------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>От единия до другия край на шината дружини музиканти свиреха на флейти, тромпети и чинели. Жените се оглеждаха, за да <b>видят</b> новостите на носиите, мъжете все тъй лакомо довършваха донесеното със себе си ядене. Все тъй нетърпеливо <b>поглеждаха</b> всички към императорската ложа, откъдето очакваха да се даде условният знак за започване на игрите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Двамата се <b>поглеждат</b>. Лека усмивка играе в очите на Анри. Не за пръв път той вижда тази гъвкава осанка, това царствено хубаво лице, тоя магьосващ поглед. И все пак той не се насища да спира очи върху прекрасната си невеста, весел и щастлив без мяра.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ето някакво село, господ го знае кое е, пътят минава между два реда сламени къщурки, отстрани унило махат клони пожълтели трънкосливки. Жива душа не се мярка, изглежда като напуснато, само иззад някой стобор <b>поглежда</b> плашливо забрадена жена. Ще лавне някое рунтаво псе и ще млъкне, омръзнало му е тоя ден да посреща и да изпраща неканени пришълци.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Над облаците блестеше синевата и оттам сигурно <b>поглеждаше</b> всевиждащият бог. И за пръв път, както гледаше нагоре, князът почувствува сърцето си обхванато от пламъците на невъздържана злоба и гняв:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И така настроението в императорската приемна не беше добро, почти никой от гостите не се докосваше до яденето, поканените сами си наливаха вино и мълчаливо пиеха. Императорът се разхождаше напред и назад из приемната, не <b>поглеждаше</b> никого и навремени нервно подръпваше къдравата си брада. Адмиралтейската стълба и смъртта на ненадминатия Аякс правеха поражението на арабския фронт неколкократно по-горчиво.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Според военните разбирания на Охсун князът беше извършил по време на днешната битка и някои други своеволия, дължаха се вероятно на прекомерното му дръзновение, но това, дето го изпрати тази вечер да седне в края на празничната софра, а до себе си отляво да сложи копана Курт — това, от която и страна да го <b>поглеждаше</b>, приличаше на удар с нож право в сърцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Питам, колко ромейски свини сам си заклал? Олцег го <b>поглежда</b> изпитателно с ококорените си очи. — Да чуя от тебе, пък сетне ще ти кажа колко са моите.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Парашкевица, объркана, <b>поглеждаше</b> с широко ококорени очи ту единия, ту другия, чинеше й се, че оня страшен кошмар от вчера продължава, но сега бог е изпратил от небето някакви си волове и два дявола, престорени на добри хора, взели образите на Ханко и на съседа, току се шалят и глумят с нея. Ако вълци не бяха сдавили мъжа й, друго щеше да бъде, но сега е вдовица и с вдовиците всичко може. Като премисляше така несретата си и не беше сигурна дали всичко става наяве или насън, все пак тя протегна ръка към десницата на Ханко и наведе глава да я целуне. Но тоя бързо се отдръпна назад, като опарен.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Смълчаният народ изведнъж се раздвижи, зашумя, отърсваше се сякаш от дълбок сън. Князът подръпна юздата на коня си и без да <b>поглежда</b> някого, пое обратния път.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Отговориха му, че всичко е в ред, и други неща му казаха, каквито се казват вероятно на всеки баща, но той слушаше разсеяно и по принуда сякаш; после погали с чужда ръка сина си по бузката и без да <b>поглежда</b> коя да е от жените, извърна се и мълчаливо тръгна по своя коридор.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Недоумявам! — разпери ръце Лъв Катаколон. Той помълча, отправи очи към офицерите си, които бяха започнали вече да проявяват признаци на нетърпение, като <b>поглеждаха</b> към вратите и стягаха коланите и ремъчките на броните си. — Излиза, че сега ние нямаме дясно крило и че от тази страна войската ни прилича на стадо, вкарано в скотобойната за клане?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Кой знае как щеше да завърши тоя разпит, тънкоустният вече <b>поглеждаше</b> многозначително командира на войниците, а командирът правеше лицето си още по-строго и пристъпваше от крак на крак, като че ли му беше наистина студено.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Тази черква беше по-богата от осенянската, олтарът й лъщеше позлатен, по стените бяха накачени икони в сребърни обковки, а от дъното на купола <b>поглеждаше</b> един замислен Христос. Осенянската черква беше по-сиромашка, нейният купол не беше изрисуван, олтарът й не святкаше със злато; но кой знае защо, като я сравняваше с тукашната, тя му се виждаше някак си изпълнена повече с _черковност_, макар тази да имаше два пъти повече икони и някои от тях да бяха поставени в тежки сребърни обковки.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Какво ще правиш там — рече кръчмарят, като <b>поглеждаше</b> в почернелите греди на тавана. — Угрите изгориха твоето село.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Отвори очи, когато тя замлъкна, но вместо Девориния лик в погледа му изплува едно нежно моминско лице, с очи сини като небесната синева, дето <b>поглеждаше</b> през прозорчето, и с дълги ресници като на божията майка; виждал беше такива ресници на една свята икона, но къде точно — не можеше да си припомни. Пък и не беше необходимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Симеон <b>наблюдаваше</b> развитието на битката от седловината и ако се съдеше по спокойното му лице, което навремени ставаше дори разсеяно, можеше да се предположи, че той или не схваща, или не разбира трагичността на събитията, които се разиграха пред очите му. Командирите бяха пребледнели, Севар изпохапа долната си устна, войниците се въртяха на седлата си и уплашено се <b>поглеждаха</b> едни други. А той седеше спокоен на коня си и имаше вид на човек, унесен в някакви свои далечни спомени.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	А Симеон, като се връщаше от полесражението, видя сред купищата избити трупа на своя русокос адютант. Към тоя млад човек той изпитваше едно особено топло чувство, извираше от душата му като чист извор, погледнеше ли го, в сърцето му като че ли изгряваше кротък лъч. Сякаш <b>поглеждаше</b> в себе си — ослушваше се в не дослушана песен, взираше се в недогледани залези, пиеше от златна чаша недоизпито вино.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Никога не съм нападал Британия, Аваля. Напротив, бъдещето на този свят е империя на англичани и французи. Само така ще усмирим високомерието на мадридските донове, за да съсредоточим усилията си в Новия свят! В далечна Азия, Африка… Русия и германските принцове започват да <b>поглеждат</b> към моретата. Ако не си подадем ръце през Канала, скоро няма да има място за нас!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Отпиваха от виното, <b>поглеждаха</b> се крадешком и мълчаха. Бузите на Менон висяха, ръката му трепереше, наметалото му беше посипано с пърхот и бели косми. „Колко ли е годишен… Може да наближава дори осемдесет, черният предател!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Вярвам му като на бога, Софийо… Ние бяхме пирати, децата ви са от друго тесто замесени, богати са, за какво им е да <b>поглеждат</b> чуждото?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Едничкият запазил самообладание беше Шакир — адютантът на валията. При всеки рев на параходната сирена той <b>поглеждаше</b> с превъзходство хората си и казваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>         Два дни заточениците не се <b>поглеждаха</b> един друг в очите, задето от глад дечицата им нямаха силица дори да проплачат. На третия ден, срам не срам, най-възрастната манастърпка поведе някои жени на просия, както им бе подметнал номархът. Какво щяха да просят, от кого - те не знаеха. Надяваха се да се разприказват с местните хора  и да <b>видят</b> как ще се живее нататък - ако се живее.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Той помълча, помълча, после Нестор Абрашев усети как го <b>поглежда</b> особено и му казва с необичайна интонация:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Абе така е и не е така. Едно е да отидем право при него, друго — ако първо посъберем сведения от наши хора. По-подготвени ще бъдем. По-спокойни… Ама не може. Знаеш ги хората от нашия край, петдесет години между тях си прекарал. Да се върне син, пък да не отиде право при баща си ръка да му целуне — за час ще му излезе име и сетне никой няма да го <b>поглежда</b>. — Стамболов се пресегна и без да слиза от файтона, откъсна едно люляково клонче и го приближи до лицето си. — Ех, голяма грешка направи ти, бай Стамате, като продаде къщата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	И отново се умълчаха, всеки от тримата погълнат от собствените си мисли. Христо си представяше трескавите приготовления на четниците, събирането на дрехи и оръжие, възбудената шетня в училището, превърнато в щаб на четата, утрешното изпращане. Представяше си и му идеше да захвърли всичко и да изтича там, където го зовеше сърцето му. Но после навеждаше списанието и над страниците му <b>поглеждаше</b> рано побелялата коса на Гина, изсъхналата и сбръчкана кожа на свлечените й бузи, хлътналите в орбитите очи и тогава разбираше, че никога не ще може да последва порива си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Извървя цялата дължина на Тевната чаршия, като само <b>поглеждаше</b> отгоре-отгоре в десетките дюкяни* и кимаше важно на майсторите в тях. Не бе дошъл да пазарува, а само ей тъй, да се покаже на хората. Но като излезе от горния й край, към Машатлъка, той се чувствуваше така изморен, сякаш идеше пеша от Ямбол… Спря чорбаджията за малко и попремига срещу светлината, пък свърна към метоха — знаеше, че новоизбраните общинари, залисани в катадневието си, не се въртят там по работно време, та се чувствуваше подсигурен срещу разни изненади.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Спомнете си как само преди няколко дни комунистите ги уби градушката на техния митинг!" За пръв път в живота си получавах аплодисменти. Започнах да представям ораторите един по един, като в паузите между тях използвах възможността да кажа и аз още по едно-две изречения. Предварително си бях набелязал какво ще говоря, само <b>поглеждах</b> листчето и казвах по някоя и друга дума. Още ми става хубаво, като се сетя какъв чудесен митинг се получи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Той си допиваше дълго, а аз го чаках смирено. Сегиз-тогиз <b>поглеждах</b> към неговата маса и виждах как непоклатимо се е надвесил над чашата с коняк, сякаш излят от черен бронз. Почнах да губя надежда, че това с дома, коньо, работата и бригадата е реалност. Но изведнъж - вълшебство: бай Косте се надигна, махна ми с ръка и пойдохме по заснежения път към неговата къщица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Аз се оправях с ляво и дясно, защото на лявата си ръка имах две точици, и тайно ги <b>поглеждах</b>, но трябваше ли да обърна посоката на маршировката на сто и осемдесет градуса:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Първата ми публикация поблазни прекалено суетата ми. Ходех по улицата и вярвах, че всички са чели вестник "Вечерни новини", струваше ми се, че хората се взират в мене малко по-особено, дори когато моите приятели ме питаха, как си, какво правиш, аз надменно отговарях: "Не четете ли вестници!" А жалката истина беше, че не четяха и за това ме <b>поглеждаха</b> състрадателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Сетне се преместихме в другата малка стая, която беше побрала и едно пиано. Михаил Христофорович седна пред него, засвири и за моя изненада тихичко запя. Песни от Блантер по текстове на Окуджава. Гледах го умилено смаян. А той свиреше и пееше Шуберт, свиреше и пееше руски романси. Свиреше и <b>поглеждаше</b> боязливо към мен, сякаш искаше да каже: "разбирате ли, аз обичам и това!"</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Пауза. Елена гледаше към стената, където за жалост само тя го виждаше. По едно време кимна с глава, като да го е разбрала и каза, без да ме <b>поглежда</b>, вперила поглед в същото място:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Когато те излязоха на сцената, атмосферата беше много потискаща. До моята поява имаше още час и петнадесет минути. Аз не се предавах - пак гимнастики, пак упражнения на езика и току се <b>поглеждах</b> в огледалото. Бях се гримирала великолепно. Като ирония на съдбата изглеждах чудесно, пък и роклята, която бях облякла, беше толкова красива и разкошна, че едва ли и най-критичният и зъл език би могъл да каже нещо лошо. Но каква полза?! Какъв срам ме очакваше! Очите ми плувнаха в сълзи само при мисълта...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Сутрин се събуждах, <b>поглеждах</b> празното легло на Боги и се усмихвах. Какво щастие! Нямах нищо належащо за вършене. Нямаше кой да ми нарежда да бързам, защото ме чака това или онова и денят ми да започва със стрес, както обикновено.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Премиерата. Хем тревожно, хем празнично чувство те обзема още от сутринта.Стомахът ти се е свил. Не можеш да си намериш място и през пет минути си <b>поглеждаш</b> часовника. Най-сетне времето като че ли тръгва. Отиваш на касата. Дали са продадени билетите. Продадени са. А тези места тука? Те са за Комитета. Пазим ги до самото представление.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>След пет часа един по един започват да пристигат актьорите, и те са напрегнати. Качвам се при Стойчо в дирекцията, той репетира монолога си и <b>поглежда</b> в текста. Какво беше правил досега!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Това не можеше да се избегне. Това беше светото тайнство. Той взимаше една тумбеста стъклена кана, <b>поглеждаше</b> ме и питаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Посещението ни при този чудак и страдалец привърши с нов скандал. Появиха се неговите приятели и пред очите ни започнаха да го ругаят, като <b>поглеждаха</b> гневно към нас. Параджанов също ги нахока по грузински и след това обясни по руски:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Той си допиваше дълго, а аз го чаках смирено. Сегиз-тогиз <b>поглеждах</b> към неговата маса и виждах как непоклатимо се е надвесил над чашата с коняк, сякаш излят от черен бронз. Почнах да губя надежда, че това с дома, коньо, работата и бригадата е реалност. Но изведнъж - вълшебство: бай Косте се надигна, махна ми с ръка и пойдохме по заснежения път към неговата къщица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Аз се оправях с ляво и дясно, защото на лявата си ръка имах две точици, и тайно ги <b>поглеждах</b>, но трябваше ли да обърна посоката на маршировката на сто и осемдесет градуса:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Първата ми публикация поблазни прекалено суетата ми. Ходех по улицата и вярвах, че всички са чели вестник "Вечерни новини", струваше ми се, че хората се взират в мене малко по-особено, дори когато моите приятели ме питаха, как си, какво правиш, аз надменно отговарях: "Не четете ли вестници!" А жалката истина беше, че не четяха и за това ме <b>поглеждаха</b> състрадателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Сетне се преместихме в другата малка стая, която беше побрала и едно пиано. Михаил Христофорович седна пред него, засвири и за моя изненада тихичко запя. Песни от Блантер по текстове на Окуджава. Гледах го умилено смаян. А той свиреше и пееше Шуберт, свиреше и пееше руски романси. Свиреше и <b>поглеждаше</b> боязливо към мен, сякаш искаше да каже: "разбирате ли, аз обичам и това!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Премиерата. Хем тревожно, хем празнично чувство те обзема още от сутринта.Стомахът ти се е свил. Не можеш да си намериш място и през пет минути си <b>поглеждаш</b> часовника. Най-сетне времето като че ли тръгва. Отиваш на касата. Дали са продадени билетите. Продадени са. А тези места тука? Те са за Комитета. Пазим ги до самото представление.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>След пет часа един по един започват да пристигат актьорите, и те са напрегнати. Качвам се при Стойчо в дирекцията, той репетира монолога си и <b>поглежда</b> в текста. Какво беше правил досега!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Това не можеше да се избегне. Това беше светото тайнство. Той взимаше една тумбеста стъклена кана, <b>поглеждаше</b> ме и питаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Посещението ни при този чудак и страдалец привърши с нов скандал. Появиха се неговите приятели и пред очите ни започнаха да го ругаят, като <b>поглеждаха</b> гневно към нас. Параджанов също ги нахока по грузински и след това обясни по руски:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не мога да се пазаря, много съм спънат в тия неща, но този път някакъв глас ми каза: Не бързай, потърси още! Начинанието бе безнадеждно, но човекът се познава, когато се възправя срещу безнадеждността. И там, на днешната „Мария Луиза“, имаше голям железарски магазин. Влизам, <b>поглеждам</b> умоляващо продавача. Продавачите от онова време бяха много мрачни хора. Трябваше да се внимава да не ги наскърбиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Слизам. И макар че съм боязлив човек, решавам да прекося част от парка. Всички осветителни тела са потрошени. Каменните съдове за отпадъци преобърнати, седалките на пейките изпочупени, самотни стърчат пиедестали, останали без бюстове, тревата не е окосена и е избуяла, цветове на хилави розови храстчета отчаяно <b>поглеждат</b>, обрасли и задушени.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Хората - да. Хората - това е статистика, но човека до тебе. Това са очи, които те <b>поглеждат</b> с покъртваща надежда, това е длан, която поема хапчетата и ги поднася към изпръхналите устни, това е ръка, която хваща твоята и я стиска с немощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Георги живееше на един час път от Денвър в малко градче, наречено Лафает, в което, кой знае по каква прищявка, улиците носеха старогръцки имена. Къщата му се намираше на улица Делфи, широка, хубава, удобна, беше на два етажа и един сутерен. Имаше две пиана, едното за Георги, другото за сина му. От двора любопитно <b>поглеждаше</b> голямо, младо, ескимоско куче - маламуд, наречено Пирин. Едва ли има друго куче в Щатите, което да се казва така.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Заклевам ти се… — продължаваше да бие той. — Заклевам се в най-скъпото си — обърна се и изненадващо стана. — Заклевам се, ще те намеря, където и да си, Младене — вдигна юмрук Маргина, отдръпна се от гроба и без да <b>поглежда</b> назад, тръгна към колата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Шмекерът си беше направил добре сметката. До този момент дилърите продаваха един до друг и никой не <b>поглеждаше</b> в торбичката на съседа си. Знаеха прекрасно, че ние не се интересувахме от наркотици и не се страхуваха от нищо. Разпространяваха само марихуана. Тя пристигаше предимно от южна България.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Венци стана и отново отиде на билярдната маса. Изглежда този път играта му спореше, защото изобщо забрави за мен. Аз постоянно <b>поглеждах</b> към бара с надеждата Мелания най-после ще го напусне и ще се присъедини към нас и няколко пъти тя улавяше погледа ми. За мое съжаление посетителите не свършваха. Чука си беше направил добре сметката. Мелания ги привличаше като магнит.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>В стаята внезано настъпи гробно мълчание. Златко не помръдваше от мястото си. Аз отпих глътка кола без да <b>поглеждам</b> към нито един от двамата. На кръстовището стана дребна катастрофа, но нито един от нас не й обърна внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Усмихва се. И очите му се смеят - мечтателно и носталгично. Навярно споменът за младостта винаги е скъп. Поглежда ме и казва:"За първи път в Белене усетих, че ще оживея."</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Въздишка. Скриват се очите под дебелите клепачи. Гладко, бяло-розово лице, подвижни устни, все искат да се усмихват. Поглежда ме. Сини очи, малко учудени, насмешливо недоумяващи.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Разказва Стефан Ненов. Мислите му текат последователно, стройно. Понякога спира, <b>поглежда</b> ме учудено-усмихнат, казва "чакай да си помисля" и продължава да разказва. Понякога с татко си говорят - за стари, забравени неща. Не забравени - заключени в паметта, затрупани, несподелени. И стройният, безпристрастен разказ за събитията, за историята се прекъсва, накъсва се от случки-спомени. Лични, затрупани, несподелени, възкръснали. От някоя дума на приятеля, бил до теб преди 40 години, някоя дума, събудила общ спомен, някоя дума, обясняваща необяснимото в твоя спомен. Говорят. И възкръсва времето.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И <b>поглежда</b> ръцете си - силни мъжки ръце. Пипа китките си, разтрива ги... Времето всичко е заличило. Измило е следите от побоищата и веригите, от лагерите и затворите. Здрави мъжки ръце, силни, работни и честни. Протяга пръстите си, свива ги...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Беше рано сутринта, студено, сумрачно. Аз съм се свил в леглото и спя, не ми се става. Чувам топуркане из двора, много крака ходят. Надигам се и <b>поглеждам</b> през прозореца. Навън е пълно с народ, въоръжени. А тати между двама от тях, с белезници на ръцете - те отстрани го държат. Викам си - свърши се, сега ще дойдат и за мене. И още по-студено ми стана, свивам се в юргана, всичко ми се обърна... Никой не се сети за мен, никой не ме потърси, никой не влезе в стаята ми... Отидоха си. Останах сам в къщата, тихо. Беше Великден. Мама беше на църква.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Радославов изобщо не му обърна внимание. Янков изглеждаше доста учуден. Поглеждаше боязливо ту към единия, ту към другия, но очевидно не разполагаше с необходимата информация, за да се намеси в разговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Мъжете се влюбват в нея, но тя не ги <b>поглежда</b>. Хубавата Патриция предпочита жените и харесва единствено женствеността.