------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Откак бе чула подвижният мост на крепостната стена тежко да изскърцва зад гърба й, сякаш криле бяха поникнали на Мавруда, тъй леко и бързо се спущаше момата надолу по грейналите пътеки между два реда цъфнали храсти от глог. От време на време тя се извръщаше гузно, да не би някой да забележи, че не отива по посока на дома си, в края на селището, а се отправя към колибите на дърварите. В крепостта тя бе казала, че снаха 5 се внезапно разболяла и я викат в къщи да <b>погледа</b> братовите си деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И Борил чувствуваше чрез всички пори на кожата си тежкия покой пред буря, който го притискаше отвсякъде. Измамата можеше да пламне оттам, където най не се надяваш. Невярност се таеше във всеки ъгъл, в <b>погледа</b> и гласа на всеки приятел, в движенията на най-предания страж.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария можеше да помни и да мрази. Ненапразно тя бе дъщеря на витяза от Адриановград. Когато и последният рицар приближи към простряната и ръка, тя изви глава към престола. В багреница и пурпурни обуща, с асеновския венец на глава, узурпаторът я пронизваше с острия си неверен взор, дебнейки и най-дребното й движение. На хищен звяр приличаше Борил. И нямаше милост в лицето му, замръзнало и строго. За миг тя сведе чело. Разлюляха се трите редици бисери, които се спущаха от двете страни край ушите й. Изведнъж тя отметна глава назад. Гордата и кръв закипя. Отново подири <b>погледа</b> на Борила.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— От цялата красота на Хиподрома нищо не остана... Всички барони позволиха да се разтопят най-красивите изваяния и да се превърнат в пари. Имаше една безценна творба на Фидий, представляваща троянската Елена. Тя магьосваше <b>погледа</b> на човека. Изглеждаше жива, сякаш ще проговори...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария издържа <b>погледа</b> му. След това сбърчи чело. Изкуствената веселост и живост внезапно я напуснаха. Без воля и драгост тя продължи танца, мълчалива, загубена в невесели мисли. Анри веднага забеляза това. Преди да почне танцът на факлите, той приближи до нея и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Всичко ще ми бъде докладвано — Стоянов неволно отбягна <b>погледа</b> на тия втренчени в него зелени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Алкивиад се облегна удобно, отби <b>погледа</b> на приятеля си със своите прекалено отворени, светлопъстри, рядко мигащи очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Стаята с оня тъп тапет!… Стоянов се прибра в нея към пет часа, а я напусна в девет заранта — повече от половин денонощие не се съблече, не приседна дори, а измерваше тясното пространство ту с яростна, ту с провлечена, ту с пребита крачка. Цъфналите вишни се размазаха пред <b>погледа</b> му — сякаш се давеше в ужасно безсилие: „Какво, какво да предприема!!!“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Ето какво другарю Стоянов — подхвана той, като се стремеше да разминава <b>погледа</b> си с неговия: — Твоето следствие приключи. Макар да не сме в състояние да установим невината ти (нали едничкият свидетел липсва по дяволите!), не установихме и никаква вина у тебе. Умисъл, тоест. Останалото може да се случи всекиму и дано пази бог да се случва…</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Пред <b>погледа</b> му сега Мария не се преобрази — тя просто изяви в къщи своето друго аз, което беше си спечелило добро име навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	На това място Марин Стоянов беше пламнал тъй виненочервено, че приливът на кръв сгорещи гърлото му, стъмни <b>погледа</b> му. Той и до днес не можеше да си спомни как бе пресрещнал предизвикателството на Алкивиад — навярно е крещял несвързано. Тъй или иначе, някъде между крясъците си Марин бе изтрезнял, а погледът му обхвана несносна картина: посред допотопната лаборатория стояха двамина яки, разярени мъже. Те се надвикваха, като всеки от своя страна държеше да съобщи на отсрещния колкото може по-обидна откровеност по онова, което бе крайно скъпо за отсрещния. Те вече не спореха, ами се ругаеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Над нея, сбрал до последния петстотин <b>погледа</b>, Алкивиад се отпусна върху най-горния амфитеатрален ред. Тъй че багреницата му да се стеле поне три стъпала под него, а застъпниците на народа да имат пред очи Алкивиадовата алена изключителност.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Само по къса хламида Алкивиад кладеше голям огън в огнището. Алкивиад се смееше, оголил зъби, на които ще завиди всеки млад вълк. Бе го разсмял дивият страх, който избликна в <b>погледа</b> на домакина - освободения Алкивиадов роб Пулитон. За него не беше тайна, че господарят му го освободи злокобно: Пулитон заемаше сребро под лихва за сметка на Алкивиад. Пулитон живееше в къща, преобширна за произхода му - тъй неговият бивш собственик имаше къде да размества нощните си буйства, когато не подхождаха за господарски дом.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Последните думи сатрапът изговори без мелодия - промяна, която никак не хареса на Алкивиада. Той побърза да я върне назад, като разстла цялото свое очарование пред <b>погледа</b> на купувача си.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Сатрапът с насмешка в <b>погледа</b> отбеляза как неволникът дълбоко, до свист в отеснелите гърди въздъхна. Как през челото му пробяга лъч, който много далечно напомняше Алкивиадовия блясък.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Може би за първи път, откакто се познаваха, Алкивиад видя сатрапа да се смее. Усмивката бе чужда на това хладнеещо от размисъл лице; тя разтягаше начервените устни, но не се издигаше над тях, към <b>погледа</b> и гладкото като вода чело.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>По туй време Алкивиад лежеше в люлката си под кипарисите над брега на Босфора. Пред <b>погледа</b> му неговите кораби тихо дремеха, мокрени от тихи води, а десетина от тях - стражата на Пролива - вършеха митничарските си работи в полза на войската и наварха й. Беше му поетично красиво, сънено спокойно и детински доволно - иначе Алкивиад, който винаги е олицетворявал подвижната променливост, нямаше да намери точно тук равновесието си.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Тимандра се обърна към него - очите й бяха сухи, сияеха от мека нежност. Тя взе къдравата глава на Алкивиада, вече с доста пропъстрени от възрастта коси : притисна я към рамото си. Затули с длан Алкивиадовите клепки, сякаш за да го опази от всичко, което може да нахълта през <b>погледа</b> на човека. Сякаш искаше да сгрее дълго трупания като заварващи се от зима до зима преспи мраз у Алкивиада, да го стопи в любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Изгря месечина, водата блестеше като варакосана. Ханко се съблече, засили се отдалеч и цамбурна в най-дълбокото. Пръските заприличаха на капчици от сребро. Двамата, дето го придружаваха, <b>погледаха</b>, влагата ги мамеше, не устояха. Съблякоха се и скочиха подире му. Дванш започна кротко да хрупка сочна трева.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като видя багатура без чувства, Тахтун се ококори и едва не затрака със зъби от страх. С разтреперани ръце откъсна предницата на ризата си, направи я на ленти, после успя с голяма мъка да превърже раната на багатура, която кървеше силно под дясното му рамо. След някое време Севар се съвзе, <b>погледа</b> го втренчено и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ицволя го <b>погледа</b> някое време намръщен — когато началникът наказва с пръчки, не върви да изглежда весел, — после изведнъж и неудържимо прихна да се смее, колкото му глас държеше, а начумереният израз изчезна от лицето му, сякаш никога не е бил.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той издуха някакъв въображаем прашец от кориците на Юстинияновия сборник, <b>погледа</b> замислен книгата някое време, почука с пръст отгоре й и поклати глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Отец Павел го <b>погледа</b> някое време, сякаш искаше да му каже нещо много важно, може би най-важното, но изведнъж пришпори коня си и се понесе лудешката напред. Ханко скри плоската в пазвата си и тозчас се понесе по неговите следи.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Отвори очи, когато тя замлъкна, но вместо Девориния лик в <b>погледа</b> му изплува едно нежно моминско лице, с очи сини като небесната синева, дето <b>поглеждаше</b> през прозорчето, и с дълги ресници като на божията майка; виждал беше такива ресници на една свята икона, но къде точно — не можеше да си припомни. Пък и не беше необходимо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ризата и гащите на тоя победител носеха поне двадесетина кръпки, лицето му беше брадясало като на горски човек, но Карач го позна веднага. Той го <b>погледа</b> някое време, като се стараеше да изглежда невъзмутим, после се отдалечи на пет-шест крачки, заповяда му да не мърда, сложи ръка над очите си и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Но от очите на Симеон се лъчеше такава зелена отрова, каквато дори кобрите не притежават. Той срещна <b>погледа</b> му и пребледня. В тоя поглед имаше само пожарища, съсипни и кръв. И никаква надежда за поне мъничко мир.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел го изгледа с тъпо безразличие. Не знаеше дали това се чете в <b>погледа</b> му, но беше сигурен, че го чувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел срещна <b>погледа</b> на Марс. Очите на французина бяха все така безизразни, но белязаното му лице се разтягаше в окуражителна усмивка. Марс излезе от вцепенението и пое командването.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще чакаме… — Албанеца се приготви да се върне в зимника, но очите му се разшириха и Вангел проследи <b>погледа</b> му. Трима черкези бяха спрели пред вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Хиляда рубли? — каза унгарката, докато разкопчаваше късите си ботуши. Когато я върна при гостите, срещна <b>погледа</b> на Мана.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Появи се Лазар, следван от племенниците си. Лицето на албанеца грееше, Филип висеше на единствената му ръка, пищейки от възбуда. „Той е по-красивият от двамата!“ — помисли Белия, прехвърляйки <b>погледа</b> си на другия. Константин вървеше от лявата страна на вуйчо си, усмихнат, но сдържан, гъвкав, а като че ли тежък, с весели очи, а с тежък поглед. Отново прехвърли вниманието си на Филип. Момчето имаше красивите, черни изписани очи на майка си, но поглед нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел смекчаваше колкото можеше остротата на гласа, на очите си, но в това отношение можеше малко и го видя в <b>погледа</b> на монарха.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия отбягваше <b>погледа</b> на Бриджит, Лазар — неговия. „Боли ли, албанец? — тъжно мислеше той. — Тази жена не заслужава нито верността ти, нито благородството ти, нито чувствата ти…“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Защо, Бриджит! — попита той. Сокон беше заминал да търси удобен кей, а французойката изпращаше княгиня Авалова на дългия й път до Лондон. Когато ландото изчезна от <b>погледа</b> им, Бриджит вдигна очи и го погледна със смесица от вина и любопитство.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Константин срещна <b>погледа</b> му и се поклони. Държа главата си наведена, докато новият господар на Молдова отмина. Като вдигна очи, шествието напускаше площад „Галан“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Благодаря, княз — с блеснали очи, продължавайки да държи ръцете си на раменете му, отговори хърватката. — Ще бъда щастлива, ако чувстваш Скендера като свой дом. — Зоя посрещна <b>погледа</b> на стария княз и млъкна объркано. — Какво има, скъпи?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Какво говорите, ваше благородие? — Вангел срещна <b>погледа</b> му, но Лазар побърза да отклони очи. — Та това е цяло богатство.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вангел чувствуваше смразяващ хлад, плъзнал по вените му, течното стъкло се втвърдяваше в <b>погледа</b> му, разтопено желязо като по ковашки улеи се стичаше в ръцете му… но основното чувство беше студ. Яростен, а сдържан, вледеняващ, а разсъдлив. Студ, от който кръвта кипи и превръща тялото в стрела, освободена от тетивата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Нямам чувство, че съм сред врагове — издържайки на <b>погледа</b> му, отговори София. — Вие мой враг ли сте?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Филип върна <b>погледа</b> си на гостите, на „военния съвет“ на София. Смутен от майчините си еринии, брат му Константин стоеше с наведена глава. „Остарял е!“ — помисли той, прехвърляйки <b>погледа</b> си на Филип Ткон Македонец, единствения човек, оказал някакво влияние на покойния му баща. „Аз нося неговото име?“ Слабата, поизгърбена фигура на памакаристкия игумен средоточено слушаше тихите, припрени слова на Сокон Мехия.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Византиецът вдигна избелелите си зелени очи, спокойни, както само примирението и въздържанието можеха да смирят <b>погледа</b> на бившия воин, на пират, на високомерен претендент за диадемата на василевсите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Да, така е. — От устата на Ткон Македонец течеше самата истина. Наистина, къде? Киркира, родният остров на майка му. Но и той беше отоманско владение, макар че Високата порта вече десета година със сетни сили устояваше на претенциите на… Константин вдигна глава и срещна <b>погледа</b> на архонта.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Марс! — гласът й издрънча в стъклата и той върна <b>погледа</b> си в спалнята. Бриджит беше гола, прескочила черния пояс на пеньоара.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Спайдер изглеждаше отслабнал и изтощен. Наглото му лице беше смекчило чертите си, мътните му, дори кални очи все по-често и все по-загадъчно задържаха <b>погледа</b> си в една точка, гордият му, изправен кръст все по-често се кършеше под напора на някакви грижи, известни само нему. Константин цяла неделя отлагаше полагаемите му се обяснения. Причината беше Марс.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	И срещна <b>погледа</b> на Марс. Видя истинската омраза, тази, срещу която няма лек, която не се поражда от чувства, която изплува от костния мозък и подчинява всичко на отровата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Спидер я остави да отмине и смушка Атаман. Душеше го гняв. „Докъде го докара, Филипе? Собствената ти съпруга не отрича, че е влюбена в незаконородения ти брат и ти, вместо да я разсечеш на две, очакваш някакво чудо да омекоти <b>погледа</b> й? Ти си се превърнал в слуга, приятелю, в слуга на бивша робиня, бивша курва, в слуга на бившата си жена!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Леви обърса лицето си, надигна се, седна на пода, взря очи в труповете на дъщерите си, преглътна и премести <b>погледа</b> си на бошнака.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Филип ви напуснал, вярно ли е? — попита Сокон през слюнки, заекване и напразни мъки да съсредоточи <b>погледа</b> си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Миг по-късно изплашеният българин мъкнеше вече и двата куфара. А подире му се повлякоха беят и бейският слуга. Домнул Медреа ги <b>погледа</b> известно време. После прехвърли очи на своите две чанти. Еднакви, тумбести. Но и на тях не ги задържа. А се извърна към приближилия вече насрещен бряг, към пристанището с плоската сграда на митницата, пред която притичваха заптии и хамали, и зад него — градът, разделен наполовина от светлината и сянката на пролетното небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	— Въпросът наистина, е деликатен, прецизност трябва, наистина — намеси се дипломатично дългоносият. Хаджи Иванчо беше. Домнул Медреа го знаеше отпреди. И не него <b>наблюдаваше</b> сега, а младия адютант. Погледа, с който той гледаше полицейския началник. Ироничен поглед. Святкаща неприязън. Това си пролича и по гласа, когато Шакир каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Но друго задържа <b>погледа</b> му. В самото подножие на предела имаше дъбова кория и той я гледаше като на длан. Различаваше дървари. Кастрят отсечените трупи, товарят ги на колите си. Досами тях бе запрял конният отряд на Ибрахим. Жестовете на бея резки. Бичът му се заканва. А Левски гледаше всичко това и се усмихваше иронично. Ала и с тъга се усмихваше. Позната картина наистина — земя родна, злочеста, като в песента!…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Аа! Тоя, дето… при нас?… — проследи <b>погледа</b> му селянинът Левски. — За не знам кого си дето разпитва?…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Хубаво де, хубаво! От нас да мине! Ти донеси варта, пък после ще приказваме… Видя ли какъв кон има? — прибави многозначително Али, щом българинът се скри от <b>погледа</b> му. Лакомия се изписваше на мишето му лице. — Какво ще речеш, кон за риба, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Когато минутка по-късно Левски потропа на кривата порта, две големи черешови очи изплашено-любопитно го заразглеждаха през отвора. Той сети <b>погледа</b> им. Отлепи мустаците си. Усмихна се.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Малката портенска вратичка скръцна. Несмело се отвори. Показа се тънка височка девойка, пребрадена с кърпа. Сега черешовите очи отбягваха да срещнат <b>погледа</b> на пътника.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Сред тая шумотевица годеницата, причервила се и смутена, излеко извърна големите си черешови очи към Левски. А той, срещнал <b>погледа</b> й, усмихна й се окуражително и сърдечно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Внезапно изпъкналите очи на бинбашията съвсем се ококориха. Открил бе спрелия недалече от тях Юмер. Подозрение блесна в <b>погледа</b> на заптийския началник; ръката му неволно откопча кобура на револвера. Защото напоследък за него всеки непознат беше станал подозрителен.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Той дори не погледна Юмеровата каруца и придружника й с черната превръзка. Затова пък откритото око на Левски не изпущаше от <b>погледа</b> си него.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Според премъдрия Соломон, стриковото, дали си мъж личи по усмивката на устата, по <b>погледа</b> на очите и по стъпката на возете! До ден днешен нас, камиларите, така ни разпознават като народ, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Катунаринът въздъхна облекчено, а Момчил намести <b>погледа</b> си в очите на друг. Позабави се и изговори пак:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Христо Сумров <b>погледа</b> две дами в турнюри, които залитаха смешно на високите си токове, след това отново се обърна към събеседника си:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Да, „кръвта вода не става“ — повтори той на руски. И след кратко замълчаване добави със сдържан патос: — Особено пролятата кръв!… — Потърси и срещна <b>погледа</b> на офицера. — Тази кръв трябва да стане връзка — връзка за всички времена — между нашите…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Но и да не я познаваше, той пак нямаше да сгреши — откъм осветената стая се носеха глъч и препирня. Мартинов открехна вратата, но не видя нищо — гъсти вълма` тютюнев дим се втурнаха срещу него и премрежиха <b>погледа</b> му. Прекъснати от шума, вътре гласовете притихнаха и във възцарилата се тишина се обади Паница:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— И аз ще дойда да <b>погледам</b> — обади се майор Николаев. — Надявам се, че няма да изгоните един румелийски колега…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Николаев не бързаше да каже последната си дума. Той стоеше настръхнал срещу княза, гледаше го в очите и от цялата му грубовата физиономия на прямодушен воин лъхаше язвителна насмешка и горчив упрек. Доловил презрителната ирония на офицера, князът се опита да й противопостави израз на надменно превъзходство, самоувереност и твърдо съзнаване на собствената правота. Но Александър не издържа <b>погледа</b> на майора и пръв отмести очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Изведнъж нещо ново привлече <b>погледа</b> на учителя. Между почти непрозрачните книги, облепени на прозорците, се забелязваше продълговато джамче, Христо разбра: хаджи Спас беше подарил джамчето, за да влиза повече светлина при детето. Някаква топла вълна се разля по жилите на учителя и сгря скованото му от студ сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Срещнах се. И с бай Стамат се срещнах, и със Стефан Стамболов. — Христо не издръжа <b>погледа</b> на жената и отмести очи. — Обещават…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Христо се върна в къщи, помая се нагоре-надолу, но като не намери работа, седна на трикракото скемле в мутвака и улови глава с две ръце. Чувствуваше в себе си безкрайна пустота и скръбна умора. Нищо не му се правеше — нито да работи у дома, нито на църква да отиде, нито до училището да прескочи, нито да излезе на „Суютлия“, да <b>погледа</b> катанеделното обучение на опълченците. И така, с превит гръб и глава между коравите длани, го завари хаджи Спас.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Анастас Ваклинов поправи и тази грешка, изчерви се и протегна отворените си длани. Той знаеше неписания закон — за такива грешки следваше пръчка през ръцете. Знаеше закона и Христо Сумров и вдигна пръчката. Но за миг пред <b>погледа</b> му се мярна Росица. Той спря замаха на ръката си и се задоволи да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	В първия момент тя въздъхна с облекчение — беше очаквала нещо много по-страшно, макар и неопределено. Но после си представи живота без него — без тайните им срещи, толкова кратки, но винаги безкрайно очарователни, без топлотата на неговия глас, без ласката на <b>погледа</b> му — и в гърдите й се появи една болка, която досега не познаваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Мълчаливо я наблюдава няколко секунди, но не срещна <b>погледа</b> й. Нейните очи бяха сведени към земята. Той се усмихна горчиво:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Без да е необходимо, Стамат се залови да почиства цевта на чибука си. Така по-лесно можеше да отбягва <b>погледа</b> на сина си, пък и намаляваше — или поне мислеше, че намалява — значението на думите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Пред <b>погледа</b> му се мярнаха потоци светлина и Мартинов отново разбра, че улисан в мислите си, бе пропуснал да забележи изминатия път. Срещу него, примамно осветени, блестяха прозорците на „Червен рак“. Усети жажда, не, усети желание да погълне алкохол и чрез него да изпадне в онова сладко опиянение на границата между действителността и забравата. Бутна вратата и влезе. Кръгъл и топчест, виенчанинът Мориц Рат, собственикът на заведението, сякаш не изтича, а се претърколи към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Друг път тя би дала буен израз на радостта си, би се хвърлила в прегръдките му и би го отрупала с ласки. Днес това не се случи. Елисавета се задоволи да престане да говори за случката, сякаш изобщо нищо не бе станало. Зад <b>погледа</b> и имаше някаква мисъл, на фона на която заемът от само себе си избледняваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Добре, ще почакаме пролетта — с готовност кимна Стамболов. Той също бе започнал да уважава удобствата. — А сега да отидем да <b>погледаме</b>, да потанцуваме. Да се веселя с веселите, да плача с тъжните — такова е моето правило.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Преди хаджи Спас да отговори, вратата на вкъщито се отвори и при тях влезе Гина. Двамата гости я поздравиха, но тя не отговори на поздрава им и остана права до вратата — неприязнена, зла, със стръв в <b>погледа</b>. Откакто Стамат я беше видял последен път, Гина се бе изменила много. Беше отслабнала, лицето й изглеждаше удължено, напрегнато, косата й бе станала прошарена, почти бяла. Но най-голямата промяна бе претърпял изгледът й — от добра и сърдечна стопанка Гина се бе превърнала в студена и недружелюбна старица.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Стамат взе едната книжка и я прелисти. Пред <b>погледа</b> му се мярнаха думи за „съсредоточението на собствеността“, за „обръщането на болшинството в пролетариат“, за „политическото, общественото, умственото и нравственото съзнание на работническата класа“, но тези думи за него нямаха никаква стойност, той почти не ги разбра и затова пренебрежително подхвърли книжката на мястото й.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Тука ли е Христо? — виновно повтори въпроса си приставът, като отбягна <b>погледа</b> на почтения старец.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Навярно сте прави — рече на български Мартинов. — Още в началото заявих, че тънката дипломатичност е извън моите възможности. Но заедно с това… — Той спря и потърси <b>погледа</b> на княза. — Мога ли да кажа нещо напълно откровено, Ваше Височество?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Толкова по-зле. — Канцлерът сви рамене. — И така, да се върнем на основната проблема. Съединението няма никакви шансове. Това опростява дилемата, нали? По-добре послушание пред волята на царя — то, в края на краищата, може и да го омилостиви — и никакво съединение, отколкото несполучливо съединение с двойна гарнитура, състояща се от военно поражение и немилост пред Негово Величество. — Гирс се извърна с мъка (корсетът го сковаваше) към княза и потърси <b>погледа</b> му. — Сърдите ли се за откровеността ми?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Князът се замисли. Сведенията, които той имаше за капитан Узунов, му вдъхваха безпокойства, макар и не от военен характер. Той потърси <b>погледа</b> на Бендерев:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Не, не можеше да издържи <b>погледа</b> й. С всяка частица на съществото си Михаило Катанич разбираше цялата трагичност на минутата, разбираше дълбочината на раната, която предстоеше да нанесе на любимата жена. Той отиде до прозореца и се загледа навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Катанич отново избягна <b>погледа</b> й и се върна до прозореца. Широките му плещи запълниха рамката и в стаята се здрачи. Докато гледаше правия му гръб и високо подстригания тил, очите на Олга се премрежиха от сълзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Мартинов проследи <b>погледа</b> му. Там, на север, се мяркаха някакви едва забележими точки. Вдигна бинокъла и ги огледа. Бяха войници в сиво-сини шинели и меки фуражки на главата, с пушки на рамо. Крачеха през угарите и овразите към изток. Вървяха бавно, не в крак, и ако не бяха пушките, щяха да изглеждат като мирни селяни, тръгнали към нивите си. Докато ги гледаше, Мартинов не изпитваше нищо. Нито боязън, нито омраза. Нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Всички войски? — вдигна черните си вежди Панов. — На Сливнишката позиция довечера ще има десет дружини, а за утре са обещани още три. Това ли са всичките ни войски? — Той се извърна към княза и спокойно пресрещна <b>погледа</b> му. — Нашите главни сили са все още в Тракия. От Пловдив изтеглихме две дружини от Софийския полк. Но колко още остават там?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Анастас Бендерев потърси <b>погледа</b> на командуващия корпуса, но Гуджев гузно отмести очи — нерешителен по характер, за него беше трудно да вземе страна в спора. Докато той се колебаеше, в разговора се намеси капитан Савов:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не се безпокойте, господин Мартинов — заговори му на френски д-р Шарл Роа, като отбягваше <b>погледа</b> му. — Раната ви е тежка, но излечима. Сега ще ви пренесем в София. По телеграфа наредихме да ви чакат в двореца. Ще ви оперират, ще извадят куршума и след един месец ще сте забравили за раняването.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Дивизиите изпълняват заповедта, господарю — отговори офицерът, като избягваше да срещне <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Конникът препускаше леко, спокойно, без никакво усилие — така яздят само люде, привикнали от деца със седлото. Напредваше бързо и самоуверено, като човек, който знае къде отива. Оглеждаше се, но в <b>погледа</b> му нямаше безпокойство; наблюдателните очи биха открили в него само радостно вълнение и трепетно очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Слушай, драги — срещна <b>погледа</b> му дядо Гръд. — Прибери си златото. Ако залагам главата си в твоето начинание, то е от българска чест. А чест не се купува с всичкото злато на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Илийца се изкашля да прочисти гърлото си. На лицето му се четеше строгост, но когато заговори, той избягваше да срещне <b>погледа</b> на Светослав.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	В тази пролетна утрин Елена прекоси многобройните стаи и ходници на крънския му замък и без предупреждение влезе в покойнината на деспота. Завари го замислен и смръщен да хапе белия си мустак — при него сигурен белег на нерешителност и колебание. Жената го <b>погледа</b> няколко секунди, после спокойно прекрачи и седна срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Земното е тленно и преходно, Светославе, а отвъдният свят е вечен. Има ли смисъл за десетина години земно безразсъдство човек да се обрече на страдания за хиляди векове? — Тя замълча, размисли върху думите му и в <b>погледа</b> й трепна уплаха. — Казваш, че чакаш от мене подкрепа. Какво, нови грехове ли си замислил? Не се ли насити от досегашните?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Целият синклит разбра подмятането на болярина. Разбра го и Светослав. Той изгледа продължително Елтимира и в очите му се четеше укор. „Казвах ли ти? — говореха те. — Ето отровния плод на роднинското снизхождение! По алчност и себелюбие ти не се различаваш от който и да е друг, а аз трябва да те щадя и щадейки те, сам да поставям пръти в колелата на кочията си.“ После спокойно срещна <b>погледа</b> на Гневота и отговори с отпреди подготвените си думи:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Щом се опомнеше, деспотът си налагаше да се отърси от тази чисто мъжка слабост и да <b>погледа</b> ученията през очите на опита и годините. Но колкото и дребнаво да човъркаше в подробностите, все не можеше да открие слабо място. Напротив — царят въвеждаше някои нови, неизвестни нему похвати (ето тази осморна отбранителна редица например с нейната стена от копия — кой би могъл, конник или пешак, да я преодолее?), които ако не удесеторяваха, положително утрояваха силата на войската.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Така да бъде — рече Светослав. — Остани после при мене, Белота. Ще ти обясня какво очаквам от тебе. — Той потърси <b>погледа</b> на болярина. — Но още отсега ще ти кажа, че от тебе ще зависи не само превземането или непревземането на Дъбилин, а може би всичко, цялата война.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	Грижливо подредил възглавничките около болните си крака, старият пълководец седеше в колесницата и отдалеч <b>наблюдаваше</b> сражението. Не се вълнуваше. Когато човек е участвувал в стотици битки, трудно се разчувствува от гледката на още една, и то водена от другиго. В <b>погледа</b> му имаше повече любопитство, отколкото грижа; така един добър технитар наблюдава работата на друг технитар: с интерес, но без тревога за крайния изход. И с онова безпристрастие, което е присъщо само на зрителя от разстояние.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като остана сам, Тахир ага плесна с ръце и заповяда на притичалия слуга да му донесе наргилето. Дръпна няколко пъти от пушека с мирис на гюл*, но остави кехлибарената захапка настрана — главата му, още мътна от Силдаровата „скоросмъртница“, съвсем се разбъркваше от тютюневия дим. Погледа как светлините на многобройните свещи играят върху грамадния зелен камък на пръстена му, па стана от миндера и с бавни крачки се заразхожда из одаята. Внезапно се улови, че не мисли нито за хазната, нито за своя разговор с Георги Силдаря — в ума му се въргаляха, връщаха и повтаряха чудашките приказки на Бяно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Стана рано, заедно с първите лъчи, които заиграха в хайвер-кеятите по прозорците на единствената стая на бащината му къща. („Хайвер-кеят“ по онова време наричаха наблажнената с мазнина хартия, опъната вместо стъкла на черчеветата.) Облече се набързо и нито хапна, нито оправи чергите на одъра, а се зарови в проклетите чаркове. Час ли човърка в тях, два ли — не можа да разбере, но повредата пак убягна из <b>погледа</b> му. Уж всичките телове, дъсчици и въжета бяха на мястото си, пък раздвижеше ли ги, дясната половина на чепкалото се разшавваше като луда, докато лявата изобщо не помръдваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Коджа Мюстеджеб го перна през лицето — много по-леко, отколкото удари преди малко майката. Детето политна и се повали на протрития козяк, застлан на менсофата, а сукманчето му се засука нагоре и разкри две крехки, едва-едва оформени крачета. Червените кръгове пак заподскачаха пред <b>погледа</b> на турчина. Хвърли се върху момичето, притисна го под себе си, с едната си ръка почти без усилие преодоля смешноватите опити на юмручетата му да го отблъснат, с другата запретна още по-високо дрешките му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Димитраки отново вдигна очи нагоре, но този път придружи <b>погледа</b> си с три големи кръста пред гърдите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тя не го послуша, а се подчини — приближи вцепенено, като онези дървени кукли, които карагьозчиите по панаирите разиграват с конци, и седна до него, но избягна да срещне <b>погледа</b> му. И остана затворена, далечна, чужда. Заболя го: мигар и родните му деца го имаха за такъв темерутин и маргаза човек? Каза й ласкаво:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Те <b>погледаха</b> още малко и най-сетне с усилие отлепиха крака от земята. Надникнаха вътре в църквата и непознатият отново възкликна:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тя пак не гледаше сина си, но усети <b>погледа</b> му върху себе си — настойчив, питащ, сърдит, малко уплашен. Не беше глупаво момчето й, напротив. Имаше хаджи Молла по турски бавна, но по български гъвкава мисъл, която не се задоволяваше с думите, а винаги се силеше да надникне и отвъд тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ще се възползувам от добрината ти — засмяно срещна <b>погледа</b> му Георги Силдаря. — Луд ще съм, ако откажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Погледах те и ти се порадвах — каза жената, като пристъпи до стана му. — Много си чевръст в тъкането…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не опита ли да направиш нещо? — попита той глухо, като засрамено отбягваше <b>погледа</b> й. — Да си помогнеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Минаха покрай Хаджи Юмер джамия, извървяха и цялата Сарашка чаршия. На Аба пазар, близо до шадравана, Трънка, разнежена, понечи да смушка брат си, да му покаже нявгашния дюкян на баща им. Понечи, но щом се извърна към Бяно и забрави намерението си. Защото в този момент бате й изглеждаше тъй, сякаш сърцето му бе спряло. Проследи <b>погледа</b> му и откри причината. Забързана нагоре, към Мангърската махала, там ситнеше Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Спомни си доста, коляно до коляно с Георги Силдаря бе изпил не едно бърдуче „остарял шербет“… Но синът и дъщерята, застанали чинно пред него, бяха намусени и отбягваха <b>погледа</b> му. Най-сетне Трънка го погледна, но дръзко и с нескривана неприязън.