------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Край реката се бяха насъбрали млади моми около една гледайки. По-нататък се тълпеше огромна навалица, да следи борбите на двама влашки пехливани. Другаде се блъскаха да <b>гледат</b> ловки фокусници, които прескачаха по няколко кръжила на разстояние три лакти едно от друго, вървяха на ръце, подхвърляха във въздуха ножове и оловни топки, премятаха се презглава и падаха нарочно, за да разсмиват жените.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Борил все още я <b>гледаше</b> поразен, сякаш вдървен. Това момиче бе единственият човек в Търнов, който не се боеше от него. Кой друг би имал дързостта така да му говори? Не разбираше ли тя опасността, на която се подхвърля с безумната си смелост? Или той доста дълго бе търпял детските й волности и сега бе вече твърде мъчно да я научи на покорство.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>огромните градини на Буколсопа се издигаше топъл, замайващ мирис. Кроткият вечерен ветрец, който лъхаше откъм Златния рог, понесе всички благоухания на безбройните румени трендафили и обвея грижното чело на императора, който се разхождаше в най-хубавия здрачен час на Константинопол сам и тъжен между колонадите, които <b>гледаха</b> към морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Целгуба пристъпи по-близо и надникна през рамото й. Наистина книгата не беше украсена с рисунки. Момичето <b>гледаше</b> буквите, като следеше с пръст редовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Викай! Викай! Това ти прилича... Не ми е редно да те <b>гледам</b> тъй смирен и кротък. Викай! Крещи! Ама няма да заглушиш кръвта на Иваница, която те души! Вземи живота ми, той не ми е мил. Няма за какво да живея. Нямам жажда за бран, откак загина моят цар... Викай! Ала аз знам, че името му гори нощем сърцето ти тъй, както гори моето... Няма го вече оня, който бе страшилище за нашите врагове, оня, който умееше с бран и мъдрост да възвръща към родина-та земите, които сме имали при великия Симеон... А ти загуби за една година това, което асеновските братя бяха спечелили за двадесет години!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Шико! — извика гневно девойката. — Тука! Шико! По-скоро! Ала крагуят я <b>гледаше</b> спокойно с кръглите си бляскави очи и не</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i><i>Мария бързо се извърна и <b>видя</b> пред себе си едно нежно лице, което я <b>гледаше</b> с усмихнати тъмни очи. Това бе един от пленниците от Адриановград, който работеше в загарниците и конюшните. Оня, когото тя бе защитила веднъж от камшика на кастрофилакта.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Жълта дюля, презреяла, дай Ладо ле! Сама <b>гледа</b> де да капне, дай Ладо ле! Сегни, булне, извади пръстен, дай Ладо ле!</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария се замисли. Ръката й остана връз главата на хръта, който, усетил топлотата на дланта й, притвори клепки в блажен унес. Дълго тя <b>гледа</b> танцуващите сенки на пламъка, заслушана в халата, която</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Изведнъж той млъкна, отдръпна се. На стълбите, които водеха към горния кат, бе застанала госпожа Теодора. Тя ги <b>гледаше</b> с остър, изпитателен взор.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Изабел го <b>гледаше</b> и нищо не разбираше, колкото и да се мъчеше Слав с движения на ръцете да й обясни всичко. Тогава извикаха в колата граф Йосташ, който отбираше малко гръцки, и наскоро от кочията почнаха да излитат весели смехове и викове. Слав се разбъбра, почна да посочва на младата деспина всички земи, които сега вече бяха и нейни, да й разправя предания за местности и минали времена. Йосташ се мъчеше, доколкото може, да превежда и обяснява.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Облечена в светла коприна, с искрящ елмазен венец в тъмните коси, Изабел излъчваше магьосващо сияние от юност и красота. Никога тия груби и простосърдечни люде не бяха доближавали толкова крехка гиздавост, такъв тънък, подкупващ чар. Те слушаха прехласнати бистрото й чуруликане, свежия и смях, <b>гледаха</b> поразени изящните прозрачнорозови пръсти, с които държеше чашата, поправяше къдриците си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Веднага да се махнеш и повече да не те виждам! — извика деспотът почти високо, едва сдържайки възмущението и яростта си. Ала веднага се овладя. Изабел се бе извърнала и го <b>гледаше</b> с любопитство и удивление. Тя подаде малкия си крак на Мавруда, която почна да разкопчава искрящите пулове на обувката. Мабил тихо бе изчезнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Откак Светия старец Василий гине в манастирската тъмница, не ми дава сърце вече да слушам словото на новия владика. Не мога да <b>гледам</b> оня кръвопиец набожно да се кръсти пред олтара "само на пет стъпки, от който лежат останките на Иваница. Не, не мога!, Сърцето ми не иска да приеме лицемерната служба на духовниците, които сложиха царския венец връз челото на един убиец...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Какво ти е, Марийо? Гледам те от един-два дена, не мога да разбера... Не ядеш...не спиш. . Пожълтяла си, изтъняла си — и тя поклати загрижено глава, погали с грубите си пръсти тънката светла коприна на косите й. — Какво криеш от мене? Кажи ми...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Разговорите бяха сподавени и кратки. Повече говореше Добромир. Разпитваха го за пропадането на заговора в Търнов, за предателството на коместибуляр Сергии, за бягството на съзаклятниците, за яростта на. Борила. Други се оплакваха от произволите на необуздани боляри и владици. Технитарите не смогваха да <b>гледат</b> занаята си от ангарии по строежа на съборени стени и кули в болярските имоти, на изровени друмове, отвлечени мостове. Закупвачите на кумерка събираха данъка двойно повече. Който се оплачеше, го обвиняваха в ерес. Пазачите на забелите искаха подкуп за всяко отсечено дърво.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Витлеем и майка му ги <b>гледаха</b> поразени. Никога този под не е бивал разбутван, освен предната неделя, когато власите бяха дирили там. Явно беше, че те сами са оставили писмото.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Той взе листа, изписан със ситни красиви букви. Гледа го известно време, след това посочи няколко думи, написани по-едро с червено мастило.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И веднага изви отново лице, пламнала в свян и гняв. Непознатият също се бе обърнал и <b>гледаше</b> след не, спрян връз воя на пътеката.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Затова сега се тълпяха търновци да <b>гледат</b> смаяни тая пъстра навалица деца, облечени в най-чудати носии, говорещи най-странни наречия из Бургундия, Бретания, Аквитания, Нормандия, Турингия,</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Блюстителят се втурна вътре. Борил се опомни. Ръцете му трепереха, той се помъчи да ги скрие някъде, да заличи някак жалката си уплаха. Ала не успя. Мария го <b>гледаше</b> учедена и тъжна.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— Други път ще си <b>гледаме</b> сметките. Те са малко длъжки. А сега... Хайде. Бързам. Мария отново седна.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария дълго <b>гледа</b> едрия изумруд, който блестеше на пръста й — смутена, поразена. Някаква тънка, неясна мисъл загложди сърцето й със заплахата на недоизреченото. ГЛАВА XII</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Изведнъж от всички страни почнаха да се стичат тълпи. Отдалече се зачуха тръбни призиви. Роберт и Алиом се спряха да <b>гледат</b>. Минаваше тържественото шествие на папския легат, който също се връщаше от съвета към кастела Боемон.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И горещ копнеж я устреми цяла към Радула. Тя трябваше да го види, да говори с него на всяка цена. Ала как? По кого да му прати веднага вест? Валентин. Той бе латинец и сега щеше да получи вече свобода. Тя вдигна лице, впи очи в Дафина, която я <b>гледаше</b> пълна с почуда.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>От малката западна порта, която <b>гледаше</b> към Трапезица, излязоха две женски фигури, придружени от неколцина стражи, и се качиха в закрита кочия, която бързо се спусна по каменистия друм към реката Преминаха владишкия мост, отправиха се към „Свети Димитър" По-високата носеше в ръцете си голяма китка жълти трендафили.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— По-тихо. Чакай да се съблека! Умрях, задуших се в тия дрехи, дай сега да те видя. Мама къде е? Край Камчия? Белослава как е? Дойдох да видя Мария, преди да замине, поне отдалеч или пък ще се преоблека като някоя Белославина прислужница. Дай ми най-напред вода и малко хляб и сирене. От вчера не съм ял и пил. В тая бъркотия из улиците ще <b>гледам</b> да се промъкна до Белославини с някоя дреха на Никола. Той къде с, че не иде още да ме види?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Людете поднасяха даровете си и <b>гледаха</b> с жал и мъка тази девойка, която беше изкупителната жертва за понесените безброй беди. Когато Ерик Филандър бе нападнал българските предели още дорде бе</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>оседлаят бързо един як, пъргав кон. Нали при бърз бяг оттук до Ката-сирти имаме половин ден? Конон го <b>гледаше</b> смаян и не можеше да разбере.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Хор от триста души запява радостен химн. Буря от цветя обсипва кочиите, които бавно минават по окичените и отрупани с трендафил и дафинови клончета улици. Сержантите с мъка удържат огромните тълпи. Всички <b>гледат</b> с възторг и почуда хубавата млада невеста, която от време на време леко вдига ръката си или кимва с глава, шествието от шестдесет бели коня, които влачат по земята дългите си покривала от червен аксамит, пищно облечената свита...</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Мария <b>гледа</b> и не може да разбере. Сън ли е това, мора ли я мами? Зад ониксовите колони се подава едно тъй познато лице. С бързи стъпки горничната прекосява, коленичи пред господарката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Ала тя не отговори. Мария повтори въпроса си и проследи взора на жената. Тя <b>гледаше</b> с широко отворени очи десницата й.</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>И сега, седнала безсънна връз ложето си, Мария си нареждаше работата за идващите часове, като <b>гледаше</b> да завърши първо с най-неприятните, когато на вратата леко се чукна и Одет влезе с неспокойни очи, поклони се ниско и бързо пошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>А ереста плетеше невидима мрежа навред, из цялата страна, из целия свят. И всеки можеше да попадне в нея: парик и властел, отрок и клирик. Знаеше ли кой беше таен богомил? Може би сядаше на трапезата ти, може би и в този миг те <b>гледаше</b> в очите?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>Всички тичаха, диреха целебник, даваха заповеди, които никой не слушаше, разминаваха се, <b>гледаха</b> се, без да се познават. . Императрицата влезе в стаята, опряна на ръката на Одет. Тя направи едва забележим знак да й сторят път: барони, духовници и дами, валети се стъписаха поразени. За пръв път сега те забелязаха, че Мария има снежни кичури около челото. За една нощ ли бе побеляла?</i><br><br>
------------------------<br>
Фани Попова-Мутафова;Дъщерята на Калояна;1981;<br>
<i>— По-добре е да не дирим дома на деспота...пошушна по-дребничкият влах — а да заобиколим все по opera край фрушкото заселище, оттам ще <b>гледаме</b> да хванем Света гора.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Движението го съсредоточи, върна го към днешния ден. Към улиците, из които беше се разхождал вечер, пеша и самичък, ако си открадне час-два — обичаше да <b>гледа</b> как никне градът.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Ема бе закрила лице с длани. Гласът й горчиво се изцеждаше между добре гледаните пръсти. Тя говореше като претръпнала — със студен ужас. Стоянов си рече, че едва ли случайно бе сравнила себе си с израждането на жива тъкан — една жена, която от десетилетие <b>гледаше</b> само умиращи и умрели, докато сама беше се поболяла… Защо, защо! В крайна сметка — за да попречи на загадъчните, неумолими разпадания, които преработват живия човек в оглупяла, жалка, смрадна и отблъскваща тлей.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	„Планина, сняг, борове и слънце!… Сега да би нямало Алкивиадовци, че да седнеш пред джамлъка с ракия и пресни краставици, да пиеш бавно и немного, да <b>гледаш</b>, <b>гледаш</b>, <b>гледаш</b> красотата, която и без туй ни се полага да гледаме прекалено кратко!…“ Но на Стоянов днес не се полагаха не само откраднати гледки през витрината, ами и никакви странични мисли — той разчиташе на единствен разговор с Шарлота Шеринг.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	„Планина, сняг, борове и слънце!… Сега да би нямало Алкивиадовци, че да седнеш пред джамлъка с ракия и пресни краставици, да пиеш бавно и немного, да <b>гледаш</b>, <b>гледаш</b>, <b>гледаш</b> красотата, която и без туй ни се полага да <b>гледаме</b> прекалено кратко!…“ Но на Стоянов днес не се полагаха не само откраднати гледки през витрината, ами и никакви странични мисли — той разчиташе на единствен разговор с Шарлота Шеринг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	Едва сега Стоянов отбеляза май основната черта на характера й: чувство за хумор. Да, да, да! Как не го откри и оползотвори до тук, туй преливащо чувство за хумор, което липсваше на Стоянов при неговия по-скоро трагически темперамент. Вчера той бе почувствувал Ема съзвучна със собственото му схващане за Алкивиад пак затова: и Ема бе склонна към трагика. А <b>погледнат</b> насмешливо — така <b>гледаха</b> две сивкави, неедри и с бледи мигли очи насреща — Еминият свръхчовек се оказваше артистичен лъжец.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	— Намекваш, че аз бих решил различно от тебе — сега пък внезапно премина към трогващо съпричастие Алкивиад. — Защо се дразниш? Нима аз — също както и ти — не си <b>гледам</b> работата? И, гледайки я, на конгреса в Гренобъл, натрапи ми се въпросният Ерхард. Нека бъда кратък: едва след няколко разговора Ерхард ми предложи да премина на работа при тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Прозорецът <b>гледаше</b> към търговската улица на града — върволица витрини, претъпкани и шарено осветлени вечер, магазинчета за луксозно бельо, за готова храна, за екзотични птици, за мъжки обувки, за цветя.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	След като по ред несподелени с Алкивиад съображения Стоянов бе избрал именно този хотел, двамата решиха да не го напускат освен за часовете на заседания. Изправен ту пред прозореца, ту пред огледалото в банята, Алкивиад репетираше упорито доклада си или своето поредно изказване, или пък се тръсваше обут върху леглото, за да се запознае с купища информация. Той понякога се втурваше да възразява, да оборва, да доаргументира нещо прочетено, без да ще да знае колко неподходяща аудитория имаше в лицето на приятеля си. Както винаги, Алкивиад не щеше да знае; той всеотдайно си <b>гледаше</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	„Ето на! — възрадва се Стоянов. — Когато нещата се изострят в реална среда, идейно колебливият ще напусне своята много важна индивидуалност и ще <b>гледа</b> да се включи в строя. Допускахме ли например, че един Алкивиад тъй подразбиращо се ще ни предложи съдействие?… И смешно, но и естествено би било, ако чрез това полувъображаемо приключение ние спечелим индивидуалиста Сотиров. Той — както тук се убедих с очите си — представлява за нас действителна печалба.“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	За цели четирийсет адски часове, на Стоянов не мина през ум и помисълът да се отлъчи — за него най-естествено имаше една родина, една позиция на барикадите. Но той не помисли и за предстоящото: за своята горка обида поради законно наглед подозрение. А трябваше да му свикне: да <b>гледа</b> себе си като заподозрян, който несръчно брани своята невинност.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Толкова отдавна не бе го зовала „мили“! Той усети неудобство, сякаш от неприличие. Марин се изправи, и уж потърси в хладилника нещо, което не намери. Просто не искаше да <b>гледа</b> в очи жена си, докато й отговаряше:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Докато Алкивиад говореше, Ирина бе <b>гледала</b> не Марин, с когото току-що се запозна, а своя отдавна познат спътник. Марин горестно възжела някоя жена да гледаше с такива очи него — то бе не любов и не възхищение. В очите на тази жена Алкивиад се отразяваше стократно по-хубав и внушителен — разхубавяваше го гордостта й, че крачи до него. Туй тънко съчетание от чувства придаде на нейния поглед — умно остър, според Стоянов — кадифена мекота; Ирина заизглежда като в сън хубава с топлата си усмивка, с богатата, право сресана коса.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i><i>	Докато Алкивиад говореше, Ирина бе <b>гледала</b> не Марин, с когото току-що се запозна, а своя отдавна познат спътник. Марин горестно възжела някоя жена да <b>гледаше</b> с такива очи него — то бе не любов и не възхищение. В очите на тази жена Алкивиад се отразяваше стократно по-хубав и внушителен — разхубавяваше го гордостта й, че крачи до него. Туй тънко съчетание от чувства придаде на нейния поглед — умно остър, според Стоянов — кадифена мекота; Ирина заизглежда като в сън хубава с топлата си усмивка, с богатата, право сресана коса.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Ирина стана, уж за да си налее чаша вода. А по-право, за да прекрати една откровеност, в която неволно се изтърва. Стоянов <b>гледаше</b> гърба й — прешироките за жена рамене, твърде сухите крайници с ъгловати движения. „Личеше си — помисли той с топлота — още на времето се познаваше, че от Ирина ще израсне човек… Правдива и открита, отговорна. Своя — с една дума.“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Стоянов не бе проумял твърде очебийна работа, докато си <b>гледаше</b> работата: в негово лице тия хора — Цветков, Ема, Шарлота, Ирина или Елена — с невярваща радост откриваха изповедника, на когото нямаме ни право, ни надежда днес. „Да не умреш непитан“ — такава е задължителната човещина, която споменават само народни приказки. А културният човек често си мре непопитан, освен ако преди туй не е бил под следствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	„В крайна сметка Велев не позна — рече си Стоянов. — Не се е родил онзи, който ще напипа грешка в системата Алкивиад… Скоро ще <b>гледам</b> как капитанът пали цигара от цигара, докато му анализирам тазвечершната среща. Съвсем честно: в нея имаше мигове, когато вярвах, че Алкивиад ще излезе из Алкивиадството си, че няма сили да го носи по-нататък… Нейсе, за нас това не е решаващо…“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки;1975;<br>
