------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Алагатор Петър вдигна учудено вежди, <b>погледна</b> деспота, <b>погледна</b> отново към шахматната игра, поклати глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Госпожа Тамара знаеше откъде чака вест по-малкият й любим син, но не искаше направо да му зададе въпроса. Тя поглади леко рамото му и макар че той грубо и нетърпеливо се отдръпна, приближи към него. Погледна го право в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Старата бавачка <b>погледна</b> с любов царкинята, остави везмото, което работеше, върху коленете си, извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И почна да боде бързо и припряно ситните извивки на шарката. Дафина скръсти ръце, <b>погледна</b> я малко, след това поклати глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Как? Лишавала съм го от храна, но той свикна и с това. Латинецът приближи със свенлива несмелост. Погледна към крагуя, който още стоеше сякаш замръзнал върху високия назъбен зид на крепостната площадка.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Лежи под един дъб, около двеста стъпки надалеч от мястото, гдето срещнах Ракида — каза Мария, като <b>погледна</b> засмяна девойката. — Из пътя все оставях белези по дърветата. Упътете утре натам ловджиите, които ще ви проводя.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Лека усмивка трепна в очите им. Може би от първи взор деспотът не изглеждаше приказно красив кавалер, ала след като го <b>погледна</b> още веднъж, Изабел реши, че варварският княз, от когото толкова се боеше, може да бъде поносим за окото. Дори веднага и хареса откритият му весел взор, пълен с неприкрито обожание. Той не знаеше езика й, нито пък тя разбираше неговия, ала очите му говореха твърде много с безмълвното слово на любовта.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Изабел се усмихна, леко вдигна рамене, <b>погледна</b> към чичо си, който ги <b>наблюдаваше</b>, изправен на две крачки от тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Деспината на Родопите преглътна сълзите си, вдигна чело, <b>погледна</b> баща си в очите. След това се поклони дълбоко и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Сирак се пада на Марина! Баща й има имоти и за него! — се изкискаха момите и <b>погледнаха</b> единствената дъщеря на богатия оръжемайстор Евтим.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Невестата го <b>погледна</b> с радостни очи. Протегна отново ръка към далечната крепост, след това я доближи до гърдите на деспота, после до своите.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ноздрите му тръпнеха в ядна тревога. Той <b>погледна</b> Анри, очаквайки заповед да обсадят Тесалоника. Ала императорът бе мъдър. Той отново сдържа гнева си. Само безкрайна скръб затъмни очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Анри полека се извърна, <b>погледна</b> Биандрате. Спокойният му поглед се впи в горящия взор на изменника. Из цялата зала се понесе тихо шушукане. Размърдаха се столове. Задрънчаха оръжия...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i> Добромир вдигна болезнено лявата си вежда, сякаш нажежено желязо му бе докоснала някоя стара рана, <b>погледна</b> към княгинята, чиято все още стройна снага се открояваше тънка и изящна, връз тъмния фон на отворената врата. Погледна към девойката, която бе вперила в него с остра изпитателност едрите си черни очи. След това въздъхна, поглади с нетърпеливо движение челото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Добромир въздъхна дълбоко. Погледна девойката, която стоеше пред него цяла разтреперана от гняв и мъка. В сянката на дългите мигли очите й излъчваха искри, устните й потръпваха бледи като шипков цвят.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Старата вдигна избледнели зеници и <b>погледна</b> паницата, която една прислужница държеше пред нея. Босилковата китка, натопена във водата, леко трепереше.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Инокентий прехапа устни. Погледна към своя престол от сребро и слонова кост и червенина избухна по изпитото му лице. След това сведе взор към просяка, към босоногия, чиято парцалива туника в този миг блестеше в очите му по-ярко от атлазената тога на всеки кардинал.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Дафина не настоя. Въздъхна едва чуто, <b>погледна</b> още веднъж с дълбока и загрижена любов сирачето, поклати глава, взе крондила да го напълни с прясна вода за през нощта и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Добромир изопна лице. Погледна строго брата си. Ала момъкът не трепна. Не отмахна изпитателен взор от очите на дедеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Той <b>погледна</b> към Витлеем. Те бяха братя, ала в жилите им не течеше една кръв. Още като съвсем малко дете Витлеем бе осиновен от родителите си, защото бе кръгло сираче от някакви роднини, които живеели в далечна долноземска хора. Мълвата шушнеше, че бил незаконно дете на Калояна, ала никоя уста, която бе изрекла клетва да пази тайната, не бе продумала.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Този път щастието не му измени. Тъкмо когато искаше да плати данъка си за преминаването през портите, свел лице под монашеската качулка, мъчейки се да не <b>погледне</b> в очите недоверчиво гледащия го блюстител, откъм бранническия друм се зададе чудновато шествие, което привлече цялото внимание на стражата.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Този път щастието не му измени. Тъкмо когато искаше да плати данъка си за преминаването през портите, свел лице под монашеската качулка, мъчейки се да не <b>погледне</b> в очите недоверчиво гледащия го блюстител, откъм бранническия друм се зададе чудновато шествие, което привлече цялото внимание на стражата.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Сета изтръпна. Погледна царицата с широко отворени очи. Сякаш за първи път я <b>виждаше</b>. Острият й студен глас пронизваше като резлив меч.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Борил не отговори. Горчивината, която прозираше в гласа й, бе твърде опасна и многозначителна. Той внезапно вдигна чело, <b>погледна</b> я дръзко в очите. Омраза и досада премина като тъмен облак в студените му зеници.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Болярката приближи до прозореца замислена, мълчалива. Ала щом очите и се спряха надолу, към тясното дворче, тя плесна с ръце, <b>погледна</b> към небето, сякаш дирейки помощ оттам, и възкликна:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Откъм тълпата се зачуха одобрителни викове. Борил сви устни, <b>погледна</b> към митрополит Марин, даде му знак да отговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Костадин <b>погледна</b> към епископите и болярите. Всички от тях, с изключение на двама-трима, вдигнаха ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Драган вдигна чело, <b>погледна</b> към портата. Там бе застанал един влах с плитка рунтава гугла на главата, наметнат с широка, дрипава гуня от вишнев шаяк. Момъкът стана, отправи се заедно с майка си към госта, заговори му по влашки:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Радул потрепера, сякаш събуден от сън. Погледна още веднъж нагоре. И се упъти бързо към главния вход, където стражите вдигнаха сулици с изопнати неподвижно тела.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Девойката бързо го <b>погледна</b>. Заруменя, сведе клепачи, смутена от живия, пронизващ взор на черните му очи. Озърна се към другарите си. След това каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Радул се дръпна, сякаш досегнат от огън. Очите му неволно се отправиха пак към двете жени. Русата бе оставила цветята върху белия мрамор и сега наливаше зехтин в кандилото. След това тя застана няколко мига углъбена в молитва, прекръсти се, поклони се. И <b>погледна</b> наоколо си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Тя <b>погледна</b> наивно в очите на момъка. Ала като забеляза, че той извива смутено лице настрани, обзет от чудно вълнение, тя се сепна, замисли се над думите си, пламна. Дали той не бе разбрал криво словата й? И ядосана, че се е изчервила, тя поруменя още по-силно, като зряла череша, след това скочи, <b>погледна</b> нагоре към късчето небе, което се <b>виждаше</b> през високите раззеленили се клони на дъбовите дървета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Бе вечерта срещу Георгьовден. Младият момък <b>погледна</b> с тъжен взор към могилите, по които горяха огньове, запалени със слама, останала от бъдни вечер. Това трябваше да бъде знакът за почване на бунта. Ала за кой път вече той се бе отново отложил? Сега думата бе — Петровден.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария остави везмото си и въздъхна. Старата Дафина я <b>погледна</b> и поклати глава. Всичко в това момиче бе чудно и променено. Сякаш не беше същата. По-рано не пипваше ръкоделие, дай и лов, соколи, коне и кучета. А сега внезапно се бе сетила да приготвя веното си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Той застана до работната си маса. Блюстителят се изправи до вратата. Без да чака покана, Мария седна на миндера с мечешка кожа. Погледна един-два пъти към куманина. След това внезапно каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ненапразно Мария бе наследила упоритостта и безстрашието на баща си. Тя приближи до царя, <b>погледна</b> го в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>С тия думи Борил поиска да я нарани право в сърцето. Ала не успя. Напротив, стана нещо много чудно. Мария внезапно тръгна към вратата, без да го <b>погледне</b>, без да каже нито дума. Само на устните й цъфна странна, загадъчна усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Изведнъж сърпето и се преметна. Някакви тежки стъпки отекнаха по каменните стълби, отправиха се по посока на Мариината стая, спряха пред вратата. Някой похлопа. Дафина <b>погледна</b> изплашено към момичето, което отвори очи и даде знак да <b>види</b> кой е. Отправи се с леки, безшумни стъпки към вратата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Превисокият цар Борил ще дойде след малко да говори с царкинята. Нека бъде готова да го приеме. Дафина бързо отвори вратата и се поклони. Погледна отново към Мария.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>В манастир! Мария се изсмя. Може би само за няколко седмици. Дорде Йоан-Асен заеме мястото си на престола... И все пак тя очакваше тръпнеща да чуе решението на тирана. Затова, когато отново много стъпки затрополиха нагоре по стълбите, тя усети ледена бледност да покрива лицето й. Погледна към Дафина, която стоеше ни жива, ни умряла до вратата</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария и Дафина сториха нисък поклон. Погледнаха изпод вежди към лицето му. И останаха изненадани. Вместо сурово и навъсено лице те зърнаха меко и любезно изражение, усмивка, пълна с благоволение.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Анри <b>погледна</b> бегло силно извития нос на кардинала, яко очертаната му челюст и разбра, че е дошъл мъж, който няма да пожали средства, за да разреши най-сетне всички заплетени въпроси.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Освен това добави легатът — папата желае този съюз да бъде скрепен е брак. Само така може да бъде траен и як. Анри го <b>погледна</b> ужасен.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария <b>погледна</b> към Белослава. Скръбна, безпомощна, приятелката й сведе очи надолу. Борбата беше непосилна. Мария се обърна към старите приятели на баща си. Сега в тях бе едничката й надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария отново <b>погледна</b> към Белослава. Дъщерята на Белота бързо изтри избликналата сълза в окото си. Ясно беше, че работата отива зле. Двете братовчедки побледняха изтръпнали. Как й се искаше на Белослава да изтича при Мария, да обвие с ръце раменете й и да й пошъпне: „Дерзай, защити се, защото можеш... Той те обича. А аз? От какво да се браня? Не люде отделиха Добромира от мене... Ето, идат ми вести, че той обикалял страната заедно с богомилката Ива... Кой би могъл да ми помогне?"</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Тя го <b>погледна</b> студено и насмешливо. След това извърна лице. Той стисна китката на ръката й в безпаметен гняв.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ала вие за какво станахте рицар? И за какво изобщо един мъж напуща дом и родина и става рицар, предприема такива дълги странствания? — попита Белослава, като <b>погледна</b> игриво младия хубав момък с палавите си черни очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Пред портата на Витлеемови изтрополя затворена кочия. Оттам слезе едра болярка, чиято носия издаваше отдалечеността й от Търнов. Може би идваше от Велбужд или Зеленоград. Витлеем <b>погледна</b> зачуден към непознатата жена, коя го изкачваше стълбите. Коя ли далечна роднина идваше като неканена гостенка? Сега трябваше да се занимава и с нейното настаняване, а още не бе прибрал нещата си, понеже и той беше в чистото на изпращачите.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Китка червен трендафил полетя към девойката. Мария вдигна очи, <b>погледна</b> към стройния мъж с тясно, обжурено от вятъра лице, леко се засмя и махна с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Наближаваха. До Константинопол им оставаха само три левги: Мария въздъхна, <b>погледна</b> Белослава и се помъчи да се усмихне. Сякаш внезапно бе загубила цялата си смелост. Още малко, съвсем малко и тя трябваше да срещне мъжа, който щеше да й бъде съпруг.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Чак на трапезата, когато се събра цялото семейство, императорът леко се разведри. Той <b>погледна</b> усмихнат към сестриницата си и каза: — За Йоланта се явиха двама знатни жениха... Двама крале. Да <b>видим</b> кого ще си избере...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария остана дълго замислена. След това <b>погледна</b> внимателно девойката. Заградена отвсякъде с врагове. Явни и тайни. Нима можеше поне за миг да подозре и нея? Най-вярната от верните? Изпитваше ли я Одет, или говореше като искрен приятел?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Бялата хрътка скочи и тръгна към императора, който държеше някакви книжа в ръка. Лицето му бе загрижено. Той седна на ниско столче край камината, загледан в игривите пламъци. Бе топло и приятно. Леко ухание на амбра и мускус се носеше из въздуха. Анри <b>погледна</b> жена си, която не сваляше взор от него. Тревожна бръчка пресичаше гладкото й чело.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ала изглеждаше, че наместникът добре познаваше положението, за се осмели да говори така на императрицата. Той <b>погледна</b> тържествуващо Мария, която продължаваше да се движи след него, без да помни стъпките си, загубила чувство за всичко наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ала когато чу гласа на Одет, която приготвяше в съседната стая закуската, когато усети около себе си диханието на обикновения всекидневен живот, Мария се стресна като събудена от сън. Погледна към побелелите прозорци.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Преди да се качи в кочията. Мария <b>погледна</b> наоколо си. Там горе откъм Север, откъм задоблачния Хем бяха слизали железните потоци на бащините й опълчения. Още личаха по градските стени следите от метателните машини и подриванията.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Най-после тя спря. Вдигна полека чело и <b>погледна</b> великия боляр право в очите. Модрите й зеници засияха в мрачивината като звезди.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Тя <b>погледна</b> Стоянов с болка, в която имаше нещо майчино или погребално — нещо първобитно. Навярно първобитна днес ни се струва болката изобщо.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Стоянов прекоси митницата, приемната за паспортен контрол. Притегляше го — сякаш той бе зашеметена пеперуда — стъклената стена, отвъд която се простира аеродрумът. Стоянов май настояваше да се увери, че оня самолет наистина бе излетял, пък си знаеше: истина е. При все туй нека <b>погледне</b> онова място, където най-сигурната диря се е откъснала от наша земя, изтъняла е в панделка бели изпарения и е била разсеяна от ветреца. Край! — там прекъсваше известното. А може би и изобщо край, както бе заявила Илиева.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Пак ще те успокоя. Ако в този миг — Алкивиад <b>погледна</b> часовника си — аз бих кацнал във Виена, то поради лъжливата връзка между бягството ми и разгрома ти би изградил още по-лесна версия: Сотиров унищожи своя институт преди да забегне. Лесно, но невярно. И — неизгодно за тебе: прозяпал си, проиграл си, виновен си. А сега сполуката ти пада изневиделица: ще разнищиш престъпление, за което държиш всички нишки. Ех, каква благодарност ми дължиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Да би имал поне право да възрази: „Натопих се аз, лично, по своя воля и избор!“ Сам не си даваше такова право — психологии! Занимават света със себе си актьори и певци например, а Кирил насмешливо беше <b>погледнал</b> през рамо, когато двамина го извеждаха, смигна на малкия брат: „Не бой се, и мене ме е страх“.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Стоянов тайничко <b>погледна</b> часовника си — почти пет. Денят му беше протекъл, за да изслуша две изповеди, които бледо осветляваха явлението Алкивиад. Те даваха немалко, но не и достатъчно. А трябваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	На туй място снощи Стоянов заряза анализа, изправи се пред нощния прозорец, а не <b>погледна</b> навън. Той честно призна пред себе си, че сам е минат под напалмов огън — въпреки всички удари, с които е богато всекидневието на боеца, оня млад боец воюваше невредим, чудодейно читав до часа, когато в него стреляха от много близо, от упор. Бе стрелял приятелят Алкивиад.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Едва сега Стоянов отбеляза май основната черта на характера й: чувство за хумор. Да, да, да! Как не го откри и оползотвори до тук, туй преливащо чувство за хумор, което липсваше на Стоянов при неговия по-скоро трагически темперамент. Вчера той бе почувствувал Ема съзвучна със собственото му схващане за Алкивиад пак затова: и Ема бе склонна към трагика. А <b>погледнат</b> насмешливо — така гледаха две сивкави, неедри и с бледи мигли очи насреща — Еминият свръхчовек се оказваше артистичен лъжец.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Стоянов го <b>погледна</b> не по-топло. Познаваше десетки хора, преследвани от страхове, измислили и врага си, и мотивите, и възможностите му. Нали всеки се има за много, нормално е да вярва, че и другите го оценяват също тъй високо, та биха му посветили зловредно внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Струва ми се, че успях да се отчуждя — <b>погледна</b> тя мъжа си с чужди очи. — Не е лесно да определя в кое Алкивиад ме е плашил и отвращавал… И все пак… Ето, давам си сметка какво означава Сотиров в науката и пред обществото. Той е човек много надарен, гениален, казват — иначе как ще обясним успехите му преди години тук, след това оттатък, сега отново тук? А на мене винаги ми се е струвал… неумен. Глупав — би било силна дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Той изобщо е неглупав. И удивително уместен. Всичко, което той на времето правеше за мене, бе всичко, което чувствувах необходимо. А ако го <b>погледнеш</b> (моля те, намини към него по измислен повод — на долния етаж): нищо човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	А Стоянов бе отвикнал — особено през последните дни, докато се натъкваше все на полу-Алкивиадовци и кандидат-Алкивиадовци — да открива примирение. Ако <b>погледнеш</b> — вековна човешка черта: „каквото бог дал“. Днес и тук обаче тя се изявяваше непоносимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Тук Алкивиад <b>погледна</b> бившия си приятел от детство, а днешен свой съдник с прозрачни и твърди като аметист зеници. „Очи на безумец!“ — с отврата си рече Стоянов. А Алкивиад безстрастно продължи:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Трап-трап-трап... Стъпки на поне двамина. Алкивиад ги <b>погледна</b> през люлчината мрежа с досада - беше му тъй хубаво да се сбогува насаме със слънцето!...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- То-ва е невъзможно! За разлика от властта в Града, тук властвува истинска демокрация. Тя не ще осъди и посече един краен демократ; би се опетнила. Как утре ще <b>погледна</b> в очите моряците си, ако изрека обвинение срещу мъченика на демокрацията?</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Избраници на атинския демос - започна Алкивиад невисоко, отпаднало, - простете моето потресение! Ушите ми не бяха готови да чуят онова, което току-що чуха: драговолния отказ на Атина от народовластието. Не забравяйте, че съм отгледан в дома на Перикла; демокрацията е моя млечна сестра. Аз нямам сила дори да я <b>погледна</b> в очи след всичко, на което бях неволен свидетел. А вие искате от мене да я пронижа и погреба...</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Но като дойде на самото място, <b>видя</b> да седи на земята момиченце, нямаше повече от десетина години, само по ризка, слабичко и с големи очи, жълто като восък. Когато Ханко скочи от коня и се изправи над него, то повдигна главата си и го <b>погледна</b> с очи, потъмнели от нямо страдание и ужас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— П-фу! — плюна помощникът, сетне пристъпи напред и обърса ръката си в кожуха на стареца. Тази история започна да му омръзва, затова реши да приключи набързо: — Ето ти кон, ето ти и облекло и оръжие. — Той посочи последователно коня, който се мяркаше в тъмното, и войника, който стоеше мирно от лявата му страна, с голям вързоп на рамото си. — Ще се облечеш и ще се явиш при багатур-багаина Севар, ще му кажеш, че ти си тоя овен, дето князът изпраща при него. — Наведе се да го <b>погледне</b> по-отблизо и запита троснато: — Разбра ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Князът преглътна, <b>погледна</b> жадно към водоскока и се намръщи. Обичаят изискваше смъртното наказание над военни лица да се одобрява от главнокомандуващия, тоест от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Тия, които бяха коленичили, изправиха глави и го <b>погледнаха</b> в лицето. Но не продумаха нищо. Лицето на княза беше затворено и студено. Великанът следеше с очи пчелата, боеше се да го не ужили.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— За такива опущения законът предвижда най-тежкото наказание — каза Борис. Той <b>погледна</b> сина си в очите и макар че го обичаше много, запита го с почти неприкрито злорадство: — И ти какво реши, княже, потвърди ли присъдата?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Симеон потърка челото си с ръка, сякаш изтриваше онова сияние, което беше оставила Зоя в паметта му, <b>погледна</b> изненадано баща си и широко се усмихна. Защо не му каза по-рано? Ненужният спомен нямаше да се яви, тъпият базилевс щеше да стреля пантерата си и нищо повече. Сега книгите изскочиха, изгряха като вечерници, но зад тях все продължаваше да се мержелее, потънал в жълтеникава мъгла, Константиновият площад.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ще те попитам — Симеон го <b>погледна</b> в очите, — преди да ти открия за какво съм те извикал: като си такъв страстен езичник в душата си, как смогваш да строиш християнски храмове?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Логотетът на дрома се извърна и <b>погледна</b> императора, търсеше очите му. Лъв Шести седеше с наведена глава, бузите му вече не аленееха, изведнъж му беше станало тъжно. Както съзерцаваше краката си, обути в меки червени ботуши, стори му се, че вижда колесницата на Андроник, белите коне и самия Андроник, който беше вдигнал ръка за поздрав:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Ханко дори не <b>погледна</b> щита, а само въртеше кола над главата си наляво и надясно; едного цапардоса по шлема, та се чу удар, сякаш секира се стовари по суха и чвореста дъска, другиго фрасна по щита, трети — през лицето, плисна кръв; на трима <b>видя</b> сметката набързо — двамата се гърчеха върху нападалата мокра шума, а третият — долната част на лицето му представляваше вече кървава каша — лежеше изпънат и неподвижен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Как да кажа, че съм пиян, когато не съм? — Той се изправи на крака, <b>погледна</b> към княза и отново се усмихна: — И защо трябва да се оправдавам? Като слушах господаря, дойдох до убеждението, че наистина съм много виновен. Малко ми е два пъти да бъда посечен. Трябва да бъда изгорен и на клада. Но как ще изтърпя и трите наказания, това не ми е ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	А днес, като изкачи билото на първия хълм, с който започваха подстъпите към балкана, и <b>погледна</b> на югоизток, сторя му се, че във виолетовите далечини проблясват фасадите на двете стражеви кули, дето се извисяваха отляво и отдясно на Влахернските врати. Разстоянието беше огромно, може би имаше около три хиляди стадия, затова кулите изглеждаха като видения и сякаш не стъпваха на земята. Сигурно това впечатление, че висят във въздуха, идеше от леката лилавосинкава омара, която покриваше подножията им и се кълбеше като току-що събрани купи сено.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Нона го <b>погледна</b> съчувствено, поклати глава и живо припна до една от раклите, където бяха закачени скъпите домашни халати на баща й. Тя избра най-красивия халат, от кожички на белки, подплатен със синя тафта, подаде му и едни чехли, засмя се на нещо, което случайно й беше хрумнало, и сама отиде да се преоблече.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Князът дори не <b>погледна</b> лакомствата, които Томислав беше наредил върху двойното наметало. Дали там имаше варени пилета, или по една стиска изсъхнала шума — беше му все едно, той още мислеше с горчивина за неведомите сили, които бяха излезли насреща му, и с още по-голяма горчивина мислеше за своя бог, който ги беше благословил и насочил срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Какво, Охсуне — <b>погледна</b> го строго князът, — решил си да опиташ, като как ще ти стои на гърба една цивилна мантия?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Станул побледня от тия думи и някое време не знаеше накъде да <b>погледне</b>, беше му еднакво страшно и от кръста, който сияеше върху кубето на черквата, и от небето, откъдето <b>гледаха</b> старите и нови божества, но най-страшен му изглеждаше зеленият огън в очите на княза. Тоя огън като че ли извираше из самото чрево на ада. Щеше му се да прошепне „Боже, помилуй“, както правеха поповете по време на литургия, но гласът му беше секнал, една невидима ръка сякаш го стискаше безмилостно за гърлото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— И най-лошият мир като че ли е по-добър от войната — каза намусено той и <b>погледна</b> изпод вежди първия си помощник. Тия думи той изрече за себе си и с подчертано неодобрение, макар че те съдържаха една безспорна истина. Кой знае защо, но недоспалото и подпухнало лице на кавхана още повече го настървяваше срещу „лошия“ мир.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	От тия думи на Кобхай Симеон се замисли още повече и изглежда, че мислите му не бяха много весели, защото очите му <b>гледаха</b> втренчено все в една посока, а лицето му, колкото беше слабовато, потъмня и заприлича съвсем на апостолско. После той се размърда, сигурно му беше станало студено, <b>погледна</b> изненадано Кобхай, сети се, че беше го извикал за тържествената закуска, и махна с ръка, сякаш вече съжаляваше за намеренията си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— А защо да не е истина? — запита на свой ред Тахтун. Той изправи глава и го <b>погледна</b> в очите: — Гладната кокошка какво сънува?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Можеше и на кучетата да те даде. Той държеше една глутница гладни псета, по-зли от вълци. Докато <b>погледнеш</b> към небето да направиш кръст, и те сдавили човека!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Пак отново пламъче светна в душата на Ханко и оттам го погледнаха две зелени и замислени очи. Господи, такива очи нямаше по целия свят! Тия очи можеха да наказват, без да мразят, и да обичат, без да обещават. Те можеха да <b>погледнат</b> в най-отдалечените тъмнини на небето и да съзрат най-невидимите звезди.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Пак отново пламъче светна в душата на Ханко и оттам го <b>погледнаха</b> две зелени и замислени очи. Господи, такива очи нямаше по целия свят! Тия очи можеха да наказват, без да мразят, и да обичат, без да обещават. Те можеха да <b>погледнат</b> в най-отдалечените тъмнини на небето и да съзрат най-невидимите звезди.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И така, владетелите на Подвес излязоха из диплите на снега тъкмо в мига, когато червенобрадият <b>погледна</b> многозначително командира на военния отряд.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Илари отстъпи една крачка назад, за да може да го <b>погледне</b> в лицето — Ханко стърчеше над него, както бряст стърчи над закелявял храст. Не можеше да се разбере на какво повече се чуди Илари — дали на гигантския му скок, или на откровеността му.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Е — каза Ханко и се усмихна, макар че положението му не беше толкова весело, че да се усмихва безгрижно, — то се знае, че аз опитах да вляза през вратата, но тоя негодник — той посочи трупа на черния — не само че не ме пусна, но ме нарече скитник и всякакъв и аз трябваше да му платя. А за кучетата ми е жал! — Той <b>погледна</b> рунтавите зверове, които още се гърчеха на снега и въздъхна: — Много хора съм убивал — рече той, — но кучета убивам за пръв път. Бог ми е свидетел.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Пръв се размърда Ханко. Той <b>погледна</b> Бела — нейното лице беше посивяло, то изглеждаше от камък, от него лъхаше мраз. Очите й бяха застинали, погледът им не казваше нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Кръчмарят го <b>погледна</b> недоволно, помълча някое време, явно огорчен, че напътствените му думи не бяха намерили отзвук. Но нали умът е нещо, което не може да се купи — господ или го дава на човека, или не го дава!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел млъкна. На площада бяха закопани хора така, че само главите им се подаваха. На мъртвите лешоядите бяха изпили очите, черепите им зееха отворени и кухи. Живите бяха изпаднали в смъртен унес и скоро щяха да бъдат споходени от същата участ. Белия <b>погледна</b> разширените очи на лаза… Да, зависеха изцяло от каприза на Урода.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Вангел реши да не го предизвиква. Подпря брада на лакът и се опита да <b>разгледа</b> покоите. Бяха го въвели в зала, опасана с миндери, сигурно тук се събираше съветът на емирата. По земята бяха проснати разноцветни килими, тепсии с грозде, купи с фурми и навсякъде, където и да <b>погледнеш</b>, наргилета с розова вода и сребърни табакери с хашиш. Че това е хашиш и какво представлява хашишът, Вангел още не знаеше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Обикновено сънят го оборваше, преди да е <b>погледнал</b> в бъдещето, но се случваше да мине и оттатък… Виждаше се облечен а ла Марс, но в ослепителното бяло на сарацините. Седеше на верандата на просторната си къща, кръстосал крака на удобен миндер, и гледаше Дарма, някъде долу в зеленината на градината, да придружава малкия им син при първите му крачки.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Защото ме желае, но се страхува от своя бог! — Дарма го <b>погледна</b> в очите. — Защо сте избрали такъв бог?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	— Да — Вангел го <b>погледна</b> в очите и за пръв път <b>видя</b> недоверие. — Погонат и Ткон Македонец са две от династиите дали най-значителните императори на Византия, Шон!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Свещеникът не мръдна, не <b>погледна</b> храната, не реагира нито на Сур, нито на Влаха. Изглеждаше мъртъв и празен, а беше млад и, ей богу, силен. Белия <b>виждаше</b> тежките му ръце, мускулестия врат, широкия, жилест гръб.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i><i>	— Вашият брат е весел мъж. Аз го уважавам! — Вангел отмина, но по лицата на обкръжението и по силните ръкостискания лесно разбра, че публиката е харесала отговора. Мойчан му посочи стол, прислугата му поднесе вино и той се озова срещу смълчана тълпа, очакваща задоволяване на любопитството си. Погледна жена си. София цъфтеше. Мъжът й беше посрещнат като коронована личност и в особеното внимание към него тя <b>виждаше</b> повече от голо любопитство. Това беше фамилната премиера в обществото, а и в най-смелите си мечти не беше очаквала да <b>види</b> такъв прием.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Зиги. — Беше ред на княгинята да се задъхва от вълнение. — Погледнете, скъпи, това е диадемата на Теодора?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Колкото и да са чисти… все пак кръв се смесва… — Батори го <b>погледна</b> остро. Като че ли едва сега проумя отговора. — Как ще постъпите с поколенията на Диомед, княже?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	— Защо, Бриджит! — попита той. Сокон беше заминал да търси удобен кей, а французойката изпращаше княгиня Авалова на дългия й път до Лондон. Когато ландото изчезна от <b>погледа</b> им, Бриджит вдигна очи и го <b>погледна</b> със смесица от вина и любопитство.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Не може да бъде… — Константин се отпусна в креслото. Мълча миг, два, после <b>погледна</b> Белиот с празни очи. — Зоя знае ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Озадачен, Вангел <b>погледна</b> Асса. Не беше разбрал нищо от въпроса. Банковите операции му бяха чужди като санскритското писмо. Адвокатът му помогна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	София мълча дълго, но когато вдигна глава и го <b>погледна</b>, вече беше взела решение да бъде откровена докрай.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Аурела е нещастна, Вангели. Граф Сергиу е празноглав позьор. Авантюрите му нямат край, коя от коя по-пошли, по-нелепи, по-срамни. В Яш няма лека жена, която не му е била любовница… — Елена го <b>погледна</b> за миг, но отново побърза да отклони поглед. — Дори слугините на сестра ми са избирани от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Лазар кимна и излезе. Останаха сами, мълчаха. Зеления дояде пилафа, кадаифа, <b>погледна</b> въпросително:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Ферди блъсна стола, скочи, хвърли златна лира на масата и едва сега посмя да <b>погледне</b> Вангел. По лицето му шуртяха сълзи, раменете му се тресяха от вътрешни спазми, посърналите му очи бяха виновни и нещастни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i><i>	— Обръщаме галса, бай Христос — дрезгаво промълви той. — Ще ни свалиш в Агаполис, на Понт Евксински. Там ще му мислим — Вангел <b>погледна</b> братята Власи, после срещна очите им. Лазаровите нямаше да <b>види</b> до края на броените му дни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Лазар тръгна към къщата, Марс се поколеба, но все пак го последва. Когато се изравниха и го <b>погледна</b>, по изпитото, състарено лице на бившия му баща се стичаха едри сълзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Господин Лазаре — казваше Георге Дуро на редките обеди, на които Шкодер го канеше. — Погледне ли ме синът ти, сякаш влиза в главата ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i>	— Ще сляза по стената — Марс <b>погледна</b> надолу. Много нощи беше прекарвал на този перваз, но едва сега <b>виждаше</b>, че едно падане би могло да бъде фатално.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Не — Марс я <b>погледна</b>. Беше надживял страстта си към нея, а това правеше очите му кротки и хладни. — Аз няма да търся философския камък, трябва да намеря отговорите на някои въпроси.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин неволно <b>погледна</b> майка си, но по нейното лице беше трудно да се съди какво чувства и той отдавна беше престанал да гадае.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Филип остана със Зоя и Наум Белиот. Мълчаха. Погледна жена си. От очите й шуртяха тихо отчаяни сълзи. „Върни ме в християнския свят, Филипе — беше молила тя в първата им брачна нощ. — Там, където няма зима, белият човек не е пригоден да живее.“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Марс млъкна, пое въздух и смушка Ром. Жребецът изпръхтя весело и се вдигна на лек, вълнист галоп. Когато влязоха в сянката на планината, Марс извърна глава и <b>погледна</b> назад. Мъжете на Битоля го следваха със спокойни, като че ли разведрени лица, но в далечината от града на кариер приближаваше конник. Незаконороденият спря и го изчака.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Марс <b>погледна</b> младия княз с възхищение. Това момче знаеше да заповядва… не, беше се родило с правото да издава заповеди.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Вангел го <b>погледна</b> със сините си високомерни и студени очи и без да бърза, но и без да се влачи, изчезна в лепкавия тракийски мрак.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Спидер се огледа и разбра какво й дава куража да му говори непочтително, да крещи и заплашва. В таверната бяха влезли цяла дузина носачи с шпаги в ръце. Бяха препречили всички изходи и чакаха заповед да се нахвърлят върху него. „Ето къде се беше бавила кучката!“ Спидер я <b>погледна</b>, огледа охраната и избухна в смях, така мислеше, всъщност в злобен кикот, така звучеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Хасан Али се надигна, пи жадно блудкавата вода на Солун, изчака да му махнат пиявиците и уморено <b>погледна</b> стария валия.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Лазът допи виното на едри глътки, седна в стола, в който умря жена му, обърса устата си с длан и <b>погледна</b> албанката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Не ми благодари, моля те! Тези дни при теб ще дойдат Константин, Вангел и… майка му — София го <b>погледна</b> за първи път. — Константин замина за Яш, но ме помоли да ти кажа: „Аз ще воювам под твоята команда, брат!“… Това са точните му думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— О, да… — Спидер го <b>погледна</b> и едва сега разбра въпроса. — Прав си да се страхуваш… Оставих я на прага на дома ти… по-красива отвсякога! — усмихна се злобно. — И по-щастлива!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Константин <b>погледна</b> майка си. Изпитваше отвращение към нея, но и някакъв страх, който никой друг не беше успял да му вдъхне. Нито Спидер, нито могъщите врагове на баща им.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Това, което казваш, не е голямо прозрение, майко. Какъв е смисълът да назоваваш видимото? Опитай да <b>погледнеш</b> зад него. Ние сме християни. Мислила ли си как е изграден невидимият свят на Твореца? Какво следва след престъплението? Наказание? Не! Дай възможност на съгрешилия да стигне до разкаянието, дочакай смирението в очите му и го накажи с всеопрощение. Тогава срамът и угризенията ще бъдат насъщният му ден, ще заменят хляба и водата…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Марс остави храната, <b>погледна</b> го разсеяно, избърса устата си, понечи да отговори… Тогава изтрещя пушка и той рухна върху масата. Наум скочи. Срещу него с чекмаклийки в ръце и широки усмивки на лицата стояха Калуд Вола и Анещи Македонеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Домнул Медреа открехна още малко вратата и <b>погледна</b>. На пътечката пред къщи беше спрял възрастен турски офицер. Валията Мидхат паша. Слънцето святкаше в сърмата на мундира му. Но лицето бе в сянка, свъсено, ядосано. А беят и чорбаджи Величко, застанали встрани, бяха вторачили стреснати очи в това лице. Все там беше и валийският адютант. И още един друг, дългурест, дългонос. В сановнически мундир.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Изглежда като чужденец… Как да река: не разбирам разликата от сегашното, паша? — Същевременно с привично движение той извади часовника си. Погледна го, щракна го. Мидхат неволно <b>погледна</b> своя часовник.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Трескаво напрежение се прокрадна в изражението на двамата. Те се <b>погледнаха</b> един друг. Заслушаха се пак.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Адютантът беше загубил обичайната си сдържаност. Бързешком направи темане. Погледна мимоходом началника на полицията. Каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Пояса ли? — не вярваше на ушите си чаушът. А после, досетил се, още по-ужасе`н <b>погледна</b> към близкото дърво.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Славей бегло <b>погледна</b> към него. Понечи да продължи. Но нещо се сети. Нещо си припомни. Вторачи очи, а те все повече се разширяваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Наистина от черкезкото село бе излязъл отрядът на Ибрахим бей. Славей тревожно <b>погледна</b> Левски, но той само се усмихна окуражително, подканвайки го да се качи в колата. Неволно селяните се скупчиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	Наведе глава. Момичето несмело грабна от котлето. Поля косата му. Поля я пак. Застаналият при вратата бай Нойко размени многозначещ поглед с жена си, хубавица някога, вече повехнала и съсухрена. Учудени бяха. И изплашени. Левски приближи окаченото огледалце и се <b>погледна</b> усмихнат. Оттам го <b>гледаше</b> друг човек, чернокос и мургав.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Двамина богомолци се бяха отделили в притвора и си говореха шепнешком. Единият по външност изглеждаше да бе тукашен учител. Другият — в селски дрехи, груб и суров мъжага. Когато голямата черковна врата се отвори, те едва-едва <b>погледнаха</b> влезлия и пак потънаха в разговора си. Ала Левски не ги отмина. Приближи и закачливо рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	Той дори не <b>погледна</b> Юмеровата каруца и придружника й с черната превръзка. Затова пък откритото око на Левски не изпущаше от <b>погледа</b> си него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	— Кой ти <b>гледа</b> сега… Я, защо не си съблечете шинела! Ей ви това чердже, покрийте се, ще ви затопли! А вашият слуга, ефенди? — И Левски загрижено <b>погледна</b> към яздещия встрани Рейзи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Той тръгна към геранилото. Свободният му край стърчеше високо нагоре, почерняла хортома за придърпване висеше доземи. Другият край на геранилото бе като заклещен в кладенеца. Змиеокият не <b>погледна</b> към никого, но манастърците се взираха в него, защото бяха усетили, че откакто са на път, в говор този човек се преобразява.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>...По заник слънце на петия ден изкачиха Звезденския превал. Змиеокият <b>погледна</b> през рамо и не <b>видя</b> нищо друго освен планина и планина. Оттук нататък им предстоеше да слизат към широките проломи на Арда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Вече седяха пред опушената пиростия, задъхтяла тънко на борина и трахана. Кера Манастърката погледна така Нестор Абрашев, както тя можеше да го <b>погледне</b> в този живот - с очите на майка му.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>Вече седяха пред опушената пиростия, задъхтяла тънко на борина и трахана. Кера Манастърката <b>погледна</b> така Нестор Абрашев, както тя можеше да го <b>погледне</b> в този живот - с очите на майка му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Същата земя е. Една от трите реки да прекрачиш - и в Манастър стигаш. Ей в тая просфора като <b>погледна</b> - и всичко видювам! И най ми се видюва Владикув гроб, манастърският, едничкият! Същите места, ама паметта друга! Друга е, каматен лелин!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Аз ли бъркам, календара ли бърка? - започна той и лукаво <b>погледна</b> към Нестор Абрашев. - Нашата светица бе Параскева. И ние отивахме да й се молим два дена след Димитрювден, или на двайсет и осми октомври по стар стил. А пък гледай, в календара за неин ден е отбелязан още двайсет и шести юли, и още - четиринайсти октомври!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>В долния десен ъгъл на всяка рисунка имаше ярък синьозлатен монограм. Това единствено цветно петно бе в същност стилизирано изображение на водно конче. Стоеше като авторски знак и глухонямата , когато Нестор Абрашев я <b>погледна</b> въпросително.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Кажи ми, защо държавите не слагат за гербове цветята си? Като <b>погледнеш</b> гербовете - зоологическа градина! Орли, дракони, пък и нашият лъв...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i><i>До джипката стоеше млад граничен офицер, който като <b>видя</b> пътешествениците от Светулка, <b>погледна</b> часовника си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Вървя през сенките на Вавилон и прозирам, че акадският ястреб и шумерското небе се сътворяват мигновено във взора на човека, стига той да <b>погледне</b> нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Момчил се учуди, а Вълкан Камиларина го <b>погледна</b> така, сякаш отдавна очакваше той да запелтечи. Самият Нестор Абрашев като че ли не се смути, може би и не забеляза, че си препъна говора.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Смъкни ми един крагуй да го <b>погледна</b> аз! - засмя се Момчил и посочи нагоре. В прозрачното предесенно небе на Мъгленик се виеше голяма птица - и нямаше нищо друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>уличката, а после и торището без да бъде улучен от куршумите, сви край яхната, зад която имаше кладенец, затича до него и скочи вътре. Турците довтасаха, но чуха само глухия плясък във водата на падащото тяло. Двама от тях отидоха, <b>погледнаха</b> надолу, видяха само дълбока черна дупка и нищо друго. Насочиха вътре пушките, дадоха по един изстрел и се отдалечиха заедно с другите, уверени, че е свършено и с двамата. Куршумите рикошираха о камъните и паднаха във водата без да засегнат давещия се.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i><i>Турчинът спря слисан и <b>погледна</b> във водата. Тялото на момичето потъна. После се появи пак отгоре, като ръцете се протягаха инстинктивно да се заловят за нещо, но мътният порой я повлече надолу. Турчинът като <b>видя</b>, че мътните</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Костадина стана с малкото в ръце и <b>погледна</b> другите. Те спяха невинно, мило, натъркаляни върху дребните наносни камъчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Изпъчи се, с привичен жест оправи китела си и бавно тръгна към големия салон, откъдето се носеха игриви звуци на мазурка. Към „презрените търгаши“ дори и не <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Шопите нарочно протакат — рече той. — Не им е до бостана, а чакат да се повишат цените. Хитри са, дяволите, и нарочно протакат. И ако <b>погледнеш</b> — имат право. Другите подушиха, че купуваме, и сега плъзнаха да правят пазарлъци със селяните.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ich fürchte, Sie haben Recht, Herr Oberleutenant.*1 — Едно от най-добрите му качества беше, че умееше просто и без превзетост да признава правотата на чуждото мнение. — Danail Nikolaëff kenne ich schon vom Kriege her — in ihm ist die selbstlose Kühnheit mit der Vorsicht und mit einer angeborenen Abneigung gegen sinnlose Wagnisse vereinigt.*2 — Князът <b>погледна</b> часовника на масичката в ъгъла. — Bitte, lassen Sie für elf Uhr unsere Pferde satteln. Denn Sie kommen doch mit, nicht wahr?*3</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Старата жена го <b>погледна</b> с умиление. Такъв си беше той, нейният Мартин. Още от малък беше такъв — когато мисли нещо, целия свят забравя. Пък и как да не мисли, милото момче. Не е като да купуваш дреха: е, сбъркал съм, не е по мярка — друга ще купя…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Че как да не искам да я видя? Имам ли друга радост освен тебе? Да те <b>видя</b> веднъж задомен, да подрусам внуче на коленете си, пък тогава спокойно ще склопя очи. — Тя <b>погледна</b> часовника върху скрина. — Шест и половина е, Мартинчо. Не е ли време?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Той <b>погледна</b> крадешком към гостенина си, любопитен да узнае дали обяснението беше подействувало. В следващия момент въздъхна облекчено — задоволен от думите му, Бендерев твърде лесно се бе простил с колебанията си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Христо й подаде пъстрата шамия, купена за два гроша в София. Гина пое подаръка му, но дори и не го <b>погледна</b>, а само повтори:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Една сива гугутка кацна на перваза пред прозореца на учителската стая и чукна с клюнчето си по стъклото. Двамата приятели <b>погледнаха</b> към нея, но не я забелязаха — така бяха погълнати от мислите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Въпросът, привидно зададен на двете момичета, всъщност бе отправен към Олга. Султана почака няколко секунди, но приятелката й не отговори. Погледна я. Без капка кръв по лицето, скована, съсредоточена, Олга очевидно не беше в състояние да произнесе нито звук.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Гарашанин <b>погледна</b> въпросително Милан. Милан запита с поглед Наталия. Кралицата отново кимна утвърдително.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Олга разтопи с дъха си ледените цветя по стъклото на прозореца и <b>погледна</b> през малката пролука. На едно клонче на кестена, който растеше пред техния двор, висеше малко червено парцалче. Тя разтърка очи и отново <b>погледна</b>. Да, нямаше никакво съмнение — върху снежната покривка парцалчето се аленееше като кърваво петно! Девойката разбра: това беше уговореният знак, че Михаил я викаше бързо при себе си!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	След минута на масата пред Мартинов се появиха бутилка вино, чаша и чиния с примамни мезета, специалитет на Мориц Рат и „Червен рак“. Мартинов изобщо не <b>погледна</b> мезетата. Една след друга изпи две чаши вино, напълни и третата, но я остави на масата. Устните му прошепнаха: „Какво са речите надгробни пред сринати мечти?“ Извика високо: „Келнер!“ — но вместо келнера притича самият Мориц Рат.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Мартинов продължаваше да мълчи. Херуц отпи глътка вино, цъкна доволно с език и <b>погледна</b> етикета на бутилката.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Чудесно, майко. Кажи на момичетата да дойдат горе и нареди да се сервира шампанско. — Той <b>погледна</b> през рамо, за да се увери, че Мартинов не го чува. — И поръчай на Сузана да бъде любезна с моя приятел. Преживял е разочарование и има нужда от забрава…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Ако се <b>погледне</b> на разделянето на Княжеството и Източна Румелия с очите на българите или на безпристрастния наблюдател, то не е нищо друго освен една чудовищна несправедливост, господине. Според мене границата, прекарана по билото на Стара планина, е най-уродливата рожба на европейската политика през нашия век.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Чули сте, че нещо с „либералската линия“ не върви, а? — лукаво се ухили старият човек. — Тъй, тъй, не се правете на божи кравички. Чули сте и сте побързали насам, да вкарате грешника в правия път. Е, какво пък, щом настоявате… — Той <b>погледна</b> многозначително към жената, но тя не помръдна. — Върви, булка. Върви повикай стопанина си. Той — гласът му отново изрази подигравка, — той ще се зарадва на скъпите гости от Софията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— От хубаво по-хубаво са го казали. Ашколсун на тези пловдивчани! — Той свали вестника и <b>погледна</b> сина си. — Искаш ли да ти прочета?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Погледнете каква безвкусица, Ваше Височество — каза канцлерът, показвайки с очи една компания от млади дами и господа, които вървяха по алеята към тях. — Вижте как са облечени! Богато и натруфено, сякаш са във времето на Реставрацията! Ах, по отношение на модата добрата и весела Виена все още крачи с едно десетилетие закъснение след Париж…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете мене, която съм слаба жена, най-млада помежду ви!…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	От два часа апаратът не беше се обаждал и дежурният телеграфист в софийската пощенска станция все по-мъчно се бореше с дрямката. Когато стрелката на часовника показваше пет минути след полунощ, телеграфът внезапно иззвъня. Чиновникът вдигна очи и <b>погледна</b> разсеяно. Обаждаше се Пирот. Телеграфистът направи усилие да се разсъни и изтрака по морза: „Какво има?“ Точките и чертичките върху лентата отговориха: „Зове ви Ниш.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Министрите се спогледаха изненадани. Гласът на Паприков беше спокоен, делови и на пръв поглед сякаш безчувствен. Откъде беше намерил сили този млад човек да <b>погледне</b> с такава ледена храброст на близката опасност? После преместиха погледи на съседната маса. Там Бендерев, Никифоров и Антикаров бяха разгънали една карта и събрали глави над нея, тихо обсъждаха нещо и чертаеха някакви линии върху пъстрия лист.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Телеграмата предадоха най-напред на Рачо Петров. Когато я прочете, той не се развълнува особено или поне външно не изрази никакво вълнение. Прочете я два пъти, после <b>погледна</b> часовника си. Беше два часът след полунощ. Полуоблечен, капитан Петров прекоси коридорите на бившия конак. Пред стаите на княза бдеше неговият верен денщик* Димитри.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Капитан Генев <b>погледна</b> часовника си. Оставаше един час до полунощ — заседанието беше продължило твърде дълго.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Той свали бинокъла, възседна коня и препусна към левия край на позицията. Когато се изкачваше по стръмната пътека на Орли, откъм север проехтя първият оръдеен изстрел. Друг го последва от североизток и скоро канонадата се разпростря по цялата сръбска линия. Мартинов машинално <b>погледна</b> часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Обстановката наистина е тревожна — започна той със своя мек глас, който някак си не съответствуваше на грамадното му тяло. — По принцип одобрявам всичко извършено от Главния щаб, но… Да, има и едно „но“. Като се <b>погледне</b> на картата, веднага се вижда, че войските ни са твърде много разхвърляни и че на всеки пункт поотделно корпусът е толкова слаб, щото няма никаква възможност да се окаже сериозна съпротива на сърбите. Трябва да съсредоточим всичко на едно място и там да си премерим силите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Полковник Бинички <b>погледна</b> набързо картата и вдигна глава. На лицето му бе изписана кисела гримаса.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Господарю, там, при нашата Конна бригада, сега се решава съдбата не само на днешния бой, но може би и на цялата война. — Нешич говореше твърдо и с леки нотки на упрек. Кралят свали бинокъла и го <b>погледна</b> с любопитство. Капитанът се изчерви, извърна поглед към земята, но продължи ясно: — Ако българите пробият с всичките си сили в тази точка, за нашата войска може да настане катастрофа. Защото щом българите се докопат до Калотинската река, нам е пресечен и главният път на отстъплението, и Драгоманското поле е затворено в тила ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Милан въпросително <b>погледна</b> своя началник на Генералния щаб, който също бе чул тревожните думи на Светозар Нешич. Но полковник Петрович съвсем спокойно и с тон на превъзходство възрази:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Нима вие сте новодошлите от Тракия? — Той не можеше да повярва, че в онези, които са изминали пътя от Пловдив до Сливница, ще има сили да дишат, камо ли да пеят. После <b>погледна</b> нозете им и разбра всичко. — Положението е опасно. Атакуват. Пред Братушково ги спряхме, но тук, при Преславския редут, завзеха предните окопи. Не ги ли отхвърлим…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вече е късно — каза той, като <b>погледна</b> големия си турски часовник. — Дори и да го приемете, отстъплението вече не ще може да почне, преди да съмне, и трябва да се произведе пред очите на противника. Последният ще се спусне веднага да преследва и отстъплението ще стане безредно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Престрелката, продължи с ненамаляваща ярост до три и половина след пладне. Кой щеше да вземе връх? Сгъстеният сръбски огън? Или българският дух? Кой пръв ще се усъмни в успеха и ще <b>погледне</b> назад? Ще надделеят ли сърбите? Или българите ще издържат?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Александър <b>погледна</b> с надежда към Каравелов. В този момент се надяваше на онова, което обикновено най-много го тормозеше — Каравеловата неотстъпчивост. Но министър-председателят замълча и това беше твърде красноречив знак. Все пак князът направи още един опит:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Уви — смирено <b>погледна</b> към земята Кевенхюлер. — Отгласът на тази братоубийствена война, излезе извън пределите на Сърбия и България и достигна до Виена…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Аз зная само една причина, господин капитан. — Божа Пейчинович <b>погледна</b> към вратата, сякаш да се увери, че г-жа Катанич не е там, и добави полугласно: — Женитбата ви с госпожата, която, както се разправя из министерството, била българка.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Логотетът се премести от крак на крак, <b>погледна</b> възправения наблизо Царевец и кой знае защо избърса с ръка челото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Елтимир го <b>погледна</b> подозрително, но сякаш цялото внимание на племенника му беше съсредоточено в порутената чешма на двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Воините поставиха в краката на царя даровете. Между тях бяха три златни стакана и златно блюдо, върху които изкусни ръце бяха гравирали ловни сцени, лакирано ковчеже със скъпоценни камъни и бисер, няколко топчета изящно сукно и въздушнолека свила. Тези действително царски дарове биха накарали всяко сърце да примре от захлас, но младият български владетел почти не ги <b>погледна</b>, а кимна на прислужниците си и каза с истинско варварско безразличие:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	— Ще го освободим — повтори царят. — Но преди това ще се погрижим очите, <b>погледнали</b> предателски и злонамерено срещу България, никога повече да не <b>видят</b> светлината.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Разбира се. Аз продължавам да не вярвам твърде в качествата на моя мил зет, но <b>погледнеш</b>, че съм се излъгал. Така или иначе опитът си струва парите. Златото има цена само тогава, когато се харчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Господи! Хаосът е по-голям, отколкото съм го виждал и в най-черните си сънища! — После кимна на Арцо: — Построй отрядите в една редица. Искам да ги прегледам. — И допълни с тъжен присмех: — Отдай повелите с думи, не с тръба. Иначе <b>погледнеш</b>, че някои пак са те разбрали по своему и са си тръгнали към къщи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Единствен Светослав не прояви външни признаци на тревога. На съобщението <b>погледна</b> като на сбъдване на неизбежното; никога не бе помислял, че Византия бездейно ще претърпи този удар. Попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Четирите здрави вола го <b>погледнаха</b> с влажните си очи, после, когато Никола ги смушка безжалостно с остена, вкопаха копита в земята, проточиха вратове и бавно тръгнаха напред, като изпънаха въжето зад себе си. Иван свари да зърне как от южната страна на моста другите двама души също подкараха воловете…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като стигна подножието на върха, той скочи от коня и с пъргави стъпки се заизкачва по баира. Не <b>погледна</b> за людете си, не се погрижи за животното, не посегна към силяха, останал закачен на седлото. Знаеше: усърдни ръце щяха да уловят коня за поводите и да го разходят, а Кара Колю, верният другар, можеше да забрави хляб и сън, но да забрави да изпроводи няколко двойки стражници — не можеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Речено-сторено. Удариха Индже и Токатджиклията навътре в Балкана, пътем подложиха на сеч и огън две-три села — и Жеравна между тях — и в един хубав ден спряха конете си пред Котел. Гледаха двамата и не вярваха на очите си; не село бе Котел, а същинска крепост. И шарамполът му не от дървени колове като сливенския, а от дялан камък и с обковани порти. Погледнаха те, но главатарят главатар ли е, ако не е курназ? И рекоха на людете си: Кой е луд да гради такава стена, ако зад нея няма съкровища и хубавици?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Я си обирай крусите, просек такъв! Какво като утрепали баста ти турците? Да не съм го утрепал аз? — Изсумтя: — Ама ха! — и продължи нататък по пътя си, без изобщо да <b>погледне</b> повече молителя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Сякаш за да оправдае името си, девойката плувна в гъста червенина, която невям обагри чак и косите й. Тя избъбри нещо в отговор и <b>погледна</b> към вратата, като че се готвеше да побегне. Тогава Недялко Топракчиев и се притече на помощ:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Хаджи Молла разбра, че не ще може да преодолее кротката настойчивост на майка си, <b>погледна</b> монетите в шепата си и махна с ръка:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Значи, това бил той, дюкянът на Силдаря — каза гласно човекът. Не можеше да се разбере какво точно влага в това изречение. После запита, без обаче да <b>погледне</b> към момъка: — Но ти не си Георги, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Кой знае — рече, — може и да си прав. — Сетне показа с очи на Бяно едно място на миндерлъка. — Седни! Чичо ти Сяро невям е прав. Не си малък, вече трябва сам да преценяваш кога да говориш и кога… да мълчиш. — Бащата спокойно издържа настойчивия изпитателен поглед на сина си. — То, ако <b>погледнеш</b>, онова, дето имам да ти кажа е много късо. Сяро и аз сме „твоите“. Сега и ти трябва да станеш от нашите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Бяно даже не помръдна. Може би изобщо не го чу. А че не го забеляза, това беше съвсем очевидно — той продължаваше да <b>гледа</b> нагоре по улицата. Добри също <b>погледна</b> нататък. Улица като улица, какво има да се пули: три заптиета минаваха покрай Нурул Кудус джамия, току-зад тях някакъв селянин шибаше един катър, още по-назад жена и момиче вървяха притиснати една до друга към Мангърската махала, май че бяха братовата жена и племенницата на Димитраки чорбаджи. Абаджията сложи ръка върху рамото на приятеля си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ние ли криво богу се молихме, бог ли криво ни разбра? Погледнеш ли сега — и тъй лошо, и инак лошо. Нито на турчина да служиш, нито с бунтарите другарство да правиш. Пък стара мъдрост е, че между двата стола се пада на земята… Какво ще речеш, Кирияк?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Четирима прошумяха едновременно и одобрително, четирима изговориха името на хаджи Михал; петият беше Георги Силдаря. Той мълчеше, <b>гледаше</b> изпитателно към хаджията с очи, които бяха заприличали на тесни цепки, и не се опитваше да скрие как старото съмнение и неверие трупа мисъл връз мисъл зад гладкото му широко чело. Погледна към него с въпрос и хаджи Михал и дълго останаха така те двамата, никой не отклони, не сведе поглед. Най-сетне се обади Сяро Барутчията:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Когато се изправи пред басейна от бял мрамор и пристъпи към стъпалата, той я плесна леко по мокрия задник, по който тънки вадички вода се стичаха надолу към бедрата и увличаха бляскащите като бисери капчици. Тя се извърна бързо и го <b>погледна</b> с питащи очи. Тахир ага обаче поклати отрицателно глава — не, не я викаше, нека да се прибере — и тя покорно излезе от басейна, зави се в чаршафи и пришляпа с босите си крака към женското отделение.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Сбогувайте се с баща си и се постарайте да мислите, че смъртта не е отминала никого. „Догмаян йолмез“*, както казваме ние. По-рано или по-късно — туй няма толкоз значение. Много са дъртаците, доживели дълбока старост, но <b>погледнеш</b> ли назад живота им, виждаш само плюскане и клечане в нужниците. Пред смъртта животът се оценява според делата му. А делата на баща ви стигат за десет живота. Тъй се постарайте да мислите, деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Спомни си доста, коляно до коляно с Георги Силдаря бе изпил не едно бърдуче „остарял шербет“… Но синът и дъщерята, застанали чинно пред него, бяха намусени и отбягваха <b>погледа</b> му. Най-сетне Трънка го <b>погледна</b>, но дръзко и с нескривана неприязън.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като се връщаше към хана, Бяно имаше такъв изглед, сякаш го болеше зъб — всичко, което бе слушал и което го бе довело в Елена, се оказа вятър и мъгла: нито вълната бе хубава, колкото сливенската или котленската, нито изпридането й си заслужаваше славата, стигнала и до неговите уши, а пък цената й (тя бе подмамила Бяно да прехвърли Стара планина) еленските чорбаджии се бяха погрижили да вдигнат тъй нависоко, че само като я <b>погледнеш</b>, и свят ти се завива…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Видяхте ли вчерашното му светотатство? — без друга подкана заговори хаджи Ставраки Драгнев. — Неделно богослужение беше, пък този нечестивец само надникна в черквата, колкото да <b>погледне</b> за приятелите си. Резил! И туй го върши човек, дето се фръцка с алафранга дрехи и иска да минава за много изучен в науките.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тази работа — продължи мисълта си Димитраки чорбаджи — трябва да я свършиш ти, отче Партение. Както и да <b>погледнеш</b>, на тебе тя най приляга. Богослужител си и изповедник, подхожда ти да напипваш дамара на хората. Още си и грък по род, пък Селимински точно от гърците е получил наука и възпитание…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Две царщини ще се бият — рече Добри Желязков. — Така е, ние не сме трета царщина. Ако <b>погледнеш</b> цяло Турско, нищо не е нашето Братство. Но то не значи, че трябва да скръстим ръце и да чакаме всичко наготово. Един камък ако можем да преместим и една съчка да вдигнем от земята, пак трябва да го сторим, щом ще подпомогнем дяда Ивана, Московлията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Бяно най-сетне успя да отлепи крака от земята и хукна към къщата, с два скока изкачи стълбата и връхлетя в одаята. Мярна му се там някаква друга жена; без дори да <b>погледне</b> коя е (по-късно се оказа, че била сестра му Трънка), той я избута навън и затвори вратата подир нея. Очите му бавно привикнаха с дрезгавата светлина, която се оцеждаше през наблажнените хартии. И най-сетне я <b>видя</b> — бледа, със слепени от пот косми и с изражение на гузност върху лицето, Яна лежеше на менсофата и протягаше разголена ръка към него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Другият го <b>погледна</b> подозрително — вече знаеше, че с Бяно Абаджи трябва да е готов за какви ли не изненади.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не съм — потвърди нехайно синът. — И ако <b>погледнеш</b>, твоя съвет следвам. Нали тук, в тази одая ме учеше, че умният човек се налюбва още като ерген, пък сетне си взема жена да му ражда деца? Е, аз не съм се още налюбил, това е.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не мога да ги <b>погледна</b> отстрана — каза. — Съзнавам вината си, пък онова, дето тогаз повлече краката ми към Сливен…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Отидоха при Мустафата, заръчаха две кафета, ала не им провървя: дембелите разменяха по пет лафа на сахат време, но все за друго — за изпращането на войската не заговориха. При третото кафе Бяно <b>погледна</b> въпросително приятеля си, но оня поклати отрицателно глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Вдигнете и вие някакъв бял пешкир — изсмя се Тахир ага. — Да ги чуем, тези бабаити. Погледнеш, че са решили да се предадат…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Мамарчев замълча и <b>погледна</b> недоверчиво към хаджи Молла, все така навел очи към скута си. Селимински улови <b>погледа</b> му и го успокои:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Твоята отзивчивост, господарю, ни вдъхва вяра, че ще изпълниш и друга наша молба. — „Московският везир“ го <b>погледна</b> невям окуражително, та той продължи: — Твоята войска, закрилница наша, се готви да се прибере в Московията, господарю. Изпълни ли се това, без да ни е дарена свободата, както това стана с братята во Христе сърби и елини, за нас живот повече не ще има.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Или слушай, хайде да не се прощаваме! Прощават се хора, дето не вярват, че ще се срещнат пак. Пък ако не се простим, <b>погледнеш</b>, че сме измамили съдбата и тя кръстоса отново пътищата ни…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	… И в този миг видя Бяно, който влизаше в двора. Дали бе извикала при вида на брат си, дали бе трепнала или бе <b>погледнала</b> към него по някакъв особен начин, но ягмаджиите, цялата тайфа и Коджа Мюстеджеб заедно с другите, се извърнаха, загледаха се във влизащия и сякаш забравиха за Трънка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i><i>	Това бе началото на големия бизнес. Сретен Йосич наследи организацията на Дуя Бесирович и стана най-могъщия престъпник от Източна Европа. „Гордост за бивша Югославия и настояща Сърбия, която взе да се смалява като шагренова кожа. Да му еба майката!“ — допи водката си Козела. Погледна отегчен през прозореца и <b>видя</b> отново как патицата тържествено се завръща към дома си. „Ако мине още един път, ще я застрелям! Ще я застрелям с обич!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Най-изненадващо за всички западни служби и особено за вездесъщия Сикрет Сървис, главният секретар на МВР започна да лови като плъхове наркотрафиканти от международен мащаб и издирвани от години от Интерпол престъпници. Наградите падаха върху него като градушка, а обикновените хора го възприемаха едва ли не като митичен герой. Това му помогна да спечели на изборите два мандата и да постави политиците в цук-цванк. Останаха без ход. А Бойко <b>погледна</b> към кметския пост на София. Знаеше, че нямаше кой да го победи.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Дали ще има да гърмят и топове? – попитал неговият съсед и дигнал врат да <b>погледне</b> на коя страна стоят тие топове, за да се затече и отиде там, когато се почне гърмежът.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i><i> Първия път, когато <b>видях</b> Дюренмат, той четеше “Нойе Цюрихер Цайтунг” в 502 стая на хотел “Европа” в Цюрих и беше по чехли. Видях само гърба му. Той не се обърна да ме <b>погледне</b>, а и аз не знаех, че е Дюренмат. Бях почукал на вратата, беше казал “да” и аз бях влязъл с чиния плодове. Бях келнер в хотела и шефът на рецепцията Сантос ме беше изпратил да ги занеса. Клиентът рекламирал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Фридрих Дюренмат;15/09/2001;http://litclub.com/library/nbpr/kisiov/dyrenmat.htm<br>
<i> Повторих и <b>погледнах</b> към черната дъска от дясната страна на рецепцията. На нея върху малки квадратчета с номерата на стаите бяха написани имената на гостите и датите, на които щяха да останат в хотела. Мюлер също се обърна към дъската, приближи се до нея и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Спомням си, че няколко години ми се случваше, ако стана по-рано от другите и градът ми се струваше много тих, да <b>погледна</b> от прозореца дали няма военни караули – преврат и военно положение ми бяха останали в паметта нещо като – неприятно – всекидневие; макар че можех да разчитам на няколко дена ”специална училищна ваканция”...</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Превратното е, какво стана с всички тези пари, които баща ми изработваше, пестеше и влагаше – винаги абсолютно легално – в български облигации в чужбина, главно в реномираната Лондонска турска банка на име Ottoman Bank. Баща ми не беше ”богат” човек; той беше обаче един отлично печелещ Софийски адвокат. (Че беше и 14 години Народен представител беше "в служба на отечеството", не извор на забогатяване). Погледнете сега съдбата му, и с това и съдбата на семейните спестявания, в тези исторически буйни времена.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Като <b>погледна</b> назад на живота си, признавам че това беше къщата, която в известни отношение беше най-хубавата, в която живяхме в София и където имах най-интересните спомени от детинството си.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Невероятно е, как на тези снимки личи характера на всички, както ги описвам тука, преди да се бях сетил да ги <b>погледна</b> в този албум, който не бях отварял от десетилетия: От една страна аз, Дръндийски и Ючормански пращяхме от самочувствие и имахме погледи отправени било към фотографическия обектив, било някакси на далеч към бъдещето ни; погледът на Добри беше с усмивка все отправена със явна приятелска симпатия към някой от нас, останалите трима. Това беше тогавашният първи ”колектив” в живота на Добри Добрев – Дочката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i> ­ Знаеш ­ каза тя, ­ с такива мраморни късове са били облицовани таваните на богаташките къщи. В дупката била закрепена златна розетка. Представи си такъв таван (тя <b>погледна</b> нагоре възхитена, сякаш го виждаше) и розетките блещукат като звезди, и, за да стигнеш до тях, трябва да слезеш по толкова стъпала... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i><i><i>        ­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се <b>виждаме</b>, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както <b>виждате</b>, живее! ­ Тя ме <b>погледна</b> строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Погледнах го. Вдлъбнатите му очи светеха. Стана, отправи се към стената и ­ мина през нея като... Като почти невидим облак. Останах вцепенен. Не мислех. Изпитвах ужас. И някаква съмняваща се радост. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Вие се отклонихте от въпроса ми ­ прекъсна го Мария. ­ Миро, всички знаем, че си комунист. Всички симпатизираме на Съветския съюз най-малко защото очакваме от него свободата си... ако оживеем. Какво мислиш, Стефане, по моя въпрос? ­ Тя ме <b>погледна</b> съсредоточено. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Панспермията предполага, че в цялата Вселена съществуват “заспали”, така да се каже, семена и спори. Те издържат и на най-екстремални условия. Когато попаднат на благоприятна почва, каквато е съществувала преди 3­4 милиарда години на нашата земя, започват да се развиват. ­ Той млъкна, <b>погледна</b> ме строго и изтърси: ­ Пълна глупост! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Добре. ­ Той наведе глава. Виждах гъстите му прошарени вежди. После внезапно изправи глава и ме <b>погледна</b> свъсен. ­ Аз съм християнин, млади приятелю. Вярвам във всички постулати на моето лютеранско вероизповедание. Но когато работя и мисля научно, забравям всичко това. А когато твърдя (защото аз го твърдя!), че в живата материя е заложено развитие с определена цел, мога да го докажа със средствата на научната логика. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Мария няма нищо против, щом е за един момент ­ каза момичето и излезе да изпрати Смит. Като се върна седна насреща ми и ме <b>погледна</b> меко: ­ Слушай, майсторе (наричаха ме така с Миро полушеговито, защото знаех гръцките философи). </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Знаех, че ще дойдеш днес ­ каза той, като се настанихме в малкия му кабинет. Погледнах го учудено. ­ Разбрах, че не остана доволен от моите обяснения онази вечер и ще си помислиш добре дали заслужава да продължим нашия разговор, правилно ли съм разбрал? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ако разбрах добре това, което ни разказа Стефан, моят учител е искал да обясни голяма част от реакциите на хората с подсъзнанието. Така ли е, Стефан? ­ Като каза това, тя ме <b>погледна</b> (за пръв път, откакто бях влязъл) с най-делови поглед. Беше облечена с кадифената си тъмнокафява рокля, която я правеше извънредно привлекателна. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Пихме по един коняк. Мария беше весела и оживена. Даже ми разказа два вица за унгарските графове Боби и Доби. После <b>погледна</b> часовника си. Станах. Беше пет. Тя имаше час по английски. А аз се запътих, не знам точно защо, към дома на моя биолог. Не знам и защо, бях в малко потиснато настроение. “Може би защото не бях искрен, помислих. Но нима Мария беше искрена? Маски...” </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Настъпи доста дълго мълчание. Пан Смрек беше навел глава, замислен. После ме <b>погледна</b>. Очите му бяха станали светли и пронизващи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ И предпочетоха бриджа пред мен... искам да кажа пред нас, представи си! ­ Тя ме <b>погледна</b> намръщено: ­ За този афронт си виновен, разбира се, ти, Стефан! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        По обичая си Смрек наведе глава, постоя така в размисъл, после ме <b>погледна</b>, както ми се стори, строго. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Пан Смрек ме <b>погледна</b>, усмихна се и ме потупа по рамото. Не разбрах дали това беше лека ирония, или похвала. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Погледнах го учуден. Какво знаеше биологът Смрек за мистериите, за които тогава, както и днес, се знаеше много малко, нищо подробно? Той сякаш улови мисълта ми, застана до прозореца с гръб към мен и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Поканих го в спалнята. Преди да свали палтото си, извади от огромния си джоб бутилка сливова и поиска чаша. След като я изпи на един дъх, ме <b>погледна</b> с позачервени очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i><i>        ­ Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, <b>гледа</b> го с прекалена възхита, поддаква му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? ­ Той ме <b>погледна</b> и с учудване, и със съжаление <b>видях</b>, че сълзи набъбват в очите му. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Да. Започнете отначало, да чуят и другите, моля. ­ Тя ме <b>погледна</b> за секунда някак съзаклятнически. Не разбрах защо. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя им се усмихна мило. Смит поклати отрицателно глава. Аз останах. Бях спокоен. Даже се усмихвах вътрешно. Мария седна срещу мен, <b>погледна</b> ме някак тревожно и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Говори ­ каза тя и, като се облегна назад, ме <b>погледна</b> с едва притворени клепачи. ­ Готова съм да слушам. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Той е педераст. ­ Погледнах я. Беше закрила лице с дългите си пръсти. Стори ми се, че хлипаше. Но когато ги свали, видях, че тя се смее приглушено. ­ За щастие ­ добави. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Зная... Няма значение. Искам само да ти напомня... ­ Той спря и ме <b>погледна</b> с някакъв нов поглед. ­ Ти не се сърдиш, че понякога се държа с теб като с ученик, нали? Старият учител избива понякога... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Молиш ли се, преди да заспиш, Стефане? ­ Въпросът на майка ми ме измъкна рязко от моите спекулации. Погледнах я учуден. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        По широката улица се движеха сиви военни коли с доста голяма скорост, фаровете им вече светеха. Спрях за малко, докато колоната отмине. Погледнах часовника си: седем и десет. Дали има вече някой у Мария? И какво значи това забързано движение на немски военни коли? Реших да проверя. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ На повечето хора ­ отвърна спокойно Смрек. ­ Погледнах го учудено. ­ Не си ли забелязал как някои хора, щом научат за смъртта на познат близък, бързат да съобщят на други близки на покойния? Спомни си добре. ­ И понеже не отговорих, той продължи: ­ Ако си бил наблюдателен и ако имаш добра памет, не може да не си забелязал. Така... И знаеш ли защо? Защото човек вътре в подсъзнанието си се радва винаги на смъртта на другия, на другите. И знаеш ли защо? Защото всяко висше животно би желало да остане само то и единствено на земята! То и женската. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Той взе молив и на лист пред себе си започна да рисува нещо. Като свърши, се пресегна и ми подаде листа. На него беше нарисувал една окръжност и едно човече пред нея. Доста неловко. Погледнах го учудено. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не живея с татко. От малка съм с майка си. Те са... разделени отдавна. Като пораснах, започнах по-често да го посещавам. Имах нужда от баща. ­ Тя вдигна чашката към мен и ме <b>погледна</b>. ­ Забравихме да пием. За ваше здраве. Радвам се, че се запознах с вас. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Погледнах часовника си: беше 7.30. Влязох в спалнята и започнах да препрочитам преведеното напоследък. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        В хола заварих майка ми и Невена. Поздравих нормално. Чувствах пълно спокойствие. Майка ми ме <b>погледна</b> изпитателно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Христина се беше настанила удобно на работния ми стол пред масата, с разтворена малка книга: “Анхели” от Словацки, една от книгите, които отдавна носех винаги със себе си. Обърна глава и ме <b>погледна</b> с едва забележима усмивка в тесните си очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя се обърна внезапно, като се завъртя така, че дългата й сива рокля образува за миг около глезените й кръг. Седна обратно на стола срещу мен, <b>погледна</b> ме почти презрително и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        В отговор на тъжната ми физиономия тя се засмя и попита дали наистина нашият министър-председател е толкова знаменит, както се разправя. После, без да дочака края на отговора ми, <b>погледна</b> часовника си и заяви, че е закъсняла. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ И ти не си вече първа младост ­ отбеляза той. ­ Трябва да внимаваш като връткаш. Взимай мерки. Да няма компликации. ­ Уверих го, че в случая нямам вина. Той ме <b>погледна</b> с крива усмивка и рече: ­ Жалко тогава. Женчето си го биваше. Да знаех, че не си ти... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Пикантничко, но още не е жена. На мляко мирише. ­ Погледнах го въпросително. ­ Така де, иска разни сантименталности... отпиши я... А ­ додаде той, като ме погледна някак присмехулно. ­ Ти може да опиташ. Твърди, че младите хора не са й интересни. А ти си и поет отгоре. Ще пием ли още една бутилка? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Пикантничко, но още не е жена. На мляко мирише. ­ Погледнах го въпросително. ­ Така де, иска разни сантименталности... отпиши я... А ­ додаде той, като ме <b>погледна</b> някак присмехулно. ­ Ти може да опиташ. Твърди, че младите хора не са й интересни. А ти си и поет отгоре. Ще пием ли още една бутилка? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Знам френски, уча английски. Руски знам доста добре. ­ Погледнах я учудено. ­ Освен това (забелязах, че обича да употребява думата “освен”) се интересувам много от литература, от история. Обичам живописта, не мислите ли ­ добави, ­ че един журналист трябва да разбира от всичко или поне отчасти? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя го <b>погледна</b> с мила усмивка, после стана, взе си хавлията и сандалите, кимна към мен и се отдалечи с бавни стъпки, затъващи в пясъка. Известно време лежахме мълчаливо, след това казах: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Усетих кога е дошла по някакви тихи човешки движения около мен. Надигнах се. Тя ме <b>погледна</b> с наведените си небесносини очи и попита тихо: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ О, да. Българи и словаци имат много еднакви черти. ­ Когато си тръгваше, каза, като <b>погледна</b> мило Анна: ­ Много съм радостен, че господин Стефан има такава жена като вас: умна и красива. Това не е комплимент ­ прибави усмихнат. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Погледнах го малко учуден. Очите му бяха светлокафяви като небесна земя, чисти и ясни на красивото бяло лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не е ли време за теб да отидеш на работа? Часът е един ­ казах със съвсем делничен тон. Щефан ме <b>погледна</b> с леко учудване и стана. ­ А на въпроса ти ще отговоря следващия път. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Това, което предупреди, е много важно за мен ­ каза Щефан бавно, сякаш още го осъзнаваше. ­ Сега спомням някои такива случаи с мен, когато съм осъждал някого за лошо дело, а съм усещал, че и аз бих искал да мога да го направя. Да кажа ли? ­ Кимнах. ­ Един приятел употреби любовта на едно момиче, а после го остави. Осъдих го, но усетих, че и аз бих искал да направя така. Това е случай, дето го спомних. Добре че ми каза. Много важно ­ повтори той, <b>погледна</b> ме и се усмихна. ­ Много мога да науча ­ добави той. ­ Друго има, нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Той седна, <b>погледна</b> ме. Изглежда че усмивката още е била изписана на устните ми, защото попита: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        И както вървях и си мислех, че тази гора е безкрайна, тя се разтвори. Пред нас се проснаха кротко полегати поляни, зелени, обградени със сини върхове и хълмове. Духаше лек, познат вятър. Познат: идваше от Бяло море. Погледнах Щефан, той се усмихваше с разбиране. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Почувствах се леко засрамен. Настъпи дълго мълчание, изпълнено с въпроси и възможни решения. Чуваше се само невидимата мелодия на слънчевите лъчи. Тогава старият вдигна глава и ме <b>погледна</b> с мека строгост. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Щефан ме <b>погледна</b> учудено, но аз не продължих. Едва като си отиваше, на врата той каза тихо: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Гласът ми сякаш не беше моят. Човекът ме <b>погледна</b> някак изпитателно. После проговори и думите му влизаха в съзнанието ми като Откровение. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Още не мога да бъда съвсем сигурен. Думите на следователя Михаил Генов през 1999 г. ме накараха да <b>погледна</b> другояче на нещата. Дали наистина са искали да преценят умствените ми и психически способности, дали Забунов е искал да избегне един политически процес срещу хлапе като мен… Бог знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Дали заради спомените от бунта през 1968 г. или поради друга причина, но надзирателите изпитваха респект към нас. Ще се постарая да илюстрирам това свое твърдение. Някакъв старшина поискал от началника да го премести при контрите, за “да ги юрка”. Дойде той в столовата през време на закуска, подпря се на рамката на вратата и рече: “Ей, Първи отряд! Да не мислите, че ме е страх от вас, бе?” Румен Пилота тъкмо бе на чешмата и миеше стъклено бурканче от кисело мляко. Погледна старшината, <b>погледна</b> ни и нас и изпусна бурканчето върху циментовия под. То се счупи и 120 гърла изведнъж ревнаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Каква е причината? Погледнете притиснатата в ъгъла котка, как фучи, как показва зъби и нокти срещу човека. Страхливата котка демонстрира смелост. Човек не се различава от котката в своите инстинкти.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Историята се повтаря. В навечерието на новото, всички се превръщат в новатори. Също както някога масово ставаха партизани, особено след 9-ти септември 1944 година. Преустройство! Преоблекъл се Илия - <b>погледнал</b> се - пак в тия.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Събуди ме звънецът на входната врата. Станах и <b>погледнах</b> часовника - два часа. Кой ли звъни по това време? Излязох на терасата. Пред дома ми бе спряла "Лада"-та на Държавна сигурност, пред вратата стоеше и натискаше звънеца капитан Валентин Петков.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Събудих се посред нощ от силна болка в стомаха. Едва успях да изпълзя в коридора и започнах да викам за помощ. Домашен телефон нямахме. В апартамента срещу нас не живееше никой. Някои съседи от другите етажи чули виковете ми, но помислили, че съм нападнат и си затраяли. В този момент съседката отсреща станала за тоалетна, чула ме, <b>погледнала</b> през шпионката и ме видяла да лежа върху цимента.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Ако човек <b>погледне</b> на комунизма като на лична драма, се чувства поразен от внезапното прозрение, че този политически режим необратимо промени всички човешки съдби и всички човешки проекти, до които се докосна. От наследството му се чувствам завинаги анатемосан. В края на краищата, вероятно нямаше да нося морална отговорност, ако беше в човешките ми възможности да се разгранича от комунизма.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Родил съм се през 1946 г., точно когато са спускали Желязната завеса. По-точно казано, паднал ми се е лошият късмет да се родя от източната й страна. От самото начало съм бил потопен в т. нар. социалистически ценности. Както и да <b>погледнем</b> на този факт, аз пораснах като дете на "социалистическата демокрация".</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>През седмицата преди тази среща големи групи етнически турци бяха започнали демонстрации в няколко от земеделските райони на страната с искане за връщане на имената им. Когато влязох в хотелската стая на Емил, той ми подаде паспорта и 50 щатски долара без да каже нищо. Бях на вратата, когато въздъхна дълбоко и ми пожела приятно пътуване. Знаех, че т. нар. турски събития се развиваха съвсем наблизо, затова на свой ред го <b>погледнах</b> със съчувствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>В края на първия ден я поканих на кафе в бара на хотела. Тя ми каза, че се е вълнувала, когато ме виждала на работа през деня. Кафето имаше вкус на карамфил и горчиви бадеми. Погледнах дъното на моята чаша, но по плътната, равна, тъмнокафява утайка нямаше никакви знаци, че приближават съдбоносни събития.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>На това може да се <b>погледне</b> и от друг ъгъл. От опит знам, че свобода означава да си свободен от властта на някой или нещо. Аз съм свободен от властта на комунизма като социален проект. В този смисъл съм по-свободен от мнозина философи, социолози и либерално мислещи интелектуалци в Америка и Западна Европа. Освен това съм свободен от властта на патриотизма.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Христов;Секретното дело за лагерите;1999;http://www.geocities.com/decommunization/<br>
<i>В България нито едно парламентарно мнозинство досега не е <b>погледнало</b> радикално на проблема с давността, предвидена за най-тежкото престъпление - убийство и не е предложило тя да отпадне като остатък от съветската наказателна доктрина, внесена в българските закони след установяване на комунистическата диктатура.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>  Всичко онова, което не е вътре в самия творец, когато се опита "отвън" да <b>погледне</b> нещата, резултатите са отвратителни. Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко. И тогава колкото е по-субективен (искрен, личен и т.н.), толкова по-обективни (правдиви, закономерни и т.н.) ще бъдат художествените резултати. Абсурдът е само привиден. Това е стар, известен закон, когото постоянно пренебрегваме в името на разни тематични отчитания. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Станислав Балан разказвал, Борис трети мълчал, само веднъж го <b>погледнал</b> с усмивка, когато чул думите:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>- Когато преподавам тази наука, <b>виждам</b> пред очите си светлина, а като <b>погледна</b> тука долу в аудиторията: кал, кал!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>На сутринта плахо открехнах вратата на съседната стая, в която спяха бай Коста и жена му. За да се излезе навън трябваше да се мине през нея. Заварих бригадира си омърлушен, кисел, рошав, седнал на леглото си с боси крака. Погледна ме малко изпод вежди и после с почти детско отчаяние каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Днес - продължи героят от войните - всеки израства в собствения си дом, като един отделен плевел, бодил, и се срещаме като бодили, само се блъскаме, само се драскаме един друг... А като казвам срам от комшиите, аз имам на ум и елитните водачи на българското племе... Те бяха нашите комшии. Това бяха Вазов, това беше Ботев, това беше Славейков. Когато аз срещах Иван Вазов по улицата, ми се разтреперваха панталоните... Страх ме беше, да не ме <b>погледне</b> и да рече: Ей лайно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Инспекторът ме <b>погледна</b> заканително и написа доклад до директора. Директорът Пантелеев беше достатъчно умен и с широко сърце, за да не му обърне внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Да аз съм, другарю Стоянов, - благо каза той и ме <b>погледна</b> изпод вежди. След това описа полуокръжност около врата си и показалецът му се стрелна нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Гамов се срещнал с легендарната жена, заприказвал я на френски, умолявал я да се застъпи за него, започнал да и разказва, как работили в Копенхаген, как там съществувал обичай, младите студенти да се хвърлят в северното море, да доплуват до изящната статуя на малката Андерсенова русалка и да я целунат, как и той храбро сторил същото. Неговият френски обаче не бил достатъчно обигран и Гамов допуснал важна грешка, като за думата целувам използвал глагола baiser, който в говоримия език означава казано изискано - съвокуплявам се. Мария Кюри <b>погледнала</b> дяволито младия човек и попитала:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Дойде опасният вторник, прочутият специалист – уши-нос-гърло, нареди няколко души прави до стената в кабинета на болницата и започна да изтръгва сливиците ни. Като стигна до мен, аз го <b>погледнах</b> отчаяно, сиреч, аз съм този, който..., но в погледа му нямаше и намек, че ме познава, престилката и огледалото му бяха опръскани с кръв, той бръкна в гърлото ми и задърпа. Аз захърках.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Една по една нейните близки и роднини се прощаваха с този свят. Тя редовно отиваше да ги съпроводи. Дребничка, миличка, винаги с някаква малка черна шапка на главата. Веднъж я <b>видях</b> да слиза без особено затруднение от тролейбуса, пред блока, където живееха с дъщеря си. Хванах я под ръка. Тя ме <b>погледна</b> и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>В Стара Загора, за да го развлека, реших да го заведа на кино. Късно осъзнах постъпката си. Бяхме попаднали на суперпродукцията "Херкулес", изстъпление от мускули, мечове, гръдни кошове и остра мозъчна недостатъчност. Професорът понесе търпеливо всичко. След филма двамата седнахме да си отдъхнем в една сладкарница. Не щеш ли по високоговорителите изведнъж се провикна до възбог някакъв неистов италиански тенор, който тероризираше всички с желанието си да се завърне в Соренто. Карапетьянц ме <b>погледна</b> плахо и тихичко рече: "Геркулес поёт!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>И тъй както веднъж <b>гледах</b> с тъга празните лавици на магазина за радиоапарати, телевизори и транзистори, магазин в който магнетофони "Комета" "иногда бывают, но сейчас нет" и водех безнадежден разговор с продавача, към мен се приближи едно очилато дребосъчесто човече, <b>погледна</b> ме внимателно в очите и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i> При това категорично условие милата ми свекърва не е имала никакъв избор. Преглътнала, но „само временно", както тя се изрази в писмото си, озлоблението и огорчението си и <b>погледнала</b> на живота с нова надежда — срещите с Камелия или поне новините от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Е - засмях се аз, — като казвам никому, не е съвсем точно. Става дума за онези предприемчиви и амбициозни частни лица, журналисти и телевизионни екипи от разни страни, които неведнъж са търсили Агарта, за да правят сензации. Обаче аз съм чела в „Тайната доктрина" от Мадам Блаватска - тук пак <b>погледнах</b> въпросително Елена и тя мълком кимна с глава: знае коя е тя, - че Блаватска е ходила до Агарта и била връщана оттам.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     — Все пак голямо преживяване беше, нали? Страхотия! Сега, мили дами, усещам крещяща нужда да гаврътна нещо силно, за да се отпуснат нервите и успокоят духовете ми. Нали така?! А вие?! - <b>погледнах</b> ги една по една.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Преди две години бях се записала в един задочен курс по астрология в училището на мистър Jeff Mayo в Лондон. Самият г-н Mayо беше директор на училището и времето му беше изцяло посветено както да ръководи дейността му, така и в писане на учебници и книги за астролози - не за ученици. Аз бях студент №3068 и според неговите думи - първата досега от България. Учениците му бяха от всички краища на света и беше достатъчно човек да <b>погледне</b> в списъка на студентите и техните народности, за да се удиви от разнообразието на националности. Имаше и от страни, за които дори не бях чувала.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     —Можело да няма друг път такъв случай - казва той. И иска... Имал още нещо да ти каже за доказателство, че не е лъжлив дух... И че той поне те познава. - Тук Елена се напрегна да слуша, повдигна вежди, <b>погледна</b> ме и продължи, без да сваля очи от мен. - Лиана... има... отзад един белег с формата на полумесец...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Изтрих сълзите си и <b>погледнах</b> към Елена. Отново беше „някъде" и се беше съсредоточила в нещо невидимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Дойде пак... Среден на ръст, слаб човек, с бяла коса... Питам го не иска ли да ти каже нещо повече, или ти да го питаш нещо за „там"... Вдига рамене... „Кажи на гилотинката... - тук Елена се опули и ме <b>погледна</b> въпросително, сякаш нещо криво беше разбрала и пак се ослуша. - Да, няма грешка, гилотинката казва... Кажи на гилотинката, че няма какво да си говорим празни приказки. Желая й успех в творческия живот... И да поздрави всички в къщи."</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     На мен обаче непрекъснато подхвърляше различни саркастични и злобни коментари съобразно с настроението си в даден момент. Например, виждайки ме вглъбена в някаква книга и в случай че е в добро настроение, ще <b>погледне</b> заглавието и ще подхвърли:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - У-ху-у! - весело го закачих аз и махнах с ръка, за да привлека вниманието му. Не ме <b>погледна</b>. - Бай, бай! - продължих да махам с дразнеща интонация, означаваща: „Пукни се от яд, излизам." И му обърнах гръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Бях с лек летен джемпър без ревери и подходящо фишу на врата. Беше модно по това време. Махнах го неохотно и Елена се надвеси през масата, за да го <b>погледне</b> отблизо.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Чакай, чакай да го проверя кой е! - и пак се заслуша. - Познавала си го много добре... Петър се казвал... - и току ме <b>погледна</b>. - Познаваш ли някой си Петър?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Погледнах я смаяно, като че ли беше мръднала. Вдигнах ръка с показалеца напред и занареждах предупредително:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Мишо пое дълбоко въздух, <b>погледна</b> Боги, после мен и тъкмо и тримата да се изсмеем, тъй като това беше проблем номер едно, който той си беше поставил за преодоляване, Елена сама отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Когато Елена дойде на себе си, ни огледа с невиждащ поглед, после подозрително <b>погледна</b> разплаканите ни лица и веднага изтича да повръща.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Аз бързо дописвах последните й думи и чак тогава повдигнах очи. Всички бяха притихнали и не откъсваха поглед от Елена. Погледнах Милан, той стоеше с изправен гръб, с очи, приковани в нея, и израз, който не можах да разгадая - страх, омраза или и двете, напрежение да си спомни нещо или удивление... фактически това беше една от особеностите на неговата индивидуалност, силно изразително лице, на което емоциите се сменяха бързо, но под пълен негов контрол.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Никой не смееше да издаде звук, всички бяха стъписани. Тъкмо смятах да се намеся в защита на момчето, когато го <b>погледнах</b>, видях втренчения му в Елена поглед, лицето му бяло като тебешир и разбрах, че всеки миг щеше да припадне.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Глупости! Никакви дължини на планетите не са нужни! - властно ме прекъсна той. - Гледай сега! Твоето слънце е във „Везни", а моето в „Стрелец", твоята рождена луна е в „Стрелец", където е моето слънце. Моята луна е в „Козирог", а на теб асцендентът ти е в „Козирог". Е, само по себе си какво означава това? Ясно ти е, нали? — и ме <b>погледна</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     - Добре де, а как прие да <b>видиш</b> Леа Иванова, когато те помолих от нейно име? Ти беше много болна тогава, от болницата излизаше, а веднага прие,— Ще ти отговоря! — невъзмутимо ме <b>погледна</b> Елена. Първо, Леа ми е колежка, второ, тя е такава знаменита личност...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Не! Не ми казвай в никой случай! Не искам да знам... И така, доведи го в петък вечерта в 7 часа! Чу ли ме? Петък казах - и многозначително ме <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Стоях като вързана, ръка в ръка с нея и допрени колене. Погледнах безпомощно Леа и видях насмешливи пламъчета в очите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Тя, кой знае защо, първо <b>погледна</b> мен, като че аз нося вината за въпроса му, после с обидено изражение постави пепелник пред него и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Асен отвори уста като да каже нещо и <b>погледна</b> към мен с въпрос, но аз поклатих отрицателно глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Чии са тия крака, дето висят над главата на Лиана?! Аз машинално <b>погледнах</b> нагоре и нищо не видях.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Румяна казва: „За какво е дошъл, след като толкова малко го интересувах?" Вярно ли е това? - подозрително го <b>погледна</b> Елена и пак се загледа и заслуша.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Погледнах крадешком, през сълзи към Асен - той непроницаемо мълчеше, обвит в цигарения си дим и сякаш нямаше намерение да коментира.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Нечия ръка яко ме разтърси и извади от размишленията ми. Обърнах се, <b>погледнах</b> с невиждащи очи и схванах, че е Елена.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Погледнах изумена надолу, а той стоеше невъзмутимо на гърдите ми, впил нокти в пуловера ми и ме наблюдаваше очи в очи със зеления си присвит поглед от разстояние не повече от 7-8 сантиметра, гъделичкайки ме с мустаците си.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Имате голяма грешка - философски отвърнах аз. -Господарят му стои недосегаем, вечно обвит в облаци цигарен дим и непроницаемост, и не е способен да излъчи и да даде дори малко обич, докато Тото - <b>погледнах</b> във вторачения поглед и го погалих -.. .Тото е способен на внимание и... нещо като любов, нали, Тото?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Погледнах я за последен път и кимнах доволно с глава на хората да я изнесат в стаята, определена за последно сбогуване с близки и роднини.</i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>Ако се <b>погледне</b> картата на Холандия, ще направи впечатление тънкото извито рогче в югоизточния ъгъл, сякаш някой е пресегнал с ръка, за да задържи нещо. Границата като че ли умишлено е изкривена до такава необичайна форма и е успяла да хване ценността на тази земя - град Маастрихт на река Маас. Граница заради град. Град между три държави - на изток е Германия, на запад е Белгия а той се е врязал между тях като част от Холандия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Започна се, аз съм стиснал ръцете си в юмруци, наведен напред, като на старт. Знам репликите наизуст, актьорите не бъркат. Всичко върви добре. Текстът на възрастната актриса й се лее! Как стават тези работи?... Ох, боже, някой кашля, и друг се обажда, ако кашлицата започне да се чува все по-често и от различни краища на салона, значи представлението не върви. Погледнах към татко. Вратът му се беше зачервил. Той се мъчеше да не се разкашля. Успя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Автобусът, с който ще стигнеш до гарата, спира пред къщи след 12 минути - каза Иван Радев и <b>погледна</b> часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Фондю. Чувал бях за такова нещо, френско било, вкусно било. Погледнах цената - 7 франка. Е! Не е баш най-евтино, но пък друг път кога в живота си ще ям подобно чудо. Към мене се отправи съдържателката. Така беше почти навсякъде, където ходех по малките заведения - съдържателката, сервитьорката и готвачката - е един и същи човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Бавно, посрещано с неудоволствие горе и с напразни надежди долу, у нас настъпваше преустройството. Или по-скоро неговата терминология. Думата гласност се появяваше все по-често и по-често, нямаше вестник, в който тя да не се пръкваше поне стотина пъти. Думата демокрация я следваше значително по-кротко. Когато аз си позволих да кажа пред един заместник-министър на финансите, че бюрокрацията във това ведомство си остава същата, че никаква перестройка не се извършва, той ме <b>погледна</b> мрачно и изрече: „На български се казва преустройство, а не перестройка!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>- Сега ще пием чай! - каза той. Погледна ни и като не <b>видя</b> възторг в очите ни добави - Друго нямам. Снощи имах гости и те изпиха всичко!</i></i><br><br>