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Откъдето и да е, важно ли е? — сопна му се Трънка, но избягваше <b>погледа</b> му. — Ти все така, на дъното ряпа да садиш…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Селимински приготви уста да доразкаже на приятеля си историята на великия български владетел и за поражението на императора Никифор, но последната дума на Бяно накара мисълта му да хукне в съвсем друга посока. Той няколко пъти прекара пръсти през късата си брада. После, взел решение, срещна <b>погледа</b> на Бяно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Той не седна, а се стовари безсилен върху един чувал. На приятелите му беше страшно да срещнат <b>погледа</b> си с неговия — знаеха, че той бе казал истината за себе си. Селимински събра сили да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Когато затвори вратата зад госта и постави джугата*, Яна се облегна на дувара и потърси <b>погледа</b> на мъжа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Корзухин се отпусна на сеното, разкопча яката си, протегна крака към огъня и попипа „чалмата“ на главата си. После <b>погледа</b> деншчика, който в същото време сръчно сваляше котлето от огъня и отсипваше от гозбата в походното канче на майора.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Нищо страшно не е това, твоя милост — разчевръсти се около него деншчикът, но избягваше да срещне <b>погледа</b> му. — Настинка ще да е. Ей-сегичка ще ти запаря чаец. Един горещ чаец и една черга отгоре, ще се препотиш и утре няма и да помниш, че те е тресло.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Когато се появиха в другата стая, четири-петте жени, които се суетяха там, се отстраниха. Бяно видя най-напред Нехиря ханъм. Тя правеше нещо в едно корито и като го забеляза, вдигна ръце. Почти закрито в шепите й, толкова дребно беше, се червенееше и приплакваше детето. Бяно го <b>погледа</b>, после премести очи на менсофата. Яна, завита с чаршафи, със залепнали върху челото потни коси, му се усмихваше безсилна.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Няколко турски оръдия изгърмяха от крепостта, но гюллетата им паднаха и вдигнаха пръст нейде доста пред руските позиции. Отговориха им руски батареи, но и техните снаряди не достигнаха табиите на Силистра. Мамарчев <b>погледа</b> стрелбата с безразличието на човек, който е привикнал на тази празна шумотевица. И се върна на разговора:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Повторно поразен, Корзухин спря и застана пред деншчика си. За пръв път, откакто съдбата ги бе събрала, Васил избягваше <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като обезумял затича назад към конете. Не се помая да намери своя кон, а се метна на първия, който попадна пред <b>погледа</b> му, заби махмузи в слабините на животното и полетя в луд бяг.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Казах го иносказателно — спокойно срещна <b>погледа</b> му Бяно. — Думата ми беше, че умрем ли и оставим ли праха си тук, за децата ни тази земя става бащина, отечество.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Прегърнаха се, но това не беше прегръдка на хора, току-що вкусили сладостта на свободата. Особено за Кара Танас, който гузно хлъзгаше поглед настрана от <b>погледа</b> на събеседника си. Бяно го покани да влязат, но войводата отказа — бил вече у тях и го търсил, пък иначе имал много работа. В Катунище? А, не, сега не било време за разкисване сред роднини и другари от детинство; братушките определили един генерал, дето можеш да си строшиш езика, докато кажеш името му…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Мамарчев замълча и погледна недоверчиво към хаджи Молла, все така навел очи към скута си. Селимински улови <b>погледа</b> му и го успокои:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Мирът е вече подписан — произнесе гласно, докато на ум се проклинаше, че той, Дибич-Забалкански, не смее да срещне <b>погледа</b> на този котленски потуран. — Разбирате ли? Мирът е подписан и вече нищо не може да се направи. — Чувството му за виновност го накара да се опита да ги утеши: — Такива неща не стават изведнъж. Сега беше ред на власите, на сърбите, на гърците. Почакайте, ще дойде и вашият ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	В сипкавата здрачина на утрото Бяно гледаше тази върволица и сякаш не живи хора, а безплътни сенки се нижеха пред <b>погледа</b> му — толкова отчаяние и скръб витаеха върху нея. Един от кервана, който водеше за поводите конския впряг на една каруца, го изгледа настойчиво и Бяно го позна. Беше даскал хаджи Илия, а в каруцата се полюшваха хаджи Трандафила и петте им деца. Бяно се поклони мълчаливо. Хаджи Илия му отговори по същия начин. И отминаха — мъжът и жената, отворили очите на толкова сливенци и сливенки за писаното слово, бяха поели друма на изгнаничеството…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Докато отначало вървеше пред воловете и ги водеше за юларите, Бяно уж случайно изостана зад колата — искаше да спести на жена си <b>погледа</b>, който се надяваше да размени с Божура. Напразна хитрост: улицата бе все тъй мъртвешки безлюдна, пустееше, погледната отвън, и къщата на хаджи Рифат. Напусто Бяно опипа с очи очертанията й, доколкото те се подаваха над дувара — нищо не подсказваше да има живот в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Здравей, поете. Сам ли си? Може ли да седна? ­ Докато казваше това, вече седна направо на топлия пясък. ­ Да не би да чакаш вдъхновение? ­ попита той с нескрита ирония. ­ Няма да преча. Ще мълча. ­ След малко стана и влезе в морето. Гледах го: не можеше да се отрече, имаше здраво мускулесто мъжествено тяло. Плуваше великолепно. Погледах го, после се излегнах по гръб. След малко над мен чух мекия глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Много се дразня от хора, които се изкарват сега пострадали, защото някога казали: "Ама как може така?" Зависи как си го казал това "как може така". Това КАК е много важно, то е обемното, в него се съдържа ЗАЩО си го казал. Аз съм дълбоко убеден, че ако човек премести <b>погледа</b> си само един метър встрани, не само ще види Вселената по нов начин, но ще се създаде и нова Вселена. Шокът от гледката ще покаже нещо невиждано досега... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Понякога след време ми се иска да махна скоба, запетайка. Но не с оглед на граматиката, а защото стихотворението е някак пораснало и нещо вече му стои като тарикатски маншет, който навремето се е носил, а сега драска <b>погледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Дойде опасният вторник, прочутият специалист – уши-нос-гърло, нареди няколко души прави до стената в кабинета на болницата и започна да изтръгва сливиците ни. Като стигна до мен, аз го <b>погледнах</b> отчаяно, сиреч, аз съм този, който..., но в <b>погледа</b> му нямаше и намек, че ме познава, престилката и огледалото му бяха опръскани с кръв, той бръкна в гърлото ми и задърпа. Аз захърках.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     След погребението останах в България още три седмици, имаше много неща за уреждане и оформяне. Прибрах по гардеробите и скрих от <b>погледа</b> си всяка вещ, което ми напомняше за мама и отсъствието й. Не трябваше да плача. Сълзите, траурът и страданията ни причиняват още по-голямо страдание на нашите покойни близки и им пречат да се успокоят и по-леко и бързо да се пригодят към новия си живот „от другата страна". Знаейки това, не поръчах некролози и не носих траур.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Дойде опасният вторник, прочутият специалист – уши-нос-гърло, нареди няколко души прави до стената в кабинета на болницата и започна да изтръгва сливиците ни. Като стигна до мен, аз го <b>погледнах</b> отчаяно, сиреч, аз съм този, който..., но в <b>погледа</b> му нямаше и намек, че ме познава, престилката и огледалото му бяха опръскани с кръв, той бръкна в гърлото ми и задърпа. Аз захърках.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Младежът, буден и любознателен, не послушал майка си, откъснал се от <b>погледа</b> й и през реката се покатерил до кулите на крепостта. Времето напредвало. Дружките на майката заминали за село, а тя останала да чака сина си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Дъжд, ситен, но лепнещ и проникващ; буци лепкава кал по ботушите; мокрите панталони и нозе; и този приведен под сивото охладняващо ноемврийско небе ловец. Замислен за своето вдъхновение  как да направи от калта и водата, след като не е Бог, нещото, което да повдигне <b>погледа</b> ни чак към човешките корени в небето. Ловецо на мигове, ти не знаеш, че любопитството ти вече те води към най-сигурната клопка, която очаква човека  при това без шанс за спасение и път назад. Добре, че Аллах според източната поговорка е милостив. Докато сме на лов, пропуска да ни брои дните.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Преди да открия книгите на Георги Гроздев, поназнайвах нещо само за издателските митарства и журналистическото битие на автора им. От журналистическото можене невинаги става добра белетристика. Но разказите на Георги Гроздев, появили се с вълната Нова българска проза през 90-те години на отминалото столетие, ме изненадаха. Те са стъкмявани с любов и настър-вение, с надежда. Не просто за по-предно място в литературата, а заради "нещото, което да повдигне <b>погледа</b> ни към човешките корени в небето". Ако го има.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ами аз му казах… още веднага, като ме пуснахте от Орландовци. Затвори се в тоалетната и повръща около час и после се затвори в стаята и каза, че не иска да му се мяркам пред <b>погледа</b>, но да стоя в къщата. — тресеше се Крейзи. — Не знам какво е правил, но се появи в два часа след полунощ треперещ, но ми каза, че ще ми е длъжник цял живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Маджо ме посрещна, седнал на въртящ се кожен стол. Беше по риза с къс ръкав, а на кръста си беше препасал „Макаров“. Улови <b>погледа</b> ми и с усмивка обясни:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Хванахме го грубо за дрехите и пред <b>погледа</b> на хората в дискотеката го изхвърлихме. Едно от нашите момчета не се стърпя и го удари с длан по гърба. Трифонов се разпени и забълва заплахи, използвайки името на Васил, а ние наредихме на охраната да му хванат такси и да го разкарат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i><i>— Кубето и Мани или Мени, не запомних точно — и <b>погледнах</b> изпитателно Бай Миле. Видях го как почервеня и всичко ми стана ясно. Самият Маджо бе поръчал на Бай Миле, но не знаеше кои са вършачите. Върнах <b>погледа</b> си на Маджо, а той се бе втренчил укорително в Бай Миле.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Ами първо разпитваше за някакъв диджей, казах му, че няма. После си плати входа и влезе да <b>погледа</b> момичетата. Не стоя и пет минути и си тръгна. Аз го проследих. Слезе на новия Люлински булевард, това е на километър от бара. Там го чакаше черно ауди с мюнхенска регистрация. Качи се отзад и потеглиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>Бях изненадан от тона му. Не беше в стила му да говори врели-некипели току-така. Но <b>видях</b>, че вече пресушаваше втора водна чаша с уиски, и ми стана ясно защо е толкова смел в изказванията си. Улови <b>погледа</b> ми, изправи се несигурно в опита си да прикрие бутилката и чашата сякаш се срамуваше от слабостта си към алкохола и, предъвквайки думите, каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>— Цял ден бях по работа в банката — оправда се той, виждайки насмешливия ми поглед. — Защо не си пуснал телевизора? — взе дистанционното. — Искаш ли да <b>погледаме</b> „Дискавъри“? По цели нощи го <b>гледам</b> напоследък. Има доста интересни неща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>— Какая погода у нас ли, Миша? Солнце зад облаками… — нотките в гласа му потрепваха. Улови <b>погледа</b> ми, докато го <b>гледах</b>, и търсеше начин да изглежда спокоен. — Знаю, Миша, что погода у нас тебя не интересует…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Ти за луд ли ме мислиш бе, Младене? — ядосах се аз. За пръв път му говорех с този тон. Очаквах да реагира остро, но улових <b>погледа</b> му, отправен с интерес към мен. За пореден път се убеждавах, че му харесваше да се държат грубо с него. По същия начин, както обичаше да слуша мръсотиите по свой адрес.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Кожата му беше студена като на змия. Бай Миле дори не посмя да вдигне <b>погледа</b> си към мен. Гледаше гузно в масата и мачкаше с пръсти питка хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Охранителите извадиха кевлареното одеяло, измъкнаха Маргина от колата и с лекота го пренесоха до входа. Там той се отпусна, заприлича донякъде на нормален посетител, решил да се позабавлява през нощта. Както обикновено, панталоните му стояха като крадени, а сакото беше подбрано доста ексцентрично — жълтеникаво, на карета. Перчемът му изглеждаше доста разпилян, гривата отзад покриваше яката на сакото. Никой не смееше да задържи <b>погледа</b> си по-дълго върху него, затова той се хилеше глуповато и поздравяваше познати и непознати.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i><i>Венци стана и отново отиде на билярдната маса. Изглежда този път играта му спореше, защото изобщо забрави за мен. Аз постоянно <b>поглеждах</b> към бара с надеждата Мелания най-после ще го напусне и ще се присъедини към нас и няколко пъти тя улавяше <b>погледа</b> ми. За мое съжаление посетителите не свършваха. Чука си беше направил добре сметката. Мелания ги привличаше като магнит.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>На тепиха остана единствено момчето, което си бях набелязал. Привиках го с едва забележим жест. Той тихомълком се приближи. Изглеждаше изключително кротък, с буйни руси коси и сини очи, но в <b>погледа</b> му имаше нещо твърде налудничаво.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— У бре, де бре! — провикна се отново бай Миле и веселбата тутакси започна там, откъдето беше прекъснала. — Вие сега сурати ли ще ми правите? — прекара <b>погледа</b> си като по пунктирна линия през двамата килъри той.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Хванахме го посред бял ден, на булевард „Витоша“. Женята отвори вратата и насочи към него автомат. Аз отворих другата и ритнах ръката на Цецо, който тъкмо посягаше към своето „Узи“. Извадихме го навън пред <b>погледа</b> на минувачите, но никой не посмя да се намеси.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Отидохме в дома на един старец, вече наближаващ 90-те. Той не беше сам - беше на приказка пред бутилка със съседа си. Татко му каза кои сме. Поклати старецът разбиращо глава. Татко му каза защо сме дошли - очите му се затвориха. Той не спусна клепачи, не отклони <b>погледа</b> си, нито в очите му не се промени - просто се затвориха. Угаснаха. Тихо каза - "да, разбирам те", и не продължи. Отидохме си, потънали в лятото.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Очите му греят и са вперени в мен. Разбрах ли? Разбрах ли разковничето на нелегалната борба... Очите му проникват в мен. Искат да пробият преградата на <b>погледа</b> ми, да стигнат до мисълта ми. Да разберат - разбрала ли съм... същността... Разбрала ли съм?</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Седи срещу мен старец - дребен, с гладко чело, с гладки бузи, с очила. Сплел е пръстите си - бели като порцелан. Гласът му е спокоен, ясен, чист, като лицето му - спокойно и далечно - не срещам <b>погледа</b> му. Говори старецът...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Висок и ясен е гласът на Георги Шаламанов. Бяло и гладко е лицето му, бели и крехки са ръцете му. Пое си въздух, замълча, преглътна. И продължи - с висок и ясен глас, с леко наведена глава... Не срещнах <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Обърна главата си към мен - леко вдигната, не срещам <b>погледа</b> му. Спокойно е седнал на стола си, с изправен гръбнак, със сплетени ръце в скута си. Пое си въздух и съвсем леко, незабележимо въздъхна. Порцеланово бледи са гладките му бузи.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>- За мен от нея по-добра нямаше - казва Нено Рашков. И старото му лице, загрубяло от слънцето и вятъра, омекна, тъжна усмивка имаше в <b>погледа</b> му. (Когато го <b>погледнах</b> в очите - той ме заля с топлина.) - Когато ходех в гората да им давам хляб, на нея все й носех бонбони, обички - да го зарадвам, милото... Пък то ми вика: "Пази се, бати Нено, внимавай в гората"... Какво ли му е било - сам-самичко, далеч от дома... Венко отишъл в Смирненски - да й каже да се маха оттам... С Цвятко Железарчето и Кольо от Тетово дойдоха заедно... тука, в Писанската гора... Рано пролетта беше...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Е, те сигурно доста ще се зарадват, че ме махате от НСС - раздразнен ги изпрати Николов. – Особено Радославов. Той съвсем очевидно не ме обича, познава се по <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Май се налага да бъдеш много внимателен, колега — издържа <b>погледа</b> му Янков. — Видимо Баткото е посветен в нещо, което не желае да ти каже. Ако те извикат пред прокуратурата, говори само факти, иначе ще станеш за смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Не този път, ала имах щастието след няколко месеца да изкача тясната стълба, стъпките ми отекваха дълго по каменните стъпала на виещата се спирала, ала когато се изкачих на върха, неизказна красота и величие се откриха пред <b>погледа</b>. Пред мен бе Москва на старинните паметници, църкви и катедрали, чиито златни куполи светеха в студената синева на деня, ала и нова Москва - заразяваща с изкуство и мащабност. Кнут Хамсун, в книгата си "В приказната страна", пише: "Никога не съм си</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Под снимката на Цонка, със слънце в косата и тъга в <b>погледа</b>, се редят думите на стихотворението "Монолог":</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>сега) на поетическата чувствителност, Ралица Челебо-нова задълбочено и придирчиво търси свой ъгъл за <b>погледа</b> си към света. Тя може с лекота на детската игра да трансформира прашинката и дъждовната капка, сянката и цветът, падащия лист и белия облак в оригинален художествен образ, да постави точка под неоформения въпрос на луната. И да се взира до безкрай в света около нея, в този свят, много повече опознат от книгите и по-често гледан от момичето на прозореца, което е жадно с ненасита да се хвърли в неговите лабиринти. И с труд да извлича красотата от него. И сама да я създава.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Вдъхват увереност последните изяви на Полина Лазарова във в."Пулс", в. "Народна младеж" и в."Отечествен зов" с чистотата и яснотата на <b>погледа</b>, с искреността на чувствата, с обогатяващото се метафорично мислене. Тя се развива изключително бързо, всеотдайна е към поетическото творчество и се надяваме скоро да разлистим първата й книга, както и да я <b>видим</b> наредена в талантливата група на младата българска поезия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i><i>Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и "подвижното кино" - Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда <b>видях</b> старинно, но кокетно селце, въпросително <b>погледнало</b> от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на "подвижното кино", че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат <b>погледа</b> на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Не, нямаме думи за съвършенството, за най-възвишените дела. Ала и за най-уродливите. В такива случаи ми се струва, че езикът се приближава до <b>погледа</b> ни към балкана с далекоглед, или по-точно - до телевизионното предаване на масови сцени: ако погледът е отдалеч - не се виждат детайлите, ако се съсредоточи само на едно лице, на един предмет - губим представата за общото.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Щом преминах тесния каменен мост и пред <b>погледа</b> се изправи културния дом на Криводол, пред чиито площадки и във фоайетата гъмжеше от народ, някаква глупава мисъл се промъкна, а-ха, то някакво общоградско събрание сигурно е имало, и за него ще играят театра-лите... И бях радостен да чуя, че никакво събрание не е имало, ами криводолчани обичат театъра, обичат и своя театрален състав, та всичките билети за огромния салон са закупени за този, втори премиерен спектакъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Цикъла стихотворения "Край ствола" носи най-радостните открития на младия поет. Там са стихотворенията "Родина", "Бащиния", "Очевидец", "Колаж", "Реминисценция". Те разкриват и <b>погледа</b> към света, и посоката на бъдещите търсения, и техническата прецизност на Людмил Рашев.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Как ще направи ансамбъл, когато никога не се е интересувала от играта на шесторките. Едва ли някога е спряла да ги <b>погледа</b>, както си беше погълната от нейните предстартови трески...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Още през тези няколко дни преди състезанието в тренировъчната зала <b>видях</b>, че борбата ще е люта. Видяха го и моите момичета. Такова нещо не може да убегне от <b>погледа</b> им. Никой нищо не казва. Не е време да си напомняме какво сме си говорили в тренировъчната зала и кой е бил прав, и кой не е бил. Кой казвал, че трябва много, кой мислел, че може с малко. Това вече са минали неща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В залата за тренировки са направили паравани. Нещо като павилиони в огромна зала. Тренираме и момичетата от съветския отбор присядат да <b>погледат</b>. Не мога да разбера какво й стана на Анелия. Седем пъти играе бухалките без грешка, почти без пауза, няма време да й кажа да смени уреда, да спре, да разбера защо го прави, когато разбирам. Кубиляне бърза да си прибере момичето, но Даля Куткайте сякаш не може да се откъсне от тази гледка. Изплашена, възхитена, пребледняла, най-сетне отива зад паравана - Анелия хвърля бухалките и се стоварва останала без сили на пейката.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Стефов продължи пътя без определена цел; излезе накрай града, стигна до една градина, търсейки с <b>погледа</b> си въстаниците. Той викаше: "Стефанович! Стефанович!" Никой не се обаждаше. Престана и кучешкият лай.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Раздвижването на националистите не избягна от <b>погледа</b> на русофилската партия, която бе завзела фактически властта покрай военната диктатура. През деня Кисов бе казал на Муткурова, че ще извърши арести. Вечерта градоначалникът Свещаров, придружен от Михаил Маджарова, се изтърси при Муткурова у дома му да иска разрешение за тази цел, предвид на военното положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>И досега мигът на тази раздяла е врязана до болка в паметта на тези, които са изпращали двамата изтъкнати футболисти. И сега като че ли са пред очите им - Аспарухов в тъмносиня спортна блуза, Котков в елегантен костюм и с вратовръзка. Усмихнати, те се вмъкват в бежовата "Алфа Ромео - Джулия ГТ", след като полагат автографите си върху снимките, които неизменните им поклонници и в тоя ден не пропускат да им поднесат. Колата потегля и само за секунди номерът СГ 9999 изчезва от <b>погледа</b> на изпращачите. Изчезва заедно с пътниците завинаги ...</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>—  На мястото си замръзнах — говори Христо Иванов  — когато познах, че единът от вързаните беше брат ми, вторият   братовчедът ми, а третият Васил Левски. На тоя последния впих <b>погледа</b> си, да го изгледам за последвн път. Той беше усукан с един ямурлук, а главата му вързана. Щом ме съзря измежду множеството, клюмна полечка с главата си в знак на поздравление и очите му се напълниха със сълзи…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>само кога вали дъжд. Извива се доста стръмно нагоре и достига местността Буково на една височина от 1306 метра над морското равнище. Буковският проход е 145 метра по-висок от Гявато. Една малка част от Ресенската котловина се види от Буково. Види се Гявато с част от високия Пелистер. Види се ниското продължение от Пелистер и зад него ред бърда и зад тях Битолската равнина с планински вериги отдире й. На север не се вижда нищо друго освен цели върволици от планини, на юг Петрино спира <b>погледа</b>, на запад тоже нищо се не види освен планини и планини. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Стефан поисква да <b>погледа</b> езерото. Последно желание ­ изпълняват го. Когато го връщат при бесилката, казва на палача си Тодор Иванов Гигов от село Дриново, Поповско, баща на едно дете, на служба в затвора от 6 март 1941 година: “Нагласи въжето добре, за да не остана жив, защото после му мисли!”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Смехът на гъркинчетата къдрел топлия мрак. Бузуките ситнели, за да не заплачат. Огледалото на пристанището се оцъклило, за да излъже, че не е загубило <b>погледа</b> си към голямата вечна вода. Шумели листаци и млади, глупави хора си казвали, че се обичат...</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Трудно е след близо 40 години да възкреся миналото през <b>погледа</b> на младото поколение. Дали те ще съумеят да оценят н да разберат онова славно време, онази неповторима атмосфера, характерна с ентусиазъм, спортна амбиция, висока отговорност и съзнание. Материалните стимули в сравнение с днешните бяха толкова нищожни, но това не пречеше на футболистите да се раздават до сетни сили на терена, да обичат безрезервно футболната игра и да се обричат на нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>— Не, ние изравнихме, ние диктувахме развоя на играта, ние чувствувахме сили у себе си да объркаме още повече противника и да го победим. А да го победим в такъв мач, не означаваше само да получим „две точки", а нещо повече: да завършим един турнир като победители! И затова осъждам в себе си постъпката ни да пренебрегнем нападението, да отместим <b>погледа</b> си от вратата на противника към нашата собствена врата. Това в никакъв случай не беше необходимо!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Тръгвахме за България. Стоях изправен до самотна стройна бреза и си мислех за родината. Топлият южен пейзаж мамеше <b>погледа</b>. Но очите виждаха друго — разлистени букови гори, ливади с кротнали се стада, малки ниви, сгърчени като дрипава черга. </i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Като стигна горния край на нивата, тя неочаквано спря. Погледа, <b>погледа</b> в царевицата, обърна се и подгони обратно кравите. Какво я прихвана?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>- Я oстави ги - кази ми сериозно Атанас, като шибна силно мулето и потегли напред. Аз веднага разбрах причината на тая бележка. По моста се подаде една девойка помакиня, със снага стройна, до колкото може да се угади през шаяч ното й синьо фередже. Тя държеше някакъв вързоп в дясна ръка и отиваше вероятно на ливадите, дето имаше косачи. Когато помакинята слезна от моста и възви насам, тя съвсем си закри лицето с яшмака от бял пешкир, метнат въз главата й, за да не допусне на <b>погледа</b> на "каурите" (гявурите) нито едно кътче да му осквернят с нечистото си съприкосновение.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Арапчал е стръмният горист върх, що се издига на северо-запад от Лъджане. Дивашкият и пустинен вид на тоя върх цял черен от гъстата елова гора, издигнал се начумерен в кръгозора, мамеше <b>погледа</b> ми още от първите дни и аз не можах да се одържа и да му не ида на гости и да се полутам из дивотиите му. Една слободия!..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Той отиде да закуси към хотел „Плиска“ и да изпие едно кафе. Да поседи така малко и да <b>погледа</b> тези безкрайни граждани наоколо, които имаха коли и гаражи, и апартаменти, а той — служителят от съвета, — който вечно ги оправяше, имаше една гарсониера, два костюма и безплатна карта за обществения транспорт.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Нямаше смисъл, нямаше смисъл — повтаряше си Джанкарло като в кошмар и тичаше само защото не искаше да спре, не искаше това да се е случвало изобщо, не искаше и да е виждал дива токачка изобщо, тъй както си беше живял великолепно до преди десет минути — без да е виждал дива токачка изобщо, както впрочем той не я вижда и сега, защото тя беше преминала гърбицата на поляната и се бе скрила от <b>погледа</b> му на някакви сто и петдесет — двеста метра.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Спря се и се загледа в себе си. Мразеше се. Светът отново бе станал нормално неестествен. Или пък ненормално естествен. Не знаеше. Сега и не можеше да мисли хубаво. Остана малко така, да <b>погледа</b> случайните минувачи, докато се разсее.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Най-после дядо заслиза и полека-лека се скри от <b>погледа</b> ни. Преместихме се на рида - оттам щяхме да го зърнем, когато мине през отсрещната махала. И той се показа. Вървеше бавно и разглеждаше, като да не го е имало години. Дойде до селската чешма, наведе се под чучура й, остави го да струи върху главата му, плискаше лицето си и с шепи пиеше вода. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Подир малко поръчаният петел с вързани крака заудря с криле пръстения под.  Кумът го <b>погледа</b>, <b>погледа</b>, па нареди: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Не исках да го разпитвам. Пък и той нямаше желание да разказва. Предадох му овчарския кривак и тръгнах към къщи. Изпрати ме с очи. В <b>погледа</b> му, както ми се стори, съзрях внезапна тъга. "Дали все пак не му домъчня за Генка", помислих си. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Стоимен го <b>погледал</b>, <b>погледал</b>, па рекъл, че на следващия ден ще дойде да го обръсне. И наистина дойде. Само че срещна препятствие - счупения бръснач. Почеса се човекът по обраслия врат - имал бръснач, но бил захабен. Дядо му препоръча да го наточи. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Те, колко години откога си отиде Ваклин, абер не съм му пратила. Кажи му, сестрице, изгледах децата, пораснаха вече, ама едно с едно не са свет. Най-големият син войник отиде. Турили го там сеновал да варди. А он с цигара сеновала пусти запалил. По-малечката слугиня у София се цани. Она па на гражданка се прави. Това лето дойде и едни думи мели, не ги разбирам. Тледа накъде гробищата и каже: "Мамо ма, кое е туй непознато за <b>погледа</b> ми място?" Ядосах се и й рекох: "На това место мама че ми те закопа, черко." </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Той извиваше глава и погледът му се плъзгаше по светлото чисто небе, по което минаваха слънчевите лъчи и правеха малките облачета бели и леки, ту сваляше <b>погледа</b> си край брега, където патицата спокойно се гмуркаше в бистрите води на реката и над сребристата течаща повърхност оставаше само късата й, остра, светлокафява опашка.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Без да я изпусне от <b>погледа</b> си, мъжкият я следваше навред. Напразно патицата се опитваше да го измами.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Гърмежът се разля широко над реката. Патицата шумно излетя от ракитака. Когато се издигна над върбите, тя видя бяло облаче дим и своя умиращ другар да плува в окървавената вода. Без да го потърси още веднъж с <b>погледа</b> си, тя се устреми нагоре към островчето, поведена от непобедимия си и велик стремеж. Тихичко се спусна във водата и като се увери, че никой не я преследва, отправи се към своето гнездо. Разрови пуха, откри яйцата и легна върху тях…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Ниските непрогледни небеса сякаш се разкъсваха на милиарди частици, които се въртяха шеметно из въздуха и на безкрайни роеве бързаха към земята. Те се лепяха по крилете на птиците, удряха ги по очите и замрежваха <b>погледа</b> им.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     — Голям дявол, голям дявол, ама ще падне той на мушка, ще падне… Аллах си знае работата — мърмореше Кара Ибраим, като смучеше цигарата и неспокойно местеше <b>погледа</b> си по насрещните скали. От ума му не излизаше снощният сън. Беше сънувал, че уби козела с един изстрел под плешката, а козелът, паднал по гръб, го гледаше с жълтите си противни очи и му говореше нещо с човешки глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Като съобразих, че патицата може да литне през клоните на върбите и да се закрие от <b>погледа</b> ми, реших да стрелям, докато не се е вдигнала. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Той пресяга с мъничката си изнемощяла ръка, поема от кърпата една по една ябълки и хвърля на децата. Червените топки падат върху тревата, подскачат, търкалят се, а децата ги гонят, боричкат се за тях и крещят. Нему се иска да ги <b>погледа</b> още, но лошо му е, завива му се свят, главата му натежава и пада безсилна върху майчините му ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i><i>Елка бременна! Може би и по-рано в ума му беше попадала такава мисъл, но като далечна мечта, която сгряваше само душата му, а сега това беше неизбежна действителност. Струваше му се, че грехът им изведнъж се разкриваше пред целия свят, че сега вече всички хора ще <b>видят</b> и осъдят престъпната им връзка. Той не смееше да излезе между хората — в <b>погледа</b> на всеки срещнат откриваше или присмех, или упрек.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Още на другия ден след онази фатална нощ, ако Дико беше по-прозорлив, би схванал необяснимата промяна у брата си: Стан не смееше вече да срещне открито <b>погледа</b> му. Но Дико си оставаше почти същият и Стан — унесен в Елка — скоро привикна с чудатостите на брата си. Сега бременността на Елка сякаш изведнъж го опомни, опресни разсъдъка му и той се чувстваше като пробуден от тежък сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Притъмня, а той все още стоеше затворен в тъмната стая; не смееше да излезе навън; боеше се да не срещне хората, боеше се да не чуе някоя страшна вест и най-много тръпнеше от мисълта, че може да срещне вън Дика. На два пъти през деня той беше уловил крадешком <b>погледа</b> му. Дико беше цял променен — потъмнял, измъчен, а в очите му грееше мрачният огън на разярено животно…</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Това не е на добро - рекъл хаджи Генчо и <b>погледал</b> към небето. - Ти ще да ожениш сина си и ще доведеш в къщата си зла и непослушна снаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Децата с радост хранят пилетата и с голямо удоволствие забележват, че храненичетата растат и гоят се; но една заран най-хубавото, най-тлъстото и най-голямото пиле се изгубва - чегато е в земята потънало. Момченцето търси своето пиленце, своето скъпоценно хранениче, за да го нахрани, да го помилва, да го <b>погледа</b>, но всичките му мъки и старания остават напразни, защото това хранениче в това също време, както се види, се вари в черното котле с червеното превезло, а хаджи Генчо, като някой ахчия по турските конаци, с лъжицата в ръка ходи около котлето и кряска на баба Хаджийка:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Как да ме не знаят! Знаят ме, хаджи, знаят ме! - повторил дядо Либен и горделиво <b>погледал</b> към тавана.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Хаджи Генчо вляззъл в къщата си, а баба хаджийка го посрещнала и <b>погледала</b> на своя султан боязливо; но когато <b>видяла</b>, че нейният деспот има кеф, то го попитала:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- А ако Христос с можал да направи от водата вино, то защо и Мойсей да не може да направи? - попитал хаджи Генчо и <b>погледал</b> на Никита кръвнишката - Както Исус Христос, така и Мойсей са свети хора и можели са да правят чудеса; аз тия работи зная по-добре от тебе... Ти не си ходил в Ерусалим и хабер нямаш за божиите работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Когато хаджи Генчо изговорил всичкото това, то <b>погледал</b> на своите гости с голяма гордост, позасмял се и лицето му говорило: "Ето, видите ли, мои селяни, как аз задомявам своите деца? Царска премяна им давам!"