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>12-годишният ми син <b>поглежда</b> червените въпросителни в тетрадката си по литература и невинно обръща очи към мен. Какво, не е ли вярно, пита ме той. Как да ти кажа, дете мое, не че не е вярно, но така не се пише, опитвам се да внеса яснота. Щом учителката по литература обаче не го е направила, как да го сторя аз. И докога несгодите на образованието ще се стоварват върху главата ми. Пак ще се дават пари за уроци, то се видя...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Той <b>поглежда</b> към Доди - иска писалка. Елена му подава нейна. Не, той иска своята. И с лявата ръка надписва книгите.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Анелия я <b>поглежда</b> малко презрително. Мързи я да й отговори. Хич не обича, когато някой се превзема, но сега просто няма настроение да се занимава с глупости. А Илиана не се превзема. Ако Анелия не е видяла нищо от състезанието, ако не знае как се движат другите конкурентки, Илиана вече всичко знае и, разбира се, най-жадно от всички е <b>гледала</b> точно тази друга водачка, която сега си подрежда леглото, като си мисли, че ще може да заспи през тази нощ. След малко Илиана с изненада установява, че Ани наистина е заспала. Боже, какви нерви... И все пак някъде към три часа през нощта се обажда:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Раздавам плановете и чакам другите да кажат: „Много е!" Всичко вече очаквам. Всякакъв удар зад гърба. Нищо не казват. Взимат съвсем спокойно плана и всяка тръгва да го изпълнява. И ето сега точно ми се струва, че онова момиченце Лили ще ме разплаче. Защото вместо да ревне пред този план, който никак не е малък. Лили <b>поглежда</b> листчето, като че ли точно за такава програма на деня си е мечтала, и започва една тренировка, каквато винаги съм искала.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Илиана ме <b>поглежда</b> стреснато. И на ум не й е минавало, че нейната, а не моята си тренировка гледам точно когато тя се е отнесла нанякъде. И чувам това „Да, другарко", от което ми идва и да се разплача, и да се разсмея едновременно.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Лили ме <b>поглежда</b> с големите си очи така, че не зная как да продължа тази глупава фраза. И аз ли ще седна като всички други да я тормозя с тези прогнози за победа. Казвам: „Ако така играеш в Белград, ще бъда много, много щастлива."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега си спомням за Стоян. И за „фукльовците". Представям сн как „раздуват". Имах един познат, който четеше на две-три години по една книга (и откъде ги изравяше тези заглавия) и тръгва да пита всички чели ли са я. И като кажат „не", <b>поглежда</b> с презрение: „Ти пък какво ли четеш." Казва го с такова самочувствие, че се засрамваш. Въпреки че знаеш, че той пък почти не чете. А на Ани някой й е обяснил какво е гимнастика и тя се е засрамила, че не може да го каже така. Говорили са за живопис и тя се е почувствувала неудобно. Ами утре ще дойде някой атомен физик и съвсем ще я сбърка.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Най-напред чухме чаткането на бутоните по циментовия коридор. Това беше особен звук. Трудно можем да го предадем с думи. В него имаше някакъв характерен ритъм, някаква необичайна твърдост, острота и сила. Сякаш от тези чаткания на бутоните се оформяше мелодията на увереността, на бойкостта, на съзнанието, че се отива на решителен бой. Всички бяха съсредоточени. Никой не <b>поглеждаше</b> встрани. Предстоеше им да дадат всичко, да покажат онова, на което са способни. да победят!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Поемат към Горен Чифлик. Загубил много кръв, Цоню върви, подкрепян от другите. По някое време, докато спират за секунди да поемат дъх, той <b>поглежда</b> цървулите си от магарешка кожа и изрича: “Тъй се печати история. Макар и по снега, ще стигне до следващите поколения!”</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>И не се излъгах ... Заедно с Гацо Панайотов, Митето Миланов, Георги Димитров и Крум Янев образувахме една великолепна петорка, която се превърна в „страшилище" за наши н чужди отбори. Особено съм благодарен на Гацо за неговите извеждащи пасове и на моя приятел Крумчо, с когото се намирахме, без да се <b>поглеждаме</b> — дотолкова се чувствувахме и усещахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Ченгетата, още, сънени, претърсиха съседната къща и нахълтаха при мен. Насочих съветския автомат. Сам срещу много, но ще приема боя. Те <b>поглеждаха</b> боязливо, в тъмните кътчета не смееха да надникват. Един от тях извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Търпението ми вече се изчерпваше. Велко и Карата <b>поглеждаха</b> към мен. Показах им пет пръста — на толкова крачки ще открием стрелбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Младежът минал няколко пресечки и излязъл пред дома на Пората. Оставил на тротоара кошницата с яйцата, уж да си почине. Небрежно, а всъщност тревожно <b>поглеждал</b> часовника си. Ще се прибере ли мръсникът навреме за обяд. Ами ако днес се забави? Застояването на улицата е подозрително ...</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>На страна от търкалото стои отделен куп помакини. Те <b>поглеждат</b> през тясния отвор на яшмака си от голям бял пешкир, като се обръщат на всеки миг, било да разменят някоя дума със съседките си, било да избягнат някой купидоновски поглед, стрелнат от някои деликанлии...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Хубаво се разказва за влака от Ямбол, за хората вътре, пердетата, премълчаното и дъжда, човек може тъй да пътува с нежния и силен писател хиляди мили и все пак аз, роденият на гара, отдавна <b>поглеждам</b> няколко възла наляво и надясно и все си мечтая за онези примамливи точки из големия свят, от които влаковете потеглят и на които окончателно спират.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Седим с Радослав в стаичката към инстанцията. Мирише на кафе. Момичетата в бели престилки ме <b>поглеждат</b> усмихнато. Черпят ме с пияни вишни. Очите им са вишни. Аз съм пиян. Като не върви — не върви, ама пък като тръгне…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Вървях много дълго време по тази улица, <b>поглеждах</b> лицата на случайно срещнатите и с ужас откривах, че почти всички приличат на Радослав. Господи, къде съм бил досега? Какво съм зяпал? Кога се навъдиха тези усмихнати човеци, които постепенно и с прегръдките си щяха да ме избутат от всички врати на живота? Какво ще правя тогава?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Иван се обърна и тръгна към изхода. Пресече площадчето и сви в първата уличка. Изобщо не <b>поглеждаше</b> назад. Не знаеше къде отива, разбира се, само знаеше, че трябва да върви така, докато спре да чува органа. Навътре да върви, в този абсолютно твърд и неестествен за възприемане град, който в момента беше за предпочитане пред силно осезаемата лъжематериална медуза на относителното.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Ах, колко упование, вяра и дълбоко роднинство с живота носеха малките, странните, кратките звуци от блатото. Забравили пушките си в ръце, бащата и синът замръзваха подобно на кучета в стойка и с отворена уста дълго, дълго слушаха монотонния хор на вечните водни кокошки, внезапния крясък на бекасината, <b>поглеждаха</b> с едно око орела отгоре — очакваха залеза, след който започваше лудият празник.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Някъде зад Илия се върти в кръг нана Танча. Пред краката му се търкаля ракиджийско буре, което той бъхти с дървен чук. Бурето тътне по-силно от тъпана на Орда. Нана Танча е разговорка на селото - служи си с едно-единствено съществително "таковата" и един-единствен глагол "онодем". Сега <b>поглежда</b> от време на време тъмните краища на облака и насилва слабия си гласец: "Джермане-е-е, оноди го-о-о! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Преживелият премеждието лежа докъм залез, след което се прибра в къщи. там намери изпомачкан лист от тетрадка с широки редове, химически молив и седнал на масата, започна някакви изчисления. По време на изчисленията често <b>поглеждаше</b> към тавана или подпираше с юмрук брадата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Годежът, види се, бил доста пищен, защото в момината къща и двори се стекло кажи-речи цяло село. Годеникът вдигал наздравици, <b>поглеждал</b> мило годеницата и пеел. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Стадото излезе извън егрека. Нямаше как - трябваше да върви. Тръгна, без да ме погледне. Кучетата и те без желание се върнаха. Поведох стадото на паша и скрито <b>поглеждах</b> към него, докато хлътна зад превала. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     След минутка то стоеше на сипея под скалите, лижеше раните си и злобно <b>поглеждаше</b> нагоре. После бързо се скри в урвата, дето беше дупката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Едно страшно и брадато лице надвисна над бурена. Птицата позна снощния си враг и впи очите си в него, но попът не я забеляза. Очите му ту шареха из бурена, ту <b>поглеждаха</b> към скалите. По едно време той повдигна ръка да снеме косата от рамото си. В тоя миг бухалът изщрака с клюна си в самите му крака.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Напомняше изплашено дете. То се спираше често и като дишаше заморено, тревожно <b>поглеждаше</b> назад. Там, зад червеникавите неподвижни гори, все още се чуваше лаят на кучето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Никакви въпроси не са в състояние да накарат малката Маргарита да обясни защо е измислила цялата тази история. Тя мълчи, <b>поглежда</b> дяволито и загадъчно се усмихва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Разговорите се водеха шумно и бяха най-разнообразни - говореха за казионно-офицерски коне, емеритурната каса, танцувални вечеринки, настъпващия полковой празник, даже един се докосна до литературата, като разправи 2-3 пушкински анекдота, и все <b>поглеждаше</b> настрана дали дивизионният командир се смее. За жалост, началникът яростно осъждаше поведението на италианците при Адуа и не чу анекдотите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>А в туй време годеницата, честита, весела, се обличаше във венчална рокля и мечтателно <b>поглеждаше</b> към кабинета на баща си... Млада, хубава, безгрижна, горделиво застанала пред голямо огледало, тя никога не би повярвала, че може би още при първа среща насаме с мъжа си - той ще и пришепне и за нейните 60 000 лева.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>лявата си ръка и се усмихва с изкривена уста. И аз нямам часовник, но и аз <b>поглеждам</b> китката на лявата си ръка, само че не се усмихвам, а си подсвирквам.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>На другия ден никой не ме. <b>поглежда</b> в лицето, всички зяпат в задника ми и се подхилват. Аз мълча и се правя, че нищо не забелязвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>поздравява и дори не <b>поглежда</b> към чардака, но същата усмивка стои на лицето й, да й речеш едно, ще прихне за няма нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Той <b>поглежда</b> нагоре към засинялото бистро небе, замисля се и аз, който го познавам вече добре, зная, че ей сега ще почне да ми разправя някоя от своите истории, с които така много ни е забавлявал вечер, когато седим край печката и сложим на нея джезвето с подсладена ракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>— А сега — казва той, като ме <b>поглежда</b> засмяно — весело пеят войничетата, не им тежи шинелката… Отведнъж се вижда — има уважение към човека, обич има…</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>- Туй дето го викаха те, да ме не оставят край Стърмен, да не излезе най-подир наистина... - Хвана се самичък в помислите си керванджията, но като че не можа де се удържи, отплесна се по своя блян пак. - Утре вечер ще си засвири той край Стърмен и пак ще отиде на седенките да я види. - Как <b>поглежда</b> изпод вежди свенливо, а на устните й трепнала блага усмивка... Пък може, като си тръгне и на седене да останат сами, тогази те и двамата ще си доизкажат всичко, което мълчаливо с погледи едвам са си загатвали... </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i>Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка - синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то <b>поглежда</b> небето, <b>поглежда</b> полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i>А из тълпите с твърди смели крачки пристъпва широкоплещест мургаволик юноша. Десницата му крепко стиска тежкия стоманен чук, а в лявата ръка сребрее се букет от първите свежи кокичета. Със спокойни светли очи той <b>поглежда</b> небето. Обградени от слънчев пламък, облаците се носят като подплашени коне със запалени гриви. В миг той свежда поглед на земята... Черните руини на рухналата сграда струят облачета прах и дим... Той оглежда развалините, оглежда хилядите си другари, хвърля върху тях снежните кокичета и махва ръка:</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Буби прекрачва прага и потъва в тясно полутъмно коридорче, където го лъхва мирис на кисело зеле, 171 ала слугинята разтваря пъргаво втора врата и мирисът на киселото зеле изчезва. Сега гостът окачва шапката си на една закачалка с огледало, в което се <b>поглежда</b> крадешком, и влиза в един квадратен вестибюл със зелени стени, с тежък бюфет, с кръгла маса и с няколко пружинени кресла, покрити тъй безцеремонно с бели калъфи, че всяко от тях изглежда облечено в нощница.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Вашето име ми е познато - подхваща най-сетне домакинът, като скрива пак ключето в жилетката си, и с кротките си сиви очи <b>поглежда</b> изпитателно главния писар.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Домакинът <b>поглежда</b> доверчиво бъдещия си зет, преглъща самодоволно и продължава разпита си с предишната сериозност:</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>И дълго дълго щастливата четворка седи край кръглата маса във вестибюла и крои планове за бъдещето, сетне Буби <b>поглежда</b> часовника си, извинява се, че е отнел времето на домакините, сбогува се поред с всички, като целува ръка на тъста и на тъщата, а тъщата пък, от благодарност за тоя кавалерски жест на своя зет, се обръща към Беба, смигва й поверително и казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Автоматът ме <b>поглежда</b> със съжаление, после скръства ръце на гърба си и започва да крачи от единия до другия край на стаята.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>       Когато влязохме в градинчето, чинеше ми се, че цветята са много. И кой знае колко ли голяма китка ще наберем! А сега, като окъснахме май всичкото разцъфтяно цвете, набраната китка ми се вижда немного голяма. Седи ми дори малка. И аз със завист <b>поглеждам</b> към останалите сам-там стръкчета...</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        До стрина Цонковица се е свило малкото й шестгодишно момченце. Някак плахо, ала и с любопитство <b>поглежда</b> то иззад майка си към седянката. Подгонвано от горещината на огъня, то токо се свива зад майка си към кюшето.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Пенка се попричерви и срамежливо се усмихна. Щом влезе Стоян, ней сърцето бързо затупа. Че нали за него тя <b>поглеждаше</b> към вратата? С каква душевна тегота търпеше тя до себе си натрапилия се механджийски халосаник. И колко й бе мъчно, че нейния овчар не иде! Яд я беше много, на него беше я яд. Ала ето че най-после доде. И сега - сяда при нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>          Конете пръхтяха и извръщаха глави, запотени от товара и тегленето. И те <b>поглеждаха</b> нататък. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Докато ми внесат багажа, докато се измия, обръсна и преоблека, стопанинът изчезна на някъде. Забелязах, че двете жени вече не се усмихваха, не ме <b>поглеждаха</b>, шарените им чембери бяха сведени, дръпнати ниско над очите. Това много ме въодушеви — нещо като сваляне на знаме при отсъствие на домашния цар. Ако не е случайно, ако е традиция - здраве му кажи!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Селянинът оставя на земята връвта, отива на герана, <b>поглежда</b> вътре, дръпва се като попарен. И тогава затичва към мене. Катери се, близо е вече, чу-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Вахмистърът стоеше подпрян на сабята си и наблюдаваше разставянето на постовете. От време на време <b>поглеждаше</b> към полето. Там, пред могилата, с леко вирната глава, с щръкнали уши стоеше конят на поручик Галчев и очакваше своя господар. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>После свалиха оковите от тебе и от великите боили и поехме около изгрев слънце. Ти мълчаливо яздеше до мен и крадешком ме <b>поглеждаше</b>. Мълчах и аз, пък и какво можех да кажа. Бях баща и не можех да те оставя да робуваш в чужда земя. Мутимир беше наредил синовете му Бран и Стефан да ни изпратят до граничната крепост Раса - да бъда спокоен от нападение и да вярвам в мира, който сключихме. А той беше добър, щото не се намаляваха земите ни, а златото, което оставих, сръбският княз прие с благодарност.</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Тръгвам си. Гаврата не ме <b>поглежда</b>, сякаш вече съм излязъл. В антрето се сблъсквам със стария генерал, коленичил на пода. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i> Много говорих. Като прекаля, почвам да повръщам И ме <b>поглежда</b> с мокро лице: Искате да ми кажете нещо? </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Тя <b>поглежда</b> нагоре към единствения облак, който сменя цветовете си; от бледорозово към моравочервено. Откъм запад формите му се позлатяват. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Отивам при прозореца. Поглеждам навън. Мръсния сняг на улицата е замръзнал. Около кофите за боклук се тълпят премръзнали циганчета. Не смея да се обърна. Стоя, заковал поглед през стъклото, изтощен от преструвката. Отмалял от изиграната страст. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>На стълбището срещам дъщерята на портиерката. Пожелаваме си взаимно за новата година всичко най-добро. Твърдя, че ще посрещам с приятели Новата година на Страшното езеро. Тя предполага, че това сигурно щяло да бъде страшно интересно. Обяснявам й, че до сега дълбочината на езерото още не е измерена. Докато говоря, се заглеждам в сивите й зеници. Едва сега, когато я срещам за последен път, откривам, че малката Румяна от детството е станала жена. Поглеждам подире й. Съжалявам, че не съм забелязъл това по-рано. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Така престана да ги вика. Мъката след неуспеха беше по-голяма и от тревогата, която я караше пак да опитва. Когато все пак се решаваше да поплаче някоя нощ, те идваха, <b>поглеждаха</b> я и си отиваха - сякаш сега освен другото долавяха бързо и нейната неувереност. А по-лесно е да откажеш на този, който и без друго това е очаквал.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Пазачът беше отвикнал да връща спомените си отначало - тъкмо оттам беше започнала самотата. Обикновено <b>поглеждаше</b> наоколо, напред и продължаваше да живее - толкова просто и нормално, колкото можеше тук. Грижеше се за дивеча в резервата. Наглеждаше го. Зиме го хранеше и поддържаше селища и хранилки. Прекарваше го да мине бегом покрай кулите, откъдето стреляха гостите. Е, това му беше неприятно, разбира се, но нали заради него му плащаха. Ако не бяха тези ловни излети тук, кой ще ти огради резервата? Кой ще ти построи хижа и кой ще ти плаща заплата?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Все пак Аксел направи няколко скока из двора,но командите ми отново го накараха да ме погледне съсредоточено. Изведох го към нивата, като му шепнех сериозно. Ушите му добиха формата, която изразява остра възбуда, цялата му фигура се измени - както когато ловуваме истински. Той нервно се обръщаше да ме <b>поглежда</b>. Когато чу: "Търси! Търси!" и видя накъде сочи ръката ми, излетя в житото като снаряд.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Хубаво се разказва за влака от Ямбол, за хората-вътре, пердетата, премълчаното и дъжда, човек може тъй да пътува с нежния и силен писател хиляди мили и все пак аз, роденият на гара, отдавна <b>поглеждам</b> няколко възла наляво и надясно и все си мечтая за онези примамливи точки из големия свят, от които влаковете потеглят и на които окончателно спират.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Чакахме на опашка в месарницата, имах време да го наблюдавам. Беше ми по-приятно, отколкото да следя движенията на продавача. Не че ме дразни сеченето на месото; продавачът <b>поглеждаше</b> кой е на реда и по неписания свой списък от приятели и познати "разпределяше" качеството на своята стока.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Когато достигнахме колибата, тя ни остави на пейката. Аз седнах до пленника и поведох разговор. Оказа се, че е роден някъде към Сплит, от бъща хърватин и майка сръбкиня. Бил музикант, преподавател по музика в една от белградските гимназии. Докато разказваше това, <b>поглеждаше</b> към колибата. Когато Елисавета се показа на трема, той се опита да скрие голото си коляно, като кръстоса краката си. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>            напомняха коленичили бабички, плътно притворените врати й обръщаха гърбове, редките минувачи я <b>поглеждаха</b> уморено и жално. Тук-там се <b>виждаха</b> некролози и черни крепове и да висят по вратите, а из училищните дворове и по площадите играеха полуголи деца. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>За момичето Колумб беше единствената опора тук, беше приятел и брат и тя се страхуваше пред себе си, че може би ще го излъже в обичта си, че това не е най-истинската обич, а е нещо по-различно, усещаше, че не го желае с плътта си, а нещо друго я караше да <b>поглежда</b> нетърпеливо часовника преди храненето на последната смяна, да бърза, да се вълнува, когато чува стъпките му, да потъва в очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Уплетен в своите тежки и мъчителни страхове и предчувствия, увлечен понякога от надежди за благополучен край, Тодор ходеше в къщи и из двора като загубен. Понякога говореше гласно на себе си, отвръщаше със закъснение, когато го питаха за нещо, и все <b>поглеждаше</b> към пътната врата. Все му се струваше, че някой ще дойде и ще му донесе някаква вест…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Миличък! Миличък!… — мяташе се тя, скубеше си косите и стенеше отчаяно. — Ваньо, деверче! Съживи ми го! Върни ми го! — молеше се тя на малкия брат. Иван <b>поглеждаше</b> ту майка си, бледа и отпусната, ту снаха си, обезумяла и разчорлена, и не знаеше какво да прави. Душеше го и мъка, и жал, искаше му се да заплаче, но очите му бяха сухи и изцъклени като небе при засуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Софрата беше сложена на сайванта. Гостите привършваха яденето, изтърсваха скутовете си, изтриваха се с кърпите. Жените <b>поглеждаха</b> Младена, тършуваха с погледи струпаните до него дарове, преценяваха ги.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Ще млъкне тя, ще млъкне, та ще занемее!“ — заканваше се мислено старата и <b>поглеждаше</b> крадешком под черната шамия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Отначало той я <b>поглеждаше</b> крадешком, мъчеше се да отгатне какво мисли, какви планове крои. И колкото я гледаше, толкоз повече се уверяваше, че няма да ги пожали, че всичко ще си вземе, до игла. Омразата плъзваше към сърцето му и бавно се свиваше в него. Без да се усети и без да ще, той започна да я гледа като чужда, като враг на къщата им. Погледите му станаха прикрити, в зениците му припламваха искрите на омразата…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Право ти е казал той… само мама… Той си мълчи, ама е като сърдит… Не ме <b>поглежда</b>, не ми продумва… — Тошка се мъчеше да го оправдае, страхуваше се, че Димо ще го изхока много остро. Пък знаеше, че за всичко е виновна свекървата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван ругаеше и <b>поглеждаше</b> под око майка си. И не че му бе толкова жал за Мангалчето, искаше само да поядоса нея, защото друг път тя не даваше да се продума срещу Ганчовските.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Между казармата и канцелариите постоянно сновяха стражари, чиновници, арестанти. Носеха хлябове, канчета, баки. Жените стояха до желязната ограда и чакаха. Към тях <b>поглеждаха</b> от двора, но никой не се спираше, никой не се приближаваше да ги попита какво искат и кого търсят. Жените все се канеха да извикат някого, но докато се наканят, стражарите минаваха и заминаваха. Най-сетне зад тях спря един шишкав старши, изгледа ги някак горделиво и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка се прибра вкъщи и зашета префуняла, свита. Старата я <b>поглеждаше</b> изпод шамията си и злоради пламъчета блясваха в очите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата предеше до прозореца и <b>поглеждаше</b> често навън. Веднъж, когато Тошка влезе да прибере някои съдове, тя се вторачи пак към прозореца и отпусна вретеното.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Стойко се намести полекичка пред малката паралия и подхвана пържените яйца. Той беше уморен и гладен, а и вечерята беше богата и вкусна: И както се приведе над софрата, той дори не усети кога старата се измъкна от стаята и ги остави да вечерят самички. Той се мъчеше да яде по-бавно и по-сдържано, но се отпущаше, забравяше се и се нахвърляше върху вкусните ястия със стръв. Чупеше хляба на малки залъчета, но ги изгълтваше едно след друго. Севда чоплеше отстрани и от време на време го <b>поглеждаше</b> с любов и дълбока радост.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>По бодрото и весело шетане на кокошките, по червените ивици на изгрева, опънати като кенари през клоните на големия чаталест бряст, по тракането на колите из селото и по глухата и откъслечна глъчка из харманите Юрталана преценяваше кога трябва да станат всички за работа. Най-напред минаваше към жена си, на която сънят никога не достигаше, защото си лягаше много късно и още по-късно заспиваше, и я <b>поглеждаше</b> строго:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Колко нависоко има една нива! — викаше тя, като сочеше с пръст и <b>поглеждаше</b> крадешком към Стойка, който буташе уморените волове с късия остен и се усмихваше сдържано.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Оплаквала се на майка си, затова ще да я е натирил! — подметна Юрталана, като <b>поглеждаше</b> под око. — Вземе ли една булка да реве на майка си за щяло и нещяло, тя вече е вкарала дявола в къщата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда не знаеше какво да й отговори, <b>поглеждаше</b> я смутена и виновна, изоставаше назад и на края ги канеше да починат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И той започна да обикаля кръчмите и кафенетата, да дърпа настрана съседи и приятели, да се обажда и на стари приятели от набора или от фронта. Сега той разговаряше с хора, които по-рано и не <b>поглеждаше</b>. Юрталана си кроеше все разни планове за избора, заканваше се на Пеня Пандуров, разпалваше се и се увличаше все повече и повече в тази борба. „И време ще загубя, и пари може да похарча, ама ливадата си няма да оставя!“ — махаше той заканително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Една вечер той се отби у Цървенакови. Те го посрещнаха като кум и се чудеха къде да го дянат. Добра търчеше от ъгъл на ъгъл, мъкнеше възглавнички, подмиташе предпазливо с очуканата метла, като подмяташе полугласно и предпазливо, че ги е сварил така, неподготвени за такъв драг гостенин, и постоянно въртеше очи към дъщерите си. Те влизаха и излизаха от стаята, пренасяха съдове, въртяха се насам-натам послушно и свенливо и от час на час <b>поглеждаха</b> към майка си. Те я разбираха само с погледи — кое откъде да донесат, кога да го донесат и къде да го оставят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Този ден Пешо седеше в кооперацията, буташе гуглата си ту назад, ту над веждите, пушеше важно и <b>поглеждаше</b> горделиво и победоносно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Я се погледни! Цял мъж си вече! Не е ли срамота аз да те пратя тук, да харча толкова пари и да мисля, че се учиш и залягаш да ме зарадваш на края на годината, а ти да скиториш, да хаймануваш, да си не <b>поглеждаш</b> уроците.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана погледна кмета, погледна и околийския управител и разбра, че тези хора не бяха го повикали за лошо. Те го затрупваха с въпроси, гледаха как-как да го разговорят, да го разположат. Но той все още стоеше като на тръни и все още <b>поглеждаше</b> подозрително към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Алекси мълчеше, отпуснал глава над коленете си. Мълчеше и старата и току <b>поглеждаше</b> мъжа си, защото се страхуваше да не избухне пак и да се развика. Севда се разправяше на двора с цяла дружина циганки, които преди два дни бяха им работили, та когато влезе в кухнята, всички мълчаха и гледаха сърдити пред себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда не вярваше, че той ще дойде да я търси. А ето го, че дойде. Тя го <b>поглеждаше</b> крадешком и не можеше да се начуди. Как беше грохнал, как беше посърнал само за няколко часа! Те мълчаха и двамата, загледани напосоки, и не знаеха как да подхванат. Юрталана искаше да се разберат колкото се може по-скоро. Казълбаша може да дойде всеки момент и да им попречи на разговора, мислеше си той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Алекси влезе и застана до вратата като ученик, когото ще наказват. Той се беше стегнал в ученическия си шинел, без шапка, сресан грижливо. Поглеждаше под вежди и накриво майка си, <b>поглеждаше</b> и баща си и мълчеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Сутринта влязох в каюткомпанията, подпухнал от безсъние. Двама моряци играеха табла. Заровете престанаха да къкрят — с гърба си усетих, че моряците ме оглеждат. Моето вътрешно сетиво се разсънваше бавно. По разменените думи, по изчакванията и паузите между две изчатквания на пул долавях как косо <b>поглеждат</b> към мен и ме одум-ват с очи. Тогава открих, че и тилът на човека стаза зрящ, когато на непознато място го оглеждат непознати … Но открих и друго: нас вече взаимно ни свързва корабът и онова, което ни предстои в морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>По радиоуредбата ревваше ходжата, ехото от гласа му се удряше в нажежените кафявосиви скали, опарваше се в тях и като мъртва пеперуда плавно падаше на площада, точно в нозете ми. Поглеждах часовника си и влизах в близката бакалия да пия лимонада „Севънъп“. Пепел и прах се носеше във въздуха. В два часа се връщах на пристанището, седях в лодката, но лодкарят все не идваше навреме. Чаках до посиняване. На няколко метра се приближаваше огромна пепелявосива акула — водеха я три рибки-лоцмани. Отвратителните и очи се впиваха в сърцето ми. Връщах се на кораба смазан и омерзан.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Някъде в Средиземно море почнахме да потягаме кораба. Боцманът Паруш ми вика: „Кольо, ти си по-лекичък, я се качи на мачтата да смениш фалината!“ Качвам се аз, той отдолу — чака. Аз държа единия край на въжето, той — другия. А едно хубаво време, един лазур — свят да ти се завие! Също като на цветен телевизор … Прекарах фалината и <b>поглеждам</b> към летния мостик, я има десет метра, я няма. И какво виждам?!… Пасажерката се опънала, евин плаж прави…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>— Кажи му да дойде — извиквам подир него. Поглеждам радиограмата, буквите наедряват пред очите ми: „Майка ти почина…“</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Жени дохождаха — жени с гръд като трендафил и с усмивка на девственици, румени от свян, — за да прелъжат неговия сън: те го сковаваха с усмивката си — и той ги <b>поглеждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата — без да се <b>поглеждат</b>, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се виждаше необикновено бляскава и гореща.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>За да даде пример, пръв мина Пешо. Той мина бързо и леко, почти без да <b>поглежда</b> към краката си и без нито веднъж да се заклати, като пазеше с разперени ръце равновесие. Когато скочи на другия край, момчетата се поусмихнаха, лицата им се разведриха.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Всички се засмяха и доволни се запътиха към дома си, без да се смущават от това, че хората се спираха и <b>поглеждаха</b> учудено двете мокри момчета. И изведнъж изникна тежък въпрос — какво ще кажат, като ги запитат у дома, защо са в такъв вид? Скоро лъжата беше измислена — плитка като всички момчешки лъжи, когато се отнася до родителите им: уж чисто и просто газели в реката, после Фъс се спънал и паднал и после Пешо се навел да го вдигне.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Чарли отиде с повишено настроение в градинката. Пешо не беше там, но не стана нужда дълго време да го чака. След половин час по улицата се зададе Тороманов в своите обикновени бели дрехи и със своята обикновена домакинска чанта под мишницата. Той вървеше бавно, малко отпуснато и не <b>поглеждаше</b> настрани. На около петдесет крачки след него също така бавно и наглед нехайно вървяха Пешо и Бебо.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Към десет часа започнаха вече да обсъждат въпроса как най-лесно да влязат във връзка с милицията. Изсипаха се куп предложения, дори откриха някакъв вуйчо, който работел във Вътрешното министерство. Само Пешо и Веселин мълчаха, <b>поглеждаха</b> с надежда към улицата — все не им се вярваше, че така хубаво започнатата работа ще пропадне.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Но Тороманов дори не подозираше, че се намира в такова плътно окръжение. Той се движеше спокойно, по ъглите на улиците хвърляше бръз поглед назад, но нито веднъж не обърна внимание на момчетата, които си вървяха по пътя, без да <b>поглеждат</b> към него. Като стигна до първия голям колониален магазин, той влезе вътре, разгледа, без да бърза, витрините и започна да купува. Първата му поръчка бе половин пита хубав балкански кашкавал, след това няколко стъкла конфитюр. Коста, който уж небрежно оглеждаше витрината, усети как сърцето му ускори биенето си. Покупките отново бяха започнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Русият диверсант, все още разсъблечен, седеше на ниско плетено столче, <b>поглеждаше</b> от време на време към момчето и замислено пушеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След словото на помощник—министъра думата беше дадена на Пешо. Той бе грижливо написал своето изказване, но докато говореше, много рядко <b>поглеждаше</b> в листата. Вълнението му като че ли бе преминало, сега вече гласът му звучеше уверено и твърдо, тъмните му очи гледаха спокойно някъде над главите на пионерите. Той поблагодари от името на всички свои другари за голямото внимание към тях от страна на народната власт и тържествено обеща, че те все така вярно и предано ще служат на народа, като изпълняват образцово пионерските си задължения и в училището, и вън от него…</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Неговият глас беше суров, когато говореше за другите, и неочаквано ласкав и мек, когато ставаше дума за нейния мъж. Тя не го <b>поглеждаше</b>, но усещаше, че той не снема очите си от нея. Стоеше изтръпнала — насреща госпожа Здравева й се усмихваше. Едва сега забеляза, че домакинята е облечена съвсем леко, с нейната копринена рокля за приеми. Тая жена беше руса, свежа, със силно начервени устни, ръцете й бяха голи и тя, под замъглената от абажура светлина, изглеждаше неприлично сластна.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Настъпваше утрото. Нещо извънредно бе станало през нощта и хората, още недоспали, но успокоени малко от светлината на изгряващия ден, подаваха глави из прозорците, излизаха пред дворните врати и търсеха с очи да дойде някой и да им обясни станалото. Някои по-смели тръгваха по улицата, отиваха до ъгъла и <b>поглеждаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Надя Струмска правеше опит да увлече Ася в едно искрено обяснение, но той я посрещаше по-хладно от друг път. Напразни бяха нейните ласки, задъхани думи, страстни викове. Той едва я <b>поглеждаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Там, плахо сгушен, стоеше дебелият мъж и <b>поглеждаше</b> с тревожни очи. Потта бе замръзнала по челото му, ръцете му трепереха, сладострастната долна устна висеше като мърша. Когато видя дулото на пистолета, той Вдигна ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той нервно чупеше ръце, дърпаше дрехата си и все още се колебаеше. В тоя миг той не приличаше на алчния, безсрамен кариерист. В душата му се водеше борба — и явно надделяваше доброто, което крайно го смущаваше, сякаш то не бе негово пожелание, а нещо чуждо, от което не знае как да се избави. Няколко пъти той <b>поглежда</b> към вратата и винаги го спираше трогателно отпуснатото тяло на Ася и неговият сподавен плач, който идеше изпод възглавниците. Най-после се реши, приближи се до дивана и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Управителят беше симпатичен бърборко и това също му личеше. Улових в погледа на Флорина леко презрение. Малкото се беше вторачило в него и го пиеше, а голямата <b>поглеждаше</b> встрани. Вирджиния не помръдваше - позираше или изчакваше. Онзи продължи:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Плажният народец, нареден бос или по джапанки пред и зад нас, <b>поглеждаше</b> с любопитство и малодушие Вирджиния, качена на високи токове, спуснала на гърба си дълги коси и не забелязваща никого поради липса на очила. Покрай нея хората заглеждаха и мене: този ще да е мъжът й. Може би ми завиждаха, някой ме е съжалявал.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	скитници. Мето сгъва съсредоточено нотни листове на четири и ги разрязва с нож. От време на време прочита от листовете някое име:” Бетовен, Бах, Херберт фон Караян и т.н. Накрая събира нарязаните листове, отваря вратата на клозета и ги забива с пирон на вратата. Поглежда часовника си и чука по прозорците. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	Мето взима ножа с който реже хартия и  повежда Хари към чакалнята. Чуват се удари и  след малко Мето излиза, обут в жълтите обувки на скитника. В ръцете си държи фрака му и го пребърква. Другите <b>поглеждат</b> с ужас в чакалнята. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	Доко взима фас от земята, захапва го и дълго рови из джобовете си за кибрит. Най после намира кибрит, отваря го и <b>поглежда</b> вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>МЕТО	/Мето <b>поглежда</b> в кутията./ Идиот! Този се побърка съвсем. Къде виждаш мечка тук? Хайде Катя в боклука!</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>Бабата я <b>поглежда</b>, кръстосва невъзмутимо крак връз крак и продължава да си стои все така, вперила поглед в една точка.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>Неда съсредоточено и бавно мие пода с пръчка и парцал. Влиза Зара с писмо в ръка. Неда не я <b>поглежда</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i><i>Написаното не е просто философия или психология на времето в обичайния смисъл. То е по-скоро една човешка, т.е. разбираща, философия и психология, един човешки поглед, отправен към неразгаданото тайнство на времето, "взиране" в нас самите - там, където най-малко сме склонни да <b>поглеждаме</b>. Човекът, будният и пробуждащият се човек <b>гледа</b> на "обкръжаващото", на света и "нещата" в него, ала забравя да погледне тъкмо към гледащото: към самия себе си. Тази книга ни напомня онова, което често или непрекъснато забравяме.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Кането сан, вие сте добър японец. — Кането естествено ме <b>поглежда</b> и се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно всичко това, което правите във вашата страна. — Той пак ме <b>поглежда</b> и пак се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно да разговаряме с вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Връщам се при Кането сан и го <b>поглеждам</b> да видя разбрал ли е, че за малко си ходих в България. Ала какво можеш да разбереш от едни японски очи. Те не са прозорци, те са…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Невъзможно! — Кането сан дори не се усмихва. Моят въпрос изглежда е прекалено необичаен… — Нали — продължава той — всеки от нас има сумарната оценка на другарите си. Ако тя се разминава с тая на началника на групата, значи той сам не е достатъчно компетентен да дава оценка, което веднага носи лоши точки на самия него. Той не е заинтересован да бъде необективен… Това забавя и неговото развитие. Това забавя неговото повишение, това в крайна сметка води до задържане на заплатата му. Не — Кането сан пак ме <b>поглежда</b>, — това наистина не е възможно. Такова нещо на никого не може да мине през ума…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Ако вие, Кането сан сте изумително способен човек, какъвто наистина мисля, че сте?… — спирам и <b>поглеждам</b> Кането.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>-	Добре сме всички, Георги, липсваш ни ти. Внучетата <b>поглеждат</b> през прозореца и очакват да те <b>видят</b>, взели са по една твоя снимка и я показват на всекиго!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>грозната си работа. И както ядяхме, почнахме да подбутваме хляба и ястието едни другиму, на всички ни се отяде. И аз <b>поглеждах</b> към морето и къщята, може би ще видех някъде холерата — висока като топола, каквато беше чумата според думите на щипския ханджия Квасеца. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>На това място <b>поглеждат</b> към мен, по-скоро към тялото ми, което, по всичко личи, няма намерение да повтаря горната история. Тук се намесва оня, който ме храни цяла година, пуска каната с вино първо на баш касапина и сетне каната минава през всички, доволно окървавена. Глъчка, майтапи, истории...</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Мерджански;Митът за Одисей в новата буколическа поезия;1997;<br>
