Каулбарса, посланикът каза няколко думи, за да защити неговата мисия. Той напомни специалния интерес, който Русия имала в княжеството, създадено с руски жертви.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Крайно любопитни бяха свижданията между Гадбана и Стамболова. Гадбан продължаваше безконечно своите посещения, повтаряше едни и същи мисли, едни и същи фрази, врязваше се в креслото със своя вид на хипопотам, рухтеше и чакаше да <b>види</b> Стамболова уморен, за да му изтръгне някоя важна дума, някое обещание. „Много проста май тая хитрост, бележи Стамболов в едно писмо. Това нa се казва левантинска политика.“ От своя страна Стамболов го посрещаше с една смес от фамилиарност и презрение, която разнищваше всичките хитрости на сириеца; понякога той издигаше тона, заплашваше го и го изпращаше зашеметен.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Тия известия ни попариха като слана, пише Стамболов. Ако русите са дошле дотам, то окупацията е на вратата на България. Що ще правиме? Да се предадем ли на русите, като приемем самоволно всичко, що искат? Или да чакаме и ги оставим да си вземат насилом всичко, което те би могли и би им позволили европейските сили да вземат? За нас въпросът е решен — ние бихме биле по-съгласни да <b>видим</b> руска окупация, отколкото сами да напишем и подпишем своята смъртна присъда. И така хайде за Ловеч, че там да видиме що ще правим!</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Из пътя ний говорихме с Муткурова и Радославова за тая работа. Моето мнение беше, че щом <b>видим</b> русите да правят десант във Варна, да заповядаме на войските, там находящи се, да се оттеглят, а ние в един ден да отворим Събранието, да протестираме срещу вандализма и грабителството на казаците, а да изберем за княз на България Валдемара.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Както <b>видиш</b> — пишеше Греков на Начовича, — русите не са разположени да действуват в помирителен дух, пък не може и да се разчитва, че ще им се направи сериозно препятствие, за да не отидат, докъдето искат; затова политиката d’une resistance a outrance9 може да представлява голяма опасност за самостоятелността на България; затова мисля, че не ще бъде зле да се иногюрира10 една по-отстъпчива политика и във всеки случай да се приготви терен за едно отстъпление в ред, за да може да се избави България от погубвание.“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>В началото на октомври лорд Чърчил потегли за Берлин и Виена с тайна мисия. През Берлин той мина набърже, но във Виена се бави няколко дена. В писмата си до своята жена той се оплака от нескромността на журналистите, които го блокирали в хотел Imperial, за да го интервюират, но за своите преговори не казва нито дума.18 Разбира се, той <b>видя</b> Калноки няколко пъти; срещна се и с маджарските държавни мъже. Постигна ли той някакво споразумение срещу Русия? Досега белезите говореха наглед противното. Впечатлението бе, че Англия оставаше пак сама срещу Русия.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Великият везир не беше <b>видял</b> още Нелидова, който дойде на Портата, когато бях там. Негово височество ми каза, че ще иска настоятелно от Нелидова да му каже ясно какви са исканията на Русия и ще действува за развързванието на кризата чрез избирание на княз; добави, че проверките трябваше да продължат, за да се даде поне малко време за преговорите. Артин ефенди ми каза, че Портата не може да остане в бездействие, защото положението става от ден на ден по-опасно; утре ще ви съобщя каква постъпка е направила Портата и какъв отговор е дал Нелидов.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Следете ги добре, телеграфираше Стамболов на Мантова, и ако <b>видите</b>, че готвят бунт, незабавно вземете мерки за арестуването им и поискайте разрешение за екстрадирането им.“ „Нужните мерки са взети, бъдете спокойни“, отговори Мантов и пусна стражари по дирите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Днес, телеграфираше Игелстром на Каулбарса22, дойдоха да се <b>видят</b> с мене майор Кисов, капитан ... поручик Женев и поручик Матеев и ми заявиха, че са готови да действуват против правителството. При това те ми съобщиха, че не трябва да се надяваме на Пловдивския гарнизон, но че те имат половината от кавалерийския и артилерийския полкове. Помолиха ме да ги поддържаме и да им обезпечим сношението с другите части на войските в Румелия и България, готови да въстанат чрез П... К...“23</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Съобщих на руския посланик за станалото в Бургас, съобщаваше Греков4; той ми каза, че няма никакво известие за това, но че това не го учудва и може подобни действия да се извършат и на други места, и ми каза, че <b>видял</b> телеграмата, обнародвана в Хавас или някой друг вестник, в която се съобщавало, че същото станало в Балчик и Ловеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Това ми се <b>види</b> доста вероятно, защото тук общото мнение на посланиците е, че Нелидов съветва умерена политика в Петербург, и се надяват, че тая политика ще преодолее наконец.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Но освен одобрението на Русия поставяше се и друг въпрос: щеше ли сам Валдемар да приеме предложената му корона? Че сестра му бе амбициозна, за него това бе известно; но лично той щеше ли да се наеме с такава тежка и неблагодарна мисия? Изкушението не можеше да бъде голямо за никой принц, откакто светът <b>видя</b> участта на Батенберга.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Аз съм на мнение, че вам не остава друго нищо, освен високо да осъдим тогоз, Каравелова, днес да приемем оставката му и да го прокълнем. Да не <b>види</b> хаир никога! (Смях, шум. Председателят: Моля да не прекъсвате оратора!)</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Докато съществува Берлинският договор, заяви той, интересите на Австро-Унгария ще бъдат напълно запазени. Следователно ако ние се <b>видим</b> принудени да защищаваме Берлинския договор, ние ще имаме симпатията и съдействието на всичките Сили, които са решени да защищават европейските договори. Докогато ще има надежда да постигне желаемата цел с мирни средства, Австро-Унгария няма да се отклони от тях. Освен в случай на абсолютна необходимост, ние ще трябва да избягваме да държим едно заплашително поведение, докато нашите отношения със Силите остават каквито са сега и докато нашият глас се слуша.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>От Видин и Русчук заминаването стана незабелязано. В Бургас консулът се качи на „Забяг“ заедно с участниците в бунта: Набоков, Залевски и двамата черногорски попове Контич и Драгович. На един субалтернофицер, който минаваше край брега, Набоков8 извика: „Скоро ще се <b>видим</b> пак!“</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Какви ли не моменти са запечатали те! Веднъж ще го <b>видим</b> излетял с цял метър по-високо над скочилите срещу него защитници, друг път ще ни се представи в мигновението на удара, от който е последвал гол. Или ще застане пред нас, вдигнал ръце засмян, щастлив от победата. Стотици и стотици снимки имаме от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Водех го на всички мачове още от най-ранната му възраст. Все му сочех техничните играчи, все го карах да се вглежда в "звездите". И като се върнеше у дома, с часове се мъчеше в махленската игра да направи нещо от онова, което е <b>видял</b>. Додето не капне от умора, топката не падаше от крака му.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Веднъж, май че тогава го бяха повикали за пръв път в националния отбор за един контролен мач, <b>видях</b> в съблекалнята едно войниче - височко, стройничко, с ниско остригана коса. Приготвяхме се да излизаме - събличане, обличане, масаж. А това момче не излиза от съблекалнята. Взех го за външно лице, запалянко, може би приятел на някой от отбора. Знаете каква нервност съществува в такъв момент и не се стърпях: "Абе кой е този - викам. - Няма ли да се разкара? Ние си имаме работа..." Веднага ме сбутаха: "Мълчи бе, това е Гунди!"</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Много работи ми е показвал Гунди - споделя сега щурмувакът - на много неща ме е учил. Бяхме се разбрали двамата за един особено ефектен тактически ход. "Където и да се намирам - ми беше казал - ти, щом <b>видиш</b> топката у мене, тръгваш по фланга. Няма да се интересуваш дали ще ти я пусна или не." Така и правех. Дори и когато той бе понякога с гръб към мене, аз хуквах по крилото. И винаги - изключенията бяха много малко - когато бягах, виждах топката да излиза пред мене, когато вече бях "изпуснат" от защитата и сам пред вратаря, не ми оставаше нищо друго, освен да натисна спусъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Паузата до втория мач използувахме за запознаване с града. Бяхме поканени на голямата национална животновъдна изложба, посетихме зоопарка, в който <b>видяхме</b> просто фантастични екземпляри от дивата латиноамериканска фауна.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Откъде идваше това обаяние? Питали сме се, питаме се и сега. Може би най-добре си го обясни изтъкнатият футболен специалист, големият навремето състезател на московския "Спартак" А. П. Старостин - приятел на "Левски" и на българския футбол. Беше дошъл у нас за кратко време да <b>види</b> Гунди в игра. Взехме му пропуск и заедно се настанихме на трибуната на препълнения до краен предел стадион "Герена".</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Мисля си, откъде иде това отношение към Гунди, тъй като и други футболисти са имали такъв зенит. И ми се струва, сега като <b>видях</b> този момък, че това е така, защото той покрива представата на зрителя за желания централен нападател - висок, снажен, мощен, технически на висота, стреля и с двата крака, стреля и с глава. Просто е удоволствие да гледаш движението му по терена.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Бяхме веднъж в ФРГ с националния отбор. В деня преди да отлетим обратно за България, излязохме за покупки. На една витрина <b>видяхме</b> хубави мокасини. Харесаха ми много, но бях си свършил вече парите. Гунди разбра това, влезе в магазина и купи един чифт. Мислех, че ги взема за себе си и го изчаках на тротоара. Излезе и ми връчи пакета; "Ето, за тебе е!" Като се върнахме в родината, поисках да се издължа. Не даде и дума да се изрече. Такъв беше!</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Наистина той обичаше децата. И те му отвръщаха със същото. Пътувахме веднъж с колата му към Бургас. Беше кално по шосето и неговата алфа бе загубила изцяло цвета си. В едно градче спряхме и се отправихме към сладкарницата. Докато бяхме там, децата от околните къщи, познали този известен вече в страната контролен номер СГ 9999, награбили кофи и парцали, пуснали маркуч и като се завърнахме, автомобилът светеше. Как се ядосваше тогава той, че не носи в себе си значки и снимки, за да се реваншира! Но децата и така бяха благодарни - че са го <b>видели</b> отблизо, че са му помогнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Той не ни се разсърди. Не продума нищо, когато се <b>видяхме</b> на другия ден, не показа, че е засегнат, че го боли. А сигурно го е заболяло, защото пред други бе споделил:</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Същата година на мача "Левски" - "Локомотив" (Сф) една топка излезе извън пределите на терена, но не чул съдийския сигнал, Аспарухов продължи да играе с нея. Миг по-късно обаче той спря, вдигна ръка и призна, че топката е била в аут. Като <b>видя</b> това, централният защитник на "Локомотив" Иван Димитров му изръкопляска. Колко хубава бе тази постъпка от страна и на двамата големи спортисти!</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Съвсем не. Той имаше разностранни интереси. Особено го влечаха проявите в областта на културата и изкуството. И въпреки че му оставаше малко време извън футбола, той го оползотворяваше най-пълно. Можеше да се <b>види</b> на всяка премиерна постановка на Сатиричния театър, на концерти на Държавната филхармония... Дружеше с писателя Банчо Банов, с артистите Георги Калоянчев, Любомир Кабакчиев, Нейчо Попов, Никола Анастасов, Сава Хашъмов, Васил Стойчев ... Това от негова страна не беше куртоазия, парадно проявление на културните интереси. Напротив, далеч беше от подобен снобизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Повече му се нравеха със своята искреност и прямота в отношенията си хора като народния артист Георги Калоянчев, който, като го <b>видеше</b>, шеговито му подхвърляше отдалече:</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Много. Ние спортистите може би четем много повече, отколкото някои предполагат. Особено когато се подготвяме за състезание, най-честото нещо, което може да се <b>види</b> в часовете на почивка, е книгата в ръцете ни. Като тръгваме за лагершкола наред с екипа в саковете поставяме обезателно и една-две книги.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Големият ентусиазъм и единството в чувствата, мислите и мечтите на делегатите. Казва се, че в тая зала е събран цветът на нашата димитровска младеж. Това не е празна дума. Сред делегатите <b>видях</b> и се запознах с много младежи с висше образование, специалисти, отлични производственици, научни работници. И те са пратеници на хиляди други младежи. Впечатление ми направи и зрелостта в мислите и съжденията на делегатите - нашата младеж е пораснала много, станала и по-умна, високо съзнателна, уверена в себе си, граждански издигната, способна на смели и славни дела.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>В. "Ла национале" (Италия): "Българите в лицето на Аспарухов разполагат с един играч от голяма международна класа. Англия ще има щастието да го <b>види</b> на финалите на световното първенство."</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Захарий Стоянов. Опит за социобиография;1996;<br>
<i>Наивизмът се разпространява върху всички форми на общественото поведение, върху общението, което дълбоко се ритуализира, върху облеклото, което се насища с все по-голяма символност, натрупва "героически черти" една след друга. И все повече се настоява за представителност. Семантиката на това поведение и ни убягва, и ни поразява. Но до какъв ексцес може да стигне наивистичното съзнание в символиката на облеклото, може да се <b>види</b> от описанието на потурите на Бенковски, което дава Д. Т. Страшимиров в своята "История на Априлското въстание".</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Захарий Стоянов. Опит за социобиография;1996;<br>
<i>Обуреваемият от своето въображение човек, но все още достатъчно в плен на предразсъдъците - това е котленският овчар на Захарий Стоянов. И сам авторът не би ни станал никога ясен, ако не <b>видим</b> типа във всички негови възможности и проявления.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Захарий Стоянов. Опит за социобиография;1996;<br>
<i>Захарий Стоянов като тип личност, като съзнание, се оформя в една епоха на наивизъм. И е обясним не само в първите си стъпки чрез нея. Но за да <b>видим</b> с какво най-вече общественият наивизъм му въздейства, и в какво той пази някакво определено влияние върху му през целия му живот, ние трябва да се върнем, за да изчерпаме, доколкото е възможно, епифеномените на обществения примитив или наивистичен тип.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Чадо болгарское, аз <b>видим</b> ти да си неучено от учителя, но иди кажи на вашего учителя да ти даде да учиш перво буквар и во него да ти докаже аз-буки, колко имена има</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>По това моли учителя твоего, да ти дава Числителная наука всекой четверток и Митология, во коя древни времена како во сон ще ти се появят. И ако ти се <b>види</b> некоя реч удоб невразумителна, моли учителя твоего, да ти я отреши во Словаря или Речника, где от Аз-буки до Ижица всички речи ги има. Тий книжи, благочинно ако ти ги предаде учител твой, наскоро ще се удостоиш да вступиш во по-голема наука и по-високи училища, где систематически има да слядуваш.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Ето има 12 лета, откако все еднакво собирам различни славянски и иностранни книги и глубоко проницателно и основно в техните виспрености всекои ред забележувам и това творим не само за мене, но за малите наши слав'болгарчета. И <b>видим</b>, и мислим, и понятувам не за мене и за</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Аз говорим — да не рече „пишат”, но пишеме вси. Защо, ако он познава наши новонеправилни списания, нека он напред покаже пут на правилнаго болгарства, нека пише правила и основи и с добра мисла вси купно ще следуваме по него. Аз би му рекол: перво да покаже правила свои, после учители да осужди, а и тогай да не ги осужди, но да ги призове да му видат неговия правила. Он говори како рак на малаго рака: „Сине, следуй и ступай напред, а не назад.” Кога не <b>видел</b> како се ходи напред, како може да ходи?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Аз, ходейки статистически, и сос любимо сердце ради нашето болгарство, искам да мя питате що е гегогрек и тоскогрек. Аз сум <b>видел</b> и в г. Кума, в „Истории всемирной”, да цинцарите произхождат от греков. Не е тако. На това треба питане. Но аз все що сум обнародил, тако е!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>ответ. Цар Давид говори: „Имаят очи и не видат, имая, уши и не чуят, имаят усти и не говорат, имаят руци и нозе и не можат да хващат и ходат.” После с плачем силиш гласом се отговара. Подобни са тия, како них кои ги сотворили. После Спасител наш говори: „Слушаят и не разбираят, видат и не познаваят! Даклем ако не бяха <b>видели</b> и услишили, не щеха да имат греха!”</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>На 1845 година, май 8, аз получих едно почитаемо писмо от покойнаго Василий Априлов ведно (заедно) с една „Денница”. И ми писува: „Разумевате ли тамо от Велес до Солун защо ги зоват тия болгаре помаци и юруци? Чети и во моята „Денница” — ще <b>видиш</b> изражен помак. И моля от оя страна да заседнеш една-две години на едно место. Искам наскоро да ми се известиш.”</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>*. Кормушка, корем и мех, сешурина. За кормушката се прихватени бабулето и ширдено, пърдалото, т.е. ефедроновото церво, а за него гръкляно и жигеро — <b>види</b> в „Анатомии” (бел. Джинот).</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>денонощно кандило им палил. И тако му ся не вредил харемо. В неговото време, кога е градил внетре палати, како приближиле да копаят до церквените места 70 човека са наказале. Може сказание да ся <b>види</b> неимоверно и суеверно. Нека е неимоверно на гогите и суеверно на магогите, а нам, на православним, е чудо, с кое хвалим сина божия.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Внетре в чаирската улица има един камен, називаем „Стойни камен” (Дикили таш), но от сметища едва се <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>да дочува и 1 000 000 кокошки, мисирки и гуски, и 300 000 шиника жито най-бело, и 200 000 оки масло и т. д. Може цела история да ся испише за Црна гора. На друга статия ке опишем и Южната гора Скопска, в коя ке <b>видите</b> много любопитни вещи за славянска история.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Но сут от вече многотрудни и мужи и жени и са совсем пуни древни обичаи, песни, служби и многовидни игри, отвеч и гостолюбиви. В празник излеват вон от града, играят: три нога камен хвърляне, борене, прескакулица, фъръсъмачка, крива войска, търчене, слепо коло, есирка (робство) и др. Тува ще <b>видиш</b> деца и момчиня, како левови, кога ся борат и страшно ся хърваят и како бързи елени търчат.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Манастир Лесново е най-первото огледало на нашето славянство. Ний, вси славяни, серби и болгари, дужни есми на него с чувствително внимание да поскорбиме. Защо злозавистливи некои много са ся трудили той манастир да го расипят и поганите богомилисти да го осквернат и с Божием смотрением не са могли. После битката косово-полска сербските славянски деспоти са настоявали на него и кой иска основно да ся увери, нека <b>види</b> зданието и книгите манастирски и ке <b>види</b> славянските сербски и болгарски царие...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Манастир много мука е <b>видел</b> от войнства, много и добро е <b>видел</b> от войски — он е бил един от най-малите вароши до 1825, а днеска е вторий град в Европейска Турция.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Манастирските граждани са человеци мудри и согласни и учени, ним им идат новини (вестници, газети): „Журнал Константинополский”, „Журнал де Деба”, „Монитор”, „Таймс” („Тимес”), „Амалтия”, „Тиелеграф”, „Век” и т.п. А нашите болгари един вестник имаят, па им ся <b>види</b> крив и искаят да го запустат... Правосудний Боже, просвети ги и помилуй ги, защо все е от нездрел разум!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Дебр е с два народа населен, т.е. болгари и арнаути. Дебрските болгари са зоват мияци, защо наречие нихно совсем разнствува от наречие на охридски и крчовски болгари. Кой има желание да <b>види</b> нихное наречие, нека узме „Краткая священая история”, преведена от г.архи мандрита х.Партения Зографскаго.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Тоя „Именик” ще следова за всички болгарски вещи редом. Где ще видите на по некои имена историческо доказание и ако некой има сумнение и грекоманува, нека прочете разни „Истории” и той ще <b>види</b> истите доказателства.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i><i>Тоя „Именик” ще следова за всички болгарски вещи редом. Где ще <b>видите</b> на по некои имена историческо доказание и ако некой има сумнение и грекоманува, нека прочете разни „Истории” и той ще <b>види</b> истите доказателства.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Що се отнася до бъдещите форми на глаголите, те обикновено се образуват с частицата ще (ще бегат, ще излвзат, ще открият, ще седат), която се среща като ке (ке <b>видите</b>, ке идам, ке носам), а на места се редува с бъдещи форми със спомагателния глагол ща (щат ви оставят, щат видат и др.).</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Не повече от шестнадесет години „медвенският овчар" е истински грамотен човек. За тези шестнадесет години той става всичко: и апостол на нашата национална революция, и един от създателите на Съединението между Северна и Южна България, и журналист — редактор на много вестници, и общественик, и председател на Народното събрание. И най-после — класик на българската проза. Като Цезар той може да Каже: „Дойдох, <b>видях</b>, победих"... „И си отидох."</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Не само от точка зрение да залази своето човеческо достойнство е направил тоя отказ Левски. И други причини го накарали да постъпи така. Под черното расо, на същото онова място, гдето трябвало да виси светогорски кръст, черна броеница и требник, стоял скрит и един револвер, който навярно щял да се <b>види</b>, ако Левски си е съблечал расото.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>От друга страна, не можем да кажем, че само едни горчиви тъга и отчаяние изпитвал Васил Иванов в чужбина. Той <b>видял</b> как охолно живеят хората, гдето няма турски ятаган, а това още повече го наскърбило, че неговите братя са осъдени на вечна погибел. Така </i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>в която, живеела майка му, и ония на близките му приятели били бастисани. Свикали на едно място по-първите карловски граждани, като: Д. Нестор Софтов, Р. Патев. Иван х. Цочев и други, които така също употребили като полиция да търсят, но всичко напразно: майката на Левски говорела на заптийския чауш Шериф, че наместо те да търсят сина й, тя трябвало да го иска от тях, преди всичко че го била <b>видяла</b> преди малко. За тия й дръзки слова един от заптиите я ударил е плесница, а после я арестували в къщата на поп Христа, гдето престояла няколко деня.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>щата, гдето се търкаляла в кръвта си издихающата жертва. Всеки пита за автора на престъплението, никой го не чул и не <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Бай Ивановата къщица е край селото откъм Пловдив. Малко настрана има високи брястове,  под които расте мека зелена тревица, която никой утруден пътник не би заминал в нетърпимата лятна   жега.    Един ден, когато бай Иван с попотено чело дялал главини, известили го децата, че непознат човек лежи под брястите и се вижда  да не е здрав. Бай Иван, от обши человеколюбиви стремления, затекъл се под брястите да <b>види</b> страждающия, без да попита  даже дали  той е християнин, или неверник турчин. В лицето на непознатия бай Иван узнал нашия герой, когото не бил виж- </i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Късно една вечер, когато пристигал той в Т. Пазарджик заедно с бай Ивана Арабаджията, срещнали на пътя няколко калугери на коне, които кръстосвали наоколо по проситба. Левски пламнал. Щом той <b>видял</b> тия отвън света хора, които ходели между простото население да го лъжат и заблуждават, наумил си минали години, когато и той ходел така и бил принуден да кисне в килийските развратни вертепи.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i><i>И действително после се оказало, че светиня му не чини нищо, само за любопитство искал да <b>види</b> Дякона. Страхливите и слабодушните натури били за Левски един вид божии същества, на които той <b>гледал</b> като на безполезни божии създания.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Куриерите пристигнали един по един в Търново с противоречащи известия за Левски, когото лично не можали да <b>видят</b>. Христо Караминков узнал в Ловеч много странни сведения за неговото пребивавание в тоя град. Едни говорели (разбира се, от съзаклятниците), че виждали Левски да ходи с мотика на гърба по лозята и хвърлял писма пред портите на работниците, да му дадат комитетските тефтери и писма, защото се боял вече от предателство, а други говорели съвсем противното.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i><i>Твърде трогателна станала раздялата между Левски и неговите другари, нещо, което тия последните не били <b>виждали</b> друг път от негова страна. Той бил много нажален и едва не покапали сълзи от очите му, като да е знаел, че това било последня раздяла, че няма той да <b>види</b> вече своята мила Тракия, нейните равни полета, хубавата Средна гора и бистрата Стрема, която го свързвала с толкова велики възпоминания!. . .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i> В 1876 г. <b>видях</b> с очите си това оръжие в ловчанския конак, което беше предал след четири години някой си Ганко не че му го искаше някой, но от верноподанически чувства. Както пушката, така и саблята са кавалерийски.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>—  Аз искам да го <b>видя</b>, желая да знам какво той ще да ми се оправдава, как ще да ме погледне в очите!. . . . Той е отговорен и пред мене, и пред вас, и пред целия български народ. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>После няколко часа Николчо Бакърджията се събудил цял-целниничък разтреперан. Треперел той, защото <b>видял</b> твърде лош сън, сън необикновен. Сънувал Николчо, че от тавана на къщата висели някакви си страшни чудовища, които не го пущали да излезе навън. Станал той на леглото си и вика на другарите си:</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i><i>Николчо имал смелостта да познае от тия думи гласа на онова същото заптие, което питаше Левски през деня до лозята „кой си и къде отиваш?". За да се увери той по-добре в качеството и количеството на нощните гости, турил си окото на една дупка и <b>погледнал</b> навън. Що да <b>види</b>, боже мой?! Синджир заптии се групирали около хана със напрегнати пушки в ръцете, с натикнати байонети, които пристъпяли предпазливо, с поемане на душата си, към стените на оградата, която криела техния осемгодишен заклет враг, Василя Левски Дякона, гордостта и славата на злощастна България!. . . </i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Турците не се впуснали от един път да го хванат. От най-напред те следвали да гърмят отгоре му с цел да го добият, понеже мислели, че той е паднал от техните куршуми. Тъмната нощ го спасила обаче. Страшна шумотевица и радостни викове подигнали заптиите, когато <b>видели</b> вече героя напреде си, вързан и държан от десетина-двадесет ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>—  Я погледай тоя портрет да <b>видим</b> дали ще можеш да го познаеш кому той принадлежи — казал каймакаминът и подал собствения портрет на Левски.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>—  Бей! Че много имена си имал ти — казал каймакаминът и поклатил главата си. — Ти имаше един добър ат, какво го направи? — прибавил той, като че Левски не бил арестантин, а някой мемлекет   чорбаджия —Помня те един път, когато се зерна напреде ми с него и отиде да се не <b>видиш</b> като орел. Очите ми останаха тогава на тоя кон~!</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и <b>видях</b> доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон — от бащата на апостолите.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>В политическия живот на страната Васил Кънчов участвувал като член на прогресивно-либералната (цанковистка) партия, към която тежнеел, както <b>видяхме</b>, още от младежките си години. Но той съчувствувал </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>От Лахана пътят почва полека-лека да се спуща към долината на Струма. След като изминахме една невисока баирчина, <b>видяхме</b> голяма част от Серското поле с езерото Тахинос, а по-сетне излезе наяве цялото поле с всичките планини, които го окръжават. Най-хубаво се <b>гледаха</b> върховете: Али Ботуш над град Демир Хисар и Меникион над гр. Сяр. Така също красиво стоеше право на и. Кушиница планина, която лиже езерото с краищата си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На другия ден обиколих града и между другите места посетих българското училище, запознах се с някои граждани, които не познавах; <b>видях</b> и председателя на общината. Понеже децата бяха разпусннти за великденските празници, то и учителите бяха свободни. Един от тях ми предложи услугите си да ме придружава в разходките. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Додето аз слязох от коня, появи се много бърже едно 24-годишно момче и с особена радост посрещна моя проводник. То скоро зе конете, свали им юздите, разведе ги малко и ги вкара в яхъра. Върна се тичешком, направи кафе и ми го поднесе. Аз останах смаян, когато <b>видях</b>, че тоя пъргав момък е сляп. После научих за него много работи, които още повече ма удивиха. Той е единственият слуга в хана и върши всичката работа. Отива свободно между конете в яхъра, чеше ги, дава им храна, пои ги вода и пр., въобще извършва всичката прислуга на посетителите. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Доколко правителството е занемарило тоя градец, се <b>види</b> от това, дето в него няма телеграфо-пощенска станция, макар че се усеща най-голяма нужда от такова нещо. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Градът се не <b>види</b>, докато се доближим до него, скрит е зад един малък хълм. Приблизително на 1 1/2 часа дойдохме до хълма и пред нас се появиха прекрасни градини, посадени със зеленчуци и с овощни дървета. Тук има много калинки, на които плодът е вкусен. Над града стърчаха от северна страна голи ридища с останки от развалини и под тях се появиха малки </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От хорото излязохме в горния край на града и оттам се качихме на върха на “калето”. В подножието на върха има остатъци от стара църквица. Къде средата на върха се намира една доста широка поляна, наречена Мирчовица. Върхът е много по-горе от Мирчовица. Той състои от една триъгълна поляна, наведена малко към града, голяма до 800—900 квадр. м. Тук-таме се виждат малки остатки от стари зидове. Види се, че крепостта е била много слаба и лесно е разрушена. Няма здравите основи на римските крепости. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От калето <b>видяхме</b> цялата Мелнишка котловина с Пиринската верига, която я загражда. Град Мелник и р. Струма са скрити между хълмовете. Цялата Мелнишка каза ни представя една силно хълмиста местност, прорязана от много потоци, що слизат от снежните пирински върхове. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>Най-сетне се появи част от града зад едно тясно и непристъпно устие. От дясна страна стои стара разсипана кула и малко по-навътре се <b>види</b> мечет и няколко къщи до речището. Стори ни се, че влизаме в затвор, защото и слънцето се не <b>виждаше</b> вече. На край града спряхме на един хан. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Трябваше да възлизаме на друг хълм, по-нисък от първия, но по-широк от него. Като дойдохме до върха, <b>видяхме</b> живописното селце Св. Врач, което е разположено до десния бряг на Св. Врачката Бистрица. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Същото нещо бе се случило преди няколко дена с един злочест български учител, който много си изтегли. И той беше наклеветен от гърците като мене. По-после ще <b>видим</b> как тази гръцка клика се разстрои и как българите се присъединиха към екзархията. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>След като се простихме с отеца, напуснахме манастира и се отправихме на път. Отивахме все покрай десния бряг на реката. Картината скоро се измени; настъпихме голи камънаци. Аз се обърнах за последен път да <b>видя</b> гиздавата долина. Манастирското здание, построено на една невисока канара, право над буйната бистра река, всред кичести дървета, имаше величествен изглед. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>В северните поли на Черна гора се отвори хубава долинка пред нас, а в края на тая долинка лежеше красиво разположено селото Старчища. Два невисоки мечети стърчаха над малките селски къщички. Видяха се хубаво и покривите на две селски църквици. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Срещнахме един ловец, който с пушка в ръцете си леко стъпваше по дирите на своето куче. Той беше българин от Старчища. Отдавна не бях <b>видял</b> в Македония български селянин с пушка в ръцете! </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Елиските дупки. — На 2 юли предприехме една разходка из полето. Исках да <b>видя</b> мястото, където се губи водата от Елиско поле под планината. Взех със себе си един пъдар за водач. Щом оставихме селото, начена се плодородното поле. Краището на хълма, що загражда Старчища от юг, се казва Кошарица; то е посадено с лозя. Под лозята се начеват тютюневите градини, които захващат голямо пространство. Тютюнът е най-главното производство в Старчища. Стърковете бяха страшно порасли. Градините приличаха на гора. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Само тук не се губи водата. Има още едно отвърстие, малко по на с. от първото. Там се крие малка част от реката. Дупката е много тясна. Един турчин е направил върху нея воденица. Аз вярвам, че подобна воденица рядко ще се намери някъде по света. Водата се види, като влиза под зданието, чуе се сетне само един глух шум и плесък, и водата липсва под дълбочината. Зданието е ниско и тъмно. Три камъни силно се въртят в него. Воденичарят ни посрещна весело. Той ни отвори един камък да <b>видим</b>, как водата бяга към подземието, но беше толкова тъмно, </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>Само тук не се губи водата. Има още едно отвърстие, малко по на с. от първото. Там се крие малка част от реката. Дупката е много тясна. Един турчин е направил върху нея воденица. Аз вярвам, че подобна воденица рядко ще се намери някъде по света. Водата се <b>види</b>, като влиза под зданието, чуе се сетне само един глух шум и плесък, и водата липсва под дълбочината. Зданието е ниско и тъмно. Три камъни силно се въртят в него. Воденичарят ни посрещна весело. Той ни отвори един камък да <b>видим</b>, как водата бяга към подземието, но беше толкова тъмно, </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Аз поисках да <b>видя</b> самия Пещерник — мястото, гдето извира р. Пещерник. То е наблизо до пътя, и ние с водача, след половин час ходене, дойдохме до него. Изворът е в един дълбок дол на горния край, на който се намират две пещери от варовит камък, и от тях извира вода колкото за 3—4 витла воденични. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>В Тешово се намират хубави аметисти. Аз <b>видях</b> един екземпляр в Гайтаниново. Той има ясен морав цвят. В средата стои един голям кристал от хексагоналната система (призма с пирамида), а около големия лежат много малки, налепени до стените му. Според разказваньето на селяните аметистите се намират между глината на жили, които се протакат на дълго разстояние. Селяните ги събират и ги продават в Неврокоп с много долна цена. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Подир като изтегли всеки дела си, взема притежателят на мандрата кирията за съдовете и овчарите получават своя ръкобол. Ако има още мляко, то повторно се разделя между притежателите на стоката съразмерно: на мера по 1 мера или по-малко — както се <b>види</b> за уместно. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Ние <b>видяхме</b> вече, че събранието в Гайтаниново на 6 декември 1876 г. реши да се отцепи цяла половина от Неврокопската каза от гръцкия владика. Източната половина беше вече отцепена и така цялата околност излезе из ръцете на патриаршията. В тоя тържествен ден сам поп Харитон, председателят на Неврокопската община, служил литургия в Гайтаниново. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От западната половина по-забележителни бяха тия първенци, които ние <b>видяхме</b> на събора в Гайтаниново. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Щом се начена Руско-турската война, настана тишина в черковната борба. Потаиха се гръцките владици в Македония. Властите се усмириха. Всички бяха в ожидателно положение. Чакаха резултатите от войната, за да <b>видят</b> какво поведение трябва да държат. И гръцките калугери, и турските власти </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Бях в старата българска църквица “Св. Арахангел”, която е малка и нисичка. На вратата й стои написано 1811. Това е годината, когато е довършена. Повече няма нищо любопитно в църквата. Голямата църква “Св. Богородица” не можах да <b>видя</b>, понеже беше затворена. Тя изглеждаше 4 пъти по-голяма от българската. Освен това има още преимущество, че се </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От другите занаяти в Неврокоп по-важен е семерджилъкът. Трябва да има повече от 100 семерджийски дюкяни в града. От това явно се <b>види</b>, че тук конят, мулето и магарето са главните товарни животни. Кола много рядко се среща в някои села в Неврокопското поле. Воловете се употребяват тук изключително за оране. Биволи съвършено няма. Както пренасянето </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>— Не е така! — провикна се други. — Така не става. Всичкото село се отказва от владиката, само ти искаш да се държиш с него; хубаво, дръж се, да <b>видим</b> догде ще я изкараш! </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На север от Неврокоп Пирин и Доспатите се приближават едни до други и между тях тече р. Места. Местността е много скалиста. По височините има доста гори. Из долините текат буйни потоци, за които ще говорим по-после, когато ще <b>видим</b> самата клисура. По долините има няколко села от двете страни със смесено </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Z, <b>види</b> се, не е можал да събере сведения за Чеч и за родопските помашки села, затова е приел числото 10 691, което дава официалната турска статистика за Рупчос и за Доспатската нахия, па е притурил 875 къщи още от 4 помашки села, които е намерил в доспатските села вън от Доспагската нахия. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>него над реката стои висока стръмна скала. На върха й има остатъци от развалини. Това са били укрепления, които са пазили устието на клисурата. В северното подножие на скалата, през дълбока долина, тече малката и буйна Цирополска рекичка, която скача от височините на Доспат. Близо до устието й лежи селото Циропол, скрито между високи хълмове. Населението му е турско. Види се, завоевателите не са искали да оставят на тоя стратегически пункт християнско население. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>е твърде добре запазено от чиновнишките произволи. Но за зла чест повечето се случва в Македония, че в едно село има двама-трима чорбаджии лихвоимци, които, съюзни с властите и спахиите, правят големи злоупотребления и несправедливости. Аз имах случай един-два пъти да <b>видя</b>, когато коджабашията и аазите в Банско <b>разглеждаха</b> селски недоразумения и мене се чини, че работата тук се гледаше много по-хубаво, отколкото при кадията в Мехомия. Щастие за Банско е, гдето лихварство няма. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Банчани са много развити хора. Голяма част от тях са ходили по странство и са <b>видели</b> много неща.Рядко има мъж, който да не е ходил няколко пъти в София, Солун, Пловдив и да не е обиколил много още други места. Отсъствието на турското население е развило в тях по-смел дух. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Облеклото на жените прилича донейде на онова в Мървашко. Най-отгоре обличат тъмносиня дълга дреха без ръкави с по един ред черни гайтани. Тя е отворена отпред и банчанки често забождат полите на пояса си, за да им се <b>видят</b> долните дрехи. В Банско тая дреха е направена от хубав шаяк, а по другите места на Разлог я правят от по-дебела груба материя- </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Догдето обядвахме в хана, забележих, че в един тъмен ъгъл един войник предава тайничко нещо на един помак. Вгледах се хубаво и <b>видях</b>, че там се върши една съвсем оригинална търговия. Войникът продаваше патрони на помака. Работата беше ясна както за мен, тъй и за ханджията: патроните бяха крадени от военния склад. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Главната цел, която имах при посещението си на Недобърско, бе да <b>видя</b> един храм, който се слави по целия Разлог по старостта си. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Църквата е съзидана през 1835 г. В нея ми се <b>видяха</b> много хубави големите икони до царските врата, особено хубав е изписан Исус Христос в целия си ръст. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>зеленеят гиздави ливади и бобови градини; даже между селските къщи от северната страна има големи ливади. На края на селото, откъм север, в речището се намират два минерални извора. Там заварихме няколко помаци, които се готвеха да се къпят. Над изворите са направени прости сгради, а вътре има по един широк водоем, обграден със зид. Водата отначало ми се <b>видя</b>, че има слаб мирис на симпур. Топлината на едната баня показва 32°R, а на другата — 34°R. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Аз се намесих в разговора и казах, че има много добри чиновници в Турция. Помакът ми отговори, че днес прав човек в конака не може да живее, защото другарите му, като го <b>видят</b>, че не взема рушвет, ще се съединят против него и ще го съсипят. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Едно отделение селяни от Банско под водителството на Ташко Байраков нападнали село Добринища. Помаците се защищавали няколко време, после решили да се предадат, но поискали лично на войводата да дадат оръжието си. Ташко се приготвил да ги посрещне тържествено; той седнал на една рогозина кръстатом и запушил дълъг чубук. Помаците се учудили, като <b>видели</b> Ташко Чобана вместо някой голям войвода, както те си предполагали. Ташко променил надуто няколко думи с пленниците, заповядал да ги пазят хубаво, но да не им правят пакост. Подир това дружината весело отпразнувала освобождението на селото. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На 16 ноември пристигнала редовна войска от Неврокон. Башибозуците изгорили българските къщи в Баня. Войската се разположила пред Банско, като мислила, че има кой да го защищава. На 17-ия ден турците <b>видели</b>, че в Банско няма никой, и влезли в селото. Башибозуците избили 3—4-ма луди, които не искали да бягат. Някои се опитали да запалят селото, но командирът на войската не допуснал това нещо и тъй Банско останало неповредено. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Разложко е много пригодно за скотовъдство, защото по върховете на Рила, Пирин и Родопите има много добри пасища. При все това и скотовъдството не е в добро положение. Само в Добринища има по-големи стада. Види се, че събитията подир войната много им повредиха. Занаятите са слаби и едвам удовлетворяват местните нужди. Навън се изкарва катран, жива стока, сурови кожи и рядко понякога дървен материал. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Населението на Пиянец с малко изключение е помашко. Види се, при някой преход на турски войски откъм долината на Струма закъде Щип или Скопие са изтурчени жителите от тая хубава област. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Прегазихме коритото на Осойница, в което имаше съвсем малко вода, и се покачихме между оризите по левия й бряг. Оттук се <b>видеше</b> цялата долина на реката към юг и същевременно излезна наяве Брегалница, която се беше вече измъкнала из осоговските теснини и бавно течеше между буйните оризи. Видяхме по-високо казармите на гр. Кочани в полите на Осогов и пограничната верига, която бавно виеше към северозапад. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>Прегазихме коритото на Осойница, в което имаше съвсем малко вода, и се покачихме между оризите по левия й бряг. Оттук се <b>видеше</b> цялата долина на реката към юг и същевременно излезна наяве Брегалница, която се беше вече измъкнала из осоговските теснини и бавно течеше между буйните оризи. Видяхме по-високо казармите на гр. Кочани в полите на Осогов и пограничната верига, която бавно виеше към северозапад. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Имах случай да се <b>видя</b> с мнозина търговци, учители, занаятчии и в мене още повече се утвърди вярата, че засега в Македония Щип е един от най-добрите български интелигентни центрове. Той заедно с Прилеп и Велес образува здрав български триъгълник в центъра на злочестата провинция. Всички чужди пропаганди, които разядат страната, били те национални или религиозни, щом допрат до тоя триъгълник, до тия три здрави крепости, разбиват се окончателно. Сърбите си опитваха честта много пъти — и преди, и сега, униатите тоже и нещо не сполучиха, а гърците отдавна дигнаха вече ръце от трите града. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От кулата се гледа на север и северозапад широка равнина, обградена с малки хълмове. Това е плодовитото равно Овче поле, дълго от изток към запад 3 1/2 часа и широко от север към юг от 1 до 1 1/2 часа път. Покрай хълмовете са наредени села, около които се <b>видят</b> лозя и рядко някъде малки горички. Всичко остало е голо. Полето е обработено най-внимателно, и то главно с пшеница и ръж. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>ща във всичките села на Биголската каза. Гръцката община има само една църква, “Св. Димитър”, всред града.Тя притежава най-добре уредените учебни заведения в града, както ще <b>видим</b> по-надолу. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Умореният пътник има пред себе си една разкошна гледка. Той се намира вече над хубавата Преспанска котловина, вижда цялото Ресенско поле, зад него Бучино планина, до Бучино голата Краста планина и по-нататък погледът се губи зад безконечни планински върволици. Ако се обърне назад, той ще <b>види</b> Битолското поле и зад него Прилепските и клонове от Мориовските планини и планините над Острово, които заграждат от изток Прилепската и Битолската равнини. На север само планини. Тук водачът ще му посочи надалеко нейде в мъглите </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Оттук се почва слизането по равнината. Поражда се горещо желание да се <b>види</b> езерото, за ксето толкоз пъти се е говорило по пътя. Желанието се удовлетворява, но само отчасти. Явява се една малка част от любимото на Самуила езеро, но затова пък пред нас стои една хубава равнина, старателно обработена и осеяна със селца, едно от друго по-гиздави. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Гръцките училища в Ресен, <b>види</b> се, стоят по-добре от българските. Миналата учебна година гръцкото мъжко училище е имало 70 ученици, а настоящата година то брои 91 ученици от които 43 са в първо отдзленке, 21 — във второ, 14 — в трето, 10 — в четвърто и 3 ученици в трети клас. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>само кога вали дъжд. Извива се доста стръмно нагоре и достига местността Буково на една височина от 1306 метра над морското равнище. Буковският проход е 145 метра по-висок от Гявато. Една малка част от Ресенската котловина се <b>види</b> от Буково. Види се Гявато с част от високия Пелистер. Види се ниското продължение от Пелистер и зад него ред бърда и зад тях Битолската равнина с планински вериги отдире й. На север не се вижда нищо друго освен цели върволици от планини, на юг Петрино спира <b>погледа</b>, на запад тоже нищо се не <b>види</b> освен планини и планини. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>След като се премине една малка рътлина, спуща се в коритото на Коселската река и по него дохожда дори до селото Горни Косел, което се намира на устието на прохода. Едно разкошно поле, покрито със зеленини, се явява пред коселските височини. Напразно пътникът търси да <b>види</b> Охридското езеро. То е скрито зад два върха, които стоят като две грамадни пирамиди един зад друг. Това са Охридските рътове. На тях се виждат като венец остатките от старите крепости. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Който иска да <b>види</b> една от най-очарователните картини на природата, нека се възкачи на по-високия Охридски хълм — на Горни сарай. Тук той ще се намери на един уединен връх, който се въздига 108 м над самите езерни води, </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Водата на езерото е извънредно бистра, светла и прозрачна като водата на един най-бистър планински поток. Всичките пътници едногласно утвърдяват, че това езеро по своята бистра вода не пада по-долу от най-бистрите езера в света, каквито са някои от швейцарските. Водата му има синкав цвят. Морското дъно е песъчливо и каменисто. То се <b>види</b> на много голяма дълбочина. Най-голямата дълбочина дохожда 150 м. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>пространство вода. По едно време било забранено да се лови рибата, когато хвърга икрата си, но като <b>видяло</b> правителството, че с това цената на езерото намалява, отменило това решение. По-напред мрежите имали по-големи дупки, тъй щото ситната риба не се ловяла; сега те са толкова ситно изплетени, щото и най-малките рибки не могат да се избавят. При изтичането на езерото в Дрим има особени преградки във водата, дето се лови рибата; за това ще говорим, когато дойдем до Струга. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Най-хубав е градът, ако се гледа откъм езерото. Тогаз къщите стоят като натрупани една върху друга по баира: имаме един красив амфитеатър над едно още по-красиво езеро. Ако погледнем на града от Петрино, той ще ни се представи, като че ли е запапал продълговатия двуглав рид; цитаделът тогаз изглежда като венец на западната глава. А пък гледано от запад, откъм езерото, ще се <b>видят</b> само двата краища на града по северната и южната страна и между тях отвесният бряг над водата. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Стените на храма са били покрити с изображения, но турците са ги замазали с бяла вар. На някои места е опадала мазилката и тук-таме се <b>видят</b> някои малки части от изображенията на светиите; ако се одюпи от старата мазилка, появяват се още по-стари изображения; значи, че когато са остарели едните изображения, църквата е била измазана и наново изписана. Не е ли възможно да се мисли, че тя е направена във времето на Лева, за което свидетелствува Дюканж, и сетне е подновена в 6520 (6820?) год. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>случаи, когато някому се отнимаха парите, щом ги получи за нещо продадено. А пък и осиромашялото население няма що да купува. Търговията се съживи в Дебър и Елбасан, защото Албания се обогати от постоянните грабежи. Ние <b>видяхме</b>, че преди Рифаат паша арнаутските банди пленеха дори до Воден и Янина, от една страна, и до Велес и по-нататък, от друга. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От описанието на Григорович, който в 1844 г. е посетил манастира, се <b>види</b>, че и тогаз зданията, макар големи, са се отличавали със своята неуреденост. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На изток пътникът търси да <b>види</b> Преспанското езеро. Той се отбива малко от пътя, минува през едни хубави букови гори, покрай кулата със стража и пред него изпъква между върховете Преспанската равнина със своето езеро, което в нищо не иска да отстъпи на Охридското. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Източните поли на Петрино са гористи и по-полегати. Слиза се в долината на р. Баушница. Надясно остава селцето Петрино, от което планината носи името си, наляво са селата Илийно и Боуно. Един невисок рът отделя долината на Баулница от Ресен. От него свободно се <b>види</b> цялото поле и по-голямата част на езерото, заедно с Аил.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Помня и стара Варна, която сега можем да <b>видим</b> само по оцелели фотографии ­ с хановете и каруците, с рибарите, които разнасяха връзки черна кая, с бозаджийниците и малките дюкянчета. Всъщност познавам оная Варна, в която са живели, борили се и загивали героите на тази книга.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Вчера, на 22 септември, към пет часа подир обед бях у кафенето си на улица “Оборище” 12. Видях да се събират хора около хана на Темелков, залюбопитствах и отидох там, <b>видях</b> задържано едно лице от двама полицая, от които единия познавам добре, господин Томов. Задържаното момче беше с ученическа фуражка, голф и синьо сако. Господин Томов ме замоли да намеря въже, за да му вържат ръцете, и аз прибягнах до кафенето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“... И в тоя момент <b>видях</b> полицая Райнов побледнял и изплашен и като трепереше пред вратата на дюкяна ми, каза: “Ще ме убият, бе!”, и взема позиция до вратата, като сочеше с револвера и викаше: “Стой!” И след това излязох и <b>видях</b> едно момче, простряно на ъгъла на дюкяна ми.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Отидох в районния кооперативен съюз, където работех, и още при влизането <b>видях</b> знака, оставен ми от един приятел ­ Иван: “Не отивай, търсят те”. Аз обаче отидох. Държах пистолетчето си в един отвор на комина ­ ако ме приберат, ще съумея да го взема, като слизаме по стръмната стълба, и ще стрелям. Момчешка работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	В деня на залавянето на Григоров имах уговорка да се <b>видим</b>. Той ми каза: “Ела да отидем на една среща”. Отидохме към барутните погреби, чакахме ­ морякът не дойде. Григоров се оплака: “Ей, докато беше бате ти Стоян, работите вървяха. Трудно ни е сега...”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	На 2 септември 1941 година отива да <b>види</b> жена си Деля ­ време й е да ражда. Преди да се оженят, той й е писал: “Ще обичам семейството си, ще държа за него, но да си го знаеш ­ живота си давам за партията”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“Скъпа Делюша... за мен няма какво да се мисли. Прекалени грижи не бива да се полагат. Вниманието си насочи изцяло към детето. Ех, как се радвам, когато ми пишеш за него! Аз постоянно си го представям такъв, какъвто го <b>видях</b> последния път...”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Но във Варна на едно от първите нелегални събрания, които посещава, говори Ана Май: “Вие бихте плакали от радост, ако <b>видите</b> как живеят съветските работнически деца в къщите на довчерашните московски богаташи. А вашите фабрики са гробници за хора!”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Месец или два след това получих отворена картичка. Още при поемането й <b>видях</b> печата на варненския затвор и подателят беше: “Стойко Ив. Пеев ­ политзатворник.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Той е ученото чедо на къщата, че и на селото. Дипломата му от морските специални школи прашаса в сандъка на майка му и въпреки че го влачиха по нашите участъци и затвори, въпреки че го запираха във френски концлагери, Съби свят е <b>видял</b>, живот е живял.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Затуй на гарата се струпва народ ­ да го <b>види</b>, да го чуе. Пък и щом праща предварително телеграма, че се връща, значи е редовен пред властта. А Съби слиза от вагона в хубав шлифер, със синя вратовръзка, попръскана с червени точици; с подстригани мустачки и пригладена коса, разделена “на път”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Шестте години емиграция са професионалната революционна школа на Съби Дичев. И преди това го е лизвал огънят на народните работи. Та нали той е съкурсник на Никола Йонков Вапцаров, нали приглушеният от гнева глас на Никола разтърси курсантите абитуриенти в ресторант “Грозд” под Колодрума? Та нали и Съби пое пътя на безработния, сдружи се със стари работници комунисти и на двадесет и четири години се <b>видя</b> секретар на Окръжната партийна организация...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i><i>	“На 11 декември 1943 година срещу 12 с.м. вечерта бях дежурен в мъжката гимназия, както всеки дежурен, така и аз се прибрах в дежурната стая, която се намира под стълбището на първия етаж на гимназията. Към 23 часа полунощ аз преглеждах вестника, почивайки на леглото. Един час по-късно аз чух някакъв шум в коридора, <b>погледнах</b> часовника и <b>видях</b>, че той показваше 24 часа, отворих вратата и <b>видях</b> в тъмното хора...”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“... Свикнах и с веригата, и с уединението, и с дебнещите, нощни стъпки и безсънието, и с всички въобще лоши страни на живота на хората с моята присъда. Аз съм бодър, желая и вие да бъдете такива. Днес хиляди хора падат избити по фронтовете и всичките те някъде имат своите майки и бащи, роднини и близки, които ги чакат, но никога не ще ги <b>видят</b>, защото борбата иска своите жертви, иска ги и си ги взема. И да ме обесят, не ще бъда аз първият, ни последният, това, което идва, ще дойде независимо от бесилките, убийствата, терора и насилието...”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	В този момент в бункера влиза войникът Йордан Жеков, редник от школната рота на 8-и пехотен полк, обаче <b>видял</b> труп и излязъл видимо уплашен.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	През 1940 година Алекси идва на гости в Слънчево, довежда булката си да я <b>видят</b>. Какво са си казали братът и сестрата, никой не знае, но Алекси поисква да я пуснат да замине с тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Жандармеристите извличат труповете на партизаните, нареждат ги един до друг, после ги натоварват в каруца. Когато наближават Крушуна, спират ­ момичето и в смъртта си е хубаво. Тази хубост ще събужда жал у хората. Озъртат се, наблизо виждат геран и спускат Димитричка в него. Шегуват се помежду си, но избягват да се гледат в очите. Дори не се надвесват над тъмния отвор да <b>видят</b> какво е станало. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Когато гори къщата на Трифон Милушев, по някое време от тъмнината като призрак се отделя прегърбена старица ­ майката на жената на бай Трифон. Поручик Стефанов с рязко движение озаптява коня и я пита защо е дошла. Старицата прави усилие да се изправи, но не може. Вдига глава като птица и с ясен и силен глас му отговаря: “Дойдох да <b>видя</b> как Трифон ви свети!”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	На 13 февруари 1943 година Свобода тръгва за Варна. Тя е получила телеграма от Зара : “Ела веднага, болна съм”. Това значи, че в предавателя има засечка. Оправя повредата и прескача до Добрич ­ ще се върне след някои ден да <b>види</b> ефекта от ремонта.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Като ме <b>видяха</b>, спряха да се хранят и Исеин учудено ме попита: “Тодору, сен бизим еве хич гелмедин... Ачан ки гедже гелмишин, боюк зорун вар демек...”* Рекох му: “Сизин еве електрик ламбъсъ коймаа гелеерим. Айазлатсън.”**</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i><i>	“Единият от арестуваните, който пълзеше вдясно от мене, направи знак да спра. Аз помислих, че бункерът е наблизо, и се скрих. Арестуваният обаче се приближи до мене с думите: “Господин поручик, не се плашете, <b>виждам</b>, че сте смел човек, въпреки че мразите комунистите. Долу при пътеката разбрах от агентите, че заедно с другаря ми ще ни застрелят, загдето не издаваме другарите си. Не ни оставяйте в техни ръце. Стреляйте вие, когато <b>видите</b>, че те ще започнат. Вие сте офицер, ако и противник, ръката ви не е толкова мръсна, колкото тяхната...”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Никой не е в състояние да си представи или почувства това, което изживях. Нервите не издържаха, започнах да стрелям и аз. Видях до себе си да стрелят също Бочев, старши стражарят Андрей, Мурадов. Видях пистолети в ръцете на Константинов и Богданов. Всички като че ли бързаха да се тури край на тази касапница.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“...Вързаха го със собствения му колан и го отведоха. Агентите останаха вкъщи една седмица. Мама ги хранила, те тършували, удряли баща ми да не кашля, да не е сигнал това. Повече не <b>видях</b> Янко. Лъгаха ме, че е жив.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	На Девети септември и аз излязох да посрещна партизаните. Отидох при Коста Георгиев Вълканов (Сериозния). Той тогава беше в комендантството. Като го <b>видях</b>, се спуснах към него: “Коста, кажи истината!” “Величке, какво да ти кажа, Янко е убит заедно с другите в лодката. Ето показанията на Райнов.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Сутринта над Синдел ни <b>видя</b> един циганин. Часовоят го изтърва, скоро почнаха да претърсват. Изтеглихме се в житата, маскирахме се по синорите, диря не оставихме, изкарахме деня. А гората я обкръжиха, но ние бяхме вън от обкръжението. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Този моряк е Максим Илиев Ганев (Бакиша). Кошарата е на ятака бай Симо. Той е предаден и арестуван, но синът му не се уплашва, посреща партизаните. Те са гладни, той заколва едно шиле, слага го в харанията да се вари. На разсъмване, преди да е омекнало месото, няколко души отиват за вода. На връщане се объркват и налитат на партизанския пост, който е от другата страна и преди това не ги е <b>видял</b>. Помислил ги за жандармеристи и стрелял, за да предупреди другите. След този изстрел поручик Танев вдига по тревога подчинените си.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Майор Дочев е човек на действието. Пристига, поисква списъка ­ в няколко минути Георги Аврамов прави характеристика на тринадесетте. Дочев поисква да ги <b>види</b>. Един по един от ареста ги докарва ефрейтор Краварев ­ едър, възрус дебелак. Майорът пита: “Вярно ли е?” Не чака отговор, слага кръстче срещу името. Но списъкът му се вижда малък, пък и завършва на фаталното тринайсет.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“След като Марин Драгнев изнасили мъртвата партизанка, казах му: Марине, чакай да <b>видя</b>, като е била с толкова мъже, дали е в положение.” Наведох се над нея, изкарах си ножа и разпрах корема от лъжичката до костта между краката, отворих с ръце вътрешностите, извадих всичко и казах на Марин: “Мамицата й... не е бременна.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“На трийсет-четирийсет крачки <b>видях</b> полицая Васил Георгиев Димитров мина край мене с окървавени ръце, наведе се, скъса малко трева и си избърса ръцете от кръвта.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“Разграбиха багажа на партизаните, а на другия ден дойдохме пак. Дойдоха и полковник Георгиев и капитан Даскалов, <b>видяха</b> голата партизанка. Даскалов заповяда да се съберат дърва, да я затрупаме и изгорим. Но никой не помръдна и тогава събра той дърва и ги запали.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Дойде в дома на свекър ми. Още като я <b>видях</b> и разбрах ­ работата е сериозна. Прошепна ми: “Како Кино, няма да се спирам за дълго. Дай ми паролата веднага.”</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>В началото запалянковците бяха малко, но за кратко време майсторството и успехите на младия армейски отбор спечелиха стотици млади привърженици с огромна привързаност и обич към отбора. Години наред без оглед на това, към кой отбор принадлежат, любителите на футбола признаваха превъзходството на арменския тим и отиваха да <b>видят</b> големите майстори, да преживеят красивите мигове на вдъхновената им футболна игра. В резултата не се съмняваха — почти винаги побеждаваха майсторите от ЦДНА.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Но всички съмнения и тревоги се разсеяха, когато се <b>видях</b> със състезателите. Половината от тях бяха израснали край мене в кварталите „Красна поляна" и „Коньовица", а с другите от квартал „Хаджи Димитър" бях участвувал в мачове на националния отбор. Място за безпокойство нямаше. С такива ipyi6o-листи като Нако Чакмаков, Стефан Божков, Манол Манолов и другите млади, амбициозни и обичащи футбола, можеше да се постигне много.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>много благ и добър човек, по няколко пъти навън да <b>види</b> дали има още зрители. Беше ни толкова болно и срамно, че не отваряхме вратата на никой. Криехме се и минавахме по други улици за вкъщи, за да не ги забележат. Такова поведение могат да имат само силни и богати духом личности.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>През 1948 г. „Септември при ЦДВ" заминаваше на турне в Чехословакия. Сборен пункт бе военният клуб в столицата. Тогавашен началник на клуба беше полковник Мирски — изключителен човек, с богат житейски опит, на когото всички пие много дължим. Като ме <b>видя</b>, че съм с ученическа униформа (тогава бях в 11 клас в VII мъжка гимназия) и гуменки, той ме запита: „Къде си тръгнал, Гацо, с тези гуменки в Прага." Аз му отговорих, че обувките са доста остарели, а гуменките са нови. Другарят Мирски веднага се разпореди и след 20 минути имах нови лъскави обувки.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Разбира се, като всички нови формации ние преживяхме не ю дни на големи успехи, не само дий на победи н радост. Неведнъж и два пъти трябваше да преглъщаме горчилката на поражението или да изпитваме превъзходството на някои свои противници. Но ако се направи статистика, ще се <b>види</b> колко голямо е било превъзходството ни над другите отбори през 50-те години.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Жертва на беззаконието и произволите на турските власти става и най-малкият, седмият (12-13 годишен) син на Стамат Шаматанов. Било е на селски събор в съседното село. Сбиват се с някакво турче. Притекла се майката на турчето да ги разтърве. В самозащита нашият юноша я ритнал неволно в коремната област, но туркинята била бременна и абортирала. Хващат го турските власти и го вкарват в кауша, откъдето повече никой не го е <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Хващат го и го отвличат втори път. Поради това, че баща му закъснял и не изпратил навреме парите, отрязали му ушите и ги изпратили на жена му. Като <b>видяла</b> ушите, жена му силно се притеснила, паднала и умряла, а Тодор една вечер като заспали разбойниците, измолил постовия да го отвърже за голяма нужда и избягал. Под страх, че може пак да го отвлекат и убият, след като се е оженил втори път за сестра на Иван Дангозов, която била много бедно момиче, Тодор решава и пръв от шаматанските братя напуска Коджатарла и се заселва в с. Юмруккая, днешното Синьо камене, Грудовска околия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Лазар Маджаров и другарите му също са в непрекъснато движение. Те не се крият, както по-рано в горите. И войска да дойде остават в селата. Нека людете <b>видят</b>, че четниците не се страхуват от поробителите.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Основна грижа на Апостол Янев били овцете. Още на другия ден намерили и пазарили за овчар дядо Иван "Затъта", както го наричахме и ние, защото както ще <b>видим</b> по-нататък, от този ден до края на живота си той ще остане постоянен спътник и неразделен член от семейството на прадядо ми. Много труд полагат за приготвяне и препокриваш на кошарата, за ограждане на ъгъла. Повечето от времето мъжете прекарват на кошарата. Там заедно с дядо си и чичо си Стамат е и малкият Апостол. След притягане на кошарата на два-три пъти извозват и останалия багаж от с. Странджа, оставен на съхранение у Янчо Порязов.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Маршрутът беше предварително начертан. Обхващаше почти цяла Югоизточна Тракия, с много села и градове, труден и напрегнат за краткото време, с което разполагахме. Не успяхме да посетим две или три села, с което с основание у някои се породи недоволство, преливащо в мъка и болка. Въпреки това, нямаме основание да не сме доволни от това, което <b>видяхме</b>. Прекосихме Тракия на длъж и на шир.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>В групата имаше и потомци на тракийци от с.Иниджия. Тук беше баба Матена на 87-годишна възраст от с.Светлина, Средецко. Била е на 6 години, когато напуснала селото и бягала с родителите си за България. А с какъв трепет очакваше да <b>види</b> роден дом. Но за да си го представи човек, трябва да го изживее. Уверяваше ни по пътя, че помни като днес и ще намери къщата и лозето им. Но уви! Времето беше заличило и променило, както представите и спомените в паметта й, така и ландшафта. Мостът, който тя помнеше, го нямаше. Коритото на реката беше изменено.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Нямаше я и къщата, в която тя се беше родила. Каква мъка!... Но все пак баба Матена остана доволна и щастлива, че доживя да <b>види</b> отново родния си край.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>По пътя се взирахме с надеждата и търсехме да <b>видим</b> непроходимите гъсти гори на Ковчаския балкан. Там, където са се укривали хайдутите на Страти Войвода, Филчо Войвода, Божко Войвода, Богдан Войвода, Атмаджа и много други мъстители на поруганата българска чест, превъплътили се в легенда и възпети</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>В групата имаше много потомци на бежанци от тези села. Всеки с нетърпение чакаше и се надяваше да <b>види</b> бащината си къща, бащин двор, бащин дюкян, бащина воденица, мегдана, където се е играело хорото, селското училище, църквата, тъй както са били описани от баща му, майка му, дядо му, баба му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Когато бягали из гората разправяше майка ми, се натъкнали на какви ли не трагични картини - <b>видели</b> баща да дави детето си във вир с вода, за да не попадне в турски ръце; много изоставени деца от родители, за да не ги издадат с плача си. Там в гората</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>След 40-дневно скитане, гонени и преследвани в горите от турците, били изловени и отведени в Теслим. Когато ги водели за Теслим били преведени през Буйдиновия мост, където <b>видели</b> ужасна картина - разкъсани от кучета и разпръснати части от трупове, подути и вмирисани. В Теслим престояли една нощ. Там жените и младите момичета цяла нощ били безчестени от войниците, които ги придружавали и охранявали.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Независимо от краткия престой в Истанбул, някои от по-амбициозните и любознателни успяха да <b>видят</b> и Босфора, църквата "Св. София", Златния рог, дори и Азиатската част на Истанбул и да направят снимки. На другия (третия) ден към 10.30-Пчаса потеглихме по начертания маршрут.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>от селскостопанско производство. Някои от нас си купиха и подаръци (армаган). Тук във Виза имахме неприятности с турските власти. В групата имаше един мъж и три жени, потомци на бежанци от съседните на Виза села - Яна, Ятрос и Пенека - села взели активно участие в подготовката и провеждането на Преображенското въстание. От последното село (Пенека) е и един от войводите на Преображенското въстание - Тодор Шишманов. Тези хора пожелаха да посетят и да <b>видят</b> родните села на предците си. Наеха за своя сметка такси и заминаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>кратко време (за три дни и две нощи) би могъл да прекоси Тракия надлъж и нашир - от Одрин и Лозенград до Галиполския полуостров и Мраморно море, да <b>види</b> Истанбул, да посети толкова села и градове, свързани с родовата и историческа памет на нашия народ, да получи толкова много впечатления, които ще оставят трайни спомени в душите ни, на нас потомците на изстрадалите български бежанци от Тракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Когато бягали из гората, разправяше майка ми, се натъкнали на какви ли не още трагични картини - <b>видели</b> баща да дави детето си във вир с вода, за да не попадне в турски ръце, много изоставени деца</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>След 40 дневно скитане, гонени и преследвани в горите от турците, били изловени и отведени в Теслим. Когато ги водели за Теслим, били преведени през Буйдиновия мост, където <b>видели</b> ужасна картина -разкъсани от кучета и разпръснати части от трупове, подути и вмирисани трупове. В Теслим, престояли една нощ. Там, жените и младите момичета цяла нощ били безчестени от войниците, които ги придружавали и охранявали.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Когато изловили от горите и събрали булгаркьойци в Кешан, тези които познали децата си, си ги взели, другите били раздадени на гръцки и турски семейства. Между децата имало и едно момиченце на име Танаса Шереметева, която някакъв грък я харесал и я взел за хранениче. Този грък имал племенник в Америка. Когато пораснал и дошло време да се жени, писал на чичо си, че иска да се ожени за жена от Гърция. Чичо му писал, че при него има осиновено едно хубаво момиче от Булгаркьой. Племенникът дошъл на гости, <b>видял</b> момичето, харесал го и го взел за съпруга.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>От този момент вече не го е <b>видяла</b> и докато е била жива нищо не е чула за него, освен предсказанията на врачките, че Тодор е жив и в чужда страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>окончателно да се реши на утрото, когато по случаи празника св. Константин ще бъдат всички в черква. Сутринта бяхме на литургия в черква, когато ми известиха, че край селото приближават башибозуци и ни обграждат от всички страни. Стана голяма паника между всички в черквата, аз заповядах на мъжете никой да не мръдне от черквата, а същевременно да усмиряват жените и децата, доде <b>видим</b> каква е работата и какво трябва да правим.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>"По едно време башибозуците почнаха да навлизат в селото и като <b>видяха</b> де са хората, занаближиха към черквата. В черковния двор имаше струпани дъски и дървета, готвени от селяните да си строят училище. Аз заповедах всичките да ги залостят на двете врати на черквата, оставих по един от въоръжените ми другари на пет места около черквата на позиции и им поръчах, щом доближи някой от башибозуците, да стрелят на месо, а аз се покачих изново на</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Селяните изпратихме с няколко момчета зад демаркационната линия, а аз с дружината, макар и ранен на две места, гонихме през нощта башибозуците. Влезохме в селото Плаво, жив човек не намерихме и не <b>видяхме</b>. Подминахме Плаво и преди разсъмване сгащихме башибозуците между селата Демирлер и Миселим, съседни на Плаво. Схватката беше кръвопролитна: башибозуци паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците се разбягаха и от тоя ден в Димотишко и Дедеагачко на Сенклеровите золуми се тури край".</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Като изразявам своите съболезнования от страна на цялата ми чета, молим всевишния дано успокои душата на нашия брат и другар господин Кондолов, който след дълги и неумолими трудове <b>видя</b> своя труд и изпълни своя дълг пред цял три и половина милионен народ. На връх "Могила", близо до Малко Търново, един ден героят ще бъде увенчан с лаврови венци и прославен от целия български народ. Вечна му памет! Умря акуратно на поста си!"</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Правдивото описание на дейността на комитетите, на конгресите и съвещанията, на отделните чети и дейци, на поведението на обикновените трудови хора, дава възможност да се <b>видят</b> патриотизма и високия дух на народните маси, тяхната готовност на саможертва срещу поробителя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Димитър Маджаров умира през 1949 г. Така той не успява да осъществи мечтата си, да <b>види</b> Тракия свободна и българска.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>сигурно и напредна с нея. После я прехвърли към центъра. Аз вече бях хвърлил поглед наоколо. Видях, че Стефанов се е пласирал много добре. Значи топката му е необходима. И затова само продължих направлението й. След десета от секундата Стефанов я отправи със сигурен, отмерен удар към вратата. . . Стадионът изригна;</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Когато се завърнахме в родината, ние не заживяхме с мисълта, че на турнира в Чехословакия сме последни затова, защото такива са били възможностите ни. Ние <b>видяхме</b>, че имаме сили да се придвижим решително напред. И ние анализирахме несполуките си. Анализирахме ги успешно, Смятам, че ползата от това пролича. Ние подобрихме играта си още в първите следващи срещи. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Финалът се състоя на 7 ноември — в деня на годишнината на Великата октомврийска социалистическа революция. , . Стадион „Народна армия" пак бе изпълнен. Публиката очакваше да <b>види</b> и втория голям успех на нашия отбор — да спечели купата, да стане двоен шампион за годината. Имаше, разбира се, и подръжници на „Академик", които не мислеха така.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>В развитието на българския футбол има един ярък преломен момент: първото гостуване на московския „Спартак" през късното лято на 1940 година. Тогава съветските спортисти бяха пратеници на мира в кашата страна; те дойдоха да ни уверят в братските чувства, които великата Съветска страна и нейният свободолюбив народ изпитват към нас, българите. . . Но с гостуването на футболистите от московския „Спартак" пие получихме възможност да <b>видим</b> и истински модерен футбол. И да го почувствуваме така майсторски демонстрирай, . .</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>В Плевен отборът па „Танкиста" победи „Ба-И" с 3:0, Чехословашките футболисти спечелиха убедителна победа, що се отнася до резултата, но като се вгледаме в развоя на играта и отбелязването на головете, ще <b>видим</b>, че и сега отборът на Ба-И" бе упорит противник: в края на първото полувреме головото съотношение бе 2:0, а покачването на резултата се постигна едва три минути преди края на мача.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Нашата публика прояви оправдан интерес към първия мач АИК—ЦДНА. Това бе второ гостуване на шведски футболисти. Предишната година бе идвал „Юргордсн" и остави добри впечатления. Никой не се съмняваше, че в лицето на АИК ще <b>видим</b> достоен представител на шведския футбол. Това се потвърди.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>На състезанията ни в Стокхолм и Вестерос присъствуваха по 5—6000 зрители. Това е обикновеното посещение за международни срещи в Швеция и Дания. Вестниците обаче подчертаха, че футболните зрители, които не са били на тези мачове, са пропуснали да <b>видят</b> нещо изключително — така оприличаваха те нашата игра. И когато излязохме на стадиона в Копенхаген, направи ни впечатление, че по трибуните бяха заели места над 20 000 зрители. Датските любители на футбола бяха оценили предварително, че има какво да <b>видят</b> от нашата игра. Й ние не ги разочаровахме!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Интересни отзиви дадоха за нашата игра всички вестници: „Политикен", „Дагенс Нихетер", „Сидсвенска дагбладет" и други. Обобщаващо беше мнението на в. „Информасион". Той писа: „. . . Много от нашите столични граждани не знаеха досега почти нищо за България и за нейния спорт. А ето сега имахме възможност да <b>видим</b> един прекрасен отбор, който с играта си доказа, че е от голяма класа. . ."</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Аз обаче те моля да имаш предвид, че предназначението на тая книга е по-скоро да събере, да систематизира проявите на нашия, на армейския отбор в един така важен етап от неговото развитие и наред с това да се <b>видят</b> усилията на състезатели и треньор., да се почувствува грижовното ръководство на нашите ръководители да създадат от ЦДНА един достоен представител на нашата Народна армия, и на българския футбол.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>В това време довтаса селският туз Марен Кольо, единият от ортаците. Като <b>видя</b>, че жена ми не работи, гневно викна:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Отнейде изскочи Ганьо полицаят. Тоя кулашки син постоянно се навърташе около нас, да подслушва не говорим ли против властта. Като <b>видя</b>, че зад мен са се струпали всички тухлари, полицаят размаха пушката и викна:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Бях отишъл в обора да нагледам магарето. Крава вече нямахме. Стоях прав и чаках да <b>видя</b> какво ще стане. Имах само едно решение: влезе ли Ганьо в обора да ме търси, ще го пречукам. Но жена ми го посрещна много спокойно и му рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Можах да го <b>видя</b> чак сутринта. Още спеше, а ние се тълпяхме край него. Беше легнал с балтона си направо на земята. Между коленете му се подаваше пистолет, стискайте го в дясната си ръка. Каскетът, нахлупен връз очите, не ни позволяваше да го разгледаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Другарят Марек ме посрещна делово, но сърдечно. Види се, през тия нощи той не бе спал, около очите му се тъмнееха черни кръгове.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Ти помниш ли ме? Не си ли ме забравила? Бях буйна глава. Опасен елемент. Забягнах далеч от бащин дом и свидни хора. Топлината и ласките ти даваше на други. Не се сърдя. Ти самата си много измъчена. Винаги съм казвал, че няма по-хубава от теб. Където и да ме отвееше вятърът ьа живота, каквото и да правех, аз те носех в сърцето си. Мечтаех за дени, в който ще те <b>видя</b> отново. И ето, аз идвам при теб. Тази нощ. Приеми ме. Идвам да те браня от жестоките ръце на похитителите. Ако ще това да струва живота ми. Няма да те оставя на враговете. Ще бъда винаги с теб. Защото те обичам, родино!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>явката? Изобщо ще се <b>видим</b> ли някога пак, за да се прегърнем братски. Каквото ще да става. Все ще има край. Свобода или смърт!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i> Като ме <b>видя</b>, жената побягна вътре. Настъпи суматоха, вдигна се голяма олелия в дома. По-късно разбрах, че това било къщата на някой си Попов в Трявна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Така се случи и сега. Нямаше време да залягам или да се обръщам и отбранявам с автомата. Преди още да <b>видя</b> лицето на врага, стрелях с парабела през рамото си. Обърнах се мигновено, готов за втори изстрел. Беше излишен. Противникът — трима младежи в браннически униформи — бе зашеметен от неочакваното контрадействие. Единият бранител на царя още държеше карабината с натъкнат нож, но вече падаше, пронизан от моя куршум. Другите двама си глътнаха езиците и захвърлиха оръжието. С „лъвски" скокове те се намериха в дерето и побягнаха като зайци по нанадолнището.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Озърнах се, но не <b>видях</b> непосредствена опасност. Пъргаво се наведох и разтворих раницата на убития. Взех бял хляб, сирене и салам. За всеки случай, не знаех какво ме чака.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Крачех с надежда, че „Свети Никола" е нейде наблизо. Тая нощ ще се <b>видя</b> с приятелите си. Ще прегърна Велко. Детските лудории в Калояновец, чобанската неволя и сиромашия ни бяха сближили като братя. Затова първом за него си помислих. Нещо ми подсказваше, че той е жив и като мен се промъква през полицейските засади. А къде ли са сега Лъчко и Попето?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>На една полянка зърнах войник. Пост! Беше съвсем младо момче, може би новобранче. То смутено трепна от неочакваното ми появяване. Можех веднага да го поваля. Не, в очите му се появи особен блясък. Войничето преметна карабината си на рамо и се обърна гърбом. Все едно, че не ме е <b>видяло</b>. Извади кърпа, уж да си обърше врата, но я размаха. Знак да премина край него натам. И по-бързо, да не ме забележи съседният пост.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Тук е опасно, бягай! Да не те <b>видят</b> полицаите, че са много — уж загрижено зашепнаха двамата. Те се страхуваха, разбира се, повече за себе си, отколкото за мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Като <b>видях</b> бобената чорба на софрата, устата ми се напълни със слюнка. Толкова дни залъгвах стомаха си с трънки, глог и киселици, та сега се нахвърлих на фасулеца като на печено агне.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>— Ти онемя ли, бе? — стресна ме Кюрпето, <b>види</b> се, не разбрал моето вълнение. Разпознах нашата къща. Нямало никой в нея — полицията разбишкала блиоките ми по затвори и концлагери. Преспах у Руси. Заранта дойде Генчо Кънев. То бяха прегръдки, то беше радост. Моят стар приятел и пръв учител в борбата току-що се беше върнал от затвора. Фашистите го бяха направили нещо като абонат на лагерите и затворите.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Слушай — продължи делово Генчо, — давам ти човек да те преведе още тая нощ в Козаревец. Жена ти всеки момент могат да я интернират. Да се <b>видите</b> поне...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Сега се радвах, че ще се <b>видим</b> пак. Толкова години минаха оттогава. Чул бях, че при опит да замине с лодка за Одеса бил арестуван във Варна и осъден. Но царицата родила и го помилвали.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Висок, слаб, той разпери дългите си ръце. В тоя момент приличаше на надгробен кръст. Прегърна ни поред и каза: —Е, доживяхме да се <b>видим</b> пак.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>По пъртината край релсите извървяхме, стотина-двеста крачки. Но започна да се развиделява. Ще ни <b>видят</b> отдалеч! Кара: та предложи:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Да! Шашардисаните полицаи не забелязали нашето измъкване и продължили да стрелят. После <b>видели</b>, че никой не им отговаря от къщата, и помислили, че сме уби: ти: Един от тях залазил към вратата и надзърнал в стаята. Под полицата нещо изшавало. - Тук са! — извикал храбрецът. Пак стрелба. Тогава хвърлили и бомбите, които ние чухме.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Не се отклонявай от заповедта! — върна го полковникът, разгледал следите. — Къде са ти зъркелите? Не <b>видиш</b> ли, стъпките показват, че: човекът е бил сам и е вървял към линията, а не към реката! Вероятно ловец някой. .. Хайде не се бавете! Бързо към Калояновец!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>В село се вмъкнахме незабелязано. Нашата къща. Свети. Снаха ми Яна, като ни <b>видя</b> живи, скръсти ръце на гърди и заблагославя господа. Брат ми Стайо бил арестуван.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Аз няма да му кажа. И ти си трай. .. А бе, човече, ти не <b>видиш</b> ли, че тая власт няма да я бъде дълго, постилай си отсега .. . Ех, че свиня си заклал.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>... Раднево се готвеше да спи. А ние тепърва щяхме да будуваме. Вмъкнахме се в двора на бай Георги, известен комунист. Почукахме. Излезе. Като ни <b>видя</b>, стъписа се. Тури ръка под очите и снишен, огледа улицата и комшийските дворове.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i> — Брей, да му се не <b>види</b>, разцентрована! А Чочоолу как улучи? — засегнах се аз, но съжалявах за неуспеха на другаря си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>А Циклопа? Какво ставало по това време с нашия другар? Като <b>видял</b>, че войска и полиция обграждат Боздугановската гора, опитал се да пробие кордоните. Да влезе вътре в капана. Само и само да ни- предупреди, че сме обградени. Ала не успял.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Дадох знак на Велко да идва, а ние усилихме стрелбата. Но нашия другар никакъв го нямаше. Нож прободе сърцето ми,. Мигар ... Велко, приятелю скъпи, хайде. Не, не можех да го оставя, без да го <b>видя</b> с очите си ...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Когато през 1941 година се завърнах от Съветския съюз, <b>видях</b> го по-зрял, по-решителен и всеотдаен отпреди. През тежките партизански години неговото присъствие винаги ме изпълваше с повече увереност и сила. Водили сме рамо до рамо не едно сражение с врага. В боя се хвърляше като лъв, понякога хитруваше като лисица, но никога не отстъпваше от страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Фанахте ли парашутистите, дето ги дирите веке две години? — поусмихна се лукаво недоволната. Види се, тая „пренебрегната от бога жена бе по-будна и смела.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Зарадвах се, че ще <b>видя</b> отново стария другар. Оправил се е значи! Такъв човек е само за нашата партизанска чета.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Като се <b>видя</b> натясно, като разбра, че лъжите му не хващат дикиш, провокаторът се прибра в истинската си бърлога — полицията. Защото Жеко Бонев отдавна бил продал душата си на фашистите и живеел между нас като техен агент. Бдителността ни спаси от страхотен провал. На 17 септември 1943 година изменникът бе застрелян като куче посред бял ден в центъра на Чирпан. Животът на предателя е кратък!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>През целия ден врагът не си показа муцуната. Отиде, та се не <b>видя</b>. По мръкнало ние се изтеглихме на друго място.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Беше ясна лунна нощ. Наоколо — <b>видело</b> като под газена лампа. Пет сенки една след друга се изгубиха надолу към село Колена.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Не ви лъжа. Булка, отвори чекмеджето да <b>видят</b> колко са — обърна се той към жена си. Но тя неволно погледна към печката. Туй не убягна от окото ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>В лагера Илич ме посрещна студено, намръщено. До него бе стигнала вест за тежкото сражение под връх Чумерна. Предполагал, че хората ни са избити. Когато <b>видя</b>, че всички са оцелели, политкомисарят на зоната се усмихна:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>„Още при отиването аз разбрах, че първата група ги е ограбила. След това някой обърна жената по гръб и аз <b>видях</b> в устата й един преден златен зъб, който реших да взема. Помъчих се да го извадя с ръка, но той не излезе и с мерника на пушката го закачих и извадих ..." .</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Открихме го на гарата. Беше тъмно, девет часа вечерта на трети септември. С пушка на рамо, тая хрътка пак дебнеше някого. На перона имаше селяни и войници. Нищо. Нека <b>видят</b> тоя път как умира фашист. Теглих му един куршум. Падна. Не повторих. После съжалявах. Полицаят останал жив. Последни нелегални срещи и събрания. Последни престрелки. И последни жертви!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>На осми септември ние се разположихме край Дълбоки. То беше село-герой, крепост на Партията още от Септември 1923 година. Щом научиха, че сме наблизо, мало и голямо се извървя да <b>види</b> партизаните, да ги поздрави, да им се нарадва.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Когато ме изкачиха на трибуната, аз <b>видях</b> едно безкрайно развълнувано море от хора. Те бяха изпълнили до последното кътче площада пред сегашния окръжен народен съвет.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Като <b>видя</b>, че ние нямаме намерение да спираме атаката, противникът се разколеба, огъна се и отстъпи. Разбира се, битката за Срем не бе спечелена тъй лесно. Но тази атака бе един малък принос.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Сънят ми беше приятен, но кратък през нощта. Аз още по един часа се събудих и вече не заспах - това става винаги с мене, когато ще пътувам. Дори до изгрев, мислите ми, под глухия гърмаж на реката се скитаха по родопските върхове и ми се мержелееха очарователни картини, които не мога да кажа, че надминаха ония, които после <b>видях</b> в действителността.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>- Дал ти бог добро, Атанас. На сянка, на сянка ли? - отговориха неколцина от помаците; но стопанинът на Бялата вода не отговори нищо. Той изгледа към нас вторачено, като че щеше да ни каже нещо, но не каза нищо и замина. Види се въздържа се, като ме взе за някое официално лице. Но мене ме заинтресува чисто българското му име, както ми се показа.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Долината се поразтваря, ние минуваме край подгизнали с вода ливади. Всяка от тях си има дървена заграда. По-нататък <b>видях</b>, че и нивите и леновите посеви са все така заградени, което ти наумява австрийските алпийски долини. Сега е коситба. Виждам помаци с лъскави коси, като работят, и помакините - добре наметнати и пребулени, че стелят с вилите си зелено сено. Атанас познава някои от мъжете и ги поздравлява. Те му отговарят добродушно.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>"- Честити Везиро! Нашите момчета до скоро са били с царските войски по Тунис, по Тарзбулус и Мисир5. Че що <b>видяхте</b> грозно от нас?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Ако се взреш хубаво, ще <b>видиш</b> други по-малки разсипани неправилно и на разни разстояния петна там: то са част от колибите на Бабек, или: "Колибакът", както се наричат с общо име. Само на една точка те са се събрали повечко и наумяват село... То е Флорово, столицата сега на Бабешкия колибак. Зад него, на една могилка, се белее стражарницата на един наш пограничен пост. Далеко в хоризонта картината се завенчава от синкавия и страшно набразден силует на Пирин.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Но с това южната ни граница там още не е оправена, именно къде Фотен. Турско-българската демаркационна комисия, която я определяше по-лани, биде безцеремонно прогонена от тамошните помаци, които оспорват българското землище, като очакват, <b>види</b> се, да им се прати и там един полк гости, за да ги накара да се вразумят, като братята им бабечани.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Ние постоянно слушахме от дясно екливото шумтене на реката, която блъскаше вълните си в дълбоката каменна матка, гдето многовековните дъбове топяха дебелите си дънери. Нататък пътят ни потъваше все в по-страшна гора, която го притискаше до скалистите стени и криеше на всяка крачка невидими пусии. Глухотата и пущинакът ставаха грозни, а сега, при слухът на хайтите, станаха зловещи... Два часа държи такъв път. На едно място край него, в шумата, <b>видяхме</b> някакви насядали човеци.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>18 Каквито се намират и в Рамаяна. По това се <b>види</b>, че авторът на тия песни е имал тая книга на ръце. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Исках да <b>видя</b> Батак. Имах неодолимо желание да <b>видя</b> местността с това кобно име, което буди в нашето въображение такива кървави видения и хвърля в нашата история зловещата заря на един пожар. Много страдания и тежки дни е прекарало нашето поколение, но, понесено от пороя на новия ни политически живот, то успя в кратко време да забрави миналото. Само едно възпоминание то не може още да забрави: Батак. Поне аз не мога без потръпване да произнеса това име.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>- Селото, за да спечели три-четири лири, продаде ливадата на дяда Даскала. И от тогава, както <b>видиш</b>, запусте всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>31 Художникът, <b>види</b> се, за да усили още ефекта, представил е шествието на ослепения отряд зимно време, в снежна фъртуна. Това, обаче е една историческа несъобразност: пленението от Вaсилия II Самуиловата войска е станало през юли 1015 год., а изпращането й ослепена при Самуил в Прилеп е станало в първите дни на септемврия, същата година, когато е още лято и никога, особено в една южна страна, като Македония, не можа да падне сняг и да има фъртуни така рано. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Кученце, а не човек. Трепери, когато ме <b>види</b>. Думите си сплита, ръцете си не знае къде да дене. Черви се като божур. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Вечерта късно, когато жива душа по улиците нямало и месецът се потулил зад Белия камък, горномахленчани <b>видели</b> как от небето паднала една голяма колкото кринче огнена топка, изпращяла и се пръснала на хиляди искри. На мегдана, пред вашите порти, станало видело като деня, а купните на дяда Ноя щели да пламнат. Яно мари, Змеят паднал пред вас. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i><i>          - Вечерта късно, когато жива душа по улиците нямало и месецът се потулил зад Белия камък, горномахленчани <b>видели</b> как от небето паднала една голяма колкото кринче огнена топка, изпращяла и се пръснала на хиляди искри. На мегдана, пред вашите порти, станало <b>видело</b> като деня, а купните на дяда Ноя щели да пламнат. Яно мари, Змеят паднал пред вас. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Как да не им вярвам? Де кого срещна, гледа ме тъй, че сякаш иска жив да ме оплаче. Не съм от тях. Доде нося тая глава на раменете си, не ща никой да ме окае. Кажи истината. Ако ти е сърце изстинало, ще прежаля всичко, ще си грабна калпака, че където ми <b>видят</b> очите. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Не си ти същата. Други път, колкото тежко да ми е било, <b>видя</b> ли те - олеква ми на сърцето. Сега нещо ме дави. Нощем някой ме бута за рамото и ме вика на име. Стана, запаля газеничето - няма жан-жун. Седна и запуша, доде превали нощта и зорницата влезе през прозорците и се търкулне по дрехите. Пей дудичка, пей и шъта. Сянка няма на душата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Ако е силен, защо не дойде да се срещнем лице срещу лице, да го погледна, да го пипна по рамото. Видя ли, че е по-силен от мене - ще му сторя мегдан. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - На косите й грееха иглики. Видя ли в гората, където е стъпил нейният крак - вредом е разцъфнал синчец. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Или да се метна на моя чер кон, че по ливадите, през върбовата кория - направо срещу селото. Да връхлетя лудешки през плетища, дървета, къщи, хора - облак пушек да вдигна и да замина, където ми <b>видят</b> очите. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Ставам рано. Грабвам косата и бързам към ливадите. Кося и ми се струва, че отнякъде, през върбите, през купните, ме гледат нейните очи. Понякога усещам такава сила, че ако имам някоя коса - три деня дълга - и замахна с нея - ще покося целия свят. Видиш ли какъв съм аз? На пладне лягам под тополата и гледам облаците. Бягат облаците - настръхнали коне по небето. Целият свят: земя, дърво и камък запъхтени бягат. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Имам две здрави ръце, една черноока годеница и един чер кон. За нищо не ми е жал. И щом <b>видя</b> кривдина, не ме е страх да я кажа право в очите на хората. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          И знаеш ли, че аз ще направя на мястото на този кладенец чешма? Голяма мермерна чешма с девет корита и железни стубели. Мало и голямо да мине и да <b>види</b>. Да се учат хората на добро. </i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>        Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да <b>видят</b> и те покой на стари години.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i><i>        Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва... Минуват още ден, два, пет дена, <b>гледа</b> странникът - сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата... Ех, где да е дядо вътре, досега би <b>видял</b> чедото си, би му се нарадвал!... Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница... Минуват още два дни...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>        Роднините му дохождаха отпърво веднъж-дваж да <b>видят</b> булката, но тя ги удостояваше много-много с тази чест.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>- Где са да ги <b>видим</b>, нека ми излязат насреща! Засукал мустаки, закършил ръце, засвяткал очи, разпасал пояс, върви из улиците и чака да го настъпи някой... Е, моля ви се, до каква степен трябва да е човек див, за да се родят у него подобни инстинкти при такива обстоятелства. И този дивак тръгнал да се весели! ... И станал бой. Сбили се на едно място мъжки, едва успял да ги разтърве полицейският служител.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Аз съм тук;1983;<br>
<i>    Все тъй заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, човекът - прекарал половината от живота си между самотни момиченца и момченца - наистина беше <b>видял</b> една великолепна, жива мартеница, - която тайно си подари и която дълго щеше да помни.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>И циганчето с калеврите, което <b>видяхме</b> на Гара Верила и което е описано от писателя Йордан Радичков в разказа му „Дъждовен влак“, и то е тъй наше.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Разказах му за един умрял плъх, чийто труп бях <b>видял</b> през деня до една ограда. Сресан. Опашката права, успоредна на бордюрчето. Зъбите му чисти.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Момченцето се хвърли по корем в пепелака и се завря да <b>види</b>, като се смееше с щърбата си уста. Натиснах клаксона, той врекна в лицето му и така го уплаши, че трепна и си удари главата о бронята. Ревна, тъкмо сега майка му пристигна и кой знае какво щеше да стане с нашата квартира у тези хора, ако Коби не се бе хвърлила към хлапето с някакво шоколадче, което извади от чантата си, и с всичките си пет хиляди трикове за нежност. След секунди Живко отново се смееше и доверчиво се лепна за крачола ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Майка му ни повика да <b>видим</b> стаята. По стъпалата Коби се отказа от своя кобилски маниер в походката — това ми направи силно впечатление. Аз я представих на Живковата майка като „другарката ми“. Да го разбира, както на нея й е удобно. От този момент Коби съвсем се препарира.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Разкошно беше тук, но трета бутилка ми се <b>видя</b> много. Наистина сам човек даже и за пиене не става — забравих кой го беше казал. Възможно е например да е Хемингуей, той е опитвал тези неща по рибарските кръчми на този нервен свят. Сигурно е той. На него може да му се вярва.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Всъщност какво ли толкова има за нервничене? И на мен не ми е никак зле така, с гръб о топлия зид на селската къща. На всички ни е добре, като помислиш. И на двете баби Дони — живата и покойната, — ако можеха да ни <b>видят</b> така кротки и замислени в тихата нощ. Колкото за приятелите, които после трябва да лъжа, та да изляза в очите им голям герой — това е въпрос на чиста фантазия. Всъщност никой, когато му разправяш някаква история, не те пита това истина ли е или не е, само иска тази история да му е приятна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Не ща да слушам! Седем години все те слушам и все на този хал сме! Само знаеш да се напиеш и да биеш детето за щяло и нещяло, пък барем една играчка като хората не е <b>видяло</b> досега! С приказки ни храниш!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тя пак ме докосна с върха на пръстите си и на лунната светлина <b>видях</b>, че се усмихва слабо. Почувствувах се глупав. Тя всъщност се държеше великолепно, бъркотията беше в мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Мария изнесе транзисторчето, Живко дотърча отнякъде и отново цял се разтрепера. Докато не <b>видя</b> в ръцете си това чудно малко радийце, не миряса. И докато не яде пак бой. Защото го изтърва, то млъкна и Борю-Христо му лепна такъв шамар, че сламените, безредни коси на двамата се тръснаха като градински метли.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Наближава да съмне. Май ми се спи. Усещам странно, лудо желание да <b>видя</b> по-скоро Мария. Мичето. Нищо не искам от нея, само да я <b>видя</b>. Ако тя си има един малчуган, колко ли ще трепери над него. Ще му разправя приказки, ще му крие шоколадчета и ще му казва: „Петленцето на мама …“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Като болест легна в Хадайет надеждата пак да я <b>види</b>. Дните хвърчаха, работата към края не се усещаше — едното му око от сутрин до вечер отскачаше надолу към улицата, откъдето тя беше дошла. И когато отново я зърна, сърцето му се засили изведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тъй вървяха нещата още една седмица, докато се появиха и инвеститорите. Почна чистенето. Заговори се за преместването. И всичките тези толкова естествени неща се трупаха в душата на Хадайет като необикновена мъка и отчаяние. Утричка ще ги дигнат и той вече няма да я <b>види</b>. Никога.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>На улицата <b>видя</b> жената в черно. Тя беше излязла от обущарския магазин без кутия — стоеше на тротоара и се оглеждаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Спря и <b>видя</b> как по тези охлузени пръчки са набили мъхнати, бледи и резедави, по връхчетата си розови и червеникави пъпки.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Ама ти… — каза жената и <b>видя</b>, че той погали кучката по главата и почна да отвързва синджира. — Ама ти ела, като си дойде Иван. Нали го знаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Иван се прибра весел и — както обикновено — се упъти към дървената колибка. Огледа се, <b>видя</b>, че няма и синджира — обърна се към жена си. Не я попита: „Къде е кучката?“ Тя му разправи какво се е случило. Без да каже и дума, Иван излезе и се върна след два часа. Беше пил. Жена му не го попита: „Какво стана?“ Той изпсува няколко пъти и излезе отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Скутерът мина край носа на мостика, момичето се пусна от въжето и инерцията го докара до кея. Оттук <b>видя</b> баща си и му махна възбудено.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>От мисълта, че утре изливаме плочата, този ден беше чудесен. На всяка къща големият миг е, разбира се, наливането на плочата — като обхождам с очи тези безкрайни вили и вилички по околните хълмове, лесно ми е да разбера, че и вие сте го изживявали. (Казвам го без капка завист и подигравка — който не обича имотец на село, нека и да не <b>види</b>.)</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>След десетина минути <b>видях</b> един заек по дирите на онзи, който бе вдигнал Певеца. На същото място и той сви под праз ъгъл. После сви и по дерето — след това се появи кучето. Разбрах, че заекът е същият. Певецът беше вече мокър, с изплезен език.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Можех, разбира се, да изтичам по деренцето и да причакам този заек на следващата обиколка. Но (малко неочаквано и за мене) тази мисъл ми се <b>видя</b> идиотска.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Лодките наближаваха. Колю на Рада ги <b>видя</b> и изрева много силно от радост. Преди да потънат между старите си приятели и да се заловят с незабравимото сребристо кипене в мрежата, Богомил запомни завинаги от Милутииовата уста още и това:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Море… дойдох да <b>видим</b> огнището. Оно на времето имахме, ама го съборийме. Сега синовете па сакат да правим.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Пианистът се облещи, но продължи да свири. Той — единият от двамата големи кавалери — не можеше да си позволи да спре. Нищо, че друг така грубо му бе взел Сичето. Нищо, че тя дори не го погледна съчувствено, а просто като че ли се обърна само да <b>види</b> откъде идва музиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Но Геле — Джон Траволта, кавалерът — не <b>видя</b> това, тъй като беше вече с гръб и бягаше колкото може след голямото тяло под широкополата шапка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Но пациентът беше излязъл навреме. Беше се огледал на тротоара (не знаеше в момента накъде да поеме) и беше <b>видял</b> своя внук как буквално скача към него и крещи:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Поля знаеше тези неща много отдавна, още преди да се родят каката и нейното братче, още от студентския таван, който бе една пета от този хол тука, тя кимаше по своя стар, сигурен, верен, мил, уморен, незаменим другарски начин, после се сети, че нещо ври в кухнята, отиде да го <b>види</b> (нищо не вреше), след това влезе в банята да си оправи косата и вдигна очи към огледалото.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>И тогава <b>видя</b> срещу себе си една жена на върха на четиридесет и петия си рожден ден, сред навалицата от семейно щастие, чиято неясна вътрешна кутийка — далеч по-неясна от абсолютно безгрешните жички, пластинки и цифри — неудържимо иска да се разплаче.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Иван изпита чувството, че момичето бръкна за миг в душата му и тъмнолъщящият обектив <b>видя</b> какво има там. Чу се да казва тихо:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Всичките тук бяха по-възрастни от мене (помнете и роднинството) — защо ме поканиха? Гаджето на Мари Камбурова (студентка, четвърта моя братовчедка) не ме обичаше никак, нито пък аз него — какво да правим тук заедно? Те ще се женят ли вече (баща му беше заместник-министър) — да не се извърти вечерта на годеж? Ще дойде ли Юлика (тя даваше уроци по испански на Пламен, братчето на Марина, значи и той, виж го ти, мой братовчед) — как ще й се <b>видя</b> в цивилен костюм?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>То беше невъзможно, ако не го <b>видиш</b> с очите си. Та тя беше най-веселият човек, когото съм срещал изобщо. Та тя имаше всичко. Бог е бил щедър за нея — от сто метра ще усетиш облака от радост, надежди, неограничени възможности, които се излъчваха даже от гърба й.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Усмихна ми се, за да скрие, което <b>видях</b>, остави си чашата и се облегна назад. Затвори си очите. Приличаше на жена във влак, която е тръгнала от далечна гара и към още по-далечна гара отива.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Ония играеха табла и тихо чаткаха пуловете. Братовчедката имаше вид, че ще изкара тъй със слушалката до сутринта. Гершуин и аз се давехме в себе си нежно и тъкмо мислех за това, когато <b>видях</b> как ръката ми оставя списанието с камините, премества се полека към Юлика и хваща нейната ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Сбърках, Марина. Много глупаво сбърках. Всичко е вярно от това, което ти писах, без тази идиотщина с прозореца. Не го затваряй, моля ти се. Лошо ми стана, като не те <b>видях</b> още от ъгъла.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Вътре не пускаха никого, един милиционер с упорита учтивост повтаряше това и държеше вратата. Но Радослав ме <b>видя</b>. Лицето му светна и каза нещо на милиционера. Милиционерът открехна вратата и ме погледна. Разбутах навалицата (идиотското чувство, че се вреждаш, а другите те ругаят с право), влязох и чух ключа зад гърба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Неусетно забързах крачката — исках да ида по-скоро при Аксел. Да го <b>видя</b> как скача и надава своя вой-скимтене-прозявка в знак на неистова радост, че отивам към него. Да го отвържа по-скоро исках и да тръгнем двамата по полето. Винаги двама, винаги двама — както в онази хубава песничка, — чак до мрак.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Но само той, Обрешко, обядваше хляб със сини сливи, при това, без да затваря дюкяна. Знаеш ли кога ще влезе клиентът? Винаги може да му потрябва нещо на връх пладне, а ти си пуснал кепенците и си се разположил да заговяваш. Самата мисъл за всичко това дразнеше Обрешко и той отчупваше залъка хляб зад тезгяха, дъвчеше си полека на поста и само когато лапваше сливата, се навеждаше, уж търси нещо — не искаше кой да е да му <b>види</b> катъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Преди шейсетия си рожден ден между дървените бараки по хълма, до смешните, паркирани тук за последно автобуси, сред лозенцето на припек Обрешко <b>видя</b> бялата вила с големи прозорци, с каменен цокъл и огромни тераси — както му е редът.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тъкмо тогава се срещнахме с него. Бях отишъл да <b>видя</b> тези петстотин квадратни метра земя, която ми се полагаше от бащинията — толкова отдавна се каня да запазя в родния край нещичко от дългите спомени на рода. Мечтал съм за това, чертал съм си, разбира се, виждал съм като жива една спретната виличка там — денем огряна от слънцето, нощем в нежния мустакат мрак на дедите ми и в топлите, приказни сънени скути на бабите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Другите гръмнаха пак и повториха, тогава Джанкарло изведнъж <b>видя</b> решението: протяга пушката напред, колкото може, пренебрегва съпротивата на трънака, напира и бутва токачката с цевта. Той така и направи (о, сладки болки в трънака), токачката само чакаше да я докоснат и литна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Джанкарло пробяга и това разстояние (може би с времето на знаменития свой сънародник Менеа) и гърдите му вече се цепеха и наоколо миришеше силно на пури марка „Шекспир“, и тогава изведнъж <b>видя</b> токачката наблизо пред себе си и вдигна пушката, но миг преди да стреля, се отказа. Токачката бе спряла, разперила криле. Тя натискаше главата си в земята и потръпваше все по-слабо.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Чуло тежкия тропот, момиченцето се обърна и <b>видя</b> мечката. Разбира се, детето се изплаши много, катурна се със своето велосипедче, но скочи на крака веднага и хукна към хижата презглава.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Стиснал пушката, той отвори уста. Така него <b>видяха</b> г-н Росси и другите двама, когато излязоха предпазливо от стръмния страничен дол.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>На следващия ден го нямаше. И на другия — също. Когато след още няколко дни тя го забеляза на входа, вълнението отново се показа на бузите й. Сега не изтича зад завеската и му отвърна на поздрава любезно. На забележката му, че тук винаги имало страшна навалица, отвърна с няколко думи. Вече си говореха. Той отново попита за чорапите си, но добави, че минал и да я <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Страхуваше се от огледалото и от себе си, от онзи, който сега я чакаше на ъгъла, даже от колежките, които се смееха, бутаха се и всъщност не й обръщаха никакво внимание. Облече се и излезе. „Патокът“ я чакаше на ъгъла до чешмата, <b>видяха</b> се тъкмо когато той пиеше вода и бе дигнал към нея очите си. Тръгнаха по тротоара, той се извини още веднъж:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Момичето пропусна няколко мига след ръкуването и като се окопити, него вече го нямаше. Красивият му перчем се вееше делово някъде напред из навалицата. Тя се обърна и тръгна по тротоара. Мина край своята витрина и се <b>видя</b> цялата, от петите до главата, също като в огледало.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>И <b>видя</b> как — когато се изравняваха с витрината — те забавят крачките си, вторачват се към щанда и правят симпатични мимики и знаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Баща му се казваше Стефан, както и синът му — Иван една сега се сети това. Видя огромното табло-маса, където част от посетителите палеха и оставяха свещи, поиска и той да запали една свещ за своя баща.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Погледна нагоре. Изведнъж го стресна органът — оказа се, че и сега в катедралата има някаква сватба. Надигна се на пръсти да <b>види</b> церемонията, в този момент усети ръката на Мария в ръката си, а после разкошните й коси на рамото си. Изпита ужас, че и тя ще му прошепне: „Хайде да се оженим тайно и ние.“ Ядоса се, че го е помислил, изпита отвратителна относителност — силно осезаема, но лъжематериална като медуза. Рефлексът му на момче, което е расло самичко в големия град, го спаси:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Бащата и синът направиха още няколко крачки и <b>видяха</b> канала. До него бяха стоварени циментови тръби, водата сред камъша я нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Ни глас, ни вдигната за удар ръка. Само тъпанът на Орда продължава безупречния си ритъм, като да отброява миговете до първия удар на големия град. Самият той не е на мегдана. Магията на ритъма го развежда през познати единствено нему светове. Слухът му не долавя облака, който тътне подобно далечни сриващи се скали, нито гледците му могат да <b>видят</b>, че той е слязъл по-ниско, сбит в студени валма. Затова пък останалите и чуват, и виждат. Баба Ката за трети път вдига длани към небето, изправя се на пръсти и проточва издън душа: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Жив да си, дедо Сандрио! Защо да гониш бабата до зимата? И она, сиромашката, че падне като добичето! Не <b>видиш</b> ли - душа у зъби носи! Жал немаш ли? </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Какъв уем бре? Че дадеш пет-шест кила на вършачо и това е сичко. Кога дойдем при тебе по просия, повече ми даваш. Ама щом те е налегнал цицилъкът, тая година нема да ме <b>видиш</b>. Айде, разпрегай кобилката и да вършеме! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- визите, ама само отвънка, а вътре нищо не <b>видите</b>. Колко машинарии и колко дупки има там, знаете ли? Гълта си батозата зърно колко може, а вие после и уем давате! Мижи да те лажем е тая работа! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- На коня, на коня - уточни той. - Генералът се беше генерал като генерал. Дръпна ни една реч, не ти е работа: "Войници, орли, лъвове балкански, тая вечер че земаме Одрин! Щом наближиме, никой да не говори, да не кашля, да не диша! Турците не требе да ни усетат!" А тъмнотия - у окото некой да ти бръкне, нема да го <b>видиш</b>. Само генералският кон се белее. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Коси ли, коси картечницата, дете... И един пред мене: "олеле", и падна. Друг зад мене: "леле, мамице", и он падна... И що да <b>видиш</b>, уж подтичвахме, ама некои току застанаха, други забиха глави в земята, а доста и побегнаха. Нещо ми стана, та окнах: Така ли се работа върши бре? Защо назад? Само напред! - Стиснах пушката и се юрнах. А ония, сичките, по мене... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не знам как си е представял храбростта дядо, но своето деяние, както се <b>видя</b>, съвсем не смяташе изключително. Може и прав да е бил. Понякога изтъкваме като геройство изяви, които всъщност са в реда на нещата. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Земахме го! Мани, мани! Това, що съм там <b>видел</b>, друг път да го не видим: изпомрели от глад и болести старци, жени, деца. Накъде се обърнеш - смрад! По некое време се сбрахме на центъра. Строиха ни и току дойде Вердилан (Фердинанд) с гвардейците. Тия, що са облечени с дрехи гайтанлии. Них у бой ги нема. Кога сичко свърши - те ти ги наготово. Стои пред гвардейците Вердилан, а Щукри паша от сто метра марширува. Накрай дойде до него. Вердилан му стисна ръката : "Шукри паша, поздравлявам те за храброто държание!" После заповяда да му запоят сабята с калай и го остави да си оди слободно из Одрин. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Богдановият глас го извади от сковаващия уплах. Слезе. Дори посегна към слъпеца, обаче не го измъкна. Видя му се опасно да се намесва. Приятелят му, надявайки се на него, набра нови сили, докопа двамина за вратовете, напъха ги под себе си, скочи и преди останалите да са го повалили, втори път извика: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Пристигнаха преди разсъмване. Богдановата жена чу каруцата, скочи и като <b>видя</b> мъжа си да носи своя приятел, плесна с ръце: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Щом установи неприятната истина, дядо се озърна за баща ми, който беше оставил косата и отишъл донякъде. Не го <b>видя</b>. Тогава се обърна към агресорите и миролюбиво го запита, сякаш бяха немирни дечурлига: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>В същото време от близкия дол се измъкна баща ми. Щом го <b>видя</b>, дядо, както стоеше, поседна, обзет от мрачни предчувствия. Нашествениците също го усетиха, но това не смути вдъхновителя им. Той размаха косата по-широко и отривисто напомни: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Накрая съвсем отчаян се оттегли на старото си място, поседна и отново впери очи в Преслопта. Пак там щеше да се <b>види</b> връщащият се конник. Надяваше се, че Лудия може да се смисли и да изостави намеренията си. Каквото и да е, чак дотам бива ли? </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Дядо постоя, постоя, па забърза към новото полесражение. Но, както се <b>видя</b>, баща ми не бързаше да се нахвърли върху врага. лисичата съобразителност му подсказа, че сега, съвзели се от първото поражение, петимата го чакаха, готови за схватка. Тъкмо затова, вместо да налети, заизкачва стръмнината, за да се озове над тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Било тъмно, никой не можел да <b>види</b> очите му, но всички усетили неспокойствието в тях. Говорът секнал. Само нечий глас се троснал дрезгаво: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не бил като дядо човекът - уплашил се, зарязал всичко и излазил по стръмнината. Воловете постояли, докато рогатите си намерят занимавка по-интересна от спиците, изтеглили колата и застигнали седналия да събере мислите си другоселец. Като <b>видял</b> добичетата, човекът се поуспокоил, седнал на чувалите и продължил пътя си. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Не е така! Ветъра, що духа, <b>видиш</b> ли го? Окне некой от рида - чуеш го, ама гласа <b>видиш</b> ли? Некому домъчнее, на очите сълзи, а мъката, що тия сълзи изкарва, <b>видиш</b> ли я? </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Стана ми много страшно. Вторачвах се ту в трънаците, ту в звездите, ту в сърпа на месеца. Но светът мълчеше, уж <b>видим</b>, пък <b>видим</b>, колкото да крие невидимото... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Дедо, очи имаш, па не <b>видиш</b>. Това не е кош - маджия е. Зададе ли се облак, плети кош и капка нема да капне. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Дедо, я че копам ко-ога е тъмно, кога плюска дъжд, кога гърми и тре-ещи, та ни се <b>види</b>, ни се чуе. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След два дни желанието стана неудържимо. Намислих да се кача на влака за Банкя без билет, а оттам пеша през хълмовете. На път за гарата се отклоних да <b>видя</b> дядо. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Забързах към гарата. само че бързането не спореше - гладуването беше изсмукало всичките ми сили. На гишето <b>видях</b> мой съученик. Срам не срам, признах, че нямам нито стотинка, и той ми купи билет. Пребродих няколкото вагона - да не би дядо да е в същия влак, - нямаше го. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Поседнах отново, а на десетина крачки от мене пасе огненочервен жребец. Както бях останал без сили, тъкмо той ми трябваше. Запътих се към него, но добичето побегна. С хитрина успях да се вкопча в гривата му. Бях на лъскавия му гръб, когато изненаданото животно се изправи на задните си крака. Веднага усетих, че както като юноша обяздвах необяздени коне, трябваше да обяздя и този. Не се оказа от най-трудните, просто хукна накъдето му <b>видят</b> очите. Направлявах го в желаната посока, като го плесках по врата с длани. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Сватбарите, разбира се, се правеха на ни чули, ни <b>видели</b> - знаеха от деди и прадеди: "Кумова воля е закон." Днешните поколения нямат представа за някогашните кумове и за тяхната неограничена власт. Тогава казваха: "На кум вода не се гази", "От кум по-голяма рода нема", "Кум е по-голем и от цар". </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Айнаджията нямаше какво повече да каже, затова решително прекоси стърнището и слезе в падината. Оттам нито виждаше жътварите, нито те можеха да <b>видят</b> него. Наплиска се с вода, наведен над барата, и легна на сянка. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Не <b>видиш</b> ли? - отвърна бодро братовчедът. - Товарим гюбре. Че пръснем гюбрето на нивчето у Зойница. Без гюбре никакво го нема. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Годежът, <b>види</b> се, бил доста пищен, защото в момината къща и двори се стекло кажи-речи цяло село. Годеникът вдигал наздравици, <b>поглеждал</b> мило годеницата и пеел. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Домъчня ми за човека и макар да не бях член на фамилията, тръгнах да задоволя желанието му. Но полуядосани, полуразвеселени, мъжете ме хванаха още на прага и не ме пуснаха да направя крачка. Като <b>видя</b> това, деда Митрия се смъкна сам от кобилата и пребледнял, подвикна с прочувствена горчивина: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Бех, дете! Ама що беше - беше... И голема севда имах - Раца Попова от Раковица. Само като я <b>видех</b>, очите ми изтичаха. Убавица над убавиците беше Раца. Ако сегашните моми ги претопиш, нема и четвърт Раца да излезне.. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Затичах към хамбара. Там, окачена на пирон, висеше гуслата му. Подобен музикален инструмент не съм виждал и едва ли ще <b>видя</b>. Всъщност това беше гусла като гусла, само че и струните, и лъкът бяха от конска опашка. Звукът представляваше нещо като бръмчене на насекомо. Нямаше глас старецът, пееше малко сипкаво и глухо, но завладяващо. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Надничахме в някакви полутъмни обори, но белия кон не <b>видяхме</b>. Поехме по каменисти пътеки да дирим другоселеца - никакъв го няма. Уж беше ден, пък снощният чухал викаше неуморно. Капнах от ходене и се оплаках на майка ми. Тя спря, огледа се и ми посочи камък, издълбан като стол. Седнах. Мама ме загледа умилено: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Като си представих тази история, скочих като подгонен заек и хукнах въз нагорното към къщи. Влетях при дядо с такава тупурдия, че той мигновено скочи. Още щом ме <b>видя</b>, досети се какво е станало и тревожно се вгледа в лицето ми: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>На сутринта ме събуди изгряващото слънце. Дълго трих очи, за да се убедя, че наистина съм буден. Дори на двора излязох доста плахо. Там <b>видях</b> дядо - клепаше захабената коса. Баба изскочи от мазето със зачервени бузи и мотика през рамо. Щеше да оправя лехите на зеленчуковата градина. Преди това по стар навик беше си сръбнала сливовица направо от бурето с нейната любима ръжена сламка. Само дето като друг път не подрипна хороводно и не извика своето и-ху-ху. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Това "по работа" никак не я успокои, но повече не посмя да попита. Добре познаваше нрава му - току-виж цялата махала се събрала да я отървава. Повъртях се в стаята и тръгнах на училище. По пътя, а и в клас ми беше потиснато. Прибрах се надвечер. Баща ми се стягаше за нощна смяна. Щом ме <b>видя</b>, неочаквано започна да ме поучава: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Гледай мене и пример земай! Ако не учиш, това те чака. Че се завираш под земята и бел ден нема да <b>видиш</b>... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Буюрум на софрата, Драгане. И бъди рахат, не се притеснявай, на сичките, що ги <b>видиш</b> тука, съм известил като какво уйдурдисваме с тебе. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Благодарим ти за добрата дума! Тебе на устата - мене на сърцето... А тоя пусти ангел! Що зор <b>видях</b>, докато да го натаманим! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Паметника <b>видях</b> няколко години по-късно - бях вече ученик в гимназията. Влязох в гробищата и без много лутане го открих. Всичко си беше както на восъчния макет. Върху паметника прочетох: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Отдавна е било, още през чумавото. Нали знаеш Богданов дол - досами Перник е. Там се явила чумата. Некаква баба я <b>видела</b> у една плевня. Седи у тъмното рошава, баш като Мара. До нея торбата. Уплашила се бабата и разказала на сички от селото - там и там, така и така... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Щом разбрали какво й требе на чумата, селските жени запретнали ръкави, изпържили пиле, омесили погача, сипали в калено гърне пресна мътеница. Най-старата баба оставила яденето пред прага на плевнята. Подир пладне две жени наминали и що да <b>видят</b> - ни пиле, ни погача, ни мътеница. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Алтава си, алтава, та никаква те нема. Седнах пред къщи, а ти че ме изкьоравиш, да те изкьоравят гяволиците! На добра се правиш, добро да не <b>видиш</b>, ега! Само те гледам и акъла ти мерим. Ама колко и да го мерим, ич го нема. Много итра се мислиш. Оня ден "добро утро" ми викаш и се смееш. Сметаш не знам защо се смееш. Знам, знам - маджия ми беше направила. Че речеш - не е верно. Не е, ама е - вечерта с мъж ми се скарахме, та и бой ядох, живеницата да те изеде, ега! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Надвесих се над Валога. Слънцето сушеше утринната роса. Видях кръглата трънена ограда на егрека, стадото в нея, сламената колибка на овчаря и десетината овчарски кучета. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Подир някое време по една от многото кози пътеки с коса на рамо се спусна Момчил. Връстници бяха със Свилен и малко нещо приятели. Щом ме <b>видя</b>, кринта към мен и подвикна закачливо: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Те така, щукна! Като <b>видех</b> това, манах и оро, и сичко, па нарамих косата барем да окосим ливадата - че изгори. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Тази Милка разправяше, че когато била мома, я залюбил змей, който идвал при нея нощем. Оплакала се на баща си. През нощта той застанал пред вратата с брадва. По някое време <b>видял</b> как светнало и замахнал с оръжието си. На сутринта намерили капки кръв. Но змеят оздравял и продължил да я посещава. Отървали я с магия. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Дете, <b>видиш</b> ли, станах ептем великомученик на акере. - Помълча и додаде: - Ама и тия, що за Христовата вяра са патили, и они са великомученици на акере. Надежда са имали они света по-убав да стане. А станал ли е? Не е! Само са ги мъчили... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Таневата кръчма беше препълнена. Какво да правят хорицата - зима, по къра никаква работа. А стоката - жените защо са жени, нали да я гледат... На масата в ъгъла заклетите картоиграчи нана Ганча и Първанчо Кривото пък, ако случайно направеше такъв опит, селяните можеха да се насладят на феноменална усмивка - разтеглени устни, колкото да се <b>видят</b> здраво стиснатите му зъби. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Щом установил пакостничеството, дядо жертвал един работен ден, укрил се до бостана и зачакал. Този някой се оказало десетинагодишното воловарче Първанчо. Гледал старецът и не вярвал на гледането си - къса хлапето съвсем невръстните дини, замахва, като че са камъни, и прас ту в един, ту в друг дънер. Зелените топчета се пръсват, а на устата на Първанчо споменатата усмивка - разтеглени устни, колкото да се <b>видят</b> здраво стиснатите му зъби. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Може би юношеското ми въображение е идеализирало всичко, но досега нито в селските хора, нито в съвременните хореографски трупи не съм <b>видял</b> и изживял подобно нещо. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Вкъщи мама и баба бяха неспокойни. Скараха ми се, че съм се помъкнал с ергените. После подпитаха дали не са се отказали да женят Дочо. Разказах всичко, което <b>видях</b> и чух. Майка ми смръщи вежди, а баба, любител на веселбите, сякаш се рлимили, та дори нетърпеливо се ослушваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Дойчин не отвърна. В ушите му зазвуча хармонията от предутринния сън. Погледна към небето. Там стояха пролетни облачета каквито <b>видя</b> в съня си. Само че сега те не звъняха, а сякаш слушаха звънците на стадото. Кехаята въздъхна и се обърна към помощника си: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>На другия ден кехаята и помощникът му потеглиха за града. Дойчин не спа цяла нощ, та очите му бяха хлътнали и трескави. Вървяха пеша. Левтерчо водеше коня. На възбог пееха чучулиги. Малчуганът вдигаше глава да ги <b>види</b>. Кехаята подметна: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Нема да ги <b>видиш</b>, много са високо. По-добре слушай! Чучулигата пее от сърце повече от секо друго пиле. Славейчето, да кажем, е най-голем майстор, ама от време на време току спре, като да очаква да му рекат: Бравос, най те бива! На чучулигата бравос не й требе! Пее, пее, забравя се. Понекогаш й се пукне сърцето и като камък тупне на земята. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Навлязоха в града около обед. Намериха звънчарницата и влязоха вътре. Посрещна ги дребен плешив продавач. Като <b>видя</b> едрия и както му се стори, недодялан селянин, подметна присмехулно: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Продавачът <b>видя</b> пукнатината, но не повярва на очите си. Обърна звънеца към светлината - пукнатината личеше по-ясно. Не каза нищо, а откачи друг звънец със същите размери и със страхопочитание го подаде на купувача. Дойчин полюшна новия звънец. Лицето му просветна от задоволство. Плешивият въздъхна с облекчение и вече беше готов да му предложи най-доброто в магазинчето. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Този път изведоха овцете над Старо селище. Долу в ливадите моми беряха киселец. Като чуха и <b>видяха</b> Дойчиновото стадо, размахаха белите си забрадки: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Такааа! Понеже, защото ти, косено, си пътница, дойдох да ти предадем некои работи за баща ми. Като що знаеш, но беше човек на место. Сигур на оня свет се пита какво съм, що съм. Такааа! Та <b>видиш</b> ли го... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Един ден банковите чиновници <b>видели</b> да влиза някакво старче с чувал на рамо. Попитали го какво има, а старчето рекло скромничко: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След казаното свалил чувала от гърба си и изсипал банкнотите на пода. Като <b>видели</b> това, чиновниците получили нещо подобно на стрес и се развикали: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Упорит беше Зарко и чакащите го оставиха да влезе при пътницата за оня свят. Щом го <b>видя</b>, болната се привдигна и поиска вода. Той поднесе дулото на стомната до устата й. Косена отпи глътка и продума делово: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Милко си затрая, взема едно платнище и... накъде гробищата. Охраната, сръбски войници чуха и <b>видяха</b> всичко, ама нищо никой не рече - и на тях им беше дотегнала войната. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Те бяха свидетели на пристъпите на чумата, от която някога селата опустяваха, а по пътищата не можеше да се <b>види</b> жива душа — помнеха страшната тишина, която беше легнала над земята в ония далечни времена, когато полетата стояха необработени и жътвата гниеше. Тогава се събираха на ята и като истински господари, спокойно и гордо, се виеха високо над смълчаните селища.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Цели три часа продължи неговата борба с бурята. Най-сетне той се отказа да се издигне над вятъра. Беше отнесен далеч от планината, измокрен, изтощен и омаломощен. Облакът, който го носеше, се разкъса и той <b>видя</b> под себе си малка равнина, заобиколена с венец от ниски планини. Широк слънчев лъч, промъкнал се кой знае как, огряваше посевите близо до едно малко градче, което се белееше сред равнината. Няколко пъти ту просветваше, ту отново ставаше тъмно, понеже облаците се разкъсваха и пак се събираха. Бързината на вятъра намаля.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Като <b>видя</b> покривите на къщите и тесните улици на градеца, орелът си избра един комин и кацна на него.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Никой от минувачите по улицата не беше го забелязал. Хората минаваха долу, без да вдигнат глава, и той стоя там спокоен. Но на обед, когато чиновниците и децата започнаха да си отиват вкъщи, хлебарят го <b>видя</b> и го посочи на съседа си, един самарджия. В скоро време на улицата се натрупа цяла тълпа от възрастни и деца. Всички го сочеха с ръце и шумно говореха.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Глутницата напусна дола и хлътна в едрата гора, където нощуваше ято врани. Тук, всред малката влажна поляна, вълците се спряха и дълго слушаха разтревожения грак на враните. После белезникавият <b>видя</b> гърбовете на своите другари по насрещния склон и тръгна по следите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Белезникавият <b>видя</b> как водачът захапа вълка за гърлото и го повали на гръб. Борбата бе кратка. Старият се сдаде лесно. Неговото топло тяло беше разкъсано и всеки от другарите му взе своя дял.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Вълкът стоя дълго време на едно място. Искаше му се да разбере какво лежи на полянката, да подуши конските стъпки, да <b>види</b> дали хората не са забравили край пътя нещо за ядене. Той знаеше от опит, че там, дето минават хора, винаги може да се намери храна. Ала в движенията на конниците и в тяхното бързо и мълчаливо връщане имаше нещо подозрително.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     Като се вслушваше с блеснали от възбуда очи, белезникавият предпазливо тръгна към поляната. През гъстите черни клони на сечището <b>видя</b>, че там снегът е стъпкан и пожълтял, а сред полянката лежи нещо. Наоколо по върховете на храстите бяха накацали орляк свраки и сойки. Не се <b>виждаше</b> нито вълчицата, нито другарят й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Неочаквано, сякаш понесен от внезапно излязъл вятър, той се стрелна вън от елипсата, срещу течението на реката, като че бе <b>видял</b> някаква друга плячка. Но също тъй внезапно се изви в широка дъга и по тоя начин отведнъж се озова над дъбовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Навън снегът заскърца. Жълта светлина се залюля пред вратата и на тесни ивици проникна през разтрога. Очите на зверчето блеснаха за миг като чудно красиви изумруди. Вратата изхлопа и се отвори. Облак пара обви човека. Той влезе, вдигна фенера пред себе си и огледа оборчето. След него се вмъкна голямо рунтаво куче и застана до краката му. Светлината на фенера мина като голяма, жълта пеперуда над воловете и освети ъгъла със събраните на купчина кокошки. Селянинът измърмори, погледна нагоре и <b>видя</b> дупката между увисналата от покрива плява. Той изруга, забеляза кучето и го ритна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Най-сетне нещо тупна в догорялата зидана печка и ужасният вик се чу оттам като писък. Всред настъпилата бъркотия в семейството секретарят се престраши и отвори вратата на печката. Тогава той <b>видя</b> опърлената гарванка, която беше още жива…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     На сутринта <b>видяха</b>, че гарванът беше кацнал на черницата, и потърсиха пушка да го застрелят. Той сякаш разбра какво го чака и отлитна. Ала към обед пак се върна и кацна на тополата.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     Гърмежът се разля широко над реката. Патицата шумно излетя от ракитака. Когато се издигна над върбите, тя <b>видя</b> бяло облаче дим и своя умиращ другар да плува в окървавената вода. Без да го потърси още веднъж с <b>погледа</b> си, тя се устреми нагоре към островчето, поведена от непобедимия си и велик стремеж. Тихичко се спусна във водата и като се увери, че никой не я преследва, отправи се към своето гнездо. Разрови пуха, откри яйцата и легна върху тях…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     — Те?, те?, Лиса — каза селянинът и подсмръкна. Види се, беше му студено, защото криеше ръце в окъсаната си шубичка и смешно потреперваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     По едно време той тръгна към сипея. Заекът не мръдна. Очите на човека му се <b>видяха</b> много страшни. Бяха жълти, в тях се показваха зли пламъчета, личеше някаква грижа и същевременно жестокост.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Изведнъж погледът им трепна и те светнаха с радостен и страстен блясък. Заекът разбра, че селянинът го <b>видя</b>, и като котка изскочи от корена.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     От време на време заекът се спираше и слушаше. На два пъти я <b>видя</b> как тича по следите му и как пъха муцуната си в снега. Тя беше стара и опитна. От нейния дрезгав и страстен лай личеше, че е решила да го гони до смърт.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Една шейна се зададе откъм хана. В нея седяха селяни, облечени в кожуси. Види се, бяха посръбнали, та носовете и бузите им бяха червени. Те шибаха конете, от чиито муцуни излизаше па?ра, и викаха: „Ехей-й-й!“</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Заекът приближи стръмнината, <b>видя</b> старата си следа и влезе в нея. После се върна и тръгна срещу кучката. Беше изморен. Краката, му се намокриха и заледиха от снежната кора.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Кучката пъшкаше отдолу и уморено лаеше. Тя мина край тръна с изплезен език, гризна малко сняг и дрезгаво закляфка. Заекът я <b>видя</b> отблизо. Едното й ухо беше наполовина бяло, другото лежеше забърнато на тила й. Кръвясалите й очи бяха зли. Тя уж отмина, но внезапно се върна, зърна го в тръна и запищя:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Попът трепна и уплашено се огледа. Но освен блясъка на водата и обвитите в тъмнина скали не <b>видя</b> нищо друго. Той понамести шапката, измърмори и се приготви да се махне по-скоро оттук, ала преди да тръгне, нещо тежко го бухна в гърба.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Идеше човек. Той се спираше често, после пак тръгваше насам. Бухалът се наежи и протегна напред котешката си глава. Слънчевата светлина го ослепяваше, но все пак той <b>видя</b> човешката фигура да се приближава в огнена мъгла, като тъмна маса с грамадни размери. Тя дойде съвсем близо.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Веднъж убих младо, едногодишно сърне. Кучето гонеше неговата майка. Тя избяга далече зад баирите. Види се, то бе я следвало донякъде, после беше се отделило и върнало. Аз го забелязах, когато пъплеше по глинестия сипей.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Тя държеше главата си наведена като куче, което души. Ушите й бяха насочени напред. По тялото й минаваха бързи плахи тръпки. Изведнъж тя <b>видя</b> сърнето и пристъпи към него, ала шапката ми, захвърлена наблизо, я изплаши.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Сърната си беше отишла и може би завинаги. Обхвана ме яд. Трябваше да стрелям, а не стрелях. Страстно ми се искаше да я <b>видя</b> още веднъж, поне още веднъж. Това желание беше тъй силно и нетърпеливо, че аз престанах да дишам и започнах да се вслушвам с полуотворена уста.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     — Преди десетина години учителствах из околните села, докато най-сетне успях да получа място в родното си село. Оттогава насам живея тук. Мечтата ми беше да се завърна и установя в бащината си къща, която вие вече <b>видяхте</b> поправена и подновена. Ловната страст беше ме обхванала още от дете. В нашия род тя е наследствена черта. Дори тя ме застави да стана учител и да живея на село. Човек се привързва силно към местата, из които дълго време е ходил на лов, и ги обиква като свой имот…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Техните викове станаха още по-радостно възбудени, когато преминаха клисурата, в чиито могъщи пазви виелицата беснееше най-силно. Тук, в малкия къс равнина, те <b>видяха</b> грамадно светло петно, прилично на сияние. То напомняше жълто утро, обагрило небето с топла светлина, зовеше ги и им обещаваше убежище…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     В едно октомврийско утро, два часа преди да се разсъмне, Кара Ибраим стана и започна да се приготвя за лов. Жена му Хатидже, която спеше заедно с трите си деца на пода, отвори очи и го <b>видя</b> да тършува из окадената, вмирисана на кисело одая. Кара Ибраим взе от поличката железните котки, патроните и тютюневата си кесия, сложи хляб в торбичката и поиска да излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Но тежката зима беше прогонила дивеча към закътаната от ветровете долина и старата гора беше тиха и пуста. Катериците, напуснали тези места ведно със сърните и зайците, бяха се заселили в полите на планината. Преди седмица и самият рис се криеше в една напусната вълча бърлога, която намери по течението на реката, долу в самата котловина. Беше принуден да слиза чак до шосето, отдето за пръв път в своя живот <b>видя</b> човешките селища и чу лая на кучетата. Той вървеше след сърните.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Щом се спрях, птицата се обърна и аз <b>видях</b> неспокойно вдигнатата й глава. По всяка вероятност беше патица от вида на тия, които сега висяха на кръста ми. Тя се готвеше да излети. Това личеше от нейните леки, почти неуловими движения, изпълнени с тревожен трепет. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          През лекия дим <b>видях</b> как птицата трепна, как дробинките повдигнаха водни бризги край нея и как на брега на снега се появиха черни точици от попаденията на оловните зърна. Но, чудно нещо, патицата остана в локвата, както преди - спокойно и неподвижно. Тя не запляска с крила, не плувна обърната по гръб, не се гмурна във водата да търси спасение от смъртта, както би направила всяка ранена или умираща водна птица. Тя само се обърна леко и бавно към мене, тъй че отново заприлича на добре закръглена топка. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Когато се приближих, <b>видях</b>, че в локвата стои не патица, а една черна лиска. Тъмнопепелявото й тяло беше здраво и чисто. Нито една капчица кръв не се виждаше по гъстата й перушина. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Представи си, че би могъл да <b>видиш</b> отдалече тая невероятна картина - ловеца и дивата птица, двамата тъй близо един до друг: човека - учуден, недоумяващ, дивеча - напълно равнодушен към присъствието на своя най-страшен враг, и всичко това в тая снежнобяла спокойна равнина, в която виелицата е оставила след себе си само мир и тишина. Не би ли повярвал, че в тоя час на земята се е извършило великото чудо, което ни обещават евангелските легенди? </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>- Ти ще <b>видиш</b>, като те дадем в детския дом. Тогава ще слушаш, защото няма да го има дядо ти да му се качваш на главата!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>И тя е щастлива. Отдъхва си. Дори й иде да ме разцелува. А после, после ще <b>види</b> какво наказание ще ми друсне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Когато <b>видим</b>, че нашето обичано момченце дава бисквитата си на друго дете, да не се трогваме чак толкова. Повече от вероятно е, че то не иска да я изяде и намира начин да се отърве от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i><i>И въпреки всичко чувството за справедливост съществува у малките деца. Първоначално то се проявява едностранчиво. Детето забелязва всяка несправедливост, която го засяга, и не може да <b>види</b> онази, която засяга другите. Това се <b>наблюдава</b> най-често в семейства с няколко малки деца. Една милувка в повече и наскърблението е налице, едно лакомство в повече и ето че се чувствувам ощетен и пренебрегнат, появява се ревност като при кучетата, които не могат да понасят стопанинът им да любезничи с друго куче.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Най-лошото е, че понякога мама и татко ужасно се възмущават от моите лъжи, а друг път се очароват от изобретателността ми. Не можеш да ги разбереш. Когато се ядосат, ме наказват: няма да гледам телевизия (те не знаят, че това наказание може да бъде и услуга за мен). Няма да ходя в зоологическата градина. Или най-неочаквано започват да се смеят на моя "номер". "Ела да <b>видиш</b> какво е направил, ела!" И после, ако решат, че съм проявил оригиналност, разказват възторжено хитрините ми на близки и далечни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>"Какво ли не измайсторяват хората за свое удобство - мисли си майката." И естествената учтивост я кара, щом <b>види</b> учителката, да попита как са близнаците. Учителката е слисана. Какви близнаци. Тя изобщо нямала деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Поведението му е спонтанно, никакъв <b>видим</b> повод, никакъв предишен разговор, никакъв символ, който да предизвика подобна реакция. Просто малкото момче в един миг е направило откритие, неосъзнатото, което е присъствувало в душата му, се е превърнало в съждение, непоносимо за крехката му психика. Родителят е безпомощен, само ласката, прегръдката, чувството за топлина и контакт с друг живот, слънцето и синьото небе са в състояние да потиснат безпокойството.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>- Виж какво, моето момче, училището е сериозно нещо и не може така и така... Я да <b>видя</b> какво си написал? Ау! Каква грозотия. Седни, седни! Сега гледай! Чер-тич-ка, чер-тич-ка, хоп, сега кукичката, виждаш ли колко е лесно. Хайде сега ти!... Така, така... Браво... Ама не бе! Каква е тази кривулица! Хайде още веднъж... Не, не! Ти не внимаваш, ти можеш, но не искаш.. Това тука ти ли си го писал?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Толкова. Клиничен случай. Само че тези, които запомнили съученика си Иванчо, десетина години по-късно имали възможност да го <b>видят</b> като сервитьор в един ресторант. Иванчо пак не бил добре със смятането, правел сметката много бързо, но винаги в негова полза.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Треската за високи бележки всъщност втриса най-много родителите. Майчиното и бащиното чувство преля в образователния казан и започна да кипи. Родителите се <b>видяха</b> задължени да станат надзиратели на учебния процес и трябва да ги оправдаем, защото бележките се оказаха решаващи и още в ранна детска възраст сякаш предопределят бъдещето на детето. Така домът се превърна в придатък на класната стая, при това еднакво неприятен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Цялата тази противонравствена операция е отговор на сериозната заплаха, че ако детето не получи висока диплома, в осми клас го чака техникум! Техникум по какво? Ще <b>видим</b>... и при този избор последната дума ще си кажат връзките.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>93 Жаждата децата ни да се реализират по-пълно от нас самите е естествена. Честно казано, едва ли има родители, които макар и плахо, макар и тайно от самите себе си, не мечтаят за чудото, не го дебнат във всяка по-самобитна проява на рожбата си. Ако следите по-внимателно радиопредаванията, ще <b>видите</b> колко много родители обсипват редакцията с писма, изпълнени с находчиви, оригинални и духовити изказвания на техните дечица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Не бива да чакаме, за да <b>видим</b>. Вече никакви технократски и псевдоикономически мъдрувания не трябва да ни подлъгват да продължаваме това цивилизовано варварство. Впрочем, защо да обиждаме варварите? Казват, че в праисторически времена всред някои от тях съществувал неписан закон: който посегне без нужда на едно дърво и го нарани, разпаря му се корема, измъкват му се червата и с тях се опасва раненото място.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Трогателна е гледката, когато ги <b>видим</b> на някой баир да копаят дупки за малки настръхнали борчета, и пълна подигравка с техния труд е, че долу по шосето минават един след друг камиони, натоварени с трупи, по-точно трупове на великолепни дървета, които отиват, за да правим амбалажна хартия!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Аз имам известни основания да говоря за спорта, защото започнах да го практикувам от дете, изпитвал съм сладостта на победите и медалите, суетата да <b>видиш</b> името си във вестника, огорчението на пораженията, упоритостта и умората от тренировките. Плуването и ските бяха любимите ми дисциплини, а футболът си остана несподелената ми любов. Все пак мисля, че най-хубавият спорт, особено за децата, е плуването.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          - Отвържи го - каза статистикът и кучето се отръска щом усети, че каишката освободи шията му. След това хукна по тировете между зелевите лехи, като почти влачеше муцуната си по пръстта. Тичаше бързо и скоро го <b>видяха</b> на другия край, но още не лаеше. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          Той очакваше, че ловецът ще го ободри, но оня каза, че зайците не се намират тъй лесно, както си представят някои хора. Може цял ден да обикаляш къра и да капнеш от умора и пак да не <b>видиш</b> кьорав заек. Макар че беше още нов в тая област, ловецът не страдаше от излишен оптимизъм. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          - Абе оставете тия работи - каза председателят на дружинката. - По-добре да намерим една сянка и да <b>видим</b> какво са сложили жените в торбите ни. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Там, в митрополията — какво <b>видя</b>, какво преживя, какво мисли — не помнеше. Той беше така убит, принизен, смазан, но все пак една мисъл стоеше съвсем отделно от другите и колкото той искаше да я заглуши, тя се връщаше отново и полека дълбаеше сърцето му: нейното разхубавяване. Какво беше това — ревност? Не, той не ревнуваше. По-скоро това беше завист, завист към него, че той, онзи, беше и дал щастие, а при него, значи, тя наистина е била измъчена и злополучна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Тогава Дико се извърна и той <b>видя</b> очите му — загадъчни и злобни. Така ли беше, или така му се стори? Тази мисъл се връщаше отново и отново. И странно: той тръпнеше пред нея, но вместо да я отгони — търсеше я, чакаше я дари с мъчителна наслада. Не беше ли даден още тогава първият знак на мълчаливата, но страшна борба между двамата?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Стан минаваше дните си в училището — и предобед, и следобед. Там се чувстваше по-добре, по-спокоен. Грижите за училището и децата го отвличаха от собствените му мисли; той знаеше това още от времето с Христина. Но сега беше друго — часовете предиобед и вечер — преди да пусне децата — се превръщаха за него в истинско изпитание. Колкото повече наближаваха минутите да си отиде дома, да <b>види</b> Елка, толкоз по-безпричинни — поне така му се струваше — вълнения обземаха сърцето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Елка бременна! Може би и по-рано в ума му беше попадала такава мисъл, но като далечна мечта, която сгряваше само душата му, а сега това беше неизбежна действителност. Струваше му се, че грехът им изведнъж се разкриваше пред целия свят, че сега вече всички хора ще <b>видят</b> и осъдят престъпната им връзка. Той не смееше да излезе между хората — в погледа на всеки срещнат откриваше или присмех, или упрек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>— Прав си, синко… добре се сети… Аз отколе се каня да ти поприказвам тъй… като по-стар, като свой… Пък не се решавах… Думам си — той е учен човек, от мен ли ум ще взема… нали <b>види</b> сам…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Нощта беше ясна и светла; когато стигна да кръчмата, учителят <b>видя</b> отвън група хора, които се разправяха за нещо и кряскаха — навярно пияни бяха. Той мина в сянката на стрехите и приближи: не се излъга — посред тях беше и Дико; неговият глас заглушаваше другите. За какво говореха, Стан не схвана, но той чу ясно как брат му, разярен, извика на няколко пъти:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Така беше и през онзи ден, когато той, застанал на прозореца в училището, <b>видя</b> край реката пушека от жертвения огън и събраната маса богомолци с издигнати над тях слънца и хоругви. За един миг той беше се почувствал разколебан в мислите си, с обладана от мистичен страх и съзнание на виновност душа. Наистина той не можеше да отговаря за мислите си в онзи миг, но тогава той беше близо да повярва, че не трябва да стои там и че не можеше да възнася към бога молитвите им…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Настъпи зимата, хванаха студове; в полето нямаше вече никаква работа. Дико <b>видеше</b> пак прежния разпуснат живот, Стан — в училището, а Елка — от утрин до вечер на работа в къщи. Тя беше твърде натегнала вече, лицето и посърна, очите се вглъбнаха в орбитите, но никому за нищо не се оплакваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>— Лельо, лельо… — едвам успя да промълви Стан; в този миг в устните му стоеше страшно признание, готово де се отрони, но той още веднъж се съвзе и довърши: — Искам да я <b>видя</b>, лельо!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Войникът изчезна, но нищо не намери, защото хазайката отдавна, като ги <b>видя</b> на двора скъсани на три места, хвърли ги на боклука - хич носи ли офицерин такива галоши, казваше тя на Велка, който дойде в ужас. Поручикът вечерно време ги туряше за клуба, даже един път случайно ги беше променил. За щастие, оттогава в събота дъжд не валя, хазайката и старият вестовой ни дума за тях - и всичко се струпа сега на бедния Димо. Отчаян се вмъкна той в стаята и като <b>видя</b> лицето на поручика, бе готов да се съгласи от кожата му да направят галоши, само да го няма тука.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>И Димо си припомни своята радост - като пристигне в полка, ще <b>види</b> град, ще живее в него, ще се научи да чете. И му стана криво, криво на душата. Той се отпусна на възглавницата: мислите му го отнесоха отново към село, после в казармите и той, който никога не мислеше, с глас прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>- Ти ептен си взел акъла на тази готвачка - каза четвъртият вестовой, Станко, който дохаждаше тука само да се <b>види</b> с другарите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>- Ти при моя подпоручик да постоиш, че да <b>видиш</b> ботуши - като ти зашапи с тях по сурата - каза "битият Иван", защото всеки ден се явяваше с нов белег на лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Той <b>видя</b>, че там са готови - слугинята вече се готвеше да ги занесе на пощата, - и без да се спре при годеницата, влезе при стария.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>И той се зарови във възглавницата си и заплака като дете. И мина му през ума всичкият войнишки живот и той <b>видя</b>, че никой освен малкото детенце на капитанина не му се усмихваше и само кучетата тичаха след него по двора, като им носеше ядене. Той ставаше по-мрачен и по-мрачен и сълзи, може би всичките му сълзи, се поляха по лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>- Защо ли го няма онуй говедо - каза госпожата, като се оглеждаше в огледалото. - Аман от такива вестовой, утре ще го сменя! Чакай да <b>видя</b> дали е стоплил барем яденето. Пък ще рече, че не сварил!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Снежа застава срещу мен и почва да ме имитира. Бърка във въображаем джоб, вади въображаема банкнота и със злобна кокетност я развява под носа ми. Лицето й придобива израз на престорено съчувствие, гласът й става гърлен и груб. Гледам я и не мога да повярвам, че това е Снежа, за която всички казват: „Колко е красива и фина, деликатна и възпитана!" Навън тя наистина прилича на ангелче. Изчервява се от една дума или дори от един поглед и кара другите да се очароват от нея... Да можеха да <b>видят</b> сега това ангелче? Да <b>видят</b> как си криви лицето от злоба, как ме представя като жалък палячо!. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Когато отворих очи на сутринта, най-напред <b>видях</b> моя любезен съквартирант. Той бе застанал полугърбом към мен и подреждаше куфара си. Вещите му бяха сложени на кревата и той ги вземаше</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>След няколко минути Иван въздъхна дълбоко, шавна с рамо, отлепи клепачи и се загледа в тавана, но все още не бе дошъл напълно па себе си. Анка изтича в спалнята, остави в гардероба сакото и каскета, да не би Иван пак да се изплаши, като я <b>види</b> в „разбойническо" облекло, и се върна при него. Той я проследи с поглед и се опита да стане.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i> Но поп Костадин хвърли, изглежда, тъкмо две и четири и почна да напредва. Чичо Митьо мълчеше, но като <b>видя</b>, че попът му взема играта от ръцете, не се стърпя и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Дойде ред леля да поднесе и яхнията с петела. Като <b>видя</b> пред себе си големия посинял копан, Киранчо примлясна, изля в гърлото си чаша вино, въздъхна облекчено и най-после пристъпи към същността на работата:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Е, сполай му за честта на дяда Гергя, че иска дъщеря ми за снаха! Сполай. . . То мене какво, ами момата да <b>видим</b>, . . Да чуем нейната дума. — Дядо хвърли бърз поглед към леля и каза: — Кажи, джанъм, каквото ще кажеш. Тия хора са дошле за снаха да те искат.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Аз, още като я захванахте тая работа, не ми се <b>видя</b> на добре - обади се пак тати. — Връв с връв се връзва, ремък — с ремък! Ама вие. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Казах му, че не мога да вървя. Той остави раницата и седна до мен. Опипа болния ми крак и почна да го разтрива бавно и внимателно. Видях лицето му отблизо. Широко, скулесто, с къс нос и влажни, усмихнати очи, в чийто блясък странно се съчетават добротата и простодушната наивност на възрастен селянин.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Ще ядеш кокошки, а? — говореше той и се усмихваше. - А сега да <b>видим</b> дали ще намериш перце да хапнеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Виждаш ли? Знаех, че е яла кокошки. Ето перцата. Чакай да <b>видим</b> сега как бие мръсното й сърчице. — И като се наведе отново към лисицата, той порна гръдната й кост и я разтвори. — Аха, ето го! Гледаш ли как подскача?</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Брей — каза той, — от бързина забравих да хапна, а сега нямам време да сляза, ама нищо, ще <b>видя</b> да взема нещо на някоя гара.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>А бе — каза милиционерът — в делничен ден <b>видиш</b> л.и човек да се смее, значи, е пил или е откачен. Тебе като те гледам, и-е ми мязаш на такъв. Дай книжката на колата!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>влязох в коридора, дето има шкафче с огледало, си взех пъстра кърпа за глава. Облякох си вълнен пуловер, обух клина и новите кецове, набутах останалото в куфарчето и излязох. На улицата се сетих, че ще ми трябват пудра, червило и одеколон. Отбих се в парфюмерията и ги купих. Като излязох отново на улицата, <b>видях</b> едни мадами с бели ръкавици, бам, и аз едни бели ръкавици. Щом ще е номер, малко ще се изръся, но Кунито така ще го изцедя, че да му държи влага за цял живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Пия само коняк, но не на крак — казах. Той отиде да събере малко кураж, а аз запалих цигара и прегледах тоалета си. Всичко бе в ред. Кунито си поръча ракия, изпи я на няколко глътки и се разкашля. Захапа, мисля си, да <b>видим</b> какво ще го правя отсега нататък. До Шумен има още десетина километра и там ще бъде трудното. Ще удари ли Кунито към Търговище да откара белите петли, или ще хване към Варна.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Напъна ме смях, като си опомних как преди известно време Кунито наби по-голямата си дъщеричка, защото намерил цигари в ученическата й чанта. Прозорецът на стаята им бе отворен и аз <b>видях</b> как я</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Ами да! Че да не съм някоя такава-онакава! Аз и при тебе нямаше да се кача, но като <b>видях</b> лицето ти, веднага разбрах, че имам работа с добър човек. Ние жените изведнъж разпознаваме добрите мъже. А всяка жена, Куни, търси мъж, който и допада. Щом един мъж й допадне, тя е готова да направи всичко за него. Вие мъжете хич не ги разбирате тези неща, гледате да откачите нещо и толкоз.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i><i>— Аз живея — казвам — с мама. Тя не е много стара, но не чува. Вечер с тъпан да влезеш в стаята ми няма да те усети. Оставяш камиона някъде по-далече и идваш към осем. Мама си ляга в седем. Само че по-предпазливо. В квартала има едни моралисти, е четири очи <b>гледат</b> кой при кого отива. Имаме един съсед, дето очите му изтичат, като ме <b>гледа</b>, но понеже знае, че няма да го огрее, само ме следи с кого се срещам и разговарям. Да ме <b>види</b> на улицата със старец или с дете, пак пуска клюки</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Значи, играта този път ще бъде по-кратка, каз; си. А за ръкавиците добре го измисли, няма как: да се каже. Да <b>видим</b> какви близки ще измислиш Провадия.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>добитък. Деловодителят виси над масата, пише в тефтерите, дави се от „тютюнджийската" и храчи в книжни кесийки. И в пивницата е празно. Тукашните селяни нямат навик да се запиват. Гаврътват на крак по едно „кметско мастило", така наричат ментовката, и отиват да спят. Когато имат работа, не мигват по цели нощи, но щом се <b>видят</b> свободни, отдават се на пълна летаргия от сутрин до вечер и от вечер до сутрин.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Насреща ми изскочи каруца. Отпред седеше прислужникът на селсъвета. Преди да се изравни с мене, той дръпна поводите на конете, вдигна ръка и ухилен, <b>види</b> се, бе пийнал, извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Той се поизвърна, кимна назад и едва сега аз <b>видях</b> две тъмни женски ресници, окъпани във влагата на снежинките, две тъмни, наивно замечтани очи на бледо, прозрачно липе. Момичето бе увито до</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>брадичката с овчи кожух. Нито можех, нито им; какво да кажа. Усмихнах се глупаво и поех пътя с От небето се сипеха снежинки и всичко наоколо превръщаше в белота, девствено чиста, приказна, аз вървях в тая белота и не знаех защо вървя. Объ нах се, <b>видях</b> каруцата, която бързо се отдалечал ше, и си представях как момичето, увито в кожу до брадичката, гледа наоколо с тъжна покорност, на ресниците му леко кацат снежинки, топят се и I тичат като сълзи по бледата кожа на лицето му. К де отивам? Какво ще диря в моя малък и пуст градец?</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Следобед срещнах в коридора на хотела една жена, която се настани в съседната стая. Стори ми се позната. Едва преди половин час, когато отново я <b>видях</b> да излиза от хотела, аз си спомних за едно събитие, на което бях свидетел.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Най-после ударих един пъдпъдък, който падна в близката царевица. Хектор неспокойно душеше наоколо, после се притаи зад синора. Отидох при него и какво да <b>видя</b>. Налапал пъдпъдъка и го дъвче. - Дай! Дай!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Преброих ги — двадесет и осем. Е, сега можеш да бъдеш спокоен, рекох си. Качван се на колата и благославяй всевишния! Но като ги отнесох в колата, <b>видях</b>, че имам още патрони, и не устоях на изкушението да ги изстрелям. Как се напуска това богатство? То идва веднъж на година или две, пък и ловджийската алчност не се засища така лесно. Понякога съм скитал по цял ден и съм бил доволен от пет парчета, а сега ми се искаше да имам хиляда патрона.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Тогава <b>видях</b> Тони и нейните старци. Те се изкачваха по стръмната пътека към шосето, по което минаваше автобусът. И тримата бяха натоварени с ба-</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>като е висяла пет или шест минути под балкона. Дали за това, че е обичала много Иван Мавров, та когато го е <b>видяла</b> толкова изплашен, слаб и нищожен в такъв съдбоносен за любовта им момент, вече й е било все едно дали ще живее, или не, или пък не е имала смелост да се покаже в такова окаяно състояние пред съпруга ся, за когото знаеше, че я обича повече от всичко на света? Е, ако трябва да бъдем откровени докрай, то за нас, дявол да го вземе, си остава загадка и това, че все още има хора като Станиш и Дафи.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Що ти, дяволско дете, мълчиш! Види се, че не сте щели да повикате дяда си хаджия! Така ли е? Помни да кажеш на майка си, че дядо ти хаджия ви дава кайсийки само за това, за да не го заборавяте и вие. Разбра ли ме сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Хаджи Генчо има яка воля и твърд характер. Но кога тоя Кралевити Марко не пада с духа си, от никого се той не бои, никого не пише на рабуша си.Ако ти му направиш някое зло, ако го с нещо оскърбиш или ако му се присмееш, то той трябва да ти отмъсти - бога ми ти казвам, че ще да ти отмъсти! Веднъж той купил една магарица и пратил сина си по някоя си работа. Синът му възседнал магарицата и минал покрай дядови Вълкови; а дядо Вълко беше голям шегаджия и като седял пред вратника си на стола и <b>видял</b>, че иде хаджи Генчовият син, то го попитал:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Хайде сега, синко, възседни магарето и премини покрай къщата на дяда си Вълка, а ако дядо ти Вълко те <b>види</b> и ако те попита - де закарваш баща си, то му речи: "Закарвам го при жената ти."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Ето защо коприщенци яко-яко не обичат да имат вземане-даване с хаджи Генчо, а децата се боят от него като от чумата. Ако хаджи Генчо <b>види</b>, че нечии деца играят на орехи, то и тая невинна детинска игра му не дава да мирува, и тя го оскърбява, и тя мъчи неговото пъргаво сърце. Приближи се той полекичка до тях като котка, повдигне тоягата си и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Децата с радост хранят пилетата и с голямо удоволствие забележват, че храненичетата растат и гоят се; но една заран най-хубавото, най-тлъстото и най-голямото пиле се изгубва - чегато е в земята потънало. Момченцето търси своето пиленце, своето скъпоценно хранениче, за да го нахрани, да го помилва, да го <b>погледа</b>, но всичките му мъки и старания остават напразни, защото това хранениче в това също време, както се <b>види</b>, се вари в черното котле с червеното превезло, а хаджи Генчо, като някой ахчия по турските конаци, с лъжицата в ръка ходи около котлето и кряска на баба Хаджийка:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Дядовата Либенова къща е изградена на една джоглина, следователно - дядо Либен може да <b>види</b> всичкото село. Около тая знаменита къща растат в голямо изобилие люляци, трендафили и други миризливи цветя и дървета. От лявата страна на дядовата Либенова, къща се намира една твърде голяма градина, която е пълна до най-крайната степен с всякакви плодовити и неплодовити дървета: ябълки, круши, дренки, череши, вишни, праскови, сливи, драгуни, а така също и едно орехово дърво и круша, дотолкова висока и кичеста, щото вие не можете и да си я въобразите, с една дума - рай и нищо повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Добър кон имаш ти, байо Либене! - казва хаджи Генчо. - Снощи те аз <b>видях</b>, когато ти отиваше в черкова, и загледах се на твоето конченце. Ако искаш да ти кажа право, то аз ще да ти кажа, че твоят кон не е кон, а змей шестокрили... Аз зная, че ти не си скъпо заплатил за него. А как пърха тоя змей, как се перчи тая хала-халетина, като мисир се перчи; а подскача като Шарка - като коня на Кралевича Марка! Добър кон! Хат ли е, байо Либене?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Аз го не продадох, хаджи, а трампих го. Ето, <b>видиш</b> ли, хаджи, у Петра Будина беше тая пушка с червения ремик, дето виси на стената, и един чифт арнаутски пищови - казва дядо Либен и сочи с пръст към стената, на която висят много пушки, пищови и ножове.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Не пушката се мене хареса, а пищовите - казва дядо Либен. - Аз поисках да ги купя, а Петър ми казва: "Дай ми, дядо Либене, "Черната стрела" и носи ги със здраве". Аз му дадох "Черната стрела" и вземах пищовите, оная пушка и сто гроша напангон. Видиш ли, хаджи, каква е работата!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ай, ай, ай! Добро, добро, хубаво, байо Либене! Аз <b>видя</b> сега, че тебе и в Московията знаят! Ех. добро нещо е, когато познават човек и в Московията! Тъй те искам, байо Либене!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Не е то така, хаджи, не е то така! Хиляди пъти ти казвам, че това не е тъй - рекъл дядо Либен. - Аз видя, че ти от тия неща нищо не отбираш... Когато дохождаха московците, то аз с очите си <b>видях</b> как тия купуват турски сабли, купуваха и пушки. Вземат тия турската пушка в ръката си, повъртят я, повъртят я и рекат: "Харашо". А тая дума ще да рече на техния московски език хубаво.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- Не е то така, хаджи, не е то така! Хиляди пъти ти казвам, че това не е тъй - рекъл дядо Либен. - Аз <b>видя</b>, че ти от тия неща нищо не отбираш... Когато дохождаха московците, то аз с очите си <b>видях</b> как тия купуват турски сабли, купуваха и пушки. Вземат тия турската пушка в ръката си, повъртят я, повъртят я и рекат: "Харашо". А тая дума ще да рече на техния московски език хубаво.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Но у дядо Либена сърцето е добро и мегко и затова, когато той <b>видял</b>, че хаджи Генчо се е разсърдил не на шега, то потърчал след него и извикал, колкото се може:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Защо ти, шеметни сине, се скара с хаджи Генча? - пита баба Либеница дяда Либена и клати си главата на кавга. - Ти със своите коне и със своето салъвкиевско лозе ще да накараш хаджи Генча да даде момиченцето си другиму, а нашият син да остане неженен! Видиш ли сега, стари каракончо, какво си направил! Припкай по-скоро и помири се с човека, припкай!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Дядо Либен захванал да говори, но някаква си невидима сила му свезала езика и повеляла му да онемее. Той дълго време разгледвал хаджи Генча от главата до петите, дълго време си мърдал устните нагоре-надолу, дълго време си опинал мустаките и чоплил зъбите си, дълго време пъшкал като тежка жена; а из всичкото това се <b>видело</b>, че нему е тежко да говори и че той би се решил хилядо пъти по-скоро да иде с кърджалиите и да пали селата, нежели да се поразговори с хаджията приятелски. Най-после дядо Либен потеглил десния си мустак и изгърмял:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Твоята хаджийка пристая, хаджи! Моята бабичка се <b>видяла</b> с нея в черкова и свахите скроили работа - рекъл дядо Либен и почесал си врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Хаджи Генчо вляззъл в къщата си, а баба хаджийка го посрещнала и погледала на своя султан боязливо; но когато <b>видяла</b>, че нейният деспот има кеф, то го попитала:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Нежният домочадец скоро захъркал. Баба хаджийка завила мъжа си с едно синьо и рошаво кебе, па воздъхнала и отишла в "къщи" при чедото си. Лила седяла около огнището и готвила вечеря. Когато тя <b>видяла</b> майка си, то се позасмеяла малко и рекла и:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Лила почервеняла още повече обърнала назад главата си, за да й не <b>види</b> майка й лицето; но изведнъж очите и се напълнили със сълзи и тя прегърнала остарялата си майка и заплакала.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Хаджи Генчовица имала добра, мека и любяща душа, каквито на тоя свят се срещат твърде рядко; но всичките тия прекрасни и драгоценни нейни качества се появляли на <b>видело</b> само тогава, когато тя била заедно с децата си и без мъжа си; пред очите на мъжа си тя била сурова, мрачна и навъсена като Стара планина или като Черно море. Около полунощ майката се разстанала с дъщеря си, поцелувала я по челото и отишла да спи.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Сега вече <b>видите</b> как хаджи Гепчо обича да се съветува със своето домочадие; а дядо Либен мислил, че тоя хаджи Генчо го лъже! Да ви кажа право, Лила би се съгласила да вземе и най-последния човек, да вземе вдовец, да вземе недомакин и безкъщник само и само да се избави от своето бащино огнище и от бащините си нежности или от бащиния си деспотизъм; но когато тя узнала, че баща и я дава на Павлина, то от радост не могла да затвори очите си цяла нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Аз <b>видя</b>, мой синко, че ти си готов вече за женене; иска ти се жененето... Ако да би те пратил да покосиш ливадата или ако да би те турил да ми прекроиш кантоша, то ти би побягнал чак в Загорето; а когато е работата за женене, то ти тичаш към нея като муха на мед. Ех, ама си юнак! "Хайде, Манго, да пасеме овцете!" "Студено е, овчарко!" "Хайде, Манго, да ядеме." "Да ядеме зер, нали сме дружина, да се слушаме!" А знаеш ли, мой синко, чие момиче искам да ти взема?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Щото е истина, то е истина - казала голямата чалма, - но момичето не е криво, а бащата, който му не дава да работи като хората. "Аз - казва той - ще да си купя сукно, а вие работете друго нещо - плетете чорапи за продан." А когато хаджи Ганчовица му рече, че хората й се смеят, то старият се така развиква, щото бягай вън. "Глупави сте вие жените - казва той, - сукното чини по петдесет гроша аршина и е много по-хубаво, а вашите шаяци чинят седемдесет и не са за нищо." Видите ли сега, че Лила и хаджийката в нище не са криви?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ти най-напред узнай какъв е тоя хаджи Генчо, а после вече говори, че той не е лошав човек. Хаджи Генчо е чифутин и греховен човек!... - извикала Беньовица, па ударила тоягата си о земята и затреперала от яд. - Да ме прости господ! Тоя хаджи Генчо има работа с чифутите, които са разпели Христа, ако и да пее на певницата. Един калугерин ми каза, че хаджи Генчо продал на чифутите едно момченце, за да си направят от кръвта му комка, а тия му дали за това всякакво купе. Видите ли сега каква е работата!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Когато всичкото това било донесено, то дядо Либен го турил в една липисканска кърпа, втъкнал в пояса си китката заедно с жълтицата и тръгнал да пътешествува. Когато дядо Либен излязъл на улицата, то повдигнал главата си нагоре като селски камзамалин и ухилвал се под мустак; той вървял горделиво, перчил се като паун, гледал насам-нататък с достойнство и мислил си, че всичките хора гледат само на него и говорят: "Ха-ха-ха, дядо Либен! Я гледай ти него! Видиш ли ти сега какъв е той баща? Иска да жени сина си за такова хубаво момиченце!"</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Това не е чудно! Види се, че тя, жива и здрава, медена и маслена, е пак побягнала... Тя, да ви кажа право, е хитра жена - казал дядо Либен.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ех, Тончо, ти, да ти кажа право, щеш да ми покъсаш червата от смях - истина ти казвам! Името на твоя френец беше Панапарт и ако той и да имаше три сърца, но московският цар, Кутузин и Саваров се не уплашили от него, а хванали го, заковали го в седемдесет и седем вериги и пратили го в пъкъла да прави плочи на дяволите. Видиш ли сега каква е работата! - рекъл дядо Либен и скачал от радост.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Аз <b>видях</b> ингелизите в Цариград и мога да ви кажа, че тия са такива глупци, каквито и светът не е създавал. Дойде ингелизинът в някой дюкян да си купи хляб или сирене и ти не можеш да го разбереш... Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингелизи са неми като немците?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Хубав е, много е хубав - отговорил той. - В Ерусалим има твърде добри вина! Да ви разкажа едно нещо. Когато Мойсей вовел евреите в обетованата земя, то там намерили цели лозя, цели гори и цели градини с лози и тия лози расли само по себе си: никой ги не садил, никой ги не прекопавал, никой ги не подрязвал; а всяка лоза давала по седемдесет и седем ведра вино... Из всичко се <b>види</b>, че онова вино е било много по-добро от сегашните. А Моисей, знаете ли, бил свет човек, той и из водата правил вино... Всичкото това е написано в голямата книга.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Когато хаджи Генчо изговорил всичкото това, то <b>погледал</b> на своите гости с голяма гордост, позасмял се и лицето му говорило: "Ето, <b>видите</b> ли, мои селяни, как аз задомявам своите деца? Царска премяна им давам!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ти, свате - рекъл той, - днеска нямаш кеф: <b>види</b> се, че си сънувал лошави сънища. Послушай, байо Либене, какво ще да ти кажа... Ох, уморих се като старо куче. Не можете ли да ми дадете малко от старото винце, да си поглътна? Ох, уморих се.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Еее, синко, аз <b>видя</b>, че тоя нечестивец е омагьосал вече и тебе. Я помисли си - какво ми ти говориш! Прекръсти се!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Какво казва? Ти знаеш, че Тончо беше едно време и голям приятел на хаджи Генча. Веднъж тия двамата ходили заедно на Фелибе и Тончо <b>видял</b> със собствените си очи как хаджи Генчо чел евангелието в чифутската черкова, той <b>видял</b> и това как хаджи Генчо откраднал едно българченце и продал го на чифутите, за да го заколят и да се комкат с кръвта му, а най-после той <b>видял</b> как хаджи Генчо една нощ говорил с таласъма. Е, кажи ми ти сега: и това ли не е истина?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Как защо? За това, че тя е дъщеря на един чифутин, на един богопродавец и на един магьосник. Мнозина са <b>видели</b>, че над хаджи Генчовата къща всяка нощ се вие един огнен змей, а тоя змей, твърде лесно може да се случи, може да е залюбен за тоя Лила, както то бива всякога с най-хубавите момичета.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Питах я - отговорил Благоя, - тя се <b>видяла</b> с Лила тая заран. "Щеш ли да излезеш, Лило, нощеска в градината, за да се повидиш с Павлина?" - попитала сестра ми. "Аз се боя от баща си" - казала тя. "Ако е така, то да се откажеш и от Павлина за всякога." "Ще да изляза, ще да изляза - извикала тя - и щото бъде, нека бъде! Аз за него съм готова да се удавя, без него аз не желая да живея, не ща..."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- И ти още питаш, мой драги, когато аз съм се решила за тебе да изляза посред нощ на това място!... Аз вече се не моля богу за себе си: аз се моля само за тебе, все за тебе. Ти си за мене най-добрият и най-милият човек, защото ти още не знаеш колко зло има и тоя свят! Аз се боя от баща си, защото съм много <b>видяла</b>, всичко съм изпитала.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ех, моя Лило, можал ли съм аз да се удържа, когато сърцето ми е препълнено с отрова, когато то плаче и вика като дете? Тежко ми е да живея без тебе и да не смея да ти проговоря ни дума. Мило мое пиленце, аз умирам от яд. Завчера те срещнах, когато ти отиваше на реката да переш дрехите, и моето сърце щеше да изскокне из гърдите ми. Колко си се изменила, моя ластовичке, колко си измършавяла, колко си побледняла!... Като те <b>видях</b> така нещастна, то кажи ми: можех ли аз да се утърпя и да се не повидя с тебе?...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>-Да ме простиш, да ме простиш - извикал хаджи Генчо. - Ако тя и да е твоя годеница, но аз по-скоро ще да я закопая жива, в манастира ще да я изпроводя, а никога няма да я дам тебе, ти няма да я <b>видиш</b> като ушите си!... Аз на хайдутин не давам дъщеря си! - казал горещо хаджи Генчо и закашлял се.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Тато, моля ти се, дай на тоя безсовестен човек, дай на тоя калпазанин пет хиляди гроша, а аз, аз ще да го накарам да замълчи, аз ще да затъкна неговата глътка! - викал Павлин със сълзи на очите, ако тия сълзи и да блестели като сълзите на тигъра; но когато той <b>видял</b> своята невеста, то лицето му се изменило и той извикал със страшен, но покорен глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Тъмно е още и не <b>види</b> се. Скоро ще да захване да се разсънва и както ми се чини, калугерките ще да се упътят вече към черкова - казал Благоя.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Лила чакала в градината и треперала от страх, но когато <b>видяла</b> Павлина, то се спуснала, прегърнала го и заборавила всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Било тъмно като в пъкълът и дъжд валял като из ръкав. Първану само светкавиците помогнали да <b>види</b> как Продан прескокнал през плетът и как Латинка излязла из къщи и тръгнала към плевникът, дека я очаквал Продан. Първан си турил ухото до плетът и можал да чуе само това:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Хасан излязъл из ръжта , която била дотолкова висока, щото Латинка не можала да го <b>види</b> досега, и излязъл страшни-престрашни. Латинка се уплашила, прегърнала Продана и извикала:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>След един час и половина върна се Първан бледен, разтреперан и плаче; а ние всички се скаменихме. По лицето му се <b>видеше</b>, че е голямо зло станало. Тато като луд скокна накраки, а мама падна на одърът и глухо заплака.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Но ние се отбихме от пътят, по който сме тръгнали, и не <b>гледаме</b> това, щото е пред нази... Обърнете се назад и ще да видите и друга по-прекрасна картина. Пространни равници, насеяни с градове, със села, с гори, с реки, с жълти ниви и със зелени ливади; а ето тамо далеко се <b>види</b> един светлив, дълъг и кривуликаст пояс, който се отражава от слънцето и свето като елмаз. Това е Дунавът. По-нататък се нищо не види; всичко се губи в мъгла...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i><i>Но ние се отбихме от пътят, по който сме тръгнали, и не <b>гледаме</b> това, щото е пред нази... Обърнете се назад и ще да <b>видите</b> и друга по-прекрасна картина. Пространни равници, насеяни с градове, със села, с гори, с реки, с жълти ниви и със зелени ливади; а ето тамо далеко се <b>види</b> един светлив, дълъг и кривуликаст пояс, който се отражава от слънцето и свето като елмаз. Това е Дунавът. По-нататък се нищо не види; всичко се губи в мъгла...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ето <b>видиш</b> ли, гяур, кой е убил Мемиша? И ти искаш да ме лъжеш! Кажи ми правдата или ще да те обеся;</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Изгорете ме на огънят; обесете ме като куче; мъчете ме, колкото искате; но аз ще да кажа всекому, че това и това е било така и така. Това, щото ви казах аз, ще да ви кажат и всичките наши селяни, които <b>видяха</b> и чуха как Мемиш сам се изповяда пред толкози свят, че той е убит от Хасана. Хората знаят кой е прав и кой е крив - ще да ви открият правдата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Хасана след една година пуснаха и вие помните ли, момчета, онзи арнаутин, когото убихме на Триушката планина? Помните - вие се чудехте, че аз се сърдех на него, че го биех сам със своите ръце и че го ритах с краката си като куче. Вие се чудехте, защото до онзи час не бяхте <b>видели</b> никога да убия сами някого. Тоя арнаутин беше Хасан. После Хасана мене чакат още троица: а там - щото даде господ...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Снемете маските на тия знаменити празноглавци, снемете от тях кадифето и позлатата, и ще <b>видите</b>, че са по-грозни от кой да е крадец и че трябва да се гнусите от тях повече, отколкото от жабите. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Баба Ката беше, както <b>видяхте</b>, комунистка и делеше с всички всичко каквото имаше в устата и в ушите, а сега вървеше невесела, като човек, който е срещнал истински бедняк и няма какво да му даде, и си мислеше: "Какво ще им кажа? Нима ще им кажа, че нищо не знам, че нищо не съм видяла и нищо не съм чула? Я да се отбия при Бабанесибаба." </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Баба Ката беше, както <b>видяхте</b>, комунистка и делеше с всички всичко каквото имаше в устата и в ушите, а сега вървеше невесела, като човек, който е срещнал истински бедняк и няма какво да му даде, и си мислеше: "Какво ще им кажа? Нима ще им кажа, че нищо не знам, че нищо не съм <b>видяла</b> и нищо не съм чула? Я да се отбия при Бабанесибаба." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Но за голямо чудо, никой не слушаше или не обръщаше внимание на севдалийската песен и на меланхоличните звуци на шаркията; всички бяха заети с нещо друго, всички размисляха за нещо. Певецът, като <b>видя</b> това равнодушие, захвърли тамбурата и млъкна. Дълго трая това потресающо мълчание; дълго се чуваше само кърко-ренето на наргилетата, дрънкането на машичката, с която кафеджията носеше жар да запали чибуците, и мляскането на дебелите устни, с които сърбаха кафето, за да премине в гърлото, най-сетне един с червена чалма със зелени шарки и с възкъса брада прекъсна мълчанието с думите: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- На моите другарки сърцето им заиграва в гърдите, като <b>видят</b> мъжете си, и има за какво; другите мъже обичат жените си, а аз седя и чакам своя, макар че е по-лош и от куче! Какъв е отвратителен, не мога и да го гледам, а камо ли да го прегърна и целуна... Ах, боже, какво да правя, какво? Другите мъже обличат жените си в коприна и кадифе, а моят и кърпа не ще да ми купи... Другите мъже водят жените си подръка, а моят бяга от мене на два дена път... Ох, боже, какво да сторя, какво!... </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Ето, всичко това ти не чуваш, читателю, който си с нас на покрива на камбанарията, но хайде сега да слезем всички, да <b>видим</b> какво правят Цая и Любомир. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Ела утре у дома, поискай ми ръката, па ще <b>видим</b> какво ще правим! Ще измислим нещо - рече Цая решително. - Сега трябва да се разделим, да не ни забележат тук. А се и зазорява вече. Хайде, върви. Сбогом, мили! </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Пера продължаваше да говори за сиромашията и богатството, но Любомир не искаше да слуша неговите съвети, излезе от стаята и отиде при Сава Йованович, пред когото стоеше Цая, цялата обляна в сълзи. Когато <b>видя</b> Любомира, Сава се нахвърли върху него: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Та император Йосиф беше богат човек! Е, да, покойната моя баба разказваше, че веднъж тя самата <b>видяла</b> как Душан и Кочо отивали при нашия княз Милош... А когато пушките и топовете затрещели, Кралевич Марко рекъл: "Аз с маджарите искам да се бия", а .княз Милош само се усмихнал... Какво би могъл да отговори! - И старицата отново заспиваше и се пробуждаше: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Aх ти, лапнимухчо! - казал Христо и изкикотил се от всичкото си сърце. - Ти, както се <b>види</b>, няма да изпедепцаш занаята, а хората казват, че скоро ще да заминеш и гологан-бейовците! Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. А знаеш ли какво казваше докторът? - Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си, както ги беше изгубил и сопотнецът.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i><i>А знаете ли каква игра е изиграл един от новите доктори в Казанлък? Напил се (с локмаруху) гюловица и отишел в една къща да <b>види</b> една болна жена, а в тая къща се намирало едно чернооко сърненце, което му се харесало. На пиячите хора се харесват и самодивите, а момиченцето на болната жена, - ако и да не било за доктора, - не било за изхвъргане. Докторът хванал болната майка за ръката, попипал й жилата, <b>погледал</b> й езика, рекъл й да си тури на петите топли кирпичи и казал на момиченцето да му донесе малко водица. Момиченцето излязло.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i><i>- Ето ти и гюлова ракия! - бъбрал той и боял се да <b>погледа</b> назад. - На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е <b>видял</b> ни гюлът, ни коренът му... Да изсъхне до корена... Насмалко щях да почерня главата си. "Пий я с локмаруху", казва Славе. Ето ти и локмаруху... Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря...? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i><i>- От тия две момченца ни една майка няма да <b>види</b> никакво добро - говорили старите и климали главата си. - Ако се не удавят в някоя вода или в някое блато, то непременно ще да бъдат обесени. От рано са захванали да пият и да ходят по кавенетата и по кръчмите! А какво <b>гледа</b> Нено? Ако Хюсеиновият син е сираче и няма кой да му държи юздата, то Неновият нехранимайковец не би трябало да се остави без дървен господ.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Какво се смееш като гевендия? - пита хаджи Христина и бледнее от яд. - Ако ми е изял парите, то тия пари не бяха твои... Видиш ли сега?... На заем ти не искам. Всеки може да харчи своите пари и да ги дава комуто ще.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Из гореприведения разговор любезният читател може да <b>види</b> твърде ясно, че возпитанието и образованието на нашия херой се е продължавало енергически и че Казанлък се е приготовлявал да приеме в "лоната" си зрял и опитен гражданин. В това време името на тоя гражданин се носило вече от уста в уста и всеки се старал да каже нещо ново за неговото бъдеще. Из града ходили даже и такива слухове, които накарали Нена да се поразмисли и да прочете на сина си дълга лекция.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Това е така, но старите хора говорят, че имането се печели лесно, а спестява се мъчно, - казал Нено и лицето му приняло по-благосклонно виражение. Из всичко се <b>видяло</b>, че той е останал задоволен от първия отговор на сина си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- А печелил ли си, да <b>видиш</b> как се печелят? - попитал бащата и лицето му изново приняло строго виражение.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Но при всичката своя важност и при всичките свои сериозни преимущества, байо ви Петьр понякогаш обича и да се шегува, но неговите шеги не приличат нито на славословията на калоферския сатирик Генка Мурина, нито на пловдивския мъдрец хаджи Калча. Байо ви Петър е навсякъде и във всичко е оригинален, защото принадлежи сам на себе си. Така например, ако той <b>види</b> във времето на своите странствувания из града някоя натруфена жена, на която времето е прекарало вече по челото рало, то пее под носа си:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Ако <b>види</b>, че някое момченце повдига носа си високо и че в корема му свирят тетевенски цигани, то пее:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>А ако <b>види</b>, че някой ергенин се е заседял и не мисли да се ожени, то си подсвирва и пее знаменитата ергенска песен:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Но понякогаш неговите шеги принимават и по-невинни размери. Така например, ако той <b>види</b> някоя хубавичка женица или някое гиздавичко момиченце, то се прокашлюва; а ако срещне някоя калугерка, то си опина десния мустак.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Из тоя нищожен разговор вие <b>видите</b> вече, че Стоян е бил достоен да обърне към себе си вниманието не само на казанлъшките граждани въобще, а частно на ония бащи, които са имали щастие да отгледат чернооки животинчета и да им намерят покупатели. А какво е мислил за Стояна байо ви Петър, който така също е имал дъщеря и който е мислил вече да я изпроводи в чужда къща?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- А защо ли на годежите дават на сватовете здравец? Всичката градинка ще да ми потъпчат! У бабини Недялковичини и циганите влязоха в градината, чегато не могат да свирят отвънка... A у Николичини не намериха друго място, ами играха хоро в градината, - всичкото цвете изпогазиха... Стоян обича здравеца. Завчера аз <b>видях</b>, че той въртеше в ръката си един стрък здравец... Мама казваше на тата да ме даде Стояну. Аз чух през къщното прозорче. "Момчето е добро" - казва... "И аз зная, че е добро; по-добро нийде няма".</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Иване! - извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се <b>видяло</b>, че и тя е изгубила вече любовта си към своето "мамино детенце".</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Ти мислиш, че ти разказвам приказници? Мисли каквото искаш, а аз тряба да ти кажа, че Петровата дъщеря няма да <b>види</b> добро. Когато Нено захванал да умира и когато потърсил сина си, то техен Иван го намерил при калугерките. Тежко и горкно на неговата млада жена! И днеска, когато отиваха да закопаят баща му, той беше пиян, - люшкаше се... Искаш ли да чуеш и друго нещо? Баба Стойка ми разказа, че Цона Михаличина е родила вече... За една се венчава, а друга му ражда!</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Все пак, вярвам ли в човешкото Съпричастие? Да, аз вярвам в Съпричастието, така както вярвам в Халеевата комета, но човек трябва да преживее поне 80 години, за да я <b>види</b> с очите си. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Мен ме изключиха от живота (а аз бях действен тип), болката ме превърна в съзерцател, и - парадоксално - тогава <b>видях</b> живота, така го <b>видях</b>, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се превърна в съзерцател-обвинител. Вадейки две очи, създават четири очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i><i>Много се дразня от хора, които се изкарват сега пострадали, защото някога казали: "Ама как може така?" Зависи как си го казал това "как може така". Това КАК е много важно, то е обемното, в него се съдържа ЗАЩО си го казал. Аз съм дълбоко убеден, че ако човек премести <b>погледа</b> си само един метър встрани, не само ще <b>види</b> Вселената по нов начин, но ще се създаде и нова Вселена. Шокът от гледката ще покаже нещо невиждано досега... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Ако попитате някой комсомолец от моето поколение какви чувства изпитва, когато <b>види</b> гълъб, много възможно е да ви издекламира: "Да живее борбата за мир!" или да ви изпее "Бой последен е този..." Така един невинен гълъб може да предизбика неподозиран политически отзвук. А като си представим, че столицата е пълна с гълъби... Подобен политически резонанс отеква и от "най-чистата" поезия. В крайна сметка всяко време чрез прочита си профанира по свой начин текстовете, затова и толкова трудно се пишат "вечни" редове. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>В момента (септември 1990) улиците и площадите са пълни с живи Донкихотовци, Зигфридовци, Хамлетовци... А снощи по телевизията <b>видях</b> и чух една леди Макбет, която призоваваше за насилие... Видях също бабички от времето на Ян Хус, които мъкнеха съчки за кладата на новите еретици... Всички образи, които съм създал, не издържат подобна конкуренция. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ти, Смиле, преувеличаваш страданията на нашият народ. Я погледай на тия гълъбчета как се веселят, как гукат и как подскачат! Кажи ми де, <b>видиш</b> ли барем една капка неудоволствие на лицата им? Видиш ли барем един бръчкул на тяхното червено-бяло образченце?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- На мене, на тебе, на Ивана, на Драгана, на себе си. Денят се приближава - тежко на неприятелите ни! Аз вече <b>видя</b> пътеводната звезда; а тая звезда непременно трябва да ни доведе до щастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Стаята, в която влезли момчетата, била вехта; таванът й бил дотолкова черен, щото никой не можал да определи от какво е той направен; но стените й били бели като мляко, одърът - чист и вратата измити. По всичко се <b>видело</b>, че някоя жива и млада човеческа ръка е дала и на тая стародревна къщица нов вид.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ти, Смиле, в последно време си заприличал на овен, който блее само тогава, когато <b>види</b> кърмило. Аз се боя от ония хора, които мълчат и които се не смеят. Засмей се малко, Смилчо!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- По твойте думи, или по твоето мнение, и турците не са криви, когато ни колят и безчестят, защо тия са свободни да правят онова, щото щат, и да живеят така, както им се <b>види</b> за по-добре - говорил Стоян.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Из гореприведеният разговор читателите ще <b>видят</b>, че между Смила и между негови бъдещи роднини е съществувала братска дружба, която е била свезана с тяхното развитие и с техните едноцелни идеи. Един ден Смил се разговорил с Цена, когото той обичал повече, и за своите намерения, или за своята женитба.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Преди три деня аз го <b>видях</b> в Бяла. "Ако дойде някой да те попита за мене, то му кажи, че ще да дойда в четвъртък през нощта при тебе", каза той. Почакайте го. Днеска е четвъртък. Аз познавам Петърча още от дете. Това момче никога не лъже - говорила бабичката и пушила своето чубуче.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>В това също време из гората се показали две човечески сенки, които се приближали към разговаряющите твърде бързо. Месечината светила с всичката своя светлина и помогнала даже и на баба Нена да <b>види</b> тия лица и да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ето и Петър иде... Видиш ли, синко, кой иде с него? Да не е Георгевото момче? Очите ми са отслабнали от сълзи и не могат да го познаят.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ако би имали каква-годе организация, то би могли да разделиме занятията си; но ние я нямаме, следователно, трябва да оставиме всекиго за време да работи така, както му се <b>види</b> за по-добре и щото може. Най-главната наша цел е да проповядаме на народът, да го будиме и да го научиме що да работи и как да работи - рекъл Смил.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i>Георги Пиперков и Спиро Трантарът седели като всякога на миндерлъкът и разговаряли се живо и горещо. Георги махал сърдито с ръката си, удрял дясното си коляно, повдигал веждите си, подсмърчал, тупкал левия си крак о одърът и скърцал зъбите си, а Спиро му <b>гледал</b> в очите кочешки, чесал тилът си и старал се да успокои приятелят си. Из всичко се <b>видело</b>, че кир Георги е погълнал някоя горчива пахка, която не е могла да се смеле даже и в неговият всемелющи стомах.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i>Марийка влязла, запряла се посред стаята и погледала на баща си с такъв поглед, с какъвто <b>гледа</b> агнето на своят джелатин. Тя <b>видяла</b> пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги видял своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i><i><i>Марийка влязла, запряла се посред стаята и <b>погледала</b> на баща си с такъв поглед, с какъвто <b>гледа</b> агнето на своят джелатин. Тя <b>видяла</b> пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги <b>видял</b> своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>После един час всичко вече било свършено. Между Георгия Пиперков и между Ненча Тютюнджията съществувало пълно споразумение: сватбата била назначена след три недели; Георги се обещал да даде малко парици; а Марийка седяла в градинката си и проливала едри сълзи. Аз мисля, че България е <b>видяла</b> множество подобни сватби. Нека господ опази от подобна сватба всяко едно момиче!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Аз би желал да се <b>видя</b> с братията ти и да се паразговоря с тях за едно, за друго. Аз трябва да ги <b>видя</b> колкото се може по-скоро, защото времето не търпи. Можеш ли да ги разбудиш и да ги пратиш в градината при мене?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Как да се не грижа! - казал болният. - Аз съм ги хранил и облачал, аз съм ги учил и възпитавал, аз съм ги направил хора, а тия заборавиха длъжностите си и направиха ме "резил-маскара"! Не грижи се, казваш! Който няма деца, той не може да разбере какво е за един баща, когато <b>види</b>, че синовете му са излезли "харсъзи". Олеле, боже, защо си ме направил? Кажи ти мене, какво ще аз да кажа сега на пашата? А? Аз ще да се убия от срам.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Аз се надеях, че множество наши селяни и граждани ще да ни дойдат на помощ; а сега <b>видя</b>, че ние сме били излъгани, че ние сме оставени сами. Силите ни са малки... Ако не прибързаме да се скриеме по Балканът, то всички ще да измреме напразно - говорел Тотю Филип печално.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Това не е истина - казал един заптия. Аз <b>видях</b> с очите си, че "кометата" падна мъртва пред караката на юзбашията и че нашите низами й отсякоха главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Вземете Ненча чорбаджи и хвърлете го в тумрукханата - рекъл Митхад, а после се обърнал към Спира със следующите думи: - Георги е добър човек. Кажи на моят доктор да иде и да го <b>види</b>. Сиромах Георги!</i><br><br>
------------------------<br>
Михалаки Георгиев;Меракът на чичо Денчо. Избрани творби;1980;<br>
<i>     Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дето едно им думаше, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им доде!... Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да <b>види</b> със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото. </i><br><br>
------------------------<br>
Михалаки Георгиев;Меракът на чичо Денчо. Избрани творби;1980;<br>
<i>     Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил - сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го <b>види</b> и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия - по зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти доде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!... </i><br><br>
------------------------<br>
Михалаки Георгиев;Меракът на чичо Денчо. Избрани творби;1980;<br>
<i>     Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да <b>види</b> министро. Па по сега и да го <b>види</b>, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!... "Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..." </i><br><br>
------------------------<br>
Михалаки Георгиев;Меракът на чичо Денчо. Избрани творби;1980;<br>
<i>     - Те, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: "Де сега да те <b>видим</b>, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!..." Кажи му така и така, па кажи: "Ете, това сакам от тебе, па това ти е." </i><br><br>
------------------------<br>
Михалаки Георгиев;Меракът на чичо Денчо. Избрани творби;1980;<br>
<i>     "Маке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по чурупката на яйцето руно!... Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!..." Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше <b>видел</b> тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман. </i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>В ласкавия израз на грубичкото му луничаво лице, в топлия блясък на малко кривогледите му очи личи оная чиста, неподправена, прадядовска радост на селянина от великолепното пролетно пробуждане на земята. После той ме забеляза на пейката и, <b>види</b> се, засрамен от така явно проявеното чувство, се навежда, загребва шепа мокър лепкав сняг и го хвърля върху котарака.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Само една слабост си имаше Комара. Не знам откъде беше купил два петела, едри едни таквиз, червени на цвят, родалани дето им казват, чужда порода. Всеки един да имаше, да имаше по четири кила чисто месо без дреболиите. Защо се привърза той към тях, и досега не ми го побира главата. Види се, всяка душа, колкото и да е черна, все й се иска малко обич. Беше кръстил петлите Пенлеве и Лойжорж.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Ама кой да ти чуе. Все едно че на стената викаш. Даже още една тенджера събори. Ааа, тъй ли, рекох, и грабнах ръжена. Приближих уж кротко до полицата, че като се извъртях… Стоварих му една по главата ли, по гърба ли… не <b>видях</b>. Той тупна долу на земята, поизкряка-поизкряка, попляска с криле, завъртя се зад долапа и се утаи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Антон се наведе и слушам аз — почна да мучи нещо неразбрано. Изправи се, сочи зад долапа, а очите му съвсем се дръпнали навътре. Да си кажа правичката, и мен ме хвана меланхолията. Да не би пък, мисля си, да съм го цапнал по-силно, отколкото се полага. Изтичах и аз и какво да <b>видя</b> — Пенлевето опънал краката и предал, дето казват старите хора, богу дух. Да беше нашенска кокошка, сега да кудкудякаше из плаца, а виж — на тия родалани малко им трябвало. Крехка порода, значи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>А той хич и не чува. Разхожда се напред и назад, спира пред петела, протяга ръка да го пипне, ама не го пипа, ами само така… във въздуха му мърдат пръстите. Види се, тежко му беше. Няма какво да си кривя душицата, обичаше той Пенлевето…</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Поех аз Пенлевето и го бутнах в дупката. А майорът се надигна тежко, заклати се и на… в какво да ти се закълна… застана мирно на три крачки от гроба, свали си фуражката и наведе глава. После <b>видя</b>, че аз седя и го зяпам, подпрян на лопатата, и изрева:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i><i>Аз това и чакам. Изтичах до щаба. Гледам — щабните разговарят разтревожено, ръкомахат и като ме <b>видяха</b>, изведнъж ме наобиколиха и ме запрегръщаха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Почна да удря вече, дето му попадне. Кръвта, изглежда, още повече го настърви. Ама и мен ме хвана инатът я. Ще умра, викам си, тука, детенцето си може да не <b>видя</b> вече, ама няма да ти кажа. А пък тоя бой ще го запомним. Все ще дойде някой ден да си попрегледаме сметките.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>„Бягай, вика, сега да събереш ония болшевики от щаба? Нека <b>видят</b> и те на какво си дередже и да си направят хубаво сметката. А след туй да се строят всички пред бараката ми във формата на буквата «П» и да ме чакат. Тоя петел, казва, аз през задниците ви ще го изкарам.“</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Пляс с бича по главата. Бре, онова момче, Митко де… цялото почервеня. Види се, дотогава не беше бито.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Та… би майорът колкото би и <b>видя</b>, че нищо няма да изкопче. Тогава съвсем се разбесня и извади парабела.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Върви, мари Калино, върви си виж изгорника... разстъпиха се момите, а Калина се изправи вече от другата страна срещу него. Циганина вдигна рошава глава и щом я <b>видя</b>, пламна цял. Бабината Ценина щерка трепна; като че се съвзе изведнъж, стисна платната на рамо и припна към село. След нея се закискаха всички. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Калина се не чу, ни <b>видя</b> оттогава. През години срещнали я градинари, посърнала, сбръчкала се, щура се да продава кошници и вретена по Добруджа. Отколя са минали единайсет години, изстинало им сърце един от други - мечкаря отишел въз една страна, тя въз друга. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>На негови ръце майка му сирак на година го остави; баща му го къпа сам, приспива до възглавницата си сам и от край време още все си по залита към него. Преди да затвори очи, искаше му се да го <b>види</b> и той влязъл в пътя. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Него ден - на бащините си третини - <b>видя</b> той до де лакомията може да заслепи и изюди хората: вече и най-близки да се не познаят. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>...Чувал беше го туй - от сестра си трябаше да го <b>види</b>. - Докато още не е узрял класа, дошла на призори да краде берекетя от братовата си нива за своята. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i>- Туй дето го викаха те, да ме не оставят край Стърмен, да не излезе най-подир наистина... - Хвана се самичък в помислите си керванджията, но като че не можа де се удържи, отплесна се по своя блян пак. - Утре вечер ще си засвири той край Стърмен и пак ще отиде на седенките да я <b>види</b>. - Как <b>поглежда</b> изпод вежди свенливо, а на устните й трепнала блага усмивка... Пък може, като си тръгне и на седене да останат сами, тогази те и двамата ще си доизкажат всичко, което мълчаливо с погледи едвам са си загатвали... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>- Ох - подйе дядо Добри, - ние покосихме, ами да <b>видим</b> жетва как ще изкараме. Не се върна син ми да ме отмени - пък тряба пипане, тичане... Я, ти като си сега парапет, да рачиш да останеш. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>- Дъжд-вятър, не искам да знам... Ела да се подслониш, дядо Благое, ела да <b>видиш</b> и най-скопосна булка може ли тъй угледно нареди... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Бойко се извърна и като видя късата чубучка, замъждукала в полумрачината под чергилото - светлика и димът, който се зави из колата, сякаш му стоплиха сърцето, нещо забравено го съживи: - Видиш ли, на... като си отидеш в Загорье, да разправиш, че в тая лапавица аз съм ти дал подслон. Се едно бил си у мене на гости, видял си ми къщата. Кажи им, таквази къща като Бойковата няма друга по света - където ходи той и тя с него върви... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i>Бойко се извърна и като <b>видя</b> късата чубучка, замъждукала в полумрачината под чергилото - светлика и димът, който се зави из колата, сякаш му стоплиха сърцето, нещо забравено го съживи: - Видиш ли, на... като си отидеш в Загорье, да разправиш, че в тая лапавица аз съм ти дал подслон. Се едно бил си у мене на гости, видял си ми къщата. Кажи им, таквази къща като Бойковата няма друга по света - където ходи той и тя с него върви... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i><i>Бойко се извърна и като <b>видя</b> късата чубучка, замъждукала в полумрачината под чергилото - светлика и димът, който се зави из колата, сякаш му стоплиха сърцето, нещо забравено го съживи: - Видиш ли, на... като си отидеш в Загорье, да разправиш, че в тая лапавица аз съм ти дал подслон. Се едно бил си у мене на гости, <b>видял</b> си ми къщата. Кажи им, таквази къща като Бойковата няма друга по света - където ходи той и тя с него върви... </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>- Нали <b>видиш</b>, аз самичък се научих да си редя - що ми е мома, дядо Благое... - изкриви устни да се усмихна той и отби приказката на керванджията. Той като видя, че Бойко я обръща на смях, заклещи в уста чубучка и не рачи повече да му приказва за туй. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i>- Нали <b>видиш</b>, аз самичък се научих да си редя - що ми е мома, дядо Благое... - изкриви устни да се усмихна той и отби приказката на керванджията. Той като <b>видя</b>, че Бойко я обръща на смях, заклещи в уста чубучка и не рачи повече да му приказва за туй. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>… Ако от харта няколко поленски поплювковци го върнаха, чева не го е повърнала Койка, я дядо Добри! - Като възвий колата край дивечката сега, още с <b>видело</b> ще стигне до воденицата, оттам по лъките - колко е до селото... Тъкмо ще са седнали на паралята за вечеря, когато ще зачуят свирката му. От поляната ще подкърши той своята още и всичко, що се е набрало в душата му, през свирка ще изкара. Срещу неговата песен не е устояло досега сърце... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>- Тъкмо в мрачината, си помисли той, ще влезе в село и право у дядови Добреви. Няма никой да го <b>види</b>, никой да го знай. Не рачи и свирка да извади - по-добре, тъй с думи каквото е намислил да каже на дяда Добря... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i>          Цяла есин мина, Косьо се крие и от другари, и от моми - кой дето го <b>види</b>, само го подкача. Зазими се. Тръгнаха сватове из село, вдигнаха се сватби; най-подир и Неда под венчило отиде... овчаря го <b>виждаха</b> само ранобудния клисар и епитропа, в тъмни зори тръгнал с шейната за дърва. А по Ивановден, на черкова, майка му взе да се оплаква пред жените, че онзи ден, като си дошел от корията, вечерта легнал и не можал да стане вече. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Свекърва й не я пуснала - под свекърва най-подир преви врат - додаде в себе овчаря и склони рошава глава на гърди. Той нощи нямаше да й рече, искаше само да я <b>види</b>, да я погледне веднъж: мята ли пак поглед, от който губеше свят и сила овчарят. Или шетня и грижи вече са угасили ведри очи и като на улетял цвят подочници се вият под тях. Не я пуснала свекърва й! А пък що ли му е била! Що ли му трябваше да подмамва цяло село: той и тъй е свикнал със своята. Самичък е бил, ще си остане самичък пак. Знае си самотията. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Аз съм казал, една ръка ще излям. От Христовата икона пред олтаря да си вдигне над всички глави ай тъй, всеки да <b>види</b> благословията й... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          Не, както за други е лял, сега няма да лее, а тъй - с чук ще я изкове, ще да <b>видиш</b> само! - Тя е пред очи му: под тънката кожа личат и двете жили; дланта две орисни бръчки сбраздили... Покорно под палеца са прекривени мълките пръсти, показалеца и средния с надежда вдигнати нагоре... И пръстите отделени един от друг - всяко кокалче личи, всяка става сама прекривена... И той не може дори да дотрай кроежа си да доизкара. Всичко в превара се сблъсква пред него и в очи му отново потъмнява. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - ... Аз сега ще изля медна ръка! ... - се изстъпи пред свещеника той, с вдигната, сякаш да благославя, десница. - Една ръка, ама... Христова ръка. От мене, тъй - ще <b>видят</b> всички... Като се вдигне пред олтаря, всички ще благослови... - И пак се защуря зашеметен из къщи. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Докато овчаря вдигне камък да хвърли, зад ридът се отекна гласът на пъдаря, викнал, що сила му държало: стадото салмисва из нивята. Хукна изплашен той и овчарката не го <b>видя</b> кога възръсти и прехвърли ридът.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>– Все й е то! Може и подир вечеря да се върне в къщи, пак ще го дочака. Той ще дойде – ще дойде да я <b>види</b> как се е стъкнала... Пък може и да прижуми веднъж и да прескочи. Снощи как слезе чак на ракитака...</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Овчарката викна изплашена: няма жив човек наоколо. Тя скочи на камъкът и протегна гега. Овчарят се боричка с въртопа: тук крак се мерне, там ръка усилно се повдига, за нищо не може да се хване. Щом допипа гегата, джасна я изведнъж и овчарката не <b>видя</b> как се цамбурна във вирът.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Тъй си е вървяло от памтивека тук. И докато в слога дядов Милков род свят светува, няма да вдигне господ ръка от него. Стар е той, но читав и здрав е още и както всички чада досега е настанил, надее се да му продължи бог дните и от най-малка щерка внуче да <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          От огледа, който му хвърли, ми стана съвсем ясно - ще има да патиш, другарю! За три дена тя ще надзърне в книжата ти, ще прегледа складовете ти, ще се напъха в кухнята, за да премери дажбите, ще ревизира от дъно твоята културна програма и сто на сто ще намери в нея останки от буржоазна култура. Ще <b>видиш</b>, ще се увериш!. . . Не ми се искаше да го предупреждавам - тоя носорог не заслужаваше по-добра участ. Носорогът, изглежда, все още не чувствуваше опасността, защото си позволи да подхвърли: </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>           Ако гледаше към мене, тя би <b>видяла</b> уплахата в погледа ми. Но не гледаше. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа. </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Тоя глас можеше да убие човек. Видях как управителят страснато се отмести, сякаш срещу него се бе задала с пълна скорост мощна осемцилиндрова кола. </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          - Магдалена, заклевам ти се - съвсем случайно се оказхме в една смяна. Просто се уплаших, като я <b>видях</b>. . . Та какво общо мога да имам с тая холера! </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Но изглежда, че точно тая дума по някакъв магически начин успокои Магдалена. Наистина тя още дълго време мърмори и разпитва, докато се прибирахме в леглото. Дълго лежах в мрака. Край тоя гръб ли бях загубил част от себе си? Тая нейна обич ли - тиха, безропотна, спокойна - бе отнела част от моята сила да се съпротивлявам и да вървя напред? И най-важното - щях ли да се върна обратно? Или щях да тръгна, макар и с криволичене, по тоя светъл път, който така ясно бях <b>видял</b> в чудната тъмна нощ със светулки? </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i><i>На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост <b>гледа</b> с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, <b>видяла</b> тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Повести и разкази;1968;<br>
<i>Впрегнатите добичета гърчеха ярема - посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изеднъж се извърна към мен и под гаснещите бледи лъчи на месечината аз <b>видях</b> странна усмивка на лицето му - той ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>          След няколко часа лампадефорските управници хвърчаха със своите мощни мерцедеси към лагерите на превъплътените лампадефорци, за да <b>видят</b> със собствените си очи чудото. </i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Но да навлезем в третата фаза на отношенията между двамата влюбени и да <b>видим</b> какво става по-нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- А, тъй ли била работата? - изпищява като ужилен Буби и отскача назад. - Махни се от очите ми, мизернице! Значи и ти мислиш като него? Ти, която си се клела, че ме обичаш съвсем чисто и че ще отидеш накрай света с мене, ти, същата, се осмеляваш сега да ми подхвърляш просташкия намек за женитба? Не искам да те <b>видя</b> повече! Върви при баща си! Върви при адвоката!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Ето защо ние ще направим един акробатен скок и ще спрем вниманието си върху най-значителното събитие в живота на човека, каквото е безспорно, 181  сватбата. Ала преди да отидем на самата сватба и да си хапнем от прасенцето, нека <b>видим</b> какво става няколко седмици по-рано.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>183 - Аз <b>видях</b> в един мебелен магазин много хубави спални от орехов фурнир! - казва кротко Беба с прояснено лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Обиколих аз целия пазар - навсякъде все едни и същи боклуци продават. Брей, че мошеници са се навъдили! Туй дърводелец, дето <b>видиш</b>, пращай го право на бесилката, няма да сбъркаш!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Търпение, братя! - ще отговори авторът. - Чакайте само да дойдем до сватбата! Ще <b>видите</b> вие какви славни роднини имат нашите младоженци!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Тъй пише във вестника два-три дена преди сватбата, което ще рече: всички вие близки, приятели и познати, дето сте си наточили зъбите да ядете и да пиете на чужд гръб, ще отидете най-напред в черквата, пък там ще <b>видим</b> кой от вас ще получи шепнешком покана да посети къщата на младоженците. Който е стеснителен, може дори и в черквата да не отива, а само с една телеграма да пожелае "честити венци", колкото да не излезе простак или завистлив човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Къщицата, в която живеят младите съпрузи, има три стаи. В едната стая се намира тяхната знаменита английска спалня, в другата еспалнята на свекъра и свекървата, а третата е работен кабинет на стария учител, който не позволява никому да прекрачи прага й. По цял ден той стои по пантофи в тая трета стая и работи усърдно някаква релефна карта на България и чак привечер си нахлузва старомодните обуща с ластик и прескача за малко до близката махленска кръчма, да си пие ракията, да се <b>види</b> с приятели и да разбере изобщо какво става по света.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Докато ние стояхме с ужасени сърца и чакахме неминуемата експлозия, стандартният човек се надигна от ковчега, отвори очи и се озърна учудено наоколо. Щом ни <b>видя</b>, той се изправи на нозете си и извика на чист български език:</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. В същност, техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно и от паяжина, та затова не могат да се <b>видят</b>. Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Отначало папа упорствуваше, защото сумата му се <b>видя</b> голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Личо Богданов, многогодишен чиновник в София, беше ми приятел и съгражданин. Аз бех отишъл у тях да му честитя гостенка. Там заварих и неговия близък сродник, Захария Стойчев, дошъл и той с госпожата си и с голямото свое момиче да <b>види</b> гостенката. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Личо се върна и ме покани да поседнем още малко. Зафанахме да приказваме за нящо друго. Ала приказката ни дип не върви: Личо беше малко като унесен. Още бе, <b>види</b> се, под силното впечатление на своите спомени. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Щом се зазорило, Крайовичиното момиче отишло, та повикало Станчовица. Дошла Станчовица тоя час. И взела, та отвързала крака. Кога – що да види! – той цял отекъл и се зачервил. Уплашила се и тя и праща момичето да викне кака Дина. Отишла веднага и кака Дина, уплашена и трапна. Гледа – Неда лежи там в кюшето, простряла крак като дърво и се превива от болка. Каки Дини се снизило сърцето, като я <b>видяла</b> на тоя хал. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Намерила свекърва ми ленено семе, направиле от него топла каша и вързале крака. Болките се намалиле, ала отока си не спада. До вечерта свекърва ми бе повече у тях. Там и спа. И напокон по три-четири пъти на ден ще прескокне до тях. А работата се проточи. Като се <b>видя</b>, че лененото семе не помага, взеле да го връзват пък с други неща: и с лук печен, и с тикви варени, и с бурене някакви. Кой що рече, това му турят. А отока нито спада, нито се пробива. Поуплашила се бе и свекърва ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Мина се година и втора превали. Най-после Неда, слава Богу, малко се позадигна. Зафана и да походва, като се подпира с тояжка. Раната бе взела да се свива, ала сѓ още сълзи по малко. И чак през третята година малко по малко тя се сви вече добре и хубаво заздраве. Времето, <b>види</b> се, помогна. Па и Неда като бе позаякнала повечко, трябва кръвта є да се е пречистила. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина беше приготвила Неди всичко, каквото трябва за една мома. И като постигна на години, зафана да я кара, кога доде празник, да се стегне и да поиде и тя на хорото. Кара я кака Дина, ала Неда не ще – не искало є се, стеснявала се била… Какво има да се стеснява едно стигнало вече момиче? Ами това, <b>види</b> се, клетото, сакатлъка, разбира го добре, че не е мома за света, и то се знае, не ще му се, стеснява се. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина и тя <b>види</b> и разбира това. И сърцето є се облива с жалост. Ала стяга се пак, прикрива мъката си и се сили да се покаже, като че нищо нема. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Най-после самата Неда турнала край на тая борба. Дорде се чудила кака Дина как да каже Неди за това – нали трябва по-напред и ней да се обади, – Неда, каквато си е паметна и домєшлярка, сетила се какво измъчва майка є и взела, та сама отворила дума за тая работа… Защо да се утиква така Цонка? Зарад нея ли? Нея да не турят в сметката. Да я не <b>гледат</b> нея. Тя така ще си кара. А пък Цонка нека се стегне и премени, па да си иде на хорото. Ней ще є бъде драго да я <b>види</b>, че и тя играе с другите моми. Тогава тутки и тя самата играе. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Другата неделя тя стегна Цонка с хубава премяна – че и ней тя беше приготвила всичко, що трябва: от време още, каквото направеше за голямата, същото ще направи и за по-малката… Та накити тя Цонка като мома, накара и Неда да се премени по-хубаво, па ги изпрати и двете на хорото. Видях ги и аз, като ги изпращаше до вратника. Цонка се срамува и някак като че се стеснява, ала в същото време лицето є грее от радост. Неда и тя се радва. Блага усмивка се е разляла по лицето є. Очите є като че са засмени. Ала в дъното на погледа є си личи една скрита тъга. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Поолекна ми сега, невясто Богданице – дума ми вечерта кака Дина, като се <b>видяхме</b> на вратника. – Чегато някакъв товар ми се свали от гърба. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Такава си беше кака Дина. Всичко, що є доде – и добро, и лошо, – тя го приема като дар от Бога, приема го с благодарност. А дядо Господ є пращаше истина и злочестини за изпитание, <b>види</b> се, както го казваше тя, ала пращаше є и добрини. И сякаш че добрините и злочестините се редуваха. И след всяка злочестина дядо Господ сѓ ще є прати пак и някоя добринка, та да є позарадва сърцето. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Онова, дето си е отишло, невясто Богданице, то си е отишло за реда – думаше тя, – а пък живото си иска своето. Койчо зарад момичетата се задържа досега. И май го попрекара билѓ. Неговите екране одавна се задомиха. Сега вече нека и той да си <b>види</b> младините и да замисли за това, за каквото мислят всички ергене. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Един ден кака Дина доде у нас някак много разположена. Очите є беха светнале от радост. И не се <b>видеше</b> в дъното им по-раншната тъга. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Защо да се преправям, како Злато? Защо да се лъжа, като че и аз се момувам. Не <b>види</b> ли се, че съм половин чивяк. Ех, такъва ми е била съдбата. Аз се не оплаквам, не искам да хула Бога. Той ме е обичал, та ми е дал тая нужда. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>– Теб ти е чудно, нали, невясто Богданице? – подзе пак кака Дина, като <b>видя</b>, че аз я <b>гледах</b> някак смаяна, без да є продумам. – И аз така се зачудих и не вярваше ми се, ама на, и това ни доде, и тая чест ни изпрати дядо Господ. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Истинска радост – нящо дума да е дадена – нема, ала радостта е само това, че и у нас доде годежница. Ти да <b>видиш</b> Неда колко се зарадва! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Е, че кажи да <b>видим</b> каква е тая работа? – запитала кака Дина, като сѓ още не могла да се сети защо ще да е това дирене. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина се позамислила… Чивяка може и да е добър. Ех, вдовец е истина, ама тя, както е попрекарала, други не може и да се чака. Па и както бил добър… Ала не е работата за него, ами за нея – тя като е на тоя ред. Той я приемал истина и такъва, ама тя дали ще кайдише да иде под венчило. Е че тя си се е примирила с нуждата и с тоя живот и не дава и да є се спомене за нящо такова. А пък да вземе сега да откаже – знае ли я? – може би пък, като є се обажда късмет, да не иска да го отфърли, може би да є се ще и тя като всички хора да <b>види</b> венчило… И тя се двоумила какво да є отговори. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Така є казала. И кака Дина разбрала, че тя е съгласна. Нея изпърво, когато още по радостта є познала, че тя ще пристане, това є се <b>видяло</b> чудно. По-рано тя не можела и да си допусне такъва мисъл. По-отпосле радостта Недина префанала и нея. «Тя, клетата, без да се изказва, е копняла и жадувала за такова нящо – помислила си кака Дина. – И сега, като се обажда късмет, виж колко се зарадва. Щомто е така, нека пък да се изпълни желанието є, нека и тя види венчило и мъж. Такава е била, види се, волята Божия.» И примирена с тая мисъл, взела и тя да се радва зарад Неда. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Така є казала. И кака Дина разбрала, че тя е съгласна. Нея изпърво, когато още по радостта є познала, че тя ще пристане, това є се <b>видяло</b> чудно. По-рано тя не можела и да си допусне такъва мисъл. По-отпосле радостта Недина префанала и нея. «Тя, клетата, без да се изказва, е копняла и жадувала за такова нящо – помислила си кака Дина. – И сега, като се обажда късмет, виж колко се зарадва. Щомто е така, нека пък да се изпълни желанието є, нека и тя <b>види</b> венчило и мъж. Такава е била, <b>види</b> се, волята Божия.» И примирена с тая мисъл, взела и тя да се радва зарад Неда. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ти не бери грижа за това, мамо – отвърнала Неда. – Тя като доде, аз знам какво ще є кажа, намислила съм го всичкото. И ще <b>видиш</b>, че тя не само не ще да ни се разсърди, ами ще остане много благодарна. – Неда говорила това спокойно и с една увереност. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>До пладне Кадийката не дошла. Неда била сѓ нащрек. Тропне се нящо – тя токо скокне. И очите є сѓ към вратата. Ала не дошла. Залисана е била, <b>види</b> се, с някаква работа, – рекла си кака Дина. Надвечер ще доде. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Минале беха се някоя и друга година. По едно време на Парлапановия Спиро, дето е нящо голям чиновник в Пловдив – нали знаете, – помина се жена му и остале му три-четири дяца сирачета. Рекъл да вземе от наше село – от нашия градец, да го речем – някоя роднина, та да му <b>погледа</b> тя децата и къщата, дорде <b>види</b> как ще се нареди. И пратил писмо на майка си да подири такъва жена, дето би могла да му пойме тая грижа. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Кака Дина се замислила. Видяло є се, че ще е добро това нящо. Трябва да се пристои Спиру, като е изпаднал в такава злочестина. А Неда би могла да му <b>погледа</b> децата – тя обича дяца: и каквато е уредна, и къщата ще му нареди, както трябва. И Неди като че се искало да иде. Само че това пак – нуждата є … И кака Дина не дала дума веднага, ами – рекла да си помислат малко. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>… От една страна, го намира за добро да иде, като я вика бае є Спиро. И нему ще услужи, и свят ще повиди, ха и по-добър живот ще поживее. Че виж тук работата є с шива нали е намаляла, па и за предивото вече по-слабо плащат, та малко оскудничко живеят. Ех, поминуват си пак – тя не натяква на Бога, – хубаво си живеят, ама за нея нали мисли: там си ще е по-хубаво и по-охолно. Малко ли се е натеглила тука? Нека да <b>види</b> и по-добър живот. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Каквото каза пред мен кака Дина, това и направи. Преговориле го и дома. Неди се искало тя да иде, ала отстъпила пред думите на майка си. Обадила кака Дина на Спировата майка. Тя се съгласила. Писале и Спиру. И той го приел. Койчо, като му казала за това кака Дина, понамръщил се малко – <b>видяло</b> му се и нему, че не е дип редно то. Ала като му поразправила тя повечко, съгласил се и той. И след една неделя изпратихме я кака Дина за Пловдив. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>И кака Дина често є пращаше книга. Тя привъртяла някое от Спировите дяца, та то є писало писъмцата. Като получеше от майка си книга, Неда засияваше от радост. И сѓ и до нас ще прескокне да ми се пофали и да ми прочете книжката. Кака Дина я утешава с писъмцата си, разправя є как живее там, как <b>гледа</b> децата, как я обичат тие и какво е <b>видяла</b> из града. Па ще вземе да я наряжда какво да прави, кога зеле да си турне, кога сланинка да си купи. Най-напокон ще изреди много здраве и на Койчо, и на невястата, и на всички роднини и комшие. И сѓ и мен ще прати много здраве – никога ме не заборавя. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Неда ще прата, невясто Богданице, тя да иде с тях на «Свети Йован» – додаде някак уверено и радостно кака Дина. – Аз ходих и <b>видях</b> и свят, и хора. А пък тя ниде не е отишла, нищо не е видяла. Нека иде сега тя, та и хубавите места на Божия угодник да споходи, и свят по-други на повиди. Нека и нейната душа да се возрадва и развесели. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>– Неда ще прата, невясто Богданице, тя да иде с тях на «Свети Йован» – додаде някак уверено и радостно кака Дина. – Аз ходих и <b>видях</b> и свят, и хора. А пък тя ниде не е отишла, нищо не е <b>видяла</b>. Нека иде сега тя, та и хубавите места на Божия угодник да споходи, и свят по-други на повиди. Нека и нейната душа да се возрадва и развесели. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, невясто Богданице, аз ще си седа дома да варда къщата. Па и кудурет немаме за двете. Тие жълтички, дето ми ги даде Спиро, таман за нея ще стигнат. Като иде, тя ще запише на «Свети Йован» и зарад мене. Па като се върне и като ми разправи какво е <b>видяла</b> – сѓ едно, като че и аз съм ходила. Нека тя да повиди, нека нейното сърце да се изпълни с радост и с Божї благословение – това ще бъде за мен повече, отколкото самђ да ида на манастира. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И караше си го кака Дина пак тъй, както и дотогава, унесена в работа и самотна. Сѓ някак усилничко живееше, ала инак бе спокойна. Рядко излазеше навънка. Ще я <b>видиш</b> само зђран ранко със стомна и менче, че отива за студена водица, и веднаж в неделята ще занесе в тепсия хляб на фурната – това є е излазенето през неделята. Другото време, затворена в къщи, тя е си над чекръка зиме в собата, лете на отвода. Някой път и аз повляза да я повида. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Някой път привечер, като вземе да є се не <b>види</b> преденето, тя пък ще повлезе у нас да ни повиди и да си поприкажем. Аз ще я запра да остане и да повечеряме. Някога тя ще откаже – похапнала си била дома, преди да излезе. Други път пък ще се съгласи и седне на паралията да ни придружи. Тогава я вида колко є е еденето – ще си гребне няколко лъжици от чорбицата, ще хапне два-три залъка, па токо се прекръсти. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, невясто Богданице, не бива да му се сърдим. Аз съм є се нарадвала на градинката. Толкова годин – стига ми вече. А пък тям ѓ че трябва. Нали <b>видиш</b> и ти – тесничко им е дворчето. Нека им се поширне и да се поразслабат. А мен ми стига и това малкото, дето е пред прозорците – колко да ми се радва душата, като гледам цветенца и зеленинка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина им не отвръща. Някой път ще рече кротко: «Ех, синко» или «Ех, невясто, аз не <b>видях</b>, недейте се едосва за това.» Пък други път нищо не им каже, ами си премълчи. Па след малко ще поиде у тях и поканат ли я за обяд, ще остане – макар и да є се не еде, ще остане. Не иска да си помислат, че им се сърди. Гледа си да им угоди, гледа тям да сдобрява сърцето, да не остане в душата им лоша помисъл че нали това е греховно? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Веднаж само, защото є бе много прекипяло на сърцето, чух да се оплаче от Койча и <b>видях</b> и сълзи на очите є. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Зђран рано бе това през една късна есен. Взела бех ведрото, та го свалях на кравата, че щех да сляза да я издоя. Като бех още горе на отвода, слушам – нящо се гълчи у какини Динини. Гласа на Койча, сопнат и сърдит. Гледам у Койчови – от нашия отвод нали се <b>види</b> тяхния двор, – <b>гледам</b>, кака Дина наряжда тикви под стрехата до излека, а Койчо окол нея нящо се кара… Чувам гласа и на кака Дина. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Тиквите пусти – подфана кака Дина, като <b>видя</b>, че аз засегнах това, дето бе докарало разправията. – Нали беха наредени вънка на пезула под стрехата. Па озаран се събориле. Та това е пакостта. Ама аз пак ги наредих. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– То ще е направило тая пакост. Нали са го пуснале по двора, мушнало се е в тиквите и съборило ги е. Койчо не <b>види</b> ли това? Защо се кара? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Излязох аз по едно време на отвода да умия някой съд на мивлека. Зафанал бе да пада здрач, ала още се <b>видеше</b>. Гледам – кака Дина ходи из двора, като че се разхожда, и поспирва се тук-там. Повгледах се по-добре: тя се поспирва от овошка на овошка, изгледва ги и фата ги с ръка, като че ли ги милва. Позачудих се. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Извикаха тоя час и мен. Аз изтръпнах и тоя час изприпках. Гледам я както си седнала до пещта, така си и издъхнала. Очите є насочени към кандила. Лявата є ръка сгърната, а дясната, със свити за кръстене пръсте, е сложена на лявата страна на гърдите є. Както се е била загледала към куната, сетила е, види се, че нящо є става, а може би е <b>видяла</b> и свети архангела. И рекла е да се прекръсти. И таман завършила кръста, архангела є е взел душата и отнесъл я е горе на небето… </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i><i>Извикаха тоя час и мен. Аз изтръпнах и тоя час изприпках. Гледам я както си седнала до пещта, така си и издъхнала. Очите є насочени към кандила. Лявата є ръка сгърната, а дясната, със свити за кръстене пръсте, е сложена на лявата страна на гърдите є. Както се е била загледала към куната, сетила е, <b>види</b> се, че нящо є става, а може би е <b>видяла</b> и свети архангела. И рекла е да се прекръсти. И таман завършила кръста, архангела є е взел душата и отнесъл я е горе на небето… </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тя стана от стола, поотърси се, поогледа се наоколо, па фърли поглед нагоре да <b>види</b> кое време е станало. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Но ето сега сестра му, която също отдавна не бе срещала, повиква я и нея у тях на возрив. И тя го <b>видя</b>. Досега бил нейде на работа. И току-що се върнал в село. Той си е все такъв личен и хубавеляк. И сърдечните му думи, весело закачливи, отново изпълниха с радост цялата є душа. Само че… защо е тук и тая пуста Тодора? И защо той и с нея тъй шеговито се закачи?… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ето след малко една става, взема мотиката и отива, та се изправя край браздата… Оная е пак, омразната проклетница! Искаше одеве пред него да се покаже, че е пъргава и бърза — не можа! Сега пък иска майка му да я <b>види</b>, че е работна… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Ала ето, отдалеч пак се зачува конски тропот. Задават се отдолу конници, които препускат силно. Всички се разбягваме. Аз изтичвам към нашия вратник и надзъртам из пролуката на портата. Дорде да ги зърна, бързо като хала прелетяват. Изприпквам веднага към горния вратник да <b>видя</b> накъде отидоха. Гледам, спрели се пред чушмата. Двамина са — с високи калпаци, с преметнати през гърба пушки, с по един дълъг маждрак в ръка… Пред тях е Боси Доко, дето седи в Горната улица. Затичвам се към там. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дотичва някой отдоле. «На пазара има руси, много, много руси! Всички на коне.» «Да идем да ги <b>видим</b>.» «Да идем, да идем!» И ние, момчетата, заприпкваме надоле. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>По цял ден дядо Славчо се не запира. Таман се върнал от орача, хайде грабва пътя пък за ливадата да <b>види</b> хубаве ли са разрити къртичините и дали е навадена, както трябва. Оттам пък овчаря ще обиколи. И всичките – и овчар, и ратай – ще споходи се с палурчето в пояса, пълно с ракия. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>А имаше някога и той. Дал беше и нему Господ да <b>види</b> що е челед: две дечица имаше като ангелчета – едно момче и едно момиче. Само че не доживяха неговите дяца. Христинка му умря, още шест годинки не натъкмила. Таман бе зела да цъфти, като бялото кокиче под снега. Ала лошата шарка не пожали това кокиче. И дядо Славчо – тогава още не дядо – си остана само с пъргавия Младенча. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>А Райка растеше като цвете в градина. И ей я вече и мома! Дочака дядо Славчо и това. Неговата Христинка не живя да й се радва и да я <b>види</b> мома, а то е че дядо Господ му продължи дните, та дочака пък унучката му да се замомува. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Зарите на слънцето биеха право над главите. Един задух, една мираня бе станала като по Петровден. Не можеше да се търпи. Всичко се бе потаило и укротило: немаше пиле да запее, немаше ветрец да трепне. Клонето на върбата при дядовия Славчов кукуруз не мърдаха. Само нейде отдалеч се чуваше протегнатата и като че тъжна песен на някои копачки, на които пладнето, <b>види</b> се, още се готвеше. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– На дядови Славчови копаем, ей таме е, дето се виждат многото копачки – отговори Донка. – Видиш ли, че са станале нашите? Хайде, Райке, хайде да си вървим. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Едното от тях, отвъдното, го погледна и крехко-крехко го поздрави: “Добро вечер, бае Ненко!” А другото, дето беше отсам, към него, гледаше в земята и полегичка, едва-едва да се чуе, рече и то “добро вечер”, без да си подвигне очите. Първото момиче беше Донка, лелината му Стойкина дъщеря: той я позна по гласа. И тозчас се обърна, та свободно, както всякога си приказва, й отрече: “Дал Бо’добро, Донке.” Видя той и другото момиче, дето вървеше с нея, ама кое беше то, не позна го. Видя му се само, че беше много хубавичко. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дорде още се трупеше да лучка за това нящо, отдоле зададоха пак две момичета. Те бяха същите, одевешните – Ненко ги позна още отдалеч: Донка и другото момиче. Ходиле беха у Донкини. Донка се бе пофалила на другарката си, че ушила някакви кенета на едни ръкаве, и другарката й бе поискала да ги <b>види</b>, та и тя да си ушие такива. Сега те за тях беха ходиле у Донкини. Другарката й носеше тия ръкаве под мишница, обвити в бял пешкир. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тие и сега бързо заминаха покрай Ненко. Той пак не смея хубаво да изгледа другото момиче, ами крадешком само го погледна, както погледват срамежливите моми на ергенете. И с това погледване Ненко <b>видя</b>, че то се беше малко попричервило. Чак откак си заминаха, той го изгледа по-свободно. И <b>видя</b> го хубаво. Видя той стройната му снага и равните му плещи и разстланата по тях гъста и дълга коса. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Сега, като наваждаше ливадата, кога доде на кладенеца да се напие студена вода, щом <b>видя</b> Донка лелина си, а с нея и друго момиче, отдалеч още, по тънката му снага, по равните му плещи, по дългата му коса, а най-вече по тупкането на сърцето си, Ненко позна, че другарката на Донка е същото онова момиче, което преди няколко време с тая същата Донка замина покрай него и се беше причервило. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Той го <b>видя</b> сега хубаве. Боже мой, какво чудно момиче било! И знаеше вече, че то е дядовата Славчова унука. Чу и че го викат Райка. “Виш ти, и името й сладко и хубаво като нея” – си мислеше Ненко. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка събираше копачки за другия ден. Други кукуруз бе из стигнал за копан. Тя отиде и у Донкини. Донка й каза, че се е врекла на друго място. И тя бързо си тръгна. Като слазяше от стълбата, во вратника влезе един човек. То се бе смрачило вече, та се дип и не <b>видеше</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка бързо замина покрай него с наведена глава и отиде да търси други копачки. Тя си думаше на ума: “Защо ли се не престорих, че съм Донка, та да <b>видим</b>, какво ли щеше още да ми приказва.” </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Сега ще пък да ми се преправя, че не знае коя Райка. Ех, какъв си, бае Ненко, като такова!... Ами завчера там, на кладенеца, дето с таса й пи вода?... Ужка я не знае пък. Аз <b>видях</b>, как ти остаха очите след нея, токо... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>На другия ден Ненко заносеше пладне на копачките. Из пътя той си премислюваше дали ще свършат кукуруза копачките, или ще да артише нящо. Той се боеше, че ще да артише, защото други път рядко са го свършвале шест копачки – се седем е пращал. А сега са шест и малко късничко отидоха. “Да се не <b>види</b> макар! – си думаше той на ума. – Ще да артише малко, па иди се губи цял ден и се разстави от друга работа. Да има да пратя една копачка... Ама една копачка де ще ти иде сама. Да имам някоя копачка моя си, па да ми иде заран... тапа да е онова момиче... Ах, Божичко! Ще бъде ли някога такова нящо?” </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко се още повече засрами. Засрами се той, защото не стига, дето певачките откриха пред хората неговите скришни мисли и желания, ами още му се и присмяха. А те наистина подслушаха, сякаш, неговите тайни мисли, които той и самичек от себе си криеше, и ги изнесоха на <b>видело</b> пред света. И това не само го засрами, ами го и ядоса. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Пък ти каква си, Донке! Хората ще си помислят, кой знае какво. Да чува Господ от такива като тебе. Малко нящо да <b>видиш</b>, ще го направиш да сякат другите, че... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Бае Ненко – пресече го Донка. – Щеш ли да я викам други ден да ни копае? Па ела и ти, ако щеш... Ама да <b>видиш</b>, какво е момиче! Ние сме с нея като сестри. Тя често дохожда у нас. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Копанта се бе свършила. Ненко ходеше пък по оран. И се търсеше с поглед дали не ще да <b>види</b>, или да срещне оная, за която толкова копнееше. Ала Райка през това време не излизаше по къра. Срещнал би я вечер на чешмата, ама не смееше да иде там. Срам го беше още да излезе като други ергене да причаква момите, кога отиват на-вода. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>А Райка всяка вече ходи на чешмата на-вода, завтикната с росна китка. И се се озърта плахо някак и нетърпеливо дали не ще се мерне и той покрай другите ергене. Тя копнееше да го <b>види</b> само. Ами колко би й било хубаво да земе и да й напие вода! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Фанаха се и на хорото. Играе тя хрисимо и срамежливо, ала се ще фърли крадешком поглед тук и там с надежда да <b>види</b> някого. Не вижда го. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Не знам – отвърна хитро Донка. – Ако не е харесала, ще му хареса. Па може той и самичек да си е харесал вече някоя... – Донка фърли дяволит поглед към Райка. Ала Райка бе навела очи в земята, та не <b>видя</b> тоя поглед на дружката си. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка вървеше с онова разтупкано сърце, с наведени очи и малко причервена. Тя си помисли, че той ще я запре. И срам беше я – как ли ще се спре и как ли ще му подаде медника си. Ала и нящо сладко изпълваше сърцето й при това очакване. Кога доде срещо него, тя цяла бе изтръпнала и рукнала бе в огън. Ала ето, че той си замина. Не я спря. И нищо й не рече. Тя не <b>видя</b> неговия жаден поглед. Не знаеше и какво му бе на сърцето. И изведнаж като че със студена вода я обляха. Тръпки я побиха. Краката й се подкосиха. А пък сърцето й – за него не питайте! То се прекъсна от болка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>“То се <b>види</b>, че дето го каза Донка, право ще да е. Той вече...” – си рече тя и не дорече го. И издълбоко въздъхна, па отпусна сълзите си. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>“Защо ли нема тук всичките момичета?” – си каза той, като мислеше не за всичките, а само за едно. И канеше се да се оттегли пак настрана, защото нищо в хорото немаше да го привлича. Кога изведнаж токо му светнаха очите от радост. И цялото му лице грейна. Тъй светват човеку очите, кога ненадейно намери нящо загубено, нящо скъпо, което след много дирене е вече май и заборавил. Ненко <b>видя</b> между тия, дето играеха, и Райка. Тя токо-що беше се фанала. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i><i>Затулен между хората на сянка, Ненко жадно впи поглед в Райка. Отдавна той не бе я срещал и <b>виждал</b>. А как копнееше да я срещне и <b>види</b> пак! Сега той я <b>гледаше</b>, се нея <b>гледаше</b> – не сваляше си очите от нея. И сети, че му става нящо леко на сърцето, някак си хубаво. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>До Донка лелина му, за която се беше фанала Райка, играеше една невяста, па след нея идеха ергене. Ненко <b>видя</b>, че невястата, която беше между Донка и ергенете, се откъсна, и Донка остана до Станчо Кузманичин, преден Ненков другар. Ако се фане сега той до Донка и до Станча, какво ще да има! А пък тъй близичко ще бъде до Райка! И Ненко не му мисли повече. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Ненко срещна <b>погледа</b> на Райка, която се беше обърнала да <b>види</b> с кого приказва Донка. И затова се забърка, заплете езика си и не можа да си доизкаже приказката. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненка го тръпки побиха, сякаш че го обляха със студена вода. “Ами сега, ако се отпусне и Райка, какво ще бъде? Ами сега?”... Ала сега той сети в ръката си една рукнала в огън ръка и <b>видя</b> наред със себе си една стройна мома, с тънка снага, с равни плещи, с наведени към земята очи и с причервено, много причервено лице, което, огреяно от лъсналата насреща месечинка, изглеждаше чудно хубаво. До него беше Райка. Тя се не е откъснала! Нема друго либе! И той сега е до нея! Ех, може ли се изказа, какво му беше нему в това време на сърцето! И имаше ли за повече нящо да моли Бога тогава! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка, щом се разтури хорото, измеси се из момите и, кога се обърна Ненко да я <b>види</b> още един път и нящо да й рече, нея я вече нямаше наоколо. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тя слизаше вече из малката пътечка към кладенеца. Той се вече <b>види</b>. И чува се дори, като чучури бистрата му вода. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Той сети и самичек, че каза хубава приказка и погледна да <b>види</b> какво ли ще му рече Райка. Тя се попричерви и засрамено погледна в земята. Па вдигна пак очите си, погледна към Ненка, тъй излека, и полуусмихната му отвърна: </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ала те знаеха, че не чини да ги види някой тъй наедно, защото, като ги види, ще си помисли нящо. А пък те не искаха да си помислюва някой нящо за тях. Ето защо Ненко се тъй сепна и тъй плахо и свенливо зе да се оглежда, като <b>видя</b>, че слизаше към кладенеца Тинка. А и Райка, като я <b>видя</b>, след малко, тъй сащо се замая и причерви от срам, задето Тинка я е заварила с ергенин. Тях ги беше еднакво яд и дето не можаха да си поседят повечко при кладенеца самички, и че ги е заварила Тинка наедно, та кой знае какво ще си помисли за това. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Ала те знаеха, че не чини да ги <b>види</b> някой тъй наедно, защото, като ги <b>види</b>, ще си помисли нящо. А пък те не искаха да си помислюва някой нящо за тях. Ето защо Ненко се тъй сепна и тъй плахо и свенливо зе да се оглежда, като <b>видя</b>, че слизаше към кладенеца Тинка. А и Райка, като я <b>видя</b>, след малко, тъй сащо се замая и причерви от срам, задето Тинка я е заварила с ергенин. Тях ги беше еднакво яд и дето не можаха да си поседят повечко при кладенеца самички, и че ги е заварила Тинка наедно, та кой знае какво ще си помисли за това. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>“Отде се зе тая Тинка, та сега намери да доде на-вода, и да доде чак тука, чегато не <b>види</b> пред тях чешмата!” – си помисли Ненко. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Да му се не <b>види</b> макар, ни с теле! Да не се е пък върнало отнякъде дома? – каза Ненко и си замина. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Недей си хоратє така ома, Тинке! – отвърна й Райка малко попричервена, па и малко като сърдита. – Ка’та не е грях! Сякаш, че такова... Каква те вода намира? Ами той е ходил някъде да търси телето си, па доде да пита и мене не съм ли го <b>видяла</b>. И тоя час си замина. Нали и теб пита? Нема пък толкова... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Слънцето беше вече зашло и зело бе да се смрачава, кога токо съгледа, че из дола през плета се префърли в тяхната бахчия един човек. Тя го не <b>видя</b> кой е, ала сърцето й зе да тупа по-бързо, по снагата й полазиха силни тръпки, и бузите й се причервиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Райка остави мотиката и отиде да <b>види</b>, кой е тоя, дето прескокна плета, и да го пита, защо иде. Така би и отговорила тя, ако я попиташе някой: “Къдя, Райке?” Ала тя знаеше – знаеше го, без да мисли за това и без да има отде да го знае, че – отива в бахчията, защото там я чака Ненко, когото от два дни не беше <b>виждала</b>. Тя не знаеше де ще го <b>види</b>, ала знаеше, че ще го <b>види</b> нейде. И не се излъга. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Земе ли да се мръква, токо <b>видиш</b> Райка, че увила шарена меризлива китка, навтикнала се и весела, със светнале очи: “Мамо, дали ида, вика, на бостана да наваждам фасула?” Или: “Дали ида да прекопая пипера?” И майка є, като я <b>гледа</b> така весела и така засмяна, всякога я пуща. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ала инак те се се пазеха да ги не сети и не <b>види</b> някой. Пред хората се преструват, като че се и не знаят. Ни на празничното, ни на вечерното хоро Ненко не се ловеше до Райка. Той обичаше често да се лови срещо нея, та да се срящат с погледи. И не си приказваха те на хорото, нито й зимаше там китката. И вода не следеше дип да пие Райки. Е-е, някога, някога ще я причака на моста и ще земе стомната є, ама тъй, щото сякаш че го е срам да я погледне. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Не съм го видвала – продума Райка и се причерви от срам. Това беше вече по здрач, та майка й не <b>видя</b> причервяването є. Ала се остана да се чуди отде-накъдя такова питане. И подоговеди се донейде. Защото и някои от комшийките беше й позагатнале за такова нящо. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Вечер беше пак. Райка бе отишла да набере лук за салата, та па се нящо май забави. Майка й почака, почака, па отиде сама да види де се е залисала, та не иде. Погледа в бостана – нема никой. Из бахчията й се чу говор. То се бе вече смрачило, та из бахчията се не <b>видеше</b>. Ала по гласа тя позна Райка. Тя се повслуша малко. Чуваше се и мъжки говор. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i><i>Вечер беше пак. Райка бе отишла да набере лук за салата, та па се нящо май забави. Майка й почака, почака, па отиде сама да <b>види</b> де се е залисала, та не иде. Погледа в бостана – нема никой. Из бахчията й се чу говор. То се бе вече смрачило, та из бахчията се не <b>видеше</b>. Ала по гласа тя позна Райка. Тя се повслуша малко. Чуваше се и мъжки говор. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>“То се <b>види</b>, че така ще да е било писано от Бога” – си помисли Младенчовица най-после. Тя си жалеше за такъв син, а то е че дядо Господ си имал на ума. Само че... това им срящане и приказване насаме в тъмнините е май нечинливо нящо. Ех, ще им се тям, като на всички млади. Ама тя не трябва да ги оставя. Какво ще си помисли някой, ако ги <b>види</b> или чуе сега? Ами дядо й пък да ги завари! Не, не трябва да се оставят тъй насаме да се срящат. Не чини, неприлично е... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка гузно и смутено приказваше тая измислица. Тя се боеше, че майка й е чула с кого е говорила. И беше се много променила в лицето. Ала в тъмнината нищо се не <b>видеше</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Их, пък вие какви сте го узориле! – подзе леля му Стойка, Донкина майка. – Искате сега тука на трапезата да земе и да ви каже: “Това и това момиче съм си харесал, идете ми го искайте.” Не <b>видите</b> ли, че го е срам като мома? Нека ние с него насамо си поприкажем и ще <b>видите</b>, какво ще сторим. Аз знам дека са му остале очите, нали, Ненко? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, невясто, грухнала съм вече, не мога; а то какво си обичах аз да си поида и тук, и там! Малко ли дохождах и у вас едно време? Ама сега вече запрях, не ходи ми се... Озаран <b>видях</b> в черкова бае Славча. Чакай, рекох си, да ида днеска да ги повида що чинат: одавна не съм ги спохождала. Ама едва додох, невясто, запряла съм, не мога. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– У-у не думай така за дядо си, чедо! Нема затова те толкова обича, та ще вземе да те бие и да те трепе? Че той за твое добро радє, пиле. Ти не бива да му се сърдиш, че е грехота. Днеска ако дума така, той го дума, защото го мисли за по-добро. Заран пък ще да <b>види</b>, че Ненко е най-харен за нас, и ще му даде дума. Аз ще му кажа да те не дава у хаджи Донкови, у тоя изедник. Той се е полъгал по имота му, а не <b>види</b> сина му какъв е чапкънин и пияница. Ти се не грижи, мами. Дядо Господ и света Богородица ще обърнат всичко на добро. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И седеше й се, като че е нящо крива, нящо виновна пред Ненка, затова се срамуваше и да се срещне с него. Та не знаеше и какво да му казва и разправя, като се <b>видят</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Та и сама майка й бе кахърна и угрижена. И колкото знаеше за хаджи Донка и за неговия поразеник ергенин, от няколко дни, кой знае как се случи, та се наслуша още два пъти повече. И тръпки я побиваха, като си помислеше, че нейното жадено чедо може да иде у такива лоши хора! “Да им се не <b>види</b> и имането им, и всичкото им! – си думаше тя. – Не давам си аз детето там, па макар да знам, че със злато ще го обсипат!” </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Видиш ли? Нали ти казах аз тебе, хич и да не пращаш там? – викаше стрина му Вътовица. – Да беше пратил, дето ти думах, у Гавриличини, досега да е свършена работата. И да знаеш барем, че ще ти се радват хората. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>– Ех мари, како Вътовице, оде да знае чивяк? – думаше леля му Стойка. – Нали и дядо Славчо се <b>гледа</b> харен и тъй се е фалил с Ненка, знам ли? Рекохме, белким ще стане работата. Момичето – то не иска и приказка. Па и с Ненка тие са се харесале. А и лошо ли щеше да е? Нали за най-добро го мислехме там. Ех, а то е че не било късмет. Щом не би там, ще му <b>видим</b> сега пък на друго място. Може белким и у вашата комшийка да е речено, нали, Ненко? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Вечерта той обиколи къдя чешмата. Обиколи и окол дядовата Славчова бахчия. Райка я немаше никаква. Той почака, почака, повъртя се там из дола, па с клюмнала глава и още повече укахърен, върна се дома си и седна пред къщи на пезула. Него го фана още повече мерак защо пък и Райка да не излезе да се <b>видят</b> и да му разправи, как и за какво това тъй да стане. Тогава би му поолекнало. И знаял би що трябва да чини. Ами сега? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>И измени се Ненко след това. За малко време посърна и повяхна – да го не познаеш. И работата си без ред и без сърце зе да кара. Токо <b>гледа</b> вечер по-рано да се завърне, та да обиколи окол чешмата и окол бахчията дядова Славчова, дано <b>види</b> Райка. Ала Райка се я нема. Това още повече го съсипва. Прибере се той без сърце у дома, па седне вънка на пезула, подпре изморена глава с десна ръка, въздиша и мисли. Като му дотегне вече да седи вънка, прибере се в собата и без да вечера, легне уж да спи. Па се разтрупи, размисли и по цяла нощ не мигнува, ами се токо мята насам-нататък и токо въздиша. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>С тоя взаимен поглед Ненко и Райка наистина доста нящо си казаха. Ала в същото време те усетиха колко нящо им тежи на сърцето, и колко много има да си кажат. И в този същия миг те и двамата като че ли се наговориха, като че ли решиха, всеки за себе си, че трябва нейде да се <b>видят</b>, по-насаме, и то още днеска. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка, която по-рано се усящаше като гузна пред Ненка и се стесняваше да се срещне с него, сега, като се връщаше от навода с врязалия се дълбоко в сърцето й мил и тъжен образ на Ненка – отиваше си у дома с твърдата увереност, че още тази вечер тя ще се срещне с него. А и Ненко, като продължи пътя си към края, унесен в мисъл за натъжената и посърнала Райка и за оня пълен с обич и с мъка неин поглед, без да иска, изви към дола зад дядовата Славчова бахчия, уверен, че там той ще се <b>види</b> с нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка поизгледа плахо да <b>види</b> дали не е и дядо й по двора. Па като се увери, че го нема, зави през градината към бостана. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Той иска, Ненко, ама аз... – зафана Райка успокоително, като <b>видя</b> съкрушението на Ненка. Ала Ненко сякаш не я слушаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ами като си зел да ми приказваш за Влашко, знаеш ли какво ми става на сърцето? – отвърна Райка, като стисна тя с другата си ръка Ненку пък малкия пръст – Не ща, не ща аз твойто пусто Влашко. Нека да сторим това... Още заран да го сторим, щеш ли? И ще <b>видиш</b>, как ще се умилостиви и превърне дядо. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>След малко ето че влезе и хаджи Донко. Той недовидваше, а пък в механата бе малко запушено, затова си турна ръката над очите и се завзира да <b>види</b> кои са вътре. Щом съгледа дяда Славча и дяда Минка, тръгна към тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– А бе, дядо хаджия, чивещина нали е? Пък сладко, тая пущина, нали го <b>видиш</b> и самичек! А борча си аз ще ти плата, дядо хаджия. Ти не бери касавет за него. Аз ще ти го плата. Като доде Димитровден, ще продам даначето и ще ти го плата. Дай да ти налея от мойта половница, дядо хаджия. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Дядо хаджия, ама аз ако съм кефлия, недей ме мисли, че съм пиян. – Той аслъ беше зел да изтрезнява от тия дядови хаджиови приказки. – Аз помна хубаве що си ми дал и как сме хоратиле. Нали беха двесте и шейсе и три гроша? Там беше и чичо Велчо Цанцугера – той нали беше ни шаатин. Видиш ли, че помна? Помна и парите какви беха. Четери бели меджидиета, а кусура беха бешлици и цванци. Два бешлика излязоха напокон калпави, та ти ги връщах, пък ти ме изхока. Тъй нали беше? И нали думахме тогава с файдата триста гроша да бъдат? Тъй, сякам, нали ги и писа, а, дядо хаджия? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Писал съм аз, ти ще <b>видиш</b> какво съм писал, като те бутнат заран там в дупката. Аз за черни очи ли ще те чакам зарад толкова пари две годин и половина бе, невреднику, хайдуку! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дядо Славчо из най-напред, когато дядо хаджия се закачи с Велча, не слушаше дип що приказват. “Ех, що ли му трябваше дяду хаджию да се разправя – си думаше. Не <b>види</b> ли го, че е пиян?” Та па малко по малко, като зе дядо хаджия здравата да крещи Велчу и да го пече, а Велчо зе покорно да му се моли и да се отдумва, дядо Славчо се повслуша по-харно и – без да ще – зе страната на Велча. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ама не ще можеш да го лузнеш – каза със злъчна усмивка дядо Славчо, у когото, като никога, беше се възбудило страстно желание да отвърне дяду хаджию някак остро, да му натърка носа с нящо. – Видиш ли каква е работата! Колкото има да ти дава, аз ще намера и ще му ги дам. Ти можеш ли да му земеш нему цървулете! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Хаджи Донко из пътя фучеше от яд. Той не <b>видеше</b> никого пред себе си, само си бъбреше през носа нящо и скърцаше зъби. Той се бе разлютил на всичките хора, на целия свят. Да имаше възможност, всички би избесил – и най-напред дяда Славча. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ами седни де, Ненко, защо не седнеш? – зафана той, като <b>видя</b>, че Ненко още стои. – Нема се срамуваш? Или не обичаш да седиш на столче? Райке, я изнеси от собата една возглавница, дядовото. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Младенчовица, Райкина майка, и тя е жива. Остаряла е малко, ама се си може. Аз често я видвам седнала пред вратника, вържи най-малкото унуче и нагледва двете по-големшки, които припкат и подскачат окол нея. Тя е всякога весела и всякога обича да ме запитва що чина и какво прават нашите, и се ми надумва, защо не хода по-често у тях. А аз и без нейните надумки честичко походвам да си посказваме с Ненка за едно, за друго. Ненко е много приказлив, обича да разправя за всичко, що е чул и <b>видял</b>, па много обича и да екне и разпитва. И не усящаш, кога идеш у тях, как се минува времето. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Докато прибирах съдовете, бае Цено взе да рови и да търси нящо из своята торба. "Там ще е, <b>види</b> се, кавала - помислих си. - Ей сега ще го извади… " Ала на място кавал бае Цено извади из торбата си една малка наковалня, която на косашки език се нарича йорс, и едно чукче. "Нема свирня - рекох си разочарован. - Косата си ще клепе." И наистина, той стана, взе косата, махна косилото, па седна турски, заби йорса пред себе си, сложи края на косата върху него и с малкото чукче зафана да я клепа, да изтънява притъпеното й острило.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Бае Цено е приказлив и сладкодумен човек. Говори полека и сложно. Обича да екне и запитва. Обича и сам да разправя, каквото е чул и <b>видял</b>. А той доста е ходил по света, много нящо е <b>видял</b> и чул, та всякога ще намери с какво да те заприказва и какво да ти разправя.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Аз забележих, че тая горещина е нищо при оная, дето я <b>видях</b> миналата неделя в София. Там не можеше дори да се диша от жега и задух.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        . . .Овен давам да я <b>видя</b>, а два давам да я срещна, три харизвам да приказвам. . .- реди думите на песента. - Какво ти овен, и два, и три! - добавя той решително. Цялото стадо би дал, да можеше да я срещне и да поприказва с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        И сега - когато изпод пръстите на кавала му се лее крехката и мила песен за овчаря и за малката черноока мома, за която и той като него копнеял да я <b>види</b> и давал мило и драго да я срещне, а пък бог токо-тъй му я нанесъл снощи вечер в уличката - в ума на Стояна се преплитат думите на песента с милите спомени за оная истинска среща; и всичко това се превръща в някаква приказка, в някаква чудно хубава песен, която изпълва душата му със сладост.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Изпърво момите тихо и сложно си приказват - коя какво е чула и коя какво <b>видяла</b> на тая или оная седянка. Кога доде ред да се каже нящо по-скришно за някоя мома или някой ерген, те ще се наведат да си го пошушнат на ухото, па изведнаж избухват в кръшен смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Пенка, опряла о амбара, <b>видя</b>, че нема вече къдя да се отмества; и с наведени очи, малко причервена, тя взе да рови в черека и да го примъква към себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Какво да сторим, стрино Цонковице? - отвърна една от момите. - Песента го така казва. Види се, че толкова чинат.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Ба, чакат да порастат ергенчетата, че още са малки. На, <b>видиш</b> ли ги - бебчета, да им подсмъркнеш - отвръща ядовито някоя от момите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Видиш ли, комшийке, че не трябва да се отмъкваш, като седнах при тебе? - подфърли Рашко, като се обърна с нисък глас към Пенка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Видиш ли ги момите. Не се срамуват, ами като видяха качамака, първи наставаха! - подметна някой от ергенете.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>        - Видиш ли ги момите. Не се срамуват, ами като <b>видяха</b> качамака, първи наставаха! - подметна някой от ергенете.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Ще <b>видим</b> - додаде Рашко някак заканително. Па привика един от ергенете, негов съсед и приятел, и взе да го уговаря нящо.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Годен ли е, или не е годен, това заран ще се види, а ти я си върви по пътя, та ми се не пречкай тук, че <b>видиш</b> ли тая? - той вдигна гегата си. - Като я сложа върху тебе, та не улицата, ами и селото ще ти бъде тясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>        - Годен ли е, или не е годен, това заран ще се <b>види</b>, а ти я си върви по пътя, та ми се не пречкай тук, че <b>видиш</b> ли тая? - той вдигна гегата си. - Като я сложа върху тебе, та не улицата, ами и селото ще ти бъде тясно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Някога Олимпионът е тънел в свещения си лес. Той пази една пряка зрителна връзка с Акропола. Молещите се на Зевс Олимпийски са можели да <b>видят</b> на синьото небе огромния храм на покровителката на града - Атина-Партенос, Атина-Девственицата, свещената дева. И Ерехтионът с неговите кариатиди - спомен от по-древни, свързани с тотемизма, времена.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>В този нов мир вихрената свобода на индивида ("гибелният гняв на Ахила, Пелеева сина") е непознат и животът е доминиран от идеята за необходимостта, ананке, на която са повинни и самите богове. Законът е неин <b>видим</b> израз. Бидейки нематериален, той може все пак да бъде "нарушен" и "накърнен" от постъпките и поведението на индивида. Това накърняване е "вина" на накърнителя и основание той да бъде поставен "под обвинение". Обвинението е двойно: на закона и на морала.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Днес Колонна е квартал на Атина. Ходих да <b>видя</b> мястото, където се е разиграла тази върховна трагедия, където е станал този диалог между човека и божеството. Един прашен квартал на Атина и от древния пейзаж, естествено, нито следа. На улицата играеха деца, които не подозираха върху каква свещена пръст стъпват краката им.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>През продължителното си стоене в Атина <b>видях</b> само още един човек да си води дневник - едно очарователно момиче от Мюнхен, което следваше класическа филология.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>- Все пак - казах предизвикателно - въпрос е какво се пише. Видите ли, аз съм стар като белоглав орел. Тази земя изучавам от юношески години. Смятам, че в античното изкуство имам, ако не изключителни, то поне съществени наблюдения.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Когато аз излизам от музея или се връщам от Акропола, не намирам нищо по-приятно от това да седна в някое кафененце и пред чашка кафе с чашата атинска вода с лед да записвам малко трескаво това, което съм <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Видях хипари, които спяха в двора на музея. Бяха платили петдесет драхми, за да спят демонстративно в двора на археологическия музей! Видях и такива, които правеха слънчеви бани на Акропола, обърнали гръб на Партенона, по бански гащета, които очевидно са били донесени за една такава цел.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Знам, че у нас всичко това ще се стори неестествено. Но, откровено казано, не ме интересува кой какво ще каже. Пиша, каквото <b>видях</b>. Мускулестите хулигани остават по плажни гащета, правят гимнастики на Акропола и след това лягат по корем да се пекат. А други лягат на сянка в двора на музея, слагайки грижливо сандалите си под главата за възглавница. Все пак за съня са необходими някакви удобства.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Нямам намерение да продължавам. Тук е световният еснаф, отрицател на културата, който е дошъл да изкаже своето неодобрение към антична Гърция за това, че тя е направила първото престъпление, създавайки цивилизацията. Колкото и да е странно, тези хора са дошли не да <b>видят</b>, а да бъдат забелязани!!! Тяхното поведение е форма на някаква пропаганда против културата, пропаганда, чийто смисъл е тъмен за мен, непосветения в новите обществени мистерии.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>В църквата до парламента на вратата <b>видях</b> текст на английски език: "Строго е забранено жените да влизат с панталони, шорти, пола-панталон и т.н. Мъжете, които влизат в храма, също така трябва да имат приличен вид".</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Все пак има нещо много грозно в това да си мразен, защото пишеш, защото си грамотен. Защото си <b>видял</b> нещо и дори си се развълнувал. Защото си нарушил правилото да ходиш мрачен, което е някаква униформа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>В редица магазини в града <b>видях</b> и отлични копия на икони, толкова достоверни, че и тренираното око може да ги вземе за оригинали. Върху стара дъска и опушени. Работени със старите техники. И химическият анализ вероятно не би позволил да се открие, че се касае за копие.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Интересно е да се <b>види</b> как гръцкото общество мисли за себе си. Всичко, което е предназначено за училището, за образованието е белязано с висок естетически вкус. Няма учебен предмет, скъп или евтин, който да не е красив. И в това отношение би трябвало да си вземем един урок.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Завеждат ме пред един рафт, дълъг около метър, с текстове от старогръцки, издание на "Оксфорд юнивърсити прес". Там има само един том от едно петтомно издание. И естествено аз питам за останалите. И показвам корицата на управителя, за да <b>види</b>, че действително съществува и Плотин.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>От този факт аз бях като "цапнат по главата". Но нали <b>видях</b> отлични граматики и христоматии по старогръцки за училищата. Нали владеенето на самия катаревуса е една чудесна врата за изучаване на старогръцки? Как е възможно в целия град да липсват старите текстове? Та Атина е все пак сърце на елинистиката! Къде отиват резултатите от цялото това образование?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Не съществуват надписи: "Доктор еди кой си приема болни". Не <b>видях</b> и фирма на адвокатска кантора. При лекаря, зъболекаря, адвоката трябва да бъдете представен. Ако сте чужденец, вашата легация или посолство има своите лекари и адвокати.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Представянето на изкуството от класическия период е нещо изключително трудно и първата трудност е тази, че гръцката класическа скулптура е пръсната по всички музеи на света. А нашата задача е да <b>видим</b> гръцкото изкуство предимно през атинските музеи с отделни упоменавания на някои други национални, където евентуално българският пътешественик би могъл да попадне.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Дотук ние разгледахме само кръглата скулптура през архаиката, и то предимно мъжката статуя ("курос"), за да се върнем към корите и архитектурната скулптура в писмата, посветени на Акропола. Ние <b>видяхме</b>, че куросът е еднофигурна композиция от фронтален тип с изнесен ляв крак напред. И казахме, че архаичната пластика не познава движението или познава само този тип движение.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Спрях разказа си за архаиката на "Курос от Анависос", която е като някакво въведение в класическия период. Той е датиран между 540 и 515 г.пр.Хр. Най-близко стоящата до него скулптура от ранния период на класиката е така нареченият "Аполон Омфалос", който се датира около 460-450 г. пр. Хр. Щастие е, че тези скулптурни творби се намират в Атинския музей и двете и човек може да <b>види</b> почти незабележимия преход от късната архаика към ранната класика.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Между двете скулптури тече един минимум от петдесет години и един максимум от осемдесет. И половин век, и осемдесет години означават вече много. Ние <b>видяхме</b>, че архаиката се набелязва, ражда и изчерпва в малко повече от столетие. И можем да очакваме процесите да протекат дори още по-бързо. Вместо това ние като че присъствуваме на едно забавяне на развитието.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Ние ще <b>видим</b> и по-нататък, че скулптурната форма в класиката далече не значи само "физиологизъм" и "натурализъм". Но ако има едно предпочитание към човешката фигура, то е, защото, едно, този живот е доминиран от идеята за гражданина (свободния човек на полиса), друго, защото от всички елементи на натурата човешката фигурност е най-изразителна, и трето, защото задачите на изкуството съвпадат с обрисуването на психиката. И по-правилно е да се говори за антично психологическо изкуство, а не за античен "натурализъм".</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Тази Поликлетова скулптура се намира в Националния музей в Неапол и посетителят в Атина няма да може да я <b>види</b>. Но затова пък той ще може да съзерцава Поликлетовия "Диадоменос" (Победителят). Тук движението е още по-определено. Моделът завързва лентата си на победител около главата. Тук мускулатурата е по-едро и по-овално очленена. Общият рисунък на силуета не е нарушен от натуралистически подробности. Господствуват вретеновидни и удължени форми - и това се отнася и за гръдните мускули. Отсъствуват каквито и да било физиологични подробности в коленете и прасците.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>От кръглата скулптура на класическия период в Атинския музей не могат да се <b>видят</b> много творби - те са пръснати в Европа. Що се касае до знаменитите класически статуи, които се намират на гръцка земя, те са на различни места. За да види човек знаменития "Колесничар", трябва да отиде в Делфи, а заради "Нике от Пайониас" е необходима една разходка до Олимпия. Гърция, обратно на редица други страни, няма практиката да съсредоточава в един централен музей находки от всички краища на страната. Културната политика на Гърция е да се създават големи местни музеи, на мястото на самите находки.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i><i>От кръглата скулптура на класическия период в Атинския музей не могат да се <b>видят</b> много творби - те са пръснати в Европа. Що се касае до знаменитите класически статуи, които се намират на гръцка земя, те са на различни места. За да <b>види</b> човек знаменития "Колесничар", трябва да отиде в Делфи, а заради "Нике от Пайониас" е необходима една разходка до Олимпия. Гърция, обратно на редица други страни, няма практиката да съсредоточава в един централен музей находки от всички краища на страната. Културната политика на Гърция е да се създават големи местни музеи, на мястото на самите находки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Ето защо от кръглата скулптура на класическата епоха в Атинския археологически музей могат да се <b>видят</b> само глави на статуи и вотивни фигури. Естествено те също така имат голямо значение. Често много сполучливо допълват впечатленията ни от класиката. Но за да бъдат възприети и разбрани добре, необходимо е човек сам да е изучил чрез някой, макар и популярен, труд гръцкото класическо изкуство.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Този тип трипластовост е много устойчива структура в гръцкия релеф, и ние ще го <b>видим</b> съхранен или възроден дори в работата на Фидий. Той свидетелствува за това, че фигурата в профил не е била възприемана никога от гърците като "прост силует" и че релефът при тях няма да има никога тия наивни пластически форми, които са свойствени примерно на асирийските релефни изображения. Гръцкият релеф е производен на развитата вече кръгла скулптура. Той представлява някакво нейно "сплескване" или "съкращаване в дълбочина" върху плочата.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Епохата ни е оставила доста имена на артисти. Крезил, например, от когото е знаменитият Перикъл с вдигнатия шлем (римско копие в музея на Ватикана). Алкмеон, от когото в музея в Цариград се пази една изключителна глава на Хермес, в така наречения "архаизиращ стил" (върху който ще се върна по-късно). Калимах, от когото почти сигурно е прекрасният релеф "Танцуваща менада", сега в музея "Метрополитен" - Ню Йорк. И Пайон, чиято летяща Нике зрителят може да <b>види</b>, ако има това щастие, в музея на Олимпия.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Който е по-щастлив и посети музея в Олимпия, ще <b>види</b> "Хермес с детето Дионис", една скулптурна глава, която сигурно е излязла от Праксителовата ръка. Статуята носи всички съвършенства на Праксителовата пластика. И тя е на един странен за времето сюжет, третиран от малцина в античността, в който се чувствува едновременно с възпитателното намерение и преклонението пред дионисовия култ.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Все пак Скопас е най-добре засвидетелствуван в релефа. Неговите великолепни релефи от Мавзолея в Халикарнас се намират сега в Лондон. Бойните сцени са пронизани от духа на един жесток реализъм: вихрено яздещи на конете си амазонки, повалени юноши, които предстои да бъдат убити, които все пак безтрепетно посрещат смъртта. Всичко това в едри, чисти обеми, с една анатомия, дадена буквално във всички възможни проекции, наситена с динамика, бих казал, необичайна и за пластиката на Епидавър. Но в Атина естествено ние не можем да <b>видим</b> нищо от това.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i><i>Аз <b>виждам</b> всички тези скулптури отново. И вероятно това се случва с всеки, който ги е <b>видял</b>. Те се връщат при мен като Каменния гост от "Дон Жуан" и безпокоят съня ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Истината не е само тази. Тук се осъществиха всичките ми юношески мечти. Моето юношество мина с Курциус и Берг в ръка, на масата ми бяха многотомните истории на античното изкуство, които аз заемах от Италианския културен институт или от Алианс Франсез. Наведен над тези големи албумни издания с прекрасни репродукции, аз диво мечтаех да <b>видя</b> Гърция. Сега аз съм тук, и Гърция е край мен. Живея, мисля и пиша трескаво.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Когато <b>видях</b> колата му, разбрах грешката си. Нищо не зная за автомобилизма. Колата изглеждаше спортна, лека, бяла и дълга може би пет и повече метра. В тази кола и по едно частно шосе не знам за колко се озовахме във Фокия, в Делфи - но бе удивително кратко.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>          Димов излезе навън. Дворът беше утихнал, децата ги нямаше. По снега не личаха стъпки, по стената нямаше следи от разбити снежни топки. Училището стоеше само` на трите си етажа, само` с неутъпкания си двор, в едно много дълго междучасие. Там, при вратата, Димов се поспря, за да <b>види</b> отново пожълтелите некролози на двамата учители. Снимката на Златанов беше малко неясна, но Робов си беше същият - с подути очи, пълни бузи и черна коса - от млади години. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>          След като написа отсъствията на сто и осемдесет деца и дванадесет учители, Димов се спря пред прозореца на своята стая. Не <b>видя</b> вътре хора, но затова, като наближи, <b>видя</b> себе си в стъклото, с жълто лице и побеляла коса. Наложи си шапката и бялата му коса се скри, а очите изпъкнаха малко. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>          Той тръгна след себе си и влезе в празното училище. В трапезарията го чакаше цялото земно кълбо и Димов го вдигна и обърса с един парцал от праха. Австралия, дорисувана от него някога, не беше мръднала от мястото си. И континентите си стояха на местата, и реките, и океаните. Той ги завъртя и те си понесоха и сляха в едно - суша и вода, морета и планини. Димов спря земното въртене и в тъничката кафява нишка на Балкана <b>видя</b> своето село с построеното от доброволен труд училище. Като го зърна, той се върна в него и се заизкачва нагоре по стълбите. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>          Стъклото на прозореца в коридора беше счупено и като приближи до него, Димов вече не можа да види своя образ. Видя образа на своето село, образите на къщите, накацали една над друга, образите на хълмовете и над тях белия, вечен образ на Балкана. Тогава Димов чу как звънецът се обади и го вдигна. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i><i>          Стъклото на прозореца в коридора беше счупено и като приближи до него, Димов вече не можа да <b>види</b> своя образ. Видя образа на своето село, образите на къщите, накацали една над друга, образите на хълмовете и над тях белия, вечен образ на Балкана. Тогава Димов чу как звънецът се обади и го вдигна. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>          - Слушай, Юрдек - рече Йордан Бръснаря, - я да идем да откараме дървата по-скоро до стопанския двор, че да се върнем бърже да <b>видим</b> защо бие звънецът от училището. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>         Едната ръка въртеше ножа, устата отвиваше капачката на бомбата, а другата ръка я държеше повече от определеното време и тогава я хвърляхме. Наведе ли се някой от противниците да я вдигне, тя избухваше в ръцете му. Полето светна като запалено, огласи се от писъци и рев. Видяхме се хубаво. Няма да забравя очите на всички: ококорени, и пръстите - протегнати напред, с лъскави нокти. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Стигнахме брега и тъкмо слязохме, върху нас се изсипаха мини. Хукнахме кой накъде <b>види</b>. Креснах: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Въртеше ми се главата. По-добре да воюваш, отколкото да живееш между две сражения - тогава страдаш за всичко, що си <b>видял</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - Господин поручик, ида от резерва: <b>видях</b> ви и донесох две чанти с пълнители. Да бъдем двама! </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Стойко <b>видя</b> картечницата разчупена, а до нея преобърнат поручикът. Привлече се до него. Лявата ръка беше смазана и висеше. Устата - отворена - скимтеше и от нея течаха лиги. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Първите редици на противника ги прегазиха и отминаха по петите на ротата. Двама души им обърнаха внимание, <b>видяха</b> пагони върху рамото на ранения поручик и се спуснаха. Завикаха нещо и насочиха пистолетите си към него. Но една втора вълна от противниците се зададе - това бе вероятно резервът - и ги повлякоха. Оставиха на мира ранения, но задърпаха Стойко, заплашиха го с картечните пистолети и го помъкнаха със себе си. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>         По едно време поручикът започна да се свестява. Повдигна се, <b>видя</b> ръката си и пак падна като сноп, с вик на умиращ: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Отвори очи и <b>видя</b> до себе си войници, които бързо приказваха. Взря се с мътни зеници и искаше да определи какви им бяха кепетата. Имаха ли кепета или нямаха? Какви бяха? Зелени или кафяви?... </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          И изчезнаха всички. Но скоро нещо го бодна и остро го засърбя ръката. Отрезви се и <b>видя</b> срещу себе си очила. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Полковник Дяковски седи пред масата с буза на лакът. Като ме <b>видя</b>, подскочи и погледна часовника. Озърна се. Почвам да се пълня с въздух, за да изкрещя рапорта, но той маха с ръка и прави кисели-кисели физиономии, сякаш казва тихо, тихо, знам те колко си старателен! Пак се озърна - телефонистите нещо му пречеха. Тръгна бързо към мене и само дето не ме бутна с цялото си тяло. Като се озовахме в окопа, беше вече много ядосан: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Видях три сенки, така летящи към чучката, сякаш я виждат в тъмното. Приклекнах, за да ги застрелям лесно. Дочувам името на Порняков. Олеле, ще полудея. Чувам по-ясно: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - Май че това са пленниците, не съм <b>видял</b> и не се е чуло за други. Ами че да са дошли направо, защо беше цялата тупурдия! </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Хукнал байо Марин към дома. Разбутал на двора жени и баби, дето вече палели свещите. Видял майка ми да се търкаля и да се дъви в дъжда. Сграбчил я, понесъл я, метнал я в каруцата между пощенските чували. Натоварил и баща ми, целунал конете по ноздрите и право по муцуните, па рипнал на капрата и шибнал с камшика остървено. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Но като стигнали до болницата, що да <b>видят</b> - входът на болницата препречен от една волска кола. На потоницата, без никаква постилчица, като мъртвец, лежи бременна жена. А по косичката й се познава, че е мома. Баща й я карал, дигнал ритлата, дигнал потоницата и изтърсил безжалостно момата на плочите. Тя писнала изведнъж и занареждала: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Всичко живо трепереше от баба. Срещнат ли я - поклон правят, <b>видят</b> ли я отдалече - в друга улица бягат. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Ще почне клетвата - всички настръхнаха и занемяха. Но баба умееше да не отива докрай. Тя изчака да я <b>видят</b> с радрана пазва, с ръце още уловили пазухата на сукмана и когато вече чакаха клетвените думи, тя произнесе само заплахата: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Всички бягаха към средището на селото, раздигаха кмета, попа и даскала, викаха ги да <b>видят</b> чудото. Цяло село се струпа на мегдана и притаи дъх. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Дойде сред хората, които й правеха място. Поогледа си, <b>видя</b> къде е кметът и тръгна с вълка към него. Кметът беше онемял, какво да прави човекът! Даскалът бръкна във вътрешния си джоб за кама, а попът бръкна в подрасника за пищова. Ала на вързан вълк лесно се вади оръжие, засрамиха си, спотаиха се и те. Баба ми се поклони дор три пъти на кмета. После дигна спрягата на вълка и той се пое на задните си крака. Баба го ритна в тумбака и той взе да пристъпва на задните си крака като питомна мечка. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>Бучи нещо по Кула, бръмчи нещо - всички се втирнали на чаршията. И що да <b>видят</b> - девет стонбиля пъплят и се търкалят от Връшка  чука  - отстъпват. В първи стонбил генерал седи. Кросно-сабя между колене возправил, на сабята ръце положил, върху ръцете брада с брадище натиснал, отгоре фуражка нахлупил, а между фуражката и брадата бляскат и се кокорят страшни очи, дълги мустаки от рамо до рамо се разперват. Страх да те вземе - генерал Тепавичаров. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Всичко <b>видели</b> кулските деца и понеже пушекът и огънят вече ги давели, търтили да бягат през бранищата и преките пътеки. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Ето отдолу идат чичо и стрина с пайтон, отиват на сбора в Големаново и да <b>видят</b> баба. Татко много се зарадва и като спря конете, рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Вярно, че за нас! С развят червен кръст на бялото платно се появява тенекиено ДКВ, а зад него дълга редица от автобуси — все изпонашарени е червени кръстове. Завъртяха на площада голямо колело. От тенекето скача подполковник с череа корсарска превръзка през лявото око. Огледа се и като ни <b>видя</b>, затича. Командувах за почест и тръгнах да марширувам и да се представям. Подполковникът ми дръпна ръката от челото и я хвърли надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Никак не предполагах, че след три месеца ще го видя на дивизионно командно място, все е корсарската превръзка, но без връзка с дивизията — ограден от всички щабни чиновници, готвачи и други подобни — да спира пред самия Харкан една от поредните атаки. След това се <b>видяхме</b> и в 8-ма армейска болница в Печ — с дигнати на екстензни крака: беше дошел и нашият ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Никак не предполагах, че след три месеца ще го <b>видя</b> на дивизионно командно място, все е корсарската превръзка, но без връзка с дивизията — ограден от всички щабни чиновници, готвачи и други подобни — да спира пред самия Харкан една от поредните атаки. След това се <b>видяхме</b> и в 8-ма армейска болница в Печ — с дигнати на екстензни крака: беше дошел и нашият ред.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Как ще съобрази — досега не сме разбивали чужди порти! Подигнах се на стремената, за да ме <b>видят</b> всички, и извиках гръмогласно:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Досетих се за децата и веднага затичах при Фери бачи — позадъхан, започнах припряно да му обяснявам какво ще стане след няколко часа — да дири кмета и веднага да бягат назад — кой накъде <b>види</b>. Фери бачи стои срещу мене, мига и се усмихва кротко. После очите му помръкват:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Дойде ред да се спра и пред този гроб. От портретчето ме гледаше Иван Йотов. Фери бачи дигна глава и ме <b>видя</b> без шапка — позна ме най-сетне и извика като луд:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Взводът на офицерския кандидат започна да се изтегля и както лежех по очи, гледах изпод каската как войниците прибягват през хода за съобщение назад, към втората линия окопи. Броех ги. С офицерския кандидат само двадесет и двама. Подофицер не <b>видях</b>, значи, и тоя подофицер са отмъкнали към лазаретите. Надигнах се «а лакти.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Разтварям картата. Наистина — на осем километра от мен, право в западна посока, се намира хълм, кота 204. Но тая кота попада в разположението на 10-а дивизия. Кой знае какво ли е <b>видял</b> и чул дописникът — на страха очите са големи.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Около копата безредно разхвърляни наръчи сено, криволича, за да не шушкам в сеното. Напипах възправена ритла. Чакам, слушам, взирам се — няма часовой. Почнах да се качвам. А като се оглеждах и назад, <b>видях</b> .къщурка. Бързо слязох и запълзях към къщурката. То не било къщурка, а геран. Някакво камъче цамбурна, след това нещо се за-върдаля. Ей, лошо нещо е страхът — какво ли не ти се счува!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>До една стена зад гарата фелдфебелът бе строил ротата. Като ни <b>видя</b> запъхтени, преглътна, отиде на десния фланг. Не заехме местата си. Поручикът мина покрай войниците и ги огледа. После започна да разяснява заповедта.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Взводът вече се развръщаше. Наближавахме гората. Трясъкът на картечниците се носеше ясно и отчетливо. Войниците щракаха затворите на оръжията, попривеждаха се, но още не залягаха. Вляво от гората погледът можеше да стига чак до Драва и там из окопите <b>видях</b> да се подават български каски: частите от съседната дивизия също изпращаха подкрепления. Войниците от това подкрепление са ни видели, защото съобразяваха придвижването си с нашия ход. В това време дотича Бранко.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Взводът вече се развръщаше. Наближавахме гората. Трясъкът на картечниците се носеше ясно и отчетливо. Войниците щракаха затворите на оръжията, попривеждаха се, но още не залягаха. Вляво от гората погледът можеше да стига чак до Драва и там из окопите <b>видях</b> да се подават български каски: частите от съседната дивизия също изпращаха подкрепления. Войниците от това подкрепление са ни <b>видели</b>, защото съобразяваха придвижването си с нашия ход. В това време дотича Бранко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Надигнах се повече и <b>видях</b> в краката на Елена един едър мъж, паднал по очи и наметнат е ямурлук. Изпод ямурлука се виждаха само китките на ръцете му, разтегнати встрани, с пръсти, забити в калта. Бранко започна да иодсмърча:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Тук, сред артилерийските колони, още неизнизали се покрай майор Топалов, настана разбъркване. Батареите се разпиляват във ветрило, оръдия и ракли откачват, конете с предниците хвърчат назад, на закрито. Буква огън. Като <b>видя</b> попаденията, майор Топалов се удари по челото и пришпори коня към капитана, който стърчеше насред полето между батареите и си даваше вид на спокоен.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Полковник Дяковски седи пред масата с буза на лакът. Като ме <b>видя</b>, подскочи и погледна часовника. Озърна се. Почвам да се пълня с въздух, за да изкрещя рапорта, но той маха с ръка и прави кисели-кисели физиономии, сякаш казва — тихо, тихо, знам те колко си старателен! Пак се озърна — телефонистите нещо му пречеха. Тръгна бързо към мене и само дето не ме бутна с цялото си тяло. Като се озовахме в окопа, беше вече много ядосан:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Добре! — рече ми после в слушалката капитанът. — Сега ще кажеш на всички да заспят моментално — само ти и твоят телефонист няма да спите. Видиш ли ракетите, стреляш за тревога и тръгвате. Ако раните ми продължават да текат и се наложи да умра, тебе оставям за мой заместник.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>че неговата къща се била съборила. Къщите, които се събарят... Дотук добре, ами после? Задрямал съм. И когато отворих очи, беше светло и <b>видях</b> цялата ой рота пред мене — всички къщи съборени, купища развалини и в развалините седяха облегнати и полузатрупани всичките мои войници. Фелдфебелът тичаше и раздаваше чай и буци сирене. Сардахел приличаше на трапезария със сепарета. Войниците не мърдаха, като измрели, и фелдфебелът повече приличаше на човек от друг овят — попаднал случайно, смаян от масовата смърт, идва и дърпа и тегли всекиго и пита — защо паднахте тук,</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>деца бурливи! Етелка и Стоянчо още бяха на коленете ми. Сега отпуснати, а аз ги стискам да не паднат, прегръщам ги, затварям ги в себе си. Бог Саваот с каска и шинел, седнал върху тежък селски стол, прегърнал мъжа и жената, печалната висша биология на планетата. И тогава аз <b>видях</b> още нещо, <b>видях</b> оня, който ой отиваше, аз <b>видях</b> капитана. Трепнах. Целунах бързо Етелка и тя рипна, оживя. Погалих по каската и Стоянчо, и той също ригана, също оживя. Станах. Закопчах се и се изпънах.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Той завъртя неопределено глава и бавно тръгнахме след праха на войниците, за да <b>види</b> първо настаняването, преди да помисли за себе си. Въздъхна, усмихна се тъжно:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Значил моят човек — Марин Златевски от Врачеш — имал хоби! И таз хубава — как не ми е дошло на ума. Та онова за дръвчетата беше обикновена работа: имах място, похвалих му се, а той трепна, озари се и викна хайде да го садим, мястото не може да се подува самичко, трябва да се закове за земята! И дорде <b>видиш</b>, нарами трийсетина дръвчета, както ме беше нарамил, когато ме раниха пред Сапорца, отидохме на мястото и пред всеки фидан обясняваше как да се браня през зимата от зайците.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Въртя се — нямам какво да правя. А синът ми открива света — <b>видя</b> полог с яйца и пита: защо яйцата не са в картонени панички и добри ли са, като нямат печати. Пееше се смая, че прасето яде трева, и взе да му принася. А петелът рипна връз него и той за първи път в живота си замахна и разбра, че е силен. Петелът стана пишман. Дразня се — цапа си дрехите. И не се досещам да събера петимата унуци на Марин, па да им кажа и разкажа нещо като възрастен и възпитан човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>—Дядо бил в горатааа. И на една поляна <b>видял</b> перуникиии, много перуники. И дошла мецатааа. И дядо рекъл — недей, Мецо-Мецано, че си бера перуники за моята внучка Капка-Капчица. И хайде сега Капка да подаде на дядо пешкирец, дядо да си измие ръцете, че ще пристъпим към хляба, па трябва с чисти ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Бре, тая хубава градина твоя ли била! Видях магаричката, здрава е, магаренцето ходи до нея, има брада като на козел.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Ами че за нея де! Най-малкият от синовете ми е таман за средно училище. Искам да иде в София, на сърцето ми е израснала тая златна столица. Нека синът ми Руси да <b>види</b> свят, па и да не пропадне между калдъръма — да е в пансион, а да има и настойник!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>ствени. Да ти кажа правичката — има си то някаква връзка между Калипетрово и цар Калопетър, брата на Калоянчо. Сега баш няма хоро, та не можем да <b>видим</b> носиите, ама ще ти покажа на какво е живял Калопетър.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Ловците отново се потопиха в буренака и вече не се <b>видяха</b>, нито се чуха да гърмят. В краката ни се премятаха зайци и пъдпъдъци, разбраха, че опасяваме и тях, и ни следяха покорни и верни, природата, светът, вселената бяха с нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>После го улавят. Потушава се въстанието, улавят героя. Завеждат го при пашата. А пашата що да <b>види</b> — това е сам неговият приятел Мито. И го пита смаян:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Баири, планини, гори. Бързаме. Вир-вода станахме. Лавне ли куче, значи, сме на границата, лягаме и траем до <b>видело</b>, за да се ориентираме отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Куче лавна — как всичко сме предвидили! Както чух кучето, така и се сринах на земята, залепих се и се умълчах. Не чух къде и как залегнаха и се изпокриха и другарите ми. Часът е вече един. Трябваше да вземем часовници със светещи циферблати, но часът е един, последният път <b>видях</b> 11, да сме се катерили още два часа, значи, един. Кучето е граничарско, познава се по лая. Границата е под носа ни. Щом се развидели, подаваме сигналите и хукваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>На един завой <b>видяхме</b> цяла група косачи. Ех, Че ранобудни. Не ни обърнаха внимание. Ние поздравихме и продължихме, без да опираме.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Може — рекох, — и така може. Граничарите ще си мълчат, а от населението никой няма да се обади: тука няма осветление, няма телефонни жици, не <b>видяхме</b> никъде мотори и автомобили — кой ще тича да обажда за нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Пред Княжевец ще бъдем в капан. Обръщам ви сериозно внимание — положението не е добро! Да направим компромис: всеки от нас да бяга сам. Излиза от тука, хваща накъдето му <b>видят</b> очите, след половин час тръгва вторият, а след още половин час третият.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Часът е пет. Кацнахме най-после на един баир, откъдето <b>видяхме</b> в далечината Княжевец. Отпуснаха ни се душите. Почнахме бързо да се спускаме на- долу, към равнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Говеда! — крещи Чочо. — Хайде сега кой накъде <b>види</b>, среща в Ниш, на белградската гара, утре, 12 часа на обяд. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Чувам, че някой чиновник крещи нещо по телефона. Сигурно обаждат за мене. Не, няма да ида вече на перона. Мъча се да овладея паниката, която ме обхваща. Зад клозета има царевици. Хлътвам в царевиците. Лягам, дишам дълбоко. Не идва влакът. Ще дойдат с джипа, ще обсадят перона, ще ме уловят. На шосето е по-сигурно. И тръгвам из царевиците към шосето. Пълно е с хора. Слава богу! Излизам най-спокойно и тръгвам с навалицата. Едно село. Да има сега кой да ме скрие! Да се снабдя с дрехи, да отпочина, ама не — трябва в 12 да съм в Ниш. Ако <b>видя</b> някой камион „Булгария", ще махна, </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>ще кажа, че съм от тукашните българи и ще офейкам към Белград. Минавам и това село. Вървя. Автобусна спирка. Автобусът идва, но не посмях да се кача. Защо не посмях, не мога да си обясня. Просто ми се подкосиха краката и си останах на мястото. На следващата спирка ще се кача. Свалих дрехата, навих ръкавите, хвърлих в канавката връзката, поразгърдих се и хайде напред. Свиркам си. Изведнъж чувам зад себе си велосипед. Усещам, че е велосипед. Не се обръщам. Видях предното колело до себе си. Някой ме тупна по рамото:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Но аз си вървя. Оня почаква малко — още не съм го <b>видял</b> какъв е, — почаква и пак ме настига с колелото:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Когато ме свалиха, <b>видях</b>, че съм в Княжевец. Колко бяхме вървели — не повече от 15 минути: значи, през цялата нощ и сега съм се въртял около Княжевец!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Най-напред уловили Чочо — настигнали го с джипа, той бил кривнал из нивите, ама <b>видели</b> къде са полегнали житата, затичали след него и колкото и да се сражавал, уловили го, стегнали му белезници.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Обикалям покрай прозорците, проучвам дали можем да избягаме през решетките. Трудно, дебели са вънка е открито, ще ни <b>видят</b>. А пък и Лазо е болен, може ли да го оставим! Но защо да не го оставим в тая работа няма вярност докрай, а докъдето ти сметката. Трябваше да послушаме Чочо и от </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— На Драгоман, нощеска. Като <b>видял</b>, че открили двойното дъно на камиона, побягнал в тъмното минал границата, ама го уловили.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— А, да, бельовските траверси — развесели се още повече Аначков. — Бельовската импрегнация се е командувала от писател. Затова тебе ще те пратим там. Ха да те <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Беше вече време за обедния влак към Пловдив и нямаше защо още да се бавим по София. На перона на гарата се <b>видяхме</b> отново с Пенчо Попов.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>- На пощата се <b>видях</b> с Цачев, той си поръчваше легло в Бургас. А Жилото, знаеш ли Жилото какво прави? Той отново скача в пространството — известява с телеграма директора на.. . за да го чака на летището..</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Тази реплика ми се <b>видя</b> твърде особена и исках да я подхвана, но счетоводителите престанаха да говорят. Смятаха, че ще изпаднат в злословица по адрес на директора. Това добре, но все пак как може да се вземе отнякъде креозот?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Възрастен, улегнал и точен. И още нещо, не по-малко важно, във връзка с креозота мога да ти кажа, но да <b>видим</b>, ще се сетиш ли сам!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Е, това се казва истински съвет. Но дайте и схемата на плана ви, нека <b>видим</b> кое предприятие най-малко е изпълнило плана си по превозите.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Е, другарю Попов, ние изработихме конституцията на снабдителя. Сега да бягам, па ще се <b>видим</b> пак при подписването на фактурата.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>           - Господине - прекъсна го тя, хлопна зад себе си вратата и пристъпи твърдо към ваната, - историята няма да <b>види</b> този нов манифест, той е много стар и обикновен! </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>           Почна да търчи около жилището. Беше забравила какво й казаха за след това. Дойдоха хора. Тълпи. Смут. Викове. Тя не чува, не разбира. Блъска се в навалицата. Мисли за оня интересен, тайнствен мъж, който, седнал във вана, болен, страдащ, неуморимо пише, пише. Пише, за какво пише - за кръв и смърт, за нов живот, раждан в кръвта и смъртта. Може ли да се говори за живот, а да се прави смърт? Жалко, защо не се бяха <b>видели</b> по-рано! </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          - Господин Токудава, но какво има толкоз? Аз съм свободна, нали? Съвременната жена също има своите проблеми, нали? Влюбих се във вас от пръв поглед. Искате да се разплача, искате да ме <b>видите</b> унижена, като повтарям, че съм влюбена, че не мога без вас? </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Той стана изведнъж, постоя за миг като попарен. И тръгна накъдето му <b>видяха</b> очите - разбрал и той частица от световната мъдрост. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Не моля за прошка, а и няма кого! Старият бог би ме наказал, новият би ме наградил. Но не получих нито-награда, нито наказание, <b>видях</b> само безразличие. А то е по-лошо от всичко и поражда угризения и човешки мъки, защото боговете не виждат отделния човек, за тях той е песъчинка в морския пясък и не струва ниЩо, а гледат само цялото си паство. Затова няма кой Да им прости и вината за всичко е у мен, покри ме с мъката на вечното наказание, на наказанието да се мъчиш сам, да бъдеш виновен до края и отвъд него,</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Затова не можех да не те спра и да не дам поводите на властта в ръцете на Симеон. Не можех да не те ослепя. Сторих го не защото щеше да бъдеш силен и опасен и ще събираш недоволниците около себе си. Не за това. Когато си извън властта, си като без ръце и от теб истинска опасност не може да дойде. Ти си като мен, и да ме пощади господ, затова те погубих. Възневидях те, защото <b>видях</b> онова, от което бягах, обезумях, защото <b>видях</b> миналото си у теб, убих те, защото</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i><i>Победи ме с непокорството си, с нечовешката си БОЛЯ. А чаках само дума от устата ти, само стон да бях чул, само раздвижване на устните ти да бях <b>видял</b> и бях готов да те помилвам, да спася очите ти и тебе от позора. Но ти <b>гледаше</b> палача, очите ти хвърляха огнени искри на презрение и към мен. Този поглед не мога да забравя. Лицето ти не трепна, от светлината на факлите можеше да се разбере, че знаеш какво те очаква. И едва след като замириса на изгоряло месо и ръката на палача се оттегли, едва тогава се чу стон, а от устата ти потече струйка кръв, защото си бе прехапал устните, за да не викаш.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Многото богове в една вяра дават да се <b>види</b>, че човекът не е намерил истината у себе си. Многото богове</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Случайно попаднах на тази фраза, която сякаш бе писана за мене. И случайно тази вечер бях посегнал към книгата, която от години береше праха тук, без да се сетя да я разлистя. Не мога да твърдя, че чрез тези случайности някой невидим бе ми протегнал ръка за помощ. Но и не мога да се освободя от мисълта, че така се сбъдваше едно от положенията на Агни Йога: Понякога тъкмо безизходицата ни води към верния изход. Защото когато напразно се оглеждаш на всички страни в търсене на спасение, идва най-сетне мигът да вдигнеш очи и нагоре, към последната възможна посока, за да <b>видиш</b> Учителя.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Неприятните черти в противоречивия характер и в буйния темперамент на Старата дама, както я наричат близките й, ще ни се <b>видят</b> като незначителни подробности, ако ги съпоставим с големите й качества, нещо което дори Олкът, въпреки благородството си, не е успял да стори, вероятно поради педантичната страст да каталогира и най-дребните несъвършенства.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>От своя страна Арчибалд Кетли пояснява: "Това, което <b>видях</b>, бе една грамада от ръкописи, без определен ред, много от които бяха търпеливо и трудолюбиво преписани от графиня Вахтмайстер".</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Когато отворих очи, вече бе почнало да съмва и аз бях обзета от ужасния страх, че Е. П. е умряла по време на съня ми... Обърнах се уплашена към леглото и <b>видях</b>, че Е. П. ме гледа спокойно със светлите си сиви очи... Какво се е случило? Вие изглеждате тъй променена (рекох). Тя отвърна: "Вярно е, Учителят дойде. Той ми предостави избора да умра и да бъда свободна или да живея и да завърша Тайното учение.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Защото и Е. И., точно както Е. П. е смятала за основен смисъл на живота си работата в името на Учението, работата за делото на Учителя. И тук обаче приликите и отликите между двете вървят ръка за ръка. Старата дама, както <b>видяхме</b>, понякога получава от "пространството" известни идеи и Даже цели пасажи, но в други случаи бива оставяна сама да Развива изложението и аргументацията на отделни възгледи. С други думи, моментите на пряко внушение са се редували с моменти на по-самостоятелни занимания. Оттук и неравностойността на някои параграфи.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Всъщност принципите на Учението, макар и да не следват елементарната система на справочник, съвсем не са изложени безразборно и произволно. Освен че те са обединени около основната тема, фигурираща като заглавие на всяка книга, но и между отделните параграфи съществува определена логическа връзка. И макар понякога да ни се струва, че едни и същи мисли се повтарят, не е трудно да <b>видим</b> как вече познатото влиза в нови комбинации с още непознатото и по тоя начин ни разкрива постоянно разширяващия се кръгозор по пътя на възходящата спирала.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>При голямото богатство на информация, съдържащо се в тази кореспонденция, нищо чудно, че редица сътрудници изразяват желание тя да бъде публикувана. Първоначалният отговор на Елена Рьорих е бил отрицателен. Постепенно обаче доста от писмата започват да се преписват изцяло или частично и да се предават от ръка на ръка. Изправена пред риска да <b>види</b> мислите си изопачени от неумели съкращения или неточно преписване, Е. И. дава съгласие да бъде публикувана част от кореспонденцията й. Така през 1940 излиза от печат двутомното издание "Писма на Елена Рьорих, 1929-1938".</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Всяка вест трябва да бъде не само блага, но и привлекателна. Може да се <b>види</b>, че много млади хора не следват пътя на бащите и майките. Освен кармичните причини може да се открие непривлекателността на действията на по-възрастните. Същото се забелязва и в положението на религиите. Религията като връзка с Висшия свят трябва да бъде преди всичко привлекателна. Страхът не привлича, насилието е отвратително, а разбирането на Висшия съвет трябва да бъде увлекателно... Фанатиците страдат именно от отсъствието на привлекателност. Колко тъмнина и отвращение са посяли те."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Засягаме горните въпроси, за да се <b>види</b> колко трудно е да възприемем една нова система от възгледи, ако не сме се освободили от предубеждения и предразсъдъци. А освобождаването от предразсъдъците освен че е трудно, но не може да се извърши с един замах. По-лесно е в такъв случай да се въоръжим с известно търпение и доброжелателност, които биха ни позволили да разберем, преди да отсъдим.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Ако хората с религиозна насоченост на съзнанието, се съгласят да приемат съществуването на някакъв Абсолют, твърде вероятно е те да го нарекат Бог. Разбира се, тук не става дума за терминология - ние вече <b>видяхме</b>, че Адептите са достатъчно толерантни към нашите терминологични предпочитания. Що се отнася обаче до въпроса по същество, Учението - както вече бе споменато - не приема и не допуска съществуването на някакъв личностен Бог, творец или властелин на Вселената. Още през 1881 Учителят Кутуми в своите писмени бележки към един текст на Алън Хюм казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Психическата енергия, за която говори Адептът, не бива да се ограничава от нашите повърхностни представи за "психичното и за човешката психика, а още по-малко да се свежда до еманация на мозъчното вещество. Както ще <b>видим</b> подир малко, касае се за нещо съвсем различно и неизмеримо по-важно.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>В един подобен труд напр. можем да прочетем, че човекът е троичен, понеже е създаден по образ и подобие на Бога, който също е троичен (Сила, Мъдрост-Обич и Творческа дейност). Ние вече <b>видяхме</b> какво е отношението на Учението към догмата за личния Бог, тъй че няма да се връщаме наново към този въпрос. Нашата задача не е да полемизираме, а да набележим някои най-прости принципи, като предоставим на читателя възможността сам да стигне до истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Споменаваме някои от възможните варианти на анализ, за да се <b>види</b>, че същественото не е в схемите и че те могат да бъдат различни, стига да ни разкриват основното. А то е, че противно на широко разпространеното схващане, физическото тяло не е равнозначно на човека, нито физическото съществуване - на човешкия живот. Физическото тяло е само част от личността, в която за късо време се проявява истинското Аз, безсмъртната индивидуалност. Или, за да си послужим с израза на Елена Петровна, "личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер".</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Що се отнася до чуждите мисли, които ни връхлитат, те също са в зависимост от нашите, сиреч от собствената ни нагласа. Именно затуй един ще привлича чистите и радостни мисли, а друг - мрачните и злотворните. Ако бихме могли само да <b>видим</b> как насищаме пространството с мислите си, вероятно бихме ги излъчвали с по-голяма предпазливост.