</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i><i>Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да <b>погледа</b> на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета <b>гледали</b> през някоя дупчица по стобора. Бабичките <b>гледали</b> така, както <b>гледа</b> всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>На тоя чуден свят се намират такива личности, на които човек никак не може да <b>погледа</b> равнодушно; вие се радвате, когато тия се отдалечават от вас; а техните керкенезки очи се намира нещо злобно, нещо тежко, нещо убийствено. И ето, една из тия личности излязла сега пред дяда Либена; но тя се показала и нему, и Павлину ангел утешител.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>И тя не допяла, а тъжно <b>погледала</b> на Продана и въздъхнала; а Продан опулил очи и <b>гледал</b> на своята гиздава жена като дървен истукан.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Не, моето желание и воля е да останем още малко тук, да <b>погледаме</b> как играе хорото, а след това да си вървим вкъщи. Но недейте забравя, че аз не съм сама и следователно моята воля не принадлежи само на мене; тя е моя само отчасти, а отчасти принадлежи на компанията, с която съм дошла тук; а според мене, ако двама желаят едно и също нещо, третият трябва да се подчинява. Пък и не мога да кажа дали моето мнение е правилно и безпогрешно, когато човек споделя убеждението си с противоположно убеждение. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>А знаете ли каква игра е изиграл един от новите доктори в Казанлък? Напил се (с локмаруху) гюловица и отишел в една къща да види една болна жена, а в тая къща се намирало едно чернооко сърненце, което му се харесало. На пиячите хора се харесват и самодивите, а момиченцето на болната жена, - ако и да не било за доктора, - не било за изхвъргане. Докторът хванал болната майка за ръката, попипал й жилата, <b>погледал</b> й езика, рекъл й да си тури на петите топли кирпичи и казал на момиченцето да му донесе малко водица. Момиченцето излязло.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Ето ти и гюлова ракия! - бъбрал той и боял се да <b>погледа</b> назад. - На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е видял ни гюлът, ни коренът му... Да изсъхне до корена... Насмалко щях да почерня главата си. "Пий я с локмаруху", казва Славе. Ето ти и локмаруху... Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря...? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i><i>- Селяните ги печелят с кървав пот и с мотиката в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани, - отговорил Николчо и <b>погледал</b> на баща си така, както <b>гледа</b> знающият ученик на учителя си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>В това време Неновица повдигнала главата си, <b>погледала</b> на сина си, който стоял пред нея ни жив, ни мъртъв, и казала:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Когато Стоянова майка влязла вътре и когато била поканена да седне, то тя захванала да мълчи, ако и да принадлежала в числото на ония хора, които не обичат това занятие. Мълчели и стопаните на гостоприемната къща, ако байо Петър и да бил така също не слабословен хлапар... След десетина минути Стоянова майка, като <b>погледала</b> към тавана, се пресрамувала и казала:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Аз тряба да те оженя - говорил Нено и гледал своя указателен пръст, когото повдигал нагоре във вид на кукерица. - Доста си се скитал по кръчмите и по кавенетата... Ако ме не послушаш, то аз ще да те изгоня из къщата си и никога вече няма да те <b>погледам</b>... Чуеш ли? Ти тряба да не заборавяш, че аз съм ти баща.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Не карай му се - казала нежната родителница и <b>погледала</b> към своето дете с овчо умиление. - По-харно да помислиме за неговата годеница... Когато се ожени, то умът му ще да дойде в главата. Всичките млади момчета са такива.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Изпълниха ли се моите думи? - казала Неновица и <b>погледала</b> на мъжа си горделиво и самонадеяно. - Аз познавам твърде добре сърцата нa всичките наши граждани... А какво се чуе за Стояна? Едному наречено, а другому изпечено. Сиромах Стоян! Той си беше наточил вече зъбите за печеното прасе, а добрите хора му дадоха да смръкне малко емфие!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се, не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, <b>погледала</b> на младоженеца яростно и казала сърдито:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Много се дразня от хора, които се изкарват сега пострадали, защото някога казали: "Ама как може така?" Зависи как си го казал това "как може така". Това КАК е много важно, то е обемното, в него се съдържа ЗАЩО си го казал. Аз съм дълбоко убеден, че ако човек премести <b>погледа</b> си само един метър встрани, не само ще види Вселената по нов начин, но ще се създаде и нова Вселена. Шокът от гледката ще покаже нещо невиждано досега... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Понякога след време ми се иска да махна скоба, запетайка. Но не с оглед на граматиката, а защото стихотворението е някак пораснало и нещо вече му стои като тарикатски маншет, който навремето се е носил, а сега драска <b>погледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Жената, която стояла с лъжицата в ръка, <b>погледала</b> на своят мъж кръвнишки, помахала главата си, хванала кълката си с лявата ръка, махнала с лъжицата по въздухът и пропищяла:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Аз навярно зная, че Георги е убил братът си - казал философът важно и <b>погледал</b> на своите слушатели с особено удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Разкажи, разкажи - казала лъжицата и <b>погледала</b> към кухнята си, из която захванала да се разпространява миризма от препържена риба.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Хей, Смиле, що си се замислил като сираче на помен? Който те <b>погледа</b>, той трябва да си помисли, че гемиите ти са потънали в Черно море... Хей, засмей се или и аз ще да заплача като кукувица!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Смил <b>погледал</b> на своят другарин сърдито и сериозно; очите му блестели, а долната му уста треперала като листо.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Когато Смил говорил това, то покрай тях преминала цяла купчина момичета, които вървели из пътят весело, които пели и викали и които не мислили за човеческите нещастия. Иванчо <b>погледал</b> към момиченцата, поклатил насам-нататък главата си и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i><i>Марийка влязла, запряла се посред стаята и <b>погледала</b> на баща си с такъв поглед, с какъвто <b>гледа</b> агнето на своят джелатин. Тя <b>видяла</b> пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги видял своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Марийка стояла като каменна пред баща си и не решала се да проговори ни бяло, ни черно но очите й блестели като елмаз, а долната й устна треперала като от треска. Не преминали нито пет минути, а това момиче - което в продължението на петнайсет години било безответна робиня на своите домашни деспоти - добило свой характер и приготовило се за отчаяна борба. Марийка изправила главата си, <b>погледала</b> на баща си с презрение и проговорила:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Закачи ги на своята собствена шия - рекла Марийка и <b>погледала</b> с голяма ненавист към своят нови младоженец.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>В това време влязла стрина Георгевица, приближила се до миндерлъкът, <b>погледала</b> на пръстените и на герданът и нейното завистливо сърце затреперало от жадност.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- За петстотин и триесет жълтици съм ги купил - отговорил Ненчо горделиво и <b>погледал</b> още веднъж в очите на Марийка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Аз не ща много пари - рекъл Ненчо и <b>погледал</b> към стрина Георгевица така, както гледат калугерите към своите титори и приложници. -Направете сватбата, купете на булката всичко, щото й трябва: дайте й малко арашлък за "по-първите години" - повече нищо не трябва.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Думите ви да бъдат щастливи! - отговорило турското общество и <b>погледало</b> на вилаетският чорбаджия лениво и без особено внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Пашата те чака цял сахат - казал други и <b>погледал</b> на Ненча така, както гледат вдовиците на чуждите сватби.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>– Пък де на друго място ще напои овцете си! Ще не ще, на пладня тя пак ще завърне насам – и той ще запладнува под дивечката и ще я чака... Повлече мълчаливо гега овчаря, наведе глава и <b>погледа</b> му го поведе из цветята. – И синчец – колко много теменужки разцъфтели! – Но изведнъж се стъписа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Маринова поплува около четвърт час из басейна, после дойде при мене. Още щом седна, от мокрото й тяло ме лъхна прохлада и свежест. Лицето й бе усмихнато, някаква лукавост се криеше в <b>погледа</b> й. </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i><i>           Ако гледаше към мене, тя би <b>видяла</b> уплахата в <b>погледа</b> ми. Но не гледаше. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Стрина Богданица бе седнала прибрано и някак със стеснение на края на миндера и прегърнала бе в скута си най-малкото свое унуче, палавия Бонко, когото често милваше по къдравото главенце. Тя говореше с един сдържан глас. В <b>погледа</b> на нейните позавяхнале и малко сълзливи очи се четеше една скрита радост, ала в същото време и някакво смущение. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, ако не ще още да се фане на хорото – че нали е и малка още, – нека се стегне и да поизлезе, па макар и отстрана да <b>погледа</b> и тя хорото и света. Така думаше кака Дина. И най-после насила май я накара да вземе и тя да се пременува и да поизлазва до хорото. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, така ми е по-добре, како Злато – отвръща тя, малко усмихната. – Аз така ще си го карам. То мойто момуване… – И тя си не доизказа думата. Ала в нейната усмивка се четеше такъва горчивина и в <b>погледа</b> є прозираше такъва дълбока тъга, щото сърцето чак да ти се скъса от милост! Аз станах пишман, дето є подумах. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Като доде празник, кака Дина ги стегне и двете – Неда се премени като мома, а Цонка се облече по-простичко, па ги изпрати да излязат и запре се и тя пред вратника за ги <b>погледа</b>. И уж е весела, уж є драго – е, зер, стигнале є и ней момичета като по хората, изпраща ги и тя свят да светуват. Ала като се вгледаш в очите є, такъва тъга е изписана там! Неда отива уж на хорото да се момува, ама момуване ли е това – с нейната нужда? Малката, тя е още безгрижна, играе си там с подевките, че още не е дип стигнала: ами зарђн, като стигне и тя? … </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Другата неделя тя стегна Цонка с хубава премяна – че и ней тя беше приготвила всичко, що трябва: от време още, каквото направеше за голямата, същото ще направи и за по-малката… Та накити тя Цонка като мома, накара и Неда да се премени по-хубаво, па ги изпрати и двете на хорото. Видях ги и аз, като ги изпращаше до вратника. Цонка се срамува и някак като че се стеснява, ала в същото време лицето є грее от радост. Неда и тя се радва. Блага усмивка се е разляла по лицето є. Очите є като че са засмени. Ала в дъното на <b>погледа</b> є си личи една скрита тъга. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Като отредиха и помена за половин година, Койчо взе пак да поизлазва в празник на хорото – не да играе там, а само да <b>погледа</b>. Кака Дина не му думаше нищо и не рече да го задържи. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Минале беха се някоя и друга година. По едно време на Парлапановия Спиро, дето е нящо голям чиновник в Пловдив – нали знаете, – помина се жена му и остале му три-четири дяца сирачета. Рекъл да вземе от наше село – от нашия градец, да го речем – някоя роднина, та да му <b>погледа</b> тя децата и къщата, дорде види как ще се нареди. И пратил писмо на майка си да подири такъва жена, дето би могла да му пойме тая грижа. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина се замислила. Видяло є се, че ще е добро това нящо. Трябва да се пристои Спиру, като е изпаднал в такава злочестина. А Неда би могла да му <b>погледа</b> децата – тя обича дяца: и каквато е уредна, и къщата ще му нареди, както трябва. И Неди като че се искало да иде. Само че това пак – нуждата є … И кака Дина не дала дума веднага, ами – рекла да си помислат малко. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Както си седеше дома самичка, затворена по цял ден в собата, и както є бе малко хапнуването є, чивяк можеше да я вземе за постница. И лицето є бе заприличало като на постница – изпито и слабо. Ала инак е бяло и чисто, май без бръчки. Па и <b>погледа</b> є е ясен и светъл и колкото беше от по-напред благ, сега станал още по-благ. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина, съвсем ободрена, приказваше някак умолително. Тя се каеше сякаш в душата си, дето взе да се оплаква. Погледа є, малко влажен още от по-раншните є сълзи, ала напълно прояснен, грееше от някаква чудна, от някаква ангелска благост. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>У стринини Кузманичини една по една се събират возривачките. Пристига и кака. Ана я посреща весело. Там е и байко є Рад, висок, снажен ергенин с ясносини очи и руси мустачки. И той посреща возривачките. Приказва с тях, шегува се… С шеговита закачка посреща и нея. Само че в <b>погледа</b> му грейва повече топлота, а гласът му звучи някак трепетно… Тя смутено свежда очи. По страните є пламва божур. Да прикрие омаята, избързва да се смеси с другите момичета… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Мъчителен смут настъпва у всички. Ала никой се не намери да є отвърне. Неприятно жегнат е и младият стопанин. Възмущение пламва в <b>погледа</b> му. Но и той не се решава да го изкаже. Въздържа го свян някакъв или нещо друго… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ех, колко ми е драго и мене, като имаме така копачки, да ида да им нося обяд, па след обяда, като се заловят копачките пак за мотиките си, аз да се поизтегна под клонестата върба край вадата, на меката зелена тревица, да ги <b>погледам</b> и да им се порадвам! И не мога, право, да се наслушам тогава на техните мили песни и сладки препевки, на техните крехки смяхове и весели провикванета. Че то пък и песни ли се пеят по копан, я! Има ли нящо по-хубаво от тия песни? Като викнат с оние сладки гласове: </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко беше снажен, прєличен и хубавец ергенин, с возруса, малко къдрава коса. Мустачките му порасле толкова, колкото да могат вече да се възсукват. Едни сини очи имаше като синия синчец. Погледът му бе открит, ясен и доверчив. Широкото му и румено, малко позагоряло лице бликаше от здрава младина. По него се четеше безгрижност, простота и добродушие. То беше тъй мило, както бе мил и <b>погледа</b> му. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Донка защо ли я нема още? – запитва тя, сякаш че нея уж дири с <b>погледа</b> си. Доде и Донка. Заприказваха се и с нея. Шегуват се, смеят се. Ала Райка се е неспокойна. И се се поозъртва пак, като че още някого търси. И се я нящо не сдържа. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко срещна <b>погледа</b> на Райка, която се беше обърнала да види с кого приказва Донка. И затова се забърка, заплете езика си и не можа да си доизкаже приказката. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка, още щом срещна <b>погледа</b> на Ненка, когото от толкова време мислеше и сънуваше и зарад когото се беше тъй променила, сети, че нящо я жегна на сърцето, и то зафана много сърчено да тупа. Тя се изчерви, наведе очи в земята и не смееше никого да погледне. “Защо ли пък се фана сега тука?” – си помисли тя след миг, като пододе в себе си. – “Дали не ще да е зарад мене?” – й пришепна нящо извътре. И усети тя тозчас, че сърцето й се поразпусна и че в него се разля една особена сладост. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Вечер беше пак. Райка бе отишла да набере лук за салата, та па се нящо май забави. Майка й почака, почака, па отиде сама да види де се е залисала, та не иде. Погледа в бостана – нема никой. Из бахчията й се чу говор. То се бе вече смрачило, та из бахчията се не <b>видеше</b>. Ала по гласа тя позна Райка. Тя се повслуша малко. Чуваше се и мъжки говор. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дядо хаджия си зе с два пръста едно резне пресол, лапна го наведнаж, па изгледа хубавенце Райка, която в това време излизаше из вратата. После зе чашката, <b>погледа</b> я малко издалеч, погледна в тавана и: – “Ха наздраве, побратиме! Днешния свети Харалампия да е на помощ!” – рече и гаврътна чашката. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Той <b>погледа</b> след Райка, дорде се изгуби из дърветата на бахчията, поседя още малко до плета, па се отмести и полека зе през края към тяхната махала. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Аз се упътих към края, дето беха нещата на косача, и сложих там цедилника с хляба и съдовете с гозбата. Приближих след това към бае Цено и се спрях да го <b>погледам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>        Малките очи на бае Цено, които преди туй ме <b>гледаха</b> някак плахо, сега беха светнали и от <b>погледа</b> му като че ли се излъчваше някакво вдъхновение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Миг след туй пламъка и вдъхновението в <b>погледа</b> му се изгубиха и възбуденото му лице доби напрежния добродушен израз.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Оня чер облак ще настигне месечината и ще я открадне - додаде друг, който и сега като че зяпаше към месечината, ала не изпущаше из <b>погледа</b> си и онова, що става наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>И се получава нещо ужасно за мен. Мрачни хипари, шведи и англичани, без израз в <b>погледа</b>, обръщат гримасните си лица към мен. Те оставят дори щанда с порнографията (дискретно отделен в дъното), за да ме огледат. Чувам англичанката да пита кавалера си (ако това е кавалер!) "Но кой беше този Плотин, учили сме нещо за него, но не помня какво". Отговорът, който получава, е: "Той беше един от старите софисти". И аз не мога да не се усмихна, което веднага се забеляза.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Колоните са високи 17.43 м., състоят се от 10-12 барабана и всяка от тях има двадесет канелюра. Канелюрите отвеждат дъждовната вода надолу и имат функцията "да извисяват <b>погледа</b> нагоре".</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>         Гарваните закряскаха, като ни усетиха, дигнаха се по-високо, отлетяха и меко накацаха далеко пред нас - в полукръг, със сведени, дебнещи човки и свирепи очи - право срещу нас. Същинско заемане на изходна позиция за атака. Как се устоява на <b>погледа</b> на хиляди очи на гарвани, вперени в тебе. Чакаме картечния трясък, с който се започва всеки бой. Ала нищо - локва гарвани. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Войниците спят, капнали от умора. Повъртях се насам-натам, <b>погледах</b>, <b>погледах</b>, па си свалих шинела и каскета, отидох до едно сандъче и взех чети-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Извинете ме за момент! — отсякох аз. Излязох навън, като едва се въздържах, налетях в архивата, изплаших с лицето си една мъничка Мария, взех всички папки с входящите писма, намерих всички писма, които ми трябваха, и с папките се върнах отново при директора. Застанах пред прозореца, там, откъдето той изхлузваше <b>погледа</b> си навън, за да задържа този директорски поглед, и като оставих папките на масата, казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Чувството за съизмеримост ще ни предпази както от обидното подценяване на великите сили и закони, така и от безразсъдното преувеличение на преходни и несъществени явления. Съизмеримостта ще ни даде възможност да намерим точното място и на житейските проблеми, и на космическите процеси. Защото Учението желае да насочи <b>погледа</b> ни към далечните Светове, но съвсем не ни съветва да пренебрегваме земните задачи.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>И понеже все още не си отивах, тя вдигна глава и нещо като да трепна в <b>погледа</b> й, понеже сигурно съм имал съвсем отчаян израз. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Със себе си можеш да разполагаш, както щеш. Но що се отнася до мене, престани да ме дразниш е оная Mариан. И позволи да ти кажа, че ти я идеализираш малко оная Мариан. Тя съвсем не беше това, което ти си виждал с <b>погледа</b> си на влюбен глупак.</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Оттеглям се от светлия кръг на лампата. Нямам сили да задържа на лицето си заслушан израз. Юлия Серафимова ме следва. Сядаме. Погледа ми е прикован в добре подстригания тил на оратора. Внезапно ме обзема дивото желание да грабна една ножица и да обезобразя фризурата му. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i> Моят съпруг обяснява Юлия, проследила <b>погледа</b> ми. И със свито гърло: От пет години е в лагера Куциан. Вече е на седемдесет. Едва ли ще се върне жив. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i>         В <b>погледа</b> на Мариана - милиционерът добре видя това - блесна за миг луда надежда, но бързо се смени с нещо гадно. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Дощя му се да запали цигара, но тайната позиция не позволяваше. Не си струваше да се издаде за един дребен кеф, след като цяла седмица ги дебна и не ги беше изпуснал от <b>погледа</b> си дори и когато отиваха по малка нужда. А най-глупавото беше да се откаже тъкмо сега. Днес още от сутринта тя беше особено весела. 29  Оня пък вече говореше не само за камъните. Разказваше й филм или нещо такова. Така стават тия работи. После пък го изби на поезия. "Море от хлорофил" била гората. "Да си напълниш бавно дробовете."</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тя търсеше с очи <b>погледа</b> му, но той ровеше в еднодневката си. Опря показалеца си на гърдите му като револвер:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Тогава срещнах <b>погледа</b> на новата седемнайсетгодишна чертожничка. Нейните очи бяха жълтеникави като пясъка, изписани с чертички от сенки. Използувах точно това и така нарисувах тези малки поточета - с изтеглени чертички и сенки.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Ето те - просиш на стълбата, мамо. Ето те - между царете. С меча в ръка или пък с топлинката от <b>погледа</b> на жребчето - ето те винаги, всякъде, всякак, толкова свята и неизбежна... Каква ли беше пък тази ужасна илюзия, че ти можеш да бъдеш повече от една? Слава на бога - не си. Не си, не си - ето ги всички останали. Само една си. И ние.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Само окото му не си беше на мястото - там, в сухия череп на кола, - защото беше дошло да <b>погледа</b> света и през нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Момиченцето (което много обичаше да му се говори сериозно, като на възрастен) и този път забрави желанията си. Разбира се, след няколко минути то забрави, че е забравило желанията си, и отново започна да пищи за лъскави предмети, които му попадаха пред <b>погледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Старецът не можеше да стане, та да <b>погледа</b> как на уличката, пред малката му стара къща са наредени четири лъскави автомобила. Но си го представяше. И се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>В хотела "Борис" имаше десетина немски офицери. Те пиеха бира на терасата, мълчаливи, омърлушени, с безцелноотправени погледи към старинната крепост, потънала в бурени и зеленина. Говореха рядко и когато погледите им се срещнеха с <b>погледа</b> на българин, студените им очи се изпълваха с недоверие и ненавист. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Само пътят, по който някога минаваха пленниците, беше същият - пак така издълбан от коловозите, каменист, неравен, като дъно на пресъхнал поток. С усилие открих тясната ивица земя, която се отделяше от тоя път и по която можеше да се навлезе в парцелираната само в инженерската карта местност, зад новия квартал, дето отделнитенезастроени места се губеха между градините и лозята. Стана неизбежно да мина през двора на една вила. Гъста вишнева горичка я потулваше от <b>погледа</b> и само заостреният й покрив стърчеше над вишните. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>           Елисавета прекарваше тия часове на трема, където шиеше или четеше. Тя беше красива жена, преминала първата си младост, и сега излъчваше уморената и презряла хубост на отминаващо лято. В големите й очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на <b>погледа</b> й студен израз, какъвто имаха очите на бездетните и незадоволени жени. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i><i>          Няколко секунди ние се <b>гледахме</b> мълчаливо. Под окъсаната офицерска униформа се показваше измършавяла плът, обгорена от слънцето. Явно се <b>виждаше</b>, че той няма долни дрехи. Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести <b>погледа</b> си от нея. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Тя остана на мястото си с широко отворени зеници, като дишаше трудно и все още държеше яката на блузата си. Мина й през ума, че е <b>видяла</b> призрак, и цялото й същество се напрегна да чуе стъпките му вън. После, без да откъсва  <b>погледа</b> си от вратата, облече пеньора и бързо се озова в трема, изплашена, че не ще го намери. Но той седеше на пейката и я чакаше. Щом я видя, трепна и се изправи да я посрещне. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Настъпи мълчание. Те стояха изправени един срещу друг. Топлият вятър се блъскаше в тях, като прилепяше нейния пеньоар към тялото й  и разтваряше краищата на дрехата, тъй че откриваше облите й колена. Гъста червенина заливаше лицето й и тя избягваше <b>погледа</b> му. Отбруленото от зарзалата клонче падна на косата й. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Той я гледаше със светнали очи и тя чувствуваше <b>погледа</b> му как я обхваща и замайва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. Нейният смут растеше и ней се струваше, че изгаря от срам. Мисълта, че е сама с непознат мъж, отново я прониза и в същия миг волята й се върна. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Запъти се към дюлите, минавайки от другата им страна, да остане скрита от <b>погледа</b> на слугинята. Там теренът образува малка хлътнатина, в която се криеше пленникът. Елисавета го видя седнал, опрял гръб о едно стъбло. Той я чакаше. Тя пристъпваше несигурно, като гледаше настрана, мъчейки се да сподави усмивката, която се показваше на лицето й. Мина край него и докато той остана учуден, че го отминава, чу я да казва: "Елате след мене." </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Тя се обърна и го погледна. В <b>погледа</b> й нямаше нито сянка смущение. Очите й <b>гледаха</b> дръзко и зад привидното им спокойствие се четеше готовност за всичко. В един миг тоя поглед го срази, той отпусна рамене, но в следната секунда самочувствието му се върна: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Нези заживя спокойно и примерно при една от многото стари вдовици. Бабичката беше доволна от квартирантката си, защото младата жена помагаше във всичко. Сама вароса къщата, почисти двора, изпра чергите, завивките, готвеше, чистеше, грижеше се за старицата. И новодошлата беше доволна от хазайката си - бабичката гледаше детето в почивните дни и тогава Нези можеше да поизлезе, да си почине, да отиде на кино или да <b>погледа</b> телевизия в клуба.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Такова дело не се <b>гледа</b> всеки ден, та затова се стече много народ, вдигна се и който можа от Златната река. Нези трепереше и хлипаше, но когато трябваше да влезе в залата, успя да се овладее и момчето я видя, като че ли го повика, и като срещна <b>погледа</b> й, тъжно се усмихна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>В дългите зимни нощи той подпираше с <b>погледа</b> си-тавана и говореше нещо с кривата си уста, но нищо не се разбираше. Ала Светеца, който дежуреше при него почти непрекъснато, една нощ изведнъж осъзна, че старецът разговаряше с жена си, с мъртвото си момче и разговаряше кротко, щастливо, като да бяха наистина до него, искаше прошка и се усмихваше страшно с кривата си уста, защото сигурно му даваха тази прошка, и отвореното око се взираше зад опушения таван, зад. времето, зад битието и <b>виждаше</b> всичко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Йоргов обясни, че Хаваджиев вече го е представил на цялото семейство, а в това време Льоли Каева и архитектът си поръчаха по чаша цитронада и бързаха да я изпият, защото грамофонът подхвана нов валс. И когато младите се вляха в кръга на въртящите се двойки, Хаваджиева проследи Льоли Каева с <b>погледа</b> на жена, която смята, че може да се радва отстрани на младежкото щастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Другите надзиратели се хвърлиха да обръщат Юрдана и Ивана. В това време вратата се отвори и в стаята за изповедите влезе свещеникът. Той изгледа изпитателно осъдените на смърт и се вторачи в Иван. Двамата се изгледаха продължително. Иван издържа <b>погледа</b> на попа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка сви зад градинчицата, събра малко съчки и влезе в кухнята. Черната шамия на свекървата беше спусната ниско над очите й, но тя не изтърва от <b>погледа</b> си Тошка:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Илия се шегуваше, подхвърляше закачки, смееше се. Той знаеше, че на тези хора не им беше много до смях, но тъкмо затова искаше да ги поразтуши малко. В тяхната къща той беше като свой. Но така беше преди смъртта на Минча. Сега те стояха като на тръни, <b>гледаха</b> се подозрително и ако старата изопнеше крайчеца на устните си в усмивка, тогава така изопваше устните си и Тошка. Иван гледаше като уплашен от нещо, а в <b>погледа</b> на старата имаше едно нечисто пламъче. Илия беше подочул приказки за кавги, за сръдни, но си мислеше, че всичко е минало и заминало.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И колкото повече мислеше за имота и за делбата, толкова по-упорито тези мисли налитаха върху него, налитаха като конски мухи, уплитаха му съзнанието, помрачаваха му <b>погледа</b>. Тогава целият свят за него се заключваше в нивиците, в дворчето, в къщичката. Той беше като вързан за тях, мисълта му се блъскаше като муха в стъклото на затворен прозорец и напразно се мъчеше да се отърве и да литне на свобода и простор…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата не отговори. Но и от <b>погледа</b> й, и от това отчаяно поклащане на главата той разбра, че приказките му не са хванали място.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ама нямаше защо — смотолеви Стойко, като се мъчеше да откъсне <b>погледа</b> си от отрупаната софричка. — Защо сте си правили този труд…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>В четвъртък дойде Тоню. Той беше прашен, омърлушен, небръснат, гледаше разсеяно и отбягваше да погледне двете жени право в очите. Особено се пазеше той от <b>погледа</b> на Севда. Защо идеше той по това никое време! И защо беше така отпаднал, гузен и небрежно облечен?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Изведнъж той се отдръпна назад, облегна се на шарената възглавница и забучи <b>погледа</b> си в една чворова дупка на тавана. Ако тя обади, няма нищо да получи, но каква полза и за него? Съдилища, затвори, разноски, поразии… Той не искаше да мисли за това, защото му се струваше, че ще полудее. „Какво тегло съм имал да тегля! — помисли си Юрталана, все така унесен и вторачен. — Проклет да е денят, когато ми стъпи в къщята тази мръсна усойница!“</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Българският народ изтръпна. Смъртта отново се въздигаше като единствено условие за безсмъртие. Матейко Пандурски падна на колене пред лактите си и благоразумно нахълта в двора на Стефан Яламурски. Жена му го последва, а след нея се посипаха седем момчета и пет невръстни момичета. Просено зърно из оризова нива, отдавна изгубен от <b>погледа</b> на всевишния, но нали си беше българин, Матейко Пандурски умееше да прави и деца. Само че от тия изтощителни работи жена му тръгваше на изток, а продължаваше да върви на запад. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Езикът е нашата родина. Първо трябва да изчистим думите, след това трябва да изчистим <b>погледа</b>, а да стигнем до истинското познание за нещата. За тая умствена дейност обаче трябва време. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Падна в пропастта! - разкаля <b>погледа</b> си Георги Рашов. - Подхлъзна се и - хоп, отиде при старите си другари! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Добре бе - облиза тънките си бърни дядо Харалампи Донков и дръпна няколко зърна от жълтата си божигробска броеница, - ами така ли ще стоим на площада, като телета? Извикаха ни, явихме се, облещихме очите си срещу държавната сграда, а в <b>погледа</b> ни тава като насекомо само Макавея Бобчев! То във всичко трябва да има ред. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Вързан за кехлибарения орех, Методи Царевски се озлоби. Той беше тръгнал да просвещава тъмния народ, а жена му беше избягала с една от най-тъмните личности. В следващия миг обреченият на смърт българин преглътна обидата. Пред <b>погледа</b> му се изправи Матьо Масатларски. Споменът го възкреси съвсем като жив. "Методи - усмихна се тъжно Матьо Масатларски, - било, каквото било. Нека Цвета си живее по влашки, а ти си живей по български и не съжалявай..." </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Но тежко ти от хаджи Нича, ако ти нямаш пари - той иска да му бъдеш мекере, да му слугуваш, да му се кланяш, а той да седи като начумарена Стойка в конторът си, да си дращи едно-друго, да не обръща на тебе внимание и когато му дойде кефът, то да те <b>погледа</b> кръвнишки в очите и да ти рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Бяха такива времена - говорил други един старец, - когато никой те не питаше колко пари си вземал из черковата или из еснафската каса, и хората живееха по-добре; а днес всеки копелак иска да ти <b>погледа</b> в кесията и да види колко пари си спечелил сам и колко ти са паднали в ръцете келепир. Минаха се вече старите времена, в които за подобна дързост ние награждавахме чапкъните с това, че им удряхме по двайсет и пет тояги по петите и не казвахме им защо ги биеме.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Стоян повдигна очите си, <b>погледа</b> ма невесело и рече: "Не сърди се, Тоте, прости ми!... Нещо ми е лошаво..."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Не, Тоте! Не мога аз дълго време да се мая у вас, защото имам работа... Седни и да си поговориме малко... Аз искам да те помоля за нещо си - каза той и <b>погледа</b> надоле като сираче.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Аз искам да взема Теофану Пападати - каза Стоян и <b>погледа</b> ме така чудно, чегато искаше да каже: "Аз зная, че нито ти, нито покойният мой баща не би избрали за мене такава жена; но аз обичам Теофану и трябва да я взема... Дайте ми да поживея и аз по своята воля..."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i><i>- Добър брат имате... Работи, пести и мисли за черен ден! Ние всеки ден се видваме с него и аз се радвам, като го <b>гледам</b> как се труди - каза Пападати и <b>погледа</b> ми в очите, чегато искаше да прочете в тях защо съм дошла. Усетил се беше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>В това време влезе Теофану, натруфена като кукла, и подаде ми сладко; а по-малката ми донесе каве. Когато момичетата излязоха пак, то Пападати ме <b>погледа</b> засмяно в очите и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Влезе моята снаха набелена, начервенена и облечена като павун; а след нея вървят две жени, из които едната беше Боюклийката. Когато Стоян <b>погледа</b> на своята жена, то лицето му стана още по-бледно, а очите му засветиха като две звезди на небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Снаха ми искаше да защити своята приятелка; но когато <b>погледа</b> на Стояновото лице, то отстъпи назад и побледня като платно - уплаши се.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Ако ти изгониш моите гости, то и аз ще да изгоня сестра ти - рече снаха ми и <b>погледа</b> ме като сърдита котка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 5;1985;<br>