------------------------<br>
2001;http://slovo.bg/old/plamak/10506/index.htm<br>
<i>В това приключение има много тъга, много отдаденост, много фалш, много ехидни физиономии, които стопяват като вълнолом развълнуваните ти мисли. Но когато стигнеш до ръба на разнищения свят и <b>погледнеш</b> надолу към проблясващия нощен океан, към древните зидове на мъдростта, потопени в зелени мъгли... Когато почувстваш, че си се отделил от земята и си и си зашеметен и учуден от свръхдозата на адреналина и необяснимото чувство за пълнота, което внезапно е изтрило безпокойството и кънтящата празнота, осъзнаваш, че трудното и шеметно изкачване до вълшебната планина си е струвало.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i><i>  Друго интересно място е градината на фуксиите. Аз почти нищо не разбирам от цветя, не зная и как се казват тия разноцветни обички, но добре, че навсякъде има табелки, да не се посрамвам пред специалистката - цветарка Гизела. Не са така разкошни като розите, не миришат толкова много, но като ги <b>погледнеш</b> и на душата ти става разноцветно дори. После <b>видях</b>, че в градинката на Гизела има от това чудесно цвете. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>Другата случка бе след няколко дни, когато на визитация мина току-що назначен доктор - полковник. Аз не се бях бръснал от 2-3 седмици и съответно бях порядъчно брадясал. Това не го впечатли особено, докато не разбра, че съм войник. Започна да крещи как можело да ходя неуставен и т.н. Погледнах го с любопитство и казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Станислав Балан разказвал, Борис трети мълчал, само веднъж го <b>погледнал</b> с усмивка, когато чул думите:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>- Когато преподавам тази наука, <b>виждам</b> пред очите си светлина, а като <b>погледна</b> тука долу в аудиторията: кал, кал!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>На сутринта плахо открехнах вратата на съседната стая, в която спяха бай Коста и жена му. За да се излезе навън трябваше да се мине през нея. Заварих бригадира си омърлушен, кисел, рошав, седнал на леглото си с боси крака. Погледна ме малко изпод вежди и после с почти детско отчаяние каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Днес - продължи героят от войните - всеки израства в собствения си дом, като един отделен плевел, бодил, и се срещаме като бодили, само се блъскаме, само се драскаме един друг... А като казвам срам от комшиите, аз имам на ум и елитните водачи на българското племе... Те бяха нашите комшии. Това бяха Вазов, това беше Ботев, това беше Славейков. Когато аз срещах Иван Вазов по улицата, ми се разтреперваха панталоните... Страх ме беше, да не ме <b>погледне</b> и да рече: Ей лайно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Инспекторът ме <b>погледна</b> заканително и написа доклад до директора. Директорът Пантелеев беше достатъчно умен и с широко сърце, за да не му обърне внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Да аз съм, другарю Стоянов, - благо каза той и ме <b>погледна</b> изпод вежди. След това описа полуокръжност около врата си и показалецът му се стрелна нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Гамов се срещнал с легендарната жена, заприказвал я на френски, умолявал я да се застъпи за него, започнал да и разказва, как работили в Копенхаген, как там съществувал обичай, младите студенти да се хвърлят в северното море, да доплуват до изящната статуя на малката Андерсенова русалка и да я целунат, как и той храбро сторил същото. Неговият френски обаче не бил достатъчно обигран и Гамов допуснал важна грешка, като за думата целувам използвал глагола baiser, който в говоримия език означава казано изискано - съвокуплявам се. Мария Кюри <b>погледнала</b> дяволито младия човек и попитала:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Дойде опасният вторник, прочутият специалист – уши-нос-гърло, нареди няколко души прави до стената в кабинета на болницата и започна да изтръгва сливиците ни. Като стигна до мен, аз го <b>погледнах</b> отчаяно, сиреч, аз съм този, който..., но в погледа му нямаше и намек, че ме познава, престилката и огледалото му бяха опръскани с кръв, той бръкна в гърлото ми и задърпа. Аз захърках.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Една по една нейните близки и роднини се прощаваха с този свят. Тя редовно отиваше да ги съпроводи. Дребничка, миличка, винаги с някаква малка черна шапка на главата. Веднъж я <b>видях</b> да слиза без особено затруднение от тролейбуса, пред блока, където живееха с дъщеря си. Хванах я под ръка. Тя ме <b>погледна</b> и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>В Стара Загора, за да го развлека, реших да го заведа на кино. Късно осъзнах постъпката си. Бяхме попаднали на суперпродукцията "Херкулес", изстъпление от мускули, мечове, гръдни кошове и остра мозъчна недостатъчност. Професорът понесе търпеливо всичко. След филма двамата седнахме да си отдъхнем в една сладкарница. Не щеш ли по високоговорителите изведнъж се провикна до възбог някакъв неистов италиански тенор, който тероризираше всички с желанието си да се завърне в Соренто. Карапетьянц ме <b>погледна</b> плахо и тихичко рече: "Геркулес поёт!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>И тъй както веднъж <b>гледах</b> с тъга празните лавици на магазина за радиоапарати, телевизори и транзистори, магазин в който магнетофони "Комета" "иногда бывают, но сейчас нет" и водех безнадежден разговор с продавача, към мен се приближи едно очилато дребосъчесто човече, <b>погледна</b> ме внимателно в очите и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Започна се, аз съм стиснал ръцете си в юмруци, наведен напред, като на старт. Знам репликите наизуст, актьорите не бъркат. Всичко върви добре. Текстът на възрастната актриса й се лее! Как стават тези работи?... Ох, боже, някой кашля, и друг се обажда, ако кашлицата започне да се чува все по-често и от различни краища на салона, значи представлението не върви. Погледнах към татко. Вратът му се беше зачервил. Той се мъчеше да не се разкашля. Успя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Автобусът, с който ще стигнеш до гарата, спира пред къщи след 12 минути - каза Иван Радев и <b>погледна</b> часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Фондю. Чувал бях за такова нещо, френско било, вкусно било. Погледнах цената - 7 франка. Е! Не е баш най-евтино, но пък друг път кога в живота си ще ям подобно чудо. Към мене се отправи съдържателката. Така беше почти навсякъде, където ходех по малките заведения - съдържателката, сервитьорката и готвачката - е един и същи човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Бавно, посрещано с неудоволствие горе и с напразни надежди долу, у нас настъпваше преустройството. Или по-скоро неговата терминология. Думата гласност се появяваше все по-често и по-често, нямаше вестник, в който тя да не се пръкваше поне стотина пъти. Думата демокрация я следваше значително по-кротко. Когато аз си позволих да кажа пред един заместник-министър на финансите, че бюрокрацията във това ведомство си остава същата, че никаква перестройка не се извършва, той ме <b>погледна</b> мрачно и изрече: „На български се казва преустройство, а не перестройка!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>- Сега ще пием чай! - каза той. Погледна ни и като не <b>видя</b> възторг в очите ни добави - Друго нямам. Снощи имах гости и те изпиха всичко!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Между другото се изложих и пред представителите на православната църква. Гледам - хапват си здравата свинско печено, особено една игуменка, на която апетитът и личеше яко под черните одежди. И понеже съм си драка, приближих към тях и попитах: „Сега не сме ли в коледни пости?“ Те ме <b>погледнаха</b> снизходително и отвърнаха: „Когато човек е на път, може да блажи!“ Така пишело в канона.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Започнах да назначавам сътрудници. Разбира се, че <b>гледах</b> между тях да имам и познати. Разбира се, че имаше ходатайства. Веднъж при мен се появи един, станал легендарен, депутат от Съюза на демократичните сили и помоли да назнача младо момче, отлично владеещо езици, работило във Франция, а сега без работа. Много добро момче било, само че има едно неудобство... Депутатът замълча, <b>погледна</b> ме малко гузно и каза:- „Баща му е бил член на ЦК „.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Трогателно беше това „возпевуване“ на своето, това чисто детинско мерене със съседите, с Европа, със света. Пристигнал един македонец в Лондон, <b>погледнал</b> на утринта през прозореца на хотела и рекъл: „ Лондон, Лондон, втори Кукуш!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Все пак жигулата можеше да продължи. Моторът не бе пострадал, ходовата част също. Решихме да се придвижим до самия Предел и там Славчо да се обади по телефона на свои приятели в Гоце Делчев да ни дойдат на помощ. Този път обаче Радослав Спасов ме <b>погледна</b>, колкото се може по-строго, и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Така получих своя билет, а когато го <b>погледнах</b>, хлъцнах, защото цената му беше ни повече ни по-малко - 1500 щатски долара. Това пък какво беше, обикновеният билет до Париж струваше около 400 долара. Е да, ама този е първа класа. Голямо уважение, няма що. Освен това френската страна ми поемаше разноските за хотел и храна за три денонощия.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>След като излязох от дома на Димитриос Мавридис, поех към ждрелото Касъка с надеждата да ме настигне някакво превозно средство и откара в Доганхисар, родното село на Петко войвода. Преди да навляза в Касъка, <b>погледнах</b> към</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Беше ме подвел, че всичко ще е наред. Не защото искаше да ме прецака, а защото бе голям службогонец. От години мечтаеше да залови най-големия бандит в държавата. Неведнъж ми бе казвал: „За вас Маджо може да е Кръстника, но за мен е обикновен бандит и аз трябва да си свърша работата!“ — Обясних ти всичко, сега ти решаваш — <b>погледна</b> ме страхливо Чавдар.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Слушам те — <b>погледнах</b> го примирен. Усетих, че бях прекрачил границата, и беше време да му пусна аванта отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Пак имаш късмет. Аз знам всичко за него. Къде живее, какво прави. Можеш ли да ми дадеш повече информация? — иронично го <b>погледнах</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Поли — <b>погледнах</b> го съвсем спокойно, — ти спестяваш нещо много важно — Славчо играе с Иван Костов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ти грешиш, Жоро! Свърши работата, вземи двайсет и да минаваме на следващата поръчка. И понеже вече ме развесели, ще ти кажа и коя е тя — смени тона Поли и ме <b>погледна</b> сериозно. Помълча малко и тържествено изтърси: — Бай Миле.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Вярно е! — изпревари отговора ми Поли. — Жоро вече се занимава със собствен бизнес. А сме с анцузи — <b>погледна</b> той Доктора — …защото ходихме да правим кросче!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Е, и? — <b>погледна</b> го Поли. — Припомнете му на това момче, че последния път трябваше да внесем банкови гаранции по сделката петстотин хиляди марки. Вие, аз и Фатик, който безспорно ми помага повече от Брендо. Внесохме нашия дял. И тогава, в последния момент, Брендо ми каза, че има само единайсет хиляди марки вместо сто. Затова ви накарах да го изрежете. И вие това го знаехте много добре — повиши глас Поли. — Защо го настройвате срещу мен?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Брендо е мишок — прекъсна го Поли, след което ме <b>погледна</b> — Задържах те много, Жоро. Хайде, ще те изпратя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Слушам те — <b>погледна</b> ме с влажен поглед на бито псе, което ме вбесяваше, но с годините бях свикнал и просто демонстрирах отегчение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Знам, знам… — плоското му лицемерие за почваше да ме дразни и спрях тирадата му вбесен. — Тук става въпрос, че ако човек върши подобна работа, трябва да получи и подобаващо възнаграждение. Знаеш, че ти давам солидна заплата и чакалъци, но това е нещо, което наистина ще ти промени живота — <b>погледнах</b> го с поучителен тон.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— ОК, ще потърсим другаде — хлапетата тръгнаха и аз чух как едното подхвърли на другото: „От този съм взимал и друг път… много е готин!“ В същия миг <b>погледнах</b> към входа и забелязах как един огромен мъж със сак отваря входната брата. Не го познавах, но ме прониза светкавично една мисъл „Кузо!“. Озърнах се и видях червеното чероки. Побеснях. Заради хлапетата работата ми се закучи и сега трябваше да чакам пак, за да го засека.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Всичко е наред — <b>погледнах</b> го аз — Щом минат празниците, действам. Дори може и навръх Нова година да се пробвам. Имам един малък проблем, но смятам, че ти бързо ще го разрешиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ето че съм ти вдигнал акциите! Трябва да се реваншираш — <b>погледнах</b> го. Боклуци като него винаги трябва да бъдат мачкани и да се чувстват виновни. Пуснеш ли им малко аванта, и ти се качваха на главата. — Я ми кажи сега има ли куки в „Олимп“?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Е, време беше — <b>погледнах</b> го с насмешка задържайки ръката му. — Я ела да се преместим на друга маса — подръпнах го леко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Няма проблем, щом смяташ, че ще ти свърши работа — <b>погледнах</b> го иронично. Изчаках го да се облече и точно преди да седне отново, му наредих: — Я си свали обувките и си навий крачолите да видя дали имаш жици!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не е вярно — подскочи Славчо. — Аз съм голям страхливец. Не мога да поръчам убийство. Не поемам тази отговорност. Погледнах го изпитателно:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Е, как да не се познавам, нали аз ги запознах с премиера бе, Жоре, с когото между другото се знаем от 25 години. Ние бяхме съученици — излъга нагло Славчо. От Крейзи знаех истинската история за тяхното запознанство, но реших засега да не го мачкам. — Защо ме питаш за тях — уплашен ме <b>погледна</b> той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Че тоя толкова ли е долен? — не счетох за нужно да отговарям на този въпрос. Леко разтърка олисялото си теме, <b>погледна</b> ме и с отчаян тон каза: — И в т’ва няма логика, Жоре, и онези двамата няма какво да спечелят. Те имат сметка да съм жив. Премиерът в никакъв случай няма да иска да бачка с тях без мен…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Бива си те, Жоре! Притесняваш се дали и Маджо не е замесен в играта и ако кажа само на него, ще стане лошо. А ако е там и Бай Миле, дори и Маджо да има пръст в цялата работа, вече няма да може да действа. Ще трябва да стопира нещата. Мислиш ли, че Маджо може да е в дъното на цялата история? — <b>погледна</b> ме любопитно Славчо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>— Нека да разговарям с Бай Миле и Маджо. Ти кажи колко искаш, а ние ще <b>видим</b> кой по колко. Бизнеса… дето ти казах — <b>погледна</b> ме той, — имаш го, но за кеша и те трябва да се бръкнат. Нали няма само мен да тепат…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Маджо го <b>погледна</b> укорително и почти веднага лицето му се разтегна отново в онази загадъчна усмивка като Джокондата на Леонардо. Уж те развеселява, а всъщност не знаеш какво точно изразява.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Славе, аз отдавна съм обяснил как трябва да се говори. Сигурен съм, че нашият нов приятел — <b>погледна</b> ме той — не е пропуснал да усвои този метод! — наклони се към мен и попита леко през зъби, почти шепнешком: — Искам да знам върху мен в момента има ли екип?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— В такъв случай да продължа — <b>погледнах</b> го. — Отношенията ни са равностойни. Не смее да се ебава с мен. Има ми голямо доверие и се вслушва в съветите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не се изненадвай! — извади ме от унеса Маджо. — Аз знам всичко. Или поне така си мислех до момента, в който се появи ти. И да си призная, не съм очаквал, че Поли има скрито оръжие на такова сериозно ниво. Нали не ме записваш? Аз не карам никой да те проверява! — <b>погледна</b> ме Маджо, осъзнал, че е казал повече, отколкото трябва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не бе, Жоре — покровителствено ме <b>погледна</b> Славчо. — Това е място за бизнес контакти. От него аз само губя, не печеля нещо. И вчера ти казах… аз вече съм банкер. С това заведение се правя на гостоприемен домакин.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— И знаеш ли защо ти ги разказвам тия нещица? — победоносно ме <b>погледна</b> Поли — Ако свършиш с Бай Миле и Брендо, после ще натиснем Иван и аз ще ти пусна процент от цигарите като награда… Което съвсем не значи, че ще спрем с поръчките. Искам да поддържаш постоянно екипи. Това трябва да ни е перо в бизнеса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ти никога не забравяш — сериозно ме <b>погледна</b> Поли. — Явно съм пропуснал да ти обясня. Единият е резервен, ако засече основният, веднага вадиш втория. Сега ще направя нещо, което никога не съм правил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Защото ако утре ни хванат куките и ни пуснат на детектора, ние няма да знаем нищо и ще сме чисти… — не се бях сещал за това и <b>погледнах</b> Поли с добре изиграна благодарност. — Явно и оня дебил Момчил не се е сетил, защото преди да го спра, ми разказа всичко. Каза ми как изчакал Кузо във входа, обрал спусъка, за да го застреля, но Макаровият засякъл…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— На него трябва да благодариш за прекрасните ястия тук — потупа той по рамото готвача, като ме <b>погледна</b>, щом се приближих. — Ще хапнеш ли нещо?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Няма такова нещо. Аз с такива глупости не се занимавам. Жоре — <b>погледна</b> ме, — аз съм човек банкер, отдавна съм излязъл от тези простотии.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— И то какво ще излезе? — разочарован каза Крейзи. — Че Маджо е голям левак. Как се е оставил така да ги разберат — почеса се той по задника и дълбокомъдрено каза: — Няма начин да е Маджо. Виж, само тоя гнусен пияница Бай Миле. Хич не го харесвам него. А и напоследък се усуква около Славчо. Мисля си — <b>погледна</b> ме хитро Крейзи, — че ако с Бай Миле се случи нещо, всъщност ще е положително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Аха, това са си някакви техни проблеми — махна с ръка Маджо. — На мен Сашко ми каза, че си искал да помогнеш нещо във връзка с Дребния. Но пък мен такива неща не ме интересуват. Но ако реша, бих ли могъл да разчитам на теб? — хитро ме <b>погледна</b> Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Разбрах, че си прибрал Милен Ганев да работи при теб — Маджо <b>погледна</b> Славчо. — Щял си да финансираш завод за захар?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Свилене, слез долу до офиса на ресторанта и спешно ми донеси 20 000 долара. Преди това докарай 4-ма души да стоят на вратата. Трябва да вземам мерки — <b>погледна</b> ме извинително той. — Имаш ли някаква идея?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Пратете при мен Бай Миле! — <b>погледна</b> ме на секундата. — Пред него не споменавай нищо от разговора ни. Не че имам тайни, но го правя за твое добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i><i>Повдигнах очи да го <b>погледна</b> и <b>видях</b>, че ровеше нещо в пръстта. За миг ми се стори, че монтира бомба. Единият вариант бе да скоча и да го подгоня, а другият да предупредя Маджо по най-бързия начин. Точно в този момент една от охранителните коли на Маджо рязко спря пред храстите и четирима души изскочиха от нея. Момчил побягна. Дори не успяха да го <b>видят</b>.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— К’ъв си ти, бе? — <b>погледнал</b> го намусено онзи. — Това е моят ангел-хранител — съвсем се разлигавила Ева, преди да седне отново на стола. — През цялото време, докато отсъстваше, той бе неотлъчно до мен. Не даваше муха да бръмне. Вардеше ме като съкровище, каквото съм. Нали така! — изкикотила се тя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Вече ми стана ясно какво ми подготвя Маджо. Искаше да се отърве едновременно от Поли, а след това, вместо 150 000 долара, щях да получа куршуми и да затвори цикъла. През последните месеци толкова бях претръпнал, че идеята Маджо да ме убие, ми се стори напълно нормална. Сложих спокойно плика в краката си. Погледнах го право в очите и му казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Аз като че задрямах, като си тръгна. Явно ме хвана уискито — извинително ме <b>погледна</b> той. — Сигурно съм уморен от полета. Кажи какво се сети?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Кубето и Мани или Мени, не запомних точно — и <b>погледнах</b> изпитателно Бай Миле. Видях го как почервеня и всичко ми стана ясно. Самият Маджо бе поръчал на Бай Миле, но не знаеше кои са вършачите. Върнах погледа си на Маджо, а той се бе втренчил укорително в Бай Миле.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— За какво си дошъл? — <b>погледнах</b> го с неприязън. Никога не се бяхме разбирали добре. Открай време между нас имаше конкуренция кой да е по-близо до Поли.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Я ми донеси двайсет хиляди лева — <b>погледна</b> ме важно и попита: — Забравих да те попитам как ги искаш, български, долари или марки?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ще ви попитам нещо. Искате ли да бъдете с мен? Аз поемам структурите на Поли и предлагам да вървим напред! Ще трябва да увеличите и вашите охрани — <b>погледна</b> към двама ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Няма да ти подавам ръка… мокър съм все още — усмихна се подкупващо той. Включи стария касетофон — за всеки случай, да не се чува какво си говорим. Моите са пред вратата — <b>погледна</b> ме и с мек изтънял глас попита: — Как се развиват нещата?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— О-о-о, в никакъв случай. Вече знам доста неща за него. Разказаха ми как умее да надъхва хората си. А и обичал да дава обещания, които никога не изпълнява? — <b>погледна</b> ме въпросително Маджо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>— Нещо много дребно — тонът му пак стана мазен и мил. — Чух, че тези дни сте се <b>виждали</b> с Женята — <b>погледна</b> ме ехидно той. Вече бях сигурен, че има достъп до всички телефони, до които пожелае. Явно бе проникнал доста навътре в МВР.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Нормално е — усмихна се Маджо. — Явно не приема Пехливанов като сериозна шапка. Моята молба към теб е — провлачи думите си той — да му предадеш там, по твой си начин, че ако иска да носи каскет, да си седи там. Но идват тежки времена, бури, виелици… абе направо зима… Ще му трябва мека и удобна, кожена шапка. Нека ми се обади. Нямам нищо против лично да му я надяна на главата. При това ще го направя много нежно. Женята е полезен човек… нали не се лъжа? — <b>погледна</b> ме изпитателно той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Точно в този момент му иззвъня телефонът. Лицето ми се изкриви в неприятна гримаса. Затвори и ме <b>погледна</b> с насълзени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Какво мисли сега да прави нашият общ приятел? — <b>погледна</b> ме с усмивка Маджо, докато се разхождаше с ръце в джобовете из детската съблекалня на стадион „Славия“, където бе поредната ни среща.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Виж, Жоро! Ти знаеш, че ние сме правили много такива неща. Досега не се е случвало да засегнем невинен човек. Или може би греша? Ако е така, поправи ме — <b>погледна</b> ме настоятелно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Има ли някакво значение, Милчо, колко години са, след като не сме го направили ние? — <b>погледна</b> го с упрек Маджо, на когото все му се искаше да се изфука колко големи убийства са организирали, но никога не му стискаше докрай.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Пехливанов ми каза, че сте имали и сериозен враг в „Убийства“-та — <b>погледнах</b> ги изпитателно и двамата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Сигурен съм! — натърти с язвителен тон Маджо. — Пехливанов няма да посмее да му даде поръчка — <b>погледна</b> ме настоятелно, сякаш искаше да ми подскаже, че не трябва да плаша повече Бай Миле. — Знае, че ако направи неуспешен опит, няма да може да намери и дупчица, в която да се скрие. Нали така, Жоро? — <b>погледна</b> ме напрегнато той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Тези сто хиляди марки, които Пехливанов дава за Бай Миле, са ми много нужни, Жоро. Не бих ти отстъпил и една марка за информацията. Данкина, Хамстера и Баката вече доста години бачкат при мен. Ти едва ли си забравил, че са от Червен бряг. Както и че събирането на информация е част от занаята ни — <b>погледна</b> ме лукаво той. — При дебелия Милчо от доста време работи някакъв си Васил от Червен бряг. Едва ли ще е трудно моите хора да го разработят къде живее и оттам да стигнем до шефа му — завърши, като въздъхна със задоволство Женята.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— С колела. Така няма да се налага да палят после коли и да заличават каквито и да е било отпечатъци — отново ме <b>погледна</b> победоносно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>За миг помислих, че нарочно се опитва да ме забави, докато подготви хора да ме очистят. Определено си нямахме доверие. Бях оставил Тупана навън да проверява района, но срещу автоматчиците на Женята едва ли щяхме да имаме някакъв шанс. Отново го <b>погледнах</b> настоятелно и в очите му виждах само тъга и отчаяние. Явно наистина нещо го гризеше и искаше да го сподели с мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Симо е мъжко момче, не е предател! — <b>погледнах</b> съучастнически Женята и едва забележимо му намигнах.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Какво ти е бе, Милчо! — загрижен го <b>погледнах</b>, въпреки че едва сдържах смеха си от комичната му физиономия. Като двама херувими, от едната му страна стоеше Маджо, а от другата — едър и грубоват тип със зъл поглед, целият окичен по врата и ръцете със злато — Любо от Видин, известен сред нас като Лупи. От години се говореше, че той е физическият убиец на Васил Илиев. Сега бе поел ресора за туризма на Бай Миле. Управляваше финландското селище на Боровец и няколко дискотеки на Слънчев бряг и Златни пясъци. Самият той определено не страдаше от липса на пари, за разлика от шефа си Бай Миле.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Доколкото си спомням — <b>погледнах</b> го присмехулно аз, без капчица съжаление, — последния път натърти на това, че Пехливанов и Женята няма да направят нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Само едно изречение: „Бате, готово!“ — за т’ва не мога да разбера как направиха връзката между нас — <b>погледна</b> ме с надежда Крейзи, че аз бих му обяснил.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>На Косьо Самоковеца, който стоеше на нашата маса, му дожаля за Владо и реши да го защити. Забрани на Иван да го бие повече. Погледнах към чичкото с пуловерчето, който стоеше в съседното сепаре. Нямаше начин да не е видял цялата случка, но въпреки това гледаше съсредоточено в стриптийзьорките, сякаш нищо не се беше случило. Вече бях сигурен, че това не може да е Майкъл Чорни. Месеци по-късно, когато разбрахме, че е той, съжалявахме много, че изпуснахме контакта.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Жорко, знаеш, че обикалях един час преди срещата с Маджо. Две такива срещи вече ми идват в повече, все пак не съм от желязо. Чудя ти се, ти как издържаш? — <b>погледна</b> ме с фалшиво съчувствие, сякаш се надяваше да смекчи недоволството ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Умно момче — тази реплика на Младен най-много ме дразнеше, но усетих, че отговорът ми го разведри, и този път я пропуснах. — Имам план — <b>погледна</b> ме с надежда той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>На следващия ден Маджо ме чакаше, отпуснат на плетените столчета на терасата в хотел „Амбасадор“. Изглеждаше добре след снощното запиване. Избръснат, свеж, пиеше кафе. Погледна ме, когато се настаних срещу него, после ръката си и каза усмихнат:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>В типичния си стил Пехливанов почервеня като рак. Махна на сервитьорката и докато я изчакваше, <b>погледна</b> през прозореца мълчалив. Бях забелязал този му навик да прескача темата, ако не му изнасяше, и да потъва в кратко мълчание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Стига, Милчо! — <b>погледна</b> строго Младен. И в типичния за него стил смени посоката на разговора. — Женята и Пехливанов знаят ли, че имам нова бронирана кола?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Струва ми се, че има вариант да му предадеш гранатомета и да не го застреляш — <b>погледна</b> ме подозрително той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>— Чакай малко — хвана ме за ръката Маджо. — Сега е петък. Какво ще кажеш за неделя? Вътре в стадиона, в съблекалнята, където се <b>виждаме</b>. Отвън няма да има охранители, но направо си влизай сам вътре, а Бай Миле ще дойде да го вземе — <b>погледна</b> той дебелака, който кимна, докато лапаше на големи залъци прясно изпечения хляб.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Оттам нататък всичко се разви много лесно — Маджо <b>погледна</b> укорително Бай Миле. — Повиках Косьо и му казах, че му прощавам, дори им направих среща в „Хаят“ в Гърция с Доктора, на която им обещах, че ще ги върна в контрабандата. Нали знаеш, че той си имаше данъчни проблеми и го пратих в Холандия, докато уж му ги уредя. В същото време Маргина и Димата поискаха да платят на Стоил, за да организира убийството му. Стоил ги унижи съвсем, като им го направи като услуга, без да им поиска и стотинка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Този Серафим ще излезе голям хитрец — <b>погледна</b> ме сериозно Крейзи. — Мисля, че работи там просто за прикритие. Иначе разполагал с много пари, а и ти си го знаеш, не може да си държи езика зад зъбите. Похвалил се е на мои познати, че бачка директно за Димата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Престани с твоята алчност, Милчо! — скастри го Младен. — Стана късно — <b>погледна</b> часовника си той. — Трябва да се прибираме. Хайде да тръгваме и утре на обяд ще се срещнем тук отново и пак ще го мъдрим. Помисли все пак върху варианта да им занесеш лично 500 хиляди лева.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>За пореден път Димата спря, учуден от мълчанието ми. Погледна ме настоятелно в очите, сякаш търсеше одобрение за гениалността си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i><i>— Ами как? Разказал на адвоката, който му пратихме, че бил с гаджето си, и го домързяло да покрие оръжието. Иначе вършеше добра работа! — въздъхна с носталгия Фюрера. — Разбрах, че навремето си му причинил страшни неща — <b>погледна</b> ме любопитно Пепи, сякаш не бяхме цяла нощ заедно, а ме <b>виждаше</b> за първи път.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Явно Младен, макар и в чужбина, все още има по-големи позиции в съдебната власт от Маргина — <b>погледнах</b> с иронична усмивка Фюрера. Знаех, че Маргина му е абсолютен идол, нещо като негов върховен гуру в живота, и думите ми ще му прозвучат като светотатство, но вече бях толкова изморен, че не ми пукаше от нищо. Оказах се прав. Фюрера неочаквано прекрати разговора и защрака с телефона си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Той се замисли дълбоко, потри с ръка рядката си брада, добре оформена на катинар. Погледът му обходи всичките ни охранители, задържа го малко по-дълго върху Тупана. Погледна ме хитро, но в очите му се четеше несигурност:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Напоследък имам проблеми с моята бандичка. Нямам им доверие. Затова ти предлагам на теб — <b>погледна</b> ме настоятелно. — Имам план — отново не ми остави възможност да кажа нищо. — Твоите хора го прибират и държат, а моите вземат откупа. Така ще контролираме парите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Ако го направим, повече няма да бачкате с нас! — <b>погледна</b> ме победоносно. Смяташе, че ме е затапил напълно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Баретата се уплаши и заведе лично Марио в СДВР. Останалите момчета, както и цялата улица не <b>погледнаха</b> с добро око на тази му постъпка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Ако се случи това — удари той по листа, — бизнесът ще премине в ръцете на Щангата, който е неразривно свързан с Маргина. — Заби химикалката в стрелката, като закова листа в полираното дърво на бюрото. — А ти, Кире — <b>погледна</b> го съчувствено, — просто изпадаш от схемата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— А ти какво мислиш, Жорка? През цялото време мълча! — <b>погледна</b> ме косо Киро. — Не смяташ ли, че бате Кире предлага най-добрия вариант да излезем от немотията? Не е ли време и ние да заживеем като бели хора? — <b>погледна</b> ме с надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Каква е гаранцията, че отново няма да се поведеш по капризите й? — недоверчиво го <b>погледна</b> Пехливанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Вече знаеш схемата, Женчо — ухили се Поли. Наричаше го така заради пискливия му глас и страхливия му нрав. — Мръднеш ли, лично ще те отстрелям. — После го <b>погледна</b> право в очите и добави: — Ти си голям страхливец, Женчо! Ще свършиш работа. Пъзльовците знаете как да се пазите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Денят напредваше, но Поли не бързаше да освободи Женята. Навик му беше да изяснява всичко докрай, в най-тънки детайли. Погледна присмехулно разтрепераните му ръце и закачливо го плесна по китките:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>От този тап на тържеството ние вече не издържахме. Оставихме шашардисания Славчо да се оправя сам и си тръгнахме. Преди изхода <b>погледнахме</b> назад. Лимонадата въртеше палачинки фламбе като фокусник, а децибелите на двете популярни песни можеха да пометат стъклата на прозорците.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i><i>Крейзи ги <b>погледна</b> бегло, после сведе глава. Виждахме как се смалява пред очите ни. Направо изчезна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Награбиха я още с влизането. Никеца й скъса бикините, а Чарли й подаде кура си, за да го налапа. И двамата бяха достатъчно дрогирани. Можеха да продължават така с часове. Елена точно това искаше. Тя беше ненаситна. Мъжът и обаче се пробуди и тръгна да я търси. Размина се с Чарли на вратата на тоалетната. Вътре беше доста сумрачно и той сънливо <b>погледна</b> към някакъв мъж, който се клатеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Недей така, Поли — седнах до него аз. Грозната курва ме <b>погледна</b> като Богородица и без никаква причина измърка:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Ако знаеш к’во ти мисля, близнаци ще родиш — вдигна се на свой ред и бай Миле. Той никога през живота си не беше се бил. Не знаеше дори как да върне шамара на жената, но природата му го подсказа. Зашлеви я с опакото на ръката. Тя падна на земята, <b>погледна</b> го гневно и пред смаяните погледи на останалите посетители напусна заведението.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Ти съвсем си се разпарцаливил — станах аз. Погледнах косо към бара и останах като гръмнат. Там стоеше удивителна жена и с вроден, неподправен финес разливаше коктейл в чашите на трима идиоти.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Това не е баща ми — обърна се присмехулно тя към Чука. След това ме <b>погледна</b> право в очите и аз забелязах в нейните стаен смях: — Това е мъжът ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Точно в този момент Поли реши сам да <b>погледне</b> кои са чакащите. Забеляза веднага Венци и го извика без да се съобразява с реда, по който бяха пристигнали бизнесмените. Двамата влязоха в кабинета му и се затвориха за дълго време.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>В същия момент получи страхотно кроше в лявата скула. Просна се на земята като прострян. Почти загуби съзнание. Митака го <b>погледна</b> пренебрежително и го подритна по задника, колкото да се увери, че е жив. Гоцев обаче се втурна да го свестява.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Маджо отпи от уискито не повече от глътка, а Генералът дори не <b>погледна</b> към чашата. Говореха си съвсем приятелски. Ако ги подслушваха, едва ли щяха да се досетят за естеството на разговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Махни тази мизерия, приятел! — ухили се офицерът и <b>погледна</b> към Маджо. — Дай едно шише от торбичката!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Не съм опитвал — <b>погледна</b> ме със сините си очи Серафим и аз веднага усетих, че това е човека, който ми трябва. — Но мисля, че ще се справя!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Излязохме от ресторанта след десет часа. Обиколихме още веднъж центъра на София и някъде около „Мария Луиза“ ми хрумна как точно да го изпробвам. По онова време левът се срутваше неудържимо, чейнч-бюрата работеха денонощно и всички бързаха да си обменят левовете в долари. Пред едно от тях, забелязах голяма опашка. Спрях от другата страна на улицата и <b>погледнах</b> към Серафим:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Охраната на Митака — разпери ръце Килията. После от банята излезе самият Бретон. Наистина се беше къпал и все още мокрото му мускулесто тяло бе обгърнато с хавлия. Погледна ни мрачно и ни покани да седнем.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Умно момче — <b>погледна</b> ме внимателно Маджо. Отпи глътка уиски и продължи въпроса си като разтегляше отчетливо думите: — Поръчаха ли ви да ме убиете?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Междувременно келнерите взеха празните чинии и ни сервираха кафе с минерална вода. Поли дори не го <b>погледна</b>. Маджо продължаваше да отпива от уискито си, макар че вече не изглеждаше толкова благ. Присви устни и злобно просъска:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>После се облегна в ъгъла на сепарето, доста по-спокоен, дръпна от цигарата си и за последен път вдигна чашата. Поли продължаваше да мълчи. Сервитьорите се въртяха като оси около нас и не смееха дори да ни <b>погледнат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Общо събрание в правешкия мотел „Шатрата“ — отвърна ми той без да ме <b>погледне</b>. — След това побутна предварително подготвен списък на хора към Женята и тихо му нареди: — Събирай ги!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Маджо дори не го <b>погледна</b>. Махна нехайно с ръка сякаш пъдеше муха. Изчака го да изчезне, отпи малка глътка от питието и веднага извади радиостанцията си. Тя беше подобна на полицейските и чрез нея той командваше многобройната си охрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Ще ми правиш ли компания? — лениво <b>погледна</b> той Пашата. Говореше бавно, провлечено и пискливо, както винаги, когато бе минал мярката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Слушай ме внимателно, Димчо! — <b>погледна</b> небрежно вестника той. — Всичко, което съм казал тук е подчинено на някаква стратегическа цел. Първо искам да отклоня вниманието на медиите от нашата организация. След това — да успокоя Карамански. Ако утре трябва да се преговаря с него, ти ли ще идеш? Пък и така помагам на хората, които се занимават с един от най-важните ресори на организацията — разтвори ръце той към Поли и бай Миле, седнали в ъгъла на залата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Пашата съвсем се сбърка, обаче вече нямаше наистина накъде да мърда. Погледна безпомощно към Маджо, който едва чуто потвърди:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Не ме разбра добре — <b>погледна</b> го косо Генерала. — Винаги съм му казвал, че трябва да купува, вместо да продава. Много приказки само на пазара…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Че ние какво общо имаме? — <b>погледна</b> го накриво Иван Кубето, който се имаше по-куражлия от ортака си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Сега ще те хвърля в едно дере — подшушнах аз и заредих пистолета зад гърба му. — Тичаш направо и се хвърляш по очи. Погледнеш ли към нас, застрелян си!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Ами донеси пет хиляди марки, ако обичаш — <b>погледна</b> го благосклонно Кимбата. — Четири хиляди си е изкарало момичето и хиляда да приеме извинението ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Ще ти обясня, но първо искам да знаеш от мен нещо друго — <b>погледна</b> го този път право в очите Генерала. — Ние с теб проявихме не гордост, в което по принцип няма нищо лошо, а горделивост. Оттам дойдоха всички беди. Никой не обича да бъде унижаван.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Оттук насетне пазарлъкът между Пантелей и майстор Буда тръгна по ръба на бръснача. Сърбинът предложи петнайсет хиляди марки, а Джуджето отказа без да му мигне окото. Дори не <b>погледна</b> към Митака за подкрепа. Поиска трийсет и оферира на майстор Буда, ако не е съгласен сам да си свърши работата. Пантелей стигна дотам, че тръгна директно към стария гангстер.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i><i>Напусна масата и прати сервитьор да ги обслужва. А Митака за първи път <b>погледна</b> към Джуджето като към човек, когото трябва да <b>наблюдава</b> внимателно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— А какво ще правим с тази пасмина когато забогатее? — <b>погледна</b> го съвсем сериозно този път генералът.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— За всеки случай — отвърна неопределено Стоил. Митака потегли с едно наум, което беше и целта на Гоцев. Още от разузнаването той познаваше добре въздействието на психологическата атака и в случая започна от самото начало. Настаниха се в един от най-луксозните хотели. Митака <b>погледна</b> морето през балкона, после хвърли едно око на плажа и реши, че по-голяма отврат от това няма. Вечерта влезе в казиното и заживя в обичайния си цикъл — цяла вечер пиене, цяла нощ хазарт и цял ден сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Намеси се, бос — обърна се иронично той към Бен. Бен издуха дима, <b>погледна</b> към Господ, където смяташе, че вече има място и вяло нареди:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Разкажи за себе си, моето момче! — <b>погледна</b> ме изпитателно той. — Правеше се на добряк, но си личеше опитът, натрупан с годините.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>На другия ден държавата се събуди изтръпнала от болка. Трамваите вървяха безшумно по софийските улици, а хората не смееха да се <b>погледнат</b> в очите. Гълъбите пред Народния театър дремеха оклюмали. Бездомните кучета забравиха агресията си и унило подминаваха обичайните си жертви. Заваля дъжд. Стана студено.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i><i>...Там я <b>видях</b> Цена за първи път... Беше легнала на тревата... А над нас звезди... Никога не бях <b>виждал</b> толкова едри звезди. Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... мирише на земя, на пролет... Тя вдигна глава, изви я към мен, <b>погледна</b> ме и попита, не помня точно какво, но нещо като: "И този ли с пищов го пращат?"</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>- За мен от нея по-добра нямаше - казва Нено Рашков. И старото му лице, загрубяло от слънцето и вятъра, омекна, тъжна усмивка имаше в погледа му. (Когато го <b>погледнах</b> в очите - той ме заля с топлина.) - Когато ходех в гората да им давам хляб, на нея все й носех бонбони, обички - да го зарадвам, милото... Пък то ми вика: "Пази се, бати Нено, внимавай в гората"... Какво ли му е било - сам-самичко, далеч от дома... Венко отишъл в Смирненски - да й каже да се маха оттам... С Цвятко Железарчето и Кольо от Тетово дойдоха заедно... тука, в Писанската гора... Рано пролетта беше...</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Казвам ти го, защото си ми симпатичен и те чувствам близък още от Ловеч - изпрати го до вратата Гацов. Погледна го така, сякаш знаеше къде отива. Подсказваше му дългогодишния опит. А Досев, разбира се, незабавно докладва дума по дума на Радославов целия разговор.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Мога да дойда с вас само ако ще се срещаме с представители на легитимни български държавни институции, а не с политически дейци и чужди граждани - <b>погледна</b> го право в очите той.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Нашия американец е забъркал едни лайна вчера, не е за приказка. Бесен съм! Срещал се с агент "Андреев", приятеля на премиера. Нали навсякъде се хвали с тази своя връзка! Седнали двамата в едно заведение и Антон Николов с лист и химикал започнал да чертае схема как двамата ще управляват града. Имаме момче в полицията, еничарче - <b>погледна</b> косо Янков към Людмил. - Каквото му кажем това прави. Явно е имал предвид теб.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Ще направя каквото мога. Напишете името му и другите подробности на този лист, за да не забравя - подаде той на Досев тънък куп хартия. Погледна го бегло и спокойно приключи разговора: - Считайте че ще бъде казано, но как ще реши проблема Йордан не знам и няма откъде да знам. Не сме като старите комунистически началници. Подчиняваме се единствено на собствената си съвест, когато вземаме управленчески решения.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i><i>- Интересно ми е дали той и неговите господари ще дадат пари и ще участват във финансирането. Това е един вид проверка. Стига вече празни приказки, време е да <b>видим</b> кой какво слага на масата. И между другото да ви кажа - млъкна за секунди Радославов, после ги <b>погледна</b> право в очите: - Там, където има много пари, има и много кръв! Смятам че вече добихте качества да се занимавате с по-сериозни работи, но ако някой от вас възнамерява да се отказва от играта, да го направи сега. Докато е време.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i><i>- И не ми харесва, че Радославов и Николов се <b>виждат</b> без ние да знаем за това. Като нищо ще ни изолират някой ден - <b>погледна</b> го изпитателно Янков.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>За огромна изненада на Людмил, Радославов наистина извади две хиляди долара и ги подаде на арабина. Явно той беше ковчежникът. Досега не споменаваше нищо по въпроса и живееше приблизително бедно, като всички пенсионирани офицери от Държавна сигурност. Акрам се сбогува и напусна апартамента едва след като на входната врата се появиха личният му шофьор и личният бодигард. Радославов видимо се ядоса. Погледна втренчено Досев и безцеремонно му заяви:</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Трябва да тръгвам - <b>погледна</b> ги угрижен той, след като му обясниха ситуацията. - Ще се опитаме да помогнем, но първо да докладвам на полковник Антонов. - Той беше останал директор на НСС, въпреки че главният секретар на МВР Богомил Бонев напусна работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Атанас Комшев <b>погледна</b> учуден към Досев. Очевидно не очакваше подобна реакция от висшия полицай. Пък и не беше свикнал да изпада в неловко положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>—	Този Цанко Русев направо си търси белята, не е ли време да го ликвидираме? Искам да знам и твоето мнение Досев! — <b>погледна</b> към Людмил палестинецът.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Недялко Йорданов запозна Досев с циганина на следващата вечер. Мангалът се появи целият накичен със златни накити. Държеше се изключително тежкарски. Срещнаха се в ресторанта на хотела в Дряново. Циганинът почти не <b>погледна</b> към Досев, интересуваше го единствено кога може да се уреди кредитът.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Да ти кажа честно, не мога да те разбера! Беше влиятелно ченге на ръководна работа в МВР и си позволил да те въвлекат в тази мръсна игра — <b>погледна</b> го право в очите Ванев. — Каква е работата на Радославов в цялата тази шашмагория?</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Сърце не ми дава да пиша срещу Радославов, точно той ме накара да дойда тук — изправи се Досев и тръгна към вратата, но точно в този момент в кабинета на Ванев влезе окръжният прокурор Русев. Той <b>погледна</b> намръщено Досев и сърдито се обърна към заместника си:</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев не смееше да <b>погледне</b> вече бившата си съпруга. Тя очевидно не знаеше точно какво се случва. Беше порядъчна жена и тези дивотии стояха доста встрани от скромния й, подреден живот. Всъщност едва ли имаше човек със здрав разум, който би могъл да възприеме историята нормално. Тя обаче бе свикнала да се съобразява със странностите на съпруга си и с вечно променящата се обстановка около него.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Дай ми съвет какво да правя! — <b>погледна</b> право в очите Иван той. Сетне подробно му разказа за поведението на Радославов.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Щом не ми давате избор, тогава и аз си запазвам правото да говоря само това, което преценя — <b>погледна</b> косо към вътрешната врата Людмил, от която безшумно се намъкна машинописката. Тя щеше да протоколира разговора.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев набра първо телефонния номер в дома на Янков. Обясни му, че е задържан под стража с постановление на окръжния прокурор Русев. Помоли го да намери адвокат. Янков обеща да се погрижи и затвори. После се обади в дома си. Съпругата му разтревожена попита кога ще се прибере? Досев въпросително <b>погледна</b> към следователя, който не изпускаше нито дума от разговорите.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Досев <b>погледна</b> към Бенчева, после извърна глава към Мартинов. Явно не му предоставяха кой знае какъв избор. Накрая кимна в знак на съгласие.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Възрастният юрист не го попита нищо. Изслуша търпеливо оплакването му и искането му за смяна на мярката за неотклонение. Сетне замислено го <b>погледна</b> над очилата си:</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Ами аз съм свикнала в събота да отида на пазара, да поговоря с всички продавачи, да опипам всички чушки и домати и накрая да купя нещо на средна цена и с добро качество. С Райнер това е невъзможно. В Германия в събота магазините работят до 16. Изведнъж в 11 той викне, че няма време, качим се на колата, отидем до супера и почнем да грабим с кашони за седмицата. Ама без изобщо да <b>погледне</b> какво взема!</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Да продължа? Добре. Трябва да стана пак малко момиченце. Дърпам одеялото пред очите си, за да <b>погледна</b> към дядо, който започна да ми разказва приказката за въглищаря. Ех, дядо, пак си заспал, преди да стигнеш до края. А баба продължава да мърмори оттатък в кухнята. А, бе, как свършва тази приказка? Лека нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>- Книги пишеш и книги четеш, ама човека не можеш да четеш. Ако четеше човека, щеше още оня ден, като ти разказвах страховете си, да се <b>погледнеш</b> в огледалото...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и "подвижното кино" - Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда <b>видях</b> старинно, но кокетно селце, въпросително <b>погледнало</b> от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на "подвижното кино", че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Но не спира своето взиране, борба, търсене. Поетът вярва в своето предназначение: Ако <b>погледнете</b> още по-дълбоко</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Залата натежава от сълзи и неизречен протест. Ако <b>погледне</b> човек отстрани, ще се ужаси. Така ли се ражда тази красота, това очарование? Това ли са същите леки, ефирни, изящни, нежни и бойки момичета, които ни възхищават, когато дойде времето на големите битки. Това ли е жената, на която <b>гледат</b> с толкова завист колежките й от цял овят, с толкова възторг милионите почитатели на красотата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Ако <b>погледне</b> човек в дневника й, ще <b>види</b> няколко думи, които те карат да настръхнеш — уморена съм, изчерпана до краен предел. Не мога повече! За какво е всичко това! Не издържам. Своя ли живот живея?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>Леля Мария, това тяхното злато, ги <b>гледа</b> като свои деца, докато тренират. Идва и на състезанията. Плаче, когато някое изпусне обръча, после плаче от радост, когато на някое така дълго ръкопляскат. Когато й казват-на тебе не можем да ти се отплатим, леля Мария грейва: „Та на мене най-голямата ми отплата е, като вляза в залата и <b>погледна</b> - вие сте най-хубавите...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Бори се като лъвица. Такава винаги съм я искала. И като <b>погледнеш</b> съвсем обективно, трябва да й бъда благодарна. Никой така пълно не ме е изявявал като треньорка. Хич не ме интересува с колко други е работила през последните месеци. В крайна сметка си играе моята гимнастика.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- А като донесох ключа, дори не го <b>погледна</b>. После някъде ми се загуби. Разказвам й, а тя като че не е чула. Ще се пръсне от любопитство, но няма нищо да запита. Когато й казах, че съм герой на социалистическия труд, не ми обърна много внимание, но виж, посрещането на несебърци я е зарадвало. И нея май я тресе тая треска на хората от крайните квартали...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Второто нещо, което искаше от това световно първенство, беше да разбере каква е програмата на Людмила Туришчева. На какви състезания - вътрешни и международни, се е явявала в годината на световното първенство. Искаше да има схемата на целите и подходите. Когато поставих този въпрос на Владимир Ростороцки, той ме <b>погледна</b> малко учудено, но все пак каза: „Сега не, но ако Люда стане световен шампион, всичко ще ви кажа. Обещавам!" Не само заради това обещание -аз действително много исках неговата Люда да стане световен шампион. За мене това беше символът на гимнастиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>„Колко пари ще ти трябват в началото? — го попитал Ценович. „Малко” — бил отговорът на  великия апостол. „Стигат ми тридесет турски лири. Ценович го <b>погледнал</b> и му се засмял, като повторил: „Тридесет лири! Какво ще правиш с толкова малко пари?” </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>товарен с въглища. „Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно евтино ти го давам!” — извика шопът. К-чев го <b>погледна</b>, па се вкамени: „Левски!”, извика трй, като се озърташе плахо. „Не ча, скапо...” „Не сакаш? Твоя воля, господине!” И шопът полека поведе коня си напред...” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И аз не знаех как ще <b>погледна</b> Валя в очите, но вече ми беше ясно, че точно тя ще е жертвата. Знаех как се носят из. кулоарите съдинките и обменят „между другото" информация. Знаех как е: „Ах, Дерюгина... невероятната Томас. .. ами; онази прелест Габашвили. .." Знаех, че някои от нашите ще казват: „Вие пък да видите Кристина". Други: „Илиана е така напреднала". И името на Валентина по тези коктейли и бегли срещи в коридорите на хотела няма да се спомене. Знаех, че това вече е присъда.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Трябваше обаче да зная и това, че Анелия ще вдигне теза нейни учудени очи и ще ме запита как ще <b>погледне</b> кака си Валя. Само това ми липсваше в този момент — онова там да не спи и да си мисли как така предавам кака й Валя. На. всичко отгоре ден преди състезанието пристигна Светла и обяви, че от София й казали да тръгва, защото тя ще играе. Това вече бе последното от удоволствията преди Лондонското» световно първенство. Разбира се, Светла не игра, но и без нея грижите ми не бяха малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Заканва се след решението на федерацията за Лондонското световно първенство, че няма да стъпи там, че няма да ги <b>погледне</b>, а сега, разбира се, е постоянно там.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>И тъкмо в този период на най-усилена работа, когато намирах подкрепа само в няколко приятели, това, че приех да работи при мене и Даниела, изостри апетитите да се <b>види</b> в тройката и състезателка на ЦСКА. Започнаха да настояват още повече да се откажа от Анелия. Казвах, че и чудеса да направя, и да не <b>погледна</b> повече никоя от трите, и цялото си внимание да посветя на Даниела само, за времето, което ми оставаше, не мога да наваксам пропуските, трупани през годините. Затова трябваше един по-продължителен период, по-спокойна, по-търлелива работа, но нищо не чуваха. Натискът се засилваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>А аз на Лили какво ли не й казвам — че ще я пребия и че ще я убия, че трябва веднага да ми се маха от очите, защото не зная какво ще направя, и че не искам никога повече да я виждам. И такива едни приказки, дето, както и да ги <b>погледнеш</b>, не са хубави. Но най-интересното е, че като ме доведе до това състояние, Лили започва най-силните си тренировки. Изведнъж, като по някаква вълшебна повеля, става гимнастичката, която искам да видя, гимнастичката, за която си мечтая. И ме кара да забравям всичките си закани и да викам: „Браво, Лили, чудесно, Лиленце, хайде още веднъж!"</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да <b>видим</b> една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме <b>погледнали</b> от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я видяхме от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я <b>видим</b> възторжена...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Това е състезание, за което не искам да си спомням. Когато се <b>погледнат</b> протоколите — блестяща победа на българките. Нямам никакви причини да съм недоволна. После често чувах този въпрос: „Какво в крайна сметка иска Нешка, какво не й достига?" Отново съм тръгнала с девет гимнастички, отново се връщам с девет шампионки. Абсолютната титла — за Анелия Раленкова, ансамблистките — категорични шампионки. Какво толкова е станало?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>„Не е ли жалко тъкмо когато е толкова силна, да си отиде?" — питат журналистите и трябва да кажа — разбира се, че е жалко, но трябва да застанем от другата страна, да <b>погледнем</b> как изглеждат нещата от мястото, от което ги вижда Ани, и да й дадем правото да избира.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>И тъй със сълзи на очи ние молим и горещо просим светлейшата и човеколюбива добрина на Ваше Величество да <b>погледнете</b> с благосклонен поглед на географското положение на нашето нещастно отечество в Източна Македония и да благоволите да разрешите чрез императорски указ достъпа в своята държава на три лица, избрани от долуподписаните: архимандрит Климент, почтен мъж и по род българин, Константин Т. Дупков и Георги Тену Златаров, за да искат подкрепа и помощ за гимназията, която ще бъде основана, както и свещени вещи, необходими на църквите в споменатите по-горе кази.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм слаба жена, най-млада помежду ви!</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Така наивно бе и самовнушението, с което съзаклетниците гледаха на чувствата на народа. Шумът на някои вестници срещу княза, девизата на някои кружоци, че „злото е в двореца“, повърхностното впечатление от тая тягост, която енервираше страната, бяха им дали трескавата илюзия, че тяхното дело ще бъде веднага и от всички страни, с един общи вик приветствувано като избавление. На тоя непринуден възторг те разчитаха за своя краен успех и това ги накара да <b>погледнат</b> леко на подготовлението на своето предприятие.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Греков довърши заявлението си прав; едновременно с него стана и Стоилов. Настъпи мълчание. Офицерите се <b>погледнаха</b> учудено, смутени от това първо порицание на тяхното дело. Тогава Бурмов със своя тих глас на епитроп, навикнал да приказва в черква, се обади:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Упоменатата прокламация е за съвета нещо неочаквано и непредаването й на военните началници, а само на окръжните управители, му дава да разбира, че вий и всичкото офицерство сте също тъй <b>погледнали</b> на казаната прокламация и също така е и за вас съвършено неочаквано явление нейното появявание. Молим ви да ни дадете наставления как да постъпим в дадения случай и какво направление да държим занапред.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>С това, обясняваше той, ще дадем още един вот за доверие на г-да Стамболова и Каравелова и ще докажем, че сме <b>погледнали</b> на действията на г-н Каравелова като на действия, произтекающи от едно изключително душевно разколебавание.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Изобщо, където и да беше Гунди, винаги се създаваше бодра, жизнерадостна атмосфера. Обичаха го, тачеха го, канеха го на гости близки и непознати. Но имаше мярка. Колко пъти, когато ни е бил личен гост, е "развалял компанията". Погледне часовника си и: "Девет е вече, аз си тръгвам. Трябва да лягам!" Напразни са увещанията, молбите. Сънят отрано бе за него жизнена потребност, бе закон!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Захарий Стоянов. Опит за социобиография;1996;<br>
<i>Четящите гръцките ефемериди еснафи и българския цариградски печат са свикнали да научават за дипломатически срещи и разговори. Защо и те, същите тези еснафлии, да не бъдат приети "като хора", изслушани и почетени? "Хора сме, ще се разберем". Това мислене довежда Марка Балабанова и неговите приятели до визита в Лондон, където искат да се срещнат с Биконсфилда, защото "ще създават държава". Останал е само смътен анекдотичен спомен за срещата им с неговия частен секретар, който изглежда наистина е <b>погледнал</b> добродушно и "човешки" на въпроса.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Вий, сладкии описатели и учители, немойте само на греческите падежи основ турайте, <b>погледнете</b> на другите учени народи! Многожелателний г. К. Фотинов още от 1846, в „Любословиите” свои, говори за следовами по славянската граматика. Хвала и благодарение има верху него</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Вси овия монастири обкръжуват Скопе и народ толко е любим за Бога и православная вера, чуваят и хранят тия стари наши монастири. Овде треба все сербство и болгарство да почита покойнаго и чудеснаго болгарина х. Трайка, кой е бил добротворец и защитник во мутните времена верху рода своего и он народем паче же с негови силни грошеви созидали прекрасна церква. Бог да му душа опрости. Днеска има Скопе и сина негова ученаго политика, кой е бил причина да отвориме Скопско училище и он ме позовал во Скопе. Всекой учител може да <b>погледне</b> на него колко добро е урадил младий богатец г. Никче х. Трайков.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>не да погледнеш, защото тако кажат антропологите и физиците — да очите имали свои жилици (первици живци) во ушите и во мозоко, и на язика, и во сердцето. Требало е само да си <b>погледнал</b> върху мене, защо говори Павел: „Гният (тлеят) обичаите блази от беседите зли.”</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i><i>не да <b>погледнеш</b>, защото тако кажат антропологите и физиците — да очите имали свои жилици (первици живци) во ушите и во мозоко, и на язика, и во сердцето. Требало е само да си <b>погледнал</b> върху мене, защо говори Павел: „Гният (тлеят) обичаите блази от беседите зли.”</i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>—  А аз ще да кажа, че ти си ме изпроводил да викам московците - казал още по-гневно Васил Иванов и <b>погледнал</b> прямо в очите на някогашния си благодетел.   </i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i><i>—  Още го помня, бог да го прости — разказва Божил. — Щом аз издумах, той ме <b>погледна</b> така страшно и: разсърдено,   щото аз замръзнах на    мястото си. Друг път не бях го <b>виждал</b> в подобно положение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i><i>—  Аз искам да го <b>видя</b>, желая да знам какво той ще да ми се оправдава, как ще да ме <b>погледне</b> в очите!. . . . Той е отговорен и пред мене, и пред вас, и пред целия български народ. . .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Христо Цонев запалил кибритена клечица и като <b>погледнал</b> часовника си, казал, че е още рано. Освен това пътят, из който щели да пътуват нашите приятели, Христо Цонев го е знаял само до два часа, та затова не трябвало да бързат толкова рано. И Христо Цонев щял да придружи пътниците до известно място. Легнали те втори път, но Николчо не заспал вече. После два часа Христо Цонев излязъл от хана и отишъл в селото да се обади на къщните си, че на другия ден ще отсъствува от хана, а ако пита някой, да кажели, че е отишъл за свине по близките села.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Николчо имал смелостта да познае от тия думи гласа на онова същото заптие, което питаше Левски през деня до лозята „кой си и къде отиваш?". За да се увери той по-добре в качеството и количеството на нощните гости, турил си окото на една дупка и <b>погледнал</b> навън. Що да види, боже мой?! Синджир заптии се групирали около хана със напрегнати пушки в ръцете, с натикнати байонети, които пристъпяли предпазливо, с поемане на душата си, към стените на оградата, която криела техния осемгодишен заклет враг, Василя Левски Дякона, гордостта и славата на злощастна България!. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Карагьозоглу и другарят му направили ниско темане и почнали да се лигавят, красноречиво, за да убеждават героя. Разбира се, че той е <b>погледнал</b> с презрение на техните полупотурчени калии физиономии и ако се е признал, то не тяхното красноречие е било главната причина, а документите, както казах.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Нито напред, нито назад можехме да се движим. Отсякъде бе океан вода. Аз взех да се страхувам, че тук на дъжда без дрехи, без покривало ще трябва да прекараме нощта. Но за наша голяма радост черните облаци скоро се разнесоха от мощните ветрове към белоглавите пирински върхове и прекрасното синьо небо усмихнато <b>погледна</b> към земята. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i><i>Най-хубав е градът, ако се <b>гледа</b> откъм езерото. Тогаз къщите стоят като натрупани една върху друга по баира: имаме един красив амфитеатър над едно още по-красиво езеро. Ако <b>погледнем</b> на града от Петрино, той ще ни се представи, като че ли е запапал продълговатия двуглав рид; цитаделът тогаз изглежда като венец на западната глава. А пък гледано от запад, откъм езерото, ще се <b>видят</b> само двата краища на града по северната и южната страна и между тях отвесният бряг над водата. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“На 11 декември 1943 година срещу 12 с.м. вечерта бях дежурен в мъжката гимназия, както всеки дежурен, така и аз се прибрах в дежурната стая, която се намира под стълбището на първия етаж на гимназията. Към 23 часа полунощ аз преглеждах вестника, почивайки на леглото. Един час по-късно аз чух някакъв шум в коридора, <b>погледнах</b> часовника и видях, че той показваше 24 часа, отворих вратата и видях в тъмното хора...”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Максим е ранен в бедрото, помагат му да върви, но болките са непоносими и кръвта бълва от раната. Втори път го раняват. От него не се отделя санитарката на първа чета Зюмбюла Николова (Радка). Той я моли да го остави и да бяга. Има пистолет, ще стреля, докато дойдат. Тя не го слуша, дребна е и с мъка го влачи. Той е едър, губи сили и от това става още по-тежък. Тогава й нарежда да <b>погледне</b> накъде е пътеката, за да го пусне. Тя се извръща, пристъпва нагоре крачка-две и в този миг Максим се самоубива.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Марин тогава беше в плевенския затвор. После <b>погледна</b> и мен ­ тъжничко и категорично: “Пази се. Не попадай в ръцете на фашистите!” Като че отиваше на сигурно място. Бях изтръпнала. Изпратих я до портичката, не знаех, че отива към своето безсмъртие.”</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;Тракия, изконна българска земя, напоена с кръвта на предците ни;2002;<br>
<i>Да си призная, имаше един период от време, след 1959 г, когато в продължение на 10-12 години не бях ходил на село, а в "Тънката кория" повече от 20 години не бях стъпвал. Поради миграцията, обезлюдяването на селата и неколкократното намаление на животните, тя (корията) беше придобила девствена красота. Равна и чиста от храсти и трънаци, с лек наклон към реката, и сега прилича повече на паркова гора. Дърветата, като че ли са садени на ръка и по план. Ако я <b>погледне</b> човек от голямата скала, струва му се,че ако хвърли една тава по повърхността й, ще се плъзне и</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Със своите коментарии за събития и случки, личности и местности, Горо Горов като най-добър познавач на диалектните думи и изрази, дава възможност да се усети атмосферата, в която се създава странджанския рупски говор и да се <b>погледне</b> в душевността на тези, които го сътворяват.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Когато се събрахме в съблекалнята за няколкоминутен отдих, ние <b>погледнахме</b> по-спокойно на развитието на мача.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Взирах се, но напразно. Не можех да се ориентирам. Пред мен сякаш бе постлано черно платно, което закриваше върхове и реки, дървета и къщи. По едно време забелязах, че платното започна да се продупчва и светнаха някакви зирки. Погледнах внимателно. Да, това несъмнено е населено място. И студеният вятър ме отнася точно натам. Опасно!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Жената се отби от пътеката. Доближи храста, под който се бях замаскирал. Погледна веднъж-дваж встрани и понечи да вдигне полите на излинелия си фустан. Виж ти каква шега на случайността! Остави срама, но ще ме и подмокри. Аз се разшавах под шумата и тихо, шепнешком рекох:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	В Русия, чичко — и ме <b>погледна</b> така умолително, сякаш искаше да ми каже: „Ти, чичко, не знаеш ли нещо за моя татко?"</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>С насочени пистолети всеки миг очаквахме враговете. Тия тук ще очистим, но онези вън? Попадал бях в засади, но все на открито. За първи път ме спипваха в къща. Как влязохме в капана? Живи не бива да ни хванат. Не смеех да <b>погледна</b> към Карата. Ако той не намери кураж, аз ще го убия, а после и себе си. Прости, братле . ..</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Нима тук ще се мре? Евтино няма да се дадем! Не, докато имам душа, имам и надежда. Безизходни положения няма. И желязната верига се къса, ако приложиш сила. Погледнах Карата. В мрачината очите му святкаха решително. До него беше приклекнал брат му, войничето.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Всички уплашено трепнаха и обърнаха поглед към нас. Дали няма да ни забележат? Омекотих спусъка. Погледнах към Велко. От устата му течеше кръв. Изтръпнах. Какво става с него? Попитах го с поглед какво му е. Но той също ме питаше какво ми е на мен. Попипах с пръсти устните. Кръв! От напрежение сме си прехапали устните.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Тук има недоразумение — казах аз и <b>погледнах</b> Жеко. Той беше смутен. В очите, му се появи нечист блясък, пресилена усмивка изкривяваше лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Сега часът е ... — продължих делово аз, като <b>погледнах</b> своя ръчен часовник. Пресметнах на ум кога трябва да се върнат. — В три часа сутринта да сте тук! И .. . умната!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i><i>—	Не ви лъжа. Булка, отвори чекмеджето да <b>видят</b> колко са — обърна се той към жена си. Но тя неволно <b>погледна</b> към печката. Туй не убягна от окото ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Беше Чапаев, партизанин от новозагорските села. Погледнах го. От чорапите му не бе останало нищичко. Носеше гумените си цървули на босо.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Нашето местоположение не ни позволяваше да водим продължителен бой. И то с такъв многочислен противник. Трябваше незабавно да щурмуваме, да заемем околните височини. Погледнах Велко. С едно кимане се разбрахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Един от тях ме <b>погледна</b> косо, като че ли ми казваше: „Ами вие, другарю полковник, къде ще се криете?" Той, разбира се, още не знаеше моето решение да участвувам лично в атаката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Той ме <b>погледна</b> с известно съмнение, сякаш искаше да ми каже: „А бе, Чочоолу, а бе, братле, такива речи и агитации му ударихме в тоя полк, та не знам как ще помогнеш ти?"</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Отечествения фронт! Ние сме длъжни да я изпълним. Сега е... — <b>погледнах</b> аз часовника на ръката си. — В срок от десет минути всички да опразнят площада, готови за път! Ясно ли е? Към .материалната част, ходом марш!</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Но, като оставим тая раздражителна почва на нашите лични национални отношения и <b>погледнем</b> на помаците обективно, като на отделна личност, със своя самостоятелна култура и битие, те представляват доста рязки и оригинални черти и възбуждат нашия интерес.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Когато от синорите <b>погледнат</b> като сини очи метличините и ръжта пожълтее като пламък. Когато един ден подир пладне в големия вир над дядо Пейовата воденичка дойде да се окъпе лятото. Почерняло от горещия вятър, то се хвърля надоле с главата и залива с плисък и смях върбалака. Подир малко, разведрено и весело, нахлува бялата си риза с червен шев, намята дрешката си и тръгва нагоре към Коминчето през високите ниви. И затрептява в огнения въздух глас на гургулица, глас на нашето родно лято. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Защото има яка ръка и железен  чук, който цял ден ми приказва. Силата му да е над мене като орел с остър клюн. Да не смея в очите да го <b>погледна</b>, кога хортува. И мине ли край дома, сърцето ми да тръпне като уплашено пиле. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Моят месец <b>погледна</b> през прозореца - пълен и бистър. Той е повел тая нощ орляк звезди над Черкювските хълмове. Потули се зад белия клон на ябълката и пак <b>погледна</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i><i>          - Ако е силен, защо не дойде да се срещнем лице срещу лице, да го <b>погледна</b>, да го пипна по рамото. Видя ли, че е по-силен от мене - ще му сторя мегдан. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Никола отжегли биволите и ги пусна нагоре по хълма. Кой се провиква? Някой извика в душата му. Опря се на копралята и <b>погледна</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          На Коминчето от Янината нива излезе Змеят с червен пояс и чер калпак. Сложи ръка над чело и <b>погледна</b> надоле. Очите му са черни като въглени, не - очите му са сини като лятно небе. Къде му са огнените крила? </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Най-подир се върнала лудетината към къщи. Полекичка раздвоила клоните на вишните, които засенчват прозорците на малката стая, и стъклата светнали. Притаила дъх, дяволито <b>погледнала</b> и почукала три пъти. </i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>        Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го <b>погледна</b> отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Аз съм тук;1983;<br>
<i>    Той взе мечока от ръката й, <b>погледна</b> я с най-милите си очи (които при него бяха и професия), та каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Бях горд. Страхотно важен. Така и слязох по стълбичката от самолета към автобуса, така <b>погледнах</b> от автобуса към терасата с посрещаните.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Малкото „зъннн“ от затварянето на телефона обиколи стаята и бавно затихна. Човекът отиде пак до прозореца и <b>погледна</b> отново надолу, но като че ли реши нещо важно, защото се обърна, взе си шлифера и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Мисълта го изненада като удар в гърба, искаше веднага да стане и да тръгне, но знаеше, че няма къде да отиде, и <b>погледна</b> чашите пред себе си. Искаше да има повече уиски в едната, повече кафе в другата — да има за какво да седи тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Жената беше в черно. Сигурно и у тях, в ъгъла, имаше снимка и кандило. Погледна към тавите, в които имаше поне хиляда масленки, и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Беше им весело. Имаха сила. Огромна вътрешна сила, която неизменно се ражда от святата кауза на истината. Без много умение в думите, без даже възможността тъй да го изкажат, селяните го усещаха в себе си, разменяха си го, щом се <b>погледнат</b> в очите, и бяха дълбоко убедени, че всичко ще свърши добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Кучката за секунда се обърна към съдиите, после към него, <b>погледна</b> ги като предмети и отново се метна върху Иван като риба. Дългият й червен език близна брадата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Стана ми неудобно и млъкнах. Слънцето натискаше яко. Пешо хъркаше. „Здраве да е“ — казах си, когато <b>погледнах</b> към торбите с цимент, купчините баластра, лопатите, количката и желязно карирания кофраж. Добавих си още: „Майната му, де. Не ставай еснафски дребнавец сега.“ Намирах какво да си мисля, гледах тревите и буболечките под носа ми. Спомних си една от балерините снощи и част от мелодията на номера. Мълчаливо и автоматично си повтарях тази мелодия и тогава чух друга, твърде различна от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Лазарките си отидоха, както бяха се появили — тъй идва и си отива сънят. Приятелите ми си <b>погледнаха</b> часовниците. Пешо отнесе благословията към рогозката, която толкова много беше харесал. Кофражът кротуваше под слънцето над България, кротуваше и купчината баластра с побити в нея лопати.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Човекът се огледа с нескрит интерес, пипна белите тухли на двата пиластъра и се наведе да <b>погледне</b> нагоре в комина.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Пианистът се облещи, но продължи да свири. Той — единият от двамата големи кавалери — не можеше да си позволи да спре. Нищо, че друг така грубо му бе взел Сичето. Нищо, че тя дори не го <b>погледна</b> съчувствено, а просто като че ли се обърна само да <b>види</b> откъде идва музиката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>А Джон Уейн — макар така измамен до подигравка — прояви своето кавалерство в две части. Първо, изчака танца до края. Второ, покани екваториалния човек към тоалетните, където с един удар го прати в страната на сънищата. Онзи беше с бял костюм — лежеше на пода като кибритена клечка. Когато Мълчаливият и Погледнатият дойдоха мълчаливо и <b>погледнаха</b>, хванаха се за главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>КСП скочи и изтика младежа с нервни жестикулации. Като се върна, с още по-напористо отчаяние <b>погледна</b> доцента.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Мислех го в момента, когато чух как е спала с Иван. Сега, преди малко. Ама за пръв път, подскочи Марина. Може би и за последен, не знам, каза Юлика. Тя отново се натъжи. После каза, че било хубаво. И с годеника било хубаво, това го изчопли Марина. Нормално, каза Юлика. Естествено. И гласът й угасваше. Шибнах още една ракия. Телефонът звънна и братовчедката скочи. Изглежда, беше онзи тиквеник, защото тя ни загърби и дълго остана със слушалката. Юлика поиска още малко ракия, веднага (и с радост, че не ми трепере ръката) й налях. Погледнах я в очите и се смаях. Тя беше дълбоко нещастна.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Няколко минути по-късно пратеничката на „Поглед“ <b>погледна</b> синеокия майор, който се бе упътил ухилен към Цветан.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>На другата сутрин още от ъгъла на „Люлякова градина“ раздавачът жадно <b>погледна</b> в прозореца на улица „Чехов“. Беше отворен. Зад него Марина четеше своята книга.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Вътре не пускаха никого, един милиционер с упорита учтивост повтаряше това и държеше вратата. Но Радослав ме <b>видя</b>. Лицето му светна и каза нещо на милиционера. Милиционерът открехна вратата и ме <b>погледна</b>. Разбутах навалицата (идиотското чувство, че се вреждаш, а другите те ругаят с право), влязох и чух ключа зад гърба си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Улица „Язовирска“ номер четири — каза служителят от съвета и отново <b>погледна</b> заповедта. — Кафяв гараж в двора. Айде.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тя сви рамене, <b>погледна</b> го набързо в очите и продължи да си върши работата зад щанда. Беше й приятно и много неловко.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Той я <b>гледаше</b> усмихнат, после стана сериозен и <b>погледна</b> часовника си. Каза: „Колко жалко, наистина“, и гласът му наистина бе жалък. Извини се, от шест бил на кино. Много се радвал, че се запознали. Ако някога пак такова, щял да й се обади, довиждане.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Мария го <b>погледна</b> с нежност и също така се усмихна. В девет от десет случая тя не успяваше да разбере кога той се шегува и кога е сериозен, но това с нищо не пречеше да им бъде добре заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тя го <b>погледна</b> неразбиращо, но той упорито я отпрати. Жадно я изгледа, докато тя се отдалечаваше по посока на свещите — толкова съсредоточена, колкото и преди малко, когато палеше свещта за баща му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Водата от чешмите в това село лете не стигаше и иначе хубавата земя се напукваше. Спичаше се пръстта като кирпич и мечтите ми — още неосъществени — изсъхваха. Прекарах мислената линия между бунарите на съседите, <b>погледнах</b> двора още веднъж и като си спомних под кои диви треви лежи водата (според теориите на милата ми покойна баба Дона), най-сетне забих един кол.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Баща ми също се умълча. После — през своите осемдесет лета и зими — ме <b>погледна</b> точно така, както често ме <b>гледа</b> осемгодишният му внук. Знаех, разбира се, колко би искал да е поне на седемдесет. Колкото и синът ми — поне на седемнайсет. Виж, боже, как си приличат…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Докато дядо и баща ми работеха, докато петимата се занимаваха с нанесените им леки и средни телесни повреди, слънцето залезе. Дядо Боне се привдигна, <b>погледна</b> към двамата и току извика спокойно и, може да се каже, ласкаво: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Останалите бяха напълно съгласни с него и <b>погледнаха</b> укорно дядо Боне. Той също проумя нелепицата и подхвана прекъснатия мирен разговор. Така неусетно изкачиха най-големия връх и се оказаха на Преслопта. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Над Буковски връх заревото на заника излиня. В доловете се притаи здрач. Погледнах тревожно към най-дълбокия дол - Гяволското! Докато слезем до него, щеше съвсем да притъмнее. Малък бях, още не учех, но и сега, ако се озова там по тъмно, ще ме блъсне откъм гърба някогашният суеверен страх. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не смеех да <b>погледна</b> встрани. Беше подозрително тихо. Само на висина кръжеше: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х, и се долавяше далечен глас на кукумявка. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>По тялото ми се юрна мравуняк. Но старецът не ме и <b>погледна</b>. За него гяволетините бяха нещо като домашните животни - трябва да знаеш как да се оправяш с тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Изкачи се до нас, но нито поздрави, нито <b>погледна</b> някого. Стигна до къщи, поспря и крадешком помилва олющения й ъгъл. Стори ми се, че в очите му светнаха сълзи. Никога не бях го <b>виждал</b> да плаче. Влезе в обора. Сигурен съм - там е целунал двете кобили, Гюца и дъщеря й Нелка, както се казва в народните песни, "между двете очи". </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>С това диалогът приключи. Дядо излезе. Баба, след като <b>погледна</b> ядно своя богат на приятели зет, също напусна стаята. Майка ми остана и както днес на нивата заплака. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Дума не смеех да кажем на Раца Попова. Само понекогаш киселец заедно берехме. Понекогаш китки си разменяхме. Дума не думахме, ама очите сичко си беха казали. Тия Рацини очи, а ме <b>погледне</b>, а се удавиш у них </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Дедо Митрио - рекох му, - не наскачаха ли ергените от Раковица да те бият? Нали знаеш, само да <b>погледне</b> някой другоселска мома, какви побоища стават и сега! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Продължих да крещя. И прасетата усилиха квиченето. Накрая баба нареди да сляза от кочината, заведе ме вкъщи, съблече ме гол и се захвана да ме чеше с парче от чувал. После ме заведе при дядо, който хъркаше, и ми каза да спя. Погледнах баба сърдито: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Те, повече от година у рудниците копам. Знае ли човек... Лани не бяха ли затрупани сума копачи. По-лани пък избухна гризу... Що народ изгоре. Само инженерът остана жив, ама по-добре да беше изгорел - страх да те е да го <b>погледнеш</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Подканих го да побърза. Погледна ме недоволен. На близкото дърво кацна сврака и забърбори. Отвърна й сърдито, по сврачешки. Кучетата предугадиха, че ще заминава, и го наобиколиха. Сборичка се с тях, като ръмжеше и пролайваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Стадото излезе извън егрека. Нямаше как - трябваше да върви. Тръгна, без да ме <b>погледне</b>. Кучетата и те без желание се върнаха. Поведох стадото на паша и скрито <b>поглеждах</b> към него, докато хлътна зад превала. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>На връщане от училище <b>погледнах</b> през стъклата на малката бръснарница - дядо беше на бръснарския стол. Макар и веднъж-два пъти в годината, той се отбиваше там да го обръсне "градският берберин". Тоя път обаче, седнал встрани от него, берберинът свиреше на своята тумбеста мандолина. Някога бръснарите нямаха много работа. Докато чакат клиенти, убиваха времето по такъв начин. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Излизайки, <b>погледнах</b> през стъклата на бръснарницата. Казват, че сънят представлявал временна смърт. Ако е така, то великомученикът, макар и за кратко, блаженстваше в полагащия му се рай. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Хулите щяха да надигнат градуса, ако не се намеси учителката - беше успяла да се поокопити. Помоли за тишина, <b>погледна</b> умолително Ванчо и даде знак да продължа. По настояване на възрастните започнах отначало. Когато стигнах до "уста проклина", позаекнах, но смутителят на празника не каза нищо. това ме окуражи и аз поех нататък: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Дойчин не отвърна. В ушите му зазвуча хармонията от предутринния сън. Погледна към небето. Там стояха пролетни облачета каквито <b>видя</b> в съня си. Само че сега те не звъняха, а сякаш слушаха звънците на стадото. Кехаята въздъхна и се обърна към помощника си: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Кехаята помаха с ръка, после сглоби кавала и засвири. Мелодията се вля в съзвучието на пеещото стадо. Всичко стана хармония. Дойчин <b>погледна</b> белите облачета. И те звъняха. Сънищата бяха претворени в действителност. Опиянена, душата му разтвори крила. Нищо повече не му трябваше... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Влезе при болната с астраганен калпак, който носеше, когато отива в града или на празненства. Без да сяда, извади от джоба на жилетката топчестия сребърен часовник, <b>погледна</b> го и започна изтежко: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Разбра пленникът - чужд гроб требеше да оплаква. Обърка се и умолително <b>погледна</b> към сръбкините. Но те като да бяха съгласни с "куклянето" - <b>гледаха</b> не него, а буренясалия гроб. Немаше що да чини - повлече пети към посоченото място. Жените тръгнаха подире му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Призна си - не му беше жал за Стана. Сръбкините не се ядосаха. Някои даже се засмяха. Милко <b>погледна</b> към кръста. А там снимка на Стана. Доста време <b>гледа</b> снимката. После жално занарежда: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Изведнъж водачът се спря, обърна се и <b>погледна</b> своите другари. После се отдалечи от тях и клекна в снега. Вълчицата застана до него. Старите вълци с подвити опашки се наежиха един срещу друг. Всички образуваха тесен кръг. Белезникавият разбра, че оная страшна минута е настъпила.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     Навън снегът заскърца. Жълта светлина се залюля пред вратата и на тесни ивици проникна през разтрога. Очите на зверчето блеснаха за миг като чудно красиви изумруди. Вратата изхлопа и се отвори. Облак пара обви човека. Той влезе, вдигна фенера пред себе си и огледа оборчето. След него се вмъкна голямо рунтаво куче и застана до краката му. Светлината на фенера мина като голяма, жълта пеперуда над воловете и освети ъгъла със събраните на купчина кокошки. Селянинът измърмори, <b>погледна</b> нагоре и <b>видя</b> дупката между увисналата от покрива плява. Той изруга, забеляза кучето и го ритна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     В селото още лаеха кучетата и се чуваха виковете на селянина. Лисицата <b>погледна</b> няколко пъти назад, измъкна се из върбите и пое към гората.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     През полянката прекоси заек, като скачаше надалеч, за да скрие следите си. Но лисицата сякаш не го забеляза. Вървеше бавно и замислено. Гърбът й бе покрит със скреж. Изведнъж тя се спря край гората, <b>погледна</b> селото и дрезгаво излая…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Наблизо не се чуваше никакъв шум. Заекът се успокои, ала от дола, където беше пасъл нощес, се разнесе рязък лай. След малко снегът заскърца. Някой идеше насам. Заекът се надигна и <b>погледна</b> към гората.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Капнала от умора, кучката легна и безпомощно <b>погледна</b> своя господар. Той все още ругаеше и се тюхкаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Лиса помаха опашка и <b>погледна</b> своя господар. Очите на селянина сега изразяваха някаква тежка грижа, сякаш мислеше за нещо много важно, което допреди беше забравил.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     Гърмът блъсна гората, долът сякаш изрева. Червеният пламък на изстрела ме ослепи. Нещо изпращя надолу и всичко затихна. Няколко секунди <b>гледах</b> барутния дим как пълзи като отровна мъгла по тревата. Сетне грабнах шапката си и сърнето и без да <b>погледна</b> настрана, побягнах към шосето. Оттам се понесе воят на моето куче, което ме търсеше…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     — Поради идеята за вечност, ако щете! — натърти другарят ми и ме <b>погледна</b> с тоя сърдито-настойчив поглед, с който човек <b>гледа</b> събеседника си, когато се бои, че последният приема думите му с насмешка. После, без да се интересува дали ще му отговоря, той ми разказа тая история:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Така златката достигна бука, <b>погледна</b> нагоре и подуши стеблото. Заедно с миризмите на билки и на гнила ланшна шума зверчето усети и миризма на хралупа. То се метна на бука и пропълзя нагоре. В хралупата нямаше нищо освен загнила дървесина и сухи листа, които есенните ветрове бяха навели в нея. Златката я отмина и продължи да лази по напречните клони на бука.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>Така златката достигна бука, <b>погледна</b> нагоре и подуши стеблото. Заедно с миризмите на билки и на гнила ланшна шума зверчето усети и миризма на хралупа. То се метна на бука и пропълзя нагоре. В хралупата нямаше нищо освен загнила дървесина и сухи листа, които есенните ветрове бяха навели в нея. Златката я отмина и продължи да лази по напречните клони на бука. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>"В това мило "научно" изброяване - продължава по-нататък Макаренко - всичко ме кара да изпадна във възторг, а най-много ми харесва това "и прочие". Тъй като пред това положително качество се намира съветският патриотизъм, може да се надяваме, че "и прочие" няма да бъде лошо. Каква тънкост на понятията, от една страна честност, от друга добросъвестност, а между тях подплатена с добродетели като с вата се намира "правдивостта"... Погледнете само с какво старание е изписана думата дисциплинираност. При това сериозно, защото пред нея се намира "отговорността".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Спрете пред някоя малка ковачница - в провинциалните градове все още има такива, - <b>погледнете</b> през прозореца как нажеженото желязо се подчинява на волята на човека и си спомнете работата на икономиста със сметачната машина. Парадоксът е поразителен. Но какво от това?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Бях петнадесетгодишен - една лятна привечер вървях вън от града към манастирчето, което беше отвъд хълмовете. По пътя настигнах друго момче, нямаше повече от дванайсет години. Заприказвахме се. То било от близкото село. Попитах го ходи ли на училище. Момчето ме <b>погледна</b> бързо и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Тази глупост вече не можах да изтърпя и казах, че най-близката звезда е толкова далече от нас, толкова далече, че никаква прашка не може да я уцели. То ме <b>погледна</b> хитро:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Почеркът е свързан дълбоко с нервната система на детето, с неговия емоционален живот. Има деца, юноши и дори младежи, които четат превъзходно, проявяват висока интелигентност, но пишат безобразно. Това никого не бива да безпокои, защото промяната, ако тя е чак толкова нужна, винаги ще настъпи. Достатъчно е човек да <b>погледне</b> почерка на един Бетховен, за да се увери, че краснописът не е най-важното човешко качество.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Когато часовниците са спрели;1991;<br>