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>И тъй, задачата трудно ще се реши само с попълването на един списък. Налага се да анализираме личното си поведение, да разграничим групичките на взаимосвързаните слабости и да <b>видим</b> във всяка групичка кой е възловият недостатък, който пръв следва да бъде преодолян. Налага се също да си дадем сметка за дефекта, причиняващ ни най-много неприятности и в случай, че борбата с подобна ключова черта ни се вижда възможна, да почнем именно с нея, а не примерно с някоя битова дреболия.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Още в библията е казано и векове наред е повтаряно, че трябва първо да <b>видим</b> гредата в своето око, преди да търсим сламката в чуждото. Това е една от многото банални истини, по които никой не спори, но с които малцина се съобразяват. Причината донейде е и в туй, че истината е формулирана в най-нещастната възможна форма - тази на назиданието. А известно е, че ние не обичаме да ни поучават.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Да, вътрешното отравяне. Но то е само едната страна на въпроса, защото с думите на пренебрежение, гавра, ненавист - все едно дали са изразени мислено или гласно - ние, както вече <b>видяхме</b>, отравяме и пространството наоколо, с Което тровим другите и, разбира се, за втори път - себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>С обичайната си склонност да драматизираме нещата, ние често говорим за безизходицата. Но понякога тъкмо привидната безизходица ни води до спасителния изход. Каза се вече: когато всички пътища около нас за затворени, едва тогава се сещаме за последната възможна посока и вдигаме очи, за да <b>видим</b> Учителя. Спасителното действие нерядко се осъществява именно при безизходица, предизвикваща крайното напрежение на нашия устрем:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Разширяването на съзнанието означава на първо място да се изтръгнем от теснотията и душната атмосфера на тоя обичаен терен. Да се огледаме и да <b>видим</b>, че от него е изключено най-важното: нашата мисъл за бъдещето, но не това, приключващо на гробищата, а истинското, продължаващото в Безпределността; нашата мисъл за хората, но не тия от семейния кръг или учреждението, а цялото човечество; нашата мисъл за Йерархията, но не служебната, а безсмъртната Йерархия на Светлината; нашата мисъл за света, но не тясно личния свят, а Вселената.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Знаете даже в трудни дни, че силата произтича от радостта. Отдавна съм казвал, че "радостта е особена мъдрост". Тъкмо така е, защото радостта трябва да се забелязва, трябва да се разпознава и осъзнава. Унилите хора се помрачават с беди и горести. В това мрачно покривало те не могат да <b>видят</b> радостта. През мрежата на скръбта хората слепеят и губят сили. Те не могат да помогнат на себе си. Не допускат и нашата помощ, защото унинието и раздразнението са непроходими. Като че ли никой никога не е говорил на хората за вредата от унинието."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Човек притежава висшия дар да изпитва радост. Високото чело е дадено, за да се <b>види</b> Висшето. От далечните светове до малкото цвете - всичко предлага радост на хората. При всяка радост приижда нов запас от сили, защото ще произтече напрежение, което ще отвори още едни врати."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Нека най-неочакваните проблеми на знанието, най-смелите образи на красотата ви изтръгнат от душния ъгъл. Разберете, искам да ви <b>видя</b>, макар и временно, особени и съдържателни. Тези зърна на съвместното мислене ще ви дадат настойчивост за достиженията. Не само решителност, но и настойчивост е нужна."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Разберете концентрацията като опит на съзнанието. Нека ви <b>видят</b> да вървите устремено и съзнателно." (М.)</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Истина е, когато се научат да документират еманациите на чувствата, ще <b>видят</b>, че именно обичта преди всичко привлича огъня на пространството. Който е казал - обичайте се един друг, той е бил истински Йога... В сравнение със сиянието на обичта, най-силната ненавист дава върху отражението само гнусно петънце. Затуй обичта е истинската реалност и ценност."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Дейността на Учителите протича в сфери и форми, съвсем непроницаеми за обичайното разбиране. Ние дори не можем да си представим колосалното напрежение на тяхната работа при все по-честите кризисни моменти за планетата. Именно затуй трудно можем да очакваме, че ще <b>видим</b> някой от Учителите да пътува из големите градове и да изнася лекции за любознателната публика. За да приключим с тоя въпрос, ще цитираме следващия пасаж от едно писмо на Елена Рьорих:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>"Величайшата Индивидуалност не може да се появи сега сред хаотичното мислене и вибрациите на разюзданите тълпи. Великите Властелини следват във всичко закона на целесъобразността. И тъй, разберете, че при състоянието на съвременното човечество проявата на Височайшето Его във физическа обвивка е съвсем невъзможна и би била разрушителна за цялата еволюция. Великият Властелин, невидимо <b>видим</b>, ще ръководи и вече ръководи, обгърнат от всички Лъчи, мощна но незрима лаборатория. Скоро, скоро тези Лъчи ще бъдат насочени за пробуждане на духа в човечеството..."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Споменавам Людмила Живкова не само защото по онова време тя бе начело на Комитета за култура, сиреч отговаряше официално за развитието на процесите в духовната сфера, а защото новаторската й роля далече надхвърляше обичайния административно-управленски стил на ръководство. "Людмила Живкова - както ще заяви по-късно Святослав Рьорих, - е единственият в XX век държавен деец, <b>видял</b> в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата философска мисъл".</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Записките... Нейните дневници за връзките с Братята от Шамбала, в продължение на десетилетия, нейните лични съчинения, ката и не <b>видели</b> бял свят, нейните стотици непубликувани писма... Запитах веднъж Светослав Рьорих съществуват ли необнародвани материали, останали от майка му, като имах пред вид, че публикацията на поредицата Агни Йога прекъсва през 1938. Отговори ми утвърдително, като поясни, че става дума за ръкописи от хиляда страници.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Не знам. Възможно е. Защото, когато първия път те <b>видях</b> в това кафене, отначало помислих, че не си ти. И дори когато се уверих, че си ти, така ме заболя, та не намерих сили да се обадя. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ти скочи преди малко. Но чуй се как приказваш и ще <b>видиш</b>, че съм прав. Ти си станала вулгарна, Мариан, безсрамна. - Слушай... 305 И това безсрамие го има в лицето ти, в грима, в погледи, с който оглеждаш публиката, в жестовете, в кръстосването на краката тъй, че роклята ти се качва на бедрата...</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- 3ащото му нарисувах витрината не отвън, а отвътре. Само една витрина, на която с обратни букви пишеше .Симеон и Ко", и пред витрината застанало едно момиче, вперило очи навътре, едно бедно момиче от народа, с две думи, трябва да си го <b>видяла</b>, това не се разправя.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Не можах по-рано. Тази, дето я търсех, я нямаше никъде и трябваше да ида чак на "Ваграм" да <b>видя</b> една друга, и нея също я нямаше и стана нужда да я чакам, и всичко това за една такава дреболия,срещу която никой не дава стая в хотел. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Таткото прави каквото каже Жизел, дъщерята. Жизел седи на бюрото в дъното на магазина, навела напудрена мутра над книжата, и урежда сделки по телефона. Така я <b>видях</b>, когато влязох пръв път с моите жалки платна под мишница. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ако имате малко време надвечер, минете пак, Ще отидем на една изложба. Ще <b>видите</b> истинско изкуство.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- В никакъв случай. Десет километра, ти си луд. Ще вземем нещо топло на Халите с тия жалки франкове, дето ги измъкнах. После ще съмне, а като съмне, ще <b>видим</b>. Само да починат още малко краката ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ти си прекалено уморена, Мариан. Това е отпечатано на лицето ти, първото, което ме порази, когато те <b>видях</b>,</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i><i>- Остави, сега говорим за изкуство, за истинско, не за фокуси. И ето един ден, както бях опнал триножника на тоя мост и рисувах Сена, и се ядосвах, че преди мене е живял някой си Mарке, изведнъж <b>погледнах</b> надолу и <b>видях</b> там отсреща на кея един заспал човек. Бе легнал на камъните и понеже вече бе ноември, сигурно му беше студено и фигурата му бе сгърчена, и тя лежеше, тая фигура, захвърлени като дрипа върху камъните до кално зелената вода. Изстъргах платното с ножа и слязох долу, и изписах тази сгърчена фигура с каменната настилка и с малка ивица от водата. Нищо не излезе. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Боже, Робер, не кипвай пак. Опитай се да ме разбереш. За мен това отдавна не е нищо повече от една кратка погнуса и аз те лъжех, като разправях, че сключвам само дългосрочни сделки с богати старци, лъжех те, защото тия неща за мене отдавна минаха и вече не съм с външност да бъда купувана от богати старци, и живея, както мога, и ако не съм се изправила още на тротоара, то е само защото много съм <b>видяла</b> и знам, че без друго ще стана плячка на 345 сутеньорите. Аз съм свършена, Робер, свършена съм окончателно и докрай, и...</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Ти си невъзможен. Ти си наистина като дете, само че едно упорито и жестоко дете, което непременно трябва да счупи играчката, за да <b>види</b> какво има вътре. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Един известен поет и бе платил с едно четиристишие. Някакви типове на нейната маса се превиват от смях. Ще ми се да се обърна, да <b>видя</b> с кого е тя тази вечер, но любопитството ми е слабо. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Вечерям набързо. Целувам я за лека нощ. Прибирам се в стаята си. Събличам се. Лягам. От кухнята чувам да думка приглушено тъпана на "Радио Лондон". Издателя Бисеров навярно е вече в Драма. Чака ред, за да замине на Запад. Ще <b>види</b> Париж. Нотрдам. Версай. Лувъра. Леонардо. Делакроа. Дега. Ван Гог. Сезан. Имена, имена, които носят очарованието на един недостижим свят. Искам да заспя. . . искам да заспя. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Набразденото лице на нашата портиерка ми се усмихва благо. Румяна, дъщеря й до нея кимва и бърза да влезе във входа. Отбягва ме. Като деца играехме из дворовете. Но с годините главите ни започнаха да мислят по различен начин. На Девети я <b>видях</b> с група младежи да пее по улиците "Вятър ечи, Балкан стене". След като ни взеха аптеката, у мен се загнезди убеждението че за този грабеж бе допринесла и тя. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i> Именно! Защото парите са у него! Видях го преди по-ловин час на "Света Неделя". Съвсем случайно. С куфар и раница! А нали имахме среща тук? Нали щеше да донесе закупеното оръжие? Качва се на Единицата. Скачам подире му. Слиза на Централната гара. Купува билет за Варна. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i> Отгатна! Но и не виждам смисъл да бягам. Ето, <b>видя</b> ли Пламен Ачков! Колко сме скапани. Липсва идеята, на която да стъпи доверието ни. Еврика! </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Бях се зарекал, да не стъпвам повече в този "музей", но сега решавам да <b>видя</b> пианиската Ана Божилова. "За последен път". "За последно сбогом". Не търся оправдание за непоследователността си. Моето появяване със сигурност ще бъде ни в клин, ни в ръкав. Във всеки случай ще бъде унизително. Но какво от това? На фона на всеобщата унизеност няма да остави трайно впечатление. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>На улицата пред входа се сблъсквам с докторът Венедиков. Купил букет рози. Радва се да ме <b>види</b>. Намира, че добре съм изглеждал. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i> Миналата седмица ходих да го <b>видя</b>. Пита ме, дали познавам генералполковник Кубрат Коев. Казвам му, че това е той самият. Но той твърди, че бил незаконен син на Цар Фердинанд. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i><i>         В <b>погледа</b> на Мариана - милиционерът добре <b>видя</b> това - блесна за миг луда надежда, но бързо се смени с нещо гадно. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Когато ги <b>видя</b> пак в октомврийската премяна, и те непременно нещо ще ме попитат. Какви са тези луди цветове - ме питат, - слънчеви, кървави, лунни и златни? Защо сега, когато вятърът и пръстта вече ни викат? Ние свършихме своята работа, докато бяхме зелени - каква е тази грейнала и шарена старост преди снеговете?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Един ден слизах по моя любим път през дола към бараките на миньорите. Този дол беше като корито, обрасло с габъри, буки, брези и калини. В краката ми шумата - до колене. Около мен и над мен - топлият панаир на есента и листата. Спрях в ниското долу - до стръмния бряг на реката - и <b>видях</b> как в полутъмното място, което познавах от много години, нещо сега свети. Отвътре навън и от клоните на дърветата към небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тъй пя и тъй свири тогава това четиринадесетгодишно момче (което не знаеше добре буквите и едва ли някога щеше да ги научи), че сравнен с него, се <b>видях</b> нищожен и празен човек. От моя факултет и отличията в науките, от моите камъни, дори от книгите и от моята любов, аз не бях си измайсторил още такъв магически ключ.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>, Видях в краката си едно камъче. Също като хилядите, милионите камъчета, по които и край които бях минал и вчера, и днес. Но се зазяпах в него сега. Взех го. Разгледах го хубаво и го харесах. Реших да си го взема в торбата - просто така. Търкаляло го е времето и него. .. Може би някой от моите дядовци го е гледал. Пипал го е. Ето така, като мен. Може би някога някой от моите внуци ще мине край него. Ще го види. Ще се наведе и ще го вземе в ръка. Ето така. Някога. Внуците. Страшните дядовци, без които...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i><i><i>, Видях в краката си едно камъче. Също като хилядите, милионите камъчета, по които и край които бях минал и вчера, и днес. Но се зазяпах в него сега. Взех го. Разгледах го хубаво и го харесах. Реших да си го взема в торбата - просто така. Търкаляло го е времето и него. .. Може би някой от моите дядовци го е <b>гледал</b>. Пипал го е. Ето така, като мен. Може би някога някой от моите внуци ще мине край него. Ще го <b>види</b>. Ще се наведе и ще го вземе в ръка. Ето така. Някога. Внуците. Страшните дядовци, без които...</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Навярно има такъв закон: колкото повече чакаш нещото, толкова по на чалъм ти идва. Ето, тия двамата обещаваха, че с тях и него ще се случи нещо много приятно. Той го почувствува още първия път, когато ги <b>видя</b> в района си. Но след като вървя подире им като сянка цяла седмица вече, това, което не се случваше, започна да го нервира, влудява и настървява. "Както се мотаят, ще вземе да превтаса хубавата работа и да се развали, за едното чудо" - мислеше си Миланката. Всъщност то има и такъв закон.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>В сеното под одърчето беше топло и много удобно. Плющенето на дъжда отвън можеше да прикрие малки шумове. Миланката виждаше гърбовете им, без те да могат да го <b>видят</b>, даже и ако се опитаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>След няколко дни пак чу лая, говора и гърмежите. Вечерта насам отново се примъкнаха сърни, които падаха и ставаха и отдалеч миришеше на смърт. Тя от бебе (а може би и отпреди това) смътно и сигурно знаеше, че говорът и гърмежите носят смъртта, винаги с уплаха го мислеше, но този път, след като вече не знаеше за какво да живее, <b>видя</b> в смъртта спасение.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Говорехме си така, когато чух стъпките на магаре. Обърнах се и <b>видях</b> на пътеката някого - зад магарето, с брич и по риза. Той спря до чучура.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>На сутринта обаче работата се оказа съвсем друга. Когато попът ми бутна паницата с мляко и не продума, всичко бе ясно напълно. Той не искаше да ме <b>види</b>, обиден от моите делови отношения с Ангел.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Същата вечер дойде първата изненада. Установи се, че поп Златко е ходил при Ангел да <b>види</b> колко на дребно трябва да се трошат пробите. Той беше си приспособил тежко кросно за черясло и неговата работа се оказа много по-спорна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Биеш ти, нищо не биеш! - разпознах запъхтения глас на милиционера. - Утре ще ти излязат мазоли,55  и край. Да <b>видиш</b> как бърже ще хвърлиш кросното. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Ще <b>видим</b>, ще <b>видим</b> - каза заканително попът. - Ти нали цял живот много си преработил... по гръб! На мене поне не ми плащат, като лежа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>"По-добре" - мислеше дядото и сега, докато <b>гледаше</b> през прозореца; от мига, в който научи, че Домлинкиният баща някъде е заминал и никой не 58 знае къде е, той не искаше да се <b>види</b> с дъщеря си. Отгледа малкото, то се изтърси полека - сега не го даваше никому. Адресът на майката беше фалшив - правеше го така заради внучето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>60 Детето се приближи до човека, той се загледа в краката му. Видя джапанка и гуменка, помълча, хвана го за ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тогава внезапно <b>видях</b>, че символът в картата ми не беше сгрешен. От дълбоките сини очи на тази стара жена ме гледаше едно цяло море.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>69 По едно време <b>гледам</b> - сваля си очилата и дълго ги бърше. Обляга се на скалата да <b>види</b> нещо отблизо, изтърсва камъчета от обувките. Дожаля ми. Викам й:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тя стана тежко, нарами отново еднодневката и щяхме да тръгваме. Тогава <b>видях</b>, че между двата камъка под нея лежеше свита една пепелянка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Дъждът спря. Въздухът се избистри, пълен с дъх на треви. Откъм дълбокия дол се чу шум. Очите на бабата и животното се стрелнаха в тази посока. Известно време нямаше нищо, но после пак изпука съчка - след малко и двете <b>видяха</b> мечока. Той идваше бавно, сигурно и безмълвно Така, както върви слънцето по небето. Както се стича дъждът.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Много време е минало оттогава. Незабравимата кражба отдавна се е превърнала в един сладък спомен. Не може, когато <b>видя</b> кошери и пчели, да не се сетя за нея. Във всички случаи ми е много приятно - изпитвам едно гордо умиление.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Само когато ми се случи да <b>видя</b> пчелар, застанал спокоен сред своето хвърчащо стадо - грижовно доволен, голите му ръце отрупани с кротки пчели, - само тогава, гледайки всичко това, изпитвам едно мило унижение.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Реших да ти се обадя с два реда. Тая пролет щъркелите дойдоха, както му е редът - точно на двайсет и втори март. Видях го нашия, баш като кацна от път. Мокър и кален и не може да си прибере изведнъж крилата. Помръдва ги още. Шията му накриво, главата му виси, ама ще речеш - смее се. Дошъл си значи човекът.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Смокът ги гледаше, спомнил с мъчителна радост вкуса им. Езикът му трепна. Главата му се извиси нагоре още. Кое от тях? Или кои? Най-напред първото, най-близо до него. Ето това. Я отвори очите си да ме <b>видиш</b>. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тогава едното око на петела се отвори полека, а след това - другото. Той <b>видя</b> поляната, небето, мешетата - разлюлени от гласа на стопанката. Пилетата, кокошките и младоците. Опъна полека крилото си, стана и се опита да тури в ред перушината. Едва сега забеляза и смока, трепна и каза предупредително:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Петелът постоя така, после закуца върху торището. Ровна със здравия крак и откри нещо за ядене. "Тук, тук, тук!" - обади се мъжката вътрешност в него. Едно младо петле го дочу и се затича. Видя червейчето пред него и го клъвна. После обърса човката си в тревата и се разкара.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Назад! - изхърка Вундербар неочаквано тъкмо когато излизаше от урвата. Той бе <b>видял</b> човек с пушка пред себе си и всички се сринаха обратно. - През водата!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Вундербар го <b>видя</b> как вдига пушката. С другото око следеше кошутата. Дори чу плющящия изстрел, но това вече не го интересуваше много. Защото снегът със страшна сила го удари в муцуната, напълни му и двете очи, изви се като вихрушка от рогата и бързо загасяваше огъня в ноздрите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Може ли вълк да опитомяваш? Нали той козината си само мени? Ти си луд, някой ден скъпо ще ти излезе! Те нека да порастат, тогава ще <b>видиш</b>. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Човекът хвана главата си и се затича напред. Той <b>видя</b> кръв по поляната, след това две от овцете изкормени.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Само две от овцете бяха удушени - тези, които <b>видя</b> отначало. А кръвта беше много и водеше към гъстака в дерето.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Човекът тръгна по нея и още от първия храст <b>видя</b> трупа на един вълк. На пет крачки от него - още един. На още десет крачки - трети. 99 Той се затича надолу из дерето, два пъти падна и стана. Вълчите трупове бяха пет - на всички гърлата разкъсани.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Никой не <b>видя</b> повече този човек. Нито овцете, нито момата, която щеше да става невяста. Нито приятелите му в кръчмата и по балкана, които скърбяха за неговия кавал.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>В една черешова градина край реката Жиу <b>видях</b> огромни рога на елен. Те излитаха, разклонения от сухия череп, встрани и нагоре - самият череп добре закрепен върху здрав кол. Бяхме трима българи и нашият приятел Калистрат, връщахме се от лов из Карпатите. Спряхме и попитах:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>- Само един лев - каза тя. - Колкото за трамвая. Той пусна ръката на дъщеря си, докато прибере цигарите и празния портфейл. Когато посегна за нея, не я намери. Обърна се и я <b>видя</b> до един щанд със сувенири. Детето се бе надигнало на пръсти и гледаше една дървена делвичка. То се бе хванало за ръба на щанда и примирено, само за себе си (без намерения), сочеше тази делвичка с малкото си показалче. Мълчеше. Не знаеше, че го <b>наблюдават</b>. Мислеше си. 106 Бащата се обърна към продавачката и попита колко струват делвичките.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Следващата неделя той бил на мач. Случайно отишъл, но там се <b>видял</b> с управителя на хотела. Онзи веднага му кимнал, усмихнал се и рекъл: "Здравейте, другарю Тричков."</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Я, я. . . - каза той неуверено, след туй захапа края на молива, помисли и най-сетне <b>видях</b>, че започна да пише.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той продължи. Видях сачмите в снега - на сантиметри от него, отляво. Знаех, че всички от групата са се обърнали и гледат. Това е "ударът" ми сега. И митът на мечтите от снощи. Министърът, "старши" геологът и тъй нататък. Представлението бе по-хубаво от кино: прекрасната снежна поляна, чистото слънце в небето, заекът бяга пред моята пушка, ония отзад зяпат безмълвни. Вече разбрали, че отново са минали отгоре му, без да го забележат. Че пак аз съм го изритал, както обикновено. О, как хубаво беше всичко това по поляната и зад гърба ми...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Шофьорът щракна копче и в джипа светна. Двете момичета се <b>видяха</b> една друга притеснени между войниците и това още по-силно ги караше да се бранят.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>И тази дума - престъпление - остана в него цялата вечер, остана и през нощта, когато гостите слязоха към града. Какво е престъплението! Да запазиш най-хубавото животно или да го убиеш? А пазач какво е? Нали той пази дивеча? Ето - запази го. Пазене ли е това, да закараш най-хубавото животно пред пушките? То за какво се е родило? Главата му за какво е направена от природата? Да виси, пълна с парцали, на някоя стена, с две стъклени топчета в дупките на очите, или да се обърне към теб някоя сутрин и да я <b>видиш</b> в мъглицата между дърветата?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той още не беше стигнал до мястото, когато чу виенето на джипа, а след минута и гласовете. Хората от киното и двама от вчерашната група се явиха бързо, като на кино. Горският ги поведе енергично из дола. Пазачът ги изгледа и мислено ги изруга. В същия миг (още не му стигаха ругатните) чу един силен, познат удар с копито в земята. Обърна глава и <b>видя</b> Ганчо - на една педя отвъд мрежата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>На десетина крачки от тях - в тръните - беше пазачът. Клекна, да не го <b>видят</b>, и се подпря на земята с ръка. Погледна я отблизо - земята, по която бе изкарал шейсетте си години. Няколко шумки, няколко мравки. Дърветата напред. . . Сега той трябваше да 134 извади ножа и да се запъти към своя любимец. Да му отреже главата, да го одере. Да им слуша приказките, да го насече на парчета. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Един приятел имаше хоби да затваря врати. Види някоя отворена врата, зарязва всичко и отива да я затвори. В началото се смееше на своето хоби заедно с нас. По-късно започна да изпитва истинско удоволствие. След туй взе да се сърди, че му се смеем.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Разбрах какво става с тебе, приятелю, без да ми го разказваш подробно и без да ми пишеш дълго писмо - само като потънах за малко в очите ти, когато те <b>видях</b> вчера, встрани от навалицата пред киното. Чак се уплаших от яснотата, с която чух звуците на душата ти. От простотата, с която <b>видях</b> как гледаш непознатата млада тълпа и тихия, смълчан поток на възрастните - сам ти застанал естествено по средата, смаян от красивите и страшни открития, които ти носи средната възраст.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>"Не стой така! Залудо тичай - не стой. Нарами си пушката и тръгвай, пък въобще може и да не я пълниш с патрони. Въдица си купи. Един червен найлонов плик - за гъби. Иди там - по простата земя - да <b>видиш</b> как всичко и с всичко се повтаря всяка секунда, как всичко всеки миг е битка и радост, падане и въздигане, смърт и живот - непрекъснато. Как тъй си е било от памтивека, как тъй ще си бъде во веки. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Върхът, от който внезапно <b>видях</b>, че просто съм заменил една илюзия с друга. Та ние всички искахме нещата да бъдат такива, каквито те са в книгите. Та ние всички бяхме научени на доброто от приказките на баба, от очите на татко и от книгите. Какво значение има 159 дали доброто го искам аз или пък другите?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Пак заповедайте-; Кимнах набързо, <b>видях</b> голямото си глупаво тяло в огледалото и вече бях решил отново да си пусна брада.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Нямам какво да прибавя. Видях много гари, градове и държави. Живея в София и в Нови хан. По-удобно ми е, отколкото в родното място - тук е семейството, работата, колегите. Добре ми е тук, така мисля да остана. И когато отида на лов със старите си приятели от гара Левски - в Шаварна, Узунбас, Бежана, Карамандол, където и да е там - и когато спра, да изпуша цигара, забравил за момента и зайци, и фазани, и пушка, или пък легна по гръб на някой скрит припек покрай горите и гьоловете, тази страхотна песен със сладка подлост тръгва в мене сама, колкото и да не мога да пея:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>"Сега си много хубав човек." А аз дори не се сещам да се обидя и разказвам възбудено кого съм срещнал, какво съм <b>видял</b>, кое се е случило - докато открия, че всичко това интересува само мене. И че аз просто съм се напил от моя пръв извор, като от единствен в света. Очите ми са светнали, движенията са станали красиво категорични и изразителни, гласът е добил сила. И новите ми идеи са размахали крилата си като същински орли.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Малкият ловец се справи с тежката задача и <b>видя</b> как от собствената му ръка, от разстояние, животното остана на място.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Оставих ножицата на балкона и тръгнах надолу смаян. Внезапна и страхотна тръпка ми каза отвътре,-че годините на майка ми и на баща ми са в мен - всичките. Точно тъй, както тази моя минала година <b>видях</b> преди малко в асмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Една сутрин <b>видяхме</b> на железния капак чердже - някой го беше оставил. На другия ден до капака се появи пластмасова кутийка - пълна с отпадъци от кухнята. "Здравей - казваха очите на всички от квартала, когато минаваха оттук. - Студено, а?"</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Здравей пролет - какво ли друго да напише човекът за теб? Добре дошла. Устискахме и тази зима. Сънувахме те... както обикновено. Пак си купихме мартеници. Пъпките пак тръгнаха (водени от жълтата светлина в дряна), белият щъркел пак ще размаха криле и ще спусне дългите си крака над почернелите клечки в гнездото. Ах, случи ми се да го <b>видя</b> пред две-три години в Нови хан. на площада - точно на двадесет и втори март. Целият беше мокър. Люлееше се. Извиваше шията си назад и през усмивката щеше да се разплаче. Приличаше на плашило. Глупости - той приличаше на светец..,</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Все пак Аксел направи няколко скока из двора,но командите ми отново го накараха да ме погледне съсредоточено. Изведох го към нивата, като му шепнех сериозно. Ушите му добиха формата, която изразява остра възбуда, цялата му фигура се измени - както когато ловуваме истински. Той нервно се обръщаше да ме <b>поглежда</b>. Когато чу: "Търси! Търси!" и <b>видя</b> накъде сочи ръката ми, излетя в житото като снаряд.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Съседите, разбира се, също бяха <b>видели</b> шумната история. Усетих остра гордост от това, че имам моя Аксел. Че така се справихме с инцидента. И - най-важното - че съм успял да го обуча на поведението му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Бях ученик, когато в час по химия <b>видях</b> какво се случи с едно мъничко парченце натрий, след като учителят го пусна във водата. То избухна, запали се, гръмна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Стъмваше се, както се стъмва в балкана - постепенно, а бързо. Гатьо чу третия тропот, който утихна в гъстия подраст и обиколи, за да влезе и той вътре. Знаеше, че са там. И трите. Вече подплашени, можеше и да не излязат на откритото при водата. Тъкмо подплашени, щяха да останат в гъстото, докато не го <b>видят</b>. Но за да го <b>видят</b>, значи и той да ги види. А това беше достатъчно. Вървеше наистина като котка, пръстът - на спусъка, опипваше всичко с очи и чакаше едната секунда. Повече не му трябваше. Беше го-правил толкова пъти - от десет един не успяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Стъмваше се, както се стъмва в балкана - постепенно, а бързо. Гатьо чу третия тропот, който утихна в гъстия подраст и обиколи, за да влезе и той вътре. Знаеше, че са там. И трите. Вече подплашени, можеше и да не излязат на откритото при водата. Тъкмо подплашени, щяха да останат в гъстото, докато не го <b>видят</b>. Но за да го <b>видят</b>, значи и той да ги <b>види</b>. А това беше достатъчно. Вървеше наистина като котка, пръстът - на спусъка, опипваше всичко с очи и чакаше едната секунда. Повече не му трябваше. Беше го-правил толкова пъти - от десет един не успяваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Иван го изправи и като <b>видя</b> лицето му отблизо, помисли, че ще припадне. В това време Гатьо се пипна с дясната ръка по лявото слепоочие и като напипа кръвта, погледна пръстите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Давай полека - пъшкаше Гатьо. - Туй на главата ми само е одраскано. Кожата само. Ама ръката да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>И циганчето с калеврите, което <b>видяхме</b> на Гара Верила и което е описано от писателя Йордан Радичков в разказа му "Дъждовен влак", и то е тъй наше.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Разказах му за един умрял плъх, чийто труп бях <b>видял</b> през деня до една ограда. Сресан. Опашката права успоредна на бордюрчето. Зъбите му чисти.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Не, няма да ги зарежа и не са глупости, аз много, много време се каня да ти говоря. Веднъж бях седнала да ти пиша писмо, пък после ми се <b>видя</b> глупаво и го скъсах. Колко вълшебно стана всичко. Ама наистина като в приказките. Все последен, все бит, все наопаки, но накрая...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Отидох на балкона, под дъжда. Вратата се хлопна и след малко <b>видях</b> как Пенка тича и застига Жени по улицата. Как двете пак се прегърнаха и продължиха към спирката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>След седмица пътят ми минаваше наблизо, отбих се да <b>видя</b> новата, последна чешма. Спрях и слязохме от колата с момчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>223 - Да го удара ли? - попита ме бързо, когато <b>видяхме</b> как една яребица бяга пред нас, по реда в лозето.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Вторият път срещата се случи в театъра - създанието седеше през три реда напред, два стола отдясно. Ученикът нищо не <b>видя</b> от спектакъла. Но изучи до болка и завинаги всяка чупчица от разкошните коси на създанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Момчето си развали успеха. Скара се с приятелите си. Стана сприхаво и веднъж го <b>видяха</b> да блее на една маса в кварталната кръчма и да пие сам, подобно човек извън талвега на живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Веднъж <b>видях</b> една жена на улица "Раковски". Връщах се от училище, чантата ми беше претъпкана и лека. Жената се беше очертала в прозореца на стара бръшлянова къща като рисунка - решеше се пред огледало. Помня как спрях и останах зазяпан в жената. Помня как тя се обърна след миг и се зазяпа към мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Никога ли няма да я <b>видя</b> пак, наистина? Не сме ли се срещали, разговаряли, обичали, наскърбявали - без двамата да се познаем? Все тъй ли мълком ще я извиквам в съня си и ще я питам:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>233 Веднъж <b>видях</b> едно кокиче - то беше подало свитата си камбанка уплашено: февруарският вятър край Радомир носеше сняг. Ветровете тогава носеха и мене - уплашено чаках моя април.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Колко ли хиляди кокичета съм <b>видял</b>, купил, набрал или отминал оттогава? Защо, когато се загледам в някое от тях - и даже само в думата "кокиче",-аз неизменно си спомням онова? И неизменно ще го попитам:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Вече не зная колко заека съм <b>видял</b>, убил, изял и раздал през живота си. И все през паметта ми тича заекът от чешмата - радостен, ужасен и прекрасен. Ето го заека, още пет скока и прехвърля баира... 234 Отдавна по него не стрелям. Понякога само ще му извикам: "Ех, бря-бря-аа!" Или пък тихо ще го попитам:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Веднъж едно шосе - тогава стара и груба настилка - беше се бялнало между зелените ниви пред мен. Отстрани имаше два реда орехи - кичести, стари - докъдето ти <b>видят</b> очите. Ливади и биволи. Синьо небе. Блестящите златни кубета на черквата под връх Шипка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Толкова хубаво пях тогава - за пръв и единствен път през живота си. Опитвал съм, разбира се, да я повторя, но песента никога вече не излиза със същата хубост. Това не ми пречи да я обичам със същата сила. И да я питам, когато <b>видя</b> небето, балкана, нивята и малките летни вихрушки:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        Жената на полковника?!. . . По-късно я <b>видях</b> да минава край нас и тя ми се стори пак така тайнствено красива със своята дълга тъмна рокля, с широкополата си шапка, с черните си ръкавици и съ сладостната миризма на парфюм, която оставяше след себе си. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>           - Видях полковнишата - разказваше той - да върви между редовете и да оглежда лозите. Беше облечена в тънка резедева рокля, която стигаше до коленете й. Косата й отражаваше силното слънце като златен шлем. Вървеше бавно, ала от походкатай личеше, че е смутена. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Той кимна с глава, очите му светнаха и аз <b>видях</b>, че следи движенията й с възхищение. На тръгване тя го попита за името му. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        - Много по-ужасно. Тоя изглежда добре. Сигурно се ползува с привилегии. Ако искате да ги <b>видите</b>, елате тук привечер, когато те минават по пътя за лагера. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        След малко я <b>видях</b> да стои права на едно място, загледана някъде. Беше замислена. Тя се разходи край колибата, прибра таблата и седна на пейката, където преди няколко минути седеше седеше пленникът. После взе книга, но скоро се отегчи и я захвърли. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Следобед, когато остана сама, Елисавета се опита да <b>види</b> мястото, където бе паднала машината. През силните лещи на военния бинокъл тя различи дългото пречупено тяло на цепелина, прилично на презряла красатвица. Край него се трупаше разноцветна тълпа от хлапаци, жени и деца, дошли да зяпат и да откъснат от корпуса по нещо, за спомен. След няколко часа на мястото не се вижсаше вече нищо. Хората се разотидоха, а останките от машините се пазеха от часовой. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Няколко дни бяха изминали след случката в лозето, ала пленникът не беше се вестявал. Тя беше принудена да крие ботушите от мъжа си в един ъгъл, под една масичка с триъгълен крак, на която тракаше будилникът и лежаха книгите й. Всяка вечер Елисавета отиваше да навести учителя, чиято вила беше до пътя, по който пленниците се прибираха в лагера. Постоянно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го <b>види</b> става все по-силно. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Тя видя парцаливата тълпа, от която идваше тежка миризма, и чу глъча на всички югославски наречия, но той не беше между тълпата. Часовите, възрастни войници, крачеха отстрани с мрачни лица. Заедно с жената на учителя Елисавета се опита да раздаде на пленниците кошница грозде. Но когато <b>видяха</b> как тия полуживи хора се сбиха край гроздето и как  запълзяха на четири, прилични на полудели от глад маймуни, двете жени избягяха, обзети от ужас. Оттогава Елисавета престана да излиза край пътя. Надеждата да предаде ботушите почти я изостави.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Тя <b>видя</b> парцаливата тълпа, от която идваше тежка миризма, и чу глъча на всички югославски наречия, но той не беше между тълпата. Часовите, възрастни войници, крачеха отстрани с мрачни лица. Заедно с жената на учителя Елисавета се опита да раздаде на пленниците кошница грозде. Но когато <b>видяха</b> как тия полуживи хора се сбиха край гроздето и как  запълзяха на четири, прилични на полудели от глад маймуни, двете жени избягяха, обзети от ужас. Оттогава Елисавета престана да излиза край пътя. Надеждата да предаде ботушите почти я изостави.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Тя остана на мястото си с широко отворени зеници, като дишаше трудно и все още държеше яката на блузата си. Мина й през ума, че е <b>видяла</b> призрак, и цялото й същество се напрегна да чуе стъпките му вън. После, без да откъсва  погледа си от вратата, облече пеньора и бързо се озова в трема, изплашена, че не ще го намери. Но той седеше на пейката и я чакаше. Щом я видя, трепна и се изправи да я посрещне. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i><i>          Тя остана на мястото си с широко отворени зеници, като дишаше трудно и все още държеше яката на блузата си. Мина й през ума, че е <b>видяла</b> призрак, и цялото й същество се напрегна да чуе стъпките му вън. После, без да откъсва  <b>погледа</b> си от вратата, облече пеньора и бързо се озова в трема, изплашена, че не ще го намери. Но той седеше на пейката и я чакаше. Щом я <b>видя</b>, трепна и се изправи да я посрещне. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Тя тръгна към него, топлият вятър се блъсна в тялото й, обля я като гореща, сладостно-замайваща вълна и отведнъж с необикновена острота съзнанието й бе пронизано от мисълта, че е сама с тоя непознат мъж в изпълненото с движение и шум пространство. Стори й се, че върви към него насън и че няма воля да се владее. Тя каза нещо несвързано, смутено се усмихна и неочаквано му подаде своята малка бяла ръка. Той я взе, наведе се и я целуна. Елисавета <b>видя</b> черната му къдрава коса да се доближава до гърдите й. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         - Ние ви чакахме. . . с жената на учителя край пътя, да ви <b>видим</b>. Вие не се ли прибирате с другите пленници? </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        - Аз идвах на другия ден, след като ме хванахте в лозето, но вие не бяхте сама. Тогава <b>видях</b> ординареца. Той седеше на пейката и подостряше един кол. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>         "И да е <b>видял</b>, не ще посмее да каже на Михаил" - каза си тя и реши да навести жената на учителя, защото не й се искаше да <b>гледа</b> тоя мълчалив и мрачен човек, който знаеше една нейна тайна. . .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Пулсът й се ускори и тя почувствува, че беше настъпила решителната минута. Трябваше да избира между желанието да продължи това неравно познанство и собствената си гордост и срамежливост. Знаеше, че сега той е дошъл да я <b>види</b>, а не да проси храна. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Стори ми се, че звънецът в лозето издрънка. Ще отида да <b>видя</b> дали не е влязло някое куче. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Запъти се към дюлите, минавайки от другата им страна, да остане скрита от <b>погледа</b> на слугинята. Там теренът образува малка хлътнатина, в която се криеше пленникът. Елисавета го <b>видя</b> седнал, опрял гръб о едно стъбло. Той я чакаше. Тя пристъпваше несигурно, като гледаше настрана, мъчейки се да сподави усмивката, която се показваше на лицето й. Мина край него и докато той остана учуден, че го отминава, чу я да казва: "Елате след мене." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Тя поиска да даде на лицето си израз на обезпокоена и малко сърдита жена, ала устните й се усмихваха против волята й. Пленникът вече стоеше пред нея и едва сега тя разбра, че е постъпила неразумно, като е дошла тук. Съзна това, изплашена от себе си и същевременно обзета от любопитство да узнае как ще се държи той. Беше приготвила в себе си думите: "С какво мога да ви услужа?" - или: "Защо забравяте, че се излагате на голяма опасност?" - но щом <b>видя</b> топлата и радостна светлина в очите му, не се реши да ги каже. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Не исках да ви <b>види</b> слугинята. И после да ви помоля да. . . да не. . . се излагате на тая опасност. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Сърцето й лудо блъскаше в гърдите, ту замираше, както замираше дишането й, а когато се озова при липата, беше принудена да седне  под сянката на дървото, защото й се струваше, че няма да издържи. После <b>видя</b> пленника да се приближава и я обхвана безумно желание да избяга и да се затвори в старата колиба. Но беше късно. Тялото й остана покорно, безволно и натежало от желание. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Всеки следобед тя чакаше пленника до липата с притаен дъх и отмалели колене. Тогава усещаше тишината плътно да тежи край нея, кръвта й да пулсира в слепите очи и устните й да съхнат. И когато го <b>видеше</b> да се промъква край черниците и да идва насреща й, преставаше да диша. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Вървеше бавно, като се вслушваше зад себе си. Край нея се тъмнееха лозите в гъстите правилни редици, над тях като черни облаци се надвесваха дърветата. Под слабата звездна светлина пътечката се белееше напред и се губеше нагоре, към вилата на учителя, където един фенер осветяваше асмата в двора. Елисавета <b>видя</b> семейството да вечеря, чу разговора и дрънченето на приборите. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          На всичко отгоре мародерствата в лозята зачестиха, изгладнелият народ ставаше по-дързък, по-крадлив и по-безогледен към всяка собственост - и една нощ от лозето обраха две лози. Ординарецът пръв <b>видя</b> скъсания цинков тел, но не посмя да каже на полковника, докато последният сам не забеляза кражбата. Полковникът се разяри и още същия ден донесе от града една ловджийска пушка. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Старецът го изпрати гордо, отсреща клиентелата на магазинчето гледаше любопитно, но така и не <b>видя</b> нищо повече, само някъде към полунощ чу един малко позабравен глас, който пронизваше сънищата с една още позабравена песен — „Продават се, мамо, бели манастири". Тази песен се чу и на следващата нощ, а на следващата един проточен вой настръхна откъм гробищата, където двамата изляха на гроба на Вангеловото момче една дамаджана коняк, защото, горкото, не можало да си вземе дела приживе.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Сладкия беше друго тесто човек — патил и <b>видял</b>, и разказваше патилата си на всеки, който го питаше, че и на всеки, който не го питаше. Пред зяпналите аборигени обясняваше как е седял в заключения гардероб при първия обир на ЦУМ, как през нощта събрал де що има ценно по щандовете, как влязъл отново в гардероба, а сутринта дошли аверите и след като купили мебелта, го отнесли здрав и читав, как е продавал швейцарски часовници и на два пъти е имал възможност да се среща с втория човек на синдиката, какво е препатил в Белене и какво е научил в необятните затворнически килии.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Сладкия не е имал майка, която го е галила по русата главичка, граждани съдии и съдебни заседатели, и му е казвала, яж да пораснеш и да станеш свестен човек. Ама на! Лоши другари, лош пример, пък не е имало и един такъв като мен, че, като го <b>видя</b>, да си кажа — не трябва да ставам като него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Светеца зацъка с език, дръпна с пръст долната мигла на окото си — „плава ли тука параход?". Циганинът тропна с ръка по масата и заплаши, че ще <b>видят</b> те дали няма, като ги занесе на „двокатина", но Сладкия продължаваше да цъка и да кима — „нямаш, нямаш, не се хвали толкова..." </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Така вземане-даването между Сладкия и Тодор Началника приключи. Тодор се заинати и каза, че осемстотин лева Сладкия няма да <b>види</b>, но и пияницата се оказа великодушен и в една тиха вечер в дворчето на магазина му ги опрости срещу кило коняк.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Много време след това всички разбраха, че Сладкия е имал абсолютно право и че това право наистина е светая светих не само за него, а и за самите деца. Много по-късно, когато Колумб беше изправен пред съда и всички се натискаха да свидетелствуват в негова полза, а момчето стискаше зъби и <b>гледаше</b> в земята. Обаче за случая с Колумб никой не смееше да проговори, страхуваше се, че ще сбърка, защото никой не беше надникнал, както казваше Сладкия, в душата му, да <b>види</b> каква огромна бездна зееше вътре.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Септември започна с това, че се върна Тодор Началника — сам, опърпан, беден, опусталял и състарен. Върна се в един дъждовен ден, когато клиентелата беше се навряла в магазинчето и не го <b>видя</b>, когато слизаше от рейса, а и той не държеше да го види. Скри се в къщата си, но шпионажът го разкри и разярената Величка го измъкна една сутрин направо от леглото, да го пита къде е майката на двете петолевчета. Тодор премигваше и мънкаше и ядосано каза, че нито я знае къде е, нито иска да я знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Септември започна с това, че се върна Тодор Началника — сам, опърпан, беден, опусталял и състарен. Върна се в един дъждовен ден, когато клиентелата беше се навряла в магазинчето и не го <b>видя</b>, когато слизаше от рейса, а и той не държеше да го <b>види</b>. Скри се в къщата си, но шпионажът го разкри и разярената Величка го измъкна една сутрин направо от леглото, да го пита къде е майката на двете петолевчета. Тодор премигваше и мънкаше и ядосано каза, че нито я знае къде е, нито иска да я знае.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>- Ще дойде тя...-- констатира Сладкия, но Тодор кимаше глава, че едва ли, защото се страхува от него; пък и той само ако я <b>види</b> да препари в Златната река, ще й извие главата като на пиле. Той не е луд като Петолевката да тръгне да се дави за една жена и че никой не го познава както трябва в това село. Преглътна огромна глътка коняк, погледна в земята и стисна зъби заканително, поседя така няколко секунди и показа юмрук на някого си, далечен и неизвестен, който сигурно никога нямаше да <b>види</b> този юмрук, пък и ако беше тук, този юмрук нямаше да му бъде показан.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Една от тукашните се обади, че и на жените им е хубаво и че никой не ги кара насила, ама жената трябва повече да мисли от мъжа, преди да си вдигне полата. Новодошлата усети, че няма да получи съчувствие, въздъхна още веднъж и посегна, та измъкна шишето от ръцете на детето и то писна. Жената го полюля в ръце да се успокои и тогава местните <b>видяха</b>, че това всъщност не е никаква жена, че е почти дете, и се спогледаха, обърнаха листа и поеха жената, приеха я, тя разбра това и се отпусна, поплака и попита къде е съветът.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>По-нататък никой не <b>видя</b> нищо. Момчето се върна и се заключи и вечерта свърши тъжно и безславно. Гостите си тръгнаха, а Нези дойде при Сладкия да го попита какво е станало, а Сладкия каза „Нещо страшно е станало" и пое момичето да го изпрати до квартирата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Със Светеца беше по-иначе. Той нямаше намерение много да говори, но когато следователят изрази подозрение, че момчето е <b>видяло</b> парите у Марко и го е проследило да ги вземе насила, а после, като е разбрало, че го е ударило лошо, се е уплашило и се е отказало, Светеца най-чистосърдечно му каза „Как не ви е срам" иг разговорът приключи, но явно че все пак повярваха на свидетелите, защото всичко беше предадено точно така и на прокурора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i><i>Такова дело не се <b>гледа</b> всеки ден, та затова се стече много народ, вдигна се и който можа от Златната река. Нези трепереше и хлипаше, но когато трябваше да влезе в залата, успя да се овладее и момчето я <b>видя</b>, като че ли го повика, и като срещна <b>погледа</b> й, тъжно се усмихна.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Делото мина, съдът наистина взе под внимание всичко, защото осъди момчето само на шест години. Колумб изслуша присъдата, не каза нищо, само потърси очите ма Нези и <b>видя</b> срещу себе си, широко отворени, поиз-ллашени, по-скоро изненадани зеници, но момчето откри в тях това, което му трябваше, и видимо спокойствие се разля по тялото му, то се отпусна и цялото напрежение се преля в залата, сред любопитните и слисани златноречени, за които остана само обсъждането на случая в дългите зимни нощи, които се задаваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Двамата квартиранти разкопчаха ризата на гърдите му, Светеца намокри ръце з ракията и започна да го разтрива. Замириса на изпарена ракия и на кисело, Светеца разтриваше, старецът охкаше и се опитваше да каже нещо, но нищо не можеше да продума под старателните ръце на човека, който се изпоти, задъха се, но старателно мачкаше изсъхналите мускули, а когато за трети път посегна да намокри ръцете си от шишето, дядо Вангел се напрегна и се възпротиви — защо да разсипват ракията, тя неговата се е <b>видяла</b>, дето ще е външно, я по-добре вътрешно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Тази нощ премина като всичките подобни нощи, но беше последна за голямото семейство, защото сутринта съвсем рано дойде кварталният и повика Сладкия за справка. По пладне се появи отново с някакъв цивилен и двамата дълго оглеждаха двора, надникнаха навсякъде, намериха цимента, опипаха най-грижливо телената ограда, побутнаха коловете, разровиха сеното, дървата, съчките на дръвника и на края почукаха на вратата. Старецът едва успя да каже „Влез", чувствуваше се смачкан и още не можеше да разбере дали е от настинката, или е от преливането, но като <b>видя</b> униформата, се сепна и се изправи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Така и не <b>видя</b> повече Сладкия, пък и никой от Златната река не го <b>видя</b> повече, защото го върнаха там, откъдето беше дошъл, дето самият той казваше, че си му е мястото. Само помолил кварталния да му разреши да види стареца, но човекът отказал, като подхвърлил, че старецът от него се е парализирал и сега, ако го види, може да умре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Така и не <b>видя</b> повече Сладкия, пък и никой от Златната река не го <b>видя</b> повече, защото го върнаха там, откъдето беше дошъл, дето самият той казваше, че си му е мястото. Само помолил кварталния да му разреши да <b>види</b> стареца, но човекът отказал, като подхвърлил, че старецът от него се е парализирал и сега, ако го <b>види</b>, може да умре.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Някога, когато беше още войник, написа писмо на едно момиче, което беше <b>видял</b> на снимка във вестника. Момичето му отговори и се завърза кореспонденция, в която имаше и неизбежния хлапашки намек за любов, за бъдеще, за амбиции, за идеали.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Та момичето беше писало, че ще дойде, но когато дойде, в казармата имаше карантина и не пускаха навън никого, но все пак двамата се <b>видяха</b> през оградата и Сладкия почувствува, че това момиче наистина е било в сънищата му и вечерта взе един цивилен костюм от клуба за художествена самодейност в казармата и избяга. Върна се рано сутринта, хвърли костюма в канала, не посмя да го върне, защото се страхуваше да не го открият с куче, и така сложи началото на всичките си по-сетнешни приключения.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Но този път тръгна със съжаление — беше се опитал да направи добро, но не можеше с друго — това беше учил цял живот и с това се опита да помогне. Още по-тежко му стана, когато старецът, за когото беше правил всичко, посегна да го удари, та когато разбра, че се е парализирал, удари на молба да отиде да то <b>види</b> — знаеше, че дядо Вангел ще му прости. Вярваше, че като поговори малко, ще заличи лошия спомен, който остави на това място.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Рядко намираше хора, които да го приемат напълно, навсякъде от слабостите му правеха подигравки и с течение на времето той трябваше да привикне и с това,. но избягваше да се задържа на едно място дълго време. А и за какво да се задържа, когато всичко беше против него. Готвач стана просто така — още когато го <b>видяха</b> за първи път на непознатото място, където беше отишъл да търси работа, решиха, че мястото му е з кухнята, от такова чудовище освен готвач нищо друго не може да стане и така го вкараха между тавите и казаните, за да не излезе цял живот оттам.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Крилото се събуди и усети, че някой се опитва да го вдигне и чуваше нещо като „Стани бе, човек, ще изстинеш в този студ, спи ли се така навън по това време..." Човекът се опитваше да го вдигне, но беше слабичък и като <b>видя</b>, че няма да може, взе сняг и разтърка носа, челото, устата, главата и Крилото се събуди. Стана бавно и вече се заслуша.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Другоселеца издърпа човека, <b>видя</b>, че е мъртъв, и седна в канавката безчувствен и разтреперан. Така ги и намериха работническите рейсове, които тръгваха в тази студена утрин от Златната река.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Междувременно дядо Вангел получи писмо от дъщеря си, че всичко вече е решено, парите са получени и и един хубав пролетен ден на април в къщата се нанесе циганинът от „партамента" с многобройната си челяд, в обора пристигна новото магаре с каручката и старецът отново посърна и една привечер, когато Светеца беше на работа, циганчетата, които свободно се разхождаха из цялата къща, нахълтаха в стаята на стареца и <b>видяха</b> свлеченото до леглото мършаво тяло, мъчително изкривено, с ръце протегнати някъде нагоре, където може би беше видял нещо човекът в последния си миг.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Междувременно дядо Вангел получи писмо от дъщеря си, че всичко вече е решено, парите са получени и и един хубав пролетен ден на април в къщата се нанесе циганинът от „партамента" с многобройната си челяд, в обора пристигна новото магаре с каручката и старецът отново посърна и една привечер, когато Светеца беше на работа, циганчетата, които свободно се разхождаха из цялата къща, нахълтаха в стаята на стареца и <b>видяха</b> свлеченото до леглото мършаво тяло, мъчително изкривено, с ръце протегнати някъде нагоре, където може би беше <b>видял</b> нещо човекът в последния си миг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Така повестта за неговата къща свърши съвсем естествено. Светеца се прибра, извика доктора, установиха смъртта и направиха акт. Беше петък, тринадесети април, беше пролет и южнякът буташе сивото чудовище далече от Златната река. Светеца окъпа стареца, облече го в чисти дрехи, скова сандък със собствените си ръце и тръгна с каручката на циганина към гробищата. Отиде сам и сам изкопа трапа до момчето, високо над селото, на баира, откъдето се <b>виждаше</b> всичко и където времето спираше. И Светеца <b>видя</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Видя циментовия облак, който тръгна неумолимо към селото, защото южнякът беше спрял, и <b>видя</b> как Златната река се свиваше под тежестта му. Човекът се изправи и избърса потта от челото си, защото беше хвърлил последната бучка пръст върху вечното жилище на дядо Вангел, за което никой нямаше да го съди;</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>видя потайните места на реката, и превитата фигура на Марко, който дебнеше осемкилограмовата пъстърва; <b>видя</b> протегнатата ръка на Петолевката, която търсеше нещо, за което да се хване, защото животът всъщност е хубав и е жалко да го напуснеш просто така;</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Хайде, и ти, Гавриле! — изпищя интимно слушалката и главният прокурор като че ли <b>видя</b> нехайната и ленива усмивка на Хаваджиев, с когото беше се запознал преди няколко месеца. — Що за скрупули? За Каев това ще бъде чест. — И като си пое дъх, което главният прокурор ясно долови в слушалката, Хаваджиев допълни с престорена троснатост: — Аз те каня бе!… И Катя настоява!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Глупавото запознаване с домакина се съкрати поради това, че край тях се провря дъщерята, „виновницата за това мило тържество“, както се изрази една от гостенките, и Хаваджиев я хвана за ръката. Тя се сепна и като го <b>видя</b>, усмихна му се като на свой вътрешен човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i><i>„Тъпкано ще му го върна!“ — заканваше се той и като че все повече и повече се ожесточаваше. „Какво <b>гледам</b> още? Защо не се измитам?… Нека почака той — ще <b>види</b> кой е кум и кой стар сват.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Благодаря ви — рече той зачервен и забъркан от блаженство. — Ако да знаехте колко съм щастлив… Не бих желал тази вечер да има край… — Той сбърка стъпките и насмалко не я настъпи. И понеже не знаеше какво може още да каже, той смутолеви: — И в такъв случай, не може да става дума за някаква скука… — Този израз му се <b>видя</b> много протоколен и изтъркан, но нищо не можеше да се поправи вече.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Та няма ли някой, който да е способен на едно едничко мъжествено дело! — каза тя миньорно, с дълбока скръб, и го каза като на себе си. — Как копнея да срещна човек, който не дрънка, не се заканва за чужда сметка, а изпълнява скромно своя граждански дълг и изтребва твърдо комунистите!… Да — подчерта тя енергично, сякаш възпламенена от своите собствени думи, — копнея да <b>видя</b> един такъв мъж!… — Тя прехапа устните си и нейният дълбок алт прозвуча като ехо на тежко и неотменно обвинение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Настъпи напрегната тишина около масата в за-туленото ъгълче на салона. Всички чакаха с нетърпение да <b>видят</b> какво ще стане по-нататък. Най-после телефонната мембрана изсъска.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Йоргов не очакваше, че заповедта за обесването на трима комунисти, наистина издадена при малко по-особени обстоятелства, но все пак най-обикновена заповед, ще предизвика такъв необикновен интерес. Той се преструваше, че не обръща внимание на оживлението сред тази публика и ловко, с половин око и с вълнение, което непрекъснато и бързо растеше, следеше как всички, и особено дамите, се редяха да го <b>видят</b> и как го сочеха възторжено. Той виждаше, че Катя е особено доволна от интереса към него и това още повече го радваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Ама наистина ли ще ги обесят? — питаше млада дамичка приятелката си, като изпъваше закръглената си напудрена шийка. — И още тази вечер ли?… Боже, колко ще е интересно! — В гласчето й звучеше оня оттенък на леко недоверие, така характерно за децата, на които са обещали интересна забава, но които се съмняват, че ще им я представят, именно защото, все още не са я <b>видели</b> със собствените си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>След като всички въпроси около обесването на тримата комунисти се изясниха всестранно и всички <b>видяха</b> главния прокурор, започна отливът към бюфета. И грамофонът отново се завъртя…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Тя настояваше да я заведат в София и да я оставят при двореца. Там тя ще намери колай да се промъкне вътре и да падне пред царя. Тя ще се примоли на пазачите — и те имат сърца, ще я разберат. Ако ли пък не я пуснат, тя ще чака пред вратите, докато да мине той. И тя ще му приплаче, ще го помоли. Като я <b>види</b> в такова положение, той ще се смили и ще заповяда да помилват нейния Ваньо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— А скоро и на Германия сметката ще се <b>види</b> — рече Тодор, когато старият пак започна да утешава жените. — Пък с нея заедно ще си идат и нашите разбойници. — Тодор каза това с дълбока вяра в хубавото бъдеще, но неволно се огледа да не го чуе някой.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>И при най-малкия шум в къщата, и при най-слабото скръцване на коя да е врата, баба Стана ококорваше очи. Тази сутрин тя слушаше стъпките и разговорите, досещаше се, че е дошъл чужд човек и се топеше от мъка, дето не можеше да се дигне и сама да <b>види</b> какво става.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Аз съм, бабко — изправи се на вратата Найда. — Никакъв да не се <b>види</b> макар! — кълнеше тя без причина. — Тодор Проевият се домъкна, дано се в пъкъла провали проклетникът му… минал да ни подсети, като че ли ние не знаем какъв ден е днеска… И тате му рече, щом ще ходи, да занесе барем храната и ризата на Боре…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Да му кажа, баби, защо да не му кажа, ама чува ли ме, вампиринът му… Нали го <b>видиш</b> какъв е облак… Тю-ю, как се пръкна такъв налетин… На, да мога да ходя, ще го нахокам, а то… Ох, господи, защо не си ме прибереш, та и аз да не се мъча веке…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Ти ли си, сине? — приповдигна се безсилно старицата. — Дай на Найдичка да иде до София, бре! Може днеска да пущат — ами нали ще е грехота да го не <b>види</b>, а?… Пък и да не пущат — нека се поразходи, нека се поразтъжи, като хапъзкиня е тук, сиромашката…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>На свиждане при Юрдан се тъкмяха да ходят и Милан, и стопанката, и Лиляна, най-малката от дъщерите. По-големите й сестри събираха багажа, редяха дрехите, тъкмяха храната и завиждаха на сестричката си, че отиваше в София при батя си. Тя ще го види, ще приказва с него, а те ще си стоят тука и ще тръпнат от страх. Обикновено от града се връщаха с вечерния влак. Но докато да дойде този влак, докато да чуят свирката му, докато да <b>видят</b> фаровете му и да разберат всичко по израженията на майка си и на баща си, момичетата премаляваха от болка и често-често облизваха засъхналите си устни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i><i>На свиждане при Юрдан се тъкмяха да ходят и Милан, и стопанката, и Лиляна, най-малката от дъщерите. По-големите й сестри събираха багажа, редяха дрехите, тъкмяха храната и завиждаха на сестричката си, че отиваше в София при батя си. Тя ще го <b>види</b>, ще приказва с него, а те ще си стоят тука и ще тръпнат от страх. Обикновено от града се връщаха с вечерния влак. Но докато да дойде този влак, докато да чуят свирката му, докато да <b>видят</b> фаровете му и да разберат всичко по израженията на майка си и на баща си, момичетата премаляваха от болка и често-често облизваха засъхналите си устни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>И в тези часове на будуване и на сладки дремки той се унасяше в мисли по хиляди неща. Най-много той мислеше за селото и за родителите си. Пренасяше се в оживените привечер улици, когато, привършил работата си, излизаше, за да се поразтъпче и да се <b>види</b> с приятели и другари. Мъчно му беше за празничните дни. След хората и разходките по шосето младите се пръскаха уж да се прибират у дома си. Но вместо да си идат, те се шмугваха с изгорите си в някои глухи кътчета на дворовете и градинките и си бъбреха до късно. Това бъбрене беше предпазливо, лекомислено, но сладко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i><i>— Този път сигурно ще предприемат арести — предупреди Борис. — Всеки да си измисли предварително къде е бил през времето, когато ще запалим сеното. Помнете — през тази нощ не сме се <b>виждали</b>, не сме се срещали, не сме си приказвали. Никой нищо не е <b>видял</b>, не е чул, никой нищо не знае.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Дълго, напрегнато чака той да го пишат и да го извикат за свидетел. При едно свиждане той загатна на баща си, но баща му само сви рамене. Той дори не можа да разбере за какво става дума. Види се, братът не беше му казал нищо. Може би сам уреждаше тази работа. Борис смяташе, че това може да стане много лесно и се надяваше, че само да го изведат из вратите на затвора, ще избяга, непременно ще избяга, па ако ще би да е посред бял ден…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Чада мои — разпери ръце свещеникът. — Комунизмът е учение на дявола, който погуби телата ви. А ето, в последния час спасете душата си… Бог обича повече ония, които в последния момент са <b>видели</b> светлината на неговото учение…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Пак е помощ, булка — обърна се бабичката. — Я да ги имаше сватята Милювица, па да <b>видиш</b> и снаха, и синове как в очите щяха да я гледат…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Нямаш ли от Бога страх, синко, дървото и вкъщи ще ти строши главата… И Стефан Конакчийкин не вярваше едно време, ама като взеха да мрат децата му, в чудо се <b>видя</b> човекът…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Веднъж Иван донесе заек. Хванал го в новия кладенец на Мешовица, <b>види</b> се, паднал е вътре през нощта. Сготвиха го, сложиха го да обядват. Петю дърпаше мръвките, огризваше ги лакомо и хвърляше костите под синията. Тошка го смъмри веднъж, смъмри го дваж. Най-сетне грабна вилицата от ръката му и посочи чинията:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И набоде една мръвка за себе си, първата мръвка, която вадеше. Свекървата я изгледа сърдито, детето <b>видя</b> това, заплака и излази при нея. Тя го прегърна, като че искаше да го запази от някаква опасност, и очите й блеснаха под прихлупената черна кърпа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ба, затърчал се е. Като не щеш, насила хубост не става… Пък ти карай с щурия си ум, да <b>видим</b> докъде ще я докараш! — заклати тя глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Когато след войната родителите на Тошка умряха от испанската, леля й Гела я прибра при себе си. Първия си баща Тошка не помнеше. Той умрял като млад войник. Тогава те живеели в Сватово. Дядо й ги изпъдил. Майка й повторила. Вторият й баща беше железопътен кантонер. Той рядко се връщаше вкъщи — само когато някой го заместваше за малко. В село те имаха малка къщичка, с половин декар двор. Една част от него взе планът, другата продадоха. Но Тошка не <b>видя</b> никакви пари, леля й Гела ги смота до стотинка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Как да дойдеш ли? — опули се срещу нея Арнаутката. — Че ти от нея ли ще се плашиш ма, тая ли холера ще слушаш!… На нея ли ще се подчиняваш! Че ти на нея ще й угодиш само когато те <b>види</b> на носило, кукумявката й проклета!… Ами защо не си ми казала досега, защо си мълчала, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ами от мене по-близка имаш ли ма, лели? Ами аз съм ти като майка, от една педя съм те изгледала, дето се вика… Как ще я оставя аз да ми мъчи чедото, тя хранила ли е дъщеря, та да <b>види</b> как се храни и как се чува женска челяд, кучка с кучката й?…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата беше изпратила гостенките и се оглеждаше внимателно. Като ги <b>видя</b>, тя сбърчи чело и заклати глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Това бяха най-тежките дни през лятото. Хората се затваряха по харманите, дремеха на диканите, обръщаха житото, подмитаха, гълтаха прах и се наливаха с вода. И никой не можеше да намери един час свободно време, да отскочи някъде, да се <b>види</b> с близки и другари, да си поприказват.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Аз пък не <b>видях</b>, че хлябът се е свършил — рече засрамена Тошка. — Ами защо не ми каза, мамо, ей го, до мене е, аз щях да нарежа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Като те налапа, тогава ще <b>видиш</b> каква е! — завъртя заканително глава тя. — Мечките не ходят само по гората…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Както на Станка Вълювичина. Умря Вълю, тя повтори за Мандювчето и им пипна най-хубавите нивици. В неделя, в черквата, <b>видях</b> сватята Марина, та я попитах. То и не я попитах, тя сама взе да ми разправя. Сватя, и вие, вика, имате една ламя вкъщи, ще ви изяде, вика, имотеца, ела да видиш, вика, какво ни направи нашата булка… Обра ни, мари, и от лъжиците, вика, взе… С трън, вика, да завъртиш сега, няма какво да закачиш…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Както на Станка Вълювичина. Умря Вълю, тя повтори за Мандювчето и им пипна най-хубавите нивици. В неделя, в черквата, <b>видях</b> сватята Марина, та я попитах. То и не я попитах, тя сама взе да ми разправя. Сватя, и вие, вика, имате една ламя вкъщи, ще ви изяде, вика, имотеца, ела да <b>видиш</b>, вика, какво ни направи нашата булка… Обра ни, мари, и от лъжиците, вика, взе… С трън, вика, да завъртиш сега, няма какво да закачиш…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Ами как се събират пари в тези години! Той не може да <b>види</b> в джоба си пари за едни обуща, та ще плаща дял! Вятър работа!… Тя няма да иска само от нивите, ще иска и от двора, и от къщата, и от покъщнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Най-сетне Иван разбра защо майка му се държеше така със снахата. Животът му се <b>видя</b> тежък и сложен, всичко се объркваше все повече и повече. Искаше му се да оправдае майка си и да осъди Тошка, но в ума му засядаше като ръждив гвоздей мисълта: „Но какво е виновна тя? Работи като добиче, <b>гледа</b> си детето и си мълчи. Може да не повтори, може да се откаже от своя дял…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но Димо се метна на колата и седна на капрата срещу него. И още щом излязоха от вратнята, той подхвана отдалече: много работа, забравиха се, не могат да се срещнат, да се <b>видят</b>, да си продумат… Младите нещо се сърдели, подхвърляли, че Иван се крие, че нарочно бяга от тях. Димо им разправял, че сега той е нов къщовник, на гърба му е легнало всичко, та не трябвало да му издирват много.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Боже Господи! — прекръсти се старата в леглото. — Връща се по никое време и пита на това отгоре! — После тя се отпусна, обърна се и въздъхна дълбоко: — Ходи, сине, ходи! Нали и в песента го пеят: „Га беше Ваню мъничък, мама кахъри нямаше…“ Мене каквато ме е залюляла, таквази ще ме долюлее… На млади години не <b>видях</b> хубаво, та на стари ли?… Ходи! Ходи!… Ходи, та като пукна, да се находиш…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>След това спречкване Иван се мъчеше да не закъснява, но работата не се свършваше с час-два. Уж все набързо щяха да се <b>видят</b>, уж две думи щяха да си продумат, пък то, като ги развържеха, нямаха край въпросите и обясненията, пък и времето, опустяло, хвърчеше…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Само Тошка не разбираше още добре защо свекървата и Иван я <b>гледаха</b> така накриво. Работата я беше вкопчила, никъде не можеше да отскочи, с никого не можеше да се <b>види</b>. Пък и когато останеше малко свободна, старата все й намираше някоя работа из къщи, колкото да не стои със скръстени ръце. Не им идеха и гости. От работа ли беше, от що ли, но комай никой не беше прекрачил прага им. Само през ден, през два дни наминаваше Кина. И все нещо се вреше около Тошка, приказваше й, мазнеше се.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Аха, прихванали са ме!… Ще <b>видиш</b> какви сгледници… Ей такива на, като твоите аргати и копунтии… — Главата й се тресеше, очите й бляскаха ядно под черната шамия. Иван се забърка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Пък, ако го уморят!… — повтори Иван в ума си и изтръпна. — Пък, ако го уморят!…“ Той постоя минута като вцепенен и махна с ръка: „Не!“ Подозрението на старата му се <b>видя</b> чудовищно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Отплеснеше ли се в мисъл за нивите, за двора, за къщата, набереше ли се в душата му омраза към Тошка заради делбата, Иван си спомняше за Минча. „Какво ли щеше да прави батю, ако беше на моето място?“ — питаше се той. Веднъж в един разговор с неколцина селяни Минчо каза: „Имотът стои като превръзка на очите ви. От него не можете да <b>видите</b> как ви яздят!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но вечерта <b>видя</b> малката си етърва и всичко й разправи. Етървата се похвали на сестра си. Сестра й живееше до Арнаутката и още същата вечер отскочи да я попита дали всичко, дето го разправят за Тошкини, е вярно. Арнаутката само това чакаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Арнаутката само се заканваше. Тя не отиде никъде, защото след ония приказки Иван беше се зарекъл, ако втори път я <b>види</b> в двора си, с прът да я изгони. Но да ходи из селото никой не можеше да я спре. И на другия ден всички знаеха, че Марьола Сайбийката пъдела снаха си. И всички само за това приказваха. Жените се спираха на улицата, викаха се през оградите, питаха се, преувеличаваха, измисляха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще го загубиш от дрънканиците на твоите хаймани, дето ми ги водиш тука като магарешка вързаница! От тях! — нахвърли се тя като разсърдена квачка. — Мотовилите им ще изпотроша, ако още веднъж ги <b>видя</b> в двора си, да знаеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Старата стоеше като попарена. Как не й дойде на ума! Как не помисли, че съседите им са лоши като оси, че <b>гледат</b> с парцалите да ги изядат… „Малтрифоница, а?… Нека почака и тя, нека… — закани се старата. — Ще ми падне и тя… та да <b>види</b> как ще я наредя тогава…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но не можа да се върне и да се скрие: тя беше точно срещу вратата, сигурно са я <b>видели</b> през някоя пролука. И тя тръгна, за да излъже, че Иван не си е вкъщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Нещо от Георги Ганчовски ми носи! — закани се още щом го <b>видя</b> Иван. И затова го посрещна студено. — Само да се опита да ми предлага нещо! — наежи се той. — Ще го изхвърля от къщи като парцал!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Като чу виковете, старата изтича в стаята, спря се на вратата и се загледа учудена в двамата. Иван стоеше спокоен на столчето и една незабележима усмивка играеше в крайчеца на устните му. Като <b>видя</b> майка си, той се поухили, зъбите му лъснаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Няма да ти я върне! — заключи Иван с нескрито доволство. Драго му беше, че цялата тази работа е завършила така. „Мама си е помислила, че иде нещо от Георги Ганчовски — досети се той. — Нека <b>види</b> сега… Какво ли си е рекла: иде с някоя поръка… Пък то…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ако стане събранието и ако го гътнем, и ти ще имаш полза — окуражи го той. — Ще се <b>види</b> тогава, че щом е заграбил цяла мера, защо да не заграби цяла нива…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Дело! — продължи Иван. — Дело щял да води! Какво дело ще води? Има ли той сили да води дело?… Оня ще си работи нивата, ще я използува, пък Мангалчето, ако е жив до двайсетина години, ще <b>види</b> края на делото…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван не можеше да се сдържи на едно място. Сърбеше го под езика, искаше му се час по-скоро да се пръсне из селото за новия грабеж на Ганчовския. Нека <b>видят</b> как се трупа богатство и как се продава големство. Хората и без това сега са настроени срещу Ганчовските.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Да се учи на работа, да <b>види</b> откъде излиза хлябът, пък и на слънце да се попече — разправяше той с известна гордост.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Не ми се вярва — заклати глава Тошка. — Той половината ще го раздаде за рушвети и адвокати, ама няма да падне… Пък, ако <b>види</b> голям зор, ще го прехвърли я на жена си, я на майка си…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ох, вие сте пак малцина — заклати глава Кина. — Я ела нас да ни <b>видиш</b>, една къща хора, на кого по-напред… Няма вече с какво да се преоблечем… ризите ни капнаха от гърбовете…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Дълго мисли старата, дълго крои как да се носи с Тошка. И реши да не й приказва лошо, да се прави на добра и кротка. И без това са ги разнесли из селото, барем с това да си остане. Пък за пред хората тя ще намери как да се докара. Още на следния пазар ще идат двете със снахата до града, нищо няма да купят, ама ще идат, само да ги <b>видят</b>. Ще вземе да я праща на гости по съседите, тя ще се похвали, че се погаждат, че живеят добре… Нека и тя сама да се поотпусне, че ако продължава да я хока, току-виж, дигнала си партакешите след някого, преди да направят годината на Минча…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ти не се кахъри толкова — обади се Кина, като я <b>видя</b> така дълбоко приведена. — Иван е още млад, може и някой занаят да научи, та да си помага в разноските… Па вижте да му вземете и някоя мома с нивици…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Татул растеше и край реката до Йордовия харман. Някоя година, като буйнеше, стигаше близо един човешки бой. Старата си спомни за него и реши да намине оттам. Да го <b>види</b> най-напред, па за брането лесно. Ще закъснее някоя вечер, като иде на гости у сестра си, и на връщане ще заобиколи малко нататък. Нека да е по-едър, по-узрял, да хване… Зер, ако не хване…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Така, неусетно, той стигна до кооперацията и бутна вратата. Погледът му се плъзна за миг вътре — искаше да <b>види</b> дали касиерът е тук и ако не е, да иде оттатък в малката му стаичка и без да ще, се дръпна назад, като че огън го близна по лицето. Настрана до вратата за магазина седеше Ганчовски и пушеше, облегнат с лакти върху голата маса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>После, много по-късно, Мангалчето си спомни, че на кръглата маса по средата се подпираше старият Колю Енювски и разправяше нещо. Нов оня миг той като че <b>видя</b> само Ганчовски и кой знае защо, му хрумна, че Ганчовски не трябва да го види. Та и никой не се извърна към него — само кафеджийчето го <b>видя</b>, но какво можеше да си помисли то — малко ли хора надничаха от вратата и си отиваха?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>После, много по-късно, Мангалчето си спомни, че на кръглата маса по средата се подпираше старият Колю Енювски и разправяше нещо. Нов оня миг той като че <b>видя</b> само Ганчовски и кой знае защо, му хрумна, че Ганчовски не трябва да го <b>види</b>. Та и никой не се извърна към него — само кафеджийчето го <b>видя</b>, но какво можеше да си помисли то — малко ли хора надничаха от вратата и си отиваха?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Мангалчето тръгна нататък, замаян от някаква тежка и опасна мисъл, и колкото повече се отдалечаваше от кооперацията, толкова повече избързваше. Той кривна в Мандювото кафене, влезе вътре и се залепи тихо и незабелязано до прозорчето, което гледаше право на улицата. Къщата на Ганчовски е нагоре, ако е тръгнал за дома си, той непременно ще мине оттук. И тогава… Диню не знаеше какво точно щеше да стане, но всички трябваше да <b>видят</b>, че чужда нива не може да се грабне току-тъй от ръцете на един сиромах…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Георги Ганчовски тича известно време, но като чу шума от боричкането, извърна се, <b>видя</b> всичко и си отдъхна. Изведнъж силите му секнаха, главата му се отпусна, разноцветни кръгчета се завъртяха пред очите му. От слабост ли беше, или от умората? „Кръвта ми ще изтече!“ — помисли си Ганчовски. Залитна, клюмна и се подпря на плета. „По-скоро до фелдшера!… По скоро в града!… Лошо ме удари!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Той знаеше — сега всички тичат около Ганчовския, тюхкат се, вайкат се и се блъскат да <b>видят</b> и — да чуят нещо. А за него никой и не иска да знае и никой не пита защо е искал да го убие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Чак на третия ден всички в селото научиха как е станало нападението, как Нико фелдшерът превързал ранения, как след това го закарали в града с талигата на Атанасчето. Сега Георги Ганчовски бил в Пловдив, в католишката болница, но докторите разправяли, че нямало скоро да излезе. Бързаковчето, което беше се върнало оттам, разправяше, че ходило в болницата и че искало да го <b>види</b>, но сестрите не го пуснали. Но на излизане се притрило покрай докторите и чуло, като се препирали да му режат ли ръката, или да не я режат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Лъжеш се, Ваньо, лъжеш се. Ще <b>видиш</b> как Ганчовските ще използуват това… Ще дигнат един шум, та ще ни заглушат… Сега и властта ще вземе негова страна, общината ще се свие. И… ще замажат работата за мерата…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Да им се не <b>види</b> и общината, и намерата! — развика се старата. — Не оставят хората да си <b>гледат</b> работата, те си хайлазуват по цял ден, та си мислят, че всички са като тях… Защо го викате бре, Алекси?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Вратата се хлопна, влезе Вела и тръгна бързо към колата, кучето джавна, но дали защото <b>видя</b>, че е жена, или защото старата го нахока, но то подви опашка, връцна се настрана и се мушна под навесчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Булка! — подвикна с още по-отпаднал глас старата. — Събери в шарената торба за ядене… Ох! Дано им се не <b>види</b> и управията, и намерата… Няма да ни оставят на мира, дано в гробищата мирясат макар… Е, ами защо ги задържат, а? Пита ли ги?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ох, дано ги охтика изтръшка! — кълнеше тихичко старата. — Дано в черната потънат, дано децата им в тюрми да изгният, та през решетки да ги гледат, никакви да се не <b>видят</b> макар…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Аз пък сега ще мина — рече хем шеговито, хем троснато Иван. Яд наля сърцето му, стори му се, че Димо <b>гледа</b> на него като на дете, като на страхопъзльо. Иван стисна челюсти, дръпна се на предишното си място и се облегна… И с право го подмята Димо: много бързо му се додея… Но ще <b>види</b> той, ще види…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тя се успокои, но само за миг. „Дали това Мангалче, никакво да се не <b>види</b> макар, дали то, Господ да го порази, не се е разприказвало нещо, като са взели да го питат, дали не е замесило и Ивана?… Сигурно е приказвало, инак нямаше да ги търсят… Ама защо толкова късно ги викат? Ако е разказвало, то още тогава е разказвало…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Хайде, хайде — посочи с ръка старата. — То каквото ни трябваше, научихме го. Димитър какво ще ни каже? Ами мръкна се, трябва да <b>видим</b> къде ще спим.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ами ние, како, знаем само да работим и да се мъчим като грешни дяволи — отвърна пламенно Вела, загледана в една нова, хубаво уредена витрина. И тук какво е? Нищо! Ти в Пловдив да идеш, та да <b>видиш</b> какви неща и какви чудесии са.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Никакво дело не е заведено още. Пък и дали след тази работа ще се заведе, един Господ знае… Казват, искали са само ревизия на търга, ама каква ревизия, защо тая ревизия, не мога да ти кажа… Старият кмет беше подхванал работата, ама Ганчовски скоро му даде гърмелите. Този, види се, не смее много-много да си надига главата… Не събранието щяхме да <b>видим</b> докъде е докарано всичко…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Никакво дело не е заведено още. Пък и дали след тази работа ще се заведе, един Господ знае… Казват, искали са само ревизия на търга, ама каква ревизия, защо тая ревизия, не мога да ти кажа… Старият кмет беше подхванал работата, ама Ганчовски скоро му даде гърмелите. Този, <b>види</b> се, не смее много-много да си надига главата… Не събранието щяхме да <b>видим</b> докъде е докарано всичко…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Мангалчето — разправяше той — не е толкова глупав, колкото си го мислите. Пред следователя той държеше на едно: че си стоял в кафенето и си мислел как ще живее, как ще си храни децата след заграбването на нивата му. И като <b>видял</b> да минава Ганчовски, притъмняло му пред очите, грабнал брадвата на Мандя и се измъкнал навън. Значи, непредумишлено, а един вид в раздразнено състояние…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще му помогне, ще му помогне — обърна се троснато Димо. — Пък като му се пишем едни свидетели и като докажем, че не само нивата му, ами че цялото село е ограбил, да <b>видим</b> как ще се свърши само с две-три години…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Тошка завъртя радостно глава. От толкова време Иван за пръв път се обръщаше така към нея. И когато той се запиля към хармана, тя дълго <b>гледа</b> книжките, дълго ги обръща. И едри, топли сълзи бликаха в очите й… Ето го Минчовото име, ето простите четливи букви, написани с неговата ръка… Как й се искаше и тя да прочете книгите, които беше чел той! Но нямаше време. Пък и какво ли ще рече свекървата, ако я <b>види</b> с книга в ръката?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Всичко й се <b>видя</b> толкова просто и леко. Никой нищо няма да си помисли, никой за нищо няма да се досети. Пък и да се досетят! Вдовица, ще рекат, дотегнало й… Старата се стресна. „То дано не идва дотам! Дано се свърши набързо!… Като си ходела, ще кажат, сгърчила се и свършила… Тъй ще си кажат… Та и малко ли умират така, като си ходят!… Пък и сега нищо не се приказва вече за тях, смятат ги сдобрени… Нека си ги смятат.“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата беше уверена, че Тошка няма да облече жакета вкъщи. Ще студува, ще се надува, ама пред хората ще излезе стегната, прибрана, ще бъде с новичко. Добре я познаваше старата. И всеки ден чакаше да я <b>види</b> разкихана, омърлушена, болна. По едно време Тошка взе да подсмърча често-често и старата трепна радостно, но радостта й не беше за дълго. „Дали да й дам виното? — попита се тя и си отговори: — Нека да се разохка, че тогава.“ Но Тошка не се разохка, не се разболя. След два-три дни тя си беше здрава и шеташе из къщи, както винаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Нищо ми няма, мамо, здрава съм — отвърна Тошка и додаде след малко: — Ако <b>видя</b>, че ще ме хване пак, тогава…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И когато, грохнала от умора, тя се тъкмеше да спре и да се измъкне навън, пътната врата хлопна, в двора влезе Иван. Той <b>видя</b> как Тошка подскачаше в лепкавата кал, спря се, загледа я учуден, замаян и тръгна бързо към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Щуротия! — дусна се старата. — Като ти падне стената, тогава ще <b>видиш</b> щуротия ли е, или не е щуротия…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Като се захласнеше над вретеното, старата често си представяше, че я пъди от къщата си и тя, снаха й, се моли да остане поне още една нощ, да <b>види</b> за малко само Петето, да й дадат само него… Но законите, пустите закони! Да не бяха те!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Аслъ и работата ми не е за вкъщи — рече тихичко Васил и тръгна. Иван закрачи бързо, искаше майка му да ги не <b>види</b>. Но не можа да избърза. Тя ги <b>гледаше</b> вече от прозореца, клатеше глава и съскаше:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Мина Коледа, мина и Нова година. Заредиха се празници. Хората се попремениха, разтъпкаха се нагоре-надолу. Младите се струпаха под селото, писнаха свирджии, извиха се хора, разтропаха се моми и момци. Тошка слушаше и песните, и смеховете, искаше й се да излезе, да се поразгледа, да <b>види</b> свят, да си спомни миналото, но не можеше: тя беше вдовица, на нея не беше позволено да се покаже дори от вратата навън. И отсега нататък така ли все затворена щеше да слуша как хората се веселят? Ни на хоро, ни на сватба, никъде, никъде не можеше да иде вече…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И той беше наумил още щом се запролети, да намери пари, с лихва ли, с някоя ипотека ли, но да намери, за да уреди поне тая работа. Нямаше защо да се отлага това прехвърляне, всичко можеше да се случи. Майка му слабееше от ден в ден, топеше се като свещ, можеше да си угасне, без да се усетят. А така ще направят делбата и тогава ще се <b>види</b> кой колко ще вземе и с какво ще остане.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка мина в кухнята. Старата се залепи на прозореца, нададе ухо, но нищо не можа да чуе. Искаше да разбере дали няма да се закашля още веднъж. И като недочу нищо, дръпна се настрана и се надигна. „Чакай — рече си тя — да ида да <b>видя</b>. И ако има нещо, още сега ще я наредя… Докато е време, инак може да й мине като оня път…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И като се обърна, старата <b>видя</b>, че върхът на носа й беше зачервен, очите й овлажнели, дишането й тежко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Има ли нещо за похапване, а? — обърна се той към старата, а сетне и към Тошка. Старата като че сега за пръв път <b>видя</b>, че е влязъл, погледна го учудено и се сопна:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Какво да правиш?… — Старата се запъна: ха сега де, сам питаше какво да прави. Тя помълча за миг и изведнъж се досети, че чичо му Продан беше поръчал да намине у тях, щели да изправят плета на градината. Оня ден воловете им се сборили и го капичнали. — Ето, иди у чичови си Проданови да им помогнеш за плета… Вчера чичо ти ме <b>видя</b>, та ми заръча да ти кажа…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Сега вкъщи оставаха само двете. Никой няма да <b>види</b> и да чуе. Само дано не се домъкне някоя гостенка. Старата настръхна, като си помисли, че някоя бъбрива съседка може да се дотътре за нещо тъкмо в това време… Ще я изпъди… Но как ще я изпъди, нали може да се досети… Сега и майка й да се завърнеше от гробищата, старата не би я посрещнала радостно… Само трябваше да се бърза. Никакво отлагане. Още сега, ако може, още до обед да се свърши всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Когато влезе в кухнята и се обърна, за да го остави на миндерчето, та да иде да пита за черния пипер, тя <b>видя</b> свекървата до вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Ако не са орязали и двете ниви, утре аз трябва да се трепя дотам, цял ден да губя за нищо! — косеше се той, като си помислеше колко много работа го чака. — Ето на, исках да <b>видя</b> дали царевицата до Еминаговото кайначе ще изтрае още някой и друг ден…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Е, хайде, хайде! — отпусна се той. Щом е за събора… И щом е за момите… Да <b>видим</b> най-напред твоята сметка. Ти имаш два деня по двайсет и пет лева…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— А бе вие игра си играете! — сви той сърдито устни. — В тая криза по трийсе лева, луди ли сте… Не <b>видите</b> ли, парите станаха кът, пък жито тая година не се роди, няма и за данъците да изкараме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— С вас се оправихме, ами с тия моми тук да <b>видим</b> сега как ще се разберем! — изгледа Юрталана другите две момичета и заклати присмехулно глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Детинска ли? — наежи се майката. — Ей тая, малката, <b>видиш</b> ли я! Като загребе навътре, по трийсе крачки поста подкарва… Такава жетварка с пари не можеш я купи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Стойко я прихвана здраво през кръста и опря брадата си в леките къдрици над ухото й. Той остана така и душата му преливаше само от едно желание — да я има постоянно, да бъде само негова… Замаян от целувките, от тичането, от страха и тревогите, той се поопомни и чак сега <b>видя</b>, че над младите върби оттатък реката трепкат звезди, и чу, че откъм воденичната вада и застоялите вирове долита монотонният крясък на жабите, разбра, че е в чужд двор, потънал в тишината и съня на късата и благословена лятна нощ… Беше спокойно, топло и тайнствено. Всичко спеше, съсипано от умора и пек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Там й е бил късметя — отвърна все така строго, но вече разколебана в душата си Казълбашката. — Ще склони и той, какво ще прави… Сега времената са по-други… И знам си аз работата, ти не ми се бъркай… В неделя <b>видях</b> сватята Юрталанка на църква, дойде до мене тя, здрависа се, за всички ме пита, и за тебе, и на Севда много здраве изпрати… — слъга старата. — Какво искаш повече? Работата е опечена, да гледаме само ние да я не изпуснем.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Най-напред тя кривна към хармана, но все така тихичко, на пръсти, надникна към навеса на плевнята, дето спеше челядта на Андона, големия й син. Сетне мина от другата страна на къщата, <b>видя</b>, че челядта на Дима, малкия й син, е захъркала. Динко, средния й син, цяло лято прекарваше със семейството си на градината на Тополовата воденица, но голямото му момче тази нощ си беше тука и беше се свило в кухнята на хладно. Тя мина, та <b>видя</b> и него — спеше то, търкулнато върху няколко анасонови гръсти, отхвърлило настрана тънката парцалена черга.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Хайде, дъще, ха идете в одаята, аз ей сегичка ще дойда да се <b>видим</b> на видело… Ще напълня само бъкъла…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Вършачката му взе ума, той не <b>видя</b>, че се беше разсъмнало вече, че клоните на големия бряст бяха пламнали и щъркелите се разшаваха с радостни шушукания и плясъци във високото гнездо. Тук-там из някои хармани бяха насадили житото и диканите стържеха монотонно и глухо. По улиците, тракаха коли, из дворовете квичаха прасета, кукуригаха петли; крякаха възторжено наперени, сити кокошки. Юрталана не <b>виждаше</b>, не чуваше, толкова беше се заплеснал в тази върла вършачка, че дори забрави да пуши. Стресна го жена му: Тя свърна зад камарите с метла и мотика в ръцете.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Хай да му се не види! — сви устни Юрталана. — Чакай да <b>видя</b>, жената имаше едни пари, бях й ги давал, та ако си стоят, ще ти услужа, защо да не ти услужа. — И той се извърна бавно назад, като закрачи лениво, замислен дълбоко за нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Ще намина да <b>видя</b> и нея! — хрумна му изведнъж. — Не е много далече, а друг път надали ще мога да отскоча натам.“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— И на царевиците съм пръв! — отпусна се той грохнал от задухата и дългия път. — Харно направих, че наминах да я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Той се запъти към голямата круша по средата хем да си поседне на сянка, хем да <b>види</b> дали няма узрели круши. И както си вървеше, замислен и ядосан за голямата пакост, тъй си и остана прикован на място: счуха му се стъпки откъм крушата, долови някакъв шум, като че ли някой разгръщаше широките зелени листа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Голямата руса глава се наведе пак и ръчичките зацепиха върховете на зелените мамули. „Ах, разбойник! — гледаше го Юрталана и кипеше, от яд. — Как ми съсипва стоката!“ Не можеше да трае повече, да се бави и да <b>гледа</b> тези поразии. Той направи клечешком две стъпки, вплете се в една тиквена властуна и падна в каръка. Момчето скочи като ужилено, огледа се като заек, <b>видя</b> го и хукна към корията.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще ме видят! — ужаси се Юрталана и хукна приведен към крушата. Но се закова на мястото си и едни миг стоя така, замислен и колеблив. Там, на тридесетина разкрача от пътя, остана убитото момче. То лежи в каръка и може някой от хората да погледне случайно между двете редици и да го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но какво да прави сега? Да го остави и да си отиде? Ще си мълчи, никой не знае, че е бил в този край, не го е чул, не го е видял. „Ще го оставя!“ — реши Юрталана и изведнъж го обори умора, ужас и отвращение. Какви тревоги се струпаха на главата му! А само преди един час той си вървеше безгрижен и радостен из царевиците. Кой дявол го накара да се дигне чак от Еминаговото кайначе!… И защо му трябваше да гони момчето — нека си набереше царевица, нека цялата нива смъкнеше у дома си, да се не <b>види</b> и нивата й, и намерата й!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Но какво да прави сега? Да го остави и да си отиде? Ще си мълчи, никой не знае, че е бил в този край, не го е чул, не го е <b>видял</b>. „Ще го оставя!“ — реши Юрталана и изведнъж го обори умора, ужас и отвращение. Какви тревоги се струпаха на главата му! А само преди един час той си вървеше безгрижен и радостен из царевиците. Кой дявол го накара да се дигне чак от Еминаговото кайначе!… И защо му трябваше да гони момчето — нека си набереше царевица, нека цялата нива смъкнеше у дома си, да се не <b>види</b> и нивата й, и намерата й!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана прехапа устни — най-напред тях ще хванат. Виж, за тях той хич и не помисли. Да е било самичко, не е било. Сутринта е излязло с други деца. Ето, тези деца ще разкажат къде са пасли през деня добитъка, как са се наговорили да си опекат царевица и как то се е похвалило, че ще им донесе зелени мамули. Откъде? От Юрталановата нива до корията. Знаят я те, защото, както се <b>видя</b>, и по-напред са брали. И оттук чорапът ще почне да се разплита.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Все така приведен, уплашен, бледен като прегоряла царевична шума, Юрталана пое нагоре към Еминаговото кайначе. Оттам той смяташе да мине през угарта, да каже на аргатина, че трябва още през нощта да се прехвърли на другата угар, за да я преоре и нея, а Стойко да се прибере в селото с другите волове, защото утре трябва да пренасят фий. Така ще се нареди добре: аргатинът няма да си бъде в къщи и няма да ги <b>види</b> кога излизат и влизат по никое време, а и Стойко ще му бъде подръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Речи го, речи го, ама не можеш да го речеш още! — окуражи се той от нейното заекване. — Докато не <b>видя</b> Юрталана в къщата си да й закачи алтъните на шията и да ми брои агърлъка, аз тая работа не я имам за опечена.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Те не вървяха вече и по затънтените пътища, а удариха напреко през угари, стърнища и царевица. В една нива, дето, <b>види</b> се, през пролетта бяха изкопали дърво, Юрталана се спъна и падна. Той изохка, изпсува тежко и се сви в дупката, без да има сили да се повдигне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Стойко впи поглед в тъмните храсти, които сега кой знае защо му се <b>видяха</b> загадъчни и коварни. Не <b>наблюдаваше</b> ли някой оттам! И наистина нещо пак изшумоля.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Слава Богу! — отпусна се Юрталана. — Всичко досега беше благополучно, па да <b>видим</b> занапред… — И като пое дълбоко дима на току-що запалената цигара, въздъхна: — Врекох на света Богородица един овен…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Не мигна Юрталана, съсипан от страхове и мисли, и чак на залез-слънце си тръгнаха към селото. Искаше да влязат там по тъмничко, защото все му се струваше, че хората са научили за Астаровото момче, и ако се върнат по светло, колкото души го <b>видят</b>, кой знае какво ще си помислят…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Да сте <b>видели</b> момче на десетина години, русо, по риза, босо, с избелели гащички и шарена торба? — питаха де кого срещнеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Виж го ти него — какво да правел в Пловдив?… Че това на, голям град, море, иди, па подай едно заявление, па ще <b>видят</b> там, ще го потърсят, може я на занаят да е останало, я чираче някъде да се е пазарило.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>По беритба на царевиците оттам мина и Юрталана. Прекоси корията, уж че слизаше да <b>види</b> дали царевицата до воденицата е орязана вече, свърна и надникна в страшната яма. Наистина от гробчето нямаше никакви дири. „Само като завалят дъждовете — помисли си той, — трябва да се запълня от време на време…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тя каза на Стойка, че утре рано ще тръгнат за Бачковския манастир, та да се постегне и да й помогне при паленето на фурната, но той само разбра, че баща му е поръчал да се готвят, хукна навън и макар че още беше <b>видело</b>, влезе у Севдини и се похвали. Разтърчаха се начаса и Казълбашеви, разтракаха нощви и лопати, раздрънкаха съдове и решета. Снахите запретнаха ръкави и подхванаха наред, бързо и ловко, да готвят всичко, каквото беше потребно за едно такова голямо пътуване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда вървеше отстрани между двете коли и гледаше ту наляво, дето по стръмните склонове над реката спяха в зноя на изцъкления летен ден гъстозелени гори, ту надясно, дето се нижеха каменисти баири, обрасли с драки, прошарени тук-таме с малки нивички, с добре гледани лозя, с къщурки, колибки и параклисчета. На няколко места Севда <b>видя</b> стари, посърнали смокви, целите напудрени с гъст бял прах от шосето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Дрънкайте си вие каквото си щете, опечена работа е тая — казваше Куцото. — Да <b>видим</b> само кога ще хванем бай Тодора, та да му ударим едно пиене…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И Казълбашката пак заръча да не приказват за годежа. Тя искаше да <b>види</b> работата свършена и чак тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Една вечер те пак се разправяха в кухнята за сватбата и за разноските по нея и тъй си останаха смутени и объркани, като <b>видяха</b> Севда да води свекъра си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Така, свато, така — обади се ободрен и Казълбаша. И се обърна тържествуващ към жена си: — Видиш ли ма? Разправях ли ти аз!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще идем в града — продължи Юрталана, — ще ги венчеем там, и толкова. Ние — назад, а те ще се качат на трена и ще заминат за София… Да се поразходят… да <b>видят</b> свят…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Ядосваше се Юрталана и завиждаше на брата си, че брат му беше човек от средна ръка, а смогна да изучи син и да се гордее сега с него. „Ще доживея ли и аз да <b>видя</b> в къщата си учен син? — питаше се мечтателно Юрталана. — Стойко пропадна през войната, ала Алекси няма да го оставя!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И денем не излизаше твърде често. Седеше си до печката, плюнчеше малко моливче и все правеше някакви сметки на цигарената си кутия. Чак след Нова година започна да се застоява из кръчмите и кафенетата, а една вечер се прибра доста късно. За пръв път от толкова време Севда го <b>видя</b> поотпуснат, развеселен и доволен. Личеше, че беше си пийнал. Той ги гледаше с някакво необикновено разположение и като че ли чакаше да го разприказват. Но свекървата си мълчеше, наведена над дебелите кълба, а Севда не смееше първа да отвори приказка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Видели ли сте чифликчия да е прокопсал? — казваше той понякога в кръчмарницата. — В машината, в търговията и в учението, там се крие богатството. Ама кой е кадърен да го пипне, ето де е работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще <b>видим</b> — завъртя глава той и погледна жените. — Пее тя, като чучулига пее, ала се срамува много.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тя разбра — зълва й не идеше при нея случайно и неслучайно подхвана този разговор за децата… Пратена е от свекървата — <b>види</b> се, и за това са си приказвали. А свекървата е говорила със свекъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Една привечер тя се кършеше пак към майкини си, сигурна, че мъже и жени надничат отвсякъде да я гледат: стройна и красива, наконтена, грижливо вчесана и закичена над ухото с червена молоха. Няколко ергенашчета висяха пред затвореното Балъково кафене, пушеха и си приказваха нещо. Като я <b>видяха</b>, те млъкнаха, спогледаха се и се сбутаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Юрталановата яловица! — подхвърли небрежно едно от тях и тя <b>видя</b> с крайчеца на окото си как те се ухилиха многозначително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>В неделя, на църква, тя <b>видя</b> Юрталанката, заприказва я, покани я на гости, черпи я и отначало предпазливо, със забикалки, а сетне и направо я попита какво да правят със Севда. Следната неделя пак се срещнаха в църквата и решиха — да я заведат на Козловец, та да се провре през Богородичния камък.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Раздай ги… Наобиколи роднини, приятели. Хе, няма да ти стигнат, като се поразтъпчеш малко… Ние да вземем общината, ще <b>видиш</b> тогава…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Разбрах, И ще те накарам да я направиш тази тричленка, та тоя народ да <b>види</b>, че силата ти е в околийското управление.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ама народът ще <b>види</b> и това, как ливадите ви ще хвръкнат! — изсъска язвително Пеню. И като се обърна към смълчаните и хитро усмихнати посетители, кимна с глава към Юрталана: — Боли го! И как няма да го боли — харно му беше на господина — коси си по една плевня сено, а нашият добитък стърже по геренлиците.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана ходеше из двора като попарен. Ами ако някой е <b>видял</b> или е дочул за убийството на Астаровото момче! Дали Пеню знае нещо и се таи още, чака да се счепкат наздраво и тогава да го обади и да го съсипе?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Един празничен ден Стойко събра роднини и приятели, разкопаха и намотаха тела на оградата и натовариха коловете на колите. Юрталана не ходи да <b>види</b> как разграждат ливадата му, но когато разтовариха тела и коловете под големия навес зад къщи, той премаля от болка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— И ще ида, та да <b>видиш</b>, че всичко е скроено… Мъчи евтино да ме продаде той, ама да има да взема… Дето той отива сега, аз отдавна съм се върнал…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Е, и как ще ти готвим отделно? — питаше малко троснато Юрталана. — И кой ще седне само на тебе да готви? Пъратика работа е таз, ами дано оздравееш по-скоро, че… Откак се навъдиха тия доктори, само плашат простотията да й смъкват паричките. Да питат мене, ще ги изчистя до един и да <b>видиш</b>, че тогава по-малко болести ще има…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Алекси се върна късно. Той подсвирваше безгрижно, най-напред влезе в кухнята, но, види се, там не е имало никого, защото, когато отвори вратата на стаята си и <b>видя</b> стария, седнал пред разхвърляната му маса, пребледня и така се обърка, че дори забрави да му каже добре дошъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Алекси се върна късно. Той подсвирваше безгрижно, най-напред влезе в кухнята, но, <b>види</b> се, там не е имало никого, защото, когато отвори вратата на стаята си и <b>видя</b> стария, седнал пред разхвърляната му маса, пребледня и така се обърка, че дори забрави да му каже добре дошъл.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Всички в общината бяха нащрек. Писарите бяха в особено празнично настроение: Секретар-бирникът се суетеше с морава писалка на ухото, всички разсилни, пъдари, пазванти и горски бяха стегнати, наежени и важни. Юрталана мина край тях, поздрави ги, по никой от тях не <b>видя</b> и не разбра колко бледен и изплашен беше той. „Дали те не знаят вече?“ — питаше се той в отчаяние. Дали не се присмиват и не го изглеждат в гърба със злорадство и презрение?…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Заповядай, бай Тодоре! Ела да се <b>видим</b>, да си поприказваме!… Как си ти, живо ли си, здраво ли си?… Как ти вървят работите, добре ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ето, <b>видиш</b> ли! — посочи го той с пръст. — Ала знам, че някои ще рекат — виж го, кметът върши всичко на своя глава, той не познава селските интереси… И право си е това, което вие си знаете, кметът не може да го знае, защото на, само вашата улица ли е! И само улиците ли са изобщо?… Колко много работи има за правене, а за да се направят, както се следва и навреме, трябва и от вас, от селото, хора да влязат в общината…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Чак сега Юрталана си въздъхна свободно, отпусна се и се намести по-удобно на стола. „Виж каква била пустата му работа! — радваше се тон на себе си. — Тюю, да му се не <b>види</b> макар!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Като додеш в града, отбий се да се <b>видим</b> — поръча той. И съвсем ненадейно попита: — Отдавна ли боледува синът ти?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>През деня на изборите той раздаде останалите бюлетини, остави в секцията едно снопче и тръгна да си ходи, морен от няколкодневното обикаляне. Полегна в кухнята и като никога позадряма малко. След като се събуди, той изпуши четири-пет цигари лежешком, стана и излезе. Не го сдържаше — искаше да <b>види</b> дали гласуването е свършено. В кривата Тръндева улица, която извеждаше право към секцията, той срещна Бузата, разсилния.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Юрталана <b>гледаше</b> малкото листче като гръмнат и се мъчеше да си събере мислите, за да <b>види</b> какво трябва да прави. Той прочете още веднъж съобщението, прочете го внимателно, като че търсеше някакъв скрит смисъл в него, върна се бързо, бави се малко вкъщи и излезе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана беше се примирил вече. Той го <b>видя</b> в кухнята, свит до огъня в това горещо време, приближи се в му заговори, без да го погледне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Затвори се Севда, от двора навън не се показваше. Съседките надничаха любопитно през оградите, ослушваха се, подпитваха отдалече. По-смелите отскачаха у тях за бързо, уж че им трябвало я парченце квас, я шепа брашно, я точилка, а всъщност, за да <b>видят</b> дали наистина се е върнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Боже, Боже! — дигна глава старата. — Какво сме имали да патим с тази кучка проклета, никаква да се не <b>види</b> макар!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Стига си циврила — кресна Юрталана. — Викай по-високо, та цялата махала да научи… Дай да помислим малко, та да <b>видим</b> какво да правя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще дойде като поп, какви ще ги дъвче! — разтри си той ръцете. — Ама ти да държиш, чу ли? Да държиш! Такова златно пиле веднъж каца на рамото ти. Голямата нива — нищо друго не ти трябва! Нея искам да пипна аз, та да <b>види</b> той как се работи земеделие. Знаел! Разбирал! Все неговото ставало, все неговото раждало! Че как няма да знае, как няма да разбира — на такова място и главня да забучиш, и тя корен ще хване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Няма го на обед, няма го на вечеря, къде ходи и какво яде, един Господ знае! — оплака се старата. — Ами бива ли така бре, сине, ами мерни се барем веднъж в къщи, та да те <b>видим</b>, да ти се порадваме… Все по кафенетата, все по кафенетата… ще се съсипеш с този скамбил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Юрталана <b>гледаше</b> като попарен, смазан от този нов и важен обрат в цялата работа. Ето, от толкова дни обмисляше всичко, а тази ясна работа не му хрумна, ха де! И ето, жена му загатна с простия си ум. „Я гледай, я гледай! — свиваше устни той. — Как да се не досетя за това! Тюю да му се не <b>види</b> макар!…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Трети ден Юрталана за стотни път обмисляше и преживяваше това падане. Да, той помни, имаше към пътя един такъв корен, може би този корен още си стои, ето там падна момчето, та се уби. Никой не е <b>видял</b>, не е имало никакви свидетели. Като набожен човек, Юрталана разкрива греха си — погребал е скришом и без опело една християнска душа, а съдиите нека решат колко е виновен за това…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тя се свлече покорно от леглото, облече се набързо, метна стар изтънял шал на плещите си и клекна до дървата. Юрталана почака, погледна я, взе кибрита, когато тя запали печката, и излезе. Старата следеше стъпките му — той се качи по стълбите и влезе в оттатъшната стая. Печката се разпали, две лопатки въглища изгоряха, водата в менчето възвря, а Юрталана още не се връщаше. „Какво прави горе на студеното?“ — чудеше се старата. Тя почака още малко, почака, па не се стърпя и отиде да го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Немците се <b>видяха</b> в чудо. Много земя бяха пребродили, познаваха и дъното на морето, но още не бяха срещали хора, способни да живеят като мъртви. Пръв се хвана за корема господин обергрупенфюрерът, после неговият помощник, после помощниците на неговия помощник... йерархия! Последни изгрухтяха войниците. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Малък му е номерът на главата! - избухна баба Гроздена Джангърска. - Ние господ на живо <b>видяхме</b>, а тоя европейски хаймана ще ни будалосва с някакви си германски номера! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Ей, бабо Гроздено - озъби се общинският полицай Станойчо Мършата, - я си затваряй вратата, че можеш и годеницата на господ да <b>видиш</b> на живо! Правителството ги е поканило. Гости... </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Нацията се превърна в тълпа. Пламналото преди малко патриотично чувство отиде, та се не <b>видя</b>. Пристигнаха и немци. Бяха съюзници и придирчиво спазваха клаузата да помагат при нужда. Всеки искаше да знае как е станала тая работа, защо е станала, кой пръв е започнал и кой последен ще отговаря пред законите. Игнат магазинерът произнесе мрачно: </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>12 Генчо Персата нямаше никакво желание да става разказвач на собствената си мъка, но любопитството на тълпата запъна крак и не искаше да отстъпи. Неволният сънародник и близък приятел на Радко Белоземски се <b>видя</b> принуден да направи някакво изявление. Стана ясно, че прелестната яловица Гана Персова, тоест неговата съпруга, е използувала номера на господин обергрупенфюрера, за да покаже цялата си телесна красота. Тая срамна голота засегнала неговата семейна чест и той си позволил да я покрие с подходяща съпружеска плесница. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Пръв говори кметът. Той заяви, че в тоталитарните държави хората се делят на две категории: едни са честни, а на други отдават чест. Това изявление обаче му се <b>видя</b> политически опасно и той побърза ла пожелае на Петраки спокоен сън и лека пръст. След него срещу гаражите на смъртта отвори гърло дядо Харалампи Донков, забележителен водач и трибун на местното запасно офицерство. Дядо Харалампи изтъкна, че с последния си жест - да умре, но да види идването на германците в България - Петраки Басмаджиев е заслужил посмъртното си приемане в организацията на най-патриотичните българи. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i><i>Пръв говори кметът. Той заяви, че в тоталитарните държави хората се делят на две категории: едни са честни, а на други отдават чест. Това изявление обаче му се <b>видя</b> политически опасно и той побърза ла пожелае на Петраки спокоен сън и лека пръст. След него срещу гаражите на смъртта отвори гърло дядо Харалампи Донков, забележителен водач и трибун на местното запасно офицерство. Дядо Харалампи изтъкна, че с последния си жест - да умре, но да <b>види</b> идването на германците в България - Петраки Басмаджиев е заслужил посмъртното си приемане в организацията на най-патриотичните българи. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i><i>- Братя и сестри! - провикна се от общинския балкон Макавея Бобчев. - Който иска да <b>види</b> изриг-ването на първите български петролни кладенци, да излезе в полунощ при гарата! - Макавея Бобчев извади огниво и кремък, чат-чат, раздимя цигарата си и продължи: - Тъй като изригването ще бъде силно и ослепително, умоляват се братята и сестрите да си опушат по едно стъкло и да <b>гледат</b> през него! Аувидерзен! Сбогом до разсъмване! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Сватбата отиде, та се не <b>видя</b>. Намесиха се и властите. По устна заповед на кмета Станойчо Мършата събра на бърза ръка всички местни първенци и ги подкара към общината. Стоянчо Църката също попадна в тая дълга върволица към Диарбекир. Вековният 46 български опит показваше, че зад всяка смърт се крие сянката на жив човек. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Страшният образ набута целокупното местно население в двора на Стоянчо Църката. Всеки искаше да <b>види</b> като как се умира от сода каустик. Това обаче не беше лесно. С пистолет в ръка, Станойчо Мършата стоеше между живота и смъртта. Кметът му беше поръчал да пази строго, за да няма и за тоя случай разправии с областния управител. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Лятото се дърпаше, искаше да си остане сред българските ниви, но същото искаше и есента. Цяла нощ валя. Злобно, неудържимо и безпаметно вятърът тръскаше клоните на дърветата. Рано сутринта на дру. гия ден целокупното местно население тръгна към нямата земя да изпрати Дафина Басмаджиева. Трите деца на Петраки пристъпваха пред ковчега, весели като теменужки. Всяко държеше пред коремчето си керемидка с тамян. На тръгване Стефан Яламурски им разчорли косичките и полуусмихнат им рече: "Гледайте как пуши тамянът и ще <b>видите</b> душата на покойната ви майка." </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- То тогава беше друго времето - отново отвори неуморните си уста Георги Рашов. - Тогава нямаше такива страшни оръжия. Сега ако се появи, немците ще й <b>видят</b> набързо сметката и ще я хвърлят като голяма риба в походната си кухня. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Генчо Персата се втрещи. Дълги години той беше разпитвал майка си за смъртта на баща си, но старата жена му беше отвръщала по един и същи начин: "Малък си. Пък и не искам и теб да изгубвам. Стига ми един гроб. Ако дойде друго време, то ще оскубе тревата от гроба на баща ти и ти ще <b>видиш</b> цялата истина." </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Тишината се подхлъзна по сабите на поробителите и падна в средата на кръчмата. После се раздела надве. Разчупи се тая тишина като погача и българите <b>видяха</b> в нея само мъки, кървища и залостени врати. Хубаво се получи, че точно в пъпа на погачата димеше един лъскав пищов. Рада Карамихова го помириса, лъхна й тоя пищов на барут и непокорство и тя запя. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Ами моето тяло! - цамбурна в народния разговор и Матейко Пандурски. - Срещу мен е стрелял лично и френският главнокомандуващ! - Жалкият дърводелец подсмръкна. - Искате ли да се съблека? Искате ли да смъкна дрехите си, та да <b>видите</b> една мъжка кожа като мрежа за зайци- Аз това никъде не съм го казвал, защото жената не позволява, ама пред майка България трябва да го кажа и го казвам! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Просто беше, господин генерал - опомни се Алача. - Влизам в саята да нагреба брашно за ба-ранките, избутвам ръката си в брашненика, шавам, шавам навътре, но само въздух и въздух намирам. "Ха сега де, Алач! - викам. - Ха сега да те <b>видя</b>, 121 като нещо лошо е станало!" После пак навътре шавам пръстите си, но пак напипвам въздух. Вдигнах моментално капака, блъснах си зъркелите към дъното и... едва не умрях от страх. На дъното, също като в бял гроб, лежи н се усмихва Радко Белоземски... </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Приживе светът непреодолимо бе ме привличал, а нямах средства и паспорт да го обиколя и разлгедам. Както вече споменах, приживе бях си купил хубав куфар и шлифер и ги предлагах на познати и приятели да ги ползват при пътуванията си из чужбина. Когато ми ги връщаха, дълго ги съзерцавах, упоен от мириса, който носеха със себе си, и изпитвах странното чувство, че сам аз съм пътувал и <b>видял</b> непознати страни. С времето започнах да се превъплъщавам не само в куфар или шлифер, а и в ония, които пътуваха с тях. Така посетих много страни в няколко континента.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Отворих уста и му се представих. Казах му от каква народност съм, обясних му къде се намира България. Казах му, че пребиваването му в утробата на кита, описано в Библията, ме заинтригува и реших да вляза в тази утроба, за да <b>видя</b> как се е чувствал в нея. Един дух може да си позволи подобен каприз. Само че съм изненадан. В Библията е казано, че е престоял в утробата на кита три денонощия, а аз го заварвам тук след около три хиляди години.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Има ги, - казах и <b>видях</b>, че той не ми повярва. - Всичко, що е имало в твое време, и сега го има, и то хилядократно повече, тъй като и хората по света са хиляди и милиони пъти повече. И война има, и лъжи, и измами, и насилие, и разврат, и всичко, срещу което се е гневил твоят Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Емилия влезе в параклиса любопитно усмихната като че искаше да каже:"Я да <b>видим</b> какво си направил?". Застана в средата, огледа го от всички страни и възкликна:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i><i>Така господин Медникаров се <b>видя</b> заклещен в железния капан на корупцията и изгледите да се измъкне от него бяха нищожни, освен ако сляпата съдба не му помогне по някакъв начин. Виждаше се уволнен, опозорен, а може би и тикнат в затвора при престъпниците, които сам би изпратил там. В това въображаемо, но мъчително положение той смирено признаваше пред съвестта си, че от среден подлец бе станал голям подлец и враг на властта. Измъчваше го оскърбително чувство на страх и то бе така силно и непреодолимо, че трепереше, обливаше се в пот и плачеше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Чичо Мартин имаше много ятаци, но най-верни му бяха братята Петър и Павел Грашеви. Бяха окаяни селски бедняци, когато една вечер чичо Мартин почука на вратата им. Живееха в схлупена къщурка на края на селото заедно с жените и децата си, защото нямаха какво да разделят, за да живеят отделно. Чичо Мартин се връщаше отнякъде по тъмно, препъна се и си изкълчи крака. Докуца до най-близката къщица, <b>видя</b> един мъж на двора и го помоли да го приеме за малко, докато се уталожи болката му. Мъжът разбра по облеклото му, че е човек градски и се смути:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Добре - каза непознатият. - Засега може и да не знаете къде е Мартин. Ще ви оставя, ама подир два-три дена пак ще дойда с контрашайките. Да <b>видим</b> дали и тогаз ще мълчите.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i><i>Чичо Мартин се пресели при своите апостоли. Денем единият пасеше овцете около кошарата и <b>наблюдаваше</b> дали има хора наоколо, а другият се навърташе около кошарата на разположение на чичо Мартин. Вечер карауляха на смени. На третия ден кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайките спряха пред къщичката и попитаха Павел дали не са <b>видели</b> с брат си разбойника Мартин или някого от бандата му. Той поклати глава и цъкна с език.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Ние рискуваме живота си за него, а ти го жалиш - увещаваше го Петър. - Щом онзи полицай дойде да ни каже, че за главата на бандита се дава толкоз голяма награда, значи полицията ни смята за негови ятаци или се съмнява. Ако са го <b>видели</b> да идва при нас и дойдат да го заловят, ще ни убият или ще ни натикат в затвора за цял живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Преди да вдигне брадвата за втори удар, Петър <b>видя</b>, че чичо Мартин се надига, усети силен удар в гърдите и с ужас помисли, че този човек смърт не го лови. Падна на пода, опита се да повика брат си за помощ, но от гърдите му се изтръгна сподавен стон на страх и безсилие. Лежа така около минута. Когато изстрелът на карабината разтърси стаята, страхът го изправи на колене и възвърна гласа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Умрял, а? Да не скочи пак отгоре ми с карабината? Да не се преструва на умрял? Или ме лъжеш? - шепнеше обезумял Петър. - Той не умира. Него смърт не го лови. Скочи отгоре ми, не ме <b>видя</b> в тъмното и отиде да ме търси из двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Втурнаха се в скривалището. Разпориха сламения дюшек, бъркаха във всяка пукнатина по стените, претърсиха и пепелта в печката - нищо. Докато стояха разочаровани и потиснати от престъплението си, от отворения капак на скривалището се чу тревожният лай на кучетата. Изкачиха се горе по стълбичката и излязоха в кошарата. Когато очите им свикнаха със синкавия мрак на гората, <b>видяха</b> двама души зад дворната ограда. Кучетата се спуснаха към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Контрашайките ги няма вече, кои може да са тези посред нощ? - каза Петър. - Ако <b>видят</b> трупа на убития, загубени сме. Ще казваш, че преди малко са минали някакви въоръжени хора и са го убили. Търсиха злато у него и офейкаха. Чуваш ли? Така ще приказваш, ако влязат в двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Като всички неопитни престъпници, братята не съумяха да заличат следите на престъплението си. Изплашени и объркани, те се заеха да търсят златото на убития и не успяха навреме да скрият трупа му, както и да премахнат уликите на престъплението. Никой не щеше да повярва, че полицаи са извършили убийството, без да вземат за доказателство трупа, дрехите и карабината на убития. При това Петър бе заловен да бяга от мястото на престъплението. Въведоха го в къщичката, запалиха лампата и <b>видяха</b> кръвта по пода и по дрехите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Спировичиният син ме удари... Ох, леле мале, умирам си!... Проклетнику проклети! Зъркелите да си избиеш, да не дочакаш до червеното яйце, да не <b>видиш</b> хаир ни на тоя свят, ни на оня! Ох, умирам!...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Такива хора като Нича всякога разбогатяват и всякога биват щастливи. Нима не <b>видиш</b> с какви средства печели тоя Ничо? Той ни майка си, ни роднините си, ни приятелите си не е пожалил; всякого е той ограбил, всякого е обидил - казал Курт Клисарят и прекръстил се, чегато говорил не за Нича, а за нечистият дух.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Аз чух от Неда Стрезовичина, че Ничо прави търговия и с дяволите... Неда <b>видяла</b> как седем дявола стояли на Ничовата къща, па влезли в коминът и слезли в дигенят му. Ничо им продавал катран, да мъчат с него хората, а дяволите му дали един шиник жълтици - казала Тинка, жената на Курта Клисарят, която била твърде богомолна жена и която твърде много обичала калугерите и калугерките.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i><i>- Отдавна аз не съм те <b>видял</b> - казал хаджи Ничо на своята гостенка, която Пахом нарекъл Маргоьолица, и <b>погледнал</b> я маслено в очите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Разшавал се и хаджи Ничо и захванал да мечтае за големи работи. На българският народ било тежко и той търсил щастие и добро; а хаджи Ничо бил убежден, че животът е прекрасен и разхождал се по него осторожно, той с такт търсил такова място, на което трябвало да стъпи и с голямо внимание избягвал всяко камъче и всеки трън. У него не била нито любов към българската свобода, нито желание да <b>види</b> освободен народът си, а само му се искало да е той и да държи парите, следователно и той търсил щастие и добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i><i>Когато се върнах в къщата на дяда Стоян, то заварих там хаджи Нича, доктора Плоча, Геклеска адвокатинът и един духовни пастир. Всичките тия говореха живо за нещо си, но като ме <b>видяха</b>, то замълчаха и захванаха да си <b>гледат</b> коленете и да броят бройниците си. Дълго време всичките мълчаха, но най-после хажи Ничо се обърна към мене и попита ме:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Всичко това е добро и аз за него ти се не карам. А кажи ми ти защо си ходил завчера у Стробелят и защо си седял с революционерите?... Байо ти Петраки ходи завчера у Стробелят да поразгледа кой е там и да послуша що се говори и <b>видял</b> те, че седиш с ревожлюционерите и за пушки приказваш. Ничо едно живо същество, което седяло при други един писмен стол и писало дава-взема в една голяма книга.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Но да не мислите, че Ничо мислил да проживее още петдесет години и да дочака да <b>види</b> с очите си ония българчета, които ще да се възпитават на Тричкови пари? - Не, Ничо имал съвсем друго на умът си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Вие не знаете още що мисли хаджи Ничо - говорил Михальо. - Защо са вам черкови и болници? Пушки трябват, пушки. Почакайте малко и ще да <b>видите</b> какво ще да направи кир Ничо! Не мислете, че нему трябват вашите мангъри; той е богат като Демидов. Или за децата си и за жената си ги печели! Дебели са вашите глави.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Българите се успокоявали и чакали големи неща от хаджи Нича, очаквали да <b>видят</b> легии, пушки и топове, но хаджи Ничо все печелил и печелил.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Нашето отечество е в опасно положение и ние трябва да му помогнеме. Негово сиятелство се обещава да ни даде малко пушки и малко пари, ала и ние да не бъдеме като просяци и да събереме между себе си някоя жълтица, защото хората дават само тогава, когато <b>видят</b>, че и ние сме положили по нещо. Аз ще да дам 5,000 жълтици, а ако е нужно и повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Аз ви казах, че парите трябва да се дадат мене, но вие ме не послушахте и дадохте ги князу Михаилу. Видите ли сега, че работата се развали?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- А аз зная, че ти си от младите, защото един от моите приятели те <b>видял</b> в читалището на младите. Хайде, иди при Цанчовича да ти помогне.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i><i>- Бяха такива времена - говорил други един старец, - когато никой те не питаше колко пари си вземал из черковата или из еснафската каса, и хората живееха по-добре; а днес всеки копелак иска да ти <b>погледа</b> в кесията и да <b>види</b> колко пари си спечелил сам и колко ти са паднали в ръцете келепир. Минаха се вече старите времена, в които за подобна дързост ние награждавахме чапкъните с това, че им удряхме по двайсет и пет тояги по петите и не казвахме им защо ги биеме.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Мълчи - извика Пападати и тупна с кракът си. - Ако не вземеш Стояна, то ще те изгоня из къщата си и не ща вече и да те <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i><i>Разбира се, че всичкото това беше само детинска играчка, защото аз твърде добре знаех, че Теофану не само би вземала брата ми на драго сърце, а и краката ми би целунала; но тя искаше да ми докаже, че не обича българете и че ако Стоян иска да бъде щастлив, то той трябва да стане грък. Яд ме беше да <b>гледам</b> тия приструвки и аз извадих из джебът си пръстените и маргаретарът. Когато Теофану <b>видя</b> що й е пратил брат ми, то тя заборави, че той е пальос-вулгарос и захвана да ги разгледва от всяка една страна и да ги мери на пръстите си и на шията си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- И карах й се, и плаших я - нищо не помага. Види се, че е такъв моят късмет! Аз й кажа да седи дома, а тя тръгне да ходи по махалата от заранта до вечерта; аз й кажа да иде нейде, а тя седи по цял ден в някои кьоше и плаче; аз й кажа, че не ща да ми дохожда Боюклийката в къщата, а тя праща да я вика!...Не зная вече и що да правя. Горчив е моят живот!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Да изгониш сестра ми! Хайде изгони я, да <b>видя</b> аз как ще да я изгониш - каза Стоян и позасмя се, но неговият смях приличаше на светкавицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Стоян повече нищо не проговори; но по лицето му се <b>видеше</b>, че е намислил да направи нещо не твърде добро. Най-после Боюклийката и дяконът си отидоха и ние останахме сами.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 5;1985;<br>
<i>- Аз сама <b>видях</b> - говореше баба Дона - как една нощ из коминят на Хаджи - Геровата къща изскокнаха седемдесет и седем дявола.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 5;1985;<br>
<i>Тия хвалби ме накараха да ида и аз и да <b>видя</b> тоя учен човек, ако и да не обичам медът. Отидох в гостилницата, в която беше кацнал нашият синигер, т.е. негово слословие, и почуках на вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Не излезе, както го мислех, май няколко пъти, вместо да нанасям удари, аз прикляквах и се заглеждах в очите на противника, за да <b>видя</b> като как се отразявам там. Изглежда, не съм се отразил много бабаитски, защото ето че той ме пита почти с участие:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Разбира се, че си го направил нарочно! - надигна се рязко тя, а на лицето й <b>видях</b> някакво особено озлобление, за първи път се случваше. - Иначе не си никакъв мъж!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- А, значи искаш да кажеш, че не е от теб, така ли? - извика тя и тогава за първи път <b>видях</b> още нещо: как в пролуките към джунглата се преметнаха два риса едновременно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Всъщност колкото пъти си мисля за онзи разговор, толкова пъти стигам все до един и същ извод - че тя тогава просто ми изигра един етюд, за да <b>види</b> как ще реагирам във внезапно създала се, остро конфликтна ситуация, и ако моята грешка бе, че проявих слабост, то нейната, още по-голяма, се е заключавала във факта, че твърде прибързано и лекомислено е направила от това генерални изводи за тактиката и стратегията на бъдещата си саморазправа с мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Какво му е на момичето? - попита единият старшина отдалече, а Ани, без да <b>види</b>, че са милиционери, тъй като и бяха в гръб, и понеже алкохолът изведнъж я бе хванал много силно, започна истерично да крещи:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Забранявам ти! - озъби се тя яростно. - Моят живот си е моя работа! Иначе няма да ме <b>видиш</b> повече!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Нима? - почти виква тя. искрено възмутена. - На свидетели, които си спомнят неща, дето нито са ги чули, нито са ги <b>видели</b>, знаеш ли как им викат в съда?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Ти ела да <b>видиш</b> какво става, когато напипат някой тузар, който иска вилата или апартаментът му да прилича на копривщенска къща. . За един месец изкарват шестица от тотото. Ако не и повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Виждат ми се темерути - признах си чистосърдечно, в нейно лице изведнъж <b>видях</b> съюзник и изпитах нужда да поразтоваря малко от напрежението, което все още ме държеше стегнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Как може един човек да обича, ако не е свободен бе, младеж! Ти съвсем си оглупял в тая дупка. Вземи да почетеш малко и поезия, тогава ще <b>видиш</b> какво казва един поет: "Не връзвай ръцете ми, за да има с какво да те прегръщам." Другия път ще ти донеса няколко стихосбирки, да се поограмотиш малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- О, миналата седмица ли? Тоя том го бях заел аз и даже те <b>видях</b>, когато влезе в читалнята, но не знаех,че търсиш него, а пък и така се бях задълбочил, че не ми се ставаше да ти се обадя.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Точно навреме. Тя беше най-хубавото момиче в целия ни курс, а фактът, че баща й беше един от нашите професори, й придаваше някаква особена недостъпност и налагаше в общуването с нея,-общо взето, не особено приятна дистанция. Специално мен винаги ме беше притеснявала космическата разлика в нашето социално положение и никога не бях разменил нито дума с нея. Затова когато я <b>видях</b> да пуши на една пейка в двора на Народната библиотека, не се насочих към нея, а продължих към къщи, но тя викна след мен:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Помислих, че така ми се е сторило, но все пак се обърнах. Ани се бе изправила и викаше след мен, махайки с две ръце така радостно, сякаш бе <b>видяла</b> най-добрия си приятел. Огледах се бегло - не, нямаше никой друг, на мен викаше, даже тръгна в моята посока. Направих и аз крачка-две, за да не я поставя в неудобно положение, и подадох смело ръка:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- То се е <b>видяло</b>, че ще пием кафе у вас. - Изведнъж се засмя. - Стига да не те бие хазяйката, че водиш мадама. .</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Няма хазяи! - успокоих повече себе си, отколкото нея, защото предложението й беше неочаквано, а мазето, освен че беше мизерно, не беше <b>видяло</b> чистене и подреждане цяло лято.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>. - Един приятел на баща ми донесе бразилско, ще свия малко, да <b>видиш</b> какво значи кафе! Чудничко! - каза тя, слагайки джезвето на котлона, веднага се бе ориентирала кое къде е и за какво служи, а думата чудничко, която отскоро се бе появила в речника на моите колежки, й служеше да изразява най-различно отношение, от възторжено-положително до свръхотрицателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Защо бе, човече божи? - ми иде да изкрещя отново. - Защо уби майката на детето си? Това момиче дойде да роди при теб - да те накаже или пък за кураж, няма значение. И как не е могло да <b>види</b>, че под бялата престилка се крие не ангел спасител, а вампир...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Прекрачих прага и през дима от цигарите <b>видях</b> няколко маси и край тях — мрачни бараби, впили мътни погледи в ханъмата, която пееше и танцуваше между масите. По алената й атлазена рокля трептяха сребърни пайети. Когато един пийнал мъж се загледа в тези трептящи пайети, те оживяват и го затоплят отвътре. Тогава жената става нещо повече от жена, а на мъжа друго и не трябва.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>В пет сутринта потеглихме. Небето бе светло и прозрачно, Порт Саид — струпан отдясно. Сякаш докато сме спали през нощта, сградите са се приближили до нас — да ни <b>видят</b> и подушат.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>И аз имам морето от баща си. Бях дванадесетгодишен, бяха гладни години и баща ми, <b>видял</b> се в чудо с пет гърла около себе си, тръгна да прави бизнес във Варна с една каруца прясно накосена люцерна. След много рев от моя страна той се съгласи да ме вземе със себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Представял съм си морето като огромен-огромен вир, обграден с висок бетонен зид. Това, което <b>видях</b>, бе необяснимо: морето лежи на пясъка и не се разлива! … Смайването ми ще да е било огромно, но тогава не се сетих да изразя възторга си. Правя това едва сега, след двадесет и пет години … Първата среща с морето ме порази — и досега изпитвам неясен смут пред него…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>В ранни зори потеглихме. Тук лов, там лов — <b>видях</b> как в пещери живеят хора. Получовешки същества. Италианката слезе да снема с фотокамера, направи няколко крачки към най-близката пещера — Делмасо отвори вратата на джипа и пребара карабината…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Към пет и половина-шест сутринта дойдоха капитанът и третият помощник, прежълтели и гладни. Извадиха чаши, наляха коняк. Някой каза как помощникът Иван Папазов, като <b>видял</b> голямата вълна и извикал: „Отиваме в скалата!“</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>На мостика бяхме капитанът, аз, помощниците и рулевият. По едно време рулевият падна на колене и прошепна: „Подкосиха ми се краката.“ После каза, че <b>видял</b> една вълна — стояла над комина на кораба…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Рулевият е <b>видял</b> такава вълна в момент, когато корабът се е наклонил. Сейшите достигат до осемнадесет метра…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Наоколо бе пълен мрак и бяла вода, но като влязохме в „окото“ на циклона, отведнъж се проясни и се <b>видя</b> луната — жълта и едра като набрал цирей…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Затишието трая около двадесет и пет минути. Стори ми се, че машината не работи. Обадих се по телефона, никой не отговаря. Помислих, че всички са загинали и изпратих рулевия да <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Щом свърши всичко, отидох в каютата си. Отварям вратата и какво да видя? Хаос. Все едно, че в нея са влизали погромаджии, всичко изпотрошено и във вода… До този момент се владеех, но като <b>видях</b> тази картинка, седнах на прага и не помня колко време е минало. Какво да правиш, станах и почнах да подреждам.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>— Аз, мами — казва бай Руско, — нося една бутилка мастика на професор Бърнар. Подарък! От тоя човек хаир съм <b>видял</b>, живот ми е дал. Ще ми помогнеш, мами, да го намерим и да си направим човещината.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>След операцията дойдоха от кораба. Капитан Ташев ми донесе сокове и цигари и плака. Не бях виждал капитан да реве, но тогава <b>видях</b>. Казал да ми опишат багажа и да го дадат на жената във Варна.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Върнахме се в Хаугезунд да товарим риба. Началникът на порта, като ни <b>видя</b>, ще се разтопи … Преди да си тръгнем за България, направихме шипшандлер — искахме сто хляба. И десет кила чесън, ще правим шкембе чорба. Оня се хвана за главата. На другия ден дойде, тъпче на едно място, извинява ни се. Каза, че от всички аптеки на града и околността едва събрал две кила чесън...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>В Кил <b>видях</b> снимките на загиналите моряци — все светлокоси момчета. И млади, млади … От балкона на административната сграда на Килския канал висеше черен флаг…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Връзвахме го и дежуряхме по двама. Той късаше въжетата, беснееше. Обяви гладна стачка. Докторът се <b>видя</b> в чудо. В мигове на гняв се развикваше: „Французите са животни! Язък за Зола, за Пастьор!“ После падаше на стола, в странен унес шепнеше: „А каква нация, боже мой! Даде Русо! Виктор Юго!“ И заплакваше…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Пред Кейптаун ни посрещна санитарен катер. Французинът се заинати — сега пък не иска да слезе от кораба … Приспаха го с инжекция, изстреляха я от разстояние. Вързаха го в специална носилка, опънаха проволка от катера до кораба, закачиха го на пея и го пуснаха в тъмнината. Проволката — дълга над осемдесет метра. Беше нощ и на нас ни се стори, че човекът потъна в морето… Тогава <b>погледнах</b> небето — точно срещу нас блестеше Южният кръст. Силна вълна наклони кораба, алената звезда на съзвездието се завъртя и аз <b>видях</b> как „кръстът“ се отдели от небето и се наклони към нас като за благословия…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Друго искам да ти кажа. Близо две години ме нямаше, бях в Етиопия. В къщи се обаждах рядко. Веднъж получавам писмо от жена си — съобщава ми, че <b>видяла</b> по улица „Аврам Гачев“ Джина. Макар че две години не я виждала, Джина я познала, притичала, скачала, радвала се. И, представи си, Нелито ми написа: „Кучето не ни забрави, ти ни забрави!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Срещу тях хвърлят редовна войска и почва изтребването. Тогава идва заповедта на генерал Маркос да емигрират… В Петрич <b>видял</b> бъдещата си жена Триядица. Тя била от друг отряд, донесли я ранена … (Тя и сега накуцва). Ранили я в Бозда Серон и на катър я докарали в Петрич. Била в несвяст, а той я харесал…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Когато излязохме от Порту Алегри и колата започна да се катери по планината Сиера до Map, горещият ден малко се поразведри. Беше краят на септември и бразилската пролет започваше. От лампата дъхна свежест — едва сега <b>видях</b>, че дърветата са цъфнали. Бразилският кампос е неповторим — високи треви, акация, палми и боабаб с корони като чадър, причудливи и обречени.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Тогава си помислих и ме обзе срам и отвращение от себе си: колко сито съм <b>гледал</b> жените, които са идвали при мене, как не съм ги ценил и обичал, и как подло не съм ги искал! … И се сетих и още повече ме досрамя за мъжкото перчене, за мъжката консумативност и неграмотност. А аз знам какво е любов. Обичах. Но тя се помъкна с един чех, вчерашен хлапак. Приятелят ми ги <b>видял</b>, като се целуват и, изглежда, за да не ми каже, отишла и легнала с него…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Тръгнах и на ъгъла хвърлих гребенчето. После <b>видях</b> такси и махнах с ръка. Седнах в колата, отпред на стъклото шофьорът си бе залепил гола жена — изрезка от списание. Беше майсторска снимка, загледах я и за да не повърна, свалих страничното стъкло — отвън ме лъхна свеж въздух и аз задишах с отворена уста…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Сирената му зовеше — три удължени изсвирвания: зовящи, тъмни, страстни. Корабът приближаваше и тогава ние <b>видяхме</b>, че флагът му е леко приспуснат — на борда имаше мъртвец…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Веднъж Корсара ми разказа безпощадната история на един норвежки капитан. Много пъти се решавах да напиша разказ по нея, почвах, но след първата страница се отказвах. Тази история е толкова завършена, че просто звучи като измислена. Години наред я носих в себе си и сега, след като ме е бил в лицето вятърът хамсин, след като съм плавал в Червено море и съм <b>видял</b> Суец — мястото, откъдето започва случаят, аз се реших да я опиша така, както той ми я разказа в една далечна януарска нощ на борда на кораб „Васил Друмев“.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>— Аз съм капитанът на „Ачернар“, корабът пред вас — казал той на великолепен английски. — Видях ви, като слизахте в лодката. Името ми е Кнуд Ерихсон.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>До четвърти хамбар стои Кутьо, профсъюзният „бос“ на кораба. Видял ме е, чака да се поздравим. Вчера го беше „стегнала шапката“, пита ме:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Луната отново пробяга между облаците, дори спря малко, колкото да <b>видим</b>, че прилича на медальон с изображението на зодия „Дева“. Полека-лека наближавахме брега и тук-там между гъстата тропическа растителност почнаха да се различават постройки. Вдясно вълните се разбиваха и пяната на прибоя се наслагваше върху пясъка като дантела. Над палмите се белееше хотел „Океаник“. Само на осмия му етаж жълтееше прозорец навярно успалият се обитател трескаво се подготвяше за предстоящето сафари.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Имахме един созополлия, Таварища му викахме Балъкчия. Веднъж вземаме гориво от съветски танкер. От танкера изтърваха нещо и нашият, без да му мисли, скочи, улови го. Бяхме само двамата — хвана ме шубето, тук течението е много силно. Хвърлих му въже, той се обра по него, но го пусна, за да се хване за щормтрапа … Течението пак го отвлече, отнесе го чак към кърмата. Подадох пак въже и <b>видях</b> около него акули. Бяха от най-мръсните, от косатките. Но не му казвам: ха се е уплашил, ха е глътнал морето…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Гледаме — спокойна обстановка. Качих се по трапа да <b>видя</b> кое как е, да разминирам пътя. Оказа се чисто. И — туп-туп-туп — стъпки. Дойдоха. Извадихме коняк, пияни вишни. Една чашка — две чашки, една чашка — две чашки, хахо-хихи, отсрамихме се…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Пиеше. Не се напиваше, но пиеше всеки ден. Депресията му бе стара история. Имаше и тежка екзема — по ръцете и по краката. Но иначе беше весел човек, засмян, дума да няма! Никога в него няма да <b>видиш</b> темерутлък. Лек човек, лек характер, лесно се погаждаше с хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Лещаров беше слаб и висок, с лунички и оредяла червеникава коса. Лицето — изпито от морето. За първи път го <b>видях</b> в униформа — беше истински моряк.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Още като влязохме в митницата, <b>видях</b> жена му. Тя беше цялата в черно. Извика: „Ето ги дрехите му!“ И се хвърли отгоре ми, сграбчи ги и ги изтегли от мене. Политнах, подпрях се на стената. Предадох и часовника и брачната халка, после излязох от митницата…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Веднъж белоруската поетеса Алла Кабакович ми разказа как като малка <b>видяла</b> писателя Константин Паустовски — някаква почивна станция в Крим, мраморни стълби, светъл юг, лозя наоколо, сини вечери и ароматен дим от самовар в безветрието. Наметнат със сако, въздребен, с късогледи очи, Константин Георгиевич слизал по стълбите — тя се опнала, понечила да се дръпне, но той я щипнал по бузата, усмихнал се и отминал.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Много пъти се канех да отида в Таруса, където той е живял, да <b>видя</b> Мешчорските гори наоколо, Ока и езерата — местата, които той е обичал и описал, но винаги се случваше нещо да ми попречи. Когато бях вече там, не съжалявах за закъснялото си пътуване. Разбрах, че е трябвало да поживея няколко години в Русия, да посетя различни краища на тази огромна страна, да създам приятелства с нейните хора и тогава да стигна до Таруса.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Уж се мъчех да не <b>гледам</b> натам, но за мое учудване, окото ми бе все в тях. Те протягаха сухи ръце и ребрата им шаваха под жълтата кожа. Изведнъж ми се стори, че участвувам във филмова мелодрама на Радж Капур — и без това се канех да отида да <b>видя</b> двореца му, също както сиромасите от неговите филми спират да поогледат някой дворец…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Наблюдавах го дни наред и все ми се струваше, че той не повярва докрай на радиограмата. Големият удар ще дойде, когато се върнем, когато <b>види</b> очите на близките си, а след тях — неслегналия се още гроб…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>На връщане от клиниката, някъде към петдесетия километър, се чуха гърмежи и докато колата спре, <b>видях</b> как пред нас по асфалта пропълзяха балончета, те се пукаха и ставаха на прах — това бяха куршуми, които се забиваха в асфалта. Колата на заден ход се сурна в каучуковата гора, а отгоре продължаваха да стрелят. Ние се измъкнахме като лалугери от колата, допълзях до едно дърво, прикрих се… По шосето прибягаха няколко души с автомати в ръце, а напред зачестиха гърмежите и след секунда мощен взрив разтърси земята…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>По вътрешната стълба към мостика се чуват тежки стъпки и докато проточвам врат да <b>видя</b> кой е, в радиостанцията влиза палубният боцман Янко. Той сяда на въртящия се стол, иска бланка за радиограма, химикалка, за да я попълни.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          Момъкът изписка от болеж и отпусна дръжката на ложето. Другите се извърнаха - да <b>видят</b> що става. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          Камилите клатеха натегнали шии - и обръщаха глави да <b>видят</b> тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И <b>видях</b> тогава сянка да се премрежва пред очите ти — и ти затрепера, а моите ръце те дигнаха, за да те подкрепят…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Ти похлопа леко — и негър отвори вратата, за да ни пропусне. А после тежката врата се затвори сама. И аз влязох горе, в светлата стая на твоето щастие — и <b>видях</b> оногова, който те е донесъл с кървави ръце до Измир.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И устата му се сви в горчива чърта, а в очите му <b>видях</b> светло пламъче. Тогава ти си излезе, а ние с него останахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И вгледах се в сухото му лице. Една дебела жила неспокойно прорязваше лоба му. Неговите здрави челюсти напомняха лице на дивак, ала в очите му имаше толкова разум, че аз се <b>видях</b> като дете пред него.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>„Аз я измъкнах тъй, както се измъква лъвица из верлогата на нубийски лъв. Хиляди зверове треперят пред бича ми — и съскат — и се ежат — и бягат пред огъня на моя поглед. С очи аз приспивам кротали, очиларки и черни африкански аспиди. Ала Нея — Нея не можах да укротя: победи ме Тя — й страх ме е, че някой ден ще ми разкъса жилите — и някой чужд ще <b>видя</b> в кръв тялото ми…“</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И грях бяха готови да извършат за мене вси, които ме бяха <b>видели</b> да минавам, носена от осемдесет роба.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И вечер пред мраморните стъпала на моя дворец дохождаха момци и в мрака внизваха меч в гърдите си, за да <b>видя</b> на сутринта колко е била червена кръвта им…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Реката окичи със сребърна пяна шиите на лодките — и аз <b>видях</b> по кърмилните шатри образи на чужди богове.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Голямата златна чаша, по която се извиваха вси животни на земята, ми се <b>видя</b> пъклен потир с отрова на грях.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i><i>Аз <b>виждах</b>, че ужасиите са опнали було на старост върху моето лице — и жалех, че младежът, който прогони орлите, не бе ме <b>видял</b> на младини…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Векове минаха — и моята душа се още лута над саркофазите на вси мъртви жени — да <b>види</b> коя е била по-хубава от мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И погледна изново Пророкът — и <b>видя</b> море от ледове пред себе си — и по мразните цветя вървеше архангел Михаел.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>„Пламък да си, не можеш дойде при Мене. Мраз да си — не можеш Ме стигна. Огньовете на седем пустини те делят от Мене — и ледовете на седем морета лежат между нас. Уплаши се от моето мълчание, Мохамед бен Абу Талеб: Защо се уплаши? Своя върховен миг не смогна да понесеш! Лъжа бе всеки глас, лъжа бяха до една сурите на небесната книга, лъжа бяха вси чудеса, що <b>видя</b> в и направи… Само мълчанието бе правда — а ти не можа да я понесеш! Горко ти, Мохамед бен Абу Талеб! Горко ти!“</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И отиде си Али, а неговите противници притихнаха и начнаха да го хвалят. И вси говореха, че Аллах е действувал с ръката му, защото <b>видяха</b> чудото — и никой се не усъмни.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И през нощта го налетя сън — и той <b>видя</b>, че върви низ градините на Аллаха. Ала тъмни бяха небесните градини — и мрак пълнеше замрели гранки. Една тъмна звезда висеше като угаснал светилник над градините.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И <b>видя</b> Али пред себе си голяма сянка, а в сянката две очи. И разбра, че Вечният стои пред него. И падна ничком, та Му се поклони.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Али <b>видя</b> това — и лицето му се сгърчи от болка. И той разкъса с бесни ръце веригата от хора, та си проби път к влезе в средата. И там с див глас извика като звяр:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И когато го уловиха, за да го изфърлят вън от средата, <b>видяха</b> пяна по устата му — и кръв — по очите му…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И алмазът на Мехара блесна — и <b>видяха</b> вси праведници, че неговият алмаз свети като слънце и помрачава блясъка на вси алмази.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И — по предречена съдба — Черният Странник <b>видя</b> простора на своя грях, разбра сълзите на Земята — и подири разкаяние.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И — доде баща и братя строеха кораб — тя махаше запален факел над тях, за да <b>види</b> Черният Странник от своя връх що правят.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се <b>видя</b> много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>И люде от неговото племе говореха, говореха на неговия език, но плахо, не вече като господари, както бе свикнал да ги чува друг път по радиото. Видя космати, мършави мъже, с екстатични очи, мъже, дълго гладували в затвора или по планините, да водят подире си милиони тълпи, да им говорят разпалено, да разгорещяват кръвта им до кипеж. Те нападнаха дворците и копторите на неговите съплеменници. Разбиваха врати, стени, крепости. Грабеха, връзваха, застрелваха, обесваха. Ония бягаха и напусто диреха скривалища: тълпата ги намираше вредом, дето са успели да се сгушат.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>Бях ученик в прогимназията. Тогава нямаше още комунисти. Нямаше ни тесняци, ни широканци, а само социалисти. Ама ще попитате: "Какво общо има социализмът с твоите изкуствени заъби?" Не, приятели: има, има. Ще <b>видите</b>. Само слушайте!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i><i>Но на една спявка Нашков ни каза: "Научих се, че някои от вас пеели в хора на Войнова. Знайте момчета, че директорът забранява на ученици да пеят в социалистически хор! За такива има изключване." Може да не повярвате, но като разбрах, че съм вършел (без да знам това) престъпление, стана ми някак си добре. И реших да не напускам Войнова. Но забелязах, че Рашков се мярка край основното училище и <b>гледа</b> кой дохожда на спевките. Веднъж ме <b>видя</b>, като излизам, и ми се сопна:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го <b>видяла</b>, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо зяпна в баща си — така чудно му се <b>видя</b>, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Да <b>видим</b> какво може да бъде! — поде Веселин. — Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните — лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Може да не ни е видял! — предположи Веселин. Не, <b>видя</b> ме и ме позна — каза намръщен Пешо. — Пък се направи, че не ме познава!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин <b>видяха</b> как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да види там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин <b>видяха</b> как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да <b>види</b> там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Видите ли? — възкликна отново Веселин. — Казах ли ви аз? Значи смененият ключ не е от неговия апартамент!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ще можем! — възкликна възхитено Веселин. — Сто на сто ще можем! Ох, да <b>видиш</b> колко ще бъде интересно!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Това, което <b>видяха</b>, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено гледаше към тях. Хубавата и карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената и бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си — само се взираше в тях с широко отворени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Още при второто подсвирване на прозореца се появи къдравата главичка на момиченцето. Щом <b>видя</b> тримата приятели, лицето и светна от удоволиствие, тя радостно се надвеси над перваза.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Много знаеш ти! Хайде заминавайте, да ви <b>видя</b> на всички гърбовете! Тука някой от вас може и да се пребие.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Като <b>видяха</b>, че няма друг изход, момчетата си тръгнаха, но след четвърт час отново се явиха при моста. От милиционера нямаше нито следа, можеха свободно да продължат изпитанията. Чарли отново се качи на парапета и като стигна на другия край, тържествено заяви:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Именно тая сцена бе пропуснал Крета в тия няколко мига, в които Юлия бе изчезнала от <b>погледа</b> му. Той бе търсил да <b>види</b> пъстрата рокличка, а бе пропуснал големия зелен трамвай, който бе отнесъл Тороманов и Юлия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Чакай, чакай, чичко, аз съм си загубила парите? — каза тя засрамено и лицето и потъна в руменина. — Видиш ли какво ми е плитко джобчето!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Но това трая само миг. В тоя кратък миг тя сякаш <b>видя</b> лицата на своите приятели, немия укор в очите им и забърза по стълбите, лека като ластовичка. От бързането и от вълнението сърцето и силно заби, искаше и се да поспре за малко, но разбираше, че ще загуби ценно време. Към площадката на втория етаж тя вече зърна белия гръб на Тороманов и малко забави стъпките си. На третия етаж Тороманов най-после спря и позвъня на някакъв звънец. Сякаш нищо не е било, Юлия продължи по стълбите и човекът с белите дрехи, който навярно чуваше зад гърба си леките детски стъпки, дори не се обърна да я погледне.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Тя се изкачи на площадката на четвъртия етаж и отново спря нерешително. Да чака тук, и се <b>видя</b> неудобно — може да излязат хора, да я питат какво търси. Да, по-добре е да чака долу на улицата, там това ще изглежда по-невинно. Като слезе на третия етаж, Юлия, без да опира, внимателно огледа вратата, където бе влязъл Тороманов. Беше най-обикновена мръснокафява врата със секретен ключ, но без шпионка, на която висеше, прикрепена с винтове, много голяма стъклена табелка:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Аз всичко видях! — каза задъхано от възмущение момиченцето. — Бях случайно на прозореца и <b>видях</b> как те ритна… Той е просто… ужасен!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Двете момиченца се разприказваха оживено. Непознатата се казваше Живка и живееше на първия етаж на бялата кооперация. Като <b>видяла</b> побоя, тя бързо изтичала, но било вече късно.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Внезапно Юлия забеляза, че Тороманов излезе от кооперацията. Сега чантата му бе съвсем празна и той бързо се упъти надолу по улицата. Разтревожена да не го пропусне, тя измънка някакво извинение пред Живка и без да обръща внимание на учудения и поглед, бързо се спусна след него. Четвърт час по-късно Юлия беше вече на своята улица и още отдалече <b>видя</b> Пешо и Веселин. Тороманов влезе в своя дом, а момчетата забързаха срещу нея с развълнувани лица.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Юлия небрежно махна ръка, сякаш последното приключение беше за нея дребна и обикновена работа, за която не заслужава да се говори. Отведоха я бързо в градинката. Там бяха останали още четири момчета, между които Коста, който радостно подскочи, като я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>След дълги умувания измислиха нещо разумно да проверят какъв е тоя зъболекар. Някое от момчетата, което имаше развален зъб, трябваше да го прежали в полза на общото дело. То ще отиде за пломба или за нещо друго, пък ще <b>разгледа</b> цялата обстановка, ще <b>види</b> какъв е и самият зъболекар.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Привечер цялата компания потегли за чуждия квартал. С тях, разбира се, беше и Юлия, която трябваше да им покаже побойника. Когато пристигнаха към дома на зъболекаря, <b>видяха</b>, че улицата е почти празна само няколко малки деца играеха по тротоара на дама. Нямаше какво да се прави — трябваше да чакат. Изтече цял час, много момчета минаха по улицата, но побойникът не се явяваше. Отлитна още един час, започна да се здрачава. Пръв от цялата компания загуби търпение да чака Бебо Апостолов.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След малко червенокосият се <b>видя</b> внезапни заграден от няколко страни. Пешо излезе пред другите и като кимна с глава към Юлия, враждебно понита: — Познаваш ли това момиче?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Когато след малко седнаха да се хранят, Чарли се опита да поднови разговора, но като <b>видя</b>, че няма да научи нищо ново, замълча и разтревожен се замисли. „Защо Тороманова бърза така с роклите си? Да не би да се гласят някъде да бягат?“ Тая мисъл така го разтревожи, че той набързо се нахрани, измърмори неясно, че има работа, и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Веселин погледна под око приятеля си. Чарли не изглеждаше така поразен, както той очакваше да го <b>види</b>, само лицето му бе добило напрегнат и замислен изглед. Това, разбира се, не беше никак чудно — надали има момче на света, което да не е мечтало да става невидим…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ей, <b>видиш</b> ли как се отвлякохме! Та аз точно заради Тороманови бях дошъл! Според мен Тороманов май че се готви да бяга!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След малко всички се събраха в градинката. Внимателно, под предлог че Веселин е заболял и иска да го <b>види</b>, Чарли измъкна Пешо, като оставиха на поста само Бебо. По пътя Пешо небрежно разказа, че през обиколката им с Тороманов нищо особено не беше се случило. Тороманов постоял половин час при жена си, после излязъл, купил десетина кутии цигари, отбил се в една работилница за туристически прибори, без нищо да вземе оттам, и след това се прибрал у дома си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>На другия ден тревогата се увеличи. Като следяха сутринта Тороманов в неговата кратка обиколка, те <b>видяха</b>, че топ се отби в работилницата за туристически погреби, която бе посетил преди няколко дни. Но тоя път Тороманов не излезе оттам с празни ръце — една голяма нова туристическа раница висеше на рамото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Най-после към единадесет часа дойде развръзката. От долния край на улицата се зададе лека кола и когато мина край градинката, всички <b>видяха</b>, че е необикновено прашна и дори опръскана с кал, макар времето да беше сухо и отдавна да не бе валял никакъв дъжд. Пръв Веселин се досети, че вътре могат да бъдат Тороманови и погледна мигновено в прозорчето на колата. В полумрака пред очите му се мярна женска глава, забрадена в копринена кърпа, светна огън—че на цигара.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Момчетата бавно отминаха. Сърцата им силно биеха от любопитство и възбуждение. В следния миг те <b>видяха</b> по полутъмното платно на улицата светлите следи от фаровете на колата и чуха засиленото бучене на мотора, който тъкмо даваше газ. Колата ги настигна и отмина, после с доста бърз ход зави вляво на първата напречна улица.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— И ние трябва да играем! — каза настойчиво Юлия. — Ако някой ни <b>види</b> горе от прозореца как стоим и чакаме, може да се усъмни!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Но не минаха дори пет минути и той горчиво съжали за заканата си. Тъкмо в разгара на играта някъде из дворовете излезе червенокосият нехранимайко и бавно се запъти към тях. Беше както винаги бос, в къси панталони, в едната си ръка държеше жилава пръчка, в другата парче от старо желязо. Като <b>видя</b> въоръжението му, Бебо усети как кръвта му застива, лицето му едва доловимо пребледня. Червенокосият се приближи и като забеляза Юлия, втренчи в нея малките си злобни очички. Беше съвсем сигурно, че е познал стария си враг.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Като излезе на третия етаж, той <b>видя</b> табелката на зъболекаря и нерешително спря. Не, няма връщане назад! Пръстът му натисна бутончето на звънеца, някъде в дълбочината на стаите се дочу едва доловим звън. Измина една цяла дълга минута на напрежение после вратата безшумно се отвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Бебо преглътна със сухо гърло. На прага се бе появил нисичък широкоплещест мъж с широко, кръгло добродушно лице. Пъстрите му очи се спряха на смутеното, почти уплашено лице на момчето и в тях се появи насмешлив блясък. Зъболекарят, <b>види</b> се, по своему бе изтълкувал страха на малкия си пациент.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Бебо покорно влезе. Минаха през късичко тясно коридорче и влязоха в чакалнята, също такава тясна, гола, без прозорец и само с няколко стола и ниска кръгла масичка, по която бяха разхвърляни стари списания с окъсани корици. Първото нещо, което <b>видя</b> Бебо в чакалнята, това бе грамадната чанта на Тороманов, оставена между масичката и стената. Привлечен като от гигантски магнит, Бебо седна на един стол, съвсем близо до нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i><i>Бебо любопитно погледна след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той <b>виждаше</b> всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да <b>види</b> лицето му, но това беше удобно — нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го <b>наблюдаваше</b> през цялото време.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Тороманов стана, извади от джоба си пачка дребни банкноти и плати. След това той затегна колана из панталона си, който бе временно разпуснал, и бавно се упъти към чакалнята. Бебо наведе нос над списанието, което бе взел в ръце, но въпреки това внимателно следеше всичко. Тороманов взе чантата с продуктите, измърмори разсеяно „довиждане“ и все така бавно напусна чакалнята. Бебо отлично <b>видя</b> как вратата се затвори зад гърба му и меко тракна автоматичната ключалка.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Добре, тогава да продължим! Тоя фашист преди малко влезе във вашата кооперация. Не знам дали го <b>видя</b> — един пълен човек с бели дрехи…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Още преди един месец цялото семейство на инженера замина на курорт и още не се е върнало… Сега, като идвахме, <b>видях</b>, че цялата им пощенска кутия е пълна с вестници, няма кой да ги прибере…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ето го! — каза Живка с леко променен глас. — Това е електромерът на Дончеви! Но той не се въртеше! Всички <b>видяха</b> това още в първия миг и нечуто въздъхнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>В първия миг Юлия не можа да разбере — това по-хубаво ли е или по-лошо? Тя го погледна. Пешо се усмихваше така сърдечно, че Юлия изведнъж се <b>видя</b> възнаградена за всичките си горчивини.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След половин минута той беше вече на улицата. Отначало ходът му беше бавен и като че ли колебаещ се, но след всяка измината минута все повече и повече ускоряваше крачките си. Никъде по пътя си той не срещна хора, дори милиционери нямаше по ъглите на улицата — нищо освен шума на собствените му крачки. Само когато пресече трамвайната линия, <b>видя</b> група работници от поддържането, които нещо чукаха по релсите, и засвятка пред очите му ослепителната мълния на оксижена.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Хайде върви! — каза той, като едва сдържаше желанието си да я погали по русата къдрава главица. Юлия излезе от кабинета доволна от магическата сила на сълзите си. Не, нищо не можеше да и развали за тая вечер настроението. Тя се навечеря като насън и през цялото време в ума и се въртяха думите, които Пешо каза за нея. Ето тя е умна и при това симпатична, а че е хубавичка — това и слепият може да <b>види</b>. Какво повече и е нужно на тоя свят! Ех, разбира се, да я приемат да играе в компанията на момчетата, но и това е почти обещано, няма засега какво повече да се тревожи!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Щом си легна, Юлия реши да си припомни целия разговор тая вечер — просто дума по дума, за да <b>види</b> дали не е забравила нещо хубаво. Като стигна до ласкавия отзив на Пешо за Живка, тя се понамръщи и бързо го изгони от ума си. Вярно, Живка е умна, пък и хубавичка е, макар да и са такива тънки краката, но никъде не е казано, че е симпатична, а освен това живее някъде си. Изобщо тук няма нищо страшно!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Тая мисъл и се <b>видя</b> толкова убедителна, че тя тревожно се завъртя в леглото си. А като си припомни как Пешо бе поискал от Живка ключа от долната врата на кооперацията, тя едва ли не скочи на крака от тревога. Защо поиска ключа, щом е бил вече решил едва на другия ден да уведомят—милицията? Не, не — сигурно е, че тая нощ той ще отиде в чуждата кооперация, ще провери с ключа на Тороманов дали се отваря вратата!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Изведнъж я обзе смразяващ страх. Ами ако го заловят там бандитите? Ако по някакъв начин го усетят и заловят? Какво ще стане с него? Сигурно ще го убият и ще захвърлят трупа му на улицата! Тя дори го <b>видя</b> в ума си проснат и окървавен и едва ли не изохка. Не, това не бива да става — в никакъв, в никакъв случай не бива да става! След пристъпа на страх изведнъж я обхвана пристъп на решителност! Трябва непременно да направи нещо, за да му попречи?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Бандит! — каза глухо и с гняв момчето. Майорът едва ли не подскочи от изненада. Видиш ли го ти — малък нощен крадец, а се нахвърля с обиди върху другите! В тоя момент, разбудени от неочаквания шум, в антрето нахлуха двамата му другари, — и двамата с тежки американски пистолети в ръце. Единият от тях, по гимнастическа фланелки, рус, бял и пълничък, с боси като на жена малки стъпала, смаяно попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Тоя въпрос не беше изненада за Пешо. Той бе <b>видял</b> апартамента на Живка и предполагаше, че апартаментът на инженера ще има горе—долу същото разположение.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След пет минути и тримата диверсанти седяха около ниската кръгла маса в хола. Стаята бе съвсем тъмна, защото се бояха да запалят електричеството и макар да бяха съвсем близо един до друг, те не можеха да <b>видят</b> дори лицата си, които сега бяха вече наистина мрачни и разтревожени. Майорът беше съвсем изтрезнял, диверсантът с грубото лице неспокойно сумтеше. Само русият изглежда бе запазил напълно присъствието на духа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Внезапно тя трепна. В сянката на зданието се размърда човешка фигура и като излезе на светлото, Юлия <b>видя</b>, че това е войник — сериозен, дори намръщен, с автомат на гърдите.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Когато Юлия остана самичка, отново я обзе вледеняващ страх. Наистина ли ще стрелят? Какво ще стане в тая стрелба с Пешо? Тя искаше да извика, но полковникът беше вече отминал. През стъклото на колата Юлия <b>видя</b>, че прозорците на партерния етаж светнаха, подаде се млад мъж по пижама, с когото хората на полковник Филипов нещо заговориха. Юлия знаеше, че това е художникът, от когото трябваше да вземат ключа за уличната врата на кооперацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Внезапно се отвори съседната врата, на прага се показа възрастен човек по пижама и със сърдито, все още сънливо лице Като <b>видя</b> военните лица, той изведнъж се разсъни, замига смутено срещу тях и забъбри някакви извинения.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач <b>видя</b> отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Щом го <b>видя</b>, Пешо радостно стана от мястото си. Чарли изглеждаше малко смутен от неочакваното нощно повикване, но щом съзря приятеля си, лицето му светна.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Полковник Филипов бързо съобщи номера по телефона, после се запозна с новия си помощник. Макар да знаеше вече доста подробно цялата история с преследването на Тороманов, той отново разпита Чарли за всичко, което сам бе <b>видял</b> и преживял. Между другото той си записа всички подробности; за роклите, които Тороманова бе шила при майката на Чарли — цветове, модел, шарки, — но тоя път момчето не можа да му помогне много, отговорите му бяха доста неопределени.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пътниците бяха с лек багаж — само мъжът носеше в ръка неголям хубав кожен куфар. Момчето се озърна, сякаш чакаше да <b>види</b> някого, и учудено каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Шофьорът замръзна в неудобната си поза. За миг полковникът <b>видя</b> в огледалото неговото мъртвешки пребледняло, отчаяно лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Шофьорът покорно изпълни заповедта. Щом влязоха в широкия, удобно мебелиран кабинет, полковник Филипов веднага <b>видя</b> хората, които бяха вътре. Зад бюрото седеше с уморено и разсеяно лице директорът на мините Стефан Бобев, а в едно от страничните кресла, облечен цивилно, началникът на минната охрана, лейтенантът Наумов. Щом <b>видя</b> госта си, директорът се усмихна и стана прав, но лейтенантът, който бе уведомен за инкогнитното посещение на полковник Филипов, дори не помръдна от мястото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— А ние с тебе, моето момче, ще имаме тая вечер още малко работа… Ще трябва да <b>видиш</b> и разпознаеш твоите приятели от квартирата на инженер Дончев. Вярвам, че след малко ще бъдат там, където е мястото им…</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Внука си искам да <b>видя</b>, снажен, та хубав, господи! Учен и умен, най-учен и най-умен! Дайте ми го-о, доведете, ми го-о: няма да умра, докато не го видя!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Да, на Иско се привиждаше навярно Мичето. Но отдавнашното, много отдавнашното: гимназистката - неоформена още, едвам наляла рамене. Тя навярно му се привиждаше. Защото душата бяга от погазения, от изнасиления, от омърсения образ. Класическата чистота и девственост не са измислени, <b>види</b> се. Нищо не е измислено в света!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Изправи се до прозореца. Стегнатите му в парадния мундир плещи потръпваха. Мазник - бай Нако! Управител им беше. Партизанин. Това са те - всички. Исти, исти, глисти! Шарлатани, балагани, шарлагани - всички! Плюли са си в устата - хиляда души, не повече в цялата страна - въобщем 390 не повече и няма кой да им се съпостави. Но ще <b>видят</b> те впоследствие...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Но вън тя настръхна: <b>видя</b> кметшата пред мъртвешката стая. И покойната и стара майка, и кривоокият, и сватбата горе - всичко се преплете наново в 399 съзнанието и. Но обхвана я Марга (даже и затисна майчински устата) и я повлече под стълбите в черния вход.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>И се стъписа. Отличи околовръст стъпки - на убийцата сигурно! Потръгна по стъпките. И спря забъркан: по рохквата пръст съвсем ясно личаха стъпки и от женски токове. По челото на Сотира се преплетоха бръчки - предугади нещастие. Взираше се развълнуван: стъпките идеха откъм дома! Потръгна, накъдето 405 вървяха стъпките. Но се <b>видя</b> пред пробива в темелния зид на Капановия сенник.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Лицата пребеляха. Никой, <b>види</b> се, не беше свикнал на тази дума. Полковникът даже изплези крайчеца на езика си.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Остави, Гнойнишки! Не знам кой прав - кой крив, но краят му се не <b>види</b>. Вършите я някаква вие там, военните с полицията, а кой що отговаря, един бог знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Завий ми я. - Тю-ю му и животьт, брей! - Инак нека крадат, Събчо. Мома било или друго: да крада-ат. Тя се <b>видя</b> вече..</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Да се женят, Събчо... За хората, казвам... Да се плоди народът, че... че каквото ни подбраха 415 чорбаджата, жа ни кърдисат... Коренът жа ни пресушат, само да <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Една молба - молба на живот и смърт, ако се <b>видим</b> натясно, не ме давай жив ръцете на кърволоците...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Но блъсна някой троснато вратата. Марга изхълца: тя разбра, преди да <b>види</b>. Младоженецът началник пристъпваше на пръсти, с насочен револвер и със страшно изкривено око. Старата слугиня се задърпа назад към покойната и се хвана о нея. Кой ли жив би могьл да и помогне и сега!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Марга търсеше сълзите на очите си, но те се бяха скриви. И отговаряше - Мичето е тръгнала, разбира се, веднага е тръгнала, защо ще се двоуми? - Тук, в овощака са хлътнали, то се знае. Там, към сенника на Капанови, може да са отишли - как ще ги <b>види</b> Марга? Отърчала веднага кметшата и я отвела при покойната и господарка.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Те ще избият до един всичките кръволоци. Какво не извършиха те, какво само не извършиха! Ще <b>видят</b> сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i><i>Студентката повеселя. Е, весело е да се <b>гледа</b> влюбен човек! Мичето и обърна мъничката глава и я питаше шепном, като дете майка си: няма ли тя вече да <b>види</b> Иска? Никак ли няма да го види? Никога ли? Глупавка!...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Че между нея и полковника вече е свършено - свършено е: и дума да не става! След всичко това сега тя не ще иска да го <b>види</b> и на смъртния си час. Не, по-скоро ще се помири с кривоокия, отколкото с него. Разбира се, Сотир, началникът, е такъв-онакъв, но все пак ще вземе от дума. Той одеве е бил в умопомрачение, просто в умопомрачение. Да! Хм, да му избегне. Мичето - ха-ха-ха!... Мичето, която той е обливал - голичка - с шампанско, ха-ха-ха!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Комедия, Софке, не сме вече арестувани, пфе! Ха, успокой се. Иди, ако щеш, в сватбения салон; сватбарите са още там. Но стой си по-добре тук. Мен Гнойнишки ме викал за нещо долу. Ще <b>видя</b> какво е и ще дойда да ти обадя. - Лежи си, пиле, лежи. И-их, каква си!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Сотир се захлупи върху кревата на Мичето. Никой да не е <b>видял</b>, никой да не е чул, никой да не е усетил!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Председателят мигаше с ръка върху звънеца. Висок, плещест, с дълго лице, той слушаше опулен и, <b>види</b> се, недоразбираше. Ораторът посрещна опуления му поглед и попримижа.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i><i>Бай Нако не беше <b>видял</b> нищо. Но <b>виждаше</b>, свит на кълбо зад дъсчените перила. И трепереше цял. Ще се яви сега оня със сивата шапка и...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Сотир изохка и се дигна. Нему не е му вече до фуста Жена като жена. Пък и - би <b>видяла</b> Мичето - намери ла си би тя господя - само да му се падне още еднъж в ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Адютантът - закован пред спалнята на Мичето - запали цигара. И не <b>видя</b> откъде поникна до него бай Нако. Той пристъпи с незапалена цигара, ръцете му трепереха. Адютантът попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Но Събчо се тресеше цял зад гърба му. Е, не се лесно мре на младост. Пък и първа рожба чака Събчо. Поне да го оставеха да си я <b>види</b>, че тогава. Старият обущар разбираше това. Кучета!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Жените се споглеждаха. Дърленсковото, адвокатчето, нямало никакъв род: било кръгло сираче. Кандилев се обърка. Необходими бяха сега, <b>види</b> се, някои сестри и братовчедки на червея Дърленски: съвсем необходими! А то ги нямало и жените не можеха да ги измислят, разбира се.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Дърленсковото, адвокатчето, заслужаваше оплюване, то се знае: няма ни куче, ни коте, а и то бърка света. Капанката хвърли през войнишките пушки плах поглед към овощака. Сърцето и се заскрежи. Ще дочака тя реда на своите и ще <b>видят</b> тогава - всички ще <b>видят</b>. А сега ще изпълнява. И пристъпи към Дърленсковото. Да не плюе ли? Капанката би удавила в храчки и целия свят!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Бай Нако заискри очи. Ще <b>види</b> той сега - началникът - кой кум, кой сват. И задърпа ръкава на прокурора:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Не се сърди. Исках само още веднъж да те <b>видя</b>. Не можеш да изтрая. Нашата къща е толкова близо. Сега веднага ще си отида.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Само Струмски се смути. За него сигналът като че ли дойде много рано — или съвсем неочаквано. но тъй също прехвърли през рамо пушка, после изпревари другите и излезе в коридора. Жена му стоеше притисната до вратата. Когато го <b>видя</b>, прехапа ръка, за да не извика. Той се хвърли към нея, прегърна я и заговори развълнувано:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя скочи от леглото, мина в съседната стая през проходната врата, която стоеше отворена, и погледна през прозореца към улицата. На няколко крачки далече <b>видя</b> електрическата лампа, а отсреща — съседните къщи, със спуснати завеси на прозорците, неми и пусти. По улиците нямаше никой, но съвсем наблизо, може би в съседната улица, се водеше същинско сражение. Наведнъж гръмнаха стотина пушки.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да види какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново <b>виждаше</b> електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, <b>видя</b>, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и погледна към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i><i>Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да <b>види</b> какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново <b>виждаше</b> електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, <b>видя</b>, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и погледна към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Спомни си за нея и изведнъж къщата й се <b>видя</b> по-малко пуста и страшното — по-поносимо. Ако отиде при приятелката, сложила глава на рамото й, тя можеше да заплаче със сълзи и да сподели болката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Неговите идеи го бяха приближили до една крайна политическа група, за която извършеният преврат звънеше като плесница. Пасивна или действаща подмолно през времето на сваленото правителство, тая група след преврата <b>видя</b>, че бе изпуснала най-сгодния момент, за да нанесе удара, с който заплашваше от редица години.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Един от присъстващите стана и изказа съгласието си за се действа, ако трябва и против волята на водачите. Това беше Чернев, един мъж на възраст, но с ентусиазъм; той говореше хубаво, увличаше и най-горещо запалените глави. Винаги държеше, че партията трябва да действа. Това говореше още когато всички смятаха, че подобни подбуди са безумие. Оттука се беше явила една приказка за Чернев — „ще те <b>видим</b> какъв ще си, когато трябва“. Той се изпъчваше, очите му блесваха, устата му изригваше вулкан огнени думи и всички се убеждаваха, че той е нещо изключително.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>— Аз бих се съгласил с тебе, ако можех да <b>видя</b> една личност, която да продължи пътя ни. Но да се бориш, да изложиш живота си, а после да скръстиш ръце и да <b>гледаш</b> как най-тъмни личности използват усилията ни...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Между гостите се появи фигурата на един от министрите. Госпожа Струмска се огледа из стаите. Стори й се, че всичко беше променено, по-богато и по-изящно. Видя отново Здравева, заобиколена от група мъже, и се замисли. Каква разлика между техния дом, нейния мъж и това семейство! Какво бе сторил Здравев, че така изведнъж му провървя. Жените до нея говореха за някакво ново правителство, което скоро щяло да вземе властта. Между възможните министри те споменаваха името на Здравева.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Изведнъж <b>видя</b> брат си. Журналистът беше се облегнал на преходната врата към съседната стая и я <b>наблюдаваше</b> с поглед, пълен със съжаление. Когато очите им се срещнаха, той се приближи до нея, отиде зад стола й и полунаведен започна да й говори тихо, но някак ядосано:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя чу до себе си галещия глас на писателя, но не се обърна, за да не <b>види</b> сълзите й. Но той беше видял всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Тя чу до себе си галещия глас на писателя, но не се обърна, за да не <b>види</b> сълзите й. Но той беше <b>видял</b> всичко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Тя усети, че той я <b>гледа</b> настойчиво и неволно повдигна глава, но насреща във вестибюла <b>видя</b>, че с неподвижно втренчени очи я гледаше Здравев. Тя се изправи. Писателят Младенов седеше отстрани, той беше забелязал погледите на домакина, защото изведнъж заговори:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя му се усмихна. Раздвижи се, погледна неволно пак към вестибюла и <b>видя</b>, че Здравев не снемаше очи от нея. Какво искаше той?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Здравев веднага пристъпи към нея. На неговото лице имаше нещо изплашено, очите му <b>гледаха</b> с предишната неподвижност, тя <b>видя</b> дръзката сочност на устните му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Гледаше през широката витрина на сладкарницата към булеварда и се надяваше да я <b>види</b> сред гъмжилото от хора, които бавно правеха вечерната се разходка. Тоя път беше решил да я спре. Имаше толкова много да й говори. Въпреки нейното малко рязко държание, той нямаше да загуби смелост и ще я спре.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>От булеварда се чуха един след друг три гърмежа. Тълпата изплашена се разбяга. Точно срещу сладкарницата, до трамвайната линия за миг мястото се очисти и всички <b>видяха</b> там един паднал човек. По улицата нагоре един стражар и пет-шест граждани тичаха след някого.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>въведоха в сладкарницата една жена, припаднала от страх. Тя вървяла точно до убития. Един разправяше, че всичко <b>видял</b>. Той вървял след някакъв господин от Народното събрание към ъгъла насам. Между него и господина ходел някакъв младеж с каскет и черни дрехи. Точно при ъгъла изведнъж младежът започнал да стреля в гърба на господина.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Един ден тя се срещна по стълбите с госпожа Здравева. Двете жени заговориха и между тях изникна приятелство, по-близко, отколкото по-рано. Струмска не мислеше вече за тая жена, че е развратна и нечестна. Започна да намира оправдания за нея, макар да беше убедена във връзките й с писателя Младенов. Не можа да обвини жената и когато <b>видя</b>, че един друг беше заместил писателя.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Един ден пред вратата на съда подсъдимият неочаквано се спря и се вгледа настойчиво в тълпата. Бяха се събрали най-различни хора. Едни гледаха със спокойно любопитство, ала някои младежи проявяваха явна враждебност към подсъдимите. Между тая група Илов видя Чернева, най-буйният и най-красноречивият от своите другари. Същият, за когото беше излязла приказка — ще те <b>видим</b> в деня на борбата. Окичен със значката на една патриотична организация, той и сега беше най-буйният и най-красноречивият. Двамата срещнаха погледите си. Чернев не се засрами. Излезе напред и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i><i>Един ден пред вратата на съда подсъдимият неочаквано се спря и се вгледа настойчиво в тълпата. Бяха се събрали най-различни хора. Едни <b>гледаха</b> със спокойно любопитство, ала някои младежи проявяваха явна враждебност към подсъдимите. Между тая група Илов <b>видя</b> Чернева, най-буйният и най-красноречивият от своите другари. Същият, за когото беше излязла приказка — ще те <b>видим</b> в деня на борбата. Окичен със значката на една патриотична организация, той и сега беше най-буйният и най-красноречивият. Двамата срещнаха погледите си. Чернев не се засрами. Излезе напред и извика:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Илов говореше с опиянението на краен идеалист. В залата се увличаха от неговия възторжен глас, той хипнотизираше с пламенното си око. Председателят го прекъсна няколко пъти, после <b>видя</b>, че подсъдимият е непоправим, и го остави. Явно беше, че има разлика между него и борбата, която водеше черната, неизвестна тълпа. Той беше наистина идеалист, а тя — разярена глутница, която мислеше само за минутата на отмъщението, а не за бъдещото добро на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Публиката бързо напусна залата, стражата отведе осъдените. Ася все още стоеше в своя ъгъл. Когато повдигна очи, той <b>видя</b>, че в залата беше останал само един човек, който неподвижно гледаше в тавана, докато пръстите му барабаняха върху дебелия бастун.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Двамата бяха някогашни интимни приятели, разделени от различните си интереси в живота, но при среща винаги ставаха сърдечни. През последните дни Ася много настойчиво търсеше да <b>види</b> стария си приятел. Той обичаше неподкупната, макар и често груба, натура на художника.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— И тебе щяха да обесят, ако не бяхте спечелили, но не е късно. Нима не убиха Загорова? Опитай се да попречиш някому и ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Захвърли това. Рисувай хубавото, което ще бъде. Аз бих могъл да ти дам съвсем хубав сюжет. Но ние пак ще се <b>видим</b>. Довиждане.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той бавно слизаше по стълбите на четириетажния дом. При входа се облегна на стената и загледа през улицата към чистото небе, станало виолетово от залеза. В далечината той <b>видя</b> един женски образ, който вълнуваше сърцето му. Но със замах на щедър човек той реши. Бръкна в джоба си и извади запечатаното писмо. Погледна плика. Там стоеше написано: „За госпожа Н. Струмска“. Той притвори очи и бавно накъса писмото на малки парчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Конкретно. Аз искам да организирам борбата на оная благородна среда, която до днес е давала жертви, без да <b>види</b>, че нейните идеали се осъществяват. Затова ми трябва вестник. Мога ли да разчитам на твоя?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Тя отвори очи и <b>видя</b> лицето му и това лице — потно, тлъсто и разкривено от похотливост — възвърна отново съзнанието й. Като проблясък от друг свят премина в главата й мисъл за мъжа й, за нейния дом. Спомни си как дойде Здравев в къщата и кой беше той. Сега <b>виждаше</b> най-добре кой е. Алчната уста, която поглъщаше всичко, която искаше да глътне и нищожното, останало за нейния мъж.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Там, плахо сгушен, стоеше дебелият мъж и <b>поглеждаше</b> с тревожни очи. Потта бе замръзнала по челото му, ръцете му трепереха, сладострастната долна устна висеше като мърша. Когато <b>видя</b> дулото на пистолета, той Вдигна ръце.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Когато отвори отново очи, той <b>видя</b> своите приятели — Загоров, Михо и зад тях легионът безименни. Над тях сияеше чисто небе, лицата им изглеждаха добри, вятърът развяваше косите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася се върна бързо в къщи. Наближаваше девет часа вечерта. След половин час той трябваше да бъде на срещата със своите приятели. Отби се вкъщи само за да <b>види</b> жена си. И дойде тъкмо навреме. В негово отсъствие Надя беше изпаднала в тежка криза. Безпомощната слугиня беше повикала лекар, когото Ася завари вкъщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тая вечер, към десет часа той наближаваше дома на Здравева, когато <b>видя</b>, че от къщата излезе Ася. Журналистът се прикри в тъмнината и проследи с поглед зетя си. Къде можеше да отива той по това време?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Истински вбесен, журналистът си тръгна. Той реши, че е достатъчно и това, което <b>видя</b>. Беше сигурен, че в задния двор бе свикано тайно събрание. Макар и вече късно, той се отправи веднага към Здравева.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Но изведнъж се уплаши, че е казал много, замлъкна и започна нервно да се разхожда из стаята. Когато отново се обърна към Ася, <b>видя</b>, че той седи на дивана и го <b>гледа</b> с втренчени очи и разкривено лице.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Влезе в болницата, легитимира се като журналист и го пуснаха в моргата. Но той само надзърна в студената малка зала и веднага се отдръпна. Не беше станала никаква грешка. На една маса <b>видя</b> трупа на Ася. Слав побягна. Но пред очите му стоеше страшното зрелище. Простреният труп се губеше в неясни очертания, но той <b>виждаше</b> съвсем ясно неговата глава, бледото неподвижно лице и косите, паднали над каменната маса.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Когато я <b>видя</b>, той не се учуди. Тя беше дохождала и друг път. Освен това в техните отношения тя играеше ролята на влюбена. С настойчивостта си бе спечелила и неговата взаимност, която той не можеше да не й даде — от любезност и от известна склонност към лекомислие.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя го отрупа с упреци. Колко отдавна не била го виждала! От вечерта, когато го запозна със Струмска. Или малко по-късно, от чая у Здравеви, дето той отиде с надежда да <b>види</b> Надя.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ето защо, когато неговият поглед я накара да се смути и изплаши, че ще го загуби, тя не можа да измисли нищо друго, а му предложи цена, с която да го купи. Тя побърза да съобщи, че от утре, а може би и от днес от мъжа й ще зависят много работи, и почака да <b>види</b> резултата.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Файтонът бягаше към гарата. Сред шума на улиците и колелата, които гърмяха по каменната настилка, той чу виковете на вестникопродавачи, <b>видя</b> и лакомството, с което хората купуваха вестници и се мъчеха да четат в мъглата. Беше станало нещо важно. Той спря файтона и купи един вестник. Още на първата страница <b>видя</b> съобщението за убийството на Ася Струмски. На същата страница прочете и състава на новото правителство, в което намери името на Здравева.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той стана. Чувстваше главата си да тежи, пред очите му се явяваха черни петна. Видя сянката на статива върху стената и потрепери — сякаш два стълба на бесилка стърчаха върху нея. Приближи до прозореца. Улиците изглеждаха като черни, мъртви реки. Бяха пусти и тихи.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Художникът подири с очи, погледна към канала, под моста и <b>видя</b> две сенки. Избърза по стълбите и слезе долу.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Потрай, манго! - викахме си като деца, ако някой се увлече. - Дотук знаеш. Дотук тя не харесваше, това и другите са го <b>видели</b>. А ...?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>имат кола, сега я купили и се отбили за няколко дни. Тя се казва Флорина, в най-хубавата си младост, испанска хубавица, ако я <b>види</b>, ще му се завърти акълът. Не няма да дойде на работа. Толкова, драги! Можеш да си пиеш кафето със секретарката! Край! ... Хич не ме интересува кой ще иде! ,.. Изпрати началника на плановия отдел!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Отново раздяла, заръки. Идния път да доведете и децата, но по-добре да ги пратите сега, след училище, нека поседят две-три седмици, пък ако им хареса, и лятото. Ще ходят с братовчедите си по Дунава, ще играят из полето, ще се опекат на слънце ... Българинът още помни поотминаващите традиции, поне селянинът. И иска да те <b>види</b> отново на масата си, иска да харесаш яденето, пиенето, стоката му... Там дето ги има!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Руса, с пламнала коса и разпилени къдри по гърба. Хари, такова чудо в биографията си нямаш. - включи на провокация Флора. - Ако <b>видиш</b> големите й зелени очи, трябва да затвориш твоите! Но не банално зелено, а морско, с лъчи! Радиация! Шията й лебедова, като на руските мадами във "Война и мир" Носът е рисуван с игла - изящен, няма с кого да ти го сравня! Изтънчена, интелигентна, само устните й по-пълни, колкото да подлудяват мъжете. Лицето малко издължено като на принцесите в детските книжки. Да не ти разправям повече! Крак, походка, гърди</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Старшината захапа мустак, разбра, че е сбъркал. Обърнах се да <b>видя</b> домашния милиционер. Видя ми се с офицерски чин. И каката ме гледаше под очи, а жена ми изобщо не ме забелязваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Бяхме платили вече и се канехме да ставаме. Вирджиния отиде на бара, за да види напитките. Младеж дойде и взе стола й. Малкото се беше зазяпало навън и <b>видя</b> отмъкването в последния миг. Хвърли се котешки и сграбчи движимата вещ:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>Бяхме платили вече и се канехме да ставаме. Вирджиния отиде на бара, за да <b>види</b> напитките. Младеж дойде и взе стола й. Малкото се беше зазяпало навън и <b>видя</b> отмъкването в последния миг. Хвърли се котешки и сграбчи движимата вещ:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>За щастие хареса ни. Много! Посрещна ни управителят Вангелов, висок, светъл, позатлъстял мъж, с воднисти очи и загатнати торбички под тях на начеващ пияница. Пое си дъх, за да ни поздрави, но в този момент <b>видя</b> да слиза от колата Вирджиния. Тъй си остана. Стъписа го тоалетът или красотата. След малко заговори сърдечно, надуто, като типичен управител на къмпинг от Южна Европа:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Опънахме шатрите на детски хвърлей от водата, върху троскот и пясък, до млада топола. Пред очите ни се опна тъмнозелено вечерно море, "ехтящо" и "пенливо", кой знае защо, и "винобагрено". Види се, на старите елини им се е пийвало повече. Над главите ни небето се беше отдръпнало високо и два реактивни самолета играеха на гоненица. Прицелваха се приятелски и натискаха спусъци. На Странджа баир гората тъмнееше отзад и навяваше тъга по история и жал по исторически места. Наоколо шарения от палатки, езици и тоалети превръщаше пустото до вчера място в Казабланка и Акапулко, с известно преувеличение.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Другарю Вангелов, другарю Вангелов! Що ти трябваше толкова международно разбирателство и пиене? Как допусна процентът на регистрираните да падне под половината! Видя ли докъде водят "омайните песни на прелестната Лорелай"!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Така - взели са нашата и са я заменили за тази! И да не е така, тази също е крадена, ще <b>видиш</b>, че никой няма да я потърси. Да не я носят от майната си, да не са я купили от кореком! Казах ли ви, че са чужденци? - възкликна тя.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Цял ден оплаквахме хартията и термоса, додето привечер две момиченца ги донесоха. Едното беше наше и сочеше другото. Каза, че Катрин <b>видяла</b> една леличка да ги оставя при тяхната палатка, а после не дошла да ги вземе. Съседите питали и разпитвали на кого са, но никой не знаел. Тогава отишли при управителя. Катрин описала леличката - с дълги руси коси и хубава, - а той казал, че я познава.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Знаеш ли какви са момчетата, тате! - оплака ми се. - Като <b>видят</b>, че е момиче, и нарочно си пъхат ръцете в джобовете. Нито шапки свалят, нито ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Все пак тя излезе умна, прати ни хабер да се приберем преди смъртта. Скри си омразата, прие ме от хорски срам, заведе ни в болницата. Влезе първа, за да го предупреди. Беше трагично да се <b>видим</b>, отново при тия условия. Целунах му ръка, но той вече не говореше. Предполагам, че не ми е простил... Кой знае. Погледът му беше празен...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Бях отзад, наведен над водата, отдаден на улова. Обърнах се стреснато. Вирджиния гледаше втренчено напред, а гласът и паднало и хрипливо повтаряше, че току-що сме щели да потънем, че тя <b>видяла</b> в последния момент някаква голяма вълна, която насмалко да ни залее. Веднага да се връщаме, това било мъртво вълнение, сигурно ни тегли навътре, отдалечаваме се, никого не сме предупредили, никой не ни вижда .. .</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Все по-често вземах със себе си Малкото, този осемгодишен мой дребосък, който есента щеше да бъде във втори клас за ужас на другарката и момчетата. Тя беше решителна, гъвкава, силна. Още на втория ден забрави уплахата на леля Вирджиния, морето й стана приятел, <b>видя</b> и преживя по-големи вълни. Стигна и до свой извод: "Тате, морето плаши тези, дето ги е страх, нали?"</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>След десетина минути бяхме на пощата в Аркутино. Оказа се, че Русе може да се избира на автомата. Надя я нямаше, обади се дъщеря й. Не знаеше за никакво писмо. Майка й не е поменавала. Но се канели тия дни да се разходят до морето. Естествено, ще дойдат да ни <b>видят</b>, вече се затъжили. Не знае дали майка й е давала адреса.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Връщането ми закъсня. Намерих ги в бара. Весели. Танцуват. Не обичам да танцувам. Недостатък ми е, но ми е минавало през ума да го обявя за достойнство. Флорина умее. Сега преживяваше ритъма, трептеше с цялата си страст край Тахомир, тежките й коси забулваха лицето, ръце и крака се отмятаха едновременно и симетрично, а очите бяха огромни. Дори не ме <b>видя</b>. Лудееше - най-сетне свободна, най-сетне без две деца, без съпруг, без мисъл за утре- служби-пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Измъкнах я, по-скоро извлякох себе си, защото тя нямаше никакво намерение да се дави. В последния момент срещнах отблизо очите й. Видях признателност и тържество.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>С Митко се <b>видяхме</b> привечер. Отидох за веслата - държеше ги под бунгалото. Вече го имах за свой. През отворената врата мярнах тънка, гъвкава жена, неглиже. Стори ми се красива, от ония, дето питат с поглед и настъпват под масата. Може да е било фантазията ми, но на следващата вечер той неочаквано дойде с мене в морето. Дъхна ми на ракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Неловко беше да му дърпам думите. Но ми се <b>видя</b>, че Митко не толкова крие тайната си, колкото няма навик да говори.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Я дай кибрита да запалим по една, таман ще <b>видим</b>. Ако не е два и петнайсет, два и двайсет залагам ... Нали и аз имах бутилка! ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Но не е съвсем млада. При това е една година по-голяма от мене, Ако бяхте я <b>видели</b> преди дванайсет години, когато я срещнах за пръв път, щяхте да получите леко замайване. За съжаление има един съществен недостатък на характера: силно се привързва. Правите разлика между любов и привързаност, нали? Любовта въпреки всичко си запазва свободата и гордостта, а привързаността е робско качество и си окачва нашийник... Подозирам, че жената на приятеля ви, Вирджиния, е без каишка. По-скоро Дейвид Ливингстън . .. Той е в много неизгодна позиция спрямо нея-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Три-четири дни след признанието му за мадамите <b>видях</b> как интересите му се завъртяха около Вирджиния. Този проницателен сваляч, както сам се нарече, беше видял фигурите наредени на пясъка. Ура, игра! Аз съм с белите - царски гамбит! Крайната цел е свалянето на царицата. Вариантите са ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>Три-четири дни след признанието му за мадамите <b>видях</b> как интересите му се завъртяха около Вирджиния. Този проницателен сваляч, както сам се нарече, беше <b>видял</b> фигурите наредени на пясъка. Ура, игра! Аз съм с белите - царски гамбит! Крайната цел е свалянето на царицата. Вариантите са ...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Позволете да ви запитам: нощем, когато на площад "Славейков" например няма никой, бихте ли се изпикали? При условие, че няма да ви <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>И ето че Флорина се <b>видя</b> господарка на нов дом. Две скосени стаички по за двама души, а между тях високо квадратно помещение (хол, дневна, кухня) и сенник (веранда, балкон). Апартамент! При това нямаше нужда да го строим, само извадихме колчетата и го пренесохме за четирите крака. Акуратният продавач ни връчи и схема упътване за построяването й. Загубих я веднага и следната година половин ден дрънчах рейки, проклинайки германския технически гений. Но й хванах цаката и по-сетне стигнах рекорд - двайсет минути!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Не. Беше съвсем спокойна. Горе-долу: ако <b>видиш</b> Тахо, кажи му, че почнаха да копаят. Събориха оградата и вкараха багер. Нещо такова ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Я да го <b>видим</b> що за "психолог" е! Само от нея би могла да научи за "светла кола", "плетена шапка", "бял пуловер"... Чак за шапка и пуловер?... Ходили сме в Търново! Не, момиче, не позна! Тази година в Търново не съм ходил, но не биваше да го поменаваш. защото друг път съм ходил и има вероятност да съм бил при онова някогашно момиче, което ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Още пифтунят. Докторицата ми се <b>види</b> гола вода. Дърпа повече от Вирджиния - и двете се напиха. Това приятелство обаче не е случайно, помни ми думата! Какво каза Тахо, че тя е издала адреса, нали! Тя е фльор. Слага му се. В Русе е имала нещо с него или е искала да има. Мене няма да ме преметнат, не съм Вирджиния! ..,</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Мислиш, че е невъзможно? Я не ставай наивен! Как тъй се тръгва на триста километра само за да се окъпеш! Варна е къде по-близо, има язовирчета, има Слънчев бряг... Ама да се <b>видят</b> с Вирджиния! Я ги остави тия! Пука й на докторица Надя, дето мери хлорта във водата, за приятелката, щото е по-хубава от нея! Видя ли я как се натисна в Тахо, че отвори и уста да го целува! А си води дъщерята за параван!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>- Мислиш, че е невъзможно? Я не ставай наивен! Как тъй се тръгва на триста километра само за да се окъпеш! Варна е къде по-близо, има язовирчета, има Слънчев бряг... Ама да се <b>видят</b> с Вирджиния! Я ги остави тия! Пука й на докторица Надя, дето мери хлорта във водата, за приятелката, щото е по-хубава от нея! Видя ли я как се натисна в Тахо, че отвори и уста да го целува! А си води дъщерята за параван!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Сега търси усамотение. Трудно му е. Внезапната самота го мъчи ... Дали пустият пясък може да излекува изоставения? Утешава ли килията? Защо напуснатият мъж се затваря у дома си, спуска пердетата и не иска да <b>види</b> никого? Защо пророкът в голямото си изпитание отива четирийсет дни в пустинята? Животното ближе раните си в уединение и глухота!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>- Какъв спасител те патило! Какво общо има този мингян със спасителите? То се представя, хвали се, дадоха му гащета и свирка, лъже момиченцата, та ще взема да го ошамаря! Не си <b>гледа</b> работата, не мете, мързи го да се наведе! Накарало майка си да мие клозетите вместо него - да не се излага! Сега пък заминало за Созопол, <b>видели</b> го да се качва в някаква кола. Помъкнали са го фльорците! ...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Пан Вангелов отмина сърдито, След малко го <b>видях</b> седнал пред една палатка в компанията на двама мъже и една жена. Говореше оживено и се косеше заради спасителите. Чашките бяха сложени на масата. Хората го слушаха съчувствено, с уважение.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Привечер го <b>видях</b> за последен път пред магазина. Бях на пазаруване. Повика ме с жест, но някак съучастнически.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Абе онова копеле, Циганчето, заминало с Вирджиния! Видели ги на пристанището в Созопол и ми донесоха. Качили се двамата на кометата, то й носело багажа. Като се върне, ще му затворя устата с опакото!... Ама и Вирджиния бе, защо ги прави тия работи? С келешите ли тръгна да има работа! ... Ти защо не отиде да й помогнеш? Излага се! ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>А как е взела този превземко мавър, кога, защо? Намислено ли е било всичко или импровизация на портала? ... Доколкото я познавах, си представях, че го е <b>видяла</b> случайно, в последния миг, махнала му е и той е притърчал. Нейното решение да го повика е обмисляно секунда, а неговото да тръгне - половин.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Това, което <b>видели</b> комшиите, го продължил сам той. Нашего брата смята, че хвалбата е венец на всяка победа и е готова да обяви за празник дори деня на поражението си. Въпрос на думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>Въпросът, защо го е изоставила така лесно, сам се задава. . Никой не знае дали е било лесно или трудно. Предполагам, че суровите възгледи на бащата са повлияли. Брак не се строи върху минали пари и стара слава. Този виенски студент е могъл за толкова години да научи поне един занаят - не е ли чел приказката за царския син!.. . Майката със своето лекомислие е <b>гледала</b> доста проницателно напред и е <b>видяла</b> нова любов за красивата си дъщеря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Но Тахо се беше извърнал, може би очакваше да <b>види</b> Вангелов или преценяваше съотношенията. Вирджиния хвърли недопушената цигара, отиде до колчето агресор и го задърпа. Не успя веднага, но го разклати й с гняв го измъкна от пясъка. Запрати го обратно с вървата обтегач. Хората бяха строили набързо нощния Си подслон с рехаво забити колчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Следобедът дойде граничен патрул. Видя ни се нелепо това униформено присъствие сред голотията. При това хора с оръжие!</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Влашките грамоти в академията, с малки изключения, не са по стари от първата половина на XVI стол., което за нас тъй сащо беше твърде интересно, понеже требва да се види, до колко промените, станали в езика на по-новите влашки грамоти, спремо езика на по-старите, имат нещо общо с промените, които са ставали в живия български език от XVI. стол. Измежду неописаните ракописи в пакетите копирахме не само влашки, но и молдавски документи, които ни се <b>видеха</b> по-интересни откъм езика. Тук изброяваме преписаните грамоти и частни записи, и то I. влашки и II. молдавски.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i><i>Влашките грамоти в академията, с малки изключения, не са по стари от първата половина на XVI стол., което за нас тъй сащо беше твърде интересно, понеже требва да се <b>види</b>, до колко промените, станали в езика на по-новите влашки грамоти, спремо езика на по-старите, имат нещо общо с промените, които са ставали в живия български език от XVI. стол. Измежду неописаните ракописи в пакетите копирахме не само влашки, но и молдавски документи, които ни се <b>видеха</b> по-интересни откъм езика. Тук изброяваме преписаните грамоти и частни записи, и то I. влашки и II. молдавски.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Казахме вече, че в академическата библиотека отделът на ракописните книги се състои почти изключително от ромънски паметници. Ние <b>видехме</b> само 5—6 славянски ракописа, от които заслужваха по сериозно внимание само два: едно</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>2. Точилеску е преписал и всички по-стари надписи, каквито е <b>видел</b> по стените и отделните черковни утвари. Така напр. като изброява археологичните предмети в манастира Арнота, споменува и за един надпис на една кадилница:</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>беше принуден всеки час да развръзва торбата на документите от известна мушия и сетне да вади из них отделните снопчета (наречени в каталога пликове: „plicul”), и пак всичко туй да свързва и пр., ни накара след усилена дводневна работа да напустнем св. Спиридон и да се задоволим с това, което бехме <b>видели</b> и забележили. Тук изброяваме документите, които преписахме, и забелезваме, че почти при всеки славянски документ е приложен и по-сетнешен ромънски превод (от 17. и 18. стол.), направен повечето от разни „даскали” в Яш, както се вижда от честите подписи в края на некои преводи.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>тесалийските Ромъни, сир. не към „по-спокойните страни на Егейското и Адриатическото море”, а на север, в Дакия, театъра на вечни войни и опустошения. Че има следи от изчезнало романско население в България, е истина, ала че това население е било толкова многочислено и плътно, не може да се <b>види</b> по тия следи. Ранното общение с Романи може, мислим, да се е почнало и в Дакия, а сетне да се е продължило и в латинските Балкански провинции, гдето е имало не малко римски елемент.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Тия укрепления, по думит на Прокопия, са били необходими, за да защищават, <b>види</b> се, самите гарнизони от варварите, които в големо множество се навъртвали около градовете, и поради това Юстиниян взел да ги укрепява. При все това и сетне, пo-големи или по-малки славянски пълчища, според Прокопия, „не само с грабили по Балк. полуостров, но с и зимували тук без всекакъв страх, като че ли с били</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>1. Никита е родом от Хоне в Фригия, и за това го казват още Хоният. В време на бълг. въстание е бил царски секретарь. В време на втория поход на царя Исаака против Българите 1186 год. той като секретар е съпровождал царя. Останал е при двора в милост и заемал редом големи длъжности все до 1204. год. След катастрофата, постигнала Византия от Латините, Никита избегал в Никея, гдето, <b>види</b> се, съчинил историята си (21. книги от г. 1118—1206.).</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>и те с тръгнали заедно с своите съседи, Кумани и Бродници, да помагат на Българите. Това е толкова по-вероятно, като се знае, че между Асеневците и Власите е имало некакви по-близки свързки. Но и без това са саществували стари държавоправни вързки между България и Дакия още от времето на първото българско царство. Ние ще разгледаме главните исторически данни по въпроса за отношенията на първото българско царство спремо съседните му дакийски страни и ще <b>видим</b>, до колко тези вързки с могли съвършено да изчезнът през времето на гръцкото иго в България.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>2. Той ще да е бил изпроводен около 991. год. от Византия в пределите на Днепър, да иска помощ от Русите против Българите. Той се върщал, <b>види</b> се, в началото на зимата (Pic, Der n. Kampf. 85.).</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Разбира се, че и Иречек в своята българска история требваше да обясни поне въпросът за произхождението на Петра и Асена. Колкото и да се е придържал Иречек тук точно о византийските свидетелства, пак от част решително въстава против тех, като се облега върху едно вътрешно убеждение, което се съставило у него, <b>види</b> се, въз основа на целокупнит му изследвания върху тая епоха и което не му е допустнало да приеме туку тъй, както прави Реслер, именно че в търновското въстание уж Ромъните представяли главата, а Българите ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Както <b>видехме</b>, всичките ромънски учени днес еднодушно защищават теорията за непрекаснатото живеенье на Ромъните в Дакия против Реслеровата и ней сродните теории. Проф. Ксенопол се отличава с това, че той открито признава и</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>мутен, канил Рудолфа Хабсбургски да се намеси, за да повърне както краля, така и еретиците в католицизма. Той даже е проповедвал цел кърстоносен поход против „Куманите, Сарацините, схизматиците и еретиците.” (Theiner, mon. hist. Hung. I. 364. Xenop. II. 12.). Тези гонения предизвикали едно въстание на Ромъните в 1290. год., което, <b>види</b> се, било последвано с частично изселвание в Влахия.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>В ромъно-българските грамоти често пати срещаме а вм. ?:   и пр. както ще се <b>види</b> по долу. Че замената на ? с а е станала тук поради домашното четенье на ? като a и че не е влияние на руско (малоруско) произношение, доказва целата тая писменост, гдето ? се употребява по среднобългарски против руските форми, като се заменява освен с е още и с е, съгласно с българската фонетика.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Последните форми ние считаме за живи тогавашни форми, образувани по аналогия на местоименното и сложното склонение, а не само за погрешки на писателите. Пo-долу ще се <b>види</b>, че тия форми в пo-новите грамоти твърде често се повтарят, така че не е възможно да се мисли инак. [1]</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Забелезваме, че избираме от а-склонение само такива примери, гдето яспо се показва смесваньето на имен. с винит. пад. ед. ч., сир. гдето е в вин. пад. окончание -а. За да се <b>види</b>, че окончанието -а се произнасяло тъмно, както и днес в нашите източни наречия, посочваме примери с оконч. -, - вм. -а; в тия случаи ерът в края требва да се чете. Вместо среднобългарското окончание -? (= стб. а), се среща писано и е и е и а(я), а произнасяло се е неопределено като широко е сир. a, разяснихме по-горе.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>а при о-основи ед. ч. и местоименията множ. число по некога даже родителният падеж, схващан с най-общо значение на косвен падежь. Предлозите на и над се схващат с едно значение. Както ще се <b>види</b> по-доле от примерите, това смесванье е било следствие на това, че предлогът на получавал значение притежателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Колкото се среща сравнителна и превъзходителна степен у прилагателните, все се показва в новобългарска форма, както <b>видехме</b> вече в езика на грамотите от XIV. столетие. Срещат се и примери : по-прежде(№ 46); по-веке (№ 50; вж. веке В. 144); по-више, по-ниже (Ур. 312.). Превъзходителна степень: родина най-близка (В. 232.).</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Преписвачът е имал, <b>види</b> се, при раце препис от повестьта, както е била преведена от другиго и на друго место. Где е било възможно да стане това? Всички наши съображения ни довеждат до мисъльта, че това е могло да стане и в Влахия, и то в един от тия манастири, каквито са Тисменският или Водицкият манастир. Тия манастири са имали сношения преко Унгария с запад, калугерите не редко са патували в Унгария, за което има свидетелство и в Сигисмундовата грамота у Венелина (стр. 37.):</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДАУД	Защо ме наказа, Господи! Като съм циганин не съм ли човек? Ще <b>видиш</b> ти, Господи, кои сме ние, циганите!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДАУД	Какво гледате? Знаете ли вие кои сме ние - циганите? Знаете ли? Цигани сте вие, аз съм ром. Ром! Ние, ромите сме създали Рим. Чували ли сте за братята Ромул и Рем, дето ги кърмила вълчицата? Ей този Ромул си е чист ром. Затова градът се казва Рома. Ами Ромео и Жулиета? Ромео е наш. И Роман Полански? И Ромски-Корсаков? И Ромен Ролан? И Роми Шнайдер? И CD-ROM-а ние сме измислили? И Алфа-Ромео също?  Ние, ромите, си имаме и държава - Румъния. И напролет, на циганския събор в Брашов, ще ме изберат за цигански барон. Ще <b>видите</b> вие тогава кой съм аз! Ще видите! </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДОКТОРЪТ	Зимата дойде и снегът прекъсна планинските пътища. Никой не се интересуваше от нас и така ние останахме затрупани под снега сред планините. И новините от фронта бяха все едни и същи. Тази нощ  бурята беше необикновена, защото бе с гръмотевици през ноември. През цялата нощ ниско над манастира ревяха някакви заблудени в бурята самолети, но най-необикновеното бе това, което <b>видяхме</b> на сутринта в двора на манастира...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>КИРО	Знам. Но го <b>видях</b>. Махаше с ръце към едно ято и както махаше с ръце, бавно се отдели от земята и се издигна  до върховете на дърветата. Ятото слезе ниско и птиците накацаха по раменете  и главата му. Започнаха да му говорят нещо и го викаха да тръгне с тях, но той не пожела и пак слезе обратно на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>МАТЕЙ	Понякога вечер страшно ми се иска пак да стана малък, да се гушна в някоя голяма птица и да полетя. Да летя дълго, много дълго, да кацна чак ТАМ и да им предам цялото послание. А ТЕ, като ме <b>видят</b> колко съм малък, ще кажат: “Как толкова малко същество е успяло да прелети такова голямо разстояние?” А аз ще им отговоря:”Успях, защото там са моите приятели, които макар и големи, са не по-малко нещастни от мен.” Тогава те ще попитат: “Защо са нещастни?” и аз ще им отговоря: “Защото са луди, а лудите у нас не ги разбира никой”.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ВАСКО 	От малък си мечтая, баджанак, да видя Австралия. Искам, Петьо, искам, разбери ме! И Хаваите искам да видя, и Калифорния искам...Защо ги учим, баджанак, по география, щом няма да ги <b>видим</b> никога. Ама никога! По-добре да бяха писали в географията, че на този свят сме само ние и Русия, че да умрем щастливи. За какво ни казаха, че има Амазонка, Мисисипи, че има куче Динго,че има Колизеи и Акрополи, Ривиери, лагуни, рифове...Искам да ги видя, баджанак! Веднъж сме само на този свят, поне да го <b>видим</b>.../Монологът свършва със сълзи./</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ВАСКО 	От малък си мечтая, баджанак, да <b>видя</b> Австралия. Искам, Петьо, искам, разбери ме! И Хаваите искам да <b>видя</b>, и Калифорния искам...Защо ги учим, баджанак, по география, щом няма да ги <b>видим</b> никога. Ама никога! По-добре да бяха писали в географията, че на този свят сме само ние и Русия, че да умрем щастливи. За какво ни казаха, че има Амазонка, Мисисипи, че има куче Динго,че има Колизеи и Акрополи, Ривиери, лагуни, рифове...Искам да ги <b>видя</b>, баджанак! Веднъж сме само на този свят, поне да го <b>видим</b>.../Монологът свършва със сълзи./</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ПЕТЮ 	Стани с тия пари депутат, баджанак. И свят ще <b>видиш</b> и пари ще имаш. Като оглавиш парламентарната комисия по пеене и мандатът ти ще мине като песен. Сега с тия пари си спретни една предизборна кампания и си вътре. Вътре си - хората няма вече за кого да гласуват. Пък може и на теб да е писано  да спасиш Родината.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ПЕТЮ 	Нали <b>видя</b>, че имат слаби нерви...Като се развика в банката, ще възкликнат “О, sanctus simplicitas!” и ще и преведат целия фонд. И тогава  с толкова пари ще я убият тука. Баджанак, аз почвам да се питам как ще ги реализирам тия суми?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ПЕТЮ 	През дупката. Баджанак, не мога да стоя повече тука. Искам въздух и светлина, баджанак, задушавам се. Ти не <b>видя</b> ли, че той тръгна нагоре? Той ни заблуждава, баджанак. Те са отгоре, ние сме отдолу. Висим!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>СОНЯ 	/крещи/. Стига! /Към Анибал./ Видя ли? Видя ли какво направи с твоите пари? Защо ни дадохте тези пари?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>МЕТО	Всички железничари са гадове! Аз накрая ще убия някой железничар, но да <b>видим</b> кой ще е? /Поглежда Луко./ И то съвсем скоро...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ХАРИ	Нищо не сте разбрали. А сега ще <b>видим</b> един рядък филм. /Оглежда пространството/. Тук е малко светло... </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>МЕТО	Доко, дай веригата на мечката! /Затяга нашийника  около врата на Хари./Хайде да <b>видим</b> дали този път мечката пак ще дойде ? Колко остава до влака?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ХАРИ	Уважаеми дами и господа, това което <b>видяхте</b>, се нарича проста хипноза, която може да направи всеки уличен фокусник.  Хипнозата също е бягство от реалността, но за съжаление също краткотрайно, защото човек все някога се събужда. Сънят не е животът, дами и господа, макар че животът е сън. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ХАРИ	Има. Сега ще <b>видите</b>, т.е. ще си представите нещо, което никога не може да се случи реално. Вижте тази ракла. Вижте и катинара.  Може ли да излезе някой от нея, ако е заключен вътре?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>УЙЛЯМ	Сега да <b>видим</b> какво сме записали? Стая N6, първо легло: Сontusio Cerebris. Секретен инцидент със самолет на Алианса. Жертви няма. Пилотът е в амнезия след мозъчно сътресение. Случаят подлежи на изяснение. Точка.”</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ФЕРО	Не. Слушай! “Преди шест години ми се случи едно принудително кацане в Сахарската пустиня. Нещо се беше счупило в мотора на самолета ми... Имах вода за пиене едва за осем дни. И така, първата нощ заспах върху пясъка, далеч на хиляди мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана. Представете си моята изненада сутринта, когато едно странно гласче ме събуди... И <b>видях</b> едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мен...”</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>КОНТУЗОВ	Нещо се беше счупило в мотора на самолета ми и той изгоря. И така, първата нощ заспах сам върху пясъка. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана. Представете си моята изненада сутринта, когато едно странно гласче ме събуди. И <b>видях</b> едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мен и попита “Ти кой си?”. “Не зная - казах. - Нищо не помня. Аз съм неидентифициран...” </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ФЕРО	Ти... Ти знаеш ли какво е Швейцарска лудница? Там лудниците са с пет звезди. А храната да <b>видите</b> каква е: швейцарско сирене, швейцарско масло, швейцарски шоколад, швейцарски Wurstli... Ако някой получи разстройство, няма страшно - насреща съм.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДИНКО	На третата нощ не се появи. И на четвъртата пак не се появи. Аз се успокоих малко и  започнах да спя. И на петата нощ настъпи пълнолуние. Като светна една луна - не ме хваща сън и това е. Излязох навън - луната кръгла и прозрачна като топка от каменна сол, изблизана от небесните крави. Всичко се вижда върху нея: планини, равнини, пресъхнали реки и морета, развалини от древни крепости, та дори и едно сухо дърво <b>видях</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ШЕЙНО	Това нещо може да е НЛО? В този район има много такива. Аз, например една нощ <b>видях</b> едно и веднага  звъннах на  кмета: </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ШЕЙНО	/излиза от засадата/. Дай сега черпака да <b>видиш</b> какво мога аз. /Взима черпака и почва да бие яростно./ Бой, бой, бой! Най-после и Динко ще заспи спокойно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДИНКО	И аз не знам...Цяла нощ не съм мигнал, а на сутринта си рекох:”Я да обиколя и да <b>видя</b> какво става?” Качих се и надникнах вътре - нищо! Чакай, рекох, да огледам хубаво и като се наведох, нещо ме бутна отзад и ...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДИНКО	Съвсем малка. Сега ще пробием една  малка дупчица и ще го <b>видим</b>. Ето…/Пробива дупка./ Готово! Ще погледнеш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Няма и да я <b>видиш</b>. Ще пукнеш като куче по улиците, пребит от някоя бабанка и няма да я <b>видиш</b>, така че не ми говори кой е гадняр и кой не.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Ако искаш, може да удариш едно уиски. Като не можеш да <b>видиш</b> Статуята на Свободата. Поне му глътни едно уиски.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Само да сложа малко лед и веднага се връщам. Да знаеш, че тези задници, ако не друго, то поне винаги държат лед в хладилника. (Отива в другия ъгъл на сцената и отваря хладилника.) Видя ли? Аз никога не бъркам, Гриша. Влезна ли в някоя къща, подушвам всичко отдалеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Прав си, Гриша, прав си. Не сме дошли тук да си губим времето в празни приказки, а да си вършим работата. Хайде почвай! Обръщай всичко с главата надолу - гардероби, ракли, нощни шкафчета, будоари всичко. Намериш ли злато и пари, прибираш, ако <b>видиш</b> сейф, не си губи времето с него. Тези задници държат такива работи, за да те объркат. Губиш си времето да го разбиеш, а накрая вътре нула.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Давай, Гриша. Не му мисли, а действай и ще <b>видиш</b> как ще се надуем като фролове, щом набараме мангизите. Може и кола да си купим, ама не бръкма като онази трошка, а хубава кола, истинска.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Ще <b>видиш</b>, Гриша. Ще <b>видиш</b>, че този път ще се получи. Само ако знаеш как ще се насвяткаме, като свършим.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Казах ли ти, Гриша, казах ли ти, че тези задници крият нещо тук. Хайде де, ще ни излизат с левашките си номера, двойно дъно ще ни пробутват те на нас, като че ли сме от детската градина... Хайде, Гриша, к`во чакаш. Отваряй го да <b>видим</b> какво се крие вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Ще му <b>видя</b> сметката аз на него. (Той взима един пълнител и го зарежда.) Бива си я помпата. Ако питаш мен, точно от такова нещо имаме нужда.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Гриша: Не се надувай, Куче. Ти винаги си бягал, винаги, като <b>видиш</b> зора, си удрял пета, а сега с тази играчка съвсем се възгордя.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Добре де. Щом си толкова на зор, ей нa мори се първо ти. (Кучето побутва момичето към него.) Аз мога да почакам. Поразхлаби я малко, че после да ми е лесно. Ти не я гледай, че стиска кълките. Като бръкнеш отдолу ще <b>видиш</b>, че сливата й сълзи като на кьорав кон окото.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Я да те <b>видя</b>, щом си такъв куражлия. Хайде. Начукай й го, Гриша. Начукай й го да те <b>видя</b> колко те бива.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Сега ще те науча аз теб, кучко. Аз не съм педераст като този задник. Ще <b>видиш</b> ти как се свири на пиано.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Стига бе, Гриша. Та тя, така или иначе, си е изнасилена. Защо си въобразяваш, че за нея има някакво значение дали ще се чука с нас или с оня педераст. Разликата е само в това, че като <b>види</b> онова копеле, направо се попикава от страх, а нас ни има за леваци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Гриша оставя пистолета на масата и прави няколко крачки готов да си тръгне, но се спира. Обръща се назад, за да <b>види</b> защо се бави Кучето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Сега ще <b>видиш</b> ти кой е лайно. Изобщо не ми пука от твоя сополанко. Знам ги аз такива копелдаци. Пет пари не дават за нищо, а камо ли за курва като теб.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Гриша към Кучето: Видя ли? Аз какво ти казах. Казах ти да се омитаме оттук, ама ти с твоите глупави инати.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Гриша: Не умирай, Куче. Ти си старо куче и все някак си ще се вдигнеш на крака. Хайде, Куче... Чуваш ли ме... Ще ти мине... Ще <b>видиш</b> как ще се напием. Само ние двамата. Аз и ти. Ще се натряскаме така, както ние си знаем, само да се махнем веднъж оттук и ще <b>видиш</b> как всичко ще се оправи. Ще <b>видиш</b>, Куче... Ти само се дръж. Нали си гадняр, Куче. Гаднярите не ги убиват. Даже и ченге да си - няма да те намразя, Куче. Само не ми умирай... Чуваш ли?... </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Ангел: На теб говоря, Лора, ако продължаваш да ми придаваш инати, ще ти <b>видя</b> сметката и на теб, така да знаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>В полунощ, когато бдели до пещерата, изведнъж ги ослепил силен блясък. Чул се гръм, усетили трус. Те паднали по очи в страх и трепет. Когато се свестили, <b>видели</b> пещерата отворена, а тялото го нямало вътре. (мълчание) Това разказаха най-напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Когато го е предал, го е смятал за бог. Като <b>видял</b>, че издъхна на кръста, разбрал, че не е предал божия син, за да го прослави, а е убил един невинен човек. Защото юродивите са невинни. (мълчание) Но той не го е предал за това.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>И все пак поведението ти в тази история е доста подозрително. Помисли: защо е трябвало да го погребеш в своя парк, и то в гроба, който си приготвил за себе си? Исус е трябвало да бъде погребан в гробища за престъпници, дълбоко в пръстта. На гроба му можеха да пазят не двама, а десет души войници. И тогава щеше да бъде много по-трудно да се приспят войниците и да се разкопае дълбок гроб. Най-малкото, хората щяха да <b>видят</b> на другия ден, че мъртвият не е възкръснал, а е бил разкопан и изваден? Не е ли така?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Повикахме го в синедриона, защото хората започнаха да се вълнуват. Разпитвахме го. Той каза, че човек на име Исус го видял, плюл в праха, направил кал, намазал с нея очите му и му казал да отиде да се измие на чешмата Силоам. Човекът отишъл, измил се и прогледнал. Сам го <b>видях</b>. Очите му бяха черни, с големи зеници, чисти, като нови.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i><i>Повикахме го в синедриона, защото хората започнаха да се вълнуват. Разпитвахме го. Той каза, че човек на име Исус го <b>видял</b>, плюл в праха, направил кал, намазал с нея очите му и му казал да отиде да се измие на чешмата Силоам. Човекът отишъл, измил се и прогледнал. Сам го <b>видях</b>. Очите му бяха черни, с големи зеници, чисти, като нови.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Събрахме се на съвещание, а на просяка заповядахме да чака. Да отричаме, че е прогледнал беше невъзможно: целият народ беше <b>видял</b> чудото. Но да го признаем, означаваше да потвърдим, че Исус притежава наистина божествена сила. Че е пророк. Дори нещо повече. Защото никой пророк не е извършил такова чудо - сляп от рождение да прогледне. Нашето положение беше крайно деликатно. (кратко мълчание) Тогава аз предложих едно обяснение, което ми се стори разумно и полезно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Все пак... ти се опитваш да направиш първата крачка. (кратко мълчание) Когато приближихме... <b>видяхме</b>, че плочата е свалена и пещерата зееше черна като гроб. Цялото ми тяло започна да трепери силно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i><i>В това време дойде другата Мария. Видя празния гроб и се разплака. И аз заплаках. Гледах следата от легналото тяло на пясъка и плачех.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>А не е ли било малко по иначе? Ти и още една жена не сте ли проследили тайно робите, за да <b>видите</b>, къде ще го погребат?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Ти каза на почтения съд, че като си <b>видяла</b> камъка пред входа на пещерата съборен, си помислила: Ето, откраднали са тялото на учителя. Значи си предполагала, че ще бъде откраднато, нали така?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Ти каза, че възкръсналият няма нужда от дрехи. А този човек е бил облечен. Значи или той не е бил възкръснал, или човекът, когото си <b>видяла</b>, е бил градинарят. Избери коя от двете е твоята истина. Но и в двата случая човека, когото си <b>видяла</b>, е бил жив, а не възкръснал. Така излиза според собствените ти думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Хората разправяха. Все с богати ходела. Добре, ама веднъж <b>видяла</b> новия пророк, какво й казал, какво не, разбрала, че живее грешно, тръгнала с него, като слугиня му станала. (кратко мълчание) Ама да не помислите, че той с нея нещо такова. А, не. Той беше пророк, божи човек. Божиите хора с такива работи не се занимават.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Та като излязла от пещерата, изведнъж вижда един човек. Добре, ама тя плачела и не могла да го разгледа добре, та го помислила за един градинар на Йосиф. И го попитала дали не знае какво е станало с тялото на пророка. А човекът й рекъл: Я ме погледни по-добре, Марио. И изведнъж тя <b>видяла</b>, че около човека се появила силна светлина и лицето му станало като слънце. И тя го познала, и коленичила на земята. А той й рекъл, че скоро ще се яви на учениците си, за да им каже цялото си учение... Защото докато бил жив, не могъл всичко да им каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Аз имам. (кратко мълчание) Ти, селянино, каза, че сте вървели дълго време заедно с човека, който се е представил за възкръснал. Къде го <b>видя</b> за пръв път, откъде дойде?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Като дойде до мене, може и половината път до село да бяхме извървели. Толкоз. Помня, бяхме стигнали до портокаловата градина на първосвещеника Кайаф, сигур го знаеш. Оттам до село повечето заедно вървяхме. Пък откъде е дошъл - не знам. Може да е седял край пътя, пък като е чул глъчката, да е искал да <b>види</b> какво става.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Искаш да речеш, че съм се напил и затуй съм познал в оня човек възкръсналия, тъй ли? (мълчание) Ама не, ами светлината? Нали <b>видях</b> как светна около главата му?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Приближи се, Тома, не се бой. Аз няма да те притискам с въпроси, няма да те обвинявам в нищо. Искам да те разбера, да вникна в мисълта и душата ти. (кратко мълчание) Не знам дали си даваш сметка за това, какво историческо значение имат твоите показания! Да, да, знам какво говоря. Ти си единственият човек, като се изключат някои ученици на Назарянина, които може и да не са обективни, който е <b>видял</b> възкръсналия, разговарял е с него, пипнал е, така да се каже, чудото...</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Много добре. Как си обясняваш тогава, че и тя, макар че не е седяла като тебе срещу човека, нито е пила вино, е познала пророка, <b>видяла</b> е и светлината около главата му и раните. Хайде, ти си бил пиян, може да си се излъгал. Ами тя?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Много добре разбирам. А ти разбираш ли, че щом тя го е познала и е коленичила пред него, и като си е излязъл, се е разплакала от вълнение, значи все нещо вярно ще да е <b>видяла</b> у този човек?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Ето на. Като ми разясни тоя господар, че онзи човек бил лъжец, ми олекна. Значи всичко си е както си е било. Добро-лошо, поне си го знам. Няма да ме мъчи нищо, дето не го разбирам, дето умът ми не може да го побере, (кратко мълчание) А после, когато другият господар ме убеди пак да повярвам, че съм <b>видял</b> възкръсналия, отново ми се обърна главата, пак всичко стана оплетено, ама трепетно. Нещо ново, не го знаеш къде ще те изведе, но все ще тръгнеш нанякъде, (кратко мълчание) Старото е лесно, новото е страшно. Сега пък аз да те попитам: кое е по-лесно, лесното или страшното?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Добре. Продължавай. Какво ще кажеш за третия свидетел? Той поне нито е вярвал, нито не. Той е <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>НЕДА: - Мамо... една сутрин след банята увих главата си с хавлия и се втренчих в лицето си... беше уж същото лице... порозовяло, младо, без бръчки... и зад него или над него <b>видях</b> душата си... И разбрах... не знам какво разбрах, мамо...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i><i>ЗАРА: - И защо не си ми показвал стиховете си? (Наум продължава да мълчи, да я <b>гледа</b> в очите.) Като че ли ви нямаше... Боже мой, като че ли не си спомнях за вас... Пауза... .Това е... чудовищен успех, Наум. О, Боже! Как ми се иска още сега да се обадя на Бети и да й кажа, да <b>види</b> тая проста глупачка!... Ами, глупости! Много важно какво си мисли Бети.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ИРИНИ :...той ви има такова доверие и аз бих могла да излизам с вас, разбира се, без да ви се натрапвам, например когато ходите в планината, Асен изобщо не обича да ходи в планината, защото се чувствам толкова задушена тук в огромната къща, имам нужда от нещо абсолютно просто и естествено, имам нужда, да речем от бедност, от липса на пари, от борба за оцеляване, от изнервяне, от изневеряване, ако щеш, защото всичко ме някак парализира и ми идва да го захвърля и да избягам, разбираш ли, където ми <b>видят</b> очите или понякога още-по-лошо, просто ми идва да разбия главата си в ей тая стена...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ДАРА: Видях го в един ресторант... срещу него стоеше друг мъж... и мъжът ми държеше ръката на другия мъж... и я поднесе към устните си... и започна да се смее  и аз се огледах в едно от огледалата... като че ли някой беше откъснал някаква част от лицето ми и това се виждаше ясно и тръгнах да си вървя... у дома... извинявай, ще ми донесеш ли някакъв будилник... или да ми го навиеш за седем часа?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ДАРА: Добре. Значи сега си тръгваш. Няма да пием кафе. Кажи след колко време трябва да ти се обадя и с треперлив, изпълнен със смущение глас, да те попитам дали не би имал нещо против да се <b>видим</b> за мъничко и евентуално да пием кафе? Колко време е необходимо за едно сърдене?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>АНИ: Казах ти - извинявай! Ще се <b>видим</b> утре или най-добре вдругиден, или не - по-спокойно ще ни бъде в събота...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>АНИ: Добре, няма да отида на вечерята... значи ще се <b>видим</b> в седем до... до когато ме изтърпиш... Така добре ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ДАРА:... тя започна да ми разказва за тебе и как се чукате... и влезе в банята да се къпе... и тогава аз се разплаках... и тогава тя излезе, мислеше, че не я виждам... сигурно беше забравила нещо... и ме видя, че плача... а аз просто плачех неудържимо... и неволно вдигнах глава... и <b>видях</b> образа й в огледалото... тя се усмихваше... гледаше ме как плача и тържествуваше... такава змийска, победоносна усмивка... и в този момент усетих, че цялата ми обич към нея изтече... изчезна... като че ли никога не я е имало...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i><i>ДАРА:... тя започна да ми разказва за тебе и как се чукате... и влезе в банята да се къпе... и тогава аз се разплаках... и тогава тя излезе, мислеше, че не я виждам... сигурно беше забравила нещо... и ме <b>видя</b>, че плача... а аз просто плачех неудържимо... и неволно вдигнах глава... и <b>видях</b> образа й в огледалото... тя се усмихваше... гледаше ме как плача и тържествуваше... такава змийска, победоносна усмивка... и в този момент усетих, че цялата ми обич към нея изтече... изчезна... като че ли никога не я е имало...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i><i>Кмета: Не е тая работа за него, че е израстен, ама като го <b>гледам</b>, прост ми се <b>види</b>. Имам си аз в общината общинари за овчобройци, тоя го не ща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Попа: Да оставиш добичетата нему, а ти да додеш с мен, че съм тръгнал на задушница. Като бях есенес, селяните ми натрупаха цял куп порязаници, та само калимавката ми остана да стърчи. Селяни, <b>видите</b> ли ме, рекох. А те: само малко те видиме, дядо попе. Айде, рекох, догодина хич да не <b>видите</b>. Та да дойдеш да ми носиш торбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Кучето: Не гони Келча, юнак да го не направиш. Я да <b>видим</b>, побратими, как да посрещнем новия овчоброец. Добре си дошъл, бае Петко.</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Петко Похлупака: Добрата овца малко блее, много вълна дава. Я ела да ти побара вълната бачо ти Петко, да <b>види</b> тънка ли е, мека ли е, за нищелки става ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Петко Похлупака: Добрата овца малко блее, много млеко дава. Я ела, Рогушо, да ти подръпне бозките бачо ти Петко, да <b>види</b> имаш ли млеко; млекото ти мазно ли е, за сирене става ли.</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Попа: Недейте, бабички, че злото се чува по-далеч от доброто. Ще се разчуе за него и по другите села. Нека си е добър, нека си е доброглед и нека си е доброрък - да може всеки да го пресяга, да може всеки да го прелъгва и кой как рече да му душа вади. Че ако го <b>видят</b> и ако го узнаят, па ако разберат, че е с обич правен и с обич гледан - всеки ще рече да опита. Че злото зло го не хваща, ами доброто го яде. И може да настане още по-силна говноядина!</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Да вземеш жена хубавица, ще имаш много гости. Да вземеш умна - ще ти заповядва, глупава - не ще умее да ти угажда. Богата ако е, ще те разиграва, а ако е бедна - ще трябва да я храниш... Няма да я обичаш, че ти си с обич дошло и виж на какъв хал селото ни докара. Ами ще накривиш каскета и ще набърчиш веждите, а в неделята по веднъж ще я побийваш, че ако жена не се бие барем веднъж в неделята, гнездо не лови... Слушай ти дяда си попа - той много булки е <b>видял</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Па беше сватба, па беше хоро - хем му се края не <b>види</b>, хем му се топана не чуе... Взеха се с Боре, пихме и ядохме - то бяха крави ялови, то беше кисел хляб... То беше вино с пяна и ракия без пяна, то бяха баби подмладени, деди разиграни, мъдри влудени и умни изумени... Голям джумбуш, хубав зияфет! И нали е речено: вино от лоза, мляко от коза, човек от човека, и нали още е речено, че хубавата работа по шесттях месеца излиза, ревна оная ми ти момчана рожба подир половин година... как да е... А Цвета хубава! Като мома беше хубава, като непразна беше хубава, откак роди - мерак ще ме подлуди!</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Кучето: Срало куче на лед, че се дигнала фанара, че се чуло до царя... Лошо ли видя от мен, Стоимене, та се така излайваш? Тоя даскал ли те е тебе учил, та си живота попържаш и на селяните кучета думаш? Ами тая жена твоя ли е, та й сметка не държиш, та й страните не биеш? Не я ли <b>видиш</b>, че мръсно приказва и мръсно държи?</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i><i>Кучето: Срало куче на лед, че се дигнала фанара, че се чуло до царя... Лошо ли <b>видя</b> от мен, Стоимене, та се така излайваш? Тоя даскал ли те е тебе учил, та си живота попържаш и на селяните кучета думаш? Ами тая жена твоя ли е, та й сметка не държиш, та й страните не биеш? Не я ли <b>видиш</b>, че мръсно приказва и мръсно държи?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Цвета: Умря, та се не видя Стоимен! Умрелите бог да прости, живите бога да хвалим! Ами аз къде да се дяна, като самичкото въже и в гроб не може да спусне... Олеле мале, мамина майчице... Сама змия в грамада не стои, чакай Стоимене, ида по тебе... Олеле мале, излизай, душо, недей се под нокът запира, да те във вехти кириши запрат, не <b>видиш</b> ли, че си се вече наживяла и си гробуша... а пък от гроб бягаш... не знаеш ли се, че зъби нямаш, та цица искаш, мари...</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i><i>Цвета: Умря, та се не <b>видя</b> Стоимен! Умрелите бог да прости, живите бога да хвалим! Ами аз къде да се дяна, като самичкото въже и в гроб не може да спусне... Олеле мале, мамина майчице... Сама змия в грамада не стои, чакай Стоимене, ида по тебе... Олеле мале, излизай, душо, недей се под нокът запира, да те във вехти кириши запрат, не <b>видиш</b> ли, че си се вече наживяла и си гробуша... а пък от гроб бягаш... не знаеш ли се, че зъби нямаш, та цица искаш, мари...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Овцата: Оправи се светът... Сега ще <b>видим</b> стрижба като хората и ще има да ни доят кой както си иска...</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>като проект или "план", но, от друга страна погледнато, това пренасяне не е така "наситено" с непосредственост и пълнота, каквито има практическото вървене по прашния, огрят от слънцето и водещ към хоризонта път. За да решим въпроса за смисъла на това мнимо вървене чрез мисълта по някой "неизвървян" път трябва да прозрем скритото в така нареченото пред-ставяне (пред-ставане!) на всичко, което искаме и може да <b>видим</b> ако сме там, на самия прострял се пред нас път.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>6. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелателно, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>Опитите ни да направим "видим" импулса, "идващ от дълбините" (Бергсон) и опиращ до "самия принцип на живота", ни отведоха - на пръв поглед - до отдалечени от "проблематиката" за времето "места"; но това, както ще <b>видим</b>, е само "на пръв поглед", докато "взирането" ще постави всяко нещо на неговото място - което е истинската задача на философията. В подкрепа на тази увереност тук мога само да припомня забележителните думи на Анри Бергсон:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Литературни есета;2912;<br>
<i>И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз <b>видях</b> капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява. </i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Беше дошло времето на сравнението. И не с историческата 1939 година; още по-малко с това което сме били на Девети септемри 1944 година. А на сравнението със света, с онова, което той е, какъвто вече го бяха <b>видели</b> нашите лекари и инженери, поживели и изработили своята ангария в Азия и Африка, и минали на връщане през Париж, Мюнхен, Лондон… Те разказваха, пропагандистите ги оспорваха. А масовият българин се ослушваше и оглеждаше…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Ала точно това <b>видя</b> и Системата… Когато става дума за самозащита, тя има съвършени сетива, и време още ще ни трябва до край да ги открием и проумеем…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>В очите на хилядите читатели, с които се срещнах, виждах и познатия български скептицизъм: това за което пишеш, не може да бъде. Но <b>видях</b> и много стръв да бъдем и ние там, където са другите… Ето, в тия очи и в тия въпроси, които ме затрупваха, ми даваха тогава, дават ми още повече сега надежди, че този освободен ум може, макар и с голямо историческо закъснение, да постави българина там където той иска да бъде…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Така, че тази книга не създаде у читателите чувство за малоценност, за което неведнъж бях обвиняван от официалните власти. Усещане за малоценност получи Системата… Защото тя се <b>видя</b> разголена, разкрита, показана по своето долно, и не дотам чисто бельо…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Защото Япония малко нещо, твърде малко си разгърна пред мене кимоното, колкото да <b>видя</b> нещичко голо, ама то беше толкова малко и толкова боядисано, че ме остави в едно много по-голо недоумение и в същото време в една лъжлива съблазън, че все пак погледът ми се е тръкнал о нещичко, което е автентично японско.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Дотука никакво чудо не съм видял. Ако това, че дремя на летището и никой не ме посреща, на някой може да му се <b>види</b> чудо, то не е японско, а чисто българско чудо. И не е никакво чудо, ами една доста позната работа, която може да ти се случи и на софийската гара, и в Куртово Конаре, и в Долни Главанак Хасковско…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Дотука никакво чудо не съм <b>видял</b>. Ако това, че дремя на летището и никой не ме посреща, на някой може да му се <b>види</b> чудо, то не е японско, а чисто българско чудо. И не е никакво чудо, ами една доста позната работа, която може да ти се случи и на софийската гара, и в Куртово Конаре, и в Долни Главанак Хасковско…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Стоя така, както споменах, като обран поп, и гледам доста объркан и безпомощен… „Велика цивилизация — ми казваха приятели, — ще <b>видиш</b>, високо ниво…“ Щом съм в такава висока цивилизация, казвам си, няма да е трудно да се оправя. И тъй като съм много слушал и чел за прословутата японска любезност, решавам, че колко му е — ще направя опит за контакт с тази азиатска цивилизация — в лицето на ония две момичета в сини блузки и сини барети, които седят под надписа „Информация“… Надписът е на английски, а моят английски дотолкова стига…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Насреща е кореспондентът. Не ми се е дип случвало да <b>видя</b> в чужбина българин да примира от радост, като му се цопне друг българин. Трябва да призная, че това мое наблюдение и друг път е познавало изключения. Ще го познае и тук. И не само чрез колегата, но не по-малко и чрез други наши дипломати. Особено дума за отсрамване ще трябва да изрека за софийския си комшия Стоян Стоянов, когото доста неочаквано ще срещна тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Това с кражбите ми ее <b>видя</b> много янлъш приказка. Не повярвах, ала едно е да не вярваш на приказки, друго е да не вярваш на очите си. Ние, българите, не вярваме дип на приказки, много сме слъгвани, много сме залъгвани. Затова си знаем своята проверена, скептична, ала и непоклатима философия — ръка да пипне, око да види.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Това с кражбите ми ее <b>видя</b> много янлъш приказка. Не повярвах, ала едно е да не вярваш на приказки, друго е да не вярваш на очите си. Ние, българите, не вярваме дип на приказки, много сме слъгвани, много сме залъгвани. Затова си знаем своята проверена, скептична, ала и непоклатима философия — ръка да пипне, око да <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>И ръката пипна, и окото <b>видя</b> — фактът си е факт: обикновените японци не знаят какво значи това да откраднеш…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Наши кинодокументалисти преди години бяха слагали една камера в Халите. Що народ бяха <b>видели</b> да мушка в пазви и джобове, в престилки и сутиени пакети с кайма, салам, сирене, и то не, да речеш, прости хора и гладни. Списъкът беше длъшък — в него работник не се намери, намериха се дейци на изкуството, лекарка една и учителка се озоваха в камерата…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Затова внимателно забутах количката до едно меко канапе — луксозно и продълговато, от двете му страни имаше седалки, <b>видях</b> едно свободно място, седнах, поех си въздух, а багажа сложих до канапето. И телевизор да гледам, и багажеца си. Верен, до смърт верен на нашенското — ръка да може да пипне, око да гледа… Нямали били отделните народи национален характер?</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Ще <b>видя</b>, значи, заводите „Хонда“… Производството на тая „Хонда“ го зная. Тия диви, необяздени жребци, толкова огледани, толкова лъснати и толкова луди, препускащи по улиците на всички големи световни градове, натоварили на гърба си седемнайсет-осемнайсетгодишни момичета и момчета, които с тая грациозна, силна и красива „Хонда“ под краката си живеят с чувството, че са се покачили на земното кълбо и него яздят…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Може — той се усмихва, за да <b>видя</b>, че също е от тия, дете още не са ходили при зъболекар… Ако има нещо за което най им завиждам на японците, то е, че че познават теглото на зъболекарския стол…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Връщам се при Кането сан и го <b>поглеждам</b> да <b>видя</b> разбрал ли е, че за малко си ходих в България. Ала какво можеш да разбереш от едни японски очи. Те не са прозорци, те са…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Виждам, че Кането отиде, та се не <b>видя</b>. Той за какво ме взе наистина!… Ние, българите, когато ще будалкаме някого, я с око му смигнем, я лека гримаса направим зад гърба му, я ще се окашляме. А този няма ни гримаса, ни око, ни кашлица…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Ако искаме всички наши българи истински и завинаги да презрат капитализма, трябва да ги командироваме в Япония и да им уредим среща с Кането. Мисля, че повече никой няма да отвори приказка за туй, за онуй, дето го имало в Япония, пък у нас го нямало… Даже още си мисля: ако нашият прославен с трудолюбието си „труженик“ <b>види</b> калко много работят японците — пеша ще си дойде от там.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Пътуваме към Токио и си приказваме. Да вади човекът до мене кърпичката — не вади. Викам си: този като наближим центъра, където въздухът е най-мръсен, направо на маска ще мине. Слушам го като ми приказва и се озъртам — да <b>видя</b> къде си е скрил маската. Като не я виждам си казвам: японска работа — сигурно в определен момент сама ще изхвръкне отнякъде автоматически и ще се нахлузи на лицето му. Решавам да следя автомобилите, които идват срещу нас — те с противогази ли са. Не забелязвам такова нещо и това ме учудва…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>И скоро виждаме… Навлезли сме навътре, в самата среда на града — тук се движим вече бавно. И аз мога не само да дишам, но и да <b>гледам</b>. За да <b>видя</b>, че Токио е пълен с течаща вода.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Известно е, че японците са влюбени в цветята. Още като отворят очи и вземат да разпознават цветовете — първият цвят който се показва на детето, е зеленият — цветът на цветята. Същите тези японци са съчетали вода и растение по такъв начин, че онова, което може да го не поеме водата и палавите водоскоци, пръснати из цяло Токио, да го погълне цветето. Най-невероятни прегръдки между вода и растение може да <b>види</b> човек — както вече казахме: и в обществените служби, и в магазините, и по улиците на Токио.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Може донейде да сте прави, като ми задавате такъв въпрос — аз не мога да ви отговоря, макар че по принцип възможните отговори са два: или японците пазят водата чиста под страх от най-тежки санкции, или пък, че не я пазят. Тогава тя, след като се укрие на едно място, преди да се появи на друго, вероятно отива на химическо чистене. Защото, където и да я <b>видиш</b> тая японска водица, все е чиста, все свежест носи…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Може много други работи да не е видял човек от Токио — град голям, както би казал Бай Ганьо — можеш ли <b>видя</b> всичко, но тази вода в къщите и по улиците, и тези нелеки японски цветенца, запърхалн из чистите си възглавнички с нежните си зелени лнстенца навред, където има свободна ивица камък, стена, или коридор — то стига, за да можеш да усетиш нещо от Токио и от Япония.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Може много други работи да не е <b>видял</b> човек от Токио — град голям, както би казал Бай Ганьо — можеш ли <b>видя</b> всичко, но тази вода в къщите и по улиците, и тези нелеки японски цветенца, запърхалн из чистите си възглавнички с нежните си зелени лнстенца навред, където има свободна ивица камък, стена, или коридор — то стига, за да можеш да усетиш нещо от Токио и от Япония.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Искам, Киросава, след всичко, което <b>видях</b>, след тия черни очи на японката и след тия зелени води на океана — огладнях. Във всякакъв смисъл. Води ме, но не искам да ме водиш в най-скъпите ресторанти иа този хотел. Тях вече ги <b>видях</b>. Има ли тук ресторантче, където такива, с по-малко пари се отбиват? Там ме води, Киросава, при твоя народ, при японеца…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Киросава кимва — зер не съм първият българин, който му е поискал да го заведе в евтин ресторант, скрит зад желанието си да <b>види</b> как живее нормалният японски народ…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Самочувствието ми се връща. Както го е казал поетът — нека <b>видят</b> японките, че и ние сме дали нещо на света. Па било и умение да нагъваме саке в такива непонятни за японеца количества. Щото сакето не е нищо друго, освен една шльоковица, която един нашенски пияч няма и да ти я близне. Я има, я няма дванадесет градуса. Вън е топло, даже е горещо, а те ти го сервират като греяна четиридесетградусова ракия. Такова саке мога да ти го пия цял ден, стига да има кой да ми го плати.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Докато се шляйках насам-нататък из Токио, влизах в един магазин, влизах в друг, забелязах нещо, което ми прибра долната челюст, че и малко нещо я вкопчи в горната. Забелязах го на шега, после рекох да видя да няма грешка, а най-сетне <b>видях</b>, че няма изключение.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Докато се шляйках насам-нататък из Токио, влизах в един магазин, влизах в друг, забелязах нещо, което ми прибра долната челюст, че и малко нещо я вкопчи в горната. Забелязах го на шега, после рекох да <b>видя</b> да няма грешка, а най-сетне <b>видях</b>, че няма изключение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Бях започнал с избора на кимоно. Ще <b>гледам</b> — рекох — как става тая работа. Тук, в Япония, ако не я <b>видя</b>, къде ще я <b>видя</b>. И меката подметка на „Сърп и чук“ прекрачи не един път прага на голямите фирмени магазини за кимона по „Гинзата“.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>И аз така сега — това, което <b>видях</b>, бяха кимона, кимона, цял свят да облечеш в тях, светът ще свърши, те ще хартишат!</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Загледах се как една сан си избираше плат за кимоно. За час и четиридесети пет минути й свалиха целия щанд и пак го качиха. Но платовете все не й харесваха, все не ставаха за вече понетежалата й талия и явно понатежалата кесия на мъжа й… Ама и аз не бързах и си викам: „Ха да <b>видим</b> сега на коя от двете страни ще издържат нервите повече.“ Едната не харесваше, другата сваляше. Свърши се щандът. Всичко се преобърна, като че ли тая японска лелка не беше клиентка, ами тайфун, нахлул на шанда за кимона, за да го разровичка и разпердушини.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Леле, мале да сте ми в София, в ЦУМ да ми дойдете — там да ви <b>видя</b> как ще капризничите! Па ако ще не в Токио, ами зад Токио в родилен дом за първи път да сте изплакали.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Не казвам какви мисли ми се събраха в главата, докато <b>гледах</b> тая красива, почти съвършена жена как му трепери на оня самонадеян дандалак, как мъкне отдире му детето и багажа си. При това тя — една от трите супержени-японки, както казваше моят сънародник, в тоя безкраен низ от острови… Ами какво оставаше за онези женици, дето не са дотам надарени с бедра, с гръд и със стойка. Може ли човек да ги <b>види</b> като как изглеждат сутрин, когато нощта е измила боите и червилата, и умората и изтощението са се оцъклили с всичката си безпощадност върху милото и очарователно до късно снощи личице…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Не съм прекарвал нощ с японка — не зная как изглежда тя сутрин. Сигурен съм, че при тежкия й ден и при сервитьорските й задължения вечер едва ли ще блести от настроение и ентусиазъм сутринта. Затова японката е богиня не само на усмивката, но и на боята. Но колкото и да я умее тая работа с боята, и боята, дето е боя и толкова работи скрива на тоя свят — и тя пропуска, ако имаш око, за да <b>видиш</b> умората върху лицето иа голяма част от японките…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Как да не е послушна тази жена, как да не са й влажни очите от ненапускащата я предана усмивка, как да не е готова да счупи гръб пред всеки, от който зависи не просто днешният й ден, а реално и точно — самият й живот… Затова рядко ще <b>видите</b> японска жена с маникюр, с лак по ръцете — няма време нито за лак, нито за маникюр. Освен ако самата й работа го изисква. Вглеждах се, заглеждах се и в ръцете на стюардесите, в ръцете на продавачки в най-скъпите магазини по „Гинзата“ — тази визитна картичка на Азия: чисти ръце, с добре и грижливо изрязани нокти и това е…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>От Хага сан, както от всички едри хора, се излъчва доброта. Хага сан и няма причина да е зъл човек, на него му е вървяло в този живот. Спорт, режим, титли, свят е <b>видял</b>, завършил медицина, станал професор, напипал важен дамар на науката. Вече е собственик на клиника, която е претъпкана. Ала като <b>гледам</b> тромавата му и тежка стъпка, дори за танго, разбирам, че Хага сан не е имал никога време за танци и за веселби. И неговият живот е минал по японската система — труд, труд, труд… Само че той е от успелите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Тъй аз <b>видях</b> един щастлив японец. Танцуваше танго в полунощ… Хага сан бе дошъл в Токио на конгрес на рехабилитаторите. Днес е бил докладът му. Утре конгресът свършва. През нощта. Хага сан ще пътува с влака за своето университетско градче.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Хага сан сдържа гнева си. Имах случай да <b>видя</b> как реагира японецът в подобно положение. Нищо не рече Хага сан, лицето му нищо повече не изрази. Колегата обясни — ние, българите, сме силни в това да обясняваме поведението на другите:</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>… Своя сексуален проблем обаче, доколкото го има Япония, го е решила по един наистина японски и наистина рационален начин. И не толкова Япония, колкото японският каптализъм. Докато обикалям тия големи и стари японски квартали, пълни с всичко — и с труд неистов, и блясък, и с отчаяние и със секс по японски, мисля и премислям онова, което вече <b>видях</b>, и онова, което тепърва ще видя…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Често нас, хората от страните зад железцата завеса, ни обвиняват отляво и отдясно, че сме манипулирани от своята пропаганда и с пълно право разбира се. Ако в точния смисъл трябва да употребяваме това понятие обаче, човек трябва да отиде в Япония, за да <b>види</b> манипулиран човек — обработен, ошлайфан и пригласен така, че да бъде само една част от колективен механизъм и нищо повече. При това такава част, която да може всеки миг да бъде подменена с друга равностойна на нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Приятел един ми разправяше как текли очите му по някаква красива френска проститутка, докато стъргал тротоарите една зима е Париж. Било вечер, премръзнала, тя почукала на стаята му и поискала нищо и никаква, почти символична цена. Нашият човек се изплашил да не е шпионка и отказал. Откъде да знае дали не го следи за нещо френското разузнаване… Нас социалистическите хора непрекъснато ни следят някакви чужди разузпавания. Друг един познат имам — <b>видях</b> го в Мюнхен — непрекъснато минаваше от един тротоар на друг, въртеше се като обран поп и не се оглеждаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Познавам и други нашенци — в Париж, на Пигал като идат, що пара оръшкат на тъмнично да се намерят, мискинлик да <b>видят</b> — в едно заведение, във второ, в трето… От заседания, за които са командировани, бягат, от сън се лишават — само и само да наврат, митнат насам, където е големия разврат. Ама това да си платят на едно момиче и да им мине меракът — не. Все ги е страх някой да не ги заснеме, че после върви обяснявай на жена си, на началника и най-вече на съответните органи какво си правил и как. Малко ли такива книжки има написани — за снимане, за дискредитиране…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Когато сме изненадани много, ние, българите, псуваме. Това е един начин, по който изразяваме възхищението или изненадата си. Като сме на лов и, да речем, <b>видим</b> един голям заек да изскочи, вместо веднага да се прицелим, първо извикваме: — Ега ти заека!… — и тогава вдигаме пушката…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Уличките стават тесни, колата се провира трудно. Сега виждам какъв виртуоз е шофьорът. Всеки момент, като влизаме от една уличка в друга, очаквам колата да удари калника си в зида, край който минаваме. Не зная сантиметър ли отделя калника от зида, милиметри ли — аз очаквам да стане неприятното, ала то не става. И не вярвам на очите си, но колата върви и ние влизаме все по-навътре и навътре. Ясно е, че две коли, ако се срещнат, няма да се разминат — невъзможно е. Ала те не се срещат, макар че никъде не <b>видях</b> знак за еднопосочно движение.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Мила, много мила, е съпругата му. Но коя жена толкова ще прималее от радост, ако ни <b>види</b> в два или три през нощта пресни-росни да нахълтаме в съня й и да я караме да ни обслужва и налива уиски, да пренася лед и фъстъци…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Подземия, подземия — чисти, подредени, няма фас хвърлен по улицата, няма хартийка смачкана. Това всъщност не са улици в точния, европейски смисъл на думата, по тях няма асфалт, няма паваж, няма прах или кал, засъхнала в края на улицата. Тук камиони не вървят, тук „хонди“ и „судзуки“ не влизат, тук е само за хора и за асансьори. Улиците са постлани с мокет. И на мокет да хвърлиш цигара — не върви. Има пепелници, има място за пушене, има място за гасене на цигарите. И все пак <b>видях</b> фасове, хвърлени на мокета. Досещате се кой може да свърши тая работа — само ние, свободолюбивите европейци.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Нима ние не можем да открием един такъв магазин: „Един лев“? Или ако един лев ни се <b>види</b> твърде малко, да го кръстим магазин „Два лева“. Как мами тая малка първоначална цена и как хубаво ти отупва джобовете, като излезеш и се окаже, че стоте йени са станали на бърза ръка хиляда или две хиляди. Ако беше жив Луи дьо Фюнес и беше посетил този магазин, сигурно, възхитен от простотата и гениалната сметка на японския продавач или собственик, щеше да се чукне по главата…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Винаги, когато съм мяркал по разписанията на световните летища и гари името на София, все ме е хващало съклет. Това време спира ли, на тоя часовник чарковете му ръждясват ли, та не бърза, за да те прибере в корема си нашето Балканско „Ту“, и додето мине момичето насам-натам с бонбоните, да кацнеш в София. Това е май единственият случай, в който, <b>видя</b> ли името на София изписано — чета го България…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>И ако има още за какво да изрека блага приказка за Япония, да й счупя един кръст и аз, па макар и без кимоно, накрая ще е и за това: тя ми отвори очите да <b>видя</b> не само нейните чудесии, но покрай тях да <b>видя</b> по-добре — и нашите, български работи…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i> Самата книга написах в България, тъй като се налагаше непрекъснато да сверявам факти, имена, време, реплики, а и друго - исках да се приближа колкото се може по-плътно до самата истина! Така, написана на ръка, аз поех риска да я пренеса през границата като турист и успях! Ако бяха я открили митническите власти, които бъркаха в чантата ми, щях да получа от 5 до 10 години затвор и тя щеше да бъде унищожена. Когато митничарят ми даде знак с ръка да отминавам едва се сдържах да не заплача от радост, че книгата ще <b>види</b> бял свят!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Меко кацане, капитане, успех! - отговори полковникът, като удължаваше думите като паралитик. Челюстите му бяха схванати от това, което <b>видя</b>, от участта на Тодоров. По лицето му нямаше капка кръв, в съзнанието му изчезна всяка представа за дисциплина и ред, за чест и дълг.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Месершмитът изчезна в синевата на есенния ден, някакво вътрешно чувство подсказваше на полковник Ангелов, че той никога няма да <b>види</b> тоя предан и смел офицер, от когото винаги се възхищаваше, обвиняваше се в излишен сантиментализъм и си казваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Докато мустакатият долу говореше, командирът слушаше зад открехнатия прозорец от кабинета на втория етаж. Телефонът звънна остро и от другия край на жицата се обади кадифеният глас на генерал Маринов. Полковник Ангелов разказа това, което беше <b>видял</b> и чул, изрази желание да напусне. Искаше да отиде в родното си село, където носталгията непрекъснато го теглеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Полковникът изпълни заповедта. Пистолета от кобура изваждаше много бавно, като обмисляше да захапе ли цевта. Страхуваше се, че този срещу него ще го предва-ри, а да умре от такъв негодник му се <b>видя</b> недостойно. Като го постави на полираното бюро, той го бутна с края на пръстите си, като каза на себе си:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>„Жив ли е Минков или загина като честен офицер сега, когато офицерската чест е поругана? Дали не е прелетял над немските позиции с бяло знаме? Той <b>видя</b> с очите си завързания на бакъл Тодоров, <b>видя</b> го смазан от бой и знае, че той е невинен. Как му е подействало това? Дали не е решил да се избави от подобна ситуация и е поел тежкия кръст на изгнаник?"</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>От раната на главата му кръвта се стичаше под яката. Той усети топъл гъдел и го погали с ръка, както седеше на килима. На пръстите си усети неприятна лепкавост, вгледа се в тях и <b>видя</b> цвета на собствената си кръв. Извади носната си кърпа, изтри кръвта от ръката си и гледаше надолу, отбягваше погледите на инквизиторите. Сгъна кърпата с характерното за него старание. Той всичко вършеше така. После се изправи, като се олюля встрани, опря се в един от ъглите на масата, притегли един стол и седна без покана.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>На стената в кабинета беше поставено огледало, голямо - човешки ръст. Той <b>видя</b> образа си в гладката огледална плоскост и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите, които сте-неха в нощта, безсилен да въведе ред, законност и дисциплина в полка!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>      Старата влезе в спалнята си, без да затваря вратите и светлинката на кандилото хвърляше златисти отблясъци на бравата. Погледна през прозореца, без да <b>види</b> нищо, прекръсти се, съблече бархетната си пижама и я преметна през таблата на леглото. Отвори крилото на гардероба, където бяха всекидневните й рокли, попипа с пръстите на дясната си ръка две от тях и взе по-новата. Преметна отгоре плетен шал, взе бастуна с гуменото топче накрая и каза твърдо на снаха си:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Онова ли фашиско копиле? Няма да го <b>видиш</b> на тоя свет, на оня белким се срещнете! Язе съм агютантин.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Гвардеецът още не беше свършил обяснението си и от двойната врата на входа за щаба двама въоръжени с автомати изведоха полковник Ангелов арестуван и го на-тикаха в една от страничните стаи на пристройката, която служеше за складове на интендантството. Майката го <b>видя</b> и преди вратата да се затвори зад него извика с отчаян глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Сашо!.. Синко!.. - арестантът чу познатия глас на майка си и в рамката на вратата се  обърна назад към портала. Той <b>видя</b> как старата грохна в краката на Звезда... Опита се да се обърне с лице назад, но един от охраната го блъсна с приклада в гърба и заключи зад него тежката врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Шум от човешки стъпки подплаши гугутките и те литнаха почти едновременно на запад. Пътната врата се хлопна и тя с изненада <b>видя</b> клюмналата в отчаяние глава на свекървата. Над лявото й рамо потрепваше кичур от бяла коса, от двете й страни вървяха две млади жени.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i> В първите дни от заемането на адютантската длъжност, Георгиев облече една войнишка куртка без паго ни. Отначало този отличителен белег за звание и чин му се <b>виждаше</b> нещо отживяло, една противна традиция на омразното минало, но това не трая дълго. Войнишката куртка му се <b>видя</b> неподходяща за длъжността и той отиде в дружинния склад, където ключар беше неговия съкварталец, стар познат, с когото бяха съдени за кражба в една и съща година.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Адютантът хвърли старата куртка и започна да облича една след друга нови, мъхести, вмирисани на нафталин дрехи. Докато се събличаше и обличаше, той заставаше с гръб към ключаря, за да прикрие скъсаното фанелче, което беше закърпено грубо с кафен плат. Ключарят го <b>видя</b> отзад и завистливо възкликна:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Как какво правиме, не <b>видиш</b> ли? Укрепваме народната власт, трепеме фашистите, това засега е най-важно - това е задача номер едно на майката партия!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Ако срещнеме такъв, ще го вземем с нас и в некоя яма! На другия ден ще се разчуе и да <b>видиш</b> какъв берекет! Дават хората, ей, споменеш ли партията - всеки дава!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Тинка се отдръпна уплашено от нея, като <b>видя</b> парчето плат, такава фланелка имаше и нейният мъж, тя беше я прала и гладила.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>- Човек като няма грош, от малко е доволен. Толкова пари не съм сънувал! Ама да <b>видим</b> как ще ги изскубем от фашистите!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>Мракът се сгъстяваше бързо и двамата изчакваха да се приберат хората по домовете си. От близкия път се чуваше конски тропот, пляскане на камшик във въздуха и мелодично отпяване на колелетата. Двамата иманяри обърнаха поглед към пътя. Георгиев пак така под ъгъл гледаше в една посока, а <b>виждаше</b> в друга. В здрача <b>видяха</b> файтона на един от богатите селяни, който се връщаше от полето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Тинка влезе в стаята, където старата продължаваше да ридае и скубе белите си коси, които се бяха разпилели по увисналите от годините рамене. Тя не <b>видя</b> този страшен вид на свекърва си, защото на очите си държеше снежнобяла кърпа, за да попива течащите сълзи. Седна на стола, на който преди малко седеше Звезда, и продължи да хълца.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Батко Тома, носиме за татко дрехи - каза тъжно момчето и в гласа му се долавяше мъка и надежда. Войникът нямаше право да разговаря с цивилни и посочи с поглед подофицера. Това изненада момчето. Той поиска да пита още нещо и пристъпи до войника, вгледа се във вкамененото му лице и <b>видя</b> как в края на очите му изплуваха две едри сълзи. От тях той разбра всичко!.. Тогава се обърна към подофицера и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>отвън и той отговаряше без охота на арестантите. Тодор надничаше през решетката на малкото прозорче към портала, <b>видя</b> белите коси на баба Райна, <b>видя</b> как децата подадоха пакета и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Ангелов се залепи до стената, изпъна тялото и шията, така че те изпукаха. Между тълпата той <b>видя</b> белите коси на майка си, забеляза, че главата й потрепва леко. Тя беше се опряла на раменете на децата и сочеше с бастуна вратата, зад която беше той... Непоносима и страшна жажда го задуши, за една бащинска и майчина прегръдка, за още една целувка. Нещо изгаряше в душата му и жарта пареше в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>След почивка от изморителното изпъване на тялото, Ангелов отново зае поза до прозоре-ца. Този път <b>видя</b> как децата подкрепяха бабата отстрани, и тя накуцваше надясно и по раме-нете й се разсипваха белите редки коси. Те си тръгнаха към къщи, към онзи тих, щастлив дом...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Пътната врата се хлопна и тя надникна към прозореца, но влезлият бързаше и тя едва успя да <b>види</b> човешка сянка. Към вратата на стаята се приближаваха бързи стъпки на подковани обуща и това я уплаши. Хвана бравата и се засуетя - да заключи или да отвори. В същото време на вратата се хлопна бързо и силно. Механически отвори и пред нея застана ординарецът на мъжа й, който носеше на дървени окачалки цивилния и парадния костюм.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Едва размениха няколко думи и в двора влезе пиян руски войник, който се оглеждаше в прозорците, и като <b>видя</b> в стаята хора, влезе при тях!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Дъщерята на Ангелов беше между тези, които имаха възможност да <b>видят</b> преместването на арестантите в Кръстатата казарма. Тя позна баща си и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Един цивилен млад мъж, на когото дрехите не стояха добре, личеше, че отскоро е в тях, я <b>видя</b> от отсрещния тротоар, прекоси улицата и застана почти срещу нея, като й препречи пътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Всичко, което казвате, е така. Съжалявам, че го разбират късно! Ако от нашата грешка се поучат други, нашият живот не е отишъл напразно! Страхувам се, че ще си отидем от тоя свят, без да ни <b>видят</b> и без някой да чуе за нас. Остава ни само едно - да се подготвим психи-чески за една достойна смърт!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Двамата селяни гледаха едновременно новопристигащия в краката, за да <b>видят</b> коя от обувките беше със скъсана връзка, но се изненадаха, като видяха, че той беше обут с високи спортни обуща, здраво пристегнати в глезените. На раменете му се полюшваха нескопосно, лошо завързани пагони на капитан.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i><i>Двамата селяни <b>гледаха</b> едновременно новопристигащия в краката, за да <b>видят</b> коя от обувките беше със скъсана връзка, но се изненадаха, като <b>видяха</b>, че той беше обут с високи спортни обуща, здраво пристегнати в глезените. На раменете му се полюшваха нескопосно, лошо завързани пагони на капитан.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Не <b>видиш</b> ли, че язе изкарах парите! Ние сме комунисти и по комунистически - според заслугите - заключи Георгиев.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Приемам, бе, айде да <b>видиш</b>, че съм човек! Нали ми обеща 300 хиляди, те - приех и по-малко. Нали сме комунисти, требва да се разбираме, ние не сме за парата, ама като немаме и сме затънали в борчове!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Нема да дават ли, нека ги съберат моите ора и ша <b>видиш</b> довечера, как ша ги фъргат все на големи пачки!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>  Двамата с декларациите останаха доволни от това, което <b>видяха</b>. Външната намеса при обесването за тях беше извън всяко съмнение, тъй като той не можеше да става и едвам дишаше, когато го изнесоха от инквизиционната, а за такова деяние бяха необходими сили, които в него не бяха останали.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Манчев не беше в квартирата, когато старата дойде. Тя не знаеше, че Звезда е приела съквартирант и по навик отдели от букета за вазата в гостната. Когато остави цветята и се обърна да излезе, <b>видя</b> на закачалката непознати мъжки дрехи.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Прозорецът на кухнята светеше и на бялото перде играеше силуета на жена. В антрето влезе Манчев. Звезда го <b>видя</b>, отвори вратата и го запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	На скъп човек - скъп подарък - каза той някак си неуместно и необмислено, после това му се <b>видя</b> глупаво и по страните му се разля руменина.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Готови ли сте? Разделете се на две групи по 8 души и всяка група да се грижи за хората си. Първо с брадвата няколко души, за да <b>видят</b> другите как отмъщават комунистите! – нарежда-ше Зурлов и добави: - Георги и Павел, вие няма да бъдете в една и съща група, вие ще сечете с брадвите! Рачо, ти с вилата, но няма направо в корема, защото така свършват бързо! В месо, в здраво, там кръвта изтича бавно и краят е мъчителен!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Два дни след кървавата жътва командирът на партизанския отряд Витко Иванов (Баку) реши да посети Кръстатата казарма и да <b>види</b> с очите си как неговите възпитаници се справят с работата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Комендантът на казармата, човекът с белега на лявата буза, партизанин от отряда, отваряше на бившия си командир някоя от килиите, за да го увери, че добре си върши работата, и то не само пред него. Баку <b>видя</b> с очите си окървавените хора, смазани от жесток бой, но по лицето му не трепна мускул от възмущение. Той се надсмиваше ехидно над съдбата на нещастните хора. На въпросите му те отговаряха с мълчание. Комендантът не забрави да отвори килия № 6, където беше полковник Ангелов. Когато превърташе ключалката, той намери за необходимо да поясни:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>     - Да те <b>види</b> народът и тогава! Нашето леко ли беше в шумата! Вие разстрелвахте, съдехте и бесехте, сега ви се връща!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Накита на Капка, медальон като вашия! Тати го купил от един евреин! Имал два, единия взел тати, другия запазил за господин Симеонов. Беше хубав и много скъп. Капка тъгува за него, но щом е за живота на тати, даде го! Беше нарочен за абитуриентския й бал! Мама го пазеше заключен, <b>видяхме</b> го, когато тати го донесе в баке-литова кутия, постлана с червено кадифе.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	А де, да <b>видиш</b> оти съм човек! Иди, работи в склада и никому нищо! Да не забравиш! Два милиона! Ако се случи нещо, да те нема, стегай се за война!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Къде?.. Там, в затвора! Събраха всички, които ще бъдат съдени! Аз поех защитата на 12 души от тях, често ходя там. Вчера го <b>видях</b> и ми дожаля за младостта му!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Звезда трепна като ударена с камшик. Бялото обкръжение около нея потъмня, тя забрави, че е зима, искаше да <b>види</b> света в пролетна премяна, озарен от златистото сияние на надеждата. Пред очите й изчезна жалката фигура на благодетеля и тя протегна ръце напред, за да прегърне илюзията, че Фердинанд е жив! Бистри сълзи като безценни камъни изплуваха в ъглите на очите й и увиснаха там, където започваха дългите мигли.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>    - Човек, когато е в нужда, от дявола помощ търси! Една жена ми препоръчаха, Овчарова се казва, била близка с тоя, дето ги съди. Най-главният бил, 400 хиляди сака и язе ги дадох! На заем взех 100 хиляди, защото нямах толко, но щом е за живот!... Измина седмица и ни пари, ни момче!.. Отивам пак при тая Овчарова да <b>видя</b> какво ще ми каже. Ако и сега мънка, ша ида при един, дето му думат Звера! Ще му разправа както на ваша милост, пък каквото бог даде! Некоя нива бих дал, ама да <b>видя</b> сина си свободен! Предварително не давам!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Тодор Ангелов използва едно отсъствие на Каменов и беше гост на Овчарова. Тя се показа изкусна домакиня в приготвянето на печено прасе, но се отличи и в сервирането, което беше по всички правила на етикецията. Гостът остана очарован от всичко, особено от пачките с пари, които <b>видя</b> подредени в бюфета, когато домакинята уж по небрежност отвори едно от чекмеджетата, за да търси книжни салфетки. В очите на сребролюбеца пламна дива страст и той невъзмутимо запита: На каква зестра може да разчита, ако решат да се оженят?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Колкото и корумпирана да беше Овчарова, това искане й се <b>видя</b> долно и по лицето й се появиха червени петна. Вгледа се в безизразното лице на събеседника си и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Не приказвай какво е било! Сега е друго! Напред! -наредил Лазар. Като <b>видял</b>, че така не върви, Първан опитал с подкуп. „Ето, рекъл, в касата са 15 милиона и 800 жълтици! Половината за теб, половината за мен! Ще кажеш, че не си ме намерил! Аз ще замина през полето и през границата! Каквото бог даде!"</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Благодаря, обядвах - отговори той и <b>видя</b> на лицето й нервна маска. - Какво лошо има? - запита той с тревога.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Около бюрото на Каменов имаше полукръг от хора. Звезда застана на левия фланг, за да ви-ди лицето му и той да <b>види</b> нея и поздрави студено, като му подаде писмото.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Ценко Стойков <b>видя</b> когато Звезда дойде при Каменов и дойде след нея, готов да поеме „защитата", която щеше да предложи Каменов (такава беше уговорката между двамата).</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Близките на подсъдимите чакаха на тъмно. Те бяха направили тунел от човешки тела от вратите на затвора до входа на съдебната зала. След разсъмване пред Военния клуб се събра хилядна тълпа от народ. Това беше най-голямото събиране на хора, което помни градът! Едни -дошли да <b>видят</b> близките си, а други - да задоволят любопитството си, да <b>видят</b> довчерашните ръководители на града и околията.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i> - Като нощен обход на района <b>видях</b> когато Генади Тодоров от с. Търняне, Видинско, счупи прозореца на лавката и обра пари и продукти. Поделихме всичко почти по равно. На сутринта това стана известно и задържаха първо мен. Намериха при обиска парите, а продуктите бях скрил в конюшнята. При разпита аз издадох Генади и ни затвориха заедно. Генади ми довери, че е направил това по указание на партията, защото й трябвали пари. Дали е дал за партията пари не знам, аз не съм давал:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Фелдфебелът забелязал, че една се е огънала под тежестта на другите, извадил я, а тя празна. Хвана ме за яката и в ръцете на Димитров! Започна бой; цяла седмица поред! Накрая не издържах и издадох Кръстан, който продължи да идва вечер на портала. Хванаха го и започнаха с него, мен ме оставиха на мира. Какво са го правили, не знам, но той издаде шест души школници, разкриха цяла конспирация! В съда се <b>видяхме</b> 22 души! Осъдиха четирима на смърт, единият беше Кръстан! При обжалването ги помилваха, но присъдите бяха тежки!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Не съм виновен! Не съм предател! Полицаят ме срещна на улицата и запита: „Видя ли някой да тича по улицата и накъде?" Малко преди това <b>видях</b>, че някой тичаше към лозята, но не го познах, затова посочих посоката с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Аз не знаех, че той е в селото, нито за. случая с полицая. Отивах в читалището да си върна прочетените книги и да взема други. Малко преди да направя завоя, <b>видях</b> да тича човек, но кой е той, не знаех...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Бях в кръчмата, когато на един войник не му достигнаха пари да си плати един килограм вино. „Ето, това са последните", обясни войникът, като изсипа на масата всичко, което имаше. Коста му върна парите и даде виното без пари, като го посъветва: „Не оставай без пари, войник си, ще ти потрябва за плик, за марка, имаш родители, трябва да им пишеш!" Видях как после даде без пари вино и на други войници. Един непознат офицер пиеше от шишенлъка коняк, той също не плати.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Свидетел Г. Д., в деня на блокадата и престрелките бяхте ли в кръчмата на подсъдимия и <b>видяхте</b> ли от мазето му да се изнася вино, без да се плаща, за почерпка на тези, които са участвали при избиването на партизаните?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Ако има справедливост, аз трябва да бъда признат за невинен! Казвам ви, <b>видях</b> го, но го отминах! По същия начин другарите ми са се разминали с останалите 6 души! Нахалството на комуниста няма граници! Поиска ми оръжието и дрехите! Какво безумие!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Извинявай, самонастаних се! - Видя, че е завит, хвана одеялото между два пръсти. –Благо-даря ти, аз така, уж за малко, но съм заспал!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>- Същата съм, ето, сега дойдох без покана, сега, когато най-неочакваш, когато най-много имаш нужда да споделиш нещо съкровено, с човек, който те обичаше скришно!.. Това съм аз!.. Както знаете, на бала с вас играх първия валс, бях щастлива, вие ми харесвахте винаги, но аз се страхувах от вас!.. Простете ми за оня ден, когато ви излъгах!.. Тогава беше друго... Сега разбирам, че това е последният ви ден и ето, дойдох!.. Тя погледна в късата страна на коридора, където можеше да се <b>види</b> всичко: сълзи, мъка, вопли. Осъдените на смърт получаваха последния дял от човешкото щастие...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Когато търговецът Орленкин трябваше да избира професия за сина си, той умува дълго, съветва се със свещеника и учителя, те му предлагаха да го изпрати в чужбина, за да учи тайните на медицината или строителното инженерство, да <b>види</b> свят!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Да вървим! - подкани я мъжът, който стоеше до нея, и я бутна със силното си рамо. Жената тръгна някак си механически, като се хвана за ръката на мъжа. Краката й бяха необикновено тежки и тя едвам ги местеше по високите каменни стъпала. Когато застана на четвъртото стъпало и погледна към същия прозорец, <b>видя</b>, че сенките се сляха в едно тъмно петно. На последното стъпало тя спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>     Някои от посетителите, които бяха <b>видели</b> нервния пристъп на жената, разказваха за него и при появата й на изхода й направиха път. Ружа, приятелката на Петър, се помръдна, посрещна я, хвана я под ръка и направи с нея няколко крачки, като си говореха. Майката почти я прегър-на и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Защо дойде - запита той, след като се освободи от прегръдката, - за да <b>видиш</b> как изглеж-да един осъден на смърт ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Добре сме всички, Георги, липсваш ни ти. Внучетата поглеждат през прозореца и очакват да те <b>видят</b>, взели са по една твоя снимка и я показват на всекиго!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Наистина далече! Оттам никой не се връща!.. Ще бъда щастлив да знам, че се разбирате, че сте здрави. Моето се <b>видя</b>, връщане няма! Но знайте, щастлив съм, че ви имам, че между нас винаги е имало разбиране и обич! Който обича, е щастлив! Да мразиш е нещастие!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Ето, мамо, това е № 6 - тук е той! - обясни момчето. Майката беше <b>видяла</b> номера, по-чувства близостта на скъпия човек и силите не издържаха, главата клюмна на рамото на мом-чето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Поручик Апостолов не беше извикан на свиждане, той опря чело в студения каменен зид и се унесе в тъжен размисъл: Защо ги няма? Издържало ли е старото сърце на мама? Не е ли спряло, преди да затвори вратите на бащиния дом? Преди да е поела по дългия път? Елена как ще се справи?.. А малкият Христо? Той няма да <b>види</b> баща си, преди да увисне на въжето!.. Ще ме забрави ли? Или ще ме помни? Така с верига той няма да ме <b>види</b> и ще мисли:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>В същото време на огромния портал на затвора чакаха две жени (едната минала 70 години, другата ненавършила 30) и едно 5-годишно момче. Постовият доложи за тях на началника на охраната - фелдфебел Васил Иванов от с. Ошане. Той не отговори веднага, отиде до портала, <b>видя</b> закъснелите посетители и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>    - Не намериха нищо! В нас не са! Пусни ни, сине, само за минута? Да го <b>видят</b> очите ми! Да види детето и невестата!.. Да каже тая последна дума, нали има право на това?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>    - Не намериха нищо! В нас не са! Пусни ни, сине, само за минута? Да го <b>видят</b> очите ми! Да <b>види</b> детето и невестата!.. Да каже тая последна дума, нали има право на това?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>    - Точно така, войник - имаш бойна задача, тая нощ ще разстрелваме гадовете! Вие дремете тук! Ще осъмнем! През деня ли, за да ни <b>видят</b> хората! Къде са другите?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Шофьорът се завъртя в кръг по ливадата няколко пъти, отиде до оградата и <b>видя</b> две нишки тел заплетени една в друга, а колът силно повален навън. Клекна и на лунната светлина различи ясно два чифта човешки стъпки... Върна се в обратната посока, клекна над убитите и <b>видя</b>, че на двамата липсваха шинелите.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Жива, баба ти! Нали ги <b>видяхме</b> като се въртяха! отговори един от комисията, но оня про-дължаваше да вика.- Върнете се, има един жив!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>да <b>видя</b>. Когато човек казва една истина, печели както приятели, така и неприятели. От приятелите може да получи похвала, докато от неприятелите - само нещо лошо.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>В Латинска Америка днес съществуват повече от 200 терористични организации. Китай и други, които стоят зад тях, ги финансират, въоръжават ги и подстрекават всяка| група, без значение каква идеология изповядва. Целта е те по всевъзможен начин да създават анархия, която неминуемо ще докара хората до безизходица, и без съпротива ще се <b>видят</b> принудени да приемат Новия световен ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Но от другия, външния свят вражески настроените либерал комунистически демократи не желаеха да <b>видят</b> конфедерирана и мирна Европа. Тези чужди/разбира се, елементи в 1933 г. вече бяха завзели напълно властта в САЩ ,и държейки всички ресурси там в ръцете си, откриха пътя за отмъщение, реванш и разрушение на западната цивилизация. Чрез непозната дотогава пропаганда, колосални подкупи, превземане на цели управления и</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Висшият контрол и всички директиви правят само няколко души, наричани "първосвещеници" или "Великата бяла ложа". Никой досега не ги е <b>видял</b> и никой не ги познава. Всички масони в света, от всички най-различно именувани ложи, се управляват от Великата бяла ложа, която е взела мярката на целия свят и е пуснала кройката в работа. Масоните, комунистите и нихилистите са техните несъзнателни служещи. Те не трябва да бъдат мразени и ненавиждани, а трябва с всички сили и средства да им се помогне да разберат истината и какви вълци в овчи кожи са тези, на които служат.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Скопците имат силното желание да управляват света и да приложат своя начин на "спасение", така както атеистите-комунисти. Но трябва да разберат, че те никого няма да успеят при наличността на мощния им капиталистически господар, който е решил твърдо да управлява и ограби света. Доказателствата, че комунизмът и капитализмът служат на един и същ господар, <b>видяхме</b>, са много. А и самият Хрушчов, който не притежаваше никакъв такт, включително и политически, издаде много тайни,</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Центърът за контролиране на болестите в САЩ съобщава през 1981 т., че 4 % от всички, получили противохепатитна ваксина, са инфектирани със СПИН. През 1984 г. той признава, че 60 % са заболели, а в 1989 г. отказват да дадат каквито и да са сведения и статистики, за да не признаят, че 100 % от ваксинираните с противохепатитната ваксина са инфектирани8. Сведенията за тези изследвания се пазят в Министерството на правосъдието на САЩ и вече никой няма да ги <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Аз се чудя на тези социалисти, които в тези времена на въоръжена бдителност и политически фантазии имат куража и достойнството да се наричат "красиви души" и про-повядват, че единствено те могат да разрешат световните проблеми. Цял свят <b>видя</b> как те погубиха една богата Русия, хубава България и много други. В обществата и държавите властта е преминавала от едни ръце в други, но те не са изчезвали. Така е било и така ще бъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>доказва това, което предишните столетия са показвали. Никой или много малко хора обърнаха внимание на неговото предупреждение за тайните общества, които загноиха в комунизма. Преди 1848 г. един друг евреин - равинът Драх, също както Дизраели <b>видя</b> и предвиди какво настъпва в света и публикува своите обвинения срещу Талмуда като средство за този подривен и разрушителен процес.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Още през Втората световна война Чърчил искаше да <b>види</b> Съветите победители, но в никакъв случай доминиращи - това място бе запазено за "други". Решението за попадане на Балканите под контрола на Червената армия не бе военно, а политическо и бе взето от няколко лица от анту-ража на Рузвелт. Войната щеше да свърши още в 1944 г., ако бе позволено на западните армии да освободят страните, окупирани от Германия. Това се забави умишлено с цел тези страни да бъдат "освободени" от Съветската армия и същевременно да се ликвидира повече човешка сила.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Читателят ще <b>види</b> и ще разбере, че "истинският свят" е много по-различен от "фалшивата картина", която получават народните маси чрез информацията, която им се втълпява.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Менли Хол2, 33°-степенен, много известен масонски учен и философ, казва за тайната доктрина следното: "Вековната мъдрост е открита само за тези, които имат очи да я <b>видят</b>. Тайната доктрина - продължава той - е една много стара и безконечна история. Невежите и нискостоящи маси никога не могат да я разберат."</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>В техниката - желязото остри желязо, докато в политиката кризите водят към благоприятни възможности. Всички знаят, че когато хората са уплашени, ограбени и обкръжени от кръвен хаос, те се обръщат към своите лидери с молби да оправят нещата и да направят нещо, и то веднага. Точно това желание за безопасност създава мно-гоочакваните възможности за тази малка себична група. Умишлено създадената голяма инфлация и лоши условия в Германия доведоха невзрачния Хитлер на власт, който много щедро обещаваше спасение, извличане от хаоса и създаване на "нов ред". И цялото мое поколение го <b>видя</b>, дори ня-</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>ето въобще се подобряват. Това е само един статистически микроскоп, който не доказва нищо. На тези, които са главните виновници за трагедията на човечеството, ще им кажа да надникнат в България и да <b>видят</b> какво направиха от нея. Могат ли някакви статистики да ни убедят в противното?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Крайно време е хората да <b>видят</b> истината, да я разберат веднъж завинаги. Тези, които четат и препрочитат конституциите, са наясно за своите права. Но колко са те? За да не разберем истината, са виновни тези зли и лоши хора, които ни пълнят главите с всевъзможни фантазии и лъжи, което отвлича нашето внимание от същността на нашите права.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>В момента в някои западни страни, в Англия и Америка, стават някои много страшни неща. Един зъл дух настъпва много бързо и много скоро в Америка ще стане това, което <b>видяхме</b> в нацистка Германия, Съветския съюз, Източна Европа, Камбоджа, днес в Босна и някои африкански страни. Това се дължи на идеята за промяна на миналия и</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Аз <b>видях</b> много събития през по-голямата част от нашето столетие и черпах сведения от много честни историци и свидетели на тайни извращения от национален характер и намерения, които не са били никак случайни, а преднамерени и умишлени. Всички мои книги са един протест срещу потъпкване на истината, а не срещу живота. След мен ще дойдат историците, които от отломките и отделните фрагменти ще присъдят и определят истинската история на човечеството. Между моето описание и това на всички останали лежи самата истина; моят дял в това е живият протест срещу живите участници.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Тихий в него време Херкулес-Бад като че се съживи. Не се чуваше друго, освен питания съсед на съседа: Що е? Кой? Що става? Но както тяхното, така и недоумението на други много любопитни не трая много време, защото наскоро колата се спряха пред управлението на местните бани и всички можаха да <b>видят</b> сами и да се убедят в съществената причина на тоя шум.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Мнозина господа се бяха натрупали около колата и с голямо любопитство приемаха примерно поучителния урок от майсторите на сцената. Други господа по-отдалечени от пъпрището, които същото любопитство привличаше, тичаха като пощръклели, за да не окъснеят и да <b>видят</b> с очите си това, което ставаше, и ту разпитваха подробностите на началото, ту се смееха, ту подсвирваха на всеки начин.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Между тем от час на час делото в колата взимаше по-сериозен характер. Кочияшинът беше скочил от козлите; той си отърсваше яката с прилично учудвание, придружено с разни мимически телодвижения, които даваха на публиката да разумее с какви хора имал да прави, че като настоящите си пасажери той никога не бил <b>видял</b> в живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Не знам колко би се протакало това живописно положение на споборствующите и на нещастните творения, ако не бяха се явили наскоро между сърдоболните хора и няколко катана от местната полиция, които щом <b>видяха</b> работата, веднага се спуснаха, взеха деятелно участие, разтърваха споборствующите родители, нахокаха ги и ги накараха да си отслабят космите; след това тий издърпаха дечицата изпод коленете на родителите им, снеха ги на земята и почнаха да ги замиряват.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Подобно на древните гладиатори тя се поизправи, изпъчи се, пристъпи малко напред и хвърли един орлин и гордо торжествен поглед върху мъжа си. Сцената беше готова да се поднови, гледачите удвоиха вниманието си. Но тъкмо в онова време, когато всяк се съмняваше още за възможността за едно вторично счепквание, мигновено, като блескавица произлезе такова чудо, което цяла Мехадия не бе <b>видяла</b> от покон века: всичката публика охна в един глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Мадам, имам длъжност да ви наумя да не правите безпорядъци и шум, защото, <b>видите</b> ли, тук не сте сами, тук има и други господа, които се нуждаят от съвършена тишина и спокойствие, а вий с вашите глъчки и безобразия им ги отнемате.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Мъжът, който до това време стоеше в прилично разстояние от лудата си жена и бършеше с кърпата разкървавения си нос, приближи се незаметно при катана и му шепна да се не закача с жена му: "Не я ли <b>видиш</b>, дорече той, каква е раздразнителна и опъчна? Моля те, остави я, болна е."</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Госпожата си промени лицето, тъй да река, настръхна. Упорството на катана беше излишно повече. И действително той <b>видя</b>, че няма работа с що-годе обикновена, смислена жена и по необходимост отвърна се от нея, погали децата, усмири ги и се пооттегли настрана. След катана и хората поченаха да се разпръскат насам-нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Мъжът като че искаше още нещо да попита жена си, но като й <b>видя</b> начумереното лице, прикри с кърпата ранения си нос и тихо се оттегли къде управлението на баните.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Дамата не правеше друго, освен часто попогледваше из прозорците на колата, ръмжеше като вързан пес връх проходящите, стискаше си пестниците, скърцаше със зъби, заканваше се на мъжа си и вече измислюваше какъв кюляв да му скрои, когато се завърне, особито ако дойде без да е сполучил да намери прилична стая на първия ред. "Ах, ще си го изпати клетият син! Сега ще ме <b>види</b> коя съм и чия дъщеря!" - бъбреше си тя.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Защото е болна - отговори немецът, - нека направи няколко вани в тукашните железни води, та да <b>видите</b> как ще се поправи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Като светкавица се спуснаха мъжът и жената един върху други и преди да охнат пет-шесттях любопитни свидетели на тоя разговор, мъжът остана с одраскана страна, а жена му с одрани уши. Катастрофата стана тъй мигновено, щото никой не можа да <b>види</b> как произлезе тя, па и самите бойци, ако би ги попитал някой как се случи, та се обезобразиха тъй внезапно, не вярвам да можеха да разкажат делото последователно, правдиво и точно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Госпожата, след като я надари катанът с коравия си юмрук, веднага се намери при колата. Там кочияшинът я очакваше от минута на минута. Първата й работа бе да <b>види</b> децата си; последните спяха, кое как завърнало. Тя ги разбуди, сне ги, улови ги за ръцете и управи кочияшина към мястото, гдето трябваше да се стоварят вещите, а още след малко тя изчезна във вътрешността на зданието - Францен-Хоф.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Най-напокон власите поченаха да говорят и да пущат други любопитни слухове. Тий измислюваха разни истории в произхождението на двата образеца, свои съотечественици, желаейки с това да замажат очите на смешниците, да затулят слуха и устата на хората. С укоряването на другите тий сами искаха да се оправдаят в много греховце, за които ги и преследваха злите езици; но колко сполучиха в това, то се <b>видя</b> от тяхното нощно избягвание след няколко дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Полуотчаяна, полуразкаяна, полубешенна повърна се тя дома си, нахрани децата си, приспа ги, легна си на одъра, уморена от много ходене, и се замисли. Но и в това положение тя не утрая много време, защото по едно време скочи, ококори се на прозореца и почна да разгледва проходящите, вероятно в ожидание да <b>види</b> и мъжа си между тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Както се <b>видеше</b>, той беше най-умен от всичките в нея стая, защото се бе заврял в един ъгъл и, свит като куче, спеше и хъркаше богатирски на един кожен диван, и по тоя начин, може би, избягваше от ония излишни угризения на съвестта, които овладяват човека, особито семейния човек, след безразсъдното изгубвание и на ония малки средства, които трябвало би да послужат за поддържанието на семейството му, на жена му, на децата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Тя плесна ръце от учудвание и отчаяние, като <b>видя</b> в какъв вертеп и между какви хора се намираше мъжът й.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Мъжът на госпожата изново се изгуби. Мина се още една цяла неделя след това произшествие. Отчаяната госпожа тичаше като луда по местностите на Мехадия и разпитваше когото срещне не е ли <b>видял</b> мъжа й; но никой не показа дори съмнение да го е съгледал негде.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Като <b>видя</b> писмото, госпожата го грабна от ръката на детето, прочете му надписа и го разпечати. Съдържанието му беше следующето:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Неблагодарна, безумна и развалена жено! Пиша ти първий и последний път. Животът ми омръзна, причината си ти. Искаш да умра и ще умра, макар да знам, че душата ми ще иде право в пъкъла. Не ме търси напразно, защото не ще ме намериш и не ще ме <b>видиш</b> до второто пришествие, когато ще предстанем да се съдим; но и тогава надали ще посмееш да се явиш пред очите на съда.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Когато тоя господин влезе при госпожата и я видя примряла, първата му работа бе да прибере писмото от пола и да го спусти в джеба си, разумява се, не без предосторожно озъртание - не го ли <b>видяха</b> децата. Подир това той излезе бързо и приведе речените доктори, които бяха в два разкрача от стаята на госпожата в същия хотел, тъй помощ бе дадена овреме.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i><i>Когато тоя господин влезе при госпожата и я <b>видя</b> примряла, първата му работа бе да прибере писмото от пола и да го спусти в джеба си, разумява се, не без предосторожно озъртание - не го ли <b>видяха</b> децата. Подир това той излезе бързо и приведе речените доктори, които бяха в два разкрача от стаята на госпожата в същия хотел, тъй помощ бе дадена овреме.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Тя ежеминутно четеше и препрочиташе писмото му, стараейки се да <b>види</b> и усети в него само едно просто заплашвание; но колкото повече го прочиташе, толкова повече се убеждаваше в сериозността на съдържанието му. По едно време тя дори се упрекна в безтактното си поведение и си дозволи да се нарече глупава. Но всичко беше напразно и късно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Тя <b>видя</b>, че няма да го бъде така и инак за дълго време, и от злоба почна да прави бани в Елисавет-Бад, впрочем не с просто намерение, а със задна мисъл - да се покаже уж че страда и жертвува за здравето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Но, господине Искро, докторът вече идва отскоро и му приписа нужните церове. Той не <b>види</b> никаква опасност.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Никакво безпокойствие, моля, никой няма да му отнеме спокойствието; напротив, аз му съм приятел и вярвам, че той, като ме <b>види</b> у леглото си, ще се зарадва и ще се поразтуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Кибритов ме слушаше с напрежено внимание и с някакво си престорено съболезнование в лицето. След всякой мой къс отговор той като че продължаваше да слуша какво ще му доизкажа още. Но като <b>видя</b> и разбра, че не ми се говореше, той си поправи очилата и ми каза с приятелски тон:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Кой? Аз ли? Пък че не разбирам! Та от що не разбирам аз? Разбирам, господине, и което разбирам, разбирам го добре, ще <b>видиш</b> и ще се убедиш лично. Може би аз разбирам несравнено повече от вскякого Вълка или Владка, които не чинят дори колкото праха на обущата ми. Освен това практика имам забележителна, а за успехите ми питай когото щеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Аз мълчах. Новата светлина, в която искаше да ми се представи Кибритов не само ме зачуди, но ме и заинтересува неизказано. На време главата ми като че поолекна. Искаше ми се да <b>видя</b> догде ще стигне бърборливото му нахалство.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Това е то, не знаеше. Направи и вземи поне довечера наръченото. Ето аз ще дойда надвечер да те навестя и да ти помогна, па ако <b>видя</b>, че с добром не рачиш, силом ще те накарам да изпълниш заръките ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Не ще нито дума, още от първий момент. Ето днес стана неделя... И знаеш, вени, види, вици (дойдох, <b>видях</b>, победих), скоро-скоро, у мене бавене няма, сполуча в диагностиката, припиша лекарството и човекът... Тъй и в тоз случай, за няколко недели пациентът ми ще бъде отърван.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i><i>- Не ще нито дума, още от първий момент. Ето днес стана неделя... И знаеш, вени, <b>види</b>, вици (дойдох, <b>видях</b>, победих), скоро-скоро, у мене бавене няма, сполуча в диагностиката, припиша лекарството и човекът... Тъй и в тоз случай, за няколко недели пациентът ми ще бъде отърван.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Разумява се, това би било срамно и грешно да се напъваш против силите си и да се товариш на хората силом да им правиш добрини, особито когато и сам <b>видиш</b>, че не я искат от тебе, на връх всичко и безкористно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Помни си това, ще дойде голям ден - малка пита, като утре ще си <b>видим</b> сметките, не се надявах на твоето безчестие!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>След това и двамата другари кривнаха и се упътиха надясно в полето. В това време отдире им изгърмя един файтон и се спря. А. и Х. се обърнаха да <b>видят</b> кой пристигваше в парка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Смятай ме какъвто щеш, аз ще ти кажа: не <b>видя</b> нищо платоническо в отношенията на тия две земни твари.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Днес видя с очите си това, ако пожелаеш, утре можеш да <b>видиш</b> и друго, още по-интересно, несравнено по-интересно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i><i>- Днес <b>видя</b> с очите си това, ако пожелаеш, утре можеш да <b>видиш</b> и друго, още по-интересно, несравнено по-интересно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Третата се засрами и ги остави - изрече А. на жена си. - Голям маскарлък! Х. има право, не очаквах да <b>видя</b> с очите си такова безобразие. И от кого, от нашите просветители!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Аз съм чувала за нея, ако е тя - рече жена му, - не вярвах, но сега ща не ща, ще вярвам, очите ми <b>видяха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Аз съм поразен и от толкова и се чудя как началството търпи такива маскари да личат начело? Види се у нас никой не обръща внимание на морала на тия паразити!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Като ястребите. И сега ни правят на пук, присмиват ни се по своему. Не си само ти, на когото е направила тя такова бляскаво впечатление. Ако поседиш повечко под тоя прозорец, ще <b>видиш</b>, че и нам прави същото по двадесет пъти на деня. Как мислиш сега, ще ли се венчават? Вярваш ли още, че тий са две сърца, които са се срещнали на една почва в живота и си съчувстват искрено за живота же, обичат се платонически и искат да се съединят във вечна връзка, или като се полъжат и наситят до изтощението на срока, ще се напустят доброволно, за да си търси всякой колая.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Наистина, какво по-похвално чувство от туй от страна на нашите патриоти, ако не ония ни светли мисли и истини, излагаеми на <b>видело</b> за доброто на туй ни народно заведение?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Искрено кающият се заслужава милосердието на Бога и на човеците, защото в покаянието му се <b>види</b> бъдещето изправление.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>И колко подобно има в нас? Уви! Ако хвърлим един по-внимателен поглед върху нашия сгазен от мрака и заглушен народ, ако погледнем по-дълбоко в тайните ъглове на неговия окаян живот, в неговий характер, във вярата за бъдещето му, то непременно отчаянието ще ни загризе като лют скорпион, а чувствата и мислите, надеждите ни ще се <b>видят</b> отчасти като блуждающи в един лабиринт, от който се излезва без особено усилие на ума и сметливостта.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>38. Ако <b>видиш</b> две змии съставени, да си навързиш с нещо възли колкото можеш; тези възли ще ти докарват полза, като развързваш по един при всяко едно мъчно обстоятелство; така при развързването на един възел може да се освободиш от затвор.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>64. Домакинята на къщата излиза на Благовещение и преброява хората в къщата; а кого не е <b>видела</b>, той ще умре.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Знаменити врачарин у нас беше Давидко Чукчук, а врачарка Стоянка от Върбица. Ако се давеше некой, требваше да произнесе името на Чукчука и жена му Елена — тогава не щеше да се удаве. От тежка болест лекуваше с кобилско млеко или с провиранье под корена на некое старо дърво, но който пиеше кобилско млеко, не требваше да се причесте. Сипаница вадеше Чукчук за по шеесе пари; Чукчук <b>видел</b> сам сипаницата. Тя била висока като топола.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Един път дедо ми Стоян като лежал с баба ми Спасена сред собата, ето ти чумата фуче; дедо ми казва на баба ми да не диша; в това време чумата ударила един шамар на деда ми, той захванал да плаче: “О, Спасено, сбогом, Спасено, умирам, удари ме.” Но чумата, <b>види</b> се, искала само да го подплаше, понеже на деда ми нищо не станало. Тетка ми Наза се родила в чумавото време в горите, гдето бегали. В чумавото време дедо Божко, който имал едно прехубаво момиче, раздавал по цел град на сиромаси пари, жито, да му не умре дъщеря му, но що и да правеше, дъщерка му умрела и той с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Един селянин отишъл в Кратово, <b>видел</b>, че в една къща влазя много свет и той влазя. Вижда, че купуват нещо цървено (вино) и той си купе за 20 пари една ока.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>— Бре, брате, грагянин човек сво знае — от дек ша знаеше дека ке ме нещо хване. Хване ме, бута ме в ровину; я се собудих, па оно <b>види</b>, що ми направило до устата.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Дяволите захванале да се оплакват. Едън кажуе: “Правио прогледнал.” Друг кажуе: “Мене ме хванаа у клюса, малко кеа да ме утепат.” Трекьи кажуе: “Колко и да се въртех около моста, он не пагя...” Сатаната се разлютил и захванал да ги тепа. Кога ги тепал, едно малко гяволче <b>видело</b> кривио човек, свите надигнале опашкьи, спуснале се и го утепале. Ама и правио човек не смее да излезе на бел свет да го не видат гяволите.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Тъй като вие ни задължихте да направим топографията на местността Урвич, както и да изпитаме нема ли некоя си легенда за живеянието на Ивана Шишмана в тази местност, дето ние отивахме, аз с брата си, доколкото можахме, направихме различни изпитвания, кое от игумена на монастира, който се намира в тази местност, кое от селяните и ви пишем за всичко, доколкото <b>видехме</b> и чухме в продължението на един ден пребивание в монастира.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Не можем ли тук да причислим и построяванието на града Картаго в древната история, върху пространство от кожа на заклан бивол, защото, както ще <b>видим</b>, не само человечески жертви са се принасяли при съгражданието здания?</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Станало е понекъде постоянен обичай, гдето в основанието на новото здание се закаля и зазижда ягне или петел; този обичай особено се употреблявал между турците. Почти навсекъде из България има обичай да се накачват на ново здание различни подаръци и майсторите да викат, като изказват различни благословии за домакина, който прави зданието, както и за тези, които донасят подаръците. Понекъде е бил и този обичай, <b>види</b> се, като следствие на горепоменатите, гдето в основанието на некои черкви са се застройвали старите и непотребни уж книги.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>В монастира има една пандахуса, с която се просят милостини за монастира, но тази пандахуса, написана твърде изкусно, не е от времената на Оливера, както искат да кажат монастирските хора, а, <b>види</b> се, от подновляванието монастира в края на онова столетие. Тя е един дълъг свит[тък]), облепен отдире с платно и отгоре с хубаво изработена фигура на архистратига Михаила, който държи в едната си ръка монастира. Тя е написана на славенски език и аз не я привеждам; фигурата на пандахусата е прилепена от друга книга. Тя е подписана от игумен Теодосий.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Под този надпис има друг, по гръцки, <b>види</b> се, от подновяванието му преди сто години; той е написан и се казва, че храмът бил воздигнат во времето на Стефана, великий крал руски. На покрова от куршум [има] надпис от 1581 год. от княз Никола Боичик (ний веч приведохме по-горе този надпис), той покрил монастира с куршум. Паперта е съвсем нова, както се говори и в пандахусата. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i><i>според житието на Св. Йоакима Осоговский; но не можа да има пристъп пред княза и умря в 1881 год. като игумен на Жаблянския монастир, в Радомирско, над реката Струма, в който монастир и досега с почитание се спомня името му, защото никога монастирят не е <b>виждал</b> такъв добър и разпоредителен игумен. Последните думи на отца Аверкия беха “нине отпущаещи раба твоего...”, тъй като бе <b>видел</b> българската свобода, макар постоянно тъжеше за Македония. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>преписано точно според правописанието на Аверкиевия препис, а последнето е преписано даже и с ударенията, почерка на оригинала е с известна хубост. Макар че последните писма не се отнасят към училищния въпрос, аз счетох за нужно да ги приведа, за да се <b>види</b> езикът и правописанието, което е много по-последователно отколкото сегашното, освен това най-главното — духът на времето от Кримската война.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i><i>Баба Боринарка казваше: “Деца, аз съм ви омесила гевреци за път, пък вий ще <b>видите</b> много черкви и манастири, та не ме забравяйте — споминайте името ми по черквите и манастирите и палете свещици.” Баба Доца попадия, която, като се опиеше, наместо добър вечер казваше “завъртеше”, ни каза: “Зарана, като се разбудите, ще си мислите, че сте си дома, а щом <b>погледнете</b> изпод покривалото, ще <b>видите</b>, че не сте дома, а в чужда къща.” А другарите ни замислено казваха: “Вий ще <b>видите</b> много и ще живеете в царските палати.” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>В Щип ханджията Квасиц ни разправи, че <b>видял</b> една нощ чумата, която била висока колкото топола и била с разрошавени коси и с гърне на гърба си, пълно с отровни стрели, и като се движела, фучала, та и дърветата се навеждали пред нея. А ханът му бе пълен от опашати дървеници и грозни кавалерийски полкове от бълхи, когато падаше някоя дървеница от стените, произвеждаше шум. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Петата вечер [спахме] в една оранища край селото Али Ходжино, а в същия ден <b>видяхме</b> морето и влезнахме в Солун. По пътя брахме грозде, царевици, червени топки от храста калини, срещахме много кервани с натоварени камили с разна стока от Солун. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Баща ни и поп Георги седнаха да се разговарят. Поп Георги напълно обнадежди баща ни, като му казва ше: “А бе, брате, защо не сте по-напред писали, да се разберехме. Черквата, както я виждаш, е съвсем бедна. Тук няма никакви стипендианти, тук бащите поддържат де цата си, друго е, ако сам имаш възможност да харчиш, а пък тук е Цариград — много пари са нужни. Пък и училището не е особено нещо. Най-хубаво ще направиш да си заведеш децата назад или да ги дадеш тук на занаят. Тюх, тюх! Но ще <b>видим</b>.” </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Въобще, който се кажеше, че е от Македония, предполага се от българина с неразвито патриотическо чувство, че е или грък или арнаутин, или сърбин, или даже влах, когато гърците, сърбите и пр. и явно чуждия за тях елемент наричат гърци, сърби и пр. българогласни. Един ни попита: “Как ви е фамилията?”, но не можахме да отговорим, тъй като под фамилия ний разбрахме жена и счетохме въпроса му за някаква подигравка с нас. Видя ни се, че много бързо говореха. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Като <b>видях</b> баща си, аз се разплаках, той каза: “И деже плач ту и радост.” Баща ни носеше пълни дисаги и един петел. Той ми даде петела и ми каза: “Това е твоето пиленце, което е пораснало.” Дисагите бяха пълни с разни ядива и с по един кат черни клашнени дрехи, но ний ги не харесвахме. На другия ден пак ни повикаха в салона и ни казаха: “Трябва да върнете дрехите, които ви направихме, защото баща ви е донел дрехи.” Най-сетне решиха да не връщаме дрехите, защото ний казахме, че </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Поп Тодор често ни казваше: “Деца, вий сте щастливи, вий ще <b>видите</b> България освободена!” Мен беше нарекъл Перекомски по името на Ефрем Перекомски, руски светец в календара, като не искаше да нося името на Ефрем Сирина, гръцки светец — и всички ме знаеха с прякора Перекомски. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i><i>грозната си работа. И както ядяхме, почнахме да подбутваме хляба и ястието едни другиму, на всички ни се отяде. И аз <b>поглеждах</b> към морето и къщята, може би ще <b>видех</b> някъде холерата — висока като топола, каквато беше чумата според думите на щипския ханджия Квасеца. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Веднъж с весела компания минавал на лодка покрай сегашната българска черква, а напред — конаците на Стефан Богориди, и той, просякът, като <b>видял</b>, че покрай морето били седнали няколко души на меки възглавници и шилтета и си пили кафето, се провикнал: “Яжте, пийте, но и вий ще пукнете.” Тогава един от седналите им казал да излязат на брега при тях. Веселата компания със страх излезнала на брега, поканили ги да седнат и ги </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>излезе из къщните си врата до сутринта. Защото господ ще мине, за да порази египтяните: и когато <b>види</b> кръвта на горния праг и на двата стълба на вратата, господ ще замине вратата и не ще остави погубителят да влезе в къщите ви, за да порази. И ще опазите това като узаконение за себе си и за синовете си до века. И когато влезете в земята, която господ ще ви даде, както говори, ще опазите тази служба.]. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Не може ли да бъда назначен като един собирател и по возможност изследовател по българската народна поезия, етнография и вообще сичко, което се <b>види</b> за полезно в народо-книжевно отношение, и то само в границите на един Софийски санджак. За да не Ви друг път затруднявам с писмо, мисля добре и сега да се изясна </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>От когато се нареди новият комитет, ние не сме <b>видели</b> никакво просветление на действия тука в Кюстендил на вратата на Македония, между това делото не търпи чакане, ний получаваме от Македония писма от нарочно устроената поща, с които писма тамошните комитети искат оръжие, бомби, вестници, книги — но да ги </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>През миналата ваканция аз Ви бех писал едно писмо, като Ви замолвах нещо по биографията на Аверкия, тъй като за него нужно ми беше да пиша в отчета на кюстенд[илските] училища до Освобождението, а пак Вий сте имали некои книжа от йеромонаха Филотей, но, <b>види</b> се, писмото ми тогава не сте го получили, защото, както се научих отпосле, не сте били в София. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Ние всички изтръпнали лежахме на пода, не знаейки какво ще стане. В това време на задния двор ни се почука силно. Баща ми отиде да <b>види</b> кой е. И скоро се върна заедно с брат ми Радивой, брадясал, отслабнал. Ние с радост го посрещнахме у дома. “Синко, ако те уловят, ще те застрелят!”, проплака майка ми. “Нема, войната свърши вече! — отговори той въодушевено. — Но аз ще отида с тех към София! Там имаме повече работа.” И действително войната свърши тук. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Скитах дълго из кварталите около софийската гара, стисках зъби да не плача и си повтарях "цар, цар, цар!", и си повтарях още - ето. Сенките могат да дойдат тази нощ да го вземат, колкото по-бързо, толкова по-добре. А утре или вдругиден ще се <b>видим</b>. Ще седна като него на кревата, ще втренча поглед в срещуположната стена и майка ми нека трака на машината. Така и няма да го види. Когато дойде, тихо ще каже нашето "Аве Мария, грация плена". Ще си говорим, докато се наситим.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i><i>Скитах дълго из кварталите около софийската гара, стисках зъби да не плача и си повтарях "цар, цар, цар!", и си повтарях още - ето. Сенките могат да дойдат тази нощ да го вземат, колкото по-бързо, толкова по-добре. А утре или вдругиден ще се <b>видим</b>. Ще седна като него на кревата, ще втренча поглед в срещуположната стена и майка ми нека трака на машината. Така и няма да го <b>види</b>. Когато дойде, тихо ще каже нашето "Аве Мария, грация плена". Ще си говорим, докато се наситим.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Прегледаме ли текстовете на Милена Цанева от последните й книги, ще <b>видим</b>, че статиите са писани преди доста години. Сега нямат никакви съществени поправки. И това е най-красноречивото и убедително доказателство за тяхната трайна стойност. Защото те са сътворени без извънлитературни съображения и от литератор, надарен с безспорен и забележителен литературно-критически и аналитичен талант.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Една нощ този човек внезапно изчезнал заедно с котката си и никой повече не ги <b>видял</b>. Известно време клошарите с ужас разправяли,че около казаните за боклук и в мазетата се появявал човек с котешка глава или по-скоро огромна котка с човешко тяло. Но никой не се учудвал и това се забравило.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i><i>Този път още като влязох в купето и <b>видях</b> кестенявата дама до прозореца, първо <b>погледнах</b> билета си с мисълта, че явно съм сбъркал мястото. Не бях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>- Сигурно е имало начин да се <b>видим</b> и преди. Живели сме толкова време в един и същи град. Не може да не сме се разминали на някой светофар.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Половин час по-късно той се обърна и тръгна. Почувства се страшно остарял, с мъка движеше краката си. Нарочно затвори очи, когато минаваше през вратата с огледално стъкло на изхода, за да не <b>види</b> в отражението внезапно побелялата си коса и прихлупените си, вече старчески рамене. С всяка крачка разбираше все по-ясно, че няма да може да се върне у дома при непостижимо младата си жена. И никога не би могъл да й разкаже какво е правил през тези петдесет години, докато го е нямало.</i><br><br>