<i>	Без да трябва, Стоянов бе замълчал при тия си мисли. Сетне усети, че Алкивиад го <b>гледа</b> втренчено, очакващо през полутъмата, затуй напосоки каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Разбира се, че не съм. Но я ми кажи, що се крие под тях? Неизвестно... Затуй аз предизвиквам възможното военолюбие на атиняни. И ще <b>гледаме</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Ще <b>гледаме</b> нова война, тъй ли? Защо, кому е нужна тя! Та Атина бере душа от прекомерни напъни, от престъпна жажда да заграби всички острови и йонийския бряг.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>И така, бащи на Атина - <b>гледаше</b> да откъсне по-бързо желания плод Алкивиад, - предлагам да гласувате за двайсетия ден на десетата притания като начало на похода. От него ден ни делят само осем. Нека вярваме, че до тогаз нашият замисъл не ще бъде предаден на врага!</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Успокой се, учителю! - вяло го отрезви Алкивиад. - Когато дойде до отграничаване, ти първи ще се отречеш от ученика си. Такъв, какъвто те <b>гледам</b> сега: срамно подплашен.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>И стаеният сред тихо море, под безветрена тъма кораб сякаш по чудо оживя. През мъртвата тишина се процеди шум от много стъпки; макар приглушено, чуха се заповеди - триерархът си <b>гледаше</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>В Атина например процъфтя философията. Спарта би могла да си измисли, роди, отгледа или засили възможни философи, като те изповядват учения, опровержение на атинските. Но за спартанската омраза към Атина това би било недостатъчно. Впрочем Спарта никак не изработи философ - за да не бъде сравнявана с Атина, - а на всеки умствен труд <b>гледаше</b> с патриотично подозрение. Атиняните пък с умисъл подцениха уменията на тялото - всичкото там закаляване на плътта чрез гимнастика преди петляно време, ледена вода, бръснене и напъни изобщо. Това бе вкус спартански, затуй Атина го изключи.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Седнал Алкивиад разтри очи и отметна къдрици, които липсваха. По същото време върху му се изсипа нов пласт хоросан, който го досъбуди мигновено. При скока си на пълнокръвен войник Алкивиад осъзна наистина глупава картина: о насрещния, разкъртен вече зид лепнеше голата спартанска царица и го <b>гледаше</b> с израз на харпия. На всичко отгоре тя пишеше „Нееее!“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Ако дворцовата паплач не беше дотам подплашена и зашеметена, тя не би се държала, както се държеше: трийсет души <b>гледаха</b> Алкивиад. без да мигат. А иначе съобразителният им началник задълбочи позора на царския дом чрез гламав въпрос:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i><i>Милет внезапно му се стори не красив и уютен, а непоносим. От кулата над пристана Алкивиад <b>разглеждаше</b> пищната украса на Милет, неговите храмове с каменни гирлянди и сякаш живи зверски глави, мраморни стъпала, които водеха нагоре-надолу някак безцелно, просто заради самата естетика. Алкивиад <b>гледаше</b> огромното пусто сега тържище - това бе истинското бойно поле на милетци, което те опразниха без бой.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Но как да повярвам, че елините не се опитват да излеят в чашата ми отрова чрез -твоята ръка? - мелодично попита Тисаферн. - Каквото и да вършите помежду си, вие сте братя, еднокръвни, обвързани от едни богове. Нас вие гледате с единна вражда, <b>гледаме</b> ви с вражда и ние. Няма нищо по-истинно от кръвната омраза - едничкото чувство, в което не бих се усъмнил... А ти ми предлагаш приятелството си...</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i><i>- Но как да повярвам, че елините не се опитват да излеят в чашата ми отрова чрез -твоята ръка? - мелодично попита Тисаферн. - Каквото и да вършите помежду си, вие сте братя, еднокръвни, обвързани от едни богове. Нас вие <b>гледате</b> с единна вражда, <b>гледаме</b> ви с вражда и ние. Няма нищо по-истинно от кръвната омраза - едничкото чувство, в което не бих се усъмнил... А ти ми предлагаш приятелството си...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Тисаферн <b>гледаше</b> Алкивиада от много близко, сякаш се стремеше да проникне в него и да установи дали там се таи коварство или искреност. Това му стремление едва не разсмя варварина с аметистово светлите, непроницаеми зеници. Варваринът пленително, но детски се усмихна срещу мъдрото източно съмнение и произнесе:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Сетне тъй дълго, тъй твърдо <b>гледа</b> в очи Тразибула, че моряшкият вожд промълви сякаш извън волята си:</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Както и да ме <b>гледа</b> под вежди Тразибул, който се бои от моя възможна измяна, аз не му се сърдя; неговата мнителност е оправдана. Толкоз по-светла ще бъде изненадата у Тразибул, когато го посрещна с почести - той ще си остане вожд на флота... Богове! Дано само Тразибул успее!...“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Тразибул <b>гледаше</b> към студените води, затворил студено чело. От цяла година той вътрешно се противеше срещу всеизвестното обаяние на чудовището - неговият приятелски порив към Алкивиада винаги бе спъван от зорко предупреждение: „Изменник все пак.“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>Така говореше навархът на своя кормчия, като подбираше простонародни изрази .и се стараеше да - не дразни моряка чрез отвлечени думи. Говореше му натъртено, дано вбие в дебелия череп заповед, от която отклонения няма. А Антиох се хилеше разбиращо, <b>гледаше</b> господаря си най-предано - хора като Антиох имат един-единствен господар.</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>А за кое да го ублазиш? Както <b>гледам</b>, той трябва да бъде най-злочестият сирак под слънцето, защото поотделно заплаща всеки свой час, нали не се обляга ни на роден град, ни на семейство, ни на каква да е общност... С други думи, човек без утрешен ден, човек на днешния.“</i><br><br>
------------------------<br>
Вера Мутафчиева;Алкивиад Малки. Алкивиад Велики;1984;<br>
<i>- Дайте ми, о богове, едно денонощие само и аз ще се разплатя със своята седемдесетгодишна твърдоглава глупост: ще вместя в него всичко, което изтървах по собствен избор. Бих <b>гледал</b> ненаситно хубостите на мирозданието, бих плакал от щастие пред щедростта на видимия свят...“</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Това били най-щастливите времена. Жените тъчели сукно и шаяци, младият свят <b>гледал</b> добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов, хвърляли серкмета в сините вирове. Данъците за старейшините и вождовете, за жреците били никакви: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Освен двата вола, с които ореше и возеше дърва от планината, Данил <b>гледаше</b> и два коня — единия боен, за войската, другия — за яздене, с него ходеше зимно време до кошарата си, а лете до пасбището или до Иструм за по-едра риба. Имаше селяни с по два, че и с по три бойни коня, но Данил <b>гледаше</b> един, той служеше при тараните и един му стигаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко повдигна глава. Къде беше виждал такава златна коса? И се досети — по иконите, в църквата. Богородица имаше такава златна коса. А устните — чак сега му дойде на ум, че ги беше виждал вече, и не един път — малко ли макове беше <b>гледал</b> по ливадите, из лъките!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Тъкмо в тоя миг жената отпусна ръцете си и извърна глава. Ханко се сепна, отстъпи крачка назад, някаква невидима сила го беше блъснала по гърдите, едва остана изправен на краката си. Русалката беше взела образа на хубавицата Девора, щерка на бившия осенянски старейшина, и втренчено го <b>гледаше</b> в очите. „Гледай ти каква измама! — рече си Ханко на ум и облиза устните си. — Престорила се на Девора!“</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Като ме питаш, ще ти кажа! — Девора въздъхна и пак помълча. Както седеше свита на земята, с мокри коси и рамене, приличаше на прогонено куче. — Дошла съм да се давя — рече тя изведнъж и захлипа. Сетне се поуспокои и допълни: — Но ме достраша. Гледам водата и като че ли не ми достигат сили. Като се стъмни съвсем, непременно ще скоча. Тогава водата няма да се вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко мълчеше, изведнъж беше загубил желание да приказва. Струваше му се, че е попаднал в някоя от ония примки, които залагат за вълци. Колко повече звярът се дърпа, толкова повече въжето се затяга около шията му. По-добре беше да <b>гледа</b> гъските през прозореца. Но и те бяха се загубили нанякъде, дори тракането им не се чуваше вече. Само люспестият гръб проблясваше и над целия свят като че ли беше легнала някаква ужасна тишина. Само Ханко стърчи сред тоя самотен свят и слуша как кръвта блъска в слепите му очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Девора пък, тя извади от горещата пепел две турти, избърса ги с гъше перо, едната даде нему, другата — на човека, дето беше дошъл да го вика. И като го <b>гледаше</b> такъв умърлушен, засмя се и като че ли слънчице грейна наоколо й. Дори му помогна да си запаше бойния пояс, неговите огромни пръсти си бяха непохватни, а сега съвсем ги не биваше за нищо. Оня, дето беше дошъл да го вика, като <b>гледаше</b> как се помайва, не можа да се не засмее:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	— Пък като се върна от война, вие ми донесете ремъчката. Аз съм от село Осеня! — И пришпори коня си. Усещаше слънцето над главата си като някакво страшно око. Гледаше го от висинето и му се заканваше: ха да те <b>видя</b> сега, ще стигнеш ли някога своите!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Докато Ханко се мъчеше да проникне във връзката между войната и нумизмите, пристигна началникът. Сивите му очи <b>гледаха</b> пак така присмехулно, но бяха станали по-топли.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ама си човечище! — <b>гледаше</b> го ключарят, като ту сваляше, ту издигаше факлата. — То наистина било грехота такъв да се обеси!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И уж <b>гледаше</b> коня, а очите му шареха наоколо, нали ключарят каза, че онова нещо било в двора, досами изхода от тъмницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Старецът дълго <b>гледа</b> подире му, макар че тъмнината още на часа го погълна. Държеше куртката в ръцете си и покашлюваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	После Борис и придружителят му се изкачиха на втория етаж, където бяха княжеските покои, влязоха в една малка зала, сводеста, прохладна, облицована с бели мраморни плочи, с позлатен иконостас в източния й ъгъл. Старият княз застана пред иконостаса, прекръсти се, зашепна молитва, но разсеяно и отчуждено, мислите му се рееха по неща, които нямаха нищо общо с прославата и милосърдието на християнския бог. Като прекъсна молитвата си някъде по средата, той се извърна към младия боил, който стоеше чинно до входа и някое време съсредоточено и намръщено го <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Насред двора имаше беседка, повдигната на шест мраморни стълба, около всеки стълб се виеше сочна зеленина, вътре в беседката тихо ромолеше нисък водоскок. Вързаните войници вторачено <b>гледаха</b> в кръглото басейнче около водоскока, пръските правеха мимолетни мехури, сигурно гърлата на осъдените бяха пресъхнали от жажда.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Душата му се зарадва най-вече от подготовката на войниците. Стрелба с лъкове от движение, преследване и увличане на неприятеля, поваляне на ездачи с аркани, ръкопашен бой с мечове, секири и копия — трясъкът на желязото го караше да настръхва, да се вълнува, сякаш <b>гледаше</b> надбягвания с колесници на константинополския хиподрум.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Когато тържествената литургия завърши и беловласият епископ направи последен поклон пред разпятието, големите камбани отново проехтяха, пак звъннаха и запяха малките, богомолците начело със Симеон излязоха навън. Момичета от народа, като <b>гледаха</b> княза толкова красив, с тъмни очи и къдрави руси коси, които веселото слънце правеше златни, със замислено и малко аскетично лице, на което силната уста придаваше мъжествен и решителен израз — не скриваха възхищението си, усмихваха му се и хвърляха пред краката му цветя.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Колкото и да беше гладко, по челото на княза преминаха гънки, тъмните му очи потъмняха още повече и може би затова златистите точици в тях светнаха като живи искри. Той отпи глътка вино от чашата си и отвърна, като съсредоточено <b>гледаше</b> пред себе си:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	… Човекът и добре да живее, умира и друг се ражда и нека роденият последен, като <b>гледа</b> това, да си спомни за този, който го е направил…</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Да построи храм тука, на най-крайната Източна издатина на хълма, така, че да се вижда отдалеко и от всички страни — тази мисъл беше узряла вече в душата му. И ето, като <b>гледаше</b> сега просторите, хълмовете, небесния свод, който синееше над главата му, и мислеше за вечността, за непреходните неща във времето, дойде му на ум формата, която храмът господен трябваше да има, подсказваше му я самата природа на тия места.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Всякак го увещаваше Симеон да остане поне за вечеря да <b>гледат</b> от най-високата площадка на двореца народното веселие — бяха раздадени хиляди факли и свещи, на кръстовищата наливаха вино, докарано в бъчви от княжеските изби, — Борис оставаше непреклонен, настояваше да си иде в манастира, да участвува с другите монаси във вечерната молитва и в усамотение да благодари на бога за добрините, с които беше насподобил българския народ.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Здрава ли си, чедо, какво ти има? — запита я угрижено, като <b>гледаше</b> да се не взира в сенките, които тъмнееха под светлите лазурносини очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Пречат ми в работата — отговори Карач. — Аз искам да <b>гледам</b> към небето, а те натискат главата ми към земята. И непрекъснато ми втълпяват, че трябва да се повинувам като голям грешник, с което аз не съм съгласен.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	После застана пред отворения прозорец и дълго <b>гледа</b> в нощта. По кадифения небесен купол блестяха рояци ярки звезди. Коя от тях беше неговата? Блестеше ли вече, или тепърва възлизаше из мрачините, за да засияе?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И двамата мислеха по едни и същи държавни въпроси, решаваха сходни задачи, но всеки <b>гледаше</b> посвоему в нещата, със свои очи; някъде се срещаха в оценките и разбиранията си, а другаде пътищата им вървяха през различни места. Борис търсеше равнините, заобикаляше дълбоките падини, не рискуваше да се възкачва по шеметни и мъчнодостъпни върхове, а Симеон, наопаки, беше готов да слезе до „чревото адово“, да се възкачи по непристъпни планини до небесата чак, при орлите, дори по-високо от тях, за да постигне предначертаната си цел.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Знаем го, княже! — каза Василий, като всякак <b>гледаше</b> да направи басовия си глас колкото се може по-мек.