<i>- Хайде да идеме и ние на Калемейдан и да <b>погледаме</b> на сръбското тържество и на турското унижение - казах аз отцу Балабанову.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Бяхме четирима българи, вечерта ни бе поднесла една самотна вятърна мелница с мъртви крила, пъстрите витрини и тишината на стария градски център, скуката на изпусталелите алеи с мокри пейки; чаша силно кафе и сандвич в тихо барче; барманката и нейните огнени коси. Гримът открояваше зелената бездна на <b>погледа</b> й, в която може да потъне и най-опитният моряк…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>От най-близкото бюро се надига гримирана жена. Впрочем гримът й отива, гримът подчертава синьозелените дълбини на <b>погледа</b>, които могат да смутят и объркат дори и един опитен капитан. Жената се надига, подава ръка и казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          Той седеше пред своята хижа край града, а край него се извиваха в опасни пръстени дълги змии. Те бягаха от <b>погледа</b> му и трепереха от допирането на ръката му. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята - и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в <b>погледа</b> му - и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживян в Буря и Беда. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          А смуглият караше кротко камилите си - и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня - и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в <b>погледа</b> му мълчеше мъдрост на вековна притча.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Празник играе в <b>погледа</b> ти, свидетелю на изгрева: вековен празник, чиито звуци още не са заглъхнали, кънти в мълчанието на твоя недвижен взор.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Ти ме погледна — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в <b>погледа</b> ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И в твоята песен се преливаха страшните прешлени на индийска змия, а в <b>погледа</b> ти съскаше отровата на вечна Жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Ти беше необуздана лъвица, която храбрец бе извлякъл с кървави ръце из верлогата — и ти го обикна за неговия бич и за силата на <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести <b>погледа</b> си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна — нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>На другата сутрин Тороманов отново не напусна квартирата. Следобед към четири часа той излезе с познатата пазарска чанта и се запъти по улица «Граф Игнатиев». Този път Коста и Юлия значително съкратиха разстоянието на преследването. Юлия — като по-малко подозрителна — вървеше по петите му, а Коста я следваше на около петдесет метра отзад, като се стараеше нито за миг да не изпусне из <b>погледа</b> си пъстрата и рокля.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Без много да му мисли, Юлия се вмъкна в книжарницата. Тоя път вътре имаше много хора, едни прелистваха книги, други зяпаха по лавиците. Тороманов, с чантата в ръка, стоеше край главния продавач и търпеливо чакаше. Юлия взе една детска—книга и макар илюстрациите да бяха много интересни, тя нито за миг не изпускаше из <b>погледа</b> си човека с белите дрехи.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Именно тая сцена бе пропуснал Крета в тия няколко мига, в които Юлия бе изчезнала от <b>погледа</b> му. Той бе търсил да види пъстрата рокличка, а бе пропуснал големия зелен трамвай, който бе отнесъл Тороманов и Юлия.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Баща му се облегна на стола. Колкото и да бе смутен, Пешо забеляза, че неговото хубаво и умно лице изведнъж се разведри, в <b>погледа</b> му се появи нещо средно между смях и разнеженост.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Бебо смутено примигна, после погледна въпросително другаря си. Беше съвсем очевидно, че Живка е много наблюдателна и нищо не може да се изплъзне от <b>погледа</b> и.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Такова ни е положението — милост няма да има? Кой знае защо, престорената копринена мекота в гласа на диверсанта в тоя миг напомни на Пешо за Тороманов. Брадатият небрежно свали от устата му салфетката и като почеса небръснатата си брада, отново се върна на мястото си. Русият не отмахваше <b>погледа</b> си от Пешо и синината в очите му сякаш още повече се сгъсти и изстина.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Отърча изплашена слугинята Марга, <b>погледа</b> и плесна ръце. Тя разбра, то беше ясно. И хукна - блъсна се о стълбите в коридора.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Старият панагюрец разбра: началникът ще ги коли. И тьрсеше <b>погледа</b> на Марга: - тя знае може би защо?</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>И изтръпна, кривото му око се заискри: дясната 449 ръка зашари в джоба, звъннаха пендарите, той ги изтегли бавно, <b>погледа</b> ги и ги запрати до пода.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Бе станала нервна, разсеяна, хапеше устните си и дълго целуваше нежното бяло месо на ръцете си. Понякога Ася втренчваше очи в нея и дълго я гледаше, тя се страхуваше от <b>погледа</b> му, но още повече, че може някой ден да закряска в лицето му, да се хвърли с вдигнати ръце и да му каже всичко. Тя иска! Умира от желание! Той трябва да разбере това или тя ще го направи смешен.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Всичката кръв нахлу в главата му, отвори широко очи и започна да следи дебелата фигура на Здравева, която се изправи пред <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>До къщата на Младенова никой не проговори. Като противоположност на поета, Младенов изглеждаше твърдо решен на нещо. Той не се колебаеше нито за миг, всичко беше обмислено от по-рано. Те влязоха в една светла стая с много книги, с хубава писалищна маса, с масички, върху които имаше много лули, чибуци, пепелници, с килим на пода и много пъстри възглавници, разхвърляни по него. Всичко това привлече <b>погледа</b> на Андреева и той за пръв път сякаш се върна към действителността. Неговите очи заблестяха, тъжно усмихнати.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Отмина замаян, пиян от скръб. Облягаше се по стените на къщите, за да поеме дъх, и пак вървеше. Далече, в дъното на една улица свършваха електрическите лампи и пред <b>погледа</b> му се откриваше безкрайно поле — синьо и виолетово от далечния изгрев, който идеше. Той вървеше към това поле и искаше да се изгуби, да изчезне в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>След вечеря се прехвърлихме в спалнята, при поменатата дамаджана. Тахо улови в <b>погледа</b> на Флорина недоумение и обясни:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>Управителят беше симпатичен бърборко и това също му личеше. Улових в <b>погледа</b> на Флорина леко презрение. Малкото се беше вторачило в него и го пиеше, а голямата <b>поглеждаше</b> встрани. Вирджиния не помръдваше - позираше или изчакваше. Онзи продължи:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>В <b>погледа</b> на Флорина имаше презрение. Ако не беше забележката накрая, едва ли щях да си помисля, че е била точно нашата нестанала актриса.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Как смяташ да свалиш Вирджиния? Той ме научи да питам така. Колкото по-директно, толкова по-малко губене на време. Настроението му блесна в <b>погледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>И от радостен мога да стана тъжен, после разсеян и накрая отвеян. Както и обратното: след красивото лекомислие да затъна в дирене на смисъла. С тия жени ми се случват все обратни неща, все смятам нещо, а иде друго, все търсиш <b>погледа</b> и в големите зеници, а срещаш големите очи на жена си. Вече се уча да внимавам. Уча се да лъжа, С годините все повече внимавам, добих някакво умение, дори го прилагам, но толкова рядко, че не става нужда. Защото някой друг внимава вместо мене. Пази ме, покровителствува ме, напътства ме, чете ми десетте божи заповеди, напечатани в десет хиляди страници.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Спи, мила Флорина! Спи, аз ще ида да поплувам, ще <b>погледам</b>, каквото е за гледане, а после ще си поговорим за други неща. Най-сетне ти ще ми затвориш очите за лека нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Нищо ... Абсолютно нищо! Всъщност усещам единия си крак изтръпнал. Но съм добре.Произнасяше думите различно, по-трудно, малко провлачено. И в <b>погледа</b> му имаше промяна - задържаше очите си неподвижни, в една точка.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Хубаво е, когато човек добива добри спомени от една държава — продължава атаката от наша страна. Хага сан ще се съгласи отново. — Тези спомени по различен начин се събират. И като попътува човек, и като поседи на улицата и <b>погледа</b>, и като седне на такъв приятен разговор, какъвто е разговорът с Хага сан.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Младите се изгубват от <b>погледа</b> ми, люлеещата врата ги скрива — неуверени, разколебани, нещо объркани… Една двойка повече, ненамерила късмета си, нищо не значи. Още повече, както вече казах, човекът тук се губи в общите грижи на държавата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Пред него застана човек без пагони с изпъната офицерска стойка, брадат и нечист. В <b>погледа</b> му блестеше изненада и страх:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Краткият разговор се проведе в антрето и едва когато ординарецът ги подаде напред, тя го покани в стаята, без да вземе от ръцете му костюмите. В стаята двамата стояха един срещу друг смутени. Войника гледаше в шарките на килима, а тя местеше <b>погледа</b> си от костюмите на лицето на ординареца и обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Милушев замълча, но с поглед обходи лицата на тримата, сякаш питаше без думи: „Спомняш ли си?" Дълго задържа <b>погледа</b> си срещу мъничките злобни очи на Звера, които играеха плахо в орбитата. Той се обърна към човека, който зададе въпроса:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>- Ами то, за такъв ден... нещо... - разкъсано произнасяше думите той, а с ръка търсеше в джоба бакелитовата кутийка. Най-после я извади, помъчи се да каже нещо, но езикът му се заплете, поиска да я отвори, но пръстите се оказаха безсилни. Звезда забеляза смущението, дожа-ля й и отмести <b>погледа</b> си от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>В час по литература учителката Звезда Симеонова извика на урок Момчил Ангелов, сина на полковник Ангелов. Той беше в последния клас на гимназията и беше един от учениците; които винаги отговаряха добре. Тоя път отговорът на Момчил не беше пълен, говореше бав-но, думите бяха неуверени и идваха отдалеч. Мелодичният му глас на бавни интервали прокънтяваше в класната тишина като звън на медна камбана. Големите му очи плуваха във влага, готови да се превърнат в сълзи. Устата говореше едно, а очите друго. Той срещна <b>погледа</b> на учителката и нещо неизказано трепна в него. Звезда го разбра и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Когато Момчил се изгуби от <b>погледа</b> на баща си, той прегърна със свободната си ръка Тинка, притисна я до себе си, устните им се сляха в свещения символ на любовта. Сянката на смъртта изчезна, изчезнаха и силуетите на охраната. Гвардеецът ги предупреди няколко пъти за изтеклото време, но те не бяха го чули. Когато кресна в ушите им, те се разделиха, тя пое веригата и го изпрати до вратите. Там спряха. Тя си подаде устните и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>Ялтенската конференция вместо да компенсира германското заробване на някои държави, като Полша, го заменя с комунистическо - същото, което стана и с всички балкански страни под <b>погледа</b> и сигурността на съюзническите армии, които подпомогнаха и осигуриха това нашествие.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Имам честта, мадам! - поклоняющец се изговори немецът, но дамата нито го удостои с <b>погледа</b> си, тя втрещено гледаше на мъжа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>При тия думи тий бяха стигнали до парка. Тук Г. изненадейно си обърна гърба и след едно сухо "сбогом" изчезна в градината. Х. го <b>погледа</b>, доде се скри, и се изкикоти с глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i><i>Жената срещу мен продължаваше да ме <b>гледа</b> в очакване, сякаш не искаше историята да свършва. Приех <b>погледа</b> й като комплимент. Никога не съм умеел да разкажа добре и един виц, а този път като че ли се получи. Все пак паузата ми се стори неловко дълга, запалихме по цигара и тогава тя неочаквано ми протегна ръка и каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Георгиев;Любов в езерото на прокажените;2004;<br>
<i>И се сещам за невероятния фотограф Емил Кларк. Той ходеше върху върховете на света, потапяше се в житейски и океански бездни и мажеше с водка веждите си. За късмет. Бе изчезнал от <b>погледа</b> ми за дълго и когато зърнах върху някакъв електрически стълб некролога му, казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Мерджански;Митът за Одисей в новата буколическа поезия;1997;<br>
<i><i>Приседнала върху мраморния перваз на единствения обърнат към кея прозорец, през цялата дъждовна утрин <b>наблюдавах</b> как огромните вълни се разбиваха с грохот в гранитния вълнолом. В непрестанното им прииждане и могъщо надигане имаше нещо потискащо и в същото време красиво. Станах от прозореца, едва когато сълзите изцяло замрежиха <b>погледа</b> ми. И тогава наум ми дойдоха следните тъжни и малко смешни стихове:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цонка Илиева;Жива съм;2007;<br>
<i>Под снимката на Цонка, със слънце в косата и тъга в <b>погледа</b>, се редят думите на стихотворението "Монолог":</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Хълмовете пред нас стават все по-мъжкари. И някой от овощните градини, които се явяват през <b>погледа</b> ни са били мъжкари, ама сега не са. И те вече превили клони, засъхнали, готови за печката. И тях ги чуваш като викат от болка, и те готови да изохкат под брадвата или резачката, както ние всички вече охкаме…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Не това ме вълнува сега — зная че след малко ще влезем Одрин, на мен ми се иска още малко да поседя с българските войничета, с момчетата на Страшимиров, още да <b>погледам</b> тяхното влизане в града, тия довчерашни деца, родени кажи-речи в робство, как маршируват като победители в империята, която е била на път да затрие Отечеството им.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Разправяше ми жена ми — на другия ден, на събора, в дългите часове, докато трае програмата, тя раздала на жените по един бонбон. Нямала друго. Нищо, дето се казва, ала от сърце… И забелязах — каза тя, че търсеха <b>погледа</b> ми една през друга. Да ми благодарят за моя жест и внимание към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Беден човек от моя край, гладен, в ония далечни години на нашия най-ранен социализъм беше влязъл в една заможна къща, баш когато обядвали. Погледал, <b>погледал</b> и рекъл: — Да има как бай Стояне, да ме пазариш — да ти поям — чудо работа ще свърша…</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>o	Може в него да се събират единствено местните българи, за да <b>погледат</b> мачовете на Левски в Шампионската лига, или пък просто за да се пооплачат, поподразнят или попохвалят един-другиму. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Дъжд, ситен, но лепнещ и проникващ; буци лепкава кал по ботушите; мокрите панталони и нозе; и този приведен под сивото охладняващо ноемврийско небе ловец. Замислен за своето вдъхновение как да направи от калта и водата, след като не е Бог, нещото, което да повдигне <b>погледа</b> ни чак към човешките корени в небето. Ловецо на мигове, ти не знаеш, че любопитството ти вече те води към най-сигурната клопка, която очаква човека, при това без шанс за спасение и път назад. Добре, че Аллах според източната поговорка е милостив. Докато сме на лов, пропуска да ни брои дните.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Защо не искаш заедно да се посмеем? — Той трепереше от гняв и като че всеки миг щеше да се хвърли върху Учителя. — Да им <b>погледаме</b> мутрите, като отворят вратите! И дай боже някой да изплези език и да се пльосне пред кръста си, вечна му памет!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Доктора не отговори, защото в този миг се чу шум в коридора, той разбра, че това ще е Акрабов, стана от креслото и забърза към стъклената врата, за да <b>погледа</b> сеир.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Добър ден, господа! Как сте? Как сте? — поздрави шумно той и бързо ги огледа подред. В <b>погледа</b> му имаше някакъв особен въпрос, сякаш той проверяваше нещо много важно. Дори гласът му беше неестествено звънък и весел.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Върна се бавно назад, чак до другия край, загледан в мъртвата чернота на бучките, във влажния мухъл на гредите и мушамата на покрива. Това вглеждане с пълната бистрота на <b>погледа</b>, който поемаше релефността на всеки предмет, това вглеждане, в което всички представи бяха точни, това вглеждане на прогледнал слепец, който възприема с удивление и страх яснотата на картината!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Машини, машини… Привлече вниманието му странна конструкция на стъкларски автомат, тази наистина сложна машина. Той задържа <b>погледа</b> си, докато Сомов небрежно разгръщаше друг чертеж. В първия момент не можа да проумее принципа на синхронизирането, после видя въпросителния поглед на конструктора, изчерви се и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>От леглото стаята приличаше на скоба, която някой гигант бе забол в земята, за да притисне и унищожи човешките животинки под нея. Той чувствуваше ограничителната сила на всеки предмет, застанал пред <b>погледа</b> му, скрил се в полумрака, чувствуваше как отнема на тялото му движението на безкрайността, препречва се, все едно мастилница или планина, чувствуваше ги като тежест, за която бяха вързани краката му, като предизвикателство към неговата слабост, тази мъчителна и сладка слабост…</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    После една сутрин внезапно като че ли положението му се нормализира. Той е бледен и слаб, но се усмихва с някакво странно спокойствие в <b>погледа</b>. Вика Алма близко до себе си, иска да закусят заедно, както някога... Алма плаче от радост, прегръща красивата му глава, притиска я до гърдите си, моли се за спасението им. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    През пролетта на 1964 г. в София върлуваше странна болест. Хората вдигаха внезапно високи, изтощителни температури, кожата им почервеняваше и ставаше болезнена, силно главоболие замъгляваше <b>погледа</b> и съзнанието на болните, те бързо слабееха, някои умираха...</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    За Христо като че нямаше "утре", защото малко по-късно през същия октомври се случи онази ужасна история с жена му." Фрактура на черепа и масиран мозъчен кръвоизлив в резултат от автомобилна злополука" така пишеше в смъртния акт. Стана няколко дни, след като Христо й бе обявил решението си да подаде молба за развод. Тя не каза нищо, но в <b>погледа</b> й Христо съзря заплаха, по-силна от всякакви думи. </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Не можеше да е кръгъл час, защото ударите бяха станали много повече от дванайсет. Думкаха тия камбани и не спираха, друг път май не ги беше чувал да бият така продължително, ...неистово. Ако поне времето бе хубаво, звукът щеше да се разнесе нагоре и настрани, а сега се стичаше по стените на църквата, безумен и безчувствен, като <b>погледа</b> на синеокия поп, пушещ поредната цигара отвън, пред входа на храма Божи.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Циците явно имат друга функция. Те са морфологичен белег у жената, хормоналната тояга, която тя държи в ръцете си. И с която перфектно манипулира мъжкото съзнание. Просто ако една жени има хубави цици, тя трябва ди ги постави на линията на <b>погледа</b> на мъжа и леко да ги движи. Така, по този способ тя може да отведе мъжа където си поиска, стига да не го разсейва и да му досажда с други неща освен с циците си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Е, това е много по-трудно. И затова БИТЪРЪТ е много опасно социално животно — като изпадне в афект може да изколи всички пред <b>погледа</b> си, но никога няма да се сети да се обеси сам. Пък и това решение все пак е и въпрос на личен избор, колкото и да не ни харесва.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i><i>След тази история, твоята приятелка те <b>гледа</b> с <b>погледа</b> на майка ти и ти очакваш да чуеш от устата й най-честите майчини думи. Знаете, те са: „…от парче месо съм те отгледала“.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i><i>Извадете си черните огнени балкански очи и си сложете за малко воднисто-сините англосаксонски зъркели, с които те ни <b>наблюдават</b>. Какво ще забележите? Лайна, лайна, лайна. И докъдето ти стига <b>погледа</b> — още малко лайна. Англо-саксонците обаче са учтиви копелета и когато са у нас — те обявяват тези лайна за екзотика. А като се приберат се превръщат в истинските имидж-мейкъри на българия от последния ден. Тези хора правят на прах всички илюзии, в които вече и ние не вярваме.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>42. Безсмислието да напишеш 49 отговора на въпроса „защо не харесвам тази страна“. После да си вземеш парите, да се напиеш, да се напушиш, да почукаш, да повръщаш, да <b>погледаш</b> видео, после пак да попишеш. Защо ми се струва, че на друго място, на друг език, по същото време, всичко това щеше да има някъкъв смисъл?</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Захвърлен в природата;2008;<br>
<i>- Да. Ясно - отвърна докторът, но по <b>погледа</b>, с който ме погледна, личеше, че не е разбрал много. Аз също не разбрах, но пък абсолютно последното нещо на света, но наистина последното, за което бих седнал да мисля, е какво иска да каже кочияшът Хесус.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Електронните медии са велика сила! В деня, когато цял свят ги празнуваше, Сбъркан Генчо без видими външни причини, изживя личен интелектуален ренесанс. Осъмна с напъпили мисли, нещо ново за него; дори в <b>погледа</b> му се долавяше разум. Разкърши същността си и усети, че има какво да каже на Света. И Светът също усети, че има какво да чуе — затаи дъх в предчувствия.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i>Трябваше някак да си вдигне прашките. Хвана торбичката с хляба със зъби, включи телефона на „свободни ръце“ и го остави на поставката за тоалетна хартия. Какво ли излъчваха сега очите й? Гняв към дъщеря й заради нейния мързел и яд за профукания парфюм. Нов можеше да си позволи чак на следващата заплата. Ако въпросният Камен я <b>виждаше</b>, кой знае какво щеше да прочете в <b>погледа</b> й. Слава Богу, че не я виждаше!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>В самолета с изненада установих, че не мога да си спомня ясно чертите на лицето му. Носех в сърцето си само тежкото олово на <b>погледа</b> му, толкова различно от маслинената топлина в очите на Мони. То се беше загнездило в мен и нямаше да си отиде никога, като куршум, който ранява само веднъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Спряха на светофар. Малка черна рокля на витрината отсреща привлече <b>погледа</b> й. Видя се сякаш през чужди очи, в които роклята толкова й отиваше, че без обяснения слезе от колата и отиде да си я купи.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Озарението може да изплаши нежелаещия просветление... - смути <b>погледа</b> ми Мислителя. - Красотата на Битието е в устрема към Красота - продължи да ме залива с мисъл, крачейки невъзмутимо към близките подстъпи на Безкрая. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Мимолетното съгласие, мечтаният от хилядолетия Всеобщ Начин на Живот се зароди и просъществува на Площада в продължение на няколко мигвания време и отново се строполи, повлечен към тъмни недра, към мрак и безлюбие, към човешки егоизъм, завист и алчност. Всичко това се случваше пред очите ми - не можех да не страдам. Нося вече хилядолетия в сърцето си Образа Му, не забравям <b>погледа</b> Му, кътам между пробойните на Душата си светлината Му и продължавам да се надявам... </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>"Фениксът", значи! Действително името му отиваше и обясняваше безформения куп. Това бе пепелта на неговата плът, от която той отново се възраждаше. Като че самите Богове олимпийски бяха спрели за кратко ежбите си, изсекли и изгладили мрамора, обърнали <b>погледа</b> на младежа към себе си и подновили своите небесни крамоли. Той наистина гледаше свещената планина. Идеята преливаше в сянката, създаваше възвишена хармония, оставаща невнятна за земната разсъдъчност и криеща се в мистичното. Там жадувах да проникна и аз...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Забелязах, че очите имат прекрасна издължена форма, като черешов лист. Носеше лек грим, който подчертаваше ирисите. На сантиметър от лявото око открих бенка с големината на оризово зълно. Придаваше на <b>погледа</b> някаква завършеност и уникалност. Напомняше чудесен удивителен знак след тайнственото изречение на кадифения взор. Нарекох чаровното петънце Бени.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>За Нова Година купих малко храна, бутилка бренди и две вино. Намерих на улицата откършено елово клонче. Погледах го замислено и го взех. Закачих го над кревата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Изведнъж момичето ме погледна много сериозно. Изненадах се и ми се стори, че съзирам в <b>погледа</b> й някакво опасение или страхопочитание. Очаквах да чуя какво ще каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Не можех да стоя трезвен, мисленето ме убиваше. Пиех системно, от сутринта. Имах две-три любими заведения, където размивах видимото в големи количества алкохол, докато изчезнеше. За вкъщи купувах по няколко бутилки. Използвах всичко, което някак скриваше околните от <b>погледа</b> ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Какво ме разглеждаш, бял човек? - неочаквано се ядосва африканецът, уловил <b>погледа</b> на Евгени. - Вие всички тук сте скапани, импотентни расисти! В моята страна нито едно момиче няма да ви погледне!</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Да откарат единия компютър на "Принсесстраат", а двата по-малки нека да монтират тук и в твоята стая - разпореди се Соломон Таверние и с игрива искрица в <b>погледа</b> избута папката към ръба на бюрото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Еми тогава да се помотаем още малко и пак да го потърсим, а? - с кучешка преданост търси <b>погледа</b> му Киро.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Египтянина улови <b>погледа</b> му, изпразни на един дъх чашата си и се приближи към тяхната маса. Де Вилде кимна хладно, без да се ръкува, и предложи да седнат в едно от сепаретата, за да уточнят условията на доставката.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Войнов отвори уста да му откаже, но тъкмо в този миг една потресаваща картина прикова <b>погледа</b> му към безмълвния екран на телевизора: хора се катереха по Берлинската стена, през Бранденбургската врата към Западен Берлин нахлуваха пощурели тълпи с бутилки шампанско, някакъв източногермански функционер притеснено мърдаше устни в телевизионно студио. Войнов усили звука и няколко минути прекара като вкаменен пред телевизора: даваше си сметка не само, че европейската история започва отново, но и че собствената му игра занапред ще се играе по съвсем различни правила...</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Настъпи кратко мълчание. Фигаро се чувстваше най-удобно, той беше зад гърба на господин Варо. Беше почти щастлив, че не среща <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Какво ще правя сама, Роз? - в <b>погледа</b> й имаше, освен въпрос, и сякаш надежда, че точно Роза е човекът, който ще й каже какво да прави, бе забравила, че само до преди половин час я мразеше и бе готова да я убие.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>лук! Ще спиш като къпан! " Препоръчваше му глава печен кромид лук, ако е по-голяма главата. Или - две по-малки. Да ги изяде преди лягане. След това приятелят ми спеше като заклан, сякаш покосен от меча на самурай. За отправна точка на <b>погледа</b> към света бях избрал обувките. Пътешественик - обувката ме привличаше. Рядко съм грешил: на гара по пътя ми, верен на изпитания си навик, <b>погледнах</b> върху перона, за да видя с какво са обути туземците. А те бяха боси... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Родовете са здрава структура за обществото, ако те самите са здрави. Когато решим да се сродяваме с мома, нека да поразпитаме за момата и за нейния род. Няколко години поред най-красивата жена в света беше японка. В Токио, на Гиндза, <b>видях</b> "Мис свят" на снимка, в красиви бикини. Очите й бяха вързани с елегантна черна панделка. Прецизното жури се беше изплашило, че ослепителната красавица може да го хипнотизира и екове с <b>погледа</b> си. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Картината на пристанището в Токио: мисловен кораб в мисловно море. Фактите в Япония - колкото звездите в това небе, покриваха мисловното море и мисловния кораб. Страната на изгряващото слънце се очертаваше пред <b>погледа</b> като мо-дерно-екзотична. Природата ме пленяваше. Омайваше ме със звуци, заслепяваше ме, щом се вглеждах в нейните форми и цветове. Корабът - огромна риба. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>не ги интересуваше. Младото гледаше младото и новото. Това, че ходехме по стари места, беше хубаво, но програмата се очерта пренаситена с исторически забележителности. Прекалената организация на свободното време пречи на <b>погледа</b>. Дисциплината при отдих е противопоказна! Човек тръгва по света, за да диша по-свободно, не да се задушава. Притесненият се вживява трудно. И като ни пуснаха в Токио да се движим по улиците сами, ние се почувствахме отвързани. Гостът има нужда от самостоятелност. Оставяйте го от време на време сам - като пред икона. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Моят познат това и чакаше. Докато да изрека въодушевените си думи, търсейки <b>погледа</b> му, докато да се обърна, купата ми я нямаше. Собственикът на бара като фокусник я беше грабнал и изсипал съдържанието от нея в един също така лъскав и нечовешки чист казан. Бях огорчен и готов да се разсърдя. Погледът ми приличаше на човек, на когото са измъкнали нещо под носа му. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i><i><i>Разказах на Камей за първата си среща със Сакураучи: разговаряхме с председателя на японския парламент. Гледах някъде встрани, тъй като смятах взирането в очите му за невежливо. В един момент вдигнах <b>погледа</b> си. Видях да ме <b>наблюдават</b> усмихнати и всичко разбиращи очи. Спонтанната ми реакция беше широка усмивка. </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i><i>Най-напред ме заблудиха жените. Мерне те и веднага навежда <b>погледа</b> си. Днес - така, утре - така. Започнах да си мисля, че без съмнение японките са хрисими. С това си поведение те приличаха на нашите моми в планините от преди столетие, когато са отбягвали <b>погледа</b> на непознат. След време обаче с учудване забелязах, че и мъжете в Япония така постъпват - отбягваха да ме <b>гледат</b> в очите. Значеше ли това, че и те са хрисими? Не, разбира се. Или поне не всичките. Унизително е за японеца да го <b>гледат</b> в очите, затова и той не <b>гледа</b> в твоите очи - прозореца на душата ти. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>"От такъв като теб самурай не става! - отсече Любопитния. Но срещна <b>погледа</b> ми и допълни: -А това, че е станало, трябва да ни накара хубавичко да си помислим. "</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Човекът се извинява за безпокойството (- Няма проблеми), става и скоро го губя от <b>погледа</b> си (- Абе странна работа и това си е). Аз оставам да си седя с тъпото чувство, че нямаше как да му възразя и продължавам, ала с нарастваща подозрителност, да хрупам загадъчните златисти пръчици. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Донякъде се радваше, че автобусът потегли, защото, ако още малко беше <b>погледал</b> през прозореца как отдолу му махат жена му и детенцето, сигурно и до сълзи можеше да го докара. Пък и беше някак си неудобно, понеже седеше на вътрешната седалка и трябваше непрекъснато да се пресяга през момичето до него. </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Както беше още на колене, неосвободил се от положението на молитва, усети слабо убождане в гърба. Помисли, че така му се е сторило, но убождането се повтори и го накара да се изправи и обърне назад глава. Вдигна очи и тогава срещна <b>погледа</b> на послушника, който се беше залепил на южната страна на дървения параклис и не смееше да се помести. Бързото вдигане на молещия се, сините му като планинските езера очи, лицето му, чисто и унесено, с изтъняла, сякаш прозрачна кожа, покрита от скулите надолу с побеляла брада, го бяха сковали съвсем и изглеждаше като човек, забравил кой е.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Така си мислеше той, когато усети в лицето си <b>погледа</b> на Каля. А той беше винаги един и същ - весел, дори закачлив, сякаш го подиграваше и му се надсмиваше, че го е страх да я погледне, без очите му да бягат от нея, че не смее да я пожелае с ръцете си, след като змийското езиче на желанието беше лизнало сърцето му. И сега отмести поглед, а очите му побягнаха от нейните, както бяга дивеч, щом зърне стаил се ловец. Промърмори в светлата си и гъста брада, после се надигна и едрото му тяло се изправи пред тлеещия огън. Прокара ръце по дрехите си, да опадат полепнали съчки и тръгна</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>И като се мъчеше да си представи колко нависоко е летял отец Иван, по-високо и от птица, Богомил беше вдигнал глава към скалите, ръцете му се бяха леко дръпнали встрани, та Драгота пресече мислите му, като го побутна с пръст в гърдите. Това беше повод да разкаже и на него, което вече бе минало пред <b>погледа</b> му, като накрая не забрави да добави, че гонителите на отеца, след като</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Щом през деня козарчетата го откриха и побягнаха от него като от дявол, вече знаеше, че на другата утрин ще потегли. Но тъй като стана изведнъж и затова неочаквано, когато се появиха звездите над благословената гора и той се сви в малката си пещера на кравай да изчака в безпаметство нощта, още не знаеше накъде ще тръгне. Мислеше това да стане с идването на утринната светлина, тя да му покаже накъде да насочи <b>погледа</b> на очите и вървежа на нозете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Закрит в душата си беше Михаил, не. прикрит, а закътан, такъв го помнеше още от детските им години, когато едва ли някой е мислел какво им носи времето пред тях. Не беше усоен, но някак мълчалив, рядко усмивка раздвижваше страните му, скулите му бяха все опънати, като че лъснати, а устните плътно долепени една до друга. Очите му бяха тъмни, към черни, а погледът остър, като черна жар пронизваше и по силата си приличаше на <b>погледа</b> на</i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i> Филип срещна Мария у приятели. Колкото и да не искаше по-късно да си признае, отначало не я забеляза. Тя седеше някъде там в пространството и го <b>наблюдаваше</b>. Той усещаше <b>погледа</b>, но не можеше да идентифицира източника му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Сега там нямаше никого. Влезе и седна на пода с лице към вратата, която бавно се притваряше. Седна на мястото, на което някога я видя. В момента, в който гърбът му докосна стената, разбра, че е тя. Че той е тя, че онази жена е тя, че бебето в нея е той, че родителите му долу в къщурката са тя. Тихо жужене го унесе. Седя дълго, или кратко, седенето там е безвременно, видя <b>погледа</b> на бабата на умрялото момче, чу себе си как отпъжда мухите от нея, видя балеринката да слиза по стената, сля се с Мария и се венча за нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Зара вдигна глава от вкусните змиорки и се натъкна на <b>погледа</b> на Борис. Очите му бяха толкова сини, че очните ябълки не успяваха да поберат наситеността на цвета и от тях избликваше съвсем осезаема светлина. Момичето се усмихна, като пусна в ход собствените пъстри искрици. Борис й отвърна. Беше повече от договор. Договор не между приятели, а по-скоро между врагове, обединени временно от една и съща цел. Свързваше ги страстта към опасните игри, разделяше ги жаждата да побеждават и да не делят победата с никого.