------------------------<br>
Илко Димитров;Продавачът на конци;2008;<br>
<i>Да, остават думите - като енергия или като <b>видим</b> отпечатък върху повърхностите на материята, не само остават, а</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Георгиев;Любов в езерото на прокажените;2004;<br>
<i>Тогава <b>видях</b> просякинята. Разкрачена над мръсната си женска кръв, потънала сред дрипи и бръчки, тя приличаше на наядена от прасета гнила ябълка. Беше отвратителна. И си поставих въпроса. Можеш ли да обладаеш тази човешка огризка? Насред града? Пред очите на тълпата? Кажи, поете...</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Георгиев;Любов в езерото на прокажените;2004;<br>
<i>Бях там, <b>видях</b> я, докоснах я. Носът й бе разяден, дланите й бяха разтопени, месата й капеха. Търсеше чудо, а аз исках да изживея невъзможното, затова се срещнаха погледите ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Образ под леда;1997;<br>
<i>- Ами да, така е. И въобще, ти, Медузо, се приготви, че съм дошъл да ти отрежа главата. Чудовища като тебе не трябва да живеят. Не само аз мисля така. Всички са съгласни. Освен това ми предсказаха, че ще стана герой. "Персей", каза ми врачката, "ти ще станеш герой. Дай сега две жълтици, да <b>видим</b>, дали ще изчезнат в менчето". И какво мислиш, изчезнаха. Бъдещето принадлежи на нас, героите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Образ под леда;1997;<br>
<i>Вашият недосегаем свят е живата кристална топка, през която се опитвам да проникна в морето отвътре. Моля ви, не се плашете, ако случайно <b>видите</b> око през стъклото. Прави сте, мога да направя много, но не бих направила нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i><i>Първото момче се наведе напред и промуши върховете на ръцете под камъка си. Започна бавно да се изправя. Видя изтръгването от калта. Видя сбраното - мътно и гадно - то се завихряше и започваше да опипва себе си. Видя неуверения му извор в началото, а по надолу - затъналите в белезникава теч камъни. Дълго <b>гледаха</b> падащите без край в калната вода животинки. И потъващите без край в калта животинки. Видя онези браздички по камъка. Те се стапяха бързо и сякаш за последно, но успяваха да проникнат във вбитите пръсти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i>Момчето го <b>видях</b>, когато се разхождах под планината (има пътечка там. Тя после се изкачва лека-полека, но докъдето бях, още не се качваше). Валеше проливно и нагоре щеше да е кално.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиляна Кънева;Стъпки в пясъка;2004;<br>
<i>Когато за първи път се докоснах до стиховете на Лиляна Къневаq ме порази нейния необичаен поглед към природата. Природата в тях не е просто фон, а битие, в което се ражда живот. Видях красиви български пейзажи, нарисувани с японска чувствителност.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;По-скоро никога;2004;<br>
<i>— Не те съветвам да пиеш толкова — каза ми един приятел като <b>видя</b> как съм се отдал на размисъл. — По-добре си купи неделния вестник и убий с него няколко мухи!</i><br><br>
------------------------<br>
Роман Кисьов;Пилигрими на Светлината;2003;<br>
<i>* Главен митар в Йерихон, който (поради ниския си ръст) се изкачил на едно дърво, за да <b>види</b> сред тълпата Спасителя. (Лук. 19:1-10)</i><br><br>
------------------------<br>
Роман Кисьов;Вратите на рая;1995;<br>
<i>И ето, на вратата на дома ми се почука, и когато отворих, <b>видях</b> старец, който ме помоли за чаша вода. Поканих го. Той влезе. Седна. Отпи от чашата. Седеше мълчаливо, гледайки ме с благия си поглед, сякаш ме изпитва. После стана. Изрече само: "Бог е с теб!" И замина.</i><br><br>
------------------------<br>
Роман Кисьов;Вратите на рая;1995;<br>
<i>На същата дата, в същия час, след една година, на вратата на дома ми отново се почука. И когато отворих, <b>видях</b> около десетгодишно момче, което ме помоли за филийка хляб. Поканих го. То влезе. Без да сяда, излапа бързо хляба, постоя минута-две, гледайки ме с невинния си детски поглед... И замина.</i><br><br>
------------------------<br>
Роман Кисьов;Вратите на рая;1995;<br>
<i>След още една година - на същата дата и в същия час, на вратата на дома ми се почука. Аз отворих и <b>видях</b> на прага да стои тридесетитригодишен мъж, облечен в дълга бяла роба, излъчващ мека светлина, с открити и честни очи, с поглед благ и любящ, и... о, чудо - върху дланите му - белези от дупки. И по-надолу, върху босите му нозе - отново белези от дупки...</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>Не зная какво ме подтикна да ида в планината. Там <b>видях</b> (затова ли трябваше да отида?) моя стар приятел Й. В. Той се разхождаше умислен по езерото в тишината на гората. Не бях го виждал векове. По стар навик му подсвирнах като къртица. Той вдигна глава, позна ме и се приближи до пътуващия бряг. Заговори сам: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>Една привечер с небе кафяво, равно, <b>видях</b> една мухлясала старинна делва. Свила криле, тя се облягаше на цъфнало дърво, с устие, обърнато към онова небе, слязло от друга някаква планета. Почти се ужасих.” </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>А друга нощ, на пустия площад пред моя дом <b>видях</b> един робот със седем крака, той яхаше магаре с половин глава, което се въртеше в кръг. Роботът зяпаше с устата си клещи към луната, която сякаш бе залязла завинаги.” </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>В блестящите салони стояха неподвижни като восъчни фигури млади и възрастни мъже и жени, облечени в блестящи вечерни одежди. Като ме <b>видяха</b>, започнаха да отварят и да затварят уста, навярно за да видя дългите им вампирски зъби. Избягах. Прибрах се и се скрих в ледения си сън. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i><i>В блестящите салони стояха неподвижни като восъчни фигури млади и възрастни мъже и жени, облечени в блестящи вечерни одежди. Като ме <b>видяха</b>, започнаха да отварят и да затварят уста, навярно за да <b>видя</b> дългите им вампирски зъби. Избягах. Прибрах се и се скрих в ледения си сън. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Стих ли пиша, баща ми невидим ще влезе да надзърне за малко в синовния свят и да <b>види</b> с очите си що за поезия правя с нощния странен и лек занаят?</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Заиграхме се, брат! Много мъка ще <b>видим</b>. Как ни биеха през междучасие, в клас? Колко пъти разтърсен от сълзи, обиден срещах силен юмрук вместо дружески глас?</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>И притварям в просъница руси клепачи, за да <b>видя</b> захласнато - в тихия брод слиза щъркел, размята червения крачол -май несвършено нещо остана, живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Ненадейно си припомних Мишо. В тъмното размърда едри рамена и високото му тяло трескаво задиша, сякаш се изкачваше по стръмнина някъде наблизо... Сигурно над Мездра го <b>видях</b> изправен на небесното Кале, мълчалив, надвесен в искърската бездна, да политне с тежки облачни криле. Но това е сякаш сън? Около мене сънищата стават повече и в тях блика с буйното забравено цъфтене нашият пораснал юношески смях. И вървим прекрасни и великолепни. В разлюлян от вятъра тръстиков стрък сякаш с весел шум</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>без да <b>видя</b> - падна и умря човекът, да се слее с тих и многолюден род, рухна на паважа пред една аптека без единствено лекарство за живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>с тъмни сълзи въздишаше плахо. И в голямата зимна вселена в топъл хор гласове проечаха и се лутаха с ехо зелено. Покрай пътя се втурнаха внуци към дървета, облечени в скреж, и порастваха мартенски звуци в бяла буря от буен гърмеж. И не зная дали ще те <b>видя</b> с тоя стръмен площад и с афиш за събор -малко българско селище Свидня, на живота ми дало простор.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>дотъкават за техните сватби чеиза. Оня ден още тръпне узрял и задъхан дълго броди на камъка в шепота мъхав. Там върви посред мирното време заскитал едър войн върху хълма в шинела гранитен и пред него на слънчеви струи се стапят жежки облаци, плъпнали нейде от запад. В оня ден свечереният вятър задуха... Щом си тръгнах в небесната пещ на нощта някой палеше в клоните вейките сухи, после дълго ги гази с дъждовна пета. И сега - подир толкова други простори светло ехо от Пловдив пак в мен се повтори и пътува със дните ми близък и свиден тоя град, за душата ми винаги <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>И в потопа на пришествието мътно дето всеки между вас е станал Ной в облачна просъница се губи смътно мойто изворче сред общия порой. Беше синьо и не мога да го <b>видя</b> и сред свлачищата може да умре като вечната магия Атлантида рухнала в глъбта на тежкото море. И за кой ли път отново пак ме мъчи трясъкът на мегафонните гърла и тънее слънцето, че нощи вълчи пак се лутат из човешките поля. Окъсняват вече дългите ми крачки и душата зъзне в ледения плен като малката кибритопродавачка в коледната приказка на Андерсен.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Крачат неотменните войници на Агрипа да ме причестяват с комката на кървав хляб. И душата ми сама в пустинята ще хлипа, докато не чуе глух, докато не <b>види</b> сляп.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Пропътувах с истината на доброто и пожънах ли наистина дела, щом <b>видях</b>, че коренът на злото зрънце е в детето, в стареца - скала?</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Отвратиха ме богоугодните гримаси и по сборищата странен дух ме облада. Тук единствено, чрез хората познах греха си и <b>видях</b> в греха най-цялостната свобода.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Може сляп да съм бил? Не <b>видях</b> как небрежно някой с топлите длани помилва снега и под грубия ствол на дърветата нежно не усетих как плъзна гореща мъзга, как се сипна небе и в краката ми плахо наедряха към слънцето млади треви и сред синьо мълчание горе шумяха леки облаци с рошави бели глави. И потръпна добрата душа на поета, щом от храстите мартенска влага горчи и децата се борят с немирни козлета, и ме гледат с големи, големи очи като черен и строг минзухар... Може сляп да съм бил или стар?</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Последният път, когато се <b>видяхме</b> в Криводол (колко тъжно е, че късно разбрах, че тази среща е Последна!) ти с радост ми показа стихове - с ученически старателно изписани букви, с трепетно гледащи големооки букви "а", "е", "о". " На Меньо Дръндеро една от дъщерите. Вече две стихотворения й пуснахме в "Септемврийци". Милият поет на Криводол - той обгрижваше една Поетеса на Криводол! Жалко за тази поетеса - година след това дойде 10 ноември - Денят на Началото на</i><br><br>
------------------------<br>
Цонка Илиева;Жива съм;2007;<br>
<i>И ме оставяш да отмина със страшна жажда в този миг... В сърцето ти със взлом щом вляза, и <b>видя</b> моя, пазен, лик,</i><br><br>
------------------------<br>
Цонка Илиева;Жива съм;2007;<br>
<i>Тогава те <b>видял</b> -усмихната под серенада на сватовници-куршуми. Видял рубините, окичили снагата, <b>видял</b> как мак разцъфнал до косата -за другоселци -момините думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Не помня и кога тия турци са напуснали селото и къде са отишли. Преди да почине, има вече две години, вуйчо ми разказваше, че един от синовете дошъл във Видима, познал къщата и се отбил при него. Бил, както може да се предполага, вече остаряващ човек, дошъл да <b>види</b> селото, да си спомни как са минали и къде част от младините му. Така научих, че били вече се изселили в Турция. Баща му и майка му отдавна правели калабалък около Аллаха, брат му бил жив и здрав…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             — Ние вече ходихме там — казва ми кметът… и те идваха тук — И да <b>видиш</b> какви срещи стават.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Това, което ще <b>видя</b> в следващите дни означава, че тази крилата мисъл на нашия предишен президент можела да се каже и по друг начин — да обърнем очи и на изток. Имало какво да се види и там…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             Това, което ще <b>видя</b> в следващите дни означава, че тази крилата мисъл на нашия предишен президент можела да се каже и по друг начин — да обърнем очи и на изток. Имало какво да се <b>види</b> и там…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             И ето какво прочетох: „Като че чак сега се отвориха очите му на Индже — та и той <b>видя</b> колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кърът — без стада, без звънци. Не виждали кой знае от кога рало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше даже птиче да пропее“.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Не познавам вече човек с когото заговоря ли, да не започне оплакването и констатациите, за това как е пропаднала държавата ни. Ала това пропадане става пред очите ни, пред мълчанието ни, пред объркания ни поглед, който вече не <b>види</b>, както казваше Ботев — „добро ли, зло ли насреща иде“.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Иначе тая карнобатска младеж е дисциплинирана… Десет минути отпуска началството — десет минути. Не закъсняват, не се размотават, не мърморят. Наско, както ще <b>видя</b> по-нататък, е и педагог — не прави излишни бележки, не издава заповеди, които няма да се изпълнят. Старата и добра българска казарма, вече и тя продадена и разсипана, го е научила на това…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             „Старият“ е баща му… С него ще се <b>видим</b> наистина още довечера. Хубав, достолепен човек, минал ги вече осемдесетте, ала се държи…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Трябва да има хроники и хроники — кога е възправен този символ на вярата ни тук и причината, поради която е изправен. Все си мисля, като зная какви са битки водени тук — че е било преди, или след Балканската война. Никъде другаде такова внушение не съм <b>видял</b>, никъде другаде такова предупреждение за християнската земя, която оттук нататък започва, не съм срещал. Нито в Добруджа, нито по Западните ни покрайнини.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             И християнската вяра изведнъж става някак си реална, истинска, както реална и истинска ще стане не след дълго ислямската вяра, когато се вдигнат в небето копията на първите джамии, които ще <b>видим</b> навлизайки в съседната страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             … Преди четиридесет години съм бил тук. Млад журналист още, жаден да <b>види</b> всичко, да опита всичко, да познае всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Тогава <b>видях</b> Одрин!… Ала вълненията ми бяха толкова силни от това мое първо излизане в чужбина, че малко запомних — сладкарничката, младото момче, което ни поднесе „каавето“ и рахат локума. После обратно. Колко му е… Одрин е на десетина — петнадесет километра от границата…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Първоначално натрупване на капитала. То не разбира много от естетика. То разбира от убийства, от насилия, от кръв… Кръв няма, ала ни предстои в тоя шпалир от шперплатови грозотии да <b>видим</b> българското знаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Вдигам поглед. Ниат ни е спрял точно на центъра — до паметника на бащата на модерната турска държава — Кемал Ататюрк. От черен мрамор изчукана, фигурата на великия турчин изглежда дребна. Странно защо — голяма част от великите мъже на историята са били дребни — раснали на ум и мъдрост. Търся балконите да <b>видя</b>, има ли ги още онези кокони, от времето на Балканската война. Тях ги няма — те просто са слезнали на улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Видяхме четири-пет такива нови кварталчета и не скривам, имах сигурното чувство, че удоволствието да живееш по този начин — на четири-пет километра от шумотевицата на града, пък да си в своя домашен уют и спокойствие, без всякакво съмнение те прави човек от друго петолиние.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Реното вози добре, пътищата са полски, по полски път най-леко се кара. Валяло е преди ден или два — няма прах. Ниат ми показва имотите на братята си. Всичките те — четири на брой и една сестра — държат от четиридесет до сто декара. По-големи имоти не <b>видях</b> наистина… И всичките бяха засяти основно със слънчоглед и пшеница…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             От този слънчоглед и пшеницата цялата община си докарва добри пари. Даже, за ужас на Желю Желев, имотите са слети и са станали кооперативни масиви. Но никъде не <b>видях</b> да се мярка социализъм, поради което нашия бивш президент може спокойно да си чете марксическата литература… Кооперацията знае кой колко земя има и съответно с толкова отвръща на собственика, като дойде часът на разплащането…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             … Странно ми беше това пътуване — гледаш земята, гледаш селата, през които минаваш — и не ти е ясно по пътя за Силистра ли си, или из Добричко някъде… Само къщите тук са по-нови и по-прясно боядисани. Голямата част са опасани, като нашите някогашни селски къщи с турско син пояс. Сега <b>видях</b> как изглежда турско синьото, когато е истинско. Синьо като небето, когато то е в най-голям кеф. Или като сините мечти на нашите по-първи седесари, които също като комунистите преди това решиха, че цветът прави политиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Всичко е като в нашата Добруджа, освен едно — тук никъде няма да <b>видиш</b> нашите тъжни съборетини, нашето тъй храбро отрицание от собственото ни минало и от собствения ни труд, нашето тъй недомислено оплюване на нас самите… Ще се окаже, че ние българите най-обичаме да мразим себе си… и като правило миналото си, което винаги ни е виновно за всичко, което днес не ни достига умът как най-добре да свършим…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Сега магистрала отцепи направо и Галата остана далеч от големите автомобили и надебелелите мутри в тях… Само нейните хора — все още със шалвари и шамии — шарени, напращели от цветове, можеш да ги <b>видиш</b> слезнали в Български извор, да купят това онова, което в Галата може и да го няма…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Облечени са в старовремски нашенски дрехи, с каквито могат да се <b>видят</b> и сега нашите хора от по-старото поколение в градовете и особено в селата. Чисти дрехи, ала шити отдавна, българска кройка, български терк… Ръката се подава свенливо, с голямо уважение и почит към наша милост. Всякакъв протокол е нарушен, ала със сигурност мога да кажа, че не остана нито един жив човек на площада, който да не ни подаде ръка и ние да не я поехме.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Цялата тая церемония откара може да има петнадесет минути. Когато се огледах какво правят жените на нашите домакини — <b>видях</b> ги — бяха си останали от другата страна на пътя, не бяха го престъпили, за да дойдат и се смесят с мъжете.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Старото вековечно правило на исляма за мястото на жената. Видях го нарушено и вече обесено това правило на първото дърво на самия площад. Имаше моменти, когато дълбоката традиция го налагаше, имаше и други, когато никой не го сефереше за нищо. Вечерта на годежа, в полумрака и омесването на хора и възрасти, колкото уж да имаше деление, ако мъж искаше да ощипе жена, не беше кой знае какъв проблем… И това е днешна Турция. Мешавица на векове и на светове… Дето вчера е било, днес не е. Което днеска е, очевидно утре няма да бъде… Тъй върви светът — както го беше казал поетът…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             … И поради това, каквото ще <b>видя</b> и чуя в следващите дни, — все това ще показва — народите са си народи — политиците са тези, на които не им стига умът какво да направят и как, та да живеят тия народи по своите човешки правила…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Кандидатите да присъствуват на годежа бяха много — особено желание <b>видях</b> в очите на двете твърде тактични нашенки — Маргарита и Мария, но кметът деликатно ни подсказа, че по обяд годежът се прави в по-тесен кръг — за роднините, а за населението, за всички други, които имат интерес към хубавото събитие, ще е довечера — на площада… Отидохме трима — ние с Наско и жена ми — останалият свят остана да се донасища кой с каквото обича и колкото може…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Мъжете са тук, жените са тук. Къде е булката? Ще излезе ли увита цялата в шалвари и фереджета… Няма вече шалвари и фередежета. Иззад жените, където е входът на бащината и къща, излиза момичето… Всички погледи са отправени към нея, вцепенени от напрежение като как е нагласена тя. Ами хубаво момиче, хубаво нагласено… В синя булчинска рокля, в син воал на главата — прозрачен до толкова, че да се <b>видят</b> подробности от красивото й лице. Светско момиче — откъдето го погледнеш…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Къде е годеникът? Къде се крие той?… Годеникът не дойде при мъжете. По даден знак той излезе от към къщата на един от чичовците и се отправи към невестата си — целуна я по челото, в този момент точно като по команда — не <b>видях</b> само кой я даде, мъжете откъм гърба ми станаха и се изнизаха за не повече от минута от към задния край на двора…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Отидохме отново ние тримата, заедно с кмета, в ресторанта — да <b>видим</b> как върви обядът на младежта, побългариха ли го вече?… В това време близките на годениците се оттеглиха в къщата на момичето… Там за такива като нас очевидно няма работа…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Накратко — не случайно на всеки голям площад в Турция може да се <b>види</b> една скулптура, турена върху голям постамент — това е фигурата на Кемал Ататюрк — модерният строител на модерна Турция.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             За годежа бе дошъл и един от роднините на момчето. Този, който сряза пръстена. Тежък човек, богат, образован. Той има голяма счетоводна къща, завършил е икономическото си образование в Истанбул… Види се, че го бие парата и едно цивилизовано самочувствие, което нито за миг не изби в простащина. Както между впрочем това трябва да се каже за целия ни престой там и за всички, с които имахме приказка… Аз нея зная друг по-истински белег за цивилизация от този, да се правят работите така, че никъде в нищо да не избива простащината.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             Та през цялото това време на нашите обиколки и престои в тази тракийска част на Турция, ние всъщност <b>видяхме</b> само двама от новите пришълци — единия от 1998 година — висок, здрав мъж от Търговище с момченцето си. Той ме позна и дълго ме <b>разглежда</b> аз ли съм не съм ли, и онзи, Русенеца — дето така храбро си беше пийнал и като ни намери в деня на годежа, не се отлепи от нас… Него видимо го друсаше носталгията…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Има си нещо ориенталско разбира се и в тукашните тържества… Малко преди да се даде началото — ние с Наско обикаляме извън кръга да <b>видим</b> като как там е подреден животът… Алеи точно като на нашенски панаир — една масивна туркиня показва гърдите си доста безцеремонно и необичайно — достатъчно разголени и без това и достатъчно големи, за да примами Наско да вкара една футболна топка в една врата от четири метра. Врата, на която самата дама застава да пази…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             И друг път съм го виждал и в чужбина и в България. И ние българите, <b>видим</b> ли чужденец, за големи гяволи се пишем, а него все за абдал възприемаме. Той да бъде минатият, ние гяволета.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Скромно се прибра Селим, съпроводен от ръкоплясканията на тракторите и ремаркетата… Неговото място зае певицата. Спри, о миг… Естрадната дама е дошла чак от Истанбул, телевизионна звезда била… Час и петнадесет минути ходи по тревата напред-назад из сгъстения човешки обръч, затичва се, спира се, тръгва тържествено и царствено, после пак смяна на ритъма на движенията. В промеждутъка от тия движения, оправяше непрекъснато блузката си така, че да се <b>види</b>, че тя има и нещо друго, освен микрофона в ръцете си…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i><i>             Предната вечер <b>гледах</b> една турска актриса, водеше концерт по телевизията. Да ти <b>види</b> окото женска красота. Чак жена ми я призна за изключителна красавица… Тая да беше дошла — не час щях да я слушам и <b>гледам</b>, ами гроб бях готова да си изкопая тук.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             А в това време вън — какво да <b>видиш</b>. Един от юнаците побол българското знаме на пояса си и повел хоро. Нашите младежи се налепили на хорото, до тях майките и бащите им…</i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Публикация в кн. "Мисия Лондон";2001;<br>
<i>- Много ми е приятно да се запознаем! - извика голият мъжага с татарско лице. - Ще ме прощавате за вида. Хубаво стана, че се <b>видяхме</b>. За съжаление, аз днеска си тръгвам, иначе щях да ви разкажа повечко за тия лицемери. Искам да запомните само едно. Няма демокрация в Англия. Това не е истинска демокрация!</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Та именно този последният отворко има честта да <b>види</b> абсолютно пребледнялото лице на нашия шофьор. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Автобусът обаче най-непоколебимо си продължава по правата линия и с все същия черен пушек от ауспуха. Шофьорът уж сменя скоростите, натиска спирачките, пробва още веднъж и копчета за вратите, но нищо – абсолютно нищо не може да изкара каквато и да било реакция от машината. Глъчката около първата врата естествено набира сила, а някои от онези, които имаха възможността да <b>видят</b> с очите си всичките безплодни опити за управление на автобуса, вече наистина започват да се притесняват. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Като <b>видя</b> менюто и просто не се сдържа да не опита от всичко. Повечето естествено й го опаковаха за вкъщи и тя си похапваше от него като деликатес към ежедневните сандвичи в продължение на поне три седмици. И ужким си бе обещала да отиде отново още следващия петък, но ето - вече повече от три месеца не намираше време от толкова работа. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i><i>        Първият пробив е, че самата сервитьорката го заговаря с някакви неразбираеми думи, но после се усеща, извинява му се и му обяснява, че го била объркала с българин. Той си замълчава и само <b>поглежда</b> към внучето си, за да <b>види</b> дали си е избрало вече нещо. Следобед с Майк Джуниър - всъщност какво по-хубаво от това може да има за един горд дядо. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Тук сервитьорката леко се затруднява, усмихва се и обещава, че ще опита да направи нещо. По принцип обаче такава си била кухнята - вкусна, а вкусна значи именно това - да бъде леко солена и мазничка. Солта на живота, нали знаете, че така се казва. После на вкуса му трябва и някаква опора, някаква тежест - ако искаме да е вкусно, няма как да не ги правим нещата поне малко мазнички. Сами ще <b>видите</b> как отварят апетита. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Не можеше да се оплаче от партитата, ходиха къде ли не, <b>видяха</b> се с толкова много познати, полафиха си на воля... Е сега да дойдеше някой да й каже, че свободата не е супер! Супер е, направо си е жестока! Само да не й се мешаха навсякъде тия мъжленца с плоските им свалкчици - как пък не се намери поне един нормален и свестен! Ще трябва явно да си почине малко от тия истории, щото очевидно вече не й понасяха. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        - Здрасти, коте, да знаеш само какво се случи - бурята изгори рутера, целия ни Интернет даде фира, докато оправях кабелите си изпуснах телефона от седмия, абе направо не си е истина - два дена не мога да се свържа с тебе. Вчера пак идвах до вас, ама нямаше никой... ъ-ъ, така де, радвам се да те <b>видя</b>... Ама кажи, коте, нещо случило ли се е? </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Ганев;Безлични истории;2008;<br>
<i>- Трябва да ти призная нещо. Всъщност аз ти давам пари само от състрадание. Първия път, когато се срещнахме, аз ти се подиграх и отминах, но после осъзнах, че съм постъпил глупаво и жестоко - затова откакто те <b>видях</b> за втори път, започнах редовно да ти давам по малко от парите си. Просто съжалявам окаяния вид и бедността ти и оценявам твоята мечтателност.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i><i>После не го <b>видяхме</b> няколко месеца, а когато се появи, на въпроса относно възрастта му, отговори, че е на 32. След време хората престанаха да му задават въпроси от личен характер. Не го питахме и какво ново, защото той сам си казваше. Може би и заради това идваше. Пръскаше страхотни суми през вечерта, в която се <b>виждахме</b>. За останалото време и представа си нямахме.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>Минаха два часа и накрая реших да го заведа при компанията, за която вече прекалено бях закъснял. Така всички се запознаха с него и го обикнаха. Взе на всеки един телефонните номера и оттогава не спираше да поддържа връзка. Никой не знаеше кога ще го <b>видим</b> отново, но той винаги се появяваше. И в компанията ни настъпваше оживление.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>Цял ден гърмя, без нито веднъж да завали. Този тътен ми пречи да се концентрирам. Не знам дали има някаква връзка, но днес не <b>видях</b> нито една мравка.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>През нощтра станах до тоалетната. Когато светнах, ги <b>видях</b>. Бяха си направили пътечка през целия кабинет. Забравих да спомена, че от известно време с Ева не спим в една стая. Аз оставам на работното си място, имам диван. Допускам, че тя продължава да ползва спалнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>Разпадат се все повече. Навсякъде са. Започнах да излизам само до хладилника. Преди два дни <b>видях</b> Ева в коридора. Спъна се и се удари о една от лавиците. Отгоре се изсипаха хиляди „хвърчащи“ страници. Спуснах се към нея и започнах да ровя, но когато разхвърлях всичко наоколо, нея я нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>„...и той <b>видя</b> началните слова на пергаментите, безпогрешно подредени във времето и пространството на хората: първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките...“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i><i>Обаче Космосът не иска Рижия днес. Той изчезва, замислен за Вълчицата, която го викаше тъй настойчиво. Може би пак ще се обади, сигурно ще се обади. Сега само се е спасила от гадната миризма на ония двукраки с техните огнени пръчки. Рижия не се уплаши и <b>видя</b> огъня от пръчката на оня с перото. Чака я, милата, до последно, беше мъж и някак му стана по-леко, докато се спасяваше сетне през глава. Нямаше начин Вълчицата да не <b>гледа</b> отнякъде и да не слезе при него тихо като първия за годината сняг, който утре щеше да навали, навали... И тогава Рижия ще потъне в нейното голямо и мъдро женско око.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Изпуснахме я сега, <b>видя</b> ли!, издрънкал Пеньо, обзет от философски угризения за свободно пасящата своя коза, която отърваният мечок можел да сгащи нейде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Съперници няма, защото в джентълменски двубои ги е прогонил. И от бракониери се е опазил. Трябва да си много беден духовно, подъл мръвкар, за да <b>видиш</b> в това красиво животно само сто кила луканка без пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Пука началникът и еленът се връща обратно. Десет метра след това, но от другата страна, пука и Хънтъра. Еленът пада. Ха сега да <b>видим</b>, кой го уби? Хънтъра муши пръст в черната дупка и казва на началника:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Дай боже да се препънат! — боботеше под завесата Гърбавия. — И ковчези ще им скова, и трапове ще им изкопам, и ще помогна на Немия да ги зарови! Майтап! Ще <b>видят</b> те майтап!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Като влезе в хола, той угаси с отвращение радиото и седна точно срещу камината. Тогава <b>видя</b> кръста в ръцете на Философа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Куфарите му са пълни с банкноти, пачки, фишеци, пачки, фишеци, оня ден го <b>видях</b> през прозореца… казва, че е продал триста декара имот, две мелници и… — Учителя не знаеше защо говори това. Просто нещо трябваше да се приказва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Как сте, братлета? — Гласът му затрепера неврастенично. — Харесаха ли ви мостричките? Иде ми отръки, а? Па да <b>видите</b> как умея да ги побивам! Ако искате може и да ги катраносам, по сто годни ще стърчат над вас, като паметници! Смейте се де!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Не <b>видяхте</b> ли заранта колко полиция се източи отсреща — каза Акрабов. — Този път ще ги избият като пилци! Това са ловните дружини.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Стига си играл на неодушевен предмет! — извика му Учителя. — Одеве, като <b>видя</b> кръста си пред вратата, душата ти отиде в петите, а сега пак дрън-дрън…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Те бяха оживени, както никога досега. В санаториума имаше жена! Когато Педро им съобщи, не му новярваха, после всички се втурнаха към седма стая, натиснаха заключената врата и едва не я разбиха. Гърбавия събра всички ключове и шперцове, които можа да намери. Вратата се отвори и върху леглото на оня нещастник Антон те <b>видяха</b> жената.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Един подир друг те се изнизаха в стаите си. В хола остана само Философа. Като <b>видя</b>, че няма никого, той се измъкна на терасата и отиде при прозореца на седма стая. Момичето продължаваше да лежи в същото положение. Философи се взря в лицето й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Оттатък, в трапезарията, бързо привършиха обяда. Тогава Гърбавия направи сензационното съобщение. Той <b>видял</b> как санитарят отишъл в стая номер седем, огледал се внимателно, слухтял и тогава влязъл вътре, оставил храна, веднага излязъл и пак заключил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Отвориха вратата на коридора и пуснаха радиото още по-силно. Учителя излезе на терасата, за да <b>види</b> в какво положение е жената, но вече нищо не се <b>виждаше</b>. Немия беше спуснал плътно завесите. Това още повече ги озадачи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Отново всичко му опротивя. Не можеше да си представи това чудесно момиче и любовника Педро заедно. Идеше му да разбие вратата и да го удуши. Излезе на терасата, опита се да <b>види</b> нещо откъм балконската врата — нищо, върна се пребледнял. Акрабов продължаваше да гори на Гърбавия за наборната комисия, Философа стоеше блед и онемял. Доктора кашляше тежко, хрипливо, като че гърдите му кипяха. Учителя не можеше да вмести чудната глава на момичето и стените на тоя хол между тези изроди. Излезе замаян навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Така си и знаех — каза Доктора със съжаление. — Светът е единствен, вечен и неизменен! Погледни Акрабов, не ти ли се струва, че той е вечен? Ще го <b>видиш</b> и при старите гърци, и в Средновековието, и днес, и утре! Погледни Учителя по рисуване, един и същ от фараоните до днес, погледни Гърбавия, не ти ли напомня на много познати, и Педро… какъв друг свят! — почти извика той, после със смях добави: — За какво ще се съжалявам! Аз съм готов, дори преоблечен, чист, с вратовръзка…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>От ръката му или от друго тя обърна главата си на другата страна. Той зачака. Тя като че се унесе още по-непробудно. Тогава започна да я вика. Казваше всички женски имена, които му идваха на ум, произнасяше ги ясно, близо до ухото, и едновременно галеше косите й. По някое време тя въздъхна гласно — изглежда се събуждаше, — Педро <b>видя</b> раздвижването на лицето й, усмивката й стана още по-широка и светла.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>При обръщането си тя беше отхвърлила одеялото. Педро <b>видя</b>, че кракът й е бинтован, повдигна малко пижамата, бинтът продължаваше нагоре по тялото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Изглежда, че разликата между двата момента, този на влизането му и сегашния, беше твърде голяма, той се смути и като се страхуваше, че тя наистина може да се събуди и да го <b>види</b> в това идиотско положение, бързо се измъкна навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>В съня имаше нещо, което го смущаваше. Едва сега му намириса на упойка. Тогава той повдигна завивките, разкопча пижамата и <b>видя</b> окървавения бинт, който опасваше тялото й. Искаше му се да свали и самия бинт, да се увери, но сам не можеше нито да повдигне, нито да размотае превръзката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>После се обърна на другата страна. Навярно искаше да покаже на полицая със смокинга, че друг разговор между тях не може да има. Той почака малко и се надигна да я <b>види</b>. Беше затворила очи. Изглеждаше спокойна и тъкмо това спокойствие му направи най-силно впечатление.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Сепнаха го стъпки. Той се обърна и <b>видя</b> зад себе си управителя. Вървеше нарамил пушката си, препасан с патронташи и с ботуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Съвзе се много късно. Беше се мръкнало. Видя наблизо голямата лампа над входа. Всички обитаеми стаи светеха. В седма беше тъмно. Учителя си припомни своето пътешествие и се разчувствува.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Жената спеше дълбоко почти в същата поза, както Учителя я бе <b>видял</b> първия път. Той приближи към нея. В полумрака тя изглеждаше още по-хубава. Искаше да я целуне, само да се докосне до нея, протегна ръце, но ги отдръпна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Не се излъга. В стаята влезе Педро. Учителя заби чело в прозореца, очаквайки да <b>види</b> някаква съвсем пикантна сцена. Този експлозивен и безумен българо-испанец беше способен на всичко. Педро притегли един от кръглите бели столове и седна зад леглото, като се облегна с две ръце на желязната рамка. Учителя се учуди, много искаше да <b>види</b> лицето му, но Педро стоеше неподвижен, загледан в момичето, което тежко спеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>В стаята се вмъкна още един човек — Философа. Учителя по рисуване <b>видя</b> изненадата по лицето му, смущението, че преди него има вече други. После той заобиколи леглото и отиде от другата страна, оставайки прав.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Не! Не! — каза Педро. — Вие нищо не знаете, нищо не можеше да си представите, аз предчувствувах, усещах във въздуха как идва нещо и то идва само за мене. Господ е казал, нека Педро да <b>види</b> онова, което никога не е могъл да постигне, защото Педро си мислеше, че е имал всичко!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— А на мене ми беше все едно — каза Педро — ще живея или няма да живея, все едно! Но сега знам, че ще остана! След като я <b>видях</b>, знам, че ще остана! — Той говореше трепетно, с непознат глас като ученик, който за първи път се обяснява в любов и се въодушевява от всяка по-сполучлива дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Да я вземат дяволите! — избухна полугласно той, преди да тръгне. — Така и така ще умира, поне да умре по-скоро! Ще <b>видиш</b>, че ще ми докара някоя беля! Гледай тези типове да не я подушат!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той приготви закуската в трапезарията, удари гонга и отиде в седма стая. Гърбавия беше останал цялата нощ до леглото на момичето и едва успя да се измъкне през вратата на терасата. Немия повдигна завивките, <b>видя</b>, че превръзката е разхлабена и съвсем окървавеиа, но според указанията на управителя не трябваше да я сменя. Остави върху масичката малко кисело мляко и си отиде. Гърбавия вече закусваше! Щом санитарят излезе на пътечката за гарата, бившият дърводелец на гардероби и по-късно на ковчези пак се върна в седма стая.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— А! И ти ли! — Акрабов се развесели. — А пък аз ви казвам, че ще вляза, та ако щете и да се обесите! Аз жена не съм <b>видял</b> толкова време…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Аз ще ви дам да разберете! Нека дойде управителят. Ще <b>видим</b> тая работа! Щом искате със сила, моята сила е по-голяма! Ще ви го върна с лихвите! Никому не съм останал длъжен!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Докато се въртеше из подгизналите от вода ливади, той заживя и с друго усещане. Струваше му се, че момичето непременно ще го <b>види</b> (може би вече е застанала на прозореца), ще почувствува неговото страдание, ще открие веднага зад усмихнатите лица на мошениците чистия човек, който цял живот е искал да нарисува нещо безкрайно красиво, и ще го приеме веднъж завинаги. Едновременно той съзнаваше детинската илюзорност и глупост на това усещане и се срамуваше от него, колкото и приятно да му беше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Едва когато дъждът спря и с Учителя не се случи нищо трагично, а продължаваше да шляпа с босите си крака из водата, той се отправи обратно към санаториума. Влезе вътре и ги <b>видя</b> в трапезарията. Акрабов отсъствуваше. Намери го заключен, свит върху леглото си, спокоен и зъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Момичето лежеше безжизнено с отметната назад глава. От устните му продължаваше да струи гъста, яркочервена кръв. Очите й бяха полуотворени и всички за пръв път ги <b>видяха</b>. Кадифени, лъчисти очи, застинали в спокойно очакване. Доктора избърса кръвта, постави я в средата на възглавницата, после притвори клепачите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>В същото време Немия, събуден от шумотевицата, влезе в хола, <b>видя</b> трупа на Акрабов и отмести бюста. Вдигна тежкото тяло на земевладелеца и както всякога беше правил, смъкна мъртвия в моргата. Тази смърт не му направи никакво впечатление, защото много умрели бяха минали през ръцете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Те тръгнаха из коридора. Педро <b>видя</b> жандармеристите, побледня, очите му светнаха, той се спусна към капитана и като протегна ръце към него, извика страховито:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Страхувах се. А преди да <b>видя</b> напечатания очерк за Драга, ми се струваше, че веднага ще последва второто пришествие, земята ще се продъни, ще ме погълне най-горещата лава, за да не остане и помен от мене. Сигурно съм предчувствувал, че започва моята голяма игра, а аз умирам да играя, да играя…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Всъщност с парите започва първата точка от нашата комбина срещу Хиената. Беше малко сложно, но се осъществи идеално. Знаехме, че тази сутрин някъде около десет часа Хиената ще бъде в спестовната каса, за да внася пари. Двамата с ортака се уговорихме така, че аз отидох по същото време в касата. Изтеглих моите три хиляди, които прибавих към трите хиляди на ортака. Всичките пари разположих върху масата в средата на касата и започнах бавно да ги броя. Още на втората пачка хиената се зададе, веднага ме <b>видя</b> (може ли той да не види къде има пари) и се присламчи до мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Всъщност с парите започва първата точка от нашата комбина срещу Хиената. Беше малко сложно, но се осъществи идеално. Знаехме, че тази сутрин някъде около десет часа Хиената ще бъде в спестовната каса, за да внася пари. Двамата с ортака се уговорихме така, че аз отидох по същото време в касата. Изтеглих моите три хиляди, които прибавих към трите хиляди на ортака. Всичките пари разположих върху масата в средата на касата и започнах бавно да ги броя. Още на втората пачка хиената се зададе, веднага ме <b>видя</b> (може ли той да не <b>види</b> къде има пари) и се присламчи до мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Разкарай тия боклуци! — Повдига вестника и го отмества към Хиената. Кога изчезнаха първите карти от ръцете му, никой не <b>видя</b>. Той държеше в ръцете си колодата, която аз поставих. Но това е само началото, лека разгрявка. Дръпвам се назад и съм сериозен, ни лук ял, ни лук мирисал. Вляво от мене бай Петко пъшка угрижено и пафка цигара след цигара.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Оставих ги двамата и си тръгнах. Беше ми весело. Този тип със стойка и физиономия на очиларка страшно ми хареса. По-късно аз щях да кажа, че това е най-одухотвореният, най-очарователният мръсник, когото съм <b>видял</b> през живота си. И ще ми разправят разни, че формата не била важна! Не, мили мой, всичко е формата! Ох, да можех да бъда такъв чуден формалист!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Докато Този отдясно отива към клозета, прибирам картите в ръцете си. Едновременно започвам дълго обяснение с Хиената по въпроса за забавянето на релансирането. Ние сме приели това да става по две секунди, след като предхождащият играч се произнесе, в противен случай се губи право за повдигане. Хиената се дразни, аз му противореча готов да му направя нов скандал. От време на време чувам, че омразата изскача върху моето лице и едва не му извиквам: „Глупако, сега ще <b>видиш</b> какво ще ти се случи!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Искам само да бъда при жена си. Ето, аз си я представям, тя пак ще надигне глава и ще ме посрещне и преди да ме е <b>видяла</b>, ще попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>До преди това беше треперал, внезапно разсъблечен, гол под студения вятър, с онази неудържимост на трескавия човек, който няма где да се подслони и завие. Беше се <b>видял</b> като озлочестен нещастник, обзет от сантиментално съзнание на своята безпомощност, умоляващо жалък с амбициите си и този болезнено съзнаван гърч на завистта, който крещеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>И същата вечер, като <b>видя</b> приликата на детето с бащата, след всичко, което се беше случило, отдаде голямо значение на своя сън, смяташе, че той просто е предусещал бъдещето, както кучетата надушват опасността. Това беше върхът на всичките му преживявания, действителни и измислени. Венецът върху главата на този Сомов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Имаше у него такава особена способност да подражава на всичко, което <b>види</b> ярко и силно съвсем несъзнателно, неусетно. Ако разговаряше с интересен и силен събеседник, след време той отведнъж открива, че се е опитал вече да разговаря като „оня“, че си служи със същите наблягания, със същите форми и дори жестовете му са някак подобни. Ако прекарваше продължително време с интересно лице, после се улавяше, че някак имитира, поел е върху себе си изразите на това лице. Всичко това му причиняваше неприятното усещане, че е слабохарактерен, неустойчив човек, който се влияе от било и не било.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Той <b>наблюдаваше</b> късите си месести пръсти, които разгръщаха шумящата хартия, ноктите, изцапани от туш и мастило, и чакаше да <b>види</b> какво ще излезе. Професорът дъвчеше парче вестник, а докторът по техническите науки си поставяше ново камъче в запалката, като небрежно чакаше. Бяха се поуморили вече.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Всичко това беше колкото жестоко, толкова и вярно предчувствие. Идваше онзи миг, когато мъгливото петно на самоизмамата щеше да бъде осветено от безпощадна светлина, за да се <b>види</b>, че няма загадка, че няма нищо. Идваше онзи миг, от който нататък дългогодишната игра на отлагани възможности трябваше да свърши, за да се разбере, че в действителност никога не е имало възможности, и което е още по-ужасно, че никога няма и да ги има. Сомовските възможности!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той отведнъж си представи какво би било, ако утре или в други ден докладваше за някаква нова, великолепна машина (каква???), измислена от самия него. Видя раздвижването па лицата, учудването, интереса, възхищението…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Може би тъкмо затова обичаше, както работи, да спре за миг със сметачната линийка в ръцете, мислено да се отдели от себе си, да застане встрани и да се <b>види</b>. Знаеше, че нарочно не спуща завесите и всеки съсед можеше да зърне този съсредоточен инженер, който изчислява своите тайнствени машини. Понякога осъзнаваше, че това е поза, и страдаше, тъй много му се искаше да бъде истината за живота на един творец, излизаше, че е разнообразявал уличната картина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Зад голямата маса Илиев <b>видя</b> детско бюро, отрупано с листа. Позна почерка на Сомов и протегна ръце. Онзи вдигна глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Илиев искаше да каже, че най-добре друг път да ги <b>видят</b>, но Сомов бързаше да му се похвали. Приличаше на хлапак, който едва е дочакал този момент. Илиев не се удиви на огромната му работоспособност, а на това детско и толкова чистосърдечно желание. Нямаше и помен от тежката загриженост, от тревожния интерес на възрастния, който цени труда и себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Машини, машини… Привлече вниманието му странна конструкция на стъкларски автомат, тази наистина сложна машина. Той задържа <b>погледа</b> си, докато Сомов небрежно разгръщаше друг чертеж. В първия момент не можа да проумее принципа на синхронизирането, после <b>видя</b> въпросителния поглед на конструктора, изчерви се и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>По-късно Илиев се удивляваше на спокойствието, с което бе посрещнал тия думи. Той дори си каза, че е бил „безплоден да откликне на своята безплодност“. Истината беше че предчувствуваше този отговор, всичко му се <b>видя</b> нагласено, готово за такъв резултат. Този Щраус, тези деца, тази прелитаща топка, гърбът на доктора, самият той, чистичък и нежен, това беше филм, вече виден и разбран. Учуди се, че е дошъл тук да проверява, когато всъщност не е имало какво да се проверява, тъй като всичко се е знаело…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Жената на Сомов беше възпълна, с отпусната от раждания снага и твърде едър бюст. Тя дойде отвън с претъпкана чанта и пазарска мрежа. Беше ходила по покупки. Като <b>видя</b> Илиев в средата на разхвърляната стая, тя се смути и упрекна мъжа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>В друг миг той ненадейно си помисли какво би било, ако тя беше негова жена! Въображението му веднага я пренесе у дома, той я <b>видя</b> близо до себе си, със същия топъл израз, със същата физическа привлекателност… и въпреки това не беше същата! Липсваше нещо, което можеше да нарече сомовското. Не изпортваше ли самият той жените, защото и неговата жена при Сомов сигурно би била друга навярно съвсем на място…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Върна се бързо, вкара колата през отворената врата в двора. Тогава <b>видя</b>, че старият клоун го чака. Седеше на пейката, пушеше и го чакаше. Илиев поиска да избегне срещата, но нямаше откъде да мине. Ужасен беше този клоун, когато започнеше да плаче за смешни неща и да се смее за страшни истории.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    "О, Боже, каква изкуственост, прав беше Христо. Само в операта има смърт без страдание. Нали <b>видях</b> истинската смърт!"</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Ако имаше някакъв недостатък, белези от едра шарка например, щях да съм по-спокоен. Тогава щеше да <b>видиш</b>, колко много всъщност те обичам."</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    "В своето заслепение нашите врагове си бяха направили погрешно сметките. Те мислеха, че използвайки като аргумент младостта ми, ще ме принизят в очите на Малер, показвайки колко съм недорасла в сравнение с тях и така ще наранят гордостта му. Те не бяха взели пред вид дивата независимост на моя дух и гордостта ми. Не знаеха, колко съм готова да се боря за него срещу тях. Накрая Малер се <b>видя</b> принуден да избягва все повече своите приятели и Ана, което бе точно обратният резултат на онова, което те бяха преследвали."</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Спомни си как се бе <b>видяла</b> в съня си, облечена с онази, широката пелерина и тъмносиния тесен панталон с кавалерийските ботуши. Бе се наблюдавала през очите, с които Христо я бе поглъщал някога. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Няколко месеца преди да се разболее е изпитала ужас и омерзение, когато е <b>видяла</b> изцапани с кръв снежнобелите си, дантелени гащички, с които се гордееше и които майка й я бе научила да пере всяка вечер. Приела е с примирение това неизбежно обстоятелство, което вече й пречи понякога в игрите и особено в плуването, което обича повече от всички спортове. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Спах прекрасно, без нито за момент да загубя усещането си! Мисля, че нито един миг повече от моя живот няма да премине, без да чувствам и да си го казвам: Тя ме обича! Целият ми живот е в тези думи, когато няма да мога повече да ги казвам, значи съм мъртъв. Теб те няма в този момент, когато излизам, не мога да те <b>видя</b>, да те взема в прегръдките си, моя скъпа, единствена любима..."</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Америка я очароваше, откриваше всеки ден нещо ново в нея. Единственото, за което съжеляваше, бе, че Христо не бе <b>видял</b> Новия свят и че никога нямаше да преживеят това заедно. </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i><i>- Те са някъде там! - <b>гледаше</b> го в очите така, сякаш и той можеше да го <b>види</b> - те са някъде там, чуваш ли? Те са там! - усмихна се леко старият. Усмихна се и Август (беше сигурен, сигурен беше, че понякога вижда!).</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Реката продължаваше да тече недъгаво и противно на китайските мъдрости си беше все същата, вече толкова време. Онези с ротвайлера се бяха приближили и Лука <b>видя</b>, че бяха мъж и жена. Кучето им имаше квадратна глава и скъп нашийник. Да разхождаш такова куче долу по канала си е чист ексцентризъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Лука беше толкова запленен от идеята да <b>види</b> сина си до кафявия хартиен чувал на геврекчията, че вдигна бастуна си, хвана го по средата като акробатически прът и го заразглежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Защото жълтеникавата вода, която трябваше да те <b>види</b> горе на парапета, изтече с едни гадости надолу и сега нищо не може да я върне. Хвана самолета за Курило, провинция Квебек, ха, ха!</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Ритъмът леко се ускори, перфектните трептения - невидимите гълъби, излитащи от сърцето на камбаната - плуваха в следобедния задух и се опитваха да разкъсат с клюновете си белезникавата завеса на небето. Сигурно беше някакъв кръгъл час, или пък имаше църковна служба или празник, защото камбаните продължаваха да пеят оловната си песен. Гледачката си дояде черешите и започна да се смее. Ей така, сама и без причина. Може и да беше <b>видяла</b> нещо много смешно на нечия ръка и сега просто да си припомня майтапа.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Възрастта на онаниста не е порок, затова през огромната ми скромност ще поделя с вас случки житейски и нравоучения, от тях повече чужди и някои лични. В светското ни житие ръкоблудието е добило настолко велики размери, че ако някой ви <b>види</b> да се самозанимавате и ви нарече с грешна дума — простете му, той не знае що върши… И след като му простите — спомнете си думите на грешника Израел Хендс:</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Нека поставим на масата всички известни отклонения в половия живот по тези географски ширини и да да <b>видим</b> докъде водят те.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Затова пък ако се спрем на полюцията, ще <b>видим</b> че тя не само е ненормална, а си е жива социална болест,</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>за нея е, че тя наистина го прави. Тя чука едно животно и това животно не сте вие, макар близките често да ви наричат така. След адски много време разбирате, че това е нейният огромен мъжки английски дог. Нежностите, които тя и нейният дог си разменят — тези нежности никой никога няма да <b>види</b> и никой никога няма да разбере и коментира. Тези нежности и отношения винаги остават в графата на „Онова, Което Не Знаете“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Млад човек от пограничните села се жени щастливо за момиче, което не познава добре. През първата брачна нощ нещата не потръгнали, но булката не се притеснила — поради неосведоменост и липса на полова култура. Историята разказва, че на разсъмване тя се разбудила. Видяла, че мъжа й го няма в кревата, и излязла „повънка“ да го търси. Заварила го да лежи отмалял и с топъл блясък в очите при любимата му овца, за която се разбрало, че той има връзка с нея от много отдавна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Свещената простота на събитието е, че си извикал всички знайни и незнайни войни от два велики рода, за да присъстват на твоето обвързване. Нищо друго! Бракосъчетанието е повод да <b>видиш</b> как изглеждат роднините за предпоследно — така или иначе ще ги <b>видиш</b> за последно и поотделно чак на погребенията им.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Знаете ли колко са 10 950 дни?! Измерете ги в пари, в килограми, в тухли, сравнете ги със стоте дни на правителството и ще <b>видите</b> — тези 10 950 дни около света са свръх малко, ултра нищожни, и хипер недостигат. Какво правихте снощи? А онази вечер? Къде бяхте на Нова година? А утре?! Ако утре Слънцето не изгрее?! Ако падне комета в две части?! Или дойде Денят на Независимостта, когато ще ни накацат зелените човечета и ще искат да дефлорират наред?! Защо, за бога, повечето хора и жени не подозират как им минава времето — в откази от това-онова.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Междувременно и успоредно с тези открития, германски учени от института „Фикенберг“ установиха по лабораторен път нещо наистина обезпокояващо — Годзилата се привързва изключително лесно. До същия извод достигна и у нас научния институт по растителна защита „Пушкаров“, който работи в момента към военно-промишления комплекс и произвежда пушки за Годзила — балкански тип. По кабинетите на нашия институт и досега могат да се <b>видят</b> табелки в същия смисъл: „Не пускайте Годзилите под одъра, защото те ще се качат на одъра!“</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Сещам се за думите на най-стария потомствен годзилар в родната ми страна. Неговото име е Дядо Глиг — народен мъдрец, мислител и философ. Дядо Глиг може да ви разказва надълго и нашироко за местните годзили, за секса със тях, за това че обичат да гнездят в големите градове, че има годзили с амбиции в изкуството, пресата, най-вече в телевизията и радиото. Завършвам с думите му, като послание към всички мъже, които ще приемат Годзила като своя съдба: „И баба знае да чука хубави жени, ама я да ви <b>видя</b> когато са адски грозни…“</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Ако проследите нишката на сексуалните връзки примерно на работното място, във вашата среда и най-вече у вас — вие ще <b>видите</b>, че това е една неразплетима кукувича прежда. Прежда, в която играта се води по системата от професионалната футболна лига —</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Обожавам мъжката теза, че няма какво да се церемоним когато става дума за едно добро ебане. Подозирам, че ако отпаднат няколкото члена в Наказателния кодекс за изнасилването — само след седмица на всеки ъгъл ще има по една пищяща жена и двама биещи се мъже. Единият ще се бие защото пръв я е открил, а вторият ще я защитава на принципа „аз я <b>видях</b> преди тебе!“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>На всеки две минути в щатите се извършва сексуален акт, осъществен с насилие и изключително без желанието на единият от партньорите. По надолу ще <b>видите</b> и съотношението мъже/жени. Докато четяхте тези две страници в САЩ вече е нощ и поне осем американки изпищяха и на тамошното рейп-парти.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Пресата твърди, че пияният човек върши по-лесно престъпления отколкото трезвия. Пресата обаче вади грешно съотношение между пияни хора вършещи престъпления и трезви, вършещи престъпления. Ако обаче направите съотношение между мирните хора ще <b>видите</b> друга картина: всъщност пияните мирни хора са милиони пъти повече, от трезвите мирни хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Това че някои хора, повечето жени, не обичат Алкохол не трябва да ни притеснява. За жените е оправдано, защото те са направени да ти държат главата, докато повръщаш (а за това трябва сигурна ръка). Ако се огледате обаче и <b>видите</b> кои мъже не обичат Алкохол ще се убедите, че това са единствено Изпадналите В Забвение Вселенски Задници, през които никой никога няма даже да се изсере.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Всяко лято, Армията на Любовта, тайно празнува Дните на ТВ (Топлата Вода) — това са дните, когато всички вкупом влизаме в морето. Там, въпреки че знаем къде отива канализацията, въпреки че всеки от нас поне по един път на ден пишка под вода, въпреки че дори в топлата морска вода можем да <b>видим</b> лайно — ние се къпем и празнуваме ТВ защото:</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>защото не можеш да пишеш за нищо друго освен за това, което се случва около теб. А това, което се случва около теб е пълно с откровения за секс и смърт, за наркотици и рокендрол, за болни амбиции и нелеп аристократизъм. Самото упражнение, наречено живот е пълно с цинизъм, парадокси и абсурди. Цинизъм, парадокси и абсурди, които ти вадят очите, но ти не искаш да ги <b>видиш</b>, камо ли да говориш за тях и камо ли най-паче да ги опишеш — щото те е суеверно страх от Истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>намразваш като човека, който най-много ощетява младостта ти. И като я <b>видиш</b> й казваш направо — ето така:</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Дори и на сериозно да я приемем, самото й прочитане удължава /или скъсява, може да се спори/ живота на всички нас — потенциалните самоубийци. Ако това, което четем и слушаме за собственото си самоубийство поне малко ни кара да се замислим и да забавим решението, винаги има шанс да дойде мама. Да дойде мама и като <b>види</b> заредения пистолет /или хапчетата/ да ни напляска с коравите си ръце и да ни накаже да седим 2 /словом: две/ две седмици без джобни пари. Така ами, какви са тези лигавщини…</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>на общественото лицемерие. Тя винаги е приличала на импресия от една безкрайна сватба, където всички знаят, че младоженецът чука тъщата в тоалетната. В същото време репортажно ни се предлага да <b>видим</b> духовата музика на оркестъра без име. И тичащите дечица с поувехналите цветя.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Хората, чийто предци бесеха по дърветата „надарените си люде“ <b>видяха</b> резултата — днешните надарени люде са семплото недоразумение на силното желание за Аристокрация и слабата нишка на Благородство в кръвта ни. Хората след време ще научат, че Елитът на Точно Това Общество ще дойде от интелекта и забогатяването на Свободните, Независимите и Необременените.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Но гробищата за музикални любимци са <b>видели</b> много неща: не се срамувайте — нека поплачем поне за несъществуващите български Спайс Гърлс! Хипотетично те не трябваше да могат да пеят — поне щяха да се снимат голи в някое списание. И щяха да се казват „Неродени Моми“. Не е лошо името.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>„Интелигенция“-та у нас е също едно такова изродено дете. Тя е „Човекът, който се смее“. Ако се вгледа човек във формата на понятието „интелигенция“, ще <b>види</b>, че то беше създадено в глинен съд напомнящ стол или престол. Твърде удобен стол (или престол).</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Работата е ад. Още първата вечер разбирам, че краставиците се берат с Flugzeug (самолет). Никой не можа да ми обясни какъв е този самолет, с който се берат краставици. Хасковлията първо се зарадва, че вече си има дружка, после престана да обяснява. „Ще го <b>видиш</b> самолета. Ко да ти кажа — немеца го е измислил…“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>„Ми първо искаха да викат полиция, обаче като <b>видяха</b> че не знам езика ме снимаха, дадоха ми това листче и ме съпроводиха до изхода…“</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Лично закарахме Поляка Янош до немско-полската граница. Той беше убеден, че третият българин му е свил кинтите и дори ни се извини, че с нас се е държал лошо, а не бил <b>видял</b> що за човек е третият българин. Ние му се усмихнахме. На връщане спряхме да една бензиностанция и развалихме големите банкноти от по 1000 марки. Хасковлията не оспори моята идея да разделим на три парите. Третият българин се зарадва много на дела си и хич, ама хич не ни се сърдеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Тръгвам си. Хасковлията ще ме откара до Нюрнберг. Като <b>видях</b> колата обаче щях да полудея. Тази кола беше пълна със крадени неща. Разпознах комплект ключове и въдици от килера на Фриденбергер. Разпознах неща, които аз дори не бих преместил от едно място на друго, а той се опитваше да ги гепи. Хасковлията беше взел дори антената от телевизора, който Фриденбергер беше домъкнал, за да гледаме късните мачове на световното. Накарах го да я върне. Послуша ме. Върна се с антената десетина крачки, после се обърна и ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>И взе антената от телевизора на Фриденбергер, който той ни донесе за да <b>видим</b> как като никога България би Германия на футбол.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Пътувам към България. Никога повече не <b>видях</b> никого от Баварската сага. Винаги когато вече официално влизам в Добре Подредения Свят на обединена европа си мисля, че не съм варварин. Винаги когато излизам през китните им гранични пунктове си мисля, че човек е такъв, какъвто го приемат. Гастарбайтерът е икономическо животно, което няма да оцелее, ако не отхапва парчета жива плът от гостоприемника си. Ако не му носи болести като Обществена краста и недоволство. Германия е гнусна приказка за всеки, който не е немец или поне турист.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>На места природните забележителности се измерват единствено със стада крави, за които човек се пита как са стигнали тези крави до тази дива пустош. Видях и няколко камиона с крави, които явно ги разнасяха на определени места, за да се създава илюзията, че си адски далеч от центъра на София.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Трети ден обикалях турските села в района. Видях много неща, много неща ми казаха. Нови джамии и много деца. Много джамии и нови деца. В Якоруда обаче си купих сладолед. Докато пътувах насам, си мислех, че основателят на това село е викал на съоснователите „пичове, скийте колко много руда има тука! Много яко!“ Сладоледаджийката беше българка. Каза ми следното:</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Никога повече не я <b>видях</b>. Иначе ако човек е сексуален маниак или обича да убива проститутки — мястото му е на магистралата. Ще си отживее.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Надписите по пътя. Видях механа „Диди“, „хотел Свобода“, и „хотел Сладолед“, „комплексна пералня романтика“, един Вартбург, който вместо табела taxi имаше табела WC. Видях упътване за употреба ва водно колело, последната точка гласеше: „Извършването на други дейности с водното колело като упортеба на алкохол, секс и п.р. (се заплащат допълнителни 50%)“. Стига бе!</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>О, има. Видях как на пътя едно куче ядеше от червата на прегазения си събрат. Куче яде куче. Има такава група.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Пука ми за Европеидите. Утре е затъмнението. Не бива да пия много. Един ден пак ще има море, пак ще има лято, пак ще има затъмнение и аз пак ще спра да пия към полунощ. За да го <b>видя</b>. Ще живея упорито и ще го видя!</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i>- Хайде тогава, да тръгваме по-бързо да <b>видим</b> какво искат онези досадници и да се върнем по-скоро. Рано пиле...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          Види ли човек - кучето лае. Ако няма човек - пак лае. Ама така лае, като че изпраща кучешките си позивни на цялата вселена, а вселената стои смълчана и слуша. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          Новите свраки не закъсняха. За съвсем кратко време по дърветата накацаха сума свраки, а също така и по комините на къщите. Махалата, в която живея, не е особено богата на свраки, както и самият град София, но през последните години забелязвам, че свраките започнаха да завземат част от градската територия. Подир тях в града навлязоха враните, подир враните - сойките, макар че по отношение на градската среда сойките все още се държат като международни наблюдатели, а по-минилата седмица <b>видях</b> ниско над града да лети ято пчелояди. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          По прозорците и по балконите на жилищните сгради наизлязоха любопитни хора да <b>видят</b> каква е тази сврача вяра. Обадиха се и алармените системи на няколко автомобили от махалата. Не зная какви са тези алармени системи, но ми прави впечатление, че от време на време автомобилите, без да ги докосва някой, започват да вият като хиени. Правят го по всяко време на денонощието, възможно е да го правят от съклет. </i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>"Пък Венци се натряскал като свиня. Видях го, въргаляше се до казана - и като поклатят глава, дълбокомислено ще добавят, - щото то и да пиеш, чалъм се иска. Трябва да си хапнеш сланинка, салатка. А той какво - вегетарианец!" Ще ме гледат отвисоко тия, дето пo го могат това, пиенето, но някак със симпатия: "От нашите е." </i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>- Ама ха, да <b>видят</b>, че и аз мога! Влязох, без да поздравя; един човек пазаруваше, но аз през главата му враждебно измърморих "един хляб и кисело мляко"; оставих парите на тезгяха и си тръгнах, без "добър ден и довиждане", без да погледна никого."</i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>"Как е, оправи се, нали? - каза комшията. - Видя ли, че не е страшно?... Чакай, ще ти налея едно шишенце - наведе се той с дамаджаната."</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>           Ясно! Спирам! Затисне ли те, като… зъбобол, такова — антилирично; от тези, дето навремето измислиха сивия поток и прочие — време е за домашните задължения! За момента те са: да почетем подобавъчно Новата — 2000-та година! Да завъртим баницата! Да <b>видим</b> — какъв ще ни е късметът! Дано да не е пак Лозето! Голямо копане ще ни чака! Ще разбутваме парчета, докато ни се падне нещо свястно! Имаме по половин баница за корекции. Децата и внуците, тази Нова година, ни изоставиха сами — Дядо и Баба! Захитряха!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Дърветата, независимо подстригани или брадясали, също надничат; и те доста нещо са <b>видели</b>, но бидейки от чуждоземно, благородническо коляно, благосклонно и възпитано отвръщат очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     В първо отделение си бях пак в Любен Каравелов. Директор — г-н Кънев, даскалували с Мама; нисичък, жълтав, което не му пречеше да бие шамари на кого де свари. Най-много на Васко Скицата — синът му, поради което с много тикове. Живееха в едно сбутано къще на гърба на Калиопа. Учех при г-жа Буюклиева, на която сме дали бебешката ми зимна количка — костенурка, за дъщеричката й, която, за жалост, смачка кон с каруца пред Халите. Повече не <b>видяхме</b> госпожата — помня я с наказание до стената, че измяуках, като рисувахме коте.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Махлата се събираше, когато конвоя водеше Господин Кмета Старцев да мете с една голяма метла своето чадо — Халите. Как всички почтително го поздравяваха и ефектът от наказанието беше обратен; и като извънредно свиждане за жена му — леля Нина, красива, високообразована белогвардейка — да <b>види</b>, че е жив и здрав. Г-н Старцев величествено свещенодействаше с метлата, сякаш с жезъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Дълго време се чувствахме стопани на една Катюша. Името й беше обвято със слава и военна романтика, далеко преди да я <b>видим</b> на живо тази, дето Разцъфтели ябълки и круши, на брега на синьото море, ей я на — Катюша… Първите Катюши бяха с брезентови калъфи; приличаха на камион под навес. Това ли са тия страшни оръжия!?</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     … тръгнаха и пак запряха. Огромната сила на масата по ускорението ги накамарчи някъде с невероятни форми; нивото се повдигна, излезе на равнището на дигата и <b>видяхме</b> как телеграфния стълб на Граничния отряд, от бетонирана железопътна релса, беше отрязан като кибритена клечка.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Увисвам на ръцете им, залюляват ме и аз: фър-фър; докато правя две-три крачки във въздуха… и — пак! Досаден, до пълно изнемогване на Мама. Футболното игрище „Юнак“ е с двуметрова, варосана дъсчена тараба. Голямо катерене пада — да <b>видим</b> нещо гратис. Обувките ни — все с ожулени носове; а и дупетата. Оттогава ми се е прекършил меракът за мачове — така и не станах кибик. Зад игрището, във владенията на Владиковата бахча, е Търлата! Тази година.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Та, съм роден в ъгловата стая, на две улици едновременно! На сгъваемата пружина; на която спах докато отидох войник. При поредното прочистване на къщата, дъщеря ми щеше да я изхвърли, както и много вещи, които не й говорят нищо. Видях навреме и я спасих. Сантименти! За какво говорехме? А, да! Казах — на две улици, а не като някои по-хилави бебета — само на една улица; или още по-лошото, да няма въобще наблизо никаква улица.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Не искам да злоупотребявам с невежеството на Някои, че ето, <b>видите</b> ли, не можело да се помни толкова отдавна… Помня си! Неща които пряко са ме засягали и впечатлявали.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Като <b>видиш</b>, че някой се дави, — рече мъдро Попето — ако искаш да му помогнеш, а той се дърпа, натисни му главата по-дълбоко, да се удави по-бързо, да не се мъчи! Ще отидем с Москвича до Велико Търново; много глави са падали там, на хакере, две в повече — няма да се усети. Ще отидем… ако намерите пари за бензин… а и маслото — крайно време е да се сменя… както и филтъра… Това е положението!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Представянето на Новата снаха (след тази на брат ми), мина през всички фази на мелодрамата, но на забързани обороти. Сам, като предвестник, нахлух, събудих и съобщих на Мама и Татко, че ще имат рядкото щастие, да приветстват едно изключително бижу и да бъдат така любезни… Следваше проплакването в речитатив, майчино: Недей, мама, млад си още; <b>видя</b> брат си; как се опари; не си ли взе поука от него… Последвано от бащиното пресъхнало гърло:</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     С двамата братя на жена ми, се знаехме години преди да разбера, че им е сестра. Учехме в едно и също училище — Техническото, а и ергенувахме заедно. Засичали сме се като конкуренция. Вече имах аспирации към нея, когато ги <b>видях</b> заедно, интимно да си говорят и първата ми мисъл беше: пак ли, бе…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Това — 1968! Чичо Ан — техен човек! Все болен от раняванията си; пращаха го по болници в Букурещ и Москва — добре. Имаше сносна пенсия — добре! Но това — оставаха му броени дни живот, жена му — първата, от Франция дошла да се <b>видят</b>, след толкова години и — не ги свързаха! Никулина питала, разпитвала, размотавали я, обещавали й — да почакала… Отишла по Черноморието, била и в Ломско, отгдето е. Съдбата (милицията) — не пожела да се <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Никулина — като емигрантка <b>видяла</b> какво ли не, сравнително (с нас) заможна французойка от Кан; с ресторантче в Сент Тропе (но без Луй Дьо Фюнес); с полусляп и значително по-стар, втори съпруг — мосю Дюпон (под грижите на братовчедка ми Марсела)… вижда Татко — добре гледан… седемдесетгодишен (но не му личаха), мъж… и не можем да я убедим — че не е Нейният Жорж! Това е.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i><i>     Като се уволнявах от казармата, още с войнишка униформа, рисувах в подготвителен курс в Художествената академия — за приемните изпити. Мама, без да зная (призна ми след години), му се обадила да ме <b>види</b> какво правя и евентуално — да помогне с нещо. През една от почивките, моделът беше излязъл, ме потърси, поговорихме общи приказки. Мислех — случайно ме е познал; не го бях <b>виждал</b> от години. Казал й, че се шляя по коридорите, въобще не рисувам, че не <b>гледам</b> сериозно… Въпреки изминалите години, вече с авторитет на художник — ме заболя. Какво ли си е помислила Мама тогава.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     След още доста години, по време на Конгрес на СБХ, с колеги — като Ръководство на русенските художници, го посетихме по негова молба за изложба в Русе. Трябваше да решим — има ли необходимите качества; такъв беше Редът — еднакъв за всички. После бай Георги казал, че като ме <b>видял</b>, разбрал, че изложба няма да има. Пак ме заболя — явно такава му е нагласата като човек, че така стават тия работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     — Само така си приказвам… Нали съм ти показвала, че имах трета цицка — мъничко зърно, като ви кърмех, пущаше мляко. Там се появи бучката! Твоят Мишо май сбърка, че ми отряза крилцето; я виж, пет години вече — няма нищо(!) Сега тегля от ревматизма! — ме <b>поглежда</b> Мама изпитателно. Познавам този поглед от дете — да <b>види</b> по израза ми, дали не я лъжа. Печеля време:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Знам, аз! Като малка, гледам отдалеко нещо блести, слънчевите лъчи се кръстосват, викам си — диамант! Знам, че е стъкло, дори <b>видях</b> като се счупи, но — илюзия, да я поддържам още миг, поне. И това… хем си знам, вдетинявам се. Хайде да спим вече, че се уморих. И ти ще ставаш рано… Недей да пиеш, майка, пази се!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     През седемдесет и трета, като се върнахме от художническия пленер в Унгария, беше вече починал. Доколкото зная — не остави нищо на двете си дъщери и четиритях внуци. Всичко — на третата му жена, която го търпя до края. Един ден <b>видях</b> красивите отличия, ценни купи, чуждоземни посребрени фигури с мраморни постаменти — безжалостно изпочупени в уличната кофа за смет. Не биваше!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Възможно е, описвайки татковите братовчеди, някой да е бил мамин; например Парко от Прова-дия — разбира се, че е по майчина линия! Като се <b>видим</b> там — Горе, ще приседнем на някое облаче и ще се доизясним. Време за това ще имаме бол-бол, а и облачета — дал Господ!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     МНЕНИЕТО: Художникът и писателят Велимир Петров се различават коренно един от друг. И двамата си вършат добре работата, но различно. Като се <b>видим</b>, ще изложа по-подробно разликата. Имам и интересна идея за публикация — представяне.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Други предложения, мнения, съвести, таланти и прочие — като се <b>видим</b>. С надежда съм да стане, да отделя време и да направя очна ставка как сигледаш имота, като под имот имам предвид: къща, дворове, животни, растения, вина, ракии, картини, книги. Ще ми е драго да се <b>видим</b> и с Милена, че сепозабравихме. Останалото е от Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — К’во стана? — пита Сел’то, като <b>видя</b> ококорено око; не очакваше отговор, щото дяд’ Филю рядко процеждаше по дума, говореше се, че изобщо не го-вори. Питаше си сел’то, ей така…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Дяд’ Съби получи за закуска любимите си пражитури с домашна извара, нещо само по себе си подозрително: ухажва ме, я дърва ще сека, я ще обръщам с права лопата… Когато <b>видя</b> и айрана с тил-пипер, разбра, че работата е сериозна и мобилизира революционната си бдителност: Става напечено, Събе!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Ето на! Видите ли! От повишението на общия радиационен фон; или от озоновите дупки, зяпащи над региона; или от обгазяванията в румънската долина на химията; или от пестицидите и хербицидите вложени във фасулената реколта; или от еко-проблемите натрупани сумарно; пък може и… — фактът си е факт! Сбъркан Генчо не е вече, май…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     07 — Като връщахме визита на китайските колеги, ни разхождат из централния парк на Пекин. Него ден цялото им ЦеКа да имало там трудов полуден. Джо Ен Лай, дето е по културата, като разбра, че съм дошъл, дойде да се <b>видим</b>. Е, пита, вашите ръководители правят ли като нас такива трудови полудни. Ам ся! Да не стане някоя беля! Ние, казвам, този етап го минахме…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     14 — Бяха ме взели в Правителствената болница и заръчали да не ставам. Дора (Габе) и тя била там, на горния етаж; дойде да ме <b>види</b> и вдъхне кураж. Беше към деветдесетте (години), по-голяма е от мене, с единадесет… Говори все едни хубави работи; колко сме издържливи ний — с нея, годините не ни личат; колко сме запазени, щото служим на Изкуството. По едно време отметна болничния си халат; потупа си бедрото и рече: Гледай, Дечко, ти барем ги разбираш тия работи! Гледай какво запазено бедро — като на осемдесетгодишна! Голям дух има тази жена, голямо излъчване…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Соят ни е Сой, генът ни е Ген: все на едри маслини налитам, на голямата мръвка, с голяма чаша си пия питието и то от големи дамаджани; но…също така и големи камъни мъкна, мотиката ми е дванадесети номер; все големи работи захващам, ще <b>видим</b> до кога…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     По тия именно причини, като <b>видя</b> нещо дребно или дребнаво, <b>гледам</b> да го заобиколя, домъчнява ми за самото дребно нещо — горкото, колко е дребно! Пак по тия именно причини, като <b>видя</b> дребно кученце (по правило винаги ококорчени проклетии), може и такъв да му е моделът — недоносен, може и да е от не знам си каква чистокръвна порода — домъчнява ми за кученцето, знам, че никога няма да порасте и очовечи, пардон — нормализира… Кученца — бонзай…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     От друга страна — съм коткар; чисти животни, непрекъснато се мият, с риск да ти навлекат неканени гости; заравят си онази работа; икономични, че и мишки ловят. Кучето — колкото и да го къпеш, все удря на мокро и мръсно куче, снася си сарфаладите където му дойде, препикава де що <b>види</b>, а да не говорим, че винаги е гладно като вълк, ушите ти ще изяде… Не съм по кучетата, независимо от някои изказвания на оперативната критика, че съм си падал по кучки — било документирано…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Били от сой: Бащата — Бляки, бил столичанин; много интелигентен, изчаквал на светофарите, никога не бил връзван; половин София го познавала, основно баничарниците и кебапчийниците, към които имал афинитет. Далеч в рода си имал немска овчарка; от време на време в потомството му се появявал някой с по-къс косъм; от петтях само едно било такова, взел го свой човек… Нищо, че не съм си падал по кучета, само да ги <b>видя</b>, не били гледка за изпущане, хем и да дегустирам нещо си, а и да си взема довиждане с австралийците, дошли по този повод.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Маникюристката се фръцна и повече не я <b>видяхме</b>. Чухме, че се включила в друга някаква екскурзия — до Виена (Бедното момиче!), навярно по линия на маникюристките. Оттам, на връщане, изпуснала случайно кораба, а билетете за нов кораб са скъпи…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     На Калотино митничарите, изглежда по сигнал, се запретнаха да търсят нещо си; тарашеха прецизно и разхвърлиха всичкия багаж. Това — художниците, обичаме всичко да ни е подредено, особено по-възрастните; а имаше по на седемдесет и пет, разни заслужили и народни, чакали с години да ги пуснат; някои се разплакаха, като си <b>видяха</b> бельото да се търкаля по вестници на тротоара…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Разгледахме и наводнението, пак във Венеция, зазидваха вратите с тухли (сякаш и там щеше да заседава Конклавът) и сирените виеха посреднощ, да предупреждават — да не се издавят; било рядкост и искаха парични помощи от ООНето, а го <b>видяхме</b>, същото наводнение, на картини още от средновековието — по специално сковани дървени платформи като как се движат, също и на кокили, да не си мокрят чорапите.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Видял се малко свободен артист, Илия Върбенов взел да се занимава с рисувание — според кака Нина. То — рисуванието е трудоемка работа и изисква да те погълне изцяло. Докато го поглъщало изцяло, се сменили годишните времена и през прозореца Илия Върбенов видял накамарчен сняг. Не можело да се мърда наникъде, нямало и нужда, но на пръв поглед. На втория поглед се <b>видяло</b>, че никой не контролирал тихата ферментация, а тя вървяла накриво. На полупрофесионален език — виното било тръгнало! Не, че оцетът не върши работа и, че не е ценна подправка, но виното си е друго нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     Видял се малко свободен артист, Илия Върбенов взел да се занимава с рисувание — според кака Нина. То — рисуванието е трудоемка работа и изисква да те погълне изцяло. Докато го поглъщало изцяло, се сменили годишните времена и през прозореца Илия Върбенов <b>видял</b> накамарчен сняг. Не можело да се мърда наникъде, нямало и нужда, но на пръв поглед. На втория поглед се <b>видяло</b>, че никой не контролирал тихата ферментация, а тя вървяла накриво. На полупрофесионален език — виното било тръгнало! Не, че оцетът не върши работа и, че не е ценна подправка, но виното си е друго нещо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Като разтоварвахме багажа, оказал се ненужен, <b>видяхме</b> хладилничето — тъй си стои с вкусотиите… Та, наминете довечера… на зигзаг…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Като си познавам персонажа, макар и неизяснен, като нищо ще го <b>видим</b> скоро, я на площада, я по телевизията: пър-насам, пър-натам с… не съм изяснил още с какво… дали с хуманитарно Мазарати или с нещо обществено ангажирано…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Седях под крушата, на третото кафе; почесвах се… абе — нещо не е наред… Беше напекло; за обедния аперитив — още рано. Галинка подозрително не се чуваше… друг път ще пръхти или Булка Гена — на Гицин Гого ще й набива звучно, с голям камък, клина на синджирю, по-настрана от колата. И пуяците не се чуват да каканижат… Я, да <b>видя</b> аз… И видях!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Не, че книгата с пискюлите сама по себе си не е представителна и има нужда от специално представяне, но… да не кажат хората, а те обезателно все нещо казват: ето на, <b>видите</b> ли, този Велимир се е едикакво си, че дори не смята за нужно да еди-що си.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Бях посъбрал доста от тия бивши бели листи, нагласих ги в нещо като книга, комбинирах ги с част от купищата страници от скицника на автора и с молив в ръка започнах да си правя сметки без кръчмаря, как ще я издам тази книга, ще <b>види</b> тя!</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Няколко жени се бяха наредили на опашка. Възрастна дама си миеше ръцете. Майката <b>видя</b> локвичката в краката на сина си и го зашлеви, а той ревна колкото му глас държи.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Светна червено и като по поръчка на светофара спря свободно такси. Скочих вътре. Видях в огледалото как „Вранглера“ разочаровано потегли в обратна посока. Отзад прозвучаха сърдити клаксони.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Той с все сила дръпна дясната врата на „Жигулата“ и я издъни. От ляво клатушкайки се излезе върлинест мъж със синкаво шушляково яке. Направи няколко несигурни крачки, залитна и се закова неестествено изправен до смачкания джип. Раненото тяло се появи откъм разбитата врата изневиделица. Изобщо не очаквах да <b>видя</b> такова нещо в ръцете на моя човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i>Не знаех какво да правя. Задушавах се все едно някой беше изсмукал въздуха от стаята. Излязох на балкона и <b>погледнах</b> надолу. Защо ли снощи не избягах оттук, пък дори и да се разпльокам на тротоара? Не, от втория етаж нямаше да се разпльокам. Тогава… не се сетих, или не исках? Пред входа <b>видях</b> „бавареца“, а Обицата пушеше, облегнат на предната врата. Стоеше между мен и света и нямаше намерение да си тръгне. Прави бяха вестникарите. Георги наистина беше убил човек. Беше убил мен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Ще ви спася — злобно се ухили той. — И тебе, и хартиената ти танцьорка, и любовта ви. Ще ви пусна по света и ще ви оставя да минете през всичката му мърсотия… Обичайте се, нямам нищо против, да <b>видим</b> обаче дали ще се обичате!</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Заради себе си. Видях ви да излизате и веднага разбрах, че ще ми създадете неприятности. Какво щях да ви правя без паспорт и без пари? … а сега какво да ви правя?</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Направи ми впечатление още когато те <b>видях</b> за пръв път — каза Андрей. — още първата вечер. Само за тебе мисля още тогава. Не знам за какво точно става въпрос, може би е химия… Като се замисля… ако някоя друга беше тръгнала да си търси белята вчера сутринта, едва ли щях да хукна да я спасявам. Имам нужда от теб.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Ярко оранжева, с цепка до над средата на бедрото полата се притисна към краката ми като жива. Само за малко не ми покриваше глезените. Сакото се разтваряше една идея повече от необходимото. Не посмях да си махна сутиена, иначе щях да изглеждам съвсем като в списанието, където прочетох за костюма на успеха. Дадох за него цялата си заплата. В материала ставаше въпрос как да се облечеш, за да постигнеш каквото искаш. Щом го <b>видях</b> на витрината, разбрах, че това е моят костюм. Костюмът на моя успех, на майка ми ще кажа, че е втора употреба, за да не ми завиди.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Набрах си концепцията, принтвах я и веднага я изтрих, за да не ми я гепи някоя пъргава колежка. Качих се на директорския етаж и, о, ужас, <b>видях</b> пред себе си, за щастие в гръб, грандиозния задник на „борчето“. Не трябваше да ме вижда. Щеше да се обиди, че я прескачам, а отгоре на всичко днес бях дежурен репортер, което означаваше, че трябва да търча, където ме прати. Да, но от друга страна като всеки вторник по това време шефовете се събираха на програмен съвет при директора Димов.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Ще пазариш като хората…Няма да купуваш боклуци ти казвам! …Какво като е дом за сираци? Какво като не са виждали шоколад? Сега ще <b>видят</b>. Аз ще им го дам. Аз правя дарението! Аз! няма да се излагам, чуваш ли какво ти казвам?</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i>Спряха на светофар. Малка черна рокля на витрината отсреща привлече <b>погледа</b> й. Видя се сякаш през чужди очи, в които роклята толкова й отиваше, че без обяснения слезе от колата и отиде да си я купи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>„Прекалено много знаеш. Даже да не си даваш сметка какво си <b>видяла</b> и чула, то е в главата ти. Внимавай с алкохола. Ако не го изпревариш… “</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>„Защото нямаше да ми повярваш и щеше да разкажеш всичко на Шефа и не е ясно какво точно щеше да се случи. Във всеки случай той нямаше да постигне тези икономически позиции, които фирмата му има сега и ние нямаше да можем да контролираме вашето правителство… бъди благодарна, че си жива! Шефа ти те използваше безогледно и рано или късно щеше да ти <b>види</b> сметката. Вчера не му се даваха пари и се опита да си измие ръцете с теб.“</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Откъм бараката, наречена технически корпус, понеже там държаха земеделските сечива и прочие инструменти, крайно противни на Диана, се показа огромното шкембе на свекър й. Тя му викаше Протосингела, макар да не знаеше какво означава тази дума. Просто й се струваше, че подхожда на дебелия му корем. Щом го <b>видя</b>, Нора заплашително изръмжа. Протосингела се направи, че не я забелязва, въпреки че е доста трудно да не забележиш охранена немска овчарка.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Притичахме край къщата да не ни <b>види</b> баба, хвърлихме чантите на тревата и се скрихме зад голямата вишна.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>В задния двор имаме две вишни, много джанки и една кайсия. Като са разлистят, спокойно можем да се крием между тях, без да ни забележат. Мишо се качи на дървото, настани се на дебелия клон и ми хвърли шепа вишни. Обаче баба го <b>видя</b> и се показа на прозореца на хола:</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i>Те ме <b>гледаха</b> на кръв, обаче <b>видяха</b> какво стана с Дългия, как се надигна, как си изтупа изцапаните дънки и колко засрамено се примъкна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>В средата на кръга, с гръб към мене бяха седнали две момчета и правеха нещо, а останалите ги гледаха. Дългият се настани до мене и Мишо и подвикна на ония в средата. Единият се отмести встрани и чак тогава <b>видях</b>, че държаха дебела пръчка, на която за четирите лапички като агне на шиш беше вързано коте. Някой извади кибрит и опърли мустачките на котето. То измяука. Прехапах устни. Те завъртяха пръчката. Не мога да ви кажа как точно го мъчиха, не помня, сигурно не съм могла да гледам, май не издържах и се разциврих. Така силно, че всички се стреснаха, а тоя, детжо държеше пръчката, я изпусна.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Седнах на бордюра, хванах си коленете с ръце и раната така ужасно ме заболя, че пак се разплаках. Продължих тихичко да си хълцам, ей така, и аз не знам защо, може би заради котето. И изобщо не <b>видях</b> тогава, че някой глупак беше написал на вратата зад гърба ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Нека първо аз ти разкажа какво става с мене — гласът на жената внезапно изтъня, — пък после ще <b>видим</b>. Става ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Е, много искаш — лукаво измяука то. — Може и да ти кажа, но ако искаш да се <b>видим</b>, ти ще ми платиш. Ще кандидатствам в езикова гимназия, а частните уроци при учител, дето знае какво трябва да се пише, не са евтини. Ето, казах си го, а не смятах да ти казвам. Е, нищо де, я се <b>видим</b> с тебе някога, я — не. Ако аз не си докарвам по нещичко, няма да имам висок бал на изпитите, няма да науча езици, няма да имам свястна диплома, няма да се махна от България и няма да успея в живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Маги се огледа, но не <b>видя</b> нищо друго освен пластмасовия навес на спирката, окопал се здраво сред пепелява трева-мутант, която едва ли можеше да вирее без бензинови пари, и мъж с брада по долнище на анцунг и фанелка, малко нещо като Христо Ботев. Не приличаше на контрольор.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Закуска по обяд;1991;<br>
<i>После стана, <b>видя</b> в огледалото кръвясалите си очи и се приготви да посрещне Пожарникарите и Момчетата от Спасителните Отряди. Те идеха непоколебимо, но когато наближиха съвсем, Полковника им изкомандва да спрат. Най-вероятно не го чуваха, защото продължаваха да се приближават. Тогава Полковника включи външните високоговорители, взе мегафона, та да се чува още по-силно, и гласът му заехтя:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        - Маркизо, Маркизоооо - провикваше се неизвестно откъде взел се мъжки глас, но тя не му отговаряше. Изправена беше все така непоклатимо, застанала върху ръба на Скалата, а долу, в бездната, пъплеха твари от биологична материя, отделяха разни миризми, които се стелеха като мараня в ниското. Но Маркизата не <b>поглеждаше</b> там, взорът й се рееше все така в безкрая, като че ли искаше да <b>види</b> откъде извира сладострастният подлец, вятърът, дето раболепно я докосваше, воден от надежда. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Пътувахме безкрайно, за мен Време нямаше и точно в една част от безвремието онзи гаден Киселак, който ме измъкна от постелята, напъха члена си в устата ми. Видя ми се огромен, вонящ и брутален, но не смеех да мръдна. Лошото беше, че от друсането на колата имаше опасност да тракна със зъби, а това щеше да доведе до много сериозни последици. И понеже не предприемах нищо, чудовището ме сръга в ребрата: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Беше ми все едно. Мислех си за отминалите преживявания с Мъжа, мислех си дали отново ще го <b>видя</b> и какво ще ни се случи. Знаех само, че и тоалетите и новата ми по-добра работа и шикозният ми вид са свързани по някакъв начин с Мъжа. Поне така подозирах и следващите главоломни събития го потвърдиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Боледувах повече от месец, Мъжа не <b>видях</b> никога повече. И такава Топлина не срещнах никога повече. Но не се гневях, защото, може би, от време на време някой ми нашепваше: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Сепна се младата жена от този Шепот, спря по средата на пътеката към Замъка, погледна Небето, зърна там, в края му, отиващото си Слънце и разбра - нищо случайно не става в Мирозданието! Видя пред себе си тъжния човек - баща си - усети в ръцете си парещото желязо на лаещия инструмент за убиване, чу повика на нагона, усети цялото си минало лекомислие, неистовия си стремеж към днешния живот, сети се за средствата, с които го постигна и въздъхна: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Когато в един зид <b>видиш</b> лайняни тухли, уважаеми Съгражданино, и го погледнеш от разстояние, ще забележиш, че те придават лайнян цвят на целия зид. "Не би ли могло да го почистим?" е естественият въпрос. Не, не е възможно, драги Съгражданино! Тези тухли са направени от лайнян материал. Те не могат да се почистват. Може да се събори зида и да се построи отново. От други тухли! Направени от добър материал... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Бих искал една голяма част от немалкото ми имущество да премине в твои ръце... - помълча малко, за да <b>види</b> ефекта от думите си и продължи: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - По закон всичко ще бъде твое. Аз нямам нищо. В същото време, надявам се, ти не ще забравяш нито за миг, че фабриките, фермите, курортите, с една дума имуществото, за което говорим, си е мое и който забравя за това, вижда взривове, пожари, а при определени условия, може да <b>види</b> тялото си как се разлетява на градивните си частици из околното пространство... - захили се гадно, гласът му клокочеше, като че ли идваше от ада. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>Самата Маркиза <b>видя</b> този надпис за пръв път, когато се прибираше от Скалата, запътена към Замъка след завършването на поредния Запис. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Сега, съвсем скоро, ще <b>видиш</b> нещо, което не бива да те учудва, нито да те гневи - кротко изрече изпосталeлият човек. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Ето ти нямаше да <b>видиш</b> Сенките, нямаше да забележиш Носачите, нито щеше да се докоснеш до Нищетата, ако не бях те превел през Пустинята. Ако успея да нарисувам тези и подобни картини в съзнанието и на останалите Човеци, значи не съм тук напразно... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Мислителя не <b>видях</b> никога повече, но и до ден-днешен помня всяка черта на лицето му, всяка бръчица и косъм, както и цвета на гласа му. Да не говорим пък за очите му, събрали в себе си оскъдната влага на изпосталялото му тяло на свят човек... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        В това време Светлия Лъч усили своята яркост, уплътни се и раздвижи светлинната си плът, така че покри по-голямата част от обозримото пространство на Пустинята. В мига, когато той попадна върху Черния, Маркизата и усмихващия се Мислител ясно <b>видяха</b> как моторизираното същество се стопява в пространството и от него и от дяволското му возило не остава и следа. Все пак следа имаше, защото там дето беше избухнал зелено-жълтия пожар, пясъкът тлееше със същата адова светлина... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Спомних си предишни преживявания, спомних си Мислителя, Любовника, Киселаците, спомних си дори Мазника и Сърцето ми се сви. Всемирна жалост го изпълни, мъка го покапа и тези отровни капки го надупчиха, а дупките бяха незаздравяващи. Доплака ми се, казвах си наум: "Какво ли не съм <b>видяла</b> през краткия си несретен живот, какви ли не преживявания са минали през главата ми... И колко малко радост, колко малко радост в малкия ми живот..." </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Беше отворил очи, в Колибата беше просветнало и ясно <b>видях</b> как над него се стрелна риба, която остави след себе си сребърна диря от ситни люспи. Въпреки старанията ми не успях никъде да открия огромния сив мой познайник с дългата опашка. Животинчето или се беше скрило, така че беше невъзможно да го открия или беше напуснало многовековното си жилище. Може би чувстваше, че един Плъх, макар и умен, не може да обитава почистено пространство! Сигурно и Ленивия си мислеше за същото, защото отново отдели с мъка от оскъдните си запаси енергия: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>* Навярно Маркизата е <b>видяла</b> иконата "Св. св. Кирил и Методий", рисувана от неизвестен автор и намираща се днес в църквата на село Фъревци, Габровско. (Бел. авт.) [back] </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Спънах се в Момата случайно, на една сбирка, която бях организирала все във връзка със сегашната ми работа. Протегнала беше тя изящен дълъг крак с тънък глезен и незабележимо коляно, но загледана в лицата на хората, аз го <b>видях</b>, едва когато го настъпах. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Хилядолетия по-късно, вече в Замъка, си обясних неговото притеснение. Когато една жена иска и може да остане насаме с мъж и някой друг човек или леля поиска да се вмести в усамотението им, то обикновената жена реагира по един начин - с неприязън и неприкрито раздразнение. Аз, разбира се, бях друг случай и Маркиза ясно го <b>видя</b>. Притеснението му е идвало от това, че не е знаел как ще посрещна желанието на лелите. А аз неискрено казах: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        На другия ден, на път към Заведението, навярно, пак щях да мина оттук, но съвсем не бях сигурна дали ще <b>видя</b> отново странната Църквица, която неизвестно защо ме радваше с появата си... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>- Хей, приятелююююю - чу някъде далече зад себе си, - ела да <b>видиш</b> как хубаво си живеем. Семейната почивка е важно нещо, да знаеш. Семейство без Семейна почивка не може… Чу ли? </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>Планинското ехо подхвана безсмъртната й бодрост, понесе я между върховете, те дълбоко вдъхнаха свежест и надежда, която ги направи зелени, засмени и спокойни. Любовника вече беше далече, та не <b>видя</b> как палатките отегчено станаха за двама, Мъглите се разнесоха, а Семейната почивка продължаваше пълноценно… </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>- А бе, къде си се наврял в горите тилилейски? Лошо ли ти беше в къщята ни на <b>видело</b>, на чисто, на сито и на пияно? Докачихме ли те, сторил ли ти е някой нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>14 Времето беше великолепно. Юли се показа благодатен, Хелиос разиграваше знойните си коне, пламъците от възбудените им ноздри не опепеляваха земята, а лекичко топлеха и галеха. Видът му извикваше у мен някаква примитивна носталгия. Сега стоях, притворил ресници и се стремях да го <b>видя</b>, без да позволя на жарките му ками да ме пронижат. Обичах този златен бог, както щат да го наричат!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Нищо не научих. Търсих упорито по музеите, рових в библиотеки и сборници. По-късно отидох при един от историците в Университета. Той ме изслуша, човъркаше брадата си, а накрая вдигна рамене, признавайки, че никога не е чувал за подобна композиция. Подмина еуфорията ми и уклончиво смутолеви, вероятно ставало дума за някое раннохристиянско изображение на ангел. Къде се е чуло и <b>видяло</b>  раннохристиянски гол ангел?! Нали скулпторът щеше да се пържи в собствен сос в пъкъла до Второто пришествие! Почти му благодарих и се изнесох.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Седях по руините на старите келтски твърдини и слушах баладите на Джак. Тишината бягаше от провлечените песни на овчарчето, не разбирах нито дума, ала си представях тънката изящна девойка Айриш  тази Ирландия, която исках да <b>видя</b> свободна. Попивах с поглед тъмночервените й коси, нежната бледа кожа и тъжните тюркоазни очи, събрали мъката на няколковековна неправда. Най-големият позор в британската история, който ирландците кореняха с взривове и постоянен терор. Насилието е еднакво гадно и като защитно средство, и като държавна политика. Не защото е кърваво, а защото е преднамерено.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>24 Като дете рисувах твърде добре, после престанах. През юношеството ръката ми отново улавяше реалността с молив или пастел. В армията овладях куршумния щрих, а в Университета обрисувах човека в термини и понятия. Всичко това бе откъслечно и на парче, като нечии лица, изрязани от групова снимка. Подчинявах се на недъгава конюнктура, не успявах да <b>видя</b> света в плът и кръв, богат и разнолик. Сега бях длъжен да го сторя, колкото и да ми пречеха, каквото и да ми струваше. Исках "Фениксът", който ще пресъздам, да бъде уникален.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Бях и при Термопилите, <b>видях</b> как триста души се принесоха в жертва на Арес Мъжеубиеца. Стъпка по стъпка изминах цялото разстояние подир онзи воин от Маратон, вдишвах праха в маранята и с нечовешко усилие влачех вдървените си нозе. Пътувах с аргонавтите за Златното руно, аз бях гълъбът, чиято откъсната опашка възвести на света последния гръмовит сблъсък на Симплегадите. Спуснах се с Орфей в ада, търсехме сянката на Евридика. Заедно се обърнахме и тя мигом изчезна. Плувах с Леандър4 към омайната Херт и с него се удавих в пенестите води на Хелеспонта през онази грозна ужасяваща нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Нищо не става, това е проблемът. Не <b>видях</b> Боби, но все пак искам да взема книгата. Дали би могла да ми я дадеш ти?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Бях се замислил, почувствах нейното присъствие по неуловимото ухание на парфюм. Вдигнах глава и я <b>видях</b>. Стоеше облегната на близката колона, наблюдаваше ме. Разкошната къдрава коса падаше пред очите и трябваше да се вгледам, за да ги различа. Седях стъписан! Единствено скромният жизнен опит ме спаси от опулването и зяпването.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>4 Младеж от Абидос, на малоазийския бряг на Хелеспонт (Дарданелите), възлюблен на тракийската жрица Херо от Сестос, град на отсамния бряг. Преплувал всяка нощ през протока до своята любима, жрица на Афродита (или Артемида), но през една нощ бурята угасила лампата от кулата на Херо и той, лишен от пътеводната светлина, намерил смъртта си във вълните. На сутринта Херо <b>видяла</b> трупа му изхвърлен на брега и в отчаянието си се хвърлила в морето.  </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Животно такова! Мислех, че никога няма да ме целунеш. Страхувах се, че наистина не ме харесваш. Аз искам да те имам още щом те <b>видях</b> с идиотското ти грозде. Тогава ми се стори, че изяде цял тон! Защо се държиш като темерут? Никога не мога да разбера какво мислиш. Постоянно пускаш шеги, а рядко им се смееш. Само седиш и ме гледаш така, че се чувствам гола и... и... беззащитна. Що за говедо си?...Не ме интересува какъв си, страшно ме привличаш и с тебе ми е гот. И като млъкнеш и се вторачиш някъде, отърване няма. Кажи сега нещо, недей да мълчиш! Езика си ли глътна?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Представяш ли си, той е метълист, а пие рядко и чете книги?!! Когато го <b>видях</b> за пръв път, с тези сиви очи и дългата коса, си помислих, че веднага може да ми изпие кръвта, а той ме попита защо нощем гледам луната от балкона. Не разбрах откъде знаеше, но направо ме разби!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Двамата влязоха, няколко секунди сестрите се <b>гледаха</b> безмълвно и изпитателно. Голямата, чиито коси бързо се прошариха след трагедията с майка им, а лицето посърна, и малката, много по-борбена и безкомпромисна. Имаха общи 62 черти, ала човек трябваше да ги <b>види</b> заедно, за да забележи приликата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Когато те <b>видях</b> за пръв път си помислих, че не съм срещала по-красив мъж. Казвам го сериозно, не се хили! Не зная как съм изглеждала, но ми направи неотразимо впечатление. Приятелите на сестра ми са все мутри и в първия момент се запитах какво общо може да имаш с тях. - Тя тръсна цигарата. - А този хубав мъж седеше пред театъра и лапаше грозде. Беше много смешен. Сетне разбрах, че съм влюбена в теб. Ти се обади чак на петия ден, аз исках да те видя още на следващия. Всъщност... въобще не ми се тръгваше. Чудех се какво правиш, че не звъниш. Мислех, че имаш няколко гаджета и ги въртиш наред...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- Когато те <b>видях</b> за пръв път си помислих, че не съм срещала по-красив мъж. Казвам го сериозно, не се хили! Не зная как съм изглеждала, но ми направи неотразимо впечатление. Приятелите на сестра ми са все мутри и в първия момент се запитах какво общо може да имаш с тях. - Тя тръсна цигарата. - А този хубав мъж седеше пред театъра и лапаше грозде. Беше много смешен. Сетне разбрах, че съм влюбена в теб. Ти се обади чак на петия ден, аз исках да те <b>видя</b> още на следващия. Всъщност... въобще не ми се тръгваше. Чудех се какво правиш, че не звъниш. Мислех, че имаш няколко гаджета и ги въртиш наред...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Въпрос на принципи. Щеше ми се да те любя още щом те <b>видях</b>. А после? Не мога, просто не съм такъв. Обичам завоеванието, но двойно повече обичам отдаването.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Изгорялата цигара опари пръстите ми. Протегнах ръка напред, за да изгася фаса, и я <b>видях</b>. Какво търсеше това момиче отсреща? Говореше ми нещо. На сантиметър от лявото око се мъдреше безобразна бенка, като смачкана муха. Какво ли можеше да иска от мен? Насила се вслушах в думите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Усилено преценявах дали да не отида. Същата пролет военните ме повишиха, привличаха ме парите. Печелех само от накитите, но това оставаше мизерен и несигурен доход. Нищо не ме задържаше, нямах семейство или сополанчета. Можех да го използвам и за бягство от Балканите. Не ми беше много ясно какво ще правя през следващите 84  четиридесет години, позволявах си да загубя десетина месеца за десетина хиляди долара. Не влагах никакви морални или религиозни задръжки, наемничеството е работа като всяка друга. Щеше ми се да прескоча до Югоизточна Азия, да <b>видя</b> и там ли е такава клоака.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Разхилихме се. Нели промърмори: "Идиот!", като унищожи с поглед Скулпторчето, а Жоро се показа да <b>види</b> какво става. Всеки използва момента и поръча по още нещо. Сервитьорът изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Струваше ми се, че ще експлодирам, никога не бях изпадал в подобно положение. Имах се за човек, който се владее добре и отреагира своевременно, но случаят изискваше мъдрост, каквато не притежавах. Като че за миг можех да се отделя от себе си и да се погледна отстрани. Щях да <b>видя</b> Виктор, оглупял и облещен, сграбчил някакъв пъстър парцал, някакво жълто списанийце, където бившата му приятелка откровено предлагаше прелестите си за три гроша!!! Та аз още я обичах, луд бях по нея! Божичко!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Исках да изпия сто. Успях да запаля цигара, всмуках с настървение. Защо трябваше да се случи? Дръпнах отново. Защо трябваше да <b>видя</b> тези снимки? В главата ми нахлуха хиляда въпроса и заблъскаха като стоманени шипове.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Обичах си го това момиче! Не бяхме особено близки, но в дни като този се случваше да проведем някой задушевен разговор. После можеше с месеци да не се <b>видим</b> и не се притеснявахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Лятото настъпваше, горещо и самотно. С морето, по всяка вероятност, пак нямаше да се <b>видим</b>. Напоследък обеците ми не вървяха. Пазарът беше залят от арабски тенекета, жените купуваха като пощръклели. Една продавачка ми го обясни директно и безапелационно: "Щом е модерно, не е кич!" Бижутата се внасяха с чували, тук се опаковаха и разпространяваха. Моите произведения събираха прах по щандовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Античният живее с красотата и когато умре, умира и неговият Бог. Поривът се разнася от железните ветрове на времето. Статуите и портретите остават. Съвременните ги наричат красиви, обаче им приписват своето отношение. За да ги <b>видиш</b> истински, трябва да носиш порива. Тогава ще откриеш съвършенството, а не цената на красотата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Въртях се около него само като присъствие, обикаляхме кафенетата и улиците. Заведох го на кино. Нищо не <b>видя</b> от филма.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Видя ли я каква е?! Като прасковка! Трепери му месцето на детето, крехко агнешко! Дали могат тези крачета да украсят раменете ми, а, Вики?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Световните лидери нямаха повече нужда от комунизма, <b>видяха</b> му сметката. Те си бяха осигурили превъзходство за векове напред и сега можеха благосклонно да ни отпускат на час по лъжичка. Ала пустите ненаситни уста славянски ревяха за още. И Западът, вече много по-неохотно, плащаше. Европейската идентичност, която трябваше да придобием струваше пари, много пари. Огромните суми стреснаха даже иначе добре отглежданите бузи на банкерите. Десетилетия наред те тлъстееха и процъфтяваха на гърба на сибирските лагери и на такива като баща ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Що се отнася до такива като Фукояма, които екзекутираха историята и обявиха либералния капитализъм за финален етап на нашия еон, ще трябва да проумеят, че този стадий не ще продължи повече от влиянието на Христос Трети. Предполагам, че ще се появи и Христос Четвърти - ненавиждащ баща си, презиращ дядо си, непознаващ прадядото и въобще неподозиращ съществуването на другите свои роднини. А след него ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Запознах се с едно момиче, нищо не излезе. Искаше ми се да помълчим за малко заедно, тя взе да разказва за бившия си приятел. Подарих й шоколад и я зарязах. Повече не я <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Обърнах се наляво и последното, което <b>видях</b> бе Краси, хвърлящ противника си върху една от масите. Вдигна се ужасен шум.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Крилата на "Фениксът", а и самата рисунка бяха почти готови. Чувствах се изтощен от толкова дълго и тайно рисуване, обаче исках да <b>видя</b> дали тълкувам интуицията си вярно.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Още колко можех да издържа така? Жаждата ми да убия някого произтичаше не толкова от болезнена мизантропия, колкото от нежеланието на другите да спрат и да се огледат. 186 Ако, макар и за секунда, можех да дам някому взор, за да <b>види</b> собствената си случайна реалност, да прозре нищожността на живота и глупостта на стремежите си, щях да бъда отчасти доволен.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>196 - Гледах през прозореца! След като ти удари първия, приятелката ми ме издърпа навън, но аз останах и <b>видях</b> цялото сбиване. - Очите й блестяха. - Онези копелета си го заслужават. Никой в квартала не ги обича, много от нашите се изкефиха максимално, че ги пребихте.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Млъкни и ме изслушай! - изкрещя Бети, а от масите наоколо се заобръщаха учудено. Тя импулсивно стисна ръката ми и след въпросителния поглед, който й отправих я пусна и разтреперена зашепна: - Цялата нощ не можах да мигна, това лице постоянно беше пред очите ми. Беше почти твоето, но като вкаменено, като... мраморно. Имаше бледобежов цвят. Мога да се закълна, че <b>видях</b> белите и кафявите жилки на мрамора. Беше красиво и плашещо. Гледах те като омагьосана. Докато кажа на приятелката ми да те види, ти удари оня и тя ме задърпа навън. Вярваш ли ми?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i><i>- Млъкни и ме изслушай! - изкрещя Бети, а от масите наоколо се заобръщаха учудено. Тя импулсивно стисна ръката ми и след въпросителния поглед, който й отправих я пусна и разтреперена зашепна: - Цялата нощ не можах да мигна, това лице постоянно беше пред очите ми. Беше почти твоето, но като вкаменено, като... мраморно. Имаше бледобежов цвят. Мога да се закълна, че <b>видях</b> белите и кафявите жилки на мрамора. Беше красиво и плашещо. Гледах те като омагьосана. Докато кажа на приятелката ми да те <b>види</b>, ти удари оня и тя ме задърпа навън. Вярваш ли ми?</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Не ми се е сторило, аз те <b>видях</b> от разстояние един метър. Искаш ли да ти кажа и най-страшното? ТИ НЯМАШЕ ОЧИ! Очите ти бяха като на статуя, липсваха зениците и ирисите. Цялото лице беше като от статуя, мраморно лице от бледобежов камък с бели и кафяви нишки. Очите бяха идеално оформени, но СЛЕПИ. Гледах те и не можех да помръдна. Беше великолепно, но толкова неочаквано... Мислех, че ще полудея. Сега вярваш ли ми? И имаш ли някакво обяснение?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Искам отново да <b>видя</b> това лице... Обикнах го! Знаеш ли, че постоянно мисля за него?! Ще се побъркам!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Разговорът ме отегчаваше. Елизабет бе симпатично момиче и какво от това? Видяла нещо, то си оставаше нейно и точка. Аз имах други проблеми.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Минаваше полунощ. Пушех, седнал на бара, и чаках барманът да ми поднесе чашата кафе. Видях влизащия мъж в огледалата - около четиридесетгодишен, невисок, оплешивяващ. Беше много пиян.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Съзрях фаровете в мъглата и се окопитих. Огледах се и <b>видях</b>, че не съм изкарал колички. Втурнах се вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Колата пристигна с моето повторно излизане. Децата седяха отзад. Въздъхнах и отворих вратата. По-близо седеше момиченцето, момчето беше отвътре. Целите бяха в кръв и кал. Видях само два чифта светли умоляващи очи. Шофьорът подпря чело на волана, дишаше трудно. Беше мой ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Започнах да разкопчавам престилката. По нея имаше кафяви петна. Краси бръкна в джоба си и извади нещо оттам. Разтвори длан, <b>видях</b> сребърното кръстче от Иво.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Я да <b>видим</b> какво е съобщението в следващата бутилчица. Този път продавачката беше студена и делова. Истинска жена, такава, каквато си се представяше. Същинска кула от слонски кокал, солидна и недостъпна. Кой ли ще те пожелае, сладурче, с тази празна пазва? Върви и ти по дяволите!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Опитвах се да го <b>видя</b>. Предметите бавно застанаха по 221 местата си, светлите и тъмните петна спряха да блуждаят, май че виждах даже контури. Ами да, бях трезвен. Трескаво затърсих бутилката около кревата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Ръката стисна моята и я отдалечи от шишето. Какво иска този?! Надигнах се и присвих очи да го <b>видя</b>. След малко го разпознах.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Никъде не можех да се скрия. Колкото и да се наливах, мозъкът ми функционираше безпощадно. Трябваше да приема сблъсъка. Борех се със самия себе си, не знаех даже дали дишам. Страхувах се, че утре ще се събудя и ще <b>видя</b> слънчевата светлина. Молех се да потъна в забравата...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>В този момент РАЗБРАХ И ПРОЗРЯХ ВСИЧКО!!! Отговорите са били в и край мен, но чак здравата плесница на старческата настойчивост разтърси заблуденото ми същество и най-сетне <b>видях</b> света, сияещ и прекрасен, очакващ завръщането ми при себе си. Виждах и пътя си, губещ се в любимата ми свещена планина.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Животът става най-ценен, когато изгуби абсолютно всякакъв смисъл. Тогава безокият разбира, че смисълът е в него самия. В тръпката, в усета, в живеца. Миражите са привнесени и наслоени от патината на времето. Чак достигнал брега на реалността, <b>видях</b> голата неподправеност и цъфтящата й жизнерадост. Трябваше да се върна. Очакваха ме.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Подготвих приборите за бръснене. Разбих пяната, вдигнах четчицата да нанеса сапуна и тогава го <b>видях</b>. Застинах от трепет и изненада.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Елизабет не лъжеше. Мраморното лице беше факт и чистотата на момичето му бе позволила да го <b>види</b>. То 236 действително грееше, неземно хубаво и удивително. Аз също се влюбих в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Така си и мислех. На мястото, където толкова време лежеше снимката на "Фениксът от Тегея" <b>видях</b> някаква съвсем прозаична статуйка. Предчувствието не ме подведе. Мраморната плоча с летящия младеж бе изчезнала! Карето информация също се отнасяше до другата безлична фигура.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Той каза, че съм бил голям майтапчия. Едва изчака да сляза още два етажа и чевръсто хукна по стълбите, за да <b>види</b> какво съм оставил горе.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Това трябваше да е долното село. В другия ъгъл на площадчето забелязах намачкано парче ламарина, приковано за едно дърво. Непохватна ръка бе изписала с блажна боя името на моята крайна цел и разкривена стрелка, сочеща нищото. Чак когато приближих табелата <b>видях</b> каменистия път, виещ се по склона. От планинското селце ме деляха шест километра.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Нагоре по стръмната уличка, между покривите, <b>видях</b> и кубето на полусъборена черквица. Камбаната липсваше. Изобщо, селото изглеждаше чисто и приветливо, макар и някак самҐ. Но пък се намираше толкова навътре в Балкана.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Дяволите, като ни <b>видяха</b> какви сме дърти муруци останали, баба, избягаха вдън гори. Сега ни Бог, ни дявол! Сами сме си.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не разбрах как се разнесе новината за моето пристигане, но старците един по един минаха да ме <b>видят</b> и си отиваха, клатейки глави. Попитах я защо го правят, а тя рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Поех въздух за трети път, но като <b>видях</b> хитрата му усмивка, схванах измамата. Неволно бях попаднал в селската шега, която сигурно пробутваха на всеки новодошъл. Представих си как старците дълго ще се глумят по мой адрес и се включих в забавлението на Милан, който чуваше отлично, но носеше прякор Глухия. Смехът му беше тих и хъркащ, 248 приличаше на звуците от водопроводен кран без вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Разбрах го, когато подуших звяр. Не го <b>видях</b>, даже не разбрах дали е мечка или вълк, но безпогрешно отделих лютивата му миризма от останалите. Подуших го и не се уплаших. Мозъкът нехаеше и не подаде сигнал за опасност. Аз не се страхувах от хищника.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Миех пода в стаята си, когато дойде полицаят. Викаше името ми отдалеч, но в началото помислих, че ми се причува. След това реших, че най-сетне някой заблуден планинар се е довлякъл до малката хижа, която вече бе и мое гнездо. Излизайки навън обаче <b>видях</b> тантурестия блюстител на реда с килната на тила фуражка. За него знаех, че е от долното село, че е на служба от десетина години и че има две палави деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Исках да те <b>видя</b>, нали отговарям за трите села. - Той направи кръгово движение с пръст и после потупа шкембето си. - Пък и трябва да смъкна малко тъз пущина. Жената взе да се чумери. Разходих се добре. А, баба Велика каза да не крещиш по изгрев слънце. Кокошките се шашнали и спрели да снасят.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Тихо! Равниииис! Мирнооооо! Цивилни с цивилни! - изрева някакъв военен устав. - Разпуснахте се нещо. Аз обаче ще ви вразумя. До довечера ще има лицеви опори на плаца. Ще <b>видите</b> вие как се смее на червена подвързия.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Антологията на любовната лирика напразно се оглаждаше за Сборника с вицове. Не можеше да го <b>види</b> и вече мислеше, че е загинал вътре. Сълзи забулиха нейните чудни очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Апропо, той как забеляза, че крачетата ти са хубави, като ходиш с тия войнишки папуци. Къде ти <b>видя</b> краката?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>64 Хвърлях му погледи, изпълнени с любопитство и капчица страхопочитание. Той крачеше до мен с ленива и леко несигурна походка, дългите кичури на перчема ми пречеха да <b>видя</b> лицето му. Мълчеше, докато обувките ни жвакаха из кишавия сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Явор веднъж я <b>видя</b> и каза, че е тъмносиня, прусашко синьо, като индиго, като етиопска нощ. Така беше, в нея се таеше нещо подмолно и неосъществено, което можеше да бъде прекрасно, ако него бе погубила съзнателно. Колкото и странно да звучи, тя потискаше жената в себе си, може би за сметка на дамата. Както и да е - факт е, че често мислех за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Таксито ме закара за минути. Влязох в двора и <b>видях</b> фигурата на Явор в очертанията на тъмния прозорец. От земята го деляха десетина метра.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Ако се убедя, че е така, поне няма да ти преча. Нека ти кажа какво знам. Знам, че обичаш тази, която вчера се е обвързала с друг мъж; знам че тя е всичко за теб и това, което най-много те гложди, са отказите й да се <b>видите</b> и да се обясните. И още някои по-маловажни подробности.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Уханието на кафе изпълни стаята. Отворих очи и <b>видях</b> червения ръб на чашата току под носа си. Наталия се подхилваше, пременена в пижамата си на пъпеши и дини.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- И той не знае. Не му отива... Ти <b>видя</b> ли ми подаръците? Тениската с мечето! Страшна е, много е готина!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Не може да ми обясни. Било нещо набързо, тя не разбрала. Сетне <b>видяла</b> петното и се уплашила. И мен ме е шубе.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Цялата картина била пищна, многобагрена и идеално нарисувана, излъчвала веселие и доволство. Светлината струяла отвсякъде, щедро разплискана по платното. Придворният маестро нанесъл последната мазка и се отдалечил, за да я <b>види</b> отдалеч. Отдръпнал се няколко крачки и присвил очи. Сетне доволно потрил брадичката си и се приближил до статива на своя съсед.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Брат ми загина при корабокрушение. Фрегатата му се натъкнала на риф, грамадните вълни я запокитили върху скалите и тя бързо потънала. Брат ми последен се отдал на сирените, защото беше неин капитан. Сега аз нарисувах целия този ужас. Направих портрет на смъртта с надеждата, че така ще уталожа размирния му скиталчески дух. Рисувах с бързи, груби мазки, търсех усещането за грапавите обятия на съдбата. Вземи тази картина и я скрий, тя няма да се понрави никому. Искам в деня на Страшния съд брат ми да я <b>види</b> и да разбере, че не съм го забравил. Дължа му го.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Част от аванса няма да ми удържиш, понеже сетне ще ми <b>видиш</b> гърба. А както добре знаем и двамата, от моето напускане ти ще загубиш повече. Да ти изнеса една лекция за принадената стойност?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Рисувам, Графе. Рисувам като луд! Много съм доволен, нямам търпение да свърша едното платно и започвам следващото. Ще ги <b>видиш</b>, прекрасни са. Пък съм им сложил цени, ще им съдера джобовете. Ще плащат парвенютата, като искат изкуство, ще плащат в долари. И повечето ще ги продам, обзалагам се!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>После взел да рисува. "Беше прав, нарисувах всичко, което бях таил с години. Чувствах се лек, свободен, не съм на себе си. Струва ми се, че бих могъл да обхвана всемира. Епохално е това усещане." Нарисувал над сто картини. Не му омръзвало. Бил обсебен. Не искал да спира, но вече желаел да ги покаже. "Ще ги <b>видиш</b> и съм сигурен, 111 че ще ги познаеш. Ти ги познаваш, Графе."</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Кобалтовото сияние ме очакваше в другия край на залата, втурнах се натам тичешком. На няколко метра спрях и стиснах очи, не бях сигурен дали искам да я <b>видя</b> и как ще реагирам. Изпотих се.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>В кухнята се мотаех около кафеварката и <b>видях</b> фигурата й да се отдалечава към автобусната спирка. Беше облякла яркочервена блузка. Без ръкави.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i><i>Спомням си, че през 70-те години именно романите на Райнов (и филмите по тях), заедно с каталозите "Quelle" и "Neckermann" бяха нещо като "отворен прозорец" към западния - не свят, а - бит. Много хора <b>гледаха</b> първите вносни сапунени опери по телевизията тъкмо заради това - както се изразяваше една моя позната, "за да <b>видя</b> малко красив бит".</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Тъмносиният "Фолксваген-Голф", взет под наем от агенцията "АВИС", меко отби вдясно и спря пред пищно осветения вход на крайпътния ресторант. Докато слизаше от колата, педантично оправяйки гънките на сакото си, Войнов забеляза, че още един автомобил напуска бетонната лента на окъпаната в жълтеникаво сияние магистрала и забавя ход пред бензиностанцията на "ВР". Разстоянието беше твърде голямо, пък и отраженията в предното стъкло му пречеха да <b>види</b> шофьора, но на Войнов все пак му се стори, че над кормилото леко се поклаща една добре позната контешка филцова шапка...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- За мен е чест, че специалист като вас, господин Де Вилде, проявява интерес към офертата на един скромен израелски търговец на вина... - Внимателно подбираше думите, с които един сефардски лихвар би започнал делови разговор. - Всъщност, конете са мое хоби и една евентуална сделка не би ми донесла никаква, ама никаква печалба, само дребни монети, които не си струват главоболието. 52 Единственото, което желая, е да <b>видя</b> няколко от тези отлични животни тук, в Европа, при това във вашия екип, господин Де Вилде...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>76 - Пусто, че са си надвили на харча... - въздъхва той и махва към някаква витрина. - Иначе, както са се разпуснали... Ето, вчера вестникарите им стачкуваха и да ги питаш защо? Пишат си каквото си искат и дори когато излязат на стачка, пак никой не ги закача. А аз се мъча като грешен дявол, хем да осведомявам, хем да държа линията. Не че... нещо - прави опит да уточни Киро, но тъй и не успява. - Абе както и да е, тука е друго. Ей на, досега един полицай не съм <b>видял</b> на улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i><i>80 - А, каза си го, нали? Не бил длъжен... А кой предложи да се возим гратис в метрото? Кой яде и пи за моя сметка в Пресцентъра? - Киро внезапно се е озлобил и го <b>гледа</b> с кръвясали очи като следовател след осемчасов разпит. - И хич не мисли, че няма да те изпратя до влака, та да <b>видя</b> как наистина ще си заминеш и ще оставиш оня тиквеник да те чака до среднощ.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Три минути по-късно, облегнат на парапета, в сянката на една от бетонните колони, той <b>видя</b> как фаровете на пежото очертаха два светли триъгълника върху асфалта на паркинга. В следващия миг едно огнено кълбо помете живия плет, а пежото се превърна в гигантска клада, която изхвърли във въздуха вулкан от отломъци. Сбогом, Египтянино! - мислено промълви Войнов. Ти не беше научил както трябва правилата на играта...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Евгени трепна и разкриви едно букетче, което заприлича на охлюв или на кучешко лайно. Сега оставаше и да го <b>видят</b>, че рисува петолъчки с лайна... Не, това е някакво недоразумение...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Успокой се, Хилде - Войнов се помъчи да възвърне обичайния си, ироничен тон. - Те може би просто са търсели семейния ми албум, за да <b>видят</b> как съм изглеждал като бебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Е добре, Хилде - внезапно смени тона Соломон Таверние. - И без това нямам много време да слушам разните полицейски фантасмагории. Благодаря ти за услугата. Оттук нататък ще се оправям самичък. Дано някога пак да се <b>видим</b>. Заплатата си за следващите три месеца ще получиш 107 с банков превод. Сбогом, Хилде, ти беше чудесна секретарка.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>136 - Това е, Нисимчо, повече и да искаш, не може - въздъхна към седем сутринта вуйчо Моис и с театрален жест натисна комбинация от клавиши, която го извади от системата. - На кодиран влог в нашата банка вече разполагаш с почти цялата сума от четирите си сметки, общо, чакай да <b>видя</b>, един милион двайсет и четири хиляди триста трийсет и един запетая нула осем швейцарски франка. Близо осемдесет хиляди останаха в "Креди Лионе", но тях не мога да ги измъкна, тъй като втората част от кода се намира у друг човек...</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Все някога пак ще се срещнем. Аз сигурно още напролет ще дойда в България, за да <b>видя</b> всички природни и човешки забележителности, за които си ми разказвал...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Разправи ни той за подкупността на администрацията, на общинските власти. За грамадните злоупотребления с предприятията и обществените постройки. "С злато можеш купити и самог президента." В течение на тези разкази, които ме смутиха и ме накараха да се замисля, докторът ме гледаше под очилата си с една язвителна мефистофелска усмивка, като че искаше да ми каже: "Е, как си? Чуваш ли? Видя ли, че и в Америка е същото..." Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй "и в Америка е същото"!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Като се разплащахме с хотела, поискаха ни за файтона, който ни доведе от станцията, пет долара; 27 лева за един кратък курс! Това беше очевидна експлоатация, понеже, като <b>видяха</b>, че ние не сме склонни да платим таквази цена, слязоха на три долара; а пък от хотела до железнопътната станция, която беше много по-далеч, платахме само два долара. Като не бяхме се снабдили с долари, ние се разплащахме с европейско злато и интересно е, че касиерът приемаше охотно само наполеондорите, а австрийските 20 франка ги измиташе презрително назад, като че не злато, ами смет му даваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>В павильона на г. Айвазияна имаше и трети търговец, едно еврейче от Русе, което бе донесло за продан пощенски марки; но като <b>видя</b> как отива търговията, продаде марките на Айвазияна и си замина за България.*</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>В отдела на мините няма да се спираме. Ако беше с нас г. Златарски, може би щеше да ни заинтересува с някои алувиални пластове, с някои дилувиални наслоения, но ние не сме геолози. Наистина, влязохме тука, <b>видяхме</b> грамадни обелиски от каменни въглища, красиви фигури от чиста, почти прозрачна сол, руди железни, медни, сребърни, златни; мрамори, гранити и множество драгоценни камъни. И туйто.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>И гърците, горките, и те бяха се изложили. Малко маслинки, малко сол, няколко други минерали, няколко бутилки с вино и ракия и туйто. Хепидже работа! Добре си живееше у американците обаянието от Гърция на Платона и Аристотеля, на Софокла и Аристофана, на Темистокла и Аристида. Че трайте си бе, хора, гледайте си сиромашийката. Йок, да види светът колко сте напреднали! Е, <b>видя</b> го я! Един чувал маслини!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>И гърците, горките, и те бяха се изложили. Малко маслинки, малко сол, няколко други минерали, няколко бутилки с вино и ракия и туйто. Хепидже работа! Добре си живееше у американците обаянието от Гърция на Платона и Аристотеля, на Софокла и Аристофана, на Темистокла и Аристида. Че трайте си бе, хора, гледайте си сиромашийката. Йок, да <b>види</b> светът колко сте напреднали! Е, <b>видя</b> го я! Един чувал маслини!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Тук ли живее г. Чакалов? - питам аз уж по английски, но то се <b>види</b> какво английско е било от туй, че тя не ме разбра. - Тук ли живее мистер Чакалов? - повторих аз. Тя се позамисли и като че се досети моментално:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Сбогом, снизходителний читателю! Па прощавай, ако нещо не ти е харесало. Аз нямах намерение да пиша, ама дяволски хора - намериха ми слабото място, погъделичкаха ме - няма какво да се прави! И виж сега, то като не ми е занаят, и стилът ми излезе бамбашка, и аз го виждам, че все не е тъй, както пишат нашите писатели - дълбоко, дълбоко... Ама то не е от зла воля - от не-опитност! Па и не е всекиму подадене да пише надълбоко. Хайде, рекох, пък и аз да напиша една книжка така, по-плитко, та да <b>видим</b> какво ще излезе... Па има си хас да ви хареса!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>"Хe-гeш-фe-кe-тe-хе-ги, Киш-кe-рeш, Се-ге-дин, Уй-ве дек. " Няколко англичани пътници го зяпнали в устата, а той, <b>види</b> се, навикнал на вниманието, което обръща със своеобразния си език, засмива се до уши и с още по висок и дрезгав глас продължава: "Уй-ве-дек, Киш-кe-рeш, Хe-гeш-фe-кe-тe-хе-ги".. - с натъртено ударение на всеки слог.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- На касата ли? - извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. - Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде... Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? - И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. - Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци: вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри, всякой от находящите се в банята можеше да <b>види</b> уморителните жестикулации на бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата - пуф! - и пръсна вода през увисналите си мустаки - пуф! - и изцеди водата от косата и лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Булгар! Булга-ар! - и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, <b>видите</b> ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!"</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>При тия думи той така изгледа едного от чужденците, щото го накара да се закашля и да мине в другото купе. Като спряхме на станцията в Цариброд, във вагоните беше съвършено тъмно, не можехме да се <b>видим</b> един с един. Повълнувахме се, посърдихме се, па го обърнахме на смях. Сума шеги и бодли се пуснаха за сметка на железопътните ни управници. Зачуваха се викове: "Дайте свещи бе, хора, изплашиха ни се децата!", "Ей, чичо, иди ни купи един фунт свещи, ще ти дадем бакшиш", "А бе по една лояна свещ поне дайте." Само бай Ганьо не допущаше, че е възможно българи да бъдат виновни за тая неуправия.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>- Оногова там, <b>видите</b> ли го - казваше той, след като донесоха няколко прости свещи, и сочеше един нашенски чужденец, - с катран да го облееш, че да го запалиш. Туй търпи ли се бе! Че оставете тъмното, него кой му <b>гледа</b> - ами резил пред сърбите станахме. Ето го там е, <b>видите</b> ли го, сръбски чиновник-смее се човекът. Смее се зер!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Тъй ли? Я дай да я <b>видя</b>. Ц... ц... ц! Гледай! И тютюн има, български, нали? Браво! Я чакай да завъртя една цигарка. Аз си имам цигарени книжки, ако ви потрябват - тук съм!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така! Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа, тупа-тупа! Фърчи!... Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и другарите - прости хорица, какво ще приказваш с тях?... Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да <b>видим</b>, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Нa, намерих, <b>видяхте</b> ли? Претарашувах всичките вагони! Най-сетне виждам стомна, грабнах я завчас, една жена ми извика: "Хей, дай тук водата, тя е за детето ми." Аз какво да излъжа, какво да излъжа, дойде ми на ума: "Извинете, госпожо, там на едного му припадна." "Тъй ли", кай. "Тъй." "Е, тогава скоро занеси му вода и пак донеси стомничката." Ахмак жена!... Пуф! Изпотих се. Хайде сега кафенце!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Страшни диванета са туй учените - зачу се след малко бай Ганьовият глас в съседното отделение; - аз не зная как ги търпят такива на служба. Ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па <b>видя</b> щем кой е кум, кой е сват.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Наближавахме чешката граница. С нас пътуваха и комисарите, пратени от правителството да се научат как се нарежда изложение, та да наредят и Пловдивското. Един от тях закачи по гърдите на всички пътници български трикольорчета. По пътя още се разнесе слух., че ще бъдем посрещнати тържествено както на границата, тъй и в Прага, следователно бяхме подготвени към срещата - но туй, което <b>видяхме</b> в действителност, надмина всичките наши очаквания.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>Погледвам по указаното направление и какво да видя? Бай Ганьо при отворени прозорци, без да спусне завесите или жалузите, освободил се от горните си дрехи и в момента, когато аз <b>погледнах</b>, той се хилеше на нашата слугиня и гладеше влакнатите си гърди, <b>види</b> се, с туй искаше да я плени.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>При входа на изложението ни посрещнаха членове от комитета. И пак речи за Ceskeho Naroda, за Bulharskeho Naroda. Тук, <b>видите</b>, не се сбъркаха да ни посрещнат като сърби, каквато погрешка, разказват, станала при входа на Пловдивското изложение: сливенци и ямболци се намирали в постоянен антагoнизъм - от завист ли, от съперничество ли, кой знае от що. Явяват се пред входа на Пловдивското изложение сливненци, а един от комитета им държи реч, като ги мисли за ямболци, и хвали ли, хвали: "Храбрите ямболци, славните ямболци!" А сливненците се потят, кашлят в шепа, мигат... Картина!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Марийке, Марийке, ела, ела тука, виж мимоза, това е мимоза, <b>видиш</b> ли? Помниш ли в атласчето, дето ти го купих за Великден? - вика друг от друга страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Две стигат за петима ни, страшно са люти - заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: - На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще <b>видите</b> какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Един от тях <b>видя</b> входящия съотечественик и сбута другите: "Българин, българин!" Всички се обърнаха в момента, когато бай Ганьо спря един келнер, носещ поднос с кафета, и като се стараеше колкото е възможно повече да изкриви българските думи, за да ги направи понятни за чужденеца, попита с висок глас: "Дека овде български малчики?" - и придружи въпроса с движение на главата и свободната си ръка. Дружен смях от лявата страна прекрати недоумението на келнера. Бай Ганьо се обърна и позна своите черноокички, чернокосички., сгушени съотечественици.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Тъй ли? Тука не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се срами - хелбетя! - говориш й с политика, па сетне я <b>видиш</b>, че ти чисти ботушите!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Лесна работа, в други ден. Ти утре остани тука, върти се около тях, те, като те <b>видят</b>, че не знаеш език, няма да те оставят да идеш на гостинницата, ще те поканят у тях и ще се наядеш бадева.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>В съседната стая стопанките станаха и се разшаваха. Бай Ганьо погледна през ключалката не от някое неприлично любопитство, а да <b>види</b> дали са вече облечени и внимателно, със затаено дишане, като се запознаваше с техния тоалет, съчиняваше в ума си една фраза по немски, която да отговаря на нашето: "Де е онова, за голяма работа?" - и най-сетне от буквалния превод скомбинира фразата: "Wo is diese fur gross Arbeit?" - Чук! чук! чук!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Ароматът, изходящ през отворените врата на кухнята в коридора, подразни апетита на бай Ганя и той от любопитство надникна да <b>види</b> какво готвят. Там бяха стопанката и слугинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Студентът не знаеше квартирата на Бодкова, те не си ходеха един у други, и затова посъветва бай Ганя да почака, та все ще дойде някой българин да му укаже къщата. Лесно е да се каже "почакай", ама бай Ганьовият стомах да <b>видим</b> дали е на същото мнение! А че не беше на същото мнение, това го доказа демонстративно с едно нескончаемо куркане.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! - извика им бай Ганьо и тракне с чашата по масата. Почнат "Каран-каранфилчето", бай Ганьо тракне с чашата, спрат. Почнат "Не щеми ний богатство" - пак тракне с чашата. Обърнат на "Зелен листец". "Ха, <b>видяхте</b> ли сега! Е-е-е-е-х! Гел кефим, гел!"... - и бух шишето в земята или в прозореца... Е, кой е майсторът на тия работи? И веднъж ли е било, дваж ли е било? Ама тия жени откъде ще знаят кой е бай ти Ганьо! И да им разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Чакай да <b>видим</b> какви новини има, какво става по света - каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно "браво!" По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i><i>- Чакай да <b>видим</b> какви новини има, какво става по света - каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз <b>наблюдавах</b> отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно "браво!" По едно време, препълнен, <b>види</b> се, с възхищение, обърна се към мене:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- По пътя към Петербург - почна Васил - спряхме на станцията във Вилно. Пътувахме другарски двоица - бай Ганьо и аз. Влязохме в бюфета. Бай Ганьо поиска аз да почерпя, понеже из пътя съм пушил от неговия тютюн. Поръчах пиво и закуска. Съдържателят на бюфета се вслуша в нашия разговор, позна, <b>види</b> се, че съм българин, и ни попита по руски:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Ехе! Ти мислиш, че така лесно ще се откопчиш от мене! Чакай де! Какво си <b>видял</b> ти още! - мъмре бай Ганьо и върви подире ми. - Българин! И туй било българин! Няма за пет пари патриотизъм!... Чакай бе, човече, недей бърза толкова, че не мога да те стигна, дисагите ми тежат! Чакай бе, българино!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина и... моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му <b>видиш</b> лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Как "не може да бъде" бе, господа, аз го <b>видях</b>, говорих с него... Първата му дума... ха-ха-ха!... Първата му дума: оплес... ха-ха-ха!... Оплескахме я, кай, ний нея... ха-ха-ха...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Но ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат <b>видели</b> ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се <b>видя</b> от думите, които той пусна за наша сметка: "И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!"</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Тази вечер надали ще <b>видим</b> големеца, късно ще бъде - шепнеше бай Ганьо, - ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Ами не <b>видя</b> ли стражарина?... А бе я чакай, мечка страх, мен не страх - ще погледна вестника, па майната му!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Хайде сега да <b>видим</b> - казва бай Ганьо. - Сега е зорът! Не знаем, дявол да го вземе, сегашните как ще я подкарат с Московията. Да знай човек, че искат да се мирят - лесна работа, може сума неща да напишем: "Цар освободител; цар покровител; едноутробни братя; немските келяви чифути" и прочее; ама не знаем какъв вятър ще повее... Добре: "братя славяни", ами ако и днешните са против славяните, па току виж... хоп! - бай Ганьо предател! Не, знаете ли какво? По-добре онуй там за "миризливия ботуш" да го изхвърлим...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Съгласен съм... Ами туйнаке... наместо Ганьо Балкански не е ли по-салтанатлия да турим "господин Ганьо" и прочее? Да <b>види</b> княза, че не сме някоя долна работа хора, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- И за колко мислиш! За 50 лева. Ходил при онези да иска 100 лева, те го изпъдили, нахокали го. Ще го <b>видиш</b> сега в неделя - кокалите им ще смаже! - казва самодоволно бай Ганьо.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Страшен дявол, да го вземе мътната. Свобода ли? Н€-а свобода! Ще <b>видят</b> те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е виждал още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кръвясали очи, изпъкнали два пръста навън, ония пресипнали гърла, ония ми ти пояси до гуша; да му се облещят насреща, па да иде онзи глиган, Данко Харсъзина, отзаде му, па да извика само: "Дръжте го!"</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Юч-кюшелии. Па трябва да пипнем няколко техни бюлетини, да <b>видим</b> каква им е хартията и как ги сгъват, та да накарам писарите да напишат 1000-2000 бюлетини на тяхна хартия с наши имена.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Как да не го познавам - Петреску, дето удави баща си в блатото! Знам го! Пази боже да му се паднеш на зъба! Видиш ли какъв е нож затъкнал! Ами ти познаваш ли оногова там, под тезгяха?</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Кураж, момчета, силата е с нас - ободрява бай Ганьо с тона на Наполеона пред Аустерлиц. - Я чувай ти, Данково унуче, ти помниш ли какво ти казах: като <b>видиш</b> зор, хвани Търновалията за яката, па викай: "Княза попържа." Разбра ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Да го вземат дяволите твоя околийски! - изкрещя бай Ганьо. - За какъв бяс го назначихме началник, ако не може едни селяни да сандърдиса. Началник! Краставици! Той знае само да закача селянките. Дурак! Защо не е пратил жандарми по краищата? Наплюскал се е магарето, че забравил какво трябва да върши. Тичай скоро да му речеш да сбере конните жандарми и да ги пусне в кариер през сред града, разбра ли? През сред града, като хала да хвърчат, чу ли ? Па и ний оттука да му теглим едно "ура ", та да <b>видим</b> кой селянин ще ни излезе насреща. Тичай скоро!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Бюрото беше вече настанено в салона на училището. Някои избиратели, както и един от кандидатите на опозицията, се навъртаха около бюрото. Изборът почна. На Граматиков се <b>видя</b> странно туй обстоятелство, че в съседния с училището двор, а също и в дворовете на срещната страна на улицата пъплеха множество силно въоръжени жандарми, между които сновяха двама пристави и им шепнеха някакви инструкции. "Ами нали е запретено от избирателния закон да има въоръжена сила в съседство с избирателното място! Странно!"</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Тоз хайдучага <b>видите</b> ли го? - каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. - За псувни като бъде - остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Всеки би помислил твърде естествено, че братската среща след дълга печална раздяла препълнува с нежни чувства гърдите на бай Ганя и избитъкът на тия чувства се лее във вид на умилни сълзи; но какво беше учудването на кореспондента, когато <b>видя</b>, че моментално лицето на събеседника му се проясни, и чу от устата му следующите думи, изказани като че крадешком, с едно подмигване:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Е? - и бай Ганьо усили въпроса с едно двусмислено шаване на пръстите си. - Как ти се <b>види</b> тоз чиляк?</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>- Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! Че той помислил ли е един ден за свойто отечество. Той <b>гледа</b> да настани само себе си и зетя си. Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте - сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да <b>видиш</b> ти какво прави бай ти Ганьо... Че как ме хесапиш, твоя милост! Туй не е Абисиния...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>P. S. Чувал съм, чичо, че турците имали обичай за големите празници, като Коледа и Великден, да пускат на свобода под поръчителство християните арестанти да се <b>видят</b> с ближните си и да прекарат божиите празници. Вярно ли е това, чичо?</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Видя ли онази блузка, Джаки, дето ти я купих за тридесет и четири лева, тук струва тридесет и седем.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Не така, Симеоне - скастри го баща му, после, позасмян, се обърна към Максим, - радвам се да те <b>видя</b>, Макс!</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Стана и се поразходи между гостите, взе си втора чаша, обичаше водка-тоник с много лед и тънко резенче лимон, винаги си хапваше лимона накрая, като се оглеждаше да не го <b>види</b> някой. Къде ли се бави Роза, вече притъмня, баща му съвсем ще се вкисне.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Чакай малко, сине, моля те, Макс, изпрати някого до колата, забравих подаръка на сина си там. Здравей, Пепа, здравейте, господин Николов, радвам се да ви <b>видя</b>. Не ме дърпай, Мони, отдавна не съм ви виждала, госпожо Николова, изглеждате много добре!</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Разбира се, мила - Роза търсеше някого с поглед, - слушам те внимателно, здравей, Елена, радвам се да те <b>видя</b>, слушам те, Сара.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Да, да, на шест, и аз така си мислех. Джаки беше шестгодишна, когато се роди Мони. Видя ли се с Джаки, нали е много хубава, ако <b>видиш</b> мои снимки на нейната възраст, няма да направиш разлика. Коя е тази Брадавица?</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i><i>- Да, да, на шест, и аз така си мислех. Джаки беше шестгодишна, когато се роди Мони. Видя ли се с Джаки, нали е много хубава, ако <b>видиш</b> мои снимки на нейната възраст, няма да направиш разлика. Коя е тази Брадавица?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Моля те, Макс, замести ме за малко тук, ще се кача горе да <b>видя</b> татко, да го успокоя, че съм се прибрала. Какво правят там, имаш ли представа?</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Подсмърча за подаръка си - засмя се Роза, останалите също, - забравих го в колата и това му се <b>видя</b> много обидно.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Сигурно не бе съвпадение и това, че най-добрата й приятелка престана да се обажда, <b>видите</b> ли, била затрупана с работа, нямала време дори за един телефон, комуникираха си чрез Март, Роза каза така, Роза каза иначе, пита как си, кани те на кафе, довечера ще закъснея, всъщност, защо не дойдеш с нас, Роза ще се зарадва, че коя е Роза, да ми се радва, кой си ти, да ме каниш от нейно име, я си гледай манекенките... и отново се скарваха. Дори и да се кара не умееше, пак се изчервяваше, пак се оправдаваше, като момиченце.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>И затвори чекмеджето. Заслужаваше си, помисли си тържествуващо той, пуши ми се, че чак ми се реве, но си заслужаваше да <b>видя</b> измамената и объркана мутра на тоя тъпанар.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Така-а-а - проточи доволно Фори Петров, извади цигара от пакета, не бързаше, поомачка я, почука я върху бюрото и с наслада запали. Прималя му. Савов заплува във въздуха с идиотската си усмивка, <b>видя</b> му се по-поносим, почти симпатичен. Няколко секунди Фори стоя със затворени очи, наслаждавайки се на усещането за безтегловност, всмукна още веднъж от цигарата, усети божествената й магия с дробовете си, изпълни се с живот. Савов го гледаше разбиращо.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Фоайето бе луксозно обзаведено, личеше стил, Роза се поколеба за миг, после се насочи към голямата остъклена врата с надпис “Дневен бар”. Само няколко маси бяха заети, зашари с поглед, барманът я хипнотизираше, тогава зърна Антон. Беше с гръб към нея. Нямаше как да я <b>види</b>. Роза почувства, че се размеква.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Тони шумно затвори вестника и огледа огромния, пуст бар. Неговата гордост. Неговата последна придобивка. Де да беше жив баща му и да го <b>види</b> сега. Цялата сграда, до последния етаж, бе също на Тони. А баща му твърдеше, че ще свърши в пандиза. Прост човек беше старият, неграмотен.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Хайде, нека не е глупост, а необмислена постъпка - продължи вече на глас Варо, - освен това, сигурна ли си, че не преувеличаваш? Доколкото знам от Антон, си ги <b>видяла</b> да пият кафе, или какво беше там, с някаква жена. Може и да не е това, което си мислиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Мръсни сънища;1994;<br>
<i>- Честито! - поздрави ме той. - От днес ще бъдеш око и ухо на държавата. Вечер ще идваш тук и ще пишеш рапорти - какво си <b>видял</b>, какво си чул. Ще имаш своя канцелария и своя пишеща машина. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>- Видя ли сега, глупако! - изсъска тя. - Едно нещо не можеш да свършиш докрай! Нещастник! Заслужаваш наистина да ти клъцнат тиквата!</i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>Морето откъм нашия ветровит бряг беше доста бурно. Плажът, покрит с едър чакъл, безжалостно жулеше ходилата на влизане и излизане от водата. Но тя не се страхуваше от вълните, нито от камъните.   Плуваше навътре, понякога се губеше от поглед и си мислехме, че няма повече да я <b>видим</b>. После главата й ненадейно изникваше някъде близо до брега. Веднъж, на излизане, вълните така я заблъскаха, че я събориха и се наложи да я измъкваме. Отърва се само с няколко драскотини. На следващия ден отново беше във водата, този път екипирана с прозрачни гумени сандали, за да бъде по-устойчива на стихиите. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Пътят към Сиракуза;1999;<br>
<i>- Синко! - рече мъжът. Гласът му звучеше безкрайно уморено. - С теб говори твоят президент. Знам, че си безделник и те мързи дори да гласуваш, но искам да <b>видиш</b> нещо и да си направиш изводи за твоята отговорност пред нацията в този момент. Размърдай си инструмента, защото знам поне хиляда души в тази страна, които с радост ще ти го отрежат, ако продължиш да пикаеш върху знамето. И аз няма да им попреча. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Обаче моят гост, Мацунага сан, имаше чувство за хумор. Като <b>видя</b>, че се поуморихме от дългия и сериозен разговор, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Автоматиката и електрониката са излезли на улицата. От старата техника е оставено малко. В Хирошима и Киото <b>видях</b> да се движи - представете си - трамвай! Може би го бяха запазили, та населението да помни едновремешните средства за придвижване. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Пътувахме много мили по море, т. е. по "булевардите" на Япония, и <b>видяхме</b> много. Съставът на пътниците беше международен. Сред нас имаше и "хора с електронни мозъци". </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i><i>лук! Ще спиш като къпан! " Препоръчваше му глава печен кромид лук, ако е по-голяма главата. Или - две по-малки. Да ги изяде преди лягане. След това приятелят ми спеше като заклан, сякаш покосен от меча на самурай. За отправна точка на <b>погледа</b> към света бях избрал обувките. Пътешественик - обувката ме привличаше. Рядко съм грешил: на гара по пътя ми, верен на изпитания си навик, <b>погледнах</b> върху перона, за да <b>видя</b> с какво са обути туземците. А те бяха боси... </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Точността при отварянето на всички магазини едновременно е въпрос на престиж. Така в Отару <b>видях</b> улица, която за секунда променяше вида си. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>печени тестени изделия. Имаше вкусотии от "живо" (прясно) тесто. То трябваше да се яде веднага, както сурова риба: беше захаросано и оцветено. Приличаше на приготвена за кюфтета сурова кайма, от която като дете скришом съм късал. Криел съм се да не ме <b>видят</b>, бягал съм да не ме хванат. Стоките на пазара бяха добре изпипани! По лицата на търговците на дребно не зърнах сянка от високомерие. Нямаше да забележа това, ако в България сред сериозни бизнесмени не срещнах и нагли парвенюта, екземпляри, сякаш изтървани от зоологическа градина. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Родовете са здрава структура за обществото, ако те самите са здрави. Когато решим да се сродяваме с мома, нека да поразпитаме за момата и за нейния род. Няколко години поред най-красивата жена в света беше японка. В Токио, на Гиндза, <b>видях</b> "Мис свят" на снимка, в красиви бикини. Очите й бяха вързани с елегантна черна панделка. Прецизното жури се беше изплашило, че ослепителната красавица може да го хипнотизира и екове с погледа си. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Вълнувах се пред тази постройка. Тя може да развълнува. В Златния павилион търсех да <b>видя</b> западната част на първия етаж и онова тясно местенце, наречено Сосей, което Иошимицу е използвал, за да си мие ръцете. По света, а и в Япония има такива кътчета, където хората поне си измиват ръцете... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>На някои спирки липсва и кондуктор. Перфорирането на билетите става с автомат. Машината -коректна. Контактът с нея е удоволствие. Спираш, сякаш заставаш до бариера. И за да се вдигне за теб, трябва да насочиш билета си към автомата. Така направих веднъж, дваж, три пъти... То е все едно, да се забавляваш. Щом като <b>види</b> билета, автоматът започва да прави фокуси. Грабва го от ръката ти. Глътва го. И докато прекрачиш, билетът се показва от другата му страна - перфориран. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Тогава <b>видях</b> онази японка. Не зная дали сте забелязали, че когато се интересувате за нещо на улицата, не питате кого да е, а търсите точния човек. Ръководите се от някакво вътрешно усещане. Най-често чужденците се обръщат към полицай. Но когато бързаш... Японката - нищо особено на пръв поглед. Зърнах я пред себе си и я попитах:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Японците застават един срещу друг и ако са съвсем близо, при поклона се стремят да се навеждат вдясно от главата на другия, за да не се кьоснат. Видях председател на политическа партия в Хирошима, </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Излязох на улицата. Тръгнах към "българския" ресторант "Балкан" в Токио, за да <b>видя</b> свой приятел, който работеше там - в кухнята. Взех си чадър. В Токио често вали. Времето беше мрачно. Минах през центъра на Шинджуку. Ресторантът е някъде зад високите сгради. По този път обикновено се движех през подлез, който беше ниско отдолу и пресичаше метрото. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Навън от метрото всичко онова, което бях <b>видял</b> да хвърчи във въздуха, лежеше на земята сломено, изпочупено, измъкнато, разпиляно на парчета: врати, черчевета от прозорци, стъкла, огради, дървета, покъщнина... Оградата при строежа - отнесена, може би някъде в морето. Помен нямаше от красивия Шинджуку. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Денят беше един от най-слънчевите за сезона. В двор до токийско пристанище група японци тренираха бейзбол. Те упражняваха "патешко ходене", подскачаха и като петли. Стояхме на палубата, примижали от лъчите на слънцето. Почивахме си, когато нашенка дойде да ни съобщи, че някъде на Гиндза <b>видяла</b> малка уличка с проститутки. (Има няколко теми на този свят, които са вечни. По всяка вероятност вечни са и жените с техния инстинкт за продължение на рода. Тук те са находчиви, колкото си искат! </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>През 1940 г. бай Илия, заедно със свой приятел - унгарец, пръв в България завърта производство на акумулатори. Преди да надзърна в заводите за автомобили "Тойота" в Япония, където, като мигнеш, и една кола излиза (ако не мигнеш - пак излиза), преди да цъкам с език на това, че компанията "Амадзаки" произвежда електронни мозъци, които извършват физическа работа, преди да <b>видя</b> с очите си чудесата в онази страна, аз имах рядката</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да <b>видя</b> на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка... Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците <b>виждаха</b> демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи. ) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме гледаше този човек?! "На какво се смеем ние, японците ли?! - учуден питаше той. -Ами че... на каквото се смеят всички. "</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>За да популяризира българската кухня, Тодор Тодоров беше дошъл в Япония по силата на договор, сключен между Комитета по туризма в България и уважавания господин Кьоно сан. Готвач е вече много. Готварството е международна професия. Бях <b>видял</b> вестник - на първата му страница стоеше публикуван очерк за Тодор Тодоров под заглавие "Майката и бащата на българската кухня". Тошката знаеше цената си, но беше с ниско самочувствие. През времето, докато светът го величаеше заради голямото му умение, моят приятел мислеше, че това се отнася за някой друг. Държеше се в обществото, </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Поднесоха супа от риба в дървена лакирана и шарена паничка. Огледах се встрани, за да <b>видя</b> другите как се хранят. До мен двама японци ядяха супата си с клечки. Те прищипваха твърдото, сръчно го поднасяха в устата си, а самата течност консумираха, като надигаха паничката и отпиваха направо от нея. Така направих и аз. Опитах от супата, като ползвах клечките. Донякъде... После надигнах купичката. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Касата на ресторанта понякога се намира до самата витрина - от вътрешната страна. Можеш и с пръст да поръчаш, да си платиш. Японецът, като <b>види</b> касовата бележка, ти носи онова, което си посочил с пръст от витрината. Макар че обикновено се плаща на излизане. Японецът е свикнал да урежда сметките си след услугата! ... Веднъж в София, на излизане от трамвая, познат японец ме попита: "На кого да дам билета?"</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Късно вечерта двамата стигат в Чокманово. Селото в планината се събужда, за да посрещне гост. Прозорците на къщите светват. Селяните излизат на улицата да <b>видят</b> японеца. И като започват ония ми ти поклони на добродушните гостоприемни хора... Ние на село нали се кланяме, когато посрещаме скъп гост? Като в Япония. Маеда се впечатлява от онова, което вижда край себе си. То и на Япония му прилича. Макрелов запознава Маеда сан със Сийка Макрелова. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Безспорно това е било влюбване от пръв поглед. Душевният мир на японеца излъчва акумулираната си представа за живота: там - на небето, те някога са били едно цяло. На земята всеки търси своя двойник. И ако го намери - те са щастливи, пламва голяма любов. Мъжът става силен. Никой не наранява другия - нито с помислите си, нито с делата си. В този миг Маеда е срещнал очите на своя двойник. И ги е <b>видял</b> в дивна планина, покрита със снежнобяла обреченост. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Той мисли, че Маеда е дошъл по работа в Европа. Пътят му минава оттук и се е отбил да ги <b>види</b>. Майката плаче... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Макар че дълбоко в себе си не го очаквах. Изпитвах съмнение, тъй като бяхме в Хирошима, посетихме мястото, където е паднала атомната бомба. Видяхме покъртителни картини: Спете спокойно! Това няма да се повтори! Японците избягват разговори за атомната бомба. Те я помнят (забравя ли се такова нещо?), но мислят за живота. Не припомнят непрекъснато атомната смърт. В Хирошима имаше буркан, пълен с човешко месо, облъчено от бомбата. Тя беше паднала в 1945 година... а месото в буркана още се разлагаше!!! Моите хора настояваха и аз трябваше да попитам някого за значението на плаката. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Японецът ме помоли да го почакам. Хукна нанякъде, почти веднага се върна. И каза: "Идат! " Беше поканил да ме <b>видят</b> секретарката на кмета на Осака, есперантистка, и още няколко японци и японки. В старинния дворец на Осака се насъбраха... все братя и сестри. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>- Две неща ме доведоха в Япония - казах. - Японският дом и японската чайна церемония. И ако не ги <b>видя</b>, все едно, че никога не съм бил във вашата страна! </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Той не е бил обикновен човек! Проверил е разписанието на кораба, качил се е на самолет, долетял, предал искането ми. И отлетял. Това е все едно да разговаряш с японец в Пловдив, който възнамерява да <b>види</b> делфин. Й ти да си купиш билет за влака, да се друсаш до Варна, да разговаряш с директора на делфинариума, да му кажеш: "Слушай, така и така... един там иска да <b>види</b> делфин, а ние в Пловдив нямаме делфини. Виж там, покажи му... " И - ха обратно. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Тънки наблюдатели в бара се питаха: "Какво всъщност прави този човек? Есета ли, разкази ли, очерци ли, импресии ли или пътеписи?! " Моите прищраквания ги смущаваха. И навярно си мислеха, че без да искам, прилагам тези изразни форми. Наблюдателите многозначително търсеха да <b>видят</b> дали наистина в мен не бяга някакво "конче" - такова, каквото те го разбираха. Жертва на реалистични хрумвания, тогава още не можех да разбера, че именно от това еднокопитно щеше да падне подковата: символът на щастието в българската митология. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Разказах на Камей за първата си среща със Сакураучи: разговаряхме с председателя на японския парламент. Гледах някъде встрани, тъй като смятах взирането в очите му за невежливо. В един момент вдигнах погледа си. Видях да ме наблюдават усмихнати и всичко разбиращи очи. Спонтанната ми реакция беше широка усмивка. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Заплатите в Япония от 1960 до 1965 г. се увеличават средно с 4, 1 процента; от 1965 до 1970 - със 7, 8 процента. До 1973 г. увеличението на заплатите е стигнало средно до 10 процента за всяка година. От 1974 до 1980 г. растежът им вече не е толкова голям и показва спадане. Той е само 1, 8 процента. За 1981 г. обаче се покачва на 170 процента. И така нататък. Това, което <b>видях</b> с очите си, е, че г-н Хироши Сато - човек от средна ръка - получава за една година към 6, 8 милиона йени - около 50 000 щатски долара. По-добре платеният е и по-добър купувач. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Архаични изглеждат традиционните фермерски методи на работа в днешна Япония. И понеже голяма част, ако не всичко, ние черпехме от собствени източници и радостта от откритията ни беше голяма. Крещяхме с цяло гърло, когато в японска ферма забелязахме да използват в земеделието... вол. Един на брой. Фотограф беше направил снимка на домашното животно, която публикува в списание със забележката, че волове повече не могат да се <b>видят</b> в страната. Тази находка имаше смисъл, създаваше вълнение за онези у нас, които дращеха с нокти за икономическо оцеляване. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Японските съоръжения за риболов са модерни. Има въдици, дето рибата само като ги <b>види</b>, втурва се към тях и ги захапва. Захапе ли, не пуска! Там произвеждат рибарски кошчета, които, като почувстват риба наоколо, сами се отварят на брега и рибата скача направо в кошчето. И такива тигани се продават. Разказваме си класически рибарски истории, където преувеличението е задължително, макар и за риболова в Япония то да не е дотам необходимо. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Хоншу. Влакът достига максимална скорост 275 километра в час. За два часа и 49 минути изминава 553-километровата дистанция между Токио и Осака. От април 1992 г. специални влакове Шинкансен покриват това разстояние два пъти дневно за два часа и 30 минути. Моят принос към информацията в бара: успях да <b>видя</b> нов модел на този влак, северно от планината Фуджи, в момент на изпитание. Там казаха, че влакът ще "изстрелва" пътниците от Токио за Осака точно за един час и така ще свърже органично двата отдалечени града. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Всички японски ученици учат английски език. Няколко хиляди учители от Великобритания, Канада и САЩ работят в Япония по езиковата програма. С английски там не се чувстваш в чужбина. Видиш ли дете - почвай разговор с него! Незнанието на език в чужбина се равнява на физическа болка. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>пълен с драматични сцени и много движения. Костюмите на актьорите са подробно изработени и колоритни. Бой със саби, вълнуващи танци, ефектни костюми, ефекти на сцената... Популярни в пиесите, представени от Кабуки, са снежните бури и светкавиците. Първият театър от този род, който <b>видях</b> в Япония, беше някъде в средата на улица Гиндза в Токио. Сградата на театъра е на ъгъл до пресечка на "Сребърната чаршия". Пред нея има празно пространство, където се изчакват и срещат посетителите. Светлини. Върху съседна сграда лази стъклен асансьор - по външната страна на стената. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Традиционната архитектура може да се <b>види</b> на много места и особено в храмовете и светилищата. Дърводелците, които са строили сградите, не са употребявали винтове и гвоздеи. Дървото внимателно и здраво е било свързвано едно в друго. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Бамбукът се използва различно: от направата на обикновени домашни решета и инструменти, с които се обработва оризът, до производството на плетени вази. В случайни снимки, направени в Япония, често може да се <b>види</b> попаднало в кадъра изделие от бамбук. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Бях главен експерт на църковни дейци у нас, които искаха да върнат вярата на хората по време на зараждаща се демокрация в края на века. Това беше най-добрата ми възможност да се докосна до същността на събитията. Благоприятната позиция на участник и свидетел ми помогна да опиша какво <b>видях</b> да се прави и какво чух да се говори. И по сто хиляди души се събираха на един площад, на който ръкавите бяха изпълнени с народ - учеха се на забравени молитви. Народът държеше в ръцете си запалени свещи. (Окупацията на Светия синод, която по всяка вероятност ще остане в историята, не беше моя идея. )</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>В Япония церемониите по венчавката са приоритет на Шинто. Момичето се облича в разкошна цветна дреха, на главата си обезателно носи бяла шапка. Момчето е в официална черна дреха. По време на сватбена церемония е включено изпиването на няколко глътки саке. Пред хотел в Шинджуку <b>видях</b> лека кола, върху която имаше грамадна кукла - за младоженците. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>"Я слушайте! ... Какво му е на Джимму? Джимму тенно е назначен на императорска работа от богинята на слънцето Аматерасу. Истински японец! И е толкова симпатичен човек! До него - три символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Той седи на престола в двореца Кашихара, край него светят трите символа, предадени му от богинята на слънцето чрез нейния внук - принц Нинигино микото. Усмихва ни се оттам този богочовек и ни казва: "Факт или - не... Измислен, неизмислен, тук съм - в историята. Ами вас да ви <b>видя</b>. "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Потърсих в джоба си монета, сечена в България, за да отвърна на любезността на японците и по този начин - като им я дам - да обясня ние откъде сме. Бяхме отдалеч. Интересното е вечно. Един ден хората ще пътуват масово в Космоса. И ако не им е интересно, ще се връщат. Като ме <b>видя</b> да ровя в джобовете за монета, човек от нашите започна да бърка в своите джобове. И откри там пет стотинки. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Подробност. Екзотиката остава вярна на традицията да се намира надалеч. Тя намали своята сила след появата на радиото, телевизията, печата и най-вече с това, че човек все по-често и по-лесно може да отиде "там" - да <b>види</b> с очите си, да чуе с ушите си. Следователно нас ни впечатлява вече не толкова голямото, което ясно се вижда и чува, а дребното наблюдение като това, че във всекидневния си бит японецът измерва разстоянието с време... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Вазата за цветя на моите домакини стоеше вляво на токонома. По витрините, навсякъде, където надникнах, <b>видях</b>, че японците владееха до съвършенство красотата на подреждането. По-късно срещнах хора, дори познавачи на изобразителното изкуство, които не бяха чули точно тази теория на балансирането. Някои мои приятели японци силно се впечатлиха от нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>- тъмни. По Нова година и по празници могат да се <b>видят</b> жени, млади и стари, в грациозни стилни кимона. На сватби и други официални случаи омъжените жени и мъже носят черни кимона. Мъжете</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Очите. На улица в японски град <b>видях</b> да продават варена царевица. Варяха я в казан. Възрастна японка, след като ми подаде царевицата и аз я платих, ми се поклони и каза: "Аригато! " Говореше се за седем категории на вежливост. Любезността беше отличителна черта на онези хора. Жената - мила с мен, но ми направи впечатление, че тя дори не ме погледна. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>На гарата Хачиоджи в Токио <b>видях</b> изпитания на нов вид ескалатор с приспособление за инвалидни колички. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Народът в Япония живее в разнообразни жилища и апартаменти. Някои от тях са нови, други - стари. Стари традиционни къщи още могат да се <b>видят</b> в някои кътчета на страната - особено в селскостопанските райони. Те са построени от дърво и глина, а покривите им са покрити с керемиди. Преди повече от 1400 години в района на Нара се разпространява използването на покривни керемиди. Поразителен е фактът, че дори и днес тези древни керемиди украсяват покривите на храмовете. От останки, намерени при археологически разкопки, датиращи от периода Нара - XVIII век, може да се</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Любопитния <b>видя</b> възрастната мадам Норико Оно да възпроизвежда "две хубави очи" с две прекрасни рози. На следващата сутрин той дойде усмихнат в бара, поиска от сервитьорката чаша... и постави в нея два магарешки бодила, от които единият имаше що-годе форма и цвят. Другият беше увехнал, а стеблото му - прекършено. По увехналия бодил бяха останали няколко листа и той приличаше на оскубан. Нашият човек каза, че за толкова кратко време на подготовка за икебана само това може да направи, и обяви на всеослушание, че произведението му се казва "две хубави очи, особено - едното". </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Любопитния взе решение, което ни се <b>видя</b> пресилено. Убедихме го нищо да не прави, докато мине време. Беше се заканил не само да не подарява на жена си, ами и да си вземе обратно подаръците, които й беше направил за три години, тъй като тя нито веднъж не се зарадвала на тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>През Втората световна война "въздушни крепости" летяха над България, за да бомбардират петролни обекти в Румъния. Носеха се към Плоещ. Небето - осеяно с грамадни самолети, сякаш горе плуваха ято риби и няма, няма - някой от тях блесне на слънцето. Блестяха, защото бяха от никел. Те летяха необезпокоявани, като у дома си. Бяха силни във въздуха. Видях ги веднъж с далекогледна тръба на земемер - скрит бях в едно лозе. Тези тръби гледат обекта обратно и аз ги улових да летят по гръб: това засили убеждението ми, че летящите крепости могат да правят каквото си искат. А те това и правеха. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Йошие Хотта се е срещал с доктор Опенхаймер - бащата на атомната бомба - в хотел "Интернационал" в Токио. Не защото Йошие Хотта е искал това, а тъй като доктор Опенхаймер е настоявал да го <b>види</b>. Опенхаймер е бил висок, с ниско подстригана коса и огромна ерудиция. Той можел да говори почти за всичко. Темите, на които двамата са се спрели, се превърнали в малка енциклопедия. Страшно чувство измъчвало доктор Опенхаймер, след като атомната бомба била хвърлена. Нямал покой. Той попитал Иошие Хотта да отиде ли в Хирошима. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Питах писателя как се пише: Йок/о/хама, или Йок/а/хама; /Ш/инджуку, или /С/инджуку; Хо/к/айдо, или Хо/кк/айдо... Интересувах се дали богинята на слънцето в японската митология наистина се изобразява с две "оо" - Аматерасу Оомиками. Проверявах дали бяха точни формите и цветовете, които <b>видях</b> по японските острови. Той направи поправки с ръката си в моя ръкопис. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>пристанището <b>видях</b> възрастна жена. Тя беше седнала на земята. До нея - дребно японче на около три годинки. А аз, видя ли дете, заплесвам се. Япончето беше голям сладур - идеше ми да го прегърна и да го разцелувам. Цялото ми същество се устреми да го щипна по бузката. Изглежда, детето почувства ласкавата ми агресивност, уплаши се - започна да се гушка в баба си. И аз като се развиках:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>пристанището <b>видях</b> възрастна жена. Тя беше седнала на земята. До нея - дребно японче на около три годинки. А аз, <b>видя</b> ли дете, заплесвам се. Япончето беше голям сладур - идеше ми да го прегърна и да го разцелувам. Цялото ми същество се устреми да го щипна по бузката. Изглежда, детето почувства ласкавата ми агресивност, уплаши се - започна да се гушка в баба си. И аз като се развиках:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>На раздяла си взех довиждане. Тогава <b>видях</b> нещо, което отново силно ме впечатли, може би защото не го очаквах. Знаете ли какво направи детето? То започна да се тупа по главата - както правят малките деца у нас за довиждане. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Кактусът. Говорим си край масата за японската държава. Понякога си мислим за потайния бодлив смисъл на нашите беседи. Любопитния казва: "Какво искаш от хора, които наричат възпитанието дресировка?" Той идва от Четвъртъкпазара (най-стария открит пазар в България). Разказва ни какво е <b>видял</b> и чул. Продавали цъфнали кактуси. Пийнал селянин се позаинтересувал от тях. Те не бяха често срещани растения в географския ни район и нашият човек любопитствал за какво служат. Суетял се. Но нали бил пийнал - престрашил се и директно попитал продавача:</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Аз също понечих да тръгна към вратата на пристигналия автобус, обаче онзи толкова настоятелно ме погледна, че просто нямаше начин да не го изслушам. (A и <b>видях</b>, че се качиха контрольори.) </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i><i>        И така, ето ги заедно. Още първото им появяване на плажа обаче ги постави пред сериозно изпитание. Наблюдението на обстановката край брега недвусмислено показваше, че нямаше човек, който да не бе <b>видял</b>, <b>разгледал</b>, обсъдил и, най-вече, осъдил странната двойка. Една жена пък извади камерата си и с възбуден папарашки усет дълго време снима Боби и Ваня. На приятелките си тя разпалено обясняваше, че била сигурна, че мъжът бил еди-коя си световноизвестна личност и че в еди-кое си списание чела именно за вкуса му към екстравагантната охрана и за тайните му идвания по Черноморието. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Завий тук, Мастър - посочи Оги и след това малко по-несигурно продължи: - Абе, аз на тия от селото съм им казал, че съм бил взел книжка... та искам да ме <b>видят</b> как я варкам тая бракма. Ш'е стане ли да се сменим? То не е много. Пет-шест завоя и сме там - каза Шашмата, сякаш се извиняваше за неудобството. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Изкривената табелка сякаш се наведе още малко, за да <b>види</b> какво се бе случило с катастрофиралите пътници. С изненада и облекчение тя установи, че по чудо те се бяха отървали само с някакви си драскотини, синини и няколко набъбващи в общия шок цицини. Същите чувства изпитаха и селяните от събора, които веднага след като бяха чули грохота на катастрофата, се притекоха на помощ. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Трябва да <b>видим</b> как ще го оправим. Най-важното, момчета, е нашите да не разберат, защото ще ми откъснат главата. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Ти да не смяташ, че като я купихме тази къща на село и че като асмата по някакво особено благоприятно стечение не е изсъхнала, сме се научили на майсторлък? Ние сме прости, граждани сме и освен буркани и туршии друго никога няма да се научим да правим. По-добре да оберем чепките, да намерим къде е казана за ракия1 и да <b>видим</b> колко литра "камфор" ще изкара. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>Ало, Деси, ти ли си?… Ще познаеш ли кой ти се обажда?… Айде, дай от втория опит… Точно така, аз съм… Не, бе, от България ти звъня. Върнах се… Кога ще си заминавам ли? Няма да заминавам вече. Стига съм им крепил селското стопанство на тия испанци. Да се оправят сами, като толкова много отбират. Пет години се бъхтах, трябва и малко почивка, нали така?... Е, да де и това го има, ама все пак… Иначе, ти как я караш?… Не ти дават виза ли? Остави я тая работа, ами слушай да <b>видиш</b> как съм намислил да те уредя… Ало, слушай сега внимателно, щото е важно… </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Та за т'ва ми е мисълта. Забрави ги ти тия работни визи, ами дай да се срещнеш с Карлос и всичко ще си дойде на мястото… Абе, няма време да си мислиш, щото току-виж някоя те изпреварила. Да знаеш, че първо на тебе ти звъннах, ама той ако почне да ми дава зор, може и с някоя друга да го свържа. Така че давай малко по-смело. Какво ще кажеш утре да ви запозная, а?... Добре, радвам се, че се съгласи. Тогава до утре в седем… Как къде да се <b>видим</b> - в нашето кафене, разбира се. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - „На стадиона все едно бе строена цялата българска армия." (За т'ва не съм сигурен, че ще остане, щото все пак играе националният, а не ЦСКА-то, ама ще <b>видим</b>.) </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Съжалявам, госпожо, но някакви колеги са я заключили с двойна пурпурна магия, та сега не мога да я отключа, ала не се отчайвайте! Чрез знанията си по Кабала2 - г-н Добрев изваждаше с потаен жест училищния дневник, - аз ще ви открия оценката от изпита. Кой номер е ваш'та Валя? Седми казвате. Я да <b>видим</b> сега седми. Очаквайте най-малко 4.73. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Разбира се, всяка снимка, дето съм я снимал, плюс името на човека, си ги пазя в компютъра в три различни папки (то сега с тия цифрови апарати всичко става съвсем фасулско). Така, да не казвам голяма дума, ама почти всички в тоя град си ги имам вече вътре записани. За някои, ако са се снимали по няколко пъти при мене, мога дори да кажа колко са се променили през годините. Имал съм случаи някой дядо да дойде със снимка от преди трийсетина години, та да се <b>види</b> и най-важното - да се запише, че почти не е мръднал оттогава. (Мръднал е разбира се, ама може ли човек друго да каже?) </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Та, както вече казах, снимките ги разпределям в три папки. В първата са всички, дето съм ги снимал и които все още мога да ги <b>видя</b> по улицата. А аз много обичам неделите да се разхождам по улицата, да запомням по десетина лица (може дори и да ги снимам), а после като се прибера, да си преравям снимките и да търся въпросните хора сред всичките останали файлове. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Във втората папка, както вече казах, са тия, дето са заминали. Тях съм ги отделил, за да не се бъркам, щото така или иначе тях по улиците не мога да ги <b>видя</b>. Демек - хем са живи, хем някак си не съвсем. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Какво да вземе от пазара; кога да вземат да се видят; да бърза да си пусне телевизора, че давали мача; да не бързала да приготвя яденето, щото той бил имал работа; нямала днеска време да се <b>видят</b> и т.н. Имаше един особен чар, състоящ се в същинската простота и обикновеност на разговорите. Беше като да отидеш в чужда страна и изведнъж да се сепнеш и да разбереш, че и там играят футбол, при това със същите правила. Нямаше нищо необичайно, нищо нагласено, въобще - нищо интересно (в стария телевизионен смисъл на думата). </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Най-накрая обаче упоритостта ми се възнагради. Един ден изнамерих двама, дето се уговориха да се <b>видят</b> "на живо". Той щеше да носи вестник, тя - жълт чадър, а аз - цялото си любопитство. В сладкарницата тя почти не яде, щото уж била на диета. Почти и не говори - и двамата изпитваха някаква особена неловкост, понеже хем знаеха толкова много един за друг, хем до днес нищо не си бяха казвали. Накрая съвсем се умълчаха и притеснено почнаха да барабанят с пръсти по масата. [Май се връщаха към писането.] </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Много се зарадвах, като <b>видях</b>, че си ми писал. Сега, макар и с леко закъснение, реших да ти отговоря. Аз съм добре. В работата също няма никакви проблеми. Ти как я караш? Дано всичко с теб да е наред. С нетърпение ще чакам да ми пишеш пак. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Като цяло всичко винаги минаваше действително гладко, което пък разпали дързостта ми. Даже почнах и аз да пиша по някое и друго съобщение. Разбира се, винаги нещо безобидно от рода на "Как си?" или пък "Спиш ли?". Веднъж дори върнах телефона в прилежащия му джоб, но след час отново го взех, за да <b>видя</b> дали ми бяха отговорили. Грешите обаче, ако си мислите, че в крайна сметка ми се размина. Не мога да кажа точно колко души ме погнаха оная вечер, но едно е безспорно - биха ме, както даже масло не се бие. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Заспа на бюрото. На сутринта го събудиха острата жажда и безмилостният махмурлук. Опитвайки се да си припомни какво точно го бе докарало до тук, той <b>видя</b> надрасканата хартийка. Позна почерка си и с учудване прочете редовете на някакво стихотворение: </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Много беше слушал за него, ако можеше да бъде много чутото през малкото години на живота му, който напираше да го отведе към началото на телесната зрелост. Слушал бе и от майка си, и от дядо си, стария овчар, който някога, в годините на своята младост го бе не само <b>видял</b>, но и разговарял с него. Слушаше и от братята, откакто бе сред тях, но едва сега очите му <b>виждаха</b> мечтата на своето търсене, едва сега можеше не само да съзре, но и да усети живото благоговение, което той излъчваше и внушаваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>И тъй като послушникът стоеше със забити колене в земята, той измъкна ръката си, хвана раменете и му помогна да се изправи. Пред очите му беше младо, но вече не детско лице, с наболи мустаци и белезникав мъх по брадичката. Очите му бяха като на кошута, малко <b>видели</b>, плахи, но и доверчиви, а челото обло и обградено от</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Змията. Той трепна като се сети за нея. Радостната омая на утрото беше потулила съня. Но сън имаше, и като притвори очи, го <b>видя</b> отново... Усойно и каменисто място, без дървета, храсталаци и каквито и да било цветя. И дългото тяло на змията, което бавно се развива от кравая, на тласъци, които се сливат. Цветът му е тъмен, не, не е съвсем тъмен, а има нещо мокрозеленикаво в него, което го прави да лъщи тук-там и да лепне. И съвсем тих шум, едва се чува, дотам, че не знаеш чуваш ли го, или си го представяш.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Десетникът с ловците да отиде днес и да му каже, че ти ще го посетиш утре. Да знае, да е готов, че идва царят, та да не се уплаши. А ние ще отидем, ти ще го <b>видиш</b>, ще говориш с него и ще се върнем... без да го вземаме с нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Но какво от това, дали ще откаже, ще се разбере едва утре, по-важното е, че вече не бива да се двоуми, поне да го <b>види</b>, скритата ревност на Стефан го върна към снощното решение. Няма да се отказва, нали за това са тук, пък и той не бива да мисли, че винаги</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Цар Петър внимателно го огледа, срещна черните му очи и <b>видя</b> в тях готовност да служи. От българите беше, смуглата му кръв не беше се смесила със светлината на славянската. Това забеляза още онзи ден в Средец, когато му го дадоха за лова. Още тогава мислеше да поиска рус десетник, но се отказа, за да не познаят страха му. А от смуглите се пазеше, ако и неговата кръв да беше такава, защото бяха непокорни, не бяха забравили старите времена, когато властваха и всеки трепереше пред тях. И на по-големия му брат помагаха, и на Георги Сурсувул се сърдеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Може да е съгледвач, верни - обърна се той към Драгота. - Видях го сред дърветата, а то се опита да бяга, та затова се забавих. После го погледна и допълни:</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Посрещна го Георги Сурсувул, а после и той, Петър, и Стефан, и другите царски приближени. Роман беше усмихнат, изглеждаше доволен, а откъде идваше доволството му, щеше да разбере много по-късно. Покани ги той в триерата, вуйчо му прие и там, на леко поклащащия се кораб подписаха договора за мир, а с него и брачния договор. Сега му се струваше нездраво това място, парче дърво в море, а не твърда земя, но тогава и през ум не му минаваше, бързаше да <b>види</b> годеницата си, та да се увери, че наистина е красива.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Вървяха в нестройна редица, така бяха свикнали, пък и тук нямаше пътека, .тя беше от другата страна на реката. А оттатък не искаха да отидат, не защото не можеха да прегазят водата, имаше места по-плитки и с камъни по тях, а защото се пазеха никой да не ги <b>види</b>. Така правеха винаги, да не събуждат додозрение, а само когато трябваше, се появяваха и разкриваха кои са.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Не вярваше много Драгота, че Бог толкова го привлича. Лицето му не беше миловидно и благообразно, а някаква скрита злина таеше. В зелените му очи, които рядко поглеждаха изпод ниските вежди, в недоволната устна, по която бяха наболи мустаци, в светлата му, че рижа коса, която стърчеше насам и натам по главата. Инак беше високо момче, с едър кокал и широко в раменете. Почти си е мъж, си каза Драгота, и без да усети, се обърна назад да погледне Каля. И <b>видя</b>, че беше впила поглед в гърба на момчето, та не успя да го отмести веднага.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- От миналото лято все мисля. А как, не знам. Снощи си легнахме всички и допреди да се вдигна, не знаех дали ще тръгна. Празник е утре, казвам си, сега или никога. Да бягам да <b>видя</b> отшелника, пък каквото ще да става.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Момчето трепна, обърна се да я <b>види</b> и сега червенина обля лицето му. А Драгота се ядоса и реши да й се скара, да не мисли, че като е хубава за нея може всичко, да не забравя, че е отскоро с тях и е още само оглашена.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Момчето я погледна и <b>видя</b>, че е хубава. Хубава и добра към него. взе хляба и както ходеха, ядеше. Дъвчеше здраво и лакомо. Личеше, че е прегладнял, та Драгота не го <b>поглеждаше</b>, да не го смущава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Драгота спря за малко да почине, пък и да <b>види</b> как приема думите му момчето. То вървеше почти наравно с него, свело глава и умислено. Не е слушало друг път такива слова, си каза с надежда и доволство Драгота. Това е и хубаво, и лошо. Хубаво е, че изведнъж може да <b>види</b> истината и тя да го заслепи, та да го омае, а лошото е, че няма време да има. Тая рижа глава не изглежда много загубена и каквото влезе в нея, трудно някога ще излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Той гледаше манастирчето и се чудеше, че изглежда така, обикновено. Очакваше да види нещо тайнствено и магесническо, покрито с небесна светлина и светлина, която извира отвътре. Но <b>видя</b> само малка постройка, по големина почти като техните хижи на село, но вярно, иззидана с камъни. А до нея още по-малка църквица с килнат кръст на върха, Но скоро разбра, че тайнствата  са вътре, както и бяха навсякъде по света. Не в това, що се вижда, а в онова, що движи видимото, създава го и го насочва, дава му сила! и го определя да бъде според вида си. Разбра, че тайнството не е във</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i><i>Той <b>гледаше</b> манастирчето и се чудеше, че изглежда така, обикновено. Очакваше да <b>види</b> нещо тайнствено и магесническо, покрито с небесна светлина и светлина, която извира отвътре. Но <b>видя</b> само малка постройка, по големина почти като техните хижи на село, но вярно, иззидана с камъни. А до нея още по-малка църквица с килнат кръст на върха, Но скоро разбра, че тайнствата  са вътре, както и бяха навсякъде по света. Не в това, що се вижда, а в онова, що движи видимото, създава го и го насочва, дава му сила! и го определя да бъде според вида си. Разбра, че тайнството не е във</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Отец Гаврил се зарадва, като го <b>видя</b>, не го беше забравил и не за това, но веднага го попита, къде се е губил цяла неделя. А щом Разбра, се усмихна, подхвана го през рамо и се насочи да седнат на големия дялан камък пред църквицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Но скоро брат му разбра и започнаха злините, бавно се трупаха, докато накрая преляха. Сега, като си спомняше, не го обземаше злост, много време беше минало, а и пътят на брат му, като на всеки човек, не бе лек. Въздъхна и едва притвори очи, та да го <b>види</b> отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>С такива неясни и неуверени мисли в ума той тръгна в деня по неделята да <b>види</b> отеца и поговори с него. Зима бе тогава, сняг бе навалял и студ сковал земята. Бързаше той и не усети кога приближи манастирчето, само недалеч от него го учуди утъпкания сняг, като че люде бяха минавали, пък и се бяха въргаляли в снега. Съзря и петна кръв, та сърцето му се сви и не знаеше що да мисли. А когато приближи, вратата още зееше и отвътре не идеше топлина, както друг път, а студ. Пристъпи в страх и страхът му се усили, и вече не бе за него, а за отец Гаврил, който лежеше в несвяст на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Не се отдели той от отеца, докато не го <b>видя</b> здрав телесно и душевно бодър, та отец Гаврил му беше благодарен и го заобича в сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Мрак падна върху лицето му и не можеше да се понася, а беше на път да се намрази, сякаш той бе виновен, че се е родил човек, а не безполоподобен ангел. Ходеше унесен и мислите му постоянно бяха заети, та отец Гаврил не можеше да не <b>види</b> и не проумее с навикналото си око, що го мъчи. Опита се да го успокои, но само отдалеко, та да не засегне честолюбието на мъката му, а той се изчерви и сведе поглед, лицето му гореше, та после му се струваше,  че за миг се е потопил в геената адова. Нищо друго не му каза </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Заболя го душата, по-голяма подлост не можеше и да си представи, но тази подлост го накара да <b>види</b>, че шега няма, че не е детска игра и щом не ще да е като тях, то значи те ще бъдат във всичко против него. Разбра, че ако досега му оставаше и малка суета в душата, че като се стреми към Бога е повече от тях и щом забелязват този му стремеж, донякъде му заблазяват, то вече не</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>А сега какво, войни няма, ромеите вече не са врагове, то знаеш ли какви са, да не би да са станали братя. Това донесе новият цар, можеше да го <b>види</b> всеки. А дето говореха, че бил прекалено усърден във вярата, май вярно излиза, но за какво му е и не е ли и ромейска клопка. Защото все по ромеите се движим вече, та <b>виждаше</b> десетникът, старите воини, които не бяха съгласни, един</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- А как така и богомили, пък и християни - сбърчи вежди момчето и се обърна да погледне дали някой го чува. И като <b>видя</b>, че Каля и Собеслава, а зад тях и Радуил, бяха изостанали, допълни.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Драгота се сепна, не щеше никой да го подслушва, да не би да се чуе, че не поучава както подобава и впери поглед в момчето. Но не <b>видя</b> по лицето му усмивка, а бледа червенина.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Е, това е вече друго, тайна е, както за нас са тайна и раждането, и смъртта. Млад си, та още не проумяваш, но на някои е дадено повече, а на други по-малко, нищо че всички са човеци и по вид могат да си приличат. Дарбите са скрити и трудно могат да се <b>видят</b>. Така и на Учителя му е дадено да се досети, та да изправи вярата, Бог му се е открил, повикал го е и с това го е помазал да бъде израз на истината му и да изчисти лика му, потънал в тинята на земното. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>И той си спомняше, което му бяха разказвали и си представяше как отец Иван страда от родните си люде. Как сираче вече взел да пасе говеда на по-имотен скринчанин. Пасял ги и обикалял по хълмовете над Руен, гледал небето и виждал, което другите не е дадено да <b>видят</b>. Ходел си сам още оттогава, то и нямало с кого много да бъде. И както си ходел загледан по небето, не видял кога една крава преминала през Струма по посока към Вуковско. Че преминала, било лошо, но още по-лошо било, че идело време да се отели.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i><i><i>И той си спомняше, което му бяха разказвали и си представяше как отец Иван страда от родните си люде. Как сираче вече взел да пасе говеда на по-имотен скринчанин. Пасял ги и обикалял по хълмовете над Руен, <b>гледал</b> небето и <b>виждал</b>, което другите не е дадено да <b>видят</b>. Ходел си сам още оттогава, то и нямало с кого много да бъде. И както си ходел загледан по небето, не <b>видял</b> кога една крава преминала през Струма по посока към Вуковско. Че преминала, било лошо, но още по-лошо било, че идело време да се отели.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Но този скринчанин се бил скрил в храсталаците и <b>видял</b> всичко. И отиването, и връщането на малкия отец Иван върху дрехата. Разбрал той, че има тайни сили у него, та се уплашил и искал колкото може по-скоро да се отърве. Затова излязъл от храсталака и му казал, че повече не му трябва пастир, та ако иска, да си търси друга работа, пък и да му каже какво да му даде за труда. Малкият отец Иван, нали си бил добър и сърцето му било склонно към измъченото теленце, си поискал него. Скринчанинът му го дал, доволен, че се е отървал и веднага си тръгнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Първата нощ спа недалеч от водата, но на закътано място, до извор, обрасъл с трева и с надвесени върбови клони. През тях <b>виждаше</b> звездите по небето, тръпната им светлина и безбройните и тайнствени знаци, които те съставляваха. Втората нощ попадна на изоставена хижа с отдавна угаснало огнище, но не влезе да преспи в нея, а легна отвън, да свиква земята да му бъде одър, а небето завивка. А третата нощ остана у един старец, който пасеше стадо на болярина си. Сам беше той и като го <b>видя</b>, преди слънцето да се скрие, покани го да остане при него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>На утринта, още преди развиделяване, чу в просъница, че някой се смее и му се стори, че ръка го побутва. Отвори очи и още преди да бе седнал, а после и да се беше изправил на нозете си <b>видя</b> еврейката. Какви изкушения беше събудила тая жена у него, какво напрежение на телесната му страст, и сега си спомняше за тях, ако да беше минало толкова време и водата му да бе заляла всичко. А тогава тя се смееше и го разпитваше кой е и кой вятър го е довял тук, и тъй като той й отговаряше така, че не й казваше нищо, тя го накара да нацепи дърва и да й помогне за огъня вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>за това и умения не е показал. Пък и да ги е показал, кой е той, та прави, без да пита и самоволно, онова, което не е за него, не знае, че писмовната работа е тънка и не е за всеки. Мълчеше, а те му се караха и забраняваха да се допира до книгите, до перата и кожите. вричаха го богохулник и самолюбие долно му приписваха, нищо  самолюбието бе у тях, но те не искаха да го <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>а човек иска отведнъж да я <b>види</b> и с една ръка да я улови. Иска, но не може и затова се двоуми, не намира здравия стълб, та като се хване за него, вече всичко да му е ясно и лош вятър да не може да го отвее. Но как да се хване за този стълб, като не само не може да го докосне, но не може и да го съзре с очите си, та на душата му да олекне, а сърцето му да стане птица. А сега все се лута и все иска успокоение, но накъдето и да се насочи умът му или пък нозете му, успокоение все не намира.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Къде беше наистина Иван, разпитвали ли го бяха после, когато всичко свърши, защото той издаде заповеди, внушени от Георги Сурсувул, и не поиска да узнае какво е казал брат му, знаеше, че ще го излъже или изведнъж го обзе страх и да го <b>види</b>. Защо се появи тогава страхът, та Иван бе вързан, а другите с него изклани, може би се усещаше гузен, че брат му го е мразел, инак имаше повод да бъде суров и да <b>види</b> унижението му. Още тогава се показа слаб, вече не му беше за пръв път, но ако слабостта пред вуйчо му и Ирина до и донякъде бе простима, то слабостта пред брат му не беше за прощаване.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>баща им Симеон. А когато рядко се смееше, едри като на кон зъби лъснаха между устните му, както бе едро и силно тялото му. И той неусетно погали с ръка брадата си, показалецът опря през полуотворената уста редовете на зъбите - тесни и къси, та дребни, и двата реда бавно се впиха в плътта на пръста му, та когато го извади и погледна, <b>видя</b> потъмнелите до синкаво ямки.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>И като си мислеше за Сатанаиловите изкушения и го беше яд, че се повяваха в главата му наместо чисти мисли, та с тях да подхване отново момчето, той го чу как с въздишка се сепна и <b>видя</b>, че бързо и уплашено се прекръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- Може ли Отецът божи да обича кръста, на който са разпнали сина му? Не може, как да го обича, като го мрази най-много от всичко на света. Ако един баща знае, че синът му е умрял на кръста, може ли той, щом <b>види</b> кръст, да не се гнуси от него и да не го <b>гледа</b> с омраза, която иде от спомена на знанието му? Ще го мрази той, как няма да го мрази, а ти все едно искаш да го обича, като повтаряш кръста и го спомняш. Така ли излиза?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Изчака малко, да <b>види</b> дали Богомил ще го попита, но той мълчеше да не сгреши, пък и не знаеше що да пита, ако и да не му беше ясно, защото ушите му поглъщаха все нови истини, та нямаше време умът му да ги подреди.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>И щом го <b>видя</b>, че слуша и попива всяка негова дума, както попукана земя дъжда, пое дълбоко дъх и бързо го изпусна.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>ударило на плач и както сълзи се стичали от очите му, та и да можело да вижда, нищо нямало да забележи, пред тях застанал отец Иван. То го усетило, та спряло, а баща му, уж <b>гледал</b>, а не го <b>видял</b> пръв... Разбрал веднага отец Иван за какво са дошли, та не ги мъчил да му разправят, ами сложил ръката си на очите на детето и то взело, че прогледнало - с недоумяване привърши Богомил и тъй като вече очакваше, че Драгота ще го засича, добави:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Казват те,щото никой не е <b>видял</b> и никой не знае как е - обади се уверено Драгота. - Така им се ще, нищият е все лъган и все на чудеса се надява, за да му помогне някой, щом болярските люде го грабят и мъчат. То човек, като няма накъде, на всичко почва да вярва. Защо отец ти Иван не е правил чудеса на лечителство, кога е бил още в Скрино?</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>не може да се пребори, а още по-малко да го изкуши, пък може и да се уплашил от молитвите му, защото отец Иван, без да спира, се молел, та можело изневиделица да му дойдат в помощ ангелите, ако са чули молбите му. Отказали се дяволите да го мъчат, а че всичкото, което се говори, е истина, можело да се <b>види</b> по същата тая скала, върху която има следи от стъпките на отец Иван, когато слизал и се качвал, мъчен от дяволчетата, както и от кръвта му, която капела от тялото му върху твърдината на скалата.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Разплакал се тогава баща му, повърнал се към брат си, та го довел да <b>види</b> мъртвото тяло на сина му. А отец Иван, като видял, разбрал всичко как е, но не можел нищо да направи, нали такава била божията воля. Само превърнал змията на камък и тя и досега трябва да стои някъде нагоре, около пещерата на отеца, а Лука погребали, и гробът му, казват, станал свято място. Така Господ наказал бащата да полудее от мъка и накрая да свърши, защото наистина не минало много време и той се поминал. А душата на Лука Бог прибрал при себе си, нали бил праведен и по тоя път искал да живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Разплакал се тогава баща му, повърнал се към брат си, та го довел да <b>види</b> мъртвото тяло на сина му. А отец Иван, като <b>видял</b>, разбрал всичко как е, но не можел нищо да направи, нали такава била божията воля. Само превърнал змията на камък и тя и досега трябва да стои някъде нагоре, около пещерата на отеца, а Лука погребали, и гробът му, казват, станал свято място. Така Господ наказал бащата да полудее от мъка и накрая да свърши, защото наистина не минало много време и той се поминал. А душата на Лука Бог прибрал при себе си, нали бил праведен и по тоя път искал да живее.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Тя не беше малка като пещерата над Скрино, а два или три пъти по-голяма от нея. В дъното й идеше светлина, та когато се приближи и погледна нагоре, <b>видя</b>, че е тесен и крив отвор, който води към върха на скалата. Това беше небесният отвор, както му беше казал ангелският глас, но той бе толкова тесен, че не знаеше дали ще може да се провре през него. А трябваше, нали за това небесният жител го бе довел тук, да види колко е изтъняла плътта му, за да не се бои от теснината на отвора, който водеше към небесната светлина.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Тя не беше малка като пещерата над Скрино, а два или три пъти по-голяма от нея. В дъното й идеше светлина, та когато се приближи и погледна нагоре, <b>видя</b>, че е тесен и крив отвор, който води към върха на скалата. Това беше небесният отвор, както му беше казал ангелският глас, но той бе толкова тесен, че не знаеше дали ще може да се провре през него. А трябваше, нали за това небесният жител го бе довел тук, да <b>види</b> колко е изтъняла плътта му, за да не се бои от теснината на отвора, който водеше към небесната светлина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Сърцето му трептеше от чистотата на сътвореното, не с ноздрите си, с кожата си я поглъщаше, усещаше сладостна омая в слепоочията си, а в ушите му навлизаха ангелски съзвучия и вече не знаеше къде се намира тялото му. Всички езера бяха неземни, но най го привлече едно с вид на око, така бяха обли и чисти двете дъги на извивките му, които неусетно се сливаха в краищата си. Окото на Бога му се <b>видя</b> това езеро, кръгло и безкрайно в повторението си като безкрая на божията вечност, и както божието око <b>виждаше</b> всичко, така това око го поглъщаше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Когато се събуди призори, вече я нямаше, та той се укори да не би в съня си да я е прокудил. Но тя се появи към пладне, дойде към него и пак насочи глава към ръцете му, но сега не чакаше те да я милват, а тя ги галеше и лижеше. Той се взря в очите й и <b>видя</b>, че вече не бяха мътни и тъжни, а ясни и нежни като на игрива кошута, пък и тялото й вече не трептеше, а стоеше спокойно, защото вътрешният огън бе изчезнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Искаше той да го хване и <b>види</b> и това желание съвпадаше с упорството на приближените му, но докато те го търсеха да го убият като враг на царството и разложител на паството, той искаше само да го <b>види</b> и говори с него. Любопитството му се разгаряше от мълвата за тоя човек, та прав или не, той беше апостол, пастир на духа, и людете му се кланяха като на божие откровение. Така говореха, че е едва ли не нов божи син. Христово превъплъщение и нищо, че не го вярваше, а му беше и смешно, искаше да <b>види</b> на какво се кланят людете и какво така неземно ги привлича.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Но дали движеше омраза и брат му Боян, най-младия, вече не знаеше и беше трудно да го проумее, не защото му е брат и кръвта замъглява мислите, нали не <b>видя</b> добро от другите си двама братя, а защото Боян вървеше по свой път и изглеждаше, че пътят му не прилича на никой друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Стефан пое в ръцете си меха, усети как мекотата се разстила по пръстите му и пусна от устието плътната и тъмна струя най-напред в неговата, а после в своята чаша. Изчака царят да я поеме в ръката си, да я долепи до устните си, <b>видя</b> притварянето на очите и бавното повдигане на гълтача, и едва тогава отпи от виното.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Послушникът не очакваше да го <b>види</b> насред пътя, мислеше, че светият отец още не е тръгнал, та се сепна и закова на място. Бяха му казали пак да отиде, да го подсети и нищо, че му беше срамно втори път да идва, не вярваше, че отецът може да забрави, което е обещал, беше поел нагоре по пътеката.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А долу, на моравата, близо до постройките на братята, множеството стоеше и жужеше като събуден, но неразбунен кошер. Разни люде се бяха събрали и от различни места бяха дошли, едни да благодарят за вече извършеното от светия отец, други се надяваха на чудотворната му сила, а трети, и те бяха повечето, искаха само да го <b>видят</b> и получат благословията му.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>не можеше да знае, пък и не можеше да <b>види</b>, че Драгота бе забелязал войскарите и оня смуглия, десетника им, но нищо, че сърцето му тръпнеше, стоеше като истукан заради людете си, и най-вече заради Богомил.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Щом се върна Мануил, Григорий се промъкна през людете и разбра от задъханата му уста, че отецът слиза. Отдъхна и той, а множеството, усетило, че надеждата му иде, се раздвижи. Майки придърпваха децата си, поглаждаха косите им и ги притискаха до себе си, невести, що чакаха или се молеха за рожба, се прекръстваха, а мъжете се прокашляха, сякаш така по-добре щяха да чуят и <b>видят</b> за каквото бяха дошли. Даже няколкото овце, що носеха за дар на светия отец заблеяха, а до тях шилетата и козлетата се разиграха, нищо че стопаните им махаха с ръка да мируват.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Не бързай, има още болни, светият отец ще изслуша и теб. Десетникът се върна гърбом, а той го гледаше и не можеше да се досети що може да иска от него. Не е като другите люде, войска? е, пък не изглежда и болен. И докато го гледаше <b>видя</b>, че и там, по края на множеството, има още войскари. Да са дошли да сложат край на усамотението му, досега царски люде тук не бяха идвали, но и той не беше чувал някой болярин да се дразни от пустиничеството му. Нали затова бе дошъл чак тук, да не е трън в ничии очи. Или пък някои от иноците да търсеха за дело още в мирския свят?</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- Теб, отче, за теб е дошъл и иска да те <b>види</b>. Затова съм преводен и аз, да ти дам даровете му и да ти кажа, че утре ще дойде. А той, като го <b>гледаше</b> с чистата синева на очите си, го попита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Златото и най-вече драгоценните камъни блеснаха под полегатите и последни лъчи на слънцето, и тия от людете, които бяха наблизо, надникнаха, но вече не можеха да се учудват след преживяното. А десетникът, като <b>виждаше</b>, че погледът му не стига до дъното на сандъчето, го остави на земята, наведе се и напълни чашата с даровете. После я взе в ръцете си и както беше на колене, понечи да я повдигне към него, но <b>видя</b>, че той се беше отдръпнал към камъка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Нещастието надвисна над цялото лято. Борис беше заведен от майка си да <b>види</b> момчето. Дори и по-късно не можа да си обясни по какви причини това дете беше облечено в бяла дреха и поставено в ковчег с цветя, пред който се извървя цялото село. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         После го <b>видя</b> и вече беше пред вратата - голяма почти колкото самия параклис. Казаха му да я отвори. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Една късна вечер, след обиколна разходка из улиците, той я <b>видя</b> да върви нагоре по фасадата на една бяла къща. С поличката и краченцата. Като муха, като пчела. Видя я и толкоз. Под лунните лъчи премига и пак я <b>видя</b>. Стигна до покрива и тръгна по него, изкачи го до върха и изчезна от другата страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис седеше закован в тишината. Не му и хрумна да изтича от другата страна да я <b>види</b> как слиза. Знаеше, че слиза от другата страна. И така си тръгна с образа на момичето, което слиза по стената от другата страна на къщата. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>Нямаше сватба, само подписи. Тя никога не допусна той да <b>види</b> паспорта й. Служителят можеше, но не и съпругът. Никога не разбра нито кога е родена, нито кои са родителите й, нито дали има братя и сестри. На въпросите му се смееше, сякаш нямаше по-неуместно нещо на света от това да ги задава. Учуди се на себе си с каква лекота лъже семейство и приятели когато го разпитваха. А себе си лъжеше, че все някой ден ще разбере, веднага щом Мария престане да играе тази смешна и забавна игра. После забрави и се върна към това, когато вече беше късно. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         После пък, Маргарита вече свиреше сама и Валентин изгуби интерес. Един ден, вече бяха по-големи - около петнайсетгодишни - един негов приятел случайно чу Маргарита да свири и поиска да я види. Влязоха на пръсти в тъмния хол и дълго слушаха без тя да ги усети. Когато свърши и ги <b>видя</b>, бързо избяга в стаята си. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         После пък, Маргарита вече свиреше сама и Валентин изгуби интерес. Един ден, вече бяха по-големи - около петнайсетгодишни - един негов приятел случайно чу Маргарита да свири и поиска да я <b>види</b>. Влязоха на пръсти в тъмния хол и дълго слушаха без тя да ги усети. Когато свърши и ги <b>видя</b>, бързо избяга в стаята си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Приятелят му обаче, който се оказа син на музиканти, продължи да упорства. Искаше да <b>види</b> партитурите, искаше да знае, дали Маргарита учи в музикалното училище …Търсиха навсякъде, но не намериха и следа от партитури. Момчето настояваше, че беше чуло финала на една много специална соната на Цезар Франк, която се разучавала за изпити за инструменталисти в Консерваторията. И че Маргарита я свирела виртуозно. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Когато Борис я заведе, за да им я представи, те почти не я <b>видяха</b> зад огромния й корем. Понеже не можеше да се наведе ниско, Мария просто седна на земята в краката им, за да им целуне ръка. Косите й се разтлаха и я обгърнаха като мантия. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис ги остави сами и тръгна нагоре към параклиса. Не беше се връщал там от деня на кръщенето си. Когато бутна с пръсти голямата врата и <b>видя</b> вътре една дребна жена с очи като мъгла. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Сега там нямаше никого. Влезе и седна на пода с лице към вратата, която бавно се притваряше. Седна на мястото, на което някога я <b>видя</b>. В момента, в който гърбът му докосна стената, разбра, че е тя. Че той е тя, че онази жена е тя, че бебето в нея е той, че родителите му долу в къщурката са тя. Тихо жужене го унесе. Седя дълго, или кратко, седенето там е безвременно, <b>видя</b> <b>погледа</b> на бабата на умрялото момче, чу себе си как отпъжда мухите от нея, <b>видя</b> балеринката да слиза по стената, сля се с Мария и се венча за нея. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Отдавна знаеше, че баща й се плаши понякога с нея. Правеше каквото може, за да не го тревожи. Стараеше се той да <b>види</b> онова, което очакваше. Но дотук. Маргарита си беше Маргарита и дори баща й не можеше да я проумее. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Докато не настъпи моментът, в който Маргарита се <b>видя</b>. Дотогава се беше усещала отвътре, беше научила някои неща , но някак си еднопосочно, с вдигнат чадър. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Сърди се два-три дни. Когато за пореден път <b>видя</b> Маргарита да нарамва чантата и да потегля нанякъде; измъкна се тихичко след нея и реши да я проследи. Маргарита сменя всякакви градски транспорти, повече от времето в кръг. Накрая категорично пое пеш по стръмния булевард към Кръста. Когато стигна до равното, дълго стоя на светофара, после продължи към Хладилника. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Трамваят се оказа топъл и пълен. Първото лице, което <b>видя</b> щом се качи, беше това на Валентин. Той се запромъква към нея с неясни усмихнати знаци, добра се най-сетне и целуна по средата, тоест по носа, блаженото й лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Подът леко се поразклати. Валентин вдигна очи към лампата я <b>видя</b> да се люлее. Хукна за палтата, в коридора изтрополяха изпуснати книги, взе да нарежда нещо на Маргарита. Тя не помръдваше от мястото си и продължаваше да му се усмихва. Валентин се ядоса, хвана я за ръката и усети инертното тяло зад нея. Заплаши, че ще я остави сама, че си търгва, защото има земетресение, Маргарита продължаваше да го <b>гледа</b>. Валентин бясно хлопна пътната врата зад гърба си и хукна надолу, по-далеч от тази луда къща, където майка му я нямаше, а сестра му се хилеше в кухнята. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Господин В., адвокатът, чу как вратата на колата се захлопна тихичко и тежко зад гърба му. Шофьорът му щеше да го чака колкото трябва. Преди да влезе в кооперацията го <b>видя</b> да си запалва цигара. Дъщерята на съпругата му живееше на третия етаж в едно безкрайно жилище, което приличаше на картинна галерия. С големия си котарак. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Фани имаше вид на диво зверче от северен сребрист тип със скъпоценна кожа. Всеки път когато се срещаше с нея, господинът минаваше през две фази: първо на смут от великолепния й расов вид и второ, пак на смут, от опростените отношения с нея. Самата й къща приличаше на покоите на Снежната царица - ледена, бяла и празна, едва ли не с огледални подове. Кой лъскаше тук? Май нямаше нужда, като се има предвид, че можеше да <b>видиш</b> дъха си през зимата. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         През първия час бяха само трима, момчето, което я доведе, и което имаше вид да я познава много добре, и момичето, което отначало взе за домакиня, защото то се преоблече поне два пъти. Седяха край някаква ниска масичка, когато момичето изчезна и тъкмо преди да забравят за него, се появи отново по нещо като прозрачна нощница без нищо отдолу и това изглеждаше красиво в полутъмното място. После нахлуха други хора и Маргарита я изгуби, за да я <b>види</b> по-късно в други дрехи и да се пита дали е същата. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Прозорецът на баща й светеше като фар. Той й отвори почти веднага и се ужаси като я <b>видя</b>. Толкова, че не я покани веднага да влезе, а я остави да вдишва миризмата на изгоряло, която излиташе на свобода от апартамента му. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         В този момент зъзвънтяха кристални гласчета, някой идваше. Валентин тръгна да отваря и още преди да <b>види</b> кой е, можеше да се закълне, че не е Маргарита. Обаче се оказа тя и то без великанската си чанта. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Маргарита се бореше. Не знаеше с какво, но се бореше с нещо, което я държеше като в пашкул. Валентин стоеше прав на около два метра от нея и я гледаше. Това, което <b>виждаше</b>, беше някакъв дълбок унес, който в първия момент го разтревожи за чашата в ръката й. Но тя я стискаше здраво и гледаше някъде извън тази стая. Видя едно момче да сяда до нея с намерение да я заговори. Дори прокара пръсти пред очите й без тя да реагира. Валентин седна от другата му страна и взе да шепне в ухото му. Момчето се извърна от Маргарита и прихна. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         После изведнъж всичко свърши. Валентин я <b>видя</b> да се изправя, съвсем на себе си, да допива чашата и да я поставя върху рояла. Приближи се към него, надвеси се и прошепна в ухото му: "Това тук е различно". </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         В този момент към нея се пристъпи господин В. и я попита дали вече не са се виждали. "Съвсем не", разсмя се Маргарита и повдигна капака на пианото. Господинът смаяно я <b>видя</b> да сяда на табуретката и да я наглася според височината си. Този роял със сигурност не беше отварян от години. След първите акорди гоподинът установи, че все пак е акордиран. Може би от студа. Маргарита поразходи ръце из клавишите и после някои избрани измежду присъстващите разпознаха Шуберт. И спряха уредбата. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Когато паркира пред апартамента си, <b>видя</b>, че прозорците светят. Заключи откъм своята страна, отвори вратичката откъм Рали и отново я взе на ръце. Никой не ги <b>видя</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Тръгна бавно, шалът се влачеше след нея и Мария го придържаше леко с ръка. Постоя малко отпред. Усети пътя в себе си, <b>видя</b> отново гората отдолу, с черните мазки на белия фон. Това, което беше извървяла беше в нея, изпълваше я отвътре с онази сила, която добре познаваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Можеше да се <b>види</b> и обратно - веднъж построен, мостът беше взривен от едната страна и това, което беше останало от него, стърчеше от другата, по силата на някаква магия, като този в Авиньон. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         В къщата беше тихо като в кутия. Господин В. влезе в хола и <b>видя</b> строени на ниската масичка различни по големина шишенца. По одеалото и възглавницата на канапето той заключи, че някой е лежал там. Лампите светеха. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Мария се беше появила в живота му като единственият възможен друг човек. Той я беше разпознал, още щом я <b>видя</b>. Срещна я на улицата. Нямаше никаква вероятност да я срещне където и да било другаде, тъй като не общуваше с никого. Обърна се и тръгна след нея. Тя почти веднага се извърна и той <b>видя</b> как го <b>гледа</b> с очите с цвят на мъгла. Бяха пред къщата й и тя го покани да влезе. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         По-късно, кой знае кога, Валентин каза, че иска да <b>види</b> майка си. Баща му, с новото си лице, му отвърна, че ще я <b>види</b>, но на място, което не е стая и върху нещо, което не е легло. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Баща му отвори капак в някаква стена и изтегли от нея легло, което увисна във въздуха. Беше на равнището на гърдите му. Двамата застанаха от двете страни. Ръцете на баща му бавно отвиха нещо бяло, като пелена. И Валентин я <b>видя</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Видя я така, както никога не я беше виждал. Винаги беше знаел, че майка му е различна от всички други. Че между всички други степените на различие са много по малко, отколкото между тях и майка му. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Сега, обаче, я видя така, както можеш да <b>видиш</b> някого само веднъж. Беше гола и тялото й блестеше като овална перла върху легло от черни коси. Това не беше тяло на жена, а на дете. Не можеше да откъсне очи от него, от изяществото му. Спря поглед на тънката линия на раменете като на последно убежище, преди да стигне до лицето. Знаеше, че погледне ли го, всичко ще свърши. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Сега, обаче, я <b>видя</b> така, както можеш да <b>видиш</b> някого само веднъж. Беше гола и тялото й блестеше като овална перла върху легло от черни коси. Това не беше тяло на жена, а на дете. Не можеше да откъсне очи от него, от изяществото му. Спря поглед на тънката линия на раменете като на последно убежище, преди да стигне до лицето. Знаеше, че погледне ли го, всичко ще свърши. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Валентин затвори своите; и нещо го разтърси. Видя я как го <b>гледа</b> с мъглистите си зеници, <b>видя</b> я как му се усмихва и му казва да си върви. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис ридаеше за първи път в живота си. Дори не знаеше какво му се случва. Целият свят се разтърсваше и отърсваше от някакъв сън, непонятен и безпаметен. Борис се <b>видя</b> да слага бебето на земята и да взима в обятията си баща си. Чу се да казва "татко, къде е мама". Не помнеше някога да е изричал тези думи. Баща му безмълвно стана и на свой ред изчезна. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Валентин <b>видя</b> как зениците на Маргарита започнаха да се разширяват. Запрехвърля в ума си необичайните неща: нощ, а не ден, Борис в къщата, бебето без Мария и кой знае какво още може би я смущаваше. Предположи, че бебето без Мария, беше най-видимото. Какво още? Усети как го обзема паника от нещо, което трябваше да се случи, и с което не мислеше, че ще се справи. От Борис се излъчваше друго, което го обърка още повече. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         В този момент се позвъни и звукът развали пирамидата. Пристигна Фани, и докато я въвеждаше в хола, по петите му вървеше Маргарита, която трепна от радост когато я <b>видя</b>. Валентин ги остави и се върна при Борис. Махна му да дойде в кухнята и двамата се настаниха около масата. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Какво значеше мъртва Мария. Борис се изсмя на глас. Тялото на Мария и Мария, бяха ли едно цяло? Борис знаеше нещо за очите й в параклиса, което и тя самата не знаеше. Не знаеше кое е било това дете, което беше <b>видяла</b> и което я беше видяло в деня на кръщенето си. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Какво значеше мъртва Мария. Борис се изсмя на глас. Тялото на Мария и Мария, бяха ли едно цяло? Борис знаеше нещо за очите й в параклиса, което и тя самата не знаеше. Не знаеше кое е било това дете, което беше <b>видяла</b> и което я беше <b>видяло</b> в деня на кръщенето си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис никога не посмя да попита дали някой я е видял. Пронизващата мъгла на очите й изпълни неговите. Никой никога не заговори за нея. Но и той никога не се усъмни в съществуването й. До деня, в който я срещна. На улицата, посред бял ден, насред града. И пак тя го <b>видя</b>. И пак той я <b>видя</b>. За Борис нищо друго, никога не беше имало значение. Остана с нея, и толкова. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Борис никога не посмя да попита дали някой я е <b>видял</b>. Пронизващата мъгла на очите й изпълни неговите. Никой никога не заговори за нея. Но и той никога не се усъмни в съществуването й. До деня, в който я срещна. На улицата, посред бял ден, насред града. И пак тя го <b>видя</b>. И пак той я <b>видя</b>. За Борис нищо друго, никога не беше имало значение. Остана с нея, и толкова. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Сега, когато всичко свършваше, Борис се опита да <b>види</b> цялата картина. Мария, родителите си, бебето, Маргарита. Всички бяха по местата си. Беше оставил сина си върху леглото на Маргарита. Сигурно заедно щяха да слушат "приказките от кутията". Него го нямаше в картината. Така, както винаги беше искал да бъде. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Крадци;2008;<br>
<i>От единствената осветена каюта излезе едър, дори пълен мъж, който се заклати към кърмата на яхтата, опря се на леерите и се загледа в светлата, фосфорисцираща пътека сред черните води на океана, сякаш за миг се поколеба, сетне решително прекрачи въжето и се взря с любопитство в запенената от винта вода. Не можеше да се <b>види</b> много - небето бе покрито от плътни облаци и само светлината от каютата хвърляше сянката си върху мъжа, който продължаваше като хипнотизиран да се взира в сапунената пяна зад кърмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Крадци;2008;<br>
<i>На другия ден Марко се отби в клуба по обед. Хараламби го <b>видя</b> отдалеч и му махна с ръка, като не преставаше да дъвче.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Крадци;2008;<br>
<i>- Снощи се <b>видях</b> с Христо Калчев в ресторанта на Съюза - делово обясни Хараламби, - прочел е първите три глави, казва, че романът става страхотен... предложи да ми стане редактор...</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Крадци;2008;<br>
<i>Горкият Хараламби, в този миг му дожаля за него. Благодареше на бога, че не <b>видя</b> това, което последва, излетя за Москва и се бави там около месец. А Хараламби успя да напише разказа, дори успя да го отпечата. Единственото, което Марко помнеше от тази случка, бе, тържествуващата усмивка на Армен, който го посрещна на варненското летище.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>Дълго въртя шишето в ръцете си, чудейки се какво съдържа, под любопитните и гладни погледи на десетки измършавели лагеристи, които просто изпиваха с очи въпросното шише. Мушна го под овехтялата и въшлясала войнишка куртка, като реши да го поогледа по-късно в усамотение. Усети колективната въздишка на разочарование, <b>видя</b> обидата по лицата на озверелите от хроничния глад нещастници, които нито искаха, нито очакваха нещичко от неочакваната му находка - надяваха се само да й се порадват, а, кой знае, може би и да помечтаят, че един ден и на тях може да им се случи подобно чудо.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>Мушна хляба в пазвата си и повлече крака към плаца за сутрешната проверка, щеше да хапне по-късно, все щеше да му се удаде случай да бръкне в меда, без да го <b>види</b> някой. Не изпитваше угризения, всеки друг би постъпил като него, трябваше да се живее, да бяха двама, трима или дори десет човека, може би щеше да раздели с тях скъпоценното шише, но в тази ранна утрин на острова около него се мотаеха хиляди мъже, един от друг по-гладни и изтощени.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>Изведнъж му стана студено. Един от граничарите, съвсем младо и голобрадо момче, гледаше към тях. Патриарха не бе съвсем сигурен, че гледаше него, може би фиксираше Митко, който дишаше тежко и вървеше пряко силите си, или пък войникът се бе заплеснал по фалшивото пеене на Даскала. През тези седем години Патриарха бе развил сетивата си до съвършенство, вече бе уловил въпроса в очите на войника, <b>видя</b> как си размениха няколко думи с колегата си, а сетне и двамата впериха очи към тях. Патриарха вече не се и съмняваше, че смъртта е кацнала съвсем близко до някой от “сгрешилите пред народа”.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>- А пък аз му купих лимони - каза жената, като го гледаше с големите си сини очи, - голям зор <b>видях</b>, докато ги намеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>Запали примуса в кухнята и сложи джезвето с кафе, сетне поглади бузите си и реши, че не е необходимо да се бръсне - снощи го бе направил в болницата. Пусна радиото, из стаята се понесоха звуците на руска частушка, ядно го изключи, съблече се по потник и огледа яката на ризата си, <b>видя</b> му се замърсена, затова разопакова пакета, в който се намираха останалите две ризи, изпрани и изгладени от Ана, които тя му донесе снощи.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>В затънтено село в планината Дара срещна Раса. Видя го в ресторанта на крайпътен мотел. Седеше заобиколен от шумна, но миролюбива компания, нямаща нищо общо с вида на сподвижниците му от миналото. Тя не вярваше на очите си, а сетне и на ушите си, защото мнозина от съседните маси се обръщаха към него с името Омер. Той също я <b>видя</b> и широко й се усмихна - позна я. Майката и синът възнамеряваха да нощуват в хотела на съседния град. Наложи се обаче да отседнат в мотела, защото на Дара й прилоша и се строполи в несвяст на средата на ресторанта.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Да, но точно този елен не е предаден - застъпи се дон Артуро. - Такава сила има в рогата му, огромни, тежки и в същото време красиви.Не бих повярвал, че подобно нещо съществува, ако не го бях <b>видял</b> с очите си. Това не е просто трофей, а шедьовър на природата. Не съм го отстрелял аз, но какво ли не бих дал, за да го притежавам.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Връхлетя ме съдбоносното усещане, че ще се сбъдне предчувствието за богаство в Барселона. Обзе ме спокойствието, че след тази вечер никога повече няма да се <b>видя</b> със този влюбен старчок Артуро, да ме прощава господ, защото той вече не е между живите. Тогава само извих недоумяващи очи към него:</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Обаче аз го <b>видях</b> - подхванах с леден глас, който нямаше нищо общо с поведението ми до този момент. - Имам две възможности: да изляза оттук, все едно, че нищо не се случило или да си тръгна и да разказвам подробно и словоохотливо какво съм видяла и чула.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i>- Обаче аз го <b>видях</b> - подхванах с леден глас, който нямаше нищо общо с поведението ми до този момент. - Имам две възможности: да изляза оттук, все едно, че нищо не се случило или да си тръгна и да разказвам подробно и словоохотливо какво съм <b>видяла</b> и чула.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Беше умен мъж. Мен ме губеше, но поне трофея можеше да спаси и той го направи. След тази вечер повече не <b>видях</b> дон Артуро.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Една сутрин в кабинета на Ал влезе млада жена, чиято крехка фигура се огъваше под купища папки. Появата на непознатата го подразни. Канеше се учтиво да я отпрати, но тя му обясни, че замества секретарката, която щяла да отсъства два-три дни. Казвала се Лина. Погледна я. Не се впечатли - бледо лице, кестенявочервеникави коси, тъмнокафяви очи. "По-млада от другата, иначе нищо особено". После целия ден бе извън офиса и не я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Незнайно как обаче от заспалата, съпружеска спалня Ал съвсем ясно <b>видя</b> брега, където се бе сбогувал със Сара и лятото. Яростният вятър захлупваше гребените на немирните вълни и лягаше укротен с тях на брега. А по пясъка пристъпваха бавно птици, уморени и щастливи, че са пак у дома. Примамени от топлото слънце скоро щяха да дойдат и хората. Безбройните им стъпки щяха да нарисуват криволицата на нова съдба.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i><i><i>Той седеше на съседната маса в компанията на няколко добре изглеждащи и скъпо облечени мъже. Гледаше я, както я бе <b>гледал</b> шофьорът на таксито. Ан знаеше, че когато простоватият мъж, спрял колата в най-голямата локва на летището, бе <b>поглеждал</b> в огледалото, той не само бе отчел цвета на очите й, плътните устни, и незабележимата усмивка, той бе <b>видял</b> една страхотна, изискана жена, каквато рядко или въобще не се бе качвала в продъненото му возило, и я бе пожелал.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Както и да е - след пауза заключи адвокатът - ще ги <b>видя</b> и двете сестри. Другия понеделник е сделката. Ще паднат добри пари. Между временно ще поогледам госпожа Жозеф. Със сумата, която ще получи навярно си заслужава да си затворя очите за колоритния й произход.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>"Вероятно търси сестра ми. Или му прави впечатление приликата ни. Добре, че Яна успя да се изплъзне. Ако ни <b>види</b> една до друга ще отгатне коя е сестрата, която отсъства, но е дала пълномощно на Янулка да продава и от нейно име апартамента на ул. "Московска".</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>При тези думи Рая скочи от леглото, застана срещу възрастната жена и се втренчи в нея. В очите й, на кафявия фон, замъглен от начеващи пердета, като на филмова лента се извъртя разказът й, така, както бе <b>видяла</b> всичко по време на гостуването си при дъщерята: голяма изоставена сграда в края на града, десетина коня, едри, потни, без ездачи и само на гърба на един от тях - стройният, чертелив мъж. Рая веднага го позна, бе мъжът със зелените очи. Тя прегърна старата жена, щастлива от прозрението, че не е болна, а просто влюбена.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>По природа баба й бе деспотична, на този път не каза нищо. Сама я беше научила, че съдбата обича смелите. "Само дето се заблуждава, че й трябват уши, за да чуе любовта", помисли си с насмешка възрастната жена, която със сърцето си бе <b>видяла</b> зеленоокия мъж. "Глупаче, но нека върви! Слухът все ще й послужи, защото е умница и не е хубаво да гние в този пущинак". Така с разума тя заглуши мъката по раздялата с внучката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Биолчев;Сладкото нищо;2001;<br>
<i>     - Ще пием по едно - казва той. - На тебе ти се обадих да дойдеш малко по-рано, за да се <b>видим</b> на спокойствие. </i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;Мулето на Педро;1999;<br>
<i>Пътеката бе нова за Ой-Ма - първата непозната от години насам. Дълго вървя и накрая се спъна в една дума. Погледна и <b>видя</b> - освен, че бе дума, беше и неприятна. Полиетилен...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;Мулето на Педро;1999;<br>
<i>- Да си говорим? За какво? За ескимоския бит? За тези твои прекрасно оформени иглута? За тези две магически кълба, в които някоя гледачка би могла да <b>види</b> бъдещето ти, а пък сексуален маниак като мен вижда само едно безкрайно настояще?</i><br><br>
------------------------<br>
Цветанка Еленкова;Седмият жест;2005;<br>
<i>Всеки ден котката ми носи кърлежи. Обикновено по краката или на най-чувствителното място, където минават всички артерии. Маково семе, кърлежите малки и черни, но напият ли се, разцъфват. Видях два — върху стъблото на финикова палма в Родос и на един камък в Делфи. А наоколо пръски кръв, а наоколо цели локви. От стъпкани. Вдигам поглед нагоре. Няколко съсирека се чернеят — маслини. Кой казва, че когато обичаме, не трябва да ни храни друг? Както майката детето.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред - що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не <b>видех</b> един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха "Волим те, цуро, шашаво те волим!" и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Опитах се да си представя и пиян лорд-акордеонист, заспал в чиния с желиран фазан. И как някаква лейди бърка в пазвата на някакъв сър, за да извади оттам задигнатото според обичая томче на Шекспир. И как онзи, адмиралът, си гаси пурата между колелцата от краставица. И как най-старият лорд разказва колко пъти е бил наказван "под оръжие" по време на Първата световна и запрята крачол, за да <b>видят</b> всички белега му. И други неща се опитах да си представя, но не можах. Много има да ни гонят европейците, докато ни стигнат...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>- Добре, че те <b>видях</b>, братко! - хвана ме за реверите той. - Само ти можеш да ме разбереш! Съкратиха ме от службата, обраха ми апартамента, а вчера някакъв изрод ми взривил запорожеца, моля ти се! Виждаш ли докъде стигнахме! Кажи ми, братко, посъветвай ме какво да правя!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Така щеше да свърши тази история, ако не беше пресъхнал язовир "Искър" и не беше дошла в София голямата водна криза. Обаче язовирът пресъхна и кризата дойде. И се срещнаха Стоян и Цвета. Срещнаха се на чешмата пред Централна баня. Тя дошла от "Младост", той - от "Люлин". Тя - с шишета от "Кока-кола", той - с туби от антифриз. Видя я Стоян и веднага я позна. После я изчака да си напълни шишетата, приближи се до нея и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>А какво пие българинът? Българинът пие главно ракия. Обикновено - пърцуца. И как въздейства пърцуцата? Ами обърнете едно шише и ще <b>видите</b> как въздейства! Сто на сто няма да си турите папийонка като англичанина, нито ще целунете роклята на жена си като французина, нито пък ще изпеете националния химн като поляка. Просто ще хванете празната бутилка и ще се огледате: "Абе, мама му стара, на кого да я очукам у главата!"</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Ето така действа нашата ракия! Тъмни сили бушуват в нея, тъмни и непредсказуеми! Затова и народът ни е такъв непонятен и непредсказуем! Ех, ако можеше и българинът да пие уиски, ама истинско, а не произведено на Гара Искър, ако можеше да пие водка, ама оригинална, а не от цар Киро, ако можеше да пие вино, ама качествено, от избите в Коньовица!... Да <b>видите</b> тогава дали нямаше българинът да бъде горд като французин и патриот като полски шляхтич! Ако можеше, ама откъде толкова пари?! Бе, нема ли кой да викне още една грозданка, бе!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Транспортът в нашия град отговаряше на тези изисквания с обратен знак - беше неудобен, но за сметка на това скъп. Ето защо хората предпочитаха да се водят предимно гратис. "Не стига, че се блъскаме като говеда - казваха си те - ами на всичко отгоре да дупчим и билети! Къде сте <b>видели</b> говедо да дупчи билет?"</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Ези тура;1999;<br>
<i>Леля Теми получи и-мейл от сина си чак от Америка. Разпечатката й донесе комшийчето Румен. Руменчо бе съученик на нейния Кайо. Той живееше в съседния вход и бе най-големият компютърен спец в махалата. Та съобщението всъщност пристигна в неговия компютър. Румен на мига го разпечата и изтича до леля Теми да я зарадва. Тя му благодари, почерпи го с бяло сладко и чаша вода от хладилника и когато той си тръгна, грабна очилата, изпи една мастичка за кураж и седна да чете и-мейла. Когато <b>видя</b> обаче чуждите букви, се отчая.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Ези тура;1999;<br>
<i>Точно в уречения час на вратата се звънна. Аз гаврътнах чашата и скочих да отворя. Край на скуката. Купонът започваше. Иху! През антрето в стаята влетя едно момиче с жълт дъждобран. То свали дъждобрана, наведе глава и започна да изтръсква косата си. Беше с бюстие и гладкото му златисто коремче пулсираше като коремчето на пчела. Задничето му беше голямо колкото пъпешче. Ха да те <b>видим</b> сега, цар Соломоне!</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Готово - казах. - Нямаш никакъв проблем. Париж е моята стихия. Но трябва да <b>видя</b> краката ти. За да мога да ги опиша добре. Един разказ без хубави женски крака не е никакъв разказ. Даже финалът няма да го спаси.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Никога повече не <b>видях</b> Валерия. След време се чу, че дълго лежала в болница, после постъпила в санаториум, а накрая я пенсионирали по болест. Спас също изчезна веднага след инцидента. Май го изпратиха в Карлуково.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Какво правя в тази кола ли? Чакам едно момиче. Искам да я <b>видя</b> кога ще се прибере. И с кого. Макар че имам известни подозрения.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i>- Добре - каза Асен. Онези бяха спрели да се целуват. Затвори телефона, плати водките, без да ги <b>поглежда</b> в очите, и излезе навън. Дъждът беше спрял. Стъкленият град беше изчезнал. Улицата беше черна и мръсна. Фасадите на сградите бяха мокри. Зад стъклото на един прозорец на втория етаж <b>видя</b> лицето на някакъв старец. Старецът го гледаше. Асен се вторачи в него. Старецът веднага се скри, сякаш го обезглавиха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Като се изправихме на ръба на пътя, го видяхме. Беше прекосил падината и застанал на колене сред вековните мури в подножието на отсрещния склон. По едно време се озърна и ни видя. Скочи и замаха с ръце. Когато го наближихме, <b>видях</b>, че гърлото му се е издуло и жилите по него ще се пръснат. И изведнъж извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i>Като се изправихме на ръба на пътя, го <b>видяхме</b>. Беше прекосил падината и застанал на колене сред вековните мури в подножието на отсрещния склон. По едно време се озърна и ни видя. Скочи и замаха с ръце. Когато го наближихме, <b>видях</b>, че гърлото му се е издуло и жилите по него ще се пръснат. И изведнъж извика:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i><i>Като се изправихме на ръба на пътя, го <b>видяхме</b>. Беше прекосил падината и застанал на колене сред вековните мури в подножието на отсрещния склон. По едно време се озърна и ни <b>видя</b>. Скочи и замаха с ръце. Когато го наближихме, <b>видях</b>, че гърлото му се е издуло и жилите по него ще се пръснат. И изведнъж извика:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>След петдесет метра Тодор <b>видял</b> тира, полегнал като детска играчка в канавката. Долчинката до него била пълна с портокали. Хората от селото на върволица с колички, каруци и леки коли товарели кой колкото свари и възбудени и весели, бързали към къщи за Бъдни вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Първия път, като <b>видях</b> Мима, изтръпнах от възхищение и свян и загрубялата ми войнишка душа се преметна като риба. В пералнята беше адски топло и Мима носеше върху себе си само една раздърпана памучна фланелка, едва покриваща началото на бедрата й. Леля Ани, изглежда, бе забелязала моя захлас, защото след седмица-две, докато бръснех някакъв син дядка, ми рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Аз влязох вътре и <b>видях</b> върху едната каменна маса бялото тяло на някакво момиче. Беше толкова хубава наистина в голотата си, че даже и смъртта не можеше да я загрози. В ъгълчето на устата й лъщеше засъхнала струйка кръв. Малките й гърди изглеждаха съвсем живи и прелестни.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Ти сигурно си мислиш, Джо - каза високо леля Ани и гласът й проехтя в каменната зала, - че това, дето карам момичето да пие от мръсната вода, е пълна гадост. Познавам по очите ти, че така си мислиш. Но не си прав. Защото едва когато човек се смири дотам, че да преодолее отвращението си, той стъпва на пътя към съвършенството. Мнозина от хората се смиряват чак когато усетят края и <b>видят</b> как крачи към тях онази със святкащата коса - и в това е голямата им грешка. Хайде, моето момиче, изрежи ми сега ноктите.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Бях живял при нея на село през първите шест години от живота си, докато не стана време да тръгна в първи клас. Виках й мамо Жиже. Когато през лятото майка ми идваше от София да ме <b>види</b>, тя се дразнеше от това обръщение. За да не огорчавам майка си, в нейно присъствие започнах да произнасям "мамо Жиже" наум. Знаех, че баба чува мълчаливото ми обръщение и не се притеснявах от промяната.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Абе... - каза мъжът и пристъпи една крачка към мен, но после се овладя. - Виж какво, момче - продължи той по-спокойно. - Аз трябва да я <b>видя</b>. Пет нощи стоях горе до леглото й. Тя ми обеща да не умира. Само вчера се наложи да прескоча до бачкането за малко, а като се върнах, ми казаха, че е умряла и са я свалили в моргата. Разбираш ли, трябва да я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Мъжът обаче не мислеше да си тръгва. Той потърка тридневната си брада, загледа се за миг в двайсет и пет ватовата крушка над вратата и аз добре <b>видях</b> почти разранените му от безсъние, пълни с червени жилки очи, и сетне изведнъж помоли:</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Виж какво - каза мъжът. - Шеф съм на охраната на затвора в Бухово. Ей тук под сакото имам пистолет. Видял съм какво ли не. Разбери! Щом съм решил да вляза и да <b>видя</b> майка си, ще го направя. Ще разбия тази скапана врата и ще вляза. И никой не може да ме спре. Дай по-добре да се разберем човешки.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i>- Виж какво - каза мъжът. - Шеф съм на охраната на затвора в Бухово. Ей тук под сакото имам пистолет. Видял съм какво ли не. Разбери! Щом съм решил да вляза и да <b>видя</b> майка си, ще го направя. Ще разбия тази скапана врата и ще вляза. И никой не може да ме спре. Дай по-добре да се разберем човешки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>От каменната зала се чу неистов вик. Аз и леля Ани скочихме едновременно. Първото нещо, което <b>видяхме</b>, бяха огромните сияещи очи на мъжа.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Утре трябва да го обръсна, помислих си. На всяка цена. Ами ако там някъде, зад първия завой след огледалната врата го чака мама Жижи, как ще го <b>види</b> такъв небръснат.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Той се приготви за миг. Майка Серафима ни изпрати до колата. Когато се изкачихме на високото, <b>видях</b> малката й черна прегърбена фигурка да влиза в църквата.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Сигурно утре-вдругиден зидарите щяха да <b>видят</b> това пропуснато място от стената и щяха да измажат и него с прясна вар.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Знае се - рекох. И им разказах, че преди да си тръгнем четиримата от църквата, бях обиколил отвън цялата постройка, газейки през копривата и тръните, и отзад, до външната стена на олтара, бях <b>видял</b> каменен кръст, полузакрит от къпиновите храсти. На кръста беше изсечено името Мария. Годината на раждането й беше 1741. А годината на смъртта й беше 1761.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Августа с достойнство си взе чашата и седна в най-далечния ъгъл. Щяха да <b>видят</b> те, като намереха красиво разпереното й тяло. Един блок никога вече не е същият, когато някой се е хвърлил от него. Хората започват да го заобикалят. Той се превръща в прокълнат. Нещастници такива. Всички сте ченгета. Синеоки ченгета с избръснати мутри.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>- Някаква ненормална - промърмори старицата до нея и се уви зиморничаво в позеленялата от старост лисича кожа на врата й. - Хвърлила се е от двайсет и седмия етаж. Поне да се беше отровила в стаята си. А то - ще прави цирк на хората. Тялото й, разбира се, стана на кайма. Аз седях ей там, на пейката и <b>видях</b> всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>И тъй, една прекрасна утрин Блашко Лечев чул откъм кокошарника си най-сетне и кукуригане. В началото несръчно, то с всяка измината секунда ставало все по-дръзко и гърлено. Когато стопанинът отишъл на място да <b>види</b> какво става, пред очите му се изпъчил в целия си блясък и слава един истински петел.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Докато слушаше разсеяно думите на бабичката, Калин Бандеров гальовно въртеше скъпата вещ в ръцете си и вече пресмяташе цената й в долари. Той щракна капачето и то красиво отскочи нагоре. От вътрешната му страна имаше гравиран пестелив надпис. Калин Бандеров го прочете веднъж и после още един път и още един път. "На сина ми Калин Бандеров - с надежда и упование." Нищо не разбираше. Когато вдигна очи към старицата, <b>видя</b>, че я няма. Беше си тръгнала. Чудно нещо, даже и звънчето не беше издрънчало.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Привечер, когато жената на бившия учител по география Петър Пресолски се върна от работа, тя <b>видя</b> в един железен леген досами прага на дома голото и опърлено тяло на петела. Учителят седеше на един пън до легена и гледаше право пред себе си. Жена му се опита да го заговори, но в началото той мълчеше; а накрая, като се опита да продума, от гърлото му излезе само неистово хриптене.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>- Слушай сега - каза старши лейтенантът. - От мен и единствено от мен зависи дали Матю ще дойде тук на обяд. С него вчера се разбрахме така - ти да спиш с мен, ако искаш да го <b>видиш</b>. Ако ми откажеш, няма да го пусна. Всичко е в твои ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>На сутринта още със събуждането се хвърлям към прозореца. По улицата се стеле вихрушка от прах. След миг с бесен вой по нея профучават двете кучета. Когато отпред спира едно такси, аз се втурвам като обезумял надолу по стълбите към входната врата. Тя най-сетне дойде. Избрала е необичайно време, наистина, но това няма значение. Нали пак ще я <b>видя</b>, това сега е най-важното, единствено това.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i>     Навярно бях задрямал. Изведнъж по прозореца чукна камъче. После още едно. Успокоих дишането си, благодарих на ятото. И бавно се надигнах, бавно-бавно, уж като човек, на който му е все едно. Веднага ги <b>видях</b>, милите ми, родните ми две глави. А третата я нямаше. Облякох си халата и излязох на терасата. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i>     С крайчеца на окото си <b>видях</b> как мама настръхна и неволно заслони детето. „Не съм заразен, исках да изкрещя, не съм заразен.” </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i>     Гълъбите ме следяха с очи. Мама белеше портокал след портокал и ги слагаше върху един вестник на тревата. Оранжевите корички слагаше отделно на малка купчинка. После щеше да ги изхвърли. И тогава нещо пламна в съзнанието ми. Нещо, което бях <b>видял</b> и запомнил от моя прозорец. Едно оранжево петно в края на алеята, досами високата ограда на парка. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i>     Но изненадите, разбира се, никога не са изключени. Там, откъдето взех електрокара, ни чакаше мъж с дочени дрехи. Приближавайки, аз го изгледах втренчено. Ако беше от хартия, щеше да избухне в пламъци. Докато слизахме от електрокара, <b>видях</b>, че раменете на човека изведнъж омекнаха. </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Стреснатият в дрямката си разпоредител остана да се кланя зад тях в коридора, а на стъргалото блъсканицата бе понамаляла, защото беше минал ученическият час, и Дионисий остро огледа улицата. Пред изхода клюмаше някакъв господин, позната градска физиономия, и щом ги <b>видя</b>, той подскокна към Юлика.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>пасивни - беше си казал Тодор Тодоринов. - Готови пари лесно се ядат. Не прави ли левът лев - дребосък остава. Я да <b>видя</b> аз да не изгори Евстати за глупости. Толкова пара потроших по него!"</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Не може да се отрече, че това решение бе плод на човешка воля. Не може да се отрече телесното привличане, което не се бе изтощило през нощта и подхранваше в първия ден след запознанството на Дионисий и Юлика техния стремеж да се <b>видят</b> отново. Но не могат да се отрекат също ония случайни обстоятелства, които се сплитаха и натрупваха, приближавайки един към друг младежа и жената, сякаш независимо от характерите на двамата, от предишния им начин на живот и различните им планове за бъдещето.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Още щом <b>видя</b> търговския посредник, Дионисий се сети, че мъжът, който заговори Юлика оная вечер пред киното, беше май че братът на Тодор. Момчето не знаеше за какво се молеше тогава по-младият Тодоринов и какво му отказваше Юлика, но сега, като чу, че големият брат го е търсил два пъти, той с подозрителността на влюбения почувства скрития си съперник. Разчуло се е, прибързано заключи Дионисий, тоя сега ще ме заплашва заради брат си сигурно.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий Ралев не прие помощта, но тогава повярва във внушителните приказки на търговския посредник, още повече защото чичо Йона изненадващо не бе оставил след себе си ни грош и следователно, можеше да се сметне, че е хвърлил всичките си спестявания в недовършената сделка. Докато ровеше безуспешно и в дюкяна, и в задната стаичка, момчето се размисли, <b>видя</b> колко пукнатини има в обясненията на Тодоринов, а най-подозрителното беше, че тоя човек нямаше вид да го бие парата, за да прави вложения в сбирки и нумизматики.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий не <b>видя</b> нейното ласкаво движение. Още преди Юлика да свърши, той се дръпна зад платното, недоволен, изглежда, от нейния отговор.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>фабрички трещяха в покрайнините. Йона Ралев <b>видя</b> книжарници и модерни кафенета, училища и болнични сгради, музей и градска библиотека бяха създадени - отблизо градът бе станал неузнаваем през четирите изтекли десетилетия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Пръв навън изхвърча готвачът, за да <b>види</b> как чичо Йона търчи от врата на врата, само по бяла спална риза, стигаща до мършавите му глезени, притиснал парцалив вързоп до гърдите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>- Какво е станало бе, чичо Йона? - разтревожено викна готвачът и като го <b>видя</b>, антикварят се спусна към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Под прозореца на неговия дюкян бе закрепена дървена полица, на която Йона Ралев нареждаше книги в хубаво време, и сега той разправи как се събудил, защото чул скимтене отвън, излязъл, както си е, и <b>видял</b> вързопче, сложено на тая полица, а във вързопчето -бебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Жестът беше толкова рязък, че Юлика взе от ръката й листа. "Любима моя безценна Ми!" - започваше писмото и после следваха петнайсетина реда на френски, в които някой си Анри се кълнеше в любов със сладникав патос, захласваше се пред прелестите на Ми и примираше от нетърпение да я <b>види</b>. Юлика два пъти прочете това послание, без да открие нещо, засягащо фамилията Антови, и презрително го хвърли на масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий тръгваше в буквалния смисъл на думата накъдето му <b>видят</b> очите. Избягваше пътеките, бързо изоставяше местата, в които личаха следи от човешко присъствие, не си поставяше никаква предварителна цел - някой връх, къшла или околно село примерно. Всъщност той не знаеше, а и не се интересуваше как се наричат</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Когато белият ден отново просветна за Дионисий, той се <b>видя</b>, че е облегнал чело в един бор. Беше сам. Чувстваше се съвсем без сили, но му беше олекнало. Какво стана? Какъв бе тоя ужас? Защо му се стори, че някой е натъпкал в еднодневката отрязана човешка глава? Оня, изглежда, също се изплаши. От пиенето ли дойде тоя кошмар? Дионисий извъртя торбата на хълбока си - парите и дипломата си стояха вътре. Кой беше тоя човек? Какво толкова му каза? Май някакъв познат на Милетко, припомняше си, сякаш бе сънувал Дионисий. Чистофайник- рече за някого, чистофайник...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Да, много свят бе <b>видял</b> Фанто Фанучи, всемирен успех стоеше зад гърба му, но ако трябва да говорим истината, в този момент той се намираше в тежка творческа криза. При това сам не беше виновен, напротив, в най-голямата си сила се чувстваше, просто шансът му бе изневерил. Така се случи, че войната го завари в отечеството. И докато се усети - пламна целият континент. Никому в Европа вече не беше до цирк и до зверовете на Фанто. Имаше си Европа достатъчно зверове.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>пред гостите, и като щракна закопчалките, тя единствено открехна капака, за да <b>види</b> Диди, че и за утре има изненада.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Те се качваха по разклатена външна стълба. Къщата бе двукатна - стените на горния етаж бяха градени от плетове, измазани с кал. Малката площадка пред вратата бе затрупана с подпетени галоши и кални обувки и като ги прескочи, Дионисий влезе в широка стая, пълна с плътен пушек. Преди да <b>види</b>, че Милетко клечи пред тенекиена печка, той чу гласа му - хем радостен, хем изнемощял и обиден:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>И докато вървяха през навалицата, приказки се подлавяха отстрани, женски приказки с ръка на уста, та да не се чуе дума и не се <b>види</b> усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Тя мълчеше и Дионисий се надвеси над нея, вслушвайки се в равномерното й дишане. Спи, помисли той, спи милата. После внимателно се изхлузи от кревата, надяна в тъмното панталона, метна балтона на раменете си и слезе да <b>види</b> телето.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Наставаха и другите, но преди да се разпръснат по стаите, Юлика подхвърли да <b>видят</b> Дженифер, да не би зле да й се е отразила храната. И, няма как, Живка и Дионисий - с досада, останалите - охотно, влязоха в гимнастическия салон. Като заобиколиха сандъка, Фанто Фанучи пипна вцепенената си възпитаничка по корема и каза нещо сърдито и двусрично на Милетко.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Без съмнение въображаемите обяснения с Юлика бяха някакъв отдушник за страданията на Дионисий Ралев, компенсираха отчасти неговата унизителна безпътица, но същевременно тия обяснения подяждаха волята му да потърси действителна среща. Наистина той направи два-три плахи опита да намери Юлика, но в последния момент се отказваше да прекрачи в къщата й, всъщност само веднъж я <b>видя</b>, тогава младежът бе в периода на надменно-язвителните си тиради. Дионисий се скри зад оня порутен зид, който рисуваше навремето, намеренията му бяха да я пресрещне и осмее. Чака</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ей така съм ги запомнил нашите - коноп да мънят. Не че и друга работа не вършеха, но в главата са ми останали черни от прах като цигани, превили гръб, блъскат с тежката мънилка, докато дъх не им остане. Аз нали бях сираче, наглеждаха ме, галеха ме, ама за работа не ме жалеха. И щом събрах сили - мънех. Я ми пипни мускула! Още можеш да си счупиш пръстите. Не е само от конопа, да речеш, но най-напред там заякнах. И после никоя работа не ми се <b>видя</b> усилна. Само да не помислиш, че мра за тежка работа. Няма такова нещо. Човек знае и две, и двеста. Дручко е да ядеш на хляба мекото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Хай да се не <b>види</b>, такова нещо не бях очаквал. И той като мене гълъби <b>гледа</b>, и той като мене бос и с дрипава риза, на едни години се оказахме, на приказка си допаднахме, смел ми се <b>види</b> и хитър, ама не щеш ли - грък да се случи. Веднага се сетих за Савчо и някогашното си ядосване. Сетих се и за нашите, дето от Гръцко бяха бягали и от гърци - патили. Пък аз тук на грък да налетя. Обаче</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Спогледахме се ние пак с Михалис - да фъснем ли моментално, но не, усещаме сякаш, че Коста Парашкевов ни върза с тънка връв и ни подръпва отдалеч. И любопитно ни беше - какво ще стане нататък. Чуден човек, не постъпва по обичая, дай да <b>видим</b> какво ли ще измисли пак...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ах, да му се не <b>види</b> - да не би пък в обедна почивка да са били?! Припнал Парашкевов лично до "Позитано", там някъде била кантората на фамозния търговец. Чука, хлопа, занича през прашните стъкла, докато един стражар се покашлял зад гърба му и попитал:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Събрал се по спешност и управителният съвет. Тук вече се разбрало окончателно, че директорът Станев се крие, че е избягал сигурно и че работата ще излезе по-дебела, отколкото са я смятали. Скокнали да дирят фирмата с вършачките - първопричината за цялата суматоха. В съда нов адрес търговецът не е посочил, в дома му, както го бил обявил, такова лице въобще не е живяло. Няма фирма, няма фирмаджии, няма и петте милиона франка! Бре! Пладнешки хайдутлук! Под носа на цяла София, под носа на цял управителен съвет, съставен все от честни и почтени граждани! Да не <b>видят</b>, че вълк са пуснали в кошарата!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>затвор да ни се случват. Не искахме, ама зависеше ли от нас? Де да знаем чия тайна воля ни наблюдава и какво ще ни тръсне изневиделица. Те го те Парашкевов - да не би да е смятал, че без вина ще го осъдят? С бедността аз бях свикнал, за болест тогава въобще не мислех - затворът ми се <b>видеше</b> като най-близък и най-възможен. Ето кое ни плашеше в съдбата му. Затворът, дето всеки един причаква зад първото кьоше.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не знам дали чичо Щерю няма да цъфне с файтона си, да ме <b>види</b> и да развали конспирацията. Разписанието научих наизуст. И позиция сгодна си намерих - да са ми под око пристигащите влакове изцяло. А през останалото време ту зад кипарисите се гуша в градинката отстрани гарата, ту оттатък коловозите ходя край навесите с въглища. Гълъбът взе да прималява и там го вадех да се разтуши, зрънца му носех в джоба и му давах, с водица го поих.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>подлец, да знаеш, е по-интересен на човека от големия светец. Не <b>видиш</b> ли, че щом се появи някой антихрист, сганта се лепне за него, ама Христос да слезе, мнозина няма и да го <b>погледнат</b>. И ето че сега такова насекомо се беше разположило на две педи от мен. Във файтона аз седнах на малката седалка, гърбом пътувах, очи в очи с гостите. Докато се нагласяхме, коленете ми попаднаха между краката на Станев. Дебели нозе, твърди като чугун, на милиметър не можеш ги мръдна. Личи си, че като бик е як, връз теб да падне само, и ще те убие.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>зъби се видяха под нея. "Знам те аз, че си чужда подлога и с теб повече няма да се занимавам, иска да рече, ама ония двамцата като ми дойдат, те ще <b>видят</b> зор." Аз и без неговата закана се бях притеснил. Ясно беше, че само моята непохватност накрая го ядоса и заради мен гостуването започваше зле. Чудех се как да замажа грешката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>зъби се <b>видяха</b> под нея. "Знам те аз, че си чужда подлога и с теб повече няма да се занимавам, иска да рече, ама ония двамцата като ми дойдат, те ще <b>видят</b> зор." Аз и без неговата закана се бях притеснил. Ясно беше, че само моята непохватност накрая го ядоса и заради мен гостуването започваше зле. Чудех се как да замажа грешката си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>А той, като <b>видя</b>, че не искам да се намесвам в убийство, преглътна го, задоволи се с моята клетва, пусна пистолетчето в джоба си. И кисел като оцет се защура да търси виното.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Така ме беше хванал и Божидар Станев. Има неща, дето с човешка реч не могат да се опишат точно. Едно от тях е болката на тялото. И колкото повече природата пази някое телесна част, толкоз повече, изглежда, тая част боли. А какво повече да варди природата от детеродния уд? С теб тя си е свършила работата и оттук насетне най-много я интересува твоето продължение. Ти ще си минеш по реда, щом бял свят си <b>видял</b>, ама не дай Боже семенцето ти да се затрие и човешкият род до твоята жилка да секне. Ей такава е природата - проста и разумна...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>беше да се сетим, ако си представиш какви бяхме в минутката -объркани и подплашени. Напротив, благодарни му бяхме в тая минутка на Парашкевов, за спасител го имахме, защото и другото беше вярно - умно ни насочи човекът как да бягаме, че и пари ни даде... Ръкувахме се с него и с Калия Дамянова Калева, излязохме и повече никога не ги <b>видяхме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Разбрал чичо желанието на клиента и бавничко го прекарал през пъпа на града. А там винаги хора се шляят, наизлизали и от дюкяните - <b>гледат</b>, чудят се, цъкат пазарджиклии. Половината град го <b>видял</b>. Свалил ги чичо на гарата и повече не ги срещнал. Заминали и не се</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Като поразчистихме барачката, <b>видя</b> й се обзавеждането. ЕДИНИЯТ край целият зает от голям казан, дълъг като корито и с огнище под него, в другия - обкована маса с ламарина и улей отстрани. Та къде да легнеш другаде освен под масата. Сметохме, забърсахме, хвърли ни Тумбата черги и парцали, устроихме си леговище. И щом положих глава, заспах като заклан - утрепали се бяхме от път пеша. Но само нея нощ беше тъй...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тук бръкне, там пипне, не му се ще всичките пари да вади, докато най-сетне измъкна пет лири. Като ги <b>видя</b>, кръчмарят хвърли</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не ми разправяй ти на мен, че Господ така не наказвал, ами другояче. Че откъде пък ще знаеш Божиите навици?! Аз смятам, че са неизповедими пътищата на неговото наказание и нищо не значи туй, че най-големите грешници, дето са поругали името му и цели народи са затрили, не се е <b>видяло</b> да бъдат наказани пред всички, за поука. Те си знаят само и Бог знае! Не ти говоря освен това за</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И пак се извинява, и пак поклони ми предава от целия персонал. Слушах го аз снизходително, омаян от мастиката, но се сещах, че заради парите ми са всички тия мазни думи. А иначе знаеш ли какво си мислеше тоя обер, <b>видял</b> и две, и двеста в занаята си? Ах, гиди, мошенико проклети! Ах, гиди, хърцоино недодялан! Не деликатесна супа трябва да ти дават на теб, ами мамалига недоварена и най-много едно сурово яйце да ти чукнат отгоре!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Развеселихме се с Михалис, макар че ни майката и бащата познавахме, ни бебето щяхме да <b>видим</b> някога. Нито пък то щеше да чуе за нас. По-леко захванахме коленето. И още не бяхме свършили - Тумбата си показа главата:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Виж какво - не ме прекъсвай! Туй го казвам в движение, по един само повод. Ако остане време и сме свободни с тебе двамата, и по-пълно ще ми чуеш мнението за редовия наш политик, дето грижата за народа му е единственото занимание и препитание. Тогава ела да спориш. А сега давай да вървим с каракачанските овце, че да <b>видим</b> докъде ще стигнем...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Помирисах - бор долавям, магарешки трън, сено изсъхнало. Но не споря. Толкоз ми е говорил Михалис за Гърция, толкоз желаеше да я <b>види</b> той - няма сега за дреболии да се препираме.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>До късно траяха и песните, и препирните, а рано-рано сутринта поехме с Михалис пешком към Кавала. Тежеше ни каракачанската торба, натъпкана с ядене от съседите на Никос и Елени. И повече никого от тях не <b>видяхме</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>блесна онова южно слънце в очите ми, като огледах сам себе си и хората край мен, <b>видях</b>, че не съм различен. Свикнах с името си Димитриос Папас, езика изгладих и не трябваше вече да заеквам, а по-важно - като другите наоколо се усещах, грък сред гърците, дето с тях заедно хляб ядяхме, на дребни неща се радвахме и на също тъй дребни се ядосвахме...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Навлязохме в уличките му, но хора не се срещат - всичко живо е на полето сигурно. Аз нито знаех къде е някогашната къща на рода ми, нито исках да я търся. Бях го решил предварително. За какво ми е, викам си, да чопля и тая рана. По-добре да не науча здрава ли е къщата, съборена ли е и кои хора живеят на същото място. Ако можех да съобщя тия неща на роднините в Пазарджик, друго щеше да бъде. Ама сега, при моето положение - не ми трябва! Само гроба на баща си ще намеря - с очите си да го <b>видя</b> и да го почета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Михалис бе ял смокини - и на мене набрал в шепите. Тръгна подире ми, преглътна си хапката, пък <b>видя</b>, че не ми е до смокини -хвърли ги настрани от пътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Солун иска да идем, в Атина да поживеем, Пелопонес да пресечем целия, Тесалия да кръстосаме надлъж и шир. И най-много по море да плаваме, островите да обходим. Бърза, с една дума, цяла Гърция да <b>види</b> от горе до долу, както си е на картата и както мечтаеше още в Пазарджик.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>По равно пари ни отброи - прибрахме ги без усукване. И тръгнахме по дългия и предълъг кей на Пирея към крайбрежната улица. Чак като стъпихме на нея, се обърнах и зърнах кърпата на Караканьоти като червена точка на морското ни пътешествие. Мислех, че повече няма да я <b>видя</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той дърпа на една страна, аз - на друга, принуди ме да кажа, че момичето искам да <b>видя</b>, че много ми е харесало.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Купих аз диня от пазара и пъпеш прибавих към нея. Влизаме двамата с подаръците под мишница, а като ни <b>видя</b> Аргирис Киру, развика се:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>До тук ще спра засега, защото това <b>видях</b> в оня момент у Теодорос Ликудис. Настанихме се с Михалис, разбърза се кафеджията да слага джезвето, а аз мисля само едно - откъде ще изникне Зоица. И току час по час се въртя като гузен циганин с крадено в торбата. От вратата ли ще влезе, от горната стаичка ли ще</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Дядо Аргирис замръзна с вдигнати ръце, все едно го прободоха с нож в гърба, бавно се обърна и като <b>видя</b> мъжа, притупа с крака, както заплашват, че ще подгонят някое дете.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Няма лесно да ти дам Зоя! Като рибя кост ще ти се препреча в гърлото! Ще докопам аз тоя нотариален акт, че да <b>видим</b> тогава каква ръка ще предлагаш!" Тъй си мислех, но друго рекох:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той закъсня, пристигна чак привечер. Подлових го от вратата да разпитвам как му е минал денят и сам разказвам за Пазаити. Но гледам - някак унесен слуша и отговаря, сякаш току-що от сън са го събудили. А на мен, да ти призная, най-важни от всичко ми се <b>видеха</b> ония думи на Ламброс Пазаити, че Клио ще завлече в постелята си Михалис ако не тая вечер, на следващия ден. И бързам тях да съобщя. Невъзможно преувеличение ми се струваха, разбира се, така ли стават тия работи на бегом, виках си, ама ги повторих точно както ги чух и шеговито допълвам:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Рано беше още за лягане и пак тръгнах към кафенето на дядо Аргирис. Прав излезе Пазаити за това нещо, мислех си, но за Зоя няма да познае. Зои-ца, Зои-ца, Зои-ца! - викаха стъпките по паважа и сърцето ми така прималя, такава дива потребност усетих да я зърна в секундата, че ако някой ми попречеше, щях да умра. А като <b>видях</b>, че джамлъкът на "Византия" свети, затичах се - поне с очи да я погаля...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Знаете ли, момчета, съвсем се увлече той, какво бих направил, ако съм министър на просвещението? Смешно ми стана и се захилих, като го гледах такъв опърпан, разрошил неподстригваната си от година коса. Те в селото не го пускат, той за поповата къща пита. Знаете ли? - укорно ме стрелна Парашкевов. - Щях да забраня историята като учебен предмет! За един-два випуска ще я спра, пък да <b>видим</b> какво ще стане. А?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Споменах ти, че оня следобед, когато Михалис се глави за градинар у Клио Филокали, аз пак се повлякох в кафене "Византия". Исках Зоя да <b>видя</b> и нищо повече. Само че кафеджията не бе забравил вчерашната уговорка.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Доста време мина от тая случка. Един следобед, тъкмо бях седнал да играя табла, необикновен човек изникна на вратата. Не човек, а слънце. Всички се извърнаха да <b>видят</b> кой е тоя големец, решил да влезе в кафенето. Малцина различиха, че е същото момче, дето за пръв път се яви с мен при дядо Аргирис.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Тъй почна тяхната закачка. Не че Михалис зачести да идва, но уж мен търси, а в квартирата не се отбива, направо в кафенето пристига. И сякаш дебне час, когато няма да съм там. Често се случваше да ме изпревари. Седнали двамата със Зоя, бъбрят си. Той разправя нещо, тя се киска и премрежено го <b>гледа</b>. Интересно й с Михалис, забавно й. Като ме ВИДИ, че влизам кисел, скочи:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>По едно време Зоя тръгна да навестява някаква своя съученичка в Атина. В течение да била на училищните уроци. Защото в учебниците едно пише, но учителите се отклоняват и тъкмо с тия отклонения да се запознаела тя от съученичката си преди изпитите. А пък аз си мислех да не й се отклоняват маршрутите на нея. Да не би с Михалис да се срещат. Много я подозирах за такива срещи, но не исках да я следя. Обидно ми беше да се прокрадвам тайно, а още повече ме беше страх да не ги засека заедно на някое кьоше. Но и това се случи - заедно да ги <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Един ден Зоя пак отишла при съученичката, а аз стоя и чакам на вратата. По едно време <b>гледам</b> - лек автомобил спря, но далечко от кафенето, на стотина метра. И Зоя слезе от него. Сърцето ми притупа от ревност, но веднага забързах да <b>видя</b> каква е тая кола, кой е шофьорът. И ето ти го - Михалис се изсули от предната седалка. Той бил шофьорът! Като гръмнат се заковах на място. Тъй се почудих, че умее да кара, че с автомобил разполага, та за един миг Зоица остана на трети план. А той подскочи от радост и даже се хвърли да ме прегръща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Каквато и ще да беше загадката на Теодорос Ликудис, приказка с него пак не успях да подхвана и седнах да чакам Клио Филокали. Дори Зоя не поканих на разходка, че да си открадна някоя постна целувчица. Шибам табла, а окото ми все във вратата. Умирах от любопитство да <b>видя</b> след разговора с Михалис тая изкусителка с хапчетата. Само че тя не дойде следобеда. Чак след три дни се появи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Същата лимузина, с която Михалис доведе Зоя, спря досами вратата. И госпожа Филокали влезе при нас, сякаш сто пъти бе идвала в кафенето. С тъмни очила, шарен тюрбан на главата и проста права дреха. Без много да се озърта, намери брат си и седна до него. Бях се случил доста настрани и наострих ушите си да хвана какво говорят. Но в началото те въобще не приказваха, даже поздрав или кимване нямаше. На две-три маси клиентите позабавиха играта, почудени, че тая известна госпожа за пръв път ни посещава. Като <b>видяха</b> обаче, че нищо особено не става, продължиха си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>В очите той съвсем не ме погледна. Заварихме го седнал на кревата да си реже ноктите. Вдигна глава и като <b>видя</b> госпожата зад гърба ми, бавно се изправи. Михалис бе пишкин момче и си мислех, че ще се развика, патърдия ще вдигне някаква, докато се укроти да поговорим разумно. Нищо подобно. Остана с ножицата в ръка -гузен, хванат на местопрестъплението, виноват, молещ и страдащ. Два-три мига стоя така като насрано дете пред майка си, а аз понечих да отворя уста:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Казах ти, че беше безсмислено да крада нотариалния акт. Добре го съзнавах. Ще иде в съда собственикът, нов ще му препишат от регистрите. И все пак реших да го открадна. От безизходица и безсилие. Поне ще предизвикам Ламброс, мислех си, да <b>видим</b> какво ще предприеме. А освен това, макар и временно, ще престане да размахва документа. Защото като идваше в кафенето, Пазаити, изглежда, нарочно го носеше в джоба си. Да го показва на Аргирис Киру, да го потиска и мачка, малко по малко да го пречупва към своето намерение за Зоя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Малко се бе изнервил от леката ми ръка, но хората само се отдръпнаха и останаха край нас в кръг като кучета около месарница. С гърба си чувствах, че са на моя страна, макар някои да се чудеха откъде имам да залагам такива суми. Не смееха да се обаждат през игрите, взираха се да <b>видят</b> кой какво хвърля, но свършехме ли, чуваха се подмятания:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Отдалеч обаче <b>видях</b>, че вратата на "Византия" е отворена. Хора имаше вътре, отпред също чакаха неколцина. И жени между тях. Съседки, които бях срещал, неизвестни стрини - сигурно съпруги на</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Да <b>видят</b> годежа и да намажат от почерпката, помислих си и се озърнах. Само че по физиономиите на публиката не открих чинност и достолепие, каквито изобразяват в подобни случаи. Любопитство се забелязваше, припряно шушнене, присмехулни искрици в нечии очи, а Зоя и дядо Аргирис въобще не се мяркаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Нямаше откъде да мина другаде освен край кафене "Византия". Щом свърнах от пресечката, <b>видях</b> тълпа отпред, а двама човека стърчаха на покрива. Ясно - Пазаити бе довел работници да съборят постройката. Приближих, смесих се с навалицата. Едни ругаеха, повечето разсъждаваха кой крив и кой прав, всеки викаше и спореше с останалите, а хората на покрива си вършеха своето - сваляха керемидите и по един дървен улей ги суркаха на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>кажа. Аз за Зоица няма да се оженя - заклевам се! И не защото не я харесвам, а защото никой никога няма да я обича колкото теб. И тя ще го разбере някой ден... Дано пак се <b>видите</b> двамата. Защото не вярвам, че и ти ще срещнеш втора като Зоя - толкова да й се предадеш. А най-много от всичко желая..."</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Островчето Ксилокс спадаше към гръцката територия, но моят живот в Гърция беше свършил. А кое бе това същество, как живях с него и какво ми се случи на отсрещния бряг, из турските земи, е нещо отделно. Подсети ме докъде бях стигнал, ако напролет пак се <b>видим</b> в тая градинка...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Завъртях се наистина веднъж край гръцкото консулство да <b>видя</b> каква е хавата. Стълпотворение неописуемо - все едно управляващите митинг са свикали. На предна линия циганор се тъпче - маслини да ходели да берат. Абе, тия маслини златни да бяха и всяка втора в джоба си да слагах, пак няма да се редя на такваз опашка. Не е приритала Гърция за мен, рекох си, и не повторих да ходя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Но и Агамемнон не бе постъпил напълно правилно. Казах ти какво същество <b>видях</b> да стърчи на каменната площадка над главата ми, когато побягнах от лобното място на Караканьоти. Нискорасло, криво, хилаво на вид - ама всъщност Зизу бе жилав като бодливите храсталаци, впити в скалните пукнатини. И не съм сигурен дали един воин не е липсвал на гърците, за да се съкрати срокът на войната. И тоя воин да е бил Зизу. Може би камъкът от неговата прашка щеше по-рано да обърне везните, може би от неизвършеното дело на едно пренебрегнато същество зависи съдбата на целия свят...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тъй разговаряхме двамата с него, но то бе три-четири дни, откакто живеех в пещерата и се бяхме сприятелили. А в началото, като се върна той при каменната площадка и разбра, че съм безопасен, най-напред му поисках дреха някаква, стари гащи, че да си прикрия поне срамотиите. Отказа. Ах, да му се не види макар, мисля си, <b>видя</b> парите - затова. Ама бива ли да му дам цяла жълтица за едни гащи?! Добре, че не се подлъгах, защото Зизу нямаше дрехи за преобличане. Каквото носи на гърба си - това е. Един дрипав</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Тъй разговаряхме двамата с него, но то бе три-четири дни, откакто живеех в пещерата и се бяхме сприятелили. А в началото, като се върна той при каменната площадка и разбра, че съм безопасен, най-напред му поисках дреха някаква, стари гащи, че да си прикрия поне срамотиите. Отказа. Ах, да му се не <b>види</b> макар, мисля си, <b>видя</b> парите - затова. Ама бива ли да му дам цяла жълтица за едни гащи?! Добре, че не се подлъгах, защото Зизу нямаше дрехи за преобличане. Каквото носи на гърба си - това е. Един дрипав</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Намерих го сред стадото и се стреснах, като <b>видях</b> какво прави. Паднал на колене, хванал една коза, наврял главището си под вимето й и направо от него суче. Ама смучи като звяр - по келявата брада протекла млечна струйка и капки капят на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Повечето време денем аз стоях на канарата, под която беше пристанът. Гледах няма ли да дойде спасение. Далеч минаваха кораби като сиви сенки и аз махах ръце, крещях, но напразно. Кой ще ме види на зъбера? Че и да ме <b>видят</b>, кой ще се отбие от пътя си?! И къде ще ходя, какво ще правя сетне? В Пирея ли да се връщам? Никога! Тежко и неспокойно беше на сърцето ми, а Зизу, като се завъртеше наблизо със стадото, ме успокоява:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i><i>Повечето време денем аз стоях на канарата, под която беше пристанът. Гледах няма ли да дойде спасение. Далеч минаваха кораби като сиви сенки и аз махах ръце, крещях, но напразно. Кой ще ме <b>види</b> на зъбера? Че и да ме <b>видят</b>, кой ще се отбие от пътя си?! И къде ще ходя, какво ще правя сетне? В Пирея ли да се връщам? Никога! Тежко и неспокойно беше на сърцето ми, а Зизу, като се завъртеше наблизо със стадото, ме успокоява:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Грабна торбата, подбра стадото и бързо-бързо се отдалечи. Заслизах да изпреваря спасителите. Толкова се бях зарадвал, че не се сетих малко да съм предпазлив. Макар да предполагах, че за стрелбата се е чуло. Че може би много хора са <b>видели</b> пленената гемия, а ония от катерите да са разправили какво се е случило. Ама аз не - развиках се, заскачах, както бях полугол, с ярешката кожа край слабините. Гостите обаче капка внимание не ми обърнаха, докато не завързаха лодката за пристана и единият не скочи на</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>В оня мрак аз не <b>видях</b> дали Зизу замахна да ме изкорми, или ме рязна само за предупреждение. Но тъй отскочих назад от изненада, че едва не се строполих в бездната. И си рекох: "Майната ви! Трепете се!" Заобиколих, заобиколих мълчешком отстрани и затичах надолу по стълбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>до край и като вдигнах поглед, преди да се чуе тътенът, <b>видях</b>, че Зизу още стои на зъбера. Ярката светлина пална силуета му, сякаш изхождаше от него и сякаш не Зизу стърчеше сред облаците, а самият Зевс ме следеше и се чудеше дали да ме порази с някоя огнена стрела. Повече не го <b>видях</b>. В краката ми плацикаше вода, дъждът пълнеше лодката и аз пуснах веслата, зашарих да търся нещо за изгребване. Поне с час да си удължа животеца. А къде ще ме отнесат теченията, колко време ще мра от глад и жажда в морето - не исках да мисля...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Аз не знам дали Зизу уби баща си. Стар съм вече да разбера. Но пред теб има години, може и да узнаеш. Това островче, Ксилокс, е съвсем близо до турския бряг, на север е от остров Кос. По-късно се ориентирах къде е. Ако се случи да идеш там, ще спреш на пристана. Той е от хиляди години и няма друг начин да стигнеш сушата. Брой внимателно стъпалата. Ако са сто и четиринайсет - убил го е. И тогава, като <b>видиш</b> първата църквица, запали една свещ и за мен. Защото половината грях на Зизу е мой. Белким ми се зачете на небето...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Шосето минаваше доста настрани, но отдалеч <b>видях</b> сгради, обори, голяма къща показва покрив в китка от дървета. Сетих се, че ще е чифлик и се отбих да проверя каква е хавата. Ще може ли глава да скрия през нощта. И тъкмо заобиколих първата постройка, насреща ми мустакат чичо.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>А-а, тъй било - мери ме на кантара си, както аз мерех него. Само че да <b>видим</b> еднакви ли ни са теглилките.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>А турчинът, подуши ли чудо, краката си ще строши да го <b>види</b>. Надвесиха се даскалите над главата ми, а аз взех празен лист и написах шестцифрено число.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Да, Али вече бе изповядал пред мен целта си. Да стане офицер. В офицерско училище да постъпи. За близък ме имаше момчето, иначе с кого да е нямаше да го сподели. Щяха да му се присмеят. Двайсетака гони, войник не е служил, от два месеца името си знае да пише, а се тъкми за най-голямото място. Видяла жабата, че подковават вола - и тя си вдигнала крака...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>се - ще изпревари и тук новобранците. Жал ми стана, че зарязвам тетрадките си, долни дрехи, самобръсначката, ама по-добре, отколкото да изкушавам Али. Знам ли - като <b>види</b>, че сбирам багаж, да не припне веднага да ме издава. А може би напразно го заподозрях...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>През Адана минах, по други места се блъсках, докато стигна Анталия. В града влязох оклюмал и объркан. Ни една печена патка не бях <b>видял</b> да хвърчи из Турция, камо ли да я съборя с тояга. Или ги бяха изловили вече, или подплашили да се скрият в небето. Зинах в началото бивол да глътна, а муха ми влетя в устата. Сдъвках я, глътнах я и на душата ми горчеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>обувките пред кантората, прекрачих вътре. Иначе на хамалин не даваше да припари. Килим постлан, шкаф за документите, маса, столове, а на кресло, облечено в синьо кадифе, се разположил старецът. Неподходяща мебел за такава канцеларийка, но май специално за него беше сложено. Защото не <b>видях</b> друг да сяда в креслото освен Сеид Османоглу. Поднесох кафенцата и любезно рекох:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>С омраза казах това нещо, съзнавайки, че съм несправедлив. Ама й забих ножа до дръжката! Да <b>види</b>, че и аз мога да хапя! Тя пребледня като смъртница и кой знае какво още щяхме да си речем, ако излинелият глас на Сеид ефенди не прекъсна кавгата ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Никога! Вдигнах глава и я <b>видях</b>, че е минала от другата страна на покойника. Нямаше нужда да й разправям какво си мисля, защото</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Въобще не смятах да оставам в това унило място. Докато вървях към хотела, с досада си мислех какво ще правя през двете денонощия. Прашно, скучно, заспало. Такъв ми се <b>видеше</b> Съръбаир. Потискаше ме и хълмът, надвесен над градеца, от който сигурно идеше и името му. Гол баир - изведнъж не различаваш жълтеникавия камънак от изсъхналата трева. И тук-там по стръмнините вкопчени бодливи храсти. Развъдник беше на пепелянки. Сетне го научих. Като израстяха излюпените змийчета, чак из града плъпваха. Хората по дворовете си ги намираха...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>настръхнала, хванала с една ръка таблата на кревата и готова за борба. - Ще ида до пристанището - допълних. - Да <b>видя</b> за парахода...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>грубости. Че е стара за мен, че не ми харесва и пет пари не давам за нея. Не се доверява обаче, смята, че я залисвам. Мръсник съм бил, по очите ме усетила, защото мазно съм гледал като земпаре*. По едно време тъй ме раздразни, че си рекох: ще взема да рипна през леглото и я уловя, че да <b>видим</b> ще пищи ли дъртата пастърма и какви игри ми играе. Но се сдържах - и по-добре. Не се знае дали тая сценка на ужким нямаше да се превърне в нещо истинско и грозно...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ама все пак това са гадания, плъзгава материя, психологии, както му казват. Каквото и да ставаше в душицата на Асие ханъм, на устата й беше едно - в Съръбаир да остана, на парахода да не се качвам, да не ни <b>видят</b> близките в Истанбул, че слизаме заедно. Туй молеше, за туй ме заклинаше. Едната дъщеря и зетят ме бяха виждали предишната година. Не можеха да знаят обаче, че и аз съм тръгнал да се преселвам със старите. Какво им е казала после Асие ханъм, не ми е известно. Напълно ли ме скри, споменала ли е, че заедно сме пътували до Съръбаир и ме писа беглец след смъртта на Сеид ефенди...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Като заговорих, две лица различавах само по миндерите на кафенето. Хуршид Яха и имама. Него <b>видях</b> тогава, че се усмихна, кимна ми насърчително и затова не спрях:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>При тия думи разперих ръце и вдигнах очи към тавана. Като ги сведох обаче, <b>видях</b> и останалите хора по миндерите. Повечето ме гледаха под вежди, едно, че се бях вмесил непочтително в разговора и, второ, излизаше, че им отправям упрек, задето са забравили Бога</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Притесних се леко заради ония две фалшиви карти в ръката ми. Твърде лесно пое работата, в небрано лозе ще се озова. Ами ако рекат: подай прошение утре, предяви документи веднага. Не беше късно да дам заден ход, без да знам още как ще се отметна от собствената си молба. И се дразнех малко, че сам се вързах, макар възелът да ми се <b>видеше</b> хлабав. Как тъй стана, че се натиках в самия палат на управниците?!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Мина ми през ума тогава, че ако им свърша работата на тия хора, ако се сближа мъничко я с кмета, а с Рашид ага, ще мога да отмъстя на доктор Октай. И да не му натъпчех дисагите, както се полагаше, все щях да подметна как ни е изнудвал с ханъмата и какъв подкуп взе. Да си го знаят тоя приятел! Помислих си го - и злоба ми стегна ченето. Само че и за битите свои карти не забравях. Без тескере нямаше да ме вземат. А като го <b>видят</b>, веднага ще питат: Защо излъга? Кой си ти всъщност? От кого се криеш? Време за шикалкавене нямаше, съветът чакаше, бавех им съвещанието и аз замазах едната лъжа с втора:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Приших се аз в края на една история, проточила се шейсет и кусур години. Оттогава градецът Съръбаир се съдеше с друго едно градче, Алтънтепе, намиращо се навътре в сушата. И тия две баирести места пак за баир се караха. На теб може да ти се <b>види</b> смешно, но на две-три поколения животът се беше объркал от тая тежка давия*, а като чуеха за местността Джангер, по-кибритлиите жители на двата града направо се хващаха за ножа. При това, имай</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Отидох да <b>видя</b> спорната земя, макар да не ми беше в задълженията. Това бяха три чукара, три сплетени рида, голи като длан. От най-старите документи в делото се разбираше, че тук е имало гъсти кории, поляни с дебела паша и бликали два извора. Нищо такова не беше останало. Като не са били сигурни кому ще отсъдят Джангер, хората от двата града бяха секли безогледно и влачили, докато склоновете се озъбят. Само на най-високото било бяха оставили проскубана ивица от дървета, която се очертаваше на пепелявото небе като петльов гребен.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>В началото някому беше хрумнало да дадат Садък Бостанджи под съд за похищение на обществени пари. Казали му, заплашили го. Но той се опнал. "Тъй ли?! - рекъл. - Дайте ме, като искате да се хабите! Ама преди това викнете вещо лице, незамесено в нашата разправия. Да <b>види</b> какви са ми били разноските и кой ме е пращал да му върша работа. Нека съставим протокол за фактическото положение, пък не си ли смените акъла, и за съд съм готов! Тогава вече ще ми платите още толкоз - колкото съм харчил през първата година, а не съм го турил в сметката."</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И той доразправи, че оня прадядо, бостанджибашията, си довел младия стражник да му управлява имотите не само защото бил стегнат и сербез. Ами и за любовник го употребявал едновременно. Та като идвал големият велможа в тукашния си сарай, да има кой да му услужва. Тъй че първият Бостанджи хем завъдил харем и челяд, хем си вършел тайната работа. Само че такова нещо скрито не остава, но хората отвождали очи да не <b>видят</b> и заключвали усти - да не им отрежат езиците. От друга страна - помнели...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>глава, но след последните му думи изпитах благодарност към палача си. Защото до тоя миг се имах за негова жертва, а сега той намекна, че в палач ще ме издигне. Ще ме допусне до секирата, ще ми даде моя жертва, по моя воля избрана и посочена. Палач и жертва лесно си сменят местата. И каквато е изплашена жертвата, ръка целува на оня, който в палач я произведе. И да <b>видиш</b> тогава с каква радост сече главите...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Първо се показа детето - теглеше за ръка баща си, като че играеше, и двамата застанаха пред мен хванати. Садък Бостанджи минаваше малко четиридесетте и на външен вид ме разочарова. Възпълен мъж с мазна коса и бледо лице, надупчено тук-там от някогашни младежки пъпки. Не знам какво бях очаквал - да е наперен като везир ли, да е властен като онбашия*, но ми се <b>видя</b> каба ** човек, овехтял от домашно премятане. Може би защото го сварих неподготвен - по риза, с развлачени дочени шалвари и избелели папуци на босите крака. Бях поздравил и нищо повече, тъй че той попита кой съм и кого диря.