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Над облаците блестеше синевата и оттам сигурно <b>поглеждаше</b> всевиждащият бог. И за пръв път, както <b>гледаше</b> нагоре, князът почувствува сърцето си обхванато от пламъците на невъздържана злоба и гняв:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Той очакваше, че центурионите ще ахнат, като чуят тоя крилат гениален израз, но те мълчаха начумерени, <b>гледаха</b> разсеяно и мрачно цветните мозайки по мраморния под. В ушите им като че ли още гърмеше страшната сеч при Ефрат.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Докато обикновените хора от плебса пиеха сиропи, оцветени със синя и зелена боя, или се услаждаха с евтини сладкиши, Лъв Шести покани в приемната си малка закуска неколцина от най-видните сенатори и военачалници. От императорската ложа до приемната водеше недълъг коридор, облицован с малахитови плочи и постлан със скъпи цветни килими. Приемната зала <b>гледаше</b> към двора на главния императорски дворец, стената, срещуположна на сводестите прозорци, беше покрита от тавана до мраморния под с огромен гоблен. Върху лазурна тафта грееше, извезан със златна сърма, образът на великия Юстиниян.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Лъв Шести се извърна и известно време го <b>гледа</b> като втрещен. Сетне мършавото му лице изведнъж почервеня. Въжената адмиралтейска стълба до спалнята на Зоя, смъртта на ненадминатия Аякс, печалното поражение при Ефрат — малко ли беше това за един ден, та си позволяваха да го тровят с още неприятности?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Телохранителите, адютантите, председателят на сената, доместикът на схолите и великият доместик — главнокомандуващ на имперската войска, — всички, които бяха в ложата, <b>гледаха</b> изумено представителя на бога и не вярваха на очите и на ушите си, защото Лъв Шести беше по природа кротък човек, никога не бяха го виждали побеснял. И като го <b>гледаха</b> изумени, тайничко се радваха в душите си; унижението на логотета им допадаше, тоя надменен човек най-после беше получил заслужен урок.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Наближиха овчарите. Бяха високи, едри мъже, мустаците им като къдели, лицата — мургави, открити, само ясните им очи <b>гледаха</b> студено и недружелюбно. „За овцете е“ — рече си Ханко и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Безподобният Дванш си знаеше работата — кога в тръс, кога ходом, не изоставаше от челото на колоната, пазеше мястото си в първата редица и не позволяваше на Тахтуновия кон да го измести от средата на пътя, нито да го задмине. Чувствуваше някак Дванш, че мислите на господаря му се реят из други краища, юздите висяха отпуснати, остриетата на стремената не докосваха търбуха му, та затова <b>гледаше</b> сам да се справя с положението и както казваха хората — да не изпуска работата из ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Времето беше тихо, отникъде не подухваше вятър, но кой знае защо обесените слабо се полюшваха напред и назад и като че ли все <b>гледаха</b> да се извърнат с посинелите си лица към черковната врата. Единият беше голобрад, в синкав шаячен кафтан, препасан на кръста с въже. Другият имаше къдрава посивяла брада, малко вирната нагоре поради клупа, и по-дългите коси, сплетени на пленуци, и черното расо, с което беше облечен, личеше, че е поп. И двамата държаха ръцете си разперени и попрегънати в лактите — бяха ги бесили набързо и развързани.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Припадаше здрач, небето се дърпаше нагоре, синееше, потъмняваше, все повече заприличваше на черковен купол, боядисан с тъмносиня боя. Войниците <b>гледаха</b> мълчаливо тази скотобойна, някак втрещени, но конете пръхтяха, плашеше ги миризмата на кръвта, дърпаха се назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Някои бяха паднали по очи — били са съсечени, както са тичали пред конете, други лежаха по гръб — сигурно са молили за пощада. Беше светло, можеше да се види как тия, които бяха търкулнати по гръб, <b>гледат</b> вторачено нагоре, към бездънната вис, закрита с прозрачна сребърна мъгла.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Плискаше дъжд, през пролуките налиташе влажният дъх на вятъра, пламъчетата на свещите, уплашени сякаш за живота си, отчаяно трепкаха. По насрещната стена скачаха сенки, вплитаха се и се разплитаха светли и тъмни петна, чезнеха и отново се явяваха, играеха някакъв лудешки танец, а вятърът отвън им свиреше с пищялки, думкаше им с тъпани и като че ли насила <b>гледаше</b> да се втурне при тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	После двамата приятели, кървави и запъхтени, влязоха в къщата — тя беше на един кат, имаше три стаи. Високият прозорец на едната стая <b>гледаше</b> към улицата, там стоеше пак такъв ромеец с гривест шлем и стреляше с лък. Като <b>видя</b> Ханко и Тахтун да влизат, той извика ужасен — дали от внезапната им поява, или защото бяха кървави, захвърли лъка и мигновено прекрачи прага на прозореца, но се търколи навън мъртъв — Тахтун подскочи и го прободе в корема.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Курт го <b>гледа</b> някое време и лицето му бавно почервенява. Той плисва на земята виното, което Олцег му е насипал, и казва с убийствено-спокоен и равен глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като наближи моста, от скупчените бойци се отдели кръглолик млад човек с кестеняви провиснали мустаци, лявата страна на околошийника му беше съдрана и подмокрена с кръв, той <b>гледаше</b> весело и с голямо самочувствие рапортува:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Хайде, оправяйте ме да си <b>гледам</b> работата — рече Ханко и в гласа му неочаквано и за него самия пак се надигнаха ония нотки на злоба, — защото аз не съм като вас и моето време е броено, ще закъснея за проверката и десетникът ще ми отброи десет пръчки по задника. Или го вземайте тоя, или ме оставете аз да го закарам, където трябва, и да си вървя.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— За таквоз нещо дори не ми е минавало на ум! — отвърна гузно Ханко. И помисли: „Ами ако наистина бях го ударил? — Повдигна ръка да се прекръсти, но мисълта му не беше в бога. — Какъв вълк се е заселил в душата ми? — запита се той. — Толкова свят изтребих от нощеска, а очите ми пак <b>гледат</b> на кръв!“</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ти си бил особен човек! — рече Ицволя и като че ли вятър отвя присмехулното изражение от лицето му. Той протегна ръка, попипа дясното му рамо и мускула над лакътя и поклати глава: — Камък! А като те <b>гледам</b> да се кръстиш, усъмних се дали и силата ти не е станала женска!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така те се <b>гледаха</b> някое време, смълчани, като че ли вслушани в тихия и протяжен вой на вятъра, в измъчения шепот на пожълтялата изсъхнала трева, следяха с очи движенията си, макар външно да си придаваха вид на равнодушни, приличаха на хора, които изведнъж бяха почувствували, че съдбата не ги е събрала за добро.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Брей — рече Тахтун, — откога те <b>гледам</b> да се мотаеш като побъркан из тия поляни, началството ли дириш?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	На Ханко не отиваха такива закачки, той беше женен и по това време обикновено стоеше под короната на оня дълголетен бряст в двора, който помнеше най-добрите времена, и <b>гледаше</b> как Девора бърка в престилката си и хвърля последната шепа зърно на кокошките. Тя изтупва ръцете си една о друга, извръща се и пъргаво се шмугва в собата, а на пруста остава да грее чудната светлина от раменете й. Тази светлина е бяла, като листното венче на ружата, дето се кипреше до стобора.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Зная ли — каза Ханко и дълбоко въздъхна. — Помисля ли — и свят ми се завива! Земята бяга под краката ми, а отгоре небето ме <b>гледа</b> като ламя — облещило се, и — а-ха! — да ме глътне.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Мандалей беше добряк и весел човек, но имаше лошия и противен навик да се кланя много ниско пред по-силните люде и с песовско усърдие да върти опашка пред богатите. Затова, случеше ли се общоселска работа, — коситба на общинските мери, кастрене на гората или подравняване на държавния път, — Ханко все <b>гледаше</b> да стои по-настрана от него, не понасяше тамяна, дето кадеше на първенците, сърбеше го кожата от гръмките му славослови и благословии.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Както стоеше облегнат върху държалята, почувствува някой да стои отдире му, обърна се и <b>видя</b>, че е Василиса. Тя <b>гледаше</b> оправения покрив и се усмихваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко помисли, че с Василиса се е случило онова непоправимо зло, с което беше се срещал очи с очи стотици пъти пред Тунджанския мост. Тия срещи тогава не му правеха особено впечатление — нямаше време за размисли, гледаше да стоварва непоправимото зло върху главите на ония, дето идеха насреща му, точно тъй, както и те от своя страна <b>гледаха</b> да улучат на всяка цена неговата глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Ханко помисли, че с Василиса се е случило онова непоправимо зло, с което беше се срещал очи с очи стотици пъти пред Тунджанския мост. Тия срещи тогава не му правеха особено впечатление — нямаше време за размисли, <b>гледаше</b> да стоварва непоправимото зло върху главите на ония, дето идеха насреща му, точно тъй, както и те от своя страна <b>гледаха</b> да улучат на всяка цена неговата глава.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Заминавай при изургу-коловъра във Вукалон — каза Ратен, като сучеше дебелия си като къделя мустак и <b>гледаше</b> встрани. — Нека той да те съди, защото ти си един личен войник, прославен, носиш на пръста си златния пръстен на княза, пък моята власт е малка, тя е за по-обикновените войници. — Той се огледа за помощника си, да върже ръцете на Ханко с вериги, както се полагаше, но поразмисли и махна с ръка: — Качвай се на коня си и бягай за Вукалон — рече той, — няма да те връзвам, знам, че не ще се укриеш, ти си един честен човек!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Освен това Симеон нареди на Ирник да обяви на народа, че от тоя ден нататък всички данъци, държавни, черковни и болярски, ще бъдат събирани наполовина и че от най-бедните люде няма да бъде искано нищо, а, напротив, ще им бъде давана помощ от общината; и да обяви още, че тъй ще бъде и за ония селища, които <b>гледат</b> към България поради славянския корен на населението си, и че българският княз ще им помогне и с оръжие, и с военна сила, ако открито или тайно изявят желание да се присъединят към българската държава.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така <b>гледаше</b> Симеон конните си отряди, които пореха равните тракийски полета като приказни смокове, погнати от божия камшик, и с всяко едно дихание на времето наближаваха все по-близо стените на царствения град.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Войниците от малочислените заслони, които князът оставяше за прикритие, стояха по местата си и завистливо <b>гледаха</b> подир върволиците на отминаващите войски. Буйната радост на отпускарите, на ония, които командуването изтегля във вътрешността на страната, винаги предизвиква в сърцето на фронтовака, дето остава на линията лице срещу лице с врага, или незлобива завист, или сподавена скръб по близките хора и родните огнища, една тъга по земята и добитъка, която извира сякаш от собствената му кръв и се носи в душата му като сутрешна мъглица.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ще прескоча до крепостта Ичера — рече той, — за да се видя с приятеля на баща ми, болярина Ангелари. В Ичера има училище за свещеници, ако ми остане време, ще <b>гледам</b> да се срещна и с преподобния отец Исая, който е отворил в училището школа за иконописци. А ти ще отведеш войската в Преслав, ще я разположиш на стан около града и от мое име ще държиш работите в ръцете си, докато се завърна, което няма да стане по-късно от другиден.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Остави на сетин-багаина Томислав петдесет души гвардейци, за да ме съпровождат до Ичера — каза Симеон, като не без удоволствие <b>гледаше</b> мъжественото и открито лице на гвардейския началник, — а аз ще наредя на Ирник да уведоми кавхана Петър за задълженията, с които те натоварвам.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Тази къща имаше два ката, горният беше от греди и лежеше малко издаден над първия, широките й стрехи покриваха дълъг чардак, който <b>гледаше</b> към изток. Всичките прозорци на къщата светеха като на празник, а когато групата наближи портите на зиданата ограда, отвътре лавнаха яростно псета, провикна се пресипнал мъжки глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Нона изчака прислужничките да излязат и когато те затвориха вратата подире си, взе от масичката една чаша и я подаде на Симеон. И понеже той не я поемаше и я <b>гледаше</b> озадачено, тя отпи две глътки от нея, усмихна се и отново му я подаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Тъй — кимна Симеон, като <b>гледаше</b> вторачено в огъня. — Медунът сграбчил мъжа ти, а ти си забравила, че носиш на гърба си колчан със стрели.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Но, господарю, ти не си хапнал нищо! — учуди се Томислав, като <b>гледаше</b> със съжаление варените пилета, които бяха станали лъскави от дъжда.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Да — каза Симеон, — ти си запомнил много неща, но на мен думата ми е за ония вечери: колко се плашехме от светлинните, които блещукаха по коренищата на повалените дървета! Мислехме, че оттам ни <b>гледат</b> злите духове на гората. Помниш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Симеон мълчи, дъждът от цветя продължава да се сипе отгоре му, развяват се шарфове, бляскат малинено-червени и виолетови наметки, разлива се река от усмивки, влюбено го <b>гледат</b> хиляди от сестрите на онова момиче, което той някога целуна, през една топла юнска нощ, на крайбрежния булевард.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Карач протегна ръката си към голямата сребърна чаша и я надигна към устата си. Преди да допре устните си до студения и ръб, отново повдигна очи към княза, една нищожна искрица от надежда още мъждукаше в съзнанието му. Очите на княза <b>гледаха</b> навъсено и сурово, човекът със секирата изглеждаше нетърпелив. В тоя миг Карач събра всичката си смелост, помъчи се да направи весела усмивка, рече: „За твое здраве, господарю!“ — и на едри глътки започна бързо и отчаяно да пие.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Когато очите му се спряха върху Нона, тя притисна ръце към гърдите си и леко се олюля, <b>гледаше</b> го изумена и като че ли въздух не й стигаше, дишаше с полуотворени уста. Но никой не забеляза смущението й, защото всички бяха малко смутени, дори тия, които <b>виждаха</b> княза всеки ден. Нямаше нищо страшно в него, нито зловещо, но в първия миг смущаваше с вида си, а от какво идеше смущението — никой не можеше да си обясни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Главата ми се върти — зная ли къде е истината! Целият свят ми изглежда объркан, една топка от сплетени кълчища, иди им намери началото и края! Страшно е, Матейко, като си помислиш, че в тоя свят всеки за себе си има право. Светът е една глутница, всеки вълк <b>гледа</b> да изяде другия, за да не бъде сам изяден, и всеки твърди, че е прав.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ако си мислиш, Матейко, че князът ме прие в двореца, лъжеш се, такива като мене не допускат дори до вътрешния двор. Въведоха ме в караулната, а той — насреща ми. Прав, загърнат в една черна пелерина, лицето му — от камък, само очите му святкат, като зелени въглени. Заприлича ми на истински орел-лешояд. „Като идеш при него, падни в краката му и го моли за милост“ — беше ме посъветвал тъмничарят. Добър човек! Но аз не паднах в краката му, нито обелих дума за милост. Мълча си и <b>гледам</b> стената.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Имаше ли смисъл да му казвам, че не вярвам твърде на неговите закони, защото за началствата те са едни, а за обикновените люде — други, и че ако един командир озлочести една девойка, никой не ще си мръдне пръста да го наказва, а ще го тупат по рамото и ще му казват: „Брей, какъв юнак си бил!“ Затова си мълчах, <b>гледах</b> стената и се преструвах на човек, комуто всичко вече е дошло до гуша.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Трябва да ти кажа, Матейко, че сред тия хора заживях един много спокоен и тих живот. А техният живот беше прост и доволен. И като ги <b>гледах</b> как живеят, спомнях си разказите на нашите деди за някогашните добри времена. Пасбищата бяха общи, рибата в реките беше на всички, всеки обработваше толкова земя, колкото му стигаха силите и колкото му беше необходимо, за да има на трапезата си най-важната храна. Събрах се с една вдовица и заживях в шатрата й безгрижен живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Станул побледня от тия думи и някое време не знаеше накъде да погледне, беше му еднакво страшно и от кръста, който сияеше върху кубето на черквата, и от небето, откъдето <b>гледаха</b> старите и нови божества, но най-страшен му изглеждаше зеленият огън в очите на княза. Тоя огън като че ли извираше из самото чрево на ада. Щеше му се да прошепне „Боже, помилуй“, както правеха поповете по време на литургия, но гласът му беше секнал, една невидима ръка сякаш го стискаше безмилостно за гърлото.