<i>Покрусена от внезапно връхлетелите ме спомени, <b>поглеждам</b> към разядените от морската влага решетки и отново избухвам в ридания...</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i>Миг след като я завърши, авторът се превръща в един от многото читатели на творбата си. Няма значение какво е искал да каже, какво ни е открил в нея за себе си и какво го е боляло тогава - миг след като редовете са завършени, творецът става техен страничен наблюдател. Така че е полезно, преди да издадеш поредната си книга, да я оставиш да си "почине" от теб за месец-два, да не я <b>поглеждаш</b> или редактираш, да не мислиш за нея; така тя лесно ще намери мястото си в другия свят от незрими значения, към който всеки от нас се стреми и който изглежда толкова непостижим.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>Всички градски часовници, макар със счупени стрелки, показват един и същи краен час. Никой не ги <b>поглежда</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>На сутринта усетих пареща жажда. Налях вода от чешмата и тъкмо се готвех да я изпия, забелязах във водата, почти напълно разтопена, усмивката на дявол. Забелязал ли си колко страшно съблазнителна е усмивката, родена от отчаяние? Но тъй като и тя можеше да бъде клопка, реших да не <b>поглеждам</b> вече вода, налята от градската чешма.” </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Първият пробив е, че самата сервитьорката го заговаря с някакви неразбираеми думи, но после се усеща, извинява му се и му обяснява, че го била объркала с българин. Той си замълчава и само <b>поглежда</b> към внучето си, за да види дали си е избрало вече нещо. Следобед с Майк Джуниър - всъщност какво по-хубаво от това може да има за един горд дядо. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>С това беше изчерпано цялото напрежение. Другите <b>поглеждаха</b> вяло, без интерес картите си. Учителя се падна втори, Доктора — трети, Философа — четвърти, Акрабов остана последен. Внезапно той се изправи пред Гърбавия и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>През това време Гърбавия беше коленичил до камината и грижливо поднасяше дървата към огъня. Докато Философа говореше, той на няколко пъти просветваше и като че искаше да изрази съгласието си с него, но за всеки случай <b>поглеждаше</b> боязливо към Доктора. Този Доктор заедно с Акрабов бяха направили живота му в санаториума непоносим, беше ги проклел хиляди пъти. Дърводелецът още не можеше да проумее намесата на Доктора и цялото му поведение около кръвоизлива на момичето. Все му се струваше, че, това ще е нова, жестока шега.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Започваме. Картите раздавам аз. Чисто фаталистичен момент, двамата с Този отдясно се <b>поглеждаме</b>, Хиената улавя погледите ни, защото следи раздаването. Той знае, простакът, че аз умея някои красиви номера с палците си, но този път не играя на дребно, да ми изсъхнат ръцете, ако направя хватка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Страх ме е. Представях си го, значи, няма да стане точно така. А как? Поглеждам Този отдясно. Той раздава картите с характерното красиво движение на китките, като че играе пинг-понг. И той ме <b>поглежда</b>. От него лъха най-голямата сигурност, която един човек може да излъчва, самият той не е толкова човек, колкото концентрат от сигурност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Страх ме е. Представях си го, значи, няма да стане точно така. А как? Поглеждам Този отдясно. Той раздава картите с характерното красиво движение на китките, като че играе пинг-понг. И той ме <b>поглежда</b>. От него лъха най-голямата сигурност, която един човек може да излъчва, самият той не е толкова човек, колкото концентрат от сигурност.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Ти ги дай, пък аз знам какво да ги правя! Поглеждам към моя съдружник. Иска ми се по-бърже да разчекнем таралежното лице на Хиената. Наистина, прилича на таралеж, с тия щръкнали рижави коси, с тясното челце и огромно тяло. Той е само тридесет и три годишен, а е дебел и флегматичен. Разплул се е от непрекъсната игра на покер.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Гледай си картите! — повтаря той, като <b>поглежда</b> безочливо флеша. Човекът си има каре аса, откъде-накъде ще се отказва от толкова пари. Най-малко той! Стиска маймуната, стиска, но ловецът вече приближава и жива ще си я хване. За гушката, за гушката!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Хиената <b>гледа</b> сащисан как Този отдясно разваля флеша си, без да му мигне окото, тегли една карта и не я <b>поглежда</b>. За какво му е да я <b>поглежда</b>, когато и двамата знаем коя е.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Сомовите деца лапаха фасула с настървение, <b>поглеждаха</b> се едно друго и от желание да се отличат пред госта искаха от майка си да им сипе още.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i><i>    Минават дни и седмици. Алма не забелязва кога се сменят денят и нощта. Грижи се за Густав като за малко дете храни го с лъжичка, спи в стаята до леглото му, напоследък рядко сваля дрехите си. Красивата й, гъста коса е неподредена, около очите има тъмни сенки, рядко се <b>поглежда</b> в огледалото, две големи вертикални бръчки са се появили около пълните й, чувствени устни. Густав я <b>гледа</b> влюбено, задържа ръката й с лъжичката, опитва се да се усмихне:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    "Скоро ще разбера, дали всичко това имаше смисъл" казва си Алма, дремейки в самолета. Поглежда разсеяно часовника си, оставаше й по-малко от час до пристигането й вкъщи. </i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Американски учени твърдят, че човек (мъжът) има на разположение общо около 6 000 изпразвания. След това жизнените сили намаляват и човек старее. Тази теория е здраво свързана с Теорията на Безебно-вегетарианското Дълголетие: ако ядете само марули и не <b>поглеждате</b> жена — ще живеете около 900 години. Има непотвърдени примери в Индия — едни космясали отшелници, които също като вас още не знаят какъв е смисълът на живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Беше дребен, жилав, с кристално-зелените очи на хипнотизатор. Не <b>поглеждаше</b> хората в очите (Да не стане някоя беля!). Говореше се, че хипнотизирал едната си дъщеря (имаше и снимката — с увита огромна боа — в лист от списание, затиснато с камъчета на земята) и не можал да я разхипнотизира.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Ако разбера, че си се метнал на него, ще те хвърля в Дунава! — ме <b>поглеждаше</b> подозрително Мама, докато бях малък. — Три пъти се е женил! Е, имаше и добри страни. Разбираше от кухня! Като млада булка, не ми харесал нещо си манджата, вика: Утре, булка, аз ще сготвя! Почини си! Направи един гювеч, с много мръвки и го заля с десет яйца — чудо! Да не остана длъжна, викам, татко, с тези десет яйца и конски фъшкии да беше залял, пак щеше да стане хубаво! Майстор беше! Доста неща от него съм научила! Е, гювеча го правя с пет яйца, и пак си става хубав. Само да има повече бамийки в него!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Само така си приказвам… Нали съм ти показвала, че имах трета цицка — мъничко зърно, като ви кърмех, пущаше мляко. Там се появи бучката! Твоят Мишо май сбърка, че ми отряза крилцето; я виж, пет години вече — няма нищо(!) Сега тегля от ревматизма! — ме <b>поглежда</b> Мама изпитателно. Познавам този поглед от дете — да види по израза ми, дали не я лъжа. Печеля време:</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Протяга крак, като гайгеров брояч; много внимателно — да не задейства детонатора. Дискретноста е негово кредо!… Нищо! Подозрително <b>поглежда</b> право в центъра на неговата си опозиция…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     48. КОЗИЧКАТА на Момата Иринка, по традиция отговаря също на Иринка, но за голяма разлика от стопанката си, е още непълнолетна; въпреки, че се държи, не според възрастта си: предизвикателно и върти опашле, <b>поглежда</b> някакси косо, изпод дълги мигли и комуникира с дрезгаво-сексапилен колоратурен сопран. Държи се като девойче от подготвителния — на Езиковата гимназия; а щяха да я запърчват чак наесен. Не се води със стадото си — по цял ден търчи след практикантите от Школата по изкуствата, да я рисуват, правят серенади и ухажват.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Маркизо, Маркизоооо - провикваше се неизвестно откъде взел се мъжки глас, но тя не му отговаряше. Изправена беше все така непоклатимо, застанала върху ръба на Скалата, а долу, в бездната, пъплеха твари от биологична материя, отделяха разни миризми, които се стелеха като мараня в ниското. Но Маркизата не <b>поглеждаше</b> там, взорът й се рееше все така в безкрая, като че ли искаше да види откъде извира сладострастният подлец, вятърът, дето раболепно я докосваше, воден от надежда. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Все още не беше промълвил дума. Не беше ме попитал за името ми - гледаше небрежно пътя, държеше волана с една ръка, а с другата изтръскваше цигарата си в позлатения пепелник. Отвреме-навреме ме <b>поглеждаше</b> и тогава точно се случваше нещо невъобразимо. Тялото ми се прехвърляше на задната седалка - широка и удобна - Той ме милваше нежно и сладострастно, после му се отдавах с цялата страст, на която съм способна. Стигах до космически оргазми, не се сдържах, правех го от сърце с ясната мисъл, че върша нещо предопределено. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Стреснато се връщах на предната седалка, до него, той ме <b>поглеждаше</b> отново, досещаше се, може би, какво ми се случва, усмихваше се и вяло дръпваше от ароматната си цигара. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Господ ме беше надарил с ум и може би с талант и сигурно затова завърших училище, въпреки че не <b>поглеждах</b> уроците. Не полагах никакви усилия - всичко, което постигах, ми идваше, като че ли от небето... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Така е, - без да ме <b>поглежда</b>, промърмори Бедняка. - В миналия си живот бях Учител. Децата ме посрещаха с обич и благоговение - неочаквано се разбъбра странникът. - А тези, дето тогава, в предишния Живот, гледахме по филмите, те бяха истински Бедняци. Те си бяха такива по природа. Тях Господ така ги беше създал... Казанния Начин на Живот (КНЖ) е  друго нещо... - не се доизказа Бедняка, когото гледах опулена и смаяна. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Поглеждах го с въпрос в очите, но не го питах направо, защото си бях  забранила да го притискам за каквото и да било. Образът ми трябваше да бъде привлекателен, обаятелен, образ на красива, съблазнителна жена, която на всичко отгоре е добра, деликатна, възпитана и доброжелателна - жена-мечта, Божи дар за всеки мъж, който има намерение един ден да се превърне в съпруг. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i><i>        Тези многобройни докосвания, това особено общуване  ме стимулираше, събуждаше сетивата ми, повишаваше биологичната ми активност, в резултат на което усетът ми към същността на различните видове тела се изостряше... Спомням си, вратите на автобуса се затвориха, стоях изправена между седалките и <b>гледах</b> как бавно се променя околната картина след внимателното потегляне на просторното превозно средство. Взехме да задминаваме някои от докосналите ме вече, които не <b>поглеждаха</b> към мен, а вървяха съсредоточено и <b>гледаха</b> право пред себе си. Тогава, права сред седалките, си помислих: </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Дръпнах внезапната спирачка, натиснах бутона за аварийно отваряне на вратите и слязох. Града като че ли ми се усмихна и аз закрачих заедно с последните от хората, които ме бяха докосвали. Не ме <b>поглеждаха</b>, с нищо не показваха, че ме забелязват. Не можех да разбера дали бяха недоволни, защото някой ги беше накарал да участват в Докосването или просто бяха погълнати от грижите и вълненията на собствения си ден. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Носех в плик три големи грозда. Седнах край входа на театъра, подхвърляйки в уста Дионисовите таблетки. Гроздето бе вкусно, ароматно и сладко, сокът дразнеше небцето ми. 30 Поглеждах преминаващите бегло и по-скоро информативно, още нямаше три.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Сражението се огласяше със залпове крясъци и смях. Останалите посетители ни <b>поглеждаха</b> ядно и завистливо, барманът също се смееше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Когато приготвях багажа, от една папка изпадна "Фениксът". Малко се забавих, преди да го вдигна. Близо два месеца въобще не го бях <b>поглеждал</b>. Чувствах тежаща вина, сякаш съм предал добър приятел. Светът ми бе само Диляна, с нея дишах и с нея живеех. Любовта към момичето изчерпваше всичко, бях щастлив и доволен, макар че понякога гладувахме. Творението остана някъде далеч, като смътен спомен от неясен порив искал си нещо, но сега не знаеш какво и защо.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не ми се говореше. Пътуващите в автобуса се бяха увеличили, някои ни <b>поглеждаха</b>. Край стъклото прелиташе обикновен градски пейзаж, характерен за новогодишните празници.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Някакво момиче, седящо в съседство, често <b>поглеждаше</b> към нас. Не я познавах. Иво също забеляза, попита ме, аз повдигнах рамене. Тя продължи да ни наблюдава.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Момичето продължаваше да ме <b>поглежда</b>. Не приличаше на малолетна мръсница, каквито напоследък пълнеха заведенията. Беше обикновена девойка на шестнадесет-седемнадесет години и взе да ме озадачава с постоянното си наблюдение в моята посока. Учудвах се, защото бях мрачен и съзерцателен, а това по-скоро отблъскваше момичетата. Не желаех да привличам, намирах ги алчни и жалки продажници. Избягвах генералните обобщения, друго обаче просто не виждах.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Пиех водката, когато някаква жена се приближи и седна на съседното високо столче. Не й обърнах внимание, но чувствах, че ме <b>поглежда</b> често. Забавлявах се с кичозната украса на бара и мълчах.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>117 - Знаеш ли, трудно ми е да говоря за живота си... - Тук прави театрална пауза, опипвайки кокалчетата на дясната си ръка и <b>поглежда</b> Барбара право в очите, за да установи някаква емоционална връзка. - Ние сме по-други, ние живота си го живеем, а не го трупаме като биография на спестовен влог.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Бай Ганьо <b>поглежда</b> нетърпеливо на своя огромен сребърен часовник и почва един твърде интересен и своевременен разговор:</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        В този момент човекът усеща, че до сега наистина е говорил доста несвързано, усмихва ми се извинително, <b>поглежда</b> ме възможно най-сериозно и се опитва да разбули своята странност. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        На Стефан не му остана нищо друго освен да отиде в зоо-магазина и да се представи за грижовен собственик на изнервящо сладкопойна птичка, чиято човка може да бъде затворена само с обилно количество семки от пет "ойро" килото.3 Уви, птичката щеше да си попее още, защото едва излязъл, нашият приятел отвори храната за папагали с откровен жест на незачитане на изконните права на пернатото. Мигновено се разведри и си спомни милите картини на скъпото отечество. Цъкнеш семката, изплюеш многозначително обелката, схрускваш блажено маслоструйната сърцевина и <b>поглеждаш</b> по тарикатски... </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Минават още няколко минути и аз вече се готвя да слизам на нашата спирка. Именно в този момент, момичето с хубавата, но вързана коса отново се обръща, <b>поглежда</b> чувствително измокрения панталон на момчето, прокарва нежно ръка по крачола и когато вече се убеди, че е подобаващо мокър, му казва с несъответстващо остър глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i><i>Не вярваше много Драгота, че Бог толкова го привлича. Лицето му не беше миловидно и благообразно, а някаква скрита злина таеше. В зелените му очи, които рядко <b>поглеждаха</b> изпод ниските вежди, в недоволната устна, по която бяха наболи мустаци, в светлата му, че рижа коса, която стърчеше насам и натам по главата. Инак беше високо момче, с едър кокал и широко в раменете. Почти си е мъж, си каза Драгота, и без да усети, се обърна назад да <b>погледне</b> Каля. И <b>видя</b>, че беше впила поглед в гърба на момчето, та не успя да го отмести веднага.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Момчето я погледна и видя, че е хубава. Хубава и добра към него. взе хляба и както ходеха, ядеше. Дъвчеше здраво и лакомо. Личеше, че е прегладнял, та Драгота не го <b>поглеждаше</b>, да не го смущава.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>излязоха навън, а людете насядаха и почнаха да се веселят. Никой не го <b>поглеждаше</b>, като че го нямаше, не го повика и баща му да седне при тях. И той разбра, че не го искат, срамуват се от него, ако и да не го гонят, и тогава усети в сърцето си, че вече така ще бъде. Само майка му беше тъжна и той отдалеч усещаше тъгата й, но тя трябваше да слуша баща му, защото така е наредено от Бога, жената да слуша мъжа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис обичаше да ходи при нея. Тя не го <b>поглеждаше</b> и не го заговаряше. Никога не я завари заспала. Първото нещо, което виждаше, бяха отворените й очи. Гледаше някъде зад него, далече от него. Гледаше много хубаво, според Борис. Внимателно и същевременно усмихнато. Не изглеждаше нито унесена, нито уплашена. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i>- Напоследък все по-често мисля за теб - някак разсеяно каза той, като се стараеше да не <b>поглежда</b> към краката й, докато наливаше в малките чашки.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Едрият мъж, потънал във високия и широк стол зад бюрото дори не ги <b>поглеждаше</b>. Папките с досиетата, по които бе работил до преди час, си стояха непокътнати. Какво значение имаха вече те? Така или иначе друг щеше да събере разхвърляните документи, да ги подреди и да се разпореди с човешките дела.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Той седеше на съседната маса в компанията на няколко добре изглеждащи и скъпо облечени мъже. Гледаше я, както я бе гледал шофьорът на таксито. Ан знаеше, че когато простоватият мъж, спрял колата в най-голямата локва на летището, бе <b>поглеждал</b> в огледалото, той не само бе отчел цвета на очите й, плътните устни, и незабележимата усмивка, той бе видял една страхотна, изискана жена, каквато рядко или въобще не се бе качвала в продъненото му возило, и я бе пожелал.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>- България продавам, господине. Екстра стока, заповядайте! Онзи обаче или ме <b>поглежда</b> кръвнишки и отминава, или подигравателно пита:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Допиваме си гроздовата и си тръгваме. Уличните кучета, налягали пред гаража на Кирето, <b>поглеждат</b> към Пешо със злоба. А към мен - със симпатия.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Добре - каза Асен. Онези бяха спрели да се целуват. Затвори телефона, плати водките, без да ги <b>поглежда</b> в очите, и излезе навън. Дъждът беше спрял. Стъкленият град беше изчезнал. Улицата беше черна и мръсна. Фасадите на сградите бяха мокри. Зад стъклото на един прозорец на втория етаж видя лицето на някакъв старец. Старецът го гледаше. Асен се вторачи в него. Старецът веднага се скри, сякаш го обезглавиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Не знам - казах. - Понякога искам да го има, понякога ми е все едно. Във всеки случай, когато ми е трудно, <b>поглеждам</b> към небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Веднага след това жената се облича все така мълчаливо и си тръгва. Аз не я изпращам, защото ми се спи. Когато ставам на другия ден по обед, дълго пия кафе и пуша цигари. Днес не изпитвам желание да <b>поглеждам</b> навън. Тайната е разкрита. Не беше зле, мисля си. Такава хубава жена може да дойде при някого само от сънищата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Без да <b>поглежда</b> монетата, той я стисна и си тръгна със скованата походка на рано застарял човек. По тежестта в дланта си чувстваше златото, а като се прибра вкъщи, пусна жълтицата в едно чекмедже и никога не я потърси.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>След това малко прибързано напускане Дионисий бе останал прав сред трапезарията, с все още влажен от басирането пръст. Цяла вечер двамата с Юлика избягваха да говорят и да се <b>поглеждат</b> и момчешкото плямпане на Милетко беше добре дошло за госта. Той отвръщаше по-оживено, отколкото всъщност го занимаваше разговорът, за да скрие смущението си, и малко по малко се отпусна, за момент дори не съобразяваше, че и Юлика е в стаята. А иначе тя</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Почнахме работа, но все <b>поглеждаме</b> към пътя - не се ли задават овце някакви и каракачани. По едно време Михалис пита:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Пуснах го да припка напред и не откъсвам очи от него. Изравниха се двамата, заговориха. Забелязах след малко, че Михалис тури ръка на задните си части, знаци ми прави. Току натиска с длан във въздуха - стой там, не приближавай! Току шава с пръсти - следвай ме, дръж се за нас! И аз вървя като копой подире им, чакам си съдбата. Доста повървяхме така, излязохме от града. Ама аз въобще не <b>поглеждам</b> наоколо си, цял в гърба на Михалис съм се заковал. По едно време той забави крачка, настигнах го.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Изплезихме език, докато наближим старейшината на рода. Поглеждам го - старец, но сякаш бастун глътнал, изправена снага, наболата брада доста прошарена, лице смугло и изострено напред като някой топор. Рече ли - съсича те.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не повярва, изглежда. Намота си тоя конец на пръста и няколко пъти ми го припомня. Забелязах аз, че ме дебне - и друго нещо съмнително да открие у мен. Но ако тя ме е <b>поглеждала</b> с едно око, аз с четири я следях да не би да стане нещо ненадейно откъм главния ми съперник. Ламброс Пазаити имам предвид. Не се страхувах вече, че Зоя ще побегне с морски капитан, но той, Пазаити, продължаваше да идва в кафенето. Притискаше Аргирис Киру, към Зоя се присламчваше, подаръчета й носеше...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>- Иди си сега... - Момичето така усърдно събираше чаши и чинийки, че не ме и <b>поглеждаше</b>. - В задния двор има стълба, знаеш я. Точно до прозорчето ми стига. Като заспи дядо, ела. След полунощ...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Като дойде времето, станах, сбогувах се. И по пътя към пансиона не вървях, а хвърчах. Къщи и дървета профучаваха край мен, хоро извиваха наоколо ми кучета и закъснели минувачи, но аз не бях пиян от винцето, а от радост и фантазии. Най-хубавата печена патка ми се беше паднала и тя ме носеше над морета и проливи, подминавахме Истанбул, не <b>поглеждахме</b> към земите, изгорели във войната. В кротката Швейцария кацнахме направо и аз вече се <b>виждах</b> там в университета - студент по правото! И тия пиянски видения ме държаха буден почти до сутринта...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>личеше кръшна снага за нейните години. Под очите си имаше сенки тъмни, кафеникави, останали като че от любовно будуване. Не вярвам да е било така, ама срещат се мъже, дето и туй им подшушва съблазън. Не и на мен обаче. През ум не ми е минавало да я <b>поглеждам</b> като жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>А Павел бързо запрехвърля пръстта, с някаква животинска жажда за движение, без да <b>поглежда</b> наоколо си и без да мисли за нищо, бързо, бързо, бързо да свърши всичко, докато цял не плувна в пот и бай Васил не му викна да спира вече и да се качва в камионетката...