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Преди да дойда си бях намислил как да пристъпя към Садък Бостанджи, но щом го <b>видях</b>, поведох се както дойде по случайния разговор. Сега подгоних разпръснатите думи, защото отлагането не можеше да ме спаси. Докато ги строявах, докато изчаквах да ми мине слабостта, малко се бях разсеял и вяло слушах домакина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Хвала на моя имам в Съръбаир, че ме остави няколко часа сам в джамията. Не го употребих аз това време единствено за молитви. Размислих се за срещата ми със Садък Бостанджи и какво ще правя нататък. Не знам дали си въобразявах или налучквах нещо вярно, но тоя човек ми се <b>видеше</b> двойствен и колеблив в две посоки. Първата</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Като свърши цигарата, той ми подвикна да ставам, но аз не мръднах, да <b>видим</b> какво ще прави. Нищо хубаво не направи дингилът, а ме сграбчи за глезена и ме повлече като отсечена вършина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той потъпка като спънат кон, пък почисти едно местенце на гредите, положи дрехите и си тръгна. Едно, че не бих изтраял да ме докосва оня ден, но също тъй не исках да ме <b>види</b> гол и необрязан. Ще пита, ще разправи и току-виж нова вихрушка ме запрати тоя път за вечен експонат в Кайзовия музей.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тъй значи - ако повторно кръшнех, чакаше ме музеят на Кайзо. Тая възможност ми се <b>видеше</b> повече от сигурна след пресните събития. Втората беше да си свърша задачката, да умре Садък Бостанджи и тогава... Тогава пак можеше да ме премахнат, ама все пак... Нищо ново не измислях, тия два пътя си ги знаех отпреди. Абе, няма ли нещо трето помежду им, питах се. И да не е път - пътечка да криволичи?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Любопитно ми беше, все едно играехме на карти и чаках да <b>видя</b> какъв коз ще прасне отпреде ми. Но смятам, че той коз нямаше и нищо не можеше да ми докаже, а неговото си беше празно надуване, към каквото беше склонен потомъкът на някогашните дерибеи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Намерих мъртвеца в тъмното и го повлякох към стаята. Тежък беше - едва го проснах на одъра. И взех да го събличам. Мъчех се да не гледам, но нямаше начин - <b>видях</b> го. Кайзо го беше удушил, а може би и врата му бе счупил. Черно изглеждаше лицето на доктора в мъждивата светлина зад гърба ми. Прехапал бе език, сякаш и за последно се бе изплезил на света с презрение.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Садък Бостанджи ми се <b>видеше</b> отпуснат и ленив. Сякаш бе преминал страшното и вече си почиваше. А за да успее бягството му, трябваха бодрост, жажда за живот. Аз за това главно говорех. Да мисли, да внимава, всеки час да е готов, защото не знаех кога точно ще му дам знак. Той вяло се съгласяваше, но не казваше как е решил да напусне градеца. Имал начин сигурен, безпогрешен. И аз не питах</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Оттогава не го бях виждал. Сутринта след убийството на доктора спах до късно. Като излязох на чардака, първият, когото <b>видях</b>, беше Рашид ага.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тя не бе същата. Нямаше я предиминутната доверчивост и безпомощност. Мисля, че в началото потресът я бе обърнал единствено към нейната лична мъка и друго тя не можеше да <b>види</b>. Сега вече проглеждаше и сякаш за пръв път ме забелязваше до себе си. Но ме бе открила със старите боязън и омраза, познати ми още от чардака.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Презглава затичах към джамията. Като ме <b>видя</b>, имамът си глътна езика, но тепърва имаше да се вайка той, да хлипа, да вдига отчаяно ръце под опушените сводове. Разправих му как съм тръгнал рано да вземам кон от яхъра, как съм срещнал на улицата щерката на Бостанджи, която излязла да дири помощ, защото...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Снощи бил тръгнал - какво го е върнало? Нерешителност? Страх от безпътицата? Грижите за дома? И беше ли обмислял хладнокръвно своето самоубийство или то бе моментен порив на слабия човек да избяга завинаги? Какво го е водело? Съвест ли? Инат ли? Малодушие или болезнената родова чест? А може би смъртна досада от невъзможността да докаже какъв е? От слепците край себе си. Всичко ми се <b>видеше</b> вярно и нищо не ме задоволяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Конят вече примираше за вода - бая дупка бе изровил с копитото. Поведох го по нанадолнището и малко преди конака го яхнах. Портата беше отворена и аз влетях в двора. Още преди да се спеша, <b>видях</b>, че Рашид ага стои прав на чардака. Вдигна ръка, помаха ми да се кача при него.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Без да бърза, Рашид ага прибра писмото на Садък Бостанджи, измъкна служебната хартия. Разгърна я, зачете я, а от своето място аз <b>видях</b> гербови марки по нея и печат.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Почаках да кривне в коридора и с най-дългата си крачка плъзнах към стаята. Минутка ми трябваше да нахвърлям в куфара каквото бях извадил. Озърнах се от чардака да не би Кайзо да се припича долу и като не го <b>видях</b>, бързо, тихо, като котка прекосих двора, шмугнах се през портата. Свободен бях! Откопчил си бях свободата! Съръбаирската власт ми я беше отпуснала, подписала я бе на хартията, която ми стоеше в джоба.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>На тия два огъня се печеше Небойша. Той бе измислил една хватка, за да избягва преките попадения. Използваше турци за едно-друго. Сам седи на тъмно, под земята, а горе, на <b>видело</b>, услужват обикновени хорица, хрисими граждани. Носи човекът камъче от мозайката, ама кому е потребно, къде ще го сложат - хабер си няма. Тук се очерта моето място. Ако Небойша беше буферът между мен и неговите началници, аз пък бях буферът между Небойша и легалния свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>снабдяваше с всякакви документи. Не съм сигурен сръбски фалшификатор ли си водеха, англо-американците ли ги фабрикуваха. Но като <b>видях</b>, че тая работа не е трудна, помолил го бях, щом свърши войната, да ми изработят един хубав югославски паспорт. За всеки случай. Тогава си измислих и новото име -Димитар Попович. Той обеща, но каза, че след войната паспортите сигурно ще са други. И може би нищо нямаше да стори, ако не се беше случило едно злощастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Редовно ме черпеше с чай от маточина. Но не защото Парашкевов го беше приучил да пие тая отвара и бай Димитър от начало до края си е бил влюбен в нея. Той страдаше от болестта на Паркинсон и някой му беше казал, че билката намаля треперенето на ръцете. Много пъти съм го подканял да седне, да си опише живота. Отказваше. Оправдаваше се точно с това треперене. Но мисля, че го мързеше или работата му се <b>видеше</b> нищожна.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>невръстните злосторници го събаряха с няколко натискания, рискувайки да смажат нозете си и да ядат голям бой, ала само и само да <b>видят</b> запенения старец и да чуят смешните му ругатни.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Ако пък някой погледнеше Хълма от високо и от далеч, щеше да <b>види</b> как сред успокоената шир на равнината е изникнала неочаквано тази сиенитна грамада, защото тук се бяха сблъскали и смесили различни геологически пластове, чийто произход е разделен от милиони години. Сякаш още в праисторически времена недрата на земята бяха предопределили това възвишение от пръст и камък да бъде място на смешението и първи бяха съчетали несъчетаемото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>В една от мъртвите къщи намерих странна книга. Сега, когато е минало толкова време и като си спомням какво ме вълнуваше тогава, се учудвам, че съм я взел, защото я разлистих и <b>видях</b> какво съдържа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Техникът, който вчера трябваше да прекъсне водата, се появи едва ли не в тъмни зори и веднага влезе в приземието, където се намираха водомерът и кранът на къщата. Скрит сред храстите в двора, Гогица пасеше козата си и <b>видя</b> как младежът хлътна във входа, а след миг изтърча чак на улицата, кашляйки и викайки нещо неразбрано.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Всички вкупом помръднаха напред и го <b>видяха</b>. Опрял тила си във вкоравената пепел, с крака, задръстени в комина на огнището, стърчеше човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Сега, в хладното преддверие, след като бе <b>видял</b> кръвта по Дионисий, той се беше овладял и бе по-решителен, пречеше му само техникът, защото Гогица обичаше да говори на четири очи. Мънкайки и кривейки уста, той заотстъпя назад, Гринов разбра, че Гогица иска да каже още нещо и неохотно го приближи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Следователят не <b>видя</b> повече Дионисий. Измъкна се преди още санитарите да изнесат трупа покрай малобройната шушнеща тълпа, която беше обградила портата, и по тесния сокак се спусна към управлението. Смяташе да забере двама свои сътрудници и да се върне отново за подробен оглед на местопроизшествието, а след това да се отбие в новата квартира на Ралеви, където го чакаше мъчителен разговор. Гринов бе разпоредил на кварталния да постави пост в къщата до извършване на огледа и бързо да бъдат намерени и доведени количкарите и двете момчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>вчера сме <b>видели</b>, чули и направили. Щяхме да минем с него по същите пътища из стаите и не биваше да пропуснем нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Нещо повече, те не само знаеха своите явни врагове, но и усещаха кой би могъл да им бъде враг. Учението за класовата борба, изповядвано от тяхната партия, им бе отворило очите да <b>видят</b>, че светът е непримиримо разделен. От едната страна на барикадата воюваха те, от другата се намираше буржоазията с всичките нейни подлоги, слуги и слепи оръдия. Който не беше с тях в борбата, той беше против тях! Беше враг, независимо дали бе изявил вече своята</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Павел Гринов не беше сигурен дали останалите от въоръжената верига, намиращи се близо до шума на камионите, чуха всичко и разбраха какво изобщо стана. Те бяха <b>видели</b> само как Васил Коцев отдели един престъпник от строя, а другарят Павел, опрял пистолета си в гърба му, го поведе, двамата за секунди напуснаха осветения периметър и хлътнаха в мрака.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Сега той я очакваше да се завърне с добра вест и победа за двамата. Петте силни лампи в полилея зад гърба му не позволяваха да <b>види</b> нищо навън. Къщата бе на стръмен скат, обрасъл с люлякови храсти и джанки, които малчуганите усърдно бръстеха напролет. По лекия и рядък полъх в тъмнината край отворения прозорец той усещаше, че ниско под него листата потрепват и пак се вцепеняват в горещата нощ. Бе новолуние и бледата светлина от небето едва достигаше Хълма.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Често се случваше човек да отключи пътната си врата и да <b>види</b>, че Гогица е клекнал в двора му и спокойно си пуши цигарката, докато почива. Така обичаше да отдъхва Гогица - като клечи, и човекът се стряскаше изведнъж от тая гигантска гъба с бяла шапка и зелено пънче, израсла изневиделица сред цветята под прозорците му. Обикновено стреснатият стопанин плахо отминаваше покрай достолепното кимване на Гогица, но се намираха и някои, които казваха:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Такива недоволници Гогица ги поставяше в едно черно ъгълче на своята памет, не ги изхвърляше вече от там, но не се и издаваше, пак се спускаше през стените в дворовете им и когато те го <b>видеха</b> отново, кимаше им мълчаливо, сякаш нищо не е било. Това не беше единственото ъгълче в неговата глава и ако някой можеше да проникне в нея, щеше да попадне в лабиринт от катакомби, мрачни</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Поводът беше нищожен. Преди време Гогица бе приклекнал до някакъв зид, а върху сеното в коша му бяха нахвърляни десетина едри круши. Самият Аркадий Николаевич беше свикнал да не се бърка в каквито и да е чужди дела, избягваше да задава въпроси, които не го интересуват, а малко неща на Хълма интересуваха този човек. И въпреки това той спря до Гогица - стар познат, който няколко години вече го търсеше по неговите си работи, поздрави и като <b>видя</b> жълто-червеникавите плодове, възкликна:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Латерната беше първата стъпка към едно вече дълго, но непостоянно сътрудничество. Докато я поправяха, Гогица се озърташе, подпитваше, <b>видя</b> бисерните букви на Аркадий Николаевич и неговите длета и пера, с които той умееше да нанася тия букви върху стъкло и метал, върху хартия и дърво и върху какъв ли не материал. И още тук Гогица реши да не оставя това изкуство да гине,</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i><i>Веднъж само още Гогица се качи на трасето. Положи той остена върху линията и приклекна отстрани да <b>види</b> какво ще стане. Най-напред малкото предно колело на локомотива го преряза на две, после другите колелета подхванаха парчетата, замотаха ги, блъснаха ги в скарата на тендера, подхвърлиха ги на вагоните, които също ги подметнаха няколко пъти. Когато влакът се източи, Гогица събра каквото беше останало от остена в двете си ръце, <b>погледа</b> мълком парчетиите и като ги пусна в нозете си, се обърна и се запъти към биволите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Преди около седмица съчини и преписа с остри криви букви писмото до Аркадий Николаевич и тъй като къщата бе почти обезлюдена, не беше трудно да издебне, като няма никой, и да подхвърли плика върху плочите в преддверието. Все някой щеше да го <b>види</b> и да му го занесе, и Гогица предусещаше как това анонимно писъмце ще клъцне стареца.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>"Трябваше, трябваше да му призная - шъпнеше след малко Гогица на козата си. - Аз го писах, на! Че да <b>видим</b> какво ще прави! Ама пак ще си говорим, пак ще ми падне той!" Козата го гледаше недоволно с циничните си очи, но не й се мръдваше изпод сянката на</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Въпросът бе, че на тоя терен, подготвян да влезе в бъдещата история, растяха три джанки, според Гогица най-добрите на Хълма, а също и един бадем. Всяка година Гогица кротко обираше сливите и си вареше от тях ракийка, пък бадемът му даваше мезелък за ракийката. Като <b>видя</b>, че войници ограждат мястото, той изтръпна от безцеремонното посегателство и люто ги намрази. Недостъпни, далеч над главата му останаха овитите от плод върхари на дърветата, а като се отвореше вратата в оградата, Гогица зърваше за миг лъскави инструменти, машинарии някакви и задниците на</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>-Хъ, отвертка... - окопитваше се Гогица, но като <b>видя</b>, че немецът му сочи стръмнината, припна надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>На Христо, увиснал като прилеп в междината на двете шахти, и на момчетата долу се стори, че минаха часове. А тоя път Павел по-сигурно се закрепваше за бетонните издатини и скоро стигна вентилационните филтри. За секунда запали фенера, <b>видя</b>, че може да ги измъкне от жлебовете им и като освободи квадратния отвор, с</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>сам, и нищо лошо не е сторил, а в оная нощ е искал да вкара и останалите, за да <b>видят</b> какво е истинско военно укрепление.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>намерил злосторника, а това си е негова лична работа и тя никого не засяга. Иначе вярно е, бил е да си прибере чантата и не го е <b>видял</b>, никого не е забелязал и никога никого не е убивал, подочул сякаш момчешки гласове от тавана, смехове някакви, но може и да му се е сторило, не обърнал внимание, а чантата първоначално решил да изостави, пък се поразмислил и си я взел, защото може да се наложи да пътува, нищо не се знае, а с какво тогава, с какво?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i><i>Аркадий Николаевич се чувстваше изтощен, виеше му се свят и полегна на пейката. Докато се унасяше в топлата юлска привечер, <b>видя</b> себе си далеч, далеч, едва ли не на върха на стената, до него стоеше жена му, а помежду им, хванала ръцете на двамата, беше Катя, той <b>виждаше</b> трите силуета, очертани нейде между морето и небето, и едновременно се мъчеше да надзърне в лицата на двете любими същества, но все не успяваше, все не смогваше да различи чертите им и тая невъзможност разкъсваше сърцето му, защото те постепенно изчезнаха оттатък...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>от болка и от съчувствена обич към човека до него, впил нокти в алената дамаска и стиснал до премаляване зъби. Той <b>видя</b> как юмрукът на смелчака се отпусна и едва се сдържа да не изохка. Но онзи пое дъх, пошавна пръстите на лявата си ръка, напрегна се за последно с посиняло чело и изведнъж орехът изхрущя в шепата му. Пръсна мляко и на килима потече рядката каша от сърцевината.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>и напрежението им, по-напред сам щеше да се огледа и да <b>види</b> какво може да направи на тоя Хълм за укрепването на религията и вярата. Най-важното, за което дойде, бе свършено. Главата и златото бързаха към столицата, ала в разговорите и с шейх юл-исляма, и с къзлар агата беше напомнено за Шарахдар джамия, дори в присъдата бе вписано, че свещената сграда е безумно захвърлена и порутена. В присъдата пишеше още, че числото на правоверните престъпно е съкратено, но да оправи това сега Юсеф паша бе безпомощен, защото наистина чумата здраво бе разтръскала Хълма и бе обрулила две трети от народа тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Той бе посочил младежа със светлите гълъбови очи. Извръщайки се, Юсеф паша <b>видя</b> как в хладния поглед на писаря за миг се откри слабост и любов, самият той усещаше щедростта си и отвърна:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>джамията близо до отвесния бряг и сигурно от викалото окото стигаше надалеч из чуждите дворове. Гъсти дървета и бодливи храсти, израсли от другата страна на храма, досами скалния перваз, пречеха да се <b>види</b> какво има оттатък.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Дилбесте вече се бе вдигнала от болестта, по обед се шмугна на сокака, а големият брат на Мустафа я <b>видя</b> как припна през дворищата към едно глухо и закътано място на Хълма. Спусна се да я следи той, сурна се в шубраците и замря, гледайки я какво ще прави. Не чака дълго - иззад купчина камъни се изправи познат човек, Хасан бей Хюсриев, лигаво и разхайтено бейско синче.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>заради прелюбодеяние на жената, а след туй искаха пак да се съберат, трябваше мъжът да <b>види</b> обладана таз жена пред кадията и пред свидетели за поука и проверка. Не го беше изпитвал. Ето го!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Другите се изпокриха из дворовете, а той прекоси Хълма, без да спира и без да разбира къде е, и когато <b>видя</b> отворената порта на Шарахдар джамия, хлътна вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Навън, в сянката на една стряха, двамата малки братя на Мустафа търпеливо чакаха кога бейзадето ще си отземе кефа. И когато Хасан излезе да се облекчи, те го подлегнаха с кърпелите си* - и биха, и удряха, докато не им остана сърце от умора и ярост. А сутринта, като дойде да прибере тялото, чаушинът на стария Хюсри бей не можа да различи кое е тилът, кое е суратът на Хасан. От тогава никой не <b>видя</b> двамата братя и никой не ги търси, чаушинът само обиколи две-три села, уж да ги хване, но повече за пържените пилета и за сладките баници разкара коня си той.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>- Събрахме се... Да <b>видим</b> какъв знак ще ни даде от невидимия свят божията милост... - чу се глас и хората наостриха уши.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Претоварваха се всички, но не можеше да бъде другояче. Горе, където нанагорнището свършваше и след малка гърбавина улицата слизаше десетина метра към амфитеатъра, седяха няколко надзорника на Абди ефенди. Не пускаха те човек, без да го прегледат, и ако колата не беше пълна до ритлите или чувалите им се <b>видеха</b> празни, караха хитреца да изсипе пръстта, но не му зачитаха това качване на Хълма. На всекиму от раята бе даден нарочен рабош, двамина от надзорниците, като пропуснеха товара,</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>И щом си представи новия мюезин, Юсеф паша го <b>видя</b> такъв, какъвто го искаше един древен закон на вярата. А според тоя закон Инан трябваше да се лиши от телесното си зрение.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>миговете, за да <b>види</b> чии коси са побелели? Не според годините посочва Аллах и не заради младостта ти е дал сила! - Юсеф паша сдържа недоволството си от тоя въпрос и меко продължи: - Но, чедо божие, чу ли гласа на напътствието?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>А Нуман бей трепереше за тая земя. Беше я оставил на угар, да си почине една година, защото на нея той сееше нежна и скъпа стока - фъстъци или сусам, кимион или анасон, които не ставаха къде да е. И като научи рано-рано какво е загубил, той препусна натам заедно с чаушина си, а като <b>видя</b> как неговата си рая гребе собствената му нива, за да я пренася нейде си, съвсем побесня, зашиба къде свърне селяците и ги разгони по домовете им. От кариерата направо Нуман бей бе пристигнал в конака, но ядът не му минаваше, защото чувстваше, че тоя изврътлив паша нито може, нито иска да го разбере.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Огънят се разгаряше, зад гърбовете на хората мракът изглеждаше по-гъст. И както се въртеше, старият дервиш взе да приближава Инан, онзи с плачливия глас също се примъкна по кръга и застана наблизо. Без да спира и щом се озовеше с лице към момъка, учителят се навеждаше над главата му, наметалото се вееше и пречеше на Юсеф паша да <b>види</b> какво точно става, но изведнъж Инан диво скочи, затегли се в ръцете на водачите си и над всички гласове и звуци се издигна нечовешки дрезгав рев.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>улучил в рамото. Над огнището се стелеше мазен пушек, вонящ на недогорял парцал, вятърът го пое и го блъсна в прозорчето, право в лицето на Юсеф паша. Тайнството бе осквернено, оплюта беше церемонията и като триеше смъдящите си очи, пашата отиде да <b>види</b> Инан, който бе припаднал и водачите му го бяха завлекли в килията.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Дръглив катър беше впрегнат, а до животното в сумрака се притискаше едроглавият селянин, попът, дето подмушваше раята да клинчи от ангарията. Абди ефенди го познаваше, отбивал се беше дори в двора му да пийне водица. "Сега дошла да рови свинята! Видял ме е! Нямай вяра!" - светкавично помисли той и като захвърли краката на пашата, спусна се с оголения ханджар. Ала хитрост трябваше малко, уловка, защото попът бързо обиколи добичето и през гърба му, на лакът от лицето на писаря, проблея:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>- Чакай... Папаз... - профъфли той, ала едроглавият беше чул вече как хруснаха жилите и костиците, <b>видял</b> бе как писарят отряза от дъно ръката си през дланта. Ако оживееше, нямаше да има пощада! И като се мръщеше, попът дръпна дръжката на ханджара. Сетне Абди ефенди порови малко с крака и утихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Затуй от седмица кова Васил. Казах си, че моят ред е дошъл. Шестият национален форум на "Белаж" е в неделя в зала едно на НДК. На това тук в Боровец му викаме кастинг. Подготовка за форума. Дванадесет членове на журито ни гледат от сутрин до вечер. Ако поискат, и зъбите ще ни прегледат. Ако поискат, и ония прически могат да ни <b>видят</b>. Впрочем, толкоз ги и крием. На басейна се преобличаме пред тях по десет пъти.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Недялков се <b>видя</b> в ъгъла, до някакъв зареден с електроника мерцедес. Сребристо син. CLK 230 Kompressor. 197 к.с.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тя му смигна. Включи уредбата. Подкара бавно. Отвисокото се <b>видя</b> как занесе на завоя...При първото натискане на спирачките мерцедесът изстена, завъртя се срещу планината, после прелетя през канавката и дълго се търкаля по баира. Надолу, надолу, в посока към "Технополис".</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Кои очи? - попита тя и мигом почервеня. Каква глупотевина! Каква ниска топка! От кабината на джипа мъжът не можеше да <b>види</b> гърдите й, седеше плътно зад волана, говореше през рамо и нямаше намерение да се надвисва над плодовете й.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Ще ги изритате всичките нали, господин Соколов. Нали? Предишният директор ако знаете какъв курварин беше. Една сутрин ми вика: Христова, като те <b>видя</b>, веднага се отказвам да отворя гинекологичен кабинет!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Вардяните, които събираха дърва за нощните огньове, бързо довтасаха. Видяха как чорбаджията вдига елека на Георги и как всичко побеля: косата на момъка, дрехите, краката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Като се кръстеше през минути, момата наближи блатото. Пропълзя през елака, изтича през стърнищата, <b>видя</b> огньовете. Друг път нямаше, можеше да мине през вардяните и толкоз. Излазът откъм Пчелин бе хванат от блатото, в което усмирената от воденицата вода кротко лягаше. Там дъно нямаше. Това и добитъкът го знаеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Налага се да се <b>видим</b>, господин Соколов. Имате сметка да се <b>видим</b>. Обажда се директорът на Централни софийски гробища.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Така ли? - Соколов отмести поглед от пъстрата игра на вятъра и го заби в човека. Дребен човек, малко носле, очи на невестулка. По някакъв начин му <b>видя</b> чиповете. Като разглобен компютър. Изгаснал екран на монитор.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Сега да ви призная ли? Е, сега мога да ви призная!- въздъхна дамата.- Не исках да <b>видя</b> как умира. Винаги е несправедливо да умира една красота. Помните ли какви коси имаше майка ви? Добре, сменяме темата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Сега предстои най-важното. Кво страдаш? Кво ми поставяш пиески. За кво ме съдиш? Така го разбирам чукането и толкоз. В чукането никога не я <b>видях</b> оная прелест дето вие мъжете все я виждате. Че как я виждате бе? Каква прелест в нещо което прилича на морско водорасло /това е много готино сравнение, от филма "Американски пай" ако се сещаш/. Много важно, че чукам шефа. Че съм свирила на цялата Четвърта вечерна гимназия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Старата госпожа седна на дивана, пружините изскърцаха и мъжът не успя да чуе нейния последен дъх. Едва на четиридесетия оборот на ръчката на грамофона, миг преди да пусне плочата, той <b>видя</b> как се свлече на килима. Милиционерите пристигнаха към полунощ. Госпожата нямаше никакви роднини, та Соколов сложи подписа си в смъртния акт.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Ако отворите всичките, ще <b>видите</b> как са си отивали писарите. Тука няколко с един почерк, после следващите с втори почерк...Сега е Сийчето. Ама що пишат с мастило, така и не знам. Компютри и мастило, айде де. На директора измишльотини.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Хм! Соколов даже не наруга доносника. Вече нищо не можеше да го разтревожи. Натисна газта, заби се в дъждовната тетрадка на София и влезе в завоя. Мотрисата преобърна колата. Преди да <b>види</b> мъртвите, ватманът свали стъклото и викна:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пчелин живееше от овце, мед, гайтани. Има сури гайтани, има тежки за вдовици. Има от памук, от коприна или вълна. Има тънки за престилките на момите, има пъстри за неделни носии. Има невинни като кокичета, има гайтани-помени. Като <b>видиш</b> на стара жена гайтаните, всичкото й минало прочиташ.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В този час всички <b>видяха</b> кървавите гайтани на Ангелова булка. Даже низамите се вгледаха в краката си. Гайтаните течаха на малки струи, търсеха цепнатините на камъните, после блъвваха нататък, към множеството, събрано сега да слуша каймакамина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Марин бръкна с пръст. Набара куршума. Оловно топче. Сачма от пушка-кабзалия. Само един човек в Пчелин има пушка-кабзалия. Ангел! Къде е той? Къде, къде? Не там, където го търсят. Нито над Радуил, нито по градините на Марица. Тук е, тук е. Над Гледжова махала е. Тъдява онзи ден Марин <b>видя</b> стадото диви свине. Бяха четири женски и един глиган. Загуби ги в букака зад скалите. Високо, високо над Гледжовите чукари.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Марин извади с ножчето-черенче оловния вестител. Стисна го и последното, което <b>видя</b>, бе един пъстър гайтан. Ей го там, тръгва от вадата и стига до небето, Мирко го дърпа и суче, дърпа и суче...Ех, Невено, да ти имам конеца!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В края на седмицата хората <b>видяха</b> на вратника на воденицата мукава с черни разкривени букви: "В събота вече не мелиме!". Съшия ден мъжът се надигна от постелята в ранни зори. Избръсна се, изскубна космите от носа си, изряза ноктите на ръцете, които намаза с купения кой знае кога крем "Липа".</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Е, ще ти пратя писмо тогава - момичето пое на бос крак към банята. Мъжът <b>видя</b> перелина от коси, под нея стегнато дупе без нито една бръчка, което му се усмихваше при всяка стъпка. Розови бузки с две брашнени петна като лице на клоун и малка кръгла уста. Щрак. Водата зашуртя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пусна водата, перките тромаво се завъртяха, процепът заскърца. Селото онемя, като чу кречеталката. Всички знаеха, че тази нощ Калина пак ще се яви, няма начин да не се яви, защото трябва да <b>види</b> и благослови образа си. Когато перките набраха скорост, мъжът скочи между тях. Усети само първите удари. Подир няколко минути воденицата се раздруса като прегрял двигател и заспа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В ракиената воденица, която въртяха вечер в кръчмата, мелеха "Деметра" часове наред. Отде се взе тоя Димитър Янев? Брей, че тарикат. Па <b>видехте</b> ли днес на оная розовата холандка циците? Да, бе, край басейна ги търкаляше. Всички ги видехме.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>В ракиената воденица, която въртяха вечер в кръчмата, мелеха "Деметра" часове наред. Отде се взе тоя Димитър Янев? Брей, че тарикат. Па <b>видехте</b> ли днес на оная розовата холандка циците? Да, бе, край басейна ги търкаляше. Всички ги <b>видехме</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Лъжеха, защото нищо не можеха да <b>видят</b> през високите зидове на "Деметра" и през още по-високите дувари, през които обикновено трябва да прескочи желанието за нещо по-различно. Те живееха и умираха в подножието на тези прегради.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Домакинът донесе от хладилника кока-кола. Жената хвана бутилката. Докато говореше, ръката й се движеше нагоре-надолу по хладното гърло. Гледаше занесено в монитора, разказваше, свитите пръсти правеха онова движение с нарастващо темпо, все по-бързо, все по-ритмично, докато писателят се <b>видя</b> принуден да седне, за да прикрие щръкналия си уред. Дали знае какво прави? - попита се мъжът. Или си играе съвсем машинално? Беше сигурен обаче, че с тази хватка го прави на луд.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Чакайте, чакайте... Не затваряйте. Просто трябва да се <b>видим</b>. На всяка цена да се <b>видим</b>. Ако ми дадете адреса...Бог ми е свидетел, госпожо, че снощи бях с вашата дъщеря... И си говорехме за една теория. За невидимите равнини.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Жената вдигна глава. Писателят не <b>видя</b> поглед. Сива коса, спукани капиляри под очите, лице, лишено от черти и контури. Снимка на мъка, правена от слаб фотограф - няма фокус.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>На шестата салата Тасков си призна, че нищо не е скрил от следователя. Казал точно какво е <b>видял</b>. Казал, че това е същото маце. Че може де се закълне и така нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Брей какъв случай - възкликна следователят. - Като го докладвах, всички се хилеха. Ама в понеделник ще ги чакам на гробищата. И вас също. Ще <b>видят</b>, че вътре е някоя друга. Или пък, това е по-възможно, в ковчега да няма нищо. Просто офейкване от родителите... Те й съсипаха живота. На тия години!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Заключи ли хубаво? - момичето се строполи във фотьойла, без да свали шлифера. - Какво <b>видя</b> днес в ковчега?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Действа ми добре. Сипи още малко. Благодаря. И казва Коста: ще дебнем по тая мокротия. Не може да не стане катастрофа. И една вечер, както се целувахме, чух спрачките... Тряяс! Видях Коста да замахва. Дори не усетих болка. Такъв специален удар. Ето тука, под пояса.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Искаш да кажеш какви са мотивите? Много просто. Ние имаме имоти. Ти <b>видя</b> къщата в София, къща за няколко милиона, нали. После къща в Казанлък от дядо ми, огромно лозе в Траката край Варна, вила в Костенец... Реституция. Нали си чувал за реституция?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Писателят изщрака филма. Двадесет и четири пози, двадесет и четири мига, покрити с тафта, плисета и буфани. Докато избираше ракурсите, реши, че е по-добре да я обладае сега - после ще нахлуят усложненията. Постави я на ръце и колена, смъкна бикините, напълни русия рапан с толкова бял малц, че го <b>видя</b> да тече по бедрото й.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Цял час звъня, бе човек! - викна пощаджията. И млъкна. Срещу себе си <b>видя</b> прегърбен старец, по челото му лазеха характерни тъмни петна, а по хлътналите бузи - парчета сива козина. Миришеше на пикоч. По спечената му пижама се спускаха облаци пърхут.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Писателят <b>видя</b> в ръцете си три картички от Париж и едно писмо. Дръпна пердетата в хола, за да пусне светлина. Между другото забеляза, че навън е дошла есента. По златния триъгълник тичаха деца с пъстри якета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Никой не чакаше Зорница след края на часовете във Втора частна английска гимназия, никой никога не я <b>видя</b> да се целува с някого, а да се качва в джиповете на мутрите, паркирали по улицата като гаубици за младо месо, бе излишно. Зорница разполагаше със собствено беемве седмица, един сребърен звяр, който отнасяше красавицата незнайно къде.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>След Бели извор ни засякоха две беемвета. Пет типа изскочиха с автомати. Двама помляха Стоян, един грабна парите, после ми дойде реда. Прикладите бумкаха в главата ми, ребрата се чупеха като макарони. В мига, преди да припадна, <b>видях</b> Зорница да излиза от първото беемве. Беше нейният номер. Приближи, викна на типовете да не заливат джипа с бензин, пак приближи, на една педя от натрошеното ми лице и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пипна щерката на Мехмед Кехая?, повтори Верко, понеже Ерол нямаше сили да отвори устни. Наляха му малко лимонада, та успя да изфъфли: Отзад я барнах, под фустана й бръкнах, нищо немаше да ми се случи, ама братята й ме <b>видеха</b>, та Аллах си прати ятагана. Ето, вижте.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Ерол напери гребен още по Великден, когато го <b>видяха</b> да шари из мегдана с револвера на поп Лецко. Наганът гордо стърчеше из поясока на този върнат от небето младок. По бузите му вече не се яви брада, а гласът му с всеки ден отъняваше като нишка от вретено.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В края на август иноверките <b>видяха</b>, че не й идва кръвта. Готова е!, пляснаха с ръце. Избутаха я през портата късно вечерта.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Денят се бръснеше пред огледалото в кръчмата на Верко и ставаше все по-светъл. Един дълъг ден без край. Минутите бягаха от него, както бягаше надеждата, че все някога ще свърши. Ще дойде онази тъмнина, която ще го погълне... И никой, освен палачът й, да не <b>види</b> как умира Пчелинката.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тогаз Наганчето застана пред Верко, направи му темане, каза: Яз ще свършим тая работа. Както е тръгнало, чорбаджи, цялата си челяд ще затриеш. Толкоз добро <b>видях</b> от вас, че ми дай пищова. Подир час имате тука фустана.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Никой не <b>видя</b> как Наганчето се шмугна в гората, как жадно хвана за ръка Пчелинката и я отмъкна от тази яма на злото. Отведе я далече, далече, толкоз далече, че дори едно столетие не можеше да ги върне назад. Спряха в махала на козари, където Пчелинката роди сина на Каршилък. После дари Наганчето с четири момчета и две момичета, хубави като капки мед.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Наганчето пое виното. Пчелинката изсипа стомната. Божее, колко си жаден. О, знам що си толкова жаден. Искаш да се напиеш. Да не <b>видиш</b> кво ще стане.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Бащата на Сарасате, бивш царски офицер (това Държавна сигурност май не го знаеше), се беше маскирал като зъботехник към кварталната поликлиника. Бившият офицер така и не успя да отключи основната дилема: на коя маса да седне. Затова взе най-правилното решение: никога не стъпи в кръчмата, за да не се терзае от правото си на избор. Просто доброволно се отказа от това право и така оцеля да <b>види</b> сина си цигулар в Пионерския симфоничен оркестър с диригент Влади Симеонов.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Художникът Илиев прегръща цигуларчето и надига глас до ухото му, за да надвика всички версии. Казва: "Сарасате, ти нали схвана всичко, историята с онази жена, дето се прави на проститутка, се случи с мене, шшшшт!, ни дума никому, ах, само да знаеш, Сарасате, каква жена, това бяха най-вкусните глезени на света, а после, Сарасате, когато ги сложи на раменете ми, аз <b>видях</b> златното съкровище на Али Баба, и, Сарасате, разбойниците изведнъж станаха четиридесет. Как от един станаха четиридесет, оди питай началника!". И си удря с пръст челото. Иска да уточни, че началникът на тази работа е там.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Май ще сменяме градината, почнал да си мисли дядо ми. Страдал. Мъчил се. Като <b>видел</b> момченце по улиците на Сен Жермен де Пре, ще го погали по главичката, ще се разговори с родителите, ще му мушне едно шоколадче в джобчето. Така го запомнили хората на Сен Жермен де Пре. Българинът, който обича децата. Разиеш ли.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- И аз давам десет лева. Така-а-а...Холандия трябва да <b>види</b> едно социалистическо цигуларче. Няма да се излагаме, я.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Ана доближава устни до главата на Румен, произнася тихичко "скарайо" и сочи с поглед панталона му. Мъжът се черви, <b>гледа</b> си панталона и нищо не вижда. Дори и да има нещо в този панталон, той не е в състояние да го <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Униформеният през цялото време си гълта корема, за да му изпъкват гърдите (спортистче?), а цивилният през цялото време прелиства папки и чете. Очите му затова приличат на тапи: защото никой не <b>видя</b> какво има зад тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- На този писмени обяснения, доде признае! - нарежда шефът на районното и присвива очи. Още малко ще <b>види</b> историята като илик на дреха. Толкова малка и тясна. - Давай нататък!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Историята влиза през гъза, а, Христов? - хили се подполковникът. - Понеже, тъпанар такъв, нямам история под ръка, искаш ли да <b>видиш</b> как нещо друго, което ми е под ръка, влиза през входа? А?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>През тези шест месеца на свали от ръката си Платиненият ланец. Хората искаха да <b>видят</b> прочутата гривна, изработена от ювелирите на "БеърС" в Йоханесбург. Искаха да <b>видят</b> триумфа, който не знаеха, че започва да се бои от себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>На другия следобед кръчмата пак се напълни с любопитни от всички краища на родината. Падна слънцето, водим гостите към явлението. Що да <b>видим</b>. Петелът <b>гледа</b> премрежено, чака си процедурата. Ала котката я няма!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тъй Подгорие тънеше в собствената си тлен: покрито с дантела, сякаш да не вижда луната как смъртта се стича из нощвите. Нищо друго луната не можеше да <b>види</b> в Подгорие. Хвърли един разсеян поглед и тъкмо да заникне нататък - към Очуша и Гуцел, където Марица си играеше с камъните така, както децата си играят на топчета, спря. Някой викаше насред мегдана:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Таковали Венетица в лонгоза? Бре кво говорите! Бре я оставете тая. Мъжки изкуфелици. Докато вълчицата виеше в лонгоза, Венетица си беше при мене. Нито една вечер не съм я <b>видела</b> да оди към лонгоза. Мъже! Щеше им се. Всички я искаха Венетица. Ама ше ти легне тая градска с нашите пръчове. Брей! Значи така разправят... Таковали я в лонгоза, тя сама ги викала там вечер? Търкалета, следователю, ей такива търкалета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Е, следовател, ако знаеш кво беше кеф да те докосне Венетица с оние два грозда! Заколваш го тоя кеф одма, та другите ни да го <b>видят</b>, ни да го пипнат! Ей тука ми тече. На, помириши ми ризата. На грозде мирише, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Ще го кажа, мама му стара! Венетица просто обръсна гъза на Подгорие. И той взе да прилича на онези розови задници, дето ги зяпахме през стъклата на минералните бани. Какви розови дупета, господин следовател! Такива не съм виждал, откак дойде демокрацията. Не, че няма. Но никога вече не може да ги <b>видиш</b> толкова много на куп. Кой ходи на обществена баня? Кой се грижи за народната хигиена! Както и да е.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тържеството надойде към брезентовия навес пред кръчмата. И казах на якия: Господине, в това село, като <b>видят</b> атракция, я изяждат.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Тъй завършва тази история. Ако влезете в кръчмата на Пръвчо, ще <b>видите</b> следователя. Той пие малка ракия, <b>гледа</b> през прозореца към вътрешния двор и чака Венетица. Чака да бъде докоснат.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>На 7 юни с удоволствие изпрати семейството на почивка в станцията на завод "Република" в Ахтопол. Двайсетина бунгала, които по обяд слънцето превръщаше в сауна. Баста, скъпи мои! Това лято, надявам се, Ахтопол ще преживее и без да ми <b>види</b> маратонките.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Какво е това, бе Георги? Новата ти серия оформление на манджи? - гласът на Катя обра соевия сос от пода като с парцал, мъжът усети облегалката на стола зад гърба си и през здравото око <b>видя</b> снимките. Петдесет чинии, петдесет заредени с фантазия творби, в които кулинарната енергия бе изрисувала петдесет портрета на собственото вдъхновение. Гарнитури като изгрев, като спомен, като обещание за любов върху пясъка край морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Мъжът <b>видя</b> две зърна, опита ги с устни и мигом установи, че ухаят на края му. Такава сладост нямаше в никой негов сорт, в никоя страница от биографията на подземието, от което две десетилетия излизаха тъмни страсти, леки шансони и зелени съратници на узото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Скъпа - отвърна мъжът, - когато казах на жена ми, че от толкоз маслини не мога да <b>видя</b> костилката, тя си замина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>- Стига се прави на толкова скромен. Нали вече си издал три книги. Видях едната в офиса на Петьо. Нали си го спомняш от училището.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>Още на следващия ден получих в редакцията голям бял плик. Дългият език на любопитството побърза да близне отвора. Върху измъкнатия лист <b>видях</b> охлювата слуз от молив 3В и нечетлив почерк. Към плика се завърнах чак вкъщи само за да си проваля вечерята. И най-мрачните ми прогнози бяха издухани като розова метерология. След няколкочасова битка от три страници, ошарени с моливни израстъци, успях да отлюспя десетина думички.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>- Альоуу, альоуу, красавицо, ти ли си? Тук малко вали и една мъгла има, не е за приказване. Ти как си? А душичката как ти е? - вече бях свикнал на въпросите, които не изискват отговор и зачаках същинската информация. - Страхотна ти беше идеята, направо ми идва да те разцелувам. Вече записах първата касета и ти я пращам. Получава се, ти ще <b>видиш</b>. Вероятно ще излезнат най-малко пет, ако не и повече. Днес ти я пращам по един човек, който ще пътува за България. Той ще те открие и ще ти се обади, предполагам, още утре. Много целувки. - Целувки - отговорих като някакво малоумно ехо.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>- Ти да не си малко луда - опитах се цивилизовано да отвърна аз и да изкарам като Данко - онзи позабравен герой на Горки - сърцето си съвсем на показ. Току-що Млеки ми се беше обадила с поредното тонизиращо "А-лю-ооу", за да ме извести, тъй като в момента не можела да отиде до Божи гроб, възнамерявала да посети Дома на Божията майка, та минавайки през България за Турция, държала да <b>види</b> докъде са достигнали нещата с общата ни работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Докато приказваше, мернах с периферното си зрение ярка женска фигура. Почувствах, че ме разглежда, след като отместих леко глава, я <b>видях</b> да присяда на стълбите пред стопанска постройка на десетина метра вляво от къщата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Разменихме усмивки и се обърнахме към масите си. За моя изненада се размина. Скоро се появи Орлин с чаша домашна ракия, седна отсреща и известно време разговаряхме какво ново-вехто, как вече почти няма туристи, за чужденци да не говорим - тях ги карат с автобус от Пампорово да <b>видят</b> пещерите, а за обяд си ги връщат там, как кооперацията пустее вече пета година, как вчера направили тука дискотека за хлапетата от хижата, а те се надрусали с марихуана и едно от тях му извадило нож. Аз на свой ред казах, че в Пловдив е същата работа, само дето е още по-лошо и той влезе да ми опържи пъстървата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Да. Това, което няма да ти каже е, че преди това е подсигурил по едно копие от всичко и досега ги пази. Той много си пада по такива жестове, но винаги се застрахова за всеки случай. Играе си с реалността като тюлен с плажна топка... Ще го <b>видиш</b> нашия Боби Манасиев. Хоп-хоп!</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Изключително съм Ви благодарен за посещението, а също така и силно притеснен от невъзможността да се срещна с Вас в най-близко време. Причините са Ви известни. Моля Ви за разбиране и Ви уверявам, че ще се <b>видим</b> възможно най-скоро. Междувременно Ви моля да се чувствате като у дома Си и да уведомявате колегите за всички нужди, които биха изникнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Вече почти бях хванал дръжката на входната врата, но потиснах желанието си да се измъкна незабелязано и свих вляво по коридора. Почуках на последната врата вдясно, предполагайки, че е своеобразна всекидневна. Тя се отвори бавно като пещерата на Али Баба. В процепа се <b>видя</b> някаква старица, облечена в обичайните дрехи, каквито носят бабите по селата. Главата й беше пристегната в черна забрадка, но дали това бе знак на траур, не можех да знам. По долната част на лицето й като трупни червеи се виеха тлъсти бели косми.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Кимнах на тези, които ми обърнаха някакво внимание и се спрях до масата да запаля цигара. Тук беше семейството туристи, които бях <b>видял</b> вчера в кръчмата. По олигофренския интерес, с който слушаха обясненията на Коцето разбрах, че са шопи. Имаше още три девойки и четирима младежи, две от момичетата хващаха окото. По-встрани четвърта бе седнала на бордюра и рисуваше в голям скицник. Беше с къси панталони, така че успях да <b>разгледам</b> краката й по добре. Над коляното имаше петно от молив, а малко по-долу зарастваше тънък белег от одраскване. Това придаваше еротичен ефект.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Стреснах се. Извърнах се надясно и <b>видях</b> успоредно с мен да върви художничката. Поне не беше адвентистка значи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Тя като че сметна разговора за изчерпан, но продължи да върви до мен. Вече можех да я <b>разгледам</b> по-добре. Заслужаваше си. Косата й бе до раменете, а на силната светлина добре оформените очи блестяха в синьо-зелено. Лицето й бе скулесто, устата по-скоро малка, с леки бръчки от двете страни, които ме караха да се надявам, че се появяват трапчинки щом се усмихне. Леката тениска очертаваше изправени широки рамене и средни по размер стегнати гърди. Тялото й беше перфектно, а сексапилът направо зашеметяваше. Можеше да се <b>види</b> с просто око как флуидите изскачат от нея като бълхи от селско куче.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Не - не обясних, че също така нямам и никакво желание да го срещам. - Всъщност може и изобщо да не се <b>видим</b>. Ако се наложи да се прибирам скоропостижно...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Единственият местен, влязъл в Общността. Ако ще го интервюираш, питай го защо го е направил, отговорът ще ти се стори интересен. Много добър градинар е, сигурно си <b>видял</b> цветята. Кой остана... А, да, Игнат. Той е чешит. Темерут. Мрази хората, а себе си най-много. Остава бай Андрей, но него вече няма какво да го броим. Това сме така да се каже само ядрото. Има и петнайсетина души, които често идват да се съветват с Боби и той прави, каквото може, да им помогне. По-активни са две сестри от Димитровград с тежък проблем...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Би трябвало да се досетя какво ме очаква да <b>видя</b>, но тогава бях изненадан. Болничната стая бе почти завършена, само тук-там имаше по нещо за доизкусуряване. Варосани стени с петна по тях. Олющена дървена дограма, голи прозорци с изсъхнали размазани мухи. Тъжна крушка. Шест русенски легла, три от които с разхвърляни завивки. Мухлясала мивка, навяваща мисли за хлебарки. Грозен плакат с червенобузо хлапе и надпис: "С витамини - сто години!" И, разбира се, инвентарен опис над леглото до вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- И дотам ще стигнем. Същата събота майка му отишла да <b>види</b> майка си в Чокманово. Комшиите, дето живеели на първия етаж на кооперацията, чули горе страхотна гюрултия. Някакво диско до дупка и друг, още по-ужасен шум, като че хеликоптер се канел да излети от покрива. Чак полилеите се клатели. Повикали полиция. След петминутно звънене, ченгетата разбили вратата. Когато нахълтали, касетофонът бил усилен до дупка, а нашият човек стоял с работещата резачка в средата на стаята...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Предпочетох да прекратя този разговор. Огледах се и <b>видях</b>, че всички наоколо са започнали да се докарват. Глъчката беше нараснала значително, по олющено "Хитачи" някаква булка се жалваше от мъжа си, дето все бил пиян.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Искам като я <b>видят</b> хайваните в София, да си кажат: "Дай да им дадем на тия хора там някое и друго екю, да правят там маси, столове, шкафове, путки майни, да има производство!" Щото, знаеш ли кое е важното за една държава?</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Вече действат! - извика непознатият с глас, който можеше да стресне и дълбоководна риба. Бях го чувал някъде тоя глас. - Само така, деца мои! Емче, погледни го само какъв е тигър! Не е ли чудо. Но и тя е славно момиче! Ако можехте да <b>видите</b> как му помагаше преди малко... Вижте, вижте този труимф на природата!</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Няма да повтарям стари грешки. Хайде - извърна бабата в посока на вратата - иди да <b>видиш</b> как е дядо Горан. - Изчака я да излезе, след това сподели доверително: - Не може да се оправи от вчера завалията.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Урната на Чавдар Коруев е в мазето. То е цялото в бетон. Не е влажно като повечето мазета. И киселото зеле става много хубаво там. Засега ще прибираме и другите на рафта, пък по-нататък, като се понатрупат, живот и здраве, ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Прелистих през почти целия свитък. На един от последните листове <b>видях</b> заглавие: "Как да отгледаме душевно устойчиво дете, ръководство за възпитание на деца от Борис Манасиев, 1996 г." Е, поне нещо по-ново, рекох си, и започнах от произволно място:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Щях да го подмина, ако не чух шум от свличащи се камъни, последван от рецитал гръмогласни псувни. Огледах се и <b>видях</b> на двайсетина метра вдясно от пътя голяма дупка - към десетина метра дълга и пет-шест широка. Отидох до нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Младежът и девойката все още бяха на масата, на която ги <b>видях</b> на отиване, и пак ми махнаха. Този път реших да отида при тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Двамата загукаха, както имат навика да правят влюбените на публични места и това ме освободи от задължението да продължа да участвам в разговора. Отпих си от бутилката и се загледах в тавана. Не се учудих кой знае колко, когато <b>видях</b> на педя под него да виси във въздуха бай Андрей. Гледаше ме със същата смесица от строгост и одобрение, както първата вечер. Май му казваха левитация на тоя номер, помислих. Стори ми се невъзпитано той да виси така, а ние да пием бира, без да го поканим.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Извадих цигара, запалих, и <b>погледнах</b> към Емилия. Тя си седеше с колата в ръка. С нищо не показваше дали е <b>видяла</b> същото като мен. В сравнение с нея Сфинксът беше като махленската клюкарка кака Минка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>И изчезна. Аз загубих съзнание. Когато се свестих, <b>видях</b>, че в ръката си държа празна книга със златни букви на корицата: "Борис Симеонов Манасиев - 1922 г. - ...".</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Станах и отидох да <b>видя</b> кафето. Изчаках го малко, после си налях и отнесох чашата до масата. Заварих го да <b>гледа</b> изпитателно урната.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тъй или иначе нямах какво да правя. Като че единствената алтернатива бе да се <b>видя</b> със Стоян в "Дяволското гърло". Това обаче криеше непредвидени опасности. Тоест, много добре предвидими. А не ми се щеше да се оплеска цялата работа по моя вина.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>От входната врата излезе Юмерски, <b>видя</b> ме и тръгна към мен със старчешката си походка. Изглеждаше отпочинал. Понечи да каже нещо, но аз го пресякох:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Атмосферата в стаята бе съвсем подходяща за смъртник. Всичко тънеше в сумрак и лицата трудно се различаваха. С влизането ни блесна светкавица и за миг <b>видях</b> двете прави и една легнала фигура като на гравюра от Дюрер.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Бай Андрей лежеше в леглото си неподвижно. Очаквах да го <b>видя</b> променен, да има нещо, което да загатва задаващата се кончина, но такъв знак сякаш липсваше. Само дишането му бе по-тежко отпреди; като че ли въздухът трябваше да задвижи голяма ръждясала турбина, преди да навлезе в дробовете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Замислих се за странната връзка между неизбежността на смъртта и благоприличието, за което апелираше медикът, когато установих, че Емилия не е до мен. Огледах се объркан и я открих - бе клекнала, бе обхванала главата си с ръце и цялата се тресеше. Цигарата догаряше между пръстите й. Коленичих до нея. Опитах се да <b>видя</b> лицето й, но ръцете го скриваха цялото.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Какво? Боби е изчезнал? Ами че това е наистина ужасно! Последния път, когато го <b>видях</b> преди петнайсет минути изглеждаше в цветущо здраве, но пък какви ли не работи могат да се случат за петнайсет минути, като се има предвид, че за десет хората революции са вдигали. Особено в размирно място като Триград...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Около кокошарника имаше много места, тънещи в мрак. Изчаках очите ми да свикнат с мрака и ги обходих - нищо. Позамислих се дали да не проверя в самия кокошарник, но <b>видях</b> през пролуката на липсващата врата спокойно спящите носачки и се отказах. Навесчето за дърва също не изглеждаше посещавано наскоро, така че единственото непроверено място оставаше сантименталният проект на Юмерски.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Юмерски извика, притича пръв до него и с учудваща лекота го обърна по гръб. После като че се поуспокои - <b>видя</b>, че не си е глътнал езика. Двамата с Емилия приклекнахме до него. Аз се поколебах, гледайки изпадналия в безсъзнание Боби, след това му ударих средно силен шамар.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Откъм къщата се чу шум от работещ принтер. Вдигнах поглед и <b>видях</b>, че в стаята на Боби свети. После съм заспал.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>От външната врата като Орфей от царството на мъртвите се измъкна Стоян. Спря се отпред, мръщейки се неодобрително по адрес на слънцето, <b>видя</b> ме и тръгна към мен. Бе ужасно изпомачкан, брадясал, и гледаше по-безумно и от вчера. С усилие стигна до беседката и тупна срещу мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Мазнев загледа нататък с една новопоявила се омраза в очите, махна с ръка и се отдалечи. Аз продължих да се оглеждам. Встрани от някаква групичка <b>видях</b> Емилия. Беше сама и гледаше апатично пред себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- От екарисажа. Човекът гарантира, че ще то изгори като луда крава. Навремето с Коруев бая зор <b>видяхме</b>. Завалията беше заприличал на гергьовденско агне.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тутакси зазвуча валс. Посетителите се поразмърдаха - едни гледаха озадачено, а други бяха видимо облекчени. Видях кмета да суче напрегнато мустака си - бях сигурен, че продължава да си блъска главата относно законността на проведеното мероприятие. Емилия бе на същото място, където я бях регистрирал преди близо три часа. Пак гледаше като препарирана и си личеше, че присъства тук само физически. Потръпнах от студ, като си представих къде може да е иначе. Нямах никакво желание да й се обаждам.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Да си представя и аз съм уморен - действително имаше сенки под очите. - Цяла нощ не съм спал. Но сега ще си почина. Нали ще се <b>видим</b> утре?</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- До Варна. Оттам ще се прехвърлят на един кораб - "Милин камък" се казва, странно име за кораб... Той ще ги остави на едно саудитско пристанище с труднопроизносимо име. След това накъдето им <b>видят</b> очите, като съм им заръчал да се придържат към посока изток.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Да идвам ли? - повтори тя. Бях на път да й кажа, че ме чака около година дисцип, но след това ако още желае..., но <b>видях</b> изражението й. В него нямаше настоятелност, нямаше безпокойство, нямаше дори сянка от заинтересованост. Така че продължих да мълча темерутски.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Казал: "Дай да светнем лампата, да <b>видя</b> какво е това..." Ей, младеж! Изгаси го тоя фар! Ще ти поникнат косми между пръстите!</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Вие, дето нямате трийсет, сте големи педераси. И мъжете, и жените. Ама ще ви <b>видя</b> аз вас... Какво си мислиш, че като съм на 57, и нямам чувства, желания, че не мога да обичам някого. Знам какво си мислиш - базнадеждно е. И аз го знам, но от това не ми става по-леко... Мислиш си: 57-годишен, кучета го яли. Знам... Помня... Като видех някой на моята възраст, и си виках: "Един петдестина годишен чичка". И това изчерпваше всичко. А че тоя чичка тайно се заглежда с трепет в огледалото и си внушава, че очите му са хубави, че шкембето не е чак толкова голямо, а ташаците не висят чак до коленете...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>- Вие, дето нямате трийсет, сте големи педераси. И мъжете, и жените. Ама ще ви <b>видя</b> аз вас... Какво си мислиш, че като съм на 57, и нямам чувства, желания, че не мога да обичам някого. Знам какво си мислиш - базнадеждно е. И аз го знам, но от това не ми става по-леко... Мислиш си: 57-годишен, кучета го яли. Знам... Помня... Като <b>видех</b> някой на моята възраст, и си виках: "Един петдестина годишен чичка". И това изчерпваше всичко. А че тоя чичка тайно се заглежда с трепет в огледалото и си внушава, че очите му са хубави, че шкембето не е чак толкова голямо, а ташаците не висят чак до коленете...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Струва ми се, че все пак няма да дойда. Не ставам за съвместен живот. Причината не е в теб. Днес смятах да пробвам... да <b>видя</b> какво е и да избера между двата живота. Този и другият. Разбрах, че не мога да съвместявам и двата едновременно. Не се сърди, но избирам другия.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Нямах късмета да се отърва без изпращане. Едва изминал двадесет метра и <b>видях</b> в огледалото за обратно виждане спринтиращата след мен фигура на Боби. Бягаше като канадски лекоатлет, само че доста по-бял.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Всичко се разви толкова мълниеносно, че не успях дори да запаля двигателя. Видях ужасеното лице на хлапето с мотора, което никой от двама ни не бе забелязал, <b>видях</b> и как Боби пристъпва наляво-надясно като хваната натясно квачка. Ударът бе много силен. Той се преметна красиво, размахвайки дългите си крайници, след това се пльосна по очи на асфалта. Аз изскочих от колата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Видя ли бе, педераст гържав! - изкрещях въодушевено. - Видя ли как ти го начука провидението! Без вазелин!</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>За пръв път го направиха в котелното на комитета, до стола, където се хранеха другарите и отбраните служители в сградата. Гергина го повика там. Васил отиде под претекст, че ще се <b>види</b> с Фончо. Така и стори, но на излизане от столовата, той свърна в съседната врата, която водеше до котелното. Тя го чакаше там, в мрачното помещение с огромния парен котел, който зиме отопляваше цялата сграда. То бе свързано с кухнята, където всяка сутрин точно в четири часа Гергина палеше огромната пещ на печката. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- Не! - отвърна Мишо, а след малко добави: - Митето пък <b>видял</b> обувките на бай Пано на краката на Варлаам Пипи-цър.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Какво ставаше? Васил бавно проумяваше, че куцият златар никога повече няма да се върне и че собствената му плът - тази, която носеше и тази, която го продължаваше - бе попаднала в капана на лудостта. Нима синът му цял живот щеше да страда от проклятието да прорицава, а той - от своята ненаситност да обладава, за да не откачи? Колкото и да не искаше да повярва, Васил вече предчувстваше, че детето му е <b>видяло</b> истината в съня си. Още утре щеше да я притисне и да я попита какво е направила с мъжа си. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- Ще <b>видиш</b> като го вкарат в затвора за съучастничество! - провикна се майка й, докато Елена влизаше в къщата. - Мръсен селяндур и курварин! Къде го намери, тая Елена! - не спираше да мърмори Милeва, докато размесваше картите.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- Тя му е <b>видяла</b> сметката! Няма кой друг, ама Гичо като не ще да я притисне! - обади се отново Фончо. - Старецът имаше пари...</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- Може Гина да си е намерила някой друг и да е решила да <b>види</b> сметката на бай Пано. Убийство от любов също не бива да се изключва. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Навън още бе светло и когато стигна до “Аница”, той погледна към къщата на бай Пано. Мина му през ума дали да не влезе вътре и да попита най-после Гергина тя ли го е убила, но прецени, че е глупаво. Дори и тя да беше, Гина за нищо на света нямаше да му признае. Но Васил се лъжеше. Още утре, в котелното на комитета, те щяха да се <b>видят</b> - както се бяха уговорили - и тя щеше да му разкаже каква е работата. Той щеше да се изуми и направо да умре в това мрачно мазе, където бе изпитвал толкова много сладост.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Отмести глава наляво и <b>видя</b> момичето на съседите, което се бе облегнало на перваза на прозореца. Щом го зърна, Мими бързо се скри и само след минута Васил я <b>видя</b> да излиза от двора и да тича срещу него. Спря за миг запъхтяна на половин метър и прошепна, без да го гледа:</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Изби го студена пот. Спря, за да запали цигара, и докато щракаше запалката, <b>видя</b>, че ръцете му треперят. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Серията свърши. Дебелият и гологлав Геслер отново бе надхитрен, Тел за пореден път помогна на бедните селяни, а щастливият Мишо пак прегърна своето виолончело и засвири, пречистен от героичност и доброта. Майка му го чу и влезе при него. Той не спря, въпреки че я <b>видя</b> с периферното си зрение. Етюдът, който свиреше, бе от Моцарт и бе в до мажор. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Елена и Мишо се качиха при телевизора, а Васил излезе на двора да пуши. Наближаваше десет, навън вече се бе стъмнило, небето бе ясно и пълно с ярки звезди. Васил щракна металната си запалка Imco и дръпна силно. Обичаше първото всмукване, примесено с миризмата на бензин, която идваше от фитила. Пламъчето освети лицето му. Мими гледаше от своя прозорец и като го <b>видя</b>, бавно и незабелязано се скри зад дантеленото перде. Щеше да го изчака, за да види дали ще отиде на уговорената среща. Тогава тя бързо щеше да го последва. Не искаше да е първа. Затова го дебнеше от прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i><i><i>Елена и Мишо се качиха при телевизора, а Васил излезе на двора да пуши. Наближаваше десет, навън вече се бе стъмнило, небето бе ясно и пълно с ярки звезди. Васил щракна металната си запалка Imco и дръпна силно. Обичаше първото всмукване, примесено с миризмата на бензин, която идваше от фитила. Пламъчето освети лицето му. Мими <b>гледаше</b> от своя прозорец и като го <b>видя</b>, бавно и незабелязано се скри зад дантеленото перде. Щеше да го изчака, за да <b>види</b> дали ще отиде на уговорената среща. Тогава тя бързо щеше да го последва. Не искаше да е първа. Затова го дебнеше от прозореца.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i><i>Реши да не влиза вътре. Застана в тъмното, зад издадената част на заключената врата, и затаи дъх. Прецени, че оттук никой не може да го <b>види</b>. Не мина и минута и Мими се появи. Оглеждаше се крадешком настрани. Тя не се спря пред къщата, а направо прескочи през единия от счупените прозорци и изчезна от <b>погледа</b> му. Васил не успя да я повика. Прецени, че така е по-добре. Вътре тя сама щеше да го намери.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Васил опита да се изтръгне, но Мими го държеше здраво. Сега той трябваше да запази спокойствие и да не вдига шум, въпреки че можеше да я зашлеви и да се прибере. Предпочете да изчака, за да я <b>види</b> докъде ще стигне.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- Какво? Следя те от година и нещо. Знам вече всичко за тебе. Не мога да заспя, ако не те <b>видя</b> през деня... </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- А това за Гина си го измислих. Марион ми каза, че ви е <b>видяла</b> да се прегръщате, но тя е дете. Все пак, пази се от нея! Много е хитра и потайна!</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Нямаше да успее да я убеди. Тя щеше да настоява, докато не постигне своето. Въобще не биваше да се хваща на играта й и да идва тука, но бе вече късно и той трябваше да намери най-елегантния изход. Хрумна му да се <b>видят</b> в лозята. Имотите им там също бяха съседски. И в двата парцела имаше малки къщи с по една-две стаички.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         - Всъщност той може и да е "тя". Ще <b>видим</b>... нали и аз не знам края, значи още не е идвал. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         Не обичам мамичка да плаче, тогава плача и аз. Мария също, а братовчедките избягаха навън, не <b>видяха</b> как мамичка стана от пода, оправи си полата, омазана със сладко, застана пред баба и я изгледа, както не съм виждала: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>Направих й знак и тя ми отвърна. Тръгна с несигурни крачки напред сякаш се колебаеше, а аз след нея, докато спря и я попитах колко. Беше обичайното, за един час. Казах й да продължава по пътя си без да се обръща, а аз ще я следвам до стаята й – не искам някой познат да ме <b>види</b> и да заподозре намерението ми. Съществото се подчини и вървяхме така все в най-тъмните улички, докато стигнахме до една къща на “Пиротска”. Може би е от македонските бежанки, които са доста бедни, но това естествено не я извинява.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>зная всяка следваща дума от нея. Не съм забравил нищо, щом <b>видя</b> първия знак, погледът ми сам отново изписва останалото.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>сега ще се отбуля, ще застана очи в очи със себе си, но знам, че пак не ще достига нещо и как ли ще се <b>видя</b>, когато липсват онези очи, които трябва безгранично да ме съзерцават и да проникнат там, където аз сама не мога да се стигна...–</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>още съвсем малко остава, само няколко мазки и всичко ще свърши – тъй добре ги усещам – няколко мазки по тази толкова сложна и скриваща рокля, после по булото, което съм повдигнала само пред него, защото той липсва и няма как да ме <b>види</b> и накрая...тогава ще се изправя пред края...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Не аз, защото няма да знам какво е нужда и всичко ще е ясно, но някой нали все пак ще трябва да ме намери и вече чувам писъка, който оглася пространството и се блъска в стените, после стъпките на тичащи хора и гласове...гласове...а мене ме няма...докато не <b>видят</b> как от триножника някой ги гледа... – аз, или той?</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>– Но господарката не го хареса, <b>видя</b> картините му и отхвърли предложението, като каза, че това не е той. Тогава никой не разбра какво си имахте на ум, защото художникът не беше лош и други много му се възхищаваха, а херцогът все ви питаше – на кого желаете да поверите своя съвършен и светъл лик?</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>вече никога няма да се <b>видя</b>, така гола, окъпана в слънце, и колко странно е, когато нещо се случва за последен път, сякаш завинаги... –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и тя направи няколко крачки към отворената врата на терасата, където слънцето играе в диплите на потръпващите в лекия полъх завеси, отгърна ги и без никакъв срам, защото няма кой да я <b>види</b>, прегърна сама себе си –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>вече никога няма да се крия, когато завинаги няма да ме има – а мен, все едно, вече ме няма, – тогава ще <b>видят</b> всички, че аз съм художницата на себе си, на красотата, а защо не – на Света? – а онзи, който трябва да рисува, е липсващ, защото е само чрез мен, само във мене присъства и булото вече няма да е нужно – какво освобождение, Боже мили – не може те да не го забележат и да разберат колко глупаво са измислили всичко...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и тя придърпа едно трикрако столче пред платното и седна, а очите й бавно започнаха да чертаят невидим триъгълник между образа, почти напълно завършен и съсредоточен в своята тайна усмивка, роклята върху креслото, безжизнено-незнаеща своя друг в изображението си живот, и себе си – онова себе си, което тя не би могла да <b>види</b> в неразличимото съвпадение със собственото тяло, което обаче страстно до безумие е възжелала да изнесе навън, да изтръгне от собствената си тъждественост и да различи във онзи образ на платното, който трябва да свети със своя, неповторима светлина... –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се <b>видяла</b> точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се погледна в огледалото, аз знам, че не <b>гледам</b> със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я <b>гледал</b>, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не <b>гледа</b> той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се <b>види</b> не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и с плашеща усмивка, която никой не би могъл да <b>види</b> в мрака, посребрен от Луната, обеща, че другата нощ, защото нали и тогава той ще остане, след като <b>види</b> картините му, в тъмната доба на потайните желания отново ще го посети, а сега ще трябва да побърза, за да не узнае никой от прислугата това безумно отклонение от дълга й пред херцога, който я боготвори...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Така започна да тече този отложен живот, остатък от жизнения път – не в пътя, а някъде отвъд него, в границата, която не може да бъде престъпена, но от която, в хоризонта на неосъществеността би могла да се <b>види</b> Грешката, и ако не да бъде поправена, защото не е дадено това в човешки ръце, то поне да бъде показана, като ясен образ, знак на пропуснати светове, зов за помощ и несъгласие с нея, в което душата няма да се успокои, но потайно ще бъде явена, ако постигне този неясен език, в който да бъде изречена...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>А той, горкият, нищо не разбра, но нали портретът си остава негов, а ние – дали няма да умрем в един и същи ден, след като заедно сме се родили...Така няма да се отрече от този изместен портрет, ако случайно го <b>види</b>...Но нали е по-хубав, защо да го прави, след като всички хора пак за него ще говорят и пак само него ще виждат...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>         Така поради подобни поселения, постепенно мястото се преизпълнило с концентрирана святост и днес всеки, който може да бъде там, всеки, който е благословен от Бог да е мъж, освен мощите, може да <b>види</b> с очи и с ръка да докосне: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>         чудотворна икона на Богородица "Ктиторска", наричана още "Олтарница", която била хвърлена в кладенец, за да я спасят от арабите, и след точно седемдесет години, когато открили кладенеца и отвалили камъка, я <b>видели</b> как седи във водата възправена, а лампадата й продължавала да гори; </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>         Не, не може така! Казано е при това свише и с глас, поради което Мария ще пътува по море и само по море, за да <b>види</b>, но въпреки това единствено и само тя ще <b>види</b> и без да пристъпва... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>какво толкова, три седмици на прекрасно море, ще бродим в околността, ще я описваме, ще я снимаме, ще ходим на плаж и ще се къпем с рибите, казват, че морето на Атон е пълно с риби, цели пасажи, има и острови, а мъжете нека се потят в манастирите, да четат ръкописи, да снимат, да ходят на шестчасови служби, да ядат хляб и ципурка... после пак ние ще подготвим изданието, ще <b>видиш</b> – не, нищо лошо няма в това –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Цяла седмица беше така, само една нощ не се върна. Чаках я на пристанището, защото това беше моята вечерна разходка, <b>видях</b> хората, които се изсипаха от туристическото корабче, но нея я нямаше и тази липса предизвика у мен истински световъртеж, залутах се в тревогата, опитах да се свържа по телефона й, но знаех, че тя нарочно го оставя в стаята си, премислих всички възможности, но не одобрих нито една –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>– прекрасна е снимката... не знам какво виждаш, каква връзка правиш, но още не си ходила на Амуляни – иди и ще <b>видиш</b>, там няма нищо особено, като всеки гръцки остров е... само в градините пред къщите има прекрасни цветя... това е май най-хубавото... и чудотворната икона, разбира се...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>– върни се там, моля те, дори да не вярваш, дори да си убеден, че е мъртва, може би точно ти ще я <b>видиш</b> в полъха на тих вятър... както искаш си го мисли, само върви...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Изчезнала жена в морето на Атон, ако някой <b>види</b> тяло, било то на брега, било то другаде... незабавно да извести...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>тогава още нищо нямаше значение, единствено важно бе, че в ръката си държах Богородичен камък, че Мария ми го е изпратила, че мисли за мен, че от Богородичния камък ме облъхна нежност, в която човек лесно привижда любов, а това беше нежност, идваща от Мария... после сложих камъните върху същата снимка, която първо <b>видях</b>, тази, която сега е придобила неимоверни размери и се разгръща пред очите ми като мираж, и камъните почти покриха Амуляни, видян точно оттук, спуснат от небето в море, синьо до невъзможност...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>не, не помнеше, само заинтересованите броят, тя със сигурност не броеше, но аз бях жлъчна, защото обичах Мария, обичам Мария и поради това тръгнах веднага, само час след като разбрах, и натисках до дъно газта, за да <b>видя</b> по-бързо това синьо море, в което оглеждах очите си и което, казват, й дало прегръдка, приют срещу нещо, което боли, срещу двойното дъно в сърцето, срещу миражите на ума, срещу... – този мираж срещу мене, появил се в морето сега и онзи, който тогава на снимката <b>гледах</b>, той поне не е заблуда, той си знае, че е мираж и очите спокойно почиват...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>– все пак е хубаво човек да <b>види</b> земните градини на Богородица, пък било то и отстрани... – което е било чиста съблазън, дълбоко изкушение, след като всеки от нас вече знаеше, че легендата е прост факт, който с малко усилие се преобразява в истина, както легендарно твърдеше Михаил, йезуитски, и сега зад гърба ми са разстлани тези земни градини, зелени, хълмисти, обточени към белия връх, които, твърдят, са на Богородица, защото са на Богородица...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>...и ето сега Амуляни се скри зад хоризонта, потъна или някой го изтегли нагоре в небето, а аз се обърнах отново назад и <b>видях</b> другата-Мария, вперила очи в първия манастир на Атон...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>– Покрий главата си и ръцете си, Мария, прибери си косата и вържи кърпа, така както правят мъжете понякога заради слънцето, но не само заради слънцето, което ще стане непоносимо трябва да го направиш, а защото някой монах би могъл да ни види, дори със сигурност ще ни види и не трябва да разпознае какво точно карам в лодката, понякога ще трябва да седнеш дълбоко на дъното, ти пак ще виждаш, но те няма да те <b>видят</b>, защото и тъй недобре виждат, очите им са слаби от взиране в друга посока – </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>– Покрий главата си и ръцете си, Мария, прибери си косата и вържи кърпа, така както правят мъжете понякога заради слънцето, но не само заради слънцето, което ще стане непоносимо трябва да го направиш, а защото някой монах би могъл да ни <b>види</b>, дори със сигурност ще ни <b>види</b> и не трябва да разпознае какво точно карам в лодката, понякога ще трябва да седнеш дълбоко на дъното, ти пак ще виждаш, но те няма да те <b>видят</b>, защото и тъй недобре виждат, очите им са слаби от взиране в друга посока – </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>а ако те <b>видят</b> и разпознаят, че не си мъж, може и да се сърдят на мен, въпреки че нищо забранено не правиш и кракът ти няма да стъпи. След десет минути ще преминем през границата, тя е на земята, не в морето, което няма граници, ще я видиш отляво като стена, която се вие, точно преди нея има голяма кула остатък от замък, някога е служела, за да пресрещат с погледи тези, които идат по суша, после погледите започнали да се уморяват и поради това останал единствено път през морето... И като отминем стената, внимавай, </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>а ако те <b>видят</b> и разпознаят, че не си мъж, може и да се сърдят на мен, въпреки че нищо забранено не правиш и кракът ти няма да стъпи. След десет минути ще преминем през границата, тя е на земята, не в морето, което няма граници, ще я <b>видиш</b> отляво като стена, която се вие, точно преди нея има голяма кула остатък от замък, някога е служела, за да пресрещат с погледи тези, които идат по суша, после погледите започнали да се уморяват и поради това останал единствено път през морето... И като отминем стената, внимавай, </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>после нахлуха ухания на вечнозелени дървета и с очите си <b>видях</b> в съня как потече сокът по жилите им...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Съблякох расото и излязох, каза Лодкарят, а Мария <b>видя</b> гигантската паст на слънцето, от която се изливаха пламъци и се уплаши, че небесният свитък ще изгори, кой ще издърпа от другия край небето, за да не пламне пожарът? Кой ще го спаси...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>но какъвто и да е бил, грехът си е грях, при това най-непростимия, поради което онзи не могъл да премине през митницата, границата не го пропуснала ни напред, ни назад, запрял се някъде там и когато <b>видял</b>, че ще го хванат, се хвърлил в морето – и то се разтворило като паст,</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>не към Дафни се отправил, всичко е станало точно така, но мястото е било друго – към свещената Иверска земя побягнал нещастникът, там, където Майката за пръв път стъпила на тази земя и <b>видяла</b>, защото не е бил монах, поклонник бил и точно на това място искал да направи поклон пред земята, но вместо да се поклони, направо се закопал в нея, т.е. точно там си намерил смъртта, искали да кажат,</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>Ако в този момент Мария би имала уши да слуша, би чула как над пътя на лодката се носят молитвени песни, ако би <b>гледала</b>, би <b>видяла</b> нещастния мъж, който размахва ръце към на пръв поглед празната лодка, сякаш невидима сила би могла да я тласне към него и така би се преодоляла границата към неговото спасение, но тъй като няма спасение, би <b>видяла</b> как нещастникът като птица полита към прегръдките на морето, обсебен от надеждата, че щом лодката не отива при него, самият той ще бъде положен от спасителна вълна направо в лодката,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>но не. На Дафни твърдят, че това се е случило на Иверска земя, защото, казват, Вратарницата тъй бурно започнала да се движи, че свидетелите усетили как едва-едва й стига дъха и затруднението й не се дължало на силния вятър, а на някакъв мъж с нож, за когото обаче в Иверския манастир не потвърждават, напротив, твърдят, че на Дафни е имало много свидетели, които видели човекът смесил виното и кръвта, тъй че къде ли е била лодката, която нещастникът със сигурност <b>видя</b> и пожела да бъде спасен...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>но не. На Дафни твърдят, че това се е случило на Иверска земя, защото, казват, Вратарницата тъй бурно започнала да се движи, че свидетелите усетили как едва-едва й стига дъха и затруднението й не се дължало на силния вятър, а на някакъв мъж с нож, за когото обаче в Иверския манастир не потвърждават, напротив, твърдят, че на Дафни е имало много свидетели, които <b>видели</b> човекът смесил виното и кръвта, тъй че къде ли е била лодката, която нещастникът със сигурност <b>видя</b> и пожела да бъде спасен...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>със сигурност обаче двамата отшелници-монаси, обитателите на най-високата земя, която почти докосва небесния свитък и би могла, ако още съвсем малко се протегне, просто да го пробие, <b>видяха</b> благоуханния облак, помирисаха го, <b>видяха</b> и лодката залутана в подножието на света, където морето играеше с вълните си необичайно развълнувано, а всеки знае кой вълнува морето, след като е казано,</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>...а морето изведнъж се събра в себе си и утихна. Благовонният дъжд се изля, Мария <b>видя</b> изстъпения нагоре връх, готов да пробие небесния свитък.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Огледа се и <b>видя</b>, че това село, с трудното за нея име Градище, бе полегнало от едната страна на река Лом, малко и безлюдно като декор. Бе красиво и чисто, почти живописно. Пейзажът й напомни за родния Алби. Отдавна не си бе ходила у дома. За 25-те си години - четири в Тулуза и последните две в Париж - се бе научила да търпи, забелязва и помни, но не и да се възторгва. Приятно село - нищо повече. Два дни щяха да са й достатъчни, за да си свърши работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Отправиха се към централния вход на запад, но той бе гъсто обрасъл с бръшлян и къпинак и бе заключен. Стъклата на прозорците от двете страни бяха счупени. Върнаха се при малката врата откъм юг и тогава Елен ги <b>видя</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Дали от хладината вътре или от гледката, която я посрещна, но Елен притрепера. Кожата й настръхна и тя потри с длани голите си ръце. Усети миризма на ябълки и <b>видя</b> в ляво цяла купчина, затиснала главния вход отвътре. При тая температура нищо чудно да бяха тук от години.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Реставрацията бе в пълна сила. Около стените имаше скелета, сковани от борови дъски и греди. На отсрещното тя <b>видя</b> момче и момиче на нейната възраст, които внимателно се почистваха и се приготвяха да слязат. Стенописите бяха реставрирани наполовина. Елен приближи до тях и успя, макар и за малко, да види какво рисуват в момента двамата: всеки възкресяваше по един ангел в сцена с Богородица и Младенеца. Под насочената светлина на халогенните лампи ангелите се открояваха и чакаха да бъдат завършени.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>Реставрацията бе в пълна сила. Около стените имаше скелета, сковани от борови дъски и греди. На отсрещното тя <b>видя</b> момче и момиче на нейната възраст, които внимателно се почистваха и се приготвяха да слязат. Стенописите бяха реставрирани наполовина. Елен приближи до тях и успя, макар и за малко, да <b>види</b> какво рисуват в момента двамата: всеки възкресяваше по един ангел в сцена с Богородица и Младенеца. Под насочената светлина на халогенните лампи ангелите се открояваха и чакаха да бъдат завършени.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Елен бе убедена, че някъде в къщата има и стан. Не се излъга - в кошница под масата <b>видя</b> совалка и няколко масура. Сигурно станът е в мазето.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Елен се наведе, за да <b>види</b> отблизо онова, което Виктор й показваше. На педя от земята и на още толкова от ръба на ъгловия камък имаше малък надпис, по-скоро две букви, съединени една за друга, не по-високи от три сантиметра. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Видяхте ли хубаво. Това със сигурност не са български букви. Никой досега не ги е забелязал и не е съобщил тоя факт. Можете да ги снимате - вие ще бъдете първата.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Умираньето свакако ни е у кръпу връзано и се не зна када че се развръже. Че видимо с Монку ко че да предвари. Ама, те доживе и я французойче да <b>видим</b> у село. Мето, а дано ти излезне късмет. Къв си курест, нема да сбръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>В храма нямаше никой. Елен постоя вътре, по-скоро, за да се охлади. Не желаеше да <b>разглежда</b> без придружител. Бе застанала почти в средата, срещу иконостаса, когато усети силна струя студен въздух, сякаш някой мина край нея. Потрепера. Обърна се рязко и като не <b>видя</b> нищо, реши, че е по-добре да излезе, докато страхът не я завладее съвсем. Почти тичешком пресече уличката и влезе в задния двор на баба Монка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Море!... - не довърши бай Димитър, тъй като <b>видя</b> Марица и Елен да крачат по площада. - Той лайсе да е оно, а Стеване?</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Марица <b>видя</b> мъжа в Методи и силно стисна пръстите му. Стефан ревниво се намеси и застана между тях. Вече нямаше нужда да й казва какво притежава Методи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>Елен Тибо не усети, че само преди секунди слънцето бе залязло. Ако бе <b>погледнала</b> към Марица, щеше да <b>види</b>, че й се усмихва победоносно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>После <b>погледнах</b> моя Господ и <b>видях</b>, че между мене и неговите слави няма видима разлика. И го попитах: “Колко още ще страдат така?” А той...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Винаги с едно наум се отнасям към "литературната критика". Критикът има една основна цел - да ограничи свободата на творческия полет, напъвайки се "да обясни необяснимото". Ако трябва някакво сравнение - тържествено и глупаво като на манифестация: дали онзи от трибуната ще те хареса или не. Чуждо ми е този вид старание. Наскоро <b>видях</b> снимка на един голям и достоен български писател, надписана на млад литературен критик. Долу-горе текстът беше: "Не ме забравяй". Почувствувах се унижен.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i><i>- Просто разказвам за неща, които съм <b>видял</b>, <b>наблюдавал</b> или в които съм участвувал пряко или косвено. Нямам амбиция да ставам летописец на цял народ. Това би било мегаломанство. Като всеки автор и аз съм обхванат от съмнения, от различни чувства. Когато стигнем до по-големия брой зрители или читатели, тогава ще се разбере реакцията каква е.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Ами как? Щом властта не воюва сериозно с престъпниците, тя е в съюз. Има признаци новата власт на борба с мафията, но дали ще има сили? За начало на процеса ще смятам, когато <b>видя</b> един застрелян прокурор. Това ще е първият признак, че мафията си отмъщава.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Всеки сам пише съдбата си. И няма защо да търсим вината във времето или в нещо странично. Когато нещата не вървят, първата ни реакция е да търсим вината извън нас. Това е много характерно за българина като начин на мислене. И така неправилно възпитаваме и децата си. Повторено през много поколения, това става ген. Трябва точно по обратния път да вървим - вместо да виним другите, най-напред да <b>видим</b> къде бъркаме и защо не се получава, както го мислим. И да почваме от себе си - най-трудната борба. Сократ още го е казал: Познай себе си. Тръгни от себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Повестта й "Зана", определяна като една от най-добрите в българската проза, очаква да <b>види</b> бял свят и като киносценарий.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Убиха един щурец, една талантлива българска цигуларка. Спомням си последната репетиция в Поморие. Ваня се показа на сцената с цигулката в ръка и ме попита: "Пейчо, докога трябва да свиря на този финал" и аз й отговорих: "Ще свириш, докато ти кажа да спреш"...И повече не я <b>видях</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Както всъщност често е с хората - дори всеки ден да се виждат, могат да минат години, докато се <b>видят</b> истински.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Сега на всичкото отгоре съчинявам книга. Изобщо имам пет проекта. Двата са за Бургас. Не знам обаче кога ще <b>видят</b> бял свят, защото аз не умея да намирам най-важното - подходящите хора, които финансово да ги подкрепят.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Ако не могат да се <b>видят</b> и сега, тези филми са все още "заключени творби". Ако и вашите проекти не могат да <b>видят</b> бял свят, те също ще си останат "заключени". В какво е разликата? Какво трябва да се промени, според вас, за да може всеки "да си свърши работата", да "отключи" талантите си?</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Много добри филми не <b>видяха</b> бял свят в продължение на години, заради "линията"... Заради съдбата и качествата си, тези филми трябва да бъдат показвани и то по-често. Но това е работа на кинотеатрите, на телевизията.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Ето, как ние се събираме, погаждаме се. Направихме творческата вечер на Леон Даниел с един филм на Юли Стоянов за него. Видяхме как един много силен талант, независимо от това каква гражданска позиция заема, се стреми да бъде винаги честен.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Дружбата си остана. Но като се <b>видим</b> в Бургас, срещите ни приличат повече на "вечер на спомена". Направихме доста песни заедно: една от първите песни, с която Васил Найденов тръгна - "А дали е така". "Телефонна любов", "Огън от любов", много песни за Силвия Кацарова, за Богдана Карадочева - "Пълнолуние", "Тази вечна любов", "Да поседнем любов като в старото време" и други, "Аз и моето момиче" ("Странно нежна е тревата") на Тоника" и Ваня Костова, за Мими Иванова и Развигор Попов, Росица Кирилова, "Ритон", Петя Буюклиева...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Десет години има оттогава, когато влязох и <b>видях</b> дупката в градината, но не и? обърнах внимание и нищо не ми проговори, защото помислих, че старият господин (тогава той не беше стар и аз подозирах, че се имат по-особено с госпожата) е копал да сади ново дърво, и тогава съвсем спокойно отключих и викнах от антрето –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>а той не разбра, показах му метлата, но <b>видях</b>, че шепне нещо на сестрата с бялата престилка и касинка, а тя взе да пълни спринцовка от тези, дето страшно ги мразя, като че някой обича да го бодат, но аз особено се страхувам заради бясната котка, която ме хапа, когато бях дете, и заради която ми биха четирийсет инжекции в корема, и то не друг, а майката на госпожата ми ги би, тя ги умееше тия неща, защото мъжът и? беше доктор.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>...никакви инжекции, докторе, ще потвърдя, че госпожата има кости; ама вие нали ги режете в болницата, ще <b>видите</b> сами, а аз ще стоя тук и трябва да съм бодра, с всичкия си, а не успана отвън, защото ще се върне госпожицата и нали трябва да и? съобщя, а тя, току-виж, припаднала и пак ще ви викам, ако много се уплаша, затова никакви инжекции, по-добре ми дайте хапчета за момичето.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Съвсем ги отказах, те я вдигнаха и излязоха с подозрение, но не за това ми беше думата, а за друго – когато мина олелията и си тръгнах (беше вече късно следобед, защото си имах проблеми с госпожицата), на двора спрях втрещена – дупката, дето я <b>видях</b> сутринта, пълна, а отгоре купчина пръст, като прясно гробче – мъничко, ама не може да не си го помисли човек, и друго помислих, та се прекръстих и душата ми изплака –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>а то в истерия, въргаля се по земята, къса дрешките и вика, очите му разтворени, сякаш ще изхвръкнат, и се движи бързо, не можеш да <b>видиш</b> къде са ръцете, къде са краката, а госпожата се мъчи да го удържи, ама то все се изплъзва, щото онова не го пускало, и тогава аз, уж съм проста, се досетих и и? казвам –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>как се уплаших, а не бях забелязвала преди – стъклото на кръгчета и кръстчета като над вратата, прозрачно и леко, трябва да си местиш очите и да нагаждаш светлината като на онези специални картички, дето могат да мърдат, за да <b>видиш</b> наистина – има ли ги, няма ли ги и какво точно има, – и аз взех да мърдам, да нагаждам и както мърдах, появи ми се и лицето, съвсем като страшното на стъклописа с големите очи, <b>гледа</b> ме и аз го гледам като да е живо и чака да мръдна, истинска дяволска работа, а аз викнах</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Не, не знаех кой спи, тогава <b>видях</b> само майка и?, безкрайно странна в зеления свод, облечена цялата в черно и най-вече тази черна панделка, която се закачи на клончето и разпусна косите –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>тъй много исках да се оправдая, а птиците наистина пееха, в този двор винаги пееха птици, навсякъде шум и прах, а тук, в нашия двор – птици – въпреки че „нашия“ е много силно казано, той никога не е бил мой, нищо не е мое, но нямам предвид собствеността, а това, че не умеех да притежавам, дори и нея я нямах след години повече, отколкото в онзи миг, когато я <b>видях</b> и се оправдавах, без дори да подозирам, че Алиса спи вътре, и без да знам колко пъти ще казвам:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>...не зная как да ти обясня, но нещо като човек, който никога не се е <b>виждал</b>, представи си как няма огледала, не съществуват, а и никъде не се отразяваме, човекът няма понятие как изглежда, не може да се <b>види</b> и...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и <b>видях</b> Алиса, облечена в синя рокличка и бели чорапки на почти прозрачно слаби крачета, тъй мъничка и крехка, че се виждаха само очите и косата, вдигната високо на конска опашка, струяща някъде отзад към талията и? – нямаше клонче, което да се промъкне във фльонгата на панделката, за да се разпилеят косите като тези на майка и? – гледаше ме любопитна и съвсем смело подаде ръка, която трябваше да се стопи в огромната ми лапа, ако посмеех да я поема –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и ние го хванахме, този скрин, който приличаше на ковчег от махагоново дърво, с изтрити златни инкрустации, понесохме го нагоре – аз напред, те след мене, – а Алиса помагаше с поглед и наистина не беше тежък, само че стълбата е висока и стръмна като стълбите във всички по-стари къщи и на едно стъпало аз се спънах, политнах и изпуснах сандъка – нещо издрънча, а аз <b>видях</b> лицето на Амалия как пребледня и сякаш ужас я обзе –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>Не съм <b>видял</b>, но съм сигурен, чух ги, когато падат, и повече не се помръднах, затиснат от тежестта на нежеланието да разбирам, да <b>виждам</b> и да чувам, бях скован и когато той почука на вратата ми, защото, естествено, не можеше да издържи и искаше веднага да каже, дори мускул по мене не трепна, останах вкаменен, а и той не блъскаше като Йо, тихо молеше да се покае, но от същото имах нужда и аз и само пошепнах в себе си –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>но тя не отвърна и аз <b>погледнах</b> към нея, за да видя, че очите и? блуждаят, отправени към ъгъла, и с мъка проследих обърканата им траектория, която сякаш се възвръщаше обратно в зениците, и наистина я <b>видях</b> – Амалия – приседнала там, малка, умалена и изящна като фигурките, които, открити след дългия мрак на изгнанието си, поемаха и отблъскваха в безброй отблясъци светлината –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>но тя не отвърна и аз <b>погледнах</b> към нея, за да <b>видя</b>, че очите и? блуждаят, отправени към ъгъла, и с мъка проследих обърканата им траектория, която сякаш се възвръщаше обратно в зениците, и наистина я <b>видях</b> – Амалия – приседнала там, малка, умалена и изящна като фигурките, които, открити след дългия мрак на изгнанието си, поемаха и отблъскваха в безброй отблясъци светлината –</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>а това и? се виждаше страшно забавно. Месец или два по-късно го <b>видях</b> и просто не можех да го възприема – беше много по-възрастен от нея и му завидях, защото все пак беше по-млад от мене, даваше вид на улегнал и скучен човек, с други думи, зачаках го всеки ден да изчезне и доста дълго смятах, че е една от многото истории в историята на Алиса, но времето минаваше, не изтичаше, а непреодолимо набъбваше и ето – вместо той изчезна тя, може би защото него никога не го е имало, а тя беше истинска, изплъзваща се като истината, за която не трябва да се пита</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>питам уплашено, но още преди да отговори, аз вече <b>видях</b>, бос беше дотърчал и от нозете му кръв, стъпил върху проклетите стъкла, за които аз съм виновна, и нарязан тече –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Боже, Боже, си рекох, по-скоро да вървя при господин Себастиян, да го превържа и да му разкажа съмненията си, без въобще да увъртам, а и той нали ще ме пита защо съм блъскала така и съм му причинила, без да искам, злината. Стегнах се отвътре и пак вдигнах ръка да отключа, и отключих, без да я има ръката ми, защото реших, че като не разбирам – не разбирам, и толкова, да свърша работа пък после ще <b>видим</b>... взех бинта, памук и риванол, заключих, сякаш никак не ме е страх, и забързах обратно при господин Себастиян.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>но казах го, без да знам и без да съм <b>видяла</b>, само на основание на дупката и другите неща го казах, затова ще ме последвате, сега, защото иначе ще ви попитам:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>затова, Йо, ще се качиш по стълбите и ще влезеш в спалнята на Алиса, ще отвориш нейния скрин, не този на Амалия, за който впрочем няма ключ, и ще <b>видиш</b>, че там е всичко, което трябва да ми донесеш. Ще постелеш едно одеяло и внимателно ще слагаш фигурките, за да ги увиеш и да не ходиш няколко пъти догоре, защото ще ми трябва всичко –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>сега ще се отбуля, ще застана очи в очи със себе си, но знам, че пак не ще достига нещо и как ли ще се <b>видя</b>, когато липсват онези очи, които трябва безгранично да ме съзерцават и да проникнат там, където аз сама не мога да се стигна...–</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>още съвсем малко остава, само няколко мазки и всичко ще свърши – тъй добре ги усещам – няколко мазки по тази толкова сложна и скриваща рокля, после по булото, което съм повдигнала само пред него, защото той липсва и няма как да ме <b>види</b> и накрая...тогава ще се изправя пред края...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Не аз, защото няма да знам какво е нужда и всичко ще е ясно, но някой нали все пак ще трябва да ме намери и вече чувам писъка, който оглася пространството и се блъска в стените, после стъпките на тичащи хора и гласове...гласове...а мене ме няма...докато не <b>видят</b> как от триножника някой ги гледа... – аз, или той?</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>– Но господарката не го хареса, <b>видя</b> картините му и отхвърли предложението, като каза, че това не е той. Тогава никой не разбра какво си имахте на ум, защото художникът не беше лош и други много му се възхищаваха, а херцогът все ви питаше – на кого желаете да поверите своя съвършен и светъл лик?</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>вече никога няма да се <b>видя</b>, така гола, окъпана в слънце, и колко странно е, когато нещо се случва за последен път, сякаш завинаги... –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и тя направи няколко крачки към отворената врата на терасата, където слънцето играе в диплите на потръпващите в лекия полъх завеси, отгърна ги и без никакъв срам, защото няма кой да я <b>види</b>, прегърна сама себе си –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>вече никога няма да се крия, когато завинаги няма да ме има – а мен, все едно, вече ме няма, – тогава ще <b>видят</b> всички, че аз съм художницата на себе си, на красотата, а защо не – на Света? – а онзи, който трябва да рисува, е липсващ, защото е само чрез мен, само във мене присъства и булото вече няма да е нужно – какво освобождение, Боже мили – не може те да не го забележат и да разберат колко глупаво са измислили всичко...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и тя придърпа едно трикрако столче пред платното и седна, а очите й бавно започнаха да чертаят невидим триъгълник между образа, почти напълно завършен и съсредоточен в своята тайна усмивка, роклята върху креслото, безжизнено-незнаеща своя друг в изображението си живот, и себе си – онова себе си, което тя не би могла да <b>види</b> в неразличимото съвпадение със собственото тяло, което обаче страстно до безумие е възжелала да изнесе навън, да изтръгне от собствената си тъждественост и да различи във онзи образ на платното, който трябва да свети със своя, неповторима светлина... –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се <b>видяла</b> точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се погледна в огледалото, аз знам, че не <b>гледам</b> със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я <b>гледал</b>, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не <b>гледа</b> той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се <b>види</b> не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и с плашеща усмивка, която никой не би могъл да <b>види</b> в мрака, посребрен от Луната, обеща, че другата нощ, защото нали и тогава той ще остане, след като <b>види</b> картините му, в тъмната доба на потайните желания отново ще го посети, а сега ще трябва да побърза, за да не узнае никой от прислугата това безумно отклонение от дълга й пред херцога, който я боготвори...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Така започна да тече този отложен живот, остатък от жизнения път – не в пътя, а някъде отвъд него, в границата, която не може да бъде престъпена, но от която, в хоризонта на неосъществеността би могла да се <b>види</b> Грешката, и ако не да бъде поправена, защото не е дадено това в човешки ръце, то поне да бъде показана, като ясен образ, знак на пропуснати светове, зов за помощ и несъгласие с нея, в което душата няма да се успокои, но потайно ще бъде явена, ако постигне този неясен език, в който да бъде изречена...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>А той, горкият, нищо не разбра, но нали портретът си остава негов, а ние – дали няма да умрем в един и същи ден, след като заедно сме се родили...Така няма да се отрече от този изместен портрет, ако случайно го <b>види</b>...Но нали е по-хубав, защо да го прави, след като всички хора пак за него ще говорят и пак само него ще виждат...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>И така, лекарство срещу социален инфантилизъм е намерено. Остава да се <b>види</b> можем или не можем да го използваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>Изложеното дотук представлява сбор от констатации. Нека се опитаме на навлезем в проблема и да <b>видим</b> има ли изход от положението.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Не влязоха. Почакаха го. Накрая той сам излезе с одеало под мишницата. След два месеца се завърна. Остриган, горд и с народна пенсия. Запъти се право към кметството. Щом го <b>видя</b>, новият кмет чинно се изправи, готов да се махне от писалището. Анархистът обаче изобщо не го удостои с поглед, откачи от стената портрета на Дякона, избърса с лакет прахта от рамката и без да каже дума, си излезе. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Въпреки изпитото вино, изселникът не можа да заспи и реши поне да тури ред в къщата. Понеже си беше непохватен, дълго се лута нагоре-надолу, докато накрая, без да знае защо, слезе в избата и тогава на една греда точно над бъчвата <b>видя</b> ченето... Всичко изведнъж стана ясно. Понеже точеха вино с маркуч и смучеха края му, тази операция по-удобно се извършва без чене. Така че анархистът сам си бе извадил протезата и после в пиянската си заплесия бе забравил да си я постави обратно. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Казват, няколко часа след като <b>видял</b> и докоснал пристигналия от Нюренберг първи печатен екземпляр на "Де революционибус", Николай Коперник издъхнал. Умрял тихо и спокойно, тъй както е живял на този свят. Било 23 май 1543 година. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>- Сега ще пием чай! - каза той. Погледна ни и като не <b>видя</b> възторг в очите ни добави: -Друго нямам. Снощи имах гости и те изпиха всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Заозъртахме се уплашено. Има си хас да прекосим Вардарска Македония, без да <b>видим</b> славната река. Взех да разгръщам картата. Тук нейде трябваше да се ширне пред очите ни. Най-сетне отдъхнахме, ето го. Е, не беше много широк, нито 47  бурен и пенлив, но затова пък си течеше с голямо достойнство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Но най-голямата загадка се оказа водата на това езеро. Макар и да беше октомври, тя бе топла и приятна. Вие да <b>видите</b> през зимата, през зимата водата ставала още по-топла - увери ни момчето и хич окото му не мигна. Чакай, бе момче! Това вече е прекалено, за хора, които са учили физика в университета. Има втори принцип на термодинамиката. Но нашият водач си знаеше своето. Тази вода събирала цело лето топлината си и през зимата я пускала, затова ставала по-топла. Трябваше да се примирим. Охридското езеро си е единственото во светот, за което вторият принцип на термодинамиката не важи. Това е!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Настоявах да видя и Сруга. Ей къде беше, на някакви петнайсетина километра и пак на брега на езерото. Толкова пъти съм пял пустата му песен: "Що ми е мило, мило и драго, во Струга града мамо, дукян да имам...", обидно беше да не отидем и до там. Спътниците ми се съгласиха на драго сърце. Видяхме я. Е, от песента очакванията ни бяха по-големи, но то си е винаги така. Възпята хубост - половин хубост!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i><i>Настоявах да <b>видя</b> и Сруга. Ей къде беше, на някакви петнайсетина километра и пак на брега на езерото. Толкова пъти съм пял пустата му песен: "Що ми е мило, мило и драго, во Струга града мамо, дукян да имам...", обидно беше да не отидем и до там. Спътниците ми се съгласиха на драго сърце. Видяхме я. Е, от песента очакванията ни бяха по-големи, но то си е винаги така. Възпята хубост - половин хубост!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Някога, в добрите стари времена, по Кертнерщрасе имало и проститутки. Прокудили ги далеч. Може да не ми вярвате, може да ми се надсмивате, но никак не ми върви с тези жени. Вече съм мъж на толкова години, а досега не съм <b>видял</b> проститутка по време на изпълнение на служебните си задължения. Едни подозрения, едни съмнения, но нищо конкретно! Последната ми надежда е Париж!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Някой подпали партийния дом! Някой изнесе мощите на Димитров от мавзолея! Хлапаци обсадиха телевизията. Баби го заместиха. Студенти превзеха Университета и се <b>видяха</b> на барикадите против тиранията. Градът изведнъж се изпълни с улични музиканти и хората, смаяни, им пускаха левчета в шапките. Просяци преплуваха Дунава и наклякаха с протегната ръка по софийските улици. Появиха се проповедници, запяха се тропари по площадите, комунистите чинно тръгнаха на църква със свещи в ръце, свещеници с кадилници се покатериха на трибуните.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>И сега, когато пиша тези редове, ясно разбирам, че нашите преживявания, надежди, заблуди, ще си останат чужди за младия читател, за младите хора. Необяснимо ще им се <b>види</b> нашето покорство, безмълвие, раболепие, боязън, осъдително ще им изглежда нашето притворство. Безсмислено ще бъде да искаме от тях да се поставят на наше място. То вече не съществува, няма го нашето място. Мнозина от децата, с които бродехме по развалините на града, също ги няма, утре и останалите няма да ни има. Историята не може да се изживява два пъти и всичко е "ново под слънцето".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Било по времето, когато в България имало само няколко автомобила. Както може да се очаква и княз Фердинанд се сдобил с чудото и решил да го изпробва по пътя за Самоков. Качил се той, хванал тържествено кормилото и минал през Орловия мост. Дотук добре, обаче след това князът се принудил да криволичи из пътя, защото и каруци, и пешеходци си се движели кой както си иска, едни отдясно, други отляво, едни напреко, други наопаки, едни преднишком, други заднишком. Князът се <b>видял</b> в чудо. И когато се върнал в двореца, веднага повикал министър-председателя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>След време княз Фердинанд пак се наканил да пътува за Рила. Потеглил, минал по Орловия мост и какво да <b>види</b> - по-нататък по шосето няма жив човек, нито добиче, нито куче дори. И така чак до Самоков. В Самоков княз Фердинанд повикал кмета и го попитал какво се е случило... Къде ги хората?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Знае се, че обичал да кара автомобил и често се отправял сам към обичната Чам Кория. Веднъж, както си карал и вече бил наближил Самоков, една от гумите му изгърмяла. Царят се повъртял, повъртял, не му се занимавало със смяна на гуми, все пак цар си е това, поозърнал се и <b>видял</b>, че по пътя се задава каруца. Примолил се на селянина да го вземе със себе си. Селянинът го огледал, огледал и автомобила му и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Няколко дни по-късно Димитър Баларев почина. Не можа да <b>види</b> книгата си, но поставихме първия екземпляр до главата му в ковчега. Да си я носи със себе си в рая и да я показва на Бертло и Менделеев.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Знам тези неща, защото съм ги <b>видял</b> и чул с ушите си. Доктор Димитър Балабанов беше брат на баба ми и живя последните години от живота си у дома. Неговият апартамент изгоря по време на бомбардировките, нищичко не остана от покъщнината му. Баба ми и леля ми също се оказаха бездомни, две американски бомби не оставиха и помен от красивата дядова къща. Когато американците пращат нещо, пращат! Така татко приюти и тримата и вкъщи настъпи веселба безспир.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Доктор Карамихайлов имаше две дъщери Райна и Елисавета и един син, пак Иван. Райна била най-възрастната, нея не помня, а Елисавета бе първата жена професор по физика у нас и единствената българка асистентка на лорд Ръдърфорд в Нелсон в Кеймбридж. Синът също стана лекар и естествено пак хирург. Изобщо знаменит се оказа този род и сестрата на доктора Елена беше прочута художничка, днес всеки може да <b>види</b> картините й в Националната галерия. Тъжно е, че не останаха потомци, никой!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Вместо отговор се чу гневно възклицание. Роптаеха двамата 86 лекари от другата страна на жицата. Объркахме се, вуйчото често се оплакваше от сърцето си, но обичаше да театралничи, така че много не му вярваха. Той често пъшкаше и примираше, тежко отпуснат в креслото си, но с едно око гледаше какво вечеряме и когато <b>видеше</b> любимите си наденички, бързо се възстановяваше. Този път обаче край него бе доктор Карамихайлов и той не можеше да бъде заблуден.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Когато го погребвахме, аз бях уловил за ръка доктор Иван Карамихайлов. Лицето му не трепваше. По нищо не личеше, че изпраща най-близкия си приятел. Но остана последен на гроба, гологлав, беловлас и тогава <b>видях</b>, че една малка сълза се появи в ъгъла на окото му. Възможно бе да е от студа, защото той изведнъж ме дръпна и бодро каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Пристигнахме важно-важно и докторът, който обичаше да си прави малки шеги, ме представи като доцент Данаилов. Естествено на доцента никой не обърна внимание, но за сметка на това и двамата бяхме угоявани в продължение на близо час. И тогава към нас се приближи женица и се примоли да <b>видим</b> някакъв старец, който бил много зле. Тука, в една от съседните къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Повече не го <b>видях</b>. За това пък ми извадиха един зъб, който бил много опасен, криел огнище на възпаление и това се отразявало на болестта ми. Много мразя да ми вадят зъби. Страхът на мъжете от зъболекаря е праисторически, познавам само едно изключение, един мой вуйчо, който обичал 100 да ходи на зъболекар, защото когато заработела бормашината в устата му, изпитвал чувството, че лети със самолет!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Бях дете, когато за пръв път чух името "Гусла", хор "Гусла", гусларите... Какво ли ще е това? Ще <b>видиш</b>, ще те заведем, ще чуеш. Е, не бях чак толкова загубено дете, та да не знам какво е това хор, знаех, разбира се, дори пеехме в училище на два гласа "Върви, народе възродени" и "Мили са ми планините и на север и на юг". Но "Гусла" - това беше нещо особено. За първи път им давали да пеят. Защо не са им давали, не ми беше ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Тогава го <b>видях</b> за последен път, той се разболя неочаквано и си отиде от света, без да може да се види с брат си. Не го пуснаха да се лекува в Италия, въпреки молбите на Борис, въпреки личните му разговори с тия, които, по силата на злощастието, управляваха българската държава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i><i>Тогава го <b>видях</b> за последен път, той се разболя неочаквано и си отиде от света, без да може да се <b>види</b> с брат си. Не го пуснаха да се лекува в Италия, въпреки молбите на Борис, въпреки личните му разговори с тия, които, по силата на злощастието, управляваха българската държава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>- Ами виж и филмите на Фасбиндер, на Антониони, навсякъде ще <b>видиш</b> по една важна сцена в кенеф. Ами Кустурица, с оня смешен опит за самоубийство в тоалетната. Май от "Баща в командировка". Увисна на казанчето и вместо да се обеси, си пусна водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>- Един приятел беше ходил в Пекин и разправяше за тамошния кенеф на аерогарата. Едно дълго хале, разделено на килийки с високи не повече от метър стени, нали китайците са дребосъци, и без таван от горе. Клякаш си в килийката, стърчиш от кръста нагоре, а от двете ти страни вежливи китайчета ти кимат и се усмихват. Под тебе тече една вада, в която, ако се взреш, можеш да <b>видиш</b> изпражненията на всички от лявата ти страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i><i>- Продължава да спи с мен само когато съм в мензис. Пет дни месечно. През останалото време не иска да ме <b>види</b>. Колкото пo му се слагам, повече се вбесява. Сега сме сами в апартамента, можем да го правим всеки ден. Обаче не. Крещи. Вика, че не може да ме <b>гледа</b>. Кучко, вика, изчука се с целия квартал, преди да се ожениш за мен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>1:3 Всичко друго от окото се даде и нямаше нищо, което да не е от окото създадено. И пожела окото светлина и /беше/ светлина. Пожела небето и земята и <b>видя</b> небе и земя. И пожела после одушевени животни, човеци и фекалии и <b>видя</b> одушевени животни, човеци и фекалии. И рече /окото/: Това е добро и слетя при тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Цялото ни дълго приятелство мина пред очите ми онази нощ — от деня, когато ме срещна на улицата и подвикна весело: „Ей, ти да не мислиш, че аз съм онзи Георги Марков, дето писа против тебе. . .”, до онзи последен ден, до последните му думи: „Стефан Ще направи всички необходими поправки в пиесата.” Ставаше дума за комедията му „Аз бях той”, която тогава се репетираше е Сатиричния театър. Тя така и не <b>видя</b> бял свят. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Да почакаме още малко! — предлага Младен. — Тъкмо ще <b>видя</b> някои хора — той вече ги е съзрял към другия край на градината.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Съвсем не! Ти нямаш представа какво е Марта! Като я <b>видиш</b> отблизо ще разбереш, че между мене и нея нищо не е възможно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Отдавна исках да ви <b>видя</b> отблизо — започва Младен с чудесна сигурност. — Досега съм ви виждал само в колата на вашия баща, когато съм на пост!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Младен сяда до нея. В този момент мисли, че тя го вижда, и лицето му е точно такова, каквото би желал да го <b>види</b> — свенливо, наивно, добро. Обмисля внимателно думите си. Може би сега се решава цялото му бъдеще. Какво трябва да й каже?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Ако би могла да <b>види</b> лицето му в този миг! Не, по-добре е така. Той е още съвсем млад и не умее да крие тържеството си. Неговата работа тази вечер е свършена.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Искам да <b>видя</b> друг свят! Искам да срещна други хора! Искам да заживея друг живот! — тя буквално декламира. Рязко се навежда напред към компанията. — Представете си, това е все едно да се родиш втори път! Само че голям!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>Марин се извръща гневно към жена си, която не е трепнала. Сашо също я <b>поглежда</b>. Разбира, че тя не е <b>видяла</b>, нито е оценила неговото майсторство, и предизвикателно изчаква Марин да се обърне. После започва да го лъже, възхитен от изобретателността си. Никак не е трудно на здравия като скала Сашо да мотае по игрището тънкокракия Марин, който все повече се озлобява и опитва на няколко пъти да ритне противника в краката. Публиката свири, дюдюка, но съдията, безпристрастен като всички футболни съдии, се прави, че не вижда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Всеки, който <b>види</b> това продълговато, красиво и мъжествено лице, тия сини очи и най-вече техния преднамерен, многозначителен израз не може да не разбере неговата слабост. Щом срещнат хубава жена, тия очи засилват, устните с тънките мустачки се полуотварят в чистосърдечен възторг и дълбоко възхищение, които ласкаят. После идва най-силното му оръжие — дързостта, която обърква, смайва, пленява. Останалото свършва женското въображение, което превръща изхайлазената физиономия на безгрижния любовник в единствен кумир на любовта.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Най-напред разузнавателен поглед към противника. Не бива да се стигне до стълкновение, тъй като във всички случаи войникът ще си изпати. Сашо оглежда околността на жилищните блокове, в които живее Данчето. На третия прозорец от ляво на дясно виси бяла кърпа. Тя означава: „Ще дойда”. Сашо самодоволно се усмихва. От блоковете не се чува никакъв шум, не минава никой. Това е по-добре, защото все пак някой би могъл да ги <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Истинско удоволствие е да се повдига на лакти и бързо да изнася тялото напред, да чувствува неизтощимата сила на мускулите си и спокойния, устойчив ритъм на сърцето. Отдалеч човек би <b>видял</b> как един старателен войник се упражнява добросъвестно в пълзене. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>За първи път я <b>видя</b> преди много години. . . Момиченцето тичаше около варосаната селска къща и се опитваше да хване черното коте. Но котето игриво бягаше към хълма. Така и двете се изкачиха горе и там момиченцето за първи път <b>видя</b> златната светлина. Изведнъж сърчицето му затуптя бързо-бързо, малката душичка отмаля, обзета от неочаквана и непозната радост. То забрави котето, за да не забрави никога златната светлина. Седна на хълма и я загледа с бистри, с възторжени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Не, не беше този глас! Пак отвори очи. Видя неподвижния гръб. Уплаши се, че златната светлина отново ще избяга, и веднага ги притвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>В полето бяха само двамата. . . той отиваше по своя, войнишка работа. Но какво търсеше тя с него? Помисли си, че трябва да го излъже нещо, да не му каже, че е тичала заради него цял километър, за да го настигне. . . помисли си, че трябва да играе някаква игра, за да не каже той, че е лека жена, помисли си, че ако някой <b>види</b> и Марин научи. . . На в един миг всичките й мисли отидоха някъде далече и тя остана в тръпнещо очакване. Тогава почувствува, че той все още е дете. Всичко у него беше детинско. Лъжа е, че мъжете са еднакви, лъжа е, че изобщо хората са еднакви.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Миналата седмица даваха заплатите. След обед в цеха ревна Недка. Загубила портмонето с цялата си заплата. Може и да го бяха откраднали. Данчето искрено й съчувствуваше. Ако не беше този Марин, тя би отстъпила половината от своята заплата. И в този момент пак <b>видя</b> Сашо. Отиваше за вода. Тя се втурна към него и му разказа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тик-так. . . тик-так. . . Данчето <b>видя</b> стрелките. Двете се бяха събрали една върху друга. Дванадесет часа! В дванадесет часа започваше новият ден, в дванадесет часа свършваше старият!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Пак се е измъкнала нанякъде! Скитница! — той се облича бързо и междувременно оглежда гардероба, за да <b>види</b> с коя рокля е излязла жена му. Търси и обувките й. Нищо необикновено. Раздразва се още повече. — Затова отнесе детето у майка си! Но от утре! — той замахва. — От утре детето ще бъде тука! И да не е посмяла да го отдели!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Другарю капитан — спира го той, — не сте ли <b>видели</b> случайно жена ми насам. . . дойдоха ни гости неочаквано, а тя каза, че ще се поразходи. . . към горичката. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Знаеш ли! — Сашо му приказва презглава. — Никой в полка не е лежал през тия две години повече от мене в ареста! И каква полза! Аз съм си аз! Само капитанът не може да разбере тая проста истина! И с арест, и без арест жените ме обичат! Търсят ме! Видя ли бе, бако, по колко ми идват на свиждане и ще се изтрепят коя по-интересни работи да ми донесе!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Обличам най-хубавия си костюм! Имам вносно дубле, тъмносиньо, като на някой лорд, шлифер английски. . . всичко тип-топ. . . идвам тук и ауфвидерзеен! Ще се разделим и я се <b>видим</b> повече, я се не видим! Ще ми е жал само за професора. . . но ще му ходя в София на гости! Е, това е добър човек! Залъка си с тебе ще раздели, пари дава, застъпва се за тебе. .. душа! Не е надута тиква като другите висшисти! И е умен! Математик, физик! — Сашо се усмихва, представил си раздялата с Иван. — И за Младен може да ми е жал. Ама той е една стока!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>из района, където блещукат огънчетата на цигарите. Кой къде е ходил, какво е свършил, с кого се е <b>видял</b>. Купил ли е пликове и листове, срещнал ли е еди-кой си, била ли е „оная” на движението и с кого, има ли в сладкарницата халва, знае ли, че на Пирона са му дошли на свиждане, а на Додьо жена му родила момче, чул ли е, че Сашо е в ареста и капитанът бил сърдит като никога, ще почерпи ли от специалните цигари, утре са наряд. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Имал съм много войници. Идват, отиват си. Еднакви униформи — различни хора. Видях те — по-възрастен, по-образован, по-възпитан. Очаквах да се отделиш от другите — интелигентщина. Браво! Стана като всички!”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Женитбата е простащина — казва той, като сяда на малката масичка. — Вятър работа! Ние сме балами, затова се хващаме! Но ще <b>видиш</b>, че тия, дето ще дойдат след нас, след петдесет години, ще плюят на всякакви бракове и прочее попски глупости! Отгоре на всичко женитбата не е хигиенична!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Трябва да я видя! Ние можем да живеем! — казва той. — Трябва да я <b>видя</b>, преди да е станало много късно! Светещите стрелки на часовника показват два часа. В три и десет има влак за София. Тъкмо време да стигне до гарата. Но кой ще го пусне сега? Капитанът! Той си е у дома и спи! Да го събуди ли? Ще избяга! Стига съображения! От съображения стигнах дотук! По дяволите наказанията! Цял живот ли ще бъда стриктна, дисциплинирана животинка! Нищо не е по-важно от нея! Хайде!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Влязоха в празно купе. До тръгването на влака имаше още време и тримата седнаха. Младен каза нещо като „. . . свърши се нашата. . . разделяме се и може би вече няма да се <b>видим</b>. . . това е животът. . .”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Искам да <b>видя</b> как ще живееш! — каза тя. — Страхувам се, че ще ти бъде тежко, и искам да бъда до тебе!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тя гневно се нахвърля върху жена му. Ходила нощем в чужда квартира, познати я <b>видели</b> из заведенията, излизала извън града с колата на някакъв засукан мъж, скулптор или нещо подобно. Знае ли, че тя е мръсна и долна жена, докато мъжът й е войник, тя. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Майсторът е изключителен специалист и чудак. Пред първото хората се прекланяха. С второто се забавляваха. Нямаше човек из завода, който да не знаеше по някоя историйка за Мануш, за неговия необясним фатализъм, за чудашките му постъпки. Някой го <b>видял</b> да стои цял час на един крак, друг — да мери с педя обиколката на Цха, трети — да връзва червени конци по вратите, да ходи с разноцветни чорапи и т.н. Всичко това интересу-</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>Единствен от цялата бригада се отличаваше Мануш, който имаше най-голямо право да смята себе си за достатъчно квалифициран. Младен забеляза, че старият майстор непрестанно и усърдно учи. Като започна да остава след работно време, Младен <b>видя</b>, че последен от цеха си отива Мануш. В тия извънредни часове майсторът <b>разглеждаше</b> работата на останалите или пък докарваше отнякъде нови повредени машини и съоръжения, запалваше цигара, сядаше на мъничкото желязно столче, покрито с кече, и се замисляше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Ще доведа цялото звено, ще <b>видите</b> вие! — продължава момичето, което очевидно няма никакво чувство за мярка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Аз ще се върна! — каза той, решен да умре, но да изпълни обещанието си, и изтича по линията. Тичаше бързо и леко. После се обърна и <b>видя</b>, че тя стои неподвижна сред полигоните, махна и отново затича, докато завоят я отне от очите му.. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Ако снощният доклад беше минал, професурата на Митрофанов беше опечена! И ела да <b>видиш</b> какво поколение от студентчета митрофановчета ще отгледа! И академик може да стане, и петдесет години да лежи на гърба на държавата с вчерашните си глупости — отново се обажда Колманов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>- Помислете си, Дойчинов! Но моля ви, не по-късно от утре! Отнася се до другарска помощ! Без предубеждение! Вие ще се разбирате с доктор Неделев и ще <b>видите</b> колко интересно е всичко!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тягостни предчувствия. Приближава нещо грозно и неприятно. Човек може да скочи встрани, може да избяга, може да затвори очи и да не <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Той е сух петдесетгодишен мъж С неврастенично лице, с израз на вечно недоволство от всичко и за всичко. Воодена мнителност. Счетоводителите и касиерите от окръга треперят, щом го <b>видят</b> — финансовият инспектор Баров е известен със злобната си непримиримост и педантизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Поискат ли, Младен може да се съблече и с голи гърди да тръгне срещу вятъра, дъжда, студа, нощта. Да <b>видят</b> силата му, да <b>видят</b> безстрашието му. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Младен седи в дъното на залата. Външен посетител, който присъствува на чужди работи. Спокоен, хладнокръвно издържа погледите на тия, които се обръщат да ю <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„А какви са техните автобиографии?” — неволно се пита Младен с желание и този път да <b>види</b> своето превъзходство."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Нямаше да бъде същото! — отвръща момъкът. В никакъв случай! Затова ти го разправям! Представи си палтото между двата камъка, мене, прегънат на четири, хванал лактите си, а във врата ми се отцеждат капки. По едно време влакът намали скоростта. Катерехме се нависоко. Тогава, може да ти се <b>види</b> лъжа, задрямах. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— То малко остана — каза той, — но ела при мене! Забранено е, но хайде. . . дано никой не ни <b>види</b>. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Забранено е. . . — пак каза той. — Ако някой те <b>види</b>, ще кажеш, че работиш в поддържането. . . — подаде му цигара.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Не зная. . . — отговаря той замислен. Сега се сеща, че трябва на всяка цена да <b>види</b> Ружицки преди събранието. Казва: — Марта, ако искаш, остани да отдъхнеш, а аз ще отида из града! Ще се върна за обед.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Хаджикостов в нов, блестящ костюм, с очила с много дебели рамки поздравява сдържано двамата гости. Той или не подозира нищо, или е напълно сигурен в себе си. Около тях натрапливо се върти услужливата физиономия на доктор Неделев. Той приказва с Ралев възторжено, шумно. Кой знае какви фантасмагории развива — нови идейни направления на нашата наука, нови методи, нови. . . „Вижте колко съм умен, колко много зная и как вие досега не сте ме <b>видели</b> и оценили както трябва!”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Ще <b>видите</b> какви чудеса предлагаме. Цял модерен комплекс със свръхмодерна техника горе, в гората! Едва тогава ще можем да се разгърнем! А тук човек дори не може да се обърне!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Потенциалният минимум е налице! — обажда с Неделев. — Ние произведохме антикорозионни блокове които колегата Дойчинов може да <b>види</b> в шкафа — той посочва мострения шкаф до стената, където са наредени блокове.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Сашо разправя за баща си, чиято заплата е деветстотин лева, и как ще му прати разписката за заплатата та да <b>види</b> „щурият инспектор”. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>После се сеща за жените му. Тя знае, че много са го харесвали и че още много ще го харесват, че ще го съблазняват, че ще се опитат да й го отнемат. Но тя не се безпокои, защото вярва, че ще има достатъчно сили да го задържи. И решава, че е било добре, гдето е поскитал, <b>видял</b> е, преценил е и е дошъл отново при нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Директорът слушаше с наведена глава. Той беше и си оставаше „понасящ”. Само в един момент Младен <b>видя</b> очите му. Оглеждаше хората — кой ли би го защитил? Нещата не са така прости, както го обвини секретарят. Всички знаят как е работил той. . . Може би наистина не е способен, но никой няма право да се съмнява в неговата преданост. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Сашо щеше да им дърдори до полунощ. Тогава дойде капитанът. Не му се спяло и решил да <b>види</b> момчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>На Иван се вижда много странно това „ще можете да я видите”. Сякаш той много страда, че не може да я <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Когато си <b>видял</b> смъртта, бедите са последната възможност да се вкопчиш истински в живота, за да продължиш напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Това, което търся, не принадлежи никому. Никой не го е <b>видял</b>, но съм сигурна, че го има. Чувствам го. Стои в мен като отпечатък от друг живот. От друга планета. Случило се е с второто ми Аз. Нямам любима песен. Нито любима улица. Дори истинска любов. Само случайни скитнически часове. Спътници, загубени в планината. Спряли до един и същи огън, да се стоплят и изсушат. За да се разминат.</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>И е трепетно. Любовно. Всеотдайно. Пиянско — като при мъртво вълнение. Примирам от страх — не че ще загубя познати и скъпи неща, а че няма дая <b>видя</b> докрай непознатите. Те ме карат да бъда нащрек.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Реши се и ще си свободен;2001;<br>
<i>Вървях - хората вървяха край мен, малко възбудени, малко любопитни - да отидем, да <b>видим</b>. Вървях, не мислех - от много мисли в съзнанието не остава нито една, която може да бъде изказана с думи. </i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Реши се и ще си свободен;2001;<br>
<i>Станах част от тълпата. Рехава тълпа - в периферията. Кой чул, кой недочул. Четат се лозунгите - кой <b>видял</b>, кой не <b>видял</b>. Разветите български знамена се посрещат със същото въодушевление, както и хората по дърветата. Кой разбрал, кой не разбрал... Идват, отиват си. </i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Реши се и ще си свободен;2001;<br>
<i>Бавно напредвам към входа на храма. Гледам лицата около себе си - млади и стари, скептични и вярващи; критични, искащи, възторжени и недоволни; надяващи се. Апатични не <b>видях</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Едно дете пъргаво се катери по стената на чашата. През пътеката пропълзя змия. Жива и свободна, тя излъчи в пространството край себе си усещане за пълнота и мощ. Детето леко я прескочи, освободило се от умората. Очите се отвориха и погълнаха мрака на небето. Тогава детето <b>видя</b> другата змия - онази, която пролази сред звездите и разкъса мрака на две. Вселената се отвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Тогава нещо прошумоля. На първия чин Станчо, побойникът и двойкаджията, който не даваше мира на цялото училище, си събираше учебниците и тетрадките от земята, кой знае как попаднали там. Подреди ги с неподозирано старание върху чина. Най-отгоре сложи учебника по биология, отворен на новия урок. Когато <b>видя</b> схемата, Ели се сети за какво да говори. Вече не гледаше към Станчо и учебника му. Гледаше към прозореца. Светлосин, той потъмняваше. Почерняваше. Отваряше се.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Всъщност, не мисля, че делфините са създали нещо... Имах предвид друго. Нашите сетива... ние със сетивата си не бихме могли да се докоснем до тези цивилизации... Може би нямаме очи, за да <b>видим</b> цивилизацията на животните... Може би някой ден ще открием, че и те могат да мислят и тогава ще разберем, че сме били убийци.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Мамо, виж, прозорецът посиня - гласът на Ели звънтеше в празната стая като син кристал, прогонил всички сенки, изпълзели от мрака. - Искаш ли да <b>видим</b> как изгрява Слънцето?</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Видях едно гущерче, бяха го уловили и го измъчваха. Казах им да го пуснат, а те се смяха. Тогава то се отскубна и избяга. Те хвърлиха нещо в лицето ми. Беше опашката на гущерчето. Тя беше още жива и мърдаше. И аз съм като гущерчето, но нямам опашка и не мога да избягам. Моля те, татко, измъкни ме оттук. Ана не може да разбере... тя е доволна, че съм надебеляла от силната храна и чистия въздух. Тя не може да разбере за оградите. Не мога да стоя между огради. Не искам...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Добре... До края на месеца има четири дни. Свършваме училище на 30-ти юни и те вземаме. Съгласна? А сега нека да се разходим до края на пътя и да <b>видим</b> колко е хубав, когато сме двамата...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Вечерницата проблясваше в зеленикавото небе, оцветено от залеза. Димитър хвана ръката й. Обичаше да държи ръцете й - малки и крехки. И толкова силни. "Мислите й потекоха в друга посока, ще издържи. Но ще издържи ли до края? Кога ще <b>види</b> другите огради... дано не ги <b>види</b>. О, не, въпрос на време е..."</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Излезе от София, запали цигара и натисна газта. Обичаше високите скорости, а и колата се мъчеше под сто и двайсет километра в час. Късно <b>видя</b> пътната полиция, намали, изпсува на глас, но като му размахаха стоп-палката, започна да прехвърля наум къде е сложил депутатската си карта. Имаше имунитет и тия тъпи ченгета освен да му пожелаят „добър път“, нищо друго не можеха да направят.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Грузия… Там Кавказ се спуска в Черно море. Ще <b>видиш</b> вилата на Сталин, Хрушчов, Андропов и останалите комунистически хегемони.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Майната му, щеше да мисли после. След ревюто Грета беше отишла в „Суингинг хол“ с компания и Теди щеше да я <b>види</b> на живо. Ако ефектът на живо се покриеше с телевизионния, щеше да прати Ескадрона срещу Баджо и бандитските милиони на „Пирана“, макар че не парите щяха да бъдат главният му мотив. Генерал Тодор Токев — Теди избра ваза от яспис сред кой знае от кого събираните съкровища на Ескадрона, уви я като сватбен подарък и отиде в заведението, придружен от елитната си охрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Говори! — уморено каза „поетът“, стана и излезе на терасата. Секунда по-късно го <b>видяха</b> да подлага тил на пороя и да повръща върху площад „Народно събрание“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Благодаря, Теди. Ще се <b>видим</b> след две седмици — Император Валериан изключи, отпи глътка и отново се впи като пиявица в бившата проститутка и кой знае… бъдеща Императрица.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Зает съм, Теди. Трябва да се <b>видя</b> с Катя, да се преоблека, да се погрижа за лицето си… Надявам се до десет да се оправя.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Внимавай с Козела, Вал. Имам лоши предчувствия… Страх ме е от този тип, скъпи. Парализирам се, като го <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Бих искал да се <b>видим</b>. Какво ще кажете за осем вечерта в ресторант „Чезаре“ на улица „Асен Златаров“?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Нали решихме, че няма да ме ебеш? — попита задъхана Грета. — Каза, че само искаш да ми <b>видиш</b> циците…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Бръсната путка… — Кой знае защо това му се <b>видя</b> много забавно, грабна автомата, хвърли го на килима, взе бутилката и смъкна Грета на пода. — Сега ще ти го набутам в сладката бръсната шунда — отпи дълга глътка, извади надървения си член и го вкара във влагалището й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i><i>Козела беше изчезнал. Императора запали цигара, наля си уиски, макар че беше много рано още — само осем и десет сутринта — дръпна пердетата и се взря в язовира. Обичаше да <b>гледа</b> водни площи… Съсредоточаваше се и като че ли успяваше да избистри мислите си… И <b>видя</b> лодката. Някъде в далечината, на близо километър от резиденция „Ангор“ някаква черупка с гребла и рибар вече бяха оживили изкуственото езеро.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Само ми е до ебане сега! Императора излезе на терасата и се загледа в рибаря. Сега вече беше на стотина метра от собствения му кей… И тогава <b>видя</b> с просто око, че в ръцете му има не въдица, а снайпер.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Беше пила лексотан, с голям труд се вдигна от леглото и заслиза по стълбите. Запали лампите… Да, уредбата се беше самовключила… И <b>видя</b> Бъстър Китън. Седеше в едно от креслата и приличаше по-скоро на пастор в черните си дрехи, отколкото на убиец, проникнал в къщата й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Да, бе, издрънка нещо в тоя смисъл… Още там щях да му <b>видя</b> сметката, но не бях станал близък с негъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Ще <b>видим</b> — недоверчиво каза заместник началникът на Ескадрона, но на Теди заповяда сухо и на български. — При най-малък риск да им падне в ръцете — преразход!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Тридесетина души го обградиха и тръгнаха под пороя. Видя Барона, Чомбе, Маргина, Пашата, Карана, Главата и кой ли не още. Бяха чакали знак, за да започнат траурната церемония… обаче, съдбата беше решила друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Търсете го, Елтън! Маскирай двама като военни летци и обходете западна България. Ще се <b>видим</b> утре сутрин.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Бесният прегледа внимателно тоалетните на заведението, надникна в кухнята през малките сутеренни прозорци, <b>видя</b> краката на охраната и се върна в ресторанта.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Мартин влезе и онемя на вратата. Не би се учудил да ги беше <b>видял</b> да се избиват, но да плачат в прегръдките един на друг… Това беше повече, отколкото фантазията му можеше да възприеме.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Зорин стана и отиде до прозореца. Пред болницата бяха паркирани над петдесет коли, но от тук беше изключено да се <b>види</b> в коя има хора, в коя — не.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Козелът грабна полковник Зорин, прегърна го пред себе си и се укри зад него, като зад щит. Почувства тежките удари на куршумите в гърдите на шефа си и се отдръпна една педя от тялото му. Не бяха уникални случаите с един куршум да се екзекутират двама души, вързани един за друг. Зорин беше мъртъв, стрелбата продължаваше. Козелът <b>видя</b>, че шофьорът, който беше и охрана, простреля един от нападателите, но в следващия миг главата му се пръсна като любеница и той рухна на паважа.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Разбира се. Без глава да се появи, по походката ще го позная. Веднъж да го <b>видя</b> в тил и с него е свършено.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Жоро е мой брат. Ако му кажеш какво си <b>видял</b>, с теб е свършено! — кротко започна тя. — На твое място бих се направил на луд.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Друг път ще поговорим за Оливия… — Майкъл запали цигара, отпи от кафето и сложи ръката си на вътрешната, интимната част на бедрата й. — можем ли да се <b>видим</b> довечера? — Катя кимна. — Няма ли да имаш неприятности?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Бесният <b>видя</b> Оливия. Лежеше по гръб на санитарно легло. Спеше дрогирана и щеше да спи още десетина дни, докато не се доберат до София. Щяха да се срещнат в Симеоновската му вила, Бесният й беше подготвил специален спектакъл, но дотогава имаше трудни и опасни акции.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Какво ли те питам? — Бесният набра мобифона. — Змей, аз съм у директора на „Калибанк“. Ела веднага. — скочи, дръпна пердетата и се взря в сенките на двора. Това беше охраната му, но той не можеше да я <b>види</b>. — Катя ти е жена, но на мен сестра и не ми е безразлично поведението й. Ако Вълкът беше жив, щеше да действа още по-жестоко! Ясно ли ти е, Валери?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Не, Козел. Премахни Пентхауз, прибери децата… Тогава ще <b>видя</b> какво мога да направя… Ако гарантираме сигурност на „Калигула“, може да преглътне Нерон.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Ще <b>видим</b> — злобно каза Бесният — Втори път фамилия Изови няма да лапне куката… Къде е отседнал Семерди?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Да не избързваш! Обади се на Бесния, кажи му, че отсъстваш до понеделник и дай да <b>видим</b> кой работи при нас и кой трябва да попадне в регистрите на „Орландовци“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Внушаваш си, Япончик. Летим под украински флаг. Кой ще посмее… — и в този момент <b>видя</b> хеликоптера. Срещу тях летеше еднотипна машина. Беше значително по-навътре в морето и с просто око личеше отличителния знак „Зелени патрули“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Стрелят! — изкрещя капитан Венцислав Велев. Новият „Пентхауз“, генерал Стоян Боев, беше до него, а зад гърба им диамантения крал Соломон Семерди, дошъл да <b>види</b> с очите си гибелта на Япончик.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Ще <b>видиш</b> на кого ще повярва! — заядливо, с детско упорство, продължаваше тя. — Все пак той е мой брат.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Трябва да забравим старите вражди, господа! — започна току-що произведеният в полковник, шеф на „Нева“. — Видяхте какво ни донесе подценяването на братя Изови.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Мъдрец, слизате с Нели в града. Купете дрехи… Тя знае какви и колко… Колкото трябва, толкова! А ти — пръста му се заби в челото на проститутката. — Можеш да похарчиш колкото пари искаш, но като се върнеш тук, искам да <b>видя</b> външната ти представа за дамата!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Така е, д’еба мама му. Ще <b>видим</b>. Искам в неделя аз, ти и ДВД да преценим всички опасни въпроси и да съчиним отговорите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Добре — Козелът се засмя гърлено, задавено, енфиземно. — Кога ще се <b>видим</b>, ваше Императорско величество?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Имаш я, ДВД. От теб зависи дали ще бъдем… приятели! Трябва да <b>видя</b> жена си. Подгответе смъртния акт с д-р Алексиев… с утрешна дата. След двадесет часа трябва да уведомим и конкуренцията, и пресата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Два дни след погребението на брат си, Катя се върна от Кюстендил. Беше останала да <b>види</b> някои съученички, но й доскуча в еснафското благополучие на затлъстелите, многодетни приятелки и побърза да си тръгне. Беше девет часа вечерта, вторник, когато отключи вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Брик! — извика тя. Кучето не се появи. — Къде си се сврял, моето момче… Ела да <b>видиш</b> какви лакомства ти е донесла мама.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Имаш го — Тефик стана. — Отивам да се подготвя. Ще се <b>видим</b> на вечеря. На път човек тръгва сит и топло облечен. — Тефик тръгна към кабинета си, но подхвърли през рамо : — Габи е при синовете ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>Пътуваха с мощен джип по нещо, което и в най-романтично настроение не би могъл да нарече път. Главата му се удряше в покрива на джипа, залиташе и ако не го подпираха, отдавна щеше да лежи на пода. Пътуването му се <b>видя</b> безкрайно, макар че трая около половин час.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Но иницииран, финансиран и благословен от велико-албанските шовинисти отвъд границата. Къде мислиш, че се крият бандитите на АОК, като <b>видят</b> дебелия? На</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Ела, Козел. Време е да хапнем, каквото дал Бог, после ще те заведа да <b>видиш</b> как се решава вековна религиозна омраза.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— В Гърция през Македония… После ще <b>видим</b>. Габи, наистина свежа като роза, се изправи и застана срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Прав си. Ти уби двама албанци от АОК. Близки сътрудници на Хашим Тачи. Ако Змията разбере кой ги е пратил при Аллаха, ще ти се <b>види</b> тесен Балканският полуостров.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— За жалост, да. След като приключим разговора си, ще ви заведа да я <b>видите</b>. Тефик въздъхна дълбоко.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>Лъхна го свеж въздух. Руснаците сваляха баржа, за да изкарат колата. Козела подаде ръка на Габи, помогна й да се изправи, взе сака и я поведе към вратата, но когато застана срещу мастилената тъмнина на летището, <b>видя</b> че не е спусната стълбата. С внезапно избухнало предчувствие се обърна да поиска обяснение и политна в бездната. Последното, което чу, беше отчаяният вопъл на Габи: „Помогни ми, Иванее!“ и дивият смях на пияните руски свине.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Две неща ме карат да мисля така. Първо, за какво им е на руснаците да извършват подобна пиратска акция и второ, жителите на Твърдица, предимно старци, са чули автоматичен откос и са <b>видели</b> куршумите да вдигат огнени искри по корпуса на машината.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Ще <b>видим</b>. Съветвам те да се натягаш по-малко. Ако искаш да дочакаш пенсия, не се занимавай с Козела, Проди. А за твое сведение току-що казах на Поли къде погребах момчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Козел, Поли е мъртва. Не е преживяла момчетата. В древния свят са убивали вестителите на трагедии… Слушай внимателно, див звяр, досега те преследвах служебно, от този момент ти си мой личен враг и аз, християнинът, се заклевам в Бог, че ще те <b>видя</b> мъртъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Не ми се дърви, Козел — спокойно отговори полковникът от ЦРУ. — Трябва да се <b>видим</b> веднага. Това ти е послание и единствен начин да оцелееш.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Излизам на Пътя. Твоите хора трябва да запушат дупките по границата. Като <b>види</b> дебелия, Тефик ще се опита да се скрие в Сърбия.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Ще <b>видя</b> какво мога да направя, войводо. Ще пусна моите хора да търсят подходящ килър… Ще ти се обадя. От теб искам да запушиш нашите пристанища. Обади се на Севгун.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Навръх двайсет и четвърти май Грета излезе от кататонния ступор. Лежа повече от час, докато си припомни последните събития. Малко по малко пъзелът се подреждаше и изведнъж се <b>видя</b> пияна, припомни си насилствения секс с Кълвача, внезапното нахлуване на Борис, екзекуцията на мутрата…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Бъстър Китън изпрати „гостите си“ и отиде да види Грета. Телевизорът работеше в спалнята, но нея я нямаше. Сигурно е в банята!, реши той и тръгна да я предупреди, че се е прибрал… и я <b>видя</b> в прегръдките на Ефрем Светеца. Целуваха се, впити като пиявици един в друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i><i>Бъстър Китън изпрати „гостите си“ и отиде да <b>види</b> Грета. Телевизорът работеше в спалнята, но нея я нямаше. Сигурно е в банята!, реши той и тръгна да я предупреди, че се е прибрал… и я <b>видя</b> в прегръдките на Ефрем Светеца. Целуваха се, впити като пиявици един в друг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— За по-безопасно ти си играй с пишката — Козела преряза кабела на телефона, <b>видя</b> мобифон на секцията и го сложи в джоба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Интересно дали ще се появи Генерала? Козела <b>видя</b> и Бъстър Китън, който се промъкваше в гъмжилото далеч пред него към централния вход… и, Боже мили! Това са синовете ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Ще летя под дуло с рейс София — Москва в четиринайсет часа днес. Очаквам да те <b>видя</b> на Шереметево — и прекъсна линията.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Уил Терънс Смит беше поканил Грета на вечеря. Тя закъсняваше. Беше започнал да мисли, че няма да дойде, когато я <b>видя</b> да го търси с поглед. Посрещна я прав, настани я и седна срещу нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Господин генерал, на телефона е Терънс Смит, трябва незабавно да ви <b>видя</b>. Да. След трийсет минути ще се представя на охраната.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Заповядайте, Пентхаус — лидерът на БСП Георги Първанов се изправи и протегна ръка. — Радвам се да <b>видя</b> отново един стар боец на Партията.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Тази обява запомни. Наложи му се да отиде в тоалетната. Когато се върна на масата, телефонът и запалката му бяха изчезнали. Барманът, естествено, не беше <b>видял</b> нищо. Козела го нокаутира през бар плота и си отиде.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Не — Алкалай запали къса дебела пура. — Не вие сте причината да съм тук, но нямам нищо против да ви <b>видя</b>. Наздраве!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Ще <b>видим</b>, господин Алкалай. Щом ме наричате приятел, може би ще приемете поканата ми за вечеря. Днес станах на петдесет години.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела тръгна към масата с ръце в джобовете, но с разтворено сако, така че, приближавайки, да даде възможност на представителя на Интерпол да <b>види</b> ръкохватката на магнума.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Алкалай запали пура, Хакел стана и отиде до тоалетната, старият бандит извади магнума от кобура под мишницата и го втикна под колана. Алкалай се направи, че не е <b>видял</b> нищо и подхвърли небрежно, обвит в облак дим.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Точно след един месец ще имате отговора ми. Ако съм жив. Знаете, не умирам лесно. На 12 септември ще чакам тук, на същата маса, в осем вечерта. Ако не се явите, ще напусна в девет. Ебал съм им майката на килърите ти, Хакел. Ти прецени какво да им заповядаш, като тръгна към изхода. Тръгвам веднага. Господа, ако е рекъл Господ, ще се <b>видим</b> през септември… Тогава и жегата ще е по-поносима.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Добре дошъл в Белград, Козел! — направи пауза и го довърши: — Добра работа, българино. Аз съм на твоя страна, но искам да <b>видя</b> документите на арабите. Ще ги преснимам и ще ги върна. Веднага!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела първи <b>видя</b> Хакел. Излизаше от тъмната кола, а полковникът седеше на маса на осветената „Маркиза“ на хотел „Метропол“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела погледна „Утрински вестник“. Наистина догадки най-различни, но добронамерени в общия тон. Македонците не страдаха кой знае колко за някакъв пършив арабин от Ал Кайда. По-важните информации обаче, бяха от Афганистан. Друз <b>видя</b> интереса му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Напротив. Ако е рекъл Господ да умрем от естествена смърт, ще <b>видим</b> с очите си края на тази петролна Шехеразада. И двете страни го знаят, но предпочитат мълчанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Осман идваше наистина заобиколен и от курви, и от охрана. Шумен, дързък и като че ли недосегаем, той <b>видя</b> късно елегантния мъж, който се готвеше да стреля в него. Без да бърза, Козела измъкна магнума и го простреля в сърцето. Чеченецът рухна по гръб, изхвърлен назад от 44калибровия куршум. Охраната се вцепени.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Мълчаливо обиколиха града, <b>видяха</b> раздвижването на полицията и на медицинската служба за „Бърза помощ“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Ще <b>видим</b> — неопределено каза Козела. — Алкалай ми даде снимка. Нареди на казаците да скупчат мършите на мегдана.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Ще се радвам да ви <b>видя</b>, джентълмени. Каня ви на вечеря. Моите хора ще ви доведат в дома ми утре в осем часа. Приемате ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела го беше <b>видял</b> още при влизането си в бара. Елегантен, спокоен мъж, с впечатляващо телосложение пиеше чай срещу него и съсредоточено прелистваше някакви записки.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела беше <b>видял</b> почти всичко в тоя шибан свят. Беше изпитал опиянението на кариерата, беше <b>видял</b> червата си да се изсипват по пода, страдал от униженията на изневярата, обичал и обичан от жени… Беше се доверявал на предатели. Беше загуби жените, в които имаше глупостта да се влюби, беше погребал със собствените си ръце момчетата, разстреляни като кучета пред очите му… Но като че ли не беше срещал опасен хлапак, който така бързо да го купи с кураж и откровеност.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Дипломатът посочи с пръст средновековния замък, кацнал като орел на десния бряг на реката. Козела отдавна беше <b>видял</b> сградата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Не иска да те <b>види</b>, брат — тихо, извинително каза младият македонец. — Обещах да предам думите й. Радва се, че си жив. Горда е, че си тръгнал да я търсиш. Само че си закъснял. Моли те да се срещнеш с Боян. Ти си знаел защо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Разбира се — Козела се облегна в стола, запали цигара, разкопча сакото, така че Манов да <b>види</b> ръкохватката на магнума.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Когато прибра апарата в джоба, <b>видя</b> Джанат Гул седнал срещу него, на другия край на квадратния бар. Малко по късно влезе и Флора. Силния грим не криеше синината под дясното й око. Козела допи бавно водката си и излезе. Гул имаше негова снимка, но дали истинска или след пластичната операция? По-добре беше да не му се навира в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Имитирайки стремеж към заведението, всъщност атакуваше колата. Козела презираше отровата и бомбите. Това бяха оръжията на страхливеца, но тази вечер щеше да ги използва. Тръгна, залитна, понесе се напред с размах на ръцете, спъна се, падна до колата, залепи опаковка „семтекс“ под резервоара и с пълзене излезе на светло. Над глава си <b>видя</b> два калашника, получи ритник в ребрата, стана с мъка и на зиг-заг тръгна по обратния път.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>От другата страна на площада дебнеше Козела. Когато мерцедесът извърши маневрата и тръгна към моста на ж.п. линията, натисна дистанционното управление. Видя взрива, чу трясъка на приближаващ се влак, влезе в колата и напусна полесражението.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Ще <b>видим</b>. Защо църква? Имам нужда от нещо загряващо. Пуши ми се… Тук няма курви и нито ти, нито аз сме Карлос Чакала.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Дори ръка не съм й целунал. А е красива… Ще я <b>видиш</b>. И мила… и благодарна. Вчера я чух да пее под душа. Не знам, Хакел. Да ни пази Господ от емоции на стари години. Веднъж ме удари дамлата. Стига толкова. Чул ли си лафа: „Никога не е късно да станеш за резил!“? Швейк го е казал.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Не и Крит. Още не! Цял Кипър говори руски. Шибаните гърци не знаят на какви касапи разпродават острова. Турците ще им се сторят християнски ангели небесни! — гласът му беше остър, като че ли зъл, но когато срещнаха погледите си, не <b>видя</b> ни явна, ни стаена агресия. — Вярващ ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Не Вадим Кан, а Осип Марин щеше да <b>види</b> своя бъдещ дом, където щеше да расте под грижите на отчаяната си, но горда майка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i><i>Алкалай и момчето го чакаха в ресторанта на летището, макар че хотелът им беше в другия край на града. На всичко отгоре нямаха общ език и най-вероятно евреинът-сабри беше на края на нервите си. Завари ги, както очакваше. Алкалай четеше вестник, Осип <b>наблюдаваше</b> излитането и кацането на самолетите. Детето го <b>видя</b>, че влиза, но се задоволи само да регистрира появяването му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Когато Флора <b>видя</b> сина си, скочи от канапето, зяпна като в недостиг на въздух и припадна. Осип писна неистово и се хвърли отчаяно върху срутилата се над недовършения пасианс майка. Козела се вцепени. Не знаеше какво да прави. Единствен Хакел реагира адекватно и изля каната с вода върху лицето на Флора. Когато се свести и притихна с вкопчения в прегръдките й Осип, Козела си даде сметка, че не е по силите му да издържи на подобна емоция. Каза прегракнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Чувал съм за трийсет и пети май, господин Плешива певица, но за трийсет и първи февруари никога. За вас — все в гъза — Пора извади пет бели плика и ги положи внимателно върху плота. — Хонорарът предварително, пичове. По десет хиляди гущера според уговорката. Ще се <b>видим</b> на двайсет и първи. И помнете, Генерала твърди, че това няма да бъде последната ни среща. А аз му вярвам безрезервно, господа!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Така е, фараон, и аз паля свещи на този олтар. В Тирана <b>видя</b> един от моите хора. Около трийсет и пет годишен… рус. Помниш ли го?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Все някоя вечер, все някога ще бъде последна! Няма да е тази, Хакел, уверявам те. Видях стрелците ти. Ако имаше причина да се тревожа, щях да съм ги избил, преди да седна срещу теб, приятел. Апропо, благодаря за съдействието. Тези дни всички ченгета в София пият за упокой на Козела.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Лицето на Алкалай беше мъртва маска, но не очакваше да <b>види</b> емоции. Козела знаеше, че е убедителен в причините да се появи в Москва, но не можеше да разчита евреина да прежали сънародника си само защото един убиец твърди, че не знае нищо за съдбата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Добре шефе - обади се Лозев, "човекът тайна", както беше известен в "Пентхауз" или ръководството на БКП, ДС и КГБ в България, след уж демократичните събития от 10.11.1989 г. - Цюрих, Щутгарт, Вадуц и Виена. Искаш ли да <b>видиш</b> отчетите?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Знам, Глава... - Жорж запали цигара, закашля се и гневно я загаси в пепелника. - Тази нощ аз лично ще <b>видя</b> сметката на младия Степанчик! Знам къде е този педераст, мамичката му курвенска.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Краката го държаха. Трябваше да спре кръвотечението и да върви бавно. В хола <b>видя</b> трупа на Игор, пребърка го, взе всичките пари от вилата, автомата си, натъпка раните с марли и излезе. Вървя дълго под проливния дъжд докато не чу шум от двигател зад гърба си. Вдигна ръка за стоп и зачака. Появи се Жигули-комби 2102, жълто като китаец и раздрънкано като московско такси. Колата намали и спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Мурат Манзур, чеченец. Герой от Афганската война. Впрочем и тримата са афганци. Тих убиец. Предимно с нож, примка и шило. За него казват, че може да се изкачи без въже на покрива на Емпайър Стейтс Билдинг. Когато го <b>видях</b> беше с брада и мустаци. Третият е руснак от полски произход. Знам, че е родом от Лвов, и че е най-добрия снайперист сред афганците.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Добре дошъл! Аз Вълк, ти Козел, ела да <b>видим</b> какво ще излезе от тази менажерия - посочи му масата за гости, седна срещу него и натисна звънеца. Влезе сервитьор със смачкани от дълго трениране на борба уши и чинно застана да чака заповедите на върховния шеф. - Какво да ти предложа?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Дебелият се върна на бюрото си и посочи с пръст на госта си да седне срещу него. "На това посрано борче не му се полага масата за гости!" - помисли той, но в очите му <b>видя</b>, че е разгадал унизителното посрещане.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Ще <b>видим</b> - злобно изсъска Жорж. - България е независима, а ние не сме деца! Ако дойде време да стреляме ще <b>видим</b> на кой му е по-дебела кожата!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Заобиколен от охрана и проститутки, Барона правеше пикник на тревата. Като <b>видя</b> спецченгетата скочи, посегна към оръжието и сгреши. Вбесените ченгета налетяха като стършели и за секунди го пребиха като псе. Счупиха челюстта му, двата глезена, разбиха бъбреци, черен дроб и го проснаха на тревата смазан, но жив. Подобна участ сполетя и охраната. Проститутките се отърваха с по няколко шамара и лек уплах...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Разбира се. Не помниш ли характеристиките им. Чеченецът удари Италианеца, сега това е работа на сапьора Едуард Манджурян. Остава да изчакаме да <b>видим</b> къде ще се появи снайпериста. Правят обход. Избиват лейтенанти и капитани, и бавно се приближават към генерала. Генералът си ти, Вълк.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Представиха му известни люде, от деловия свят. На някои беше чувал имената, на други за първи път, за трети имаше "Лоши новини", които днес щеше да спести. Всяко нещо с времето си. С периферното си зрение <b>видя</b>, че и Катя и Валери, и Жорж с литовката бродят из гостите. Катя грееше като слънце, Валери беше излишно сериозен в първия си смокинг. "Отиват му официални дрехи на това будно момче!" - разсеяно помисли той, приближавайки роднините си по майчина линия, по бащина живи роднини вече нямаха. Вуйчо му Рангел, месарят го посрещна, зачервен, разгърден с чаша ракия в ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Имам двама сина, ваши братовчеди. Защо не ги вземете във вашия бизнес, а? И те в богатство да се <b>видят</b> бе, Вельо? В мерцедеси да се возят, а и аз покрай тях на стари години. А? Вземи ги бе, Вельо? Ето молба те моли стария ти вуйчо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Оливия влезе, излегна се на канапето и качи босите си крака на масата. Момчето, че е двадесетина годишен беше <b>видяла</b> отдавна, застана на вратата, но не прекрачи прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Нерон, зад тази врата има малка зала за конференции. Там съм заредил видеомагнетофона с касетка, която те моля да <b>видиш</b>. Бъди така любезен, Нерон. Това е молба. Ще ти отнеме половин час, а междувременно аз ще поръчам вечерята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Исках да <b>видиш</b> заради какъв боклук се готвиш да се опълчиш срещу най-мощния ъндърграунд в света. Еврейското лоби. В сравнение с тях сицилианците са деца. Посерковци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Разбира се, дявол да го вземе. Но ако му кажа що за птица е, или, не дай Боже, <b>види</b> касетата, ще я пречука на място. Теб такъв вариант задоволява ли те?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- А на мен? - Змея хвърли своята папка на масата. - Брато, вземи данните докато ние се <b>видим</b> със зет ти. Имаш голяма боза за услугата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Стягай се, Драго. Много хора знаят къде си. Взимам те в бункера! - И в този момент на двора излязоха убийците. Бяха двама. В първия момент не ги <b>видяха</b>. Дворът беше геобразен и оградата хвърляше сянка върху кипариса, зад който бяха седнали хората на "Нерон". Наемниците се огледаха озадачено, извадиха пистолетите си, тръгнаха да пресичат двора и тогава погледите им се срещнаха. "Самодейци!" Близнаците ги направиха по-мъртви от египетски фараони. Вълкът беше извадил магнума, но не се наложи да го използва. Хвана Драго под ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i><i>Този път адвокатът се огледа, <b>видя</b>, че на масата са поставени само два прибора и <b>погледа</b> му се напрегна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Завари сестра си и брат си седнали един до друг на професорското канапе, потънали в разговор. В първия момент не го <b>видяха</b>. Пиеха чай и ядяха курабиите на майка им, които без никакво съмнение Катя беше донесла.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Шефът на службата за борба с организираната престъпност го обърна по гръб. Видя изцъклените му очи, потъналата в ръв глава, „увери се", че е мъртъв, повтори процедурата с Бъстър и самоуверено докладва на генерала, че акцията е приключила. И наистина щеше да бъде приключена, ако не му беше дошла безумната идея да прочиства гората.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Дреме ми на хуя - спокойно каза Компира. - Децата ми няма да умрат от глад. Имай предвид, че Сирака и Козела са ученици на Развигоров и ако някой може да разгадае тайнописа им, е само той. А сега си еби майката. Ако още един път чуя заплахи от устата ти, няма да ми <b>видиш</b> очите...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i>- Много вода изтече, откакто не сме се <b>виждали</b>, Проди. Навремето аз бях Разви Звяра, а вие дребни офицерчета за още по-дребни поръчки. Но животът е ташак работа, както сам виждаш. Днес ти си генерал-лейтенант, шеф на една от най-шибаните служби в министерството, а аз, макар току-що произведен генерал, се явявам твой подчинен. Ако ти налея водка и някой <b>види</b>, ще си рече: „Разви се подмазва на шефовете!" - Развигоров отново се заля от смях. - Водката е прекрасна, Продане. Компира никога нищо не е разбирал от пиене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Млък! - изсъска ченгето. - Първо, вие сте във вилата на царски министър. Достатъчно е да <b>видите</b> библиотеката и картините, за да престанете да лаете, и второ, вие сте мои затворници! Уверявам ви, че е за предпочитане пред кой да е щатски федерален пандиз.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>В този момент Асен влезе в „Руския клуб". Беше сам. В първия момент не я <b>видя</b>, но като седна и взе менюто, погледите им се срещнаха. Габи издебна Боян, докато бъркаше в салатата си, и му направи знак да не се издава. Асен кимна разбиращо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Генерал Петър Кирилов - Сирака беше всеобщ любимец в министерството, докато онзи празноглавец Семерджиев не го принуди да подаде преждевременно оставка. Свикнал беше на суровите нрави на сиропиталищата, <b>видял</b> беше какво значи силните да малтретират слабите, а овластените подчинените им, и в личния си, а после и в професионалния живот на суперченге.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Ти си любовница на Асен - изкрещя Иван. - Какво искаш от мен. Като те <b>видях</b> за първи път, той те ебеше! Ебеше ли те, или не?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Забрави за нелегален канал. Няма да го получиш. Напротив, Гранични войски са подсилени с полицейски части. Дай ни дъщерята на Сирака и се оправяй сам като мъж. А ти си мъж, Козел, ей Богу. Така ще бъде най-честно... И не ни търси. Представяш ли си какво ще направи Проданов, ако ни <b>види</b> заедно?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>И като бръкна във вътрешния си джоб за портфейла, <b>видя</b> „Светата троица" през опушените гирлянди. Плати, запали цигара и с ръце в джобовете отиде при тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Настъпи дълго, тягостно мълчание. Козела ги гледаше от упор. Стори му се, че <b>видя</b> сълзи в очите на Компира, пълно инатчийско неразбиране, примесено с унижение - у Звяра и обърканост и безпомощност в мътните зеници на Проданов.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i>- Моля, плаща! - остави две банкноти по десет хиляди лева, много повече от необходимото за сметката, и стана. - Сега, Колеги, тръгвате, без да се въртите като ебани. А някой е <b>погледнал</b> през рамото, гледката, която ще <b>види</b>, ще бъде последната на тоя свят. Вървете! Звяр, остани... Тръгвайте! Няма да кажа на жена ти, че ти си убиецът на децата й! Марш!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Когато се убери, че е сам - и въпреки това не беше сам - Козела излезе от кръчмата. После рязко зави на дясно и със спринт стигна до еврейските гробища. Обърна се и Видя опашките. Чуха се два тъпи звука и Козела прескочи два трупа на барети. Знаеше, че никой няма да го преследва до утре, но най-късно до другиден. Задъхан, потен, Козела се добра до мерцедеса си. На торпедото седеше Габриела.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Няма е-и! - кресна Пентхаус. - Каквно прави този хитрец? Етносите по-близо - да са му под око - и тежка балтия на средния бизнес за сметка на разните му там пенсионни фондове. Ще <b>видите</b>, че дъртаците ще гласуват за него! Нашите бащи и майки!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Мога, господин генерал, и то как. От тая война между нас и Татарчев кой има полза? На пръв поглед разни бандити, с които си играем на „тури го, вади го", но всъщност каквото и перде да дръпнеш, ще <b>видиш</b> уродливата червена мутра с вдигнат палец и хитро лице... тия пак ги преебах.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Пичове, баровците ни преебаха. Аз няма да се учудя, ако <b>видя</b> в следващия парламент Маджо, Маргина, Жоро Илиев, Пашата и така нататък, знаете ги не по-зле от мен - Попа закрещя истерично: - Ние им свършихме мръсната работа. Ние сме мутрите, те - английски лордове. Ние сме реетьори, килъри и така нататък... Ние тъпчем следствията, нас ни пребиват баретите. Няма баровски купон, на който да не съм виждал мазните им мутри... по телевизията, разбира се. Стига, ебал съм им майката! Няма да им слугувам повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Разви влезе в педерасткия клуб „Спартакус" и отиде на бара. Стига скитане тази нощ. Поръча водка на едно лице с неясен пол, подпря се на бара и <b>видя</b> Джон Алберти с някакъв бандит - че е бандит, подсказваше и видът, и маниерите му. Тъкмо се готвеше да отиде при американеца, когато зърна Заре Шопа, седнал на маса зад гърба им. Срещнаха си погледите. Шопа вдигна сока за наздравица, той не пиеше друго. Разви Звяра му кимна и остана на мястото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>С лице към нея Козела я <b>видя</b> да брои наум зарасналите дупки по тялото му. В един момент на стъписване Габриела се изправи на пръсти и целуна цикатрикса на врата - спомен от атентата срещу Генерала. Козела я хвана за ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Настаниха се на две маси. „Децата" на една, Козела - с лице към вратата, непрекъснато държащ ги под „поглед" - на друга. Малко по малко <b>видя</b>, че Габи го фиксира. Ай сиктир!, ръмжеше вътрешно. Остава тая разпасана кучка да се влюби в мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Не ме дразни, Разви! Само добро си <b>видял</b> от мен, боклук с боклук! Ако продължаваш да ми дишаш във врата, ще ти източа кръвта като на курбан, колега!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Малшансът на Разви Звяра беше, че Козела го <b>видя</b> пръв. Вървеше по „Цар Симеон" и задължително щеше да надникне и в това заведение. Козела се измъкна незабелязан през служебния вход и застана зад Разви в момента, когато слагаше дланта си върху бравата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Когато Тефик излезе в английския двор на къщата си, <b>видя</b> Елеонора да реве неистово, но без глас. Тефик се хвърли към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Момичето започна да му говори на английски, започна да му крещи, грабна го за ръката и го издърпа. Това, което виждаш, е огромен напредък. Не позволява да го обличаме. Приготвя му дрехите и ако след десет минути не е готов, започва да крещи като луда, жалко, че не знам английски. Осман върби към подобрение, скъпи, и най-интересното - вместо да мрази своята мъчителка, той се опитва да се усмихне, като я <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Блесна инфрачервената точКа на снайпера, чу се пукот и момчето падна мъртво. Ужасен, Асен се хвърли да помага на брат си и го сполетя същата съдба. Козела <b>видя</b> как Куршумът проникна в челото му и излезе през темето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Момчетата бяха мъртви, но снайперистът - не! С прословутото пълзене „тип змия" Козела тръгна към инфрачервените убийци - или убиец - колкото и да бяха, със зъби щеше да ги разкъса. Върна се на българска територия, скочи и хукна като луд. Някъде долу <b>видя</b> силует на джип, заобиколи го в тил и връхлетя шофьора. Уби го с един удар на тежкия си магнум, изхвърли го в храстите и седна да чака истинската си жертва, подпрян на торпедото на мощната „Тойота"...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Карастоянов;La vie en Rose;2004;<br>
<i>Замъкнал се най-сетне до мръсния вход и там, миг преди да се заизкачва бавно стъпало по стъпало нагоре по оплютото стълбище, което се виело стръмно между изкъртените стени с отвратителните петна от стари наводнения и глупави ремонти, се извърнал и <b>видял</b> как стърчи невъзмутимо в сивото небе неподвижната гора от антени по отсрещните покриви.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Изявите намаляваха. По-талантливите кръжочници правеха наистина чудеса от канавките и ръководителят искаше да <b>види</b> какво могат на равното. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i><i>Лазаров излезе и също се поприведе. Искаше да <b>разгледа</b> отблизо рисунката на Антоанета, но си беше забравил очилата и не <b>видя</b> нищо. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Сега обаче Ахмед знаеше и сам стъпи на дръвника. Прикани човека да се наведе както вече беше <b>видял</b> баща си да навежда леличката. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Това трябва да беше пазарът в Беджая. Гюнер запретна брезента и надникна изпод него, но не <b>видя</b> нито една сергия. Пазарът беше още далече. Камионът беше влязъл в града и ръмжеше на едно от многото кръстовища. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Сред сергиите имаше пътуващ цирк. Гюнер се загледа в клоун, който подхвърляше портокали и ловко ги ловеше още във въздуха. Видя друг да гълта кълбета огън и трети да завърта чиния на кутрето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Чуха се неодобрителни гласове. Очите на жената бяха жълти, а косата зелена или обратното - Гюнер не можа да <b>види</b> добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Гюнер изпадна в ужас. Не искаше да се връща на село и да хвърля дини на онова малко пазарче, след като беше <b>видял</b> тукашния. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Така и стана. Скоро сюнетчията излезе да се поразтъпче и <b>видя</b> рисунката на Мека, която паветата правеха повече като мозайка. Но с мозайка също можеше да участва на асамблеята в София и той нямаше нищо против. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Не <b>видя</b> Гюнер. Неволно или нарочно ливна легена отгоре му и амонячната миризма мигом се понесе измежду фургоните в плах опит да ги събуди. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Първия ден не дават много - отвърна им Гюнер. После <b>видя</b> как празните им чанти се полюшват подканващо и добави: - Аз вече напазарувах.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Наредиха се за общата снимка. Учителката по френски нямаше да се <b>види</b>, защото беше жена и стоеше зад другите учители. Само букетът й стърчеше и загатваше нещо от нея, но след двадесет години никой нямаше да си спомня какво е било то. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Кръжочниците се струпаха зад платното й. Държаха четки в ръце и неволно се цапаха един друг или се горяха с цигари, но бързаха час по-скоро да <b>видят</b> картината.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Учителят по вероучение мърмореше. Сякаш с помощта на някакво тайно заклинание от Корана беше пропъдил Кольо, а Кольо нехаеше. Всички ученици се струпаха на прозорците и го <b>видяха</b> да развява листа хартия по двора. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Повечето ученици си ближеха раните или лежаха в несвяст. Някои още можеха да говорят и <b>видяха</b> спасение в лицето на директора. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Те не <b>видяха</b> хълма Арафат, където пророкът Мохамед бил разпънат от центурионите. Не се разходиха в градината на сетната му нощ и не запалиха свещ на гроба му. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Видял си разписанието! - не се върза Христо. Наоколо се събираха циганчета и протягаха ръка за монети, сякаш Ахмед ги беше подучил. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Тодор Живков вдигна театралното си бинокълче и огледа строя. Видя как Антоанета върви редом с отличниците, но гърдите й не бяха покрити с едноименната лента. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Никои не <b>видя</b> как го подменя. Преподавателите се суетяха около съвсем еднаквите рисунки на готовите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Понятия като глупост и героизъм се различаваха малко и още по-малко в случая на Гюро Михайлов. Разводачът обаче не беше сред глупците. Приближи Христо и светна в очите му с фенерче - <b>видя</b> само бялото им.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Баща му очакваше да го <b>види</b> с дълга като на художник брада, но Христо беше гладко избръснат и още по-гладко подстриган. Носеше чудновати дрехи със златни копчета, които напъха в пералнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед не беше <b>видял</b> бойлер или телефон, но беше доволен да има поне легло. Прие условията с охота, защото идеше още една олимпийска зима. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>София обещаваше да стане красив град. Ахмед имаше цял скицник с готови рисунки и копнееше да ги <b>види</b> построени. В онази нощ реши да вземе първите две или три години на ВИАС за една. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Също в онази нощ сините спечелиха реванша. Тогава Петър Младенов пожела да <b>види</b> танковете много преди Гергьовден и тази негова слабост струваше властта на червените. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Лазарова го <b>видя</b>. Мигом вдигна ръце и това можеше да бъде началото на майчина прегръдка, ако ръцете й не си останаха предадени.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед също проверяваше своите сметки по няколко пъти. Трудеше се като къртица и в дъното на тунела тъкмо се <b>видя</b> светлина, когато разтуриха трудовите войски.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Нашата Антоанета ще се омъжва за морски капитан - отказа да ги пусне Лазаров. После <b>видя</b> и Христо зад гърба им и отвори вратата с думите:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Никой никога не беше посягал на Владко. В отношенията му с жените имаше много насилие, но сега беше <b>видял</b> и другата му страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i><i>КАПИТАНЪТ вдигна бинокъла си да <b>погледа</b> България, която бързо се смаляваше на север. Той беше <b>видял</b> всички земи и имаше правото да признае:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Но и Черно море се <b>видя</b> много на някои. Турски гемии тръгнаха за калкан и оплетоха в мрежите си нови продажни държавници, а после издърпаха улова и го накараха да им изпълни желанията. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Редицата докери отмина напред. Антоанета се <b>видя</b> сама посред улицата и бибипките, с които колите предупреждаваха за развалените си спирачки. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Ами от пазара! - Въпросът се <b>видя</b> глуповат на жените и фереджетата им се опънаха в подигравателни усмивки. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Това не беше трудно. Боцманът и готвачът стърчаха над всички и нямаха причина да се озъртат назад. Само Антоанета имаше - беше харесала Гюнер. Видя как той тръгва след нея и както всяка глупава жена си беше помислила, че е завъртяла главата му. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Купуването и продаването са последните неща, които се правят на пазара. Само там можеш да <b>видиш</b> и чуеш всичко или да намериш когото трябва. Пазарът е люлка на цивилизацията в Северна Африка! </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Христо <b>видя</b> празната като корема му щайга. Изглежда, по-чевръсти крадци бяха вече отмъкнали стоката на търговеца. И двамата бяха в безпътица.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Пукнаха пушки. Ахмед и Христо <b>видяха</b> пушилка подире си и забиха нозе в корема на камилите, но срещнаха само кокалите им. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>МНОЗИНА от събраните зрители също искаха да участват в представлението и чакаха ред след Кольо, но <b>видяха</b> какво му се случи и си тръгнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Й докато летях, опиянен от щастие, над множеството, изпълнило площада на родния ми град, <b>видях</b> един мъж, който ми махаше с ръка. Този мъж в полувоенно облекло, с пистолет на кръста и шмайзер в ръка, бях самият аз, с вдигнато към небето лице и вдигната за поздрав ръка. „Как можеше да летиш, кажи ми как да полетя и аз? — попита ме този отдолу, но преди да му отговоря, се събудих.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Пламъците стопили съборетината за по-малко от час. През това време подпалвачът стоял далече от огъня, прав и неподвижен като на пост. Когато прегорелият покрив паднал, той се обърнал кръгом и се изгубил към края на градината. След малко се чуло боботенето на мотоциклет и всички <b>видели</b> пушилка по пътя към града.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Познатият топъл глас проникна в зловещататишинана стаята като светъл лъч на надежда. Жена ми се втурна да отвори врататас преобразено светнало лице. Възпрях я,защото се колебаех да приема ли чичо Димко или не. Това,което ставаше у дома, не биваше да се <b>види</b> и узнае от външен човек, макар този външен човек да е чичо Димко, роднина, приятел и най-верен мой ятак. Но в сърцето ми трепна и предчувствие, че той е изпратен от съдбата да подскаже някакъв изходот безизходното положение, и сам му отворих. Прегърнахме се и постояхме притиснати един към друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>желание да се противопоставям на спокойния разказ па чичо Димко, защото по този начин можех да се добера по-скоро и по-сигурно до истината. — Извинявай, та говориш твоята сн истина, говориш честно какао мислиш, но неговата истина не си <b>видял</b> с очите си. и не си папал с ръката си. На тебе ли да вярвам или па партията и лично на Асен Троев? Сам той ме повика на среща и ми каза, че е проучил най-търпеливо и внимателно случая. Селяните, които са били на пожара, също потвърдили, че този господин е запалил къщата на Рахневи. Потвърдили са го и двама наши ятаци от селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>не знаех какво ще му отговоря, ако той потвърдеше, чо с <b>видял</b> с очите си как полицаят снощи е излязъл от дома и даже го е проследил с кого и къде е отишъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>Иван Рахнев като че искаше да каже нещо, но замълча за няколко секунди и тези няколко секунди можеха да се окажат съдбоносни за мен. Лъжата, която произнесох, пареше в устата ми, не смеех и да го <b>погледна</b> в очите. Ако снощи бе <b>видял</b> полицая да излиза от дома, върху мен щеше да се изсипе позорът на клетвопрестъпник, който никога с нищо не можех да измия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Сталине, Сталине, сега ще ти <b>видя</b> сметката аз на тебе! Яйца и пилета ще ми ядеш, мръсна мастийо! Не яйца, ами лайна ти са много.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Утре вечер след полунощ ще тръгна и никой няма да ме <b>види</b> — решително заяви тя. — Пеш ще отида. Лека ти нощ!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Не сме се виждали с Невена още от фашистко време, защо не вземем да си направим по .едно гости? Вашите заседания край нямат, но ние, жените, да се <b>видим</b> и поговорим. Накапете се вие първи, че и без това идваш тука почти всеки ден. . И влезе в комитета.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Всички — и млади, и стари — искаха да <b>видят</b> и чуят гази вълшебна кутия, която произвеждаше мелодии. Чуло бяха и танците, чудо, което вълнуваше и привличаше неотразимо младите и предизвикваше негодуванието на старите като явна и безсрамна проява на разврат. На журовете и соаретата се гледаше едва ли не като на масонски сбирки, където се върши нещо тайнствено и безнравствено. Затова на тези сбирки се канеха млади хора предимно от интелигенцията, конто превъзмогнаха по-бързо и леко предразсъдъците ма времето.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Навън бе притъмняло, когато Върбински дойде при нас и ни покани да си отиваме. В антрето, отрупано с горни дрехи, ни очакваше дамата му, Ана Кокаланова, дъщеря на известен в града търговец на добитък и зърнени храни, с която бегло се познавах. Четиримата излязохме на улицата, съпроводени от домакините. Къщите на Армянови и Кокаланови бяха в чаршията на около триста метра една от друга, но когато стигнахме до първата напречна улица, Върбински спря и ни каза: — Ти и Диди ще вървите по тази улица, а ние с Ана ще минем по следващата. Да <b>видим</b> кои от нас ще стигнах по-рано до главната улица.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>че тъкмо тогава Иван Рахнев се завърна от областния комитет като началник на милицията. Троев го бе назначил, но защо? Да ми спести ролята на палач а тези „дни на беззаконие" и да я презнгБряи на Иван Рая нев, когото намираше за. най-подходящ в тази роляЯ Или бе решил да ме постави на изпитание, като даде възможност на Иван Рахнев да ме провокира с действията си? От та ай, дали ще ее противопоставя програмите, от които бе проплакала цялата околия, щеше да се <b>види</b> дали се боя от Иван Рахнев или не щ ако се боя — защо. Защото и той ще ме разобличи, като издаде скривалището на зетя ми полицай.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>Веднъж и аз се отбих в обущарницата да му оставя обувки за поправка. Докато ги огледа, Иван Рахнев успя да каже почти без грешка част от ролята ми в една пиеса, която бял <b>гледал</b> два пъти. (Съседи сме, чакай, рекох си, да <b>видя</b> какво представят тези хора".) Бях приятно поласкан и изненадан и обещах да го представя на колегата Стаев, който ръководеше читалищната театрална трупа. Стаев бе ревностен комунист, използваше сцената като трибуна за пропагандиране на комунистическата идея и се радваше, че в трупата ще има истински представители на работническата класа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>много ме увличаха, но щом <b>видях</b> истинския живот прост, ясен, жесток, тайнствен и загадъчен, сложен до главозамайване, — всичко що съм учил, някак си губи значение и в главата ми остана ехо от красиви мъдрости и достолепни аксиоми. Тази действително не ми е чужда, но не съм бил тъй близо до нея, както сега. Не съм се заглеждал в нея, възприемал съм привидно като нещо, което не се нуждае от наблюдение и обяснение.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Навръх Богородица мама м.е изпрати на лозето да набера малко грозде. На този ден се взема първото грозда, защото най-ранните сортове са вече узрели. Видях Върбински отдалече с кошница в ръце. Някога лозята ни са били едно голямо лозе, разделено отпосле от наследници. Напълнихме кошниците и тръгнахме към града. Тогава Върбински заговори за отношенията ми с Лени.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>По-късно, след като я отведохме в къща и се съвзе, тя започна да се надсмива над слабостта си и да обяснява, че щем <b>видяла</b> огъня в съседната градина, представила си как къщата й ще пламне и ще се превърне в пепел, ако я напуснем, и краката й се подкосили.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>На сутринта отидох при Върбински и го помолих да ме назначи за полицай. Стори ми се, че се изненада от молбата ми. Вероятно е очаквал, че ще последвам в изгнание семейството си и няма да навлека полицейската униформа. А може би искаше да изрази съчувствието си, след като знаеше колко много ми струва това решение. Когато ме <b>видя</b> в униформа, огледа ме скептично и поклати глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Вървях дълго към вътрешността на гората, върнах се в кръг при джипа, после вървях в друга посока и пак се връщах. Малко по малко се успокоих, седнах на едно полегнало сухо дебело стъбло н отново почувствувах, че величието на природата ми вдъхва смелост да обърна душата си наопаки и да <b>видя</b> какво има в нея. Колко съм нищожен, мислех си, колко са дребни и нищожни амбициите и страстите ми пред големия и безкраен свят. Защо не очистя душата си веднъж завинаги, защо не заживея с чиста и спокойна съвест?</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Аз — за:— Стига с тая клетва! В нелегалност моралните закони са едни, тук — други. Откъде можех да зная, че момчето е невинно? Всички се заеха да ми доказват, че е полицейски агент, подпалвач на партизански къщи и пр. Щам го <b>видях</b>, нещо в мен ми подсказа, че е невинен.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>И така час, два или три. Нямах представа. Когато се отправих към покрайнината на гората, слънцето клонеше на запад. Бях угнетен и потиснат. Вървях по брега на реката и си мислех дали да не отида из околията в някое село или в близкото градче да се срещна с хора и да се разсея. И ето, <b>видях</b> стар дъб с протегнат над реката клон чак до отсрещния бряг, подобно на въздушен мост.. Въображението ми с настървение се нахвърли върху сладостния спомен от детството и постави Радко Върбински на същия клон,</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Веднъж Радко се изхитри да се качи на клона, възседна го точно над вира и пусна въдицата. Кленът закълва бясно. Радко се увлече, изхлузи се от клона и цамбурна във вира. Клечах на около двайсетина крачки, <b>видях</b> пръски над вира и чух вик: „Оооо!" Затичах се нататък, Радко бе потънал до рамене във водата, шляпаше с ръце и се опитваше да се хване за храстите, по брега. Подадох му един сух клон и му помогнах да излезе на сухо. Съблече дрехите си, изстискахме ги, доколкото можахме, и отидохме у тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Радковата майка не му се скара и не го наби, както щеше да стори майка ми, а щом го <b>видя</b> с увиснали по тялото му дрехи, прихна да се смее, въведе го в кухнята и започна да го съблича. „Вместо риба май вода си наловил." Беше дребна, пъргава и спретната, с малко кокче на тила и очила, лицето й сияеше с мека, добродушна усмивка. От училище най-често се отбивахме у тях, тя ни въвеждаше в една от стаите с широка писмена маса да си пишем домашните, а после ни гощаваше с всякакви лакомства.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Към края на май Върбински и Ана Кокаланова се ожениха. Седмица след сватбата младоженката отпразнува рожден ден. Отидох у тях след последния учебен час. Подадох подарък на именницата и тя ме представи на гостите, все млади хора, с мнозина от които се познавах. Не <b>видях</b> Диди сред гостите и това ме учуди. Запалиха лампите и Върбински се появи с огромен поднос, отрупан с разни сладкиши. Спираше пред всекиго и любезно му предлагаше да ги опита:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Стилна и до мен и със същата любезност ми предложи да опитани сладкишите. Взех една тестена фигурка и понеже не бях <b>видял</b> Диди близо час, попитах го да не би да е болна, та не е дошла на празника.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Преди двайсетина дни партийният секретар на селото Стефан Мравешки дойде тук, неканен и неочакван. Току-що бяхме вечеряли, когато Хитлер залая на човек и чичо Димко излезе да <b>види</b> кой идва по това време. Аз се скрих (в килера и за всеки случай сложих резето на вратата. Чичо Димко въведе госта в кухнята и леля Милка го поздрави с добре дошъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— За добро ли съм дошъл, за лошо ли, ще кажа — отвърна гостът на поздрава й. Видях през процепа на вратата как седна на стола до малката масичка и бутна каскета си на тила. Беше слаб, около двайсет и две-:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>три годишен, с остър нос и щръкнала, късо подстригана коса. Очите му не <b>видях</b> защото седеше в профил към мен. — И така, да кажа защо съм дошъл. Чичо Димко, ти си наш човек, комунист, с тебе ще говоря открито и честно. Щърбака трябва да се предаде на Народния съд!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Ще се намери — каза Троев, допи кафето си и захлупи чашката. — Да погадаем по бабешки, да <b>видим</b> какво бъдеще ни очаква. А сега да смятаме, че вече съм ти „сдал", а ти си „приел" комитета, и да си пожелаем успех в работата. — Обърна чашката, погледна дъното и се засмя. — Виж, че самият Иван Рахнев е изписан като на портрет. Значи той трябва да седне на околийския партиен стол. А кажи, че гледането на кафе е шарлатанство! Не, не, отсега нататък</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Реших да изненадам Иван Рахнев с назначението му з« мой заместник, за да <b>видя</b> как ще реагира, и го повиках по телефона. Пристигна както винаги в пълно бойно снаряжение, прекоси кабинета, тропайки с подкованите си ботуши, и седна в старото кожено кресло. Небесносините му юношески очи ме докоснаха с влажното си сияние, а около десния ъгъл на устата му се появи обичайната подковообразна бръчица. И както винаги, от него ме лъхна оня хлад, който предизвикваше настръхване на кожата ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивона Тачева;Жената с палмовата клонка. Земният живот на Дева Мария;2006;<br>
<i>Корените на Йерусалим достигат златните недра на земята. Опреш ли ухо на нея, ще чуеш ситните стъпки на агнетата по склоновете на планината Сион, тояжката на някой полусляп мъдрец, мъжествения вървеж на римските кохорти, тържествения ход на керваните от изток. Разпериш ли криле, ще <b>видиш</b> великолепието на палмите и кипарисите и тесните улички с човешкия мравуняк. В маранята блясва мълнията на смоковете, миризмата на камилска тор, тамян, мускус, лениви тела, жертвена кръв се сгъстява по пладне, когато слънцето забие меча си в пустошта.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивона Тачева;Жената с палмовата клонка. Земният живот на Дева Мария;2006;<br>
<i>В съзнанието му се мярнаха образа на цар Давид в атлазена дреха, който свиреше на арфа, <b>видя</b> се как плуваше като звезда в потока в деня, когато отиде като жених в дома на Анна, <b>видя</b> благовестието, златните порти йерусалимски, където се срещна с нея и нежно настъпи крака й за поздрав според обичая, <b>видя</b> Мария, прохождаща с разперени ръце към него, Мария, бисерът на сърцето му... </i><br><br>
------------------------<br>
Ивона Тачева;Жената с палмовата клонка. Земният живот на Дева Мария;2006;<br>
<i>Йосиф бе впил пръсти в раменете на Мария и се взираше в очите й, за да <b>види</b> дали зениците й се свиват, както когато човек не говори истината. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Проверка на каруците;1990;<br>
<i>Главната улица продължаваше да се тресе от стъпките на слепия кон. Изведнъж както монотонно се клатушкаше под спокойното лятно небе, двуколката катафалка спря пред бившето околийско полицейско управление, превърнато от новата власт в търговско учреждение. "Не! - за четвърти път разбута селището Анастасия Делиралчева. - Това не може да бъде! Аз лично <b>видях</b>, че Чауш Николов не спря коня, а той сам се спря!" "Мистика! - несъзнателно се почеса по главата кметът Петър Саралиев, който наблюдаваше двуколката от прозореца на общината. - Всичко подмина тоя кон, а пред леговището на полицията спря!"</i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Разсмее ли се, хората се обръщат, за да <b>видят</b> щастието. А вместо това - бръчки, увиснала кожа, старчески петна, треперещи ръце. На старостта щастието се прощава по-трудно (или по-скоро никак) от нещастието. Ще се задуши от липсата на хора. Смехът й ще хърхори в гърлото и ще я разяжда - мощта му се е насочила навътре. </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Всяка сутрин в 9:30, вратата на третия етаж хлопва. Засичам половин час. През това време тя слиза по стълбите. На тридесетата минута точно се залепвам за шпионката. Вече мога да я <b>видя</b>, но все още не е успяла да слезе до площадката на първия етаж. А й остават и стъпалата на входа. Никога не излизам да й помогна. </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Ям диетичен сандвич с повехнала маруля и се опитвам да си представя деня й. Нейното време. Вече знам как изглежда заведението през деня и ми е лесно да го <b>видя</b>. Но как изглежда тя? Какво е лицето й в един есенен следобед, около три и половина (следобед, в който не вали) - не зная. </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Сега Кара е извадила телефона си и снима заведението. Заставам в кадър, за да улесня желанието й да ме вземе със себе си. Вместо да ми покаже снимката, тя бяга. Колкото повече възможности й давам да остане, толкова повече тя се дърпа. Дали не се е уплашила, от това, което би могло да се <b>види</b> на снимката? </i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i><i>Усетих се приласкана. От всички посоки. Въпреки това, прималяваше ми от глад и простенах. Килнах глава назад и <b>видях</b> светлите очи на мама. Изобщо не се учудих. Тя се наведе над мене, усетих познатия дъх на мляко и впих уста в твърдата бозка, която търсеше лицето ми. Засуках лакомо, давех се, по бузите ми течаха капки; когато уригнах преситено, небето вече просветляваше, треперливата светлина ме накара да присвия очи, през полуспуснати клетки <b>погледнах</b> мама и <b>видях</b>, че тя е кошута. Беше едра, сура и спокойна. Гледаше ме с човешки очи и тогава</i></i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i><i>Мъжът от филма казва всеки вие от самота, а не знае, че е от любов. Елада до мен трепва, събужда се от наркозата на състоянието, в което е изпаднала. Когато вдига глава, <b>поглежда</b> ме право в очите, по някакъв мистериозен начин е <b>видяла</b> мисълта ми:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Един ден през зимата бащата се застяга да води на лов десетина градски първенци. Пиньо скочи, очите й пуснаха искри. И аз ще дойда. Дядо Петър се възпротиви, шантаво такова, де се е чуло и <b>видело</b> мома на лов с мъжете да ходи! Сядай на задника си и парцалите си налягай, ясно ли ти е, Еладо!</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>да му се не <b>види</b>, казват, че земята била кръгла и тя била звязда в небето, каза ми го веднъж учителят Стаменов, ама, как да си го представи човяк, не му повярвах тогава на учителя, викам му, как тогава не падаме от земята, като е кълбо, пък той ми обясни, че сме имали корени като дърветата, само че невидими и безкрайни били тия наши корени, позволявали ни, демек, да се движим накъдето си искаме. Казвали се гар-ви-тация, таквоз нящо се казвали.</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>а те вече всичките спели, лежали неподвижно и Ана побързала да се мушне при сестричката си, тогава усетила нещо нередно, на лунната светлина <b>видяла</b> как спят с отворени очи, пусти и далечни били очите им, а най-далечни били очите на сестричката, върни се, казала й Ана, моля те да се върнеш, какви ги вършите вие, не ме плашете тка, а багажът бил разхвърлен наоколо, а било среднощно и лунно, та Ана все по-дълбоко засънувала този сън, вцепенена вътрешно,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>сетне Ана <b>видяла</b> на лунната светлина да блести нож, голям крив нож, чужд бил и страшен, но тя посегнала и го взела, с него успяла да разрови земята от двете страни на сухото дере, със стиснати очи като къртица ровела, пръстта била рохка и лесно се свличала върху нейните хора и Ана ги завила меко и топло,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>а когато свършила най-сетне, луната се била скрила и утринна мъглица росяла, на дневната светлина Ана <b>видяла</b> изцапаните си с нещо тъмно и лепкаво ръце, мокро и лепкаво било лицето й, лепнел тежко и сладникаво сукманът й,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Така я намерили друга една група бежанци, които се криели от разбойниците в същата гора, чули били песните й отдалече и тръгнали по тях, и <b>видели</b> я да седи гола в тревата със строго изправен гръб, на дневна светлина кожата й била минзухаренобледа и светела от росата, очите й били затворени, а от устата й се проточвала и край нямала една дума:</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Зана;1998;<br>
<i>Тогава, в Цариград бащата я остави да седи върху грапав камък на брега на морето, недалече от пристанището. Беше безлюдно, далече на висок хълм гъмжеше пазарът. Ще стоиш тука и ще пазиш коша с рибата, смятам да отида да купя симиди и захарни пръчки на малките. Видиш ли някой мъж да приближава, влизай в коша при рибата, скрий се там, има място.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Слушай Гоше! — с изтънял глас задочна той. — Дойде ми и на мен времето, моето момче. И аз изсъхнах, и от дюлята само един клон ражда вече, та си викам, да се <b>видим</b> за последно и да си кажем сбогом с добро! — Думите му звучаха спокойно, човешки, без следа от самосъжаление или мъка. Беше съвсем измършавял старецът, но се държеше мъжки и с едно старовремско достойнство, което днес щеше да предизвика усмивка, но бе милион пъти по-истинско и по-ценно от хилядите безскрупулни условности, които ни заобикаляха. Засмях се насила:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— На 93 години съм, Гоше, и на тоя свят, вече съм си оправил всичките сметки! Само една ми остана да <b>видя</b> с тебе и тогава спокойно ще си умра! Затуй те извиках сега!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Сега не си вярваш, но един ден наистина ще го направиш! И няма да бъде, заради имота, които ти оставям, а заради песента на часовника! Бог да ти помага, моето момче и сбогом! — той млъкна, сви се и някак посивя. Дишаше тежко и накъсано, а очите му вече не виждаха. Взех дюлите от масата и се прибрах вкъщи. Казах на нашите, че старецът не е добре и майка ми, заедно с една възрастна (съседка отидоха да го <b>видят</b>. Няколко часа по-късно, дядо. Дончо умря.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Бутнах вратата и се стъписах, от това което <b>видях</b>. За няколко месеца, паяжините така бяха омотали малката стая, прахът засипал всяка вещ, че тоя път не умиление, а необясним езически страх ме обзе. Като че ли самата смърт се бе настанила в къщата. Влязох в стаята, където трябваше да се намира механизма на часовника и <b>видях</b> един голям сандък от шперплат. Разковах го набързо и извадих доста тежката машинария. Освен четирите циферблата, имаше една проста, но удивително здрава механика и дузина медни камбани. Реших да проверя, дали е изправен и го приведох в действие.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Камбаните утихнаха, но аз продължих песента, защото тя ми връщаше детството, мечтите, топлите ръце на майка ми, желанието да <b>видя</b> и науча много нови неща, връщаше ми светлината и огъня, и надеждата, че животът е хубав и си струва да се живее. Едва сега разбрах, за каква вяра бе говорил дядо Дончо и усетих, колко много ми бе липсвала напоследък. Прибрах часовника обратно в кутията и я заковах. Напуснах спокоен къщата, защото знаех какво да правя. На другия ден закачих отвън, на улицата голяма табела, със следния надпис — „Който се чувства българин, да донесе един камък за часовниковата кула!“</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>Стоях, <b>гледах</b> грамадата от камъни и много ми се искаше добрият старец да може да <b>види</b> отнякъде, как хората носеха и трупаха не само материал за строежа, но и част от себе си, от онова потайно и дълбоко скрито у всеки от нас — БЪЛГАРСКОТО!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Ако толкова ти се иска — посъветва ме той, — измисли си един твой кон, но гледай да е различен от моя, за да не ги бъркаме! После го яхай и обикаляй света с него? Ще <b>видиш</b> колко хубаво е да си имаш кон!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Може да не вярваш, но в този момент <b>видях</b> щастието! Видях блесналите от доброта очи на сина си и разбрах, че животът ми не е минал напразно. Имаше кой да яха Синия кон след мен и това ми стигаше!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Из голямата празна автогара вятърът се гонеше с няколко врабчета, един отворен прозорец потракваше ритмично, а на скъсаните кожени пейки мършав старец с пробита сламена шапка си говореше кротко с малко циганче. Двамата бяха така улисани в разговора, че не <b>видяха</b> дебелия фотограф, който се притаи до входа с апарат в ръка. Те не забелязаха как той ги снима, а после неусетно се примъкна до тях и ги заслуша.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Сухо дупе — риба не яде! — ухили се мъжът и закрачи към хотела. Останало само, момчето се огледа, побутна големите весла, привързани към лодката и посегна към въжето, с което бе вързана за кея. Лесно отвърза моряшкия възел и загреба навътре. Гребеше се трудно, защото греблата не бяха от тая лодка, тежаха и се удряха едно в друго при краищата. Нарани си ръката и докато махаше от болка ударения пръст, вятърът поде лодката и я забута навътре в морето. Влакното на въдицата се опъна, изсвистя тънко и се скъса. От брега майка му го <b>видя</b> и скочи уплашена.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Ех, да имаше една ракийка сега! — не се стърпя Дончо. Мъжете изръмжаха заканително, с пълни уста и жадни очи. Откъм двора се дочу някои да вика. Дончо стана и излезе да <b>види</b> кои е. След малко се върна зачервен и възбуден. Седна си на мястото и привидно спокоен рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Като <b>видите</b> стопаджийка, значи е ваш човек! Може да я поднасяте, както си щете, а ако ви се отвори парашута може и да я изчукате, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Засмях се. Това момиче ми харесваше. Казах и го. Видях, че и достави удоволствие и призна без да я питам:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Като те <b>видях</b> в магазина, идеше ми да скоча до небето от радост! Знам, че е глупаво, след като сме били само една нощ заедно, но аз съм си такава. Като приема някого от първия път, той си остава при мен завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— О, кей — оставих я и си тръгнах към кабинета. Последният звънец удари и започнах урока. Някъде към края на часа, в стаята влезе Васко и ентусиазирано ми предложи, да ходим в една автокъща. Продавали много изгодно едно „Рено-5“и трябвало да го <b>видя</b>, докато не са го купили. Колата била точно каквато съм търсел. Той отдавна знаеше за желанието ми, да си купя кола, а аз вече бях наясно, какъв им е облогът с колежката.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Излишно е да му Отвръщам, защото идеята да отидем първо за гъби и после, за риба бе моя, а не негова. Ако случайно го направех, рискувах да се впуснем в безкраен спор, от които в крайна сметка нямаше да решим нищо. Щяха да ми бъдат напомнени куп стари грехове, без всякаква връзка със случая, щяха да <b>видят</b> бял свят десетки неоспорими аргументи, срещу които само луд или човек, който не познава Даката би възразил. Той си е такъв — винаги е прав, винаги всичко знае и всичко може. Поне на думи!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Вчера срещнах оная, русата Ева, дето ти беше гадже в гимназията! — сетих се и когато той любопитно присви очи в очакване, продължих — Станала е толкова дебела, че ако я <b>видиш</b>, сигурно няма да я познаеш. А какво маце беше навремето!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>През есента на 1989 г. Михаела за пръв път <b>видя</b> Иван. Тогава тя бе десетгодишна, нацупена и разплакана пред входа на блока, в който живееха и двамата. Той се бе уволнил от казармата и се бе прибрал, без да извести родителите си. Искаше да ги изненада, но не успя, защото у дома нямаше никой. Щяха да се върнат чак вечерта след работа, а дотогава Иван трябваше да убие някак времето. Слезе с асансьора и отвън, на стълбите при входа, забеляза малката ревла. Нямаше какво да прави, затова я чукна с пръст по носа и се присмя:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Всички момчета са лоши! Аз ги <b>видях</b> преди малко, как стреляха с прашки по врабчетата. Всяка сутрин им троша хляб да кълват и те свикнаха вече да идват ей-там, на пейка та, но тия тъпи момчета виж какво сториха! Убиха милото врабченце и сега другите вече няма да идват, защото ще ги е страх! Всички момчета са лоши и гадни, и убийци!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Обичам те Иване! Досега съм те чакала, чуваш ли! Звучеше почти театрално и ако някой от съучениците й я <b>видеше</b> в тоя момент, би се разсмял веднага. Иван обаче бе видял много по-необичайни неща от любовта на едно почти непознато момиче. Много пъти той бе срещал смъртта, и разминал се някак с нея, сега не разбираше и не можеше да усети болката, която причиняваха думите му:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>— Обичам те Иване! Досега съм те чакала, чуваш ли! Звучеше почти театрално и ако някой от съучениците й я <b>видеше</b> в тоя момент, би се разсмял веднага. Иван обаче бе <b>видял</b> много по-необичайни неща от любовта на едно почти непознато момиче. Много пъти той бе срещал смъртта, и разминал се някак с нея, сега не разбираше и не можеше да усети болката, която причиняваха думите му:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Тя го прекъсна, опитваше се да го убеди, че всичко ще се оправи, че трябва той да започне живота си отново, че тя ще е винаги с него, но Иван я гледаше с празен поглед и думите й не стигаха до него. Когато тя за момент спря да говори, той рече — Чао, врабчо! — и си тръгна. Повече Михаела не го <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Е, това е! — плесна го леко по раменете бай Ангел — А сега да <b>видите</b>, какви яйца ще ви изпържа! И заедно тръгнаха към къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Историята с фатмака не беше новост за нас! Ние те <b>видяхме</b> още с предната ти жертва — една жена, — ако си спомняш! Решихме да те издебнем и си приготвихме фотоапарат за целта! И макар снимките да не станаха много качествени, на тях добре се вижда как му виждаш сметката! Има една, на която му свалящ гащите, друга, където ги хвърляш на дървото и изобщо, такъв албум сме ти приготвили, че има да му се радващ бая годинки в затвора!</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>но полегати, човек с по-шашаво въображение можеше да <b>види</b> дори широкия, светъл и почти гладък път, който води към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Като всички заети хора, инж. Къбоков не пътуваше от празното любопитство да <b>види</b> роднини, стари приятели или отдавна забравени места, а по работа, или, както вече се казваше по онова време и в страните от някогашния соцлагер, по бизнес. В Козлодуй управителят на „Рулер“ се надяваше да сключи с Атомната изгодна сделка и бързаше да пристигне там преди края на работното време.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Надолу по брега се <b>виждаше</b> високо дърво. Това трябваше да е голямата топола. Таня остави чантата си на земята, опъна малко чаршафче и си свали панталонките. Банският й беше с цвят на незабравка и прикриваше символично хубавите й гърди. Тя се излегна на чаршафчето и се загледа в реката. Напоследък я обземаше типичната руска хандра, но самотният бряг и слънчевите лъчи добавиха сега още по-типичната за рускините сладострастна нега. Тя полежа малко, после стана, свали горнището на банския и се излегна – уж на нудистки плаж. А всъщност искаше да я <b>види</b> Божидар.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Той не <b>видя</b> как на местата, където беше хвърлял мрежата, водата постепенно се избистря и как рибите, избягали към средата на блатото, се завръщат на ята, без да разбират нищо от случилото се с малките си рибешки умове.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Беше горещо даже под сянката на тополите. „Сигурно такава е била горещината, която разтопила оловния войник от приказката и той не <b>видял</b> повече оная русокоса силфида – помисли си Божидар. От жегата или от слабост след удара въобще не му се ставаше. Някак си изведнъж изгуби желание да лови риба. И в този момент между върбалаците до брега му се привидя нещо като... Ами да! На брега имаше гола жена. Божидар мигом забрави коварния удар и се запромъква с прибежки и пропълзявания към един прикрит рубеж, от който се откри вдъхновяваща панорама.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар, смъкна гащичките й, <b>видя</b> как тя сладострастно се разкрачи, свали ненужните си вече дрехи и... както казват в лицемерните пуритански романи, „насочи копието и бързо проникна в крепостта“. Той я хвана с дясната ръка за хубавия бял задник и започна да я такова с една непонятна, може би за нас, страст. Ездата ставаше все по-бърза и по-бърза, докато... Е, докато и на най-хубавата приказка дойде краят, както се е изразил в друго време и по друг повод големият датски писател Ханс Кристиан Андерсен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Подкарай го към заливчето – там мога да вляза по-навътре и да го гребна. Къде беше там коренакът? Хей да му се не <b>види</b>. Отпусни още! Отпускай, де! – ядоса се Иван.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Голямо нещо, а? Ех, да можеше сега отнякъде да ни <b>види</b> другарят Мичев... – каза Иван и в гласа му се промъкнаха тайни нотки на надежда, че един ден другарят Мичев, чиито очи излъчваха толкова строгост и директорско достойнство, че не можеше да се установи цветът им, най-после ще забележи колко всестранно е развит, ще се досети, че точно такива хора му трябват в борбата, и ще го направи началник-цех.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Но нямаше за какво. Побъбриха малко за централата, но някак си не се получаваше след „Многая лета“. Първа Детелина каза на мъжа си, че е време да тръгват. Радослав стана, а след него се надигнаха Никифор и Йонеско или Флореско. Като <b>видя</b> общия ентусиазъм, Валентин също се изправи и взе китарата на рамо с надежда домакинът да го покани да поостане с престорена любезност, а той да го изненада и наистина да остане.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Гелето се удари при падането и от носа му потече кръв. Нюра се разкрещя на руски да престанат, скочи от дивана, хавлийката й се свлече и Димитраки, вече изтрезнял, я <b>видя</b> за пръв път гола. Преди да избяга от стаята, тя се спря, обърна се и се наведе за миг – да вземе кърпата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Но Иван нямаше как да <b>види</b> чудната гледка, нито да чуе как жена му и един чужд мъж си говорят такива мръсотии, каквито той никога не би допуснал, че може да излязат от устата на неговата... русалка. Защото така нежно наричаше Ваньо жена си от времето, когато се запознаха в Плевен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Гледаше към Мариана и я <b>видя</b> как отвори очи. Вече не се преструваше на заспала. Божидар яхна Таня и още след първите движения запъшка през зъби, а и тя застена открито. Почти се докосваха с Мариана и тя <b>виждаше</b> всичко. Беше толкова възбуден, че ако не беше сутрешната езда, нямаше да издържи и минута.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Време ли е вече? Почакай, аз нямам телефон и не мога дори да ти се обадя. Не искаш ли да се <b>видим</b> отново?.. Жена ти кога се връща? – засипа го тя с въпроси.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Всичко е уредено. Утре по график има само едно изпробване на блокировките на спринклерна. Ще можеш да си отдъхнеш в първа класа – пошегува се Чавдар със сладките дремки в стаята на началник-смяна СУЗ, като <b>видя</b>, че Божо не приема предложението с ентусиазъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Пътьом се отби в стаята на турбинистите за цигари. От вратата забеляза как мълниеносно прибраха картите, но като го <b>видяха</b>, продължиха белотчето. Гелето взе два пакета ВТ и тръгна към Божидар. Пред вратата спря – бяха окачили новия брой на стенвестника. „Значи още не са го спрели“ – зачуди се Рангел, защото знаеше, че в броя има, както се изразяваха, „материалче“.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Гелето тъкмо щеше да отмине разочарован и озадачен, когато в долния десен ъгъл, до редакционното каре, <b>видя</b> „материалчето“.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар отгатна безпогрешно, че Рангел вече е видял онова, което трябваше да <b>види</b>, и в момента, в който приятелят му погледна към него, натисна на пулта копчето за отваряне на вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i><i>Божидар отгатна безпогрешно, че Рангел вече е <b>видял</b> онова, което трябваше да <b>види</b>, и в момента, в който приятелят му <b>погледна</b> към него, натисна на пулта копчето за отваряне на вратата.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– И аз така си мисля – чу Рангел плътния глас на ДИС-а и едва тогава го забеляза: беше се маскирал зад пулта до прибора за температурна разлика между горещата и студената нитка на I контур, делта-те, както го наричаха операторите. Никифор се позасмя, като <b>видя</b> анфас Гелето, но той го изгледа изразително и дискусията по темата приключи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Ако онези от „Вибрации“ снимаха в момента, зрителите щяха да <b>видят</b> дълъг коридор с жълто-кафяв под и светлосини стени, на дясната от които се виждаха солидни врати с волани вместо брави, предназначени сякаш да пазят достъпа до държавния валутен резерв. По коридора вървеше мъж със сериозно изражение (явно специалист), облечен в снежнобял гащеризон и също толкова бели ръкавици, като пътьом оглеждаше нещо. Зелената светлина на датчиците за радиоактивност, чистота, спокойствие и солидност щяха да струят от екрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>И ако сценаристите на „Вибрации“ имаха желание поне веднъж да не излъжат, в този момент кадърът трябваше да се размие като огледало на времето и зрителите щяха да <b>видят</b> как двама души тичат в същия коридор преди седем години...</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>– Тъй ли? А помниш ли като прибирахме царевицата от втори стопански двор, дето я беше навалял снегът през ноември? – попита Божидар и от <b>погледа</b> на Опров се <b>видя</b>, че помни. – Онея на съседния блок, дето цял ден товариха каруците си, откъде бяха?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Но сме длъжни да поясним, че далеч не всички букинисти клечаха по опашки. Членовете на писателския съюз например не клечаха. Магазинерките в зеленчуковите, редакторите от печатните, бихме казали, органи, или, да речем, по-крадливите работници от системата на книгоснабдяването тоже не клечаха. Затова неклечащите никога няма да повярват, че е имало такъв проблем, докато не посетят една друга Библиотека и <b>видят</b> личното си тъничко томче. Нека се надяваме, че ги има. Би следвало да ги има. Не може всичко, което са ни причинили, да бъде без награда. Нещата не могат да са толкова безнадеждни.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Дай, бе, дай да я <b>видим</b> – каза Вушката. – Дай най-после да разберем защо толкова ни харесваха навремето.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Нищо не засънува инж. Къбоков, а и нямаше нужда, след като най-после щеше да се срещне със страха си наяве. Той така и не чу как някой плахо почука на вратата, натисна дръжката и влезе. Вратата у тях никога не се заключваше и цял Козлодуй знаеше това. Не <b>видя</b> и как Мариана погледна в стаята, поколеба се и докато <b>разглеждаше</b> непознатата обстановка, забеляза часовника, който беше спрял на два часа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Към четири следобед Любо се събуди от нечие силно разтърсване. Отвори очи и тъкмо щеше да тегли една майна – помисли, че е Дамян, когато високо над себе си <b>видя</b> мустаката мутра със зелена фуражка. Мутрата го гледаше намръщено и подозрително.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Любо се изправи. Беше ловният надзирател заедно с още двама гавази. Като <b>видя</b> дружината, Дамян също стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>На рецепцията имаше само една жена с тъмна забрадка и той я попита кои от по-известните герои от войната са тук. Тя го погледна и каза, че ако иска да <b>види</b> герои от войната, трябва да отиде на гробищата. „Те вече половината са пълни с наши афганци“ – така му каза и на него чак тогава му мина през ума, че и в Русия черните забрадки означават същото, което и в България, и че може би представите му за героизъм от училище не са съвсем точни.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Гледай, гледай – каза Бени, като <b>видя</b> това чудо. – Даже и брези са сложили. Как ли са ги пресадили?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>И по пътя Бени беше видял покъртителната беднотия на съветската деревня. Божидар му беше разправял, но той не му вярваше, докато не <b>видя</b> с очите си съветските колхознички, застинали на рибарски столчета край жалките си къщурки с покриви от поцинкована ламарина. Те предлагаха достиженията на колхозната цивилизация – главно лук и ряпа, а за по-заможните – и цяло кило ябълки за двайсет копейки. Беднотията беше навсякъде, но Тула... Тула беше истински кошмар.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>И по пътя Бени беше <b>видял</b> покъртителната беднотия на съветската деревня. Божидар му беше разправял, но той не му вярваше, докато не <b>видя</b> с очите си съветските колхознички, застинали на рибарски столчета край жалките си къщурки с покриви от поцинкована ламарина. Те предлагаха достиженията на колхозната цивилизация – главно лук и ряпа, а за по-заможните – и цяло кило ябълки за двайсет копейки. Беднотията беше навсякъде, но Тула... Тула беше истински кошмар.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар включи котлона, промърмори „как ще я изкарам тая проклета дневна, майка му стара“, сложи вода за кафе и чак тогава <b>видя</b> сандвичите на масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар го <b>видя</b> и му махна, но уцели тъкмо мига, когато се обръщаше. Пресегна се мързеливо към торбата си, извади термоса и си сипа пълна чаша кафе. После покатери краката си на пулта в позата, която най-много дразнеше началниците му, и запали първата за деня цигара. Чувстваше главата си така, сякаш я беше взел назаем от руски казак, а имаше само петнайсетина минути да се съвземе, докато мине оперативката при ДИС-а и започне вихрушката.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>В този момент началникът на екипажа тъкмо развиваше от вестниците първия буркан, обзет от радостно предчувствие. Ей сегичка щеше да ги напълни догоре. Да <b>видят</b> те. Номера ще му въртят, а? Глоби ще му вземат... Копелета гадни.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Няма да може да се <b>видим</b>, защото към един и половина вие сигурно ще сте заспали – отговори Божидар и понеже преподавателят му го погледна неразбиращо, добави: – Ще трябва да изкарам и моята смяна. В тая сега съм на гости.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Божидар <b>разглеждаше</b> приборите като насън и откъслечно броеше миговете. Налягането отново се срина. Нямаше фасадка, нито звуков сигнал. Нямаше и право на жокер. Единствената мисъл, която мина през изпразнената му глава, беше: „Ей това вече е честитката.“ Така можеше да пада налягането само от скъсан тръбопровод. Само преди няколко часа бяха разхлаждали реактора като чугунена отливка и това сега беше възмездието. Налягането падаше катастрофално, зоната щеше да кипне и най-сетне щеше да <b>види</b> прочутия парен взрив. За последно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Докато Божидар ходеше като откачен покрай пулта, Владо беше <b>видял</b> смесената сигнализация – зелено и червено – на клапана. Веднъж вече беше пропуснал да я забележи, а оператори като него не повтаряха грешките си. Не беше прекарал две безсънни нощи, пък и не се притесняваше много-много. В края на краищата, това да не беше неговият блок...</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Най-сетне беше разбрал откъде налягането в първи контур издъхва като в спукана гума. Беше <b>видял</b> изхода малко преди да го докопат онези типове със симпатичните, нацапани с нещо червено брадвички.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Постъпката на Степан се привеждаше като назидателен пример за правилен отговор на въпроса кое е по-важно да се спаси – частната или колхозната собственост. Но за човек, който е <b>видял</b> какво представлява избaта, решението на Степан ще изглежда естествено по съвсем друга причина: да се спасява избa е пълен серсемлик. Стените, ако са дървени, изгарят неспасяемо; покривът, както сами се досещате, не гори, а вътре обстановката е като при обран вехтошар – каквото е останало, не си струва трудът да го замъкнеш на боклука, камо ли да го спасяваш от пожар.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Класика. Похвално. Остави го оня чифутин... Толя, пусни каквото иска човекът – обърна се той към един от юнаците. – Сега ще <b>видиш</b> истинския балет, а не педерастките измислици на оня...</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Като дойдеш в Армения, там ще <b>видиш</b> какво е кухня – напъчи се Оник, като добавяше „блядь“ почти след всяка втора дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– А, това не. Лекарите са ми забранили – захили се Божо. – Щом го <b>видя</b> – дори на снимка, и получавам някаква много тежка форма на морска болест. Веднага почвам да драйфам.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Наташа го погледна. Дори в полумрака можеше да се <b>види</b>, че той пак се отнесе. Вече беше забелязала, че го прави. Както се шегуваше или се смееше, и... изведнъж изчезваше някъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Циганското лято става като приказка, ако има и панаир. Нали знаеш – с виенско колело, люлки, пушкаджийници и сергии, на които продават захарен памук. Панаирите ми бяха любимо място. Чаках ги през цялата година. Пристигаха смешници с дресирани маймунки и атлети, които вдигаха огромни гири, а понякога имаше гълтачи на ножове и стаи с криви огледала... Но никога не <b>видях</b> шатра с гадател. Имаше само морски свинчета, които теглят късметчета за петдесет стотинки.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Желанието му да <b>види</b> Наташа беше толкова нетърпимо, че само случайните остатъци от здрав разум го спираха да не тръгне да я търси по цеховете. Половин час преди края на работното време излезе на площадчето пред учебния център с надеждата да я срещне, като се прибира към градчето. Нямаше я, естествено. Автобусите за работещите в централата руснаци тръгваха от друго място. Да не би да се смесят с чужденците. Проклетата им система за следене.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да, така може и да стане. Но най-напред трябва да се разведа. После ще измислим начин да дойдеш. А можем да се оженим и тук. Всичко ще се нареди, ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Затова Нат не биваше да се притеснява, когато <b>видя</b> онези тримата в сянката на дърветата. Божидар ги беше видял преди нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Затова Нат не биваше да се притеснява, когато <b>видя</b> онези тримата в сянката на дърветата. Божидар ги беше <b>видял</b> преди нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Одеве не можахме да се запознаем, кретен. Казвам се Божидар. И запомни, ако пак я обидиш, даже и насън, ще те намеря и ще <b>видиш</b> как изглеждат в карате ударите за убиване. А рамото ти изкълчих с техника от айкидо. Не карате, а айкидо. Разбра ли ме?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Прибраха се прегърнати към три. Не беше техният дом. Ако някой ги беше <b>видял</b>, веднага щеше да му стане ясно. Защо някакъв мъж влиза посреднощ в къщата на разведена жена? Детето е при сестра й или при съседите. Влиза само заради едно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Беше си избрал един тип с избелял костюм, който пушеше лула и четеше някакъв самиздат, сякаш не беше дошъл да търгува, а искаше просто така, заедно с дима от тютюна да вдъхне малко от неповторимата атмосфера на незаконни продажби и на забранена литература. Божидар беше <b>видял</b> при него петтомника на Есенин и веднага попита колко струва.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да <b>видим</b> – каза ценителят на Есенин и зарови нос в сака. – Охо, Дюма! А тези пет тома кои са? Майн Рид, Джованьоли, Джек Лондон... добре. Колко искаш за всичко?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Той я взе на ръце пред всички и жестът му беше толкова мелодраматичен, че можеше да просълзи камък и даже Наина Церберовна, ако го беше <b>видяла</b>, щеше да получи най-малкото обилна хрема. Но колегите на Божидар бързаха към стаите, за да се порадват още веднъж насаме на покупките си, съпругата на Егор Сеич и нейната хубава приятелка преживяваха за седми път липсата на италиански чорапогащи, а самият той в момента подаваше три рублички на шофьора като компенсация за закъснението. Само Наташа видя как Юлка прегърна Божидар и тозчас й се прииска да ревне с глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Той я взе на ръце пред всички и жестът му беше толкова мелодраматичен, че можеше да просълзи камък и даже Наина Церберовна, ако го беше <b>видяла</b>, щеше да получи най-малкото обилна хрема. Но колегите на Божидар бързаха към стаите, за да се порадват още веднъж насаме на покупките си, съпругата на Егор Сеич и нейната хубава приятелка преживяваха за седми път липсата на италиански чорапогащи, а самият той в момента подаваше три рублички на шофьора като компенсация за закъснението. Само Наташа <b>видя</b> как Юлка прегърна Божидар и тозчас й се прииска да ревне с глас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Егор Сеич <b>видя</b> и му стана неприятно. „Не им стига, че мърсуват у тях, ами го правят пред детето и пред хората“ – помисли той възмутено и се огледа – хора не се <b>виждаха</b>, но той знаеше, че тази видимост е измамна. Хората всичко <b>виждаха</b>, независимо че не се <b>виждаха</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Прекараха в парка близо два часа, а когато се върнаха, Божидар <b>видя</b>, че кухничката е чиста и подредена, а Нат беше приготвила борш и пелмени. Идеше му да се разплаче.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Веднъж няколко западни галфони решили да <b>видят</b> мумията на Владимир Илич в извънработно време. Дълго кандърдисвали охраната. Предлагали на часовите разни дребнобуржоазни ценности – тъпите си долари, фотоапарати, огледални очила и оригинални джинси Levis & Straus. Никакъв ефект. Най-накрая някой от тях случайно споменал за бутилка Smirnoff.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Апартаментът на Валентин Павлович беше близо до кафето. И той изглеждаше скръбно като другите, но имаше и опити за революционни промени. Например в хола, вместо обичайния килим, висеше в луксозна рамка репродукция на Шишкин88. Божидар се изненада, но когато погледна през отворената врата на съседната стая, <b>видя</b> познатата картинка и се успокои.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Гората внезапно свърши и Наташа <b>видя</b> бяла и стилна къща. Тя знаеше, че в такива къщи живеят князе и княгини или по изключение прекалено богати графски семейства. Пътеката към нея лъкатушеше между цъфнали хризантеми, сякаш от една от любимите й приказки за малката Ида и нейните странни говорещи цветя.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>След половин час едноокият се появи и донесе два най-вероятно крадени броунинга, резервни пълнители и кутия патрони. Бяха модел 1903-та, но и той ставаше. „Тъкмо събират един патрон повече. А точно той може да е най-важен“ – помисли Алексей, провери пистолетите, плати остатъка и излезе от одимената кръчма. Вече се канеше да си тръгва, когато я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Алексей прибра пистолетите и погледна назад. Красивата атаманска дъщеря стоеше на същото място и гледаше към него. Беше <b>видяла</b> всичко и графът усети симпатията й, както гепард долавя мирис на антилопа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато Божидар слезе от автобуса на Централна гара във Воронеж, първото любимо нещо, което <b>видя</b>, беше Наташа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Нямаше как да мине за герой от Отечествената. На инвалид можеше да се направи, ако трябваше да се качи от първата врата на автобуса. Беше го правил веднъж в София. Шофьорът го изчака, като <b>видя</b> в огледалото как се криви и куца с достойнство и сдържана мъка – явно талантлив младеж, засегнат от незаслужено нещастие. Може би докато е откривал свръхнова145, докато е ваел скулптура или е съчинявал кантата. Когато влезе в автобуса, двама по-възрастни мъже и едно сладко маце скочиха веднага да му отстъпят местата си, горките. Да, номерът можеше да мине. Стига, разбира се...</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Може би поне здравият разум, ако ни е напуснало чувството ни за хумор – каза Алексей и Никита Мизинов се разсмя. – Добре, хайде да оставим книгите и да <b>видим</b> какво е приготвил за хапване тукашният домашен дух.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Наташа пристигна към два следобед, когато народното недоволство беше стопило симпатията на мъжката част от групата към страданията на младия инж. Къбоков. Сами можете да се досетите, че когато Божидар <b>видя</b> Нат, слънцето огря тъпите московски улици. А може да ви дойде наум и по-идиотско сравнение.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Яхнаха три таксита и полетяха. След тях полетя и светлосинята волга. Но нищо чудно – московските волги бяха най-вече светлосини, сиви, бели, а също бежови. Имаше и черни, но те се <b>виждаха</b> рядко, профучаваха в най-лявото платно и изчезваха внезапно срещу знака в някоя еднопосочна улица. „Хъ – помисли Божо, – ако отново я <b>видя</b>, ще отида да предам по шофьора много поздрави за Юрий.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Портиерът се запъна, но само докато <b>видя</b> паспорта му. Не бяха руснаци – значи можеха да влязат. Каза му „Пожалуйста“ и отвори вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Е, да си прави човек библиотека, е също занимателно, но... вярвам, че ти ще намериш тук не по-малко интересни преживявания – подсмихна се Василий Василиевич. – И не се стряскай – допълни той, като <b>видя</b> как новият член на екипа не успя да прикрие стъписването си, – аз не съм капитан Бити158. Нали виждаш, полковник съм – ухили се шефът.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Капитанът тъкмо излизаше от ресторанта, където беше влязъл, за да се натопи в матерната среда на прокапиталистически мислещите чужденци, когато <b>видя</b> българската група на рецепцията. Добре, че имаше бързи реакции и успя да се дръпне зад колоната.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Я да го <b>видя</b> какво прави тоя разбойник“ – помисли почти приятелски Юрий и на своя глава му постави опашка от двама току-що завършили лейтенанти от екипа – единия, Костя, в сив безличен съветски костюм, а другия – Володя, в купени на „талкучката“ от случаен арменски другар български дънки „Super riffle“ и ловешко кожено сако, изпълнено по оригинални чекистки чертежи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Като <b>видяха</b> отстъплението, червените се надигнаха. Но ги посрещна картечен огън. Имаше патрони и Алексей стреляше с кратки, убийствени откоси. Задържа ги, докато заглъхна тропотът от оттеглящия се ескадрон. Тъкмо се оглеждаше откъде да се измъкне, когато нещо го блъсна в главата и той загуби съзнание. Един случаен куршум беше прелетял и го беше пернал по траекторията си. Сякаш беше дивеч с ценна кожа и ловецът само го беше зашеметил, за да не я повреди.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Може – подсмихна се Мизинов, – но ти няма да си жив да го <b>видиш</b>. Мисля, че си наясно с участта си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато отвори кутийката, му мина през ум, че е лоша поличба да прави такъв подарък преди раздяла. Наталия ахна, поплака малко, а после отново излязоха да се разходят из Арбат. Нямаше ги познатите и приятелите и духаше пронизващ вятър, а тя се притискаше в рамото му, сякаш за последно. Излязоха на „Красная площадь“171 и тогава през него премина някаква студена тръпка, а заедно с нея и мисълта, че никога повече няма да <b>види</b> кремълските кули, пустеещия площад и пъстроцветните кубета на „Василий Блажени“, така странно красиви в лъчите на залязващото слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Каквото и да става, тия кретени няма да ме <b>видят</b> уплашен“ – помисли Алексей и се изправи. Разкърши рамене и хвърли бегъл поглед към прозореца. Навън вече светлееше.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Графът се съблече по риза, както отиваше на дуел, прекара ръка по наболата си брада и отвори вратата. Посрещнаха го няколко бледи звезди и студеното октомврийско утро. Бялата пелена на снега беше покрила всичко, а от нея призрачно стърчаха селските къщи. За момент го полъхна лек ветрец – като прощална студена милувка. Надолу по пътя, на самия му край, тъмнееше Дон. Прииска му се да <b>види</b> реката отблизо и за малко щеше да го каже на глас – като последно желание, но стисна зъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Наташа огледа стаята с невиждащ поглед и по-скоро усети, отколкото <b>видя</b>, че бившата й приятелка си е отишла.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Сякаш те познавам отпреди, разбираш ли? – засмя се Божидар. – Това си го помислих още първия път, когато те <b>видях</b>. Нали помниш – на вратата на кафето. Сякаш всичко ми беше познато – косите ти, очите ти, устните... Всичко. Сега си помислих, че и аромата на тялото ти сякаш помня. Но не мога да се сетя откъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i><i>Тя си мислеше, че това са деликатеси, милата. Божидар се засмя, погали я и забеляза, че от няколко маси ги <b>гледаха</b>. Като филмови звезди. Беше горд с нея. Усещаше с гърба си как мъжете я заглеждат по улицата. Вчера нарочно се спря пред една витрина. За минута <b>видя</b> в отражението двама, които щяха да си изкривят вратовете. Да <b>гледат</b>, какво друго им остава. Тази вълшебна жена е негова.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар беше насред улицата и гледаше към Наташа, когато изсвириха гуми. Тя <b>видя</b> синята волга, която изскочи откъм Таганка и се насочи към тях, усети на мига кой се приближава и се хвърли към Божидар. Бутна го с все сила и той отхвърча настрани, недостижим за оная съперница с косата. Може би за някаква жалка, нищожна секундичка тя почувства щастието в сърцето си. Щастието, че го е спасила, че ще го има и ще го обича – сега и завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар почувства, че е мъртва, още преди да види неестествено изкривената й шия и тънката червена струйка, която изтичаше от устата й. Почувства го още докато тялото й летеше. Изтича до нея, <b>видя</b> я и се отпусна на колене като хлапак пред цвете в счупена саксия. Нат вече я нямаше. Един миг – и нея вече я нямаше. Единственото чудо в живота му се беше свършило.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Божидар почувства, че е мъртва, още преди да <b>види</b> неестествено изкривената й шия и тънката червена струйка, която изтичаше от устата й. Почувства го още докато тялото й летеше. Изтича до нея, <b>видя</b> я и се отпусна на колене като хлапак пред цвете в счупена саксия. Нат вече я нямаше. Един миг – и нея вече я нямаше. Единственото чудо в живота му се беше свършило.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Някакъв преминаващ гражданин единствен освен продавачката <b>видя</b> как синята волга блъсна момичето и после изчезна. Той се втурна да помогне, но младият мъж го беше изпреварил. Стоеше на колене до блъснатото момиче и не му даде да я пипне. Каза му нещо на чужд език, но гражданинът разбра и се дръпна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>След малко пристигна милицията. Бяха двама и веднага изскочиха от колата. Единият от тях доближи коленичилия мъж и понечи да го попита дали е лекар, но <b>видя</b> лицето му и го попита друго. Божидар му отговори. Той му повтори въпроса и му поиска паспорта. Божидар отново отговори, машинално извади паспорта си и го подаде. Дойде и другият, двамата му зададоха друг въпрос, той отговори, а униформените отново не разбраха и го оставиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>После дойде линейката. Казаха му да се отдръпне и той се отдръпна. Нат все още лежеше прекършена на асфалта. По-късно я вдигнаха на носилка, поставиха я в линейката и я откараха. Беше дошла и една друга кола с цивилни и те го поканиха да се качи при тях. Когато тръгваха, <b>видя</b> количката за сладолед и продавачката, която гледаше към него. След това забеляза гражданите, които се бяха насъбрали да <b>наблюдават</b> събитието. В друг случай щеше да помисли: „Къде е Остап да ги подкани да се запишат за свидетели и улицата веднага да опустее.“ Но сега не помисли нищо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Отвори очи, когато вече пътуваха по булеварда и през целия път <b>гледа</b> през прозорчето без да забелязва нищо. Спряха пред някаква московска болница. Видя, че е многоетажна и сива, но не запомни нито как се казва, нито къде се намира. Влязоха вътре и чакаха известно време в една стая, в която имаше легло, бюро и нощно шкафче. После дойде някакъв възрастен лекар, който приличаше на Ботвиник175, и му каза, че Нат е мъртва и че нищо не може да се направи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>После цивилните го откараха в хотела. Качиха се с него за багажа на Нат. Дежурната на етажа не каза нищо, като ги <b>видя</b>. Само се изправи и пребледня. Не беше тази, която взе червонеца, но пребледня. Цивилните се помотаха из стаите, после прибраха пътната чанта на Нат и го предупредиха, че пак ще го потърсят.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Божидар в това време летеше за София. Гледаше през прозорчето на самолета, сякаш се надяваше да я <b>види</b> оттам, но не почувства нищо в момента, в който спускаха дървения сандък.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Пропускът в „Белия дом“ беше нововъведение. В по-тоталитарните времена не се налагаше полицията да охранява демократичния достъп до директорското тяло. Полицаят го позна веднага и явно се чувстваше неудобно да подложи на общия ред прочутия в миналото инж. Къбоков. Беше <b>видял</b> само добро от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар тръгна от централата към пет. Свърши работата си бързо, но по който и от етажите да минеше, непрекъснато чуваше „О, Божидаре, къде се загуби бе, милионер такъв“ или нещо подобно, от което ставаше ясно, че се радват да го <b>видят</b> и че слухът за преуспяването му го е изпреварил. Не можа да се откачи преди края на работното време, а и, честно казано, не му се искаше. Беше доста вълнуващо да срещне приятели, които не беше виждал десетина години. Но можем да отбележим, че ако не беше дошъл с мерцедес и шофьор, може би нямаше да е толкова вълнуващо.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Затова, докато Радостина притичва до прозореца, за да <b>види</b> дали Божидар вече не се връща, може да се разкаже необикновената история на тяхното запознанство.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар пък <b>видя</b> срещу себе си едно мило, приятно момиче с права кестенява коса, свенлив поглед и симпатичен говорен дефект.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Още като ги <b>видя</b>, и вече знаеше. Успя някак си да не се разплаче, докато го питаше какви са изследванията.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Видях си болничния лист. Дадоха ми го от лабораторията да го занеса на д-р Димчев и аз в коридора прочетох резултатите от биопсията – каза Борян. После им каза и диагнозата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Бяха вече в коридора, когато компанията зашумя. Щяха дълго да разказват и да украсяват това, което бяха <b>видели</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Започваше поредната велика игра. Радостина приседна на Божидаровото легло и <b>видя</b> как си намигат Сашо и Шерифа и как типчето сръчно търси някаква карта от купчината на изхвърлените. Видя също как Божидар мина зад него и посочи на Сашо три пръста. Стана й малко неприятно, че Божо участва в такова явно мошеничество, и то в комбина с хазайчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Тя постоя малко сама и го последва в кухнята. Видя как стои, опрял чело в стъклото. Сякаш я очакваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Радостина се пробуди с усещането, че нещо я души. Развиделяваше се и тя веднага <b>видя</b>, че леглото на Божидар е празно. Когато отвори вратата на кухнята, той стоеше до прозореца и гледаше навън в полуздрача на утрото.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар стана и излезе от стаята. Радостина го чу как тръшка вратичките на шкафовете в кухнята. Подаде си крадешком носа като детектив от детски филм и го <b>видя</b>, като допиваше водна чаша ракия. Пъхна се под завивките и се замоли той да се върне в стаята. Божидар наистина се върна, легна си, но се отдръпна демонстративно и й обърна гръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>На другия ден в централата не се <b>видяха</b>. Не обядваха заедно, а след работа Божидар се прибра сам. Завари го вкъщи да събира демонстративно нещата си в два куфара.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Радостина плака до среднощ. Ставаше често и <b>гледаше</b> през прозореца. Все й се струваше, че при следващото поглеждане ще <b>види</b> как Божидар се завръща. Заспа към два часа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато Радостина се върна, завари у тях един напълно променен Божидар. Всъщност когато се върнаха с децата, Божо не беше вкъщи. От зори беше отишъл до някакъв влах, набеден незаслужено за дърводелец, за да прави помощна масичка с плот от крадена епоксидна смола. Радостина го <b>видя</b> от прозореца, като мъкнеше съоръжението, и каза на децата да се скрият. Когато Божидар влезе, от всички стаи наизскачаха с бойни викове индиански воини и го обградиха в коридора.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>А за да бъде иронията на съдбата пълна, Божидар отнесе и глоба от петдесет марки за неявяването си в съда по делото „държавата срещу Антон Карабашев“. То трая колкото съдията да прочете името на подсъдимия и да накара пристава да го извика юнашки, за да може да чуе човекът, ако случайно е някъде из сградата. За отложеното дело докараха Божо в съда под стража и той <b>видя</b> закона в цялата му строгост – нещо, от което престъпниците в България са обикновено грижливо предпазени.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– И аз се чудя – въздъхна Божо. – Внушил съм си, че има някаква полза. Ще се помъча да завърша Анализа, пък после... ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Прав беше инж. Армянов. Ако работите продължаваха да се развиват така, щеше да <b>види</b> директорското място, колкото оная Фани Каплан – кандидатчленство в ЦК.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Добре, де. Сложи ти един килограм – каза Никифор, бесен, че тая селяндурка му държи такъв тон. Като станеше директор, щеше да <b>види</b> тя, тая тъпа зурла.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Здравей, Поля – каза той и протегна ръка. Тя я пое машинално, той задържа ръката й и <b>видя</b> как очите й потъмняха.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Няма да е зле да донесете менюто – каза на английски Божо и <b>видя</b> как Павлина се опита да скрие усмивката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Защо ми се струва, че сме вървели така – каза внезапно той, <b>видя</b>, че очите й се насълзиха, и я хвана за ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Седнаха и Поля го остави да я целува и да я съблича, като се съпротивляваше слабо. Когато я повдигна на ръце гола, за да я сложи на леглото, <b>видя</b>, че погледна към протезите й. Още когато за пръв път ги сложи, си беше помислила, че вече е грозна и никога няма да се съблече пред някого, а камо ли пред него.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Слънцето залязваше, а той беше сам до голямата топола. Времето беше тихо и от Копаница долиташе звънът на хлопатари. Не знаеше за какво е дошъл, но чувстваше, че е за нещо много важно. Гледаше как могъщата река тече нагоре към Вратите и слушаше тихите и ясни звуци – като че ли далеч в планината биеше клепалото на някой манастир. Стоеше край брега, сякаш беше последният човек на земята и този залез беше последното, което щеше да <b>види</b>. Тогава изведнъж се досети защо беше точно тук: трябваше да разбере защо си струва да се живее и отнякъде знаеше, че това ще стане, когато заблестят Вратите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Не беше ходил да я <b>види</b> близо година. Все отлагаше – презарядката да мине, ремонт някакъв да мине, това да оправи, онова да оправи... Най-напред да се погрижи за чуждите хора, после за близките. Тя го беше научила така. Беше му разправяла, че и баща му е бил такъв. Все за другите, за другите. Обаждаше й се от време на време по телефона. „Как си? Добре съм. Нещо да ти трябва? Всичко си имам.“ Кой знае колко го беше чакала. Сама в старата им къща. Тя и леля му не ходеше у тях, въпреки че живееше през две преки. Темерут си беше. Стара мома... Можеше да е починала и преди седмица. Господи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Чу, че някой влезе и се обърна към вратата. Беше Нина. Тя <b>видя</b> изражението му, погледна към телефона пред него и разбра всичко без думи. Доближи се и го погали по главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар се стараеше да поддържа форма, но през зимата голите клони не скриваха тайните му тренировки. Затова той правеше главно кросове по баирите и ако някой го забележеше, щеше да <b>види</b> как поредният смахнат тича нагоре-надолу и после прави разни упражнения, които приличат на лечебна гимнастика. Божидар даже си мислеше, че тренировките му са тайна. Обаче само си мислеше. Най-малко трима души знаеха, че в събота и неделя той редовно спортува някъде на Аязмото. А ние от малки знаем, че трима души са чета с войвода, байрактар и предател.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Изкачваше се по алеята бързо. Видя трима познати и всеки път си кимаха приятелски. Докато стигне полянките на Втория баир, нито веднъж не се огледа. А трябваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Обаче се появи проблем. Докато клиентът му вървеше по алеята, беше невъзможно да го бие заради тълпата, а после той продължи към Втория баир. Там почти нямаше хора, но пък беше рисковано да го доближи, за да не го подплаши. Освен това му направи впечатление, че това инженерче хич не изглежда като другите хилки, а има доста спортен вид. И отчасти от предпазливост, отчасти от любопитство той реши да изчака и да <b>види</b> какво ще прави.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Ще <b>видим</b> какво можем да направим. Чудеса не ти обещавам – показа му той дланта на дясната си ръка, за да види инж. Къбоков, че в нея чудеса няма, – но ще помогнем. А сега, тъй и тъй сме се събрали, кажи ми какво мислиш за Масалджиев.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>– Ще <b>видим</b> какво можем да направим. Чудеса не ти обещавам – показа му той дланта на дясната си ръка, за да <b>види</b> инж. Къбоков, че в нея чудеса няма, – но ще помогнем. А сега, тъй и тъй сме се събрали, кажи ми какво мислиш за Масалджиев.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>А пък капитанът, като го <b>видя</b> как се поти, докато си напише съчинението, си взе бележка и на следващите срещи постепенно започна направо да му диктува. Защо да го мъчи като в училище – увод, изложение, заключение?</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>В офиса му я пропусна един много едър, кажи го буца младеж, като влезе, <b>видя</b> г-н Валери в лилав копринен костюм и черни лачени обувки да седи на масивен, тапициран в ярко зелено стол, точно в средата на огромното, блестящо бяло и празно помещение, поздрави го.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Илияна се представи и тъкмо да му заговори за своя заем и проблема си, той я помоли да застане в ъгъла, срещу него. Тя се обърна, <b>видя</b>, че ъгъла е доста далеч, но отстъпи заднешком.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>- Моля Ви, гледайте ме по-настойчиво… Бихте ли събули обувките си, не се притеснявайте, събуйте ги, моля… Ще <b>видите</b>, че никак не е трудно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>На вечерята по случай завръщането му, бай Митко беше щастлив, хвалеше се безмерно, искаше всички да му завиждат, разправяше къде го водили, какво <b>видял</b> и чул, като не пропускаше и да поукраси някои работи… Всички присъстващи го облажаваха и пиха за завръщането му. Когато накрая се разделиха пред стаята му, каза на дъщерите си Евгения и Теодора, че утре в девет ги кани на среща да обсъждат съдбоносен въпрос.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Късно през нощта на вратата на Евгения се почука, тя се досети кой е, но не стана, чукането се повтори и като не се отвори, Иво ритна вратата, ритна втори, трети път, удари с рамо, не спря, докато не я изкърти от пантите; от съседната стая изкочи бай Митко и като <b>видя</b> Иво хубавичко подреден, хвана го за яката и по стълбите, та чак до рецепцията, там се присъедини пазача и двамата го изхвърлиха навън, замъкнаха го зад гаражите, взеха му ключовете на джипа и го натириха в нощта.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Бай Митко следеше работата на юристите, наети да подготвят участието и в търга, но в тази работа се <b>видя</b> колко влакове е изпуснал и Евгения тайно се радваше на решението си да наеме юристите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Антон Георгиев подготвяше информацията, която научаваше, като всяка вечер се явяваше при Евгения, понякога вечеряха заедно и тя започна да му дава по 50 долара седмично, отношенията им се сгряха, обсъждаха различни ходове и открили се възможности, <b>видя</b> се, че този Антон не е за изхвърляне, знае доста работи, пък мисли бързо и перспективно. Евгения започна да се заглежда в него, съзнаваше, че той може да бъде добър партньор, мъж на когото да се опре.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Тази сутрин като мина покрай дневния бар, Евгения <b>видя</b> да пие чай облечения в скиорски костюм Теди, нещо звънна в нея, тя отмина, но мисълта й: “Това мъжле е дошло за мен!…” я спря, върна я.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>- Я, ела в 401 апартамент да ми разкажеш как точно… Но веднага! Да <b>видя</b> дали ще мога да ти съблека скиорския костюм.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Когато в ранния следобед излязоха изкъпани и обезсиле-ни до най-последната степен, на рецепцията се беше струпала голяма група гимназисти, дошли за ски-училище, чийто резервации били дублирани и Евгения се втурна да оправя каквото може, даже пропусна да се разбере с Теди кога ще се <b>видят</b> пак. Докато работеше на рецепцията забеляза сред учениците високо момче с много красиво лице, извика го, поиска резервацията му и както уж я четеше, тихо попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Най-после се появи мечтания Вили, появи се, но… но с едно приятелче, което й се <b>видя</b> доста съмнително, тя дръпна Вили настрани и го попита какъв е този педал.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>На другата сутрин Евгения изпращаше група гости на хотеля, <b>видя</b> Теди да се размотава по терасата, каза му да се качат в 401 апартамент, за да говорят нещо важно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Може - каза Албена и изправи главата му, за да се <b>види</b>. Люси отвори очи. Огледалото показваше него, в характерния му артистичен облик, и Албена, с оранжева прическа на извити крайчета, седефена шнолка в ъгъла на челото и грамадни червени устни. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Млъкни едноока кукувице, че ей сега ще скоча през масата! Само като те <b>видя</b>, ми се изправят червата. Утре още по тъмно да те няма! </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Сега, вървейки с равномерна, но бърза крачка към барчето на "Оборище", той хвърли кратък поглед върху отражението си в една витрина с тъмни стъкла. Видя това, което очакваше да види - високи скули, сини, хлътнали очи в сянката на челото, прав нос като човка на керкенез, руса коса до раменете и мършаво тяло. Всичко познато си беше на мястото, но това за пръв път не му донесе увереност. "Направо съм станал за нов скин", помисли си той. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i><i>         Сега, вървейки с равномерна, но бърза крачка към барчето на "Оборище", той хвърли кратък поглед върху отражението си в една витрина с тъмни стъкла. Видя това, което очакваше да <b>види</b> - високи скули, сини, хлътнали очи в сянката на челото, прав нос като човка на керкенез, руса коса до раменете и мършаво тяло. Всичко познато си беше на мястото, но това за пръв път не му донесе увереност. "Направо съм станал за нов скин", помисли си той. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - О, моля да ме извините… - каза тя към Ирина и се надигна на пръсти, за да я <b>види</b> над рамото на Етиен. - Аз съм Ахинора, майката. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - "Ети" звучи почти като И-Ти от "Извънземното" на Спилбърг! Ау, любимото ми същество! Като - примижа и затърси точните думи. На Етиен му се стори, че тялото на Ирина с Ирина вътре прилича на Додж Вайпър в ръцете на колеблив шофьор... - безпомощен вълшебник. Много обичам класическите филми. Айде бе, не се стягай. Моите родители само да ги <b>видиш</b> какви са кретени! </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         От този ден нататък Етиен излизаше всеки ден след пет часа и обикаляше улиците докъм полунощ. Веднъж му се стори, че вижда Ирина в трамвая. Същата къса коса, подстригана по войнишки. Провря се между хората и се надвеси, за да се увери, че е тя. Момичето обърна лице към него и той <b>видя</b>, че прилича на някакво развалено копие на Ирина с изкуствени мигли. Същата вечер се напи и спа, вдигнал обути крака върху клавиатурата на компютъра. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Етиен влезе в тежката сянка на кафенето и взе от бара бутилка бира. Наля я в чашата много внимателно, без да вдигне мехурче пяна, без да излее капка отстрани. Така успя да пресипе цялата бутилка. Бирата се закрепи на половин милиметър над стъкления ръб. Етиен се огледа наоколо и <b>видя</b>, че е единственият посетител. Преплете дългите си крака под масата и зачака, втренчен в секундарника на часовника си. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Докато отключвах ниската врата на книжарницата, в която работя, <b>видях</b>, че някой беше оставил отпред пакет книги, вързани с канап. Знам кой ги оставя и не ми е приятно. Ние се разплащаме честно с всеки клиент. А човекът, който прави това, или иска да ме провери, или да ми се хареса и съвсем не знам кое ме тревожи повече. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Онзи ден го чух да размества нещо в далечното помещение. Пухтеше като човек, който се катери по лавиците и от време на време си прочиства гърлото. Заобиколих ореховото си бюро, и хукнах да <b>видя</b> какво става. Заварих го да държи стълбата в едната ръка и три томчета с твърди корици в другата. Гледаше ме критично, вирнал брадата си на една страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Никога не съм вярвала в митологиите - казах аз. - Никога не съм <b>видяла</b> нещо, което да ги потвърди в живота. Около мен няма герои. Майка ми почина рано. Помня обаче, че я погребахме в земята, а не се превърна в дърво с дафинов лист. Може да съм постигнала малко в живота, но съм го постигнала сама. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Той се сгъна бавно-бавно покрай етажерките и седна на земята. Седнах срещу него. Уриил хвана ръцете ми в своите и това като че ли трябваше да мине за обяснение. После го <b>видях</b>, че се колебае откъде да започне. Като че ли всичко го измъчваше. Усетих как ръцете му трепнаха, когато се допряха до моите. </i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Играех си с костенурката и двамата заедно се лечахме на слънце. Изведнъж сянка мина по тревата. Голямата костенурка скри главата си, после я показа и пое към шубраците, а аз се огледах и <b>видях</b> птеродактила.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Видяхте ли, - казвам им аз и се залавям за работа. Занасям най-напред жълтия куфар, после сака и фотоапаратите, а накрая се връщам за статива. Стативът е тежък и краят му се влачи по двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Веднъж, когато Татуля беше някъде, отидох да <b>видя</b> къде й е кожухът. Това беше на другата стена, но не намерих никакъв кожух. Татуля все си прави шеги с мене, помислих си, и два часа не му продумах. После ловихме раци, един се хвана за брадата му и толкова смешно беше, че просто си легнах от смях,</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>И както се движех в гъстата трева, <b>видях</b> река пред себе си. Изправих се на крака, чудните сокове, наляли тялото ми, ме изхвърлиха напред и аз се намерих във водата - равна, слънчева и дълга.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Ами - каза той, - не знам. По-добре сам виж. Но <b>видях</b> друго. Видях как зад първия стои вторият, на змейското стъпало, и зърнах как на всяко следващо стъпало зад тях имаше по един човек. И ги познах и ги попитах какво искат.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Наоколо зелена гора, събудена и влажна. В храстите шумят таралежи. Веднъж <b>видях</b> змия. Встрани от пътеката, тя се измъкваше от кожата си и въртеше глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>А снощи сънувах голяма гара. В ресторанта хората стояха голи пред масите, вечеряха и постепенно сваляха кожите си. Имаха добри маниери. Изискано поглъщаха вечерята, като не преставаха да си свалят кожите и любезно кимаха един другиму с глава. Не съм сигурен защо бях дошъл на тази гара. Доколкото си спомням, примами ме едно момиче. То беше неясно, но русо. Когато ме повика, затворих очи, за да не го <b>видя</b> без кожа. Само си подадох ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>И продължихме да вървим и аз й разказвах за духовете и язанджиите. Всичко онова, което бях чул през живота си, всичко онова, което бях <b>видял</b> през живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Ако <b>видите</b> тичаща кокошка, спрете и внимателно почнете да я следите. Уверявам ви, че няма нищо по-смешно от делово забързана кокошка. Трябва да знаете, че кокошките винаги имат своя работа и тя е толкова важна, че е редно непременно да се свърши. Затова е нужно да знаеш кога да спреш и да уловиш работата. То е като трохата пред краката на тичаща кокошка. Тя се заковава на място и клюнът й става усърден...</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Много измъчен беше тогава светът. Аз го завих внимателно и отидох на прозореца. Запалих цигара и <b>видях</b> момичето от отсрещната къща, което се събличаше в светлия квадрат и разтърсваше коса.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Да <b>видим</b> из градината - казва момичето. И ние слизаме и търсим. Целият свят сигурно се е скрил в дълбочината на храстите и дебне. Целият свят си играе с мене, но само да ми падне, само да ми падне...</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Точно тогава, в едно пълнолуние, ме стресна шумът. И отидох да <b>видя</b>. От тъмното стърчаха две кръгли глави с блеснали очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Както при смъртта. Не знаеш къде ще те отведе. Може би никъде. Може би в Ада, може би в Рая. Но ще се случи, така или иначе, затова, вместо да се страхуваш, наслади се на неизвестното. Само веднъж ще я <b>видиш</b> и ще отговориш на вечната загадка на поколенията до теб. Излишно е да се разсейваш в страх или въодушевление.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Момчето <b>видя</b> светлината. Луната едва прозираше през задушеното в дим небе. Осветяваше кулите на бункера Фридрихщайн в сребристосиньо, като призрачно видение.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Георг хукна презглава. Тичаше надолу по стълбите. Не чуваше друго освен собствения си истеричен дъх. Толкова бе изморен, че едва успяваше да пълни дробовете си. Видя врата. Отвори я. Чисто.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>После сам го претършува. Не намери нищо, но <b>видя</b> ръката, свита в юмрук. Отвори я. Там беше медальонът. Вдигна го към светлината от пламъците.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Момчетата се бавеха. Погледна часовника си, дръпна се от перваза и бавно тръгна към кухнята, за да си направи кафе. До масата седеше дъщеря му, надвесена над чаша с какао и мляко, тя светна цялата, като го <b>видя</b>. Скочи, едва не катурна чашата и се метна в прегръдките му. Вики, изправена до печката, измърмори нещо. Вкисваше я всяка прекалена проява на обич от Аксиния към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Разплака се и тя, и странно, че сълзите я подмладиха и той отново <b>видя</b> в нея момичето, което бе изчезнало след раждането на Аксиния. Не я пусна от прегръдката си, наклони главата й на рамото си, сълзите й намокриха ризата му, но той й зашепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Хайде де! Какво умееш ти? Времето е друго, сега ще <b>видим</b> кой е роден за подчинен и кой за ръководител. Ти цял живот си бил служащ. И си задръстен от цензура, от забрани, от бариери, които и сам си поставяше... Без мен. Няма да позволя парите ми да минават през друг. И откъде накъде ти където си най-добър? Аз може да съм най-добър в друго. Кой ви бръсне вече за каквото и да било вас, писателите. Психолози, а? Дрън-дрън... Дори книгите ви не се продават.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>20 В едното му око се появи предателска сълза. Остави я да потече по страната му и всички да я <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Всичко ще запомня  обеща му Асен.  А и аз ще се радвам да се <b>видим</b>. Освен конкуренти, си оставаме и приятели, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Посегна към книгата. Видя заглавието, усмихна се, разлисти я. Защо пък не, бръкна в джоба си, за да я плати. Идеята вече се завихряше в ума му.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Отиде на най-близката рампа. Видя струпаното множество пред огромните палета с книги. Огледа се и се подреди. Нямаше познати. Изместваха го, блъскаха го и отляво, и отдясно. Разбра, че и той трябва да бъде настъпателен. Когато стигна до издателя, вдигна очи към него. Не го познаваше и слава Богу.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Беше девет, слънцето започваше да напича. Спря първото такси, което го отведе на "Славейков". Избра си сенчеста пейка, а гърбът го заболя от пренасянето. Предстоеше му най-лошото, да ги продаде. Огледа се, не <b>видя</b> познати. Отвори първия пакет и както беше още наведен над него, нечий глас го запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Едва не ме докара до инфаркт. Кой сега се вълнува от нея? Искат нещо различно, нещо, което го е нямало. Хванах се с една поредица, книги, издавани през двайсетте, ни права, ни преводи, малко редакция, хубаво ново оформление и ела да <b>видиш</b>. Харчат се като топъл хляб. Вече не питат и за заглавията, само за номера, следващата, по-следващата и така.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Мария ги пое в ръцете си срещу светлината, огледа ги внимателно, <b>видя</b> маркерите и сведе поглед към купищата корици.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Не бе в това и Мария го знаеше. Предишната й бременност беше спокойна и не я усети. Сега... непознатият, промяната, ако не бе тя, сигурно не би <b>видяла</b> всички недостатъци в мъжа си и щяха да продължат като добри приятели да се грижат за децата си. Но новото изискваше вече повече от всекиго, а той не беше подготвен за него. И не желаеше да се подготви. Е, добре, махна с ръка, уморена до смърт, предстоеше й да свърши толкова неща, не бе време за кавги.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Искам да поспя  каза му тихо и той напусна стаята на пръсти, за да се върне към учебника или компютърните игри. Но Мария не помисли за това, защото щом затвори очи, <b>видя</b> непознатия, толкова близо до себе си, толкова опасно близо и я целуна, а тя потъна в несвяст.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Асен преглътна, изчерпан докрай. Полегна на дивана в хола и разтвори томчето. Чу отварянето на външната врата, зачака да <b>види</b> кой е, но не стана. Опита се да отгатне, не успя. По някое време, когато отново се бе зачел, в процепа на вратата надникна лицето на Валери.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Валери вече бе излязъл. Асен се изправи и едва по-късно <b>видя</b> поканата за коктейл, която лежеше върху масата. Странно, Стоян не му беше казал нито дума за нея. Навярно срещата им му бе напомнила да му я остави. И бе дошъл лично до дома му, за да я пусне в пощенската кутия, а някой от семейството му я бе сложил на масата. Защото коктейлът, по случай тригодишнината на издателството му, бе още тази вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тръгна направо към къщи, за да <b>види</b> майка си, предстоеше й тежка операция. Тихо превъртя ключа в ключалката, за да не смути съня й, но баща му го пресрещна още в антрето, изглеждаше загрижен и остарял.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>56 Днес определено не беше от най-добрите му дни, но щеше веднага да отскочи до поликлиниката. Потръпна, думите на баща му го бяха парнали, потръпна от ужас, но трябваше да отиде. Тогава <b>видя</b> и поканата, сложена на масата, разгърна я. Стоян Марчев даваше коктейл по случай тригодишнината от съществуването на издателството му. Е, поне довечера щеше да се разсее. И да понаучи това-онова!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>В най-модния за времето. С най-високите цени, посещаван от снобите и със слава, че това е ресторантът на преуспяващите. Е, добре. Не че мястото му беше тук, но Стоян бе засвидетелствал отново приятелското си отношение и Асен беше длъжен да дойде. Поканата бе за един. Не можеше да вземе нито жена си, нито някой от синовете си, нито дори Аксиния. Приготви се набързо, постара се да изглежда добре, щеше да <b>види</b> на коктейла целия издателски елит, много познати и много непознати.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Не  отвърна му тя предизвикателно.  Имам 60 заложени и други. Стига боклук, ще издавам само стойностното, само истинското, ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Видях ви вътре, разбрах, че си тръгвате... и ви изчаках. Надявам се, че и вие ще започнете да издавате. Бяхте кураж и надежда за младите.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Трябваше да пристигнеш един ден по-рано  засмя се Милен, когато му отвори вратата на дома си, ползван и за офис.  Щеше да се <b>видиш</b> с цвета на издателския елит, щеше да <b>видиш</b> и Аспарух.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Когато ти предложи книгата, ние нямахме пукната стотинка. Списанието яко го беше закъсало. Но аз <b>видях</b> в предложението ти изход и нито за миг не позволих да се усъмниш, че не сме платежоспособни. Блъф. Блъфирай, за да спечелиш!  Загледа се в него с усмивка.  Не се усъмни, нали?  Методи зачака отговора му.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Не всичко е кеш. Но ако се съмняваш  зае веднага стойка на обиден Методи,  можеш да <b>видиш</b> разпечатките.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i> Е  едва не му се сопна Методи,  това вече не е твоя работа. Наше задължение е по договор, какво те засяга теб?  После се усети и се разсмя.  Много се тревожиш бе, човек. Тъй бизнес не се прави, що не си 75 <b>гледаш</b> рахатлъка? След като днес си зает, ще прегледам лично сметките и ще <b>видя</b> какво още да ти преведа в банката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Последните му думи прозвучаха като заплаха. А му беше някога добър приятел. Та времето бе такова, смъкваше маските, всеки разкриваше истинския си облик. Усети в себе си болка и гняв. Ето и Валери, и в неговите очи откриваше завист, бе искал да докаже на другите двама, че баща им е стар, че не го бива за нищо, че цял живот е бил само служител, но отдавна не му повтаряше думите си, ще <b>видим</b> кой е роден за ръководител и кой за... Не го изпускаше повече от очи, все около него, все до него. Какво бе замислил?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>77 Аспарух знаеше, гафът си беше гаф. И не го ли оправеше, и двамата му сътрудници не само щяха да му поискат сметка, а да му <b>видят</b> сметката. Въпреки че се познаваха отдавна, кажи-речи от детските години, и имаха почти еднакви съдби. И те, и той служеха на една кауза, бяха обучавани еднакво и получаваха парите си от една и съща каса.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Но не се чувствам добре  извърна лице към стената жена му и той <b>видя</b> как раменете й потрепваха, навярно се бе разплакала.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Бе заговорила в минало време за себе си и това още повече го уплаши. Не можеше нито за миг да си представи живота без нея. Колко бяха изтеглили дотук след раждането на Аксиния. Господ се бе смилил тогава, 80 пощади я, а по-късно ги възнагради и двамата с таланта на детето. Имай милост и сега, Боже, вземи ми нещо друго, не нея, не дете, мен, ако трябва или каквото друго си пожелаеш... Устните му навярно мърдаха при молитвата му, защото <b>видя</b> <b>погледа</b> й, втренчен в тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Майка й я погледна невярващо, но се усмихна. Искаше да я запомнят усмихната, никой от тях нямаше да я <b>види</b> да плаче. Сълзите й идваха нощем, заедно с безсънието и страха, вцепеняваше се в леглото и стискаше с все сили ръката на Асен. Той също не можеше да спи, въздишките им се наслагваха една върху друга, колкото и спотаени да бяха, наслагваха се една върху друга като плътна завивка, под която и двамата се задушаваха. Петнайсет дни, бе изтекъл цял един ден в тревоги и ужас...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Не си, а и доколкото разбрах, не лекарят й е казал, а тя е прочела сама. И до такава степен е блокирала, че не е <b>видяла</b> малко по-надолу в учебника описанието на доброкачественото заболяване. Не мога да ти гарантирам кое от двете е в нейния случай и никой лекар не би могъл, трябва да се чака и човек да е готов и за едното, и за другото.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Все едно, трябва да се <b>видим</b> и да решим, нямаме време за чакане. Виждаш как нещата могат да се обърнат. А и ти да не ми позвъниш цяла седмица. Искам да се договорим за още една допечатка. И новата свърши, а има търсене.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Написа молбата, отнесе я в кабинета на директора, депозира я при секретарката. Само след минути тя я 94 извика обратно, директорът искал да я <b>види</b>. Влезе при него, изопната и нервна, каквото и да й кажеше, нямаше да се предаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Влезе със страх в сградата. Видя хората и придърпа жена си встрани от тях, тя само го погледна, явно разбра. Знаеше, че каквото и да кажат, щяха да ги травмират. Безнадеждно болните припомняха на всички за смъртта, дори на тези, които непрекъснато я забравяха. А може би човек винаги трябва да я помни, за да не върши злини и оставя след себе си... Какво бяха натрупаните пари или блага, ако не можеш да ги ползваш, ако и на децата ти не носят щастие? Щастие доставяше само онова, което постигаш сам със собствените си усилия и го поднасяш като дар на другите. Това трябва да го каже на Валери.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Това го знаеше, макар че тя не би повярвала. Би му казала, 99 не е същото, друго е. Внезапна среща с Руслан ги накара за малко да забравят. Вървеше и пушеше, после ги <b>видя</b> и се спря. Хвърли цигарата, опита да се усмихне, явно силно притеснен от нещо, не успя.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Изглеждаше някак отнесена, прибрала косата си на опашка и постарала се да е по-хубава и по-докарана от всеки друг път. Лицето й светеше. Като <b>видя</b>, че и двамата са вкъщи, ги погледна поред.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Не бързаше, отиваше към редакцията му, наслаждавайки се на топлия ден. Подсвиркваше си, дори се зазяпваше по витрините и се чудеше какво да купи за жена си и да я изненада. Нещо много хубаво! Щяха да го решат двамата с Аксиния, тя показваше блестящ вкус. Като при писането, засмя се и <b>видя</b>, че хората го заглеждат. Какво, не вярваха, че е щастлив? Навярно го мислеха за луд, тъй като леко го заобикаляха. За безобидно луд, разсмя се още повече, но се извърна към една витрина, за да не го <b>гледат</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Той само кимна. Юристката му се бе <b>видяла</b> много опитна, но какъв ли опит имаше и с адвокати? Никога не му се бе налагало, не познаваше нито един. И как тогава можеше да съди кой е много, много опитен? Бе ги наричал търчи-лъжи в някои от книгите си, много говореха, много обещаваха и винаги намираха начин да съдерат по няколко кожи от клиентите си. Знаеше го от приятели, които се бяха развеждали. Асен не познаваше нито един...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ако ония двете бяха като нея...  въздъхна и Методи, а после избухна срещу Колев и Радев.  Видя ли ги мръсниците му с мръсници. Да се дигнат и двамата дотам, 109 с нашите пари са се дигнали, с нашите пари са наддавали. А и онова копеле... Ти трябваше да се дигнеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Брей, да му се не <b>види</b> копелето! Хитро...  После втренчи очи в Милен, не го попита нищо повече, а добави:  Май ще трябва да го привикаш този Асен при теб и да му дадеш някой и друг съвет, да е наясно кой е насреща му, че като го зная що за идеалист е, ще сдаде фронта...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i> От тези, които като натрупат пари, ще изчезнат... И ще започнат да ги влагат в друго. Тоя бум не ще трае дълго. И полека-лека, много бавно, нещата ще си дойдат по местата. А дотогава аз също ще съм посъбрал...  Погледна го и <b>видя</b> в <b>погледа</b> му загриженост за него.  А ти... поне опази спечеленото, ще ти е нужно. Можеш...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Припомни си я такава, каквато я бе <b>видял</b> на коктейла, с огромното й самочувствие и невероятния й хъс. Сега изглеждаше различна, цялата очи, цялата огън, непримирена и готова да скочи в ада, от нея като че ли се излъчваше магическа сила, която би покорила и хищник. А какво оставаше за човек като него?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Не можеш да нямаш още един екземпляр от условията в себе си. Дай да ги <b>видя</b>... Да ги разуча, да се посъветвам...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Замълча за дълго, вдигна поглед към Христо и го задържа върху лицето му. Видя как се повдига извивката на устните му в присмех.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Длъжник съм на баща ти  не обърна внимание Асен на думите му.  Знаеш ли колко пъти е укрепвал духа ми? Колко пъти ми е вдъхвал вяра? С колко оптимизъм и енергия ме зареждаше! Аз някак минавах между капките, дори когато пусках еретични книги през главите на шефовете, все ми се разминаваше, освен веднъж...  Асен пропъди спомена.  Знаеха, че не съм с тях, не ми гласуваха доверие, но и не ме закачаха. И сега имам 13 нужда от човек като баща ти и ти... дойде. Ще поприказваме още и за теб, и за мен, и за твоите планове, и за моите, ще се <b>видиш</b> със синовете ми, ще обядваме тук, а времето...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Изправи се да си тръгне, а те останаха в кафенето, за да полеят договора с текила, бяха му предложили и на него. Друг път, бе махнал с ръка, ще опита от това модно за младите питие. Сънят му все още бе в него, изпъна рамене, не беше за изхвърляне, <b>видя</b> отражението си в една витрина  стегната фигура, енергична походка. А и мисълта му беше бистра, паметта свежа. Във витрината <b>видя</b> и отражението на Сия. Помисли да побегне, но се въздържа, все едно щеше да пресече пътя му.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Видя го отдалече и се опита да свие в първата пряка, само че и Аспарух го бе <b>видял</b> и пресече пътя му, дотичвайки до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Най-после се свести и хлътна в първото кафене, за да поуспокои разлюляната си психика.. Тъкмо се насочваше към една от празните маси, когато <b>видя</b> Сашо и Мария. Дръпна се назад, най-малко сега искаше да се 23 среща с други, но те го привикаха на своята маса и Сашо веднага му поръча кола.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Спря, защото Валери се върна в хола и нищо неподозиращ, заяви, че са готови. Ще тръгват. Още толкова много работа имали, да подредят, да <b>видят</b> какво още да купят, искал всичко да е най-най, Валерия била свикнала с охолство и... удобства, той бил длъжен да й ги създаде. За първи път в живота си казваше, че е длъжен... за нещо, 27 към някого. Вики се усмихна, Асен също не удържа усмивката си, а Светльо се нацупи още повече. Валери се вгледа в лицето му, позамисли се и се засмя:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> А огорченията, а травмите, натрупани дотук? И неочаквано още една и... Човекът е крехко нещо, Асене. Предупредил съм го Ангел, той <b>видя</b> с очите си, беше до мен, дойде и Евгени, а не трябваше, гледката беше ужасна. О, не, не, не!... Никога вече няма да мога да хвана четка!  потърси бутилката, пресегна се към нея, Асен я изкопчи от здраво стисналите я пръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Вече на улицата реши да <b>види</b> Ангел, да го поразпита, да разбере кога и как се е случило. Вървеше бързо, навел глава, когато добре познатият глас го сепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Разговорът им вървеше на подскоци, ту оттук, ту оттам. Никога не се бе случвало, след колкото и дълго време да се <b>видеха</b>, започваха оттам, откъдето бяха прекъснали, времето за тях беше без значение, както е при истинските приятелства, възникнали от най-ранните години. Боже, колко бяха млади! Какви мечтатели бяха! И все пак бяха успели да реализират мечтите си. Кой повече, кой по-малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Грешиш, и той пише. Веднъж съвсем случайно <b>видях</b> 33 стиховете му. Добри са, дълбоки и искрени. А и разказчета <b>видях</b>, много е мъдър, мисли цветно и е свръхемоционален. Нали знаеш, ако си добър в едно изкуство, няма начин да не си добър и в друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Мъжът прегледа попълненото, започна да пресмята на листче, което подаде на Милен, и му заръча да плати при секретарката. Той ахна, като <b>видя</b> сумата. С ония пари в плика и с тези, които бе взел, имаше толкова, че да остане без стотинка, но не се поколеба да обърне джобовете си, вече бе патил. Секретарката внимателно преброи веднъж, два пъти сумата и като сортира марките и левовете, кимна доволно. После се усмихна към Милен. Той се престраши да запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Изтърбушиха и чантата му, смеейки се, но лицата им изведнъж се смразиха, като <b>видяха</b> попълнените формуляри.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> 44 Не, не...  отказваше все по-настойчиво Милен, но <b>видя</b>, че отново се наежват и махна за една бира.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Щеше да започне от току-що подновената връзка със Скопие. Завъртя номера и се свърза. Предложи не на шега лично да отнесе исканите заглавия, струвало си да се <b>видят</b> и да обменят мисли по нещо, което... Е, на място ще му каже. Приятелят му се зарадва, не се бяха виждали от години, не че бяха особено близки, но и двамата преценяваха, че могат да си бъдат полезни. И двамата заемаха някакви позиции. По оная линия, другата.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>52 Ани не беше пророчица, но позна. След две седмици, в които тя бе продължила в старото си предаване, я повика новият шеф и й каза, че иска да <b>види</b> прибраното в бокса. Разтрепера се цялата, уплашена да не се повтори вече преживяното, защото... колкото и да се държеше, за нея щеше да бъде краят. Надеждата трептеше в нея само като крехко пламъче на свещ, изложено на вятър, всеки миг можеше да изгасне.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i>Смехът на Акси привлече вниманието му и той замълча, вперил алчни очи в нея. Христо настръхна, Асен отклони вниманието му, повика сервитьора, когото добре познаваше, и той дотича усмихнат, зарадван, че го вижда отново, заговори му за промените, повечето напуснали, от старите останали все пак двама, трима и от 57 каквото има нужда, веднага... Видя <b>погледа</b> на заплашващия, потта по слепоочията на другия и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Нищо не е  засмя се застрахователят,  като си <b>видял</b> вече с очите си какво може да те сполети. Ако не сме ние...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Часовете се нижеха мъчително бавно. Долови стъпките на майка си, те спряха пред вратата на неговата стая за миг и продължиха към тоалетната. В пет се раздвижи баща му. В пет и петнайсет светна в апартамента на съседа отсреща, който държеше вестникарска сергия. Чу шума от мотора на колата му, но се надигна да погледне към улицата. Видя червените стопове да се отдалечават в просветващото утро.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Не беше сън, беше кошмар. Кристина се виеше между ръцете на ония тримата, после останаха само очите й, които го молеха, направи нещо, спаси ме. Очите й ставаха все по-големи, с все повече ужас и молба в тях, а той се смаляваше, смаляваше, смаляваше, толкова се смали, че направо изчезна. Изкрещя и се събуди облян в пот, а над себе си <b>видя</b> уплашеното лице на майка си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Минава десет  каза тревожно майка му.  Случило ли се е нещо? Звъняха да те търсят. Видя ми се толкова изтощен, че не посмях да те събудя. Кажи ми, на мен можеш да ми кажеш всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Няма я и в издателството. Само чантата й висяла на дръжката на прозореца, където я закачала винаги. Кога я <b>видя</b> за последен път? На мен можеш да ми кажеш всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Нищо не знам  най-сетне не се въздържа и избухна. После съжали, след операцията майка му все още не беше добре. А и наистина се тревожеше.  Извинявай, мамо  омекна,  ще се опитам нещо да разбера. Но трябва да отида на работа, да <b>видя</b> кое как е...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>В издателството го поеха разтревожените лица на редакторите, шофьора, счетоводителката и другите жени. За да влезе в кабинета си, трябваше да мине през стаичката на Кристина, <b>видя</b> чантата й да виси на дръжката на прозореца като обвинение. Отвърна очи и се скри зад голямото си бюро, а телефонът веднага зазвъня.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Трябваше да избяга, но къде? Можеше ли човек да72 избяга от себе си? Къде се криеше, когато се чувстваше измърсен, окалян до лакти от собствените си постъпки? При Мира, в Скопие... Тя щеше да го приласкае, да го лекува, да го утеши. И в същото време можеше да се <b>види</b> с оня приятел и да започне да реализира идеята си за фондацията, която... Кога го реши? Струваше му се, че е минала цяла вечност! Добре. Извика при себе си главния редактор.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Винаги съм прав, запомни това! Ако искаш да работиш тук. И внимавай за тона си  изправи се, издържа стоически болката, грабна якето от закачалката и излезе, вдигнал високо глава, като само за миг притвори очи, за да не <b>види</b> празния стол, но на вратата се сблъска с Ясен, който идваше за парите.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>Там щяха да се <b>видят</b>, естествено, и с всички останали, които дори не подозираха организираното от нея въображаемо бягство и за тях. Най-малко го подозираше Влади.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>Някъде съм запазил сведението, което получихме няколко месеца по-късно. Щяхте да се изненадате, ако бяхте <b>видели</b> имената, които фигурираха в него...</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Може и да е прав. Мразя фанатиците от какъвто и да било цвят. Тръпки ме побиват само като ги <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Сетне в тишината нахлуха нови звуци — тропот на бавно пристъпващи коне, скърцане на зле смазани колела и громолене на железни шини по камъни и буци асфалт. Гастон пое автомата и освободи предпазителя. Изглеждаше все така спокоен и уверен в успеха. Очите му гледаха през дупките на качулката предизвикателно и леко развеселено, сякаш се готвеше да спечели наградите от някое стрелбище на селски панаир. Един ден ще му <b>видят</b> сметката, помисли Николай. Ще го гръмнат по най-глупав начин и даже няма да разбере какво го е сполетяло.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Той стана и докато слизаше надолу, <b>видя</b> Деде да пристига по пътя с доволна усмивка. Ризата му беше опръскана с кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Униформеният на пасището също бе чул звука и, изглежда, го позна, защото нарами тоягата, подсвирна на кучето и с отмерена планинарска крачка се заизкачва към седловината. Достигна билото тъкмо навреме, за да <b>види</b> как отдолу се задава източникът на шума — малка ръчна дрезина. Застанали на нея, двама потни мъже ритмично люлееха дългия лост нагоре-надолу. Човекът в униформа размаха фуражката си, не дочака отговор на поздрава и взе да слиза към гаричката, следван от песа, който все се отклоняваше насам-натам да души из тревата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Николай спря и по гърба му пробягаха хладни тръпки. Склонът отсреща беше нагънат на широки дипли и близката гърбица на терена не му позволяваше да <b>види</b> кой стреля. Ловец, опита да се убеди той, сигурно е ловец от селото. Но какво би търсил авджия тук, на откритото? Отекването на втория гърмеж окончателно прогони тази успокоителна мисъл. Стреляха с бойна карабина — звукът беше по-мощен и по-остър от глухия пукот на ловна пушка. И още нещо… раздаде се по-близко от първия.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>В тъмнината не забеляза кога се е измъкнал от потока, усети го само по разхлабването на хватката, в която го държеше течението. Изкатери се нагоре по склона, като си помагаше с ръце. Под блясъка на нова мълния <b>видя</b> съвсем наблизо тъмна каменна стена и сред нея едно още по-тъмно петно — вход на пещера.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Добре, помисли Николай, сега ще те <b>видим</b> дали имаш късмет. Накъде ще се насочиш? Избирай грижливо, приятел, от това може да зависи животът ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>За всеки случай той прерови още веднъж памука, после остави кутията до другите неща и бръкна по-дълбоко в раницата. Сега зелените очи го следяха с безпокойство и това го изпълваше със смътно удовлетворение — най-сетне бе успял да пробие проклетата преграда от презрително високомерие. Така е, скъпа, помисли той, всички си имаме уязвимо място и най-често то се оказва някъде в кесията. Дай да <b>видим</b> с какво точно си изкарваш хляба, щом използваш морфина само за прикритие. Тъъй… топче навито въже… вълнени чорапи… пак бельо…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Той понечи да отговори, но реши, че ще е по-добре да премълчи. Първо щеше да <b>види</b> какво има в пакета и чак после да приказва.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Десетки хиляди — поправи го тя. После гласът й изведнъж стана деловит. — Слушай, мой човек, дай да не си губим времето. Видя каквото имаше за виждане, осигури си известна печалба… Какво повече искаш? Да ме убиваш, явно нямаш намерение, а да ме изнасилваш, просто не те съветвам. Тъй че ще бъде във взаимен интерес да се споразумеем — за теб парите и ампулите, за мен записките и останалия багаж, който и без това нищо не струва. Съгласен?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Обаче няма да се преобличам, упорито си каза той, докато топеше четката в канчето с топла вода и я разтъркваше върху парчето груб кафяв сапун. Няма да се преобличам… и точка! За каква се мисли тая досадница? Мишин ме харесва и такъв, отец Донован също, даже Гастон ме харесва, само тя ще ми се прави на благородна девица. Да беше срещнала мосю Гастон, че да <b>видим</b> каква песен щеше да запее тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Споменът за унижението го накара да стисне зъби. Добре, драга, помисли той, посягайки към закачената на стола бяла риза, щом ще се преструваме на елегантни и изискани, имаш картбланш от мене. Батко ти Николай също е <b>видял</b> това-онова по дипломатическите приеми, нищо че още беше дребосък.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Както навсякъде… Всъщност не <b>видях</b> много. Нали знаеш как е през зимата — всичко утихва, хората се свиват на топло и чакат пролетта. Големите градове са опустели, но като цяло страната комай не е пострадала много. Поне не чух за глад… Изглежда, че са успели навреме да се ориентират изцяло към селското стопанство. Доста се оплакваха от дивите животни — вълци, мечки, глигани… И ние си имахме неприятности с вълците, докато минавахме през Балкана.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Наследство — промърмори той и огледа етикета на бутилката, преди да си налее още два пръста вино. — Хей, <b>видя</b> ли това? „Шато Каре 2027“?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Благодаря… — Той взе самоделката и я запали от пламъчето на свещта. — Само че комплиментът е незаслужен. Трябваше да е тук моят приятел Иван Мишин, тогава щеше да <b>видиш</b> какво се казва контрабандист философ.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Раницата бе първото, което <b>видя</b>. На масата, до грижливо сгънатата бяла покривка. Все още недоверчив, той пристъпи напред и разкопча ремъчето, обаче всичко се оказа наред. Тя не беше взела нито кутийка кибрит. Само бе добавила нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Пак ти повтарям, не знам. Усещам го, и толкоз. Ако съм те излъгал, ще ти върна парите, като се <b>видим</b> друг път. Слушай какво ти говоря и отивай към пристанището. Може да успееш.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Като се блъскаше в прииждащите хора, той побягна назад. Вместо да оредява, навалицата ставаше по-гъста. За момент отпред се отвори пролука и Николай <b>видя</b> причината — улицата беше преградена от две редици мъже, въоръжени с карабини. Хайка!</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Ще ти извия врата! — закани се мимоходом Иван Мишин и докато влачеше Николай надолу по стъпалата, добави с доверителен шепот: — Жените ще го съсипят, пустия му корсиканец. Види ли фуста, очите му светват — същински мартенски котарак.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Някой му помогна да се надигне от пода и да се настани на тясната корава седалка в дъното, с гръб към кочияша. В неясната светлина, проникваща през решетките, той <b>видя</b>, че освен него вътре има още двама души. Единият бързо го опипа и прибра пистолета и ножа. Другият държеше автомат и безучастно подсвиркваше през зъби някаква мелодия.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Тропотът се засилваше. Николай протегна ръце, предпазливо разгърна тревата и <b>видя</b> как иззад завоя излиза дребен младеж, хванал поводите на мършаво муле. Позна го веднага въпреки разстоянието. Беше хлапакът. Джовани Стерца.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Докато монахът старателно го опипваше, Николай рискува леко да извърне глава назад и нагоре. Двама души се катереха към гондолата на дирижабъла, през ръба на която провисваше безжизнено трупът на Карл. Други двама с преметнати на гръб карабини слизаха по ствола на висок бук. Не можеше да <b>види</b> точно зад себе си, но беше уверен, че там лежи Бонифас.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Стрити дървени въглища, помисли с ужас Николай. Чист въглерод… всъщност дали е чист? Господи, не мога да повярвам, че е толкова елементарно! Невъзможно, те ще се провалят, трябва да се провалят! Буше казваше, че вече имат три неуспешни опита. И сега ще е така. Това е просто нелепо — да вярваш, че един тон смес от въглища и диаманти може да избухне като атомна бомба. Кой изобщо е пуснал този тъп слух? Но Бержерон е успял… Глупости! Жак Бержерон е мъртъв, разстрелян преди петнадесет години. Останалото е мълва. Кой е <b>видял</b> Арденския взрив? Кой ще гарантира, че наистина е било ядрена експлозия?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Нещо ставаше с двигателя. Пухтенето му се забавяше, прекъсваше. Николай се обърна назад и <b>видя</b>, че светлото кръгче на отвора във вратичката на пещта едва мъждука. Пред очите му то примига и изгасна. Горивото беше свършило.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Първото, което <b>видя</b>, беше усмихнатото лице на отец Донован. Свещеникът седеше срещу него, от другата страна на изящна масичка, върху която имаше каничка и три чашки кафе. Три… Николай се намръщи. Когато преди малко се бе съгласил на хипнотичния сеанс, в стаята бяха само двамата със свещеника. Той надигна глава и зърна до отсрещната стена третия човек — слаб, среден на ръст, с бледо лице и дълга прошарена коса. Пронизващият поглед на черните му очи беше незабравим дори след двадесет години и Николай неволно изохка от изненада:</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Да? Да, аз съм… Тук е, разбира се… Добре, Луи, след малко ще бъде при теб. — Той остави слушалката и се обърна. — Мосю Луи иска да те <b>види</b>, Ник. Да вървим.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Внимателно, за да не разбуди болката, той се завъртя настрани и отново провери картечницата. Всичко беше наред. От витрината <b>виждаше</b> като на длан заведението на мадам Хилда. Чудесна позиция. Оттук можеше с лекота да покоси Буше точно пред входа, но знаеше, че няма да го направи. Всичко трябваше да стане съвсем другояче. Искаше полицаят да го <b>види</b>, да разбере какво става — и едва тогава да умре.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i><i>Ако тогава бях <b>погледнал</b> към часовника. Щях да <b>видя</b>, че стрелките са спрели на девет без пет и може би да побързам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Благодаря ти, Господи, че тогава ми помогна да тръгна по тази идея-път и да стигна до Дървото на Живота. Не всекиму е дадено да <b>види</b> неговата схема, оставена в Свещената Кабала. Дълбокото проникване в нея е начало на смайващо духовно пътуване към смисъла на Сътворението. Кой докъдето стигне...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Трета девойка Видях падаща звезда. Нали, ако видиш падаща звезда и си пожелаеш нещо, става? Ама не стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i><i>Трета девойка Видях падаща звезда. Нали, ако <b>видиш</b> падаща звезда и си пожелаеш нещо, става? Ама не стана.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i><i>Имах нужда да погледна града отвисоко, а и да събера сили. Ето защо се отправих към планината. Поех по стръмна пътека край реката, отдаден изцяло на чувството за принадлежност към обкръжаващия ме покой. По едно време чук кучешки лай, после човешки гласове. Погледнах към реката и <b>видях</b> вътре двама младежи. Бяха седнали върху големи камъни, на известно разстояние един от друг. Единият държеше тромпет, другият - цигулка. Говореха си на висок глас: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>- Човек не приемам току-така. Щом го <b>видя</b>, или влиза в сърцето ми, или не. Ти можеш да останеш в къщата ми - каза овчарят на мен, непознатия.</i><br><br>
------------------------<br>
Майя Динева;Пътища;2007;<br>