<i>Лекарят и аз се <b>погледнахме</b> с подозрение. Но Борката знаеше, че няма какво да губи и изригна трескаво, почти на един дъх:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          Той внесе шишето в лечебницата и се върна, съблякъл престилката си, в ръката му дрънчаха ключове, <b>погледна</b> към коня, когато мина край него, и тръгна. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          Човекът от статистиката имаше добър слух и като <b>погледна</b> към двамата, които шушукаха, каза, че каквото щем да си говорим, но винаги по-трудно се работи с нашата трудова интелигенция. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>И двамата пътници бяха свели очи мълчаливо пред себе си: никого не <b>погледнаха</b>, с никого не се поздравиха, макар че познаваха всички, а тях знаеше цялата околност. Това бяха Попварадиновите синове от Медово — малкият и големият, учителят. Големият казваха Стан, Стан Попварадинов. Като ученик връстниците му в семинарията го наричаха просто Станко, така го зовяха и селяните от родното му село, дето той учителстваше повече от десет години.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i><i>Когато каруцата напусна шосето и се отби вляво по разкаляния черноземен път между нивите, той неволно <b>погледна</b> встрани, към прострения в полите на планината град. Слънцето стоеше вече ниско до хоризонта, над който се издигаха разкъсани бели облаци и потапяха в сенки планината; между два от тях, като окото на прожектор, блестеше слънцето и къпеше в светлина целия град и част от полето. Ясно се <b>виждаха</b> огрените кубета на църквите, джамията, няколкото по-високи сгради и двата рида бели казармени постройки; над целия град сякаш трептеше тънка ледена усмивка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Но имаше още нещо, по-тежко от всички — подозрението, че тя знае това, че Елка разбира мислите му и не се бои от тях. Докато той се губеше в празни умувания, не беше ли тръгнала тя срещу него, без мислене и без разсъждения, а водена само от повеленията на своята зряла плът? Нима по-рано тя би могла да го <b>погледне</b> с този мълчалив поглед, с който го изпращаше всяка нощ до стаята му?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Но навън псетата залаяха и се хвърлиха бясно към портата, отдето завика някой. Стан изпусна ръката на Елка и <b>погледна</b> през отворената врата; Елка също се надигна и <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Вътре върху масата му гореше запалената от Елка лампа, леглото му беше разкрито и наредено. Той сне връхната си дреха и седна на ръба на кревата. Не, ума му все още вълнуваха опасни мисли, нещо го задушаваше: мъчеше го остра жажда. Той <b>погледна</b> под масата, дето всяка вечер Елка слагаше малка стомна с вода, но стомната я нямаше там. Той стана, потърси я зад кревата, но и там я нямаше, нямаше я никъде из стаята — тази нощ Елка, залисана, беше забравила да я донесе!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Стан трепна: наистина от известно време старците говореха, че трябва да се отслужи молебствие за дъжд. Но защо те не бяха известили и нему? Кой ще помага на свещеника? Навярно не го е намерил клисарят. Той <b>погледна</b> надолу, към реката: под дъба се вече трупаха хора, но черната фигура на свещеника е нямаше там. Стан заключи училището и се запъти бързо към църквата, по пътя срещна поп Василя. Облечен в новото си расо, стиснал под мишница вързоп с одежди, свещеникът отиваше към сборището.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Вместо отговор войникът го <b>погледна</b>, отпусна очи и се зачерви. Скъсаният му шинел с двете копчета като да казваше: "Що ли се подиграваш с мене?"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i><i>Този път даже фелдфебелът се засмя високо, а войникът още повече се зачерви, <b>погледна</b> нагоре-надолу и проговори като виновен нещо: "Не мога да ги броя... всичките ги знам, като <b>гледам</b>... ама не мога да броя..." - и пак се зачерви...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>След малко Миловидов тържествено влизаше в черквата. А Димо нагласи нещата на една количка, прати ги на гарата и весело тръгна за казармите. Из пътя той извади петдесетте стотинки на поручика, <b>погледна</b> ги и по-скоро с презрение, отколкото с яд ги хвърли на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Боже, мили господи, защо окъсняха тез хора? - започна да се безпокои и баба. Погледна леля и додаде: — Сигур им се случи нещо! Къща нали е,</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Наведох се над парапета и <b>погледнах</b> към долния балкон. Там седяха на малки плетени столчета една срещу друга Аделка и още едно русокосо момиче. То държеше транзисторен радиоапарат и гледаше към тъмното море. После се обърна към Аделка и се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Ти пък от шега не разбираш — каза Аделка и <b>погледна</b> назад към стаята, вероятно да се увери. че майка й спи. — Аз пък бих искала да се омъжа за човек на изкуството.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Двамата се <b>погледнаха</b> за миг и мълчаливо се отправиха към съблекалнята, Шишето с ракията тръгна от човек на човек, докато стигна до оня, който бе във водата. Той отпи, както ми се стори, повече от другите, и върна шишето по обратен ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Надувах още два пъти, но балонът си остана чист. Старшината го прибра в чантата си и <b>погледна</b> милиционера: какво да го правим?</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Потеглих и <b>погледнах</b> в огледалото за обратно виждане. Двамата ме наблюдаваха много внимателно и навярно си говореха, че трябва да съобщят за мен в софийския КАТ. Забравиха обаче да ми продупчат талона за нарушението или да ме глобят.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Постовите полицаи <b>погледнаха</b> заповедта за освобождаването му, отвориха широко вратата и козируваха. Старецът намести на рамо торбата с детските играчки и се устреми напред като човек, който има да върви дълъг и щастлив път. Не бе направил две крачки, когато полицаите се спуснаха след него и го хванаха за раменете. Единият от тях бе едър и тромав. Теглеше стареца за ръката и се смееше:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Избърса с длан седалката, подложи парче одеяло, аз се качих и седнах. Сложих крак върху крак и подпрях брадата си с длан така, че бялата ръкавица да му се набива в очите. Минахме няколко километра, аз мълча, а той, водата му се дръпна, седи като гипоиран зад волана и дори не смее да ме <b>погледне</b>. Ще захапе, мисля си, няма накъде, само умната трябва да пипам. Сега се сащисай от бамбината с бели ръкавички, а миризмата от половин литър одеколон люлее главата му. Ако пък засече и си глътне езика, ще почна да му давам аванс, сантиметър по сантиметър, докато стигнем до Варна.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Облаците плуваха кротко по небето. Земята дишаше бяла пара, Природата тръпнеше от любов. Турих пушката на рамо. В душата ми тежеше страшна пустота. Преди да си тръгна, <b>погледнах</b> към блатото. Оттам ме гледаше едно живо рицарско око.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Искам да измъча тази софийска дамичка. Тя се бори със съвестта си, щом я <b>погледна</b>, трепере и мълчаливо предоставя всичко на мен. Но аз няма да предприема нищо повече. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>„На брега имаше само две бараки. В едната живеех аз, а в другата — двама старци със своята внучка. Не ги познавах, защото ги отбягвах. Бях дошъл в тоя див и прелестен кът да се отдам на работа и самота. Но веднъж, когато почивах на обед и четях роман, чух откъм чешмата стъпки и плискаме на вода. Погледнах през прозореца. Внучката на старците бе застанала до чешмата по бански костюм.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>ки крави, дето съм ги имал, все са близнили, защото съм ги пасал из тази мера. Тука земята, знаеш, има нещо в себе си и от тревата то отива в кравата. Само тази пущина на, не близни, защото Петко я карал да пасе е горе, на пущинака. Отпосле разбрах тази работа и бая бой му теглих, ама късно. Преди месец се стели само едно, итос осем глави... — С осем глави ли? — неволно попитах аз и се осмелих да го <b>погледна</b> отблизо.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>Тъкмо за този случай си спомних, когато видяз Лъжливия. Той седеше на купчина дъски извън града и крепеше калпака си на коленете като съд, пълен с вода. Бог знае какво имаше в калпака му, ш той <b>гледаше</b> в дъното му така съсредоточено, че дори не усети кога спрях пред него и го повиках. Натиснах продължително клаксона. Той вдигна очи г ме <b>погледна</b>. Попитах го дали чака някого.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>години и оттогава всеки ден ми пише писма. Аман бай Христо, ела ми на гости, та ела. Защо, рекох си, пък да не му отида, не е краят на света, я! Взех си паспорт, това-онова и отидох. То голяма работа било това Истанбул, голямо нещо. Едни джамии, едни минарета, не е за разправяне. Като речеш да ги <b>погледнеш</b>, капата ти пада на земята...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Не ходи, не трябва... Не зная от какво ми е лошо, ала то ще да ми премине... И той тъжно и жаловито <b>погледнал</b> на Латинка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Твоето мнение нека си остане за тебе, а аз мисля, че жената трябва да се бие - рече кир Панайот с достойнство и <b>погледна</b> родителски младежа, като че ли искаше да му каже: Знаем ви ний вас, хайманите! Не биете вий жените, а като се ожените, веднага запявате друга песен, и жените ви ходят със синини." </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Никому не бих рекла да вземе тая пакостница, дори и на душманина си. И на цял свят ще кажа, че е негодница - рече трета баба, която вместо уста имаше някаква дупка, а от тая дупка се показваше на бял свят само един зъб. - Аз, аз, аз ще я посрамя из целия град - нека всеки знае нейните грехове. - И бабата се прекръсти и <b>погледна</b> към небето, като призоваваше бога на помощ. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- Какво те прихванаха, моя мила Като? - попита младият търговец с тънките мустачки своята скъпа половина и я <b>погледна</b> тъй ласкаво в очите, както гладен човек <b>гледа</b> топъл хляб и топли кебапчета. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- Моля ти се, Драго, престани, не говори такива глупости. Не мога да ги слушам - рече Цая и <b>погледна</b> другарката си с такъв поглед, който би спрял и най-големия бъбрица, и най-лудия ветрогон. Ах, само да сте <b>виждали</b> някога колко ясен, благ, мил и божествен е погледът на тия прекрасни очи! И на най-закоравелите прокажени биха им затреперали коленете пред него, и те биха почувствували колко низка е душата им пред добротата на невинността и пред енергията на тая чудесна девойка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- А християнският дълг и християнските чувства? - попита тантурестият съветник, като го <b>погледна</b> толкова глупаво, че сълзи да ти потекат. - Та и в стария, и в новия завет пише да не лъжем ближните си, да ги почитаме и да делим с другите онова, което имаме. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Зайци, подлеци, мошеници! - промърмори Любомир през зъби и <b>погледна</b> с усмивка Цая, която много добре разбра тая усмивка, и като махна с глава, рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Цая подигна глава, <b>погледна</b> Любомира със своите прекрасни очи, както майка <b>гледа</b> своя умиращ единствен син, и каза: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Но когато Пера узна в какво се състои работата, <b>погледна</b> Любомира така, като че ли искаше да му каже: "На себе си ли си, любезни друже? Да не си полудял, да не си си загубил ума? Та как си можал и да си помислиш, че баща ми ще ти даде сестра ми?" И рече гласно: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Почакай, почакай - рече началникът на отделение, после посочи с пръст листовете, които лежаха пред него, <b>погледна</b> глупаво ония, които седяха около него, извади от чекмеджето нещо написано, даде го на Любомир и му рече: - Чети! </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Аз добре го познавам - рече редакторът и <b>погледна</b> угоднически Никола, като че ли искаше да каже: "Ръка ръката мие, помогни ми, та и аз да ти помогна." </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- Хубава е тя, но не иска и да ме <b>погледне</b> - казва Коя, скача със злоба от канапето, отваря прозореца и <b>гледа</b> на улицата. Тук неговите мисли малко по малко вземат друго направление или, по-право казано, дохождат в нормално състояние, защото понякога се случват врабчета на пътя или поп, или нещо хубаво минава, което обикновено довежда човека в нормално състояние. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- А как вие пиете гюловицата - с локмаруху или без локмаруху - попитал даскал Славе и <b>погледнал</b> доктора в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Чудно! - проговорил даскал Славе и <b>погледнал</b> из прозореца към кръчмата, в която седели няколко посетители и наслаждали се чувствително.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>"Аз тряба да си взема лихвата - помислила тя и <b>погледнала</b> към вратата, чегато се бояла от някого. - От сега нататък аз няма вече да крия парите си в зимника - продължала тя да размишлява. - Хорските очи са лакоми... Аз тряба да ги закопая под одъра или в градината."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Нено мислил и не решавал се. След няколко минути той <b>погледнал</b> на сина си, понамръщил се малко и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Нено влязъл. Пред него се появила доволно живописна квртинка. Пенка седяла на постлана на земята рогозка и шила нещо си, а Петровица чесала вълна. Лицата на тия две женски същества били весели и щастливи. Когато Нено <b>погледнал</b> на тях, то сьвестта му заговорила и лицето му почервеняло.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Всичко онова, което не е вътре в самия творец, когато се опита "отвън" да <b>погледне</b> нещата, резултатите са отвратителни. Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко. И тогава колкото е по-субективен (искрен, личен и т.н.), толкова по-обективни (правдиви, закономерни и т.н.) ще бъдат художествените резултати. Абсурдът е само привиден. Това е стар, известен закон, когото постоянно пренебрегваме в името на разни тематични отчитания. </i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>„Какво е това там, редник Ганджулов Иван?“ Погледнах аз в дадената посока и изведнъж изстинах целият. Лежат най-отгоре, значи, на боклука, два дълги петелски крака, дето ги няма нито една местна порода… с ей такива шипове… Снощи след помена, в залисията, да взема да ги хвърля там. Ами сега!</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>И замлъкнат гласовити песнопойки, <b>погледнат</b> баба Гена, а тя едвам се съвземе в къта. Повдигне побеляла глава и блага усмивка разведри набръчканото й лице. Отвори уста, като че иска да рече нещо, ала преглътне си приказката сама - тя с приказки не може изказа сладката скръб на песента, в която се топи нейното майчино сърце. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Вирнала глава над кипри рамене, впила поглед в мечкаря, тя върви право към него и никого не иска да знай. Като я зарна той, закачи веригата на мечката у дирека пред дюгеня, сложи гъдулка, посрещна я и забравиха се и двамата - прехвана я през кръст, хепна я на възбог и <b>погледна</b> заруменялото й лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Най-тръпнеше Койка, че тези приказки и одумки ще достигнат до ухото на дяда Добря, подире да не може да <b>погледне</b> в очи баща си. И тия дни всяка вечер, щом дядо Добри се прибере, Койка плахо надаваше ухо да чуе какво приказват с майка й, ту пък ником изглеждаше баща си: дали и той вече е дозел нещо. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Бойко се извърна, <b>погледна</b> натръшканите по стърнището снопове, като че отсечени дънери, и пак се наведе да сбира ръкойките. Далеч отнякъде гласовита жетварка изви, по нея подйеха и други и проточената песен се оттйекна над полето.-</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>...И тъй, като мравка да пъпля по света? - изви глава той, та <b>погледна</b> дяда Добря. Стопанина и цялата му челяд сега бяха напрегнали всички сили да приберат класовете. Ризи им залепнали о гърба, кръста им ще се откъсне; капки пот се ронят от сбръчканото изгоряло чело на дяда Добря - и никой като че не ще да знай ни жега, ни умора. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i>А гайдите пищяха нататък. Хоро се люшка. Сам кума е станал от софра да го води. Отмери напред, дваж назад - не се сбират вече пред къщи - подйе се, чак сред двора го изви. Из трема пръпнали дружки подвличат и Койка да отиграят с нея сетньо хоро. Ето отдолу, те подйемат към кума да срещнат двата края... Срещнаха ги. Заситниха напред и изведнъж свиха, извиха пак над широки двори. - Бойко като че ги <b>гледа</b> пред очи. - Провиква се волно кумеца. Всички пак по него завръщат, само ником привела под було чело, Койка излеком подрусва шити поли, не смее да вдигне очи да <b>погледне</b> хорото... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i><i>          - Свекърва й не я пуснала - под свекърва най-подир преви врат - додаде в себе овчаря и склони рошава глава на гърди. Той нощи нямаше да й рече, искаше само да я <b>види</b>, да я <b>погледне</b> веднъж: мята ли пак поглед, от който губеше свят и сила овчарят. Или шетня и грижи вече са угасили ведри очи и като на улетял цвят подочници се вият под тях. Не я пуснала свекърва й! А пък що ли му е била! Що ли му трябваше да подмамва цяло село: той и тъй е свикнал със своята. Самичък е бил, ще си остане самичък пак. Знае си самотията. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          Той вдигна чевръсто ръка, дръпна вирнатата над духалото пръчка и мехът от все сила пое дъх; няколко искрици подскочиха, премигнаха и немощно се разпиляха по огнището. Златаря се хвана за наковалнята, <b>погледна</b> разхвърляните край себе си сечива и както бе отпуснал крака в трапчинката под наковалнята, удари гръб върху закованата овча кожа и впи очи в мрачината... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Като не може таквази... ще излей там една ръка, както си знае. И - той <b>погледна</b> отсам-оттатък терка, уж като да пресмята и току изведнъж го запокити настрана. Няма заръчана тенекия да окачи той на иконата! Па скокна и закрачи напреки из къщи. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Добрутро - преви тя пак скутове на късо кожухче, надвеси се над болното, <b>погледна</b> и двамата и като да забрави какво щеше да рече. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Завъртя им ума туй дете и на двамата - трагна баба Юрдана да изпровожда свещеника. - Влязох отзарана да ги <b>погледнах</b> - уплаших се... Христо все за ръка разправя, все захваща и оставя - на едно място го не сдържа...</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Три години блян бленува витата лоза; три години как е оживял на сърце й дъбът и по него мир не знай. Стволест, левент е дъбът – кой ще го <b>погледне</b>, да не му останат очите? – Зиме-лете в шума все: като пролет, докато овехтей ланшната премяна, току виж го пак в нова се закътал. Няма в цяло пригорье тъдява равен нему.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Тя нищо не можа да разбере. Погледна веднъж-дваж нататък, па се доближи до брегът да вземе пачничето, което все още се въртеше на пиригла всред вирът и шипките се огледваха засмени във водата. Овчарката не стигна; скочи връх високия камък, коленичи и протегна гега, додето й стигаше ръка към вирът. – Снощи той без малко пак в този въртоп щеше да се удави, сега пък аз да не отида надолу с главата... – Едва достигна тя китката, и я запримъква към себе.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Нехае зелен бряст, протяга клони към тополини крехки грани. Като че не смее да го <b>погледне</b> тополата, а все кърши вейки и навожда върше свенливо по цял ден. – Черкова е помежду им! Лесно ли се вяра прежаля, лесно ли махва ръка на стари завети...</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Сега това население доста енергично бързаше нанякъде, а някои дори подтичваха. като се подчиних несъзнателно на чуждия опит, и аз пуснах в ускорен ход моите дълги, сухи крака. И тъкмо навреме - автобусът беше наистина препълнен, но един дълъг скок ме изпрати в последния от празните файтони. Е, слава богу!. . . Но файтонджията нещо се маеше, не му се искаше да тръгне с един пътник. Погледнах унило изкорубения костелив гръб на старото конче - с повече от двама пътници то навярно не би отишло по-далече от конското гробище. В тоя миг чух алтов женски глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Погледнах учуден нататък и почувствувах, че въпреки жегата кръвта ми изстина. Холеро испанска, кой ли находчив дявол ми изпрати тоя прекален подарък в жегата? Беше колежката Маринова, с която работехме в един завод. Виждах как насмешливо ме гледа отдолу нагоре с циганските си очи, как - без да дочака отговор - вече се готви да стъпи на файтона. Ярката й хубост - мавритански нос и извити вежди - като че ли не беше ни най-малко засегната от пътуването, тя изглеждаше така свежа, сякаш току-що бе излязла изпод прохладния душ. </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Погледнах я сърдито. Ако имаше някакъв девиз, той трябваше непременно да гласи - винаги същата! Що за заядливо същество? Аз съм главен инженер на завода, мен там всички ме обичат и уважават. Колко пъти се опитаха да ме изтеглят в министерството - не отидох. Такъв друг завод  у нас няма и в него никой не си разбира работата по-добре от мен. Директорът знае много добре това, здраво се държи за пеша ми. . . Само това вятърничаво същество!. . . Ако тя беше директор, пилето отдавна да бе изхвръкнало!. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Но домът на профсъюзите беше построен върху съвсем гол, стръмен бряг. Не знам откъде е излязла тая традиция всички тия домове да се строят по следите на Атила - там, дето ни трева никне, ни дръвче. Затуй пък стълбите на дома като че ли водеха към светилището на Озирис - човек трябваше да се катери по тях два пъти повече, отколкото бе нужно. На самия връх вместо жрец ни чакаше пъпчив мъж с недружелюбно лице, привлечен очевидно от дрънкането на файтона. Той ни <b>погледна</b> подозрително и запита: </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Тя нищо не каза, само многозначително ме <b>погледна</b>. "Ще става, каквото ще става" - помислих аз зарадван.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i><i>          Тя ме <b>погледна</b>, засмя се и като заподскача на един крак, отново се отправи към басейна. Гледах учуден тънкия й гръб - не приличаше на себе си. Ето - нито се скара с мен, нито започна да спори, нито пък се нахвърли върху обидните ми възгледи. Като стигна до басейна, тя направи елегантен скок и изчезна под синята водна повърхност. Истински водоскок от брилянти блесна на слънцето и изчезна. След малко тя подаде глава над водата и весело извика: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i><i>...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той <b>погледна</b> пируващите князе, <b>погледна</b> доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той <b>виждаше</b> доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Няма значение! - отсече злобно късичкият оценител. - В случая материалът не се взема под внимание. За нас е важна самата същност на предмета, разбирате ли? Предметът, <b>погледнат</b> не като материална субстанция, а като кинетична енергия!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i><i>Аз се чувствувам неврастеник. Дразни ме най-малкият шум. Ръцете ми треперят. Ушите ми свирят. Главата ми е стегната сякаш в обръч. Загубих апетита си и не спя по цели нощи. Погледна ли се в огледалото, <b>виждам</b> пред себе си една бледна маска с разкривени от страдание черти. Не мога да понасям повече тоя проклет робот. Представете си, днес той ми удари плесница, защото отказах да му прочета последния брой на "Ню Йорк Хералд".</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Личо, който стоеше гърбом до прозореца, изведнаж се обърна навътре и без да <b>погледне</b> някого, насочи унесен поглед в срещния кът на стаята. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>На заговяване заранта, както всякога, тя се бе стегнала и отрано бе отишла в черкова. Като пусна черкова, намерихме се и заедно тръгнахме към дома. Тя върви полекичка и се подпира с тояжката си. Последнята година, като бе поотслабнала, взела бе да се подпира с тояжка. Вървим и приказваме си. Разправяше ми тя за Евангелието, дето го чете попа в черкова… Па токо се запря изведнаж, като чивяк, комуто е дошла на ум някоя заборавена мисъл. И като ме <b>погледна</b> някак весело: </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка наля и, като му подаваше таса, погледна го изпод вежди. “Какъв хубавец!” – си помисли тя. После, като поимаше таса, тя пак го погледна – така някак си, без да ще, против волята си. Тя никога не вдигаше очи да <b>погледне</b> ергенин право в лицето. Това го имаше тя за срамотно. Ала сега нящо чегато й викаше извътре: “Погледни го, Райке, погледни го още веднаж, то нема нищо.” И тя послуша това, дето й викаше така, и погледна го. Тоя ред тя срещна и неговия поглед. “Боже мой, какъв мил поглед!” – си помисли Райка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Райка наля и, като му подаваше таса, <b>погледна</b> го изпод вежди. “Какъв хубавец!” – си помисли тя. После, като поимаше таса, тя пак го <b>погледна</b> – така някак си, без да ще, против волята си. Тя никога не вдигаше очи да <b>погледне</b> ергенин право в лицето. Това го имаше тя за срамотно. Ала сега нящо чегато й викаше извътре: “Погледни го, Райке, погледни го още веднаж, то нема нищо.” И тя послуша това, дето й викаше така, и <b>погледна</b> го. Тоя ред тя срещна и неговия поглед. “Боже мой, какъв мил поглед!” – си помисли Райка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тя се засрами, задето тъй <b>погледна</b> в лицето на ергенин, и се причерви още повече; па бързо се наведе, пое си съдовете и: “Хайде – каже, – хайде, Донке, да си вървим, че ни чакат”. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко се редеше и обличаше много спретнато и гиздаво. Уж прости дрешки, уж нема по него нищо, кой знае какво скъпо и хубаво, като по някои богатски синове; всичко, каквото и у повечето ергене – простичек минтан, черно елече, вълнена антерия, морав поес, колчаклие без много гайтан чишире – ама като го <b>погледнеш</b> тъй стегнат и пременен на хорото, не знам как ти седи, чегато неговото рухо не е като у другите ергене, чегато е по-друго, по-хубаво. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i><i>Едното от тях, отвъдното, го <b>погледна</b> и крехко-крехко го поздрави: “Добро вечер, бае Ненко!” А другото, дето беше отсам, към него, <b>гледаше</b> в земята и полегичка, едва-едва да се чуе, рече и то “добро вечер”, без да си подвигне очите. Първото момиче беше Донка, лелината му Стойкина дъщеря: той я позна по гласа. И тозчас се обърна, та свободно, както всякога си приказва, й отрече: “Дал Бо’добро, Донке.” Видя той и другото момиче, дето вървеше с нея, ама кое беше то, не позна го. Видя му се само, че беше много хубавичко. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Тие и сега бързо заминаха покрай Ненко. Той пак не смея хубаво да изгледа другото момиче, ами крадешком само го <b>погледна</b>, както погледват срамежливите моми на ергенете. И с това погледване Ненко <b>видя</b>, че то се беше малко попричервило. Чак откак си заминаха, той го изгледа по-свободно. И <b>видя</b> го хубаво. Видя той стройната му снага и равните му плещи и разстланата по тях гъста и дълга коса. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Райка, още щом срещна <b>погледа</b> на Ненка, когото от толкова време мислеше и сънуваше и зарад когото се беше тъй променила, сети, че нящо я жегна на сърцето, и то зафана много сърчено да тупа. Тя се изчерви, наведе очи в земята и не смееше никого да <b>погледне</b>. “Защо ли пък се фана сега тука?” – си помисли тя след миг, като пододе в себе си. – “Дали не ще да е зарад мене?” – й пришепна нящо извътре. И усети тя тозчас, че сърцето й се поразпусна и че в него се разля една особена сладост. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Той сети и самичек, че каза хубава приказка и <b>погледна</b> да <b>види</b> какво ли ще му рече Райка. Тя се попричерви и засрамено <b>погледна</b> в земята. Па вдигна пак очите си, <b>погледна</b> към Ненка, тъй излека, и полуусмихната му отвърна: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Ала инак те се се пазеха да ги не сети и не <b>види</b> някой. Пред хората се преструват, като че се и не знаят. Ни на празничното, ни на вечерното хоро Ненко не се ловеше до Райка. Той обичаше често да се лови срещо нея, та да се срящат с погледи. И не си приказваха те на хорото, нито й зимаше там китката. И вода не следеше дип да пие Райки. Е-е, някога, някога ще я причака на моста и ще земе стомната є, ама тъй, щото сякаш че го е срам да я <b>погледне</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Дядо хаджия си зе с два пръста едно резне пресол, лапна го наведнаж, па изгледа хубавенце Райка, която в това време излизаше из вратата. После зе чашката, <b>погледа</b> я малко издалеч, <b>погледна</b> в тавана и: – “Ха наздраве, побратиме! Днешния свети Харалампия да е на помощ!” – рече и гаврътна чашката. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Сполай ти, побратиме. Хубава ракийка! – И дядо хаджия си отри устата и мустаките и се облиза. Па се поогледа наокол, <b>погледна</b> дяда Славча в очите и дорече: – Ама и хубава унучка имаш, побратиме. Да ти е жива! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Дядо Славчо изпърво я <b>погледна</b> накриво. После й се скара защо е оставяла Райка да се сряща с Ненка. А като зафана тя да му разправя за хаджи Донка, той й каза малко сопнато, че това не е нейна работа – тя да си <b>гледа</b> огъня и врътеното. Та па малко по малко пък омекна, позамисли се и дорде приказваше напокон Младенчовица, се мълчеше и слушаше. Па отведнаж токо стана, въздъхна и излезе, без да дочака да се доизкаже Младенчовица. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дядо Славчо, макар че се разкая изпърво за оние думи, ала като го <b>погледна</b> сега тъй изкриво дядо хаджия и му сгълча тъй разсърдено и надуто, посъвзе се, и той и нящо като че го надигна, нящо като че зе да му вика извътре: “Нема ще му се боиш нему? Че като е хаджи Донко, та що? Защо да си не кажеш правичката?” А друг глас пък додаваше: “Щом сами се зафана, още по-добре: режи и късай, дорде е време!” И той послуша тоя глас и не се посвени да отвърне хаджи Донку, както му се пада: </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Добря теб заварил, дядо Славчо. Харно съм. Ами вие що чините? – отвърна Ненко малко плахо и свенливо. Той очакваше, че дядо Славчо ще се сети защо е дошъл и не ще да го <b>погледне</b> добре. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Райка, която с разтупкано сърце подслушваше при вратата, готова, като зафане Ненко, да излезе и тя да го подкрепи, завчас изскокна и донесе шарена възглавница. Тя <b>гледаше</b> се в земята и се беше попричервила. И Ненко се причерви и засрами, па не шавна от мястото, дето стоеше. Дядо Славчо <b>погледна</b> Ненка, <b>погледна</b> и Райка – и забележи промяната им. Райка тръгна да влезе пак в собата. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Лошото е това - отвърна той, като вдигна глава и ме <b>погледна</b> с една увереност, - че даване тежко ни е налегнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Като отминах малко, извърнах глава и още веднаж <b>погледнах</b> към косача. С превързана кърпа на главата, той все тъй равномерно върти косата и откоса след него все повече расте.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Погледнах часовника си - наближава полунощ. Тишина. Веслата само леко пляскат във водата. А защо ли не поканим артилерията да даде един залп по онези камиони? Те превозват в тъмнината цели полкове. Изпратих ракетите в посока на тях, а ние поехме обратно. И тутакси германците се обадиха, но биеха отвисоко. Изпратих ракетите и за другия сигнал. Пак сменихме курса - въртим се из реката, като че играем на криеница. Сега дънна изтежко земята. Охо, нашите! То не бяха снаряди, не бяха мини. Беше чудо! Комай целият неприкосновен запас отиде! </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Сега <b>погледна</b> назад, към самата рота. Двата взвода бяха правилно пръснати вляво и дясно от улицата с цел да сключат обръч към кръстопътя. Още по-назад стоеше в резерв третият взвод, готов да контраатакува, ако някоя посока бъде застрашена. Значи, всичко се намираше в добър ред. При това противникът се огъна. Значи? "Значи напред!" - реши поручикът. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - Да не отстъпват, няма заповед! - крещеше несвестен поручикът. Но само след миг разбра точното съдържание на думите, които изрече фелдфебелът, сепна се и <b>погледна</b> назад. Войниците не отстъпваха, те бяха разбити и бягаха. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i><i>          Полковник Дяковски седи пред масата с буза на лакът. Като ме <b>видя</b>, подскочи и <b>погледна</b> часовника. Озърна се. Почвам да се пълня с въздух, за да изкрещя рапорта, но той маха с ръка и прави кисели-кисели физиономии, сякаш казва тихо, тихо, знам те колко си старателен! Пак се озърна - телефонистите нещо му пречеха. Тръгна бързо към мене и само дето не ме бутна с цялото си тяло. Като се озовахме в окопа, беше вече много ядосан: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Полковникът седеше на най-просторния балкон пред маса с бяла покривка и дълбоко замислен и тъжен, <b>разглеждаше</b> голям кожен албум с репродукции от унгарски художници. По едно време <b>погледна</b> часовника и без да обърне глава и поглед към нас, подвикна:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>И хоп — от герана започна да се -издига като с асансьор един войник. Хоп — възкръсва и друг. Похлупвам се на сеното, стискам очи, овладявам се. И като <b>погледнах</b> — ужас, — двамата спокойно прекрачват бетоновата околожка, кацват на земята, на ръце държат шинелите си. Селянинът се е спрял като хипнотизирай, дори телето се е заковало и е вирнало глава и уши към герана.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Бащата дръпна ръката си. Двамата с момчето забързаха. Радивой взе карабината на сина си, <b>погледна</b> я през дулото, после щракна затвора и я по-изтри с лакът. Подаде я на Бранко. Милое кимна с глава и за първи път лека усмивка на доволство озари смръщеното му лице. После въздъхна и като стисна цигарата между палеца и нокътя на показалеца, хвърли я надалеч и стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Полковник Дяковски седи пред масата с буза на лакът. Като ме <b>видя</b>, подскочи и <b>погледна</b> часовника. Озърна се. Почвам да се пълня с въздух, за да изкрещя рапорта, но той маха с ръка и прави кисели-кисели физиономии, сякаш казва — тихо, тихо, знам те колко си старателен! Пак се озърна — телефонистите нещо му пречеха. Тръгна бързо към мене и само дето не ме бутна с цялото си тяло. Като се озовахме в окопа, беше вече много ядосан:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Той дигна рязко глава, изненадан от моята дързост, <b>погледна</b> ме миг-два, отпусна поглед надолу към ботушите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Никой спор не е приключил с взаимно съгласие. Кой е прав — ще покажат бъдещите факти. Сякаш бях забравил, че присъствува и баронеса Понграц. Погледнах я. Тя седеше изправена в креслото си, без да се обляга на лакти, напрегната. Дойде Мариана и каза, че обедът е готов.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>безкрайните цифри. Запознахме се, той ме <b>погледна</b> за миг, усмихна се и продължи да работи, като сега между другото разговаряше и с мен. Чудя се как така се разчетворява мисълта му, без да прави каквито и да било грешки в пресмятанията и в отговорите. Този млад човек се казваше Боян, славният, точен като часовник Боян, началникът на сточна гара Бельово.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Благой ме <b>погледна</b> и аз затичах, та намерих стиска кълчища. Гледай ти — за началството намерих веднага, а за себе си как не сме се сещали досега!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Арсениев излезе от шанеца като пиян. Позалюляваше се. Разкрачи се насред шосето и с премрежени очи <b>погледна</b> към Дуранкулак. Полуескадронът дигаше пушилка. Земята бе равна и безкрайна. Само пред самото село стърчеше Нейчова могила. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Поручик Галчев наистина отведе войската си към Нейчова могила и я зае. Изкачи се на върха и <b>погледна</b> през бинокъла. Между могилата и първите къщи на селото имаше долчинка. Тя бе обрасла с прочутия в тия места буренак, наречен генгер. Отвъд долчинката коларски път опасваше крайните къщи на селото и завиваше към морето. Къщите, малки и схлупени, като всички тогавашни къщи - със сламени покриви и мъждиви прозорчета. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Марат седи във ваната - една дъсчица - на дъсчицата листове и мастилница. Той пише - бързо, страстно, вдъхновено. Погледна я бегло. Помисли, че е може би помощница на икономката. Продължи да пише, ръката му тича по листа. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>Тя го <b>погледна</b> с безразличие и движението на главата й бе тъй леко, че Робер не разбра дали това бе кимване.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>Той <b>погледна</b> тоалета ми, а тоалетът ми съвсем не беше доставен от Кристиян Диор, усмихна се леко и запита. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>Той стана, отиде до ъгъла и <b>погледна</b>. Булевардът се простираше необичайно празен и безкрайно широк странен с тази ярко осветена празнота, като стая, в която всички лампи са запалени, а няма жива душа. Витрините на кафенетата бяха тук и там още осветени. По асфалта от време на време прелиташе с непозволена бързина лека кола. Няколко закъснели двойки се разхождаха по тротоарите. Но Мариан я нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Остави, сега говорим за изкуство, за истинско, не за фокуси. И ето един ден, както бях опнал триножника на тоя мост и рисувах Сена, и се ядосвах, че преди мене е живял някой си Mарке, изведнъж <b>погледнах</b> надолу и видях там отсреща на кея един заспал човек. Бе легнал на камъните и понеже вече бе ноември, сигурно му беше студено и фигурата му бе сгърчена, и тя лежеше, тая фигура, захвърлени като дрипа върху камъните до кално зелената вода. Изстъргах платното с ножа и слязох долу, и изписах тази сгърчена фигура с каменната настилка и с малка ивица от водата. Нищо не излезе. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>Тя се движеше едва-едва там, напред, в навалицата от мошеници, уличници в поли-чадъри. Робер извика отново, по-силно, и Мариан се обърна, <b>погледна</b> колебливо и спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>Робер сложи подноса на масичката и <b>погледна</b> към креслото. Мариан, загърната в хавлията, бе отметнала глава върху облегалото. Малко бледото лице сега бе спокойно. Пълните меки устни едва розовееха, измити от червилото. Тежките мигли уморено бяха склопени. Тя спеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Чакам в ресторанта на Централната гара. Адвокатът Керимидчиев закъснява. Поръчвам си два коняка наведнъж, за да не търся повторно келнера и плащам. Срещу мен седи гърбав селянин с калпак и жестоки очички. Изпива чашка мента без да ме <b>погледне</b>. Става. На неговото място сяда бачкатор с избеляла винтяга:</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i>         Милиционерът си поръча втори коняк. Не му донесоха - бюфетът вече бил приключил. Клиентите трябвало да привършват с консумацията и да си тръгват. Милиционерът <b>погледна</b> към човека. Той седеше кротко на масата и си рисуваше нещо върху салфетката. Милиционерът за миг се загледа в движенията на ръката му, а после изведнъж рязко извика един от келнерите и показа служебната си карта. Конякът беше донесен начаса. След първата глътка милиционерът се изкуши да поиска паспорта на човека - все пак тук ставаше нещо удивително, но разбра, че няма да го направи. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Когато пътувате през Северна България, към Плевен, към Русе, към Варна - <b>погледнете</b> го отляво на шосето, малко след Луковит. Той стои на равното сам. Нещо отбелязва там. Стърчи. Сянка прави. Подлага гранки на враните и на торбите. Във всички случаи поема цялата сила на вятъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Попитах конника, под който се извършваше церемонията. Погледнах герба на Народното събрание и после острото, крайно съсредоточено, бледо лице на момчето ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Оня <b>погледна</b> нагоре и Миланката <b>погледна</b> след него като 30 по инерция. Тежки синкави облаци с бели повлекла отдолу пълзяха над главите им. Не мина минута и първите капки тежко чукнаха по напуканите чела на гранитните гъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Художникът подскочи пръв и подаде глава от тавана. Поетът извика силно: "А!" Хлебарят излезе и <b>погледна</b> нагоре. Децата спряха играта за миг.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тримата поседяха така. После старата жена стана, пусна хурката на земята и отиде да отвърже Ганка. А Ганка изобщо не я <b>погледна</b> и се упъти към мечока. Той стана, обиколи я веднъж. Тя проточи език и полека го близна по хълбока.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Той чакаше битката да започне с очи. Беше го правил от малък, при много по-лоши условия. Денем, при всичките рискове на светлината, увил се около някоя трънка. Птичето трябваше само да го <b>погледне</b>. Той чакаше, слушаше песента му. Когато изтървеше своите нерви, изсъскваше и помръдваше леко. То се обръщаше, птичето, <b>виждаше</b> очите му и замлъкваше. Оставаше така дълго, после започваше да трепери. Ноктите му изпускаха сетното клонче и топката перушина тупваше на земята заспала. Смокът отваряше уста...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Нямаше нужда дълго да душат - бензиновата воня плуваше на вълни по дерето и ясно достигна до всички. Вундербар се обърна полека, <b>погледна</b> гладката, стройна кошута, която го следваше неотменно, и й прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Човекът се върна нагоре и спря гологлав пред кошарата. С разгърдена риза, с издрано от камънака лице <b>погледна</b> към Пано и Гюро. Омазани в собствената си кръв, озъбени за последно върху тревата, те не можаха нищо да кажат.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>След още няколко дни бащата слезе до мазето за нещо, като се сблъска най-напред с колелото. Все тъй без чувство за ред, момчето беше го облегнало на вратата- Бащата се спря, усмихна се и го премести внимателно. Почти го погали. На излизане от мазето се обърна да го <b>погледне</b> още веднъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Киро ме <b>погледна</b>. Аз бях напълно сериозен. Извадих си цигарата и я запалих. Когато предложих и на него, той взе. Продължих си така и след малко го забелязах, че пише, като тегли две бели черти под диктувания от мен текст, за да отдели неговия.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той ме <b>погледна</b> в очите и разбра, че говоря сериозно. Почеса се, повъртя молива и сви рамене. Попита ме за какво все пак трябва да пише.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Чу се и втори гърмеж - Ганчо приклекна и след миг полетя през отвора. "Бягай сега! Бягай!" - изхриптя му пазачът, взе вършината от земята и здраво го изряза отзад. Ганчо подскочи и го <b>погледна</b> учудено. Пазачът замахна втори път и го удари още веднъж, силно. Сръндакът побягна, последван от ругатни и два хвърлени камъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>На десетина крачки от тях - в тръните - беше пазачът. Клекна, да не го <b>видят</b>, и се подпря на земята с ръка. Погледна я отблизо - земята, по която бе изкарал шейсетте си години. Няколко шумки, няколко мравки. Дърветата напред. . . Сега той трябваше да 134 извади ножа и да се запъти към своя любимец. Да му отреже главата, да го одере. Да им слуша приказките, да го насече на парчета. ..</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>В една тенекия на балкона посадих две тикви от пълзящите. Те тръгнаха много добре, пръстта в съда бе рохкава и силно торна. Стъблата им започнаха да се изтеглят нагоре и да пускат чаталати мустаци за опора. Всяка сутрин децата бързаха да ги <b>погледнат</b> - каква прекрасна, проста радост беше това.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Рашко Сугарев ме <b>погледна</b> с нежните си, чисти очи, постоя така, после посочи с пръст към градината и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Възрастният човек <b>погледна</b> очите на сина си - отворени и пълни с въпроси. Синът <b>гледаше</b> очите на животното - отворени и пълни с червен сняг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- А сега тук, край елхата, защо се спираме всички? Момчето вдигна глава да ме <b>погледне</b> и каза просто:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тази дума "подлия" не я употребявам, защото пилето бе мое, а защото рижавото куче в следващите минути напълно си я заслужи. От виковете ми и от буците пръст, които хвърлях със злоба, то избяга само на трийсетина крачки в изкласилата нива и залегна там досущ като диво животно. 189 Хвърлих камък нататък. То се надигна полека, <b>погледна</b> ме, сниши се и като пропълзя метър-два (нещо, което разбирах по мърдането на гъстото жито), отново легна и се притаи. Същинска лисица.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той, както винаги, разтресе опашка и се готвеше за игривата си разходка. Много изненадан остана, когато чу сериозния ми глас при командите: "Тука, Аксел. Близо до мен. Близо!" Погледна ме и разбра, че не се шегувам.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i><i>Все пак Аксел направи няколко скока из двора,но командите ми отново го накараха да ме <b>погледне</b> съсредоточено. Изведох го към нивата, като му шепнех сериозно. Ушите му добиха формата, която изразява остра възбуда, цялата му фигура се измени - както когато ловуваме истински. Той нервно се обръщаше да ме <b>поглежда</b>. Когато чу: "Търси! Търси!" и <b>видя</b> накъде сочи ръката ми, излетя в житото като снаряд.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Бащата стана и си отиде в стаята. Без да избърше влагата по бузата си, <b>погледна</b> към Витоша. Отгоре тя беше с бял връх - като айсберг. Той знаеше сега, че сам не издържа изпита, на който се беше подложил - такава сладка двойка се гърчеше в него...</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Иван го изправи и като <b>видя</b> лицето му отблизо, помисли, че ще припадне. В това време Гатьо се пипна с дясната ръка по лявото слепоочие и като напипа кръвта, <b>погледна</b> пръстите си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Бях горд. Страшно важен. Така и слязох от стълбичката на самолета към автобуса, така <b>погледнах</b> от автобуса към терасата с посрещачите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Стойте така. Точно така, мокри и прегърнати. Те ме <b>погледнаха</b> учудено и сега беше на Жени ред да изпищи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той правеше кофража. Погледна ме и се засмя. Но сега пък очите му бяха ледени - точно като Мечите извори под връх Сребрея.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Не - рекох. - Те сега са забранени. Той ме <b>погледна</b> с любопитство и вродено недоверие. Пушката му беше през рамото, по диагонал на гърба му. Сметнах, че докато я свали, яребицата ще бъде на около четиристотин метра от нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Създанието го <b>погледна</b> за секунда в очите, но лицето му не се промени и токчетата му го отнесоха по безпощадния път.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>            Викът се блъсна в горещия въздух и в миг замря. В лозето нямаше нищо освен чучелото. Елисавета го <b>погледна</b> и се разтревожи. Плашилото бе политнало настрана. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        Войникът я <b>погледна</b> учудено, помълча, сетне кимна с глава и се усмихна лошо с мижавите си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Тя млъкна не защото беше съкрушена от аргумента, но защото се почувствува обидена от думата "даскалски" и защото съзнаваше, че нищо няма да излезе от такъв разговор. Полковникът презираше всяка сантименталност. Той се облегна о гърба на стола, иронично я <b>погледна</b> и закачливо попита: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         И друг път беше изпитвала подобни припадъци на ненавист към мъжа си, но никога не беше се осмелявала да се остави напълно на тия чувства. Сега им се отдаваше и не можеше да ги спре. Мислите я отнесоха тъй далеч, че тя се стресна, изненадана от смелостта си. Вдигна русата си глава и го <b>погледна</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>         Полковникът изпъшка и не отговори. Тя го <b>погледна</b> учудено. Рядко беше го <b>виждала</b> тъй замислен и тъй човечен. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Той я <b>погледна</b> изненадан и тя не можеше да каже от какво бе изненадан той - дали от нейния сух и спокоен глас, от промяната в израза на лицето й, или от ботушите, които му подаде. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Елисавета наведе глава, после пак я повдигна, да се убеди, че нейните очи не я лъжат, и пак срещна същия поглед, пълен с нямо възхищение. Тя побледня и си даде вид, че не е забелязала нищо и е погълната от работата. Но пръстите й станаха несигурни и кракът на машината излезе от ръба на плата. Тя скъса конеца нервно и без да иска, извади черната нишка от ушите на иглата. Трябваше да я вдене, но преди да направи това пак <b>погледна</b> към дюлите. Очите продължаваха да я <b>гледат</b>. . . </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Той откъсна един лист от липата и го завъртя между пръстите си. Очевидно не знаеше как да продължи разговора или искаше да го промени. Елисавета почувствува, че се готви да каже нещо, което бе намислил предварително, и отново се развълнува. Той вдигна глава, <b>погледна</b> я и се усмихна нерешително: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Погледна настрана, усещайки как дишането й се затруднява и как кръвта лудо започва да чука в слепите й очи. Искаше й се да избяга от тия влюбени очи, които я магнетизираха и караха всяка клетка от тялото й да затрепти, да се спаси от тяхната светлина, но вместо да направи това, продължаваше да стои и да слуша какво й говори той. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Трябва да си отида - рече тя и <b>погледна</b> към колибата. - Слугинята ще се безпокои и ще тръгне да ме дири. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i><i>          Тя се обърна и го <b>погледна</b>. В <b>погледа</b> й нямаше нито сянка смущение. Очите й <b>гледаха</b> дръзко и зад привидното им спокойствие се четеше готовност за всичко. В един миг тоя поглед го срази, той отпусна рамене, но в следната секунда самочувствието му се върна: </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>— Твоята е друга, Петолевка — продължаваше словото, — <b>погледнете</b> го, приятели. Какво е прегрешил той? На кого е минал път и дали е смачкал една мравчица през живота си? А такава съдба, граждани съдии и съдебни заседатели... Такава съдба... Да обякаляш около собствения си дом, а отвътре да духа студено и невръстните ти дечица да няма на кого да кажат „Мамо!" Не, граждани съдии и съдебни заседатели. Не се живее такъв живот и не трябва да се живее. По-добре човек да си отиде достойно от този свят, нежели такъв живот...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Така и пропусна всичко, само когато стана боят, се събуди, опита да отпие от празната бутилка, <b>погледна</b> вторачено и като разбра какво става, изломоти нещо като „недейте бе!", но беше вече късно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>вецът се дръпна, <b>погледна</b> строго и изкрещя така, че всички в магазинчето се стреснаха и вторачиха поглед в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Кварталният помълча, повъртя химикалката в ръцете си, <b>погледна</b> дълго Началника, после Сладкия, после се надигна от стола и застана между двамата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Сладкия млъкна, направи се, че не разбира, че не иска да каже всичко, за да не изложи човека, па го <b>погледна</b> снизходително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>- Ще дойде тя...-- констатира Сладкия, но Тодор кимаше глава, че едва ли, защото се страхува от него; пък и той само ако я <b>види</b> да препари в Златната река, ще й извие главата като на пиле. Той не е луд като Петолевката да тръгне да се дави за една жена и че никой не го познава както трябва в това село. Преглътна огромна глътка коняк, <b>погледна</b> в земята и стисна зъби заканително, поседя така няколко секунди и показа юмрук на някого си, далечен и неизвестен, който сигурно никога нямаше да <b>види</b> този юмрук, пък и ако беше тук, този юмрук нямаше да му бъде показан.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Жените не казаха нищо, само мълчаливо <b>погледнаха</b> детето, което лакомо гълташе млякото, и наведоха глави.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Сладкия отново се опита да <b>погледне</b> нещата откъм психологическата им страна, но му казаха да говори по същество и отговаря само на зададените му въпроси. Това го извади от неговата стихия и той се смачка, наведе глава и замрънка само „Да" и „Не".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>видя великолепния файтон с оглушителната тромба, в който седеше В ангел и галеше огромното куче, и усети слабост в краката, та приседна и сложи ръце върху главата си и постепенно всичко изчезна и човекът <b>погледна</b> слънцето, което отиваше към пладне, и се сети, че днес трябва да прибере петолевчетата, и тръгна към селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Ама вие нищичко ли още не сте глътнали? — <b>погледна</b> той масичката. — Ааа! Не може така. Ти, Кате, какво ще пийнеш? — обърна се той галено към жена си. — Винце или биричка?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Като нареди чашите, келнерът застана мирно, готов за поръчките, и в тази си поза той приличаше на голяма черна скоба. Хаваджиева го <b>погледна</b> с четвъртинката на окото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Прав е господин Каев — намеси се бъдещият пълномощен министър, — това, което веднъж германците са превзели, то си е германско… А на война като на война — понякога, колкото и да си силен, все поотстъпваш нещо… — И той <b>погледна</b> крадешком Хаваджиева, която беше се облегнала на креслото и хапеше до болка своята мека, нежна, чувствена устна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Само любимо? — <b>погледна</b> го тя закачливо и очите й пак добиха предишния дълбок и щастлив блясък. — Та вие се вълнувате! Уважавам дълбоките чувства, страстните увлечения. Обичате ли да танцувате?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Всички го изгледаха учудени. Погледна го под ъгъл и Хаваджиева. Какво беше намислил този човек, на когото лицето имаше такова сурово, изопнато изражение? Той беше залепил слушалката на ухото си и чакаше с нетърпение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Той повтаряше това, докато да грохне съвсем, да легне и да заспи дълбок, продължителен сън, сякаш си отспиваше за всички минали дни и нощи. Като се събудеше, трезвен и недоволен от себе си, той се срамуваше да <b>погледне</b> жена си и майка си и ако се случеше да го запитат за нещо, което нямаше нищо общо с напиването му, той навеждаше глава и казваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Чада мои — обърна се той към Бориса и след това <b>погледна</b> Ивана и Юрдана. — Обърнете се към стената, за да мога с всекиго от вас да поговоря насаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Изведоха осъдените в коридорчето. Дежурният главен надзирател влезе в кабинета на директора и попита да ги водят ли. Главният прокурор <b>погледна</b> часовника си. Да, беше три часът и четиридесет минути.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Нощта беше мрачна и студена, подухваше лек, резлив ветрец. Тримата „смъртници“, които поеха свеж въздух, <b>погледнаха</b> малките прозорчета на етажите. Борис се спря за миг и дигна глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Написах едно писъмце… още когато ни прочетоха присъдата… то е до баща ми. — И помоли да го измъкнат от джоба му. След това <b>погледна</b> нагоре и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Толкова му е на човека — заключи един възстар селянин, <b>погледна</b> пресния гроб и нахлузи калпака си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Старата постоянно плачеше, сбърчените й скули бяха се зачервили от сълзите като изгорени. А когато не плачеше, <b>гледаше</b> нацупено, мръщеше се и от време на време си промърморваше по нещо. Но на Тошка още дума не беше продумала, още не беше си дигнала очите да я <b>погледне</b>. „От голяма мъка е“ — помисли си и Тошка в началото. Но сетне мълчанието на старата взе да я плаши. „Сърдита е, на мене е сърдита.“ Като се заприказваха с Ивана за жетвата, старата чакаше и Тошка да се обади, но тя не си отвори устата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Мъничкото ми сираче! Сладкото на баба! Няма си закрила, миличкото, няма кой да го <b>погледне</b>, няма кой да му купи ризка, ходи ми, сиромашкото, като напъдено…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата нищо не рече нито веднъж не я <b>погледна</b>. Тя притискаше детето, топеше бавно залъци и още по-бавно мляскаше. Очите й бяха студени и сухи, цялото й лице изглеждаше като изляно от дърво.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Какво съм й направила? — питаше се Тошка и още по-неудържимо хлипаше. — Дума ли насреща съм й казала, накриво ли съм я <b>погледнала</b>, работата ли съм си оставила?…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Минчо, Бог да го прости, беше по-едричък — отвърна съседката, като гребна една лъжица жито и го налапа бавно. Тя беше огледала пременника и всичко беше преценила, та без да го <b>погледне</b> сега, допълни: — Ама не му стоят лошо…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Че тогава цялото село трябва да изселят — подхвърли един стар човечец с бозови потурки и <b>погледна</b> хитро под гъстите си побелели вежди.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Само за четиресе дни грохна, да речеш, че не е Марьола — <b>погледна</b> я съчувствено Гана Малтрифонова.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Иван беше ядосан. Гостите разбраха, че в къщата му ставаше нещо. През всичкото време старата като че ги <b>гледаше</b> накриво, мляскаше мълчаливо и шеташе като занесена. На новите роднини нито веднъж не продума. Не <b>погледна</b> дори Младена, макар че ставаше като син. „Проклета жена! — съскаше Иван. — Цупи се, защото не стана на нейното. Ще има да чака тя…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка не смееше да <b>погледне</b> свекървата си, но долавяше омразните й погледи. И залъците едва минаваха през гърлото й. Ще я уморят. Ще я пропъдят. Но къде да иде? Нека си приказва леля й Гела! Кой я знай какви сметчици си е направила пак. Сега сигурно си мисли, че ще може да я ожени за някой богат вдовец. Или ще я котка, докато я използва някак, и ще й накриви врат. Ами сетне? Къде? При кого?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Много си отслабнала, лели — <b>погледна</b> я тя веднъж с престорено съчувствие. — Ами ти не мисли толкова, умрелият си е умрял, живият трябва да живее… Ти си още млада, твоето е напред…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Пред пътната врата се заприказваха. Старата мина зад веялката и <b>погледна</b>. Илия пак махаше с ръце, пак сочеше нещо и клатеше заканително глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ами аз събирам ли ги мари, мамо? Защо приказваш така? — <b>погледна</b> я умолително Тошка и закърши пръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ако му трябват сиромаси, защо ще ги търси другаде, ей ни нас — допълни дядо Боню и <b>погледна</b> към тезгяха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Тошка отиде до срещния синор и се върна. Иван я <b>погледна</b> крадешком. Очите й бяха влажни и зачервени. Плакала е. Тук всеки храст, всяка тревичка й напомняше за него. И на нея не й беше добре. Почерня толкова млада… Не го е искала тя, не го е мислила, че така ще стане. И защо я мъчат те двамата с майка си? Защо я <b>гледат</b> накриво?… Иван се размисли за нейното положение, за живота й, за скръбта й и му стана жално. „Слушай, како — искаше му се да й каже, — не съм виновен аз, мама ме подкокороса!“ И зина. Но не намери сили, нещо го стисна за гърлото. Той попита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Празна работа — завъртя Иван ръка и тръгна към синора. Гласът му пак прозвуча някак сърдито, сухо. Тошка го <b>погледна</b> тъжно. Очите й плуваха в бистра, светла влага.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка простираше набрания памук да съхне. И се стресна като ударена. Своето име ли чу? За нея ли беше това? Тя се изправи и <b>погледна</b>. На къщния праг стоеше старата и я викаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Кавга някаква имали… Ганчовски още тук каза, че вашите са насъскали това… Мангалчето… — Старшията <b>погледна</b> пак Вела и приглади мустака си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Защо ли й е този ум — <b>погледна</b> я тъжно Тошка, — какво ли има да крие от мене, какво ли мога да й взема!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата приказваше малко троснато, махаше с вретеното и сочеше в кухнята. Но не дигаше очи, нито веднъж не <b>погледна</b> снаха си. И личеше си, че сръднята й към Ивана не е от все сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван се влачи пет-шест дни из стаята и се поправи. И щом той се дигна от леглото, падна Петето. Разохка се то, пламна, гърлото го заболя. Старата поиска да го заведе при Мина Мешковата да му дигне гърлото, но Тошка не даде. Старата я <b>погледна</b> накриво и без да продума нещо, хвана болното за ръка и го опъна да стане. Тогава Тошка се совна като квачка и го прегърна:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Старата отметна чергата и го <b>погледна</b>. Треската беше я стопила. Лицето й и без това беше много слабо и набръчкано, но сега то приличаше на мъртвешко. Иван тъй се смути, че на първо време нищо не можа да продума. Мълчеше и тя. Само облизваше често-често побелелите си изсъхнали устни и го <b>гледаше</b> тъжно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Какво да прави? Да иде при майка си и да й се скара? Опърничава и твърдоглава е тя, не ще вземе от приказките му, няма и да го <b>погледне</b> дори. Освен да я сплаши с нещо, да й каже, че пак са ги раздрънкали из селото… Само от хорските уста се стряскаше тя. Инак, да не се боеше от това, ще умори Тошка, като куче ще я пропъди от къщи…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Няма да се свърши без мене, синко, няма да се свърши без мене! — отвръщаше тя строго и клатеше заканително глава. — Гледам те, дремеш си ти и за нищо не искаш да знаеш… Пък времето си върви, времето не чака да ти уври умът… — Тя замълча за миг, <b>погледна</b> го някак съжалително и пак заклати глава: — Няма да се свърши без мене, няма!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Има ли нещо за похапване, а? — обърна се той към старата, а сетне и към Тошка. Старата като че сега за пръв път <b>видя</b>, че е влязъл, <b>погледна</b> го учудено и се сопна:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата излезе. Не я свърташе на едно място, боеше се да <b>погледне</b> Ивана в очите, струваше й се, че той ще разбере всичко, ще скочи и ще развали цялата работа. Пък така хубаво се нареждаше, тъй добре тръгна тая сутрин. „Само дано… Само дано…“ — молеше се старата. Но какво искаше, и тя не можеше да определи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Уууу! — плесна ръце старата. — Вино и черен пипер, още сега! Зер ако легнеш, хем ще се намъчиш като мене, хем и къщата ни няма кой да <b>погледне</b>, нали ме виждаш мене, за нищо не ме бива вече… То такава проклета болест, да чува Господ и да пази…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще се разберем бре, чичо Тошо, защо да не се разберем! — <b>погледна</b> го дръзко най-малката. — Каквото плати на кака, това ще платиш и на нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— А пък аз какво ли не си помислих! — отпусна се тя на ръката му и го <b>погледна</b> с мил и дълъг поглед. — Какви ли умове не ми минаха през главата…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Ще ме видят! — ужаси се Юрталана и хукна приведен към крушата. Но се закова на мястото си и едни миг стоя така, замислен и колеблив. Там, на тридесетина разкрача от пътя, остана убитото момче. То лежи в каръка и може някой от хората да <b>погледне</b> случайно между двете редици и да го <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И пак <b>погледна</b> трупчето, разтърси се от мъка и страх, извърна се, сам пребледнял като смъртник, и процеди:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Боже! — стресна се Юрталанката от техния протяжен звън, <b>погледна</b> нагоре и се прекръсти широко. — От кое време съм станала и още не съм се оправила. Пък трябва да ходим за овена…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Да е живот и здраве, сватя, скоро ще му найда и аз колая… — подхвърли неустановено Юрталанката. Но Казълбашката разбра, изчерви се от радост и <b>погледна</b> с умиление Севда.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Кумът <b>погледна</b> наредените мъже, вкопчани здраво за ръце, изви високо дантелената кърпа, отстъпи назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Сега младите да попеят. — Пое тя каната и <b>погледна</b> малката си снаха, която се изчерви, посегна, та взе каната и тръгна за вино.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Ще <b>видим</b> — завъртя глава той и <b>погледна</b> жените. — Пее тя, като чучулига пее, ала се срамува много.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Така замаяни от шума и веселието на тази нощ, те влязоха в стаята си и преди да си легнат, <b>погледнаха</b> се също като през нощта на сватбата, притиснаха се и се целунаха дълго и ненаситно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И дълго време Севда трепереше от страх и не можеше да <b>погледне</b> свекъра си в очите. Чак напролет, когато хората отново плъпнаха по полето и работата ги погълна, тя се поуспокои. За убитото момче мислеше много рядко, само когато работеха на двете ниви — при Еминаговото кайначе и до корията. Севда не смееше да се извърне натам, дето доскоро над дребните дъбаци и гъсти храсталаци стърчеше вековният, оплешивял и корубест великан. Страхуваше се, че ако се вгледа в оная посока, хората ще се усъмнят и ще се досетят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Пазачът <b>погледна</b> багажа им, здрависа се с тях и ги попита откъде са и колко са пътували. После той ги покани в параклиса, дето през отворената врата се <b>виждаха</b> да мъждукат запалени светици.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Севда се съвзе, тя разбра, че в тази караница замесиха и нея, <b>погледна</b> свекъра си слисана, изненадана и лицето й изведнъж стана бяло като платно. Тя се извърна към старата и очите й я замолиха: „Не е така! Кажи му! Греши! Кажи му и ти! Помогни ми!…“ Но старата мълчеше и <b>гледаше</b> изпод вежди. И това мълчание беше ясно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Стойко се обличаше в другата стая и се чуваше чак на двора, като пъшка и се сърди нещо на дрехите. Всичко беше му се отеснило и особено крачолите на новите му потури, които доста отдавна не беше обличал. Три копчета останаха незакопчани, но нямаше какво да ги прави. Севда влезе при него, <b>погледна</b> го как се мъчи и се наведе да му помогне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана сви устни и врътна едва забележимо врат. Юрталанката го <b>погледна</b>, но не схвана уплахата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана влезе, свали шапката си и се огледа. Той беше плах, несигурен и гузен. И това, гдето кметът го посрещаше така любезно, и то не го радваше. Той сам е посрещал хора, за които знаеше какво ги очаква. В кабинета на кмета имаше още един човек, беше околийският управител. Юрталана го <b>погледна</b> с отчаяна смелост на човек, който няма какво повече да губи, сякаш искаше да каже: „Ето, дойдох. Правете ме каквото искате…“ Кметът смигна на разсилния, <b>погледна</b> в коридорчето, затвори вратата и прехвана Юрталана през рамото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i><i>Юрталана <b>погледна</b> кмета, <b>погледна</b> и околийския управител и разбра, че тези хора не бяха го повикали за лошо. Те го затрупваха с въпроси, <b>гледаха</b> как-как да го разговорят, да го разположат. Но той все още стоеше като на тръни и все още <b>поглеждаше</b> подозрително към вратата.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Гостите си пийнаха повечко от винцето, което Юрталана пазеше за редки дни и за скъпи приятели, разприказваха се за политиката, управителят пак повтори речта си за днешната власт и за духа на новото време и скочи като опарен, когато <b>погледна</b> часовника си. Беше доста късно, но Юрталана го изпрати чак до общината. Там на двора чакаха три оседлани коня и двамата стражари, от които Юрталана тази сутрин толкова много се изплаши.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i><i>В четвъртък дойде Тоню. Той беше прашен, омърлушен, небръснат, <b>гледаше</b> разсеяно и отбягваше да <b>погледне</b> двете жени право в очите. Особено се пазеше той от <b>погледа</b> на Севда. Защо идеше той по това никое време! И защо беше така отпаднал, гузен и небрежно облечен?</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Юрталана беше се примирил вече. Той го <b>видя</b> в кухнята, свит до огъня в това горещо време, приближи се в му заговори, без да го <b>погледне</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Старата влезе с пълна престилка царевични кочани, <b>погледна</b> мъжа си, <b>разгледа</b> се внимателно наоколо и пристъпи към него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Може и да сме ти казали някоя тежка дума — дето се живее в една къща, то и без това не може, ама редно е всичко там да си остане! — <b>погледна</b> я Юрталана.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— А за Карагьозовата градина, каквото съм казал, това си е — Стойковият дял си остава на тебе! — заключи тържествено Юрталана и я <b>погледна</b> изпитателно. Севда седеше все така наведена, без да се помръдне, само от време на време посягаше към кюмбенцето и притваряше по малко капачето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Нивата в Сърненица? — повтори той, като че това име нямаше никакво значение и като че ли тепърва се мъчеше да си спомни. Но изведнъж Юрталана се изправи бледен и разтреперан, сякаш се канеше да хукне. — Снашице! Севдичке! — разпери той ръце. — Какво приказваш ти! Голямата нива! Сърцето ми! Живота ми!… — И <b>погледна</b> тъжно и умолително. — Не думай така! От Бога е грехота!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана се отпусна на миндера, хвана си главата, клюмна и като че заплака. Севда го <b>погледна</b> уплашена и дори понечи да го хване за ръкава, но се въздържа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Алекси се подвоуми — да остане ли, или да излезе пак — и като се взря в майка си, угрижена и съсипана от работа, свърна в кухнята и <b>погледна</b> гузно и любопитно баща си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>До вечерта, през цялата нощ и на следния ден Юрталана мисли само за това — да се предаде ли и ако се предаде, като как ще <b>погледнат</b> на него и колко ли ще го осъдят. Понякога той почваше да се занася — представяше си, че съдиите го хвалят за самопризнанието му, сочат го за пример, четат му оправдателна присъда и го пускат да си върви.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Харно, че си се наканил — намеси се старата, като <b>погледна</b> плахо мъжа си. — Инак нямаше да се сбъркаш да дойдеш на гости…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но той оброни глава, замисли се пак и не й отвърна. Тя го <b>погледна</b> тъжно и очите и бавно се наливаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Той се измъкна бързо от леглото, запали лампата, <b>погледна</b> жена си, помисли малко, подвоуми се и я сръга през дебелите черги:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Тя се свлече покорно от леглото, облече се набързо, метна стар изтънял шал на плещите си и клекна до дървата. Юрталана почака, <b>погледна</b> я, взе кибрита, когато тя запали печката, и излезе. Старата следеше стъпките му — той се качи по стълбите и влезе в оттатъшната стая. Печката се разпали, две лопатки въглища изгоряха, водата в менчето възвря, а Юрталана още не се връщаше. „Какво прави горе на студеното?“ — чудеше се старата. Тя почака още малко, почака, па не се стърпя и отиде да го <b>види</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Една част от книжата Юрталана заключи пак в сандъка, а едната част загъна внимателно в стар вестник и слезе в кухнята. Там ги прегледа още веднъж, отдели полиците и някои други документи, сгъна ги в портфейла си и се изправи, тънък, слаб и намръщен. После отиде при прозореца, отхвърли единия крайчец на завеската, <b>погледна</b> навън, върна се, <b>погледна</b> часовника си и трепна.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Я ме <b>погледнете</b> в очите - обърна се Генчо Персата към българския народ. - Я ме <b>погледнете</b> и кажете, кой е разрешил да се събирате толкова много хора на едно място? - Генчо Персата пристъпи .към народа, измъкна парабела и кресна: - Вие не знаете ли заповедта на министъра на вътрешните работи, с която се забранява събирането на повече от двама души на публично място? Питам: в тоя край на България не стигат ли телефонни жици, не пристигат ли писма и нареждания?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Нямаше какво да се прави. Генчо Персата извади бащината си костурка, разтвори я, <b>погледна</b> стоманата и костните чиренчета, присви очи и отново огледа всичко най-внимателно, но от бащините му думи нямаше и помен. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Българите тръгнаха по гребена на собствените си планини. После - от високото, <b>погледнаха</b> към ниското. Там не всичко им допадна, но това бяха създали с общи усилия. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>94 Полицейската съпруга <b>погледна</b> голите си крака а след това неусетно се превърна в манастирска чешма. След като стават в народния фолклор, тия превъплъщения могат да стават и в народния живот Всички разбраха, в това число и дядо Гоце, че кравата на Станойчо Мършата е изчезнала безследно. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Ами торбата му? Де ни е акълът, че още не сме <b>погледнали</b> какво има в нея? - каза Петър като че бе забравил да стори най-важното в живота си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Отдавна аз не съм те видял - казал хаджи Ничо на своята гостенка, която Пахом нарекъл Маргоьолица, и <b>погледнал</b> я маслено в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Аз мислех съвсем вече да не дохождам при тебе, ала се не утърпях и дойдох пак - казала Маргьолица и <b>погледнала</b> си на пръстите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Мисля, че казах ясно: няма да се оженим. - Изглежда, съм я <b>погледнал</b> доста особено, защото побърза да добави малко по-меко: - Поне засега.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Абортите са забранени - изтърсих по възможно най-глупавия и най-сериозния начин първото, което ми дойде на устата, но за мое щастие те взеха това за умела шега и се разсмяха искрено, след което, за да затвърдя доброто им впечатление от мен, ги <b>погледнах</b> по-особено и добавих с нещо като тон на изпечен мошеник: - Но не са отменени. Ако си плащате добре. .</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Само аз и Неда не танцувахме. Аз - защото така и не бях успял да науча движенията на тоя танц (то на кой ли пък ги бях научил), освен това внезапното събличане ме бе поставило в нещо като шок, а Неда изведнъж изключи от ситуацията. Взех си чашата и се смотах до нея в един ъгъл на голямото ниско легло. Беше ми неудобно да я <b>погледна</b>, никога досега не бях седял до полуголо момиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>На връщане пресичахме Бенгалския залив. Казват му залив, но като се <b>погледне</b> на картата, това е част от Индийския океан. Характерен е със своите тропически депресии, които се зараждат тук. Тропическите депресии в Атлантическия океан се наричат урагани, в Индийския — циклони, в Тихия океан — тайфуни, а южно от Австралия — вили-вили. Но да се върна към нашия случай… Имаше предупреждение за циклона. Зародил се на петия градус северно от екватора и на деветдесет градуса източна дългота, тоест, срещу остров Суматра.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Пред Кейптаун ни посрещна санитарен катер. Французинът се заинати — сега пък не иска да слезе от кораба … Приспаха го с инжекция, изстреляха я от разстояние. Вързаха го в специална носилка, опънаха проволка от катера до кораба, закачиха го на пея и го пуснаха в тъмнината. Проволката — дълга над осемдесет метра. Беше нощ и на нас ни се стори, че човекът потъна в морето… Тогава <b>погледнах</b> небето — точно срещу нас блестеше Южният кръст. Силна вълна наклони кораба, алената звезда на съзвездието се завъртя и аз видях как „кръстът“ се отдели от небето и се наклони към нас като за благословия…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Начинът, но който той говори за морето, за прочетена книга, за музика; начинът, по който ще <b>погледне</b> жената, която отминава; начинът, по който се надига от стола, за да играе сиртаки, самата забрава в играта — това са очарования, които никой друг мъж не притежава.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i><i>Японецът, както всички японци, беше с безупречен тъмен костюм и цайсови очила. Той също ме <b>погледна</b> — строго, едва ли не заплашително. Преди седмица бях <b>гледал</b> в Сингапур филм за Джеймс Бонд и една сцена от филма ме беше много впечатлила: суперменът Джеймс се сблъсква с японци-каратисти, негови врагове. Започва едно диво меле, в което японците, както са си боси, скачат високо във въздуха и със стъпалата си бият шамари на мистър Бонд. Горкият, здравата си изпати. Но като истински супермен, на края стана от земята, отупа се от праха, пооблиза си раните и отново се хвърли в поредната авантюра…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Седях в радиостанцията. Дилов отвори филистрина, блъсна вятър — сред аромата на кафе и цигари, се усети дъх на море и буря. Реших да сваря още кафе — държах котлона в ръка, за да не падне джезвето. Погледнах часовника си: два и половина след полунощ — в България вечерта току-що започваше…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          И те се <b>погледнаха</b> един друг - гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: <b>погледнаха</b> се като два властелина, които си оспорват Пустинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i><i>Ти ме <b>погледна</b> — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в <b>погледа</b> ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i><i>И <b>погледна</b> изново Пророкът — и <b>видя</b> море от ледове пред себе си — и по мразните цветя вървеше архангел Михаел.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И като мъж <b>погледна</b> той Великата Неродена, която стоеше гола и чиста пред него — и в този миг в жилите му се повърна младежка мощ — и той усети забравена страст да припаря и парлива похот да го тегли към Последната, що бе оставил чиста.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Виж, така може! — съгласи се Пешо. — Само че за мене сега е по-важно да се измисли някакво… някакво ей такова — най-опасно оръжие! Веселин го <b>погледна</b> учудено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Момчетата го <b>погледнаха</b> с уважение. Тоя дявол умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко лошото чувство у тях продължаваше да ги човърка.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Момчетата учудено <b>погледнаха</b> непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги <b>погледнаха</b> пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е на вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го <b>погледна</b>. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го <b>погледне</b>, момчето разбра, че работата никак не е на ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият <b>погледна</b> към него, но само за миг и бързо отмести <b>погледа</b> си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна — нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо го <b>погледна</b> учуден — наистина само това не бе му минавало през ума, Коста, който внимателно слушаше спора, се почеса загрижено по носа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Коста го <b>погледна</b>, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Както момчетата очакваха, старият ключар изработи резервния ключ само за половин час. Той им го подаде, без дори да ги <b>погледне</b>, прибра мълчаливо парите и небрежно ги хвърли в дървеното чекмедже на масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Казах ли ти аз, че Тороманов ни е излъгал! — обади се пръв Веселин и <b>погледна</b> тържествуващо приятелите си. — Не може да не ни излъже! Той е такъв—една дума вярна не казва!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо — <b>погледна</b> изпод вежди момиченцето, сякаш искаше да и каже: «Тебе пък кой те пита!» Юлия засрамено наведе глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— И това не е! — поклати глава Коста, видимо отчаян. — Не може да бъден това! По площада, вярно е, обикновено има много хора, но точно в тоя миг на това място нямаше никакви хора, честна дума ви давам! Няма къде да влязат, няма как да се загубят между хората, а въпреки това, като <b>погледнах</b> към тях — и двамата бяха изчезнали!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Но тоя път шегата не хвана място, не беше до шеги. Момчетата така сърдито го <b>погледнаха</b>, че той веднага затвори уста.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Колко много и се искаше на Юлия в тоя момент някой да се обърне и да и плати билетчето! Уви, никой не го направи! Улисани в своите мисли и грижи, хората дори не се обърнаха да я <b>погледнат</b>. Юлия въздъхна горчиво и тръгна към предната платформа. Нямаше какво да се прави, човекът с белите дрехи щеше да се спаси от преследвача си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Трамваят почна да забавя хода си. Юлия <b>погледна</b> към изхода и с учудване забеляза, че Тороманов също се готви да слиза. Гледай го ти какъв човек, вози се само по една спирка! Щом трамваят спря, човекът с белите дрехи побърза да слезе и без повече да се оглежда, тръгна по улицата. Като негова неотстъпна сянка зад гърба му се упъти Юлия.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Но това трая само миг. В тоя кратък миг тя сякаш <b>видя</b> лицата на своите приятели, немия укор в очите им и забърза по стълбите, лека като ластовичка. От бързането и от вълнението сърцето и силно заби, искаше и се да поспре за малко, но разбираше, че ще загуби ценно време. Към площадката на втория етаж тя вече зърна белия гръб на Тороманов и малко забави стъпките си. На третия етаж Тороманов най-после спря и позвъня на някакъв звънец. Сякаш нищо не е било, Юлия продължи по стълбите и човекът с белите дрехи, който навярно чуваше зад гърба си леките детски стъпки, дори не се обърна да я <b>погледне</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>— Като те питат, отговаряй! — каза то грубо. Юлия отново не отговори. Тя само обърна гръб на нахалника и вирна към небето малкото си носле. Червенокосият я <b>погледна</b> учудено, после замахна с крак и силно я ритна отзад. Изненадана от удара, Юлия полетя и падна на земята. Когато стана, побойникът стоеше все още на две крачки от нея и я <b>наблюдаваше</b> мрачно, пъхнал ръце в джобовете си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ти остани! — обърна се Пешо към Бебо. Момчето го <b>погледна</b> учудено, но остана. Освен Пешо, тук бе и Веселин; той дочу, че двамата нещо бързо и неразбрано си пошушнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След малко момчетата се разотидоха. Когато Пешо се прибра в къщи, домашните му вечеряха. След всички преживени вълнения той беше здравата изгладнял и веднага седна край масата. Все пак, макар да беше наведен над чинията си, Пешо веднага усети, че другите бяха престанали да се хранят. Той вдигна глава и <b>погледна</b> баща си — строгото му сериозно лице сега изглеждаше дори малко загрижено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Отговорът дойде така на място, че Пешо, макар да бе обиден, се усмихна като другите и <b>погледна</b> с уважение новия член на групата. Дяволски момчета, уж новаци, пък винаги се досещат какво трябва да направят.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Точно в тоя миг Чарли <b>погледна</b> случайно в огледалото и се закова смаян на мястото си: там той бе зърнал слабото, старателно боядисано и капризно лице на госпожа Тороманова. Гледай ти какво нещо — говорят за вълка, а той в кошарата! Като превъзмогна изненадата си, Чарли излезе от стаичката, но не забрави да остави полуотворена междинната врата. Любопитството го гризеше, струваше му се, че всяка случайна дума на Тороманова може да му подскаже нещо интересно и да го насочи на важна следа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Жените в стаята се размърдаха, дочуха се леки стъпки и той мигновено хлътна в кухнята. Измиването на чиниите не му отне повече от десетина минути. Тъкмо когато привърши, майка му влезе в кухнята, Чарли <b>погледна</b> нейното слабичко, уморено лице и небрежно запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Стисната ли? — <b>погледна</b> я учудено Чарли. Внезапно през ума на майката мина същата мисъл, която бе дошла и на Чарли.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Веселин <b>погледна</b> под око приятеля си. Чарли не изглеждаше така поразен, както той очакваше да го <b>види</b>, само лицето му бе добило напрегнат и замислен изглед. Това, разбира се, не беше никак чудно — надали има момче на света, което да не е мечтало да става невидим…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо <b>погледна</b> с крайчеца на окото си Чарли, но не попита нищо. Повече от всички други момчета той умееше, когато трябва, да бъде сдържан и да не си разваля достойнството с излишно любопитство. В стаята на Веселин двете момчета му разказаха подробно последните събития и заключението, до което бяха стигнали. Пешо ги изслуша мълчаливо и само от време на време ги прекъсваше с някой кратък въпрос.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Сигурно са отишли на екскурзия! — обади се с тънко гласче Юлия и <b>погледна</b> със съчувствена нежност към Пешо. — Не може да бъде друго!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Най-после към единадесет часа дойде развръзката. От долния край на улицата се зададе лека кола и когато мина край градинката, всички <b>видяха</b>, че е необикновено прашна и дори опръскана с кал, макар времето да беше сухо и отдавна да не бе валял никакъв дъжд. Пръв Веселин се досети, че вътре могат да бъдат Тороманови и <b>погледна</b> мигновено в прозорчето на колата. В полумрака пред очите му се мярна женска глава, забрадена в копринена кърпа, светна огън—че на цигара.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Как тъй да не съм сигурен! — <b>погледна</b> го обиден Чарли. — „Шевролет“, доста запазен, боядисан в черен цвят, десният заден калник чукнат и след това ремонтиран, на прозорчетата пердета, задното от които спуснато, отпред на стъклото автоматична чистачка и козирка от цветно стъкло… Това достатъчно ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Юлия с уважение <b>погледна</b> пръста му — той сочеше не по-малко от средата на улицата. Живка, която бе по-голяма, не се увлече от хвалбата, бавно поклати глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Червенокосият изгледа с дълъг, пълен с омраза поглед Бебо и след това, без да каже нито дума повече, също така бавно се запъти по улицата. Останалият на полесражението победител тържествуващо <b>погледна</b> към момичетата — тия, заради които той не бе офейкал още в първия миг. За негово учудване лицето на Юлия се оказа неприветливо, дори навъсено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i><i><i>Бебо любопитно <b>погледна</b> след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той <b>виждаше</b> всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да <b>види</b> лицето му, но това беше удобно — нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го <b>наблюдаваше</b> през цялото време.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Внезапно Бебо се обърна и <b>погледна</b> внимателно двете момичета, които продължаваха привидно да се занимават със своята дама, но в същото време хвърляха любопитни погледи към тях. „А защо не?“ — мина през ума му. Това действително щеше да улесни работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Бебо смутено примигна, после <b>погледна</b> въпросително другаря си. Беше съвсем очевидно, че Живка е много наблюдателна и нищо не може да се изплъзне от <b>погледа</b> и.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ако включат котлона в електрическия контакт, долу електромерът ще почне да се върти!… Разбирате ли? Ние просто можем да проверим на електромерите! Всички възхитено се <b>погледнаха</b> помежду си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Внезапно Юлия тихо извика. Момчетата стреснато <b>погледнаха</b> към нея. Юлия бе вдигнала личице нагоре и бе замръзнала в развълнувана неподвижна поза.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо <b>погледна</b> към Веселин, но не отговори веднага. Макар да говореше на приятелите си с такъв сигурен и уверен тон, самият той чувствуваше в себе си малка несигурност. Ами ако Тороманов е влязъл другаде? Ами ако инженер Дончев се е прибрал случайно у дома си и работи нещо с електричество? Наистина само проверката с ключа би могла да разпръсне всяко съмнение.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>В първия миг Юлия не можа да разбере — това по-хубаво ли е или по-лошо? Тя го <b>погледна</b>. Пешо се усмихваше така сърдечно, че Юлия изведнъж се <b>видя</b> възнаградена за всичките си горчивини.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ясно!… — диверсантът го <b>погледна</b> подигравателно. — Та ти тогава си бил истински вундеркинд! Просто… чудо на природата!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>За пръв път русият диверсант трепна и <b>погледна</b> сериозно и втренчено момчето. Пешо веднага разбра, че е сбъркал, че им е подсказал това, което знаеше и не биваше да казва.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Полковникът остави телефона и отново <b>погледна</b> през прозореца. Улицата беше пуста, момиченцето бе навярно завило на близкия ъгъл. „Ще го намерят!“ — реши той успокоен и отново седна на мястото си. Макар да му се искаше да продължи работата си, умът му се разсейваше, образът на самотното плачещо момиченце натрапчиво го преследваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Юлия чакаше напрегнато. Полковникът, без да сваля слушалката от ухото си, я <b>погледна</b> леко усмихнат и окуражително, сякаш искаше да каже: „Сега, сега! Веднага, щом ни отговори, и тръгваме!“</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Продавачът <b>погледна</b> двамата мъже едва когато те се изправиха пред тезгяха му. Още щом зърна сериозните им лица, в сърцето го бодна смътно безпокойство.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пръв и някак внезапно започна открития разговор Пешо. Той <b>погледна</b> под око приятелите си, поизчерви се и рязко запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Сърдити ли? — Веселин смутено го <b>погледна</b>, изненадан от внезапния въпрос. — За какво да сме ти сърдити?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Коста, който до тоя момент мълчаливо щрапаше с босите си крака в праха, внезапно спря и го <b>погледна</b>. В зеленикавите му умни очи се бе утаила някаква необикновена за възрастта му, не момчешка сериозност.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Полковникът ще залови диверсантите! — отвърна Пешо с такъв сигурен глас, че другите двама мълчаливо го <b>погледнаха</b>. — Това е ясно като две и две четири! Вие не знаете какъв човек е полковникът!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пред него стоеше колата на бандитите! Той я позна изведнъж, позна силуета и. Вида белега на калника, а по-ясно и по-сигурно от колата позна шофьора — слаб, черен, мълчалив. Като чу стъпките, шофьорът <b>погледна</b> към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо усети, че полковникът го побутна внимателно по крака и <b>погледна</b> надолу. Полковник Филипов държеше в ръката си цигарена кутия, обърната към бялата опака страна. На нея с неравни разкривени букви бе написано:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Представиха му малките герои на тържеството. Като стигна до Юлия, помощник—министърът я <b>погледна</b> усмихнато и бащински я потупа по страната.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Като разбра, че няма да се отърве от нея, Пешо бързо развърза панделката. Юлия облекчено въздъхна, <b>погледна</b> с признателност приятеля си.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Мичето го <b>погледна</b>. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Ячо подскочи. И <b>погледна</b> полковника. По устните на тоя се очерта пеница. Сватбарите се спотаиха. Бай Нако обаче нехаеше. Нанася се през една нощ - тъй или инак-небивало петно на целия град: опозорява се - в самото околийски управление - единствената дъщеря на най-видното семейство.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Навързаха жените. Очите на Капанката се избелиха: могат, кучетата, сила им е, турци са! Погледна тя трудната Събчовица и запреглъща:</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>444 И <b>погледна</b> съчувствено жена си. Домиля му тя. Той си я обичаше - Нако. Е, то и всяка жена не е за изтърване, разбира се, но собствената е друго: в края на краищата тя си е все пак своя...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той имаше силния глас на едър, гърдест мъж. Напразно се мъчеше да шепне. Точно това издаваше неговия изгубен в тъмното образ. В гласа му имаше подкупваща искреност, зад грубите и кратки думи се усмихваше една романтична смелост. Тъмното криеше несложния образ на един сърдечен човек и дързък воин. Внезапно той <b>погледна</b> към прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>По улицата неочаквано се чуха стъпки. Любен Загоров се дръпна още повече от прозореца, но, скрит зад завесата, той <b>погледна</b> навън. Дворната врата изскърца и по стълбите към входа на къщата се промъкна тихо една сянка.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Струмски бързо излезе. През стъклото на входната врата той <b>погледна</b> жената, преди да отвори, като че ли се боеше да не е сбъркал.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Сега споменът за раздялата я тревожеше. Пустата къща и тая шапка на закачалката направиха очите й да <b>погледнат</b> далече. Мигът на раздялата избяга назад, сякаш не е бил преди четири часа, сякаш тя не беше с мъжа си отново само преди няколко минути. Стори й се, че се връща от погребение. Мъртвецът е заровен, тя влиза в дома, дето той е живял и вижда негов предмет.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Тя скочи от леглото, мина в съседната стая през проходната врата, която стоеше отворена, и <b>погледна</b> през прозореца към улицата. На няколко крачки далече <b>видя</b> електрическата лампа, а отсреща — съседните къщи, със спуснати завеси на прозорците, неми и пусти. По улиците нямаше никой, но съвсем наблизо, може би в съседната улица, се водеше същинско сражение. Наведнъж гръмнаха стотина пушки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i><i><i>Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да <b>види</b> какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново <b>виждаше</b> електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, <b>видя</b>, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и <b>погледна</b> към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Надя Струмска се изправи, за миг <b>погледна</b> писателя, после приятелката си. Неволно на устните й се яви лоша усмивка, сякаш искаше да ухапе. В тоя миг тя знаеше съвсем определено за какво друго може да жертва тоя господин живота си и за какво би скърбяла госпожата с голите сладострастни ръце. Не каза дума. Извърна се и тръгна.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Всичките й мисли за тия отношения се стопиха с последния въпрос и отново на лицето й застана безпокойството за съпруга, който още не беше се върнал. Погледна брат си и с един глас, в който тръпнеха плахост и лоши предчувствия, прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Слав крачеше из спалнята, махаше ръце, говореше си нещо; когато <b>погледна</b> сестра си, той повдигна рамене и неочаквано излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>С бавен, уморен поглед потърси място в сладкарницата. Всички маси бяха заети, но от няколко места го <b>погледнаха</b> познати лица и лесно можеше да се нареди, ако пожелаеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Художникът Ведров махна с ръка от една маса. Младенов <b>погледна</b> засмяното лице и неволно беше привлечен към тая маса.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Всички <b>погледнаха</b> към една съвършено странна фигура, която седеше на същата маса. Това беше Тодор Илов, критик-модернист и инвалид. Той беше съвсем нисък, с надупчено, сякаш разядено лице. Едното му око, пострадало от войната, бе покрито с черна лента, която минаваше отзад върху вече посивялата му коса. Здравото око изпускаше искри, тънките устни се гърчеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Илов излезе с последния до вратата и спря там. Голямото черно куче пристъпи до него и зализа ръцете му. Едноокият <b>погледна</b> подир сянката на последния си приятел и се облегна на вратата. До слуха му долетя приспивният звън на реката, лунен лъч погали лицето му. И това лице, изопнато до преди миг, енергично и възбудено от устрема на мисли, изведнъж омекна, стана хубаво и тъжно. Той усети спокойното величие на природата, неочаквано в полето насреща израсна влюбената двойка. В същия миг до него се приближи жена му.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Нейният глас галеше и трепереше, но тъкмо тая нежност и плахост възвърнаха силите му. Той се поизправи, повдигна глава, <b>погледна</b> с възторжено око безкрайното звездно небе и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Ася нито <b>погледна</b> вестника. Той седеше в креслото пред писалищната си маса неподвижен като кукла, <b>гледаше</b> с полуусмивка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Загоров пламна от гняв, но <b>погледна</b> Ася и седна. Лицето му се укроти, той се усмихна неуловимо, кимна с глава, сякаш отговаряше нещо на себе си. Не заговори вече по политически въпроси. Ясно беше, че го намираше за излишно. Набързо само съобщи, че има големи изгледи за промени в правителството. Единомислието отдавна беше изчезнало. От всички страни изплували кариеристи. Негодници си приписвали заслуги и търсели награди. Не се знаело какво може да донесе утрешният ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Тя му се усмихна. Раздвижи се, <b>погледна</b> неволно пак към вестибюла и <b>видя</b>, че Здравев не снемаше очи от нея. Какво искаше той?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Неговите думи прозвучаха с искрена тревога. Тя усети галещия тон на гласа му и без да знае защо, искаше да се извърне, да му благодари, да го <b>погледне</b>, но това беше само миг. Тръгна.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Големият мъж дишаше тежко. Тя го <b>погледна</b>. Очите му бяха хищни, дебелото лице — изпотено. Тя дръпна ръката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Той бавно слизаше по стълбите на четириетажния дом. При входа се облегна на стената и загледа през улицата към чистото небе, станало виолетово от залеза. В далечината той <b>видя</b> един женски образ, който вълнуваше сърцето му. Но със замах на щедър човек той реши. Бръкна в джоба си и извади запечатаното писмо. Погледна плика. Там стоеше написано: „За госпожа Н. Струмска“. Той притвори очи и бавно накъса писмото на малки парчета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Работникът го <b>погледна</b> учуден. Редакторът му подаде страницата и, без да му обръща внимание, взе листове и започна да пише. Заглавие: „Необходимостта от смяна на кабинета“. И след това:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Слав иззвъня, предаде ръкописа на влезлия слуга и ожесточено натика в устата си остатъка от закуската. Погледна часовника, беше единадесет.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Измъкна ръцете си и стръвно ги заби в проклетото лице, после с всички сили блъсна мъжа и скочи. Изнемощяла, тя се залюля няколко крачки, <b>погледна</b> към вратата, изписка и падна в безсъзнание на пода.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Почти механично протегна ръка към нощната масичка, взе няколко праха от лекарството, <b>погледна</b> наново в оная точка на стаята, сякаш там стоеше някой, и бързо глътна праховете.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i><i>В един ъгъл отдавна стоеше Слав. Журналистът беше явно опечален, но той като че ли обръщаше повече внимание на Ася, отколкото на покойницата. Гледаше уплашено към зетя си и искаше да му каже нещо, но или не смееше, или не намираше удобен случай. Няколко минути преди да изнесат мъртвата дойде Младенов. Той сложи своите цветя и дълго, втренчено <b>гледа</b> покойницата. Не се ръкува с никого, не <b>погледна</b> никого. Сбогува се с умрялата и веднага си отиде. Тъкмо в крайната коректност на неговото държание личеше дълбокото чувство на скръб, по-голяма, отколкото у другите.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Вечерта след погребението Ася се върна вкъщи и помоли да го оставят сам. Но веднага след като другите си отидоха, при него влезе Слав. Тоя винаги хитър и ловък човек беше обладан от някакво смущение, което го правеше неузнаваем. Без да <b>погледне</b> Ася, той заговори, като търсеше думите си:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Думите звучаха иронично и сякаш плющяха по лицето на жълтия поет, който ставаше по-блед и по-малък, очите му смутено търсеха нещо по пода, пръстите на ръцете му нервно чоплеха панталона. Младенов го <b>погледна</b> за миг и млъкна. Стана му жално. Всъщност той се беше увлякъл не на място. Имаше съвсем друга работа с поета. Изведнъж попита любезно:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Днес <b>погледна</b> госпожа Здравева и нито гласът й, нито парфюмът й можеха да го увлекат. Хубостта на тая жена не прикриваше порока и лъжата.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Мъглата се вдигаше, слънцето проясняваше деня. Той <b>погледна</b> през прозореца на вагонното купе чуждата земя и въздъхна с облекчение.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Художникът подири с очи, <b>погледна</b> към канала, под моста и <b>видя</b> две сенки. Избърза по стълбите и слезе долу.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Старецът <b>погледна</b> просълзен трогателната прегръдка на двете деца, чужди и непознати, а вече поделили завивката. Той остави децата и излезе на моста. Картината на другарството вълнуваше сърцето му. О, ако всички хора бяха такива!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Флорина ме <b>погледна</b> въпросително, но аз не бях от техния род. Тръгнали сме, където сме тръгнали. Тя мръдна недоволно ъгълчето на устните си и през мен мина електрически ток. Това нейно затаено презрение! ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Тати - отвърна то и ме <b>погледна</b> доволно. У дома само Флорина пуши и ние се надпреварваме помпозно да й поднасяме огън, пепелник, кафе. Това е заяждане, пасивна съпротива, ирония. Разбира се, непочтените идеи са мои, но успях да включа и децата. Дори уредихме нещо като изложба от десетина плаката против пушенето. Флорина се направи, че не ги вижда, и демонстративно извади кутията. Веднага й турихме пепелника.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Голямата ми дъщеря вече прекрачваше плахо в света на блаженството: мазила и миризми, стъкълца и парфюми, пудри и червила. Тахомир ме <b>погледна</b> подкупващо-усмихнато. Горе-долу: зная, че си против тези кутийки, не понасяш маникюри, не ти се дават пари за автомобилни масла; но как ще се пребориш?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Беше измамното доволство на Помпей преди гибелта му. След малко Вирджиния щеше да <b>погледне</b> часовника си:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Да! - едва не извиках. - Да! Вярно! И хукнах към палатката. Флорина не спеше. Погледна ме с престорено безразличие.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Момичето я <b>погледна</b> учудено, сякаш подозря нещо. Стана и тръгна. Отидоха зад палатките или по-нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ФЕТИСОВ	Стани! Мирно! Птиците са безразсъдни, ерго беззащитни. Ние очакваме от тях известие и спасение, а как ги посрещаме? С насилие?! Представяте ли си как би <b>погледнала</b> Европа на това? И как ще я погледнем ние, когато се явим пред нея? Как ще погледнем в очите тези хора, които ни изпратиха храна, когато умирахме от глад, дрехи - когато умирахме от студ и надежда, когато бяхме рухнали от отчаяние? Тези хора, които ще ни изпратят известие по птиците и когато го получим, ще ни приемат като братя. Защото тези хора не са обикновени хора, те са ангели!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ФЕТИСОВ	Стани! Мирно! Птиците са безразсъдни, ерго беззащитни. Ние очакваме от тях известие и спасение, а как ги посрещаме? С насилие?! Представяте ли си как би <b>погледнала</b> Европа на това? И как ще я <b>погледнем</b> ние, когато се явим пред нея? Как ще <b>погледнем</b> в очите тези хора, които ни изпратиха храна, когато умирахме от глад, дрехи - когато умирахме от студ и надежда, когато бяхме рухнали от отчаяние? Тези хора, които ще ни изпратят известие по птиците и когато го получим, ще ни приемат като братя. Защото тези хора не са обикновени хора, те са ангели!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ДИНКО	Съвсем малка. Сега ще пробием една  малка дупчица и ще го <b>видим</b>. Ето…/Пробива дупка./ Готово! Ще <b>погледнеш</b> ли?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ДИНКО	И като го хванахме какво?  Дори е по-лошо, защото вече и покрив нямаме. Ето, <b>погледнете</b>, и часовниците спряха, а толкова труд хвърлих. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Че като го <b>погледнеш</b> от тая страна... На, гледай. Като разправих на селяните какво се е случило, никой не ми повярва. Зеха да се смеят, че съм се напил. Ама като им каза Рут, доста се позамислиха. Какво, някои направо повярваха и дори почнаха да се разкайват, че са си отишли и че са взели пророка за шпионин!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Значи сам виждаш. Всичко зависи как ще <b>погледне</b> човек на фактите. Даже от гледна точка на здравия разум. (кратко мълчание) Е, сега пак ли си толкова сигурен, че си се излъгал? Че те е излъгало сърцето, както каза?</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i><i><i>Написаното не е просто философия или психология на времето в обичайния смисъл. То е по-скоро една човешка, т.е. разбираща, философия и психология, един човешки поглед, отправен към неразгаданото тайнство на времето, "взиране" в нас самите - там, където най-малко сме склонни да <b>поглеждаме</b>. Човекът, будният и пробуждащият се човек <b>гледа</b> на "обкръжаващото", на света и "нещата" в него, ала забравя да <b>погледне</b> тъкмо към гледащото: към самия себе си. Тази книга ни напомня онова, което често или непрекъснато забравяме.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния,изтъркан въпрос: "Как си?", на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако <b>погледнем</b> на него сериозно, особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е? Маловажно ли е това?</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>при която тя изцяло се потопява в него чак до степента на "загубване" и "забравяне" на самия себе си, трябва да бъде запазена за разбирането. Ето го началото на пътя, който трябва да изминем - за да постигнем яснотата и пълнотата, от която зависим. Оттук трябва да тръгнем в изследването си, в което ще се опитам да намеря "пролуки" в тоталността на субективното преживяване на времето. Целта ми е да уловя съставящите я нагласи и "градивни елементи", а след това да се върна при нея и да я <b>погледна</b> вече от... "висотата" на постигнатото разбиране.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>Това е мисъл от Атхарвавада, в която се възхвалява времето именно като първи бог, сътворяващ всичко съществуващо; на времето дължим всичко - което е било, е и ще бъде. Да се поставя времето на най-висок пиедестал е обичайна склонност на човешките същества, имащи предимството, че могат да си дадат отчет за неговия жизнен смисъл. Но Луций Аней Сенека, великият римски философ и възпитателят на Нерон (символа на неограниченото от нищо зло, искащо да бъде безсмъртно), е <b>погледнал</b> от друга страна на "проблема":</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>Длъжни сме, давайки си отчет за всичко, което "принадлежи" на човека - воля за живот, душа, свобода, време и т.н. - да <b>погледнем</b> на деня в неговата екзистенциална цялост, а значи и да проникнем в структурата му, да прозрем най-вече начина на </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>Светият библейски сърцевед Апостол Павел, който се мъчи да просветли човека в тайната на времето - и така успява да <b>погледне</b> най-дълбоко в неговия жизнен смисъл, пише и следното:</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Самолетът беше „Джамбо-Джет 474“ — една машина, като текезесарски навес широка. Страхът те подхваща под мишниците още като <b>погледнеш</b> тоя огромен ковчег, в който доброволно влизаш, че дори се и насилваш да се усмихваш на изпращачите си, преди отдире ти да се хлопне тежката метална врата, да й турят мандалото и с една закривена желязна кука да го залостят. Моторите на този самолет не реват, те съскат.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— О, йе[1] — изви глас професор Хага и ме <b>погледна</b> с една превисша изненада, че има честта да седи на една маса с такава важна особа.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Семов сан, много ще бъде щастлив, ако утре вечер може, във Ваше присъствие да <b>погледне</b> някой и друг ресторант, да пийне от вашето незаменимо саке…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>И застанах аз пред един малко изоставен, малко позанемарен хотел (понятието е само в японски смисъл, иначе хотелът си е на най-високо туристическо ниво, който ние бихме обявили само за чужденци от второ направление). Застанах под едно силно разкривено от старост дърво, проснало едни клони накъм сушата, други — накъм океана, самата символика на единството на природата — и <b>погледнах</b> към дълбините на този океан.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Хага сан не отвърна. Той <b>погледна</b> часовника си, <b>погледна</b> навън. Фарове на кола бавно опряха в съседната стена. Таксито, което Хага сан си беше поръчал за дванадесет, беше вече тук… Нямаше начин, Хага сан беше направил всичко, което неговото чувство за дисциплина беше му позволило. Пил беше, чакал беше до последния влак, платил беше големи сметки тая вечер, но пред него имаше нещо много по-важно от всичко това — то беше работата. Обещанието, престижът на клиниката, неговото собстено име…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Полковникът <b>погледна</b> ръчния си часовник, пресметна нещо на ум и пак така разчленено, като дете, което за пръв път проговаря, или като тежко болен отговори бавно:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Когато изправи глава след тревожния размисъл и <b>погледна</b> ръчния си часовник, той показваше 4,20 сутринта!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Да си ходя ли вкъщи? В този страшен вид! - Той <b>погледна</b> през прозореца и се убеди, че преди да съмне, е винаги най-тъмно и тъмнината му вдъхна страх от нещо неизвестно.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>      Старата влезе в спалнята си, без да затваря вратите и светлинката на кандилото хвърляше златисти отблясъци на бравата. Погледна през прозореца, без да <b>види</b> нищо, прекръсти се, съблече бархетната си пижама и я преметна през таблата на леглото. Отвори крилото на гардероба, където бяха всекидневните й рокли, попипа с пръстите на дясната си ръка две от тях и взе по-новата. Преметна отгоре плетен шал, взе бастуна с гуменото топче накрая и каза твърдо на снаха си:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Какво направихте! Умря и тайната отиде с него! Ще доложа на Баку (партизанското име на командира на отряда „Г. Бенковски") - протестираше чистият комунист. Плисна още една кана вода в лицето му. Инквизираният промърда устни, ближеше водата, която се стича по лицето му, и <b>погледна</b> с едното си око. Другото беше затворено от подутина със заседнала кръв. Там беше попаднал юмручен удар.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Момъкът <b>погледна</b> изпитателно Георгиев, защото беше забелязал как крадешком влезе и пак така, потулвайки се зад телата на войниците излезе от малката стая на артелчика. Преди това двамата бяха си разменили репликите:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Не съм повикан да пазя парите ти, а България! -отсече твърдо войникът и Георгиев въздъхна облекчено, <b>погледна</b> го възторжено под ъгъл и отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Подсъдимите изпълниха указанията на председателя, ставаха скромно и без стеснение се обаждаха: „Тук!" Така се изредиха всички от първата редица, но Каменов продължи да чете имена на хора, които не се обаждаха - отсъстваха. След първото име, от което не последва отговор, той спря и <b>погледна</b> Звера. Последния извади същия списък и отговаряше вместо отсъстващите:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>Организираната от правителството публика започнаха да скандират обичайната дума: „Смърт! Смърт!" Каменов въдвори тишина, <b>погледна</b> към редиците на адвокатите, повдигна брадата си нагоре, като <b>гледаше</b> в защитника на Апостолов. До подсъдимия застана оплеши-нял възрастен човек и започна прочувствено:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Възмутеният защитник на подсъдимия, когато му дадоха думата, <b>погледна</b> нагоре, откъдето очакваше разбиране и се провикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>Тримата го прегърнаха последователно. Първа беше жената, тя непрестанно хълцаше, а мъжете често потриваха очите си от влага. Всичко беше ясно, нямаше въпроси, липсваха отговори. Мълчаха и се <b>гледаха</b>. Всеки искаше да съзерцава повече, за да запази завинаги от другия това, което той е днес, пред лицето на смъртта, преди клупа да прекъсне нишката живот! Гвардеецът <b>погледна</b> в часовника и предупреди:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	За тях има, нека е спокойна съвестта ми, че не си гладен! Сега сбогом, Сашо, сбогом мили, до нова среща! Там - тя <b>погледна</b> нагоре към мръсния таван - там ще бъдем заедно!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>- Същата съм, ето, сега дойдох без покана, сега, когато най-неочакваш, когато най-много имаш нужда да споделиш нещо съкровено, с човек, който те обичаше скришно!.. Това съм аз!.. Както знаете, на бала с вас играх първия валс, бях щастлива, вие ми харесвахте винаги, но аз се страхувах от вас!.. Простете ми за оня ден, когато ви излъгах!.. Тогава беше друго... Сега разбирам, че това е последният ви ден и ето, дойдох!.. Тя <b>погледна</b> в късата страна на коридора, където можеше да се <b>види</b> всичко: сълзи, мъка, вопли. Осъдените на смърт получаваха последния дял от човешкото щастие...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>-	Да вървим! - подкани я мъжът, който стоеше до нея, и я бутна със силното си рамо. Жената тръгна някак си механически, като се хвана за ръката на мъжа. Краката й бяха необикновено тежки и тя едвам ги местеше по високите каменни стъпала. Когато застана на четвъртото стъпало и <b>погледна</b> към същия прозорец, <b>видя</b>, че сенките се сляха в едно тъмно петно. На последното стъпало тя спря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Вярвам, господин полковник, но ето - той <b>погледна</b> в джобния си часовник и добави - 21, след няколко часа ние ще висим на въжето! На какво да се надявам? В какво да вярвам?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>5ят преврат на 19 август 1991 т. срещу Михаил Горбачов, целящ прочистване на пътя му към начертаната от елита перестройка. На 11 ноември 1991 г. Горбачов официално заяви, че президентът на САЩ Джордж Буш го е предупредил за предстоящ заговор срещу него, а той не <b>погледнал</b> сериозно, тъй като не очаквал такава стъпка от своите хора. На 12 ноември същата година говорителят на Белия дом потвърди казаното - Буш отправил предуп-</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Замина си той и май с човек, не се обърна ни веднъж да <b>погледне</b> подире си, дори на дражайшата си възлюблена, която от гняв и безпокойство си стискаше зъбите зад пленителните устни и си думаше: "Ти бягаш от мене, гълъбче, бягай, бягай, аз ще те стигна и докопам за чифутската брада, и това скоро, скоро!"</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Как ще да се довъзроди българският народ както трябва, когато толкоз злополучия паднали на неговата глава, тъй щото, от гдето не <b>погледнеш</b>, все трябва да ти се посочи някое ново чудовище, което се изправя във всичкий си страшен ръст от някой забравен или незабелязан ъгъл на народният живот, едно след друго, като че брой нямат.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i><i>И колко подобно има в нас? Уви! Ако хвърлим един по-внимателен поглед върху нашия сгазен от мрака и заглушен народ, ако <b>погледнем</b> по-дълбоко в тайните ъглове на неговия окаян живот, в неговий характер, във вярата за бъдещето му, то непременно отчаянието ще ни загризе като лют скорпион, а чувствата и мислите, надеждите ни ще се <b>видят</b> отчасти като блуждающи в един лабиринт, от който се излезва без особено усилие на ума и сметливостта.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Малцина са ония, които случаят или счастието им дало възможност да си обезпечат существованието в някой спокоен и прибиточен ъгъл на отечеството ни, наместо да <b>погледнат</b> в народа и несчастното му положение и да се помъчат да му потърсят лека, они се вдали или на безпечност или пък в някакви политики на паричната икономия. По тойзи начин народът, а особено юношеството, се лишава и на тоз път от случая да си изслуша осъжданието от едни искрени родолюбци и специалисти върху болката им.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>не се спомнят. На едно место в черковния кондик има забележка от некого: “1846, април. Тува у градо школа като немаше, некой пат мезлич учинахме на светата митрополия, мунасип найдохме и пресекохме школо да ся направи у църковнио двор; ами като место немахме, земахме три кащи трампайлен и с пари. Максус особите кондика направихме школска: у нея сичко начертава, които секи да се научи за школото, нека <b>погледне</b> у кондикото, да се научи за сичко”.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Баба Боринарка казваше: “Деца, аз съм ви омесила гевреци за път, пък вий ще видите много черкви и манастири, та не ме забравяйте — споминайте името ми по черквите и манастирите и палете свещици.” Баба Доца попадия, която, като се опиеше, наместо добър вечер казваше “завъртеше”, ни каза: “Зарана, като се разбудите, ще си мислите, че сте си дома, а щом <b>погледнете</b> изпод покривалото, ще видите, че не сте дома, а в чужда къща.” А другарите ни замислено казваха: “Вий ще видите много и ще живеете в царските палати.” </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>съседните къщи, баирите, вековните борове срещу града, за които се приказва, че били отпреди дохождането на турците и че ще стане пак българско, когато сами изсъхнат. Погледнах и гълъбите, които в рояци хвърчаха над града от кула на кула. Притурих при багажа и дивита, както и собственоръчния ръкопис с молитви към света Богородица, които всяка вечер четях пред иконостаса, защото били душеспасителни. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>Както и да е, работата отиваше зле с нашето постъпване в училището, което впрочем мен ме радваше тайно, защото се надявах да се върнем в Кратово, да зарадваме майка си, да разказваме чудеса за Цариград, за морето и за много работи. Веднъж като ходехме из махалата Балат, аз спрях баща си и го замолих: “Купи ми едно от тези захарни кончета, които са наредени в този дюген.” Баща ми ме попита: “Защо ти е?” Аз отговорих: “Да занеса на по-малкия си брат подарък, когато се върнем в Кратово”. Баща ми ме <b>погледна</b> със скръбен поглед и усмивка, като се чудеше на моята наивност. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>По съседство имаше много еврейски къщи. А четворките се точеха безспир, като се много и настигваха; някоя четворка се съпровождаше и от свещеник с епитрахил на гърдите и кадилница в ръцете. Нощно време пренасяли умрелите на воловски кола, натрупани един върху друг, при това голи, ний чувахме нощно време скърцането на коли, но не смеехме да отворим прозорец и да <b>погледнем</b> на улицата. </i><br><br>