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Той беше прав, че при смяната на политическите режими онази стара полицейска преписка бе оцеляла, но тя лежеше на дъното на местния архив, към което никой не бе <b>поглеждал</b> от десетилетия. Гринов нямаше и представа за тайните вълнения на събеседника си, но уверено рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>В късния следобед подухна ветрец и завъртя в краката на двамата мъже изсъхнали листа. Зад гърбовете им, в голямата мрачна къща, се блъсна незатворен прозорец, на прага на пристройката изникна тъжната фигура на Глеб Игнатиевич, който <b>поглеждаше</b> за храната си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Когато телефонът й припява, Зорница не бърза. Няма го оня сприхав жест на нервняците. Зорница прави всичко бавно. Бавно се усмихва, бавно <b>поглежда</b> дисплея на апарата, бавно го поднася към езика си. Тя и бавно мисли. Бавно подир нея се влачи и половото й съзряване.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Поехме надолу без повече приказки. Стоян вървеше забързано пред мен и от време на време ме <b>поглеждаше</b> нетърпеливо през рамо, като котка, която води стопанина си към паничката за храна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i><i>Серията започна и Васил остави сина си да <b>гледа</b> на спокойствие. Отиде в бръснарницата на Цачи, да се разсее малко от тягостните мисли, които го налегнаха след разказа на Мишо. Елена и Милeва седяха в беседката. Жена му плетеше нещо, а тъща му редеше поредния си пасианс. Той се спря, колкото да запали цигара и да каже, че ще отскочи до Цачи, без да <b>поглежда</b> към жените. Елена кротко промълви: “Добре!”, а когато Васил излезе на улицата, Милeва не издържа:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>Ужасно се плашат, когато не ги докосваш. Ако се нахвърлех върху нея, ако я обладаех като животно, щеше да е доволна и заслужила парите си. Заповядах й да си сложи пак кърпата върху ненужното лице и да не смее да ме <b>поглежда</b>. Обясних й, че просто трябва да лежи така, докато времето премине. Само това исках от нея, дори й казах, че ще бъда тих и нищо няма да правя. Случва се някои да не се съгласят. Възмущават се и се чувстват обидени. Тази обаче се съгласи. Сложи си кърпата и замря.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Затова ще мълча, докато изникне първият манастир и лодкарят спре лодката... После може би пак ще мълча. Обещавам, вече никога няма да се върна тук, няма повече да пропътувам този син път, но вероятно няма да мога да се спася и синевата ще ме спохожда в сънищата, както и сега ме спохожда, всяка нощ, но в този ми път през съня съм винаги заедно с Мария и някак е ведро, <b>поглеждам</b> я в очите и виждам, че са сини точно като морето и отразяват всичко, дори и това, което не се вижда, отразяват зелените гори, небето, манастирите, дори и тези, които са недостъпни за женско око, всичко е там ...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>питам уж случайно, защото в нищо не съм сигурна, и занавивах крачола на панталона му нагоре, да не го оцапам, но и за да мисли, че си приказвам просто тъй и нищо важно не го питам, а той си откъсна очите и усетих как ме <b>поглежда</b> –</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Слизам на желаната спирка. Аз съм боязлив човек, но макар че е привечер, прекосявам парка. Всички осветителни тела са потрошени. Каменните съдове за отпадъци преобърнати, облегалките на пейките изпочупени, самотно стърчат пиедестали без бюстове, тревата не е окосена и цветчетата на хилави розови храсти отчаяно <b>поглеждат</b> обрасли и задушени.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Старецът се въртеше, <b>поглеждаше</b> към вратата, снишаваше гласа си, сякаш някой го подслушва в собствения му дом. Беше се наплашил дотолкова, че искаше да се скрие дълбоко в болестите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Погледът му се плъзга по небесната елипса. „Дали тя някога е <b>поглеждала</b> небето? Едва ли! За нея всичко е било само на земята!”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Сашо! — Младен го <b>поглежда</b> учуден. Тоя приятел днес следобед ходи като насън. Нещо се е случило с него. Какво? Ако е необходимо, той сам ще му го каже, няма защо да пита. Би могъл само да прояви малко внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Той изтичва до Иван, сграбчва ръцете му и с неестествена сърдечност ги раздрусва. Поглежда го и със също такъв, неестествено развълнуван глас казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тя го <b>поглежда</b> внимателно. Сега не изглежда никак грозен. Напротив, лицето му е много одухотворено, умно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Марин се извръща гневно към жена си, която не е трепнала. Сашо също я <b>поглежда</b>. Разбира, че тя не е видяла, нито е оценила неговото майсторство, и предизвикателно изчаква Марин да се обърне. После започва да го лъже, възхитен от изобретателността си. Никак не е трудно на здравия като скала Сашо да мотае по игрището тънкокракия Марин, който все повече се озлобява и опитва на няколко пъти да ритне противника в краката. Публиката свири, дюдюка, но съдията, безпристрастен като всички футболни съдии, се прави, че не вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Данчето го <b>поглежда</b> с недоумение. Какво иска този човек? Ах, това е съпругът! Покорно навежда глава и си тръгва. Не се обръща.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Ама глупак! — казва си той, поема топката и заиграва.— След два часа ще се разберем!” — <b>поглежда</b> с предизвикателна усмивка нещастния съпруг.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тя свежда очи в тъжна усмивка и отминава. И веднага след нея минава капитанът. Той <b>поглежда</b> продължително часовия, но не продумва, а мълчаливо отива към администрацията на завода. Все едно нищо не е било.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Още ли лежиш! — сумти Дългия Сандо, като провира рошавата си глава през вратата. Той <b>поглежда</b> Бандерата — няма ли да добави нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Дора го <b>поглежда</b> малко учудена. Я виж ти нашият Ваньо как се е променил. Нито червенее, нито се смущава. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Мануш закача единия край на пружината. Най-важната част от работата е свършена. Поглежда към Младен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Много рядко Младен <b>поглежда</b> към събраните. Тук са почти всички ръководители на завода начело с директора. Седят гологлави по столовете с познатия му сериозни израз на дисциплинираност и внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Хората в заседателната се раздвижват. Някои отново <b>поглеждат</b> към него. Удовлетворени ли са? Приемат ли фактите?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Ние двамата трябва да отидем на събранието — казва му Иван, като <b>поглежда</b> застаналата до него Марта..</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Сашо отново още по-подробно разказва за бягството си с товарния влак, за спирача. Сега той предава страданията си весело, като че това е забавна история. И Иван се чуди как едни и същи думи звучат различно. Той често <b>поглежда</b> Младен. В първия момент на гарата му се стори, че са се отчуждили. Но Младен се отнасяше с тях съвсем по другарски.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Подготвили са се” — забелязва той. Върху подложка ври съд с игли за спринцовки. Той сяда на един стол. Вратата на отсрещната стая се отваря и излиза докторът. Червендалест здравеняк, който прилича повече на борец или на касапин. Поглежда изпод вежди Иван и отива да се мие в кухнята. Майката излиза с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Защо ли обичаше тази учителка, от която всички се страхуваха и тайничко ненавиждаха? Дребничка и слабичка, облечена в стегнат бежов костюм, обута с обувки на високи токчета, тя съвсем не изглеждаше беззащитна, крехка или безпомощна. Имаше едра лъвска глава с бежова коса и лице в цвят охра, върху което бяха изсечени чертите й... Изобщо - нищо, което би предизвикало нежност, симпатия, съчувствие... А очите й бяха... о, Боже - да не те <b>поглежда</b> строго с тях...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Ели остави бележника бързо извади недотам чистата си тетрадка, подвързвана старателно с бял картон и прозрачно полиетиленово фолио и надписана с едрия, небрежен почерк на майка й със светлосин флумастер. Надраска заглавието и... светът се изпълни с растителни и животински клетки, които пулсираха, трептяха, живееха... Някой я сръга в гърба. И без да <b>поглежда</b> знаеше, че е Сиси, приятелката й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Когато Бъстър се прибра, Екатерина Изова зубреше наизуст Present Perfect Tense, едно от най-засуканите глаголни времена в английския език и с периферното си зрение <b>поглеждаше</b> стенния часовник. Беше свикнала да превръща нощите в ден, но вече изнемогваше, сразена от умората на чакането и досадата на английската граматика. Не го чу да влиза. Слушаше Крис Риа и повтаряше на глас спреженията, когато. Бъстър Китън застана между нея и светлината. Катя вдигна очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Излязоха мълчаливо. Козела запали цигара, не <b>поглеждаше</b> зад гърба си. Бе сигурен — никой не го следва.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Карастоянов;La vie en Rose;2004;<br>
<i>Улицата била неочаквано пуста в този час; малцината, които се мяркали наоколо, го <b>поглеждали</b> гнусливо и бързали да го заобиколят отдалече..., а той ги изпровождал с някакво ново равнодушие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Сега той разбра какво е отговорност. Стана от масата и повече не погледна към нея или <b>поглеждаше</b> само крадешком. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Мина време. Кръжочниците рисуваха и току <b>поглеждаха</b> към катедрата, където стоеше ваза с ароматни полски цветя. Само Антоанета беше забила очи в платното си. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>СВОДНИКЪТ обичаше да наминава край общежитието и да <b>поглежда</b> нетърпеливо към прозореца на Ахмед. Скоро лятната ваканция опразни сградата. Прозорците вече не светеха и по всичко изглеждаше, че строежът е започнал - някъде нагоре по течението растеше новият мост.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Атлантическият океан трябваше да е също толкова тъмен като нея. От средните чинове току <b>поглеждаха</b> натам сякаш времето ги притесняваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>А с яденето идваше апетитът. Циганите <b>поглеждаха</b> не само към кебапчетата, но и към кухните на голямата политика. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>КОРАБЪТ беше разтоварен и готов за отплаване. Христо се бавеше, а капитанът вече чакаше митничарите с всичките им формалности. Пристъпваше от крак на крак и <b>поглеждаше</b> часовника на стената, който отброяваше последните минути на живота му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Всеки се молеше на своя бог. Току <b>поглеждаха</b> към небето, където лешоядите бяха чули молитвите им много преди Аллах или Христос. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Имах възможност да го виждам и срещам и в горните класове, тъй като гимназията и прогимназията бяха в един двор. По това време отношението ми към близките му отдавна и рязко се бе променило, но аз все още изпитвах симпатия към него й при среща на улицата или в училищния двор неволно се спирах да разменим по някоя дума. Забелязвах, че докато седи някъде или върви, вади от единия джоб на куртката си картончета, <b>поглежда</b> ги и ги слага в другия си джоб. В гимназията задължителен чужд език бе немския и той учеше френски с помощта на един свой роднина.</i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i><i>         Предполагам, винаги е сядала така, че да може да <b>наблюдава</b> улицата. Първо е <b>поглеждала</b> твърде често. По-късно умореният й поглед се е блъскал в стъклото и не е имал сили да стигне до тротоара. Години вече чака. Някой все пак трябва да дойде. Да бутне вратата. Да застане на прага. Представям си Ева в този миг. Тя ще трепне, облекчена, че най-сетне... Невидимата ръка ще се изметне, длетото ще удари накриво и цялата ще я напука. Ще пада на пода парче по парче - малка купчинка в краката на влезлия. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Мъжът от филма казва всеки вие от самота, а не знае, че е от любов. Елада до мен трепва, събужда се от наркозата на състоянието, в което е изпаднала. Когато вдига глава, <b>поглежда</b> ме право в очите, по някакъв мистериозен начин е видяла мисълта ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Качихме се и продължихме пътуването. Мария се сгуши в мен, като от време на време ме <b>поглеждаше</b> усмихната. Преди да влезем в столицата, заспа. Шофьорчето изглежда се чувствуваше малко неловко, защото през цялото време пуши без да отрони дума. В София спря близо до Централни хали, угаси двигателя и притеснено запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Уточних, че можем да разполагаме с него следващите два дни, защото бяха почивни. Разказах и как съм се устроил, като непрекъснато се шегувах, но тя стоеше сериозна и току ме <b>поглеждаше</b> изпитателно. Накрая ме помоли да спра. Отбих вдясно и загасих двигателя. Само парното бучеше тихо и навяваше топъл въздух.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Всяка вечер след това, по времето, в което бе свикнала да се моли за Иван, тя <b>поглеждаше</b> небето и безгласно питаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Сутринта на тая сряда, Катя малко закъсня и в приемната свари двама мъже, които вече я чакаха. По-възрастният плати таксата и излезе на улицата да пуши цигара. Младият седна, като притеснено потриваше ръце, крадешком я <b>поглеждаше</b> и свеждаше очи, щом Катя се обърнеше към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Много е голям – без да го <b>поглежда</b>, отговори Гелето и заотпуска отново, усетил, че рибата задърпа неудържимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Гелето подкара в тръс към първата върба, като мимоходом <b>поглеждаше</b> към въдиците. На втората липсваше наблюдател.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар се отпусна върху й, притисна я силно и тя му отвърна по същия начин. После легна до нея по гръб и в този момент осъзна, че не беше <b>поглеждал</b> към Таня. Тя лежеше притихнала и когато Божо я погледна, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Сменният автобус дойде навреме и само след десетина минути милиционерът Гичо на портала вече разсеяно <b>поглеждаше</b> към пропуските им, докато се изнизваха в индианска нишка покрай него. Той понечи да направи забележка на Божидар – ей така, проформа – в смисъл, че е забранено с къси панталони, но погледна джапанките на краката му, с които пък беше абсолютно забранено, и махна с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар тъкмо се чудеше какво да каже, когато музиката престана. Мариана стисна ръката му плахо, пусна я и се отдалечи, без да го <b>поглежда</b>. Беше явна покана и той се почувства съвсем като в спомена.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Никой от колегите му на БЩУ II не разбираше какво става и само <b>поглеждаха</b> към него, докато шашнати включваха и изключваха тъпите си съоръжения. Никой не му даде съвет.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Наташа го хвана под ръка и тръгнаха към центъра. Слънцето залязваше някъде далеч на запад, зад Дон и степите, населени с казаци на Шолохов, колхозници от руски филми със селска тематика и засекретени ракетчици – те пък от песните на Висоцки. По улиците почти нямаше хора, а тези, които срещаха, ги <b>поглеждаха</b> бегло и мълчаливо отминаваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>После на БЩУ51 често го <b>поглеждаше</b> заговорнически, когато ставаше дума за изневери. Но инж. Къбоков не искаше да закача любовниците на приятелите си. Стигаше му и познанието – нали разбра кой и за какво е сложил стола.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>По пътя българската група пееше патриотични песни, шофьорът спира на два-три пъти да вземе закъсали руски граждани – най-вече селяни, те съвестно оставяха по някоя копейка „на чай“ в специална картонена кутийка, а Егор Алексеевич час по час <b>поглеждаше</b> часовника си. И той не беше кой да е. Божидар гледаше през прозореца познатия край като руски декабрист, който отива на заточение, но от погледа му не личеше дали се е видиотил дотолкова, че да мисли на вече родния му език нещо от рода на „Везде передо мной подвижные картины“...143</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>И тогава Божидар усети как през него мина някаква тръпка. Не, не беше тръпка, беше нещо като сянка, като повей на лек вятър. Не знаеше името му. Но веднага разбра, че това е между него и малката им приятелка отсреща. Тя подскачаше напред-назад край скамейката и продължаваше да <b>поглежда</b> към тях, сякаш за одобрение на номера си. После изведнъж се покатери върху пейката. И тогава Божидар отново почувства... просто по някакъв начин съвсем ясно знаеше, че тя ще изтърве закуската си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Отсреща беше количката, от която купиха сладолед на хлапетата. Тя го гледаше невинно от долу на горе. Божидар се засмя, извади една рубла да й даде „на мороженое“, но се направи, че я <b>поглежда</b> над очилата, и заклати отрицателно глава. Тя го целуна уж за умилостивяване, но щом се докосна до него, се провали и целувката стана истинска. Целуваха се неприлично дълго и после той тръгна към количката, но вървеше назад, за да я вижда, а погледът му я накара да се чувства така, сякаш го чакаше в сватбена рокля.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>В това време Радостина се опитваше да прави на Борян дишане „уста в уста“, а Божо намери друга бутилка и я домъкна заедно с един пребледнял техник. Тя стоя пет часа до Борян, слушаше как свирят гърдите му и гледаше как върти глава от болки. Дежурният лекар се отбива на три пъти. Поглеждаше от вратата, сякаш да провери дали леглото не е вече свободно, и после изчезваше. Към четири след обяд Борян внезапно хвана ръката й, стисна я съвсем леко, погледна я и издъхна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Мичев размишляваше отново и отново за пропуснатите възможности и се опитваше да анализира получения неприятен топовен ендшпил, в който единствената му тежка фигура май щеше да гръмне срещу него. От време на време <b>поглеждаше</b> разсеяно през прозореца и пак се размисляше, докато... Е, докато на един от завоите някакъв тир не го заслепи с дългите си светлини. Той в последния момент забеляза една голяма дупка, зави инстинктивно, за да я избегне, и колата излетя от шосето. Зърна през себе си някакво дръвче и в следващия миг почувства удар.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>След четири дена заминахме. Баща ми пътуваше постоянно, този път взе и мене, но още в началото каза, че трябва да се държа достойно през цялото пътуване, като мъж. И ми даде един вестник. Стояхме така в купето на влака - аз зад моя вестник, баща ми - зад неговия. Вестникът нямаше снимки, само редове, и аз крадешкиом <b>поглеждах</b> зад него.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Тогава момичетата усещат приятна тръпка. Вратата на кантона проскърцва. Вечер е, улулица свири в дърветата, мъжете забавят ход и дръзко <b>поглеждат</b> момичетата. Мъжете забавят ход и спират.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Усмихна му се мило и усмивката й невероятно я разхубави. Боян беше прав, рядко двама души така си пасваха. И се допълваха толкова добре. А иначе... и той като другите, <b>поглеждаше</b> встрани, пожелаваше и имаше по някоя хубавица, която после бързо забравяше. И внимаваше да не хлътне сериозно някъде. Копнееше за мига, когато щеше да има голямо жилище и да прибере сина си при тях, момчето ужасно му липсваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Аксиния почти не се докосна до сипаното в чинията й. Ровеше с вилицата си и все <b>поглеждаше</b> към тях, като местеше поглед от лицето на единия към лицето на другия. Толкова много ли ни личи или тя има още някакво сетиво и не можем да я измамим?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>В онкологията се наложи да чакат дълго, докато й вземат поредната кръв за изследване. Не чакаха само те, около десетина човека, явно се познаваха, а и те почваха да ги опознават. Вики все <b>поглеждаше</b> часовника си, съзнаваше, че Асен е зарязал всичко и го убеждаваше да не изоставя работата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>А й предстоеше още да не <b>поглежда</b> и още едно лице, което нямаше да я укорява, а щеше да страда пред очите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Христо го слушаше внимателно. Най-накрая поръчката им беше взета и можеха да бъдат само тримата. Акси <b>поглеждаше</b> часовника си, след обяда трябваше да отива на училище, Христо предложи да я изпрати, все по-опасно ставало за младите момичета, той не забравяше погледа на оня. Асен се съгласи с него. Потиснат от всичко го заразпитва как вървят неговите работи, ще успее ли да си върне имотите, в които се бяха настанили хора от голямото добрутро.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i><i>Трескаво си представяше всичко още веднъж. Минава с ръчната си чанта през паспортния контрол, вътре не носи нищо освен малко ноти. Милиционерът на гишето я <b>гледа</b> строго, разглежда дълго страницата с изходната й виза8, сверява нещо в списъка пред себе си, после й подава паспорта, <b>поглежда</b> я за последно с недоверие и я пуска да мине. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Буше пристъпи към нара, вдигна вехтото палто и измъкна от джобовете пистолета и ножа, които бе конфискувал преди час. Без да <b>поглежда</b> пленника, той му подаде оръжието, после бавно излезе в коридора. За него разговорът наистина беше приключен. Смяташе, че е предвидил всички възможни ходове на жертвата си, и най-неприятното бе, че докато препасваше колана си, Николай напразно се мъчеше да намери поне мъничка пролука в желязната логика на разсъжденията му. Мрежата беше изтъкана безупречно. Нямаше изход, освен да се подчини.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Добре, съгласен съм. Обаче можеш ли да гарантираш и за броенето? Човекът е бил в отчаяно положение, бягал е да спасява живота си и почти не е <b>поглеждал</b> назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Трета девойка. Че той няма вид на врачка. Сигурно и без карти може. Истинският ясновидец те <b>поглежда</b> в очите и отсича - влизаш, не влизаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Майя Динева;Пътища;2007;<br>