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Виноват съм, господарю! — каза Войцех с подбития си и вече разклатен басов глас. — Дожаля ми, като <b>гледах</b> как те кваси дъждът.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така бяха възстановени отново добрите чувства между тия двама мъже. Те се различаваха много по ум, познания, по дълбочина на мислите и цели в политиката. Симеон блестеше като слънце, а Тудор блещукаше като далечна звездица, но си приличаха по това, че и двамата <b>гледаха</b> с езически очи на живота, и еднакво ненавиждаха смирената и миролюбива политика на стария княз.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Симеон наля в чашата си една глътка вино, та водата да стане червена, усмихна се насърчително на кавхана и го покани да пие. И понеже нямаше промени в отношенията със западните държави, а в малкото сръбско княжество византийците не бяха успели да обърнат нещата в своя полза, там все още <b>гледаха</b> на Симеон като на свой съюзник и покровител, князът поиска да чуе мнението на кавхана по вътрешните работи, какво е изгорила войната и докъде са стигнали пожарите й, и как е преживяла столнината му тримесечната обсада на угрите.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Гласът му пак не беше съвсем негов, но никой не забеляза. Всички <b>гледаха</b> Буртудизос и кой знае защо не се зарадваха, че е толкова наблизо, макар да бяха тръгнали за него. В тоя миг дори кръвожадният Тахтун съжали, че мястото, където земята допира небето, не се намира по-надалеч.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Чакай! — извика подире му Катаколон. Когато Азария се извърна, той му кимна към третия си адютант: — Вземи тогова и разпореди да се изпрати като обикновен войник на предна позиция, да <b>гледа</b> варварите отблизо, за да види, че не са чак толкова страшни, и втори път, като ще дохожда да ми съобщава за тях, да го прави достойно, както подобава на един ромейски офицер!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Дясното око на Василий Никодимос беше покрито с кървава слуз, та с него не можеше да <b>гледа</b>, но в лявото му око блеснаха такива присмехулно-презрителни пламъчета, че Лъв Катаколон изведнъж се почувствува притиснат до земята и смален като джудже.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Какви страхливци! — каза Лъв Катаколон по адрес на висшите си офицери, като <b>гледаше</b> тъжно бляскащото острие на извадения си меч.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Четвъртият човек от групата, игуменът Евтимий, не затвори очи като епископа, нито поруменя, но не се и вдъхнови някак, той <b>гледаше</b> певеца с внимателни очи и нито го упрекваше с поглед, нито го поощряваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	— Ти, преподобни Евтимие, както си ме зяпнал, приличаш на онова магаре, дето <b>гледа</b> как магарицата му върши грях с господарския жребец, но си трае и кротува, за да не <b>видят</b> позора му другите магарета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Каквото заповяда, господарю, това и свършихме. Ето! — И той захвърли на земята, пред коня на княза, пурпурното византийско знаме, което до снощи тържествено се развяваше над предводителската шатра. Сега знамето <b>гледаше</b> към навъсеното небе с лицевата си страна, на която беше извезан със златна сърма образът на светия император Константин Велики, украсен, както се следваше, със сребърен нимб.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	От тия думи на Кобхай Симеон се замисли още повече и изглежда, че мислите му не бяха много весели, защото очите му <b>гледаха</b> втренчено все в една посока, а лицето му, колкото беше слабовато, потъмня и заприлича съвсем на апостолско. После той се размърда, сигурно му беше станало студено, погледна изненадано Кобхай, сети се, че беше го извикал за тържествената закуска, и махна с ръка, сякаш вече съжаляваше за намеренията си.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Макар да не одобряваше думите на Станул и в себе си да мислеше тъкмо обратното на онова, което ичургу-боилът застъпваше, Симеон не възрази и не даде външно израз на гнева, който се запали в сърцето му. Той <b>гледаше</b> дръжката на меча си, броеше изумрудите, с които беше украсена златната му ръкохватка, и с чувство на безкрайно усамотение съзерцаваше бездната, която го отделяше от най-близките му съратници — и от тия, които поддържаха войната, и от другите, които бяха против.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Йоан не беше годен вече за война, епископ Йосиф, свикнал на меки постели, пъшкаше и правеше печални очи поради твърдото си ложе под чергилото, Карач мрачно повтаряше, че оттук нататък, през Босфора, та чак до реките Тигър и Ефрат — че в целия този източен свят няма нищо, което да не знае и да не познава, в това число и жените. И че в края на краищата за истинския майстор е по-важно да <b>гледа</b> съзиждането на света, а не неговото унищожение, па макар и вършено в име божие.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Напразно мислиш така! — като че ли възропта Севар. Той беше любител на изключителните неща, а какво по-изключително имаше от войната? По време на война особените неща пръкват от всеки път и кръстопът! — Нашият княз <b>гледа</b> надалече! — рече поучително той. — Бог да го поживи! Все ми се ще да вярвам, че докато остарея, ще да участвувам поне в десет войни!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Защо — измънка Ханко, — познах те! — Той продължаваше да <b>гледа</b> мълчаливо приятеля си и чувствуваше как уплахата напуска бързо сърцето му, а на мястото й се напластява още по-бързо невъобразимо смущение, примесено с болезнена и безпомощна жалост. — Познах те — повтори той, — може ли да не те позная! — Много му се щеше да прегърне приятеля си, да го притисне до гърдите си, но онова смущение го давеше и му взимаше дъха. Десният ръкав на Тахтун беше празен, вятърът го люлееше като един излишен парцал.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Хайде да идем някъде на завет! — предложи Тахтун. И се оплака с глас, в който беше останало много малко от предишната тахтуновска напереност: — Откакто ми отрязаха ръката, все ми е студено! Зъзна буден, зъзна на сън, само за огнец си мисля! Примъкна се някъде като сдавено куче, <b>гледам</b> никому да не обърна внимание, а хората ме забележат и млъкват — става им чоглаво от тоя празен ръкав!</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Носът, брадата, скулите — всичко беше се изострило по лицето му, сякаш пила го беше изпилила. И гласът му звучеше изпилен, нямаше я предишната подплата от самоувереност и показно геройство. Той будеше жалост със своя празен ръкав, така зловещо люлян от вятъра, смален на фигура и прегърбен, сам и изоставен сред мълчанието на това пусто и заледено поле. Гледаше го Ханко, уж беше предишният Тахтун, а оня го нямаше, и се чудеше какво да му каже; тоя, дето стоеше срещу него, беше дошъл сякаш от други свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Виждаш ли, Тахтуне — усмихна се Ханко, но този път усмивката му не беше весела, тя беше една болна и тъжна усмивка, — ти изрече една истина, аз не съм добре с главата си. А защо му са пари на човек, който не е добре с главата си? Току-виж, че съм ги дал подарък на някое дърво! Или съм ги подхвърлил в някой вир, за да <b>гледам</b> как цамбуркат! А ти ще се възмогнеш с тях и ще забогатееш. И когато забогатееш, аз ще ти дойда на гости, и ти ще ме посрещнеш по княжески! Друго не искам. Вземи ги.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко не отговори. Той <b>гледаше</b> над огъня в тъмнината, а тя като че ли тихичко шепнеше нещо — но какво, не можеше да се разбере.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко много се изненада от тоя глас, той като че ли идеше от друг човек, чиито очи не <b>гледаха</b> змийски и чиято брада беше почтена на цвят, като брадите на повечето мъже по земята. Но като отмина изненадата му, той навъси вежди, изгледа накриво червенобрадия и отвърна сухо:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Илари можеше да се чуди и да си мисли всякакви неща, това не засягаше Ханко. В тоя миг Ханко съзря очите на хубавицата — те го <b>гледаха</b> през тантелата на снега с такъв чуден поглед, че ако му беше казала да й намери онова медногласно звънче, като мине през девет земи в десета, той непременно щеше да тръгне тутакси на път. Не беше в реда на нещата една хубавица, като нея, да тъгува за някакво звънче.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Нали стоеше превит и очите му <b>гледаха</b> ниско, Илари видя скъпоценния пръстен върху пръста на Ханко точно в момента, когато лакътят на жена му го изтръгна от просъницата, в която беше се унесъл. Откакто копитата на жребеца го удариха по кръста, той често се унасяше в такъв полусън. И така, като видя скъпоценната вещ пред очите си, той сграбчи ръката на Ханко и с треперещ глас запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	По-рано, преди жребецът да го удари, той беше луд по скъпоценностите. Сега пламъкът на тази страст беше угаснал, но огънят й още тлееше в душата му. Гледаше прехласнат златото на пръстена и с длан галеше големия рубин.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Червенобрадият, сякаш изведнъж свалил наметалото на безразличието си към човешките работи, заничаше жадно отгоре и както беше разперил ръце, приличаше много на една хищна и граблива птица. Дори командирът на отряда не устоя, и той се извърна с четвърт стъпка към блестящия предмет. Само красавицата не обърна никакво внимание — нито на златото, нито на рубина, тя <b>гледаше</b> Ханко и сигурно си мислеше, че тъкмо това е човекът, който ще мине през ония десет земи, за да й донесе сребърното звънче.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Дойде кръчмарят, възсух мъж, обут в кожени гащи и с кожено елече, препасан с червен пояс и с червена забрадка на бръснатата си глава. Очите му бяха малко изтеглени и смътно напомняха степните народи оттатък Делтата. Но цветът им беше кестеняв и напокон на облеклото <b>гледаха</b> дружелюбно и с открито, но не досаждащо любопитство.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Гледам — каза Ханко, сякаш не беше чул нито една от приказките на кръчмаря, — <b>гледам</b> — каза той, — че и на твоята къща иде редът.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Те се прегърнаха по мъжки, сдържано, после поп Матейко пак отстъпи назад, <b>гледаше</b> го и цъкаше с език и хем му се радваше, хем му идеше да ревне с глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Помисли си — рече Арцо. — Ти си един сиромах човек, нямаш дори лакът земя. Как ще <b>гледаш</b> момчето и какво бъдеще ще му осигуриш? Утре ти ще станеш роб някому за парче хляб и то ще бъде син на роб. Това харесва ли ти?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Когато го изправиха да седне, той <b>видя</b> пред себе си болярина Стефан. Нисък, сух, облечен в изтъркан и разпасан кафтан, обул груби сандали на бос крак, той го <b>гледаше</b> втренчено със студените си воднисто-синкави очи. Той приличаше на малка граблива птица, която се двоуми дали да погълне жертвата си наведнъж, или първом да я разполови на няколко по-дребни парчета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ханко от село Осеня — каза Стефан, — на твое място аз не бих се осмелил да вдигна очи от земята, а ти ме <b>гледаш</b> така, сякаш господ ти е обещал да те направи ангел небесен в царството си. Ако нямаш срам от хората, не изпитваш ли страх от бога?</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	И едно болно чувство се промъкна в сърцето му, съвсем чуждо на оная радост, която изпитваше до тоя миг. То се промъкна у него, когато очите му се спряха на лицето й. Прости, господи, сякаш <b>гледаше</b> едно чудно цвете, още неразцъфнало, както трябва, а започнало вече да мре.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така започна и така потече новото битие на Ханко. Животът му беше мъчен, понеже вършеше работата на един кон, и еднообразен като пустиня, защото се повтаряше всеки ден един и същ. Дотам му дотегна, че понякога <b>гледаше</b> със завист добитъка, дето дохождаше на водопой.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Тя оставяше срамежливо кошничката на земята, близо до чекръка, и сядаше насреща. Докато Ханко унищожаваше храната, тя го <b>гледаше</b> с щастливи очи и понякога преглъщаше радостно сълзите си. Друг път, за да разсее мрачните му мисли, разправяше му случки из горския живот — за медуна лакомник, който обирал запасите на дивите пчели, за глиганите — как подгонили един вълк-единак и насмалко щели да му <b>видят</b> сметката; за катеричките, за таралежите, за зайците… Но се случваше да се замисля насред разказа си, върху лицето й лягаше сянка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i><i>	Кой ги беше осъдил да бъдат храна на паяка, защо — дотам мисълта й не отиваше. Тя само <b>виждаше</b> нещата, _чувствуваше_ истината и правеше едничкото, което можеше да прави — тъгуваше. Тъгуваше и плачеше скришом; тя не помнеше някой сиромах да се беше отскубнал от мрежата, надали щеше да се отскубне и Ханко. Нали пред очите й се топеше, нали всеки ден <b>гледаше</b> как изсмуква силите му чудовищният чекрък, разперил пръсти към небето. Като една алчна и ненаситна ръка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Ханко седеше на една от напречните греди на чекръка, <b>гледаше</b> пред себе си, без да вижда каквото и да било, и за пръв път през живота си помисли за смъртта. И тая мисъл за смъртта не го изненада, нито го уплаши. Напротив, една усмивка се понесе в душата му и тя много приличаше на тоя последен слънчев лъч, който правеше колците на чекръка да изглеждат като облепени със златен варак.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Отвори му старият вратар Ботул, когото Ханко познаваше от ония времена. Той беше побелял съвсем, но се държеше изправен и <b>гледаше</b> строго, и дори по-недоверчиво от някога.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	— Ще пребия някого! — скръцна той със зъби, като <b>гледаше</b> с широко отворени очи зверското плющене на камшиците.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Станул поглади брадата си, взря се в лицето му, за да долови дали не се шегува, шегите на Карач бяха понякога безобразни и зли. Но този път очите му <b>гледаха</b> сериозно, бяха замислени, а в дъното на зениците им като че ли проблясваха недобри светлинки, горяха две вощеници над пахар със заупокойно жито.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Като работеше така и <b>гледаше</b> плодовете на своя труд, дойде му на ум, че ето на, хората се учат на по-добър живот, без да питат за законите — светски и черковни. И че живеят по евангелието, без някой нарочно да ги кара или да ги следи. Той се зарадва на тази мисъл, но по-далече от нея не отиде.</i><br><br>
------------------------<br>
Андрей Гуляшки;Златният век;1973;<br>