------------------------<br>
Даниел Георгиев;Неонови ордьоври;1996;<br>
<i>Умората метна ме в своята люлка, наведох се, легнах и бързо заспах, събудих се после, нагоре <b>погледнах</b>, бях все тъй безгрижен, тих и вглъбен.</i><br><br>
------------------------<br>
Даниел Георгиев;Неонови ордьоври;1996;<br>
<i>„Всеки, който я <b>погледне</b>, какво ще каже? Ще каже, че луната е венценосна, а кипарисът се е облякъл в туника".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Този път още като влязох в купето и видях кестенявата дама до прозореца, първо <b>погледнах</b> билета си с мисълта, че явно съм сбъркал мястото. Не бях.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Вече към Стара Загора жената се сети, че не беше питала за името на циганина. Мето, казах аз, Мето му е името. Тя ме <b>погледна</b> изненадано, после реши, че се шегувам и подхвърли, че те всички цигани май точно тъй се казват.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Георгиев;Любов в езерото на прокажените;2004;<br>
<i>Една нощ, докато замъглявахме разсъдъците си в мазето на бай Сава, след дълго взаимно мълчание Траян ме <b>погледна</b> и рече укорително:</i><br><br>
------------------------<br>
Цочо Бояджиев;Пастир на думи;2000;<br>
<i>О - като пустотата, към която не смеехме да <b>погледнем</b>, но чийто леден дъх долавях дори в най-горещите ни следобеди.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Турците са застанали прави до една ограда, облегнали са се и кротко чакат нашенската младеж да мине през тоалетната. Не бързат. Не показват изнервеност. Не си правят забележки един на друг, нито пък на нас — пасажерите… Да гледаш и да не вярваш. Нашенци да бяха на тяхно място, досега да сме се изпокарали, че даже и намразили. Само един Господ знае колко пъти щяха да си <b>погледнат</b> часовника, колко пъти да се намръщят, че се бавим и че им убиваме времето за ракията… Отидох при тях, заприказвахме се. Заслушах се във всяка дума…</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        „Знаеш, че така е по-добре” - само това му написа, и остави на facebook-a да допълни каквото още трябваше. Оставаше да изтрие снимките, на които бяха заедно и тъкмо да тръгне да го прави, когато телефонът й извибрира до клавиатурата. Първо се уплаши на бързата му реакция, но като <b>погледна</b> екранчето веднага се ободри. </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Ганев;Безлични истории;2008;<br>
<i>Макар да не разбра въпроса, младежът спря и <b>погледна</b> първо дрипавия клошар, след това обагрената в оранжево красота на залязващото слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>Такива ги разправяше Дамян за общо забавление на всички. Ние го слушахме с усмивка, радвахме му се. Някой го подиграваха, но той не се сърдеше. Всякакви неща разказваше. Чудя се как му хрумваха. Веднъж го попитах откъде ги измисля такива, а той сви наивно рамене, <b>погледна</b> ме весело и отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Майтап! — Гърбавия излезе от завесата и <b>погледна</b> злобно Учителя. — Защо сега не се смееш? Не ти е весело? И за тебе съм приготвил, защото и ти си като тях!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Философа взе кръста и влезе в хола, като го <b>разглеждаше</b>. Той <b>погледна</b> Учителя по рисуване, после отново кръста и каза без всякаква ирония:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— А оня гърбав глупак си мисли, че ме подсеща за нещо, което съм забравил! — каза Доктора, като бъркаше в джобовете на халата си, и измъкна малко листче. — Ето… остават ми още четиридесет и седем дни! Точно четиридесет и седем! — Той <b>погледна</b> с блестящите си очи към двамата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Отвъд коридора се чу щракане на ключалки. Учителя <b>погледна</b> към завесата, където стоеше скрит Гърбавия и се усмихна съжалително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Ти нали ще си купиш! — каза Учителя, без да го <b>погледне</b>. От онзи ден не можеше да понася нито Доктора, нито Философа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Внезапно зад стъклената врата в коридора се появи сянката на санитаря. Немия се движеше бавно с характерната си походка, отвори почти безшумно вратата и се вмъкна вътре, същински призрак в полумрака. И четиримата отведнъж настръхнаха и <b>погледнаха</b> към приближаващия санитир. Пръв Доктора се опомни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Как сте? Изглеждате великолепно! Браво! Браво! — Дори не го <b>погледна</b>, а разбута с крак догарящите дърва в камината.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Последната мисъл го разнежи. Той <b>погледна</b> от терасата надолу, трябва да имаше десет метра. Бяха твърде много, за да остане човек чист.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Никой не продължи. Доктора отново се върна в слънчевия квадрат на терасата, <b>погледна</b> надолу, където зеленината се катереше вече по склоновете на планината, този предизвикателно чист и хубав пролетен ден. И без никаква печал каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Педро се спря, <b>погледна</b> ги с недоумение, като че се чудеше кои са те и какво търсят тук, и излезе на терасата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— От човек, който живее по милост, не искам нищо да чувам! — Той го <b>погледна</b> с презрение и добави: — Леке!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Чудно — каза Акрабов. — Какво е станало между тях и жената! И защо тя не излиза? Но ние утре ще оправим положението! Това е жена-разкош, ако си я <b>погледнал</b> по-внимателно, ще видиш… има огън в нея…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Каква промяна, а, господа! — извика той, без да ги <b>погледне</b>. — Доктора днес забрави да съобщи колко дни му остават, а Педро за първи път в единадесет часа не е пиян! На какво се дължи това? Може би на безсънната нощ? Сигурно ангели са се явили и най-после са ви внушили човешките добродетели, които никога не сте притежавали?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Излязоха. Остана Гърбавия. Цялото произшествие ги оживи, Педро и Философа <b>погледнаха</b> на Доктора с други очи, може би ново чувство се появи у тримата. Нито един не искаше да го изрази.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Кантонът беше на някакви триста-четиристотин крачки, Учителя отиде бързо, намери горския и му предаде писмото. Този горски го <b>погледна</b> подозрително, но взе парите с писмото и веднага тръгна за гарата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Ето, че изпуснах оня тип. За секунда <b>погледнах</b> към прозореца и той веднага се опитал да подреди нещо, но моят ортак бди. Толкова приятно е да играеш комбина с него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>„Какъв очерк става за него!“ — мисля си аз и си спомням добре, че една вечер Хиената пристигна в стаичката с вестник в ръка, <b>погледна</b> ме, ухили се и дебелашки ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Плюс пода! — казва категорично моят ортак, без да <b>погледне</b> взетата карта. Ето това е възхитителното, живописното, великото у него, разбира се, ако не играехме с подменена колода. Лицето му преживява лъжливото вълнение като истинско, ябълката трепере на гърлото му, очите му блестят и само аз знам какво има зад този блясък. Вероятността да дойде осмица купа или поп купа, с които ще стане кент флеш, е безумно нищожна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Такава мила картинка. Напуши ме смях. Погледнах към непознатия мъж отсреща. Ще стане ли някакъв пожар? Беше приблизително в моето състояние, смееше му се. Значи, интелигентно момче!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Честна дума, пратиха ме по дяволите. Погледнах парите и започнах бавно да ги прибирам. Би трябвало да ги изгоря. Защо не го направих, не знам. Помислих си, че повече едва ли ще играя на карти и изобщо каквато и да е игра. Но на другия ден, когато моят ортак звънна по телефона, аз бях на линия…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Погледнете, елементарно мислене! Никакъв риск, никаква авантюра, права пътека по асфалта, как не ги е срам! Боже мой, с машинни инженери ли работим, или с тенекеджии!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Това беше новост, но не кой знае каква новост, а по-скоро мода. Илиев помнеше, че веднага забеляза странността на принципа в работата на машината, наведе се напред, струваше му се, че тук има голяма бъркотия, зае се с изчисленията и веднага се удиви на особеното съчетание на няколко фактора. Погледна предпазливо към останалите в комисията. Пръстите на професора се плъзгаха внимателно по линиите на чертежа, докторът на техническите науки чукаше с показалец върху решението за превод на програмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Пак ли започваш с твоя тон! — Тя го <b>погледна</b> твърдо с внезапна ненавист. Вечерта у приятелката беше минала зле. Можеха да отидат на много по-интересно място, ако не бяха маниашките му намерения да работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Взе трети проект и въобще не го <b>погледна</b>. Знаеше си, измьчена, много старателна работа, и на края позната схема.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    "Сиатъл през зимата". Не е лошо като заглавие, казва си Алма, когато отваря очи и дълго се опитва да си спомни, къде точно се намира и защо. Боже мой, колко дълго беше спала? Какво да <b>погледне</b> по-напред : часовника или календара? Та това са почти две денонощия непробуден сън. Почти година не й се е случвало да се наспи. Погледът й отбягва опаковката с приспивателни на нощното шкафче, където се забелязват няколко разкъсани станиолени кръгчета. Телефонният секретар тревожно мига, за да привлече вниманието й. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Да <b>погледнеш</b> от задната страна на огледалото! По-рано Алма се беше чудила, какво точно означава това в онази известна книга на Луис Карол. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Онази, другата Алма също е знаела за огледалото. Сигурно всеки научава за него в един момент, но не всеки има куража да <b>погледне</b> зад него. Откъде е сигурна за другата? </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Очите на стареца се напълниха със сълзи, като <b>погледна</b> изранените и ожулени колена на Август. Често падаше, горкият, пък и наоколо освен да си израниш краката, друго едва ли можеше да ти се случи. </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Навън бавно задуха вятър. Бавно, все едно се вдига и тръгва нанякъде. Слънцето бе слязло почти до хълмовете и вече се дишаше по-леко. Привечер щяха да излязат и да се ослушат за вода. Ако имаха късмет, можеха и да убият някой лешояд. Ксенон все пак стана, много леко, защото детето току-що беше задрямало. Боляха го малко резките и чертите, но не го свърташе. Погледна към спящия Август, плътно затворените му клепачи, устните (над горната бяха избили капчици пот), гладката детска кожа и тънкото вратле. Сериозен беше дори насън. </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Отговорът на стареца живееше постоянно на езика му и едва ли желаеше нещо повече от това да го изстреля навън и да взриви тишината, но го натика обратно там, където му беше мястото. Вместо това <b>погледна</b> детето, погали го по бузата и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>И никога не се заявявайте! Ако си признаете, че А-секс ви се ще и го искате — жената ще <b>погледне</b> като кошута в лов на диви свине обучена. Бен Гън ще ви научи с притча — при жените е като при Господа: Най-лесно ще го разсмееш, като му разкажеш плановете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>в) мъжете работят повече от преди — ако парчето мамут, което мъжът е длъжен да осигури, е винаги на масата, причините за развод реално не съществуват. Съвременната жена е нахранена, облечена, задоволена, кара автомобил, има собствена работа и пари… и, мамка му, пак се развежда! А отгоре на всичко има и свободата да го прави или да не го прави! Ако <b>погледнете</b> с очите на човек живял през средата на века, това ще ви изглежда парадокс. ТЯ има всичко! Дори се е оженила по любов! Какво иска още след всичката власт, пари, любов, роби, Картиета…</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Само че няма кой да вдигне завесата — представяте ли си като картинка нашия Маймунарник — вътре маймуните са пуснали завесата и освен крясъците на болка, възмущение, злорадост, ощипване и ухапване вие нищо друго няма да разберете. Недай боже някой да се опита да <b>погледне</b> през дупката и да коментира — веднага му бъркат в окото! Недай боже нещо да почнеш да бъзикаш маймуните — веднага идва пазач и те изхвърля от парка. Не се и опитвай да повдигаш завесата — веднага ще те замерят с лайна или бонбони.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>На излизане се сбъсквам с едно малко събуто момченце, облечено в дънково костюмче, много модерно дете. Въобще не ме <b>погледна</b> — отиде и седна до имама Мохамед.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i><i>- Да. Ясно - отвърна докторът, но по <b>погледа</b>, с който ме <b>погледна</b>, личеше, че не е разбрал много. Аз също не разбрах, но пък абсолютно последното нещо на света, но наистина последното, за което бих седнал да мисля, е какво иска да каже кочияшът Хесус.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вергил Немчев;Голямото глезене;2002;<br>
<i><i>         Спиро беше седнал на зеленясалия бетон, изглежда се бяха застояли. Лили <b>погледна</b> сгърбената избеляла рубашка пред нея, очуканите кубинки, които се клатеха под ръба на площадката и това отново я върна в черно-бял филм. От онези, класиките, вечно младите, които, откъдето и да ги завариш, винаги <b>гледаш</b> докрая, докато музиката свърши заедно с надписите и започне някое тъпо предаване за много възрастни. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>Мен много не ме бива в споровете, защото се паля и ядосвам, но с дяволчето мога и да похитрувам. Погледнах, то търпеливо слушаше, обърнало едното си око към мен. </i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>"Леле, как стреснато ме <b>погледна</b> колегата, па като започна да се гняви, както казваше старшината: "Ти какво бе, моята ли...?" Ей, пишман станах, че и аз като мъжете се изказах - само обидих човека! Примирих се, че не го мога, оттогава не съм се държал толкова мъжки с никого." </i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i><i>- Ама ха, да <b>видят</b>, че и аз мога! Влязох, без да поздравя; един човек пазаруваше, но аз през главата му враждебно измърморих "един хляб и кисело мляко"; оставих парите на тезгяха и си тръгнах, без "добър ден и довиждане", без да <b>погледна</b> никого."</i></i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>Чу се леко тупване. Предпазливо <b>погледнах</b> от стола си, от срещуположната, северната стена на църквата ясно се показваха лицата на четирима от светиите. Петият, едър мъж, разтриваше краката си на пода и правеше малки крачки. </i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>Отвън се чуха стъпки, гласове. Идваха за вечерната молитва. Вратата бавно и ръждиво изскърца. Погледнах към средата на църквата, там нямаше никой. Ликовете на светците си бяха на стената, стори ми се само, че около изпитото лице на св. Климент остава леко сияние, което почти веднага изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Той толкова се ядоса, че чак я <b>погледна</b>. Спомни си, че правиха секс оня ден, изсумтя и пак се втренчи в телевизора.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Дъ Биг ме <b>погледна</b> изненадано и като че ли едва сега забеляза, че съм там. Обърна ми гръб, но внезапно залитна. Хвърлих се към него и го хванах под ръка. Той за миг се облегна на рамото ми. Колкото и да беше крехко, моето рамо му носеше подкрепа и бях щастлива от това. Мощният му торс се повдигаше и спадаше учестено. По лицето му имаше кървящи драскотини. Матовата му кожа побледняваше. Притиснах се към него и двамата станахме едно цяло, изправено срещу целия свят. Потърсих устните му, но той рязко ме отблъсна.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Не знаех какво да правя. Задушавах се все едно някой беше изсмукал въздуха от стаята. Излязох на балкона и <b>погледнах</b> надолу. Защо ли снощи не избягах оттук, пък дори и да се разпльокам на тротоара? Не, от втория етаж нямаше да се разпльокам. Тогава… не се сетих, или не исках? Пред входа видях „бавареца“, а Обицата пушеше, облегнат на предната врата. Стоеше между мен и света и нямаше намерение да си тръгне. Прави бяха вестникарите. Георги наистина беше убил човек. Беше убил мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Щом меката еластична тъкан докосна тялото й, преследващото я възхищение я връхлетя отново. Макар още да се беше <b>погледнала</b> в огледалото на тясната ъгловата пробна, знаеше, че единият ръкав се е смъкнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Закова се на място и го проследи с поглед до синия „Крайслер“ на паркинга. Той се качи и потегли без да я <b>погледне</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Нора захапа Протосингела за крачола на анцуга, дяволито <b>погледна</b> Диана, пусна го и весело затича из градината.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Мишо направи крачка към тях, те си скриха главите и обувките им изтрополяха в обратна посока. Той не ме <b>погледна</b>, ами натисна вратата. Ужасно тежка е тази врата, даже Мишо я отваря трудно.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Връзката прекъсна. Не знаех какво да правя, не знаех какво да мисля. Не знаех как да постъпя. Не знаех какво знам и какво не знам. Знаех само, че не искам да се прибирам преди жена ми да е изпрала. Страхувах се… от дъщеря си. Нямаше да посмея да я <b>погледна</b> в очите. А си мислех, че я познавам. За нея бях по-спокоен, отколкото за сина, защото е пълна отличничка.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Стана, облече се и се отправи към вратата. Преди да си тръгне се обърна и <b>погледна</b> голия мъж с телефон в ръка, залепена до ухото. Стори й се ужасно чужд и жалък. Не чуваше и дума от разговора, защото не искаше да слуша. Не я интересуваше, ако ще в момента да се решава съдбата на държавата. Тя нямаше работа тук, вече нямаше, беше си я свършила.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Не смеех нищо да попитам, не смеех да <b>погледна</b> труповете, бях като парализирана. В следния миг Киселака ме повлече грубо за ръка. Едва в края на поляната плахо хвърлих бегъл поглед назад. Там нямаше нищо. Поляната беше гладка и пуста, телената ограда беше изчезнала, тревата отново си беше зелена и тучна и дори птици се опитваха да пеят. Слънцето се появи отнякъде, но на лицето му зееше кървава рана, която по-рано не бях забелязала... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        "Нима има човешко щастие без неприятности..." - усетих, че след тази мисъл Мъжа ме <b>погледна</b> разбиращо. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>         Вкъщи ме чакаше баща ми. Седеше умислен и <b>гледаше</b> в пода. Когато влязох, ме <b>погледна</b> бегло и отново заби поглед надолу. Проговори, без да вдигне глава: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        После стана, без да ме <b>погледне</b> и излезе от дома ми. Аз не го спрях, не му казах нито дума. Проветрих стаята, изкъпах се, облякох се предизвикателно и отидох на работа. Не върших нищо. Трескаво мислих как да постъпя - трябваше все пак да съм наясно какво да правя със себе си и с Мъжа... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Сепна се младата жена от този Шепот, спря по средата на пътеката към Замъка, <b>погледна</b> Небето, зърна там, в края му, отиващото си Слънце и разбра - нищо случайно не става в Мирозданието! Видя пред себе си тъжния човек - баща си - усети в ръцете си парещото желязо на лаещия инструмент за убиване, чу повика на нагона, усети цялото си минало лекомислие, неистовия си стремеж към днешния живот, сети се за средствата, с които го постигна и въздъхна: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - И така, господине, какво все пак конкретно ми предлагате? - <b>погледнах</b> го с възможно най-деловия си поглед. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Явно имаше предвид сваляческото си държание към мен преди малко. Аз го забравих и се насочих към Мазника, решена да разбера колко още ще се подпичкваме тук, имитирайки работа или някаква дейност въобще. Видният Партиций, който сега седеше в креслото срещу бюрото ми, тогава ме <b>погледна</b> метално, изкриви уста и все пак се усмихна със служебна усмивка: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>         Когато в един зид <b>видиш</b> лайняни тухли, уважаеми Съгражданино, и го <b>погледнеш</b> от разстояние, ще забележиш, че те придават лайнян цвят на целия зид. "Не би ли могло да го почистим?" е естественият въпрос. Не, не е възможно, драги Съгражданино! Тези тухли са направени от лайнян материал. Те не могат да се почистват. Може да се събори зида и да се построи отново. От други тухли! Направени от добър материал... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Все пак направи нужната пауза (владееше безупречни хватки, не можех да му го отрека), <b>погледна</b> ме и с равен, запомнящ се глас произнесе: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         И като че ли беше отгатнал какви мисли се въртят в красивата ми глава, той ме хвана за ръката малко над лакътя, леко ме притегли към себе си, <b>погледна</b> ме в очите и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Несъзнателно съм го <b>погледнала</b> с най-предания си поглед (много по-късно той самият ми го съобщи), който всъщност е изразил и моята безрезервна готовност да го следвам... Сега, през далечината на отминалите векове, съзирам Мисли на Един Учител, които Мислителя ми подаряваше не чрез думи, а чрез трептенията на своето астрално тяло, което по онова време ме прегръщаше почти влюбено, а аз му се оставях страстно... Залата свърши, навлизахме в слънчева сянка, тя ни пронизваше, не виждах вече оскъдните си дрехи, но не се срамувах от голотата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Погледнах го благодарно, а в очите ми е имало сълзи, защото той посегна и нежно ги избърса. Стегнах се и ми се прииска отново да вървим. Имаше някаква Надежда във вървенето. Неусетно ме крепеше тя, полъгвах се по изменящия се пейзаж, очаквах той да стане такъв, какъвто съм си го представяла, да стане оня желан живот, към който се стреми човек. Разбира се, колкото минаваха Хилядолетията, толкова повече разбирах, че стремежът към Добър Живот е като движението към хоризонта - колкото по-бързо вървиш към него, толкова по-бързо той се отдалечава. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Изумено го <b>погледнах</b>. Колко просто е всичко. Как не се бях сетила досега. Та нали през хилядите години Човечеството непрекъснато се е опитвало да построи общ дом за Душите на хората. Та нали всички богове, религии и учения обещават и подтикват нещастния човек все към този извечен стремеж. Още първобитният получовек, когато се е сетил да вземе заострения кол и с него да промуши дивеча, е усетил нещо като комфорт, усетил е, че животът му става по-добър, по-лесен, това е била неговата първа придобивка, крачка към хилядолетното вървене по пътя към материалното благополучие. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Погледна ме някак си особено Ленивия Човек все едно, че искаше да провери дали му вярвам. Но аз стоях невъзмутима, непроницаема и в очите ми сигурно са проблясвали осъдителни огънчета, защото той каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Аааа, значи и ти мислиш, че си го заслужавам...- и <b>погледна</b> отново в платняния таван на Колибата. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Тя ме <b>погледна</b> стреснато, неочаквано забави крачка, извърна се и спря, като че ли ме <b>виждаше</b> за пръв път в живота си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Момата извърна бившата красота на главата си, <b>погледна</b> ме почти учудено и каза нещо, от което съвсем изпрозрачня: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Погледнах го с чужди очи, бях чула въпроса му, но не го разбирах, а какъв отговор можеш да дадеш на въпрос, който не разбираш. Навярно имах вид на отнесена, вид на човек от някакво видение, попаднал незнайно как в чужда среда. Но моят домакин не обръщаше внимание на мислите ми. С щедър жест ме покани край невероятната трапеза и в  този миг си помислих: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Аз не мога повече - опитах се да прекратя това кулинарно изтезание, но той ме <b>погледна</b> така учудено все едно, че бях произнесла някаква  мръсна дума. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Той ме <b>погледна</b> доволно, преглътна вкусна хапка, отпи от полупълната си чаша, лениво стана и се полуизлегна върху специално монтирано край масата ложе. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Едва не се пребих... - като че ли на себе си пророних и многозначително <b>погледнах</b> към лекия изпосталял човечец. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Той въобще не ме <b>погледна</b>. Реших да проверя дали не е глухоням и този път се обърнах направо към същността му: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Всичко това е сътворено от твоите побратими по вид - без да ме <b>погледне</b>, продължаваше да рови в Казана. И пак глух подземен тътен ме облъчи: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        При последните ми думи той най-после ме <b>погледна</b>, простреля ме с угаснал поглед и почти ми се скара: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Този път не ме <b>погледна</b>, тилът му издаваше недоволство, а пренебрежение пулсиращо се излъчваше от изпосталелия му гръб. И гласът му стана особен: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Виж какво, момиче, - за пръв път ме <b>погледна</b> с интерес, - защо не си вървиш по пътя? Разговор няма да се получи... Не може да се разговаря, когато единият е на небето, а другият - на земята... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Но всичко си беше истинско! Миризмите хлуеха, неуморно произвеждани от съоръжението за събиране, складиране и разпиляване на всеобщите отпадъци. Бедняка проговаряше от време на време, колкото да покаже, че е жив, аз бях на една ръка разстояние от него и вече почти се престрашавах да го докосна. Какво беше учудването ми, когато пръстите ми се опряха о студена нежива материя, твърда и, може би, чуплива. Бедняка ме <b>погледна</b> въпросително и в несмеещите се очи на този особен човек се долавяха зародиши на присмех. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Той ме <b>погледна</b>, докосна ръката ми, изчерви се (на русолявите хора руменината много им личи) и сведе засрамено поглед. Този негов жест ме развълнува, почувствах се малко момиченце, на свой ред се засрамих, но не от невинната игра, а по-скоро от замисъла, който бях вложила в нея. Целта, която преследвах, може и да не беше чак толкова укорна, но средствата, с които я преследвах ме смущаваха от време на време, когато отделях съзнанието си от насладата на играта. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Погледнах го многозначително с поглед, който не  казваше нито "да", нито "не" и който, надявах се, той разбра добре: може би ще участвам, зависи от много неща... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Опитала телата на различни видове човеци имала късмета да се докосне до Благовонното тяло на Маркиза, Жената прекарала детството, юношеството и ранната си младост в Града сега отново беше смутена. Залезите сутрин, посланията на  Камъка, намаляването и повехването на Маркизовото благовоние я караха да <b>погледне</b> отново към Света Наоколо и така се роди поредният й Запис, в който тя, струва ни се, показва, че е разбрала някои от събитията, сполетели я за добро или лошо... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Не ме <b>погледна</b>, <b>гледаше</b> право пред себе си, но явно чу въпроса ми, защото отговори, макар и колебливо: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Без да ме <b>погледне</b>, все така с лице, обърнато право по посоката на своето движение, Момчето отрони с колеблив глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Очертах старателно контурите на очите и бавно полагах точките. Оформих две едва доловими светлосенки и <b>погледнах</b> отдалеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Попитах я дали бърза, отговори отрицателно и предложих да седнем някъде по пейките в градинката. Бавно се запътихме натам. Погледнах към фронтона, синът на Афродита се хилеше злорадо и ми се оплези. Усетих в свитото си сърце впитата му златна стрела. Бях влюбен неспасяемо!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Галех Диляна с очи. Тя го долови, потръпна и ме <b>погледна</b> особено. Ако веднага започнех да обяснявам, че олицетворява моята представа за женско съвършенство, щеше 32 отегчена да си тръгне. А аз се опитвах да я задържа възможно най-дълго. Сигурно на ден по сто пъти я сваляха най-различни мърлячи, не желаех да се наредя на опашката. Исках да я спечеля.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Привлякох я към себе си. Тя ме <b>погледна</b> първо изненадано, после въпросително и накрая малко сърдито. Това стана само с неуловими движения на извитите вежди. Не желаех да обяснявам. Обгърнах бленуваното тяло, ръцете ми се сключиха около лицето . Бавно рошех непокорните къдрици. Тя обхвана кръста ми и отметна глава. Притвори очи. Стоях наведен над приказното среднощно видение, предвкусвах мига. Наслаждавах се на седефната кожа и мекия овал на лицето, чувствах изопнатата талия. През нея премина внезапна тръпка, тя също очакваше опиянението.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Изгубих представа за времето. За момент се разделихме и се <b>погледнахме</b> зачервени, разчорлени, с блеснали очи. Отново се прегърнахме. Устните ни пареха, езиците се огъваха в безкрайна спирала, учестеното дишане издаваше чувството и обладаването. Притворил очи, щастлив гадаех къде ще се докосне влажната милувка на моята любима. Ноздрите ми ненаситно вдишваха нейното ухание.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Диляна нахлу, сякаш бягаше от нещо много страшно и зловещо. За секунда <b>погледнах</b> екрана - там момичето също влетя в някакъв апартамент. Получаваше се моментно преливане на кино и действителност, но аз мислех за друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Някой много рано заблъска вратата. Събудихме се трудно. Тя ме <b>погледна</b> въпросително, аз сбърчих вежди. Тази част на денонощието беше неподходяща даже за неканени гости. Хлопането продължаваше на равни интервали.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Аз бих пила. - Боряна <b>погледна</b> спътника си, той поклати глава и тя се усмихна: - И двамата няма да ти откажем. - Занимавах се с котлона, сестрите продължиха разговора. Боряна каза укорително: - Дядо се е побъркал. Баща ми му е наговорил само глупости. Ти от двайсет дни не си стъпвала там. Старецът не може да се оправя сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Диляна се обърна и ме <b>погледна</b>. Лежах, изпънат по гръб и изпращах към тавана дебели димни кръгчета. Тя се размърда и промърмори:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Тя се изправи пред бара, с момичето тихо си говореха. Барманката крадешком <b>погледна</b> в моята посока. Направи кафе и й подаде чашката.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Седна срещу ми, изглеждаше непроницаема. Флегматично разпечата кутията с цигари, извади една и я запали. Изпусна дима и ме <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Струваше ми се, че ще експлодирам, никога не бях изпадал в подобно положение. Имах се за човек, който се владее добре и отреагира своевременно, но случаят изискваше мъдрост, каквато не притежавах. Като че за миг можех да се отделя от себе си и да се <b>погледна</b> отстрани. Щях да <b>видя</b> Виктор, оглупял и облещен, сграбчил някакъв пъстър парцал, някакво жълто списанийце, където бившата му приятелка откровено предлагаше прелестите си за три гроша!!! Та аз още я обичах, луд бях по нея! Божичко!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Излязох. Слънцето прибираше лъчите си, оттегляйки се далеч отвъд пурпурния хоризонт. Изминах стотина метра до близкия кръстопът и <b>погледнах</b> планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Получих и подаръци. Иво Скулпторчето ми подари красиво сребърно кръстче със синджирче. Подшушна ми, че го е правил за себе си, но е решил поне малко да ме обърне към християнството. Погледнах кльощавото тяло от разпятието - Назарянинът пак продаваше номерата си. Иво не постъпи честно, изнуди ме да обещая, че ще го нося. Съгласих се и по-сетне среброто висеше под тениската ми. Направих го заради него.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Млъкнах и не бързах да ги <b>погледна</b>. Секундите пролазиха в убийствено мълчание. После някой заръкопляска.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Свърших, <b>погледнах</b> към него и се уплаших. Лицето му изглеждаше жълто и болнаво, не се беше бръснал поне от две седмици. Приличаше на смъртник. Косите му бяха мръсни, сплъстени, миришеше на алкохол и пот. Гледаше унесено някъде над мен, цигарата събра стълбче пепел. Той не се сещаше за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Батето <b>погледна</b> пъстрата снимка, после мен. Беше пил доста, но веднага схвана какво говоря. Госпожицата се отдалечи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Решихме да пием бира и намерихме подходящо местенце. Колегата настояваше да черпи, изправихме се пред бара и поръчахме. Момичето извади две бутилки от хладилника, а в това време той въртеше в ръцете си цяла шепа банкноти, уж търсеше нещо по джобовете. Барманката взе чаши, избърса бутилките и ги отвори. Той продължаваше да тика под носа й парите, които тя няколко пъти <b>погледна</b> скрито и се усмихна. Състудентът ми не изпускаше нищо от нейните реакции, веднага след усмивката метна въдицата. Царствено подхвърли три-четири банкноти и рече лигаво:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Намерих работа като санитар. Общ приятел ходатайства и в началото на октомври с Краси се изправихме пред старшата сестра. Попълнихме формулярите, разкараха ни по разни канцеларии, дадоха ни дрехи, обясниха ни откъде да бягаме при пожар и отново се озовахме пред сестра Величкова. Погледна ни и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Сгади ли ти се от толкова много любов? Такава е целта, приятелко! Трябва да те занимават постоянно хора, събития и факти, за да забравиш себе си. Трябва да се размие отношението на Нели към Нели - нито да се обичаш, нито да се мразиш. Като <b>погледнеш</b> в огледалото, не бива да виждаш нищо. Това е краят на играта. В момента човечеството е доведено до храносмилателна, отделителна и полова система - Отца, Сина и светия Дух. Светата троица на съвременността. Кофти ти е Богът.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>168 Погледнах през прозореца. Навън дъждът бе преминал в сняг. Бялата пелена кротко се стелеше по земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Краси премести стола си, изпъвайки крака встрани. Същевременно един от онези с анцузите отиваше към бара. Той се препъна в крака на Батето, политна напред, направи две колебливи крачки и седна в кошчето. Момичетата от компанията им се изкискаха като войнишки курви. Погледнах натам, а Краси промърмори:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Първо вързах косата си. След малко се изправих и 178 <b>погледнах</b> към Витоша. Исках сила и мощ от някоя планина, за да смачкам тези хора. Желаех смъртта им. Те трябваше да изчезнат, да бъдат изпепелени, дематериализирани. За мен бяха излишни, наглостта им вървеше към наказанието си.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Сестрата почисти раничките и ги намаза. Извади три стъкълца от порязаното, намаза го и му сложи левкопласт. Отметна косата ми, <b>погледна</b> челото и рече закачливо:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Тя ме пусна и <b>погледна</b> през прозореца. Навън топящият се сняг образуваше кални локви. В двора имаше трима-четирима души.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Изведнъж момичето ме <b>погледна</b> много сериозно. Изненадах се и ми се стори, че съзирам в <b>погледа</b> й някакво опасение или страхопочитание. Очаквах да чуя какво ще каже.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Когато човекът се <b>погледне</b> в огледалото, не вижда абсолютно нищо. Не само това, стъклото се огъва навън от създадения на мястото му вакуум. ЧОВЕКЪТ ГО НЯМА!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Бавно разбърквах захарта и мълчах. Мъжът се приближи и попита момчето отзад къде е Пешо. Младежът отвърна, че не знае, а новодошлият се ядоса. Блъсна с юмрук по плота, част от съдържанието на чашата ми се разля. Погледнах го, той изсумтя да не се блещя. Кипнах, но го изчаках да излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Колегата ми се върна от шоковата зала и каза, че дядото е починал. Погледнах часовника, беше десет без пет. Започваше се.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Треперех от напрежение, не можех да контролирам ръцете си. Шепнех каквото ми дойде наум. Сестрата ме <b>погледна</b> учудено и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Момченцето тихо въздъхна и се отпусна в ръцете ми. Държах го, стреснат и неразбиращ. Плахо го раздрусах, то не помръдна. Сестрата се обърна с готовата спринцовка. Погледнах я безпомощно. Тя се намръщи и с два пръста опипа сънната артерия. Сетне рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Повдигнах глава, колкото успях, и <b>погледнах</b> часовника. Шест и десет. Всички наоколо още спяха. Явно нощта беше минала без инциденти.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Разперих ръце и завих към стълбището за съблекалните. Погледнах дланите си, по тях имаше засъхнала кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Той се озърна, преценявайки по мръсотията. Изпусна тютюневия дим и <b>погледна</b> навън. Разбрах откъде идваше острият дъх. Свеж въздух. Краси беше отворил прозореца да се проветри.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Обърнах се и <b>погледнах</b>. Отзад стоеше млада жена, съседка. Знаех, че нейните години са по-малко от моите, обаче времето бе отмъстило по лицето и тялото й. След раждането не беше възстановила фигурата си, в момента изглеждаше миризлива разрошена мърла. Носеше захабено долнище от анцуг, зелена тениска с три петна на рамото и гърдите и гумени чехли. Косата стърчеше, набързо хваната с телена шнола. Ноктите криеха остатъци от лак, гримът от снощи също не бе почистен. За такава не бих се оженил и срещу половин царство.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Велик късмет, Викторе, точно това, което искаше!!! Ще ти хареса. Но - той ме <b>погледна</b> настойчиво - можеш и да се откажеш. Аз те съветвам пак да прецениш.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Беше много тихо и мирно, като в катедрала. Почивах сред завивките, безцелно местех очи по предметите в стаята. Познавах ги до втръсване. Погледнах "Фениксът".</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Издигах се все по-високо. Погледнах към белия връх под мен. Върху камъните димеше малка безформена купчина пепел. Вятърът бързо я разстилаше в посоките на без-края. Пепелта беше всичко, което остана от Виктор.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Ей, мазен! Млъквай, да не те заритам заедно с фуражката ти! - Учебник по културизъм беше свъсил вежди. - Той ще ми каже какво да правя! Какъв си ти бе, брато?! Взимай си шапката с парите и не закачай хората, да не ми цунеш юмрука! Още Бисмарк е казал, че държава с много мундири е слаба държава. И накъдето <b>погледнеш</b>, все забрани. Всеки има право на вкус и глас и си е лично негова работа как ще живее. Вярно ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Татко тъкмо излизаше от хола и двамата се сблъскаха на вратата. Тя влетя като хала, той стреснато <b>погледна</b> подире й.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>- Постоянно има нещо, което е вредно - рече тя и <b>погледна</b> озадачено гърлото на бутилката ром, което стърчеше от джоба на якето ми. - Откраднал ли си го или искаш да пиеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Магда говореше по телефона, лампите светеха, думите току-що се бяха разпилели и тази вечер нямаше да се подредят пoвече. Евгени по инерция <b>погледна</b> часовника си, а това незначително движение сякаш обра и последните паяжини от смисъл, които се полюшваха из въздуха. Холът с книгите и мебелите, по-нататък кухнята и детската стая, семейството, което ще вечеря, жилищният блок с миризмата на туршии и олющения цокъл, улицата, градът, държавата, континентът, светът - всичко се избистри, пое си дъх и продължи да съществува в обичайния ритъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Нося проектодоговора в себе си, тъй че, ако не възразявате, можем да го подпишем още днес. - Пиер <b>погледна</b> часовника си и видимо се изненада от факта, че е успял да говори три четвърти час; изненадата му сигурно щеше да бъде направо колосална, ако можеше да проследи мисловните маршрути, извървени през това време от мълчаливия израелски търговец. - Всъщност, скоро ще стане време за обяд. Ако нямате нищо против, ще позвъня в един ресторант, за да запазя маса.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Войнов посегна да съблече дрехата, но ръката му спря още на първото копче. Пежото даде ляв мигач и се отдели от мокрия тротоар, а миг по-късно същата маневра извърши и един бял ситроен с телефонна антена на покрива. Войнов <b>погледна</b> в страничното огледало и бадемовите му очи се присвиха във внимателна усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Ей, това писателите сте страшно племе! - шумно го прекъсна генералът и за миг въпросително <b>погледна</b> към Марин, който в отговор само поприсви рамене. - Вместо да си пишете книгите, вие се ръфате като кучета помежду си! Нали така бе, Марине? Ей го, и Марин вече е написал... Колко бяха бе, Марине, книги? Пет-шест криминални романа, а още не щат да го приемат в Съюза. - Шеговитият монолог на генерала звучеше някак уморено, все едно, че бе повтарян хиляди пъти. - Тебе приеха ли те в себепето бе, Митев?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i><i>Войнов прочете два пъти текста и го прелисти в ума си по същия начин, по който домакинът му разлистваше компютърния пейдж-мейкър: запаметена беше всяка запетайка и дори извивките на почерка. Човекът насреща му, с 109 когото навярно се <b>виждаха</b> за пръв и последен път, нервно <b>погледна</b> часовника си, извади кутия пурети и побутна към Войнов големия пепелник и настолната запалка. Тревожният им, задъхан и безмълвен контакт отиваше към края си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Домакинът му също се изправи и кимна с глава към запалената камина, където догаряше дъбов пън. Войнов и сам се беше досетил, тъй че внимателно положи рекламните диплянки върху жаравата и замислено проследи с поглед буйната игра на пресните пламъци. Терзиеф отново <b>погледна</b> часовника си. Спокойно, приятелю, ти дори не знаеш, че тепърва ще отскоча и до Люксембург, усмихна се наум Нисим Войнов, който добре помнеше второто златно правило на занаята: Не се доверявай никому, дори на своите. Разполагай винаги с резервна гаранция.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци: вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри, всякой от находящите се в банята можеше да <b>види</b> уморителните жестикулации на бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата - пуф! - и пръсна вода през увисналите си мустаки - пуф! - и изцеди водата от косата и лицето си, отвори си очите, <b>погледна</b> ме и се засмя:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Погледвам по указаното направление и какво да видя? Бай Ганьо при отворени прозорци, без да спусне завесите или жалузите, освободил се от горните си дрехи и в момента, когато аз <b>погледнах</b>, той се хилеше на нашата слугиня и гладеше влакнатите си гърди, види се, с туй искаше да я плени.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>В съседната стая стопанките станаха и се разшаваха. Бай Ганьо <b>погледна</b> през ключалката не от някое неприлично любопитство, а да <b>види</b> дали са вече облечени и внимателно, със затаено дишане, като се запознаваше с техния тоалет, съчиняваше в ума си една фраза по немски, която да отговаря на нашето: "Де е онова, за голяма работа?" - и най-сетне от буквалния превод скомбинира фразата: "Wo is diese fur gross Arbeit?" - Чук! чук! чук!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Късно стана вече, господа - каза срамежливият Илчо, като <b>погледна</b> часовника си, - среднощ! Хайде да си ходим, па други път, с божата воля, пак ще поприказваме за бай Ганя.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Величайшият! Стой! Да се скрием да не ни забележи! - измъмри той и ни повлече за ръкавите зад колоните на една порта. Бай Ганьо си подаде носа зад колоната и <b>погледна</b> по указаното от Коча направление.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>- Ами не <b>видя</b> ли стражарина?... А бе я чакай, мечка страх, мен не страх - ще <b>погледна</b> вестника, па майната му!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Фори го <b>погледна</b>. Голяма свиня е този Савов, беше запалил цигара, хилеше се съзаклятнически и му съобщаваше, че е десет и пет. Сякаш той не знаеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>И с любопитство изгледа смразената група. Ключаря не влизаше в сметката. Той изглеждаше като мъртвец. Сержантът нито веднъж не <b>погледна</b> към него, вместо това тежкият му поглед се закова върху Григорий.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>За миг се поколеба. Погледна към сгърчения Ключар. И някак изненадващо подло наведе тялото си, коленичи на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>         Мъжът мина покрай металните отпадъци, разхвърляни из двора, смутолеви "Добър ден", <b>погледна</b> към пътя, пак измънка "Добър ден" и млъкна. Много народ се беше извървял край него през тия години, много мъка беше познал, та затуй Моканина веднага се досети, че и тоя непознат селянин си има някаква тежка грижа. "Ей, мама му стара, край нямат!", помисли си той. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>- Гледам вашите хора. Добре работят - започнах аз, колкото да тръгне разговорът. И си <b>погледнах</b> часовника. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>лук! Ще спиш като къпан! " Препоръчваше му глава печен кромид лук, ако е по-голяма главата. Или - две по-малки. Да ги изяде преди лягане. След това приятелят ми спеше като заклан, сякаш покосен от меча на самурай. За отправна точка на погледа към света бях избрал обувките. Пътешественик - обувката ме привличаше. Рядко съм грешил: на гара по пътя ми, верен на изпитания си навик, <b>погледнах</b> върху перона, за да видя с какво са обути туземците. А те бяха боси... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Японският парламентарист се обръщаше към мен на малко име. Той ме <b>погледна</b> с концентриран поглед и навярно спомняйки си нещо от своята практика, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Понеже пътувах за първи път от Шибуя до Йойо-ги, а не знаех, че и по цвета на влака се познава в коя посока се движи, започнах да се оглеждам. Исках да попитам някого за спирката - целта на моето пътуване. По стар, заучен навик, вместо да <b>погледна</b> хората в лицата, погледът ми се сведе надолу и се плъзна по обувките им, сякаш от тях се канех да черпя информация. И... О, небеса! Първият японец, когото зърнах пред себе си във вагона на влака, беше по чорапи?! А чорапите му - ослепително бели. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Той ме <b>погледна</b> със страшни очи! Наоколо стояха ученици. Във въздуха беше преминал хлад. Очите на директора осъдително ми говореха: "Какво правите?! Казва ли се това пред деца?! Вие с всичкия си ли сте?! Ами ако ви чуят?"</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Падналият на земята не се помръдваше. После забелязах очите му: те правеха усилия за поклон. Клепките се навеждаха. По едно време японецът започна да се изправя. Това му струваше много усилия, но успя. Погледна към колегата си, който го беше блъснал. Наведе се колкото можа и му се поклони. Двамата се кланяха и стояха на разстояние един от друг. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Очите. На улица в японски град <b>видях</b> да продават варена царевица. Варяха я в казан. Възрастна японка, след като ми подаде царевицата и аз я платих, ми се поклони и каза: "Аригато! " Говореше се за седем категории на вежливост. Любезността беше отличителна черта на онези хора. Жената - мила с мен, но ми направи впечатление, че тя дори не ме <b>погледна</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i><i>        Аз също понечих да тръгна към вратата на пристигналия автобус, обаче онзи толкова настоятелно ме <b>погледна</b>, че просто нямаше начин да не го изслушам. (A и <b>видях</b>, че се качиха контрольори.) </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i><i>        Бай Христо <b>погледна</b> още веднъж към двете дамаджани, <b>погледна</b> после и към куфарите. За миг пред очите му се мярна лицето на бъдещият му зет - едно благодушно индийче с възхитително оплетеното име Дханрадж или нещо подобно. Беше го <b>виждал</b> само един-единствен път, когато миналата година с дъщеря му бяха дошли на море в Созопол. "Не ме бийте, не съм циганин" - ето това бе всичко, което той можеше да каже на български. Сигурно на нея наистина й се струваше, че го бе научила на нещо забавно, обаче на бай Христо му дойде леко в повече. А какви щяха да са сватовете, просто не му се мислеше. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Само че не само няма да сме заедно, но повече никога няма нито да те <b>погледна</b>, нито да ти проговоря. Даже и на улицата няма да те поздравя, така да знаеш! - тонът й вече премина в открито нападателен. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i><i>        Като казах за границата и се сетих. Понякога идват хора при мене и от където и да ги <b>погледнеш</b> - личи им, че се стягат да заминават. А и повечето така и не пропускат да се похвалят. То от нашия град, без да преувеличавам, може би половината поне от младите се изнесоха. Техните снимки не стоят при останалите, ами ги заделям настрана. Между живите и мъртвите, ако мога така да се изразя. Гледам, че не схванахте, затова да ви обясня. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>Срещаха се едва за втори път и почти веднага заговориха за времето, което от където и да си го <b>погледнеш</b> не беше на добре. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Погледна през прозореца разпъпилите се дървета край пътя и продължи, но с някакъв различен тон, все едно говореше повече на себе си отколкото на него: </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Е са' какво се правиш на дърво. Още ли не си решил? Аз залагам на Германия, щото там е безплатно. - и Филип <b>погледна</b> към звездите, които, той беше почти сигурен, тайно го подкрепяха за добрия избор. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- И ти си безгрешен, пречисти отче, земен ангел си ти и си недостижим - каза задъхано послушникът. После го <b>погледна</b> в очите в порив на признание и продължи. - От малък слушам за тебе, от дядо ми, който някога те е срещал и казва, че е говорил с теб. А зимата дядо умря и аз дойдох. Отец Григорий ме прие.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Когато излезе навън, воините и ловците с опънати като лъкове тела впериха поглед в него, а слугата се затича, превил гръб в знак на почит и в очакване да чуе думата му. Но той само махна с ръка, загърна се по-добре с наметалото и направи крачка напред към върха. Защо да не се поразходи, да стъпи на този връх, ето го, наблизо е, да <b>погледне</b> отвисоко.пък и хладният още въздух да</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Той го <b>погледна</b> и му се стори, че пак вижда безгрижие по лицето му, както беше преди да излезе от шатъра. Едва ли е така, не би си позволил да го дразни, по-скоро става мнителен, а трябва да бъде силен и това да се вижда. Но как да се вижда, господи, като не е така в душата му, а нали тя се отпечатва върху тялото. Как да се вижда, като силата отвътре не достига и не ще да го признае дори пред Стефан, а той не е сляп, но се държи, сякаш нищо не забелязва.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Така си мислеше той, когато усети в лицето си <b>погледа</b> на Каля. А той беше винаги един и същ - весел, дори закачлив, сякаш го подиграваше и му се надсмиваше, че го е страх да я <b>погледне</b>, без очите му да бягат от нея, че не смее да я пожелае с ръцете си, след като змийското езиче на желанието беше лизнало сърцето му. И сега отмести поглед, а очите му побягнаха от нейните, както бяга дивеч, щом зърне стаил се ловец. Промърмори в светлата си и гъста брада, после се надигна и едрото му тяло се изправи пред тлеещия огън. Прокара ръце по дрехите си, да опадат полепнали съчки и тръгна</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- Може да е съгледвач, верни - обърна се той към Драгота. - Видях го сред дърветата, а то се опита да бяга, та затова се забавих. После го <b>погледна</b> и допълни:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Не вярваше много Драгота, че Бог толкова го привлича. Лицето му не беше миловидно и благообразно, а някаква скрита злина таеше. В зелените му очи, които рядко поглеждаха изпод ниските вежди, в недоволната устна, по която бяха наболи мустаци, в светлата му, че рижа коса, която стърчеше насам и натам по главата. Инак беше високо момче, с едър кокал и широко в раменете. Почти си е мъж, си каза Драгота, и без да усети, се обърна назад да <b>погледне</b> Каля. И <b>видя</b>, че беше впила поглед в гърба на момчето, та не успя да го отмести веднага.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i><i>Момчето я <b>погледна</b> и <b>видя</b>, че е хубава. Хубава и добра към него. взе хляба и както ходеха, ядеше. Дъвчеше здраво и лакомо. Личеше, че е прегладнял, та Драгота не го <b>поглеждаше</b>, да не го смущава.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Времето неусетно се изтъркулваше, сянката на църквицата се плъзна напред и козите, без никой да ги кара, по тайнствения и най-верен навик на природата им, наставаха. Трябваше да тръгват и тогава, когато той тъжно и заедно с това благодарно <b>погледна</b> с детските си очи очите му, отец Гаврил го погали по главата и му рече да идва. Когато иска, ако може всеки ден, да вижда света и от другата му страна, и то най-напред с писменото слово.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- А как така и богомили, пък и християни - сбърчи вежди момчето и се обърна да <b>погледне</b> дали някой го чува. И като <b>видя</b>, че Каля и Собеслава, а зад тях и Радуил, бяха изостанали, допълни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Знам го, как да не го знам. Говорил съм с него и от устата му съм чувал, което ти приказвам. Свят мъж е той и достолепен, нищо че като го <b>погледнеш</b>, не можеш да го познаеш. Като нас изглежда, но е учител.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Така тръгна, слезе до извора, уми се и пое глътка студена вода, погледна ранното слънце в очите, тук вече дърветата не го закриваха, и без да бърза, започна да се спуска към реката. А когато стъпи до водите й, не се обърна назад да <b>погледне</b> към Руен, откъдето бе слязъл и където досега бе живял с надеждите и неясните си страдания, а смело продължи срещу течението й, нали вече знаеше накъде да поеме.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Така тръгна, слезе до извора, уми се и пое глътка студена вода, <b>погледна</b> ранното слънце в очите, тук вече дърветата не го закриваха, и без да бърза, започна да се спуска към реката. А когато стъпи до водите й, не се обърна назад да <b>погледне</b> към Руен, откъдето бе слязъл и където досега бе живял с надеждите и неясните си страдания, а смело продължи срещу течението й, нали вече знаеше накъде да поеме.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Избърса с ръка страните си старецът, тогава се отдели от Иван, и го <b>погледна</b> с ясен, прочистен поглед. Нищо не му каза, не смееше да го благослови, ако че в сърцето си тайно го имаше като син, а искаше и да го целуне и покани пак да дойде. Но вместо това му пожела лек път, а Иван благодари за добрината и тръгна.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>баща им Симеон. А когато рядко се смееше, едри като на кон зъби лъснаха между устните му, както бе едро и силно тялото му. И той неусетно погали с ръка брадата си, показалецът опря през полуотворената уста редовете на зъбите - тесни и къси, та дребни, и двата реда бавно се впиха в плътта на пръста му, та когато го извади и <b>погледна</b>, <b>видя</b> потъмнелите до синкаво ямки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i><i>Тя не беше малка като пещерата над Скрино, а два или три пъти по-голяма от нея. В дъното й идеше светлина, та когато се приближи и <b>погледна</b> нагоре, <b>видя</b>, че е тесен и крив отвор, който води към върха на скалата. Това беше небесният отвор, както му беше казал ангелският глас, но той бе толкова тесен, че не знаеше дали ще може да се провре през него. А трябваше, нали за това небесният жител го бе довел тук, да <b>види</b> колко е изтъняла плътта му, за да не се бои от теснината на отвора, който водеше към небесната светлина.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- Едничко ни е, отче, само това си имаме, и то наказано, та затрито... - проплака тя и от очите й потекоха сълзи. - Какво ли не правихме, кой ли не му бая, какви ли билки не му налагахме, а то си е все така. Защо ли ми се роди да се мъчи и да го <b>гледам</b> живи мощи... Помогни му, отче милостиви - <b>погледна</b> го тя в очите, - аз да легна, то да стане, спаси го, че Бог го забрави.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Не кори Бога, добра жено, Бог всичко вижда и никой не забравя. Мъката ти е голяма, майка си, но не кори Бога, а го обичай. И като <b>погледна</b> момичето, му рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Всичко утихна като в кутия. Двете деца бяха вперили очи във вратата, после Валентин <b>погледна</b> Маргарита. Нещо странно се стрелна в ума му, но майка му вече беше при тях. Без да каже нещо, хвана Маргарита за ръката и я отведе. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Както обикновено, майка й я <b>погледна</b> без да отговори, и я <b>гледа</b> толкова дълго, докато Маргарита разбра, че въпросът е с безразличен отговор. Всеки можеше да сложи този пуловер, дори и баща й, а в какъв ред и за колко време, нямаше значение за самия пуловер. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Валяха меки снежинки. Колата на Мария спеше под дебел снежен кожух, но тя дори не <b>погледна</b> към нея. Тръгна сред танцуващите звездички и те скоро я погълнаха. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i><i>         Сега, обаче, я <b>видя</b> така, както можеш да <b>видиш</b> някого само веднъж. Беше гола и тялото й блестеше като овална перла върху легло от черни коси. Това не беше тяло на жена, а на дете. Не можеше да откъсне очи от него, от изяществото му. Спря поглед на тънката линия на раменете като на последно убежище, преди да стигне до лицето. Знаеше, че <b>погледне</b> ли го, всичко ще свърши. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Тогава пое дъх и я <b>погледна</b>. Въздухът обърна сърцето му и Валентин почувства толкова силна болка, че помисли, че умира. Заболя го непоносимо толкова, колкото непоносимо недостъпната му майка в този момент ставаше достъпна за целия свят. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис отново взе бебето. Вече не плачеше. Изправи се и <b>погледна</b> отгоре смешната куклена стая. Стаята, в която беше израснал. Какво да правим едни с други. Ето какво. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Когато приблизително се справи и с това, което откри в стаята му, опита да влезе в стаята на Маргарита. Но тя беше заключена. Често се случваше, но сега му се стори нетърпимо. Заблъска и затропа с всички сили. И блъска и тропа, докато едно разрошено същество с неговото лице не му отвори и не го <b>погледна</b> с ясните си очи. Уф! </i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Раса я <b>погледна</b> стъписан.. Ръцете му се сгърчиха от желание да я притисне до себе си и безпомощност да го стори. Обичаше разпилените й коси, меките устни, крехкото й, гъвкаво тяло, дало живот на сина му. Обичаше и сина си повече от всичко на света. Но нито я докосна, нито й отвърна. Просто се обърна и си отиде. Следващите дни я избягваше и до края не й проговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>След освобождаването на Дара целият свят очакваше тъжния й и гневен разказ за преживените ужаси. На специална пресконференция тя обаче спокойно заяви, че похитителите й са се отнасяли почтително към нея и са сторили всичко, което е по силите им да се чувства добре. Не <b>погледна</b> никого, дори съпруга си, макар че всички я зяпаха с широко отворени очи. Джон не коментира случилото си. Тя също.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Звънецът разочароващо оглуши тихата къща. Погледнах се в голямото, овално огледалото в антрето и се учудих, че изглеждам толкова добре. Височината ми, разбира се, не е подвластна на умората. Косата ми не бе попила дима и безсънието и блестеше със черно-синкави тежки отенъци, а бадемовите ми очи се усмихваха от дълбините на виолетов речен вир. Кожата ми бе толкава бяла, че в мрачината на коридора искреше като чист сняг, огрят от слънце в планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i>Една сутрин в кабинета на Ал влезе млада жена, чиято крехка фигура се огъваше под купища папки. Появата на непознатата го подразни. Канеше се учтиво да я отпрати, но тя му обясни, че замества секретарката, която щяла да отсъства два-три дни. Казвала се Лина. Погледна я. Не се впечатли - бледо лице, кестенявочервеникави коси, тъмнокафяви очи. "По-млада от другата, иначе нищо особено". После целия ден бе извън офиса и не я <b>видя</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Ал отвори стреснат очи и <b>погледна</b> към мястото на спалнята до него, където спеше жена му. Този път не откри дори красивото лице и тихото дихание, а само скъпа нощница и книга на неизвестен автор върху изкуството на Африка.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Ако на половината път към дома на сестра й, шофьорът бе <b>погледнал</b> отново в огледалото, щеше да забележи, че плътните устни се извиват все по-нагоре. Ан не откриваше нито достатъчно познати неща, нито задоволителни промени, но въпреки това й бе хубаво, че се е завърнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i>Елегантните й ботуши цопнаха в най-голямата локва в живота й. Младата жена дълго <b>гледа</b> вцепенена краката си, докато не усети пролазващ студ. Тънката тъмносиня кожа на ботушите бе подгизнала и започна да пропуска вода. Погледна към прозорците нагоре. Необходима й бе около минута, за да реши, че този път в кариерата на "изпечения адвокат" не в съда, а в нотариата ще възтържествува справедливостта. Младата жена все още потреперваше. Васил бе по-лош и от таксиметровия шофьоор. Първият със сигурност я харесваше и желаеше, вторият просто търсеше "реномираната марка" в нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i>Към Ан се приведе една стюардеса и й зашепна нещо. Капитанът на полета я канеше най-учтиво на вечеря. Младата жена <b>погледна</b> през прозореца. Не се <b>виждаше</b> нищо. София бе останала далече зад тях. Бързо бе настъпила тъмнината. Усети глад. Наистина беше време за вечеря. Прие поканата на капитана. Не възнамеряваше да губи време.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;Мулето на Педро;1999;<br>
<i><i>Пътеката бе нова за Ой-Ма - първата непозната от години насам. Дълго вървя и накрая се спъна в една дума. Погледна и <b>видя</b> - освен, че бе дума, беше и неприятна. Полиетилен...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;Мулето на Педро;1999;<br>
<i>Майката замълчала. Погледнала го - силен, здрав, кървав, усмихнат - и накрая казала: "Добре, синко, само че първо трябва да ме убиеш, защото жива не мога да се оженя за тебе!"</i><br><br>
------------------------<br>
Цветанка Еленкова;Седмият жест;2005;<br>
<i>Прозорците са очи на къщи, казват, но трудно е през някои да <b>погледнеш</b> навътре. Наваляни от дъжд, недобре измити, със снежни цветя или надраскани. С боя от черчеветата други. Помня обаче вечер, когато пердето бе дръпнато, огледало ставаха. Което отвътре отразяваха, пропускаха навън, лъскави и мътни, с онзи неопределен цвят на тялото на влечуго, още повече, на кожата му, оставена до някой камък. Или на разликата в няколко къщи, които се оглеждат във водата на едно и също пристанище в два различни часа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цветанка Еленкова;Седмият жест;2005;<br>
<i>„Как може Бог да е и Баща, и Син, и Светият дух?“ — пита дъщеря ми (и всички, които не могат да си обяснят трите му лица). Както черешата, казвам, когато цъфти. И дърво е, и цвете, и ухае. Както жената, казвам, когато е влюбена. И пръст е, и клетка, и ухае. Както мъжа, казвам, когато обича. И звезди е, и семе, и ухае. Когато в една пролет като днешната <b>погледнеш</b> Млечния път с първата капка кръв в гащичките си, ще разбереш Бог какво е. Тогава няма да искаш да я отмиеш. Няма да искаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>И наистина! Като <b>погледнеш</b> снимката, няма да кажеш, че тоя Жмульо е оня Жмульо! Бомбе, вратовръзка и капката на носа хич не си личи!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Разбира се, реших да му се похваля и гордо извадих скътаната в паспорта детелина. Той я <b>погледна</b> разсеяно и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Влязох в кухнята, налях си кафе, запалих си цигара и попитах защо баш сега - в период на криза, инфлация, скъпотия и балкански конфликти трябва да се унищожава семейният инвентар. Всъщност нищо такова не попитах - само <b>погледнах</b> жена си. Женени сме от двайсет години и вече се разбираме само с поглед, думите са напълно излишни.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Тя също ме <b>погледна</b>. Впрочем, преди това прасна още една чиния в мивката и чак тогава ме <b>погледна</b>. В очите й прочетох следното:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Пешо Телето - бизнесмен с три висящи дела - махна мобифона от ухото си и <b>погледна</b> с нежен поглед своя верен бодигард Боби Картофа. Погледна го и въздъхна:</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Асен грабна слушалката и в същия миг изстина. Защо му беше всичко това? Той <b>погледна</b> часовника си. Един и половина. Най-глупавото време. Постави слушалката обратно в гнездото на апарата и <b>погледна</b> безпомощно към двамата зад бара.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Една водка - каза. Изчака да му сипят, отпи от чашата, <b>погледна</b> дългите, боядисани в кървавочервено нокти на момичето, които пак бяха започнали да драскат гърба на момчето, тръсна глава, вдигна слушалката и набра шестте цифри.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Коста си свали часовника и го сложи пред себе си на масата. Главата го цепеше от изпитите бири. Докато беше чакал Милена да му се обади, цяла нощ се беше наливал. Взе маркера и започна да пише върху непопълнената кръстословица във вестника: Добре съм! Добре съм! Добре съм! Написа го седем пъти, след това написа с тлъсти букви думата "идиот" и <b>погледна</b> часовника. Бяха изминали три минути. Реши да чака Милена да му се обади още половин час, до два, и след това да отиде да хапне в "Старата круша".</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i><i><i>На масата, върху вестника, кацна една муха. Беше се приземила в началното квадратче на думата, пояснена като "Насекомо, разнасящо зарази". Коста започна да я <b>гледа</b> втренчено. Имаше чувството, че и мухата го <b>гледа</b> втренчено. Двамата се <b>гледаха</b> втренчено и никой не си отместваше <b>погледа</b>. Това продължи твърде дълго. Коста <b>погледна</b> с крайчеца на окото си часовника. Бяха изминали нови десет минути.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i>Стана, отиде до кухнята и изпи чаша прясно мляко. Погледна през прозореца, но беше паднала мъгла и навън нищо не се <b>виждаше</b> - само светлината на уличните лампи проникваше през мъглата на жълти размазани петна, приличащи на размахани слънчогледи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Жената го <b>погледнала</b> неразбиращо, <b>погледнала</b> го още веднъж, стиснала очи, отворила ги, пак го <b>погледнала</b> и изпищяла. Ако мъжът не я държал здраво в ръцете си, щяла да се свлече на мозайката.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>В единайсет Емата свали акордеона, прибра парите от старото бомбе пред нея, протегна се като котка и <b>погледна</b> към пейката в началото на градинката отвъд площада, на която трябваше да седи баща й. Баща й пак го нямаше. На Емата й се дорева.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Към обед на площада пред църквата се изсипаха цяло ято японци. Наистина приличаха на птици със странното си чуруликане и с пъстрите си дрехи. Те заснеха всичко наоколо - градинката, площада и храма - със своите видеокамери, пуснаха левчета в нейното бомбе и в тенекиената кутия на просяка, а на Емата през цялото време ужасно й се искаше да <b>погледне</b> през окото на видеокамерата и накрая желанието стана толкова силно, че тя бързо го уби и продължи да свири, първо едната песен, после другата.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>- Заминаваме ли, Джо? - попита ме той. Аз го <b>погледнах</b> право в раздалечените му като на сокол очи и реших да бъда честен.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i><i><i>     От храсталака бавно се показа един котарак на сиви и черни ивици. Той ни <b>погледна</b> с презрение и отмина. Татенцето-сълзичка ме <b>наблюдаваше</b> внимателно, дали ще се уплаша. Аз също изгледах котарака с презрение. Забелязах вълна от възторг в <b>погледа</b> на синчето и това ми беше достатъчно, за да се наградя. Извадих пакета с цигарите и лапнах една. Мама ме <b>погледна</b> с ням ужас. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Като влезе в антикварната книжарничка, бай Ардашес го <b>погледна</b> подозрително, защото му се стори пийнал, и запрехвърля донесените книги. Дребна печалба имаше той от тия покупки, едва-едва сам щеше да продаде нещо, но съжаляваше момчето, а и от чичо Йона беше учил занаята навремето. Арменецът отброи парите, поколеба се, притури още сто лева и като му благодари, Дионисий припна най-напред във винарския магазин да вземе хубав коняк. И вече прибираше бутилката в изпразнената си чанта, когато някой му рече иззад бъчвите:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Тя бързо го <b>погледна</b> с едно око, пак по инерция се дръпна и тоя път Дионисий я пусна, но жената остана облегната на гърдите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий рязко се обърна и тръгна да пренася изоставения багаж. Без да го <b>погледне</b>, увлечена от крокодила, Юлика допълни към брат си:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Юлика въздъхна и уплашено <b>погледна</b> мълчащата жена, която през цялото време я беше изучавала най-внимателно и най-неодобрително.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>подлец, да знаеш, е по-интересен на човека от големия светец. Не видиш ли, че щом се появи някой антихрист, сганта се лепне за него, ама Христос да слезе, мнозина няма и да го <b>погледнат</b>. И ето че сега такова насекомо се беше разположило на две педи от мен. Във файтона аз седнах на малката седалка, гърбом пътувах, очи в очи с гостите. Докато се нагласяхме, коленете ми попаднаха между краката на Станев. Дебели нозе, твърди като чугун, на милиметър не можеш ги мръдна. Личи си, че като бик е як, връз теб да падне само, и ще те убие.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Стигнахме, поемам аз куфарчето на дамата, вади Божидар Станев портфейл да се разплаща с файтонджията. Мушна и на мен в ръката нещо, но аз не го и <b>погледнах</b>, напирам да отварям портата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Парашкевов въобще нема време да отговори на тоя гняв. Гостенинът пъргаво изнесе грамадата си на чардачето и без да се здрависа, обиден, профуча към светлината, която идеше от кухнята. Парашкевов не <b>погледна</b> дори след него, проточил бе шия към двора и ето че от тъмнината изплува бялото лице на Калия, а след това изникна и черната й рокля. И докато още се качваше към нас, Парашкевов протегна десница, пое ръката й и се наведе да я целува.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И бръкна в джоба на панталона си, подава ми нещо. Погледнах -пистолетче, дамско, никелирано. Малко, но отблизо убива човек на място.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Въобще не бях мислил какво точно ще правя, след като прерязах гърлото на Станев. Излезе, че Парашкевов вече е решил. Ама къде ще замина, за колко време? Погледнах го объркано, но той нямаше намерение да обяснява.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>На тия неверни думи Михалис не отговори, а началникът, както се разхождаше пред огледалото, спря за миг, сам себе си <b>погледна</b> право в очите, сякаш попита отражението си дали още да се занимава с тъпаци като нас. Доста се бе объркал, изглежда, за да се реши мен да пита за Караканьоти.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Никой не го <b>погледна</b>, докато излизаше навън. Само двамата с Михалис проследихме как уморено слезе по стъпалата и сетне главата му отплува край прозореца, сякаш бе откъртена от древна статуя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ако <b>погледнеш</b> безпристрастно обаче на тия приказки, във фактите няма и косъм разлика. Разликата е само в тълкуването на Пазаити и на клюкарите. И аз не съм сигурен заделял ли е той нещо от продажбите за себе си, или разумно е постъпвал, като не е давал всичките пари на ония прахосници. Не забравяй също, че когато раздъвкват такива случаи, хората са подозрителни и зли. И може би клеветяха Ламброс Пазаити за неща, дето не бе виновен.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Разтревожих се да не се е разболял. Намерих къщата, въртя се отвън, ама не смея да дръпна звънеца. Да не му навредя. Наведох се да <b>погледна</b> през една дупка - може наблизо да работи в градината, ще го повикам. И както заничам, някой ме ръга с пръчка в ребрата. Същият стражар от предишния път. Обикаля тротоара, пази постелите на богатите вътре. Прогони ме.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Оклюмах от тия думи и жално го <b>погледнах</b>. Той обаче не отмести горчивата лъжица от устата ми, както правим и ние с близък болен. И дори да ме е жалил, тикаше да преглътна истината, та дано това лекарство ме освести.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>В очите той съвсем не ме <b>погледна</b>. Заварихме го седнал на кревата да си реже ноктите. Вдигна глава и като <b>видя</b> госпожата зад гърба ми, бавно се изправи. Михалис бе пишкин момче и си мислех, че ще се развика, патърдия ще вдигне някаква, докато се укроти да поговорим разумно. Нищо подобно. Остана с ножицата в ръка -гузен, хванат на местопрестъплението, виноват, молещ и страдащ. Два-три мига стоя така като насрано дете пред майка си, а аз понечих да отворя уста:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Напсувах го яката и си <b>погледнах</b> часовника - Караканьоти нямаше да чака. И точно в тоя миг всички забелязахме Теодорос Ликудис. Не знам в тълпата ли стоеше, сега ли беше дошъл, но никой нямаше да му обърне внимание, ако не беше стрелял над главата си. След гърмежа всеки звук пресекна и в тишината се чу глухият му</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Заварих го прав сред салона. Той беше дребен на ръст, малко тантурест и си личеше, че на младини е бил доста як човек. С годините се беше вкокалил, подобно някои старци, дето ако се случат до теб в трамвая, все едно греда те е притиснала. Такава греда изглежда държелива, ама тъкмо защото е изгубила гъвкавост, изведнъж изпуква и се строшава на две. Като го <b>погледнах</b> от стълбището, стори ми се съвсем смален. Вярно, че бе отслабнал през последните месеци, но и нещо друго - излиняло, отпаднало, се усещаше в него. Дори бялата му, чистичка брада бе пожълтяла в краищата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Беше към петнайсетте, момее се. Носеше шалварки до петите и блузка до китките, а под блузката напъпило - като недозрели смокинки. Остави то чашите, чинийка с курабии и пак тъй безшумно плъзна навън, както се появи. Мазно ли го <b>погледнах</b>, не биваше ли то да поднася, но бащата се намръщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той млъкна, оскърбен от оклюмалата ми физиономия, бутна чашата настрана и зачука с два пръста по масата. Биеше като барабанчик пред войнишки строй. Погледнах го учуден. Същото нещо тактуваше чичо Щерю, кога го хванеше съклет или го обореше неприятна мисъл. По навик, несъзнателно го правеше. Откъде двамата бяха чули тоя ритъм? Откъде? Откъде? - заби като втори</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Я! - <b>погледнах</b> го отново. - Какво е туй чудо? Омекнал като печен праз. От мъчител в теляк се преобразил!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>глава в краката на Кайзо, докторът се извърна към мен. Тъмно беше и не му виждах лицето, но защо ме <b>погледна</b> той? Чудо ли чакаше да сторя? Да го защитя, да се откажа от отмъщението? Да си разваля плана? Сам да се подложа на Кайзовата ярост? Не, не бях аз чудотворец, а изплашен човечец, който трепери за кирливата си кожа и я смята за най-скъпа на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Кайзо вдигна глава и ме <b>погледна</b>. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли <b>гледах</b> тогава или себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Но светът ме чакаше, не можех да му се изплъзна. И тъй беше устроен, че преди да прилаская скръбните, трябваше да зарадвам готовите за радост. Сгънах внимателно писмото, прибрах го във вътрешния си джоб. Докато бърках, пръстите ми напипаха предишното писмо, което бях изнудил от Садък Бостанджи. Извадих и двете, <b>погледнах</b> еднаквите пликове, пък ги разделих -да не са заедно. Едното в левия, другото в десния джоб.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>си спомни какво ни е дал някога. И като <b>погледне</b> всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не знам как ще <b>погледне</b> на моята волност гробищното началство. Да не създам някоя бъркотия, да не наруша примерно статистиката им? Но известно е, че истина и статистика не са едно и също. А истината е, че в тоя гроб лежи не един човек, а петима. Петима - но с едно сърце и с една душа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Върбинка <b>погледна</b> косо, понечи да вземе монетата, но само се докосна до нея и леко я отблъсна към следователя:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>В летния зной, когато резецът на слънцето минаваше с огън всяко камъче и тревица, лутането на Гогица, с коша на гръб, изглеждаше призрачно, сомнамбулно, не от тоя свят. На някакъв нелеп архангел, който е дошъл да прибере своето посред бял ден, приличаше Гогица и будеше у несвикналите хора гореща тръпка и недоумение. У някои той будеше и жалост, защото - <b>погледнат</b> отвън - наистина беше жалък.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>да го извади на по-широк терен и да го приближи до повече хора. Сметката му беше благородна и проста, и откъдето и да я <b>погледнеш</b>, всеки имаше полза от нея. Като опипа почвата при Аркадий Николаевич и като се убеди, че калиграфът няма да се противи, Гогица стъпи здраво в тая новооткрита територия, а след него в началото повлякоха крак и други хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Помнеше всичко, изреченото не беше бълнуване или безпаметен припадък, въпреки че имаше и нещо нередно, което не зависеше единствено от разсъдъка му. Току-що Върбинка бе наляла чая и седна до него, а той отпи няколко пъти от чашата. Искаше му се да й благодари, да й каже нещо мило и сърдечно, но като я <b>погледна</b> усмихнат, изведнъж желанието му изчезна. Такава рязка смяна на настроенията и такова произволно отказване от намеренията му се случваше напоследък и той се смущаваше от това състояние, още повече, че съумяваше с хладно внимание да следи поведението си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>- Не зная - рече Аркадий Николаевич и я <b>погледна</b> с очакващи очи, сякаш Върбинка знаеше нещо повече за дъщеря му. - На "Княз Игор" не се намери.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Аркадий Николаевич <b>погледна</b> към нея и посегна да я вземе. Паяче едно пробяга по хартийката и хлътна между дъските на масата. Той извади очилата си, дълго се взира в името и неочаквано за Гогица рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Анго, строен и як юноша, се усмихна с превъзходство, недосегаемо ни от болести, ни от други беди. Много по-късно разбрах, че между всички видове невежество, единственото, което може да предизвика симпатии, е невежеството на тялото, непознало страдание и недъг. Гринов <b>погледна</b> приятеля ми присмехулно, но и без да крие, че напъпващите сили и красота му харесват:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Момчето, както бе навело глава над мушамата на кухненската маса, бързо <b>погледна</b> баща си, без все още да разбира дали старият е научил за членуването му в РМС*, или само се съмнява и това са общи приказки.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>немците. На два пъти той се опита да влезе с коша си, в който бе сложил за подкуп бутилка ракия, но мускулест мъжага от немците го избутваше, без да <b>погледне</b> шишето, и единственото, което остана на Гогица, бе да следи внимателно какво се върши зад оградата. Той забеляза, че петимата си тръгват преди да застъпи на поста си часовоят, който нощем пазеше строежа, и през тия промеждутъци залепяше око в един от процепите, проучваше обстановката и пресмяташе дали да се прехвърли оттатък. Ала веднъж, както се беше навел, някой яко го потупа по гърба.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>и гневно си помисли: "Право е писано в Свещената книга - ако Аллах не удържа хората един от друг, земята би се разрушила!" Погледна към Давуд ага, а Давуд ага махна на Фадил Беше, и Фадил Беше препусна, размаха бича си, събори и сгази двамата в калта и за минутка се върна при другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>раята пък му дължеше ангария онова лято и вместо да жъне, тук беше влачила пръстта, така че откъдето и да <b>погледнеш</b>, все негово си е мястото и това трябва да се знае. Везирът се съгласи и кимна на новия главен писар, а писарят състави крепостен акт на името на Нуман бей.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тя се определи като предмет. Това тъждество го стъписа. Понечи да я прегърне. Тялото й преливаше от безразличие, от заспала взаимност. В това тяло вече нямаше биография. Едно изваяние без дъх - творението, което не е могло да се присади към сърцето си. Когато <b>погледна</b> малките двери, те вече така кървяха, че нямаше смисъл да не ги доубие. Другото щеше да бъде смъртта на различното. Опелото на опита. Облада я със съжаление, даде й монета в протегнатата ръка - просията на всяка любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Седна до телефона, който пак зазвъня, <b>погледна</b> Хубавата и докато записваше, й направи знак да се съблече.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Мъжът се отврати от празния поглед на жената, от плоското лице, от езика, който поплюваше, сякаш от гърлото й постоянно извираха косми. През минута докосваше с пръсти устни, издуваше бузи, острието на езика изскачаше за миг, за да изхвърли косъма, който тънките й пръсти поемат, отдалечават от лицето и с моторен жест пускат на пода. Добра машина за четина!, помисли си Соколов, машинално <b>погледна</b> мокета, ала трябваше да се усмихне, за да я предразположи. В чашката кафе, което нервно отпиваше, имаше до този миг поне дме четки за бръснене.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Ще се жениш! - стреснато го <b>погледна</b> старият. - И кой ше ти пристане? Не съм чул да си имаш някоя. Щото ти всичките моми на Горна Василица ги имаш. Коя посочиш, твоя е.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Младата Силвия Стоева, руса откъдето и да я <b>погледнеш</b>, сираче от Самоков, израсло в дома за социални помощи край Ридо, ухаеше на фитнес зала, на фланелка след два часа игра на тенис. Мъжът влезе в залата на страньорите на четвъртия етаж. Миришеше на тонер, на топли компютри, сякаш някой вареше чиповете в саламура от калай. Приближи към русото създание. И ухание на живот! Пот. Млада пот. Момин проход.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>На четиридесет и пет години никоя хубост не можеше да изненада писателя : руси коси, бяла кожа, изумрудени очи, ухание на кокосов орех. Особен парфюм! - отбеляза той и пак <b>погледна</b> в лицето й. Боже господи, каква невинност!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>В хола миришеше на позеленял никел, не, на кокосов орех. Скъп, резбован на ръка, стенен часовник изхърка и издрънча. Край застланата с плюшена покривка маса седяха съпругата и русоляв дребен мъж. Жената не <b>погледна</b> посетителя. Гледаше само в мъката си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- И още нещо. Тука нашите метаматици ми казаха - той <b>погледна</b> в тефтерчето си, - че още през 1984-та година някои си Дейвид Хофман и Уйлям Мейкс от Калифорнийския университет в Бъркли измислили теорията за минималните равнини, а пък друг един на име Боб Коснър я доказал с математически модел. Ей ги тука, записах ги в тефтерчето. Опитаха се да ми обяснят тази теория, но нищо не разбрах.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Писателят <b>погледна</b> през прозореца, наметна шлифера си и тръгна да поръча три рамки за картичките на Светла.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Да - отвърнах. Не смеех да я <b>погледна</b> в очите. Всички емоции трябваше да отидат в затвора. Поне до четвъртък.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пчелинката запристъпя към паралията с топлата паница в ръце. Луната надничаше под накования от клони навес и си играеше с пламъците в огнището. Жената не смееше повече да <b>погледне</b> госта. Движеше се между делвите с цъфналите зукуми безшуумно. Така безшумно и на пръсти, че да не събуди спомените.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Два месеца го лекува, маза го със зехтин и мед, ми го с отвара от смрадлика, храни го в устата като дете. Беше някъде преди Коледа, когато забрадките станаха още по-черни от падналия сняг, а децата духнаха газените лампи. Прозорците на селото се затвориха като очи. Пчелинката вдигна завивката на Али, <b>погледна</b>, усмихна се и каза: Сега вече може да си ми мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>По-страшeн от полковник Иванчев бе въпросът кой е доносникът. Кой е пил и ял с тях до полунощ, а след това е тичал да лиже луковиците на властта. Въпросът нямаше отговор, от него се проточваше само едно фадо. На погребението на бай Станко - този съвременен Странджа - не се <b>погледнаха</b> в очите. Разминаваха се по тротоарите на "Елин Пелин", без да се поздравят. Катедрите по история пред тезгяха на "Под липите" опустяха без техните разкази. И така до първи септември.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Намали. Чак сега <b>погледна</b> през страничното стъкло. Зелена река. Край нея камъни като калпаци. Нагоре по планината пълзят хиляди войници с камуфлажни пелерини - боровете, раздухани от свободата си. И белите къдели по билото, което мъкне снеговете надолу. Иска да ги натопи в реката. Да ги накисне до следващата пролет.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Нали в тоалетната има баня? - попита жената. Тя <b>погледна</b> часовника си и усети как времето я цапна по главата. Не беше си направила сметката и то я наказа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Мъжът <b>погледна</b> часовника, наближаваше полунощ. Трябваше да бърза, да взима такси, да се изръси две стотачки. След двеседмично отсъствие ксероксът все пак щеше да си поиска ролката тонер.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>По обяд се мушна в кухнята, надяна бялата престилка, която ухаеше на карбол, и не посмя да <b>погледне</b> към шубера. В два шефката пристигна и веднага го призова в офиса.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Той извади ключ от дочения си панталон, <b>погледна</b> ме по особен начин, пристъпи към вратата на склада. Отключи, отвори я широко и ми направи път с думите:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тя го <b>погледна</b> и избухна в смях. Поиска да спре, но опитът единствено предизвика нова експлозия. Аз й пригласях, тъй като също бях успял да се надрусам. Посмяхме се известно време на пръста ми, после тя избърса сълзите си:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Дръпнах за последно от цигарата и я хвърлих. Погледнах към спящата и пак ме напуши смях. Пловдив... голям купон! Представих си идилията на някое двайсето число, тя седи на леглото, омотана с панделки, като оная булка от "Бразилия" на Тери Гилиън, изведнъж изрязан в тавана кръг се сгромолясва на пода, цялата стая се изпълва с военна полиция и ме отвеждат в дисципа, където, казват, никой не остава неуважен...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Той ме дръпна за ръката и ми отстъпи мястото си. Повече от любезност се наведох и <b>погледнах</b> през ключалката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Когато на път за селото се сетих да <b>погледна</b> нагоре, се оказа, че белите купести облаци, които до момента засенчваха спорадично слънцето, са отстъпили място на тежък буреносен облак. По всяка вероятност щеше да вали и това ме зарадва.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Извадих цигара, запалих, и <b>погледнах</b> към Емилия. Тя си седеше с колата в ръка. С нищо не показваше дали е видяла същото като мен. В сравнение с нея Сфинксът беше като махленската клюкарка кака Минка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Грогът наистина донесе това приятно затопляне, от което имах нужда. Погледнах Емилия. Тя тъкмо бе отпила голяма глътка и сега се мръщеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Не помня! - Той ме <b>погледна</b> безпомощно и чак сега забелязах, че очите му са светлосини и ясни, като че изпрани с прах, съдържащ активни съставки.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Пак настъпи продължително мълчание. Когато по някое време се сетих да <b>погледна</b> часовника си, се учудих, че още е девет и десет. Навън бе започнало да вали, но не беше вчерашният порой - шумът от дъжда бе тих и равномерен. За миг в съзнанието ми изникна следната картина: есен, мъглата се стеле на парцали над гробовете, мирише на гниещи листа, чува се свирене на автомобилни гуми. На възстар гроб има поставен празен буркан от кисело мляко с две увехнали хризантеми в него. Зад гроба се чеше мършаво куче.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Юмерски <b>гледаше</b> някак си тържествено и се усмихваше със странна загадъчна усмивка. Погледите ни се срещнаха. Той кимна леко, надигна се, отиде до бай Андрей и затвори очите му. После ме <b>погледна</b> пак, усмихна се с особената си замечтана усмивка, кимна повторно и излезе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тя кимна. Погледна без особен интерес бай Андрей и пое към вратата. Аз я последвах. Нямах никакви ангажименти тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Седнах, запалих цигара и <b>погледнах</b> часовника си на светлината на запалката. Беше дванайсет и осем минути. Аз бях преебаната Пепеляшка. Започнах да се смея с тих, навярно истеричен смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Той ме <b>погледна</b>, без да отговори и затършува из джобовете си. Измъкна някакъв "Кемъл", но се оказа, че вътре няма цигари. Загледа тъпо кутията.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Оставих го да крачи по средата на улицата и се приближих внимателно към вартбурга. Силуетът вътре не ми обърна никакво внимание. Той се бе вкопчил за волана и целият се тресеше. На предната седалка до него права бе облегната яркочервена дърворезачка. Кой знае защо бе препасана с колана. Наведох се и <b>погледнах</b> през страничния прозорец без повече предпазливост.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Всичко вървеше нормално и бе на път да се превърне в ежедневие до мига, в който Мишо не му разказа своя сън за Гергина и съсеченото тяло на бай Пано. Бяха само двамата в хола. Васил четеше вестник, а синът му чакаше поредната серия на “Вилхелм Тел”. Детето <b>погледна</b> към баща си, скрит зад вестника. Това му напомни за вестниците от съня, за смачканата топка, в която бе увита отрязаната и говореща глава на стария златар. Мишо започна плахо своя разказ, но не пропусна нито една подробност. Накрая попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i><i>Навън още бе светло и когато стигна до “Аница”, той <b>погледна</b> към къщата на бай Пано. Мина му през ума дали да не влезе вътре и да попита най-после Гергина тя ли го е убила, но прецени, че е глупаво. Дори и тя да беше, Гина за нищо на света нямаше да му признае. Но Васил се лъжеше. Още утре, в котелното на комитета, те щяха да се <b>видят</b> - както се бяха уговорили - и тя щеше да му разкаже каква е работата. Той щеше да се изуми и направо да умре в това мрачно мазе, където бе изпитвал толкова много сладост.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i><i>         ...котката <b>гледа</b> със сини очи, а на Лазар винаги бяха зелени, само че в тях има ръбчета, зад които, ако <b>погледнеш</b> - падаш надолу, защото няма думички, нито бели, нито черни и няма за какво да се хванеш... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>Успях да свърша всичко, без да докосна и себе си. Така се чувствам най-задоволен, дори онази празнота, която като зараза ме изпълва след последния несполучлив случай, за миг се разнесе, когато без ничия помощ се излях. В стаята нямаше часовник, би било истински лукс, но моят кротко тиктакаше в джоба на жилетката ми и аз го <b>погледнах</b>, за да не просроча времето. Оставаха още десет минути.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се <b>видяла</b> точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се <b>погледна</b> в огледалото, аз знам, че не <b>гледам</b> със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>не, не е просто негов тоз живот, той все пак е мой, нали заради него я направих, а той, когато ме <b>погледна</b>, на части ме разкъса, направо ме съдра и после късче по късче ме подреди в своя собствен, ненужен ми свят, където мене ме няма...Господи, какъв провал, но аз не мога тъй и веднага го разбрах...разбрах, че не е той и толкова просто е да го покажа...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и още веднъж отстъпи назад, в онова място, от което може да се съзерцава като несъществено подобие, като най-ценна вещ в нечий друг, непознаваем свят, за да се <b>погледне</b> с онези очи –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>– Ето тази ще купя – изрече изведнъж La Velata и го <b>погледна</b> с усмивка, сякаш попита от нежните усмивки на Мадоните, които той безспорно обича, защото трябваше да изкуши суетата му и на всяка цена да получи картината...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>И La Velata напусна салона, но преди да се затворят вратите зад нея, още веднъж успя да <b>погледне</b> натам, където вече нямаше нищо...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>– това е една от снимките, които ми е изпратила Мария преди една седмица... точно преди една седмица ги е пуснала... <b>погледнах</b> пощенското клеймо,</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Вече бе готова. Изправи се и неволно се <b>погледна</b> в огледалото-сърце. Имаше свеж вид въпреки пътуването. Пъстрите й очи бяха без грим и очна линия, черните й вежди се открояваха на тъмно-русата й коса, прибрана отзад на къса опашка. Лицето й бе нежно, с гладка бяла кожа, а когато се усмихнеше отляво на бузата й се образуваше трапчинка. Нослето й бе по детски чипо.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Спря се и я <b>погледна</b> право в очите. Елен усети, че се изчервява и отмести глава. Сърцето й отново затуптя, но не от страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Отново я <b>погледна</b>. Този път Елен не сведе очи. Беше искрен. Нямаше и помен от хитростния сладострастен блясък, присъщ на оперения поглед на мъж, който се опитва да те впечатли. Виктор бе по-скоро неподправено патетичен.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Елен Тибо не усети, че само преди секунди слънцето бе залязло. Ако бе <b>погледнала</b> към Марица, щеше да види, че й се усмихва победоносно.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>После <b>погледнах</b> моя Господ и видях, че между мене и неговите слави няма видима разлика. И го попитах: “Колко още ще страдат така?” А той...</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- А, на приказки - съумявам. Нищо не съумявам, мъча се да осмислям... Ако на всичко това <b>погледнем</b> в мащаба на нацията - на това се дължат неуспехите ни. Причините са вътрешни.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Вместо да <b>погледнем</b> обратно - навътре към истинските възможности на страната, към онова което тя може да направи като държава точно на това място, на което се намира и с този народ, с който разполага. Вместо да потърсим "вътрешните резерви" и оттам да стъпим на здравата основа, ние сме готови и войни да водим. Това е абсолютно погрешна тактика.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Върнах се в София. Тогава бях член на ЦК на творческия профсъюз РАБИЗ ("Работници на изкуствата"). Изключиха ме и от там. Председател на съюза беше Мирослав Миндов. И досега го е срам да ме <b>погледне</b> в очите. Един ден ме извика полк. Жак Финци (няма нищо роднинско с Ицко Финци, съвпадение на имената) от Министерство на отбраната, който отговарял за културния сектор и бил някогашен мой почитател. Предложи ми да стана главен художествен ръководител на армейската естрада.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Плановете бяха да се опитаме да предизвикаме мнението в защита на хората от Русе. Спомням си, че уговорих Мишев да стане председател. Той беше фигура. Погледна ме и каза: "Ще стане ли нещо?" Казах му: "Ти решавай. Аз ти казвам какво ме молят приятелите и какво и аз те моля". "Добре, пиши ме. Ще ядем попарата, ама, пиши ме". Избрахме го.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>И други казаха, че искат да влязат в Управителня съвет, а това бяха известни хора - Юли Стоянов, Светлин Русев (аз го предложих, той ме <b>погледна</b>, изправи се и каза: "Съгласен съм" - очевидно неравнодушен към това, което става). Получи се едно разширено ръководство.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- За да се виждаме по-често сродните души, да си казваме по някоя лакърдия и шега. Но май го взехме много насериозно и създадохме организация. Поддържаме страница в местен местник. Иначе ми е интересен стремежът на някои творчески хора към организиран живот. И току <b>погледнеш</b> през това време някой "неорганизиран" написал хубава книга. Талантът не подлежи на организация. Аз не знам на кой съюз на писателите е бил член Алеко Константинов, например.