<i>Тук монасите сами месят хляба, пекат го в огнище, на масата има също лук, чушки, тиквички, картофи, тази храна, която в другия си живот Пламен дори не <b>поглеждаше</b>, сега му се услажда и му носи радост. Всичко му носи радост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>нка, която тръгва след него. Той върви и сянката върви, спре се и тя се спре. Така до селото и до дома му. Влиза в къщи, извиква, че дух го преследва, пада и умира. Поглеждат през прозореца и виждат в мрака, бялата сянка вече си отива. После се установява, че това е било магаре.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>81 Неделя е. Жените са насядали отсреща пред портата на приказки. Гълчавата им се чува до леглото й. Одумват булки, смеят се високо по адрес на мъжете, крещят на играещите край тях деца. Крякат, врякат, на Жейна се струва, че това е патешко сборище. За миг настъпва рязка тишина. Дърпа ушите си - мисли, че е оглушала, но чува блеенето на агнетата. Поглежда озадачена през прозореца: жените са там, но сякаш окаменели във внезапното мълчание. Децата, както са тичали, са се заковали на местата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Във фабриката влезе висок, около четиридесетгодишен мъж с елегантно подстригани мустаци и прави прилепнали за главата коси. "Господар някакъв" - решиха работничките, но Насо забеляза, че 191 върви с вирната глава и уж не <b>поглежда</b> никого, а прилича на дебнещ котарак. Ей сега някой ще се намери в ноктите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Лада сядаше в краката на Насо и гледаше учудена в движението на ръцете му, а по лицето й се изписваше благоговение. Той я <b>поглеждаше</b> усмихнат и продължаваше с още по-голямо вдъхновение. Когато се изпълни пространството със скулптури и нямаше повече място, Насо започна да прави малки фигурки. Всичко, каквото излизаше от ръцете му, бе съвършено произведение на изкуството.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Сега свиваше пръстите, нетърпелив да ме хване за гушата. Като наближи и изправи плешивата си глава срещу мене, го посипах със студената пепел от кюмбето. Напълних му очите и той изрева от болка ли, от гняв ли и отскочи назад. Под прозореца играеха няколко хлапета, а по улицата минаваха по-големи, които веднага се скупчиха да <b>видят</b> какво става. Докато се държеше с едната ръка за очите и премигваше, а с другата бясно ми се заканваше, децата злорадо се кискаха и ме <b>поглеждаха</b> благодарствено.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Една вечер връщам се от работа и <b>поглеждам</b> в градинката. Децата играят, а синът ми го няма. Влизам в двора и го виждам седнал на стълбите. Котките го заобиколили, а той стои неподвижно и не им обръща никакво внимание... Докосвам го - гори. От носа му се стича кръв. Хващам го за ръка и го отвеждам горе. Където са го докоснали пръстите ми, се появиха подкожни кръвоизливи. Грабнах спестените пари за заминаване на Запад при мъжа ми и го заведох в поликлиниката. Направиха му спешно изследване.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>След десерта настъпи многозначителна тишина. Тъща ми искаше да каже нещо, но не се решаваше. Поглеждаше ту мен, ту мъжа си, разбъркваше вече цяла вечност захарта в кафето и мълчеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>От няколко месеца сме заедно и тя съвсем суверенно отне функциите и правата на другото Аз. То просто няма никакъв шанс пред нея. Румяна е по-бърза и по-умела. Изстрелва отровата си, <b>поглежда</b> ме косо изпод вежди с вълнуващите си котешки очи, изчаква секунда, докато казаното достигне съзнанието ми и свие в болезнен спазъм сърцето ми, после се засмива шумно, прегръща ме и казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Толкова много кръв? Не е моята, но въпреки това е много. Гласът ми <b>поглежда</b> и изпада в паника. Всичките ми гласове вкупом се развикват. Някой пищи. Такова нещо не бих направила никога. Никога! Много просташка работа. Грубо изпълнена жестокост. Като спор за парче нива. Кръв, викове, писъци, псувни, тропот на крака, вой на сирени. Стоя някак сама, отвратена от всичко, и мисля с неспокойствие - т.е. не мисля.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Бавно отварям очи. Трудно ми е да си спомня веднага къде се намирам. Спал съм непробудно като мъртвец. Когато <b>поглеждам</b> часовника си, разбирам, че са изминали четири часа. Надигам се все още замаян. До леглото ми стои Луситер и напразно се опитва да се усмихне. </i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i>Христо им подаде чашите, първо на Малина и после на нея, стори й се, че Малина поизпъна широчките си рамене, винаги ги привеждаше, за да крие едрия си бюст. Божичко, ако тя имаше такъв… Поглежда ли я? Сигурно. Когато не ги наблюдава.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Тя не казва: Искам да ги видя. Поглежда към жена му, сякаш да се увери, че всичко трябва да бъде така, както е.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Магда докосва ръката му с тънката си, почерняла от слънцето длан. И го <b>поглежда</b> така, като че ли след малко ще се срещнат в „Кръчмата на мъчениците“. В онзи стар, прастар Париж.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i><i>Казва го на целия рейс. Лелята <b>гледа</b> през прозореца. Мъжът бавно се надига. Трудно му е да мине с колелото покрай целия останал багаж. Не казва нищо на жената. Поглежда само шофьора. А целият рейс го <b>гледа</b> него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i><i>Шофьорът също се чувства силен. Все едно това е неговата спечелена битка. Тогава на нея й става жал. Гледа в страничното огледало как човекът върви сам край пътя и води колелото до себе си. Толкова малък човек не може да пречи и да заема много място. После го вижда как се качва върху колелото и тя се чуди — колелото не беше ли детско. Не му ли е топло да кара колело в тази жега. Дори <b>поглежда</b> шофьора, да го попита, дали ще го качи отново, но той е щастлив от спечелената битка. Нямаше. Щеше да й каже: "Какви са тия женски работи."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>И после — дали се е притеснявала, когато е дала дискетата, за да разпечатат писмото, тези на компютъра винаги надничат какво пише, <b>поглеждат</b> листа, който излиза от принтера, въобще нищо не може да им убегне.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Тя не казва нищо, но <b>поглежда</b> часовника. Той знае, че това е знак, но не смята да взима въпроса присърце. Просто смята да не се дразни, да бъде лек и спокоен, да бъде някак си над тези неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Какво зяпате, бре?! Така се реди политиката, су ум и съ?рце! Айде наздраве! ? Дедо Сима смукна от новата стограмка и доволно се отпусна назад в стола си. В разговорите се промъкнаха и други теми, но мъжете все <b>поглеждаха</b> към вратата в очакване Страхил и Гьока да влезнат побратимени и да се почне веселба.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Тя пък от своя страна го <b>поглежда</b> с малко по-голям интерес. Явно се опитва да разбере дали я занася, или сериозно я сваля.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Съгласен съм с тезата ви за журналистите - <b>поглежда</b> го Яков. - На повечето от тях наистина им липсва всякакво въображение. Затова и писанията им са толкова скучни. Жалко е да има толкова много хора, които се занимават с журналистика, и толкова малко, които наистина да разбират от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Над него се е надвесил женствен младеж, в когото Петър веднага познава шофьора. От ефирните му дрехи не е останал и помен. Младежът е пременен с войнишки ботуши, в които е затъкнал черния си панталон, а черната му риза е препасана с няколко ремъка. Петър <b>поглежда</b> към главата му и си казва, че една хитлеристка фуражка би била по-подходяща от нахлупената ушанка, но в случая става дума за артисти, те винаги променят правилата. Младежът прави няколко кръгчета около дизайнера, след което се настанява между краката му и нежно засмуква твърдия пенис на Красимир.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Кори е сложила ръка на коляното му и <b>поглежда</b> от време на време Петър. Той обаче не проявява никакви признаци на ревност.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Петър внимателно <b>поглежда</b> Димана. Изглежда му по-хубава отколкото преди два часа. Май приказката за разхубавяването на жената след секс ще излезе вярна.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	В първия момент тя го <b>поглежда</b> невярващо. Сигурно отдавна е престанала да се надява, че ще чуе подобно предложение.</i><br><br>
------------------------<br>
Райна Маркова;Фани по опасните пътища на светлината;2001;<br>
<i><i>Тя хлипайки "Луди хора! Луди хора!" си тръгва, а аз <b>поглеждам</b> през прозореца, да видя какво е станало с раницата ми. Лежи на пътя, а някакъв работник от парцела отсреща стои до нея и <b>гледа</b> нагоре. Слизам, да си я взема.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Днес, 23-ти юни, денят започна много хубаво. Станах рано, на изгрев слънце и отидох сама на разходка по близките баири. Времето е разкошно, въздухът сутрин е свеж и прохладен. Преди 6:00 навън все още няма хора. Сънливи кучета, налягали по асфалта на паркинга пред блока, ме <b>поглеждат</b> изотдолу мързеливо и се прозяват. Котки грациозно прекосяват улиците, без опасност за живота им. По пътеките срещам няколко души, поздравяваме се. Черниците са узрели. Спирам се да си хапна. Чувствам се в рая.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Преобърнахме интернет, докато намерим каквото ми трябваше. Тогава попаднахме и на славната история с омбудсмана - срещи, гостувания, софри и накрая след години харчене на народни пари, идеята е безславно зарязана. После писах. Не беше трудно. Но след това беше много досадно, докато надписвах петте плика и петте обратни разписки на гишето в пощата, а служителката ме <b>поглеждаше</b> намръщено изпод очилата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Защо си толкова строг към мен — каза най-после като скръсти ръце на коленете си и без да го <b>поглежда</b>. — Другите си прощават къде по-лоши неща, знаеш това. Прости ми в името на хубавото, което сме създали между нас! Готова съм на колене да те моля, защото наистина съм виновна. Помисли си какво ще загубим!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Бях сигурна, че ще дойдеш! Затова <b>поглеждах</b> отвреме-навреме навън — обясни му тя незабавната си реакция. — И много се радвам, че го направи! Но защо си сам? Къде остави Надето?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Спрях под козирката на "Астория". През стъклената врата видях Маги, една от колежките. Седеше зад рецепцията. Разлистваше нещо, от време на време <b>поглеждаше</b> телевизора. Даваха някакъв филм. Влязох вътре. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Владо Черноземски изобщо не разбрал кога между баба и дядо пламнала искрата на любовта. Бил заслепен от любовта си, която на свой ред изпитвал към нея, а и имал пълно доверие на приятеля си. А баба <b>поглеждала</b> към дядо и сърцето й се обръщало в пазвата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– След час реших да врътна на Илия тука, в кръчмата. Просто да проверя отворил ли е и чувам, кого, мислите? – <b>поглежда</b> ги Павел.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Поп Иван, наместил се до печката, нажежена до червено, на постоянното си място, като на трон, го <b>поглежда</b> с крайчеца на окото си, развеселен.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Какъв човек е пък Кочо? – озъби се Костадин и леко се надига от стола си. Не <b>поглежда</b> към масата на Симеон, но на всички е ясно, че тази вечер само на него говори. – Продаде си нивите – изпи парите. Къщата му падна – мързеше го да се качи покрива й да оправи. Какъв човек е това, джанъм?! Тръгнал по улиците да спи. Човек? – скръцна със зъби. – Не, не е човек това, Симеоне!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>А Малкия Костадин <b>поглежда</b> дядо си. Личеше му, че се притеснява, срамуваше се от това, което предстои да види американецът. От земеделие нищичко не разбираше, завършваше право в София, а всяко лято идваше за седмица. Когато се обадиха от града и попитаха: А да се придружава ли американският фермер от преводач?, Костадин гордо отговори: Не, ще се справим, внукът ми го владее като матерен език, аз всяко лято го изпращам да броди по света, тая година ще е и в Австралия, и Южна Африка ще посети, за да ги изучава и да се забавлява. И американецът пристигна без преводач.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Какво, моята земя пак не си е моя, мислеше си Симеон, докато вървяха към малкото прихлупено ресторантче. Хапнаха синът и дъщерята, а Симеон отпиваше от тънката купешка ракия и ги <b>поглеждаше</b> крадешком.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Аз ли? – надигна се от стола си веднага прав Боньо и обяви, изпънат мирно: – Аз се казвам Никой. Така ме пиши. Преди бях другарят Никой, сега съм господин Никой. Както ви се харесва, така го пишете, господин капитан, няма да ви се разсърдя! – И изкозирува. Седна си и кротува, <b>поглежда</b> като мишница към капитана.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Прощавай, но тази вечер - продължи той, след като дълго се загледа в небето - не съм настроен, не ми се иска да се ровим в обора на нашите суетни човешки преживявания, истории, въпреки, както сам виждаш, трайното ми убеждение е, че там се зараждат и образуват бисери и шедьоври, на които след това всички се възхищават. Наложително е човек по-често да <b>поглежда</b> към звездното небе над себе си и нравствения закон в себе си, за да го изпълва онзи страх, трепет, удивление и възхита, които са изпълвали самия Кант.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>А тази сутрин Сократ разпитваше и говореше боговдъхновено. Видях, че съм знаел за него само от хлевоустата мълва, познавал съм не истинския Учител, а рисуваната от Аристофан карикатура, че съм си създавал образи не от истинската натура, а от бледата й изкривена сянка, сянката на натурата след пребиваването й в съзнанието на тълпата! Зяпах и слушах като непросветен варварин и срамът от себе си ме заливаше на все по-големи вълни. Сократ забеляза вълнението ми, от време на време ме <b>поглеждаше</b> ласкаво и с толкова щедра, непобедима добронамереност!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>В това бурно време Джамал бей седеше сам в една тъмна стая и гледаше през едно малко прозорче навън. Макар той да не можеше нищо да види от страшния мрак, който беше покрил шумненската окръжност, и макар грозният гръм и ослепителната светкавица да го провеждаха в голям страх, но той все внимателно гледаше към ближната гора (която сега се назовава Илчев баир). Понякога той <b>поглеждаше</b> на часа и на лицето му се показваше гняв и нетърпеливост, като да очакваше някого. </i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Откакто и Мая замина, работата й се увеличи. Трябваше да поеме и направата на кориците, да мисли върху идеите за тях, да се съобразява не само да са добри, но и да продават добре книгите им. И работата на Ками се увеличи, опитваха се да насмогнат двете и понякога <b>поглеждаха</b> с надежда към децата, които растяха и надскачаха годините си, но все още бяха деца. Бяха умни, любознателни, с компютрите бяха на ти, шашваха ги с познания, ровеха в интернет, измъкваха информацията, която им беше полезна. Ками се усмихваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя не можеше да се похвали със същото. Липсваше й Мая, тежеше й раздялата със сина им, кратките им обаждания не запълваха сърцето й, а и работата бе станала повече и те двете с Ками трудно се справяха. Все по-често <b>поглеждаха</b> към голямата внучка, която вече следваше, и все по-често търсеха помощта й. Тя се включваше с готовност, докато един ден Йова й каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова мълчеше. Тя бе все по-напрегната с приближаването на пенсионирането на Ясен. Не знаеше как ще се приспособи той към различния си начин на живот. Не, знаеше и това неимоверно я плашеше. Бе го преживяла веднъж преди, цяло чудо беше, че не получи инфаркт или инсулт тогава, но бе за кратко, а сега? До края на дните му с онова чувство за безполезност? В очакване единствено на какво? Въздишаше тежко и Дори я <b>поглеждаше</b> загрижено.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Когато се прибираше вкъщи, Ясен вече я чакаше. Йова <b>поглеждаше</b> загрижено часовника си, отново си бе дошъл по-рано, а това й напомняше, че фаталният ден е съвсем близо. Изпълваше се с ужас, напрягаше се цялата, зарязваше кучето и му предлагаше да излязат, да вечерят навън, да отидат на театър или концерт, да се разсее сред хора, но той все по-рядко приемаше. Докато един ден...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова го чакаше, седнала до предишния председател, с когото разговаряше, но все <b>поглеждаше</b> към изхода на библиотеката. Асен тръгна към тях, приседна на пейката с поглед към сергиите с книги, отрупали площада. После се обърна към Андрей:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Като <b>поглеждаше</b> непрекъснато таблото, реши, че има прекалено много време и може да си позволи... едно кафе. При нейната нервност! Не се отказа, а наистина изкачи няколкото стъпала, за да застане пред бара. И тогава някой я докосна леко по рамото.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Всеки ден Тома връщаше усмивката на божеството. Бе разбрал, че не заради сръчността му ангелските чиновници не бяха усетили промяната. Просто никой не <b>поглеждаше</b> нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Стоянов;Аутопсия на Тялото;2007;<br>
<i>За какво го е избрала, питал се сега Хайсар Рашид, и <b>поглеждал</b> скрито към отпуснатия пенис на Иешуа бар Йохосеф, който въпреки завидния си размер сега лежал абсолютно безполезен, както и платното, с което го покрил Ейшу, преди да започне да отваря тялото. Хайсар си вярвал, че с един удар на острието би могъл да отнеме това мъжество, но знаел, че никога няма да го стори, защото Ейшу изисквал строго приличие към труповете по време на аутопсия. “Те са нашето познание!” - обичал да казва сириецът.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         Митко <b>поглежда</b> въпросително към Фрида, тя свива рамене. Той се покашля предпазливо, после започва: </i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         - Ох, не знам - казва той тихо, докато ядно разтрива угарката в пепелника. - Хубаво е на господ да се надяваме, ама и на него май често-често нанагорно му идва за всичко да следи - като гледам само колко народ престъпен се разхожда ненаказан, че и благоденства на това отгоре … - Той примигва с едно око, <b>поглежда</b> изкосо нагоре и добавя: - А, Боже, ще ни посрещнеш ли всички според заслугите или не ти се прекъсва отпуската? </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Ти <b>поглеждаш</b> само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания на някакви видимости, свят ти се завива; ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Този единствен миг е земният живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Старците дълго мълчат. Всеки надига своята чаша, без да <b>поглежда</b> останалите, няма тостове, няма дори съпричастие на компания. На равни интервали, едновременно, рязко се извръщат към вратата. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i><i>Напор на вятъра хлопва вратата. Миг преди това сме се обърнали към вратата и сме видели само затръшването. Дали е имало някой, не сме видели. Когато пак <b>поглеждаме</b> към старците, тях ги няма. Изчезнали са. Само транзисторът си стои на старото място - концерт на Паганини. И ние оставаме с раздвоено чувство: това, дето <b>видяхме</b> и чухме, дали е било, или не е било? Изглежда, че е било, защото... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>През плет от мигли ме <b>поглежда</b> оназ, която ще поиска аз с нейните очи да плача, тя - с моите уста да пее.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>Аз казвам на живота непрестанно, където и когато да го видя: от теб не искам никаква облага, а просто само да си бъдем близки... Многозначително ме той <b>поглежда</b>, но в отговор до днеска нито дума. Преструва се на ням, а аз се смея от негово и мое име.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Тъмничният началник и не <b>поглеждаше</b> нищо от онова, що беше в Иосифови ръце, защото Господ беше с Иосифа, и всичко, що той вършеше, Господ правеше да напредва.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. През прозореца <b>поглежда</b> и вика Сисарова майка през решетката: защо не иде още конницата му, защо се бавят колелетата на колесницата му?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Ще се моли Богу, и Той ще бъде милостив към него; с радост <b>поглежда</b> лицето му и възвръща на човека праведността му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Моят възлюбен прилича на сърна, или на млад елен. Ето, стои зад стената ни, <b>поглежда</b> през прозореца, наднича през решетката.