<i>	Така стоеше до краката на сина си, <b>гледаше</b> небето и с безсилна злоба кълнеше бога. Откъм стана на войската една дузина тръби гръмогласно и тържествено възвестяваха на света голямата победа. Бодрите им звуци, литнали над равнината, приличаха на соколи, размахали устремено криле към необозримите далечини.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Екзекуцията беше на привършване, когато французинът излезе на палубата. Вангел седеше на края на редицата с вързани ръце и топуз на шията. Беше толкова уморен, че беше започнал да <b>гледа</b> на бъдещия си край с облекчение. Марс отряза връзките и Вангел рухна в ръцете му. Събуди се на другия ден с чувството, че екзекуцията е само отложена.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Негърът имаше и добродушно, и свирепо лице. Когато се усмихваше и зъбите му сияеха на слънце, изражението му светеше, но ако беше сериозен или, не дай боже, разгневен, многобройните му белези се наливаха с кръв, пулсираха и Белия дявол можеше да се закълне, че в такъв момент го <b>гледат</b> няколко негъра.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Сокон… — Вангел се протегна лениво и спусна нозе в басейна. — Ще ги накарам да вдигнат ограда… Ей там, зад смокините. Не искам Прокоповите свине да те <b>гледат</b> гола!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Нюка го изведе на верандата, надвесена над града, но защитена от стрели с гъста, резбована мрежа. Чакаше го дългобрад имам. Въртеше бавно броеницата си, пиеше кафе и с невиждащи очи <b>гледаше</b> долу, в хорския мравуняк. Нюка му показа на коя възглавница да седне и покланяйки се ниско, се оттегли със страхопочитание. „Тоя трябва да е важна птица! — помисли Вангел, връхлетян от досада. — С Орхан поне времето не отива залудо!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i><i>	Обикновено сънят го оборваше, преди да е <b>погледнал</b> в бъдещето, но се случваше да мине и оттатък… Виждаше се облечен а ла Марс, но в ослепителното бяло на сарацините. Седеше на верандата на просторната си къща, кръстосал крака на удобен миндер, и <b>гледаше</b> Дарма, някъде долу в зеленината на градината, да придружава малкия им син при първите му крачки.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Англичаните? — Дарма изрази цялото презрение, на което беше способна. — Не залагай на съюз с тях, Вангели. Познавам ги по-добре от твоя грък. Виждала съм ги да избиват португалци, испанци, да мамят холандци и французи, а тези народи са роднини на британците. Лорни казваше: „Да поробиш един негър е добре за нейно величество, да го убиеш — за Белия човек!“ Не знам с какви очи <b>гледа</b> Смарти Смайли на тебе и Филип, но ние, всички останали, за него не сме хора, нито за последния скот на „Обзървър“!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Сарацините започнаха да се нижат, да падат по очи и да повтарят до втръсване една и съща глупост, наречена клетва за вярност. Вангел им подсказваше, променяше думите, но запазваше смисъла с надежда, че това позорно зрелище има някакво значение за тях и че страхът им от бога е достатъчно втълпен от моллите, за да <b>гледат</b> на този дивашки ритуал с необходимата сериозност.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Шотландците се появиха в потури и везани елеци, но отказаха да се разделят с ботушите си и с погнуса <b>гледаха</b> чалмите, които Вангел се готвеше да им върже.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i><i>	Веригата се оказа страшно оръжие. Беше еднаква ефикасна и за отбрана, и като убиец. Вангел разби няколко глави с жестоките й брънки, изби няколко калъча и освободи път за ятагана си. Боят траеше повече от час, когато му се стори, че сарацините се оглеждат за отстъпление. Тогава отново <b>видя</b> Махмуд. Пушеше лула, подпрян на въжетата на шебека, и <b>гледаше</b> боя от разстояние. Белия спря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Не спираше, не се срещаше със Сокон и Лазар Шкодер, но <b>гледаше</b> да не ги изпуска от очи. Шхуната и шебекът носеха по петдесет души на бордовете си, достатъчно за плаване и малко за абордаж, а на артилерията не можеше да се разчита срещу френските канонири. Една от причините да търси Марс беше съзнанието, че на всяка цена трябва да подмени оръдията със съвременни, дългобойни цеви.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ще се погрижа за тебе, дон — със свита душа каза Вангел. — Ако сатаната не реши друго, ще те заведа в Русия. Ще <b>гледаш</b> коне, ще се намери и жена деца да ти ражда! Има живот пред тебе, дон, и аз, Вангел Аваля, левантинецът, ти се кълна! Няма да те изоставя! Никога!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ти ли изби черкезите на пашата? — вместо „добър ден“ попита София. Белия не отговори. Старият албанец <b>гледаше</b> празния ръкав на сина си и брадата му трепереше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел не схвана думите на французина като заплаха, напротив, <b>гледаше</b> на Марс като на вдетинен, видиотен алкохолик, дрънкащ в делириум. Денят беше тих и ведър, безветрие имаше всеки ден рано следобед, после духваше от юг, захладяваше, но корветът цепеше вълните уверен като делфин и ветрилата му плющяха весело. Весело всъщност беше настроението на сарацини и левантинци, предчувстващи края на един мъчителен, безсмислен рейд.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел галеше мускулестия гръб на жена си и с наслада слушаше заплахите й. Беше му домилял наглият й нрав, обичаше да <b>гледа</b> мълниите в очите й, да слуша съсъка на езика й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Обичам те! — София се бореше с учестеното си дишане, Вангел стоеше на прозореца и <b>гледаше</b> сухата вахта на Албанеца. — Няма да заминаваш, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Как ще бъде ли, Вангел дон? Ще ти кажа! Ще <b>гледаш</b> жена си, синовете си! Няма да мърдаш без нас. Имаш злато, други ще работят за тебе. Ти ще <b>гледаш</b> коне и ще учиш момчетата на мъжките работи!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия дявол се превърна в кошмар. Мюезинът го кълнеше от минарето, софтите учеха суеверните да <b>гледат</b> на Белия дявол като на човек, но по-смел и по-дързък от другите. Отново се вдигнаха потери и отново без резултат. След смъртта на Турсун пашата беше поставил дома на принцовете под наблюдение. За всички беше ясно, че Вангел бей не излиза от дома си и въпреки това бяха убедени, че именно той е нощният фантом.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Вангел, предрешен като шиптар, проникна в Янина. Прекара деня в скитане из гръцкия квартал, пи кафе на тържището, а когато стана два часът по турска време, мина през дворната врата на харема и скочи на мозайката пред покоя на пашата. От дълго време Янина беше спокоен град. Белия дявол беше потънал в дебрите на континента и заптиите <b>гледаха</b> на дворцовата охрана през пръсти. Завари пашата с корана в ръце, гологлав, бос, излегнат на копринените си възглавници.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Децата понасяха леко плаването, но София не можеше да вдигне глава от морската болест. Повръщаше, плачеше, спеше със студени кърпи на челото и малко по малко загуби бесния си нрав на дива котка. Вангел прекарваше повече от времето с нея, въпреки че албанката отказваше любов и капризничеше без мярка. Вангел повери децата на Стефан Котленеца и сега го <b>гледаше</b> да крачи горд като паун след несигурната крачка на Филип.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Раята е рая, княз ефенди! Ако не я колиш дълго, отпуска се, кураж набира, започва да <b>гледа</b> в паницата на правоверния, за жените му мисли… дори за свое царство започват да мечтаят, мамка им гяурска!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Ятаганът на правоверния наведе главата на раите, твоя светлост. Потомците на Осман султан избиха воините на България, дадоха на огън дворците им, разчекнаха жените, отведоха конете им… Правоверният спахия, да е свято името му, изби всеки, който може да чете и пише, всеки, който помни за гордост и неподчинение, всеки, който <b>гледа</b> в очите и носи дързост в сърцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Белия се загледа в мургавия белозъб момък, опита да чуе фалш в гласа му, да види коварство в очите… Напразно, <b>гледаше</b> го открито, ясно, весело, а заедно с това мъжки и смело.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	— Какво <b>гледате</b>, дяволи проклети! Веднага да измиете палубата! Влах, Сокон да доведе Тургут, а ти вземи един човек и върви за вода! Бързо!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Сарацинът седя замислен, спокоен, посвоему горд, но вътрешно объркан. Тургут издаваше нетърпението си и <b>гледаше</b> час по-скоро да се махне от борда на корвета.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Котленеца се вдигна от земята и започна да засипва с пръст разсипаната вар. Вангел очакваше да добави нещо, но Стефан мълчеше упорито и избягваше да <b>гледа</b> и него, и момичето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Лейди Даяна едва <b>гледаше</b> от умора и неспане, но въпреки това седна на масата. Вангел покани Бриджит и Сокон Мехия, така че на трапезата се събраха шест души. За децата беше сервирано отделно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол;1987;<br>
<i>	Когато спеше, не мислеше, затова <b>гледаше</b> да спи колкото може повече, но и сънят като всичките му близки бягаше…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Камбаните млъкнаха и Константин се изправи в креслото. Шествието беше на път и всеки момент щеше да излезе на площада. През копринените пердета на Зоя князът виждаше прислугата на „Галан“, която тайно се беше скупчила да <b>гледа</b> церемонията. Ако се прибереше в къщата, това щеше да бъде равносилно на бягство… Бягство от какво? Константин малко се интересуваше от мнението на слугите си, но не можеше да си позволи „страх от един Лупус“, пък бил той и законният владетел на княжеството…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Константин почувства остра неприязън към сина си. В този момент срещу него не беше Вангел. През масата го <b>гледаше</b> синът на Алика Бердяно, чужд млад човек с блудните, теменужени очи на майка си, с нейната глухота за чуждите аргументи, с нейното незачитане на всичко, което не я засяга.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Лицето на Вълкът на луната го порази. Срещу него в дървен трон седеше облечен в гумена престилка и с мистрия в ръка самият канцлер на Империята. Вляво и вдясно различи някои от най-авторитетните, а и най-богатите аристократи на Виена, достатъчно недостъпни и могъщи, за да <b>гледа</b> на контакта с тях като на толкова абсурден, колкото абсурдна би била една покана за аудиенция при самия Господ Бог.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Няма да има паднали глави, тате! — избягвайки да го <b>гледа</b>, отговорил Кристиян. — Довечера ще видиш дъщеря си графиня и съпруга на Емилиан Сергиу.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Елена понечи да отговори, но бай Игнат отново я прекъсна с появяването си. Изчакаха закуската. Избягваха да се <b>гледат</b> в очите. Нито той, нито тя посегнаха към масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Закла го като баран, княз… Като <b>гледах</b> какъв бик вдига ръка срещу Вангел, ей богу, кръвта ми се смръзваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	София скочи и панически побягна. Втрещен, Вангел остана да <b>гледа</b> след нея. „Нима е влюбена в мен?“ — замаян мислеше той. — „Нима омразата й към Елена се дължи на най-банална ревност?“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Вангел си пое въздух и започна да говори. Познавайки нравите на Виена и на инквизицията й, Бесния Лео беше съчинил на пръв поглед правдоподобна легенда за смъртта на Адриан и толкова пъти му я беше преповтарял от пристанището на Пиран до входа на двореца на бургмайстерите в Иглау, че за него не беше никакъв проблем да я изпее на един дъх. Въпреки това нещо му подсказваше, че не бива да <b>гледа</b> Великия маг в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Княгиня Елена Авалова — сега усмивката на Йоан изглеждаше по-искрена — красива е, няма съмнение. Знаете ли какво сравнение ми идваше наум, докато ви <b>гледах</b>. Елена прилича на изящна фигура, изваяна от лед, вие — на сянка, хвърлена от огън.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Хайнц свърши и се върна на мястото си. Настана мълчание, единствено пурата на Мико препукваше в тишината. Йоан <b>гледаше</b> втренчено пред себе си, после рязко скочи на крака, грабна посланието на императора, прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Върви да почиваш, княз! — Лазар беше загубил способността да <b>гледа</b> в очите, а това беше започнало да го безпокои, без все още кой знае колко сериозно да се е замислил над тази мълчалива проява на недоволство… А може би дори неприязън. — Влизам в бивака! Ще опитам да се цаня готвач.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	Иван изви персиана, заби петите си в корема му и водейки Лазаровия за тяга, препусна обратно към леярната. Вангел <b>гледа</b> след него, докато го загуби от поглед, яхна Юрикан и поведе двата впряга към резиденцията на султан Мехмед IV Османоглу.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Атентатор;1991;<br>
<i>	— Всички са мъртви. — Вангел измъкна една от свещите, прекоси салона, влезе в спалнята на мащехата си и повърна. Отрязаната, изцъклена глава на Зоя го <b>гледаше</b> втренчено от дъбовия скрин за бельо. Набучени на пики, закрепени прави, другите двама наемници бяха подпрени на стените като мъртви стражи на едно колкото жестоко, толкова и безсмислено клане.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Опасна игра играеш, сестро — каза Лазар. Седяха на верандата към стопанския двор и <b>гледаха</b> вихрения бяг на новото диомедово потомство. Жребчето виеше шия, риеше земята, цвилеше радостно и политаше в сръндашки бяг из просторния квадратен двор. София гледаше ту него, ту брат си. „Остарял е — мислеше тя. — Горкият Лазар нищо хубаво не видя в живота си!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i><i><i>	— Опасна игра играеш, сестро — каза Лазар. Седяха на верандата към стопанския двор и <b>гледаха</b> вихрения бяг на новото диомедово потомство. Жребчето виеше шия, риеше земята, цвилеше радостно и политаше в сръндашки бяг из просторния квадратен двор. София <b>гледаше</b> ту него, ту брат си. „Остарял е — мислеше тя. — Горкият Лазар нищо хубаво не <b>видя</b> в живота си!“</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Прав, с чаша чай в ръце, Спидер <b>гледаше</b> през филистрините на широки прозорци Мориц да настанява Атаман в своята конюшня, да се разплаща с влашките кочияши… Професорите започнаха да пристигат един след друг. Светилата на виенската медицина прекараха повече от час при Алика. Десетина минути след началото на прегледа в салона влезе мъж над петдесетте години, целуна Мориц по двете бузи и почтително застана пред него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	От Лазар за първи път чуваше тези думи, но Сокон Мехия многократно му беше казвал същото, по друг начин, разбира се, и Марс, незаконороденият, отдавна беше свикнал да <b>гледа</b> на бащините си подвизи като на трагична битка на гном с гиганти.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Марс Авалов познаваше малко хора, по-голямата част от тях му навяваха скука, някои — като синовете на София — тръпчива болка в гърдите и, кой знае защо — вина, други презираше с високомерието на скален орел, на трети <b>гледаше</b> като на патериците на Белия дявол в дългия му поход срещу Империята, но мислеше… за Бриджит.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Свикнал да <b>гледа</b> голото й тяло с цената на престъплението, сега, разсъблечено за него, то му се стори и достъпно, и непривлекателно. Марс се подчини и влезе в спалнята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Лошан изсвири с пръсти и на масата се струпаха бабаитите му. Марс обаче <b>гледаше</b> очите му, а в тях имаше сълзи, възторг, нещо, напомнящо религиозния транс, и знаеше, че в този миг и сред тези хора е в пълна безопасност.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Спидер се изправи и посрещна Зоя. Безцеремонният му нрав не го задължаваше да крие възхищението си, напротив, когато застана очи в очи с нея и протегна ръка за ръката й, с другата даде знак на сарацина да отведе останалите, Зоя го <b>гледаше</b> спокойно, дишането й беше равно и кротко, макар че лицето му се жареше от горещ дъх, примесен с аромат на мента.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Времето се обърна, княз — Дарма го <b>гледаше</b> в очите. Погледът й носеше смирението на бившата робиня, но и хищната спотаеност на пантерата. — Време е да вдигате котва?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	„Защо са ми толкова чужди тези мъже? — мислеше Марс, заслушан в гласа му. — Единият не крие презрението си, другият ми декларира любовта си… двата полюса на махалото, чието начално ускорение е дал нашият баща. Тогава защо не чувам песента на кръвта? Защо не се чувствувам част от Великото всичко и защо преча на тези князе да си прегризат гърлата… Тогава Зоя ще бъде моя…“ Марс избягваше да <b>гледа</b> хърватката, но когато погледът му паднеше върху нея, заболяваха го и очите, и душата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Миро не се задоволи с ролята си. Събра слугите, заключи ги в избата и тръгна да търси Белиот. Завари го да лее еврейска кръв с яростта на йезуит. Жената на Леви лежеше изтърбушена, две сухи, та горели, момичета <b>гледаха</b> тавана с изцъклени, празни очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	В очите на княгинята блесна геена огнена. Господи, каква жена беше нейно височество! Каква фурия, боже! И с каква желязна ръка командваше мъжете, и с какво смирение и любов коленичеше до гроба на мъжа си, и с какви очи <b>гледаше</b> на запад, откъдето очакваше да се появят синовете й.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Млък! — едноръкият се взря в сестра си с празен, пиянски поглед. — Аз съм те отгледал… И за баща, и за майка съм ти служил! И децата съм ти <b>гледал</b>, и на мъжа ти служих вярно… Заслужил съм си правото да говоря, както мисля!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Дължиш уважение на майка си и почитание! — гласът й звучеше отпуснато, чуваха се старчески хрипове, някакво свирене на дробовете, което сутрин и вечер се засилваше. — Тези жени трябваше да умрат! Мъжете им не ми искат обяснения, значи <b>гледат</b> на смъртта им като на необходимост.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Напролет — Константин изпитваше чувството, че някаква висша сила унищожава семейството му и със страх и умиление <b>гледаше</b> оределите му членове. — Ще отведа Вангел и Алика на север. Стопят ли се снеговете, ще те потърся в Килия!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	Селото се оказа голямо, житно, с хан и кръчма. Наеха стая, прибраха конете на пълни ясли и седнаха. Ханджията им опече овнешки бут, донесе две кани вино и отиде да си <b>гледа</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Белия дявол. Синове;1988;<br>