<i>- Старецът каза да не съдя никого, не я съдя, отче, но я <b>видях</b>, друг мъж <b>видях</b>, после и татко ме поведе из своите тайфи, те дори не се криеха, мама сигурно не помни, татко дори не го намира за нередно, така започнах да бягам от вкъщи, никой не ме търсеше, никой не ме обичаше...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо <b>видя</b> отдалеч тълпата и забърза да види какво се е случило. Идеше от планината. Беше изкарал козите по тъмно, но брат му Васил го смени сутринта и той се прибираше в селото, подсвирквайки си безгрижно. Около дясната си ръка носеше увита змия-пепелянка. Така добре я беше измайсторил в естествен размер и толкова сполучливо я беше оцветил /с треви ли, с обгаряне ли - той си знаеше как!/, че хората я възприемаха като истинска. Тълпата се раздвижи, разшумя се, хората се заобръщаха назад и отскачаха с писък настрани. По-хитрите мъже се шегуваха:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Насо <b>видя</b> отдалеч тълпата и забърза да <b>види</b> какво се е случило. Идеше от планината. Беше изкарал козите по тъмно, но брат му Васил го смени сутринта и той се прибираше в селото, подсвирквайки си безгрижно. Около дясната си ръка носеше увита змия-пепелянка. Така добре я беше измайсторил в естествен размер и толкова сполучливо я беше оцветил /с треви ли, с обгаряне ли - той си знаеше как!/, че хората я възприемаха като истинска. Тълпата се раздвижи, разшумя се, хората се заобръщаха назад и отскачаха с писък настрани. По-хитрите мъже се шегуваха:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Певецът го <b>видя</b> и за учудване на всички млъкна по средата на думата. Взря се с 16 късогледите си очи в "змията" и всички усетиха тръпката на благоговение, която премина през изнемощялото му тяло. Застана чинно пред Насо и посегна да го докосне. Той се наведе и старецът положи ръка на главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Още от гарата го лъхна мръсен задушлив въздух. Облаци от чернилка витаеха над главата му и всичко край него: сгради, дървета, треви, дори и цветята в градинката бяха покрити със сажди и вехнеха. Слънцето, една бездушна кървава топка, без лъчи, проби мътилката на изток и всичко наоколо му се <b>видя</b> още по-мръсно. В миг се усети като пропаднал в помийна яма, но не позволи на чувството да го завладее докрай: "От смяната на климата е" - си каза и закрачи пеша към града.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В този миг <b>видя</b> картината. Гола жена бе опънала пищното си тяло в пленителна поза. Безсрамната показност на голотата го вкова от изумление. Такава греховност в неговото село се наказва със смърт по най-ужасния начин. Пребиват я с камъни и я хвърлят на кучетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>- Сега ще ви покажа с ей тази машинка тук чудо невиждано. Ще ви пренеса в джунглата и вие ще <b>видите</b> невероятни хора и животни: тигри, слонове, маймуни... Това е кино, господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Щом чуха думата "отговаря", хората се спогледаха като от небето паднали, разстьпиха се настрана и в средата се <b>видя</b> човекът. Лежеше на пода примрял и разпердушинен - кървава купчинка, размесена с парцали.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i><i>27 Насо усещаше погледите, но не вдигаше глава. И без това не <b>виждаше</b> нищо от разяждащата го лютевина. Само понякога, когато момичето изнасяше пълните щайги с обеления лук и преплиташе нозе с насилена увереност, му се струваше, че то ще се счупи в кръста и ще остане на място. Беше му грозно да <b>гледа</b> тази прекомерна слабота, която натрапливо се подчертаваше от тежкия товар. Изпълваше се с жал и се успокояваше, едва когато го <b>видеше</b> обратно с празните щайги.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Сега момичето му хареса. Дали под впечатлението от картината, която така дълбоко разтърси девствената му душа, или заради пъстрата бархетна рокля по мярка, толкова различна от посурнатата престилка във фабриката, то му се <b>видя</b> леко и ефирно. Беше бяло, а го озаряваше някакъв златист оттенък, който идеше от правите му коси, разпръснати като лъчи по гърба и раменете. Заприлича му на малко бедно слънчице - земно и достъпно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>28 По-късно щеше да <b>види</b>, че в привидно тихите подводия на езерните й очи се крие също такава хладна сила, в която като в скала се разбива илюзията за момичешка безпомощност.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Застанаха прави един срещу друг. Луната ги обливаше. Момичето засвети така. както го бе <b>видял</b> - като малко бедно слънчице. М Насо светлееше. От сутрешното преживяване с картината ли, от момичето или луната беше пропит със светлина; от тялото с грубите му инстинкти и усещания: глад, студ, болка, не бе останало нищо. Само едни устни, които непрекъснато се усмихваха, разтегнаха се и го заболяха, рискуваме да стане смешен, но все не можеше да ги прибере.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Стъпките продължиха по-уверено, но бяха редки и тежки, а между тях се чуваше някакво тътрузене, придружено от потраква-не на дърво. Сгромолясваха се едри предмети, сякаш говедо се блъска в тъмницата и събаря всичко по пътя си. Насови имаха такъв вол, който побесняваше от светкавиците и намушваше с рогата си, де ще <b>види</b>, но тук е град, откъде вол?</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Когато влязоха през ниската врата, Насо <b>видя</b>, че стаята не е чак толкова малка, колкото изглежда отвън и е чиста. На двойното пружинено легло с железни табли беше опъната домотъкана кенарена покривка, бяла като сняг, а на малкия почти до земята схлупен прозорец пъстреше глинена паница с есенни цветя. Това го очарова и задържа <b>погледа</b> му, докато се спъна в олющен леген поставен в средата на стаята. Навсякъде бяха пръснати съдове и той я загледа въпросително озадачен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Срамът се оттече от лицето на Насо и погледът му заигра по снагата й. И в този момент, както бе полегнала без стеснение, с едрите си гърди, с набъбналата си млада плът, тя му заприлича на кърмачка-първескиня; усети сякаш топло майчино мляко, <b>видя</b> бебе, завряло главичка в меката възглавница на гърдите й. Това беше най-милата картина, съхранена от ранното детство; образ, пазен при съкровените истини, създаващ благоговейно чувство за святост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i><i>Дивата теменужка е Ана - дребосъчето на махалата, дрипаво и невзрачно като въздуха. Мъничката бедна Ана, която все надолу <b>гледа</b>, стиска с тънките си пръсти дупките на скъсаната рокля, за да не ги <b>види</b> някой. Оная Ана, която не я забелязваш, но случи ли се да повдигне големите си мигли, не можеш да откъснеш <b>погледа</b> си от нея. Дълбоките й теменужени очи те изпълват с уханна нежност. Стоиш на мястото си и се чудиш на магията. Посягаш към русите й коси да провериш дали е реална, а тя се дръпва страхливо и се свива недосегаема като теменужка в тръни.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Теменужката е любимката на Жейна. Ходи специално в гората да <b>види</b> каква точно е почвата, в която расте, какви треви, камъчета и песъчинки има около нея, за да й ги осигури в градинката си. Брои капките роса по цветчетата й. Гледа образа на слънцето в тях и се изпълва със светлина; и с дъха на теменужките, и с нежността, и с цвета им, който я сродява с небето и издига до птиците. И тя се слива с някаква неуловима красота, която се излъчва от въздуха...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Сега Чумата била ясна, плътна и осезаема като човек. Много хора са я <b>видели</b> и разказват едно и също за нея. Всички са чули и разбрали повелята и: "Който е похитил градинката на Жейна Стоянова, веднага да я възобнови със същите цветя на същите места!"</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Селото утихва. Всички са на работа. Жейна е вкъщи. Майка й с тревога я е оставила сама. Необезпокоявана от никого, Жейна са скрива в купчината вършини до градинката. Решава да не мърда оттук, докато не <b>види</b> кой й е сторил злото. Предчувстваше, че а момиче и сега ще се появи. Повелята на Чумата е разпространена вече из селото и никой не би се осмелил да я пренебрегне. Това се знае. Знае се също, че ще бъде изпълнена тайно, през деня, когато селото е безлюдно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Покрита със синини, със засъхнала кръв в косата - така я <b>виждаше</b> Насо в представата си от разказа. Лежи сред зимника върху купчина стари хасъри и ужасена се взира в тъмнината, болезнено разширява очи да <b>види</b> нещо нормално, но от черната като адски катран тъмнина на ъглите изскачат дяволи с рога, опашки и вили. Те я мачкат, тъпчат, блъскат и се хилят озъбени и жестоки. А тя гори, гори в катрана. И вечно ще гори, защото адът е вечен и тя ще бъде вечна в него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>96 Всичко това се беше забило в съзнанието на Насо и го терзаеше, страдаше като за близък човек, връщаше се в мислите си към него, преплиташе го със своя изминал и бъдещ живот и все му се струваше, че те пак ще се <b>видят</b> и това ще има някакво особено значение.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Загадката не я разколеба. С кръвта си усещаше, че Насо е нейният син. Още от първия миг, когато го <b>видя</b> във фабриката, очите й все бяха в него и сърцето й се обливаше в сладка мъчителна нежност, толкова различна от нежността към мъжете. Тя и без друго го сливаше с порасналия си вече незнаен син, а сега се оказва, че е той, същият - нейният, скъпият, 113 жадуваният търсен син.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо наближи пазара. До стълба на уличния фенер нещо синьо просветна през завесата на снежинките и го придърпа към себе си. Очите на жена го оплетоха в мрежа от погледи, настойчиво се усмихваха, искаха нещо да му кажат. Спря се възрадван, но като <b>видя</b>, че е непозната, понечи да подмине. На лицето й се изписа такава отчайваща молба, така се напрегна от страх да не го изпусне, че Насо отново спря. Погледна я прямо в очите и попита какво желае. Тя заекна и почти изкрещя:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Девойката бърбореше непрекъснато от страх да не го изпусне. Разказваше му как веднъж била на цирк и <b>видяла</b> човек да лети във въздуха, да се раздвоява на половини от трион и да остава жив. Тази есен била за пръв път на кино и <b>гледала</b> някакви много весели истории. Имитираше артистите, жестикулираше, подскачаше на един крак, изтичваше напред, обръщаше се и тръгваше заднешком. Той я настигаше, а тя му показваше как се топят снежинките на дланта й:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>От Лина - ни лъх, ни следа. Насо огледа през пролуките на оградата - нямаше я. Почувства празнота: сякаш някой беше грабнал хляба от ръцете му и го оставил гладен. Имаше нужда от доверието й, искаше да я <b>види</b> усмихната като одеве, когато беше забравила къде и за какво го води, защото бе докоснал момичешкото й същество направо с душата си. Сега е посрамена и нещастна. Той й съчувстваше като на сродно същество, на сестра или частица от себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>133 Видя как лицето на сестра й мигновено се озари от пламналата надежда, но след думите: "Едно момиче от най-горен род забременяло...", падна върху рамото на Лисавета и се разрида с глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Ако можеше човек да <b>види</b> как Жейна се усмихва от спомена под скъсаната черга /новата нали даде на Насо!/, сам щеше да се усмихне.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Беше забравила за младежа, а той, облегнат на едно дебело стебло, гледаше към нея и рисуваше. Жейна го <b>видя</b> и се огледа наоколо като в сън. Върховете на дърветата, озарени допреди малко. от залязващото слънце, заплашително бяха притъмнели. Скоро щеше да мръкне. Скочи внезапно събудена и хукна с подскачащата кошница на кръста. След няколко крачки бавно се върна, остави рисунките внимателно, сякаш бяха икони и затича още по-бързо към дома.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>През цялото време носеше рисунката залепена до гърдите. Отби се първо в плевнята, изгреба сеното до отсрещната стена и я скри на сигурно място. Когато влезе в стаята, домашните й бяха събрани вече около кръглата маса и потракваха с лъжиците в общата паница. Баща й я изгледа намръщен, заради празната кошница, но като я <b>видя</b> такава объркана, отнесена от някакво преживяване, което той свърза с изненадите на планината, омекна и посочи трикракото столче до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Вървя няколко дни все до другарките си. Прилепваше се ту към една, ту към друга, но някаква невидима сила я тласкаше към мястото, където се бяха срещнали. Видя сипея и не можа да се въздържи - хързулна се надолу, опъната в целия си ръст и... Озова се право в прегръдките му.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>После той я отвеждаше в "гнездото". Изваждаше една от картините и настояваше добре да я <b>види</b> и разбере:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>- Аз те чаках, Жейно. Ние ще се оженим и ще бъдем завинаги заедно. Сега ще замина за София да уредя някои работи. Да <b>видя</b>, облаците, които бяха надвиснали, дали са се разнесли.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Мъжът, от когото Жейна чу първите думи, се чудеше как убитият младеж съчетавал толкова сила и изяществото на художник. Те <b>видели</b> разпръснатите му картини, по които полицаите безогледно тъпчели. Много от тях изобразявали красиво селско момиче сред девствената природа.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>152 Случката се разчу из цялото село и стана ясно, че двама младежи са проследили Сила и като <b>видели</b>, че е толкова смела, решили да я подложат на изпитание, зовейки я с гробовен глас, но тя не се поддала на страха и те хукнали презглава уплашени, че може да е призрак.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Още малко и щеше да изпадне в обичайното си жалко състояние, но навреме се окопити. Само това остава - да вземе да се поддава на един селяндурски завързак! Поне да беше момиче с формите му, а то! Прилича на десетгодишно, макар че е на четиринайсет. И се изплю презрително, та хората около него, които се бяха насъбрали да <b>видят</b> какво става, се зачудиха как може един толкова елегантен господин, богаташ, разхождащ се с файтон из селските каменисти улици, да плюе така просташки, без да се съобразява с хората. Това беше позволено само на тях, но и те се извръщаха на другата страна, когато плюят.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>До стената лежеше разчекнато младо момиче, ученичка, със спечена от кръв престилка. Лицето й беше бяло и светеше в сумрака на ъгъла, а очите спокойно затворени. Дали завинаги? - 156 блесна в ума на Сила. Дерев я изгледа свирепо и с недоумяващ поглед, но Сила така заблеяно загледа във въздуха и така наивно изломоти: "Детето е болно, госпожата те вика", че тримата, които се бяха надвесили над жертвата, я помислиха за смахната, която нищо не е <b>видяла</b> и за нищо не се досеща, а господарят й затича към къщи, без да я погледне.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В такива часове й се струваше, че е потънала в дълбока помийна яма. от никъде нищо се не <b>види</b>, само отгоре късче синьо небе, към което простира ръце за помощ, а то е далече, далече.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Слънцето напече и Сила се <b>видя</b> сама с детето. Огледа се наоколо, ослуша се - тишина; само птичките се чуваха и едно мощно 161 жужене се носеше откъм оставените в безреда месали. По оглозганите кокали и празните консервни кутии стръвно налитаха едри зелени мухи, подхвъркваха доволни и отново се лепяха да смучат в надпревара с допълзелите от всички страни мравки и разни други буболечки.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Каишката на цървула й се скъса. Повлече го по земята, закуцука, намали темпото. Онзи я настигаше. Чуваше вече запъхтяното му дишане, улавяше мислите и намеренията му с тила си. Захвърли цървула и свърна наляво с бос крак през тръните. Раздра се отвсякъде, но не я болеше. Обърна се и го <b>видя</b> на пет крачки от себе си, вече протягаше ръце да я улови.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Не успя. Сила беше дотичала до мръсното блато. Прелетя през дървото, което служеше за мостче и се обърна. Имаше какво да <b>види</b>. Дерев се засили, спря по средата с разперени ръце: наляво, надясно, загуби равновесие и пльосна в блатото по корем. То сякаш завря, забълбука от подплашените гадини. Разнесе се задушлива смрад. Елегантният господин с бялата риза и белия панталон се сля с тинята и изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>165 Видя се в откритото поле самичка и бавно тръгна към града. Луната съпричастно подтичваше пред нея. Вятърът нежно я обгръщаше. Опитваше се да лекува разранената й кожа. Градът бе замрял в пълен среднощен покой. Хората ги нямаше, но затова пък дърветата бяха оживели. Клоните им танцуваха и разнасяха дъх на заредения вече живот. Отвреме навреме, когато след затишие трепваха отново под напора на вятъра, трепваше и Сила. Страхуваше се някой да не я види.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>165 Видя се в откритото поле самичка и бавно тръгна към града. Луната съпричастно подтичваше пред нея. Вятърът нежно я обгръщаше. Опитваше се да лекува разранената й кожа. Градът бе замрял в пълен среднощен покой. Хората ги нямаше, но затова пък дърветата бяха оживели. Клоните им танцуваха и разнасяха дъх на заредения вече живот. Отвреме навреме, когато след затишие трепваха отново под напора на вятъра, трепваше и Сила. Страхуваше се някой да не я <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>В една мрачна вечер, когато снежните парцали замрежваха <b>погледа</b> на минувачите, пред Сила и младежа, с когото изпълняваха задача и той вървеше пет крачки пред нея, внезапно изскочиха двама цивилни полицаи. Другарят й кривна и се свлече под изстрелите им на мокрия тротоар. Сила <b>видя</b> звездата на своя живот да полита устремно към земята. Дъхът й спря в очакване на.куршума... И той нзсвистя, но прониза друга девойка, случайно минаваща, а на Сила полицаят изкрещя: "Марш оттук, ма! Марш!" Тя го гледаше вкаменена със зяпнала уста и се сети да побегне, едва когато <b>видя</b> палка в ръцете му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>На две крачки пред него между модните капели на госпожите прошава яркозелена селска кърпа. Докато гадаеше с какво е привлякла вниманието му, нежната ръка на притежателката й се доближи до едра жена, облечена в скъпа копринена рокля, ушита по последния каприз на модата. Биха могли да бъдат господарка и слугинче, което подава носната кърпичка или нещо подобно, но Насо ясно <b>видя</b>, че това е свитък изписана хартия, която "господарката" предпазливо пъхна в пазвата си. "Нелегална дейност против фашистите" - мина му през ума.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Веднъж на улицата се чуха поспиращи мъжки стъпки. Сила изчезна точно като котка: скочи безшумно от прозореца и се стопи в градината. Насо стоя цяла нощ и през крайчето на хартията чакаше да <b>види</b> как Сила ще излезе на улицата, но тя не се появи На сутринта я нямаше и в градината. Озадачаваше се откъде ли е минала. Сила не допускаше такива въпроси.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Веднъж, когато хазайката го извика да отвори задулия се прозорец, <b>видя</b> в стаята й библиотека с потънали в прах дебели книги. Желанието да ги <b>разгледа</b> го прикова на място и забрави за какво е тук. Старицата го разбра и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Насо се <b>видя</b> сам, разнищен, изчезнал сякаш от собственото си съществуване. Не знаеше къде се намира. Повлече се напосоки и се озова при църквата с шедьоврите на изкуството. Оттук и слепешката можеше да се прибере. Вървеше, без да гледа; и без това не се <b>виждаше</b> нищо от мъглата, а беше започнало и да се мръква.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо изрева. Като див звяр изрева насред улицата, със стиснати зъби и юмруци. Побягна. Ей сега ще изскочи някой да го попита какво се е случило. Ще <b>види</b> кръвта по дрехите му. Ще го помисли за убиец. Той не е. Само се е целувал с убийца. Обичал я е. Обожавал я е. Тя беше животът му, който в един миг се сгромоляса.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се блъсна в улично дърво. Погледна нагоре и <b>видя</b>, че се беше показала луна. Заприлича му на гол, озъбен череп.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>190 Във фабриката първа <b>видя</b> Жейна. Тя всеки ден. посрещаше Насо скрита в сумрака на натрупаните щайги и уж оправяше престилката си, тайно го оглеждаше от разстояние. Беше свикнал и не му правеше впечатление, но сега тя побледня, като го <b>видя</b> и по сгърчването на лицето разбра, че тревожно изохка. Тялото й са устреми към него, но краката я удържаха на място.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Някой тихо хлипаше. Повечето хора бяха онемели от страх. Насо реши, че може да <b>види</b> и Сила някъде тук. Напрягаше очи в тъмницата да я търси. Нямаше я. Тя беше фантом. През иглени уши минаваше и се спасяваше при всички случаи. Тя бе родена, за да живее, други - да умрат без време, той, Насо, - да страда.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Питаше го за връзката му със слугинчето и разни други лица които не познаваше. Не. Не са му известни. Той си има свои интереси, своя работа, не се интересува от политика... Това момиче вижда за пръв път. Ако го е <b>видял</b> у художника, не го е запомнил Той с момичета не се занимава. Тръпнеше за името на Сила. Слава богу, не го попита. Това чудо ли беше или някаква клопка?</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>196 Смътни и далечни до слуха му достигнаха писъци. Мощен мъжки рев отекна някъде в стените и се загуби. Трошат нечии кости, газят нечия глава. Ритат корем, бъбреци... Истина ли беше това или халюцинира? Но той беше го <b>видял</b> вече, изпита го и на собствената си глава. Да, сега си спомни, че го биха. Наивно беше мислил, че може да се съпротивлява. Те бяха двама. Специалисти. И следователят един - трима. Дали оживя слугинчето на Янкови? Може би. Някои са родени, за да живеят. Да живеят при всякакви обстоятелства, да преминават невредими през изпитанията.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо си спомни какво дете беше: впечатлително до болезненост, с вихрено въображение, което го носеше на крилете си, където. поиска. Спомни си жадното за знания юношество... Сега се връщаше друг: много <b>видял</b>, много патил, придобил знания от учебниците и книгите, които нищо не допринесоха за духовното му издигане - само нарушиха душевния му мир. Смъкнаха го от висините, в които летеше с птиците и зефира, натикаха го в калта;</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>205 Мълвата за тези жени дълго се плете и осуква, но Жейна повече де се появи в селото. След като бе обикаляла полицията в града и подкупвала когото трябва и не трябва с останалата част от моминския чеиз, разбра, че Насо не е сред обвинените и реши да го търси в селото му. Видя го жив и здрав - повече не й трябваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Веднъж Насо налетя на партизани, които го дебнеха, за да вземат торбата му с хляб. Той се престори, че не ги вижда и всичко мина благополучно. Друг път обаче, когато беше навлязъл доста високо в планината, <b>видя</b> цял отряд. Подкараха го със себе си. Той се противеше, дърпаше се, но те вързаха ръцете му отзад и го поставиха в средата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В едно слънчево утро, когато всичко блестеше от росата, Насо стана свидетел на ожесточен кървав сблъсък между полицията и партизаните и отново <b>видя</b> убиеца под добродетелната кожа на човека.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Изгря луна, любопитно нахална, насели гората с причудливи сенки, настръхнали заплашително като призраците от кошмарите му. Не се страхуваше. Това, което <b>видя</b> днес, надминаваше всичко.Няма нищо по-страшно от звяра в човека. Насо се срещна с него много пъти вече. Обръгна му. Адът да слезе на земята, няма да го изплаши.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Понякога Насо се стряскаше: Лада дали не е измислена? Не е ли тя неговият блян жадуван в опиянението от болката и температурата. Но той оздравя вече, раната му зарасна. Вдигна се от постелката и заживя като стопанин. Ръцете го засърбяха за работа. Денем примъкваше дървета и камъни, като се пазеше да не го <b>видят</b>, нощем градеше къщичката. Поднови я съответно фантазията си. Лада не вземаше участие. Заставаше на разстояние и се смееше като на дете изобретило нова игра.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>220 Един ден рискува, излезе на големия път и като се пазеше да не го <b>видят</b> познати, продаде фигурките на туристи. Написа бележка, бутна я в ръката на Лада и я изпрати в съседното село да му донесе материали за рисуване. Снабди се с цветни моливи, акварел, маслени бои, туш, хартия и платна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Съдовете с цветята бяха обърнати и изпотрошени. Вратата и прозорците зееха отворени и вятърът ги блъскаше. Излезе навън, огледа се наоколо, слезе чак до реката, като се взираше да <b>види</b> следа от картина или някакъв друг знак, че тук е било гнездо на живот, на любов и щастие, но не откри нищо. Отвсякъде го притискаше пустота и някаква смъртна отдалеченост. Това му причиняваше болка. Лоши предчувствия мачкаха сърцето му. Къщичката, където се сля с истинското, където намери свободата да живее, както си иска и да рисува, каквото пожелае, приличаха на сън от някакъв друг, отдавна отминал живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Дървар разказваше, че слънцето изгряло огромно и алено над отсрещния връх. Планината се разтърсила от мощното ехо на меден кавал, което звучало едновременно от всички страни и се издигало чак до небето. Това - казвал дърварят - бил Насо Лисаветин. Със собствените си очи го <b>видял</b>, облегнат на боров ствол, но преди да го доближи съвсем, той се слял със зеленината и изчезнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Малинарка го <b>видяла</b> да излиза в ранното утро от мъглата със стадото, а във въздуха 230 заплували безбройните фигурки, които е направил от дърво ли, от злато ли, така и не разбрала; друга го <b>видяла</b> на алест кон като свети Георги.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Постепенно замениха името му с ИЗБРАНИЯТ от Бога, ИЗБРАНИЯТ. И ИЗБРАНИЯТ си остана. Само в планината имаше Насова доляна, Насови скали, Насова река. И дървета имаше Насови, където уж го <b>видели</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Резлив женски глас удари като с камшик момичето. То пропълзя безшумно и провря глава през малинака. В подножието на скалата, на два - три метра <b>видя</b> мъж и жена прави, прегърнати. Граждани - туристи. Момичето изтръпна. Предусети нещо грозно и сърцето му лудо се разблъска. "Ах, ще осквернят планината. Не! Няма да им позволя! Само да посмеят! Ще ги премахна, ще ги изчистя оттук." И се повлече като змия към камънака. Напълни кошницата с едри ръбести камъни. С всеки от тях можеше да се убие човек. Взе по един и в ръцете и пропълзя обратно. Натрупа ги пред себе си и зачака.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Тогава то изпищя пронизително в ухото му и с един по-силен напън успя да се измъкне. В луд бяг достигна шосето и се огледа наоколо. Сенките се бяха удължили, слънцето не се <b>виждаше</b>. Момичето погледна празната кошница и сърцето му болезнено се сви. Днес пак ще разтревожи майка си. Не! С обич ще й се усмихне, преди да е <b>видяла</b> кошницата и ще й каже:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Сладкият живот ме омайваше и аз все по-дълбоко потъвах в блажения си сън, докато един ден стреснато отворих очи, за да <b>видя</b>, че на света има и други хора освен мене, с друг морал и съдба.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Зад гърба ми изгромоля поредният трамвай и аз забелязах, че погледите на хората се приковават не в мене, а малко по-напред. Надигнах глава и затърсих в навалицата какво има там. Нищо. Хора. Всякакви - бързащи и небързащи. И изведнъж го <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Един неделен ден свалих от стената очуканото огледало и се скрих в плевнята да рисувам. Цапах, мазах, късах листове до обях и накрая от рисунката ме погледна желаното момиче - Аз! В понеделник внимателно и уж случайно я поставих на чина, за да <b>видят</b>, че съм бяла, очите ми не са големи и с късите ми прави мигли не може "да се мете двора", но децата ахнаха неочаквано:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Веднъж <b>видях</b> как двама старци, седнали на пейката, я сподириха с учуден поглед и оголиха беззъбите си усти в ехиден смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Калдъръм кокона - каза другият и присмехулните пламъчета в очите му угаснаха. Свъси вежди и аз <b>видях</b> как изведнъж му стана тъжно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Надо-о-о-о! Надо, ма-а-а-а! - стресна ме изневиделица силният дрезгав глас на съученика ми Ангел и едва не ме събори. С треперещи ръце нахлузих ръкавите на палтото, сгърнах го криво-ляво и <b>видях</b> момчето да тича направо през градината на стрина Марикя към нашата къща - ален като пипер. Хързулнах се мигновено на земята, за да не ме види горе - беше неудобно да слизам в негово присъствие. Клоните, за които се хващах, отскачаха с плясък при пускането и той скоро ме забеляза.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>- Надо-о-о-о! Надо, ма-а-а-а! - стресна ме изневиделица силният дрезгав глас на съученика ми Ангел и едва не ме събори. С треперещи ръце нахлузих ръкавите на палтото, сгърнах го криво-ляво и <b>видях</b> момчето да тича направо през градината на стрина Марикя към нашата къща - ален като пипер. Хързулнах се мигновено на земята, за да не ме <b>види</b> горе - беше неудобно да слизам в негово присъствие. Клоните, за които се хващах, отскачаха с плясък при пускането и той скоро ме забеляза.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Една огромна "змия" от деца се беше проточила от ъгъла на училището до мене с изцъклените смразяващи очи на Мито, с острия език на Тодо, който крещеше: "Дай книгата или те смазваме!", с хихикащата Зина и другите край нея, които не ме заплашваха, но бутаха предните да ми сторят злото и накрая опашка от безучастни сеирджии, дошли да <b>видят</b> какво ще стане.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Неочаквано Зина ме хвана отзад за косата и падналите се надигнаха... Не можаха да ме налетят - извърнах се рязко и ударих Зинчето с дръжката на пръта по главата. Текна кръв, тя запищя и я заразмазва демонстративно по лицето. Настана страхотна олелия. Отново размахах пръта и заудрях безогледно по всички глави. Заковаха се изумени за миг и побягнаха кой накъдето <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Сега свиваше пръстите, нетърпелив да ме хване за гушата. Като наближи и изправи плешивата си глава срещу мене, го посипах със студената пепел от кюмбето. Напълних му очите и той изрева от болка ли, от гняв ли и отскочи назад. Под прозореца играеха няколко хлапета, а по улицата минаваха по-големи, които веднага се скупчиха да <b>видят</b> какво става. Докато се държеше с едната ръка за очите и премигваше, а с другата бясно ми се заканваше, децата злорадо се кискаха и ме поглеждаха благодарствено.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Хората се поспираха и докато осъзнаят какво всъщност е станало, попремигваха няколко пъти, а мен краката сами ме поведоха по Таровата улица, за да ме <b>види</b> Мони колко съм хубава. Заничах отдалеч към къщата им, но той не се появи. Беше заминал отново за града. Как можа точно сега! Седнах на един камък и сълзите ми покапаха по "новата" дрешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Как исках някой да <b>види</b> с моите очи тази грозота, това опустошено човешко същество, разкапано от поквара, вероятно и от срамни болести, които разнасяше из селото на чистите хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Самочувствието за господство над другите, лукса и закрилата на Мони изтикаха болката от бедното ми детство в подмолите на амнезията. Заживях без никаква цел. Топлите вълни на доволството сладко ме полюшваха до заобленото коремче на любимия и аз заспивах все по-дълбоко в своя свят, сляпа и глуха за околните, докато не зърнах момичето с дебелото грозно палто в непоносимия пек. В него <b>видях</b> себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Да, да. Ще <b>видя</b> какво мога да направя - отговаряше й Мони нетърпеливо. - Обадете ми се другата седмица. Или не. Тогава ще пътувам в чужбина. За по-сигурно, обадете ми се след двайсетина дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Знаете ли... Тези дни имах много работа - и се почесва по главата. - Но до една седмица ще <b>видя</b> какво мога да направя и ще ви се обадя... Да, да. Ще ви се обадя... - и тръгваше да се прибира, без да попита за телефона, а тя се провикваше зад гърба му през сълзи:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- О-о-о, влез, влез... - и ме прегърна много силно, но моите очи бяха вече отворени и аз <b>видях</b> тревогата, която пробяга през лицето й. Вероятно обърквах някакви нейни планове. Никога по-рано не се бях замисляла, нито я питах дали има ангажимент, когато ми се приискаше да я посетя и тя винаги беше на мое разположение. Пристъпих неуверено. От гарсониерата, придобита благодарение на моята намеса пред мъжа ми, скромно, но изящно подредена, вееше уютът на чистата Донкина душа, в която мислех, че намирам съпричастие на вълненията ми, винаги когато пожелаех.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Когато пристигнах в службата, колегите, скупчени прави в средата на залата, бурно се смееха, вероятно на най-новия виц. Като ме <b>видяха</b>, моментално добиха делово изражение и се пръснаха по местата си, сякаш съм шефът и съм ги сварила в нарушение, а работното време още не беше започнало. Случвало се е и друг път такова нещо, но ме е изпълвало с гордост, че съм важна. Сега се спаружих като попарена от зла вест.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>До края на работното време цареше необичайно настроение. Разменяха се недоумяващи погледи и неми въпроси. Не се справих със задачата, но какво от това - нека да <b>видят</b> истинския ми лик. Не съм толкова тъпа, знаех, че ще се науча. Сега важното беше да се отърся от фалша и вече го постигах.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Но на мен не ми харесва, не ми харесва да живея със злото - и усетих, че последната ми капка сили ме напуска, но като <b>видях</b> победната му физиономия, отново се съвзех.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Мони не издържа на отчуждението и един ден влезе в стаята ми. Като <b>видя</b> стените покрити с картини, вероятно не осъзна къде се намира и изпусна кафето, което беше приготвил специално за мен, за да се сдобрим. Загледа се в листа, на който с флумастер бях обединила картините под заглавие "Строим социализъм" и се свлече на близкия фотьойл.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Ай-и-и, мамо, мамо, ела да <b>видиш</b> колко много попови лъжички. Виж как се стрелкат... О-о-о-о...тука пък рибки. Подплашиха се от мен и се скриха в подмола.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>По-късно, а и сега аз не помня действителност ли е било това или сама съм си го втълпила, потресена от предстоящата гибел. Помня само, че усетих сърцето си спряло от болка и приклекнах на бордюра, но като <b>видях</b> ужасения поглед на Рай, бързо се изправих и го помъкнах към пощата. Не смеех нищо да кажа, той проникваше във всяка моя мисъл и чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Помолих братовчедите ми - близнаци да ме изпратят. Вместо да изчакам влака, тръгнах по някогашните ни стъпки с Рай към близкия град. Тук някога за последен път го <b>видях</b> жив. Струваше ми се, че това жестоко градче, което не пожела да спаси Рай, ще е потънало в мрак, а то бе бликнало в светлината на майското слънце и улиците бяха пълни с хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Почувствах духа на Рай във въздуха. В градинката, където бе седял, заварих много народ. Едни отиваха, постояваха на мястото и се връщаха. Зърнах паметник. Какво бе учудването ми, като <b>видях</b>, че е на Рай. Студен, бездушен камък, а светеше с оная особена светлина, която не всеки може да види. Всъщност, не камъкът, а въздухът, мястото, присъствието на Рай точно тук, където беше седял. Които я виждаха, стояха дълго, протягаха ръце и се зареждаха с Райовата светлина. Някои не я виждаха, но повлечени от тълпата и любопитството или желанието да бъдат като виждащите, се трупаха повече от другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i><i>Почувствах духа на Рай във въздуха. В градинката, където бе седял, заварих много народ. Едни отиваха, постояваха на мястото и се връщаха. Зърнах паметник. Какво бе учудването ми, като <b>видях</b>, че е на Рай. Студен, бездушен камък, а светеше с оная особена светлина, която не всеки може да <b>види</b>. Всъщност, не камъкът, а въздухът, мястото, присъствието на Рай точно тук, където беше седял. Които я <b>виждаха</b>, стояха дълго, протягаха ръце и се зареждаха с Райовата светлина. Някои не я <b>виждаха</b>, но повлечени от тълпата и любопитството или желанието да бъдат като виждащите, се трупаха повече от другите.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Шефът даваше на Зара допълнителна работа, за да я задържа вечер до късно. Навеждаше охраненото си лице над нея и дишаше в ухото й. Една вечер се навря в лицето й и зашепна: "Ти си най-прелестната, най-привлекателната, но не искам насила. Обичам жените сами да се хвърлят в прегръдките ми..." Зара хвърли папката в лицето му, блъсна се в бодигардове и се <b>видя</b> навън. Озова се тичешком до пристанището, което се намираше зад сградата на банката. През тясна пролука се вмъкна вътре, за да се наплаче на тъмно и да успокои сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Чу се топуркане, суматоха и на три крачки от нея, където беше светло, <b>видя</b> как двама мъже гонят трети. Той се скри някъде в тъмното сред железопътни линии и вагони. Гонителите се спряха точно пред нея, но не я <b>виждаха</b> - беше прикрита.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Този трябва да изчезне тук и сега. Той ни <b>видя</b>, свидетел е, а на мен не ми се лежи отново в пандиза - каза единият.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Изпреварих те - й каза тя още като я <b>видя</b> и диво се разсмя, а в очите й се появиха сълзи. - България няма как да не просперира, щом развиваме с отличните си дипломи икономиката и на тоалетните...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>В този момент Лирков изпадна сякаш в друга действителност. Самият той се <b>видя</b> друг и не можа да се познае. В окото му се бе появила сълза. Тя не съответстваше на представата, която имаше за себе си като за значим и силен. Презря се и в същото време се ужаси от гадостта на това ново непознато чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Как кой, той е най-готиният от цялата гимназия. Не може да не го знаеш: висок, със сини очи и черни коси. Всички момичета бяха влюбени в него, включително и аз, но сега... Видели го в тоалетната със спринцовка... Нали се сещаш?</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- И още как! Такава красавица... Не само главата, <b>видя</b> ли тялото й? Плътска мечта на всеки мъж. Тя и да не иска, мъжете няма да я оставят. Такава наслада не се подминава. Е-е-ех! Защо не съм по-млад! Щях да си го гушна това котенце... М-м-мък-мък...- и той заопипва и зацелува въздуха пред себе си, мляскайки.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Тук имам малко работа - и се загуби в пресечката, а Лирков седна на пейката пред един блок да се съвземе. По някое време погледна назад в улицата и това, което <b>видя</b>, отново го залепи за пейката. Жеко увещаваше и дърпаше жената с бебето. В стремежа да се освободи, тя изпусна детето върху подстриганите храсти край пътя и той си тръгна, като й се заканваше с показалец.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Извън кафенето, настрана от стената, направо на земята седеше светилото на града Светлов. Главата му се отмяташе настрани, а ръцете, положени в скута, силно трепереха. Филип го доближи и <b>видя</b> усилието да прибере езика си, който напираше между зъбите да изскочи навън. Бяха приятели. Беше го придружавал с цигулката на литературни четения и двамата се сливаха в поезия и музика.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Стига, стига! - тя хвана ръцете му. - Не можеш да си представиш, колко се радвам да те <b>видя</b>. Всъщност отдавна исках да ти се обадя... Ти сигурно ще пишеш за конференцията?</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Как е Филип? Сигурно няма да го позная, ако го <b>видя</b>. Кристоф ни информира най-подробно и в редакцията всички живеем с подвизите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Да, много е пораснал... Ако <b>видиш</b> Мохамед отново, му кажи, че ужасно съжалявам. Тогава той замина, без да се сбогува, и аз не можах да му обясня, а исках...</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Николa се обърна към прозореца зад гърба си, но не <b>видя</b> нищо интересно. Момичето, което се беше върнало преди малко заради някаква забравена вещ, беше минало току-що покрай бистрото.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Ще говорим затова довечера у дома. Ще <b>видиш</b>, нашият филм ще бъде най-хубавият, правен някога за Сахара. Нося ти снимките. - Николa извади от чантата си един голям плик и го подаде на Даниел. - Някои са доста стари, към повечето има коментари и идеи за сценрия. Разгледайте ги с Кристоф. Довечера обезателно трябва да уточним схемата. Нямаме никакво време.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Първо си помислих, че цялата история си я аранжирал още в Париж, но после като <b>видях</b> как й даваш визитната си картичка, разбрах, че просто ти е скучно с нас. Ужас! Само една сутрин с нас и вече му е скучно... Е, ще ти прави ли компания в пустинята?</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i><i>Тя хвана Даниел за ръка и го повлече към изхода. "Ле-ле, страшно кофти ситуация", помисли той, но не каза нито дума. Моник тъкмо запали мотора на колата, когато Карим чукна по стъклото. Тя слезе и нервно затръшна вратата след себе си. Даниел <b>видя</b> как двамата оживено жестикулираха, застанали отляво на украсения с цветя вход на хотела. Явно говореха на висок глас, защото пиколото любопитно ги <b>наблюдаваше</b> и не пропускаше нито дума. Карим се опита да я прегърне, но тя го блъсна и се затича към колата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Да тръгваме! - каза изведнъж Карим. - Има какво да се <b>види</b> в Танжер, а времето е малко. Утре пътувате.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Хотелът беше в центъра на Палма де Майорка, така че го открих сравнително бързо. Фоайето беше прохладно и с оная леко приглушена атмосфера, типична за скъпите заведения. Тя седеше на бара с гръб към вратата. Беше с бяла ленена рокля и прибрана на тила коса. Видя ме в огледалото, обърна се и се усмихна пресилено. </i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Той не е просто едно момче, което харесвам. Аз... аз съм влюбена в него... и той в мен и единственото нещо, което искаме, е да бъдем заедно... Не трябва да ме разбираш погрешно... Много се радвах, че ще ходим на почивка, но сега обстоятелствата са други... Ако дойда с вас може би ще <b>видя</b> Пол едва за коледната ваканция, а това е ужасно дълъг период. Майка, разбира се, смята, че постъпвам глупаво и че заради някакво момче не бива да си провалям плановете за лятото. Но аз искам да бъда с него, татко! Мислиш ли, че би могъл да ме разбереш?</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Разбира се, че не е! - погледът на Изабел беше остър като върхът на шпага. - Нима никой не проумява, че без него нищо не ме радва, че няма да бъда и за секунда щастлива в Малта, като зная, че ще го <b>видя</b> едва след толкова месеци.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Тя извади някаква снимка и я пъхна под носа на баща си. Той не беше в състояние да <b>види</b> каквото и да било. Беше объркан. Натали взе снимката.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Недалеко, близо до скалата, където двете момчета ловяха риба, Изабел разговаряше с някакъв сърфист. Даниел стана, намести тъмните си очила, но освен ярките шарки на дъската и изкрящия в бяло бански на дъщеря си, не можа да <b>види</b> нищо друго. </i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Жан-Пиер се засмя, но Изабел <b>видя</b> как ръцете му стиснаха за миг белия чаршаф, с който беше завит до кръста.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Слушай, Илия... Знам, че първо трябваше да те питам, но жените ме натиснаха, а и Христо по цял ден хленчи: "Искам и аз да се возя на вносна кола, искам и аз да имам лепенки като Милко, искам и на мен учителката да ми казва: "Христо, я разкажи какво <b>видя</b> това лято в Париж." Аз много мислих и като че ли те всички имат право. Умен човек си. Изобретател. И Маруся е добра лекарка, а как живеете... Лошо.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Отидоха на терасата в "Хемус". Това беше, кажи-речи, кварталното кафене. Тук винаги се намираше по някой познат, с когото да си убият времето. Келнерката ги <b>видя</b> още от вратата и звънко се провикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Искра ще дойде - каза той, след като приключи разговора. - Иска да те <b>види</b>. Абе, я ми кажи вярно ли е, че имаш две висши? Някой ми беше споменал, ама на мене все не ми се вярва.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- На мене ми стигат. Трябва да ми дойдеш на гости да <b>видиш</b> каква къща съм построил. Ще дойдеш, нали? Още този месец, че после заминаваме за Кипър.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Пешо извади снимки на къщата, на кучето, на жена си, на красивата си секретарка, намигаше ми съучастнически и говореше, без да си поема дъх. Искра дойде забързана, усмихната и страхотно изтупана. Каза ми, че много се радва да ме <b>види</b>, че чете от време на време мои публикации в пресата, но не се решавала да ми се обади, че се е надявала да дойда миналата година на срещата на класа, но после разбрала, че съм на специализация в Англия.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Това, което се случи в последствие, не подлежеше на никакъв разумен анализ. Имаше в себе си 100 евро, които се мотаеха почти цяла седмица из джобовете му. Получи ги от баба си, за да си купи нови маратонки, но все не намираше време да отскочи до някой спортен магазин. И така, той като хипнотизиран извади парите и му ги подаде с пълното съзнание, че няма да ги <b>види</b> отново и че няма да си купи нови маратонки. Томас го тупна весело по рамото и двамата бързо си тръгнаха. Чу я как през смях обяснява:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Червената му шапка се килна назад и падна беззвучно в краката му. Понечи да я вдигне, но само махна с ръка. Сълзи напълниха очите му и той като през призма <b>видя</b>, че тя се усмихва, застанала с гръб към прозореца. Мокрите й коси блестяха на показалото се кой знае кога бледо, зимно слънце. От месеци не се бе смял така. Айнщайн и Че... старец и... Не, това определено не можеше да бъде вярно... Пълен абсурд!... Както и това, че тя беше тук, в неговата стая, както и целия скапан живот въобще!</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Да, в седем. След това ще играем бридж с няколко приятели. Много са забавни, ще <b>видиш</b>. Финката на Готфрид не е далеч оттук. С мотопеда се стига за около десет минути.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Бартоломеус го погледна изпод вежди и <b>видя</b> как в спокойните му, светли очи се прокрадна нещо като страх. Стана му някак жал за това стройно, красиво момче, което се страхуваше от смъртта. Опита се да си спомни дали на младини и той беше треперил поне веднъж по същия начин за живота си, но не можа. В мислите му се мярнаха само някои от пиянските нощни полети над Атлантика и той се усмихна под мустак. Не, той с упорито безразсъдство беше предизвиквал смъртта, но май никога не се беше страхувал от нея. Поне досега.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>В деня, когато дойдоха да го вземат окончателно от дома, той беше отново пред стенния часовник. Видя ги, че се задават по коридора, затича се към тях и усмихнато каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>За Дисниленд заминаха през август. Боби беше във възторг от невероятните неща, които се разкриха пред очите му. Искаше да <b>види</b> всичко, да се снима навсякъде и с всеки герой от приказките, които той фактически не познаваше. Беше много възбуден и впечатлен. Това, което смяташе, че не е възможно, оживяваше пред очите му. Животните говореха, принцесите бяха красиви като Линда, дърветата раждаха златни ябълки, дворците бяха огромни. Накрая съвсем загуби гласа си от шумни изблици на възторг.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>А аз му казах: "Виждам, че се глумиш с мен. Защото къде се е чуло и <b>видяло</b> някой да си разбие главата в диня."</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Аз му казах: "Не ти вярвам. Но да <b>видим</b> какво показва съдбата - хвърли нумизмата и ако падне лице, значи си прав и ще ти дам още една, а ако падне гръб, значи не си познал и аз ще си я взема."</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Казах: "Добре", и го <b>видях</b> как опипва нумизмата, за да разбере дали е с лицето нагоре. После отвори ръка и рече: "Лице." А аз го чукнах с едната ръка по опакото на дланта, с другата улових монетата и казах: "Видях", и си тръгнах. А той, като обзет от бяс, викаше в гърба ми: "Ще си разбиеш главата в диня, ще си разбиеш главата в диня." Не се стърпях така да се глуми с мен, върнах се и го направих да пострада. Но нали дяволът е навсякъде, сякаш от самия Тартар изскочи войникът Пантера и извика: "Каква е тая безредица?" И като разбра каква е причината, взе нумизмата и си тръгна." (Кодекс ХIV)</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Тартарът, споменат в този текст, е името на ада и, както ще <b>видим</b>, също играе роля в учението на Марк, но много по-незначителна от тази на числата. Заедно с буквите, Марк омесва и тях в магическа смес, съдържаща символа на всички тайни. Той знае числото на Исус Христос, както го разкрива числовата стойност на съставящите името му букви: ? = 10, ? = 8, ? = 200, ? = 70, ? = 400, ? = 200; ?????? = 888.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>6 Когато стигнаха на пазара, <b>видяха</b> там един сляп. А Сатурнин приближи до него и го попита: Човече, от кога си незрящ, откога имаш това увреждане?</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>11 После продължиха нататък и <b>видяха</b> един младеж, стъпкан от кон, че бере душа и умира. А майка му се беше навела над него и плачеше и си раздираше дрехите.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>16 И като вървяха нататък, <b>видяха</b> един сакат, че седи на постелка и проси. И Сатурнин положи ръка на него и му рече: Човече, ела на себе си, стани и ходи.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>26 А богоподобният Сатурнин погледна и <b>видя</b> едни хора, които по това време се случиха да минават по улицата на пристанището, и рече на бесовете: Идете в онез.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>35 Защото днес е ден за обръщане на чудесата. Да идем да <b>видим</b> дали онези хора, които бяха изцелени вчера, знаят тайното име.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>59 А като се върнаха в Брухеум, където живееше понтифексът Сатурнин (а той живееше в голяма бяла къща на два ката, с голям двор и висока ограда от бял коринтски камък), <b>видяха</b> голяма тълпа пред къщата му - един куц, друг сляп, трети болен от друго. И те чакаха да бъдат изцелени и напираха да влязат, понеже мислеха, че боголюбимецът е вътре, та слугите му едва удържаха тълпата. Като <b>видяха</b> Сатурнин, те се хвърлиха към него и учениците му едва успяха да го увардят и с голяма мъка влязоха в двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>"Като влязохме с Хорус в къщата на нашия Матропатер, извикахме, но никой не ни отговори, и като минахме навътре, <b>видяхме</b> Сатурнин проснат в леглото, а в сърцето му беше забита палихера. И ако не беше тя, нямаше и да разберем, че е убит, защото той беше облечен с пурпурна мантия и кръвта не личеше по нея. Недалеч от него, промушен в корема, седеше Епиктет, който беше най-верният му роб, и рече: "Сцила беше."</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>А ние трябва да сме изглеждали твърде особено, понеже бяхме полуголи в тоя вятър. И както вървяхме по улицата, <b>видяхме</b> насреща си Пантера, следван от други войници. А той, като ни видя, засмя се и рече: "Хей, здрави хора сте били вие, студ не усещате." А ние го поздравихме и понечихме да отминем, но той застана пред нас и ни препречи пътя и рече: "Чакайте, чакайте." А после извади от дрехата си едно руло, опъна го пред лицето ми и рече: "Чети, що пише тука."</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>А ние трябва да сме изглеждали твърде особено, понеже бяхме полуголи в тоя вятър. И както вървяхме по улицата, <b>видяхме</b> насреща си Пантера, следван от други войници. А той, като ни <b>видя</b>, засмя се и рече: "Хей, здрави хора сте били вие, студ не усещате." А ние го поздравихме и понечихме да отминем, но той застана пред нас и ни препречи пътя и рече: "Чакайте, чакайте." А после извади от дрехата си едно руло, опъна го пред лицето ми и рече: "Чети, що пише тука."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>И аз прочетох и <b>видях</b>, че това беше едикт на императора Теодосий, който обявяваше всички еретици за изменници на империята и врагове на римския народ, и нареждаше те да се уловят и съдят. А Хорус, който също прочете, подаде вързопите на войника Пантера и му рече: "Пантера, вземи тези пари и ни пусни да си отидем." А Пантера, като видя какво има във вързопите, възкликна и после каза: "А защо да ви пускам, като мога и вас да уловя, и парите да взема?"</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>И аз прочетох и <b>видях</b>, че това беше едикт на императора Теодосий, който обявяваше всички еретици за изменници на империята и врагове на римския народ, и нареждаше те да се уловят и съдят. А Хорус, който също прочете, подаде вързопите на войника Пантера и му рече: "Пантера, вземи тези пари и ни пусни да си отидем." А Пантера, като <b>видя</b> какво има във вързопите, възкликна и после каза: "А защо да ви пускам, като мога и вас да уловя, и парите да взема?"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>А Хорус, който беше взел едната палихера, като <b>видя</b>, че войниците са се изгубили надолу по улицата, а Пантера е с гръб, и като знаеше, че той няма да тръгне да ни гони, за да не остави парите, метна я по него и, като по чудо, го уцели право във врата. И онзи изпусна вързопите и парите се затъркаляха надолу по улицата. А Хорус, като <b>видя</b> какво е направил, плесна с ръце и извика: "Ха! Не съм ли аз съвършен?!"</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Подобно на актьора, който си слага маска, за да не <b>видят</b> руменината на бузите му, аз, излизайки на сцената на света, където досега бях само зрител, се появявам замаскиран.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>За щастие Декарт <b>видял</b> един отворен колеж край пътя си и влязъл вътре, за да намери там убежище от вятъра и “лек за лошото си състояние”, по думите на Беле. После той преминал през сградата, отишъл във вътрешния двор и се запътил към намиращата се там църква, за да се помоли. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“В същото време той <b>видял</b> в средата на двора друг човек, който го повикал по име по любезен и задължаващ начин... Той му казал, че ако пожелае да отиде при господин N, той (г. N - б.м.) има нещо да му даде. Господин Декарт си представил, че този дар е пъпеш, който бил донесен от чужда страна.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Декарт познавал добре тези игри на въображението и съня, както личи например от онова широко известно място в “Размисли за Първата философия”, където той описва как най-живо и ясно си представя, че седи в едно кресло срещу камината, докато в същото време в действителност бил дълбоко заспал в леглото си. Дьо Кот-Таран обаче, основавайки се на неиздадените му книжа, твърди, че по време на престоя си в Нойбург през есента на 1619 г. Декарт имал подобно преживяване, видение, след чието прекратяване се <b>видял</b> действително седнал срещу печката в стаята, с протегнати към нея ръце:</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като <b>погледнах</b> встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и <b>видях</b>, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се виждаха през отворената й вратичка.”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>А аз му казах: “Виждам, че се глумиш с мен. Защото къде се е чуло и <b>видяло</b> някой да си разбие главата в диня.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Аз му казах: “Не ти вярвам. Но да <b>видим</b> какво показва съдбата - хвърли нумизмата и ако падне лице, значи си прав и ще ти дам още една, а ако падне гръб, значи не си познал и аз ще си я взема.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Казах: “Добре”, и го <b>видях</b> как опипва нумизмата, за да разбере дали е с лицето нагоре. После отвори ръка и рече: “Лице.” А аз го чукнах с едната ръка по опакото на дланта, с другата улових монетата и казах: “Видях”, и си тръгнах. А той, като обзет от бяс, викаше в гърба ми: “Ще си разбиеш главата в диня, ще си разбиеш главата в диня.” Не се стърпях така да се глуми с мен, върнах се и го направих да пострада. Но нали дяволът е навсякъде, сякаш от самия Тартар изскочи войникът Пантера и извика: “Каква е тая безредица?” И като разбра каква е причината, взе нумизмата и си тръгна.” (Кодекс ХIV)</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Тартарът, споменат в този текст, е името на ада и, както ще <b>видим</b>, също играе роля в учението на Марк, но много по-незначителна от тази на числата. Заедно с буквите, Марк омесва и тях в магическа смес, съдържаща символа на всички тайни. Той знае числото на Исус Христос, както го разкрива числовата стойност на съставящите името му букви: ? = 10, ? = 8, ? = 200, ? = 70, ? = 400, ? = 200; ?????? = 888. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>6 Когато стигнаха на пазара, <b>видяха</b> там един сляп. А Сатурнин приближи до него и го попита: Човече, откога си незрящ, откога имаш това увреждане?</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>11 После продължиха нататък и <b>видяха</b> един младеж, стъпкан от кон, че бере душа и умира. А майка му се беше навела над него и плачеше и си раздираше дрехите.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>16 И като вървяха нататък, <b>видяха</b> един сакат, че седи на постелка и проси. И Сатурнин положи ръка на него и му рече: Човече, ела на себе си, стани и ходи.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>26 А богоподобният Сатурнин погледна и <b>видя</b> едни хора, които по това време се случиха да минават по улицата на пристанището, и рече на бесовете: Идете в онез.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>35 Защото днес е ден за обръщане на чудесата. Да идем да <b>видим</b> дали онези хора, които бяха изцелени вчера, знаят тайното име.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>59 А като се върнаха в Брухеум, където живееше понтифексът Сатурнин (а той живееше в голяма бяла къща на два ката, с голям двор и висока ограда от бял коринтски камък), <b>видяха</b> голяма тълпа пред къщата му - един куц, друг сляп, трети болен от друго. И те чакаха да бъдат изцелени и напираха да влязат, понеже мислеха, че боголюбимецът е вътре, та слугите му едва удържаха тълпата. Като <b>видяха</b> Сатурнин, те се хвърлиха към него и учениците му едва успяха да го увардят и с голяма мъка влязоха в двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Като влязохме с Хорус в къщата на нашия Матропатер, извикахме, но никой не ни отговори, и като минахме навътре, <b>видяхме</b> Сатурнин проснат в леглото, а в сърцето му беше забита палихера. И ако не беше тя, нямаше и да разберем, че е убит, защото той беше облечен с пурпурна мантия и кръвта не личеше по нея. Недалеч от него, промушен в корема, седеше Епиктет, който беше най-верният му роб, и рече: “Сцила беше.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>А ние трябва да сме изглеждали твърде особено, понеже бяхме полуголи в тоя вятър. И както вървяхме по улицата, <b>видяхме</b> насреща си Пантера, следван от други войници. А той, като ни видя, засмя се и рече: “Хей, здрави хора сте били вие, студ не усещате.” А ние го поздравихме и понечихме да отминем, но той застана пред нас и ни препречи пътя и рече: “Чакайте, чакайте.” А после извади от дрехата си едно руло, опъна го пред лицето ми и рече: “Чети, що пише тука.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>А ние трябва да сме изглеждали твърде особено, понеже бяхме полуголи в тоя вятър. И както вървяхме по улицата, <b>видяхме</b> насреща си Пантера, следван от други войници. А той, като ни <b>видя</b>, засмя се и рече: “Хей, здрави хора сте били вие, студ не усещате.” А ние го поздравихме и понечихме да отминем, но той застана пред нас и ни препречи пътя и рече: “Чакайте, чакайте.” А после извади от дрехата си едно руло, опъна го пред лицето ми и рече: “Чети, що пише тука.”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>И аз прочетох и <b>видях</b>, че това беше едикт на императора Теодосий, който обявяваше всички еретици за изменници на империята и врагове на римския народ, и нареждаше те да се уловят и съдят. А Хорус, който също прочете, подаде вързопите на войника Пантера и му рече: “Пантера, вземи тези пари и ни пусни да си отидем.” А Пантера, като видя какво има във вързопите, възкликна и после каза: “А защо да ви пускам, като мога и вас да уловя, и парите да взема?”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>И аз прочетох и <b>видях</b>, че това беше едикт на императора Теодосий, който обявяваше всички еретици за изменници на империята и врагове на римския народ, и нареждаше те да се уловят и съдят. А Хорус, който също прочете, подаде вързопите на войника Пантера и му рече: “Пантера, вземи тези пари и ни пусни да си отидем.” А Пантера, като <b>видя</b> какво има във вързопите, възкликна и после каза: “А защо да ви пускам, като мога и вас да уловя, и парите да взема?”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>А Хорус, който беше взел едната палихера, като <b>видя</b>, че войниците са се изгубили надолу по улицата, а Пантера е с гръб, и като знаеше, че той няма да тръгне да ни гони, за да не остави парите, метна я по него и, като по чудо, го уцели право във врата. И онзи изпусна вързопите и парите се затъркаляха надолу по улицата. А Хорус, като <b>видя</b> какво е направил, плесна с ръце и извика: “Ха! Не съм ли аз съвършен?!”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Тази част от мита се има предвид в твърдението на херметиците, че “причина за смъртта е любовта”. Но в херметическото учение изпадането на човека в света на природата не е непременно нещастие, както ще <b>видим</b> по-нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Хермес не е бог в херметизма, а е “само” Спасителя, главният учител, комуто Бог в откровение е разкрил тайните. Едно от нещата, които Бог разкрива на Хермес, е и това как може да бъде видян. Понеже Той е <b>видим</b>, но само за поглед, разполагащ с голяма широта:</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Ако ти можеше да станеш птица и да литнеш във въздуха, и като се издигнеш по средата между небето и земята, да <b>видиш</b> твърдостта на земята, разлятостта на морето, коритата на реките, лекотата на въздуха, остротата на огъня, пътя на звездите, бързината на небето, кръговото му движение покрай едни и същи места - каква щастлива гледка би било това... Тогава би могъл да <b>видиш</b> Неподвижния задвижващ и Скрития явен чрез нещата, които прави: това е редът на света и това е красотата на реда.” (СН V)</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Ако искаш да Го <b>видиш</b>, мисли слънцето, мисли пътя на луната, мисли реда на звездите. Кой запазва реда?” (СН V)</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Специфично за херметическата теология е твърдението, че Бог е <b>видим</b> и в двата свята: и горе, и долу. Това твърдение се съдържа имплицитно в може би най-известната сентенция на херметизма, изразяваща идеята за огледалността на световете. Става дума за 1-ия стих от “Изумрудената скрижала”, приписвана на Хермес Трисмегист:</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Това е враждебната дреха, която си облякъл, и тя те притегля надолу към себе си, за да не погледнеш нагоре, та като <b>видиш</b> красотата на истината и обитаващото я добро, да намразиш нейната лошота. За да не проумееш коварството, с което те обсажда, тя е направила сетивата, които само изглеждат сетива, а са всъщност безчувствени: преградила ги е с изобилна материя, и ги е изпълнила с омразна наслада, та да не чуеш, каквото трябва да чуеш, и да не <b>видиш</b>, каквото трябва да <b>видиш</b>.” (СН VII)</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Ако тази носталгия не бе ни станала вече привична и позната, изразявана от различни хора от много поколения насам, сигурно щяхме да <b>видим</b>, че тя е толкова странна, толкова неочаквано далеч от ума, допряла вече самата граница на поетичното и нелепото (но все пак оставаща в поетичното), че човек е склонен да повярва в истината й, понеже иначе не може да си обясни как изобщо тя е възникнала - това е носталгията по един дом, който изобщо не е тук, на земята, а е някъде отвъд, откъдето духът се е спуснал в тези ниски места; “раждането е изгнание”, както казва “Първата книга на Хермес”.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Ако се върнем към таблицата горе, ще <b>видим</b>, че съгласните в гръцки и латински вървят в реда от Овен към Риби, както върви и зодиакът, гласните вървят от Сатурн (най-отдалечената планета) към Луната (най-близката), а буквите, изразяващи елементите, вървят в реда от земя към огън. “Буквите са тялото на Истината”, казва античният гностик Марк Сириец, впечатлен, навярно, от тази хармония на съответствията. Но неговите съвременници от херметическата школа, въпреки голямото си преклонение пред словото, прокарват едно по-обезкуражително разграничение:</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Тогава на сцената излизат последователите на Парацелс. Видели в розенкройцерските манифести част от своите идеи (заедно с “Vocabularium”-а на своя учител), те били едни от най-настоятелните в желанието си да влязат в Ордена. Настойчивостта им обаче се оказала напразна. Тогава, по думите на Де Куинси,</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Подобно на актьора, който си слага маска, за да не <b>видят</b> руменината на бузите му, аз, излизайки на сцената на света, където досега бях само зрител, се появявам замаскиран.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>За щастие Декарт <b>видял</b> един отворен колеж край пътя си и влязъл вътре, за да намери там убежище от вятъра и “лек за лошото си състояние”, по думите на Беле. После той преминал през сградата, отишъл във вътрешния двор и се запътил към намиращата се там църква, за да се помоли. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“В същото време той <b>видял</b> в средата на двора друг човек, който го повикал по име по любезен и задължаващ начин... Той му казал, че ако пожелае да отиде при господин N, той (г. N - б.м.) има нещо да му даде. Господин Декарт си представил, че този дар е пъпеш, който бил донесен от чужда страна.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Декарт познавал добре тези игри на въображението и съня, както личи например от онова широко известно място в “Размисли за Първата философия”, където той описва как най-живо и ясно си представя, че седи в едно кресло срещу камината, докато в същото време в действителност бил дълбоко заспал в леглото си. Дьо Кот-Таран обаче, основавайки се на неиздадените му книжа, твърди, че по време на престоя си в Нойбург през есента на 1619 г. Декарт имал подобно преживяване, видение, след чието прекратяване се <b>видял</b> действително седнал срещу печката в стаята, с протегнати към нея ръце:</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като <b>погледнах</b> встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и <b>видях</b>, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се виждаха през отворената й вратичка.”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“След като внимателно запечаташ съда, в който си събрал тази течност, изкопай дупка около 2 фатома дълбока (1 фатом = 1,82 м. - б.м.)... След като заровиш дупката, остави материала да путрефицира (т.е. да “гние” - б.м.) в продължение на 40 дни. Като го извадиш след изтичането на това време, ти ще <b>видиш</b> за свое голямо удивление, че твоят материал се е превърнал в най-чиста кръв... и се е възстановил в състоянието на истинската квинтесенция на природата.”</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Трябва да отида при близките. Те са наблизо, когато потрябва. Аз също съм наблизо. Чудя се само кой пръв ще каже: "Видя ли какво става, когато не слушаш?" Аз <b>видях</b> какво става, но близките не видяха. Близките виждат наблизо. Аз гледам в Скорпион. Познавам звездите от онова небе, слънцата, луните, имам си... Всъщност, няма значение какво имам из другите съзвездия. Тук си имам обида. Обидата е самотно чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i><i>Трябва да отида при близките. Те са наблизо, когато потрябва. Аз също съм наблизо. Чудя се само кой пръв ще каже: "Видя ли какво става, когато не слушаш?" Аз <b>видях</b> какво става, но близките не <b>видяха</b>. Близките виждат наблизо. Аз <b>гледам</b> в Скорпион. Познавам звездите от онова небе, слънцата, луните, имам си... Всъщност, няма значение какво имам из другите съзвездия. Тук си имам обида. Обидата е самотно чувство.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Гледам снимки. Не е хубаво да се гледат собствените снимки. Фотографиите са като свраките. Отмъкват по някое лъскаво мигновение от живота и трупат крадени парченца в албумите. Децата винаги се стряскат, като <b>видят</b> бабите и дядовците си малки. Шокиращо и объркващо. И аз се стряскам. Това е мое. Това съм аз. Снимките са подредени на "Преди" и "Сега". Моите са разбъркани. Трябва да въведа ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Преди всеки изпит влизам в църква, но се оглаждам внимателно. Никой не трябва да ме <b>види</b>, ще ми отиде характеристиката. Не мога да изпратя баба. Господ не си пада по посредници. Запалвам свещ и бързам да изляза по същия яташки начин. Не си и помислям да се прекръстя. Това вече се вижда отдалече. Моля се скоропоговоръчно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Трябва бързо да се прибера на тъмно, за да не <b>видя</b> синьо небе. Не мога да <b>гледам</b> нищо синьо. Не понасям сини петна пред очите си! Вампирясвам. Нямам представа къде съм, а не ми трябват и представи. Никакви представи повече!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Младата монахиня, сведена под иконостаса в килията, се прекръсти, обърна лице към одъра и в здрача на прозореца <b>видя</b> старицата, легнала по гръб. Кръстът върху гърдите й светеше, пръстите опипваха монашеска броеница, а дишането й бе неспокойно и тежко — дишане на човек, който моли за изповед.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ще остана с теб, но не ми е потребна отплата, благодеянието услажда душата ми — момичето също прекрачи прага и <b>видя</b>, че вътре вече има дрехи на непознати. — Навярно трябвало е да дойдеш преди години по тези места?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не, не, по-добре е да <b>видим</b> хората от крайните махали! — без страх от боя между нечестивите поиска да вървят надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>След малко конашката вратница се отвори, от нея излезе висок, светлообразен мъж, в архиерейски одежди без владишка корона. Трябва да беше над петдесетте, щото плещите му се виждаха леко прихлупени, а брадата и дългите до раменете коси, вече съвсем избелели. Щом го <b>видяха</b>, чакащите утихнаха в миг, подадоха към одеждите му ръце, а той започна да вади пари от кесия и да ги слага в дланите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Да идем — Наставницата рече тихо, сякаш на себе си, тръгна към конака, пък Мадлена безмълвно по нея. Като наближиха сюрията и поискаха да си направят път към прага, крайните, чакащи милостиня, нададоха вик, задърпаха раменете на българите — да се махат от там! — и навярно биха стоварили върху тях юмруци, ако владиката не вдигна ръка. Гласът му, мощен и строг, в миг омиротвори злите човешки стихии. Мадленка вдигна вързопа, за да се <b>види</b>, че двете жени не чакат за подаяние.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Вдигам ръка и молитствувам, вас, чада божи, достигнали тази честна земя! — гласът му кънтеше, несъразмерен със стените и покрива на конака, та човек, преди да разбере душата, усещаше, че гласът на архиерея е даден от бога за назидание. Говореше църковнославянски и руски, но от много години живеене с йеромонах Онуфри, <b>видеше</b> се, разбираше българска реч.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Да, това вече е нещо! Редовете подсказваха, че старицата от портрета е монахиня Анна, чийто надгробен камък <b>видях</b> в Ерусалим.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Животът на града отдавна е заличил следите на първата българска учителка, отворила училище за момичета в годините на забрана за ограмотяване на жената. Но една заран, пред стените на старата Светиниколаева църква в Плевен, <b>видях</b> скромна мемориална плоча: „На това място е била родната къща на Анастасия Димитрова, основала през 1840 г. първото в България светско девическо училище“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Боже, не стига ли немотията, ами война ни прати? — кръстеха се старите плевенци. На часа се хванаха да товарят покъщнина, дечурлига, дребен добитък, жито и тръгнаха с волски кола да дирят подслон другаде — кой където <b>види</b>. Никъде не ги чакаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Никой в Гривица не разбра, че Цвета, най-малката дъщеря на дядо Влайо, този ден се жени — нямаше време за музика и сватбарски гощавки. Когато младоженците спряха пред църковната порта с китка полски цветя и конопени окърпени дрехи, поп Стефан вече криеше свещниците в каменната грамада на задния двор и надничаше през плета да <b>види</b> задава ли се войната. Нямаше и годежари. Свещеникът сложи Евангелието над главите на младите, благослови набързо с „Бог да ви пази!“, залости вратата и хукна към къщи да вземе попадиината — да бягат!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Стооой! — Димитър дръпна юздите на коня и добичето закова копита в земята. Тук, дето беше вдигнал с братята си копторче, за да подслони невеста, беше останала само купчинка райска пръст — аскерите на Бошнак ага бяха сринали одаята с огнището. Цвета лежеше между ритлите на каруцата, но надигна глава и като <b>видя</b> пустоша, захапа ръката си и заплака.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Димитър не продължи на глас, защото думите на свещеника го изпревариха, но неколцина от старите люде, поканени в църквата, си спомниха: Една заран през 1800-та година Таса тръгна със синовете си към нивята, пръснати край манастира „Св. Георги“. Предната заран монасите бяха изпокрили кандилници и църковни потреби — бягаха от идващите кърджалии. При Бохот, в гората, даалиите <b>видели</b> калугерите и ги изтрепали до един! До вечерта съсипали и манастира. Таса, както се молела пред стените на църквата за спасение на божия храм, един душман я съсякъл в гърба, вечна й памет.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>От минарето на голямата Гаази-Али бей джамия ходжата пискливо, на пресекулки, викаше от заранта и на мегдана се събираха мюсюлмани. Преди девет дена от Цариград беше тръгнал новият мютевелия[3] на Плевен, а в хубаво време, като това през май, пътят с файтон е една неделя. Файтонът, теглен от чифт силни, арабски коне, спря пред джамията чак на десетия ден, а когато кочияшът отвори вратата да <b>види</b> будни ли са пътниците, посрещачите се ококориха и останаха като втрещени.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Ханъмата слезе от файтона спокойно, пристъпи няколко крачки встрани, сведе се леко, като за поклон, но щом вдигна очи, та <b>видя</b> разрушения покрив на джамията, сви вежди и още същата вечер разпореди най-добрите майстори на града да поправят покрива. Добри думи и хули за тази първа нейна заръка не се чуха, но само за две недели дюлгерите тъй поправиха Гаази-Али бей джамия, че цялата стана бляскава! Беше 1233 година. По християнския календар — 1818.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Сийо, лудетино малка, утре двама ще идем да се огледаме в кладенчето на баба Цона — да <b>видиш</b> колко си ми прилика!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Тате, да идем да <b>видим</b> писмата! — молеше се и буташе рамото на Димитър, пък той, каталясал от преумора, отвръщаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Момиче, ти ум нямаш! — Димитър се сепна, защото не беше редно малко дете да не се бои от тъмнина и безизвестност. — Долу има вампири… Ако искаш — иди да те грабнат! — рече строго и обърна очи към калето. — Преди време горе, върху един камък, <b>видях</b> писмо от цар Иван Шишман, ела да го видим…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Царят, като <b>видял</b>, че не може да спаси царството си от турците, рекъл да премине към Влашко, да потърси помощници, ала аскерите го пресрещнали при Никопол и разбили войската му… Нещастният цар не знаел къде да се дене от мъка, затова дошъл на калето до манастира „Св. Георги“ и написал прощално писмо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— А къде спи сега царят, тате? — погледна встрани, готова всеки миг да <b>види</b> Иван Шишман, седнал край злочестото си писмо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Ковача винаги говореше с Анастасия като със стар, размишляващ човек. Мина му през ума за тупалото през 1810-а година, за войната, която отне хубавата му сватба и го пропъди с Цвета далече… Помисли и сякаш пред себе си <b>видя</b> освирепели аскерите, дето спали в копторчето му, а после го порутили…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>С изключение на вечнопаметния Софроний Врачански, който обикаляше епархията си на кон, или най-често пеша, за да чуе всички радости и несгоди на духовните си чада, останалите владици на врачанската епископия не обичаха да общуват с непросветените християни и не милееха много за сиромасите — какво могат да вземат от тях? Църковните първенци най-често изпращаха свои доверени икономи да <b>видят</b> как върви събирането на владишките приходи.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Види се бог ни наказва, дето си нямаме църква, та всички да му се молим — опипваше с треперещи пръсти връхчето на шаячната си дреха дядо Гънчо, смущаваше се като говори с владиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Епископът не даде ухо за думите на дядо Гънчо, защото <b>гледаше</b> увисналия покрив на църквата „Св. Николай“ и гредите, готови да паднат. Духовникът не посмя да влезе дори за кратка вечерня, а се запъти към къщата на хаджи Йоца Хицовица, която даваше стаите си за нощувка на високи църковни хора, че в Плевен още нямаше владишки конак. Само архиерейската майка Евгения спря до изпосталялото тяло на стареца и попита къде може да <b>види</b> отец Теофан, който учи момчетата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Евгения каза нещо на сина си и свърна сама край църковния зид, отмина да види килийното училище на стария йеромонах. До стобора съзря само дете да подскача из камънаците и да си играе унесено. Не личеше да търси път към дома и да плаче, а щом <b>видя</b> мъдрото лице на майка Евгения, момичето се вгледа в нея сякаш я помнеше отпреди.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Евгения каза нещо на сина си и свърна сама край църковния зид, отмина да <b>види</b> килийното училище на стария йеромонах. До стобора съзря само дете да подскача из камънаците и да си играе унесено. Не личеше да търси път към дома и да плаче, а щом <b>видя</b> мъдрото лице на майка Евгения, момичето се вгледа в нея сякаш я помнеше отпреди.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Евгения — усмихна се на волността му жената. — Ако искаш, ела е мен да <b>видим</b> отец Теофан и юнаците, които той учи.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>До обяд целият град научи какво кира даскала е казала на владиката и как той се стоварил върху малкото столче… Чорбаджи Георги мина край къщата на хаджи Йоца, ако може да <b>види</b> Евгения, но до отворената порта мерна Анастасия — права, залепена за каменния стобор.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„С благи думи и разум тази жена всички притегля към себе си!“ — чорбаджи Георги помисли на ум и продължи по пътя, без да <b>види</b> Евгения, а момичето на Ковача се мушна в двора. Още при първите крачки към къщата гласът на Хаджи Йоца стресна малката.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Родителите й са бедни, но работливи хора. И те не могат да си надвият масрафа за дрехи. Ковача по цял ден бие железа, пък Цвета се поболя, та не може да му помага в мъжката работа… Откъде знае, че си при мен и какво иска да те запита? — все така засмяна хаджи Йоца <b>видя</b> как Анастасия тупурка нагоре по стълбите и окуражена, че архиерейската майка я вика, още от прага попита.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ние не искаме подаяния от жена, която не си знае мястото! — бедни, ама курназ, мъжете в ракиджийницата говореха против мютевелийката, щом пийнеха повече. — Мюсюлманите не я зачитат за пет пари и тя като се <b>видя</b> натясно, викна сина си Осман бей… Сега само неговата дума се чува, пък Фатме ханъм всяка година плаща хиляди грошове на султана, че да се тачи като жена-бей! — мъжете, вече зли и настръхнали, сипеха ругатни.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Хаджийката, все още будна, вдигна перденцето на прозореца и като <b>видя</b> толкова разбунтувани от несгоди и вино мъже, взе да се кръсти, излезе на чардака за миг, но бързо се върна и бутна вратата на одаичката, в която беше майка Евгения.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Достопохвална госпожо — рече и се поклони: — До стобора са се събрали десетина мъже и искат да <b>видят</b> владиката. Ако излезе отец Методий, сигурно ще стане нещо позорно… Затова много те моля, облечи се и иди ти. Вярвам, че ще те чуят и ще ти повярват.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добра ви вечер, мъже любородни, чух крамолите ви пред стобора и рекох да <b>видя</b> какво ви носи насам — посрещна ги с кротък и бавен глас майка Евгения.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Голяма е мъката ни — дойде на думата си Грънчаря. — От години едно и също приказваме, но никой не иска да чуе… Вчера владиката рече: „Ще съградим божи храм, но вие първо гледайте къщите си!“. Види се, че няма мерак да измоли ферман от султана за нова, хубава църква, че в килиите й да се учат децата ни. А ние ще дадем мило-драго от себе си…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Евгения погледна по пътя, който водеше към къщата на чорбаджи Георги, обърна се към мегдана на църквата и без да се нада — зад ъгъла на хаджийската къща <b>видя</b> дребната фигура на Анастасия. Детето се криеше, сякаш искаше да притули нетърпеливото си очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ами мъжът вечен господар ли е на жената? — Анастасия погледна лицето на Евгения и <b>видя</b>, че тя е по-възрастна, но и по-радушна от Цвета.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Димитър още повече се зачуди как да отвърне Евгения, че да не <b>види</b> немотията вътре — с едно огнище, една постеля, едно кандило, една молитва, само здраве и мир да царува под покрива!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— За друго дойдох — спря го архиерейската майка. — Ще ми се да попитам невестата ти иска ли да стане слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица, когато от Враца пристигат духовници и отсядат при нея… Все ще припечели някой грош! — загрижено рече, като <b>видя</b> отруденото лице на Цвета, косите й, прошарени отрано, покорните й ръце…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Рекох да питам отвори ли се дума за прошението ни… Види се, че няма да има грошове за ново училище, но поне някоя къща да дадем на Московеца, там да учат децата — тури на масата нов армаган.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Цвета тъкмо пренасяше сухи дърва да стъкми мангала в хаджийската къща, щом пътната вратница се отвори. Като <b>видя</b> момичето си, измекярката изтърси цепениците от полата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Благородно се е захванал с децата този мирянин. — Евгения вече разбираше майчината тъга на Цвета, не искаше да разлюти повече раната й, затова тръгна да <b>види</b> хаджийката.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Било е някога преди много, много години, когато хората пасли стадата си, дирили огън от мълнии и живеели на колиби в горите, че да ловят диви животни и да се обличат с кожите им. Тези хора били тъй неуки и тъй неугледни, че да ги <b>видел</b> човек отстрани, би се уплашил! Светлина идела само от слънцето, а в главите им — пусто и тъмно! — Московеца се смълча, за да долови притаения дъх на децата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Види се, че ще ви объркам урока, ама на сърце имам прошение до наставника. — Облечена беше в тъмна дреха, гайтанисана със светъл гайтан. Кръшна изглеждаше днес снагата й — и напориста. — Утре заран Крив Мирчо ще дойде у дома да измаже пода в голямата одая с кладенчова пръстчица. Дойде ми на ум да повикам момчета от школото, и което дете изпише най-хубаво името си, нему ще дам жива кокошка, алена дреха, везана с черни конци, и два гроша в джоба й… Имената на тези първи момци, добили писмовност в мирското школо, ще останат в одаята за гости, додето съградим друго, по-голямо училище.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>На другия ден по пладне Московеца поведе децата и на заможни хора, и на сиромаси — да премерят честно силите си. О, каква дреха беше проснала на чардака хаджи Йоца! Върху гладко, алено сукно, купено от Ерусалим, бялата й ръка беше везала бод до бод дни наред… Като <b>видяха</b> сюртучето, положено върху дъските, всяко от момчетата закопня да го има!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ей ги на краснописците! — Московеца подкани почетните гости да <b>видят</b> какво са изписали върху пръстта момчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия стана, излезе от копторчето и пак <b>видя</b> Халиде да стои пред плета с малко вързопче в ръцете — оглеждаше улиците, чудеше се накъде да поеме. Някое време се мая така, после наведе глава и чевръсто се упъти към зидовете на „Св. Параскева“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да <b>гледа</b> как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я види, понася камъка където не трябва, все <b>гледа</b> да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те <b>видя</b> пак?“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i><i>Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да <b>гледа</b> как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я <b>види</b>, понася камъка където не трябва, все <b>гледа</b> да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те <b>видя</b> пак?“</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„Утре“ — отговаряше му, искаше да побегне от свян, а така обичаше да послуша речта му — уважителна и напътена все към бъдното… В петък вечер, щом майсторите се разотидоха, Пенчо остана до зидовете на школото да дочака Анастасия. Като я <b>видя</b>, повика я на притулено място, извади от джоба си ален ширит и поиска да върже плитката й, косата й била голяма, дъхава на билки, игрива… Уж връзваше аленото ширитче и играеше с плитката, пък наведе глава и с устни докосна ухото й: „В неделя ще дойдеш ли на хорото при дядо Гънчо?“</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Тичай, тичай, че Пенчо идва насам и ще <b>види</b> сиромашията ни! — запъхтян скочи в копторчето, а Анастасия бързо излезе на двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Всеки искаше да целуне ръката на високия духовен пастир, но не всеки успя да се добере до нея и Иларион Мъдри, като <b>видя</b> за пръв път порутената, ниска църква, подпряна със салкъмово дърво от мерата на чорбаджи Георги, не посмя да тръгне към нея, а рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Това е новото школо, милостивейши митрополит търновски и наш духовен съслуживец! Тази есен ще го осветим — преклонно и тръпно рече чорбаджи Георги, защото <b>видя</b> дълбокия смут по лицето на отец Агапий, изправен до екзарха.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Всички се стекоха да изпроводят митрополита до портата на чорбаджията и всички хвалеха предрагите му слова. Понесена от тълпата, Анастасия очакваше да види майка Евгения — нетърпеливо искаше да й разкаже за Халиде и Фатме ханъм, за новото школо на Бояджията и за Пенчо, когото все не можеше да забрави, а онази неделя, като го <b>видя</b> с Гергана на хаджи Тодор, цялата нощ плака и никому не каза защо. Тогава и Пенчо се изчерви, но отмина с хаджийската внучка — сигурно вече са ги сгодили? Нищо не се чува из Плевен…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Всички се стекоха да изпроводят митрополита до портата на чорбаджията и всички хвалеха предрагите му слова. Понесена от тълпата, Анастасия очакваше да <b>види</b> майка Евгения — нетърпеливо искаше да й разкаже за Халиде и Фатме ханъм, за новото школо на Бояджията и за Пенчо, когото все не можеше да забрави, а онази неделя, като го <b>видя</b> с Гергана на хаджи Тодор, цялата нощ плака и никому не каза защо. Тогава и Пенчо се изчерви, но отмина с хаджийската внучка — сигурно вече са ги сгодили? Нищо не се чува из Плевен…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия обърна глава да <b>види</b> къде остана Ковача, пък очите й срещнаха този, за когото си мислеше — хубавеца на Влад Петков. Погледите им се събраха сякаш сами повикани и Пенчо тръгна към Анастасия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Гледаш ли този голям дракон? — Влад опипваше с длан тъмнината. — Видиш ли тези риби, откъснати от гнева му? — посочи празното място в краката си. — Драконът е Империята и след гърци, сърби, румъни, идва ред българите да се откъснат от османското владичество. Ще бъде в 1853 година! — каза като човек, дошъл на себе си и беловласият чорбаджия се успокои.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Христо беше отишъл да търси другари. Този ден много от хората не бяха пратили момчета за просвещение, но дойдоха да <b>видят</b> новото школо, от което децата ще носят ученост. Анастасия стоеше сама под само дърво и чакаше да зърне благодетелката си. Всички чакаха благочестивата архиерейска майка, всички искаха да чуят любородните й слова, да ги подкрепи… И… ето я!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Боже, Ти, който виждаш и повеляваш деянията ми, прости! Аз обичам една светица по име Евгения повече от Теб, защото очите ми я <b>видяха</b> жива. Пресели ме цялата в незабвение нейно! Дай ми сили и разум да изпълня надеждите й, дай ми упование за бъднини!…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Майка игумения е болна, не посрещаме другоселци! — провря главата си да <b>види</b> кой е, поиска пак да затвори, но Ковача я спря:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— По заръка съм на отец Агапий; имам писмо за игуменията, но тя не знае за мен — отвърна й в светлината на фенера, окачен до вратата. Видя силното тяло на непознатата; лицето й, увенчано с големи, блестящи очи и дълги вежди под ръба на калимавката веднага издаваше жаждата за живот извън манастира.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Сутринта стана, уми лицето и косите си, потърси Теофания сред другите монахини и като я <b>видя</b>, се упъти да я попита за господин Райно Попович.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>…В тихи следобеди звънчетата на конете се чуваха отдалече и край къщата на хаджи Вълко Георгигенов, вдигната на чаршията по левия бряг на Тунджа, мъже и жени чакаха да пристигне мъдроученият господин Попович. Файтонът, който всяка сряда хаджията пращаше до Карлово да докара наставника, пристигаше по филибелийския път, та можеха да го <b>видят</b> и калугерките от „Въведение Богородично“… Калофер беше прочут с хубостта на гайтана си чак в Цариград, затова търговци и по-първи хора в управата решиха да дадат на учителя две одаи от къщата на хаджи Вълко, та три дни в неделята да учи калоферските момчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Драго ми е да <b>видя</b> обична светлост в добро здраве, с чисти надежди. Преди време чух, че дълго сте страдала — колкото загрижено, толкова и проницателно гледаше лицето на монахинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>След Еньовден беше четвъртък. Анастасия взе позволение от майка Минодора да отиде до къщата на хаджи Вълко и там да <b>види</b> за първи път господин Попович. Хаджи Ана от Заара трябваше да съпроводи плевенската пратеница, защото не бе позволено калугерките сами да напускат светата обител и сами да ходят по улиците на града. Като стигнаха чаршията и минаха под сянката на голямото орехово дърво, прекосиха плочника на Тотьовото кафене и застанаха пред голямата пътна вратница на чорбаджийската къща.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Отвори, отвори, момичке! — старата Хадживълковица викна от чардака, като <b>видя</b> калугарките да се суетят. Анастасия отвори и <b>видя</b> вада от реката да минава през големия двор на хаджията. Много чаркове за гайтан чукаха покрай вадата, а над чемширите стърчеше покрив на кладенец. — Тук ела, момичке! — чорбаджийка Стефана махаше с ръце, понеже гласът й се губеше от шума на чарковете.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ама ти си голяма и хубава! — поиска да прегърне момичето, защото <b>видя</b>, че то се смути. — Кир Райно и момчетата вече са се събрали в голямата одая, а Ботьо Петков ще дойде скоро… Твоят баща търговец ли е? — любопитството не й даваше покой, искаше да разбере достойно ли е врачанският владика да дава грошове за просвещение на момиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Когато отвори вратата на одаята, Анастасия <b>видя</b> десетина момчета, насядали по миндерите и с книга в ръка; господин Попович стоеше до прозореца, обърнат с гръб към вратата и говореше:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Веднъж няколко човека попитали един мъдрец, защо богатите не ходят в домовете на учените човеци, а учените ходят в домовете на богатите? Мъдрецът така им отвърнал: „Защото ученият знае от какво има нужда, а богатият не знае“ — наставникът замълча дяволито, обърна се да <b>види</b> кое момче най-бързо ще разбере словата му, пък срещна Анастасия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Когато на следващия ден господин Попович отиде в килията на църквата „Св. Атанас“, <b>видя</b> момчета, наредени край голям леген, пълен с вода и плаващи в него дъсчици. Анастасия седеше сред момчетата на ниско столче и слушаше словата на учителя Ботьо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Теб търсех — даскалът отвърна кратко и сега послушницата му се <b>видя</b> по-хубава, по-смела, готова, да го предпази от зли езици.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Дете мое, друмник някакъв спрял пред манастира и попитал за теб — вести носи от Плевен — игуменията положи ръце върху раменете на послушницата. — И там в града тръгнала бубоническа чума, та се не знае колко народ отнася в пръстта — възрастната жена се прекръсти и замълча, защото долови тежкото дишане на момичето. — Наедно с други духовни неща благочестивият епископ Агапий пише, че Ковача, както именували твоя баща, не е между живите, вечна му памет! — стисна раменете, после обърна лицето й към светлината, <b>видя</b> как то избеля отведнъж, а очите й се разтвориха, сякаш <b>гледаха</b> опустошение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Ха! И какво ще внесе в светата обител плевенската послушница? — Хадживълковица <b>видя</b>, че Анастасия излиза последна от стаята. — Я да <b>видя</b>, дай да <b>видя</b>, момичке! — втурна се да <b>разгледа</b> написаното, но понеже свечеряваше, не <b>видя</b> добре буквите и помоли момичето да прочете:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Нека замине! Тъкмо от него ще стане по-добър наставник! — Анастасия отвърна, пък сърцето й се сви: „Ако замине в Русия, майчице, ще се върна в Плевен и там ще го чакам!“ — помисли, отвори вратата, прекрачи прага и се учуди. — А? Няма я сестра Теофания! — огледа наоколо, но като не <b>видя</b> калугерката, тръгна към махалата над църквата. Натам живееше Стамболията. Никой не чу какво му беше казала Теофания в онази неделя, когато чумата косеше наред, а Млъчко беше броил на пръсти дните, че да срещне отново видението си. И не тръгна повече към Цариград по кирия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>„Мили деца, поразгледайте около себе си, <b>погледнете</b> и над вас на небето; над него денем <b>видите</b> слънце, нощем месец и премного звезди. На земята пък има толкова много неща, които не могат да се преброят и изкажат. Знаете ли кой е направил всичко това?“ — Анастасия беше донесла таблицата за поучение в килията на „Св. Атанас“, и като прочете началото, замълча.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Вдовица ли? По някое време до манастира пристигна вест, че Павел, клетият Павел, дето вапцал гемията в алено и написал на едната страна ВАСИЛИСА, наскоро го <b>видели</b> в далечна земя. Избягал от всички, че да не позорят Василиса заради неговата позорна немощ да превърне момата в жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— От манастира в Калофер пристигам, отче — Анастасия премина калдъръмената пътека и спря по-близо до очите му. — С дар, с благи надежди ме окриляше епископ Агапий и нашата благочестива майка Евгения, рекох първо тях да <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Отец Сандул стоеше зад гредата на чардака да подслуша — беше чувал и похвални, и хулни думи за пратеницата в калоферския манастир. Щом <b>видя</b>, че владиката и момата тръгнаха, бързо се скри. Отец Агапий забърза към дома на поп Дамян, пък Анастасия пое към бащината си къща.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Господи, боже наш, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших този ден с думи, дела и помисъл! — отец Дамян произнасяше бавно, а след него мъже и жени повтаряха в шепот. Отец Сандул мина край иконостаса, <b>видя</b> Анастасия сред народа, кимна на поп Дамян — поиска нещо да му пошушне, но свещеникът продължи. — Прати ти своя ангел-спасител да ме закриля и пази от всяко зло, защото ти си пазител на душите и телата ни и тебе — Отца, Сина и Светого духа, възнасяме слова сега и всякога, и вовеки-веков. Амин!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Момата се сведе да надзърне в прозорчето на ниска къщица, подадена изпод земята. Бедна млада жена шиеше рокля от ново платно. Пред пламъка на свещта, без да затваря очите си, десетгодишно момиченце чакаше разсъмването над църквата… Анастасия се обърна натам и <b>видя</b> как от равната тепсия на земята слънцето се издига.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Когато девицата се върна в къщи, намери майка си будна. Анастасия не посмя да тръгне първа към църквата, мислеше, че там няма да има деца, а не дойдат ли днес, навярно няма да дойдат и утре, и в други ден… Цвета се облече набързо, излезе да <b>види</b> чакат ли хора около килиите на църквата, пък като стигна там, стори й се невярно, та потърка очите си с пръсти и погледна пак. Пое въздух с пълни гърди, затича се към копторчето, бутна вратата и скокна през прага:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Деца и родители вече чакаха нетърпеливи пред църквата. Облечени в чисти дрехи, като за празник, всички <b>гледаха</b> към къщата на Ковача и не смееха да питат на глас: „От копторчето на Димитър ли ще излезе даскалицата на нашите деца?“ Но… като я <b>видяха</b> силна, строга, с големи очи — мома с мъдро чело и благодатно лъчение, рекоха: „Тъй да е!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Как ме <b>видя</b> в съня си? — Анастасия прегърна слабите му рамене, беше десетгодишно, бледолико, премръзнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Даскалицата погледна през прозореца, после към отворената врата на килията. Притаили дъх, там майки и бащи очакваха словата й. Цвета Чутурката беше някъде към края, до нея свещениците Дамян и Сандул. Хаджи Йоца Хицовица си пробиваше път да мине напред — епископът я беше изпратил да <b>види</b> как ще се отвори училището, пък тя, като се стъкми бързо-бързо, рече на владиката:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Милостиви отче, ако доброненавистници пропъдят един ден наставницата и децата, давам къщата си за това благо! — и хукна към църквата не само да <b>види</b>, ами ако някой поиска да стори зло на този пръв и свят ден, тя да го спре…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Децата свенливо наведоха погледи, някои надникнаха през прозореца да <b>видят</b> навън къде е България, други отпратиха питащи очи към вратата. Стана тихо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия прелисти книгата, взря се в изписаните там букви, а над църковния купол, високо и звънко, сякаш от самото разбудило се небе, чуваше как кънти библейският глас на сътворението: „И рече бог — да бъде светлина! И стана светлина. И като <b>видя</b> бог, че светлината беше добро, и различи бог светлината от тъмнината. И нарече бог светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро. Ден Първи.“</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Гледам кога слънцето ще стигне кубето, наставнице… Питам се дали хората, като минават по улицата, ще <b>видят</b> пътната ни вратница.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Сполай ти за думите, благороднице, отишла си в добър дом, при добри стопани, но и душата ти е добра! Как да не те взема в школото? — Анастасия отиде по-близо до детето на стола, <b>видя</b>, че е момиче и по прилика на Пенчо Влад Петков.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ангелина я кръстихме. Да отрасне здрава, един ден и нея ще наставляваш! — Пенчо <b>видя</b>, че Анастасия поклати глава: „Как не?“ — и отново въздъхна. Никой не й беше казал, че се е оженил за внучката на хаджи Тодор, че има дете… Но и никой в Плевен не знаеше Верую на даскал Ботьо Петков, което биеше в душата й по-силно от клепалото на „Св. Николай“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Даскалицата чакаш, знам те, дяволче малко, я излез! — дядо Гънчо взе да мами девицата като врабче, провря се под дряновия шубрак и я хвана за ръката. — Не се бой! И аз съм тръгнал при даскалицата, та двамата ще си помагаме в приказките. Ела, пиленце, ела синигерчето ми! — сладко нареждаше: — Искаш да учиш буквите и числата, нали? Знам ги тези неща, добра река пробие ли земята веднъж, иди че я спирай! — измъкна момичето, огледа лицето му и <b>видя</b>, че е досущ като синигерче — малко, плахо, пъстрооко и добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Олеле, мамо! Тате и чорбаджи Маринчо излизат! — огледа наоколо да се скрие, ала като разбра, че мъжете вече я <b>видяха</b>, остана на мястото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Дойдох да <b>видя</b> дали си в църквата, тате, кобилата взе да се жреби, та мама ме прати — момичето отиде при баща си и забрави дядо Гънчо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Наставнице, ако продам на петъчния пазар три овце, петдесет оки вино и чувал слънчоглед, ще вземеш ли и мен за просветление? Всичките грошове ще ти дам! — опипваше връхчето на ризата си от смущение. — Сам <b>видя</b>, че съм остарял, ама поне да сричам… Московеца, лека му пръст, толкова беше улисан с момчетата, че нема време за мен…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Ами това, че Исин Ибрахимов натовари цялата си покъщнина и отиде да живее в другия край на Плевен, за да не е на един стобор с даскалицата? Исин не избяга току-тъй от комшулука! Миналата неделя Халиде, като дошла да <b>види</b> майка си и сестрите си, водила и момиченцето си Фатме. Наставницата я поздравила, взела да говори с дружката си през плета, донесла на детето няколко ябълки и рекла, че не е лошо мюсюлманите да отворят училище за момичета, та турските женски деца да се просветляват. Исин бил наблизо, мятал някакви дърва из двора и му се завило свят от това, което отвърнала Халиде.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Свещеникът прочете на глас писанието с червени букви, а хората, изправени по-назад, пристъпяха, бутаха се да <b>видят</b> изографисаното. Иконата блестеше от чистите нови бои и в този ден още никой не мислеше, че парчето смокиново дърво и възхвалата, написана върху него, ще оцелеят столетие; ще се спасят от безпощадните челюсти на дървоядите, ще надживеят тленната плът и човешката памет, за да бъдат повторени от най-добри летописци в страниците на историята.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Никой не <b>видя</b> кога отец Сандул пролази до дрехата на врачанския духовник, за да слуша по-добре думите му. Никой не съзря и уголемените очи на злонравника, щом мерна един от позлатените кръстове, окачен на верижка, да се спуска от ръката на даскалицата. Поп Кънчо върза торбата с връвта, да се види, че няма повече дарове и пак отвори устата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Никой не <b>видя</b> кога отец Сандул пролази до дрехата на врачанския духовник, за да слуша по-добре думите му. Никой не съзря и уголемените очи на злонравника, щом мерна един от позлатените кръстове, окачен на верижка, да се спуска от ръката на даскалицата. Поп Кънчо върза торбата с връвта, да се <b>види</b>, че няма повече дарове и пак отвори устата си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Хората слушаха наставницата и от студа из устата им излизаха кълба дим като от лули. Никога не бяха се питали колко голяма може да бъде земята и колко човеци има на нея. За много плевенци светът беше събран от синорите на крайните ниви до одаите, в които заспиваха вечер. Пък даже да знаеха, че отвъд хълмовете има други хора и градове, те надали биха тръгнали да <b>видят</b> чужда подредба.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Но как може да <b>види</b> и познае човек земята, по която върви, щом той не може да я вземе в ръце и да я <b>разгледа</b> отведнъж? Спротив земята човек е по-малък от самата мравка спротив църковното кубе. Ето защо много години ходил по пътищата, плавал с гемии по голямата вода, докле разбере, че земята има вид на кълбо и от небето се вижда… — Анастасия вдигна ръката си към зимното небе и тъкмо пое въздух да продължи, отец Сандул скочи до нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Боже, ти който <b>видя</b> накатранените порти, виждаш ли и катрана в душата на тази неверница? — плевенският духовник се отклони от словото за опрощение.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Когато файтонът с високия архиерей влезе в града и се отправи към чаршията, някои плевенци рекоха, че <b>видели</b> на седалката друг човек, че отец Агапий не е сам, че с него идва жена… Жена?! Кочияшът карал лудо сякаш да прикрие лицето на другия пасажер, но… Когато поп Петър отвори конашката вратница и от файтона излезе епископ Агапий, след него се измъкна една девица около двадесетте, която имаше прилика с херувимите, рисувани по черковните стени: очите й бяха тъмни, големи, дълбоки за светлина, кожата прозрачно бистра и гладка; косите, оплетени в дълга плитка, увенчаваха няколко пъти главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Бива или не бива, аз зная по-добре и тези дни ще си <b>видим</b> сметките! — заплашително го прекъсна Агапий.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Какви сметки ще <b>видим</b>, ваше високопреосвещенство? Християните си плащат владищината, идват редовно на служба, носят дарове… — свещеникът или беше забравил сплетнята около Анастасия, или добре прикри почудата си и поиска да отклони гнева на владиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Нямам на ум данъците и даровете, а посрамлението преди Коледа! — Агалий Врачански едва сега <b>видя</b>, че до конашката вратница стои и отец Сандул, който не смееше да пристъпи, защото знаеше какво го чака. Духовният пастир спря за миг, помисли дали веднага да наложи думата си и отсъди: — Ти, чадо Божие, до Великден да си намериш подслон другаде, далеч от моята епархия!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Бог <b>види</b> и посрамлението на човешкото стадо, и греха на духовните му пастири — хапливо отвърна поп Сандул, разбрал, че от тази вечер за него няма място във владишкия конак.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Тъй де, ама Цвята е много хубава, изкушителна… — не мислеше да спира задявките, но щом <b>видя</b> дядо Гънчо да ситни по пътя към конака, викна към него. — Ето го най-прилежния ученик на Анастасия!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Дядо Гънчо, седнал върху рогозка недалеч от огнището, чу, че външната врата се отвори и скокна да <b>види</b> кой е.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ох, ваше високопреосвещенство! — опули се и се закова на прага, сякаш <b>видя</b> отец Иван Рилски. — И как така се реши да дойдеш при мен… при нас? — старикът отвори докрай и отстъпи, че да влезе епископ Агапий.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ти и снощи ми каза… — хитроумецът изведнъж се сети, че владиката няма толкова зор за него, ами иска да <b>види</b> и чуе как даскалицата наставлява жените на града. Дядо Гънчо тръгна подир високия гост и продължи да мърмори. — И аз си мислех, че скоро няма да се захване женско школо, затова реших да събирам невестите в одаята, да слушат благонравни обикновения. Зер тази килия за поучения е по-малка от църковната? — редеше приказките, сякаш се оправдаваше. — Ама сядай, сядай, че да послушаш!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Недалече от църковния зид се <b>видя</b> малко момиче, притулено сякаш от хорските погледи и в очакване да срещне някого. Щом епископът и даскалицата наближиха школската одая, детето забърза към тях, ала торбата, дето се удряше о колената и глезените му, не му даваше да стигне вратата преди двамината.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Врачански храброборци изпълниха туй, на което ги поучи даскалът и… на другия ден никой не чу, не <b>видя</b>, кога владиката отвори училището.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Като ходил миналата неделя на Бохот по негова работа, намерил под сеновала на бедни хора голо неколкодневно бебе. Старецът се зачудил, влязъл в копторчето, покрито със слама, и като <b>видял</b> вътре гладни, голи, измършавели купчина дечурлига, се хванал за главата. Някаква съсипана от много раждане жена, го отпратила люто: „Или взимай изтърсачето и го носи със себе си, или го остави да умре!“ Дядо Гънчо съвсем не повярвал, че тези думи може да изрече майка, та я замолил да му даде една кърпа да увие разплаканото голишарче, и го понесъл към Плевен.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Охооо. Млада си още и не си <b>видяла</b> какво значи човешка мъст! Не отиваш във Враца, гълъбчето ми, утре заран ще пратя да кажат, че си заминала, пък ти остани при мен!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— А момите от школото днес се събраха пред църквата „Св. Николай“. Да ги беше <b>видяла</b> стъкмени в сукнени морави дрехи — както им повеляваш да ходят още от първата Коледа, когато открихме училището! Момите днес държаха в ръцете си по една свещ, хвалеха името на епископ Агапий и пееха „Непостижимо ест“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„Наставницата си дошла от Враца?“ — учудените очи на плевенци се пулеха и се обръщаха да я <b>видят</b> как върви, изправена, сякаш нищо не е чула за срама на епископ Агапий… Сякаш той все още беше жив и властта му се крепеше на владишкия жезъл. Сякаш белградският вестник не беше писал за „прелюбодеяния с даскалиците“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Боже! — изрече силно, като стигна вратата на училищната килия и <b>видя</b> големия, ръждив катинар, захапал двете железа… „БЕЗБОЖНИЦА“ беше написано с големи, полуграмотни букви, та всеки да види, да прочете… — Доброненавистници! — ръката й стисна железния катинар, разклати го силно, бутна вратата докрай и през процепа се опита да види стоят ли вътре полукрузките, пясъчниците, чиновете, таблиците по стените… От покоя в килията се измъкна хлад, забрава, тъма, надежди… Господи!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Боже! — изрече силно, като стигна вратата на училищната килия и <b>видя</b> големия, ръждив катинар, захапал двете железа… „БЕЗБОЖНИЦА“ беше написано с големи, полуграмотни букви, та всеки да <b>види</b>, да прочете… — Доброненавистници! — ръката й стисна железния катинар, разклати го силно, бутна вратата докрай и през процепа се опита да <b>види</b> стоят ли вътре полукрузките, пясъчниците, чиновете, таблиците по стените… От покоя в килията се измъкна хлад, забрава, тъма, надежди… Господи!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Какво си намислила, Сийо? — Пенчо <b>видя</b> лицето й устремено, напрегнато, влажно като от непосилен товар.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ако тръгваш надолу, мога да те отведа към чаршията и там ще я <b>видиш</b> — той впрягаше в каруцата чер, лъскав кон. — Това е училището на даскал Ботьо. Този дом вдигна, щом се върна от Русия и сега в него учи момчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Поне ще се <b>видя</b> със старата Хадживълковица, ще отида и до „Богородично Въведение“… Там имаше една хубава монахиня от Русчук, името й не помня, ама… ще се сетя — нарочно подхвърли.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Чорбаджи Косьо <b>видя</b>, че непознатата пътница беше сложила вързопчето си между два дънера, досами шосето и от малкото й потреба разбра, че не идва задълго тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Речта беше гладка, като че наставникът четеше. Анастасия тихо стигна до вратницата и се потули; <b>видя</b> големия зачервен мангал в ъгъла, мерна първите два чина с пясъчниците, полукрузките на отвъдната стена, земното кълбо, донесено от Русия и турено върху масата на наставника, после учителката <b>видя</b> наставника… Не, само й се стори, че е насреща, защото много искаше да го види…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Учителят, който рядко показваше радостта или гнева си, а още по-рядко можеше да се <b>види</b> усмивка на широкото му лице, взе в длани ръката на Анастасия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Как откъде, учителю, нали ти ни чете от „Любословието“? — момчето стана, направлявано от невидима сила и без да взема позволение от даскала, тръгна към учителската височина — да <b>види</b> отблизо наставницата, да пипне дрехата й. — Но има и друго, учителю, тя е била наставница на мойта сестра Калинка, многообичана от хаджи Ана, която прати Калинка от Заара в Плевен…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Нали всички сме твои деца, учителю — Василчо се върна на третия чин, а даскал Ботьо, благодарен в надеждите си да <b>види</b> плевенската наставница, рече кротко:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Какво правиш? — стигна бързо до нея и дръпна вързопа. — Като стигнаха тези вестници до Калофер, аз ги хвърлих в огъня! Никой не трябваше да ги <b>види</b> и прочете! Зная по-добре силата на злосторниците. Ами я виж това — той отведе плевенската наставница към стената, където висяха взаимоучителните таблици: между две от тях, зад стъкло беше сложен лист, пожълтял от слънчевите лъчи, но все още ясен и читав: — „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави кат светило на свещник и да свети, какво Денница между небесни звезди; така и тя сред своя си женски пол и род засия…“</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Учителят се опита да открие сред събрания народ плевенската наставница, защото словото му беше напътено и да я окрили, но като не <b>видя</b> Анастасия, обърна се отново към владишкия трон. С бавни, властни стъпки стигна до своя стол и като погледна назад, замълча сърдито. Последните мъже и жени, изправени до вратата, <b>гледаха</b> пътя към църквата и взеха да шушукат. — Иванка, невестата на даскал Ботьо, иде насам — защо ли така подтичва?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Даскалът разбра, че жените до вратата като говорят, заразяват с приказката си други наоколо, затова почака да стихне дребното им словце. Анастасия, както стоеше сред бъбриците, обърна глава към отворената врата и <b>видя</b>, че там вече стои жена, средна на ръст, но набъбнала от очаквано майчинство. В ръцете си носеше мургаво, слабо дете, дето нямаше повече от година.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Заптии от Карлово питат за теб, Ботьо, търсят те… Ако можеш — бягай! — тя пусна детето на пода сякаш всички да <b>видят</b> колко е хубаво, каква прилика носи с майка си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>На другия ден беше неделя и калоферци не <b>видяха</b> даскал Ботьо Петков из чаршията. Не го <b>видяха</b> и в църквата на неделната литургия; Иванка Ботьова каза, че не се е прибирал у дома, не е оставил никакъв знак за себе си…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не знаем… Не знаем от какво умря, но когато свалихме расото й… — тя се доближи към ухото на Анастасия да прошепти, сякаш се боеше да не чуят чемширите и лозниците как сестрите <b>видели</b> камъка, врастнал в плътта на монахиня Софрония като дете в майка…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Обърна се да огледа зидовете. Както през 1837 година, когато Ковача за първи път я доведе и я остави тук, крепостите й се <b>видяха</b> мрачни, самотни, високи, безмилостно обърнати към душата на невидимия Бог — непристъпни за стремленията и скърбите на живота извън тази земя!… Само небето над манастира беше отворено; вече мислеше за първи сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>На заранта, като затвори пътната вратница на манастира и тръгна от високия рът към чаршията, <b>видя</b> две монахини да вървят към метоха „Иринините калугерици“ — там беше голямото килийно школо за калоферските момичета. Понечи да тръгне подир сестрите и с тях да иде в училището, но знаеше, че в килията ще слуша как момите повтарят псалтир, часослов, апостола, без да знаят светски науки — затова продължи сама.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>От одаята на втория кат, където в събота се чуваше мощната реч на даскала, този ден идваше тишина. И вратата там беше затворена, и покоят отвътре беше така тревожен, сякаш момчетата повтаряха лудориите си наум. Анастасия мина бързо големия коридор, бутна вратата, щото не чакаше да намери някого, а…! Видя учениците, седнали на чиновете да пишат по пясъчните сандъчета. Някакъв мъж — млад, облечен в дрехи по европейски терк, на лицето с хубава, силна брада, стоеше в междината на два чина, говореше тихо, наставнически:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Даскалица Анастасия от Плевен! — щом <b>видя</b> наставницата, Василчо викна от третия чин, а момчетата след него повтаряха.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Госпожице, драго ми е! Чувал съм все похвални думи за вас и щеше ми се да ви видя! — гласът му мек, благозвучен, поиска да я въздигне, а когато даскалът стигна до нея и поднесе ръка, Анастасия <b>видя</b> колко бели и гладки бяха пръстите му. — Името ми е Никола Касапски. Навярно търсихте даскал Ботьо — мой духовен родственик и наставник?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ще кажа на духовния си съратник, че бяхте при нас и вече ви зная! — гласът му все така бавен, втълпяващ уважение към човека, с когото говори, извикваше почит и към негова милост. — Госпожице, какво бихте рекли, ако някой ден мина през Плевен и <b>видя</b> вашето школо? — искаше да я спре, като <b>видя</b>, че тръгва.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Знае… Бях й казала, че някой ден ще мина да си поприказваме, но надали се надява да ме <b>види</b> сега — дотук не беше говорила нищо за себе си и не искаше да каже какво я води насам.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Това е къщата на хаджи Ана. Да те чакаме ли да <b>видиш</b> дали е тук? Тя понякога ходи на гости при сестра си в Котел…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия слезе, обиколи каруцата, че да не мине пред коня, бутна вратата и <b>видя</b> малка спретната къща в големия двор.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Кир Павел, като чу и <b>видя</b>, че плевенската друмница е намерила сродна душа и има при кого да се подслони, викна за сбогом и шибна конете.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Време е… Но ходих в Калофер по други дела, та рекох да мина и теб да <b>видя</b> — не искаше да й каже истината още на прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Видях и даскала, и новото му училище, и невестата му с първородно отроче — добави, за да се разбере, че към наставника вече има само почит, но не и онзи момински плам, който я хвърляше в безсъници зад манастирския зид.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не се измъчвай в спомени и не губи надеждите си! Можеш да останеш при мен, докато се съвземеш, докато <b>видиш</b> по-светъл път или с добри вестоносци отново да тръгнеш за Плевен… — говореше й утешително; като разбра, че макар и полезен, животът на плевенската наставница е злочест. — Ела с мен! — влязоха при момичетата в голямата одая.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добър ден и спорна да ви е работата, девици благоразумни! — Анастасия върна силите си, като <b>видя</b> усърдието им.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Недоизрекла се, хаджийката <b>видя</b> как девойките вдигнаха главите си отведнъж, отместиха ръкоделието, вгледаха се в лицето на непознатата, готови да станат с почит. Първо се надигна едно тринайсетгодишно момиче с високо, заоблено чело, с дълги, кестеняви коси, оплетени на плитка, пусната върху гърба. От очите му струеше ранен разсъдък за възрастта.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Колко драго ми е да видя мъдроучения наставник! — хаджи Ана се поклони на прага и всички девици <b>видяха</b> господина. — Тази нощ не ми се присъниха далекодрумници, пък ей на — бог ми прати двама добри люде в един ден! — тя подаде ръка на учителя, той като взе ръката й, вдигна я да я целуне и тогава рече.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Колко драго ми е да <b>видя</b> мъдроучения наставник! — хаджи Ана се поклони на прага и всички девици <b>видяха</b> господина. — Тази нощ не ми се присъниха далекодрумници, пък ей на — бог ми прати двама добри люде в един ден! — тя подаде ръка на учителя, той като взе ръката й, вдигна я да я целуне и тогава рече.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>В Заара, пък комай и из цяло Българско, единици бяха онези, <b>видели</b> мъж да целуне ръка на жена — сиреч много я тачи!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Даскал Ботьо ли? — лека тъга мина по лицето на Анастасия. — В Заара пристигнах от Калофер с ваши търговци, та там се <b>видяхме</b> е мъдроучения наставник след като е свършил одеската семинария. Станал е по-силен, по-храброборен отпреди, но това му костува скъпо, предраги ми господине. Волята му за народно добро е все тъй велика, а заптии някакви го отведоха в Карлово при валията… пишат му несторени грехове.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Толкова драго е на сърцето ми да <b>видя</b> тези момичета тук, че не смея да кажа каква е волята ми — Захари Княжески не седна на стола, а отиде близо до малката Анастасия, която, свела глава над гергефа, не намираше смелост да погледне госта. — Добре ли се учиш при хаджи Ана?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Много българи са ходили до Ерусалим, отидох и аз с тях. Но малки моми да учат в Русия — това е нечувано! — взорът на хаджи Ана все така не можеше да <b>види</b> по-далеко от високия зид на къщата и от листите на богоучението.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Две недели преди Нова година, като наваля дълбок, здрав сняг и стопаните взеха да обръщат из дворовете си големи прасета, Анастасия и хаджийката бяха тръгнали към чаршията да си купят плат за нови дрехи. Пред кафенето на Чако Мержана <b>видяха</b> господин Княжески, спряха да поприказват с него, пък той изведнъж се озърна, надникна в прозореца на бръснарницата и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Ама това е Михал Хекимина! Не съм го <b>виждал</b> откакто се върнах, а търся билки срещу главоболие. Ще ме почакате ли? — Княжески се вгледа в прозореца, да се увери, че не се лъже, чевръсто влезе в бръснарницата, малко стоя там и излезе. — Ако някоя от вас има страдание, може да се <b>види</b> с хекимина, цяр да му иска. Поканих го у дома на кафе, та е хубаво и вие да дойдете! — любезно подкани двете да тръгнат.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Като мина край прозореца на бръснарницата, Анастасия надникна към едничкия стол за бръснене и <b>видя</b> в него неугледен, възнисичък мъж над петдесет, с оредяла вече коса, широк нос, сложен по средата на широко лице, малко увиснало в бузите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Това е Хекимина, клетият! Носи златна душа, но е злочест — хаджи Ана също надникна да <b>види</b> мъжа, когото отдавна не беше <b>виждала</b>. — Орисията му е толкова шарена, че ако рече да я пише човек, ще прилича на житие и страдание невинного знахара.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— А беше толкова хубава! — хаджи Ана спря, сякаш за миг <b>видя</b> пред себе си снагата на момичето. — Защо й беше такава хубост? — сякаш попита себе си, тръгна отново, понечи да мисли за друго, ала Анастасия искаше да разбере докрай.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ами! Хубостта на Анина беше по-голяма от лудостта й, та така омая Хекимина… Клетият! Ей го какво спечели — тя посочи големия дом на Андрея Митов наспротив къщата, в която живееше Захари Княжески. Анастасия искаше да попита и друго, но долови, че не бива да додява с въпроси. Обърна глава да <b>види</b> къщата на Андрея — висока, с много одаи на двата ката, широки стрехи над горния кат, двойна стълба към хубавия чардак… А лепежът тук-там почнал да се лющи — като къща, дълго останала без живот!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— От много време не мога да спя… А заспя ли, идват ми страшни сънища… Затова ви питам — обърна се към Хекимина и <b>видя</b>, че очите му я <b>гледаха</b> уголемени, жадни за човешка близост, влажни от нежност и мъжка сила…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Никой не проуми какво се случи в идващите до Нова година дни! От сутрин до вечер лечителят държеше пътната врата на голямата къща отворена, че ако мине оттам Анастасия, той да я <b>види</b>. Само в една неделя състареното му лице засия като образ на младенец, обожаващ майка си. Скоро навършил петдесет и пет години, в Михал изведнъж се всели оня зов на плътта и на духа, който като влезе в човешкото същество, захапва го, разкъсва на хиляди късове нощите; пред очите стеле майски цветя, върху раменете никнат крила… а в десницата слага и ножа, с който да се отрежат тези крила!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Похвална е грижата ти за страдащите, добри човече! — Анастасия сама <b>видя</b>, че този мъж има голяма обич към хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Недей! — Анастасия чу зад гърба си, а като се обърна да затвори вратата, <b>видя</b> Хекимина пак състарен, бледолик, злочест, безсмислен за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Когато спряха край стария хан на Миладин Влахов, те слязоха от конете, огледаха се в мрачината, сякаш можеха да <b>видят</b> нещо, невидяно по-преди. В града беше тихо, тук-там идеше светлина от огнища, а от гостилницата на хана се чуваше глъч. Анастасия прокара длан по шията на коня, потупа влажните му ноздри, усети как от тялото й се изнизва умората, а нозете й искаха да вървят по-натам, към плета, където по-рано беше копторчето на Ковача.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Тогава ще дойда с теб! — Захари Княжески тръгна след Анастасия, децата понечиха да последват негова милост, ала от гостилницата на хана излязоха мъже, <b>видяха</b> конете и викнаха към ханджията.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Откъде идвате по това време, мирни пътничета? — заякнал от много работа и с наследен дар да среща хора, ханджията излезе на прага с фенер да <b>види</b> друмниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>…Катинарът на школската одая при църквата „Св. Николай“ беше провесен на връвчица до прозореца, а БЕЗБОЖНИЦА, написано на вратата, беше зачертано. Видимо бе, че ръката, отключила катинара, с много усърдие е заличила и написаното с големи букви. Анастасия, господин Княжески и неговите ученици, застанаха пред мирското школо, ала наставницата не посмя веднага да отиде дотам, да отвори вратата и да <b>види</b> има ли някой вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Знам ли?… Ако хората имат вяра в мен… Наставницата помоли Захари Княжески и учениците му да останат пред църквата, пък сама тръгна към вратата на школото, изкачи стъпалата, спря, за да чуе сърцето си, да <b>види</b> отблизо ръждивия катинар до прозореца… после натисна с гърди и прекрачи прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ако се случи така, че от утре се загубя за човешкия свет, няма да жаля! Доживях да <b>видя</b> плод от дървото, което в мен отглеждаха други човеколюбиви хора. Доживях да <b>видя</b>, че една мома, отрасла от моето знание, дава бъдеще с мъдростта си на други деца, за да не угасне искрата! — даскалицата сне пръчката и обзе раменете на своята ученичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i><i><i>— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница <b>виждаше</b> на вратата големия катинар, <b>виждаше</b> и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше <b>виждала</b> да се гърчи в огъня… но да <b>види</b> това, което очите й <b>гледаха</b> в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„Кой ли е този знатен мъж с Анастасия?“ — плевенци питаха на ухо, обръщаха се да <b>видят</b> по-добре непознатия, докато седмината бавно минаваха по чаршията.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Работни са хората и нравът им е добър — отвърна нарочно, щото наближаваха бояджийския дюкян на Пенчо и Анастасия <b>видя</b>, че има някой вътре…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Нравът им наистина трябва да е добър, защото никъде не чух свади и крамоли, а това, което са сторили с школото… — той замълча. Още мислеше за стореното през есента, но преди малко, като <b>видя</b>, че доброто е надделяло, и в неговото сърце се върна почит. — Това, което училищните настоятели са сторили с школото след твоето заминаване, е препохвално! — той се обърна към децата: — Деца, вие също мислите, че отключването на женското школо е похвално деяние, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Тя хвалеше благородника, а когато погледна към Пенчо, <b>видя</b> смут в лицето му. Добродетелният син на Влад Петков сам разбираше, че макар да печели добре от бащиния занаят, той все още няма драгоценния камък на мъдростта — най-смисления дар за хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Драго ми е да <b>видя</b> такъв наставник! — поклони се леко на господин Княжески, а Анастасия се обърна към учениците.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Бащите на младоженците рекоха да приближат Емин, да го умирят и изкарат извън поляната, щото хората тук бяха невинни, но турчинът, като вдигна ръка и замахна с ножа, порна бузата на чорбаджи Коста и така му остави спомен от сватбата за цял живот! Четиримата мюсюлмани с него <b>видяха</b>, че работата ще стане хептен на беля, хванаха ръцете му, вързаха го и насила го натовариха на каруцата. Тъй…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Остави бея, тате, като идвах насам го <b>видях</b> пиян — Пенчо беше дошъл да обади на Влад, че някакви кираджии от Ловеч го търсят в къщата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не съм видяла владиката… И теб не <b>видях</b>, наследнице моя — първата даскалица се вгледа в лицето на Мита: беше слабичка, неотрасла високо; с евтини, чисти дрехи, под които личеше, че е вече мома.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Не съм <b>видяла</b> владиката… И теб не <b>видях</b>, наследнице моя — първата даскалица се вгледа в лицето на Мита: беше слабичка, неотрасла високо; с евтини, чисти дрехи, под които личеше, че е вече мома.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Учили сме, девице мила, че благонравието не ни позволява да сочим някого сред мнозина — скришом погледна към мястото, където й беше посочено, но не <b>видя</b> мъж в духовни дрехи. Мита не се докачи от бележката на наставницата, щото имаше да й каже нещо важно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не се кахъри за школото, предрага наставнице, ще дойдеш когато можеш. Как не се сетих да дойда да ти помагам — Мита <b>видя</b>, че Емануил Васкидович върви към тях, навярно пека да каже нещо на двете наставници. Клетият даскал: След трийсет години служене в полза народу, миналия октомври духовници и първенци го прогониха от Свищов и по негова мъдра ученост пуснаха черни хули, разнесоха ги из цяло Българско, че да спре почитта към петокласното му училище. А и към трите твърде полезни книги, писани наедно с Неофит Рилски. Приеха го плевенските първенци и запретиха всякоя лоша дума против наставника.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Влизайте вътре! Ще ви скрия в избата — Анастасия бутна вратата с крак, тръгна по пътечката, а когато се обърна да каже на друговерките да залостят с дървото, <b>видя</b>, че Фатме тегли под мишниците майка си…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Емин, като намерил убит Яшар ага, напоил до лудост Сабри и още трима, после минали през сватбарското хоро на сър-пазар — Халиде легна върху рогозка в избата, взе да говори откъслечно това, което помни, а Анастасия се луташе да търси свещта. — От хорото отишли право при Али бей, вече пиян и настръхнал от злост. Сабри казал, че дава Фатме за сина на новия бей, ако той прокуди от Плевен виновните християни… И петимата дойдоха в къщи да <b>видят</b> Фатме…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Боже мили! — наставницата прехапа устни от това, което <b>видя</b> на светнало. — Какво е станало с теб, клета Фатме?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Сутринта стана рано, уми косите си, изпра и лененото платно, с което увиваше малкия Гънчо, облече се и отиде да вземе от Манчо овчаря две оки овче мляко. Мина й през ума да купи две-три овце и като плаща за паша по сто гроша годишно на Манчо, той да й дава мляко всяка заран… Щом стигна навеса на кошарата, чу гласа на жена му, после него <b>видя</b> седнал на пън да дои овцете. Веса Манчовица хвърляше в яслите сухо сено за вечерта и както си беше свикнала да вика, осветляваше го за сватбата, за каруцата на Емин, че и за бягството на Халиде с момичето й.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия разбра, че Манчовица няма скоро да спре, затова отиде до овчаря, бутна рамото му, подаде менчето да й налее току-що издоено мляко. Искаше да си тръгне тихо, незабелязано, ала Веса, като се обърна да гребне с вилата сено, забеляза наставницата. Без да даде знак, че я е <b>видяла</b>, млъкна за миг и поде. — Завчера в Плевен пристигна новият ни владика, дето не знае да говори с хората и хич не го е еня за мъките ни… Не знай ли, не знай ли — щом знае да събира владищина, ще ни научи езика негова милост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Като наближи къщата на дядо Гънчо, <b>видя</b>, че по другия бряг на барата подтичва Мита Банкова. Какво ли можеше да е станало, без да го научи първа Манчовица?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Още първата заран, щом се събуди във Враца, заживя с една жажда — да се <b>види</b> по-скоро с корона и скиптър на владишкия трон! Колкото до мерака, нарисуван дори върху образа му, без да говори за него, епархиотите догадиха бързо какво чака хаджи Дончо, щото той сипеше щедри слова по градовете за велики начинания… Най-чудно остана за всички как владиката и протосингелът се разбират, щом Партений не знаеше български, пък Доротей — гръцки. Епископът можеше най-важното: да брои църковните приходи от бедняшки грошове.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия прихлопи ковашката вратница, тръгна по калдъръмената пътека към софрата с мъжете, които, <b>види</b> се, трябваше да решават нещо голямо не само около женското школо. Сърцето й замря — в двора на конака не беше влизала повече от година.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Няма никога да забравя епископ Агапий, от него съм <b>видяла</b> само добро. Но онези, които отнеха нечестно живота му, искат да го забравят, за да скрият срама си от безчинството — най-сетне стовари дълготаените думи в душата си. Никога с никого в Плевен не бе смяла да спомене името на Агапий след неговата смърт.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Такова нещо не съм казал против наставника! — отрече като се <b>видя</b> на тясно. — Не знам поп Спас какво е превеждал, но съм чувал за деянията на българския учител в Свищов.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не върви, <b>види</b> се, мирски знания да се раздават в църква. Ако наставницата милее за светски науки, нека потърси друг покрив! — думите му излязоха вестма искрени, та се стресна от тях и добави лукаво: — Протосингелът мисли така.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Халиде не доизрече това, което си спомни, защото наставницата наметна дреха, загърна се с платнен шал, каза, че трябва да иде в школото да <b>види</b> Мита…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Разсад щях да искам от Халиде, ама не чух какво е сторила — удавила ли се е, от скалите в Кайлъка ли скочила… Тази заран приказваха на мегдана — безстрастно нареждаше, но <b>видя</b>, че акинджията отвори уста, очите му ненадейно смениха цвета си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Я гледайте, живи ханъми с живо агне! — Банко наистина се учуди, като <b>видя</b>, че жените идват към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Доста време беше минало от деня, когато Анастасия заръча на ковача за измайстори полукрузки по подобие на онези в черковната школска одая. Лукан изкова три полукрузки, които беше искала даскалицата, а от себе си направи още три — няма да са хартък за Плевен. Измайстори ги бързо и от все сърце, ама нали започна голямото великденско чистене, че и усилена кърска работа, наставницата не мина да <b>види</b> готови ли са полукрузките за одаята на дядо Гънчо. Чак тази заран — преди да отиде в мирското школо, отиде до огнището на Лукан.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Тодор Бекярина, като дойде тук оня ден да вземе синджир за кучето си, <b>видя</b> железата, попита за кого са; аз му рекох — както си е — пък той щом плати синджира, даде и трийсет гроша за полукрузките.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>На наставницата се прииска да удари земята с камък, че по нея вървят толкова нескопосни хора — за един човешки грях хулят и спират сто добрини!… Като наближи големия двор, Анастасия <b>видя</b> край чемширите високата снага на Макрина; метеше пътечката към вратницата на първия кат и говореше със силен глас на духовната си сестра, която не се <b>виждаше</b>, но навярно беше наблизо, щото и нейната реч се чуваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добър ден, благонравни сестри, личи, че женски ръце шетат в метоха — поздрави, направи няколко крачки към чемширите и <b>видя</b> с колко прилежание градината бе подредена: шумата събрана, опалена, цветята оплевени и прекопани, стволовете на овошките — прясно варосани. Варосани бяха отвън и стените на метоха, та къщата на Йеромонах Павел от запустение вървеше към цъфтеж.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Откакто се <b>видяха</b> в школската одая първия ден след пристигането в Плевен, та препирнята между даскалиците се оправи във владишкия конак — от тогава не се бяха срещали. Анастасия шеташе в нейното школо, те — в своето. Трите одаи на горния кат бяха стъкмили за живеене, а преголямата одая на първия трябваше да превърнат в школо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Как забравих, че сложих дърва в огнището преди да тръгна! — уж случайно се сети. — Главните могат да паднат на пода, Гънчо ще се изгори! — обърна гръб, като <b>видя</b>, че вратата на хапа се отвори и на прага застана мъж досущ Хекимина.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Бог чува думите ти и ще те накаже! — попадийката отвърнала люто и надникнала в сандъка на Хекимина, пълен със стъкълца. — Що е това? — уплашила се, като на стъклото <b>видяла</b> знак с три числа 691 и помислила, че лечителят прави магия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Боже! — облещила се и се прекръстила, като <b>видяла</b>, че кръвта спира, а Хекимина, без да се чуди, продължил да чисти раната от калта, бързо я стегнал с бяла кърпа, турил две дръвчета отстрани на ногата и зачакал попът да се свести.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Защо си тук? — Анастасия се сепна, като <b>видя</b> Хекимина седнал, опрял гръб о ствола на многоплодна ябълка. Почиваше си. Нивата с боба и царевицата на даскалицата беше прекопал сам за два дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Трябваше да ти кажа първо добър ден и добре дошъл, ама не чаках, че ще те <b>видя</b> тук — стана й мило от грижата на Хекимина. Идваше вечер по хладно да прекопае две-три бразди, но тези дни се чувствуваше отмаляла, та не дойде на нивата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Къде да си поговорим? Ти не смееш да дойдеш в хана, аз не смея да мина край къщата, дето живееш — говореше й честно, спокойно. — Само Гего знае защо съм в Плевен. Той знае нивата ти, той ме докара… — обърна се с тяло към нея, а под разкопчаната риза, на пазвата й <b>видя</b> голямата златна пара, която й беше дал в Заара.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Виж какъв мъж пристигнал в Плевен! — лицемерно захвали Михал, щото от всички слова на плевенци очакваше да <b>види</b> мъж снажен, силен, надут, а осанката на лечителя му се стори вестма малка за подслон на велика душа.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия Димитрова доживява до преклонна старост. Няма запазени сведения, че от първия й, единствен брак с Михал Хекимина тя има наследници. Заедно с алхимичната си лаборатория лечителят носи и приказки за градове отвъд Империята, които той е <b>видял</b> в младините си. Учи наставницата и на практическа медицина — така необходима на хората, далече от медицински знания… За съжаление първият лекар на Плевен умира само четири години след венчилото си с Анастасия Димитрова, като оставя добър спомен сред хората на града.</i><br><br>
------------------------<br>
Неда Антонова;Вино и молитва;2007;<br>
<i>Професор Ландау ми се стори много стар - по-стар дори от самата медицина. Носеше бермуди в цвят каки, тиранти, раирана риза, брадичка а ла Тимирязев и очила, чиито матови стъкла не ми позволиха да <b>видя</b> цвета на очите му. Бозав кичур се ветрееше на върха на темето - рехав знак за някогашната му рижа коса, останала гъста само на снимките.</i><br><br>
------------------------<br>
Неда Антонова;Вино и молитва;2007;<br>
<i>Извади от торбата на рамото си стъклена кутийка - като онези, които <b>видях</b> в музея на Йерихон, пълна с белезникави семенца:</i><br><br>
------------------------<br>
Неда Антонова;Вино и молитва;2007;<br>
<i>Дрехите на мама - <b>видял</b> я бях да плаче, докато ги подрежда в кашоните - оставихме така, както си бяха опаковани. Аз заех малката стая, а баща ми - голямата. На първия етаж разполагахме с просторна, но допотопно обзаведена кухня и с дневна, където преместих леглото си, след като останах сам. </i><br><br>
------------------------<br>
Неда Антонова;Вино и молитва;2007;<br>
<i>След като самоволно отмених словесната карантина, аз вече можех един път месечно да яхвам Шейх и да слизам до къмпинга - просто за да <b>видя</b> живи хора - а на връщане домъквах пълна раница вестници и списания с едномесечна давност - новините не ме интересуваха, използвах само кръстословиците. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i><i>        Привечер на седемнадесетия ден джунглата внезапно се разтворила пред <b>погледа</b> им и испанците за първи път <b>видели</b> храма, наречен по-късно от тях "Елдорадо" - висока, пресечена пирамида от камък, със стъпала от чисто злато. На дон Алехандро се паднала честта пръв да изкачи стъпалата, след него вървял Педро Бланко, а отзад двамата войници. Индианците останали в подножието на храма, защото така гласели заповедите на отците им. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Изкачили стълбата, а на върха - посредством някакъв таен механизъм отворили черната врата и... Едва повярвали на очите си. В дневника не пишеше какво са <b>видели</b>, но то било необикновено - нещо, което ги потресло. Педро Бланко паднал на колене пред прага, шепнейки името на Бога, после, сякаш обладан от нечиста сила, се втурнал напред. В последния момент дон Алехандро успял да го задържи - повалил го на пода, въпреки отчаяната му съпротива, и изкрещял на войниците да затворят вратата. Така и сторили. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Трябва да издържа още малко. Само няколко седмици и всичко ще свърши - това любопитство от страна на околните, тази подозрителност, тези погледи и шушукания зад гърба ми. Не знам дали изобщо ще се завърна, но и никога повече да не <b>видя</b> Испания, не бих съжалявал... И последно, което вписах вече в завещанието си - не се ли завърна до три години, считано от момента на заминаването ми, задължавам моите наследници да направят този ръкопис обществено достояние. Намирам се пред прага на едно чудо - най-великото от всички чудеса на земята. То се нарича Елдорадо! </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Четиридесет... Бяха спрели в късния следобед на нещо като естествена полянка сред гъсталаците, за да отпочинат малко и да хапнат. Всичко стана внезапно, без да очакват. Докато отдъхваха след уморителния преход, въздухът забръмча, сякаш стотици разярени оси се носеха срещу тях, и Брет зърна неясни силуети, изплували иззад стволовете на обкръжаващите ги дървета. Индианци! - помисли си, а миг по-късно облакът от стрели ги удави. Видя как първата от тях се заби в гърлото на човека до него - един много едър, русокос швед на име Свен, който изхриптя и тежко се свлече на земята. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Долепи лице и надникна през процепа. Сега вече го долови съвсем ясно, но колкото и да напрягаше очи, не успя да <b>види</b> нищо - отвъд цареше мрак. Продължи да се взира озадачен и му се стори, че различава някакви блещукащи светлинки, прилични на светулки. Не, по-скоро беше от треската. И все пак този шум... Беше сигурен, че го познава отнякъде, ала думата му се изплъзваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Защото твърде дълго живях в мрак и вече не издържам, защото този град ме задушава... защото не бих могла да прочета романа, който ще напишеш... и защото никога няма да <b>видя</b> морето отново... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Изправих се рязко на колене и с два бързи изстрела свалих типовете с автоматите - <b>видях</b> ги да рухват като отсечени. Останалите трима вече бяха в колата. Потеглиха с пълна газ, но някой, когото не виждах, продължи да стреля - този път от входа на банката. Целеше се по диагонал към улицата, където неизвестно кога се бе появила полицейска кола. Беше спряла напреко на платното, имаше и полицаи с пушки. Първата кола все пак премина... Изтървах оръжието и паднах обратно върху нея, защото болката в гърба - едва сега я усетих - ме преряза непоносимо. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Не знам. Може би... Недей да говориш. Потърпи още малко. Най-после - <b>видяха</b> ни. Идват насам. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i><i>        Виждах Карен на известно разстояние пред себе си. Вървеше по тесния перваз над празното пространство с такава лекота, все едно краката й не докосваха твърда скала. С развятата си бяла тениска напомняше някаква птица, готвеща се да се откъсне от ръба на скалата и да полети. Движеше се прекалено бързо, не успявах да я следвам. Понякога се изгубваше от <b>погледа</b> ми зад някоя чупка на пътеката и аз затаявах дъх, ужасен от мисълта, че няма да я <b>видя</b> повече - че може би е паднала, но тя се появяваше и ние отново се впускахме в танца на смъртта... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Да, несъмнено машината е принадлежала на тях - продължи Харада, - но засега не знаем нищо повече. Например защо беше открита на Юпитер - доколкото ми е известно в цялата Слънчева система, освен на Земята, не са откривани следи от тях. Или нейната твърде висока скорост... Просто е невероятно, че за толкова хилядолетия не се е стигнало до някой по-значителен сблъсък с метеорит и е оцеляла. Дали е имала определена цел или случайно е била заловена от гравитационното поле на Юпитер? Надяваме се с ваша помощ да разрешим тези загадки... Хайде, елате. Още не сте <b>видели</b> всичко. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        "… сега е далеч. Никога няма да <b>видя</b> Хайна отново, нито Третата. Сигурен съм, дори по някакво чудо или случайност да бъда спасен. Отдавна престанах да се надявам. Съмнявам се, че вече някой си спомня за мен - за тях аз съм мъртъв. Дните ми са преброени, а металната черупка неумолимо ме носи към смъртта. Дотогава - докато още не е настъпил краят, ще пиша. Това е единственото, което ми остава. Въпреки че е безсмислено, защото никой никога няма да прочете тези редове… </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Станцията - помисли си той. Като че сам не си вярваше, че ще я <b>види</b> отново. Струваше му се страшно далеч - на светлинни години оттук... Хайде, стига! - заповяда си мислено. По-добре беше да тръгва, вместо да си внушава глупости. Веднъж да се измъкнеше от тези блата и щеше да стане по-леко. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Премина през девет или десет подобни пояса, а когато тежката завеса на последният от тях падна,     Мартин ахна. Озова се в нещо като кръгла зала с няколкометрови куполовидни стени и тавани от снежнобяла паяжина, по която блестяха капчици утринна роса. Картината го порази. Беше невероятно величествена. Сякаш пристъпи в храм - в някаква ефирна катедрала, сътворена от ръцете на изкусен майстор-тъкач. Сигурно беше първият човек, който зърваше това... Направи още няколко крачки навътре, възхитен и учуден едновременно, когато го <b>видя</b>. И почувства, че се вцепенява... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        В същия миг го почувства. Трусът... Беше толкова силен, че не успя да се задържи на крака. Цялата околност пред очите му потрепера, разтърсена от чудовищен гърч - секунда по-късно до слуха му долетя и познатото зловещо скърцане. Докато се опитваше да се изправи, Мартин <b>видя</b> как земята с оглушителен грохот се разцепи на хвърлей от пролома и пукнатина - беше огромна! - запълзя към него, поглъщайки реки от пясък. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Почувства слабо подръпване, като че беше закачен с невидима пъпна връв и след миг отново се <b>видя</b> в подножието на склона, а под него имаше засъхнала локва кръв, само че пеперудите бяха отлетели. После рязък тласък го запрати в нищото, където го чакаше мракът - черен и задушаващ. А може би беше смъртта... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Вече знаеш. Случи се онова, което сега се случва с теб. Известно ми е какво си преживял, за да стигнеш дотук... Казвал се е Наваро, нали? Видях те да лежиш на брега, малко след земетресението. Ти беше мъртъв - или почти. Но те ти помогнаха - спасиха те... Не ме питай защо или как. Понякога и на мен самата ми е трудно да ги разбера. Сигурна съм обаче в едно - че ти едва ли ще поискаш да се върнеш към онова там - тя направи неопределен жест с ръка към хоризонта. </i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i>Събитието не можеше да бъде отминато току така. Събра се дори художествена комисия, призвана да реши съдбините на трупата, и за награда изпратиха артистите вкупом на разпределение в провинцията. Наред с дипломираните витизчии. Това сложи края на самостойното им дело. Ентусиастите един след друг се разпиляха. Не си струваше да мухлясват в миманс по маргиналните сцени. Само Ели и гаджето й Киро  реставратор, съчашник на екзистенциалистите, на всякакви идеолози новатори, <b>видяха</b> в тази си участ знамение. Както се оказа знамение и срещата им в Театъра на ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i> А, виж…  Панайот Гешев отстъпи крачка назад, отметна коси и се загледа в творбата си с детски захлас.  Нека й се полюбуваме малко. Заедно. Затова дойдох. Изкуството има нужда от социализация, нали така ни учеха в академията? Виж, виж само как грее! Специално съм търсил тази космическа светлина. Като преминаваща Халеева комета. Ще мине и ще я <b>видим</b> чак след хиляда години. А?!</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i> Знаеш ли, ще ти призная, че правя цял цикъл на тази тема. Искам да <b>видиш</b> и останалите картини. Те са варианти на вечното привличане между мъжа и жената. Адам и Ева, Ромео и Жулиета, Страстта и Любовта!</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i>Ти си отиде и нищо вече не е същото. На мястото на твоята градинка край скалата са прорасли бурени. Слънчевият душ студенее под сянката. На плажа охранени матрьошки са завзели чадърите, делтапланите, кантината, самодоволни и високомерни, новите господари на идиличното ни убежище. Нощем пияни шофьори надуват до отказ касетофоните с чалга. Няма кой да ги спре. Страх и агресия. Сърцата ни прескачат, болните ни изтерзани сърца, ще издържат ли до утрото? И палим кандилото под портрета ти. Вече няма нищо забранено. Само ни е отказано да те <b>видим</b>. Може би в другия ни живот. В другия. Ако има такъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Сънувах Жорж. Влезе през терасата и седна ей там, на канапето. Аз никак не се уплаших. Даже се зарадвах, че идва да си ме прибере. Беше облечен в синия габардинен костюм, само лицето му не <b>видях</b>. Мислиш ли, че ще дойде пак?</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Ласка приклекна на мозайката, вдигнала огорчени очи. Няма да излизат, то се е <b>видяло</b>. Но ще изчака, докато затворят вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Гошо слезе от влака и забърза към центъра. Ходил е веднъж в градския им дом, хареса му и желязната порта, и витата стълба, и чардака. В стаята на Ружа и Аглика имаше черен лъскав шкаф със свещи отпред. Малката тъкмо го бършеше с парцал и дрънна мелодично звънче, досущ като хлопатар. Имаше и много книги, и вази с цветя, ама не от тия, дето растат на село, а купешки. От селските <b>видя</b> само неувехки, сложени в глинена чаша до прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Вратата се отвори, тласната от отчаяния й биоток и Анелия влезе запъхтяна, не от бързане, а от усилието да прескача мъжките трупове по стълбището. На една от общите продукции в училищния салон презрелият солфежист Матю Модулацията за малко не падна от балкона в порива си да <b>види</b> по-добре белега й под брадичката.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Кристина си наложи да вдигне глава. И онова, което <b>видя</b>, я накара моментално да дойде на себе си. Анелия не беше помръднала, сключила ръце върху чантата си от зебло, от която стърчеше калъфът на цигулката. Приличаше на мима на Марсо с протеклите чернилки под очите и изкривената уста върху брашнената маска.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Слушай, ще се <b>видим</b> скоро, а? Аз трябва да бягам, че моят сигурно се е прибрал и души в хладилника. Звънни ми. На стария номер. Чао, Мичман.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Той я изпрати с поглед. Една жена, която някога можеше да има, ако искаше и която никога нямаше да поиска. Плати сметката и се огледа за уличен телефон. Галя, естествено, щеше да откаже да се <b>видят</b>, можеше дори да затвори, като чуе гласа му, но този импулс беше по-силен от него, а морето го бе научило да следва импулсите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>После, когато се върна в кафенето и зачака идването й, Дари Мичмана си преповтори целия им разговор. Но онова, което не успяваше да възпроизведе, бе промяната в тона на Галя, нещо, което не познаваше и не можеше да определи. Дори не съгласието й да се <b>видят</b>, изтръгнато така лесно, а странните нотки в гласа й обърнаха тъй дълго изгражданото му равновесие с главата надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Тя се зададе откъм ъгъла, но никой от зазяпаните до преди малко в Поли мъже не й отдаде дължимото. На времето, когато един приятел го попита: „Добре де, какво намираш в нея?“, той замълча безпомощно. Защото трябваше да каже: Ами онова, което <b>видях</b> в Античния театър, онази струяща светлина.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Сега се опита да я види такава, каквато беше. Мургавото мрачно лице без грим, изринатата от горещината шия, басмената рокля, подчертаваща плоската момчешка конструкция и прекалено големите ходила за дребния й ръст. Но не <b>видя</b> нищо. Чакаше с пресъхнало гърло точно тази жена, нея и никоя друга и се чувстваше като ученик пред първата си среща.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i>Сега се опита да я <b>види</b> такава, каквато беше. Мургавото мрачно лице без грим, изринатата от горещината шия, басмената рокля, подчертаваща плоската момчешка конструкция и прекалено големите ходила за дребния й ръст. Но не <b>видя</b> нищо. Чакаше с пресъхнало гърло точно тази жена, нея и никоя друга и се чувстваше като ученик пред първата си среща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i>е застанала в другия край на салона пред картината му с надпис „Синьо“. Пясъчнобели улици и пясъчнобели калкани със следобедни сенки по чупките. Стои и <b>гледа</b> и Той не знае какво му се иска повече — да <b>види</b> израза на лицето й или да узнае мнението й за картината. Само че тя е в гръб, а наоколо му валят обичайните за случая комплименти: прекрасно... забележително... особено тази нова тоналност... изтънчено, много изтънчено... Честито!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i>Магда е обиколила платната в дъното и сега върви право към него. Нито суперелегантна, нито супермуза. Раменете й под леката кенарена блуза са същите момичешки трепетни рамене, а главата й е вирната дръзко, сякаш стои отпреде му и го <b>гледа</b> в очите, и така <b>гледа</b>, и така се усмихва, че сърцето му се сгърчва като мях, от който са отнели всичкия въздух. Веднъж я накара да легне на леглото в старото тясно ателие, за да <b>види</b> по-добре картината с онези подивели дървета по залез. Тогава тя за първи път легна на неговото легло.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i>Тя не казва: Искам да ги <b>видя</b>. Поглежда към жена му, сякаш да се увери, че всичко трябва да бъде така, както е.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>„Бързо! — извика Нина. — Търсят те по телефона“. „Тате — гушна се в него малката му дъщеря, — получих двойка“. „Не двойка, а тройка“ — поправи я голямата. „Двойка, двойка!“ — настоя малката и очите й плувнаха в сълзи. Още една застъпница на fair play. Бедничката. „Добре, после ще ми разкажеш — отмести я той. — Да <b>видим</b> кой се обажда“.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Покорно благодаря. — Момчил Бонев сведе поглед към калните си обувки. — Какво искаш да сторя за теб? Да ти купя едно уиски? Или да ти дам да <b>видиш</b> предварително какво пиша, правехме го някога, нали? Не, не. Ти искаш да опазиш чистотата на принципите. И така, аз трябва да отпечатам нещо от потърпевшия ни колега. Може би същия концерт за цигулка, моя или неговия, какво значение... Само че кой ще поеме щетите, защото като член на мафията аз подлежа на най-строг финансов отчет.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Момчил Бонев стана от финландското кресло. Пердетата бяха чисти и мокетът беше чист, и приятелят му изглеждаше безупречно чист в сивия си костюм на райета и небесносинята риза, и разкошното създание, което надникна да <b>види</b> дали визитата е свършила, светеше от чистота. Навремето ходеха заедно по момичета, харесваха все грозноватите, защото и те ги харесваха и как иначе с ония опърпани пуловерчета и якета с празни джобове. Чорапите им миришеха, но телата им лъхаха на здраве и душите им също.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Това е важен момент. Започва да усеща чуждите погледи върху себе си. Лелите, затиснати от чанти с домати, които бавно вдигат глави от вестника, за да я <b>видят</b>. Все още не коментират. Просто подават глави и гледат. Усеща ги как пъплят по нея — тая какви слаби крака има, не й ли е топло с тая риза, кво сега търси с кого да се скара. Той също я гледа.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>После открива бележниците. Тия неща се пазят, разбира се. Обаче от години не знаеше точно къде. Нещата не са престанали да съществуват, само защото той не си спомня за тях. Първата двойка, примерно. „Не е подготвен добре за часа по рисуване“. Подписът на другарката Христова. По-късно я <b>видя</b> да продава обеци, брошки и пръстени. А помни чувството за вина тогава, когато се връща вкъщи с първата забележка и се чуди това страшно ли е и трябва ли да му обръща внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i><i>Струва му се, че всичко това не се случва с него. Все едно върви, а успява да се <b>види</b> малко отстрани, <b>наблюдава</b> се как се движи между изгорелите треви. Не чувства ясно движенията си, има усещането, че се движи пет сантиметра над земята и първо прави крачката, а след това разбира, че е вдигнал крак.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i>   На пазара в Кайро Демир първо <b>видя</b> раните от бич и изгорено по телата на двамата роби, после <b>разгледа</b> татуировките по кръста, раменете и вратовете им. Разбра, че са братя и мъже куах?ла – непокорни до смърт. Напипа с поглед очите им и дълго дълба в тях. Не носеше нужното злато в себе си, затова развърза килиджа и го метна в краката на мазния египетски роботърговец. Свитата на бея прибра новата стока и я изпрати в крайградската му къща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Този бе Демир Бозан, който препускаше през житата и се надбягваше със залеза, когато <b>видя</b> в далечината на пътя между нивите тънък силует. Пришпори лекичко кобилата и настигна млада, красива българка. Тръгна редом с нея. Тя не вдигна поглед, не забави крачка. Носеше торба на гърба и стомна в ръцете си. Беят я изпревари, обърна рязко коня и го вдигна на задните му крака току пред девойката.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i>   – Не ми се <b>видя</b> зъл, дядо. Уж строго гледаше, но хич дори страшно. А черните мъже са му като двойна сянка и зорко го следят, не го изпущат из очи. Ала го <b>гледат</b> с обич, сякаш им е баща. Странни са тези, черните. На хора идват и зъбите им едни бели, бели, а кожата им въглен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   – Този бей как ти се <b>видя</b> – пречистен, или жив мъртвец? Нали си умница, как ти се стори? Или златото те заслепи?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   – Този мъж е убивал и умирал, дядо. Видях го в очите му. Зло го е настигало и зло е изпращал. Но изглежда топъл мъж, мъдър и... уютен. Като под крило на орел се почувствах. Може би по друг път е вървял, но пак е стигнал, докъдето и ти. Така го усещам. Не е по сила от този свят, но и този свят не е по силите му. И го знае... Да спим сега, нощта иде, а с нея и рожбите и?. Невинните в съня си няма да пострадат, защото Бог бди над тях... Дано бди...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Беят се съвзе и премести крак по сипея, тръгна, а зад него се люшнаха и поеха нагоре и черните му сенки. Отдолу, откъм полето, се чуха одобрителни викове и подсвирквания, серия гърмежи блъсна баира пред бея и се затъркаля обратно към събралото се в подножието множество, където мълчанието на българите започваше да възвира като курбан чорбата в казаните. Всички бяха <b>видели</b> колебанието на бея и как Росица хвана съдбата на двамата в своите ръце. Турците я възхваляваха, селяните я чумосваха, колибарите я ожалиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Росица се изненада, когато <b>видя</b> на ливадата край селската рекичка двата свободни ата да пасат, а господарите им да седят на везано килимче под сянката на брястовете. Младият баща на новороденото отклони мислите и? за какво и защо черните телохранители на Демир Бозан я чакат – мъжът се приведе в нисък поклон и и? целуна ръка като на свята жена. Черните принцове рипнаха, атовете като че ли с магия се озоваха край тях и мъжете ги яхнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   На разсъмване Росица заспа изнемощяла от чувствата, които я прегазиха. Сви се на кравайче върху меките постели и с усмивка се остави да я отнесе сънят, както спокойна река отнася прекършена вейка. Демир Бозан, великият воин на Падишаха, в чиято десница имаше повече смърт, отколкото в барутен погреб, тихичко се отпусна на една страна до девойката и намести едрата си глава до нейната, за да го пари дъхът и?. Видя я като дете, като жена, като снежно ручейче и лавина, като тънка клонка и вековна гора...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i>   Мъжът плачеше и сълзите му капеха по бузата на момичето. Когато хаосът от мисли се измори да блъска в слепоочията на бея и той отвори очи, <b>видя</b>, че Росица го <b>гледа</b>. Без страх, свян, съжаление. Гледаше го с вяра, като свой отдавна търсен спътник в този безкраен порив за свобода, наречен любов.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   – Значат за този, който има очи да ги <b>види</b> и сърце да ги разбере. Ти очите току-що ги намери, сърцето дали го имаш? – Дядото се усмихна благо, както се усмихваше на селските хлапетии, когато ги поучаваше или изпитваше умовете им. – Пък за шарките, на кръст сложени, не бери грижа – шарки. Една вяра от шарки ако се води и по картинки ако се равнява, къде и? е началото, хеле пък де ще и? иде краят. Но за изпита – изпит си е. Всичко е изпит. И това, дето си дошъл дотук и дето с мен те срещна Този, дето среща – и това е изпит, но за кого?!</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   – Ами ти, старче, не се ли страхуваш да си толкова мъдър, не ти ли е самотно в знанието ти, не са ли на свършек силите ти по тоя път, дето няма край, но е <b>видял</b> края на много пътници? – В гласа на бея се разсипа дълго таената му болка, опари думите му, жигоса ги.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Хората в подножието на баира не виждаха белия град с фонтаните, керваните, портите. Но <b>видяха</b> как беят на Врабево, Демир Бозан, се изправи с нечовешки порив, извървя като насън последните крачки до горичката и там се строполи в прохладната и? пазва.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Само дедецът вдигна очи към небето и <b>видя</b> планинския орел, понесъл душата на бея, да се издига все по-нависоко и по-нависоко. И сянката от крилете му премина по земята като два вихрогона, яхнати от черни принцове.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Пийте, братя, да поменем Гьока Цветнио и да <b>видим</b> що че я чиниме тая каша… ? Дядото люсна поредно пърцуцата и тресна шишето на масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Синовете на стареца се поизправиха на столовете и се огледаха да <b>видят</b> дали думите на баща им не са разлютили някого, кого другиго са успокоили...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Преместете Гьока ей там, да се не <b>види</b> от вратника, че a се сбърка некой да надзърне и що че <b>види</b> ? мъртвец нaземи, ние къркаме ко караконжуле! ? Старецът посочи един по-тъмен ъгъл, накъдето синовете му завлякоха ямурлука с трупа.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Пай утре, сине, утре. Легай и спи. Пай утре – как Бог рече! То слънчицето да <b>видим</b>, другoто е лесно…</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, <b>видя</b> два кораба, които стояха край езерото. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и като седна, поучаваше народа.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Като <b>видя</b> това, Симон Петър падна пред колената Иисусови и рече: Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	С върховно усилие на волята вдигна натежалата си глава от възглавницата, отметна одеялото и стана. Пътят до банята му се <b>видя</b> особено дълъг. Преди да се захване със зъбите си, включи миниатюрния радиоприемник, който бе монтирал до огледалото. Обичаше да слуша дори и когато бе под душа или се бръснеше. Баща му никога не слушаше радио в банята, а майка му само клатеше глава и се чудеше докъде ли ще стигне синът й с тези мании.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Съгласна съм да ме мислите за елементарна - не мирясва слушателката - и все пак ми се ще да <b>видя</b> физиономията Ви, когато гълтате нещо подобно. Не искам да кажа, че сте хомосексуалист. Просто някой път съберете собствената си сперма и я изгълтайте.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Всъщност не ти се обадих, за да се заяждаме - реши да бъде по-твърд Павел, - исках само да ти предложа да се <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- След като се разделихме, си мислех, че никога няма да искам да те <b>видя</b> отново. За секс пък да не говорим. Дали все още те обичам, след като правя любов с теб?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Сега или никога, каза си Павел и смело се отправи към масата. Не очакваше да <b>види</b> Мария тук. Самият той рядко се вясваше в Яйцето. Задимената квазиинтелигентска атмосфера не му понасяше. Понеже мина през книжарницата, реши да се отбие и в заведението. Имаше час и половина до лекцията и се надяваше да <b>види</b> някой познат.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Отвори очи, защото наистина се беше възбудил. Членът му напираше да излезе от боксерките. Реши да отиде в банята, за да не се пръсне от напрежение. Мисълта за нея бе толкова силна, че ако отвореше очи, бе убеден, ще я <b>види</b>. С едната ръка милваше члена си, а с другата галеше зърната си. Най-силно се възбуждаше, когато девойките го докосваха по гърдите. Можеше да свърши дори без да докосва члена си. Представи си я с дълга пола, с високи обувки, с черни копринени чорапи, без бикини и без сутиен. В следващия момент спермата му опръска плочките.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	И <b>видях</b> и чух един Ангел, да хвърка посред небето и да вика с висок глас: горко, горко, горко на живеещите по земята от останалите тръбни гласове на тримата Ангели, които ще тръбят."</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"Затръби и петият Ангел, и <b>видях</b> звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"И тъй, <b>видях</b> конете във видението и ездачите им, облечени в брони огнени, хиацинтови и жупелни; главите на конете бяха като глави на лъвове, и от устата им излизаше огън, дим и жупел.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Ти пък! Пред тях съм винаги страшно любезен. Направо се разсипвам от комплименти. Иначе как да просперирам в тоя гаден живот! Извинявай, <b>видях</b> Гери. Трябва да му кажа няколко мили словца.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- А, сега и аз го <b>видях</b>. Напускаме ви със съжаление. Нали знаете, работата преди всичко. Обадете ми се, Петър, ще се радвам да пием кафе заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Вие си поговорете, аз ей сега се връщам - казва Борис, - <b>видях</b> маникюриста си тук. Трябва да го хвана, за да си уговоря час.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"И <b>видях</b> една жена да седи на червен звяр, който беше пълен с богохулни имена и имаше седем глави и десет рога.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	За да пробва физическата си форма, Петър се качва на горния етаж. Най-напред заради тъмнината не успява да <b>види</b> нищо. После забелязва, че вратата на една от стаите е леко открехната. Петър се приближава още и става свидетел на сцена, която се зарича да предаде едно към едно в следващото си предаване. Дизайнерът Красимир лежи на земята. Обут е в дълги бели чорапи и обувки стил Луи ЩИV. На главата си има перука в същия стил, а върху голите си гърди е закрепил огромно дантелено жабо. Панталони и гащи липсват.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"След това застанах на морския бряг и <b>видях</b> да излиза от морето звяр със седем глави и десет рога; на роговете му имаше десет корони, а на главите му - богохулни имена. И <b>видях</b>, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравяла. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра."</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Че как? Нямам време за губене. Не използваш ли момента, изгаряш. Та на въпроса - помисли дори за конкретни рубрики, аз също ще мисля. Предлагам ти да се <b>видим</b> след няколко дни и да нахвърлим примерна концепция.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"И <b>видях</b> друг звяр да излиза от земята; той имаше два рога като на агне и говореше като змей. И с всичката сила на първия звяр той действаше пред него и караше цялата земя и жителите й да се поклонят на първия звяр, чиято смъртна рана бе заздравяла."</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Реалността няма да ми позволи да загубя окончателно връзката си с нея. Тя е като жена, с която се опитваш да скъсаш. Колкото и да се мъчиш да се откъснеш, има едни недоловими нишки, които те свързват със злободневието. Можеш само да си представяш, че те не съществуват, и да се чувстваш свободен. Ако обаче си достатъчно искрен, ще <b>видиш</b>, че това е невъзможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Интонацията на ефрейтор Станимиров не предвещаваше нищо добро за Петър. Всеки път, когато го <b>видеше</b> да чете, ефрейторът побесняваше. Селската му алитератска същност не допускаше за нормално някой в казармата да си кьорави очите с букви, вместо да спи, да пие или да чука местните курви.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Николай Владимиров е спортен тип, около четирийсет и пет годишен. Обади се тази сутрин в Радиото и предложи на Петър да се <b>видят</b>. Специално помоли за конфиденциалност. Петър също нямаше намерение да дрънка наляво и надясно, че се среща с ченгета.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Не искам да те тревожа, но имам усещането, че съвсем скоро отново ще се <b>видим</b>. Повярвай ми, аз съм по-добрият вариант от Горилата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"Затова в един ден ще й се струпат поразите: смърт, жалост и глад, и ще бъде изгорена в огън, защото силен е Господ Бог, който я съди. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствали с нея и живели разкошно, кога <b>видят</b> дима от изгарянето й".</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"Дори и в най-сляпата разрушителна ярост не може да не се <b>види</b>, че задоволяването на влечението е свързано с изключително голяма нарцистична наслада, че това задоволяване показва на Аза осъществяването на неговите стари желания за всемогъщество."</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Толкова силно ли Ви интересува? Не мисля, че е важно да го знаете още отсега. Тъй или инак скоро ще <b>видите</b> готовия продукт на екрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Боже мой, колко се радвам! - почти изкрещя той. - Не сме се виждали толкова време. Впрочем, извинете, първо трябваше да ви запозная. Това е Мария, най-интелигентната ми преподавателка в университета, а това е Божана, сигурно вече си <b>видяла</b> мазохистичния й видеоматериал.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Тъкмо обратното. Чакам с нетърпение този момент. Основната ми цел в изкуството е да елиминирам този инстинкт, да <b>видя</b> какво има зад него.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Когато първоначалният й интерес към него взе да намалява, той леко се смути. Започна да й звъни на работата и вкъщи, но почти никога не успяваше да я открие. Ако се случеше на телефона, все нямаше време да се <b>видят</b>. Петър реши, че е заета с поредното омайване на богат чичко. Мълчанието й го амбицира, той продължи да я търси и най-накрая се разбраха да се <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Хайде, не ми се прави на много сащисан! Все някой трябва да го направи. Пък и идеята да се <b>види</b> с теб му я дадох аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Павел разбра, че другият убит освен Илиев всъщност е единият от атентаторите. Яков успял да го застреля, но съучастникът му е <b>видял</b> сметката, след което избягал, разказа един от униформените, на когото Павел имаше доверие.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	"И <b>видях</b> небето отворено, и ето, кон бял. Оня, който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и той праведно съди и воюва. Очите му бяха като огнен пламък, а на главата му имаше много корони и написано име, което, освен Него, никой не знаеше."</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	С удоволствие бих си поговорил по-дълго време с теб, но не исках да злоупотребявам с търпението на слушателите. Все пак, ако имаш желание, бихме могли да се <b>видим</b>. Ще ти се обадя утре в Радиото. Надявам се да ми отделиш малко време. Поздрави."</i><br><br>
------------------------<br>
Райна Маркова;Фани по опасните пътища на светлината;2001;<br>
<i><i><i>Тя хлипайки "Луди хора! Луди хора!" си тръгва, а аз <b>поглеждам</b> през прозореца, да <b>видя</b> какво е станало с раницата ми. Лежи на пътя, а някакъв работник от парцела отсреща стои до нея и <b>гледа</b> нагоре. Слизам, да си я взема.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Проф. Фонев отдръпна ръката си и се засмя неопределено. Обърнах се да <b>видя</b> дали някой не е забелязал. Като че ли не. Тържеството беше достигнали фазата, когато всеки говори на висок глас, но никой никого не слуша. Д-р Веждов беше напуснал масата, без да разбера кога. Професорът ми наля концентрат, наля и на себе си и каза със закачливи пламъчета в очите:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Дали от алкохола, не знам, но това ми се <b>видя</b> адски остроумно и прихнах в луд смях, та чак се задавих. Той ме потупа по гърба и като се взря загрижено в насълзените ми очи, каза съвсем сериозно:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Няма пък, няма да стъпя, ще видиш! Щом нямам мярка, казваш, добре, няма, ще <b>видиш</b>, че никога няма да ида!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Хайде, бе, не го ли научи тоя английски? - казваше някоя, щом ме <b>видеха</b> да отворя учебник и намигваше хитро на друга.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Към 7 без двайсет реших да се обадя на "Поликонтакт", за да <b>видя</b> дали са направили нещо по въпроса, по който уж обещаха съдействие. След като се представих като майката на Боян и изслушах задължителната мелодийка, чух следното обяснение :</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- На опаковката на единия, не <b>видях</b> кой точно беше, пишеше, че е и за интравенозно, и за субкутанно приложение.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Болният съответно започва да се извинява. Така се дава информация. И в тази ситуация нещата отново не бяха еднозначни. Кливаринът наистина е по-подходящ за такива болни като нашия Илчо и наистина нискомолекулярният хепарин е по-скъп от обикновения, но на Илчо се сетиха да му правят от него, чак като <b>видяха</b>, че партидата е залежала и трябва бързо да се използва.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Да, бе, добре е, знаеш ли колко кръв само загуби? Защо не го <b>видях</b> какво прави, защо? - и пак рева, та се късам.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Две, сестра. Ние на село всички имаме по две, най-много по три. Ние не сме от джебчиите, ела да ни <b>видиш</b> къщите по на два ката. Работим, то работа трудно взе да се намира, но не щем да крадем. И гледаме да изучим децата си, те поне да не са прости</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Аз съм циганин, сестра. Ама от циганин до циганин голяма разлика има. Ела ми на гости, да <b>видиш</b>. Всичките къщи на село са със сателитни антени. Дворовете подредени, с алеи, цветя - всичко. Да ти е драго да седнеш на теферич под асмата. Българските дворове не са толкова чисти, колкото са нашите.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>На излизане минах покрай залите. Вратата на оранжевата (едната малка зала с три поста) беше отворена и болните вътре се диализираха на автопилот, тоест без сестра в залата. Един от тримата, този в средата, ме <b>видя</b> и подвикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Пристигнах по-рано от другите, сипах си кафе и зачаках да <b>видя</b> какво ще стане. Колежките заприиждаха една след друга, свежи и весели, както винаги. Появи се и старшата, но нищо особено не стана. Петминутката свърши и влязохме да включваме болните. Някъде към 9:00 старшата ме извика в кабинета си.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>И се простила и с мъжа си, и с чаршафите завинаги. Сега, като я <b>видяхме</b> толкова нещастна заради отговора на жалбата, ние с мъжа ми написахме една друга жалба - до районното кметство с копие до г-н Кмета на града и следобеда ще отида до пощата да я пусна. Ето така човек се оплита в жалби, ако веднъж започне да обръща внимание на всички нередности.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Котките са си свободни животни. Куче можеш да вържеш на синджир, но я се опитай да вържеш котка, да <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Аз съм директен човек, Ани - прекъсна ме Скорчева. - Като <b>видя</b>, че някой нещо не е свършил, аз реагирам във момента, казвам каквото има. Нека доц. Фонев каже, идвала ли съм да му кажа, не съм доволна от тая сестра или от оная?</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Аз като отидох, жената имаше болки - каза Скорчева. - Не съм я <b>видяла</b> в 6 ч. и не мога да кажа имала ли е, нямала ли е тогава, но малко преди да си тръгна, ти нали ме повика и аз отидох да я прегледам. Болната имаше болки, аз ли не знам какво е имала!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Чакай, де, сега идваш тука с някакво листче, чакай да го <b>видя</b> какво пише там, да <b>видя</b> какво пише първо.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Чакай да <b>видя</b> датите първо, бе, няма да ти го открадна, остави го тука, няма да му сменя датите, остави го ...</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Ще се успокоя само, когато <b>видя</b> подпис. Колко пъти говорим, нищо не се протоколира в това отделение.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Предупреждавам ви, за да не <b>видите</b> какво значи наистина кошмар. Молете се да не ви мине проверка от Израел! Белгийците вече започнаха, няма как, мерки са взети, наистина, но мерки по нашенски, а евреите са планирани за утре, само за една диализа са, по-добре да ги спрем, да ги пратим в Алпина? - Центърът в Алпина е закрит, вметнахте вие на това място. - Нещо друго да се направи тогава, но да не идват при нас, моля ви се!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Съдба е, сестро - ще каже другата, която слуша, - има съдба, да знаеш! Дай да <b>видим</b> какво пише за днес в хороскопа.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>На излизане от отделението след нощното на 21/22-ри май се разминах с професора, който водеше първата група - осем възрастни белгийци, засмян до уши и, както винаги, свеж и бодър. Няколко дни по-късно, по-точно последния ми работен ден щях да го видя съвсем променен - без усмивка, побледнял и посивял в лицето като смъртник. Чак се уплаших, като го <b>видях</b> колко смазан изглежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i><i>На излизане от отделението след нощното на 21/22-ри май се разминах с професора, който водеше първата група - осем възрастни белгийци, засмян до уши и, както винаги, свеж и бодър. Няколко дни по-късно, по-точно последния ми работен ден щях да го <b>видя</b> съвсем променен - без усмивка, побледнял и посивял в лицето като смъртник. Чак се уплаших, като го <b>видях</b> колко смазан изглежда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Не бяха. Но може би шефът беше <b>видял</b> някакви документи? На нас никога не ни показваха документи, когато нареждаха нещо отгоре. Всичко ставаше с устни заповеди.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Глупости, царят да не е слънце, да огрее навсякъде? То си има йерархичен ред при нас, я дайте да <b>видим</b> какви инстанции имаме ние от медицината.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Д-р Писалев разказа историята. Нищо особено. Гласът ми е същият, като на майка ми и той, значи, ме сбърква с нея, като се обажда на нашите един ден, когато бях на разположение и оставих техния телефон, понеже бях отишла да се <b>видим</b> - неделя беше, ден за семейството. За беда, не започнал малко по-официално, ами направо:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Именно! Да дойдат да поискат изследванията за хепатит, да <b>видим</b> какво ще стане. Кой болен откога е при нас, кога е изследван, дата, резултат. Няма мърдане!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Добър ден, сестра Боянова! Да, искам да се <b>видим</b>, да поговорим. Не ви познавам лично, пък ето получих тук писмо от вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Влез без мен. Не бой се. Той трябва писмено да ти отговори. Разговорът е без значение, ще изчакам тук да <b>видя</b> какво ще ти връчи. Не вярвам да е заповед за уволнение. Няма за какво да те уволни.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i><i>- Много благодаря - казах най-възпитано и <b>погледнах</b> да <b>видя</b> какво ми връчва. - А-а, да дам "писменни обяснения (веднага ми се наби двойното "н" в думата писмени - аман от неграмотни секретарки) във връзка със становището ви относно диализирането на чуждестранни граждани. Същите ви се искат на основание чл. 193 ал. 1 от кодекса на труда". Ама веднага ли ги искате? Не може ли да ме изчакате малко от малко?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Предупреждавам ви, за да не <b>видите</b> после какво значи наистина кошмар. Молете се да не ви мине проверка от Израел! Белгийците вече започнаха, няма как, мерки са взети, наистина, но мерки по нашенски, а евреите са планирани за утре, само за една диализа са, по-добре да ги спрем, да ги пратим в Алпина? - Центърът в Алпина е закрит, вметна директорът на това място.- Нещо друго да се направи тогава, но да не идват при нас, моля ви се!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Аз обаче догоних секретарката в коридора и я помолих да вземе и това писмо. Тя <b>видя</b>, че на него отгоре пише, че е за шефа й и го взе.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Дотук - добре - отчетох се аз. - Сега да сядам да пиша показанията. Да <b>видим</b> после как ще ме уволни!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Няма и да вземеш - добавих тихо аз и <b>видях</b> как лицето й внезапно смени изражението си от открито и дружелюбно към обидено и озлобено.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Недей така, бе, Ани, моля ти се, защо го правиш? - но бързо се съвзе и добави с огромна доза злоба: - Ще <b>видиш</b> какво ще ти се случи! Ще съжаляваш, че си се родила!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>После влязох в битовката, но и там спокойствие не <b>видях</b>. Старшата ми каза, че доц. Фонев наредил веднага да си заминавам вкъщи. Аз така и така бях само до обяд, Атеш ми връщаше шест часа този следобед по уговорка отпреди. Написах на едно листче, че Атеш ми връща шест часа следобед. Атеш и старшата се съгласиха да ми го подпишат и щях да си тръгвам, когато старшата ми каза още, че шефът твърдо е решил да ме уволнява и й наредил да ми изтрие смяната на 31-ви, събота - последната за месеца и ден, в който пак щеше да има белгийци.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>С подписаната от шефа и старшата молба слязох при главния. Той беше в преддверието, при секретарката си, но като ме <b>видя</b>, никак не му пролича да се радва. Показах аргументацията и той каза, че нямало нужда от нея. Достатъчен бил стандартният формуляр. Бяха заети с нещо, та секретарката ме отпрати сама да си подам молбата в личен състав. Каза ми да махна аргументацията. Като искаше да я махна, мила, защо не взе да я скъсаш? Защото аз отидох през две врати по-нататък в личен състав и казах на другата хубавица там:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Но след малко, като рече да влезе в интернет и <b>видя</b>, че пак няма връзка, почна да вика и да се оплаква пред мен от провайдерите, че вечно им е лоша връзката, че му крадат от акаунта и нищо не може да им каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Оправих тази дреболия и получих чаканото разрешение за отпуск - на зелена хартия. Едно време всички документи бяха бели, доколкото си спомням. Сега са розови, сини, зелени - драго да ти стане, като ги <b>видиш</b>, ако ще и заповед за уволнение да е.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>И в тази ситуация нещата отново не бяха еднозначни. Кливаринът наистина е по-подходящ за такива болни като нашия Илчо и наистина нискомолекулярният хепарин е по-скъп от обикновения, но на Илчо се сетиха да му правят от него, чак като <b>видяха</b>, че партидата е залежала и трябва бързо да се използва.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Именно! Да дойдат да поискат изследванията за хепатит, да <b>видим</b> какво ще стане. Кой болен откога е при нас, кога е изследван, дата, резултат. Няма мърдане!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Аз съм директен човек, Ани - прекъсна ме Скорчева. - Като <b>видя</b>, че някой нещо не е свършил, аз реагирам във момента, казвам каквото има. Нека доц. Фонев каже, идвала ли съм да му кажа, не съм доволна от тая сестра или от оная?</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>И така, след като сутринта се <b>видях</b> с адвоката за последни уточнения, рано следобед посетих бившия си втори дом. Спокойно време за фирмата-болница. Шефовете са си заминали, административният персонал се е изпокрил във вътрешните помещения на двойните кабинети. Чукам и влизам при секретарката на главния. Тя се появява отвътре и ме гледа леко уплашено. Така и така - нося една молба, казвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i><i>- Чакайте малко да <b>видя</b> какво пише - казвам аз, вземам пъстрите листи и отстъпвам встрани да <b>разгледам</b> текста.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Първо, беше ги <b>видял</b> в града, но това още не значеше, че са го забелязали и разпознали преди да се скрие в най-близкия магазин. Особено след като очакваха да е все още в столицата...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Разбира се, можеше да бъде и чиста случайност — другият да пътува към някое от селищата, чиито светлини мъждукаха по склоновете на насрещните хълмове, а той просто да се бе оказал пред него. Възможно и съвсем правдоподобно обяснение! Но някакъв вътрешен глас го предупреждаваше да не се заблуждава — бяха го <b>видели</b> и проследили, а сега го преследваха!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Документите не ме интересуват, <b>видели</b> сте каквото трябва. Сложете ги обратно в джоба му! Между впрочем, той как е?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Гледайте там — посочи „шефът“ надолу по пътя. Двамата проследиха движението му, за да <b>видят</b> фаровете, които бързо пресичаха полето. — Този ще бъде тук до две-три минути! Затова действайте! — И като се премести пред волана запали опела и го извъртя в обратна посока.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Унесен в тези мисли, Симо неусетно стигна до празните по това време на деня кортове и веднага <b>видя</b> пътечката, за която бе споменал пазачът на паркинга. Можеше да се нарече и алея, защото бе доста широка и застлана с плочки — по три на ред. Започваше с няколко излети от бетон стъпала и продължаваше нагоре, като леко се отклоняваше в южна посока и изчезваше в боровите насаждения. Пое по нея, за да се убеди, че с всяка измината крачка вятърът, който сега духаше в гърба му, ставаше все по-слаб и по-топъл. В боровата горичка, до която стигна след минути, почти не се чувстваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Естествено, иначе не бихте я запалили! Но причината едва ли е във вкуса или аромата на дима, който вдишвате. Приятно Ви е станало, най-вече, защото сте имали нужда от тази цигара. Мисълта ми е — продължи усмихнат, като <b>видя</b> недоумението на събеседничката си, — че само по себе си гълтането на пушек не е нещо чак толкова приятно. С изключение, може би, за шепата експерти-дегустатори на тютюни. А масовият пушач приема за удоволствие задоволяването на потребността си да пуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Единственото, което имам желание да те попитам сега е — след като довечера, както разбирам, сте заети, кога ще имам удоволствието да ви <b>видя</b> всичките — теб, Мария и децата? За другото ще имаме време и друг път да поговорим. По-спокойно...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре де, разбирам! Ами ще се <b>видим</b>, ако не възразяваш, утре на плажа. Вече май ти казах, че отиваме към десет. Отсядаме зад спасителен пост номер две, почти до оградата. От стратегическо съображение — там плажът е най-широк и за дечурлигата е най-трудно да се доберат незабелязано до морето. Инак не можем да ги извадим от водата... Така е то, с деца на море — усмихна се Христо. — Какво знаеш ти! Няма ли да те женим скоро?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Нищо, няма да избягаш и ти от тая участ, надявам се. Сега те оставям да почиваш. Значи, до утре в десет зад втори пост. С нас ще бъдат Драганови, за които ти говорих. Друго, ако не <b>видиш</b>, Дора сигурно ще забележиш. Има защо. Приятна почивка! — прибави Христо, когато беше вече на вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Като <b>видя</b>, че Вера е изпразнила до дъно чашата си, Симо предложи да вземе нещо друго за пиене, но срещна категоричния й отказ.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не прави прибързания извод, че искам да заместя господина от крайната маса. Просто искам да затвърдим познанството си, което за мен е наистина много приятно. Нали сама го определи като възникнало спонтанно и на основата на взаимен афинитет! Освен това — продължи като се облегна назад — пристигнах днес, както <b>видя</b>, и още никого не познавам тук освен теб. Срещнах наистина и едно приятелско семейство, но те са с малки деца и вечер едва ли ще си правим компания.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Благодарим Ви, че ни позволихте да свършим работата си — каза мустакатият детектив, когато хората му вече бяха навън. — Нищо не открихме, както сам <b>видяхте</b>, но и това само по себе си е информация! Бих помолил, обаче, да не споменавате на никого за посещението ни, дори на администраторите на хотела. Би навредило на работата ни. Намерете приемливо обяснение за връщането на ключа при Вас! Вещите на Ковачев нека стоят тук, навярно близките му скоро ще ги потърсят. Желая Ви приятна почивка!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Когато стигна до плажа нямаше даже и девет часа, така че не си направи труда да отиде до втори спасителен пост, който оставаше стотина крачки вляво — просто нямаше смисъл. Затова събу джапанките си, взе ги в ръце и се запъти направо към брега. Босите му крака оставяха дълбоки, ясни отпечатъци в мокрия и хладен пясък, който полепваше по ходилата му. Морето бе тихо и спокойно, а повърхността му — гладка, едва набраздена от вятъра, преливаща от лазурно-сини в сребристо-бели петна и ивици по целия <b>видим</b> хоризонт.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не се опитвай да скромничиш — засмя се Мария и като <b>видя</b>, че се готви да седне на пясъка, дръпна го до себе си. — Ела тук! Място колкото щеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Само това оставаше — да спорите, като твърдите едно и също нещо! Впрочем, доколкото ви познавам... — не се доизказа Мария и като <b>видя</b>, че мъжът й отваря таблата, обърна се към него: — Моля те, остави за малко играта и ела ми помогни да изкъпем децата в морето! Време им е, а сама ще ми е трудно!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Горе-долу — засмя се Дора. — Само че не бих могла да го изразя така кратко и толкова точно! Съжалявам, че Ви накарах да се изцапате — добави като <b>видя</b>, че Симо чисти ръката си в пясъка. — Но трябваше да се намажа добре, инак съм загубена! Изгарям силно и болезнено. Затова при възможност идвам на плажа съвсем рано — когато има повече ултравиолетови лъчи...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— О, много съжалявам! — администраторката чак се изчерви от смущение, очевидно считаше себе си съпричастна за станалото. — Но Вие сте абсолютно прав! Когато влязохме в стаята, момичето веднага се насочи към кожения куфар, заяви че много добре го познава. „А това куфарче също трябва да е на брат ми — ето инициалите му.“ — каза като го видя на масата. И го взе. Като погледнахме нишата в антрето — <b>видяхме</b>, че и там има такова куфарче сред Вашите вещи и нито за миг не допуснахме, че може да е станала грешка. Много съжалявам наистина...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— О, много съжалявам! — администраторката чак се изчерви от смущение, очевидно считаше себе си съпричастна за станалото. — Но Вие сте абсолютно прав! Когато влязохме в стаята, момичето веднага се насочи към кожения куфар, заяви че много добре го познава. „А това куфарче също трябва да е на брат ми — ето инициалите му.“ — каза като го <b>видя</b> на масата. И го взе. Като погледнахме нишата в антрето — <b>видяхме</b>, че и там има такова куфарче сред Вашите вещи и нито за миг не допуснахме, че може да е станала грешка. Много съжалявам наистина...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Много се извинявам за грешката — каза Надя, когато седнаха. — Но куфарчето беше съвсем близко до другия куфар на брат ми, пък и <b>видях</b> инициалите на капака и помислих... реших, че е неговото. Може би беше редно да взема багажа във Ваше присъствие, само че не знаех дали ще се върнете скоро. А не можех да задържа колата на колегата си, който всъщност бързаше за града, но се съгласи да минем през „Делфините“...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Преди да завие зад ъгъла се обърна, <b>видя</b> че момичето все още стои на вратата, прегърнало букета и му махна отдалече с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Макар и сравнително нов, жилищният блок носеше белезите на запуснатост и занемареност. Още във входа можеха да се <b>видят</b> изкъртени ъгли и зеещи отвори на електрическите ключове. По стените имаше надписи, грозно и неграмотно надраскани с маркери или тебешири. Стъклото на асансьорната врата бе счупено, а бутоните в кабината прогорени на две места с цигари.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— След всичко това вероятно ще ти се <b>види</b> странно признанието, което ще направя — че за мен най-приятните и вълнуващи изживявания все пак са свързани не толкова с науката, а с нещо много по-различно: с приятелството и любовта.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не, разбира се — отговори сериозно Вера и като наклони глава, погледна го изпитателно, полуусмихната. — Бих искала да я <b>видя</b> — коя е и какво представлява...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Великолепно казано — това последното! Сентенция в чисто твой стил, доколкото вече те познавам! Едва ли ще я забравя... — Тя замълча за малко, после тихо прибави: — Понякога нещата не са така прости, както изглеждат. Важи не само за това, което сподели с тези няколко думи. И аз си имам своите задръжки, по причина, за която навярно ще стане дума някой ден... Засега — стига! Ще се <b>видим</b> ли утре, да речем — сутринта на плажа?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Ами защото тя още сутринта го отнесла в службата си. Със същия този сак — за да не го <b>види</b> някой. Там го прибрала в бюрото си, но преди това извадила от него папките и ги скрила в един от библиотечните шкафове. Страхувала се, че след като разберат грешката си, онези двамата пак ще дойдат и навярно ще търсят навсякъде. Както всъщност бе станало...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i><i>— Мога да Ви посоча съвсем обективен съдник по въпроса — заяви Симо и като <b>видя</b>, че момичето го <b>гледа</b> с любопитство, поясни: — Огледалото! Застанете пред огледалото и ще се уверите, че не Ви правя комплимент. — В <b>погледа</b> на Надя се появиха весели, но укоризнени пламъчета и побърза да продължи, като изостави шеговития тон: — Не си разваляйте напразно настроението само защото намирате костюма за неподходящ. Нали има и друга поговорка — че на подарен кон зъбите не се броят!</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Както на крака го и взех — напомни му смеейки се момичето. — Добре, приемам, но при едно условие — когато си тръгвате оттук, да се отбиете на обяд при нас в Черногорово. Надявам се дотогава брат ми да бъде вкъщи, затова казвам — при нас! Тъкмо да се запознаете и да <b>видите</b>, на кого дължите известните вече неприятности?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Благодаря ти, че ми вдъхна малко надежда! Но знаеш ли, най-много ми е тежала — и продължава да ми тежи — неизвестността! И, че съм безпомощна да предприема каквото и да било! Ако знаех адреса му, бих се вдигнала да <b>видя</b> на място какво се е случило. Колкото и силно да е чувството ми за достойнство!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Библиотеката бе на втория етаж на читалищната сграда, а вратата й бе нацяло отворена, така че отдалеч <b>видя</b> Надя, която седеше зад малко бюро и попълваше някакви формуляри. Беше облечена в светлолилава плетена рокля, а косите й бяха вързани с лента от същата материя. Изглеждаше уморена, под очите й имаше сенки. Но когато го забеляза, скочи пъргаво и му протегна ръката си, а в очите й прочете радост и облекчение.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре — каза накрая. — Иска ми се все пак да <b>видя</b> всичко това на място. Имаш ли възможност да напуснеш библиотеката за половин час?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Изпрати я до площада, след това спря, подвуоми се за миг, после бързо се върна до ъгъла на улицата. Тръгна бавно по тротоара по посока на къщата, като внимателно се взираше в плочника. И накрая намери това, което търсеше. Малко късче зелен картон с надпис на латиница „Оливети“. Беше му се мярнало като минаваше преди малко оттук. Не беше необходимо да го <b>разглежда</b> по-внимателно — беше ясно, че е употребен рекламен кибрит. Такъв, какъвто бе <b>видял</b> неотдавна в ръцете на детектива Андонов.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Пак ли сте Вие? — Очевидно бе, че госпожица Узунова не се зарадва особено като го <b>видя</b>. Инак изглеждаше така, като че бяха се разделили преди малко — същият грим, същата прическа, същият атлазен пеньоар с шарените цветя. Липсваше само димящата цигара в ръката й. — За какво съм Ви притрябвала пък сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ох, по-лошо! — въздъхна страдалчески Мария. — Дърлят се на тема политика! Нали знаеш, че приятелят ти се пише върл демократ, Антон пък е член на соцпартията... Затова превключат ли на тази вълна, стават куче и котка! Добре, че рядко им се случва. Днес не зная какво им стана — не се търпят от обяд насам... Хубаво, че дойде — погледна го тя с надежда, — като те <b>видят</b> може и да мирясат!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Като го <b>видяха</b>, двамата отведнъж млъкнаха. Драганов му се усмихна вяло, а Христо му махна по своя маниер с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>И тъй като в котела на държавната икономика се вливаше по-малко, отколкото изтичаше, първоначално зареденият резерв се топеше и накрая му се <b>видя</b> дъното. Тогава започнаха засечките в изпълнението на социалната програма, „корекциите“ на цените, както завоалирано се наричаше увеличението им, замразяването на фондовете за обществено потребление. Недостигът на средства доведе и до по-лошото — преустановяването на обновлението, поддръжката и модернизацията на основните фондове в материалната сфера. Последваха заеми от външни банки... Останалото е известно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Още малко и ще започнеш да пригласяш на Антон — недоволно удари с длан по масата Христо. — Видите ли — дребна грешка в експеримента, инак всичко щеше да е по мед и масло! А пък че тая грешчица струва живота на милиони хора и толкова мъки за останалите — това нищо работа! Да знаеш, това твоето е чист еклектизъм! Само че искаш да примириш едно с друго съвсем несъвместими неща!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Но с този излет явно не им вървеше. Защото на следващата сутрин, когато се събуди от звъна на будилника <b>видя</b>, че навън е мрачно и ръми лек дъждец. Така че, след като приключи с утринната си гимнастика и тоалет, премести масата до леглото и се зае сериозно за работа. Не направи дори опит да се свърже с останалите, тъй като бе повече от ясно, че нямаше и да помислят за екскурзия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Отвори и <b>видя</b>, че в коридора пред вратата му стоят двама непознати в шлифери. Единият бе по-едър и по-възрастен — около петдесетгодишен, с къдрава преждевременно побеляла коса и бледо, изпито лице. Отпуснатата му, прегърбена фигура и уморения му вид контрастираха с живия и бодър поглед на проницателните стоманеносиви очи. Другият бе доста по-млад, около тридесетгодишен, дребен, слаб, с тясно лице и очила. На главата си носеше сплескан каскет, който му придаваше твърде комичен вид.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Отишли във вторник. Къщата на Ковачев познавали, но там нямало никого. Изчакали завръщането на сестра му и като <b>видели</b> отдалеч куфарчето с инициалите, решили веднага, че вътре са папките с документацията. Буквално го грабнали от ръцете й и си тръгнали. Чак вечерта, когато го отворили у дома на Андреев — естествено били принудени да насилят ключалката — разбрали грешката. Съобразили, че всъщност я е допуснала Ковачева, но така или иначе техният проблем оставал...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>А сега трябваше да излезе — в шест имаше среща с Вера в билярд-клуба. После, когато тя заемеше мястото си в оркестъра щеше да отиде на вечеря. След което, в зависимост от настроението си, можеше да се <b>види</b> с приятелите си или да се прибере направо тук. Но и в двата случая след това щеше да работи докато може.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Коя го видя първа? — запита другата и разтвори колене така, че можеха да се <b>видят</b> дантелените й гащички. — Имате ли ангажименти тази вечер? Ако нямате, с удоволствие бихме Ви правили компания. Е, ако някоя от нас не Ви се нрави... това сигурно ще стане ясно, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Коя го <b>видя</b> първа? — запита другата и разтвори колене така, че можеха да се <b>видят</b> дантелените й гащички. — Имате ли ангажименти тази вечер? Ако нямате, с удоволствие бихме Ви правили компания. Е, ако някоя от нас не Ви се нрави... това сигурно ще стане ясно, нали?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Живеем на един и същи етаж, те са от персонала. Мима и сестра й са камериерки. Дида работи в кухнята. Предполагам, че тъкмо са излизали от хотела и като са те <b>видели</b> през прозореца, са те набелязали като първа възможна жертва! Винаги по това време тръгват на лов — засмя се Вера. — Ще вземеш ли и на мен една бира?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Неусетно стигна до замрелия днес паркинг на водните колелета, където до самата вода самотно клечеше пет-шестгодишно момиченце в памучно клинче, яке и бели гумени ботушки. Когато го <b>видя</b>, детето се изправи явно водено от желанието да сподели нещо с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Не, това не е охлювче — каза като поклати глава. — Охлювчето, на което е тази черупка отдавна е умряло, а в нея са се е настанило едно малко раче и я използва за квартира! — И като <b>видя</b>, че детето го <b>гледа</b> учудено и недоверчиво, побърза да добави: — Това раче се нарича „рак-пустинник“. Неговото телце е меко и нежно и за да го защити го напъхва в празна черупка, останала от някое охлювче. Искаш ли да проверим това с теб?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Заповядай и добре дошъл!— затвори тя вратата зад него. — Ще прощаваш, че те посрещам маскирана като Пепеляшка, ама няма как! Трябваше да поразтребя и да изпера народа! Сега е най-подходящото време, защото не вали, а не става и за плаж... Хайде, влизай! — подкани го като <b>видя</b>, че се поколеба за миг. — Аз привърших вече, само да простра прането на терасата!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Наложи се малко да променим наредбата — поясни Мария, като го <b>видя</b> да се оглежда наоколо. — Леглата събрахме, за да може Гого да спи при нас, а каката настанихме на походното... Седни сега тук — подаде му стола. — Аз идвам след минутка!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Разбира се, че не! — заяви най-неочаквано и сериозно другият. — Ама нали е такава приказката! Аз, да ти кажа, най-много обичам да изчуквам предмети от ковано желязо. Прави ми по-голямо удоволствие и от най-богатата софра. Къде полюлей, къде абажур, свещник, портманто — хубави неща правя, да знаеш! Отначало не се разбирахме по този въпрос с жената, мусеше се — губел съм си времето и много пари отивали... Пък после като прежалих някои от тях и ги продадох, <b>видя</b> че и хубави левчета могат да се изкарат. Та сега си ги работя — и за собствено удоволствие, и за някоя пара...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Обърна се и <b>видя</b> Надя, която се приближаваше почти подтичвайки. Беше в пъстра басмяна рокличка, която я правеше да изглежда като малко момиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Други намерения нямам, нали съм дошла да се <b>видим</b>. А за банския ще имаш да вземаш! Тоя път си нося моя. Малко е поовехтял, но аз си го харесвам!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Каква съм наистина — каза Надя със съжаление и с виновни нотки в гласа си. — Постоянно те занимавам с моите проблеми! Дори при такава приятна разходка. Да можехме сега да <b>видим</b> и делфини! Сигурно знаеш защо курортът се казва така — „Делфините“?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— О! — плесна отчаяно с ръце Надя. — Горката количка! Добре, че брат ми не е тук да <b>види</b> на какво са я направили!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Но какви гори! — с възторг отбеляза Симо. — Не зная друго място у нас, където можеш да пътуваш с часове през такива хубави и обширни широколистни гори без да им се <b>види</b> края!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Но затова пък отлично поддържано и много чисто — искрено сподели впечатлението си. — Знаеш ли, поне според мен обзавеждането не е просто трупане на — грубо казано — модерни сандъци и парцали. — Видя, че момичето се усмихна и добави: — Важни са удобството и функционалността. Дали мебелите, с които си се обградил, отговарят на нуждите ти според възприетия начин на живот. Защо му е, например, на един немузикален човек пиано в хола? Само, за да демонстрира благополучие, от снобизъм! Далеч по-добра работа ще му свърши един касетофон, на който да върти ролки с достъпната за него музика!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо постоя за миг изненадан, после излезе и отключи колата. Когато потегли, <b>видя</b> че момичето все още стои на вратата и на свой ред му махна през прозорчето за сбогуване.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Симе, ти пък омаловажаваш този епизод! Повярвай ми — нещата не са така безобидни! Оная няма навика да стои до късно, ляга си с кокошките — уморявала се... А снощи беше будна и пушеше след полунощ! И под чаршафа беше чисто гола, можах да <b>видя</b> и да разбера. Готова, един вид... прощавай за подробностите, но така си беше!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре! Ако не се случи нещо непредвидено, ще се <b>видим</b> тогава. И ще преминем към балета от второ действие на спектакъла! Само че ще трябва да ми помогнеш. Ето какво следва да направим...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Вчера си бил с едно хубаво момиче — прекъсна го Мария. — Дора ни изклюкарства, ти какво си мислиш! Видяла те да го разхождаш на водно колело...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Но това момиче, с което те <b>видях</b>... Може ли да има място в една романтична перспектива? Прилича на циганче... и изглежда много елементарно!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>После поплуваха стотина метра навътре. А когато след това се отправиха към брега, на полуостровчето нямаше никого, но Симо бе повече от сигурен, че приятелите им са ги <b>видели</b>. Беше просто невъзможно да не ги забележат на пустия плаж.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ти, какво, пак ли си на разходка поради зъбобол? — осведоми се шеговито Симо, като <b>видя</b> Мария да се задава с пазарска мрежичка в ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Че кой друг! Омръзнало й вече тук, пък от днес щяла да бъде неразположена и нямало да може да ходи на плаж. Не й се щяло да дреме по цял ден сама в стаята. Така казва, ама явно има и нещо друго! Да беше я <b>видял</b> само каква се прибра вчера от плажа — мрачна като облак и кисела, като че е изпила цяло шише оцет! Симе, ти си магьосник! Какво й каза? Така й се е смачкал фасона, заприличала е на настъпан домат!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Как да ти кажа... Противно на очакванията не реагира особено като ви <b>видя</b> там до носа. Дори предложи да не се обаждаме, за да не ви безпокоим. Но после май го зарази лошото настроение на Дора. Разбра, че нещо не е наред, но нищо не каза! Симе, вчера нали всичко мина добре?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Мария удържа на думата си и Симо, заел удобна позиция за наблюдение <b>видя</b> семейството да се спуска по нанадолнището към плажа. Най-отпред вървеше Христо по бански гащета, но с наметната риза и с неизменната цигара в ъгъла на устата. В двете си ръце носеше чанти, побрали очевидно целия плажен багаж. Зад него щапукаше Гого с кофичка в едната ръка и лопатка в другата. Отзад Мария и дъщеричката вървяха уловени за ръце и делово разговаряха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Като го <b>видя</b>, Дора остави списанието и без да става му махна с ръка. Очите й отведнъж станаха хладни и внимателни, но не и враждебни. Изключи касетофона и отстрани слушалката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Можеш да изхвърлиш жилетката от стола и да се разположиш — каза като го изгледа изпод вежди. — Аз ще си позволя да полежа, че нещо не се чувствам добре. — И като <b>видя</b>, че се е настанил удобно, насмешливо добави: — На какво дължа любезното посещение? Само не ме уверявай, че на път за плажа си минал оттук — за по-направо!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— А всъщност ти беше прав. И може би затова ме заболя толкова — че друг ясно и точно постави диагнозата, която аз самата не исках да призная пред себе си; че си <b>видял</b> нещо, което би трябвало да бъде само моя тайна. Естествено бе това да ме смути и ядоса.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ти какво? Премина май изцяло на женска компания, а? Запознаваш се със студентки от консерваторията, разхождаш с водно колело мургави красавици, а вчера следобед и с нашата Дора насаме на плажа! Мислиш, не те <b>видяхме</b> ли? Ей-там, до носа — и на ръце я носеше...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Това, че те е хванала в дребни конспирации... В неделя си я уверявал, че си с колега в „Амбасадор“, а си се срещнал с Дора в „Савоя“. А на следващия ден си я метнал, че си на посещение при познати пенсионери, а си бил пак с Дора на разходка по панорамната алея към скалите. Мария те е <b>видяла</b> като водила Гого на някаква пързалка...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо сви рамене. „Ицо сам не знае, колко е прав“ — помисли си и се позасмя, защото отведнъж <b>видя</b> нещата и откъм комичната им страна. Но нали всичко беше за хубаво...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— В приятна компания можеше да бъдеш и без мен — погледна го косо Надя. — С приятелите си например, включително красавицата, която <b>видяхме</b> в лодката! Или с онова момиче — със сивите очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Мисля си — продължи като <b>видя</b>, че я <b>гледа</b> в очакване, — колко често хубавото на този свят е нетрайно и преходно! Прости ми за примера, но ето — ти си имал приятелка, с която сте се обичали и сигурно сте прекарвали заедно много такива щастливи дни и вечери. А сега дори не искаш и да знаеш за нея! Всичко хубаво не само че е отминало, но е и забравено...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Надя не беше между първите, които слязоха и Симо бе принуден да задържи поглед върху тъмния правоъгълник на вратата, откъдето започваше пъстрото шествие на новопристигналите. Но напразно се взираше в непознатите лица с надеждата да <b>види</b> единственото, което го интересуваше. Надя така и не се появи до края...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Изтича веднага до рецепцията и измоли междуселищен разговор. Този път щастието не му изневери. Успя да улучи Андреев на работното му място, насрочиха срещата за девет часа на следващия ден в кафе-сладкарница „Савоя“. Обясни, че ще се <b>видят</b> лично с госпожица Ковачева и настоя да не коментират пред нея неудобните моменти от взаимоотношенията им с брат й.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Искаше да <b>види</b> с кого ще се срещне Надя и ако обстоятелствата позволяваха, щеше да й се обади. Но, ако не беше удобно? Най-добре бе в момента на срещата да бъде някъде по-настрани и по възможност да остане незабелязан.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>След като остави колата на паркинга, Симо си помисли, че докато е близо не е зле да се отбие до станцията на здравеопазването и да се <b>види</b> с приятелите си. Но почти веднага се отказа. След напрежението и вълненията от изминалия ден чувстваше повече необходимост от покой и уединение, отколкото от контакти, пък и било с приятни за него хора. Отби се до снек-бара, където изпи една бира, после се прибра в хотела си, макар че едва минаваше осем часа.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Наближаваше единадесет, когато малиново-червената рокля на Камелия се появи в дъното на фоайето. Симо бързо се отдалечи в тъмнината. Лъчезар бе по риза, което показваше, че няма да я изпраща. Проследи ги и <b>видя</b>, че извика такси. Бързо!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Наложи се да почака някоя и друга минута. После го <b>видя</b> да идва, изчака малко след като влезе в стаята и почука на вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>С Камелия, след уговорка по телефона, се <b>видяха</b> на следващия ден след работа в една глуха и малко посещавана алея в парка, където открай време устройваха срещите си. Симо крадешком, но внимателно я <b>наблюдаваше</b>. Външно изглеждаше спокойна, но в държанието й се прокрадваха елементи на смущение и дори — може би той си внушаваше — като че имаше нещо гузно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Сега — каза Симо като погледна часовника си, — в най-близкото бъдеще ни предстои малка делова среща. Разбрал съм се с колегите на брат ти да се <b>видим</b> в „Савоя“ в девет часа. А знаеш ли, че вече е девет без четвърт? Ще трябва да тръгваме нататък, не е много близо...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Напълно — не, но се оправя! — уклончиво отвърна момичето. — Надявам се утре да го <b>видя</b>, тогава ще имам по-свежи впечатления.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Бих предпочел да прекараме още някой час заедно. Но зная, че имаш твърде много грижи и ангажименти за днес, затова така е по-добре. Желая всичките ти проблеми да се разрешат по най-добрия начин — и в понеделник да те <b>видя</b> радостна и щастлива! Ще те чакам с нетърпение!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Когато неочаквано се <b>видя</b> лишен от тази възможност и от станалото му вече необходимост присъствие на момичето, нормално и естествено бе да почувства неудовлетвореност, да съзира празнота в близката перспектива до понеделник.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>А сега най-добре бе да слезе до плажа и да се <b>види</b> с приятелите си. Ако ги намереше, разбира се! Погледна часовника си — минаваше десет и половина.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Трябвало — махна нетърпеливо Христо. — Всички знаят, че трябва, а какво се прави? Но както да е, кажи нещо по-весело! Ти къде се губиш? Впрочем, не е трудно да се досетим. Как върви с онова момиченце? Видяхме ви заедно тези дни. Хайде, няма ли да те оженим и теб най-после?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо го придвижи достатъчно нагоре и остана доволен — отзад наистина <b>видя</b> спирателен кран. Като придържаше с едната си ръка заслона, който сега пък не искаше да остане в отворено положение, той улови въртока и го завъртя надясно. И тогава я забеляза.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Пребори се с внезапно обзелото го желание да направи това веднага. Да запали колата и да прескочи до Черногорово. Тъкмо щеше да се <b>види</b> с Надя...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Като го <b>видя</b> да слиза от автобуса — в дънки, шарена риза и разкопчан анорак, Симо сви учудено вежди. Не бе предполагал, че ще го срещне тук и по това време! Малко по-късно, когато стана ясно, че Надя я няма, дойде ред да се замисли за евентуалната връзка между тези факти. Но не му остана време да гради хипотези. Защото пристигналите с автобуса бързо се разотидоха и на спирката останаха само двамата. Тогава Ивайло, който крадешком, но внимателно го бе огледал, нерешително се приближи към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Струва ми се, че се влюбих в теб още при първата ни среща — каза Надя минута по-късно, когато седяха на диванчето в дъното, обърнати един към друг и уловени за ръце. — Макар и да бях така разстроена тогава! Когато ми поднесе цветята така ме трогна и развълнува! Толкова ми беше приятно! След това всеки ден ги гледах и докосвах — като че можех чрез тях да се докосна до теб! Не зная дали бе гласът на гените или не — засмя се щастливо, — но още като те <b>видях</b>, почувствах някакъв респект... и влечение към теб!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Така, че най-късно след час трябва да я вдигам — тъжно го погледна Надя. — От тук до Поморие са шестдесетина километра, но се сменят два автобуса... И пак толкова — на връщане. Със съответното чакане... Ще мога да се върна чак довечера. Едва ли ще имаш желание и възможност да се <b>видим</b> пак тук!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Мисля да се отбия след обед до тук, за да се сбогуваме! После ще спра в града — да се <b>видя</b> с нашите. Навярно ще преспя при тях и на следващия ден рано сутринта ще отпътувам за София. Пътят е дълъг!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Влизай, влизай! — подкани го тя като <b>видя</b>, че се колебае на прага. — Отдавна сме станали, ама аз ползвам нощницата като домашна дреха — нали ми задигнаха робата!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Заминаваш, значи — поклати глава Христо, след като размениха по няколко изречения. — А ние — след два дни, и нашата почивка изтече! Но времето е коректно — прави всичко възможно раздялата с курорта да не ни се <b>види</b> чак толкова тежка — забеляза ехидно той. — Кажи сега, какво ново около теб?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>И с няколко думи й обясни желанието си да спечели време, като потегли рано от „Делфините“, за да може да се <b>види</b> със своите, да се сбогува с нея и още днес да продължи за София.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— А аз по същия повод ти обяснявах някои неща и пак ще ги повторя. Първо, София е далеч от Черногорово и едва ли някой ще разбере къде и с кого живееш. Второ, и да се разбере — какво от това? Нещо некрасиво или недостойно да има в нашите отношения? Нали <b>видя</b>, че преди малко и чичо ти Райчо не посмя да каже нещо лошо по наш адрес! Трето, споменах ти, че по необходимост твърде скоро ще трябва да узаконим съжителството си...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Когато се събуди беше светло и <b>видя</b> над себе си нисък варосан таван с голяма жълта плафониера върху него. В първия момент не можа да разбере къде се намира, но съзнанието му веднага услужливо превключи и го накара да погледне до себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— София може да почака — няма да избяга — пошегува се Симо. — А теб няма да те <b>видя</b> толкова време... Но все пак — да ставаме!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се виждаме, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както виждате, живее! ­ Тя ме погледна строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Следващите дни преминаха отново в очакване, съмнения и подозрения ­ такъв ми беше характерът. Спомням си, че желанието да се срещна с необикновения (по нейните думи) баща на Навсикя беше не по-малко силно от копнежа да я <b>видя</b>. И понеже тя не се яви на синия фон на морето нито на третия, нито през следващите два дни, реших, че всичко е свършено (като че ли беше започнало нещо!) и си дадох дума, че от следващия ден ще започна да посещавам друг плаж, ако не се яви и тогава. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Станах, стиснах костеливата му ръка, без да искам се поклоних, и отстъпих заднишком към вратата. Когато се намерих в хола с фонтана, усещах трескавата нужда да <b>видя</b> някакво реално, обикновено същество. Навсикя! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Сега я държах в ръце. Стори ми се прекалено тежка за книга. Какво ли имаше вътре? Онова нещо, което щеше да ми посочи пътя. Но аз бях избягал. Стоях и се колебаех. Можете да си представите какво беше любопитството ми. В следващия миг я поставих в чанта и излязох. Когато стигнах до дома на Навсикя, се молех да не я <b>видя</b>. Вратата отвори слаб прислужник със строго лице. Подадох му книгата. "За господаря ви", казах набързо и почти тичешком се отдалечих. След два дни заминах. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Много пъти съм си мислил дали все пак не трябваше да <b>видя</b> каква е тази книга (книга ли беше?). И винаги съм стигал да заключението: показах се страхлив, но поне не нечестен. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Защото е протестант, само затова ­ отвърна Миро и добави: ­ Прав си де, понякога се увличам. Видях, че и Мария се разсърди. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Някой ден, дай, Боже, ще разбереш. Ами то е ясно. Изявил си жаждата да намериш начин да "познаеш себе си", нали? Най-добрият е да се <b>видиш</b> в огледалото. Само че, за да превърнеш стъклото в истинско огледало, трябва да умееш да правиш амалгама. А ти не си знаел. Сега аз, ето, ще те науча! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Докато ядях, мислех дали наистина пан Смрек не беше малко откачен с тая своя теория. В края на краищата да анализираш подсъзнателните си импулси е нещо, което и аз съм правил понякога, без да имам нужда от някаква специална теория. И после... Сега, когато очаквам да се реши съдбата ни след дни или месец, какво значение има всичко останало, освен страхът ­ ще оживеем ли, ще <b>видим</b> ли края на ужасите. После... Спрях. Не исках, тръпно и неприятно ми беше да мисля за това "после". Може би и фактът, че отказвах да мисля за това "после", беше някаква магия... според теорията на пан Смрек? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Целия ден бях зает със семейни работи. Освен това трябваше да посетя един българин-градинар, който великодушно ме снабдяваше с картофи, лук, праз и по малко домашна ракия. Върнах се леко пийнал. Беше пет часа, когато стигнах до къщи. И изведнъж спрях. Защо пък да не отида у Мария? С удоволствие бих изпил чашка хубав коняк. Освен това, казах си, отказът да я <b>видя</b> показва... слабост. А аз съм силен и волеви човек. Обърнах се и се запътих за къщата на Мария. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ О, не. Това беше изказване на глас на мои мисли. Извинявам се. ­ Той стана. ­ Ще вървя и аз. Довиждане, Мария. Ще се <b>видим</b> тези дни. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Свързано е, разбира се. Слушай. Всяко животно, включително човекът, като получи информация от външния свят, в момента я квалифицира според инстинкта: благоприятна, неблагоприятна, безразлична. Това го казахме още в началото. Така. Да речем, кучето подушва месо и започва да размахва радостно опашка. Ти също, като усетиш приятна миризма на любима гозба. Или като <b>видиш</b> хубаво момиче, особено ако е, както казват сега, сексапилно. Храна и полов акт. А? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, гледа го с прекалена възхита, поддаква му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? ­ Той ме погледна и с учудване, и със съжаление <b>видях</b>, че сълзи набъбват в очите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Той е педераст. ­ Погледнах я. Беше закрила лице с дългите си пръсти. Стори ми се, че хлипаше. Но когато ги свали, <b>видях</b>, че тя се смее приглушено. ­ За щастие ­ добави. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Чак след четири дни реших да потърся пан Смрек. У Мария минах само веднъж за малко. Преди да стигна до дома на биолога, срещнах неговата любезна съседка ­ сравнително млада, нисичка, закръгленичка, светлоруса и усмихната. Щом ме <b>видя</b>, извика: "Вратил са, пан професор са вратил!" Той ме посрещна на вратата. Не посмях да го питам къде е бил, а и той не ми каза нищо. Мисля, че ми се зарадва. Попита ме какво ново и аз му разказах сцената с Мария най-подробно. Изслуша ме внимателно. Като свърших, помълча, после каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Станахме всички. На излизане Мария ми връчи, като се ръкувахме, някаква хартийка. Вкъщи я прочетох. Молеше ме да отида у една нейна приятелка, която живееше на края на градчето. Знаех къде е. Трябвало да ми каже нещо важно. И веднага се поправяше: "Излъгах, просто искам да те <b>видя</b> сам. В 11 часа." </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>"Защо иска да се <b>видим</b>, започнах да се питам. Насаме. Значи наистина тя има някакъв проблем, който желае да сподели само с мен. Трябва да отида." Заключих така и се успокоих, собствено се успокоих напълно, когато си казах: "Ти си мръсник! Не можеш ли да си представиш, че момичето наистина има нужда от съвет, от подкрепа? И после в единадесет часа, почти по обяд!" Изключих сексуалните нашепвания и се опитах да заспя. Помислих между другото, че хората могат да се задоволяват по всеки час на денонощието, както съм го правил самият аз и се разсмях на собствените си страхове. Тогава заспах. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ За да се присъединя към оптимизма ви, графе ­ прибавих аз, ­ ще съобщя един дребен факт: преди малко <b>видях</b> дълга колона военни коли и камиони, които се отправяха извън града в западна посока, мисля. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не се смей. Това е сериозна мисъл. Да, има хора, които несъзнателно умеят това и казват, че нещо ги е озарило. Такива са истинските ясновидци и пророци. ­ Замълча дълго, сякаш искаше сам да дооформи мисълта си, после ме погледна: ­ Ти отиваш у Мария, нали? Предай й моите поздрави и пожелания. Може би ще се <b>видим</b> пак преди събитията. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>Позвъних на вратата на пан Смрек. Обикновено той отваряше почти веднага. Сега вратата остана затворена. Позвъних втори път и реших да си вървя, когато вратата се отвори бавно. Показа се млада жена. Стройна, с руса къдрава коса. Ами да, това беше същата онази, която бях <b>видял</b>, като излизаше от дома на биолога... дъщеря му, както беше предположила Мария. Сега тя ме <b>гледаше</b> леко усмихната. После каза: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>В миг осъзнах, ами тя беше дъщеря на моя уважаван учител! Това охлади малко мъжките ми чувства. Тя прехвърли крак върху крак, робата й се отвори и очите ми <b>видяха</b> прекрасни бедра. За миг, защото тя ги покри внимателно, като продължаваше да ме <b>гледа</b> със същата усмивка. После изведнъж заговори замислено: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Пан Смрек ми дава интересни идеи и съм любопитен да <b>видя</b> какво е приготвил. Надявам се, че няма да се забавя; зависи, не се тревожи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Вървях бързо, без мисъл. Внезапно един от гласовете в мен (някои от тези на Инстинкта) се изказа приблизително така: "Е, като се натиска толкова, ще я свалиш и тя ще е доволна, и ти. Бива си я. И без това няма да я <b>видиш</b> вече." И след миг: "Нали от утре започва новият живот... Така де." За мое учудване никой друг глас не реагира. Само нещо като "Не знам, зависи. Не знам. Зависи", отекваше глупаво в мозъка ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ти си цитирал някакъв древен поет, който казал, че ако око поиска да се опознае, трябва да се <b>види</b> отразено в чуждо око. Може би затова. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>През есента на 1946 г. в Братислава на път за Варшава се отби новоназначеният там наш посланик Павел Тагаров. Той остана два дни при мен. Разговаряхме дълго. Известно време след това получих нареждане от София, че съм назначен за секретар в нашата варшавска легация и трябваше да се явя там веднага. Бях изпратил вече старите в България заедно с личните ми вещи, а Невена и сестра ми се намираха още в Париж. Между другото: с Мария не се <b>видяхме</b> повече ­ тя беше заминала за Прага. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ За мен ще бъде удоволствие ­ отвърнах. ­ Не зная само дали за вас би било удобно да ви <b>видят</b> на една маса сама с чужд, макар и приятелски, дипломат? Знаете какви злобни клюкари са дипломатите, журналистите и прочие. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Много ми се иска да се <b>видим</b> още веднъж, преди да ви грабне вихърът на дипломатическите ви задължения. (мълчание.) Бихте ли ми дошъл на гости, да речем идния вторник? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Всичко, което <b>видяхте</b> тук, е най-скъпото за мен. Оцеляло през страхотиите на войната. Дошло е от изчезнал свят. Пълно със спомени, не само мои. Разбирате, нали? Тези спомени живеят. Това е една от причините да не се усещам никога самотна. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Разбира се. Та вие изобщо не го познавате. Видяхте го, нали? Красив мъж. Може би затова се съмнявам в чувствата му. Не знаете колко жени го гонят. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Да, да. Добре ­ каза той, като се изправи чевръсто. ­ Ще поговорим друг път по този въпрос. Сега ще вляза в морето. ­ Беше строен, мускулест, средно окосмен, с широки рамене. ­ Ще остана тук до края на месеца. Ако не се <b>видим</b> сега, вечерям в "Черно море". Довиждане. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Нямаше те на плажа. Да не си болен? ­ Отговорих, че съм искал да бъда сам, да измисля нещо. ­ Да, ама май не си бил. ­ И пак намигна. ­ Видях те преди час с едно женче. На плажа ли го хвана? Мярна ми се хубавичко. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не съм го канил ­ обясних. ­ Вчера следобед го срещнах. Видял ни заедно. Попита ме къде сме се срещнали и трябваше да му разкажа. И ето че дойде. Изглежда че ви е харесал ­ добавих. ­ И се е почувствал обиден в мъжката си гордост. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Сега няма да е добре да си отидете ­ казах. ­ Докторът ви е <b>видял</b> и може да изтълкува бягството ви по различен начин. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ако бях разбрала ­ отвърна момичето с мило-спокоен глас, ­ бъдете уверен, че нямаше да ме <b>видите</b> тук. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Искаш да кажеш, че предпочиташ да ме <b>видиш</b> другаде, само двамата. ­ Той ме посочи с глава. ­ Така ли? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ти влюбвал ли си се някога? ­ продължих упорито. ­ Усещал ли си желанието, нуждата да <b>видиш</b> една жена, просто да я <b>видиш</b>, да разговаряш с нея, да бъдеш много нежен, да жертваш много за нея не даже защото е красива, може и да не е, а защото... защото е Тя с главна буква? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Нали може? ­ Кимнах и се излегнах отново, някак безразлично. Веднага разбрах защо и ми стана приятно. ­ Утре сутринта заминавам ­ каза тя. ­ Исках да ви <b>видя</b> преди това. ­ След дълго мълчание, както беше излегната, се обърна към мен (забелязах, че гърдите й не са големи, но стегнати). ­ Знаете ли, той ми предложи брак. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Нищо не искам да кажа. Просто Стела ми загатна, като се <b>видяхме</b> за малко сутринта, че си предложил брак. Отначало се учудих, после се зарадвах ­ заради теб. Да направиш такова предложение, ти, като те познавам, трябва да си изпитал онова чувство, което ние, обикновените "поети", наричаме любов. А от опит знам, че то е прекрасно чувство. Освен, разбира се ­ продължих след кратко мълчание, като го <b>гледах</b> внимателно в тъмните очи, ­ ако това не е просто един начин да задоволиш мъжката си амбиция. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>И все пак не бях сигурен в моето обяснение, затова реших да се срещна със Стела и да чуя от нея какво е станало. Тогава щях да отгатна истината. "Долен клюкар!" ­ наругах се с усмивка и реших да се откажа да я търся. Навярно тя ходи от време на време в Клуба на журналистите. Нали е журналистка? Случи се обаче, че преди да срещна нея, там се сблъсках с доктора. Пред входа на клуба. Канех се да вляза, когато го <b>видях</b> че се приближава с енергична походка. Като ме видя, спря някак внезапно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>И все пак не бях сигурен в моето обяснение, затова реших да се срещна със Стела и да чуя от нея какво е станало. Тогава щях да отгатна истината. "Долен клюкар!" ­ наругах се с усмивка и реших да се откажа да я търся. Навярно тя ходи от време на време в Клуба на журналистите. Нали е журналистка? Случи се обаче, че преди да срещна нея, там се сблъсках с доктора. Пред входа на клуба. Канех се да вляза, когато го <b>видях</b> че се приближава с енергична походка. Като ме <b>видя</b>, спря някак внезапно. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Споменът се яви с бързината на спомена. За мигновение <b>видях</b> пред себе си едно момичешко лице с големи черни замислени очи. Само че сега нямаше да отговоря както тогава. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ А сега надолу ­ каза той след малко и тръгна вдясно, където имаше нещо като долинка, обградена с меки зелени линии. Нямаше пътека. Слизахме, слизахме, не се виждаше никакъв знак на човешко присъствие. Докато при един завой <b>видях</b> ниска постройка, с кръст на покрива, която се сливаше със зеленината наоколо по някакъв необикновен начин. ­ Стигнахме ­ каза тихо Щефан. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Дните на престоя ни се изнизаха много бързо, запълнени от впечатления и идеи. Предпоследния ден преди заминаването, кой знае защо, решихме да обикаляме из по-странични улици и квартали. Като се движихме из една на вид почти изоставена улица, изведнъж <b>видях</b> вляво онзи дом с двата стълба, ограден с градина и желязна ограда. Накарах Щефан да спре колата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Татко те чака. ­ После се приближи до врата вляво, почука тихо, полуотвори вратата и добави: ­ Татко иска да <b>види</b> само теб. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i><i>         Спрях под козирката на "Астория". През стъклената врата <b>видях</b> Маги, една от колежките. Седеше зад рецепцията. Разлистваше нещо, от време на време <b>поглеждаше</b> телевизора. Даваха някакъв филм. Влязох вътре. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         - Карай! - Дидо махна с ръка. Уж безгрижно, но лицето му изразяваше съжаление. - Без това няма да се женя за нея. Има дете, мъж и е май доста бедна. Да я <b>видиш</b> как е облечена. Защо ми е такава? Ще изкяря каквото мога и СИ Ю ГУД БАЙ, нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         - Значи си полиглот - усмихна се Пола и продължи: - Видях няколко странни надписа на летището. Това кирилицата ли е? Това е руската азбука - обърна се тя към сестра си. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i><i>         Погледнах към рецепцията на "Метеор" - любопитно ми беше коя от колежките е на работа, но <b>видях</b> само алчната физиономия на един от портиерите, който потупваше енергично брадат чужденец по рамото с надежда за бакшиш. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         В плажното барче пред хотел "Чайка" срещнах познат от началото на сезона белгиец. Седеше с лице към развълнуваната морска повърхност. Вятърът рошеше косите му. Щом ме <b>видя</b>, се усмихна, извади дебелата пура от устата си, покани ме да седна. Краката на стола и масата бяха потънали наполовина в пясъка. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Той ми разказа историята, която преживял тези дни. Влюбил се в рускиня. Колко хубава и нежна била, как се разделили. Нямало да се <b>видят</b> вече, такъв бил животът. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Прочетох надписа на вратата "Забранено за българи". Големи черни букви, не можеш след това да кажеш, че не си го <b>видял</b>. Не беше забранено за кучета. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         На следващата спирка се качиха германките, които зарибих следобед на плажа. Видяха ме и се усмихнаха, а аз се направих, че не ги познавам. Те се намръщиха. Неприятно им стана, като <b>видяха</b>, че съм с ирландките. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         От стената <b>видяхме</b> морето, огряно от луната, недалеч беше Слънчев бряг - безброй светлини, потънали в мрака. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Екзекуторът;2004;<br>
<i>А според трети Циклопът се бил появил на бял свят с едно око. Така го майка родила. Сред затворниците с по-развинтени по една или друга причина фантазии дори се ширеше невероятната теза, че той виждал с него неща, които обикновените хора не можели да <b>видят</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>В църквата "Света Петка" тя свалила фереджето си и всички ахнали, като <b>видели</b> каква русокоса хубавица е.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Една бабичка ни <b>видя</b> и ни изклюкари на майките ни. Те ни се скараха. След това родителите на Тихомир се събраха и той замина със семейството си за Ботевград. Към неизвестната си съдба.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Умря една нощ през пролетта на 1979 година, когато бях вече ученик в девети клас в гимназията. Видях я чак когато я сложиха в ковчега й. Увит в червен станиол като коледен подарък, тъй като леля беше комунистка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Беше късно вечерта. Бях сам в офиса и си мислех, че и в резиденцията няма никакви хора, и си пеех. Докато си оправях сметките на компютъра. И по едно време, като свърших, в коридора се разнесе силно ръкопляскане. Направо се шашнах и веднага излязох да <b>видя</b> какво става. И какво да видя! Пред рецепцията се събрала цялата турска делегация, дето е сега тук, и като ме <b>видя</b>, пак започна да ръкопляска! Представяш ли си? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Но дори и да са <b>видели</b> някой път празното ми легло, много трудно щяло да им бъде да докажат, че съм напускал района на полка, освен ако не ме спипаха как прескачам оградата или не ме арестуваха някои от военните патрули из града. Но в Стара Загора имаше само един военен патрул, съставен от старшина и двама войници. И те нощем, вместо да обикалят улиците и да търсят избягали като мен войници, предпочитаха да ходят по дискотеките и ресторантите около гарата, които бъкаха с пуснати в отпуск трудоваци. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Късно през нощта станах, облякох се и излязох от казармата. Тръгнах по улиците на града. Бяха безлюдни и тихи, потънали в мрак. Стигнах до новия ни апартамент, отключих си и влязох в банята. Изкъпах се, избърсах се и пак се облякох. Когато излязох от банята, <b>видях</b> майка ми. Стоеше в коридора и ме гледаше с широко отворени очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Млъквай, бомбе! Млъквай! Ще те пребия! Млъквай ти казах! А-а! На мен ще ми говори! И без това нямам нерви! Само някой като тебе ми липсва да ми мели на главата! Ще те <b>видя</b> след десет години! На какво ще приличаш! Слугувай десет години, рини тиня от масите на баровците и тогава ела да ми говориш! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>В оня съдбовен ден добрите ангели закриляли влюбените. В резултат на щастлива случайност дядо и баба не били в къщата си в Енина. Прабаба ми посрещнала Владо Черноземски и като го <b>видяла</b>, веднага разбрала какво може да стане. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Веднъж, като си карал камиона из Хаинбоазкия проход, дядо <b>видял</b> някаква кола, която била спряла, а около нея се въртели трима души. Единият човъркал мотора. Дядо спрял камиона си - нов "Опел", който бил купил скоро с парите от ипотеките върху няколко ниви и къщата. И отишъл при колата да помогне с каквото може. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Не че имаше кой знае какво да се <b>види</b>. Силвия беше дребна и кльощава, но аз си я харесвах точно такава. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i><i>Силвия взе една хавлия и застана пред прозореца с гръб към мен. Започна да си бърше корема, като гледаше навън. Хазаинът я <b>видя</b> и също започна да я зяпа. Тя беше гола и оттам той я <b>виждаше</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Изведнъж откъм фоайето се понесе голяма глъчка. Подадох си носа от сервитьорския офис навън и що да <b>видя</b>. Българският и американският президент влязоха по анцузи във фоайето на Дом 2. Следваха ги глутница пощурели репортери и фотографи, които се извиваха на осморки край тях. Всички минаха точно край мен и се качиха на горния етаж. Доприпка Стоян Георгиев и каза на Жоро: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Засякохме се през последния ден на моето затворничество, така че нямахме много време да се <b>видим</b>, но все пак той успя да ми разкаже своята история. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Ние тук, Сомов, сме като един екип, който жонглира, в синхрон. Като артисти! Ще <b>видиш</b> как протича една официална вечеря. Трябва да се научиш, ако искаш да останеш на работа тук! - обясняваше ми той. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Ей такъв. На рождения му ден имаше една певица. Оня я накара да го поздрави с някаква песен. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото и й даде хиляда долара. С очите си го <b>видях</b>. Та такъв клиент е - каза ми Радко. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Виж ми корема! - показах му го аз. - Тая змия влезе в мен! Представяш ли си? Вътре в мен е... Виж! - отворих устата си, за да може Стайно да <b>види</b> опашката й. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Заварила ме с нож в ръка да се разхождам по парапета на прозореца, а когато съм я <b>видял</b>, съм рекъл: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Ебати! Уважавал я! Тия живот си живеят на нашия гръб, карат ни да им слугуваме, пък какви са? Скъсаняци, дето, преди да дойдат тук в резиденцията, пет пари са нямали! А сега ми се правят на голяма работа! Ама ще видиш! Днеска са тука, утре ги няма! Ей, хората, ако ги знаят какво представляват, никой нямаше да гласува за тях! Никой! Нещастници! Видяха се с малко пари и власт и ти ги уважаваш! Защо ги уважаваш бе?! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- З - Клиентът не трябва да вижда и какви цигари пуши келнерът, защото, като <b>види</b>, че пуши хубави цигари, си мисли: "Ей тоя снощи ме обслужва и сигурно ми е съдрал кожата!" </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Отидох до прозореца. Разтворих пердетата и <b>видях</b> три взвода войници с парадни униформи и пушки с щикове. От дясната им страна беше военната музика, а пред тях - дълъг червен килим покриваше паветата. На килима стоеше министър-председателят с умислен вид. Стори ми се отслабнал и се зачудих дали е заради великденските пости. Премиерът си погледна часовника. Зачудих се каква марка е. После премиерът се загледа в посоката, от която се очакваше да пристигне кортежът. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Вярвах в приятелството. То ми беше останало. При едно от посещенията си в Стара Загора се <b>видях</b> със Стайно. Готвеше се да замине за ГДР, която тогава беше на път да се обедини с ГФР, а освен това трябваше да се обединят и парите им. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Два часа си припомняхме миналото. А после тя ме покани на гости у тях. Да <b>видя</b> новия й апартамент. Живеела сама на втория етаж на голяма къща в Бояна. Брей, брей! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Ебати човека! - махна с ръка Радко. - Капчица срам няма! Видяхте ли го? Друг на негово място щеше поне да се притесни малко, а на тоя изобщо не му пука! Ебати човека! Ясене, ти го доведе тук! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Ето ти изненада! Пак беше Стайно. Бил в София и много искал да се <b>видим</b>. По телефона успя да ми разкаже, че след връщането си от Германия си направил чейнчбюро, после финансова къща и накрая банка - "Тракийска частна банка". </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Но не я помнеше. Двамата допуснахме, че стига да я <b>види</b>, ще се досети за кое момиче става дума. Но тъй като нямах нейна снимка, го оставих в неведение по въпроса син на чия от съученичките му съм. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Нощта прошепвала вълшебни думи с луна, звезди и скакалците зад прозорците... Идеална нощ за изразяване... Излязъл съм от стаята без Павароти да ме усети, след което съм отишъл пеша до втория етаж на отсрещното крило на хотела. Истинско чудо било, че охраната на етажа, където спял Бил Клинтън, не ме е <b>видяла</b>. Почукал съм на вратата на президентския апартамент няколко пъти и накрая Хилари ми отворила, като ме изгледала с явно доста учудени очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>За това какво съм правил разбрах няколко часа по-късно, когато ме събудиха в стаята на охраната на резиденция "Бояна" в Дом 2. Първото нещо, което <b>видях</b>, беше напрегнатото лице на вътрешния ни министър. С него имаше още някакъв непознат мъж. Русоляв американец, още по-напрегнат от него. По-късно разбрах, че става дума за шефа на охраната на Бил Клинтън. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i><i>Последната нощ в Америка прекарах в хотел "Плаза" в Ню Йорк. В оная януарска утрин на 2000 година, когато се събудих и <b>погледнах</b> през прозореца, <b>видях</b> как слънцето се вдига над Манхатън и ми стана много мъчно за България. Но имах повече от пет часа до излитането на самолета за София и останах да си полежа в леглото, като предвкусвах удоволствието от предстоящото завръщане в родината. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Докато се протягах сладко в завивките, погледът ми се спря върху хотелската хавлия. Лежеше си на табуретката до нощното шкафче. Нещо ми забръмча в главата. Снощи, когато бях легнал, я бях <b>видял</b> в банята. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Смири се, Илия, смири се, чадо, не гневи Бога, миличък – реди попът и отправя настойчив взор нагоре, сякаш очаква да <b>види</b> мигновеното потвърждение от работодателя си, този, комуто ревностно и всеотдайно служи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>– Бележка написах и му я дадох. Доведе я. Влезе тя и ги <b>гледа</b> двамата на масата, пият си и мълчат, двамата сериозни. Сиреч на избора й да не попречат, мълчат и пият. Стоя така, повярвайте ми, едно пет минути, не може да повярва на очите си. После като писна, като се хвърли на врата на онзи, непознатия, и не се пуска. Кочо, значи, разбра. Стана и излезе, дума не продума. Пък те двамката, под ръка хванати, пеша тръгнаха към града. Ей! И не се <b>видяха</b> повече, не се чуха. Вие разбирате ли какво значи това бе?! – извиси глас Илия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>Като стигна къщата, <b>видя</b>, че прозорецът на Павел свети със синкава светлина – телевизия или видео <b>гледа</b> братовчедът? Ами, порно ще да е. Наскоро бе в града, купил си е пак касета и сам я <b>гледа</b>, егоист, мръсник, говедо!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ще ми кажеш. Що пък толкоз си се разбързал? – усмихна се Павел. – Ти ще ми кажеш, ама първо да ти покажа с каква касета съм се сдобил. То не е порно, братче, то е война. Мен ако ме подложат на такъв сеанс – замечтано поклати глава, – едва ли ще остана жив. Ама откъде такъв късмет... Видя я – кимна към съседната стая, където спеше жена му, – като змия!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Усети поп Иван, че там, отдолу, пламти плътта и го парва под лъжичката желанието, ама се сети, че има си задача – да я отпрати от дома, да не го <b>види</b>, че се тъкми човек да опява. Веднага ще пита: Ами, божке, кой предал е Богу дух? И като какво да й отговори?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Какво пък толкоз? Не съм умрял наистина, че да се сърдиш? – вдигна рамене той и се ухили. – То в туй село да подивее човек! Ама Павел е виновен, Павел! Такъв номер да ми спогоди, говедото школско! Ще му го върна аз, тъпкано ще му го върна, ще <b>види</b> той! – заклати глава заканително.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Той <b>видя</b>, че чашата й е полупразна, протегна ръката си, взе каната и наля. Разплиска виното. Разлятото закапа по пода – ситно, безутешно – кап!, кап!, кап! – като сълзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Влезе в хола и <b>видя</b> жена си, просната пред иконата на света Богородица. Ридаеше беззвучно, както бе живяла.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Очакваха Илия, потрепваха с премръзнали крака по снега. Отдалеч му заподвикваха, но като наближи и <b>видяха</b> опушеното му лице, млъкнаха. Всеки си седна по масите и кръчмата зажужа. Кметът Алекси, като мерна от стаята си в общината, че е отворил, влетя в кръчмата. Застана пред тезгяха и запита тежко, важно:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Щом и той изчезна, дядо Димо сякаш се стопи. За по малко от месец угасна. За първи път хората го <b>видяха</b> посред бял ден да седне. Седи, на никого не проговаря, престана да се храни. И така си умря, думичка не отрони, дори и на Симеон, с никого не сподели това, от кое то се ужаси. В мълчание умря, потрепера Павел, кожата му чак настръхна, като си го спомни – пред вратичката, седнал е на стол, сякаш вкаменен, нито мърда, нито шава, хората пристъпваха на пръсти покрай него. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Какво направи той и какво пък аз, сепна се горчиво Симеон и му каза твърдо: Не мога! Прости ми, братко, и благодаря. Сведе главата си, не посмя да я повдигне, за да не <b>види</b> успелия в живота човек, най-малкия, единствения жив негов брат.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Наистина умрях – рече Илия, а всички бяха вперили погледи към тезгяха. – Черпя, защото и дъщеря ми емигрира. И туй ако не е смърт, какво е? – попита нажален. Наливаше ракия в чашите. Тръгна да ги разнася по масите. Спря насред кръчмата и произнесе, с внезапно натъжен глас: – Жива раздяла беше днеска. Сбогувахме се с детето и друг път сигурно няма да се <b>видим</b>. Знам ли?...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Блажени са верующите! – изсмя се Павел. – Който веднъж напусне този ад, именуван България, никога вече не се връща в него. Пък и какво толкоз лошо има? Свят без граници, това е бъдещето на планетата, попе, я си вдигни расото да <b>видим</b> какво имаш отдолу? – И протегна ръката си към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>– Махни се, дяволски сине! – дърпа се попът. – Виждате ли го, хора, жезъла ми иска да <b>види</b>, а? – И се изкиска.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Докъдето ти <b>видят</b> очите – само сняг, дебел и пухкав. Бял, бял, та чак розов. И весело блести в очите. Като захарен памук – да гребеш и да хрускаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Не искам – отговори Алекси и се загледа през прозореца. Главата го цепеше. Да си постоя така, че да <b>видим</b>, може и да мине. Пък ако не – ще дремна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И като я <b>видя</b> през прозореца да ситни към тях, Алекси изпъшка. Да се дигне Мария в този студ, значи нещо се е случило. Ама какво пък ще да е толкоз рано? Мария пъплеше по улицата и влезе. Тръгна по изчистената току-що от Алекси пътека.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Току пред вратата, като бяла купчинка, <b>видя</b> приседнал Кочо. Предположи, че това трябва да е той. Защото <b>видя</b> един снежен човек. Ситен снежец като прашец се сипеше върху му, вятърът го бръскаше от покрива.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Огледа се Алекси и <b>видя</b> всичко бяло – къщата на Мария, дърветата, оградата. Бяло и тихо като в гробище.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Кметът обърна чашката на един дъх, каза си: А да <b>видим</b> дали клин клин избива! И си наля втора. Бодна от мезето и вдигна поглед към Мария. Тя бе приседнала на канапето, с чашка в ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Я стига си топуркал, гладни са животните – подвикна кметът и влезе в обора. Огледа се и <b>видя</b> в ъгъла, до стената, леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Когато Алекси влезе в кръчмата, <b>видя</b> Илия навъсен да дреме на тезгяха. Без да го пита, сипа му една двойна ракия и му я тръсна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Мария е виновна. Мария! – избухна гневно Симеон. Проговори от тъмния си ъгъл, но не се <b>видя</b>. Сякаш полумракът изрече тия ядовити думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Работил е човекът – изръмжа Алекси. – Днес, като <b>видях</b> кравите, се хванах за главата. Добичетата са поддържани, а за това се иска много работа и... – Запъна се от думата, но я произнесе: – Любов, ако щете! – Захили се и сръбна от ракията – шумно, както само той си го умееше.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Павел въздъхна тежко. Върна се на масата и си седна. Мълчанието изпълни кръчмата с някаква непонятна никому тревога. Сякаш току-що бе отминала буря и не смееха вдигнат поглед, за да <b>видят</b> поразиите – може нещо лошо да се е случило, а може пък и нищичко да няма. Това бе мигът на незнанието, гъделичка те, а ти му се любуваш, удължаваш го и чакаш. Хазарт, мъничка наслада сред грозотиите на живота. Тънка игра за родени поети, самобитни философи, търсачи на истината, влюбени в приказни лъжи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Но вместо дъщерята, <b>видя</b> Лудото Мони. Подскачаше по снега – или подметките му пропускаха, или изобщо ги нямаше, та босо щрапаше по ледената жар? Ще взема да му проверя краката или направо да му дам едни чисто нови обувки, реши Алекси и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Лудото Мони на подскоци се втурна навън. Като затваряше входната врата, Алекси се извърна и <b>видя</b> жена си – тя стоеше на прага и се усмихваше. Беше ги наблюдавала и сълзите й капеха – от радост ли, от мъка ли, кой пък можеше да знае?...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Хайде сега докарай пред вратата каруцата, аз ще отвържа коня и да го мятаме – изръмжа, като <b>видя</b>, че Митко закова и последния пирон. Закова го, сякаш го е страх, че ще излезе, тъпакът му с тъпак!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Излезе от обора и <b>видя</b> Лудото Мони, проснат в снега, скимтеше и се превиваше. Бутна го с крака си Алекси и заговори тихичко:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Защото не мога сама. Защото си виках: ето на, като <b>види</b> чужд мъж в къщата ми, той ще дойде. Казвала съм му на Симеон: Ела при мен. Или аз да дойда при теб. А той – не! Аз съм жив мъртвец! И... – Усмихна се смутена, зачервена, поколеба се, но продължи: – Когато дойде, сякаш не се люби, а тръгва на война. Страшен, страшен е, казвам ти, човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Когато дойдоха надвечер и <b>видяха</b> обляната в светлина кръчма, хората постояха притеснено, пристъпваха от крак на крак и накрая един от тях стъпи на една маса и отвъртя едната крушка. Последваха го и други двама. Кръчмата потъна в познатия на всички полумрак. И тогава пак насядаха, както всяка вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Стамен нахлу в кръчмата като бик. Като <b>видяха</b> зачервеното му лице, огромните му, свити в юмруци лапи, стихнаха мигом.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И тогава с усилие отвори очи. Видя го. Сепна се, но не извика. Митко висеше с почерняло лице. Езикът му лекичко се бе подал от устата. Очите му светеха, сякаш пропити с гняв.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И сега, когато дойде американецът, някакъв фермер от Южна Дакота с някакви си там петстотин декара земя и триста свине майки, Костадин от очите му разбра оценката за себе си. Това, което американецът <b>видя</b> –земята, свинефермата, кравите, пчелина, той нарече бизнес за милиони! Долари естествено! И Костадин въздъхна, значи. Господи, успял съм! И преди си знаеше, че е така, но когато <b>видя</b> и чу американеца, повярва веднъж завинаги и окончателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>А Малкия Костадин <b>поглежда</b> дядо си. Личеше му, че се притеснява, срамуваше се от това, което предстои да <b>види</b> американецът. От земеделие нищичко не разбираше, завършваше право в София, а всяко лято идваше за седмица. Когато се обадиха от града и попитаха: А да се придружава ли американският фермер от преводач?, Костадин гордо отговори: Не, ще се справим, внукът ми го владее като матерен език, аз всяко лято го изпращам да броди по света, тая година ще е и в Австралия, и Южна Африка ще посети, за да ги изучава и да се забавлява. И американецът пристигна без преводач.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Предложи я на мен! А сега кажи – лош човек ли съм? Вземах му я като комунист, а сега ми я предлага да я ползвам като капиталист! Какъв е този пък Исак, ще кажеш ти! Ще ти отговоря: умник! Отказах му, аз тази кръчма не искам да владея. И тогава я подари на своя бивш чирак, сега е вече стар човек – Илия. Ще ти я покажа тази кръчма, да <b>видиш</b> и лентяите... Как ти беше името? – попита за кой ли път Костадин.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Малкият Костадин за първи път <b>видя</b> дядо си такъв. Всичко това е минало, опит, а дали пък не е бреме, товар ненужен на гърба? Но преди да потъне в лабиринта от глождещи го въпроси, чу гласа на Джон:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Всички очи бяха вперени в него. Наблюдаваха го с любопитство, измерваха го с погледи от горе до долу и обратно. А някои се надигаха от масите, за да го <b>видят</b> по-добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Провидън, момчето ми. Не си познаваш собствената страна. Видяхте ли сега, едно, че знам и, второ, защо ако българинът се устреми към нещо, винаги успява?! – попита гордо Боньо и без да дочака отговор, тръгна към масата, където винаги си стоеше. Но се спря, извърна се и все пак попита: – Как може да не ги знаеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Няма бизнес. Беше тракторист в ТКЗС-то. Ама обича географията, света обича. И го изучава – започна да обяснява Костадин. Видя, че неразбирането в очите на Джон се увеличава и се опита по друг начин да го каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Загледа жадно, сякаш да <b>види</b> не познатия му до болка двор, покрит със сняг, а нещо друго, което бе очаквал и сънувал цял живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Вдъхна студената бодлива свежест на кристално чистия въздух. Чу гласовете на птичките божии. Затърси ги с поглед и ги <b>видя</b> – накокошинени, подскачаха от клон на клон, събираха се две по две или пък на орляк. Едно врабче с весел писък политна като куршум нагоре, издигна се и се стрелна пак надолу, рязко, сякаш за да се забие в снега, но меко кацна на едно провесено доземи клонче и се сви. Замисли се над своята съдба, потънало във весела скръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И се <b>видя</b> да влиза в двора, а сърцето му пърха, ще се пръсне от радостна възбуда. Ето, сега ще се втурне Ирина към него, ще стисне здраво ръката му и ще я допре за миг до бузата си. И ще пламне кръвта му, ще си представи парещата й, зовяща го плът, и ще чака с диво нетърпение падането на нощта...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Но този път, преди да пристъпи в двора, се сепна. Уплаши се, обхвана го странно вцепенение. Усети ножа, забит в гърба си, <b>видя</b> брадвата, която мъчително бавно сцепва черепа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Прав си, но ако не отговориш – ще те смажат. –Симеон внимателно се взря в Боньо, <b>видя</b> клокочещата му омраза и се сви. „И той е същият като всички, нищо не може да роди, ей така напразно ще си бълбука..."</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Насреща им най-после се <b>видя</b> кола. Първата, а пътуваха от половин час. Идваше, та чак летеше, снежна вихрушка се извиваше над нея. Синът му се изнесе плътно вдясно, закова, а онзи профуча на милиметри покрай тях. Изпотиха се от напрежение.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Всичките пари са за вас – каза Симеон и <b>видя</b> как лицата им светнаха, дори да благодарят забравиха, приведоха глави над пачките, засмятаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Подложи лицето си на ледения ветрец, заслуша се в шумовете, които долитаха от селото – някъде измуча тьжовно крава, изквича прасе, а над всичко се издигна вой на освирепяло куче. Виеше на смърт, извиваше тъничко, кожата настръхваше. И като го слушаше, Симеон, застанал пред прага на къщата си, изведнъж се заоглежда, сякаш търсеше да <b>види</b> сянката на смъртта. Тя беше тук, усещаше я, но не се показваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Нещо просветна в ръката на Костадин. Симеон трескаво се загледа и <b>видя</b>, че е кана. Слиза в избата за вино, в избата слиза, долу.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Когато бе на третото стъпало, <b>видя</b> Костадин – приведен над канелата на огромната тристалитрова бъчва.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Симеон пусна окървавената брадва на пода и се огледа. И <b>видя</b> въжето, сякаш специално за него подготвено. То бе здраво, плетено, конопено въже, не като тези, които сега се продаваха - новите, от изкуствените материи. Откачи го от пирона, ловко прехвърли единия му край на гредата и го стегна. Направи примката и промуши главата си. Премери на око височината и дръпна с крак една кофа. Тъкмо колкото да стъпи и после да я срита.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Усети присъствието и на някой друг. Бавно запъпли с поглед и <b>видя</b> увисналия Симеон. Прехапал език, с изцъклени, изхвръкнали от орбитите си очи, Симеон сякаш се смееше в захлас.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И сега тичаше по чорапи в снега, чехлите загуби още при първите си крачки. Тичаше и изведнъж <b>видя</b> процеждащия мътната си светлина прозорец на кръчмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Идвайте бре! – изкрещя жената. – Идвайте да <b>видите</b> какво направихте... – проплака тя и се извърна. Тръгна с леко олюляваща се походка, сякаш бе пияна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Мълчаха и вървяха. Никой не пророни дума, сякаш всички вече знаеха какво ще <b>видят</b>. Като че всичко е било отдавна предизвестено.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Като свалиха шинелите, хората <b>видяха</b>, че единият от полицаите е капитан, а другият – старшина. Седнаха до Алекси, при печката и капитанът извади дебел тефтер, разгърна го и положи химикалката на белия лист.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Добре, какво конкретно вие, отче, можете да кажете? – погледна го капитанът, бе разгърнал на чиста суха страница тефтера. – Да започнем с вашето име. – Видя недоумението по лицето на попа и допълни: – Как се казвате? За следствието е необходимо. Ние работим с имена. – Каза го почти виновно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Ти си млад – въздъхна Павел. – Не ги разбираш тези работи. Това никой извън нашата страна не ще го проумее. Защото при всички други то е просто – пътищата са два: или се бориш до смърт за свободата си в мига, когато ти я отнемат, или пък свеждаш си главата и ставаш роб'. Пък ние, българите, сме друга порода. Чакаме. Близо петдесет години Симеон чака! Разбирате ли каква омраза трябва да е била, за да не затихне, господин капитан? – И като <b>видя</b> как капитанът присви устни, Павел изплака: – Нищо не разбирате, нищо!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Хайде – подвикна с тънка усмивка Алекси. – Не искате в общината да идвате. Тука, казахте, в кръчмата. Хайде сега да ви <b>видя</b>. – И нетърпеливо поднася чашата към устните си, лочи, примлясква, после тъпче киселото зеле в устата си с пръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И да <b>видиш</b> – няма да го познаеш. Така е. Всеки знае само себе си. Другите – загадка. Говорят ли, живеят ли, има ли ги, няма ли ги - не знаеш. Уж човек до тебе, пък като пипнеш – а, че то било зид...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–В тази страна само мръсниците успяват. А свестните винаги губят. – Наведе глава и неочаквано каза: – Тази вечер самолетът на дъщеря ми отлита. Заминава чедото и никога май няма да го <b>видя</b> – прошепна трескаво Илия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Но една сутрин той затича след нея, настигна я и тя  учудена <b>видя</b>, че е навлякъл екип и спортна фланелка. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Иван навлече вървешком бялата манта и излезе в коридора. Отвори вратата и <b>видя</b> насреща си едър, гнусен и безспорно жестоко разгневен тип. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Обади се по телефона и дойдох. Прегледах я, нищо сериозно, просто нерви… – изрече вече по-самоуверено Иван, като <b>видя</b> че имаше насреща си паникьосан човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ама аз не <b>видях</b> линейка долу… – изрече удивен Пламен и сякаш да се убеди, че не е сгрешил, изтича до прозореца и надзърна навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Заминаха по друг спешен случай… – изрече с пресъхнали устни Иван. Сега остава да <b>види</b>, че нямам и никакъв инструмент и каквото там мъкнат лекарите. Чанта! – изтръпна  той.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Не <b>видях</b>. Довиждане. И спокойствие… – изрече той, не успя да завърши фразата, тъй като вратата хлопна. Асансьорът политна надолу, към свободата. Когато стигна на партера, понечи да свали бялата манта, но се сети, че съпругът навярно ще гледа от прозореца горе и тръгна към изхода.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Скоро се зададе огромен камион и Иван стъпи на оградата, прекрачи и преди да я прескочи, вдигна поглед – <b>видя</b> на терасата съпруга. Пламен му махна. Иван вече се бе засилил и полетя през оградата. Падна все пак на краката си и бързо се изгуби в тръс между дърветата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Но изведнъж усети някогашния вкус на целувката му по устните си и изтръпна. Не смееше да отвори очи, защото вече знаеше, че ще <b>види</b> не грозното пате, а своя възкръснал прекрасен лебед.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Вечерта Емануил запозна Таня с Петракиев. И посърна като <b>видя</b> как жадно я <b>наблюдава</b>. Все пак намери сили да се отдалечи с подкосени крака и да ги остави сами.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Първо да <b>видим</b> стоката, тогава ще приведем сумата – отговори с безизразно лице Таня. Реагира като истински образцов счетоводител.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Емили! Какво ще кажеш да поизлезем на хлад? – попита Асен, това й предлагаше непрекъснато от месеци, на всеки коктейл, на всяка изложба, на всеки концерт, на всяка театрална премиера, където я <b>видеше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>И свел драматично-артистично глава, протегна двете си ръце към жена си, Мариана. Както бе приведен долепи устни първо до едната, а после и до другата й ръка. Някои шумно се изсмя. Асен вдигна очи и <b>видя</b>, че бе преживял поредната подлост – държеше едната ръка на жена си, а другата принадлежеше на Емили.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Една сутрин, тя както винаги се появи. Спря се и се заоглежда. Мъжете стояха в такситата или на групички по двама-трима пред колите и я наблюдаваха зорко. Като не откри Теодор, жената застана на спирката и се качи на автобуса. Щом <b>видяха</b> гърба й, сподириха я десетина мъжки въздишки.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>В петък точно в 14,30 той отключи вратата на апартамента и тихо влезе. Насочи се към спалнята, отвори рязко вратата и ги видя. Видяха го и те – всъщност маската му. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>В петък точно в 14,30 той отключи вратата на апартамента и тихо влезе. Насочи се към спалнята, отвори рязко вратата и ги <b>видя</b>. Видяха го и те – всъщност маската му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Отрече. Тогава включиха видеото и той се <b>видя</b> – как влиза в апартамента, вади пистолета и стреля. Видя се как смъква маската, преди да излезе от апартамента. Някой бе поставил камера в апартамента, интересно кой, запита се Арсени.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Когато произнесоха присъдата, според която му се налагаше 14 годишен престой в затвора, той сведе глава. Изведнъж <b>видя</b> Зоя пред себе си – не, това бе друга жена! Разцъфтяла от красота… </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Преди да влезе в нея Арсени ги <b>видя</b> – Зоя и Лазар, а зад тях секретарката му. Победителите в хайката, каза си той и влезе в камионетката. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ела – и като <b>видя</b> касовата бележка, която тя държеше кой знае защо в ръката си, поклати развеселен глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Непознатият едва забележимо кимна и колегата му стана и излезе. Тогава той седна на въртящия се стол, посочи един екран  и Лили <b>видя</b> двамата мъже в сладкарницата – Петър и Иван, все така увлечени в размяната на клюки. Непознатият набра телефона и заговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>После той стана, завъртя ключа и протегна ръце към Лили. Всичко й се стори толкова естествено, нормално и подразбиращо се от само себе си. Както, когато <b>видиш</b> торта, протягаш ръка да си вземеш.  Чак когато свършиха, тя погали голия му гръб и се сети да го попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Тя <b>видя</b> как мъж от охраната трупаше покупките й на масата, а Петър и Иван  с виновно наведени глави, пристъпваха неловко от крак на крак, взря се в  разтревожените им лица. Най-притеснени в такива ситуации са честните хора, помисли си Лили. Дори ги съжали.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>– Сега ще отидем и ще спасим съпруга ти от нахалното копеле! – рече той, като я <b>видя</b>, че и тя <b>гледа</b> в екрана.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Веднага тръгнах да търся шефа на охраната, като  <b>видях</b> каква дива горила проверява покупките ни. Ама го крият! Препращаха ме от един на друг, но накрая го спипах и го доведох…</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Келнерът, който хем се забавляваше, хем страхливо се оглеждаше, <b>видя</b>, че към масата  се е насочил управителя на сладкарницата, следван от широкоплещест младеж от охраната. Тогава той направи решителната крачка към масата и потупа по рамото момичето:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Да – изрече той, а очите на Йоана се разшириха от изненада, но той не <b>видя</b> тази нейна реакция и обяви: – Познавам го, макар и без да съм го виждал!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Здравей! – Боби чу странно познат женски глас до себе си. Вдигна поглед и <b>видя</b> Йоана. Но не беше сама.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>На втория етаж той спря, извади ключ от джоба си и отключи. Тогава стълбищното осветление угасна и тя <b>видя</b>, че в апартамента свети! Стори й се, че чу музика, женски гласове и смях. Когато той затвори вратата след себе си, тя се приближи и се взря в табелката. На нея пишеше – АНИТА ДЕКАЛО.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Никога, и в най-смелите си мечти не бе предполагала, че ще срещне точно такъв мъж. Не пиеше, не пушеше, никога не го <b>видя</b> изнервен, винаги е усмихнат, внимателен, нежен. Поне един осъдителен навик да притежаваше! Имаше само една страст и тя беше абсолютно безобидна – шаха. В неделите, защото винаги работеше и в събота, сядаше и играеше сам срещу себе си. Понякога идваше единственият му приятел, адвокат, който работеше и за кантората. С часове не се чуваше нищо друго освен: “Шах! Мат!”.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Той повдигна глава, <b>видя</b> я с пистолета в ръка, но не изрази учудване, а попита подчертано разсеяно, сякаш я <b>виждаше</b> с прахосмукачката:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Е, ядосвал ме е. Поскарвали сме се – баба Венета се позамисли и надзърна към съпруга си, <b>видя</b> че кротко си похърква и тихичко се разсмя: – Та може ли да обичаш петдесет години непрекъснато един и същи човек? – очите й хитро се присвиха. – Почивала съм. Вземала съм си отпуск!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Добре – кимна момичето и изведнъж <b>видя</b> в дядо си един друг човек, какъвто досега не беше и подозирала – силен, ловък, умен, находчив….</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Поканих ги най-учтиво и щом влязохме в хола съзрях бикините на Ива да висят на полилея. Изчервих се, ужасих се и се изпълних с тайната надежда, че никой няма да вдигне поглед и да ги види. След минути пристигнаха Ива и мъжа й Весо, мой приятел от детските години. Положението стана отчайващо, защото започна и да се посмрачава. Дори и аз да не го направех, то жена ми щеше да щракне ключа и всички щяха да <b>видят</b> проклетите бикини, които си висяха на полилея!...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Поканих ги най-учтиво и щом влязохме в хола съзрях бикините на Ива да висят на полилея. Изчервих се, ужасих се и се изпълних с тайната надежда, че никой няма да вдигне поглед и да ги <b>види</b>. След минути пристигнаха Ива и мъжа й Весо, мой приятел от детските години. Положението стана отчайващо, защото започна и да се посмрачава. Дори и аз да не го направех, то жена ми щеше да щракне ключа и всички щяха да <b>видят</b> проклетите бикини, които си висяха на полилея!...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Запалих отчаян цигара. Не бях я даже преполовил, когато на входната врата се звънна. Погледнах изумен часовника – три и половина. Вбесен и объркан отидох до вратата и надзърнах през шпионката – беше домоуправителката. Сигурно се е случило нещо, казах си и отключих. Първото, което <b>видях</b> бяха проклетите бикини. Ужасната жена, с която бях в състояние на постоянни бойни действия, тикна в лицето ми бикините.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– А какво е? Всичко е бизнес, красавице! – телефонът му отново извъня. Той се заслуша и като я <b>видя</b>, че тя става, бързо изрече:  – Момент! Офертата ми чака отговор, красавице! – И продължи да говори. Изговаряше цифри, проценти, митнически такси… </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Изключил съм я – разсмя се капитанът. – Това беше първото, което направих, когато дойдох. Още същата вечер, като разбрах от Анастас за отвличането заподозрях, че го играеш. Затова го посъветвах да не уведомява полицията – той щракна видеото и тя се <b>видя</b> – беше със Стефан...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>След пресечката нетърпелива го очакваше германката. Като го <b>видя</b>, тя се втурна към него и бурно заговори. Успя да я избута до първата изпречила му се свободна маса в сладкарницата, поръча й кафе, и си даде сметка, че следващата стъпка е да я покани в леглото…  </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Двете жени едновременно отместиха погледи една от друга – първо <b>видяха</b> него, а после се извърнаха към другия мъж – удивения върлинест немец, който надничаше вече открито иззад другата врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Стана така, че с него се срещнаха съвсем случайно. Сблъскаха се на входа на един бар –  висок, представителен и по своему красив мъж. Щом <b>видя</b> Аглика той се обърка, смути се и нервно подбутна пред себе си дамата, с която вървяха под ръка, отстрани я макар и непохватно и чак тогава се спря при тях. Той заговори с Аглика, а Еми го огледа, после внимателно се взря в дамата – руса, твърде слаба, дори прекалено, с дълги, май твърде слабички бедра, но пък какви гърди!  </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Във вторник сутринта Михаил замина, тя го изпрати на летището. Когато в края на работния ден излезе от работа, Еми не <b>видя</b> своя обожател. Огледа се разочарована, смутена – нямаше и следа от колата му. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ела, ела не се бой! – позова я отново гласът. Стори й се познат, кой би следвало да е този мъж в тяхната кухня, нима е крадец, мислеше трескаво, докато плахо пристъпваше, безкрайно уплашена, но и изпълнена с любопитство. И тогава го <b>видя</b> – Валери.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Валери стана и си тръгна, Еми го проследи и <b>видя</b>, че седна на маса за двама. Жената бе обърната с гръб, но й си стори позната.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Верка я <b>видя</b> как се оглежда, като змия пъргаво се плъзна и се шмугна. И замръзна от удивление. Посред бял ден Надя отива при Марин, ей! </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Бе ти да не си полудяла?! – извика ужасена Верка. – Къде си <b>видяла</b> такова чудо – мъж да търпи жена му да … – спря се.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Верка въздъхна и отпи от кафето, не вдигаше глава, да не би Надя да <b>види</b> по лицето й огромната тъга, объркването, ужаса, че и завистта... Имаше чувството, че всичко това се е изписало по челото й. Искаше й се да помоли Надя – спри, пощади ме, остави ме да си взема дъх…</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Докато вървеше към магазина, който трябваше да отвори преди двайсетина минути, тя се огледа и за първи път <b>видя</b> –  светът е толкова хубав, че за миг притвори очи, за да не ослепее.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>В същия миг в кабинета изникна счетоводителят. Изхъмка, за да привлече вниманието му, сякаш мишчица изцърка. Вдигна си главата – и  <b>видя</b> счетоводителя, както винаги облечен в сив костюм, с безлична, изкривена вратовръзка и старателно зализана по оплешивяващото теменце косица. Притискаше до гърдите си папката с документи. Припкаше към него след коремчето си, а зад глупавите му дебели очила се криеха очите му – скучни и големи, сякаш болен от разстройство бухал.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Докато ченгето вдъхновено пишеше, Александров вдигна очи към небето и <b>видя</b> облаците така преплетени един в друг, сякаш правеха секс. Потръпна от ужас! В неговата вила, в този час, неговата съпруга беше с друг!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Александров огледа спалнята и <b>видя</b> дрехите на счетоводителя, сграбчи и роклята на жена си, поколеба се, но прибра и бельото й и тръгна към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Стига! Писна ми! – Александров се замисли и предположи. – Може би ще те изхвърля гол – усмихна се доволен. – Да <b>видим</b> как ще се прибираш, идиот!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Александров се закова на място и се огледа. Видя стоянка на таксита и притича приведен към тях. Пъхна се в една от колите.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Когато реши да се върне на мястото си под чадъра, той за последен път погледна жадно разкошното тяло на жената и <b>видя</b> как пръстите й галят сянката му, която се очертаваше на пясъка до нея… Странно, каза си, докато вървеше по горещия пясък, но всеки си има особености. По-важното е, че две и две винаги прави четири, усмихна се той, докато сядаше и гледаше как старият лекар се измъква от морето и се тръска от водата.  </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Лука се взря в нея удивен, но усети нечия присъствие до себе си и вдигна поглед – <b>видя</b> келнера, който дискретно пристъпваше от крак на крак. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>– Приятелят й… Предполагам… – прошепна притеснен Лука. Обърна се рязко  и през две маси съзря своя приятел – доктора, който също го <b>наблюдаваше</b> усмихнат и дори закачливо повдигна чашата си. Лука сведе поглед и не <b>видя</b>, че жената взе своята чаша и, макар и празна, я вдигна за поздрав към доктора. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Лука прекара една безсънна нощ, а рано сутринта приседна сам под чадъра, докторът никога не ставаше преди девет. Лука се излегна  по корем и притвори очи. Беше се провалил, Ралица го бе <b>видяла</b> с жената и сега какво да прави?!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Лука се обърна  и <b>видя</b> Ралица – целуваше се с някакво момче. Същото, с което беше снощи в бара!... Нима го правеше нарочно, за да го дразни? За да го предизвиква? За да покаже, че го държи в ръцете си?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Когато, объркан и вбесен, Лука откъсна очи от дъщеря си и нейния приятел, <b>видя</b>, че докторът и жената се целуват…</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Момиче един път и половина, каза си Лазар като се извърна към компютъра, –  като го <b>видиш</b>, за нищо друго не можеш да мислиш, освен за секс… Сякаш самата красота се е вмъкнала в дънките, гърдите й опваха бяла блузка, с предизвикателен надпис “Yes”. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Вместо колите, които се носеха по асфалта тя <b>видя</b> кучетата на омразата – те вече летяха към секретарката. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Сам! Сам си отговори! – изсмя се отново тя. Грубо прозвуча смехът й, някак неестествено, улично, цинично… Обидно. Той потръпна от прилив на погнуса, но тя не го <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i><i>– И да, и не. Просто знаех. Достатъчно е да те <b>наблюдава</b> внимателно човек, за да научава всичко за теб. И не му трябва да шпионира. Макар че и това си е пак вид шпиониране. Да <b>наблюдаваш</b> друг човек, когато той не подозира, че го правиш, това е дълбоко безнравствен, осъдителен акт. Лицето мила, е най-големият предател. Но и усмивката! И очите! И устните! И целувката! И кожата! И тялото! – разпери ръце и подметна усмихнат иронично: – И така нататък, има ли смисъл да продължавам! Всичко издава тайните ни, направо ги изкрещява към този, който има слух да ги чуе, очи да ги <b>види</b>.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Какво да ти кажа? Да те попитам – защо го обичаш ли? Това ли трябваше да направя? – <b>видя</b>, че тя кимна утвърдително и се усмихна презрително: – Ами че то е глупаво! И си е в крайна сметка лично твоя работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ето, майко, можеш да <b>видиш</b> синините ми. Те са от теб, нали? Ако си ги забравила, да ти ги покажа, за да си ги спомниш, а? </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Знам какво е секс! – Отговори невъзмутимо момичето и като <b>видя</b>, че майка й хлъцна от удивление, поясни: – Чукане!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>“Мъжете никога не плачат, Джун! Ако <b>видиш</b> мъж да плаче, презри го!” – обичаше да казва старият полковник, излегнат на хамака, увиснал между земята и небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Значи, край?! Така ли, братленце? – попита паникьосан Иван, понечи да стане, отказа се и безсилен рухна на стола: – Край! Че то тука от памтивека е имало хора! Нали <b>видяхте</b> тракийската могила?!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Емилия подаде глава, <b>видя</b> тресящото се от ярост дебело туловище на майка си и мигом изчезна, мърморейки:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>И <b>видя</b> насреща си Дочо – хили му се като тиква. К’во се хили, на голия си задник ли се възхищисва, злобееше Киро. Ама поне една цигарка може да изментя от туй говедо, каза си. Ако има, ще даде!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Зорка беше вперила изцъклените си очи в огледалото – сякаш, като <b>видяла</b> случайно дебелото си туловище, и е умряла засрамена и погнусена от самата себе си. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Прибра се, задъхана от гняв. Отключи вратата на апратамента и като пристъпи в коридора, застина. Закачалката се валяше на пода, а дрехите – разхвърляни. Изтича в хола – тук погромът беше чудовищен. Прекрачи обърнатата масичка, подритна една табуретка и <b>видя</b> изтърбушения грамофон.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Най-отгоре стоеше голям бял плик с надпис – “ЗА МАРИНА”. Разкъса го и <b>видя</b> лист, изписан с едрия, красив, старомоден почерк на баща си. Зачете трескаво:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Двама бяха застанали точно зад гърба на Исус – с качулки, с автомати, провесени на шиите. Единият беше заел стойка за стрелба, широко разкрачен, с огромен пистолет, стиснат в двете му нетрепващи ръце. Държеше на мушка Исус. Отмести поглед потресена и <b>видя</b>, че те са навсякъде. Вдигна очи. Двама бяха увиснали над главата й. Държаха в ръце къси автомати. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Затвори очи и го <b>видя</b> – своя първи съпруг. Той й казваше, намествайки очилата си, както винаги правеше, когато му беше неудобно да сподели нещо: “Прощавам ти, направи го не заради парите ми, а защото обичаше друг! Ти ме уби, но аз ти прощавам, мила” Тя, ужасена, отвори очи, но той пак стоеше пред нея. Не, това не беше съпругът й, това беше Христос! “Нима Христос съм убила?!” – изпълни я див страх. И тогава чу още по-ясно гласът му, като в просъница: “Не, не си ме убила, просто аз съм във всеки един човек!” И я погали с нежните си безплътни пръсти. Тя потръпна от неизживяно досега удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Игов;Ранния край на лятото;1995;<br>
<i>Така продължих пътя си в нощта, но нещо ме накара да се обърна и никакво чувство не можеше да ме спре. Тихо, като крадец, сякаш уплашен да не строша някакви невидими въздушни кристали в тази ясна зимна нощ, се обърнах. И ги <b>видях</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Le portraite de qui? попита Мари разсеяно. Ела да <b>видиш</b> как молците изяждат през лятото вълната и после дрехите трябва да се преглеждат и дупките да се закърпват.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Яна Илинда дотича от кухнята и се хвърли на врата на Мари. Смееше се и плачеше едновременно, криеше възторга и лицето си, а Мари се дърпаше и се опитваше да <b>види</b> очите й, някак си побелели, някак си обърнати нагоре, най-накрая я хвана за раменете и я разтърси с пилешката си сила, достатъчна за да прекъсна транса, за да върне детето в света.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>И колкото по-неподвижен беше Петър, толкова по-високо крещеше Марина, пяната се стичаше около устата й, косата й се беше сплела от потта, доближи се до него, заслуша се умря ли? изкрещя тя, сега пък умря ли? изкрещя неистово и го раздруса за ръката с все сила и той рязко и с погнуса измъкна ръката си и се обърна на другата страна все така без да отваря очи, защото не искаше повече да я <b>види</b>, не искаше повече да я допусне в мислите си дори.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>добре, татко, ти приготви, а аз имам среща с Явора и другите, ще ги <b>видя</b> само за малко и се връщам за началото</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i><i>Защото мама много се срамува от мен, всички огледала по улиците са скрити. Не само по улиците, изобщо в града, тя е направила така, че дори във витрините да не мога да се оглеждам, защото самият аз бих се ужасил от грозотата си. А мама ми е майка и иска да ми спести гледката. Аз, обаче, зная какъв съм. Видял съм се някъде, не зная къде, но съм се <b>видял</b>. Долната част на лицето ми прилича на зурла, космат съм по цялото тяло, очите ми са големи и кръгли, <b>гледат</b> в две съвсем различни посоки, чело почти няма, а ушите ми също са свински.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>ако ме <b>видеха</b>, че ги гледам, не зная какво щеше да стане; но всички, изглежда, бяха забравили, че ме има или ме мислеха за заспал, аз бях изправен и потен и треперех и следях всичко зад завесата и не знам защо стъклата на очилата ми непрекъснато се изпотяваха и аз трябваше да ги бърша в пижамата;</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>а когато й разказах какво съм <b>видял</b>, тя ми отвърна: а на родителите си най-много, на тях най-много трябва да умеем да прощаваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>- Болка значи когато... когато нещо се откъсва от теб, когато нещо е твое и ти го отнемат, когато повече няма да го <b>видиш</b>, когато трябва да живееш без него.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Знаеш ли, Деян, мама с тази нейна аптека, просто самата тя започна да мирише на аптека, лекарствата се пропиват в нея и дори през парфюма й се усещат и нали знаеш как вкъщи всичко е подредено и чисто и в какъв бяс изпада тя, когато <b>види</b> нещо захвърлено, или не дай боже, банята да е мръсна</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>И баща му не успя да <b>види</b> подпухналите очи, зачервените клепачи, пребледнялото лице, животът се оттегляше от него, от този момент нататък животът щеше да се оттегля от Деян и Бояна, но прочутият хирург не успя да <b>види</b> това, понеже мачът започваше, понеже животът му беше съсипан, понеже нямаше за какво да разговаря със сина си, понеже държавата беше скапана и правителството бяха некадърници, понеже жена му се беше оказала не тази жена, която би искал да има.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Започна се, помисли Явора. Започна се и каза високо: всичко ви разказах, всичко ви дадох, всичко <b>видяхте</b>. Сега трябва да ме оставите да си тръгна. Беше безпомощна и крехка като птиче сред тях. Когато започне, ще трае съвсем малко, каза си Явора. Ще свърши съвсем бързо.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Габровски;САЩ през погледа на един чужденец;1996;<br>
<i>Като че ли за всеки европеец вратата за Америка е Ню Йорк. От самолета най-първо ще <b>видиш</b> статуята на Свободата сред малък остров на залива. Замисляш се върху написаните думи: "Всеки, който стъпи на тази земя е свободен!" Продължава ли и сега тази традиция? Какво влияние е указало подарената статуя от французите един век след обявяване на независимостта на САЩ? И най-после, в каква доза е пренесен французкият дух на тази земя? Много скоро ще се увериш, че той се е разтворил в тази далечна земя, без да остави особена следа след себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Габровски;САЩ през погледа на един чужденец;1996;<br>
<i>Разгледах фермите на емишите. Те живеят като в комуна и по външна форма приличат на еврейските кубуци. Всеки работи каквото може, без оглед на възраст. Болните и немощните се издържат от останалите в общността. Разбира се, като говорим за емишите, не може в днешно време да насърчаваме този начин на живот. Описах го такъв, какъвто го <b>видях</b> в действителност. С това мое наблюдение и описание повече исках да илюстрирам една от характерните прояви на търпимост и свобода в тази огромна многонационална американска държава.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Габровски;САЩ през погледа на един чужденец;1996;<br>
<i>Почти без изключение млади и по-възрастни, мъже и жени, сутрин и вечер в спортни екипи бягат по алеите на парковете. С това те са убедени, че поддържат своя тонус и физика. Сред тях могат да се <b>видят</b> и млади хора с наднормено тегло. Те се страхуват да ядат храни с много мазнини и въпреки това пълнеят. Струва ми се, че се движат повече с коли и малко ходят пеш и това е една от причините за наднорменото им тегло.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>„ Но това не е непозната, а моето момиче“ , каза си той, докато отваряше вратата и веднага я <b>видя</b> — на втората маса, с гръб към него. Беше облякла тъмносинята рокля. Тя наистина много й отиваше, но той повече харесваше спортните й дрехи, защото успяваше да им придаде небрежна елегантност. Така изглеждаше студена и непристъпна. Сигурно нарочно беше седнала до някакъв непознат. Попита го:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Когато я видя, пребледня, промълви „ Извинете“ и стана. Огледа заведението. Беше пълно с шумни компании, само в ъгъла седеше едно симпатично момиче. „ Тя сигурно си е тръгнала — помисли той, — <b>видяла</b> е как отивам при непозната жена и си е тръгнала бясна.“</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i><i>Когато я <b>видя</b>, пребледня, промълви „ Извинете“ и стана. Огледа заведението. Беше пълно с шумни компании, само в ъгъла седеше едно симпатично момиче. „ Тя сигурно си е тръгнала — помисли той, — <b>видяла</b> е как отивам при непозната жена и си е тръгнала бясна.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i><i>С всяка крачка Христо <b>виждаше</b> все по-ясно желязната врата, препречила изхода от крепостта на хълма Царевец, но не можеше да повярва, че е възможно да се случи подобно нещо и убеждаваше сам себе си, че това е някакъв майтап. Вратата наистина беше заключена и наблизо не се <b>виждаше</b> никой. Христо започна да я блъска и рита. Изреди всички псувни, които знаеше: първо неопределено, след това по адрес на продавачката на билети, която беше затворила по-рано от посочения час, накрая — към минувачите в далечината, които го <b>видяха</b>, но подминаха безучастно. После се облегна на стената и бавно запали.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Докато разтваряше листчето, ръцете й леко трепереха, но <b>видя</b> пълничката китайка зад бара да й кима окуражително. Трябваха й две минути да осъзнае написаното и да прочете: „ Сподели Луната и Земята няма да е същата.„</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Когато отиваше до тоалетната, някакъв мъж се взря в нея и след малко заговори на немски: „ Ира! Здравей! Не ме ли помниш? Къде изчезна? Няколко пъти те търсих в бара ...“ Ира се подпря на стената с ужасено лице и изтича в тоалетната. Разбира се, че го помнеше. И то много добре — Ерик, № 36, един от тримата в списъка й, където в графата „ искам ли да го <b>видя</b> пак“ стоеше „ да“ . Беше идвал няколко пъти при нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Помислих си, че ей такива подробности — като тези трите — са най-важни във връзката с някого. Така че, ако не ми се сърдиш (или ти е интересно какво се е случвало преди), много бих се радвала да се <b>видим</b> пак.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодор Радевски;Приказки от 2003 нощи;2004;<br>
<i>- За първи път те <b>видях</b> сутринта на стълбището в хотела, с копринено шалче около врата, много елегантен и за мой ужас, гледащ ме с нескрита подигравка. Преди това си говорех с някакъв симпатичен и сравнително млад художник-аниматор и точно се канехме да се измъкнем за по кафе. Да ти призная, тогава малко се ядосах, че господинът, с който трябваше да се срещна след цели 20 минути, т.е. ти, е подранил за срещата. Изгледах те почти с неприязън, но при вида на аристократично белите ти коси, се усмихнах и кафето с аниматора се отложи за неопределено време. </i><br><br>
------------------------<br>
Теодор Радевски;Приказки от 2003 нощи;2004;<br>
<i><i>- Дотук всичко беше доволно любопитно - признах, - но сега бих искала да <b>видя</b> няколко Ваши филма. - Погледнах те с очакване. "А, това не е толкова проста работа" - опита се да ме отклониш. - И все пак? - Настоях. - Аз съм тук, в този град само още два дена. И имам свободна единствено тази вечер, и то късно, след като свърши спектакълът в операта...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чавдар Ценов;Щраусовете на Валс;2001;<br>
<i>Приятелите се разкискаха, колегите настръхнаха. Ами смешно беше, но Недев стисна Борето за лакътя и го помоли да се <b>видят</b> друг път...</i><br><br>
------------------------<br>
Чавдар Ценов;Щраусовете на Валс;2001;<br>