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Треската секна, така, както бе дошла. На следващата сутрин Рая стегна големия сак, с който бе дошла преди години и тръгна към града, истинския, големия, където живееше майка й. Не по багажа, а по нещо ново в <b>погледа</b> й баба й разбра, че нейното малко момиче заминава за дълго.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Прочее Иуда не беше лош човек и продаде той Иисуса Христа не от злост, завист или греховни помисли. Подобно на Каина той бе човек земеделец, обичаше да сее, да жъне и да отглежда смоковници. И тъкмо една градина, засадена със смокинови дървета, на Изток от Йерусалим, бе легнала на сърцето му, сънуваше я Иуда нощем, а денем тя му се мержелееше пред <b>погледа</b> с короните си и с плодовете си. И затова Иуда склони да предаде Учителя на първосвещениците и старейте и да вземе мзда (награда) тридесет сребърника. Прочее тъкмо толкова му искаше търговецът за споменатата градина.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Аз хукнах по коридора. Валерия лежеше на мозайката пред банята. Около нея се суетяха няколко лекари от първа смяна. Телата на надвесените над нея хора почти я скриваха от <b>погледа</b> ми. Само за миг зърнах слепената йот кръвта коса.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i><i>На масата, върху вестника, кацна една муха. Беше се приземила в началното квадратче на думата, пояснена като "Насекомо, разнасящо зарази". Коста започна да я <b>гледа</b> втренчено. Имаше чувството, че и мухата го <b>гледа</b> втренчено. Двамата се <b>гледаха</b> втренчено и никой не си отместваше <b>погледа</b>. Това продължи твърде дълго. Коста погледна с крайчеца на окото си часовника. Бяха изминали нови десет минути.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Навън бръснеше леден дъжд. По улицата нямаше никакво осветление. Аз се скрих в първия вход, който ми се изпречи пред <b>погледа</b>, запалих цигара и като я пазех от мокрото в шепа, започнах да обмислям какво да правя.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Наместо облекчение аз изпитах завист. Избръснах се и поех към моргата. Лицето ми се отразяваше в локвите, но аз не смеех да си срещна <b>погледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Витя Афганеца седеше в кухнята с крака върху масата и пушеше цигара след цигара. Сутринта се беше обръснал, беше облякъл чиста риза и оттогава, чорт вазмьот, не беше мръднал краката си от масата, а <b>погледа</b> - от телефона.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i><i>     От храсталака бавно се показа един котарак на сиви и черни ивици. Той ни погледна с презрение и отмина. Татенцето-сълзичка ме <b>наблюдаваше</b> внимателно, дали ще се уплаша. Аз също изгледах котарака с презрение. Забелязах вълна от възторг в <b>погледа</b> на синчето и това ми беше достатъчно, за да се наградя. Извадих пакета с цигарите и лапнах една. Мама ме погледна с ням ужас. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий се беше поувлякъл в тоя върховен момент, едва чу как Юлика прошушна - "Божичко!" - и в същия миг хладните й пръсти стиснаха здраво ръката му. И момчето се вдърви, сякаш го беше захапал крокодилът от екрана и всяко помръдване щеше да го завлече по-надълбоко в зъбатата паст. Пред <b>погледа</b> му се сменяха несвързани картинки, но Дионисий нито разбираше, нито искаше да разбере какво става във филма. Без да помръдне глава, той бавно изкриви очи към Юлика, двоумейки се дали жената се залови за него от вълнение и уплаха, или друга някаква беше работата...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>стоеше нещо по-важно и по-хубаво. Преминеше ли нататък, външните предмети и хора залепваха тук като в жилаво тесто, застиваха в безсмислените пози на своето прекъснато движение и неусетно изчезваха от <b>погледа</b> й, самата тя едва помръдваше, очакването я всмукваше, поглъщаше я подобно тресавище, все по-дълбоко, колкото по приближаваше идването на Дионисий.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Когато Дионисий не забелязваше <b>погледа</b> й, тя дълго се взираше в него, вслушваше се в приказките му за училището, насаме</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>монетата. Беше по-голяма от петолира, от пръв поглед личеше, че е златна. Но кой я беше оставил тук, защо баща й нищо не каза? Такива неща той помнеше. И тя ли беше фамилна реликва? Тайна ли бе свързана с нея, която те кара да я забравиш? Избледнелите мастила по хартиите шушнеха за миналото, но тежкият къс злато мълчеше. Юлика го <b>погледа</b>, повъртя го и го прибра.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>братовчед му ще е. Късмет за рода се има, ако последен е бил дядо ти и поне едно поколение е останало на чисто - да глътне въздух и си проясни <b>погледа</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Инак за малки дела аз често опирах до него. Работа ми намираше. Но все нещо временно. За една седмица акорд, за месец-два да замествам някого и тъй нататък. Сякаш нарочно ми сочеше такива места, че да не му изчезвам от <b>погледа</b> и пак да се върна при него. А лично той за нищо не ме използваше. Два-три пъти ме е пращал да отнеса писма до негови контрагенти, но това е дреболия. И все пак усещах, че ме пази за нещо важно, както измамник-картоиграч крие в ръкава си туз, за да го измъкне в решителния момент. Само че до такъв момент не стигнахме с Пазаити...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И докато казваше това, иззад скалата се показа лодка, така ми се стори в началото. Вдигна Караканьоти бинокъла, <b>погледа</b> я и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Но махни го Кайзо сега, не му е дошло времето, пък и като влязохме, той се изгуби от <b>погледа</b> ми. Къщата аз мога да ти опиша стая по стая и кьоше по кьоше, защото точно месец и седемнайсет дни живях в нея. Ама излишно е, макар в пашов сарай да не си влизал. По-добре за душицата си да се заловя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Отвързах юздата, стъпих на стремето. И щом се скрих от <b>погледа</b> на файтонджията, пришпорих коня, препуснах. Навън, по-далеч от Съръбаир.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>дъха. Погледах го, почудих се, пък и аз покрай него се захилих накриво. На мен ли се смя той, за какво се смя - не мога да ти кажа. Но изведнъж спря и весело рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>А когато Гринов се завърна от лагера на Хълма и беше възстановен в партията и на работа, Гогица започна да кръжи край него с някаква крадлива настойчивост. Отдалеч се мъчеше да улови <b>погледа</b> му, приближаваше така, че пътищата им да се пресекат и поздравяваше тихо, но отчетливо. И докато се опитваше да разкаже последните новини от Хълма, обикновено дребни и мръснички клюки, костенурчият му врат се вгъваше навътре, скъсяваше се и натежаваше от морави люспести бръчки.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Гринов имаше големи кафяви очи, едва-едва прикрити от клепачите. Обикновено задържаше дълго <b>погледа</b> си в една точка и като й се наситеше, светкавично го преместваше встрани, където</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Като се обърна сега, той мигновено ни хвана и изхвърли от <b>погледа</b> си, клекна повторно сред книжата и с големите си подпухнали пръсти ги запрехвърля настрани. Задържа нещо и както беше в неудобното положение, изпъшка:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Веднъж само още Гогица се качи на трасето. Положи той остена върху линията и приклекна отстрани да види какво ще стане. Най-напред малкото предно колело на локомотива го преряза на две, после другите колелета подхванаха парчетата, замотаха ги, блъснаха ги в скарата на тендера, подхвърлиха ги на вагоните, които също ги подметнаха няколко пъти. Когато влакът се източи, Гогица събра каквото беше останало от остена в двете си ръце, <b>погледа</b> мълком парчетиите и като ги пусна в нозете си, се обърна и се запъти към биволите.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>В началото Върбинка го слушаше с онова деликатно съсредоточаване, с което срещаме неочакваното признание на приятел, ала скоро усети, че старецът сякаш не говори на нея, гледаше той към ъгъла и се обръщаше към някого там, като рядко и бързо прекарваше <b>погледа</b> си по лицето й. Бе спокойна пролетна нощ, през прозореца лъхаше мирисът на влажна пръст и сочна зеленина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Без да спира да говори, Юсеф паша внимателно пусна нозе на пода, изправи се и крадливо плъзна към ъгъла на стаята. Движенията му бяха меки и неуловими, той леко извърташе глава, за да не изпуска от <b>погледа</b> си Инан, който равномерно клатушкаше тялото си напред-назад. Сладък и упойващ се стори въздухът на пашата, като го пое дълбоко в гърдите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>разкритите равнища. Сега тя нямаше право да фантазира като оная нощ, когато се подведе след Павел и Владко. Измислиците беше оставила на двамата приятели - вечер, след работа. Сега тя бе решила да измъкне строгата истина, да отдели случайните от закономерните натрупвания, да разнищи произволното сплитане на пластове и находки, да не се мами от дребното и да не изпуска от <b>погледа</b> си основното, така че да не останат съмнения и празни догадки в историческото следствие, което беше поела.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тя превърна и двете крила на къщата в денонощна баня, не се свенеше да се разхожда полугола, със смъкната презрамка на бюстието, само по бикини, разпуснала червеникавите си коси като единствена завеса пред <b>погледа</b> ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- О, тази теория ми харесва - възкликна мъжът. Направи опит да я прегърне с малко късите си ръце, ала тя се изплъзна, сви се на широкото канапе от естествена кожа и варен кедър, подпря брадичка на коленете. В <b>погледа</b> й постепенно се върна онази мека плахост, с която гледаше Витоша и живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Бе го наблюдавала седмица от хълма, където синееха осемте бунгала. Китарата на Христо й писна още в мига, когато зад пожълтелите портокали зелената пътека от счукан гнайс отведе <b>погледа</b> й в къщата на домакина. В нея сигурно живееха сто великана.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Въведе я в каменната изба на къщата. В огромни, по-високи от <b>погледа</b> й каци, маслините шептяха, свиреха, викаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Нещо, което съм сънувал, ме е стреснало. Ококорих очи. Изправих се седнал в леглото и ми трябваше известно време да осъзная, че не съм в караулното. Първото, изпречило се пред <b>погледа</b> ми, бяха нечии крака, завити с одеало. Изправих се внимателно, тъй като адски ми се виеше свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Пихме и запалихме едновременно. Погледах го известно време, възхищавайки се на торбичките под очите му. Приличаха на тестиси.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Отпуснах се надолу, внимавайки да не я разбудя. С лявата ръка издърпах цигара и запалих. Вдишах дълбоко така любимата на всеки страстен пушач смесица от тютюнев дим и чист планински въздух. Погледах известно време кратерите на луната, чиято конфигурация открай време ми приличаше на вълка от "Ну, погоди!"</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Другите двама костюмари бяха кметът и някакъв местен с него, който ми се стори познат от моабета в кръчмата. Те бяха изцяло в черно. Мазнев улови <b>погледа</b> ми и се приближи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Реши да не влиза вътре. Застана в тъмното, зад издадената част на заключената врата, и затаи дъх. Прецени, че оттук никой не може да го види. Не мина и минута и Мими се появи. Оглеждаше се крадешком настрани. Тя не се спря пред къщата, а направо прескочи през единия от счупените прозорци и изчезна от <b>погледа</b> му. Васил не успя да я повика. Прецени, че така е по-добре. Вътре тя сама щеше да го намери.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         признах си и разбрах как словото е грях, най-сладък грях в горчилката на <b>погледа</b>, проникващ в устието на страстта, пълзящ по тънките крачета нагоре към тялото на ръбчета, което става меко... все по-меко, с притулени пространства, отвеждащи в лабиринти без изход (мъжди ли крушка там, или мракът е завинаги непобедим и хлъзгав?), няма изход от думите, когато са изречени, а неизбежно някой проговаря и казва </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>Може би затова и сега е обърнала гръб на Атон, вече не се взира и в мен, сменила е посоката на <b>погледа</b> и <b>гледа</b> там, където сякаш в края на самото море и като спуснат направо от небето виси Амуляни – това е краткото време, след което островът ще се изгуби от <b>погледа</b> ни, само оттук, преди да стигнем до първия манастир, съвсем ясно се вижда.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i><i>...сега <b>гледа</b> към Амуляни, усетих как обърна <b>погледа</b> си натам, щом островът се появи на хоризонта, направи крачка и се облакъти на отсрещната страна на лодката...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>...от мириса на дафина потръпнах, но не в кожата си, в корема ми се промъкна неустоимата миризма. Ако не беше мирисът на дафина сънят ми може би щеше да отлети тъй, както би трябвало да отлитат сънищата, оставяйки след себе си единствено радост или пък споделим срам, но тялото ми се преизпълни и сякаш започна да се въздига, възправи се над земята и в съня си разбрах, че градината е незнайно къде на небето, какво изкушение, Боже, когато видимостта зад очите ми набъбна със същества в бели дрехи, с коси спуснати към земята, с тела гъвкави и меки в <b>погледа</b> ми... </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Да бяхте пристигнали час по-рано, щяхте да го заварите - отговори му Стефан. - Живее в съседното село, там му е седалището. Идва всеки ден между 10 и 11 преди обед. Постои, <b>погледа</b>, пита имаме ли нужда от нещо и си заминава. Не е много приказлив.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Младен долавя в <b>погледа</b> му неудобство, като че ин-женерът се безпокои за нещо, и същевременно любопитство, което го поласкава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Онзи отразява <b>погледа</b> с желязна непроницаемост. Очите на майстора трепват. Любопитствува. Многозначителна пауза. Внезапно казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Пред <b>погледа</b> — красиви фасади, зад които лежат труповете на простреляните желания. Колкото повече ровиш като дребно ченге из боклуците на душата, толкова по-често се питаш — каква полза да познаваш цялата истина за собствената си безнадеждност.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>В очите на полицая се мярна респект и въпреки че се опита да го скрие, уважението остана в <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела седна, поръча кафе, водка, запали цигара и остави <b>погледа</b> си да се рее по десетките сърфисти, джетове и яхти, шарейки безцелно из езерото.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Но когато погледна дланта си и срещна <b>погледа</b> на Джон Фицджералд Кенеди, запали колата и потегли на север — към Скопие и съдбата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Отпи, запали цигара и тръгна към тоалетната в момента, когато и Вадим Кан се беше отправил натам. Преди да се срещнат на вратата, двама от охраната го хванаха за ръцете и го изтласкаха във фоайето. Пребъркаха го щателно, включително между краката и глезените, под <b>погледа</b> на чеченеца. Когато разхлабиха хватката, Козела попита сърдито:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Македонецът не изглеждаше смутен от изблика си. Рееше поглед по многобройните яхти, закотвени в залива на Мегало Кастро. Пушеше спокойно, но избягваше да среща <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- На това, което става да не сядаш! - Стефан Мирославов, известен като Крушата се изсмя гърлено, просташки и подведе към бурно веселие още някои от участниците в съвета. После срещна <b>погледа</b> на Вълка и бързо възстанови сериозното си изражение. - Какво да става, брато. Знаеш имам твърда ръка и тежка. От Правец до Ловеч делата са под контрол. Вчера внесох 26 милиона в "Неронбанк".</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Оливия наметна червеното кимоно, което купи на Малдивите и излезе от банята. Легна гола на канапето в хола на вилата и през отворената врата се загледа в градината. Може би единственото нещо, което й радваше <b>погледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Този път адвокатът се огледа, видя, че на масата са поставени само два прибора и <b>погледа</b> му се напрегна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Накрая майката сръчка бащата. Той изтърва каскета си на земята и го <b>погледа</b> как се търкаля като медената питка, но не хукна подире му. Искаше да попита даскала още нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед обеща да й помогне със задачите. После <b>погледа</b> как камионът на циганите се отдалечава и сякаш понечи да хукне след него. Голото момиче навярно беше залепено в кабината на шофьора.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>КАПИТАНЪТ вдигна бинокъла си да <b>погледа</b> България, която бързо се смаляваше на север. Той беше видял всички земи и имаше правото да признае:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Христо събра вързопче и слезе на брега. Направи няколко колебливи крачки. После пак се извърна към кораба и <b>погледа</b> как българското знаме виси на мачтата.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Какво ме зяпаш? — беше уловила <b>погледа</b> ми в отражението на стъклото — Мислиш, че ще ревна да се оплаквам ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Димитров;Обичан съм, значи съществувам;2000;<br>
<i>Мнозина утоляват жаждата си от веселия ручей, но малцина посядат край него, за да го <b>погледат</b> и послушат разказа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Димитров;Обичан съм, значи съществувам;2000;<br>
<i>Гледаш - прегърбен младеж, заеква и все клати глава като завеян - но приказката му и <b>погледа</b> му - прави, като на Божи апостол.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Поради меланхоличната есенна картина или поради някаква друга причина той нито веднъж не пожела да намалят скоростта или да спрат в някое от мяркащите се новопостроени пътни капанчета, да пийнат кафе и ледена кола, да поседят край масичките и да <b>погледат</b> дъжда, унилите хълмове и преминаващите коли.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Ясни й бяха тези – уж да поприказват, а всъщност да <b>погледат</b> по-дълго бедрата й. Е, и на нея й харесваше да усеща мъжки погледи, но не тук и не на тези двамата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Таня не отговори нищо, погледна го и спря за миг <b>погледа</b> си на панталоните му. Те бяха издути и причина за това със сигурност не беше носната му кърпа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Но ако камерата за миг проследеше <b>погледа</b> на специалиста, зрителите щяха да забележат един грубо издялан дървен чеп, от типа на онези, с които запушват каците с туршия, само че значително по-голям и без канелка. Той запушваше дупка в тавана с диаметър около една педя. Точно този връх на славянската технологична мисъл беше, тъй да се каже, крайъгълният чеп в разсъжденията на инж. Къбоков преди два часа. Но Никифор не му позволи да стигне до него най-вече защото знаеше как, кога и защо се беше появил.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Тъй ли? А помниш ли като прибирахме царевицата от втори стопански двор, дето я беше навалял снегът през ноември? – попита Божидар и от <b>погледа</b> на Опров се видя, че помни. – Онея на съседния блок, дето цял ден товариха каруците си, откъде бяха?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар срещна <b>погледа</b> й, погледна към онова място, към което и тя явно искаше, преглътна с внезапно пресъхнало гърло и седна до Павел. Гелето си избра място до масичката на колелца – гордост на домакините и поставка за десетина шарени бутилки.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Само Наташа сияеше и Божидар отново прочете в <b>погледа</b> на руска жена онова страстно (каква дума само) послание – за обладаването й пред очите на всички, чисто гола и направо на масата. Казваме „в <b>погледа</b> на руска жена“ изрично, защото преди много години така го беше <b>гледала</b> Севдалина. Можем само да гадаем за причините, но на тръгване той си спомни точно за нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Филмът беше поетичен, трагичен и от наша изкривена гледна точка, мелодраматичен. Но в онези далечни години зрителите нямаха за еталон американските образци за бързо хранене в разни духовни макдоналдси и висяха с дни на опашка – да <b>погледат</b> любимката си, а и да направят кратка тренировка за идващия нов обществен строй.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>По пътя българската група пееше патриотични песни, шофьорът спира на два-три пъти да вземе закъсали руски граждани – най-вече селяни, те съвестно оставяха по някоя копейка „на чай“ в специална картонена кутийка, а Егор Алексеевич час по час <b>поглеждаше</b> часовника си. И той не беше кой да е. Божидар гледаше през прозореца познатия край като руски декабрист, който отива на заточение, но от <b>погледа</b> му не личеше дали се е видиотил дотолкова, че да мисли на вече родния му език нещо от рода на „Везде передо мной подвижные картины“...143</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Момиченцето остана само на площадчето. Не му се играеше вече на това място. Погледа малко след двамата възрастни, които се отдалечаваха, сякаш искаше да запомни как изглеждат влюбените, след това се обърна и отпраши, подскачайки, нанякъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Добре – отговори той. Искаше му се да каже нещо друго, но се отказа, като срещна <b>погледа</b> на Борян.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>В квартирата спортните мероприятия бяха завършили и вече пердашеха покера. Играеха на чип пет стотинки, но те бяха достатъчни, за да се загуби за една вечер месечна студентска стипендия. Беше <b>гледала</b> няколко пъти и беше виждала колко жалки изглеждат мъжете, когато загубят десетина лева. Как произнасят с изражение и интонация на милионери от казино в Монте Карло „пода на сан воар“, „тройно“ и „еклере“. И цялото напъване е за едно левче, с което може да се купят три купона за студентския стол. Не й беше интересно, но още по-малко й се стоеше сама в таванската стаичка и затова остана да <b>погледа</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Беше дознанието и обвинителния акт за сина на Божидар и още двама юнаци. Не за пръв път му се случваше да намира разковничето на някой труден проблем вкъщи и това не беше чудно в семейство, където всички, като се започне от дядото, са все съдии, адвокати и следователи. Пейчев <b>погледа</b> няколко секунди папката и после с ведро лице се запъти да помага в кухнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Теодора се захвана с неприятната за нея работа и схвана тънкостите й, вечер вечеряше в ресторанта, а след това се задържаше в бара на хотела, където си пийваше колкото и се пие, а то винаги свършваше с носене до стаята, това не убягна от <b>погледа</b> на сестра й, която тази сутрин я сряза:</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Рано сутринта в събота Евгения събуди спящия до нея Теди, с когото се беше запознала късно снощи, подаде му дрехите, каза да се измъкне незабелязан и да забрави къде е бил тази нощ; Теди, младо, право момче, а-а да напълни пълнолетие, не каза нито дума, гузно нахлузи дънките си, отвори вратата, огледа се и изчезна от <b>погледа</b> на жената, която го употреби и превърна нощта му в приказка.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Евгения стана, намокри кърпата, сложи му компрес на челото и както беше наведена над него, целуна го по горящата буза, след което премести компреса върху целувката, целуна другата буза, премести компреса… после врата, гърдите… Вили я гледаше съвсем отблизо и в <b>погледа</b> му имаше нещо от <b>погледа</b> на Мона Лиза.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>По каменните сводове на базиликата белееха вградени парчета мрамор. Някои от тях бяха с хилядолетие по-стари от стените. Открояваха се толкова неестествено на сиво-кафявия фон, че веднага приковаваха <b>погледа</b>. По тях още личаха изписани антични имена и символи. Повечето бяха печати на древни фирми и погребални бюра, които днешните хора намираха за тайнствени и магични. Сред тях имаше кръстове, гълъби и риби, които гидовете наричаха "следи на Исус". Всяко мраморно парче бе закодиран спомен за отминала епоха. А всички заедно - паметта на случилото се.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Той седна зад бюрото си с лице, обърнато и към тримата. Премести <b>погледа</b> си от първия към втория, задържа го за миг преди да погледне и третия.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Вальо се засмя и наистина скочи от стола. Прочете в <b>погледа</b> му присмех и надмощие. Преглътна, обеща си да не прибързва с жест или думи, щеше да го изслуша. Синът му не закъсня с обидите.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тя се вбеси от думите му и за да не се разкрещи, го отмина, усещайки <b>погледа</b> му, забит в стройните й, оголени до средата на бедрото крака, най-хубавото, което имаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Излезе и секретарката го изпрати с поглед, докато пресече и нейния кабинет. В <b>погледа</b> й имаше скрита завист, за теб мъчението свърши, но за мен... Още не бе хлопнал вратата зад гърба си, когато чу гласа му по уредбата: "Ангелина, с бележника тук!", а тя скочи като опарена.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ако оцелееш дотогава! Я що вълци са на едно място. И така е не само при нас, така е навсякъде. Без илюзии, момче. Ще те забележат, ако застанеш пред <b>погледа</b> им. В упор.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Не може да бъде!  взря се съвсем отблизо в нея Руслан, младата жена издържа <b>погледа</b> му.  Ти да не ме будалкаш?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Жената го отряза с поглед и отмина, отмятайки назад дългите си коси. Имаше нещо магнетично и в походката й, и в начина, по който държеше главата си изправена, и в <b>погледа</b> й, с който сякаш пронизваше и разцепваше на две събеседника си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Ако бяхте на мое място  погледна я съвсем отблизо в очите Асен и задържа <b>погледа</b> си,  как бихте постъпили?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Бе заговорила в минало време за себе си и това още повече го уплаши. Не можеше нито за миг да си представи живота без нея. Колко бяха изтеглили дотук след раждането на Аксиния. Господ се бе смилил тогава, 80 пощади я, а по-късно ги възнагради и двамата с таланта на детето. Имай милост и сега, Боже, вземи ми нещо друго, не нея, не дете, мен, ако трябва или каквото друго си пожелаеш... Устните му навярно мърдаха при молитвата му, защото видя <b>погледа</b> й, втренчен в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Българинът никога не се е радвал на чуждия успех. Обратно, в опитите си да надскочи себе си, ще подложи динена кора на всеки...  Асен приседна на първия стол, изпречил се пред <b>погледа</b> му.  Още минутка.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Тя е винаги изход  проследи <b>погледа</b> му Милен.  И по време на преговори, усетиш ли се, че губиш позиции, ставаш и излизаш през нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> От тези, които като натрупат пари, ще изчезнат... И ще започнат да ги влагат в друго. Тоя бум не ще трае дълго. И полека-лека, много бавно, нещата ще си дойдат по местата. А дотогава аз също ще съм посъбрал...  Погледна го и видя в <b>погледа</b> му загриженост за него.  А ти... поне опази спечеленото, ще ти е нужно. Можеш...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>Тя го <b>гледа</b> дълго, той се изпоти под <b>погледа</b> й, усети капките пот по гръбнака си, имаше чувството, че ще се превърне в мокро петно до краката й, разбирайки неодобрението й. И думите й направо го зашлевиха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Той я гледаше, а тя пропадаше в <b>погледа</b> му, давеше се в светлината на очите му и сега, потъваше, потъваше, все по-надолу и по-надолу. Дъно нямаше. По страните й потекоха сълзи. С длан Сашо леко ги забърса и с много учудване я запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Асен се разсмя отново. Погледна го внимателно, отчете наднорменото му тегло, оплешивяването, ярката червенина, която плъзна от врата към страните му, задържа <b>погледа</b> си на очите му, изглеждаха уморени и хлътнали в орбитите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Въздъхна, огледа се, измъкна някакво одеяло, зави го внимателно, кучето не го изпускаше от <b>погледа</b> си, измършавяло, само козина и кости, не помръдващо от ъгъла, навярно кучето на Антон, което Жоро е прибрал, за да се погрижи, поне за него...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Разбирам вълнението ви  най-сетне проговори шефката,  направеното не е лошо, но засега...  замълча за миг, навярно търсеше най-точните думи,  то ми се повтаря с други наши предавания, в които сама сте участвали, и смятам, че...  отново замълча и вдигна <b>погледа</b> си към Райна, за да го задържи на лицето й. 51 Нека не избързваме. Върнете касетите за съхранение.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Смехът на Акси привлече вниманието му и той замълча, вперил алчни очи в нея. Христо настръхна, Асен отклони вниманието му, повика сервитьора, когото добре познаваше, и той дотича усмихнат, зарадван, че го вижда отново, заговори му за промените, повечето напуснали, от старите останали все пак двама, трима и от 57 каквото има нужда, веднага... Видя <b>погледа</b> на заплашващия, потта по слепоочията на другия и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i>Христо го слушаше внимателно. Най-накрая поръчката им беше взета и можеха да бъдат само тримата. Акси <b>поглеждаше</b> часовника си, след обяда трябваше да отива на училище, Христо предложи да я изпрати, все по-опасно ставало за младите момичета, той не забравяше <b>погледа</b> на оня. Асен се съгласи с него. Потиснат от всичко го заразпитва как вървят неговите работи, ще успее ли да си върне имотите, в които се бяха настанили хора от голямото добрутро.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Скри се в банята. После изгълта набързо горещото кафе. Отказа закуската, измъкна колата от гаража и си отдъхна едва когато зави зад ъгъла, усещаше <b>погледа</b> й, забит в тила си, разтри го с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Вече беше съвсем близо до групата, когато Баска извърна глава и се втренчи в него. От <b>погледа</b> на тъмните му очи лъхаше някаква страшна енергия и Николай спря за миг, като че се бе натъкнал на невидима преграда. Старецът бе пил прекалено много, разбра той. Прекалено много дори за своите почти неограничени възможности. Не беше пиян, по-скоро изглеждаше изпаднал в онова странно състояние, когато алкохолът смъква завесата на смисъла, прикриваща цялата нелепост и безцелност на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— За онзи хлапак — в гласа на Баска изведнъж прозвуча умора и удивително, от това френското му произношение стана по-ясно. — Момчето с мулето. Не му е дошло още времето. И твоето не е дошло. — Той отново надигна шишето, после избърса устни с опакото на китката си и в <b>погледа</b> му за момент просветна насмешка. — Ти не беше по-свестен от него, когато дойде за пръв път… Помниш ли? Бензиновия склад в Кастилионе, а? Продупчената туба… Как се отърва от кучетата, момче?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Стиснатите му зъби изхрущяха. Той с мъка отпусна челюсти и сега вече имаше достатъчно злоба, за да кръстоса поглед с <b>погледа</b> на Баска.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Вземи… Без приказки! — В <b>погледа</b> му заиграха познатите убийствени искрици. — Когато се върнеш, напий се като истински мъж, а ако си вярващ, помоли се за душата на един разбойник.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Николай седеше в покрайнините на гората и се мъчеше да измисли решение. Човекът с униформата бе досадна пречка. Ако минеше през дясната долина, нямаше начин да убегне от <b>погледа</b> му. Отляво не се мяркаха хора, но в гарата сигурно имаше някой, а освен това по-нататък склонът ставаше открит и се забелязваше от селото. Оставаше му само една възможност — да се отклони през гората далече надясно и да заобиколи зад следващия хребет. Това щеше да отнеме около час, обаче друг изход просто не <b>виждаше</b>. След днешния обир всяка среща криеше рискове.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Дирижабълът забавяше ход. Дългата мрачна сянка пъплеше по тревата към лежащия човек като някакъв призрачен всеяден хищник. Първият пилот продължаваше да <b>гледа</b> надолу; стрелецът като че бе загубил интерес към жертвата. Озърна се наляво — и в <b>погледа</b> му изведнъж лумна хладен, пресметлив огън. Сините очи се впиха в Николай, приковаха го зад стълба, дулото на карабината се люшна из въздуха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Съзнанието му се разливаше, поглъщайки с изумителна яснота всяка най-дребна подробност, всяка пукнатина и издатина по грапавата повърхност на канарата. Всичко беше неизменно и в същото време безкрайно променливо; гранитът течеше пред <b>погледа</b> му като бавен горски ручей, устремен към равнините. Останалият свят бе изчезнал и Николай не усети как наоколо съвсем се смрачи, как облаците слязоха още по-ниско и заръсиха гъсти ситни капки. Разбра за дъжда само по това, че скалата стана коварно хлъзгава и трябваше да стъпва още по-предпазливо.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Жената откъсна очи от камината и се обърна към него. Беше облечена в тъмнозелена вечерна рокля с дълбоко деколте и сега изглеждаше съвсем непозната, сякаш бе дошла да замени досадницата от площада. Дългата черна коса беше навита на кок, закрепен с шнола от слонова кост; белотата на изящната шия привличаше <b>погледа</b> и така само засилваше впечатлението за нереалност.