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>но никой не ми отговори, затова си измъкнах метлата от килера, той е долу, в общото антре, и тогава, преди да тръгна да се качвам, <b>погледнах</b> нагоре – госпожата стои на върха на стълбите, хванала се за перилото и гледа нанякъде, ама то се вижда, че това някъде е никъде, да изтръпне човек, а сините и? коси вместо на кок – пуснати както никога не я бях виждала, и май това ме уплаши, много дълги бяха, като на призрак, затова поисках да я събудя, потропах с метлата и казвам –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>а тя ме <b>погледна</b> с големи очи и сякаш не разбира или не си спомня, а то такова нещо според мен не се забравя никога, особено от майката, която си загуби ума, когато момиченцето хукна из къщата и взе да крещи – мъничко беше –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>заключи Алиса и ме <b>погледна</b> одобрително, после, без да обръща внимание на Амалия, която обясняваше, че на непознати господа се говори на „вие“, приближи пианото, застанало все още напряко на стаята, непоето от уюта между библиотеката и писалището, отвори го и подскочи три пъти от удоволствие –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>но тя не отвърна и аз <b>погледнах</b> към нея, за да видя, че очите и? блуждаят, отправени към ъгъла, и с мъка проследих обърканата им траектория, която сякаш се възвръщаше обратно в зениците, и наистина я видях – Амалия – приседнала там, малка, умалена и изящна като фигурките, които, открити след дългия мрак на изгнанието си, поемаха и отблъскваха в безброй отблясъци светлината –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се <b>видяла</b> точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се <b>погледна</b> в огледалото, аз знам, че не <b>гледам</b> със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>не, не е просто негов тоз живот, той все пак е мой, нали заради него я направих, а той, когато ме <b>погледна</b>, на части ме разкъса, направо ме съдра и после късче по късче ме подреди в своя собствен, ненужен ми свят, където мене ме няма...Господи, какъв провал, но аз не мога тъй и веднага го разбрах...разбрах, че не е той и толкова просто е да го покажа...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и още веднъж отстъпи назад, в онова място, от което може да се съзерцава като несъществено подобие, като най-ценна вещ в нечий друг, непознаваем свят, за да се <b>погледне</b> с онези очи –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>– Ето тази ще купя – изрече изведнъж La Velata и го <b>погледна</b> с усмивка, сякаш попита от нежните усмивки на Мадоните, които той безспорно обича, защото трябваше да изкуши суетата му и на всяка цена да получи картината...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>И La Velata напусна салона, но преди да се затворят вратите зад нея, още веднъж успя да <b>погледне</b> натам, където вече нямаше нищо...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Веднъж реших да го развлека и го заведох на кино. Късно осъзнах постъпката си. Бяхме попаднали на бляскавата суперпродукция "Херкулес" - изстъпление от мускули, мечове, мозъчна недостатъчност, в която се гърчеше тълпа културисти. Михаил Христофорович понесе търпеливо всичко. След филма двамата изтощени седнахме в една сладкарница. Не щеш ли, за зла участ по високоговорителите ревна някакъв неистов италиански тенор, който тероризираше всички с желанието си да се завърне в Соренто. Карапетянц ме <b>погледна</b> плахо и тихичко рече: "Геркулес поет!".</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i><i>- Сега ще пием чай! - каза той. Погледна ни и като не <b>видя</b> възторг в очите ни добави: -Друго нямам. Снощи имах гости и те изпиха всичко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Та такива ми ти работи. Пристигнал един македонец, в Лондон, <b>погледнал</b> на утринта града през прозореца си и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Повечето от нас отдавна са прекрачили на "жизненото поприще средата", тези които смеят да <b>погледнат</b> смъртта в очите, сигурно разбират, че няма за кога да се отлага последният опит да живеем достойно. Всеопрощаващата народна душа ни дава сетната възможност да се покаем и да коленичим пред нея, ние, блудните синове на българската литература.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i><i>69 - Когато преподавам тази наука, <b>виждам</b> пред очите си светлина, а като <b>погледна</b> тука долу, в аудиторията: кал, кал!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>- Имаше едно време един професор Георги Данаилов - каза Баларев и <b>погледна</b> към асистентката - Помните ли го, Кушева?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Когато се събудил и <b>погледнал</b> часовника си, било осем 88 часа. Облякъл се и слязъл долу. Синът му се бил настанил край масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>89 - Аха. Да - казал докторът, <b>погледнал</b> чиновника в очите и високо изрекъл: - Ами защото аз не можех да вземам пари тогава, когато българските войници умираха, за да могат да живеят ето такива като вас!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>И днес когато минавате край дома на улица "Кракра", който се нарича и още "Дом на архитектите", <b>погледнете</b> го - старата сграда добре си личи. Тук са живели българи, които повече от мнозина заслужават поне паметна плоча. Няма кой да я постави. Ако не ви струва много труд, запомнете имената им: Иван Карамихайлов - лекар, Елена Карамихайлова -художничка, Елисавета Карамихайлова - физичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Упойката вече ме бе хванала, обхвана ме и ужас. Вдървих се още повече и жалостиво <b>погледнах</b> мъжа в бяла престилка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Професорът се появи. Бялата свита около него беше по-ведра, по-отпусната, нямаше го напрежението. Той се спря до леглото ми, <b>погледна</b> ме и спокойно попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Докато раздавах репликите, едва я мернах в последния момент, когато напускаше купето. Влакът беше спрял. Тя слизаше. Нямах време за губене. Грабнах сака и се изсипах на същата гара. За малко да се блъсна в нея. Погледна ме за първи път, е, очите й не бяха зелени. Извиних се и изтърсих първото, което ми дойде на ум, за да я спра: "Идеален ден за лов на рибка-бананка, нали?" И в този миг към нея се втурнаха две, не, три деца и всяко искаше да я прегърне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Влакът беше отминал. Вдигнах бавно сака и тръгнах да си търся хотел. Бях забравил да проверя на гарата в кой град съм и когато попитах жената на рецепцията, тя ме <b>погледна</b>, както ми се стори, ужасено. Все пак ми даде ключ. Стая 507. Номерът ми се стори познат. Влязох в стаята, превъртях ключа, извадих книгата от сака. Казах си, нищо няма да е случайно. Книгата се разтвори на 84 страница, падаше се вляво. Прочетох единайсет пъти финалния пасаж:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Той <b>погледна</b> към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пачката, огледа я и пак я постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, <b>погледна</b> пак жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие."</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Защо не ме гледате? — бе му прошепнала тя. Той искаше да каже, че нейната физиономия не го интересува, че си има достатъчно грижи, за да се занимава с нея, но само я <b>погледна</b>. И пак почувствува, че нейното прекрасно лице и дълбоките й очи го привличат. Същевременно се подразни — тя знаеше това и като че му се присмиваше. — Довиждане!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Ще ти изгори очите!” — саркастично възкликна капитанът. Погледна казармените помещения, войниците пред тях, гражданите по шосето, небето, света.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>А какъв ужас беше, когато на другия ден директорът влезе в клас и го похвали пред всички за другарската щ постъпка. . . Чак до края на учебната година не смееше да <b>погледне</b> Пенка в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Той <b>погледна</b> въпросително Младен. Момъкът се смути и това беше в негова полза. Директорът го запита за Иван. После прегърна дъщеря си, целуна я по косите и каза шеговито на Марта:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Иван не му отговори. Застана до прозореца, <b>погледна</b> към града и се учуди, че голямото новостроящо се здание на Съвета още не е довършено. Питаше се каква ли каша са забъркали строителите?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>В един миг хвана с две ръце главата му, обърна я към себе си и го <b>погледна</b> в очите съвсем отблизо — искаше да надникне зад тях, зад усмивката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Под такта на песничката отива в кухнята и оттам в банята. Включва ток в бойлера, за да се стопли водата. После решава да запали кухненската печка. Намира кибрит, но няма хартия и заради това се връща в стаята. Взима от бюрото писмото на жена си и без да го <b>погледне</b> повече, подпалва с него дървата в печката. Те запращяват, съскат и внасят оживление в мъртвата атмосфера.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Десетина дни по-късно майсторът го <b>погледна</b> полулюбопитно. Още по-късно — поиска му огън за цигарата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>На Сашо му беше тъй добре сред другарите, че той обърна глава на другата страна и продължи да пее подетата от всички песен. Жени много! Ала изминал няколко крачки, той пак, без да ще, <b>погледна</b> към фигурката на жената, чиито рамене сега бяха отпуснати. Изглеждаше странно неподвижна. . . той пак пое песента. . . а даже заудря крак. . . Но когато трети път <b>погледна</b>, усмивката му избледня. . . Бяха отминали доста и сега жената <b>гледаше</b> след тях — изпращач на нещо безвъзвратно отминало. . . Сашо изостана от другарите си, поколеба се и после тръгна към жената. . .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>легалния пътник на предишната гара. Момъкът го <b>погледна</b> твърдо, решен, ако е необходимо, да хвърли спирача долу.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Защо на мене! — казва Марта. — Вие трябва да отидете. Какъв човек сте! Те се борят за вае, а вие нехаете! Я си <b>погледнете</b> физиономията!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Докладът на професор доктор инженер (обезателно трите титли) Хаджикостов е блестящо потвърждение за пълния разцвет на института. Ръстът на проблемите не бива да ни плаши. Напротив, трябва да ни вдъхновява ва упорита и последователна работа във всички звена на нашата дейност. Погледнете тематичното разнообразие, <b>погледнете</b> интересните форми, които се явяват плод. . . — На безплодието! — казва Колманов. Кората се смеят. Председателят се нацупва, а Василев отново шушне нещо на Богданов.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Кой ли пък беше новият урок? Момичето плъзна поглед по чиновете - празни. В стаята - глуха тишина. С надежда обходи местата на приятелките си, <b>погледна</b> лицата им - затворени.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Искам - да премина през времето, да пътувам във времето, да прозра през вечността... Искам - да <b>погледна</b> във времето, да пътувам през материята - да бъда вечна като тях... </i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Не искаше да наранява, не искаше да моделира. Но искаше, да бъде вън. Погледна баща си - беше толкова беззащитен. Дланите й се свиха от болка - обичаше го. И знаеше, че го души. Но искаше - да бъде вън. И знаеше, че той ще я измъкне.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- Да не мислиш, че този път всеки ден е такъв? Такъв е само днес, заради теб. Преструва се на хубав... Изглежда хубав, само защото не съм сама... Тати? - той я <b>погледна</b>, в очите й имаше сълзи - Знаеш ли какъв е този път сутрин, когато ни карат да бягаме по него под строй? Знаеш ли какво е да бягаш под строй? Какво е да бъдеш в строй? Не искам да бъда в строй, не искам, татко, моля те... Знаеш ли какъв е този път вечер, когато вървя по него, за да пусна на свобода корабите си...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Спряха пред пъба. Теди излезе, подаде й ръка, поведе я по стълбите надолу към заведението. Тази вечер беше почти празно. Дори двата оркестъра, които създаваха откровена какафония, почиваха. Седнаха на бара. Поръча два големи „Паспортс“, снобското уиски на бандитите, <b>погледна</b> я усмихнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Фомич го чакаше пред индийски шах от абанос и слонова кост. Мълчаливо му посочи стола — беше му предоставил белите фигури — заповяда сухо: „Чай и закуски!“ и се задълбочиха в играта. Бъстър Китън загуби първата партия, но спечели следващите две и, грохнал от умора, но сияещ като дете, <b>погледна</b> в очите домакина си и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— И аз не знаех, че ще ми се наложи, Славе — седна, <b>погледна</b> мрачно Монгол и заповяда тихо: — Остави ни сами.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Алкалай чете дълго смъртния акт на дъщеря си, прегледа снимки, вестници, <b>погледна</b> восъчното й лице през прозорчето на ковчега и заповяда да я качат на борда на самолета. Козела беше извършил всичките необходими формалности. Когато останаха сами и тръгнаха към беемвето на Пентхаус, Алкалай каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Бъстър <b>погледна</b> ръцете й и изтръпна. В едната държеше автоматичен „Стечкин“, в другата — бутилка „Балантайс“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>„От къде познавам този тип — трескаво мислеше Марко Аркидяконо, докато прекрачваше прага на VIP-а. — Да, по дяволите! — Бръкна в джоба си и извади тесте снимки. Разбира се, току що се беше разминал с Жорж Изов-Бесния.“ Погледна таблото — Цюрих. Неговата жертва току що се беше измъкнала изпод носа му заедно с така необходимия му хонорар от 10 хиляди долара.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Ей, you stop — каза на уличния си английски той. Когато негърът го <b>погледна</b>, със знаци му показа, че иска да пикае. Фокс небрежно му посочи огромната гума на най-близката машина и невъзмутимо продължи да пуши пурата си. Бесният слезе, олюлявайки се, направи две-три крачки и се срути на пистата. „Само да не се напикая, мамичката му… Аз, убиецът Калигула, няма да се напикая на някакво ебано летище в Ню Йорк…“ Силните ръце на негъра го вдигнаха като картонена кукла и го подпряха на авиоколелото. Жорж свърши и подпирайки се на пилота отново се добра до електрокара.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Жорж <b>погледна</b> негъра, вдигна рамене и отиде на бара. „Ще го убия! — ръмжеше вътрешният му бяс. — Ще му извия врата още сега, пред черния!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Бесният <b>погледна</b> предпазливо в догарящата, нажежена до червено кола. Ботьо го нямаше там, където някога беше шофьорското място. Или беше стопен, или просто се беше дематериализирал.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Да, добре, докарайте го в офиса. Мартин ще ви посрещне… — после <b>погледна</b> усмихнато Жорж. — Днес е добър ден за българската демокрация. Солташакът на Козела е паднал в капана.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Добре, момчето ми. — Дебелият <b>погледна</b> часовника си. — След половин час трябва да се представиш на подчинените си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Премиерът <b>погледна</b> златния си ролекс, реши, че достатъчно респектиращо го е държал зад вратата, и заповяда на секретарката да го покани.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Курвите са тъпи, Вал. Лъжат, крадат любов, слагат ви рога с такава тъпа гордост, сякаш разклоняват висящите градини на Семирамида, без да си дават сметка, че вместо вас опустошават себе си. А аз съм само проститутка. — Нели загаси цигарата си и го <b>погледна</b> с изгарящите си антрацитни очи. — Не, Вал, наистина не съм тъпа, въпреки, че от търговска гледна точка е по-добре да те оставя да мислиш обратното.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>Аркан <b>погледна</b> един от охраната си. Нямаше нужда от думи. „Тигъра“ излезе веднага. На всички им беше ясно къде отива.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>Приближените на Аркан свалиха баржата на самолета, натовариха беемвето и без да <b>погледнат</b> документите им на запалени двигатели, отлетяха обратно. Цареше мрачна пиянска атмосфера — поне в салона. Дано и пилотите не надигаха толкова често бутилките с водка. Габи седна до прозореца, Козела бутна под краката й брезентовия си сак, в който бяха и парите, и оръжието му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Къде си… идиот такъв — изфъфли тя и картината му се разясни веднага. Погледна на нощната масичка. Беше се натъпкала с хексадорм.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Леч Плешивеца измъкна нож от пояса си и запретна ръкава на лявата си ръка. Бъстър Китън <b>погледна</b> Севгун. Той му кимна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Ще видим… — замислено каза премиерът. Погледна часовника си. — Времето на срещата започва да тече.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— На какво си свикнала? — прекъсна я Бъстър. Дръпна от цигарата, <b>погледна</b> я от упор в очите и добави: — Ефи или Ефрем Светеца, както е известен в Русия е професионален убиец и ако не е тук някъде по служба… — Вдигна поглед към тавана и промълви колкото се можеше по-тихо: — Изхвърли всичко от тази маса в боклука… може с посудата… След един час сменяме квартирата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Бъстър Китън се изправи и <b>погледна</b> часовника си. — Иди на лов, Козел. Заспал съм преди час и половина. В Бояна има две хиляди и триста канализационни отвори. Досега съм проследил едва около петстотин.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Откриха ги от вишките и ги обсипаха с картеч. Бъстър Китън скочи на крака и побягна към силуета на сградата. Козела легна по гръб и изстреля един пълнител от АК-то си по охраната на оградата. Погледна напред. Бъстър го нямаше, беше се добрал до постройката. Скочи и го последва. Отново заваляха куршуми. Чуваше автомати, леки картечници, пистолети. Уцелиха го в крака, под коляното, разкъсаха тъкани, но не засегнаха костта.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Красива като фея, в траур две години след смъртта на мъжа си, Цеца Величкович го <b>погледна</b> студено, разсеяно. После, като ударена от ток, се обърна рязко и втренчи очи в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i><i>Но когато <b>погледна</b> дланта си и срещна <b>погледа</b> на Джон Фицджералд Кенеди, запали колата и потегли на север — към Скопие и съдбата си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Небето започваше да посивява, луната избеля и потъна зад планините, а това, което Хакел наричаше разсъмване, стремително наближаваше. Козела отвори едно след друго очите си, <b>погледна</b> часовника — пет без десет — разкърши рамене, имитирайки разбуждане, слезе от колата и с разклатена походка влезе в градинката, пред която беше паркирал. До като уринираше, огледа околността.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i><i>Козела <b>погледна</b> „Утрински вестник“. Наистина догадки най-различни, но добронамерени в общия тон. Македонците не страдаха кой знае колко за някакъв пършив арабин от Ал Кайда. По-важните информации обаче, бяха от Афганистан. Друз <b>видя</b> интереса му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела <b>погледна</b> часовника си. Всеки момент трябваше да дойде Хакел, но в ресторанта влезе Хашим Тачи — Змията с жена си и трийсетина души охрана. Бяха елегантни, весели, шумни. По нищо не им личеше, че водят война, още по-малко, че над главите им тегне смъртна заплаха. Албанските наркобарони, маскирани като АОК, се изживяваха като съюзници на Съединените щати. Това беше върхът на цинизма и политическото късогледство, но на Козела му отърваше. Беше Американски командир, или полковник, да му ебеш майката, а на това отгоре чакаше друг полковник — от прехваленото ЦРУ.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Ще видим… — млъкна. — Имаме посещение, Джон. Козела <b>погледна</b> през рамо. Следван от двама гарда, Хашим Тачи вървеше към техния ъгъл на бара.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Спокойно, без да бърза, Козела смъкна гащиризона, прибра го в плик, добави качулката, очилата, празните пълнители, прехвърли всичко през оградата на първата попаднала му къща и продължи по наклона към пристанището. Пътьом разглоби автомата и разхвърли частите му безразборно в дворове, в кофи за боклук и през решетките на уличната канализация. Изръси последния пипер и отървал се от уликите на престъплението, <b>погледна</b> през рамо. Никой не го преследваше. Беше шест без двайсет на четвърти февруари. Показната му — в себе си я наричаше „каубойска касапница“ беше приключила.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Козела <b>погледна</b> Коста Македонеца, но горкото момче изглеждаше посърнало, унизено и като че ли пред разплакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— Анализ. Аз съм „тигър“, Козел. Ученик на Аркан. Свали ръката си от рамото му, <b>погледна</b> го в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Дебелият <b>погледна</b> стенния часовник. Беше превалило полунощ, но Стоян не беше човек, който би се натрапвал, ако не е жизнено необходимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Донеси от новия внос портокал и кафе за мен. - Вълкът го <b>погледна</b> косо. - "Нерон" има генерална преференция за внос на натурални сокове.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Както искаш! - набра мобифона на Мартин. - Докарай пред офиса поръчковия баварец. Ще го вземе един тип на име Козела. - Погледна спецченгето остро. От този момент той ставаше негов роб. - Задоволих ли прекомерните ти претенции?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Много неща съм разбрал аз - важно каза Вълкът. - Нищо, че не търкам гащи по дискотеките. - Погледна го и го попита в упор: - Къде е Оливия?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Не, слава Богу - старата се прекръсти. - Бях при Катя днес следобед... - Вълкът знаеше всяка нейна крачка, но мълчаливо я изчака да продължи. - Чудесно сте уредили сестра си, момчета, Бог да ви поживи. Сега е сложила килими, пердета, апартамента грее, светъл огромен. Като истински братя сте постъпили, момчета! Горда съм с вас - старата обърса с длан две щастливи сълзи и ги <b>погледна</b> усмихната. - Сега искам и на мен да не скършите хатъра!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- И аз бих наредил половината мебели да се изхвърлят - каза той, сядайки зад бюрото. - Моля, <b>погледнете</b> северната стена, Пентхауз.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Шегувам се - Вълкът намигна на Лидия. - Ще отскоча до едно село по работа. Към десет ще се върна за вечеря - <b>погледна</b> вестника. - Тази рецепта ли беше изненадата?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Стана и <b>погледна</b> през пердето на верандата. Охраната се беше сменила и този, който пазеше входа, пиеше кафе от пластмасова чаша и четеше някакъв вестник. Гола, наметната с кимоното Оливия обиколи всички стаи на вилата. Вътре нямаше охрана, в двора само онзи с кафето, и осем души в четири коли зад оградата, разпределени по ъглите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Козелът почувства свиване на ташаците и без да иска го <b>погледна</b> с уважение. Поведението му беше повече от калкулирано, беше режисирано и още първия зрител го залавяше във фалш.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Изглежда лесно - Вълкът го <b>погледна</b> подозрително. - Оливия изчезва добре, но каква е гаранцията, че с брат ми няма да се случи...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Вълкът спа лошо, нервно, става да пуши и, общо взето, едва дочака да дойде сутринта. Лидия го чу, че става, скочи и отиде да му направи закуската. Когато излезе от банята кафето му беше сервирано на масата до вечно препечената филийка с масло и сирене. Погледна в спалнята. Жена му си беше легнала отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Нерон заповяда на Мартин да му избере с поръчка Нюйоркския спейсфон на Япончик. Той чакаше руснака без да знае нито какво иска от него, нито дори какво ще го пита, а в този момент болния му брат чакаше него и той се срамуваше да го <b>погледне</b> в очите. Кой му позволи да играе ролята на съдбата? И без това беше отнел прекалено много животи, без да ги е създавал! Кога ли и върху мен ще се изсипе божия гняв. Не Япончик, аз съм за възмездие и Страшен съд!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Вълкът се облече и <b>погледна</b> часовника си. Беше 20.30 ч. Тържеството беше обявено в 20. Ботьо вече седеше на волана на новия мерцедес, Мартин беше на обичайното си място зад него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i>- Не вие лично... - Проданов го <b>погледна</b> в очите. Когато искаше, знаеше да <b>гледа</b> твърдо, упорито и заплашително. - Дъщеря ви Габриела е станала неволна пощенска кутия на двама престъпници.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Моля, плаща! - остави две банкноти по десет хиляди лева, много повече от необходимото за сметката, и стана. - Сега, Колеги, тръгвате, без да се въртите като ебани. А някой е <b>погледнал</b> през рамото, гледката, която ще види, ще бъде последната на тоя свят. Вървете! Звяр, остани... Тръгвайте! Няма да кажа на жена ти, че ти си убиецът на децата й! Марш!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Фарове осветиха вилата и някой изключи двигател на мерцедес. Габи изтича и <b>погледна</b>. Иван се връщаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Бесен и на себе си, и на тях, и на живота, Козела си наля водка, угаси лампите и седна да ги чака. Беше започнал да задрямва, когато чу двигателя на бавареца. Погледна през прозореца - слава Богу, бяха сами, но пияни. Едва се крепяха на краката си. Асен, който шофираше, обра в оградата цялата лява страна на колата, но кой знае защо това му се стори много забавно. Смееха се като марсилски проститутки, когато опитаха да вкарат ключа в бравата. Козела рязко дръпна вратата и двамата паднаха в краката му. Знаейки нрава на баща си, те опитаха да се „вземат в ръце". Празна работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Не ти е ясна или не искаш да участваш? Алберти запали тънка пурета, кръстоса крака и го <b>погледна</b> студено.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Карастоянов;La vie en Rose;2004;<br>
<i>...Вече му било станало много досадно, но все пак си <b>погледнал</b> часовника и попитал Маестро Боби сериозно ли говори и нима е възможно, а онзи се думнал развълнувано и убедено в гърдите. И пак засъскал. Казал му, че бил удостоен със сабята на Боливар и бил поканен от Обществото на народите в Пантеона на безсмъртните. Щял да бъде между Безансон и Буало.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Карастоянов;La vie en Rose;2004;<br>
<i>Той го <b>погледнал</b> смаян, но онзи додал отмъстително, че да не се шашка толкова - това го бил научил от телевизията.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ицко се усмихна на чинията си и набучи каквото плуваше в нея. Блокчето за рисуване наистина щеше да предреши съдбата му, но съвсем не и да го направи художник. Родителите не можеха да <b>погледнат</b> толкова напред във времето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Даскалът по рисуване неволно или нарочно беше забравил да напише лозунги за тържеството. Нямаше смелост да <b>погледне</b> децата в очите. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Или ги мъчеше нещо друго. Бащата мачкаше каскета си с ръце. Майката също търсеше думите някъде по земята, но не ги намери и накрая <b>погледна</b> даскала право в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Единственото месо в месарската барака беше Ахмед. Той <b>погледна</b> разрешителното, което висеше измежду ножовете и носеше задължителните печати на ХЕИ. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i><i>Сега той разбра какво е отговорност. Стана от масата и повече не <b>погледна</b> към нея или <b>поглеждаше</b> само крадешком. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Това навярно беше някаква шега. Майсторът седми разряд взе да се ядосва и Гюнер едва го убеди да <b>погледне</b> какво има под навеса.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i><i>Тодор Живков вече си беше тръгнал. Христо <b>погледна</b> от другата си страна и срещна очите на Антоанета, която също го <b>гледаше</b> слисана. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Антоанета <b>погледна</b> вече засипаната хавлия. Сякаш Гюнер щеше да влезе с тях в морето и да се цамбурка по средата. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Пачката на сводника сякаш се смали в очите му. Сега Галя фъфлеше и той не беше сигурен колко правилно е разбрал думите й. Погледна разпилените зъби на платното и се прокле за шамара. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Другарите на Ахмед още спяха. Само този, който през идния ден трябваше да помага в кухнята, се размърда и <b>погледна</b> часовника си. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i><i>Ахмед рухна в несвяст. Тогава другарите му се повдигнаха от завивките, защото през миналите години в общежитието не бяха <b>виждали</b> такава дързост. Кольо даже не ги <b>погледна</b>, а само приближи вече поваления Ахмед и го срита с всичката злоба на земята. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Отговорът на задачата беше посочен в разписанието на гарата и Христо едва се сдържаше да не го <b>погледне</b>. Тогава до него седна Ахмед: </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>ТОЙ позвъни същата вечер. Онова театрално бинокълче не беше преувеличило краката на Антоанета, която на свой ред <b>погледна</b> през шпионката и пусна Владко да влезе. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Владко беше срамежлив. Запали вносна цигара с още по-вносна запалка и свали вносното си сако, а после <b>погледна</b> вносния си часовник. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Антоанета нахлузваше панталоните си обратно, когато наблизо премина циганин и <b>погледна</b> към кофата за смет, както правят всички цигани. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Асистентът <b>погледна</b> моста с обичайното към първи курс предубеждение, но Ахмед беше предвидил всичко - платна за автомобилите и релси за влаковете, пътеки за пешеходците и стълбове за момичетата, високи колони за плаващите отдолу кораби и ниски парапети за летящите отгоре самолети. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Ти си ми семейство - отрони момичето. После <b>погледна</b> един висок и сякаш повече надвесен от останалите балкон, където родителите й доволно си шушукаха. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>ЛАЗАРОВ <b>погледна</b> през шпионката. Тук нямаха съдове за калайдисване. Рано беше още за сурвакане, а редом с циганина на прага не стоеше мечка. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>АНТОАНЕТА не призна истината на вестникарите. Беше си навлякла омразата на Ахмед, но Ахмед нямаше да й потрябва никога повече. Не се <b>погледнаха</b> в очите и даже не си пожелаха нещо за сбогом.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Едноокият извади ножа си. Разпори палатката изотзад и с един замах отряза главата на учителя по вероучение. После му взе сандъчето, но в бързината не <b>погледна</b> какво има вътре. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Диманов;Шлиферът на Леонардо;2006;<br>
<i>Брадясалият мъж се надвеси над изкопа и <b>погледна</b> надолу. Два метра и половина встрани от останките на древен тракийски некропол блестеше малка глинена плочка с някакъв странен, едва различим надпис: </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Диманов;Шлиферът на Леонардо;2006;<br>
<i>         Погледнах към хората. А, ето го и Шибил. Спря насред Ритуалната зала, страшен и горд. Едната му ръка върху тапанджата на пушката, а с другата държи червен карамфил. Как е пременен само! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но все така напет. Извади едра кесия, пълна с алтъни и махмудии, и я хвърли на инвентарната маса. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Диманов;Шлиферът на Леонардо;2006;<br>
<i>         Марлоу <b>погледна</b> внимателно моята бъдеща съпруга, симпатична блондинка, зодия Водолей. Изненадата му бе едва доловима, като златото във венчална халка за фиктивен брак. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>На всичко отгоре на мен са го кръстили, помислих с известна вина, че снощи дори не <b>погледнах</b> внучето, когато жена ми го донесе от другата стая да ми го покаже. Цялото ми внимание бе насочено към зетя. И пистолетът ми бе насочен към него. Лени бе застанала пред съпруга си и говореше със зловещ шепот:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>При едно завъртане погледът ми попадна на снимка голям формат, поставена в тънка рамка върху тъмния орехов скрин. Някаква магнетична сила ме привлече за миг към скрина, поспрях и <b>погледнах</b> снимката: едногодишно бебе с пухкави възглавнички на ръчичките, с издути бузки и биберон в устата. И отново закрачих назад-напред. Стори ми се, че някоя от жените пошепна: „Внучето ти Мишо." Но и да не бе пошепнала, аз се досетих.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Влезе в стаята при детето, притвори вратата след себе си и остана там няколко минути. Когато се върна, пое вързопа, който му подаде жена ми, целуна й ръка и без да каже дума, тръгна към вратата. Преди да излезе в антрето, където го очакваше чичо Димко, спря, <b>погледна</b> към мен и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Иван Рахнев като че искаше да каже нещо, но замълча за няколко секунди и тези няколко секунди можеха да се окажат съдбоносни за мен. Лъжата, която произнесох, пареше в устата ми, не смеех и да го <b>погледна</b> в очите. Ако снощи бе видял полицая да излиза от дома, върху мен щеше да се изсипе позорът на клетвопрестъпник, който никога с нищо не можех да измия.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Искаше ми се да <b>погледна</b> Мирослав, доколкото бе възможно, и през очите на родителите му. Струваше ми се, че дори през пристрастието им ще успея да доловил нещо от характера, увлеченията и страстите сипа им. Връзката с тях обаче бе невъзможна след „бягството" му под какъвто и да е предлог, и дори при случайна среща на улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>на стаята и седна при едно момиче. Радостната възбуда, с която ме представи на братовчедка си, ме затрогна и аз с вълнение усетих в сърцето си някогашната привързаност и обич към него. Стори ми се (а и така ми се искаше), че в баналните му й неизбежни при такива случаи полушеговити, полусериознн любезности, с конто ми предостави кавалерството на братовчедка си, има някакво щастливо за мен двусмислие. Бях така смутен, че не знаех какво да кажа на дамата си и не смеех да я <b>погледна</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Мъжът ме <b>погледна</b> бегло и отново сведе очи към пода, а устните му трепереха от вълнение. Жената изхлипа още веднъж и заплака с глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>— Ще се намери — каза Троев, допи кафето си и захлупи чашката. — Да погадаем по бабешки, да <b>видим</b> какво бъдеще ни очаква. А сега да смятаме, че вече съм ти „сдал", а ти си „приел" комитета, и да си пожелаем успех в работата. — Обърна чашката, <b>погледна</b> дъното и се засмя. — Виж, че самият Иван Рахнев е изписан като на портрет. Значи той трябва да седне на околийския партиен стол. А кажи, че гледането на кафе е шарлатанство! Не, не, отсега нататък</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивона Тачева;Жената с палмовата клонка. Земният живот на Дева Мария;2006;<br>
<i>Йоаким се надигна от постелята. Небесата руменееха, стражата отваряше портите на града, беше време да отиде в храма. Отново <b>погледна</b> Анна, наведе се и докосна с устни челото й, като мислеше, че тя все още спи, и трепна от изумения й поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Искам да се разплаче заради мен. Именно така бих оставила различна следа по лицето й. Защото следи от смях тя има много. Независимо дали се е смяла искрено или не, ако се <b>погледне</b> в огледалото няма да може да каже коя бръчка от кого е. Искам да има бръчка, носеща моето име. Мисля за вечерта. </i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Усетих се приласкана. От всички посоки. Въпреки това, прималяваше ми от глад и простенах. Килнах глава назад и видях светлите очи на мама. Изобщо не се учудих. Тя се наведе над мене, усетих познатия дъх на мляко и впих уста в твърдата бозка, която търсеше лицето ми. Засуках лакомо, давех се, по бузите ми течаха капки; когато уригнах преситено, небето вече просветляваше, треперливата светлина ме накара да присвия очи, през полуспуснати клетки <b>погледнах</b> мама и видях, че тя е кошута. Беше едра, сура и спокойна. Гледаше ме с човешки очи и тогава</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>защо е така, момичето не знае, само много му се иска някой ден да срещне Голата и да надникне в очите й, през очите й да <b>погледне</b> и да получи отговор на въпроса защо Ана не е случайна за този град, а значи и за Пиньо,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i><i>Голата вървеше, без да спира никъде, мина устремно покрай клетките с папагалите, гълъбите и канарчетата, без да ги <b>погледне</b>, вървеше към нещо, което само тя навярно <b>виждаше</b>, а то все бягаше на крачка пред нея и тя продължаваше по следите му, но внезапно спря,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Ана си тръгна, като продължаваше да реди своето възмутено о-о-о-у, но то беше вече без сили, без цвят, пристъпът на любов беше отминал и голата нито веднаж не се обърна да <b>погледне</b> Пиньо, нито някой друг, отдалечи се по улицата закъм блатото,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Зана;1998;<br>
<i><i>След това клонът се скърши, момичето там горе изохка. Зана безумно и безнадежно проплака. В същия този момент в грозното празно небе изгря звезда - зелена и прозрачна, и толкова неочаквана, че вдигнаха глави в почуда да <b>гледат</b> нея и даже не <b>погледнаха</b> под тополата да разберат какво точно се е случило с Ница. Само Зана седеше там и милваше прекършените тънки ръце на братовчедка си. Ница приличаше на мъртва, тя наистина беше толкова много мъртва, но Зана не спираше да я вика отчаяно, и от този момент нататък щеше да знае, че нещата от живота не винаги са такива, каквито изглеждат.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Жената се изчерви от ласкателствата, <b>погледна</b> момчето въпросително, но то стоеше втренчило поглед в пламъците и сигурно нещо вече си мечтаеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Но така трябва да вляза в морето! — <b>погледна</b> със страх бялата пяна от разбитите върху камъните вълни отсреща момчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Хайде в джипа! — подкани я хотелиерът намръщен — Трябва да извикаме помощ! Тя <b>погледна</b> през него и поклати глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— В гимназията имахме четирима мъже — учители и всичките се опитаха да ме яхнат! Дори Николов, който вече минава петдесетте! Да не мислиш, че е чак толкова хубаво да те Свалят кой от където завърне! Особено пък простаците! — <b>погледна</b> ме сериозно и със съвсем тих глас запита — Сигурно мислиш, че съм голяма фукла, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Разочарованието ми от нея сигурно се бе изписало достатъчно ясно на лицето ми, защото макар, че се бе наежила да се кара, изглежда размисли и се отказа. Погледна ме изпод вежди и въпреки да не личеше, че съжалява, рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Добрите стари приятели не се карат, щом се видят! Тя ме <b>погледна</b> и едва сега, на приближаващата светлина забелязах, че очите и са кафяви и много красиви — големи и леко извити, като на японка.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Може, но вземи това! — подадох и луканката, за да ми е удобно. Вървяхме бавно и мълчаливо. Като стигнахме площада пред Народното събрание, тя запита накъде отиваме. Погледнах я учудено:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Добре! — съгласих се и завъртях стартера. Дадох мигач и обърнах Към София. Включих на по-висока предавка и <b>погледнах</b> към Мария. Беше се отпуснала спокойно на седалката и гледаше през страничното стъкло. Не изглеждаше на разстроена.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Какво ще кажеш за Марти? — запита ме Вальо, като седнахме на чаша бира, малко след тениса и доста преди обяда. Погледнах го. Очите му светеха с онзи идиотизъм, характерен за първата фаза на влюбване у всеки мъж. Дожаля ми за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Добре, но… — <b>погледнах</b> към празната си чаша. Той скочи и след малко се върна с чаша двойно уиски. Ледчето обаче си бе самичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Пия за най-красивата жена тази вечер! — изцепи се приятелят ми. — Мечтата на всеки мъж! — И докато възторжено оглеждаше какво впечатление е направил тостът му, съзря жена си. Светла също държеше чаша с шампанско, също се усмихваше, но кой знае защо Вальо направо се вдърви. Такъв удар не очакваше завалията и май му дойде много. Забрави дори да си седне на стола, а продължаваше да стърчи като кол, без да пие и сигурно без да диша. Марти спаси положението. Погледна бармана и той пусна музика.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Ама, че дребен собственик! — <b>погледна</b> ме начумерено Светла. — Не му стига най-красивата жена, ами налита и на останалите!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>В дните след погребението Миша много рядко <b>виждаше</b> Иван, а и той минаваше край нея без дори да я <b>погледне</b>, Месец по-късно той съвсем се изгуби и момиченцето случайно чу съседите да говорят, че заминал в Камбоджа, да се бие в някаква война. Приказваха за сини каски, за оръжие, но Миша не изтрая да чуе всичко до край. Тя се заключи в детската си стая и заплака. Ако можеше, щеше да започне да се моли за Иван, но понеже не знаеше никаква молитва, всяка вечер, преди да заспи, тя си повтаряше под завивките:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Почти веднага вратата се отвори и в кухнята влезе синът му. Момчето бе високо, слабо, с леко прегърбени рамене, бледо лице и черни тъжни очи. Скоро бе навършило двадесет и три години, но никой не би му дал повече от осемнадесет. Двамата седнаха от двата края на масата и посегнаха първо към хляба. Задъвкаха беззвучно, после придърпаха яйцата и скоро не остана нищо от храната. Синът взе гарафата, наля айран първо на баща си, а след това и на себе си. Пресушиха чашите бавно, на малки глътки. Бай Ангел въздъхна облекчено, като след добре свършена работа. Синът му го <b>погледна</b> и тихо започна:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Следваха уточнения за приемните часове, адреса и първоначалната такса от 1000 лева на преглед. Бащата остави вестника и свали бавно очилата, <b>погледна</b> сина си. Забеляза как в тъжните му очи просветна надежда и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Сър Пенчо направи гримаса на явно задоволство. Тя си призна и така заглуши малкото съмнения, които му бяха останали. Погледна я с насмешка и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Той <b>погледна</b> пак към скулптурата. „Ориентир. И символ... Сигурно въобще нямаше да я забележа през буренаците, ако не помнех, че е тук.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар <b>погледна</b> часовника си и въздъхна. И бездруго беше вече късно да ходи до Клисока. А на острова можеше да успее да дремне на сянка под тополите и да досънува вълнуващия сън. Беше хубава идея.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>– Гледам, че си се къпала. Още си мокра – каза Божидар и пак <b>погледна</b> към хавлийката. – Сама ли си тук?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Таня не отговори нищо, <b>погледна</b> го и спря за миг <b>погледа</b> си на панталоните му. Те бяха издути и причина за това със сигурност не беше носната му кърпа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– За най-щурия ни късмет, откакто ловим на острова – каза Гелето и гаврътна чашката. – Обаче – той изпусна от устата си малко воня на долнокачествена ракия и <b>погледна</b> часовника си – нам пора сматывать удочки, блядь.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар се измъкна на брега, сложи ръце на кръста и загледа водата, сякаш току-що беше изтървал в нея семейните бижута. Постоя така малко, без да обели дума, после се хвана за главата, изпъшка, сложи ръцете си отново на кръста и <b>погледна</b> към небето – като че ли търсеше там комета за знамение. Иван вече беше отворил уста да изтърси нещо, но Гелето го <b>погледна</b> и той си затрая. Божо тръгна към тополите, а Гелето и Иван останаха до реката. Повъртяха се малко и започнаха да прибират въдиците.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар разтреби набързо масата, колкото да убие времето, докато се разотиде компанията. После <b>погледна</b> в стаята на децата. И трите спяха дълбоко. Изгаси всички лампи, освен в кухнята, и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Божидар се отпусна върху й, притисна я силно и тя му отвърна по същия начин. После легна до нея по гръб и в този момент осъзна, че не беше <b>поглеждал</b> към Таня. Тя лежеше притихнала и когато Божо я <b>погледна</b>, каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар усети напрежението в гласа й, но не каза нищо. Вратата леко хлопна и те останаха с Мариана сами. Тялото й проблясваше матово в полумрака. Божидар се унесе за малко, после се сепна и <b>погледна</b> към нея. Стори му се самотна и малко чужда.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Сменният автобус дойде навреме и само след десетина минути милиционерът Гичо на портала вече разсеяно <b>поглеждаше</b> към пропуските им, докато се изнизваха в индианска нишка покрай него. Той понечи да направи забележка на Божидар – ей така, проформа – в смисъл, че е забранено с къси панталони, но <b>погледна</b> джапанките на краката му, с които пък беше абсолютно забранено, и махна с ръка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Тя <b>погледна</b> още веднъж към него през рамо. Хубав мъж беше. А след романа с онази рускиня й приличаше на герой от любовна сага. „Какво ли е било?“ – въздъхна тя и зави към лабораторията.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Божидар отгатна безпогрешно, че Рангел вече е видял онова, което трябваше да <b>види</b>, и в момента, в който приятелят му <b>погледна</b> към него, натисна на пулта копчето за отваряне на вратата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Когато Божидар и Гелето излязоха от портала, Мичев беше пред аварийния джип. Той <b>погледна</b> към тях като през стъкло на празна витрина и даже не сложи на устата си киселата си усмивка. Когато го отминаха, Божидар промърмори:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Божидар срещна <b>погледа</b> й, <b>погледна</b> към онова място, към което и тя явно искаше, преглътна с внезапно пресъхнало гърло и седна до Павел. Гелето си избра място до масичката на колелца – гордост на домакините и поставка за десетина шарени бутилки.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>– Преди две седмици бях в София и се отбих у един приятел. Та той ми даде две редки издания: един брой на „Нюзуик“ от 12 април и една друга книга. Божидар извади списанието от папката си. – Днес мислех да превеждам статията, но се наложи – той <b>погледна</b> Гелето, – бе, наложи се спешно да правя обход в зоната и не успях. Обаче не е нужно да знаеш английски, за да разбереш снимките към статията. Струва си да ги <b>разгледа</b> човек.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Като изчака да премине тръпката от алкохола, Божидар изпусна по стар руски обичай кратка полупиянска въздишка, понечи да си замези, но <b>погледна</b> часовника си и стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i><i>Нищо не засънува инж. Къбоков, а и нямаше нужда, след като най-после щеше да се срещне със страха си наяве. Той така и не чу как някой плахо почука на вратата, натисна дръжката и влезе. Вратата у тях никога не се заключваше и цял Козлодуй знаеше това. Не <b>видя</b> и как Мариана <b>погледна</b> в стаята, поколеба се и докато <b>разглеждаше</b> непознатата обстановка, забеляза часовника, който беше спрял на два часа.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>На рецепцията имаше само една жена с тъмна забрадка и той я попита кои от по-известните герои от войната са тук. Тя го <b>погледна</b> и каза, че ако иска да <b>види</b> герои от войната, трябва да отиде на гробищата. „Те вече половината са пълни с наши афганци“ – така му каза и на него чак тогава му мина през ума, че и в Русия черните забрадки означават същото, което и в България, и че може би представите му за героизъм от училище не са съвсем точни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Докато минат границата, Бенеамин смени скривалището на пръстена поне пет пъти и все му се струваше, че митничарят ще го открие само като го <b>погледне</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Но митничарят тъкмо беше заловил контрабандисти, гризеше конфискувана от тях ябълка и не си направи труда даже да <b>погледне</b> в багажника.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Той лъсна на шлайфа пръстена и златната му същност се открои неоспоримо за всички. Една от жените на опашката тъкмо беше почнала да го навива да й го продаде, когато влезе майсторът. Той <b>погледна</b> пръстена, <b>погледна</b> към него и попита с интерес:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Добре, де, чух – каза той и <b>погледна</b> ръчния си часовник. – Кой кретен е навил будилника за шест и половина? – попита заплашително инж. Къбоков и се надигна от леглото.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>– Няма да може да се <b>видим</b>, защото към един и половина вие сигурно ще сте заспали – отговори Божидар и понеже преподавателят му го <b>погледна</b> неразбиращо, добави: – Ще трябва да изкарам и моята смяна. В тая сега съм на гости.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Беше скапан. Водообменът още продължаваше. Бяха набутали доста бор в контура и до края на смяната нямаше да може да отдъхне. Въпреки безсънната нощ все още не чувстваше умората. Беше нещо като герой на екшъна или поне останалите не се сещаха в какво да го упрекнат. Чирпанлията и оператор-технологът го <b>погледнаха</b> два-три пъти, като че ли бяха строшили сервиза от сватбата му, но до края на смяната Божидар се обръщаше към тях само при поредните превключвания и не обели нито дума за аварията.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Мичев затвори телефона. Постоя още малко замислен в стаята и тръгна. Отби се на БЩУ, за да каже на Никифор, че го чака след смяната вкъщи. Инж. Армянов го <b>погледна</b>, сякаш да се увери, че пред него наистина е директорът му, и каза „Ясно“. А си помисли, че за пръв път вижда шефа си... ами да, поуплашен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Плана за подмяна на кабела вече възложих на Иван. Утре той ще ти се обади. В два ще дойдете при мен. „Хубаво, че се случи всичко това“ – помисли генералният и <b>погледна</b> Никифор. Май вече му стана ясен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Не – каза Мичев и пак го <b>погледна</b>. „Очаква награда за лоялността си. Обаче ще поскача малко за захарчето“ – подсмихна се той и довърши: – Трябва да помогнеш и за туширането на напрежението от спирането на вестника. Не очаквам някаква сериозна реакция, но все пак намесата ти ще бъде необходима.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Мичев го <b>погледна</b>. „Дали е подушил отнякъде, че Божидар е „под око“? Няма откъде, обаче знае ли човек... А уж бяха приятели“ – помисли си той и му мина през ум нещо за тая социална форма. „Приятелство, приятелство, докато единият прекара жената на другия“ – така казваше чичо му.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Направих някои запаси от „Кореком“ по-миналия петък, като ходих да купувам доларите за полския воаяж. Мислех си да изненадам Радостина, като се върне утре. Обаче и днешният случай заслужава да отворим една бутилка – каза Божидар и <b>погледна</b> часовника си. – Той новият ден вече дойде. Тъй че да му ударим по едно за вчерашния късмет.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– И ако някой от вас ми каже, че съм черноглед, ще му препоръчам да изследва какво усеща човек, докато брои секундите до края... Е, аз ще <b>погледна</b> децата – каза той и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Инж. Къбоков <b>погледна</b> за миг нагоре, сякаш да провери дали от Небесата <b>виждат</b> простотията на началника му и посочи с пръст като треньор, който обяснява на някой левак къде е вратата на противника:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>На всички вече стана ясно какво всъщност се опитва да изясни зам.-генералният директор. Божидар <b>погледна</b> Никифор, но той точно в този момент забеляза нещо интересно на отсрещната стена.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Към шест вечерта цялата българска група се затътри към „Фиалка“. Пред входа на кафето ги очакваше малък митинг. Петнайсетина руски ребята8 напъваха да влязат в заведението, а могъща лелка с дрезгав глас препречваше входа с тялото си и с решителност, достатъчна за цял взвод картечари. На две-три крачки от нея стояха трима руснаци. Божидар ги <b>погледна</b> бегло. Нямаха значки за принадлежност към местната мафия, но за младия мъж до вратата не беше и необходимо. Той ги изгледа като шеф на гилдията – дрипави търговци, дето само цапат чаршията, и извърна поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар <b>погледна</b> номерата, каза „Да“ и когато резидентът го накара да ги повтори, му каза цифрите отзад напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Можем да приемем, че го забеляза случайно. Но от друга страна, защо след това, когато в кафето дойдоха още мъже, тя вече не искаше да <b>погледне</b> никой друг? Излиза, че не случайно го е забелязала.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Следващото парче беше Spanish eyes и той й преведе текста. А после диджеят изрови отнякъде и Nathalie32 и Божидар й каза, че Натали значи „рождена“ и това е нейното име, а накрая игра така сдържано и с някаква горчива тръпка, сякаш беше загубил всичко, но не му пукаше, и... а бе, като Антъни Куин в „Зорба гъркът“33. Или като Егор Прокудин в „Калина алена“34. Всички ги <b>гледаха</b> и разбраха, че го прави за нея, и тя направо се разтопи. Когато музиката свърши, й се искаше да го целуне пред всички, но само го <b>погледна</b>. Както казват в треторазредните постановки, можеше само да го целуне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Наташа крадешком го <b>погледна</b>. „Странно, колко близък го чувствам... Сякаш сме били заедно откакто се помня“ – помисли тя и отнякъде вече знаеше, че животът с него може би ще е труден, но в никакъв случай няма да е скучен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Наташа го <b>погледна</b>. Дори в полумрака можеше да се <b>види</b>, че той пак се отнесе. Вече беше забелязала, че го прави. Както се шегуваше или се смееше, и... изведнъж изчезваше някъде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар я <b>погледна</b>. Каза му го така, сякаш късното лято беше единственото хубаво нещо, което й се беше случвало.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да. И като минаваш по площада, си личи къде са били брезентовите палатки. Обаче тях ги няма вече – каза той и я <b>погледна</b> отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Поръчаха си желирани езици и „Бьоф Строганов“. Келнерката ги донесе веднага, сякаш им ги беше приготвила предварително. Погледна дискретно Божидар, после се усмихна заговорнически на Наташа и се отдалечи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Между тях ставаше нещо, което изглеждаше като магия. И май не само изглеждаше. Погледна към нея в мига, в който и тя го направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Хайде, по-полека. Харесвали ги били. Те ви знаят ангелите, бе. Само някоя да ви <b>погледне</b>, и сте готови – каза Марго и се замечта. И тя беше чувала другата новина.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Провървя й на тая дрисла“ – помисли Людмила и <b>погледна</b> с презрение съпруга си. Ако погледът й имаше достатъчно сила, Алексей Степанович вече щеше да се е смалил до размера на тамбовско грахче.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Той я <b>погледна</b> с окуражителна усмивка, предназначена само за изключително красиви поданички, и махна аристократично с ръка: „Да, свободно е.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Трудно се четат разни тъпи статии, когато навън е такава хубава утрин, нали? – каза Божидар, без да променя позата си, и я <b>погледна</b> с разбираща усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Тя отново го <b>погледна</b>. Гласът му беше топъл и мелодичен. Каза нещо обикновено, но по някакъв много особен начин. Сигурно така щеше да прозвучи и ако беше казал, че това са последните дни на земния живот – с някаква неуловима насмешка, лека меланхолия и почти без съжаление.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Какво ли е преживял? Той е дисидент. Стопроцентов... Съпруга на дисидент. Колко хубаво. Ще отида с него на заточение... Там поне няма да сме разделени. Той ще е сред съмишленици – ще се събират вечер и аз ще им правя чай и пирожки. Ще сядам винаги до него и ще слушам разговорите им. И ще можем да сме заедно колкото искаме“ – и тя пак го <b>погледна</b>. Добре, откачена съм. Влюбена съм, откачена съм и искам да знам за него всичко: какво обича, в кои дрехи ме харесва най-много, кои книги са му любими, коя музика... Всичко. И кои са били любовниците му, за да ги удуша.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар се огледа. Наташа стоеше неподвижна и се държеше с две ръце за лицето. Още не беше дошла на себе си от случилото се. Митя пълзеше към дървото, а другите двама отдъхваха по земята. Той <b>погледна</b> единия, после другия – щяха да се свестят след малко. Взе от земята ножа, счупи острието му и го захвърли, прекрачи юнака с повреденото чене и спря до Наташа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Здравей, Инокентий Василиевич – започна Валерий, – как си?.. Караме я. Знаеш ли, при вас може би ще дойдат трима със... – той <b>погледна</b> към Божидар – със средни телесни повреди... А, те вече са се обадили... И при кого са?.. Аха. Добре, кажи му, че искам да говоря с Митя веднага след като ги прегледа... Абе, Митя Квасцов, оня бабаит, дето... – да, знаеш го. Това е всичко засега, Инокентий, благодаря ти предварително.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар я <b>погледна</b>. Можеше да се досети какво й беше струвало всичко. Беше го помолила да не минават край това проклето кафе.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Кой знае колко любовници има още. Докато ги набия всичките... Толкова е красива. За другото да не говорим – помисли си той и я <b>погледна</b>. Мина му през ум, че прилича на хетера. – Затова гърците и римляните са били такива развратници. Две-три такива жени да е имало в Атина или Рим, и – край. А за по-малките градчета и една е била повече от достатъчно.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Тя пак се засмя и го <b>погледна</b>. „Наистина ми харесва да се бие заради мен... Ако зная, че нищо няма да му се случи – само да зная... Но ако нещо... Ако... Не, няма да мисля за това. Дано само миналото ми да не го накара...“ – помисли си за момент „да ме намрази“, но веднага го замени с „да не ме обича“.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да – тя пак го <b>погледна</b>. – Той веднъж ми каза, че е чел глави от някаква книга, която го потресла и преобърнала представите му. После и аз се досетих за коя книга ми е говорил. И още нещо. Случайно разбрах, че баща му е загинал в лагер. Прибрали го малко преди да ликвидират ГУЛАГ. Късмет.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Това е интересно, блядь – каза Юрий и го <b>погледна</b> замислено. – Можеш ли да намериш Цветаева67, Домбровски, Манделщам, Волошин?... – разбираш за какви автори става дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Апартаментът на Валентин Павлович беше близо до кафето. И той изглеждаше скръбно като другите, но имаше и опити за революционни промени. Например в хола, вместо обичайния килим, висеше в луксозна рамка репродукция на Шишкин88. Божидар се изненада, но когато <b>погледна</b> през отворената врата на съседната стая, <b>видя</b> познатата картинка и се успокои.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Валентин Павлович го <b>погледна</b> укорително. Такива имена и заглавия не беше прието да се споменават, щом присъства поне едно лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i><i>Алексей прибра пистолетите и <b>погледна</b> назад. Красивата атаманска дъщеря стоеше на същото място и <b>гледаше</b> към него. Беше <b>видяла</b> всичко и графът усети симпатията й, както гепард долавя мирис на антилопа.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Групата радостно се разшумя, запопълваха се бланки, заизваждаха се паспорти и разноцветни банкноти. Настаниха ги така, както всеки пожела. В радостната суматоха никой не си направи труд да проверява колко души са настанени и колко се качват към стаите. На етажа, като във всеки руски хотел, имаше етажен цербер, но бюрото беше с кокетен светъл фурнир, а церберът беше приел образа на миловидна рускиня. Тя бегло <b>погледна</b> към двамата, връчи ключа на Божидар и деликатно се осведоми дали искат нещо по-специално.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато излязоха от ресторанта, минаваше единайсет. Той се спря за момент – да събере мислите си. Погледна към ъгъла и му се стори, че е стоял и друг път така. Само че сякаш улицата беше по-светла, с повече витрини и много хора. Може би в Париж, на Монмартър. Тръгнаха надолу и Нат се облегна на рамото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Коя Москва? Тази, в която е живял Булгаков, или онази, в която са изобретили Архипелага и се намира Лубянка? Първата я обичам, защото по нейните улици е вървяла Маргарита. Другата Москва – той я <b>погледна</b> честно в очите, – другата Москва я мразя.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Той я <b>погледна</b> – пак беше казала „у нас“. „Само че къде е това? – помисли Божидар. – В Нововоронеж или в Козлодуй? Или в София, а може би в Париж, Виена или Женева, но не ми се вярва. Няма го никъде това „у нас“ и надали може да съществува. Даже да си построим някой ден нещо от тухли и от лихвоточки, това „у нас“ ли ще бъде? Може ли да въобще да си съградим истински дом? В царство на кривите огледала? И то върху нещастието на...“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Поручик Галицин изправи глава и тръгна към къщата срещу убийците си. Застана до стената и <b>погледна</b> към небето. Високо горе, сякаш очаквайки душата му, кръжеше ястреб.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато каза „Лена, ти ли си?“, Божидар въздъхна. Тя направо я попита „Искаш ли да дойдеш?“. После й каза „Не, няма“ и „Да, знае“. После, изглежда, Лена я попита нещо смешно, защото тя <b>погледна</b> към него, засмя се и каза „Да“. Накрая каза „Добре, чакаме те“, затвори слушалката и го <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Бравата щракна и Лена влезе. Той <b>погледна</b> крадешком вратата към антрето и щом силуетите на двете се появиха в рамката, затвори очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Приятелката й посегна колебливо към горното копче на блузката си, <b>погледна</b> към тях и я съблече. След това свали полата си, <b>погледна</b> към Божидар, и махна и останалото. Беше наистина хубава. Лена надигна завивката и се настани от другата му страна. Почувства най-напред гърдите й, а после тя отметна чаршафа и се плъзна към скута му. Той я хвана за ръката и постоя така съвсем малко. Стисна зъби и я дръпна към себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Не беше изминало много време, когато някакво момиченце мина през площадчето и спря пред отсрещната скамейка. Беше явно щастливо и отгризваше от голяма кифла. То постоя така с гръб към тях, после се обърна и ги <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Постоя малко пред вратата, <b>погледна</b> към елтаблото и към стените, чиято боя се лющеше както винаги, и тръгна надолу по стълбите. Не живееше тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Направи й впечатление, че я <b>погледна</b> с интерес. Стисна ръката й приятелски, не се превземаше, като говореше, и често се смееше със заразителен, искрен смях. Имаше излъчване, което сигурно го правеше любимец на жените, но не беше неин тип.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>И каква надежда можеше да има, след като във всеки учебник пишеше, че ефект от лечението в такива случаи има само ако заболяването е в някакъв начален стадий. Бяха пропуснали повече от година след появата на първите симптоми. Тя <b>погледна</b> Борян. Стори й се по-красив от всякога. С тъмната си къдрава коса, сини очи и волева брадичка приличаше на италиански киноартист. Колко още щеше да го вижда?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Седнаха, Божидар удари лакът в масата и <b>погледна</b> противника си в очите с неочаквана злоба и надменност.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Бяха навлезли в гората и тя си помисли, че паркът беше едно от любимите им места и че може би скоро вече няма да има с кого да дойде тук. Божидар я <b>погледна</b> и я погали. Беше забелязала, че той понякога сякаш четеше мислите й. Хвана го под ръка и продължиха по полутъмната алея.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато се прибираха, доста от прозорците на къщите в малката уличка светеха. На първия етаж в блока срещу тях ги бяха отворили и се чуваше потракване на чинии – може би слагаха или прибираха след вечеря, а също гласове и музика. Беше някаква песен на френски. Поиска й се да знае името й и <b>погледна</b> към Божидар.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Сивите облаците бяха надвиснали над сиво-кафявата безлична сграда на онкото в това последно сиво и студено утро. От входа и после в полумрака на дългите коридори сякаш ги чакаха сенките на хилядите, които бяха се сбогували с живота в това преддверие на безнадеждността. Когато влязоха в стаята, Борян лежеше на леглото и се мъчеше да диша. От две седмици му даваха кислород, защото метастазите бяха разкапали белите му дробове. Точно го бяха подключили към нова бутилка, но живителната струйка не постъпваше – <b>виждаше</b> се по манометъра. Борян <b>погледна</b> към тях, отстрани с усилие маската и прохриптя:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Вентилът е заял. К'во да направя, като няма друг – каза сестрата и я <b>погледна</b> с омраза. Правеше всичко, което е по силите й, а тия тука...</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i><i>В това време Радостина се опитваше да прави на Борян дишане „уста в уста“, а Божо намери друга бутилка и я домъкна заедно с един пребледнял техник. Тя стоя пет часа до Борян, слушаше как свирят гърдите му и <b>гледаше</b> как върти глава от болки. Дежурният лекар се отбива на три пъти. Поглеждаше от вратата, сякаш да провери дали леглото не е вече свободно, и после изчезваше. Към четири след обяд Борян внезапно хвана ръката й, стисна я съвсем леко, <b>погледна</b> я и издъхна.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато се върна вкъщи, Божидар играеше бридж с Гелето, Иван и Павел. Погледна към нея равнодушно и... толкова. Сякаш се беше прибрала икономката. Искаше й се да поговорят, да усети вниманието му, да почувства предишната сигурност. И той пообщува с нея – поиска й чай.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Приятелите им не се сетиха да си тръгнат до полунощ, а когато най-накрая го направиха, съпругът й се появи в спалнята, размениха няколко реплики като в бразилски сериал и легнаха. Радостина не мигна цяла нощ. Чакаше той отново да забълнува. Заспа призори и не усети как малко след това Божидар се събуди, <b>погледна</b> я, стана и безшумно излезе от спалнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Радостина се позабави в стаята на децата – не искаше Божидар да я вижда разплакана. Когато влезе в спалнята, той вече беше легнал. Докато се събличаше, даже не я <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Щастлив ли съм бил... Ако знаеха как искам да се върне животът ми преди десет години... Господи, как искам да се върне. И заради това отново я предадох“ – помисли Божидар, избърса сълзите си и <b>погледна</b> нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Всъщност единственият служител от централата, който се заинтересува от напускането му, беше една женица от „Личен състав“. Тя прие молбата му, <b>погледна</b> го, попита проформа „Напускате ли?“ и Божидар отвърна „Да, напускам“. Служителката заведе молбата му и я постави в папката „чакащи“. Когато му дойде времето, на листа се появи едно „Да!“, придружено от енергичния подпис на генералния, и тя премести молбата в папката „резолирани“. После сложиха никому непотребния лист в личното му досие, а досието преместиха в архива. С това въпросът с напускането на инж. Къбоков беше изчерпан.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Готова съм – каза жена му противно на логиката и го <b>погледна</b>. – Защо промени така отношението си към него?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Нина го <b>погледна</b>. Виждаше, че е напрегнат и разстроен, но той толкова рядко я питаше за мнението й. А и я засегна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Другарят дойде след минути. Беше някакъв намахан тъмнокос мъж в тъмносин костюм и вратовръзка на жълти райета, от онези, които те карат да се чувстваш като нарязан магданоз само като ги <b>погледнеш</b>. Той бързо съкрати дистанцията и в продължение на половин час <b>разглежда</b> продукта, като любезно се осведомяваше и за миналото на инж. Къбоков. Божидар постепенно се отпусна и към края на разговора почувства колко благотворно се отразяват посещенията на отговорни другари при умерени дисиденти, които пишат софтуер за комсомолски програми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар покани другарите да седнат, те отминаха мълчаливо поканата и той започна с доклада изненадващо стегнато. Сираков кимаше разбиращо, <b>погледна</b> рулата с разпечатките, изгледа мълчаливо демонстрацията и Божо вече се чудеше какво още да каже, когато важната клечка неочаквано проговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Така ли си беше представял той срещата с другаря Сираков? Не, не и пак не. Беше си представял един голям, мъдър другар, който ще го <b>погледне</b> с разбиращи очи и ще му каже с мек глас, за предпочитане баритон, нещо вълнуващо и важно. А тук – разпити и гренадири. „Вие защо сте дали...“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Седнаха и Поля го остави да я целува и да я съблича, като се съпротивляваше слабо. Когато я повдигна на ръце гола, за да я сложи на леглото, <b>видя</b>, че <b>погледна</b> към протезите й. Още когато за пръв път ги сложи, си беше помислила, че вече е грозна и никога няма да се съблече пред някого, а камо ли пред него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Мирослав го <b>погледна</b> и поклати глава. Божо му беше симпатичен. Може би и за тревогите му имаше основания. Беше го <b>виждал</b> как остава във фирмата през нощите, за да работи с компютъра.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Чу, че някой влезе и се обърна към вратата. Беше Нина. Тя <b>видя</b> изражението му, <b>погледна</b> към телефона пред него и разбра всичко без думи. Доближи се и го погали по главата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Улисан в работата, той бързо забрави за молбата на Божидар. Вечерта се прибра късничко вкъщи, беше поуморен. Поздрави от вратата – майка му се беше върнала – и надникна в хола. Баща му го беше тренирал от малък да запомня обстановката наоколо и той веднага забеляза папката на масата. Сутринта я нямаше. Майка му беше съдийка и понякога носеше някое по-безинтересно дело вкъщи – за домашно, както обичаше да казва. Той се приближи и <b>погледна</b> по стар навик.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Той се надвеси над перилата и <b>погледна</b> надолу, сякаш искаше да премери разстоянието до долния свят. Край блока нямаше никого. Беше късно и комшиите се бяха прибрали отдавна – да клечат пред телевизорите, да пият менте грозданка, да се дърлят по подбрани теми и да слушат любимата на народа разтърсваща идиотска чалга.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>От него узна, и че са го търсили под дърво и камък. Дет' се вика, като много близък на покойника. Даже в телефонния указател щели да <b>погледнат</b>, ама нямали под ръка... Бяха се уплашили яко. Сетили се бяха веднага: тоя Къбоков нали беше правил там някакъв анализ на авариите в Атомната? Я дай бързо да му дадем ход, че ако ония горе нещо... Хъ.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Тази вечер чувството за изпълнен дълг зае сърцето на бай Радо, направи мислите му розови, <b>погледна</b> благ и щастлив, не усети кога е заспал…</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Утре, в 14 часа, в офиса я пропусна дебело младо същество с много пухкави бузки, когато влезе вътре, бе поразена: господин Валери бе гримиран като негър, гримирано бе не само лицето, а и врата, ръцете и краката, облечен в широка роба от сурова коприна и седеше в бамбуков фотьойл, посрещна я като Отело, <b>погледна</b> я сурово, с бялото на очите и бе готов за започнат сцената, но тя не оцени това, сложи на бамбуковата масичка двестате долара и сълзливо каза: “Нося това, което съм събрала.”</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Евгения проследи всички ученици, които тръгваха за занимания и сред тях не откри Вили, <b>погледна</b> и откри, че ключът от неговата стая не беше на рецепцията; усетила следа на жертва, вътрешната й тетива се изпъна и без капка колебание тръгна към стаята му… момчето се оказа болно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Ира помоли Теди да я придружи, на терасата си разме-ниха комплименти, каза му, че всичко е много приятно, а той, че тя е очарователна и се радват да бъдат заедно. На връщане уж случайно я погали по дупето и тя не се дръпна, а го <b>погледна</b> и широко се усмихна, това го окуражи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Той ме <b>погледна</b> с големите си черни очи и каза "спасявам се". Спрях ръката му с "Доктор Фаустус" на средата, миг преди да го постави до "Степният вълк". </i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Какво искаш? - извиках му аз и птеродактилът престана да върти глава. Погледна към мен и бързо се спусна по склона. Беше дълъг колкото шест-седем локомотива и един валяк, целият беше от ламарина и ламарината блестеше на слънцето като огледало. Дойде на поляната и седна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Баща ми беше рус и с брада. Той беше пушач и слушаше Бах вкъщи. Слушаше Бах и рисуваше червени картини. Много червени, простo те заболява главата. Най- червените картини бяха неговите. Веднъж попитах защо не направи една котка, а баща ми <b>погледна</b> страшно и каза, че всички котки ще избие от главата ми. Тогава се разплаках и така разплакан отидох в стаята, седнах пред пианото и засвирих войнишка музика.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Вървяхме с Татуля и чух съвсем ясно как някой до мене рече, че съм му отрязал главата. Погледнах наляво: там -Татуля. Нищо. Крачи си спокойно и пуфка. Той все пуфка, като крачи. Просто си пъшка, а лицето му е красиво. "Чу ли? - казах аз. - Бил съм ти отрязал главата!" "Дано е на хубаво!" - рече той и така се засмя, че ми стана радостно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Моят любовен период дойде! - зарадвах се аз и <b>погледнах</b> крадешком баща си. Той спеше, вестникът се беше свлякъл на коленете му, а една муха чистеше крилете си на върха на носа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i><i>- На дъното няма коне. Нито други превозни средства. Там всичко е гладко и живеят жаби. Стада жаби. Те се търкалят като сини дини и <b>гледат</b> опулено. Не са страшни - обяснява конят. - Една дойде при мене и аз я сложих отзад на колата. И пътувахме, докато дойде ужасната дупка. "Не е толкова опасно!", успокоих жабата, а тя ме <b>погледна</b> и се съгласи. И скочи от колата, а аз надникнах в дупката. А там - чете книга Обулдяго, онзи, дето е винаги в градинката отсреща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Не обичам войните - обади се това, което ме държеше за ръка, и ми се стори, че нещо трепна в гласа му. Погледнах го внимателно - беше момиченце, подстригано по момчешки.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Мобилният му телефон иззвъня. Той се поколеба да отговори. Сутрешният джогинг бе неговото тайно бягство от хората и града. Погледна дисплея. Беше директорът на музея. А той не звънеше често.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Вера <b>погледна</b> циферблата на часовника си - наближаваше полунощ. Допи виното си. Напоследък пиеше често преди сън. Алкохолът имаше свойството да размазва натрапчивите мисли до безопасен фон, в който се раждаха сънищата.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Момчетата се бавеха. Погледна часовника си, дръпна се от перваза и бавно тръгна към кухнята, за да си направи кафе. До масата седеше дъщеря му, надвесена над чаша с какао и мляко, тя светна цялата, като го <b>видя</b>. Скочи, едва не катурна чашата и се метна в прегръдките му. Вики, изправена до печката, измърмори нещо. Вкисваше я всяка прекалена проява на обич от Аксиния към него.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тя бе седнала на прага на кабинета му, прегърнала коленете си. Скочи веднага, щом отвори вратата, <b>погледна</b> в очите му, разбра, прегърна го и се разплака на рамото му. Ръката му загали косите й, не можеше да промълви и дума, гърлото му бе пресъхнало, но нямаше нужда от думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> След като вече си дошъл, да отидем в кабинета  предложи делово. Погледна към Румен и Светльо и те също се изправиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Той седна зад бюрото си с лице, обърнато и към тримата. Премести <b>погледа</b> си от първия към втория, задържа го за миг преди да <b>погледне</b> и третия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Впи поглед в лицето му, като че ли преброяваше бръчките му. Както кръговете на отсечен ствол, помисли Асен, но аз не съм отсечен ствол. Валери <b>погледна</b> и другите отвисоко, махна с ръка към тях и тържествено напусна помещението. Чуха захлопването на входната врата. Аксиния притича до баща си, притисна се в него и го <b>погледна</b> с големите си светли очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Хайде бе!  засмя се и Руслан.  То такива не останаха. Бившите директори бяха първи и 23 всичко излапаха. И хартията им беше без пари, и държавните пари станаха техни, а им дадоха и още, нищо не оставиха за нас. Внимавай! Освен да си докараш някой инсулт... Ей, то съвсем не е като държавното. Яко трябва да запретнеш ръкави!  Замълча за миг, <b>погледна</b> го загрижено и се усмихна.  Освен да се хванеш с някой от акулите, не че няма да те изиграе, ама може да остави нещо и за теб! Колкото да стъпиш на краката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Не бяха стигнали доникъде и го знаеше, но не посмя да назове книгата. Не преди да е взел правата, не преди да я е заложил в печатницата. След два, три месеца тя щеше да е хит, възможно най-големият започне ли и излъчването на сериите. Не мълчеше ли, всичко отиваше по дяволите. Погледна часовника си, имаше още доста време до следващата задача. Най-трудната, да осигури пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Намери сградата, бавно изкачи стълбите, позвъни. Отвори му младо момиче, секретарката и съобщи за присъствието му. Огнян веднага го прие. Зад гърба му светеше екранът на компютъра с някакви оригинални конструкции. От дясната му страна друг компютър изписваше диаграми на екрана си. Делово, сериозно, обещаващо. След кратък разговор за здравето и още няколко банални фрази Огнян <b>погледна</b> часовника си, време бе да пристъпят към същността на срещата. С няколко думи му обясни. Настъпи дълго мълчание. Асен потръпна, вероятно щеше да опре на камък.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Искаше да й отвърне, и от повече помощ, но 45 преглътна думите и дори се зарадва. Заведе момчето при майка си, поръча й да се грижи добре за него, а майка й я <b>погледна</b> загрижено и я помоли тя да се грижи повече за себе си. Посъветва я да си вземе дори отпуск, за да си почине.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ще помисля  каза внезапно Асен и <b>погледна</b> часовника си, не можеше да издържи нито секунда повече с тях.  Имам координатите ви, ще ви се обадя какво съм решил.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Той направи тегел от единия край на кабинета си до другия и обратно, минаха пет минути в мълчание, но Аспарух все още не можеше да си тръгне, знаеше. Най-сетне оня го <b>погледна</b> право в очите и допълни:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Отпиха за кой ли път, а към тях пристъпи една от най-амбициозните издателки. Много млада, с коси до кръста и с очи, в които гореше огъня да успее на всяка цена. Тя опря чашата си до чашата на Асен, <b>погледна</b> го изпитателно, после опря чаша и в Руслановата.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Откровено казано, изглеждаше чудесно. Все такъв наперен, какъвто си го знаеш.  Спря да се смее и <b>погледна</b> сериозно Боян.  Ще ти кажа като на приятел  беше му помогнал и на него и не го забравяше, рано бе да го забрави,  искаш ли да успееш, трябва да си тук, тук е всичко. А колкото до гафа, Аспарух няма да го преглътне лесно, нито ще забрави. И ще те дебне, за да си го върне. Той и през трупа на майка си ще мине, само и само...  заклати загрижено глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Че кое време е?  <b>погледна</b> часовника си тя.  Ако си гладен, да обядваме. Няма за какво да се тревожиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i> Ако бяхте на мое място  <b>погледна</b> я съвсем отблизо в очите Асен и задържа <b>погледа</b> си,  как бихте постъпили?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Започваме  реши Петров. И застана до телефона, за да набере някакъв номер, както по-късно чу Асен, разговорът се проведе с печатницата. Стана навярно дума и за пари.  Няма да се тревожите, знаете, че търговската ни мрежа е много добра. Бих казал, най-добрата...  Затвори и <b>погледна</b> право в Асен.  Е, донеси следобед пауса и цветоотделките. Утре пращам човек и залага... Не е зле и да увеличим малко тиража.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>И двете жени в стаята не го познаваха. Каза името си, имал книга, преведена на френски, биха ли проверили за хонорара му? Нямаше, но той вече бе сложил 78 бутилката на масата и я бе отворил. Докато по-възрастната проверяваше в картотеката, той успя да връчи луксозното ухание на по-младата. Заговориха се, разговорът стана общ, когато се върна другата. Погледна часовника си и изохка припряно:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тогава младата се изчерви, а другата <b>погледна</b> встрани и на него не му трябваше нищо повече. Сбогува се сърдечно и още в асансьора набра по мобифона нужния номер.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ще ми обещаеш  <b>погледна</b> го право в очите и се усмихна,  че ако се случи най-лошото, след това ще се ожениш отново. Не искам да бъдеш сам. Децата си имат свой живот, тримата са големи, и Аксиния ще отхвръкне, убедена съм, че ще полагаш грижи не само за нея и ще забравяш себе си, а точно това не искам, да забравяш себе си. Обещай ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Майка й я <b>погледна</b> невярващо, но се усмихна. Искаше да я запомнят усмихната, никой от тях нямаше да я <b>види</b> да плаче. Сълзите й идваха нощем, заедно с безсънието и страха, вцепеняваше се в леглото и стискаше с все сили ръката на Асен. Той също не можеше да спи, въздишките им се наслагваха една върху друга, колкото и спотаени да бяха, наслагваха се една върху друга като плътна завивка, под която и двамата се задушаваха. Петнайсет дни, бе изтекъл цял един ден в тревоги и ужас...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тя избърса сълзите си и го <b>погледна</b>, да, нямаше грешка, бе мъжът на живота й. И ако той винаги бе до нея, всичко щеше да е лесно постижимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ако не мислиш за себе си  използва майка й отсъствието и на мъжа, и на детето,  мисли за тях!  Погледна към стълбите, а после към корема й.  Мисли за тях!  повтори и заклати загрижено глава. После вдигна очи към лицето й с безкрайна тъга.  Що за майка си?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Влезе със страх в сградата. Видя хората и придърпа жена си встрани от тях, тя само го <b>погледна</b>, явно разбра. Знаеше, че каквото и да кажат, щяха да ги травмират. Безнадеждно болните припомняха на всички за смъртта, дори на тези, които непрекъснато я забравяха. А може би човек винаги трябва да я помни, за да не върши злини и оставя след себе си... Какво бяха натрупаните пари или блага, ако не можеш да ги ползваш, ако и на децата ти не носят щастие? Щастие доставяше само онова, което постигаш сам със собствените си усилия и го поднасяш като дар на другите. Това трябва да го каже на Валери.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> А чувам  <b>погледна</b> го с недоверие Руслан,  че вече си натрупал милиони. И навярно не са само приказки. Просто не искаш...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Изглеждаше някак отнесена, прибрала косата си на опашка и постарала се да е по-хубава и по-докарана от всеки друг път. Лицето й светеше. Като <b>видя</b>, че и двамата са вкъщи, ги <b>погледна</b> поред.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Асен озадачено го <b>погледна</b>. Методи бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади два гъсто изписани на машина листа, които му подаде без коментар. Какво е това, искаше да запита, но без да отрони дума, ги взе и се зачете в тях. Когато свърши и вдигна лице, бе по-бял и от платно.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Е, това е благодарност  засмя се злъчно.  Но ако е останала макар и частица добродетел в него, ще трябва ти да водиш преговорите. И разбира се, ония двете...  <b>погледна</b> часовника си.  Минутата ти изтече. Я се стегни, напоследък нещо съвсем те нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Това за страха Асен не го разбираше и нямаше как да го разбере. Отново се усмихна, изправи се и <b>погледна</b> към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i><i> От тези, които като натрупат пари, ще изчезнат... И ще започнат да ги влагат в друго. Тоя бум не ще трае дълго. И полека-лека, много бавно, нещата ще си дойдат по местата. А дотогава аз също ще съм посъбрал...  Погледна го и <b>видя</b> в <b>погледа</b> му загриженост за него.  А ти... поне опази спечеленото, ще ти е нужно. Можеш...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Сгоден за теб момент  опита се да обърне на шега всичко, но не се получи. И вече минал зад бюрото като зад бариера, <b>погледна</b> сина си право в очите.  Е?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Сам ми призна, че си обрекъл всичко на Бога само и само да съм жива и онази страшна диагноза да не е истина. Сам ми го каза, нима сега съжаляваш?  <b>погледна</b> го и му се усмихна.  Пари се печелят и се губят. Веднъж доказал, че можеш, ще можеш и отново. Добре те познавам, постъпи по законите на собствената си съвест, прав е Валери, ти не можеш да измениш на същността си. Тогава... къде е проблемът? Изчисти по-бързо Авгиевите обори и си поеми дълбоко дъх с вдигната глава!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Значи... няма да влиза повече?  засмя се Аспарух.  Е, за някои ще е успешна...  <b>погледна</b> към Асен предизвикателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Аспарух се засмя. Стана от фотьойла, разходи се напред и назад из хола, заразглежда уж една от картините, гърбът му излъчваше сигурност, бавеше отговора. После се извърна рязко и го <b>погледна</b> право в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Искаше да го попита: жертва или лесна плячка, не, 122 само <b>погледна</b> часовника си. Агентката бе обещала да дойде, а я нямаше никаква.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Щяха ли да си кажат още нещо или мълчанието щеше да се проточи по-дълго, по-мъчително отпреди? Аспарух <b>погледна</b> часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Сънуваше, че лети, крилата му бяха като на Икар, направени от него самия, знаеше, че е уязвим с тях, но летеше право към слънцето. Все по-нагоре, все по-високо, все по-близо до огненото светило. Усещаше обгарящото му дихание, разбираше, че трябва да се спусне ниско, но не можеше. Знаеше, че ще изгори, ако... Нека! Потопи се неочаквано в облак. Разтопената смола се втвърди по тялото му, стегна го като в ризница. Изскочи от облака, <b>погледна</b> нагоре и се здрависа заслепен със слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Стана бос, измъкна се на пръсти, отиде в кухнята да си направи кафе. От огледалото над мивката го <b>погледна</b> лицето му, озарено отвътре, с блясък в очите, но... на възрастен мъж. Попипа с пръсти наболата брада, тук-таме побеляла. Не беше под четирийсетте, въздъхна. Не беше...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i> Можеш  <b>погледна</b> го с благодарност Христо.  Ще се обръщам за всичко към теб, докато се ориентирам, докато навляза отново в живота тук, докато проумея къде и за 14 кого ще съм най-полезен и с какво да се заловя първо. Навярно ще ви омръзна да ви гостувам...  <b>гледаше</b> към Акси, но тя не каза нищо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>След като изпрати младежа, той се скри в кабинета си, опита се да се съсредоточи върху романа, над който работеше, но не успя, прекъсван от телефонните позвънявания. И не само заради тях. Заредиха се разговор след разговор, търсеха го от борсата, после някакви млади търговци настояха за среща с него. Прие. Желанието му за работа бе отлетяло, затвори папката с ръкописа. Погледна часовника си и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Ако всичките са толкова добри  <b>погледна</b> го усмихнат най-дребният,  ще ги продаваме всичките. И за всяка от тях ще имаме отделен договор. При същите условия. Ще останете доволен. Умеем да продаваме качествени книги и да поддържаме издатели точно като вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Морето не е до колене  заклати загрижено глава Асен и ги <b>погледна</b> поред.  Не сте ли малко самонадеяни?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Стоеше с гръб към сградата, която й вдъхваше невероятен респект. Студени тръпки пролазваха по гръбнака й. Измъкна се от сянката, но тръпките не престанаха. Погледна отново часовника си, Сашо закъсняваше. До началото на делото имаше още време, но се бяха разбрали да доуточнят някои неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i>Асен се разсмя отново. Погледна го внимателно, отчете наднорменото му тегло, оплешивяването, ярката червенина, която плъзна от врата към страните му, задържа <b>погледа</b> си на очите му, изглеждаха уморени и хлътнали в орбитите си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Трябваше да влезе в крак с времето, нещо да промени в себе си, но да запази повечето от своята истинска същност. Вдигна очи към Аксиния, която се рееше в някакъв свой свят. Измислен или... реален, наситен с чувства и емоции? Погледна към Светльо, той бе навел глава, пламнал отвътре, не одобряваше навярно. Щеше да го запита. Не сега. После...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Що за птица бе довел Валери вкъщи? Не трябваше да се настройва срещу нея, за да не се окаже бариера в отношенията със сина му. Бяха достатъчно сложни, за да ги усложнява повече. Насили се да я приеме като дъщеря. Погледна отново към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Да, да...  заговори мъжът,  при мене е.  Пауза.  За волвото?  Погледна към Милен.  Още не ми е казал нищо.  Отново пауза, по-дълга от предишната.  Ще го открием, разбира се, но ще му струва скъпо.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Вече не я свърташе на едно място. Погледна часовника си и заяви, че не трябва да се губи време, вече достатъчно било загубено. Райна й благодари, подпалена още повече от идеята си  споделена с Ани, тя се върна при нея, резонирала блясъка си. Насрочиха дата за пресконференцията, само след седмица, измислиха заедно името на предаването, разделиха се и двете поеха 49 окрилени и изпълнени с надежда по своите пътища.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Седна насреща й и зачака. Бе дошъл да вземе книгата, която да връчи на преводача, а тя се бавеше да му я даде. Неочаквано го <b>погледна</b> строго и му каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Не и без гърлата  засмя се оня.  Я какви цици има. О, на батя, как ще му го тури, в колата още...  задърпа я, тя се съпротивляваше и се опитваше да <b>погледне</b> Аспарух с молба за помощ, да изкрещи, но от ужас бе останала без глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Дори спря да диша. Винаги бе смятал, че френският е езика на любовта и на поезията. На зачеването и на музиката на живота. На всичко най-красиво, което човек може да пожелае. Звучеше му странно познато, неговите образи, неговото усещане за света, неговите чувства. Кой ли беше този поет, с който имаше такова препокриване? 67 Искаше да запита, когато жена му спря да чете, но тя го <b>погледна</b> и му отвърна, преди въпросът му да е зададен:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i>Часовете се нижеха мъчително бавно. Долови стъпките на майка си, те спряха пред вратата на неговата стая за миг и продължиха към тоалетната. В пет се раздвижи баща му. В пет и петнайсет светна в апартамента на съседа отсреща, който държеше вестникарска сергия. Чу шума от мотора на колата му, но се надигна да <b>погледне</b> към улицата. Видя червените стопове да се отдалечават в просветващото утро.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>Стъпва върху меката, покрита с горска шума земя, минава под надвесените над пътеката тънки клони със светлозелени листа, от време на време спира, за да <b>погледне</b> отново листчето. Сепва се, когато чува пред себе си звук от счупени пръчки. На пътеката се появява професор Максимович, дошъл е да я пресрещне. Вървят мълчаливо през гората, после стигат до изникнала като по чудо слънчева поляна, в единия край на която се мъдри малката къща на професора-магьосник.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>С леко дъхване замъгли обектива на бинокъла, избърса го, сетне за по-сигурно повтори операцията и като се увери, че лещата е чиста, върна кърпата на място. Погледна на изток, но клоните на близкия бор закриваха долината, само отляво, празничен и свеж като измито морковче, стърчеше тухленият комин на кибритената фабрика.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Иззад завоя с доволна делова крачка се появи човекът с ножа. Гастон само го <b>погледна</b>, присви очи и онзи, без да губи време, се втурна обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Няколко минути по-късно спря и се обърна да <b>погледне</b> назад. Гънката на склона закриваше горящите обломки, <b>виждаше</b> се само плътната колона от гъст сиво-черен пушек, обагрен отдолу с трептящо оранжево и червено сияние. Но не от това секна дъхът му, а от трите ситни фигурки, изправени на хоризонта — там, където бе минал преди половин час. Железничарите!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Изумен от собствената си бързина, той прелетя над стойката, озова се до прозореца сред хрущене на стъкла и дори намери време да оближе устни, преди противникът да <b>погледне</b> към кръчмата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Николай се усмихна. Хитростта беше твърде плитка — да повярва, че вече е овладял положението. Досега момчето не бе опитало нито веднъж да <b>погледне</b> назад: мъчеше се да го успокои с безпрекословно послушание. Стар, изпитан номер. Залъгваш противника и светкавично нападаш, щом се отпусне. Не ме карай да стрелям, приятел, помисли той. Продължавай да слушаш и всичко ще бъде наред. Вече би трябвало да си разбрал, че не искам да те убивам, иначе защо ще си губя времето с теб? Освен ако предполагаш… Не! Майната ви, шибани копелета, не всички са садисти като вас! Това, дето го сторихте с Китаеца…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Прехвърляйки ръце от пръчка на пръчка, той се придърпа напред. Освободен от тежестта му, железният лист постепенно се върна почти на предишното ниво. Младежът се изправи и <b>погледна</b> назад. Процепът едва се забелязваше. Първият преследвач щеше да хлътне в потока, но това не бе достатъчно. Трябваше да се направи още нещо и той с леко изтръпване в гърдите разбра какво е то. Идеята беше рискована… всъщност имаше ли нещо по-рисковано от перспективата да стигне до края на теснината с цялата банда по петите?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>И после той престана да разсъждава, защото полицаят бе забавил крачки и <b>гледаше</b> право към него. От бледосините му очи лъхаше леден хлад. Николай усети как по цялото му тяло избиват капки пот като от стисната гъба. Опита се незабелязано да протегне ръка към оръжието си, но натискът на дулото в ребрата му стана по-силен. Ален Буше спря, леко се надигна на пръсти, за да <b>погледне</b> раницата, сетне отново се втренчи в лицето му. Високото бледо чело се сбръчка, сякаш полицаят светкавично съобразяваше нещо. Очите заплашително се присвиха…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Каква нощ, а? Красота! Какви звезди! Нямаше такива звезди преди Колапса. Ти си бил малък, сигурно не помниш. Пушеци, смог, навалица… Тъй че ако <b>погледнем</b> обективно, и от Колапса имаше полза. С един удар премахна двата най-страшни бича на нашия двайсет и първи век — замърсяването и пренаселението. Жестоко беше, не отричам, но пък чист въздух колкото щеш… — Той шумно подуши. — Само дето много миришат пустите конски лайна. Обаче с това се свиква. Хайде, Коля, не изоставай! Още малко и сме там. При мадам Хилда сега е хубаво, светло…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Да, разбира се, доказателства… Същото пита и един мой много умен познат. Само че понякога аргументите струват по-малко от въпросите. Не вярваш ли? Помисли тогава върху онова, което същият този познат нарича „Парадокс на симултанността“, с други думи — странния факт, че накъдето и да <b>погледнат</b> астрономите, звездите претърпяват едни и същи катастрофални изменения… Е, аз съм дотук. Ще отида до Мишин да си взема коня. Довиждане, Ник. Приятни сънища.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Охраната отново го изведе в коридора. По друга, още по-тясна стълба се спуснаха в подземие, едва осветено от закачен на стената фенер, под който неподвижно седеше пазач с пушка на коленете. Човекът дори не <b>погледна</b> към двамата си колеги, докато отваряха една от множеството килии и бутаха пленника вътре. После желязната врата гръмко се захлопна и за пръв път от цял час насам Николай остана насаме с тревогите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Луната отново се показа ниско над хоризонта, почти право пред тях. За миг го обзе странен шемет, може би същият, който тласка нощните пеперуди в пламъка на свещта — чувството, че някаква хипнотична, всемогъща сила е завладяла цялото му същество и го увлича към тази загадъчна светла дупка в черния небосклон. Стомахът му болезнено се сви и за да прогони замайването, той затвори очи, после <b>погледна</b> настрани. Дирижабълът летеше на по-малко от триста метра над мрачните гърбици на планинските върхове. Далече надясно, почти успоредно на курса им, неясно блестяха водите на дългото Велтбургско езеро.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Вторият извод е свързан с първия — продължи Донован. — Накъдето и да <b>погледнем</b>, промените в звездите са еднакви. А това означава само едно: че ние сме в центъра на процеса… в центъра на чудото, защото другояче освен чудо не можем да го наречем. И аз питам: какво толкова особено има в тази наша малка Земя? Каква сила се е пресегнала през времето и пространството, та цялата Вселена да се промени — не едновременно, подчертавам, а така, че да бъде едновременно само за нашите очи?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Николай Бенев лежеше на студения каменен под и се вглеждаше към улицата през отдавна разбитата витрина. Тресеше го. Бе прекарал почти цялата нощ в гората, преди призори да се промъкне насам и цял ден да се крие в изоставената банка. Е, вече не му оставаше да чака дълго. Той <b>погледна</b> часовника си. Шест без пет. Всеки петък точно в шест вечерта, бе казала Арлет. Днес беше петък…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Обмисля и поне две идеи за фентъзи. Едната е със средновековен български колорит, другата — с интернационален, за да се <b>погледнат</b> под нов ъгъл главните постулати в направлението: „Понеже всички комай копират сър Джон Толкин.“</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Ако тогава бях <b>погледнал</b> към часовника. Щях да видя, че стрелките са спрели на девет без пет и може би да побързам.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Тръгнах по безкрайна редица от уравнения. Всеки член от тази редица бе част от друга безкрайна редица. Получи се решетка от безкраен брой от безкрайни редици уравнения. Погледнах през тази решетка към идеята за сътворението и си помислих. всяко от тези уравнения изразява различните основни сили, действащи във Вселената.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Четирите ме <b>погледнаха</b> с безмерно очакване да им дам ключа, с който да отключат вълшебната кутия, наречена "сбъдване на бляновете". Проговорих. - За да се осъществи едно или друго желание, трябва не само да мислиш с ума си за него, но и със сърцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Имах нужда да погледна града отвисоко, а и да събера сили. Ето защо се отправих към планината. Поех по стръмна пътека край реката, отдаден изцяло на чувството за принадлежност към обкръжаващия ме покой. По едно време чук кучешки лай, после човешки гласове. Погледнах към реката и видях вътре двама младежи. Бяха седнали върху големи камъни, на известно разстояние един от друг. Единият държеше тромпет, другият - цигулка. Говореха си на висок глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i><i><i>Имах нужда да <b>погледна</b> града отвисоко, а и да събера сили. Ето защо се отправих към планината. Поех по стръмна пътека край реката, отдаден изцяло на чувството за принадлежност към обкръжаващия ме покой. По едно време чук кучешки лай, после човешки гласове. Погледнах към реката и <b>видях</b> вътре двама младежи. Бяха седнали върху големи камъни, на известно разстояние един от друг. Единият държеше тромпет, другият - цигулка. Говореха си на висок глас: </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Майя Динева;Пътища;2007;<br>