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Каквото е птица в клопка уловена, такова е сърцето на горделивия: той като съгледник <b>поглежда</b> падението;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. на техните пиршества има и китара, и гусла, и тимпан, и свирка, и вино; а към делата на Господа те и не <b>поглеждат</b>, нито помислят за деянията на Неговите ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. и правите между двете стени пазилище за водата от стария водоем. А на Тогова, Който прави това, не <b>поглеждате</b>, и не гледате Оногова, Който отдавна е определил това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Ако нечестив бъде помилуван, той няма да се научи на правда; - ще злодействува в земята на праведните и не ще <b>поглежда</b> на величието Господне.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Горко на ония, които отиват в Египет за помощ, надяват се на коне и се осланят на колесници, защото били много, и на конници, защото били твърде силни, а на Светия Израилев не <b>поглеждат</b> и към Господа не прибягват!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. А защо, гледам, те се уплашиха и се обърнаха назад? юнаците им са разбити и бягат, без да <b>поглеждат</b> назад: отвред ужас, казва Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И ето какво още вършите: вие карате да обливат със сълзи жертвеника на Господа с ридание и вопли, тъй че Той вече не <b>поглежда</b> на приноса и не приема умилостивна жертва от ръцете ви.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Аз пък ви казвам, че всеки, който <b>поглежда</b> на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>ей сега ще ми отреже коченя [*]. Ала комитището нищо ме не закача — само върви и от време на време <b>поглежда</b> дали съм до него. Заведе ме в една колиба. Вътре гледам и други като него барачища, рошави, та рунтави. Излегнали са се на нарове и пият ракия. И мене дават да пия. Поотпусна ми се сърцето. На пет-шест места огън гори, пече се месо, ама месо да <b>видиш</b> — саде лой. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И така свършиха латерновите времена в село. Пак се съживиха гайдаджиите. Ала на хорото като тръгнеше малкият Живак с шапка да събира парса, някои се пускахме, уж че обувката ни се е развързала. А то нямахме пари. Момите вардеха кой са пуска от хорото и не плаща и след това хич не го <b>поглеждаха</b>. Затова повечето от нас взеха жени от други села, дето не ни познаваха! </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Накарали ги да засеят "зимен фий" около 200 декара. Засяли го, поникнал, кога <b>поглеждат</b> - не е никакъв фий, а оная проклета трева, която никне по синурите и се казва "глушина", и която никакъв добитък не яде и не можем си изчисти нивите от нея никога. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Хиляди неразрешими въпроси измъчваха душата на всекиго - една страшна неизвестност ни гнетеше. От всичко долавяхме обаче, че в София и в главната квартира стават съдбоносни работи - колебливостта и мудната нерешителност в нашите военни операции ни говореха за това. Или имаме някакъв голям неуспех? Ние плахо <b>поглеждахме</b> на север - към отдалечилите се зад Кочани гърмежи, смътно долавяйки в душата си размаха на злокобни криле. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Кривошиев ме <b>поглеждаше</b> от време на време, кимайки с глава, сякаш искаше да каже: слушай приятелю, да разбереш къде е истината! - Стамов стоеше неподвижен, унесен в мисли - той много пъти бе слушал това, знае отнапред какво ще каже Еленски, съгласен е, сам би говорил същото. - Само бай Симеон се ослушваше: всичко това може да е истина, но то не трябва да се знае от войниците, то трябва да си остане тук като убеждение, като частно мнение. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>Турският гнет в Ресен не се чувствуваше много. Между турците имаше и някои разглезени младежи, принадлежащи към добри семейства, които носеха дълги пискюли, големи пояси, ходеха разкрачено и по някой път <b>поглеждаха</b> на християните с една намръщеност, която искаха да направят застрашителна. Това беше мода, която те вземаха от охридските арнаути. Но самите турци ги <b>гледаха</b> с укор. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>На страна от търкалото стои отделен куп помакини. Те <b>поглеждат</b> през тясния отвор на яшмака си от голям бял пешкир, като се обръщат на всеки миг, било да разменят някоя дума със съседките си, било да избягнат някой купидоновски поглед, стрелнат от някои деликанлии...</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Възмутително чаровни, хищно хубави;1998;<br>
<i>За Андрей кафето бе мъчително дълго приготвяно. Струваше му се, че токът е слаб или бушоните са изгорели. Поглеждаше скрито и явно часовника. Разговорът скачаше от тема на тема: познати, стихове, деца, болести. Първата глътка ужили езика му, но с трагична храброст продължи да отпива димящата течност. Даде последни наставления на Рая: да пише редовно, да праща и да се стяга за стихосбирка. Тя му кимаше плахо, а в очите й съзираше знаци, които не желаеше да разгадава.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Казах му, че съм разбрал. А край нас хвърчаха коли, колкото щеш, и никой не се е загрижил за тебе, така си е. По едно време — слънцето тъкмо залязваше в лозето насреща — Ичо спря и дигна два пръста, дано някой се излъже. Не ни и <b>поглеждаха</b>. Сигурно смятаха, че моят приятел е застанал тук за реклама на мръсните си ръчища. Пък един, от някакъв опел с български номер, също ни дигна пръст. Само че средния. Може пък там, дето са го пратили с тройна заплата да си купи опела, така да е прието.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>След пет минути нямаше никой против. След още пет минути единодушно бях обявен за главен редактор на списанието и въобще за шеф на сайдерите. Те ти сега по-възрастен — почесах се с двете ръце просто където ми падна в момента. Докато се покашлям, възложено ми бе да искам основаване на Съюз на българските сайдери, или по-кратко — СБС. Поръчахме още по един ред, чуха се възгласи: „Да живеят сайдерите!“ Хората от съседните маси <b>поглеждаха</b> в недоумение към нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Братята се <b>поглеждаха</b> съучастнически: старецът не загряваше деликатното положение на Джими. За да отклони вниманието му, Дами му помагаше да съблече сакото си, без да закачи проводниците на холтера. Останал по риза, с бакелитената кутия на пояса, чийто сигнал внезапно прозвуча в хола, Петър Диамандиев се досети, че навярно изглежда комично в очите на двамата мъже, които го <b>наблюдаваха</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Роси взе за вилата каквото си бе наумила и пое към къщи да види Джими, тъкмо незабелязано да подмени и неговата калъфка. Колата му беше пред блока, но в антрето не подуши миризмата му като друг път, когато беше наблизо. Нямаше го на дивана в хола, нито на спалнята. Докато обмисляше къде може да бъде, тя набързо подмени калъфката на неговата възглавница, работеше чевръсто и <b>поглеждаше</b> крадешком, за да не я изненада с внезапното си появяване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Дами <b>поглеждаше</b> неспокойно касетофона, лентата се въртеше, ще стане ли запис от несвързаните приказки, бръмченето на помпата наблизо, с която миеха циментовите настилки, от кукуригането на петлите, които преодоляваха страха си, наближаваха на крачка от масата и извисяваха гласове за успокояване на ятото и за собственото си самочувствие на птичи лидери.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Звездите избледняваха, когато стигна брега на Дунав. Спря на едно място, което му се видя равно и отъпкано от спирали коли. Слезе, без да <b>поглежда</b> към задната седалка, потръпваше, вече напълно изтрезнял, от мисълта за нещастницата под одеялото. Не изпитваше жал; той никога не бе живял със стари хора, не беше имал баби и дядовци около себе си; към тази възрастова група бе изпитвал безразличие, понякога отегчение или неприятно чувство, близко до погнуса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Но през цялото време, докато се движеха към улица „Бурмов“ или изчакваха зеления сигнал по пресечките, Стела <b>поглеждаше</b> към течащите назад витрини, огради, минувачи и се надяваше да зърне фигурата на Сашо. Уж го нямало, уж бил изтръгнат!… Отпечатъкът му стои някъде в нея, като татуировка в сърцето („Какво заглавие!“, помисли си), и тя ще го носи винаги, дори да идеше от другата страна на земята, в прериите и пустините на Западна Австралия…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Буйнезов подритна свлечения юрган, стъпкан на топка на пода, търсеше гилзи, но не му се навеждаше да <b>поглежда</b> около и под леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Два часа по-късно Данмарк стоеше пред разтворените врати на фургона, Стела му подаваше паспорт след паспорт, той <b>поглеждаше</b> името, сетне човека, който се подаваше в тясната пролука между кашоните.</i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i><i> Доволен съм, добър купон се получи. Дори Ташев ме <b>гледа</b> със завист, усещам го аз. Всеки път, като стане от дивана, за да си сипе още едно джони, <b>поглежда</b> стълбите към горния етаж и присвива устни по онзи особен начин, дето със сигурност значи, че завижда. Вярно, че неговият апартамент е близо двеста квадрата, ама не е мезонет. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i><i>        Явно наистина съм се напил, защото усещам как започвам да се нервя на Силва, а тя този път нищо не ми е казала. Само стои до мен и ме <b>гледа</b> изпитателно. Или умолително? Поглеждам раздразнено наоколо. Тези наистина няма ли да си ходят вече. Два часа посред нощ e! Седят, наливат се с моето уиски и се тъпчат с моите мезета, сякаш са дошли да векуват. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Ташев я <b>поглежда</b> с раздразнение, но няма как да й откаже. Плътното й, квадратно тяло се изсулва покрай мен, а аз вътрешно ликувам. Зная, че преди години са имали нещо с Ташев, но тогава тя е била апетитно парче. Сега е просто лелка. Сигурно също се е догадила за намеренията на дъртия лисугер и затова му се натресе. Иначе щеше да си тръгне с Боби шофьора преди половин час, той я кара съвсем до тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Силва е зад мен и прекрачва в стаята. Отива до скрина, издърпва най-долното чекмедже и вади червените чаршафи. После спокойно излиза. Значи тя не забелязва нищо необичайно. Значи проблемът е в мен. Значи наистина съм прекалил здраво с уискито. Или пък значи, че наистина съм превъртял. Отново <b>поглеждам</b> към прозореца, до който на обикновен дървен стол с облегалка - такъв, какъвто ние никога не сме имали - седи истински, ама съвсем истински ангел, с огромни бели крила, провиснали от раменете му, и тъжно се взира в мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Наведена над едно куфарче, Вяра нареждаше вътре дрехи и книжа. От време на време надничаше през прозореца и <b>поглеждаше</b> часовничето.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i><i><i><i>Говорим със Свен за нощите, за антрацитния магнит на небето, приковаващ очите ни горе. Усещаме като със сляпо око светлината, която струи от небето и се излива по гърбовете ни, но не <b>поглеждаме</b> право нагоре, за да я <b>видим</b> чиста, както идва, а спим с очи, обърнати навътре, и <b>гледаме</b> отражения. Жалко. Нощната светлина вече съвсем сме я забравили. А в града я няма. В дъждовни нощи с пълна луна лунната дъга се появява на тънки като конец цветни ивици, струи, когато спим, някои успяват да я <b>видят</b>, но не им е до това. Винаги са будни по други причини.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— На учителката Магда е син, живеят на втората пресечка зад училището. Наистина, добро дете, но… — Тук баба Гуна махна с ръка на непознатата да се наведе по-близо до нея и започна да й разказва нещо, като често-често въздишаше, клатеше печално глава и крадешком <b>поглеждаше</b> към Зарко.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Комунистите са виновни за всичко! — казваше той и <b>поглеждаше</b> свирепо жена си, с което искаше да й напомни, че и тя е от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Николай Шумилов, сякаш за да оправдае името си, беше твърде весел, жизнерадостен и шумен човек, на леглото си рядко се задържаше. Постоянно сновеше между болните в стаята, разговаряше, разпитваше ги кой в каква военна част служи, кога и как е получил раните си, какво мисли да прави след оздравяването си, има ли майка, баща, братя, сестри, кой вид спорт най-много обича. За късо време той така се сприятели с всички, че когато сутрин отиваше на превръзка и се забавяше повече, момчетата тревожно <b>поглеждаха</b> към вратата и питаха медицинската сестра Рибарова:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Това беше доста отдавна — каза някак плахо учителката, като <b>поглеждаше</b> към майката и се стараеше да не сбърка пак. — Гриша се опитал да препише задачите на класно. Но той се поправи. Сега другарят Железаров се хвали, че Гриша е най-добрият му ученик по алгебра и геометрия. А колкото за уроците ти не се тревожи, никак не са трудни.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	В такива случаи Маргарита ставаше просто неузнаваема. С всички момчета беше необикновено любезна, разговаряше, смееше се, правеше им всевъзможни услуги и тайничко <b>поглеждаше</b> към Гриша, който седеше мрачен, унил на чина си и хвърляше свирепи, мълниеносни погледи към Жоро.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Хвърли поглед към екрана и видя, че в момента вървят реклами. Покрай тези кълцащи филмите реклами или „пиш-паузи“, както ги наричаше Чавдар, не му се <b>поглеждаше</b> телевизия.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Спомням си нещо — започна тя тихо и отчетливо, без да <b>поглежда</b> нито жената, нито мъжа. — За една държава, която имаше президент, който се казваше Салвадор Алиенде. И в столицата на която имаше стадион, където…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Двамата не ме <b>поглеждаха</b>, Тим зяпаше през прозореца, сякаш там хвърчеше паспортът ми, Амуджата - под масата, сякаш там беше другият ми паспорт с още по-ясна снимка, на която още по-ясно личеше, че не приличам на баща си, и сиреч и фамилията ми не беше редна, беше фалшива и спрямо общината, и спрямо бога. Но аз не желаех да имам два паспорта, не желаех никакви колебания по отношение на произхода си.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Ни аз, ни Амуджата <b>поглеждаме</b> към двамата - имахме си работа. Аз направих примка, Амуджата не я хареса и я върза с двоен клуп, да не се изхлузи един вид, премери примката дали влиза лесно на главата на дядо Кольо и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Оставах си безкрайно трезв и приемах думите му за знак на крайно опиянение, когато съзнанието се съсредоточава върху подробностите на ужасно тъжна и никога неживяла небивалица. В тия случаи се изключвам и машинално кимам, за да покажа колко внимателно слушам, и едва след няколко минути ми става студено, понеже хората отгатват, че не ги слушам, това винаги се отгатва, и ме <b>поглеждат</b> студено.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Обядваха пилешки дробчета в масло и ги поливаха ги със «Смирноф». Макс се смееше гръмогласно и толкова силно удряше в масата, че на няколко пъти щеше да събори кристалния свещник. Гостите на изискания ресторант възмутено <b>поглеждаха</b> в тяхна посока, мръщеха се и отегчено продължаваха да разговорят помежду си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя ме <b>поглежда</b> вече с известно уважение. Явно не е очаквала от мен подобна упоритост. Сезонът за търсене на квартири отдавна е минал и тя знае, че съм дошъл при нея от немай-къде. Аз пък знам, че вероятността някой да наеме тавана й вече е съвсем малка. И тогава, решавайки да приключа всичко, като използвам моментната й слабост, правя фатална грешка. Ако не се смята първата груба грешка, която вече направих — това, че започнах да се пазаря, поставяйки за начална сума именно реалната цена.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Ето го и кубинското селско магазинче. По рафтовете тук-таме по някоя китайска консерва и такива дреболии, които даже и тука не се търсят. Продавачът повдига глава и усмихнат ни <b>поглежда</b>. Пред него на тезгяха купчинки от чеснови скилидки. Той и още един помощник ги броят и правят на купчинки, колкото за една мъжка шепа. От страни до тях има още около килограм чесън, те взимат</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Жегъла <b>погледна</b>. За него нямаше лопата. Той се дръпна от купчината и тръгна към село. Другите мълчаха, запълваха ямата с червеникавата суха пръст и от време на време <b>поглеждаха</b> към него. Жегъла вървеше сам по пътеката и ставаше все по-малък и по-малък.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Излезе от водата, бял и пръхтящ, облече се в сянката и без да <b>поглежда</b> към натовареното магаре, тръгна нагоре по пътеката. Магарето послушно го последва с чувалите на гръб, а дядо Стефан се излегна в тревата по корем, втренчи очи в царевичния блок и продължи да го мери. Зад гърба му леко поскърцваше старото хоптири.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Ангел (Не му обръща внимание.): Бях много малък, баща ми често ме водеше на панаир, чичо ми беше на въртележката. Заставаш в средата, до мотора, <b>поглеждаш</b> нагоре: светлините, звездите, панаира, всичко се върти около тебе, целият свят, бързо, по-бързо, още по-бързо, после политаш право нагоре, светлинките на панаира се отдалечават, отдалечават, после се сливат с млечния път... (Пауза.) Сега не се получава - като стигна до политането и започвам да мисля какъв е смисълът на живота ми. Отровен въпрос! Веднага ти разваля настроението.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Отива до бара, грабва една бутилка уиски и пие със замах от гърлото. Сваля бутилката и я оставя на масата, без да я <b>поглежда</b>, като леко се олюлява. Стои с наведена глава. По-тихо и като че ли с въздишка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Наистина, наскоро бях купил една нива от един Андон в самата окрайнина на гората, на около три километра от селото, но не знаех, че някога поселището се е наричало Мацакурово. Там щях да издигна къщичката на моето отшелничество и да преобразя характера си. Сега неволно потънах в размисъл, загледан неопределено в ръцете на Пуна-Шуна, която бършеше полепналия по краката й прах. Как ли щях да живея в съседство с тия странни мацакурци, свикнали да <b>поглеждат</b> с присвити очи всеки непознат турист, който минава през селото им? Пък и защо ли бяха, заменили старото звучно име на селището с новото?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Прибрахме се в кухнята при старата баба, която бе дала живот на тия двама братя. Виковете на Зина привлякоха двете й щерки, вече моми за женене, и трите дружно почнаха да одумват всички обитатели на съседния двор, включително кучето и прасето, кокошките и петела. Старухата <b>поглеждаше</b> плахо към тях, попрекръстваше се навремени и накрая зарида.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Поведението му ме озадачи. Впрочем той просто не ми даде възможност да му обясня цялата истина. За добро или за зло, бях спечелил един приятел, но някакво смътно предчувствие ми казваше, че трябва да внимавам. Припомних си поведението на селяните в кръчмата, когато към масата ни <b>поглеждаше</b> Владо, синът на Косте, спомних си и думите на Вуцидей, че момъкът бил от „нихните“, и благоразумно замълчах.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Поведох го да се почерпим в кръчмата, да полеем и неговите, и моите овце, неволни съучастнички в изграждането на къщата ми и основателки на кооперативната ферма. В кръчмата Косте пиеше и пушеше настървено, ругаеше и се тюхкаше тъй отчаяно, че новината скоро обиколи съседните маси. Свели глави над чашите, селяните зашушукаха и скришом <b>поглеждаха</b> към нас, но никой не приседна край масата ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	В първите дни на строежа Вуцидей редовно ме навестяваше на нивата и докато овцете да се напладнуват в сянката на боровете под близкото параклисче, той изпушваше една-две цигари, <b>поглеждаше</b> към изкопа и одумваше строителите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Зачаках търпеливо, после запалих цигара, изпуших я докрай и пак продължих да чакам като просяк пред портата, а снахата все не идеше. По едно време ми се стори, че тя <b>поглежда</b> иззад пердето на прозореца от горната стая. Дори един стоик би загубил търпение, но аз продължавах да чакам. След малко дочух стъпките й по двора и вратата пак се открехна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Жените отново размахаха коси, свели глави към тревата, но Гена почна да изостава. Другата не я <b>поглеждаше</b> и косеше равномерно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тия новини ме забавляваха, но и Лишко не оставаше безучастен. Той <b>поглеждаше</b> навремени през прозореца, настръхнал и цял побелял от сняг, после потрепваше, излайваше еднаж-дваж, леко извиваше глава и ни гледаше с щръкнали от любопитство уши.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	То наистина бе пукнато и сивите, побелели от времето зеници на старицата ме <b>поглеждаха</b> плахо през раздвоените стъкла.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Приютих се в схлупената колиба на маджирските царе, стоплих премръзналите си ръце на огъня и тъжно <b>поглеждах</b> как се изцеждат капките от клоните на близкия клек. Най-възрастният овчар все разправяше нещо за произхода на фамилния им прякор. И тъй, някак неусетно, докато говорехме изобщо за царете, стана дума за бившия цар и за неговия брат Кирил. Старият маджирин нямаше добро мнение за последния.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Погледнах сърдито към селяните, които се смееха от сърце. Те се поначумериха, един махна с ръка, друг стана и излезе. Итко <b>поглеждаше</b> с присвити очи към другите, опипваше перчема на косите си и мълчеше. След минута кръчмата съвсем се опразни.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Окуражени, другите възрастни жени се насъбраха край огъня и Вуцидей хвърли нови съчки в жеравата. Той мълчеше, за да им даде възможност да се изкажат. Поглеждаше ме от време на време с крайчеца на окото и одобрително поклащаше глава. „Чуй — сякаш казваха сивите му очи, — чуй какво разправят жените, та друг път да не ме одумваш!