<i>	— Да съберем децата си, самотата си, а ако е останало нещо, и надеждите си? — каза княз Константин Авалов. Зоя затвори очи и дълго не отговори. Седяха на терасата на „Галан“ и <b>гледаха</b> как Яш заспива пред очите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Така говореше българинът хаджи Иванчо, висш сановник в Русенското валийско управление. И <b>гледаше</b> с предани очи госта си, валията Мидхат паша — мъж в зряла възраст, с интелигентно, вдъхновено лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	И подаде калаеничето на чорбаджи Величко, на домнул Медреа. Те и двамата отказаха с глава. А той само това чакаше. Надигна го, засмука. Каква наслада! Дребничкият чорбаджия го <b>гледаше</b> с прикрит укор.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	До парапета беше застанал селянинът гурбетчия. Свалил калпака, рус, загорял от вятъра, той <b>гледаше</b> развълнувано брега. А домнул Медреа <b>гледаше</b> него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Поздрави от Влашко, ефендилер! — викна. Сложи куфара си на тезгяха. Бръкна за тескерето. — То право е рекъл оня, ходим, къде ходим, пак в къщи се връщаме! — Общителен човек изглеждаше. И сигурно очакваше, че и него ще срещнат с добра дума. Но посрещачите мълчаха. Гледаха го. Разглеждаха го от петите до главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Бяха толкова разочаровани, та чак не забелязаха, че домнул Медреа се появи на вратата със своите чанти. И какво да <b>гледат</b> него? Тук въпросът беше за сто хиляди гроша награда!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i><i>	— Въпросът наистина, е деликатен, прецизност трябва, наистина — намеси се дипломатично дългоносият. Хаджи Иванчо беше. Домнул Медреа го знаеше отпреди. И не него <b>наблюдаваше</b> сега, а младия адютант. Погледа, с който той <b>гледаше</b> полицейския началник. Ироничен поглед. Святкаща неприязън. Това си пролича и по гласа, когато Шакир каза:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Напъпило — рече. Усмихна се. Под къдравите мустаци едрите зъби блеснаха. Приятно беше да го <b>гледа</b> човек. — Скоро ще дойде пролетта, господа! — додаде той.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Те все още бяха до портата. Гледаха след каляската. Вечерната заря бе изгаснала. Тих ветрец прииждаше откъм реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Права си, бабо Тонке! И после, какво по-сладко от хляб и сирене — отчупи той къшей. Усмихна й се пак. Гледаше я в очите. Ала видимо мислеше нещо си друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Василе, Василе, какви времена живеем, синко! — додаде с пречупен глас. — Като те <b>гледам</b> и тебе, все гонен, жена нямаш, деца нямаш…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Тонка <b>гледаше</b> към него въпросително. Той й кимна. Запъти се към килера. А тя откачи лампата и тръгна към пруста.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Тя излезе и сега Ибрахим вече наистина беше сам. „Кой го знае чорбаджията какво е <b>гледал</b> — говореше си. — Забърка я с гурбетчията, сега пък с букурещчанина… Дърт козел!“</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	А заптиите само това чакаха. Втурнаха се през полуосветения пруст. Всеки <b>гледаше</b> пръв да излезе. После се разточиха по крайбрежния път. Лунният сърп вече се беше надвесил над Дунава. Оглеждаше се в просторните води. Подсмихваше се и той.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i><i>	Но друго задържа <b>погледа</b> му. В самото подножие на предела имаше дъбова кория и той я <b>гледаше</b> като на длан. Различаваше дървари. Кастрят отсечените трупи, товарят ги на колите си. Досами тях бе запрял конният отряд на Ибрахим. Жестовете на бея резки. Бичът му се заканва. А Левски <b>гледаше</b> всичко това и се усмихваше иронично. Ала и с тъга се усмихваше. Позната картина наистина — земя родна, злочеста, като в песента!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Кой, аз ли? Тукашен, от селото… И аз съм по тая част — прибави Левски с най-наивна усмивка. Наведе се; <b>гледаше</b> нанизаните риби, цъкаше с език. — Е, това се казва… И като ги сложите после на въгленчетата — мале мила! Само дето не сте улучили мястото, ефендилер!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Дай да ти ги нося — предложи селянинът Левски и пак така наивно <b>гледаше</b>, като че ли става реч за мотики и лопати.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Левски благоразумно поведе коня в съседния сокак. Но и там заптие. Познаваше го вече, чаушът Мустафа. Слязъл от коня си, османлията <b>гледаше</b> през процепа на някаква вратня. Какво да се предприеме? Левски само за миг се поколеба.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Някак разтревожено приближи дребничък, кривокрак мъж. По елек. Чертите на лицето му остри, напрегнати. По навик той държеше главата си малко наведена и изпитателно <b>гледаше</b> пришълеца от долу на горе. А дъщеря му веднага събра антерията на гърдите си. Сведе очи. Забърза към къщи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Скрил някъде коня, сега и без дегизировка, Левски приближаваше черкезкото село. Слънцето, разчистило най-сетне широка пътека към залеза, пламтеше уморено. Тук и там в далечината лека мъгла прибулваше храстите. Ластовици прехвръкваха, едва ли не докосвайки земята, плетяха мрежа над побелялата река, изчезваха по пътя към селото, накъдето <b>гледаше</b> и Левски.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Дръпна се зад храстите. Изчака да приближат. Гредите наистина ги нямаше. Заразглежда внимателно хората. Гледаше ги и ги преценяваше. Дългурестият пуши мрачно и клати глава. Преметналият ямурлука омърлушено дъвче семки. Добродушен старец безпричинно ръга добичетата… Ясно. Да е само до тях… Той скоро откри Славей, млад хубавеляк с руси мустачки, с лице, зачервено от гняв. Ръкомахаше, разправяше нещо на къдрокос мъжага, цяла мечка стръвница. Левски изчака колите да отминат, излезе на пътя и незабелязано настигна селяните. Смеси се с тях. Приближи Славея. Заслуша се в заканите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Слушаше ги Левски и ту тях <b>гледаше</b>, ту прехвърляше поглед на конния отряд. Пред всички яздеше Ибрахим. Пискюлът му се люлееше. Очите святкаха. Пот блестеше по челото.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Ние от черкезите се жалваме, бинбаши ефенди! Гредите за школото отмъкнаха! В теб ни е надеждата!… — Сините очи <b>гледаха</b> бея право в лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Помогни си сам — и господ ще ти помогне! — обади се от колата като отглас Левски. Изведнъж всички се сетиха за него. Заобиколиха го. Гледаха го, като че ли чак сега го виждаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Наведе глава. Момичето несмело грабна от котлето. Поля косата му. Поля я пак. Застаналият при вратата бай Нойко размени многозначещ поглед с жена си, хубавица някога, вече повехнала и съсухрена. Учудени бяха. И изплашени. Левски приближи окаченото огледалце и се погледна усмихнат. Оттам го <b>гледаше</b> друг човек, чернокос и мургав.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Двамата (те караулеха в покрайнините на селото) продължаваха да <b>гледат</b> конника. А той все повече приближаваше, не подозирайки засадата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Миг и стайната врата с трясък се отвори. Байонети щръкнаха. И смел, защото въпреки че понякога Ибрахим бей бе смешен, случваше се да бъде и безразсъдно смел, сега той пръв влезе в собата, с един-единствен револвер в ръка. Спря се. Гледаше и не разбираше. Насядалите край масата годежари пееха:</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Тоя с контошчето ли е чорбаджията? — спря Левски поглед на някакъв мъж средна възраст, енергичен и похватен за всякакви дела. Стоеше до главната колона. Молеше се с дълбоки поклони. Но и <b>гледаше</b> изпод окото стоката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Той стремително си запробива път между богомолците. Стигна амвона. Изкачи го. Развълнуваното изражение на лицето му неусетно бе станало вдъхновено. А стотици очи отдолу го <b>гледаха</b>. Кой е? Какъв е?…</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Бинбашията понечи да извика нещо, но тоя път вече наистина се задави. Закашля се. Агата го тупаше по гърба. А Юмер ги <b>гледаше</b> смаян. Какво стана в това село?</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Как само мюсюлмани? Половината са българи! Ама какво сега, както са друговерци, да вземем да се бием ли?… Пък и какво ще делим? Човек изкарва, колкото да си изхрани челядта. Нали го <b>гледам</b> моя комшия, Танас го викат, блъска и той завалията от рано до късно… Тъй де! Кога той на мене в помощ, кога аз на него. Е? Разбираме се, поминуваме, какво повече! — завърши Юмер и ведро се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Нито аги, нито чорбаджии, повтори в душата си Левски и с вълнение <b>гледаше</b> честното, открито лице на турчина в каруцата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Къде са <b>гледали</b> ония? Ще го пребия това говедо, Мустафа! — разтреперан от гняв, бинбашията беше готов да изпълни заканата си. Само че злополучният часовой го спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Две женски глави се показаха на горния прозорец, препречен от дървена решетка. Очите закачливо <b>гледаха</b> напетия офицер. Устата се плезеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Младият валийски адютант на големи глътки сърбаше кафето и <b>гледаше</b> как започналият дъжд ръси стъклото на прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Каквоо?! — измъкна лулата от устата си адютантът. Гледаше го недоумяващ. — И ти посмя… посмя да му дадеш конете, които трябваше да пазиш за мен?!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Кой ти <b>гледа</b> сега… Я, защо не си съблечете шинела! Ей ви това чердже, покрийте се, ще ви затопли! А вашият слуга, ефенди? — И Левски загрижено погледна към яздещия встрани Рейзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Той говореше, а Шакир го <b>гледаше</b> с присвити очи. И не че беше на друго мнение, но неприязънта между тях вече се проявяваше във всяка подробност.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Ай, свинска зурло!… Бе ти знаеш ли, че аз за тия думи в дранголника те натиквам! На пихтия ще те направя! — И той се надигна, разкопчавайки кобура на револвера си, защото Лазар се бе извърнал и злобно го <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Смущение изплува в очите на нещастника. Въртеше глава. Гледаше заптията пред себе си. Взираше се и в другия, останал в тъмнината и безучастен. А те чакаха безмълвни.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	— Изгнание?… Брате, брате, нищо не разбирам… Какво изгнание? Къде ще вървя?! — <b>гледаше</b> го все тъй изумен нещастният Лазар.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Дичев;Неуловимият;1976;<br>
<i>	Предводителствуван от началника си, конният отряд се източи с тропот. Чаушът Мустафа също се втурна подире им. Шакир мрачно <b>гледаше</b> след тях, докато завоят ги скри.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Ние тука с мотиката, - заразправя старецът - две лехи тютюн колко са? Към Хасково съм <b>гледал</b> ниви, оснежени от щъркели. Ходят на един крак след тракторите. А при нас не кацат. Отиват към голямото поле.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Няма как, станахме и ние миньорско село, - поде малкият. - По-рано работехме по шосетата, пък и трупи свличахме от гората, а манастърци <b>гледаха</b> овце. Те с овце си и дойдоха. И с камили. Сега и манастърци са миньори.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Човекът ме <b>гледа</b> учуден. Вероятно моето възмущение му изглежда патетично, а по-вероятно е да преценява колко съм отдалечен от истината за света.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Провесил крака в гривната на затрупан от шума и прахоляк кладенец, той говореше и говореше на седналия по същия начин отсреща му Груд, младо момче с бинтована от миньорския лекар глава, сякаш бе надянал бял скафандър. От тоя скафандър към бързите ръце на Вълкан Камиларина <b>гледаха</b> също толкова бързи очи. Груд се мъчеше да улови движението, с което приказливият играч измъкваше от купа употребен вече коз. Но свечеряваше, отърканите карти трудно се различаваха в здрачевината. Освен това Грудовата глава се замайваше от още прясната рана.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Портретите представляваха образи на хора, унесени в нещо извън тях самите. И познатите, и непознатите на Нестор Абрашев бяха изобразени в състояние на отдалеченост от околния свят. Те не <b>гледаха</b>, те си спомняха. Това бе особеното в човешката галерия на глухонямата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Пристигането на Стамо в Одеса съвпада с началото на сръбскобългарската война. Българските студенти от Петербург, Киев, Москва се събират в Одеса, за да заминат като доброволци към освободителните бойни полета. Стамо също решава да отиде доброволец, но понеже е още дете, не го приемат. "Със скръб на сърцето останах на брега и със сълзи на очи <b>гледах</b> парахода, който носеше напусналите храма на науката, за да положат живота си в храма на родината...Руските вестници пишеха - Конечно, болгаре победят, они русские воспитаники!"</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Корцан <b>гледаше</b> присмехулно, когато Нестор Абрашев прослушваше касетките с гласа на Кера Манастърката, а и когато разлистваше тетрадките на Стамо. Случваше се понякога Корцан да се застоява в училищната стаичка покрай хербариите. Той ги пренареждаше, изваждаше излинелите растения и на тяхно място слагаше свежи стръкове. Напоследък често обикаляше Владикув гроб, губеше се по Триречието и се завръщаше вечер с непознати на Нестор Абрашев пресни пролетни цветя и билки.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Нали знам аз къде да те търся! - викаше Вълюбчо, като не пускаше десницата на Змеят. Другите го <b>гледаха</b> радостно, прегръщаха го, тупаха го по раменете.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Вие бяхте като арсенал тогава, - припомни си Змеят, - откъде толкова оръжие извадихте за нас! Ние от казармите крадяхме оръжие, наши хора изнесоха един камион от елховския полк, пък вашето се не свършваше! Няма да забравя, като надойдоха новите партизани, кой запасал нож, кой брадва нарамил. Събрах ги аз, прочетох на глас партизанската клетва, заклеха се те. Лъвове, <b>гледам</b> ги, готови да се бият с фашизма до смърт. Ама с какво? С нож и брадва не върви. Къде ви е оръжието, питам. Нямаме, отговарят. Нямате ли? Хайде тогава към Светулка! Ей тая бабичка мила колко пушки и пищови ни е дала!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Бе имаше, ама как ставаше контролата? Скокне митничарят от гюлбарата, върти заровете в едната шепа, пък другата нали знаеш по какъв начин подава? Като войнишки черпак... А камиларят му приготвил предварително едни дисаги с мостра от всякакви стоки. Сетне, като мине обратно, прибира празните дисаги и оставя пълни. Та митничарите хич и не <b>гледаха</b> гебе ли са камилите.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Сетне, акране, - продължи Парнара, - сетне като стигнахме Манастър, <b>гледаме</b> пусто, пусто! Ни един жив в толку голямо село! Мене ма хвана страх от мъртвилото. Къщите зейнали, оборите разградени, училището с избодени прозорци, черквите окъртени, водениците пресушени... На, сторихме конак в Мъгленик, че бая години след вас се прибрахме в българска държава.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>Отмъщението е сляп инстинкт - и Вълкан Камиларина наистина не бе способен на нищо друго в тази история. Той <b>гледаше</b> по вълчи стария човек, пък скочи изведнъж, хвана му грубо ръката, та оня изтърва тояжката, и го провлече към буката.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- По телевизията съм те <b>гледал</b> тебе, - говореше Момчил, - виках си, тоя човек е от нашия сой. Тъй ли е?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Мине чалмалията през Мъгленик, - заразправя Момчил, - извади да хапне сърми и просеник, пък <b>гледаш</b>, в торбата му камен. Нерде с тоя камен, питаш, пък той показва надолу. Клетва е, трябва да се спазва. Камене носеха и от България. От Чечта, от Кърджалъка, от Делиормана. Много странници минаваха, много камене носеха... Пусти Манастър, щу им бе сторил?</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Тя имала мъж във Враца, ама техните не я давали. То сега кой пита, ама майка й със слабо сърце беше. И гледай, родила детето, пък го оставила мъжа да го <b>гледа</b>, та да не стресне майка си. Пък майка й в това време си отиде. И на, дойде дятето, дойде по наш манастърски обичай - умре ли един, друг да се роди.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Инджов;Възречени от Манастър;2001;<br>