<i>- Тя... се страхуваше от мен, не смееше да ме <b>погледне</b> в очите, пък и аз... почти нищо не помня ясно... тогава пиех... бира с разни... лекарства за луди, паркизан, такива работи...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Баща му го <b>погледна</b> смаяно. В синилката на очите му проиграха тъмни пламъци. Стиснатите му устни се свиха още повече и изчезнаха в неравната четина на брадата. След дълга пауза, през която мигаше учестено и се почесваше по главата, промлясна, просумтя болезнено и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>- А камене ли да ядем? - <b>погледна</b> го с укор баща му. - Кой ще помага, кой ще пасе козите, когато братята ти орат, жънат и прибират, а? Ти как си я мислиш тая работа?</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Бръснарят <b>погледна</b> Насо с обиграния си професионален поглед и без да спира играта на бръснача, му оказа мимоходом нужното внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Един млад мъж, с тънки донжуановски мустаци, сбута съседа си и цинично му подмигна. Насо го усети и сконфузено <b>погледна</b> надолу. Изчерви се до мозъка на костите, сякаш беше извършил нещо срамно. Старецът до него обаче премести бастуна в лявата си ръка и с двата пръста на дясната повдигна отново главата му към картината.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Полулегнал, подпрян на лакът на голия миндер, Насо се усмихваше приятно замаян, а Жейна подреждаше върху бялата амбалажна хартия на масата глинените паници. Нахрани го, напои го с ароматен сок от вишни, позавъртя се около него в изблик на неудържима нежност, свали горните си дрехи без капка кокетство и свян и остана по риза - снежнобяла, кенарена, обточена цялата с дантели. Разкопча сутиена под нея: "Ах, колко съм уморена!" -каза и полегна на кревата. Гърдите й се лейнаха нашироко, живи и пулсиращи като животинчета. Насо се изчерви, а Жейна го <b>погледна</b> укорно:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Що за морал, господи! Що за първо чувство и отношение към жена! Да биха могли да го усетят близките му, че е такъв, с камъни ще го прогонят "през девет села в десето" да не позори рода им, селото им. Все така ли ще се влюбва във всяка, която срещне на 65 пътя си, която го <b>погледне</b> и позове? Ако се появи сега една трета жена и свие повелително пръстчето си: "Ела тук!" и след нея ли ще тръгне, и в нея ли ще се влюби? И то така платонично, така ялово!</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>- Сила, чистачката на бръснарницата - изрече твърдо той и тя още повече се разтрепери. Посочи му мълком навън към бръснарницата, но той <b>погледна</b> нагоре и през зъби й каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се спря на площадката да чуе, ще каже ли нещо за него. Тя <b>погледна</b> нагоре, преглътна мъчително и замълча. Свирепият израз на Такев се беше заменил със спокойната усмивка на приятел и също замълча. Насо ги остави с чувството, че се е докосна до смрад и продължи към тавана.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Насо наближи пазара. До стълба на уличния фенер нещо синьо просветна през завесата на снежинките и го придърпа към себе си. Очите на жена го оплетоха в мрежа от погледи, настойчиво се усмихваха, искаха нещо да му кажат. Спря се възрадван, но като <b>видя</b>, че е непозната, понечи да подмине. На лицето й се изписа такава отчайваща молба, така се напрегна от страх да не го изпусне, че Насо отново спря. Погледна я прямо в очите и попита какво желае. Тя заекна и почти изкрещя:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Жената стана и започна вяло да се облича. Оправи буклите, попритегна се оттук-оттам, лепна без да се измие някакво евтино мазило, отърка устните една в друга, за да размаже дебелия слой червило и в сумрака отново заприлича на кукла. Насо седеше на пръв поглед безучастен и като че ли нямаше намерение да си тръгва. Тя го <b>погледна</b> настойчиво, но той не се помръдна. Тогава протегна ръка, изщрака с пръсти в знак на нетърпеливо искане:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо я <b>погледна</b> слисан. Беше пропуснал момента на плащането. 123 Огледа се безпомощно, пипна се по празните джобове и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>До стената лежеше разчекнато младо момиче, ученичка, със спечена от кръв престилка. Лицето й беше бяло и светеше в сумрака на ъгъла, а очите спокойно затворени. Дали завинаги? - 156 блесна в ума на Сила. Дерев я изгледа свирепо и с недоумяващ поглед, но Сила така заблеяно загледа във въздуха и така наивно изломоти: "Детето е болно, госпожата те вика", че тримата, които се бяха надвесили над жертвата, я помислиха за смахната, която нищо не е <b>видяла</b> и за нищо не се досеща, а господарят й затича към къщи, без да я <b>погледне</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Сила за пръв път говореше толкова много, смееше се, береше цветя на детето, ловеше му калинки, мравки, хвана в шепите си една пъстра пеперуда и му я подаде, но то вместо да й се израдва, с наслада разкъса крилцата й, като издаваше някакви неясни звуци: "Ъхх... хъ... хъ..." Сила се опитваше да му разкрие света наоколо по достъпен за него начин, да го зарадва с красотата, но се сблъскваше със сивата пустота в очите му, отвъд която не трепваше нищо. То се държеше така, сякаш си беше вкъщи сред мебелите и играчките, които с наслаждение разчупваше, без да <b>погледне</b> какво има вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Веднъж му се стори, че я мярна в тълпата. Сърцето му се обърна. Той 174 извика, втурна се и спря. Илюзията изчезна. Беше гради госпожичка с модерна рокля и руси коси, която също спря и <b>погледна</b> учудено. От нея го блъсна нещо престорено и фалшив Сила беше самата неподправеност! Жаждата му да я намери стана още по-голяма. Като я нямаше реална, търсеше а златистите изваяния на облаците, в зелените вълни на дърветата, в птиците... и си повтаряше: "Луд, луд съм, право казваше Личката още в детството ми, че съм луд..." Но му беше хубаво с тази лудост. Като няма друго светло в живота, нека е лудост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Озоваха се в краен квартал. Спряха пред нова неизмазана къща с висока дървена ограда. От портата до стъпалата водеше тясна калдъръмена пътека, край която надвисваха пищно нацъфтели рози, но те не минаха по нея, а заобиколиха отзад и се промъкнаха като крадци през една отпрана дъска. По обувките им полепна кал, полите им се измокриха. Насо се намръщи, но Сила го <b>погледна</b> окуражително и усмивката й разсея лошото му чувство. Изкачиха две стъпала и 182 хлътнаха в малка приземна стаичка с оскъдна селска наредба. Лъхна го миризма на спарен букет от рози.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Чуха се стъпки и припрян човешки говор. Побягнаха, хванати за ръце. Прехвърлиха ограда. Озоваха се в подгизнала от влага овощна градина и спряха. Погледнаха се.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Насо се блъсна в улично дърво. Погледна нагоре и <b>видя</b>, че се беше показала луна. Заприлича му на гол, озъбен череп.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Нахълтаха между тях работнички. Заровиха в щайгите, затупуркаха. Насо също се въоръжи с празни щайги и седна да работи. ; Жейна взе разрешение от надзирателя и изхвръкна от фабриката да търси Сила. Майчината интуиция безпогрешно й подсказваше, че преживяванията на Насо, които го бяха стопили за един ден, са свързани с опасното дело, в което е Сила. Само да я намери! Така ще я заплаши, че няма да посмее да <b>погледне</b> Насо. Той, обаче, след разменените пълни с обич погледи доби упование и беше спокоен.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i><i>Тогава то изпищя пронизително в ухото му и с един по-силен напън успя да се измъкне. В луд бяг достигна шосето и се огледа наоколо. Сенките се бяха удължили, слънцето не се <b>виждаше</b>. Момичето <b>погледна</b> празната кошница и сърцето му болезнено се сви. Днес пак ще разтревожи майка си. Не! С обич ще й се усмихне, преди да е <b>видяла</b> кошницата и ще й каже:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Един неделен ден свалих от стената очуканото огледало и се скрих в плевнята да рисувам. Цапах, мазах, късах листове до обях и накрая от рисунката ме <b>погледна</b> желаното момиче - Аз! В понеделник внимателно и уж случайно я поставих на чина, за да <b>видят</b>, че съм бяла, очите ми не са големи и с късите ми прави мигли не може "да се мете двора", но децата ахнаха неочаквано:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Казах, че ме чакат и скочих от масата, без да се докосна до почерпките. Дона не можа да скрие облекчението си. Излязох на улицата с чувството, че току-що съм загубила близък човек. Обляха ме студените вълни на самотата. Пъстроцветната река от хора течеше пред <b>погледа</b> ми безразлична към моята особа. Никой не ме <b>погледна</b> дори.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Моят възлюбен се прибра и ме погледна, без да ме вижда. За първи път забелязах колко много се е променил. Усмивката, която му придаваше лъчезарен вид, я нямаше; вместо това, едно смръщено чело и ириси, играещи като у подплашено животно. Сега се сетих, че на приемите не прекарваше добре. Измъчваше го непрекъснато безпокойство кой как му стиснал ръката, как го <b>погледнал</b>. Във всяка групировка откриваше заговор срещу себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Моят възлюбен се прибра и ме <b>погледна</b>, без да ме вижда. За първи път забелязах колко много се е променил. Усмивката, която му придаваше лъчезарен вид, я нямаше; вместо това, едно смръщено чело и ириси, играещи като у подплашено животно. Сега се сетих, че на приемите не прекарваше добре. Измъчваше го непрекъснато безпокойство кой как му стиснал ръката, как го <b>погледнал</b>. Във всяка групировка откриваше заговор срещу себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Но какво ти е, Друже? Какво се е случило? - <b>погледна</b> ме озадачено той, но не особено разтревожено.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Добре. Залавям се - и тръгна неохотно към телефона, но ме <b>погледна</b> с такава ирония, че изпитах злоба към него и демонстративно се прибрах в стаята си. След малко дойде да ми съобщи, че въпросната Дуда е непоклатима, защото ако той заповяда да я уволнят, ще го сполети голямо нещастие - другарят Василев ще го съсипе по всички линии.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>- Госпожо, аз лекувам този вид левкимии. Желая да взема Райо със себе си в моята страна и съм почти сигурен в успехите си. Той ще бъде светило в науката и аз (дано съм жив!) ще се гордея, че съм му помогнал. Вие, разбира се, ще го придружавате навсякъде. Нали сте му майка! - и ме <b>погледна</b> със същия възторг, с който <b>гледаше</b> Рай.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Опомни се и <b>погледна</b> назад. Учителката на малкия му внук, второкласника Петърчо, тичаше да го настигне. С натежалата фигура и оранжевите коси тя му заприлича на есен. Усмихна се. Очакваше да чуе нещо хубаво, защото внукът му беше пръв в класа и рисуваше изключително добре за възрастта си, но г-жа Делева го <b>погледна</b> тъжно със светлите си очи и заеквайки от неудобство, му каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Хайде де! Виж каква си хубава. И роклята ти е като на принцеса - каза й Жеко, <b>погледна</b> Филип и цинично подмина. - Лесно ще намериш изход.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>- Тук имам малко работа - и се загуби в пресечката, а Лирков седна на пейката пред един блок да се съвземе. По някое време <b>погледна</b> назад в улицата и това, което <b>видя</b>, отново го залепи за пейката. Жеко увещаваше и дърпаше жената с бебето. В стремежа да се освободи, тя изпусна детето върху подстриганите храсти край пътя и той си тръгна, като й се заканваше с показалец.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Даниел влезе във фоайето на хотела и <b>погледна</b> към часовника над рецепцията. До започването на конференцията оставаше около час. Слава богу, имаше време поне за един калвадос на бара.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Моля ви да ме оставите сама! - Моник вдигна глава и го <b>погледна</b> с онова напрегнато изражение, което имаше онази сутрин на булеварда пред бистрото.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Даниел стана и се доближи до прозореца. Беше нервен. Изабел <b>погледна</b> към Натали, но тя само смутено се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Две захилени до ушите момчета с невъзможно широки панталони чукнаха по стъклото на кафенето. Изабел <b>погледна</b> към тях и скочи от стола.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Не ми вярваш, разбира се, но то си е за твоя сметка. - Изабел го <b>погледна</b> нацупено. - Отивам да се разходя.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>В редакцията оставих материала на бюрото на шефа и отидох при Морис. Той ме <b>погледна</b> учудено над очилата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Тишина... Татко Марин не смееше да ме <b>погледне</b>. Беше забил поглед в едно винено петно върху бялата покривка и сякаш това червено кръгче изискваше цялостната му концентрация.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Родителите на Маруся си тръгнаха. Тъща ми ме разцелува на вратата, а баща й не посмя да ме <b>погледне</b> в очите. Потупа ме по рамото и смотолеви нещо като "довиждане".</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Като чу името си, той скочи в краката ми, <b>погледна</b> ме весело и размаха това, което беше останало от опашката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Стефан не смееше да <b>погледне</b> към Милена. Само й беше кимнал, презрително свил устни, когато седна до него. Страхуваше се да не се издаде. Страхуваше се, че тя ще открие някъде дълбоко в намръщените му очи оная болка, която разяждаше стомаха му, която караше кръвта му да пулсира шумно в обтегнатите до болка вени.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Когато Стефан се прибра, майка му вече си беше легнала. Открехна вратата на стаята и я <b>погледна</b>. Тя спеше с лице към стената. Вече знаеше какво ще направи за нея. За нея и за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>На сутринта майка му го намери заспал във фотьойла с лице към отворения прозорец. Зави го с едно одеало, целуна го леко по челото и тихо излезе от хола, взимайки някакъв смачкан лист хартия, захвърлен на пода. "Не мога да го науча на ред и това е" - помисли тя и, преди да затвори вратата след себе си, го <b>погледна</b> дълго с изпълнени с обич очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Да, разбира се... - отговори ми тя, но без да ме <b>погледне</b>. Обясних, че имам среща и е време да тръгвам. Бях вече почти в средата на фоайето, когато Пешо се развика: </i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>"Какъв абсурд!" - помисли жена му, гледайки с недоумение тичащите ту в една, ту в друга посока играчи, и колкото и да се стараеше да открие някакъв смисъл в летящата топка и в размахващия бухалка мъж, не успяваше. Беше започнала да придрямва, когато се звънна на външната врата. Двамата стреснато се <b>погледнаха</b>. Не беше възможно някой да ги търси по това време.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Той тръгна с котешки стъпки към вратата, <b>погледна</b> през шпионката и учудено се обърна към жена си, която стоеше облегната на стената в коридора.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Ханс заключи стъклената врата на яхтата. Преди да седнат на мотопеда, той се спря и <b>погледна</b> внимателно Бартоломеус:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- О, рисувам поне по 4 часа на ден, пътувам, чета, уча езици, срещам се с приятели. В общи линии това е всичко. Преди "Шалимар" - Бартоломеус <b>погледна</b> с любов към яхтата, която се намираше в края на реда, през пет места от яхтата на Ханс - имах един страхотен "Бийч крафт". Това бяха невероятни години... Вече съм стар за самолет... Да, стар съм за съжаление... На 62 не можеш да правиш същите неща като на 40... Казват, че всяка възраст си има хубавите страни, само че аз все още не мога да открия хубавото в старостта.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i><i>Бартоломеус го <b>погледна</b> изпод вежди и <b>видя</b> как в спокойните му, светли очи се прокрадна нещо като страх. Стана му някак жал за това стройно, красиво момче, което се страхуваше от смъртта. Опита се да си спомни дали на младини и той беше треперил поне веднъж по същия начин за живота си, но не можа. В мислите му се мярнаха само някои от пиянските нощни полети над Атлантика и той се усмихна под мустак. Не, той с упорито безразсъдство беше предизвиквал смъртта, но май никога не се беше страхувал от нея. Поне досега.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Якоб Макинтош, Линда и преводачката се приближиха към момчето. То седеше с наведена глава, люлееше краката си във въздуха и отказваше да ги <b>погледне</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Да, сигурно... - промърмори Боби, <b>погледна</b> изпод вежди Линда и не след дълго заспа, унесен от монотонния шум на мотора и изтощен от ужасното вълнение, което изпитваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Линда понечи да каже нещо, но се отказа. Продължи да седи спокойно, отпуснала ръце на коленете си. Само руменината, покрила изведнъж лицето й, издаваше, че се вълнува. Момчето мушна снимката в джоба на панталоните си, <b>погледна</b> бързо към Линда, после към Димов и прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>26 А богоподобният Сатурнин <b>погледна</b> и <b>видя</b> едни хора, които по това време се случиха да минават по улицата на пристанището, и рече на бесовете: Идете в онез.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като <b>погледнах</b> встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и видях, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се виждаха през отворената й вратичка.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>26 А богоподобният Сатурнин <b>погледна</b> и <b>видя</b> едни хора, които по това време се случиха да минават по улицата на пристанището, и рече на бесовете: Идете в онез.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Ренесансът бил щастлива епоха и една от причините за това е, че възродил много забравени неща. Така той открил колко широк и пъстър е светът, <b>погледнал</b> оптимистично на човека и в резултат създал хуманизма. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i><i>“Това е враждебната дреха, която си облякъл, и тя те притегля надолу към себе си, за да не <b>погледнеш</b> нагоре, та като <b>видиш</b> красотата на истината и обитаващото я добро, да намразиш нейната лошота. За да не проумееш коварството, с което те обсажда, тя е направила сетивата, които само изглеждат сетива, а са всъщност безчувствени: преградила ги е с изобилна материя, и ги е изпълнила с омразна наслада, та да не чуеш, каквото трябва да чуеш, и да не <b>видиш</b>, каквото трябва да <b>видиш</b>.” (СН VII)</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>Д-р Бърк: О, не, сър, в моята Работа аз почти никога не се докосвам до Кръв. Днес Медицината е стигнала далеч напред и вече почти няма Досег до тази Субстанция, която някои наричат “червена Течност” (при тези Думи той <b>погледна</b> към мен, което бе една от малкото Постъпки на този чувствителен и учен Джентълмен, които не му правят Чест). </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като <b>погледнах</b> встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и видях, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се виждаха през отворената й вратичка.”</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Пак се озлобявам. Заради опипването е. Замислям се дали да не отхапя някоя ръка, но като <b>погледна</b> ръцете, ме обзема съжаление. Мъртви ръце, студени, изгнили, с окапали нокти и размекнати разкривени мазоли. Какво може да направи такава ръка? Нищо. За най-елементарни действия не върши работа. Излизат опикани от тоалетните.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>От известно време не стоя пред огледалото в банята. Имам чувството, че очите ми са сини. Искам да ги сваля от 108  лицето и да измия този воднист цвят под силна струя вода. Иначе съм добре. Справедливостта ми е нахранена и приспана. Минавам от време на време да <b>погледна</b> да не си е отвила гърба. Гледам и да не се задуши. Болките трябва да дишат, за да зараснат. Те са открити рани. Грижа се и за болките си. Прибрах драната си, струпясала същност. Цялата е в цикатрикси. Препоръчвам пластична операция. Все повтарям на болните вътре в мен: Животът е прекрасно място! Трябва да оцелеем.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Защо чакат милостиня от чужда ръка, а не се заловят да работят земята наоколо? — Мадлена <b>погледна</b> към ниското, после обърна глава към Голгота. — Нима в подножието на Разпятието божие се стеле толкова глад, болести, немощ, разруха?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— А къде спи сега царят, тате? — <b>погледна</b> встрани, готова всеки миг да <b>види</b> Иван Шишман, седнал край злочестото си писмо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Евгения <b>погледна</b> по пътя, който водеше към къщата на чорбаджи Георги, обърна се към мегдана на църквата и без да се нада — зад ъгъла на хаджийската къща <b>видя</b> дребната фигура на Анастасия. Детето се криеше, сякаш искаше да притули нетърпеливото си очакване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Ами мъжът вечен господар ли е на жената? — Анастасия <b>погледна</b> лицето на Евгения и <b>видя</b>, че тя е по-възрастна, но и по-радушна от Цвета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Това — златокосото момче, ли ще ти бъде отмяна? — <b>погледна</b> към Христо, слабичък, бледолик, сякаш не е <b>виждал</b> слънце.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Думата си не връщам! Утре рекох и утре ще е! По пладне искам да дойдете, че да се дръпне влагата от пръстчицата… И чорбаджи Георги ще викна у нас, и Влад Петков, и благочестивата майка Евгения ще повикам да отсъди… Пък ако отец Агапий реши да даде още грошове за учението на децата… — хаджийката с такива очи <b>погледна</b> архиерея, че преди да излезе, той бръкна в расото и й даде шепа грошове.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Църковните работи в епископията тръгнаха на самотек. Дълго време Иларион Мъдри не смееше да ръкоположи нов епископ. Българският архимандрит Гавраил в Букурещ, когото чорбаджи Димитраки тъкмеше за владика, след смъртта на градския първенец не посмя да се върне във Враца. Архидякон Агапий едва смогваше да <b>погледне</b> конашките писания; пътищата до Свищов, Видин, Търново започнаха да го уморяват.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Беше облечена в поизносена рокля, стегната в кръста с кръвчица, понеже Ковача нямаше грошове за коланче. Пенчо пък, Господи, гиздав и спретнат в тънки потури и вапцана риза. Гайтаносаната му дреха беше съшита така, че да се вижда златният часовник с ланеца, който чорбаджи Георги му подари в последния ден на школото — дар за грамотността му. Анастасия <b>погледна</b> към двора на дядо Петър Райкин, за да скрие руменината си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Вино имам от лани, от по-лани, отпреди пет години…, а една бъклица пазя от Габрово, когато ни се намери Пенчо. Там я напълних за сватбата му — развълнуван от осанката и благородието на митрополита, първенецът беше готов да даде всичко. — Ами… ако речем сега да сгодим Пенчо, та да получи милостивейшата благословия? — хитро <b>погледна</b> към внука си. — Ще го пратим да викне Гергана на хаджи Тодор…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Щом е ваш ученик, ваша обична ученост, няма съмнение, че е добър — Анастасия се изчерви и не посмя да <b>погледне</b> към Ботьо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„Мили деца, поразгледайте около себе си, <b>погледнете</b> и над вас на небето; над него денем видите слънце, нощем месец и премного звезди. На земята пък има толкова много неща, които не могат да се преброят и изкажат. Знаете ли кой е направил всичко това?“ — Анастасия беше донесла таблицата за поучение в килията на „Св. Атанас“, и като прочете началото, замълча.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Даскал Ботьо зачака да чуе думите по-натам, ала Анастасия <b>погледна</b> навън, сякаш се плашеше от мислите, които искаше да изрече.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— От калоферския манастир днес пристигна калугерица по име Анастасия — свещеникът <b>погледна</b> към нея. Някой удари клепалото пак. — Там тя е учила писане, смятане, политични науки… Момата иска да даде свойто знание и на други момичета, както повеляваше и владишката майка Евгения.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Когато девицата се върна в къщи, намери майка си будна. Анастасия не посмя да тръгне първа към църквата, мислеше, че там няма да има деца, а не дойдат ли днес, навярно няма да дойдат и утре, и в други ден… Цвета се облече набързо, излезе да <b>види</b> чакат ли хора около килиите на църквата, пък като стигна там, стори й се невярно, та потърка очите си с пръсти и <b>погледна</b> пак. Пое въздух с пълни гърди, затича се към копторчето, бутна вратата и скокна през прага:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Даскалицата <b>погледна</b> през прозореца, после към отворената врата на килията. Притаили дъх, там майки и бащи очакваха словата й. Цвета Чутурката беше някъде към края, до нея свещениците Дамян и Сандул. Хаджи Йоца Хицовица си пробиваше път да мине напред — епископът я беше изпратил да <b>види</b> как ще се отвори училището, пък тя, като се стъкми бързо-бързо, рече на владиката:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Тази заран някой я е накатранил. И на Влъчка пътната вратница е накатранена. Мама каза, че било позорен знак за момите, които идват за учение — девицата <b>погледна</b> към затворената врата на килията, отвън чакаха майките на децата, говореха нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Че защо да си стар? Я колко си спретнат и читав — момичето му захвали, пак <b>погледна</b> към църковната врата и уплашено тури ръка на устата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Късно вечерта в четвъртък, с кираджиите за петъчния пазар в града, от Враца беше пристигнал и отец Кънчо, който не отседна с другите врачани в стария хан, правен още преди години от чорбаджи Георги Михайлов. Духовникът потърси подслон в одаите на владишкия конак; на отец Сандул каза, че е пратеник на владиката и носи заръка от него. Като спомена това, поп Кънчо <b>погледна</b> торбата си, сложена до вратата. Преди да заспи той тури драгоценния армаган до главата си, пък връвта, с която беше вързано гърлото на торбата, мушна под бузата — да не се случи нещо за срам!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Чувала съм за този наставник — Анастасия <b>погледна</b> пак към брега и взе да помага на чорбаджията по-бързо да натовари каруцата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i><i>Учителят се опита да открие сред събрания народ плевенската наставница, защото словото му беше напътено и да я окрили, но като не <b>видя</b> Анастасия, обърна се отново към владишкия трон. С бавни, властни стъпки стигна до своя стол и като <b>погледна</b> назад, замълча сърдито. Последните мъже и жени, изправени до вратата, <b>гледаха</b> пътя към църквата и взеха да шушукат. — Иванка, невестата на даскал Ботьо, иде насам — защо ли така подтичва?</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Белите, подредени зъби на Захари Княжески се скриха, лицето му се осени, но пак <b>погледна</b> Анастасия и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Толкова драго е на сърцето ми да <b>видя</b> тези момичета тук, че не смея да кажа каква е волята ми — Захари Княжески не седна на стола, а отиде близо до малката Анастасия, която, свела глава над гергефа, не намираше смелост да <b>погледне</b> госта. — Добре ли се учиш при хаджи Ана?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Какво говориш? — Анастасия <b>погледна</b> навън, вдигна шала върху главата си, поиска да тръгне, ала… ръката на Михал грабна отведнъж нейната.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Тя хвалеше благородника, а когато <b>погледна</b> към Пенчо, <b>видя</b> смут в лицето му. Добродетелният син на Влад Петков сам разбираше, че макар да печели добре от бащиния занаят, той все още няма драгоценния камък на мъдростта — най-смисления дар за хората.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Учили сме, девице мила, че благонравието не ни позволява да сочим някого сред мнозина — скришом <b>погледна</b> към мястото, където й беше посочено, но не <b>видя</b> мъж в духовни дрехи. Мита не се докачи от бележката на наставницата, щото имаше да й каже нещо важно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>По кое време отнесъл долу отрочето, никой не се сетил да <b>погледне</b> сахата, щото чакащите бащи и майки не знаели какво първо да гледат: живороденото бебе от Мита или безсънните очи на мъжа, който рекъл, че до три дни и родилката ще е на крака!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        - Погледнете това - Харада посочи набиващия се в очи саркофаг и свързаната към него сложна инсталация от тръбички, проводници, полупрозрачни цилиндри и датчици. - Не ви ли напомня на нещо? </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Тогава една друга мисъл прониза съзнанието му. Беше толкова абсурдна и логична едновременно, че по гърба му полазиха тръпки. Спасителна капсула! Точно това представляваше машината, в която се намираха. Трябваше да се сети по-рано... Погледна въпросително Харада - той му кимна с някаква загадъчна усмивка, като че беше прочел мислите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        В първия момент помисли, че му се е сторило, но то се повтори. Слабо като полъх. Пръстите на лявата му ръка помръднаха… Погледна Харада, после Холман и двамата лекари, съсредоточени в показанията на уредите, но като че никой от тях не беше забелязал. И внезапно го обзе една увереност - колкото твърда, толкова и необяснима. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Погледна часовника си. С усилие успяваше да различи стрелките. От момента на тръгването му бяха изминали почти шестнайсет часа. Не разбираше... Дали не започваше да халюцинира? И внезапно всичко му стана ясно. Дихателната маска... Абсорбиращият филтър беше свършил. Трябваше да го смени още преди час - дано не беше късно... Свали резервния от колана си, разкъса изолиращото фолио и го постави на мястото на стария. После вдиша и издиша няколко пъти, докато усети, че образите отново се избистрят пред очите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Последният път, когато <b>погледна</b> часовника си, стрелките показваха двайсет и седем. От двайсет часа не беше почивал истински и се чувстваше капнал от изтощение и жажда. Върхът и веригата от хребети видимо се бяха приближили - ясно се очертаваха техните голи, сгърчени склонове с цвят на олово. До залеза на синьото слънце оставаха три или четири часа, а червеното незабележимо пълзеше към зенита.     Горещината беше убийствена - чудеше се как издържа още. Движеше се като в просъница, тласкан само от инерцията, защото знаеше, че ако спре, това ще бъде края... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i><i>        Надяна маската /господи, как я мразеше!/ и за последен път <b>погледна</b> часовника си. Оставаха му четири часа - толкова имаше до залеза на червеното слънце. Стисна зъби и заслиза по склона. Пред очите му танцуваха пламъци - кървави, сини, оранжеви, тътнещи. Все едно, че вървеше по жарава. Онази отвратителна мъгла изпълзя и удави съзнанието му, просто го смачка и запокити някъде, и то престана да му принадлежи. Остана само целта - блестящият син океан, люлеещ се пред <b>погледа</b> му отвъд. Толкова далечен и близък, сякаш нереален... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        По дяволите, нямаше време да мисли за това! Трябваше да намери път за слизане - и то веднага, защото чувстваше приближаването на следващата криза. От известно време образите се раздвояваха пред очите му. Беше го обхванала необичайна възбуда, която му пречеше да се концентрира. Маската! - спомни си изведнъж, когато <b>погледна</b> часовника си. Отдавна трябваше да смени филтъра. Само че не разполагаше с друг... Смъкна я от лицето си и я запрати в пропастта. Имаше половин час, за да стигне до станцията, иначе... </i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i>Панайот Гешев пристигна в ателието по обед. Погледна го и, както очакваше, паметта не му подсказа нищо. Нямаше нужда да се притеснява обаче. Гостът тутакси го осведоми:</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Борис влезе и Гошо си отдъхна. Пай, май... Е, това е негов чиляк. Подаде му ръка, още мокра от чешмата, <b>погледна</b> го засмян.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Борис се размърда на стола. Посегна към пакета цигари на масата и запуши. После <b>погледна</b> момчето и някак строго рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Ами тогава... — надигна се разстроен Гошо и <b>погледна</b> решително мъжа насреща си. — Тогава дайте ми Аглика. Като не може Ружа, аз и за другата съм готов.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Не, аз... — започна Анелия и <b>погледна</b> въпросително Кристина. Ами да, смяташе, че всичко е изяснено.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Славчо <b>погледна</b> към Кристина и след това към Анелия. Нямаше шега. И двете стояха съвсем сериозни. В зениците му под ниското чело проблясна нещо. Може би пък тази десетокласничка не беше толкова недостъпна, щом той щеше да става лауреат, може би животът тепърва започваше...</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Май по същото време, в прогимназията, се влюбих в един съученик на брат ми, ленив къдравокос чаровник, когото майка ми черпеше със сладко от вишни, а аз скришом, след като си отидеше, изблизвах лъжичката. Той ходеше сериозно с някакво момиче от същото училище, за което се и ожени след казармата. Нямаше как да ме забележи, защото бях малкото сестриче, а когато най-сетне ме <b>погледна</b>, вече нищо не можеше да се направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i>Беше се взрял в нея като удавник, загубил всякаква надежда, внезапно притеснен от ръста си, защото в тази им близост тя се оказа по-ниска, отколкото си мислеше. Виждаше темето й с къдравите тъмни кичури и нищо друго. И тогава Галя вдигна глава, <b>погледна</b> го с немигащите си очи и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Момиченцето я <b>погледна</b>. Погледът му беше твърд като стойката му върху дъската. Можеше да събори с него мачтата на презокеански кораб.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Н.О. подскочи към огледалото. Пак започваше да се нервира. Спокойно, спокойно. Пликовете в джоба му излъчваха приятна топлинка. Това усещане отпусна чертите му. Дали пък лявата буза не е подпухнала и клепачът не е по-притворен от другия? Ще изчака половин час и пак ще <b>погледне</b>. А онзи изобщо не мисли да се подува, нито днес, нито утре, нито вдругиден. Щастливец. Освен ако... Той разтегли устни в кривозъба усмивка. Защо не му хвърли ръкавицата още сега? Прелисти тефтера и бавно навъртя номера.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Девойката разбра какви мътни въртопи ще се завихрят в душичките на селяните преди те да са свъсили неодобрително вежди. Досети се за целта на Демир Бозан – посочи я, за да я отлъчат, <b>погледна</b> я открито, за да се извърнат всички погледи, подаде и? ръка, за да се отдръпнат всички ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Тялото на Росица бе изтръпнало от ездата. Изпъна снага, разкърши рамене, <b>погледна</b> Демир Бозан и тръгна през поляната право към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Я че го утепам и до утрето е тука! А ти че дадеш ли воловете? Фaташ ли дума? Оти я животецо у зуби че си турнем да ти го утепам вуко. Рeчи тука, пред свите муже, фаташ ли дума? ? Страхил се изправи срещу Гьока и двамата се <b>погледнаха</b> в очите. Бяха еднакво високи, но Гьока беше сто и двадесет кила ? поне с тридесет повече от Чобанина. Въпреки това не изглеждаше много по-едър, защото стойката, фигурата на Страхил издаваше, че е як и жилав, а това прави осанката, дава u форма, невидима за окото, но доловима.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i><i>? Сети се и ти, кратуна с кратуна! ? Дедо Сима засука мустаките и се замисли ? Я бре, Цеко! ? позавъртя се старецът и <b>погледна</b> през рамо към кръчмаря, както <b>гледа</b> този, дето брои парaта на масата. ? Цеко бре! Eла овде! ? прокашля се за тежест и щом кръчмарят, глуповато захилен, застана пред него, го изгледа от цървулите до рехавата косица и заповяда:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Влезлият пръв, потънал в пот въпреки нощния студ навън, пусна своя край на ямурлука, при което нещо издумка глухо в пода. Изчака брат си да захлопне вратника, после <b>погледна</b> баща си право в очите и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Седна обратно на стола, ръцете му се отпуснаха покрай тялото, увиснаха, сякаш стопанинът им не искаше да има нищо общо с тях. Без да <b>погледне</b> никого, тресна челото си в масата и горко заплака. Мъжката, със сълзи, без глас. Яките му плещи се разтресоха беззвучно. Всички мълчаха и оставиха трагедията на един невинен убиец да намери цяр в сълзите. Мъжете в кръчмата засрамено наведоха глави. Дедо Сима застана така, че Страхил да не вижда трупа в ъгъла. Положи ръка на главата на ридаещия мъж и го погали, както не беше галил синовете си от поне трийсет години! И неговите очи пареха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Не ми се дзверете кико че сум караконжул, бре! Гьока умре, ама Страхил нема го виниме! Свите тука сме по-виновни от него, а я сум най-виноват! ? старецът се беше разгневил и под тежкия му поглед се свиха доста от по-слабите натури, гости на кръчмата в тая особена нощ. Дядото вдигна главата на Чобанина и го <b>погледна</b> в очите:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Зeми ножо и резни гръцмуля на вуко! Давай! ? Попът се подчини неохотно, пое някакъв нож, който бутнаха в ръцете му и резна гърлото на вълка. Нямаше много кръв, отдавна беше мъртъв звярът. Попът <b>погледна</b> ножа в ръцете си, изцапан с черното на вълчата кръв, пусна го на масата. Изтри длани в расото и се отдръпна.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Гьорче се прибра да поспи в чорбаджийската къща чак на сутринта. Постлаха му в мъничка, пристроена одая. Младата овдовяла снаха поля на чобанина да се измие, после принесе паница ядене и комат черен хляб, но не посмя да вдигне лице и да го <b>погледне</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Бива, чорбаджи. Ке го доводам! Но пaре не сакам! Язе бех воевода и момчиняците ги водих на смърт ? не на живот! Но нивга не съм ги венчавал мърцина за цръната зeмя! Нема кротко го не сакам, ама веке ке ти окам не „чорбаджи”, а „Герге”! И кога слезна у село, на софра ке ти седам, се едно най-личен гост, а не ратай! Разбрааме ли се, Герге? – Гьорче говореше тихо, но накрая вдигна глас, та чорбаджията трепна и се присви, но <b>погледна</b> воеводата в очите и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>– Аз така, по комшийски. Старците обещаха да проводят кола дърва, но още я няма. То може и само на вяра и свещи да се топля, но и свещиците като свършат, ще ми дойде студенко времето! – Никодим се засмя звънко и весело на собствената си шега, после <b>погледна</b> към дядото с уважение:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Петър също я обича много и редовно се пита защо при това положение му се иска да спи и с други жени. Все още не беше намерил отговора. Например достатъчно му е да <b>погледне</b> Поли, за да го вдигне. Все пак здравият разум не го напуска съвсем и те се чукат само при крайна необходимост. Негова.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i><i>	- Според Бодрияр телевизията е тотално порно - започна Мария. - Какво друго е абсолютната възможност да <b>погледнеш</b> навсякъде, да разрушиш всички тайни, ако не проституция на <b>погледа</b>. Телевизията е визуалната реализация на хипертрофираната идея за равенство. При нея всичко е равнозначно - и Шекспировата постановка, и футболният мач. Именно отказът от йерархия, каквато и да била тя - политическа или културна - прави телевизията типичен постмодерен феномен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i><i>	- Смятам, че това постоянно оплюване на телевизията е глупост - изтърси Павел изведнъж, - подобно псевдоинтелектуалничене не води доникъде. Нека <b>погледнем</b> от другата страна. Вярно е, има блудкави сериали и тъповати състезания, но ако си добронамерен, ще признаеш, че има и много интересни неща. Важното е човек да има културния филтър, през който да пропуска видяното. Нужна ни е култура на гледането на телевизия, а не някакво високомерно отричане. Аз например обичам да <b>гледам</b> Дискавъри и Нешънъл Джиографик, откъдето научавам много неща - за историята, за политиката, за животните.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Пред библиотеката Павел протегна ръка за довиждане. Христофор я <b>погледна</b>, после <b>погледна</b> и Павел в очите и тихичко каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Ами да й се обадим тогава, нека тя да каже какво съм й говорила, аз не си спомням такъв разговор. Как ще кажа такова нещо? Може нещо да съм й обяснявала, но, честна дума, не съм споменавала тази дума изобщо! Сещам се само, че много повръща и й казах да каже другия път на дежурния лекар, защото този път дежурният го нямаше цялата вечер. Моля ви се, да попитаме болната! - и <b>погледнах</b> умолително към старшата, но тя малодушно мълчеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Много благодаря - казах най-възпитано и <b>погледнах</b> да видя какво ми връчва. - А-а, да дам "писменни обяснения (веднага ми се наби двойното "н" в думата писмени - аман от неграмотни секретарки) във връзка със становището ви относно диализирането на чуждестранни граждани. Същите ви се искат на основание чл. 193 ал. 1 от кодекса на труда". Ама веднага ли ги искате? Не може ли да ме изчакате малко от малко?</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Погледнах го, после <b>погледнах</b> печата върху писмото в ръцете й. Беше завела писмото до шефа ми от март, по погрешка. Сигурно големият надпис с името на главния я беше подвел. Идеше ми да я разцелувам. Сладка руса кукличка, леко позавехнала! Благодарих й най-учтиво и сдържано. После по пътя излях буйната си радост от неволната секретарска грешка. И още веднъж в къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Без да <b>погледне</b> към мен, кожният пише в журнала името ми и срещу него - санус (лат. здрав, в мъжки род, в женски е сана). Бие ми печата, благодаря и се връщам в отделението. Д-р Веждов се носеше плавно из коридора с цигара в ръка. Помолих го за подпис като интернист, а той, сякаш не ме е чул, попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Я да млъкваш! К'во си мислиш ти, ма, да не си мислиш, че си най-кадърната сестра в това отделение? Ти си най-некадърната сестра, така да знаеш! По-некадърна си даже от Дичева! - Дичева <b>погледна</b> намръщено отстрани, но нищо не каза.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Махнах възглавницата, <b>погледнах</b> капката, беше бавна и в банката имаше достатъчно количество разтвор. Хвърлих бърз поглед върху тялото на болната - беше дребно и деформирано. Такива тела имат дългогодишните болни на диализа. Предложих да й измеря кръвното и тя каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- И аз съм професорско детенце, не си само ти, разбра ли! - и това разкритие, съчетано с тон, какъвто той никога не беше очаквал от никоя сестра и най-сетне обидното за лекар говорене на ти, предполагам, го доведе направо до шок, защото за миг онемя, <b>погледна</b> ме невярващо и аз вече се отдалечавах, когато той започна да ми се моли:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Я да млъкваш! К'во си мислиш ти, ма, да не си мислиш, че си най-кадърната сестра в това отделение? Ти си най-некадърната сестра, така да знаеш! По-некадърна си даже от Дичева! - Дичева <b>погледна</b> намръщено отстрани, но нищо не каза.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Бива! — за втори път през последния час каза гласно. После <b>погледна</b> часовника си. Според информацията, получена от камериерката, столът при „Албатрос“ работеше до два часа по обяд и ако искаше да не остане гладен и да осигури прехраната си и за следващия ден, трябваше да побърза.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Стана, взе ключа с пластмасовата табелка от масата, където го бе оставил и се отправи към вратата. Неволно <b>погледна</b> пак нощницата на райета, която се подаваше от куфара. Малко вероятно бе да е нейният собственик, тъй като си имаше ключ и нищо не му пречеше да си отвори сам. Пък и в начина на почукването имаше нещо специфично, познато, макар и позабравено. Усмихна се, защото бе наясно кой ще се окаже отвън...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Симо <b>погледна</b> към дъното на залата, където млад и симпатичен на вид мъж, също сам на масата си, определено <b>гледаше</b> към тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо допи бирата си, която бе започнала да се стопля, стана и взе втора. Погледна недопитата цитронада на Вера и неволно се усмихна. Недопитата чаша трябваше да покаже на когото трябва, че тя ще се върне отново на това място. Момичето му допадаше както с приятната си външност, така и с естественото си, непринудено държание. С пренебрежението, с което се отнасяше към пошлостта и в речника, и в поведението на хората. Това като че стигаше да бъде нестандартна, както сама се бе определила.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Докато разговаряха, Симо на няколко пъти трябваше да се пребори с желанието да <b>погледне</b> Дора, а когато все пак го направи, срещна <b>погледа</b> й и получи в отговор насърчителна усмивка. Както и по-късно, когато се разделиха на пътя извън плажа и поеха в противоположни посоки — двете семейства към паркинга, а той — по познатия маршрут към кортовете.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Изглежда, че момичето или не бе <b>погледнало</b> тук, — което е малко вероятно, — или не познаваше достатъчно добре вещите на брат си. Който пък не би могъл да даде някакви обяснения по въпроса, щом като бе в кома.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>По-важното бе, че куфарчето му го нямаше и в банята — където естествено, не бе и очаквал да го намери. Както и под леглото, където все пак <b>погледна</b>. Беше взето по погрешка, а другото бе останало. Но как можеше да стане тази грешка? При инициалите върху капака?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i><i>— О, много съжалявам! — администраторката чак се изчерви от смущение, очевидно считаше себе си съпричастна за станалото. — Но Вие сте абсолютно прав! Когато влязохме в стаята, момичето веднага се насочи към кожения куфар, заяви че много добре го познава. „А това куфарче също трябва да е на брат ми — ето инициалите му.“ — каза като го <b>видя</b> на масата. И го взе. Като <b>погледнахме</b> нишата в антрето — <b>видяхме</b>, че и там има такова куфарче сред Вашите вещи и нито за миг не допуснахме, че може да е станала грешка. Много съжалявам наистина...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Госпожица Ковачева, ако не се лъжа? — попита Симо и дружелюбно се усмихна на девойката, която <b>погледна</b> с тревога куфарчето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не обичаш кафе? — <b>погледна</b> го изненадана. — Човек, който се занимава с наука! Та нали от него най-много се нуждаят интелектуалците — да стимулират мисленето си, за тонус!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— По това би могло доста да се спори! Но за мен е интересна твоята позиция. С какво би свързал най-приятните си преживявания? Вероятно с науката — отговори си сама и го <b>погледна</b> изпитателно. — Макар че не мога да си представя — как?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Благодаря ти! — признателно го <b>погледна</b> Вера. — Но означава ли това, че танцуваш само по... принуда?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Вечеряха с апетит, като разменяха шеговити забележки по темата, която бяха обсъдили. Когато оркестърът засвири отново, Симо остави ножа и вилицата си и въпросително <b>погледна</b> Вера, която кимна с глава и му се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Не, разбира се — отговори сериозно Вера и като наклони глава, <b>погледна</b> го изпитателно, полуусмихната. — Бих искала да я <b>видя</b> — коя е и какво представлява...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Дължа Ви извинение за ранното посещение — каза Надя, когато бяха вече в стаята. — Но взех в седем служебния автобус, който докарва персонала за „Делфините“, сутрин друг няма. А след час трябва непременно да отпътувам оттук за областния град. Така че нямах избор... Но бях сигурна — <b>погледна</b> го тя тържествуващо, — че дори да Ви вдигна от леглото, ще ми простите!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре — каза, когато Надя свърши разказа си. — Но защо не ми телефонирахте, както се разбрахме? Можеше да предадете по администраторката да дойда при Вас по спешност. При такъв повод нямаше да се сърдя, ако ме бяхте вдигнали посред нощ! — Помълча, и като не получи отговор добави: — Тогава нямаше да идвате до тук и да отсъствате от работа. Макар че, ако искате — <b>погледна</b> часовника си — мога да Ви закарам веднага и ще закъснеете съвсем малко!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— За какво? — <b>погледна</b> го тя като наведе леко глава настрани. — За това, че Ви създадох толкова неприятности? Какво щяхте да правите, ако куфарчето се беше загубило?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ами че това е чудесно — <b>погледна</b> го с почуда и възхищение. — А брат ми, бедният, мечтаеше тепърва за аспирантура. Оная не му даваше мира! Но — в очите й проблесна любопитно пламъче — нали сте дошли на почивка? Защо държите да имате тук тази записка? Готов сте да жертвате толкова много пари за път...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Какво удоволствие може да бъде за Вас — <b>погледна</b> го тя недоверчиво. — Вие сте столичанин, доктор на науките, докато аз съм най-обикновено момиче, провинциалистка...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Е, нали си имате огледало? Погледнете се в огледалото и... — тук момичето не издържа и прихна. Симо също се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо се гмурна и преплува на спринт около двеста-триста метра навътре в морето. Обърна се и <b>погледна</b> към брега, откъдето Надя му махна с ръка. Върна се при нея по същия начин.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Оказва се, че и Вие можете да разказвате увлекателно — заключи тя. — При това за толкова сложни и абстрактни неща. И толкова верни! Но защо това не може да се намери в някое по-достъпно четиво, аз поне не съм го срещала! И най-вече — защо не се изучава в училище, в популярна форма? Човек по друг начин би <b>погледнал</b> на света около себе си!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Убедихте ме — каза Надя. — Но знаете ли колко е часът? Наближава дванадесет! Ако не бях <b>погледнала</b> часовника си така и нямаше да разбера. Толкова интересно и приятно ми беше с Вас! Вие сте цяла бездна — добави шеговито, но с уважение. — На човек свят му се завива като погледне в нея!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Убедихте ме — каза Надя. — Но знаете ли колко е часът? Наближава дванадесет! Ако не бях <b>погледнала</b> часовника си така и нямаше да разбера. Толкова интересно и приятно ми беше с Вас! Вие сте цяла бездна — добави шеговито, но с уважение. — На човек свят му се завива като <b>погледне</b> в нея!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Вера замълча, изпи до дъно чашата си и стисна лице между дланите си. Погледна го само за миг, но това бе достатъчно да прочете в очите й такава болка, че едва сега разбра колко много бе страдало и продължаваше да страда това инак силно момиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Както искаш — поклати тя учудено глава, след което <b>погледна</b> часовничето си. — Съжалявам, но вече трябва да вървя! Още веднъж ти благодаря за отзивчивостта и за загрижеността! Обещавам да се пазя! И при първа възможност ще ти се обадя в „Делфините“!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не можеше да не стане — каза спокойно и <b>погледна</b> Лидия, която прехапа устни. — Просто илюстрация към текста — посочи към нея с пръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Ох, по-лошо! — въздъхна страдалчески Мария. — Дърлят се на тема политика! Нали знаеш, че приятелят ти се пише върл демократ, Антон пък е член на соцпартията... Затова превключат ли на тази вълна, стават куче и котка! Добре, че рядко им се случва. Днес не зная какво им стана — не се търпят от обяд насам... Хубаво, че дойде — <b>погледна</b> го тя с надежда, — като те <b>видят</b> може и да мирясат!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ние попречихме на работата Ви, господин Коев — поде отново по-възрастният, като <b>погледна</b> към масата, на която стояха пишещата машинка и купчина листове. — Но ще се постараем да бъдем съвсем кратки. Въпреки, че въпросът, по който Ви търсим е твърде деликатен, а и ние се намираме в много неудобно положение!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Като стигна до края на плажа спря и известно време постоя неподвижно, подложил лице на вятъра. После <b>погледна</b> часовника си. Наближаваше десет часа, така че можеше да си позволи едно посещение при приятелите си. Излезе на асфалта и без да бърза пое към станцията им.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Но ти не ми обясни — продължи като я <b>погледна</b> въпросително, — как така си тук по това време? Не си ли на работа?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Възможно — каза Симо като я <b>погледна</b> съчувствено. — Но ти не мисли постоянно за това. Нужно е да се разсейваш и да отпочиваш от тези мисли!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Нищо работа — <b>погледна</b> го дяволито Надя. — Особено като вземеш предвид, че при моя ръст са нужни метър и половина, за да се удавя! Но наистина ли е толкова плитко Черно море?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Безпокоя се, че отговорът ми няма да ти хареса — отвърна предпазливо той и я <b>погледна</b> крадешком. — Но предположенията ми са, че брат ти сам или в комбина с други хора е присвоил пари и документи, които тези тримата издирват. Или — пари и някакви други ценности, зависи какво точно е имало в този пакет.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Щяхме да забравим — каза той и въпросително я <b>погледна</b>. — Трябва да решим как да постъпим с документите от куфарчето. Ще ги върнем ли на „колегите“ — Андреев и Тодоров?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>За негова изненада Надя продължително забави отговора си. Погледна я и забеляза, че пръстите й нервно мачкат края на покривката и като че се колебае — какво да му каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Надя също стана и най-после го <b>погледна</b>. В очите й имаше тъга... а и надежда, сякаш можеше с нещо да й помогне.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо махна с ръка на Дора и крадешком <b>погледна</b> часовника си. Оставаха няколко минути до момента, когато съгласно уговорката им с Мария, семейство Манолови щеше да мине на следобедна разходка край полуостровчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не бих искала да злоупотребявам с любезността ти — каза като го <b>погледна</b> сякаш му се извиняваше. — Нали веднъж вече се възползвах от нея. Не, не е само за това! — побърза да прибави като забеляза нетърпеливия му жест. — Просто аз нещо... Не зная какво ми е, но нямам никаква нагласа за развлечения!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Надя се отпусна на стола и като повдигна ръце, отметна назад косите си с длани, вероятно за да преодолее смущението си. После се настани по-удобно и го <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Свърши я най-вече ти — признателно го <b>погледна</b> Надя. — Много, много ти благодаря! Наистина съм ти много задължена! А се чувствам и малко виновна пред теб...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— В приятна компания можеше да бъдеш и без мен — <b>погледна</b> го косо Надя. — С приятелите си например, включително красавицата, която <b>видяхме</b> в лодката! Или с онова момиче — със сивите очи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Надя, която го слушаше внимателно, излегната и затворила очи срещу слънцето, изведнъж се надигна и го <b>погледна</b> изпитателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не зная, дали имам моралното право за такова нещо — каза Надя тихо като <b>погледна</b> настрани. — Защото вината за всичко това... си е чисто моя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо сепнато <b>погледна</b> часовника си, изненадан от това — колко бързо бе изтекло времето. Стана веднага и неохотно пристъпи в посока на вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Тогава бе позвънила след осем. Погледна часовника си — беше твърде рано. Нужно бе да почака, за да не се налага да проверява час по час при администраторката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Вера! Беше я забравил покрай срещите с Надя и емоциите, свързани с тях. Отново <b>погледна</b> часовника си — машинално и без всякакъв смисъл, — защото и така му бе ясно, че още няма осем часа. А между седем и девет Вера се упражняваше на пианото в билярд-клуба и спокойно можеше да я намери там. Тъкмо щеше да се разсее от вече ненужните мисли и предположения.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>И чак тогава изведнъж се сети, че покрай вълненията и тревогите през деня бе забравил да уговори срещата! Погледна часовника си — оставаха буквално минути до края на работното време на Андреев и Тодоров в завода!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре — <b>погледна</b> я в недоумение Симо. — Но разбра ли, каква е била целта на този обиск? Какво точно са търсели полицаите?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— О, колко главоболия съм ти създала само — сплете пръсти момичето, но в същото време благодарно го <b>погледна</b>. — Дължа ти едно голямо извинение, но в положението, в което се намирах нищо не можех да направя! А ти какво си помисли като не дойдох?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Сега — каза Симо като <b>погледна</b> часовника си, — в най-близкото бъдеще ни предстои малка делова среща. Разбрал съм се с колегите на брат ти да се <b>видим</b> в „Савоя“ в девет часа. А знаеш ли, че вече е девет без четвърт? Ще трябва да тръгваме нататък, не е много близо...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Момичето го <b>погледна</b> за миг като че с изненада, после прехвърли съдържанието на сака върху масата. Симо тогава съобрази, че за първи път откакто се познаваха се бе обърнал към Надя по име. Докато Андреев бързо, но старателно <b>разглеждаше</b> папките, погледите им се срещнаха и тя нежно и с разбиране му се усмихна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Госпожица Ковачева има основателна причина да бърза обратно към Черногорово — каза Симо като <b>погледна</b> въпросително Надя. —Ако не Ви затруднява да се отбиете до там на връщане...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>А сега най-добре бе да слезе до плажа и да се <b>види</b> с приятелите си. Ако ги намереше, разбира се! Погледна часовника си — минаваше десет и половина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо се усмихна и <b>погледна</b> отново пакета. Значи това бяха търсили тримата набедени „детективи“ — и тук, и в Черногорово. За него бе правила обиск и полицията...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Сега разбирате, че не бих могъл да стоя на пътя на Надето, дори и да исках — заяви Ивайло като най-после го <b>погледна</b> право в очите. — По-точно на пътя ви — добави като се усмихна вече по-ведро. — Вижте, тя ми разказа за запознанството си с Вас, за това, че Ви обича! Мога само да съжалявам, че при нас не се получи. Но не я упреквам — на сърцето не се заповядва... Просто сгрешихме. Сега вече ще е щастлива, сигурен съм. Чувства се по начина, по който говори за Вас — с толкова възторг и уважение! А и аз си имам своето щастие, така че всичко е наред. Като във филм с „хепи-енд“ — засмя се той.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Когато „Трабант“-ът изтрополи по неравностите на моста, а в полезрението му се появи позеленелия купол на църквата, Симо неволно <b>погледна</b> часовника си. Наближаваше девет и половина. Така и не бе засякъл часа, в който стартира от паркинга, но бе сигурен, че никога досега не бе изминавал разстоянието от „Делфините“ до Черногорово за толкова кратко време.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Така, че най-късно след час трябва да я вдигам — тъжно го <b>погледна</b> Надя. — От тук до Поморие са шестдесетина километра, но се сменят два автобуса... И пак толкова — на връщане. Със съответното чакане... Ще мога да се върна чак довечера. Едва ли ще имаш желание и възможност да се <b>видим</b> пак тук!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Момичето <b>погледна</b> първо Симо, после Надя, която се бе изчервила от смущение и после отново плесна с ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— О, небеса! — <b>погледна</b> към тавана Вера. — Ти винаги си непредсказуем оригинал! Свикна ли му вече — обърна се смеешком към Надя. И без да дочака отговор, забеляза:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Разбирам всичко, което държеше да ми кажеш — каза спокойно като се усмихна и го <b>погледна</b> право в очите. — Не искам отговорът ми да прилича на реплика от някоя мелодрама, затова няма да ти се кълна във вечна любов, вярност и преданост. Но бъди сигурен, че ще ги имаш. Сигурно не си забравил, какво ти казах днес? Че досега съм живяла без нежност и без обич! Мислиш ли, че след като ги намерих и то у човек като теб, ще позволя някому и някога да ми ги отнеме? Със зъби и нокти бих ги бранила!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Остави това! Нали вече говорихме по въпроса — каза и за да скрие смущението си, <b>погледна</b> часовника си. — Да те оставям да работиш, пък и аз да вървя да си стягам багажа... Довиждане, Вера! Да знаеш, че едно от събитията, с които ще запомня летуването си тук, е запознанството ми с тебе! А в София ще чакам да ми се обадиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Нямам предвид това. Напротив, иска ми се да бъдем постоянно заедно. Но рано или късно всички тук ще научат, че живея при теб — роднини, близки, познати... А местните хора биха <b>погледнали</b> на това — как да кажа — осъдително! И след тази история с развалянето на годежа ми...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Аха. А трабантчето вънка, твое ли е? — И като получи утвърдителен отговор, старият Кожухаров <b>погледна</b> насмешливо Надя. — Чух, че последно време честичко го <b>виждат</b> пред вас. Още преди да си дойде Ивайло.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Възрастният мъж <b>погледна</b> първо изчервилата се от смущение и негодувание Надя, после Симо, който го <b>гледаше</b> спокойно и твърдо в очите и отведнъж махна с ръка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ивайло ми е споменавал за такова нещо, но все си мислех, че е само от неопитност... Какво да се прави, често става така! А знаеш ли — разсмя се той така неочаквано, че другите двама сепнато го <b>погледнаха</b>, — едно време буля ти Злата така я гласяха за друг, пък тя развали годежа и се ожени за мен! Кому да търся кусури тогава? Само дето ми е мъчно за Надето — обърна се той към Симо. — Много си я харесвах за снаха. И как няма, виж каква е хубавица... Е, че като е така работата, нека ви е честито! Да се обичате и да се вземете!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Останал сам, Симо допи ракията си и бутна чашката настрана. Надигна се и <b>погледна</b> през прозореца. По небето продължаваха да се стелят ниските тъмни облаци, дъждът макар и поотслабнал, продължаваше упорито да вали. Мътните вадички се бяха превърнали в поточета, улицата бе напълно безлюдна. Мерна се за миг само високата, прегърбена фигура на стария Кожухаров, който премина свит под мокрия си анорак и малкото черно чадърче.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Говорихме, настина, но аз го възприемах като... като една възможна перспектива! Като нещо, което е далеч, далеч в бъдещето! Как мислиш — <b>погледна</b> го с тревога — дали ще мога да ти бъда подходяща и достойна съпруга? Че аз съм толкова неопитна — във всичко...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>Когато се събуди беше светло и <b>видя</b> над себе си нисък варосан таван с голяма жълта плафониера върху него. В първия момент не можа да разбере къде се намира, но съзнанието му веднага услужливо превключи и го накара да <b>погледне</b> до себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добро утро, скъпи — каза му и като протегна ръка, погали косите му на тила. После <b>погледна</b> часовничето си. — О! Ами вече наближава осем! Нали искаше да станеш рано?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Знаеш ­ каза тя, ­ с такива мраморни късове са били облицовани таваните на богаташките къщи. В дупката била закрепена златна розетка. Представи си такъв таван (тя <b>погледна</b> нагоре възхитена, сякаш го виждаше) и розетките блещукат като звезди, и, за да стигнеш до тях, трябва да слезеш по толкова стъпала... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i><i><i>­ Ние се познаваме от деца ­ обясни тя. ­ Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той записа архитектура. ­ Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. ­ И, представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен. Каква глупост! Отговорих му да престанем да се <b>виждаме</b>, да <b>видим</b> дали наистина не може да живее без мен!... Както <b>виждате</b>, живее! ­ Тя ме <b>погледна</b> строго и каза рязко: ­ Мразя големите приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни. </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Вие се отклонихте от въпроса ми ­ прекъсна го Мария. ­ Миро, всички знаем, че си комунист. Всички симпатизираме на Съветския съюз най-малко защото очакваме от него свободата си... ако оживеем. Какво мислиш, Стефане, по моя въпрос? ­ Тя ме <b>погледна</b> съсредоточено. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Панспермията предполага, че в цялата Вселена съществуват "заспали", така да се каже, семена и спори. Те издържат и на най-екстремални условия. Когато попаднат на благоприятна почва, каквато е съществувала преди 3­4 милиарда години на нашата земя, започват да се развиват. ­ Той млъкна, <b>погледна</b> ме строго и изтърси: ­ Пълна глупост! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Добре. ­ Той наведе глава. Виждах гъстите му прошарени вежди. После внезапно изправи глава и ме <b>погледна</b> свъсен. ­ Аз съм християнин, млади приятелю. Вярвам във всички постулати на моето лютеранско вероизповедание. Но когато работя и мисля научно, забравям всичко това. А когато твърдя (защото аз го твърдя!), че в живата материя е заложено развитие с определена цел, мога да го докажа със средствата на научната логика. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Мария няма нищо против, щом е за един момент ­ каза момичето и излезе да изпрати Смит. Като се върна седна насреща ми и ме <b>погледна</b> меко: ­ Слушай, майсторе (наричаха ме така с Миро полушеговито, защото знаех гръцките философи). </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Знаех, че ще дойдеш днес ­ каза той, като се настанихме в малкия му кабинет. Погледнах го учудено. ­ Разбрах, че не остана доволен от моите обяснения онази вечер и ще си помислиш добре дали заслужава да продължим нашия разговор, правилно ли съм разбрал? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ако разбрах добре това, което ни разказа Стефан, моят учител е искал да обясни голяма част от реакциите на хората с подсъзнанието. Така ли е, Стефан? ­ Като каза това, тя ме <b>погледна</b> (за пръв път, откакто бях влязъл) с най-делови поглед. Беше облечена с кадифената си тъмнокафява рокля, която я правеше извънредно привлекателна. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Пихме по един коняк. Мария беше весела и оживена. Даже ми разказа два вица за унгарските графове Боби и Доби. После <b>погледна</b> часовника си. Станах. Беше пет. Тя имаше час по английски. А аз се запътих, не знам точно защо, към дома на моя биолог. Не знам и защо, бях в малко потиснато настроение. "Може би защото не бях искрен, помислих. Но нима Мария беше искрена? Маски..." </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Настъпи доста дълго мълчание. Пан Смрек беше навел глава, замислен. После ме <b>погледна</b>. Очите му бяха станали светли и пронизващи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ И предпочетоха бриджа пред мен... искам да кажа пред нас, представи си! ­ Тя ме <b>погледна</b> намръщено: ­ За този афронт си виновен, разбира се, ти, Стефан! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>По обичая си Смрек наведе глава, постоя така в размисъл, после ме <b>погледна</b>, както ми се стори, строго. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Пан Смрек ме <b>погледна</b>, усмихна се и ме потупа по рамото. Не разбрах дали това беше лека ирония, или похвала. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Поканих го в спалнята. Преди да свали палтото си, извади от огромния си джоб бутилка сливова и поиска чаша. След като я изпи на един дъх, ме <b>погледна</b> с позачервени очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i><i>­ Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, <b>гледа</b> го с прекалена възхита, поддаква му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? ­ Той ме <b>погледна</b> и с учудване, и със съжаление <b>видях</b>, че сълзи набъбват в очите му. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Да. Започнете отначало, да чуят и другите, моля. ­ Тя ме <b>погледна</b> за секунда някак съзаклятнически. Не разбрах защо. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя им се усмихна мило. Смит поклати отрицателно глава. Аз останах. Бях спокоен. Даже се усмихвах вътрешно. Мария седна срещу мен, <b>погледна</b> ме някак тревожно и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Говори ­ каза тя и, като се облегна назад, ме <b>погледна</b> с едва притворени клепачи. ­ Готова съм да слушам. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Той е педераст. ­ Погледнах я. Беше закрила лице с дългите си пръсти. Стори ми се, че хлипаше. Но когато ги свали, видях, че тя се смее приглушено. ­ За щастие ­ добави. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Зная... Няма значение. Искам само да ти напомня... ­ Той спря и ме <b>погледна</b> с някакъв нов поглед. ­ Ти не се сърдиш, че понякога се държа с теб като с ученик, нали? Старият учител избива понякога... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Молиш ли се, преди да заспиш, Стефане? ­ Въпросът на майка ми ме измъкна рязко от моите спекулации. Погледнах я учуден. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>По широката улица се движеха сиви военни коли с доста голяма скорост, фаровете им вече светеха. Спрях за малко, докато колоната отмине. Погледнах часовника си: седем и десет. Дали има вече някой у Мария? И какво значи това забързано движение на немски военни коли? Реших да проверя. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ На повечето хора ­ отвърна спокойно Смрек. ­ Погледнах го учудено. ­ Не си ли забелязал как някои хора, щом научат за смъртта на познат близък, бързат да съобщят на други близки на покойния? Спомни си добре. ­ И понеже не отговорих, той продължи: ­ Ако си бил наблюдателен и ако имаш добра памет, не може да не си забелязал. Така... И знаеш ли защо? Защото човек вътре в подсъзнанието си се радва винаги на смъртта на другия, на другите. И знаеш ли защо? Защото всяко висше животно би желало да остане само то и единствено на земята! То и женската. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Той взе молив и на лист пред себе си започна да рисува нещо. Като свърши, се пресегна и ми подаде листа. На него беше нарисувал една окръжност и едно човече пред нея. Доста неловко. Погледнах го учудено. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не живея с татко. От малка съм с майка си. Те са... разделени отдавна. Като пораснах, започнах по-често да го посещавам. Имах нужда от баща. ­ Тя вдигна чашката към мен и ме <b>погледна</b>. ­ Забравихме да пием. За ваше здраве. Радвам се, че се запознах с вас. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>В хола заварих майка ми и Невена. Поздравих нормално. Чувствах пълно спокойствие. Майка ми ме <b>погледна</b> изпитателно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Христина се беше настанила удобно на работния ми стол пред масата, с разтворена малка книга: "Анхели" от Словацки, една от книгите, които отдавна носех винаги със себе си. Обърна глава и ме <b>погледна</b> с едва забележима усмивка в тесните си очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя се обърна внезапно, като се завъртя така, че дългата й сива рокля образува за миг около глезените й кръг. Седна обратно на стола срещу мен, <b>погледна</b> ме почти презрително и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>В отговор на тъжната ми физиономия тя се засмя и попита дали наистина нашият министър-председател е толкова знаменит, както се разправя. После, без да дочака края на отговора ми, <b>погледна</b> часовника си и заяви, че е закъсняла. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ И ти не си вече първа младост ­ отбеляза той. ­ Трябва да внимаваш като връткаш. Взимай мерки. Да няма компликации. ­ Уверих го, че в случая нямам вина. Той ме <b>погледна</b> с крива усмивка и рече: ­ Жалко тогава. Женчето си го биваше. Да знаех, че не си ти... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Пикантничко, но още не е жена. На мляко мирише. ­ Погледнах го въпросително. ­ Така де, иска разни сантименталности... отпиши я... А ­ додаде той, като ме погледна някак присмехулно. ­ Ти може да опиташ. Твърди, че младите хора не са й интересни. А ти си и поет отгоре. Ще пием ли още една бутилка? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Пикантничко, но още не е жена. На мляко мирише. ­ Погледнах го въпросително. ­ Така де, иска разни сантименталности... отпиши я... А ­ додаде той, като ме <b>погледна</b> някак присмехулно. ­ Ти може да опиташ. Твърди, че младите хора не са й интересни. А ти си и поет отгоре. Ще пием ли още една бутилка? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Знам френски, уча английски. Руски знам доста добре. ­ Погледнах я учудено. ­ Освен това (забелязах, че обича да употребява думата "освен") се интересувам много от литература, от история. Обичам живописта, не мислите ли ­ добави, ­ че един журналист трябва да разбира от всичко или поне отчасти? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя го <b>погледна</b> с мила усмивка, после стана, взе си хавлията и сандалите, кимна към мен и се отдалечи с бавни стъпки, затъващи в пясъка. Известно време лежахме мълчаливо, след това казах: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Усетих кога е дошла по някакви тихи човешки движения около мен. Надигнах се. Тя ме <b>погледна</b> с наведените си небесносини очи и попита тихо: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ О, да. Българи и словаци имат много еднакви черти. ­ Когато си тръгваше, каза, като <b>погледна</b> мило Анна: ­ Много съм радостен, че господин Стефан има такава жена като вас: умна и красива. Това не е комплимент ­ прибави усмихнат. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не е ли време за теб да отидеш на работа? Часът е един ­ казах със съвсем делничен тон. Щефан ме <b>погледна</b> с леко учудване и стана. ­ А на въпроса ти ще отговоря следващия път. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Това, което предупреди, е много важно за мен ­ каза Щефан бавно, сякаш още го осъзнаваше. ­ Сега спомням някои такива случаи с мен, когато съм осъждал някого за лошо дело, а съм усещал, че и аз бих искал да мога да го направя. Да кажа ли? ­ Кимнах. ­ Един приятел употреби любовта на едно момиче, а после го остави. Осъдих го, но усетих, че и аз бих искал да направя така. Това е случай, дето го спомних. Добре че ми каза. Много важно ­ повтори той, <b>погледна</b> ме и се усмихна. ­ Много мога да науча ­ добави той. ­ Друго има, нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>И както вървях и си мислех, че тази гора е безкрайна, тя се разтвори. Пред нас се проснаха кротко полегати поляни, зелени, обградени със сини върхове и хълмове. Духаше лек, познат вятър. Познат: идваше от Бяло море. Погледнах Щефан, той се усмихваше с разбиране. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Почувствах се леко засрамен. Настъпи дълго мълчание, изпълнено с въпроси и възможни решения. Чуваше се само невидимата мелодия на слънчевите лъчи. Тогава старият вдигна глава и ме <b>погледна</b> с мека строгост. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Гласът ми сякаш не беше моят. Човекът ме <b>погледна</b> някак изпитателно. После проговори и думите му влизаха в съзнанието ми като Откровение. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Погледнах към хотел "Астория" - ниската, тъмна постройка отвъд горичката до Летния театър, където работих през това лято като администратор. Срокът на договора ми с "Балкантурист" изтече вчера, а последната си смяна дадох два дни преди това. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Пак <b>погледнах</b> към "Астория". Някой запали лампите във фоайето. Стана ми любопитно коя ли колежка се е излъгала да дойде на работа в този дъжд. Реших да изтичам дотам. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Засмяхме се. Погледнах я внимателно. Не беше красива. Не ми харесваше, но краката й бяха хубави. И зъбите. Не беше и глупава. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Бренда и Дидо отново бяха завладели дансинга. Тя - висока, стройна, той - пълен и недодялан. Изглеждаха много забавни. С Пола <b>погледнахме</b> към тях. Тя се усмихна. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Погледнах към рецепцията на "Метеор" - любопитно ми беше коя от колежките е на работа, но видях само алчната физиономия на един от портиерите, който потупваше енергично брадат чужденец по рамото с надежда за бакшиш. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         - Тази българска свиня се прави, че не ни познава - каза германката, с която бях флиртувал. Слава Богу, на немски. Пола ме <b>погледна</b>. Усмихнах се, поне направих опит. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i><i>         - Какво пита твоят приятел? - <b>погледна</b> ме Пола. Любопитството в <b>погледа</b> й ме накара да застана нащрек. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Едно от момчетата хвана Пола за ръцете и двамата затанцуваха заедно. После ръката му се уви около кръста й. Тя ме <b>погледна</b> бегло. Усмихнах се. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Когато си тръгнахме, минахме покрай гадния тип с остриганата глава. Седеше невъзмутимо на земята. Явно не му беше студено. Не ни <b>погледна</b>. Чоплеше нещо с уста. Не разбрах какво, нито се опитах. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>И го <b>погледнала</b> спокойно в очите. Може би така, както <b>погледнала</b> прадядо ми през Руско-турската война, преди да му заяви, че ще стане християнка. Кой знае? Във всеки случай анархистът постоял известно време с пистолета пред прабаба ми блед и разтреперан. След това стрелял във въздуха. И завинаги се махнал от живота на дядо и баба. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Не знам - <b>погледна</b> ме Гошо. - Май не! Да еба и шемета! Цяла торба с картофена салата! Представяте ли си? Тоя акъл няма, братче! В тая резиденция са се събрали само ненормални! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Готвачът ми беше досаден. Погледнах си часовника. Пет минути бяха минали. Оставих цигарата в пепелника и станах. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Бягай да подготвиш масата в сепаре "Запад". А ти, Сомов - той ме <b>погледна</b> гневно, - оставаш тук! Само да се провалиш! Веднага ще те уволня! Нищо, че сме приятели! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Отговори! - <b>погледнах</b> Вера. - Сигурен съм, че Стайно те е поканил не защото те харесва като приятел, а като жена! И иска да те чука! Просто кажи какво смяташ да правиш! А той да реши дали иска да те покани! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Сборихме се в леглото, а после тя се вкопчи в мен със зъби и нокти. Морето ни люлееше. Погледнах през прозореца на каютата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Пред входа спряха няколко мерцедеса и след малко, обкръжен от телохранители, във фоайето влезе антимафиотът на Италия. Взе си ключовете заедно с другия антимафиот и техния италиански бодигард и се отправиха към асансьора срещу бара. Той обаче беше заседнал. Тримата <b>погледнаха</b> към футболистите и мен. Бодигардът ми кимна, а след това и останалите. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i><i>Отидох до прозореца. Разтворих пердетата и <b>видях</b> три взвода войници с парадни униформи и пушки с щикове. От дясната им страна беше военната музика, а пред тях - дълъг червен килим покриваше паветата. На килима стоеше министър-председателят с умислен вид. Стори ми се отслабнал и се зачудих дали е заради великденските пости. Премиерът си <b>погледна</b> часовника. Зачудих се каква марка е. После премиерът се загледа в посоката, от която се очакваше да пристигне кортежът. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Пред самия Дом 1 стояха официалните лица от българската страна, журналисти с магнетофони, фотоапарати и оператори на няколко телевизии. Музикантите бяха свалили инструментите си на земята. Премиерът пак си <b>погледна</b> часовника. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>После музикантите си вдигнаха инструментите, а министър-председателят се поизправи. Очите му заиграха по-весело. Той си <b>погледна</b> за трети път часовника. Кортежът спря до Дом 1 и на червения килим се появи дребен мъж с плешива глава. Музиката засвири, войниците взеха "За почест". Българският премиер протегна ръка. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Събудих се и <b>погледнах</b> към прозореца. Изведнъж осъзнах, че нещо не е наред. Зачудих се какво. Точно така. Пердетата. Като си бях лягал снощи, не бяха спуснати. Спомних си как бях гледал лампата срещу моята стая на първия етаж. Как осветяваше листата и дърветата, а после бях заспал. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Може и да са <b>погледнали</b> съвсем прагматично на нелепата ситуация. Даже да са помислили, че е част от българското гостоприемство да се предлага кафе на гостите посред нощ. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Последната нощ в Америка прекарах в хотел "Плаза" в Ню Йорк. В оная януарска утрин на 2000 година, когато се събудих и <b>погледнах</b> през прозореца, видях как слънцето се вдига над Манхатън и ми стана много мъчно за България. Но имах повече от пет часа до излитането на самолета за София и останах да си полежа в леглото, като предвкусвах удоволствието от предстоящото завръщане в родината. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Вземи този шал, чадо, и се увий – беше му казал попът. – Канадски е, синът ми го изпрати на попадията, ама тя не ще да го <b>погледне</b> дори. От яд го прави, от простотия, а ти го носи със здраве. Виновати сме пред тебе, чадо, чужди грехове изкупваш ти, свят човек си ни! – И го уви около врата му, направи му го с фльонга.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Слагай, ти казвам, слагай! Сипи и вино! – И <b>погледна</b> дъщеря си, свита на стола. – Значи Алжир, казваш. И ще се оправиш? Сама!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>И един ден Костадин заедно с двама милиционери от града дойдоха. Цялото село се събра. Сеир. Седят, <b>гледат</b> и мълчат. Симеон – седнал пред обора, пъхнал сламчица между зъбите, криво се усмихва. Костадин крещи –коли! Симеон дори не го <b>погледна</b>, играе си със сламчицата, все едно че си е сам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>– Не искам. Не искам да ме съжаляват хората. Разбираш ли? – Погледна я, срещна <b>погледа</b> й – топъл, нежен, успокояващ. Ама какви очи пък!...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Но то не беше управление, това си бе чисто унижение на човека – <b>погледна</b> го с насмешка Павел. – И сега не се срамуваш, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Не знам. Пиян, цял ден не беше <b>погледнал</b> животните. Не знам – отрони тя. – И сега, като се питам защо, не мога да си отговоря. Какво ли пък знаем ние – и за себе си, и за другите? А?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ох, мадам! – затича се към нея Илия. – Заповядай, миличка, душичке. – Подхвана я под ръка и галантно я поведе. Въртеше предизвикателно задника си, приведен, същински кавалер. – Изчезвай оттук, лалугер! – тупна по рамото Лудото Мони. Той го <b>погледна</b>, неразбиращ и уплашен. – Отстъпи на дамата, дивак! Седни, красавице неземна! – Посочи й освободения от Лудото Мони стол. Тя грациозно седна. – А какво ще пожелаеш, може би уиски? – И се приведе плътно до лицето й.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Заповядайте, мадам. Пийте и поменувайте Кочо, ваша светлост! – И я погали по косата. Беше мокра. – Защо така без шал, хубавице? – Погледна я огорчено. – Ще настинеш, не бива, не!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Вие сте били комунист!? – <b>погледна</b> го ужасен американецът и се отдръпна, сякаш оказал се в опасна близост със змия. – Не ви вярвам. Шегувате се с мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Джон – <b>погледна</b> го в очите Павел, – ние сме едно забравено от Бога място. И Дяволът не ни иска за свой протекторат, защото все го надхитряме. И ние сме ничии. Или – принадлежим само на себе си...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>–Точно за кравите ще му кажа – съгласи се Симеон. – Кравите в ТКЗС-то бяха холандски, някаква специална порода. Трябваше да се <b>гледат</b> при точно определени условия – светлина, храна и тъй нататък. Такива условия имаше в обора, чужденците ни го построиха, като палат! Разделихме, значи, кравите, всеки знаеше колко има и решихме да си ги отглеждаме пак там. Подадохме документи в съда за създаването на акционерно дружество, всички да участваме в него, а печалбата – на всеки според участието. Разбираш ме, нали? – <b>погледна</b> го въпросително Симеон.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Е, може да не е точно Търнър, той май че шоута не предава по своя Си Ен Ен. Други ваши телевизии нали правят политически шоута? – облегна се на масата Павел и <b>погледна</b> Джон.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Изтръгна се от спомените Симеон и драсна по кибрита. Запали пак цигара и се надигна. Нещо го докосна по ръката – нещо меко, нежно и ефирно. Изтръпнал, не смееше да мръдне. Май че полудявам, каза си и <b>погледна</b> – бе брадата на козата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–И като се <b>погледнеш</b> – какво? Ами постепенно си приел мръсните им правила на играта – заговори синът, сякаш не чу въпроса на баща си. Или не искаше, не можеше да му отговори? – Разбираш ли какво ти казвам, тате?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Симеон <b>погледна</b> и към къщата – вратата зееше отворена, изглеждаше като запусната, като че стопанинът отдавна бе забегнал някъде далече, без никакво намерение да се завръща.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Обречени хора сме били – неочаквано се обади Симеон. Всички <b>погледнаха</b> към тъмното. През всичките години все така беше – чакаха да чуят някаква истина от него, все – а-ха! – уж да им я каже, пък нищо. Но все още го чакаха. – Аз не дадох земята си и какво? Вземаха ли ми я? Вземаха я. Пратиха ли ме по лагери и затвори? Пратиха ме. Пък колко народ срещнах там! И какво? Нищо. Тази е истината, братя. Всичко е една лъжа в тази страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>–Добре, какво конкретно вие, отче, можете да кажете? – <b>погледна</b> го капитанът, бе разгърнал на чиста суха страница тефтера. – Да започнем с вашето име. – Видя недоумението по лицето на попа и допълни: – Как се казвате? За следствието е необходимо. Ние работим с имена. – Каза го почти виновно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–В Испания така направиха – заедно събраха костите на бившите врагове. За да забравят миналото. Защото в крайна сметка никога няма нито победители, нито победени – изговори на един дъх Павел. Погледна към капитана, дръпна го за куртката. – Разбираш ли, момче?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Алекси изръкопляска. Данъчният го <b>погледна</b> изпод очилата, изненадан. Той вече бе разгърнал тефтер, стискаше химикалката си като копие, а до дясната си ръка бе поставил платнена торбичка за парите.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Когато в неделя по обяд главен асистент Краси Николов влезе в хола на собствения си дом, седна с въздишка и озадачен <b>погледна</b> към гърба на жена си, която работеше на компютъра. Винаги го посрещаше още на прага и досадно го разпитваше как е прекарал.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ей, момчета! – позова ги нежно Мери, облегна се на предния капак на таксито –  и двамата мъже я <b>погледнаха</b> с интерес: – Никога не правете така! Тръгнали сте на лов сякаш за глигани, ами ако вие бяхте на негово място, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Нищо подобно! – отсече Лидия, беше прекрасна, обгърната в слънчевите лъчи, които сякаш се надпреварваха да я докоснат. – Има жени, на които са необходими двама, а защо не – тя го <b>погледна</b> игриво и подметна: – и трима мъже? </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Той усещаше иронията, която бликаше от очите на Йоана и не смееше да я <b>погледне</b>. Двамата си говореха нещо, а Боби не им обръщаше внимание, уж задълбочен в някакви сметки пред себе си. Изведнъж чу мъжа на Йоана да казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– На човек лае! – изрече изненадано старицата, неочаквано пъргаво  се надигна от стола  и <b>погледна</b> през прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Запалих отчаян цигара. Не бях я даже преполовил, когато на входната врата се звънна. Погледнах изумен часовника – три и половина. Вбесен и объркан отидох до вратата и надзърнах през шпионката – беше домоуправителката. Сигурно се е случило нещо, казах си и отключих. Първото, което видях бяха проклетите бикини. Ужасната жена, с която бях в състояние на постоянни бойни действия, тикна в лицето ми бикините.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Когато вечерта приключи със излъскването и на последната маса, <b>погледна</b> премаляла стенния часовник – бяха изминали петнадесет минути след полунощ. Кимна на бармана и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– От личен опит ли го казваш? – <b>погледна</b> я изпитателно Дончо и едва сега съзря бръчките по лицето й.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ами още днес си поговорих с тях. С едната, с другата, ей така, напълно отговорно, както с една жена се говори! – обясни й насмешливо, някак нехайно, сякаш това си беше в реда на нещата и невъзмутимо я <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Александров <b>погледна</b> над стрелкащото й се рамо стенния часовник – беше вече девет и  половина! Имам много малко време, притесни се той.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Колко на ръка и край на спора? – прекъсна го делово Александров. Може пък да се съгласи да му плати, интересно, обидата на колко ли ще оцени? Погледна часовника в колата – вече беше десет и петнадесет!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Не ме прекъсвайте! – усмихна се жестоко лейтенантът. – Значи тъй – към обидата за длъжностно лице ще прибавя и опитът за подкуп! – и го <b>погледна</b> тържествуващ.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Добре, смятай се за уволнен. От днес. Сега ще ти дам дрехите, само защото съм един добър човек. И изчезваш! Е? – и го <b>погледна</b>  с надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Никога, мили! – запротестира ужасена жена му. – За такива глупости ние двамата с теб никога няма да се разведем! Аз държа на брака! – и тя <b>погледна</b> към тавана: – Клели сме се пред Бога – изчака, сякаш за да се убеди в пристигането Му и продължи: – Секс, когато ни се прииска, с кого ли не – да! Но разводът е вече грях! Не бива!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i><i>Когато реши да се върне на мястото си под чадъра, той за последен път <b>погледна</b> жадно разкошното тяло на жената и <b>видя</b> как пръстите й галят сянката му, която се очертаваше на пясъка до нея… Странно, каза си, докато вървеше по горещия пясък, но всеки си има особености. По-важното е, че две и две винаги прави четири, усмихна се той, докато сядаше и <b>гледаше</b> как старият лекар се измъква от морето и се тръска от водата.  </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Тя разочаровано го <b>погледна</b>. Той не издаваше никакви признаци на очакване, само лявата му буза потреперваше. Знак все пак имаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Магда ту се изпотяваше от страх, ту се вбесяваше. Питаше се, възможно ли е Поли да метне копие от снимката насред масата и да предложи: “Защо не <b>погледнете</b>, а? Брат ми – виж! Тате, мама не е ли готина, а?”</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Емануил я <b>погледна</b> първо с изненада, а сетне и с неодобрение. Томи се изсмя. Магда едва не изхлипа – нима и Томи знаеше?!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Една църква не успяхте да закрепите, пък уж сте християни! Като идвахме с колата спрях да я <b>погледна</b> – то ако я бутна, ще се срине. Надзърнах вътре – птичките осрали всичко! Там ли се молите?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i> – Сега ти пожелавам успех в живота, Марина. Всичко доказва, че си действала при самоотбрана. Да имаше повече като теб – въздъхна той и я <b>погледна</b> с любопитство. – Какво ще правиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i><i>Тя го докосва с показалец. Продължава да <b>гледа</b> ту него, ту вдига нагоре очи, за да <b>погледне</b> лицето на мъжа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>за какво са му тези рисунки, можел ли някой да обясни, за какво могат да служат овехтели детски рисунки и онези учебници на Мари по френска граматика, дето само ти стига да <b>погледнеш</b> учебника и вече си научил граматиката и кафявата ваза в антрето, дето държахме папурите, помниш ли, нея той сигурно я е счупил нарочно.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>И той ме <b>погледна</b>. Не зная как да ти го разкажа, Андрея. Просто ме <b>погледна</b>. Беше много слънчево и много тихо. Всичко спря. Беше няколко секунди, не повече. Разбра, че ще умре. И аз разбрах. И мама, която подслушваше зад вратата, разбра. Всички разбрахме. Но нищо вече не можеше да бъде направено. Нито от него, нито от мен. Тогава усетих пулсацията на съдбата, Андрея, знаеш ли какво е</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>исках още да ви кажа... исках да ви кажа... гласът на Явора се пропукваше... утре няма да бъда с вас, за да ви раздам бележниците, някой друг ще ви ги раздаде, най-вероятно директорът, просто утре няма да съм с вас, не бива да се плашите, <b>погледнете</b> ме</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Явора, която се подигра с нас която ни изостави кръвта се беше появила по смъртнобледото лице на Явора, недейте, оставете ме, стига! не издържа Явора и извика, обърна главата си нагоре и ги <b>погледна</b> в очите, моля ви, стига! Моля ви, престанете а те още повече и още повече озверяващи, ненаситни, с просвяткащи очи и ужасно болеше, тези удари отвсякъде ужасно боляха в ребрата, по лицето, по главата, в бъбреците</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>- Е, накрая ми омръзна. - Рая се отпусна назад и за секунда изпъна цялото си тяло. - Беше толкова обзет от себе си, така загрижен да се възпроизвежда, да търси собствениете си илюзии, че за мен просто не остана място. Често съм мислила, че да обичаш такъв мъж, означава да се зареждаш от самата невъзможност на любовта. Защото желанието е преживяване в чист вид, което се опитваме да пресъздадем в нервното събличане на дрехите, в смешните движения на запотените ни, задъхани тела. Очи, които не смеят да се <b>погледнат</b>, защото този/това, което е в съзнанието ти, не е този/това, което е пред теб...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодор Радевски;Приказки от 2003 нощи;2004;<br>
<i>- Колебая се. Първо, лично аз не понасям вълните - отвърна Тя троснато. - Хваща ме морската болест. Второ - това с бутилката, морето и трамвая е абсолютна глупост. - Изтупа полепналия по дрехите му пясък и малко строго добави: - Хайде, закопчавай си шлифера и да тръгваме! - Без да <b>погледне</b> отчаяната гримаса върху лицето му, Тя се обърна и тръгна.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодор Радевски;Приказки от 2003 нощи;2004;<br>