“ Слушах и тъжно поклащах глава, отчаян от тия дребни вредни мацакурщини.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	„Ще има да чакате за тор и семе! — рекла тя на жените, които <b>поглеждали</b> към реката. — Они сега са у смриките на сянка, а кой мъж че варка, кога е с чужда жена…“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Мина още една неделя, слънчева и сушава като предишните две. Кооператорите привършиха саденето на картофите и вече <b>поглеждаха</b> към небето за дъжд. Едва покарала, младата трева почна да жълтее и Михал Моравия поведе овцете в гората, следвайки примера на Вуцидей. Срещнах го еднаж; в една поляна край Грековица. Той бе сам и много умислен.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Жените забръмчали като оси, захвърлили мотиките из двора и не искали да отидат на работа в полето. Мъжете също се събирали на групи — тук пет-шестима, там двама-трима, според родството и приятелството — и всички шушнели, всички <b>поглеждали</b> недоверчиво към другите. „Сами ли са свършили тая работа председателят, бригадирът и шофьорът на камиона или си имат и ортаци?“ Туй мислели всички и затова се <b>гледали</b> така. А торът бил кът по това време и ония, тютюнджиите, давали луди пари за него…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	През тия дни той все <b>поглеждаше</b> неспокойно към овцете, колчем ги изкарваше на слънце в двора, за да ги кърми! Навярно предчувствуваше бедата. И наистина няколко нощи по-късно цялата къща се вдигна на крак поради бясния лай на старото куче. Петре изскочи навън с тояга в ръка, но скоро се върна силно уплашен.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	През това време Гинка <b>поглеждаше</b> сърдито ту към мене, ту към Пуна-Шуна, но не забравяше да оправя немирните си къдри. Те се подаваха като вити влакнести кичури на агне изпод копринената кърпа, която подчертаваше овала на бялото й лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Те оня ден я видох — начена той с тъжен, напевен глас. — Бях пошъл у селото за хляб, а она копаше компири у нихния двор. Хем копа, хем <b>поглежда</b> през плето — и овчарят поклати глава, сякаш й се заканваше. — Я видим дека ме е вишла и се маем като псе пред порти. — Той пак погледна към овчарския пес, после вяла усмивка премина по лицето му. — Она копне с мотиката и пак прекопне, па свие снага и сбира компири. Ех, тая пуста, харна снага…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Отивам една заран у болницата — продължи овчарят, — а никой ме не <b>поглежда</b>. Да е смърчова гора, та да се оправя, а то едни коридори, едни бели врати от двете страни…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той бе изрекъл тия думи съвсем тихо и някак гузно, сякаш влизането му в стопанството бе тайна, известна само на малцина. Хлътналите му очи <b>поглеждаха</b> плахо и подсказваха, че той още не може да проумее в пълна мяра, каква промяна бе настъпила в живота му. Бях научил новината от Владо, но в думите на момъка, макар и пълни с радост, съзирах съчувствие и дори болка за мъките на бащата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	С това пиле дойде и злото в къщата. Утрото бе топло, макар и ветровито. Двамата с моя приятел се зачетохме в тревата край пейката, детето пак играеше във вадата, а Велеслава събра омазнените вестници и отиде да пърли пилето в бившия кокошарник. Не <b>поглеждах</b> нататък, защото приятелят ми беше доста ревнив — едно придобито, а не вродено качество у него. Дразнеше го дължината на роклята й, отворът около шията и даже тоя под мишците. Дори казваше уж на смях, че когато Велеслава разпери ръце, погледът минавал през отворите и стигал чак до хоризонта!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Привечер мигренът на Велеслава се влоши и тя решително заяви, че климатът не й понасял. Налагало се веднага да отпътуват. Напразно ги увещавах да останат, сочейки несготвеното пиле. Тя беше непреклонна и често <b>поглеждаше</b> плахо към прозореца, за да не би отново да зърне Вуцидей. В стоманения блясък на неговите пепеляви очи тя бе прочела повече гняв и презрение, отколкото можеше да побере в главата си. Позамислих се и аз върху последните думи на овчаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Веселието не вървеше както в други години. Дори изобщо не беше весело. Сам Вуцидей бе доста мрачен. Въртеше се неспокойно на пъна и все <b>поглеждаше</b> нататък, към Грековица, сякаш очакваше някого. Не, не вярвах да мисли за Гена. Хубавицата отдавна не бе идвала към бачията му, а и нали бяха влезли в стопанството!</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя пак не даде вид да е чула и апатично спря на ъгъла, понеже светофарът показваше червено. Сетне, когато светна зеленото, продължи пътя си, без дори да <b>поглежда</b> дали натрапникът я следва.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i><i>	На сцената бе започнала репетиция на па дьо сис от трето действие и Виолета даваше вид, че <b>наблюдава</b> танца, за да скрие неловкостта си, че самата тя е наблюдавана. Няколко момичета от ансамбъла, застанали по-далеч зад кулисите, <b>поглеждаха</b> към нея и към Мими и нещо си шушукаха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Той вдига колелото и псува наум. Ей, как мразя така тъпо да започват вторниците. Поглежда часовника си и на практика още не закъснява. После вижда четирите малки котета, които обикалят със залитане около майка си, и вече знае, че оттук-нататък започва да закъснява. </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Сега тя седи до него и всичко й се струва нереално. Пътят е хлъзгав, навън е студено и за да не заспи, тя следи осевата линия на пътя - брои прекъсванията, стига до сто и няколко и се отказва, <b>поглежда</b> към него, но той изглежда много сериозен и далечен. Тя отново следи пътя напред и всичко й се струва нереално като в някой автомобилен симулатор.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>За да се развлече от тези вести, сърът <b>поглежда</b> фотографиите на младоженците, сключили брак през седмицата. Повечето от тях са на местни двойки, които изглеждат тол¬кова прекрасно в белите си одежди... и така състарени, ся¬каш отдавна влачат семейния хомот!? Нищо не разбира добричкият чужденец и какво друго да стори, освен да по¬тегли на риболов или на фотосафари.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Жените минават покрай инвалидната количка и се опитват да не ме <b>поглеждат</b>. Те се усмихват и работят бързо-бързо. Дълбоко някъде сигурно нещо ги присвива, защо¬то знаят, че няма да им се размине. Една след друга и те ще седнат в нея. Но сега се правят на заети - шият, режат, да изкарат някой долар. Децата са закусили и играят на площадката. Викат и се смеят. Имат си и възпитател. Защо са тук, защо са заедно? Те не разбират, че са по-различни от всички останали деца. Дали ще доживеят възрастта, ко¬гато ще попитат? Някои - може би. Но тогава няма да има кого.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Адриана никога не разбра колко заеми сключи за това време. Нито той й каза някога. Разминаваха се из къщи. Асен не <b>поглеждаше</b> стените, Адриана се препъваше в новите вещи. Седма картина не последва, но всяка сутрин Адриана занасяше кафето си пред прозореца и гледаше навън вцепенена, лишена от сили, от желание за живот. Кризата наближаваше, задълбочаваше се и щеше да избухне всеки момент, ако Киряков не беше изпратил потвърждение на поканата от Лондон.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Завари Мария сама. Беше заспала в стаята на стилистите. Стресна я, конфузията сама се настани между тях и дълго време не се <b>поглеждаха</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Не откъсвах очи от нея. Тя заразпитва бригадира, сочейки към мене. Намери кого и кога. Бай Крум тъкмо пращаше монтажни сигнали нагоре: ту обърне длан към небето, сякаш да провери вали ли дъжд, ту сочи с палец към земята, като че е открил заровено имане. Без да <b>поглежда</b> към новодошлата, той й отговори на пресекулки нещо за мене. Навярно:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Разглеждах с такова внимание главоблъсканицата на чертежите му, плетенката на тръбопроводите, сякаш всичко разбирах. Той говореше с термини като пред специалист и това ме изпълваше с гордост. Стараех се поне изразът на лицето ми да бъде на техническа висота. Понякога той се сепваше дали следя мисълта му, <b>поглеждаше</b> ме и се насърчаваше от усмивката ми. Влагах цялата си сила в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Край загасващия огън аз се греех на старинния език на един възрастен майстор. Изхвърчаха на снопове ярки, искрящи думици. Усещах как в мене се вливат излъчванията на подземните руди от планината и на тоя руден език на зидарите, как ме правят радиоактивна, за да привличам погледа на един млад мъж срещу мене. Рядко <b>поглеждах</b> към него, само да се уверя, че наистина е там, и да потъна в необятността на присъствието му.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Моят непознат шофьор <b>поглеждаше</b> крадешком ръцете ми, сложени върху куфара на коленете ми, сякаш искаше от тях да прочете какво работя, какъв е характерът ми, напреднала ли съм в любовта, достъпна ли съм — всичко, което може да интересува един мъж на път със само момиче. Неволно свих ръце на скута си, да скрия издайническите ръждиви петна по тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Нищо не отвръщах. Тия ругатни ми действаха ободряващо. Човекът имаше право. Представях си яростта на Графа, който заради мене докара пиано и акордьор и изгуби съревнованието със Савата. При отлива на яростта шофьорът само <b>поглеждаше</b> към мене възмутено:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	И те <b>поглеждат</b> към Витоша, но пак отместват поглед към него и свиват рамене. Трябва отново да започват прекъснатите изчисления — отново и съвсем отначало, защото възторзите на Игнат са пресекли нишката на мисълта.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	След малко всички насядахме край масата и почнахме да се храним сред шум и закачки. Дори и девойката се задяваше понякога. Поглеждах другите с крайчеца на окото, наблюдавах й себе си и за лишен път се убедих, че мъжете са много тромави, когато между тях се намира само една жена, при това млада и хубава.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Така е при добрите съседи. Ето, привършват се цигарите на Киркор, той изрови някоя и друга угарка от сметта, свие от тях цигара и излезе навън, за да се поразтъпчи, пък и да огледа околните върхове за туристи, после, разочарован, вземе къс хартия, остави бележка, че е нейде в околността, и тръгне към Джанка. Върви, <b>поглежда</b> слънцето и или поизбързва, или забавя крачките си, та да стигне тъкмо навреме за обеда. Защото Виола умее да готви, Светла е щедър, а Веселинчо не може да му се нарадва.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Привечер в тоя ден устроихме малко тържество в хижата, разбира се, пак с помощта на рибаря. Тоя път пъстървите бяха от Еленското езеро и чувствително по-едри от речните. Най-едрата риба дадохме на младия инструктор по алпинизъм. Това бе единствената осезаема награда, която момъкът получи за смелата си постъпка. Вартан бе тъй зает с рибата, че дори не <b>поглеждаше</b> спасителя си. Само мляскаше, облизваше подутите си пръсти и често повтаряше, че рано или късно ще изкачи стената на Мальовица.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Здрависах се с бившия белогвардейски юнкер и влязох ведно с другите пътници в ханчето. Кръчмарят остави пушката въпреки гневните излайвания на двете палета и скоро седна на масата до мене. Празни бутилки <b>поглеждаха</b> срамежливо от прашните рафтове, а по-навътре, зад тезгяха, се зъбеха няколко разсъхнати бъчви. Тъжни светини в тоя храм на трезвеността! Ханджията сякаш разбра мислите ми и тихо прошепна, че бил скрил цяла дамаджанка в килера от страх да не би дребната му женичка да се завърне преждевременно от Велинград, гдето имала роднини.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Той изрече последните думи спокойно, с тъпо примирение, тъй свойствено на нашия селяк в минути на остра мъка. Мълчеше, суетеше се край огъня, отиваше да реже клекови клони и пак се връщаше, но нито веднъж не погледна кравата. Кракът й бе счупен над коляното и тя лежеше неподвижно. Само <b>поглеждаше</b> към стареца с влажните си очи и сумтеше навремени — тихо, провлачено и дълбоко като мъчителна въздишка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Старецът не мигна тая нощ, нито пък желаеше да разговаряме. Седеше с гръб към животното и сякаш се ослушваше в неравномерното му дишане. От време на време вдигаше глава и <b>поглеждаше</b> замислено към билото на Дамга, въздъхваше изтежко и хвърляше нови съчки в огъня. Бе нахлупил калпак до уши, а често скриваше и тях с ръце, подпрял лакти о колене. Колчем се събуждах от леката дрямка, изтръпнал и схванат от студ, тоя калпак веднага грабваше погледа ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Напразно <b>погледнах</b> Катя за помощ. Тя също седна в мократа трева, загледа се тъпо пред себе си и не се опита да успокои хълцащата си дружка. Нервната криза на Дочка бе сломила и нейните сили. Копринената кърпа се бе изхлузила към врата й и сега дъждецът ръмеше право върху косите и бледото й лице, а тя не се сети да се забради. Само <b>поглеждаше</b> от време на време към Дочка, която ридаеше и ме отрупваше с укори.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Десетина секунди по-късно започна бавният съживителен процес. Магарето трепна, отвори очи, бавно размърда уши в различни посоки, служейки си с тях като с антени, изпръхтя шумно, за да издуха пръста, полепнала по влажните му ноздри при внезапното сгромолясване, прибра първо единия, после и другия преден крак и съвсем естествено се изправи на четири нозе. Ние го гледахме както библейските хора са гледали възкръсващия Лазар, а то проточи врат, изрева веднъж и се зае да пасе. Пасеше мирно и тихо, без да <b>поглежда</b> към Румен. Навярно му се сърдеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И тъй ние крачехме подир Буридан, понякога <b>поглеждахме</b> за гъби в тревата и неволно слушахме веселото чуруликаме на птичките от близките дървета. Денят беше слънчев, безветрен, тъкмо за път. Приятна прохлада лъхаше от гората. С това приключвам пейзажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	„Ще пази телеграмата цял живот като скъп спомен!“, мислех си, като гледах колко често <b>поглежда</b> ръчния си часовник. Той искаше да стигнем в манастира, преди да са затворили пощата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Нямаше смисъл да разговаряме, пък и Жорж бързаше. Двамата тръгнаха да си вървят, а аз останах за кафето и да уредя общата сметка. Честичко <b>поглеждах</b> към немкините. Те бяха все със спортни фигури, а Румен обича да казва, че истинската жена е пищна, много пищна… Спрях поглед върху една и очите ни се срещнаха на няколко пъти, но тъкмо тогава келнерът донесе кафето, а те дружно се надигнаха и една след друга минаха край мене. Само онази, която можеше да мине за полупищна, благоволи да забележи присъствието ми с бегла усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Докато се измивах, скрито <b>поглеждах</b> момчето. То беше навлязло в онази страшна възраст, която се нарича пубертет и носи танталовите мъки на една почти болезнена свръхчувствителност. В това хлапе имаше и някаква стеснителност, плахо затърсила отдушник. То реагираше и на най-беглата ми усмивка. Усмихваше ми се само с очи. И веднага се изчервяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Оставих ги и отидох при Буридан. Магарето закима с глава още отдалече, навярно подушило хляба. Дойдох до него, а то ме близна по ръката. Трогнах се и повярвах, че не от късопаметство нещастното дългоухо бе забравило убождането с карфицата по пътя към Гьолечица. То наистина беше добродушно. Такива са всички домашни животни, стига хората да се отнасят човешки с тях. Пак го помилвах, гледах тъжните му очи, <b>поглеждах</b> и към дългата опашка, която то размахваше без друг повод, тъй като наоколо нямаше мухи, и мислено занареждах думи за некролог или елегична балада:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Седнаха да се хранят. Младена гледаше пред себе си и се мъчеше да яде, за да не издава вълнението си. Асен също правеше вид, че се храни с охота, макар гърлото му да бе се стиснало и залъците да го деряха като късчета керемида. Той <b>поглеждаше</b> бегло към Славка, която бе страшно уморена, с дълбоки сенки под очите, и едвам дъвчеше, дремейки. Ненадейно в главата му се мярна мисъл, която препълни душата му със страшно отвращение:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	На вечеря, колкото и да правеше усилия над себе си, той бе някак объркан и чувствуваше, че не е по силите му ролята, с която се нае. Тотка го <b>поглеждаше</b> гузно и не бързаше да го укорява, че не е весел. Когато се нахраниха и той излезе на чардака, сестра му отиде след него и помежду им почна тоя разговор:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Пред очите ми блясва светлина. Поглеждам ножа си и като го изваждам пред очите им, казвам им че само една минута преди това бях решил да убия поне единия от тях. И без да им дам да се опомнят, с груб глас им казвам:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Снегът няма никакво намерение да пресекне. Все така нервно пробягват едрите му снежинки и от тяхната плътна завеса не може дори на метър погледът да проникне. Стария пес унило ме <b>поглежда</b> и от време на време проквичава. Навярно болката му от раната е твърде силна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Бедният пес!… На повикването ми едва извръща глава и ме <b>поглежда</b> с умолителни очи. Може би той ме моли да не го безпокоя в последните му минути…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Кавалът все още не млъква. Навярно и друг път му се е случвало в гръмотевици да си пасе стадото. Поглеждам разтревожените си другари и се усмихвам. Гневът на Зевс е за тези, които спят пред сияещата красота на планината. Другарите ми, недоволни от моята усмивка, грубо ме запитват:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Разучавам всички пътеки към прикритото зад близкия хълм село, но не виждам и следа от селския живот. Отново <b>поглеждам</b> към замлъкналата тепавица и неволно си спомням вечерния час, когато като днес безгрижно се забавлявах с любимия котак и той въпреки милувките ми панически побягна и миг след това земята като спукана бъчва се раздруса. И тогава вечерният покой си вървеше така благочинно, сякаш под замръкващите стрехи на просторния Тримонциум в този ден нямаше нито един непокаян грешник…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Поблагодарих на Йорданка за бързата й услужливост и преди да изпъна уморените си членове, <b>поглеждам</b> през прозореца, от който нявга по цели часове надничах към планинските хребети.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Ето откъде идват болестите по добитъка и все по-честите летни засухи. Йорданка, която е седнала на отвъдния край на кръглата трапеза, неловко <b>поглежда</b> снахата и хитро ми се усмихва. Тя допълва майка си, че тези граждански коси са донесли и друга беда на селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	— Това са твоите ученици… — казва ми бай Радьо и весело ги <b>поглежда</b>. Водя ги, за да ги <b>видиш</b> какви мъже са станали. Те сами тръгнаха с мен. Видели те, когато си влизал в училищния двор.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	На пътя ми се изпречва мустакат муржевец и учтиво ме поканва да бъда гост на тяхната трапеза. Приемам поканата без много да се колебая, и още щом сядам, бъклицата ми се подава за „добре дошъл“. Поглеждам многобройната муржевска челяд и изричам благословия за скорошно отваряне на границата към Егея, та стадата им отново да се размножат…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Решавам най-после и аз да потегля. Ставам от мястото си и по ред се сбогувам с всички муржевци, както и с насядалите край тях бочуковци и пелтековци. Поглеждам ги всички за последен път и като им благодаря за сърдечното гостоприемство, поемам надолу из стремглавата пътека към неудачно назованото село Широка лъка, разположено в тясна долина.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Рунтавите пазачи на стадото, накичени с бодливи железни гердани, сърдито <b>поглеждат</b> на тържеството и отвръщат на детския плач с глухо ръмжене.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Зовят ме Сафие… — обажда се по-малкото със звънливо детско гласче и като <b>поглежда</b> някак хитро към по-голямото, отговаря вместо нея: — А тази я зовят Асия…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Вървя до феята безмълвно, като натоварено животно и с крайчеца на окото си предпазливо я <b>поглеждам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Аз я гледам, без да мръдна от мястото си, а тя размахва светлите си коси, <b>поглежда</b> ме някак лукаво и започва звънко да се смее.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Самодива, казвам почти гласно и отново продължавам да я наблюдавам. Проклинам минутата, в която тръгнах подир нея. Старите смърчове покрай извора, раздвижени от засилващия се западняк, започват да ръмжат, а зад високите им клонища влюбени катерици присмехулно ме <b>поглеждат</b>. Те се приближават една до друга, разменят си едва доловими пискливи звуци и отново вперват към мен ситните си като мъниста черни очички.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>В събота напуска полицейския участък с метален вкус в устата. Изплюва кръвта върху тротоара и <b>поглежда</b> луната - едра като реклама на „Пан Ам“, изгряла във внезапно спусналия се калифорнийски мрак. След това влиза в първия бар. Казва се „Бют“ и прилича на огромна конюшня с отъпкано и осветено място за езда. Докато си поръчва „Бъдуайзър“, прехвърля дъвката от едната буза към другата и мярка с нарочно пренебрежение тълпата. Шумно е като на стадион „Янки“. Поръчва си пица. В това време на масата му сяда ченге - огромно и важно. И то пие бира.</i><br><br>