<i>- Ама той друго познава! Наднича в очите на хората и <b>гледа</b> кой българин, кой турчин, кой грък, чe са огелпя и намира в българина я грък, я арменец, често турци, арнаути, евреи в едничък българин. От някои народи повече, от някои народи по-малко...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Тия войници от редовната българска армия, чисто и спретнато облечени, ни направиха впечатление, защото ние бяхме свикнали да <b>гледаме</b> разпасаните и пъстро облечени македонски доброволци. Родителите ни ги поканиха да вечерят при нас. Как непринудено и задушевно разговаряха само! Радост се четеше в очите им, че се намират всред братя българи. И петимата бяха от Западна България. Единият от тях каза, че е учител и родом от града Трън. Вживяхме се в гях. Стояха те около три седмици. Бяха от 32-ри Пехотен полк.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Беят обяснявал свикването на събранието на Бойдиновия мост с това, че в училището или другаде в здание щяло да бъде тясно за всички селяни. При Бойдиновия мост напротив - беше широко. Там реката правеше завой и заемаше голяма широчина. Бреговете бяха високи и от тях моста на шосето Кешан - Малгара беше вече достатъчно висок, за да може всеки долустоящ да <b>гледа</b> и слуша говорещия.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Ами какво ще правя? Гледам всички отиват. Някои ги подбират насила башибозуците. Аз пък рекох да не чакам да ме карат, ами да отивам. Те ще ни избиват, ами където са всички там да сме и ние поне.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>- Много вашенци са вече надошли из гората тъдява. Сега понеже вече мръква, ще останеш тука, а утре рано ще си отидеш да ги намериш. Такова време е дошло, че всеки своите да <b>гледа</b> - после извика - Дайте сега да вечеряме. Сипете малко мляко и на тия деца, па сетне аз ще ги заведа да спат на сламата, гдето връзвахме магарето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Избраните заминаха към село, а останалите влязоха в манастирчето. Врати нямаше. Те бяха откъртени и отнесени. Вътре също всичко бе съборено и изпотрошено. Иконите скръбно <b>гледаха</b> изпод праха през изпочупените си стъкла, някои паднали на земята, а други, крепящи се още на иконостаса. Всичко по-ценно бе изпокъртено и ограбено.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Турчинът, вече в низината, се наведе над кошницата и затършува. Костадина, като видя, че при тях няма никой, привика останалите при нея деца и се завтече колкото ѝ сили държаха на изток, после сви на север, слезе в долината, излезе на пътя и пресрещна Христо. После тръгна из храсталаците тъкмо в обратна посока. Другите жени я <b>гледаха</b> смаяно как тя се изгуби из храстите, но не промълвиха дума, когато се върна старият турчин с кошницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Слънцето вече стрелваше първите си лъчи иззад хоризонта, когато те навлязоха в гората. Настана нискостеблена смесена гора от хвойни, парнар и зеленики. Групичката от двете жени и децата вървяхя, избирайки по- разредените места, като същевременно <b>гледаха</b> да не се отдалечават от реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Няколко пчели забиха жилата си в месото на босите им крака. Това те обаче не чувствуваха. В обърнатите кошери кутийките бяха пълни със светъл като нектар мед. Децата поиз- <b>гледаха</b> кошерите и от оня, в който бръмчаха по-малко пчели откъртиха по една пита и заслизаха към реката. Рояк пчели жужукаше около тях, който рояк обаче скоро започна да се пръска докато най-после около тях не остана нито една пчела.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>Израслите като едри храсти памуци подаваха тук таме изпод листата си вече влакна. Жално ги <b>гледаха</b> стопаните им, но нищо не им бе мило, защото те сами не знаеха къде отиват.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Шумарев;Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет;2010;<br>
<i>При изгрев слънце кервана потегли отново на път. Към единадесет часа пристигнаха в Галиполи. Гърци и турци, наизлязли пред къщите и дюкените си, <b>гледаха</b> минаващите. Някой от гърците подигравателно подмятаха: ,Денехи калпак вулгарос, денехи калпак”.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Вие <b>гледате</b> на това като на театър, а не на търговия — говореше единият. — Търговията не търпи сантименталности и романтика. Тя иска спокойствие, здрави нерви и точно разбиране на обстановката.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Поручик Мартинов, а? — Хи-хи-хи-хи… Гледах го как се черви и напъва пред тебе — жив да го оплачеш! И туй ми било фли-гел а-дю-тант! „От името на Негово Височество ви благодаря, че го почетохте с присъствието си!“ — Той имитираше изкълчено последния разговор с Мартинов. — Защо не му кажеш да не се превзема толкова? Хи-хи-хи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Въпреки че краката му тежаха от умора, той се върна чак до Куручешме* и като се увери, че никой не го следи, отново свърна нагоре по улица „Радомирска“. Вървеше бързо, с вид на закъснял пътник, който <b>гледа</b> по-скоро да се прибере. Още на два пъти провери дали не е следен, но все пак не посмя да влезе направо в къщата. Сръбският дипломатически агент полковник Груич бе заминал още преди шест месеца и пред къщата му отдавна вече нямаше стражар, но Катанчев се страхуваше полицията да не е оставила наблизо тайни постове.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Напротив — отговори веднага Херуц. — Именно ще ви последвам: ще вървя на прилично разстояние след вас, ще <b>гледам</b> подвизите ви през бинокъл и после ще ги възпея в чудесна епиникия. Забелязали ли сте, че повечето епиникии са все за умрели герои? Причината е, че обикновено страхливите певци надживяват безстрашните герои… въпреки всичките стратегии, тактики и другите хитроумни науки, които героите владеят.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Разговорът се водеше няколко часа по-късно в княжеския кабинет в двореца. Александър замислено гладеше с пръсти челото си и <b>гледаше</b> изправения срещу него флигел адютант.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Николаев не бързаше да каже последната си дума. Той стоеше настръхнал срещу княза, <b>гледаше</b> го в очите и от цялата му грубовата физиономия на прямодушен воин лъхаше язвителна насмешка и горчив упрек. Доловил презрителната ирония на офицера, князът се опита да й противопостави израз на надменно превъзходство, самоувереност и твърдо съзнаване на собствената правота. Но Александър не издържа <b>погледа</b> на майора и пръв отмести очи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Той се затюхка и млъкна. Няколко минути не проговориха. Гостът седеше отпуснато, с превит гръб и ръце между краката и тъпо <b>гледаше</b> с празен поглед в някаква точка. За какво ли мислеше той? За детето? За далечната Швейцария? За друг човек, от когото да моли заем? Всъщност Христо не мислеше нищо. Лишена от опората на последната надежда, душата му сякаш бе опустошена, срината. В този момент той не чувствуваше нито горест, нито разочарование, нито дори негодувание към този човек, който лъжеше, че няма пари. Усещаше само безкрайна, безкрайна умора.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Много се радваме, че дойдохте при нас, господин Мартинов. Ние, жената и аз, отдавна… — Той имаше най-доброто желание да помогне на свенливия младеж, но сега изведнъж се запъна. — Изобщо отдавна <b>гледаме</b> на вас с най-добро око. Тачим ви, уважаваме ви и ви почитаме. — Объркан от чудноватото държане на жениха, той дори не забеляза, че с три различни думи изрази едно и също нещо. — Ще пиете ли едно кафе?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Винаги се стеснявам да идвам с тебе тук, Стефане — каза офицерът, когато останаха сами. — Гледат ни така, сякаш сме синове на английската кралица…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Стига с вашите фантазии бе, Олимпий! — викна Стамболов. Той още беше под влияние на „лошото знамение“, което бе видял в сервирането на келнера. — Кой не иска да види България обединена? Ама вие гледате на тази работа по хъшовски, а ние — той се почука с пръст по гърдите — трябва да <b>гледаме</b> по държавнически, да дебнем международното политическо настроение, да се съобразяваме с такива вълци като Бисмарк, Гирс, Калноки и Солзбъри.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i><i>	— Стига с вашите фантазии бе, Олимпий! — викна Стамболов. Той още беше под влияние на „лошото знамение“, което бе видял в сервирането на келнера. — Кой не иска да <b>види</b> България обединена? Ама вие <b>гледате</b> на тази работа по хъшовски, а ние — той се почука с пръст по гърдите — трябва да <b>гледаме</b> по държавнически, да дебнем международното политическо настроение, да се съобразяваме с такива вълци като Бисмарк, Гирс, Калноки и Солзбъри.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Когато покани учителя на тази вечеря, Стамболов <b>гледаше</b> на нея като на един от неизбежните малки „икрами“* към съпартизаните си от своя край, от които в края на краищата зависеха изборите. Но сега думата „неволя“ подсказа на чувствителния му за тези неща слух, че ще последват оплаквания и молби, и това съвсем развали настроението му. Той на драго сърце би дал друга насока на разговора, но Олимпий Панов осуети тази възможност:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Към три часа следобед на този ден Султана Хаджиминчевич и Олга Хаджиспасова полека се разхождаха по проточилата се през целия град Стамбул джадеси. Спазвайки модата, и двете бяха облечени във вестони — гълъбовосив на Султана и небесносин на Олга, — с чадърчета в ръцете и на главите с бонета, украсени с по едно венче изкуствени цветя. Те вървяха хванати под ръка, <b>гледаха</b> дългите си сенки, които подскачаха далеч пред тях, и мълчаха, потиснати от есенната тъга.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Какво да правят, господин капитан. И те са като нас — живеят, работят, <b>гледат</b> да свържат двата края.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Те изминаха един до друг стотина крачки, а Катанчев не проговаряше. Той вървеше мълчаливо, малко навъсено, <b>гледаше</b> съсредоточено пред себе си и сякаш бе забравил младата жена, която крачеше до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Князът предложи стол на Каравелов, но предпочете сам да остане прав. Без да си дава сметка, той се чувствуваше малко по-самоуверен пред страшния министър-председател, когато го <b>гледаше</b> отгоре надолу. Той се осведоми за здравето на госпожа Каравелова, размени няколко думи за настъпилата зима и най-сетне премина към същината на разговора:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Лесно ти е на тебе! — продължи да фучи Стамат. — Чакаш всичко на готово. Ето на` — ще пукне старият, ще пипнеш онова, което той е събирал левче по левче, ще си кривнеш капата и ще си <b>гледаш</b> кефа. А знаеш ли, сине майчин, как се събира имот?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Обстановката в стаичката не беше такава, че да намали страха й. Нахвърляните един върху друг столове се сториха на Елисавета като някаква чудовищна грамада, от която към нея се протягаха хиляди ръце, а окачените на стената мъжки костюми й заприличаха на важни господа, които я <b>гледаха</b> с присмех и злонамерена подигравка. Тя притисна ръка до сърцето си, като че ли се страхуваше то да не изхвръкне от гърдите, после седна на едно трикрако столче и се заслуша.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Мартин Мартинов стоеше изправен до прозореца в адютантската стая и <b>гледаше</b> отрупаните със сняг дървета в парка на двореца. Беше настъпил онзи час между деня и нощта, когато всичко потъва в синкава прозрачност и светът започва да изглежда миражен, недействителен. Мартинов не мислеше нищо. Той само <b>наблюдаваше</b> играта на един пухкав врабец, който подскачаше от клонче на клонче и разсипваше с пърхането на крилцата си малки облачета кристален снежец.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Априлското въстание беше една от любимите теми на Стамболов. Сега му се дощя отново да се впусне в спор, но слънцето така го беше размекнало, че предпочете да се откаже. Няколко минути двамата останаха мълчаливи. Ако ги <b>гледаше</b> отстрана, човек би казал, че са се заслушали в неравния тропот на конете и в радостния хор на птиците.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— А това <b>гледаш</b> ли? — продължи Стамболов, като разгъна други две книжки. — „Съвременний показател“. Журналът на българските социалисти.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Гостите бяха до прозореца. Усетили влизането му, те се извърнаха гузно. Една минута тримата се <b>гледаха</b> мълчаливо, изпитателно; приличаха на борци, които се изучават, преди да сплетат мишци в напрегната схватка. После Стамболов пристъпи крачка напред, разпери ръце и произнесе с тон на добре изучена сърдечност:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Христо остана облегнат до стената, вторачен в тези двама човека, които се силеха с бъбривост и приятелски думи да преодолеят напрегнатостта на момента. Нито отвори уста да отговори на поздравите им, нито протегна ръка. Само стоеше. И ги <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Станала е тя една… Извикаха ме одеве при кмета, а при него — големи хора. Стамболов и нашият народен представител Стамат, на хаджи Спас синът. Емнаха ме още от вратата, че не съм си <b>гледал</b> работата, че пагоните си не съм заслужил. После направо рекоха, че трябва да те бутна в кауша.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— На реалистичната и лишена от фантазия женска природа. — Херуц сви рамена. — Надявам се да не спорите, че мъжете винаги <b>гледат</b> нагоре, към небето, а жените — към здравата майка земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— „София, 14 май 1885 година. Като имаше три дена време…“ А, туй не е важно. „В понеделник 13 того в «Хотел при Руский цар» се събрали 27 души българи…“ — Той пропусна още един-два пасажа и се прехвърли там, където върху вестника бе подчертал с нокът. — „Днес на 10 часа Министерский съвет отвори публичното си заседание в сградата на Народното събрание при присъствието на толкоз публика колкото когато заседава Събранието. Де да си е чужденец из София, дошел бе да <b>гледа</b>, когато ще се даде постройката на железницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Синът забави отговора си. През стъклата на пенснето очите му <b>гледаха</b> спокойно и дори малко надменно. Той само се колебаеше дали да каже мислите си сега или да изчака някой по-благоприятен момент.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Тя не довърши. Случи се нещо, което никога досега — от женитбата им до днес — не беше се случвало: Христо Сумров се пресегна и със сила я плесна през лицето. Изненадани, смаяни от станалото, те се изправиха машинално и една минута се <b>гледаха</b> очи в очи. Гина бе оглушена от плесницата и в тази секунда повече учудена, отколкото огорчена; смутен, Христо се колебаеше между две чувства — срам и гняв. После гневът надделя в него и той извика заплашително:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Именно. Ще <b>гледам</b> пак да присъствувам на разговора и да ви помогна където и доколкото е възможно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Тримата мъже слязоха на плажа и седнаха на пясъка до самата вода. Ризов поиска разрешение, свали вратовръзката си и разкопча коравата колосана яка. Няколко минути не проговориха и само захласнато <b>гледаха</b> чудната картина пред очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Историята ни учи, господине — спокойно отговори Джорджевич, — че военачалникът трябва да се радва само на миналите победи, а да <b>гледа</b> със загриженост на бъдещите сражения… колкото и да изглеждат те незначителни…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Катанич отново избягна <b>погледа</b> й и се върна до прозореца. Широките му плещи запълниха рамката и в стаята се здрачи. Докато <b>гледаше</b> правия му гръб и високо подстригания тил, очите на Олга се премрежиха от сълзи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Съвсем не зная, господин капитан. Ама като я <b>гледам</b>, може и да ви е годеница. Една такава… Казва, че името й е… — Ординарецът се мъчеше да си спомни: — Хаджи… Хаджи…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Но във войската, господин Петров, има работа и за жени. Помните ли онези красиви руски санитарки в лазаретите? Колко пъти съм ходила да ги <b>гледам</b>, когато в К. направиха военна болница!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	… Когато насядаха около масата в онази стаичка, която капитан Генев бе превърнал в свой щаб, Мартинов напразно се мъчеше да си обясни учудените и смаяни погледи, които другите му отправяха. Генев, Мечконев и пионерният поручик Матеев, същият, който беше укрепявал позициите при Трън и Врабча, го <b>гледаха</b> така, сякаш го виждаха за пръв път през живота си; дори майор Гуджев, който беше пристигнал по едно и също време с Мартинов в Трън, го <b>наблюдаваше</b> странно с подпухналите си от безсъние очи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Какво става с вас, капитан Нешич? — попита предизвикателно кралят. Без да го съзнава, той избягваше да се закача със злоезичния Владан Джорджевич, който имаше проклетата дарба да намира отровен отговор на всеки зададен въпрос, и предпочете да атакува адютанта си. — Като ви <b>гледам</b>, оставам с впечатление, че изпитвате някаква неудовлетвореност. Ще споделите ли мислите си с мене и господата от щаба?