<i>Някъде долу се трясна врата, Господин Недев се стресна, бутна папките, моливникът се обърна и куп писала, кламери, острилки и гуми се разпиляха на пода. Наведе се да ги събере, сетне бързо зами приборите, огледа се за издайнически следи. Не че някой му беше забранил, но не му беше работа да седи на бюрото и да пие кафе. От няколко месеца чистеше тук, защото... трябва да се живее, казваха хората. Трябва?! Интересни хора бяха хората. Интересни неща говореха. Противоречиви. Веднъж Господин бе чул един от тях да се заканва на същото това живеене: "Ще <b>види</b> то, ще свърши!"</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Към вечерта на другия ден нямах никакви колебания. Още като се изкъпахме след работа, поех към банановата горичка. Краката ме носеха леко, имах чувството, че съм се затъжил за стар приятел. И през ум не ми минаваше, че няма да го намеря на същото място, в себе си бях уверен, че ме чака. Още щом излязох от градинката на прилепите, <b>видях</b> приведения силует. Сега голямата стара птица изглеждаше настръхнала и свита от болка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Ще ти покажа нещо - повтори професорът, каквото няма да ти се случи да <b>видиш</b> без чичероне като мене. - Иронията в сравнението не можеше да прикрие дяволската гордост на тоя човек от самия себе си. - Мисля, че открих тъкмо онази статуя, която Пигмалион е направил, за да замени с нея любимата си. Дори се досещам как е било, как е станало всичко</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Пигмалион, в когото никога не намериха мир царят и художникът, още преди градината на Адонис да се е изнизала от града, спря и мина встрани, за да й се полюбува. Видя момичето малко след средата на шествието и краката му сами го понесоха редом, той тръгна до него, без по обичая си да пропусне край себе си цялата божествена градина. Сега му беше трудно да си спомни какво у нея го замая и омагьоса от пръв поглед. Може би необикновеният за тия места бледоогнен, рижав цвят на кожата и косата, които неусетно го върнаха към прародината.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>На най-близката до своя дом улица Пигмалион дръпна настрани момичето и го поведе. То погледна, сякаш за пръв път <b>видя</b> човека до себе си, но покорно тръгна подире му. Вкъщи никой не се изненада или умееха да не се изненадват, когато Бащата на бога мина покрай сложената трапеза. Той с едната ръка взе от масата изпотената глинена кана с вино, а с другата поведе момичето навътре. Това навярно означаваше да почнат и карат без него. Навътре робини поеха девойката да я приготвят, докато Бащата на бога сам бъде готов.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>От отговора бившият цар си помисли, че има работа с варварка, на която предстои да <b>види</b> какво е любов. Той, а не друг ще й покаже това, ще я зарази, ще направи от нея богиня на любовта, обичана и обичаща, предана към друг и предани към нея, слята с друг и слети с нея. Тази мисъл дълго го опиваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Празниците на Адонис отиваха към своя край. Любовният празник на Пигмалион едва започваше. Една вечер Астия не тръгна покорно, водена от горещата суха ръка на Бащата на бога. Тя каза, че иска да отиде „при своите" и ще се <b>видят</b> на последния ден от празника, пак ще бъдат заедно. Пигмалион не можа да скрие раздразнението си, помоли я макар и късно да дойде през нощта при него, но тя остана непреклонна. През тази нощ Бащата на бога окончателно разбра, че не може без нея, без това усмихнато</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Ей, шефе, да не изчезнеш и тая вечер! Нека те почакат, да си по-сладък утре. Ще пуснем ний някое куче подире ти, но да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Няма как, обещах и останах. Да кажа, че съжалявам, ще излъжа. Сваляхме се с една от малкото мацки край нас, повече бяхме мъжкари. Но какво да се свалят, братя, два самосвала. Както и да е - мина и замина, само че сега, като тръгвах, с гърба си <b>видях</b> - един дълъг-дълъг поглед ме изпрати, сякаш не знам, че след малко ще го сведат пред Данчо. Същият и по същия начин. Карай да върви.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>разбере какво става с мене. Ако съм постъпил така, щял съм да разбера нещо простичко и ясно, както се <b>видя</b> по-късно - тя изобщо се запиляла с новия си приятел извън града, когато аз съм треперел покрай телефона, тя не е била в София, а като се върнали, те си избрали други непознати за мене маршрути. Проста работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Срам не срам, признавам, признатият грях не е грях, не можах да издържа. Скоро след излизането от болницата аз я потърсих с една кратичка записка, която пуснах една нощ в пощенската им кутия. В посочения от мене час премалял чаках около телефона. Тя изобщо беше много акуратен човек, обади се точно навреме. Казах, че искам да я <b>видя</b>. Попита</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>Понякога си мисля, че ако имам търпение да постоя и <b>погледам</b>, ще <b>видя</b> и самото чудо на зачеването, цъфтежа и растежа, че тайната на боговете ще ми се разкрие, прясна и новородена, като току-що срязана диня и ще я отнеса на хората, като натрия носовете на всички философи и пророци - добави на смях моят приятел, очевидно търсейки как да овладее патоса, който беше на път да го обземе. Но тази вечер - каза той - искам да ти разкажа продължението и края на историята на Пигмалион, както бях обещал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Когато камъкът започна да придобива някаква форма, той вече така се беше сраснал и пристрастил към него, толкова го беше страх да не му го откраднат, така се сживя с изваянието, че то сякаш дишаше и живееше заедно с него. Работата напредваше. Той непрекъснато оглеждаше, пипаше статуята, знаеше, че ще отдъхне само когато открие неизвестните пропорции в смесването на агалма и ейкoн, на изображението на безсмъртен със смъртен. Една привечер <b>видяха</b>, когато излизаше от работилницата, на лицето му онази усмивка, която вече мислеха, че никога няма да се появи.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>На следващата утрин, преди да започне, Пигмалион любовно погали камъка. По ръцете му мина топлина, той усети пулса на статуята, стори ме се, че си е върнал усещането от кожата на Астия, че гали самата Афродита. Оттогава започна вечер, когато се прибираше, с помощта на робите да пренася статуята в спалнята си - беше и по-сигурен, а и искаше, когато се събуди, първото, което <b>види</b>, да е тя, да се настрои за работа, имаше чувство, че през нощта заедно с нея са сънували едни и същи сънища.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Малко преди последните думи етезийският вятър престана, сякаш се заслуша в думите, те увиснаха в горещия въздух на душната нощ. Заслушах се и аз в некрасивия, изразителен мъжки глас, в който се долавяха далечни скимтения на болно ранено животно. Никой, който само прочете откъса, няма да усети музиката на гласа, с който беше разказан. Тогава всичко ми се <b>видя</b> и много по-дълго, и много по-красиво, отколкото изглежда препарирано в тетрадката. Мога да добавя само коментарите, вмятанията, които го съпътстваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Не чувстваш ли, че Овидий разказва историята като приказка, легенда, басня за поучение, повече за неговото символично, отколкото реално значение. Пък и в най-важния момент - оживяването на статуята, древните и старите автори прибягват към външна сила, към милостта на боговете, не искат да <b>видят</b> онова, което Платон виждаше още в статуите на митичния Дедал - вътрешния механизъм, който ги привежда в движение, дава им живот вечен, но и</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Аз търсих, търсих и намерих първия мъченик в любовния календар, на религията на любовта - с жестикулации и смях се развика старикът, като се изправи, - ще <b>видите</b>, че човечеството ще ми благодари един ден. Хайде, момчето ми, да ставаме, че пак окъсняхме. Моите фантазии нямат край, хората са все тъй глупави, зли и бедни като моята варварка, те по-лесно ще повярват, че Пигмалион е проливал божествените си сълзи за тяхното смешно добруване, придобивки, удобства и спокойствие,отколкото при откриването на идеалния образ на любовта. Да вървим!</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Мъжествен и сърцат, той, изглежда, просто се уплаши след смъртта на човека, с който беше прекарал живота си, това се изписа на лицето и особено на очите му, стана мекушав и плачлив, объркан до не-май-къде, страшно заприлича на дете, слабо и безпомощно. Между другото заслужава да посетиш древните гробници на Кипър, ще <b>видиш</b> как някога са погребвали царете и хората в положение, в което са били в утробата на майката, вероятно смъртта за тях е била подготовка за ново раждане. Но това е друг въпрос.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Така свърши тази вечер. Започнахме да се прибираме по-бодри и някак усмихнати един на друг, финалът беше преодолял тягостната история. С лекота заговорих за друго, казах, че искам да <b>видя</b> мозайките, професорът се зарадва на това и този път се уговорихме в събота да мине и да ме вземе след работа, да разгледаме старините, да му посветя, както се изрази, цялата вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>След това минахме в съседния дворец, който може би е бил още по-богат, но не и така добре запазен. Тъкмо тук <b>видяхме</b> откритието на професора, мозайката с изображението на мита за Тезей, Ариадна и</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>кухнята, вероятно да подбере продуктите, оттам той се върна още по-весел. Накрая, като <b>видях</b> сметката, която им плати, и царския бакшиш, кажи-речи, колкото мойта командировка, всичко ми стана ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>За Платон скулптурата е изображение на самата идея, прекрасния замисъл на всяко нещо, чрез нея може да се опипа и съзерцава идеала на всичко съществуващо, да се <b>види</b> и опипа не измъченото му същество от пребиваването сред дрязгите на света, а първообразът, както е замислен от боговете.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>надежда, че ще се обади, ще потърси или изкаже извинения, съжаления, че все пак случайно ще се <b>видим</b>, не ме напущаше, пак се въртях около телефоните, покрай обичайните места, където можех да я видя, уж безцелно обикалях заведенията с приготвен вид, ако някъде ми се мярнат двамата, и т.н. Напразно, времето течеше, а то лекува и най-лютите рани. Един от моите приятели, който виждаше какво става с мене, на шега ми каза - една нещастна любов се лекува с друга, по-малко нещастна.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i><i>надежда, че ще се обади, ще потърси или изкаже извинения, съжаления, че все пак случайно ще се <b>видим</b>, не ме напущаше, пак се въртях около телефоните, покрай обичайните места, където можех да я <b>видя</b>, уж безцелно обикалях заведенията с приготвен вид, ако някъде ми се мярнат двамата, и т.н. Напразно, времето течеше, а то лекува и най-лютите рани. Един от моите приятели, който <b>виждаше</b> какво става с мене, на шега ми каза - една нещастна любов се лекува с друга, по-малко нещастна.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Той направи крачка и аз <b>видях</b>, че е пиян, съвсем пиян, до козирката. Отидох и го подхванах за ръце. Покоряваше ми се без съпротива. Сложих го внимателно да седне на камъка и започнах да прибирам. Беше обронил глава, сякаш спеше. Нямаше как да тръгнем, в това състояние той не можеше да кара</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Вчера край пафоския бряг на Средиземно море <b>видях</b> черния щъркел на моето детство и моето село. Разхождаше се важно и тържествено, за дълго спря пред мен в недоумение да дойде ли да ми донесе син, както ме е донесъл някое братче, да ми разкаже новините от моите, да попътуваме на чужбина. Поразмисли и отмина бавно, но след малко отново поспря, като че реши да се върне. Отлетя към бостана зад хълма. Познах го, той беше, стар вече като мене не му стигнали сили да продължи с ятото към египетската земя, останал тук да предупреди, че дните ни свършват, но не и чудесата на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>бряг, въпреки че имената им не знаеше. Мярна поглед към звездите, увери се в усещането, в правилната посока на ятото. Само че сега отдолу, откъм краката и сърцето му, идваше нещо непознато, мило и близко, което беше оставил с гнездото си върху комина. Пропусна ятото и направи няколко кръга около изворите на Афродита, над накацалите прилепи в банановата горичка и преди още да ме <b>види</b>, усети присъствието ми, горчивия, нетукашен дъх, който разнасях по тези места.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>безнадеждно да скъсам нишката, ако тая жена вземе и затвори сега телефона. Започнах припряно.) Да, да... вие дори не знаете колко се радвам... тъкмо над филма се мъча, не знам дали гласът ви не е глас от небето. Разбира се, че бих желал да се <b>видим</b>, когато, където и както на вас е удобно, само кажете...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>- Не, това все пак не го постигна, това беше някаква особена слепота, която не му пречеше доста свободно да се придвижва например. Но съвсем зле <b>виждаше</b> близкото. Когато <b>видите</b> написаното през това време от него, ще забележите, че е писал по усет, по навика, усвоен някога, почти без да вижда написаното.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Не, стори ми се, че нарочно дразни любопитството ми, а и забеляза нетърпението ми да погледна какво е оставил при нея. А че е оставил, нямаше съмнение, тя изрично го казваше. Но нарочно сякаш само подаваше надежда, че и аз ще го <b>видя</b>, а явно не показваше готовност това да стане скоро; не се обвързваше с нищо определено. Нямаше ли намерение само да ме разиграва, докато изслушам всичко, а кой знае, може и да си има свои планове, намерения да търси съавторство и т.н. А може и нищо да не даде.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Работата беше ясна. Аз се изправих и тръгнах. Жената ме изпрати, почака да облека палтото си, отвори ми вратата и ми подаде ръка за сбогуване. Довиждане, довиждане, а кога и как ще се чуем или <b>видим</b> - нито дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Излязох на улицата вътрешно вбесен - тия госпожи с техните номера, с тяхната важност от познанства със знаменитости, с тяхната привидна непристъпност и жалка гордост! Омръзнали са ми, не мога да ги понасям, нека се люлее сама в своите спомени и наследство от тетрадки, ще ме <b>види</b> вече, като срещне умрял. И без милостинята й ще си свършим работата, о, и как още - заканвах се, заканвах се, но тайничко знаех, че съм наникъде и не ми е ясно какво трябва да правя.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Трябва да беше минала неделя в тия двоумения, докато една вечер, след мъчителен и безплоден следобед, решително тръгнах към телефона. Номера също бях <b>видял</b> в телефонната книга и веднага го запомних. На повикването се обади момчешки, почти детски глас. Попитах за Радостина Благоева, казаха ми „момент" и след малко чух познатия глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Едва ли ще можем - каза, - и думите си имат дом, не са бездомни, не на всяко място се чувстват добре и значат същото. Поне за мене е така, струва ми се, че тук, където не предполагах да е толкова приятно, колкото е, те просто няма да ми дойдат. Но аз си помислих, че вие сте се отказали, след като не се обадихте. Не бих искала да досаждам, а като помислих, <b>видях</b>, че спокойно можете да си направите филма и с това, което знаете.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Благодарността ми нямаше нужда от словесен израз. Наведох се и горещо целунах ръката, която ми подаде тетрадката. Уговорихме се да позвъня, за да се <b>видим</b> през следващите дни. Скрих тетрадката във вътрешния джоб на палтото си и нетърпеливо поех в нощта.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>Листата на маслината отвън се раздвижиха от лек ветрец, на бялата стена сенките бурно заиграха. Платон с ужас си представи, че е осъден цял живот да лежи така неподвижен на леглото и може да <b>гледа</b> само тези лудо танцуващи сенки, без никога да <b>види</b> нито маслината, нито самото слънце...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Разстроенето му въображение изведнъж занемя, цялото му същество застина в свръхестесвено блаженство от идилията на Перикловите дни, която живо съзерцаваше, сякаш сенките по стената изведнъж я бяха нарисували. Душата му трескаво ловеше идеалните форми на друг, нетукашен, бленуван свят, от който имаше жив спомен. Всичко тукашно му се <b>видя</b> като безобразните и безформени сенки на истинската маслина, на нейните зелени и живи като длани листа!</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Неканен като сън в съзнанието му изплува споменът за първата среща със Сократ близо до новия театър в чест на Дионис, малко под блесналия с всички цветове на дъгата под утринното слънце Партенон. Беше излязъл да се разходи след една уморителна нощ над трагедията, която пишеше, след едно утро, в което леко завърши една епиграма за любов, отдавна звучаща в ушите му. Искаше да се осведоми какво и кога може да се <b>види</b> в театъра, на няколко стъпки зад него го следваше Дионисий.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- така Сократ му лепна прякора, който вече стана и негово име, заради подчертаната широта на иначе хармоничното му телосложение, - не се обиждай, аз току-що разказвах за своя странен сън през тази нощ. Ще го разкажа и за тебе. Сънувах, че държа на коленете си новоизлюпено лебедче, което в ръцете ми се оперва, расте, красивата му шия и криле се удължават и то излита с чуден грак. И ето ти дойде! Лебеда не можеше да бъде по-красив от тебе! С това, да, с това започна всичко. Беше трудно, невъзможно да се обърна и тръгна, трябваше всички да <b>видят</b> смущението и стеснението ми, седнах до тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>А тази сутрин Сократ разпитваше и говореше боговдъхновено. Видях, че съм знаел за него само от хлевоустата мълва, познавал съм не истинския Учител, а рисуваната от Аристофан карикатура, че съм си създавал образи не от истинската натура, а от бледата й изкривена сянка, сянката на натурата след пребиваването й в съзнанието на тълпата! Зяпах и слушах като непросветен варварин и срамът от себе си ме заливаше на все по-големи вълни. Сократ забеляза вълнението ми, от време на време ме <b>поглеждаше</b> ласкаво и с толкова щедра, непобедима добронамереност!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>За първи път <b>видях</b> у вас, единствени в света, набожност, доброта и искреност..." Ето я тя, „най-светлата, която съществува", според Еврипид. Наистина без закон не действат! Но какъв е, най-светла, този за-кон,.щом по него трябва да бъде отровен Сократ? И ако наистина си най-добрата, най-светлата, най-могъщата, с най-мъдрите закони - значи никъде няма място за Сократ, за свободното търсене на истината, за самата истина. Никъде ли не пребивават и не могат да си намерят място те?</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Безподобният наш приятел Сократ, Платоне, да ни прости безсмъртната му душа, не е на тоя свят. Сигурен съм, че искаше и тебе да <b>види</b> в последните си часове сред нас, но знаеше, че си болен. Ние с него се познавахме от деца и четяхме мислите си без думи. Знам също, че искаше да ти разкажем какво е издумал, преди да умре, и как умря, имаше те за син по дух...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Сам се усмихна на шегата си и продължи -поръчителствайте ми, приятели, пред Критон, че съм същият Сократ, който говори пред вас, а не оногова, който след малко ще видите мъртъв. Направете го, за да понесе Критон всичко по-леко и като <b>види</b> след малко да ме изгарят или закопават, да не мисли, че с мене става нещо страшно. Това няма да е вече Сократ, същността му ще е другаде, а ще изгарят или закопават онова у него, което трябва да изгние без следа.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>- Сам се усмихна на шегата си и продължи -поръчителствайте ми, приятели, пред Критон, че съм същият Сократ, който говори пред вас, а не оногова, който след малко ще <b>видите</b> мъртъв. Направете го, за да понесе Критон всичко по-леко и като <b>види</b> след малко да ме изгарят или закопават, да не мисли, че с мене става нещо страшно. Това няма да е вече Сократ, същността му ще е другаде, а ще изгарят или закопават онова у него, което трябва да изгние без следа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Не искаш много, Мирто... ще разбера, ще <b>видя</b>, трябва да стане бързо, защото на неговите ученици може да се наложи да бягат от нашия прекрасен град.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Аристофан <b>видя</b>, че Платон се унася, отпи от чашата си и тихо, на пръсти излезе, без да се сбогува. В стаята влезе Дионисий, стъкна огъня, тихо започна да прибира.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Нямах нищо против, казах дори, че се радвам и тя отиде да приготвя. Когато се върна с кафето и коняка, беше вече в удобния си широк панталон и мекия пуловер, очевидно нещо като домашна дреха. С ловки и бързи, но не припрени движения разположи всичко на масата и зиморничаво се сви на своето място. Отново ми се <b>видя</b> малка и чуплива, ръцете и лицето с млечнобелия цвят на дневна луна пред очите ми се успокояваха и освобождаваха от напрежението на изминалия ден. Изведнъж разбрах, че жената с по-голямо нетърпение и желание от мене е очаквала този час и ми стана някак съвестно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Повярвай ми и се успокой, че все още разговорите за нашия приятел са за мене разговори със себе си и за себе си... Нещо като на младия Платон за стария Сократ - каза тя на смях. - А може би той, нашият приятел, е единственият Сократ, който сме заслужили? Как ти се <b>видя</b> прочетеното?</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Не бързай! Ще <b>видиш</b> - раздразнението и лошото настроение само дебнеха да се покажат, ясно беше, че с нещо трябваше да заслужа другата тетрадка, но с какво?</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Не, не, не си тръгвай! - каза с непозната жална усмивка тя. - Бях уморена, сега ще ми мине, аз дори съм си наумила предварително за кои от неговите фантазии ще ти разкажа тая вечер, а не ми се остава сега сама... Ще отида да <b>видя</b> легнаха ли си децата.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Ти, изглежда, се умори? - запита внезапно и преди да чуе отговора, продължи. - Толкова много исках да ти разкажа тая вечер и нещо повече за него. Все пак потърпи още малко, да не изгубя нишката. Не знам кога пак ще можем да се <b>видим</b>, трябва да пътувам и не е ясно колко ще отсъствам. Не се правя на загадъчна, наистина исках да изключим личното, така е някак по-чисто. Иначе съм историк, работя по</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>музеите и работата ми е свързана с пътувания за мой ужас, тъй като големият син, <b>видяхте</b> го колко е голям, нали, трябва през това време да се грижи за малкия, първокласника.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Вчера, скъпи ни Платоне - започна както всяка сутрин Клиний, - <b>видяхме</b> как трябва да се докаже битието божие на този, който се реши да го отрича, и се спряхме на това, че тук все още нещо ни липсва. Ние с Мегил говорихме сутринта, че и двамата с нетърпение чакаме да те чуем.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Двете тетрадки - продължи, - които вече познаваш, ми бяха дадени, както на тебе в Кипър, последната вечер, в която се <b>видяхме</b>, също преди раздяла, едва ли не на вратата. Така че впечатленията си и аз не съм имала кому да кажа. Помня само, че ми ги връчи със стеснение, като каза на смях: „И аз като машинописката на Томас Ман - поисках да си представя как е било наистина всичко това с Платон." Но тогава не знаех какво получавам и не разбрах какво имаше предвид.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Само това не мога да разбера и вече няма да разбера очевидно - казваше. - Все пак само животът ни е даден, смъртта не ни мърда. Освен, разбира се, когато загиваш за Отечество, за идея и т. н., което няма общо със самоубийството и е друг проблем. Трябва да ти кажа, че съм съгласен с Макар Иванович, героя на Достоевски - самоубийството е най-големият грях човешки. Но да не забравяме, че същият добавя: „Но съдия тук е само Бог." Каква е тази пустиня, каквато трябва непременно да ти се <b>види</b> животът, за да се разделиш съзнателно с него! - питаше ме с широко отворени, почти слепи очи. За-</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Попитах Радостина знае ли как е починал. Въпросът наистина ме интересуваше, но го зададох повече да я сепна, да ме <b>види</b>, че съм тук, да не говори така като на себе си, отсъстващият поглед на очите ме притесняваше. Тя наистина се сепна и се върна в стаята, където в дълбоката вече нощ седяхме двама сами, мило се усмихна и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Почти се изчервих, говорех така, сякаш се канех да си живеем живота с тая жена. В тоя момент действително миналата ми мимолетна мисъл, че можеше да я няма, ми се <b>видя</b> мъчителна. Тя не пропусна смущението ми, но ме погледна ласкаво и насърчително. Страшно ми се поиска да стана и я целуна, с голямо усилие се задържах, помислих, че ще сгафя нещо тая вечер, станах и развълнуван казах, че вече трябва да се прибирам, ще се обадя тези дни. На вратата се наведох да й целуна ръка, а тя ме целуна по челото, един вид като благословия, майчински. Избягах надолу по стълбището.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>кадската скала с надежда, че ако изплуват с помощта на Аполон, ще се избавят от страстта си, а избавлението ще им върне истинската цена на живота, който дотогава им изглеждал беден и плосък. „Всяко плаване - казва Колумб от диалозите на Леопарди - е скок от Левкадската скала - само моряците знаят цената на този къс суша, която твърдо стои под краката ни. Кой повече от нас, незнаещи излаз от пътешествието, е въжделявал да <b>види</b> земя?"</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Сам предпочел бих по-скоро и бедствия много да срещна, но у дома да се върна, ДЕНЯ СИ ВЪЗВРАТЕН ДА ВИДЯ...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>жътвен ден на голямата нива в Мешета, където да <b>видя</b> всички, чиито кости отдавна гният в земята -засмяната, пълна с тежка грация Станка, широкия и изпечен като сноп, ласкав подигравчия, майстор във всяка работа вуйчо Стефан, сърцатия ми баща, веселия мърморко дядо Марин, песнопойката баба Райна, а вечерта ще се сгуша върху шумящия фий, до скута на майка си, в блажен сън, под откритото звездно небе над нас!</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Тъй или иначе - къде поради немарливост и лекомислие, къде поради особеностите на Алековия характер и творчество - ние не <b>видяхме</b> и не разбрахме нещо рядко, почти уникално, забележително в историята не само на нашата, но и изобщо на културата. На мен поне ми е неизвестен по-богат, интересен, пълен със значения пример от литературната история на толкова заплетен трагикомичен възел между автор и герой, прототипове и автор, герой и читатели, интерпретатори и автор, автор и читатели, както е случаят с Алеко и неговият Бай Ганьо! Прочети само</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Едва сега разбирам и вече мога да ти кажа причината за тоя ужас, едва сега, когато, струва ми се, <b>видях</b> и някакво спасение от него. Бай Ганьо и Санчо без Дон Кихот, оръженосец без рицар, овца без пастир. Взет сам по себе си, у Бай Ганя няма нищо утешително, както е забелязал още Бешков. Той е най-окаяният пътешественик на земята, няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня - без божествената лудост на Рицаря, без идеала за завръщане на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без друг багаж освен прословутите дисаги, Бай ти Ганьо по-</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>та среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще <b>видиш</b> какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила."</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Последната фраза на Бай Ганя, вибрациите на която са трогнали, отключили към него доброто доверчиво сърце на Алека за тази „почти апология", за жадуваната вяра, е била: „Ти мислиш да се откачиш от мене! Не знаеш ти Бай си Ганя какво е цвете!" Достатъчен е бил само този единствен в цялата книга намек за самокритика, далеч незнайно още дали не користен, след като Бай Ганьо е <b>видял</b> с какви „абдали" има работа, и Алеко вече е готов на прошка, дава път на безграничната си доверчивост, у него се отваря неутолимата донкихотска жажда за вяра в доброто.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Ако ме попиташ кой от тримата - Одисей, Дон Кихот или Алеко - е най-страстният пътешественик, аз без колебания ще ти отговоря - Алеко. Одисей насила го измъкват от Итака, нещо, което може да се <b>види</b> в „Илиадата"; Дон Кихот тръгва с цел -колкото безумна, толкова и ясна - да премахне несправедливостта на Земята. Алеко обича пътешествието заради самото пътуване, по детски дръзко, безгрижно весело. И всичките му открития, гениални</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Прекрачването през цялата тази гмеж от далечни и близки съвременници, през сенките на тези „скъпи покойници" е необходимото условие Одисей да се отправи към най-дълбокото в пещерата на традицията, към нейното дъно, където в царството на смъртта вижда живи преданията на своя народ. Сам митически герой, Одисей трябва да <b>види</b> като живи и неумиращи героите на древните митове и едва тогава, от самото дъно на традицията, ще се отвори прозорец, тясна и опасна пътека към слънчевата половина, към живота в неговия малък отреден ни отрязък, към делото на нашето окончателно сродяване и</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Тая бедна жена дотолкоз се беше предала на печал, щото не <b>видя</b>, че насреща u иде человек. Той беше висок и пълен, но лицето му беше тъй сухо и бледно, щото сякаш че беше мъртъв. Дрехите му бяха прости, но чисти. По плещите му се развяваше бяла като сняг коса, която излазяше изпод лъскавия му калпак. Този человек крачеше полека, но твърдо. Понякогаж той издигаше черните си големи очи към небето и дълго-дълго не ги снемаше. А понякогаж заедно с тежкото въздишание изпускаше плачевен глас... Да, той плачеше и плачът му беше жален, неутешим... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Добри селяни, <b>видяхте</b>, че Бог ме наказва за незнайни някои мои грехове. Аз за каквото бях отишел в Шумен, не го получих. С голям горест се връщах и бях в отчаяние: но Бог ми проводи и друго нещастие... Утешете Рада — аз сега ще се върна... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Селяните употребиха всяко средство, за да успокоят и утешат Рада, но не бе възможно. Тя плачеше, дереше дрехите си, дърпаше косите си и викаше като луда. Селяните, като <b>видяха</b>, че никак не ще могат утеши Рада, един до един си отидоха и оставиха тая бедна жена да плаче неутешно над изгорялото Недкино тяло... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Емин пожълтя от гняв и издигна ръката си, в която беше широк нож, за да го забий в Стояновите гърди; но той се възпря, като <b>видя</b>, че Стоян хладнокръвно и без страх чака смъртта. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Влади <b>видя</b>, че татко му не го разбра, затова седна пред него на колена и като целуваше ръцете му, каза с умоляющ и плачевен глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Успокой се, татко, аз не съм разбойник и мене много ми е жално, дето ми отдаваш това име. Аз досега изпълнях и дору съм жив ще изпълнявам твоята воля, която за мене е свята. Но слушай, татко, да ти разкажа що се случи из онзи ден и що <b>видях</b> аз днес, и ти ще се увериш, че ний, без да щем, правим зло. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Да, ти беше. Като те <b>видях</b>, аз благодарих Бога, дето не ме допусна да се удавя. И наистина, ако бях се удавил, тебе кой щеше да те отгледа, храни и облача? Никой! Ти щеше да умреш от глад... Но Бог никога не оставя человека. Той мисли за всички и пази всички. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Като те намерих, аз почувствувах радост, но тази радост скоро отстъпи място на дълбока печал. Аз не знаех де съм и накъде да ида. Скитах се нагоре-надолу дано намеря път, но нищо не можих да открия, наоколо ми беше се гора. Слънцето изгря, всичката природа се съживи, а аз все още не знаех де съм... В отчаяност седнах, прегърнах те и начнах да плача с глас. В него време, когато аз плачех, някой си извика над главата ми: „ Мълчи!“ Аз издигнах главата си и <b>видях</b>, че на дървото, до което седях, стои един человек, който беше насочил пушката си към мене и ме гледаше страшно. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ще <b>видиш</b> — каза той и като взе тебе в ръцете си, тръгна. Повече от един час вървяхме, без да продумаме един другиму. Най-подир брат ми прекъса това мълчание, като ме запита: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Тези думи сякаш че ме попариха. Аз подскочих назад, разтреперах се като лист и не можих да продумам. Дотолкоз бях се уплашил, И не е чудно, понеже от детинство още ми бяха натъпкали сърцето със суеверия. Много чудеса са ми приказвали за тези самодиви. Казвали ми са, че те улавят челяка и го карат да ги носи по разни нечисти места или са залюбяли някого и му изпивали кръвта и пр. Ето защо, като чух, че сме в самодивско жилище, аз се разтреперах. Брат ми, като <b>видя</b>, че се страхувам, приближи се до мене, улови ме за ръка и ми каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>След това той ми яви, че мястото, дето стоиме ний, зовяло се самодивско жилище, и като <b>видя</b>, че аз от това негово известие се разтреперах, той ме увери, че самодиви не са съществували и не съществуват. Освен това той ме съветува да остана при него. Аз го послушах и останах... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>На вратата се показа един стар человек с бледно и сухо лице, с хлътнали очи и с разпуснати несчесани коси. Той, като <b>видя</b>, че отпреде му стои человек със страшно облекло, падна на очите си и извика отчаяно: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Вълко се замая, като <b>видя</b>, че неговите странни събеседници изчезнаха заведнаж. Той се прекръсти набожно и каза полекичка: „Самодивите ще ми помогнат!... О, Боже! Да се надявам ли? Аз додох тук да търся смърт, а приемам живот... приемам надежда! И от кого? От самодиви, които могат всичко да направят!...“ </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Този млад человек беше Влади (Петровът син). Той ходи да събира дружината си и от любопитство замина и в Преслав да <b>види</b> що прави чичо му Вълко. Кога влезе в Преслав, Влади беше весел; но излезе оттам печален (както го видяхме)... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Влади и Вълко се защищаваха мъжествено: но какво можеха да сторят двамата против десетмина въоръжени яничари? Вълко вече плуваше в кръвта си, когато Влади погледна, че над главата му висят три окървавени ножа, които бяха готови да паднат върху му; но в тази минута блесна се нещо си пред очите му и тези, що държаха страшните ножове на главата му, простряха се без глави на покритата с кръв трева. Влади много се почуди, като <b>видя</b>, че отпреде му вместо разбойници стоят няколкомина от неговата вярна и храбра дружина. Те всички държаха в ръцете си голи ножове, от които капеше кръв. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ах, той убит! — извика Влади, като <b>видя</b>, че пет крачки надалеч от него Вълко лежи като мъртъв и облян в кръв. „Убит, убит“ — повтори Влади и падна като безчувствен... Като се свести, той повъртя насам-натам мътните си очи и като загледа Пометка, каза му със слаб глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ний, като вървяхме спокойно към назначеното място, заведнаж <b>видяхме</b>, че срещу нас иде Глок с окървавена мусура. Той, като се приближи до нас, залая силно и бързешком доде насам. В това време гръмнаха няколко пушки. След пет минути гръмнаха още две и ний с удивление <b>видяхме</b>, че от гъсталака излазят десетмина с ножове в ръка и отиват към това място... Аз чух Глокова глас и благодарение Богу, отървах те. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Тя е хе там, в онзи гъсталак — каза Пометко, като посочи към ближната гора, — аз се страхувах да не ти стане лошево, като <b>видиш</b> около себе си въоръжени хора, затуй ги проводих там... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Не бой се, Владе. Ний един по един тъй изкусно додохме дотук, щото нито една жива душа не <b>видя</b>.... Но, Владе, ний пак се захортувахме... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Чакай да <b>видим</b> дали ще додат те на него място. А ний ще ли познаем под кои дървета ще се съберат тези яничарски хайдути, че на тях да се качим? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Това сънувах първи път. Вчера, като заспах, сънувах пак този сън; но този път то ни освободи и заедно с татка и майка заведе ни в една прекрасна градина. В нея градина ний доволно време се веселихме, но едвам се наканихме да излазяме от нея, и ето над нас додоха някакви безобразни и много страшни хвърковати животни, които със своите гаги пробиха главите ни. Таткови, като <b>видяха</b> нашето нещастие, паднаха мъртви... Аз извиках... и... се събудих!... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Тук може да е дохождал или Вълко, или друг някой отчаян человек, та като е <b>видял</b>, че нашите стражари спят, заклал ги е и взел всичко, щото е намерил тук. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Емин и Омар се стреснаха. Те много сепочудиха, като <b>видяха</b>, че пред тях стои един млад селянин, който дързостно ги гледаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Влади, като <b>видя</b>, че разбойниците много се уплашиха, приближи се до Емина и като го улови за ръката, каза му с приятен глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Емин се разтрепера, като <b>видя</b>, че Владевите другари се разгневиха и искат да проливат кръв. Той погледна Владя с умоляющ поглед и му каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Влади погледна другарите си и сам побледня. Те всички се канеха да колят; но неговата бледност още повече се умножи, когато той <b>видя</b>, че и хайдуците се готвят да се защищават. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Но Пометко, без да обръща внимание на Владевите думи, извика със страшен глас: „Не се помръдвайте!“ — и издигна широкия си нож върху Османа, който такожде държеше в ръката си нож: но като <b>видя</b>, че Пометковият стои над главата му, изпусна го долу. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i><i>В това бурно време Джамал бей седеше сам в една тъмна стая и <b>гледаше</b> през едно малко прозорче навън. Макар той да не можеше нищо да <b>види</b> от страшния мрак, който беше покрил шумненската окръжност, и макар грозният гръм и ослепителната светкавица да го провеждаха в голям страх, но той все внимателно <b>гледаше</b> към ближната гора (която сега се назовава Илчев баир). Понякога той <b>поглеждаше</b> на часа и на лицето му се показваше гняв и нетърпеливост, като да очакваше някого. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Джамал бей, който не снемаше очите си от него баир, във времето на тази светкавица <b>видя</b>, че от него слазя человек. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>След половин час при Джамал бея влезе един человек — ни млад, ни стар. Той беше много мокър и тъй бледен, щото Джамал бей, като го <b>видя</b>, дръпна се настрана и извика: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>И Емин показа към прозореца. Джамал бей се обърна и като не можа да <b>види</b> нищо, усмихна се и каза на Емина: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Отзарана — каза Емин — аз оставих другарите си в Преславската гора и се упътих нанасам. Дору вървях чувам отподире си глъч. Обърнах се и що да видя! Подире ми вървят двама от Караманбеевите хора и си приказват. Те щом ме <b>видяха</b>, спряха се и ме попитаха дали не съм от Джамалбеевите хора. Аз си помислих, че тук може да има нещо измама, и употребих хитрост — разтопих гърдите си, начнах да удрям и като се сторих, че уж плача, думах им: „Ах! Тоя Джамал бей изгори душата ми!... Но аз ако не, то Бог ще му отмъсти...“ </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Те се приближиха до мене и начнаха да ме утешават, като ми думаха, че Джамал бей скоро ще падне от достойнството си и може даже да изгуби главата си, защото злите му работи били вече нестърпими. Аз ги поразпитах отсам-оттатък и се научих, че Караман бей се оплакал на Силистренския паша, а пашата известил в Цариград. Оттам отговорили, че ако Караман бей <b>види</b> с очите си твоите злодейства и ги потвърди, тогаз те ще те накажат... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Само това ли ти казаха?... Глупав си, Емине, глупав! Ти мислиш, че аз се страхувам от таквизи неща... Я кажи да <b>видим</b> що видя сега — да не е и то някоя опасност? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— Само това ли ти казаха?... Глупав си, Емине, глупав! Ти мислиш, че аз се страхувам от таквизи неща... Я кажи да <b>видим</b> що <b>видя</b> сега — да не е и то някоя опасност? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Не ли? Нищо от това! Аз ще сбера селата и градовете, ще разровя цяла шумненска кааза, пак ще го намеря... И то ще <b>види</b> тогаз! </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>След няколко време те доведоха при Аклъ бея десет мина млади момци, от които едни още не бяха отворили сънливите си очи, а други ги разтриваха; но те скоро се свестиха, като <b>видяха</b>, че Аклъ бей извади от огъня десет зачервени кола. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Подир половин час десетте млади момци се въртяха на колове и викаха отчаяно. Този техен вик разбуди цялата ордия, която скочи уплашена. Аклъ бей, като <b>видя</b>, че всичката му войска е будна, извика с тържествен и страшен глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Как е възможно да влезем, ефенди? Котленци се обградили с коля и пушки, но само това да е, то лесно; а ти не <b>видя</b> ли какво беше се натъкмил градът да се пази? — продължи Сали. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ха, <b>видях</b> го — каза Аклъ бей с гняв — и както се научих, той им бил главният началник и се зовял Божил чорбаджи... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— При всичко това тяхно приготовление — каза Сали — твърде мъчно може да се влезе, догде не се пролей много кръв!... Освен това те, като <b>видяха</b> какво направихме ний с околните села, и особено с Жеравна, вероятно са се решили по-добре да умрат, а не да ни пуснат да влезем в Котел.. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— И не видя ли, ефенди — продължи Сали, — че в Котел беше потъпкано от хора, които даже и весело прекарваха, и спокойно? Не чу ли, че когато приближихме, градът беше екнал от гайди и тъпани и като <b>видяха</b>, че додохме по-наблизо, те със свирни пушкаха против нас и с викове от радост се провикваха доде най-сетне ни отблъснаха, без да ги повредим ни най-малко, и след отиването ни те пак пееха и играеха, като на присмев, и с викове пушкаха из въздуха... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— И не <b>видя</b> ли, ефенди — продължи Сали, — че в Котел беше потъпкано от хора, които даже и весело прекарваха, и спокойно? Не чу ли, че когато приближихме, градът беше екнал от гайди и тъпани и като <b>видяха</b>, че додохме по-наблизо, те със свирни пушкаха против нас и с викове от радост се провикваха доде най-сетне ни отблъснаха, без да ги повредим ни най-малко, и след отиването ни те пак пееха и играеха, като на присмев, и с викове пушкаха из въздуха... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Мене ми излазя смях, като помисля, че онази жена, която сама се натъкна на ножа ми, защото разпрах дъщеря u... Ха, ха, ха! Видя ли, Сали, как онзи, дебелият човек, се хвърли в огъня заедно с двете си деца? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Че аз го накарах да се хвърли я! По-напред улових жената му и я разсякох, имаше барем на хиляди части. Той като <b>видя</b> това, уплаши ли се, какво — грабна децата си и се хвърли с тях в огъня... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Знам аз какво правя, знам. Ако яничарите искат да ни направят зло, то най-първо Джамал бей и Караман бей ще <b>видят</b> коя кръв е по-червена и по-гореща: яничарската ли, или кърджалийската... Но виждам, Сали, че съмва, трябва да вървиме. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Никакъв не съм... Но снощи аз <b>видях</b>, че слънцето заседна, без да се помрачи барем от най-малко облаче. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Вижда се да си забравил, че сутре ще се веселиш. Нашият забравен чичо и всичките наши съжители сутре ще се съберат да празнуват таткова празник, а заедно с това да се порадват на нашето чудно избавление... О, как ще се радва татко, като <b>види</b> оплаквания си вече брат! Как и ний ще се радваме, като посрещнем храбрия си братовчед, на когото сме длъжни за нашия живот! </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Вий плачете... Вий сте добри хора — каза тя, като <b>видя</b>, че Вълкови плачат. — Аз ще ви разкажа всичко, но тук не е място ... Да идем у вас. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— В една нощ — продължи старата жена — аз се разбудих от силен крясък. Сестра ми Рада прегърна ме и извика с уплашен глас: „Како! Татка и мама ги бият!“ Аз дотолкоз се уплаших, щото не можих да извикам. В тази минута мама жално извика. Заведнаж вкъщи се разля светлина от няколко свещи и аз <b>видях</b>... о, Боже!... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Аз <b>видях</b> — продължи тя, като отри сълзите си, — че татко и мама стоят... забити на кол и... жално викат... Аз извиках и изгубих чувствата си... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>„Нещастно дете, ти остана сираче!... Ти никога вече не ще <b>видиш</b> това място, дето си се родило.“ Аз не му разбирах защо ми хортува тъй и продължавах да го гладя по сбръчканото му чело. „Да вървим, нещастно дете“ — каза той, като въздъхна и се упъти. Мене ми се струваше, че той тичаше силно. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ах, сестро! Ний сме били в един град, а не сме се видели... Но де ще се <b>видим</b>... Аз стоях като птиче запряна... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— Ах, сестро! Ний сме били в един град, а не сме се <b>видели</b>... Но де ще се <b>видим</b>... Аз стоях като птиче запряна... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Само ний не теглим — каза Стоянка, като прекъса думата му. — Слушайте да ви разкажа всичко, че тогава ще <b>видите</b> само ний ли теглим: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Аклъ бей, като <b>видя</b>, че неговите отборни юнаци паднаха мъртви, улови се за брадата си и извика със страшен глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Вълко, който такожде се биеше с кърджалиите, като <b>видя</b>, че къщата му гори, спусна се заедно с Рада да унищожи този пагубен за цял Преслав огън. Но едвам той се приближи до къщата си и десет яничарина го улавят и свързват. Рада се спусна да отърве мъжа си, но и нея улавят и я свързват. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Кърджалиите, като <b>видяха</b>, че сред Преслав избухва огън, приеха мъжество и с по-голяма сила нападнаха на преславци. Малко остана преславци да се победят, но грозният Владев глас и негова широк нож, който се лъщеше между кърджалиите, сякаш че им даде нови сили и те принудиха кърджалиите да бягат... Но уви! Това беше само там, дето се нахождаше Влади... На другия край на Преслав кърджалиите надвиха и влязоха в Преслав. Влади се спусна и към нея страна, но той още не беше се доближил и заведнаж се спря, издигна нагоре ръцете си и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Влади и няколко други момци-преславци, като <b>видяха</b>, че Петя падна мъртва, изкрещяха от удивление и с голяма ярост се спуснаха връх кърджалиите... Но напразно! Кърджалиите вече влязоха в Преслав... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>Вълко, жена му и синовете му, като <b>погледнаха</b> към Преслав, заляха се със сълзи и седнаха на колена. Те не думаха нищо, но сълзите им показваха, че те чувствуват голяма жалост... И можеха ли да не чувствуват жалост, като те <b>видяха</b>, че тяхното любимо село Преслав станало на пепел? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Бог е милостив! — извика Вълко и отправи умоляющ поглед към небето. — Той не ще ни остави!... Нашите врагове само телата ни умъртвят, а душите ни ще отидат при Него, за да се наслаждават във вечна слава... Бъдете спокойни, деца — продължи той, като <b>видя</b>, че жената му и децата му начнаха да плачат посилно, нас ни чакат тук люти, но минутни мъки, а там (и той посочи към небето), там милост и благодат Божия!... На Бога било тъй угодно... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Бе вий твърде хладнокръвно гледате на тази грозна смърт, ама... — каза Емин, като <b>видя</b>, че Вълко и синовете му никак не се страхуват. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Какво ще стори, че да не се предаде? У него имаше само 100 мина изранени кърджалии, а аз нападнах върху му с 500 храбри яничари... Видиш ли, Емине, как върша хитро работата си? Аклъбеевата глава е в моите ръце. Караман бея няма го вече на този свят, а Вълко с всичкото си семейство стои отпреде ми свързан и е готов да насити моето ненаситно отмъщение!... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>В това време се показа Джамал бей; той седеше на прекрасен кон, който като стопана си беше покрит със злато. Джамал бей, като <b>видя</b>, че неговите жертви тъй ужасно се мъчат, весело се усмихна, поглади брадата си и извика с радостен глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Ясен кацна за първи път на летище „Орли" и с перфектния си английски успя да се добере до хотела. Хвърли пътната си чанта в малката стая, погледна през прозореца към невероятния Париж, нищо не <b>видя</b>, но отчете точно по циферблата на часовника си, че разполага с четири часа до срещата. Цяла вечност. Неизвестността от изхода й го правеше неспокоен, можеше да се взриви от напрежение и предпочете да се разходи из близките улици, да пие някъде кафе, вървейки да подреди отново аргументите си, за да бъде настойчиво убедителен.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Какво разбираш ти от счетоводство? - веднага я беше отрязал Ясен и Йова бе <b>видяла</b> сълзите в очите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Ясен закова на място. Видя уплахата върху лицето му, не беше уплаха, ужас, който го бе вцепенил. Изведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Видя смъкнатите му рамене, докато напускаше болницата. Видя радостта върху лицето му, когато няколко часа по-късно дойде да я прибере.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>След като разгледаха през последния ден и Малайзия и се изумиха на наколните жилища, на тесните дървени пътечки над водата, на видовете риби, които съхнеха върху дървени плотове, на китайчетата, които още тригодишни кръстосваха селището с колелета без да падат, те се разделиха до следващото събиране в Цюрих и поеха своето дълго пътуване към страните си. Преди да заминат, Пиер Ив отново окуражи Ясен. - Ще <b>видиш</b>, че следващия път резултатите ви ще са по-добри.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова в първия момент не разбра. Не разбра и набързо разказаната й версия на убийството. Тревогата в гласа на приятелката й я потресе. Тя се заслуша в новините и все още не разбираше. Видя по телевизията и покрития с одеяло труп. Точно пред входната врата на дома му. Тъкмо тръгвал на работа и се върнал, забравил нещо. Беше убит с един-единствен куршум право в сърцето. Работа на професионалист. На перфекционист.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>В първия момент не разбра кого може да <b>види</b>, после загря и се усмихна накриво. След няколко месеца работа във фирмата, можеше да я види!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Спря навреме, защото все още не я бе <b>видяла</b>. И не искаше да сгреши и по-късно да се упреква за грешката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Искаше. И се <b>видяха</b>. В оня момент Рени изпращаше дъщеря си заедно с мъжа й и децата й в Канада. Изпращаше и собствения си мъж с тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Когато тръгнаха, Йова <b>видя</b> само черната панделка в косата й, тъй като лицето й изцяло бе извърнато назад към Луи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Не знам - въздъхна Йова. - Не я познавам. Може да си прав, а може и да не си. Зная от теб, че не понася да стои в кухнята. Че не понася звука на прахосмукачката. Да не би да не й се налага като на всяка жена? А и прекалено се старае да подчертае дистанцията между себе си и теб. Обаче езикът на тялото й разкрива друго. Както и гласът й. Навярно е прикрита и вместо сърце има сметачна машина. И съм убедена, че ще дойде ден, когато няма да искаш дори да я <b>видиш</b>. А сега й вярваш, вярваш й дори повече, отколкото на Емил. И това ме тревожи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Ще черпиш! - каза Асен, когато седнаха един срещу друг в тяхното си кафене. - Видя ли, че се оказах прав? Отличените книги се броят на пръстите на едната ми ръка. А ти...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>С пристигането на царя настъпи невероятно оживление сред хората. Дали защото беше прокуден още като дете от страната, Дали защото хорското любопитство към живота му в чужбина бе прекалено голямо, но като че ли всички излязоха на улиците, за Да го посрещнат с добре дошъл. Да го <b>видят</b>, да го пипнат дори, да повярват, че съществува. Завръщането му доказваше, че демокрацията е укрепнала, от летището до мястото, където щеше да</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Беше се приготвила да излиза с Рекс, той подръпваше нетърпеливо каишката, когато вратата се отвори и тя <b>видя</b> срещу себе си безжизнената маска на лицето му. Случило се бе! Каишката из-</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Изпиха го някак набързо, Надя го похвали, поиска да <b>види</b> книгите на Йова, които бе пропуснала през изтеклите години, и едва след това се обърна към Ясен:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- На теб мога да го кажа - тумор в мозъка. Но не споменавай нито дума пред него. Наистина е много депресиран. Мъжът ми би бил същият, ако загуби работата си. Все едно, че е загубил себе си. Но има медикаменти, които биха му помогнали. Нека не мислим за най-лошото! — Тупна я ласкаво по рамото, <b>видяла</b> загриженото й лице. - А твоите книги ще ги чета в Париж, само там ми остава време за четене. Нали разбираш?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Няма инсулт, няма тумори - говореше на глас. - Остава Паркинсонът, той се поддава на контрол, но ще падне голямо тичане. Лекарствата са много скъпи, ще се наложи да минете през здравната каса, а за да минете, задължително се явявате на комисия, която да ви ги отпусне с протокол. И се чака. Но ще <b>видиш</b>, Ясене, отново ще ходиш като преди.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Безсмислено е! - каза Йова, дори без да се обърне и да погледне чий е гласът. - Напълно е безсмислено. Не виждаш ли колко добре организирано е всичко? Какво биха означавали нашите гласове? Абсолютно нищо! - Така и не се обърна, за да <b>види</b> на кого говори.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>А като че ли сме, за първи път се поусмихна Йова и изви поглед през рамо, за да <b>види</b> реакцията и на другите. Иронична усмивка имаше само върху устните на Асен. Загледа се в него. Беше все така представителен, откакто го помнеше, все я бе впечатлявал с хубостта си, с тия искрящи зелени очи, с тази плътна, Добре очертана уста, с извитите нагоре вежди, с мъжествения овал на лицето, обрамчен от побеляващата гъста коса, подстригана късо и сресана назад. Той отвърна на <b>погледа</b> й с леко поклащане на главата, устните му се поотвориха, като че ли иска-</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>И на Йова й се искаше да стане и да си излезе. Не го направи само защото искаше да <b>види</b> докъде ще стигнат съзаклятниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Никога не обиждай децата си! Валери винаги ти е създавал проблеми, Светльо ти е като ангел, Румен е дар от Бога, а Акси беше дете, когато я <b>видях</b> за последен път... Не зная как е тя, но запомни от мен, от личен опит ти го казвам, никога не обиждай Децата си, и то заради чужди хора, мъже или жени.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>харесваха едни и същи неща и това ги свързваше много здраво през годините, макар че не се срещаха често и повечето пъти ставаше случайно, а на раздяла не си обещаваха кога ще се <b>видят</b> отново. И така бяха изтекли години, докато откриха, че и двамата са създали свои издателства.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>- Казват, че ние сме закоравели от всичко, което <b>виждаме</b> всеки ден, но не е така. Останах цялата нощ при жената, тя плачеше, плачех и аз. Намерих най-хубавите думи да я успокоя, да я уверя в бъдещето на детето й и да я подготвя за онова, което я очакваше. А тя ми каза, че не я е страх, че е простила на мъжа и че Бог е милостив към нея, след като е опазил детето й и се е погрижил за него. После помоли да <b>види</b> човека, който го е прибрал... - Доротея преглътна сълзите си, задави се с тях, после добави: - За това вече не мога да разкажа... Беше покъртително!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Този човек бе тясно свързан със сина й, на него дължеше живота му и Йова никога нямаше да забрави това. Макар че... забравяше, залутана в грижите си. Но при всяка тяхна случайна среща - бяха ли случайни наистина, нали точно той бе проверил за продажбата на малкото предприятие на Ясен, - тя не пропускаше да му благодари и да се зарича, че ще се <b>видят</b> специално и тогава... Както и сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Веднага се обади на Йова, разказа й впечатленията си за Андреев, а тя сухо благодари и затвори слушалката. Наистина се нуждаеше от помощ, но той имаше толкова грижи около издаването на една българска книга, че мина време, докато се <b>види</b> с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Няма нужда! - отсече и като че ли бе готов да й залепи плесница. Не я удари, но я зашлеви с думи: - Ще го дам на други, които разбират повече! - И си тръгна, гордо вдигнал глава, притиснал недоносчето до гърдите си, като че ли е златното руно. Преди би се разсмяла на случилото се, сега беше готова да се разплаче. Вдигна насълзените си очи, за да <b>види</b> има ли свидетели и забеляза Андрей, който й кимна от съседната маса. Той усети, че е разстроена, взе чашата си с кафе и се премести при нея. Вгледа се в сълзата, отделила се от клепача и плъзнала по страната й.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Всичко ли? Мога ли да го <b>видя</b> този Устав? Донякъде и аз разбирам от бизнес. Е, може би не колкото вас, водещото при мен си остава писането.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Толкова ли е лошо? - засмя се тя. - Трябва да го <b>видя</b> този Устав. А и да се запозная по-обстойно и с Търговския закон... -Все още беше разтревожена, но се държеше удивително спокойно. Убедена бе, че има право да знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Предстоеше й най-важното. Да се <b>види</b> с Орлин. Срещнаха се във фоайето на хотела. Беше му казала по телефона, че е спешно, че разговорът им не търпи отлагане. Той слезе по стълбите от стаята си и още щом я погледна, побърза да седне.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Но... какво но. Не се привързвай към никого, за да не страдаш. В човешката природа са заложени и завистта, и стремежът да те избутат, за да заемат мястото ти, и желанието да те смачкат. А ти трябва да противостоиш. По-добре в устата им, отколкото в техните крака. Дошли са не толкова да пият и да ядат, а да <b>видят</b> дали се държа. Дори да умирам, ще се държа. А аз се държа, нали? И то добре. Сама виждаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Бе коленичила в краката му и с две ръце бе обхванала треперещите му колене. Също като Орлин. Намери сили да го погледне, <b>видя</b> ужаса в очите му и направи опит да се усмихне.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Дома си. Децата си. Сметките в банките. Сегашното си благоденствие. Без помощта на родителите си, за които дори не се бе грижила. Без помощта на мъжа си, когото отпрати, когато вече не й бе нужен. Без Ясен, който й подари дяловете, а тя отказа да му създаде някаква заетост в собствената му фирма след пенсионирането му, както и да <b>види</b> своето продължение с постъпването на внучката му на работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя бе сигурна, той не. Уплашен до неузнаваемост, Ясен тълкуваше различно от нея казаното от докторите и тя се научи да го анализира, да го преобръща, да го показва в огледалото такова, каквото е. Да гаси фойерверките, да бъде самата тя. Но не винаги се получаваше. Видеше ли недоверието по лицето на мъжа си, се разтреперваше цялата, клюмваше унило към земята, изслушваше уж внимателно плюсовете и минусите и се обръщаше бавно и достолепно към изхода.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Аз повярвах още на думите на Елика за чичо й, и още щом <b>видях</b> лицето му, благородно, добро, измъчено, едва ли само от обидата. Неговото удовлетворение идва от това, че е помогнал на хиляди хора, че помага и ще помага... С патент или без патент за лекарството. При него идват и от чужбина, те си плащат, българите плащат само консумативите.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Много помага оня, който навреме помага! - каза на Емил, когато дойде да го <b>види</b>, повикан от нея. И не успя да се въздържи да го запита: - Къде бяхте през всичките тези години, в които той се нуждаеше от вас? И може би нямаше да се стигне дотук. До този пълен срив на психиката и на физиката му. Него го разболя чувството за безполезност. Предчувствието му за това, което последва...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Разбира се, че имаш нужда да си отдъхнеш. Върви, престани да се погубваш с мен. А и е крайно време да понапишеш нещо. Може да ти дойде някаква идея. Край леглото ми идеи няма. Искам да те <b>видя</b>, седнала зад лаптопа, искам да ми прочетеш нещо ново, искам да си сред хора...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Трябва да се <b>видя</b> с теб - прозвуча настойчиво гласът на Йова по телефона. - Ще те заинтригувам, в твой интерес е, а и в мой.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Ще бъда. Но трябва да те <b>видя</b>. Не мога да ти разкажа книгата, нито да ти изложа илюстрациите по телефона. Кажи ми кога и в колко?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Вера, една от преводачките й. Най-младата, най-усмихнатата, най-излъчващата щастие и здраве. Позвъни й, за да се <b>видят</b>. Не я откри изведнъж. Бе започнала работа в Министерството на труда й социалните грижи и се оказа страшно заета, но побъбриха доста по телефона и още първата събота се срещнаха в най-близкото до Йова кафене. Разцелуваха се. Между тях наистина съществуваше здрава и ненарушена от времето връзка.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Минаха по широк коридор с врати и от двете му страни. В дъното на коридора Йова <b>видя</b> табелката: д-р Владов. И изведнъж прозря, че това е... Какво си бе наумил Асен? Да я доведе чак в Банско, за да се види с доктор, който познаваше от години? Който бе спасил сина й от алергиите му. Който се опита да помогне да разкрие как бе осъществена продажбата на малкото предприятие на мъжа й и не успя. Който й бе изпратил и най-добрата си рехаби-литаторка, след като другата бе заминала. И винаги можеше да се свърже с него, да го помоли да дойде в дома им по всяко време. Погледна с гняв Асен.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>Минаха по широк коридор с врати и от двете му страни. В дъното на коридора Йова <b>видя</b> табелката: д-р Владов. И изведнъж прозря, че това е... Какво си бе наумил Асен? Да я доведе чак в Банско, за да се <b>види</b> с доктор, който познаваше от години? Който бе спасил сина й от алергиите му. Който се опита да помогне да разкрие как бе осъществена продажбата на малкото предприятие на мъжа й и не успя. Който й бе изпратил и най-добрата си рехаби-литаторка, след като другата бе заминала. И винаги можеше да се свърже с него, да го помоли да дойде в дома им по всяко време. Погледна с гняв Асен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Аз не съм собственик на хотела, а го наемам за две смени. И не можех да направя нищо за апартамента, след като в него се настани един от собствениците. А колкото за другото, не бързай да съдиш, преди да си <b>видяла</b>. Всички тези хора, повечето чужденци, са редовни всяка година. Не биха повтаряли, ако са били разочаровани - каза го обидено, твърдо и побърза да тръгне от стая в стая и да даде разпореждания на сестрите, рехабилитаторите и на масажистите.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова не можеше да отрече, че полага неимоверно много грижи и не само към него, а към всички. Сред тях имаше и едно младо момче - наркоманче от Германия, прекара една цяла нощ до леглото му, когато изпадна в криза. На сутринта <b>видя</b> умората върху лицето му, <b>видя</b> и задоволството му, този път бе победил.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>В Щатите, какво - там и да се разсърдиш, електричество има навсякъде. Изпуснеш си главата, тя дори и далеч да се търкулне, ще я <b>видиш</b>. Светло е там, кьорав да си, пак ще я <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>Нали знаете какви ги вършат напоследък. У нас от автомобилите какво ли не изчоплят, та от една глава ли няма да могат?! Хем автомобилите са с алармени инсталации. Ама какво да ви разправям. Вие си загубете главата, пък ще <b>видите</b> как ще я върнат у нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>То нещата напоследък са малко объркани - помислих, че ме е взела за травестит. Ама се сетих, че да играеш на дама, значи да играеш на дама. Пък и дамата не можеше да не <b>види</b>, че си бях сложил изкуствения мъжки орган. Хем от най-модерните - ООО. Органично оригинален орган, тоест.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>Изчерпах си сюжетите. Затова реших да <b>видя</b> леля си в болницата. Скучничка женица си ми е тя, сивичък й беше животецът. Така и така скоро ще си отиде, барем накрая да й се случи нещо вълнуващо.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>Пък на всичко отгоре, като ни пуснаха в болницата, оказа се, че леля ми умряла. Натурално умряла и реалистично. Пълно и безостатъчно! А аз толкова чаках да ме <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>- Махна ли и тая тухла? А сега, постави я тук. Не там бе, тук - да не я <b>види</b> тъмничарят. А така! Айде сега оная. Внимателно, внимателно. Няма какво да бързаш. Бързата кучка слепи ги ражда, нали знаеш?!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>- Ще, ще... Я сега виж отвора. Промуши се де, промуши се, подай ръка и на мен. Така-а-а. Е, <b>видя</b> ли, че успяхме?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Но аз наистина <b>видях</b>, <b>видях</b> с очите си как четиринайсететажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Беше приятно да е неподвижен в ласкавата мекота на въздуха, да си представя ненакърнената му цялост, пронизана единствено от пътеката, която бе направил самият той. Можеше още да остане така, но надделя желанието да <b>види</b> Рха и да й каже думите. Обърна се и пое назад по пътеката.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Млор, в залата всички видяха името на Ло, но аз <b>видях</b> и нещо друго. Ти се опита да изпратиш светлината натам, където е над нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i><i>- Млор, в залата всички <b>видяха</b> името на Ло, но аз <b>видях</b> и нещо друго. Ти се опита да изпратиш светлината натам, където е над нас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Ето, ти си тук, но докъде е светът? Извикай. Извикай, колкото е силата ти. В светлината ще <b>видиш</b> част от света - толкова, колкото ще извървиш, ако три пъти вървиш и спираш. Можеш три пъти да вървиш и спираш, и щом стигнеш, да извикаш отново. Много ли ще <b>видиш</b>, Дром? Толкова, колкото ако още три пъти вървиш. Светът е прекалено голям, Дром. Аз исках да видя.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i><i>- Ето, ти си тук, но докъде е светът? Извикай. Извикай, колкото е силата ти. В светлината ще <b>видиш</b> част от света - толкова, колкото ще извървиш, ако три пъти вървиш и спираш. Можеш три пъти да вървиш и спираш, и щом стигнеш, да извикаш отново. Много ли ще <b>видиш</b>, Дром? Толкова, колкото ако още три пъти вървиш. Светът е прекалено голям, Дром. Аз исках да <b>видя</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Думите ги обходиха. Ето така. Вървиш в своята посока. Спираш. После пак вървиш в тази посока. Докато срещнеш събратя. Думите са по-бързи от тялото. Извикваш думите: да вървят, да спират и пак да вървят все в твоята посока, докато <b>видят</b> други и им кажат думите... Бяхме дванайсет и тръгнахме оттук...</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Опитай се да подредиш думите. Много пъти ги подреждай. Вървиш, спираш, безброй. Вървиш, спираш, безброй... Като подредиш думите, ще <b>видиш</b> колко е страшно.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Имам думи за тебе, Рха. Ето какво каза Млор: думите не светят, когато ги подреждам, думите са светли, когато ги изричам. Искам да <b>видиш</b> моите думи, защото иначе ще останат тъмни.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Дром, да не си намерил нова посока? Думите ти са тъмни, аз имам по-хубави. Ето. Дром каза на Рха: избери си посока, аз ще избера твоята. Но Дром не върви след думите си. Дром намира посоки. Не <b>видя</b>, че във всички посоки има място за безброй пътеки, и за твоята, и за моята.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Не отивай, Дром! Нека първо да <b>видим</b> дванайсетте посоки. Думите на Млор може да са неистински. Дванайсет посоки са много, Дром!</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Дром позна светлината на разтърсения въздух, <b>видя</b> страшната пукнатина, която го проряза в един миг, <b>видя</b> нахлуващата празнота.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Три или четири снимки. Най-напред светкавицата на фотоапарата ми ще освети близките няколко метра, ще <b>видиш</b> всичко в най-фини подробности - черните и бели жилки по камъните на паважа, надрасканите с тебешир думи от непознат език по стените, проядените от времето зъби на демона над най-близкия вход. Нататък е тъмнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Искаш ли да ти почета за Фауст и Маргарита?... Не, по-добре да слушаме и гледаме диска с "Годишните времена". Един японец ги е снимал. Сякаш сам Господ Бог е рисувал тези изящни пожълтели листа на брезите, а после е пуснал от пазвата си лек вятър да ги разлюлее и снежинки да прехвърчат пред обектива. Искам да вярвам, че ще <b>видиш</b> картината и ще чуеш музиката - с моите очи, с моите уши, по сигналите на моя мозък. Вече съм сигурен. Почти сигурен.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Класт пролази между храстите, подслонили го за през нощта. Мъглата бавно се отцеждаше надолу по клисурата и той тръгна след нея. Мъглата не даваше да го <b>видят</b> другите - ако вече бяха будни, ако някой надничаше от пещерата си. Те не обичаха някой да е един. А Класт в това време, когато слънцето още не се е възкачило над брега на клисурата, изпитваше същото, както когато сдъвчеш листо от безцветник: омая и тялото е олекнало, светът сякаш се е отдалечил, но само да протегнеш ръка, ще го усетиш. Спокоен и радостен.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Класт се усмихна - всеки път същото неверие в гласовете им. Наведе се, отдели първия плод и два от средата. Нямаше нужда да ги обръща, за да <b>види</b> дали са се разпукали семената отдолу. Това сториха децата и запищяха още по-радостно. Пак беше познал!</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Класт спря. А сред тях <b>видя</b> непозната жена. Не стоеше на краката си, повече висеше на въжетата, с които бе привързана към ствола на умряло дърво.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Тя донесе лоши думи. Тази жена рече, че по светлината на небето е <b>видяла</b> гибел за своя народ и гибелта е дошла. Бягала дълго и тук пак вижда гибел в небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Отекна гръм. Сякаш каменните стени на клисурата се удариха една о друга и мигом се разделиха. Видя бягащи по стръмното силуети. Видя Тун - все на същото място, като че покосен от студ, и Верк, който хвърли рогозка върху гърба на баща си и подобно разклатена скала се опря на рамото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>На утрото след поредния проливен дъжд мина покрай работниците, които се мъчеха над запушения канал, прекоси площада и <b>видя</b>, че надписът под статуята е напълно изтрит. Ангелският чиновник само вдигна рамене. Тома се опита да измисли някакви думи, за да дават кураж и надежда, но не можа.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Вечерта тя дълго лъска една метална чиния. Искаше да <b>види</b> отражението си, обаче полупрозрачното й лице бе станало вече почти прозрачно, почти невидимо дори с очите на Тома. Гласът й едва се чуваше. Тома разбра, че тя отново умира.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Щом съмна, Тома тръгна към храма и там <b>видя</b> един човек на име Петър, който плетеше падналия плет край храма.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Тома прекрачи прага. Храмът бе огромен, но имаше много да се поправя по основите и стените му, затова коридорът бе преграден и човек можеше да влезе само в тясното преддверие, за да остави даровете си. Обаче Тома бутна преградата и пристъпи под високите куполи - никой нищо не поправяше тук. Когато ангелът обърна към него бледото си лице, Тома <b>видя</b>, че позлатените му одежди са протрити и на задника, и на коленете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>С ярост и сила Тома тръшна вратата. Учуди се на силата на яростта си, като <b>видя</b> как от горния праг по фасадата плъзна дълбока пукнатина.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Тома, скулпторът, <b>видя</b> всичко, но нямаше думи да го изрази, а само повтаряше на хората, които напускаха Сион Яфос:</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Когато тежките порти на града, блестящи от хром, се отвориха пред нас, най-напред ни смаяха светлините. Те летяха високо нагоре в нощното небе и проникваха дълбоко под земята. После зад светлините <b>видяхме</b> къщите, които пронизваха и небето, и земята. А в къщите, блестящи с метал и стъкло, озарени от светлините, живееха хора - и в небето, и под земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Застанал пред вратата от тъмно стъкло, Тома не можеше да <b>види</b> върха на храма, защото храмът бе по-висок от облаците. Щом пристъпи крачка напред, вратите сами се отвориха, а асансьорът го откара до етажа на ангела, който бе дал на Буда Кио тайната на най-здравия лак.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Ако боговете бяха на една ръка разстояние, Тома нямаше сетива за тях. Видя само деца, които учеха песните, съчинени от хора, живели в Сион Яфос или в Буда Кио, в обезлюдените планини и полета или в пренаселените с бездомни души градове.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>За последен път го <b>видях</b> заедно с още пет хиляди души на вечерната песен. Маестрото дойде навреме на своя площад и хората бяха тук - както винаги. Както всяка вечер Тус Зурнал изкачи стъпалата към подиума, обърна се към множеството, сред което имаше твърде малко приятели:</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Наистина ли хората от Ерсам могат да бъдат чудовища? Или това е било видението на страха, отглеждан още от детството в невинната душа на един скромен маестро, прекарал всичките си дни сред стените на родния Овоколум? Фантазия или истина? Та нали ние живеем с упование в безброй невидими неща! Та нали той, маестрото, можеше да усеща топлината на Арката, без дори да я докосва, нали във вечерната му песен никога не е имало ноти на неверие, макар че всъщност нито веднъж не е <b>видял</b> с очите си дори минута от Неговия Живот?</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>А изпитал болезненото проникване на острите нокти в кожата му, <b>видял</b> - този път съвсем отблизо - хищната острозъба паст, жълтите капки ненаситност, стичащи се от възпалените очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Не виждам тополата. От леглото не мога да <b>видя</b> жива ли е, или умира под безпощадното слънце. Жива ли е надеждата в моя свят, моята надежда. Няма ли вятър да донесе поне едно зелено листо?</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Стоянов;Аутопсия на Тялото;2007;<br>
<i>Следвал, както той си въобразявал, както невидим ловец, стъпващ в дирите на дивеча, онази жена, Мария Магдалена, която се движела сред ослепялото човечество успоредно с носещия кръста. Хайсар Рашид не я изпускал от очи сред тълпата, която още не знаела, че става свидетел на чудо и се отнасяла с пренебрежение или откровена ярост към събитието, както всяка тълпа, разпиляна по света и жадна да <b>види</b> така непонятно и невъзможно тайнство на човешката смърт. </i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Стоянов;Аутопсия на Тялото;2007;<br>
<i>Момчето стояло в началото на стаята и се опитвало да свикне с мрака, който сменил светлината на деня. Накрая <b>видял</b> една млада жена в ъгъла на стаята, полуизлегната на нисък нар. Тя го повикала с ръка и, когато се приближил до нея, той изведнъж потънал в зелените й очи - поръсени сякаш с прашец от изумруди. Чудният блясък на тоя поглед го накарал да онемее и през грохотния тътен на сърцето си Хайсар с ужас разбрал, че не чувствал нито краката, нито ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Стоянов;Аутопсия на Тялото;2007;<br>
<i>Останал само Хайсар Рашид, без да се срамува от тихите одумки на съседите, които не разбирали тази упоритост. Дори не се опитал да се върне към топчетата хашиш, защото разбирал, че няма да открие и диря от жената в онези халюцинации. Накрая, ревнив до полуда, той страховито се вглеждал във всеки парцалив иудей, който бродел из Йерусалим, защото точно така си представял пилигримите, но никога не <b>видял</b> Иешуа бар Йохосеф. </i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;К като всичко;2006;<br>
<i><i>Каза, че се надява да не я снимат в едър план. Има разширени пори около носа си. И един косъм на брадичката. Т.е. не е сигурна дали в този момент го има. Всяка сутрин се разглежда внимателно пред огледалото. Но никога не успява да открие косъма още в зародиш, за да го изскубне. Винаги, когато го открива, е станал повече от половин сантиметър. И тази сутрин се е <b>гледала</b> и нищо не е открила. Но може да не го е <b>видяла</b> и да е върху брадичката й. Настъпва известна тишина. Наблюдава за кратко тишината, после пита дали няма да я попитат нещо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>Сънува огромни наводнени пространства, през които газеше до коляно, водата изтичаше бавно, малко по диагонал на картината, натам, накъдето далеч, почти на линията на хоризонта се намираше ръбът на Земята. Или по-точно, ако се взреше някой малко по-добре, щеше да <b>види</b>, че става дума за десния й горен ъгъл. И всичко това под едно топло небе, обсипано със ситни, бледорозови звезди.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>И не толкова смъртта на баща му от нож в някаква свада, колкото изчезването пораждаше неизчерпаеми въпроси. Как изчезва някой и къде отива, когато изчезне? Мъртвите отиват в земята, а изчезналите? На другия край на земята, отговори бавачката, давайки нова храна на въображението му. Възрастните отговаряха на този въпрос троснато или уклончиво и от това вадеше заключение, че става дума за нещо вълнуващо и забранено, и със сигурност неприлично. И му се искаше често да изчезне и той, поне за малко, колкото да <b>види</b> какво е, защото, за да бъдем откровени, изобщо не му се изчезваше за по-дълго време.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>         Същото се случи и в онзи ден, за който се разказва в историята, с тежка и душна привечер. В тишината, вече приятелска след песента, опитомена вече, принцът остана още време неподвижен и, когато отново вдигна поглед, <b>видя</b> птицата мъртва, паднала на дъното на клетката. Изправи се, заповяда да оседлаят коня му за път и излезе от стаята. По коридорите на двореца роби и прислужници се отдръпваха от пътя му, притискайки гърбовете си в стената толкова силно, като че да се опитваха да изчезнат в нея. Чак пред външната порта спря, обърна се рязко и тръгна към женската част на двореца. </i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>Другият, невзрачният монах ходеше бос по покрива да сменя керемидите и джобовете му бяха пълни с пирони. Ядеше колкото врабче и предметите го слушаха. Откъдето минеше, предметите заемаха правилните си места, отказваха се от повредите си, заемаха се с функциите си. Освен по порядъка, който оставяше след себе си, присъствието му се разбираше и по натрапчивия мирис на чесъна, който дъвчеше постоянно за здраве. Последният, четвъртият монах рядко беше в манастира и момчето го <b>видя</b> едва след време.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>Веднъж змията заекът <b>видял</b> и му се сторила безобидна. "Ако те ухапя, ще умреш", казала змията. Бил прекрасен ден и заекът чувствал слънцето във вените си, на малки мехурчета веселост. "Аз бягам по-бързо от смъртта", отвърнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>Косата му беше пораснала вече и я прибираше на тила си в малко, стегнато кокче, туфите върху лицето му се бяха съединили в тънка брадичка, за която постоянно се улавяше, когато търсеше опора. Последното, което <b>видя</b> при тръгването си, бяха жълтите пръсти на монаха-лозар, които слагаха мандалото от вътрешната страна на портата. И си помисли - как може да помни нещо, което е невъзможно да е видял. И си помисли да не би това да значеше, че няма да се върне повече. Но се върна, тичайки, както вече беше дошъл веднъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i><i>Косата му беше пораснала вече и я прибираше на тила си в малко, стегнато кокче, туфите върху лицето му се бяха съединили в тънка брадичка, за която постоянно се улавяше, когато търсеше опора. Последното, което <b>видя</b> при тръгването си, бяха жълтите пръсти на монаха-лозар, които слагаха мандалото от вътрешната страна на портата. И си помисли - как може да помни нещо, което е невъзможно да е <b>видял</b>. И си помисли да не би това да значеше, че няма да се върне повече. Но се върна, тичайки, както вече беше дошъл веднъж.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>Сякаш прочела мислите й, Хана бърза да се сбогува. Въпреки че си дава усилие да изглежда приветливо, по лицето й се чете леко огорчение. Види се, тя също тепърва ще трябва да свикне с мисълта, че са се срещнали и разминали като комети – без да се докосват, без дори да повлияят малко на пътищата, които им е предначертала някаква неразбираема, космическа сила.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>„Заслужава, дренки!“, мисли си Теодора. „Говориш така, защото отдавна не си й яла попарата на твоята България. Но ела питай нас, дето всеки ден на българско слънце се печем. Пък да <b>видим</b> тогава каква песен ще запееш, сладка или кисела. Господи, колко лесно е да обичаш България когато си далеч от нея!“</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         - Ние никога не сме се имали особено с тия двамата, те си живееха все затворено, настрана от всички. Нали я <b>видя</b> жената каква е, и влак да я блъсне, пак нищо няма да й стане. Твърди хора, бетонни. </i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>Беше започнал да злоупотребява с казаното от мен, следвайки изкористените си професионални привички. Поетическото ми алиби заплашваше да се преобърне в полицейско досие. Непоправимото вече се бе случило. Погледът ми залепна безпомощно по фасадата на австрийското посолство отсреща. Ако наистина желаех да се откопча от ченгето, имаше само един начин как да го сторя в моето положение. Като се престоря, че целият съм хлътнал вътре в капана, увличайки го подир себе си. А вътре вече щяхме да <b>видим</b> какво ще се случи. Но полека, Елен, за да не подплашим ловеца!</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>Веднъж ме посети едно младо момиче и пожела да ми каже своите стихове. Тя стъпва леко, тя диша леко и годините й бяха точно седемнайсет, колкото са сричките на едно хайку. Не можех да я <b>видя</b> другояче, освен в полузаличения спомен на вътрешното си зрение. И докато я слушах, тутакси застанах нащрек пред опасността да се поддам на плавно разчленения й дъх. Той бе искрящ и звучен като планински ручей, препускащ към Долината на Стоте Езера, ала течението щеше да го отнася надолу и все надолу покрай назъбени скали и през душни поля, щеше да го затлачва с пясък, гнила шума и мътни дъждовни пръски.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Представям си как моят летър прониква в теб, как те изпълва, моят бел'летьр в клиторберанса на Големия Ирапшън, докато си скитам немил и нелавлинг в жестоките лавинюта на Калифурна с моя балгериън летър. Коксувам деменции прекокс в прекомерни дози на прякото мерене. Джаст ю, джаст ми. Джаста-праста. Здрасти, Хелън. Наистина ли желаеш моя летър? Той е на всеки километър и се разтапя от сетисфекшън. Нищо вече не може да го спре в логаритмичното спрягане. Само аз мога да ти дам тоя разкошен летър, признай си, бейби! Отивам на Голдън Гейт и го пускам. Нека ни <b>види</b> целият свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Цял ден на плажа стъпвам по пъпеши и лавлинг любеници. Спомняш ли си двата пъпеша, дарлинг? Фалшивата илюминация. Двата пъпеша и между тях стръкчета трева от бурените на Бевърли хилс. Днес <b>видях</b> един бански костюм, ушит от американското знаме, и най-неочаквано знамето бе свалено наполовина. Пълен траур, всички моркови бяха погребани в пясъка, а аз взех за почест и едва не получих арестинг само защото се показах биг патриот. О, Америка, ай лав ю!</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Да, най-добре бе да се разминем и аз вече мислено се прощавах с него. Денят започваше лошо и мен не ме свърташе в стаята с неуталожените кошмари от нощес. Съобразявайки, че съм изчакал достатъчно, слязох отново долу, за да <b>видя</b> как черната волга се изнизва пред входа, а подир нея едно такси закова спирачки, към което за свое учудване едва не полетях, пришпорен от необяснима възбуда.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Цветето на страха върза в мен още преди първото ми излизане в Австрия на състезания, когато треньорът дойде и ми каза, че един човек искал да си поговорим насаме. Изработиха ме, без да усетя, но пък и хич не ми пукаше, защото да не би с тяхна помощ да станах юношески шампион по петобой. От мен се искаше да разкажа какво съм <b>видял</b> из странство и аз дръпнах един пътепис колкото за очи, това бе всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Мирянската любов е крокодил, който ме е сграбчил и ме тегли към бездънните бездни. Моите желания са зъбати риби, които терзаят тялото ми; на главата ми - бала тежки грехове. Нозете ми никъде не намират опора, оплетени с водораслите на илюзиите. Алчност, злоба, тщеславие, лицемерие с мощните пориви на вятъра се стоварват върху ми. Синът и жена ми ми пречат да <b>видя</b> лодката на Бога. Чуй ме, средоточие на милосърдието, аз съм измъчен, губя съзнание, силите ме напускат.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Извърнали в почуда глави, разгорещените участници в спора <b>видяха</b> как към тях се приближава продавачът на книги от аерогарата.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Но твърде възможно бе и да бърка, подведен от мнителността си. Николай беше болен и може би изпитваше затруднения с придвижването си, което обясняваше защо се разтакава толкова. На последната снимка, която му бе изпратил, мъчещата го отдавна астма бе взела <b>видим</b> превес в изражението на апатично отпуснатото му, затлъстяло лице. В същото писмо не случайно му споменаваше, че пролетта е най-подходящото време за него да пътува.</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Като подгонен звяр шофираше замаян по обратния път, но скоро се <b>видя</b> принуден да намали скоростта, за да се овладее и дойде на себе си. Двама стопаджии, закачулени с жълта пелерина, изтълкуваха неправилно колебанието му и хукнаха да догонват маздата. Изчака ги да се сместят на задната седалка с усещането, че е сторил непростима грешка. Но много бързо те оклюмаха глави в недовършения си сън. Бяха млади голобради момчета, прекарали нощта в някой бар.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Една от най-големите конвенционални лъжи е изкуството. Не знам по-студено в своето самообожание и по-безчувствено животно от писателя. С него се повтаря историята на слепеца, който може да ви опише словесно с най-фантастични красоти багрите на цветята, тъкмо затуй, защото никога не ги е <b>видял</b>. Природният недъг на писателя - да не чувства нищо - заражда и усъвършенства в пустинната му душа една специфична способност - да ни описва оригинално, ярко, духовито как би чувствал, ако можеше. И това ние наричаме изкуство.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Той не се присъединява никъде не само защото не може да се пригажда, но и поради друго едно, твърде важно съображение. Той е предварително уверен, че където и да отиде, щом го <b>видят</b> как действа, без друго ще му кажат:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Едно от най-големите нещастия на свободния българин е това, че ние не сме нито граждани, нито борци, нито човеци, а чисто и просто сме един народ от хъшлаци. Вгледайте се в личните отношения - въпреки външната им загладеност, и в обществените работи - въпреки външната им закономерност, във всяка организация, във всеки сбор от хора - навред ще <b>видите</b>, че в дъното бушува стихията на едно непобедимо хъшлачество. У другите народи има "джентълмен", има "денди" или кой знае още какво. Ние имаме само хъшлак. Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хъшлаци...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Той ми е много близък! - казваме за някого. И всеки си има свои близки. И <b>види</b> се, че така трябва да бъде. Защото иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Но има нещо, което е незнайно, неуловимо, незабелязано, неусетно. То се промъква така, че с нищо не можеш да го спреш нито за миг, не можеш дори да го <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Та ти казваш, че нашият приятел Y бил пословично разсеян? Не ми се вярва: никога не съм го <b>видял</b> при маса да плати общите разноски не два пъти, а дори един път.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Когато <b>видите</b>, че последното ми издихание наближава, донесете ми да извърша последната си работа: да коригирам некролога си. Помня, че като се родих и ме сложиха настрана, до мене имаше един вестник, към който дълго посягах, за да поправя грешките му, но не ме разбраха, за да ми го дадат, и аз напразно само плаках.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Аз го изобличих в позорни деяния и го изнесох в печата на поругание. Чаках страшен ефект от него. Той четеше писаното от мене - и се наслаждаваше, че е <b>видял</b> името си напечатано...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Някога Уайлд е казал: "Изкуството е най-безполезното нещо на света." Без да искам да се натрапвам за събеседник на Уайлда, аз бих добавил: - И няма нужда от други доказателства за това: Достатъчно е да се доближиш до хората на изкуството, за да <b>видиш</b>, че ако и да се занимават с възвишени неща, те наравно с обикновените човеци са най-често като тях подлеци и мошеници.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Напор на вятъра хлопва вратата. Миг преди това сме се обърнали към вратата и сме видели само затръшването. Дали е имало някой, не сме видели. Когато пак поглеждаме към старците, тях ги няма. Изчезнали са. Само транзисторът си стои на старото място - концерт на Паганини. И ние оставаме с раздвоено чувство: това, дето <b>видяхме</b> и чухме, дали е било, или не е било? Изглежда, че е било, защото... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i><i><i>Напор на вятъра хлопва вратата. Миг преди това сме се обърнали към вратата и сме <b>видели</b> само затръшването. Дали е имало някой, не сме <b>видели</b>. Когато пак <b>поглеждаме</b> към старците, тях ги няма. Изчезнали са. Само транзисторът си стои на старото място - концерт на Паганини. И ние оставаме с раздвоено чувство: това, дето <b>видяхме</b> и чухме, дали е било, или не е било? Изглежда, че е било, защото... </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>- Какъв дявол бе! Видяло дявола! Що плашите децата с дявола! От бога трябва да имат страх! Не от дявола! </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Ти ли му беше бръкнал в душата - не знам, но преди година се <b>видяхме</b>. И когато поразровихме някогашните въгленчета, за да усетим живи ли са, взе, че ми рече: Може ли на човек да му е чиста душата, щом са му мръсни краката?</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Реших да си го изкарам на теб. Издебнах те (тия диванета, дежурните, кога ли са били на мястото си) и чопнах от портмонето ти двайсет лева. Мълчах като гроб, но окото ми не те изпускаше. Ти се досещаше, че е някой от нас, но си траеше и се мъчеше да останеш същият. Това ме вбесяваше! Щеше ми се да викаш, да крещиш, да ме надушиш макар, пък тогава да <b>видим</b> кой е по-корав. Но ти мълчеше. Сипах солчица в раната ти: подхвърлих ти анонимна бележка, че крадецът е от нашия клас. Дълго се потих да я съчинявам, но я нагласих баш както трябва. Чаках да клъвнеш, да стане нещо, та каквото ще и да е.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Сега нали разбра? Вземи си въдицата и... кротичко като мен. Аз ще отида да хвърля по-нагоре. То рибите са повече от рибарите, както гладните от ситите, ама искаме уж да не си пречим. Хем знаем, че всяка риба се хваща при своя рибар. И с чалъм, братле. Щом те е хванала нашата рибарска краста, трябва да ошлайфаш занаята. Все по-дручко е да си рибар, а не риба, нали? Видя я как се мята на сухото... А животът е пълен с въдици. Не си сбъркал с нашия занаят, ще видиш! Хайде, наслука! </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Той не можеше да каже колко пъти погледна към тях, но ги улови, когато мъжът й застана на вратата. Позна го по това, че в същия миг лицето на жената леко побледня. Мъжът се застоя на вратата, огледа се, <b>видя</b> жена си и излезе веднага. А тя беше хубава, дори по-хубава от младежа до нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Китаристът сгуши глава в раменете си и затъпка снега нагоре по пътя хем да се сгрее, хем да види дали пътечката е наблизо. Женски писъци го завъртяха обратно. Видя, че автобусът бавно се връщаше надолу. Настигна го, но преди да отвори вратата на шофьора, друг младеж беше на волана. Задницата неохотно се насочи към брега и се удари в него. Автобусът потръпна виновно и спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i><i>Китаристът сгуши глава в раменете си и затъпка снега нагоре по пътя хем да се сгрее, хем да <b>види</b> дали пътечката е наблизо. Женски писъци го завъртяха обратно. Видя, че автобусът бавно се връщаше надолу. Настигна го, но преди да отвори вратата на шофьора, друг младеж беше на волана. Задницата неохотно се насочи към брега и се удари в него. Автобусът потръпна виновно и спря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>И последен цитат: "...цялата стогодишна история на БКП, днес БСП, е неопровержимо доказателство за това как членовете на една партия могат да вярват в нейните идеи. А за останалите - ще <b>видим</b> след сто години".</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Успехите в училището дойдоха закономерно: изчезнаха кражби, секнаха бягствата, появи се магазинът без продавач (цялото население на Ракитово се извървя да <b>види</b> това "чудо"), завоювано второ място на окръжен преглед на художествената самодейност (естрадният колектив на училището се състезаваше редом с колективи за възрастни), за да се стигне до второто място на Националния туристически събор на ТВУ от цялата страна през миналата учебна година. Тези и още много други успехи прерастват в традиция, пускат дълбоки корени в живота на училището. </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Когато нощта изтече, за да регистрира моя първи успех, аз го <b>видях</b> призори да излиза от дирекцията. Цяла нощ бе стоял там, готов всеки миг да ми се притече на помощ. И сега не се е променил - винаги весел и общителен с младите колеги, винаги готов да посъветва, да покаже, да помогне. Винаги верен на себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Когато пристигне нов ученик в училището, в първите дни той се намира под непрекъснат контрол от страна на стари възпитаници. С това искаме да предотвратим евентуален опит за бягство. Контролът беше таен, но Тахир успя да го <b>види</b>. Веднъж дойде сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Милош беше необикновен. И ако сега <b>видеше</b> с какво се захващам, щеше да се усмихне и да каже: "Дай на мене", а от перото му щеше да се получи по-интересен разказ.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Пролетта на 1959 г. отиде в казармата. И за двама ни тя беше неприятно задължение. Въобще не бяхме изненадани, че го изпратиха в Трудови войски. Там изпращаха цигани, крадци, престъпници или синове на белязани семейства. Веднъж ходих да го <b>видя</b> в с. Радуил - правеха път. Приличаха на затворници. По-късно го направиха артелчик и имаше време да драсва по някой ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>Разбира се, че всичко стана в рая. Стъписаха се пред вида си - после, като <b>видяха</b>, че змията лъкатуши, разбраха, че не са на прав път: тръгнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>По път <b>видях</b> такава руса жена - с неземната си хубост бе тръгнала от светлото отвъдно към тъмното, където аз отивам.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>Знамението не помага животът да се преобърне: веднъж <b>видях</b>, че падна нещо - оказа се обаче гръб на котка!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>Червена връв се сви на черен възел пред нас, които толкова сме слаби и кривогледи само за да <b>видим</b> как църкаш с гръд към свода, първескиньо. Ти правиш втори Млечен път, по който да се завърне твоето кърмаче... Ела на себе си: светът е тука.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>И днес, пораснал подир толкова игри, се търся само в тях, наместо да се боря. От мой връстник връстникът бряст е повален и сигурно е за ковчега на връстника. Виж, стъкленото топче е изкуствено око на някой, който чака, за да <b>види</b> края.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Славейков;Съчинения. Пълно събрание в 10 тома, том І;1963;<br>
<i>* Това стихотворение също се предшествува от бележка на поета, в която между другото четем: "Тъй мъдрува в същий "Век" някой си "Име-няма", когото било срам, <b>види</b> се, да се каже, че "ум-няма".</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Цанев;Спасете нашите души!;<br>
<i>в пространството, ще сверим историята. Фалшификаторите ще бъдат разобличени. Всички задкулисни машинации ще бъдат наблюдавани по телевизорите: ще <b>видим</b> как изгаря Бруно, как Галилей хитрува,</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Цанев;Спасете нашите души!;<br>
<i>ще открием убиеца, който забива меча в гърдите на Калоян, ще <b>видим</b> кой сипва отрова в чашата на Моцарт,</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (кръсти се). Господи!… Че каква ми си ти слугиня, невясто? Гледай й приказката! Какво ми вършиш мари, да те повършееше черната макар! (Трепери.) Черната да те повършееше, чумата черна!… Виж я ти, виж я ти! Заран от леглото с канджи да те теглят мари! И къщата от тебе да се увони, тежчината си не помръдваш. Само прането ти като <b>видя</b>, повлекано, дните ми се отщяват!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Свилен. Какво да правя, Дечке? Ха, успокой се. Знаеш, при нас вчера назначиха един изпъден юнкер — много умно момче. Аз му се оплаках от мама и да <b>видиш</b> как той изведнаж се издигна тъй, знаеш, малко над живота. Старите хора, казва, знаят само своето — онова, което те са прекарали, на което те са навикнали, което те са чули и видели някога на своето време. За тях, вика, ново време няма: те са вехти като света и стари са, казва, като земята, ха-ха. Прави си широко сърце, гълъбче.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i><i>Свилен. Какво да правя, Дечке? Ха, успокой се. Знаеш, при нас вчера назначиха един изпъден юнкер — много умно момче. Аз му се оплаках от мама и да <b>видиш</b> как той изведнаж се издигна тъй, знаеш, малко над живота. Старите хора, казва, знаят само своето — онова, което те са прекарали, на което те са навикнали, което те са чули и <b>видели</b> някога на своето време. За тях, вика, ново време няма: те са вехти като света и стари са, казва, като земята, ха-ха. Прави си широко сърце, гълъбче.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (опомня се). Чакай, чакай да <b>видим</b>, майка ли съм аз тука, или какво! (Отърчава при родилката.)</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Доктор Предов. И пак е здрава, господин Кереков, като родилка разбирам. (Пали пура.) Изгубила си нервите жената: спазми в коремната част, неправилно сърце, безсилие… Аз ви казах: тя вече е намразила в тази къща и прозорците, и вратите, че ако обичате, и пода, по който върви: навред вижда свекърва си! Само детето я крепи, но свекървата и него й отнема! (Прощава се.) Така… Отведете я нейде на село да се <b>види</b> самичка с детето си. (На излизане.) Хе, злата свекърва е, господине, пукната злъчка. (Излиза.)</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Баба Неделя. Полегна си. Ще я затоплим и ще й мине. Чакай да <b>видя</b> тухлите. (Тръгва към антрето и се повръща.) Пък ти, господин Велчо, иди да сложиш глава до майка си. Майка е, тя, ще те погали и ще й мине. Аз си нямам мъжко чедо, но знам — синът сгрява сърцето на майката в старини. Тя те е теб от къс месо отгледала, господин Велчо! Легни си при старата си майчица тази вечер и нехай, ха-ха-ха!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (сяда). Отщели ми се и приказките. Видях сина си с дъщеря ти. (Въздъхва.) Почерних си аз чедото, како Недельо! Като бях рекла, да го задомя, че да го задомя. И ей сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Баба Неделя. То да ти е грижата. Нека се той паряса, че да <b>видиш</b> как ще намери момиче, като трандафил… и с парици отгоре още.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда. Боже, господи! Велчо, какво е станало с тебе, чедо? Не ме подсторвай, сине, да дигна ей сега махалата! (Глухо вика.) Майка съм ти бре-е, доброто ти мисля и докато не <b>видим</b> колко пари имат, няма да пусна аз поп в къщи, няма да пусна, няма да пусна!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (поразена). Иди тогаз, синко… иди ми изкопай и гроба… Ох, боже, чакай, чедо, да <b>видиш</b>, че после дигни ръка и да ме биеш! (Взема до вратата отляво чифт женски чепици.) Мамят те бре, чедо, майка съм ти бре — поглеж тия токове! Виде ли сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Баба Неделя. Какво си вкиснала мари, дъще? Върви да <b>видиш</b> какво ти телеграфира момчето, че… до гуша ми е дошло от тия цигани в тая къща!</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>ШАБАН	- Криеше си ракията в тръбата на топлопровода. Не са го <b>видели</b>, като е бил вътре, и заварчиците са го запоили. Сега отпояват тръбата. Всеки момент ще бъде спасен.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Ам' че яли на кафето нали ти приготвих? Па сега ще вляза в м у т о ф а к а да <b>видя</b> какво ще направя за обяд.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Тя наша Анка, тя си й марифетлия: нищо не са оттьрва от ръцете й: какото <b>види</b> по джурналата, направя ти го т ъ п к ъ с ъ!4</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Анка (свръснато). За моди? Браво! Я да <b>видя</b>, м о н ф р е р? (Взема журнала.) Хъ! Видиш? Тук има рокля от по-нова мода... Побързах...</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата (ухилено). Приказвайте си, ваша милост, а аз да си <b>видя</b> къщната работа. (Като се покланя на Маргаридя.) А д и ю, м у ш у.11 (Тръгва.)</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди (към Анка и Димитракя). Видите ли българските майки какви  м и з е р а б и л и13 идеи дават на дъщерите си?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. М а ш е р А н н е т, бъди сигурна, как ще <b>видиш</b> скоро Европата, стига да са оставиш на моето д и с п о з и р а н и е.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста. Бе ти ли?... Зная та каква маймуна си. Вий като <b>видите</b> таквиз ябанджийски хайти, па уста ви отворени остават, а н а д ъ н м у? Пустата ви алафранга! Ума си в главата си сбирайте, зере кога ли же ма земат дяволите, па же ви кажа аз вас... (Разхожда са.) Мене къщата ми не е хан, а н а д ъ н м у?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Митю. Да та <b>видя</b> и сега. От мене, бабо, имаш един кат дрешки. (Изважда от джоба си пари.) Земи еега тези... да си направиш харчлък.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна. Тя, синко, не е като за тебе. Аз ше ти намеря по-другичко, тъй хе! Дето слънце не го е <b>видяло</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. Браво. Ето жена, както тряба. Баща ви... настрана ... Майка ти и брат ти са наши - с а в а  т р е  б и е н6. П а р к о н с е к а н с, м а  ш е р  А н н е т7, ти си  е н д е п е н д е н т а... стига да  д е с и д а с а ш  и са оставиш на мене. О, тогаз, тогаз... ш е р  А н н е т, ще <b>видиш</b> светлива Европа; да... ще идем на Виена, на Париж, на Лондон и... други много, много цивилизовани градове, дето ти ще са <b>видиш</b>... как да ти кажа? ... Да речем... в рай - никак по-долу. Идваш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста (който са задава с чубук и след него баба Стойна). Ела да <b>видим</b>, бабо, како же ни обадиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна. Старината, хаджи, не дотолкоз, ами <b>видиш</b> ли ти, кахърите - те събарят челяка. Езер, да речеш от старина... от мене по-стари има, ами? ...</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна. Аз съм го <b>видяла</b> млого м у н а с и п  като за вас; защо че и той, като кир хаджията, днес са е нарекъл баш търговец в града ни. На негов кръст рожбата ви  р а х а т  ше стори. Защо, че ше си бъде сама ступанка в къщата: няма нити свекърва, ни ти зълва да й са месят. Един баща... и той...</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста (гневно). Хем стига ми си дъдрала. Зере (дига ръка) <b>видиш</b> ли? Да н'та цапна в устата, да ти пръсна зъбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. Кога е тъй, както сте хвърлили потурите, фермените и дългите джобета, па сте облекли панталони, сетири и пардесю; както момите ви са махнали антериите, гащите и скуртейките, па са облекли във фустани, полки, гарибалди, тъй също тряба да махнете тези просташки хора и да ги заместите с европейските  д а н с о в е. Тогаз, който европеец ви <b>види</b>, ще рече: браво, и тези хора стъпали в пътя на цивилизацията. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. Л и п о н, вий тряба да са изучите на полка, валц, кадрил, империала, лансие, полка-мазурка, сотиш и др. От тези европейски  д а н с о в е, разумявате... вий ще имате голяма полза - тялото ви ще са поочука, п а р е к с а м п л, краката ви, ръцете ви, снагата ви ще додат, па ще са скършат, тъй също както на нас, европейците (поскърша си тялото) п а р е к с а м п л... <b>видите</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата (на Маргаридя). Я слушай, м у ш у  М а р г а в р и д е с, наш Димитраки не ма пригледал на играта, твоя милост <b>видя</b> ли ма?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Горните, Хаджи Коста със скуртейка, нощна капа на главата му, в едната ръка чубук, в другата фенер, Райчю, който са <b>види</b> да спи при пътните врата посред кулисите.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста (намусено, на Злата). Ти мълчи там! (На Митя.) Благодарението от наша страна твърде биле го има; ами стига от ваша страна да имате време, та... по-скоро да стане тази работа. Мене тъй ми й табихетя: като намисля една работа, искам по-скоро да я <b>видя</b> в ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Димитраки (който са впуща и залавя Марийка). О! Марийке, много желаях да та <b>видя</b>. Добре че дойде, имам да ти кажа нещичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста. Такъв приятел аз не познавам. Туй тука не е Авропата. (Сочи му вратата.) Я да ти <b>видя</b> гърба.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна (към Хаджи Коста). Да ви й живичка, тя... ше ви развесели тя. Да даде господ да <b>видите</b> и внуки!</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Пенчю. Пуста Баба Стойна не мълчи. Когото не срещне, нему не казва. И да <b>видиш</b> как: ухилена до уши. Гаче тя ще са жени.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Пенчю. Узун Димов син, Нейчю, нели тъй са заплете с бяла Стойка, оназ алафрансето. Като са видя голяма мадама, па като го напъна да й купува моди, горкият Нейчю харчи, харчи, додето му изветрее кесийката, и за малко време <b>видиш</b> го охлъзнал като овчий.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i><i>Пенчю. Узун Димов син, Нейчю, нели тъй са заплете с бяла Стойка, оназ алафрансето. Като са <b>видя</b> голяма мадама, па като го напъна да й купува моди, горкият Нейчю харчи, харчи, додето му изветрее кесийката, и за малко време <b>видиш</b> го охлъзнал като овчий.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Пенчю. Когато ти зная аз тебе францушки, на каква да е работа не ти са залавям. Аз тряба да съм си облечен тъй хе, а л а м о д а-к о н т е: с часовника му, с кордоня му, с ръкавичките му, с бастунчето му, па и с очилата му, та който ма <b>види</b>, от каяфета да ма познай, че знам францушки, че съм учен. Тогаз аз тебе не ти сядам на абаджийския дюген да ти карам иглата или на бакалницата да ти продавам за пет пари маслини. А ще са разхождам като пет за четири.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Райчю. Чорбаджията... го пуснаха. Доде си у дома, що да <b>види</b> - дъщеря му фръкнала. Тогаз той са разлюти, па като забра с едно дърво чорбаджийката, че бой... че бой... за малко жяше да я пребий. Ама има и право, чунким тя е себет, оти че той й думаше: "Бе джанъм, не прибирайте онзи чапкънин в къщата ми", а тя не му причиташе думата. И тъй, сега я изхука като чиганка из къщата и не ще веки да й <b>види</b> очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Райчю. Тя отиде у Баба Стойнини, а мене проводи да та <b>видя</b> тука ли си, па иска да са допита до тебе като какво да прави сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Митю. Вината е наша. Като <b>видим</b> един такъв вагабонтин да ни са преструва за цивилизован, ний го зяпнем в устата и вярваме на него като на бог. Ето как ставаме прости.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. Да прощаваш, м а д а м  А н н е т. Това не е злосторство, а е една от онези добри роли, които може изигра само един цивилизован кавалер като мене. (Наперено.) Видиш ли ма? На вас, и г н о р е н т и т е, които не виждате по-далеч от носа си, това ви са вижда злотворство, ала не е тъй. Ролата, която аз ви изиграх, не е нищо при онези големи роли, що изиграха моите компатриоти от Фенер на вас, българите - при сичката тяхна  а г и о т а т и с.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И произведе земята злак, трева, що дава семе по свой род (и подобие), и (плодно) дърво, що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му. И <b>видя</b> Бог, че това е добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. И сътвори Бог големи риби и всякакъв вид животни-влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И <b>видя</b> Бог, че това е добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И създаде Бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им. И <b>видя</b> Бог, че това е добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да <b>види</b>, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. тогава синовете Божии <b>видяха</b>, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И <b>видя</b> Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И рече Господ (Бог) на Ноя: влез ти и цялата ти челяд в ковчега, защото тебе <b>видях</b> праведен пред Мене в тоя род;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. и пусна една врана (за да <b>види</b>, дали е спаднала водата от земята), която, като изхвръкна, отлиташе и прилиташе, докле изсъхна земята от водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И дъгата (Ми) ще бъде в облака, и Аз ще я <b>видя</b>, и ще си спомня вечния завет между Бога (и между земята) и между всяка душа, живееща във всяка плът, която е на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не <b>видяха</b> голотата на баща си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Лот дигна очи и <b>видя</b> цялата околност Иорданска, която, преди Господ да съсипе Содом и Гомора, цяла до Сигор се напояваше с вода, като рая Божи, като Египетската земя;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И рече Сара на Аврама: за обидата ми ти си виноват; аз дадох слугинята си в твоите обятия; а тя, като <b>видя</b>, че зачена, взе да ме презира; нека Господ бъде съдия между мене и тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И нарече (Агар) Господа, Който й говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме погледна. Защото тя си рече: наистина тук <b>видях</b> изотзад Оногова, Който благосклонно ме погледна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги <b>видя</b>, затече се от входа на шатрата (си) да ги посрещне и се поклони доземи,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. ще сляза и ще <b>видя</b>, дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене, или не; ще узная.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И дойдоха двамата Ангели в Содом вечерта, когато Лот седеше при Содомските порти. Като ги <b>видя</b> Лот, стана да ги посрещне, поклони се с лице доземи</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. и отиде, та седна надалеч, колкото един стрелей от лък. Защото тя рече: не искам да <b>видя</b> смъртта на детето. И седна (надалечко) срещу (него), и викна та заплака.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И Бог й отвори очите, и тя <b>видя</b> кладенец с (жива) вода, и отиде, та напълни мяха с вода и напои момчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. той бе <b>видял</b> обецата и гривните на сестрините си ръце и чул бе думите на сестра си Ревека, която казваше: така говори с мене тоя човек, - тогава именно и отиде при човека; и ето, тоя стоеше при камилите до извора;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Но след като той бе проживял там много време, филистимският цар Авимелех, както гледаше през прозореца, <b>видя</b>, че Исаак си играеше с жена си Ревека.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Те отговориха: ние явно <b>видяхме</b>, че Господ е с тебе, и затова рекохме: да положим между нас и тебе клетва и да сключим с тебе съюз,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Исав <b>видя</b>, че Исаак благослови Иакова и с благословия го изпрати в Месопотамия да си вземе оттам жена, като му заповяда и рече: не взимай жена от ханаанските дъщери;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И <b>видя</b> сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Когато Иаков <b>видя</b> Рахил, дъщерята на вуйка си Лавана, и овците на вуйка си Лавана, приближи се Иаков, отвали камъка от устието на кладенеца и напои овците на вуйка си Лавана.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видя</b> Рахил, че тя не ражда на Иакова деца, и завидя Рахил на сестра си и рече на Иакова: дай ми деца; ако ли не, умирам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Лия <b>видя</b>, че престана да ражда, и взе слугинята си Зелфа и я даде на Иакова за жена (и той влезе при нея).</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. И за мене ще говори пред тебе моята справедливост по-нататък, кога дойдеш да <b>видиш</b> наградата ми. Всяка некапчеста и непетниста коза и нечерна овца у мене, - това да се счита крадено.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>10. Еднаж, през времето, когато добитъкът се мърляше, <b>погледнах</b> и <b>видях</b> насъне, и ето пърчовете (и овните), които се бяха качили на добитъка (на козите и овците) бяха шарени, капчести и с петна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>42. Да не беше с мене бащиният ми Бог, Авраамовият Бог и страхът на Исаака, - ти щеше сега да ме изпратиш без нищо. Бог <b>видя</b> моята неволя и труда на ръцете ми и се застъпи за мене вчера.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Иаков тръгна по пътя си. (И кога погледна, <b>видя</b> опълчено Божие опълчение.) И го срещнаха Ангели Божии.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. и кажете: ето, и слугата ти Иаков (иде) след нас. Защото той си рече: ще го умилостивя с даровете, които вървят пред мене, и после ще <b>видя</b> лицето му; може би, и ще ме приеме.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. и като <b>видя</b>, че го не надвива, допря се до ставата на бедрото му, и се повреди ставата на бедрото у Иакова, когато се бореше с Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. И нарече Иаков онова място с име Пенуел; защото, казваше, <b>видях</b> Бога лице с лице, и се запази душата ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Погледна Иаков и <b>видя</b>, и ето, Исав (брат му) иде, и с него четиристотин души. И раздели (Иаков) децата на Лия, Рахил и двете слугини.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И погледна (Исав) и <b>видя</b> жените и децата и рече: какви ти са тия? Иаков отговори: деца, които Бог подари на твоя слуга.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Иаков рече: не, ако аз съм придобил благоволение пред очите ти, приеми моя дар от ръцете ми; защото <b>видях</b> лицето ти, като да бе някой видял лицето Божие, и ти биде благосклонен към мен;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>10. Иаков рече: не, ако аз съм придобил благоволение пред очите ти, приеми моя дар от ръцете ми; защото <b>видях</b> лицето ти, като да бе някой <b>видял</b> лицето Божие, и ти биде благосклонен към мен;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Като <b>видяха</b> братята му, че баща им го обича повече от всичките му братя, намразиха го и не можеха да говорят с него кротко.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Той видя още и друг сън и го разказа (на баща си и) на братята си, като рече: ето, <b>видях</b> още един сън: слънцето, месецът и единайсет звезди ми се покланят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>9. Той <b>видя</b> още и друг сън и го разказа (на баща си и) на братята си, като рече: ето, <b>видях</b> още един сън: слънцето, месецът и единайсет звезди ми се покланят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. А те го <b>видяха</b> отдалеч и, преди той да се приближи до тях, взеха да се сдумват против него да го убият.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. хайде сега да го убием, и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр; и да <b>видим</b>, какво ще излезе от сънищата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>25. И седнаха те да ядат хляб и, като <b>погледнаха</b>, <b>видяха</b>, че иде от Галаад керван измаилтяни, и камилите им бяха натоварени със стиракса, балсам и ливан; те отиваха да занесат това в Египет.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. А тя си съблече вдовишките дрехи, забули се с було и, като се обви, седна при портите на Енаим, на пътя за Тамна. Защото <b>видя</b>, че Шела бе пораснал, а тя още не бе му дадена за жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Видя господарят му, че Господ е с него, и че всичко, що той вършеше, Господ правеше да успява в ръцете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Еднъж виночерпецът и хлебарят на египетския цар, които бяха затворени в тъмницата, двамата в една нощ <b>видяха</b> сън: всеки видя свой сън, и на всекиго сънят бе с особено значение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>5. Еднъж виночерпецът и хлебарят на египетския цар, които бяха затворени в тъмницата, двамата в една нощ <b>видяха</b> сън: всеки <b>видя</b> свой сън, и на всекиго сънят бе с особено значение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Те му отговориха: <b>видяхме</b> сънища, а няма кой да ни ги изтълкува. Иосиф им рече: нали от Бога е тълкуването? Разкажете ми ги.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Главният хлебар <b>видя</b>, че той изтълкува добре, и рече на Иосифа: и аз сънувах: ето, на главата ми три кошници;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И <b>видя</b> Иосиф братята си и ги позна; но се престори, че ги не познава, и говореше с тях сърдито и ги попита: отде дойдохте? Те отговориха: от Ханаанската земя, за да купим храна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. И говореха си един другиму: наистина това ни е наказание за греха против брата ни; ние <b>видяхме</b>, как се той душевно мъчеше, когато ни молеше, ала (го) не послушахме; затова ни и постигна тая беда.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. И един от тях при нощувката отвори своя чувал, за да даде храна на осела си, и <b>видя</b> среброто си при устата на чувала,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. А когато изпразняха чувалите си, ето че всекиму възелът със среброто беше в чувала му. Като <b>видяха</b> възлите със среброто си, те и баща им се уплашиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Иосиф, като <b>видя</b> между тях Вениамина (едноутробния си брат), рече на своя домакин: заведи тия люде у дома, заколи нещо от добитъка и приготви, защото тия люде ще ядат с мене на пладне.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. И повдигна очите си (Иосиф), <b>видя</b> Вениамина, едноутробния си брат, и рече: тоя ли е най-малкият ви брат, за когото ми бяхте говорили? И рече: да бъде милостта Божия с тебе, сине мой!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Ние рекохме: не можем да отидем; а ако бъде с нас най-малкият ни брат, ще отидем; защото не можем да <b>видим</b> лицето на оня човек, ако не бъде с нас най-малкият ни брат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. той, като <b>види</b>, че няма детето, ще умре; и рабите ти ще свалят седината на твоя раб, нашия баща, с тъга в гроба.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. защото, как ще отида при баща си, ако момчето не бъде с мене? Аз бих <b>видял</b> злочестината, която би постигнала баща ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. а на баща ми кажете за всичката ми слава в Египет и за всичко, що <b>видяхте</b>, и доведете по-скоро баща ми тука.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. А когато му предадоха всичко, що им бе казал Иосиф, и когато <b>видя</b> колесниците, които бе изпратил Иосиф, за да го вземат, тогава се съживи духът на баща им Иакова,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. Тогава Иосиф впрегна колесницата си и излезе да посрещне баща си Израиля в Гесем и, щом го <b>видя</b>, хвърли се на шията му, и дълго плака на шията му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. И <b>видя</b> Иосиф, че баща му възложи дясната си ръка върху главата на Ефрема, и му стана мъчно. И взе ръката на баща си, за да я премести от главата на Ефрема върху главата на Манасия,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. и <b>видя</b> той, че почивката е добра, и земята приятна: подложи плещите си да носи товар и заработи да изплаща данък.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Хананейци, жители на оная земя, като <b>видяха</b> тоя плач в Горен-хаатад, казаха: голям е тоя плач у египтяните! Затова нарекоха това (място) с име: Египетски плач при Иордан.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Като <b>видяха</b> братята Иосифови, че баща им умря, казаха си: ами ако Иосиф ни намрази и поиска да ни отмъсти за всичко зло, що сме му сторили?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И <b>видя</b> Иосиф деца от Ефрема до трета рода, също и синовете на Махира, син Манасиев, се родиха Иосифу на коленете.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И излезе фараоновата дъщеря на реката да се къпе, а нейните прислужници-жени ходеха по речния бряг. Тя <b>видя</b> кошчето в тръсталака и прати робинята си да го вземе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Отвори и <b>видя</b> детето; и ето, детето плачеше (в кошчето); смили се над него (фараоновата дъщеря) и рече: това ще е от еврейските деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. След много време, когато Моисей порасна, случи се, че излезе при братята си (синовете Израилеви) и <b>видя</b> тежките им работи; <b>видя</b> още, че един египтянин бие едного евреина от братята му (синовете Израилеви).</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И яви му се Ангел Господен в огнен пламък изсред една къпина. И <b>видя</b> той, че къпината гори в огън, но не изгаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>4. Господ <b>видя</b>, че той отива да <b>гледа</b>, и извика към него Бог изсред къпината и рече: Моисее, Моисее! Той отговори: ето ме (Господи)!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И рече Господ (на Моисея): <b>видях</b> страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Иди, събери стареите (на синовете) Израилеви и им кажи: Господ, Бог на отците ви, Бог Авраамов, (Бог) Исааков и (Бог) Иаковов, ми се яви и рече: споходих ви и <b>видях</b>, какво става с вас в Египет.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. И разпали се гневът Господен против Моисея, и Господ рече: нали имаш брат - левитина Аарона? Аз зная, че той може да говори (вместо тебе), и ето, той ще излезе да те посрещне и, като те <b>види</b>, ще се зарадва в сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Тогава Моисей тръгна и се върна при тъста си Иотора и му рече: да ида и се върна при братята си, които са в Египет, за да <b>видя</b>, живи ли са още? Иотор отговори на Моисея: иди смиром. (След туй дълго време египетският цар бе умрял.)</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. И повярва народът; и се зарадваха всички, че Господ споходил Израилевите синове и <b>видял</b> неволята им, па се наведоха и се поклониха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И надзорниците над синовете Израилеви <b>видяха</b> своето нещастие в думите: не намалявайте на тухлите числото, което е (определено) за всеки ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. и им рекоха: нека <b>види</b> и ви съди Господ, задето ни сторихте омразни пред очите на фараона и служителите му и им дадохте меч в ръце, за да ни убият.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И рече Господ Моисею: сега ще <b>видиш</b>, какво ще направя с фараона; по действие на силна ръка той ще ги пусне; по действие на силна ръка дори ще ги изпъди от земята си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Като <b>видя</b> фараонът, че настана облекчение, ожесточи сърцето си, и ги не послуша, както бе казал Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. Като <b>видя</b> фараонът, че престана дъждът, градът и гръмът, продължаваше да греши, и закоравя сърцето негово и на служителите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Те ще покрият лицето на земята тъй, че не ще може да се <b>види</b> земята, и ще поядат у вас (всичко) останало (на земята), оцеляло от градушката; ще поядат също всички дървета, които растат у вас по полето,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. (Фараонът) им рече: нека бъде тъй; Господ да е с вас! Готов съм да ви пусна, но защо с децата? <b>видите</b> ли, лошо намерение имате!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>23. един другиго не <b>виждаха</b>, и никой не става от мястото си три дена; а в жилищата на всички Израилеви синове беше <b>видело</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. И рече му фараонът: махни се от мене; пази се, не се явявай вече отпреде ми; в който ден <b>видиш</b> лицето ми, ще умреш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. А оная кръв ще ви бъде белег на къщите, дето се намирате, и, като <b>видя</b> кръвта, ще ви отмина, и между вас не ще има изтребителна пораза, когато поразявам Египетската земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И ще мине Господ да поразява Египет, и, като <b>види</b> кръвта на горния праг и на двата спонеца, Господ ще отмине вратата, и не ще остави погубителя да влезе в къщите ви да поразява.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. А когато фараонът пусна народа, Бог го не поведе по пътя на Филистимската земя, понеже е близък; защото Бог рече: да не би народът да се разкае, като <b>види</b> война, и да се върне в Египет.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>13. Но Моисей каза на народа: не бойте се, чакайте - и ще <b>видите</b> спасение от Господа, което Той ще извърши сега над вас; защото египтяните, които сега <b>виждате</b>, няма да ги <b>видите</b> вече довека;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Него ден Господ избави израилтяните от ръцете на египтяни; и Израилевите синове <b>видяха</b> египтяните мъртви на морския бряг.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. Израилтяните <b>видяха</b> великата ръка, която Господ показа над египтяни; народът се уплаши от Господа и повярва на Господа и на Неговия служител Моисея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. и утре ще <b>видите</b> славата на Господа, защото Той чу вашия ропот против Господа; а ние какво сме, та роптаете против нас?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Като <b>видяха</b> Израилевите синове, думаха един другиму: какво е това? Защото не знаеха, що е то. И Моисей им каза: това е хлябът, който ви даде Господ за храна;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. И рече Моисей: ето що заповяда Господ: напълнете (с мана) един гомо'р, за да се запази в родовете ви, та да <b>видят</b> хляба, с който ви храних в пустинята, когато ви изведох от Египетската земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. И <b>видя</b> (Иотор) тъстът Моисеев всичко, що той правеше с народа, и каза: какво правиш ти с народа? защо само ти седиш, а цял народ стои пред тебе от сутрин до вечер?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. вие <b>видяхте</b>, що направих Аз на египтяни и как ви носих (като) на орлови криле, и ви доведох при Себе Си;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. И рече Господ на Моисея: слез и поръчай на народа, да се не втурват към Господа да Го <b>видят</b>, за да не паднат мнозина от тях;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Целият народ чуваше гръмовете и тръбния глас и гледаше пламъка и планината, която се димеше; като <b>видя</b> това, целият народ отстъпи и стоеше надалеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. И каза Господ на Моисея: тъй кажи (на Иакововия дом и разгласи) на Израилевите синове: вие <b>видяхте</b>, как Аз говорих с вас от небето;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Ако някой предаде на ближния си за пазене осел, или вол, или овца, или друг някакъв добитък, и тоя добитък умре, или бъде повреден, или бъде откаран, без да го <b>види</b> някой, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. ако <b>видиш</b> на неприятеля си осела, паднал под товара си, не го отминавай, а го разтовари заедно с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. и <b>видяха</b> (местостоенето на) Бога Израилев; и под нозете Му имаше нещо като изделие от чист сапфир и ясно като самото небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И Бог не простря ръката Си върху избраните от Израилевите синове: те <b>видяха</b> (мястото на) Бога, и ядоха и пиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Когато народът <b>видя</b>, че Моисей се забави да слезе от планината, събра се при Аарона и му рече: стани и направи ни бог, който да върви пред нас, понеже не знаем, какво стана с тоя човек - с Моисея, който ни изведе от Египетската земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Като <b>видя</b> това, Аарон съгради пред телеца жертвеник; и извика Аарон, като каза: утре е празник на Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И когато наближи до стана и <b>видя</b> телеца и хора'та, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Моисей <b>видя</b>, че тоя народ е необуздан, понеже Аарон го бе допуснал до необузданост за срам пред враговете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Защото Господ бе казал на Моисея: кажи на Израилевите синове: вие сте твърдоглав народ; ако тръгна помежду ви, в един миг ще ви изтребя; и тъй, свалете си накитите; Аз ще <b>видя</b>, какво да правя с вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Отговори (Господ на Моисея): ето, Аз сключвам завет: пред целия ти народ ще направя чудеса, каквито не са станали по цяла земя и у никой народ; и ще <b>види</b> целият народ, между който се намираш ти, делото Господне, защото страшно ще бъде онова, което Аз ще сторя за тебе;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Аарон и всички Израилеви синове <b>видяха</b> Моисея, и ето, лицето му светеше, и те се бояха да се приближат до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. И <b>видяха</b> Израилевите синове, че Моисеевото лице свети; и Моисей пак туряше покривалото на лицето си, докато влезеше да говори с Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. И <b>видя</b> Моисей цялата работа, и ето, те я направиха: както бе заповядал Господ, тъй я и направиха. И Моисей ги благослови.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Ако някой съгреши с това, че, бидейки запитан под клетва, не обади онова, на което е бил свидетел, що е <b>видял</b>, или знае, той взима върху си грях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. и излезе огън от Господа и изгори върху жертвеника всесъжението и тлъстината; и целият народ, като <b>видя</b>, извика от радост и падна ничком.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Ако пък по кожата на тялото му има бяло петно, но се <b>види</b>, че то не е задълбало в кожата, и космите по него не са станали бели, нека свещеникът затвори човека с раната за седем дена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Свещеникът, като <b>види</b>, че лишеите се уголемяват по кожата, да го обяви за нечист: това е проказа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Ако ли проказата се изрине по кожата, и проказата покрие цялата кожа на болния от главата до нозете, колкото могат да <b>видят</b> очите на свещеника,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. и свещеникът <b>види</b>, че проказата е покрила цялото му тяло, да обяви болния за чист, понеже е станало бяло; той е чист.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Свещеникът да го прегледа, и ако се <b>види</b>, че петното е по-дълбоко от кожата, и косъмът му е станал бял, свещеникът да го обяви за нечист: това е рана от проказа, тя се е изринала връх цирея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Ако ли свещеникът <b>види</b>, че косъмът по него не е бял, и петното не е по-дълбоко от кожата, и освен това едвам се забелязва, свещеникът да го затвори за седем дена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. и свещеникът <b>види</b>, че косъмът връх петното е станал бял, и то е задълбало в кожата, - това е проказа, тя се е изринала върху изгореното; и свещеникът да го обяви за нечист: това е рана от проказа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Ако пък свещеникът <b>види</b>, че косъмът върху петното не е бял, и то не е по-дълбоко от кожата, и освен това едвам се забелязва, свещеникът да го затвори за седем дена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. и свещеникът прегледа раната и <b>види</b>, че тя е задълбала в кожата, и че косъмът по нея е тънък, жълтеникав, свещеникът да ги обяви за нечисти: това е кел, проказа по главата или брадата.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. На седмия ден свещеникът да прегледа раната, и ако келят се не разширява и по него няма жълтеникав косъм, и се <b>види</b>, че келят не е задълбал в кожата, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. На седмия ден свещеникът да прегледа келя, и ако келят не се разширява по кожата, и се <b>види</b>, че не е задълбал в кожата, свещеникът да го обяви за чист: нека той изпере дрехите си и ще бъде чист.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. и свещеникът <b>види</b>, че келят се разширява по кожата, то свещеникът да не търси жълтеникав косъм: той е нечист.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. и свещеникът <b>види</b>, че по кожата на тялото им има бледно-бели петна, - това е лишей, който се е изринал по кожата: той е чист.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. Свещеникът да го прегледа, и ако <b>види</b>, че отокът на раната е бял или червеникав по плешивото или по лисото му място и изглежда като проказа по кожата на тялото,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>53. Ако свещеникът <b>види</b>, че заразата не се е разширила по дрехата, или по основата, или по вътъка, или по каквато и да било кожена вещ,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>55. Ако след изпиране заразената вещ свещеникът <b>види</b>, че заразата не е променила вида си, то, дори и ако не се е разширила заразата, вещта е нечиста, и да се изгори на огън, това е изядена трапчинка върху лицето или върху опакото.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>56. Ако ли пък свещеникът <b>види</b>, че след изпирането й заразата едвам се забелязва, то свещеникът нека я отдере от дрехата, или от кожата, от основата, или от вътъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. свещеникът да излезе вън от стана, и ако свещеникът <b>види</b>, че прокаженият се е изцерил от болестта проказа,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>37. Ако той, след като прегледа заразата, <b>види</b>, че заразата по стените на къщата се състои от зеленикави или червеникави трапчинки, които изглеждат вдлъбнати в стената,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. На седмия ден свещеникът пак да дойде и, ако <b>види</b>, че заразата се е разпространила по стените на къщата,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. Ако пък свещеникът дойде и <b>види</b>, че заразата в къщата не се е разпространила, след като къщата е била измазана, свещеникът да обяви къщата за чиста, понеже заразата е преминала.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Ако някой вземе сестра си, бащина си дъщеря или майчина си дъщеря, и <b>види</b> голотата й, и тя <b>види</b> голотата му: това е срам; да бъдат изтребени пред очите на синовете на своя народ; той е открил голотата на сестра си: той да понесе греха си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И рече Господ на Моисея: нима ръката Господня е къса? сега ще <b>видиш</b>, ще ли се сбъдне думата Ми към тебе, или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. но народът, който живее в оная земя, е силен, и градовете са укрепени и твърде големи; там <b>видяхме</b> и синовете Енакови;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. И пръснаха ужасни слухове между синовете Израилеви за земята, що бяха обгледали, и думаха: земята, която изходихме, за да я обгледаме, е земя, която гълта своите жители, и всички, които <b>видяхме</b> по нея, са много едри човеци;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. там <b>видяхме</b> и исполините, Енакови синове от исполински род; ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. всички, които <b>видяха</b> славата Ми и личбите Ми, що извърших в Египет и в пустинята, и Ме изкушаваха вече десет пъти, и не слушаха гласа Ми,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. няма да <b>видят</b> земята, която съм с клетва обещал на бащите им; (само на децата им, които са тук с Мене, които не знаят, що е добро, що е зло, на всички малолетни, които нищо не разбират, тям ще дам земята, а) всички, които Ме огорчаваха, няма да я видят;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И изнесе Моисей всички жезли от пред лицето Господне пред всички синове Израилеви; и те <b>видяха</b> това и взеха всеки жезъла си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Ослицата <b>видя</b> Ангела Господен, застанал на пътя с гол меч в ръка, и се отби от пътя и тръгна по полето, а Валаам начена да бие ослицата, за да я върне в пътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Ослицата, като <b>видя</b> Ангела Господен, притисна се към оградата, та притисна о оградата ногата на Валаама; и той начена пак да я бие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Ослицата, като <b>видя</b> Ангела Господен, легна под Валаама. Разгневи се Валаам и начена да бие ослицата с тояга.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. И отвори Господ очите на Валаама, и той <b>видя</b> Ангела Господен, застанал на пътя с гол меч в ръка, поклони се и падна ничком.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>41. На другия ден заранта Валак взе Валаама и го възкачи на Вааловите оброчища, за да <b>види</b> оттам една част от народа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И Валак му каза: дойди с мене на друго място, отдето ще го <b>видиш</b>, но само част от него ще <b>видиш</b>, а няма цял да го видиш; и прокълни ми го оттам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Валаам <b>видя</b>, че Господу е угодно да благославя Израиля, и не отиде, както по-напред, за врачуване, а обърна лицето си към пустинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Погледна Валаам и <b>видя</b> Израиля, как беше се разположил на стан, коляно по коляно, и Дух Божий беше върху Валаама.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И <b>видя</b> той Амалика, и произнесе тая своя притча, като каза: Амалик е пръв между народите, но краят му е гибел.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Видя и кенейци и произнесе тая своя притча, като каза: яко е твоето жилище, на скала си свил гнездото си,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И (като <b>видя</b> Ога) произнесе притчата си и каза: тежко, (тежко,) кой ще оцелее, когато Бог ще направи това!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Финеес, син на Елеазара, син на свещеник Аарона, като <b>видя</b> това, стана изсред обществото и взе в ръка копие,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Рувимовите синове и Гадовите синове имаха твърде много стада; и те <b>видяха</b>, че земя Иазер и земя Галаад са места за стада.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. те стигнаха до долина Есхол и <b>видяха</b> земята, и отклониха сърцето на синовете Израилеви, за да не отиват в земята, която Господ им дава;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. тия люде, които излязоха из Египет, от двайсет години и нагоре, (които познават добро и зло), няма да <b>видят</b> земята, за която се бях клел на Авраама, Исаака и Иакова, защото те Ми се не покоряваха,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И тръгнахме от Хорив, и вървяхме по цялата тая велика и страшна пустиня, която <b>видяхме</b>, по пътя за Аморейската планина, както бе заповядал Господ, Бог наш, и пристигнахме в Кадес-Варни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. къде ще вървим? нашите братя ни обезсърчиха, като казаха: оня народ е по-голям (по-многоброен) и по-едър от нас, там градовете са големи и с укрепления до небеса, па и синовете Енакови <b>видяхме</b> там.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. и в тая пустиня, дето, както ти <b>видя</b>, Господ, Бог твой, те носеше, както човек носи сина си, по целия път, по който преминахте, докле стигнахте на това място.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. никой от тия хора, от тоя зъл род, няма да <b>види</b> добрата земя, за която се клех, че ще дам на отците ви;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Но есевонският цар Сихон не склони да ни позволи да минем през земята му, защото Господ, Бог твой, ожесточи духа му и направи сърцето му упорито, за да го предаде в ръката ти, както това се <b>види</b> сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. А на Иисуса заповядах в онова време, думайки: очите ти <b>видяха</b> всичко, което Господ, Бог ваш, стори с тия двама царе; същото ще стори Господ и с всички царства, през които ще минаваш;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Дай ми да мина и да <b>видя</b> оная хубава земя отвъд Иордан и оная прекрасна планинска страна и Ливан.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Очите ви <b>видяха</b> (всичко), което Господ (Бог наш) стори с Ваал-Фегора; защото Господ, Бог твой, изтреби из средата ти всекиго, който бе последвал Ваал-Фегора;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Само пази се и грижливо варди душата си, за да не забравиш делата, що ги <b>видяха</b> твоите очи, и те да не излизат от сърцето ти през всички дни на твоя живот, и обади за тях на синовете си и на внуците си, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И Господ ви говори (на планината) изсред огъня; гласа на думите (Му) чухте, но образ не <b>видяхте</b>, а чухте само глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Дръжте твърдо в душите си, че вие не <b>видяхте</b> никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говори на (планина) Хорив изсред огъня,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. и да не би ти, като погледнеш на небето и <b>видиш</b> слънцето, месечината и звездите (и) цялото небесно войнство, да се прелъстиш, та да им се поклониш и да им послужиш, защото Господ, Бог твой, ги е отредил за всички народи под цялото небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. На тебе е дадено да <b>видиш</b> това, за да знаеш, че само Господ (Бог твой) е Бог, (и) няма друг, освен Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. за да прогони отпреде ти народи по-големи и по-силни от тебе, да те въведе и да ти даде земята им в наследство, както това сега се <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. и казаха: ето, показа ни Господ, Бог наш, славата Си и величието Си, и чухме гласа Му изсред огъня; днес <b>видяхме</b>, че Бог говори с човека, и тоя остава жив;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. и ще отстрани от тебе Господ (Бог твой) всяка немощ, и никакви люти египетски болести, (които ти <b>видя</b> и) които ти знаеш, няма да напрати върху ти, а ще ги напрати на всички, които те мразят;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. припомни си ония големи изпитни, които <b>видяха</b> очите ти, (големите) личби, чудеса и силната ръка и високата мишца, с които те изведе Господ, Бог твой; същото ще стори Господ, Бог твой, с всички народи, от които ти се боиш;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. и <b>видях</b>, че вие бяхте съгрешили против Господа, вашия Бог, направили си бяхте излян телец, и скоро се бяхте отклонили от пътя, който ви бе заповядал Господ (да държите);</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както <b>видиш</b> днес.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Той е твоя похвала. Той е твой Бог, Който направи с тебе ония велики и страшни дела, каквито <b>видяха</b> очите ти:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Припомнете си сега, - понеже аз говоря не със синовете ви, които не знаят и не са <b>видели</b> наказанията от Господа, вашия Бог, - Неговото величие, Неговата яка ръка и високата Му мишца,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Да ти се не <b>види</b> тежко, задето си длъжен да го отпуснеш на свобода, понеже той ти е изработил през шестте години двойно повече, отколкото платен наемник, и Господ, Бог твой, ще те благослови във всичко, каквото и да правиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. понеже ти моли Господа, твоя Бог, при Хорив в деня на събранието, думайки: да не чуя занапред гласа на Господа, моя Бог, и да не <b>видя</b> вече тоя голям огън, за да не умра.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Кога излезеш на бой срещу врага си и <b>видиш</b> коне и колесници (и) народ повече отколкото ти имаш, не се плаши от тях, понеже Господ, Бог твой, Който те изведе из Египетската земя, е с тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Кога <b>видиш</b> осела на брата си или вола му, паднали на пътя, не ги оставяй, а ги дигни с него наедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. понеже Господ, Бог твой, ходи из стана ти, за да те избавя и да предава враговете ти (в твоите ръце); затова станът ти трябва да бъде свет, за да не <b>види</b> Той у тебе нещо нечисто и да се не отдръпне от тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. тогава ние се оплакахме на Господа, Бога на нашите отци, и Господ чу нашите вопли и <b>видя</b> бедите ни, мъките ни и неволите ни;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. тогава ще <b>видят</b> всички народи на земята, че името на Господа (твоя Бог) е дадено на тебе, и ще се уплашат от тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Тогава Моисей свика всички синове Израилеви и им каза: вие <b>видяхте</b> всичко, що стори Господ пред очите ви в Египетската земя с фараона и с всичките му служители и с цялата му земя:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. големите язви, които <b>видяха</b> очите ти, и големите личби и чудеса (силната ръка и простряната мишца);</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Тогава послешното поколение, децата ви, които ще настанат след вас, и чужденецът, който ще дойде от далечна земя, като <b>видят</b> поразията на тая земя и болестите, които Господ е напратил върху й, ще кажат:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. и рече: "ще скрия лицето Си от тях (и) ще <b>видя</b>, какъв ще бъде краят им: понеже те са род разврате'н, деца, в които няма вяра;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. Но Господ ще съди Своя народ и ще се смили над рабите Си, кога <b>види</b>, че ръката им е отслабнала, и че няма вече нито затворени, нито останали вън.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>52. пред себе си ти ще <b>видиш</b> земята, ала няма да влезеш там, - в земята, която давам на синовете Израилеви.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. И рече му Господ: ето земята, за която се клех на Авраама, Исаака и Иакова, думайки: "на твоето семе ще я дам"; Аз ти дадох да я <b>видиш</b> с очите си, ала в нея ти няма да влезеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. и дадоха на народа заповед, думайки: кога <b>видите</b> ковчега на завета на Господа, вашия Бог, и свещениците (ни) левити да го носят, потеглете и вие от мястото си и вървете подире им.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. защото синовете Израилеви четирийсет (и две) години ходиха по пустинята (затова и мнозина не бяха обрязани), докле измряха всички способни за война, които бяха излезли из Египет, които не послушаха гласа Господен и на които Господ се кле, че няма да <b>видят</b> земята, за която Господ с клетва бе обещал на отците им, да даде нам земята, дето тече мед и мляко,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Когато Иисус се намираше близо до Иерихон, погледна и <b>видя</b>, и ето, пред него стои човек, с гол меч в ръка. Иисус се приближи до него и му каза: наш ли си, или от нашите неприятели?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. между плячката <b>видях</b> една хубава сенаарска дреха, двеста сикли сребро и един къс злато, тежък петдесет сикли; това ми се понрави, и аз го взех; и ето, то е скрито в земята сред шатрата ми, и среброто е под него (скрито).</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Щом гайският цар <b>видя</b> това, стана рано и излезе веднага с жителите градски против Израиля на бой, той и целият му народ, на определеното място пред равнината; но той не знаеше, че против него има засада зад града (му).</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Жителите гайски, като се озърнаха назад, <b>видяха</b>, че от града се дига дим към небето. И нямаше накъде да бягат - нито нататък, нито насам; защото народът, който бягаше към пустинята, обърна се срещу гонителите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Иисус и цял Израил, като <b>видяха</b>, че засадниците превзеха града и от града се дига дим (към небето), върнаха се и почнаха да убиват гайчани;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Вие <b>видяхте</b> всичко, което Господ, Бог ваш, направи пред лицето ви с всички тия народи, понеже Господ, Бог ваш, Сам се сражава за вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. но те викнаха към Господа, и Той тури (облак и) тъмнина между вас и египтяни и повдигна върху тях морето, което ги и покри. Очите ви <b>видяха</b>, какво направих Аз в Египет. След това дълго време прекарахте в пустинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. И служи Израил Господу през всички дни на Иисуса и през всички дни на старейшините, чийто живот се продължи след Иисуса, и които <b>видяха</b> всички дела на Господа, що Той стори за Израиля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И стражарите <b>видяха</b> един човек, който идеше от града (хванаха го), и му казаха: покажи ни входа в града, и ще ти сторим милост.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. народът служи Господу през всички дни на Иисуса и през всички дни на старейшините, чийто живот се продължи след Иисуса и които бяха <b>видели</b> всички велики дела на Господа, каквито Той стори на Израиля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Чакаха доста дълго, но като <b>видяха</b>, че никой не отваря вратата на горницата, взеха ключ и отключиха, и ето, господарят им лежи на земята мъртъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Избраха нови богове, затова войната беше пред вратата. Видя ли се щит и копие у четирийсет хиляди от Израиля?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. И видя Гедеон, че това беше Ангел Господен, и рече Гедеон: горко ми, Владико Господи! защото <b>видях</b> лице с лице Ангела Господен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>22. И <b>видя</b> Гедеон, че това беше Ангел Господен, и рече Гедеон: горко ми, Владико Господи! защото <b>видях</b> лице с лице Ангела Господен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. Гаал, като <b>видя</b> народа, каза на Зевула: ето, народът се спуща отвръх планините. А Зевул му каза: сянката на планините ти се струва човеци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. Той взе народа си и го раздели на три дружини и ги тури в засада на полето. И като <b>видя</b>, че народът излезе от града, въстана против тях и ги изби.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. Тогава Авимелех отиде на планина Селмон, той и целият народ, който беше с него, и взе Авимелех брадви със себе си, насече вейки от дърветата, тури ги на плещите си и каза на народа, който бе с него: вие <b>видяхте</b>, какво правих; скоро правете и вие същото, което и аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. Щом я <b>видя</b>, разкъса дрехата си и каза: ах, дъще моя! ти ме съсипа: и ти си между ония, които нарушиха покоя ми! Аз отворих (за тебе) устата си пред Господа и не мога да се отрека.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. като <b>видях</b>, че вие няма да ме избавите, изложих живота си на опасност и отидох против амонитци, и Господ ги предаде в ръцете ми; защо сте дошли сега да воювате с мене?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И взе Маной козлето и хлебния принос и принесе ги Господу върху камък. И Той стори чудо, което <b>видяха</b> Маной и жена му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Когато пламъкът почна да се издига от жертвеника към небето, Ангел Господен се издигна в жертвения пламък. Като <b>видяха</b> това, Маной и жена му паднаха ничком на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Той отиде и обади на баща си и на майка си и каза: <b>видях</b> в Тимната жена от филистимските дъщери; вземете ми я за жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Далида, като <b>видя</b>, че той й откри цялото си сърце, изпрати и повика филистимските владелци, като им каза: дойдете сега; той ми откри цялото си сърце. И дойдоха при нея филистимските владелци и донесоха сребро в ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Също и народът, като <b>видя</b>, прославяше своя бог, думайки: нашият бог предаде в ръцете ни врага ни и опустошителя на нашата земя, който изби много от нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И петимата мъже тръгнаха, и дойдоха в Лаис, и <b>видяха</b> тамошния народ, че си живее спокойно, по обичая на сидонци, че е тих и безгрижен, и че нямаше в оная земя, кой да онеправдава в нещо, или да има власт: тоя народ живееше далеч от сидонци и с никого нямаха никаква работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Те отговориха: станете да отидем против тях; ние <b>видяхме</b> земята, тя е твърде хубава; какво, вие се двоумите? не се бавете да тръгнете и да завладеете оная земя;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. И Дановите синове си тръгнаха в пътя; а Миха, като <b>видя</b>, че те са по-силни от него, тръгна си назад и се върна у дома си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Тъстът му, бащата на тая млада жена, като го <b>видя</b>, посрещна го радостно и го задържа. И той прекара у него три дни: ядоха, пиха и нощуваха там.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Като подигна очи, той <b>видя</b> на градската стъгда пътника. И старецът попита: къде отиваш и отде идеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Всеки, който <b>видя</b> това, думаше: не е бивало и не е виждано такова нещо от деня, когато Израилевите синове излязоха из Египетската земя доднес. (На проводените пък от него човеци той заповяда и каза: тъй думайте по цял Израил: бивало ли е някога такова нещо?) Размислете за това, посъветвайте се и кажете.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Като взе това, отиде в града, и свекърва й <b>видя</b>, що тя бе събрала. И извади (Рут от пазвата си) и даде й онова, що беше й останало, след като се беше наяла.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. и ти ще <b>видиш</b> злополуката на Моето жилище, при всичко че Господ прави добрини на Израиля, и през всички дни не ще има старец в твоя дом.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И случи се в онова време, когато Илий лежеше на мястото си, - очите му бяха почнали да се премрежват, и той не можеше да <b>види</b>, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Като <b>видяха</b> това азотци, казаха: да не остане ковчегът на Бога Израилев у нас, защото тежка Му е ръката и за нас и за нашия бог Дагона.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>13. Ветсамиските жители тъкмо жънеха жито в долината и, като <b>погледнаха</b>, <b>видяха</b> ковчега Господен и се зарадваха, задето го <b>видяха</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. (Между ветсамиските жители не се зарадваха синовете Иехониеви, задето <b>видяха</b> ковчега Господен.) И Бог порази жителите ветсамиски, задето те надничаха в ковчега Господен, и изби от народа петдесет хиляди и седемдесет души. И народът заплака, понеже Господ го порази с голяма пораза.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Когато Самуил <b>видя</b> Саула, Господ му рече: ето човека, за когото ти говорих; той ще царува над Моя народ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Всички, които го познаваха вчера и завчера, като <b>видяха</b>, че той пророчествува с пророците, казваха си един другиму: какво е станало с Кисовия син? Нима и Саул е между пророците?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. И Сауловият чичо попита него и слугата му: къде сте ходили? Той отговори: да търсим ослиците, но, като <b>видяхме</b>, че ги няма, отбихме се при Самуила.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Но като <b>видяхте</b>, че амонитският цар Наас иде против вас, вие ми казахте: "не, нека цар царува над нас", когато Господ, вашият Бог, е ваш цар.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. нали сега е пшеничена жетва? Но аз ще призова Господа, и Той ще прати гръм и дъжд, и вие ще узнаете и <b>видите</b>, колко голям е грехът, който сте направили пред очите на Господа, искайки за себе си цар.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. само бойте се от Господа и Му служете истински от всичкото си сърце, защото <b>видяхте</b>, какви велики дела извърши Той с вас;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Израилтяните, като <b>видяха</b>, че са в опасност, понеже народът беше стеснен, криеха се в пещери и проломи, в скали, кули и ровове;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. А Самуил попита: какво си направил? Саул отговори: <b>видях</b>, че народът се разбягва от мене, а ти не дойде на уреченото време, филистимци пък се бяха събрали в Михмас, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Когато и двамата застанаха, за да ги <b>види</b> филистимската стража, филистимци рекоха: ето, евреите излизат из проломите, в които се бяха изпокрили.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. И Самуил вече се не <b>видя</b> със Саула до деня на смъртта си; но Самуил тъгуваше за Саула, понеже Господ бе се разкаял, че възцари Саула над Израиля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Тогава един от слугите му рече: ето, аз <b>видях</b> у витлеемеца Иесея син, който знае да свири, човек храбър и войнствен, който умно говори и е хубавец, и Господ е с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И израилтяните казваха: <b>видите</b> ли тоя човек, който излиза? Той излиза, за да хули Израиля; да би го някой убил, царят би го надарил с голямо богатство, и би му дал дъщеря си за жена, и дома на баща му би направил свободен у Израиля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>42. Погледна филистимецът и, като <b>видя</b> Давида, с презрение го изгледа, понеже беше млад, рус и хубавец.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>51. Тогава Давид се затече и, като стъпи върху филистимеца, взе та изтегли меча му из ножницата, удари го и отсече с него главата му; филистимци, като <b>видяха</b>, че техният юнак умря, удариха на бяг.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>55. Когато Саул бе <b>видял</b> Давида да излиза срещу филистимеца, тогава попита Авенира, началник на войската: Авенире, чий син е тоя момък? Авенир отговори: да ти е жива душата, царю, не зная.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Саул <b>видя</b> и узна, че Господ е с Давида (и цял Израил го обича), и че Мелхола, Сауловата дъщеря, обича Давида.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. аз пък ще изляза и ще се изправя до баща си на нивата, дето ще бъдеш ти, и ще поговоря на баща си за тебе и, каквото <b>видя</b>, ще ти обадя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. той излага' душата си на опасност, за да порази филистимеца; и Господ извърши голямо спасение за целия Израил; ти <b>видя</b> това и се радва; защо тогава искаш да съгрешиш против невинна кръв и да убиеш Давида без причина?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Тогава Саул прати слуги да уловят Давида, и когато те <b>видяха</b> лик пророци, които пророчествуваха, и Самуила, техен началник, Дух Божий слезе върху Сауловите слуги, и те почнаха да пророчествуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Идумеецът Доик, който стоеше със Сауловите слуги, отговори и рече: аз <b>видях</b>, как Иесеевият син дохожда в Номва при Ахимелеха, син на Ахитува,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. идете, удостоверете се още, разузнайте и обгледайте мястото му, дето ще е ногата му, и кой го е <b>видял</b> там, понеже ми казват, че той е много хитър;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Нека господарят ми не обръща внимание на тоя зъл човек, Навала; защото, каквото му е името, такъв е и той: Навал му е името, и безумието му е с него *. А аз, твоя рабиня, не <b>видях</b> слугите на моя господар, които си пращал.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И Саул се разположи на хълма Хахил, надясно от Иесимон, до пътя; а Давид, който се намираше в пустинята, <b>видя</b>, че Саул идеше подире му в пустинята;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И стана Давид (тайно) и отиде на мястото, дето Саул се бе разположил на стан, и <b>видя</b> Давид мястото, дето спеше Саул и военачалникът му Авенир, син Ниров. Саул спеше в шатрата, а народът се бе разположил около него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Давид взе копието и съда с вода при възглавието на Саула, и си отидоха; и никой не <b>видя</b>, никой не узна и никой се не събуди, а всички спяха, понеже беше ги обвзел сън от Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И жената <b>видя</b> Самуила и високо извика; и жената се обърна към Саула и рече: защо ме излъга? Ти си Саул.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Тогава оная жена се приближи до Саула и <b>видя</b>, че той се беше много уплашил, и рече: ето рабинята ти послуша гласа ти, изложи живота си на опасност и изпълни заповедта, която ти ми даде;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Израилтяните, които живееха към долината и отвъд Иордан, като <b>видяха</b>, че людете израилски побягнаха и че умря Саул и синовете му, напуснаха градовете си и побягнаха, а филистимци дойдоха и се заселиха в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И (Давид) каза: добре, ще сключа с тебе съюз, само за едно те моля, именно - ти няма да <b>видиш</b> лицето ми, ако не доведеш със себе си Мелхола, Сауловата дъщеря, когато дойдеш да се <b>видиш</b> с мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Когато ковчегът Господен влизаше в Давидовия град, Мелхола, Сауловата дъщеря, гледаше от прозореца и, като <b>видя</b> цар Давида да скача и да играе пред Господа, унижи го в сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Видяха амонитци, че станаха омразни на Давида; и пратиха амонитци да наемат сирийци от Бет-Рехов и сирийци от Сува - двайсет хиляди пешаци, от (амаликитския) цар Мааха хиляда души и от Истов дванайсет хиляди души.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Като <b>видя</b> Иоав, че неприятелската войска беше се разположила срещу него и отпреде и отзаде, избра войници измежду всичкия отбор израилтяни, и ги нареди против сирийци;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Амонитци пък, като <b>видяха</b>, че сирийците бягат, побягнаха от Авеса и влязоха в града. И Иоав се върна от амонитци и дойде в Иерусалим.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Когато всички подвластни на Адраазара царе <b>видяха</b>, че израилтяните ги поразиха, сключиха с израилтяните мир и им се покориха. И сирийци се бояха вече да помагат на амонитци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. и <b>видиш</b>, че царят се гневи и ти каже: "защо сте отишли да се биете толкова близо до града? Не знаете ли, че върху вас ще хвърлят от стената?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Видя Давид, че слугите му си шепнат, и разбра, че детето е умряло, па попита слугите си: умря ли детето? Отговориха: умря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Ионадав му каза: легни в леглото си и се престори на болен; и кога дойде баща ти да те види, кажи му: нека дойде сестра ми Тамар и ми даде да ям, като сготви пред очите ми ястието, тъй че да <b>видя</b> и да ям от ръцете й.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>5. Ионадав му каза: легни в леглото си и се престори на болен; и кога дойде баща ти да те <b>види</b>, кажи му: нека дойде сестра ми Тамар и ми даде да ям, като сготви пред очите ми ястието, тъй че да <b>видя</b> и да ям от ръцете й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. И Авесалом избяга. Момъкът, който стоеше на стража, дигна очи и видя: ето, много народ върви из пътя по надолнището. (И дойде стражарят, та обади на царя, думайки: <b>видях</b> люде низ Оронския път по надолнището.)</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И царят каза: нека се върне в къщата си, но лицето ми да не вижда. И Авесалом отиде в къщата си, ала царското лице не <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. И Авесалом отговори на Иоава: ето, аз пращах за тебе и казах: дойди тука, и аз ще те проводя при царя да кажеш: защо съм дошъл от Гесур? По-добре щеше да бъде да останех там. Аз искам да <b>видя</b> лицето на царя. Ако пък съм виновен, убий ме.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И царят каза на Садока: върни Божия ковчег в града (и нека стои на мястото си). Ако намеря милост пред очите на Господа, Той ще ме върне и ще ми даде да <b>видя</b> него и неговото жилище.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Видя ги един момък и обади на Авесалома; но те и двамата скоро заминаха и отидоха в Бахурим, в къщата на един човек, в чийто двор имаше кладенец, и те се спуснаха в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Ахитофел, като <b>видя</b>, че съветът му не бе изпълнен, оседла осела, приготви се, отиде у дома си, в своя град, направи завещание за дома си, и се обеси, и умря, и го погребаха в бащиния му гроб.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Иоав каза на човека, който му обади това: ето, <b>видял</b> си; защо го не събори там на земята? Щях да ти дам десет сикли сребро и един пояс.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Иоав каза на Хусия: иди, обади на царя, каквото си <b>видял</b>. И Хусий се поклони на Иоава и се затече.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Стражарят <b>видя</b> и друг човек да тича; и стражарят извика на вратаря: ето, още един човек тича. Царят каза: и това е вестител.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. И царят попита: здрав ли е момъкът Авесалом? Ахимаас отговори: <b>видях</b> голямо вълнение, когато царският служител Иоав изпращаше твоя раб; ала не зная, какво ставаше (там).</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>12. А (мъртвият) Амесай лежеше в кръвта си насред пътя. И тоя човек, като <b>виждаше</b>, че всички люде се спират над него, отвлече Амесая от пътя в полето и метна върху него дреха, понеже <b>видя</b>, че всеки, който минеше, се спираше над него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Иоав каза на царя: Господ, Бог твой, да умножи народа толкова, колкото е, и още стократно толкова, и очите на господаря ми царя да <b>видят</b> това; но защо моят цар-господар иска това нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Когато Давид <b>видя</b> Ангела, който поразяваше народа, каза Господу, думайки: ето, аз съгреших, аз (пастирът) постъпих беззаконно; но тия овци какво са сторили? Нека, прочее, Твоята ръка се обърне против мене и против бащиния ми дом.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Орна погледна и <b>видя</b>, че царят и слугите му идат при него; излезе Орна и се поклони на царя ничком доземи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. И цял Израил чу за съда, как царят отсъди. И наченаха да се боят от царя, защото <b>видяха</b>, че има мъдрост Божия в него, за да извършва съд.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище, и помилувай; направи и въздай всекиму според пътищата му, както <b>видиш</b> сърцето му, понеже само Ти познаваш сърцата на всички човечески синове;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. но не вярвах на думи, докле не дойдох, и не <b>видяха</b> очите ми: и ето, мене и половината не ми е било казано; мъдрост и богатство ти имаш повече, отколкото съм слушала.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И всички земни царе търсеха да <b>видят</b> Соломона, за да послушат мъдростта му, която Бог бе вложил в сърцето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И всички израилтяни <b>видяха</b>, че царят ги не послуша. Тогава людете отговориха на царя и рекоха: какъв дял имаме у Давида? За нас няма дял у сина Иесеев; по шатрите си, Израилю! Сега знай своя дом, Давиде! И Израил се разотиде по шатрите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И ето, минувачи <b>видяха</b> тялото, захвърлено на пътя, и лъвът да стои до тялото; и отидоха, та разказаха в града, в който живееше пророкът-старец.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Когато Замврий <b>видя</b>, че градът е превзет, влезе във вътрешната стая на царския дом, подпали след себе си царския дом и загина</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Като <b>видя</b> това, Илия стана и замина, за да спаси живота си, и дойде във Вирсавия, която е в Иудея, и там остави слугата си;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И (Михей) отговори: (не е тъй) изслушай словото Господне: <b>видях</b> Господа да седи на Своя престол, и цялото небесно войнство стоеше при Него отдясно и отляво;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Михей отговори: ето, ти ще <b>видиш</b> това в оня ден, когато ще бягаш от една стая в друга, за да се скриеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Колесничните началници, като <b>видяха</b> Иосафата, помислиха: бездруго, това е израилският цар, и се обърнаха против него, за да се ударят с него. Иосафат завика.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. А той каза: мъчно нещо искаш; ако <b>видиш</b>, как ще бъда взет от тебе, тъй ще ти бъде; ако ли не <b>видиш</b>, няма да бъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. А Елисей гледаше и извика: отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница! И вече го не <b>видя</b>. И хвана дрехите си, та ги раздра на две.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. И <b>видяха</b> го отдалеч синовете пророчески, които бяха в Иерихон, и казаха: Илиевият дух слезе върху Елисея. И излязоха насреща му, поклониха му се доземи</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Той се обърна, <b>видя</b> ги и ги прокле в име Господне. Тогава излязоха от гората две мечки и разкъсаха от тях четирийсет и две деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. защото тъй говори Господ: няма да <b>видите</b> вятър и няма да <b>видите</b> дъжд, а тая долина ще се напълни с вода, от която ще пиете вие и дребният и едрият ви добитък;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. И моавският цар <b>видя</b>, че губи битката, и взе със себе си седемстотин души, които боравеха с меч, за да се промъкнат към едомския цар, ала не можаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И тръгна и дойде при Божия човек, на планина Кармил. И когато Божият човек я <b>видя</b> отдалеч, каза на слугата си Гиезия: ето оная сонамка;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. И се затече Гиезий след Неемана. Нееман <b>видя</b>, че някой тича подире му, слезе от колесницата да го посрещне и каза: с мир ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Елисей се молеше и думаше: Господи! отвори му очите да види. И Господ отвори очите на слугата, и той <b>видя</b>, и ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>17. Елисей се молеше и думаше: Господи! отвори му очите да <b>види</b>. И Господ отвори очите на слугата, и той <b>видя</b>, и ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Когато дойдоха в Самария, Елисей каза: Господи! отвори им очите да <b>видят</b>. И Господ им отвори очите, и видяха, че са всред Самария.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>20. Когато дойдоха в Самария, Елисей каза: Господи! отвори им очите да <b>видят</b>. И Господ им отвори очите, и <b>видяха</b>, че са всред Самария.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Царят, като чу думите на жената, раздра дрехите си; и, като вървеше по стената, народът <b>видя</b>, че той носи на самото си тяло вретище.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. А Елисей седеше у дома си, и старците седяха у него. И прати (царят) едного от своите хора. Преди да дойде пратеникът при него, Елисей каза на старците: <b>видите</b> ли, че тоя син на убиец прати да ми вземат главата? Гледайте, когато дойде пратеникът, затворете вратата и го притиснете с вратата. А ето и тропотът от нозете на господаря му след него!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. А сановникът, върху чиято ръка се опираше царят, отговори на Божия човек и каза: ако Господ дори отвореше прозорци на небето, и тогава можеше ли да бъде такова нещо? А тоя каза: ето, с очите си ще <b>видиш</b> това, ала не ще ядеш от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Отговори един от слугите му и каза: нека вземат пет от конете, които останаха в града, (от цялото израилско опълчение само това остана в него, от цялото опълчение на израилтяните, което загина,) та да пратим и да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. тогава оня велможа отговори на Божия човек и каза: ако Господ дори отвореше прозорци на небето, и тогава можеше ли да бъде такова нещо? А той му бе казал: с очите си ще <b>видиш</b> това, ала не ще ядеш от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Когато Иорам <b>видя</b> Ииуя, каза: с мир ли, Ииуе? Той отговори: какъв мир при блудството на майка ти Иезавел и при многото нейни магии?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. наистина Аз <b>видях</b> вчера кръвта на Навутея и кръвта на синовете му, говори Господ, и ще ти отмъстя в тая нива. И тъй, вземи, та го хвърли в нивата, по словото Господне.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Иудейският цар Охозия, като <b>видя</b> това, побягна по пътя към къщата, която беше в градината. И спусна се подире му Ииуй и каза: удрете и него в колесницата. Това стана върху могилата Гур, близо до Ивлеам. И той побягна в Мегидон, и там умря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Иоахаз се помоли пред лицето на Господа, и Господ го чу, защото <b>видя</b> притеснението на израилтяните, как ги притесняваше сирийският цар.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. И ето, когато погребваха един човек, погребвачите, като <b>видяха</b> това пълчище, хвърлиха тоя човек в Елисеевия гроб, и той, като падна, допря се до Елисеевите кости, оживя и се изправи на нозете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Тогава Амасия изпрати пратеници до Иоаса, израилски цар, син на Иоахаза, Ииуев син, да кажат: излез да се <b>видим</b> лице с лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Ала Амасия не послуша. Тогава Иоас, цар израилски, излезе, и се <b>видяха</b> лице с лице, той и Амасия, цар иудейски, във Ветсамис, що е в Иудея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. защото Господ <b>видя</b> неволята на Израиля, толкова горка, че нямаше ни затворен, ни свободен, който да бъде помощник у Израиля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Цар Ахаз отиде да посрещне асирийския цар Теглатфеласар в Дамаск и <b>видя</b> жертвеника, който беше в Дамаск, и прати цар Ахаз на свещеник Урия образа на жертвеника и чертежа на цялата му направа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Дойде царят от Дамаск, <b>видя</b> жертвеника, доближи се той до жертвеника и принесе върху него жертва;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. върни се и кажи на Езекия, владетеля на Моя народ: тъй говори Господ, Бог на твоя отец Давид: чух молитвата ти, <b>видях</b> сълзите ти. Ето, Аз ще те изцеря; на третия ден ще идеш в дома Господен;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Исаия пак попита: какво <b>видяха</b> те в дома ти? Езекия отговори: <b>видяха</b> всичко, що е в моя дом; не остана нищо, което да не им покажа в съкровищниците си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Затова, ето, Аз ще те прибера при отците ти, и ще бъдеш турен в гробницата си в мир, и твоите очи няма да <b>видят</b> всичката тая неволя, която ще напратя върху това място. И донесоха на царя отговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Иосия погледна и <b>видя</b> гробовете, които бяха там на планината, па проводи и взе костите от гробовете, изгори ги върху жертвеника и го оскверни, според словото Господне, що възвести човекът Божий, който бе предсказал тия събития, (когато Иеровоам стоеше на празника пред жертвеника. После се обърна и <b>видя</b> гроба на Божия човек, който бе предсказал тия събития,)</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. В негови дни египетският цар фараон Нехао потегли против асирийския цар на река Ефрат. Цар Иосия излезе насреща му, и оня го уби в Мегидон, щом го <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Когато израилтяните, които бяха в долината, <b>видяха</b>, че всички бягат и че Саул и синовете му бяха умрели, напуснаха градовете си и се разбягаха; а филистимци дойдоха и се заселиха в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Давид излезе да ги посрещне и им рече: ако сте дошли с мир при мене, за да ми помагате, то аз и вие да имаме едно сърце; но ако идвате, за да ме предадете с коварство на враговете ми, когато няма в ръцете ми неправда, нека Бог на отците ни <b>види</b> и съди.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. Когато ковчегът на завета Господен влизаше в Давидовия град, Мелхола, Саулова дъщеря, гледаше от прозореца и, като <b>видя</b> цар Давида да играе и да се весели, унизи го в сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Когато амонитци <b>видяха</b>, че са станали омразни на Давида, тогава Анон и амонитци пратиха хиляда таланта сребро, да си наемат колесници и конници от Сирия Месопотамска, от Сирия Маахова и от Сува.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Иоав, като <b>видя</b>, че му предстои сражение отпред и отзад, избра всички отбор войници у Израиля и ги нареди срещу сирийци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Амонитци пък, щом <b>видяха</b>, че сирийци бягат, побягнаха и те от брата му Авеса, и навлязоха в града. Тогава Иоав си отиде в Иерусалим.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Сирийци, като <b>видяха</b>, че са победени от израилтяните, пратиха пратеници и изведоха сирийците, които бяха отвъд реката; предвождаше ги Совак, военачалник Адраазаров.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Като <b>видяха</b> слугите Адраазарови, че ги поразиха израилтяните, сключиха с Давида мир и му се подчиниха. И не искаха вече сирийци да помагат на амонитци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Па проводи Господ Ангела в Иерусалим, за да го изтребва. И когато начена да изтребва, Господ <b>видя</b> и се разкая за това бедствие, и каза на Ангела-изтребителя: стига! Сега спусни ръката си. А Ангелът стоеше тогава над гумното на иевусееца Орна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Давид подигна очи и <b>видя</b> Ангела Господен, да стои между земята и небето с гол в ръка му меч, протегнат над Иерусалим; и падна ничком Давид и старейшините, покрити с вретище.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Орна се обърна, <b>видя</b> Ангела, и четиримата му синове се скриха с него. Орна вършееше тогава пшеница.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Дойде Давид при Орна. Орна, като погледна и <b>видя</b> Давида, излезе от гумното и се поклони Давиду ничком доземи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. В това време Давид, като <b>видя</b>, че Господ го послуша на гумното на иевусееца Орна, принесе там жертва.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И всички синове Израилеви, като <b>видяха</b>, как слезе огън и слава Господня върху дома, паднаха ничком на земята, на плочника, поклониха се и славословиха Господа, защото е благ, защото милостта Му е довека.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. но аз не вярвах на думите за тях, докле не дойдох и не <b>видях</b> с очите си. И ето, нито половината не бе ми казано за голямата твоя мъдрост: ти надминаваш мълвата, която бях чула.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И всички земни царе търсеха да <b>видят</b> Соломона, за да послушат мъдростта му, която Бог бе вложил в сърцето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Когато цял Израил <b>видя</b>, че царят не го слуша, народът отговори на царя, думайки: какъв дял имаме у Давида? За нас няма дял у сина Иесеев; по шатрите си, Израилю! Сега знай своя дом, Давиде! И разотидоха се всички израилтяни по шатрите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Като <b>видя</b> Господ, че те се смириха, биде слово Господне към Самея и бе казано: те се смириха; няма да ги погубя, а скоро ще им дам избавление, и Моят гняв няма да се излее върху Иерусалим чрез ръката Сусакимова;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И събра всички иудеи и вениаминци и преселниците от Ефрема, Манасия и Симеона, които живееха с тях; защото много израилтяни преминаха към него, като <b>видяха</b>, че Господ, неговият Бог, е с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Тогава Михей рече: <b>видях</b> всички синове на Израиля, пръснати по планините като овци без пастир, - и Господ каза: те нямат началник, нека се върне всеки смиром у дома си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Михей пак рече: чуйте тогава Господнята дума: <b>видях</b> Господа, седнал на Своя престол, а всичкото небесно воинство стоеше Нему отдясно и отляво.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. И когато колесничните началници <b>видяха</b> Иосафата, помислиха: това е царят израилски, - и го заобиколиха, за да се ударят с него. Но Иосафат извика, и Господ му помогна, и Бог ги отвърна от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. А Готолия, Охозиева майка, като <b>видя</b>, че син й е умрял, стана и погуби целия царски род на Иудиния дом.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Цар Иоас си не спомни доброто, що му беше сторил Иодай, бащата на Захария, а уби сина му. И той, умирайки, думаше: нека Господ <b>види</b> и изиска!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Посъветва се Амасия, цар иудейски, и проводи да кажат на израилския цар Иоаса, син на Иоахаза, Ииуев син: излез да се <b>видим</b> лице с лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Излезе Иоас, цар израилски, и се <b>видяха</b> лице с лице, той и Амасия, цар иудейски, във Ветсамис Иудейски.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Ето, Аз ще те прибера при отците ти, и ще бъдеш положен смиром в гробницата си, и очите ти няма да <b>видят</b> всичката оная неволя, която ще напратя върху това място и върху жителите му. И занесоха на царя отговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Обаче мнозина свещеници и левити и отценачалници, старци, които бяха <b>видели</b> прежния храм, сега, като се основаваше новият храм пред очите им, плакаха с глас, но мнозина и възклицаваха гръмогласно от радост.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. А пък неприятелите наши казваха: не ще усетят и не ще <b>видят</b>, как изведнъж ще влезем помежду им, ще ги избием, и ще спрем работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Като чуха за това всички наши неприятели, и <b>видяха</b> това всички околни нам народи, много се обезсърчиха и познаха, че тая работа е извършена от нашия Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. В ония дни <b>видях</b> в Иудея, че в събота тъпчеха линове, возеха снопи и товареха осли с вино, грозде, смокини и всякакъв товар и откарваха съботен ден в Иерусалим. И аз ги смъмрих строго в същия ден, когато продаваха това ядиво.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>60. А по-старите свещеници, левити и родоначалници, които бяха <b>видели</b> предишния храм, дойдоха сега при градежа с плач и голям вик,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Като <b>видях</b> много ястия, казах на сина си: иди и доведи, когото намериш беден от нашите братя, който помни Господа, пък аз ще те почакам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. и рече на жена си Една: прати една слугиня да <b>види</b>, жив ли е той; ако не е, да го погребем, и никой не ще знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. А тя му рече: ти мълчи, недей ме мами; загина момчето ми. - И всеки ден отиваше извън града на пътя, по който бяха заминали; денем хляб не ядеше, а нощем непрестанно плачеше за сина си Товия, докле не изтекоха четиринайсетте сватбени дни, за които Рагуил го бе заклел да преседи там. Тогава Товия рече на Рагуила: пусни ме, защото баща ми и майка ми вече се не надяват да ме <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. После каза на дъщеря си: почитай твоя свекър и свекърва; сега те са твои родители; желая да слушам добро за тебе. И я целуна. И Една рече на Товия: любезний брате, да те въздигне Господ Небесний и да ми подари да <b>видя</b> деца от Сара, моята дъщеря, за да се зарадвам пред Господа. И ето давам ти дъщеря си да я пазиш; недей я огорчава.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. ти само намажи с жлъчката очите му, и той, като усети лютина, ще ги отрие, и ще паднат белите петна, и той ще те <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Ана се затече, хвърли се сину си на шията и му рече: <b>видях</b> те, чедо, - сега мога и да умра. И двамата заплакаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. И Товит излезе, та посрещна снаха си при портите на Ниневия, като се радваше и благославяше Бога. Ония, които <b>видяха</b>, че той иде, чудеха се, как е прогледал.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Ако се обръщате към Него от все сърце и душа, за да постъпвате пред Него по истина, Той ще се обърне към вас и не ще скрие от вас лицето Си. Ще <b>видите</b>, какво ще направи с вас. Прославяйте Го с всички думи на устата си и благославяйте Господа на правдата и превъзнасяйте Царя на вековете. Аз Го прославям в земята на моя плен и проповядвам силата и величието Му на народ от грешници. Обърнете се, грешници, и вършете правда пред Него. Кой знае, може би, Той ще благоволи за вас и ще ви стори милост!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. О, блажени ония, които те обичат! Те ще се зарадват за твоя мир. Блажени, които скърбят за всички твои бедствия, защото ще се възрадват за тебе, кога <b>видят</b> всичката твоя слава и вечно ще се веселят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. А ти, Ахиоре, наемник амонски, който изрече тия думи в деня на твоята неправда, от днес не ще <b>видиш</b> вече лицето ми, докле не отмъстя на тоя народ, дошъл от Египет.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. А Израилевите синове, като <b>видяха</b> множеството им, много се смутиха, и всеки говореше на ближния си: сега ще опустошат цялата земя, и нито високите планини, ни долините, нито хълмовете не ще издържат тежината им.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. защото по-добре ще ни бъде да станем тям за плячка: макар че ще бъдем техни роби, но пък душата ни ще бъде жива, и очите ни не ще <b>видят</b> смъртта на нашите младенци, на жените и децата ни, които се с душа разделят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И заради това Ти предаде князете им да ги убият, постелката им, която бе <b>видяла</b> тяхната измама, обагри с кръв и порази робите до владетелите, а владетелите върху троновете им,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Вразуми целия Твой народ и всяко племе, за да <b>видят</b>, че Ти си Бог, Бог на всяка сила и крепост, и няма друг защитник Израилевият род, освен Тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. обу на нозете си сандали и тури на себе си верижки, гривни, пръстени, обеци и всички свои накити, и се украси, за да прелъсти мъжки очи, които я <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Като я <b>видяха</b> тъй променена на лице и нагиздена, твърде много се чудиха на хубостта й и казаха й:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. След това Иудит дойде и седна на трапезата. Разпали се сърцето на Олоферна за нея, и душата му се развълнува: той силно пожела да се събере с нея и диреше случай да я прелъсти от деня, когато я <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Но преди да сторите това, повикайте при мене Ахиора амонеца; нека той <b>види</b> и познае оногова, който унижаваше Израилевия дом и прати него при нас като на смърт.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И повикаха Ахиора от къщата на Озия. Когато дойде и <b>видя</b> Олоферновата глава в ръцете на един мъж всред събранието на народа, - той падна на лицето си и изгуби свяст.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Ахиор пък, като <b>видя</b> всичко, що извърши Бог Израилев, искрено повярва в Бога, обряза крайната си плът и се присъедини към Израилевия дом дори доднес.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Синовете Асурови, като ги <b>видяха</b>, пратиха до своите началници, а те отидоха при вождовете, хилядоначалниците и при всеки свой предводител.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. и обвзе ги страх и трепет, и от тях ни един с един се не <b>видяха</b>, а всички удариха на бяг по всички пътища на равнището и на планинската страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Великият свещеник Иоаким и старейшините на синовете Израилеви, които живееха в Иерусалим, дойдоха да погледат, какво добро е сторил Господ за Израиля, да <b>видят</b> Иудит и да я поздравят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И стекоха се всички израилски жени да я <b>видят</b>, и благославяха я и съставиха от тях си за нея хор; а тя взе в ръцете си обвити с лозови листа пръчки и даде на жените, които бяха с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Като дойде време за Естир, дъщеря на Аминадава, чичо на Мардохея, който я бе прибрал при себе си вместо дъщеря, - да иде при царя, тя не поиска нищо, освен онова, което й каза царският скопец Хегай, пазач на жените. И Естир спечели разположение в очите на всички, които я <b>видяха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. И понеже му думаха всеки ден, а той ги не слушаше, обадиха на Амана, да <b>видят</b>, ще устои ли на думата си Мардохей, понеже им бе явил, че е иудеин.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И царят простря към Естир златния скиптър, който беше в ръката му. Естир се приближи и се допря до края на скиптъра (царят възложи скиптъра на шията й, целуна я и каза: говори ми. Тя рече: аз <b>видях</b> в тебе, господарю, като че ангел Божий, и сърцето ми се смути от страх пред твоята слава, защото ти си дивен, господарю, и лицето ти е изпълнено с благодат. - Но докле говореше, тя падна от премаляване; царят се смути, и всичките му слуги я утешаваха).</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. В него ден Аман излезе весел и разположен. Но когато Аман <b>видя</b> Мардохея при царските врата, и тоя не стана и не се мръдна от мястото пред него, Аман се изпълни с гняв против Мардохея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И в гнева си царят стана от угощението и отиде в градината при двореца; Аман пък остана да моли за живота си царица Естир, защото <b>видя</b>, че царят му е определил зла участ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Затова и нарекоха тия дни Пурим, от думата пур (жребие, защото по езика им пурим значи жребие). Ето защо, съгласно с всички думи на това писмо и с онова, което сами <b>видяха</b> и изпатиха,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Да потъмнеят звездите при нейния здрач; да чака тя светлината, и тая да не идва, и да не <b>види</b> ресниците на зората,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го <b>видят</b>. Сърцето ми се топи в гърдите ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Господ от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да <b>види</b>, има ли кой да разбира, да търси Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. От всичките си врагове станах за укор дори пред моите съседи и плашило за моите познати; които ме <b>видят</b> на улицата бягат от мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. Уповавай се на Господа и се дръж о Неговите пътища: и Той ще те въздигне, за да наследиш земята; и когато бъдат изтребвани нечестивците, ти ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. и вложи в устата ми нова песен - хвала на нашия Бог. Мнозина ще <b>видят</b>, ще се побоят и ще се уповават на Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И ако някой дохожда да ме <b>види</b>, говори лъжа; неговото сърце трупа в себе си неправда, и той, щом излезе вън, разправя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Както сме слушали, така и <b>видяхме</b> в града на Господа на силите, в града на нашия Бог: Бог ще го утвърди навеки.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Бог от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да <b>види</b>, има ли кой да разбира, да търси Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Да изчезнат като вода, която се отича; кога изопнат стрелите, нека бъдат като пречупени. Да изчезнат като разпуснал се охлюв; да не <b>видят</b> слънце като пометниче от жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. покажи ми личби за добро, та да <b>видят</b> ония, които ме мразят, и да се засрамят, защото Ти, Господи, ми помогна и ме утеши.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Спомни си Той Своята милост (към Иакова) и верността Си към Израилевия дом. Всички краища земни <b>видяха</b> спасението от нашия Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. за да <b>видя</b> благоденствието на Твоите избраници, да се веселя с веселието на Твоя народ, да се хваля с Твоето наследие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Нечестивецът ще <b>види</b> това и ще се ядосва, ще заскърца със зъбите си и ще се стопи. Желанието на нечестивците ще загине.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Господ ще те благослови от Сион, и ти ще <b>видиш</b> добруването на Иерусалим през всички дни на живота си;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Твоите очи <b>видяха</b> зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мене дни, когато нито един от тях още не съществуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Инак, Господ ще <b>види</b>, и това в Негови очи няма да бъде угодно, и Той ще отдръпне от него гнева Си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. защото по-добре е кога ти кажат: "дойди тука по-нависоко", отколкото кога те понижат пред велможата, когото са <b>видели</b> очите ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Кога се умножават нечестивците, умножава се беззаконието; но праведниците ще <b>видят</b> тяхното падение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Думах в сърце си тъй: ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички, които бяха преди мене над Иерусалим, и сърцето ми <b>видя</b> много мъдрост и знание.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Намислих в сърце си да насладя плътта си с вино и, докато сърцето ми се води по мъдростта, да се придържам и о глупостта, докле <b>видя</b>, кое е хубаво за синовете човешки, какво би трябвало да правят те под небето през малкото дни на своя живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И <b>видях</b>, че предимството на мъдростта пред глупостта е тъкмо такова, каквото е предимството на светлината пред тъмнината:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Не е във властта на човека и това благо - да яде, да пие и да наслаждава душата си от своя труд. Аз <b>видях</b>, че и това е от Божия ръка;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Казах в сърце си за синовете човешки - да ги изпита Бог, и да <b>видят</b>, че те сами по себе си са животни,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. И тъй, аз <b>видях</b>, че няма нищо по-добро, освен човек да се наслаждава с делата си, понеже това е негов дял; защото, кой ще го доведе отпосле да погледа това, което ще бъде след него?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Обърнах се и <b>видях</b> всякакви угнетения, които стават под слънцето; и ето, сълзите на угнетените, а утешител нямат: силата е в ръцете на потисниците им, а те утешител нямат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. а по-блажен от едните и другите е онзи, който не е още съществувал, който не е <b>видял</b> лошите работи, що се вършат под слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Видях също, че всеки труд и всяка сполука в работите произвежда между човеците взаимна завист. И това е суета и гонене на вятър.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Видях всички живи, които ходят под слънцето, с тогова, другия момък, който ще заеме мястото на оногова.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>7. Ако <b>видиш</b> в някоя област притеснение на сиромаха и нарушение на съда и на правдата, не се чуди на това: защото над високия <b>гледа</b> по-висок, а над тях - още по-висок;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Има един мъчителен недъг, който съм <b>видял</b> под слънцето: богатство, пазено от притежателя му за негова вреда.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Всичко това <b>видях</b>, и обръщах сърцето си към всяка работа, що се върши под слънцето. Бива време, кога човек господарува над човека за своя вреда.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Видях тогава, че погребваха нечестивци, че идваха и отхождаха от светото място и биваха забравяни в града, дето тъй постъпваха. И това е суета!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. тогава <b>видях</b> всички дела Божии и намерих, че човек не може постигна работите, които се вършат под слънцето. Колкото и да се труди човек да изпитва, пак няма да постигне това. И ако някой мъдрец каже, че знае, той пак не може да постигне това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Па се обърнах и <b>видях</b> под слънцето, че не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри - победа, нито на мъдри - хляб, нито на разумни - богатство, нито на изкусни - благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Срещнаха ме стражари, които обикалят града; не <b>видяхте</b> ли - попитах ги оногова, когото обича душата ми?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. но едничка е тя, гълъбицата ми, съвършената ми; едничка е тя на майка си, белязана у родителката си. Видяха я момите, и я възвеличиха, <b>видяха</b> я царици и наложници, и я възхвалиха:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>11. Слязох в ореховата градина да <b>погледам</b> зелената долина, да <b>видя</b>, развила ли се е лозата, цъфнали ли са наровете?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. утре ще идем на лозята, ще <b>видим</b>, развила ли се е лозата, разтворили ли са се пъпките, цъфнали ли са наровете; там ще те обсипя с милувки.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. защото душата му е била угодна Господу, затова и побързал да излезе изсред нечестието. А хората <b>видяха</b> това, и не разбраха, дори и не помислиха,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. защото те ще <b>видят</b> свършека на мъдрия и не ще разберат, какво е отредил Господ за него и защо го е поставил в безопасност;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Защото, като <b>видяха</b> онова същото, що те сами търпяха с негодуване, върху ония, които смятаха за богове и чрез които биваха наказвани, те познаха истиннаго Бога, Когото преди се отказваха да познават;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Когото пък людете не могли да почитат лично поради далечното му жителство, те изображавали неговото отдалечено лице: правили <b>видим</b> образ на почитания цар, та с това усърдие да поласкаят отсъствуващия като присъствуващ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Понякога пламъкът преставаше, за да не изгори животните, напратени върху нечестивците, та тия, като <b>видят</b> това, да познаят, че ги преследва съд Божий.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Той я <b>видя</b> и измери, проля като дъжд разбиране и разумно знание и възвиси славата на ония, които я притежават.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. а пътищата Му кой ще постигне? Както вятърът, който човек не може да <b>види</b>, тъй и повечето Му дела са скрити.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. може би, той ще ти хвърли жребие и ще ти каже: "пътят ти е добър", а сам ще застане срещу тебе, за да <b>види</b>, какво ще се случи с тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Ще спомена сега за делата на Господа и ще разкажа за това, което съм <b>видял</b>. По словото на Господа са се явили делата Му:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Видение на Исаия, син Амосов, което <b>видя</b> за Иудея и Иерусалим, в дните на иудейските царе Озия, Иоатама, Ахаза и Езекия.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. които казват: нека Той побърза и ускори делото Си, за да <b>видим</b>, и нека се приближи и се изпълни решението на Светия Израилев, за да узнаем!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. В годината, когато умря цар Озия, аз <b>видях</b> Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, - и очите ми <b>видяха</b> Царя, Господа Саваота.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Тогава Той рече: иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате - и не ще <b>видите</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Защото сърцето на тоя народ е закоравяло, и с уши тежко слушат и затворили са очите си, да не би с очи да <b>видят</b>, с уши да чуят и със сърце да разберат, та да се обърнат, за да ги изцеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Народът, който ходи в тъмнина, ще <b>види</b> голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И <b>видя</b> той, че идат по двама ездачи на коне, ездачи на осли, ездачи на камили; и прилежно се той вслушваше с голямо внимание, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Господи! Ръката Ти беше високо издигната, но те я не видяха; ще <b>видят</b> и ще се посрамят ония, които мразят Твоя народ; огън ще погълне Твоите врагове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Защото, кога <b>види</b> около себе си децата си, дело на Моите ръце, той свето ще почита името Ми и свето ще почита Светия Иаковов, и ще благоговее пред Бога Израилев.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Погледни Сион, града на празничните наши събрания; очите ти ще <b>видят</b> Иерусалим, мирно жилище и непоколебима скиния; стълбовете й никога не ще се изтръгнат, и ни едно от въжата й не ще се скъса.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. великолепно ще цъфти и ще се радва, ще тържествува и се весели; славата на Ливан ще й се даде, великолепието на Кармил и Сарон; те ще <b>видят</b> славата на Господа, величието на нашия Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. иди, кажи на Езекия; тъй казва Господ, Бог на отца ти Давида: чух твоята молитва, <b>видях</b> твоите сълзи, и ето, прибавям към твоите дни петнайсет години,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Аз казвах: не ще <b>видя</b> Господа, Господа в земята на живите; не ще <b>видя</b> вече човек между живеещите в света;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. И попита Исаия: какво <b>видяха</b> те в твоя дом? Езекия отговори: <b>видяха</b> всичко, що има в моя дом; нищо не остана в моята съкровищница, което да им не показах.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. и ще се яви славата Господня, и всяка плът ще <b>види</b> (спасението Божие); защото устата Господни изрекоха това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. за да <b>видят</b> и познаят, и да разгледат и разберат, че ръката Господня е направила това, и Светият Израилев е сътворил това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Кажете, какво има да стане в бъдеще, и ние ще знаем, че вие сте богове, или направете нещо добро, или лошо, за да се почудим и наедно с вас да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Тъй казва Господ, Изкупителят на Израиля, Светият негов, на презирания от всички, на укорявания от народа, на Раба на властителите: царе ще Те <b>видят</b> - и ще станат; князе ще се поклонят заради Господа, Който е верен, заради Светия Израилев, Който Те е избрал.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Възпретна Господ светата Си мишца пред очите на всички народи, - и всички краища земни ще <b>видят</b> спасението на нашия Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. така Той ще смае много народи; царе ще затворят пред Него устата си, защото ще <b>видят</b> онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го <b>видяхме</b>, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Но Господу биде угодно да Го съкруши, и Той Го предаде на мъчение; а кога душата Му принесе' умилостивна жертва, Той ще <b>види</b> дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълнява чрез Неговата ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; <b>видиш</b> ли гол, - облечи го, и от еднокръвния си не се крий.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. И изчезна истината, и който се отдалечава от злото, подлага се на оскърбление. И Господ <b>видя</b> това, и на очите Му беше противно, че няма съд.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И <b>видя</b>, че нямаше човек, и чуди се, че нямаше застъпник; тогава Неговата мишца Му помогна, и правдата Му Го поддържа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Тогава ще <b>видиш</b>, и ще се зарадваш, и сърцето ти ще затрепти и ще се разшири, защото богатството на морето към тебе ще се обърне, имотът на народите към тебе ще дойде.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. и семето им ще бъде известно между народите, и потомството им - всред племената; всички, които ги <b>видят</b>, ще познаят, че те са семе, от Господа благословено.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И народите ще <b>видят</b> твоята правда, и всички царе - твоята слава, и ще те назоват с ново име, което устата Господни ще нарекат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. И ще <b>видите</b> това, и ще се възрадва сърцето ви, и костите ви ще цъфнат като злак, и ръката на Господа ще се яви върху рабите Му, а на враговете Си Той ще се разгневи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Защото Аз зная деянията им и мислите им; и ето, ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще <b>видят</b> славата Ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И ще туря на тях белег, и от спасените измежду тях ще пратя към народите: в Тарсис, в Пула и Луда, към ония, които опъват лък, в Тубала и Явана, в далечните острови, които не са слушали за Мене и не са <b>видели</b> славата Ми; и те ще възвестят на народите Моята слава</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И ще излизат и ще <b>видят</b> труповете на людете, които са отстъпили от Мене; защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне; и ще бъдат гнусота за всяка плът.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Господ ми рече в дните на цар Иосия: <b>видя</b> ли ти, що върши отстъпницата, дъщерята Израилева? Тя ходи на всяка висока планина и под всяко клонесто дърво, и там блудствува.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И след като тя вършеше всичко това, Аз казвах: върни се при Мене; но тя се не върна; и <b>видя</b> това вероломната й сестра Иудея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И <b>видях</b>, че, когато заради всички прелюбодейства на отстъпницата, дъщерята Израилева, Аз я напуснах и й дадох разводно писмо, вероломната й сестра, Иудея, не се побоя, а отиде и сама блудствува'.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. те слъгаха против Господа и рекоха: "няма Го, беда не ще ни сполети, и ние не ще <b>видим</b> ни меч, ни глад.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Не обърна ли се във вашите очи на разбойнишки вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име? Ето, Аз <b>видях</b> това, казва Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Но Ти, Господи Саваот, праведни Съдия, Който изпитваш сърца и утроби, дай да <b>видя</b> Твоето върху тях отмъщение, защото на Тебе поверих моето дело!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. А мене, Господи, Ти знаеш, Ти ме <b>видиш</b> и изпитваш сърцето ми, какво е към Тебе. Отлъчи ги като овци за клане и приготви ги за деня на убиването.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Дълго ли ще тъжи земята, и ще съхне тревата по всички поля? Добитък и птици гинат поради нечестието на жителите й; защото казват: Той не ще <b>види</b>, какво ще стане с нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Видях твоето прелюбодейство и твоите бесни похоти, твоите разпътства и гнусотии по могилите в полето. Горко ти, Иерусалиме! ти и след това не ще се очистиш. А докога още?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Тогава рекох: Господи Боже! ето пророците им казват: меч няма да <b>видите</b>, и глад не ще има у вас, но ще ви дам постоянен мир на това място.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Той ще бъде като мирика в пустиня и не ще <b>види</b>, кога дойде доброто, и ще се засели в горещи пустинни места, в земя безплодна и необитаема.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Защото тъй казва Господ: ето, ще те направя ужас за тебе самия и за всички твои приятели, и ще паднат от меча на враговете си, и очите ти ще <b>видят</b> това. И цял Иуда ще предам в ръцете на вавилонския цар, който ще ги откара във Вавилон и с меч ще ги порази.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Господи на силите! Ти изпитваш праведния и виждаш вътрешността и сърцето. Дай да <b>видя</b> Твоето отмъщение над тях, защото Теб поверих делото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Не плачете за умрелия и не жалете за него; но горко плачете за оногова, който отива в плен, защото той вече няма да се върне и няма да <b>види</b> родината си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И у пророците на Самария Аз <b>видях</b> безумие; те пророкуваха в името на Ваала - и въведоха в заблуда Моя народ Израиля.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Пророк, който е <b>видял</b> сън, нека го и разказва като сън, а у когото е Моето слово, нека говори вярно словото Ми. Какво общо има мекина с чисто зърно? казва Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. И кажи им: тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев: пийте и се опийте, и повръщайте и паднете, и не ставайте, кога <b>видите</b> меча, който ще пратя против вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. затова тъй казва Господ: ето, ще накажа Шемая Нехеламитеца и племето му; не ще има от него човек да живее всред тоя народ и не ще <b>види</b> доброто, което ще сторя на Моя народ, казва Господ; защото той говори против Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. и Седекия, иудейският цар, не ще избегне от ръцете на халдейци, но бездруго ще бъде предаден в ръцете на вавилонския цар, и ще говори с него уста в уста, и очите му ще <b>видят</b> неговите очи;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Ето, насипите достигат до града, за да бъде превзет; и от меч, глад и мор градът се предава в ръцете на халдейци, които воюват против него; каквото Ти говори, се изпълня, и ето, Ти <b>видиш</b> това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. не <b>видиш</b> ли, че тоя народ казва: "двете племена, които Господ избра, Той отхвърли", и с това те презират Моя народ, като че ли той не беше вече народ в очите им?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. и ти не ще избегнеш от ръцете му, но бездруго ще бъдеш хванат и предаден в ръцете му, и очите ти ще <b>видят</b> очите на вавилонския цар, и устата му ще говорят на твоите уста, и ще идеш във Вавилон.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Когато Седекия, иудейски цар, и всички военни люде ги <b>видяха</b>, - побягнаха, и през нощта излязоха из града през царската градина, през портите между двете стени, и тръгнаха по пътя към равнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И когато целият народ, който бе с Исмаила, <b>видя</b> Иоанана, Кареев син, и всички с него военни началници, той се зарадва;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. "не, ние ще отидем в Египетската земя, дето няма да <b>видим</b> война и няма да чуем тръбен глас, и няма да гладуваме, и там ще живеем", -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Защото тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев: както се изля гневът Ми и яростта Ми върху иерусалимските жители, тъй ще се излее яростта Ми върху вас, кога влезете в Египет, и ще бъдете за проклятие и ужас, за позор и укор, и няма вече да <b>видите</b> това място.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев: вие <b>видяхте</b> всичкото бедствие, което напратих върху Иерусалим и върху всички иудейски градове; ето, те сега са запустели, и никой не живее в тях</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. Тежко съгреши Иерусалим, затова и стана отвратителен; всички, които го прославяха, го <b>гледат</b> с презрение, защото <b>видяха</b> голотата му; и сам той въздиша и се обръща назад.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Сега ще <b>видите</b> във Вавилон богове сребърни, златни и дървени, на рамена носени, които внушават страх на езичниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Пазете се, да не заприличате и вие на другоплеменниците, и страхът пред тях да не обхване и вас. Като <b>видите</b> тълпата отпреде и отзаде им да се покланя пред тях, кажете си в ума: Тебе трябва да се покланяме, Владико!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. жреците палят за тях свещници, и повече отколкото за себе си, а те ни едного от тях не могат да <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. При това и самите халдейци ги не зачитат: кога <b>видят</b> ням, който не може да говори, довеждат го при Ваала и молят да проговори, като че Ваал може да чувствува.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. защото той <b>видя</b> пратения от Бога върху вас гняв и каза: чуйте, съжители сионски, Бог напрати върху ми голяма скръб,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Защото, както сега съжителите сионски видяха вашето пленение, тъй ще <b>видят</b> скоро вашето от Бога спасение, което ще ви дойде с голяма слава и величие от Вечния.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>24. Защото, както сега съжителите сионски <b>видяха</b> вашето пленение, тъй ще <b>видят</b> скоро вашето от Бога спасение, което ще ви дойде с голяма слава и величие от Вечния.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Деца, потърпете Божия гняв, който ви е постигнал: преследвал те е враг, но ти скоро ще <b>видиш</b> неговата гибел и ще стъпиш на врата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. В трийсетата година, четвъртия месец, петия ден на месеца, когато бях между преселниците при река Ховар, отвориха се небесата - и аз <b>видях</b> Божии видения.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. И <b>видях</b> като че светнал метал, като че огнен изглед вътре в него наоколо - от бедрата му и нагоре; от бедрата му и надолу <b>видях</b> нещо като огън, и сияние имаше около него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Такова беше видението на отблясъка от славата Господня. Като <b>видях</b> това, паднах ничком и чух гласа на Говорещия, и Той ми рече: "сине човешки! стани на нозете си, и Аз ще говоря с тебе".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И станах, та излязох на полето; и ето, там беше славата Господня, като славата, която <b>видях</b> при река Ховар; и паднах ничком.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И каза ми Той: сине човешки! <b>видиш</b> ли, какво вършат? <b>видиш</b> ли големите гнусотии, които тук върши домът Израилев, за да се отдалеча от Моето светилище? но обърни се, и ще <b>видиш</b> още по-големи гнусотии.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И каза ми: <b>видиш</b> ли, сине човешки, какво вършат на тъмно старейшините на дома Израилев, всеки в своята изписана стая? защото казват: "не ни вижда Господ, Господ остави тая земя".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. И каза ми: <b>видиш</b> ли, сине човешки? малко ли е за дома Иудин, да вършат такива гнусотии, каквито вършат тук? но те и земята напълниха с нечестие, и двойно ме разгневяват; и ето, те поднасят вейки към носовете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видях</b>, и ето на свода, който е над главите на Херувимите, като че камък сапфир, като че нещо прилично на престол се виждаше над тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Това бяха същите животни, които <b>видях</b> в подножието на Бога Израилев при река Ховар. И аз познах, че това са Херувими.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. А лицата им приличаха като ония лица, които <b>видях</b> при река Ховар, - същият вид, същите те. Всеки вървеше право в тая посока, която беше пред лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И дигна ме духът и ме доведе при източните врата на Дома Господен, които гледаха към изток. И ето, - при входа на вратата двайсет и пет човека; и между тях <b>видях</b> Иазания, син Азуров, и Фалтия, син Ванеев, князе народни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И духът ме подигна и ме пренесе във видение, чрез Божия Дух, в Халдея при преселниците. И видението, което <b>видях</b>, избягна от мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Пред очите им вземи товара си на рамо, по мръкнало го изнеси, закрий си лицето, за да не <b>видиш</b> земята; защото Аз те поставих за личба на дома Израилев.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И началникът, който е сред тях, по мръкнало ще дигне товара на рамо и ще излезе. Стената ще пробият, за да го прекарат през нея; той ще закрие лицето си, тъй че не ще <b>види</b> с очи тая земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И ще простра върху него Моята мрежа, и ще бъде хванат в Моите примки, и ще го заведа във Вавилон, в Халдейската земя, но той не ще я <b>види</b>, и там ще умре.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. сине човешки! ето, домът Израилев казва: "пророческото видение, което той <b>видя</b>, ще се сбъдне след много дни, и той пророкува за далечни времена".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Не суетно ли видение <b>видяхте</b> вие? и не лъжливо ли предвестие изричате, думайки: "Господ каза", пък Аз не съм казвал?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. и тогава ще остане в него остатък, синове и дъщери, които ще бъдат изведени оттам; ето, те ще дойдат при вас, и вие ще <b>видите</b> поведението им и делата им и ще се утешите за онова бедствие, що съм напратил върху Иерусалим, за всичко, що съм напратил върху него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Те ще ви утешат, кога <b>видите</b> поведението им и делата им; и ще познаете, че Аз не напразно съм извършил всичко онова, що извърших в него, казва Господ Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И минавах Аз покрай тебе и те <b>видях</b>, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "в кръвта си живей!" Тъй ти казах Аз: "в кръвта си живей!"</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И минавах Аз покрай тебе и те <b>видях</b>, и ето, това беше времето ти, време за любов; и прострях полите на дрехите Си върху тебе и покрих твоята голота; и заклех ти се и встъпих в съюз с тебе, казва Господ Бог, - и ти стана Моя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>37. затова ето, Аз ще събера всички твои любовници, с които ти се наслаждава и които ти люби, с всички ония, които мрази, и ще ги събера отвред против тебе и ще разкрия пред тях твоята голота, и ще <b>видят</b> всичкия ти срам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Защото той е <b>видял</b> и се е отвърнал от всички свои престъпления, каквито е вършил; той ще бъде жив, не ще умре.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И след като почака и <b>видя</b>, че надеждата й пропадна, тя взе друго свое лъвче и го направи млад лъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Туй гадание се <b>видя</b> в очите им лъжовно; но понеже се бяха клели с клетва, той, като си припомни тяхното вероломство, реши да го превземе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Сестра й Охолива <b>видя</b> това и още по-развратна биде в любовта си, и блудството й надмина блудството на сестра й.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Но тая още умножи блудствуванията си, защото, като <b>видя</b> издълбани на стената мъже, нарисувани с бои изображения на халдейци,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. С многото си беззакония в неправедната твоя търговия ти оскверни твоите светилища; и Аз ще извлека изсред тебе огън, който ще те и погълне; и Аз ще те обърна в пепел на земята пред очите на всички, които те <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. Ще ги <b>види</b> фараонът и ще се утеши за цялото си множество, поразен с меч, фараонът и цялата му войска, казва Господ Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Ако пък стражарят <b>види</b> идещия меч и не затръби с тръба, и народът не бъде предупреден, то, кога дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стражаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. и кога някой от ония, които обикалят страната, <b>види</b> човешка кост, ще тури до нея знак, докле погребвачите не я заровят в долината на Гоговото пълчище.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Ще явя славата Си между народите, и всички народи ще <b>видят</b> Моя съд, който Аз ще произведа, и Моята ръка, която Аз ще сложа върху им.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. И каза ми тоя мъж: сине човешки! гледай с очи и чуй с уши и вземай присърце всичко, каквото ще ти показвам, защото ти затова си и доведен тук, за да ти покажа това; всичко, което ще <b>видиш</b>, извести на дома Израилев.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И аз <b>видях</b> върха на Дома в цялата му окръжност; страничните стаи в основата имаха там мярка - цяла тръст, шест пълни лакти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Това видение беше същото, каквото аз <b>видях</b> по-преди, също такова, каквото <b>видях</b>, когато идвах да известя гибелта на града; тия видения бяха подобни на виденията, каквито <b>видях</b> при река Ховар. И аз паднах ничком.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. После ме поведе през северните врата пред лицето на храма, и аз <b>видях</b>, и ето, славата Господня изпълняше дома Господен, и паднах ничком.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. и началникът на скопците каза на Даниила: "боя се от господаря си, царя, който сам ви отреди храна и питие: ако той <b>види</b> лицата ви по-мършави, отколкото у момците, ваши връстници, вие ще турите главата ми в опасност пред царя".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Царят рече на Даниила, който бе наречен Валтасар: "можеш ли ми каза съня, който <b>видях</b>, и какво значи той?"</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Но на небесата има Бог, Който открива тайни; и Той откри на цар Навуходоносора, какво ще бъде в последните дни. Сънят ти и онова, що е <b>видяла</b> главата ти на твоето легло, беше това:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>41. А дето си <b>видял</b> нозете и пръстите на нозете, направени част от грънчарска глина, и част от желязо, то ще е царство разделено, и в него ще остане нещо от якостта на желязото, понеже ти си <b>видял</b> желязо, смесено с грънчарска глина.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. А дето си <b>видял</b> желязо, смесено с грънчарска глина, това значи, че те ще се смесят чрез човешкото семе, но не ще се слеят едно с друго, както желязо се не смесва с глина.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>45. понеже ти <b>видя</b>, че камъкът биде откъснат от планината не с ръце и раздроби желязо, мед, глина, сребро и злато. Великият Бог даде на царя да знае, какво ще бъде след това. И верен е тоя сън, и точно е неговото изтълкуване!"</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>54. Благословен си Ти, Който <b>видиш</b> бездната, Който седиш над Херувими, и си прехвален и прославен вовеки.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>94. И като се събраха сатрапи, наместници, военачалници и съветници цареви, <b>видяха</b>, че върху телата на тия мъже огънят не е имал сила, дори космите на главата не бяха опърлени, и дрехите им не бяха изменени, и дори миризма от изгорено нямаше от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Но <b>видях</b> сън, който ме уплаши, и размишленията върху леглото ми и виденията на главата ми ме смутиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Валтасаре, глава на мъдреците! зная, че в тебе е Духът на Бога Светий, и никаква тайна не те затруднява; обясни ми видението на моя сън, що <b>видях</b>, и какво значи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. А виденията на главата ми върху леглото ми бяха такива: <b>видях</b> - ето, сред земята дърво твърде високо.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Голямо беше това дърво и яко, и височината му достигаше до небето, и <b>видеше</b> се то до краищата на цяла земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И <b>видях</b> във виденията на главата ми върху леглото ми, и ето, от небесата слезе Будният и Светият.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Такъв сън <b>видях</b> аз, цар Навуходоносор; а ти, Валтасаре, кажи, какво значи сънят, понеже никой от мъдреците в моето царство не можа да обясни, какво значи той, а ти можеш, защото в тебе е Духът на Светия Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>17. Дървото, което си <b>видял</b>, което било голямо и яко, с височината си достигнало до небесата и се <b>виждало</b> по цяла земя,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. А дето царят е <b>видял</b> Будния и Светия, Който слизал от небесата и казал: отсечете дървото и го унищожете, само главния му корен оставете в земята, и той във вериги железни и медни сред полската трева да се оросява с небесна роса, и делът му нека бъде с полските зверове, докле не преминат над него седем времена, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. В този същи час подадоха се пръсти от човешка ръка и пишеха срещу светилника върху мазилката на стената на царския дворец, и царят <b>видя</b> пръстите на ръката, която пишеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. В първата година на Валтасара, вавилонския цар, Даниил <b>видя</b> сън и пророчески видения в главата си върху своето легло. Тогава той записа тоя сън, като изложи главното.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; облеклото Му беше бяло като сняг, и космите на главата Му - като чиста вълна; престолът Му - като огнен пламък, колелата Му - като пламтящ огън.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Видях тогава, че за изречените горделиви думи, каквито рогът говори, звярът биде убит пред очите ми, и тялото му смазано и предадено на огън, за да изгори.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И <b>видях</b> във видението, - и когато <b>видях</b>, аз бях в Суза, столица на Еламската област, - и <b>видях</b> във видението, сякаш да бях при река Улай.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Видях, как тоя овен бодеше към запад, към север и към юг, и никой звяр не можеше да устои против него, и никой не можеше да се избави от него; той вършеше, що си искаше, и се големееше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Той се впусна върху оня овен, който имаше рог и когото <b>видях</b> да стои при реката, и се хвърли върху му в силната си ярост.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И <b>видях</b>, как той, като се приближи до овена, разсвирепя срещу него, порази овена и счупи двата му рога; и на овена сили не стигнаха да устои против него, и той го повали на земята и го стъпка, и нямаше никой, който да избави овена от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. докле продължавах молитвата, мъж Гавриил, когото бях <b>видял</b> по-преди във видение, като прилетя бързо, допря се до мене по време на вечерната жертва,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И само един аз, Даниил, <b>видях</b> това видение, а които люде бяха с мене, не видяха това видение; но силен страх нападна върху тях, и те избягаха, за да се скрият;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>7. И само един аз, Даниил, <b>видях</b> това видение, а които люде бяха с мене, не <b>видяха</b> това видение; но силен страх нападна върху тях, и те избягаха, за да се скрият;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Те тъй и сториха, както тя каза: затвориха градинските врата и излязоха през страничните врата, за да донесат, което им бе заповядано, и не <b>видяха</b> старейшините, понеже тия се бяха потулили.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. "ето, градинските врата са затворени, и никой ни не <b>види</b>, и ние имаме похот към тебе, затова съгласи се с нас и прекарай с нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. И когато намиращите се вкъщи чуха вика в градината, втурнаха се през страничните врата, за да <b>видят</b>, какво се е случило с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Ние, като се намирахме на ъгъла на градината и като <b>видяхме</b> такова беззаконие, припнахме към тях</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. и <b>видяхме</b> ги да се съединяват. Оногова не можахме да задържим, защото беше по-силен от нас и, като отвори вратата, изскочи,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>54. И тъй, ако си видял тая, кажи, под кое дърво ги <b>видя</b> да се разговарят един с друг?" Той каза: "под мастиковото".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>54. И тъй, ако си <b>видял</b> тая, кажи, под кое дърво ги <b>видя</b> да се разговарят един с друг?" Той каза: "под мастиковото".</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И <b>видя</b> Ефрем болестта си, и Иуда - раната си; и тръгна Ефрем за Асур и прати при цар Иарева; но той не ще може да ви изцери, и няма да ви излекува от раната.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Като грозде в пустиня Аз намерих Израиля; като пръв плод на смоковница, в първото й време, <b>видях</b> Аз бащите ви, но те отидоха при Ваал-Фегора и се предадоха на срамотии, и сами станаха мръсни като ония, които бяха обикнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Ефрем, както го <b>видях</b> Аз до Тир, е насаден на хубава местност; обаче Ефрем ще изведе децата си при убиец.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Жадуват да <b>видят</b> земния прах върху главата на сиромаха, и пътя на кротките изкривяват; дори баща и син ходят при една жена, за да безчестят светото Ми име.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Видях Господа да стои над жертвеника, и каза: удари в горния праг на вратата, за да се разтърсят спонците, и ги срути върху главите на всички тях, а останалите от тях ще избия Аз с меч: никой от тях, който бяга, няма да избяга, и никой от тях, който иска да се спаси, няма да се спаси.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И <b>видя</b> Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. И излезе Иона из града, седна на изток от града, направи си там сенница и седна под нея на сянка, за да <b>види</b>, какво ще стане с града.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Аз ще пренасям гнева Господен, - защото съм съгрешил пред Него, - докле реши делото ми и извърши съд над мене; тогава Той ще ме изведе на светло, и аз ще <b>видя</b> правдата Му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И ще <b>види</b> това моята неприятелка, и срам ще покрие оная, която ми казваше: "де е Господ, Бог твой?" Ще се нагледат на нея очите ми, как тя ще бъде тъпкана като кал по улици.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Ще <b>видят</b> това народите и ще се засрамят при всичката си мощ; ще турят ръка на уста, ушите им ще оглушеят;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И всеки, щом те <b>види</b>, ще побегне от тебе и ще каже: "разорена е Ниневия! Кой ще я пожали? Де ще намеря утешители за тебе?"</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Горко на тебе, който поднасяш на ближния си питие, смесено с твоя злоба, и го опиваш, за да <b>видиш</b> срамотите му!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Като Те <b>видяха</b>, планини затрепераха, води хлуйнаха; бездната издаде гласа си, нависоко дигна ръцете си;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Господ отмени присъдата над тебе, изгони врага ти! Господ, Цар Израилев, е посред тебе: повече няма да <b>видиш</b> зло.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>3. кой остана между вас, който е <b>видял</b> тоя Дом в предишната му слава, и какъв го вие <b>виждате</b> сега? Не е ли той във вашите очи като да е нищо?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. <b>видях</b> през нощта: ето, един мъж на риж кон стои между мирти, които бяха в глъбнатината, а отзаде му рижи, сиви и бели коне;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Аз попитах: къде отиваш? Той ми рече: да измеря Иерусалим, за да <b>видя</b>, каква му е ширината и каква му е дължината.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Това ще <b>види</b> Аскалон и ще се ужаси, Газа - и ще затрепери силно, и Екрон; защото ще се засрами надеждата му: няма да има цар в Газа, и Аскалон няма да се насели.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Като юнак ще бъде Ефрем; ще се развесели сърцето им като от вино, и ще <b>видят</b> това синовете им и ще се зарадват; във възторг ще бъде сърцето им у Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. И тогава отново ще <b>видите</b> разликата между праведник и нечестивец, между оня, който служи Богу, и оня, който Му не служи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Когато Антиох <b>видя</b>, че царството заякна, замисли да се възцари над Египет, за да царува над двете царства,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. той каза: горко ми! защо се родих да <b>видя</b> разорението на моя народ и разорението на светия град и да оставам тук, когато той е предаден в ръцете на враговете, и светилището - в ръцете на чужденци?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Като <b>видя</b> това, Мататия възревнува, затрепери вътрешността му, яростта му пламна зарад закона, и, като се притече, той го уби при жертвеника.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. които, като <b>видяха</b> идещата насреща им войска, казаха на Иуда: как можем толкова малцина да се бием с такова силно множество? И ние съвсем ослабнахме, понеже днес още не сме яли.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. Но <b>видя</b>, че среброто се привърши в хазната, а данъците в страната са оскъдни поради вълнуванията и разорението, що той произведе в земята, унищожавайки законите, които съществуваха от старо време.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>42. Видя Иуда и братята му, че се умножиха бедствията, и че войските се разположиха на стан в техните предели; узнаха и за заповедта на царя, която беше дал да изпълнят над народа, да го погубят и изтребят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Когато <b>видяха</b> силното и въоръжено пълчище на езичниците и окръжаващата го конница, обучени за война,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И <b>видя</b> той, че ги принудиха на бяг и че палят стана; защото издигащият се дим показваше, що бе станало.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Когато те <b>видяха</b> това, много се изплашиха; а като <b>видяха</b> в равнината и войската на Иуда, готова за бой,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Като <b>видя</b> силното пълчище, той се помоли и каза: благословен си Ти, Спасителю на Израиля, Който си сломил нападението на силния с ръката на Твоя раб Давида и предаде полка на другоплеменниците в ръцете на Сауловия син Ионатана и на неговия оръженосец.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. Лисий, като <b>видя</b> бягането на войската си и храбростта на войниците на Иуда, и че те са готови или да живеят, или да умрат юнашки, тръгна за Антиохия, набра чужденци и, като увеличи предишната си войска, мислеше изново да нападне Иудея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. Видя Иуда, че се почна битката, и писъци от града се издигаха до небето като звук от тръбите и голям вик,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Тогава Иуда прати да <b>видят</b> войската; и известиха му и казаха: "събрали са се при него всички околни нам езичници - твърде многобройна сила,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. Тогава Елеазар, син на Саварана, <b>видя</b> един слон покрит с царска броня, който надминаваше всички, и изглеждаше, че върху него е царят;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Прати сега мъж, комуто ти се доверяваш; нека той иде и <b>види</b> всичкото разорение, що те причиниха нам и в страната на царя, и нека накаже тях и всички, които им помагат".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И <b>видя</b> Иуда всичкото зло, което Алким с другарите си причини на Израилевите синове - повече нежели езичниците -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Когато пък Алким <b>видя</b>, че Иуда и ония, които се намираха с него, се усилиха, и разбра, че не може им противостоя, върна се при царя и жестоко ги обвини.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Иуда узна, че той е дошъл при него с коварство, заради това се уплаши от него и не искаше вече да <b>види</b> лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Но като <b>видяха</b> голямата войска, колко тя е многобройна, те се твърде уплашиха, и мнозина се разбягаха из стана му, и останаха от тях не повече от осемстотин мъже.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Когато Иуда <b>видя</b>, че се разбяга опълчението му, а войната го тревожи, сърцето му се смути, защото нямаше време да ги събере.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Иуда <b>видя</b>, че Вакхид и най-силната част от войската му се намира на дясна страна, и събраха се при него всички храбри по сърце, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Когато ония, които бяха на лявото крило, <b>видяха</b>, че дясното крило е разбито, обърнаха се по стъпките на Иуда и на тия, що бяха с него отзад.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>56. Сега ще изпълня за тебе това, що ми писа, само дойди при мене в Птолемаида, да се <b>видим</b> един с друг, и ще се сродя с тебе, както рече".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>64. Когато клеветниците <b>видяха</b> славата му, как той биде провъзгласяван и как биде облечен в порфира, всички се разбягаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Като <b>видя</b> цар Димитрий, че земята се умири пред него, и нищо не му се противи, разпусна всичките си войски, всекиго в своето място, освен чуждоземните войски, които той бе наел от островите на чуждите народи, поради което всички войски на бащите му го мразеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. Трифон, един от предишните привърженици на Александра, като <b>видя</b>, че всички войски роптаят против Димитрия, отиде при Емалкуя Арабиеца, който бе възпитавал Антиоха, малолетния Александров син,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>49. И <b>видяха</b> гражданите, че иудеите завладяха града, както искаха, отпаднаха духом и почнаха да викат към царя, да го молят и казват:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>73. Тогава ония, които бяха побягнали от него, като <b>видяха</b> това, върнаха се и заедно с него ги преследваха до Кадис, до самия им стан, и там се спряха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Като <b>видя</b> Ионатан, че времето му благоприятствува, избра мъже и ги прати в Рим да възобновят и закрепят приятелството с римляните;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>53. Симон <b>видя</b>, че син му Иоан възмъжа и го тури началник над всички войски; а сам се засели в Газара.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. И <b>видя</b> народът работите на Симона и славата, която се стараеше да спечели за своя народ, и го постави свой началник и първосвещеник, задето направи всичко това, и зарад справедливостта и верността, която той спазваше към своето племе, като всякак се стараеше да въздига своя народ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. И дойде в Иерусалим Атиновий, приятелят на царя, и, като <b>видя</b> славата на Симона и скривалището със златни и сребърни предмети и околното великолепие, учуди се и му обади думите на царя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. но ядосан се върна при царя и му предаде тия думи; разказа му също за славата на Симона и за всичко, което бе <b>видял</b>, и царят се много разгневи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И дигна се той (Иоан) против тях сам и народът му и, като видя, че народът се бои да мине потока, мина пръв; <b>видяха</b> това войниците и минаха след него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>6. И дигна се той (Иоан) против тях сам и народът му и, като <b>видя</b>, че народът се бои да мине потока, мина пръв; <b>видяха</b> това войниците и минаха след него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Имало също в Писанието, че тоя пророк, по божествено към него откровение, заповядал да носят след него скинията и ковчега, при възлизането му на планината, на която Моисей някога възлязъл и оттам <b>видял</b> Божието наследие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Аполоний пък, като се <b>видял</b> с царя, обадил му за казаните богатства, а тоя отредил Илиодора, поставен над държавните работи, пратил го и заповядал да изнесат казаните съкровища.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Който <b>видеше</b> лицето на първосвещеника, усещаше душевен потрес; защото видът му и промененият цвят на лицето показваше неговото душевно смущение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Ония, като <b>видя</b>, че борбата е опасна, и че Аполоний, като военачалник на Келе-Сирия и Финикия, вилнее, увеличавайки злобата на Симона, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>41. Като <b>видяха</b> насилията на Лисимаха, едни грабнаха камъни, други дебели колове, а други грабчеха от земята пръст и всичко заедно хвърляха върху хората на Лисимаха,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. а ония, които се не съгласяваха да прехождат към елинските обичаи, ги убиваха. Тогава именно можеше да се <b>види</b> същинско бедствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Моля те, синко, погледай небето и земята и, като <b>видиш</b> всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Съновидението му беше такова: той <b>видял</b> Ония, бивш първосвещеник, мъж честен и добър, почтен на вид, кротък по нрав, сладкодумен, който от детинство бе ревностно усвоил всичко, що досягаше добродетелта, - <b>видял</b> го, че с прострени ръце се моли за целия народ иудейски.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Макавей, като <b>видя</b> приближаването на многобройна войска, пъстротата на приготвеното оръжие, свирепите зверове, дигна ръце към небето и викаше Господа, Който прави чудеса и всичко вижда, знаейки, че не с оръжие се одържа победа, а Сам Оня, според както Му е угодно, дарува победа на достойните.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Като <b>видяха</b> това и ония, що бяха с него, наченаха заедно с нашите да призовават Вседържителя, за да помогне в тая нужда и да не допусне такава беззаконна и надменна постъпка.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. и, когато той се спусна подире му, го потопи с колесниците му и с множество народ в морските дълбини; а ония, които се надяваха на Тебе, Владика на всяко създание, Ти прекара безвредно; и те, като <b>видяха</b> делата на ръката Ти, възхвалиха Тебе, Вседържителя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Тогава неговите другари и телопазители, като <b>видяха</b> ненадейното и тежко наказание, що го постигна, и като се бояха да се не лиши от живот, бързо го изнесоха, поразени и те сами от необикновен страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>5. Елините пък, които живееха в града и не бяха <b>видели</b> от тях никаква обида, като <b>гледаха</b> неочакваното вълнение поради тия люде и внезапното стичане, макар че не можеха да им помогнат, - понеже наредбата беше царска, - пак ги утешаваха, негодуваха и се надяваха, че тая работа ще се измени;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. На девет и половина часа, служителят, комуто бе възложено да кани, като <b>видя</b>, че поканените се бяха вече събрали, влезе при царя да го буди. След като го събуди с мъка, той обади, че времето за пиршество минава, и даде сметка за това, що му бе поръчано. Царят, като помисли, отиде да пие и заповяда на поканените на пир да седнат на трапезата право срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. А царят, изпълнен с голям гняв, излезе с нечестив замисъл в цял поход със зверовете, като поради жестокото си сърце искаше да <b>види</b> със собствени очи плачевната и бедствена гибел на речените люде.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Когато иудеите <b>видяха</b> праха, що се дигаше от слоновете, които излизаха из портите, и от вървящата след тях въоръжена войска, както и от множеството народ, и чуха дигналите се силни викове, помислиха, че е настанал последният час на живота им и краят на тяхното най-мъчително чакане.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Като го <b>видяха</b> иудеите, дигнаха голям писък към небето, тъй че и в близките долини се отекна, и възбудиха неудържимо състрадание в цялата войска.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Тогава великославният Вседържител и истинският Бог, като яви светото Си лице, отвори небесните врата, отдето слязоха два светли и страшни Ангела, които всички ги <b>видяха</b>, освен иудеите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Защото, като чу вика на иудеите и ги <b>видя</b> всички приникнали за погибел, заплака и с гняв заплашваше приятелите си, думайки:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>37. Завещавам благодат на идещите люде, чиито деца, без да са Ме <b>видели</b> с плътските си очи, но духом вярващи онова, що съм Аз казал, весело ще тържествуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. погрижи се за разслабен и немощен, на хром не се присмивай, защити безрък и сляп доведи да <b>види</b> Моята светлина,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>42. Аз, Ездра, <b>видях</b> на Сион планина голямо множество, което не можах да изброя, - и те всички с песни прославяха Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. Когато дойдох тук, <b>видях</b> нечестия, които нямат брой, и в тая трийсета година от плена душата ми вижда много грешници, - и сърцето ми се стопи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Защото аз <b>видях</b>, как Ти поддържаш тия грешници и щадиш нечестивците, а Своя народ погуби, враговете Си пък запази и не даде за това никаква личба.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. Нито въздаянието им е равномерно, нито трудът им е принесъл плод, защото аз преминах между народите - и <b>видях</b>, че те живеят в изобилие, ако и да не си спомнят за Твоите заповеди.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Ако ми обясниш едно от тях, то и аз ще ти покажа пътя, който искаш да <b>видиш</b>, и ще те науча, отде е произлязло лукавото сърце".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Ако пък Всевишният ти даде да доживееш, ти ще <b>видиш</b>, че след третата тръба веднага ще блесне посред нощ слънцето, и луната - три пъти през деня;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Всеки, който след всичко това, за което ти предсказвах, остане жив, сам ще се спаси и ще <b>види</b> Моето спасение и края на вашия век.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. И ще <b>видят</b> избраните люде, които не са изпитали смърт от раждането си, и ще се измени сърцето на живите и ще се превърне в друго чувство,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Всевишният чу твоя глас; Крепкият <b>видя</b> правилното действие, <b>видя</b> и чистотата, която си пазил от младини.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Който би поискал да влезе в морето и да го <b>види</b>, или да владее над него, ако не мине през тясното, как може стигна до широкото?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Праведните ще претърпят теснота, надявайки се за широко, а живелите нечестиво, ако и да са претърпели теснота, няма да <b>видят</b> широкото".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Той ми отговори и рече: "като измерваш, измервай времето в себе си, и кога <b>видиш</b>, че е изминала една част от посочените преди личби,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>38. Когато говорех това в сърцето си, аз <b>погледнах</b> с очите си и <b>видях</b> отдясно жена: и ето, тя плачеше и ридаеше с висок глас, и силно страдаше душевно; дрехата й бе раздрана, а на главата й - пепел.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>45. и след трийсет години Бог чу мене, твоята рабиня, <b>видя</b> смирението ми, вслуша се в скръбта ми и ми даде син, и аз му се много зарадвах, и мъж ми, и всичките ми съграждани, и ние много прославяхме Всевишния.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. и ме <b>видя</b>, и ето, аз лежах като мъртъв и в несвяст; той ме улови за дясната ръка, подкрепи ме и, като ме изправи на нозе, каза ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. "От това, му отговорих аз, че ти ме остави, и, постъпвайки по твоите думи, излязох на полето, и ето <b>видях</b>, и още виждам онова, за което не мога да разправя".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>44. жената, що ти <b>видя</b>, това е Сион. А което ти каза оная, която ти <b>видя</b> като град, току-що наченал да се зида,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>49. И ето, ти <b>видя</b> подобието й, и как тя скърбеше за сина си, мъчеше се да я утешиш за станалото: това трябваше да ти се открие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И <b>видях</b>, че всичко поднебесно беше му покорно и никой му се не противеше - нито една от съществуващите на земята твари.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Аз <b>видях</b>, че от време на време от дясна страна се издигаха останалите пера, за да началствуват и те, и някои от тях началствуваха, но веднага изчезваха;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. орелът, който ти <b>видя</b> да се издига от морето, е царството, що бе показано във видение на Даниила, твоя брат;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. А дето <b>видя</b>, че голямата глава повече се не явява, това означава, че един от царете ще умре на постелката си, и то с мъки,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. Лъвът, който ти <b>видя</b> да излиза от гората с рев, да говори на орела и да го изобличава в неговите неправди с всичките му думи, които ти чу,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. След това <b>видях</b>, че всички, които бяха се събрали да го победят, много се уплашиха, но пък се одързостиха да воюват.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. А той, когато <b>видя</b>, че множеството устремно иде, не дигна ръка, ни копие държеше, нито някакво военно оръжие;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. но само, както <b>видях</b>, той изпущаше из устата си като че ли огнен лъх и из устните си - като че ли пламенно дишане и от езика си пущаше искри и бури, и всичко това се сля в едно: и огнен лъх, и пламенно дишане, и силна буря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И устремно нападна той това множество, което се бе приготвило да се срази, и изгори всички, тъй че от безбройното множество нищо се не видя, освен прах, и само дъх от дим; <b>видях</b> това и - страх ме обзе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>11. И устремно нападна той това множество, което се бе приготвило да се срази, и изгори всички, тъй че от безбройното множество нищо се не <b>видя</b>, освен прах, и само дъх от дим; <b>видях</b> това и - страх ме обзе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Но за оногова, който е в опасност, по-лесно е да пренесе това, нежели да премине като облак от тоя свят и да не <b>види</b> онова, което ще стане в последните времена". Той ми отговори и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Когато това стане и се явят личбите, които по-преди ти показах, тогава ще се открие Моят Син, Когото ти <b>видя</b> като мъж, който се издига.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. И Сион ще дойде и ще се покаже на всички приготвен и уреден, както ти <b>видя</b> планина, изваяна без ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>47. Всевишният пак ще спре жилите на реката, за да могат те да минат; затова ти <b>видя</b> мирното множество.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>52. И Той ми рече: "както не можеш да издириш и да познаеш онова, що е в морското дълбине, така никой на земята не може да <b>види</b> Моя Син, нито ония, които са с Него, освен през време на деня Му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. личбите, които ти показах, и сънищата, що ти <b>видя</b>, и тълкуванията, които чу, вложи ги в сърцето си,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха <b>видели</b> на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Тогава Ирод, като се <b>видя</b> подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. И като <b>видя</b> Иоан мнозина фарисеи и садукеи, че дохождат при него да се кръстят, рече им: рожби ехиднини! кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и <b>видя</b> Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. народът, който седеше в мрак, <b>видя</b> голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. И като вървеше покрай Галилейско море, <b>видя</b> двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Оттам като отиде по-нататък, <b>видя</b> други двама братя, Иакова Зеведеева и брата му Иоана, в кораб със Зеведея, баща им, които кърпеха мрежите си, и ги повика.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Като <b>видя</b> народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да <b>видят</b> добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще <b>видиш</b>, как да извадиш сламката от окото на брата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го <b>видяха</b>, молиха Го да си отиде от пределите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като <b>видя</b> Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Когато минаваше оттам, Иисус <b>видя</b> едного човека, на име Матей, седнал на митницата, и му казва: върви след Мене. И тоя стана и тръгна след Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Като <b>видяха</b> това, фарисеите рекоха на учениците Му: защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. А Иисус, като се обърна и я <b>видя</b>, рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси? От тоя час жената оздравя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. Като <b>видя</b> тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Фарисеите, като <b>видяха</b> това, рекоха Му: ето, учениците Ти вършат, каквото не е позволено да се върши в събота.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Тогава някой от книжниците и фарисеите отговориха и рекоха: Учителю, искаме да <b>видим</b> личба от Тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да <b>видят</b> и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. защото, истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да <b>видят</b>, каквото вие виждате, и не видяха, и да чуят, каквото вие чувате, и не чуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i><i>17. защото, истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да <b>видят</b>, каквото вие <b>виждате</b>, и не <b>видяха</b>, и да чуят, каквото вие чувате, и не чуха.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. А учениците, като Го <b>видяха</b> да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не <b>видят</b> Сина Човечески да иде в царството Си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. Другарите му, като <b>видяха</b> станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. А първосвещениците и книжниците, като <b>видяха</b> чудесата, що Той стори, и децата, които викаха в храма и думаха: осана Сину Давидову! възнегодуваха</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. и <b>видя</b> край пътя една смоковница, отиде при нея и, като не намери нищо на нея, освен едни листа, каза й: занапред да няма вече плод от тебе вовеки. И смоковницата веднага изсъхна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. защото дойде при вас Иоан по пътя на праведността, и вие му не повярвахте, а митарите и блудниците му повярваха; вие пък, като <b>видяхте</b> това, не се разкаяхте отпосле, за да му повярвате.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Но лозарите, като <b>видяха</b> сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Царят, като влезе да <b>види</b> насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. и всичките си работи вършат, за да ги <b>видят</b> човеците; разширяват своите хранилища * и правят големи полите на дрехите си;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. Защото, казвам ви: няма да Ме <b>видите</b> отсега нататък, докле не кажете: благословен Идещият в име Господне!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. И тъй, кога <b>видите</b> да стои на свето място "мерзостта на запустението", за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира),</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще <b>видят</b> Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>37. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те <b>видяхме</b> гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>44. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те <b>видяхме</b> гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>58. Петър пък вървеше след Него отдалеч до двора на първосвещеника; и, като влезе вътре, седна със слугите, за да <b>види</b> края.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>64. Иисус му отговаря: ти рече; казвам ви обаче: отсега ще <b>видите</b> Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>71. А когато отиваше към вратата, <b>видя</b> го друга и думаше на ония, що бяха там: и тоя беше с Иисуса Назорея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Тогава Иуда, който Го предаде, като <b>видя</b>, че Той е осъден, разкая се и върна трийсетте сребърника на първосвещениците и стареите,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Пилат, като <b>видя</b>, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>54. А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като <b>видяха</b> земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да <b>видят</b> гроба.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го <b>видите</b>. На, казах ви.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. тогава Иисус им казва: не бойте се; идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще Ме <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И когато излизаше от водата, веднага <b>видя</b> да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. А като вървеше покрай Галилейско море, <b>видя</b> Симона и брата му Андрея да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И като отмина малко, Той <b>видя</b> Иакова Зеведеев и брата му Иоана, също в кораб, да кърпят мрежите си;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Като вървеше, <b>видя</b> Левия Алфеев, който седеше на митницата, и му казва: върви след Мене. Той стана и тръгна след Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Книжниците и фарисеите, като <b>видяха</b>, че Той яде с митари и грешници, думаха на учениците Му: как тъй яде и пие Той с митари и грешници?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. А ония, които пасяха свините, избягаха, та разказаха в града и в околността. И жителите излязоха да <b>видят</b>, що се е случило.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. Народът <b>видя</b>, как те заминаваха, и познаха Го мнозина; и пешком се стекоха там от всички градове, изпревариха ги, и се събраха при Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. Иисус, като излезе, <b>видя</b> множество народ и се смили над тях, защото бяха като овци, които нямат пастир; и захвана да ги поучава много.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. И ги <b>видя</b> да се измъчват при плаването, понеже им беше противен вятърът; а около четвърта стража през нощта приближи се до тях, като ходеше по морето, и искаше да ги отмине.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>50. защото всички Го <b>видяха</b> и се смутиха. Той веднага заговори с тях и им рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не <b>видят</b> царството Божие, дошло в сила.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. А когато слизаха от планината, Той им заповяда да не обаждат никому, що <b>видяха</b>, освен кога Син Човечески възкръсне от мъртвите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И доведоха го при Него. Щом бесният Го <b>видя</b>, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. А Иисус, като <b>видя</b>, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Тогава Иоан Му отговори и рече: Учителю, <b>видяхме</b> един човек, който в Твое име изгонваше бесове, а не върви след нас; и му запретихме, защото не ходи след нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Като <b>видя</b> това, Иисус възнегодува и им рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. и като <b>видя</b> отдалеч една смоковница, покрита с листа, отиде, дано намери нещо на нея; но, като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. А Той, като знаеше тяхното лицемерие, рече им: що Ме изкушавате? донесете Ми един динарий да го <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Един от книжниците, като чу препирните им и като <b>видя</b>, че Иисус им отговаряше добре, приближи се и Го попита: коя е първа от всички заповеди?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. Иисус, като <b>видя</b>, че той разумно отговори, рече му: не си далеч от царството Божие. След това никой вече не смееше да Го пита.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. А кога <b>видите</b> "мерзостта на запустението", за която е казал пророк Даниил, да стои, дето не трябва (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>62. Иисус Му рече: Аз съм; и ще <b>видите</b> Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да <b>видим</b> и повярваме. Хулеха Го и разпнатите с Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. А един се затече, натопи гъба в оцет и, като я надяна на тръст, даваше Му да пие, думайки: почакайте да <b>видим</b>, дали ще дойде Илия да Го снеме.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. А стотникът, който стоеше срещу Него, като <b>видя</b>, че Той, след като извика тъй, издъхна, каза: наистина Тоя Човек е бил Син Божий.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Като влязоха в гроба, <b>видяха</b> един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го <b>видите</b>, както ви бе казал.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Най-сетне се яви на самите единайсет, когато вечеряха, и ги смъмри за неверието и жестокосърдието им, че не повярваха на ония, които Го бяха <b>видели</b> възкръснал.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. А когато излезе, не можеше да им продума; и те разбраха, че е <b>видял</b> видение в храма, а той им се обясняваше със знакове, и оставаше ням.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Когато Ангелите си отидоха от тях на небето, пастирите си рекоха един другиму: да идем до Витлеем, и да <b>видим</b> случилото се там, за което ни възвести Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И върнаха се пастирите, славейки и хвалейки Бога за всичко, що чуха и <b>видяха</b>, както им бе казано.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. И като Го <b>видяха</b>, смаяха се; и Му рече майка Му: Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Като <b>видя</b> това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Когато Иисус беше в един град, дойде един човек, цял в проказа, и, като <b>видя</b> Иисуса, падна ничком, па Го молеше и казваше: Господи, ако искаш, можеш ме очисти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. И ужас обвзе всички, и славеха Бога; и като бяха изпълнени със страх, казваха: чудни работи <b>видяхме</b> днес.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. След това Иисус излезе и <b>видя</b> едного митаря, на име Левий, който седеше на митницата, и му рече: върви след Мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>42. Или, как можеш каза на брата си: остави, брате, да извадя сламката от окото ти, когато сам не виждаш гредата в твоето око? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще <b>видиш</b>, как да извадиш сламката от окото на брата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. И отговори им Иисус и рече: идете и разкажете Иоану, каквото <b>видяхте</b> и чухте: слепи прогледват, хроми прохождат, прокажени се очистват, глухи прочуват, мъртви възкръсват, на бедни се благовествува;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. Като <b>видя</b> това фарисеинът, който Го бе поканил, рече в себе си: да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>44. И като се обърна към жената, рече Симону: <b>видиш</b> ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Той, като <b>видя</b> Иисуса, извика, падна пред Него и с висок глас рече: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Моля Ти се, не ме мъчи!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. И излязоха да <b>видят</b> станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>47. Жената, като <b>видя</b>, че не можа да се укрие, разтреперена се приближи и, като падна пред Него, изяви Му пред целия народ, защо се бе допряла до Него, и как веднага се е излекувала.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И рече Ирод: Иоана аз обезглавих; кой пък ще да е Тоя, за Когото слушам такива неща? И търсеше случай да Го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Казвам ви наистина: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не <b>видят</b> царството Божие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън; но, като се събудиха, <b>видяха</b> славата Му и двамата мъже, които стояха с Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. И когато се чу тоя глас, Иисус бе останал Сам. И те замълчаха и никому не обадиха през тия дни за това, що <b>видяха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>49. А Иоан продума и рече: Наставниче, <b>видяхме</b> човек, който в Твое име изгонва бесове, и му забранихме, защото не ходи с нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>54. Като <b>видяха</b> това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Защото, казвам ви, много пророци и царе искаха да <b>видят</b>, що вие виждате, и не видяха, и да чуят, що чувате, и не чуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i><i>24. Защото, казвам ви, много пророци и царе искаха да <b>видят</b>, що вие <b>виждате</b>, и не <b>видяха</b>, и да чуят, що чувате, и не чуха.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>54. Заговори и към народа: кога <b>видите</b> облак да се дига от запад, тозчас казвате: дъжд ще вали; тъй и бива;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Там ще бъде плач и скърцане със зъби, кога <b>видите</b> Авраама, Исаака и Иакова и всички пророци в царството Божие, а себе си изгонвани навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. Ето, оставя се вам домът ви пуст. И казвам ви, че няма да Ме <b>видите</b>, докле не дойде време да кажете: благословен Идещият в име Господне!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, <b>видя</b> го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. И каза на учениците: ще дойдат дни, когато ще пожелаете да <b>видите</b> поне един от дните на Сина Човечески, и няма да видите;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Донасяха при Него и младенци, за да се докосне до тях; а учениците, като <b>видяха</b> това, забраниха им.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Като <b>видя</b>, че той се натъжи, Иисус рече: колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като <b>видя</b> това, въздаде Богу хвала.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, <b>видя</b> го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>37. А когато наближаваше вече да превали Елеонската планина, цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха <b>видели</b>,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Тогава господарят на лозето рече: какво да сторя? Ще изпратя моя обичан син; може би, като го <b>видят</b>, ще се засрамят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Но лозарите, като го <b>видяха</b>, размишляваха помежду си, казвайки: този е наследникът; хайде да го убием, за да стане наследството му наше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. А Ирод, като <b>видя</b> Иисуса, много се зарадва, понеже отдавна желаеше да Го види, тъй като беше слушал много за Него, и се надяваше да види някое чудо да стане от Него,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. А Ирод, като <b>видя</b> Иисуса, много се зарадва, понеже отдавна желаеше да Го <b>види</b>, тъй като беше слушал много за Него, и се надяваше да <b>види</b> някое чудо да стане от Него,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. И целият народ, който се бе събрал на това зрелище, като <b>видя</b> станалото, връщаше се, удряйки се в гърди.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>55. Вървяха подире и жените, които бяха дошли с Иисуса от Галилея, и <b>видяха</b> гроба и как бе положено тялото Му;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Но Петър стана, затече се към гроба и, като се наведе, <b>видя</b> вътре само повивките и се върна, чудейки се сам в себе си за станалото.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние <b>видяхме</b> славата Му, слава като на Единороден от Отца.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. И свидетелствуваше Иоан, казвайки: <b>видях</b> Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. Аз Го не познавах; но Оня, Който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над Когото <b>видиш</b> да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Светий.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. А Иисус, като се обърна и ги <b>видя</b>, че идат подире Му, казва им: какво търсите? Те Му отговориха: Рави! (което значи: учителю) де живееш?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. Казва им: дойдете и вижте. Те отидоха и <b>видяха</b>, де живее; и престояха оня ден при Него. Часът беше около десетия.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>47. Иисус <b>видя</b> Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, <b>видях</b> те.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>50. Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: <b>видях</b> те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>50. Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: <b>видях</b> те под смоковницата; по-големи неща от това ще <b>видиш</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Иисус му отговори и рече: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да <b>види</b> царството Божие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще <b>види</b> живот, и гневът Божий пребъдва върху него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>45. Когато, прочее, дойде в Галилея, галилейци Го приеха, защото бяха <b>видели</b> всичко, що бе извършил в Иерусалим на празника, - понеже и те бяха ходили на празника.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Иисус, като го <b>видя</b> да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. На това Иисус им рече: истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не <b>види</b> Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. А Иисус, като дигна очи и <b>видя</b>, че множество народ иде към Него, казва на Филипа: отде да купим хляб, за да ядат тия?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Тогава човеците, като <b>видяха</b> чудото, направено от Иисуса, рекоха: Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. На другия ден народът, който стоеше отвъд морето, <b>видя</b>, че там, освен един кораб, в който бяха влезли учениците Му, друг нямаше, и че Иисус не бе влизал в кораба с учениците Си, а учениците Му сами бяха отплували.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И тъй, когато народът <b>видя</b>, че там няма Иисуса, нито учениците Му, влезе в кораби и преплува в Капернаум, да дири Иисуса.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Иисус им отговори и рече: истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че <b>видяхте</b> чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който <b>види</b> Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>46. Това не значи, че Отца е <b>видял</b> друг някой, освен Онзи, Който е от Бога; Тоя именно е <b>видял</b> Отца.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Тогава Му рекоха братята Му: замини оттук и иди в Иудея, за да <b>видят</b> и Твоите ученици делата, що вършиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Като се поизправи и не <b>видя</b> никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. Иудеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като <b>видяха</b>, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире й, мислейки, че отива на гроба - да плаче там.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. А Мария, като стигна там, дето беше Иисус, и Го <b>видя</b>, падна при нозете Му и рече: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>45. Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и <b>видяха</b>, що стори Иисус, повярваха в Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да <b>видят</b> и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. те се приближиха до Филипа, който беше от Витсаида Галилейска, и го молеха, думайки: господине, искаме да <b>видим</b> Иисуса.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. "Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не <b>видят</b> и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Каза му Иисус: толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е <b>видял</b> Мене, <b>видял</b> е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не <b>види</b>, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не щяха да имат; а сега и <b>видяха</b>, и намразиха, и Мене, и Отца Ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>17. Тогава някои от учениците Му си рекоха един другиму: що е това, дето ни казва: още малко, и няма да Ме <b>виждате</b>, и пак: след малко, и ще Ме <b>видите</b>, и че Аз отивам при Отца?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви <b>видя</b>, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Един от слугите първосвещеникови, сродник на оногова, комуто Петър бе отрязал ухото, казва: не те ли <b>видях</b> аз в градината с Него?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. А когато първосвещениците и слугите Го <b>видяха</b>, завикаха и казваха: разпни, разпни Го! Пилат им казва: вие Го вземете и разпнете, защото аз не намирам у Него вина.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. А Иисус, като <b>видя</b> майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. И който <b>видя</b>, засвидетелствува, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истина, за да повярвате вие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като <b>видяха</b> Господа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. Другите ученици му казваха: <b>видяхме</b> Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>25. Другите ученици му казваха: <b>видяхме</b> Господа. А той им рече: ако не <b>видя</b> на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. и рекоха: мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го <b>видяхте</b> да отива на небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. предвидя и каза за възкресението на Христа, че душата Му не бе оставена в ада, и плътта Му не <b>видя</b> тление.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Като <b>видя</b> това Петър, каза към народа: мъже израилтяни, какво се чудите на това, или какво сте се вгледали в нас, като че ли със своя сила или благочестие сме направили тоя да ходи?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. И всички, които седяха в синедриона, се вгледаха в него и <b>видяха</b>, че лицето му беше като лице на Ангел.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>31. Моисей, като <b>видя</b>, почуди се на туй видение; а кога се приближи да <b>разгледа</b>, дойде до него глас Господен:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. Аз <b>видях</b>, <b>видях</b> неволите на Моя народ в Египет и чух стенанията му, та слязох да го избавя; и сега дойди, ще те пратя в Египет".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>44. Скинията на свидетелството бе сред нашите отци в пустинята, както бе заповядал Оня, Който говори на Моисея да я направи по образец, какъвто бе <b>видял</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>55. А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, <b>видя</b> славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не <b>видя</b>, и радостен продължи пътя си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Но Варнава, като го взе, отведе го при апостолите и разказа им, как той <b>видял</b> по пътя Господа и че му говорил Господ, и как той в Дамаск открито проповядвал в името на Иисуса.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. Петър отпрати всички вън и, като коленичи, помоли се, па се обърна към тялото и рече: Тавито, стани! И тя отвори очите си и, като <b>видя</b> Петра, седна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Около деветия час през деня той <b>видя</b> явно във видение Ангел Божий, който влезе при него и му рече: Корнилие!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. И когато Петър беше в недоумение, какво ли значи видението, което <b>видя</b>, ето човеците, пратени от Корнилия, разпитвайки за Симоновата къща, спряха се пред вратата</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. аз бях в град Иопия и, като се молех, унесох се и <b>видях</b> видение: слизаше някакъв съд, сякаш голямо платнище, спущано от небето за четирите краища, и приближи до мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Той ни разказа, как <b>видял</b> в къщата си Ангел (светий), който застанал и му рекъл: прати в Иопия човеци и повикай Симона, наречен Петър;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Той, като пристигна и <b>видя</b> Божията благодат, зарадва се и увещаваше всички с искрено сърце да пребъдват в Господа,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>36. Защото Давид, като послужи на своя род, чрез Божията воля почина и се присъедини към отците си и <b>видя</b> тление,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>45. Но иудеите, като <b>видяха</b> множеството, изпълниха се със завист и противоречеха на това, що говореше Павел, като възразяваха и хулеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. А тълпите народ, като <b>видяха</b>, какво стори Павел, издигнаха глас и казваха по ликаонски: боговете в образ човешки са слезли при нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Тогава господарите й, като <b>видяха</b>, че изчезна надеждата им за печалба, хванаха Павла и Сила и ги завлякоха на тържището при началниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. А тъмничният стражар, като се събуди и <b>видя</b>, че тъмничните врати са отворени, извади меч и искаше да се убие, понеже мислеше, че затворниците са избягали.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. А когато се свърши това, Павел си тури наум, като премине Македония и Ахаия, да иде в Иерусалим, и каза: след като бъда там, трябва да <b>видя</b> и Рим.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И сега, ето, аз зная, че няма вече да <b>видите</b> лицето ми всички вие, между които ходих и проповядвах царството Божие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. наскърбени най-много от думата, що каза, че няма вече да <b>видят</b> лицето му. И го изпроводиха до кораба.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. А когато щяха да се свършат седемте дена, асийските иудеи, като го <b>видяха</b> в храма, побуниха целия народ и туриха ръце на него,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. Защото преди това бяха <b>видели</b> в града с него ефесеца Трофима и мислеха, че Павел го е въвел в храма.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. а той веднага взе войници и стотници и се спусна срещу тях; те, като <b>видяха</b> хилядника и войниците, престанаха да бият Павла;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Ония, които бяха с мене, <b>видяха</b> светлината и се уплашиха; но гласа на Оногова, Който ми говореше, не чуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. А той ми каза: Бог на нашите отци те е отредил да познаеш волята Му, да <b>видиш</b> Праведника и да чуеш глас от устата Му,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. и Го <b>видях</b> да ми казва: побързай та излез скоро от Иерусалим, защото няма да приемат твоето свидетелство за Мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. посред ден на пътя, царю, <b>видях</b> от небето по-силна от слънчево сияние светлина, която огря мене и вървящите с мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Но стани и се изправи на нозете си; защото Аз затова ти се и явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си <b>видял</b> и каквото ще ти открия,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Туземците, като <b>видяха</b> змията, увиснала на ръката му, думаха помежду си: тоя човек е наистина убиец; затова, макар да се е избавил от морето, Божието правосъдие го не оставя да живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. А те очакваха да му се яви оток, или веднага да падне мъртъв. Но, като чакаха дълго време и <b>видяха</b>, че му не ставаше никакво зло, измениха мнение и думаха, че той е бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Тамошните братя, като чуха за нас, излязоха да ни посрещнат до Апиевия площад и до Три кръчми. Като ги <b>видя</b> Павел, поблагодари на Бога и се ободри.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. По тая причина ви и повиках да се <b>видим</b> и поговорим; защото заради надеждата Израилева съм окован с тия вериги.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. "иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и няма да разберете, с очи ще гледате, и няма да <b>видите</b>,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши мъчно слушат, и затворили са очите си, за да не би някак с очи да <b>видят</b> и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Ето, ние облажаваме търпеливите. Слушали сте за търпението на Иова и <b>видяхте</b> какъв край му даде Господ, защото Господ е много милосърден и състрадателен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. Когото обичате, без да сте Го <b>видели</b>, и в Когото вярвайки сега, без да Го <b>виждате</b>, радвате се с неизказана и преславна радост,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. имайки помежду си добри обноски сред езичниците, та те, кога ви корят като злосторници, щом <b>видят</b> добрите ви дела, да прославят Бога в деня на посещението.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. "Защото, който обича живота и иска да <b>види</b> добри дни, нека държи езика си от зло и устата си от говорене коварни думи,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>1. Което е било отначало, което сме чули, което сме <b>видели</b> с очите си, което сме <b>наблюдавали</b> и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. (и животът се яви, и ние <b>видяхме</b>, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам),</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. което сме <b>видели</b> и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го <b>видим</b> както си е.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Всякой, който пребъдва в Него, не съгрешава; всякой, който съгрешава, не Го е <b>видял</b>, нито Го е познал.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. А който има световните блага, пък като <b>види</b> брата си в немотия, затвори от него сърцето си, - как пребъдва в такъв Божията любов?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Бога никой никога не е <b>видял</b>. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е <b>видял</b>, как може да люби Бога, Когото не е видял?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Ако някой <b>види</b> брата си да съгрешава с грях не за смърт, нека се моли, и Бог ще даде живот нему, - сиреч, на оногова, който съгрешава не за смърт. Има грях за смърт: не за него, казвам, да се моли.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Възлюбений, не подражавай на злото, а на доброто. Който прави добро, от Бога е, а който прави зло, не е <b>видял</b> Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. а, както е писано: "ония, на които не беше известено за Него, ще <b>видят</b>, и ония, които не бяха чули, ще узнаят".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви <b>видя</b> и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Защото, ако някой <b>види</b>, че ти, който разбираш, седиш на трапеза в капище, то неговата съвест, като на немощен, не ще ли го насърчи да яде идолски жертви?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Не съм ли апостол? Не съм ли свободен? Не съм ли <b>видял</b> Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Защото не искам сега да ви <b>видя</b> само пътем; а се надявам, ако позволи Господ, да прекарам помежду ви няколко време.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Отпосле, подир три години, възлязох в Иерусалим да се <b>видя</b> с Петра, и преседях у него петнайсет дена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Напротив, като <b>видяха</b>, че мене е поверено да благовестя на необрязаните, както Петру - на обрязаните</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Но, когато <b>видях</b>, че те не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки иудеин, живееш по езически, а не по иудейски, защо караш езичниците да живеят по иудейски?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Само живейте достойно за Христовото благовестие, та, дойда ли и ви <b>видя</b>, или отсъствувам, да чуя за вас, че стоите в един дух, като се подвизавате единодушно за евангелската вяра,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Поради това изпратих го по-скоро, та, като го <b>видите</b> пак, да се зарадвате, и аз да бъда по-малко наскърбен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Желая да знаете, в каква голяма борба съм заради вас и заради ония, които са в Лаодикия и в Иерапол, и заради всички, които не са ме <b>видели</b> лично,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Никой преднамерено да ви не прелъстява със смиреномъдрие и служене на Ангелите, като се впуска в онова, що не е <b>видял</b>, като безразсъдно се гордее с плътския си ум</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. А ние, братя, осиротели от вас за късо време по лице, а не по сърце, с още по-голямо желание се старахме да <b>видим</b> лицето ви.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Но сега, след като от вас дойде Тимотей при нас и ни донесе добра вест за вашата вяра и любов, и че винаги имате добър спомен за нас и копнеете да ни <b>видите</b>, както и ние вас, -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. като денем и нощем твърде усърдно се молим, за да <b>видим</b> лицето ви и да допълним недостига на вашата вяра!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Който е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да <b>види</b>. Нему чест и владичество вовеки. Амин.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>16. Който е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е <b>видял</b>, нито може да <b>види</b>. Нему чест и владичество вовеки. Амин.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. като не напущаме събранието си, както някои имат обичай, а да се подканяме един други, и толкова повече, колкото <b>видите</b>, че приближава денят съдни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Чрез вяра Енох бе преселен, за да не <b>види</b> смърт; и не се намери, понеже Бог го пресели. Защото преди преселянето си той получи свидетелство, че е угодил Богу.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Всички тия умряха с вяра, без да получат обещанията, а само отдалеч ги <b>видяха</b> и се увериха, приветствуваха ги и изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. С вяра Моисей, след като се роди, три месеца биде скриван от родителите си, защото <b>видяха</b>, че детето е хубаво, и се не уплашиха от царската заповед.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Ето, иде с облаците, и ще Го <b>види</b> всяко око, и ония, които Го прободоха; и ще се разплачат пред Него всички земни племена. Да, амин!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. и туй, що <b>видиш</b>, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И обърнах се да видя, отде иде гласът, който говореше с мене; и като се обърнах, <b>видях</b> седем златни светилника,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>12. И обърнах се да <b>видя</b>, отде иде гласът, който говореше с мене; и като се обърнах, <b>видях</b> седем златни светилника,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Щом Го <b>видях</b>, паднах при нозете Му като мъртъв. Той тури върху ми дясната Си ръка и ми каза: не бой се; Аз съм първият и последният</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Това е тайната на седемте звезди, които ти <b>видя</b> в десницата Ми, и на седемте златни светилници: седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника, що <b>видя</b>, са седемте църкви.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Около престола пък имаше двайсет и четири престола; а на престолите <b>видях</b> седнали двайсет и четири старци, облечени с бели дрехи, и на главите си имаха златни венци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видях</b> в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И <b>видях</b> силен Ангел, който викаше с висок глас: кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите й?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. След това <b>видях</b> и чух гласа на много Ангели около престола и около животните и старците (и броят им беше много милиони),</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видях</b>, когато Агнецът сне един от седемте печата, и чух едно от четирите животни да говори като с глас на гръмотевица: дойди и гледай!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И <b>видях</b>, и ето бял кон, и на него ездач с лък; и даден му бе венец, и той излезе като победител, за да победи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. А когато сне третия печат, чух третото животно да говори: дойди и гледай! И <b>видях</b>, ето вран кон, и върху него ездач с къпони в ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И <b>видях</b>, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му; и им се даде власт над четвъртата част на земята - да умъртвяват с меч и глад, с мор и със земни зверове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. А когато сне петия печат, <b>видях</b> под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И <b>видях</b>, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. След туй <b>видях</b> четири Ангела да стоят на четирите ъгли на земята, държейки четирите земни ветрове, за да не духа вятър нито на земята, нито на морето, нито на някое дърво.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И <b>видях</b> друг Ангел да възлиза от изгрев-слънце, който имаше печат на Живия Бог. И той извика с висок глас към четирите Ангела, на които бе дадено да повредят земята и морето, казвайки:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. След туй <b>видях</b>, и ето, голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, - от всички племена и колена, народи и езици; те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И <b>видях</b> и чух един Ангел, да хвърка посред небето и да вика с висок глас: горко, горко, горко на живеещите по земята от останалите тръбни гласове на тримата Ангели, които ще тръбят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Затръби и петият Ангел, и <b>видях</b> звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. И тъй, <b>видях</b> конете във видението и ездачите им, облечени в брони огнени, хиацинтови и жупелни; главите на конете бяха като глави на лъвове, и от устата им излизаше огън, дим и жупел.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видях</b> друг, силен Ангел да слиза от небето, обгърнат от облак, над главата му дъга, и лицето му като слънце, а нозете му като огнени стълбове;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Тогава ще чуят висок глас от небето да им казва: възлезте тука. И ще възлязат на небето в облак, и враговете им ще ги <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. След това застанах на морския пясък и <b>видях</b> да излиза от морето звяр със седем глави и десет рога; на роговете му имаше десет корони, а на главите му - богохулни имена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Звярът, който <b>видях</b>, приличаше на леопард; нозете му бяха като на мечка, а устата му - като уста на лъв; и даде му змеят силата си, и престола си, и голяма власт.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И <b>видях</b>, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравя. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра; и се поклониха на змея, който бе дал власт на звяра,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И <b>видях</b> друг Ангел да хвърчи посред небето, който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видях</b> друга поличба на небето, голяма и чудна: седем Ангели, които държаха седемте последни порази, защото с тях се свърши Божият гняв.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. И <b>видях</b> като че ли стъклено море, смесено с огън; а ония, които победиха звяра и образа му, белега му и числото на името му, стояха на това стъклено море и държаха гусли Божии.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И <b>видях</b> да излизат от устата на змея и от устата на звяра и от устата на лъжепророка три нечисти духа, подобни на жаби:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И ме отнесе духом в пустиня; и <b>видях</b> една жена да седи на червен звяр, който беше пълен с богохулни имена и имаше седем глави и десет рога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Видях, че жената беше пияна от кръвта на светиите и от кръвта на свидетелите Иисусови, и, като я <b>видях</b>, почудих се твърде много.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Звярът, който ти видя, беше и го няма; той ще излезе от бездната, и ще загине; и ония земни жители, чиито имена не са вписани в книгата на живота от създание мира, ще се почудят, като <b>видят</b>, че звярът беше и го няма, макар и да съществува.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. Звярът, който ти <b>видя</b>, беше и го няма; той ще излезе от бездната, и ще загине; и ония земни жители, чиито имена не са вписани в книгата на живота от създание мира, ще се почудят, като <b>видят</b>, че звярът беше и го няма, макар и да съществува.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. А десетте рога, що <b>видя</b>, са десет царе, които още не са получили царство, но като царе ще получат власт само за един час заедно със звяра.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. А десетте рога, що <b>видя</b> на звяра, те ще намразят блудницата, ще я направят пуста и гола, плътта й ще изядат, а сама нея на огън ще изгорят,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. След това <b>видях</b> да слиза от небето друг Ангел, който имаше голяма власт; и земята светна от неговия блясък.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Колкото се е прославила и живяла разкошно, толкова мъка и скръб й върнете; понеже тя казва в сърцето си: седя като царица, вдовица не съм и скръб няма да <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствували с нея и живели разкошно, кога <b>видят</b> дима от изгарянето й,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И <b>видях</b> небето отворено, и ето, кон бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и Той праведно съди и воюва;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. След това <b>видях</b> един Ангел да стои на слънцето; той извика с висок глас и каза на всички птици, хвърчащи сред небето: долетете и се съберете на великата вечеря Божия,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Тогава <b>видях</b> звяра и царете земни и техните воинства, събрани, за да воюват против Седналия на коня и воинството Му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. И <b>видях</b> престоли и седналите на тях, на които бе дадено да съдят; <b>видях</b> и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие, и ония, които се не поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си. Те оживяха и царуваха с Христа през хилядата години;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И <b>видях</b> голям бял престол и Седналия на него, от Чието лице побягна земята и небето, и за тях се място не намери.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. След това <b>видях</b> мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога; отвориха се книги; отвори се и друга книга - книгата на живота; и съдени бяха мъртвите по записаното в книгите, според делата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. И <b>видях</b> ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Тогава аз, Иоан, <b>видях</b> светия град Иерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И аз, Иоан, гледах и чувах това. А когато чух и <b>видях</b>, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това;</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Четри нощи ровихме с ноги песъкан, най-сетне се крати — впрехме в баир, в планина. Започнахме да намираме и вода — истинска вода като тукашната, дето тече. Два дена вървехме все въз трап, ала щом го прехвърлихме, пак се <b>видехме</b> в поле. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Ние единайсет години аскерлък правихме и вие толкова ще седите. Чек тогава можете да <b>видите</b> майка и баща. Ала може и да ги не <b>видите</b>. И ние като вас дойдохме хиляда души, а вижте колко останахме... шейсе. Другите измреха. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ала то не било една беля. Сега пък доде дочекаме да дойде параход да ни натовари, зор <b>видехме</b>. Я седех на Еменското пристанище един месец, други беха седели по три и четри месеца. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ага дойде параходан, рекаха, дето са правили аскерлък по дванайсе години, тех най-напред ще вдигне. Стана пак една бъркотие, не ти е работа. Както и да е, дойде и моят ред. И хайде — в задна диря. Та пак крак Бейрут, та пак през Боаза, доде най-сетне се <b>видехме</b> в Селеник. От нашите шейсе дьовленци седем души бехме останали живи. Другите беха измрели по чуждите земи. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i><i>Сутринта като станах и излезох от познатите, <b>гледам</b> в среде селоно много хора. Минах и я край тех, но не познах никого. Хубаво, ама ага позаминах и <b>погледнах</b> назад, че <b>видех</b> нашият кон. Коня познах. Жив си беше. Поогледах се, тогава <b>видех</b> бубайко, брат ми и мижо. Ако не беше конят, немаше да се сетя, че са те. И те немаше да ме познаят. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Да — съгласил се Барбата, — я ще да однеса пиронете в Алакьой. Пък и Синапя отколе иска да ме <b>види</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Всичките люде наоколо се разплакали, ага <b>гледали</b> как са се вгребили майката и конян и как желно в едно цирикат и плачат. Майката — за синчока, конят — за стопанина. И всички <b>видели</b> как чучурили солзи и от очите на коня. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>На петия ден пак Сивкуски Гочу рече: „Ние мъжете ще слезем долу в село да <b>видим</b> какво е станало, пък вие жените и децата седите тука до огъня и ни чекайте.” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ага отишли до Дльоговце в отсрещната махала, <b>видели</b>, че селото е олекнало — тук-там са се меркали манафища. Тогава нашите са беха спуснали по края, нашли един заклан вол, резнали от месото му, та че; намерили и харкома [*] и сол, та ги донесоха горе на колибата. Свариха месото и на всички дадоха по една малка парчинка [*]. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>На сетния ден пак слезоха в село — тогава донесаха говежди гьон и три-четири сдупчени чувала. От кожата сториха и на малки и големи по един чифт цървуле, пък от чувалите — на всички навуе. Щом <b>видеха</b>, че сме се обули, наредиха: „Хатте сега да си вървим в село!” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>ризка и едно халенце [*]. Тия работи беше ги й дала една позната жена, защото бе <b>видела</b>, че майка ще ражда. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Заборих да кажа, та ще се повърна: ага слезахме от колибата и наближихме дома, че <b>видехме</b> долу, дето е Кьоргоговската воденица, двамина манавища надупени, умрели. И сетне ходехме да ги <b>гледаме</b>. Те беха облечени с черни дрехи. Майка ни се караше да не ходим, ала ние деца, пак си ходехме. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>По това време се думаше „Керимат”, та „Керимат”— разбойник некаков. Керимат бил на „Червенон”, щел да дойде в село, всичко щел да изгори, изколи и избеси. Та хората да са „на ухо”, да се наслушват. Ала аго дойдоха руснаците, и Керимат, и манафищата всички се ройнаха като еребичени пилце, та едно с друго се не <b>видеха</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Минаха две недели и я требаше да напускам веке Ветрен и си търся къде да кондисам. В тоя ден целото село, мъжко и женско, излезнаха да ме изпратят. Секи носи котле вино и кани. Тръгнах към Белово, а хората не се връщат. Бре да се не. <b>види</b>, а брат ми треба да си земе дрехите. Най-сетне кандисаха, върнаха се, а ние с брата повървяхме още малко, свалих дрехите, облекох моите чешири и хайде към Белово, </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Щом <b>видех</b> онея черни разбойничища как размахват ножове и джеллатоват човека, йе се състинах, зелипих се до едно дърво в гората и оттам се не поклатих. От уплаха и мене кръвчица не остана — побелех като киреч. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ага бех малка, еднъж се бех заблела с други деца по двора. И както си играех, <b>видех</b> да дойде Мехмед, Исенпашовия син. Ие се плахнах и побегнах. Той се грабна след мене, зарука ме галено и ми фърли в нотите седем ли, осем ли дюкме. Йе се наведох, сбрах ги и пак фукнах. Отнесох дюкмете на майка, мислех, че ще й стане драго, пък тя се завайка и заплака: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Осем часа вървехме с пампор по морето. Най-сетне стигнахме в Стамбол и там с питане найдохме хюкюматя. Заведоха ни при кадията. Той се зачуди, ката <b>видя</b> кръвта по моята глава от бахтането. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Майка беше ме отписала. Немаше я и у дома, ага си дойдох — пак бе отишла да се трепе по Исенпашовите ниви. Порукаха я и ага ме <b>видя</b>, не може да ме познае. Родната ми майчица не може да ме познае — толкова бех изтьоглила. Тогава заплаках — добален ми за майка, добалне ми за без време загубения бубайко, добалне ми и за мене си. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Беището <b>гледа</b>, <b>гледа</b> бележката, чуди се и както зе да се чуди, мене ме жегна нещо по корема. „Тоя — викам си на акъла — е намислил нещо, ама де да <b>видим</b>.” И както си се мислям я, беището рече: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Най-сетне капитанските панталоне били готови. Взел си ги капитана и отишъл на парахода, в неговата си стая да ги мери. Вдигнали се с него и шавачите да <b>видят</b> как ще му стоят. Какво да видят? Отдолу широки таман 60 санти, пък горе в кръста не могат да се закопчат — най-малко две педи били по-тесни. Капитанището почервенело, разфучело се като бик. Манол видел накъде върви работата, смигнал скришом на Граматиката и Колю и им се възкарал на гръцки, та да се сети и капитана: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Най-сетне капитанските панталоне били готови. Взел си ги капитана и отишъл на парахода, в неговата си стая да ги мери. Вдигнали се с него и шавачите да <b>видят</b> как ще му стоят. Какво да видят? Отдолу широки таман 60 санти, пък горе в кръста не могат да се закопчат — най-малко две педи били по-тесни. Капитанището почервенело, разфучело се като бик. Манол <b>видел</b> накъде върви работата, смигнал скришом на Граматиката и Колю и им се възкарал на гръцки, та да се сети и капитана: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Е, зле се фанах с тебе, бай Тодоре, ами барем вържи и един месал мисирено брашно, та да <b>видим</b> до къде ще я изкараме. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Качихме се ние на влака, нагласихме се в един конски вагон и паф-пуф, паф-пуф, отсурнахме се в София. Другите ахрентища се натъркаляха по гарата, там да чекат, пък я излезах да се поразходя из града. Видех една червена арабица [*] празна — само с едни чилек. Попитах го негова ли си е тая арабина. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Настигнах нашенците и по едни кьорави пътеки — ха бре, де бре — та в Дупница. Великден беше. Людете носеха червени яйца. Моите аретлици пак налегаха да почиват, пък я отидах на пазаря — да <b>видя</b> дупнишки пазар. Завъртех се около една сергия с ножове. Ножарят ме пита: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ага на другия ден Балабански, чорбаджията, пратил бележка: „Куркутюв да дойде при мене!” Зачудих се за какво ли ме рука. Дали нема да ме бутнат в реката, да ме удавят и никой да ме не <b>види</b>. Всичко ми минава през акъла, ала отидох. Чорбаджията бе горе в хотела, дето е манастира. Изправих се пред него и го питам за какво ме вика. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>ей сега ще ми отреже коченя [*]. Ала комитището нищо ме не закача — само върви и от време на време поглежда дали съм до него. Заведе ме в една колиба. Вътре гледам и други като него барачища, рошави, та рунтави. Излегнали са се на нарове и пият ракия. И мене дават да пия. Поотпусна ми се сърцето. На пет-шест места огън гори, пече се месо, ама месо да <b>видиш</b> — саде лой. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Сетне тоя Стефан войвода след Балканската война го <b>видех</b> в Наречен — инжинерин. Беше се хванало да прави моста на Юговската река. Повика и мене да прекарвам с моите мулета чименто [*]. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Отворихме му и той влезе, с манафски дрипи и с пушка. На жемовете бехме опънали халища да не се <b>види</b>, че светим. Хасан си думаше болгарски и каза, че турците бегат, болгарете идат и утре ще са в Гюмюрджина. Бубайко му каза, че вчера тарлар е рукал </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>От Бахтиерица се ортосахме ранко. Още не бе пладнина, кога излезахме на Каракулас. Там мястото е равно и голо. Ала ага се спуснахме надолу — буче едно до друго. И големи — двамина да се скрият зад бук, не можеш ги <b>видя</b>, ако да си от другата страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Йе пак останах самичък. Ворнах се назад — дали не ща <b>видя</b> нейде Хитя и мулетата. Ала вървя не в пътя, а през баиря и се опулвам на четири страни. По едно време <b>гледам</b> идат отгоре най-малко педесе души и всичките уплашени — кой без дулама, кой без навуе. И тех беха пребарали разбойниците. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>ново, по Тополово, по Прангата, по Арапово и Новаково. Бичехме, косехме, брусехме орехи — от никаква работа не бегахме. Прибирахме се у дома колкото да се приперем. И още не си се <b>видел</b> хубаво ни с дечинки, ни с жена, и хайде пак — надолу, по чуздите села, защото пак се е кратило брашното. Хем го мешахме с млен фасул и с патато [*] и пак не стигаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>На Каракулас имаше наша, селска мандра. Едно лето тръгнах с мулето да откарам хлеб на чобаните, а на връщане сметах дръвца да товаря. Беше мъгла и не разбрах в тъмното отде изрипиха двамина, нагиздени с патрондаше, пушки и ножове. „Върви — казват — пред нас и се не бой!” Щом излезахме на <b>видело</b>, ви- </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Тогава йе мисах [*] търговия и обигравах целия свет. В Драма се найдахме с един ингилизин — голем търговец — и отидохме да се почерпим. Седнахме на най-хубавана маса. Ага ни <b>видеха</b> келнерине, разтърчеха се и зафанаха да се карат кой да ни шета, оти ме знаеха — пийна ли, метам лира, хич му и не мисля. Пък се случи и ингшшзина жумерт [*], та дойде даже и чорбаджияна да ни пита какво ще ядем и пием. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Значи има ми уважение и иска да ида в негована стая. Там пък да <b>видиш</b> уредено! Бейска работа. Та че и билердо. Ще попитате какво е това билердо? Билердото е като големо корито, подпрено на една маса и покрито с червена чоха. Двамина застанат един срещу друг и с подшилени тояги кюткат [*] бели кокалени топчета, ала най-напред ги кезят [*]. Кезят ги, кезят и <b>видиш</b> топчетата да се счеткат. С тая залъгалка само големи люде се занимават. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Шеваха, правиха, струваха, черпиха ме, ала като <b>видеха</b>, че нема да ме кандардисат, платиха тютюнет на всички нашенци както се полагаше. Толкова пари от тютюн никога не беха се зимали. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>жение да ни облекчи, освен тебе. Затова цялото население ни е изпратило да ви доложим, че новоизбраният ни кмет Захария Балтов ще ни изеде с дрипите, ако се остави да продължава. Мисли да купува сиромашките гори по за „кора хляб” и да ги сече. Грубо се носи с всичкото население, дето <b>види</b> каматна жена, дири й средството, и какво не щеш. Той не е станал кмет да управлява общината и да е в полза на държавата, ами е станал да се награбя и си товари магарето... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Видите ли там, отсреща, дето е мандрата, онова место го зоват „Манастиря” — започна дедо. — Ама ще речете защо? Защото в старо време там е имало манастир. Пък по-отгоре под високата чука е имало </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>В Бойково ходих, ага бех на трийсет години. Йехнах един ден мулето и отидах. Щом влезах в селото, <b>видех</b> едно празно место, срипих от мулето и го ворзах да попасе, докато йе си сворша работата. Ала още не съм се изправил и един стар чилек ми рукна сърдито: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Докараното преди около седмица от Смолян младо биче за общински разплодник в същия момент било точно срещу вратата. Като <b>видяло</b> застаналата срещу него тъмна фигура, изплашеното животно хукнало с все сила да бяга навън от обора. Мустафа ефенди изведнъж се оказал върху врата на бичето, нахлупен с лице към гърба му. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Не по-малко се изплашил и бай Тодор Бочуков, който станал свидетел на развилата се трагедия, без да може. да окаже някаква помощ. Той бил <b>видял</b> Ходжицата до момента, когато бичето го хвърлило от зидарията надолу. По-нататък къде е отишел и какво е станало с него, не знаел. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Изненадан <b>видях</b>, че на кметския стол е седнал околийският началник. Дисциплината и йерархията ми наналагаха да поискам разрешение от него за присъствието ми, макар че бях служебно униформен с всички куриерски значки, включително и с голяма кожена чанта на гърба. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>От Агушевци имаше един Исен Ефенди — той бе особен човек. Обичаше да си пийнува, ама скришом, да го не <b>видят</b> другите. Те го знаеха де, ама все пак се пазеше. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Та такива ми ти работи. Помня отколешно много, ама да ме питате какво съм ял вчера, не мога ви каза. Всеки човек търси най-хубавото в живота, но доде го намери, <b>види</b>, че краят е дошъл. Годините не вървят, а бягат. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>От Смилен товарихме доски на некакъв народен представител. Откарахме ги в Дерекьой. Там оставихме и сено за връщане. До вечерто излезохме на Момина вода и там спрехме да преспим. Хубаво, ама мене сон ме не фата. Ногите ми са лед. Въртех се ту на една, ту на друга страна — не ще. Тогава се сетих, че имам копаран. Свалих го и в единия ръкав мушнах едната нога, в другия — другата, та тъй заспах. Ала сутринта, ага станах, какво да <b>видя</b> — паднала е педя слана. Мислих, мислих, че та нагодих [*] другарете, та ми доведоха конет и от леглото — направо на самарет. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка — и ние бех на палатки — един чакълджие, бараби. Ама да <b>видиш</b> какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, който се правеше на Ботев. Ага запееше неговата „Молитва” и закастраше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправеха, саежааха косите. Накрая ни питаше: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И да <b>видиш</b> тия бараби като на запригибаха, [*] застискаха! Почерпихме се и се разделихме, като си обещахме на другото лято пак да се найдим. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Йе да ви кажа, аркадашлар, слушал съм, че по света има много вери и много господя, та ага са поразмислиш, да са чудиш кому да угодиш? Право си ви каха барабите: дето го <b>видиш</b>, него да вярваш, дето го не <b>видиш</b>, е вятър работа! .. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Натовариха ни на каруца и ни откараха в друго село. Настаниха ни в един хан. До пъти имаше сено, слама, ярма за добитък. Там ще работим и газим склада. Най-напред гледаме да <b>видим</b> какъв чиляк ще е новият фелдфебел, защото от такива се бехме напатили. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Почнахме работа — разтоваряй, товаряй каруци цял ден, а вечер тримата сме караул, пазим склада. След някой ден докараха един пленник, какъв бе — ингилизин ли, французин ли — не зная, един среден чилек със зелени очи. Затвориха го в една стая и ни казаха да го пазим. Една нощ Мутю бе на пост. Не щеш ли, свинето се успало и когато се разбудихме, <b>видехме</b>, че големата врата на хана я нема. Минали арабаджии и я взели. Ами сега? Пак беля! Хубаво, че арестантина е спал, та не избегал. Дойде фелдфебелът, развика се, разпсува се. Отнесохме още един лобут. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Не можа ли да почака още малко? Има и други за умиране, ала стискат зъби, оти <b>видят</b> какво е вре мето — харманско. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Я ли не знам, дето съм секал дървата и съм ги редил едно по едно, и съм ги тварил. .. или тебе дървата ти се <b>видят</b> слама! ... Господи, прости й, дето не може да види дървото в очите си, а вижда сламата... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>— Я ли не знам, дето съм секал дървата и съм ги редил едно по едно, и съм ги тварил. .. или тебе дървата ти се <b>видят</b> слама! ... Господи, прости й, дето не може да <b>види</b> дървото в очите си, а вижда сламата... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Че трябва да й се купят кундури, трябва, ала не може ли да почака още малко? И това лято да изкара боса, пък за зимоска — <b>види</b> щем. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>А в черквата чакаха... Беше се събрало цялото село. Мъжете вън на двора приказваха, децата вътре се гонеха, жените се смееха — всички обхванати от предпразнично настроение. Два пъти биха камбаните, но търпението на хората се изчерпи. Кметът прати разсилния да вика попа и той начаса оттърча. Като наближи дюкяна, стори му се, че се пее. Ослуша се и <b>погледа</b> през една дупка на кепенка. И <b>видя</b> картинката: седнали на столовете около масата, настоятелите и попът се бяха хванали през рамо, като на хоро, и тихичко пееха: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Ти с всичкия ли си? — питам го. — Не <b>видиш</b> ли кое време е, пък и в тая фъртуна ходи ли се чак в Габрица? </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Върви по-полечка, бря! Какво си са разтропал като ялово муле. Ако ни усети Ленина майка, ще <b>видиш</b> какво рукане ще падне, чак в Аламидере ще ни чуят. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ей ни най-сетне и в читалището. Музиката е спряла и наконтените моми и ергени са се наредили на разкривени столове. С влизането всички се впулват в нас и се посбутват. Ваню се кокори да <b>види</b> къде се е мушнала неговата Лена и дали се не е присламчил друг до нея. Пък я съм се изтюфечил до вратана, клепча и се чудя за какво се хилят онея отсреща на столовете. Чуди се и Ваню. По едно време ме хваща за ръкава и фучи: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>„Да ти опустеят и тангото, и дамите!” — викам си, ала да откажа, още по-зле. Побарах отдолу да <b>видя</b> дали са ми на място папуцене — там са. Нагребахме се с дамата и заиграхме. Дали тя се бе криво сетила, че е танго, или лъжиците го опетлаха нещо, но я го пооборках танца. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Какво си се вдървил, като че си поголнал точилка? Разтърси се малко! — И се наведе до ухото ми: — Видиш ли я оная под лампата? Казала е на Лена моя, че те е харесала. От Аламидере е. След малко ще вървим нах там, ще дойдат и фатовци. Обща вечеринка ще правим. И недей мълча по път като теле! И уста, и роки имаш. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>вървели борже, хубавото лютце ни дойде като мехлем на умората. Старците <b>видеха</b>, че ни блатна, та повториха и потретиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Борихме се, пъшкахме, по едно време <b>видях</b> зад гърба му един елов чеп. Рекох си на акъла „Ха сега, Илийка, ако можеш да го натиснеш на тоя чеп, няма къде повече да шава! </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>А той се върти из двора като побеснял, ни чуе, ни <b>види</b>. С едната ръка придържа развързаните си потури, другата — протяга към небето: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>и нефела. А детето сгоропалено [*] ме чакаше да го попаря, че на главата му тоя ден бях хванала въшка и бях видела гниди, наредени на един косъм като синджир: Виках си, дано и даскалицата не го усети и го върне от училище, доде найда време и стана мукаят да го поопощя. Казала му бях и заръчала барем до десет пъти и да го хапе нещо нейде по главата или другаде, да се не чеше, защото пустата му даскалица <b>види</b> ли, че някво дете се чеше, хване го за ухото и си го напрати у дома му. „Върви си — вика — у вас, майка ти да та опощи — имаш въшки.” Ама нали е дете — от дума се не сята. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>и нефела. А детето сгоропалено [*] ме чакаше да го попаря, че на главата му тоя ден бях хванала въшка и бях <b>видела</b> гниди, наредени на един косъм като синджир: Виках си, дано и даскалицата не го усети и го върне от училище, доде найда време и стана мукаят да го поопощя. Казала му бях и заръчала барем до десет пъти и да го хапе нещо нейде по главата или другаде, да се не чеше, защото пустата му даскалица <b>види</b> ли, че някво дете се чеше, хване го за ухото и си го напрати у дома му. „Върви си — вика — у вас, майка ти да та опощи — имаш въшки.” Ама нали е дете — от дума се не сята. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Мина се ден ли, неделя ли, не помня точно, и леля Стойна пак извика: „Дядо Славе, ха бърже да <b>видиш</b> дракусът какво е направил...” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Дядо Слав <b>погледа</b> насам-натам, та че рече: „Дайте ми един фенер!” Запалихме фенера. Като светна по тавана и какво да <b>види</b> — завързана магия. Стари дараци, приготвени за чепкане, шарени парцалчета, свити на топ, изсъхнали кожи, промушени с дървени клечки, като че дракусът да си прави цървули. И една стара дървена паница, горяла на огън. . . Стана белли, [*] че тука има нещо, ама какво —никой се не сети. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Един ден пред нашата порта, в послоната, [*] на сянка седяха баба Дина, баба Пена Митрюва, баба Митра Гугуска, наша баба Лена, мама и други жени. Една чепка вълна, друга ходила наплита, трета ризи кърпи. Шият, плетат и все за тоя пусти дракус приказват. И в това време нещо току изтопурка: Тум, бум, бум. Тропна на тавана. Сетне рипна на скалата [*] и по стъпалата надолу — троп, троп, троп, та право в послоната, при бабите. Черни, нагорели камъни, увити в нагорели парцали хвърчат по скалата надолу и трополят. И бабите, какво —дръжте ме ноги... Коя накъде <b>види</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Не се мина и час и като се рече пак: бум, бум. И два горели камъка току взеха да се търкалят по скалата надолу. Падат от капандурата на нашия таван. Какво да ти кажа — дето бе останал ум, и той изхвърча. И кръстихме се, и молихме се, и свещи палихме. . . В чудо се <b>видехме</b>, не ще и неще. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Не щеш ли, таман по това време, като че господ го доведе, през нашия сокак върви калеко Ангел Гугуски, дюлгеринът. Ама дърво пиян. Той трезвен не ходеше. Като се люшне от единия дувар — та на другия. Върви към нас и псува, та цялата махала слуша: „А бре, серсеми със серсеми, толкова ли сте будали, не видите ли, че гледат да ви пропъдят от къщата? Заковите капаците, бе серсеми! Капандурите на таваните заковите, та да <b>видим</b> откъде ще се качи тоя дракус с две ноги. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i><i>Не щеш ли, таман по това време, като че господ го доведе, през нашия сокак върви калеко Ангел Гугуски, дюлгеринът. Ама дърво пиян. Той трезвен не ходеше. Като се люшне от единия дувар — та на другия. Върви към нас и псува, та цялата махала слуша: „А бре, серсеми със серсеми, толкова ли сте будали, не <b>видите</b> ли, че <b>гледат</b> да ви пропъдят от къщата? Заковите капаците, бе серсеми! Капандурите на таваните заковите, та да <b>видим</b> откъде ще се качи тоя дракус с две ноги. . . </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Сега <b>видим</b> ли, че сред полунощ в село някои пияни се клатушкат по улиците, казваме: „И те са като Гърмидоловите дракусе!” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>щом ме оставиха самичък — ела да ти кажа как се седи. Че та се случи да съм „на пост” от единайсе до един през нощта. Тъкмо време за клане! Пък ти са дали един район да пазиш, с кон не можеш го обигра, та не с ноги да го обходаш. И то вечеру. А отдолу едно страшно дерище! Уж тук-там са сложили крушчици за <b>видело</b>, ала те светят като кандилца. Остава да слезнеш в дерището и да рукнеш колкото ти глас държи: „Тука съм! Недейте си губи времето, ами ялате по-скоро ме колите, дето ще бра тоя страх!” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Лежа си я и по едно време усетам, че нещо ми стъпя на гърба и топълко ми дъхва в шията. Колко съм седял тъй не помня — помня само, че на ум прекарах: всичките роднини, а майка <b>видех</b> с черна кърпа. Я стоя изпружен у дома, накамарен с много, много китки, а майка плаче. Комшиите и те са там. Дошли са и цяла рота войници да попукат кога ме спускат в гроба </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Кой знае колко още работи щях да <b>видя</b>, ако едно гласище не беше ревнало над мене като мандо: [*] „Ставай! Цял час те търся, обърнах света, пък ти си седнал с малки кучета да играеш!” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Обърнах се и какво да <b>видя</b> — фелдфебелището се е изправило до мене, смее се и в едната му ръка жаука кученцето, дето го хранехме в караулното. Ядосах се на кученцето, че ме стори резил, пък фелдфебелището ми стана драго, оти колкото му беха големи мустачищата, дваж по-големо му е било сърцето... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>попита защо сме отишли, та да ни даде барем за един качамак. Нейса, разбран човек излезе, ала и йе носям пахулчено отпред, та да се <b>види</b>, че е празно. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Преди много години се е разчуло по Райково, че ще дойде министър Гичев да ги пообиграе и <b>види</b> къде какво може да се стори за селото. Разтърчели са се управниците, наредили да се измете сущето [*] и да се изрине калта по сокаците, че та сторили и арка, накичена с хвойна и ела. Лепнали един надпис на нея: „Добре дошълъ, господинъ министре!” и зачекали. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Чакайте бре, люде! Станало е 'обърка! Не <b>видите</b> ли, чи това е не никакъв министър, ами е Христю Търпански от долно село? </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Та. . . за Сотя де... Ходеше той с дюлгере. Мине ли Великден — отиде, минат ли три недели от Димитровден — <b>видиш</b> го върнал се, ухилен до уши. И на всяко връщане жена му ще го посрещне с рожба в ръка. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Една есен, като се връщал, до долната чешма накрай село <b>видял</b>, че две деца са били вкопчили да се бият. Той ги разтървал, ала и двете като петлета обикаляли около него, готови пак да се вчепкат. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— А-а-а-, негови ли сте? Нема другиму кому да мясате!.. — скарал им се Сотю. Скоро да си вървите у нас, че <b>видите</b> ли тоягата? Я съм татко ви бре, маскари! — и той замахнал уж да ги удрие, а пък сърцето му се било изпълнило с бащинска гордост. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Към три часа Шико отишел на гарата при „делегатите”. Узуна и Ампароза, които цяла нощ „рендосвали” потона на стария вагон, като <b>видели</b> Шика, едва не заплакали. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Вие <b>видехте</b> с какъв зор изкарахме етата, та ще държим на цената. От пет стотини на кубик по-надолу </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Това серкме седя дълго време в един шкаф в стопанството. Един ден на гости дошли помощник-лесничеите на Селищенското стопанство: Филипов, Савов и Сотиров. Видели серкмето, взели го и хоп на реката за риба. Добре, но селищенските лесничеи бяха в контра с нашия директор и с помощник-лесничея Илия Гривков. Караха се, не се погаждаха. Спречкали се бяха за една даскалица в Сърница. Гривиков разбра, че колегите му от Селище са на риба с бракониерското серкме и идва при нас с Кърсердаров — Златния, както му викахме всички. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— И сега има каматни моми, ама като Минка друга не съм <b>видела</b>. Ага разрежеш карпуза, каква е — нейните бузки беха такива. Пък ага те погледнеше с черните череши-очинки —да те изпие. Наближеше ли байрям, три жени не можеха да я наплетат за цел ден. На четирисет плитки я редеха. А на плитките — на пет места рупове. [*] Ага тръгнеше да върви, цънкаха като дюзия чанове. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Тю!... — вика стареца. — Рукни й и ти бре, мъж си! Стъпи й на гюся, [*] стисни я за гръцмуля, та да <b>види</b>, че тъй се не фучи в чужда къща! </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Кога се, мари, обърна, какво да <b>видя</b> — била тя, чумата! Излялият бил Тьодьо, пък я рекох, че е тя... И... тъй си останах: като малко дете с пълни гашкове... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>ски агенти и родоотстъпници”, които получаваха от Москва „червонци и рубли”, пък легаха гладни, да ги стори „родолюбци”. И упорито действуваше. Устройваше често сборища на площада в Смолян и показваше на „московските агенти и родоотстъпници” старите комити, да <b>видят</b> как се служи на род и родина. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>По времето на управлението на Народния блок („Гиргиновата демокрация”) при големи и малки пролетарски празници и стачки, Райково често пъти осъмваше блокирано от войници с каски, пушки и картечници. В една такава ранна утрина баба Катерина турила ръцете в стария си пояс да подпира празния стомах, отивала към горната махала да търси нещо за ядене. Когато минала през „Св. Костадин”, <b>видяла</b> побити картечници и войници с каски. Тогава се обърнала към войниците и им рекла: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Здраве да има — отсече Гошо, бившият управител на хижа „Марциганица”. — Направихме ли си туризма? Направихме го. Къде ще <b>видиш</b> такава броеница от багри? Пък и слънцето се е разнежило като аджамия куче. . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>— В дебелия сняг носиш на гръб сено, за да ги храниш, значи. Сърнетата те <b>гледат</b> като болни деца. Дето се вика, ръка ще дойдат да ти целунат, а сега... всичко фирясало. Не че имам сърце да им вдигам пушка, но да ги <b>видя</b>, джанъм. Да ми напълнят душата... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Ами ти — питам го — като се молиш по пет пъти на ден на страшния, защо и твоите потури са скъсани? Защо и твоите деца като пилета зиннуват, ага <b>видят</b> коричка хлебец? </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Носех едно колаче. Като го <b>видеха</b> ония ми ти месечаре, че като рекоха: „Дай на мене! Дай и на мене!” до трошица го обраха. На утрето нема ни ядене, ни пиене. Дадоха по малко хлебец към 11 часа. Доде дойде 12 да донесат чорбицата, хлебецът свърши. Днеска тъй, утре тъй — изгладнех яко. Сто и петдесет грама на ден хлеб ли е? Я за две недели измършавех, прежълтех, а тия, дето с години беха тука?... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>У тях живях цяла зима — е-е-ей там горе, на колибите. Ама имаше една неделника, Шкемберка й викаха, та дойде веднъж у уйкови и ме <b>видя</b>. Като си отишла в Неделино, взели да се връщат фронтоваците от войната. Моят баща не се връщал — убит бил, та хората викали: „И той се не върна... пък и детето му се изгуби — отнесе го ряката...” „Брей! — рукнала им Шкемберка. — Не го е отнесла никаква ряка! Еди-къде си е...” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>. . .Цяла България, ти казвам, обиколихме и пак си дойдохме и се запряхме тук, дето сме родени. Всичко <b>видяхме</b> — и тежко, и хубаво, ама няма по-хубаво от родното място. Мене слушай ти — няма! </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>. . .Много съм живял. . . Ив плен съм бивал. А ако искаш да знаеш как съм воювал — виж! Разкопчавай тука... Гледай! Как е? Това е от контраатака, нощно време... Разкопчавай — да <b>видиш</b> рамото. Видя ли? От нож е това! От бой с нож... в тъмно. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>. . .Много съм живял. . . Ив плен съм бивал. А ако искаш да знаеш как съм воювал — виж! Разкопчавай тука... Гледай! Как е? Това е от контраатака, нощно време... Разкопчавай — да <b>видиш</b> рамото. Видя ли? От нож е това! От бой с нож... в тъмно. . . </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Къде ли? В Битоля, в Битоля бех войник. Оттам ме пратиха на фронта. През осемнайсета година. Видя ли рамото? Видя. В атака... За бой с нож... Сетне ли? Сетне — Марсилия, Париж... В плен паднах. Как ли? То се лесно пленува, ага паднеш в капан. Кат ни вързаха от всички страни... без оръжие, без хляб останахме. . . Всички пътища към нас отрязаха. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ама идеше тука един Пенкин, фашист — хванеше ли, че си дал нещо на партизаните, всички колеше — и майка ти, и баща ти, и братята ти, и калекото ти. Да имаше как да премахне корена ти... Велия Горелски от Доспат махала хванаха, отрязаха му главата и в София е отнесоха, та да <b>видят</b> там как тука работи полицията... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Къде ли са сега, питаш, моите партизани, дето съм ги хранил? Ами те бегаха оттука, из Софията големци станаха. . . ама и измреха някои, измреха... Пейко умре.. . Гьоре умре. . . Остана тук, във Велинград, саде Вълчан.. Нему се гуменица не фаташе на нозете — все цървуле съм му правил... „Благодаря, благодаря!” — викаше, като му направех нови цървуле. Видех ли му стъпките, виках си: „Тука са, минали са...” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Генето и Вълето не пият. Вълето само пуши, но ще му думам и от това да се откаже. Вълето — все при овцете. Дойде си за малко, излезе на мегдана и бърза. „Мамо, хлебът ми да е готов, торбата ми да е готова.” Години то не е <b>видяло</b> сух крак, здрави постали или цървули. На легло не е легнало, спокойно не е спало. Биволите за паша ще откара, магарето и телето — на ергеле. Остане ли слободен, ще грабне количката и на шарланената фабрика кюспе от метлата на биволите ще докара. Викам му: „Въле, дай им от това в колата!” „А, то —казва —е вкиснато! Пресно ще им до- </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Мръква се. Вълето го нема — <b>гледа</b> повече да пасат овцете. Сутрин пръв ще ги изкара. Агънцата на ръце или в торбата носи. Като Христос между децата... Намесила се овца, влезла в друго стадо. Как да се не намеси? Виж по кое време се връща — тъмно, в очите ти да бучнат, няма да <b>видиш</b>. Вълето върви отпред, някой удари с крак една, иди че я търси. Вълето е аджамия. Виж, Митър Колевчев е стар овчар. Намеси ли му се овца в чуждо стадо, като стрелне очите си в стадото, веднага я намери. „Ей я, е!” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И наистина ние, фукарите, продължавахме да скитаме, да мизерствуваме и да се подлагаме за корица хляб, да ни подиграват и псуват. Аз от 13-годишна възраст бях тръгнал по чужди къщи — и овчарлък, и говедарлък, и аргатлък правих, ала до Девети септември „бял ден” не <b>видях</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Ба, гостка! Акълът ти! Видех ги през дупкана на таванян — цаловаха се. Ала цаловане да видиш! Ха- </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Да фатят с някаква голяма клечка да са нахакат в Унгарскиян ресторант. От нега зависело дали ще му дадат още един камьон. Бяхме го проводили за една кола. Щефън три месеца търча като откачен от врата на врата, доде изпроси адна строшена таратайка. Да, ала Щильоному са е видела хем яце [*] изтърбушена, хем мутечка, пък и пусто Щильоново око ненаситно, мальочко му са е <b>видело</b> само една кола да зьоме. За една араба не бивало да са ланка чак от Райково до София. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Да фатят с някаква голяма клечка да са нахакат в Унгарскиян ресторант. От нега зависело дали ще му дадат още един камьон. Бяхме го проводили за една кола. Щефън три месеца търча като откачен от врата на врата, доде изпроси адна строшена таратайка. Да, ала Щильоному са е <b>видела</b> хем яце [*] изтърбушена, хем мутечка, пък и пусто Щильоново око ненаситно, мальочко му са е <b>видело</b> само една кола да зьоме. За една араба не бивало да са ланка чак от Райково до София. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Влява адна другарка и след мальчку са е вдигнала олелия чак до господя. Щильон видел нулине, ама не могъл да <b>види</b> жъно и женскен папуц под него. Отвели го при управителян на хотелън, довтасала и милиция. Золи му паспортан, работана станала дебела. Стигнало са е до глоби. Щильон вейке са е чудил откъде ще найде двайсет лева, само и само да са куртулиса, ага чи са нашол некав и рекол по нашенски: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Влява адна другарка и след мальчку са е вдигнала олелия чак до господя. Щильон <b>видел</b> нулине, ама не могъл да <b>види</b> жъно и женскен папуц под него. Отвели го при управителян на хотелън, довтасала и милиция. Золи му паспортан, работана станала дебела. Стигнало са е до глоби. Щильон вейке са е чудил откъде ще найде двайсет лева, само и само да са куртулиса, ага чи са нашол некав и рекол по нашенски: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Оставите го, чилякас. Ни <b>видите</b> ли, чи е от Райково. К,во сте го нагарванисали. На ви двадесте лева. Я отговарям за нега. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Утирнона [*] никой ма ни виде кога и къде се премених. Видеха ме чак на друген край на градо, нарамил полан чувал, да са приторчам до спирката и чакам ав- </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>тобуса. Метнах се чебужак [*] в рейсан, оти зафатиха да са сбират дечища. Вотре людете ми сториха поть да мина, кимаха ми с глави като за „добре дошол” и ми найдаха место да седна. Помочих са вритех да здрависам, подадох рока на двамина-троица и седнах. Не <b>видех</b> отде изрипна адно копеле, разкрачи са напреш мене и рукна: „Ей, Дядо Мраз!” Сетне се впули в чувала и зафати да го боде с пръст. Извадих бонбона, подадох му я боржко. Рекох му да дойде по-сетне за подарък. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Като го застъргала жена му: „Купи, Шильо, свине, та купи”, И той човекът какво да прави — скова коц и купи свине. Купи го от Ангел Амужата. Купи го за две крини ръж, три мулешки товара мешови дърва и един петел отгоре. Свинето му влезе в очи, още като го видя. Почеса го по корема и то легна възнак, вдигна ноги и завъртя опашката като куче, ага го погалиш. Върза го Шилю за задна нога и с една въстагарка като магаре го подбра към дома. И нарочно мина покрай Минчовия дюкян — да го <b>видят</b> хората, че свине кара. Ала те му се насмяха. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Като го застъргала жена му: „Купи, Шильо, свине, та купи”, И той човекът какво да прави — скова коц и купи свине. Купи го от Ангел Амужата. Купи го за две крини ръж, три мулешки товара мешови дърва и един петел отгоре. Свинето му влезе в очи, още като го <b>видя</b>. Почеса го по корема и то легна възнак, вдигна ноги и завъртя опашката като куче, ага го погалиш. Върза го Шилю за задна нога и с една въстагарка като магаре го подбра към дома. И нарочно мина покрай Минчовия дюкян — да го <b>видят</b> хората, че свине кара. Ала те му се насмяха. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Затюхка се Шильовица, събра децата и тръгна по село да го търси. Тук свине — там свине, найдоха го по темно чак в оградите под киселицата на пътя. И доде го върнат — по три пъти се зазноиха. Хубаво, ама как се вкарва свине в коц! И тъй го мъчиха, и инък — и с хубаво и с лошо — не ще и не ще. Запъне се повече и от магаре. И като <b>видеха</b>, че не щат мог— оставиха го. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Върна си Шильо по Димитровден и ага чу какво се е патило, косата му се изправи. Люто се закани на свинето. Стегна коца, направи го така, че мечка да вкараш вътре, няма да може да го строши. Помами свинето близо до коца и му сипа да яде. Сетне вдигна коритото и го мушна в коца. И свинето, загаретясало за мисирюва каша, само се мушна вътре. Затвори го Шильо и до Коледа го държа затворено. Храни го по много, ала пак сланина не върза и нито веднаж не го <b>видя</b> легнало, все на ноги седи, изправя се като маймуна и коритото на клечки стори от гризане. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Отвориха вратата на коца и свинето само рипна на вънка. И доде да го хванат, то се мушна между Шильовите ноги, спусна се към Гащиля и като се <b>видя</b> свободно, рипна през плета. Те се спуснаха да го притиснат, ала задържа ли се такъв звяр! Те търчат след него по сокаците и аха тува да го сгащят, аха там — не могат. Дойдоха и други мъже на помощ, сбраха се петнайсетина души, излезаха и жени, и деца и сички се юрнаха след свинето, ала то се не дава. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— То си писва: аднъж се натиска за Тьоля, дваж— за Коля. Влизай де! Ти още не си доходал да ни <b>видиш</b> новаса къща. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Сва ни е гостна! Дойдат ли госте, тува ги калесваме. Масаса къкто я <b>видиш</b>, е мътька, ала се растяга та станва триш по-длега. На ся скемли хим викат „кри- </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>сла”. Нва там в кишену дено е завита с бялоно платно, е „телавиз”. Свири, пее, и сичко са види — и кой пее, и кой свири, и кой кина прави — не е като радионо. Целас свят можеш да <b>видиш</b> на нега. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>сла”. Нва там в кишену дено е завита с бялоно платно, е „телавиз”. Свири, пее, и сичко са <b>види</b> — и кой пее, и кой свири, и кой кина прави — не е като радионо. Целас свят можеш да <b>видиш</b> на нега. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Качихме се на рейса още в село и оттам — право в Пловдив. Ама ме не послуша Гего да надене гумениците, ами се обу със сурови цървуле — с тех му е било по-леко. Пък в Пловдив гори от топло. Та се зазной тоя старец като маслен заструг. [*] Стиснаха го и цървулете — да <b>видиш</b> тогава бално. Хубаво че отидахме да спим на хотел, та там имаше баня, та накиснахме цървулете. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— С какво? С кратох [*] и мляко. Нему курсака [*] е от куркмач. [*] Затова е здрав като камен и лек досега не е накусял. Ага заколе йегне, та на еднож си го изяда. И то с кокалковене. Не <b>видите</b> ли, че зъбете са си му на място. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И така влезахме в морето. Хванахме се за ръце като млади и лечка-полечка — натопихме се. Ама тогава да <b>видиш</b> теглилка. На Гего се надуха патурете като гайда. Натежа чиляка, не може да шевне. Ами сега? </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Сетне ходихме да <b>видим</b> кошерите. Гего помисли, че има овце. Пък то там е само ядене и пиене. Един до нас поиска жин. Тогава и Гего рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Донесете и нас с бабицата по един дракус! Всякъде обиграхме, всичко <b>видехме</b> и много ни ха реса, Дано догодина пак да ни проводят... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Когато стигнали в Богутево, помолили кметския наместник Дию Костовски да им намери три мулета, с които де се извозят до „Селището”. Дию повикал настрана С. Моллов — Чауша и му рекъл: „Асей синове искат да <b>видят</b> бай Форя, оти ги не закараш до горе? Ще си платьот.” Не след дълго Чауша пристигнал </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Тия щарвалоци, дето вие ги носите да ги ядете, те вам ядот. Те не седьот мирно в корема, ами вазврьот и почнат да се борят и за това на вас ви станват язви и ракове. Вие <b>видехте</b>, че вашето ядиво и кучетата го не ядоха, а моят надробен в мляко качамак и два дена да стои така пак нищо му няма и мога да си го изям. А вашето ядиво, ако го оставите до утре, ще стане направо отрова. Така става и в корема. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Когато дошло време за лягане, бай Форю станал и отишъл да си легне при овцете. Членовете на комисията се интересували да <b>видят</b> и на какво спи старецът и отишли с него на ятака, при овцете. Бай Форю съсякъл онова дърво, дето бил донесъл още от вечерта, наклал буен овчарски огън и всички насядали около него. Огънят огрял върховете на близките ели. По едно време отсреща в Димирли гора се изхухукала ухловица. Този тайнствен глас, приличащ на човешко викане, стреснал малко гостите. Те попитали бай Форя какво е това, но докато отговори той, Чауша от Богутево го изпреварил: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И доде отнеса ведрата с млякото в колибата, доде забъркам каша на кучетата, доде това-онова — вятърът засвири. Бориките са запрививаха и заскърцаха, като да са трошът, и... дъждът чупурна. Ама дъжд да ти <b>види</b> окото! Хубаво че са лаха да има в колибата две-три мешови [*] панчуги и еловици, та като забуботи огъня в огнището, душата ми са отпусна. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>я обриши и й дай да се премени. Я тука: и риза, и гаще — мои са. Може да я постъргват, ала нема други. Нейната руба пък тури до огъня да съхне и ага пак се зазнои — пак я премени! Тъй три-четри пъти. И като са минат три часа, дай й пак да пие от илача. Ако не ще — порукай ма да я стисна за врата. Та ага си иде, да помни и приказва какъв е доктор <b>видела</b> в България! </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Разговорът се запъна и повече не провървя. Разделихме се със стареца. Той ни покани на гости в новата къща в Елховец — хем да му <b>видим</b> нагодата, хем да се наприказваме. Бърза да стяга втория етаж за малкия внук. Ще го задомява. Желанието му е и него да подреди, пък след това каквото ще да става. Той забърза с дреновите си ножинки по своите пътища, а ние с чуждите — по нашите, потънали в размисъл. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Вие знаете – продължи дядо Мицо, – че в мното села има гръцки даскали, а пък ни в едно село няма бугарски; затова онзи ден, като бях в града, каза ми наш хаджи Трендо (хаджи Трендо е от същото село – търговец и преселен в града), че имало едно добро бугарско даскалче, дошло от Щип, у Костадин и Ташо Раненикови – абаджиите – и било много учено и много добър глас имало, и аз го пазарих за 500 гроша, да го храним и един кат дрехи да му вземем – каквито си носи, та затова ви повиках да <b>видим</b> дали ще го харесате, или не? </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– На, <b>видите</b> ли какво нещо е на майчин език хубаво; ами на нашио поп нищо му се не разбира, да му... на езико и на брадата! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Като кълнеше и псуваше и като <b>видя</b>, че му изкараха конете вън от портата, владиката този час се завъртя към дядо Мицо по турски: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Ти, дядо Мицо, направи като в приказката: едно време малките сковърци като пораснали и им изникнали пера, казали на майка си: "Е, мале, сега ние вече пораснахме и ще се разделим кой накъдето <b>види</b>, затова дай ни акъл за последен път, как да се пазим от хората, за да не ни убият?" Майка им казала: "Кога видите някой да се наведе на зсмята и вземе дърво или камък – вие да бягате." "Добре, отговорили сковърците, – ами, мале, ако му са камъните в пазвата?" "Хайде, хайде, ходете си със здраве – на вас акъл не трябва!". Така и нашата работа с тебе стана, дядо Мицо – отговори му господин Шулев. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i><i>– Ти, дядо Мицо, направи като в приказката: едно време малките сковърци като пораснали и им изникнали пера, казали на майка си: "Е, мале, сега ние вече пораснахме и ще се разделим кой накъдето <b>види</b>, затова дай ни акъл за последен път, как да се пазим от хората, за да не ни убият?" Майка им казала: "Кога <b>видите</b> някой да се наведе на зсмята и вземе дърво или камък – вие да бягате." "Добре, отговорили сковърците, – ами, мале, ако му са камъните в пазвата?" "Хайде, хайде, ходете си със здраве – на вас акъл не трябва!". Така и нашата работа с тебе стана, дядо Мицо – отговори му господин Шулев. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Излязохме всички вън от града да го посрещнем и да му целуваме ръка, но щом наближих и аз да му целувам ръка, като ме <b>видя</b>, бирден извика с висок глас по турски: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i><i>Това веднага направили, но щом се спуснали разбойниците по жълтиците, дала се команда, всички наскачат от колите. Арабаджиите грабват разбойническото оръжие и залавят всички разбойници, връзват ги с въжета и ги докарват в Серес с тъпани и свирки, и целият град излязъл да <b>гледа</b> сеир. И действително, турчин за вярване не е! – завърши господин Беркович. А благ и гостолюбив беше този Беркович: българин да отидеше в Серес и да не отидеше при него или той да <b>видеше</b> българин и да го не заведе у дома си, не беше възможно. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Е, Костадине – каза ханджията, – ще дойдеш ли утре заедно с мене в черква да псалиш, за да <b>видят</b> нашите гърчуля какви български певци имаме ние? (Сутринта бе света неделя). </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Ха, ха! – се изсмяха всички и казаха: – То се <b>видя</b>, че няма нищо да стане, но хайде, заповядайте да ни направите по една визита. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Кутрата попадия, колко ще се зарадва, като <b>види</b> чедото си колко е порасло? Всеки ден кутрата плачеше по него! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Дядо поп се просълзи и искаше да ми целува ръка. Светилото ни беше едно малко кандилце с безирово масло, едва блещукаше, та не можехме да се <b>видим</b> едни други. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Сутринта дядо поп купи фасул. Отидохме долу под селото на воденицата. Заръчахме да ни опекат една погача в подницата и след като се опече, занесохме я у дома и баба попадия, като я <b>видя</b>, от радост не знаеше къде стъпва горката и ми казваше: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Поп Тодор ни посрещна много любезно в дома си и след като закусихме, пожелах да ме заведат в училището, за да се <b>видя</b> с учителя. Поп Тодор ми разправи, че даскалът им бил от Копривщица, бил доста добър человек и не само българите, но и гърците го обичали. При това бил и много набожен. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Тук селяните се деляха на две партии. Едни се гърчееха и учеха по гръцки, а другите бяха униати, имаха си отделно училище и учеха децата по български. Двете партии се тъй мразеха, щото един друг не искаха да се <b>видят</b>. Черковите и училищата им бяха визави, делеше ги една суха долина. Както на едните, тъй и на другите учителите и свещениците им бяха от същото село. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Вярвай, чорбаджи Тимю, като малко дете съм плакал днес в олтаря. При това не <b>видяхте</b> ли, че дойдоха днес всички от католическата черква в нашата? Затова ще молим поп Васил да ни го остави, а пък и Костадина ще молим, за да ни остане! – отговори поп Киряк. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Вземи ги и ги скрий, и никому да не казваш, та един ден, като отидеш в Цариград, да ги занесеш на нашите владици в Ортакъой, за да <b>видят</b> какви работи са вършили и вършат гръцките владици. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>В разстояние на пет-шест месеца дойдоха доста ученици от околните села и от католическото училище. Католиците, като <b>видяха</b>, че останаха седем-осем къщи, взеха да агитират против мен и да се оплакват на католическия владика в Едрене, Рафаил, родом от Срелча (Копривщенско). </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Ще разведеш даскал ефенди, за да <b>види</b> нашата касаба и след един-два часа ще дойдете у дома на обяд, чухте ли? Ще ви чакам! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>На другия ден дойде Асан бей с техния ясакчия и с два фърча постели и разни неща за ядене право а дома на чорбаджи Тимю, но като <b>видя</b> моята стая, пожела да доде при мен, и тъй му пренесоха вещите в моята стая. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Асан бей беше миого трудолюбиво и с добър характер момче. Той се отнасяше тъй добре с учениците, щото всички бяха го обикнали. Него го учех вечер и го съветвах да не хваща кусур на децата, ако <b>види</b> нещо, защото те са селски деца и не са тъй въапитани като градските и пр. Асан бей ми отговори: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Всяка сутрин слугата им дохождаше от града, за да <b>види</b> как е и като какво ще иска за утре да му донесе и всяка неделя докарваше по два добри коня със сърмалии аши на седлата и ни завеждаше в града, а в понеделник сутринта ни връщаше в селото. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Ето как: да вземем три-четири бели арзухал кехади, да ги подпечатат със селските печати и да се подпишат селските ази от нашите 17 – 18 български села. Аз имам в Цариград добри приятели, които ще ги препишат по турски и ще ги подадат на великия везир Али паша [34], който обича много българите, и да <b>видите</b> как ще отвориме всички българсии училища, които днес ни затвориха. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Посрещна ни добре. Разправихме му всичко подробно и той ни каза да отидем сутринта рано при него и той ще ни заведе в Ортакьой, дето имали събрание, и там ще <b>видим</b> какво трябва да се направи. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Параходът спря на моста. Ние излязохме и се отправихме в дома, дето живееха дядо Антим Видински [35], дядо Панарет Пловдивски [36] и други. Евстатий Пелагонийски [37] като ме <b>видя</b>, извика: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Как така? – възмути се той. – Аз мислех, че сте си отишли досега. Хайде да отидем при господин Тъпчилешов, да <b>видим</b> каква е таз работа? </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Като <b>видите</b> нещо зло, да се отнесете в Едрене до Челеби Георгаки ефенди Карамихалоолу и ще му кажете, че аз съм ви проводил. Той е там влиятелен човек и ще ви спомогне. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Да отидем сега – казах аз – при някой си българин, тук комисионер, за да <b>видим</b> дали са пристигнали сандъците. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Баща му, като ни <b>видя</b>, слезе в двора и ни посрещна. Тимю чорбаджи и мен спря да преспим у тях и сутринта да занесем емира в меджлиша. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Гледам вън около петнадесет-двадесет души наши селяни и около петдесет-шестдесет души любопитни арменци и гърци дошли да <b>видят</b> какво ще стане с мен и взеха да се препират едни с други – арменците за мен, а гърците против мен. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Ей, депа, гърците и католиците изпратиха нашия даскал на сюргюн, ама <b>видите</b> ли какво ни носи той оттам? – и показа с ръка към сандъците. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Всички му казахме да я хвърли, че е срамота и ще ни се смеят хората, а той ни отговори, че пари да носиш не е срамота, това е пари и ще <b>видите</b>, че сега ще я продам на налбаните. И действително продаде я за един грош. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Спряхме се пред метоха на Орлина. Калугерът ни изкара една голяма паница с вино и тамам бих започнал да благославям с "хайде да ни е хаирлия започнатото дело и бог да даде скоро да се <b>видим</b> на бойното поле и пр.", гледаме, тича един отдолу към нас и ни вика: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>С Григор Ранеников и с моя домакин (едничките деятелни българи) занесохме емира на каймакама, и той, като <b>видя</b> и прочете заповедта, каза ни: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Като го <b>видях</b>, че чизмите му са само кръпки, съ щата вечер отидох при Саздо кундурджията, родом от Велес, и му казах да отиде при юзбашията, да му вземе мярка и му направи едни ботуши от мене подарък, но да не казва никому. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Като <b>видях</b>, че в такъв един размирен град един учител с осемдесет-деветдесет деца е невъзможно, реших да условя един помощник с двадесет и четири лири годишно [*]. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Защото, Ваше високопревъзходителство, не <b>видяхме</b> тук нито един гръцки учител, които са почти всички гръцки поданици, а ние, българските учители, всички сме царски поданици и всички си плащаме царски данък. За царските поданици изпит има, а за гръцките няма? </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Слязох от коня и казах на моя ясакчия да нахрани конете и себе си добре и ако го питат кого кара, да каже че отива в Солун, за да докара някой солунски търговец, а за мене някой, ако го попита да каже, че днес моят другар го заведе в Щип и довечера аз ще му проводя хабер с един от тези двама даскали. Ударихме през баира на Дойран – за да се постъмни и за да не ме <b>видят</b> гъркоманите и да ме обадят. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Защото на два-три пъти валията, като чете вестник "Хакикат", пък се хване за брадата и казва: "Боже, боже, ние спушаме пердета, слънце да ни не <b>види</b> какво решаваме тук, а пък нашите работи излизат чрез вестниците." – Затова казвам на Костенцев да се пази много, че е опасно. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Виж, отче, ние искаме хора, които да бъдат твърди във вярата, че утре може да има и затвор, и друго по-голямо може би нешо, затова ще можеш ли да устоиш на всичко туй? И да не би утре, като <b>видиш</b> зло, да кажеш, че бугарският даскал те излъгал и пр.? </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Каймакамът взима бастуна и заедно със стражарите се впусва по децата. Започва се гоненица. Едни падат тук, други татък – фесове, торбички, кундури по двора и улиците. Събират ги стажари и пазаргатите, а учениците с плач и писък избягаха кой накъдето <b>види</b>. След това каймакамът постави стража по всички улици, за да се не завърнат наново учениците. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Хайде, ходи си сега, но след три дена да те не <b>видим</b> тук! – каза каймакамът и аз, без да ги поздравя, си излязох. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Елате бе, седете тук, да <b>видим</b> кого сме обрали, кого сме убили, та да ни държат в затвор двадесет и толкова дена? Ние сме търговци, искаме си честта, какво е туй? В балкана ли се намираме или в пусто поле? Изпъждат другите затворници, а Пандето го хващат четири заптиета за ръцете и краката, изкарват га на улицата и затварят портата, за да се не повърне надире. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Не приемам да съм московец! Аз съм верен царски поданик от град Щип, десет часа разстояние от Струмица, както ще <b>видите</b> от самото ми удостоверение, издадено от щипския каймакам, че съм царски поданик и че съм си плащал царския данък най-редовно. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Господин Костенцев, ние често срещаме вашето име по вестнините "Зорница" [122], Неологос", "Курие д'Ориен" и други. Четохме и за вашите подвизи. Затова решихме и тримата да дойдем и да <b>видим</b> кой и какъв е този човек и да ви благодарим за вашите подвизи, затова тези два-три дена ще бъдете на наше разположение и наш гост, ако ни обичате. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– От сърце и душа ви благодаря, че сте дошли от Кукуш тук само за мен да ме <b>видите</b>. Трябваше наскоро аз да гощавам вас, а не вие мен! – им отговорих. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Упорито се говори, че останалите у нас руски войски ще си заминават вече. От приготовленията, които се правят, личи, че е истината. У нас живяха няколко офицери, една лекарка и всички обещаха да ни се обадят от Русия, но досега не сме получили нищо. Кога ще се уредят съобщенията, та да се свържем с[ъс] света и да отидем да <b>видим</b> какво става вън от нас?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Вчера идва да <b>види</b> музея и гробницата един генерал, който завежда Военно-историческия музей в София. Стана дума за военни картини и липсата на художници в тази област.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Свикахме настоятелствено събрание, на което той ще докладва проекта си. Аз отсъствувах и той като се разприказвал едни глупости, едни фантазии, и другарите, които бяха наклонни да го ангажират, се отказали веднага. После ме <b>видя</b> и ми дума:</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"За да обгърнеш с поглед катедралата, трябва да си на разстояние. Ако си твърде близо до нея, ще <b>видиш</b> само ръждата върху голямата й скърцаща врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Днес намерих 5-6 писма на художника Иван Милев178 до приятеля му Кузман Вл. Кузманов, писани между годините 1917-1920 год[ина], които прибавих към неговия архив в музея. Силно емоционален, той от най-ранни младини се готви да става голям. Чувствува превъзходството си над мнозина и все не харесва, каквото <b>види</b>. Там пише за свои две изложби (в Хасково и София) и изглежда силно го интересуват приходите от тях. Дава цифри постоянно за получени суми от вход, от продадени картини и т.н.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Иван Милев несъмнено ще остави голяма следа в нашата живопис, но никой досега не изтъкна по-конкретно колко много се е повлиял от Густав Климт179 и колко много го е обрал. Когато бяхме в[ъв] Венеция през 1930 г[одина], в галерия Arte moderna <b>видяхме</b> една работа от Климт, по която той е направил портрета на Анна Каменова180, а и повечето от орнаментите из нея са използувани най-добросъвестно от Ивана. После, като се отбихме в[ъв] Виенската "Maderne Galerie", още от вратата аз извиках неволно:</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Нали съм си скептик, <b>видя</b> ли някоя особена художествена работа, прочета ли някой разказ с[ъс] странна фабула, все съмнение ме гризе.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Летувах в Костенец. Камарата на културата обсебила една вила за такива като нас и ни причислила на храна към стола на здравните служители, та бях в среда от лекари, зъболекари, ветеринари и т.н. Там ме сбара министърът на социалните грижи Здравко Митовски, разхожда ме с автомобила си до София, кани ме на вечеря и т.н. Това енергично и амбициозно момче отдавна ме ухажва и иска аз да почна да работя в[ъв] в. "Народ"184. Малката им партийка изнемогва, <b>види</b> се, та тръгнали да търсят такива като мене "независими интелектуалци". Говори ми и Нейков185, върна ме обратно с колата министър Попов и т.н. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В Костенец се <b>видяхме</b> с критика Георги Константинов. Той си направил малка къщица за летуване. Оплаква [се] от задух, но работи много. Женен е за сестрина дъщеря на Ник. Лилиев и каза, че щял да дойде и той, но по-късно - кога си отидат летовниците. Не обичал хората въобще.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бих желал да напиша една книга, в която да се <b>видя</b> гол-голеничък, душевно и физически, себе си и всички около мене. Не би се намерил издател, който да я напечата, обаче.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Върнах се от София. Видях няколко изложби, между които и на Евгени Поптошев197. Той е направил няколко отлични портрета, няколко по-слаби пейзажи и 4-5 опити за композиции на социални теми, които не струват нищо. Така е, когато оформеният портретист се впуща в чужди нему области, за да се приспособи към времето и към учрежденията, които купуват картини.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Кочо Щъркелов е също гуляйджия. Пристигнах в София и отивам да го <b>видя</b>, а майка му, баба Мария, ми дума:</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Като бях в София, случайно се запознах с[ъс] Зденка Ханзова от Прага - моя преводачка на чешки. Преди месец там ходи председателят на Съюза на писателите "другарят" Людмил Стоянов. Като заминаваше, аз му поръчах да я поздрави и да ми се обади тя превеждаше и Людмилови книги и аз си кореспондирах с нея). Като се върнаха, попитах го : "Видя ли я, поздрави ли я, каза ли й каквото ти поръчах?". "Да, <b>видяхме</b> се, говорихме за тебе." А после, като ги намерих на банкет в дома на Камарата, Зденка ми рече: "Нищо не ми е казал. Не е споменал и името ви даже." </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>С Николай Райнов234 се <b>видяхме</b>. Беше сръбнал порядъчно, и по обичая си, ми направи много комплименти. Струва ми се, че е почнал да оглупява. Това личеше и в големичките му статии, писани тук-там. Романът му, който излезе наскоро, не бил добър. Борис Делчев235 ми каза, че не можал да го дочете. Жалко. Аз мислех, че Николай е по-богат духовно и с по-голяма култура човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В София видях изложба от четири най-добри руски художници: Ал. Герасимов5, Сергей Герасимов6, Ал. Дейнека7 и Пластов8. Нашите художествени теоретици, които ни учиха да рисуваме само бригадири и трактористи, ще си прехапят езиците, като <b>видят</b> тия художници как са нарисували балерини, голи жени, цветя, натюрморти и пейзажи, пейзажи...</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>В София <b>видях</b> изложба от четири най-добри руски художници: Ал. Герасимов5, Сергей Герасимов6, Ал. Дейнека7 и Пластов8. Нашите художествени теоретици, които ни учиха да рисуваме само бригадири и трактористи, ще си прехапят езиците, като <b>видят</b> тия художници как са нарисували балерини, голи жени, цветя, натюрморти и пейзажи, пейзажи...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Настоявам да открием изложба в Енина, Шипка и Мъглиж. Нека и в село <b>видят</b> картини в оригинал, макар и не от най-добрите художници. Това трябва да стане през февруари и март. Ако стане, ний ще бъдем първите "передвижники" в селата.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Нуждата зачука по вратите на някои наши богаташи, чиито фабрики бяха национализирани. Интересно е да ги <b>видите</b> как се тревожат за неща, за които никога по-рано не са мислили и как вече "търсят работа". Аз все вярвам, че правителството няма да ги остави и ще настани поне специалистите. Те вече са безопасни. Жилото им е извадено.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Завърнах се от операция. Лежах 8 дни Александровата болница - достатъчни, за д <b>видя</b> колко неуредена е тя. И тук, както и в много други обществени учреждения, може човек да се убеди колко изостанал народ сме ние и колко безнадеждно бедни сме. Д-р Иван Балев ме освободи от една мъка и сега вече се чувствувам добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Когато Кандид37 пристигнал в Елдорадо, намерил деца по улиците, които си играели с грамадни брилянти и тюркоази, та си помислил, че това са деца на владетеля на тая земя. После, като <b>видял</b> и други деца да си играят с такива безценни камъни, се убеждава, че там те нямат никаква стойност, понеже се намират в голямо количество. У нас изобилие има само на обикновени камъни и магарешки тръни, затова нямат никаква стойност. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Научих, че бил арестуван Никола Ненов - парфюмер от града. Той бил някога комунист, но забогатял и сега пак се преструва на такъв, но не му прилича някак. Вчера го <b>видях</b> свободен и го питам вярно ли е. "Да, казва, бях задържан няколко дни. Смятали ме за титовист. Цола Драгойчева38, Добри Терпешев39 и не знам кои други споделяли политиката на Тито да не се подчинява сляпо на Русия, а поддържа връзки и със западните държави, та пуснали някакви позиви и аз съм ги бил разпространявал. Това за мене е ново нещо."</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Заради тази си аполитичност, аз им станах вероятно и неудобен и защо ме не уволняват още - не знам. Види се, не могат; ми намерят заместник.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"... Когато <b>видях</b> главата да се отделя от тялото и да пада в коша (В Париж, 1857 г., присъствувал на гилотиниране), аз разбрах с цялото си същество, че никаква теория на съществуващия ред не може да оправдае едно подобно деяние. Даже ако всички хора в света, опирайки се на някаква теория, сметнеха това за необходимо, аз все пак ще знам, че това е зло, защото не онова, което говорят и вършат хората решава какво е добро и зло, а моето сърце..." </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Посети музея и довечера ще изнесе концерт руската певица Надежда Казанцова. Нашите големци настояват все да ги водя да <b>видят</b> тракийската гробница и аз отсега нататък ще марширувам от музея до гробницата и обратно. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Вяра Недкова38 - повяхнало цвете от дипломатически будоар. Може да седне добре, да води разговор, да пуши елегантно и да рисува лошо. Тя идва да <b>види</b> гробницата и... още някого. Не мене, разбира се.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Идеята за новия язовир "Гюрля" била на инженера Малев, а тук, в града, говорят, че пък била на Генчо Стайнов44. Види се, самият Генчо се хвали. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Идваха ни на гости съветският скулптор Альохин и един архитект, член на Академията в СССР. Видяха музея и гробницата. В разговор Альохин се произнесе зле за нашите скулптори. Каза, че малко работели и били под западно влияние. А как можеха да бъдат под руско, когато доскоро не знаехме за Русия нищо?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Не можах да ида в София да <b>видя</b> новата си книга (сборник), редактирана от Светослав Минков. Тя трябва да е излязла вече. Болен съм от инфлуенца и не се реших да тръгна, още повече като на 9 и 10 октомври ще трябва пак да ходя в[ъв] връзка с конгреса на читалищата. Ще подам оставка.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Нечистоплътността била славянска черта. Също и непризнаване частната собственост. Един техен поручик с група другари, напр[имер], обраха един съседен до моята къща шивашки дюкян и аз лично го <b>видях</b> до дома, натоварен с дрехи. Викаха ме в полицията после и го хванаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Още нямам известие за книгата си. Видях я отпечатана, <b>видях</b> и проектокорицата, но чакам предговор от някой си млад критик Емил Петров50 ли беше, кой ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Гостуваха в града чехословашки скулптори - двама, един карикатурист от "Руде право"53 (Лев Хаас) и един критик. Идваха у дома, <b>видяха</b> ми работите и казаха само, че съм бил оптимист. Интересно, аз се смятам за песимист и човек, който в нищо не вярва, а и в хумористичните ми разкази, и в скиците ми с акварел лъха оптимизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Получих чек от 100 000 лв. хонорар срещу книгата ми. Има напечатани и десетина реда за нея в "Литературен фронт". Боршуков ми прати документ за работата ми в "Зора", който да ми послужи при пенсиониране. Признават ми само три години от шестях, през които съм сътрудничил. Толкова намерили в[ъв] ведомостите. Види се, тогава са ми плащали като на случаен сътрудник. С тях се събират 28 години служба. Вчера (неделя) цял ден бях зает в журито по преценка дейността на самодейните колективи при фабрики и предприятия. Вече се чувствува напредък. Шлифовали се работниците, поотракали се.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бях на село и като си дойдох, научих за смъртта на Елин Пелин. Клетият, той имаше болно сърце. Види се, то му е направило тази лоша шега. Един селски даскал без особена култура, без много скитане из чужбина - така - просто самораслек, както казват у нас, роден художник. А това, дето се мъчат да го правят социален и не знам какъв - вятър! Той си е просто един добър писател, а щом е добър, ще е и социален, и национален, и т.н.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Кочо е син на алкохолик. Двамата му братя бяха пияници. Той късно пропи, но почне ли, по три дни пиянствува. След това грабне статива и отива да рисува. И е отличен домакин. Каквото <b>види</b> - купува и носи вкъщи. Знае да готви, да чисти из къщи, да нарежда, а жена му само мърмори и се цупи.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В двора на най-хубавата къща в град (на П. Стайнов срещу "Искра") е посята специална трева и се отглеждат най-хубави цветя. Сега тя е дадена под наем на много квартиранти, един от които [е] млад офицер. Дошъл баща му на гости с магарето си, видял тревата и го пуснал то да пасе, а той чака сина си. Като си дошъл сина му и видял магарето, рекъл на баща си: "Хубаво си я наредил, тате, хубаво си я нагласил, само дано не <b>види</b> Чудомир отсреща."</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>В двора на най-хубавата къща в град (на П. Стайнов срещу "Искра") е посята специална трева и се отглеждат най-хубави цветя. Сега тя е дадена под наем на много квартиранти, един от които [е] млад офицер. Дошъл баща му на гости с магарето си, <b>видял</b> тревата и го пуснал то да пасе, а той чака сина си. Като си дошъл сина му и <b>видял</b> магарето, рекъл на баща си: "Хубаво си я наредил, тате, хубаво си я нагласил, само дано не <b>види</b> Чудомир отсреща."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Малко сняг и слънце. На края на месеца се свиква пак отложеният конгрес на читалищата. Писах на секретаря на Съюза Кондарев да не ме слагат в листата на Управителния съвет. Мисля, че ще ме послуша, понеже той иска да се огради с[ъс] свои верни хора, а аз съм си съмнителен още. Ще <b>видя</b> и изложбата на нашите художници, и новата им тематика. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Те ще ме учат мене кога да сея и какво да сея! Вятър работа! Надошли едни чиновници и с нови чанти все, не <b>видяло</b> нивга нива и не може да разпознае ръж от жито и ще ме учи на ум!</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Трябва да има 15 години, откак съм член на Писателския съюз, но за пръв път присъствувах на годишното му събрание. Общото ми впечатление, че писателите са малко по-културни от художниците, напр[имер]. (На едно тяхно годишно събрание за пръв път <b>видях</b> толкова много прости и същевременно претенциозни хора, събрани на едно място).</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>От града изселват доста семейства. Дали че са неудобни, или за да им вземат квартирите (понеже те имат други в близките села), не знам. Казват, че от граничните области също докарали хора из околията ни. Види се, са подозрителни и неудобни.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Наряди, наряди, селяните са писнали кански. Тия дни ги притискат за мляко, масло и пр. Искат и от яловите крави мляко Стоим с група нашенци. Насреща се задава един разгърден и с много рошави гърди, а Тасанът му дума: "Загърни се, загърни, че ако те <b>види</b> някой от ония с чантите, веднага ше ти определи 1 к[ило]гр[ам] вълна наряд от гърдите ти." </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Надникнах в художеств[ената] изложба на Съюза, посветена на Г. Димитров и <b>видях</b> стотина портрети негови, които едва напомнят за Димитров. Лошо, много лошо. Не може да бъде другояче, щом искат за 3 месеца да се подготви Димитровска изложба. Това е излагане на изложителите, а не на картините им.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Американец, руснак и българин тръгнали да <b>видят</b> панаира в Пловдив. Насред моста на Марица се изпречило едно магаре, рита, хвърля чифтета и не ги пуща да минат. Американецът го заплашил с атомна бомба, руснакът - с катюша, но то не искало да знае, най-после българинът извадил едно тефтерче и рекъл: "Чакай да го запиша в нашето ТКЗС, че да го науча." Като чуло това, магарето хукнало да бяга и освободило пътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Изтръпналите ми по два на крак пръсти, ето вече 2-3 години, болките в шията, в ставите, тъпото главоболие и пищенето на ушите - това сигурно се нарича на прост български език старост. Затова, <b>види</b> се, кога започна да разправям за тези свои болки на приятелите лекари, ме <b>гледат</b> с едно безразличие и никой никакво лекарство не ми препоръчва. Аз все си мислех, че това повече е неврастения, отколкото старост, но май че не ще да е тъй. Всеки случай, старостта е едно от най-лошите неща на тоя свят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Същия ден от редакцията на местния в[естник] "Искра" ми искаха да напиша едно изказване срещу подпалвачите на войната и аз, понеже бях болен, отказах им. Представям си, ако второто е имало връзка с първото, какво може да ми се случи. Хай, да ви се не <b>видят</b> и фронтовете, и партизанщината, и дяволите!...</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Снощи се завърнах от Ст. Загора. Конференцията мина вяло. Неподготвени, не им е ясно нищо. Няколко младежи-ученици само си почесаха езиците и това е. Видяхме се с Иван Х[аджи] Христов10 и Ив. Мирчев11 посръбнахме си, разбира се, та още малко щяхме да идем и на владиката на гости, даже. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Мара Чуклева - развалина. Бледа, слаба и когото <b>види</b>, все се оплаква, все с[ъс] себе си го занимава. Съвсем глупава при това и грозна вече, та няма как да й простиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"...Няма пари, какво ще правим, оголяхме, осиромашахме" - така ми мърмори един нашенец. След малко отидох да <b>видя</b> как приемат розовия цвят и в списъка го зърнах, че същата сутрин е предал 120 к[ило]гр[ама] рози, които струват 12 000 лв. Според уверение на приемача на цветовете същият нашенец щял да вземе от розов цвят към 150 000 лв. само за 20 дни. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Поставяме макетите: "Пещерният човек", "Наколни жилища", "Селищна могила" и "Средновековна крепост". Сносна работа като скулптура, но където е пипнал с боя, е лошо. Ще се помъча да го поправя по-нататък. Сега съм много уморен. Работи ги Д. Пучински - реставратор в Народния музей - София и му платихме 100 000 лв. за четирите. Днес очаквахме 70 души архитекти от София, които искат да <b>видят</b> гробницата край града.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Шестдесет години от първия социалистически конгрес на "Бузлуджа". Минаха оттук разни големци. Срещнах се с Кюлявков, Мартинов, Бурин21, Зидаров и т.н. Видях Полянов, Терпешев, Кондарев, който бил на работа в Министерския съвет сега. Запознах се с Люб. Минчев - тенора, и т.н. Изглежда, че съборът е бил грандиозен, но аз не можах да отида. Присъствувал В. Червенков, за когото американското радио цяла седмица разправя, че бил свален и сменен с Г. Чанков. Направихме изложба на социалист[ическата] литература, много труд и средства, и никакво посещение.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Сгрои се малък салон в сутерена под читалнята. Всички архитекти в града казват, че трябвало да се засили трегера, преди да се събори една стена, но нашите "строители" П. Калайджиев и Хр. Енев казват: "Не, няма нужда!" След това минаха софийските архитекти (Донкова, завеждащ строежите при К[омитет] [за]Н[аука]И[зкуство] [и]К[ултура]). И те казват същото, а нашите - пак не! И туй ако не е лудост! Политнах въпроса в Настоятелството. Да <b>видим</b> как ще я смутолевят.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Вторник. Пазар. Облачно. Превалява ситен дъжд. Зелен фасул - 80 лв. Сирене - 400 лв. Пиперки само и домати по-евтини. Прави впечатление липсата на грозде. На стопаните е определен наряд, който, казват, бил доста тежък, поради което няма излишно грозде, <b>види</b> се.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Сив, мразовит, обикновен ноемврийски ден. Някога се празнуваше шумно, весело, особено в село. Сега не ми се ходи, даже, да <b>видя</b> как го празнуват като свой храмов празник.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"Един от съвременниците на Перикъл4, като се възхищава от Атина, казва: "Ти си наистина дръвник, ако не си <b>видял</b> Атина; магаре, ако си я <b>видял</b> и не си се възхитил; ако пък си я напуснал по свое желание, ти си камила."</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бяха на гости "стършелите" Ганчо Краев и Чертовенски6. Между другото, ги водих и в с.Турия да <b>видят</b> Лъжлив Съби и пр. Почерпихме се доста. Млади момчета, добри, на добра работа, изпратени с пътни и дневни и пр., из България си обикалят, пишат си очерци и никой ги не разпъва на кръст по всички посоки като нас тук в провинцията.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В неделя ходихме на баните при Овощник, къпахме се в Тунджа, полежахме, починахме и вечерта с рейса се завърнахме. Научих, че решили да ме освободят от председателството на комитета за мира поради слаба дейност, <b>види</b> се. Имам неприятности с квартирантите. Едно невъзпитано офицерче, едно нахално човече, едно ревливо бебе точно под работната ми стая и т.н... все причини, за да не пиша, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Нов държавен заем. Дадохме по една заплата. - Да <b>видим</b> дали ще стигне. Слуховете говорят, че щели да вземат от влоговете. Всичко е възможно. Обръгнах и не се тревожа, както мнозина. По ме плаши поскъпване на продуктите за храна. Сирене се не вижда, кашкавал. Едно пиле като сврака струва 15 лв., пиперът е 4 лв. - Това не ми хареса. А заемът - това ще си е всяка година по един данък.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Срещнах Светослав Минков. Пращат го на предизборна агитация в Сталин26. Неохотно отива. Челкаш се оженил и освободил кръчмите от присъствието си... временно. Орлин Василев ми даде билети за "Любов" и приятелски ме наруга, че не пиша. Видях и Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Ламар... "Любов" е една от добрите наши пиеси, въпреки че този писател (Великов) е неясен образ, както и художника, който е просто гротеска. Пък и тези "бригадири" с[ъс] своята кратка и не особено полезна история... Другата пиеса "Младостта на старите" от Горбатов не ми хареса. Ни пиесата, ни играта на младите артисти.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"Семейството на Тарас" - нова руска опера30. "Миш-маш" - казва за нея Петър Райчев. Мене, обаче, ми харесаха отделни сцени и музиката, макар и съставът да не беше от първостепенни артисти. Имаше и отлични декори. Райчев, <b>види</b> се, е свикнал с класическия репертоар и всяко малко отклонение за него е мъчносмилаемо.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Чирпанци и пазарджиклии - бабаити, юнаци... Един чирпанлия се качва в[ъв] влака, влиза в едно препълнено купе и изревава: "Сторете едно място, бе!" Свиват се хората, направят му място уплашени, а той търси да си закачи антерията. Като не намира где, изважда из пояса си един голям гвоздей и започва да го забива в стената с глава. Удря той, блъска, но гвоздеят спира и не ще да върви повече. Пак блъска с глава, но гвоздеят се подкривява и не ще. Кога надзърнат в съседното купе, що да <b>види</b>. Един пазарджиклия заспал и главата му опряна там, дето се показал гвоздеят.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"... Преходен период, ще се помъчим малко, ще потърпим лишения." Откак съм се родил, периодът е все "преходен" и все трудности преодоляваме. В началото, от буржоазен строй към социализъм, след това от социализъм към комунизъм - хай, да му се не <b>видят</b> преходните периоди макар, кога се не свършиха!</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Ходих на язовира при Копринка. Расте бързо, работи се здраво. Там и най-големият скептик ще повярва, като <b>види</b> направеното, че работата не е шега. Дано съм жив с лодка да отида до Павел баня и от "Аязмото"2 да погледна напоеното Ст. Загорско поле.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Гости, гости - чехи, поляци, немци. Днес пък от БАН са дошли двама да разглеждат архивата на Бозвелиев. Вчера бяхме на разкопките в "Севтополис". Видяхме плочата с надписа и други неща. Проф. Димитров ще прекара и зимата тук, и ще копаят.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Макар бегло <b>видях</b> строящия се Димитровград. Водиха ни и в химкомбинат "Сталин"14. Грандиозно нещо, сякаш не по мярката на нашата малка страна. Видяхме незначителни отделения - работилници, леярни - за другото не е наша работа. Бяхме на семинар там музейните работници от три окръга.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Макар бегло <b>видях</b> строящия се Димитровград. Водиха ни и в химкомбинат "Сталин"14. Грандиозно нещо, сякаш не по мярката на нашата малка страна. Видяхме незначителни отделения - работилници, леярни - за другото не е наша работа. Бяхме на семинар там музейните работници от три окръга.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Св. Минков, който е редактор в издат[елството] на българските писатели ми каза, че запланували ново издание на книгата ми през 1955 год. И това е нещо, макар че тя бе запланувана да излезе в началото на 1953, а не <b>видя</b> бял свят и до днес.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Заминавам на съвещание на музейните работници в Пловдив, след което отивам на почивка в Княжево. Искам да се прегледам основно за своето "вертито" и тогава ще <b>видим</b> какво ще правя.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Въпреки удара е запазен старец. Малко самонадеян, малко славолюбив и глуповат ми се <b>види</b>. Пишел спомени за групата около сп. "Мисъл". "Гонят ме - кай, - че съм бил фашист, а кой е кръстникът на Смирненски - аз! Казваше се Измирлиев, а аз му рекох: "Не така, а Смирненски." И той ме послуша." Приписва си заслуги.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В Бургас бях в[ъв] връзка с уредбата на музея. Там уредникът Гълъбов бе подредил вече техния, та отидох нещо да науча. Лоша наредба, креслива, плакатна. Надписи и карти заемат 2/3 от изложбената площ, а оригиналните експонати 1/3. Според компетентите трябва да е обратно. Мъчно за разбиране и ориентиране от посетителите. Досега колкото нови уредби <b>видях</b> в София, Пловдив и пр., все се чувствува липсата на вкус в художественото оформяване.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Снощи ми бяха на гости всички роднини, живущи в града. Много бях радостен да си <b>видя</b> близките - все млади хора, добри, честни и все такива неопределени политически като мене, а служат на днешната власт. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Завърнах се от София. Бях на семинар глупейши. Видях "Вяра" на Тодор Генов. Добра пиеса, а защо зъб не обелват за нея? Една вечер забелязах Св. Минков, качен на уличен автомат, мери теглото си. "Какво правиш?" - питам го. "Остави се - казва, - вече съм 106 кг и все нагоре качвам. Цяло нещастие". Георги Караславов се е ошибал като шопар и трябва да е над 120 кг, Камен Калчев - също, Н. Фурнаджиев - бременен в осмия месец. Грижите на партията ще станат причина да се обезобразят линиите на писателите ни. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Почивката ми свърши и започвам отново работа. Бях в Русе и Сталин. Русе с[ъс]старите виенски къщи (с много орнаментика и глупава скулптура), с хубавия площад и с още по-хубав Дунав. Бяхме "добре дошли гости" и моята племенница Марето Драганова. Не бях минавал и по линията Русе-Сталин. Лудогорието ми се <b>видя</b> бедно, изгризано от гъсеници, с мизерни турски селца и почти без кооперативни зем[еделски] стопанства. В Сталин гостувах на Кочо Щъркелов. Никой не може да посреща приятел както него. Две седмици минаха в пълна почивка, в приятна обстановка от мили хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Сега, като се завърне от отпуск моята асистентка, ще почна предаването на музейното имущество. Главните тук, особено началник отдел "Култура", нещо кроят пак, ама де да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В музея идва Ал. Теодоров - Балан17 , придружен от сина и снаха си. Бодро, свежо старче на 96 години (между нас казано, и малко поизветряло). "Дойдох - кай - да вида твойта как Сийка, пък и тя да ме <b>види</b>." В музейната книга написал: " Недочува, недовижда, а иска още да се учи." Наметнат бе с[ъс] сива пелерина и тока с[ъс] значка отпред. Била за почетно гражданство на столицата. Единият му син (военен) бил убит, а придружаващият го лежал дълго в затвора и сега секретарствувал на баща си. Снахата е културна жена. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Мина през града пом. м[инистъ]рът на културата Грозев. Увещават ме да остана още в музея. Аз не искам. Ще <b>видим</b> и от това какво ще излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Днес човек от Национ[алната] галерия - София дойде и взе една картина от А. Митов и друга от Г. Митов (голото дете в черно) по случай посмъртната изложба, която ще им устроят в София. Да <b>видим</b> кога и в какъв вид ще ни ги върнат. Предадохме ги на Д. Димов - художник.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Трябваше да ида наново в село "за да изслушам болките на избирателите" и да донеса в ОНС "поръченията им". Закара ме с колата си секр[етарят] на Окол[ийския], комитет на партията Келчев. Той слезе в Павел баня, а мене ме откараха за Турия. Аз, обаче, не съм влизал с кола в село, та слязох на 1,5 км далеч от него и пристигнах пеш. Вместо политическа реч, им говорих за историята на нашето село и накрая се разговорихме малко по "нашенски". Болките им знаех и ще се помъча някои да намаля, не да отстраня, но да <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бяхме няколко дни в София на семинар. Мисля, че нищо не научихме от него. Ходихме, обаче, на "Дама Пика"7 и ако не друго - постановка богата <b>видяхме</b>. Бяхме и на... "Вещици"8 с Иван Димов. И тази пиеса, според мене, е зле поставена. Всички действуващи лица страдат от истерия или имат висока температура. Димов пък засече на едно място, забрави текста сякаш. Изложбата на Ал. Стаменов не струва. Той е човек без талант. Васка Емануилова9 също, както е събрала всичко по-важно, ни убеждава, че не е направила нещо значително. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Кочо Щъркелов прави изложба в Пловдив. Отбих се да я <b>видя</b>. Има 5-6 чудесно технически изпълнени, лирични и... малко кухи, празни пейзажа от Рила и манастира.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Тя ще напусне болницата след 4-5 дни. Да <b>видим</b> какво ще препоръчат лекарите, защото горещините настъпиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В София посетих художника Ненко Балкански, който е започнал два портрета на жена си много добре. След това минахме край новостроящата се къща на Кочо Щъркелов, който е успял вече да окачи на комина и един металически щъркел. След това <b>видяхме</b> Дечко Узуновата къща, която също не е довършена, пихме кафе у Илия Петров, който се е обзавел отлично и се прибрахме в центъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Тия дни много хора измряха в нашия град. Некролози, некролози. Някога не ми правеха впечатление, но сега, <b>види</b> се, мисълта ми често е там.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Конгреси правихме на Отеч[ествения] фронт, сляхме читалищния съюз, дано му прелее кръв, съревновавахме се, но резултатът още не ни е съобщен, понеже М[инистерс]вото нямало пари за предвидените награди. Изложби <b>видях</b>, с писатели се срещах...</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бях в София да <b>видя</b> изложбата и купя нещо, ако харесам. Много е слаба тази година съюзната изложба, много баласт е допуснат, а изхвърлили работите на проф. Б. Митов, Руска Маринова, Щъркелов, Кожухаров и пр. Графиката също не е добре представена. Картината на Венев, която вдигна шум из вестниците, нищо не струва. Тук-там и у скулпторите ще се намери нещичко по-добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Чествуваме 80 год. от подвига на Шипка. Мина в добър ред, спокойно и... някак студено, официално. Незапомнено много хора. Аз отидох с рейсова кола (5,50 лв.), а се върнах с леката кола на един близък човек. Стоях там в неделя 3-4 часа, но не можах да влеза и <b>видя</b> преустройството в паметника. Които от народа са пренощували там, треперили дорде изгрее слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Дневнико мой, знаеш ли, че навърши вече 5 години?7 Пет бурни години, а аз толкова малко неща съм отбелязал, толкова малко неща <b>видял</b> и почувствувал... </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Няма олио в страната. Изнесли са го, <b>види</b> се. Ще накарат хората да почнат да се запасяват пак, защото от известно време и сирене няма по пазара.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Склероза, нищо друго. В бележките си за Захари Желев13 в последната книжка на сп[исание] "Наша родина" съм писал, че професор му бил Феличе Карена, когато той е по-млад от Желев. Склероза. Тук, в музея, имам от него портрет на бащата на професора му и на гърба преди 15 год[ини] съм писал, че баща на професора му е Джакомо Гроссо. Как съм сгрешил, просто не мога другояче да си обясня, освен със - старческо оглупяване. Щом го прочетох, <b>видях</b> грешката и писах в редакцията, ама "Качаалъръм бен Сана"14, както би извикал Алеко.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Издателството отпечатало 50 000 бройки и, <b>види</b> се, се бои да не би да останат, а те че ще се продадат и че ще има материален успех, не се съмнявам, но лично аз от тази далавера не ще имам голяма полза - нито морална, нито материална.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Човекът ми прилича на старите бакърени тенджери. Отдалеч като я гледаш, е бляскава, светла, калайдисана; приближил ли я и вдигнеш похлупака, ще <b>видиш</b> калая опадал и се показва червена отровна вътрешност; обърнеш ли я наопаки, дъното почерняло от сажди пък.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Месец юлий 1958 г[одина] ще остане незабравим за мене. Видях руската земя, <b>видях</b> Москва, Ленинград, Киев, посетих столицата на Армения - Ереван и пр., пр. Дълбоко съм благодарен на Писателския съюз, загдето ми даде тази възможност да се нагледам на Третяковската галерия, музея "Пушкин", Ермитажа, да видя Кремъл, Петерхов, Царско село, Ясна поляна и т.н. Тези впечатления не са за моето перо. Слаб и неподготвен съм да обхвана всичко и да го предам. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Месец юлий 1958 г[одина] ще остане незабравим за мене. Видях руската земя, <b>видях</b> Москва, Ленинград, Киев, посетих столицата на Армения - Ереван и пр., пр. Дълбоко съм благодарен на Писателския съюз, загдето ми даде тази възможност да се нагледам на Третяковската галерия, музея "Пушкин", Ермитажа, да <b>видя</b> Кремъл, Петерхов, Царско село, Ясна поляна и т.н. Тези впечатления не са за моето перо. Слаб и неподготвен съм да обхвана всичко и да го предам. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Сега пък стенописи! Да <b>видели</b> как се правят стенописи. Вятър работа! Никой не ги харесва и това още повече го нервира.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Като пенсионер никак не скучая. Имам какво да правя и с какво да запълвам времето си. Чета, пописвам, рисувам, почивам и времето тече. Просто се почудих сега, като <b>погледнах</b> календара и <b>видях</b>, че половината от януари се изминал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Лошо са ни учили нас, при лоши условия сме следвали, самите професори са били неопитни, нямало е отгде да <b>видим</b> нещо и т.н.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Гостуваха ми Кукриниксите, с които се запознах в София на изложбата им. Приятни, културни хора. Прегледаха ми рисунките, заведох ги да <b>видят</b> гробницата, музея, ходихме и в някои грънчарски работилници и заминаха за Ленинград.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"...Ако <b>видиш</b> смет, натрупана на улицата, кажи тогава: днес на пазара имаше много риба, или пък: ако завее вятър, ще вали дъжд, или вятърът ще утихне, ако завали. Или нещо подобно. Или пък нищо не казвай, сине мой, и за нищо на света не говори за мръсотиите, които се изпречват. Защото, сине мой, човекът е така създаден: той може да понася по-лесно самите мръсотии, отколкото думите, казани за тях." </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В София се <b>видях</b> с Орлин Василев. Побелял. Живее в[ъв] Враца с жена си, сина си и снахата. Кани ме на гости. Видяхме се с Веселин Йосифов, Младен Исаев и пр. Ходих и у Щъркелови. Той още се разправя с болната си дъщеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>В София се <b>видях</b> с Орлин Василев. Побелял. Живее в[ъв] Враца с жена си, сина си и снахата. Кани ме на гости. Видяхме се с Веселин Йосифов, Младен Исаев и пр. Ходих и у Щъркелови. Той още се разправя с болната си дъщеря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Черна събота. Получих телеграма, че приятелят ми от 55 години Кочо Щъркелов е починал внезапно. Той е жертва преди всичко на завист и злоба. Не беше добре и в семейството си. Колкото пъти отивах да го <b>видя</b>, все едно и също нещо чувах: "У дома е ад, ад!" </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Изпратените материали в "Стършел" не <b>видяха</b> бял свят. Заключение: "Не ни закачай! Наше лошо не бива!"</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>От 22 октомври до 18 ноември бях в Прага, където прекарах незабравими дни. Ако съм здрав, ще искам още веднъж да <b>видя</b> "Златна Прага". </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Петя Герганова, напр., канела у дома си режисьора Х, пред когото да се съблече, да <b>види</b> и се увери, че е млада и може да играе младежки роли. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Брат ми Георги, който е в 88-та година, лежи, сестра ми Дона, 80 год[ишна], също лежи болна, Велика умря на 75 г., аз, 72 годишният, "нашият малкият", съм още на крака, ама да <b>видим</b> докога. Отива си нашето поколение. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>От известно време "култът към личността" е отново на линия. Стрелите са насочени към Г. Караславов и Хр. Радевски. Ще <b>видим</b> как ще се разрази на предстоящия конгрес на писателите.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Аз след близо тригодишно рисуване едва тия дни направих нещо, което може да мине за художество. Пратих и дреболии под заглавие "Нашенци" в "Стършел". След три дни ще <b>видим</b> дали ще го отпечатат.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Изложбата на жена ми, както предвиждах, ще завърши зле. Мъничкото име на художник, което си беше създала с предишната, сега го унищожава. Пише ми тревожно писмо да отида да спасявам положението, <b>види</b> се. След това прати телеграма, но аз няма да отида, защото не ме послуша. Освен това не съм добре. Сърцето ме мъчи, задушава ме и чувствувам бодежи.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Един от тях донесе от остров Таити картини с полуидиотки-жени, с дебели като греди крака, а съм чел, че там живеели волни красавици, стройни, весели, игриви. Като четях, мечтаех да отида там; като му <b>видях</b> картините, бих отишел само, ако ме изпратят по етапен ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Ходих в София, филмчето за телевизията на проба не ми много хареса. Грамофонните плочи с 8 мои разкази са добри. Уредих и въпроса с преиздаването на книгата ми. Корицата ще прави пак Ангелушев. Каширах си и 10 акварела, които се харесаха доста на няколко поканени да ги <b>видят</b> приятели-художници.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бях в София. Видях няколко изложби. Ходих да видя Гецов като Македонски в "Хъшове", но не ми хареса. Той обича да пие, а лошо представя на сцената пиян човек. Поздравих Вежинов за хубавите разкази и лоша корица на книгата. Получих 120 лв. хонорар за грамофонните плочи. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Бях в София. Видях няколко изложби. Ходих да <b>видя</b> Гецов като Македонски в "Хъшове", но не ми хареса. Той обича да пие, а лошо представя на сцената пиян човек. Поздравих Вежинов за хубавите разкази и лоша корица на книгата. Получих 120 лв. хонорар за грамофонните плочи. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Унгарците обичат много своя Янош Кадър, но не ще <b>видиш</b> никъде неговия портрет. Няма го, даже, и по празничните манифестации. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Рисувам композиция "Тракия пее" и засега върви добре, но да <b>видим</b> дали няма да я разваля. Трудно нещо е акварелът, дявол да го вземе. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Ходихме в Шипка да <b>видим</b> картините на млад художник, който иска да прави изложба в града. Слаби работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бях десетина дни в София, <b>видях</b> юбилейната изложба на Ст. Цанев, която не ми хареса, изложба на Пластов - голям руски художник, където също имаше доста сурови неща, след това гледах немска изложба на реалистите, на нашите скулптори и графици и т.н. Гледах и чудесно изнесената пиеса "Добрата стара Англия". </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Ходих да <b>видя</b> семейството на Щъркелов - карат я някак. Голямата, болната дъщеря, се омъжила, а мъжът я не ще. Соня е вече беззъба бабичка, вечно оплакваща се.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В началото на месеца бе открита нова тракийска гробница близо до Мъглиж. Ходих няколко пъти. Сега се разчиства затрупания с пръст дромос. През другата неделя ще <b>видим</b> какво има в нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Тия дни получих снимки от Дамянови, правени във Варна и едно весело римувано писмо от Дамян, придружено от три негови стихосбирки. Да <b>видим</b> как ще му се наплащам.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Днес бе открита сесията на Окръжния народен съвет в Ст. Загора и то от мене, понеже съм бил най-старият съветник. Какво ще съветваме народа, не знам и дали ний или той ще ни съветва - ще <b>видим</b>. Колкото и да избягвам шаблона в няколкото думи, които казах, все не може съвсем да се избегне. На 11-ти т. м. пък се открива Народното събрание. Дано има някой поне с 5-6 дена по голям от мене! </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бях на контролен преглед и д-р Кутинчев ми каза, че съм излекуван. Добре било, след три месеца пак да отида да ме <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Прибрах се вече в дома си и тук ще се мре. Видях колко струва и медицинската наука, и специалистите й. И билкари ме обсаждаха (казват, че из Родината се навъдили стотици специалисти по ракови заболявания), и повече не искам никаква помощ. Ако имаше специалитет "спокойствие", само него бих употребявал.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Свършил бях втори прогимназиален клас в Сяр и през лятната ваканция бях си отишъл у дома, на село. Това бе в 1895 г. Говореше се, че много комити са се явили по планините, носели калпаци и на калпаците имало жълти арслани (лъвчета) от тунч (бронз). Като отивахме по ливадите и нивите за коситба и жътва,  очите ми бяха насочени все към близките върхове или пъте, дано <b>видя</b> някой комита и да му дам хляб, защото те често оставали без хляб... [3] </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i><i>В Солун, гимназията, 1896/97 учебна година, вече ми попаднаха революционни македонски вестници от България: "Македонски глас", "Малешевски балкан" и др. Понеже вестниците минаваха през много ръце, превръщаха се като разкъсаните кори на зелника. В четвърти клас бях през време на Гръцко-турската война (1897 г.) и <b>гледахме</b> от пансиона тълпи арнаути новобранци. Тогаз посети гимназията капитан, по-късно полковник, А. Янков [4] и тогава <b>видяхме</b> български офицер. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Върховистската чета бе намерена в една гора, не далеч от нашия бивак. Дадоха нареждане да я нападнем. И аз бях изпратен по една посока. Започнаха гърмежите. В този момент аз се намирах на една поляна срещу мястото на нападението. Гледах, ала нищо не <b>видях</b>, само гърмежите слушах. Очилата ми се бяха намокрили от пот, а нямах чиста кърпа да ги обърша. Чувствах, че съм смешен комита. Утешавах се обаче с мисълта, че не съм станал такъв като бойна сила, а за агитаторска работа. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Гърмежите не траяха дълго - минута, две. След прекратяването им <b>видях</b> нашите, които бяха излезли вече на открито. Отидох към тях. Изповядах им се, че нищо не <b>видях</b> и помолих да ми разкажат какво стана. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>След Коледа взех със себе си, в негово съгласие, разбира се, Димитър Катиналията и отидохме в родното ми място Горно Броди. Настанени бяхме в една къща към Черна Гора, не помня чия. Заранта първи дойдоха да ме <b>видят</b> Марин Карамихайлов и Стоян Маринов Халембаков, първенци, често членове в училищното настоятелство, добри българи. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>След няколко дена при нас дойде и Георги Радев с другарите си. Той ни разказа в подробности за обсадата на Баница от аскер, за опита на четата да илезе от селото и за убиването на Гоце и Гущанов при този излаз, как той и другарите са се спасили и пр. В Баница случайно се намирал и Димитър Хаджидимов, от Горно Броди, той дошъл от София да се <b>види</b> с Делчева. Той бе македонствующ социалист. След Баница, изплашен, Димов се връща в България, като в селата, през които е минавал, сеел страх и отчаяние. "Никакво въстание, казвал, ще ви разпнат турците!" </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Ето този културен и със заслуги човек ние загубихме на 13/27 септември 1903 г. в боя с турците. Поради туй, че не могъл да ходи, като <b>видял</b> пътя на отстъплението, дълъг и стръмен, той сам пожелал да остане доле на позиция и се би до издъхване. Убит ли бе или се е самоубил с последния патрон, това ще остане тайна. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Още в 1919 г. Милан Матов и Милан Гюрлуков дадоха идеята да се образува организация на бившите македонски революционери и даже приготвили бяха един позив, който напечатаха в печатницата на П. Глушков, които случайно там <b>видях</b>. Създаде се първо дружество на бивши революционери “Илинденци” в София, а по сетне и в другите градове. Аз и Пърличев бяхме против създаването на тази организация, но тогаз още не бяхме задгранични представители, макар и временни. Аз бях против по следните съображения: </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев обаче, без да се съветват с нас, бяха дали благословията си за образуването на тази организация и както ще <b>видим</b>, когато му дойде редът, тя, Илинденската организация в лицето на Занков, Арсений Йовков и компания, изяде главата на Тодора, а в лицето на Димитър Иванов, Д. Ляпов и П. Мърмев изяде главата на Протогерова, опита се да изяде и нашата с Пърличева и Томалевски, Георги Попхристова и Шанданова. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>После Монев и Д. Влахов направиха писмен доклад, от който явствуваше, че русите полагали грижи за отгледване на децата, много била развита книжнината, Госиздат изваждало на пазара много съчинения, а в балетното изкуство червена Русия била първа. Несериозно нещо ми се <b>видя</b> докладът  и като се върнах в София от Варна и Т. Александров ми го даде да го чета, пошегувах се върху балета... </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>     - Направихме известни споразумения, но книжата не са тука. Нека се върне Тодор и ще <b>видим</b> по-нататък. Добре е дотогаз аз или някой от вас да се срещне с Димо Хаджидимов и да пита дали имат някакво съобщение и какво от болшевишкото посолство във Виена.” </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Дойдоха не след много и книжата по споразуменията във Виена. Те бяха написани с химическо мастило, Тодор ги разкри и ми ги даде да ги чета у него в къщи. Какво видях? Видях, че ВМРО бе болшевизирана посредством подписаните споразумения. Имаше един манифест - подписан от П. Чаулев и Протогеров и по пълномощтно от Александров, което той им бе оставил писмено, бяха подписали те и него, значи, подписан от Централния комитет. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>От съдържанието и формата на този манифест всеки може да <b>види</b>, че той е дело на екзалтирани комунисти. Острият език против правителството на България и апелът към всички македонци и българи да поведат най-решителна борба против него, сякаш то е главната пречка за освобождаването на Македония,  също така издава партизанските чувства на неговите автори. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Затова мене пратиха при Панчо да му <b>видя</b> ума и да го спечеля за акцията. Отидох с Томалевски, но аз говорех. Панчо бе на легло. Имаше температура. Живееше на ъгъла “Неофит Рилски” и “Цар Борис”. Поздравих го и го похвалих за доблестното му държане в Пирина, след като узнал за убийството на Тодора. Попитах го: </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>- Така кажете, че има и други доказателства. Дайте ги тука, да ги <b>видим</b> и после да разискваме, обадих се аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>С тичание най-големий ми брат ги повика. Изповедта не беше дълга. След нея дедо се причасти. Около полнощ издъхна он как праведник, тихо и незаметно. Смъртта на деда ми стори дълбоко впечатление. Майка много пъти ми разказваше за татка, за раните му, за нежността му, за денонощните усилия, които той полагаше, за да ни прехрани с иглата си, но аз за деда повече жалех: него аз познах, от него облага <b>видех</b>. Майка ме утешаваше, ако и да имаше и тя велика нужда в утешение. Тя даже, с истинска в бога вера каза, че господ ще ни помогне тъй, чтото, не само мене, но и Ивана, ще ни праща на училище. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Брате Николай - казах аз, - како ке се живей? Сега ти ни си и татко, и дедо. Не ми позволяваш ли да ида у Танчевци да <b>видя</b> нана. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Не ... не чинит ... <b>види</b> ... килимът не е тежък ти можеш да го носиш, но ученици да носят, грехота е. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Един ден, ужасний ден (3-й юлия 1840), майка падна от черница. И днес, когато си напомня това приключение, трескави мъхорници усещам по плещите си, а по бедрата си едно неописуемо болезнено чувство както да ми се топи лоят. До бога писнах, като <b>видех</b> майка прострена полумъртва. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>За 7 - 8 дена Махмуд сполучливо променяваше свитъците; в последнята визита он, уверен в мъдростта си; зе да тегли свитъка не твърде осторожно. Чтом се скри в раната горний край на свитъка, долний се скъса тъй глъбоко; чтото ни най-тънкото оръдие не би могло да го подхване, а оръдия у Махмуда немаше никакви. Най-големата част от чуждото тело остана в моето. Дойдох у дома и разказах на майка ... Ох! како тя се разплака! Не чеках от нея плач; тя беше необикновено твърдодушна, но сега, <b>види</b> се, че тя пресметна тяжестта на несчастието. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Търгнах през августа 1849 с 1500 гроша. На пъти, в село Пателе, като исках да превежа раната си, <b>видех</b>, че течението на гноя беше секнало и раната беше в пълно заживание, и писах на майка. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Веднага направих неколко стиха, които и декламирах с пророческо въодушевление. Опиванието ми се усили, когато отдалеч <b>видех</b> прочутий   [1]. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Встана старший офицер и, докле майка произнасяше некои непонятни думи, се наредиха жандармите, мене и брата ми поставиха посред опълчението, ни заведоха на хукюмат и ни поставиха в тъмница. Ужас ни обзе, когато <b>видехме</b> там и двете си внучета (сестричи). Тие се разплакаха и старший (едва 15 годишен) ми каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Не съм само аз: <b>видиш</b> тука всичките мъжи из с. Велестово, ние сме 35. Има две недели, что лежим тука, зачтото дали сме хлеб на непознати нам людие. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>След обед се разговаряхме с оня беседний жар, който характеризира страдалците. Бих съставил повече от един том, ако бих записал всичките разговори, но многословието е страшно и умразно. Старецът особено изображаваше тъй живо все что беше чул и <b>видел</b>, чтото очите на всичките на него беха утвърдени. Между друго, он ме попита: </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Тутакси, по заповед иа каймакамина, ни отведоха на пространний пред хукюмата мегдан, дето беше се стекло множество народа. Там, за зла чест, беше се спрела и майка ми, или от слабост, или за да <b>види</b> изходът на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там мене и на старшия ми внук, Георгия Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми, а брата ми и младшия ми внук освободиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Не биде можно: така ми е заповедано - каза он. Тогава узнахме, че намерението на митрополита беше да покаже силата си, да уплаши партията ни чрез примерното ми наказание (Наистина на Спиридонов ден, когато он служеше, много плашливци, които попреди не го припознаваха, дойдоха в църков заедно с фамилиите си добре натруфани да <b>видят</b> лепите му дрехи, да чуят гърцкия славей и да целунат десницата му). </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Что е то от вас? Какво зло сте <b>видели</b> у даскалът? Зачто не ловите злодейците, от които дърво и камен плаче? Но ви сте юнаци само за кокошки клане и честни людие ловение. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Пеки! - И като <b>видех</b>, че он знае добре 4-тех действия, му преподадох повърхно простото тройно правило, което он съмле в кратце с чудесно бистроумие. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Като <b>видех</b> в житний пазар народа ужасен и духом упаднал, зех да ям хладокръвно едно от подарените ми ябълка, за да покажа на приятели и врагове, че немам причина да се боя. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>В критическите дни на живота, и когато хората били са най-више разволновани, снили им се снища, които ясно им предсказвали, каква ги съдба ожидава. Същето се случи и тоз вечер. С телесните си очи не съм никога ничто видел толкова ясно, колкото онова, что <b>видех</b> тоз вечер с душевните очи: яви ми се на съне един къс человек, в пребела риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла как сълнце, блъщеше в деснината му; махна с нея и пресече главното звено на веригите ми. В час се събудих - от радости ли, или от живости на сновидението. Събуждам внука си; никак не ще да встане. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>В критическите дни на живота, и когато хората били са най-више разволновани, снили им се снища, които ясно им предсказвали, каква ги съдба ожидава. Същето се случи и тоз вечер. С телесните си очи не съм никога ничто <b>видел</b> толкова ясно, колкото онова, что <b>видех</b> тоз вечер с душевните очи: яви ми се на съне един къс человек, в пребела риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла как сълнце, блъщеше в деснината му; махна с нея и пресече главното звено на веригите ми. В час се събудих - от радости ли, или от живости на сновидението. Събуждам внука си; никак не ще да встане. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Търгнахме по ония стръмнисти рътове, что се възвишават над Дрин. Креч нахожда човека, ако от тази висота метне поглед на сините Дрински струи. Пътя прилича на козарска пътека; чтом го <b>видиш</b>, ще заключиш: "Тука живеят звере." </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Всичко е решено! Казах на съпругата си: "Ида на смърт, и ако родиш мъжко - да го кръстиш Григор, зачтото, чини ми се, Григора Пърличев нема вече да го <b>видим</b> жив", </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>И се разсмеяха злодейците. Аз не се смеех: болите ми всека минута ставаха по-люти. Като усетих, че въздуха ни е отровен, обзърнах се и <b>видех</b>, че само през една треъгълна дупка, отворена на тъмничната врата, получавахме въздух, светлина и храна. Хлебовете даже за да промъкнат през нея, требваше да се преломят: не толко заради теснотата й, колкото за да узнае стражата да не нечто се крие в них. Страстно стенех от боли и скърб, дето ме разлъчиха от внучето ми, когато Г. Х. Топеничар ме посети и ми подари дълъг шал (Зимата беше прелюта). Что он ми каза не разбрах - че засвири военната музика. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Стига ли туй? Не! Никак! Утрента, във време на отпуска, <b>видех</b> и брата си Ивана и помислих си: "Еда ли право казваше Христо Танчев, че аз не мога победа Мелетия? Че аз с главата си не мога да скръша планина, планината ще ми скръши главата? Ето че врагът иска да затрие целата ни фамилия!" Страшно се отчаях, но на брата си показах съвършено спокойство, даже и шарлатански го ободрих с енергически думи и жестове. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Слушайте, бе синковци, турчина како слаб ми се види; ишала господ не дава слабост на турчина, но мене така ми се <b>види</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>В оговор писах им: "Ще скратя: многаж Омир спи: Jndignor quandoque bonus dormitat Homerus: [1] ще преведа само блестящите страници на Илиадата и ще ги съединя така, чтото да съставят нечто си цело." Ми отговориха, че с въстърг приимат предложението ми и заедно с отговора ми пратиха "Греческо-русскый словарь" и Гнедичевата "Илиада" (Бех, както и днес още съм слаб в българский язик). Като отворих словаря и <b>видех</b>, че думата " " е преведена "несхороненный", не ми се ареса никак и на полът на книгата при думата " " приписах "безгробный". </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>(Прибавка за времето, когато е бил ученик в турското училище: През същата година става обезоръжителната акция в Македония. Михайлов е имал неприятния случай да <b>види</b> по-големия си брат Христо смазан от бой и облян в кърви в същата стая на турското училище, в която сам е учил (Ив[ан]). Турците наложиха хубав бой и на самия техен ученик Иван, за да кажел где е домашното им оръжие.) </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>6. II. 1930 г. У Монева Йосиф, Йордан и аз. Ген. Лазаров и Х[аджи]калчев искали да се <b>видят</b> с нас по повод предстоящото им отиване при Царя за реконструкцията щели да се явят като делег[ати] на родолюб[ивите] организации. Ние не можем да приемем това - чисто вътрешни партийни въпроси, от които искаме да стоим по-далеко. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Дошел е тука от 10 - 15 дни Татарчев [45] - Йосиф се е <b>видял</b> с него - не ми е съобщено...! Пред Сашо е говорил, че аз не съм се застъпил за неговото оставане в Организацията]. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Б. Николов чрез Думбалаков [47] искал среща с ЦК. Видял се с Йосиф - искат помощта на Организацията], за да може някои земл[еделски] водачи - Йорд. Гичев и В. Димов [48] - да получат пари от ит[алианската] легация, срещу което щели да направят разкрития за действията на сръбската легация в София. Подмолка и явен опит за подвеждане. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Думбалаков отива надолу за срещи когато поиска; дадено му било револвер. Говорил, че ние (на В[ладо] това е уговарял у Ачков) ще се заемем с уреждането споровете между нац[ионал] -либ[ералите]: високото място е било на гости у Сирака. Опасяват се някои от нашите, че руневци ще използуват тоя случай за целите си (да го използуват, или да злепоставят главата) та Думбалаков бил натоварен да разучи това като се <b>види</b> с Драганов. М. Монев също одобрил тази негова постъпка, но да е само като изхождаща лично от него, без да ангажира нас (това е невъзможно щом Дум[балаков] ще разпитва!). </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>1 юли 1930 г. На 29. VI. за пръв път след пътуването до К. се видох с доктора. Обещано е да изясни отношенията. Упорствува, но после отстъпи. Днес се <b>видяхме</b> два пъти - преди обед и след обед и то за последен път в същото положение както досега. Но занапред? Запушихме същите цигари както преди 3 години. Открих по-чисти отношения за в бъдещето. Утре заминават за К. на пътуване. Свърши се приказката. Остава празнина в душата ми. Що ще донесат идните дни?... </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Мин[истър] Моллов обикаля окръга. Говорил е в Джумая, че правителството] работи и се надяват на успехи; че Дядото ще иска да се <b>види</b> с него. Придружават [го] Таско и Ингилизов. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Примерите са без чет. Мотивът за отстраняването на Х или У е само един: "Македонец е!". Нужно ли е да се спираме и на други такива обстоятелства, за да се <b>види</b>, кои са прокарвали раздвоение между българщината? </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Коста Тодоров е добре известен на българското общество и не е необходимо да припомняме миналото му. Но отбелязваме постъпката на бившия български министър на външните работи, само за да се <b>види</b> по-добре с каква предателска мая е замесена баницата, която, чрез българската армия, бе сервирана на 19 май на България. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Учех се най-усърдно. Завърших курса с отличие. Директор последната година ни беше Никола Начов - бивш секретар на Източна Румелия. Беше награден с различни турски ордени. Турците го много уважаваха. Той се погрижи да ни се заверят зрелостните свидетелства от турския муариф. Когато прибираше зрелостните свидетелства и <b>видя</b>, че съм седемнадесетгодишен, каза, че при тази възраст според турския закон аз не мога да бъда учител, затова поръча на секретаря Шурбанов да приготви за мен ново свидетелство с възраст 20 години. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>На другия ден със свещеника и няколко души заминахме за Буково. Тамошните селяни, като ни <b>видяха</b>, останаха посрамени. Молиха ме да не съобщавам на владиката за тяхното разбягване. След като се нахранихме, аз потеглих за дома. Като се връщах, както и при дохож-дането, радвах се на хубавите гледки от езерото и околностите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>В тържествения ден, при водосвета на двора владиката, като ме <b>видя</b>, отдалеко поклати си няколко пъти главата и вдигна жезъла си. Явно бе, че е недоволен от мене. Закани ми се. Напразно го уверявах, че съвестта ми е чиста, че съм невинен. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Когато пристигнах в Охрид, владиката беше по обиколки в епархията. Щом се завърна, всички учителки и учители го посетихме за добре дошъл. Владиката не пропусна и сега пред всички да се закани и да ми каже: „Ти, Николов, в Ресен ми мътеше водата, сега ще те <b>видя</b> как ще ми мътиш водата тука". Отвърнах му: „Дедо владика, в Ресен не съм ви мътил водата, а само съм вършил своя дълг". </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Един празничен ден отидох в Струга, за да <b>видя</b> и се поклоня в дома на братя Миладинови. С другари край Дрин ядох печена на ръжен риба. Радвах се на бистрия Дрин, изтичащ от Охридското езеро. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Към края на ваканцията, която прекарах в Ресен, отидох в Охрид да <b>видя</b> какво става със стипендията. В митрополията вече беше се получило писмо, с което ми се съобщаваше, че ми се отпуска стипендия по сто лева на месец за следване по педагогия в Загреб. Повторно благодарих на владиката. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>В Белград се срещнах с Димитър Ганев, на когото беше отпусната другата стипендия. Той бе покровителстван от А. Наумов - бивш директор на педагогическото училище в Солун. В Загреб пристигнахме рано сутринта. Градът ми се <b>видя</b> хубав, много хубав. Разположен край полите на не много висока планина, покрита с хубава зелена гора. Пред гората - хубав огромен парк. Улици чисти. Високи здания. Близо до Загреб тече река Сава. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>На заминаване за Скопие реших да <b>видя</b> местата между Битоля и Велес, затова не пътувах с железницата, а с файтон от Битоля до Прилеп и с кон от Прилеп до Велес. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>На сутринта в Солун посетих в затвора в Едикуле д-р Христо Татарчев. На обяд го <b>видях</b> представителен, горд, с издигната глава и с вериги на ръцете да крачи по улицата, която водеше за пристанището. Заедно с него вървяха още 25-30 затворници, също с вериги на ръцете. Всички те пееха „Жив е той". Много народ се трупаше по улицата да ги слуша и гледа. С песни в лодката те стигнаха до парахода, който щеше да ги води на заточение в Мала Азия. Докато пиша сега, спомням си хубавото стихотворение „Заточеници" от П. Яворов, посветено на Тодор Александров. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Ректор на семинарията бе епископ Неофит Бранитски. Той бе добър църковник, но голям страхливец. Възпитание във висок народен дух го плашеше, считаше го за революционно. Не искаше да <b>види</b> дори в семинарията българин от Македония. Бе чревоугодник, с тромави крака. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Един ден преди атентата Павел Шатев, родом от Кратово, подпали в Солунския залив парахода Гвадалкивир. Шатев <b>видя</b> Сахара, гладува много години в България, стана висш чиновник на Федеративна Република Македония, а умря в затвора в Битоля - в затвор на Македония, за свободата на която работи и страда през целия си живот! </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>На другата година след Илинденското въстание ваканцията прекарах у дома в Ресен. Пътувайки за у дома <b>видях</b> в Пателе няколко опожарени къщи. Те били запалени от турците, за да принудят намиращите се в тях четници да се предадат. Един от тия четници, но прякор Абдурамана, за да не се предаде жив, застрелял жена си, а себе си самозастрелял. При сражението в Пателе войвода на четата бил юначният Марко паша - Иванов. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Нашите войски пристигнаха в Солун на другия ден, когато започваше нощта. Валеше пороен дъжд. Аз бях излязъл да ги посрещна на края на града. Поведох една част от войниците към нашия пансион. В двора му газехме до колене във вода. Друга част от тия войници поведох към гимназията. Като стигнахме до нея, <b>видях</b> войници, легнали под стрехите - те бяха толкова уморени, че не чувстваха проливния дъжд що падаше на краката им. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Сутринта посрещнахме с неописуема радост при входа на града престолонаследника княз Борис и генерал Тодоров. След тях пристигнаха и другите войски на генерала. Улиците на Солун, особено главната, гъмжеха от български, гръцки и болни турски войници. Видях как гърците бутаха и удряха болните турски войници, а нашите се застъпваха за тях, като викаха: „Не ви е срам, не виждате ли, че са болни!" </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Докато аз говорех, Пешев плачеше. След това той посети някои от класовете, разпита някои ученици и им говори. После отидохме вкъщи, при мен (в училището имаше отделение за жилище на директора). Тук Пешев каза: „Вие <b>видяхте</b>, че аз плаках. Плаках, защото съм затрогнат от посрещането, което ми се направи от Свиленград дотук, дето се тури венец на посрещанията. Плаках за изгубеното училищно екзархийско дело, плаках, защото като общественик не съм знаел какво точно е представлявало то и какъв дух е вложен в него. Сега вече зная това." </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Веднъж броецът Спасов, хубав, едър мъж, със здрав разум и широк поглед, пожела да каже нещо и той за „чукарите на Македония" и каза: „Като войник с полка бяхме в Родопите. От тях слязохме в Драмско. Нивите не бяха пожънати. Населението се беше разбягало. Ние ожънахме нивите. Другата година нито орахме, нито сяхме. През лятото правихме втора жътва. Къде другаде може да се <b>види</b> това чудо? Ето ви ги „чукарите на Македония"... </i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i><i>Не ни провървя и в следващия мач. Със софийския „Локомотив", нов член на групата, допуснахме равен резултат — 2:2. Обяснението и за този полунеуспех би следвало да се <b>види</b> пак в нерационалната на моменти игра, пак в стихийното увлечение да се Демонстрира някакво надмощие, без да се осигурява здраво тилът, без да се играе разнообразно, изненадващо за партньорите на терена. В постигането на поделена победа някои по-лековато мислещи играчи просто <b>виждаха</b> утешителния успех:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>Възможно е! И може би е така! Може би точно в това следва да се <b>види</b> основната причина за успехите, които постигаше армейският отбор - един колектив от играчи, който ие бягаше от на-товарваиията, който ги възприемаше дисциплинирано, който изпитваше на гърба си благотворното им въздействие.</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>—	Вие не ме разбрахте добре. Аз исках да кажа, че е трудно. Но ние можем да се преборим достойно. Не мислете, че аз не желая Да станем пак първи. И ще <b>видите</b> как ще играя...</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>А моето твърдо убеждение е, че вглеждането в упоритата работа преди може да бъде извънредно полезно за коригиране на някои днешни методи. И нещата да се оправят по-безболезнено. Изобщо уважаването и спазването на здравата ни традиция е едно начало, което всички сме задължени да следваме. И без да бъда упрекван че може би ще повторя известни елементи от работата сармейскит футболисти в предишните години, ще си позволя в едно следва-обобщение да предложа някои неща, за да се <b>види</b>, че има как-да се използува и сега от „арсенала на миналото".</i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>„3а <b>види</b> той фаат-бум-фйууу!" — възразява иронично Латун Господинов, подражавайки фученето и пръскането на шрапнелите. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Ето го Анго, спи, свит като куче. Брадата му се очертава величествено върху белизната на платнището: тя придава спокойствие на фараонската му физиономия. Той мечтае само за едно: да си вземе шинел от сърбите, да иде в Бялград и да <b>види</b> „сърбянките". </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Има моменти във войната, понякога твърде продължителни, за които в съзнанието не остава следа. Това е с върховни усилия преживян живот, който чувствата не побират, умът не схваща, паметта не задържа. Цели часове като че не са съществували — ти не си в състояние да разкажеш какво си преживял, къде си минал, какво си <b>видял</b>. В паметта остава една празнина — събитията сякаш са направили скок, през който широко разтворените очи като че са сънували. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Мнозина разправяха къде го <b>видели</b> последния път, при кого лежал, как се завъртял при раняването и как молел да го вземат. Било тъмно, познали го по гласа. Утешавали го, че няма да умре, но други отпосле му <b>видели</b> трупа. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i><i>Лицето на Анго за последен път се усмихна. Той грабна огледалцето от земята и се <b>погледна</b>. Това трая само няколко мига. Трябва да е <b>видял</b> вътре нещо много ужасно, защото веднага сграбчи капата и я захвърли надалеч с отвращение, като да имаше на главата си гадна буболечка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Колко други станаха те изведнъж! - Всички здрави остават тук с цялата мъка на войната: тям предстоят лишения, неизвестност, смърт: тям е оставено да изпитат докрай ужасите на всички нови дни. А ранените са вече волни като птици! Тях зачеркват от списъците, освобождават ги от всичкия товар на дълга. Те ще идат в България, дето ще ги приемат с възторг, ще ги назовават герои. После ще получат отпуск, ще заминат за родните си места, ще се <b>видят</b> с домашните си. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i><i>Ротният нетърпеливо <b>гледаше</b> нататък с бинокъла - той всяка минута чакаше да <b>види</b> бягащите назад в паника сръбски войски. Но това не стана. Боят продължи до късно вечерта. Кратки сияния от пръскащи се снаряди осветяваха тъмнеещите върхове, пламваха и мигом изгасваха огнени кълба, от които като малки кандилца отскачаха червени звезди, чертаещи светли криви линии. Сякаш това бяха огньовете на някаква далечна илюминация. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i> "Сега аз имам барем и български куршун в крака! Сбогом, аретлици! Това му било то Бялграда - няма да го <b>видя</b>, брей!" </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Латуна оплакаха всички. Главата му беше надупчена с десетина куршума - неузнаваема. Страшните му смразяващи очи не можеха да се <b>видят</b> от кръв. Завиха го с платнище през глава и го отнесоха с носилка надолу по пътеката към изворчето. С Анго си отиде сякаш и последната искрица веселие. Настъпи мрачно мълчание - в душите на всички се родиха тъмни предчувствия. Колко безсилен и нищожен е човек, когато изгуби вяра в силите си! Ние можехме да бъдем изклани до един - тия изплашени деца не бяха способни нито за най-слаба съпротива! </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Ето, аз нали ти казвам! - ме убеждаваше ротният. - Тая бригада е изпратена да се яви в тил. Скоро и ние трябва да атакуваме. Ще <b>видиш</b>." </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Ясна палеща пладня. Отляво, в Щипското поле, което не можеше да се <b>види</b> цяло от нашата височина, ставаше нещо; там сърбите стреляха ураганен артилерийски огън. Шрапнелите се пукаха ниско зад височината, дето бяха другите две роти от нашата дружина. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Край пътеката под един храст <b>видяхме</b> труп. Той беше покрит с клончета и листа - показваха се само ръцете и цървулите. Войниците подигнаха клончетата: черно, подпухнало лице, с мравки по него. Българска униформа. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>От една издигнатина можеше да се <b>види</b> назад цялото устие на прохода. Краят на тълпата се губеше в полето до водениците. Една безумна заповед, да се съберат всички до водениците на Раклишкото дефиле в един и същ час, бе натрупала в това малко място цялата Четвърта армия. Полковете, които заемаха едно пространство повече от 60 километра - от Криволак до Кочани - сега стояха един до друг, размесени, разнебитени, изплъзнали се от ръцете на началниците. Те стройно бяха настъпвали към Криволак, Богослов и Ежовица, бяха отместили сърбите, бяха видели Вардара. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i><i>От една издигнатина можеше да се <b>види</b> назад цялото устие на прохода. Краят на тълпата се губеше в полето до водениците. Една безумна заповед, да се съберат всички до водениците на Раклишкото дефиле в един и същ час, бе натрупала в това малко място цялата Четвърта армия. Полковете, които заемаха едно пространство повече от 60 километра - от Криволак до Кочани - сега стояха един до друг, размесени, разнебитени, изплъзнали се от ръцете на началниците. Те стройно бяха настъпвали към Криволак, Богослов и Ежовица, бяха отместили сърбите, бяха <b>видели</b> Вардара. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i> "Накъдето ни <b>видят</b> очите. Право към село. Който иска, нека се бие. Не се бийвам, та ако ще да ме застрелят." "А! Кой ще застрелва сега! Смеят ли!" </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i><i>Когато се изправихме по рамената на Сива кобила - всеки в своя участък, стегнати, взети изново в ръце, - всичко ни се <b>видя</b> много по-просто и по-сигурно, отколкото го очаквахме. Изкачени до небесата, необезпокоявани от никого и осигурени в тила, ние спокойно <b>гледахме</b> врага отпреде си: сега той не беше страшен - той беше пред нас! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Чакахме повече от половин час. Войниците заспаха. Само ротният и аз <b>видяхме</b> светещия знак: трепетно-бледо гореше в тъмнината малко пламъче, неподвижно - все на едно и също място. Пламъчето скоро изгасна. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Обърнах се: из окопа излизаше прост войник, наведен, да го не <b>видят</b> сърбите. Кой ще е този мургав момък с брадясало жълто, сухо лице, с увиснали черни мустаци? Нахлупена фуражка, изцапана с пръст, куртката овехтяла и измачкана, със следите на тежък окопен живот. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Ба, лудите никога не признават, че са такива! Ти беше ли тука в последния ден на атаката? Видя какво е война, нали"? </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Какво знаеш? - продължаваше да запитва Карапетров с насмешка в гласа. - "Я разправи, да <b>видим</b> какво знаеш." </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Та това исках да кажа: всички писатели в унисон пеят апология на войната. Защото не са искрени, пък и не познават селяка! Представете си един чичо от балкана. Измъкват го от затънтеното му село и го пращат на война. Ами че той си остава навсякъде същият! Дълбае окопите като къртица и мисли не за исторически идеали и величието на България, а за пръстта, за земята - каква е, бива ли я за нива. Ето на, това искам аз да <b>видя</b> описано!" </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i><i>Малко отстрани седеше третият обитател на "комуната" подпоручик Кривошиев. Широко разтворените му изпъкнали очи ме <b>гледаха</b> въпросително-недоверчиво. Той се наведе да <b>види</b> има ли още някой с мен. Явно беше, че му бях чужд и натрапен. Но той остави Еленски да се разправя с мен, като се смееше безпричинно почти след всяка негова фраза. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>През тоя ден в нашата рота стана малко събитие, което ми попречи да <b>видя</b> още веднъж стария подполковник. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Оклюмнали, навели глави, те разказаха, че другарите им ги пратили да помолят ротния да ги пуснел по родните им места: научили се, че в Добруджа румъните горели селата и убивали населението. Какво ще правят тук повече! Румъните щели да ги владеят, поне да отидат навреме да <b>видят</b> какво е станало с домашните им. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Всички по взводовете си! Да не съм чул повече бабешки хленчения! Да не съм ви <b>видял</b> да се събирате заедно, че ще ви застрелям! - Здравейте, юнаци!" </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Тая граница Начев надебели в последния ден с почти сантиметър широка линия, за да я отдели от другите и ясно да се <b>види</b> фигурата, която ще представлява занапред България. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Бацаров;Животоописанието ми;1986;<br>
<i>В това време, <b>види</b> се, черковний наш въпрос е взел веке живо и деятелно движение, защото подир четири месеца (27 февруарий 1861) от Цариград с окръжно писмо се поиска както от всичките епархии, и от Преславската един представител за нарежданието и решението му. Това писмо ето какво гласи: </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Бацаров;Животоописанието ми;1986;<br>
<i>"Почитаема българска община в Шумен! Фанариотските нечестиви владици имаха на 24-й на тоя месец събор в Патрикханата [119], в който събор изхвърлиха от свещений чин нашите свещеноначалници. Фенерските кръвопийци на наший народ мислиха, <b>види</b> се, да уплашат българите с мнимата важност на събора си, но никой от тукашните наши съотечественици не се смути от тази мръсна постъпка на отчаяната гръцка патриаршия. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Бацаров;Животоописанието ми;1986;<br>
<i>Но благодарение на деятелността и средствата, които употребихме с членовете на Обществото и го ограничихме чрез правителството, и той като <b>видя</b>, че ще стане по-зле за него, поклони се на архимандрита, припозна Обществото и отиде да живее в селото си Хадърча. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Бацаров;Животоописанието ми;1986;<br>
<i>"Силите ми, слава богу, ако и слаби, помагат още да послужа донейде по немание на достойни человеци." А, от друга страна, възхищен от радост, дето след толкова трудове и деятелност и толкова премеждия по народните ни движения за освобождението ни бог ме поживи да достигна и <b>видя</b> отечеството свободно и началото на наший свободен живот, рекох си така: "Хайде нека послужа сега, докогато мога, че когато веке съвсем изнемощея и не мога, тогава ще прося пенсия." </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>В делнични дни работела прежда за гайтан, а в празник шиела една икона (везана с коприна); иконата „Св. Богородица” била привършена, когато случайно дохожда от Пловдив гръцкия владика, който като <b>видял</b> иконата пожелал да я купи, но с условие — да разпори българския надпис и го замести с гръцки, но майка ми не се съгласила. Тогава той й плаща 4 лири и я</i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>След тригодишно учителствуванев София мама се отправила за Пловдив да <b>види</b> децата си. В това време получила писмо от Кюстендилската община, с което я канят за учителка. Господин Найден Геров се </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Тази година за пръв път прилепчани <b>видяха</b> да се отпразнува деня на славянските братя Св. Кир[ил] и Методий, което стана много тържествено. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Един ден бяхме отишли в манастира с майка ми. Имаше един старец на 112 години, който помнеше много неща от битието на манастира. Той разправяше, че в пещерата имало един много голям орехов сандък, нашарен с разни седефени парчета, а вътре бил пълен със славянски книги, писани връз заешки кожи. Гръцкият владика, като посетил манастира, влязъл в пещерата и като <b>видял</b> сандъка с книгите накарал игумена да ги извади всичките навън и ги запалил. Те горели цели три дни, а владиката постоянно пращал хората си да потикат огъня, за да не остане следа от тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Савин дошел в училището ни рано, изпъдил ученичките, постлал рогозки и натурял учениците наоколо си. Ние като отидохме и <b>видяхме</b> това крайно безобразие, аз и по-големичките ученички почнахме да изхвърляме рогожите. Мама грабна една линия и започна да бие учениците по глава, по уши, по ръце, по гръб. Това сражение трая около две-три минути. Учениците се изплашиха и избягаха. Най-после избягна и Савин, обаче веднага отишъл при Мелетия владика и му разказал за станалото. Мелетий праща поп Стефан да ни съди. Ние му разказахме всичко и прибавихме, че хора които не взимат от дума полага им се сопа. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>„Българите като <b>видяха</b>, че във вашата иклишия мегали не могат да се сместят, попросиха позволение от султана да си имат своя черква и той им подари чрез фермана си.” </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>преголяма сума за да го отведем при тази канара, обаче ние се спогледахме и като че ли се съгласихме да притаим това богатство, като му казахме, че ние незнаем къде се намира тая канара, която неизвестен селянин <b>видял</b> из гората търсейки изгубения си добитък. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i><i>обстоятелствата, под които прекарват. Вие ще <b>видите</b> мнозина, в душата на които се е вкоренила византийщината, но затова пък не трябва да им се прощава като <b>виждат</b> как работят братята им”. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Един ден дойде Лазовица у дома. Аз се в чудо <b>видях</b> като <b>видях</b> тая върла гъркоманка в квартирата ми. Тя седна, извади писмото от сина си и ми го подаде да й го прочета. След това ме помоли да ме отведе у тях на гости, където ме чакал кир Лазо. Аз много се  </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Той ми отговаря: „Щом не си съгласна да дойдеш сега, няма вече да <b>видите</b> пари. Даже ако има желающи да ви помогнат, аз ще развалям”. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Той като няма що да отговори, изръмжа, хвърли ми една лира. В това време дойде за покупки една гръцка учителка, свършила в Атина. Купувачът я запита: „Можете ли да изработите подобна вещ?” „Не, отговорила тя, това е фабрична работа.” „Ух, казал той, това е с ръце везано. Видиш ли какво излиза от ръцете на тия паливургари?” При това той хвърлил още една лира на мама и тя си дойде много доволна. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>„Почитаеми госпожи членки на родолюбивото женско дружество „Българска зора” в Солун, С благодарение приехме преждебившата ви учителка г-жа Неделя Петкова и много зарадвани останахме с нейното посещение. Като узнахме целта на нейното дохождане тука, твърде много се възрадвахме, че сме били честити да <b>видим</b> в околността ни женска дружина за да просвещава женский пол, от който се очакват много добрини за народа ни. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>майка му е вдовица. Заобикаля го един турчин. Много пъти говорим на майка му да го препрати някъде, но тя все мънка. Сега е времето да се избави от ръцете на зверо”. Силно желаех да се <b>видя</b> с майката на момичето, но не ми се удаде случай. Селяните записаха петнадесет кила жито, като ми поръчаха да ида по харман и ги взема. Дадоха и 50 гроша, като прибавиха, че ще доведат десет момичета, които сами ще си поддържат. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Заедно с учителят влязох да прегледам черквата им. Всичките икони бяха с гръцки надписи, а в женското отделение, където бе тъмно много, взех си свещица за да разгледам по-внимателно. В един кът пълен с паяжина бяха натрупани много икони все с български надписи, между които имаше една подарена преди 733 години от някой си Тишо и жена му Елена. От там отидохме в гробищата, където <b>видях</b> надгробни камъни надписани по български. На другия ден селяните събраха петдесет и пет гроша и обещаха по харман да дадат жито. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>И така майка ми пристигна от просията жива и здрава в Солун. В това време дойде охридский владика Натанаил,зарадвахме се като чухме, че ще бъдем честити да <b>видим</b> български владика. Заранта му отидохме на гости, където заварихме гъркоманина Д. Паунчев, който по всяка вероятност бе дошъл за да чуе някоя новина, която да съобщи на гръцкия владика. Така и излезе. Дядо Натанаил помоли мама да отиде в близкото село Киречкьой и да забере няколко </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Изглежда, че Д. Паунчев е оклеветил К. п. Стефанов, повикват го телеграфически от Екзархията, взимат му тефтера с подписите и всичко, което е събрал и го хлъзват по динена кора да си търси щастието с празни ръце, където му очи <b>видят</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Един от кредиторите ни по име Н. Яковов, като <b>видял</b> брат ми, казал му: „Майка ти ми дължи дванадесет лири, аз ги искам от тебе. Плати й борча, защото ти е майка.” </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>за бедното си положение. Той започна да се оплаква от мене повече. В това време дойде една пълна жена — гъркиня. Почнаха да говорят по гръцки и да се кикотят. Видях, че и от тук няма да ме огрее нищо, та си излязох като ги оставих да си разправят дертовете. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>прибави: „Дохождат сърби, та ни додеват. Затова се затваряме”. Едва се свестих, <b>видях</b> пред мене оджак с огън. Тогава си хвърлих чалмата и феса. Косата ми покри плещите, а селянина извика: „Ама това било мома!” Веднага ме заобиколиха три жени (свекърва и две снахи). Разрязаха вървите ми. Навущата бяха здраво замръзнали за краката. Казах им и тях да развържат, при което примирах от болки. Въведоха ни в стаята, където бумтеше печката, а по рогожите бяха натъркаляни 5—6 дечурлига. Канеха ни да ядем, но ние отказахме и се изтъркаляхме по земята. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Минаха се няколко дена. Аз се надявах на нещо непостижимо, а нямах никакво известие от м[инистерство]то. От Дубница получих втора телеграма с от[говор] п[латен]. Решихме с майка си да им отговоря утвърдително. Направих отговора и отидох в телегр[афната] станция, която бе в Сукнаровото здание. При подаване [на] телеграмата, <b>видя</b> ме Йоаким Христов (първият ми началник), прочете я и ме попита: „Вие ли се казвате Станислава Балканова?” Да, отговорих му аз. „Остави телеграмата. Иди си право у дома. Ей сега пратих разсилния с правителствено писмо до вас.” </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Цяла седмица се провървяха, като почнеш от министрите с жените си, да <b>видят</b> как една мома работи ведно с мъжете. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>След една година аз се задомих на бърза ръка и продължавах службата си, а излезе, че другарят ми бе доста сприхав, ако и способен. Той бе чиновник в Сметната палата. След три месеца от оженването ни се спречкал с началника си и го уволниха. Шест месеци стоя без работа. Като <b>видях</b>, че е мъчно да се живее с </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>вече три деца. А след обяд, когато аз бях на работа, довел двама евреи и ми продал всичката покъщнина. Аз като си дойдох заварих къщата изпразнена, а вън постелки и завивки. Оста[на]х като гръмната! Следния ден, рано, пред вратата ни <b>видях</b> една бричка, в която натуря постелките, завивките и трите ни деца: „Хайде, казва, ако искаш, качи се в колата, ако не остани”. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Между това над издателството тегнеше тоталитирният надзор. За всяка книга се налагаше да има, освен невидим за публиката, и поне един <b>видим</b> цензор, който да поеме отговорност в случай на гаф. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Освен през зимата, дядо ми прекарваше цялото си време в градината. Градинарството бе художеството на неговите младини и той се връщаше към него с радост, любов и някакво поетическо чувство, което го сливаше с природата. На зеленчука, овощните дървета, цветята той приказваше, както се приказва на живи същества. Той насърчаваше доматите да зреят, хвалеше на розите хубостта им и като ашладисваше някоя слива, казваше й: "Хайде сега да те <b>видя</b>." </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Последният от възбунтуваните феодали бе Мустафа паша Шкодренски. Начело на многобройни пълчища той дал на турската войска едно сражение между Битоля и Прилеп и бил разбит (1831 г.). Турците оставили убитите албанци непогребани, "да ги ядат кучетата и да ти кълват орлите". Дядо ми минал две години след това през полесражението и го <b>видял</b> обсеяно със скелети. "Още им се белееха костите" - казваше той. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Манифестантите вървяха мълчаливо, но фактът, че такова множество се движеше из улиците, правеше сам по себе си огромно впечатление. От падането си Цариград не бе видял демонстрация на християни и турците се трупаха да <b>видят</b> нещо небивало. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>Манифестантите вървяха мълчаливо, но фактът, че такова множество се движеше из улиците, правеше сам по себе си огромно впечатление. От падането си Цариград не бе <b>видял</b> демонстрация на християни и турците се трупаха да <b>видят</b> нещо небивало. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>В това време майка ми шеташе из къщи със своите леки стъпки и сегиз-тогиз наближаваше да <b>види</b> дали съм заспал, за да ме тури на постеля. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>В Америка се приказва с ирония за тия английски суеверия. Видях във Вашингтон един филм, в който се разказваше как един американец, нов богаташ, купил в Англия един замък, но искал да му продадат заедно със замъка и духа, който го посещавал. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Втори път нямах случай да се срещна с Мюлер фон Сентгеорги, но, <b>види</b> се, моите познания по международната политика му направили впечатление и му дали идеята да ме приближи към Австрия. Така само може да се обясни посещението му у дома. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Когато в 1941 година ходих в Ресен, <b>видях</b>, че къщата им била купена от вуйчо ми Димитрия. Тя е двуетажна, с много стаи и чардаци, таваните й са дървени, с хубава резба. Минавах край нея, когато, малък, ходех в училището, и си спомних чувството на неволен трепет, който ми вдъхваше тя тогава, дотолкова името на Мехмед ага я правеше тържествена и опасна. Сега нейният долен етаж служеше за болница на българската войска. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>На другия ден докараха убития в Ресен. Ние, децата, ходихме да го <b>видим</b> в двора на конака. Той лежеше прострян на гръб с крака като стълбове и дълга черна коса, която се развяваше върху земята. Доведоха майка му. Тя се хвърли върху него да го целува, викайки: "Ор, Сальо, ор бир." Но тя не плачеше. В нейните очи синът й бе имал славна смърт. Арнаутите съшо го смятаха за герой и пеяха за него песни. Оставаше едно - да се отмъсти за него. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Един турчин от Щип, Хасан, чиновник в общината, идваше да ме <b>види</b> понякога. Разговаряхме. Еднъж го помолих да ми намери ангорска котка (дълъг бял косъм, голяма рунтава опашка, глуха и с очи от различен цвят). Хасан обеша. "Да не ме измамиш" - му рекох. В Ресен турците в такъв случай отговарят: "Ако те мамя, да не сум турчин." Хасан каза: "Ако те мамя, да не сум македонец!" </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>11. По-нататьк ще има да разкажа как баща ми го ожени за дъщерята на свои близък приятел Абия, баща на героя на младотурската реаолюция Ниязи бей. Фаик ефенди остави много добри спомени в Ресен и Охрид, където после бе преместен. Балканската война го завари на служба в Дедеагач. Минавайки през тоя град, Андрей Ляпчев отишъл да го <b>види</b>. Фаик ефенди, вече твърде стар, починал малко след това от вълнението, което му причинили в първите дни на войната българските четници, влизайки в града и всявайки страхотия между турците. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Борбата в Ресен между българите и тия, които се гърчееха, имаше от начало за предмет църквата. Когато тя остана окончателно гръцка, българите <b>видяха</b>, че трябва да мислят вече за съграждането на нова за тях. Междувременно ние се черкувахме в училището, което служеше за параклис. В неделя и през празничните дни училищните чинове се събираха на една страна, за да се остави място за богомолците. В гръцката църква имахме достъп само до тремовете. Тук се опяваха мъртъвците. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Един път отишъл в дюкяна на баща ми и поискал от него да му даде три оки шекер, че имал гости и щял да прави халва. "Ами парите?" - попитал баща ми по-скоро да го закачи. "От мене пари?" - попитал Коче с учудване. После, гледайки право в очите баща ми, казал му: "Море Трайче, я дай го шекерот, оти ке ти я запаля плевнята!" Коче Лябак, така предизвикателен спрямо чорбаджиите, показваше голямо уважение към интелигенцията. Когато в 1916 година отидох в родния си град, той веднага дойде да ме <b>види</b> и на другия ден ми донесе една убита от него дива патица. [8] </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>По едно време (в 1909 година) Доревски основа списание, което носеше името "Семейно огнище". Там се яви и една моя работа. Неговите дарования бяха всестранни, но голямата му стихия бе изобретателството. Чертаеше планове за хвърчащи машини, преди още да се бе появил първият аероплан; измисляще сметачни мащини. Последния път, когато го <b>видях</b>, говори ми за някакви подводници, неуязвими от торпилите. Липсата на технически познания правеше всички тия му изобретения химерични. Но несъмнено в него имаше искра божия. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>От всичко, което баща ми е разказвал за посрещането на митрополит Натанаил, най-силно впечатление са ми правили думите му за едно чудо, станало след негова благословия. Една жена, схваната, била донесена в черква да я благослови; след като положил ръцете си върху нея и казал молитва, си отишла оздравяла. Аз му възразявах, че това е една от ония легенди, създадени от народното въображение, когато е възбудено. Но той постоянствуваше на своето, "Всички <b>видеха</b>, казваше, видех и аз. Там бех!" </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>От всичко, което баща ми е разказвал за посрещането на митрополит Натанаил, най-силно впечатление са ми правили думите му за едно чудо, станало след негова благословия. Една жена, схваната, била донесена в черква да я благослови; след като положил ръцете си върху нея и казал молитва, си отишла оздравяла. Аз му възразявах, че това е една от ония легенди, създадени от народното въображение, когато е възбудено. Но той постоянствуваше на своето, "Всички <b>видеха</b>, казваше, <b>видех</b> и аз. Там бех!" </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Кои са тези славяни, чисти българи от Бохемия и Моравия, които той смята за най-образованите философи в Европа? Кой е този чист българин, за когото казва, че е "първият учител на Гърция, учител на учителите"? Всичко това остава загадъчно. Достатъчно е да си спомним за Раковски, за да <b>видим</b> как един разпален родолюбец може да търси слава за своя народ. По-разбираеми са думите му за прочути лекари "чисти българи" в Париж. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>Обичай у този свещеник бе, като свърши вечернята, да тръгне по кръчмите. Охридчаните го <b>виждаха</b> как, връщайки се в къщи, се клатушка по улиците и понякога пада. Напразно Григорий го наказваше, заплашваше го, че ще го разпопи; свещеникът обещаваше, но човекът оставаше неизцерим. Григорий не го разпопи, защото бе добил най-сетне симпатия към него, но употреби едно друго средство: заповяда му всяка вечер, преди да си отиде у дома, да дойде да се представи и да му направи три метана. "Ако ги направищ, без да паднеш, ще <b>видя</b>, че не си пиян." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Еднъж в Конгресната библиотека въа Вашингтон, чакайки да ми донесат някои поръчани книги, забелязах наредени близо до мен многобройните томове на еврейската енциклопедия на английски език. Полюбопитствувах да <b>видя</b> какво бе писано тук за България и по-специално за Македония. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i><i><i>Но <b>виждам</b> и друга причина. Както казах, като дете бях много слаб. Баща ми беше изписал едно френско вино с хинин - "Quina Laroche". Беше в стъкла, увити в хартия, по която имаше фотографиите на прочути лица от Франция заедно с факсимилета на писмата, с които те го препоръчваха, изтъквайки ползата, която са <b>видели</b> от него. Гледах ги и се чудех колко много се различаваха по вид от хората, които <b>виждах</b> около себе си в Ресен. Попитах майка си: "Майко, какви са тия люде?" Тя ми каза: "Французи." </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>В Солун Робевите отседнаха при друга една сестра, женена за д-р Христович, лекар на българската гимназия. Аз слязох в хотела на един ресенец - влах, Ламбо Жала. Той ме посрещна много сърдечно, настани ме сам в една стая и взе всичката грижа за моето пътуване до Цариград по море. Аз пръв път виждах така голям град и море, но тъй бях погълнат в своите мисли, толкова бях трескав да <b>видя</b> по-скоро какво е това училище, където имаше да постъпя, че нищо не забелязвах. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>С другарите по легло свикнах. Голямата ми мъка отначало бе, че се намирах в една спалня с иноверци. У дома, преди да легна, си правех молитвата пред иконата заедно с цялото семейство. В Битоля учениците правеха обща молитва. Тук не беше мислимо да се моля пред очите на всички. Най-напред се кръстех и си казвах молитвата под одеялото. После се отказах от това - <b>видя</b> ми се някак недостойно да се обръщам по тоя начин към бога, като че ли върша нещо срамно. Така трябваше да напусна един от примерите, които баща ми беше ми дал като завет. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Трябва да кажа, че от всички турци в лицея такъв фанатизъм <b>видях</b> само у Нафи' бей. Другите показваха необикновена толерантност. За това мога да приведа няколко доказателства. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Когато заех в 1923 година поста на пълномощен министър в Цариград, няколко мои турски съученици от лицея дойдоха наедно да ме посетят, сякаш беше делегация от бившите ми съкласници. Друг мой съкласник, Сефа', син на поета Фейзи' ефенди, дойде да ме <b>види</b> в Лондон, където бе пристигнал като шеф на една турска търговска мисия. Не е чудно, че между нас са останали такива трайни спомени. Животът в лицея беше тъй приятен и другарството ни тъй весело. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Освещението на църквата стана при очакваната тържественост. Имаше наплив от селата и много гости отвън. В града владееше голямо оживление. Денят се свърши с вечеринка. Речи, декламации, песни. Върхът на всичко беше една жива картина: един човек беше легнал прострян и около него момичета в бяла премяна; в това време един декламираше Ботевата балада "Жив е той, жив е!" Тая сцена бе измислена от Трайчо Доревски. Имаше в станалото тогава в Ресен нещо, което се <b>видя</b>, и нещо, което стана тайно. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Недълго след посещението на княз Фердинанд през 1896 година, не помня точно кога, Ляпов напусна неочаквано Цариград и замина за София. Причината, доколкото можах да разбера после, беше опасността, в която се бе <b>видял</b>, от неговите връзки с арменските революционери. Той беше отишъл твърде далеч в това отношение. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>В особена опасност се <b>видях</b>, когато през пролетта на 1898 година чух, че арменци хвърлили бомба в двора на Високата порта и че турската полиция ги търсела под дърво и камък. Не беше изключено тия търсения да стигнат и до мен заради моите, по поръка от София, арменски връзки. Трябваше да туря край на опасностите от тоя род, на които се виждах изложен. [5] Реших, след като положа последните си изпити, да замина веднага за Македония, да работя там под ръководството на хора, по-възрастни и по-опитни от мен. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>На другия ден се качих на един български параход на път за Бургас. Като излизахме от Босфора, слънцето захождаше. Последните му зари правеха от небето, от морето и от бреговете феерия от багри. Пътниците бяха всички излезли на кувертата да <b>гледат</b>. Аз не исках нищо да виждам. Цялото ми същество беше опиянено от радостта, че ще <b>видя</b> България, и в сърцето ми за никакво друго чувство нямаше място. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Подир туй майка ми иска да отиде в близо [съ]седното село Елешница да докарат с едни кола брашно от воденицата. Аз я помолих да не отива, догдето не съмне добре, да <b>видим</b> защо са дошли турците, и тя остана. А жена ми само ми отговори: „На кого говорех аз по-преди, че тия хора ще ти докарат някое главоболие, ето сега да <b>видим</b> какво ще има да ни теглят главите.” Аз нямаше какво да й възразявам на тия думи, защото си е в правото. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>След 1/2 час, когато слънцето подкачи да изпуща своите светли зари, да раздели тъмната нощ от светлия ден, в това време аз се намирах в дюкянът си, а майка ми — пред дюкянските врата, която ми говореше: „Тоне, синко, ела да <b>видиш</b>, че един турчин с трима хора идва отгоре къмто нас, а друг един отиде нагоре, не знам къде ще отидат”. „Ако идат, ще видим защо е” — отговорих мами. Аз се уверих, че минутата за мойто арестувание е дошла, излязох вън да видя отде идва турчинът. Видох го, че идва право в дюкянът ми, повърнах се и [в]земах да си мия чашите от тезгяхът, // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i><i>След 1/2 час, когато слънцето подкачи да изпуща своите светли зари, да раздели тъмната нощ от светлия ден, в това време аз се намирах в дюкянът си, а майка ми — пред дюкянските врата, която ми говореше: „Тоне, синко, ела да <b>видиш</b>, че един турчин с трима хора идва отгоре къмто нас, а друг един отиде нагоре, не знам къде ще отидат”. „Ако идат, ще <b>видим</b> защо е” — отговорих мами. Аз се уверих, че минутата за мойто арестувание е дошла, излязох вън да видя отде идва турчинът. Видох го, че идва право в дюкянът ми, повърнах се и [в]земах да си мия чашите от тезгяхът, // </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i><i><i>След 1/2 час, когато слънцето подкачи да изпуща своите светли зари, да раздели тъмната нощ от светлия ден, в това време аз се намирах в дюкянът си, а майка ми — пред дюкянските врата, която ми говореше: „Тоне, синко, ела да <b>видиш</b>, че един турчин с трима хора идва отгоре къмто нас, а друг един отиде нагоре, не знам къде ще отидат”. „Ако идат, ще <b>видим</b> защо е” — отговорих мами. Аз се уверих, че минутата за мойто арестувание е дошла, излязох вън да <b>видя</b> отде идва турчинът. Видох го, че идва право в дюкянът ми, повърнах се и [в]земах да си мия чашите от тезгяхът, // </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>работи, какво да казвам, като не знам нищо”. — „Ще <b>видиш</b> сега дали не знаеш.” Повикаха да влезе Димитър ефенди, в това време тръпки ме побиха отново, като мислех в себе си, че всичко, за каквото ме питаха, е верно и Дим. Общий ако го потвърди, тогава бесилото за мен е неизбежно. Додето </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i><i>тръгнахме. Разговорът ни по пътя беше, че като <b>гледахме</b> срещу нас родното ни място (селото Желява), казвахме си да му се понагледаме, че бог знае дали щем го <b>види</b> втори път. Тая вечер пристигнахме в Ихтиман — право в затворът. Тука ни донесоха кисело зеле, та вечеряхме. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>ци и вънкашни; между тях поставено е една преграда от диреци, изпрепречени от горе до доле. Това посещение от вънкашни лица трае по 3 часа всеки ден. През това време намери се и дойде да ме <b>види</b> и мой един приятел софиянец, на име Тодорчо Нешов х. Маноилов, // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>не зле по пътят, но след два часа сполетя ме пиянството от морето, понеже захвана още по-страшна буря и тогава като легнах, не можах да си подигна главата. Спирал се е кораба край един градец Амасара, но аз не можех да го <b>видя</b>. През пътуването на този ден по едно време зачуха се страшни викове, дочух още от другарите ми, че си говореха: „Кораба пропаднал в морето и ще ни издави.” Потеглиха тие (другарите ми) из хамбарът бързо да излизат. Аз се стреснах уплашен и потеглих подире им. Доде излязох на кувертата, съгледах, че извадили един човек // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>нощи, аз като упоен от върлуванието морско през тази нощ, затвора ми се <b>видя</b>, че постоянно се движи и люлее, което ме караше да се придържам да не падна.</i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>До това време почти на [в]сичките заточеници пристигаха с пощата писма из отечество[то], на назе трима[та] — нито едничко досега, което ни правеше голяма мисъл и безпокойствие, като не знаем за домашните ни в какво състояние и живот се намират, а пък ния сме редовно проваждали (писма). Както и да е, но да <b>видим</b> сега, че парите, които си бяхме понели от отечеството свършихме, и туй е лошото; трябува да се храним, разноските, които правех давах аз и за другарят ми поп // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>съдружници в дюкянчето, но той не прие, както и по-преди не приемаше да се меша с нас в нищо. Сега на тоя ред сме добре, само едно ни липсваше [146], че писмо не получаваме от домашните ни, но и това се изпълни; на 26-ий август [18]73 год., пръв път получихме и ние писмо, придружено с още две други, които досега [са били] задържавани, <b>види</b> се, в Цариград. Каква радост и разтуха ни постигна, като се известихме за доброто здраве на своите ни, радост със сълзи на очите ни, като прочитахме писмата им; това е така, който не знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>На 9-ий октомврий получих из отечество[то] от домашните ми телеграма, с която ми известяват, че писмата, които съм проваждал от Диарбекир до тях, са ги получавали редовно, но не им пиша в тях, че аз получавам техните писма, и ако се нуждая от пари, да ми проводят. Отговорих им телеграфически, че за първи път получавам с пощата заедно три техни писма с разни дати. И оттогава насетне редовно получавах писмата им, също и пари, когато ми проводеха, освен един път, дето ми пишеха, че ми проваждат 6 [т]урски л[ири] не получих, <b>види</b> се, пропаднали са нейде.</i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Тук му е мястото да кажа още малко нещо за попа. След десетина дена откак се разделихме, попът като <b>видя</b>, // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>В един ден като седях в дюкянчето самичък, то беше на 1-ий юлий 1874 год., <b>видях</b>, че прекараха край дюкянчето ми за в затвора още 4-мина българи, които били затворени преди 5 години в Цариград: Георги Миркович, Васил Ганчов, Георги Манчов и Брайко Цонков. Като ги тикнаха в затвора, не ги пуснаха даже и с поръчителство. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>нето, дето си полегнах. Станчо като легнал болен, нем`а кой да ни слугува, <b>видях</b>, че тук нити една вечер не ще мога да прекарам; надвечер повиках друг хамалин, събра дрехите ми и казах му да ги отнесе в Чифте хан, дето живеят българите и сетне да се върне при мене. Той изпълни това и след 25 минути дойде, аз станах с него полека, та отидохме до ханът, постла ми на един од[ъ]р (креват), платих му за трудът, сетне си полегнах и усетих се нещо по-спокоен, че ще бъда тук. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Дюкянчето ми като стоеше затворено, в един ден дойдоха при мене Бойчо Русев и Дойчо Димов, та ми го поискаха да стоят в него. Аз като <b>видях</b>, че занапред не ще мога вече да търгувам, предадох го тям, заедно с намирающите се неща в дюкянчето, които ми заплатиха. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>то останахме в къщата, подпряхме вънкашната врата и вечерта като се стъмни, не смеехме свещ да запалиме и стоим тайно без никакъв разговор, уж като че няма хора в тази къща. Прекарахме тази нощ малко със страх, но заранта решихме да отидем и ние [в]синца в сарая да <b>видим</b> защо бай Георги си не до[й]де и ако има нещо лошо да ни постигне, то каквото ще бъде с [в]сичките българи, тъй ще бъде и с нас. Станахме и отидохме. Щом пристигнахме, затвориха ни, а които още не бяха дошли от българите, докарваха ги заптиетата един по един, та всички в Магарешкия рай. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Като <b>видяхме</b>, че немилостивата смърт подкачи да ни граби един по един, приготовлявахме се всинца за тоя път, но пак ни се щеше да поживеем на тоя бели свят, макар че бяхме в мъки и неволи, та решихме още един път да телеграфираме до Цариград, давно ни дадат поне що-годе облекчение и прошения още 7—8 подадохме, но отнийде милост за нас нема. Най-после, след дълго време чакане, едвам на 19-ий февруарий 1875 год. от Цариград дойде заповед да ни се дава месечно по 60 гроша за прехрана. Това като стана, за нас беше едно малко облекче- </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Настъпи и пролет, всичко от природата весело и засмяно, птички и те весело пеят, а ние горките пак мъки, теглила и въздишания, но кой да ни <b>види</b> и помогне, никой няма освен търпение, пък друго нищо. Благодарение, че се намери един благороден и добродушен арменец, на име Оханес, който си беше запустил своята частна работа само и само да услужи на нас българите-заточеници, като ни доставяше из градът всичко, що ни беше потребно всеки ден, понеже другите православни се убояха и отказаха да ни защищават, както правеха от по-преди. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>ха, че ний си тръгваме за бащино ни огнище, а те горките остаят да гният още във влажните тъмници на Диарбекир. Сбогом, прегръщание и целувание направихме с всякого по няколко пъти и най-сетне се раздвоихме и те ни отгледаха жални и говореха: „много здраве”. През града Диарбекир ходихме пешком и като че ли ни беше жал, като го оставяме. Запознатите ни граждани, които ни <b>видяха</b>, изказаха ни „чок селям” (много здраве). Накрай града се качихме на конете и тръгнахме много весели. Оттука до София не съм държал бележки къде сме // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Какво впечатление и каква радост ми направи това представление, догдето се изигра, не намирам думи, с които тук мога да изкажа. Много хубаво нещо. Най-сетне се свърши и станахме да си вървим. Потърсихме си гуглите, тук — гугли, по-там — гугли — няма ги, туку <b>видяхме</b>, че донесоха вместо гуглите мене един фес, а на попа — калимявка, като ни казаха, че утре давно ги намерят и ни ги донесат. Но и до днес не се намериха и ния си отидохме до София — аз — с фес, а попът с калимявката. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>думах: „Мили мои братя и сестри, мои съселяни, със силата на божието провидение аз вече се намирам жив и здрав между вас! Няма що повече да ви приказвам сега, само ще ви кажа да поблагодарим бога, че ни е удостоил да се <b>видим</b>, че сме живи и здрави тоя ред, па отсега нататък па[к] същия ще ни пази от всякакво зло и ще изпълни нашето желание. Чуха се гласове: „Амин, дай боже!” „Хайде да оставиме всичко настрана сега, а ще кажа, давай, братко, на синца ни по чашка да пи[й]нем и сетне да си отидем за вечеря.” </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>да ме повика и каквото ще прави с мене не знам. Нищо нема, премина се нощта, съмна се и пак нищо нема. Помислих малко, па вземах, та премерих една ока непечено кафе и една ока захар, та му запратих по едно наше момче, та да <b>видя</b> какво отпосле ще стане. (Нали казва една наша пословица: „Стани брат на кучето, доде минеш моста”). Подир това минаха се около два часа, отидох и влезнах в стаята при него (агата). „Добър ден, билюкбаша”. Погледна ме и каза не толкова с все сърце: „Да си здрав, чорбаджи, та ти оттука си, казваше? Чий син си?” „Оттука, бил[юкба]ша”. „Чий си син?” — „На Иванчо Крайчов”. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>с тях и заедно с колата им дано отидат до София. Съгласили се арабаджиите. Таман приближавали до селото Потоп, ето че идвал им насреща Малич ага с двама още заптиета. Двамата комити, като <b>видели</b> от коя страна на колата ще заминат турците, те заминали от другата страна и карали воловете, като че са арабаджии, но таман дошли турците до колата, един от арабаджиите, на име Васил. . . [192] от Подуене, който и днес е още жив, смигнал някак на турците и показал комитите. Веднага ги [х]ванали, // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>дошли близо над манастирът и се спрели в една кошара. Говедарът казал: „Стойте вия тука, аз да отида в манастира да <b>видя</b> да няма някой турчин или други някой, па после ще до[й]да да ви [в]зема”. Отишъл и веднага обадил на игумена, // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>кези за всичко, що <b>видял</b> в нивата, че имало комити. Те (турците) веднага се справили и въоружили и тръгнали за мястото. Заобиколили нивата и нападнали на бунтовниците, от които трима убили, а единият избягал и се скрил в едно // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>и достигнали близо до градът Плевен, дето за дълго време чувахме, че ставало страшен бой между русите и турците. Това стана още по-вярно, че турското правителство се разпореди и от всяко село [в]зимаше по няколко чифта волове с колата и хората заедно да откарват припаси (военни потреби) за в Плевен. Това трая дълго време и най-сетне се чу, че Плевен е превзет от русите. И ния с настръхнати на главата косми чакаме да <b>видим</b> свободата, да й се понарадваме, но от друга страна // </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>а така също и Лука Групчев, главен учител от Ресен, и той новобранец, а още и годеник. Дойдоха първенците и ръководителите на селото, за да се <b>видят</b> с новите гости. Смилевчани, като ме видяха, които добре ме познаваха още от Битоля, останаха учудени и ми казака: "Дяконе, ти нас ни засрами". Тогава забравих всички мъки, които изпитах при пътуването от Битоля за Смилево нощно време, падайки и ставайки. Цяла нощ прекарахме във весели приказки. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i><i>а така също и Лука Групчев, главен учител от Ресен, и той новобранец, а още и годеник. Дойдоха първенците и ръководителите на селото, за да се <b>видят</b> с новите гости. Смилевчани, като ме <b>видяха</b>, които добре ме познаваха още от Битоля, останаха учудени и ми казака: "Дяконе, ти нас ни засрами". Тогава забравих всички мъки, които изпитах при пътуването от Битоля за Смилево нощно време, падайки и ставайки. Цяла нощ прекарахме във весели приказки. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Тогавашният архиерейски наместник иконом Стеан Миланов не ме остави да квартирувам на хотел, ме взе на гости в дома, въпреки моите протести. И кметът една вечер ме взе на гости, въпреки моето нежелание. Свищовската интелигенция ми се <b>видя</b> много патриотична и запазена от всякакви превратни идеи живееше един чисто духовен живот. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Аз още не знаех, кои от ръководителите на организацията бяха в Битоля, понеже предполагах, че всички са отишли в София. В неделята след църковна служба пред мене се яви Петре Железарчето, къщата на когото беше до българската църква "Св. Богородица", един от най-смелите и предани работници, и ме покани да отида при него за да се <b>видя</b> с Дамета. Аз изтръпнах от радост, като узнах че Даме [Груев] е тук. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Какво беше моето учудване, когато <b>видях</b>, че в писаното се сипеше огън и жупел върху него: "Върху българското население във Воденска околия са били извършени много убийства и изствпление от властта и пр." Той считаше, че всичко това е писано от воденските учители. Едвам можах да го убедя в противното, че авторът на писаното е вероятно някое злонамерефно лице, като изказах готовност да го опровергая. И така се тури точка на тоя въпрос, без да поиска да опровергая писаното. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Българското население в Кичево, което до Хуриета дълги години беше притиснато от властта и турското население, след това се почувствува свободно, особено когато <b>видяха</b> четите начело с войводите в пълно наряжение. Радостта беше неописуема и цялата нощ в християнските махали имаше движение, а в някои къщи се чуваха песни и гайди. Народът смяташе, че турската власт се замества от българска под покровигелството на въоръжени чети и милиция. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Към 25 юли беше, когато напуснах митрополията и не бях се вестявал там. След една седмица бях повикан пак от дядо Козма за една канцеларска справка. Когато отидох, намерих го в спалнята седнал до оджака алатурка и при него беше архиерейският наместник свещеник Иван п. Кръстев. Щом влезнах вътре, той се обърна към наместника и му каза натъртено: "Поп Иване, знай, че поп Тома вече ни напусна." Като <b>видях</b> тоя старец така натъжен, казах: "Не съм напуснал Вас, а длъжността, аз всякога съм на Ваше разположение." Последната ии среща беше към 1 декември и на 5 с. м. ме арестуваха. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>1) Една вечер, връщайки се квсно от чаршията, зад фурната, близо до моята къща в ъгъла забелязах един турчин да стои прилепен до стената, Аз веднага се хванах за револвера, спрях, и се вгледах в неговите ръце. Той <b>видя</b>, че го забелязах и си отиде. Ако не бях го забелязал щеше да ме застреля в гърба. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Тъй са беше въоръжил батю ни, когато го изпратихме за Едрине и други другаре заедно и уйчо ни Тодор [22]. Но когато да излезе на двора, не знам как е бил оставен един ибрик пръстен, който брат ни го не <b>видя</b>, бутна го та се хчипи [**] и изля водата. Той сам каза: „Мамо, на добро е”, но на мама не стана добре, като го изпращаше, пожелахме му щастливо патувание, прекръстихме са. Той тръгна, а ние се върнахме, мама се разплака, чи това не е добро, дето хчипи ибрика, скара са на слугинята, дето го оставила на пътя. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i><i>сец. Аз не сядам на трапезата и <b>гледам</b> да го не срещна, и това се' от пусти срам. Една неделя седях си в стаята, та си прочитах нещо, мама и леля бяха долу в стаята, а той доди от вън и като ма <b>видя</b>, че съм сама, застана на прага, та ми говори, чи ако аз следвам тъй да правя, то той не можел изстърпя и ще остави татко. Говори ми много, на което аз само обещах, чи вече ще сядам с всичките... Той горкият ми купил обички коралови, но как да ми ги даде не смее, но ги дал на сестричката ми тя да ми ги даде и аз се зарадвах много. . . </i></i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>по улицата, а той пищял. Събуждат се всички. Дига се врява голема. Чухме и ние. Станахме и <b>видехме</b> от среща реката бият човек и го карат на конака. Отарчахме там та се научихме, ами вие как да не сте чули?” </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Ставам от при мама та отивам у лелине, а те живеяха близко. Отидох от заднята им вратня, влазям вътре и що да <b>видя</b>. Леля ми и братовчедка ми и двете оплашени. Питам ги „какво е това?”, а Мария, тя беше женена за Мирче Попов, ми казва: „Како, направихме работата, седни да ти казвам.” Тя знаеше, че аз нема да подумам никому. Тя ми расправи: „Како, всичкото са скрои снощи у дома. Момъка, когото хва- </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>По Димитровден татко ходи в Одрин с молба от сичките майки и жени да даде на пашата да ги помилват и да иска да ги <b>види</b>. Но кой го слуша, не едното, не другото му се позволи. И той се върна като </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>следен път да е и плач, сълзи, не можем никак да се отделим. Тогава юзбашията почна да ни утешава: .„Хади, айол [*], хади, недейте плака, ялля [**] скоро ще ги <b>видите</b>.” </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i><i>И тъй се разделихме. Те в затвора, а ние за в Хасково. Още щом си дойдохме, Евгения ни посрещна. „А <b>видехте</b> ли ги, майчице, какичко и за мене ли ги гледа? Казвай сега право здрави ли са?” „Здрави са, мила сестрице. Те та молят да не плачиш за тях, но да <b>гледаш</b> хубаво да се поправиш, че като си дойдат да изиграем весела свадба.” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>После на трапезата като обедвахме, татко го нещо запита, а той въздъхна и каза: „То са сварши. Изпратиха ги за Диарбекир [***].” Олеле, боже, като сме писнали, къщата заглушихме и татко рони сълзи и на моли да не плачем, чи бог е добър, пак ще ги <b>видим</b>, но кой го слуша. На мама й препадна. Едвам я свестихме. После всичката си надежда обърнахме към бога, чи той ще ги пази и един ден ще ни сабере да се радваме и да забравим горчевините. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>По пътя се нагласихме да не кажем дома, че са вързани, за да не плачат Евгения и Марийка, но нали малкото <b>видяло</b>, то още от среща са похвали. „Лелинко, тати и дядо вързани с важе за ръцете, ей тука” — като показва мястото. Още един добър плач. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i><i>хвърляно из цялата къща ръженицата [*] от възглавките, що опразнили и вземали книги навсякъде разхвърляни, а по двора трушии и друго зимовище. Аз се позавъртях, попогледнах. [На] всички врати изкъртени ключовете, а пътната цяла изкъртена, паднала. После оставих да пометат и аз излязох до чешмата при други хора и <b>видяхме</b> свещенниците облечени, с черковните хоругви и войската редом върви. Аз си впивах жадно <b>погледа</b> дано вида поне един от скъпите си братя и да тичам да го прегърна, но това ми желание не се изпълни. Но нали пък тези всички измъчени хора бяха наши братя, какво повече. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>губено. А той милия ме слуша с възторг. „Ах, казва, ние за жалост не <b>видяхме</b> славните руски войски как са в боевое време. Ами Георги и Михо как са, здрави ли са, какво правят сега?” И аз му разправям всичко, каквото зная. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>На сутринта си тръгнахме, бяха бай Костадинчо, Панайот Михайлов [84] и Димчо Русков [85]. В Каяджик на посрещнаха нашите и слезохме у таткове, че дома ни бе празно. Там ни разправяха, че първия ден ги посрещнали славно с музиката. Горкият татко като <b>видел</b> изгубените си чада, припаднало му. А те двамата като соколи хванали го под мишници и завели на файтона. Там направихме В[еликдена], а после си отидохме. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Подир 6 години се помина брат ми Михаил [96] и то ненадейно. Една вечер бяхме си легнали, мене ме силно болеше глава и си мислех недай боже сега да ме повикат за болест, какво ще правя и в това време се почука силно вратата. Христо спеше долу. Чух го, че отиде, попита и се върна. Още по-силно се почука и аз скочих, от горе слазям и се обличам. Видях и Христо се облича. Питам що е това, а той ми каза: „Михо е зле болен.” Аз тичам към вратата, отварям, че ми викат: „Скоро, зле е болен, надали ще го сварим” и </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Те тръгнаха с малкия Иванчо да отидат с конете в града. Иванчо щеше да иде с юнаците [101] в Пловдив, а тати му по работа в Хасково. Оседлаха двата коня. Качиха се на конете и казва: „Асе, изкарай скоро, заедно да вървим.” Аз му казвам: „Бе, да не оставиш тате си и тръгнеш напред.” Излязох, та ги изпроводих доста далеч от чифлика. Драго ми, драго на душата и си казвам: „Боже, благодаря, че и нам застигна мъжко чадо, да го <b>видя</b> на кон заедно с тате си.” А и на него не малко бе драго, като тръгнаха заедно. Ах, аз не съм знаела, че това ще да е за пръв и последен път да ги изпратя заедно. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i><i>бях тъй притеснена и всичко ми се <b>виждаше</b> криво, от малко нещо се дразнех много. Уж се радвам на децата, а отвътре ми тясно. Един ден се бях разтревожила и сама си бъбря: „Защо ли, боже, живея, дали добро да дочакам. Братята ми и сестрите ми се пребраха рано, а аз да живея.” И с`е като че очаквах нещо зло, но за смърт на Христо нето си помислювах, на уста го бях зачестила да казвам: „Не дай боже да умре Христо”, но на ума си се чудех и си казвах: „Дава [*] аз не <b>видя</b> себе си, никаква не съм, с`е болна, кекава, а за здразия човек съм заговорила.” </i></i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Годината 1905 бе за мене година, пълна с радостни надежди. През цялото лято аз тичах радостно неуморно в село, по ливадите, нивята, горичките, по хармана. Моето старческо тяло бе леко, бодро, пъргаво, но кое го караше да бъде тъй, по-после ще <b>видите</b>. Аз бързах туй лято всичко по-рано да се прибере, навреме да се продаде да събера нужните пари. Ако някой поискаше да купи едно дърво или една върба, аз отивах да отделя кое дърво ще земат. Пазарях го, земах му парите 2—3 лева и аз ги събирах, непобутвах ги. Правех </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>В три дена като пристигнал, слязъл на една гостилница и право отишъл да търси някой познайник. Намерил из тържището един свищовец и попитал дали може да намери някой на пазара, който би желал да купи антики. Някои от ближните търговци, като чули, поискали да ги <b>видят</b> и се набрали да купуват. Без много да се търгуват с него, ги раззели и на всеки името като записва, до обяд изпродава всичките. После тръгва нз тържището да събира от купувачите парите. До вечерта прибрал всичките пари и без да се бави, тръгва обратно. Яхва хубавото арабско конче и излязъл от града. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>въздух. Оттам <b>видях</b>, че слънцето е на залязване. Пристигнахме на мястото си. Щом пристигнахме при добитъка, който пасеше на хлад, аз го прибрах и тръгнахме за село. Не се мина много време под разни предлози оставих селото, защото бях неженен и без родители, и тръгнах за Варна. Кое пеша, кое с кола се докопах до Варна. Оттам отидох за Цариград и се представих на посланици и други европейски богаташи и за три месеца разпродадох тия жълтици с много добра цена. После от Цариград за Тутракан, пак през Варна и оттогава се тук си живея.” </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Нако Станишев ми даде препоръчително писмо до Димка Радева в Битоля. Тръгнах къде 4 октомври за Дойран — местност твърде хубава, до езерото, в което се лови хубава риба. Там престоях около 2 часа и потеглихме за Неготин. Денят беше пазарен. Щом пристигнах, панаирът се беше разотишъл донегде. Накупих прекрасни нарове (калинки), и то твърде евтино — 20 пари оката. Видях, като се свърши панаирът, хора, които бяха донесли жито за продан. Понеже годината беше плодородна, нямаше много купувачи и те го изсипаха на земята. На въпроса ми защо го хвърлят, ми отговориха, че нямали що да го правят. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Като се върнах в хана, намерих игумена на Трескавицкия манастир, който беше дошел да ме види и ме покани в манастира. Беше изпратил и кон. Много му благодарих, че намерих случай да <b>видя</b> този манастир. Той е вън от Прилеп на един километър, на един хълм. Манастирът е стар, защото игуменът ми показа на зида, на юг откъм черквата, един стар надпис на Стефан Душана, сръбски крал, който е идвал там и го е посетил. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i><i>Като се върнах в хана, намерих игумена на Трескавицкия манастир, който беше дошел да ме <b>види</b> и ме покани в манастира. Беше изпратил и кон. Много му благодарих, че намерих случай да <b>видя</b> този манастир. Той е вън от Прилеп на един километър, на един хълм. Манастирът е стар, защото игуменът ми показа на зида, на юг откъм черквата, един стар надпис на Стефан Душана, сръбски крал, който е идвал там и го е посетил. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>С господни Лепавек отидохме да направиме визита на английския консул господин Колберт, който беше наскоро до шел на мястото на г. Лонгфорта, преждебившия. Наедно с господин Лепавек направихме едно посещение и на австрийския консул г. Соретич, родом хърватин. Руският консул още не беше дошъл. Също нямаше и гръцки консул, но не се мина много, назначиха за руски господин Михаил Александрович Хитрово, а също и елински консул. Аз влезнах в прями сношения с господин Хитрово. По-късно, когато аз бях в затвора през 1861 година, в месец декември, и той идва да ме <b>види</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Първия път, когато ме доведоха, стаята на изследователя беше пълна — гръкофили, власи, гърци и гръцко духовенство. Също и на втория и на третия път. На третия път обаче, като свърших и се обърнах — не <b>видях</b> никого. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Щом се свърши това, стана консулът и излезнахме наедно. Той ме придружи до мисионата. Там до вратата ме остави и аз отидох вътре, гдето ме чакаше господин Лепавек. Благодарих на господин Лепавек и той отиде да си легне, а пък аз, като си взех премяна, отидох на банята, умих се и се преоблякох. На другия ден, като си отспах добре, отидох да си <b>видя</b> дрехите и да ги дам да ги очистят. Но какво да видиш? Палтото ми, което беше отвътре подплатено с кожа, изгнило от влага и не можеше да послужи за нищо. Благодарение на младостта ми и на здравото ми телосложение аз се усещах здрав и весел. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>нещо. Това се извършило без знанието на другите унияти и дядо Йосиф Соколски го повярвал и влязва със Славейкова н руския параход на Буюк дере. Отиват уж да се <b>види</b> с посланика. Щом пристигат в Буюк дере, други руски параход нарочно чакал и от единия параход в другия го завеждат. От там през Одеса го закарват в Киев в един манастир. Там проживя Йосиф Соколски няколко години и свърши дните си в Киев. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Щом казах това, ето че дохожда и Халил паша да му съобщи тази новина. Като го <b>видях</b>, поклоних се на пашата, взех си сбогом и отидох в другата стая при сина му Сюлейман бея, който ми беше ученик. Като ги оставих да си поговорят сами и аз почнах да разправям на Сюлейман бея за урока, валията повика един чиновник и го изпрати да повика челеби Димштраки, секретар и зет на владиката, веднага. Догде свършим ние урока, пристигна и челеби Димитраки. Подбра го пашата и тъй строго го нахока и поръча даже на владиката да си отваря очите, защото каквото и да </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>От дохожданието на Хюсни паша положението ми в Битоля се измени. Българите се стреснаха малко. Училището ми броеше вече 175 момчета. За малките беше поп Иван, свещеника, комуто плащах 50 гроша в месец. Коста Илиев се беше се теглил по причина на сбиването в черквата, а аз предавах и по-горните ученици. Средствата ми бяха се намалили, тъй щото се <b>видях</b> принуден да пазя училището, като се лишавах от външни уроци, които предавах. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>залепени 34 листа, на които личаха подписите и печатите. Челеби Димитраки, секретарят на владиката, обикаляше, за да <b>види</b> коя е депутацията, за да грабнат прошението силом и да го скъсат, но не сполучи. Пратениците, незабелязани от никои, се промъкнали и излизат пред пашата в салона му. Развивят прошението си и го подават на Хюсни паша. Той го приел, прочел го и им казал: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>години съм в държавата на султан Абдул Азиса и вече Битоля мое второ отечество. Няма никъде да ходя и ако има някой с мене да се съди или да ме обивнява, нека да излезе наяве да ме съди тук наспоред закона и да ми се даде наказанието. „Аз съм невинен и не знам защо ме карате да напусна Битоля.” Тогава той ми каза: „Тука имаш право да престоиш още 10 дни и ако дотогава не послушаш, то ще употребя сила. Иди си сега. След 10 дни ще се <b>видим</b>.” </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Като влезнахме в хотел „Исляхане”, в градината имаше павилион. Там бяха муавининът, тефтердаринът и моабеанджията. Щом ме <b>видя</b>, Мустафа бей скочи изведнъж, искаше да ме прегърне и ми каза по гръцки: „Учителю мой! Ела да се разговориме.” Познах го и му казах: „Извинете, аз сега излизам от затвора, гдето бях толкова време, и не съм в състояние да седна при Вас и говорим.” После той се обърна към тефтердарина и му каза: „Това е моят учител, който ме учи една година френски и аз с този език можах да напредна.” Както мене и той беше в Битоля и пострада от Хюсни паша. Мустафа бей </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Вечерта късно стигнахме в Свищов. Господин Николай Станчев, който беше тогава агентин, мой другар от детинство, ме чакаше на шлепа с нетърпение. Щом излезнахме на шлепа, заптието дойде при мене и ми каза, че ще ме придружи до правителствения дом. Аз му казах: „Добре.” След няколко минути се <b>видях</b> с приятели на агенцията. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Рано на другия ден покойният ми баща чул, че съм дошел, и дойде да ме <b>види</b>. Наместникът на Мюфит бея, кадията, дойде да ме <b>види</b> и каза, че трябва да се изпълни една формалност — да дам някой поръчител и така да си отида. Баща ми каза: „Ето, аз съм поръчител. Дайте да подпиша и свършена работа.” </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Така свищовското училище тръгна по един по-редовен път и общината беше много благодарна, като <b>видя</b>, че училището тръгна редовно. През зимата на 1866 година гражданите бяха много весели. В Романия се образуваше комитетът на Любен Каравелов и се готвеха да преминат чети в България, но Филип Тотю прибърза, та изпревари Хаджи Димитра, за да ускори часа на въстанието. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>врата. Отидох при Драган Цанкова, който беше тогава учител в Русе. Щом завих по пътя към Цанкова и <b>видях</b>, че не ме преследват, влезнах у тях. Той ми каза, че не знае нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>— първото в два тома „Славяните в Европейска Турция” и второто — „Славянски свят”. Той ме помоли за това и на тръгване и по такъв начин станахме с него добри приятели. Оттук отидох при бившия си ученик Мустафа бей и се <b>видях</b> с него, а оттам отидох у Цанкова. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>изпратили множество преоблечени шпиони между населението, за да <b>видят</b> брожението на духовете. Един от тях, като се събрал в Габрово с българи в една кръчма, казал: „Вечно ли ще спим ние, кога ще се подигнем да се освободим?” Те му отговорили, че в Романия се организова една чета от Филип Тотю. По такъв начин турците се научиха преждевременно за четата на Филип Тотю. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>отидох да прислушвам зад тях. Бистрото око на Мидхат веднага ме забележи. Той увещаваше агите да не правят никакво клане над християните, защото с това ще усложнят работите. Казваше, че сам ще съумее да дойде дохак на тях. След закриването на мезлиша прати при мене новия каймакамин Даниш ефенди да ме попита дали имам да му казвам нещо. Аз му казах, че желая да го <b>видя</b>, и той ми отговори, че друг път. След това Мидхат паша замина за Търново. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Важна и твърде противна на градската тишина случка сяслучи, която повреди народните ни права, както ще я <b>видите</b> по-долу. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Приемам честта да ви принеса настоящето словце и да ви помоля да го вместите във вестника, което, като <b>видях</b> разпалената ревност на нашите съотечественици към учението, четох за свята длъжност да река и аз нещичко към тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Ако не бях достоен да <b>видя</b> с очите си освободено народното ни свещеноначалство, барим ся удостоверих да чуя и уверя, че ся е вече освободило. Ако умра тука на заточение, не ще ми бъде жал отсега нататък... (забележете добре, че аз съм тук на заточение без срок, можи да си оставя костите тука; в сряд Анадол, без да знам престъплението си. Знам обаче, че станах жертва на караказанските клевети по причина на народнийт ни въпрос, решен вече). </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Гледам още, че и някои общини от Дунавскийт вилает са си писали помежду си и разписали по другите общини, за да ся споразумеят предварително връх състава на този устав. То добро. Но никъде не <b>видях</b> във вестника ви, било в някои от основните членове на Редакцията, било в някоя дописка на някой ваш кореспондент или на друго лице, да поговори за бъдащите представители, които ще разглеждат и одобрят устава. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>От друга страна аз искам извинение, ако тъй безвременно ся обърнах към Вас, защото, както <b>видя</b>, че ощи в Апелативнийт съд официално лицата не са назначени. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>це, направил съм му едно изложение за един преглед и му казувам, за да го тури във вестника — сега на яви го казувам какво е, там ще го видите. Притварям го в писмото до него и за туй тежичко ви се <b>види</b> писмото, намерете оказион сигурен молим и го изпратете по-скоро за тамо, ако не с парахода, в който случай </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i><i>це, направил съм му едно изложение за един преглед и му казувам, за да го тури във вестника — сега на яви го казувам какво е, там ще го <b>видите</b>. Притварям го в писмото до него и за туй тежичко ви се <b>види</b> писмото, намерете оказион сигурен молим и го изпратете по-скоро за тамо, ако не с парахода, в който случай </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>спомощници от Търново, Васкидович няма от туй да си повреди работата я. Става месеци два, от как не съм приемал „Србски дневник”. Наверно Медакович, като нищо не му ся отговорих ще ги приемаме или не — спрял ги е и добре с направил, защото по настоящему няма да ги приемами. Ще <b>видя</b> до колкото сми приемали, барим за тях парите да ви внеса него. Раковски какво става, де е сега? Любопитен съм знам, аз много обичам да знам, и хич не ся сърдя да ми пишете всяко, знайте, че обичам да знам. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>У сичките си писма ми пишеш, че скоро ще ми пишеш новини от Свищов, пък ни у едно не си ми писал. Види се, че и ти си взел страната на Николакя и поп Христа. Брей, сине! Мисли добре, че знайш ли! Ако знаеш нещо от злоупотребленията </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Ето приключенията: 1867, декемврий 23. Заминахме от Цариград с железата на краката, както ни <b>видя</b>. Във вапора, </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>На 10-таго приехме общо писмо от Св[ищовската] община, което големи надежди ни дават пак, че да <b>видим</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Вий, мисля, помните некогашнийт си ученик, който ако и да не ви е <b>видял</b> в разстояние на неколку неблагоприятни години, но като духом всекий път се намира при Вас, днес се счита за счастлив да поднови старото си татково приятелство с Вас, за да извлече некоя полза от него. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i><i>Драгий старий колега! Аз продължавам да си блъскам ангелите за пусти „Исторически работи” и ако си <b>виждал</b> „Българска сбирка” на г-на Бобчева и „Миналото” на г-на Заим[ова], чел си и знаеш в какво се те състоят. Видял си при това, дето всичките относителни документи по тия „Исторически работи”, които документи бях намерил в книжата на покойния Грудов в Букурещ, съм наредил в досар и предал на съхранение в тукашната народна библиотека. Това също искат сега да направя с </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Противоречиви са и сведенията за срещи на Ботев с Мина през 1867 г. Според едни, той е ходил в Карлово, където е могъл да я <b>види</b>, според други — не е ходил в Карлово, а Мина е ходила в Калофер със сестра си Ека, тъй като през същата година тя се била сгодила с калофереца Караминков. [9] </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>„Майка ми Мариола Хаджидимитрова заедно с мъжа си Хаджи Димитър Хаджистанев са ходили още през турско в София. Тя — майка ми — ми е разказвала, че в София се <b>видяла</b> с Венета, която била бременна. Последната била за кратко време в София и пребивавала в една много бедна и малка стая, в която имало маса, покрита с книга. Венета била много омъчнена”. [13]</i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>А каква беше тя? Какъв портрет може да й се направи и да се разкрият основните черти в характера й. Когато моят живот започваше, тя вече беше прехвърлила петдесет и пет години. За младините й и за нея през цялото време преди да я <b>видя</b> мога да съдя само по спомените й, които ми е поверявала, и по онова, което са писали други за нея, </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще <b>видим</b>, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждаше всичко и всяваше респект. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>„Колко е той <b>видял</b> и патил от бъдещия свой зет — пише за него Зах. Стоянов. — Какви скандални истории е дигал той отгоре му. Един път без време го накарал да избяга от Букурещ във Виена. Племенницата му Венета, съпруга по-после на Ботйова, разказва, че когато дядо Панарет получавал вестниците на Каравелова, а по-после на Ботйова, три пъти хвърлял вестника и пак го земал. Вечерта, каквито добри ястия и да имало, той не харесвал нищо”. [23]</i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Но тя не се побояла нито от клеветите, нито от заплахите им. Като му припомня, че досега той никога не е <b>видял</b> нищо лошо у нея, че тя се е грижила да пази това, което й е доверил, а те са му взели „зимъска дървата насила”, младата жена му дава да разбере тяхното недо- </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се <b>види</b> с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо й и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо й й забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!” </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>И тъй пресметнете, мой уйчо, и едното, и другото, та което намерите за по-сгодно, него ще направите; аз съм готова днес да тръгна и каквото ще да става, ако ще да умра по пътя. Ваше Преосвещенство, като искате, можете да направите синко, само ако не желаете да ме <b>видите</b> по-зле. Инак Ви моля да пратите дякона днес-утре барем да ми обади, та и аз да си зная и да Ви не досаждам вени с нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да <b>види</b> децата си така, както е желаела. Част от грижата й е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата й се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо й, за да може да <b>види</b> на какво гради плановете си. Ето едно от нейните писма до Евлоги Георгиев: </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Не зная положително най-после как вече да действувам: писах в Министерството, писах до вас, до г-на Юрданча, после чаках, пак писах и вече половин година от като не съм никому писала, като чакам дано някакси по мирен начин да се разреши тоя давноочакван въпрос. Аз изпълних всичко, което беше възможно от моя страна, вече както сами <b>видите</b> третя година се захвана от като вуйка</i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i><i><i>А рамката, в която беше поставен този портрет на Ботев, имаше малка история. Един ден в Букурещ, като подреждала сандъка си, Венета извадила една икона на св. Димитър, която била подарък на сина й от владиката. Неочаквано влязъл Ботев в стаята и <b>видял</b> иконата. Взел я в ръце и дълго я <b>разглеждал</b>. Смутена, Венета мълчала и си мислела какво ли ще каже или ще направи с иконата. Но той я <b>погледал</b> и й казал да я прибере грижливо, за да не повреди рамката. И с тъга в гласа си добавил: „В кой ли затънтен манастир е излял измъчената си душа такъв майстор”. Ве- </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Топъл полъх от бащина въздишка над малката му едномесечна дъщеря, целувката при прощаването със семейството си на 13 май 1876 г., повторната бащина милувка и целувка, това е цялата последна физическа връзка на Ботев с Иванка. Всичко друго, което е наследство от него и по-скоро пленителния образ (духовен и революционен) на бащата, ще ръководи до края на живота й дъщерята, на която не било съдено да изпита майчина радост и да <b>види</b> плодовете на духовната си дейност. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Какво показват всички тези сведения за първата учебна година на Иванка в девическата гимназия? На първо място — дата на раждането й. Видяхме, според акта за раждане, подписан от Ботев, че тя е 12 април 1876 г. А 3 април е навярно по неточно съобщение от този, който я е записвал. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>За нас са най-интересни автографите от вътрешната страна на двете корици на сбирката с песни. Ставало е често въпрос дали Иванка се е изкушавала да пише стихове. Не ми се е удало досега да <b>видя</b> някъде нейни стихове, нито пък съм чувала от баба си или от близките си тя да е писала стихове. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Случаят да я <b>видя</b> по-отблизо и да поприказвам с нея се яви, уви, доста късно. Ето при какви обстоятелства стана първият и последният ни по-дълъг разговор. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>— Който желае да ме <b>види</b>, ще знае как да ме намери. Не отбягвам никого, не страня от българите. Не се крия, няма защо да се крия. Живях тук три години, както живеят всички чужди студенти, с ограничени средства. В пансиони, отворени за всички, за всеки българин. Аз зная какво се говори за мен в нашите среди. Че съм горда, че не дружа със сънародниците си, че търся да общувам със знатни чужденци. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Съпругът на Иванка д-р Ст. Христов пише, че по-късно двете го карали да отиде и <b>види</b> какво е било скрито в потайни места в къщата [96]. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>На път за Сърбия, Венета и Иванка се отбили във Видин да се <b>видят</b> със сина и брата Димитър, който бил преместен във Видинската гимназия „все по свое желание”, а в същност по наказание за „бунтарски прояви”. След Освобождението Видин е бил място, където се из- </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i><i>Там ги чакали изненади — шумно посрещане от много народ. Всеки искал да <b>види</b> семейството на Ботев — тримата събрани заедно. Били настанени в частна къща, а Аджаров и Христов — в единствения хотел в града. На другия ден <b>разгледали</b> останките от крепостта и белоградчишките скали. Годениците се чувствували особено щастливи в майските дни сред природните забележителности на малкия град. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Тя се канела след издаването на съчиненията да замине с мъжа си за Будапеща и Виена, за да <b>видят</b> биха ли могли да издирят нови сведения за преминаването на </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Редакторката не доживяла да <b>види</b> осъществена заветната си мечта да излязат от печат събрани съчиненията на баща й. Но заслугата за това дело е изцяло нейна, защото тези, които го довършили, са били вдъхновени от нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Направила е и различни дарения на църкви и манастири: 1000 лв., завещани от брат й д-р Кируш Рашев на църквата „Св. Константин”, за да бъде поменуван, още 1000 лв. на същата църква за поменуване. На девическия манастир „Св. Пантелеймон” в Присово и на девическия манастир „Св. Троица” в Търново подарила филони и други свещени одежди. Дарила и манастира „Св. Богородица” в Арбанаси, също и манастира „Св. Никола” в Арбанаси, където и сега може да се <b>види</b> уголемен портрет на Иванка в рамка и под стъкло, и др. [117] </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Когато навършил 7 години, бил записан в румънско училище с името Димитър Рашев. За негово фамилно име било прието бащиното на баба му по майка и на брат й — владиката Панарет Рашев. Него често ще използуват и с него са се подписвали, както <b>видяхме</b>, при случай и други от близките му, на първо място вуйчо му Кирил (д-р Кируш Рашев). </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Баща ми се позапира в разказа си. „Навярно това не е минало безнаказано”? — питам аз. А той се усмихва многозначително — разбира се, че е бил наплескан. Когато стигнали в къщи, като <b>видял</b> заканителния поглед на майка си, той се скрил зад гърба на Ботев. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>ди неговия благ характер и особено ни беше приятно да чуем неговото „да, да ...” и да <b>видим</b> милата му усмивка по здравото му червендалесто лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>С някои от нашите писатели той се познаваше и от време на време се срещаше с тях. Не обичаше да отегчава хората, да отнема времето им, когато са заети, да прекалява с любезността им. Затова не търсеше поводи за посещения и при хора на перото, а и не участвуваше в домашни събирания или в компании с тях в обществени заведения. Случваше се обаче те да го потърсят, просто да се <b>видят</b> с него, да си поговорят или да се разходят. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Други писатели, с които моят баща се е познавал и беше получавал сбирки със стихове с надпис от тях, не са ни гостували. Понякога идваше да се <b>видят</b> композиторът Добри Христов. Баща ми не свиреше на никакъв инструмент, макар в младите си години да е пеел, но обичаше музиката. Беше ми купил пиано и имаше силно желание да се науча добре да свиря. Но смъртта на майка ми, после на баба ми, пък и поради моето непостоянство в упражненията и не особено голямо влечение към инструмента, аз не станах пианистка. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>В 1908 г., когато бях на 5 години, баща ми и майка ми предприеха пътуване по ония места, които не бяха виждали отдавна. Поводът беше да преминат летен оп-реснителен курс по френски език в Женева. Каква радост и за мене, че и аз ще бъда с тях! Не искаха да ме оставят сама, знаеха, че ще бъдат по-спокойни за мене, когато съм с тях, и че това пътуване ще ми достави голямо удоволствие и ще ми даде възможност да <b>видя</b> места и неща, с които тепърва щях да се запозная чрез книгите. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Във френската столица останахме няколко дни. Трябваше да се потърси, както бе замислено от София, помощта на добри лекари, за да бъде ликвидирано изтощителното стомашно заболяване у майка ми. За щастие, всичко мина благополучно и тя още там намери облекчение. Из града ни водеше баща ми, който го беше посещавал още като студент в Белгия. Той ни развеждаше и показваше най-забележителното, което може да се <b>види</b> за няколко дни и от което у мене по-късно останаха само бледи спомени. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Името на баба Иванка, майката на Ботев, често се споменаваше, но рядко съм я виждала. Най-силно се е запечатало в паметта ми едно посещение при нея, когато съм била 6—7-годишна. В разговор с приятелката ми Дуня инж. Вълкова, неотдавна си припомнихме оня ден, когато заедно с майка ми отидохме да <b>видим</b> тази героична майка, надживяла всичките си деца, освен генерал Кирил Ботев, при когото живееше на ул. Шипка № 23. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>но най-много от двете кръстосани саби на едната стена. Детските ни въображения бързо заработиха и когато излязохме, заприказвахме на мама за градината и за това, което сме <b>видели</b> в стаята, и най-много за сабите. Майка ми мълчеше през цялото време и изглеждаше натъжена. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Когато се върнахме в къщи, на въпросите на баща ми дали съм била послушна, дали съм целунала ръка на баба Иванка, тя ме накара да му разкажа колко е добра тази мъдра и много изстрадала майка, колко се е зарадвала, като ни е <b>видяла</b> и колко сърдечно ни е посрещнала и изпратила. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>към нея, когато тя често боледуваше, като не оставяше други да го заместват и сам бдеше за лекуването й, за облекчаване на положението й. Каква взаимна обич и сърдечни отношения на един към друг са ги свързвали през време на тринайсетгодишния им съпружески живот! И сега всичко рухваше. Този волев мъж, който бе познал много изпитания, беше жестоко ударен, поразен в надеждата си да <b>види</b> как крепне семейството му, да му се радва. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>След дълго боледуване, на 27 ноември 1935 г. в 8 ч. сутринта той почина в дома си. Аз не можах да бъда при баща си в последните часове от живота му и да присъствувам на погребението му, а не можа да го изпрати и синът му, който тогава беше в чужбина. Недалеч от бащиния ми дом, в клиника един ден преди смъртта му се бе родила дъщеря ми. Братовчед ми М. Въгленов, тогава студент, имаше незавидната мисия да бяга непрекъснато ту на едното, ту на другото място и заедно със съпруга ми и лекаря да търсят начин как да бъда подготвена за страшната вест, че вече няма да <b>видя</b> баща си. </i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Нека не забравяме - това е възраст, в която впечатлителността е силно развита. Нека си спомним колко много ни вълнува всяка нова книга, всеки нов филм. Колко искаме да приличаме на всеки нов герой. Тези. които идват в залата, също имат желание да приличат на Мария Гигова, на Нешка Робева, на Румяна Стефанова. Сега, когато са решили, да се посветят на художествената гимнастика, ще трябва да им се даде възможност да <b>видят</b> тренировките на своите любимки. Това ще бъде и първият урок - Спортът е труд!</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Мястото, където се подготвя победата, това е залата. Гимнастическата зала е храм на красотата — това искам да <b>видят</b> гимнастичките още в първите часове, а после и във всички часове на всички години от престоя си тук. Треньорът, който разкрива стъпка след стъпка този голям път към красотата, трябва да бъде също така във всеки от часовете, във всеки от дните на тези години на висота. Да бъде жрецът на този храм, жрецът, който не допуска никакви отклонения!</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Така рано или късно всяка от тези проверки, които ни налагаше обстановката и които ние не избягвахме, а често дори сами провокирахме, ни се отплащаха за пропуснатия сън, за прекомерното натоварване, за допълнителната умора. В САЩ ни поканиха да покажем световните шампиони по художествена гимнастика и там наистина <b>видяха</b> тази гимнастика в най-добрия й вид.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Треньорът трябва да умее при по-големите гимнастички да извлече максимума индивидуалност от всяка една. Да я включи максимално в този процес на търсене и обогатяване. Много важно е всевиждащото му око да забележи крайчеца на всяко хубаво нещо, което се подава дори и оттам, където за другите на пръв поглед е обикновено. Треньорът е треньор, когато умее да <b>види</b> красивото още преди да се е родило. Да <b>види</b> откъде може да се роди.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Докога ще се изработва всяко движение? Докато <b>видим</b>, че е красиво, точно и оценено добре или ще продължаваме да търсим и да обогатяваме неговото изпълнение? Именно от това, как ще отговорим на този въпрос, ще разберем дали сме решили да се задоволим в посредствената гимнастика или сме тръгнали към голямото.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Това е задача предимно на треньора. Състезателката колкото и голяма да е, не може да се <b>види</b> така, както треньорът я вижда. Той трябва да има режисьорско око, което ще потърси най-подходящото място - партера, въздушната игра, умелото им редуване, даване превес на едното или другото с оглед по-широката амплитуда, за да се добие впечатление за мащабна игра, без която голямата гимнастика е немислима.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Една от основните грижи на треньора е да <b>види</b>, да усети кои движения гимнастичката чувствува най-добре и умело да ги подчертае.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Обстановката на състезанията е такава, че треньорките като че повече следят поведението на съдиите, търсят да открият на кои отбори се дава предпочитание. . . Това отвлича вниманието от основното. Защото треньорът дълго е работил в тренировъчната зала, преди да дойде сега на състезанието, и фактически не може да свърши най-важната работа - да <b>види</b> кое момиче до каква степен може да даде това, така нареченото «присъствие» на терена, за което толкова много е работил.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Понякога, когато някоя е получила добра оценка, аз й казвам, че не съм доволна. Зная, че й е тежко, но зная и това, че ще си направи анализ сама за себе си и ще <b>види</b>, че съм права. На другия ден ще дойде да ми каже: «Не бяхте доволна, защото при въртенето свих коляното. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Особено приятно е да <b>видиш</b> как излиза на състезание четиринадесетгодишната Нина Дронова. Като че понесла на слабичките си плещи цялата слава на съветската школа в спортната гимнастика.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i><i>Докато гимнастичката работи по отделните детайли, треньорът я <b>наблюдава</b> и насочва в това, което тя не може да. <b>види</b>. Ще се задоволи ли от изпълнението или ще иска още, ще търси все повече усъвършенствуването, зависи от максимата на треньора. Не може без големи изисквания към детайлите да се търси голямата композиция.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Тренировката в последния ден трябва да бъде емоционална. На нея трябва да се види това, което зрителите ще <b>видят</b> на голямото състезание. Генералната репетиция трябва да мине действително на средно високо ниво. Всичко вече е готово до съвършенство. Остава само да се повтори.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i><i>Тренировката в последния ден трябва да бъде емоционална. На нея трябва да се <b>види</b> това, което зрителите ще <b>видят</b> на голямото състезание. Генералната репетиция трябва да мине действително на средно високо ниво. Всичко вече е готово до съвършенство. Остава само да се повтори.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>По това, че треньорката му често се връща към ръцете, детето се досеща вече, че в тези ръце тя е <b>видяла</b> нещо особено и само насочва вниманието си към тях и само подсказва нещо свое. Свиква със съзнанието, че носи някакво ново, свое богатство, което му дава самочувствие, повишава интереса му към тренировките.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Сънят ми беше приятен, но кратък през нощта. Аз още по един часа се събудих и вече не заспах - това става винаги с мене, когато ще пътувам. Дори до изгрев, мислите ми, под глухия гърмаж на реката се скитаха по родопските върхове и ми се мержелееха очарователни картини, които не мога да кажа, че надминаха ония, които после <b>видях</b> в действителността.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>- Дал ти бог добро, Атанас. На сянка, на сянка ли? - отговориха неколцина от помаците; но стопанинът на Бялата вода не отговори нищо. Той изгледа към нас вторачено, като че щеше да ни каже нещо, но не каза нищо и замина. Види се въздържа се, като ме взе за някое официално лице. Но мене ме заинтресува чисто българското му име, както ми се показа.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Долината се поразтваря, ние минуваме край подгизнали с вода ливади. Всяка от тях си има дървена заграда. По-нататък <b>видях</b>, че и нивите и леновите посеви са все така заградени, което ти наумява австрийските алпийски долини. Сега е коситба. Виждам помаци с лъскави коси, като работят, и помакините - добре наметнати и пребулени, че стелят с вилите си зелено сено. Атанас познава някои от мъжете и ги поздравлява. Те му отговарят добродушно.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>"- Честити Везиро! Нашите момчета до скоро са били с царските войски по Тунис, по Тарзбулус и Мисир5. Че що <b>видяхте</b> грозно от нас?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Ако се взреш хубаво, ще <b>видиш</b> други по-малки разсипани неправилно и на разни разстояния петна там: то са част от колибите на Бабек, или: "Колибакът", както се наричат с общо име. Само на една точка те са се събрали повечко и наумяват село... То е Флорово, столицата сега на Бабешкия колибак. Зад него, на една могилка, се белее стражарницата на един наш пограничен пост. Далеко в хоризонта картината се завенчава от синкавия и страшно набразден силует на Пирин.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Но с това южната ни граница там още не е оправена, именно къде Фотен. Турско-българската демаркационна комисия, която я определяше по-лани, биде безцеремонно прогонена от тамошните помаци, които оспорват българското землище, като очакват, <b>види</b> се, да им се прати и там един полк гости, за да ги накара да се вразумят, като братята им бабечани.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Ние постоянно слушахме от дясно екливото шумтене на реката, която блъскаше вълните си в дълбоката каменна матка, гдето многовековните дъбове топяха дебелите си дънери. Нататък пътят ни потъваше все в по-страшна гора, която го притискаше до скалистите стени и криеше на всяка крачка невидими пусии. Глухотата и пущинакът ставаха грозни, а сега, при слухът на хайтите, станаха зловещи... Два часа държи такъв път. На едно място край него, в шумата, <b>видяхме</b> някакви насядали човеци.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>18 Каквито се намират и в Рамаяна. По това се <b>види</b>, че авторът на тия песни е имал тая книга на ръце. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Исках да <b>видя</b> Батак. Имах неодолимо желание да <b>видя</b> местността с това кобно име, което буди в нашето въображение такива кървави видения и хвърля в нашата история зловещата заря на един пожар. Много страдания и тежки дни е прекарало нашето поколение, но, понесено от пороя на новия ни политически живот, то успя в кратко време да забрави миналото. Само едно възпоминание то не може още да забрави: Батак. Поне аз не мога без потръпване да произнеса това име.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>- Селото, за да спечели три-четири лири, продаде ливадата на дяда Даскала. И от тогава, както <b>видиш</b>, запусте всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>31 Художникът, <b>види</b> се, за да усили още ефекта, представил е шествието на ослепения отряд зимно време, в снежна фъртуна. Това, обаче е една историческа несъобразност: пленението от Вaсилия II Самуиловата войска е станало през юли 1015 год., а изпращането й ослепена при Самуил в Прилеп е станало в първите дни на септемврия, същата година, когато е още лято и никога, особено в една южна страна, като Македония, не можа да падне сняг и да има фъртуни така рано. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Оловното кълбо;1991;<br>
<i>Бешков е добър пример за този тип на "нераздвоен" творец. Коя е религията му? Шопската (печенежка) интерпретация на източното православие. Това е много лична религия; и както ще <b>видим</b>, той писа и твори директно със собствения си печенежки артистичен език.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Възмутително чаровни, хищно хубави;1998;<br>
<i>Едва се беше добрал до стъпалото на претъпкан рейс и вратата хрясна зад гърба му. Над него жена крепеше дузина яйца в мукава с гнезда. Не искаше да си представи как някое от тях може да се счупи. Рейсът миришеше на пот, изгорял бензин и изморени парфюми. Жената с яйцата слезе на първата спирка и Андрей се почувства по-спокоен. Върху тънката пара на стъклото <b>видя</b> лицето си, кривено и огъвано от движението. Рейсът обезлюдяваше. До последната спирка останаха петима.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Възмутително чаровни, хищно хубави;1998;<br>
<i>- Стига с този покрив - обади се момичето. - Ще <b>видиш</b> как става. Татко, а може ли вътре да сложим лампичка? Да свети нощно време, иначе ще е страшно!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Стоях така единичен в стайчето. Видя ми се странно и невероятно, че поне Емилиян Станев не е тук. Или пък Васил Попов. Покашлях се, запалих цигара и отново се покашлях по-силно. Никой не ми се обади. Погледнах телефона и реших да звънна на Йордан Радичков или на Радослав Михайлов. Не исках това стайче да бъде празно, адски не исках това. Можех да позволя всякакви акробации по другите етажи надолу (та и нагоре, между самите международници), но тука — не.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>А рисунката от Йордан Радичков всеки от читателите сам може да си направи, като просто затвори очи, плесне се по челото силно и все тъй със затворени очи нарисува онова, което е <b>видял</b> под клепачите си при удара. На получения резултат се поставят крачета и човка, без всякакви притеснения и съображения от елементарен зоологически и орнитологически характер.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Говорехме си така, когато чух стъпките на магаре. Обърнах се и <b>видях</b> на пътеката някого — зад магарето, с брич и по риза. Той спря до чучура.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>На сутринта обаче работата се оказа съвсем друга. Когато попът ми бутна паницата с мляко и не продума, всичко бе ясно напълно. Той не искаше да ме <b>види</b>, обиден от моите делови отношения с Ангел.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Същата вечер дойде първата изненада. Установи се, че поп Златко е ходил при Ангел да <b>види</b> колко на дребно трябва да се трошат пробите. Той беше си приспособил тежко кросно за черясло и неговата работа се оказа много по-спорна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Биеш ти, нищо не биеш! — разпознах запъхтения глас на милиционера. — Утре ще ти излязат мазоли, и край. Да <b>видиш</b> как бърже ще изхвърлиш кросното…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Ще <b>видим</b>, ще <b>видим</b> — каза заканително попът. — Ти нали цял живот много си преработил… по гръб! На мене поне не ми плащат, като лежа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Момченцето се хвърли по корем в пепелака и се завря да <b>види</b>, като се смееше с щърбата си уста. Натиснах клаксона, той врекна в лицето му и така го уплаши, че трепна и си удари главата о бронята. Ревна, тъкмо сега майка му пристигна и кой знае какво щеше да стане с нашата квартира у тези хора, ако Коби не се бе хвърлила към хлапето с някакво шоколадче, което извади от чантата си, и всичките си пет хиляди трикове за нежност. След секунди Живко отново се смееше и доверчиво се лепна за крачола ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Майка му ни повика да <b>видим</b> стаята. По стъпалата Коби се отказа от своя кобилски маниер в походката — това ми направи силно впечатление. Аз я представих на Живковата майка като „другарката ми“. Да го разбира, както на нея й е удобно. От този момент Коби съвсем се препарира.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Разкошно беше тук, но трета бутилка ми се <b>видя</b> много. Наистина сам човек даже и за пиене не става — забравих кой го беше казал. Възможно е например да е Хемингуей, той е опитвал тези неща по рибарските кръчми на този нервен свят. Сигурно е той. На него може да му се вярва.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Всъщност какво ли толкова има за нервничене? И на мен не ми е никак зле така, с гръб о топлия зид на селската къща. На всички ни е добре, като помислиш. И на двете баби Дони — живата и покойната, ако можеха да ни <b>видят</b> така кротки и замислени в тихата нощ. Колкото за приятелите, които после трябва да лъжа, та да изляза в очите им голям герой — това е въпрос на чиста фантазия. Всъщност никой, когато му разправяш някаква история, не те пита това истина ли е, или не е, само иска тази история да му е приятна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Не ща да слушам! Седем години все те слушам и все на този хал сме! Само знаеш да се напиеш и да биеш детето за щяло и нещяло, пък барем една играчка като хората не е <b>видяло</b> досега! С приказки ни храниш!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тя пак ме докосна с върха на пръстите си и на лунната светлина <b>видях</b>, че се усмихва слабо. Почувствах се глупав. Тя всъщност се държеше великолепно, бъркотията беше в мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Мария изнесе транзисторчето, Живко дотърча отнякъде и отново цял се разтрепера. Докато не <b>видя</b> в ръцете си това чудно малко радийце, не миряса. И докато не яде пак бой. Защото го изтърва, то млъкна и Борьо-Христо му лепна такъв шамар, че сламените безредни коси на двамата се тръснаха като градински метли.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Наближава да съмне. Май ми се спи. Усещам странно, лудо желание да <b>видя</b> по-скоро Мария. Мичето. Нищо не искам от нея, само да я <b>видя</b>. Ако тя си има един малчуган, колко ли ще трепери над него. Ще му разправя приказки, ще му крие шоколадчета и ще му казва: „Петленцето на мама…“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>От мисълта, че утре изливаме плочата, този ден беше чудесен. На всяка къща големият миг е, разбира се, наливането на плочата — като обхождам с очи тези безкрайни вили и вилички по околните хълмове, лесно ми е да разбера, че и вие сте го изживявали. (Казвам го без капка завист и подигравка — който не обича имотец на село, нека и да не <b>види</b>.)</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Гостите излязоха от колите си в сутрешния сумрак, когато <b>видяха</b> двамата селяни на асфалта. Киро позна генерала и тъй, в тъмното и с ловните дрехи, те бяха земляци.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Киро изсвири и останалите <b>видяха</b> как двамата с режисьора отиват в колибата. Но те не дойдоха веднага. Затова по-късно, когато започнаха един по един да се отропват пред входа, всеки следващ бе по-мокър от предния.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той обясни, че му е горещо и той, както е мокър, е екстра, но те го избутаха сам пред огнището. От ризата почна да се издига па̀ра, също и от панталона — само минута по-късно човекът стана подобен на самодива, която в бял облак се появява от нищото или пък тъй си отива. Един от писателите го <b>видя</b> по този начин и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той наистина се срамуваше. Беше изпитал едно неочаквано чувство на свян още преди няколко дена, когато чу от Киро какви гости ще дойдат в неделя. То се повтори по-силно и сутринта, при запознанството с големците. Но това неочаквано чувство на свян вече напълно го издъни отвътре, когато влезе в колибата и ги <b>видя</b> така голи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Дъждът отвън валеше със същата сила и постоянство. До входа на колибата в лозето заекът зяпаше с мъртвото си око към небето, което тази сутрин беше <b>видял</b> за последно. Дрехите изсъхнаха и момчетата си ги облякоха отново. Есенно къс, денят изтичаше бързо, но от сладките приказки — и безкрайно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тогава излязоха и другите, <b>видяха</b> дирите на заек и потвърдиха единодушно, че заекът е минал съвсем скоро.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Без простата истина, че заекът, чиито дири <b>видяха</b> накрая, беше прекарал целия ден до колибата, на метър от тях, заслушан в тях — също тъй търсил подслон от водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Че всичко това е обърнато нагоре с краката, пръв се усети Минчо — още щом се озоваха навън. Първо, не беше време за никаква „лека нощ“, а за най-редовно „добро утро“. И второ, птичките съвсем не се приспиваха, а тъкмо сега започваха своя велик вечен концерт в клоните на каваците — трепетно и зелено избухнали под неизразимо чистото, разсветляващо се небе. Той даже, баш Минчо, искаше да каже всичко това на своите момчета, обърна се към тях и отвори уста, но като <b>видя</b> лицата и дрехите им, махна с ръка и се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Ангел донесе зеленките. Мончо и бате Величко се чукнаха. Някой се изсмя, друг силно се плесна по челото. При този звук всички скочиха, да <b>видят</b> какво става, но бяха разочаровани — Мончо и бате Величко приятелски си приказваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Обяснявам му аз цялата работа, той идва, „преглежда“ (какво може да <b>види</b> отгоре?) и в заключение казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Въздъхна жената отново, погледна кафето на своя съпруг върху малката мраморна масичка и като <b>видя</b>, че е наполовина, допи го. Разклати чашката и я обърна в чинийката. Късмет. Съдбица. Какво да направиш? Човекът не беше женкар или пияница, изкарваше с фантастичните си писания повече от две или три средни заплати — можеш ли да го упрекнеш за нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>„Ето че сам се издадох — каза фантастът с дълбока въздишка. — Орбиталната станция, това е темата, върху която пиша. Това е и самото ми заглавие. Ето как сам се издадох, <b>видя</b> ли?“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Дълъг финал, мислеше си жената сега на балкона, докато вземаше чашката му от кафето, да <b>види</b> какво има вътре. Ако продължи още малко така, и това лято ще си отиде. Думата „лято“ я натъжи (самата тя беше в горещото лято на своя живот), но фигурките в чашката бяха забавни и интересни. На страната, от която беше пила тя — огънати голи тела и кентаври. На страната, от която беше пил той — бездънната страхотия на Космоса.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Те го <b>видяха</b> как бавно отиде към кабинета си, събра внимателно голяма купчина изписана хартия и я занесе в камината.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тогава Мути се доближи до сандъчето и като чуваше как кръвните му телца умират, <b>видя</b> едно листче, забодено с кабарче отгоре. Наведе се зяпнал и бавно прочете:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Мани го бре! Кога <b>види</b> вуко, оно че се нагньете у колибата при мене! А вуци си има. Не е като да нема. Завчера боснечане…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Седнахме и продължихме. След малко отбих по черния път и спрях под един дълъг ред от тополи. Сглобихме пушките и поехме. Йордан предложи да вървим заедно, на верига, и всички да спазваме строго реда. Така и направихме. След десет крачки той се шибна в един слънчоглед и до обед никой не можа да го <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Какво става! — шепнешком го попита Дико, като се сниши. Той беше <b>видял</b> как Ивайло си съсредоточава в една точка очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тръгнахме към тополите. Сега гръмна Ивайло. Опънахме шии и можахме да <b>видим</b> как той се наведе, взе нещо пернато и го окачи на кръста.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Какво? — стрелна ме той с вечно присвитите си очи. — Искаш да кажеш, че е гугутка, така ли? Какво като е гугутка? Важно е изстрелът, бате, изстрелът! Видя ли какъв изстрел?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той развърза една бала (цяла му се <b>видя</b> много), нави тела и го прибра в джоба. Когато прегръщаше шумналата в ръцете му слама и си представяше миризмата на пърлена прасешка кожа, погледна отново снега. Видя заешки дири — откъм баира, та чак до терасата на съседа. Тук клекнал зайо, после обходил фиданките. Спрял до една да й опита със зъби кората. После до другата спрял, после пак — ето ти още едни заешки дири.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Хубавата германка от колата беше <b>видяла</b> всичко това, най-сетне въздъхна и си запали цигарата. Тя даже се усмихна срещу плашилото, но в същия миг зърна и Боне, който идваше с ножа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тодор сви рамене, но когато <b>видя</b>, че Боне прескача трупа на прасето и се запътва към мерцедеса, извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Боне изръмжа и се загледа към друсащата се сватбена шарения. Видя своята Ката окичена, <b>видя</b> и двете си щерки. Червени досущ като ябълки — скачат ли, скачат в хорото. Той плю и потърси място на ножа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Един мой приятел — бързо каза съседът. — Французин. Сега бяхме на лов с него, не ни ли <b>видя</b>, като слизахме от колата?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Преди години, когато най-сетне покрих къщата в Нови хан, доведох баща ми да я <b>види</b>. С най-голям трепет очаквах неговата оценка — освен мой личен родител той беше известен строител и многократен орденоносец. Стигнахме, обиколих колата, да му отворя, както бива за най-важно началство, той със стъпването на земята измери постройката от основите до комина и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Леля ми. Действат те, ама… Гито, кака, на Батуховските <b>видях</b> булката оназ неделя. Слушай! Бяла, хубава, едра!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Повъртях се още малко по двора, после <b>видях</b> край бунара една много гладка каменна плоча от зида на лозенцето (милото) и написах на нея с печатни букви:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Сега е шест часът сутринта, времето е чудесно, слънцето се надига на пръсти, да <b>види</b> по-скоро Родопите. Минаваме с молотовката през поделението, вземаме четири трудовачета и продължаваме с тях към обекта.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Нищо. Викам си: Той е онемял или се е парализирал. Връщам се назад да го <b>видя</b>. Наближавам го, <b>гледам</b> — стиска жалона и спи. Клепките му спуснати наполовина, под тях се вижда бялото на очите — синкаво и жълтеникаво. Устата му отворена — едно кротичко „хррт“ се чува от якото гърло.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Дадох му един жалон и още докато му обяснявах какво трябва да правим, <b>видях</b>, че клепките му се завличат.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Какво ли да си помогне едно младо семейство с апартамент, кола и две вили на село? Но е казано: „Човек се учи, докато е жив“. И ето, животът научи Рени на много неща. Тя забеляза с приятно удивление, че разни прочути личности се мотаят в най-обикновени шлифери, якета, маратонки и такета. Откри, че в домовете на цели професори мебелите са от тези, които ще <b>видиш</b> в кой да е магазин из провинцията дори. И какво от това, че някой си бил еди-кой си?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Момченцето затропа с крак и заплаши с рев, но когато <b>видя</b> как баба му грабна една тояжка и как го погледна, хукна презглава по двора. Тя го подгони, но то се оказа по-пъргаво и някъде се скри.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Че от мен — сладко се усмихна бабата. — Аз като съм на осемдесет и не съм отишла до Варна, морето да <b>видя</b>, какво?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Но времето си минава и с него приключват всички истории — така дойде денят, когато Мара отново се появи в селото. Едно такси спря пред бабината къщичка, шофьорът подаде на Мара куфар и голяма червена чанта, тя му плати и го освободи. Съседките <b>видяха</b> всичко с очите си и веднага прецениха, че куфарът и голямата чанта съвсем не са празни. Дребното Марче едва ги мъкнеше по пътечката между лехите на бабината градинка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той продължи. Видях сачмите в снега — на сантиметри от него, отляво. Знаех, че всички от групата са се обърнали и гледат. Това е „ударът“ ми сега. И мигът на мечтите от снощи. Министърът, „старши“ геологът и тъй нататък. Представлението бе по-хубаво от кино: прекрасната снежна поляна, чистото слънце в небето, заекът бяха пред моята пушка, ония отзад зяпат безмълвни. Вече разбрали, че отново са минали отгоре му, без да го забележат. Че пак аз съм го изритал, както обикновено. О, как хубаво беше всичко това по поляната и зад гърба ми…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Навярно има такъв закон: колкото повече чакаш нещото, толкова по̀ на чалъм ти идва. Ето, тия двамата обещаваха, че с тях и него ще се случи нещо много приятно. Той го почувства още първия път, когато ги <b>видя</b> в района си. Но след като вървя подире им като сянка цяла седмица вече, това, което не се случваше, започна да го нервира, влудява и настървява. „Както се мотаят, ще вземе да превтаса хубавата работа и да се развали за едното чудо“ — мислеше си Миланката. Всъщност то има и такъв закон.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>В сеното под одърчето беше топло и много удобно. Плющенето на дъжда отвън можеше да прикрие малки шумове. Миланката виждаше гърбовете им, без те да могат да го <b>видят</b>, даже и ако се опитаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И тъй, след всичките трикове, с които този ден разни мои близки се опитваха да ме отлепят от сантиментално загрятата и само външно шумна компания (близки, представляващи в последна сметка най-несантименталните интереси на жена ми, казано е отдавна, шерше ла фам), след всички трикове, казах, дойде и фразата с отчетлив аромат на искрени сълзи: „Ела веднага, Явор иска да се простите“. Какво да си прощаваме? Всичко. Какви са тези глупости? Ела и ще <b>видиш</b>, заклевам те, ела! Гласът на неговата съпруга секна в ридания и телефонът отсреща беше затворен.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той търсел да <b>види</b> някой с високо запретнати ръкави и със светнали очи — някой, който си е плюл юнашки на ръцете и на всяка цена е решил да превърне мечтите си в истина.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Добре, че нямаме багаж. Каква полза от пътуване с много багаж? Само ти пречи да се откъснеш от малкия свят, в който окапват листчетата на календара ти. Виж, една торба на гърба, вътре ризата и джапанките, това е друго нещо. Така можеш да обиколиш цялото земно кълбо, да <b>видиш</b> защо тия от долната му страна не падат в обратното небе, и пак да се върнеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Йес, Бургас! — каза Исус и се ухили; на дясното му ухо трепна малка златна обеца, чак сега я <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Ей така хубаво си приказвахме и си пиехме спокойно, когато Ичо изведнъж сви ушите си назад като кон, който хапе. По краткия безизразен поглед към небето разбрах, че трябва веднага да се обърна. Обърнах се и ги <b>видях</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Художникът чу това, дигна глава и се загледа в небето с отворена уста. Може би <b>видя</b> нещо не толкова сложно, но високо и хубаво, да речем, като Сините камъни над родния му град. Или ненарисуваните си картини, сънуваните багри за тях. Ичо го удари по гърба и почти си завря носа в неговия:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Преди още да извикам, Ичо плонжира във водата и все пак успя навреме да събере в ръце скъсаните краища на мрежата. От ръцете и от лицето му сякаш излизаха милиони рибки, щъкаха и се пръскаха на всички страни като бенгалски огън; той ги плюеше. Тъкмо се оправи как да е, сега пък освободеният от него край на въжето се върна във водата, грибчето в тази страна се изду силно като балон и рибата потече пък оттук. Хвърлих се да спасявам този край и тъкмо всичко беше в ред, <b>видях</b>, че откъм другото въже, което бях пуснал аз, става същата работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Точно така — съгласи се Ичо, — иначе ще седне и докато им <b>види</b> работата, ще ритне топа от ментовки.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тази нощ ми беше писано да <b>видя</b> най-хубавите звезди. Такива няма нито в киното, нито по стадионите, нито даже в стихотворенията, писани от жени. Има ги само на небето. Сега не виждах цялото небе, а само един правоъгълник от него, метър на два, буренясал в тръни. Всъщност Ичо пръв скочи в трапа, след като отместихме дебелата плоча.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Трябваше да доведеш и сина си, бай Стефане — казах му аз. — Да <b>види</b> какво вещество има в тази дамаджана.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Дайте да си поискаме списание. Ще пробваме, пък читателите ще си кажат думата. Ще <b>видите</b> какво ще стане!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Знаеше, че жена му, вярваща в паранормалното, не може да не се укроти при този аргумент. Видя в огледалото ироничната усмивка на Стела, булката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Приятелчето ми се <b>видя</b> шавъркливо — отбеляза Стела. — Да не излезе педалче… Какво ти шепнеше на ухото?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Остава да не се яви и джипът! Ега си организацията! — Тя въздъхна и Джими <b>видя</b> отблизо как очите й започнаха да се пълнят с внезапни сълзи, като при малките деца. — Не ми върви в тоя живот, кръстник! Не си ли забелязал? Чувствам се опечалена, като крава след изкуствено осеменяване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Вървяха покрай брега на потока, водата шумеше в дълбокото си корито и заглушаваше стъпките им, поглъщаше думите на Джими; ако имаше подслушвателни уредби наоколо, трудно можеха да уловят наистина същността им. Когато минаха откъм южната страна на двора, <b>видяха</b> двете жени на чардака, седнали в шезлонгите и изложили лица на последните лъчи на мартенското слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Видя бутилките с тоник и отварачката, отвори една и пи направо, без чаша и без разрешение. Това пиене всъщност бе платено с нейни пари, имаше право да пие, без да пита никого.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    В дъното на заводския двор, под навеса на парната централа, където винаги имаше кашони, щайги и отпадъчни хартии, една кучка бе окучила седем кученца и Начо от въоръжената охрана го водеше да ги <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Поводът е двата нови асортимента, които усвояваме: неаполитанска и венецианска пица. Четем от тази брошурка и мерим пропорциите, да <b>видим</b> какво ще се получи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Младоженик си, нямаш право на отклонение вляво и вдясно. Поне в карантинния период!… Чакай да <b>видя</b> какво става с фурната. Усещаш ли букета от миризми?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Не се върти! — скара му се жената. — Голямо чудо, че ще ти <b>видя</b> долните гащи! Виждала съм ги всякакви!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Дами стоеше до вратата, държеше сакото му; <b>видя</b>, че няма да може да се справи сам с кутията, и дойде да му помогне. Когато се изправи, усети тежестта й, а минута по-късно чу и бръмченето й. Казваше се холтер и щеше да записва през петнайсет минути данните за кръвното му налягане цяло денонощие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Най-сетне чу човъркането на ключа във входната врата. Джими се появи по слипове и чехли — беше оставил дрехите си оттатък и бе прибягал през площадката крадешком, за малко любов по пладне. Това й се <b>видя</b> смешно и нелепо. Дано да бе взел ключ за връщане, ако не искаше да клечи отвън до вечерта и да чака Роси да му отключи…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Сърди им се, иронизира ги или им се скарва, но сърцето му се радва, като ги <b>види</b> двамата край себе си. Добри момчета израснаха, стройни, цяла глава над неговия почти среден ръст, който не бе харесвал цял живот; успя да ги опази от пороците на днешното нестабилно време, възпита ги и ги изучи — какво повече можеше да даде един родител на децата си! Нататък вече Бог да е с тях, да им дава здраве и сили, сами да се оправят в кукувичата прежда на живота…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Дамян Диамандиев се бе оттеглил тактично в кухнята и се правеше, че не слуша. Приближи се до прозореца и погледна. Искаше му се още веднъж да <b>види</b> Стела как прекосява двора, съпроводена от сянката си; но я нямаше. И сенките ги нямаше по обяд. А дворът беше заден, между блоковете, занемарен и отблъскващ, както всяко колективно пространство на племето българско.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Павлина прие заповедта. Беше пуснала пердето и гледаше на видеото турска касета за две лесбийки, която им даде съседът Мутев. Туркинчетата имаха бронзови кожи, едри очи като на кобилки и устните им бяха намазани с много карамел. Въздишаха юнашки по време на гимнастиката под звуците на модерен джаз, в който доминираха зурли и кларнети. Въпреки шума Павлина чу сигнала на пейджъра и <b>видя</b> буквите му, зелени като котешки ириси.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Ромът не бързаше, искаше да удължи срещата си с това едро женско тяло, което бе почнало да се заобля около корема. Някъде в дълбинната памет на кръвта му оживяваше прастарото увлечение на циганското племе към бременната жена, този най-привлекателен и безопасен обект на желанието. За малко да захвърли тенекиите и да посегне към жената, но <b>видя</b> Луков да излиза от плевнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Пазачът не се <b>виждаше</b> никакъв и Ачо се зарадва: както бяха се уговорили, един чувал от зебло трябваше да бъде нахлузен на стареца още след спирането на камиона. Но докато Луко правеше маневрата и доближаваше фургона на заден ход, <b>видяха</b> да се отваря вратата на стаичката и в рамката й да застава мъж на неопределена възраст, късоглед и несигурен във вървежа си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Дядка, ставай! И ако те пита някой, казваш: нищо не съм <b>видял</b>, не съм чул! Или, най-добре, казваш: от Южна България минаха, айдуци от Ямбол!… Ямболско е пълно с айдуци!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Дики, милиционерската овчарка на полковника, доживяваше преклонната си кучешка възраст в колибата до будката на бодигарда; боледуваше от артрит на ставите и възпалено гърло, поради което избягваше да лае. Ники чу скимтенето му, което приличаше на извинение към близък човек, задето го посрещаше не както си му е редът. Изключи фрезата и излезе да <b>види</b> има ли някой.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Ударите на теслата и звънът на метала привлякоха Павлина в плевнята. Тя беше по широка домашна рокля за бременни и като застана на прага в контражур, се <b>видя</b> чаталът й, добре очертан от липсата на бельо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той изтрака на клавишите файла на молбата и Дамян <b>видя</b> на монитора шрифта на пишещата си машина. Екранът светеше с цвета на застояла вода в канцеларска гарафа, по рамката му от графитна пластмаса личеше, че отдавна не е минавала меката кърпа на чистачката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — По-добре да <b>видим</b> за какво сме дошли — дръпна се Дами и се наведе над следите, оставени от грайферите на камиона. — Няма ли да заснемете все пак някакви следи, отпечатъци?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Надвечер Росица мина да я <b>види</b> на новото работно място. Завари я да изписва на картончета марките на хладилните шкафове и да ги лепи с тиксо по вратите: „Сен Мориц–250 л“, „Бош–180 л“, „АЕГ — хоризонтален, 220 л“. Около входа на гаража вече бе накачила първите реклами, изписани с цветни флумастери: „Ново! Изгодно! Необходимост за всеки дом!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Докато чакаше баща си, Дами извади машината под лозата, но не бе изписал половин страница, когато <b>видя</b> аудито на Джими. Джими бе сам и не бързаше да влезе, оглеждаше къщата, оградата от циментови блокчета с надстройка от армирано стъкло в рамки от винкел, каквито се продаваха през шейсетте години. Петър Диамандиев обичаше красивото и не бе жалил пари за солидна и привличаща окото ограда още навремето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Нали сме свети седмочисленици! Братя и сестри от седмото число на месеца. Всеки месец се сбираме на преброяване. Да се <b>видим</b> с наборите, да се поразтъпчем…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Абе, окей… Братя да <b>видиш</b> на едно място, какво може да правят, освен да делят бащино наследство… Е, разделихте ли наследството на Гулденбург?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Луко се хвърли след нея и я докопа за крилото, измъкна я от гъстата сянка на светлото и <b>видя</b>, че беше див петел, глухар. Позна го по дебелата кожена вежда над окото, моравочервена като курвенски джуки, както бе му казал веднъж един ловджия от ловната дружинка на баща му. Той откъсна главата на глухара и подложи една празна гилза под струйката кръв. Изпи я на екс.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Не <b>видя</b> какво правеше оня дебил — каза Джими. — Лочеше кръвта на един глухар! Направо ми се повдигна!… Да се чудиш откъде ги е научил тия гадости!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Обличаше се, когато <b>видя</b> фаровете на колата, която се насочваше към тяхната порта. „Мамка му циганска, какво се мотка още, та не излиза!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Пил е! И брат ти пие като него… Ники, кажи как го <b>видяхме</b> да пие кръв!… Кажи бе, Ники! Пфу! Още ми е гнусно, като…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    На заранта Ники трябваше да се връща в Кенар, в своята тайна печатница за мангизи. От работата му досега имаше вече нещо налице: Джими бе успял да пласира пищовите по молдованския канал, снощи се разплати и направи нова поръчка. Най-сетне младоженците да <b>видят</b> някой лев, да забравят за безпаричието, този постоянен член на всяко българско семейство!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Агрономе, ще черпиш! — каза той, като <b>видя</b> Дами. — Заловихме го, твоя свински герой! Окафезихме го! След малко ще ви устроя една очна среща!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Повиках те да <b>видиш</b> с какви шибани работи се занимаваме — каза Буйнезов и стрелна с пръст арестанта. — Той ги е свил от свинарника ти, в това съм хиляди пъти сигурен. Въпросът е, че на оня свидетел не може да му се вярва, а други доказателства нямам. И нямам време за нови доказателства, сега ще се появи брат ти, ще внесе гаранцията и ще ми го зачука квадратен!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    По това време Стела затваряше за малко гаража и тръгваше към центъра за вестници. На Овчи пазар срещна Росица, <b>видя</b> й се неспокойна, с набързо направена прическа и тънък ръб червило по устните.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Както и стана. Половин час по-късно тя излезе от службата на Буйнезов и се нареди пред сергията с ново докараните вестници. Редица нямаше, пред нея беше само млад мъж, чиято фигура й напомни за Джими; когато се обърна, <b>видя</b>, че е брат му Дамян. Той също я забеляза и кимна усмихнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Видя й се по-хубав от Джими, имаше мекота в чертите му, нещо по-цивилизовано, което не бе срещала твърде често сред мъжките лица, които спираха поглед на нейното лице и фигура. Усети внезапно, че иска да остане по-дълго до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Ники похвали работата му, но каза, че е впечатлен от друго. Напоследък, ако се вгледаме в надписите и фирмите на частните заведения и магазини по градове и села, няма да <b>видим</b> имената на новите собственици. Продължава социалистическата анонимност, синоним на безстопанственост. Може би от инерцията на досегашното, от скромност или от липса на самочувствие, що ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Избрал си крайно неподходящ момент и работна площадка! — каза тя, доближила се до отвореното крило на прозореца към двора, за да го ползва за огледало. — Зет ти е долу, можеш да го <b>видиш</b> с просто око. Не ми се ще да те завари във фазата на разгонен нерез. Както знаеш, ходи винаги въоръжен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Сепна се, като я <b>видя</b> да прекосява двора, с чантата през рамо. По навик погледна лявата си ръка, забравил, че часовникът му е още горе, в спалнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Слезе до Колелото, при бензиностанцията на Карадимови, да я вземе някой на автостоп до града, но й се <b>видя</b> много компаньонско: жриците на любовта от Дунав — мост кръжаха най-вече около тия пиаци. Един синкав автобус с ниски прагове спря наблизо, появил се тъкмо навреме. Важното е да стигнеш целта, не обръщай внимание на превозното средство!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Луко дотътри найлоновия чувал с едрия екземпляр и позволи на Стела да го <b>види</b>. Сомът лежеше, прегънат неудобно на две, и не можеше да се схване истинската му дължина, но той я уверяваше, че е над метър и двайсет.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Той замълча, заслушан в кашлицата на Ники, която се носеше откъм сервизното помещение; не бяха забелязали кога бе напуснал масата. Росица се надигна да <b>види</b> какво става, но Стела я спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Номенклатурният капиталист се оказа крупен земевладелец — каза Джими и не пожела да <b>види</b> плода на тръмбешкото поле. През металната мрежа идеше сладък дъх на ново зърно, съхнещо в лятната нощ; заводът се отдръпна сякаш и пусна мириса на харман, на пресен хляб, на житената питка, която се търкаля в кръвообращението на българина като знак на плодородие, на сигурност, на вечност…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Роси взе за вилата каквото си бе наумила и пое към къщи да <b>види</b> Джими, тъкмо незабелязано да подмени и неговата калъфка. Колата му беше пред блока, но в антрето не подуши миризмата му като друг път, когато беше наблизо. Нямаше го на дивана в хола, нито на спалнята. Докато обмисляше къде може да бъде, тя набързо подмени калъфката на неговата възглавница, работеше чевръсто и <b>поглеждаше</b> крадешком, за да не я изненада с внезапното си появяване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той изчака да <b>види</b> реакцията й и разбра, че мислеше като него: лицето й, обикновено осветено от стаена присмехулност, този път изглеждаше обтегнато, заслушано като в далечен, тревожен сигнал. Поиска му се да намери нещо успокоително, да разведри зноя в душата й, приличен на задухата в тази лятна крайдунавска равнина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той имаше предвид варта, но за да не излезе, че действа директно, реши да прескочат до Каунци за един оглед на мястото на отстрела в оная пролетна вечер. Всъщност това щеше да бъде и първият оглед на обекта — когато прелистваше преписката, следователят <b>видя</b>, че това е липсваща съществена подробност, която можеше да му донесе някои неприятности при проверка, затова реши да я извърши допълнително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Звездите избледняваха, когато стигна брега на Дунав. Спря на едно място, което му се <b>видя</b> равно и отъпкано от спирали коли. Слезе, без да <b>поглежда</b> към задната седалка, потръпваше, вече напълно изтрезнял, от мисълта за нещастницата под одеялото. Не изпитваше жал; той никога не бе живял със стари хора, не беше имал баби и дядовци около себе си; към тази възрастова група бе изпитвал безразличие, понякога отегчение или неприятно чувство, близко до погнуса.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Ники гледаше отвън, през разтворените прозорци на общото помещение, служещо за офис, за спалня и за трапезария. В ъгъла имаше стенно огледало, пред което Стела довършваше утринния си тоалет. Тя не <b>видя</b> съпруга си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    На пейката под пруста седеше монах и дялкаше нещо с ножка; когато го наближи, <b>видя</b>, че това е самият отец Йоан, игуменът. Плочите под него бяха побелели от листенца на маргаритки, издялани от ножката му при направата на поредното липово чесало.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — „Една жена търси своя съпруг“. Луиджи Пирандело, библиотека „Световни романи“. Моят съвет е да не си губиш времето, Стела ви! Имам чувството, че няма да го намериш твоя аутсайдер. Дунавските пирани вече са му <b>видели</b> сметката!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Котараците са им <b>видели</b> сметката, брато! — рече кошничарят, след като го изслуша. — Пречат им да въртят любов с мацката. Докато кърми, трябва да клечат отстрани и да чакат. А на никого не му се чака на тоя свят…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Обаче ще се обърне карта и ще се <b>види</b> тогава кой е малцинство и кой не знам какъв си. То отсега си личи по едно нещо и ще ти кажа по какво! — Стоил вдигна показалец на височината на носа си, сякаш приемаше като с антена откритието, което го бе озарило в тоя момент. — То се познава по децата! По колко деца има българинът, питам те аз? Най-много едно, рядко — две! Че както е тръгнало, какво ще остане от България след тебе, след мене? На кого ще оставим децата и внуците, питам те аз?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Към четири следобед се върна и Джими, пиха кафе на верандата, загледани към мръсния небосклон на Гюргево, и обсъждаха как да стане издирването на Никсън. Видя им се много калташки да тръгнат с аудито из сокаците на Селяметя и да търсят по сляпата система зрънцето Ники сред къклиците. Въпреки това тръгнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i><i>    Няколко дни по-късно Луко бе ходил на Лома да бие толстолоб със саморъчно направена бомба и когато избирал удобен залив, минал предпазливо покрай скалите; сякаш някакъв извънземен глас му наредил да <b>погледне</b> в една маара — той наричаше пещерите маари. И като <b>погледнал</b> — <b>видял</b> негова милост да седи на дюшек, спуснал крака като от горно легло на спален вагон, и да се грее на есенното слънце.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Крошето на Ники го повали на кушетката; той ахна повече от изненада, отколкото от болка. В следващия миг го <b>видя</b> съвсем отблизо, възседнал гърдите му, а пръстите му се мъчеха да обхванат плътно шията му. Изведнъж потъна в нещо меко, което спря дишането му; мисъл като искра се совна в съзнанието му: тоя ще ме души с възглавница!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Разбуди ги с ритник по вратата. По заобления гръб на нереза блестяха рижави косъмчета, губеха се по-надолу, в депата от подкожни мазнини около седалищните части, и се сгъстяваха в чатала. Дощя му се да <b>види</b> как ще потънат две шепи сачми в това едро, тлъсто тяло! Но засега извика само като в казармено помещение:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Когато се връщаше към „Далас“ с обезсърчаващата вест за пропадналия репортаж, Стела <b>видя</b> под тръстиките някаква суматоха, притичване на хора, обръщане на маси и столове, излитащи във въздуха. Поне едно автентично сбиване можеха да заснемат и да покажат на Евтимов, друго като нямаше!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Отначало мислеше, че се бият две групи от участници, като при всеки бой, където силите са приблизително равни. После <b>видя</b> между гърбовете на мъжете и две жени — раздрани блузи, сутиени, черни бикини, — несъмнено бяха двете компаньонки. А на земята лежеше циганин с кръв по лицето, ударите на бънджитата се сипеха върху него, по някое време на врата му прехвърлиха гумен ластик и започнаха да го душат…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Стоп! Спрете! — чу се внезапно гласът на водача: беше <b>видял</b> камерата на Ради. — Какво снимаш ти бе? Пита ли някого да снимаш!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Кой ще е третият? — вече питаше Стела, когато го <b>видя</b> да влиза: беше Станоев, изпълнителният директор на ЗАР. — Я виж ти, още един емигрирал от Стари хан!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Моля, моля — никакви емигранти! — Станоев галантно се помъчи да целуне ръката й; тя усети повече докосването на носа му и <b>видя</b>, че е зачервен и влажен от притеснение: беше бързал за уговореното време и присъствието на младата дама му идваше като допълнителна гарнитура към светските маниери, които тепърва трябваше да усвоява. — Виждам, че Жоро не те е информирал за моето присъствие?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Парцалев веднъж го осигурих за ЗАР. — Станоев още бе на старата вълна. — Среща с колектива… Голям майтап! Подарихме му пепелник от бракуван снаряд за зенитките… Той го взе, <b>видя</b> му се тежко, солидно — стомана неръждавейка… Взе да загрява: „Вие, казва, уж сте завод за арматурни разфасовки, пък туй ми прилича на снаряд за гаубица…“ За малко да нагазим във военната тайна…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Едно кръгло стъклено око я гледаше отсреща, идеше към нея; тя се <b>видя</b> в зеницата му — микроскопична фигурка на фона на големия, светъл свят наоколо. Беше камерата на Ради Боб.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Напоследък нещо ставаше с вродения оптимизъм на Беса Марковска: започна да се съмнява, че е придобит. Населението взе да проявява апатия към екстрасенсите, обръгна или просто нямаше финансови възможности да подкрепя паранормалните импулси на обществото. С две думи, нейните приходи силно спаднаха, а на всичко отгоре правителството въведе налог за екстрасенски услуги и на всички екстрасенси се наложи да се пререгистрират като природолечители или програмисти по опазване на околната среда. Затова тя се зарадва искрено, като <b>видя</b> Росица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Само веднъж стана провал с една — и то самоцелна, напълно артистична — лъжа. На язовир „Сопот“, където Жорж бе отишъл за риба, ненадейно пристигна световният бас Николай Гяуров. Жоржет отначало не го позна, <b>видя</b> само по номера на колата, че новият рибар, съпроводен от шофьора си, е столичанин. Той им се представи за артист от Народния театър (а бе заверил само два семестъра). Започна да им разказва какъв приятел е с Гец, с Данчо Матев и Кабакчиев, как денонощно играят карти, пият при Антиката (само веднъж бе пил една газирана вода и Антиката го изгони!).</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Виждам, че сте в пълен състав… Веднъж да ви <b>видя</b>, двамата братя, в консенсус… Е, татко, знаеш, че никога не сме се карали! — опита се да му възрази Джими.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Думите му започнаха да се повтарят — едни и същи, после ставаха все по-неясни, неразбираеми, прилични на бълнуване. Следваха ги дълги паузи на мълчание, в което се чуваха само ритмичните вдишвания и изтласквания на дробовете. Към шест и този шум вече затихна. Сестрата включи монитора и на екрана се <b>видя</b> отровнозелената лъкатушна черта на живота, ставаща все по-права… все по-права…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той закъсня — за да потвърди българския си корен, — но през стъклото изглеждаше изтупан: имаше сиво-бяла кожена шапка, вероятно от австралийско животно; пардесюто му бе метално сребристо, с дискретна тъмна нишка. Държеше букет лилави хризантеми, купени от „Гербер“ наблизо: бяха ги <b>видели</b> преди малко и не бяха от най-скъпите. („Стиснат като всеки баровец!“) Почакаха да се завърти около оста си, за да огледат профилите му: носът му бе малък и прав, устата — малко вдадена навътре, а брадичката — леко изпъкнала, но не чак като при „обратната захапка“.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Запознай се, Стела се казва, много е готина, нали? Висока, стройна… Да я <b>видиш</b> на дансинга — мъжете разтягат ей такива ластици…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — В твоя чест, Методи! — Тя се извини, че минава на „ти“. — В твоя чест поръчах мезето от твоя океански район, по Дунава няма акули. Имаме моруна, есетра и тъй нататък, но няма кой да ги лови. Продължаваме да живеем по социалистическия закон, който прави местното производство по-скъпо от вносното… Видя ли ябълките на пазара? Два пъти по-скъпи от бананите от Еквадор… Дядо Маркс се върти в гроба си като дюнер — кебап и не може да си обясни законите на българската икономика… Но това е тема за дисертация… Хареса ли ти фетяската?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Когато слезе на двора, студът й се <b>видя</b> омекнал; имаше време да вземе автобус до старопрестолния град и да се върне вечерта за представление. В същата минута <b>видя</b> ладата на Дами Диамандиев да влиза през портала и си помисли, че това не е случайност, а чиста Божия намеса…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той си помисли да й каже, че би тръгнал с нея навсякъде, във всяка посока на света, избрана от нея, но се боеше да не заприлича на Джими, който си падаше по бомбастичните изявления. Истината бе, че мина към Профилакториума само да я <b>види</b>. Не бързаше и да разпитва закъде се готвеше да заминава: бе чувал вече нейни проекти за емигриране в различни страни и континенти, надяваше се и този да е от въображаемите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Че твоето поколение разсъждава като теб и вижда нещата еднопосочно, в права линия: само напред! Да вървим накъдето ни <b>видят</b> очите, пък после ще му мислим… Българинът, вместо да седне на задника си и да бачка, е седнал на куфара си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    „Веднъж и ти да си намериш майстора!“, помисли си, но му се <b>видя</b> злобарско и не й го каза. Предпочете да потърси нещо по-неутрално и успокояващо. Нарече Мерджански пълно куку и безотговорен капиталист.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Камбаната бе още на мястото си — <b>видяха</b> я горе, над църковния покрив, с провесеното неподвижно въже — изглежда, бяха решили да не я бият повече, за да не привличат с гласа й крадците на цветни метали.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Човек за едната чест живее, отче! — Доволен от похвалата, Джими се наведе и целуна десницата му. Видя джапанките, обути с вълнени чорапи, с пръст за палеца, и му мина през ум, че светият отец се нуждаеше и от едни прилични обувки за зимата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ще умре от завист — пошепна Роси, когато кметът се отдалечи, след като им обеща да се <b>видят</b> в най-скоро време и да отбележат победата на Джими.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Но той се лъжеше: това бе само едната страна на истината. Имаше и друга и той щеше да я забележи, ако бе се отбил в гаража и бе отворил жабката, да вземе стека. Тогава щеше да <b>види</b> двете жици, водещи към капсул-детонатора под седалката. И щеше да продължи и по-нататък това, което бе досега — редуването на радости и разочарования, приливът на сили, следван от умора и отчаяние, смяната на изгреви и залези, на деня, преминаващ в нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Отминаха гаража. Мракът се разреждаше на места, където минаваха покрай светлините на ниските етажи, виждаше се гъстият декемврийски въздух, наситен от влага, готова за минути да стане на мъгла, на сняг. „Дано до заранта валежът да не премине в поледица — помисли Джими, — тази жива мъка за шофьорите по тези краища.“ На другия ден бе обещал на Данмарк да бъде на Дунав — мост; два пъти звъня Данмарк, в гласа му долови и тревога, и хазартна страст — доларът минал петстотин лева, трябва да се <b>видят</b> и да поговорят по новата ситуация; големите финансови удари се правят в такива шокови моменти…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той седна зад волана, превъртя ключа и не можа да <b>види</b> огненожълтото кълбо, познато от безброй екшъни, което повдигна покрива на гаража и го пръсна във въздуха на ситни и едри късчета, които почнаха да се връщат към земята заедно с падащия сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    До вечерта снегът щеше да покрие мястото на взрива, да заличи следите на престъплението. Още едно престъпление щеше да остане невидимо за отслабналото зрение на обществото. Оставаше надеждата, че всевиждащото око на небето е било будно и е <b>видяло</b> всичко. Ако го имаше, разбира се.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ще ставаме, госпожо Веса… Може би следващия път… Струва ми се, че ще се <b>видим</b> отново на кръглата маса, не е речено, че трябва да постигнем консенсус още на прима виста, нали така?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Тя не изслуша докрай инструкциите му, втурна се в коридора и <b>видя</b> през стъклената преграда стойката за кръвопреливане, снопа от разноцветни тръбички, отвеждащи към болния, част от лицето на самия болен, облепено с ленти лейкопласт.</i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        - Леля ми. Не съм я виждала от години и сега се чувствам толкова виновна. Откакто почина мъжът й, живееше съвсем сама. Все се канех да отида да я видя, но на, не успях навреме. Докато е жив човекът, все отлагаш. Днес имаш работа, утре нещо друго... Чак като ти съобщят лошата новина, разбираш, че е необратимо. И тръгваш, отлагайки всичко друго. Само че вече ще <b>видиш</b> мъртвец, а не този, който си познавал и обичал. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i><i>        - Леля ми. Не съм я виждала от години и сега се чувствам толкова виновна. Откакто почина мъжът й, живееше съвсем сама. Все се канех да отида да я <b>видя</b>, но на, не успях навреме. Докато е жив човекът, все отлагаш. Днес имаш работа, утре нещо друго... Чак като ти съобщят лошата новина, разбираш, че е необратимо. И тръгваш, отлагайки всичко друго. Само че вече ще <b>видиш</b> мъртвец, а не този, който си познавал и обичал. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Заболя ме. Но пък толкова дълго време след това имах повод да се чувствам зле. Отритната, онеправдана, неразбрана. Все пак отидох на погребението му. И плаках много. Мисля, че на всички им домъчня за мен. После синът ми също ме изостави. Беше на петнайсет, когато избяга при баба си и дядо си и така и не пожела да ме <b>види</b> повече. Много тежко го приех. Няма друга, по-горестна мъка от това да те отблъсне собственото ти дете. Насладих й се изцяло. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i><i>        - Мислиш ли, че ще стоят още дълго? Изморена съм вече – Силва е точно пред мен и звучи леко ядосано. Дявол го взел, трябва бая да съм се насвяткал, за да не я усетя навреме – сто процента е <b>видяла</b> накъде <b>гледам</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ирина Папанчева;Анабел;2010;<br>
<i>Анабел я изгледа шокирана, <b>видя</b>, че не се шегува, разсмя се и тръгна с нея. Връзката им продължи една седмица. Прекарваха цялото време, след като приключеше работния й ден, заедно. До деня, в който Джини трябваше да си тръгне. Не си бяха разменили координатите, в любовната замая не бяха стигнали до подобни тривиалности. Анабел й обеща да я изпрати на летището, но не отиде. Вместо това се затвори в стаята си и дълго пуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Бързаков;Яростно в скръбта;2009;<br>
<i>...Мълчеше и дори когато вече го изправиха на стената. Понеже беше все още много тъмно, преди разсъмване, не <b>видяха</b> как светят очите му. Само ги усетиха. Нервите на милиционера не издържаха. Той изригна една псувня, измъкна пистолета си от кобура и стреля в упор в слепоочието на затворника. И то не веднъж, а няколко пъти, така че кръвта му го изплиска целия. Беше още съвсем тъмно. Някъде зад стената шумоляха тополите.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Радев го нямаше. Обади се Павлина, ще му остави бележка… С нея е Цвета. Готвели се да минат насам. И знаете ли какво ми хрумна: Цвета ще се погрижи за вашите. Цаневата аптека, дето работи тя, е близо до вас, нали? Цвета ще съобрази, ще нареди за лекарства и за пари. Тя познава жена ви и ще й даде да разбере някак, че сте добре… Видите ли как всичко се нагласява? — усмихна се кротко тя. — Сега почивайте, а аз ще отида да дочакам гостите.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Ще стана червен авиатор. Ще ида в Индия, в Африка, ще се боря с колониалния империализъм и ще <b>видя</b> целия свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Да ти напомня пак — отвърна момичето, — липсва ни организация само сред медиците. Това е твоята задача. Но — предпазливо!… Там вече на два пъти ни откриваха. Позивите, анонимно, в палтата, по скамейките, по масите в студентския стол… Влез във връзка с Боляров, берлински възпитаник, трети курс, един от сътрудниците на „Нарстуд“. След два дни ще имаш нови книжа; производството, нали <b>видя</b>, е в пълна пара — засмя се тя и му подаде ръка. — Сега довиждане, Асене, и добра сполука! Пък обади се в аптеката, по телефона. Довиждане!</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Чакай, Радев — обади се Чавдаров, — в събота пристига куриер до ЦИК-а. Затова най-вече исках да те <b>видя</b> таз вечер. Срещата трябваше да стане тук с мене, но поради вчерашната случка, а от друга страна и той е бил открит още в Бургас — наредих да му се съобщи, че размяната на пакетите ще стане във Витоша. Кой ще отиде там? От известно време всяко излизане на наши хора там се следи. Трябва някой съвсем нов човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Вие ли сте връзката сега, другарко? — обърна се той към Вяра. — Исках да <b>видя</b> някои от другарите…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — По-тихо! — дигна ръка Борис. — И слушай: Янко и Кръстьо са издадени от него, никой чужд не знаеше печатницата. А струва ми се, че ти си го завела преди няколко дни там за книжата… Това — едно. Второ — вчера цялата ядка в Университета е арестувана. Трето — изглежда, че той всъщност не е никакъв студент и само за лице се е записал. Такива ни са сведенията… Четвърто — оня ден Павлина Радева е заминала за връзка с Дивия. Без да е натоварен, той тръгнал с нея… Ще <b>видим</b> какво ще излезе и от това. Сега разбра ли?…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Къде — там? — засмя се галено жената. — На тръгване се <b>видяхме</b> във влака, имал зет във Фердинанд, трябвало да уреждат сметки… А после каза, че и той щял да се връща днес, та ще ми кавалерствува… Какво има?</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Мислиш ли?… Ами другите — Богдан, Людскан? Тях защо оставят?… Уверен съм, че знаят, но не бързат. Имат някакъв план… искат навярно всички заедно да ни пипнат… Само че ще <b>видим</b> кой кого ще надхитри!…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i><i>    Бащата цял се изви към него и една-две секунди го <b>гледа</b> със замъглени очи, сякаш правеше усилие да го <b>види</b>. Сетне, внезапно проумял, обърна глава към Вяра и стаята се изпълни с глухи, скриптящи звуци. Тръпка мина по тялото му, лицето му се сбра от нечакан ужас и погнуса. Той изхлипа:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Хукнали са пак из целия град. Неколцина нови са арестувани. А одеве ми се стори, че <b>видях</b> Мика, та рекох да дойда да проверя.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Не разчитах на нищо — мрачно процеди той. — Не зная как влязох… <b>видях</b> името ти… Знам, че днес или утре тая трагикомедия ще свърши… Исках само още веднъж да видя близките си…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i><i>    — Не разчитах на нищо — мрачно процеди той. — Не зная как влязох… <b>видях</b> името ти… Знам, че днес или утре тая трагикомедия ще свърши… Исках само още веднъж да <b>видя</b> близките си…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Минах там да видя за другаря Радев — продължи той, обръщайки се към другите — или за нея… Исках да им съобщя да тръгват и те веднага. Гледам — свети. Надникнах — пердето беше малко отместено — и ги видях… — той премижа от погнуса — оня и тя… в леглото… Фуражката му беше на нощната масичка… Стрелях два пъти… но него не съм улучил добре… Видях го, че скочи и се затули… Тогава избягах, обикалях да се укрия и дойдох. Това е. Сега да вървим.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i><i><i>    — Минах там да <b>видя</b> за другаря Радев — продължи той, обръщайки се към другите — или за нея… Исках да им съобщя да тръгват и те веднага. Гледам — свети. Надникнах — пердето беше малко отместено — и ги видях… — той премижа от погнуса — оня и тя… в леглото… Фуражката му беше на нощната масичка… Стрелях два пъти… но него не съм улучил добре… Видях го, че скочи и се затули… Тогава избягах, обикалях да се укрия и дойдох. Това е. Сега да вървим.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Най-после, дядка! Да <b>видя</b> и аз жив човек!… Не съм още престанал да кашлям, както казва Сатин, а всички ме забравиха…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Тоя, тоя, <b>видиш</b> ли го — с лъчиста усмивка продължи сега тя, — той избистри душата ми! Той ще порасне, момчето ми! Ще стане голям, голям мъж — говореше тя, надвесена над малкото засмяно личице, — умен, добър, по-умен и по-добър от нас! Нали, нали, мъничкото ми?… И тия ръчички — тя залепи устни в шепичките на детето, — тия чисти ръчички няма да се изцапат с кръв, няма, няма!…</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>- Да, да, и за тях ще говорим. Но по-късно. Ще се опитам да ти обясня всичко. Само не бързай. Както казваше баба ти, това вечно бързане ще ни изяде главата: не може да живеем извън ритъма на природата - толкова време вече! - и да не се препънем един ден... Впрочем и от това се опитват да ни предпазят животните. Но нека едно по едно... Като каза нашите котки, хайде да идем да ги <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>Гласът на Мухчо звучеше възторжено, но в очите й нямаше само възторг. Имаше и надежда, тревога, молба: дано дъщеря й не се притесни, дано да не изгуби вяра, дано <b>види</b> нещата откъм добрата страна...</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>Джина беше кучето на тяхната улица, така да се каже, нейният талисман - поне за онези, които обичат животните. Беше много стара и много добра, едва ходеше, и наистина нишата бе едно от любимите й места. Лягаше там едва ли не в поза на лъв, като пазителка на техния вход. Но беше достатъчно да <b>видиш</b> очите й - тъжни и уморени, - за да ти стане ясно колко е безобидна, и да ти се прииска да я погалиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>Говорим със Свен за нощите, за антрацитния магнит на небето, приковаващ очите ни горе. Усещаме като със сляпо око светлината, която струи от небето и се излива по гърбовете ни, но не поглеждаме право нагоре, за да я видим чиста, както идва, а спим с очи, обърнати навътре, и гледаме отражения. Жалко. Нощната светлина вече съвсем сме я забравили. А в града я няма. В дъждовни нощи с пълна луна лунната дъга се появява на тънки като конец цветни ивици, струи, когато спим, някои успяват да я <b>видят</b>, но не им е до това. Винаги са будни по други причини.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i><i>Говорим със Свен за нощите, за антрацитния магнит на небето, приковаващ очите ни горе. Усещаме като със сляпо око светлината, която струи от небето и се излива по гърбовете ни, но не поглеждаме право нагоре, за да я <b>видим</b> чиста, както идва, а спим с очи, обърнати навътре, и гледаме отражения. Жалко. Нощната светлина вече съвсем сме я забравили. А в града я няма. В дъждовни нощи с пълна луна лунната дъга се появява на тънки като конец цветни ивици, струи, когато спим, някои успяват да я <b>видят</b>, но не им е до това. Винаги са будни по други причини.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>- Знаеш всичко между теб и Луната. За да <b>видиш</b> лунната дъга трябва да си с гръб към Луната. Също като при слънчевата дъга.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко се приповдигна на пръсти, за да <b>види</b> какво става там, но възрастните наоколо бяха по-любопитни от него и той не можа да <b>види</b> нищо. Скоро скандалът затихна, навярно някой бе разтървал жените.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко трепна. Та тъкмо Лена ли намериха да изместят сега? Той неспокойно се размърда, помоли да му направят място да излезе, но като <b>видя</b>, че това е невъзможно, напрегна сили, измести стареца, който го притискаше отдясно, поогледа се насам-натам, съобразявайки откъде може да си пробие път, и като направи последни усилия, промъкна се през групичката на няколко жени.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Щом Зарко взе блока и молива в ръце, лицето му изведнъж се проясни. По крайчеца на пълничките му сочни устни заигра усмивка. От мъката и обидата не остана и следа. В главата му бе възникнала чудесна идея: да нарисува това, което бе <b>видял</b> и почувствувал днес.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Но веднъж в ръцете й попадна повестта „Майка“ от Максим Горки. Прочете я на един дъх. После я препрочете отново и дълго мисли над нея. В лицето на майката тя бе <b>видяла</b> свои черти. И Ниловна имаше пиян мъж, и Ниловна бе останала после само със своя син, и Ниловна… Но чакай, изглежда, че приликата бе само дотук. Къде по-силна, по-горда, по-героична бе тази Ниловна! Къде може да се сравнява Магда с нея!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Майката гледаше с премаляло сърце и сега целият израз на лицето й, цялото нейно същество говореше: „Господи, дано не е той!“ Но тя <b>видя</b> да се подава над бинта кичурче коса. Неговата коса! О, не от кичурче, а дори само по едно-единствено косъмче майката би познала своята рожба! Тя се хвърли като обезумяла, прегърна леглото и безутешно зарида.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Нино Велев <b>погледа</b> тъпо след тях, докато се закриха зад ъгъла на коридора, а после, като <b>видя</b>, че от операционната излезе друг лекар, побърза да го посрещне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	На два пъти през тия четири денонощия Магда бе <b>видяла</b> тук страшната и неумолима смърт, която простираше костеливата си ръка над белите болнични легла. На два пъти тя бе чула тихия и безстрастен шепот на санитарките:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Аз не исках!… — залива се момченцето в сълзи и подава своята розова пухкава ръчичка, на дланта на която безпомощно лежи мъничка буболечка. — Исках само да <b>видя</b> предното й краченце, а то се откъсна и сега сигурно много я боли.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Колко време майката стоя така, тя не знаеше. Но когато привдигна лице, Магда <b>видя</b>, че двама от ранените войници се бяха приближили до леглото и в безмълвно съчувствие стояха с наведени глави.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Магда се изправи. Пред нея стоеше снажен, около четиридесетгодишен мъж. Войната бе направила лицето му грубо, израза — суров, но сините му очи говореха за детинска чистота и неподправено добродушие. Тя <b>видя</b> в тях да се прокрадват две сълзи и изведнъж почувствува, че не е сама, че хората й съчувствуват, че тези сурови, калени в огъня на войната мъже и възвръщат убитата от мъката вяра в живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Майката престана да чете, замисли се. Устните й затрепераха, лицето й помръкна, от очите й рукнаха неудържими сълзи. Тя знаеше, че нейният син никога вече не ще може да играе като тия здрави и весели деца, че той никога няма да отиде в училище, не ще може да пише, да рисува, да работи като тях. В своето въображение тя изведнъж го <b>видя</b> възрастен мъж — мършав, облечен в дрипи, брадясал, е бледо изпито лице… Седнал до някакъв ъгъл на многолюдна улица, той простира умолително обезобразените си ръце. А пред него — олющена емайлова чинийка с няколко дребни монети в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Аз съм, баби, дойдохме да те <b>видим</b>, да ти донесем туй-онуй, пък и да ти кажа да ставаш вече! Какво е то туй да се излежаваш по меките кревати? — не се стърпя пак тя да не влезе в своя грубовато — шеговит тон.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Гриша размахваше във въздуха юмруци, крещеше, караше се, но не можеше нищо да направи — краката му едва-едва се докосваха до пода. И добре, че навън нямаше нито един негов познат, да го <b>види</b> в това смешно и унизително положение — инак би потънал в земята от срам.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Хайде, чичо Николай! Ще си имаме разправии с Горилата — погледна той боязливо към вратата, където портиерът вече се канеше да му извика, да му се скара, но, <b>види</b> се, не се решаваше от уважение към руснака.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Но нищо не беше в състояние да утеши Зарко. През целия ден той непрестанно плачеше, викаше, проклинаше съдбата си. Не можеха вече с нищо да го заблудят. Той бе <b>видял</b> — ръцете му ги нямаше. През цялата нощ не можа да заспи. Майка му се уплаши, че той наистина може да полудее. На разсъмване тя помоли дежурния лекар да му даде нещо успокоително. Доктор Попов му постави морфинова инжекция. Зарко се успокои, заспа, но даже и в съня си от лицето му не изчезваше отпечатъкът на ужаса.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко извърна глава надясно, където предполагаше, че ще види майка си, но нея я нямаше там — тя навярно бе излязла навън да си поплаче. Той си спомни колко пълна, здрава жена беше неговата майка преди нещастието и как той се изненада онзи ден, когато след толкова време я <b>видя</b> за пръв път. В душата му нахлу тревога, която сякаш измете предишната му мъка и страдания. Та той наистина никога досега не бе помислял за своята майка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Зарко извърна глава надясно, където предполагаше, че ще <b>види</b> майка си, но нея я нямаше там — тя навярно бе излязла навън да си поплаче. Той си спомни колко пълна, здрава жена беше неговата майка преди нещастието и как той се изненада онзи ден, когато след толкова време я <b>видя</b> за пръв път. В душата му нахлу тревога, която сякаш измете предишната му мъка и страдания. Та той наистина никога досега не бе помислял за своята майка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Когато пристигнахме в горичката — продължи той, — ние <b>видяхме</b> страшна картина. Нашите момчета бяха загинали, но и немците си бяха здраво изпатили. От осем души бе оцелял само един, и то само защото случайно забелязал какво прави Серьожа и успял да легне на време. Беше тежко ранен. Разпитахме го после. Той сам ни разказа как се е случило всичко. Немците идвали с намерение да унищожат една от нашите огневи точки.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Една сутрин, когато Зарко се връщаше от превързочната сам — майка му го бе оставила за малко и бе излязла за някои дребни покупки, — пред входа на болничната сграда <b>видя</b> многоместна военна кола. Около нея се суетяха съветски войници. Едни разговаряха високо и оживено с наизлезлите болни, други си стискаха ръце с тях, трети се прегръщаха, отправяха си благопожелания, разменяха си адреси.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко се огледа наоколо и едва сега <b>видя</b>, че това бяха съветските войници от стая номер дванадесет.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	От стая номер четиринадесет излезе голяма група от болни, които изпращаха Данилич, но той не <b>видя</b> и тях. Не го забелязваха още и те зад големия стъклен шкаф в коридора.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Съжалявам, много съжалявам, че не можах да <b>видя</b> Захарий! А другарите изгубиха търпение, не чакат! — чуваше се гласът на Данилич.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Видиш ли докторе, пъдят ме! — залавяше се сега пък за това опакият старец. — Тая мома иска да си ида оттука, че да умра. Тя сигурно е приятелка с моята снаха Гица или с моята баба. Те всички искат аз да умра, че да се отърват от мене. Разбрах аз каква е работата. Затова вчера ми донесоха горчива манджа, пък днес в супата ми плуваше ей такава муха…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Онова старче пак пощръкля! — И те все пак идваха да <b>видят</b> какво му е нужно, но никак не се задържаха при него, защото трябваше да слушат безконечните му глупости.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ех, да е такъв господ, още поне десетина годинки живот да ми подари! — въздишаше старецът. — Блазе ви на вас младите! И фабрики големи ще <b>видите</b>, и на аероплан ще се возите, и нов живот, хубав, ще живеете… А аз, ето на, проклетите циреи ще ме уморят и без време ще ме вкарат в гроба… Ох, боли-и! Сестро, донеси ми компрес!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Видиш ли, Джура — обърна се той една сутрин към хърватчето, — тъкмо седемдесет и осем годишен е тоя дядо Рачо и все още не му се мре, а аз… каква глупост ми беше влязла в главата!…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	След толкова дълго време майка му за първи път излезе и отиде в къщи, за да <b>види</b> какво става там, да почисти, да подреди, защото скоро вече щяха да изпишат Зарко от болницата. Неотдавна доктор Попов й бе казал, че момчето ще може да идва само за преглед като приходящ, а през другото време тя сама да го превързва.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ние научихме, че ти си бил тук много мирен и послушен — подхвана пак жената. — Затова дойдохме да те <b>видим</b> и да ти предадем поздравите на двама твои приятели.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Отнякъде наблизо долиташе приятен дъх на момина сълза. Той я потърси с очи. Току до краката си, между високо избуяла трева и дългоперест жиловляк, <b>видя</b> да се подава крехко стъбълце. Белите нежни звънчета тъжно бяха клюмнали надолу, сякаш молеха за помощ. Той се наведе, протегна неволно ръка към жиловляка, но така си и остана наведен — нямаше как и с какво да го отскубне.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Видях ви отдалече, но не можех да повярвам. Едва когато се отбихте по пътечката през градините, разбрах, че сте вие. Е, върна се вече, а? — Тя го загледа с ласкав, откровен поглед. — Знаеш ли, ти никак не си се променил. Само дето мъничко си поотслабнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Добре! — Тя прехапа устни и като се извърна бързо, за да не <b>види</b> той насълзените й очи, тичешком излезе на улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Не! Няма да отидете — каза секретарят, — дайте ми домакинската си книжка, ще <b>видя</b>, дано се нареди нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	На пода в единия ъгъл на стаята Зарко <b>видя</b> купчина стари книги, между които беше и „Робинзон Крузо“. Тази книга той бе чел още когато беше във второ или трето отделение. Обхвана го любопитство да я прочете, пак и да види какво бе правил Робинзон в часовете на самотност и скука. Но как да извади книгата, как да я вдигне на масата и разгърне?</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	На пода в единия ъгъл на стаята Зарко <b>видя</b> купчина стари книги, между които беше и „Робинзон Крузо“. Тази книга той бе чел още когато беше във второ или трето отделение. Обхвана го любопитство да я прочете, пак и да <b>види</b> какво бе правил Робинзон в часовете на самотност и скука. Но как да извади книгата, как да я вдигне на масата и разгърне?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Сякаш изведнъж някой бе плеснал в лицето на Зарко плесница. До южната врата на игрището той <b>видя</b> Гриша. Той се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото и зарови лице във възглавницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Мачът все още не почваше. От поляната се вдигаше страшна врява и крясъци. Зарко не изтрая и стана да <b>види</b> защо беше това. Той се помъчи да <b>види</b> къде е Гриша и какъв ще играе, но не можа да го открие никъде. Изведнъж навън по стълбата се чу тропот. След малко вратата се отвори и в стаята влезе запъхтян Гриша:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Гриша изхвръкна навън като вятър, изтупуртя по дървените стълби и миг след това Зарко го <b>видя</b> да тича през градината, сваляйки из пътя горните си дрехи. Като стигна до игрището, той набързо смъкна и панталоните си, остана по гащета, отиде при рефера, взе разрешение да влезе в играта и малко след това неговата червена фланелка вече се мяркаше ту в десния, ту в левия фланг на противниковата зона.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Казвах ти аз да отидем! Обърна се Гриша към Зарко. — Ама ти: „Няма да ни пуснат! Нищо няма да излезе!“ Видиш ли, че щеше да излезе?</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	През това време Данилич незабелязано извади от джеба си няколко таблетки шоколад, постави ги на масата и ги покри с една от книгите. Видя го само Магда.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Безспорно можеш! — Векилов не каза нито „браво“, нито „чудесно“ или „великолепно“, защото намираше, че нито една от тези думи не би изразила точно възхищението му от това, което бе <b>видял</b>. Като помълча малко, той каза: — Просто невероятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ами че и Жоро, разбира се… — прекъсна го Гриша. — Щом като баща му, все едно е, че и Жоро. Няма вече да ми се перчи все с нови дрехи, все с нови чанти… всичко ново. Пък и знаеш ли, Зарич, че Жоро Кърлежа подарявал на момичетата шоколад, купувал им гривни и обеци… Знаем ги ние такива! А нека сега пак да купува! Да <b>видим</b> откъде ще има пари! Всичко им взема държавата: и милионите, и къщите, и фабриката, и всичко…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Гриша, макар че беше син на родители работници и комунисти, в момента не можеше да <b>види</b> дълбокия смисъл на това, което се бе случило с Кърлежа и въобще с кърлежите всред народа. Той се радваше само за това, че неговият смъртен враг Жоро е изгубил едно от надмощията си над него, че не ще може вече да подлъгва Маргарита с шоколад и скъпи подаръци.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той стана. Погледна се неволно във висящото на стената огледало и <b>видя</b> насълзените си, натъжени очи. Стана му обидно и срамно. Та това ли е той, същият Зарко, който бе преодолял досега толкова много трудности? Та нали той може да държи ножа с двете си ръце? Може! Тогава? Тогава остава само да закрепи някъде неподвижно молива и да го подостри. Но къде и как? Ето върху какво трябва да се помисли, а той така бързо клюмна и беше готов да се отчая.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Неочаквано навън се чуха бързи стъпки. Зарко беше сигурен, че това е Гриша, и реши да не престава, а нарочно да не му обръща внимание, за да го изненада, че може да се бръсне вече дори и с бръснач. Но вратата се отвори и в стаята влезе не Гриша, а майка му. Обърнат гърбом към нея, той не я забеляза веднага. Тя <b>видя</b> бръснача в ръцете му, постоя един миг онемяла от изненада и страх, а после диво изпищя. Той трепна и по бузата му тутакси плъзна струичка кръв. При вида на това майката не успя повторно да извика, а само се олюля, краката и се подкосиха и тя се строполи на пода.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко захвърли бръснача, притисна с лявата ръка бузата си и се спусна към майка си. Но като <b>видя</b>, че тя лежи безчувствена, забрави и за кръвта, и за болките, грабна с две ръце каната от масата и плисна вода върху лицето й.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Майката отвори очи, <b>видя</b> изцапаното му с кръв лице и кой знае откъде намерила сили в себе си, сама скочи на крака. Олюлявайки се като пияна, тя отиде до нощното шкафче и трескаво затърси из него:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	На другия ден двамата старателно отбягваха да се <b>видят</b> или срещнат на път за училище, в клас се гледаха изпод вежди, с истинска омраза.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Но случи се сега това, което Зарко и Гриша никак не бяха очаквали. Маргарита отвори, понечи да влезе, но като <b>видя</b> Гриша, изведнъж се намръщи, направи презрителна гримаса и малките й сиви очи се впиха изпитателно в смутеното лице на Лена:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Джура си замина малко подир тебе и не можахме да се <b>видим</b> пак. От едно момче, на име Райчо, научих, че дошел чичо му Драгиша и го прибрал при себе си. Той не ми се е обадил, а жалко, че и аз нямам адреса му, за да му пиша.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той не усети кога и как се намери на двора. А като <b>видя</b> клеймото с буквите СССР и пощенските марки, развълнувано притисна писмото до сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Димитровград? — появи се отнякъде Жоро Кърлежа. — Ще <b>видите</b> вие един Димитровград, като ви поникнат мазоли по ръчичките, като ви застърже стомахът от гола чорба! Ей тъй, на четири крака, ще избягате насам!…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко само дето не полетя с главата надолу по стълбите. Кой знае защо, си мислеше, че раздавачът ей сега ще му подаде неговото писмо. Но още отдалече <b>видя</b> в ръката му син, съвсем друг плик. Приближи се и го взе с неудоволствие, като че ли не сам той, а раздавачът бе виновен за разочарованието му.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	„А знаеш ли, Зарич — пишеше той на едно място, — тук има много хубави момичета. В сравнение с тях Маргарита е една кръгла нула. Честна дума ти казвам! Аз вече се запознах с три «чайки». Всяка вечер танцуваме. При тях е и Лена, но тя напоследък е станала много особена. Често я виждам да плаче, <b>види</b> се, тъгува за майка си. Все се мъча да я утеша и не мога.“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Видиш ли го какъв е? — скочи Гриша ядосан. — А аз като му разправях да влезе, и на мене казваше, че се подигравам! А бе хей, човече, — обърна се той към Зарко, — хайде да речем, че на мен не вярваш, защото нямам авторитет и прочее, ама това е секретар! Знаеш ли ти какво значи секретар?…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Някои като вас не вярват. А други, другарят Арабаджиев например, като <b>видя</b> отличната диплома, като поизпита набързо момчето, каза, че няма нищо невъзможно…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Да, разбирам ви, другарко Белева. Но, <b>видите</b> ли, работата с този… авиатор, тоест летец, е съвсем друга. На него му липсват краката. А тук случаят е съвсем друг — липсват важните, най-необходимите органи — ръцете. Съгласете се, моля ви се, че при такава една работа като в нашето училище, той няма да се справи, немислимо е да се справи…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Кога и как Зарко се озова в градината пред Министерския съвет, никак не можеше да си даде сметка. Той седна на една все още мокра от дъжда скамейка и впери поглед в отсрещния балкон. Ето там пред микрофона Зарко бе <b>видял</b> няколко пъти другаря Димитров. И сега той сякаш беше там. Едър, снажен, с развявана от вятъра коса, с възторжени усмихнати очи, с високо вдигната ръка, сочеща в безкрайните далечини. Зарко чуваше гласа му — този могъщ и топъл бащински глас, който като гръм се носеше над площада и отекваше в душите и на стари, и на млади.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	След осем дни тримата учители, определени от директора за изпитна комисия, го посрещнаха с преднамерена любезност и снизходителна усмивка. Те бяха сигурни, че от всичко това нищо няма да излезе, но все пак бяха любопитни да <b>видят</b> на какво се надява това момче и какви фокуси ще им сервира.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Тримата се отдръпнаха настрана, но не скриваха любопитството си по-скоро да <b>видят</b> как момчето ще подхване молива, как ще пише без ръце. Обаче само след няколко минути разбраха, че у Зарко няма никакви намерения за фокусничество. Той само съблече сакото си, за да не му пречат ръкавите, извади от джебчето червената си самописка, която му бе подарила преди няколко дни майка му, махна капачето й със зъби, хвана я ловко и удобно между двете си ръце и спокойно започна да преписва условията на задачите.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	В сряда сутринта Зарко пристигна в училището с половин час закъснение. Поради неочаквано спиране на електрическия ток трамваите бяха спрели и той трябваше да върви пеш. Неговото неявяване в определения час директорът бе изтълкувал като доброволно отказване от изпита и дори се канеше вече да докладва на Арабаджиев. Но тъкмо вече бе взел телефонната слушалка, <b>видя</b> през прозореца, че Зарко идва тичешком. Той се ядоса, остави слушалката и излезе в коридора.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Като <b>видя</b> влязлото момче, Диков остави девойките, отправи се към него и мълчаливо му посочи с ръка да седне до една малка масичка. После той извади от едно чекмедже рисувателен блок и молив, сложи ги пред него и все така мълчаливо, сякаш свещенодействуваше, се спря пред един от шкафовете с препарирани птици. Дълго мисли и най-после извади една сврака върху плоска дървена подставка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ако не бях <b>видяла</b> с очите си, нямаше никога да повярвам, че тази сврака е нарисувана от човек без ръце! — каза едно русо, с големи сини очи девойче и със съжаление погледна в своя блок, където имаше някакво странно и несъществуващо в света животно.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко се сепна, сякаш му бяха ударили плесница, той вдигна очи и <b>видя</b> същото онова червенокосо момче, което бе видял преди десетина дни да излиза с баща си от стаята на директора. Той остави четката, изправи се и устреми пронизващ поглед в безцветните му, дълбоко хлътнали в орбитите очи. Блед като мъртвец, задъхващ се от мъка и злоба, той с усилие се сдържаше да не грабне и запрати каната върху главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Зарко се сепна, сякаш му бяха ударили плесница, той вдигна очи и <b>видя</b> същото онова червенокосо момче, което бе <b>видял</b> преди десетина дни да излиза с баща си от стаята на директора. Той остави четката, изправи се и устреми пронизващ поглед в безцветните му, дълбоко хлътнали в орбитите очи. Блед като мъртвец, задъхващ се от мъка и злоба, той с усилие се сдържаше да не грабне и запрати каната върху главата му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	„Бре, че огън момче! — помисли си Зарко. — Тъкмо за председател на младежко дружество!“ — А после продължи: — Добре, съгласен съм. Благодаря ви за доверието. Сега да <b>видим</b> за украсата. Аз мисля да направим нашата спалня най-хубавата от всички спални.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Със Зарко обаче работата стоеше малко по-иначе. Сутринта, когато той го <b>видя</b> за първи път, обзе го мъка и съжаление. Но после, като побеседваха, като го поопозна, разбра, че Зарко съвсем не е така нещастен и безпомощен, както изглеждаше на пръв поглед. Зарко бе преживял много повече от него и знаеше много повече, а освен това беше и по-голям. С него Пройчо не можеше да се държи покровителствено или пренебрежително, както с другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Видиш ли? Не знаеш. А пък аз зная. Сами сме си виновни, ние ги донесохме. А може и самият ти да си донесъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Кой? Аз ли бе? — изпсува Трифон и скочи от леглото. — Ти знаеш ли ме кой съм аз и какъв съм? Аз с параход чак до Турция съм ходил и пак въшки не съм <b>видял</b>, а сега тука. Неговата едра набита фигура заплашително се движеше към средата на стаята.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко престана да слуша, скучни и безинтересни му бяха обясненията на ръководителя. Не за машините бе дошъл сега той тук, а за хората, които работеха при тях. Искаше да <b>види</b> как те изглеждат, как се отнасят един към друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Знаете ли какво, другарю Горанов? — каза той. — Видях и прецених днес, че ще мога да се справя с работата и в барабанния цех, и във формовъчния, и в моделния, и в отливния, и на пресите в щанцовия, и на много други места…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Тук! — посочи с ръка Горанов. — Засега ще бъдеш при бай Васил, а после ще видим… — и той забърза към другите цехове, да <b>види</b> дали всички ученици правилно са се настанили.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и <b>видя</b>, че при Горанов стоеше и го гледаше началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не <b>видя</b>. Сега вече към него <b>гледаха</b> и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: „Продължавай! Нали виждаш, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Можеш! Аз <b>видях</b>, че можеш, но не си спокоен и затова не успя. Та това може да се случи с всекиго!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ама че го рече! — намеси се Асен. — Зарко да не е нещо автомат? Ти не слушай Райчина, прави, както намериш за по-добре, пък Ценко, като <b>види</b>, че е хубаво, няма къде да мърда. Ако нещо те обиди, ти ела ми кажи!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Сега Зарко сам за себе си беше твърдо убеден, че мястото му е именно тук, че бе доказал своите способности и пред другите. Той дори предвкусваше щастието на близкия ден, когато директорът Ралев ще го извика при себе си в дирекцията и ще му каже: „Слушай, Белев, вае <b>видяхме</b> твоите усилия и твоите постижения. Учителският съвет реши да те утвърди като редовен ученик!“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ама не се трае бе, Зарич! Лена закача, разни глупости дрънка и като го <b>видя</b>, ей тука под лъжичката нещо започва да ми подскача и да ме тегли към бой… Изкъртих му два предни зъба, сега щял да си прави златни… Имаше учителски съвет, още малко щяха да ме изключат.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Павката помълча, погледна го подозрително, но като <b>видя</b>, че Трифон е напълно сериозен, врътна глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Когато на другия ден бай Михо се върна, със задоволство <b>видя</b>, че Йонко и Петко вече привършваха своите модели.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Но когато майсторът се приближи към своя ученик, той с ужас забеляза, че на механичното колело се върти не това, което очакваше да <b>види</b>, а нещо продълговато: издуто в долния край, а в горния — разперено като звънец.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Рекох си аз, някаква антика ще е това, и тъй излезе! — говореше Чудото на бай Васил. — Ето <b>видиш</b> ли, на дъното пише „1876 — Одесса“. Одеса с две „с“, значи — руски майсторлък.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Шепа безумци на Запада желаят нова война. Ние <b>видяхме</b> вече как те воюват с детски играчки, с бактериологични бомби, с напалм в Китай, Корея, Виетнам и навсякъде. От реките човешка кръв и нещастието на милионите хора по света те искат да градят своето лично щастие. Но комунистическата партия, работническата класа в целия свят отглеждат грижливо в своите недра хора умни, неустрашими и твърди като гранит!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Един по един хората заизвръщаха към нея глави, ставаха на крака, за да я <b>видят</b> по-добре, да я поздравят.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         Доброплодни го нямаше, кога слагахме шкембето, и го <b>видя</b> чак на другия ден. А като <b>видя</b> това, той толкоз ся изненада, че възкликна непринудено, и тъй с едни простонародни думи, каквито ти никогаш иначе не можеш го чу да му излизат от устата, вика: </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         Добре че го нямаше там „миро и точа – мироточец”, че тогаз щях да <b>видя</b> дебелия край. Един дебелокраяст щях да <b>видя</b>. Таз дума не знам как вътре бих я вметнал. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         Че тогаз да <b>видиш</b> радостни сеир, гергьовски панаир Свободи; по мегдани и поляни как ще ся извий народний весел игровод! </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Чуваше се свободно. Милиционерът се усмихна сконфузено, един вид: не става, пое слушалката и затвори стъклената вратичка. Здравчев <b>видя</b> как служителя взе пистолета си от чекмеджето и напусна кабината.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>На път към конвойната, охраната промени курса на движение и спря срещу девета А зала. Конвоиращият даде възможност на Спасов да се <b>види</b> със жена си.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Иван Спасов стоеше в коридора до процедурната, както затворниците наричаха стаята в която се изпълняваха смъртните присъди. От многообразната глъч, която идваше от процедурната разбра, че вътре е пълно с народ. След процедурата на излизане <b>видя</b> началника на затвора, началника на режима, лекаря и един непознат, вероятно прокурора.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>От вратата Спасов <b>видя</b> на специалния трон, както наричаха стола, където настаняваха смъртния преди разстрела.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Предните крака на трона лагеруваха. Съвсем леко можеше да се наведе заедно с тялото напред към сифона, където след изстрелване на куршума в тила, биваше наклонен така, че да изтече кръвта в канала. Спасов <b>видя</b> как лекаря опипа пулса и след като констатира смъртта, излезе първи.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Спасов не разбра какво е направил, но <b>видя</b> по мозайката много кръв. Затворникът започна да намества мъртвото тялото в ковчега.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Красиво и полезно. Прави хлад и донася естетическа наслада на хората. - Помисли Здравчев. - Той <b>видя</b> насядали на оградата на археологическия музей студенти, които рисуваха Партийния дом. На път за Народния театър Здравчев се спря над главата на едно момиче. То беше се увлякло до такава степен, че не го забеляза. Смехът на колежките я извади от унеса. Тя погледна Здравчев и се опита да закрие работата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Като я <b>видиш</b> кажи, че и благодаря. - Той преглътна сълзите си. - Значи Иван Иванов Спасов? - За втори път попита таткото.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Така ли? - Герджиков в момента реши: - Ти, Любчо Везирев и аз. Разгледай материалите. след това нека ги <b>види</b> Любо и последен аз. Тогава ще решим. Няма страшно бай Атанасе.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Няма случай някой да е качил килограми от вода. Спри да ядеш, пий само вода и ще <b>видиш</b> как корема ти ще се лепне на гръбначния стълб.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Сега ще те <b>видя</b> дупце. Цял живот се подлагаш. Сега ще кажеш не мога да идентифицирам автора, и ще те изгонят. Тогава идва моя ред. Освен в университета ще взема и хорариума в школата на МВР. - Усмихна се Цоков. - Всяко нещо има начало и край. Твоят дойде професор полковник Владайски -</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Той замълча. Въздържа се да сподели, че след като <b>видял</b> Калиграфов, решил да го проследи, за това се качил на последния етаж и <b>наблюдавал</b> експерта. Десетина минути след това дошъл и професора. Заключили се в кабинета и в продължение на около три часа били заедно. Излезли късно, през страничния вход, в двора до Университетската библиотека.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Защо ще ме лъже за Стефан Калиграфов? - Отново се запита доцента. И започна да противопоставя теза срещу теза. - Ама, че съм ахмак. - Упрекна се Цоко Цоков - Трябваше да се сетя по-рано. Стилът на експертизата не приличаше на този на шефа. Той има елементарно мислене, а експертизата беше написана професионално и интелигентно. Цоко Цоков се усмихна. - Остава да <b>видя</b> цената. Каква е цената, която професорът трябваше да плати на Калиграфов?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Явно тази хватка беше известна на генерала, защото не сведе поглед. С отворени уста Боби <b>наблюдаваше</b> двамата и очакваше да <b>види</b> кой как ще реагира.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Позвъних на входната врата на бюрото на Боби. От вътре нещо се засуетиха. Видях, че надничат през шпионката. След малко Бай Стоян отвори вратата и със жест ми посочи кабинета на Боби.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Когато стигнах площада на селото, първоначално не <b>видях</b> никого. Двукрилата врата на църковния двор беше отворена и цялата беше облепена с некрулози.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- И той ще те посъветва да напуснеш. - Рече Юсмен Асанов. - Нали пак ще се <b>видим</b>. Сигурен съм, че така ще ти рече.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Искаш ли да отидем на пазара Наш марк. Там винаги може да се <b>види</b> нещо интересно. Освен това има специален павилион за прясна риба. Отдавна не съм ял пъстърва.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Много пъти съм си мислила, дали някога бих могла да отида в Дели Ормана и да <b>видя</b> чифлика на прадядо си?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Ще <b>видиш</b>. - Каза Генерала. - Ще ти покажа галерията на Лотос. Ако имаме късмет ще <b>видиш</b> самата журналистка Ивайла Вълкова, сестрата на Виктор Вълков.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Видиш ли как живеят тук хората, веселят се и не тичат като нашите вдигнали два пръста като заешки уши?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>На отделна бележка, закачена с кламер пишеше: Мисля, че това те интересува. Дано ти свърши работа. Има още неща, но за тях ще говорим като се <b>видим</b> в София.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Трябва да огледам отново касата и <b>видя</b>, да не е изпаднало съдържанието някъде между другите книжа. Дай ми време да потърся Ако е имало нещо, няма да се загуби.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Ако ще проследиш фирмите от създаването им до днес, трябва да вземеш преписи от регистрациите и пререгистрациите. Така ще <b>видиш</b> хронологията в развитието на дружествата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- До срещата в Мериот имаш около два часа. Ако искаш да убием времето, предлагам ти да те отведа и <b>видиш</b> руините на фирмата ТАНАТ?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Твоят приятел ни издъни. Започна един луд рекет на фирмите и дружествата, които бяха в списъка. Потърпевши станаха гешефт фюрерите на фирмите. Те станаха пишман, че са се родили. Разбягаха се кой къде <b>види</b>. Някои стигнаха до пластични операции, за да се спасят.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- На кого посягаш бе пергиш? - Извика момичето, подскочи като пружина и се метна върху ми като котка. Замахнах и то отново се намери на пода. Хайде бай Георги. - И тръгнахме. Току до портала двойката ни настигна. Останалото <b>видяхте</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Банка без разузнаване и сигурност, не е банка. Сега чета книга за структурата на банка UBS в Швейцария и смятам тези дни да дам да я преведат. Ще <b>видите</b>, че това е голяма наука, цяла школа. Сигурен съм, че лесно ще я овладеете и справите. Така хляба ще Ви е по-сладък.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Старците разсъждаваха до късно по философския въпрос за смисъла и безсмислието наречено кой знае защо от някого надежда. Дядо Минков ще погледне стрелките на Победата. Ще <b>види</b>, че те безнадеждно са застинали и часовникът е спрял.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Ето ти устава, който работи Асен Запрянов. Вие не можахте да се <b>видите</b>. Преработи го в двустепена система. Тя не е измислена от вчера.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>После втренчи глуповат поглед в събеседника си, сякаш искаше да каже:- Какво, не е за вярване, а? А да те <b>видя</b> сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Шукрито е мюре,* /* Тур. Примамка/. Слиза в клозета и чака. Балъкът идва. Шукрито си трае. Пусне ли ръка обратният, Шукрито сваля гащите и започва да крещи. Нашите хукват надолу. Тежко и горко на човека. Пребиват го. Обират го и му бият шута. Видяхте какво стана преди малко? Ей го на.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Антов пушеше припряно. Припалваше цигара от цигара и слушаше. От време на време плюеше на земята и бавно размазваше слюнката с обувката си. Когато извади последната цигара, понече да хвърли кутията, но я задържа. Разтревожено пребърка джобовете си и успокоен се усмихна когато намери другата кутия. Отвори я, <b>видя</b>, че е пълна и успокоен я пусна обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Защо ми дрънка врелине кипели? Защо отклонява темата? - И реши да не му противоречи. - Нека да <b>видим</b> до къде ще стигне. - Реши Антов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>На самия край на дългата застлана със зелено сукно маса, Найденов <b>видя</b> голяма канцеларска пишеща машина.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Надявам се съвсем скоро да се <b>видим</b>. Ти си длъжник на управлението. Имам интересна идея където ти би могъл да бъдеш полезен.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Любопитно?! Я да <b>видим</b> за какво ми дава шанс? На поправителен ли ще се явявам и по кой предмет? - Запита се Найденов. - Никаква Партия. Ако има нещо, то е решение на Първия. Той винаги се идентифицира с Партията и я използва като щит.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Мефоди Иванич, не се обиждай. Лично аз, ръководството над мен, не сме променили отношението си към теб. Би трябвало сам да си <b>видял</b>, че ти нямаш подходяща среда за работа, а не си струва да те похарчим, както вие българите казвате, бадева. Ти си летец. Нали няма да е все едно да управляваш модерен самолет или да тичаш като малко дете с конец в ръката и книжно хвърчило? Наздраве! И Юли Разтухов отново вдигна чашата със Смирнов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Антов се сепна. Някой натискаше звънеца на пожар. Той стана. Беше полегнал на миндера в кухнята, направо с обувките. Когато стана, нещо тупна на пода. Той се наведе, опипа килима и намери броеницата, която беше му подарил Юли Разтухов. Едва тогава подреди мислите си, по навик потърси чехлите, после <b>видя</b>, че е с обувките и без да <b>гледа</b> през шпионката отвори врата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Полковникът намигна заговорнически на момичетата и стана. Антов се направи, че нищо не <b>видя</b> и изпрати полковника. Преди да влезе в хола Антов дочу гласът на Тони:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Други нямаше. Надявах се да се <b>видя</b> с Професор Владимир Гановски, бившия посланик в Австрия и Георги Агафонов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>За да прикрие недоволството си Найденов отиде до касата и я отвори със замах, така както правеше когато е недоволен от нещо. Извади една папка, разгърна я да <b>види</b> дали е това което му трябва и седна на президентския стол. Той беше захлупил папката, така,че да не се вижда за кого се отнася.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Тия дни случайно се <b>видях</b> с Илия Павлов в Цуг, говорихме да участва с няколко милиона като акционер в банката. Колебае се. Предлагам му да разменим проформа безименни акции, без тежести. Само за пред централната банка. При проверка ще можем да кажем: той е купил акции за толкова и толкова милиона от нашата банка, ние за същата стойност от неговата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Случило се така, че касиерката заболяла и се наложило да му платят за две седмици. На път за къщи, всички, които го срещнали <b>видели</b>, че джобовете му били натъпкани с пачки банкноти.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>- Представяш ми ги като свръхчовеци. Винаги съм давал пример, че човек изправен на метър от Хеопсовата пирамида, няма да може да я <b>види</b>. Едва след като се отдалечи и погледне с просто око или бинокъл, би могъл да се наслади на величественото творение на човека. Сега, когато <b>гледам</b> в миналото, виждам, че дългата ръка на съдбата е събрала тогавашните амбициозни момчета, които регистрираха Мултиарт.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Агафонов: - Имам чувството, че ако не помагам на бедните, болните, нещастните, че ако не спонсорирам студенти, не подкрепям даровити журналисти, артисти, научните конференции тук и в чужбина, ако не подпомагам авторите да издадат и <b>видят</b> книгите си по рафтовете на книжарниците, ако не давам рамо на археологическите разкопки, морските експедиции, просто този който ми помага ще ме изостави.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Запомни - каза Найденов - по пътя по който върви, далеч няма да стигне. Като го <b>видиш</b> кажи му го. Нали сте приятели?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Така е то. Когато съдбата рече да се шегува, знае как, знае и с кого. - След този увод, старецът ще млъкне. Ще се огледа за да <b>види</b> какво впечатление са направили думите му сред околните и ще продължи: - Ето, например аз, активния борец против фашизма /по понятни причини ние разбираме защо пропуска думичката капитализма, но премълчаваме/, седя като цар в креслото на родоотстъпника и шпионина Димитър Мацанкиев, който, забележете, пръв в света отвлече самолет. - На това място дядо Минко Йотов премляскваше. - Адвокате, - моли стареца - я да чуем как беше по-нататък -</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>	Няма как?! - Намигнах на другите. Може би дядо Минко Йотов <b>видя</b> всичко, но премълча. - Извинявам се, но няма да счупя хатъра на тамадата, затова слушайте:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Двайсет и трета зала, където заседавал Върховния съд, била препълнена предимно със съдии и прокурори, дошли да <b>видят</b> какво ще се случи.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Бог да го прости! - Каза Джато. - Запалете му свещ. Браво на стареца. Две години го дебна и накрая успя. Утре ще му <b>видим</b> кожата, натъпкана със слама.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Един ден в кантората ми, без да чука влиза началник отдел следствен в Главна прокуратура на Републиката Ангел Ганев. Той <b>видял</b>, че ме няма и с придружаващото го лице седнал на стола ми, да ме чака и се заслушал в разговора между Първан и клиента му. Това не се харесало на колегата ми и учтиво го помолил да излезе вън. Когато началник отдела се опънал, Първан Стефанов с ругатни го изхвърлил.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Когато <b>видях</b> на пейката пред кантората големия началник, попитах защо не е в кантората. Той ми каза,че колегата го изгонил, тъй като клиента му отказал да разговаря пред него. Обясних на Ангел Ганев, че понякога за да бъде съхранена адвокатската тайна, се е налагало да изляза или аз или той.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Нормално е преди да допуснеш някого, който ще има достъп до конфиденциална адвокатска информация да знаеш всичко за него. Ето, оказа се, че кандидатката е била агент, с псевдоним Ева. - Здравчев направи пауза, за да <b>види</b> какво впечатление е направил, отпи глътка и продължи: - Ако я одобрим, този факт на обвързаност в някои случаи, даже ще е полезен. Но нека научим що за нея и тогава тримата ще обсъдим и решим въпроса.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>О, тоя сом се изживява в ролята на Марлон Брандо?! Ще <b>видиш</b>, мили мой, как Кума Лиса ще те накара да коленичиш пред нея!...</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>От първите месеци на промените през осемдесет и девета година, Ева и съпругът и /Нека го наречем Белокосия/, започнали да внасят от Германия коли за втора употреба. Белокосия попаднал в естествената си среда. С името на добър монтьор и още по-известен автотенекеджия, той се отзовал в собствени води и се <b>видял</b> затрупан с поръчки.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Когато <b>видяла</b> бялата коса на съпруга си край игралната маса, помислила: - Ето причината за грешката - и ядосана закрачила обратно към изхода, но преди да излезе се подвоумила и се върнала обратно. Застанала зад него, тя наблюдавала играта. И се получило нещо невероятно. Увлечена в играта, когато му предстояло да залага, тя го побутнала по рамото и несъзнателно прошепнала: - Заложи на седемнайсет черно.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Докато един ден, когато било време да зарежда кафенето със стока, вместо в обичайното време, тя се прибрала по-рано. Сервитьорката Румяна я пресрещнала пред кафенето и направила знак да я последва. Когато наближили склада, сервитьорката пак направила знак да пази тишина, пропуснала я пред себе си и внимателно открехнала вратата. През пролуката Ева <b>видяла</b> анален секс между двама мъже. В единия от тях, активния, който грухтял като нерез, познала Белокосия. Другият, когото не познавала, квичал като прасе.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Ева се зачудила, когато се <b>видяла</b> във фотьойла облечена и с обувките. - Защо съм с дрехите? Как така? Какво се е случило? - В този миг не си спомнила нищо за станалото вчера, нито как се е прибрала.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Джино вървял и душел маркирания път. Ева го оставила на свобода. Когато свършил потребностите си и се наиграл на воля, немската овчарка се завряла в краката на стопанката си. Това било знак, че не му се прибирало. Ева отворила вратата на белия Мерцедес и <b>видяла</b>, че Харли е заспал.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Де да беше само Снежа. То не бяха педали, то не бяха проститутки?!...Гнусни истории! - Ева реши да го уязви. - Да ти кажа ли, аз не съм те <b>видяла</b> като голям мъж. Дветри пъти се опита да ме изчукаш отзад, но не успя, помниш ли? Виж, в близането те бива, нали? -</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Извиках Хасан, един от най-верните емигранти, който изпълняваше длъжността управител на замъка и проникнахме в огромна зала. Направи ни впечатление, че въздухът беше свеж. Значи има проветрение - решихме - но къде е? При внимателния оглед открихме вентилационните проходи, които се сливаха с комините на етажите. Стигнахме до втори вход, който ни отведе в коридор, свързан с четири или пет помещения. В три от тях <b>видяхме</b> клетки, с дебели, ковани железни врати, които наподобяваха единични килии.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- След подписване на Евианското споразумение през 63 година - започна приказката Мабет Шареф - Генерал дьо Гол обяви Алжир за свободна държава и тогава доставките на оръжие от България рязко намаляха, намаляха и приходите от свежа валута за хазната, а скоро след това бяха въобще спрени. Изведнъж, двамата с Георги се <b>видяхме</b> изоставени и излишни. Известно време след това бях извикан от Бен Бела. Заеми се със здравеопазването - каза той - до десетина дни искам отговор. Споделих с Георги за предложението, а той се смее:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Никога не съм си представял да те <b>видя</b> като лекар. Мисля си, как ли ще изглежда министъра на здравеопазването с Люгер под бялата престилка? Мислил съм драги приятелю, не се безпокой, имам идеи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Бръкна в джоба, извади пакета и взе едната от останалите две цигари. Понечи да прибере пакета, но <b>видя</b> как погледът на мъжа проследи движението на ръката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Е, тук му казваме Хари. Тази вечер ще те заведа при него. Ще спиш там, а утре си на работа. Ще те пробват, да <b>видят</b> какво можеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	Хвърли поглед към екрана и <b>видя</b>, че в момента вървят реклами. Покрай тези кълцащи филмите реклами или „пиш-паузи“, както ги наричаше Чавдар, не му се <b>поглеждаше</b> телевизия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Видяхме, че в къщи не свети и идваме направо тук — усмихна се виновно Таня. — Знаем къде са се свили нашите животинки.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Сините очи на Николай, вперени в нейните, се бяха превърнали в големи нощни теменуги. Мара се вгледа в тях, но <b>видя</b> други, по-тъмни очи, над които падаше немирен тъмен кичур. Болката, която я прониза при тази гледка, беше толкова силна, че самата тя се учуди. „Явно се притеснявам за Делян повече, отколкото трябва! Последното му писмо беше по-кратко и по-лаконично от другите. Споменаваше, че има проблеми на работата и в квартирата, но не пишеше нищо по-конкретно. Утре ще му се обадя по телефона да разбера какво става“, реши тя, стана от масата и се усмихна на Диана и Коци.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Видях плана на къщата. Има грешка… Ако работим по чертежа, горният край ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Миналата година строихме къща тук, в Санчинаро. Собственичката не разговаряше директно с мен, беше под достойнството й… Точно пет пъти вдигахме и събаряхме една от стените на банята до нейната спалня. Когато започнахме да зидаме за шести път под нейните указания, <b>видях</b>, че отново нищо няма да се получи. Събрах си инструментите и дойдох да работя при Алваро.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Ивана скочи от леглото с разтуптяно сърце и погледна към будилника на нощното шкафче. Шест и тридесет сутринта. Погледът й потърси Илия, но <b>видя</b> само възглавницата му, паднала на килимчето до широкото легло. Вдигна я машинално, сложи я на мястото и приглади косите си с ръка. Краката й трепереха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Като <b>видя</b> бялото като тебешир лице на младата жена и тялото на Росен, отпуснато в ръцете й, тя усети, че се олюлява и подпря гръб на стената. Опитните й очи на преживяла безброй инциденти учителка светкавично огледаха детето. „Живо е, диша, няма кръв по него!“, въздъхна тя с облекчение и отвори широко вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона <b>видя</b> със задоволство как възхитения му поглед я проследява отдалеч. Знаеше, че стройното й тяло още привлича мъжките очи и че е с елегантните бели панталонки от El Corte Ingles и с черната къдрава грива на красивата си глава изглежда тридесетгодишна. „А тази нощ навършвам четиридесет и пет! Точно в три и петнадесет сутринта!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Не искам да я кръщавате на мен! — отсякла като с нож свекървата, като я <b>видяла</b>. — Такова хилаво, утре ще умре и само ще ми изхабите името!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Като викаш „майтап“, слушайте сега да ви разправям — чу се плътен, мелодичен женски глас — Да <b>видите</b> „майтап“ какво се казва!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона затвори вратата и се обърна към масата. Потърси с поглед Калоян, но <b>видя</b> само празния стол и още димящата пура в пепелника.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да <b>видя</b> собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Е, вие поне се <b>видяхте</b> — измърмори Дона, без да затвори очи. — А аз преди два месеца изпратих на сина си писмена покана и пари за самолетен билет. Само че вместо него долетя електронно писмо с обяснението, че е променил плановете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Мара <b>видя</b> как листа трепери в ръцете й и изпита непреодолимото желание да си издърпа и двете уши. „Тези мои глупави пристъпи но ревност!“ Въздъхна безшумно, изправи глава и се усмихна широко:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично: „Съвземи се, Доне! Ще те <b>види</b> някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли… ясно е какво! Не, че ще бъде много далеч от истината!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи. „Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, <b>видях</b> пръстчетата на краката си!… Какво лй беше това? Регресия в минал век?… Или просто настоящ момент на лудост?“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Е, затуй ми се ще да поработя некой друг месец тук, в Испания! Да сбера некой сентим и да я доведа тук, да <b>види</b> баби що се викат!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Един ден ще ти направим изложба тук! — каза той разпалено. — Като на нашия Иван Христов! Трябва да <b>видиш</b> неговите скулптури от бразилски кедър!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Да ги <b>видя</b> — съгласи се мъжът. — Ще идем некой ден, когато ти можеш. Ама аз да стегам изложби… Не е туй за мене работа. Но ми е драго, че туй, де ти дадох, ти хареса!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Видяхте ли се след това с братовчед ти? — попита любопитно Делян. — Човекът, който трябваше да те чака на „Мендес Алваро“!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Може и да е имало — врътна глава мъжът. — Не им знам мерките! Но акъла на моя братовчед съм го мерил много пъти и съм го <b>видел</b> отдавна! Късичък му е на горкия! Както и да го крои и за кърпе нема да му стигне, да си скрие с него срамотиите! Ами да благодари на Господ, че му е дал по-свестна женица!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Ако <b>видим</b>, че не можем да се справим без вас, ще ви повикаме — успокои я Ивана. — Нали сте тук. „Все още. Още няколко дни, а след това…“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Бутна вратата на остъклението с таблата в ръцете и <b>видя</b> Мара и Диана, изправени пред масата с широко отворени очи. Обърна светкавично лице към дивана, където беше оставила спящото момиченце и поклати глава. Милена, седнала като кукла на възглавницата, подгънала босите си крачета, притискаше до гърдичките си примижалата, свила ушите Фрося.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Излизаме, мамо — хвана Мара дръжките на количката. — Толкова приятели искаме да <b>видим</b>, преди… Не ме чакайте за вечеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Когато се събудил, Окно <b>видял</b> красив, мирен пейзаж, с богата растителност и обилна, бистра вода. Близо до това място пасели стадата си добри и мили хора, наричани Carpetanos, или „тези без град“. Те очаквали знак от боговете да им посочат къде да създадат своята родина. Принцът им разказал за съня си и всички започнали да строят на същото място. Скоро построили стена, къщи, дворец, и храм. Когато довършили града, обаче, отново избухнал спор на кого да бъде посветен, тъй като не всички били поклонници на Аполон…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	Ивана срещна <b>погледа</b> му и усети, че се изпотява. Изведнъж се <b>видя</b> през неговите очи — с рошавата, небоядисана коса, с влажните, увиснали вече гърди и заобления като диня корем.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	На теб, Калояне, прощавам всичко и на свой ред те моля за прошка, ако с нещо съм те наранила! Пътят продължава и за двамата, нали? Ще <b>видим</b> какво ни очаква на следващия завой!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— И това ще стане! — чу се от коридора гласът на Росен. — Ще го <b>видя</b> тогава Светльо как ще ми се надува!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Това беше ясно на всички — каза тя с равен глас. — Само ти не искаше да го <b>видиш</b>. „Ти, неуморимият борец за справедливост. С оловните кръгове под очите и скритите хапчета в чекмеджето.“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	— Нека оставим това за по-късно! — помоли се Дона. — Искам първо да <b>разгледам</b> града сама. И да кажа „здравей“ на Атлантическия океан. Ще го <b>видя</b> за първи път в живота си!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Денчев;Истории в минало време;2011;<br>