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Шегата увисна във въздуха. Хилда се усмихна леко и в <b>погледа</b> й се смесиха меланхолия, симпатия и спокойно чувство на превъзходство.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Вместо отговор йоанитите продължаваха да го омотават с въжета. Водачът им бавно се приближи. Сега в <b>погледа</b> му гореше трескава, безумна светлина, по-силна от отразените пламъци на факлите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i><i>Уж тръгнах към храма, а стигнах до дъба. Под сянката му имаше човек. Застанал пред платното, оцветено в различни нюанси на светлината, той го съзерцаваше. Не даде вид, че усеща присъствието ми. Просто стоеше и гледаше. Гледах и аз. Постепенно започнах да разбирам. Беше положил фона и със силата на <b>погледа</b> си очертаваше една човешка фигура, която се вписваше като ефирно тяло в духовното пространство на картината.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Жълто нетно прикова <b>погледа</b> ми в далечината. Слънцето? Нима съм стигнал отражението на Слънцето? Халюцинирам ли... - "Кадилак" последен модел. Писък отдолу - тържествен и вик: </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Не, привидяло ми се е... Избистрих <b>погледа</b> и той заскача от пералня АЕГ, към пералня Зануси", към пералня "Перла" всяка по-съвършена от другата. Как не.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се поизправи, опъна се, затвори зяпналата си от учудване уста и придоби горда осанка. Един охранен господин с големи мустаци го изгледа косо отдолу нагоре, но като стигна <b>погледа</b> му, пълен с достойнство, изсумтя важно и каза с приличен тон:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Насо не можеше да откъсне поглед от картината. Стори му се, че жената се раздвижва и ей сега ще излезе от рамката - толкова истински бяха формите й. Усещаше излъчването на топлото й тяло, <b>виждаше</b> в <b>погледа</b> душата й. От картината се изливаше нежност, която го държеше във властта си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Когато влязоха през ниската врата, Насо видя, че стаята не е чак толкова малка, колкото изглежда отвън и е чиста. На двойното пружинено легло с железни табли беше опъната домотъкана кенарена покривка, бяла като сняг, а на малкия почти до земята схлупен прозорец пъстреше глинена паница с есенни цветя. Това го очарова и задържа <b>погледа</b> му, докато се спъна в олющен леген поставен в средата на стаята. Навсякъде бяха пръснати съдове и той я загледа въпросително озадачен.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Жейна се увлече, пренесе се изцяло в онова време и цветята-хора оживяха пред <b>погледа</b> й, сякаш ги <b>виждаше</b> в момента.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Дивата теменужка е Ана - дребосъчето на махалата, дрипаво и невзрачно като въздуха. Мъничката бедна Ана, която все надолу <b>гледа</b>, стиска с тънките си пръсти дупките на скъсаната рокля, за да не ги види някой. Оная Ана, която не я забелязваш, но случи ли се да повдигне големите си мигли, не можеш да откъснеш <b>погледа</b> си от нея. Дълбоките й теменужени очи те изпълват с уханна нежност. Стоиш на мястото си и се чудиш на магията. Посягаш към русите й коси да провериш дали е реална, а тя се дръпва страхливо и се свива недосегаема като теменужка в тръни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Побягна обратно навън. На първата площадка внезапно спря. Вратата на коридора беше широко отворена. Лъхна го топлина, но че това го задържа. Едно необикновено сияние в дъното прикова <b>погледа</b> му и го накара да изтръгне възклицание.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Това Насо го разбра само за един миг. Разбра също така, че именно той, Насо, е успял с присъствието си или кой знае как, да извади част от <b>погледа</b> му, от скритото му вътрешно "Аз" и човекът-мъртвец сега го гледаше живо и с някакво съсредоточено участие; внезапно озарен отвътре, му говореше за селянката от стената, която била любимата му картина, защото му напомняла младежките години, когато мечтата му да стане голям художник</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>През последните месеци е рисувал само жена си и вещите около нея. За да й угоди, преднамерено ги беше разкрасявал. Трупал бои върху бои, изкривявал и дотъкмявал форми, докато се е получило нещо напълно фалшиво: бляскаво, фрапантно, което насила задържа <b>погледа</b>, но нищо не дава на душата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Имаше и няколко голи женски тела. На тях Насо задържа по-дълго <b>погледа</b> си. Прерисува ги мислено, коригира ги, одухотвори ги. Разбра, че му се удава. Ако има кой да му позира и той ще нарисува такива. И отсега знаеше как ще ги направи, за да заживеят като истински.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В една мрачна вечер, когато снежните парцали замрежваха <b>погледа</b> на минувачите, пред Сила и младежа, с когото изпълняваха задача и той вървеше пет крачки пред нея, внезапно изскочиха двама цивилни полицаи. Другарят й кривна и се свлече под изстрелите им на мокрия тротоар. Сила видя звездата на своя живот да полита устремно към земята. Дъхът й спря в очакване на.куршума... И той нзсвистя, но прониза друга девойка, случайно минаваща, а на Сила полицаят изкрещя: "Марш оттук, ма! Марш!" Тя го гледаше вкаменена със зяпнала уста и се сети да побегне, едва когато видя палка в ръцете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Печката и стола, олющени и грозни, се пречкаха ненужни пред <b>погледа</b> му. В ъгъла е масата. На нея има всичко, което му у нужно за рисуване. Обичната Жейна се е погрижила. Купила е туби с бои, празни листи, платна и четки. Но той не може да рисува, забранено му е. Хазайката го предупреди, че ако в стаята му се мерне картина, трябва да си търси друга квартира. Тя свързваше идването на Цивилните полицаи с голите женски тела, които беше нарисувал. Мислеше, че картините й носят беди.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се опита да рисува в парка пред <b>погледа</b> на много любопитни очи. Докато работеше, беше щастлив, но накрая трябваше да изостави картината, за да се прибере. Това му действаше потресно, сякаш захвърляше на произвола скъпо същество.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Стрина Тренда се втрещи от почуда, сви устните си и на тяхно място се появи еднасиня черта... В <b>погледа</b> й светна обидена злост:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>И на този блестящ фон по улицата пропълзя черна заплашителна сянка. Дино - Зининият баща - тичаше право към мене. Възмущение и жажда да ме смаже начаса бяха изписани във всяко негово движение, а аз се смеех, като го <b>гледах</b> как смешно подскача по камъните, за да не намокри купешките си сандали. На <b>погледа</b> ми се натрапиха ръцете му. Бяха едри и червени, приличаха на кървави. Като светкавица проблесна в съзнанието ми скорошен спомен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Казах, че ме чакат и скочих от масата, без да се докосна до почерпките. Дона не можа да скрие облекчението си. Излязох на улицата с чувството, че току-що съм загубила близък човек. Обляха ме студените вълни на самотата. Пъстроцветната река от хора течеше пред <b>погледа</b> ми безразлична към моята особа. Никой не ме погледна дори.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>В <b>погледа</b> му долових смайване. Оброни глава и се замисли озадачен. Постоя така известно време с мислите си, отсъстващ от нас, но се съвзе и започна дълъг разговор със сина ми, от който нищо не разбрах. В този момент приличах на глуха, която напряга зрение до последен предел да разбере нещо, но не й се удаваше. По лицето на професора възхищението се сменяше ту с тъга, ту с тревога и загриженост, а надеждата в мен му пришиваше крила и го превръщаше в ангел. Накрая, преводачката със светнало лице и някак горда, ми преведе буквално думите на професора:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Спрях <b>погледа</b> си на вуйчо Гьоро, себична издънка от рода ни, елегантен развратник, който и сега, пред ковчега на сестра си флиртуваше с небезизвестната съблазнителка, Нана Милтидова, която кичеше достойния си мъж с най-разклонените рога. Тя беше циреят на селото. За ужас на майките, съблазняваше безогледно не само мъжете, но и съвсем незрели младежи. Нейната и вуйчовата нишка на живота се преплитаха в момента, чезнеха в мрак и се разпадаха в нищото. Душите на двамата бяха в разруха и кал. До каквото се докоснат, го омърсяват.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Най-чаровни от чаровните - отправи дежурния си комплимент и обгърна Зара с поглед, от който душата й се сгърчи. Предусети нещо гнило и страшно. Той си купи цигари и тръгна навън. Мръсната вълна от <b>погледа</b> му отново се докосна. Това не убегна от Дина.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i>Тя гледаше след тях, но не ги <b>виждаше</b>. В <b>погледа</b> й светеше някакво диво решение. В позата и цялата й осанка личеше трагична освободеност от глада, униженията и всички земни грижи...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Малкото смугло момиченце, което по цял ден седеше в скута на баба си, провесило тънките си, боси крачета, беше пораснало. Зад отворената врата на колибата се мярнаха силуетите на двама мъже. Ясмин проследи <b>погледа</b> ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Опитах се да избягна <b>погледа</b> й. Очите й се бяха впили някъде върху челото ми. Келнерът постави питието на плота пред мен и дискретно се отдалечи.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Той с един замах я потопи под водата. Бързите, некоординирани движения на ръцете и краката й образуваха фонтани от кипяща вода. Той я пусна и с всички сили заплува към брега. Знаеше, че отмъщението ще последва светкавично и гледаше да се отдалечи, колкото се може повече от плюещата вода, невярваща в любовта, разярена морска нимфа. Стигна на брега преди дъщеря си и уморено се хвърли върху червената хавлия. Натали бавно слизаше по пътеката към плажа. Даниел й махна с ръка. Изабел дотича, посипвайки го с пясък от главата до петите, проследи <b>погледа</b> му и каза със запъхтян, но твърд глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Е, да, ама все пак е много хубаво, че заминаваме. Промяна! - каза Христо и ме стрелна с <b>погледа</b> на майка си.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Той с мъка опитваше да фокусира <b>погледа</b> си. Огромната сянка на жена му се очертавше черна и застрашителна на отсрещата стена.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Ханс го прегърна сърдечно, спусна се бързо по пасарела и влезе в таксито, което вече го чакаше. И Бартоломеус знаеше, че при следващата им среща, ще има и една жена, която ще говори, без да си поема дъх, ще има и едно по всяка вероятност недоволно, пубертиращо момче, ще има и един симпатичен холандец със спокойни, малко разсеяни очи, който през цялото време упорито ще избягва <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Жената говореше монотонно, седнала зад голямото бюро. Здрачът беше погълнал строгостта на <b>погледа</b> й и гласът й някак самотно се блъскаше в стените на стаята, преди да достигне присъстващите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Така е… чорбаджи Пенчо! — за миг проследи <b>погледа</b> му и пак наведе глава, за да скрие смущението си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Епископът не побърза да седне, защото срещна очите на Анастасия и долови в <b>погледа</b> й нещо, което не беше виждал по-преди — мъка, укор, душевен смут, почуда… аха! Имаше това, което се крие в лицето на една мома, щом разбере, че не е единствена за човека, който я хвали и носи напред. Заради Цвята Кръстенякова от Враца!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Щом бутна вратата на голямата одая и застана на прага, забрави да рече добър вечер, защото очите му веднага спряха на Анастасия, <b>погледа</b> я малко, пристъпи напред и едва тогава си каза думата:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Стоянчо, вече петнайсетгодишен, обърна гръб с неохота, щото усещаше, че докато се върне, ще се каже нещо много топло и хубаво. Гего постоя прав, <b>погледа</b> Мита, без да чуе приказка от устата на Банко, усети, че ръката на стария хвана потурите му — да сяда до него!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Някаква пъстра лента със съскане мина пред краката му, но Брет не забеляза. Вниманието му беше погълнато от стъпалата. Притаи дъх, приклекна до първото от тях и избърса с длан наслоената върху него мръсотия. Блясъкът на жълтия метал, който се показа отдолу, заслепи <b>погледа</b> му. Примижа, после бавно прокара пръсти по гладката, странно хладна повърхност и приседна, за да превъзмогне непоносимото треперене в колената. Нямаше смисъл да проверява и останалите стъпала, всички бяха златни - това беше сигурно. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Привечер на седемнадесетия ден джунглата внезапно се разтворила пред <b>погледа</b> им и испанците за първи път видели храма, наречен по-късно от тях "Елдорадо" - висока, пресечена пирамида от камък, със стъпала от чисто злато. На дон Алехандро се паднала честта пръв да изкачи стъпалата, след него вървял Педро Бланко, а отзад двамата войници. Индианците останали в подножието на храма, защото така гласели заповедите на отците им. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Пред <b>погледа</b> ми бавно се спускаше мъгла. Изстрелите бяха секнали - неизвестно кога. Над улицата се стелеше дим, една преобърната кола гореше в далечината. Свиреха сирени. Долавях смесица от неясни гласове и тропот на множество крака. Някакви силуети в бели дрехи сновяха наоколо, отнасяйки телата на падналите. Не проумявах какво става. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Виждах Карен на известно разстояние пред себе си. Вървеше по тесния перваз над празното пространство с такава лекота, все едно краката й не докосваха твърда скала. С развятата си бяла тениска напомняше някаква птица, готвеща се да се откъсне от ръба на скалата и да полети. Движеше се прекалено бързо, не успявах да я следвам. Понякога се изгубваше от <b>погледа</b> ми зад някоя чупка на пътеката и аз затаявах дъх, ужасен от мисълта, че няма да я видя повече - че може би е паднала, но тя се появяваше и ние отново се впускахме в танца на смъртта... </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Крис вдигна глава, защото написаното започна да се слива и размазва пред очите му, после затвори томчето. До него продължаваше да стои Харада, привидно безразличен, но в <b>погледа</b> му се четеше въпрос. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Опомни се изведнъж. Някакъв метален звук простърга в тишината, последван от друг, наподобяващ мляскане - като че в дълбините на блатото се разтваряше гигантска уста. Осакатената метална птица потрепера и бавно започна да се накланя. Мартин отскочи, усетил как почвата поддава под него. Изтегли се на безопасно разстояние, докато останките на планетолета с бълбукане потъваха в тинята. След минута те напълно се скриха от <b>погледа</b> му, остана само езерце мръсна вода. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Надяна маската /господи, как я мразеше!/ и за последен път погледна часовника си. Оставаха му четири часа - толкова имаше до залеза на червеното слънце. Стисна зъби и заслиза по склона. Пред очите му танцуваха пламъци - кървави, сини, оранжеви, тътнещи. Все едно, че вървеше по жарава. Онази отвратителна мъгла изпълзя и удави съзнанието му, просто го смачка и запокити някъде, и то престана да му принадлежи. Остана само целта - блестящият син океан, люлеещ се пред <b>погледа</b> му отвъд. Толкова далечен и близък, сякаш нереален... </i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Месеците до абитуриентския бал изминаха като в мъгла. Галя не излизаше от ума му, макар да не получаваше и най-малкото поощрение. Веднъж, когато се сблъскаха на излизане от класната стая и той направо отскочи от разтърсилия го ток, тя само го измери с пагубните си очи отдолу нагоре и цялата му мускулеста грамада се смали и огъна в краката й. Започна да страда от безсъние, а щом отвореше учебника, сипаничавото мургаво лице незабавно се настаняваше пред <b>погледа</b> му, за да превърне и най-елементарния текст в санскритски знаци. Трябваше да сложи край на мъките си. И ето, моментът беше настъпил.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>По паркета пропълзяха лунни елфи, скокнаха на прозореца и отнесоха <b>погледа</b> му към космическите мрачини, където се рееше с пречупено кърваво крило неговият цигулков концерт.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Веднъж ме беше взела с теб на работа и пак минахме оттук. И листата пак бяха нападали. И аз те попитах може ли да останем малко да <b>погледаме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Макар че сега в стаята има само един човек, Петър усеща, че пак се разконцентрира. Не стига, че постоянно мисли за свирки, ами и полата на Димана тази сутрин е с няколко сантиметра по-къса от вчера, а токчетата й с няколко сантиметра по-дълги. Седи на съседния компютър и за сто и десети път се опитва да си нареди пасианса. За разлика от Петър има доста съсредоточен вид, но въпреки пасиансния си унес усеща <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Павел се постара да игнорира неодобрението в <b>погледа</b> й. Тя не обичаше закъсняващите. Още на първото упражнение им беше казала, че не държи на присъствие и ще им завери книжките без проблеми в края на семестъра. Само беше помолила тия, дето все пак решат да посещават упражненията й, да идват навреме. Втората й молба бе свързана с обръщението. Държеше да я наричат на малко име - Мария. Според нея така се намалявала официозността в общуването.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i><i>	Докато дудне тия глупости, Петър внимателно <b>гледа</b> Поли през стъклото. Струва му се, че иронията в <b>погледа</b> й е нетърпимо голяма за жена, с която си се чукал само преди час.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Според Бодрияр телевизията е тотално порно - започна Мария. - Какво друго е абсолютната възможност да погледнеш навсякъде, да разрушиш всички тайни, ако не проституция на <b>погледа</b>. Телевизията е визуалната реализация на хипертрофираната идея за равенство. При нея всичко е равнозначно - и Шекспировата постановка, и футболният мач. Именно отказът от йерархия, каквато и да била тя - политическа или културна - прави телевизията типичен постмодерен феномен.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Двамата се здрависват, а девойките моментално спират оживената комуникация. Явно познават Борис, защото скенерите им погледи обхождат Петър от главата до петите. И двете са достатъчно високи, за да могат да го изгледат точно отгоре надолу. Едната приключва по-бързичко с огледа, докато на другата й трябва повече време. Петър веднага решава, че тя е по-симпатичната от двете. Пада си по жени, които спират <b>погледа</b> си върху него за повече от три секунди.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Защото тя може да върши добре само една работа. Въпреки че, каквато е мърла, сигурно и нея не я върши както трябва. Обаче защо да гадаем. Ако колегата откъсне за малко <b>погледа</b> си от вестника, който чете толкова невъзпитано в наше присъствие, ще ти даде най-изчерпателна информация за сексуалния й потенциал. Нали така, Петре?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо се изненада не толкова от думите, колкото от <b>погледа</b> й. Имаше големи, кафяви, тъжни очи. В тях се отразяваха и лекото смущение от присъствието му — непознат, интересен мъж! — и съзнанието, че няма с какво да му се хареса, и тихото примирение с това. Почувства се неудобно от доскорошните си мисли и изведнъж изпита съчувствие и симпатия към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Безпокоя се, че не би могъл. Господин Ковачев е катастрофирал с колата си снощи или ако искате — много рано тази сутрин. Отнесен е в болницата в безсъзнание. А ние не идваме за вещите му. Виждате ли — продължи като прочете недоумението в <b>погледа</b> на Симо, — господин Ковачев се е забъркал в една много неприятна история. Много, много неприятна! — повтори той като натърти на думата „неприятна“. — Ние сме ангажирани с изясняването на случая. Аз съм частен детектив, а това са... сътрудниците ми. Естествено беше първо да се ориентираме къде е отседнал и да извършим оглед на стаята му...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Не я винете напразно, книгата е моя. Аз й я дадох! — Зелените очи го <b>гледаха</b> предизвикателно, но в <b>погледа</b> им нямаше и следа от обида или раздразнение. Присъстваше само любопитството — как ще реагира той при създалото се неловко положение. Но Симо не обичаше да увърта.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— А и защо им е да ги четат? Нали под <b>погледа</b> на небрежния или незнаещ редактор ще си получат и така хонорара от вестника или списанието? Колко са тези, които ще забележат грешката — единици, пък и те ще махнат с ръка — голяма работа, с някаква си кръстословица ли ще се захващаме...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Докато разговаряха, Симо на няколко пъти трябваше да се пребори с желанието да погледне Дора, а когато все пак го направи, срещна <b>погледа</b> й и получи в отговор насърчителна усмивка. Както и по-късно, когато се разделиха на пътя извън плажа и поеха в противоположни посоки — двете семейства към паркинга, а той — по познатия маршрут към кортовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Закъснелият и небрежен поздрав бе адресиран до момичето под чадъра, което кимна в отговор, но Симо забеляза в <b>погледа</b> му злоба и открита неприязън.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Учудваш ме със знанията си — полушеговито, полусериозно заяви Вера, като задържа <b>погледа</b> си върху него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Мога да Ви посоча съвсем обективен съдник по въпроса — заяви Симо и като видя, че момичето го <b>гледа</b> с любопитство, поясни: — Огледалото! Застанете пред огледалото и ще се уверите, че не Ви правя комплимент. — В <b>погледа</b> на Надя се появиха весели, но укоризнени пламъчета и побърза да продължи, като изостави шеговития тон: — Не си разваляйте напразно настроението само защото намирате костюма за неподходящ. Нали има и друга поговорка — че на подарен кон зъбите не се броят!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— О! — Вера го гледаше втренчено, а в <b>погледа</b> й се четяха едновременно изненада и внезапно появила се надежда. — Знаеш ли, за това не бях си помислила! Но как... как биха могли да задържат писмата му без той да разбере?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>А каква красота е в гората на есен! Това е царството на багрите, които преливат в короните на дърветата — от зелено в жълто, от жълто в кафяво, от кафяво в червено. Под краката ти шуми килимът от опадали и изсъхнали листа, сред които се спотайват или обратно — привличат <b>погледа</b> разноцветните гугли на гъбките... И навсякъде се носи приятната миризма на влажна земя и гнила дъбова шума...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Тази печка сигурно ти се струва нещо много древно и отживяло времето си — усмихна се като проследи <b>погледа</b> му. — Но на нас ни върши добра работа. Нали тук сме сред гората, дърва никога не липсват! Винаги имаме достатъчно под навеса на двора, отоплението ни е съвсем на сметка!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Защо бързаш — вдигна очи към него момичето. — Ако ти е приятно постой още. Можеш да починеш след вечерята, да <b>погледаш</b> телевизия...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо остана поразен от рязката промяна в изражението на Дора. Лицето й се бе изкривило като от болка, очите й светеха с вече познатия леден блясък, но в <b>погледа</b> й освен злоба и гняв имаше и много страдание...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Четвърт час по-късно усети лекото и приятно замайване от приспивателното. Буквите започнаха да плуват пред <b>погледа</b> му, съзнанието му все по-трудно стигаше до смисъла на прочетеното. Накрая сънния унес надделя и като изгаси лампата, моментално заспа.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Надя трепна и отвори очи. И веднага му се усмихна, а по лицето й се разля гъста руменина. В <b>погледа</b> й прочете всичката обич и нежност, за която би могъл да мечтае един мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Здравей, поете. Сам ли си? Може ли да седна? ­ Докато казваше това, вече седна направо на топлия пясък. ­ Да не би да чакаш вдъхновение? ­ попита той с нескрита ирония. ­ Няма да преча. Ще мълча. ­ След малко стана и влезе в морето. Гледах го: не можеше да се отрече, имаше здраво мускулесто мъжествено тяло. Плуваше великолепно. Погледах го, после се излегнах по гръб. След малко над мен чух мекия глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Усмивката й се превърна в иронична гримаса, тя извърна лице от дансинга. Срещнах <b>погледа</b> й. Не се смути, само оправи съвсем спокойно един кичур, който беше паднал над очите й. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         - Какво пита твоят приятел? - погледна ме Пола. Любопитството в <b>погледа</b> й ме накара да застана нащрек. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Не искам. Не искам да ме съжаляват хората. Разбираш ли? – Погледна я, срещна <b>погледа</b> й – топъл, нежен, успокояващ. Ама какви очи пък!...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>Другият полицай бе навел глава и също се усмихваше. Капитанът местеше поглед от човек на човек. Не свеждаха глави, <b>гледаха</b> го присмехулно, упорито. В <b>погледа</b> на Павел се четеше подчертано пренебрежение и презрение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Питието – отговори стреснат Иван. Не издържа на <b>погледа</b> му и сведе очи. Пи на екс и решително остави чашата. – Да тръгвам, че колегите ще минат всеки момент – изрече, докато бързаше към вратата. Пламен вървеше плътно зад гърба му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Директорите на клоновете… – подметна тя и срещна <b>погледа</b> му. Той само кимна, че е разбрал. Двамата замълчаха, наблюдаваха се и се наслаждаваха един на друг. Таня обичаше интелигентните мъже, а Петракиев жените с пъргав ум, макар и да се плашеше от тях. Смяташе, че са договорили сделката, но все пак школувания ум на счетоводител му подсказа да подложи резултата на проверка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Теодор <b>наблюдаваше</b> как колата бързо се стопи пред <b>погледа</b> му, обърна се и седна на предната седалка, посегна към ключа, но неочаквано две ръце се сплетоха зад врата му и дочу шепот в ухото си:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Фоайето бе пусто – повечето летовници по това време се излягаха на плажа. Само една русокоса дама блуждаеше самотна между огромните саксии с палми. Първо го привлякоха бедрата й, а после му се стори позната. Жената веднага усети с крайчеца на окото си <b>погледа</b> му и се извърна рязко. Беше дамата, съпругата или приятелката, на върлинестия германец, с когото снощи Стела флиртуваше. Той се приближи до нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Дрънкай си! – извръща се Лука  и отново срещна <b>погледа</b> на самотна жена. Обърна се към доктора и иронично подметна: – Струва ми се, че разчетох желанието на ей тази дама – дискретно я посочи с пръст – да се срещнем довечера и да се забавляваме. Защото и двамата имаме нужда точно от това.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Лука объркан се взря в жената, срещна <b>погледа</b> й и нищо не разбра. Тогава отмести поглед към доктора, който му смигна и  му посочи към брега на морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Тя можеше да спира <b>погледа</b> си върху най-важното. Можеше да докосва с пръстите си най-дълбокото. Черното на очите й се разширяваше и пулсираше, когато слушаше тайните.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Габровски;САЩ през погледа на един чужденец;1996;<br>
<i>Габровски, Тодор. САЩ през <b>погледа</b> на един чужденец. Романизирани философски мисли. София,: Бълг. писател, 1996, 80 с.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Понякога си мисля, че ако имам търпение да постоя и <b>погледам</b>, ще видя и самото чудо на зачеването, цъфтежа и растежа, че тайната на боговете ще ми се разкрие, прясна и новородена, като току-що срязана диня и ще я отнеса на хората, като натрия носовете на всички философи и пророци - добави на смях моят приятел, очевидно търсейки как да овладее патоса, който беше на път да го обземе. Но тази вечер - каза той - искам да ти разкажа продължението и края на историята на Пигмалион, както бях обещал.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>на спътника си. В <b>погледа</b> му Клиний веднага усети и уплаха, но той успокои своя гост, като каза, че не е замислил никакъв симпозиум, а просто е наредено така за удобство, може някой от гостите да поиска да се изтегне по време на беседата. Платон каза, че иска да си почине малко и ще слезе направо, след като гостите се съберат.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Останали сами, те влязоха в първото изпречило се пред <b>погледа</b> им заведение да хапнат и отпразнуват по-малкото зло.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>А като че ли сме, за първи път се поусмихна Йова и изви поглед през рамо, за да види реакцията и на другите. Иронична усмивка имаше само върху устните на Асен. Загледа се в него. Беше все така представителен, откакто го помнеше, все я бе впечатлявал с хубостта си, с тия искрящи зелени очи, с тази плътна, Добре очертана уста, с извитите нагоре вежди, с мъжествения овал на лицето, обрамчен от побеляващата гъста коса, подстригана късо и сресана назад. Той отвърна на <b>погледа</b> й с леко поклащане на главата, устните му се поотвориха, като че ли иска-</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>В същия тоя злополучен ден на равносметка, тя отиде да пазарува в „Метро". Най-неочаквано там срещна Яна, която Ясен бе направил съдружник на фирмата. С равни проценти на другия, който си ги бе заслужил. Спря се при нея. Количката на Яна бе препълнена с деликатеси, на Йова беше полупразна. Но не това бе най-същественото. Усети превъзходството в <b>погледа</b> й, насмешката в него. Не можеше да й остане длъжна.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Мъжът й бе вдигнал пулса, отново бе влязъл в аритмия, а погледът му към нея бе тежък и обвинителен. Нямаше те цели два часа, като че ли бе извършила престъпление. А не беше. Опита се да го разведри, като държеше ръката му и като му разказа всичко за Вера, а той продължи да я обвинява с <b>погледа</b> си. Все едно къде си била, важното е, че те нямаше. Цели два часа. По-добре ли бе да те излъжа? И аз имам нужда от глътка въздух.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>То оставете жена ми, дето се коси за въздуха и културата. Ще излезем на балкончето, ще <b>погледаме</b> после телевизия. Компенсация!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>Повъртях се малко, но не дойде никой и се върнах вкъщи. Попрочетох си устава, <b>погледах</b> партийния канал. След което позаспах.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Ето колко е просто да се обясни принципът на неопределеността, с който Хайзенберг навремето разстрои философите позитивисти. Не можеш едновременно да измериш координатите и импулса на елементарната частица, тя няма да го позволи. Или, казано на езика на озъбения демон, не можеш да знаеш всичко. Ако избереш да проникваш все по-надълбоко, ще откриваш все повече неподозирани подробности, но ще губиш от <b>погледа</b> си нещо друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i><i><i>Главата се намира в горния ляв ъгъл на фотографията, обърнала едното си ухо към тялото. Снимката трябва да бъде преобърната наобратно, за да се <b>разгледат</b> чертите й. Буйна коса, неподдържана брада, която достига почти до скулите, под мустаците устните изглежда да се мърдат. Очите са отворени, бляскави, но не срещат <b>погледа</b> на зрителя, винаги <b>гледат</b> някъде встрани от <b>погледа</b> на зрителя. Кръв не се вижда. Вероятно се намира под тялото или извън рамките на фотографията. В едно от опроверженията на някоя от по-късните й публикации, именно тази е причината да се твърди, че тялото е било премествано.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>Лоялност, ето към какво изпитваше научен интерес кандидатът на юридическите науки. Опитах се да скрия пренебрежението в <b>погледа</b> си. Той искаше да ме върне тук, при своите подслушвателни устройства и да ми покаже, че примката е стегната яко. През всичкото това време се силех да му убягна и не успявах. Длъжен ли бях да си призная поражението?</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>Беше ми останало само То, момичето. Нямахме време за губене. По <b>погледа</b> му разбрах, че също е доловило опасността. Беше в течение на мислите ми и се готвеше да отвърне със свенлива взаимност. Измъкна от калъфчето на гърдите си туба червило и яростно натри устни във форма на ромбоидно сърце, което се разполови в още по-възхитително козметично хайку:</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Бях подранил дори за <b>погледа</b> на дремещата на рецепцията жена. Ръмящият дъжд тушираше дрезгавия отсвет на развиделяването. От току-що паркираната наблизо черна мазда се бе измъкнал неповратлив шишко и залитайки, се отправи към плажа. И в същия миг дълго мътената дразнеща точка в затормозената ми памет неочаквано се разплете, слягайки се в профила на един припознат силует. Той беше, не бърках.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>И огледалото не издържа <b>погледа</b> му: с тих, продължаващ пукот се нацепва на десетки части и всяко стъкълце повтаря изтерзаната му физиономия. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Двама мъже, които минават в момента по пътя край Персини, привличат <b>погледа</b> - единият е уродливо висок, другият уродливо нисък. </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Та с този пирон много смях падаше. Мереше дядо Добри акъла на хората с него. Ами тъй, дойде някой, <b>погледа</b>, за да му мине времето, па току реши да се намеси с някакъв съвет, почти винаги ненужен за майсторите. И точно тогава дядо Добри ще извади грамадния пирон и ще го насочи я в някоя тънка дъска, я в някое хилаво бичме. Оня веднага ще реагира:</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Мълчат жалоните на родния край и приковават <b>погледа</b>, овлажнял от най-неподправените човешки чувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда (не може да си откъсне <b>погледа</b> от антрето и все по-отчаяно си чупи ръцете). Ами… Велчо! (Хваща се о него.) Сине! (Писва.) Внучето ми! (Отпуща се на стола.)</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>ВЕЛИЧКА	- Беше болен от черен дроб. Десет дена преди смъртта му само това го питаше. Хване ме за ръка, заведе ме при него и го пита: “Кажи, спал ли си?” Една сутрин му каза:”Срам те е да ме погледнеш в очите!” Той едва я погледна, срещна <b>погледа</b> и и умря.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. В шестстотин и първата година (на Ноевия живот), в първия (ден) на първия месец, пресекна водата по земята; и Ной отвори покрива на ковчега, <b>погледа</b>, и ето, земното лице поизсъхнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Моисей се ядоса твърде много и рече Господу: не обръщай <b>погледа</b> Си към техния принос; никому от тях не съм взел нито осел и никому от тях не съм сторил зло.