<i>- Дотук всичко беше доволно любопитно - признах, - но сега бих искала да видя няколко Ваши филма. - Погледнах те с очакване. "А, това не е толкова проста работа" - опита се да ме отклониш. - И все пак? - Настоях. - Аз съм тук, в този град само още два дена. И имам свободна единствено тази вечер, и то късно, след като свърши спектакълът в операта...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Последните думи вече ме стреснаха, аз се размърдах, станах и без много церемонии дадох да се разбере, че вече е късно и трябва да си тръгвам. Старикът сякаш се пробуди от своя сън, <b>погледна</b> ме някак безпомощно, извинително и неловко започна да ме уверява колко бързо ще ме закара с колата си, която била наблизо. Казах, че за мене беше важна разходката, че заради нея съм излязъл, ще се прибера пешком. Стиснахме си ръцете за довиждане. Без никакви уговорки набързо се разделихме. Вървях по моята пътека и след малко чух припряно да се пали кола. Той си тръгваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>На най-близката до своя дом улица Пигмалион дръпна настрани момичето и го поведе. То <b>погледна</b>, сякаш за пръв път <b>видя</b> човека до себе си, но покорно тръгна подире му. Вкъщи никой не се изненада или умееха да не се изненадват, когато Бащата на бога мина покрай сложената трапеза. Той с едната ръка взе от масата изпотената глинена кана с вино, а с другата поведе момичето навътре. Това навярно означаваше да почнат и карат без него. Навътре робини поеха девойката да я приготвят, докато Бащата на бога сам бъде готов.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Старикът беше там с всичките такъми, както ми се стори, преоблечен малко по-тържествено и строго. Той искрено се зарадва на моите разкази за пазара; нещо подобно, сродно изпитвал и често ходел там; <b>погледна</b> ме някак топло, като човек, чиито очаквания се оправдават, и не пропусна да изфилософства набързо, че отсъствието на пълнота в усещането на живота е най-голямата болест на съвременния човек,</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Така в сладки приказки, с добро вино и вкусни мезета наближи полунощ. Моят приятел <b>погледна</b> часовника, плесна се по челото: „Програмата е далеч от края си, а времето върви, хайде да си пием коняка с кафето и - на своето място!" След малко отпивахме ароматен коняк с гъсто кафе, към които бяха поднесли вкусни стафиди. В добро разположение на духа, подпийнали, ние отидохме на нашата скала. Професорът предвидливо беше напълнил познатия до болка вече термос не с обичайното питие, а с уиски. Нямаше защо да подканям.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Междувременно подреждането на масата свърши. Жената седна срещу мене, взе своята чаша с вино, <b>погледна</b> ме с малко отсъствуващ поглед и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Започната уж на шега, сценката стана страшна. Той спря ей там, <b>погледна</b> ме с невиждащи очи, по които течаха сълзи, и някак отпаднало, вяло произнесе: „Моят слух те видя!" После се прибра на мястото си, там, дето седите, и започна да ми обяснява, бавно потискайки обзелото го вълнение, защо малко</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Всичко това е много интересно - казах аз и не смеех да <b>погледна</b> часовника си, но бях сигурен, че минава полунощ. Нямах представа кога тая жена мисли да свърши. Едва ли можеше за една вечер да ми предаде двегодишните разговори. - На тия теми ли е писал професорът? - запитах.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>Не, стори ми се, че нарочно дразни любопитството ми, а и забеляза нетърпението ми да <b>погледна</b> какво е оставил при нея. А че е оставил, нямаше съмнение, тя изрично го казваше. Но нарочно сякаш само подаваше надежда, че и аз ще го <b>видя</b>, а явно не показваше готовност това да стане скоро; не се обвързваше с нищо определено. Нямаше ли намерение само да ме разиграва, докато изслушам всичко, а кой знае, може и да си има свои планове, намерения да търси съавторство и т.н. А може и нищо да не даде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Беше станало много късно. Този път без стеснение <b>погледнах</b> часовника си и казах, че е време да си вървя. Натегнатостта на предишната среща се беше стопила, обсъждането съдбата на старика като близък и на двама ни човек невидимо съкрати разстоянието, разделяхме се като приятели. Тъй както стояхме прави за сбогуване, след секунди, но нескрито колебание, жената каза да почакам малко. Отиде някъде в другия край на къщата и след малко се върна с познатата ми по вид и форма тетрадка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Как сладко е да се слуша истината! Платон <b>погледна</b> отново догарящия огън, божеството, което беше погълнало младежките му грехове. Помисли, че другарите му се забавиха твърде много, какво ли става в затвора, не е ли свършило всичко, нека най-после настъпи ужасният край, да не продължава ужасът на последния месец без край. Мисълта го върна към друг спомен, чието начало се коренеше в младия му възторг от блаженството на истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Мнозина от нас пак заплакаха - каза Федър, - а Аполодор негодуваше. Сократ го <b>погледна</b> кротко усмихнат и рече - нали затова изпратихме жените, да не изпадаме в подобни сцени. Успокойте се и бъдете</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Усетих, че ме наблюдава с интерес и съжаление, и като я <b>погледнах</b> ядосано право в очите, сърдито млъкнах и аз. Паузата продължи твърде дълго, стана неловко, но жената очевидно не се тревожеше от това, появи се отсъствуващият й, вперен някъде навън поглед. Трябваше аз да наруша мълчанието:</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Гледах пред себе си и слушах. Викът на Ехо, повторен от жената, ме сепна, в гласа, в интонацията й имаше мъка и отчаяние. Последният вик не беше на нимфата. Изправих бавно глава и <b>погледнах</b> - тя плачеше. Стоях така, не смеех да мръдна, да запитам нещо, да заговоря. Всичко беше толкова неочаквано. Бях смутен, не знаех какво да правя, стоях и мълчах. Тя виновно ме погледна с пълни със сълзи очи, които изглеждаха още по-големи, лъчисти, с оня цвят, с който само луната обагря някой тъмен облак, и отново заговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>Гледах пред себе си и слушах. Викът на Ехо, повторен от жената, ме сепна, в гласа, в интонацията й имаше мъка и отчаяние. Последният вик не беше на нимфата. Изправих бавно глава и <b>погледнах</b> - тя плачеше. Стоях така, не смеех да мръдна, да запитам нещо, да заговоря. Всичко беше толкова неочаквано. Бях смутен, не знаех какво да правя, стоях и мълчах. Тя виновно ме <b>погледна</b> с пълни със сълзи очи, които изглеждаха още по-големи, лъчисти, с оня цвят, с който само луната обагря някой тъмен облак, и отново заговори:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Пръв наруших мълчанието. Казах, че е много късно вече и трябва да си тръгвам. Някаква непреднамерена, нова бодрост имаше в гласа ми, тя ме <b>погледна</b> и през сълзи ми се усмихна мило. Когато стигнахме външната врата, сети се, върна се, влезе в другата стая и след малко ми подаде нова тетрадка. Каза също, че утре заминава и когато се върне, ще се обади.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Е - казах, като я прекъснах, - това е много задължаващо, но може би и вдъхновяващо. - Тонът ми беше нахакан, смело я <b>погледнах</b> в очи. Ясно беше, че й харесва така.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>- Не, не - необикновено остро и строго ме <b>погледна</b> и прекъсна жената, - при мене те могат само да бъдат погребани като него, това не е работа за мене. Още тия дни ще помоля една близка да ми ги препише и ще ти връча копията. За синовете имам принцип, един, но неизменен - сами да си заслужат всичко, нищо наготово! У нас сега всичко се обърна, сякаш повторно трябва да заслужим децата си, а те не разбират, че трябва да заслужат дедите и родителите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i><i>Почти се изчервих, говорех така, сякаш се канех да си живеем живота с тая жена. В тоя момент действително миналата ми мимолетна мисъл, че можеше да я няма, ми се <b>видя</b> мъчителна. Тя не пропусна смущението ми, но ме <b>погледна</b> ласкаво и насърчително. Страшно ми се поиска да стана и я целуна, с голямо усилие се задържах, помислих, че ще сгафя нещо тая вечер, станах и развълнуван казах, че вече трябва да се прибирам, ще се обадя тези дни. На вратата се наведох да й целуна ръка, а тя ме целуна по челото, един вид като благословия, майчински. Избягах надолу по стълбището.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Тя <b>погледна</b> Вълка с удивление. Вълко закри лицето си с една кърпа и начна с глас да плаче като малко дете. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>Влади и Вълко се защищаваха мъжествено: но какво можеха да сторят двамата против десетмина въоръжени яничари? Вълко вече плуваше в кръвта си, когато Влади <b>погледна</b>, че над главата му висят три окървавени ножа, които бяха готови да паднат върху му; но в тази минута блесна се нещо си пред очите му и тези, що държаха страшните ножове на главата му, простряха се без глави на покритата с кръв трева. Влади много се почуди, като <b>видя</b>, че отпреде му вместо разбойници стоят няколкомина от неговата вярна и храбра дружина. Те всички държаха в ръцете си голи ножове, от които капеше кръв. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Дал Бог добро! — извикаха те в един глас, но после всичките <b>погледнаха</b> с удивление на Владя, който беше навел очите си надолу и проливаше сълзи. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>Емин се разтрепера, като <b>видя</b>, че Владевите другари се разгневиха и искат да проливат кръв. Той <b>погледна</b> Владя с умоляющ поглед и му каза: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>Влади <b>погледна</b> другарите си и сам побледня. Те всички се канеха да колят; но неговата бледност още повече се умножи, когато той <b>видя</b>, че и хайдуците се готвят да се защищават. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>В това време се чуха три силни удара. Джамал бей малко се поуплаши, но като <b>погледна</b> на дългата си пушка, която стоеше закачена на стената, той се успокои и запита сърдито: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Джамал бей, като слушаше Емйна с внимание, <b>погледна</b> брадата си, измърмора една кратка молитва и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Тъй ще умрат всички, над които се излей моя гняв — каза Джамал бей, като <b>погледна</b> с гняв на Емина. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Емин се застоя няколко минути като замаян. После, като <b>погледна</b> Джамал бея, поклати главата си и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— При мене иска да доде — рече Аклъ бей, като <b>погледна</b> с безпокойствие на Сали, — кой ли ще да е той? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Вълко, жена му и синовете му, като <b>погледнаха</b> към Преслав, заляха се със сълзи и седнаха на колена. Те не думаха нищо, но сълзите им показваха, че те чувствуват голяма жалост... И можеха ли да не чувствуват жалост, като те видяха, че тяхното любимо село Преслав станало на пепел? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Това явно Божие наказание пробуди Еминовата съвест, той се улови за брадата си, <b>погледна</b> към небето и извика: </i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя <b>погледна</b> календара до телефона. Беше 20 април. 1990 година. Опита се да събере мислите си, разпилени като пилци от шокиралата я новина. И започна:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>Ясен кацна за първи път на летище „Орли" и с перфектния си английски успя да се добере до хотела. Хвърли пътната си чанта в малката стая, <b>погледна</b> през прозореца към невероятния Париж, нищо не <b>видя</b>, но отчете точно по циферблата на часовника си, че разполага с четири часа до срещата. Цяла вечност. Неизвестността от изхода й го правеше неспокоен, можеше да се взриви от напрежение и предпочете да се разходи из близките улици, да пие някъде кафе, вървейки да подреди отново аргументите си, за да бъде настойчиво убедителен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Аз излизам. Имам среща с една преводачка - и <b>погледна</b> само към Йова, преди тихо да затвори вратата след себе си. - А после се прибирам вкъщи. Чакат ме отдавна. Мъжът ми и децата ми - дебело подчерта.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Върнаха се в стаята си, щастливи и изчерпани от преживяното напрежение. Ясен запали цигара, Йова <b>погледна</b> часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>на веслата стана по-мощен и някак синхронен. Носът на кануто им най-сетне опря брега, Йова скочи на пясъка, <b>погледна</b> към Ясен, готова да му помогне и се изправи, но ги <b>гледаха</b> и тя задържа порива си, преценила неочаквано, че помощта й ще го унижи пред</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Зачуди се, защото тя никога не пропускаше да разходи Рекс. Колкото и заета да беше, намираше време за разходката му и изпитваше удоволствие от нея. Ясен се разтревожи не на шега, но само като я <b>погледна</b>, тръгна към каишката, а кучето тръгна след него. Излязоха, без да й се обадят, но се върнаха твърде бързо. Или поне на нея така й се стори.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова изненадано го <b>погледна</b>, но се изправи, извади бутилката с уиски и две чаши, наля му, наля и за себе си и тръгна към кухнята да донесе лед. Когато кубчетата изтракаха в чашите, той вдигна своята към нейната.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Той само я <b>погледна</b> и освен тъгата и болката, в очите му просветна и обич. Направи и опит да й се усмихне. Улови ръката й.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя започна да му говори като на малко дете, което дълго трябва да бъде убеждавано, и най-накрая Ясен склони. Надя помоли Йова да надпише книгите си, които й подари, после <b>погледна</b> часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>- Безсмислено е! - каза Йова, дори без да се обърне и да <b>погледне</b> чий е гласът. - Напълно е безсмислено. Не виждаш ли колко добре организирано е всичко? Какво биха означавали нашите гласове? Абсолютно нищо! - Така и не се обърна, за да <b>види</b> на кого говори.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова неочаквано заплака. Осъзна се бързо, изтри с длан сълзите си и го <b>погледна</b> с мокри, искрящи очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- А не време за негодници - бе казал тогава той и тя го бе <b>погледнала</b> с изненада, после пак се бе засмяла. Смехът я превръщаше в дете и Асен отново изпита онова чисто братско чувство да я защитава от всекиго и от всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Добре - някак помирително се съгласи той. - Все едно за кого става дума. Според мен само оня, който не чувства нищо, може да властва над другите... - Замисли се и изведнъж я <b>погледна</b> с тревога. - Мога ли с нещо да помогна? Ако има връзка с теб. Просто кажи! Хем си огорчена, хем оправдаваш всички с хормоните. Или може би пишеш роман, в който героят ти...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя само го <b>погледна</b> и вдигна неопределено рамене. Устните й се бяха раздвижили, но глас не чу, а като че ли прочете по</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Бих искала и Ясен да беше тук - усмихна се Йова и <b>погледна</b> към скулестия мъж, който я придружаваше. - Почти семейно пазаруване... за празник. Какво ще празнувате?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>Предстоеше й най-важното. Да се <b>види</b> с Орлин. Срещнаха се във фоайето на хотела. Беше му казала по телефона, че е спешно, че разговорът им не търпи отлагане. Той слезе по стълбите от стаята си и още щом я <b>погледна</b>, побърза да седне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Орлин пръв вдигна мокрото си лице към баща си. Погледна го с искрящи зачервени очи и стисна ръката му в своята.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Андрей каза, че ще купонясваме до заранта. Не е ли възможно да останеш? - <b>погледна</b> я не само с очакване, а и с молба.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i>Бе коленичила в краката му и с две ръце бе обхванала треперещите му колене. Също като Орлин. Намери сили да го <b>погледне</b>, <b>видя</b> ужаса в очите му и направи опит да се усмихне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Вече не можеше да удържа сълзите си, те потекоха като река. Доктор Начев само я <b>погледна</b>, наля нещо в чаша, подаде й го да го изпие, Йова преглътна горчивата течност. Отново се извини и се изправи.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Господи! Той я <b>погледна</b> невярващо, тя кимна. Истина е! А бе изтръпнала до мозъка на костите си. И се зарече да замълчи, но не успя да преглътне:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Гърлото й неочаквано пресъхна, Ясен я бе <b>погледнал</b> с подозрение, какво още щеше да поиска. Отговори му с очи, повече внимание, повече заинтересованост към съдбата ти, съпричастие и още... признателност някаква. Нали ти създаде всичко, нали нито един от тях двамата не би могъл да го създаде? Защо тогава да не могат да ти го признаят? Защо искат да го забравят? Защо? Защо? Та те ти го дължат. Дължат ти и днешното си благоденствие. А и утрешното на децата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя се разсмя, разсмя се и той. Прегърнаха се, загърбиха разногласията. После се <b>погледнаха</b> в очите и се разплакаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- И аз - съгласи се с нея Асен, а после я <b>погледна</b> стреснато. | Навярно мислиш за сина си. И той един ден ще се върне. А и Мая.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Права си! - съгласи се с нея изведнъж. - По пътя ни имаше много подводни камъни. Но съм ти казвал и преди, ще ти кажа и сега, дори да се бяхме развели заради някоя или някой, единствената жена, за която бих се оженил отново, беше ти. - Изглеждаше някак прекалено уморен, прекалено отнесен. После се върна в настоящето. - Все пак нека да ти разкажа за Яна - оживи се и я <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i><i><i>Минаха по широк коридор с врати и от двете му страни. В дъното на коридора Йова <b>видя</b> табелката: д-р Владов. И изведнъж прозря, че това е... Какво си бе наумил Асен? Да я доведе чак в Банско, за да се <b>види</b> с доктор, който познаваше от години? Който бе спасил сина й от алергиите му. Който се опита да помогне да разкрие как бе осъществена продажбата на малкото предприятие на мъжа й и не успя. Който й бе изпратил и най-добрата си рехаби-литаторка, след като другата бе заминала. И винаги можеше да се свърже с него, да го помоли да дойде в дома им по всяко време. Погледна с гняв Асен.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Искам да живея. Искам да съм жив! - и <b>погледна</b> към нея, все едно че е задал въпрос, на който зачака отговора. А изрече думите с такава жажда за живот, че Йова чак се изплаши, но успя да скрие страха си и да се усмихне. Пет години бе чакала тези думи и закима с глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Класт <b>погледна</b> нагоре, но дървото, о което бе вързано момичето, нямаше нито едно листо, а нямаше и слънце - само облаци, тежки като скали.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i><i>Не смееше да <b>погледне</b> в лицата. Нито към земята, към захвърлените пресни въжета, нито към жената. Затова <b>гледаше</b> нагоре, към посоката на идващото слънце, от която бе дошла непознатата. Оттам прииждаха облаци, натежали от небесна вода.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Погледнете - каза Тома и посочи пустошта на обратната страна на морето. - Ето, онези черни точици, пъплещи по невидими пътеки сред нищото? Това са хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Една сутрин нахълтах в лабораторията. Помня, че оставих зад себе си вратата отворена, излишно грубо накарах Елена да се изправи от стола, стиснах я силно за ръцете, помня, че извърнах глава, за да не ме спре изненадата в очите й, и ядно поисках да престане с тези гадни номера по телефона рано сутрин. Тя мълчеше, та се наложи все пак да я <b>погледна</b> и тогава нейната уплаха ме накара сам да усетя страх пред нещо невидимо, непонятно и опасно. </i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>И дори не <b>погледна</b> как далеч зад гърба му на пътеката магарето Рашо, което оттук насетне щеше да се нарича Първан, изчака още малко, изострило единственото си ухо, и после бавно продължи нататък. Защото беше старо магаре и с опит, и много добре знаеше пътя към извора, както и пътя обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>– Не бива … да говорите така! – Хана изведнъж се разпалва и това засилва астматичните й проблеми. Тя започва да кашля по малко, по лицето й се появяват розови петна. – Вашата страна е по-корава, отколкото мислите. България е малка и бедна, но тя заслужава повече уважение, отколкото получава … най-вече от българите. Не знам защо всички у вас искат да се гордеят с някакви големи постижения в наука и култура, да се сравняват с големите народи и държави. Не е ли достатъчно, че страната ви никога не е вършила нещо истински срамно? Погледнете Германия, <b>погледнете</b> съседите си!</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i><i>Но Владко и Теодора само стискат устни. Не сме вършили нищо срамно, голяма работа! Малък народ – малки поразии, то се разбира от само себе си. Я <b>погледнете</b> американците – не минава година да не нападнат някого и все пак целият свят ги зяпа с преклонение, всички американци искат да бъдат. Никой не се възхищава на скромните и тихите, всеки <b>гледа</b> скандалджиите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>– Бедност има навсякъде! – прекъсва я Хана с тих, но решителен глас. – В Америка, тук или в България, навсякъде по света бедността е като море, в което плуват бляскави богати островчета. Погледнете мен – приличам ли на богат човек?</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         Трябва да е било към месец по-късно, появиха се те пак, Марайке с тях, но само като я <b>погледнеш</b> и ти припарва под сърцето. Пречупена клонка, дето се вика. Тя и преди не си беше много от приказливите, но откак се върна от тяхното си пътуване, все едно, че устата й с конец зашита - няма добър ден, няма добър вечер, минава покрай теб като призрак и това е всичко. Бергеровците и те мълчат, дума не продумват, ама то такова нещо скрито-покрито не може да остане, по едно време току гръмна къщата: завели я те значи на някаква специална клиника и там … оставили да я стерилизират. </i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>Трябваше да <b>погледна</b> на всичко това като на игра. Моята ръка бе сторила всичко това с ироничен жест. Забавлявал съм се в мрачно упование да подреждам и преобръщам текста, докато стигна до вцепенения миг на поплексия, в невъзможност да държа повече сметка за нищо. Тогава съм спрял да пиша.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Младият човек напусна кабинета и Керимов остана сам. Пооправи машинално някои книжа по бюрото и се изправи. И по време на разговора, и сега външно се владееше, но раздразнението му не стихваше. Отиде до прозореца, <b>погледна</b> навън, след това рязко се обърна и излезе. Едва ли не със злоба затръшна вратата след себе си и се спусна по стълбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i><i>Той не можеше да каже колко пъти <b>погледна</b> към тях, но ги улови, когато мъжът й застана на вратата. Позна го по това, че в същия миг лицето на жената леко побледня. Мъжът се застоя на вратата, огледа се, <b>видя</b> жена си и излезе веднага. А тя беше хубава, дори по-хубава от младежа до нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>- Остави, това не е за мен. - Помълча .- Няма да тръгне - <b>погледна</b> часовника си. - Вижте какво, момчета. Аз ще отида до Семково, но ще закъснея. Далече е. С този маркуч източете бензин и напалете огън. След малко колата ще изстине и вътре хората ще измръзнат.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Цанев;Спасете нашите души!;<br>
<i>и потънали до веждите във ледена вода, усмихнато <b>погледнаха</b> за сетен път нагоре, където капитанът пееше със фантастичен глас: "Напред към нови хоризонти!"</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (движи колцата). Бог да ни е на помощ, Недельо! И само от зло сърце го прави. До обед беше на крака, а следобед й хрумна, ще изведела детето на двора, да дишало. Ами ако простине, горкото? И не й дадох. Поне да бяхме си казали нещо ма, Недельо — нищо не си казахме. Само я <b>погледнах</b> — тя избели очи и след час легна.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i><i>ВЕЛИЧКА	- Беше болен от черен дроб. Десет дена преди смъртта му само това го питаше. Хване ме за ръка, заведе ме при него и го пита: “Кажи, спал ли си?” Една сутрин му каза:”Срам те е да ме <b>погледнеш</b> в очите!” Той едва я погледна, срещна <b>погледа</b> и и умря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i><i><i>ВЕЛИЧКА	- Беше болен от черен дроб. Десет дена преди смъртта му само това го питаше. Хване ме за ръка, заведе ме при него и го пита: “Кажи, спал ли си?” Една сутрин му каза:”Срам те е да ме <b>погледнеш</b> в очите!” Той едва я <b>погледна</b>, срещна <b>погледа</b> и и умря.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. и Авел също принесе от първородните на стадото си и от тлъстината им. И Господ <b>погледна</b> благосклонно на Авеля и на дара му;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И <b>погледна</b> Господ Бог на земята, и ето, тя беше разтляна: понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>13. И нарече (Агар) Господа, Който й говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме <b>погледна</b>. Защото тя си рече: наистина тук <b>видях</b> изотзад Оногова, Който благосклонно ме <b>погледна</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. и <b>погледна</b> към Содом и Гомора и към целия простор наоколо и видя: ето, дим се дигаше от земята като дим от пещ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Лия зачена и роди (на Иакова) син, и го нарече с име Рувим, като каза: Господ милостно <b>погледна</b> на моето нещастие (и ми даде син); сега, прочее, ще ме обича мъж ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Еднаж, през времето, когато добитъкът се мърляше, <b>погледнах</b> и видях насъне, и ето пърчовете (и овните), които се бяха качили на добитъка (на козите и овците) бяха шарени, капчести и с петна.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>1. Иаков тръгна по пътя си. (И кога <b>погледна</b>, <b>видя</b> опълчено Божие опълчение.) И го срещнаха Ангели Божии.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>1. Погледна Иаков и <b>видя</b>, и ето, Исав (брат му) иде, и с него четиристотин души. И раздели (Иаков) децата на Лия, Рахил и двете слугини.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>5. И <b>погледна</b> (Исав) и <b>видя</b> жените и децата и рече: какви ти са тия? Иаков отговори: деца, които Бог подари на твоя слуга.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. И седнаха те да ядат хляб и, като <b>погледнаха</b>, видяха, че иде от Галаад керван измаилтяни, и камилите им бяха натоварени със стиракса, балсам и ливан; те отиваха да занесат това в Египет.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. И рече (му): Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов. Моисей закри лицето си, защото се боеше да <b>погледне</b> към Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И по утринна стража <b>погледна</b> Господ на египетския стан от огнения и облачния стълб и разбърка стана на египтяни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Ще <b>погледна</b> милостно към вас (и ще ви благословя), ще ви направя родливи, ще ви размножа, и ще утвърдя завета Си с вас.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Оттегли се и облакът от скинията, и ето, Мариам биде обрината с проказа, като със сняг. Аарон <b>погледна</b> Мариам, и ето, тя в проказа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И рече Господ на Моисея: направи си (медна) змия и я окачи на върлина, като знаме, и (кога ухапе някого змия) ухапаният, щом я <b>погледне</b>, ще остане жив.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>2. Погледна Валаам и <b>видя</b> Израиля, как беше се разположил на стан, коляно по коляно, и Дух Божий беше върху Валаама.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. и дай на Иисуса наставление, подкрепи го и го утвърди: защото той ще предвожда тоя народ и той ще им подели на дялове земята (цяла), на която ти ще <b>погледнеш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>19. и да не би ти, като <b>погледнеш</b> на небето и <b>видиш</b> слънцето, месечината и звездите (и) цялото небесно войнство, да се прелъстиш, та да им се поклониш и да им послужиш, защото Господ, Бог твой, ги е отредил за всички народи под цялото небе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>13. Когато Иисус се намираше близо до Иерихон, <b>погледна</b> и <b>видя</b>, и ето, пред него стои човек, с гол меч в ръка. Иисус се приближи до него и му каза: наш ли си, или от нашите неприятели?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Господ го <b>погледна</b> и каза: иди с тая си сила и спаси Израиля от ръката на мадиамци: Аз те пращам.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Подир няколко дена, той пак отиде, за да я вземе, и се отби да <b>погледне</b> лъвовия труп, и ето, рой пчели в лъвовия труп и мед.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. и даде оброк, думайки: Господи (Всемощний Боже) Саваоте! Ако Ти <b>погледнеш</b> милостиво на скръбта на Твоята рабиня и си спомниш за мене, и не забравиш рабинята Си и дадеш на рабинята Си дете от мъжки пол, аз ще го дам на Господа (в дар) за през всички дни на живота му; (и вино и сикер няма да пие,) и бръснач няма да се допре до главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Ветсамиските жители тъкмо жънеха жито в долината и, като <b>погледнаха</b>, видяха ковчега Господен и се зарадваха, задето го видяха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. утре по това време ще ти пратя един човек от Вениаминова земя, и ти го помажи за цар на Моя народ Израиля; той ще избави народа Ми от филистимски ръце; защото Аз <b>погледнах</b> милостно на Моя народ, понеже викът му стигна до Мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>42. Погледна филистимецът и, като <b>видя</b> Давида, с презрение го изгледа, понеже беше млад, рус и хубавец.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. След това стана и Давид, излезе из пещерата и завика след Саула, думайки: "господарю мой, царю!" Саул <b>погледна</b> назад, и Давид падна с лице на земята, и (му) се поклони.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Поклони се (Мемфивостей) и каза: какво е твоят раб, та <b>погледна</b> милостно на такова мъртво псе като мене?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. може би, Господ ще <b>погледне</b> милостивно на унижението ми, и ще ми въздаде Господ добро за днешното му злословие.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>20. Орна <b>погледна</b> и <b>видя</b>, че царят и слугите му идат при него; излезе Орна и се поклони на царя ничком доземи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. И каза Елисей: жив Господ Саваот, пред Когото стоя! Ако не почитах Иосафата, иудейския цар, не бих те <b>погледнал</b> и не бих те видял;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>16. Иосия <b>погледна</b> и <b>видя</b> гробовете, които бяха там на планината, па проводи и взе костите от гробовете, изгори ги върху жертвеника и го оскверни, според словото Господне, що възвести човекът Божий, който бе предсказал тия събития, (когато Иеровоам стоеше на празника пред жертвеника. После се обърна и <b>видя</b> гроба на Божия човек, който бе предсказал тия събития,)</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>21. Дойде Давид при Орна. Орна, като <b>погледна</b> и <b>видя</b> Давида, излезе от гумното и се поклони Давиду ничком доземи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. И когато иудеите дойдоха на бърдото при пустинята и <b>погледнаха</b> онова множество, и ето - трупове, прострени по земята, и никой се не бе избавил.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. Погледна го първосвещеник Азария и всички свещеници; и ето, имаше проказа на челото си. Принудиха го да излезе оттам, па и сам той бързаше да се отстрани, защото го порази Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. И Господ чу гласа им и <b>погледна</b> милостиво на скръбта им; и в цяла Иудея и в Иерусалим народът много дни пости пред светилището на Господа Вседържителя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>2. Господ от небесата с внимание <b>погледна</b> към синовете човешки, за да <b>види</b>, има ли кой да разбира, да търси Бога.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Ще се радвам и ще се веселя за Твоята милост, защото Ти <b>погледна</b> на злочестието ми, узна скръбта на душата ми,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>3. Бог от небесата с внимание <b>погледна</b> към синовете човешки, за да <b>види</b>, има ли кой да разбира, да търси Бога.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И озърнах се, та <b>погледнах</b> всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето - всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Па се обърнах да <b>погледна</b> мъдростта, безумието и глупостта: защото, какво може да направи човек след царя, вън от онова, що е вече направено?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И макар уж да се не плашеха от никакви страхове, но, преследвани от вилнението на отровните зверове и свистенето на влечугите, те чезнеха от страх, като се бояха да <b>погледнат</b> дори въздуха, от който никъде не може да се избяга,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Погледнете на древните родове и вижте: кой е вярвал Господу, и е бил посрамен? или кой е пребъдвал в страха Му, и е бил оставен? или кой е викал към Него, и Той го е презрял?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Не казвай: "Той ще <b>погледне</b> милостно към многото ми дарове и, кога ги принеса на Бога Вишни, Той ще ги приеме".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. но очите на Господа милостно са го <b>погледнали</b> за негово добро, и Той го е възправил от унижението му и е въздигнал главата му, и мнозина са се чудили, като са го гледали.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. и не ще отстъпи, докле Всевишният не <b>погледне</b> милостно, не разсъди справедливо и не произнесе решение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. И в оня ден ще зареве против него сякаш ревът на разярено море; и ще <b>погледне</b> той на земята, и ето - тъма и скръб, и светлината потъмняла в облаците.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. И тогава, кога Господ извърши всичкото Си дело на планина Сион и в Иерусалим, ще каже: ще <b>погледна</b> плода от горделивото сърце на царя асирийски и пустославието на високо дигнатите му очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. и не ще обърне очи към жертвениците, дело на ръцете си, и не ще <b>погледне</b> това, що са направили пръстите му, кумирите на Астарта и Ваала.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Послушайте Ме вие, които ламтите за правда, които търсите Господа! Погледнете на скалата, от която сте изсечени, и в дълбочината на трапа, из който сте извлечени.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Погледнете на Авраама, вашия отец, и на Сарра, която ви е родила, защото Аз повиках него едничкия и го благослових и го размножих.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Подигнете очи към небесата и <b>погледнете</b> на земята долу: защото небесата ще изчезнат като дим, и земята ще овехтее като дреха, и жителите й също ще измрат; а Моето спасение ще пребъде вечно, и правдата Ми няма да престане.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Дано не ви сполети това всички вас, минаващи по пътя! <b>погледнете</b> и вижте, има ли болка като моята болка, каквато мене е постигнала, каквато Господ напрати върху мене в деня на пламенния Си гняв?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Праведен е Господ, защото аз не бях покорен на словото Му. Чуйте, всички народи, и <b>погледнете</b> моята болка; момите ми и момците ми отидоха в плен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Лицето на Господа ги разсея; Той няма вече милостно да ги <b>погледне</b>, защото те не уважават лицето на свещеници, към старци милост нямат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Тогава аз, Даниил, <b>погледнах</b>, и ето, стоят двама други - един на отсамния бряг на реката, друг на отвъдния бряг на реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. И щом бяха отворени вратата, царят, като <b>погледна</b> трапезата, извика с висок глас: "велик си ти, Виле, и няма никаква измама в тебе!"</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. На седмия ден дойде царят, за да потъжи за Даниила и, като приближи до ямата, <b>погледна</b> в нея, и ето, Даниил седи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. "Каква работа имам още с идолите?" ще рече Ефрем. - Аз ще го чуя и милостно ще <b>погледна</b> на него; Аз ще бъда като зелен кипарис: от Мене ще ти бъдат плодовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Прогласете от покривите в Азот и от покривите в земята Египетска и кажете: съберете се по планините на Самария и <b>погледнете</b> голямото безчинство в нея и насилията всред нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. Ако Ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема и няма да <b>погледна</b> милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Ниневия, откак съществува, беше като водоем, пълен с вода, а те бягат. "Стойте, стойте!" Ала никой се не обръща да <b>погледне</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Той стана - и поклати земята; <b>погледна</b> - и в трепет докара народите; вековни планини се разпаднаха, първобитни хълмове срутиха; Неговите пътища са вечни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. А върху дома Давидов и върху жителите иерусалимски ще излея дух на благодат и умиление, и те ще <b>погледнат</b> на Него, Когото те прободоха, и ще ридаят за Него, както се ридае за единороден син, и ще скърбят, както се скърби за първороден.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. Той <b>погледна</b> царя и каза: "имайки власт над людете, ти, сам подложен на тление, правиш, каквото щеш, ала не мисли, че нашият род е изоставен от Бога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Те викаха към Господа, да <b>погледне</b> милостно към тъпкания от всички народ и да се смили над храма, осквернен от нечестивци;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>38. Когато говорех това в сърцето си, аз <b>погледнах</b> с очите си и видях отдясно жена: и ето, тя плачеше и ридаеше с висок глас, и силно страдаше душевно; дрехата й бе раздрана, а на главата й - пепел.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>44. И <b>погледна</b> Всевишният времената на гордостта, - и ето те се свършиха, и мярката на злодеянията й се изпълни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i><i>3. Аз <b>гледах</b> - и ето, излезе силен мъж с небесно воинство, и накъдето и да обръщаше лицето си, за да <b>погледне</b>, всичко, що се <b>виждаше</b> под него, трепереше;</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, <b>погледна</b> към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците - на народа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>41. Той взе петте хляба и двете риби и, като <b>погледна</b> към небето, благослови и разчупи хлябовете, и даде на учениците Си, за да им ги наслагат; също и двете риби раздели на всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>25. После пак сложи ръце на очите му и го накара да <b>погледне</b>. И върна се зрението му, и <b>виждаше</b> всичките ясно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. А Той, като се обърна и <b>погледна</b> учениците Си, сгълча Петра и рече: махни се от Мене, сатана! защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Иисус, като го <b>погледна</b>, възлюби го и му рече: едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И като <b>погледна</b> наоколо, Иисус казва на учениците Си: колко мъчно богатите ще влязат в царството Божие!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Иисус, като ги <b>погледна</b>, казва: за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. тъй ми стори Господ в дните, в които ме <b>погледна</b> милостно, за да снеме от мене укора между човеците.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>48. задето Той милостно <b>погледна</b> унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. А Той, като взе петте хляба и двете риби и <b>погледна</b> към небето, благослови ги, разчупи и даде на учениците да сложат на народа.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>5. Иисус, като дойде на това място, <b>погледна</b> нагоре, <b>видя</b> го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Но Той, като ги <b>погледна</b>, рече: тогава що значи писаното: "камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла"?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>61. Тогава Господ, като се обърна, <b>погледна</b> Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и <b>погледнете</b> нивите, че са побелели и узрели за жетва.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. "Аз съм Бог на твоите отци, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов". Моисей се разтрепери и не смееше да <b>погледне</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>55. А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като <b>погледна</b> към небето, <b>видя</b> славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. дойде при мене, застана и ми рече: брате Савле, прогледай! И аз тозчас прогледах и <b>погледнах</b> към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. и <b>погледнете</b> на облечения с бляскави дрехи и му кажете: ти седни тук добре, а на сиромаха кажете: ти стой там, или седни тук, при подножието ми,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. След това <b>погледнах</b>, и ето, врата отворени на небето, и предишният глас, що бях чул като от тръба, която говореше с мене, каза: изкачи се тук, и ще ти покажа, какво трябва да стане след това.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Сутринта като станах и излезох от познатите, гледам в среде селоно много хора. Минах и я край тех, но не познах никого. Хубаво, ама ага позаминах и <b>погледнах</b> назад, че видех нашият кон. Коня познах. Жив си беше. Поогледах се, тогава видех бубайко, брат ми и мижо. Ако не беше конят, немаше да се сетя, че са те. И те немаше да ме познаят. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Имаше един овен, да ти е драго да го <b>гледаш</b> — хубав, як, с тюмбелек [*]. Фатих го. Водя го таман при войводата, при големеца. Жално ми е за овена, ама ми е по-жално за мене си. Войводата ме <b>погледна</b>, па грабна ножа: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Нейсе, изкачихме баиря, на високото починахме малко, помилвах я, че та пак закрачихме. Нали надолу лесно се върви, още не бе се хубаво развиделило, стигнахме в село. Доде да влезем у дома, стана светло. Погледнах невястана — какво да видя? В тъмното вместо да ми дадът мутка Рада, втикнали ми са голема Рада. Сетне се сетих — тя е била на ред за женене. У тех имало много Ради — и мутки и големи. В задруга от сто човека всекакви има. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Нарамих брадвата, тръгнах към горското стопанство в Давидково и чак тогава се сетих да <b>погледна</b> кое време е. Смрачило се беше. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Дядо Слав беше под навеса. Правеше станове и панакуди [*], та по цял ден чукаше и дялкаше там. Като рече леля Стойна така и той нарами теслата и тръгна към тавана. Сложи скалата. Покачи се. Погледна през капандурата — нищо се не вижда. Тъмно. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Стрико Кольо се сепнал, като да му били пукнали с тюфек. Знаел той, че да се върнеш след като вече си тръгнал някъде, тоя ден го пиши загубен. Но като <b>погледнеш</b> потурите, още били нови, мъхът от вълната още не бил изтъркан, върнал се да ги смени. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Когато си вървех към плевнята, отбих се при моя познайник бай Митьо Пеев бозаджията. Той милостиво ме <b>погледна</b> и ми рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Последните се продадоха, а нито едно цвете не купи никой. Интересно е, че посети изложбата Полската културна мисия, между които беше и пом[ощник]-м[инистъ]рът на просветата и всички се спряха на трудовите сюжети, фотографираха ги даже и я поканиха да ги изпрати на изложба в Полша. Цветята не <b>погледнаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Днес съобщих писмено на Настоятелството, че след Общото годишно събрание, освобождавам службата уредник на музея и не желая повече да бъда избиран за член на Настоятелството. Освен старостта и здравето ми, напущам поради недоразуменията си с председателя П. Калайджиев, който според мене е вманиачен човек. - Мисли, че всичко разбира и стана причина нашата художествена самодейност (театър, оперета, хор и пр.) да падне на много ниско ниво. Как ще <b>погледнат</b> другите на това, не зная.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Ходих на язовира при Копринка. Расте бързо, работи се здраво. Там и най-големият скептик ще повярва, като <b>види</b> направеното, че работата не е шега. Дано съм жив с лодка да отида до Павел баня и от "Аязмото"2 да <b>погледна</b> напоеното Ст. Загорско поле.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Като пенсионер никак не скучая. Имам какво да правя и с какво да запълвам времето си. Чета, пописвам, рисувам, почивам и времето тече. Просто се почудих сега, като <b>погледнах</b> календара и видях, че половината от януари се изминал.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>След операцията доста време не можех да се обръсна, та ми порасна една бяла брада а като се <b>погледнах</b> в огледалото, заприлича съм на Хемингуей. Не е зле, поне в последните си дни, да заприличаш на велик човек, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>От детинството ми помня следното: Една вечер, преди да си легнем, майка ми ни изведе мене и брат ми на двора, както му е редът. Като <b>погледнахме</b> към небето, звездите се жиркаха [1] като стрели и угасваха, падаха звездите! Страшно и величествено! Майка ми се прекръсти и ние се прекръстихме. Война имало, та падали звездите на убитите, защото всеки човек си имал звезда. И действително, от справката, която по-късно направих, това случайно съвпадало с истинска война - Сръбско-българската. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>В този момент Ив. Михайлов подскочи, <b>погледна</b> този другар, който бе заговорил за второ някакво дознание от Г. Панков и троснато каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Михайлов;Да се спасиш като загинеш;2002;<br>
<i>Ако звенарите искат да тълкуват мълчанието в Петричкия окръг и сред македонската емиграция около 19 май като знак, че тяхното предприятие се одобрява от народа, нека <b>погледнат</b> какво ставаше тогава в цяла България. Нийде пушка не гръмна. Но кога българинът е съскал срещу някоя друга власт така, както е съскал против превратаджиите от 19 май. Никоя българска власт не е бивала смъквана така позорно чрез всеобща, пасивна съпротива на цял един народ, както правителството на Кимон Георгиев. За тоя резултат обществено допринесе пасивната съпротива, неодобрението и агитацията и на македонците. </i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>Слависткнят капитан Мими Байкушев влезе в ролята сн и в този момент. Погледна ме, намигна ми и  ме побутна Чух го как спокойно, дори развеселено отсече: — Хайде, Круме!</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>—	Не мога да си представя това: млади, способни, надеждни състезатели, а не искат да виждат високата цел пред себе си. Те като че ли странят съзнателно от нея... Поведох след един разбор разговор с двамата вратари в отбора. „Как мислите — питам ги — не е ли вече време да <b>погледнете</b> и по-напред, към националния отбор? Всеки трябва да се стреми към това!" А те знаещ ли какво ми отговориха почти в хор?</i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Лицето на Анго за последен път се усмихна. Той грабна огледалцето от земята и се <b>погледна</b>. Това трая само няколко мига. Трябва да е видял вътре нещо много ужасно, защото веднага сграбчи капата и я захвърли надалеч с отвращение, като да имаше на главата си гадна буболечка. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Но идва полека-лека успокоението - вече могат да се преценят резултатите, да се <b>погледне</b> назад, да се проникне в бъдещето. Картината става по-широка, разтварят се изгледи: от ограниченото място, където е ставал боят, вече може да се надзърне далеч по бойната линия, по обширния фронт, по границите на България. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Общото мълчание бе знаменателно. На моето "добър ден" никой не отговори. Само Карапетров подигна ръце, <b>погледна</b> ме със свити, ослепени от светлината очи, и пак ги сложи на лицето си, говорещ под ръкавите: </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Често се чуват гласове, че спомените са сведения ненадеждни. Ненадеждни, но за какво? Ако е като исторически извор, пряко фактологично свидетелство, бихме се съгласили. Не без уговорка, разбира се. Понякога дори един учредителен протокол може да ни вкара в много по-голямо заблуждение, отколкото „несигурният” спомен. Да си спомним ли колко дълго, ей така, априори, обвинявахме Ст. Заимов, че бил неточен в мемоарите си? Докато накрая се оказа, че Миналото е един първокласен исторически извор, от която и страна да го <b>погледнеш</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Баща ми бил тогава в Цариград. "През летото разказваше той - отидохме в Сан Стефано да се радваме на руската войска. Един офицер заговори с нас и взе да ни разпитва откъде сме. Като му казахме, той ни <b>погледна</b> със съжаление, поклати глава и каза: "Нещастни македонци! Вие пак оставате под робство." Ние още нищо не знаехме. Тия му думи - добавяше баща ми - пререзаха сърцето ни като с нож." [8] </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>ченото място, и намерих Боне Петров, чинихме здраво-живо и <b>погледнахме</b> се устрашено, попитах го: „Бай Боне, не дохожда ли </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>говия. Веднага я <b>погледнах</b> с навъсено чело, като й казах: „Като си прислушвала и нали знаеш по какво ходят тия хора, хайде по-скоро сега иди разкажи по жените, та да ти река „браво”. Тя се обеща, че това няма да направи никога, но трябва да се вардя от тия хора. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>След два часа ходене, на едно място зачу се глас от другарите ни: „Гледайте сега море от вода”. Погледнах и аз, показа ми се // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Настана голямата горещина и болестта ни повтори, тук речи един от нас здрав не остана. Ако в това време беше дошъл да <b>погледне</b> в тоя кауш и най-жестокият и немилостив человек, и той щеше да се умилостиви за нас, като още слушаше стенанията и охканията на толкова болни и няма кой капка водица да им подаде. О, боже! Страшно зрелище, казваше всеки, но човешка душа много могла да търпи, но надеждата пак в бога не сме изгубили. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>През тази нощ като преспахме малко, на заранта ни [в]земаха от тамошните българи и ни преведоха из градът по разни стари паметници, от които помня, че ходихме при живите риби, оттам отидохме при еничарите, които ни въведоха в зданието. Погледнах — живи хора (тур- // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>ботата, веднага изкокнах из къщи и отидох на мястото, откъдето се гледа, че гори селото Раковица. Като <b>погледнах</b>, // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i><i>да ме повика и каквото ще прави с мене не знам. Нищо нема, премина се нощта, съмна се и пак нищо нема. Помислих малко, па вземах, та премерих една ока непечено кафе и една ока захар, та му запратих по едно наше момче, та да <b>видя</b> какво отпосле ще стане. (Нали казва една наша пословица: „Стани брат на кучето, доде минеш моста”). Подир това минаха се около два часа, отидох и влезнах в стаята при него (агата). „Добър ден, билюкбаша”. Погледна ме и каза не толкова с все сърце: „Да си здрав, чорбаджи, та ти оттука си, казваше? Чий син си?” „Оттука, бил[юкба]ша”. „Чий си син?” — „На Иванчо Крайчов”. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Отидоха и заварили турчина, че седи и разговаря с изпратените по-преди българи. Двамата руси като пришли на къщната врата, ударили с дипчиците [204] на прагът и попитали: „Кой) турек тук?” Турчинът, като ги <b>погледнал</b>, смръзнал се на мястото си и не знаел що да продума. Те (русите) пришли, [в]земали му оръжието и вързали го с неговия пояс, като му казали: „Хайде, вперед!” [205] и блъснали го няколко пъти, че дългата пушка, която [в]земали от него, била [в]земена в Плевен от техните братушки. Догде го прекараха през се- </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>На другата сутрин тя бе като унесена — уж седи, тледа към прозореца, но не чува какво говорим. Винаги като ядяхме нещо, тя ще си поиска, а тоз ден не ни забележва, макар аз да казвах й колко [е] сладко ядение[то”]. Тя не се обърна да <b>погледне</b>. После аз си мих ръцете, тя се обърна и ми рече: „Донеси ми да се </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Там, край града прочутият болерин Бибеску имал свой дворец с богата градина. Спрял там, отседнал и покрай една чешма срещу градината вързал коня на пайвант да пасе, а сам седнал да си брои парите. От джебовете и пазвата си, а също и от възелите, гдето ги бил вързал, изсипал ги в полата си. Като <b>погледнал</b> всичките пари, които били сребърни, златни, отделил златото от среброто и отправил една сърдечна топла благодарителна молитва. Похапва, яхва арабския ат и пристига в три дни в Перет при родителите си. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>която й давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата й няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я <b>погледнал</b>, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>мъчно, че се разделя с обичащата я и нежна към нея леля Мариола и с Търново, към което изпитвала привързаността на първите си детски години. А и не знаела как ще я посрещнат в чуждата среда и как ще <b>погледне</b> на нея вуйчото на майка й, когото смятала за недостъпен поради високото му положение. У нея обаче нямало предварително настроение към него, защото майка й благоразумно никога не й е говорила за онова, което е било преминало. </i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i><i>Колкото и странно да звучи, естествеността също се създава, също се тренира. Още от най-ранна възраст малката гимнастичка трябва да знае, че треньорката й цени това най-много у нея. Още тогава трябва да се приучва и този контакт с публиката, които тя сама ще разбере това, носи радост. Внимателно я насочваш към това, че тя не играе в празна зала, че хората я <b>гледат</b>, че й се радват. Кога може тя да провери това. При едно притичване, при една пауза, в която мястото на уреда й позволява да <b>погледне</b> и към залата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Но, като оставим тая раздражителна почва на нашите лични национални отношения и <b>погледнем</b> на помаците обективно, като на отделна личност, със своя самостоятелна култура и битие, те представляват доста рязки и оригинални черти и възбуждат нашия интерес.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Стоях така единичен в стайчето. Видя ми се странно и невероятно, че поне Емилиян Станев не е тук. Или пък Васил Попов. Покашлях се, запалих цигара и отново се покашлях по-силно. Никой не ми се обади. Погледнах телефона и реших да звънна на Йордан Радичков или на Радослав Михайлов. Не исках това стайче да бъде празно, адски не исках това. Можех да позволя всякакви акробации по другите етажи надолу (та и нагоре, между самите международници), но тука — не.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Изпуфтях. Погледнах папките, пълни с разкази и намерения, та си спомних как веднъж бях паднал в яма със силаж. Дъх на силаж, отбеляза професионалният, отдавна подсъзнателен навик в мене. Дъх на кафе — поправих го аз. Покашлях се много силно и заканително, поседнах, да сръбна от кафето, и тогава вратата се отвори рязко.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Стана ми неудобно и млъкнах. Слънцето натискаше яко. Пешо хъркаше. „Здраве да е“ — казах си, когато <b>погледнах</b> към торбите с цимент, купчините баластра, лопатите, количката и желязно карирания кофраж. Добавих си още: „Майната му де. Не ставай еснафски дребнавец сега.“ Намирах какво да си мисля, гледах тревите и буболечките под носа ми. Спомних си една от балерините снощи и част от мелодията на номера. Мълчаливо и автоматично си повтарях тази мелодия и тогава чух друга, твърде различна от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Лазарките си отидоха, както бяха се появили — тъй идва и си отива сънят. Приятелите ми си <b>погледнаха</b> часовниците. Пешо отнесе благословията към рогозката, която толкова много беше харесал. Кофражът кротуваше под слънцето над България, кротуваше и купчината баластра с побити в нея лопати.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той ме <b>погледна</b> изненадано и изведнъж стана много сериозен. След паузата, в която аз се почувствах гузно объркан от вида му, извика едно „ха!“ по такъв начин, че половината от посетителите на „Троянска среща“ се обърнаха. След това ме посочи с пръст и продължи с още няколко „ха-ха“, които сега бяха смехът му. Страхотно силен. Сърдечно, снизходително топъл. „Значи ти…“ вмъкна той сред „ха-хата“ и не намери въздух да продължи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>В отговор, от какъвто нямаше нужда, бате Величко разпери ръце, <b>погледна</b> скромно към заека до краката си и се наду в страшния си костюм. „Аз мисля, че всичко е ясно, нали?“ — говореше радостно гордата му усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Той ме ругаеше мило и ми се смееше, взел ме на мушка върху косматия тлъст показалец. Веднъж ме чумоса с разперени пръсти, след това свойски ме удари по рамото. Вдигна заека за ушите и ми обясни как трябва да става дрането. Изкисването. Маринатата — каза — и чашата вино към нея. Пак ме чумоса, като <b>погледна</b> съчувствено към съседната маса, и продължи да се смее от сърце. Последната му фраза, която запомних, беше:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Лозето бе малко и старо, един бял и дебел каменен зид яко подпираше хълма над него, по хълма пълзяха нагоре кичести орехи и череши, другите малки лозя, другите бели каменни зидове, все така и нататък, та като ги <b>погледнеш</b> отдолу — шарена черга, постлана от самото небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Тои е по̀ майстор от мене — рече Киро, като <b>погледна</b> Кольо Пенев, та се нагърби в кьошето и извади втори буркан изпод плочата. — Той как го кваси…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Седмината се напиха от всичко това — не от смешните сто грама уиски на глава. Минчо поръча втора бутилка, след него се прояви и Данаил. Дъждосвирецът се наведе до ухото му и получил утвърдително кимване, след малко доведе една тънкокрака госпожица и я настани на свободния осми стол. Той беше до Симо, отляво. Госпожицата каза „добър вечер“ и кръстоса крака. Симо се хвана за челото, после прекара длан надолу по лицето си и като <b>погледна</b> приятелите, очите му блеснаха страшно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Лицето на момичето светна. Без и да <b>погледне</b> към сака, който бе до краката й, то влезе и прегърна учудената домакиня. Стисна я силно, целуна я два пъти.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И като сам знаеше, че е прост, че има всички основания да вярва дълбоко в това, и като му беше безкрайно мъчно, че ще отнесе в небитието — под меката шума, в пръстта — толкова обич и истина, <b>погледна</b> селяните около себе си, очите му светнаха и една сълза се спря в средата на брадясалата буза подобна на бисер.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Въздъхна жената отново, <b>погледна</b> кафето на своя съпруг върху малката мраморна масичка и като <b>видя</b>, че е наполовина, допи го. Разклати чашката и я обърна в чинийката. Късмет. Съдбица. Какво да направиш? Човекът не беше женкар или пияница, изкарваше с фантастичните си писания повече от две или три средни заплати — можеш ли да го упрекнеш за нещо?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Шопът ме <b>погледна</b> извънредно учуден. Голямата му уста си остана отворена и той много дълго ме зяпа със светлите си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Още произнасяше „нас“, когато една гургулица наистина кривна в небето. Пуснах цигарата в люцерната, вдигнах пушката и стрелях. Гургулицата си замина. Може би щях да повторя, но оглушителен вик ме срази. Погледнах към бай Тодор, който беше зад мен — него го нямаше никакъв. Тъкмо щеше да ми призлее от невероятното му изчезване, когато нещо изшумоля в люцерната до краката ми. Нямах време да се изплаша, защото познах веднага гърба на хубавото му яке, както красивата шапка, шалчето и гамашите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Той развърза една бала (цяла му се <b>видя</b> много), нави тела и го прибра в джоба. Когато прегръщаше шумналата в ръцете му слама и си представяше миризмата на пърлена прасешка кожа, <b>погледна</b> отново снега. Видя заешки дири — откъм баира, та чак до терасата на съседа. Тук клекнал зайо, после обходил фиданките. Спрял до една да й опита със зъби кората. После до другата спрял, после пак — ето ти още едни заешки дири.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Боне <b>погледна</b> към своя приятел сърдито, взе ножа от котлето и го опита на палец. Когато Тодор каза: „Ама си го изшилил“, той вече бе тръгнал към новата кухня за чайника. Остави ножа на прозореца, запали цигара и взе от бюфета още една порцеланова чашка. Над печката, над струйката тихичко съскаща па̀ра, до огледалото и черния кюнец се усмихваха двете му щерки. „Моми“ — мина му думата през главата и веднага след нея: „Сватби“… Наля си веднага и бърже обърна своята чашка. Извика високо:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Другият трудовак се засмя, а вече и аз не се удържах. Слънцето беше мръднало доста нагоре, росата вече засъхна. Дадох десетина минути почивка, почерпих ги по цигара и седнахме на полянката. В момента когато казах думата „почивка“, съненият Смаил ме <b>погледна</b> напрегнато, после в него като че заработи пружина. Той пусна жалона веднага, отчупи една вейка и като се зашиба с нея по крачола, запя живо и весело.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>В живота на семейство Рахатлъкови този въпрос беше поставян преди много години всекиму поотделно от учителката по география. Тогава Киро и Рени — пак всеки поотделно, тъй като още не се познаваха — еднакво бяха <b>погледнали</b> към картата на Европа, висяща безучастно пред черната дъска, после бяха извъртели очи към учителката, подобна на сфинкс, и най-сетне към съучениците си, онемели по чиновете. Тогава те получиха еднакви оценки независимо един от друг — както някога са действали например Лавоазие и Ломоносов. С еднакви дипломи завършиха. С еднакъв неуспех опитаха да атакуват алма матер.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Момченцето затропа с крак и заплаши с рев, но когато <b>видя</b> как баба му грабна една тояжка и как го <b>погледна</b>, хукна презглава по двора. Тя го подгони, но то се оказа по-пъргаво и някъде се скри.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Ивайло само го <b>погледна</b> през очилата и махна с ръка. Така той махаше с ръка, когато синът му го питаше знае ли таблицата за умножение.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Оня <b>погледна</b> нагоре, и Миланката <b>погледна</b> след него, като по инерция. Тежки синкави облаци с бели повлекла отдолу пълзяха над главите им. Не мина минута, и първите капки тежко чукнаха по напуканите чела на гранитните гъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тя въздъхна, <b>погледна</b> в прозореца, зад който със слънчевобяла приветливост ни махаха чаршафите, гащичките и ризките на децата, после ме <b>погледна</b> мене — както когато нямахме ни дом, ни деца и чаршафи и вместо тях ни махаха със слънчевобяла приветливост само облаците, далечните; засмя се жена ми с дълбоките си кафяви очи и без да каже нито дума, отиде да ми направи кафе.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Разклатих чашата, да чуя хлопките отново, отпих и после с още по-красиво (свободно) движение запратих ризата си през прозореца. Даже се наведох да я <b>погледна</b> — огромен пепитен гълъб в бездната между дипломатическите прозорци.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Мина и художникът и непременно искаше да „викне по нещо“, но не можеше да остане при нас, защото… Той <b>погледна</b> към плажа, където два дълги бели крачола полека се размиваха в тъмнината и една руса луна се поклащаше към тихо забучалото море… Отказахме му, щом не ще да седне пои нас. Ичо извика сервитьора със строг глас и като му разгърна вестника, в който бяхме отделили хубавите едри смариди, попита меко:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Влязох в трапа за дамаджаната, извадих я при нас и я надигнаха по веднъж. (Опитайте някога да <b>погледнете</b> звездното небе около дамаджана, непременно!)</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Имам една картина — нарисувани сме ти, аз и Ичо до кошовете и сандъка; отзад се вижда онзи бабишкел, дето обърка цялата работа тогаз. Окачил съм я над леглото си и няма вечер да не я <b>погледна</b>. Хубаво ми е, като я <b>гледам</b>. От художника ми е, помниш го ти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Хубаво! Дори отлично — каза Джими, — че си решил да тръгваш за Кенар. Само че ключовете са у Роси, да й звънна да ги донесе, или ние да отидем при нея? — Той <b>погледна</b> часовника си. — Ще стане време за една пица!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Дамян Диамандиев се бе оттеглил тактично в кухнята и се правеше, че не слуша. Приближи се до прозореца и <b>погледна</b>. Искаше му се още веднъж да <b>види</b> Стела как прекосява двора, съпроводена от сянката си; но я нямаше. И сенките ги нямаше по обяд. А дворът беше заден, между блоковете, занемарен и отблъскващ, както всяко колективно пространство на племето българско.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Като се секнеше и вдишваше шумно пресен въздух, циганинът притвори вратите на фургона и превъртя ключалките. Гаденето му премина; младият му организъм се справяше бързо с отровите; щом издържаше на обгазяване, мина му през ума, щеше да издържи и по-нататък през криволиците на живота. Тази мисъл внезапно го въодушеви, изпълни го със задоволство от успешно проведената акция, а като <b>погледна</b> залостената врата, усети, че е склонен и към великодушие. Смъкна лентата и викна към пазача:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Роси бе приключила с касата и забърсваше с влажен парцал теракотения под на заведението; спря се за секунда и го <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той я <b>погледна</b>, докато размишляваше, каза й да се прибира и да внесе видеото; но съобрази, че не биваше да вдига тежко поради бременността, внесе го сам и го пусна, да провери дали е в изправност. В изправност беше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Никсън, кротко! — <b>погледна</b> го Стела. Напомнянето за нейната университетска специалност не й бе приятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Дами допи кафето си и <b>погледна</b> към стряхата на общинската сграда. „Часовниковият механизъм“, както му викаше баща му, бе неподвижен: времето бе спряло за Стари хан, двете стрелки, верни на гравитационния закон, висяха надолу към цифрата 6…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Всъщност ти какво правиш във вилата на Луков? — <b>погледна</b> го Евстати. — Роман ли пишеш? Или работиш мадам Роси с големия бюст? Нямаш вид на цицоман. Дано само не се боцкаш… Я запретни ръкавчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Какви са тия изпълнения? — <b>погледна</b> го тя, докато решеше енергично косите на тила си; беше взела душ, без да мокри прическата си: в Профилакториума нямаше сешоар. Внезапно й стана жал за тоя непохватен рус мечок с незарасналия херпес на устната. Май че го обиди в прав текст, затова му се усмихна: — „Забравил шутът ранга свой…“ Остави чалгите и си спомни тая песен! Ако изобщо си я знаел!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Сепна се, като я <b>видя</b> да прекосява двора, с чантата през рамо. По навик <b>погледна</b> лявата си ръка, забравил, че часовникът му е още горе, в спалнята.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Частното радио на Жоро Евтимов държеше етаж от сграда, прилична на Профилакториума, служила за база за отдих и рехабилитация на трудещи се, сега завладяна тихомълком от туристическа агенция, в която радиобосът имаше делово участие. Отдалече на покрива се <b>виждаше</b> „Полегнала Тодора“, в неонов вариант, и антената — леген на предавателя, обърната към града. Бодигард отвори вратичка — ниша, като в чейнджбюро, с блиндирано стъкло, <b>погледна</b> името й в бележника си и каза, че шефът имал спешна среща с рекламодатели и ще я чака в „Приста“, за което се извинява.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ти да не излезеш предрешен комунист? — <b>погледна</b> го тя, все още мислейки, че продължава шеговитият им разговор, макар и безсмислен. Йоргаки продължаваше да потъва в мрачната сянка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Такова парче да ти е в ръцете, можеш ли го укроти? — <b>погледна</b> я той и разбра, че тя улови сексуалния му намек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    И докато двамата се измъкваха от мъглата на съня, уловили се за чаршафа, Роси беше вече на терасата; не <b>погледна</b> какво има там долу, на три етажа дълбочина, замахна и хвърли в нищото наръча парцалки и го мерна с периферното си зрение как се понесе накуп, приличен на ленива птица с разноцветна перушина, която падаше в горещия въздух, без да се интересува от мястото на приземяването…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Не разсъждавай ирационално, с женските си мащаби! Това е фа-бри-ка! Средство за какво? За производство! Дълготрайни материални активи! Като се завърти колелото, ще купиш вила не в Кенар, дето никой не го е чувал, а в Маями, на плет с Бил Гейтс, милиардера. — Той допи уискито и <b>погледна</b> към печката. — Има ли нещо за ядене, само да не е пица!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Мини монетно дворче? — <b>погледна</b> го Стела, когато той й показа машината, прилична на фризер, хоризонтален тип — в единия край се слага суровината — восък, парафин, лой (!), на изхода падат пакетите със свещи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Няколко дни по-късно Луко бе ходил на Лома да бие толстолоб със саморъчно направена бомба и когато избирал удобен залив, минал предпазливо покрай скалите; сякаш някакъв извънземен глас му наредил да погледне в една маара — той наричаше пещерите маари. И като <b>погледнал</b> — видял негова милост да седи на дюшек, спуснал крака като от горно легло на спален вагон, и да се грее на есенното слънце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Няколко дни по-късно Луко бе ходил на Лома да бие толстолоб със саморъчно направена бомба и когато избирал удобен залив, минал предпазливо покрай скалите; сякаш някакъв извънземен глас му наредил да <b>погледне</b> в една маара — той наричаше пещерите маари. И като <b>погледнал</b> — видял негова милост да седи на дюшек, спуснал крака като от горно легло на спален вагон, и да се грее на есенното слънце.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Избийте се, малоумници! — Стела беше зад него, топла, разсъблечена, събудена напълно. Посегна и издърпа карабината от ръцете му, счупи я, <b>погледна</b> в цевите и я хвърли на терасата. Желязото издрънча тежко. — Скапаняци смотани, изчезвайте на майната си!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Дето викаше Парцалев навремето: всеки да си оправи личната държавица, няма начин да не се оправи и оная, голямата. — Станоев въртеше пръсти във въздуха, моделираше въображаемо кълбо, плод на глобалното му мислене. — Абе, голяма работа беше тоя Парцалев, вечна му памет… А като го <b>погледнеш</b> отблизо — нищо особено; не беше красавец, искам да кажа…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    — Виждам, че сте на друга вълна… Няма да преча. Само ще помоля домовладиката — тя <b>погледна</b> Джими — да намери отнякъде една електрическа печка: нощем става адски студено!… И въобще иде зима, някой мисли ли как ще се зимува в тоя ветрилник?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — А ти как си? — Луко я <b>погледна</b> отблизо и гласът му прозвуча по-меко. — Какво си наготвила? Не сме обядвали с инженера, време не остана. Сипи по една чорба!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Луко го <b>погледна</b> и го съжали: с тоя гипс не става за нищо, по-добре да стои тук и да бави бебето…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Става. — Тя го <b>погледна</b> с майчинска загриженост. — Сега си вървете, но само по светлото… Не се спирайте никъде: ще ви смъкнат пардесюто. Или каубойката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Нещо приповдигнато го даваш! — <b>погледна</b> го Стела и не попита коя е адашката по питие, беше я казвал и друг път в подобно настроение: английската кралица. — Само не се прави на шут, защото аз не съм английската кралица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Никсън се помъчи да скалъпи една прагматична усмивка, но не му се удаде напълно. Погледна остатъка от питието и вдигна тост с последната глътка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Евтимов погълна последната капка уиски, <b>погледна</b> към Евстати: какво, да бяхме си тръгнали, що ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Веса Марковска донесе каничка с вряла вода, бурканче с нес — кафе; <b>погледна</b> с укор към застрахователния деятел.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Старият човек разтвори широко очи и поднесе с трепереща ръка изгасналата цигара към устните си. Целият му устрем мигом се пресече, раменете се отпуснаха, тялото му изведнъж натежня. Той остана така минута-две, сетне дигна глава, <b>погледна</b> в нейните пламнали очи, въздъхна дълбоко и седна отново на мястото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Ш-ш-т! — тропна с крак другият. — Казах, стига! — Погледна го намръщен и добави: — Всъщност какво търсиш ти тук?</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Тя се дигна, отиде до прозореца, <b>погледна</b> навън. Нищо. Улицата беше безлюдна, небето сиво-черно, по стъклата сълзеше дъжд. Тя бързо облече робата си, метна шал и излезе в коридора. Нещо огромно и неясно се трупаше в нея и непреодолимо я тласкаше напред. Зави към дъното на коридора и спря: прозорчето над вратата на Чавдаров светеше. Той беше буден значи. Тя приближи безшумно и залепи ухо до ключалката. Вътре се чу драскане на кибрит и слабо покашлюване. Тогава, без да мисли, тя чукна на вратата и глухо попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Тя <b>погледна</b> отново малкото червено петно под рамото му и сърцето й се сви в безпределна милост. Седна на леглото, обхвана с две ръце главата му и приближи лице до неговото. Той я привлече и устните му посрещнаха нейните в дълга, гореща и горчива целувка.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Аз нямам друг път и друга радост вече, господин учителю!… И това не са сантименталности, повярвайте ми! Докрай с него… все едно — към смърт или към живота… Ето, не знам, разбирате ли, но днес ми се ще да крещя от радост за това, че съм дошла да върша неговата работа! — Тя изведнъж сви вежди, <b>погледна</b> часовничето на ръката си и загрижено продума: — Минава един. Да не се е случило нещо… Никой още не идва…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Тя не отвърна. Главата й шумеше. Нещата се мержелееха в мъгла, уличният шум идеше много отдалеч. После постепенно всичко започна да се възвръща. Капки потракваха по стъклата. В задната стая бучеше примус. Ден като всеки ден. Тя стисна зъби и бавно изправи снага. Така значи. Двоен удар. Нищо… Тъй е по-добре. Наведнъж. Но сега тежко на всички, които се изправят насреща й! Тя извърна очи и <b>погледна</b> наоколо си. Студен, остър и зъл, безпощадно зъл поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Какво?… Какво?… — викна човекът. — Обичахте ли? Ей я вашата обич, зверове: куршум и огън… И ти, Вяро, кръщелничето си!… — Той хвана главата си и отново се тръшна върху кушетката обезсилен. Те мълчаха, не смеейки да го <b>погледнат</b>. Времето минаваше. Старецът затихна, забравил вече къде е. Той гладеше с разтреперана ръка фуражката и мълвеше като песен, заклатен унесено: — Как ще се върна при майка ти?… Какво ще й занеса от тебе, синко?… Какво да й кажа? Какво?…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Момъкът се опомни, <b>погледна</b> сивите, цели в кръпки обуща на стария съдилищен архивар, оръфаните дрехи — и млъкна веднага. В миг някаква мътна вълна заля всичко, думите изгубиха смисъл, животът се лиши от всякакъв вкус и стана противен до потърсване.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Тя <b>погледна</b> пак часа. Време бе. Облече се и тъкмо на излизане по стълбата се чуха стъпките на Дойчинов. Лицето му бе съсредоточено, той почти не се усмихна и веднага шепнешком я запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Единият от двамината лекари се извърна случайно, съгледа я и спря за минута, като се взираше в нея. Вяра го <b>погледна</b>, без да разбира, и се наведе над детето. Лекарят учудено и зло смръщи вежди, сви рамене и се обърна. Внасяха един едър офицер с разкъсани гърди, чийто мундир бе напоен с кръв. Една жена се строполи на земята. Отвън площадът ехтеше от тропот, викове и команди. А тук носеха и носеха нови, още живи и охкащи, други, онемели вече, хора, засипани със сив прах, неузнаваеми и странни като зловещи восъчни фигури в някакъв музей на страхотии.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Той пропълзя в тъмното до срещната стена, отвори без шум прозореца и <b>погледна</b> навън. При пътната врата мърдаха две-три фигури. Друга група дебнеше на ъгъла, друг един надничаше зад електрическия кантон. Той съзря глава с превръзка и с червена фуражка, извади пистолет и се прицели. Екна трясък и веднага след това проклятие:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Дойчинов се подпря на стената, обърна очи из стаята и <b>погледна</b> през прозореца. Слънцето златеше керемидите, лястовици с къси викове режеха небето. Той отиде до решетката и прилепи чело до желязото.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Вяра <b>погледна</b> изправения човек, усмихна се, но изведнъж очите й се разшириха страшно. Какво бе това?… Ръцете на човека бяха кървави, бялата престилка — цяла в алени петна, на пода — леген, пълен с кръв!… Господи! Какво бе това?… Нима онзи сън се връщаше отново?… Нима всичко в тоя свят трябва да бъде окървавено?… Тя поиска да крещи, да избяга, опита се да стане, но нещо писна в ушите й, стените се люшнаха и в същия миг потъна в мека, бяла мъгла…</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>- За звуковите може и да си права - отвърна Мухчо през смях. - Не съм чувала куче да мяука, но кой знае - от животните може да се очакват какви ли не чудеса. И не само по отношение на езиците. Както си чела, мнозина твърдят, че те разбират всичко, което говорим, но никога няма да го покажат. И без това сме толкова лоши с тях - представи си тогава какво пък би станало! Но това е друг въпрос. Работата е в това, че... - майка й замълча, <b>погледна</b> Ани сериозно, сякаш да провери дали не бърка с времето за този разговор, и продължи: - че всъщност те са втората врата. След джуджетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Калина Стефанова;Последният изход;2010;<br>
<i>Ани не каза нищо повече. Само <b>погледна</b> майка си с обич и възхищение. “Страхотна е!” - помисли си тя. Как никога не пада духом! При всичко, което й бе минало през главата. И винаги намира начин да ободри и нея самата. Ето, и сега успя.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>Прибра се късно, искаше й се всички да спят, баща й четеше, но свали очилата и я <b>погледна</b> загрижено.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко порови в чекмеджето на шкафчето, <b>погледна</b> зад него, а после вдигна възглавницата на кревата и зарадвано извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Какво има, за какво си дошъл? — запита бащата, без да го <b>погледне</b>. — Кога най-после ще ме оставите на мира?</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Не, другарко! Моля ви! Бъдете по-твърда!… — И като <b>погледна</b> към леглото, а после към майката, той тъжно поклати глава и с бързи стъпки се отдалечи по дългия коридор.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	— Хайде, чичо Николай! Ще си имаме разправии с Горилата — <b>погледна</b> той боязливо към вратата, където портиерът вече се канеше да му извика, да му се скара, но, <b>види</b> се, не се решаваше от уважение към руснака.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Джура мълчеше. Той <b>погледна</b> жената, <b>погледна</b> Зарко, който през всичкото време седеше на леглото си и внимателно слушаше, и изведнъж се разплака:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той вдигна очи, <b>погледна</b> нейното мургаво, загоряло от пролетното слънце лице, живите й зеленикави, с дълги мигли очи и искаше му се да й каже нещо приятно ласкаво, но от гърдите му се изтръгна само въздишка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Нищо, нищо! — каза той, като <b>погледна</b> ръката си. — Ще загрубее, ще заякне и ще стане твърда като длан.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Че тебе, ами кого?… Връщам се от училище — имахме спявка… Тъкмо завивам от шосето по пътечката нагоре, гледам те — ти бързаш надолу по другата пътека. Върнах се, заобиколих ония там трите къщи. Когато <b>погледнах</b> по пътеката, тебе вече те нямаше. Па тук търси, там търси — и ето най-после, намерих те.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко го <b>погледна</b>. Дали не се шегува? Не, очите на Векилов бяха сериозни. В тях сега нямаше дори и обикновената му усмивка. А такава похвала от устата на такъв човек не е дребно нещо!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Бъди все така твърд и упорит! И ще успееш! Довиждане! — каза Векилов, но хващайки дръжката на вратата, се обърна, <b>погледна</b> мълчаливо своя млад приятел и повтори: — Да, непременно ще успееш!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Своите намерения той държеше в дълбока тайна. Не казваше нито на Гриша, нито на майка си, защото те сигурно щяха само да го <b>погледнат</b> със съжаление и тъжно да поклатят глава. А Зарко най-много от всичко мразеше да го съжаляват.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Той стана. Погледна се неволно във висящото на стената огледало и <b>видя</b> насълзените си, натъжени очи. Стана му обидно и срамно. Та това ли е той, същият Зарко, който бе преодолял досега толкова много трудности? Та нали той може да държи ножа с двете си ръце? Може! Тогава? Тогава остава само да закрепи някъде неподвижно молива и да го подостри. Но къде и как? Ето върху какво трябва да се помисли, а той така бързо клюмна и беше готов да се отчая.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	После неговите новогодишни вечери станаха по-други — и радостни, и тъжни. Той пак с такова нетърпение ги очакваше и пак така с голямо любопитство разтваряше пакетите с подаръци от елхата, но се боеше да <b>погледне</b> очите на майка си. Наистина, в тях не напираха сълзи, но те бяха някак особени — големи, искрящи, сякаш чужди. И тя пак се въртеше с него около елхата, пееше песничката за непослушното зайче, смееше се, но гласът й и смехът й бяха други — не тези, с които се смееше или разговаряше в обикновените дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Часа си изгубих! — скочи Магда, като <b>погледна</b> часовника на прозореца. — Аз отивам, а ти да не си посмял да ставаш! Ще лежиш, докато се върна!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Бай Станчо го <b>погледна</b> учудено и си тръгна малко обиден. Той беше сигурен, че Зарко пак ще се зарадва като преди, а излезе тъкмо обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Изведнъж сякаш тресна мълния и в малкото салонче се изви страхотна буря! Зарко вдигна глава. Погледна. Всички до един ръкопляскаха и викаха: „Браво!“ Ръкопляскаше и Чапай.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— С правописа не е много добре! — каза Влахов. — Но <b>погледнете</b> само какъв стил има, каква здрава логика, каква култура! Това момче е прочело всички нови книги, които са излезли у нас досега, ето от самите цитати личи… — заразгръща той листовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко беше смутен и уплашен. В присъствието на всички тия непознати девойки ли трябва да рисува? А нямаше ги другите членове от комисията, инак той би помолил младия и симпатичен литератор Влахов да отстрани тия момичета или поне изпитът да се проведе в друга стая. Той се срамуваше да <b>погледне</b> към дъното на салона, но чувствуваше върху себе си любопитните погледи на девойките.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	— Ако не бях <b>видяла</b> с очите си, нямаше никога да повярвам, че тази сврака е нарисувана от човек без ръце! — каза едно русо, с големи сини очи девойче и със съжаление <b>погледна</b> в своя блок, където имаше някакво странно и несъществуващо в света животно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Беше Трифон. Пройчо се отдръпна от вратата, <b>погледна</b> го и се намръщи: „Ще изтърсиш пред директора някое «майка му стара» и ще развалиш цялата работа!“ Но Влада, която вече добре познаваше характера на Трифон и знаеше, че тук може да стане скандал, побърза да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Този, когото учителят нарече бай Васил, се обърна само за миг, <b>погледна</b> под простичките си телени очила момчето и пак продължи работата си при колелото, върху шайбата на което се въртеше почти готов вече изолатор. Той заглади с метално шаблонче краищата му, мина по него с мокра гъба и се зае да го сваля от шайбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко постоя един миг като онемял, не знаейки какво да каже, а после прегърна Пройчо, разцелува го и пак недоверчиво го <b>погледна</b> в очите:</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Павката помълча, <b>погледна</b> го подозрително, но като <b>видя</b>, че Трифон е напълно сериозен, врътна глава:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         После с баща ми отидохме в школото и той закова на прозореца едно шкембе изсушено и хубаво опънато. Като <b>погледнеш</b> през него, светлината една такваз странна изглежда, жълтеникава такава, на бели точки. Хора ся виждат като сенки, като някои духове умерших, през шкембето. Сички им ся очертания неясно тъй размили, като в другий свят. А и вътре светлината пада една такваз особена, га че ли минава през зелева чорба. Абе интересна работа. Туй, разумей ся, като временна мярка, докато намери баща ми стъкло. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i><i>         Той ма <b>погледна</b> с един поглед, що ако не беше той толкоз учен человек, аз бих нарекъл даже неразбиращ, <b>погледна</b> ма тъй, аче после ся обърна пак към шкембето, наведе ся леко и надзърна през него. После ся врътна пак към нас, с бая тъй странно лице, каквото аз друг път не съм го <b>виждал</b> да има, и рече: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Тъпа работа ей?! Сякаш са правени от един майстор в един калъп. Няма оправия в тази държава. - Погледна ме бегло. - Ти как мислиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Замълча. Вероятно беше все още под впечатлението на току-що проведения разговор. Имаше вид на отегчен и обиден. Отново <b>погледна</b> часовника и с учудване констатира:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов <b>погледна</b> към улицата. По тротоара нямаше движение. Хората заобикаляха входа на банката. Не искаха да попаднат в окото на видиокамерата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- До кога ще чакам другарю старшина? - Запита адвоката и артистично размаха горящата кибритена клечка. - Изобщо ще го доведат ли? - И <b>погледна</b> часовника си. - След половин час, времето за свиждане приключва?!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Най-тъжното е, че две и половина години куршумите го пожалиха, а нашите - той <b>погледна</b> Найден Ценов - не го жалят -</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Драгоев се обади някому по телефона. След малко на кожената врата се почука и усмихнато младо момиче се появи с табла в ръка. То <b>погледна</b> Драгоев в очите, той му посочи масичката пред бюрото. Момичето остави кафе и кока кола.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Красиво и полезно. Прави хлад и донася естетическа наслада на хората. - Помисли Здравчев. - Той <b>видя</b> насядали на оградата на археологическия музей студенти, които рисуваха Партийния дом. На път за Народния театър Здравчев се спря над главата на едно момиче. То беше се увлякло до такава степен, че не го забеляза. Смехът на колежките я извади от унеса. Тя <b>погледна</b> Здравчев и се опита да закрие работата си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- По мое време не беше излязъл Вашия учебник. Учехме по записки. Все си спомням за изпита. Бяха ми се паднали въпросите за Идентификация и Оглед. Когато изрекох думата идентификация, Вие ме <b>погледнахте</b>, усмихнахте се и казахте: браво, един човек да изговори думата правилно. Цял ден слушам индентификация или индификация или нещо подобно.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Корнажев отвори адвокатското си досие, извади и <b>погледна</b> изписания лист с въпроси. След като оправи рамките на очилата си, загледа изпитателно Владайски. Това продължи няколко секунди. Необичайната тишина впечатли всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Това е Мериот. - Пак го <b>погледна</b> и продължи: - Сладкарницата е на партера. Влезеш ли, върви направо.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Боби беше залисан и не обърна внимание на поздрава и продължи да чете задълбочено. Може би помисли, че поздрава е предназначен за друг. След като повторих поздрава. Боби ме <b>погледна</b>, разтвори широко уста и отговори свойски сякаш за последен път не бяхме се видяли преди три месеца.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>-Колата да бъде от последните модели, да е хубава и евтиничка, разбираш, нали? В Петък - и така нататък - Погледна ме, завъртя глава и изпсува цветущо по адрес на автора на писмото.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Може би друг щеше да се зарадва, но Боби направи кисела гримаса. Замълча. Търсеше извинителна причина за да откаже. Погледна ме. Направих се на разсеян и <b>гледах</b> на страни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Кирил Величков съсредоточено се занимаваше с множеството кокалчета, сякаш това беше най-важното нещо в момента. По едно време облиза пръстите си, <b>погледна</b> ме и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Не бери грижа за госта - и отново <b>погледна</b> към мен - освен с теб той има работа и с други. - И ме подкани: - Кажи му.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Може да е професионална деформация, но все едно, на вън ще е по-хубаво. - Той <b>погледна</b> часовника си. - Освен това, наближава време за обяд. - Погали брадата си с лявата ръка. - Искам да ти направя една изненада. Ще те заведа на българска кухня.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Ще починем, ще източим бирата и ще продължим. - Той <b>погледна</b> часовника. - Още е рано. Ако се приберем трябва да спим, а съня след такова ядене е вреден.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Тръгнах обратно по дяланите нагрети от слънцето каменни плочи, после се спрях и отново <b>погледнах</b> към четирите ковчези. - Отвратително и жестоко! - И поех през площада към дядо Кольовата къща.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- На Юсменчо му е лесно. - Дядо Минко Йотов <b>погледна</b> към дремещия Юсмен Асанов - Стане ли тая работа, ще го увият в някой скъсан чаршаф и хайде на Дели Орман, нали там е турското гробище!?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Юсмен Асанов взе ново шише със Шуменско пиво. Отвори го, плисна малко на земята и <b>погледна</b> Калоян Орешаров.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- И по този въпрос исках да говорим. - Той <b>погледна</b> часовника си - Да ставаме, че ще закъснеем. Лично аз държа на точността. Не обичам да чакам, нито да ме чакат. Обожавам точността.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Знам ли - също тихо отговори запитаният и за първи път в разговора <b>погледна</b> генерала в очите. - Бях си въобразил, че съм на върха на вълната, че над мен власт няма да има до края на живота ми. Моля да разберете! Понесох си наказанието, но не съм най-големият мръсник!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Точно на време - успокои ме Найденов, като <b>погледна</b> своя часовник - тях - и посочи компанията - повиках по-рано, по друг въпрос. Митко, - обърна се към прокуриста на филиала - налей на всички по чаша. Сложи и Кашу.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Преди да налее в моята чаша, Митко ме <b>погледна</b>. Той знаеше, че не пия, питаше колко. Посочих му два пръста.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов <b>погледна</b> към крайната маса, но човекът бе с гръб. Той беше вдигнал високо в лявата си ръка пълна чаша.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Старците разсъждаваха до късно по философския въпрос за смисъла и безсмислието наречено кой знае защо от някого надежда. Дядо Минков ще <b>погледне</b> стрелките на Победата. Ще <b>види</b>, че те безнадеждно са застинали и часовникът е спрял.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Трудно. - Погледна го крадешком отвърна поглед и промълви: - правя си попара. - Усмихна се тъжно и уточни: - Там пържоли няма и Коледа не се прави.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Григор Шопов трепна. Сякаш беше докоснал оголен кабел под напрежение. Той отново <b>погледна</b> с недоверие Найденов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Григор Шопов не издържа. Размърда се. Очите му зашариха насамнатам. За миг <b>погледна</b> събеседника си объркано, поклати глава и за да прикрие смущението си загледа продължително часовника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Методи Антов, бившият шеф на Имекстраком, Вадуц, Лихтенщайн пушеше втората цигара когато Найденов пристигна. Антов <b>погледна</b> часовника, беше седем и тридесет.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Аз съм причината. Всеки ден идвам, за да работя с другаря Шопов. - Найденов <b>погледна</b> часовника си - трябва да вървя. А Вие - обърна се към капитана - може да ме изпратите до пропуски.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>	Когато приключи със сандвичите, Найденов прибра трохите и беше готов да ги лапне, но се въздържа. Погледна към Лета.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Пета не отговорила и продължавала да стои така. По едно време рязко вдигнала глава и <b>погледнала</b> дръзко Найденов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Найденов <b>погледна</b> към прозореца. Той беше полуотворен и <b>гледаше</b> към градинката пред църквата Свети Седмочисленици, която хората знаеха като Черната джамия. Слънцето грееше, а веселият глъч на децата напомняше, че живота продължава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов <b>погледна</b> часовника. Вече минаваше два. - Уха, - помисли - Антов ме чака повече от час. Нека чака. Няма друга работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Полковникът остави листчето на масата. Взе чашата с уйски, <b>погледна</b> двете момичета и Антов и се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- А Вие? - Салонният <b>погледна</b> към двама ни. - Охо, кой ни е на гости?! Заповядайте, заповядайте, за нас ще бъде чест да ни гостувате.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i><i><i>- Представяш ми ги като свръхчовеци. Винаги съм давал пример, че човек изправен на метър от Хеопсовата пирамида, няма да може да я <b>види</b>. Едва след като се отдалечи и <b>погледне</b> с просто око или бинокъл, би могъл да се наслади на величественото творение на човека. Сега, когато <b>гледам</b> в миналото, <b>виждам</b>, че дългата ръка на съдбата е събрала тогавашните амбициозни момчета, които регистрираха Мултиарт.</i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Агафонов: - Едва ли, но не е изключено. - Личи, че се усмихва. -Ако <b>погледнем</b> сериозно на нещата, плащането, както го наричаш, става независимо от теб и волята ти, а аз харча за собствено удоволствие?!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Лоти запали цигарата си от въгленчето, което Калоян и подаде с машата. Дръпна дълбоко, после направи малки колелца, които полетяха към гърлото на камината. Погледна към Здравчев.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Кой е тоя чешит? - Запита Здравчев. Погледна ме и рече: - Ама и ти си един?! Все ще измислиш нещо!.... Да имате в селото агент и да си мълчиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>- Лесно. Попита ме: - Има ли жени? - Казах му, че няма. - Пита защо сме пуснали кепенците? - За да не ни <b>гледат</b> хората, като ядем жаби. Той се страхува много от жаби. Когато чу за жабите, плю, взе шишето с вино и тръгна към кръчмата на Дончо. Отмина няколко крачки, спря се, <b>погледна</b> ме и каза: Щом ядете жаби и няма жени, вие сте щъркели, а не хора. Пфу-у-у! - Плю и замина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Ръководството на Съвета не се съгласи с решението на дисциплинарния състав - той <b>погледна</b> към тримата - видоизмени го и постанови:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Би ли ми налял? - Здравчев поднесе чашата си към Попето. - Беше ме обхванала дрямка, но нещо се разсъних. Наздраве! - Здравчев ни изгледа последователно. - Вече е двадесет и седми февруари. Двадесет и шести е история. - Той ме <b>погледна</b>. - Каква беше твоята теория?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Синът му разправял, че докторът го <b>погледнал</b> от прага на вратата и без да го преглежда написал в смъртния акт: инфаркт.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Здравчев изпи последната глътка кафе, разклати филджана и го захлупи на масата. Погледна разсеяно към връх Руен. Взе филджана. Огледа утайката на дъното. Завъртя го на ляво, на дясно, като опитна гледачка на кафе.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Пропуснах да Ви представя. - Каза Шейтана. Това е Мария, жената на Бахур. Мисля, че го познаваш. По време на революцията беше шеф на сигурността, дясната ръка на Бен Бела. - той <b>погледна</b> към Мария. - Тя беше доброволка в армията като медицинска сестра. След нараняване Бахур бил в болницата. От тогава и до сега тя се грижи за него. Имат един син. Родена е в едно село край София.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Не знам. Но имам един принцип. Това което не разбирам, не отричам. Нямам колебание, че има някаква висша сила, чудя се как да я нарека, - <b>погледнах</b> към двамата - провидение, съдба или Господ? Сигурен съм, че има нещо което ни управлява и движи живота, извън нас, нашата воля и желание.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Не знам. От тогава изминаха повече от шест петилетки. Най-дългата давност у нас е двайсет години за убийство, за което се предвижда най-тежко наказание. - Погледнах със съжаление Мабет Шареф. - Мисля, че вземането е погасено по давност най-малко десет пъти. Нямаш никакъв шанс.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Кога ще четем четвъртата книга? - Погледна към Мария. - Тя чака. Ръцете я сърбят да започне превода.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Ивана сложи храна за котето в малката му чинийка и <b>погледна</b> навън през прозореца. Улисана с детето и Илия не беше разбрала, че се е смрачило. Дядо Христо, загасил огъня, вадеше готовите буркани от казана с една голяма метална щипка. Жегата и задухата не намаляваха, а напечените стени на панелния блок щяха да греят стаите до утринните часове. „Права е Марето. Трябва да сложим климатик и в трапезарията“, мислеше си разсеяно Ивана, докато редеше сръчно масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Ами да, днес постарому е Свети Илия! Нали съм във ваканция, съвсем забравям да <b>погледна</b> календара! Засуети се тя виновно около масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Облече работните дрехи, запали цигара и <b>погледна</b> часовника си. Украинецът Олег и боливиецът Ервин трябваше всеки момент да пристигнат. Знаеше, че ще бъдат точни. На тях можеше да се разчита.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Олег също <b>погледна</b> към Ервин. И днес слабичкият дребосък трябваше да бърка сам цимент и пясък за двама майстори-зидари.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Настъпи неловко мълчание. Боливиецът, който никога не казваше пръв мнението си, <b>погледна</b> очаквателно към Олег. Умните очи на украинеца се обърнаха към Делян:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	Ивана скочи от леглото с разтуптяно сърце и <b>погледна</b> към будилника на нощното шкафче. Шест и тридесет сутринта. Погледът й потърси Илия, но <b>видя</b> само възглавницата му, паднала на килимчето до широкото легло. Вдигна я машинално, сложи я на мястото и приглади косите си с ръка. Краката й трепереха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Ама, че жега! — измърмори на себе си Дона, докато пресичаше задушното фоайе на Аточа. Бръкна вървешком за абонаментната си карта в натъпканата догоре чанта и <b>погледна</b> към светлинното табло над трети коловоз. Червените букви съобщаваха:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона се извърна и <b>погледна</b> крадешком към нисичката, закръглена фигура на седалката от дясно. Две живи тъмни очи под извити като дъги вежди срещнаха нейните, а усмивката й получи в отговор още по-широка усмивка, разкрила два реда едри, бели зъби.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Че ти откъде знаеш къде… — започна Дона, но <b>погледна</b> през прозореца и прочете „Торехон де Ардос“ на малката червена табелка.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Не съм кацнала! — <b>погледнаха</b> я с укор черните очи под извитите като на кукла мигли. — Аз не съм птиче!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Делян скочи леко от предната врата и <b>погледна</b> ръчния си Swatch. Единадесет без десет. Автобусът беше пристигнал по-бързо от предвиденото по разписание време. В ранния съботен преди обед делничните задръствания по магистралата липсваха. „Ще стигна пеша до офиса на Алваро. Ще имам достатъчно време. Тъкмо ще обмисля още веднъж всичко около строежа. Хубава каша забъркахме вчера! Не ни стигаше проблемът със стълбата!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Делян наля в чашата си остатъка от водата в бутилката и жадно я изпи. Гърлото му гореше. Остра болка в стомаха го подсети, че тази сутрин не беше закусил нищо. Погледна часовника си. Стрелките сочеха 12:30. По това време на строежа Олег измъкваше вечния си червен китайски термос. Тримата сядаха и пиеха несравнимото с нищо кафе, с което украинецът се снабдяваше неизвестно от къде и приготвяше по своя рецепта… „Само да изляза от тук и след няколко часа съм на реката с палатката!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Младежът <b>погледна</b> към монитора и се сви на стола като куче, ритнато внезапно в корема. Извади пакета с цигарите и защрака със запалката. Пръстите му не се подчиняваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Алваро <b>погледна</b> часовника си и сложи ръка на клавиатурата на AIRIS-а. Снимката изчезна от монитора и на нейно място се появиха имена и цифри.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Младата жена неочаквано се извърна към нея и скри лице в рамото й. Мара, седнала от другата страна на креватчето, <b>погледна</b> укорително майка си.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	Сега Ивана сви вежди и <b>погледна</b> с укор дъщеря си. Таня улови <b>погледа</b> й и стисна успокоително влажните пръсти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Той ли? Изчерви се повече и от мен! След това <b>погледна</b> строго и ме смъмри: „Следващият път, когато решиш да ми се нахвърлиш на врата, държа да ме предупредиш! Да не съм ял риба и да съм обръснат!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Вратата на хола се отвори с трясък и се блъсна в стената. Дъщерята на Велика влетя в стаята с подуто от плач лице, последвана от побледнелия Стоил. Направи няколко несигурни крачки, залитна като пияна и се свлече на дивана, без дори да <b>погледне</b> към втрещените жени до вратата. Мъжът й се отпусна тежко в креслото срещу нея, бръкна с треперещи пръсти в джоба на раираната си риза и извади пакет Fortuna.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Живи и здрави са, не бойте се! — смукна от цигарата мургавият Стоил и <b>погледна</b> умолително към Велика. — Ще ми дадеш ли една бира от хладилника, че изгорях!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Ало?… Здравей… Кажи… Не ме занимавай с глупости! Погледна черния апарат в ръката си, сякаш беше хлебарка и натисна яростно червеното копче:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Лицето му се удължи, телефонът заподскача в ръката му и той се отпусна обратно в креслото. Бръкна в джоба на панталона, извади своя апарат и набра някакъв номер, без да <b>погледне</b> към дъвчещия срещу него мъж. Пръстите му не го слушаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Мара я <b>погледна</b> с любопитство. Очите на винаги сдържаната й приятелка сега светеха дяволито над трапчинките на порозовелите бузи. Какво ли искаше да й каже?</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Млъкна, впери очи в правоъгълното късче дърво в ръцете си и прекара ръка по него. Мадоната и младенецът го <b>погледнаха</b> изпод пръстите му, а извитата лоза изшумя над главите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Върна се обратно в трапезарията, <b>погледна</b> загасения телевизор и взе дистанционното. По единия канал вървяха неспиращите „Нежни сърца“, по другия — екшън, по третия… Остави дистанционното обратно на масата и извади книгата, мушната грижливо под бродираната възглавничка на диванчето. Погледна заглавието „Време разделно“ и я пъхна обратно под възглавницата. Избърса влажното си чело с ръка и се надигна с пъшкане от стола.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Не, благодаря! — каза бързо Пилар и я <b>погледна</b> изпитателно под рижия къдрав перчем. — Не съм гладна.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Спомних си — промърмори сънено Дона. — Държах се с Пилар и Педро като глупачка! Ще ми бъде неудобно да ги <b>погледна</b> в очите!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Станал е — отговори Делян и <b>погледна</b> ръчния си часовник. — Отдавна. Събира последния багаж. Димитър, приятелят му, ще дойде всеки момент.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Ивана вдигна глава и <b>погледна</b> големите черни стрелки на стенния часовник. Илия трябваше отдавна вече да си е вкъщи! Какво беше това извънредно съвещание в началото на учебната година! И защо ли толкова се бавеха, какви въпроси решаваха? Не й харесваше това, никак не й харесваше!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Избърса мокрото от пот лице с кърпата. Взе дистанционното, поседя малко, вперила невиждащ поглед в угасналия екран и го върна обратно на шкафчето до кухненския диван. Отвори книгата на масата, <b>погледна</b> заглавието „Време разделно“, въздъхна и я остави до дистанционното. След това вдигна глава, скочи от стола, грабна готварската престилка, преметната на облегалката и влезе в кухненския бокс. Първо — лицето, да се измият следите от сълзи и да му се залепи усмивката! След това да се допече пилето! Слава Богу, че течеха последните часове от ваканцията!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Илия отмести чинията с изстиналата супа и <b>погледна</b> гузно строгото лице срещу него като момиченце, направило беля:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Какъв сив пясък! — възкликна Дона и се извърна цялата, за да <b>погледне</b> през задното стъкло. — Сякаш целият плаж е покрит с пепел!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- Като че не знам какво е грозно! И от ден на ден все повече погрознява. Мъжът ми не ще и да го <b>погледне</b>, сърди се, намеква, че на моя род приличало...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Шът! - И тутакси заспа. Или се направи, че спи. След минута едното му око се отвори и този полупоглед спря върху мен. - Разсъждаваш, а? Нося и корпус деликти - доказателството! - пъхна ръка в джоба си, в другия, в задния джоб потършува и ме <b>погледна</b> с презрение. - Измъкнал си го! Добре, задръж си оправданията, аз ще поспя, а ти разсъждавай...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Вратата се затвори. Погледнах купчината касети и прецених, че трудно ще ги натъпча в пазвата си - ще личи, освен това... Ако реша да изнеса касетите, може би е редно да изнеса и касетофона, може би само този касетофон пее и свири сънища.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Момичешките стаи са стаи-пейзажи, в тях прозорците са правоъгълни оризища, в чиято стъклена вода отвън набождат оризовите стръкове на деня или на нощта; вратата е по-плътно парче въздух, което по правило отделя всяка поляна от съседната поляна, а че тия парчета въздух висят на панти и че пантите са черни скръцливи щурци, е толкова нормално; лесно е да намеря и мравуняка в стаята-пейзаж - стига да <b>погледна</b> към тавана, където виси кристален мравуняк, направен от кристални мъниста, в него живеят вечерни мравки, светли мравки, изведнъж плъзват и притъмнелият пейзаж става ослепително светъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Струва ми се... Макар че зависи от коя страна ще <b>погледнеш</b>. Би могло да се таксува и като самоубийство. А иначе, според мен, за всички самоубийства се искат предварителни убийства на време, на чувства, на отношение, на единствена пролет в детството или в юношеството, на дума, на мисъл, на...</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>Душка сяда изнемощяла от внезапната, неудържима изповед и започва тихо да плаче. Койнаков сяда до нея на канапето, отпуснал безпомощно ръце, отново преживял всичко, разказано от жена му. Другите мълчат, никой не смее да <b>погледне</b> друг в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ТОТОТО. Излишно драматизирате цялата ситуация. Какво като отиде? Мацето ще му каже, че всичко е било шега, че аз съм я помолил . . . Вярно, че след това няма да ме <b>погледне</b>, но ... Откъде да знаехме, че така ще се получи?</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ТОТОТО. Напротив! Той много добре е проверил и знае, че точно в този тотопункт има три шестици в този тираж. Само че щастливецът е някой друг... Пък, и може ли, като <b>погледнеш</b> Скръндзата, да помислиш, че е мошеник? Абсурд! Той се е доверявал на нюха си. Дебнел е плячката, деня, в който се изплащат печалбите, тур нагоре - тур надолу . . .</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Колкото и да се напъваше да назубри теорията, колкото и да си блъскаше главата над логаритмите, за една нощ нямаше как да се подготви за изпит, обхващащ материала от цял семестър. Със сигурност щяха да й поставят слаба оценка. Как щеше да каже на родителите си, които се трудеха денонощно и деляха от залъка си, за да я изпратят в престижен университет? Та нали така щеше да предаде доверието им! С какви очи щеше да ги <b>погледне</b>, когато разберат за слабите й оценки по висша математика? И как щеше да изживее срама пред своите съученички, които се хвалеха коя къде ще учи наесен, а тя е</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Изнервена от тези мисли, Хитоми си <b>погледна</b> часовника. Време беше да се прибира у дома. Запали последна цигара и се загледа в далечината - някъде там, между високите комини на индустриалния квартал се намираше родният й дом. Мълчаливо обеща на себе си: „Ще направя каквото мога, пък да става каквото ще!"</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Колата едва забележимо настъпи осовата линия. Халогенните фарове превключиха на дълги и Мерцедесът ги подмина с натиснат клаксон. Това го изкара от хипнотичния транс, в който беше изпаднал. Прибра се в своето платно, <b>погледна</b> кръстчето, закачено на огледалото за обратно виждане, и благодари на Бога. Двамата отзад се целуваха страстно. Дори не подозираха, че току що са се разминали на по-малко от метър със Смъртта.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>С тези мисли в главата Хелге паркира пред блока на Свен. Погледна си часовника. Закъсняваше с повече от час. Отново щяха да го ругаят. За да посмекчи гнева им, носеше бутилка гръцко вино, което беше купил от Копенхаген миналия уикенд. Нямаше нищо против техните малки гуляи.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>и през тези няколко часа почти нищо не му липсваше... поне докато не влезе в служебния си мейл, за да провери кога ще се провежда родителската среща и да <b>погледне</b> учебната програма за следващата седмица.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Какво ти става, полудя ли? Всеки момент пристигаме! -Учуди се Макс. Таксиметровият шофьор <b>погледна</b> в огледалото за обратно виждане с неразбираща физиономия.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Потърсете ме на този телефон утре, за да си уговорим някаква среща. Явно току що пристигате в града - <b>погледна</b> към жълтата волга, от която стръчаха четири глави и любопитно ги наблюдавха. Помаха им с ръка, все едно се познаваха от години. И пусна най-лъчезарната си усмивка:</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Хитоми настръхна от спомена, който я връхлетя. Подлата усмивка на Сатаната изплува в съзнанието й. Желанието й беше изпълнено! Тя извади iPhone-a от ученическата си чанта и с треперещи пръсти зарови из менютата, в търсене на интернет страницата на училището. Искаше да <b>погледне</b> оценката си още веднъж, за да се увери, че всичко това е някакъв лош сън, а не действителност, в която Дяволът е изтъргувал душата й срещу някаква бележка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Алексей <b>погледна</b> кръстчето, което висеше от огледалото за обратно виждане и няколко пъти се прекръсти енергично. „Прости ми, Господи! Дълго време бях праведен и честен! Толкова много изстрадах! Толкова много самота....Всичко, което искам е да обичам и да бъда обичан!"