<i>Ти казваше, че не можеш да понасяш, когато те чакам вечер. Аз не ти вярвах. Въпреки това се радваше да ме <b>видиш</b>. Същата вечер, когато се прибра - следващата, след онази, в която потопих пръстта си в мастилницата, ти се прибра навреме. Цялата ми длан вече беше черна.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Има там една поляна, закътана и неизвестна никому, бих казал, не се бореше за слава и не държеше да й се прочуе името, защото не съм <b>видял</b> подписа й на ни един туристически маршрут. Метнах Весо в тревата и свалям пушката.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>После на сянката при кладенеца извъртяхме едно огънче. Ножчето, талерката, сланинката отгоре и Амуджата започва да я реже. Ама туй също трябва да <b>видиш</b>, инак, само с представа, няма да ти се напълни устата. И още - кълцането на лука. Ножчето тъй ситно-ситно подскача, и се сипят едни лучени полумесеци, ще речеш, Амуджата е сътворявал света, той е правил и месечината, и слънцето, щото пък ако кръгчетата от доматите не са слънце по залез, какво да са, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Гледай носа й! Това не е наш нос! - заяви леля Бияна, тя беше антропологът на инквизиторската група, и групата се вторачи в носа ми, очите ми се събраха, щеше ми се да <b>видя</b> и аз носа си. Ами да, моят нос си беше, не техния.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Ами хубаво - отвърнал баща ми и това “хубаво” се приело по неизвестни причини като: “Ти само смей да родиш момиче, да <b>видиш</b> какво чудо те чака!”</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Стъкнахме огън, изгорихме го, пепелта закопах надълбоко в земята, защото Амуджата ми разправи, че имало някакви птици, дето, изгорени до перушинка, из пепелта пак се вдигали живи. Много знае моят Амуджа, много е умен. Е, щом хубост-птица се възражда, значи и гнусният устрел може да оживее, нали в природата има във всичко равновесие. В паралел с науката. И тъкмо го зарових, зоотехникът шляп-шляп - шляпа по минувките. На отсамния бряг беше кръчмата, сещаш ли се? Добре, ама като ни <b>видя</b>, давай назад, назад, докато цопна във водата. Измъкна се той, а Амуджата го държи на мушка и му вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Лука нямаше да получа скоро, тръгнах по окопа да <b>видя</b> къде са се сврели другите ми дядовци и ги намерих на стотина метра вляво налягали в една объркана войнишка разговорка на български и на още четири-пет езика, която за мен все пак беше разбираема, защото тяхното време беше толкова назад от моето, изкоментирано и изчетено в стари книги и нови учебници по история.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- ... не виждам! Никого не виждам... - замериха ме нечии думи като хвърлена по мене нахапана ябълка, нахапана, че и почти изядена, само опашката й останала и иди разбери жълта ли е била, червена ли, тоест кого не е видял и защо е трябвало да го <b>види</b> дядо ми Коста, той го беше казал, познах го.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i><i><i>- ... не виждам! Никого не <b>виждам</b>... - замериха ме нечии думи като хвърлена по мене нахапана ябълка, нахапана, че и почти изядена, само опашката й останала и иди разбери жълта ли е била, червена ли, тоест кого не е <b>видял</b> и защо е трябвало да го <b>види</b> дядо ми Коста, той го беше казал, познах го.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Дойде вашият ред - рече баба Злата, Караманица, застанала сред белите трески и Карамана тутакси схвана за какво е думата. Полюшна теслата, сякаш я претегли на ръка, и сигурно му се <b>видя</b> олекнала до нищо, защото със злоба я фична и тя се заби три пръста дълбоко в гредата, изправена в ъгъла на мазето.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>По-малко караха по пътищата, повече през ливадите пердашеха, покрай горички и храсталаци, спотайваха се там, наближеше ли башибозукът, и Караманица с гърда запушваше устата на пеленака да не писне, ама, <b>види</b> се, на бягащите майки в млякото се е изплюл пелинът, и пеленакът, нали не знаеше, че животът вече се е вгорчил, врясна. Врясъкът не направи беля на другите, не го чу башибозукът, но белята Георги сам си докара - Карамана го издърпа от Караманица и го остави в една ложбина да го пази тревата, ако пак писне.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Една друга сутрин подаде жълтия си нос изпод пердето, аз се събудих и опипах носа си, който, уви, не приличаше на носовете в нашата къща, на слънчевия нос на сутринта, дори на носовете на сестрите ми, също различни, и през спуснатите клепки <b>видях</b> как те се заизмъкваха на пръсти от стаята.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Хайде, мисля си, тя хубава, Петър хубав, нещо друго е на дъното на кладенеца, я чакай да поразмътя водата, да <b>видим</b> каква риба ще се улови в мътната вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Той винаги стреля пръв, зашеметява гада със заешки сачми, пък аз с бренекето тряс, го разпарцалявам. Ама тоя път - ядец. Ни Амуджата го зашемети, ни аз го разпарцалих. От полираната повърхност, <b>види</b> се, рикошираха сачмите.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Кой? Петър и Соня ли? Родиха си още две момчета - сладки като краставички от оранжерия навръх Нова година, а и първото, грозното, никак не било грозно, щом порасна, се <b>видя</b>, че е хубаво. То на майка му и на баща му онзи вампир им притискал очните ябълки, променял им значи фокусното разстояние и истината се размивала, ставала изкривена като при крайна степен на астигматизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- Вярно, женомразци сме. Има и един мухльо! - И сочи мен. - Ще го изпратим да спи. Одрямал се е. Хайде, заминавай си - избутва ме навън, а на Монката вика: - Ти, амуджа, сега ще седнеш и ще развързваш възела на серкмето - ако смогнеш до сутринта, поклон ще ти сторя, ако не смогнеш, ще <b>видим</b> после...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>После <b>видяхме</b> - колко вечери подред Амуджата връзва възела, Монката го отвързва, Амуджата връзва, Монката отвързва, не ги помня, ама последния път Монката не можа да го отвърже и дотука.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Беше сутрин, бях на осем години, играех на улицата и точно до канализационната решетка намерих дамско портмоне (“Ехей, тичайте да <b>видите</b> какво намерих!” - аз).</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Месеци подред Тони, малката Тонка, се радваше и фукаше и месеци подред, <b>видех</b> ли възторжената й физиономия, тутакси намирах повод да й зашлевя един по врата, че да помни коя е каката.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Стъпвах като котка подире му, пътеката се мушкаше под върбите, после по брега, вдясно и нагоре по баирчинката, и излизаше на оная поляна, уж близо, но една истинска котка би преценила, че е далече, и би се отказала. Котките не са любопитни, аз умирах от любопитство да <b>видя</b> каква е тая сутрешна разходка.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Татко в тия случаи се усмихваше снизходително, което за мама означаваше: не ме съжалява, <b>види</b> се, не ме обича достатъчно, и без да се бави, изобретяваше друго, безспорно фатално, заради което не можеше да не я съжали дори татко.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- Нямаше да е зле, поне щеше да спреш да хъркаш. И да <b>видиш</b>, че цялата съм в кръв, заради твоите скъсани чорапи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Мария се изчерви, после пребледня. Аз се изчервих, после пребледнях, затърсих трескаво нещо страшно и необяснимо в съзнанието си, а надничането вътре в себе си е като надничане в тунел, ако е къс - може и да <b>видиш</b> светлинка, ако е дълъг - непрогледна тъмнотия. Чак отметнах глава от силния блясък, все едно прожектор включиха срещу мен, тогава забелязах, че ръката ми още лежи на острата пирамидка, и се уплаших, че не ме е страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Има ли разлика? Ще ми се да <b>видя</b>... - щракна слушалката, уверен бях, че не линията прекъсна, а Ганто тресна слушалката, усетих го по свършека на дъха му, той просто нямаше да продължи и ми разигра номера с прекъснатата линия. Да върви на майната си...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>ПОЛУДЯ ДЯСНОТО ЗАДНО КОЛЕЛО - пробоксува, изхвърли малко чакъл от паркинга, колата приклекна като хрътка и скочи напред; излишно е такова бясно стартиране, не ми е в стила, да не говорим, че <b>види</b> ли ме така да тръгвам, дядо не пропуска да подхване темата за фалшивите щамове на мъжествеността. В детските си години, а и по-късно, от него, от мъжа в нашата къща (баща си не помня), всякога съм чувал думата "внимание" и "съобразителност" като задължително начални букви на тежкия алфавит на професията.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Колкото до мъжествеността - добавяше в тия случаи дядо, - тя ти е биологично присъща, ще <b>видиш</b>, когато започнеш да се бръснеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>И Мария ме <b>видя</b>. Жестът на протегнатата й през прозореца ръка беше тъй изненадващ, че изчаках да се повтори, за да се уверя в точния му превод: "Ти гониш, стигни ме!" После ръката й се сви в юмрук и се заклати в неприличен жест. "Ще ме стигнеш друг път!" Нещо такова трябваше да означава.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Минаването ми на отсрещния бряг беше закъсняло, не успях да пресека пътя на Мария, още като правех завоя, <b>видях</b> профучалия надолу опел, в него седеше човек, когото не го е грижа за спирачки и за кормило и който е изоставил дори кормилото на очите си - за миг зърнах поглед, насочен в нищото...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Добре, ще изляза веднага на балкона, за да <b>видя</b> какво е останало от колата - отвърна той, но горе, когато влязох вкъщи, тревогата му беше за друго: - Това е то, когато котлонът е силен, а маслото малко, винаги прегарят картофите.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Излъгах бай Панчо. Не му казах, че Мария е убита. И тебе за едно нещо излъгах - че Мария все беше весела и не плачеше. Плачеше, ама никой не знаеше, че плаче, защото плачеше само като валеше дъжд, да не я <b>видят</b>, иначе, казваше, било неприлично. И всички мислеха, че тя не плаче.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>НЯКЪДЕ НА СТОТИНА МЕТРА от къщи вдигнах глава и <b>видях</b> Ганто, навърташе се край ладата, сякаш броеше драскотините, щедро подарени от трънаците над Мироша.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Отблясъците на отсрещните блокове правеха коридора издайнически - <b>видях</b> сянката на онзи да прескача купчините мозайка.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Едва издържах до автобусната спирка, щеше ми се вече да съм вкъщи, нужно ми беше да седна срещу дядо и да поговоря с него. Автобусът ме стовари на моята спирка и отдалече <b>видях</b>, че прозорците светят, то като че ли можеха да не светят - дядо винаги ме чака, колкото и късно да се прибера. Натиснах звънеца на домофона и го чух:</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ОТГОВОРНИКА (притеснено). Момчета, вижте сега, аз не ис ках да ставам отговорник, всички <b>видяхте</b> как стана. Ще трябва да си свършим работата. Които са лепили тапети, ще ле пят, а другите - ще разкрояват.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>КЕМБРИДЖА. Ето защо ме харесваш - винаги съм казвал, че ако ме <b>видят</b> ония от Би-Би-Си, ще уволнят половината си персонал.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>КЕМБРИДЖА. (гледайки страшно към Тотото). Мерси, добре. Ние с другарката ще се поразходим да <b>видим</b> дали са цъфнали люляците.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ТОТОТО. Абсульмон! Вчера нали излезнах по-рано да уредя едно тото и къде, мислите, зървам болния Скръндза? В Нотариата. Направи се, че не ме е <b>видял</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>КЕМБРИДЖА. Прав е Тотото, но ,... при условие накрая да му кажем, че е било просто "колегиална" шега - решили сме да <b>видим</b> кой как ще реагира, ако му се паднат 60 хиляди.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ТОТОТО. В "Шератон", бай Коце, да <b>видим</b> и ние как живеят хората, сиреч как ще живее българинът след сто години ... Още утре вечер, ако искаш, бай Коце, и маса ще запазя.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>«...това бяха водещите новини на CNN World News. Останете с нас, за да <b>видите</b> прогнозата на времето или изберете друга директория от менюто на нашата програма, но не забравяйте: Световната здравна организация предупреждава да не напускате дома си без слънцезащитен крем!"</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Моля те, да не се връщаме на нашите! Те нямат никаква представа какви предимства дава образованието в една страна, където младите са безработни и не могат да четат. Твърдо съм решен да замина за Америка и на всяка цена ще замина. Ще <b>видиш</b> като ти пратя картичка от Ню Йорк някой ден!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Няма проблеми, върви! Друг път ще се <b>видим</b>, ще си поприказваме. Мини, когато си по-свободен - Абдула стисна ръката му, без да става от стола. Беше се размекнал от силния тютюн.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Още щом стъпиха на главната улица, Таня го хвана под ръка и двамата закрачиха като истинска двойка. За поруменялото от срам момиче това беше чудесна възможност всички да <b>видят</b>, че върви с един истински матрос, а за Алексей - въпрос на чест да козирува пред униформените, с които се разминаваха, придружен от толкова невинно и красиво червенокосо създание.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Веднъж направиха изненадваща вечерна проверка и разбраха за бягството на Алексей, а после го наказаха, но той лежеше в карцера по-щастлив от всеки човек на свобода. Мисълта, че след като излезе, ще може отново да <b>види</b> и да прегърне своето портокалово момиче, го зареждаше с безкраен оптимизъм, а любовните писма, които четеше и препрочиташе по време на принудителното си уединение, му даваха сили и воля за живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Я да <b>видя</b> какво сте ми донесли! - Свен любопитно надзърна в пазарските торби, които стискаха в ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Да, най-очарователните дами в Санкт Петербург - ухили се Макс. - Ще се радвам да ги <b>видя</b> отново. Колко вземат за цяла вечер? Ресторантът, водката и екстрите са от мен! Искам да се забавляваме като джентълмени, а не само за един час и толкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Най-после успях да си прибера обезщетението от застраховката заради аварията миналата година. Цяла седмица лежах в болница. Останаха ми белези. От кога ги чакам тези пари! Подхвърлиха ми десет гущерчета точно преди рождения ден и аз приех това като знак от съдбата, че ние с вас ще се позабавляваме добре този уикенд. Ще го запомните за цял живот! Почакайте само да <b>видите</b> хотела. Няма нищо общо с дупките, в които сме отсядали до сега. Файв старс, копеленца!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i><i>В този момент Хелге я <b>видя</b>. Докато разсеяно зяпаше отраженията на бледите слънчеви лъчи в река Нева, напълно безразличен към еуфорията на рожденика и обещанията му за уикенд, пълен с наслади, тя се изпречи пред <b>погледа</b> му като ярко осветена неонова реклама.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Още щом <b>видя</b> фаровете на семейната тойота, Хитоми извади бяла кърпичка от джоба на ученическата си униформата и започна да си трие сълзите. Вдигна iPhone-a, внимателно го прибра в чантата, пооправи си поличката и едва след като се убеди, че всичко е наред, се обърна, за да поздрави баща си, който вече беше паркирал до нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Да, разбира се! Хайде, грабвай въдицата и да започваме, че сме на дъното на класацията, а другите вече пълнят кошниците. Ще <b>видиш</b> колко е забавно!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	А защо по улиците на Кайро има толкова много различни автомобили от цял свят? Тук можеш да <b>видиш</b> американски кадилак от шейсетте, чисто нов Мерцедес, дори Лада и очукан Трабант?</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Таня се върна в живота на Алексей по същия абсурден начин, по който го беше напуснала. След толкова години мълчание, тя му изпрати SMS: „Искам да се <b>видим</b> днес. Не ми се обаждай. Чакай ме в квартирата точно в осем вечерта. Обичам те. Т."</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Здравей, Алексей, как си, приятелю, радвам се да те <b>видя</b> отново! Какво те води при мен? Пак ли ще подпомагаме туристическата индустрия, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Белязаното му лице се превърна в хищническа гримаса. Светлозелените очи на мафиота сякаш прогаряха дупка в черепа на таксиметровия шофьор. Алексей инстинктивно се сви. Като <b>видя</b> това, домакинът се усмихна заговорнически, все едно се опитваше да му каже: „Спокойно, няма да ти отхапя черния дроб, поне засега". Иванов грабна навитата на руло сто доларова банкнота, която се търкаляше върху масата, и я подаде на своя гост:</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>среща с жената, която го бе игнорирала в продължение на години? Нима това не беше чудо? Пожела да я <b>види</b>, дори предложи душата си в замяна и ето на - желанието му се сбъдваше почти мигновено. Успокояваше го единствено мисълта, че е дал душата си за временно ползване, колкото и нелепо да звучеше това. В крайна сметка, доказателствата бяха на лице! Тя му беше написала „обичам те"! Сърцето му се разтуптя от вълнение. „Портокаловото момиче" се завръщаше. Неговото портокалово момиче!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Да, най-очарователните дами в Санкт Петербург, - ухили се Макс - ще се радвам да ги <b>видя</b> отново. Колко вземат за цяла вечер? Ресторантът, водката и екстрите са от мен! Искам да се забавляваме като джентълмени, а не само за един час и толкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>При други обстоятелства чувствителният и интелигентен Хелге щеше да се срамува от своите приятели, дори щеше да направи всичко възможно, за да ги накара да се държат прилично, но сега мислите му блуждаеха в съвсем различна посока. По време на целия обяд той не пророни нито дума. Хранеше се мълчаливо и не вдигаше поглед от чинията си. Като <b>видяха</b>, че не им обръща внимание, другите постепенно спряха да се занимават с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Всичко е на ниво! Съжалявам още веднъж, че Ви прекъснах разговора, не искам да се натрапвам. Имах огромното желание да <b>видя</b> един успял човек отблизо, това е всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Как не сте <b>видели</b> кога е поставено въжето? Никой друг не е пострадал на тази писта, а по нея се спускат стотици туристи на ден. Това е предумишлено убийство. Атентат! - изръмжа неговия началник.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Гледах смаляващата се в небето метална птица и имах тягостното чувството, че никога повече няма да ги <b>видя</b>. Какво ужасно прозрение! Самолетът още се намираше на видимо</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Онзи най-после млъкна. Настъпи тишина. Какво можех да направя, за да защитя правото си? Да заплашвам? Да воювам с този човек? Та аз го бях допуснал толкова близо до сърцето си, дори си бях внушил, че го обичам! Умът ми не можеше да побере цялата несправедливост на случващото се. Събрах сили да кажа с треперещ от ненавист глас: «Желая ти лек ден и сбогом! Повече никога няма да ме <b>видиш</b>, но Господ вижда и чува всичко. Запомни това и един ден ще си припомниш думите, които изрече току-що.». Преди да успее да отвърне каквото и да било, аз му обърнах гръб и напуснах кабинета му завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>И ето че Съдбата отново ме посочи с пръст. Един ден, докато се лашках в автобуса към новата си квартира, уморен и отегчен от безплодните опити да си намеря подходяща работа и затънал в лоши мисли, аз <b>видях</b> себе си. В буквалния смисъл на думата. Няколко седалки по-напред, обърнат с лице към прозореца, седеше младеж, който представляваше собственото</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Единственият човек, с когото се <b>видях</b> преди да замина, беше нещастният ми двойник. Химиотерапията го съсипваше. Съвсем скоро очакваше да го приберат в болница, където щеше да вегетира до края на живота си. Трябваше да действам. Преди да замина, купих компютър на старо и прекарах интернет в квартирата. Щяха да са ми нужни, след като се върна обратно в България, но тогава можеше да нямам средства да си ги позволя.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Разчитах на статистическото правило, че от сто милиона души поне десет милиона щяха да прочетат писмото. От десет милиона души поне един милион щяха да си пожелаят нещо, ей така на шега, за да <b>видят</b> какво ще стане. Трябваше да си</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Привечер взех голямата си пътна чанта от комсомолската стая и се осведомих от хубавото русо момиче, което дежуреше там, как да стигна до Студентския град. Време беше да видя къде ще нощувам. По-късно щях да разбера, че това момиче се казва Ива и е от нашия курс. „Какъв хубав нов колега е дошъл!“ — казала си тя, когато ме е <b>видяла</b>. С Ива щяхме да станем приятели. Приятели, но нищо повече, обичахме да казваме и двамата, и с това бяхме убедени, че изглеждаме един на друг големи хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Привечер взех голямата си пътна чанта от комсомолската стая и се осведомих от хубавото русо момиче, което дежуреше там, как да стигна до Студентския град. Време беше да <b>видя</b> къде ще нощувам. По-късно щях да разбера, че това момиче се казва Ива и е от нашия курс. „Какъв хубав нов колега е дошъл!“ — казала си тя, когато ме е <b>видяла</b>. С Ива щяхме да станем приятели. Приятели, но нищо повече, обичахме да казваме и двамата, и с това бяхме убедени, че изглеждаме един на друг големи хора.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	— Няма страшно, може тази нощ да останеш да спиш тук. Едното легло е свободно — говореше някой, който в същия момент влезе в стаята. В първия миг примижах от светлината и не можах да <b>видя</b> лицето му. Като отворих очи, срещу мен стояха две момчета и ме <b>гледаха</b> с учудване и интерес.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Бързо се понесох по стълбите, макар че имаше асансьор. Трети, четвърти, пети, шести, ето го етажа. Наляво или надясно. Тръгнах надясно. Номерата на стаите бяха нечетни. Върнах се. Седемстотин и две, и четири, и шест… Ето я седемстотин и дванайсета стая. Почуках леко. А може би е излязла някъде, осени ме спасителна мисъл. Ще помоля някой да й каже, че съм я търсил, и след това ще трябва да ме потърси тя. Ако не се обади, значи не иска да се виждаме и всичко е ясно. А ако ме потърси, тогава ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Беше нейният глас. Влязох. Вратата на коридорчето беше отворена и <b>видях</b>, че вътре седят две момчета и още едно момиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Тайно се надявах, че ще срещна в очите й разкаяние или поне тъга, като ме <b>види</b>. Нищо подобно. Мариана ме <b>гледаше</b> така, сякаш нищо не се е случило, сякаш изобщо не е съществувало онова писмо, което започваше с думите: „Скъпи приятелю, аз зная, че ти ще разбереш…“ Тя просто се радваше, че ме вижда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Колко се беше променила! Когато я <b>видях</b> за последен път, беше момиче, което обичах, а сега бе млада жена. Как само звучи — млада жена. Да, млада хубава жена. И как само го каза: „един мой много добър приятел“. Не „мой съученик“ или „мой приятел“, а „един мой много добър приятел“. Утрепа ме с тези думи. Очаквах, че като я видя, в мен ще се появи ненавист и жажда за отмъщение, но нищо подобно не се появяваше. Просто я гледах. Не бях я виждал от две години. Да, тя беше и едновременно не беше тя. Един мой много добър приятел… Виж ти!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i>	Колко се беше променила! Когато я <b>видях</b> за последен път, беше момиче, което обичах, а сега бе млада жена. Как само звучи — млада жена. Да, млада хубава жена. И как само го каза: „един мой много добър приятел“. Не „мой съученик“ или „мой приятел“, а „един мой много добър приятел“. Утрепа ме с тези думи. Очаквах, че като я <b>видя</b>, в мен ще се появи ненавист и жажда за отмъщение, но нищо подобно не се появяваше. Просто я <b>гледах</b>. Не бях я виждал от две години. Да, тя беше и едновременно не беше тя. Един мой много добър приятел… Виж ти!</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— След две години ти ще се върнеш и ще учим заедно в София. Ще ни приемат, ще <b>видиш</b>, че и двамата ще ни приемат — тогава не се говореше за нищо друго освен за кандидатстване.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— В първи курс и аз бях така — смееше се Симеон, като надничаше в моите старателно водени лекции. — В първи курс всички сме така. Но много скоро ще <b>видиш</b>, че колкото повече четеш, толкова по-малко знаеш. Най-много да сложиш очила. А книги можеш да четеш и като остарееш.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	— Кой е там? — в гласа имаше нотки на ужас. Не можех да <b>видя</b> момичето в противоположната страна на залата, но то сигурно ме <b>виждаше</b>, осветен от огънчето на кибритената клечка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Пестете кибрита — чух гласа й съвсем близо до себе си. Тогава я <b>видях</b>. Беше се свила до вратата, ръката й бе вдигната напред, сякаш за да се запази от невидим нападател. Това ме накара да се засмея.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Запалих нова клечка. Исках да я <b>видя</b>. Беше с къса тъмна пола и смешно вирнато носле, облечена в кафяво палто с кожена яка. В очите й се четеше уплаха и едновременно с това интерес. Тя също ме оглеждаше. Клечката свърши.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Да, нали? Само след една седмица ти омръзва животът и като <b>видиш</b> кукла, ти прилошава. А като малка така обичах кукли. Но стига за това. Разкажи ми нещо за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Не, Филип, недей! Страх ме е! Кой знае какво ще си помисли, като ни <b>види</b> тук. Може да ни заведе и в милицията. Нека да не му се обаждаме. Сутринта, като дойдат библиотекарките, ще се измъкнем.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Ако човек излезеше пред входа към седем часа сутринта, можеше да <b>види</b> как от всички етажи слизат същите момчета и момичета, които месеци наред е срещал из общежитието с протрити джинси. Сега момчетата бяха облечени с добре изчеткани костюми, събирали през целия семестър праха в гардероба, гладко избръснати, а момичетата — в хубави рокли с дълбоки деколтета, старателно гримирани. Те отиваха на изпит.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	На обед, като тръгнахме към стола, <b>видях</b> отстрани на блока залепен цветен плакат, който канеше желаещите да посетят първото републиканско първенство по културизъм. На плаката бе сниман мъж със страхотни мускули досущ като този, на когото си дадох стотинките. Върху лицето му, което се губеше между огромните бицепси, беше изписана приятелска усмивка…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Необикновено топъл февруарски ден. Слънцето напичаше, снегът навсякъде се беше стопил и хората вървяха по улиците с разкопчани палта. След като изядох две порции, бях си ги заслужил, се отправих към ЖП бюрото, като по пътя преброих парите, които имах, за да <b>видя</b> дали ще стигнат за билет за експреса, или ще трябва да пътувам с бързия влак. Не ми стигаха само двайсет стотинки. Трябва да пътувам с бързия влак, но затова пък до утре ще имам почти един лев, казах си, всяко зло за добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Какво ставаше с мен? Сълзи ли бяха това? Обърнах се към прозореца. Защо тази жена разказваше за неща, които не е <b>видяла</b> и никога няма да види? Защо не може да ги види? А дали наистина не ги е видяла? Само с очите ли може да се вижда? Сигурно — не. Иначе не би говорила така. Аз бях ходил толкова пъти в Плевен, но в музей никога не бях влизал, не бях разглеждал и Панорамата. Но ако исках, още днес можех да се кача на влака, да отида там и да ги видя. Да ги видя! Не бях ли щастлив само заради това, че виждам? За тези две жени — сигурно…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i>	Какво ставаше с мен? Сълзи ли бяха това? Обърнах се към прозореца. Защо тази жена разказваше за неща, които не е <b>видяла</b> и никога няма да види? Защо не може да ги види? А дали наистина не ги е видяла? Само с очите ли може да се вижда? Сигурно — не. Иначе не би говорила така. Аз бях ходил толкова пъти в Плевен, но в музей никога не бях влизал, не бях <b>разглеждал</b> и Панорамата. Но ако исках, още днес можех да се кача на влака, да отида там и да ги <b>видя</b>. Да ги видя! Не бях ли щастлив само заради това, че виждам? За тези две жени — сигурно…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Ей, че нито една ли не е останала вътре? Нали като е <b>видял</b>, че хвърчат из колата, е щял да се върне?</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Глупости! Той е постъпил честно, като ти е предложил да си разделите парите. А ти си постъпил глупаво. Като те е <b>видял</b> какъв си умник, човекът е решил, че можеш да развалиш цялата работа, затова е прибрал и твоите и се е омел.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Запомни — казваше той. — Това от мен да го знаеш. Януарската сесия в трети курс е най-трудната от цялото следване. Но и юнската не пада по-долу. Вземеш ли ги, смятай, че си завършил. Ще стигнеш дотук и ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Жената почти насила ме избутва от стаята, за да <b>видя</b> електромера в коридора на таванското помещение. Еднотарифен, отбелязвам автоматично и отново влизаме вътре. Стаичката е два на три метра. На късата стена има гола пружина с крака; до нея — груба маса, изцапана с блажна боя; нещо между скрин и гардероб, вероятно от края на миналия век; два стари стола и небрежно скована етажерка, сигурно произведение на някой от предишните наематели.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Денем е светло, ще <b>видиш</b> — не млъква жената. — И е много тихо. Най-важното е, че сме в центъра — натъртва тя, сякаш аз съм паднал през капандурата и изобщо нямам представа къде е центърът на София.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Дюшек ще ти дам, ако си нямаш. — Жената вече е леко раздразнена. — Трябва да <b>видя</b> и за някаква черга. Все ще се намери.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— О, ще стане късно. Всъщност — обади се. Ще <b>видим</b>. Ако се върнат следобед, може да отидем от шест. Но не ти обещавам.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— А бе, да ти кажа честно едната е малка и, между нас казано — дупка. Но мисля, че ще ти я дадат за четирийсет лева. Другата е много хубава, за двама. Искат й осемдесет. Ти сам ще <b>видиш</b>. Ако си намериш още един човек, ще сте екстра.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— И аз не знам. Търсих, търсих… Или попаднеш на някаква дупка, или ти искат сума пари. Вчера една баба ми искаше четирийсет и пет лева за кафез два квадрата. Ако го <b>видиш</b>, ще припаднеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Точно в седем без десет се появи Силвия. Изтръпнах, като я <b>видях</b>. Беше облечена с дълъг кожух, който не бе закопчала и под него — много красива светловиолетова рокля. Тя се направи, че не забелязва поизтритите ми дънки и късото яке.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Да. Много мразя да закъснявам. Бях чела в някаква книга, че жената трябва да идва малко по-рано на среща, за да <b>види</b> дали е там мъжът. Ако мъжът, с когото излиза, държи на нея, трябва да дойде преди уговорения час. Но аз не се съмнявам, че мъжът, с когото излизам, държи на мен. Нали? — тя се усмихна и ме хвана под ръка. — Хайде, време е.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Гледах представлението и тръпнех в очакване на антракта, в който тя трябваше да се <b>види</b> с момчето с костюма. Най-после действието свърши и лампите светнаха. Хората започнаха да излизат, но Силвия седеше на мястото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Видяхте ли! — Мирослав целият сияеше. — Казах ви, че снегът е страхотен. Ще си направим цяло състезание. Пускаме се първо от Стената, нали? Там винаги има най-малко хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Не съм във форма — отговори спокойно тя, като шумно си поемаше дъх. — За пръв път се качвам тази година. А и снегът е мек. Имаше много камъни, <b>видя</b> ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Всички се втурнаха към лифта един през друг. Проследих ги с поглед. Силвия я нямаше между тях. Обърнах се и <b>видях</b>, че стои на същото място. Две момчета се бяха спрели малко по-нататък и я наблюдаваха, като си говореха нещо. Силвия ме гледаше и се усмихваше. Не смеех да се приближа.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Дълго лежах в някакъв странен полусън. В един миг ми се стори, че Силвия присяда до мен и се сепнах. Станах, запалих лампата. Беше девет и половина. Изведнъж ме обзе непреодолимо желание да я <b>видя</b>. Но как? Да отида у тях? Невъзможно! Скочих, облякох се и тръгнах към телефона.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Така се радвам! Исках да те видя, но не смеех да дойда у вас. Колко жалко, че се обаждаш едва сега! Можехме да се <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	— Така се радвам! Исках да те <b>видя</b>, но не смеех да дойда у вас. Колко жалко, че се обаждаш едва сега! Можехме да се <b>видим</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Филип, нали не си помисли нещо лошо за мен, като те поканих толкова късно? Просто исках да те <b>видя</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Баба й. Едва сега си спомних за нея. Какво ли би направила госпожа Хаджимиладинова, ако сега ни <b>види</b> тук? Сигурно би изпуснала последния си дъх.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Прибрах се в квартирата и спах до другия ден на обед. Събудих се с усещането, че съм най-щастливият човек на света. Погледнах часовника и скочих. От един часа имахме лекции. Трябваше да <b>видя</b> Силвия. В кухнята не намерих нищо за ядене, а ми се виеше свят от глад. Опустоших две порции в стола и се качих в сто и шейсета аудитория. Силвия седеше на четвъртата банка, мястото между нея и стената беше празно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Предлагам за дежурен редактор Филип — каза Митко, щом ме <b>видя</b>. Както винаги, други предложения нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— За кога? Всичко съм забравил. Нямам и време да чета за изпити. Умряла работа е тя, ами един път да ми върнат книжката. Че ако мога да барна едно такси, тогава ще <b>видиш</b>. Ама не вярвам да ме огрее. Връзки нямам, а без връзки нищо не става. Както съм и наказан за употреба на алкохол… Айде, наздраве!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Страшно ми се искаше да <b>видя</b> Силвия. Спрях пред кооперацията на ъгъла със „Сан Стефано“. Прозорците на първия етаж бяха тъмни. Защо не можех да я <b>видя</b> сега, да я прегърна, да я притисна до себе си? Пред входа имаше уличен телефон. Набрах номера. След дълго звънене се обади сънен женски глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Видяхте ли? — тържествуваше старата Белопитова. — Всеки ще ви го каже. Имаме чудесна публика и на нея може да се разчита. А как се справихте с оркестъра? Сигурно сте имали много проблеми.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Нова година, заверка на семестъра и отново водовъртежа на сесията. Дните и нощите започнаха да се сливат. Със Силвия се <b>виждахме</b> от изпит на изпит. Никога не влизахме заедно. Винаги аз бях между първите, а тя — с последните. След като излезех, й разказвах как минава изпитът и все я молех да влезем някой път заедно. Исках да я <b>видя</b> как говори, как се държи. Защо другите можеха, а аз не?!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Видя ли каква ми е сладурана! Тя оня го разкара, казах ли ти? Един ден й казах: „Малка си още, батко, гледай си училището пък и за това ще дойде време.“ И ме послуша. Оня какво си мисли, че като няма баща и… Решил съм, Фильо, пет години ще бачкам като вол, но ще я пратя да следва. Аз като не можах, нека тя поне да завърши нещо. Умна ми е сестричката. Старият много я обичаше. „На татко звездичката“ — така й викаше. Звездичка… — Марин въздъхна, допи чашата си и си наля отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	По перона срещу нас вървеше Силвия. Беше облечена в снежнобяла пелерина, бели ботуши и с голяма найлонова чанта в ръка. Дъхът ми спря, като я <b>видях</b>. Първата ми мисъл беше да се скрия във вагона, но в същия миг тя ме забеляза.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя вдигна глава, като още хълцаше, и се опита да ми се усмихне през сълзи. Видя Марин и започна да бърше очите си с ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Мини някой път да се <b>видим</b>, Фильо! Трябва да ти върна и книгите. Ако ти потрябвам за нещо, обади се! Особено ако е за бой! Само да те пипне някой, аз съм насреща. А Силвия е страхотна! Нямам думи, брат ми. Хайде, тръгвай!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Моля те, не ме убивай, Фил! Ако можеш да си представиш как се почувствах, като те <b>видях</b> с този бордюр в ръце! Моля те, обещай ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Фил, аз те моля! Като те <b>видях</b> с онзи… как му беше името, сърцето ми се сви. Знаеш ли как ме оглеждаше? Сякаш всеки момент ще скочи върху мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Влакът мина през моя роден град, без да спре. Свалих прозореца и се взирах в мрака. Тук някъде сега спяха майка ми, баща ми и сестра ми. Не бях ги виждал толкова отдавна. След сесията — веднага бригада, а сега — при Силвия. Сигурно им беше мъчно за мен. Изведнъж се почувствах страшно виновен. Искаше ми се да сляза на следващата гара и да се върна, да ги <b>видя</b> макар и само за един ден. Но влакът летеше напред. Към морето и към Силвия…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Трима сме в стая с четири легла. Карат ни да плащаме и свободното, та минах да <b>видя</b> дали някой сам човек търси квартира. Ти как така? Сам ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Всяка сутрин след девет сме на плажа. Като тръгнеш от Несебър, веднага след ресторант „Оазис“ сме ние. Няма начин да не ни <b>видиш</b>. Ще те чакам. Лека нощ, Фил.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Фил, остави този скафандър. Водата е топла — каза Силвия, като <b>видя</b>, че се готвя да нахлузя неопреновия костюм.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Една вечер изпращах Силвия и тя каза, че трябва да се отбие в станцията, където майка й и баща й били на гости у някакво семейство. Влязохме през официалния вход и портиерът ни поиска пропуски. Тогава <b>видях</b> табелата над вратата. Силвия показа пропуска и ни пуснаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Не, Силви. Трябва да си отида за десетина дни у дома. От петнайсети септември съм на есенна бригада, а искам да се <b>видя</b> и с нашите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	— Стари, ама ти си голяма работа! Откъде се появи, как я гепи и й взема акъла, не знам, ама те <b>гледа</b> като мишленце. Познаваме се от деца. Толкова народ се трепа да я сваля, а ти изведнъж се появи и край. Как ги правиш тия работи? Камен щеше да се поболее, като ви <b>видя</b> тогава в Операта. Ама я ми кажи честно, като ходихме на Витоша, тя ли ти даде пари да платиш сметката? Много я усещам. Само тя може да го измисли това. Умрях да се смея. А Камен само дето не припадна от яд. Кажи ми честно, тя ли ти ги даде?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Ей, Фильо, сега се сетих! А бе от няколко месеца нося в джоба си едно нещо да ти го покажа, ако те срещна някъде. Сестричката ми… такова… пописва стихотворения, та взех това и стои у мене от сума време. Хайде да го <b>видиш</b>, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i>	— Добре, Силви, ще те оставя! Ще те оставя! Но както си тръгнала, няма да се учудя, ако един ден те <b>видя</b> да <b>гледаш</b> прасета на село! И кокошки! И овце! — викаше той все по-силно. Няколко души се обърнаха и <b>погледнаха</b> учудено към нас.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Какво съм правил през деня, не помня. Помня само, че като се прибрах в квартирата, беше тъмно. Щом влязох, Петьо скочи и ми помогна да си сваля палтото. Видях, че е кално, но къде съм се изцапал, не помня.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Наоколо имаше много хора, но Силвия не се виждаше. Снегът беше спрял да вали и слънцето се бе показало иззад облаците. Денят обещаваше да бъде хубав. Тръгнах по пистата. Покрай мен прелитаха момчета и момичета с весели викове. Взирах се нагоре в далечината. Пистата беше изпълнена със скиори, които се носеха по склона. И изведнъж <b>видях</b> Силвия! Беше много далече. Летеше с шеметна скорост надолу и остро взимаше вратите. Да, това беше Силвия! Само тя можеше да кара така. Изпревари един, после още един, но все още беше много далече.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Следващите часове бяха потънали в бяла, лепкава мъгла. Пътувах с някаква кола и хората в нея искаха да им разкажа какво точно се е случило. В колата беше страшно тъмно и аз не можех да <b>видя</b> лицата им. Тези хора ме оставиха някъде в града и ми обясняваха какъв автобус да хвана, но аз не можех да разбера нищо. После пак мъгла — бяла, лепкава мъгла, в нея се появяваха и изчезваха хора, чиито лица не можех да различа…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Трябва да е било след полунощ, когато на вратата се появи белокосият мъж, който слезе от ситроена. Той се огледа, но не ме <b>видя</b> — бях се свил в ъгъла. Слезе по стълбите, отиде до колата и запали цигара. Тръгнах бавно към него. Краката ми бяха вдървени.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Елате с мен! Тя иска да ви <b>види</b>. Защо сте стояли отвън досега? — гласът му трепереше. Той сложи ръка на рамото ми и така тръгнахме из безкрайни бели коридори, качихме се по някакви стълби, може и да сме слизали — не помня. На два пъти щях да падна и той ме подкрепи.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Той поклати глава и избърса очите си. Влязохме в голяма стая. Върху легло на колелца лежеше Силвия. Главата й беше обвита в бинт, лицето й — страшно бяло. От всички страни имаше апарати с екрани, по които пробягваха някакви точки. Устните й се размърдаха. В ъгъла седеше жената от колата, която, като ме <b>видя</b>, избухна в плач. Силвия говореше нещо. Стоях като закован и не смеех да се приближа. Един от лекарите се наведе над нея и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Излязох, за да обиколя за последен път квартала, и на връщане <b>видях</b> табелата, която Васко някога беше изрисувал с блажна боя. Буквите бяха избелели, картонът на места бе прокъсан.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Той беше доста травматизиран от дадената ситуация и ръцете му едва забележимо потрепваха. В следния миг Мето го цапна през ръцете и портомонето с всичките книжа и дребни монети от различните пристанища се разпиляха из салета, а самото портомане се пльосна и отскочи пред краката на Гошо Мустака, който се наведе и го взе някак непохватно. От него изпадна и последното му съдържание - омачкана снимка на едно малко и хубаво момиче, с дълги руси коси. Гошо се наведе, повдигна я високо да я <b>видят</b> всички и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>В този момент влезе шеф-механикът. Учуден той се спря пред вратата. Всички го <b>видяха</b>, само Фильо, който беше с гръб към вратата, не го видя.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>В този момент влезе шеф-механикът. Учуден той се спря пред вратата. Всички го <b>видяха</b>, само Фильо, който беше с гръб към вратата, не го <b>видя</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>От страх от отмъщение ли, Фильо протегна ръка, показа им средния си пръст, ухили се и мигновено хукна след шеф-механика. Всички почти едновременно се разсмяха, като <b>видяха</b> как Фильо, въртейки смешно задника си, изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>пасажер. Сега <b>видях</b> как постави клечката за зъби в пепелника и запалвайки цигара, разбра, че искам да му докладвам нещо и ме погледна, очаквайки въпроса.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Едва сега се загледах в капитана и <b>видях</b>, че цветът на неговото лице беше малко изменен. Той се обърна към мене и малко кисело каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Всички въздъхнахме облекчено. Сега <b>видяхме</b>, че двата кораба, които бяха по курса ни, се раздвижиха и ние като по терлици с „бавно напред" се промъкнахме доста близо между тях, гледайки с интерес въоръжението им.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>В този момент отново загърмяха работниците в машинното и обикаляйки из дългия и кръгъл канижел се озовах пред една врата с надпис на английски „енжин", което значи машина. Мигновено ми хрумна мисълта да сляза долу в машинното и да <b>видя</b>, по-скоро да попитам, още колко ще трае ремонтът.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>„Тя ли? Остави я нея, остави я ти нея! Хубаво, че не ме <b>видя</b>, като влизаше с комшията Гомес в посадата!".</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>След като Живко излезе, за да оправи всичко, майсторът се загледа в хубавия плат, взе го в ръце и го разтвори да му се налюбува и <b>видя</b> вътре една тънка книжна лента по цялото продължение на плата, написана на английски. Бавно, според възможностите си, готвачът започна да разчита буквите.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Тънката мъгла определяше докъде може да се <b>види</b> наоколо, но не пречеше на механика да си представи апартамента с Минка - работната всеотдайна съпруга, която отново ще бъде самичка в трудните житейски дни за майка и за баща на децата.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>В това време с едно куфарче, не съвсем ново, по трапа се заизкачва един човек. Третият механик, въпреки мислите си, го беше забелязал още щом се появи иззад огромните складове. Засега той все още не можеше да види лицето му, защото качващият се по трапа беше с някакъв кариран каскет. Когато се качи горе на кораба, дежурният „вацман" го посрещна, <b>видя</b> му документите и се обърна към механика:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>В това време с едно куфарче, не съвсем ново, по трапа се заизкачва един човек. Третият механик, въпреки мислите си, го беше забелязал още щом се появи иззад огромните складове. Засега той все още не можеше да <b>види</b> лицето му, защото качващият се по трапа беше с някакъв кариран каскет. Когато се качи горе на кораба, дежурният „вацман" го посрещна, <b>видя</b> му документите и се обърна към механика:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>„натататък". После го заведох в офицерския салет, показах му мястото, хареса го, после го поведох гъм моряшкия салет, а той като го <b>видя</b> и като се развика възмутен: „Какъв е този капитализъм, какво е това унижение на хората, на моряците. Не може така. Още утре ще</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Когато се върнах при тях, <b>видях</b>, че са спрели пред една улична чешма и чакаха най-културно реда си, пред доста голямата опашка от кубинци, които си наливаха вода от единствената чешма в селото. Е, възможно е да има и друга, но вероятно на другия край на Гуеабл. Тука народът, като у нас - пази си реда, чака си търпеливо на</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>И той като всички на кораба след дългия рейс, не се беше <b>видял</b> с близките си достатъчно, нито се бе сбогувал като хората. Вярвайки дълбоко в себе си, че и тази нощ</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>-Тази вечер няма да заминем, регистерът е напуснал работа и вероятно утре, не по-рано утре от 3 часа след обяд няма да тръгнем. Бихте ли разрешили свободните от вахта да спят при семействата си и утре с първата лодка в седем часа да са на кораба? После, нали знаете, три месеца няма да се <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Може всички да спят, може да умират от скука, но на мостика винаги се намира нещо интересно... Океанът се е ширнал по всички посоки и вода, вода, толкова много, че по някой път се питаш има ли на света суша. А океанът е ту гладък и блести като разтопено олово, ту ситно фризиран от току-що появил се вятър, ту вълните огромни, високи. Вълни зелени, сини, тъмни, с пяна, без пяна. Разнообразие. А небето? Кога някой от жителите на душните градове може да <b>види</b> толкова много небе?</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Качи ли се на най-горната палуба - летния мостик, гледайки, човек може да <b>види</b> цялото небе, че под него може да се почувства като нищожна мушичка или пък да разпери ръце и да прегърне цялата тази грамада от пухкави, бързо движещи се над главата му бели, сиви, черни, оранжеви и червени облаци, оцветени от залязващото слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>Колко пъти ви се е случвало да <b>виждате</b> залязващо слънце? О, ако всяка вечер наблюдавате истинския залез, ще <b>видите</b> как всеки път той е толкова различен, толкова неповторимо красив, че никога никъде няма да пропуснете това велико събитие - слънчевия залез.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Минаваме край бреговете на Португалия. Те не са далече, но вечерната омара ги е скрила от очите ни и само чудото на радара вижда всичко. Слънцето постепенно достига океана и сякаш изтощено от целодневните си грижи, лавира между облаците. То сега е намалило силата си и приличащо на огромно парче нажежено желязо, леко допира блестящата водна повърхност и пожарът пламва. Струва ми се, че ако Нерон бе <b>видял</b> подобен залез, не би подпалил цял град.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Аз нито разбирам от гледане на кафе, нито умея да фантазирам и да лъжа. Гледайки изпъстрената чашка, от немай къде я поех с дясната си ръка. Мислех си какво ли да му кажа, като не го познавам, въобще не знаех нищо за него. Поглеждайки в чашата, <b>видях</b> на дъното останало едно гъсто топче точно в средата на чашата. Спомних си, че когато на моята чаша е имало такова топче, всеки път този, който ми е гледал, ме е карал с палеца да го натисна това черното топче и все не разбирах защо го правя. Така направих и аз сега, накарах го да си сложи палеца върху топката и започнах:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>вкупчиха над борда и впериха очи към източващата се жичка. Изведнаж лъсна нещо сребристо и в следния миг всички <b>видяха</b> как подскачаха три големи средиземноморски сафрида. В този момент главният механик, който безучастно <b>наблюдаваше</b> всичко, се обади:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>Ето че и аз изведнаж се изправих пред полицая. Той видя неразделния ми фотоапарат и каза: „Фото гардероб". Аз се усмихнах и с едно „О кей" <b>погледнах</b> към посоката, където той сочи и <b>видях</b> една малка неугледна сграда. Когато след малко се върнах, <b>видях</b> приятеля си вече в двора зад полицая. Като ми дойде редът, аз застанах така, както е редно и докато полицаят ме опипваше за оръжие, успях да огледам високата зидана ограда, зад която влязох като в затвор.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i><i>Ето че и аз изведнаж се изправих пред полицая. Той <b>видя</b> неразделния ми фотоапарат и каза: „Фото гардероб". Аз се усмихнах и с едно „О кей" <b>погледнах</b> към посоката, където той сочи и <b>видях</b> една малка неугледна сграда. Когато след малко се върнах, <b>видях</b> приятеля си вече в двора зад полицая. Като ми дойде редът, аз застанах така, както е редно и докато полицаят ме опипваше за оръжие, успях да огледам високата зидана ограда, зад която влязох като в затвор.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>А ние двамата изведнаж се ослушваме. Песен някъде се пее. Ами нека да се пее! Да, ама зяпачите като нас се раздвижиха. Какво става? Някоя си пее, а те отиват да гледат. Ами щом има за гледане, значи не е за изпускане, нали сме дошли тука всичко да <b>видим</b>. Приближаваме се на скорост към песента, а там вече зяпачите са заели хубавите места. Нищо! С малко натискане и нахалство, ние не само че се приближаваме, но вече сме и най-напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>- Видя ли? Не само че работят, но и създават деца. А тука си имат и поликлиника - редовно всички са под лекарски надзор.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Конят се занесе. Крачана едва се удържа на гърба му. Закрепи се криво-ляво, успокои го, стегна юздата и чак тогава се взря в дълбокия тъмен дол, откъдето се разнесоха неочакваните гърмежи. Изпърво не <b>видя</b> нищо. След време над голите върхари на дърветата се вдигнаха черни облачета дим, но не стигнаха бреговете на дола, ветрецът ги разпиля. Вдигнаха се и човешки гласове. Конят запреде с уши, изцвили.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Когато понечи да говори, <b>видя</b> се сам, далече от Гърди, та първо се наложи да завърне коня. Завърна го и започна:</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Свършихме, тате — посрещна го Гърди и подбра воловете. — Утре отиваме на Сипея, ти няма защо да идваш. До пладне и нея ще свършим, а сетне ще помогнем някому, ще <b>видим</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Сам щях да ти кажа, но щом си чула, отивай! В църквата са. Отивай, след час няма и да го <b>видиш</b> — гласът на Крачана кънти в празната къща. И в него самия кънти.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Не бери грижа, Селим бей, ще го <b>видиш</b>. Ако искаш, целия… И кон ще ти дам, да не бъхтиш твоя, хубав кон ще ти дам. Ти знаеш какви са конете на Крачан чорбаджи. И сам ще го водя, та <b>видиш</b> ли една бразда недоорана, една бразда незасята, сечи! И мене, и другите…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Това тук са Азмаците, там — Усойната, по-нататък — Сипея. Нокът ялова земя не оставихме. Пълна е със семе земята, Селиме, гледай! Не се плаши, Селим бей, не политам, с крак ровя земята, семето да <b>видиш</b>. Няма да падна. Здрав и читав ще те върна. Пазя те, като очите си те пазя, повече от сина си те пазя, няма как… Няма как… Няма как…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Ето, и Сипея стигнахме, по-натам няма наша земя, по-натам е Янинско. Сега накъде? Накъде ме побутваш? Към гробището!… Хитър си, Селим бей, искаш пресни гробове да <b>видиш</b>, пресни гробове и бели кръстове. Няма!… Няма да <b>видиш</b>, Селиме. Орниците са за тебе, ала гробовете… Те са за нас и за тая земя. Покрили сме ги, Селим бей, с равни чимове, чим до чим, тревичка до тревичка, равнили сме ги, но кръстове нямат. Тази нощ тях сме редили, Селим бей. Гледай, стари гробове колкото искаш, новите няма да <b>видиш</b>, те са в нас!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Удържах, бей. Даде Бог сили… Дано и на тебе даде, думата си да удържиш. Видя, не излъгах, каквото казах.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	С мъка повдигна клепачите си. Първо <b>видя</b> очите на Ангела — уплашени, сетне и устните му — казваха нещо, но тя не чуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Ограбва ли!… — издуха се възлите по лицето на Ангела. — Ограбва ли!… Чуе се нещо отвъд Дунава… Ако излезе вярно, ако я прекрачи дядо Иван, прекрачвам го и аз Селима, та ако ще земята да се обърне! Да <b>види</b> Крачан как прекрачва!… Не две, двеста смърти ще изтръгна от него и пак жив ще го пусна — по двеста пъти на ден да умира!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Сиреч само людете се бяха променили. Нищо че сееха, както всяка пролет, оряха и копаеха — очите им бяха все в пазвата на Балкана!… Загледани в него, често хвърляха семе по два пъти на едно и също място, а друго оставаше незасято. Нерядко и бразда в бразда изтегляха или загърляха плевелите, а младата царевица посичаха и отминаваха, без да я <b>видят</b>, без да усетят…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Една нощ, когато с десетина свои хора Селим бей мина край сами кръстовете, пак не ги <b>видя</b>, не погледна — мина и отмина. Отмина и притихналите тъмни дворове, и Марин дол и спря пред портата на Крачаните.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Почука — тихо, едва-едва — с кокалената дръжка на бича, но можеше и да не чука, щото старата Крачанка го следеше от гробището още, откак <b>видя</b> тъмните им сенки да минават край белите кръстове. Видя ги от прозореца на одаята и вдигна Ангел и двамата ратаи.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Ще те <b>видя</b> държиш ли на думата си, Селим бей! Пред баща ми тъй я удържа, че… Двама, каза, ще пратиш, ще <b>видя</b> двама ли ще са. А ако никой не дойде, аз ще ти дойда, Селим бей, неканен ще ти дойда! И ще те намеря, вдън земята да идеш, пак ще те намеря! Туй гребло, де е тръгнало от Дунава, ще те тика, но и мене ще тика — една крачка пред него ще вървя, но пръв ще те стигна. И ще те прекрача, Селим бей, мой ред е — тебе и имотите ти ще прекрача. Един Крачан тебе те поноси, рахатлия гръб имаше, нали, сега аз ще опитам твоя…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Верицата им!… — изстена ратаят, както си беше още в осветената рамка на вратата и се свлече. Изстена и другият, отвън, но хукна към дола. Туй вече Ангел <b>видя</b> ясно, както ясно чуваше сега гърмежите, а още по-ясно в ума му светна догадка…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	На разсъмване <b>видя</b> десетината Селимови хора де го бяха завардили край къшлата. Видя ги отдалеч, защото и те отдалече заобиколиха Янино и потънаха в Янинската гора — бягат!… Селим навярно отдавна е отпрашил и чака нейде.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Бачо Ангеле! — чу да го вика единият от Семовите синове и сякаш тоя вик изведнъж избистри очите му — <b>видя</b> старата Крачанка. Просветна му. И болката, и металният звук мигом се оттекоха от него, но заедно с тях се оттекоха и последните му сили. Сколени. Опря се на здравата си ръка, да не се повали ничком, но и така, сколенил, не откъсваше очи от майка си.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Семовите синове го вдигнаха и го понесоха към къщата. Хората се отдръпваха, сторваха им път. Минаха и край волската кола, спряна до портата, но ратаите си той не <b>видя</b>, бяха ги заметнали с чердже. Само старата Крачанка не се отмести, гледаше го все тъй чуждо, студено. Семовите минаха край нея и го внесоха в къщата. До постелята в голямата одая помнеше, сетне потъна някъде…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Събуди се в бездънна празнота. Ни чуваше нещо, ни усещаше — ни в себе си, ни наоколо. Само едно малко, далечно пламъче плуваше в тая празнота, едва-едва, полюлявайки се. Между него, а пламъчето и зад пламъчето бе празно… Изведнъж пламъчето започна да избуява, да се вдига, да пука като огъня в къшлата и той се напрегна да <b>види</b> къде са ония двамата, с тапиите… Изстена.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Нещо мръдна, нещо се раздвижи встрани от празното и той <b>видя</b> старата Крачанка. Бе коленичила до прозореца, загледана в Марин дол, но сега се изви към него. Очите й пак го обляха чуждо и студено. Ангел отмести <b>погледа</b> си към пламъчето — то бе станало близко, познато и спокойно се люлееше пред иконата на божията майка. Носеше успокоение. Възвръщаше силите му, паметта…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Два дни елховци чакаха по вси пътища, но както турски аскер не мина през Елхово, не мина и руски, та сами се юрнаха към Ески Заара. Хлябове носеха, и вино, и китки — върнаха се без тях, но в очите им имаше и хляб, и вино, и китки… Ходи и Ангел — хем братята руси да <b>види</b>, хем да се покаже на хекимина, че ръката му все не се оправяше. Закараха го Семовите, те го и върнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Е, запомни се и делбата на Ангела със старата Крачанка, но делбата мина в града, в Ески Заара, където остана и Ангел, та ни той <b>видя</b> племенника си, ни племенникът му — него. Не го <b>видя</b> повече и старата Крачанка, но го чуваше, че Ангел бе в устата на всички и приказките им я стигаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Видяла бе старата Крачанка как се лесно род затрива. Видяла бе как се лесно и имот затрива, щото след делбата Крачановото вече не бе много, но — „Род имот събира!“, та бдеше сега — и на сън, и наяве — над едничкото, що й бе останало.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Гледаше го старата Крачанка, пълнеше се душата й, сякаш вътре в нея растеше, и тя, ден из ден, се изправяше. Докога ли ще мога, Боже? — питаше се Крачанката. — Че рано или късно издънката помъква кола, за който е привързана. Ако не тя, нейните издънки ще го помъкнат… Дано ги дочакам, дано ги <b>видя</b>, Боже!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	От този ден Крачанката се спря. Видяла бе и силата на Крачаните, и бързата им мисъл в Гърди, а на другото го бе научила вече, та можеше да се спре. Спря се и взе да занича с по-други очи из селото, щото <b>виждаше</b> и друго — време му бе на Гърди!… Подкарваше вече осемнайсетата. Тя и по-рано заничаше, но сега вече трябваше и да избира. И избра.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Няма! — светна, та грейна Семовица. — Няма и ако питаш мене, и нея май към Гърди я тегли… Нищо не е рекла, ама то си личи, не <b>видя</b> ли аз!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Слагайте, друг не чакаме! — каза старата Крачанка и седна начело на трапезата. От едната си страна тури Семовица, от другата — Янината стринка. Ни мъка <b>видяха</b> на лицето й, ни сълза, една коравина само, но и коравината не скриваше някаква нейна си радост и ведрина. Когато дойде ред да поведе хорото, поведе го, но преди туй дръпна Семовица до себе си и каза високо, да се чуе от всички:</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Да беше жива да <b>види</b>, горката!… — въздъхна Янината стринка подир сватбарите и отри с опакото на ръката сълзите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Седнете, чедо, седнете да си се <b>видим</b> ние! — сама приседна на обичайното си място, до перваза на прозореца. Облегна се на стената и се замисли.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Чак тогава повикаха Гърди, но го спряха на вратата и оттам му показаха детето. Едва го <b>видя</b>, едва смогна да махне на Рада и вратата хлопна под носа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Чакай! — спря го Ангел. — Дошъл съм по работа, но… — Той се поколеба, но продължи: — Първо попитай старата ще позволи ли да я <b>видя</b>. А другото ще ти го кажа, като се върнеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Разбрах!… — каза Ангел, като го <b>видя</b>. — Друго не очаквах… Коса е тя, нарочи ли да резне нещо, рязва го… Е, добре, да оставим старите да живеят както знаят, аз за тебе съм дошъл… — Усмихна се, но усмивката му излезе крива.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Добре!… Ще те <b>видя</b> как. Ти още много работи не знаеш, племеннико, ще ги научиш, млад си, имаш време… А като ги научиш и решиш нещо, ела, и тогава ще те взема!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Тъй е! — отговори си сам, защото Рада не отвърна. — Виждаш, и войните смляха пак добрите хора на тоя свят, а когато се опълчиха срещу тях, както беше при Владая, тогава лошите се нахвърлиха отгоре им. Нахвърлиха се и ги пометоха. Защо?… Защото лошотията е оплела света като паяжина — плете я от години, а добрите хора се втурнаха ей така — на юруш! Не става то тъй, <b>видя</b> се. Видя се и как трябва да стане — като в Русия! Сиреч и ние трябва да оплетем своя плетка…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Отдалече <b>видя</b>, че го чакат, не пред вратата му, но го чакаха — синовете на Кременлията и двамина непознати! Кременлиите се правеха, че не го виждат, но той виждаше…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Слушай…, племеннико! — Лицето на Ангела окоравя — чудно как! — но окоравяха дори разлетите му тлъстини. „Нищо не може да скрие силата на Крачаните!“ — спомни си Гърди. — Слушай — продължи Ангел, — ако не друго, то от баща си съм научил как трябва да се пази род!… С очите си съм го <b>видял</b>. Или мислиш, че само ти си Крачан?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Воловете тръгнаха сами, но той все пак ги сръга с пръчката по жилавите гърбове. Сега добичетата вървяха през лозята и Жегъла отдалеч <b>видя</b> трите варела. Скочи, но веднага изпъшка и се улови за кръста, че се беше усадил. Изправи се с мъка, стигна колата и спря воловете. Те го обгърнаха с парата си, разглеждайки го внимателно и спокойно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Да спим — казваше Улаха, щом се стъмнеше и <b>видеше</b> дъното на голямата тенджера, успокоен от десеторния поглед на своята кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Но Жорьо не поясни, а продължи пътя си. Като <b>видя</b> белия гръб на члена на управителния съвет да изчезва в тъмното, Улаха отново пусна чешмата. Преди да го подложи под струята, той го наду, но кранлето не издаде никакъв звук. Само замириса на мокро кранле.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	А къщите вече мирясаха, и дворовете мирясаха, макар че още бяха сърдити и наежени. По пътя мина Жорьо с надута от съня глава. Когато черният му гръб се изгуби в бялото, къщите <b>видяха</b>, че денят вече е тръгнал към тях. Тогава те затвориха очи и притихнаха съвсем.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Две години не беше идвал. До баща му лежеше чичо му, до него стринката, до нея — другият чичо; лежаха обрасли с трева, еднакви и кротки в топлата пръст. На клона на акациевото дръвче се чистеше гълъб. Дойде и гълъбицата и като ги <b>видя</b> как се чистеха и кълвяха, Спас разпозна и цветовете на дръвчето, и зеленината на тревите. Далеч в село лаеше самотно куче, мързеливо и настойчиво. А баща му лежеше под върбата, закрит с пръст, и Спас не можеше да го дръпне, да му отхлупи старата плъстена шапка и да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ще <b>видим</b> — рече баба Неделя. — Слушай, Спасе, вече недей се обажда. Мирувай си, мълчи си, не ти трябва.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Спас <b>видя</b> дългата бяла дига, мътните води на реката и големите комари, които летяха ниско и с бръмчене се блъскаха в тъмнината. Махна с ръка, да пропъди комарите и дигата, но те не се махнаха. Мъртвите лежаха под дигата с еднакви кръстове и с еднакво изписани имена. Гълъбите литнаха и чак тогаз дигата изчезна. Останаха само мъртвите, гробовете. Сянката на черния кипарис се беше отместила и слънцето грееше в полата на баба Неделя.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Порът се заохлузва о снега, доволен и сит, да очисти от тялото си полепналата кокоша перушина. Видя голата черна дюля и заспалата в снега градина и въздъхна по порешки, да му олекне от преяждането. В този миг се спусна щърбавата мотика и на снега останаха два пора.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Тя слезе чевръсто по стълбата, макар и сгъната надве, а и кракът не я болеше тъй силно. Омете снега, макар че кръстът я натискаше надолу, тъй че най-напред <b>видя</b> краката на Янко, обути във високи червени чепици, и след туй <b>видя</b> лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Тя пак го улови за ухото, но реши да му доразкаже за пора други път. Сега му извика, че Янко е идвал и донесъл маслини от Стефана, и дядо Димитър разбра, като <b>видя</b> канчето и маслините в него. Избра си една едра и лъскава и я засмука усмихнат и развеселен. Баба Велика го гледаше как смуче маслината и го чакаше да я досмуче, за да му доразкаже за дамаджанката и за виното, дето щеше да праща. И докато чакаше, отново се сети за накълцания пор и се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Тъкмо отряза дървото, и Дачо <b>видя</b> как по пътя се задава братовчед му Спас с шейната. Беше впрегнал в нея голямото сиво магаре и седеше на дъската като княз. Дачо спря резачката и се замая около купчината, като се преструваше, че не забелязва шейната. Когато тя спря, изправи се и вдигна глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	След тези думи магарето разбра, че в никакъв случай няма да получи от Дачо ментови бонбони. Много обичаше то ментови бонбони, но Дачо никога не му беше давал. Като <b>видя</b> <b>погледа</b> на магарето, Ламбито, който следеше разговора през стъклото, помисли, че Дачо ей сегичка ще влезе и ще купи бонбони, но се излъга — Дачо не мислеше да купува нищо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Сега ще замина по широкия бял свят — отвърна брат му. — Искам да го <b>видя</b> аз тоя свят, да разбера къде му е краят, докъде стига, и къде му е началото, откъде започва. Където и да ида, няма да пропадна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	В това време Графица излезе на пътя и Босьо я <b>видя</b> истински през стъклото. Ако беше някой друг, щеше да излезе и да й каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Димов излезе навън. Дворът беше утихнал, децата ги нямаше. По снега не личаха стъпки, по стената нямаше следи от разбити снежни топки. Училището стоеше само на трите си етажа, само с неутъпкания си двор, в едно много дълго междучасие. Там, при вратата, Димов се поспря, за да <b>види</b> отново пожълтелите некролози на двамата учители. Снимката на Златанов беше малко неясна, но Робов си беше същият — с подути очи, пълни бузи и черна коса — от млади години.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	След като написа отсъствията на сто и осемдесет деца и дванадесет учители, Димов се спря пред прозореца на своята стая. Не <b>видя</b> вътре хора, но затова, като наближи, <b>видя</b> себе си в стъклото, с жълто лице и побеляла коса. Наложи си шапката и бялата му коса се скри, а очите изпъкнаха малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Той тръгна след себе си и влезе в празното училище. В трапезарията го чакаше цялото земно кълбо и Димов го вдигна и обърса с един парцал от праха. Австралия, дорисувана от него някога, не беше мръднала от мястото си. И континентите си стояха на местата, и реките, и океаните. Той ги завъртя и те се понесоха и сляха в едно — суша и вода, морета и планини. Димов спря земното въртене и в тъничката кафява нишка на Балкана <b>видя</b> своето село с построеното от доброволен труд училище. Като го зърна, той се върна в него и се заизкачва нагоре по стълбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Стъклото на прозореца в коридора беше счупено и като приближи до него, Димов вече не можа да види своя образ. Видя образа на своето село, образите на къщите, накацали една над друга, образите на хълмовете и над тях белия, вечен образ на Балкана. Тогава Димов чу как звънецът се обади и го вдигна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Стъклото на прозореца в коридора беше счупено и като приближи до него, Димов вече не можа да <b>види</b> своя образ. Видя образа на своето село, образите на къщите, накацали една над друга, образите на хълмовете и над тях белия, вечен образ на Балкана. Тогава Димов чу как звънецът се обади и го вдигна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Слушай, Юрдек — рече Йордан Бръснаря, — я да идем да откараме дървата по-скоро до стопанския двор, че да се върнем бърже да <b>видим</b> защо бие звънецът от училището.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не е само клозета, Дачо. Я влез вкъщи да <b>видиш</b> как блести всичко — и стаята, и салона, и собата. И машинна печка съм купил, и радио си имам, и отгоре покривчица съм му турил, да се не цапа кутията. Булката цял ден чисти и пере, то не е къща сякаш — ами на музей прилича.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Навън, по пътя, минаха един старец и един пътен пикьор. Пикьорът носеше лопата и беше разкопчал дългата си зелена шинела. Те се разминаха точно пред Христовата врата, но не <b>видяха</b> табелата.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Усещат пустите му животни — възкликна Дачо. — А бе пчелата и тя, колко е мъничка, пък какво чудо е. Един път ей тъй съм се облегнал пред резачката да си почина, а пред мене бяха струпани дъски. Имаше по дъските нещо лепкаво, смола ли беше, сок ли някакъв, не помня, и изведнъж като прелетя една пчелица. Нищо и никаква пчелица, пък какво направи, нито я <b>видях</b>, нито разбрах — след малко долетяха цял облак пчели и налетяха на дъските да смучат.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Замисли се той за вълните, но много не повярва на братовчеда си, защото не усети никакви вълни. А Спас, <b>видял</b>, че кочът пак хукна из двора, рече доволно:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ей сега — рече Спас и стана. Погледна към детето, <b>видя</b> радостта му, <b>видя</b> и радостта на братовчед си Кръстьо такава, каквато отдавна не беше се появявала на тъжното му, едро лице. Пребори се Спас с жалостта си и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ами! По работа! — каза той. — Изведох малкия да го поразходя. Тръгнахме насам, та рекох да се отбия, хем да те <b>видим</b>, хем да му покажеш магарето. Отдавна не съм идвал у вас, Спасе.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Поотупа се о кочовата козина, извади дългия родови нож и лезвието блесна. Кокошките и пуйките, събрани под решетото, <b>видяха</b> ножа. Кочът изрева, вбесен, че не може да се дръпне назад, да се засили и удари мекото чело на своя така дълго чакан противник. Само да се дръпне и да го удари веднъж и с дирека е свършено, макар че кочът не <b>виждаше</b>, че това е дирекът. Макар че не можеше да се дръпне, кочът пак събра кръвта в главата си, толкова кръв, колкото никога не беше събирал при никаква битка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	После той ще отлети с мотоциклета си сред облаците бяла пътна прах и пукотевиците на мотора, а тя ще остане пред костите на пилето и празната чаша, отново примряла. Ще минат години, докато го <b>види</b> пак…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нищо ми няма — промълви Стояна, като избърса студено чело с края на забрадката си. Тогава <b>видя</b>, че забрадката й е бяла. И добави като насън: — Нищо ми няма мари. Я си вървете по редовете!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Когато най-после достигна края на царевичния ред, Стояна се изправи. Така много й се искаше да се уплаши от нещо, да падне по очи и се покори, ослепена от страшна светлина. Стоеше така, бездейна и замаяна, и не искаше да вдигне очи нагоре, защото вместо бога щеше да <b>види</b> слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жегъла отпусна каишката и кучето се покачи по краката му със скимтене. Търсеше очите на господаря си и се чудеше къде са изчезнали. А Жегъла пак седна под крушата и не му се ставаше оттам. Мълчеше, изпънат и напрегнат, облечен в синята си риза от домашно платно, без яка, закопчана на коравия му врат с блестящо седефено копче. Листата на крушата трепкаха над него и Жегъла вдигна очи — <b>видя</b> през листата небето. Отдолу под него, в центъра на земята, тупкаше огромното му сърце и разклащаше полето с могъщия си ритъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Всеки се прави на утрепан — мрачно отбеляза Илариона. — Я го виж Босьо, мълчи, дума не обелва. Я му бръкни ти вътре, в душичката, да <b>видим</b> какво ще извадиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Гледам те, Спасе — обади се Илариона, — май че нищо човешко няма в тебе. Никога не съм те <b>видял</b> да се натъжиш, да ти стане мъчно, да се объркаш някак.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i><i>	От чардака баба Неделя <b>видя</b> как Дачо прибра петте овце, как обиколи двора, как се върна вкъщи и как отново обиколи двора, докато се прибере и той. Чардакът беше тъмен, и цялата къща на баба Неделя беше тъмна, а Дачо се плашеше да <b>гледа</b> натам, към нейната къща. Оттогава той и жена му никога не <b>гледаха</b> натам.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ами отде да знам… Да взема, че да викна една линейка от града, да я закарат на изследване. То и без туй, като ида в града, все ме гледат като чумав. Секретарят ще свъси вежди и ще рече: „Пак ли някаква сте я оцапали там! Омръзна ми да се разправям с вашето село!“ Той да не мисли, че на мене не ми е омръзнало. Нека той да дойде тука, да <b>видим</b> как ще се оправи с вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ей таквиз, едни мои, ама няма да ги разбереш! — Босьо присви очи и додаде: — Аз още не съм ги разбрал, че ти ли? Душата ти е изсъхнала на тебе, Горски, като отъпкана жаба на път. Я се стресни, държавен човек си ти и партиец и за всички ни отговорност носиш — ела да ти покажа птичката, да <b>видиш</b> де си е направила гнездо.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Няма — рече Босьо, — хич не ми се приказва на мене против властта и против кооперативния строй. За други работи ми се говори, за едни листа и за едни мравки, за тачките ми се говори, дето ги ковахме с татя, и за батя ми се говори, дето ни изпратиха бастуна и калпака му и сал това ни остана от него. Той, Горски, повече от всички ни е <b>видял</b> и разбрал, само че не можа да разправи на никого — тъй и нямаше да го разберат.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Какво ли пък е <b>видял</b> толкоз! — с досада рече Горския. — Да беше нещо и някакъв, а то — нищо и никакъв готвач по параходите! Казани с чорба и белени картофи — това е видял!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ти не знаеш какво е <b>видял</b> — възрази кротко Босьо. — Видял е той едни небеса и едни океани, <b>видял</b> е той едни риби и едни китове и какво ли не е <b>видял</b>, ама не се реши да заприказва, горкия, умря си ей тъй, мърцина.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Спас <b>видя</b> босите му крака, усети тръпките на ръцете му и съвсем се успокои за това, което бе очаквал. Но друго трепна в него, много по-страшно, и Спас се уплаши. За да го сподели, за да умъртви това страшно и разливащо се по цялото му тяло чувство на жалост, той се изсмя жестоко, но Горския не го чу.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нали <b>видя</b> докъде стигнаха — рече Спас и се прозина широко, като лъв. — Глътнаха ти бостанчето, пък ти сега леж в тревата и ги мери.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Тая е по-сладка — настоя дядо Стефан, но <b>видял</b> безразличието на Спас и новата му лъвска прозявка, млъкна за миг. И все пак добави: — Спасе, не мъчи животното, ами излез и го подкарай към село.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Спас и магарето вървяха вече по моста. Като стигнаха до средата, магарето спря… Спас се върна, <b>видя</b> в кръглите му сини очи тъмната решителност и разбра, че нищо не е в състояние да го накара да продължи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ама защо не докара айроплана? — запита старецът, примигвайки срещу слънцето, сякаш го чакаше оттам. — С него да беше дошел, че всички да те <b>видят</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Дядо, дядо — въздъхна внукът. — Друг е животът сега… Толкоз неща се измениха — сякаш са изминали хиляда години! Ако погледнеш света от двайсет километра височина, ще <b>видиш</b> колко дребни са нашите земни грижи, мъките, лошотията, всичко, дето се бъхтаме в него и ни пречи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не съм небесен — кипна внукът. — И аз съм тука раждан, ама от вашата земя съм се отвързал, слава богу. Сега и аз щях тука да клеча и да я оплаквам. Ти като толкоз я обичаш тая пуста земя, какво хубаво си <b>видял</b> от нея?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Всичко — умислен отвърна старецът. — Каквото съм <b>видял</b>, все от нея е дошло. На мене и очите ми са от пръст, и ушите ми, и кръвта ми — всичко. Тупка тая пръст в мене, макар че съм стар, кипи и се пробужда дори когато спя. От сън ме вдига и ме кара да ставам, да обикалям градината. И небето като <b>гледам</b>, синко, пак за земята си мисля. Като стъпя на нея, от нищо не ме е страх. А ти, като си се издигнал толкоз нависоко, знаеш ли докъде стига небето?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нищо не се вижда — рече с усмивка внукът. — Не знаеш, дядо, какво е горе! Летиш, някаква човешка прашинка, в безкрая, стигаш и задминаваш скоростта на звука, слял си се с него и с вселената и все пак ти се движиш със свои собствени сили срещу всякакви природни закони и ограничения… Има нещо велико, дядо, в това, дето човекът надминава всичко и дръзва да познае и най-съкровените тайни на природата, на живота, на вечното движение… Ти викаш, виждаш небето — добави внукът с грейнало лице, — а то е безкрайно и никой нищо не може да <b>види</b>, ако не се гмурне в него…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Нямаше кой да ги <b>види</b> как спят под тази сянка, как затоплената и изтощена плът се топи, как пуска жилави коренчета в земята, осеяна с листа и рано паднали, гнили орехи. Как допирът до нея предава тупкането на спящите сърца и земята трепере и предава тръпката на всяко листо, на всяка тревица. Само мравките я усещат и тичат объркани по тези дишащи и спящи човешки планини, без да намират това, което търсят.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Отдавна Генерала беше реабилитиран — и ордените му бяха върнати, и пенсията му беше доста голяма, — но сега нямаше един бинокъл, за да <b>види</b> откъде иде неприятелят и как са разположени главните му сили.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Нямам никакви грижи — каза Босьо. — Децата съм ги изхранил и изучил, да си <b>гледат</b> сами живота и да се оправят. В стопанството работя, никой не ме е <b>видял</b> да изкръшкам, вадя си толкоз, колкото ми е нужно. А на човека много малко му е нужно, ей туй съм разбрал аз.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Като тях! Тъй си мислиш ти, не <b>видиш</b>, че всички те мразят и гледат да вземеш, че да се махнеш някъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нищо — рече Жегъла. — Видях, че си вътре, макар че си затулил прозорците. И снощи светеше, и оная нощ пак светеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жегъла се наведе още повече, сивите му очи светеха и Горския се <b>видя</b> в тях малък, колкото ечемичено зърно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	На сутринта Горския се изправи с натежала глава от лехите, завря я в кофата с ледена вода и като я извади, <b>видя</b> побледняващия ден. Слезе в избата и с отвращение пусна канелката под голямото ведро. Бялата ракия потече. Горския се връща и отива до канала толкова пъти, колкото ведрото се напълваше. Този ден дерето отвлече бялата ракия на Горския и реката я пое, за да я отнесе към язовирите на близките села. В избата остана голямата бъчва, куха и празна, стъпила стабилно на дървените си трупчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Американеца прекоси железопътната линия, наричана от Жепето първи коловоз. От известно време Американеца всяка сутрин минаваше оттук и никой не можеше да разбере къде бе ходил толкоз рано. И сега, като стъпи на сгуриения перон, Жепето го <b>видя</b> и се намръщи. Любопитството го загложди и той подвикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Американеца не проследи ръката му, защото отдавна бе <b>видял</b> и разбрал ония черни, немигащи очи и знаеше какво точно излъчват.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ти за жени не ми говори, Жепе. Видял съм много и всякакви — негърки, мулатки, бели — какви ли не!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ти остави Американеца — каза дядо Стефан. — Потаен човек е той, много е видял и много е разбрал. И да го <b>видиш</b> къде ходи и какво прави, пак няма да го разбереш. Той човека сам не се разбира, та ти ли ще го разбереш!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Ти остави Американеца — каза дядо Стефан. — Потаен човек е той, много е <b>видял</b> и много е разбрал. И да го <b>видиш</b> къде ходи и какво прави, пак няма да го разбереш. Той човека сам не се разбира, та ти ли ще го разбереш!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Видиш ли. Я вземи, че се прибери, и остави човека на мира. Като разбере къде ходи и защо, той сам ще дойде да ти обади. Човек мълчи, когато не знае. Научи ли нещо, света проглушава, сам търси хората да им обади, всички да узнаят. Ей таквоз нещо е човекът.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Като умреш, няма да има — възрази дядо Стефан, — а сега има, само че не можеш го <b>види</b>. Никой не е видял какво има под езика му.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Като умреш, няма да има — възрази дядо Стефан, — а сега има, само че не можеш го <b>види</b>. Никой не е <b>видял</b> какво има под езика му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Виж какво, Иларионка — рече помирително Спас, като хвърли цигарата внимателно в градината през парапета. — Ние с тебе вече веднъж говорихме на Голямата ливада. Нито те насилвам, нито те моля, ти сам ме извика, къщата да ми продадеш. Ако искаш, продай я на другиго! Илариона не отвърна, само наведе глава като ударено куче, с напразен протест в тъжните очи. Спас <b>видя</b> кучето и протеста, но не му дожаля. „Във всеки човек си има по едно куче най-малко — помисли си Спас, — лае, лае, скимти, пък като го халосаш, млъква и подвива опашка.“</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не мога повече — със странно спокойствие произнесе Илариона, изправил глава към онази неясна далечина, която го очакваше. — Нищо не чакам аз от града, ама тук повече няма да остана. От тебе искам да избягам, Спасе, поне да ти го кажа, че да ми олекне. От тебе и от казанлъшкото ти магаре искам да се махна, макар че винаги сме били приятели. От Горския искам да се махна, от Улаха искам да се махна, и от улахинката, и от десетте улахинчета, че и от единайсетото, дето сега е на път. Видя ли й корема?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Щом си обещал и взел решение, няма да се повръщаш — рече Спас. — Щом си дал мъжка дума, няма да я чупиш надве. Ама тая работа ми се <b>види</b> съвсем женска.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Наистина светлото му стоманено око не мигаше. В него Илариона <b>видя</b> целия си живот като в дълбок спокоен вир — на дъното се <b>видя</b>, малък като камъче. Като чу следващите Спасови думи, камъчето съвсем се смали и изчезна като мехурче в дълбоката студена вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Като свършиха, Гунчев натопи празните щайги във водата да ги изплакне от сока, завърза торбата и <b>видя</b> морските кончета. Йордан продължаваше да яде — стомахът му не признаваше никакви дажби — най-напред свърши лука, след това сиренето и най-подир хляба. И Йордан завърза празната торба, но не <b>видя</b> водните кончета, а лицето на Джина Лолобриджида с голямата засмяна уста и белите зъби. И той се усмихна, въздъхна леко и й се закани. Щеше да изтрие червилото най-напред, а после… не можа да стигне до после, защото Гунчев се обади с кадифения си глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Хубаво, че го помни — рече Йордан и се облегна върху върбата като на женски гръб. Помисли си за миг, че красавицата може да е зад него, и се обърна. Нямаше я — тя беше в самия него, но той на всяка цена искаше да я <b>види</b> и пипне.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	„Не заспивай — ми изсъска човекът. Беше млад, с рано посребрели коси и интелигентно лице. Очите ме боляха много и аз не можех да го <b>видя</b> добре, но разбирах, че е младо и интелигентно. Въртяха ми се кръгове, бавни и постоянни, и човекът не излизаше от тях, седнал на стола в килията. Палеше цигара след цигара. Може би и на него му се спеше, но той често се обаждаше да не заспивам и по това разбирах, че и той не спи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	По едно време пак клюмнах — кръговете ме бяха натиснали надолу, към пода, или към нещо друго, което пропадаше и се отдалечаваше от мен и ме влечеше още по-надолу. Имах чувството, че цялата земя лежи върху ми, върху очите ми най-много и ги притиска. Плисна ме морска вълна — пак отворих очи и <b>видях</b> долния кръг на алуминиевата кофа — грамаден, остър, метален. Човекът стоеше надвесен над мене с цигара в устата, без очи, без нос и без вежди, едно бяло петно ми се мярна за миг и за миг разбрах, че това е неговото лице, живо, единствено, което не можех да не позная.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Повече не го <b>видях</b>. След години, в оная софийска сладкарница, където ходят весели и безгрижни момчета и момичета, където седят, пият весели и безгрижни питиета със сламки, пушат и слушат весела и безгрижна музика, аз го <b>видях</b>. Седеше в едно сепаре, облегнат с лакът на масата. Косата му беше съвършено бяла. Вратът му бе хлътна дълбоко в раменете, лицето му имаше оловен цвят. Седнах при него и се загледах в тия ръце, които ме бяха обливали с вода и вдигали, за да не заспивам. Той ги дръпна и скри под масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Даааа — каза Горския, като не знаеше откъде точно да започне. — Та, викам, напоследък се забелязва едно особено явление… — Той си спомни за цитата, в който се говореше за явления, за свобода и необходимост, за идеология и суеверия, за опиум за масите и като <b>видя</b>, че повече ще се обърка, реши да кара направо: — Викам, напоследък се забелязват някои неща, например това, дето се събирате в черквата без поп…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Вярно е — обади се баба Черна, на Ивана Стоянов майка му, — с очите си <b>видях</b> как баба ти ги даде.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— И аз <b>видях</b> — рече баба Петра Кустовската, — и аз я <b>видях</b> с очите си. Тогаз бях по-млада, очите ми виждаха, а не като сега, да не мога да си вдяна иглата.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Навсякъде — каза баба Ана Гунчовската, — никой не го знае къде, кога ще дойде и кога ще си отиде. Ей оня бял щъркел, дето толкоз години с клисаря воюва, може и той да е бог, никой не знае това. Може да е една мухичка и сега да ни слуша ей от онуй стъкло, дето не сте го изтрили, че ако няма кой да го изтрие, вземете, че мене повикайте, да дойда да го измия, да светне, да се <b>види</b>, че хора има тук, а не да ни викаш, че бог нямало и нам ти кво и поп да искаш да ни докараш…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ох! — изохка Горския. — И аз съм седнал да ви просвещавам, главите ви със знания да тъпча, очите ви да отворя, света да <b>видите</b> в истинския му ръст и да му се зарадвате като свободни хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Че ние му се радваме бе, Горски — възрази все така кротко баба Велика Йорданчината. — Я му се зарадвай и ти, да <b>видиш</b> как ще ти олекне!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Докажи — рече баба Ана Гунчовската, — докажи го твоя тизъм, ама не ни докарвай поп, защото тогаз черно ще ти се <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Може и да не е <b>виждал</b> — сопна се Председателя, — ама ще <b>види</b>. Те, геолозите, само да надушат, от тях няма да можем да се отървем — изведнъж селото ще стане известно из цяла България, че и в чужбина ще го научат.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не съм ги изхабил аз — обади се Дачо. — Като ми докарват върбови трупища, ще ги изхабя с тия чворове и бубунки. Я ми докарайте чамови трупи, да <b>видим</b> дали някоя лента ще се счупи. А вие — само брястове и върби.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жената млъкна и каза на себе си онова, което трябваше да му отвърне. Удовлетворена, тя си го повтори още няколко пъти и притихна, да <b>види</b> какво ще кажат другите. Вместо другите пак заговори Дачо:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Председателя остана с отворена уста, за първи път гот наричаха с името му, и то всички, и Горския се обърка, й хората нещо зашепнаха и нещо им стана, ама какво, никой, не разбра, пък и да разбираше, не можеше сега да го обясни. Те така се бяха увлекли с гласуването и с това объркване, че не усетиха кога баба Неделя бе излязла на сайванта. Когато я <b>видяха</b> как светнаха със страшна сила вечно младите й зелени очи, те се люшнаха нататък. А тя събра целия си глас и изпя високо, да я чуят всички на двора:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Стоян изяде още един бонбон. Поне да му бяха показали костите, да беше ги <b>видял</b>, а то едно нищо и никакво сандъче. Момчето премигна, слънцето го беше напекло. Вторият бонбон неусетно се стопи в устата му, но не се реши да си поиска трети.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жените млъкнаха, сега заплака баба Неделя. Димитър <b>видя</b> сълзите й през една пролука на съседния плет, чу тихото й скимтене и се чудеше защо плаче посред бял ден, сама в сянката пред вратника на Йордан Бръснаря. Не можеше да види пръста на десния й крак, да не е събудила и тя някой заспал камък. Нищо, бабо Недельо, успокои я той тихичко наум, недей плака, ще ти мине. Хайде сега да си поиграем, ей го ни бебето, после Рурка ще свърши прането и ще си играем с нея, а ти пак ще си седиш там, на сандъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Жените млъкнаха, сега заплака баба Неделя. Димитър <b>видя</b> сълзите й през една пролука на съседния плет, чу тихото й скимтене и се чудеше защо плаче посред бял ден, сама в сянката пред вратника на Йордан Бръснаря. Не можеше да <b>види</b> пръста на десния й крак, да не е събудила и тя някой заспал камък. Нищо, бабо Недельо, успокои я той тихичко наум, недей плака, ще ти мине. Хайде сега да си поиграем, ей го ни бебето, после Рурка ще свърши прането и ще си играем с нея, а ти пак ще си седиш там, на сандъка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Като се връщаше по пътеката към дерето и насреща му се показа Дачовият мост-люлейник, Димитър се скри в бъзаците и дивия пипер, за да <b>види</b> как баба Неделя ще мине по моста. Зададе се тя отгоре, едва пристъпяше от умора. Намерила някакъв прът, тя се подпираше на него, съвсем грохнала. Шамията бе паднала над очите й, сиянието бе угаснало.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Горския се вдигна тежко от стола, размота рулото хартия и улови четката. Натопи я в червената плакатна боя и започна да реди буквите — гледаше да не изкриви линията отдолу. Пише той, реди и изписва буква по буква, а пред него Спас, наметнал по чорбаджийски зеленото си палто, с желязна усмивка на устата. Подава му Спас една тетрадка, вземи, вика, Горски, изпитвай ме за столиците, да <b>видиш</b>, че всички ги знам. Горския науми да пухне тетрадката в земята, пък после махна с ръка, разтвори я и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И тогава се обърна и го <b>видя</b> как къса лозунгите, как хвърчат парчетата хартия. Горския изрева, хвърли кутията с четката и лепилото и хукна към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жегъла се приближи, взря се в него, сякаш го виждаше за първи път. Познавам ли те, питаше се Горския, цял живот сме живели заедно, ставали сме и сме лягали, мълчали сме и сме се карали, а сега щяхме да се избием. Можеш ли бръкна в човешката душа да <b>видиш</b> какво има в нея, дето викаше Спас. Той очакваше Жегъла да каже нещо, и той опърлен от болката и срама, а чу гласа му, само че то не беше нито глас, нито хъркане, нито стенание.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— А къде е? Кажи, в туй и туй е работата — тъй и тъй да направим, че хората да не бягат — тогаз ще <b>видим</b> къде е работата. Мероприятия предложи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Изплези се бе, Горски. Всички съм ви повявала. Един рита, друг реве, трети си очите трие. Йордан Бръснаря се роди с навирена пишка, какво ли не съм <b>видяла</b> аз, ама никой не ми се е изплезвал, никой!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И сега беше умислен, широките му рамене, наметнати с военната куртка, клюмнали, сякаш чувал има на гърба си. Закъде си тръгнал бе, Генерале, с тоз вълнен чувал? Къде си го понесъл? После баба Неделя забърза и задмина много напред, за да го <b>види</b> изпънат, утихнал, самата тя го изкъпала и преоблякла, сложила му чисти долни дрехи, парадната му униформа облякла, с всичките ордени и медали, подредила го сред цветята — красив, побелял, успокоен. Чувала го няма, гърбът му изпънат сред цветята… Но Генерала се върна, въздъхна пак и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ами такъв — усмихна се гордо Спас. — Ред за кола. Внесъл съм още по-миналата година хиляда и петстотин, и другите са готови. Скоро ще ми излезе номерът и ще ме <b>видиш</b> на кормилото.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Никъде не заминавам, Горски! — Спас вдигна глава и сивите му очи блеснаха. — Всички ще заминете, сам ще остана и пак няма да се махна. А колата е просто тъй, да сме в крак с времето. Днес, като реша, ще прескоча до Пловдив, панаира да <b>видя</b>, а утре може и до морето да ида, Албена да <b>видя</b>. Слушай какво ще ти кажа аз на тебе. Не знам какво му е хубавото на социализма, ама едно не може да се отрече — очите ни отворихте вие.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Какъв сън ще съм аз бе, Босьо, щеше да се обади баба Неделя, ако го беше чула и ако той беше проговорил, че кой те е повивал бре, кой изкъпа майка ти, баща ти, брат ти, дето умря от туберкулоза, не оня, другия, дето беше готвач по параходите, кой ги изкъпа и изпрати, а? Но тя не го беше чула и не беше казала нищо и Босьо продължи като насън покрай къщата на Горския. Видя, че прозорецът му свети, и се сети, че пак е отворил да чете по никое време „Държавата и революцията“, дето я беше чел най-малко хиляда пъти.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Най-после Босьо стигна до къщата на Генерала. И без да <b>види</b> светлината, знаеше, че не спи. Отдалече чу потракването на пишещата машина и се запита: ако знаеше да пише и имаше пишеща машина, дали нямаше и той като Генерала вече да е надхвърлил едно четири хиляди листа, че и повече. Седна Босьо на пейката отпред, прибра колене и тури ръце върху тях, а над главата му машината дълбаеше ли, дълбаеше безсловесността, къртеше думи и ги ковеше по листовете. Добре де, не се ли свършиха тез пусти думи, няма ли най-подир Генерала да стане, да въздъхне и да рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Босьо вдигна глава, <b>видя</b> пирамидата с пушките, покрити с брезент, гилзата от Втори армейски артилерийски полк, снимките по стените, военните трофеи, купчините от изписаните и неизписаните листа от двете страни на масата, <b>видя</b> долапа, дето Генерала държеше всичките си униформи, затворническите дрехи, партизанското яке и вкоравените обувки.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Илариона стана, вдигна стария куфар и празната кошница, гадеше му се. Капката падна най-после от носа му, толкова дълго се беше готвила. Вече се стъмняваше и Илариона изпита познатото привечерно съжаление към себе си, когато му се искаше да плаче, да изстиска мъката, раздвоението, противоречивите си желания, различните си посоки, вечния си кръстопът. Спас надникна в него като в кладенец, <b>видя</b> съжалението и мъката, но не трепна. Не, Иларионка, рече си той, всяка глава трябва да си знае номера на шапката.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Шофьорът спря, да се отърве по-скоро от него. Нито пари му поиска, нито се обърна да <b>види</b> накъде ще тръгне. Веднага подкара — такъв не знаеш какво ти носи и откъде иде. Лимонадата подрънча в каросерията отзад и полето млъкна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Наоколо нямаше никого, а надолу по пътя, чак към моста, се мярна човек. Не ща да ме <b>види</b> никой, нашепна си Жегъла, прилази бавно до храстите и се притули в тях. Размина му малко, бе вдъхнал соления мирис на крайпътната коприва, а под краката му се точеха мравки. После пак се сби с Горския, двамата се въргаляха в тъмното, удряха се и усетил мириса на кръв, обезумял от ярост и унижение, Жегъла седна в праха. И Горския седна, край тях шумоляха скъсаните лозунги. Само един бе останал здрав, на собствения му вратник, и Жегъла го прочиташе отново и отново, без да разбере смисъла му.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Генерала го намери на другата сутрин. Докараха го в село с една каруца. Жегъла мина по същия път, по който си беше отишел, и като влезе през разтворения си вратник, не <b>видя</b> лозунга, който още висеше там.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Той сега, народът, чака и си вика, я да <b>видим</b> Горския дали ще обере царевицата. Умрял е той, народът, за нашата келява царевица.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Генерала се сепна. Беше се облегнал на гумата на молотовката и беше подремнал. Видя той желязното лице на Спас, бръчката между веждите на Горския. Стана, плисна на тите си, ръцете му не трепереха. Значи съм сънувал, рече си той, ама нещо ставаше дума за музика, а какво точно, не мога да си спомня. Тюхна се той, много пъти му хрумваше нещо, а след това го забравяше или пък щеше да си го спомни, когато пише за съвсем други работи. Ще си спомня, рече си той, като влизаше със сърпа в новия ред, ще си спомня аз каква е била тая музика, няма да ми избяга.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	А реката, много земя бе изяла реката — яде земя и плюе камъни. Върбите клюмнали, съвсем се навели над леглото й, сякаш старци търсят нещо, а го не <b>видят</b>. Тя, водата, не че я няма съвсем, ами малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Какво да му река? Понякога си мисля, че Спас е побъркан, че и Горския се е побъркал, че и аз. Добре де, ако съм побъркан, ще взема ли да пиша и да кажа нещо? Кой се е виждал извънка, откъде ще се погледне и ще рече — ей на, <b>видях</b> се, туй съм аз!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Окото му не мигна. При другите хора окото е прозорче, всичко може да се <b>види</b> в него, а при Спаса — врата, желязна врата, заключена със седем катинара…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— И за Черно море напиши — добави той, — дето ще ида да <b>видя</b> курорта Албена, и за Пловдив, дето на панаира ще ходя. Ех, Генерале, свят широк!</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Ангел (Премисля за момент.): Е, аз мога да разбера например, че Пешо Мустака е чудо на природата - изпива едно кило ракия и си тръгва, без да се заклати даже, но божа искра до ден-днешен не съм <b>видял</b> у него.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Иван: Психиката ти е най-важното. Да <b>видиш</b> света такъв, какъвто е, сега, в този момент, като неповторимо чудо, в хармония с чудото на твоя собствен живот. Хармонията на Начко с Вселената. И това е само Начков проблем - друг Начко е нямало, няма и няма да има.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Начо: Логика! Че аз тебе един път не съм те <b>видял</b> трезвен. Пиянска логика и удари под пояса? Това да! Това го разбирам. Това е ежедневие (Въздъхва дълбоко.). А за стихотворенията какво да кажа, нещо не те срещам сред българските поети.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Урумов;Приказки в края на времето;2009;<br>
<i>- Викам му на Митко, моя син, да си дойдат някоя събота и неделя да се <b>видим</b>, пък той се сърди и вика: “Мамо, ти знаеш ли колко километра са оттук до България, аз да не съм в Пловдив или в София, цял океан има между Америка и Европа” - говореше леля Цеца за някакъв диалог, който не бе сигурно дали не е плод на фантазията й, и се смееше. Пискливият й глас издаваше нескрита самоирония към собственото й географско и геополитическо невежество.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Урумов;Приказки в края на времето;2009;<br>
<i>Аз, като погледна около себе си и като <b>видя</b>, че Мики го няма, веднага разбирам, че вярността в този свят е намаляла. И добре, че, ако се случи вечер, вдигам поглед към звездите и усещам как очите ми започват да сълзят. Знаете ли защо? Защото Мики отгоре тупа с опашка, вдига звезден прах и ми се смее. Смее се с отворена уста и изплезен език, с леко присвити уши, горд и доволен от себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Белите нозе се мятаха ритмично на хвърлей камък от мен и снагата на девойката се олюляваше в такт с походката. Колко е хвърлей камък за чифт здрави мъжки крака! Вече обмислях как да я заговоря след неизбежния поздрав, когато тя неочаквано кривна встрани, приседна в тревата до канавката и отметна бялата забрадка, навярно за да поправи косите си. Сега вече можех да <b>видя</b> лицето й. Неговата свежа и неподправена хубост ме накара да спра на място пред нея. Поздравих я любезно, както студентките ме поздравляваха доскоро в надвечерието на изпитна сесия.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Етървата те е подмамила — рече ми тя пред прага, — но она е люта като змия и добро нече да <b>видиш</b> от нея!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Я <b>видим</b>, дека си малко слабоват у главата — тъжно подхвана Вуцидей. — Хич тъй ли се редят камъни!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той се смееше тъй от сърце, че Раденко спря да работи, вдигна ръка и отново ни подкани да отвърнем на възгласа му. Възторгът ми се бе поизпарил и не отворих уста. При това, откъм долния край на нивата се подаваше калпакът на моя хазаин Петре, стоварил в нивата две коли фин пясък за мазилка още на прежния ден. Като ни <b>видя</b> с овчаря, той сякаш се опита да се скрие зад шипката, но след миг излезе напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Хайде, подзе доставчикът и разтвори сглобяем дървен метър. На височина, <b>видиш</b>, е баш сто санти — и натисна долния край на метъра, който се губеше в гъстата ланшна трева.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Тъй, за по лесно — и Петре го стрелна с поглед. — Не <b>видиш</b> ли, дека тъй се хвата точно на метрото?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Макар и седемнадесет годишна, Латинка била омъжена, както личеше и от пиринчената халка. Дошла да <b>види</b>, дали тревата не е прегоряла, после задрямала в сянката на маргаритките. Всъщност било ред на етърва й да свърши тая работа, но ето че пак нея проводили, като по-млада…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Поведението й ме озадачи. Влязох в кухнята, за да потърся кутия о цигари, а на излизане <b>видях</b> забрадката на Латинка да се белее надолу по дерето. Докато гледах подир нея, смаян повече от всякога, нещо топло и влажно докосна ръката ми. Беше Янтра, кучката на Вуцидей. Самият той вече се задаваше откъм другия край на двора, оставил овцете да пасат в поляната под параклиса. Той скоро застана край мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	В следобеда тая мъжка вярност ме озадачи. Той не изкукурига нито еднаж, не го <b>видях</b> да задиря някоя от младите ярки и само един път го зърнах да кълве трохите в паницата — бързо и гузно, потрепвайки с човка по чинията, извръщайки глава ту насам, ту нататък, сякаш съзнаваше, че краде храната на новите си невести. Точно така! Той крадеше храната им, защото с нищо не беше заслужил трохите. „Мухльо!“ — нарекох го и отминах.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	На третия ден петелът излезе пред прага на бараката и изви врат към слънчевото петно на земята. Ободрих се, но радостта ми се изпари, като <b>видях</b> няколко от най-дългите и красиви пера да липсват от опашката му. Нима кокошките ги бяха изкълвали от яд! Вдигнах глава към тях, но зърнах прастара бабичка на няколко разкрача от кокошарника. Беше майката на Вуцидей, дошла да му донесе хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Да бяха толкоз Тана и Малина, а то… Може да не веруваш, но лани други три родиха, за срам на селото… Ей и щерката на Рангел от горната махала, дека зет му ти продава вар по Гергьовден. Ученичка, божем, у градо, па и она легна да ражда! И роди, мажко дете роди! Видиш, дека и учените ги фата…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Не се стърпях, изтичах навън и бързо тръгнах към тях. Като ме <b>видя</b>, човекът остави камшика и се засуети край колата. Мълчаливо им помогнах да натоварят трупите, поглеждайки скришом към жената. Тя бе много млада, с хубави сини очи, все още плувнали в сълзи. Когато привършихме товаренето и аз вече се канех да се прибера в къщата, баба Минка Пощальонката се зададе отдолу с торбичка на рамо и тояжка в ръка. Човекът сякаш не я забеляза. Той бързаше да впрегне конете и поемаше ту единия, ту другия каиш от ръцете на жената. Зърнах венчалната й халка и се озадачих.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Я имам язва — отвърна Митко Калинката, — язва имам и не съм за кърска работа. Затова чувам кози и едно муле — и той се позамисли, преди да продължи: — А ти, бай Михале, оти не влезнеш и тизека у стопланството? Я <b>видим</b>, дека им береш грижа като вук на овци! Всички, дори и Ганди, се засмяха при тия думи на Калинката. Лицето на Моравия стана още по-тъмно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— А тизека не <b>видиш</b> ли — прекъсна го Вуцидей, — дека жива мечка кожата си сама не дава? Ганди се поусмихна, плати сметката и излезе. Останахме тримата с Митко Калинката и Вуцидей. Митко вдигна празното канче към тезгяха и викна да донесат една чаша и за мене. Лицето му, обикновено бледо и слабо, като на всички страдащи от язва, сега бе поруменяло от изпитото вино, а сините му очи бяха помътнели. Стори ми се, че тракторът бе смутил и неговото спокойствие. Само Вуцидей оставаше невъзмутим.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Видях го, сине, ей с тия очи и през очилата! — и тя се прекръсти. — Свалих ги, божем да ги изтрия, по-харно да видя, а ръцете ми треперят, та чак и другото стъкло пукнах!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	— Видях го, сине, ей с тия очи и през очилата! — и тя се прекръсти. — Свалих ги, божем да ги изтрия, по-харно да <b>видя</b>, а ръцете ми треперят, та чак и другото стъкло пукнах!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Няколко дни по-късно красивите животни пак минаха през двора, свиха към параклиса и изчезнаха от поглед. От росните им тела се изцеждаха много капки, които блестяха в първите слънчеви лъчи. Навярно бяха пребродили реката отвъд параклиса, сравнително плитка и разлята на места. Привикнах да слизам рано в кухнята и да надничам през прозореца, петимен да ги <b>видя</b> отново. Зърнах ги пак след няколко дни, но никога вече нямаше да ги <b>видя</b> заедно. Щом се скриха в дърветата, гръм от пушка екна в гората. Привечер сърнето дойде при козата, сякаш търсеше майка си…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Я <b>видим</b>, дека криеш — рече старият овчар и замижа с едно око. — Требе да имаш някаква болест, зер току-тъй нече да седиш сам у гората!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Не цели, разбира се, а на части. Веднаж изял веждата на едного от съселяните си. Познавах човека още от лятото на 1942 година, когато той бе убил и докарал в селото една невероятно едра мечка. Той наистина бе само с една вежда. Друг път Чърчил захапал някакъв нещастник за носа, разкъсал едната ноздра и я глътнал в настъпилата суматоха, досущ като человекоядец. Трудно бих повярвал в тия приказки, ако не го бях <b>видял</b> да откъсне с яките си зъби почти цялото дясно ухо на Коста Калинката, баща на моя познайник Митко. Захапа го и го изплю в снега, който начаса поруменя от кръвта.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Към края на тая втора есен двамата се срещнахме на сватба в селото. Женеше се Владо, синът на Косте. Бяха приели безимотния момък в стопанството и той, скаран с баща си, вдигаше сватба в дома на невястата. Любопитствувах да <b>видя</b> дали ще дойде Косте и как ще се държи с младите, затова приех поканата. Естествено, двамата млади не бяха дори помислили да се венчават в църквата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Ела, професоре, ела да се почерпим — провикна се той, като ме <b>видя</b>. — Загинах, потънах, удавих се!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Видя ли що стана оня ден? — подзе овчарят. — Владе и Личо, момчето на Латинка, щяха да се степат на блоко…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	В това време отдолу се задал Личо. Него проводили да причака колата и да отнесе чувал с тор за другото звено, зер гърбината му била станала дваж по-яка от тежката картечница, с която го товарели в казармата. Като го <b>видели</b>, всички жени се смълчали.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— А мечката? — отвърна Илийчо и преглътна. — Не <b>видя</b> ли мечката? Ти бухна баш върху нея! Ей накъде побягна…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тъй се разговаряхме чак до „Бърлогата“. Колкото и егоистично да бе, предпочитах той да бе паднал, а аз да бях <b>видял</b> звяра…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Привечер докарали Боримечо и неговия племенник в селото. Пред дома на първи се насъбрали много хора, предимно жени, и всички тръпнели от адските стенания на нещастника, когато фелдшерът промивал раздраните му слабини с газ. За да не се гърчи от болки, тоя мацакурски Ескулап прекарал яко въже около краката на болния и вързал краищата за подпорите на нара. Приблизително тъй постъпват и някои опитни селяни, връзвайки краката на конете, преди да ги скопят. Като <b>видели</b> действията на фелдшера, жените се спогледали многозначително, а съпругата на Боримечо писнала до бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Не <b>видиш</b> ли — продължи просветителят на мацакурските малчугани, — че колкото е до едното море, толкова е и до другото?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Дошла да ме споходи, баба Минка бе <b>видяла</b> бягството на Темерудката и злорадствуваше. Тя бе върла противница на изкуственото осеменяване. Напразно и обяснявах ползата от това начинание.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Бях тръгнал към селото по пътя край реката и скоро се озовах на селския площад. Пред стълбището на кръчмата, обкичен с трофеи и горд като Тартарен Тарасконски след богат лов, бе застанал ръководителят на селкоопа. Дулото на ловната му пушка стърчеше на две педи над главата му, едра, широка и потна под каскета, а в краката му, накамарени една връз друга, лежаха простреляни десетина от тия чудновати птици. Той сияеше от щастие, окръжен от двадесетина любопитни мацакурци. Видя ме и трепна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Послушницата ме <b>видя</b> и млъкна засрамена, защото не биваше да пее друго, освен църковни елегии. Наточих вода от чучура и тръгнах унило към „Бърлогата“, без да я заговоря. Тя навярно щеше да тримири и за тая бодра песен, та да изкупи греха си! За котарака щеше да има повече храна…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Не ги <b>видях</b> и на другия ден, но димът от комина пак се криеше в клоните на грамадните борове. На третия ден Люба дойде още отрано помъкнала кошница с провизии за непознатите ми съседи. Издебнах удобен момент и поразпитах послушницата край изворчето. Двете жени били майка и дъщеря, близки роднини на сестра Теофания, която едва се съгласила да ги пусне в параклиса. Младата много настоявала за това. Казвала се Ева, като оная от библията. Била много добричка…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	На следното утро, докато пълнех стомната от чучура, застанал с гръб към високия зид на параклиса, усетих нечий поглед върху тила си. Извърнах глава и <b>видях</b> лицето на Ева, надничащо зад чупката на зида. Тя не отмести поглед, нито излезе напред. Гледаше ме някак уплашено, с неспокойни, но вторачени очи. Кимнах с глава за поздрав, долях стомната и бавно отминах надолу, но тя не се показа. Струваше ми се, че ме изпраща с поглед, скрита зад зида. Наистина, странни съседи.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	В тоя кратък миг <b>видях</b> смъртта в очите й. Стоях безмълвен и уплашен. Тя изви тяло и погледна към пропастта. Бързо я дръпнах назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Оня, оня дойде! Снощният, от селото! — и зениците й се разшириха. — Тропаше нещо под прозореца, тропаше и пъшкаше… Помислих, че си ти и отворих капака. Тогава той се изправи и <b>видях</b> лицето му!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Все чети`ш, чети`ш и божем книги писуваш — подзе Димитрия, докато сърбаше кафето. — Я <b>видим</b>, дека не те домързява, но барем плащат ли харно? — и той ме погледна изпитателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	— Те оня ден я видох — начена той с тъжен, напевен глас. — Бях пошъл у селото за хляб, а она копаше компири у нихния двор. Хем копа, хем <b>поглежда</b> през плето — и овчарят поклати глава, сякаш й се заканваше. — Я <b>видим</b> дека ме е вишла и се маем като псе пред порти. — Той пак погледна към овчарския пес, после вяла усмивка премина по лицето му. — Она копне с мотиката и пак прекопне, па свие снага и сбира компири. Ех, тая пуста, харна снага…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Видиш ли що е харно край огъня? — бавно рече Вуцидей. — Що ще да чиня без тия огньове, ако влязна у стопанството?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Впрочем и без това трябваше да се срещна със счетоводителя, ако исках да получа месо. Ослушах се за миг-два в тревожните гласове, които долитаха откъм канцеларията, после почуках и влязох в задимената стая. Счетоводителят седеше прав зад бюрото, а Васко, партийният секретар, се разхождаше напред-назад из помещението. Като ме <b>видя</b>, той спря и мълком подаде ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Женска челяд, чужда стока! — и Косте вяло се усмихна. — А онуй, другото, го нарекли на мен, моето име да носи. „Ех“, думам си, „хич бива ли тъй, едно внуче да имаш, а през чужди порти да надничаш, за да му <b>видиш</b> образо!“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Баба Минка най-сетне пристигна. Дойде задъхана, страшно изкаляна и с почти мокри дрипи на гърба. Прекръсти се пред грозната яма, погледна беснеещия поток и влезе в „Бърлогата“. Краката й трепереха от умора. Дошла да <b>види</b> дали всичко е в ред при мен! И когато почнах да се вайкам за грозното разрушение, извършено от кроткия някога поток, тя само махна с ръка. Трябвало да съм благодарен за тая малка пакост. В селото било невинедано чудо. Такова нещо тя не помнела от шестдесет години…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Нима бях забравил, че цели три месеца никой в селото не бе <b>видял</b> лицето на оная жена? Не помнех ли, че ощетените стопанства бяха сложили запор върху парите на местния кооператив? Не бях ли <b>видял</b> грамадния катанец върху затворените врати на празния селкооп? И всичко това заради някаква жена и разни нередности!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Тъй ми думаше — уклончиво отвърна Михал, сетне бръкна под калпака и извади някакъв вестник. — На, чети да <b>видиш</b> що писува — и той го пъхна в ръцете ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Смълчахме се, всеки потънал в мислите си. Стадото пак се люшна край огъня и хлопатарите на овните отекнаха в тишината. Мракът ставаше все по-гъст. Светлинните откъм селото сега изглеждаха по-едри и близки. Една звезда се откъсна от небето и стремглаво се спусна към Средонос оставяйки дълга диря в кадифяната плащеница на нощта. Видяла падащата звезда, майката на Вуцидей трепна и се прекръсти. Чия ли душа бе отлетяла към небето? Грешен, много грешен бе станал светът! Ей на, чак кучета щели да хвъркат между звездите…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	На другото утро заключих „Бърлогата“ с два големи катанеца, а баба Минка ме изпрати с насълзени очи. Тя махна с немощната си ръка от стълбището пред прага, свали очилата и почна да ги изтрива. Махнах и аз с ръка, после потънах в гората, за да мина край бачията на Вуцидей. Колибата беше празна и егрекът пуст, но огнището още димеше… Той бе повел стадото към Орниче. Видя ме отдалеч и бодро размаха дългата гега.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i><i>Вдигам пердето да ги <b>видя</b>, но са скрити в облаци. Рано ми било. Вместо тях <b>гледам</b> - каква изненада! - на радиатора под прозореца лежи едно опърпано томче с Елин-Пелиновите „Щъркови гнезда”.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i>Отварям „Щъркови гнезда” като предястие към предстоящата наслада; да туря пръст наслука, да <b>видя</b> какво ми се пада, и да вървя, че да се върна да потъна в книгата.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i>Всяка история с вол си има и крава. И всяка история с момче, връщащо се да <b>види</b> къде му е хвърлена пъпната връв, си има и баба. Майката е космическата врата, през която минава великото послание на джинса - поредната стъпка, но посоката на тази поредна стъпка се очертава между баба и внук.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i>Има в Елин Пелин вечно и свято начало, идващо от природата на човека и животните. И има ефимерни увлечения на деня, преходни страсти и заблуди, които убиват и рушат вечното и святото, и прекършват неговата предначална красота. Когато това стане, според нашия вечен шоп, извършен е грях. Когато ловецът <b>види</b> красотата на един уморен паток, заспал на спокойната вода след дългия ден, в който е търсил другарката си, и все пак го застреля, това е грях.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i>На северната страна на църквата имаше сковано от тараби навесче с тенекиено покривче. Дълго беше седем-осем метра и един път, когато клисарят го отвори, <b>видяхме</b> вътре едно бая голямо влакче с вагонче, на което можеше да се возят деца. Било е на цар Борис, като бил малък, и го бяха изнесли и подслонили тук да не пречи в двореца. Подарък от баща му.. Просто част от натуриите на двореца, каквито ги имаше и из сградите около военното музейче по-надолу към "Дондуков".</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i>Марина го погледна недоверчиво, но нищо не каза. На другата сутрин очаквахме да я <b>видим</b> нацупена, но тя се държеше така, сякаш сме й поднесли закуска в леглото. Едва ли би се перчила толкова, ако знаеше, че ние току-що започвахме, студеният душ беше само старт към всичко, което щеше да й се случи по-нататък. Тя не подозираше колко ни помага с поведението си на мъж, който не може лесно да бъде прегазен.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i>Венци му подари една от сънените си усмивки и кимна. Весо хвана края на роклята и го повдигна високо, за да го допре до устните си. Отново пред нас се откри прелестната гледка, заради която бяхме дрямали толкова нощи на лодъчна палуба. Марина гледаше някъде напред и се усмихваше тънко. Нека още веднъж <b>видим</b> какво сме изгубили.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Изпиха го, разбира се. И тъй като ставаше дума за сгряване, стигна се и до въпроса за печката. Мими бе занесла още преди две седмици електрическата печка на поправка и всеки ден минаваше да <b>види</b> дали е готова, но печката все още не беше готова.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	То бе дошло по време на една генерална репетиция. До този момент баща й не бе я водил на генерална репетиция и затова, като излизаха от къщи, я предупреди, че сега ще <b>види</b> истинско представление, почти истинско, с декори, костюми и прожектори.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Отпърво помисли, че баща й е пуснал радиото, но когато влезе в стаята, <b>видя</b>, че радиото не свети. Звуците идваха от отворената врата на спалнята и детето забърза натам с тавичката в ръце и още от прага съзря грамофона, от чиято импозантна пластмасова кутия се носеха първите тихи тактове на интродукцията.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Беше отишла заедно с баща си да <b>види</b> списъците и той я чакаше, застанал настрана, за да не се блъска в навалицата и да не дава вид, че чак толкова се вълнува, но естествено се вълнуваше и когато тя се затича към него със светнало лице, достатъчно ясно издаващо голямата новина, той я прегърна и я вдигна на ръце, понеже, макар и десетгодишна, още бе съвсем дребничка, и я целуна по бузата.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Мими бе <b>видяла</b> във Виолета едно безпомощно същество, а безпомощните същества по правило събуждаха у нея неоползотворения майчински инстинкт. Така че, без да се колебае, я бе включила в своя свят и я бе причислила към ония малобройни неща, които осмисляха живота й. Мими бе уверена, че Виолета е загубена без нея. А Виолета, макар да обичаше Мими, но неволно я бе отнесла към изпитанията на подвига.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Виолета само веднъж в началото на службата си бе имала удоволствието или неудоволствието да се озове в кабинета на главния шеф и тогава помещението й се бе сторило доста тържествено. Сега в смесената светлина на догарящия ден и на оранжевия абажур, излъчващ болнава светлина, помещението й се <b>видя</b> значително по-мизерно с износената си мебелировка и поизтрития килим.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	И пое към къщи. Абсолютен глупак. Като всички тия нахалници. Нищо не му пречеше да стигне в ролята си на влюбен дотам, че да изиграе и готовност за брачен риск. Тогава тя може би щеше да се качи в квартирата му, за да <b>види</b> какво ще стане нататък. А каквото и да станеше нататък, бракът нямаше да заплаши ни него, ни нея. Абсолютен глупак.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя продължаваше да се лута без посока в това тъмно и студено място и напразно търсеше да се оправи, когато ненадейно забеляза в полумрака пред себе си строгия правоъгълник на огромна врата. Значи, съм в преддверието, сети се тя, значи, затова мястото ми се <b>видя</b> познато. Тя направи още няколко крачки към огромната врата — макар отлично да знаеше, че е плътно затворена, — като се опитваше да си спомни кой е начинът да се измъкнеш от преддверието, в случай че вратата, както винаги, се окаже затворена.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Вместо отговор баща й я хвана с лявата ръка, понеже с дясната стискаше до гърдите си цигулката като някое бебе, и двамата поеха бавно към вратата, съвсем бавно и мъчително, сякаш газеха в дълбока вода, и когато стигнаха до вратата, Виолета с изненада <b>видя</b>, че тя е леко открехната — чудно как досега не съм забелязала, че е открехната, — и двамата се промъкнаха през тази едва открехната огромна врата, за да се изтръгнат от мразовития полумрак на преддверието и да проникнат в отвъдния свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Видях ви оная вечер в „Кармен“ — благоволи все пак да подхвърли той между супата и второто. — Хареса ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	И те се разделиха с бегло кимане, сякаш им предстоеше да се <b>видят</b> отново още тази вечер, макар и двамата да знаеха, че няма да се <b>видят</b> нито тази вечер, нито следващата.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Той я обичаше и тя, колкото да се ожесточаваше, нямаше сили да отрече, че той я обича, че е едничкият човек след баща й, който я обича. Той не бе като ония предишните, които случайно бяха пресичали пътя й и мимоходом се бяха натрапвали, за да я <b>видят</b> как изглежда под трикото или да впишат в листата на успехите си и една балерина. Той бе за нея топлината подир толкова дни на хлад и на зъзнене, топлината й, когато почиваше в силната му спокойна прегръдка, и когато го посвещаваше в грижите си подир толкова дни на самота, и дори когато просто мълчаха заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Ами като има техника, нека играе гимнастика. В края на краищата какво я интересува нея дали прави балет, или гимнастика. Важното е да бъде център на вниманието. Като се изправи на палци, имаш чувството, че се повдига, за да я <b>види</b> хубавичко целият салон: „Вижте ме какво мога! Вижте ме коя съм!“</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Сбогува се с педагожката пред „Ален мак“ и тръгна да се прибира, но не й се прибираше. И понеже градът не изобилстваше с места за разходка, пое към градината, дето бе на две крачки оттук. И понеже си бе помислила за Пламен, <b>видя</b> го, че се задава по тротоара насреща й.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Шевкет се постара да не промени израза на лицето си, ала иначе радост обля сърцето му. Да, ако този човек говореше истината, неговата, на Шевкет, мъст щеше да бъде пълна. До самия връх пълна, понеже щеше да <b>види</b> края не на какви да е съсухрени старци или на очукани от труд и грижи селяндурки, а на момци-здравеняци. Точно какъвто бе Кольо Попов, тогава…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Не е тъй, Тодоре — възрази някой откъм края на редицата. — Хоро ли иска тоя звяр? Хоро. Хайде тогаз да му ударим едно такова хоро, че да <b>види</b> и да помни, дорде мърси божата земя, как български юнак с игра и песен отива на гибел.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Нека да сме наясно, господа съветници, за да не излезе сетне, че е имало усуквания и неразумявания. Гласува ли се тук едно-едничко зърно пшеница за гъжвалия-катилин*, мен в тази стая няма да ме <b>видите</b> повече, пък ако ще не губернаторът, а царят-Освободител на бял кон да дойде до „Барите“ да ме калесва. Точка!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Като рече това, председателят стана и се залови да оправи пламъчетата на лампите. В същото време Икономов грабна перодръжката и бързо-бързо задращи в протоколната книга. Старият Панайот Върбанов проточи врат да <b>види</b> написаното, но като не успя, попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Наистина имахме спогодба, както го каза одеве господин Икономов — рече, — ама хайде да не бъдем придирчиви. И да <b>видим</b> кой измежду нас е действително „за“ и кой „против“. — Той притегли към себе си протоколната книга и прочете наум написаното. — Добре сте го изразили, господин Икономов. Точно така трябваше — да се подчертае, че само половин година след петвековното робство и декемврийските вандалщини ние, българите от Сливен, в името на човещината протягаме ръка за помощ на съгражданите си турци. Моля, господин Чернев, подайте ми писалката.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Фабрикантинът видимо се разколеба — майсторската клопка на Карабойчев го бе разпънала на кръст. Някои зачакаха да <b>видят</b> ще последва ли той примера на онези, които сложиха подписа си под решение № 1424, или ще държи докрай на ината си. Не се случи нито едното, нито другото — намесата на бай Желязко го извади от това трудно „или-или“.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	И те дойдоха. И с идването си изпълниха одаята с миризма на шаяк, на пот, на кахъри, на мазолести длани. Огледа ги Есад паша и без мъка разпозна що за люде са — кундураджии, табаци*, симитчии, терзии и други таквиз от същата порода — само едно убягна от опитното му око: кой ли, аджеба, измежду тях е водачът им — тъй еднакви му се <b>видяха</b> всичките. Еднакви и… никакви; каза си, че само да кихне и ще ги издуха от одаята, че и от София. И от тая мисъл го напуши смях — виждаш ли, ей тази паплач не молела, а изисквала, настоявала за среща!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Знаем го ние бесния Дорче`, паша ефенди, и без да сме го <b>видели</b>. Отколе стигна до нас славата на черната му гръцка душа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Не може да бъде! — отрязваше в отговор един. — Нако, синът на Стоян Станишев, да е закъсал така, че да няма пари, когато отива по народните работи в Цариград? Туй и да го <b>видя</b>, няма да го повярвам…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	И наистина един час по-късно Нако Станишев яхна кочето, смушка хълбоците му и пое към Цариград, а на кръста си усещаше приятната тежест на кемера* с доброволните пожертвувания на съгражданите си. Със своите се сбогува някак припряно и набързо — не искаше дори и те да <b>видят</b>, че под гъстите вежди на прочутия с твърдия си нрав българин беше почнала да избива обилна влага.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Но затова пък ще спазим вашата, паша ефенди — учтиво, но и с лека нотка на закачливост отговори българинът. — Нали сме на брода, та покрай другите работи ще <b>видим</b> и що за усталък има Уста Кольо*1.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Съгласен — каза, — нека бъде твоето. Ако усталъкът на Уста Кольо куца, в най-лошия случай да <b>видят</b> и нашите голи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	„Съществуват много начини — не се предаде инженерът. — Например да обещая моста за два милиона, пък като дойде работата до средата — дай още, дай още, дай още, дорде <b>видиш</b>, че стойността набъбнала не на три, а на четири милиона.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	[* Прочутият майстор-строител Колю Фичето е роден в 1800 г., следователно по време на срещата с Мидхат паша е бил на 65 години. Дочакал да <b>види</b> отечеството си свободно и починал в 1881 г.]</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	„Всичко е изпълнено, паша ефенди. Кроежът на моста, хесапът — всичко е долу в каруцата. Ако искаш да го <b>видиш</b>, заповядай две-три заптиета да го изнесат тука. Ала грижовно — отбеляза, — зер не е от желязо, а от восък.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Като поставиха восъчния проект в краката му, сърцето на Мидхат в миг премаля — по-хубав беше той и от виденията в сънищата му. Прав като по конец, с четиринадесет разкошни свода и десет устои, предостатъчно широк — само като го <b>видиш</b> и забравяш, че е от восък и ти иде да рипнеш по него…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Е, доволен ли си, майсторе? — с пресилена шеговитост разпери ръце Мидхат. — Ти опази главата си (аллах ми е свидетел, че не бих посегнал на нея и да бе прехвърлил спазарената сума!), сега остава да <b>видим</b> другото, „Бюйюк кьопрю“*1, както вече го зоват в конака ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Все пак ще напомня на Кастриоти — злъчно подметна Стефанидис, — че лорд Байрон написа своя „Гяур“, десет години преди да стъпи на нашия полуостров и да <b>види</b> какво означава да си роб на турската диващина.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Дискусията отново заплашваше да се плъзне по една плоскост, която не се нравеше на Александрос Рангавис — още малко и щеше да се превърне в спор дали поетът е задължен да пише само за онова, което е <b>видял</b> с очи и пипнал с ръце, или може да се позове и на въображението си. В този момент на помощ му се притече един от неговите любимци — катраненокосият и маслиненоокият Григориос Ставридис, дошъл в кръжеца от медицинския факултет:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i><i>	— Разбира се, че поетът, истинскиятпоет — каза той, — може да опише прекрасно и неща, които не е <b>видял</b>. Господин фон Гьоте не се е справил с „Ифигения“ не за друго, а защото е немец, роден във Франкфурт? Хайде де, не се увличайте, господа. Иначе трябва да започнете да твърдите, че Еврипид е прекарал детството си в двора на Агамемнон, бащата на Ифигения, та, <b>виждате</b> ли, заради личните си впечатления е създал безсмъртна творба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Преди да чуем твоето „обаче“ — злъчно го прекъсна Стефанидис, — нека да <b>видим</b> кой така категорично се произнася за възможността на всеки език да твори поезия. Какви езици знаеш ти, Ставридис!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Избухна несдържан смях. Григориос стисна юмруци, от гняв и безсилие очите му се изпълниха със сълзи. Изчака да <b>види</b> накъде ще тръгнат младежите и почти затича в противоположната посока. „Да минат воловете!“ Защо „воловете“? Защото си печелеха хляба с честен труд ли? Или защото робската им участ — Костур по това време беше още под ботуша на султана — не им бе позволила да се научат на префинени обноски? И неизбежно стигна до следващия въпрос:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Ще я <b>видиш</b> сам, бей. Такова е щастието на новата майка, че мигом забрави всички мъки и страхотии. Пък те не бяха малки, тъй да помниш от мене…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Той изтича през конака и не влезе, а нахлу в харемлъка. Първото, което <b>видя</b>, беше едно едро червендалесто бебе, което Ненка къпеше в коритото, пък то ревеше, че се късаше. После отмести поглед към одъра. Оттам го гледаше Ренгинар — още с мокри от пот коси, но с всичката радост на света, събрана в очите й. Халил Реза полека приближи към нея. Не му дойде нит една-едничка дума на устата, само протегна ръка и прекара пръсти по лицето на родилката. Тя с поклащане на глава отговори на милувката му, после рече с тих, но отчетлив глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i><i>	Все още зашеметен, почти не на себе си, Халил Реза приближи до коритото и се загледа в ръцете на Ненка. Тя по друг начин разбра <b>погледа</b> му, защото извъртя детето, та да се <b>види</b>, че наистина е момче, и едновременно с това намигна съучастнически. Беят извади кесията си, отброи десет алтъна и с видимо уважение ги пусна в коритото — наистина пребогата награда за извършеното от жената.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	След около час Ненка Павлова пожела отново да се <b>види</b> с каймакамина — този път, за да се сбогува с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Васил Г. Василев инстинктивно погледна към колената на панталона си, но не <b>видя</b> нищо конфузно — трябваше да се взреш много отблизо, за да забележиш петната от черно мастило. И като не разбра гнева на началника си, отговори с повдигане на рамене, което би трябвало да означава искрено недоумение.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Хайде да не спорим, Тошев. Видяхме какъв двулик Янус бил този дружинен командир от 3-ти Бдински: унищожава оръдия, пък сетне печели не сражение, а цяла война. Какво да го правим този „негодяй“?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Заслужаваше си човек да е по Великден в Пловдив! Не толкова за просто черкуване по празника — в края на краищата и там си биваше свят православен. Великден като навсякъде из Българско. Но да присъствуваш, когато на най-личния Божи празник един кмет се изплезва на княза си, това наистина можеше да се <b>види</b> само в Града на тепетата. И си беше, речи го, нещо така ежегодно и неизменно, както например излизането с дарохранилищата и хоругвите по време на светата служба.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Предайте на dieser… dieser*1… — Фердинанд не намери достатъчно обидна дума, за да я прикачи към името на пловдивския кмет, — предайте му да не ми се мярка пред очите. Никога и по никакъв повод! На улицата да се сблъскаме, нека да ме отмине без поздрав. Притиснат под скала да ме <b>види</b>, нека не ми подаде ръка за помощ. Това му предайте, господине…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Предадоха странната заповед на Христо Г. Данов. А доколко той се трогна и уплаши от строгата забрана, можеше да се <b>види</b> от всекиго по Великден в Пловдив…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— „На чужд гръб и сто тояги са малко“. — Каравелов намусено припомни старата поговорка. — Плъзне ли се човек веднъж по нанадолнището на компромисите, рано или късно ще го <b>видиш</b> пльоснат в калта.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Бай Станю прекрачи с накуцващата си походка и подаде телеграмата през бюрото. Беше я чел, разбира се. И навярно бе събудила любопитството му, защото не бързаше да се оттегли, а остана прав, изчаквайки да <b>види</b> онова, което щеше да последва. Етрополецът извади телеграмата от плика и бавно я разгъна. Всъщност не беше от княза, а от личния му секретар д-р Станчов. Съдържанието не беше многословно; целият й текст се състоеше от следните двадесетина думи:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Комай ще падне бръснене на етрополски бради, ваша милост — рече той шеговито, когато бяха около последните къщи на града. — И то ми се <b>види</b>, че ще ги бръснем без сапун…</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Българчето от Аляска. Софийски разкази;2011;<br>
<i>Вечерта седнахме на терасата да се <b>видим</b> с хазяйката, пъргава жена, която пазеше ключа за църквата и държеше магазинче за сувенири. По едно време се прибра и мъжът й. Личеше си, че е утрепан от работа. Седна при нас, хапна, изпи две чаши ракия и го хвана.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Буренакът около сливите беше висок и буен, но не бодлив. Воден от странната си интуиция, Лъчезар разтвори с ръце плетеницата от зелени стъбла и прекрачи вътре. Храсталакът се затвори зад него. С притворени очи срещу гъделичкащите лицето му листа направи още една-две крачки. И тогава <b>видя</b> капака. Ръждясало кофражно платно, скрито в тревата, с метална скоба като ръкохватка от едната страна. Лъчезар клекна, пъхна ръката си в нея и напъна. С пукот и скърцане капакът се отвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Лъчезар надникна в мрачната дупка. На оскъдната светлина успя да <b>види</b>, че подпорите са здрави и кофражните платна не бяха поддали никъде. Земната маса отгоре не беше голяма. Единствено дървената стълба, водеща надолу, бе черна и изгнила. Но той и не смяташе да слиза вътре. Това, за което беше дошъл, получи с отварянето на ръждивия капак.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i>         След един рязък завой на маршрута, далеч нагоре <b>видя</b> двама души с яркочервени раници, които бяха спрели да починат. Единият му махна с ръка и Лъчо отвърна. Деляха ги поне двадесет минути път по острия камънак. Зеленина вече почти не се <b>виждаше</b>. Само силното слънце блестеше от кварцовите люспи в скалите. Небето беше чисто, ходенето сгряваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i>         Тогава ги <b>видя</b>. До малкото езерце, което беше отминал преди няма и половин час. Трима мъже в тъмни костюми бавно пъплеха нагоре. Не се <b>виждаше</b> дали пушат, пък и димът нямаше как да стигне дотук. Но вятърът, кой знае... Лъчезар се обърка. Кой носи костюм в планината? Или импулсивно решение като неговото ги е сварило неподходящо облечени? А може би бяха старейшини от някаква секта, които се движат винаги костюмирани. Не знаеше. Но и нямаше намерение да чака, за да ги пита. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         Погледна назад. Видя, че мъжете в тъмни костюми значително са съкратили дистанцията, въпреки ускорения му ход. Но сигурно беше нормално. И те искаха да стигнат върха преди бурята. И все пак как бяха успели, толкова бързо ... </i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         Лъчезар впрегна всичките си сили. Краката му пулсираха от напъна, ръцете му се впиваха във въжето. Вървеше и се теглеше едновременно. Наклонът бе станал много стръмен и едно невнимание би му коствало тежка контузия. Въпреки това той постоянно обръщаше глава назад, за да <b>види</b> докъде са стигнали мъжете след него. След всяко обръщане дистанцията се съкращаваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Физика на тъгата;2011;<br>
<i>	Роден съм в края на август 1913 като човешко същество от мъжки пол. Не знам точната дата. Чакали са ме няколко дни да <b>видят</b> ще оцелея ли и тогава са ме записали. Така правели с всички. Лятната работа привършвала, трябвало да се прибере това-онова от полето, кравата се отелила, грижи покрай нея. Започвала Голямата война. Преболедувал съм я наред с останалите детски болести, варицела, морбили и пр.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Вторият от леваците също беше глупак, но като <b>видя</b> как авторът матира първия левак, съзря капан. Усети го по мириса във въздуха и в стиснатите устни на автора. Защото устните на автора бяха стиснати като първия път, когато Пепа от Б клас го попита „Ти пък кой си?“ Но вторият левак си беше глупак и на 27-ия ход направи дълга рокада. Тогава Влади се извиси над кибиците и философски каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Влади на сватби не ходеше, освен на собствените си. Но на сватбата на Бубата и вдовицата на кварталния отиде. Папараците, щом го <b>видяха</b>, застанаха мирно и свалиха фотоапаратите. Влади им даде „свободно“ и те отпускаха десния крак, но сред тях имаше и новобранци, които направиха грешката да вдигнат обектива към Влади. И Влади им развали автофокусите само със скърцане на зъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Пирона и Гаро помъкнаха ковчега отпред, а авторът и Влади подхванаха отзад. А дали подсмърчахме по разкъртената алея към последния парцел, си е наша работа. Отстрани вървеше онази на Кастанеда с молбата за напускане в джоба и когато Влади я <b>видя</b>, се изплю встрани и запита през зъби:</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Но само бащата на Влади го чу и се изправи на лакът от гроба. Видя гърба на онази на Кастанеда и също се изплю като сина си, после сръчка съседа си отдясно. – Наборе, най-накрая уредихме и музиката! Малкото Паци ни идва на крака!</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>И Малкото Паци чу името си, разплете пръсти и ги сложи под главата си като легнал на поляна. После <b>видя</b> Джим Морисън да седи на капака на ковчега му и се ухили.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Каква вина? — забъбра той. — Ама съвсем никаква вина! — Колко пъти съм им казвал да вземат нощен пазач, ама кой да слуша… Даже рапорт съм подал — може сами да <b>видите</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Сутринта влязох през малката врата — тая на магазина. Като <b>видях</b> разбития катинар — сърцето ми просто подскочи от страх. След туй излязох на двора, проверих външната врата — заключена.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Добре, Проданов, ще поживеем, ще <b>видим</b> — каза той. — В знак на доверие натоварвам именно теб да разследваш случая…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Ето <b>видите</b> ли? — някак въодушевено възкликна председателят. — А тъкмо се чудех как да намеря лектор…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Сега остава да <b>видим</b> кой точно ще влезе в капана — каза Проданов и стана от мястото си. — Мога ли да почна утре?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	След закуската двамата се упътиха към бараката, където инспекторът щеше да квартирува. Бай Пешо крачеше така бързо с босите си крака, че Проданов едва успяваше да го настигне. Сигурно бе минал петдесетте, но изглеждаше така запазен и бодър, сякаш току-що излизаше от казармата. Като изскочи на главната алея, той <b>видя</b> група спортисти, които тичаха един след друг — в неособено бърз темп, колкото да се каже, че тичат…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Едва сега инспекторът излезе из своето доста прозрачно скривалище. Синът му бе седнал край басейна и гледаше разсеяно синята вода. Като <b>видя</b> баща си, той здравата се ококори от учудване.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— И двата… Особено първия път как му дадоха победата и досега не ми е ясно. Много коректно боксира момчето, пък умее да става симпатичен и на съдиите… Което е право — знае да се държи — такъв един любезен, внимателен. Докато пътувахме, нито веднъж не го <b>видях</b> да дремне — очите му все навън, през прозореца… Всичко гледа, всичко попива…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Трябва да <b>видиш</b> и другите — каза той. — Между борците има две грамади — бетер моя… Най-малко по сто и двайсет кила тежат единият… Ако влязат и двамата заедно в един асансьор — край!… Никога няма да тръгне…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Там има само един малко над мярката… По килограми, не по бой. Иначе не ми се вижда много висок… Но ако е за сила — това е сила! Може да вдигне не каса, а вагон — честна дума ти казвам… Но довечера ще ги <b>видиш</b> всичките, като ги съберем да им говориш…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът бе забелязал, че до всяко легло има високо шкафче, доста неугледно, в което момчетата държаха личните си вещи. Преди да пристъпи към шкафчето на Кацарски, той се наведе и погледна под леглото му. Това, което <b>видя</b>, го накара лекичко да притаи дъх… Както очакваше, обувките на младежа бяха там и той още в първия миг разбра, че са с гумени подметки. В движението, с което ги дръпна към себе си, наистина имаше нещо хищническо и грабливо. Инспекторът се изправи и ги погледна.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Внезапно инспекторът усети, че вратата се отваря, и обърна натам глава. Това, което <b>видя</b>, го накара да трепне — толкова голяма бе изненадата. Широката рамка на вратата бе цялата закрита от едрата фигура на Кацарски, който стоеше на прага, без да мръдне. Той гледаше към тях някак смутено и явно се колебаеше — да влезе или да се върне назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Не, няма да бъде туй баня, но както и да е. Той взе сапуна и леко се насапуниса. Тая работа не вървеше много бързо, защото умът му все още бе зает с Кацарски. Ако е виновен, младежът навярно се е усъмнил какво търсят тия двама мъже около леглото му. Пък и бай Пешо така откровено се стресна и опули, като го <b>видя</b>, че и един по-досетлив човек би разбрал каква е работата. След това цялото поведение на боксьора би могло да бъде игра. Но не приличаше на игра.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Нямаше дъно!… Инспекторът запляска с ръце и в очите му отново блесна слънцето. Едва сега той <b>видя</b> колко близко е всъщност циментовият ръб на басейна. Малко под ръба бе монтирана дълга стоманена тръба, поставена специално, за да се ловят на нея тия, които плаваха. Точно туй инспекторът направи — протегна отчаяно ръка натам, но пръстите му увиснаха във въздуха. Басейнът не бе напълнен добре, тръбата беше доста високо.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	— Знаете ли, че не сте много далеч от истината? Ние и досега отглеждаме тикви в дворчето… Като бях малък — от есен до зима това ми беше обедът, това вечерята… И <b>видите</b> ли докъде стигнах! — той с неудоволствие <b>погледна</b> грамадното си тяло, безкосмено като на момиче…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Защо! — измърмори недоволно. — Ами как щях да <b>видя</b> иначе широкия свят! Туй ми е било мечта още от най-ранно детство. Ако не беше боксът — тъй и щях да си овехтея в моята книжарница…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Как да се откажа?… Та нали вече съм почнал?… Пък и хората разчитат на мен… В края на краищата пари са похарчили и надежди възлагат. Туй, което казах на нашия треньор за медала, не е шега… Дето се казва, по корем ще се влача, но медал ще им донеса. Пък тогава ще <b>видим</b>. Може би най-сетне ще престанат да се кискат край ринга…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Двете бараки на борците не бяха много далече. Като разбра в коя стая живее треньорът, Проданов внимателно почука на дъсчената врата. От вътре се чу едно енергично „влез!“ и той я отвори. В тясната стаичка над малка пишеща машина седеше млад човек, който спокойно можеше да мине за журналист или учител. Беше облечен в чисто бяла риза и с лек сив панталон. Кръглото му светло лице, добило пшеничен загар от слънцето, изглеждаше живо и умно. Като го <b>видя</b>, младежът стана от столчето, ръкува се сърдечно и го покани да седне.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Обикновено проверявам… Не че проверявам — минавам, за да <b>видя</b> какво е положението. Но тоя път, спомням си, не минах. Нямаше смисъл, току-що се бяхме разделили…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Да, имахме такъв случай — отвърна някак неохотно младежът. — Случи се с Велин — от леката категория… Някой станал към дванайсет и <b>видял</b>, че го няма. Разбира се, още на сутринта ми докладваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Според мене Юсеин трябва веднага да се изключи от сметката. Преди всичко той едва познава София и никъде не ходи самичък. От едно турско село е, някъде от Разградско. Откакто стана шампион — той е нещо като божество за турското малцинство. Не е нито без пари, нито без храна, а на него какво му трябва повече… Зер ще си рискува името, пък и славата на световен шампион заради някаква си кражба? И да го <b>видя</b>, няма да го повярвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Но не се наложи да стои зад храста много дълго. След десетина минути Богданов внезапно стана и бързо се запъти към оградата. В тоя момент тъкмо там спираше лека кола — новичко сиво „Рено“. От колата излезе висок, елегантно облечен млад човек с цигара в устата. Като <b>видя</b> студента, той приветливо му махна.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Голямата входна врата се отвори, в лагера влезе малък автобус. Като се разминаваше с него, инспекторът все още мислеше за това, което бе <b>видял</b>. Човекът с леката кола наистина не приличаше на крадец чрез взлом или дори на съучастник в кражба. Все пак трябваше да се провери тая среща, колкото и невинна да изглеждаше на пръв поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	След четвърт час Проданов отново се върна в лагера. Пред бараката на боксьорите беше приседнал Ненов. Беше очевидно, че чака именно него, защото щом го <b>видя</b>, нетърпеливо стана от мястото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Да, в София — <b>видях</b> го случайно преди един месец. Доста е изпаднал, но мълчи, не се оплаква. Той сам усеща, че като борец вече няма да го бъде, затова и не хлопа на вратите ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	И изглежда, че тия викове му се сториха недостатъчни, защото поривисто се затича към щангиста. Точно в тоя момент той пусна щангата, тя с грозен трясък се строполи комай в краката на цивилния. Проданов уплашено отмести поглед. Когато погледна отново, <b>видя</b>, че човекът е цял и невредим и с все сила разтърсва ръката на младия спортист.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Можеш ли? — продължаваше да бръщолеви досадният човек. — Ето, <b>видя</b> се, че можеш… Тогава защо да не го направиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Точно в осем без пет минути Проданов влезе в кабинета си. Край малкото бюро седеше Траян и пишеше нещо в миниатюрното си тефтерче, малко по-голямо от една юбилейна пощенска марка. Щом <b>видя</b> лицето му, Проданов усети, че днешният ден няма да бъде така празен.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Малко просташки, другарю инспектор! — засмя се Траян. — Просто се обадих на Стоилов по телефона с най-такъв… свойски глас: „Марине, ще <b>видиш</b> ли днес Васил?“… И той веднага се хвана. „Ще дойде тая вечер в базата“… И изведнъж се досети — „А бе кой е на телефона?“… Аз, разбира се, отрязах някаква дума по средата, сякаш са прекъснали линията… Нали е малко просташко? — запита с надежда, че ще чуе обратното.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Траян приличаше на куче, на което са подхвърлили едър залък. Той го грабна още във въздуха и без да погледне повече началника си, се запъти към вратата. След малко Проданов го <b>видя</b> как се качи в черната газка, колата избуча и тръгна. Тая дълга зелена гъсеница с лице на древен християнин всъщност беше енергичен и делови човек, който винаги избираше най-късите пътища. Умозрителността никога не беше по вкуса му, той винаги предпочиташе да действува. Отначало това малко дразнеше инспектора, но неговите несъмнени успехи го накараха постепенно да се примири.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Предпочитам обратното! — каза Давидов и стана от мястото си. — Добре, да не ви задържам повече… — той се обърна към Проданов. — А с вас ще се <b>видим</b> следобед в лагера… Ще се опитам да ви помогна…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	След няколко минути Траян въведе в кабинета му уплашен млад човек с пребледняло лице. Но освен лицето външният му вид бе в най-добър порядък — чиста, добре изгладена бяла риза, костюм от хубав плат, жълти, безукорно лъснати чешки обуща. Изразът му бе на едва-едва покварен младеж, но несъмнено интелигентен и прекарал детство без несгоди и лишения. Щом <b>видя</b> уплашените му очи и безпомощния вид, с който се отпусна на стола, инспекторът веднага разбра, че тук особена съпротива няма да срещне.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Раздаването на стаите продължи десетина минути. Проданов <b>видя</b> как Ненов дръпна настрана треньора на щангистите и нещо му каза. Онзи само лекичко кимна.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	И инспекторът отиде в малкия хол. Когато се увери, че прегледът е почнал, той бързо влезе в стаята на Богданов. Само няколко минути му бяха достатъчни да разбере истината — вещите му бяха същите, които бе <b>видял</b> и при първия обиск. Сега към тях бяха прибавени спортните кецове, с които го бе <b>видял</b> да влиза в хотела. Проданов обърна за всеки случай и техните подметки, но както очакваше, грайферът беше от съвсем друг тип.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Значи… — Гончев!… Той влезе в стаята и с един поглед обхвана багажа. Щом разгърна спортната торба, веднага <b>видя</b> новите обувки. Той ги обърна с трескава ръка и се отдръпва поразен назад. Обувките наистина бяха с гумени подметки, но грайферът им беше съвсем различен. Инспекторът провери внимателно цялата стая, надникна даже в тоалетната, но резултатът си остана същият.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	След малко в холчето се появи Ненов, очевидно доволен, че така успешно се бе справил със задачата си. Като <b>видя</b> въпросително вдигнатите вежди на младежа, инспекторът неволно се намръщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Пред стадиона те се разделиха. Докато Проданов вървеше бавно край реката, решението изведнъж узря в главата му. Трябваше да <b>види</b> на всяка цена Кацарски. Трябваше да се увери с очите си в истината. И най-добре да бъде сам, да няма други свидетели. Тая мисъл го завладя така силно, че той взе първото такси, което му попадна пред очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Едва сега инспекторът <b>видя</b> ръцете й. Бяха грамадни, тежки ръце — като на мъж, избелели и гъбясали от постоянното киснене в горещата вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Не исках да ви огорча! — каза тихо Проданов и тръгна по малката пътечка, притисната от кръгли розови парички и бели вечерничета. При вратата, скована от боядисани летви, той отново <b>видя</b> майката — стоеше все тъй пред прага с големите си ръце и унилия си поглед, отправен някъде над главата му. Сега накъде?… Като че ли всички пътища бяха затворени… Все пак най-добре е да отиде на лагера, какво друго му оставаше да прави.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Кацарски се върна точно в девет часа. Инспекторът пръв <b>видя</b> едрата му фигура, която с непривична бързина се носеше към бараките. Когато приближи съвсем, инспекторът веднага зърна обувките му. Нямаше съмнение — това бяха старите, познати обувки на младежа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Киното добре, но тия почивки знаеш ли за какво ви се дават?… Да се отбиете в къщи, да се <b>видите</b> с домашните си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Да, има нов часовник… Не разбирам от часовници, но ми се <b>видя</b> доста хубав. Прилича на златен, но може и да не е… С голяма секундарна стрелка и датник…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът не <b>видя</b> как най-сетне Богданов успя да стане. Това той по-скоро разбра от спонтанния вик на публиката — истинска, внезапна експлозия на надежда и радост. На Проданов се стори, че българинът е разярен до крайна степен — така диво блестяха очите му. Едва станал, и той веднага се хвърли във втора атака, така неочаквано, че иранецът се намери в партер.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Много се зарадвах, като ви <b>видях</b> в лагера — каза той и бегло се огледа. — Ако не е тайна, наистина ли като лектор, другарю Проданов, или по работа…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Видя ли какъв богатир? — каза Давидов, като напускаха стадиона. — А при това няма все още ни опит, ни техника. След една-две години името му ще гърми по цял свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— В чужбина те нищо не струват! — продължи развълнувано щангистът. — Пък някои чужденци, като <b>видят</b> зор, ги продават почти без пари…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— И не се сърдете — ние изпълняваме дълга си!… Пък като се <b>видим</b> следния път — надявам се да ви поздравим като победител.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Инспекторът нищо не отвърна, <b>гледаше</b> с неподвижно лице през прозореца. В тоя миг му се струваше, че по-неприятна изненада никога не е преживявал. Вратата отново се отвори, в стаята влезе Якимов с пакет в ръка. Той го остави на бюрото и разгъна хартията. Бяха точно такива обувки, каквито инспекторът очакваше да <b>види</b> — чуждестранни, светли на цвят, с гумени подметки. Когато ги обърна, той от първия поглед се увери, че грайферът е същият.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Кацарски влезе в стаята му след четиридесет минути. Като <b>видя</b> инспектора зад служебното бюро, очите му се отвориха широко от смайване.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Но както и да е — да се върнем при магазинера. Кои са главните доказателства против него? Преди всичко аз изрично го питах дали някакви хора са ходили из двора, не са ли пренасяли през него някакви тежести! Той категорично отказа. Възможно ли е да е забравил?… Според мен невъзможно. Той ме <b>видя</b> как шаря из двора, как правя снимки, как се бавя около оградата и изследвам мястото, на което Гончев е положил касата. Пред него се чудех как сам човек може да вдигне такава тежест, с негова помощ импровизирах возенето с платформа — през цялото време той си мълчеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Двамата отново приближиха към центъра на ринга, но движението на италианеца беше много по-стремително. Не бяха минали и секунди и той пръв атакува. Проданов <b>видя</b> как направи рязък отклон вляво и два тежки удара просто избумтяха по корпуса на Кацарски.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът не погледна италианеца, той <b>видя</b> само изкривеното от болка лице на Кацарски. Когато отправи отново поглед към него, <b>видя</b>, че италианецът лежи по очи на пода. И обратно, публиката като че ли хвръкна във въздуха. Такъв мигновен, спонтанен вик инспекторът никога не бе чувал, нито пък съзнаваше, че е прибавил към всички други гласове и своя.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Най-после съдията направи знак с ръце — край!… Кацарски бързо се притече и повдигна противника си. Италианецът стана тежко, след това внезапно се усмихна — мъчително макар и погали с тежката си ръкавица косата на своя противник. Публиката бурно изръкопляска. Трогнат като дете, Проданов стоеше край дървения парапет и с умиление ги <b>гледаше</b>. Ако можеше да се <b>види</b> как изглежда сега, той навярно здравата би се изкискал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Да! — усмихнато каза Хакел. — Ще <b>видя</b> какво мога да направя, но ми трябва време и дистанция. Ще ви търся чрез Йохан, ако…, разбира се, има какво да ми каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Едно на нула за нас — каза Бен Елиезер, допивайки чая си. — Ще <b>видим</b> следващия емисар що за птица ще бъде!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Хората заобикаляха тази смърдяща свиня, която въпреки ужасяващия студ имаше четири сантиметра гадни нокти на мазолестия си крак и не бе <b>видял</b> вода от раждането си. Малко хора знаеха, разбира се, че това е маскировка. Така поне се надяваше Козела, а всъщност знаеше той, Лизи и козметичката, която го декорира по този начин.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Във Варна температурата беше един градус над нулата — в Мегало Кастро двадесет и два. Във Варна той имаше врагове, които мечтаеха да го <b>видят</b> мъртъв, а тук в очите на хората около себе си той разчиташе: „Щастливи сме, че си сред нас!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	„Боже, каква скука!“ мислеше Козела, отпивайки от кафето си и държейки с поглед входа на заведението. Тогава <b>видя</b> Маласа. Черен „Мерцедес 600 SEL“ спря пред заведението и от него излезе младият келеш в сив костюм, червена вратовръзка. В името на истината изглеждаше добре, но тази демонстрация подразни Козела и докато го чакаше да се приближи към масата, той знаеше, че трябваше да го накаже за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i><i>	Първият манш Бенина го извърши нахакано и припряно. Булевард „Хенриета“ беше дълъг дванадесет километра. Дълъг за конски преход, камо ли и за жена на токчета. Козела внимателно изгледа това усилие. Той <b>наблюдаваше</b> не нея, а обстановката наоколо и чакаше да <b>види</b>, откъде ще се появи заплаха. Тогава звънна телефона:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Бенина каза на български всичко това, след това се огледа и го повтори и на английски. Тогава <b>видя</b> усмивката върху лицето на арабина и разбра, че е спечелила първия рунд.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Този телефонен разговор промени намеренията на Козела. Той вече знаеше закъде пътува, знаеше повече. Когато му се обади Хакел, за да уреди срещата, на него му беше ясно, че не само ще го чуе, но и ще го <b>види</b> на живо и ще прецени какви заплахи идват от него. Козела натисна газта. Беше три през нощта, когато се добра до морска гара Бургас, а в седем и десет с руския параход „Осетия“, който круизираше из Черноморието, потегли за Истанбул.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Козела вдигна вестника, Хакел хвърли разсеян поглед в заведението, <b>видя</b> американците и седна при тях. Прекараха десетина минути в оживен разговор, после американците станаха и излязоха от хотела. Тогава Козела отново набра телефона му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Хакел скочи като ударен от ток. Огледа се, <b>видя</b> го и с иронична усмивка на лицето прекоси заведението. Отпусна се, запали от цигарите на Козела и каза кротко:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Онемялото момиче нямаше никакви намерения да вдига шум. Тя се беше подпряла на колата и по-скоро щеше да припадне, отколкото да създава проблеми. Малас <b>видя</b> всичко това, но го подмина като маловажен факт. Продължи нагоре по булеварда, стигна пред баядерката, влезе в колата си и тогава набра Ангел Ангела.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	На другия ден Козела пресрещна крайслера на фон Веер на западния вход на града, изчака го да паркира пред хотела, <b>видя</b>, че от колата слязоха само фон Веер и Бенина. Той предварително се беше убедил, че не са пратили форлойфери, но трябваше да се убеди, че и след тях няма опашка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Козела стреля. Малшансът обаче винаги е бил продукт на отвъдното. „Какво е оптимист? — помисли той, когато <b>видя</b>, че вместо Доган, е прострелял шейха. — Оптимистът е песимист с астигматизъм“ — помисли Козела, преди да започне оттеглянето. Той беше убил един от големите самци на Ал Кайда, но не и предводителя на глутницата. А сега тя тръгваше по петите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Криминалните вече бяха горе, даже остана един да ви чака. На третия етаж, вратата вдясно — ще я <b>видите</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Петен му кимна мълчаливо и продължи нагоре. На втория етаж се спря за момент, за да извади треска от дланта си — беше направил грешката да прокара ръка по олющения дървен парапет на стълбището. Когато стигна третия етаж, <b>видя</b> вратата на единия от апартаментите да зее широко отворена. Сърцето му се качи в гърлото. Пристъпи неуверено напред и огледа коридора — беше облепен със скъпи на вид, но доста захабени кафеникави тапети. По ъглите беше избил мухъл. Жул вдигна ръка и стисна носа си — от апартамента го лъхна тежко зловоние, адска миризма на мърша.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Най-интересното е какво точно е правил в Глобнет, когато е умрял. Ще <b>видим</b> тая работа, ще я видим…</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Петьо <b>видя</b> съседа на Жоро по чин, Иван, да си пробива път през шарената тълпа в училищния двор. Още преди да се доближи до Петьо, тантурестото момче вече крещеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Ахмед отначало не беше съвсем съгласен с това, но когато Петьо зае бойна поза и го изгледа смръщено, онзи закуцука към улицата. Петьо си позволи да се поотпусне чак когато <b>видя</b> двамата побойници да се скриват зад ъгъла. Коленете му се разтрепериха и той се подпря на стената, после плъзна бавно гръб по нея и седна на прашната земя. Вдигна глава към Жоро:</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Изабел кимна покорно. Жул не изчака да я <b>види</b> как изчезва. Обърна се и отиде до вратата, после я отвори и пристъпи навън, но не се оказа на верандата, а някъде другаде. Над главата му се синееше ясно небе, а лек ветрец с аромат на полски треви погали обонянието му. Намираше се насред обширно поле, а може би прерия или степ — не знаеше къде точно е попаднал, а и не му трябваше да знае. В края на къса и не особено широка писта, покрита с ниско подстригана трева, стоеше малък едномоторен самолет. Някой потупа Жул по рамото.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Не е капан. Нещо го е подплашило — Петьо вече се беше отегчил от безкрайните равнини на юг. Беше избрал далеч по-разнообразен терен за своята Мизия. Всъщност май точно заради това народът му изпитваше постоянен недостиг на храна, укори се момчето, но бързо забрави за това, когато <b>видя</b> окосената трева на склона на един от хълмовете пред тях. Окосената площ оформяше едва четим надпис.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Тук ли ще нощуваме, или да идем да <b>видим</b> как я кара войската на Елизар? Що да хабим наблюдатели, като тъй или иначе сме близо?</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Чакай малко. Дайте да <b>видим</b> с какво разполагаме. Рицарите на Митрус са две хиляди, с тях има още три хиляди оръженосци, които ще влязат в бой заедно с господарите си. Аз имам три хиляди стрелци, пет хиляди лека пехота и две хиляди леки конници. Елизар, твоите войски колко са?</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Още преди да довърши заповедта, рояк стрели полетя към редиците на монголите. Момчето се надяваше, че те няма да засегнат приятеля му и неговите рицари, далеч по-тежко въоръжени от конниците на Чингиз хан. След няколко секунди стрелите заваляха върху противниковите редици. Петьо с облекчение <b>видя</b>, че стрелите имат опустошителен ефект върху монголите — кожените им брони не бяха никаква защита срещу тях. Опита се да разбере нещо за съдбата на рицарите. Повика приятеля си по присадката.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Дебелакът с поклащане се приближи към двете момчета и Петьо <b>видя</b> очите му. Противно на очакванията това не бяха малките злобни свински очички, които щяха да прилягат на това лице, а едни големи, кафяви и изразителни очи, в които блестеше особено пламъче.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Аз се прибирам. Много ми е за един ден, не ща да <b>видя</b> Глобнет поне до края на месеца! Ще се чуем за Иван Хакера, ама нека да не е утре, щото не съм готов с домашното на Иванова. Чао!</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Ти си умно момиче, Фатима. Сигурен съм, че не си опитала само веднъж — той самият бе пропуснал да направи това с първия шлем. Мислеше да прехвърли записа от мемокартата на личния си шлем у дома и да <b>види</b> как стоят нещата с изключването, но така и не успя, преди да го отвлекат.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Ще се наложи да ми се доверите. Няма да извикам никого на помощ, спокойно. За Фатима е, не за мен — да <b>види</b> и другия запис.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	В този момент влезе Саид. В ръцете си държеше поочукан и доста старичък на вид шлем. Жул даже не можа да разпознае модела. Опипа джоба си — мемокартата беше все още там. Дано архаичният шлем да има слот! Петен стана на крака и пое шлема от ръцете на Саид. Да, от задната страна <b>видя</b> издайническия процеп на универсален мемослот. Остави шлема на масата и мушна картата в слота. После включи шлема и го подаде на Фатима.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Страхът избистря съзнанието. Страхът помага на човек да види кое наистина има значение в живота. Не се ласкай — важен си за нас, но не можеш да ни навредиш. Щом приключим с тая история, изоставяме сградата. Описвай я на когото си щеш. Лицето ми го познава всеки, който е гледал новини. Фатима никога повече няма да я <b>видиш</b>, нито пък някой от другите…</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i><i><i>	— Страхът избистря съзнанието. Страхът помага на човек да <b>види</b> кое наистина има значение в живота. Не се ласкай — важен си за нас, но не можеш да ни навредиш. Щом приключим с тая история, изоставяме сградата. Описвай я на когото си щеш. Лицето ми го познава всеки, който е <b>гледал</b> новини. Фатима никога повече няма да я <b>видиш</b>, нито пък някой от другите…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Ти виждал ли си главен сървър? Това е херметично затворена кутия с един-единствен допълнителен порт отгоре. Ако в порта е включен кабел, ще го <b>видим</b> на записа. Няма безжична връзка, няма никакви други допълнителни комуникационни устройства, освен порта.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Не, няма начин. Не е възможно двама да ползват един и същ аватар. Това е най-старият закон в мрежата. Да вземеш чужд е тежко престъпление. Но дори и тогава не може по едно и също време двама потребители да ползват един и същ — не е възможно. Това е все едно да налееш два литра вода в еднолитрова кана — в крайна сметка ще имаш литър вода в каната и литър — разлян около нея. Това е положението. А за това как е станала тая работа, имам нещо на ум, но нека първо <b>видим</b> записа, пък после ще ти кажа. Става ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i><i>	Когато Омар се върна, търпението на Жул беше на изчерпване. Времето, прекарано насаме, му беше стигнало, за да обмисли цялата ситуация най-подробно. Но това само беше затвърдило подозрението му. Записът не му трябваше — знаеше какво ще <b>види</b> на него. Арабинът носеше под ръка онзи същия очукан шлем, с който Фатима беше <b>гледала</b> записа на убийството.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Жул влетя в стаята на Моник и когато я <b>видя</b>, се хвърли към нея. Прегърна я с такава сила, че момичето тежко изпъшка.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Страх ме е, татко. Страх ме е, че ще го убият. Видях новините в нета — терористите му се заканват. А ако не го убият, може да полудее. Щом веднъж е станало, може пак да се случи. И него го е страх. Затова само с нас говори. Но няма винаги да е така. Някой ден ще се покаже. От нас зависи дали когато този ден дойде, той ще ни е приятел или враг.</i><br><br>
------------------------<br>
Калин Василев;Опити за любов и щастие;2012;<br>
<i>Тя е руса и е прелетяла 12 хиляди километра, за да <b>види</b> леля си. Руската възпитаничка. Социолог още преди политическите партии.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Петков;Котаракът Бартлет;2011;<br>
<i>- Сега се наредете до дъщеря ми Лизхен, пък да <b>видим</b> на какво са ви научили майка ви лейди Яна-Даяна и шотландците.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Розенщайн;Розовите очила на душата;2011;<br>
<i>Изведнъж времето в самолета вече не беше спряло. Бързо наближавахме границата. Скоро дивите пространства на тундрата щяха да се загубят от очите ми и в прозорчето на кабината да ги замени обичайната гледка на градове, пътища, подредено стопанство и язовири. Някъде напред беше летището. Скоро вече нямаше да мога да го <b>видя</b>, това последно парче истински свят, което продължаваме да носим в себе си дори след приземяването.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>ТОЙ СЕ СЪБУДИ и <b>видя</b>, че е съмнало. Беше спал около час, след като цяла нощ се бори със студа и морето. Лодката се поклащаше ритмично, вълнението бе паднало към два бала и скоро щя¬ха да я засекат на корабния радар. А засекат ли я - работата е в кърпа вързана.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Матьо отново се хвана за бордовете, отново понечи да се надигне, но болката от глезена тръгна нагоре, разтърси като ток вкочаненото му тяло, той погледна към дъното на лодката и <b>видя</b>, че е по чорап и че кракът му е отекъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Той дойде на кораба преди три години, по-рано беше преподавател в мичманското училище, дойде за много пари - и да се оморячи, - но парите му се <b>видяха</b> бая соленички и на третия месец взе да се оплаква от службата, да мрънка, че се е погребал жив в това плаващо желязо. Напоследък почна да се държи за корема и да виси пред лекарския кабинет на базата, но там нещо не хващаха вяра на болежките му, не им хващаха вяра и във военната болница и той почна да пише рапорти до командуващия флота да го снемат на брега. По семейни и други причини.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Грохотът на-килватерната струя и турбините заглъхна и сякаш като че ли преди няколко минути тук не бе имало кораб. Настъпи зловеща тишина, Матьо стоеше прав, гледаше с немигащи очи и <b>видя</b> далече встрани слаба прожекторна светлина, която бавно се стопи в мъглата. Стисна челюсти, за да не тракат зъбите му, и продължи да изтребва водата. Вършеше го като автомат, без да мисли, без да губи секунди. И както автоматът загрява, така загряваше и неговото едро мускулесто тяло... .</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Откъде пари за следване, отговаряше Матьо, сам знаете, другарю капитан трети ранг, какъв е трудоденят на село... И какво ще правиш, тъй, между другото, подпитваше офицерът. Знам ли, ще се завъртя неделя-две при нашите, пък после ще <b>видим</b> - я Девня, я Кремиковци... За морето няма ли да ти е мъчно, гледаше го изпитателно командирът, ти си най-добрият от палубна команда, старшина втора степен те направихме, все си мислех, че те тегли морето... Значи съм се лъгал. Но ако решиш, до един месец ще чакам - знаеш къде е порталът на базата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Всичко бе <b>видял</b> Матьо през тези години и на този кораб - и мъже, и баби, дето се различават от жените единствено по това, че се бръснат.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Абе, ще си <b>гледам</b> масата, ама и вие ще <b>видите</b>, копелета такива, ръмжеше Матьо и юмруците му набъбваха. Някой ден ще ви намотая сополите на врата...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Човекът от околийския комитет се пошегува: Няма господ, лельо, ние му <b>видяхме</b> сметката! Скоро щс му струваме четирдесет дни!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Майка му отвори уста, сякаш не и достигаше въздух, и Матьо едва сега <b>видя</b>, че са й паднали два зъба. Чу шепота й: Дано тогаз на тебе да струваме деветте!...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Обикновено Матьо идваше на кораба рано и с автобуса от квартал Аспарухово, слизаше на спирката на Корабостроителния завод и през него, махайки крачоли, стигаше до военния портал на базата, оттам - на кораба. Така се и връщаше вечер, но някой път се случваше да отиде до центъра на града, я до пазара, я с жената да се срещнат до часовниковата кула и да <b>видят</b> нещо по магазините.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Матьо нищо не можа да каже, гледаше пред себе си, малко встрани от лицето й, сърцето му се разтупка - никого не чака и много му е приятно; <b>видя</b> как ръката й се придвижи и докосна неговата и остана върху нея - лека и прохладна. И чу шепота й: Колко са ти сини очите, Матьо, боже мой, колко са сини!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Матьо тръгна по стълбите, като почти на всяка площадка спираше да отдъхне, четеше по вратите табелките с имената на съседите и си повтаряше: Дано да е в къщи, дано да го <b>видя</b>, татковото...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Отпусна се и докато слушаше песента, го обзе страх, че просто няма семейство. Необясним беше този страх и затова още по-тежък. Ами ако Оги го е проследил на лозето и е <b>видял</b> Мира? Или го е засякъл някъде - последните месеци много-много не се и криеше. И какво ще си помисли момчето - баща ми я удари през просото, отписал ни е вече!...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Тогава <b>видя</b> изостреното желязо, огънато в единия край, изпилено малко на шмиргел. В края му - дупка, дупката завързана с тел за масата, за да не го откраднат. Сигурна работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Започнаха и първите кавги: Не стига, че автобусите не са редовни, ами и проверки ще правят! Аз си гледам работата. Това не ме засяга. Мен пък хич. Ти си плати глобата, пък после философствай! На аванса ще платя, сега съм тантела... Като те сваля пред районното, ще <b>видиш</b>... И оттатък районното да ме свалиш, все е тая.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Вляво стърчеше пъпчив дангалак досущ като Оги. Контрольорката се заяде с него, Матьо му пробута своя билет. Тя <b>видя</b> и се развика: Вие ги направихте такива младите, какъв пример им давате?... Я млъквай, стрино, изръмжа Матьо, я си подбирай думите, че много бързо ми кипва чайникът! Ти не обиждай, развика се контрольорката, пък и униформа облякъл, а няма капка съзнание!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>И сляп да си, трескаво мислеше Матьо, ще <b>видиш</b>, че и сутрин е тъй, и на обяд, и вечер. Въпреки че сутрин автобусите са по-редовни, градският народен съвет си знае работата - нали трябва да извози работната ръка до работните места в работните зали на заводите и предприятията. През останалото време кой.как намери да се придвижва. Вечер - също. Влачи се пребит, с натъпкани чанти с хляб, картофи и чушки...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Докато прекоси завода и стигна до портала на флотската база, почна да мръква. Помая се на кораба, нещо не го свърташе, <b>видя</b> катера отсреща на кейчето. След десетина минути щеше да прекоси акваторията на пристанището и да спре на Морската гара.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Долу, където бяха касите за билети, имаше телефонен автомат. Пъхна глава под жълтата пластмасова козирка, пусна стотинките, набра номера. Добър вечер, каза той, как си? Добре, отговори тя. Оправям се. Откъде се обаждаш? От Морската гара. Искаш ли да се видим? Да, каза припряно Матьо, искам да се <b>видим</b>. Сама съм, ела в къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Прегърна я, лъхна го на хубав шампоан, тялото й, близко и вълнуващо, се отпусна в ръцете му, без малко Матьо да изтърси: Източиха ми виното, но след целувката се стегна и тя прошепна: После, после... Първо на масата, имам с какво да те нагостя! Да <b>видиш</b> каква добра домакиня съм!...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>На булеварда спря, <b>видя</b>, че се задава такси със зелена светлина. Махна му, колата закова. Пъхна се при шофьора и каза: Морската гара. Погледна часовника си - десет без петнайсет. Щеше да хване катера.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Сутринта разбра - в кьошка бе влизал някой. Видя изтръгнатите халки на вратата - напъвал ги е с щанга, а после ги подпъхнал, за да замаскира взлома. Бързаше и не откри какво е откраднато. Но после, почти при всяко ходене, откриваше - ту това го няма, ту друго липсва, и всеки път отново преживяваше кражбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Ето – само да вдигне поглед и ще срещне очите на някого, само да махне с ръка и ще <b>види</b> как петнайсетина души извръщат глава в неговата посока. Тези неща са неизбежни – самият той, когато е вътре, проследява всеки жест, самият той извръща глава след всичко, което му се стори интересно – мъж с голяма раница, момиче с къса пола, човек, който носи ските си на рамо в града.... </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Разперва ръце театрално – “Марш веднага”, “Махайте се”, “Аре, чупката” и слава Богу, че кучетата подвиват опашки и изчезват, защото, честно казано, не му се влиза в открита битка. То само това и остава – да закъснее за работа, а после някой от колегите му, които скучаят в колите си в задръстването или се полюляват по дръжките на рейсовете, да му кажат – “Е, как няма да закъсняваш, когато те <b>видяхме</b> да се разправяш с някакви кучета...” </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Е, <b>видяло</b> се е, че ще стане по трудния начин. Мъжът го съблича и него – не е особено атлеатичен по тениска. Сгъва го при останалите неща и скача във фонтана. Уж, иска да стане някак небрежно – просто влиза във водата, но се получава плясък и наоколо се разхвърчават пръски. </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Втора грешка. Хлапетата отсреща се хилят и започват да му дават акъл: “Ей, там има едно евро”, “В другия ъгъл <b>видях</b> цяло левче”, “Ако си свалиш дънките, ще ти дам десет лева”.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Трета грешка. Младежите се заливат от смях, хората, които си вървят по алеята, спират, бабите идват насам, за да <b>видят</b> отблизо какво става, а полицаите следват тълпата. Разбутват хората, единият надува свирката (все едно е учител по физическо – равнис, мирно, свободно), привлича вниманието му и казва: </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         - Ще <b>видите</b> вие, като стане София европейска столица – казва той на полицаите ядосано и си тръгва. </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>- Засичали са следите им, онзи ден някой даже е <b>видял</b> един, а наскоро е било разкъсано и яре. Вълкът може да не се появи един ден, може да не се появи и втори ден, но на третия ден задължително ще слезе в ниското, защото тук има храна - отговаря мъжът й.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Това е моментът, когато нещата престават да бъдат такива, каквито изглеждат. Пушката не е просто пушка. Мъжете разказват как някой бил кръстил пушката си Милка и към нея се обръщал само по име. Друг се хвали, че неговата ловна карабина стреляла сама, когато <b>видела</b> дивеч. Някой сочи еленовите рога на стената и казва, че всъщност били негови...</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Е, той с алпинизма не улучи десетката. Вярно - катеренето развива добре тялото, тренира правилно всички мускули, калява психиката, помага ти да <b>видиш</b> проблемите от друг ъгъл - по-точно от високото, и да не им се косиш много, прави те по-адаптивен - след един тур от шест-седем въжета въобще не ти пука дали в хижата има топла вода, или хлебарки и дали можеш да спиш на палатка, или просто край огъня и толкова.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>После звънва един-два телефона и след половин час вече пътува към Мальовица. Има почти цял ден пред себе си, за да не мисли за тези неща и да бъде над проблемите. Да <b>види</b> света от друг ъгъл - по-точно от високото, и да се почувства по-добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>БЗ: Ние сме умни, знаещи, прекрасни, добре въоръже¬ни и най-вече бели. А пък на вас носим огледала, за да се <b>видите</b> какви сте - невежи и некултурни. С една дума - нецивилизовани.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>След половин до една година от дупката, оставена между ковчега и повърхността на гроба, изпълзява червей. Като го <b>видят</b>, хората се събират и започват да му говорят: „Ние те викаме да дойдеш при нас и да ни защитаваш." И заливат гроба с бира. Червеят се превръща в някакво животно и духът на умрелия заема своето място сред другите духове -пазители на семейството.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Машамбанзоу е един от няколкото центъра в Зимбабве, където работят, живеят и умират болни от СПИН. Капацитетът му е за 30 жени и 20 деца. В момента се правят допълнителни по¬стройки. Нито една от петте държавни болници в столицата няма специално отделение за такива болни. След като ги <b>видях</b> и аз се разболях от мисълта за СПИН. </i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Един приятел ми каза - всеки път, когато <b>видя</b> групичките, облечени в бяло, си мисля - кога ще вземат да направят едно голямо събрание?</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Видях ги на една изложба, поставени върху тревата. Казах си - изложба е, подбрани са. Видях ги стру¬пани на улицата - отново изумление. Мъжко лице, женско лице. От един къс камък - Обич. Не можех да тълкувам то¬ва, което виждах. Просто го усещах - със сърцето, с ума или направо с кожата си. Гледах двете лица и си спомнях всичко, което е минало пред погледа ми в хладните галерии, върху полирани подове, под стъклени похлупаци, на черни кадифени повърхности. Чиста, смела линия. Двете лица се докосват. Съвършено. Като самата обич, която е изискана и примитивна, смела и объркана. </i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Сега на Робърт му е лесно. И тук, и в частния резерват естествените водоеми са пресъхнали и животните са принудени да търпят присъствието на хората, когато идват на водопой. А щом започне дъждовният сезон? Всяка хлътнина ще се превърне в локва. Стадата ще се разпръснат из целия парк, който е с големина 14 000 кв. км - иди ги го¬ни... И нищо чудно някой турист да го осъди за това, че си е платил да <b>види</b> лъв или друго много африканско живот¬но, а той не му го е показал!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Казах, че съм бил шофьор на такси, че няма смисъл да върти волана по цели нощи и че е по-добре да направи като мен. — Васил влезе в хола. — Сега ще <b>видиш</b> — казвам, — ще те заведа при едно отчаяно момче с пари, той ще плати вместо мен, аз ще се напия до препиване и ако съм в добро настроение, ще му позволя да ме гали по ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Саша позвъни. Направи го както обикновено. С три къси звъна съобщаваше на Адриана, че идва да пие кафе. Асен не мръдна. Затвори очи и <b>видя</b> жена си да става от леглото с разперен пеньоар, да го замята и да бърза към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не може! Ще се задоволиш да <b>видиш</b> какво притежавам като частна собственост! — Асен допи водката. — Съжалявам, че не го познаваш достатъчно, за да разбереш колко приличат на него самия!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Седя дълго клекнал пред чинията на клозета, спокоен, с чувството, че се е държал добре и играл честно. Не чуваше смях. Заслуша се. Саша говореше за някоя от картините. Представи си ги прави една до друга, руса и червенокоса, и Васил пред масата с водка, с болен стомах и голи ръце. Нямаха никаква нужда от него. Асен се изправи, хвърли поглед в огледалото, <b>видя</b> блесналото си лице, пълните с влага очи. Отиде в спалнята, заключи вратата, съблече се и легна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Събуди се в четири часа. Нямаше никой. В кухнята <b>видя</b> празни бутилки и измитите чинии, наредени за сушене в умивалника. Повъртя се и легна отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Баща му се лекуваше така. Тогава го преписваше на маниакалните му състояния. С годините доктор Стефан Москов беше заприличал на пациентите си. На обяд, около старата маса в хола, съобщаваше какви нервози си е открил, декламираше латинската диагноза и вдигаше глава да <b>види</b> ефекта. Ефект нямаше. Асен посрещаше безстрастно такива декларации, вбесяваше го и се налагаше да слуша дълги тиради за коравосърдечието си. Един-единствен път, вследствие дългия опит, реши да се направи загрижен, но тогава го обвиниха в лицемерие. Старият Москов го нарече подлец и завинаги го направи чужд на грижите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Невена Москова се забави. Нямаше настроение. За тридесет и пет години се беше научил да я познава, кризите й, парфюма й. Чакаше да свали шлифера, за да го <b>разгледа</b>. Умишлено не го направи. „Свали го!“ — очакваше да чуе и знаеше, че днес това не може да стане. Щеше да бъде мек, но ако настоеше, щеше да си отиде, както беше правил не един път. „Ще я науча да се държи с мен“ — беснееше Асен, но като я <b>видя</b> да отива към хола и да намята палтото си, почувства облекчение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Акела печели!“ — изрева от радост вътрешният му глас, като <b>видя</b> четири риги с ас. „Браво, Акела! — ликуваше Асен. — Кучетата няма да ръфат стария ти задник!“ Андреев остави парите на масата и с последни усилия преодоля дрезгавината на гласа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	В очите на Иво нямаше поглед. Асен му помогна да вдигне чантата и с периферното зрение го <b>видя</b> да залита към изхода. Акела се ровеше в картите на Матев.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен Москов скочи и разтърка очи. Спеше в ателието на Акела. През пердетата <b>видя</b> зенита на слънцето, на масата последствията от вечерта. Пепелниците и чиповете стояха разхвърляни върху сукното. Под душа се сети за съня си. „Има си хас това видение наистина да прилича на Адриана!“ — затворил очи, той възстанови цялата прелест на миража си. Измит, загладил с длани косите, Асен влезе в спалнята на Акела. Завари го завит с чаршаф и с чаша изстинало кафе в ръцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен отиде след нея. Видя я да клечи разочарована пред стария Зил, огромен ресторантски хладилник. Имаше бутилки вино, различни видове домашни ракии, но нито едно парче месо или каквото и да е било друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Живея на другата страна на площада — каза тя. — Оттук не се вижда. Докато се преоблека, искам да те заваря избръснат и в дрехите, които <b>видя</b> там. Ако обувките не ти станат, можеш да останеш със своите. Ще се върна след половин час. Искам да ми отвориш с костюм и връзка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Ще полудея — каза Асен. — Ревнувам Адриана от съня й, от всичко, което не мога да <b>видя</b>. Ако ми се мерне Акела, ще го удуша като куче, а се изприщвам, като си помисля какви мръсотии ще ми направи!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Когато скандалът на Москов с Акела стана популярен, започна отливът на приятелите му. Нормално беше Владимир Матев да триумфира, да го мрази и да търси начин „да му забие нож“, но поводът на Борис Попов беше нищожен. Една вечер в Клуба на журналистите Акела ги <b>видя</b> заедно, тогава Борис потърси повод за конфликт и го намери, но по-тежко и тягостно впечатление му направи Адриана.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Невена Москова се появи в царствения си пеньоар, беше го избрал специално и трябваше да я издебне, за да го <b>види</b>. Когато Асен го поднасяше, Москова сви устни, каза: „Безвкусица!“ и го хвърли на масата, но той знаеше, че един ден този пеньоар ще бъде на гърба й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен не отказа кафето, чашата коняк, въпреки че Москова щеше да се почувства облекчена да го <b>види</b> с „лице към вратата“. Виолета почувства враждата, разбира се, не причините й, и се опита да изиграе онази роля, която й се струваше най-подходяща.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен се парализира. По-късно, останал сам, разбра, че Адриана умишлено не е <b>видяла</b> лицето му. Беше го пощадила или ценеше себе си достатъчно, за да изслуша всички лъжи, които би могъл да измисли в момента.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Ивайло Денев имаше определена вина за легендата около Каров. Първата рецензия за Васил носеше неговия подпис. С изтънченото си чувство за изящност той беше <b>видял</b> и натрапил някои детайли по такъв начин, че после, когато станеше дума за Каров, те се използваха като нарицателни. И това не умилостиви Васил.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Докато не излезеш от банята и не те <b>видя</b> в дрехите, няма да получиш грам алкохол и дума обяснение!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Кимна. Пиха, загледани в улицата като Адриана сутрин! „Красотата отсъства от моя живот!“ — искаше да го каже на глас, но <b>видя</b> ироничния поглед на Васил.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен видя очите му и потвърди съмненията си. Вътрешността му се разсмя и заплака едновременно. Изправи се. Един срещу друг като дуелистите позволиха на дълго прикриваната омраза да избухне. Десет години те се бяха търсили, пили заедно, вършили подлости и страдали от тях, борили се и губили, отдавали се на инерция, влизали и излизали от съзнание, търсили форма на света и откривали собствената си безформеност. Сега <b>видяха</b> и последствията. Тяхната връзка се поддържаше от близост в ненавистта и презрение в страданието.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Асен <b>видя</b> очите му и потвърди съмненията си. Вътрешността му се разсмя и заплака едновременно. Изправи се. Един срещу друг като дуелистите позволиха на дълго прикриваната омраза да избухне. Десет години те се бяха търсили, пили заедно, вършили подлости и страдали от тях, борили се и губили, отдавали се на инерция, влизали и излизали от съзнание, търсили форма на света и откривали собствената си безформеност. Сега <b>видяха</b> и последствията. Тяхната връзка се поддържаше от близост в ненавистта и презрение в страданието.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не искам да се оправдавам — каза Васил, отправил не виждащия си поглед в момичето. — Искаш да <b>видя</b> картините ти? Ще ги <b>видя</b>, когато кажеш! Ако си направил добри платна…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Презирам се! — извика Лилда от вратата. — Василе, дявол такъв, нямаше да те позная! — ръцете й се увиха около вратовете им и трезвото око на Асен <b>видя</b> примлясването на Каров. Стреляща думите с бързината на картечница, Лилда се лишаваше от най-важното тук, достоверността. Васил се пресегна под ръката й и изля чашата в стегнатото си гърло.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Господи, колко добре изглеждаш! Като ми казаха, че си модният художник, очаквах да видя клошар! Асене, ще ме извиниш, нали? Толкова години съм си представяла срещата с него, кажи, дявол с дявол, радваш ли се, че виждаш малката Лилда? Пораснах, нали? Нося ви подаръци… Видях Адриана. Поздрави и за двамата. Признай, приятелю, изобщо не си се сещал за мен? Асене, поръчай ми един вермут, може и куантро! — Лилда целуна брадатото лице на Васил и огледа заведението.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	— Господи, колко добре изглеждаш! Като ми казаха, че си модният художник, очаквах да <b>видя</b> клошар! Асене, ще ме извиниш, нали? Толкова години съм си представяла срещата с него, кажи, дявол с дявол, радваш ли се, че виждаш малката Лилда? Пораснах, нали? Нося ви подаръци… Видях Адриана. Поздрави и за двамата. Признай, приятелю, изобщо не си се сещал за мен? Асене, поръчай ми един вермут, може и куантро! — Лилда целуна брадатото лице на Васил и огледа заведението.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Благодаря! Не обичам да ме лъжат. Адриана ми говори много за теб. Още утре ще <b>видя</b> всичко. Ще започна от нейните картини… Извинявай, Асене, но тя каза, че картините са нейни?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен <b>видя</b> разочарованието на младото момиче! „Брадатият се снабди с леличка!“ — казваше погледът му. По-късно масата се изпразни и Асен престана да намира стръв за очите си. Когато тръгнаха към колата, беше шест часът. Москов остави Васил и Лилда на „Петте кьошета“. Легнал по корем, стискаше очите си и опитваше да заспи. Леглото плуваше, земята се надигаше и хлътваше, таванът заплашваше да се срути върху него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Тогава до утре! — когато затвори телефона, Асен <b>видя</b>, че хавлията се е разтворила и пепелта от цигарата се е смесила с мокрите косми на гърдите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен поръча и го огледа. Костюмът му беше от тъмносин туид, шит от добър шивач, но не можеше да скрие десетте излишни килограма. Лицето му лъщеше от подкожна мазнина. Краката му бяха дълги и силни, добрата му скелетна конструкция не търпеше задник. Още по-задоволителна картина представляваха ръцете. Имаше сигурни и спокойни пръсти, тренирани в дълги часове раздаване на карти. По тях не можеше да се <b>види</b> загрубялата от терпентин кожа, присъща на действащите художници.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Отивам си! Още един път това съображение и няма да ми <b>видиш</b> очите! Ако искаш да вършим работа, кажи открито в какво се състои! Нито съм дете, нито малоумен! След мен ти най-малко се интересуваш какъв боклук ще стърчи пред модната къща!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен се огледа за сервитьора, но <b>видя</b> Сашо Мирев и изпита известно облекчение. Ако сега на масата беше и той, нямаше да е толкова възбуден.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Когато паркира в двора на манастира, <b>видя</b> Дометиан облегнат на перилата пред килията. Докато маневрираше, игуменът прекоси двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Асен се повъртя, отиде до колата, взе пакет цигари и като се обърна <b>видя</b> Мария. Беше отслабнала, но имаше здрав вид, нови дрехи, модерни, дори модни обувки и ярък лак на ноктите. Очите й, запазили трескавия си блясък, продължаваха да <b>гледат</b> напрегнато и създаваха илюзия за стъкло.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Мурад беше заседнал кон и Асен Мостов <b>видя</b> „дявол по пладне“. Не бяха минали и петстотин метра, когато колената му изтръпнаха, болката в раменете стана непоносима и се <b>видя</b> принуден да слезе. Мурад не се подчиняваше, виеше шия, вдигаше се ту на предни крака, ту хвърляше къчове. Устата му беше твърда, главата навирена. Тръстът приличаше на многобалово явление, галопът на експрес.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Яшаров извади костур от джоба си и го отвори. Поиска нещо, Асен разбра смисъла на въпроса, когато в ръцете му блесна втори нож. „Дуел?“ — стана му смешно. Докато стихна шумът и докато установи, че кръгът около него се е разширил, Асен се забавляваше с тази мисъл. „Да можеха да ме <b>видят</b> отнякъде!“ Откъде и кой? Въпреки всичко нуждата от хората, които беше свикнал да нарича близки, бе останала.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Яшаров се размърда, протегна ръка, освободи се от товара на кучето, попипа тила си. Проследявайки ръката му, Асен <b>видя</b> рана, от която капеше кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Щеше да го убиеш! — каза монахът. — Ако не беше Мюлвет, с него беше свършено. Видях смъртта му в очите ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Да! — Асен <b>видя</b> снимка над главата му, а когато се премести на леглото му, с усилие скри изненадата си. От портрета го гледаше Вера Манолова. — Какви дългове имаш?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Рак! — Разсолков сви вежди. Струваше му се задължително да се знае този термин. — Преди да се докаже диагнозата, не бива да я афиширам, но на вас ще кажа. За мен съществува действащ канцер в надбъбречната жлеза. Остава да я отворим и да <b>видим</b> до каква степен е метастазирал. Ако заразата е локална, има шансове, ако не — не. В два часа ще я подложим на операция. Разбирате какво искам да ви кажа?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Какво да купя? — Асен стана и се огледа. Искаше да <b>види</b> какво има по шкафовете на другите болни. Нямаше нищо, провизиите държаха в чекмеджетата. — Плодове, сокове?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен паркира пред плодовия магазин на „Раковски“, купи банани, лимони, портокали, ябълки, от всички видове нектари, швепс… Върна се с огромни пакети. Завари Невена легнала по гръб, затворила очи. Изправи се и лицето й се сгърчи. Докато нареждаше пакетите и показваше съдържанието им, Асен <b>видя</b>, че количеството е направило впечатление на жените. Това не убягна на майка му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Уморена, изплашена! Не! Не изплашена, по-скоро унизена. Никога не е напускала дома си, още по-малко, за да постъпи в болница. Изглежда добре. Не я боли нищо. Поиска лимони, от тях й разминавала тежестта в стомаха. Говори свързано. Видя ми се напълно нормална! Тя е странен човек, особена, искам да кажа! Най-важното е, че не я боли и жените в стаята са приятни!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен не отиде на ревюто. Преседя пред операционната тридесет и пет минути. Операцията беше твърде кратка. Преди Разсолков излязоха асистентите му. „Къде се дяна, дявол да го вземе?“ — кипеше Асен, когато <b>видя</b> да се задава. Разсолков остана няколко секунди при групата си, после се отдели и тръгна към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Отворих я — каза той. — Диагнозата ми се потвърди. Метастазите са обхванали черния дроб и червата. Утре ще можете да я <b>видите</b> за последен път. Други ден, най-късно след три дни, ще изпадне в кома, след това ще дойде краят.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Щеше да <b>види</b> майка си за последен път. Бяха й поставили система, щяха да й инжектират морфин и когато болката се отдръпне в тялото, да го повикат. Асен Москов пушеше в чакалнята и чакаше знака на сестрата. Разсолков си беше отишъл. „Нищо не мога да направя!“ — беше казал той и Асен беше склонен да му вярва. Доверието беше естествена черта в него и ако с годините разви скептицизъм, той беше повърхностен и същността му се съпротивляваше срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Години по-късно, беше излязъл от казармата, когато в двора на една селска къща <b>видя</b> същата машина. Изпита неприязън към майка си. Въображението му беше склонно да вярва, че такава машина не съществува, че той си я е измислил в пристъп на висока температура и че тя е кошмар само на един буден сън. Оказа се, че тази машина се нарича дарак и служи за развлачване на вълна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	От кухненския балкон Асен Москов се загледа в двора. Видя един добре организиран свят и изпита носталгия по манастира. Охранени котки дебнеха гълъби и врабчета, краката бяха подготвени за скок, но птиците бяха на недостъпна височина и в двора цареше идеална хармония.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	В първата част на концерта бяха застъпени славянски композиции — Рахманинов и Пендерецки — втората беше посветена на Цезар Франк. В антракта Асен Москов <b>видя</b> Ивайло и го покани при себе си. Саша му беше дала покана за двама души и едното място беше празно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не ме заблуждавайте, Москов! Вашата личност възбуди любопитството ми. Знам всичко около машинациите в модната къща. Трябва да съм сляп, за да не <b>видя</b> какво се готвите да направите от конкурса. Уверявам Ви, че няма да бъда статист във вашия театър!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i><i>	Ванков намести ръбовете на панталоните си, загледа се в портретите над главата си, Асен не ги <b>виждаше</b>, но <b>видя</b> гнева му и върна <b>погледа</b> си на жената на диригента.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Когато наближи художествения съвет, Москов взе БМВ-то на Васил и замина за манастира. До Вакарел опитваше да свикне с мощната кола, след това пътуването се превърна в удоволствие. В манастира пристигна в четири часа и преди да е преминал арката на вратата, <b>видя</b> Ласко да разхожда жребците. Това беше първия тревожен сигнал. Обикновено Дометиан се занимаваше с конете си. Посрещна го Станой. Изглеждаше добре. Беше в меко, тъмножълто палто и боти от истинска кожа.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Какво? — Асен го хвана за реверите, но този път Станой беше достатъчно уверен в себе си майстор. В очите му <b>видя</b>, че е прекалил. — Извинявай!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен Москов почувства болка в слабините. Изтича на чардака и <b>видя</b> Ласко и трите унижени жребеца да вървят след него с наведени глави. От гордите им осанки не беше останало нищо, мъжествеността им се търкаляше някъде, обагрена от расовата им кръв и мръсните псета от околността се боричкаха за нея. Затвори очи и си представи Дометиан в някой от арестите, дивият Яшаров, чукащ по неравния калдъръм с тояжката си, самия той, Асен Москов, с пресъхнали извори, унижен и стреснат. Това бяха те, тримата скопени жребци, луда вода, погълната от пясъци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Когато на разсъмване прекосяваше Докторската градина, за да излезе на „Оборище“, под един от луминесцентните стълбове <b>видя</b> Станой.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Ако искате да <b>видите</b> жена си, идете на бул. «Витоша» в дома на Борис Попов, близък приятел на Асен Москов!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен <b>видя</b> готовия му багаж — два куфара и чанта с инструменти. След малко чу вратата, Станой си беше отишъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Акела беше причината. Механиката на конкурса по някакъв необясним начин беше пред разкритие и Асен <b>видя</b> с непоносима яснота последствията. „Аз съм труп!“ — мислеше той, докато балансираше подноса с кафето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Все някак ще се измъкна! Кълна се в неопетненото си име! — Асен се изсмя на глас и <b>видя</b> страх в очите на Матев. — Но за тебе това беше краят! Няма го вече Владо Матев. Умря на фронта! Падна геройски! Ако дойде време да ти вдигаме паметник, пак аз ще скроя комбината! Ще те издокараме на кон, със сабя в ръка, но гол! Между краката дупка от снаряд, в главата аквариум с рибки! — Асен го повдигна за реверите и го изтласка от хола. — В завещанието си можеш да упоменеш текста! Нещо по-героично! Може от Нелсон или Суворов…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Исках да го <b>видя</b> — Асен се забави за момент, но все пак попита: — Имаш ли представа къде може да е Станой?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Сутринта търсенето продължи. Борис обеща да чака Станой с фиата. Щеше да го <b>види</b> и като влиза, и като излиза от хотела. Асен тръгна да търси архитект Манолов. Услужлива секретарка провери лекторските му часове. Оказа се, че днес е свободен. Не го намери нито в дома му, нито в „Туристпроект“. Рано сутринта Манолов беше предупредил директора, че ще отсъства няколко дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Идеята на Мария Тренева дойде сама. Имаше ли хитрост в избора му? Умишлено ли позволяваше на враговете си да го <b>видят</b> унизен? В това ли се състоеше тяхната щедрост? Презрение ли развързваше кесиите им, или бяха някакъв тип хора, които през дългото си лутане не беше успял да оцени?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	В пет без петнадесет беше започнало да му призлява, когато я <b>видя</b> да влиза. Носеше парите, увити във вестник. Беше тичала от касата до кафенето…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Анкетната комисия се произнесе на дванадесети май. Дотогава Асен Москов не беше срещал никого. В началото на месеца отиде на свиждане с Дометиан, сега той се казваше Климент Антонов и излежаваше присъдата си в Пазарджишкия затвор. Очакваше да го <b>види</b> смазан от срам, с разстроена психика и разклатени нерви. Но в залата влезе загорял от слънце, усмихнат и жизнен мъж, твърде далеч от покаянието.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен остави пакета, който беше донесъл: кафе, цигари, няколко чифта бельо, и си отиде. Разбраха се да се <b>видят</b> есента. Антонов чакаше амнистия за Девети септември. Не попита за Яшаров и Дометиан, предпочете да не говори за него. И двамата щяха да се сещат със срам за този циганин. Нямаха вина, той беше изправил дивия си нрав срещу тях, беше ги тероризирал, предизвикал и беше затъмнил живота си завинаги. „Всички сме жертва на лудата вода!“ — помисли Асен. Влизаше в София и образа на Яшаров започваше да се разсейва.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Господи! — извика Адриана. Видяха погледите на възрастна двойка, може би собствениците на мерцедеса. Бяха красиви старци. Мъжът беше в бял костюм и панамена шапка, жена му със снежнобяла коса и благообразния вид на дама.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Разговорът замря съвсем. Асен <b>видя</b> залеза на слънцето, раздвижения трафик по шосето, наплива в ресторанта. Хората живееха, движеха се, ядяха и пиеха и в това имаше нещо успокояващо. Адриана отказа да вечеря. Погледът й потъмня и се загуби като в онези състояния на безпомощност, в които изпадаше сутрин.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Кажи на Велин, когато си урежда работата по пластмасите, да помисли и за него — Асен си даваше сметка, че е злобен, но искаше да <b>види</b> реакцията й. Адриана не разбра намека, напротив — в очите й блесна надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Адриана включи на скорост и потегли, Асен проследи остина, докато се загуби от очите му, а после се качи на скалите под Обесник и <b>видя</b> целия път до шосето. Когато колата стъпи на асфалта и зави за София, Асен се прибра в манастира, взе дамаджаната и препрочете писмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Никакъв изход! — Жак се облакъти на масата. — Някога ви мислех за леваци. Оказахте се способни да се справите с живота. Като <b>видях</b> Васил Каров с беемвето, карантията ми се обръща. Тези дни открива изложба. Градът е полудял! Запазил ресторанта — Жак показа с ръка ресторанта на комплекс „София“. — Целият, моля ти се! Колко, мислиш, струва това?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Биджерано изпадна в шок едва пред вида на пежото. Между малките коли на паркинга имаше една-единствена лимузина и Асен Москов отключи именно нея. За секунда срещнаха погледите си и това беше последният път, когато Асен <b>видя</b> очите му. Жак не попита нищо. Момчетата от годините на неговата слава шофираха скъпи коли, справяха се с живота по завидно лек начин, а старият тигър Биджерано трябваше да чака на тяхното благоволение. Разделиха се пред „Курортен дизайн“. Биджерано не се въздържа и поиска пари назаем.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Каза ми един ден. Тогава не <b>видях</b> картините. Видях ги след смъртта му… Убедих Фонда да покрие цената на пежото. Документите са в джоба ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Пет от картините ще бъдат ваши. Ще <b>видите</b> портрет на Адриана. Искам да го ангажирате и да й го преотстъпите. Схващате, колко унизена би била, ако разбере кому дължи този жест! Аз ще разполагам с картината. Съгласна ли сте? — Вера кимна. — Другата е портрет на един бивш монах, приятел на Асен. Имал е неприятности, някакъв побой или нещо подобно. Това е другата картина, която искам да ангажирате, без да притежавате.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Васил Каров влезе в заведението на писателите. От вратата <b>видя</b> острия, лукав профил на Стефан Дяков.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Бяхте звезда. Предполагам, че не сте си давали сметка колко сте популярен. — Дяковите очи светнаха, направи пауза. — По познатия български терк, със светкавична бързина се превърнахте в нищо. Изумително любопитно е да <b>видиш</b> как един измамен претекст за самовъзхищение може да разнищи дрипа с години култивиран характер. Не знам дали на географска ширина това е възможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Какво съм казал? Аз съм горд със зет си и искам всички да го знаят. Когато откривахме изложбата и <b>видях</b> колко стари другари са зачели Васил, едва сдържах вълнението си. „Ето, казвах си, създадохме поколение. Какво значение дали това са собствените ни деца, или техните връстници за комунистите всички деца са свои!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Бразилия е страната, в която ще ходя колкото пъти ми се отдаде възможност и ще стоя до края на парите си. Запомни това! Да не си посмял да правиш демонстрации… това значи да не <b>видиш</b> нито мен, нито Александър!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Умълчахме се — каза Дяков. Лицето му беше иронично и с онова „сатанинско изражение“, което толкова упорито се стараеше да постигне. В един момент очите му посърнаха и Каров откри истината. Споходен от вътрешна светлина, той <b>видя</b> с гърба си Адриана и Жак, а когато се обърна, те вече крачеха към масата. Обхвана го странно успокоение. „Какво ме интересуват отношенията на Адриана?“ въпреки това му беше приятно, че този арогантен хлапак ще остане с пръст в устата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Недвусмислен отговор! — Стив се беше съвзел и се усмихваше. Стана. — Заповядайте! — целуна ръка на Адриана, ръкува се с Жак. — Мисля, че ще ви бъде приятно да <b>видите</b> Каров.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Казвам се Зоя. Толкова слушах за вас, че накрая си казах: „Иди да <b>видиш</b>, кака, що за птица е този Каров?“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Исках да <b>видя</b> дали отговаряте на представите ми. Тони има комплекс от вас. Използвайте го, ако решите да се преборите за жена си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров говореше в множествено число, включваше го в групата и <b>видя</b> благодарно изражение на лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Обичам те! Не ми се пуши. Видя ли каква козметика докараха? Щом си толкова богат стар чичо, купи ми едно „Фиджи“. Струва четиридесет лева.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Погребаха го като държавен мъж. Изложиха тялото за поклонение, правителството мина да изкаже съболезнования, застана на „почест“ при ковчега, после се занизаха културни дейци от всички браншове. Когато ритуалът свърши, понесоха тялото към гроба. Васил Каров <b>видя</b> всички художници, които познаваше, но единствения човек, който разпозна в тълпата и който би желал да върви до него, беше Стив Дяков. Изравни се и Стив го хвана под ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Изпращам в гроба един от главните врагове на Москов. Искам да <b>видя</b> кой ще присъства. Тук ли са Денев, Борис Попов?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	— Здравей, Василе! — вдигна глава и <b>видя</b> затлъстялото лице на Владо Матев. — Виждаме се от погребение на погребение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Отдалече <b>видя</b> превития гръб на жена, подреждаща цветя върху гроба на Москов. Помисли, че е Адриана, но като се приближи, разпозна Лилда.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Видях го да израства в очите си, да се превръща в маниак. „Вяра в собствените сили!“ — много пъти съм я чувал тази фраза. Отнесена към Попов тя губи смисъл, изражда се в грубо незачитане на всичко извън него, в деклариране на творческа мощ, която липсва. Той притежава една от най-противните черти, които съм срещал у хората. Раболепен е с всички, от които зависи, и жесток с всички, които зависят от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Какво да й отговоря?“ — Каров беше нащрек с тази жена. С удоволствие би я <b>видял</b> да си отива. Присъствието й създаваше смут, който не беше свикнал да чувства. „Какво ли обвинение ще ми хвърли в лицето?“ — мислеше, докато пресмяташе отговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Вера пристигна сутринта. Чу шум на мощен мотор, помисли, че крадат колата му, погледна през прозореца и <b>видя</b> маневрата на Вера. Баба София я настани на втория етаж, над главата му, каза: „Ако ще мърсуваш, пази се от децата!“ и не криейки яда си, потъна из къщата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Налей ми коняк! — гласът й изфалцира нервно, накара го да я погледне, да <b>види</b> унижение на лицето й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров се бавеше. Видя я да отмята завивката, да скача на леглото, да се завива до брадата. Тогава се съблече. Направи го припряно и за разлика от нея не вдигна дрехите си от земята. Вера трепереше. Прехвърли крак върху нейните, с едната ръка обви раменете й, с другата заопипва гърдите и корема, слабините…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Първото лице, което <b>видя</b> в заведението, беше Зоя. Този път Антон седеше с гръб. Срещнаха погледите. Зоя кимна, Каров отговори сухо. Кой знае как щеше да реагира малкият? Трезвен може би щеше да се въздържи от скандали, а после? Антон и Зоя пиеха водка, времето щеше да напредне и ефектът и да се почувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Повлече я, тръшна вратата, но не я затвори, <b>видя</b> реакцията на ресторанта и си отиде смутен, по-потиснат и по-объркан отколкото стана на масата. Когато останаха сами, Вера каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Виж тялото на Васил Каров! Какво е предназначението на тази дрипа? Говори! Нямам време. Ще се <b>видим</b> ли някога?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Ще се <b>видим</b> утре сутрин. Почивайте и се старайте да спите. Колкото повече сън мине през тялото, толкова по-бързо ще се възстановите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	В неделя следобед, в притихналата, сънлива тишина на болницата Каров <b>видя</b> да се задават Лилда и Александър. Стана, облече халата и измъчи разтрепераните си колене по десетината стъпала към изхода. Детето пристъпи към него с особена смесица от радост и срам, затова пък Лилда се хвърли на врата му така, че едва не го срути на плочите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	На пети април професор Монов го изписа. Каров прочете диагнозата, прикрепи с тел скъсаното коляно на панталона и излезе пред болницата да чака такси. Докато се колебаеше да си купи цигари, или не, никой не му беше забранил да пуши, <b>видя</b> пежото на Вера да маневрира на паркинга. Седна до нея, запали цигара, зави му се свят, загаси я и се облегна на седалката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Влезе Зоя, <b>видя</b> го, кимна прекоси бара и влезе в ресторанта. Няколко секунди по-късно се върна и застана пред масата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров се облегна на стола, хвърли едно око на заведението погледна остро Вера, като че ли искаше да й внуши настроението си, да й отнеме жилото, но <b>видя</b> меката й усмивка и се отпусна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Сутринта слязох в града — започна Мария. — Знаех от Васил, че в единадесет часа трябва да сте при инвеститора. Видях стената. Интересува ли ви мнение?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Животът прекара покрай мене най-близките ми хора… Прекара ги като вода през пясъци… Родители, жена приятели, син, никой не остана! Досега рисувах вътрешностите си, на тъмно и загубих зрение… Сега ще се опитам да <b>видя</b> природата… Може би тогава ще имам око и за близките си… ако още имам такива!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров се смя от сърце. Тази клюка го развесели така, че сълзите рукнаха отново. От смъртта на детето не беше изпивал опиата на веселието. Почувства вътрешно оздравяване изтичане на отрови, химическо разтоварване на буци мъка. Съзнателно задържа това състояние до пълното му изчерпване. Остави Антон и отиде да изпрати Мария. Пред входа я чакаше приятелят й. Видя ги и хлътна в сградата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров се замисли над обяснението на думата, но вместо точния смисъл в главата му се зародиха картини. Видя Асен в съвършения ред, създаден от Адриана, но лишен от онова привидно безредие, което прави една къща обитаема.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Мюлвет понечи да се върне при учителките. Едва сега Каров <b>видя</b> колко интерес е събудила личността му. От прозорците го <b>гледаха</b> мъжки лица, жените бяха оставили работата си и без всякакъв свян втренчили погледи в тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Когато проветри спалните и се качи в ателието, през стъклената врата на верандата <b>видя</b> някакъв силует да крачи из двора. Излезе и се надвеси над парапета. На долния етаж кънтеше музика, сенките на танцуващите играеха в светлите карета, оставени от прозорците. Силуетът се отдалечи към вратата, после тръгна из двора с равни, бавни крачки. Беше жена, сигурно пияна и положително от гостите. Каров се върна в ателието, прибра картини, рисунки, заключи ги в шкафовете и слезе долу. Антон го посрещна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Отпи първата глътка тази вечер, огледа се. Без да се притеснява или да се чувства не на място сред тези хора, Каров си даде сметка, че би предпочел гостите му да бъдат поне два пъти по-малко. Подпрян на перваза на прозореца, загледан в танцуващия Антон, той изпи два екса един след друг. Трябваше да настигне гостите си. С чаша в ръце, Каров излезе на въздух. Под единственото дърво в градината <b>видя</b> онзи силует, който тръгна към изходната врата. Беше млада жена, вдигнала яката на къс кожух, с тънки обувки и найлонови чорапи, с цигара в уста и ръце, потънали дълбоко в джобовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Два дни по-късно пред входната врата спря такси. Каров <b>видя</b> някакъв мъж да мъкне куфари и слезе да му отвори вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Върнаха се във вилата. Елена <b>видя</b> телефона, заповяда на Валентин да ляга и се зае с оповестяването му. Каров я чуваше да говори с гърления си алт ту с Велико Търново, ту с приятели и приятелки от София.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Ела да <b>видиш</b> нещо! — Каров измъкна джинсите от пакета, но Елена съзря парфюма и побърза да го отвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Прав си! — Елена мина през всичките фази на настроението си. Каров усети, че думите му я жегнаха, <b>видя</b> кръв да залива лицето й, <b>видя</b> я и да се овладява. — Майка ми е противен човек!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Пиха. Елена загаси централното осветление, включи аплика над леглото му, но светлината й се <b>видя</b> силна и зави лампата с кадастрон.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не ме интересува! — Каров изпита неприязън към този мъж в мига, когато го <b>видя</b>. Павлов беше красив по свой просташки начин, имаше едра глава, забита в мощен врат месести, чувствени, дори перверзни устни, нещо упорито и нагло в челната конфигурация, но най-неприятно впечатление правеха очите. Павлов имаше огромни кафяви, почти черни очи изхвръкнали в напрегнати орбити, пълни с жестокост, бързи като невестулки. Въпреки явната си жестокост, Павлов имаше женски очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— С баба си ще се виждаш много рядко, а Павката можеш да забравиш, с него няма да се <b>видиш</b> никога вече. Ще го забравиш, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров вдигна очи и <b>видя</b> Елена да излиза между лозята, естествена преграда на плажа, да притичва през шосето и да влиза в синьо жигули, спряло като сакато на половината в банкета. Шофьорът форсира колата, тръгна срещу тях. Когато се разминаваха, Елена го <b>видя</b>. Валентин продължаваше да стиска ръката му и да върви, извърнал глава назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Денят прекараха както обикновено, но Елена се върна много по-рано. Нямаше десет часа, когато я <b>видяха</b> да се задава по мократа ивица на плажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Дано никой не ме е <b>видял</b>. На никого не се обадих. Втурнах се в прахоляка след един камион, без да си давам време да премисля. Първо запратих куфара, после сама се метнах отзад в движение. Имах двегодишен тренинг: вкопчвам ръце в задното крило, привдигам се до лакти, прехвърлям единия крак, сетне другия и готово. Въпрос на навик. Не питах накъде отива колата. Все едно ми бе. Стига само да е по-далеч от тия проклети планини! И в камиона не спрях. Продължавах вътрешно да тичам, задъхвах се все повече, гонена от страха. Нищо не ме интересуваше освен скоростта. По-бързо да се махна оттам!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Най-после останах сама в бараката. Облегнах малкото си огледало върху куфара. Бе така наклонено, че вместо своето лице <b>видях</b> ъгъл от стените и тавана, сковани, от тесни летви с цвят на лешник. Сякаш се намирах във вагон. И вътрешно бях нестабилна, люшкана като във влак, понесъл ме далеч от навиците ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Едва тук, в колектива от хлапаци, се усетих независима. Сама пришпорвах волята си да работя, без някой да ми налага съвети и поучения. Парливите шеги на момчетата бяха подстрекателство за мене. Откривах възникване на непознати свойства в собствения си характер. Реагирах по неочакван за самата мене начин. Събуждаха се други сили в мене, отбити в друга посока. Дори сама се улавях, че понякога постъпвам в разрез със собствения си интерес, забравила своята скрита цел. Да <b>видиш</b>, да не повярваш!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Пуснах това да мине покрай ухото ми. Едва ме дочака да вържа възелче, изопнал шия. Трябваше да се наведа близко, съвсем близко до него, да захапя конеца. Той вдигна ръка през рамото ми като за прегръдка. Не, да <b>види</b> часовника си. Отблизо почувствах, почти докоснах нетърпението му. Скъсах конеца със зъби, прегризах ядно нишката, на която се крепеше мигновената ни близост. Дъхът му се отдалечи. Той вървешком закопча яката. Върху бялата риза още по-ярко изпъкна циганският му врат. Подхвърли ми през рамо:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Опитах се да разтребя. Не ме свърташе вътре. Изведнъж погледът ми падна под крака на масичката, който подпря архитектът. Измъкнах нагънатия бял лист, разтворих го и се помъчих да оправя чупките. В полумрака <b>видях</b> някакви чертежи. Дали няма да му трябват? Сигур сега ги търси и не може да си спомни къде ги е загубил.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	„Пази децата. Пази се и ти. Не бери грижа за мене. Аз съм добре със здравето. Изпращам ти с пощенски запис всички надници. На мене не ми трябват пари. Сами си варим боб. Не ядем в стола, че е много далеч от изкопа. Не ме чакай. Няма да се <b>видим</b>, докато не изпълним плана.“</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Когато на събрание Мирон изричаше някоя остра реплика, агитаторът бай Спиридон винаги се озърташе към парторга да <b>види</b> може ли да се засмее или не. Ако парторгът се смееше, той със закъснител започваше да се престарава в смеха, което правеше ефекта от шегите на Мирон по-силен. Поетът бе пиян, както почти всяка вечер. Думите му се олюляваха и сякаш отдалеч лъхаха на спирт. Но дори в тоя момент ми бе симпатичен не групово, а лично за мене. Защо, не зная. Стоях отвън под навеса на тъмнината и мислех.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Ето как започна денят, който исках да бъде най-хубавият в младостта ми. Смачканата риза. Отказът на инженера. Денят се познава от сутринта. Не винаги. Има и изключение. Моят най-хубав ден ще бъде изключение. А какво слънце грееше! Това малко ли е? Слънцето се вля в жилите ми. С внезапна лекота се намерих най-горе на монтажа. Все пак нали <b>видях</b> възхищение в очите на един мъж? Това да не би да е малко?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Жената се надява след голямото й гостоприемство шефовете да са благосклонни и да се сетят, че е време да върнат мъжа й в града. Жените така се стремят към града! Разбира се, някой ден все ще го върнат. Може би прославен по цялата страна, награден, знатен. Но дотогава тя съвсем ще се износи по затънтените планини. Мечтаният далечен град ще я причака с още по-голяма мъка. Там ще <b>види</b> тя как е загрубяла, повехнала, изостанала. А зажаднелите очи на прославения й мъж ще бъдат замаяни от града, от промените в женската мода, в танците, в прическите, ще бъдат ослепени от младостта и свежестта…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	А тя не знаеше ли, че човек понякога се държи гордо и нахакано, за да прикрие липсата си на самочувствие? Но какво се заплеснах да й описвам тоя унил пейзаж? Тя го <b>виждаше</b> приказен. Може би тя имаше право. Само незаинтересованият поглед може да <b>види</b> някои красоти в света, скрити за обикновения, затулен от грижи и задачи поглед. Все пак моите очи на участник имаха едно предимство пред нейните очи на съзерцател. Аз бях уловила с тоя мой заангажиран, уплетен в задължения и тревоги поглед нещо, което тя със своите свободни, възторжени очи бе пропуснала:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Исках да стана върхолаз на всяка цена! — продължих аз, понеже разтвореният бележник като гладен пес искаше да бъде хранен непрестанно, да бъде натъпкван с думи, думи. — От училище ни водиха на екскурзия в Димитровград. Там <b>видях</b> високо в облаците съветската върхолазка Лидия Кудрявцева. Това бе съдбоносна среща за мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i><i>	— Рошлю да се влюби в мене? — В тъмнината моят глас се обърна втрещен към нейния сочен, падащ ниско като зрял плод говор. Двата ни гласа се <b>гледаха</b> и <b>виждаха</b> повече от думите си. Едва сега усещах спотаената сила, атлазената топлота на нейния алтов, отглеждан в уют глас. Поставих Влад на своето място. За миг станах той. С неумолим мъжки слух попих цялата сочност, женственост, ароматност на тоя тембър. Изпитах жажда. Нов удар на мълнията ме разтърси. Имах чувството, че в тъмното блеснах като светкавица и тя ме <b>видя</b> в един миг цяла извътре.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Доволна останах от преценката на <b>погледа</b> й. Само жена може истински да оцени достойнствата на друга жена. Нещо повече: само жена може да огледа друга жена с такова интензивно, непропускащо мъжко око, с каквото никой мъж не може да я <b>види</b>. Затова най-точно градусът на мъжкото харесване се определя от начина, по който теб оглеждат жените. Женското ревниво око знае повече какво се харесва на мъжа, отколкото самото мъжко недосетливо око.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Кого? Рошлю? С него сме само приятели. Но вие сте жена и разбирате. Да бъдеш цял ден сред дузина момчета, да те гледат от педя разстояние и да не те <b>видят</b>. Да мечтаят отдалеч за други девойки, да се разочароват от тях, да ги сменят, да търсят нови и нови, а да не забележат, че ти също си момиче. Идат мигове, когато искаш да бъдеш харесвана…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	— Растеше треската пред забавата. Неделен ден обикалях махалите да <b>гледам</b> как играят родопчани по сборове. С Рошлю издирихме стари носии, мятахме ги през рамо като сватбарски дарове и ги носехме тук. Усвоявах разни стъпки — вити, преплетени, пъстри като шевици. За пръв път ги <b>видя</b>, за пръв ги чуя, а веднага налучквам ритъма, сякаш си го спомням. Може би тия водовъртежни стъпки са впечатани в кръвта ни. Просто сами ми идват, а не от гледане и учене. Настана вечерта…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Капнала от нервно изтощение, се прибрах. Чух как зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която <b>видях</b> тая заран. Бе едно бяло чудо. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е твърде нетърпелива. Прибързала.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	От снощния разговор с Димана самочувствието ми бе порасло, учудващо за самата мене. Изведнъж <b>видях</b> себе си в планините, своето място в света. Наистина, да можеш да застанеш пред съперницата си гордо и самоуверено, да има какво да й разкажеш за своя живот, да видиш възхищение и учудване в нейните очи — това ти стига. Исках да живея така, да направя нещо такова, че да будя удивление в очите на съперницата си, която удивляваше мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	От снощния разговор с Димана самочувствието ми бе порасло, учудващо за самата мене. Изведнъж <b>видях</b> себе си в планините, своето място в света. Наистина, да можеш да застанеш пред съперницата си гордо и самоуверено, да има какво да й разкажеш за своя живот, да <b>видиш</b> възхищение и учудване в нейните очи — това ти стига. Исках да живея така, да направя нещо такова, че да будя удивление в очите на съперницата си, която удивляваше мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Не помня как стигнахме до квартирата му. Само далеч от дома така по домашному лъха запалена печка. Посрещна ни съквартирантът му инженер Лалю Наумов. Трима седнахме край люлееща се маса. Чашите леко се разплискваха. Това свърза двама ни с един спомен. Вече имахме с Влад общи спомени. Той пак измъкна от джоб някакви хартии, нагъна ги и подложи под единия крак на масата. Пак ми предостави възможност да <b>видя</b> циганския му врат.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Другояче течеше времето в тая планина. Ние външно се включвахме в забавения му ход. Но вътрешно носехме ритъма на времето от големия свят като тревога, като болка. Това раздвоено време ни разкъсваше. Болеше ни, че там някъде в света бучи новото време със свръхзвукови скорости, а ние сме изключени от тях, захвърлени на друга планета. И когато се върнем пак в града при съвременните асфалтови скорости, ще <b>видим</b> как сме изостанали, остарели, неприспособени. А кой знае? Може би ние ще се окажем по-млади и свежи?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Неговата устойчивост срещу предизвикателства и обиди ги обезоръжаваше и в същото време ги дразнеше. Искаха да го <b>видят</b> като тях избухлив, нараним. Тая броня търпение бе засега единствената му сила. Искаха да му я отнемат, за да го изравнят със себе си. Подстрекаваха се един друг да го осмиват.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тухлите излъхваха душна горещина. Главите пареха от слънце и напрежение. Радиоуредбата изпращя и сякаш изкашля последните изчисления. Хората започнаха да тълкуват цифрите. Настроението се повиши. Човек не може да остане спокоен, като <b>види</b>, че границите на възможностите му се разширяват. Но в българина зърното на съмнението е по-устойчиво от рационалното зърно.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Бай Крум бригадирът имаше селективен метод като градинар. Правеше търпеливи опити с всекиго от нас. Променяше мястото ни, за да <b>види</b> как виреем на различна почва. Той бе против строгото разпределение на труда, когато човек се превръща в автомат, способен само за един вид операции. Правеше ни прививки от различни специалности: машинисти, електроженисти, ковачи, монтьори. Всеки един от нас трябваше да умее да замени другия.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Аз тлеех в някаква пещ. Поемах си въздух като полуиздъхнала риба. Влад още не бе слизал от връх Ветровец. Смехът ми пресъхна като Арда. Никак не ме потресе новината, че нощната бригада на Горан въвежда скоростен метод и постига двойно по-висок процент. Учудих се по-скоро на своята неизненада. Работници от целия обект се струпаха да <b>гледат</b> чудото. Отидох среднощ и аз да <b>видя</b> моята идея, ограбена и осъществена от друг. Горан, победителят, се силеше да бъде естествен — при него това значеше наперен като петел.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Бе ранна утрин. Видях Димана, тръгнала с всички към обектите. В тоя миг предусетих стипчивия вкус на целия ден. Нещо щеше непременно да се случи. Просто аз сама предизвиквах съдбата с това мое проклето предчувствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Какво да сторя с него? — обърна се Димана безпомощна към мене. Изведнъж ме <b>видя</b>. И разбра всичко. Лицето й се промени. Едва в тоя миг тя осъзна и собственото си влюбване чрез моята болка. Бе твърде късно да се върне назад към сънливото си безразличие. Днес тя бе неотвратимо ранобудна. Пътеката бе тясна за двете. Едната трябваше да отстъпи. Винаги отстъпва по-слабият. Внезапна сила нахлу в мене като второ дихание. Гласът ми учуди и самата мене:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Професионална деформация при журналистката бе склонността да идеализира. А в любовта това е уязвимо място. По вестникарски навик тя вземаше собствените си желания за действителност. Влюбена, искаше да <b>види</b> в лицето на Влад герой на времето и поколението. Тя не можеше да се влюби в обикновен човек с недостатъци.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Отнейде вятърът допрати родопска песен: „Галям, галям, как да не галям!“ Това бе деветият вал. Плисна ме до загубване на равновесие, запрати ме с все сила в бездна и ме разби о подводни скали. Видях мургавото му лице върху нейните лунни гърди. И лицето й отметнато назад, сякаш отдалечено, отнесено нейде в призвезден свят…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… Жените си приличат още в нещо — констатира Влад — в жаждата си да се гордеят с мъжа, когото харесват. В оная зимна вечер той долови, че аз познах гордостта от любимия. Това светло пиянство — да ме <b>видят</b> с него, смелия снежен рицар, да ми завидят. Заставаш до високото любимо рамо в някаква парлива мрежа от чужди погледи и помисли. От тяхната завист се разпалва още повече твоята радост. От техните преувеличени догадки се увеличава твоят унес. Да изпиташ гордост от любовта си, това е най-високият женски полет. Влад много добре познаваше това от мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Той решил да иде до връх Ветровец и да <b>види</b> какво става с жилищния блок и с бригадата. До съмване се надявал да стигне. Най-сетне времето се бе оправило. Откога бе чакал това…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	При един опак завой камионът забави ход. Това използва някой, за да се качи в движение. Две късопръсти ръце се вкопчиха в ръба на задницата, привдигнаха се до лакти. После изкалян ботуш се прехвърли вътре. Ниска, набита фигура се преметна при мене. Би трябвало да вляза в празния варел, за да не ме <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Запътихме се към българския павилион. Да <b>видим</b> докъде е стигнала България сред тоя машинен и найлонов свят. Фонтан от розова вода. Планини от ябълки, праскови, дини, домати. Асми с нависнали кехлибарени гроздове. Ванчо пое дълбоко дъх:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тръгнахме напосоки към изхода, всеки вглъбен в своето разочарование. Аз пресявах тълпата вече със страх да не срещна Влад. Ако той ме <b>видеше</b> сред тоя модерен, блестящ свят, как ли изостанала и смешна щях да му се сторя? С ученическата пола и с вечната розова блузка, измачкани от дългото друсане в камиона. Собственоръчно остригана. Може би по-добре стана, че изобщо не отидох на тоя проклет панаир!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Не смеех да се обърна, да не би да <b>видя</b>, че ушите са ме излъгали. Тъкмо се бях разсеяла. Случаят е най-големият шегобиец на света. Когато търсиш някого с цялото си внимание, не можеш да го откриеш. А когато съвсем не очакваш да го срещнеш, дори когато престанеш да мислиш за него, той изведнъж изниква край тебе. Случаят обича да си играе на криеница и да изскочи тъкмо когато най-малко му се надяваш.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Колко бой си изял от малък да свириш! Все бягаше от пианото. А сега <b>видя</b> ли? Музиката е потребност на душата!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Но той и истинската не ми даде да <b>видя</b> през тесния, задушаващ обръч на ръцете си. Съвсем бях му взела ума. Сякаш искаше да ми строши ребрата, да ме омаломощи и да си вземе ума обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тогава прегръдката на Влад се разяри, мина отвъд мислимата сила. Отворих очи, уплашени от щастието. През рехавите стебла <b>видях</b> високите вълни на хребетите да се издигат и спадат, сякаш планината се разкамени, оживя и се развълнува като море. Ние лежахме върху опадалите, още топли листа като върху недоизтлели въглени. Бях нестинарка. Неговото сърце до гърдите ми биеше в някакъв обреден, ускорен, древен ритъм. Вече не се боях от огъня, защото самата бях огън.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Родопчани има да гледат и да се дивят! Може по радиото да са чували, но сега ще <b>видят</b> на живо пиано!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Ванчо горе отметна одеялото. Избухна облак прах, пронизан от последните лъчи. Тогава <b>видях</b> пианото. Цяло напудрено от дългия път. Заоблените му прости линии ми се сториха трогателно одухотворени и изящни сред геометричните железни конструкции. Сякаш за пръв път виждах пиано.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Отвред варосани якета, кални дочени панталони, загорели от слънцето, гледжосани лица слизаха от скели, изскокваха от изкопи, откопчаваха се от арматури. И се трупаха около камиона. Груби и шумни бяха пред хармоничните линии на пианото и пред мълчанието му, което криеше обещание за музика. Планината, канариста и гола, отекваше отчуждено с нямо ехо на незнайната музика. А Графът бе цял преобразен, някак вътрешно озвучен. Щом ме <b>видя</b> отдалеч, извика ми от висотата на калника:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тъкмо при най-големия подем на мелодията, когато тя сякаш разтвори крила и се разшири до хоризонта, една ръка се сложи на рамото ми. Не смеех да се обърна да <b>видя</b> кой е. Усмивката ми още грееше, забравена на лицето ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	През оная страшна нощ аз <b>видях</b> неправдоподобни неща, но ни за миг не се усъмних в тяхната истинност.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Безпочвен идеалист! Хабер си нямаш от живота и от хората! Докато всички сладко спят, аз бдя заради тях, гълтам хапове против сън, хабя здравето си! И не чакам никаква благодарност. Напротив! Успехите ми са невидими. А само един пропуск, една грешка да допусна, ще се <b>види</b> и от слепите. Моята сила е тайната. Никой не бива да знае какво зная аз. Всяко петно в миналото на човека е безценна находка за мене. Оттам се разплита чорапът. Само да надникнеш в тая картотека, ще настръхнеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Видя ли? Но сега аз няма да заспя на поста си! Трябва да изкупя твоята вина! Кълна ти се, ще бдя!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Сменяйки слепешком посоката, бях тръгнала право към бараката с надпис „Отдел кадри“. Понечих да се върна, но <b>видях</b> на прага силуета на шефа. Трябваше да продължа, инак щеше да се получи гузен негонен бяга. Как да мина край него — с наведени очи, с гордо вдигната глава, с бързи крачки, с нехайна, мудна походка? Като го наближих точно колкото бе нужно, поздравих:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Той вдигна глава и чак тогава ме забеляза. Бе вглъбен в някаква своя грижа. Ако не бях се обадила, едва ли щеше да ме <b>види</b>. При всеки друг бих пуснала в действие усмивката си, за да го спечеля. Но само в службата на бдеца не влизаше емоционална податливост. Той бе строг, принципен, непоколебим. Всяко човешко снизхождение се заклеймяваше от него с позорното прозвище „християнщина“. Забавих крачка пред него. Погледнах го. И цял живот ще се презирам за тоя раболепен поглед. Той долови, че съм смутена. Опита се да ме успокои и предразположи, но с това още повече ме накара да настръхна:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Пред открехнатата врата застана силует. С него нахлу полъх на гъста, влажна хладина. Преди <b>погледа</b> мисълта ми го <b>видя</b> с неповторимите особености на стойката, израза, движенията му. Той внесе брожението на дъжда вътре. Стоеше поразен, че ме намери тук. Аз отправих не към него, а към Рафина една усмивка на радостна изненада, сякаш започваше да се сбъдва нейното пророчество. Тя мълнийно събра боба в шепа като крадени пари и го скри под престилката си. Моят трепет й се предаде. Цяла засвети. Тогава вдигнах очи към него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тоя наелектризиран глас ме прониза. Рафина, която в своя живот и в живота на майка си не бе познала открита любов, искаше сега чрез мене, пришелката, да я изпита. С бистра, женска прозорливост тя <b>видя</b> първото ми смущение. Помисли, че това е момъкът, за когото въздишам. И с цялата си неизживяна страст се зае да ми помага. Засуети се край госта, покани го да седне точно срещу мене. Той стоеше сериозен, неловко изправен. Стори ми се, че очите на котката дяволски святкат. Едно досещане ме стрелна:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Формализъм! Абстрактен колорит. Нищо не е научила тая майсторица от сивите блокове, които ние строим! Поне в магазина да бе влязла да <b>види</b> какви басми се продават — да вземе терк от безвкусните шарении!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Да дойдат нашите строители да се учат в тая бедна колиба! Да <b>видят</b> вековна естетическа култура. Редом строят шаблонни сгради, нареждат ги с шаблонна мебел. Но ние сме народ без памет. Изтрита е нашата многовековна памет. Все започваме отначало. Все на гола поляна!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тая вечер излъгах доверчивия Лалю. Защо да не открадна дневника? Човек е единен. Щом веднъж започне, трябва да бъде последователен. Две години с честни усилия не постигнах нищо. Да <b>видим</b> какво ще постигна по втория начин!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Пътят до общежитието ми се <b>видя</b> пълен с опасности. Придружаваха ме неустойчиви сенки. Озъртах се като нощен крадец. Най-сетне стигнах до нашата барака. Хвърлих се към вратата, за да намеря убежище. И се блъснах в една топла сянка. Едва не рухнах от уплаха. В тишината прозвуча гласът, който най-малко бях допущала, че ще чуя. Атлазен, дълбок като влажната нощ:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Той никого не може да обича! — изсъсках с език на пепелянка. Ако внезапно изгрееше луна, не бих се учудила да се <b>видя</b> в петниста змийска кожа.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тя стана, протегна ми ръка и си тръгна. Гъвкавият й силует плуваше в мрака тихо, като безплътен. Чак когато се изгуби, я <b>видях</b> в пълна светлина. Тя сама се оттегляше жертвоготовно заради мене. Бе дошла да ми загатне, че уж той я е отблъснал, за да ми е по-леко.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… За празника пуснахме пробен концентрат. Голямо тържество. Усетих сълзи в очите си. Видях завършено своето дело, увенчан с успех своя денонощен труд. Познах най-голямото човешко щастие. Заводът започна да работи предсрочно.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Изскочих навън. Видях в локвите синьо, безпределно небе. То бе изкъпано в нощешния дъжд. Тичах през локвите, сякаш хвърчах по небето с невероятна лекота.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Трябва да съм хвърчала, защото настигнах и изоставих зад себе си бързоногото момче. Отвъд реката <b>видях</b> калния камион на Графа. Идеше ми да го погаля по тъпата муцуна като вярно куче.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Акордьорът довършваше работата си около инструмента. Шефът Кирил Манолов бе застанал отстрани. Понечих да се върна, но бе късно. В тоя момент влезе майката. Щом се <b>видяха</b> с акордьора, ахнаха театрално от изненада, в стила на благовъзпитаната генерация. Докато изредят дългия списък от любезности, шефът се приближи към мене. Смотолевих, че това, което искаше от мене, не съм в състояние да извърша. Но той искаше съвсем друго:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Гледах тоя човек, убеден, че винаги е принципен и верен, а всички останали са недостатъчно принципни и верни. Сам бе изкопал пропаст между себе си и хората. И сега в тоя страшен миг бе се почувствал сам. Той бе поел ръководството на всичко в свои ръце, бе отблъснал специалисти, бе обидил опитни майстори, бе прогонил мнозина. За пръв път бе сепнат. Той, който всичко направи, за да очисти колектива от съмнителните, се <b>видя</b>, че е останал без подкрепа. Кого да накаже? Върху кого да стовари вината? От кого да търси помощ? Шефът позна в тоя миг най-голямото сиротство на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Изкашлях се. Те вдигнаха глава сепнати. Очите на Лалю блестяха, разширени от сиянието на яза, отворени, просветнали, както никога. Тромавият инженер по водопровода могъл да бъде почти хубав! Защо не го <b>видях</b> за пръв път тук него? Или защо той не дойде да изгладя тогава неговата риза? Бихме могли да бъдем така щастливи двама!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Сега прозрях изправената стойка на моя бригадир бай Крум. И на колко още други безименни невзрачни силуети, успели да се задържат изправени на два крака срещу вятъра. Едва сега истински познах хората, с които бях живяла две години. Видях лицето им. Зад праха, бръчките и потните браздулици. Който поне веднъж в живота си се е почувствал човек, това се отпечатва върху лицето му. Сториха ми се красиви. Да вървиш изправен на два крака. Нищо повече. Бъди поздравен, човек!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Прозвуча иронично. Изобщо патосът при обикновен разговор дава обратен ефект. Оставаше сега той да си помисли, че ревнувам. Глупава история. Тъкмо се бях освободила от страха, че й завиждам. Радвах се, че бях срещнала жена, с която мога да бъда приятелка въпреки всичко. Закопнях да я <b>видя</b>. Мислено й пишех писмо. Той присъстваше между нас двете като залог, че нищо не може да ме раздели от Димана. Усетих се равна на нея. Не само тя бе способна на самоотречение.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Като ме <b>видяха</b>, момичетата в общежитието започнаха да преговарят с очи. Излишно бе да им казвам, че имам среща. В стаята се въдвори суматоха. Моето трескаво ускорение се предаде и на тях. Трите девойки от първа смяна се надпреварваха да ми предлагат свои дрехи да меря, за да се докарам. Всяка една от тях настояваше непременно да облека нейната рокля, сякаш с дрехата си и тя самата щеше да вземе участие в моята среща. Две години живях с тия момичета, а чак сега открих какви добри били те. Изобщо в тоя нереален ден всички хора станаха добри.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тръгнахме заедно. Напосоки. Навсякъде, където стъпехме двама, никнеха аромати и звуци, ставаше интересно и хубаво. А ние стъпвахме по гола, разкопана земя. Сигур сме били смешни, гледани отстрани. Вървяхме сериозни като под тържествена музика. Дума не можехме да си продумаме. Усетих неизпитвана гордост. Исках всички да ме <b>видят</b>, да ми завидят. В дългото си очакване на тая среща бях я обмисляла миг по миг, бях я режисирала и нагласяла. Дори си имах подготвени някои заядливи реплики за в запас.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Отдръпнах се изплашена. Извъртях цялата разперена пола, вдигнах я да <b>видя</b> дали отзад не се е изцапала. Как щях да отговарям?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Дано никой не ме е <b>видял</b>. На никого не се обадих. Втурнах се по шосето в пушилката зад един камион, без да си давам време да премисля…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Пътеката ни изведе до мек коларски път в тъмната борова гора. Тръгнах напред и нарочно оставих двамата печатари да си блъскат главите със словесните йероглифи на Светозар. Тъй щях да израсна в техните очи! Те щяха да <b>видят</b>, че има и други великомъченици извън ония, които се споменават ежегодно в църковния календар. И занапред щяха да търсят предимно моята компания.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Поспрях за миг-два, колкото да поразмисля дали наистина нямам желание да <b>видя</b> и Колорадо, и тъй както се бях загледал в реката, се усмихнах отчасти на нея и отчасти на себе си, после извърнах глава и неволно посърнах. В горния край на това глухо ущелие — там, гдето скалите разкриват по-голям откъс от небето, вече се рееха обичайните следобедни мъгли. Нима и тоя път Мусала щеше да наметне млечнобялото си було? Ах, тая вечно срамежлива кадъна!…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Монотонен камбанен звън раздра тишината и ни насочи към близката хижа, полегнала като кораб в дъното на млечно море. Най-сетне пристигнахме. Пред прага на хижата разтревожен войник биеше малка медна камбана. Като ни <b>видя</b>, той пусна въжето и разтвори вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Като ни <b>видя</b>, той остави цигулката, усмихна се с очите на дете, заловено в непозволена игра, и ни покани в отсрещната стаичка. Благият му глас и спокойните движения не съответствуваха на небрежната и сурова външност на човека, но от стойката му, от тая гордо изправена глава и от цялото му държане лъхаше някаква безкрайна самоувереност и скрита, напрегната сила. Гледах го и неволно го оприличих на задрямал вулкан — кротък външно, но готов в миг да изригне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Бабичката пристигнала привечер в наблюдателницата и Игнат се смаял, като я видял отблизо — толкова немощна и сгърбена била тя. Посрещнал я той любезно, налял й канче риганов чай и я запитал защо е дошла. „Да <b>видя</b> света отвисоко, сине — отвърнала старицата, — да се порадвам на слънцето, кога изгрява и да кажа нещичко отблизо на месечинката.“ Думите й затрогвали метеоролога. „Че как дойде дотук, бабо?“ — запитал я той и в миг си припомнил известната басня. Тя го <b>погледнала</b> съсредоточено, после рекла: „Помни, сине, помни туй от мене — имаш ли желание, няма място, дето не мож стигна…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i><i>	Бабичката пристигнала привечер в наблюдателницата и Игнат се смаял, като я <b>видял</b> отблизо — толкова немощна и сгърбена била тя. Посрещнал я той любезно, налял й канче риганов чай и я запитал защо е дошла. „Да <b>видя</b> света отвисоко, сине — отвърнала старицата, — да се порадвам на слънцето, кога изгрява и да кажа нещичко отблизо на месечинката.“ Думите й затрогвали метеоролога. „Че как дойде дотук, бабо?“ — запитал я той и в миг си припомнил известната басня. Тя го <b>погледнала</b> съсредоточено, после рекла: „Помни, сине, помни туй от мене — имаш ли желание, няма място, дето не мож стигна…“</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Вярно, но идват неканени — отвърна Игнат. — Добрите задържам, а лошите отпращам надолу, напред или назад, гдето им <b>видят</b> очите!…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Светла често мълчеше с часове. Ходеше мрачен из хижата и не се веселеше с туристите. Тогава самоковските момци и девойки заговориха, че младият хижар трябва да е болен, защото линее ден из ден. Мълвата стигна до ушите на Виола. Тя си спомни за черното котенце и за русия момък със сините очи, после реши да отиде до хижата със същите момци и девойки. На себе си казваше, че иска да <b>види</b> колко е порасло черното котенце.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	В началото на март 1949 година срещнах Киркор в Самоков, слязъл за провизии от хижа „Заврачица“. Като ме <b>видя</b>, той се затюхка и ми разправи, че миналия месец много от пчелите му измръзнали от големите студове, после ме запита дали може да докара кошерите при мене, над село Говедарци.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Най-сетне пристигнахме във фабриката. Намерихме Светла сам в малка стая е тясно и дълго прозорче, с маса, шкаф, два-три прашни стола и няколко още по-прашни сандъка. Бившият метеоролог сякаш се засрами от обстановката, като ни <b>видя</b>. Покани ни да седнем, после жадно заразпитва Киро за планината: дали има много сняг, колко е дълбок и годен ли е за ски. И в очите му светеше странен огън.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	За наситените с електричество облаци над върха бях слушал и от Игнат Котаров, но сега Светла разказа за друго интересно явление. Една вечер, по време на силна буря, той излязъл навън и тръгнал към дъждомера. Изведнъж на няколко крачки от него се появил елипсовиден „огнен облак“, дълъг не повече от пет метра. Светла просто ослепял и залитнал, ала страшното явление изчезнало още преди той да падне на земята. В настъпилия мрак Светла <b>видял</b> как светят всички железни уреди, обилно наситени с атмосферно електричество.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Светла ще <b>видите</b> и сега в планината — лете или зиме, в хубаво или лошо време, но не вече като домакин на една или друга хижа, а като инструктор-отчетник на всички рилски хижари. Повишиха го през лятото на 1955 година и той трябваше да напусне хижата край Грънчарското езеро. Тъй е по-добре и за него, и за планинарите. Туристите вече не отиват нарочно при него, както правеха преди, когато той имаше определено свърталище, но все очакват да го срещнат нейде в планината. Защото сега всички хижи са негови.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Сега трябвало да се крие и от дивеча, и от царските хора. Веднъж дори го арестували за една дива коза, която бил убил някъде към Прекорека. Завели го в двореца Овнарско, а монархът се случил там с малка свита и пожелал да <b>види</b> опасния бракониер.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Не щеш ли, научил се монархът за подвизите на своя ловец, разлютил се, че и други се хранят с отредения за него дивеч, и начаса уволнил Мито. А той, горкият, нали бил свикнал с лесен лов, пак шетал край Овнарско като лисица около курник и гледал да не оставя много петли за немеца. Дебнели го прислужниците в двореца, но той гръмне под носа им и грабне дивия петел, после побегне и потъне като лалугер в гората, без да го <b>видят</b> и познаят.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Като се <b>видял</b> отново на свобода, Заекът намерил друга пушка и пак тръгнал на лов край Овнарско, решен при сгоден случай да се цели, където трябва. Уви, щом веднъж отредиш един куршум за човек и не го изстреляш в него, тоя куршум пак у човек ще попадне! Това разбрал Мито, щом отново поел службата си на горски.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Сега е друго. Домакинът на хижа „Мальовица“ има и телефон, и електрическо осветление, а камионетката на алпинистите изнася продуктите му чак до Меча поляна под хижата. Де да беше жив Киркор, та да <b>види</b> това!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Случваше се някои недобросъвестни туристи или по-скоро случайни пришълци в планината да злоупотребят с добрината и гостоприемството на домакините: хапнат юнашки, налеят се порядъчно с подсладен риганов чай и накрая се измъкнат като бай Ганю във Виена, без да заплатят изяденото и изпитото. Като <b>види</b> празната маса, кака Вена плесне с ръце и каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Не — отвърна той, — сега пърчовете ходят сами. Ще отидат при женските едва към края на октомври. Тогава да <b>видиш</b> какъв бой пада между мъжкарите!…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Как живея ли? — и лукава усмивка близна лицето му. — Ела да <b>видиш</b> какво ми оставиха трудовашките началници, за да пазя рибата през зимата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Да, и тяхната сватба е селска, като нашите в Якоруда. Започне ли, трае по цяла седмица… Сега ще падат много звезди и езерото ще зашуми от радост. Почакай и ще <b>видиш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Две светли очи блеснаха в мрака. Овчарският пес, по-страшен и от вълк с тоя гердан от железни бодли, ме гледаше упорито в очите. Стоеше като закован, едва <b>видим</b> в тъмата, и само ноздрите му потръпваха излеко в края на вирнатата муцуна. След малко кучето извърна тъжните си очи към Юсуф, махна с опашка и мълчаливо потъна в мрака. То сякаш искаше да каже на господаря си, че всичко е в ред при овцете.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	— Защото беше пале… Скри се луната и то спря, па легна в краката ми, но на утрото пак се разджавка и <b>гледа</b> върха. Тогава подкарах овцете нататък, да <b>видя</b> защо лае палето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Не вярвах да <b>видя</b> отново тоя старец, нито пък да срещна кравата с черно петно край дясното око. Стегнах се, метнах раницата и поех по нагорнището из разредената гора. Влашки мулета бяха минали недавна по тия места, натоварени с багажа и палатките на „белите братя“, които стануваха край езерата. Мулетата винаги оставят следи подир себе си и те сочат правия път…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Езерото едва се виждаше в сумрака, а южният бряг се губеше в леките пари. Мокър бях и тръпки полазиха по снагата ми, като <b>видях</b> толкова много вода. Извърнах очи и продължих нагоре, а те ме последваха драговолно. След време се добрахме до полуоткрития каменен свод на площадката между долното и предпоследното езеро и се тръшнахме от умора край загасналото огнище, защото тогава нямаше и помен от днешната хижа.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Дочка заяви безстрастно, че иска да <b>види</b> езерата, но Катя бе уморена и всяка излишна крачка й се зловидеше. Тръгнах мълчаливо нагоре право към Бъбрека. Дочка ме последва покорно, но пак не ми продума. Извръщаше глава ту към Рибното езеро, ту към Трилистника, а при Близнака плесна с ръце от възторг, после бързо ме догони.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Видите ли, балансът не излиза, а себестойността е в ред, напълно в ред и ще получим премиални за второто тримесечие. Тъй искаха и главният инженер, и химикът, и плановикът. Сумичката ще бъде прилична… А директорът държи повече за славата. „Трябва да блеснем — казваше ми той, — трябва да смаем всички във Волуянци с преизпълнението на нашия план.“ И ето че го преизпълнихме, а и себестойността понижихме и всичко е готово, а балансът не излиза…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Уви, очакваше ни разочарование! Тая камионетка никога не върви — или моторът има кашлица, или шофьорът е болен, или и двамата ги няма. Тоя път отсъствуваше шофьорът, пък и камионетката стоеше на три крака, с пън под четвъртото оголено колело. Румен застана пред отворената врата на туристическия клуб. Надзърнах и аз и <b>видях</b> някакъв момък да седи зад празно бюро.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Румен изръмжа. Жорж се поизчерви, а младежът изведнъж стана бъбрив. И той ни заразправя как преди месец същата външна гума се разпрала на същото място от цигански пирон, подложен от ръката на зевзек под колелото, преди камионетката да потегли, и как шофьорът, който не могъл да предреди колегите си в работилницата, защото в града имало много зевзеци и много цигански пирони, се <b>видял</b> принуден да поиска отпуск и с платена командировка да замине за столицата, та там да дири майстори за лепежа.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Да не яде вестници! — промърмори журналистът. — Бих искал да <b>видя</b> как ще изглеждаш ти, ако то изяде някоя твоя книга…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Трябва да съм го <b>гледал</b> някак тъпо и той се <b>видя</b> принуден да обясни, че чаят поглъща много сухоежбина, а такова разточителство не било по силите ни след бягството на магарето, отмъкнало другите две раници. И той ме подкани да не губя време и да се пъхна в кухнята. Те пък щели да търсят магарето в гората.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Какъв Буридан! — зачуди се Румен. — Ах, за магарето ли питаш? — и той се ухили. — Видели са го да шари някъде наблизо, в горичката…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Видели го летовничките — някак гузно подзе Жорж, сякаш прочел мислите ми, а децата го подгонили насам. Те тъкмо щели да закусват, когато дошло магарето…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Също бели и меки! — отвърна Румен. — Ти наистина загуби… Но хайде, дай да ти <b>видим</b> майсторлъка — и той повдигна капака на тенджерата. — Гладен съм като вълк!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— А помниш ли как отпратих ония двамата за гъби? — продължаваше Румен. — Те само ни пречеха… Поставих ги на тясно и те си отидоха с подвити опашки — и той блажено се усмихна при спомена. — Ще <b>видиш</b>, че русата е глътнала въдицата: утре ще дойде с нас чак до Мальовица!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Повел го внукът към голямата баня, купил му и билет и го оставил да чака реда си. А там народ много, като на селски събор. Едни влизали, други излизали. И всички бързали. Най-сетне пуснали и него вътре в дългите коридори и прислужникът му заповядал да чака пред една портичка. „Тоя е готов — рекъл му, — ей сега ще излезне!“ А оня не излизал. Само поотворил портичката и се понамръщил, като <b>видял</b> шоп насреща.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Позна ме, зер може и на паза`ро да е вишъ`л шоп с кожуше… Тогай ми трекна` за часо`внико и я вдигнах ей тая ръ`ка — и бай Стоян ми показва лявата си ръка, — оти он беше там вързу`ван. „Нека <b>види</b> — думам си, — нека <b>види</b>, дека и ние, шопите, си имаме такви`з ваджии!“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Мо`ре, не свинкя, а баш на дякон мязаше, зер и косите му длъги като на поп! Он се сопна на праго, а очите му баш у часовнико. „Колко е часът, чичко?“, праша ме, а я ма`ксус му казувам, дека не <b>видим</b> без нао`чилата…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— За хайдука ли казу`ваш? Бега` си и он, зер не е улав да ме че`ка дорде се избаням… Та ти`зека ме прашаше ото`чки — и той се обърна към Румен, — прашаше ме и ора`теше нещо за мацакурци. Ех, покра`днуват и они`, ама по те`мно, сами, куги` ги никой не <b>види</b> — поясни бай Стоян. — Йощ ги немаме баш такви`з хайдуци като у Софи`я…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Той водеше магарето и негова бе грижата да го изведе до заслона. Като <b>видяхме</b> какво има да става, двамата с Жорж благоразумно се отдръпнахме в клека. Защо да пострадаме, ако те се сритат?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Зависи как го гледаш! — рекох аз. — Никога няма да <b>видиш</b> Камилата, ако не искаш да <b>видиш</b> тъкмо камила. Например камила с една гърбица… Я погледни още веднъж!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Кръстосахме погледи с Румен, но само за миг — той се престори, че не ме познава. Сетне дойде и Жорж. Дойде, <b>видя</b> и зачупи пръсти. И тъкмо когато онзи щракаше апаратчето, магарето подгъна предните си крака и клекна, разваляйки снимката. Тогава двамата с Жорж се върнахме на пейката, а Боре изчезна в кухнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Магарето лежеше в сянката на ниския клек и само присви уши, като ни <b>видя</b>. Очите му бяха мътни и влажни, много влажни. Дали не бе плакало? Едва го накарахме да стане.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Погледнах и аз надолу. Видях само жълтата ивица на пътечката, нагърчена като корен сред раздрания зелен килим на клека под сивия бряг на скалите. И никакъв човек по пътечката. Георги Д. Петков наистина има орлови очи, които му помагат да открива и грешки в счетоводството, и такива грешки на природата като нашия извънщатен журналист.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Изведнъж се подхлъзнах и хлътнах, просто потънах до дъното на процепа. Там беше много тясно и влажно. Идва смогнах да разтърся рамене, сетне вдигнах глава и <b>видях</b> една звезда да трепка плахо над мене. Нещо ме парна по бедрото. Беше твърд сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	С мъка драснах клечка кибрит. Видях спуснатия колан, а също и бузите му, зачервени като некалайдисана бакърена тенджера. Размахах ръка, ала не стигнах ремъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Да, но, <b>видите</b> ли — и той се позапъна, — работата е там, че балансът е малко нагласен, пък и данните за себестойността…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Подир час бяхме готови да тръгнем към Рилския манастир, ала магарицата ни обърка сметките. Тя не смяташе да се разделя с Буридан! Опитахме се да я изпъдим с викове, с обидни думи, които биха разсърдили и най-леконравната жена, та дори и с острието на шиша, но тя се бранеше с ритане и хапане. Видяхме се в чудо от нея, дорде не пристигна стопанинът й — пастир на кооперативното стадо в горната къшла по Урдина река. Той поздрави бодро като при сватба, изгледа и магарето, и магарицата, погледна с едно око и смалената купчинка дръвца край колибата и махна с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Дал добро! — тактично отвърна монахът, като съкрати подлога. — А не <b>видяхте</b> ли млади хора от двата пола да минават оттук?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Екскурзиантите ли? По-добре да премълча! — и той вдигна очи нагоре, после неочаквано подгъна расото и седна до нас. — А какво <b>видях</b> и какви неща дочух! Казвам ви, това е като в нинешните Содом и Гомора!… И всичко иде оттам, от големия град. Сега пък намислили да превърнат манастира в музей!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Малко поточе ромолеше наблизо край пътя и двамата С Жорж също трябваше да закусим, понеже третият от нас бил прегладнял! Като ни <b>видя</b> да се храним, и магарето почна да пасе. Какво трогателно единодушие!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Изненадан, вдигнах очи и го <b>видях</b> да хваща за пеша един от минаващите келнери, сетне попреглътнах, като го чух да заръчва бутилка ликьор. Той, заклетият въздържател, да пие ликьор, и то преди вечеря! Ех, тая проклета телеграма…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Ела, сън, ела и при Румен, осени възглавката му, спусни гирлянди от рози над гордото чело, притвори и очите му и ако сториш туй за него, о сън, ти ще <b>видиш</b> дори през слепените му клепки образа на незнайната пищна Мария!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Никой не обърнал внимание на тези нейни думи, ала на другото утро, когато бащата дошъл да я отведе, наистина било вече много късно. Подранила с работниците, тя тръгнала уж да се поразходи нагоре, към брезовата горичка край извивките на Къркулиците, все по пътя към Сухото езеро, и вече никой не я <b>видял</b>. Била тръгнала с мъката си за да я остави в планината!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Като <b>видяха</b> полянката, а може би примамени и от хубавата гледка, двамата мълчаливци пак решиха да се уединят и полегнаха далече един от друг на припек в тревата. Не ме сдържаше на едно място. Нададох ухо, но вместо немска реч или друга женска глъч дочух жалбите на закъсняла кукувица. Тогава подкарах Буридан през поляната.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Буридан изпръхтя наблизо. Вдигнах глава и <b>видях</b> Жорж и Румен да пристигат с колебливи крачки, бавно и с криволичене, както се носи есенната мъгла. Станах да ги представя, ала те само кимнаха и се наведоха над раниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Те като че ли не бяха <b>виждали</b> магаре нито в цирк, нито в зоологическа градина, та затова бързаха да правят снимки с Буридан. Щяха да показват снимките в Германия. Видели магаре в България!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Вместо да се разсърди, той се ухили, все тъй загледан към магарето. Нещо ставаше там! Буридан се бе разритал на всички страни, Грета подскачаше наоколо като кенгуру, спъвана от неудобния клин, а Али баба се бе проснал на земята не по своя воля и с гърчене и пълзене се опитваше да достигне изпуснатия фотоапарат. Скъпата вещ жълтееше в тревата, но петалата на Буридан заплашително се мятаха над нея. Не бях виждал такава бурна магарешка ръченица. Тъй им се пада! Нека <b>видят</b> българско магаре…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Гледах бодлите по пуловера и по неволя трябваше да се задоволя само с тая утеха, пък и нали Румен не беше <b>видял</b> измяната на немкинята? Този път намирах утеха в несподелената тайна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Като разбра, че Румен е изчерпал любезностите си и като ме <b>видя</b> да лежа най-невъзмутимо в тревата, милиционерът се покачи на чучката.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Представителят на властта скоро се отказа от надбягването, ала не и Жорж. Само подир няколко минути и той, и магарето се скриха в гористия дол на потока и вече никой не ги <b>видя</b>. Пък и милиционерът не се зае с риболов — немкините се връщаха в стана и неволно привлякоха вниманието му. Но те се готвеха да си вървят.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Скоро <b>видях</b> и гърбовете на немкините, и гърбицата на милиционера. Дълбокият циркус изведнъж опустя. Пусто беше и в душата ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Гласът на Жорж отекваше все по-наблизо. Най-после го <b>видях</b>. Той не вървеше, а потичваше, умело имитирайки равния тръс на магарето. И се сепна, като скочих пред него.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— И с право, защото туристи не биха оставили нашия зов да кънти като глас в пустиня. На „ехо“-то всеки планинар отговаря с „ехо“, надявайки се да <b>види</b> туристка насреща. Тия провиквания заместват въздушните целувки. Така реве и Буридан.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Бяхме се смълчали. Вратата на заслона изскърца и подир малко <b>видяхме</b> дядото да отива с припрени стъпки към отходното място. Идеше ми да се усмихна, но се сетих, че и нас ни чака същата старческа неволя. Дядото скоро се върна. После пак настана тишина. Загаснало бе и огънчето в другия край на седловината. Ниско над Мечитите две-три звезди се мъчеха да се проврат между реещите се облаци и тъжно примигваха. Потръпвахме и ние от нощната роса.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Подозрения, драги, само подозрения… Може и да съм сторил някаква грешка, но тя е била неволна, добросъвестна. Такива грешки са почти неизбежни при въведената практика… Говоря за нашата фабрика, нали? — и той ни изгледа. — Вярно, има грешка, но бих искал да <b>видя</b> тоя, който ще може да я открие!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— За да разберете, ще оставя настрана въпроса за въглищата, но вие го имайте като едно наум! Сега да <b>видим</b> как стои работата с кокалите… В двора на фабриката винаги има купища от тях. И трябва да има — подчерта Жорж, — защото производството е непрекъснат процес. Работниците не се интересуват дали плановикът е доставил навреме нови вагони с кокали. Те вземат от общия куп.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Бях наминал да ги <b>видя</b>. Станка тъкмо изпираше пеленките в тясната им кухничка и двамата с Жорж запревъртахме незапалени цигари между пръстите си, понеже бебето спеше на одъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Нещо зашумоля откъм другия край на нара. Хъркането беше престанало. Подир малко, вече в просъница, долових пламъче да просвятква в тъмата. Сетне ноздрите взеха да ме сърбят, почувствувах странна нервна възбуда и отворих очи. Нищо, освен чернилката на нощта! Тогава се обърнах на другото рамо и <b>видях</b> дядото. Той стоеше приведен над някакво подобие на кандило и се взираше в него като древен алхимик над тайнствени прибори. Но какъв беше тоя мирис?…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Отворих очи и <b>видях</b> високо момченце с вратле на врабче и очи на катеричка. Нямаше никакви птички в заслона! Това ме изненада. Недоспал, трябва да съм изглеждал и глупав, и сърдит.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Откак затвориха баща му, не мога да го позная! — продължи старецът. — Бяга от хората и от къщи не излиза, а <b>види</b> ли милиционер, веднага си пуска боята…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Всъщност никъде не пристигахме, защото нямаше къде да спрем. Двамата тръгнахме от двете страни на магарето и подир тридесетина крачки <b>видяхме</b> Румен да стои, загледан на север, някъде към купола на Витоша, или може би в полите на тая гиздава планина, прикътала към тях столичния град. Там долу, сред невидимите къщи, дишаше и въздишаше самотната Мария!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Тикнах още две-три цигари в ръката му и двамата с Жорж побързахме да се сбогуваме, за да му спестим някоя неприятност. Румен сърдито поведе магарето надолу по пътя. Като ни <b>видяха</b> да тръгваме, псетата заръмжаха и оголиха зъби, но стопанинът им ги сгълча и те полегнаха в тревата, така превалихме Мечита.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Буридан и този път ни избави от усложнения. Беше заревал от мъка или може би от глад, пък и от жажда, защото потокът попресъхва в горещите летни дни и водите му се губят в горния край на двора. Скочих на крака, стана и Георги Д. Петков, тоя кръвожаден стопански труженик, и тримата мълком излязохме навън. Магарето се беше омотало около два смърча. И пак зарева, като ни <b>види</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	На утрото, докато приготовлявах закуската, а Жорж се бръснеше до мене в кухнята, дървеното стълбище застена под стъпките на Румен, нервни тръпки преминаха по стените и пода на къщата, сетне хлопна и вратата и нашият Ромео изскочи навън, посрещнат от веселия хор на птичките. Видяхме го подир малко да върви край младите смърчета, да се вглежда в ябълките и да вдишва въздуха с дъгообразни движения на ръцете. Тъй отмина към стотина крачки и стигна до края на двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Добре! Ще говоря с примери, макар и в друга насока. С примери или ако щеш, и с библейски притчи — и той отхапа половин яйце. — Ето! Един взел ябълкова фиданка и зачакал плод от нея, друг взел жена за съпруга и зачакал да <b>види</b> дете. Като не могъл да дочака зрели ябълки, първият отсякъл дръвчето… Как трябва да постъпи вторият, ако жена му не може да ражда? — и той изгледа първо Жорж, после и мене. — Естествено няма да я посече. Тогава не остава друго, освен да я натири и да поиска развод. Така ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Погледнах ръцете му. Те бяха свити в юмруци и кокалчетата им бяха побелели. Пък и очите му едва се <b>виждаха</b> под веждите. Личеше, че <b>види</b> ли такъв човек, след него ще го <b>види</b> и попът, и гробарят. А и Мария едва ли щеше да се домъкне до гробищата…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Тоя зов прозвуча така неочаквано, макар сам да ги бях подканил да тръгват с време, и самотата в миг ми се стори тъй противна, колкото и да бях привикнат с нея през последните години, че вече съжалявах не Буридан, а себе си. Наистина тежка е всяка раздяла! Щях да ги <b>видя</b> подир седмица, но нали трябваше да се търкулне цяла година, преди тримата да тръгнем отново из планините? Тъкмо тия ежегодни излети подхранваха разговорите ни през дългите зимни вечери.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Като <b>видя</b> мъничето си невредимо, кучката го близна, побутна го и с муцуната и изведнъж се стаи, гузно пъхна опашка между задните си крака и цялата се сниши, гледайки ме с виновни очи. Понеже не помръдвах, тя се престраши и направи полукръг около мене, вече нерешително поклащайки и опашка, а когато й зашъпнах кротко, с равен монотонен глас, тя остави кутрето да пролази до краката ми, сама пристъпи към мене, вирна глава и ме близна по ръката. Ако можеше да говори, навярно щеше да ме посъветва друг път да не се бъркам в нейните работи, щом не познавам някои прости тайни на природата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И не се излъгах. Взех пакетчето и затърсих пари, а тя изведнъж си припомни, че трима непознати, у които била попаднала някаква моя книга, искали да <b>видят</b> как живея сам в гората. Минавали с лека кола, поспрели се край почивния дом и запитали за мене. Тъкмо тя ги насочила към Божков дол. И те тръгнали натам, полутали се малко сред смърчовете, дорде стигнат до Грековица, сетне преминали рекичката и зърнали овчарската колиба. Глупци! Помислили, че тъкмо в нея живея…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Казу`вай тоги`з що е електрика! — и Стойне` се смее, а като повдигам рамене в недоумение, бързо занарежда: — Ти го не ви`диш и оно` те не <b>види</b>, ти го фа`таш и оно` те фа`та, ти го пу`щиш, ама оно` те не пу`щи… Те там е работа`та, де`ка оно` те не пу`щи!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Като ме <b>видяха</b> да понакуцвам, неколцина селяни се спогледала. Застанах нащрек, защото тия планинци не могат без закачки и най обичат да насочват остроумията си към гражданите. Едни се приближи и опипа бастуна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И смехът, и задивките щяха да продължават, ако в магазина не беше влезнал милиционерският отговорник. Щом ме <b>видя</b>, той тръгна към мене. С него бях по-спокоен. Беше се погражданил и не говореше като другите, пък и не злоупотребяваше с шопския си хумор.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Оня е червените уши? — усмихна се лейтенантът. — И подир десет години да го <b>видя</b>, пак ще го позная по тях…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Взех един душ, подредих и стаята и дори поизбърсах праха от бюрото и етажерките, защото все се надявах да дойде и Мария. Уви, привечер Жорж и Румен дойдоха сами. И не дойдоха, а връхлетяха като палави малчугани, припкайки в надпревара нагоре по стълбището. Успях да изляза тъкмо навреме, за да <b>видя</b> как Румен взима по три стъпала наведнъж, а Жорж, стиснал зъби, гърчи презглава зад него и го дърпа за сакото.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Няма такава политика! Не <b>видяхте</b> ли Митеран, Романо Проди, Жак Ширак? А как само печели хората Силвио Берлускони! И ще успее, уверявам ви! В САЩ не е по-различно. Или се съмнявате?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	Двамата улични гайдари повече не <b>видяха</b> щедрия си благодетел, който както внезапно и загадъчно се беше появил, така и изчезна. И възрастният депутат, достолепен адвокат, не ги доближаваше, макар че щом го зърнеха, тутакси подхващаха любимите му родопски песни.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Казаха ми, че се боите да се <b>видите</b> с мен, републиканския цареядец. Няма причина да се притеснявате. При всичките ни случайни срещи досега сте ми правили впечатление на страхотно възпитан и приятен човек. С какво мога да ви бъда полезен?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Баба ми, която се спомина през Втората световна война, казваше: „Ох, таз Българийка, таз Българийка.“ След две поколения вече не разбират къде сме. Тъй че въпросът за „тази страна“ е въпросът доколко аз в една демокрация имам право да се отъждествявам с другото… Всичко е ясно, само откъм правилно отношение към парите трябва да <b>видим</b> дали го докарваме…</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i><i>	— Има една история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснял и повикал първото такси, което му се изпречило на <b>погледа</b>. Вече било тъмно, шофьорът не го познал и отказал да го вземе. „Но как така? Нали сте на работа!“ — възмутил се старият държавник. „След малко по радиото ще говори Чърчил — рекъл таксистът, — искам да отида някъде и да го чуя.“ Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като <b>видял</b> парите, се ококорил: „Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Отишла с него до вратата, тя <b>видя</b> в коридорчето Славка и се сепна. Детето трепереше от ужас. Чертите на бледното му болничаво личице бяха покривени и почупени, устата отворени така, като че се мъчеше да извика и не можеше. Майката изкрещя и се спусна към единственото си чедо.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Като заключи пътната врата, Младена, обхваната от някакво тревожно чувство, влезе в тъмната стая на Асеня. При светлината на далечни светкавици тя съгледа свитата и дълбоко спяща Славка на едина крайчец на миндера и Асеня, който лежеше облечен на кревата си. Ней се <b>видя</b>, че очите му са широко отворени и лицето му е без капчица кръв. Тя се приближи до момъка, сложи си ръката на челото му и каза сепната:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Без да пали отново лампа, Младена отиде да <b>види</b> какво става с Асеня. Тя не разбираше защо не й се внася лампа в неговата стая. Под далечните светкавици бе тъй хубаво всичко около, особено бледното измъчено лице на това момче, което тя чувствуваше като братче, като свое.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Беше добре съмнало, когато Младена надигна глава и се вгледа със съннозалисан поглед в момъка, който спеше на същата възглавница до нея. Тя като че не можа изведнъж да разбере кой е той. Онова, което си спомни в първия миг, й се <b>видя</b> тъй невероятно, тъй чудовищно, че тя се усъмни да не би всичкото то да е само един безумен сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Изведнъж майката се уплаши, че детето й може тутакси да се събуди и да я <b>види</b> в леглото на Асеня. Тя предпазливо се изправи, поглеждайки ту към Славка, която се бе извърнала към стената и отново бе притихнала, ту към Асеня, който спеше тъй дълбоко със своя печален израз на лицето, че сякаш дори не дишаше; прескочи много внимателно нозете му и тихо се спусна на земята, без да разклати леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	И се ослуша в гласа на Младена. Господи, каква музика, чиста, прозрачна! Как може да му мине през ум да сравнява Младена с оная? И все пак нему му беше тъжно и противно и не му се искаше да <b>види</b> сега кака си Младена. Той скочи, облече се набързо и без да отиде да се умие, както обикновено, в кухнята, излезе на пръсти, пазейки да не хлопне поувисналата на ръждиви резета пътна врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Той <b>видя</b> насън своите си — баща, майка, сестра. Те бяха на двора — широк, пълен с овощни дървета двор, през който минава бистра вада, току-що слязла от издигащия се над малкото градче балкан. Асен иде отвън и носи на гърдите си едно бяло като памук агънце. Сестра му тича насреща, скача от радост и милва агънцето, а старите изглеждат като сърдити и съвсем не обръщат поглед към него. Изведнъж бялото агънце захваща така жално да блее, щото на Асеня му става мъчно, мъчно. Той гълта сълзите си, дави се с тях и се събужда разхълцан.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Парило, че пак парило! Ей сега като го турнем над чобура, ще <b>видите</b> само! Нека изтече от него пет-шест оки пот, пък пак ще приказваме. Месец ли? Е-хе, утре болестта ще си иде в гори тилилейски, откъдето е дошла. Ако бяхте ме слушали, Никола сега щеше да е жив и здрав — разправяше баба Васа, наливайки горещата вода в чобура. — Бабешки били…</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Е, как си? — запита баба Васа. — Видиш ли сега? Аз му викам „търпи“, а той „пари, бабо Васо!“. Гиди разгалено момче! Ама сега вече ще слушаш каквото ти кажа!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Когато жените излизаха, на двора ги срещна докторът. Той бързаше да <b>види</b> тежко болното и изглеждаше важен и тържествен със своето лице и фигура на баритон във военна музика. И Асен чу през отворения прозорец как Младена му разправи, че го турили на парила и че той сега е съвършено здрав. Лекарят се разсърди.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Видиш ли как си противоречиш? — възрази Асен страстно. — Ти сам ей сега косвено призна, че глупавите хора и животните не се самоубиват. Значи склонността към самоубийство е едно качество…</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Двата дни на почивка бързо минаха и на третия Асен отиде на училище. Съучениците му, които го обичаха, макар почти към всички той да бе твърде въздържан, отбягвайки интимности, го посрещнаха с едно шумно и радостно „Ооо!“ Те бяха се научили от Митка, че е болен, и днес някои се канеха да отидат да го <b>видят</b>. Приветливо усмихнат, той си седна на мястото и тутакси биде заобиколен от купчина по-близки другари, които го заразпитваха какво му е било.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Искаше да <b>види</b> своя другар и по други две причини: едно, да не би тоя да подозре, че го ревнува от Младена, което би го направило смешен и жалък в очите на Митка, и друго — наблюдавайки го, да се помъчи да разбере наистина ли Младена би се отнесла и към него така.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	И сега Асен, при влизане вкъщи, го <b>видя</b> седнал на миндерчето такъв, какъвто толкова пъти го е виждал, преди да се разболее. Той тутакси разбра, че това е халюцинация, обаче видението на уморената му душа му се стори пълно със значение. Когато Младена донесе лампата, сърцето му се беше тъй стиснало, че искаше му се да вика от мъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Младена бе уверена, че Асен преживява тъкмо таквоз състояние, и той й стана още по-мил, защото тя <b>видя</b> в това признак на голяма чистота.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Сега, Асене, само успокой се — отговори тя с гласа, който тъй магически действуваше на момъка, и той, взрял зъл поглед в нея, <b>видя</b>, че очите й се премрежиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Беше едвам седемгодишен, току-що тръгнал на училище, когато се роди малкото му братче. Като стана сутринта, той чу през открехнатата врата към съседната стая детински плач и отича по нощна ризка да <b>види</b> какво значи това. Завари, че баба Рада къпеше в коритото едно червено бебе, което жумеше и крещеше, като че го дерат. Майка му почиваше бледна и измъчена на леглото, а баща му и сестричето му помагаха нещо на бабата. На малкия Асенча казаха, че бебето е негово братче, което баба Рада нощес била уловила в реката и им го донесла. Той узна така също, че майка му настинала вчера и сега била болна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Той почна да крее. Стана мрачно и необщително дете. Ходеше самичко вън от града край реката, дето сядаше и по цели часове гледаше течащата вода. И у това седемгодишно дете се зародиха мечти за самоубийство. Тъй мръсни му се <b>видяха</b> изведнъж животът и хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен стана тихичко и надзърна през отворения прозорец. Той замръзна на мястото си от онова, което <b>видя</b>. Във високите диви треви под прозореца бяха седнали Славка и Ленчето, едно хубаво съседско момиченце. Ленчето бе заголило Славка и я пипаше между крачетата. Славка се противопоставяше.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Нали ти казвам, всеки ден ги гледам. Като я няма кака, те правят и пред мене. Аз ще те заведа да ги <b>видиш</b> — шепнеше също със задавен и прекъсван глас Ленчето. — Мене ме научи Невенка лелина. Аз ходя да спя при нея. Тя вика, че много ученички си правели, хем някои в клас.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Как ще ги <b>види</b> под чиновете? Като си турят краката един връз друг и вземат да ги стискат ей така…</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Около него на платформата чуруликаха няколко момичета, облечени в ослепително бели рокли. И звънливият им глас, и хубавите им личица, и всяко тяхно движение му се <b>видяха</b> тъй противни, тъй противни! Наблюдаваното и чутото днес под прозореца на стаята му не му излизаше ни един миг от ума и се превръщаше сякаш на непоносима физическа болка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Тя иска на всяка цена да мине за литературна. Обаче гимназистката ненадейно я атакува с латински. Грабва се някаква книга и се отгръща Аве Мария — може би единствен познат на хубавката мисирка текст от тоя умрял език. Възпитаничката на колежа заявява с достойнство, че разбирала латински, но щом <b>видела</b> молитва, превеждала си я на френски, та затуй не можела да я каже на български… Гимназистката захваща самодоволно да чете на латински и да превежда, като на всяка дума прибавя едно „значи“:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	По едно време той се обърна да <b>види</b> какво става в купето. Там вече всички спяха. Евреинът и еврейката бяха отхвърлили глави назад, като че им са прерязали гръкляните, отворили бяха уста и хъркаха оглушително. Двете момичета бяха събрали глави: възпитаничката на колежа бе увила през кръста гимназистката, чиято една ръка бе сложена пък интимно в полите на първата. И на двете краката бяха един върху друг, като че преди да заспят, те силно са ги стискали. По хубавите им личица бе разляна една сладка умора. Вместо да се полюбува на тяхната красота, момчето отвърна поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Бедното! Ти си се разсипало! Цяла нощ прав! Ха, Тоте, приготви по-скоро да закуси, че да легне да си отспи. Тя ти е наредила отдавна стаята. И всеки ден мени цветята във вазите и носи най-хубавите саксии на балкона. Хайде, по-скоро, по-скоро — продължаваше старата. — Баща ти отиде малко по работа из града, но ей сега ще пратя да го извикат. Ти си отспи хубаво, пък той ще вземе файтон и надвечер, като се разхлади, тръгваме за баните. Да <b>видиш</b> какъв ще се поправиш и ти за няколко дена!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Не бой се — отговори също тъй баща му, — той толкова е уморен, щом не е спал цяла нощ, че и тъпани да му думкат сега, не може се събуди. Аз искам само да го погледна наистина ли е много отслабнал, или тъй ти се е <b>видяло</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Той скочи от леглото, облече се набързо и се спусна по стълбите, подсвиркайки си нарочно някаква игрива песен. Като го чуха да свирка, майка му и сестра му хлъцнаха от изненада, а като го <b>видяха</b> бодър и засмян да се яви на прага на стаята, дето досъбираха едно-друго, те тъй се объркаха от радост, че майка му изтърва няколко чинии, на които диреше място между дрехите, а сестра му турна една черна тенджера в сандъка със своите и майчините си рокли и се спусна към Асеня.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	В душата на Асеня засядаше едно лошо чувство към своите, едно гнусене. Обаче той не изменяше взетото еднъж решение да бъде приветлив и по възможност весел, макар че още от самото начало тая роля му се <b>видя</b> непоносимо трудна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Обаче Тотка веднага се бе оправила от своята обърканост. Още след първите стъпки, преди да избухне смехът, тя свърна при една своя приятелка, улови я под ръка и заговори й високо за някаква бродерия — като за нещо извънредно важно, което е мислила да й каже, но е забравила и сега ненадейно се сеща. Благодарение на това смехът на офицерите отиде на вятъра и скандалът не се забеляза. Обаче Асен <b>видя</b> и чу всичко. Той бе бледен и цял трепереше от гняв, но при тоя край на работата нямаше как да се намеси, без да изложи още повече сестра си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Моля, позволете ми да направим един опит, за да <b>видя</b> дали това не е заблуждение — каза тя с толкова благост и без да натрапва своите разбирания, че всички с готовност се отзоваха. — Радке, размени си шапката и жакетката с Невенка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Забранявам ти да се бъркаш в моите работи! — прекъсна го тя. — Аз еднъж поисках да <b>видя</b> каква книга четеш, и ти не само не ми позволи, не само я скри и я заключи в куфара си, но ми и забрани да се интересувам.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Не можейки изведнъж да намисли отговор, който не би огорчил майка му и в същото време би му обезпечил свобода, той изглеждаше тъй объркан и притеснен, че баща му се <b>видя</b> принуден да се застъпи:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Баща ти все криво ме разбира. Лук да си ми режел, картофи да си ми белел! Че приказва ли се тъй? Като ти е приятно да се разхождаш, ще се разхождаш. Не си като мене, оттук до реката да не можеш да отидеш я. Аз само като те <b>видя</b> весел и засмян, стига ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Когато се разделиха и момъкът тръгна по реката нагоре, нему се искаше да върви, да върви, да върви между скалите и шубраките из пущинаците и никого повече да не <b>види</b> — нито чужди, нито свои.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Бе ден след Петровден. В най-голямата горещина след обяд Асен пак лежеше с ръце под глава върху своята нагряна скала сред реката, с безкрайна върволица мисли за Младена, за жените и за „човешката природа“, когато изведнъж стана нещо необикновено. Той чу писък в шума на реката, скочи изведнъж и <b>видя</b> сестра си на най-близкия от камъните, по които се минаваше — олюляваща се, губеща равновесие. Подаде й бързо ръка, обаче тя се плъзна, цопна и с двата крака в плитката вода, после сполучи да прегърне брата си и скочи на островчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Тя сне ръката от рамото му, улови му двете ръце и се наведе така да го погледне в очите, че широкият отвор на блузата й увисна. Полуизвил глава към нея, Асен пак неволно <b>видя</b> топчестите й момински гърди; изведнъж отмести поглед и той падна на скулптурните й крачета, сложени едно върху друго. Нему се стори, че Тотка ги притиска и се свива чак от кръста. Стана му противно, гадно и в същото време той почувствува за миг възбуждение, като когато <b>видя</b> двете момиченца под прозореца си. Той се изви на другата страна и каза със задъхващ се глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Ти си тъй умен и добър! Аз съм лошата! Но… ето какво ще ти кажа: аз ще се мъча да стана достойна твоя сестра! След като се <b>видиш</b> с Божилова и се върнеш, ако намериш, че може да се говори с мене сериозно, разумно, аз ще бъда горда да се чувствувам душа в душа с тебе, моето, скъпо братче. Няма вече да те измъчвам и да искам насила откровеност!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Не щеш да го носиш, а? Видя ли? Дай тука раницата — каза сестра му, грабна я и взе да я пълни с едно-друго за ядене:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Е, то се знае, няма що — примири се майката. — Хайде, и ние ще слезем долу — каза тя, като <b>видя</b>, че Асен се готви за сбогом.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Да, в твоята изповед, особено в края й, аз <b>видях</b> своите най-ранни мъки и отчаяния. И могъл бих в подробности да ти кажа конкретното съдържание, което е зад общите на вид думи. Ти си бил ненадейно и навярно прибързано — очевидно не по твоя вина — принуден напълно да се сближиш с жена, с която още нямаш установени дълбоки, сложни и изпитани духовни връзки, при които физическата близост иде тъй естествено.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Така ми се <b>видя</b> по отчаяния и съсипан вид на майката. Тя излезе на вратата и ми каза, че ти си заминал. Беше разплакана.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Никога на Асеня не се бяха <b>видели</b> тъй дълги часовете, както при това чакане на трена за София. Капнал от умора да ходи насам-нататък по палещото още от сутринта слънце, той понякога сядаше да си почине на пейката под станционния часовник; но не минаваха и няколко минути, пак ставаше и почваше да ходи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Но ето най-после влакът се зададе. Асен тъкмо вървеше натам, отдето той трябваше да дойде, без да забележи, че се бе отдалечил доста много от станцията. Като <b>видя</b> на срещния завой локомотива, той се обърна и хукна назад. Тренът прехвуча край него и се спря на станцията. Асен тичаше с все сила по слънцето, макар да знаеше, че има време и че ще свари да се качи. Той стигна потен и запъхтян и тъкмо огледваше вагоните и диреше де да се качи, пред него изпъкна като изпод земята баща му.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	На госта се хвърли в очи, че голямата съсипаност и смирението пред своята участ, което лъхаше от тая жена, наместо да намали красотата й, бе я увеличило и приближило към красотата на някаква мъченица от древните времена. Това неволно сравнение изведнъж му се <b>видя</b> лудешко, диво и го разсърди. Той заговори рязко:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Каква чудна лунна светлина! Колко пъти е бивало то преди, но никога месецът не е грял тъй! Асен светкавично си спомни за прекараните в това кътче мъки и те сега му се <b>видяха</b> тъй нищожни в сравнение с тия днес! О, какво не би дал той сега да се върне предишното блажено време, да бъде жива Славка! Как щастливи биха били те сега и тримата с разбиранията, които има днес! Защо той отрови и себе си, и нея?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	Асен <b>погледна</b> към прозореца, под който бе <b>видял</b> Славка и Ленчето, и морници го побиха. Но изведнъж цялото му същество въстана против това чувство.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Нищо не можах да разбера, Асене. То дойде изведнъж, като гръм. Аз бях тъй съсипана след твоето заминаване, че понякога цели дни не си спомнях за чедото си, което прекарваше повечето време по съседите. Това майка ли е? Майка ли е? — хълцаше тя. — Как няма да ме накаже Бог? Ах, да <b>видиш</b>, бедното, как свърши! Сърцето ми откъсна! И в последния миг, преди да издъхне, знаеш ли какво ме запита?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Поручик Бурагин прекъсна думата си по средата и се ослуша, после се надигна и над бруствера се загледа на юг. Не <b>видя</b> нищо, но това не значеше, че се беше измамил — нататък, откъм Мидия, където бяха разположени главните сили на противника, продължаваше да се носи някакъв особен шум. Каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Батянков се познаваше и даже беше близък с адмирала още от войните в 1806–1812 година, когато в ескадрата на Сенявин рамо до рамо бяха воювали срещу турците при Лемнос и Дарданелите, та знаеше, че когато така ожесточено дърпа бакенбарди и говори с толкова много „хм“ между думите, Грейг изживява дълбок вътрешен смут. А когато <b>видя</b> документите върху масата, титулярният съветник се досети за естеството на този смут, но предпочете да не се издава. Само тънка шеговита усмивка се хлъзна по устните му, когато запита с престорена обида:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Зная такъв пример, Ваше преподобие. Преди няколко дни в тази стая ни бе разправяно, как някога, преди хилядолетие, се било случило българите с меч в ръка да достигнат дотук и да <b>видят</b> морето. Отделих време и проверих в историята. Да, оказа се вярно, имало такъв случай.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Сега стигам и до него, Ваше преподобие — не се смути Ставрос. — В същата хроника, където е записан този подвиг на българите, прочетох още, че като <b>видели</b> морето, те го помислили за рибя чорба, извадили лъжиците си и се втурнали да сърбат. Ето, възприятието е било морето, реалността, но представата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Всички от трапезарията и кухнята — ученици, готвачи, миячи, дежурни, учители-надзиратели — хукнаха навън да <b>видят</b> катастрофата… и никой не забеляза нито шмугналия се между тях Иван, нито черноокото момче, което в тяхно отсъствие пошета нещо около масите, на които седяха учениците-гърци.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Обиколиха брега, но не откриха никакъв разбит кораб. Нямаше също каквато и да е следа от катастрофа. После обходиха и училищната градина и само долу, между платаните и смокиновите дървета, попаднаха на малко обгорена трева и разкъсана мукава от фишеци*1. Постепенно духовете се поуспокоиха — без да можеха да обяснят гърмежа, просто <b>видяха</b>, че нямаше никакъв повод за сеир*2. И отново всички се отправиха към трапезарията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— А, не — размърда охранения си врат Ефтим чорбаджи. — Ще си вкараш таралеж в гащите. Не <b>видя</b> ли онуй кльощаво турче, дето носеше зеления байрак и първо побягна през бостана ти? То е на кърагасъ`*1 Ведат ага*2 изтърсакът. Или вярваш, че гарван гарвану око ще извади?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— А <b>видяхте</b> ли нашите българчета, бе? — обади се хаджи Гендо, като продължаваше да бърше петната по салтамарката си. — Коскоджамити хайдамаци* имаше между тях, вече мустаки им поникнали, пък ги водеше едно ей толчаво, ще речеш — до коляното ми със зор ще стигне…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	За втори път днес Никола Кебеджията се <b>видя</b> затруднен в спора с малкия син, „педя-хлапето“. Защото той самият гледаше горе-долу по същия начин на „първенците“ и дори между верни приятели ги наричаше „чорбаджийската пасмина“. И затова приключи:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Кой знае защо, но никой от чорбаджиите не се засмя на тази детска закана. Напротив — умислиха се. Дали по някакъв начин в този миг не надникнаха в бъдещето, та там <b>видяха</b>, че Хаджи Димитър един ден наистина щеше да стане страшилище наравно и за поробители, и за чорбаджии?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Хаджи Димитър ги гони през целия Хамам баир, че и далеч отвъд него — чак докато ги <b>видя</b> да вдигат праха по Джан-куртаран…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Проследиха го. И го <b>видяха</b> да изчезва във входа на един хан, който се намираше оттатък реката, наблизо до гяурския*1 храм „Свети Никола“. Тогава тримата измъкнаха пищовите, запрегнаха ги и като се подканяха един-друг, нахлуха в хана. По никое време през деня беше, та там нямаше никакви мющерии*2, само двама младежи чистеха и пребърсваха масите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Ех и ти, юзбаши ефенди! — разпери ръце и се разсмя пресилено Кебеджията. — Като те слушам, сещам се една ваша приказка: „Боюна ве постуна якъшмас“*1. Хич ти може ли човек като тебе, големец и забитин*2, свят <b>видял</b> и на война ходил, да тръгне да дели мегдан с едно вчерашно хлапе, дето бръснач не е допирал още до лицето му…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	— Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та <b>гледа</b> накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама и не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет итмек, беяз бейгире тимар итмек гибидър.“* Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл, ефенди. Остави го на мира и ще <b>видиш</b> как бързо-бързо ще престанат очите му да гледат кръвнишки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Излез, чоджум*, излез се поразходи, погледай реката. Да, да, погледай я. Но постарай се да <b>видиш</b> реката, а не водата. Водата, чоджум, ще изтече в морето и ще се загуби, докато реката е врата към широкия божи свят. Поразсъди даже върху туй, че в горния си край тя прекосява земята на немеца, а в долния мие краката на дядо Иван и ще разбереш, щото ти хортувам сега…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Стига си приказвал! — за втори път го сряза Райчо, докато обрамчваше вързаните една за друга кратунки. — „Защо“, „къде“, „кога“ — аман от твоите питаници! — Той пристъпи към водата. — И ако не ме <b>видиш</b> на сутринта да се надигам от одъра, прави се на паднал от небето, туй го имай от мене. С тези думи той нагази в реката. Чуха се няколко плясъка, после всичко се умълча. Самотата сключи пръстен около Станко, уплаши го. Той не чака много-много, а като събра дрешките на приятелчето си, побърза към къщата на хаджи Васил Минков.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	По едно време усети, че течението не го влече вече с предишната сила. Понадигна глава и що да <b>види</b> — брегът, жадуваният бряг беше на не повече от един хвърлей пред него! И даже нещо повече — там, между онези шубраци, се възправяше някакъв мъж с пушка през рамо и му махаше с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Поради това заповядвам, господа, да отговорим на изненадата с изненада. Ще подготвим малка клопка на господа османлиите пък… — Горчаков се засмя, — пък ще <b>видим</b> чии пети ще се запалят… Имаме пет, не, вече само четири денонощия, господа — продължи той сериозно. — Времето е и много, и малко — зависи как ще го използуваме. Вие, генерал Саймонов, като че искате да кажете нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Ще надвия Плясата с онова, за което излизам на алая. Той ще се бори за някаква си там юница, докато аз — за христовата си вяра и за българското си име. Чакай, не ме прекъсвай още малко, каймакам ефенди. Ти видя: преди малко един от нашите, дето надали отстъпва по сила на Плясата, ни опозори с бъзливостта си. Калта от долната му постъпка се лепна не само на неговото чело, но също и на моето, и на половината от ей тези. — Момъкът с широко движение показа зрителите. — За честта на името и на рода си ще се боря аз, бей ефенди, и ще <b>видиш</b>, то е нещо много повече от пехливанската сила на Плясата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	Плясата остана глух и за едните, и за другите — имаше си работа пехливанинът и бързаше да я свърши. Докато прекосяваше алая, изпод свъсените си вежди той следеше своя дребосък-противник. И едновременно забеляза две неща: момчето бе стъписано от този внезапен юруш*, но в <b>погледа</b> му, остър и челичен, имаше всичко друго, само не и уплаха. Толкова <b>видя</b> Плясата, а сетне вече дойде времето не на зяпането, а на действията.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Докато Плясата се надигаше повторно и се чистеше от сламата, налепена по щедро облятата му с шарлаган снага, <b>видя</b> се, че новото сгромолясване бе сторило още по-големи поразии на пехливанина — натъртеното му коляно вече едва го държеше, а лявата ръка, вероятно понавяхната при падането, с мъка се движеше от рамото, за другите синини и охлузвания да не говорим.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Както изискваха правилата на турското гостоприемство, шестимата, първо изсърбаха по едно кафе и докато не се <b>видяха</b> дъната на филджаните*, никой не проговори. После домакинът, седнал с кръстосани под него крака на миндера и облегнат на коленете си, рече тежко:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Справедливият по душа мухтарин напомняше случая с един хитрец от Ичера, който, бе подлъгал някакво овчарско момче от Горната махала да му даде едно бяло меджидие* за кривач круши-дивачки, та сетне, разправяха, майката на момчето само дето не му откъснала ушите. Когато привечер ичеренецът си отивал, магарето му, сякаш внезапно подлудяло, го хвърлило заедно с коша непродадени круши, та го направи мати-маскара. После се <b>видя</b>, че злополучието му се дължеше на цяла шепа конски мухи, които някой, скрил се отстрани на пътеката, бе пуснал на добичето…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Думите на даскала ми подсказаха нещичко — кимна Осман ага. — Вижте, ефендилер, тука сме си биз-бизе*1, можем да си речем всичко направо, без белило и червило. Кюлафът на кабзамалина е скроен за мъст — сигур си спомняте как докарваше сметките този пладнешки хайдук, как щедро надписваше лихвите. Серт-Али също си го търсеше — откакто <b>видя</b> власт в ръцете си*2, той се почувствува по-високо и от аллаха, ама не за благодеяние, а за лошо, урсузлуците*3 му не могат се изброи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— А бе другаруването с човек, дето си вади хляба от пушките и ножовете, няма да те научи на друго, освен на пушки и ножове. Пък мен по ми се иска да те <b>видя</b> другар на книгите. — Синът щеше нещо да възрази, но тя го подкани: — Яж, яж!… За пушките ли, за книгите ли, трябва първо да пораснеш голям. Пък който не яде, той си остава между другите както е кутрето между пръстите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Както подсказва името му, ловецът беше дребен на ръст*, та нисичкият Джендо успя да погледне през рамото му. И <b>видя</b> — в капана за зайци бе попаднала лисица.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Будалкаха го до някое време за тези негови думи, пък сетне го поведоха към дома на Кючук Иван. И там що да <b>види</b> Ремзи — седем прясно одрани лисичи кожи, три червени и четири на въглищарки, бяха окачени да съхнат на чардака! Зла завист сви тогава сърцето на сейменина и устните му промълвиха:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Такова беше настроението в Медвен, когато светиня му пристигна. Но подготовката се оказа на халос: дебелият Вениамин беше хитър грък и вече познаваше българите-балканджии, та благоразумно се промъкна в селото по тъмно и слезе от кабриолета си чак когато <b>видя</b> зад него да се затваря тежката порта на поп Захариевия двор. Тогаз обаче плъзнаха люде из Медвен и разнасяха от врата на врата едно-единствено слово: никой да не отива на църква!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Ала когато по-късно медвенци, тръгнаха да се разотиват и Вениамин с нетърпелива и алчна ръка дръпна месала от дискоса, за да преброи събраните монети, рев, подобен на волско мучене, се откъсна от гърдите му и разтърси божия храм — на мястото на очакваните монети владиката бе намерил само купчина бели и гладки речни камъчета. Видяха това „чудо“ и медвенци и на вениаминовите крясъци отговориха с весел, неудържим смях…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Не го знам кой е, че да го попитам, дядо Османе. Но комай мога да си обясня това-онова. Имал ли си случай да <b>видиш</b> новото джубе* на чорбаджията?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— И умно е не само да се спотаи, но час по-скоро да вдигне праха накъдето му <b>видят</b> очите. И за колкото по-дълго, толкоз по-добре. Нали разбираш, даскале? Едно е да накараш някакъв серсемин*1 да гърми по динени кори, друго да сториш пожар. Ще има истиндак*2, без него вече не може да се мине след такова произшествие. Е, аз ще се опитам да потуля нещата, но случи ли се да се разкрие кой е Отмъстителя, тогаз аллах и вашият господ да са му на помощ…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Те се пуснаха и някак прекалено припряно забързаха в противоположни посоки. Защото нито един от двамата не искаше другия да <b>види</b> сълзите в очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Непознатият наистина приличаше на фукара*-балканджия, слязъл от колибите. Носеше протрити, отдавна неминали през корито и сапун дрехи от бозяв шаяк, ямурлук, <b>видял</b> и по-добри дни, и на главата — проскубано калпаче от овча кожа. Чернилката по коленете те на потурите му и по не дотам добре измитите му ръце издаваше, че или е въглищар, или работник в някой от самоковите горе, в планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Другия, русокос и синеок мъж на тридесет и няколко години, облечен в алафранга* сюртук с кадифяна яка, не се поддаде на спокойствието, което му внушаваше учителят. Той се озърна като човек, който е свикнал да живее винаги нащрек, готов да посрещне нова опасност, и десницата му мигновено изчезна някъде под дрехата. Но като не <b>видя</b> каквато и да била заплаха, направи две-три крачки към вкаменения мним въглищар.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Учителят имаше намерение с тези думи да приключи разговора — нали беше гарантирал за малкия остроумник? — но с изненада <b>видя</b>, че думите му, колкото и убедителни да бяха, не разсеяха тъмния облак от челото на Левски. Попита несмело:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Е, стига де! — скара му се заптието и повторно се огледа. — Добре, приемам баса. Ха да те <b>видя</b> как ще вземеш сиренето, без да прекрачиш дотук и без да го хванеш с ръка!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Изчезвай веднага! — нареди тихо на момчето, докато в същото време прибираше бохчичката с яденето. — Изчезвай, че ако ме <b>видят</b> така, на лаф, ще ми изгори службицата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i><i>	Колко време се бе въртял така в кръг, сам не можеше да каже. И уж нито чуваше, нито <b>виждаше</b> нещо (братята и манастирските ратаи, като <b>виждаха</b> настроението му, благоразумно се бяха изпокрили), но изведнъж тъкмо една необикновена гледка го накара да вкопае пети в земята и да зяпне от изумление — връщаше се откъм магерницата и току-до чешмата <b>видя</b> насреща си един хлапак, изправен на ръце и с размахващи се из въздуха крачета.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— А, Христо, ти ли си бе? — изведнъж омекна отец Хрисант. — Тю да, му се не <b>види</b>, от мен си получил светото кръщение, пък да не те позная. — После се оправда: — Ама кой ще познае един човек, който за по-удобно стои с краката нагоре? Хайде, кажи сега за тези риби и шекери!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Ще сгрешим, ако го приемем, войводо. Утре ще дойдат при нас всякакви европейци, представители на цивилизовани държави. Какво ще си рекат те, като <b>видят</b> в редиците ни подобно плашило?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— За смеха ти. Нощес си срещнал очи в очи опасността, пък го разправяш тъй, като най-голям джумбуш*: Пред опасността се смее само смелия… — Бенковски извърна поглед към мъжете от четата. — Видяхте ли — не дрехите правят юнака, а сърцето…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Отдайте разпореждания полкът да премине към кръгова отбрана. И нека се разгласи на хората, че повече не можем да разчитаме на никаква подкрепа. Ние, брянци, ще умрем до един, но турчинът няма да <b>види</b> гърбовете ни — тъй да се каже на всеки човек!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	Ужасът, събран в този глас, накара командира да се извърне бързо. Говореше гигантът Шчербин и сочеше някъде надолу. Елерс проследи <b>погледа</b> му. И <b>видя</b> момиченцето. Макар турските куршуми да плющяха около нея, малката Рада бе нарамила дървена бъклица и с нея подскачаше по камъните далеч напред, даже извън изоставените предни окопи, спираше за малко, навеждаше се, а после отново притичваше по-нататък.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Гигантът затича надолу — не на крачки, а на огромни, подходящи на ръста му подскоци. Затаили дъх, всички горе стояха като вкаменени и само го следяха с поглед. Той прескочи вторите окопи, после се прехвърли през първите и вече сажен* след сажен приближаваше към малката разносвачка на вода. И сега опитните воини със смайване <b>видяха</b> нещо напълно необяснимо: трябваше да се очаква, че земята около Шчербин и Рада ще заври и закипи от турски куршуми, а то напротив — огънят на вражеските табори разредя и почти замря. Още се чудеха на тази загадка, когато един далечен вик им даде отговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Всички обърнаха глави и <b>видяха</b> онова, което турците бяха съзрели преди тях — яхнали по двама и по трима на кон, към Шипка приближаваха стрелци от „желязната“ 3-а бригада. Дългоочакваната помощ беше дошла! Ура! Ура-а!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Когато го видя пред вратата, майката премаля от страх. И как да не премалее, горката жена, как още първата й мисъл да не е за някаква страхотия? Приучена да очаква на всяка крачка нова заплаха от поробителя, преживяла лани ужасите, с които турците удавиха въстанието, <b>видяла</b> гибелта на мъжа си Рад — можеше ли тя в това неочаквано появяване на сина си да не съзре първия белег на още някакво изпитание?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	Когато го <b>видя</b> пред вратата, майката премаля от страх. И как да не премалее, горката жена, как още първата й мисъл да не е за някаква страхотия? Приучена да очаква на всяка крачка нова заплаха от поробителя, преживяла лани ужасите, с които турците удавиха въстанието, <b>видяла</b> гибелта на мъжа си Рад — можеше ли тя в това неочаквано появяване на сина си да не съзре първия белег на още някакво изпитание?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Искали сте да ме <b>видите</b>, капитан Галперт? — произнесе генерал Каталей, без да вдигне глава от разтворената пред него карта.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Не да ви <b>видя</b>, а да ви докладвам, Ваше превъзходителство — уточни без следа от раболепие капитанът.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Момчето го разбра. Не отговори „на дванадесет“, защото тази възраст му се <b>видя</b> много малка, а се опита да изхитрува:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Никола започна разказа си отдалече, още от връщането си от Пловдив, после спомена как се е хванал „водар“ при „амуджите“, за да може да обикаля по позициите им, накрая заизрежда каквото беше <b>видял</b> и чул. И колкото повече разказваше, толкова повече помръкваше лицето на генерала. Та можеше ли да е иначе, щом като този малчуган правеше на пух и прах всичките му представи за силите на турците отсреща?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Не може, но е така — засегна се момчето. — Аз с очите си го <b>видях</b>. Пристигна със стотина души конница. По видело разгледа укрепленията на войската, а нощес преспа в Ланджевата къща. Преди да заспи обаче извика нашите, панагюрските първенци. Говорел им, че е решил да направи Панагюрище втори Плевен.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i><i>	— Не може, но е така — засегна се момчето. — Аз с очите си го <b>видях</b>. Пристигна със стотина души конница. По <b>видело</b> <b>разгледа</b> укрепленията на войската, а нощес преспа в Ланджевата къща. Преди да заспи обаче извика нашите, панагюрските първенци. Говорел им, че е решил да направи Панагюрище втори Плевен.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Константин Александрович Галперт приближи до него и му зашепна оживено. Никола не разбра думите му, но <b>видя</b> изражението на генерала — той кимаше одобрително, а очите му все повече и повече просветляваха. Накрая каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Случи ли се пътят да ви отведе в Етрополе, непременно посетете историческия музей. В него вие ще научите много неподозирани страници от миналото на този буден старопланински градец, а в една от горните зали ще <b>видите</b> и автентична снимка на „най-малкия от куриерите на Левски“. Христо се е фотографирал с пушка в ръце — както подобава на юнак като него!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Горе ръцете!… — изкомандва човекът с каскета и се навдигна, за да ме <b>види</b> по-добре какво ще направя. Другият продължаваше да се прицелва в мен, без да мръдне.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Човешкият дух неведнъж е бил разпъван през всички времена и по всички краища на грешната земя. Нима легендата за потурчването на дряновци не е такова разпятие?!… Павелските учители днес ми разказаха за злокобната скала под селото, от височината на която дряновки са изчаквали мъжете си, отведени при асеновградския валия, за да приемат исляма. Не им се вярвало на героичните дряновки, че това ще стане. Че ще трябва да потулват главите си с кърпи и пазят очите си от мъжки поглед. Но когато <b>видели</b> да се приближават мъжете им с фесове и чалми на главите си, нахвърляли се в дълбочината на пропастта.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Колчем съм се изправял на железния мост при с. Кричим, винаги ме е обхващало тръпното чувство, че се намирам пред разярената паст на току-що изтървана лъвица. Разярена от теснотията на каменните си клисури, през които се е провирала, и от това, че не <b>видяла</b> още простора на жадуваното тракийско поле, наново са я впрегнали по тесни вадички да напоява градини, лозя и тютюневи ниви.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Стигам върха и погледът ми се насочва първо към юг. Жадувам да <b>видя</b> някакво селище от прославения нявга Мехмед Синапов долен Чеч и да понюхам въздуха на тези планински орли, които макар и потурчени са въстанали срещу цариградските османлии, а в последното десетилетие и срещу едноезичните си християнски властелини.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Как да не идват… идват… дори двамина бяха дошли миналата година, но като ни <b>видяха</b> хала, върнаха се, без да съберат и пукната пара…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Разширените ми зеници и сега очакват подобна среща, но след като извървях близо километър, почувствувах срам, че пистолетът е още в ръцете ми и побързах да го прибера. Едва извървял стотина крачки <b>видях</b> и застанала на пътеката сърна със сърненце. Учудени от моето появяване и двете животни вперват очи към мен и миг след това, без да издадат някакъв звук, грациозно се понасят из близката папрат.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Отново се изправям на нозе и въпреки умората енергично разтягам крачките си, за да достигна по-бърже Смолян. Скоро след това забелязвам, че пътеката е разширена и по нея има следи от дърварска двуколка. А на една обширна поляна виждам стадо овце с овчар. Истински овчар с гугла и ямурлук. При това без пушка. Приближавам се към него без всякакъв страх, но когато той се извърна и ме <b>видя</b>, очите тревожно му се разшириха. Навярно той не е виждал по тези места да се движи човек с градско облекло. Казвам му „добро утро“ и бързам да го разпитам за разстоянието до Смолян и за някой близък извор.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Какво ли ще си помислят те, като тази нощ не взема участие в шумните им дискусии, а на сутринта <b>видят</b>, че леглото ми е празно. Може би ще допуснат, че позорно съм забягнал от вестникарската канонада по мой адрес, след като публично бях нарекъл своя роден Тримонциум „кебапчийски град“…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	„Забрави ли как се хвалеше, че децата много те обичат и че вместо закон-божие си ги извеждал в планината да берат цветя и да им разказваш как се е създала земята… Помниш ли какво ми разказа за внезапното инспекторско посещение в час по естествена история? Не бил си прочел нито ред от учебника, и те спасил горкият бухал, който децата хванали жив в гората… Какви небивалици си разказвал тогава из интимния живот на тази мъдра птица. Подобно на инспектора, тя те изгледала с широко отворени очи… Где се е <b>видяло</b> и чуло бухал да се храни с риба и да води нощем малките си на забавление край реката!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Не, не съм се забъркал. Тази сутрин като <b>видях</b> твоята борина, хвана ме скитническата краста. Видях те, когато мина край градинското езеро. Гонех те да те настигна та заедно да вървим, но не те намерих… затова тръгнах сам…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Османлиите не ни обичат, но и вие не ни обичате, макар че на думи не зовете кръвни братя… Какви братя сме, когато всеки циганин може да се пресели там, гдето сърце го тегли, а нас са ни вързали край гората и дърва за къщи да си насечем не ни позволяват. Ти сам <b>видя</b> в какви дупки се раждат нашите деца, след като ни опожариха през 1913 година вашите стражари. Видя с какво чоплим земята, за да я засеем, след като ни отвлякоха всичкия добитък…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Видях и писах за всичко това… — Отговарям с преведена глава, — но това вече няма де бъде. Други времена идват и самите ваши деца ще станат управители. От тях ще се научите и ще се уверите, че сме кръвни братя…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Влизаме в бакалницата. Вътре са насядали неколцина възрастни мъже и щом ни <b>видяха</b>, спряха шумната си беседа. Между тях стърчи с цяла глава русокос, със сини очи застаряващ мъж. Той се приближава усмихнат към мене и ме поздравява като стар познайник.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Ръкувам се и с другите посетители на бакалницата, която им служи и като място за беседа. Ибрахим Чауш също се ръкува и си поръчва паница вода и чаша оцет. После изважда парче хляб и три бучки захар, които разбърква в оцветената вода. Тази помашка супа ми се <b>видя</b> интересна за горещия летен ден и поръчвам на бакалина същата гозба. Бакалинът ме изгледва учуден и ми предлага варени яйца, от които също не се отказвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Вървим с Ибрахим Чауш един до друг, без повече да се връщаме на българомохамеданската тема. Сега той ми се вижда грохнал старец и това ми дава повод да го запитам — кое го е накарало да тръгва на такъв дълъг път? Отговоря ми, че бил позачул за разигралата се земя, та рекъл с очите си да <b>види</b> как Аллах е наказал неверните хора!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Дойдох да те <b>видя</b> и не мога да се начудя в каква посока се е изместило селото, та е настъпила такава тишина. Дори и тепавицата ти е замлъкнала. Помислих, че сте се заселили оттатък Модър. Нали половината ви мера нявга се намираше в тамръшко землище.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Мръднало е… Мръднало е, но в посока към Кукуляк. Цяла махала е изникнала като гъби из камъняка. Ще я <b>видиш</b>, като стигнеш селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Най-после прекрачвам дворния вратник на нявгашната си квартира и престарялото куче Балкан с немощен глас се нахвърля върху мен, но щом дочу гласа ми, замаха опашка и дружелюбно заквича. Старата ми хазайка се показа и като <b>видя</b>, че кучето ми лиже ръката, ухилено извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Защо не е тук и моят приятел, композиторът Цанко, за да <b>види</b> какъв незабравим трубадур съм за това високопланинско село…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Това са твоите ученици… — казва ми бай Радьо и весело ги поглежда. Водя ги, за да ги <b>видиш</b> какви мъже са станали. Те сами тръгнаха с мен. Видели те, когато си влизал в училищния двор.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i><i>	— Това са твоите ученици… — казва ми бай Радьо и весело ги <b>поглежда</b>. Водя ги, за да ги <b>видиш</b> какви мъже са станали. Те сами тръгнаха с мен. Видели те, когато си влизал в училищния двор.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— По-умните от вас бягат чак в преславско, гдето откупват имоти от изселващи се турци, а вие тука се сърдите, че някой ви предлага плодородна земя в полето… — продължава да гърми гласът ми. — Не <b>видях</b> из селото ви ни една четириколка, а се сърдите на кмета, че допуснал секачи и извозвачи от други села. Не сте си направили нито една улица и зиме се търкаляте из снега като таралежи. Имате толкова много крави, а не сте си закупили породист бик…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Така започна познанството ми с трите планински деца, което продължи и на другия ден, тъй като накамареното сено пред къщата на Ибрахим Чауш ми се <b>видя</b> достатъчно добро място за нощувка, а в раницата си имах храна за три дена.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Но едва привечер, когато капнала от умора и задрямала под клоните на един столетник, усетила, че нещо й ближе ръката. Отворила очи и до себе си <b>видяла</b> вълчата глава на Нурка, станала вече истинска вълчица с увиснали на корема си млечни цицки.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Никак не съм привързан, но от българите не съм <b>видял</b> нищо добро. Говорят, че сме кръвни братя, а никой не ни приема в къщата си, нито пък ръка ни подава при среща. И турците ни презират. Наричат ни обърнати, но поне ни търпят като свои хора, защото смятат, че в мохамеданския рай ще бъдем равни с тях…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Припомням си също и джамията от с. Смилян, гдето пред непонятната словесна молитва на чужденец ходжа <b>видях</b> простосърдечните ми познайници да си чукат главите по дъсченото дюшеме като най-фанатични мохамедани, а край джамията на с. Арда стари помакини да поддържат капище с кандило и църковна икона, пред която да палят свещи като истински християнки.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Извръщам глава и не вярвам на очите си. До моя скалист трон е застанала добре облечена русокоса девойка и с пребледняло лице боязливо ме запитва: не съм ли <b>видял</b> по пътеката да е минал поп, възседнал бяла кобила?…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Приближих се към него, за да го <b>видя</b> по-отблизо, но той като се навдигна, без повече да се смее, троснато ми заговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	„… Защо не умряхте?… Защо не умряхте?…“ — повтаряше разчувствувалият се офицер, докато най-после адютантът му го отстрани от наежените войници, без повече някой да го <b>види</b>, окончателно изпратен при благоверната си съпруга.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Пресичам през дървеното мостче, сложено върху поточето, което отделя старата от новата част на Смолян, и се озовавам пред шпалира от войници, които покорно разтворили уста, непрекъснато като на учение викаха нескончаемото си „ура“, а по средата на улицата с бавни крачки мустакат офицер усмихнат правеше знак към челото си за сбогом. Останах за момент да се полюбувам на това необикновено зрелище, доволен, че имах щастливия случай да <b>видя</b> с очите си как живеят пришълците в щастливата за тях арденска „Аркадия“.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Где са пламенните оратори от времето на Съединението, за да <b>видят</b>, че на присъединената Румелия към обединената от тях държава столичните велможи не отпускат нито лев за каквато и да е обществена постройка…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Едва когато наближихме българския граничен пост и <b>видяхме</b> кацналата на добре очертан вододелен ръб стражева будка, ние се почувствувахме, че сме стигнали предела на българската държава. Постовият войник ни изгледа с подозрително око, като да бяхме някакви заловени контрабандисти, но след миг, досетил се, че сме гости, слезе от будката и сърдечно ни се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ще <b>видите</b> не само брега на Егея… — каза ни подофицерът, — но и повечето острови по него. Такова ведро утро рядко се случва по нас…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Момчета, взимайте раниците и ги скрийте. Гостите са арестувани!… — радостно се провикна отново ефрейторът и ни повлича към беседката, надвиснала над самата урва, под която на неколкостотин метра се вижда егрек и овчарска колиба. Това е навярно „мандрата“, от която постът се снабдява с мляко. Малко подобие на това, което <b>видях</b> преди при Стою Кехая.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Починете си, а после ще ви заведа на гръцкия пост, та да <b>видите</b> какви войници са гърчолята и колко са плашливи. Жал ми е за тях, та сегиз-тогиз ги гощаваме с прясно мляко. Иначе са добри момчета, бедняци като нас и говорят по някоя дума на български, та лесно се конущисваме. И оръжието им хубаво, но ако река да им го взема, ще си пострадат…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Съкрушен от този мой довод, той се тръшна на леглото си, без повече да ми оспорва титлата „Дон Кихот“. След почивката отново се <b>видяхме</b> с капитана, който ни предложи да се ползваме от войнишкия хляб, тъй като такъв из града не се продава. А за пътя към Устово ще ни бъдат нужни два хляба.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	След кратката ни визита ние можахме да <b>видим</b> на хорото и тези мили помакинки, загърнати в тъмни фереджи и бели шамии, да гледат с жадуващи очи подрипващите девойки, хванати за ръце с наперените момци. Така, както нявга и техните млади прабаби са се хващали на такова хоро, без да скриват лицата си под шамии и снагите си под фереджета.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Казах му, че е дошъл часът на нашата раздяла и без сълзи и изповеди подадох му ръка и кривнах към върбалаците на реката, за да си изпера долните дрехи. После поех пряко баири и колибаци към двехилядния Чил тепе и през неговия необявен от географите някогашен глетчер смятах да продължа по вододелното било между асеновградската река Чая и притоците на Арда. Там към изворите на Юговската река ще мога да <b>видя</b> и малката Ер-Кюприя.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ех, братчето ми, лесно е да бъдеш светец из родопските дивотии, но ела тук, в Цариград, да те <b>видим</b> какъв чудотворец ще ми бъдеш!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— И по-щастливи… — допълних го и на свой ред го изгледах, за да <b>видя</b> как ще приеме моето пренаето пророкуване.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Щастието на родопския човек е дълбоко погребано… — продължи той. — Погребан е и самият родопски човек. Само сянката му остана да се развява по новопрокараните шосета и по високопланинските летни сборове, гдето любопитният може да <b>види</b> женски носии и гайди, но без нявгашната чистота на нравите и без мъдрата осанка на почитаните народници. А щастието на истинските народни хора се крепи единствено в тази духовна чистота.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>- Набавил съм оръжие - говореше Задника. - Два патлака и сгъваем „Калашник“. Трима сме. Третия ще <b>видиш</b> по време на акцията. Имаме патрони за два часа непрекъснат огън.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	И ето че еленът пак застанал на пътя му. Мурад вдигнал пушката, но животното било толкова близо, че той <b>видял</b> в очите му такава болка и молба като у човек… Съвсем объркан, ловецът понечил да стреля, но еленът бързо побягнал. Разочарован от себе си, Мурад тръгнал да слиза надолу към селото. Скоро срещнал седмина българи, които пак му се присмели и казали, че този път сигурно ще убият неговия красив елен.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	— Оох, дано хаир да не <b>видите</b> вие, хора от село Могорче, гдето сте тъй жестоки, та без време ме затрихте! От 70 къщи в селото дано до седем да останете! Бял ден в живота си никога да не видите! Ах, умирам в разцвета на живота си… Проклети да сте навеки!</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Веднъж, когато кравите пак се били разбягали насам-натам, Марковите другарчета го пратили отново да ги търси, като предварително го набили хубавичко. Плачейки силно, Марко тръгнал да ги дири из полето. Скоро навлязъл в една голяма нива, засята с пшеница. Насред нивата <b>видял</b> шарена люлка, а в нея — малко детенце. То плачело силно, защото слънцето му печало право в лицето. Било точно по пладне.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Марко бил милостив по природа и затова му дожаляло за детето. Отишъл до едно дърво, откършил един клон и се върнал при люлката да направи сянка на детето. Както си седял и държал клона над люлката, забелязал, че е дошла една много хубава жена. Марко се загледал в нея направо със зяпнали уста. Не бил виждал дотогава толкова хубава жена. Висока, стройна, с дълги до кръста руси коси, които блестели като злато под слънчевите лъчи. А лицето й било бяло, бяло като сняг. Тя била майката на детето в люлката. Като <b>видяла</b> Марко, тя му казала:</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Марко отишъл при камъка, който бил голям почти колкото него, и си помислил, че не би го вдигнал за нищо на света дори с двете си ръце. Побутнал го само така с един пръст, за да покаже, че тази работа не е за него, когато <b>видял</b>, че камъкът се отместил. После го хванал с две ръце и го повдигнал. Жената пак се обадила:</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	— Че къде ще го <b>видя</b>, като никъде не съм ходила по-далече от тези гори и поляни край селото ни. Ех, ако можех да живея във Варна…</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	— Не си малка ти! Вече мома си станала и ти е време годеник да си намериш. Я на, аз като те <b>видях</b>, и те залюбих.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Работата по градежа вървяла много бързо и скоро мостът бил готов. Красив и здрав се извисявал над палавите води на реката за радост на хората. Дюлгерите поискали моста да се освети както си му е редът по християнски обичай. Войводата поел разноските и по освещаването. За големия празник поканили всички турски големци от Малко Търново и Самоков. Поканили и поп, който да извърши службата. Турците много се надявали, че Вълчан войвода няма да се стърпи и ще намине с дружината си да <b>види</b> моста. Затова поставили засади на няколко места и били сигурни, че този път ще го заловят или убият.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Гостите яли и пили до насита, веселили се от сърце. Полските животни и птици се изпокрили в скривалищата си, за да не пречат на веселието на хората. Но турските големци били непрекъснато нащрек. Кога ли най-после Вълчан ще мине да <b>види</b> моста и да попадне в техните капани? Омръзнало им да се оглеждат насам-натам. Очаквали да се развихри голямо сражение, ако войводата дойде с дружината си.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Двамата млади се срещаха тайно и дума си бяха дали да се оженят. Но за да осъществят своите тъй дълго лелеяни мечти, Юсуф първо трябваше да отиде някъде да припечели някоя пара. При раздялата Фериде много плака. Имаше предчувствие за нещо лошо, за това, че вече няма да се <b>видят</b>. Юсуф я успокояваше, галейки я нежно и говорейки й за тяхното хубаво бъдеще.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Замина момъкът на гурбет някъде към Старозагорския край, а сърцето на Фериде продължаваше да се свива в ужасни предчувствия. Не остана скрита от баща й нейната мъка и той побърза да я сгоди за един богат момък от съседното село, когото тя не познаваше и не искаше да <b>види</b>. Побързаха и със сватбата, да не би гурбетчията да се завърне. Започна усилена подготовка. Намериха се обаче верни приятели на Юсуф, които му съобщиха датата и той успя да пристигне тайно в селото вечерта.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	— Мене клетва и магии не ме ловят, змей не ме люби и никой няма да ме спре да отида, да поплача и попреда на гроба на моя мил и после да забия там хурката си, на която забрадката ми ще се ветрее като байрак. Вие сами ще <b>видите</b> това утре сутринта — отвърнала девойката и тръгнала в нощта към гробището в края на селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i><i>	Дълго търсил подходящо място, където да я засади и накрая попаднал в една долина, която му се сторила добра. Засадил бялата роза и на сутринта с удива <b>видял</b>, че нейните цветни листенца са станали червени като кръвта от раната в гърдите му. А когато ставал сутрин рано да се порадва на своята роза, той <b>виждал</b> по листенцата й блестящи като диаманти капчици роса. Той си мислел с болка, че това са сълзите на далечното момиче, което толкова много обичал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	След няколко дни дошли близките на двамата черкези да ги дирят в селото и воденицата, но… напразно. Никой нищо не бил чул, ни <b>видял</b>. А всъщност всички в селото знаели, че двамата разбойници гният някъде край воденицата на Христо Бочуков. Те се възхищавали на неговата, както и на Карагеоргьовата храброст да се опълчат срещу разбойниците. Всички обаче си мълчали, защото това било единственият начин за тяхното оцеляване, за тяхното съществуване в онези тежки времена.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Та, живеели си някога тук самодивите, къпели се в дълбоките вирове на Върла река, играели в полунощ своето буйно хоро и никому зло не правели. Живеели в мир не само с хората, но и с птиците и дори с дивите животни. А били хубави, хубави. Лицата им греели като месечина, косите им били дълги до кръста и руси, руси, та чак златни. А когато играели на хорото, кръшните им снаги се виели като млади ели, духани от силен вятър. Който ги <b>видел</b>, сърцето му се пълнело с радост, с хубост.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Но ето, че се намерил един зъл човек, който прогонил хубавите обитателки на местността „Вильо Коло“. Един овчар веднъж взел едно куче, заклал го и го хвърлил по средата на самодивското игрище, за да го омърси. Когато след къпането самодивите дошли да попеят своите песни и си изиграят хорото, <b>видели</b> какво е сторила човешката злоба и така се ядосали, че направили силна вихрушка, която грабнала овчаря и цялото му село, та ги хвърлила чак на отсрещния връх на планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	На другия ден, когато хърсовчани минаваха по този път, <b>видяха</b> близо до моста пресен гроб и поставен на него голям дялан камък. После научиха, че това е гробът на хубавата Ермена от село Хаджийца. По-късно нарекоха моста на Съзлъшката река „Ерменин мост“ в памет на нещастната мома Ермена. А мястото на разрушеното селище и днес носи името „Хаджийца“.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Рано сутринта на другия ден, облечени празнично, хората от всички колиби в планинското селце се стекли към полянката в подножието на скалите да <b>видят</b> как двамата млади ще се изкачат по тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Минали години, а от младите ни вест, ни кост. Близките им така и не разбрали дали са стигнали върха и <b>видели</b> Бялото море, обляно от ласкавите слънчеви лъчи, или са загинали някъде по пътя към непревземаемия връх, който така жестоко ги бе подмамил.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Вечерта събрал всички мъдреци и големци, за да им съобщи грозната вест. Казал им набързо какво е решил сега султанът, след като всички научили турския език. Старците се <b>видели</b> в чудо: мислили, мислили, умът им не стигал що да сторят. Най-после водачът им казал да си отидат по домовете и да се молят на Бога три дни и три нощи. Трябвало да се надяват, че Господ ще чуе молитвите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	След като <b>видял</b> това видение, патриархът се зарадвал. В него оживяла надеждата, че Бог може да чуе молбата им да не се потурчат. Веднага изпратил хора да потърсят обущаря и го доведат.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Като казал това, кърпачът грабнал шилото и избол дясното си око. Когато жената <b>видяла</b>, че човекът си избол окото само защото е зърнал босия й крак, се ужасила и побягнала през глава. Казват, че оттогава се покаяла и заживяла честен и праведен живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Когато хората стигнали до планината, патриархът помолил обущаря да й каже да тръгне към града. Кърпачът се <b>видял</b> в чудо и започнал да ги увещава, че той не е никакъв светия и че нищо не може да направи. Но хората не отстъпвали — продължавали упорито да го молят. Накрая той склонил и казал на планината: „Ходи!“</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Като <b>видял</b> това чудо невиждано, султанът се ужасил и започнал да моли патриарха да спре планината, защото тя скоро щяла да влезе в града и да затисне всички и всичко. Тогава обущарят казал на турски език на планината: „Дур, дааа!“</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	— Благодаря ти, приятелю мой, загдето ми помогна да <b>видя</b> и се сбогувам навеки с моята мила годеница. Дълъг и труден бе пътят, та ти едва не загина заради мен. Благодаря ти от сърце! Готов съм да приема смъртта. Вече не се боя от срещата си с Аллах. Искрено вярвам, че той ще прости прегрешенията ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Беят мислеше хареми да им прави, но те се влюбиха в една-единствена мома — Биляна. Във всичко си отстъпваха, но за девойката и двамата здраво държаха. Баща им се <b>видя</b> в чудо… Ех, да можеше някак да я разделят…</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Реквием за никого;2011;<br>
<i>Набута фунията в устата си, пое дълбоко дъх и започна да налива. Останалите се облещиха и наставаха, да <b>видят</b> по-добре. Измама нямаше – той наля съдържанието на бутилката без да прави паузи, все едно, че наливаше в каца. Измъкна фунията от устата си, оригна се оглушително, избърса уста с ръкав и постави празната бутилка при останалите. Мъжагите зареваха тържествуващо.</i><br><br>