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. и след като я <b>погледаш</b>, прибери се и ти при народа си, както се прибра Аарон, брат ти (на планина Ор);</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. тогава почна да се издига от града дим като стълб. Вениамин <b>погледа</b> назад, и ето, от целия град възлиза дим към небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>43. и рече на слугата си: иди и погледни към морето. Той отиде, <b>погледа</b> и рече: нищо няма. Той каза: направи това седем пъти.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. Великият свещеник Иоаким и старейшините на синовете Израилеви, които живееха в Иерусалим, дойдоха да <b>погледат</b>, какво добро е сторил Господ за Израиля, да <b>видят</b> Иудит и да я поздравят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. И той не знае, че там са мъртъвци, и че поканените от нея са в дън преизподнята. (Но ти се отдръпни, недей се бави на мястото, не спирай <b>погледа</b> си върху нея; защото по тоя начин ще минеш през чужда вода. Бягай от чужда вода и не пий от чужди извор, за да поживееш много време и да ти се прибавят години живот.)</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>22. И тъй, аз <b>видях</b>, че няма нищо по-добро, освен човек да се наслаждава с делата си, понеже това е негов дял; защото, кой ще го доведе отпосле да <b>погледа</b> това, което ще бъде след него?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Слязох в ореховата градина да <b>погледам</b> зелената долина, да видя, развила ли се е лозата, цъфнали ли са наровете?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>22. И ще се вгледат нагоре, и ще <b>погледат</b> към земята; и ето - скръб и мрак, гъста тъмнина; и ще бъдат хвърлени в тъмнината. Но не всякога ще има мрак там, дето сега той е сгъстен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. В оня ден ще обърне човек <b>погледа</b> си към своя Творец, и очите му ще бъдат устремени към Светия Израилев;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Чуйте словото на Господа вие, които треперите пред словото Му: вашите братя, които ви мразят и които ви гонят за Моето име, казват: "нека Господ яви Себе Си в слава, и ние ще <b>погледаме</b> веселието ви". Но те ще бъдат посрамени.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>А в черквата чакаха... Беше се събрало цялото село. Мъжете вън на двора приказваха, децата вътре се гонеха, жените се смееха — всички обхванати от предпразнично настроение. Два пъти биха камбаните, но търпението на хората се изчерпи. Кметът прати разсилния да вика попа и той начаса оттърча. Като наближи дюкяна, стори му се, че се пее. Ослуша се и <b>погледа</b> през една дупка на кепенка. И видя картинката: седнали на столовете около масата, настоятелите и попът се бяха хванали през рамо, като на хоро, и тихичко пееха: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Дядо Слав <b>погледа</b> насам-натам, та че рече: „Дайте ми един фенер!” Запалихме фенера. Като светна по тавана и какво да види — завързана магия. Стари дараци, приготвени за чепкане, шарени парцалчета, свити на топ, изсъхнали кожи, промушени с дървени клечки, като че дракусът да си прави цървули. И една стара дървена паница, горяла на огън. . . Стана белли, [*] че тука има нещо, ама какво —никой се не сети. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Паисий казва: "Като бях млад, вървях си бързо като млад човек, а старите владици ме мъмрят: "По-бавно - казват, - по-тежко, като владика трябва да пристъпяш, а не като калугерче." Най-натурален е калоферецът Михаил. Гостиха ме постно с обикновена скромна вечеря. Каниха ме на своя знаменит курорт "Зелениковец", но аз бързах и сега съжалявам, че не можах да <b>погледам</b> летуващи владици. </i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>Плодовете от старателната ни работа в продължителната ме-тоднчна подготовка започнаха да се проявяват. Новото в играта на армейските футболисти си пробиваше път постепенно и се налагаше бавно, но сигурно в <b>погледа</b> на специалистите не само с резултатите от срещите на терена. Това ново имаше и други по-съществени измерения.</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>„Ние — разсъждавах често в себе си — разполагаме със скрити творчески сили. Те са и в техническото умение на отделните състезатели, и в <b>погледа</b> им върху играта. Използуваме ли ги достатъчно? Какво са големите отбори в чужбина? Силната им игра, която омаломощава противника и печели публиката, не е нищо друго освен доказан голям личен опит, който целият отбор материализира чрез общи, старателно тренирани и изучени ходове, да ги наречем дори футболни хитрости."</i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>ни. Като не позволиха повечко да <b>погледам</b> милите си рожби, прегърнах ги втори и за последен път, та ги целунах (Катеринка беше на 5 години, Донка — 3, а Марийка — на една година). Майка им, Николия, сълзи порони и се живи разделихме. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>хвърляно из цялата къща ръженицата [*] от възглавките, що опразнили и вземали книги навсякъде разхвърляни, а по двора трушии и друго зимовище. Аз се позавъртях, попогледнах. [На] всички врати изкъртени ключовете, а пътната цяла изкъртена, паднала. После оставих да пометат и аз излязох до чешмата при други хора и видяхме свещенниците облечени, с черковните хоругви и войската редом върви. Аз си впивах жадно <b>погледа</b> дано вида поне един от скъпите си братя и да тичам да го прегърна, но това ми желание не се изпълни. Но нали пък тези всички измъчени хора бяха наши братя, какво повече. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>24. Ал. Бурмов, Ботев през <b>погледа</b> на съвременниците си. С., 1945, с. 24, 54, 57, 80, 105, 110, 111, 216, 227, 247, 292. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>А рамката, в която беше поставен този портрет на Ботев, имаше малка история. Един ден в Букурещ, като подреждала сандъка си, Венета извадила една икона на св. Димитър, която била подарък на сина й от владиката. Неочаквано влязъл Ботев в стаята и видял иконата. Взел я в ръце и дълго я разглеждал. Смутена, Венета мълчала и си мислела какво ли ще каже или ще направи с иконата. Но той я <b>погледал</b> и й казал да я прибере грижливо, за да не повреди рамката. И с тъга в гласа си добавил: „В кой ли затънтен манастир е излял измъчената си душа такъв майстор”. Ве- </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Сред тях са и внушителна за времето група българи, дошли преди всичко да черпят знания от това средище на европейската цивилизация. В първите две-три десетилетия на века почти във всяка по-голяма гимназия у нас се срещаха учители по различни специалности, завършили в Швейцария, и особено в Женева, а и общественици и висши служители. Ония, които са черпили знания от тях, знаят какво са донесли те от чужбина. Това са били най-добрите учители, с широта и свобода на <b>погледа</b>, стил в работата и в живота, образец на народни просветители по онова време. </i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Първият етап на подбора изисква подчертано внимание към физическите качества. Вниманието на треньора трябва да бъде насочено към качествата гъвкавост на всички стави, отскокливост, бързина. От <b>погледа</b> на треньора не бива да избягва перспективното развитие на фигурата, ритмичността, музикалният слух. За всичко това е нужно да се изработи специален тест, но в подготвителните групи не бива да се придържаме стриктно към него. Могат и трябва да се правят изключения. За препоръчване е тестът да се приложи след няколкомесечно обучение. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>- Я oстави ги - кази ми сериозно Атанас, като шибна силно мулето и потегли напред. Аз веднага разбрах причината на тая бележка. По моста се подаде една девойка помакиня, със снага стройна, до колкото може да се угади през шаяч ното й синьо фередже. Тя държеше някакъв вързоп в дясна ръка и отиваше вероятно на ливадите, дето имаше косачи. Когато помакинята слезна от моста и възви насам, тя съвсем си закри лицето с яшмака от бял пешкир, метнат въз главата й, за да не допусне на <b>погледа</b> на "каурите" (гявурите) нито едно кътче да му осквернят с нечистото си съприкосновение.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Арапчал е стръмният горист върх, що се издига на северо-запад от Лъджане. Дивашкият и пустинен вид на тоя върх цял черен от гъстата елова гора, издигнал се начумерен в кръгозора, мамеше <b>погледа</b> ми още от първите дни и аз не можах да се одържа и да му не ида на гости и да се полутам из дивотиите му. Една слободия!..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Дощя му се да запали цигара, но тайната позиция не позволяваше. Не си струваше да се издаде за един дребен кеф, след като цяла седмица ги дебна и не ги беше изпуснал от <b>погледа</b> си дори и когато отиваха по малка нужда. А най-глупавото беше да се откаже тъкмо сега. Днес още от сутринта тя беше особено весела. Оня пък вече говореше не само за камъните. Разказваше й филм или нещо такова. Така стават тия работи. После пък го изби на поезия. „Море от хлорофил“ била гората. „Да си напълниш бавно дробовете.“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тя търсеше с очи <b>погледа</b> му, но той ровеше в еднодневката си. Опря показалеца си на гърдите му като револвер:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Химик е — кимна ми Графа, като търсеше <b>погледа</b> ми в мрака. Той се постара да каже тези две думи небрежно, искаше да изглеждат като случайно подхвърлено обяснение за нещо дребно, но в гласа му се долавяше невероятната законна бащинска гордост.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Нейният делови тон, отмерените и точни движения му допадаха; беше му приятно да <b>гледа</b> добре сложената й фигура, бързите светкавици на <b>погледа</b> й; още имаше нещо момичешко в нея, но си личеше, че един ден ще стане енергична, стегната и оправна жена.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Ники се приближаваше в спортното костюмче и вратовръзката в синьо и червено; инженерно-технически кадър от залеза на реалсоциализма. Забеляза <b>погледа</b> му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Хей, кумец, Дики ще ми каже как си се грижил за него! — извика тя към Ники, застанал на прага, със същите радостни блясъци в <b>погледа</b> като на четириногия пазач на вилата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Нали трябва да се връщат някой път — това не го разбирам! — По челото на Дами пробяга сянка, веселостта в <b>погледа</b> му също помръкна: в разсъжденията на брадъра имаше нещо авантюристично, налудничаво, безнравствено. По този път, рано или късно, се стигаше до затвора, до падане в пропастта.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ранен ли е мангалът? — каза той и като откри едно срутено място на дувара, мина оттатък и домъкна беглеца на ръце. Занесе го пред къщи, под светлината на външната крушка. Раненият стенеше с дива уплаха в <b>погледа</b>, по ризата на гърба му имаше петна от кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Вечеряха тримата — Джими бе заминал за Стари хан; <b>погледаха</b> телевизия, новините бяха тъпи, само около фиксинга на долара имаше раздвижване: от няколко дни зелената валута бе скочила от двайсет и два на двайсет и седем лева, което означаваше, че тръгва инфлация.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Стела трепна, сякаш пред <b>погледа</b> й мина птица и махна с крило; нещо звънна някъде вътре в нея, чу го да подрежда думите, които винаги бе обичала, откакто се помнеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Това е твой проблем. — Той не се опитваше да я задържи. В <b>погледа</b> на възпалените му очи се четеше подтекст: „Няма къде да идеш! Ще кацнеш пак на рамото ми… Изварата е тук!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Момичетата се напиха, излязоха на терасата да <b>погледат</b> хоризонта към реката, но не се виждаше нищо от ситния дъждец, който бе почнал да иде на талази от Румънско и навярно скоро щеше да се превърне в първия за годината сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i><i>        Рязко се обръщам към него, трескаво обмисляйки дали не съм се изпуснал пред някого. Как е разбрал? Бъзика ли ме? Ако е научил отнякъде, защо му е да ме човърка така. Гледам го ужасено и го чакам какво ще каже по-нататък. Той обаче тълкува <b>погледа</b> ми по друг начин: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Това всъщност се очакваше — поде Дойчинов след дълго мълчание. — Защитникът уверява, че смърт няма да има — досега ни една жена не са екзекутирили… Заменят наказанието им с доживотен затвор… Но може ли някой да знае сигурно?… — В <b>погледа</b> му отново трепна тревога. — Представяш ли си тия две момичета, увиснали на бесилото?… Представяш ли си какво е сега в душите им: смърт!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той закрепи рисунката на стената, <b>погледа</b> я няколко минути, а после се зае да прережда натрупаните в сандъчето блокове и джебни бележници. Тук имаше скици и портрети на ученици, учители, бабички, старци, фигури на цигани и циганки, селянки на пазар, девойки и младежи физкултурници и скици на Лена Панкова. Най-много скици имаше обаче на майка му. Той бе изучил чертите на лицето й и я рисуваше без модел, по памет, всякога, където намереше празно местенце по блокове, тетрадки, бележници.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Колата летеше с пределна скорост по безлюдното шосе и пред <b>погледа</b> крайпътните дървета се сливаха в една обща плътна лента, а километражните камъни се мяркаха и изчезваха само в миг, но на майката се струваше, че колата се движи бавно. Лицето й беше напрегнато, очите вперени в далечината, не мигваха, а устните й — бледи, разтегнати и треперещи — се бяха изведнъж напукали и по тях като рубини светеха капчици кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Нино Велев <b>погледа</b> тъпо след тях, докато се закриха зад ъгъла на коридора, а после, като видя, че от операционната излезе друг лекар, побърза да го посрещне.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Окуражен от похвалата, Зарко реши да покаже всичко, каквото можеше. Той остави книгата, взе от печката кутийката с кибрит, подхвърли я нагоре, хвана я до гърдите си и пак я остави; взе каната с вода, наля в чашата до нея, остави каната, взе чашата, пийна една глътка от нея и я остави. После вземаше, разместваше подхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред <b>погледа</b>, и при всяко движение казваше: „Ето как поживяваме!“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Влезе Лена. В големите й зеленикави очи гореше някакъв странен пламък на съжаление, злоба и радост. Това не можа да убегне от <b>погледа</b> на Зарко. Тя седна, без да каже нищо, и в малката стаичка надвисна неловко мълчание.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Когато Бойко свърши, в салона още доста дълго остана да тегне тишина. Зарко вдигна глава и неволно срещна <b>погледа</b> на Чапай. Сега очите на този мургав строг младеж някак странно блестяха, а устните му се бяха разтеглили в едва доловима усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	След малко дойде и Хрулев. Той се спря пред първия чин, постоя, <b>погледа</b> с учудено нацупени устни, кимна многозначително на комисията и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	След около час рисунката бе готова. Диков все така мълчаливо се приближи, постоя, <b>погледа</b> с примижали очи, после откъсна листа от блока и направи знак с ръка на девойките да дойдат. Изгарящи от любопитство, те това и чакаха — с шум и врява дотичаха и заобиколиха двамата в плътен кръг.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— А сега, Зарко, ние с тебе ще се учим да режем изолатори ей като тия, е два нареза, казват се „Делта двадесет“. Първо, то се знае, ще трябва да <b>погледаш</b>, а после ще се опиташ и сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>С чаша в ръка, Найденов продължаваше да оглежда генералите един по един. Забелязах, че те отбягваха <b>погледа</b> му и <b>гледаха</b> в страни или надолу.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>На края спря <b>погледа</b> си на мен. Може би искаше да си спомня за безкрайните разговори по адрес на всички, които бяха сред нас, но които десетилетия бяха ни забравили. И сякаш отново чух думите му: - Само ти ме разбираш. Само ти знаеш какво означава всеки месец да започваш от нулата и да не си сигурен, че в края, ще докараш заплатата на чистачката от входа.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов сякаш не чу въпроса на бай Георги Момеков. Ала дойде на себе си, прекара мълниеносно поглед по лицата на всички ни, спря изпитателно <b>погледа</b> си на бай Георги Момеков.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i><i>Случайно <b>погледа</b> на Колев попадна на Минка, която от вратата <b>наблюдаваше</b> и слушаше разговора на компанията.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Погледна отново към възрастния мъж до него и срещна <b>погледа</b> му. Имаше нещо в държанието на този човек, което го смущаваше, но не можеше да разбере какво е то, а и не му се мислеше от горещина и умора.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Сега Ивана сви вежди и погледна с укор дъщеря си. Таня улови <b>погледа</b> й и стисна успокоително влажните пръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Ивана срещна <b>погледа</b> му и усети, че се изпотява. Изведнъж се видя през неговите очи — с рошавата, небоядисана коса, с влажните, увиснали вече гърди и заобления като диня корем.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона вдигна глава и впери изумен поглед в луничавото лице срещу нея. „Поеми си дъх, Доне! — заповяда си тя. — Бавничко… Така. Сега издишай и отпусни юмруци… Отмести <b>погледа</b> си и говори на испански, колкото можеш!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Та не настръхвай срещу лелите си - завърши тогава Тим, - наистина четири лели ти висят понякога като четири едрички пискюлчета и ти пречат на <b>погледа</b>, но в края на краищата пискюлите ги бива и за украса, и за веселие...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Сирезлията и глиганът се <b>погледаха</b> още минута-две, но вече се бяха разбрали, бяха си подарили взаимно живота, какво да си кажат повече, и след миг се разделиха - всеки в своята си посока. Оттогава, ще знаеш, Сирезлията си стъпи здраво на краката и животът му се услажда до ден-днешен. Според мен цялата тази случка е в паралел с доброто, дето го има във всяко живо същество - било човек, било животно.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Без да знам думата мимикрия, смисъла на тази дума употребявах, че не изчезва, а се слива със заобикалящата я среда и затуй изчезва от <b>погледа</b>. И през ум не ми минаваше, че Тонкиното всъщност е точно обратното на мимикрията и в края на краищата ще бележи съдбата й.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>В този момент Хелге я видя. Докато разсеяно зяпаше отраженията на бледите слънчеви лъчи в река Нева, напълно безразличен към еуфорията на рожденика и обещанията му за уикенд, пълен с наслади, тя се изпречи пред <b>погледа</b> му като ярко осветена неонова реклама.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Двамата продължиха още дълго да се пазарят. Немецът се отпусна на задната седалка и с неприкрито любопитство заоглежда преминаващите по улицата хора, реката, високите, изключително мръсни жилищни блокове по двата й бряга, десетките малки и големи кораби, които сновяха нагоре-надолу по течението. Разправията приключи с няколко обидни думи на арабски, които Франк не успя да разбере. Касим извади от джоба си купчина омачкани египетски банкноти и ги подхвърли на шофьора, като подкани госта си да излиза от колата. С въртене на гуми старото Пежо изчезна от <b>погледа</b> им.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i><i>Усещаше върху гърба си <b>погледа</b> на красивата прислужница, която го <b>наблюдаваше</b> едновременно с насмешка и презрение. Спря пред вратата на втория етаж, остави на охраната да го пребърка за оръжие и бавно почука три пъти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Хюз си тръгна от апартамента потресен. Това момиче наистина го обичаше! Изпита съжаление към нещастната й съдба, макар и в сърцето си да завиждаше за начина й на живот. С мизерната си заплата той не можеше да мечтае дори за един процент от лукса, в който тънеше тя. „Накъде отива светът, по дяволите?" - питаше се Хюз, докато вратите на асансьора скриваха от <b>погледа</b> му красивата разплакана вдовица.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Една измама с подобен мащаб няма как прекалено дълго да остане извън <b>погледа</b> на международните организации, които се занимават с финансови измами. Рано или късно осъзналите се жертви щяха да алармират полицията в родните си страни, а оттам случаят щеше да стигне до OLAF, INTERPOL и до други служби, които щяха да плъзнат по петите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	И ние се унесохме в спомени за нашите съученици, като през цялото време аз отбягвах <b>погледа</b> й и вътрешно кипях от яд. Какъв глупак съм, държа се така, като че ли аз съм виновен пред нея, а не тя пред мен. Момчетата скоро си тръгнаха с чертежа, а момичето излезе и каза номера на стаята, където отиваше. Останахме сами и от това се почувствах още по-притеснен. Все така <b>гледах</b> встрани и отговарях на въпросите на Мариана. А тя говореше ли, говореше… И нито дума за писмото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Вдигнах очи и срещнах <b>погледа</b> й. Тя се усмихваше. В този миг се проклех за всички глупости, които ми минаха през главата и я почувствах близка, много близка. „Ще бъдем съседи“ — бе казала тя. Гледаше ме и се усмихваше. Аз също я <b>гледах</b> и се усмихвах. Колко беше хубава! За пръв път я виждах толкова отблизо. От нея ухаеше на нещо страшно приятно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Отново тръгнахме по прашната улица, по дворовете - бананови дръвчета, окичени с зелени банани. Бай Пешо проследява, <b>погледа</b> ми и мимоходом ме осведомява:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Измир е! Спрели сме на кея, корабът е вързан. Контролата току-що е минала. Ние се приготвяме да излизаме и да се поразходим, да <b>погледаме</b>, пък и да се пооправим малко с марфата. Вече сме готови, чакаме да си вземем паспортите. Изведнаж на вратата се появява един турски</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Крачана се напрегна — възпря го. С <b>погледа</b> си го възпря. Цялата си сила събра в тоя поглед и го опря в сина си.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Нещо мръдна, нещо се раздвижи встрани от празното и той видя старата Крачанка. Бе коленичила до прозореца, загледана в Марин дол, но сега се изви към него. Очите й пак го обляха чуждо и студено. Ангел отмести <b>погледа</b> си към пламъчето — то бе станало близко, познато и спокойно се люлееше пред иконата на божията майка. Носеше успокоение. Възвръщаше силите му, паметта…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Сполай, дъще! — кимна Крачанката, а сетне се усмихна: — Седни, седни до Гърди да ви <b>погледам</b>. Да си поприкажем… Тъй! — кимна пак, когато момичето коленичи до Гърди и свенливо опря рамото си о неговото. — Тъй! Тъй трябва да сте занапред — и в лошо, и в добро. Тъй ли сте, и работата ви ще спори, и залъкът ще ви слади. Казвам го аз, а други трябваше да ви го кажат — баща ви, майка ви… Трябваше!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	След тези думи магарето разбра, че в никакъв случай няма да получи от Дачо ментови бонбони. Много обичаше то ментови бонбони, но Дачо никога не му беше давал. Като видя <b>погледа</b> на магарето, Ламбито, който следеше разговора през стъклото, помисли, че Дачо ей сегичка ще влезе и ще купи бонбони, но се излъга — Дачо не мислеше да купува нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Аз пък вече нищо не ща. На мене ми стига да дойда тука, в тревата, да си легна, хоптирито да <b>погледам</b>. Като легна и го погледна отдолу, знаеш ли колко е дълго туй хоптири? Край няма!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нека каже — намеси се Гунчев. — Защо да не каже човекът, нали устата му е за това, да се изкаже. — Той потърси <b>погледа</b> на Американеца, но разбра, че приятелят му мисли за съвсем други неща. Гунчев добави: — Туй за телевизията може да стане, ама за нефта — хич не вярвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И пак се взря в него. Неиздържан <b>погледа</b> на горящите й зелени очи, той се наведе към торбата. Туря я в сандъчето, беше му сковал дръжки от двете страни и като го вдигна сега, се удиви, че е толкова леко. И чак тогава си спомни оня ден, когато за първи път над него изгря широкото лице на баща му, закрило слънцето. В сянката Иван бе чул гласа му, думите за земя, за кръстци и декари, чул бе звън на хлопатари и вечерни стада, клопане на маслобойна. Грамаден беше тогава баща му, по-висок от Балкана.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Рано в предобеда на един от тези знойни юлски дни две бели забрадки изплаваха зад синора на близката ливада. Забелязала ги преди мене, Бианка трепна и изврещи нещо на ситни пресекулки, а Латинка отвърна с поздрав. Младата жена до нея можеше да бъде само етърва й. Познах я веднага по кръшната, макар и не съвсем тънка снага, по белите нозе и доволно дългите бедра, леко олюляващи се при походката, и по оная заобленост на шията и раменете, която преливаше надолу в други, скрити от <b>погледа</b> чарове. За тях навярно бе намекнал и Вуцидей!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	С тоя провлечен зов той сякаш призоваваше фуриите на бой. Кучетата се разлаяха, овцете се юрнаха нагоре, а двете жени спряха да косят. Вуцидей бе разперил ръце връз гегата зад якия си врат и стоеше неподвижен, вперил <b>погледа</b> в косачките.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Нещо в <b>погледа</b> му не ми харесваше. Той стоеше и не помръдваше от прага на къщата си, съсредоточен и невъзмутим като статуя на Буда.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тя срещна <b>погледа</b> му и се разтресе, после вдигна голите си ръце и обви глава с тях, преди да се затътри към входа на къщата. Овчарят млъкна изведнаж. Навярно очите му, стрелнали се в тоя кратък миг през отвора на роклята под мишците на Велеслава, бяха опрели чак в хоризонта! Той я проследи с поглед, после се извърна, мълком обходи пепелището и почна да издръпва незаритите и още тлеещи главни. Грозна воня изпълваше полето.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Още нямаше и четири часът, ала ноемврийският ден бе тъй навъсен, сякаш вече мръкваше. Тя пое по обичайния си маршрут из тия сиви странични улици, които с нищо не привличаха <b>погледа</b> и с нищо не разсейваха мислите. По-добре щеше да е, ако ги разсейват. Каква полза да прехвърляш в главата си едни и същи неща и да наливаш от пусто в празно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Мидхат го освободи с махване на ръка. Когато остана сам, <b>погледа</b> още немската карта, пък скръсти ръце на гърба си и гризейки ядно мустак, се заразхожда из просторната си одая. Аллах, аллах, каква безизходица! Да искаш да направиш нещо за самото оцеляване на царщината, пък ръцете ти да се връзват от най-обикновен фукарлък… Не, не бива да мислиш така, Мидхат! Ти няма да си Мидхат, ако не намериш изход. После се присмя сам на себе си: хубаво звучеше, дявол да го вземе, но как се намира изход с празни ръце и празни джобове?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Когато след известно време въведоха отново жената, Халил Реза просто не повярва на очите си — тази беше с трийсетина години по-млада от предишната Ненка Павловица, свежа, с цъфтяща женственост, дори очите й изглеждаха променени, и сега оловото в тях бе отстъпило място на ведра синевина. Тя усети очарованието в <b>погледа</b> му, то й достави чисто женска радост, ала Ненка не загуби време да му се наслаждава.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Все още зашеметен, почти не на себе си, Халил Реза приближи до коритото и се загледа в ръцете на Ненка. Тя по друг начин разбра <b>погледа</b> му, защото извъртя детето, та да се види, че наистина е момче, и едновременно с това намигна съучастнически. Беят извади кесията си, отброи десет алтъна и с видимо уважение ги пусна в коритото — наистина пребогата награда за извършеното от жената.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Думата обаче не последва. Като отбягваше да срещне <b>погледа</b> й, турчинът разгръщаше една дебела папка и съсредоточи цялото си внимание на няколко листа от нея. Чете ги и ги препрочита, после не каза, а прецеди през мустаците си:</i><br><br>
------------------------<br>
Евелина Ламбрева;Обядът на семейство Щум;2012;<br>
<i>- Ето, заповядайте! - усмихна се вежливо Керим и положи днешния брой на „Безвремие” пред клиента, който го беше поискал. Нещо го смущаваше в <b>погледа</b> на този господин около шестдесетте. Той гледаше отвисоко и заядливо, сякаш всеки момент щеше да се скара за нещо. Да не би да е някой от миграционните служби, който дебне за черноработници, или пък частен детектив по работа из квартала, влязъл да хапне набързо, питаше се Керим.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Още с влизането полковник Желязков сякаш забеляза възбуждението в <b>погледа</b> на своя служител. Той остави писалката и се облегна любопитно назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Но инспекторът почти не следеше двубоите, той не изпускаше из <b>погледа</b> си Кацарски. Всъщност между тия дребосъци само той правеше впечатление със страшната си физическа мощ. Инспекторът беше убеден, че ако реши да се развърти — не с юмруци, с плесници макар, — за половин минута всички тия слабосилни момчета щяха да се натъркалят като зелки по земята. Сега гигантът бъхтеше с боксовите си ръкавици някакъв тежък кожен чувал и Проданов наистина се чудеше как още не е изкъртил из корен дървото, на което чувалът бе закачен.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Някакъв смях се мярна в <b>погледа</b> на младежа, но той премълча това, което бе минало през ума му. И бай Пешо изглежда разбра, че трябва някак да замаже работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът бе сигурен, че неговият поглед не бе се изменил, останал си бе все такъв — разсеян и равнодушен. Но в <b>погледа</b> на младежа той забеляза нещо, което го смая, макар да потисна чувството си. Какво беше то? Не можеше да каже. Все пак имаше нещо в тоя поглед, нещо, което сякаш му проговори… Може би съвсем лека ирония?… Или може би някакъв малък укор… А отде накъде — те нито се познаваха, нито пък досега студентът бе проявил най-малък интерес към него… Какво можеше да означава това?… Във всеки случай не нищо, поне в това бе сигурен…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Но тревогите и лошите предчувствия растяха неудържимо в сърцето му. Спортистите започнаха да се изкачват на етажа един по един — кой с асансьор, кой пеша по стълбите. Мина и Богданов както винаги последен. За миг на Проданов му се стори, че нещо особено се мерна в <b>погледа</b> на младия гигант — нещо като лека насмешка ли, като ирония ли? Не беше точно същият поглед, с който го бе слисал вчера в автобуса, но все пак дали тоя дангалак не подозираше, че инспекторът кръжи около него, дали не му се присмиваше? Тая мисъл му се стори толкова глупава и невероятна, че той веднага я изпъди от ума си.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— В четири часа иранците имат лека тренировка — обади се отново Ненов. — Ако си нямате работа — да ви заведа да <b>погледате</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	На вратата лекичко се почука, след това Гончев влезе в кабинета му. В първия миг той сякаш не го позна, след това в <b>погледа</b> му светна учудване. Да, учудване — не страх! — забеляза отчетливо инспекторът.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	В тоя момент на вратата се почука и в стаята влезе Якимов — разузнавачът с червената коса. Рано сутринта инспекторът бе го изпратил за важна проверка и сега в миг го обхвана с <b>погледа</b> си. Лицето на разузнавача изглеждаше някак особено възбудено.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Дотук Кацарски отговаряше бързо, уверено и спокойно. Лицето му бе станало сериозно и малко навъсено, той вече избягваше да срещне <b>погледа</b> на инспектора.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Жул затвори отново очи и се отпусна назад. Опита се да си спомни къде се намира. Постепенно си припомни подробностите от нападението. Но нямаше никакъв спомен къде се намира и как е попаднал тук. Е, все пак ръцете му бяха свободни, което си беше добър признак. Когато отново се опита да огледа стаята, вече можеше да различи очертания и цветове. След няколко секунди най-сетне успя да фокусира <b>погледа</b> си.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Петен спря <b>погледа</b> си върху лицето на този, който държеше брадичката му. Беше същият среден на ръст мургав млад мъж, който го удари на стълбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Но Жул стоеше надвесен над него и държеше в ръка пистолет. Бавно вдигна оръжието си. В <b>погледа</b> му се четеше почти безумна решителност.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Ръката, която държеше оръжието, трепереше едва доловимо. Омар обаче си седеше на пода и дори не се опита да избие пистолета. Взря се право в очите на французина, а в <b>погледа</b> му проблясваше стомана.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Жул въздъхна. Понякога се плашеше от това колко умна беше дъщеря му. Сякаш нищо не можеше да убегне от <b>погледа</b> на невинните й детски очи. Седна на мекото канапе с кадифена тапицерия и потупа с ръка мястото до себе си. Моник се сви до него и зачака.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Подмина Карантината и на големия завой горе Варна се ширна пред очите му, но сега бързаше и не спря да я <b>погледа</b>, както правеше друг път.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Тя се тръшкаше обляна в сълзи, но от <b>погледа</b> й, в който имаше нещо предано и кучешко, той улови, че тя хем иска да си признае, хем не ще. Защото я е страх от признанието и с последните сълзи в очите й застиваше и надеждата, че не е вярно това, което си мисли.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i> Преди да стигне седмия етаж, песът на капитан-лейтенант Цветанов излая - покрай него вече мразеше и кучето, отмина на пръсти. Като крадец, помисли си той и пак го рязна острието на <b>погледа</b> на кварталното ченге. Гледа си човекът работата, хайде не бъди мнителен, няма да пише за Огнянчо, няма да го изключат от техникума. Човекът остави всичко в твоите ръце. До следващия път, предупреди те старши лейтенантът...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i><i><i>Видях ги на една изложба, поставени върху тревата. Казах си - изложба е, подбрани са. Видях ги стру¬пани на улицата - отново изумление. Мъжко лице, женско лице. От един къс камък - Обич. Не можех да тълкувам то¬ва, което виждах. Просто го усещах - със сърцето, с ума или направо с кожата си. Гледах двете лица и си спомнях всичко, което е минало пред <b>погледа</b> ми в хладните галерии, върху полирани подове, под стъклени похлупаци, на черни кадифени повърхности. Чиста, смела линия. Двете лица се докосват. Съвършено. Като самата обич, която е изискана и примитивна, смела и объркана. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Асен беше запазил маса, от която се <b>виждаше</b> цялото заведение. Седнаха. Хвана няколко <b>погледа</b> на майка си и установи, че го е харесала.