</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Нищо особено, просто следвах рецептата. Надявам се, че ще ти хареса! - той галантно дръпна стола, за да може красивата му съпруга да седне. Тя <b>погледна</b> въпросително към мечока с цветята:</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Ще те чакам на кръстовището на Садовя и Ломоносовая утре точно в три след обяд. Ще бъда с адвокат и двама свидетели. Ела на време. Бърз подпис в съда и всичко приключва. Няма смисъл да си усложняваме живота взаимно. - тя го целуна по челото, прибра чековата книжка обратно в дамската чантичка и се запъти към вратата. Погледна го въпросително:</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Споменът за ужасния кошмар го накара да потрепери. Още чуваше ужасните звуци, които издаваха норките, докато ги пребиваха с метални прътове и смъкваха кожата от гърба им. Мощен спазъм се надигна в корема му, придружен от неприятна тежест в брадичката. Повърна обилно. Почувства се малко по-добре. Докато си миеше зъбите, <b>погледна</b> часовника: беше 12 на обяд.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Тогава той наистина губеше всичко: губеше Таня, губеше и парите. Можеше да загуби дори собстения си живот. Трябваше да пристигне на срещата навреме. Погледна часовника в средата на таблото - стрелките показваха един без двадесет. Какво, по дяволите, щеше да прави през следващите два часа и двадесет минути? Хрумна му идея.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>- Уважаеми дами и господа, благодаря Ви, че пропътувахте земното кълбо! Събрали сме се тук, за да вдигнем чаши в чест на 30-годишнината от основаването на дабълю ай ер си - една смела и предприемчива идея, която започна плахо в началото, но вие повярвахте в нейния потенциал и решихте да последвате дръзкия поход на новаторската мисъл. Резултатът? Днес всички можем да се <b>погледнем</b> в очите и гордо да заявим: „Добре свършена работа!"</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Тамара усети вътрешния му дискомфорт и спря да сресва косата си. Плесна с ръце и тихата, нежна музика, която се носеше в помещението, изчезна. Момичето го <b>погледна</b> с дълбоките си зелени очи:</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>От небето долетя басов тътен. Със свито сърце <b>погледнах</b> в посока на самолета и, о, ужас - едното му крило гореше. Пламъците се виждаха с просто око от десетки километри разстояние. Пилотите сигурно се опитваха да маневрират обратно към пистата, защото цялата конструкция на машината беше обърната настрани, крилете й стърчаха перпендикулярно на земята. Беше грозно и зловещо. Отчаяните възклицания на изпращачите правеха картината още по-ужасяваща.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Каква, ако не е тайна? — Петя сложи ръка върху рамото ми и ме <b>погледна</b> в очите. Нейните очи бяха зелени, изпъстрени със светлокафяви точици.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Той ме изгледа втренчено със съвсем ясен поглед. После <b>погледна</b> и Петя. Не трябваше да казвам това. Нищо, да върви по дяволите. Все пак тя иска да бъде с мен, а не с него. Михал рязко стана, залитна и тръгна към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Силвия затвори вратата и превъртя ключа. Слязох няколко стъпала надолу, спрях и се върнах. Приближих се до вратата и <b>погледнах</b> табелките. „Евдокия и д-ръ Емануилъ Хаджимиладинови“ пишеше на най-горната от тях с черни букви на бял фон. Другата беше — „Наталия, Силвия и Георги Хаджимиладинови“. А най-отдолу красива месингова табела по-голяма от другите: „Проф. Д-р Георги Хаджимиладинов“.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тръгнахме към входа. Две-три възрастни двойки поздравиха Силвия, някаква жена дори я спря, за да се осведоми за здравето на родителите й, едно момче на наша възраст я прегърна свойски през раменете, <b>погледна</b> и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Силви, поръчах ти кока-кола. Стефо е на опашката. Ако не му е дошъл редът, ще му кажа да вземе и за вас — <b>погледна</b> ме той. — Но трябва да побързаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Кой е за? Силви, вие ще дойдете ли? — Мирослав се оживи. — Приятелят ти кара ли ски? — И <b>погледна</b> към мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Мирослав <b>погледна</b> Силвия, усмихна се, а след това гръмко се засмя. Млъкна изведнъж, после се заля в още по-силен смях, че чак масата се затресе…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Магнитофонът засвири тихо. Силвия приседна върху облегалката на фотьойла, в който седях, и ме <b>погледна</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Прибрах се в квартирата и спах до другия ден на обед. Събудих се с усещането, че съм най-щастливият човек на света. Погледнах часовника и скочих. От един часа имахме лекции. Трябваше да видя Силвия. В кухнята не намерих нищо за ядене, а ми се виеше свят от глад. Опустоших две порции в стола и се качих в сто и шейсета аудитория. Силвия седеше на четвъртата банка, мястото между нея и стената беше празно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Това, което се случи! Как само го каза! Съвсем спокойно, на дневна светлина. Засрамен наведох глава и не смеех да я <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Тия ги разправяй на прабаба ми. Тук за идеята не се идва. Заради идеята се кандидатства в Университета, а не тук. Пък де да знам… Може да пописваш и да си тръгнал да изучаваш живота. Знам ли те… — Той ме <b>погледна</b> изпитателно и разкърши яките си рамене. — При нас дойде миналата година един, Кольо Шамара, беше излязъл от пандиза. Та той разправяше, че там отишъл някакъв писател. Нищо не бил направил човекът, доброволно влязъл в пандиза да изучава живота, ама докато го разберат…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Сутринта се качих в аудиторията и подарих на Силвия два броя, а по обед тръгнах да събера първите пари от продажбата. До количката пред стълбите към мензата заварих едно момче, което обираше по-едрите стотинки от кутийката. То ме <b>погледна</b> и се отдръпна леко. Взех кутийката и я изсипах в шепата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Гласът й ставаше все по-задавен. Нещо ме сряза право през гърдите. Отдръпнах се и я <b>погледнах</b>. По лицето й се стичаха сълзи и падаха по бялата пелерина.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя се обърна с гръб към нас и извади бяла кърпичка. Марин <b>погледна</b> към нея, след това ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах с глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	— Добре, Силви, ще те оставя! Ще те оставя! Но както си тръгнала, няма да се учудя, ако един ден те видя да <b>гледаш</b> прасета на село! И кокошки! И овце! — викаше той все по-силно. Няколко души се обърнаха и <b>погледнаха</b> учудено към нас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Излязохме на булеварда и дълго вървяхме из града, без да проговорим. Най-после тя спря и ме <b>погледна</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	— Фил, хайде да танцуваме! — чух гласа на Силвия някъде много от далече. Деньо ме <b>гледа</b> няколко секунди, след това сведе очи. Погледна ме отново, отпи от чашата си и се направи, че много съсредоточено <b>гледа</b> към дансинга.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Мигновено като по команда всички пуснаха лъжиците си, които изтракаха по чиниите и по масите и целият команден състав впери очи към мене... Аз от своя страна, <b>погледнах</b> доктора, който заговорнически продължаваше да държи затворено.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>пасажер. Сега <b>видях</b> как постави клечката за зъби в пепелника и запалвайки цигара, разбра, че искам да му докладвам нещо и ме <b>погледна</b>, очаквайки въпроса.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Той за миг затвори очи. Явно алкохолът започваше да му действа. После потръпна, като че ли се опитваше да го отпрати от себе си, <b>погледна</b> ме с един поглед с полузатворени очи и допълни:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Крум изгледа зяпналите го, но този път не им направи забележка, че не работят, почувствал ефекта от разказа си, <b>погледна</b> ги със самочувствие и продължи:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>За себе си тогава нищо не мога да кажа. Помня, че ми беше толкова лошо, та ми се искаше корабът по-скоро да потъне, за да свърши това ужасно състояние, в което бях изпаднал. Е, няма да я забравя тази моя „тунджа". Весо се изправи, <b>погледна</b> часовника си и каза: - Време е да подготвям масите за храна!...</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Последните думи бяха чути от боцмана, който приближаваше със своето чепаре. После спря до тавата, <b>погледна</b> подигравателно трите скумрии и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Изведнаж се чух, че само лошо казвам. Погледнах го как се разтревожи и малко учудено реших да туширам всичко, понеже се бях поувлякъл и като завъртях чашата продължих:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Христо го <b>погледна</b> за миг, усмихна се и поемайки с лявата си ръка, я остави до себе си на рафта, където бяха подредени флаговете на всички държави, чиито пристанища посещаваше корабът.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Ето че и аз изведнаж се изправих пред полицая. Той видя неразделния ми фотоапарат и каза: „Фото гардероб". Аз се усмихнах и с едно „О кей" <b>погледнах</b> към посоката, където той сочи и видях една малка неугледна сграда. Когато след малко се върнах, видях приятеля си вече в двора зад полицая. Като ми дойде редът, аз застанах така, както е редно и докато полицаят ме опипваше за оръжие, успях да огледам високата зидана ограда, зад която влязох като в затвор.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Така двамата вървяхме още доста време. Обиколихме два пъти. Изведнаж на втория етаж се появи една мадама, <b>погледна</b> ни и се усмихна. Усмихнахме се и ние. Ние ли сме най-големите сюндуци, та да не отвърнем на усмивката с усмивка. Тя помаха с ръка за покана и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Ех, тате!… — надигна се Гърди и без да <b>погледне</b> някого, тежко заслиза по стълбата. Стъпките му се открояваха и сред гърмола на Марин дол, не заглъхваха. Ангел се откъсна от майка си и изтрополя след него. Скоро след това пътната врата хлопна зад тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	— Добре, тате — <b>погледна</b> го в очакване Гърди, но баща му бе извил коня и замислен <b>гледаше</b> полето в ниското.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Крачана се изви към Гърди, но не каза нищо, <b>погледна</b> го само и изведнъж, със сила, заби петите си в корема на коня. Изненадан, конят се изправи, изцвили и от място полетя по каменистия склон на Калабака. Копитата му късаха тънките чимове и ги мятаха далече назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Крачанката го <b>погледна</b>, но както преди малко <b>гледаше</b> празните си ръце, и мина край него с празни очи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Не ща! — Гласът й бе същият, вкоравен, сякаш нищо не е било. А като го <b>погледна</b>, Ангел усети същата коравина и в очите й: — Не ща!… — повтори Крачанката. — И срама не ща, чуваш ли! Мъката ще си я носим, мъката си е наша, но чуждия срам не ща! На бати ти му стига, де гние в земята, та сега наместо кръст да му турим и людски срам. Да е мислила. Една жена трябва да мисли, да знае. Намерила време!…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Освен людете, променило се бе и гробището край Елхово — до стария кръст на Крачана за една нощ само се вдигнаха нови девет — но и то бе тяхна, людска работа. Белееха се новите кръстове, отдето да <b>погледнеш</b> — белееха, а турците от Янино се правеха, че нищо не виждат — ни Селим бей, ни неговите сто очи — променили се бяха и те!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Една нощ, когато с десетина свои хора Селим бей мина край сами кръстовете, пак не ги <b>видя</b>, не <b>погледна</b> — мина и отмина. Отмина и притихналите тъмни дворове, и Марин дол и спря пред портата на Крачаните.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Сполай ти, чорбаджи! — сконфузи се ратаят и го <b>погледна</b> с благодарност, защото ако Гърди не бе спрял политналата кола, тя щеше да се гътне върху него.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Щото тъй ми е по-хубаво, мале — отвърна вместо него Рада. — Най-първо тъй ми рече: „Радо!“ и сега ми се чини, че каже ли „Радке!“, няма да е от сърце… — Тя <b>погледна</b> закачливо Гърди и се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	— Не ме познаваш, нали? — спря да се отупва непознатият и <b>погледна</b> Гърди. Макар и в тлъстини, очите му <b>гледаха</b> твърдо, но някак неприятно твърдо, по господарски — като Кременлиите!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Не си ме забавил, тате, има време. — Младият Гърди <b>погледна</b> часовника си и добави: — Има време и до вкъщи да прескоча, да се обадя на мама, на децата…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Спас се наведе и <b>погледна</b> черните й стъпала с порасналите кокалчета и синята кожа, с тъмни изпъкнали вени, пълни със стара; жива кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Ламбито стана и <b>погледна</b> през стъклото. Дачо режеше дървото. Добре му беше, имаше си работа човекът, макар че го валяха мокри трици.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Дачо <b>погледна</b> братовчеда си изпод вежди и много му се прииска да ритне поне проклетото казанлъшко магаре в дебелата глава, покрита цялата с ледени висулки.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Графица щеше да го <b>погледне</b> изпод вежди и щеше да си спомни, че някой друг й беше казал, че е много изстинал и че ако няма много работа, да мине да го разтрие с газ. Щеше да разбере тя, каквато е хитра, накъде бие работата, ама знаеш ли я какво ще направи подир туй. Може да почне да кълне, а може да се засмее, може да се изчерви, а може и да се прибере мълчаливо вкъщи. А може да дойде и да го разтрие с газ!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Слабо й е сърцето на нея, Дачо, не е за всекиго на къра. Ще падне и няма да стане — каза Христо, като <b>погледна</b> към къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Ей сега — рече Спас и стана. Погледна към детето, <b>видя</b> радостта му, <b>видя</b> и радостта на братовчед си Кръстьо такава, каквато отдавна не беше се появявала на тъжното му, едро лице. Пребори се Спас с жалостта си и рече:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Чукнаха чаши, изляха хубавото памидово вино в гърлата си, лапнаха люта туршия и мазни свински мръвки. Пак пиха в мълчание, пак ядоха, пак пиха. Тогава Недьо се изправи, облечен в раиран костюм, все още напет, на ревера със значка от някогашния съюз на кооперациите, пийнал, с изскочили очи и бузи, одраскани от старателното бръснене. Зорка го <b>погледна</b> с щастливи влажни очи. Как стана тя, че двамата самотници, двамата добри комшии рекоха да се съберат? Как стана тя?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Де сте го скрили бре! — запищя бабата и като не можа нищо друго да направи, ритна Спасовото магаре. Марко бегло я <b>погледна</b> и й прости, не я ритна. Тогава баба Атанаска хукна към вратника и изчезна по заснежения път да търси своя Юрдан, а хорото се разля и отново се зави на кравай. Кучето го <b>гледаше</b> жално как се навива като наденица и примигваше жално. В това време Недьо се откъсна, спря пред бричката и вдигна ръце.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	И другите седнаха. Дядо Стефан започна да си завързва цървула. Най-напред го развърза и всички <b>гледаха</b> много внимателно дебелите му, бели отдолу пръсти дали добре ще го завърже. После се <b>погледнаха</b> в краката, забити в червеникавата пръст, и разбраха, че те нямат цървули за връзване. Сега май откриха кой с какво е обут — Дачовите гуменки, червените чепици на Илариона, прашните ботуши на Спас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Горския пак въздъхна и хвърли угарката в тревата. Жегъла приближи и спря пред него. Другите все още седяха върху изкопаната червена пръст. И кучето <b>погледна</b> натам, като се взираше неспокойно в очите на хората, а те наставаха и пак се върнаха на предишните си места, до забитите в земята лопати. Кучето преброи хората, преброи лопатите и понечи да се дръпне, но желязната ръка на Жегъла опъна каишката и то се сви на тревата. Изви глас жално и проточено, хвърли се в краката на господаря си и сви глава в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Жегъла <b>погледна</b>. За него нямаше лопата. Той се дръпна от купчината и тръгна към село. Другите мълчаха, запълваха ямата с червеникавата суха пръст и от време на време поглеждаха към него. Жегъла вървеше сам по пътеката и ставаше все по-малък и по-малък.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— И мене ме е срам да се <b>погледна</b> — каза Дачо. — Питай ме какво ми е на мене, като сме комшии с нея. Не смея да се обърна нататък. Изляза на двора, а не смея да я зърна там, на чардака.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Аз пък вече нищо не ща. На мене ми стига да дойда тука, в тревата, да си легна, хоптирито да <b>погледам</b>. Като легна и го <b>погледна</b> отдолу, знаеш ли колко е дълго туй хоптири? Край няма!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Дядо, дядо — въздъхна внукът. — Друг е животът сега… Толкоз неща се измениха — сякаш са изминали хиляда години! Ако <b>погледнеш</b> света от двайсет километра височина, ще <b>видиш</b> колко дребни са нашите земни грижи, мъките, лошотията, всичко, дето се бъхтаме в него и ни пречи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Дядо Стефан млъкна, <b>погледна</b> си ръцете и добави: — Слушай, синко, имам аз една заръка, и с букви ще я напиша, да я знаете, че голям род съм завъдил, а сега съм сам-самичък.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Че щом ще ти поставят такива условия, вземи, че остани бе, Иларионка — рече Спас със съчувствие и възмущение, — щом като са решили да те експлоатират, утре, като им занесеш парите, хич няма и да те <b>погледнат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Той ме <b>погледна</b> и аз се уплаших. В очите му имаше някакво диво веселие, беше пиян, страшно пиян. Музиката донасяше до нас думи на италиански език. По пътеката тичаха сервитьорки, а над тях тежеше облак тютюнев дим, пронизан от увисналите над бара разноцветни лампи. Ковачевски хлъцна и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Дядо Димитър вдигна глава и <b>погледна</b> в бялото око на слънцето. Примижа от студ — слънчевият гвоздей се заби дълбоко в него и го прикова към пейката. В следния миг той сведе глава с нахлупената стара сламена шапка. Едно пеленаче пляскаше с ръчички в него и започваше да расте неудържимо, да се източва, да прохожда, да се бие, да люби и мрази. Идваха ветрове, идваха хора в неговия живот, а пеленачето седеше, приковано от слънцето, и риташе с крачка, голо и розово. То и сега буташе назад слънцето и ветровете, хората и годините с малките си пухкави ръце, без да знае какво прави и какво иска.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Излязоха двамата на пътя, а селото спеше. Като стигна до спомена за заспалото село, Председателя се сети за разговора си със Сеиза и го <b>погледна</b>. Сеиза чакаше търпеливо да се разминат мислите му и това още повече го ядоса.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Къде искаш да ни поканиш? — запита баба Велика Йорданчината, като <b>погледна</b> другите бабички с израз на лицето, който означаваше: „Ами тъй де!“ Бабичките кимнаха в знак на съгласие със същия израз на лицата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не знам — Жегъла се умисли и продължи: — Хем е човек, хем не е. Като <b>погледнеш</b>, уж всички сме човеци, пък като наближиш, виждаш, че си се излъгал.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Горския скочи като подивял. Жегъла не го и <b>погледна</b>, беше се навел към царевицата, умислен за човека и нечовека. Горския потърси с очи някого, от когото няма да го заболи глава, и съзря патриархалната група на Улаха. Седна при тях, а Улаха вече трепереше от страх. Горския го попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Събраха се под дъжда, навели глави, не смееха да го <b>погледнат</b> в очите. Гунчев подсмърчаше, триеше нос с мокрия си ръкав. Жегъла се наведе да прибере една изпусната каишка, после я завъртя и запокити в придошлото жълто дере.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Пак ще дойда — рече той, като си <b>погледна</b> часовника. — Слушай, вашите къщи дигат, земя получиха, заселиха цял квартал. За какво ще кукуваш тука?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Знаеш ли. — Босьо не вдигаше глава, сякаш бе извършил нещо срамно и не смееше да <b>погледне</b> приятеля си в очите. — Знаеш ли, Генерале, като имаше хора, можех да мълча и да бъда безсловесен, а сега не мога.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Долетя гривек. На тополата църкаха сивоперки. Щъркелът чистеше крилото си на комина и потракваше с клюн. Разбра Генерала, че Босьо е заминал и е оставил къщата си на птиците. За малко не се спъна в трикракото столче, оставено насред стаичката. От удара ли, от навитата ли пружина той запя бавната и тържествена мелодия на „Тирани, чудо ще направим“. Босьо беше понечил да го вземе или го беше забравил, или нарочно го беше оставил там, на трикракото столче. Генерала въздъхна и се заслуша в мелодията на песента, без да <b>погледне</b> колко е часът. Като че ли беше много важно колко е часът!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i><i>	Какво да му река? Понякога си мисля, че Спас е побъркан, че и Горския се е побъркал, че и аз. Добре де, ако съм побъркан, ще взема ли да пиша и да кажа нещо? Кой се е <b>виждал</b> извънка, откъде ще се <b>погледне</b> и ще рече — ей на, <b>видях</b> се, туй съм аз!</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Ангел: Значи, какво, трябва да погледна вътре в себе си и после да намеря мястото на моя дух в обществото и Космоса (Сочи Начо.). Ето неговият обществен дух например размахва пищов, а космичният ходи на "Звездни войни". Само че го е страх да <b>погледне</b> вътре в себе си, към Голямото Дълбоко, защото може да захвърли пищова. Така ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i><i>Ангел: Значи, какво, трябва да <b>погледна</b> вътре в себе си и после да намеря мястото на моя дух в обществото и Космоса (Сочи Начо.). Ето неговият обществен дух например размахва пищов, а космичният ходи на "Звездни войни". Само че го е страх да <b>погледне</b> вътре в себе си, към Голямото Дълбоко, защото може да захвърли пищова. Така ли е?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i><i>Ангел (Сериозно.): Аз се страхувам да <b>погледна</b> вътре в себе си. Дълбоко. На дъното. Още като започна да се спускам, <b>виждам</b>, че не правя, което трябва да правя. Отчайвам се и се връщам горе. На светлото. И на никого нищо не казвам. Сигурно затова и пиша стихове - само в тях се престрашавам да си призная за нещо, което е трябвало, а не съм направил, или за нещо, което много съм искал... Искам да съединя това вътре в мене със света навън, но не става (Отпива.). И цялата ми логика получава силен удар под пояса.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Урумов;Приказки в края на времето;2009;<br>
<i>Малкият обаче, изумен, се обърна към мен, <b>погледна</b> ме и възкликна: Еееееее, колко отдавна... Много отдавна е тая песен, бе, тате!</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Урумов;Приказки в края на времето;2009;<br>
<i><i>Аз, като <b>погледна</b> около себе си и като <b>видя</b>, че Мики го няма, веднага разбирам, че вярността в този свят е намаляла. И добре, че, ако се случи вечер, вдигам поглед към звездите и усещам как очите ми започват да сълзят. Знаете ли защо? Защото Мики отгоре тупа с опашка, вдига звезден прах и ми се смее. Смее се с отворена уста и изплезен език, с леко присвити уши, горд и доволен от себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Крайчеца на забрадката неволно докосна лицето ми и сякаш го погали. Откъм Самоков летеше камион и вдигаше невъобразим прахуляк. Усетих ръката на Пуна-Шуна върху моята. Топла и мека, тя ме тласкаше към средата на шосето. Размахах ръце и зачаках неспокойно. Няколко мига по-късно водачът на камиона намали хода и спря пред нас. Той <b>погледна</b> първо мене, после отмести поглед върху девойката и решително отвори вратата на кабината.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Под „они“ той очевидно разбираше хората от лесничейството. Погледнах го плахо, а той съвсем се сниши и заговорнически доближи глава до моята.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	— Никой нищо не ми продава! — заявих с обиден тон. Владо ме <b>погледна</b> малко под вежди. Не разбрах: съчувствува ли ми или ме <b>гледа</b> с отекчено любопитство, разбрал интелигентските ми настроения. Вместо да ме утеши, кметът започна на свой ред да се оплаква, че селяните трудно издължавали държавните доставки от мляко и вълна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— В Самоков — отвърнах, смаян от нахалството му. Той се почеса по врата и ме <b>погледна</b> с невъобразимо отекчение.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Ти пък! — и баба Минка ме <b>погледна</b> над очилата. — Нали ти рекох, дека й е свекор… Он е чорбаджията, он й дава хлебо… И да я бие, она че трае! Ако сака да я пипне, она пак че трае…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Не бях <b>погледнал</b> на въпроса от тая страна. Напразно ги уверявах, че човек или е подготвен за дадена работа, или не е и не може да я свърши, че не е необходимо винаги за учния да бъде зачислен на „ясли“, както например общинските или държавните бици! Те останаха непреклонни. Тогава се отказах от старините и тръгнах да разпитвам стари хора за легенди, поверия и древни предания.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Йощ никой — отвърнал, — но май скоро че дойде умирачката, ако ме биете пак така! — и <b>погледнал</b> развеселените дърводелци. — Та рекох овреме ковчег да си заръчам…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тъй рекла тя и се засмяла. С една ръка бутнала шамията по-назад, връз ония пусти златни коси, и присмехулно <b>погледнала</b> девер си. Той обвил глава с ръце и седнал на тревата. Гена отминала, а другите пак почнали да копаят дупки и никоя не продумвала. Седнала и баба Минка, уж да почине край тях. Хич оставя ли се такава слука!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Стъписал се Личо, <b>погледнал</b> към разплаканата си женичка, после свел поглед надолу, към лицето на Владо.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Въздъхнал Личо и отпуснал ръце, а жените въздъхнали още по-силно. После, преди да разберат какво става, Личо се усмихнал, пляснал другия по гърба, па нарамил един чувал от колата и леко го понел надолу. Тръгнал, без да <b>погледне</b> Латинка, зер го било срам от нея…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Он да съжалява? — и Итко ме <b>погледна</b> отвисоко, извил глава малко встрани. — Ти слушай менека: он печели и тъй и тъй!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Сега вече разбираш, че ние сме баш у центъра на Балканския полуостров, нали? — и учителят ме <b>погледна</b> назидателно. — Някой ден ще преместим столицата у Мацакурово!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той потри ръце и плювна на пода, сетне <b>погледна</b> празното канче и изви пълни с нега очи към кръчмаря зад тезгяха. Бях платил таксата за урока по география и го оставих сам. Поех без масло към „Бърлогата“ и размишлявах върху бъдещия герб на селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Не беше смешно и нейният тон почваше да ме дразни. Ускорих крачките и пръв се изкачих върху темето на Момина скала. Дорде надничах в пропастта, Ева застана до мене и някак жадно <b>погледна</b> надолу. Неволно я дръпнах назад. Тя ахна от възторг, хвърли поглед към реката, виеща се като змия под нас, после очите й се рейнаха към далечното село, открояващо се в дъното на полето през пролуката на двата зелени и стръмни рида. Къщите приличаха на шарени пилци, сгушени около високата камбанария на църквата. Хубава, примамна гледка!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	В тоя кратък миг <b>видях</b> смъртта в очите й. Стоях безмълвен и уплашен. Тя изви тяло и <b>погледна</b> към пропастта. Бързо я дръпнах назад.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	— Все чети`ш, чети`ш и божем книги писуваш — подзе Димитрия, докато сърбаше кафето. — Я <b>видим</b>, дека не те домързява, но барем плащат ли харно? — и той ме <b>погледна</b> изпитателно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i><i>	— Те оня ден я видох — начена той с тъжен, напевен глас. — Бях пошъл у селото за хляб, а она копаше компири у нихния двор. Хем копа, хем <b>поглежда</b> през плето — и овчарят поклати глава, сякаш й се заканваше. — Я <b>видим</b> дека ме е вишла и се маем като псе пред порти. — Той пак <b>погледна</b> към овчарския пес, после вяла усмивка премина по лицето му. — Она копне с мотиката и пак прекопне, па свие снага и сбира компири. Ех, тая пуста, харна снага…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Баба Минка най-сетне пристигна. Дойде задъхана, страшно изкаляна и с почти мокри дрипи на гърба. Прекръсти се пред грозната яма, <b>погледна</b> беснеещия поток и влезе в „Бърлогата“. Краката й трепереха от умора. Дошла да <b>види</b> дали всичко е в ред при мен! И когато почнах да се вайкам за грозното разрушение, извършено от кроткия някога поток, тя само махна с ръка. Трябвало да съм благодарен за тая малка пакост. В селото било невинедано чудо. Такова нещо тя не помнела от шестдесет години…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тъй разправяше старицата. Взех бинокъла и <b>погледнах</b> нататък. Огромно езеро се ширеше зад селото, в широкия пролом на насрещната Лакатица. Големият дървен мост над Искъра стърчеше безпомощно в средата на езерото, сломен на две половини, смешен и жалък като изоставена детска играчка. В кипящите води плаваха дървета и отломки от греди. Реката беснееше и сега, изригвайки като гейзер на места, гдето по-едри скали препречваха пътя на водите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Митра трепна и <b>погледна</b> мъжа си, но не продума. Тя също бе останала изненадана от думите му. Старият обичай вече бе почти забравен, особено след широкото въвеждане на изкуственото осеменяване на овцете. През последните години нито един от пастирите на стопанството не бе събирал гости край среднощния овчарски огън. Иван Темерудката бе всепризнатия кооперативен сватбар! Но Вуцидей държеше на традициите. Дадох дума да дойда и тръгнах нагоре. Не направил и няколко крачки, двете кучета се втурнаха с лай към гората и Вуцидей в миг грабна кривака.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Те он е за градо, а не тизека! — и Моравия ме <b>погледна</b> в очите. — Белким че седиш тук и това зиме?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той се смълча, очаквайки отговор. Баба Минка вдигна глава и ме <b>погледна</b> над очилата. Куче излая откъм селото и стадото отново се раздвижи. Друга овца дойде към огъня, гонена и блъскана от упорития коч. Тоя път Вуцидей я отпъди с тоягата.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i><i>Имах малко комична физиономия и нямаше жена, която да не се усмихне, щом ме <b>погледне</b>. Знаех ги, винаги си правеха този коктейл от снизхождение и симпатия, която никога не можех да използвам. Лили не се усмихна. Просто си <b>гледаше</b> работата момичето, само повдигна очарователно вежди и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i><i>Марина го <b>погледна</b> недоверчиво, но нищо не каза. На другата сутрин очаквахме да я <b>видим</b> нацупена, но тя се държеше така, сякаш сме й поднесли закуска в леглото. Едва ли би се перчила толкова, ако знаеше, че ние току-що започвахме, студеният душ беше само старт към всичко, което щеше да й се случи по-нататък. Тя не подозираше колко ни помага с поведението си на мъж, който не може лесно да бъде прегазен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя излезе от стола, спря пред входа и <b>погледна</b> нерешително към небето, понеже бе почнало да ръми. Безцветно есенно небе, тъй равно и безцветно, сякаш времето е спряло. Разтвори чадърчето и пое към къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Шефът бавно сведе очи от абажура към Виолета и Мими, кимна леко, обаче не каза нищо, а <b>погледна</b> надясно, дето върху кожената канцеларска кушетка се бе разположил балетмайсторът, същият онзи сухар, когото Мими смяташе за свой смъртен враг.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	С тия фрази се ограничи и целият разговор. Щеше да се ограничи, ако не се бе случило да излязат едновременно от стола и ако вън на улицата Пламен не бе <b>погледнал</b> часовника си и не бе забелязал:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Той не добави нищо повече, сякаш разговорът по въпроса бе просто една подробност, предварително известна и на двамата. И чак когато излязоха на улицата, <b>погледна</b> часовника си и каза почти като онзи път в деня на запознаването:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Каза го без излишен патос и с обичайния си сънлив тон, и все пак репликата я накара да вдигне очи от чашата и да го <b>погледне</b> бегло.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Пламен извади от джоба една монета, <b>погледна</b> я, сетне прибави към нея още една и повтори съвсем без нужда:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Педагожката наново я <b>погледна</b>, сякаш се питаше как да разбира думите й, обаче, изглежда, все пак не ги разбра, защото отвърна:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Мими я <b>погледна</b> и понечи да добави нещо, обаче промени решението си. Взе чантата и тръгна към изхода.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Вдигна глава и <b>погледна</b> в огледалото. Едно слабо анемично лице с големи сиви очи. Някога бяха сини, но после изсивяха от взиране. От взиране в нещо много светло и много далечно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Въздухът навярно се раздвижи, защото откъм разрушената църква не полъхна, а направо го блъсна в лицето нетърпимо зловоние — подир небивалия сняг в началото на месеца сега пък бяха настанали необичайни горещини, та труповете очевидно бяха захванали да се разлагат. Пашата <b>погледна</b> през рамо и повика с пръст. Двамата българи от свитата му, за които беше жестът, наспроти годините си не прекрачиха, а дотичаха при него със старанието на новобранци. И се поклониха така, че телата им се счупиха в кръста.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i><i>	— Как можа да изречеш такава гнусотия, момче!? На мен, дето като <b>погледна</b> назад в живота си, не <b>виждам</b> нито едно петънце, заради което да се червя пред хората и пред света? Аз, простият тепавичар от Балкана, цял живот съм се борил и се боря само за едно — за правото да живея с вдигната глава!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Жената още обръщаше в съзнанието си казаното по разните истиндаци, когато с изненада забеляза, че бе отминала онази стаичка в кауша, където мюфетишинът* Тургут ага водеше разпитите на замесените в „арабаконашкото приключение“, както по онова време турци и българи наричаха безумния обир на хазната, извършен от Димитър Общия. Ненка се извърна и <b>погледна</b> чаушина. Ниязи Сунай разбра въпроса й, но се задоволи да я смушка повторно и да изсумти едно:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i><i>	Васил Г. Василев инстинктивно <b>погледна</b> към колената на панталона си, но не <b>видя</b> нищо конфузно — трябваше да се взреш много отблизо, за да забележиш петната от черно мастило. И като не разбра гнева на началника си, отговори с повдигане на рамене, което би трябвало да означава искрено недоумение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Телеграмата на господина доктор Станчова — Тодор Пеев я извади от джоба си с готовност да я подаде при поискване — говореше не за официално посещение на монарха, а за… — той <b>погледна</b> в телеграмата, — за „краткотрайна почивка в Сандрово“.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Българчето от Аляска. Софийски разкази;2011;<br>
<i>Тя <b>погледна</b> баща си, сив като камък в зелената сянка на лозницата, свали слънчевите очила от челото върху очите си и белият полк на щъркелите изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Коридорът беше тъмен. Лъчезар запали лампата и белите мраморни плочи на пода блеснаха. Затвори вратата зад себе си и остана така. Стенният часовник насреща работеше. Секундната стрелка направи две обиколки преди Лъчо отново да помръдне. Събу се, остави чантата на портмантото, <b>погледна</b> се в огледалото.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i><i>         Два часа по-късно бе стигнал до малко изворче, уловено в каменна чешма. Пи от студената вода, наплиска лицето си и <b>погледна</b> към върха. Оставаше последната, най-стръмна част. Ясно <b>виждаше</b> въжето, опънато на набити в камънака колове. Яркочервените раници на двамата пред него се <b>виждаха</b> почти в края му, до минути щяха да са на върха. Лъчезар седна за последна почивка. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>         Задуха вятър. В началото бе просто полъх, но скоро се усили. Небето притъмня. Лъчезар <b>погледна</b> нагоре. Черен облак поглъщаше последните остатъци ясно небе. Температурата бе паднала поне с пет градуса. Беше чувал за внезапните бури в планината. Именно затова Веселин и Жана бяха настоявали да вземе раницата с дрехи и дъждобрана. За връщане не можеше да става и дума. Станцията на върха, за която му бяха говорили, беше на не повече от половин час път. Ръцете му сграбчиха опънатото метално въже и започнаха да помагат на вече уморените крака. </i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i>         Погледна назад. Видя, че мъжете в тъмни костюми значително са съкратили дистанцията, въпреки ускорения му ход. Но сигурно беше нормално. И те искаха да стигнат върха преди бурята. И все пак как бяха успели, толкова бързо ... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Евелина Ламбрева;Обядът на семейство Щум;2012;<br>
<i>- Приятно ми е, господин Ландман! - пое сдържано ръката му жената. Стисна я също така бегло, както и го <b>погледна</b>. После съблече шлифера си и седна на стола срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>– Можеше и в четири, но така е по-красиво – обясни невинно авторът и с превързани очи <b>погледна</b> втория левак, после като Уди Харълдсън в „Белите не могат да скачат“ каза през зъби: – Знаеш ли колко такива като тебе съм вкарал в гроба, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Тогава Васко Заварката свали маската на заварчик в подземнието на моргата и <b>погледна</b> през прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>И дали тогава спряхме да подсмърчаме, пак си е наша работа. Но че ковчегът олекна върху раменете ни и слънцето се показа иззад облаците, това няма от кого да крием. Нито че Влади <b>погледна</b> към автора и каза уморено:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Учителката стана бавно от стола си, прибра своята чантичка от черни, везани мъниста и с корава, мъжка походка се отправи към изхода. На прага тя спря и го <b>погледна</b> неуверено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът се качи в стаята си. Първата му работа бе да позвъни в гаража — нямаше никаква свободна кола. Той <b>погледна</b> отегчен напечената от слънцето улица и за миг се поколеба — да тръгне ли веднага или да почака да се върне някоя от колите. В тая жега с трамвай, пък и пеша след това… А на всичко отгоре трябваше да помъкне в две чанти и необходимата техника. Той въздъхна притеснено, набърчи чело и заключи след себе си солидната врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Инспекторът <b>погледна</b> сивото разтревожено лице на магазинера, някак преждевременно увехнало, и изведнъж му дожаля. Не за пръв път той <b>виждаше</b> уплашени хора, съвсем обезличени от своята и без туй безлична работа — като дървесинни червеи, извадени на открито. Те се отдръпваха при най-малкото докосване, от всичко се свиваха и като че ли единственото желание в живота им беше никой за нищо да не ги закача.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Последното откритие го накара бързо да стане от мястото си. Силната лупа, която му бе открила досега не една тайна, нямаше ли да му помогне още един път? Той отиде до ъгъла, <b>погледна</b> озадачен мястото, после тихичко се обади:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	И количката, и платформата бяха на малки железни колела. Ако са извозили касата с някоя от тях — помисли инспекторът, — не можеше да не остане по пода някаква следа. Но работата беше там, че никаква следа не беше открил с лупата, сякаш тежката каса бе вдигната с хеликоптер. Той <b>погледна</b> подозрително магазинера.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	„Побързай, побързай! — помисли недоволно инспекторът. — Но като разбере каква е работата, май няма много да му се бърза“. Той слезе на долния етаж и <b>погледна</b> въпросително киселото лице на секретарката.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Тъй е, за съжаление — измърмори той. — Много естествено е някой от тия дангалаци да си е купил обувки, каквито тук няма да намери… Особено в северните страни обувки с много голям номер не са никакво изключение… Само ние южняците, имаме такива деликатни крачета! — и инспекторът с известно удоволствие <b>погледна</b> обувките си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Ако би <b>погледнал</b> в тоя миг в дъното на душата си, инспекторът би открил там много чувствителна доза лицемерие. Но сега той гледаше в друга посока — към намръщеното лице на началника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Тая веселост се стори на инспектора доста неподходяща. Дали тоя млад човек няма да <b>погледне</b> на цялата тая история лекомислено? Освен с такава лоша мисъл доста трудно е да се говори и с лепкав бонбон в устата, но инспекторът успя да се справи със задачата си. Когато най-сетне свърши, той с известно удовлетворение забеляза, че лицето на председателя бе станало сериозно.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Нищо, ще ви дам — от мен да мине. — Той <b>погледна</b> писмото. А на храна ви зачислявам от днес… При мен няма бюрокрация, при мен всичко звънти…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Проданов ги <b>погледна</b> разочарован. Не, не ги биваше!… Сто пъти не ги биваше!… Сториха му се в тоя миг дребосъци — мършави при това. И най-едрият от тях надали би могъл да вдигне нещо повече от каса с макарони. Тука каузата му изглеждаше съвсем загубена — нищо нямаше да намери при боксьорите…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Бай Пешо го <b>погледна</b> втренчено, сякаш се чудеше да се засегне ли от тия думи или да ги отмине без внимание. Едва сега инспекторът забеляза, че очите му са съвсем сини, лишени от каквото и да било коварство или хитрост. Бяха толкова честни мъжки очи, че Проданов в миг се позасрами.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Ето това се казва син — даже икономисва. Той седна на горещия цимент до него и го <b>погледна</b> подозрително.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Бай Пешо го <b>погледна</b> развеселен. Не за пръв път му се случваше да се сблъска с току-що излюпени авторитети, такива имаше достатъчно и между неговите началници.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът неволно <b>погледна</b> към своя събеседник. Сега лицето му бе съвсем сериозно, даже малко унило. Както често му се случваше — решението мигновено узря у него. На тоя човек наистина може да се довери. Той седна в леглото и впери в треньора пъстрите си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	— Кажи-речи — нищо… Все на обувки налиташе. — Внезапно треньорът го <b>погледна</b> стреснато. — Няма що — вярно е, туй за обувките… Пък и прав е според мене — тука не вадят такива номера, <b>гледа</b> момчето да се запаси…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът го <b>погледна</b> стреснато. Тъкмо сънуваше, че щангистът Гончев го бе вдигнал като пакет в могъщите си ръце и с все сила се мъчеше да го напъха в някакво малко, кръгло прозорче.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Инспекторът бе забелязал, че до всяко легло има високо шкафче, доста неугледно, в което момчетата държаха личните си вещи. Преди да пристъпи към шкафчето на Кацарски, той се наведе и <b>погледна</b> под леглото му. Това, което <b>видя</b>, го накара лекичко да притаи дъх… Както очакваше, обувките на младежа бяха там и той още в първия миг разбра, че са с гумени подметки. В движението, с което ги дръпна към себе си, наистина имаше нещо хищническо и грабливо. Инспекторът се изправи и ги <b>погледна</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Знаете ли, че не сте много далеч от истината? Ние и досега отглеждаме тикви в дворчето… Като бях малък — от есен до зима това ми беше обедът, това вечерята… И видите ли докъде стигнах! — той с неудоволствие <b>погледна</b> грамадното си тяло, безкосмено като на момиче…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Още щом влезе в стаичката, инспекторът усети, че треньорът има да му говори. Той вдигна очи към масата, където пишеше нещо със своя едър, недодялан почерк, и някак особено го <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Треньорът го <b>погледна</b> поучуден — очакваше тая новина да му направи по-силно впечатление, да се вчепка в нея с многобройни въпроси. Защо така мимоходом и хладно я бе отминал?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Не се безпокойте — каза той. — Работил съм няколко години в МВР. Там бях спортен инструктор, имам представа за хората… Та за какво се касае? — <b>погледна</b> го той любопитно.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът го <b>погледна</b> с досада — навярно и без неговото „браво“ момчето щеше да свърши чудесно своята работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	И изглежда, че тия викове му се сториха недостатъчни, защото поривисто се затича към щангиста. Точно в тоя момент той пусна щангата, тя с грозен трясък се строполи комай в краката на цивилния. Проданов уплашено отмести поглед. Когато <b>погледна</b> отново, <b>видя</b>, че човекът е цял и невредим и с все сила разтърсва ръката на младия спортист.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Председателят <b>погледна</b> разсеяно към Проданов, но нито кимна, нито подаде ръка. Дори ако беше председател на република, пак трябваше да се държи по-учтиво. Тъкмо Проданов се чудеше как да реагира и онзи внезапно му заговори, при това с такъв свойски тон, сякаш се познаваха от години.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	На улицата Проданов <b>погледна</b> часовника си. Ако побързаше малко, можеше да завари своя помощник в управлението, преди да е тръгнал на контролната среща. Той ускори крачките си, все още зает от мислите си за изключения борец. Струваше му се излишно да проверява алибито му — без съмнение неговите данни щяха да се потвърдят. Още един човек трябваше да бъде отписан от прякото подозрение, но това не означаваше никакъв успех.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Младежът го <b>погледна</b> поучуден. Какво неприятно може да има тук? Това е все пак някакво указание. Но той не бе свикнал да задава въпроси на началника си, който бе за него образец на безукорен служител.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Траян приличаше на куче, на което са подхвърлили едър залък. Той го грабна още във въздуха и без да <b>погледне</b> повече началника си, се запъти към вратата. След малко Проданов го <b>видя</b> как се качи в черната газка, колата избуча и тръгна. Тая дълга зелена гъсеница с лице на древен християнин всъщност беше енергичен и делови човек, който винаги избираше най-късите пътища. Умозрителността никога не беше по вкуса му, той винаги предпочиташе да действува. Отначало това малко дразнеше инспектора, но неговите несъмнени успехи го накараха постепенно да се примири.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	След малко една от колите на управлението замина за сервизната работилница, за да доведе Игнат. Докато чакаха, Проданов <b>погледна</b> любопитно помощника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Проданов <b>погледна</b> часовника си — минаваше един. Бе пропуснал обеда в лагера, но бедата не беше голяма. И без това трябваше да се мерне у дома си — жена му сигурно бе вече започнала да се тревожи. Една от служебните коли беше свободна и той направи това, което много рядко правеше — отиде у дома си с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Проданов, <b>погледна</b> часовника си и излезе в малкия хол, където трябваше да почака Ненов. Чувствуваше се така зле, както рядко пъти в живота си. Някакъв дявол ли му разиграваше под носа шеговити истории? Разбира се, по силата на здравата човешка логика трябваше да смята, че тайнствените обувки са на Кацарски!… Не можеше да бъде друго!… И все пак нещо в него с все сила се съпротивяваше… Нещо в него — неговата снизходителност може би… Или вътрешната признателност, която нямаше сили, да преодолее…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	А може би срещата между престъпника и неговия съучастник е станала преди или след обеда помисли инспекторът. Но тая надежда беше вече съвсем малка. Треньорът го <b>погледна</b> някак съчувствено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Борците започнаха с лека гимнастика. Движенията на тежкия атлет бяха така плавни, хармонични и отмерени, сякаш беше някакъв юноша. Внезапно дебелият вдигна глава към балкона и ги забеляза. В следния миг очите му заблестяха, цял порой от гневни думи се изля от устата му. Инспекторът, който разбираше малко английски, <b>погледна</b> съседа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Навярно искаше да го запита още нещо, но <b>погледна</b> светлия прозорец на спалното помещение и замълча… И наистина това беше най-хубавото, което можеше да направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Най-напред излезе полякът, посрещнат с ръкопляскания. Когато се показа българинът, ръкоплясканията бяха далеч по-бледи. И нямаше нищо чудно в това — за публиката той беше ново и съвсем неизвестно име. Инспекторът любопитно се взря изглеждаше някак безизразен, мълчалив, съсредоточен в себе си. Към никого не се обърна, никого не <b>погледна</b>, на никого не заговори. И ръкуването му с противника беше някак мрачно и неохотно. Полякът го <b>погледна</b> снизходително, но все пак любезно му се усмихна. Гончев не отвърна нищо на неговата любезност, само се наметна с анцуга си и седна наблизо.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Публиката бурно откликна на успеха му, но той нито я <b>погледна</b>, нито се поклони, само мълчаливо се оттегли назад. Но инспекторът ясно забеляза — когато мина край поляка, онзи доста озадачено го <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Публиката замря. Това наистина беше нечувано. Инспекторът <b>погледна</b> към Давидов, който седеше от дясната страна на главния съдия. И по неговото лице личеше вълнение — да, точно вълнение, но не и тревога.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът <b>погледна</b> — полякът крачеше нервно напред-назад, лицето му бе почервеняло от прилив на кръв. След това приближи треньорът му, двамата нещо оживено и възбудено заговориха. Необикновено оживление се чувствуваше дори на съдийската маса.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът го <b>погледна</b> внимателно. Стори му се някак неестествено Гончев така бързо и леко да издаде братчето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Щангистът <b>погледна</b> втренчено инспекторът. Нещо неизмеримо тежко и мрачно имаше в тоя поглед, нещо враждебно и глухо. Само един миг инспекторът се бе превърнал за него в ненавистен враг.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Както виждате, когато говорим разумно — по-лесно се разбираме! — каза той. — А ако бяхте <b>погледнал</b> по-разумно и на подаръка!… Още повече, че тая мисъл ви е минала през главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	— Както <b>виждате</b>, по начало ние <b>погледнахме</b> на тая история с доверие към вас — продължи инспекторът. — От Варна се получи нареждане да се явите там на разпит. Но ние издействувахме да ви разпитаме тук… За това трябва наистина да благодарите на вашия председател…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Понеделник вечерта ли казахте? — <b>погледна</b> го щангистът. — Ами никъде не съм ходил, разбира се. Не съм мръдвал през цялата седмица…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът се върна в кабинета си. Гончев седеше на стола си с наведена глава. Траян го <b>погледна</b> любопитно, но инспекторът замълча.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— По най-простия начин! — отвърна Якимов с усмивка. — Просто казах на майка му, че Венко ме праща за обувките. Щял уж някому да ги продаде, тъй като му били широки. Тя ме <b>погледна</b> сърдито, но нищо не каза. Помислих даже, че не ми е обърнала внимание, но след малко ми ги тресна пред краката и отново влезе вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Най-после той излезе навън и <b>погледна</b> часовника си. Бяха изминали повече от два часа от началото на боксовата среща. Защо да не се опита да стигне? Кацарски и без това е последен! Той седна при шофьора на служебната кола и малко нетърпеливо каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Шофьорът го <b>погледна</b> поучуден, но бързо подкара колата. Щом наближиха, инспекторът разбра по грамадните осветени стъкла, че срещата още не е свършила. Като наближи, взрив от викове едва не го накара да подскочи. Сърцето му леко ускори биенето, очите му заблестяха. По дяволите, дано зърне един рунд макар!…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Кацарски остана прав, с отпуснат гард. Още пет секунди почивка му бяха достатъчни, за да се съвземе. Инспекторът неволно <b>погледна</b> към италианеца — приличаше на тигър, който е готов да скочи…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Инспекторът не <b>погледна</b> италианеца, той <b>видя</b> само изкривеното от болка лице на Кацарски. Когато отправи отново поглед към него, <b>видя</b>, че италианецът лежи по очи на пода. И обратно, публиката като че ли хвръкна във въздуха. Такъв мигновен, спонтанен вик инспекторът никога не бе чувал, нито пък съзнаваше, че е прибавил към всички други гласове и своя.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Влад Аберман наведе глава, помълча дълго, но когато вдигна очи и го <b>погледна</b>, Козела си помисли: „Боже, колко жестокост има в тези зеници? Не искам това момче да ми бъде враг!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Разпилей пилците! — уморено каза Козела. Маласа отново <b>погледна</b> писмото — речник и срещу тази на пръв поглед невинна фраза установи по трудната част от заповедта — „Избий всички от приближените му, не посягай на жена и деца.“ С дебело подчертано пишеше — „под никакъв претекст“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Дойде време за среща и с Аберман. Козела прати двама от ескадронистите на пазар. Те се върнаха с всичко необходимо за един денди. От обувките „Бруукс“ през ризата „Сайо“, вратовръзката „Келвин Клайн“ до часовника „Булгари“. Мерките бяха преценени на око, но когато извадиха подстригания и обръснат Влад Аберман от затвора му той приличаше на малкия лорд Фаудлерой. Козела вече го чакаше на масата, изчака го да седне, кимна на придружителите му да се оттеглят и го <b>погледна</b> кротко в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Козела дочака да му сервират водката, запали цигара и отново <b>погледна</b> това момче, син на един от най-близките му сътрудници, което не се посвени да унищожи семейството си заради собствения си егоизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Преводачката вече беше осведомила Бен Кадир за всичко, което беше казано. Тогава той вдигна ръка, <b>погледна</b> Доган, изчака кимването му и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Бенина се подчини с вид на сърдито дете и мина през стаята на охраната. Жената <b>погледна</b> чантата й, бръкна под полата й, опипа бедрата й от вътрешната страна и каза на мъжа, който стоеше с гръб към тях:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Бенина Аберман не беше самоубиец, напротив — тя ценеше живота си и искаше да живее и дълго и богато, но за тази цел трябваше да изиграе добре ролята си. Бенина се настани на масата, извади жетоните. Крупието я <b>погледна</b>, тя каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Допи бавно водката си, поръча втора, загледа се в нескопосания американски екшън с Томи Лий Джоунс и затова телефонът го стресна. Погледна часовника си. Беше два и десет през нощта на осемнадесети март. Анонимно обаждане, по-вероятно беше да е грешка, но Козела все пак включи:</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Гласът на мъжа беше съвсем монотонен. Стивънс понечи да отстъпи назад, но вратата зад гърба му се беше затворила. Ръката на човека с наметалото се стрелна нагоре, а Жул като че ли мерна металния блясък на острие на мъждивата светлина в уличката. Ръката на човека се спря в гърдите на Стивънс, после той се обърна и потъна отново в мрака, а американецът сведе поглед и с изненада <b>погледна</b> стърчащата между ребрата си дръжка на голям ловджийски нож.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Зад него трийсетинагодишен дребничък мъж, облечен в бял шушляков анцуг с надпис „Инструктор“ му подаваше раница с парашут. Жул <b>погледна</b> себе си — той също беше облечен в шушляк, само че син.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Окуражен от това, Елизар се изправи и <b>погледна</b> Митрус в очите. Погледът му беше твърд и решителен, а стойката — горда и изправена. Сякаш изведнъж порасна с десетина сантиметра и това, че беше доста по-нисък от херцога, изгуби значението си.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Амииии, всъщност не ми остана време да го <b>погледна</b>. Взех го у нас, за да не ми го приберат криминалните. Утре ще се позанимавам с него. Стига сме приказвали за работа. И бездруго толкова рядко те виждам…</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Петьо <b>погледна</b> натам, накъдето го беше насочил Елизар. Да, Жоро вече беше решил вместо тях — тежката конница се носеше право към врага. Бронираните коне препускаха целеустремено, а ездачите им държаха дългите си копия право напред. Самотен конник се беше откъснал напред и размахваше с една ръка огромен меч. Митрус.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Когато завърши сложното заклинание, тялото на приятеля му помръдна леко, клепачите му потрепнаха и се разтвориха. Жоро го <b>погледна</b> неразбиращо, но после го разпозна.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	По-високият пазач се доближи до Петен и свали белезниците от ръцете му. За миг през главата на Жул премина идеята да се хвърли напред и да сграбчи Омар за гушата, а после да стиска, докато онзи издъхне в ръцете му. Но много бързо отхвърли тази идея — двамата му въоръжени пазачи нямаше да го допуснат толкова близо до мизерното копеле. Вместо това Петен се закова на място и го <b>погледна</b> втренчено, без да продума, докато разтриваше поизтръпналите си китки. Омар явно усети враждебността му, защото продължи още по-разпалено.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Присадката на Петен се включи — някой му подаваше аудио данни. Той <b>погледна</b> изненадано Омар. Арабинът кимна.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Арабинът побутна през масата купчина листове. Жул се доближи и ги <b>погледна</b> учудено. Хартия! Още ли имаше работещи принтери? Вдигна най-горния лист и зачете внимателно. Взимаше лист след лист, докато не приключи с цялата разпечатка. Когато остави последния обратно на масата, се почеса озадачено по брадичката.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Лицето на Чингиз ту се появяваше, ту изчезваше. Накрая се задържа в някакво странно средно положение — малката глава на човека без лице с несъразмерните дебели устни, месестия нос и големите изразителни очи на хана. Новият аватар ги <b>погледна</b> с объркано изражение, после бавно проговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Петков;Котаракът Бартлет;2011;<br>
<i>- ...божествено и хрускаво създание - поправи се мистър Бартлет. - Не ти отнемам илюзията. Аз също съм баща; <b>погледнете</b> - посочи той фамилията на сцената. - И какво си мислите, че на всичките баща съм аз?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Матьо отново се хвана за бордовете, отново понечи да се надигне, но болката от глезена тръгна нагоре, разтърси като ток вкочаненото му тяло, той <b>погледна</b> към дъното на лодката и <b>видя</b>, че е по чорап и че кракът му е отекъл.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>ЕДНА ВЕЧЕР Матьо се заседя на обичайното си място, а Цветанов - на столчето пред самия бар. Мира дойде да смени пепелника, Матьо я хвана за ръката и я <b>погледна</b>. И каза тихо: Не се предавай лесно. И на малка цена.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Хора почти нямаше освен една пияна тумба. Бяха доста напреднали, на висок глас говореха разни цинизми и простащини. Пияни бяха и мъжете, и жените. Това е човекът, като пийне, простотията му изпълзява като въшка на челото. А на Матьо, от това, че бяха двамата с Мира, сърцето му пърхаше като врабче в шепа. Усещаше го как тупка, тупка - ще изскочи. И я попита: Бързаш ли да се прибираш? Не, <b>погледна</b> го тя. Мога цяла нощ да не се прибирам. Искаш ли да отидем на моето лозе, имам една дървена барака? Искам. С тебе искам всичко. Чакай тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Когато плати и се дръпна, на две крачки от него стоеше кварталният отговорник и го <b>наблюдаваше</b>. Матьо го поздрави и подаде ръка, но кварталният някак деликатно <b>погледна</b> встрани, каза едно сухо здрасти и не пое ръката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Матьо <b>погледна</b> офицера, стоманените остриета на очите му отново го пронизваха. Разбра, ченгетата не вярват никому. На тях им е вменено в дълг да не вярват, а и досегът с престъпния свят си казва своето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>От седмица не беше идвал в „Морска сирена”. Бяха скарани с Мира на тема ревност. Ще се кача да обърна една чашка, реши Матьо, като предварително се заричаше, че въобще няма да я <b>погледне</b>. Все едно - непознат човек. Какво си мисли тя? Той, Матьо, четиридесет години е преживял, без да я познава. Ако е рекъл бог и се наложи, още толкова ще преживее без нея. Все ще ги избутаме, дори и да няма син фон животът. Любовта е най-хубавото, но не е най-важното.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Излезе в антрето, взе шлифера и шапката, <b>погледна</b> към вратата на банята, каза си: Големи игри играеш, моето момиче, но играеш на жарава. Рано или късно не аз, животът ще ти го върне тъп-кано. Няма да ти се размине.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>На булеварда спря, <b>видя</b>, че се задава такси със зелена светлина. Махна му, колата закова. Пъхна се при шофьора и каза: Морската гара. Погледна часовника си - десет без петнайсет. Щеше да хване катера.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Преди да се качи на кораба, <b>погледна</b> към стаята на дежурния по дивизион - вратата беше отворена и хвърляше силен квадрат светлина на цимента. Чу гласа на Цветанов: Матев, какво правиш тук, я ела!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Върна се, влезе в стаята, присвил очи от силната светлина, отпусна се на фотьойла. Извади цигара, но ръцете му трепереха и клечките се чупеха. С третата запали. И <b>погледна</b> Цветанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>- Хората от селото казват, че са идвали вълци - казва й той, без дори да я <b>погледне</b> за момент. Все пак след малко се обръща към нея и й обяснява като на малко дете:</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Обаче сега най-много да ги обявят за секта, да кажат, че там някъде в планината са се събрали едни луди, може даже и обратни. Какви други могат да бъдат в очите на останалите? И когато <b>погледне</b> нещата от този ъгъл, му става ясно, че идеята е обречена и няма смисъл въобще да я споменава. Освен на майтап. А и както правилно отбелязва колегата - няма да им тече осигурителен стаж като отшелници.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>- Какво е изкуство и наука и как ние, писате¬лите, да ги използуваме, когато контактуваме с „корените на тревата" (grassroots)? - Водещата ни <b>погледна</b> през очилата и зачака. - Какво е наука - това, което трябва да познаваме, за да оцелеем. Какво е изкуство - това, което използуваме, за да образоваме хората. Както всички знаем, „корените на тре¬вата" е една метафора за най-неоправданите слоеве на на¬селението.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Васил свали коженото си сако и вдигна над лактите ръкавите на пуловера. Ръцете му бяха възлести, космати и голи. Рядко се срещаха голи ръце. Асен <b>погледна</b> своите, блеснали от злато. На лявата ръка носеше рубин и часовник, на дясната — халка и монограм.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Васил го <b>погледна</b> с празен поглед. Едва ли беше чул, а и да беше, такова подмятане не би му направило впечатление.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Карта! — Владо <b>погледна</b> подозрително и побърза да закопчае сакото си. — Друга вечер ще спусна гумите! Ще трябва да ме чакат до другата вечер?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Владо слиза по стълбите!“ — От прозореца, изрязан в самия покрив, го изчака да се покаже на улицата. Отдолу блесна оскъдното осветление на площад „Семинария“, проточени като змии, линиите на трамвая вървяха по наклона на булеварда и се криеха под свода на кестените. Отсреща, при ресторант „Баядерка“, превит на две мъж вадеше куфари от такси. Владо притича, <b>погледна</b> към ателието, размени няколко думи с шофьора и седна до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Очите й се разшириха, загубиха цвета си, а когато го възстановиха, имаха твърд блясък. Мълчаха няколко секунди. Асен запали цигара и опита да скрие настроението си. Отпи безсмислени и безвкусни глътки, почувства вдървяване на лицевите мускули, сигнал да престане със скоча, а когато остави чашата и я <b>погледна</b>, откри насилието и върху нея. Адриана опитваше да каже нещо и не можеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не! — Васил го <b>погледна</b> с празен поглед. — Отказа да подпише за сума, която не е получил. Разписката била в касата му в службата, а утре щял да я изпрати в Кабинета на министъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Ти имаш нужда от помощ!“ — помисли Асен. Жак беше загубил целия си блясък. Умореният тигър се беше проскубал, сетивата му се бяха изтощили, беззъбата му уста зееше пуста като гробница. Асен <b>погледна</b> часовника си, беше единадесет без петнадесет. Отиде на телефона. Трябваше да се сети по-рано, още горе, когато Адриана беше при него, Асен набра телефона на списание „Курортен дизайн“. По негово време бяха организирали това списание, изборът на директора стана с негово съгласие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Зоя се разходи, пипна платната с върха на показалеца си, детски жест, който можеше да бъде трогателен, <b>погледна</b> от прозореца и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— На твое място, ще взема Зоя и ще я замъкна на края на света. Да не мислиш, че „Тихия кът“ е много скришно място? — Васил се усмихна неволно. — Не се смей! Ако това момче не се върне при мен, ще умра! — Гласът й затрепери, Васил я <b>погледна</b> в очите. Лилда изглеждаше зле, предателските бръчки около очите й се бяха размножили, нямаше грим, занемаряваше се. — Знам, че ще върне Зоя. Няма да я намериш горе.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Каров се включи в движението, даде газ. Лилда седеше притихнала до него. Отмина центъра, излезе на булевард „Тотлебен“. Лилда го <b>погледна</b>, хвана <b>погледа</b> й и двамата знаеха къде отиват. До „Тихия кът“ не размениха дума. Васил въртеше радиото, търсеше музика и чувстваше увеличаващата й се тревога, Лилда отказа да слезе от колата. „Ще чакам тук“ — каза тя. Каров тръгна към бунгалото сигурен, че Зоя я няма, затова и отсъствието й не му направи впечатление. Беше събрала багажа му, оправила леглата и оставила бележка: „Връщам се при Антон. Зоя.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Вера пристигна сутринта. Чу шум на мощен мотор, помисли, че крадат колата му, <b>погледна</b> през прозореца и <b>видя</b> маневрата на Вера. Баба София я настани на втория етаж, над главата му, каза: „Ако ще мърсуваш, пази се от децата!“ и не криейки яда си, потъна из къщата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	— Налей ми коняк! — гласът й изфалцира нервно, накара го да я <b>погледне</b>, да <b>види</b> унижение на лицето й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров я <b>погледна</b>. „За първи път!“ — помисли Мария. Очите му изглеждаха съживени, дори сивото му лице доби някаква имитация на цвят.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Юнският ден беше ведър и слънчев дори в града, а горе планината от небето течеше злато. Седнаха на терасата на хотела. Наоколо нямаше никой. Беше рано, все още не сервираха обяд, но донесоха кафета и ги оставиха сами. Мария не знаеше как да общува с този мъж, знаеше, че е загубил сина си, беше чувала какви ли не легенди. Не всеки стигаше до смъртно отравяне с алкохол! Свита в стола, загледана в очертанията на града, Мария не смееше да <b>погледне</b> това напрегнато лице, това чудовище с мътни очи, което беше забравило за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Каров се облегна на стола, хвърли едно око на заведението <b>погледна</b> остро Вера, като че ли искаше да й внуши настроението си, да й отнеме жилото, но <b>видя</b> меката й усмивка и се отпусна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Васил <b>погледна</b> Вера, Велин, бръкна в джобовете и напусна заведението. Мария беше изчезнала, и в хотела я нямаше. Беше събрала багажа си и заминала за София.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Стегнах панделката на тила й. Чудех се как да избягна редовния разпит за Рошлю. Лина бе влюбена в нехайника и ревнуваше от мене. Заставяше ме всяка вечер да й докладвам най-подробно какво е правил, каква шега е пуснал, накъде е <b>погледнал</b>. А докато аз й разправям, тя дебне някоя издайническа струйка в гласа ми, за да потвърди съмненията й. Предпочитам мъжки разговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Момичетата се спогледаха податливи, готови с усмивка да му изпълняват заповедите. Лина, дозакопчавайки новата си блузка, изскочи от скривалището си. Винаги ме дразни тая робска женска психика. Аз, без да продумам, без да го <b>погледна</b>, издърпах ризата от ръката му. Включих ютията в контакта. Бе още топла. Току-що бяха гладили. Масичката бе постлана с бял чаршаф. Опнах ризата, оправих я. Тя бе свежо изпрана на реката. Изсушена върху трева на припек, но не пресушена. Още влажна е била прибрана. Лъхаше на преснота, на вятър, на билки. Бяла без никакъв компромис.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Ръцете ми върху бялата риза изпъкваха. От дълго общуване с железа бяха придобили ръждив цвят. Чак сега ги забелязах. Винаги след работа се миех на реката, търках ги ожесточено с речен, зърнест пясък, но една сянка от ръждата все оставаше. Нямаше как да ги скрия. Масичката се люлееше. Той извади някакъв лист от джоба си, нагъна го на няколко ката и се наведе. Погледнах го с крайчеца на окото си. Цигански врат. Подпря крака на масичката, разклати я предпазливо. Вече не се люшкаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Но той нямаше търпение. Погледна часовника на ръката си. Парна ме една догадка: сигур бърза за среща!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да <b>погледнеш</b> право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да <b>погледнеш</b> смъртта в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Добър вечер! — и отиде да хапне набързо в кухнята. Димана <b>погледна</b> часовника на тънката си китка:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Погледът на инженера зад очилата ми се възхищаваше мълком: „Неблагоразумието така хубаво отива на младото ти свежо лице!“ Да можеше оня да ме <b>погледне</b> с такива очи, а не тоя!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Домакинът с дълги, нехайни пръсти на надарен човек наля втори чай. Приятелят му продължаваше да ръкомаха, да говори разпалено с повишено самочувствие, озарен от моята усмивка. Влад и аз пиехме на глътки парливо мълчание. Той се опитваше да <b>погледне</b> приятеля си през моите очи. За пръв път го <b>виждаше</b> в такава благоприятна светлина. По лъкатушния дим от цигарата му гонех извивките на мисълта му:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	В една безсънна нощ посегнах към стиховете на Мирон. Не разчитах много на емоционалния опит на нашия строителен поет. Но все пак неговите нехайни куплети ми дадоха една противоотрова: самоиронията. За да можеш да се надсмееш над себе си, трябва да се отдалечиш и да се <b>погледнеш</b> отстрани. А то вече е излизане от собствената килия. Присмехулникът Мирон, винаги мърляв, небрежно облечен, често пиян, с две издадени лопатки на гърба като непоникнали криле, нима и той бе страдал от любов?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Някой трупна съчки в огъня. Нова вихрушка искри се вля в Млечния път. Неволно <b>погледнах</b> към Влад с една усмивка, която знаеше повече и обещаваше повече от мене самата.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Но за самия човек какво остава? Той си отива заедно с времето! — в тона му се спотайваше оная иронична усмивка, която винаги ме дразнеше, но сега още повече засили тревогата ми. Влад <b>погледна</b> нагоре. С това движение на главата той отмахваше разговора. Какво сме седнали да философстваме в тая удивителна нощ? Над нас по необятния небосвод бяха пръснати звезди, големи колкото орехи и проблясващи като въглените в пепелта.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… Лицето ми гореше като жив огън. Момичетата в общежитието недоумяваха за коя от тях е дошел тоя снежен гост. Но само като ме <b>погледнаха</b>, разбраха. Това мое лице нищо не умее да прикрие. С никоя от тях нищо не бях споделяла. Лина с угодливия си глас как не се мъчеше да ми стане довереница. Изповядваше ми своите тревълнения за Рошлю. Как не се опитваше да ме предразположи към откровеност, за да узнае тайната ми. Аз все от езика си тегля. Но в тоя случай геройски издържах. Знаех си какво ме чака, ако се изтърва: по целите Родопи чак до Бяло море щеше да се разнесе моята тайна.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	В стаята безсънно витаеха една усмивка и една болка. Влад се събуди на заранта от моя поглед. Внесох отвън ослепителната светлина на утрото, елмазено от снега. Очите му се отвориха, изплуваха от дълбините на някакъв сън и <b>погледнаха</b> нагоре към мене като към небе. В първия миг не можа да ме познае. По лицето му се появи нещо детско. Откриваше в мене чертите на майка си, която сутрин го буди. Това ли бе то, за което бе дошел тъй далече?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Събрах смелост и го <b>погледнах</b>. Нов удар. В него имаше някаква промяна. Светлият поглед с присмехулната искра ме гледаше някак под друг ъгъл. Нещо се бе появило помежду ни и лъчът на погледа му се пречупваше, минавайки през това нещо, за да стигне до мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Силно раздрусан, камионът спря внезапно. Погледнахме напред. Разкопано шосе. Прясна настилка от острозъбест чакъл. Валяк още не бе го изравнял. Бригада родопчани разширяваше пътя. С бургии пробиваха дупки в скалите, за да ги взривят. Дробяха камъни с големи чукове. Настилаха шосето по цялата му ширина. Графът заоглежда наежения чакълест пласт:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Наведох се и в мига, в който рукна струята, я поех с отворена уста. Ледена вода с лъх на бор, на смрика. С две-три едри глътки изпих чучура. Пак започна да сълзи. Тоя чучур имаше запас тъкмо колкото да утоли една жажда. Влад запуши човката му. Вдигнах мокро лице и през капките го <b>погледнах</b>. Смътно си спомних, че някога в някакъв друг живот не харесвах мъж със светли очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Рошлю и Васю изтърсиха одеялото по войнишки. Вдигна се пушилка, сякаш препускаше стадо говеда. Покриха пианото. То щеше да нощува на открито. Отгоре му наредиха дъски като навес за всеки случай. Погледнах към небето. Ясната вечер предвещаваше хубаво време.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Секретен ключ изщрака острорезно в нощната тишина. Шефът влезе в своята обител. Превъртя ключа отвътре. Светна лампата. От портрета в рамка на бюрото строго го <b>погледна</b> неговото голобрадо, изтънчено лице. Нейде издалече, от глъбините на Балкана и на младостта, идеше тоя поглед. Взираше се в него някогашното момче, което е бил самият той. Същият човек и все пак съвсем друг: буйнокос, изпит, излъчващ светлина, в партизански дрехи с шмайзер през гърди.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Шефът се сепна и се замисли. Но надделя себе си. Отвори папката. От моменталната снимка на формуляра го <b>погледна</b> право в очите намръщено, волево, храбро лице, сякаш фотографирано пред полиция. Бдецът трепна под тоя прям поглед и отклони очи към текста: „Богдан Симов Янев, род. 1920 г., с. Ягодово, Пловдивско, член на партията от 1943 г., политзатворник“.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	В мене изригна озлоблението, ревността, обидата. Не го е срам! Иска да ме държи в запас, та когато Димана си отиде, да не остане сам! Аз го <b>погледнах</b> право в светлите очи, без да наведа поглед:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Черепът ми зазвънтя. Направих се, че не чух, сякаш съм отвъд планините. Само за един миг го <b>погледнах</b> с крещящи очи:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Той вдигна глава и чак тогава ме забеляза. Бе вглъбен в някаква своя грижа. Ако не бях се обадила, едва ли щеше да ме види. При всеки друг бих пуснала в действие усмивката си, за да го спечеля. Но само в службата на бдеца не влизаше емоционална податливост. Той бе строг, принципен, непоколебим. Всяко човешко снизхождение се заклеймяваше от него с позорното прозвище „християнщина“. Забавих крачка пред него. Погледнах го. И цял живот ще се презирам за тоя раболепен поглед. Той долови, че съм смутена. Опита се да ме успокои и предразположи, но с това още повече ме накара да настръхна:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Рафина светна лампата. От една мъждива, възмътна крушка въздухът в стаицата извлече теменужно трептене. Садък се надигна запъхтян и <b>погледна</b> през прозореца. Вън блещукаха светлинките на Гръмовец, събрани сякаш в раковина сред мрака на планините. Гласът му прозвуча като ехо из дълбок кладенец:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Четях откраднатия дневник под кръстосаните възражения и контравъзражения на раздвоения шеф. А може би това бе само моето развинтено въображение. Може би онова младо, голобрадо лице, което ме <b>погледна</b> веднъж от портрета на бюрото в отдел кадри, бе отдавна изтрито в душата на тоя суров човек? Може би, копаейки чуждото тъмно минало, той бе забравил своята светла младост?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Шофьорът се стресна. Погледна една солница на китката си, която сигур цъкаше проглушително, но от бученето на мотора не я чувах.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Изкачих се с голяма мъка на монтажа. Бях натежала с още едно съмнение. Каква бе тая телеграма? Шумовете падаха отгоре ми като в кладенец и се усилваха с тътен, удвояваха се с подземно ехо, сгъстяваха се. Пак губех работоспособност. Всяко стържене по железата ме пронизваше с тревожен вой на сирена. Приближаваше се някаква опасност. Неволно <b>погледнах</b> надолу през кръстоските на железата, както осъден през решетки на затвор. Как да не се вслушвам в предчувствието си? Ето че се потвърди.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Момичетата ревнуваха една от друга роклите си. Всяка настояваше за своята. Най-сетне се спрях на една чадъреста пола на Дора, каквито бяха на мода, небесносиня блузка на Лина и обувки с високи, островърхи токчета на Фането. Бързешком се сресах, без да налагам форма на косата си. Оставих я сама да си избере най-удобната за нея. Така и аз се чувствах най-свободно. Фането ме обля със своя одеколон „Магнит“. Дора ми подаде червило. Неумело теглих един тегел. Лина грабна червилото и подчертано ми изрисува устните. Погледнах се в огледалото уплашена:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Изнурен от глад и студ, пък и от тия нескончаеми молитви, другият най-сетне млъкнал и се сгушил почти безчувствен до Игнат. Не след дълго се вдигнала и мъглата. Игнат го подканил да вървят, но той нямал сили да се изправи на крака. Помислил метеорологът, <b>погледнал</b> го веднъж-дваж със смръщели очи, па го взел на гръб и тръгнал с него из камънаците. Тъй стигнали почти до хижа „Мальовица“, гдето срещнали туристи, които им дали по къшей хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Момъкът го <b>погледна</b> с безкрайно съжаление, Светозар се усмихна под мустак, а девойката разбра за какво става дума и гузно наведе глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Тихи нежни звуци долетяха до ушите ни през плътно затворената врата. Натиснах бравата и пръв влязох вътре, после <b>погледнах</b> през пролуката на другата вратичка и неволно се спрях.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Когато предварителната ни представа за някой човек е основана върху случайни и противоречиви изказвания и впоследствие се окаже различна от живия първообраз, ние обикновено се разочароваме, сякаш човекът съзнателно е измамил очакванията ни. Тъй <b>погледнах</b> и аз на Игнат Котаров. Тоя необуздан здравеняк с открит поглед, навъсени мустаци и гъста четина по лицето се оказа рядко хрисим и кротък.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Не, не са трудни. Лошо е, когато има буря — и Игнат <b>погледна</b> през прозореца. — В ясно време се правят наблюдения и на облаците, а това е най-тънката работа в метеорологията…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Изведнъж ми се стори невъзможно да е обидил девойката от прежната вечер. И като спря да говори, аз не се стърпях и го запитах дали наистина снопчето руси коси в хигрографа трябва непременно да се вземе от целомъдрена девица. Метеорологът подскочи от неочаквания въпрос, а Светозар ме <b>погледна</b> с укор.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Бабичката пристигнала привечер в наблюдателницата и Игнат се смаял, като я видял отблизо — толкова немощна и сгърбена била тя. Посрещнал я той любезно, налял й канче риганов чай и я запитал защо е дошла. „Да видя света отвисоко, сине — отвърнала старицата, — да се порадвам на слънцето, кога изгрява и да кажа нещичко отблизо на месечинката.“ Думите й затрогвали метеоролога. „Че как дойде дотук, бабо?“ — запитал я той и в миг си припомнил известната басня. Тя го <b>погледнала</b> съсредоточено, после рекла: „Помни, сине, помни туй от мене — имаш ли желание, няма място, дето не мож стигна…“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	И Светла се премести в хижата ведно с котката и нейния начумерен котарак. Отношенията им не се промениха. Котаракът бе все същият сърдитко, пък и котката почваше да важничи. Беше наедряла, слабините й се бяха издули и тя пристъпваше бавно и тромаво, но с някакво особено достойнство. Спре пред него, проточи опашка и го <b>погледне</b>, а очите й сякаш казват: „Преминах цели планини от сняг с малките си крачка, за да не съм сама, а ти…“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Когато привършихме вечерята, нещо изшумоля край печката между дръвцата и тънките трески. Погледнах нататък и изтръпнах — малка змия се бе свила на кълбо върху пода, с вирната като за скок глава. Грабнах шишето за вода, готов да го хвърля по нея, но моят събеседник побърза да ме хване за ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Мито очакваше с нетърпение жена си, и то защото се надяваше, че тя ще му донесе ракия от Самоков. Пак <b>погледна</b> към празното ракиено шише на полицата и въздъхна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Защо? Да не си по лова? — и той ме <b>погледна</b> подозрително. — Забранени са, пущините, иначе да съм одрал не един кожух. Зер власите все питат за кожуси…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Той се смълча, <b>погледна</b> нетърпеливо към будилника на полицата, ослуша се, после пак сложи дърва в печката.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Непривикнал на такива обноски, владетелят го <b>погледнал</b> накриво и го смъмрил издалече — не както се гълчи ратай, а някак кротко, със скрита злъч в думите и нескрита неприязън в тона. Тъй навярно е мъмрил и министрите си. Но дори тоя лек упрек не бил по вкуса на свободолюбивия момък. Той си припомнил свадата на баща си с Фердинанд, па изгледал владетеля от петите до главата, презрително стиснал зъби и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Тя не се доизказа. Само тръшна тежките дисаги на земята и ме <b>погледна</b> вторачено. Трябваше да защитя Стария Заек!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Той не се доизказа, само <b>погледна</b> ръцете си и пак заклати глава. Оставих го с мъката му и извърнах поглед към Суха Вапа. Колкото и да се взирах в скалите, нийде не можах да открия ръждивата козина на дивия пръч. Тя навярно се сливаше с червеникавите цветчета на мащерката, която никне по тия стръмни скали, а и слънцето вече надничаше откъм Джанка и обсипваше с жарава цялата конусовидна грамада на върха. Мито разбра, че не мога да открия дивия пръч.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Тя <b>погледна</b> към стария Заек, който хъркаше невъзмутимо, после ми припомни скелета от хижа „Мальовица“.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Бай Мито го праща — рекло момчето и подало хляба. — Вие белким се изкачихте? — и то ги <b>погледнало</b> с ококорени от възхита очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Моят събеседник трепна, <b>погледна</b> ме изпод вежди, па начаса се усмихна. Той бе само с три-четири години по-възрастен от девойката, а тя, както научих впоследствие, била едва на двадесет и четири години. Всички в тоя лагер бяха млади хора — и курсисти, и инструктори, и самият им ръководител.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Лицето му бе сухо, покрито с ръждива нестригана брада. Очите му бяха светли, още непомътнели от времето и дима на безбройните огньове. Едно от кучетата изръмжа наблизо и тия сини очи трепнаха в миг, после се вгледаха в мрака. Кучето първо бе чуло шума на дребното камъче, търкулнало се по сипеите над южния бряг на езерото. Погледнах нататък, но скоро отвърнах глава. Мракът бе станал по-гъст.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Пребиха се тия десетина брави и овенът, търкулнаха се чак до брега на езерото… Припнах нагоре, та да отпъдя другите овце, а палето, Лишко му е името, още джавка и се хвърля напред. Тогава <b>погледнах</b> от ръба на скалата и разбрах: див пръч лежи на малка площадка, да има три-четири метра под върха, брадичката му и тя дяволска, рогата също, щръкнали нагоре, остри и извити на края. „Ехе“, викам си, „ето какво било, ето защо джавкало палето…“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Той изрече последните думи спокойно, с тъпо примирение, тъй свойствено на нашия селяк в минути на остра мъка. Мълчеше, суетеше се край огъня, отиваше да реже клекови клони и пак се връщаше, но нито веднъж не <b>погледна</b> кравата. Кракът й бе счупен над коляното и тя лежеше неподвижно. Само <b>поглеждаше</b> към стареца с влажните си очи и сумтеше навремени — тихо, провлачено и дълбоко като мъчителна въздишка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Напразно <b>погледнах</b> Катя за помощ. Тя също седна в мократа трева, загледа се тъпо пред себе си и не се опита да успокои хълцащата си дружка. Нервната криза на Дочка бе сломила и нейните сили. Копринената кърпа се бе изхлузила към врата й и сега дъждецът ръмеше право върху косите и бледото й лице, а тя не се сети да се забради. Само поглеждаше от време на време към Дочка, която ридаеше и ме отрупваше с укори.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Забързах нагоре, без да я <b>погледна</b>, защото слънцето можеше да се покаже след минута отвъд Арамията. Бързите стъпки на девойката отекваха зад гърба ми. Младостта победи умората.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Девойката не отговори. Тя само стисна ръката ми и ме <b>погледна</b>. Очите й бяха влажни от умиление пред тая неземна красота.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Той подсмръкна излеко и косо <b>погледна</b> към краката на Жорж. Ушите на счетоводителя се наляха с кръв и той неволно пъхна краката си под креслото. Те са невралгичната му точка. За да предотвратя свадата, побързах да му предложа цигара. Румен не пушеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Ще изсърбаме само чорбата! — каза Жорж. — Пък бобът — и той ме <b>погледна</b> крадешком, — бобът ще можеш и утре заран да го довариш.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	— Помниш ли как примамих русата? — казваше Румен — И как ме <b>погледна</b> тя, когато те вдигнах във въздуха? Да, над главата си те вдигнах, а тя ме <b>гледаше</b> с възторг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	„Видите ли? — изхитрил се младежът. — И марката даже забравил да <b>погледне</b>, другарю милиционер, а часовникът е съветски, «Победа» последен модел!“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Бях забравил да наглеждам кафето и то изкипя. Само бай Стоян <b>погледна</b> към огнището, но разбра смущението ми и премълча. Не се обади и Румен. Жорж въздъхна веднъж-дваж, сякаш да наруши мълчанието, сетне запита стареца за новини от селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Подир малко Жорж го изведе до нас. Румен го <b>гледаше</b> накриво, но и животното сякаш не искаше да го <b>погледне</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Жорж трепна, ала не вдигна глава. Аз само изсумтях. Тогава Румен хвърли някакъв пакет в краката ми. Погледнах натам с крайчеца на другото око — къс червеникаво месо се подаваше изпод гънките на опаковъчната хартия. Идеше ми да подскоча от радост, но се овладях.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Дълго стоях на дъното и с две ръце притисках отока зад темето. Той беше мек като попресъхнало тесто. Когато <b>погледнах</b> нагоре, край доскоро самотната звездица примигваха още няколко светила. Сега те олицетворяваха света за мене. И света, и всичко! Изпарило се бе привичното ми присмехулно отношение към живота. Аз исках, страшно исках да оцелея!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Подир час бяхме готови да тръгнем към Рилския манастир, ала магарицата ни обърка сметките. Тя не смяташе да се разделя с Буридан! Опитахме се да я изпъдим с викове, с обидни думи, които биха разсърдили и най-леконравната жена, та дори и с острието на шиша, но тя се бранеше с ритане и хапане. Видяхме се в чудо от нея, дорде не пристигна стопанинът й — пастир на кооперативното стадо в горната къшла по Урдина река. Той поздрави бодро като при сватба, изгледа и магарето, и магарицата, <b>погледна</b> с едно око и смалената купчинка дръвца край колибата и махна с ръка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Ръката й сочеше близката гора. Погледнах я в очите и тя ми се усмихваха подкупващо. Смело хванах повода на Буридан, а тя закрачи до мене и дори неволно ме докосна с рамо. Тогава зърнах ухото й — малко, възрозово и много нежно, прилично на една от онези чудни кехлибарени раковини с преплитащи се извивки, които свирят мелодично, щом духнеш в тях. Естествено нямаше как да духна в нейното!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Като доведоха баща му, а той затропа с налъмите по цимента и се изправи зад решетката… Не, това не е за разправяне! Детето изпищя, па зарева и захълца; и вече не <b>погледна</b> баща си. Само реве, гуши се в мене, трепери като трескаво и все ме дърпа да си вървим…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Все той тръгва напред! Двамата с Жорж закрачихме подир него и неволно се загледахме в гърбиците на Мечитите. Натам пътят е скучен и еднообразен. Нищо не привлича окото. Трева и само трева, пролазила от поляната към едни гол скат, отначало полегат, сетне все по-стръмен, пресичан тук и там от зигзазите на пътеката, която неусетно прераства в буренясал друм. Скатът става толкова стръмен, че погледът се забива в него на десетина крачки пред краката. Човек трябва да поспре и да <b>погледне</b> назад, за да се порадва на обширното пасбище в седловината, но това буди възторг предимно у четириногите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Удивен, Бурндан изрева на пресекулки. Погледнах часовника и се усмихнах — оставаха пет минути до дванадесет часа! Закъснението отдадох на някаква попреда в механизмите. Те навярно се влияеха от височината. А Големият Мечит, пораснал през последните години поради личните си връзки с геолозите от измервателните бригади, сега се извисява на 2568 метра надморска височина. При следващото измерване те може да му притурят още няколко аршина. Наистина всичко става с приятели!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Подадох цигара на овчаря и той ми разправи как бил минал край къщичката ми на връщане от селото, гдето бил отишъл за хляб. А другите двама почти не <b>погледна</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Я съм маджаре`ц! — някак учудено отвърна овчарят и <b>погледна</b> към мене за подкрепа. — С кочо`вете пойдох нава`м, с нови`те, дека им думат мироно`сни. Те туа лежиме с другаря — и с ръка прехвърли клековата горичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Беше премного задъхан, за да реагира с думи, затова се тръшна върху миндерчето и се загледа през прозореца. Погледнах и аз натам. Първите овце вече се задаваха зад стената на смърчовете, а кучетата, три на брой, стояха на пост недалече от къщичката и гледаха сърдито към прозореца. Овчарят още не се виждаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Не, ако се завърна в България, за да управлявам, на мен първо ще <b>погледнат</b> като на кралица Мария Антоанета.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Погледнете, господин премиер, истината в очите. Из цяла Източна Европа никнат частни клиники. Големи лекари от Западна Европа обсъждат с местни бизнесмени проекти за строеж на болници уж за трансплантация на органи. Защо? Хората са толкова бедни, гладни и отчаяни, че продават телата си на части. В Щатите отдавна работи специална група по проблемите на международния трафик с човешки органи. Знаете ли, че фундаменталисткият ислям не допуска трансплантация на органи, взети от мъртъвци, но разрешава донорите да бъдат живи хора?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен бе заковал очи в чинията си, чоплеше там една кост от курбана и също се преструваше, че яде. На няколко пъти той <b>погледна</b> към Младена и разбрал колко и ней е чуждо това, що се върши около, нему му стана тъй мило и тъй мъчно за нея, че се измъкна незабелязано навън, отиде си в стаята и се хвърли на леглото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Младена бе доволна, че Асен не се вестна вкъщи ни преди, ни след обяд. Тя се боеше сега да се срещне с него; не знаеше ни как би го <b>погледнала</b>, ни какво би му продумала. Разбираше, че и той също тъй ще да е объркан и угнетен, та затова се не връща. Но — после, после ще се мисли какво трябва да се стори.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Когато пътната врата хлопна, Младена, чиято тревога бе извънредно много порасла, отича да отвори вратата на антренцето, преди да се почука. Но щом <b>погледна</b> Асеня в лицето, тя извика и без малко щеше да изтърве лампата, която държеше. Така страшно бе той променен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Рано е, Асене — каза Младена, дигна пръв път очи, <b>погледна</b> стенния часовник и после ги обърна плахи и влажни към момъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен <b>погледна</b> малко от балкона, въздъхна, мислейки си колко би било хубаво всичко, ако го нямаше онова, което го измъчваше; разсъблече се с вяли движения и легна в чистото ослепително бяло легло.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	— Не бой се — отговори също тъй баща му, — той толкова е уморен, щом не е спал цяла нощ, че и тъпани да му думкат сега, не може се събуди. Аз искам само да го <b>погледна</b> наистина ли е много отслабнал, или тъй ти се е <b>видяло</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	Тя изведнъж се спря изплашена. Асен я <b>погледна</b> тъжно. Сестра му очевидно разбира, че той си троши главата над страшни въпроси и злорадствува. Доловила <b>погледа</b> му, нея я заболя, в сърцето й преля милост, тя сложи чиниите, които държеше, улови го с две ръце за пръснатите къдри, разтърси му главата и извика:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Не се сърди бе, мамо — намеси се Асен и я <b>погледна</b> тъй умолително, че тя изведнъж омекна и взе да се оправдава:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	Тя сне ръката от рамото му, улови му двете ръце и се наведе така да го <b>погледне</b> в очите, че широкият отвор на блузата й увисна. Полуизвил глава към нея, Асен пак неволно <b>видя</b> топчестите й момински гърди; изведнъж отмести поглед и той падна на скулптурните й крачета, сложени едно върху друго. Нему се стори, че Тотка ги притиска и се свива чак от кръста. Стана му противно, гадно и в същото време той почувствува за миг възбуждение, като когато <b>видя</b> двете момиченца под прозореца си. Той се изви на другата страна и каза със задъхващ се глас:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Файтонът трещеше по каменистия път, друсаше страшно, но Асен нито забелязваше. Той бе сега погълнат всецяло от една-едничка мисъл: как ще <b>погледне</b> Божилова след онова, което бе писал, и какво ще говори с него. Колкото повече мислеше, толкова по-голямо безпокойство го обхващаше. Нему така се искаше да се изповяда на големия сърцеведец, да открие душата си — о, как бе мечтал той за това! — и да чуе целебните му думи; ето на, сега може да го направи, но го е тъй неизказано страх да не бъде жалък и смешен.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен <b>погледна</b> към прозореца, под който бе видял Славка и Ленчето, и морници го побиха. Но изведнъж цялото му същество въстана против това чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Българчето се премести нерешително от крак на крак, <b>погледна</b> зад себе си, понечи да каже нещо, но го преглътна и заби поглед надолу, сякаш оглеждаше голите си палци.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Като <b>погледнеш</b> — нищо. И той минава за редовен човек, и челядта му, дето броят й не се знае — (Кючук Иван имаше осем деца) — също. Ама все пак…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	Както подсказва името му, ловецът беше дребен на ръст*, та нисичкият Джендо успя да <b>погледне</b> през рамото му. И <b>видя</b> — в капана за зайци бе попаднала лисица.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Дори и когато стигнах в кръчмата на с. Шейтаново, все още не ми се вярваше, че съм се измъкнал. Може би защото кръчмарят ме <b>погледна</b> така подозрително, сякаш имаше намерение да ме посочи на общинската власт като опасен за селото човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	След час отново тръгваме по широкоочертания път край реката. Унилото празненство на дормушевските девойчета все още достига до слуха ми. Още веднъж обръщам глава да <b>погледна</b> оглозганите къщи на дормушевци и забелязвам, че край джамията е израснала млада топола. Това е единствената новост, която можах да забележа.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	В Широка лъка човек трябва да попадне при пълнолуние и да <b>погледне</b> селото от отвъдния горски бряг на реката, за да получи онова незабравимо впечатление, каквото ние нявга с приятелите си Кольо Узунски и Спас Божков получихме през едно ученическо летуване. Спас беше увлечен от химията и по цял ден се ровеше из боровите корени, за да изучава етеричните им масла, а ние с Кольо, предвождани от селските палавници, скитахме хей тъй по пещерите и развалините на Турлата, из чийто порутени стени все още се откриваха сребърни монети и прогнили железни стрели.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	А защо сме мохамедани и самите ние не знаем. От такива хора като нас може ли да се иска съзнание за род и родина, когато се раждаме и живеем в такива безизходни дебри. Погледнете селото ни — отвсякъде урви и камъняци. По шест месеца през зимата не можем да прегазим снежните преспи, а нашите майки и жени не знаят дори какви хора живеят оттатък баира.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Феята ме <b>погледна</b> с насълзени очи и без повече да ме разпитва, тръгва по пътеката, по която трябваше и аз да продължа. Уж <b>гледам</b> орела, а зад гърба си долавям плачливото й скимтене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Отново пия вода и разсъждавам: — докога ще кукам самотен из тези пущинаци? Трябва най-сетне да помисля за себе си. Наплисквам челото си с хладната изворна вода и не смея да <b>погледна</b> застаналата до мен фея. А може би тя не е никаква фея, нито пък търси някакъв поп?…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Попът ме изгледа отпърво някак подозрително, но аз счетох за нужно да му се усмихна и той на свой ред ми отвърна с усмивка. После <b>погледнах</b> часовника си и заявявайки, че ме очаква дълъг път, казах им сбогом и се насочих през гората към горната пътека, която бях изоставил при скалистата чука. Попът учуден ме изгледа и ми предложи закуска, преди да се разделим.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Полковник Савов <b>погледна</b> мен и като разбра, че съм на същото мнение, разсмя се така гръмогласно, както въобще се смеят дебелите хора, и пожелавайки ни добър час, отново се приближи към войниците, за да им държи своето никому ненужно напътствено слово…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Че как така ще им вземеш оръжието!… — учудвам се и в този момент, като го <b>погледнах</b>, спомних си, че Атанас наистина ми беше ученик и често създаваше свадливи неприятности с децата от по-горните отделения. Спомних си и баща му Никола, висок като върлина и беден като църковна мишка, който умря от рак върху долната си бърна. Атанас, както и много лилковски деца, идваше в училището бос, дори и посред зима. Снегът не ги плашеше, нито пък ги простудяваше… същински ескимосчета!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Тръгнах и аз, но преди да направя първата си стъпка на север, отново <b>погледнах</b> прикрепилите си към безлесните хребети помашки махали, в които ще трябва, по думите на „живия народник“, да се родят утрешните родопски чудотворци.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>В това време тумба закъснели пътници превзе автобуса. Всичко бе заето и тя сложи малката да седне до мен, но после ме <b>погледна</b> и сама седна, а момиченцето сложи върху коленете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>Пътят се нижеше вяло и познато, затова не обръщах внимание на пейзажа. Следях под око мадам и тя ме следеше под око. Понякога се допирахме с откритите части на телата си. От моя вестник закапа кръв, но от нейния течеше. Казах й го. „Защото е „жълт“ - отвърна и ме <b>погледна</b> като начална учителка. „Така е, моят пък е „дневен“ и „черен“ - казах аз и се втренчих върху хороскопа си за деня.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>Едва изчаках да натисне газта. Когато напипах бикините й, вече бяха влажни, а коленете й се свиваха и отпускаха спазматично. Не смеех да <b>погледна</b> очите й. Държеше химикала и се чудеше какво да прави с него. „Едър тропически плод - подсказах с прегракнал глас. - Започва с ба...“ „Да - отвърна признателно и се долепи плътно до мен. Ръката й върху „Жълтия Труд“ натискаше моята. - Боже... - отрони по едно време. - Луди сме, нали?“</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Оставила внимателно детенцето на брега и започнала да пере пеленките в коритото. Скоро обаче доловила някакъв силен шум и <b>погледнала</b> надолу. В миг се вцепенила от ужас. По пътя откъм селото вървяла потеря турци. Те също я забелязали и бързо започнали да се катерят по скалите към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Дълго се вайкали момичетата и оплаквали своя погубен живот, но времето напредвало и те смело решили съдбата си — по-добре смърт, отколкото живот в робство. Погледнали през малкото прозорче, което се намирало над огромна пропаст. Долу вълните на Черно море се разбивали шумно около балваните, натрупани под тесния издатък на носа. Слънцето вече клоняло на залез и разсипвало своите бакърено-червеникави багри по синята морска шир.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Реквием за никого;2011;<br>
<i>Извади големия ловджийски нож, с който никога не се разделяше, заби го в масата със замах. Бутилките нападаха, раздаде се звън на натрошена стъклария. Бай Рачко <b>погледна</b> през рамо, помаха с глава и се затътри да търси салам.</i><br><br>