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	В понеделник под името Ангел Робев, псевдоним на редакцията, Ивайло Денев оповести участието на Каров-Манолов в конкурс „Диана“. Направи го със сензационен език. Авангардният живописец Васил Каров посягаше към монументалната работа и това не биваше да убегне от <b>погледа</b> на общественото мнение, напротив, вестникът призоваваше към овации. Подобен апотеоз бе направен и на архитект Манолов. В дълга поредица бяха изброени негови сгради и в коментара беше отбелязано: „Той е един от малкото млади архитекти, които създават новия облик на града!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	След като издържа на <b>погледа</b> й, в онези години Асен все още не познаваше нюансите на очите й, Невена го хвана за ръка и го заведе в една работилница, където едър мъж с космати ръце люлееше дъска с формата на кабинетно преспапие в ужасяващо големи размери върху дъска, вдлъбната в същия профил. Между двете форми подбити стоманени зъбци разкъсваха някаква материя.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Вечерта напредваше. На масата седна млад диригент с интересна жена и Асен намери дразнител на <b>погледа</b> си. Мълчеше, пиеше вино, слушаше. Ивайло отново блестеше с хумор, разказваше вицове, анекдоти, знаеше всички клюки от живота на музикалния свят, разбира се, знаеше ги и в другите артистични среди. Саша опита да го въвлече в разговора, но Ивайло не изпускаше думата и Асен му беше благодарен. Към десет часа отиде до тоалетната, а когато се върна, на масата имаше още един човек. Беше дребен мъж с брада по контура на лицето, носеше папионка и пушеше лула.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Ванков намести ръбовете на панталоните си, загледа се в портретите над главата си, Асен не ги <b>виждаше</b>, но видя гнева му и върна <b>погледа</b> си на жената на диригента.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Започваше да става забавно. Играта се усложняваше, но ставаше откровена. Това го освобождаваше от излишно лицемерие. Десет минути по-късно отново срещна Мария, този път в коридора. Вървеше сама и се опитваше да не срещне <b>погледа</b> му. Асен застана на пътя й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Благодаря! — Васил вдигна чашата си, но не срещна <b>погледа</b> му и даде да се разбере, че не желае разговор. Акела постави ръката си върху рамото на Асен.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен се изми, пи кафе и взе телефона. Помоли Дирекцията на музеите да отложат заминаването му с една седмица и отиде да вземе колата си. В пощенската кутия намери картичка от Борис и Мария. Пишеха от Пампорово. „Обичаме се, щастливи сме, мислим за тебе!“ — гласеше текстът. И стилът, и почеркът бяха на Мария. Асен се въртя из ателието, опъна рамка, грундира я, и я изкара на слънце. Преседя на терасата до единадесет часа. Допи му се кафе, но не намери и отиде в „София“. Щеше да чака Вера повече от час, но <b>погледа</b> му щеше да се залъгва с панорамата и да убие скуката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Известно време пушиха мълчаливо. От <b>погледа</b> на Асен не убягна новата й халка, с която беше сменила брилянта на майка му. Адриана идваше омъжена, но това, кой знае защо, не му направи впечатление и се задоволи само да отчете този факт.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Жак мина през ироничната си гримаса, през посърване на <b>погледа</b> и се опита да изглежда делови човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Аз съм единственият човек, който е в състояние да направи хроника на интересните хора в София. Познавам града като никой друг, знам да отсявам истината независимо под какви Чомолунгми от лъжи ми я поднасят и имам съзнанието, че времето ще унищожи много от стария аромат, ще го скрие от <b>погледа</b> на потомството. Москов загива, изоставен от тези, които допреди няколко дена е поддържал? Този феномен заслужава внимание. За вас няма да пиша повече, отколкото заслужавате… Жесток, но страхлив, суетен и алчен, честолюбив, но за жалост безчестен и, разбира се, рогоносец.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Ще дойда утре… към два часа! — зави по профила на стълбите и изчезна от <b>погледа</b> му. Преди да заглъхнат стъпките й Каров я чу да вика: — Разликата ни е осемнадесет години!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров се включи в движението, даде газ. Лилда седеше притихнала до него. Отмина центъра, излезе на булевард „Тотлебен“. Лилда го погледна, хвана <b>погледа</b> й и двамата знаеха къде отиват. До „Тихия кът“ не размениха дума. Васил въртеше радиото, търсеше музика и чувстваше увеличаващата й се тревога, Лилда отказа да слезе от колата. „Ще чакам тук“ — каза тя. Каров тръгна към бунгалото сигурен, че Зоя я няма, затова и отсъствието й не му направи впечатление. Беше събрала багажа му, оправила леглата и оставила бележка: „Връщам се при Антон. Зоя.“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Заведението беше полупразно. Ако имаше хора, щеше да намери начин да залъгва <b>погледа</b> си, сега трябваше да го съсредоточава върху Зоя. Виното му се услаждаше, повишаваше телесната температура, а това създаваше измамно чувство за тонус. Погледът й лъщеше. Още едно уиски и щеше да изпадне в онази фаза на пиянството, която все още не се различава от нормалното състояние, но вече е освободила комплексите и развързала езика.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	— Факт! — Каров настръхна, едно от момчетата удари Валентин и му отне понито. Валентин не реагира, обърна се бавно с поглед, търсещ помощ от него. Миг-два се <b>гледаха</b> в очите, после Каров извърна глава, разигра обида, недоволство, баща, погнусен от слабохарактерността на сина си. Когато все пак върна <b>погледа</b> си на децата, Валентин лежеше върху местното момче и с коляно притискаше главата му в пръстта. Понито се търкаляше до тях, запазило механичния шум на свободно движение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тогава се появи журналистката. Тръгнала на лов с обрамчен фотоапарат и с бележник в ръка, тя търсеше жертва. Взря се нагоре по посока на <b>погледа</b> на стареца. Ако той не бе вдигнал глава към мене, сигур би отминала, без да забележи нещо особено. Пък и аз да не бях се смяла на висок глас!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Обърнах се. Тогава за пръв път срещнах <b>погледа</b> му. Познавах стажант архитекта отдавна, още преди той да подозира за моето съществование. Отдалеч бях открила енергичната му походка, сякаш винаги срещу силен вятър. Вървеж на човек, който не се бои да не би да направи погрешна стъпка. И тия тъмни, облачно сключени вежди. Мислех, че под тях има черни очи. Удар на изненада. Светъл поглед с една пъстра присмехулна искра. Не харесвах мъж със сини очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Сепнах се. Сега се сблъсквах с косата си. Как ли глупаво изглежда? И наистина го убодох. Той прихна. Присмехулната искра от <b>погледа</b> му отскочи в смеха му.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Отдалечихме се от шума. Прескочихме гърбици пръст, цяла костница железа, струпани дъски с наежени гвоздеи. Заобиколихме багера. Горан от кабинката ми смигна — помисли, че ще си изпрося отпуска. Откак бях дошла на строежа, не бях виждала майка си. Инженерът вървеше крачка назад, малко встрани. Наблюдаваше походката ми. Какво пък толкова? Момчешка, независима стъпка, която съвсем не се интересува какво впечатление прави. Улових с кожа, с цяло тяло <b>погледа</b> му. Една горчива усмивка прикрих в себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Винкелът даде отклонение. Обратно разхлабвам болта. Рошлю помага отсреща с поглед… Ще срещна <b>погледа</b> му. Да бъда готова, да не се изненадам. Под тъмни сключени вежди — светъл поглед с една пъстра присмехулна искра. С ирония са пропити думите му, очите, мислите. Иронията просто влиза в химическия състав на клетките му. Какъв е той? Интересът ми към него расте въпреки волята ми, изпълва ме с предчувствие за неизбежност. И страх. Нима и любовта в мене се заражда със страх?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Търсеше да докосне струната на гордостта ми. Не ми хареса това начало. Не я <b>гледах</b> в очите, при все че тя настойчиво ловеше <b>погледа</b> ми. Правех се, че не забелязвам това.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Загледах се като в хипноза как между нежните дълги пръсти с перлов маникюр се преде лилавата нишка на дима. Дали това не бяха същите пръсти, които са смачкали ризата му? Поставих него на своето място. Станах за миг той. По жилите ми рукна наркозата на тютюневия мирис, извиращ от тънките й, потръпващи ноздри. Без да съм пушила някога, изпитах как жаждата на пушача да всмукне от цигарата ще прелее в жажда на влюбен млад мъж да изпие устните, които докосват тая цигара. Димът подлюти <b>погледа</b> ми, задави дъха ми. Нов пристъп на мълнията ме просвредли цяла извътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Доволна останах от преценката на <b>погледа</b> й. Само жена може истински да оцени достойнствата на друга жена. Нещо повече: само жена може да огледа друга жена с такова интензивно, непропускащо мъжко око, с каквото никой мъж не може да я види. Затова най-точно градусът на мъжкото харесване се определя от начина, по който теб оглеждат жените. Женското ревниво око знае повече какво се харесва на мъжа, отколкото самото мъжко недосетливо око.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i><i>	— Да, когато още <b>гледах</b> надолу, губех кураж и равновесие. Едва когато престанеш да <b>гледаш</b> под себе си, когато си изтръгнеш <b>погледа</b> от земното притегляне, от дреболиите, полепнали долу по земната кора, а това изисква дяволско усилие на волята, чак тогава се освобождаваш от страха.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… Вечерта настана. Дълго чаканата! Все по-силно свири вятърът в комина. Разстудява се. Дали съвещанието още продължава? Щом го ръководи шефът, ще се проточи до полунощ. Дали Влад е успял да се измъкне? Присмехулната искра от <b>погледа</b> му, заседнала в мене, ме прогаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тръгнах си. Димана се услови за продължение на разговора ни. Тя вече имаше нужда от мене, както и аз от нея. Домакинята ме изпрати до прага. Навън бе мрак и студ. Мисълта ми бе извърната назад към топлата стая. Съпрузите ще останат най-сетне сами. Дали ще намерят какво да си кажат? Дори да онемеят, жената ще счита тия мигове, когато двамата са заедно насаме, за най-пълни, препълнени. Мъжът й просто си е вкъщи, просто мълчи с нея. Какъв празник! И все ще му прощава неволните обиди на <b>погледа</b>, на жеста, на интонацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Още преди да останат насаме и да загасят лампата, долових, че Влад усети впечатлението, което направих на приятеля му. Това впечатление от другия даде звънък резонанс в самия него. Той се отбраняваше с присмех. Ироничната искра в <b>погледа</b> му отбиваше със сини саблени удари едно ново, завладяващо го чувство. Но все пак тая вечер то проникна в него. Може би това бе смътно предчувствие за ревност, един далечен, едва прошепнат тътен на опасност. Виждах през прозирния тютюнев дим кривулиците на ироничната му мисъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Само отричах глупаво с глава, отбранявайки се от <b>погледа</b> му. Той ме прихвана за раменете и ме изви към себе си. Събрах смелост сякаш да скоча в ледено рилско езеро. Добре де, знаех, че има светъл поглед. При това не харесвах мъж със сини очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Не откъсвах очи от пламъците. Навремени из жаравата се вдигаше вихрушка искри и изтръгваше от мрака червендалести, тухленоизпечени лица. После искрящата вихрушка потъваше в небето и се превръщаше в Млечен път. Нейде в дълбок планински пазушник пулсираше геоложка сонда. Нечий поглед ми изтръгна очите от пламъците. Насреща седеше Влад и ме гледаше. Присмехулната искра от <b>погледа</b> му отхвръкна към мене и ме парна. В мене нахлу радост, която едва можех да понеса.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Край загасващия огън аз се греех на старинния език на един възрастен майстор. Изхвърчаха на снопове ярки, искрящи думици. Усещах как в мене се вливат излъчванията на подземните руди от планината и на тоя руден език на зидарите, как ме правят радиоактивна, за да привличам <b>погледа</b> на един млад мъж срещу мене. Рядко <b>поглеждах</b> към него, само да се уверя, че наистина е там, и да потъна в необятността на присъствието му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не типове, надошли на строежа откъде не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на <b>погледа</b> им — утайка от стари грехове. Аз ги разбирах добре. Кой друг, ако не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно името застига човека… Тъкмо когато най-спокойно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и, вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на <b>погледа</b> на Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	В <b>погледа</b> му се изостри присмехулната искра, която го бранеше от всякакво запитване. Стоях на пътеката, разпъната между три противоположни трепета. Бях едновременно той, тя и аз. Изтръпвах като млад мъж от пронизната женственост на гласа й. В същото време бях обзета от нейния пръв порив на влюбване. И носех своята ревност като рана от изгаряне.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тя се обляга назад на стола, сякаш за да си осигури тила. Присмехулната искра в <b>погледа</b> му предварително пресича въпроса й. Нейният вечен въпрос: „Кога, при какви обстоятелства сте достигнал своя предел, своя връх? Кога сте се осъществил в пълен капацитет?“ Нейният лайтмотив. Димана вдига очи, решени да издържат присмеха в неговите. Времето спира. Ни един поглед не отстъпва пред другия. Замаяна, Димана захвърля целия си запас от въпроси и с тих глас запитва:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Склонността й да го идеализира го отблъсква. Присмехулната искра в <b>погледа</b> му отново пресича възторга й:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Но професионалният недъг на журналистката да идеализира е неизлечим. Гордост изпълва <b>погледа</b> й. Гордост за мъжа срещу нея. Какво благородство — да признае силата на друг! Да не си присвои никаква заслуга! Но тя не знае, не може да предполага, че тъкмо с тоя си горд за него поглед го отпраща отново към мене:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… Ония двамата са сами, заключени, забравили всичко на света. В мрака присмехулната искра от <b>погледа</b> му проблясва в цигарата:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Събрах смелост и го <b>погледнах</b>. Нов удар. В него имаше някаква промяна. Светлият поглед с присмехулната искра ме гледаше някак под друг ъгъл. Нещо се бе появило помежду ни и лъчът на <b>погледа</b> му се пречупваше, минавайки през това нещо, за да стигне до мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	В отговор на <b>погледа</b> му моето лице му каза, че нищо не може да ме огорчи, че съм спокойна и необвиняваща. Това го засегна повече от всичко. Самолюбивият Влад не можеше да понесе безгрижието ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Най-блажено бе лицето на глухонемия Тасим. Дошел досами пианото, той гълташе с поглед движенията на пръстите ми, ритъма на ударите. Всичко в него резонираше на зрителния образ на музиката. Преместих поглед към другите. Не зная дали техните лица отразяваха моето или моето лице отразяваше техните — но те бяха съзвучни с музиката. Прощаваха грешките ми или не ги чуваха. Пак се наведох над ръцете си. Облада ме упорство. Погледът ми затърси клавишите миг преди пръстите, паметта — миг преди <b>погледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Вдигнах глава. Една сълза замъгли <b>погледа</b> ми. Ръката ми, бавна и колеблива, повлече подире си мислите ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Пред него бях слаба и уязвима. Смехът ми ставаше крехък, чуплив от най-малка промяна в <b>погледа</b> му, в гласа или в жеста. Влад дори не усещаше, че трябва да внимава да не строши тоя звънлив смях — най-хубавото, което имах и което знаех, че му харесва. Той сякаш все го изтърваше с нехаен жест или го блъскаше с остра дума, с присмехулен поглед, с мълчание и разбиваше смеха ми на ситно о камъните. Каква бе тая разрушителна сила в него — да унищожава тъкмо това, което го привлича и му се нрави?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Земекопачи с натежали ботуши от тиня и умора се приближиха да изпушат по цигара и да <b>погледат</b> как се внася пианото. Захапваха цигарата направо от пакетчето и я изсмукваха докрай, без да я хващат с калните си пръсти, докато изплюят угарката. Петко Родопски, човекът канара, ме помоли:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Той подаде глава през кръстоската на скелето. Бе пребледнял. Една електрично синя искра блесна в <b>погледа</b> му и ме прониза до петите.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Пред открехнатата врата застана силует. С него нахлу полъх на гъста, влажна хладина. Преди <b>погледа</b> мисълта ми го видя с неповторимите особености на стойката, израза, движенията му. Той внесе брожението на дъжда вътре. Стоеше поразен, че ме намери тук. Аз отправих не към него, а към Рафина една усмивка на радостна изненада, сякаш започваше да се сбъдва нейното пророчество. Тя мълнийно събра боба в шепа като крадени пари и го скри под престилката си. Моят трепет й се предаде. Цяла засвети. Тогава вдигнах очи към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Бях гузна пред добрия младеж за оная нощ, когато допуснах ръката му да се заблуждава, че държи моята. Оттогава заобикалях издалеч всяка възможност да го срещна. Той със своята чувствителност навярно бе разбрал това. Само веднъж ми се мярна. Отклони се от пътеката и тръгна напряко по урвата, за да ми спести неудобството да срещна <b>погледа</b> му. От него лъхаше непреклонно отхвърляне на всякакъв компромис. Но сега не можеше да се върне от прага. Отслабнал, с изопнато лице, стърчеше като издялан от камък. Гласът на Рафина го разкамени:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Кралицата майка не ме одобряваше, бях проста работничка за нейния принц. Обърнах нотите откъм лицевата страна, където пишеше с едри букви Моцарт. Нейният син, въпреки че бе ял бой над пианото, не бе стигнал до Моцарт! И хукнах навън да се изтръгна от <b>погледа</b> й. Но усещах, че и след като си отидох тоя поглед продължава да ме проучва, да ме претегля на най-чувствителните везни, да ме отхвърля.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Довършвахме прикачването на един винкел. Бях господар на замаха си. Не забелязвах как тече времето. Случайно след час-два хвърлих поглед надолу. Шефът се навърташе тъкмо под тоя стълб. Изглежда отдавна бе чакал да улови <b>погледа</b> ми. Повика ме с ръка. Заслизах бавно, спокойно. Само по това, че пръстите ми бяха побелели, се познаваше, че стискам железата с извънмерна сила. Застанах пред него изчаквателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Той се подаваше едва забележим зад най-връхните ридове, приличащ на малка триангулачна пирамида, която мами окото и задържа <b>погледа</b>. Нима наистина ще възлезем чак до него стъпка по стъпка и час подир час с тия тежки раници на гръб? Някакво неверие те обзема и неволно замечтаваш за ски лифт или каква да е въжена линия.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	След време Светозар предложи да излезем и да потърсим младата двойка. С <b>погледа</b> си сочеше само мене и войника. Той се съгласи. Измъкна отнейде малък ветроупорен фенер, запали го и скоро тримата потънахме в млечното море. Нашият водач ни поведе право към голямата пряспа отвъд десния горен край на езерото, защото заблудилата се двойка трябваше да слезе тъкмо по нея. Наистина, нямаше друг път в такова време.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Печката се разгоря и прозорците на малката стаичка се запотиха. Той проследи <b>погледа</b> ми и рече, че призори температурата била 10 градуса под нулата. Абсолютният минимум през май бил 15,6 градуса под точката на замръзването.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Старецът не мигна тая нощ, нито пък желаеше да разговаряме. Седеше с гръб към животното и сякаш се ослушваше в неравномерното му дишане. От време на време вдигаше глава и <b>поглеждаше</b> замислено към билото на Дамга, въздъхваше изтежко и хвърляше нови съчки в огъня. Бе нахлупил калпак до уши, а често скриваше и тях с ръце, подпрял лакти о колене. Колчем се събуждах от леката дрямка, изтръпнал и схванат от студ, тоя калпак веднага грабваше <b>погледа</b> ми.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И те бяха забелязали пристигащите туристи. Грета първа се надигна, а подир нея стана и дългоносият Али баба, сетне и двамата тръгнаха назад по пътечката с нехайни стъпки, сякаш се наслаждават на гледката към езерото; и докато Али баба драскаше клечка подир клечка, за да запали цигарата си, Грета се понавеждаше тук и там, уж да откъсне някоя тревичка и замислено да я сдъвче между зъбите си. Като наближиха стана, издатината на полуостровчето почна да ги закрива от <b>погледа</b> ми и аз се покатерих нагоре. Тъкмо тогава Жорж се събуди от сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Да. Зад селото е Лакатишка Рила. Виж колко прилича на Родопите с тия заоблени контури… А най-вляво, ей там, между двете пирамиди, са Седемте рилски езера — и аз насочих <b>погледа</b> му към Отовишкня връх и Езерника. — Нали тъкмо край тях минахме, Жорж!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Езерото под Йозола не се вижда от самата гърбица на Мечита. То се разкрива пред <b>погледа</b> едва при първия остър завой, когато пътят окончателно се отделя от билото и вече се спуска с много зигзази към поляната над скиорската хижа. Щом наближихме завоя, аз хванах поводите на Буридан.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Има една история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснял и повикал първото такси, което му се изпречило на <b>погледа</b>. Вече било тъмно, шофьорът не го познал и отказал да го вземе. „Но как така? Нали сте на работа!“ — възмутил се старият държавник. „След малко по радиото ще говори Чърчил — рекъл таксистът, — искам да отида някъде и да го чуя.“ Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като видял парите, се ококорил: „Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	В <b>погледа</b>, който спря кака му Младена на него, светеше толкова благодарност и обич на свой, на кръвен близък, че Асен почувствува нужда да извика от мъка колкото му глас държи, да се хвърли на шията на тая измъчена жена, да затвори очи и повече да не ги отвори. Но той остана вцепенен с цялата своя хубава детинска душа на лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Подир роднините приближи се и Асен да целуне мъртвеца. Той се прекръсти с трепетна ръка, наведе бледно и хубаво като на момиче лице и целуна покойника по челото, на което капнаха от дългите клепки на момчето няколко големи светли сълзи. Всичко това бе сторено с таквоз смирение, с толкова естествено благочестие, че очите на мнозина останаха о момчето. А Младена — ако Асен бе издигнал приведените си очи, ако бе срещнал <b>погледа</b> й, пълен с трогателно умиление, той би разбрал, че и майка му, и сестра му не са го обичали така, както го обича в тоя миг тази чужда жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Тя изведнъж се спря изплашена. Асен я погледна тъжно. Сестра му очевидно разбира, че той си троши главата над страшни въпроси и злорадствува. Доловила <b>погледа</b> му, нея я заболя, в сърцето й преля милост, тя сложи чиниите, които държеше, улови го с две ръце за пръснатите къдри, разтърси му главата и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Сестро, вярвай ми, че не мога — каза той едва чуто със засъхнало от вълнение гърло и с отчаяние в <b>погледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Тотка дълго маха кърпицата си. И след като файтонът се скри, тя още постоя и <b>погледа</b> нататък; после тръгна замислена назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен гледаше с такава злост баща си, щото изведнъж му мина през ум, че той може да почувствува <b>погледа</b> му, да отвори очи и да му заговори. Момъкът се изплаши от тая мисъл и зажумя: той сега не би желал нищо да говори с баща си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Сърце мое, нямаме много време. Стой да те <b>погледам</b>, да те помилвам за последен път. Ах, ето, почва се… Боли ме… Но нищо, отровата е силна, скоро ще се свърши… Прости ми… прости ми… Съдба…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Титулярният съветник преведе думите му. Момчето се изчерви, пък вдигна глава и срещна <b>погледа</b> на Грейг.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Разходката им ги изведе до самия бряг на протока. Двамата поседнаха там и се заловиха да хвърлят дребни камъчета във водата. Те <b>погледаха</b> концентричните кръгове, които се образуваха по повърхността, после, без връзка с каквото и да било, котленецът Сава запокити наведнъж цяла шепа камъчета и простена горестно:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	[* Автентично. Ето какво пише за това видният изследовател на миналото на Сливен д-р Симеон Табаков: „Х. Димитър имал нещо необикновено в <b>погледа</b> си. Гледал изпод вежди и когато му се случвало да се възмути от нещо, спирал се и втренчвал очи, стоящ така неподвижен и без да премигне или да каже дума, след което отминавал или се хвърлял като лъв.“]</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	По това време хаджи Димитър беше на дванадесет години*. Поизточил се бе и наедрял, дори рехав мъх се забелязваше вече на горната му устна, от предишното бе запазил само остротата на <b>погледа</b> си и буйността.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Аз съм дотук — рече Станко, когато стъпиха на крайречните камъни. — Сеира* ти само да <b>погледам</b> ми се…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	Независимо дали беше на шестнадесет или седемнадесет, момъкът действително не би могъл да мине за висок, дори „среден ръст“ трудно прилягаше за него. Иначе <b>виждаше</b> се, че пращи от момчешка сила, не му липсваше и напетост в стойката. Обаче онова, което най поразяваше в него, не беше в тялото, а в <b>погледа</b> му: този поглед беше остър, пронизващ, властен, пълен с вътрешна мощ и с още нещо, на което каймакаминът не намери вярната дума; за себе си го нарече „лют“, но знаеше, че с нея е наблизо, без да е улучил най-същественото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Плясата остана глух и за едните, и за другите — имаше си работа пехливанинът и бързаше да я свърши. Докато прекосяваше алая, изпод свъсените си вежди той следеше своя дребосък-противник. И едновременно забеляза две неща: момчето бе стъписано от този внезапен юруш*, но в <b>погледа</b> му, остър и челичен, имаше всичко друго, само не и уплаха. Толкова видя Плясата, а сетне вече дойде времето не на зяпането, а на действията.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Знаеш ли що ще рече на турски интикамджъ`? — подхвана най-сетне, като прекъсна разходката си и потърси <b>погледа</b> на момчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Ужасът, събран в този глас, накара командира да се извърне бързо. Говореше гигантът Шчербин и сочеше някъде надолу. Елерс проследи <b>погледа</b> му. И видя момиченцето. Макар турските куршуми да плющяха около нея, малката Рада бе нарамила дървена бъклица и с нея подскачаше по камъните далеч напред, даже извън изоставените предни окопи, спираше за малко, навеждаше се, а после отново притичваше по-нататък.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Обръщам <b>погледа</b> си на север и пред мен като на барелефна карта се очертават високите оградни върхове на въчанското корито. Това са най-високите родопски върхове. Всички по-високи от две хиляди метра и подредени като гранични жалони на въчанското корито.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Най-после пред <b>погледа</b> ми се разкрива голотеместият двехилядник Модър тепе. Оплешивял сякаш още повече, но все така гордо възмогнат в сиянието на обагрения запад. Под него гористите долове из Лилковската река унило са затънали в сънлив здрач. Те сякаш очакват неговата повеля дълбоко да заспят. Но той загледан в тържеството на угасващия ден, дори и палеца си не помръдва. Само няколко окършени от зимните бури елхи тревожно стърчат като оцелели косми върху каменните му задушници.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Дай ми чаша вода… — прекъсвам я от работата й с лукавата мисъл по-отблизо да я <b>погледам</b>. Тя избърсва брашнените си ръце и ми налива вода в калайдисано менче, което свети като посребрено. Тя отново ми се усмихва със същата детска усмивка, която нявга ме подкупваше да я уча на хороводни песни. Вглеждам се в нея и мислите ми се помрачават. Как стана това, че тя изрипна като лозов лъскун, а аз не усетих как пропилях най-ценните си години.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Не е лошо, че е писал човекът статия за нашето загубено Лилково… — подхващат неколцина лилковци, но възбуденият от ракията Бръмбаровец отново насочва <b>погледа</b> си към мен и с тон явно предизвикателен продължава:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Вие… Единствено вие сте си виновни за тая своя участ! Лилковци се споглеждат едни други и после отново отправят <b>погледа</b> си към мене. Може би те са ме помислили за съвсем пиян.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Отново насочвам <b>погледа</b> си към равнината, където като мираж се е проснал край бреговете на реката цял един град. Безспорно това е градът на нявгашните татари, а отпосле и на писателя Константин Величков и на поета Димитър Бояджиев.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Най-после към хорото се втурват и групата млади мъже. Откъсвам <b>погледа</b> си от хорото и се насочвам към допичащите се на шишове тлъсти агнета. Там под боровите сенки се наслагват дълги трапези и бъклиците предварително маршируват от ръка на ръка. Дошли са тук стари майки, синове и снахи от селото, за да се срещнат сватьовци, внучета и дъщери от махалите. Край тях са насядали гости от Чепеларе, помаци от Брезе и Беден, с които се имат като роднини от незапомнени времена, а по-надолу, край търговските клади, са насядали гости от по-далечни места и отрано подготвят стомасите си с шишенца ракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Почувствувах нужда да се махна от скамейката, но тъкмо навдигнах раницата си, сянката ми заговори: — Легло ли нямате, та сте тук с раницата си? Обърнах се и останах смаян на мястото си. Този беше гласът на Спас. И лицето под каскета бе неговото. Вторачих <b>погледа</b> си, за да се уверя, че не халюцинирам. Но преди да заговоря, Спас се хвърли на шията ми. Той също ме бе познал.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Спас вторачи <b>погледа</b> си в мен, сякаш да провери дали не се шегувам, и като повдигна глава, неудържимо се засмя. Така, както никога досега не бях го виждал да се смее. Въобще той не умееше да се смее и затова лицето му придоби грозен вид. А когато се успокои, отново вторачи <b>погледа</b> си в мен и с ироничен глас ме запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Насочвам <b>погледа</b> си към последните стволове на Мурсалица и забелязвам, че оттам се измъкват стада, които в успоредни линии се повличат из тревинистия картал като широки подвижни килими, а вляво други стада откъм мугленските Капуджици тромаво се придвижват.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Закръглям поглед към навдигналия се на север Персенк и на запад през разгънатите пропасти на въчанските притоци чак до чепинския Сюткя и граничния Кайн-чал. Спирам <b>погледа</b> си на познати долини и върхари, оставили в паметта ми профилите си от времето, когато пак така прекосявах техните забъркани дебри.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Стръмнината ми отнема всичкото внимание и не мога да отклоня <b>погледа</b> си към живописната долина, която постепенно се разкрива под нозете ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Заедно до птичите песни до слуха ми достигат звънливи детски гласчета. Те също така взаимно се подвикват. Това навярно е гласчето на Сафие, която крещи името на Асия. После двете започват заедно да пеят. Насочвам <b>погледа</b> си към техните къшли, но далечината ги прави невидими. Гласчето на Сафие се чува така ясно, като че ли идва от близката полянка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Стигам поляната с пресечния дънер, който нявга с накривения си чеп беше ме изплашил. Спирам се да <b>погледам</b> този човекообразен дънер и за моя голяма изненада виждам да крачи край дънера въоръжен с пушка войник. Той пресича пътеката и като ме забелязва, сковава се на място. Един дълъг момент двамата се гледаме, без дори да се поздравим.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	А когато отново нарамихме раниците си, поручикът ни посъветва вместо на Ченгене-хисар, който попада в друг западен подучастък, да се насочим на изток и <b>погледаме</b> морския простор от Добрев връх, през който и без това ще трябва да минем, щом маршрутът ни е насочен към околийския градец Даръ-дере (Златоград).</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Не само морето… — допълва го най-старият — Искаме и полето да <b>погледаме</b>, гдето нявга зимуваха стадата ни. Там се плодеха и пълнеха къщите ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Дъждовните капки, които до този момент продължаваха да се стичат от клоните на елхата, съвсем престанаха. Слънцето започна да залива близките и далечните хоризонти. Изправихме се на пътеката и с поглед към блесналите в далечината помашки махалички останахме в продължително мълчание. Многоетажната панорама на арденските хребети приковаваше <b>погледа</b> ни със своите изгърбени контури, тук-таме засенчени от редки горички. Почувствувах, че с мъка се разделям от тази безлесна планинска красота, в недрата на която се крие несметно рудно богатство.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	И наистина от близките храсти изскочи висок и строен войник. Под гъстите му вежди блестяха черни, пронизващи с <b>погледа</b> си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	В подобно бедно семейство израсна Фериде. Но бедността не й попречи да стане мома за чудо и приказ. Косите й бяха гъсти и черни, черни, та чак до синьо. Кръглото й лице беше бяло като мляко, а очите й големи и тъмни като най-тъмната нощ, като най-тъмния ахат. Усмихнеше ли се, на бузите й сякаш цъфтяха две алени рози. Но през повечето време от <b>погледа</b> й струеше спотаена мъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Накрая личната мома спряла <b>погледа</b> си на личния момък Севдалин. И по него момите лудеели. Бил хубавец, трудолюбив и смел момък. Със Севда те си били лика и прилика, че и с еднакви имена. „На голям хаир ще е това!“ — казвали хората в селото и се радвали на двамата влюбени.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Реквием за никого;2011;<br>
<i><i>Полицаят отсреща я <b>наблюдаваше</b> с немигащ поглед, от който й се искаше да закопчее още едно копче на леката си блузка. Марион се повъртя малко на коравия, нечист стол, търсейки по-удобно положение, но от немигащите очи нямаше къде да се скрие и в края на краищата реши да приеме битката, каквото и да означава това. Двата <b>погледа</b> се срещнаха, преплетоха, опитаха набързо сили. Онзи се усмихна зъбато, презрително.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Реквием за никого;2011;<br>
<i>– Знам, знам: Германия над всичко! – изсъска онзи ядно, после отново зае мястото си зад бюрото, запали нова цигара. Огледа я отново от глава до пети, но този път хищността в <b>погледа</b> му беше изчезнала, сега там се четеше само досада, може би дори леко раздразнение. – Е, аз пък тогава ще ти отговоря така: България над всичко, Марион! България над всичко! Това вече със сигурност можеш да го разбереш, нали?</i><br><br>