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Мартинов проследи <b>погледа</b> му. Там, на север, се мяркаха някакви едва забележими точки. Вдигна бинокъла и ги огледа. Бяха войници в сиво-сини шинели и меки фуражки на главата, с пушки на рамо. Крачеха през угарите и овразите към изток. Вървяха бавно, не в крак, и ако не бяха пушките, щяха да изглеждат като мирни селяни, тръгнали към нивите си. Докато ги <b>гледаше</b>, Мартинов не изпитваше нищо. Нито боязън, нито омраза. Нищо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Щом пристигна на позицията, той прие рапорта на фелдфебела, който командуваше 10-а рота, и веднага излезе на най-предните окопи. Войниците го <b>гледаха</b> с очаровани очи. Мартинов не разбра причината за възхищението им.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Олга изпита желание да извърне глава, но си спомни за какво беше дошла и продължи да <b>гледа</b> отдалече. Всъщност не беше толкова страшно — тримата мъже около масата закриваха раната и почти напълно ранения. Когато привърши операцията и си изми ръцете, д-р Мирков, приближи с отпуснати стъпки към младата жена. По лицето му се четеше безкрайна умора, а някога бялата му престилка беше зацапана с толкова много кръв, кафява и аленочервена, че на Олга едва не й прилоша.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Кралят, който беше уморен от дългата езда през този ден, не го прекъсваше, <b>гледаше</b> разсеяно картата и се прозяваше. А когато Светозар Нешич завърши, отговори безгрижно:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Пак Джорджевич! Като че ли за този дебел доктор не беше достатъчно по цял ден да тъпче ненаситното си гърло, а все <b>гледаше</b> да подхвърли някоя от заядливите си забележки, които можеха да изкарат от кожата и много по-спокоен човек от краля.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Приемам поправката, Ваше Величество. Аз съм черногледец, понеже <b>гледам</b> на нещата реално, без розови очила.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Точно така, Ваше Величество, пръсташи. Преди катастрофа кораба напущат плъховете, а армията — дезертьорите и пръсташите. Това не е ли достатъчно основание да се <b>гледа</b> черно на бъдещето?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Напротив, кара ме да страдам, господарю. Най-добър сърбин не е онзи, който само се тупа в гърдите и си затваря очите пред горчивата реалност или я <b>гледа</b> през розови очила.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не искам да <b>гледам</b> повече това убиване! — извика той през стиснати зъби. — Срамно е, че ме принуждават да избивам тези бедни и невинни човеци. И защо? За една глупава и гнусна политика!</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Нямат ли жени и деца тези хора? — намеси се трети глас. — Гледам ги и не вярвам на очите си. Тръгнат ли, с нищо не можеш ги спря. Куршум го удари, граната крака му отнесе, а той пее проклетата „Шуми Марица“ и все напред, все налита! А офицерите им — начело. Не стоят отзад и да викат „јуриш“, а пред всички тичат.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	„Нашите напущат ключа на позицията. Боят изглежда като загубен. Ще <b>гледам</b> да осигуря отстъплението.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Двамата автори на войната, които преди една седмица се бяха разделили с уверения за скорошна среща в София, сега се <b>гледаха</b> очи в очи и една безкрайна минута не намериха какво да заговорят. Бледен, с попукани устни и черни кръгове около очите, Милан напразно се мъчеше да скрие издайническото треперене на ръцете и цялото си тяло. Срещу него необичайно разрошеният Гарашанин го гледаше с угаснал поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	Двамата автори на войната, които преди една седмица се бяха разделили с уверения за скорошна среща в София, сега се <b>гледаха</b> очи в очи и една безкрайна минута не намериха какво да заговорят. Бледен, с попукани устни и черни кръгове около очите, Милан напразно се мъчеше да скрие издайническото треперене на ръцете и цялото си тяло. Срещу него необичайно разрошеният Гарашанин го <b>гледаше</b> с угаснал поглед.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Драги Христо, не си жена да те теша със сладки думи. Мъж си и си преминал през въстанията и Шипка, три деца си изпратил — знаеш какво е. Ще жалиш и милееш, друго не може и да бъде. Аз, като по-стар от тебе, искам да ти река едно: сега си войник, цяла държава и цял народ <b>гледат</b> на тебе. Не се предавай на мъката си. Преглътни своята мъка и мисли за народната.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Напротив, госпожице. Придружете го. Аз ще телеграфирам в София, за да го приемат веднага в болницата, която е разкрита в сградата на Военното училище, и да го <b>гледат</b> колкото е възможно по-добре. Този човек не принадлежи само на Сърбия, а на цялото човечество. — Князът използува сгодния случай, за да употреби една от своите любими mots: — Coeur e corps, ето това е капитан Катанич. Надявам се, че в София ще го видя напълно здрав. — И добави с едва доловима нотка на разбиране и съучастие: — За това разчитам и на вас, госпожице…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	За пръв път през този ден майор Йованович се уплаши. Щом този хайдушки капитан недвусмислено заявяваше, че международните закони на войната нямат значение за него, какво гарантираше неговата, на Йованович, сигурност? Какво можеше да попречи на Паница с едно махване на ръката да го превърне от парламентьор, защитен от бялото знаме, в пленник? Майорът се озърна. Македонците го <b>гледаха</b> с насмешка, но сякаш без зли намерения.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Докато Гарашанин говореше разпалено, кралят тъпо <b>гледаше</b> в земята. После, когато министър-председателят свърши, той извади от джоба на халата си един лист, сгънат на четири, и му го подаде:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Възбуден до крайна степен, Гарашанин не можеше вече да диша, камо ли да говори. Той се срути на един стол. Кралят <b>гледаше</b> с опулени очи, после стана, отиде до другия край на стаята, взе от земята писмената абдикация и я подаде на Вукашин Петрович:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не ми се е случвало в живота — отговори безхитростно Танев — да видя хора с такъв паднал дух, както сърбите от този главен караул. Те са изгубили всякакво войнишко достойнство. Гледаха ме като спасител, сякаш от мене зависеше да прекратя войната.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	Младият Пейчинович прекрачи и се огледа с любопитство. Домът на този легендарен капитан Катанич беше подреден скромно, но светеше от поразителна чистота и същевременно беше стоплен от някаква интимност, която сякаш се излъчваше от стените, от мебелите, от пъстрата черга на пода, от евтините перденца на прозорците. Докато Божа Пейчинович <b>гледаше</b> наоколо, пред него застана висок и болезнено слаб мъж, с приветлива усмивка на устните. Макар че беше топло, почти горещо, мъжът беше наметнал върху леко прегърбените си рамене овехтял офицерски шинел с капитански пагони.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i>	— Не знам още — вдигна рамене Олга. — Навярно ще отида, ще почна работа, а мама ще <b>гледа</b> детето. Все ще преживеем някак си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Изпитание;1969;<br>
<i><i>	— Знаеш, че те обичам, Оле. И моето Раче те обича. Колкото и да останеш при нас, няма да ни дотежи. И все пак ще ти кажа, че е по-добре да отидеш в К. Моля те, не ме разбирай грешно. Пак ти повтарям — не <b>гледам</b> да се отърва от тебе. Но ние сме хора, Оле, не можем да живеем без близки и роднини. Тук имаш брат и баща, а не желаеш да ги <b>видиш</b>. Баща си изгони веднъж, брат си — три пъти. Рачето те разбира и одобрява постъпката ти. Който не е добър българин, казва, не е и добър баща. Аз приемам твоите постъпки, макар че не ги проумявам. Но така сама се осъждаш на самота. А в самота мъчно се живее.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Дори и да чуваха тези думи, двамата с нищо не го показваха — вече имаха навик да понасят униженията. Гледаха и мълчаха. Само когато пред тях преминаха „победените“ мними българи начело с кой знае кога пленен български пряпорец, жената прецеди през зъби:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Те бяха спрели на онова място, където преди малко Светослав бе догонен от предния отряд на татарите. Стояха и възторжено <b>гледаха</b> дивния град пред себе си. Бяха четирима: Светослав, Чака и верният Чаков телохранител Бегил бег на коне, а от кочията до тях надничаше Белослава — сестра на Светослав и първа жена в харема на Ногаевия син.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Това е Търновград, Ефросино. Ако не съм ти го описал, както подобава, то е защото в устата ми на воин не са се намерили достатъчно силни и красиви думи. Търновград! — повтори той. — Тук ще намерим онова щастие, което ти обещах, когато те помолих да станеш моя жена, Ефросино. — Очите му се присвиха, сякаш <b>гледаха</b> в бъдното. — Ще го намерим! Каквато и да е цената за него…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Обикновено две причини карат людете „да гледат по-далеч“: жаждата за богатство и жаждата за власт. Знаеш, чрез Ефросина аз станах толкова богат, че може да ми завиди дори… дори някой български деспот. А чрез Чака ще имам и неограничена власт. Смяташ ли, че има за какво „да <b>гледам</b> по-далеч“?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	— Обикновено две причини карат людете „да <b>гледат</b> по-далеч“: жаждата за богатство и жаждата за власт. Знаеш, чрез Ефросина аз станах толкова богат, че може да ми завиди дори… дори някой български деспот. А чрез Чака ще имам и неограничена власт. Смяташ ли, че има за какво „да <b>гледам</b> по-далеч“?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	В тази дъждовна вечер в края на октомври великият болярин Илийца седеше с протегнати към разпалената камина крака, <b>гледаше</b> веселото танцуване на пламъците и според обичая си честичко посягаше към стакана с искрометното преславско винце. Не чакаше никого и затова се изненада, когато един слуга му доложи, че го търси някакъв премръзнал и изкалян калугер.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	„Иди после да казваш, че всички люде са еднакви — помисли Илийца. — Дядо Гръд, този уж пръв сребролюбец на царството, отказва да вземе парите, както отказаха преди това Ханко и Рад. А онези, дето иначе най-много се тупат в гърдите и за родолюбци се пишат — Зубислав, Захари и Богомир, — още от първата дума ме <b>гледаха</b> в ръцете да разберат какво ще получат срещу участието си…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Пред вратата на двореца се сблъска с патриарха, който си отиваше. Еднакво неприятно поразени от срещата, те застанаха един срещу друг и се <b>гледаха</b> с ненавист. Пръв се опомни Светослав:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Петимата го <b>гледаха</b> вторачено. В очите им се четеше повече ужас, отколкото разбиране или преданост. Светослав се почувствува задължен да обясни:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Ще бъда искрен, Ано. Ти си права и не си права. Не си права, като мислиш, че аз изобщо не съм имал грижа за живота ти. А си права за другото — ако този брак стане, аз няма да <b>гледам</b> на него като на просто задомяване на разведената си сестра.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	Редеше Ефросина страстната си молитва, а от иконата я <b>гледаше</b> несръчно зографисаният, но милозлив образ на света Варвара и сякаш й кимаше с разбиране и съчувствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Сега е часът на умните, Елтимире. Онези, дето знаят да <b>гледат</b> в бъдното и овреме да се погрижват за благополучието си. Когато Светослав рухне, ще бъдат много ония, които ще се изстъпват напред, ще се тупат в гърдите и ще се лакомят за наследството му. Умният обаче от рано ще си уплете кошницата…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Доведи го! — заповяда Светослав. Той позна пръстена; дълги години го бе <b>гледал</b> върху палеца на сестра си Ана.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i><i>	В тази лятна утрин Светослав бе застанал върху една обла височина край Ловеч и <b>наблюдаваше</b> обучението на събраните тук войски от северозападните краища на България. Гледаше вторачено, пък не <b>виждаше</b> нищо. И така беше вече трети ден, откакто напусна Търновград. Каквото и да правеше — говореше, работеше или спеше, — пред очите му все заставаше картината на раздялата му с Ефросина.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i><i>	— Видя ги, изуми се — продължи да се кара Светослав. — А ако това се бе случило в боя? Пак ли щеше да стоиш и да се изумяваш? — Арцо не му отговори. Докато <b>гледаше</b> виновната му физиономия, царят си даде сметка, че всъщност незаслужено кореше този войвода, срещнал се днес за първи път със събраните за общо учение воини. И направи усилие да обуздае гнева си. — Откъде са тези отряди, които застанаха за отбрана?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— За вардянин или пъдар, не за цар е бил роден племенникът ти — присмя се Елена по едно време, като <b>гледаше</b> ръкомаханията и чуваше гръмовните повеления на Светослав. — Чувай го! Всеки овчар ще завиди на гласа му…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Светослав Тертер;1971;<br>
<i>	— Тук се попритулихме, <b>гледахме</b> да не бием на очи. Към полунощ боляринът ни заповяда да накладем три буйни огъня. Сетне, когато чухме битката при стената, извадихме мечовете и нападнахме стражата при тази порта. Мислехме, че са не повече от десетина, а те — почти колкото нас на брой. По едно време аха-аха да се огънем. Тогава боляринът изскочи пред всички. Последвахме го и победихме. Но той…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Речено-сторено. Удариха Индже и Токатджиклията навътре в Балкана, пътем подложиха на сеч и огън две-три села — и Жеравна между тях — и в един хубав ден спряха конете си пред Котел. Гледаха двамата и не вярваха на очите си; не село бе Котел, а същинска крепост. И шарамполът му не от дървени колове като сливенския, а от дялан камък и с обковани порти. Погледнаха те, но главатарят главатар ли е, ако не е курназ? И рекоха на людете си: Кой е луд да гради такава стена, ако зад нея няма съкровища и хубавици?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Не дочака отговора на чорбаджията и си тръгна. Димитраки <b>гледа</b> подир него, докато се стопи в тъмнината, после въздъхна и се отправи нагоре по сокака, който разделяше на две Мангърската махала.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Хаджи Рифат спря и спокойно се извърна по посока на гласа. Сам чужд на злото, той бе захванал да приема, че злото изобщо не съществува. И затова безгрижно проследи как една едра мъжка фигура се появи в мрака и приближавайки го, полека-лека придоби очертания. Но след още миг старото му сърце примря от страх — в ръката на непознатия се чернееше пищов! Никога през живота си хаджи Рифат не бе улавял оръжие, но сега можеше да се закълне, че кръглият отвор на пищова <b>гледа</b> точно между веждите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Партений <b>гледа</b> подир него дълго след като светлината на фенера угасна в тъмнината и забързаните стъпки заглъхнаха нагоре по калдъръма. Тогава таксидиотът стисна пестници, разтърси ги заплашително към небето и изсъска горестно:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Двамата спряха за минута пред вратата. Бяно свали калпак почтително и докато чакаше прощалните думи на всесилния сливенски аян, изгледа го от глава до пети. Самият Бяно беше над среден ръст, почти висок, но въпреки това Тахир ага го превишаваше с половин глава. Надарен от природата с едро и снажно тяло, внушителният изглед на аяна се подчертаваше от естествената му изправена и изпъчена стойка, от властно повдигнатата брадичка на мъжествено хубавото му лице, от господарски заповедническите сини очи, които сякаш можеха да <b>гледат</b> само отгоре надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Мавроди пое торбичката. Всичката мъка, насъбирана в гърдите му, се изкачи нагоре, задави гърлото му и се изля в кротки сълзи по небръснатите му бузи. Бяно се опита да не <b>гледа</b> това просълзено лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	В своя стеснен кръгозор на абаджия Добри никога не бе <b>гледал</b> на нещата така широко. Сега, надзърнал на катадневните грижи за парите през очите на хаджията, той откри неподозирани дълбочини в бъдното. И се стъписа! Та и как да не се стъписа? То, неговото, беше все едно цял живот да си приемал света само дотам, докъдето го виждаш от Ново село, а сетне в един миг да го <b>видиш</b> от височината на Чаталка…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Думите на най-малкия от Топракчиевите сякаш не достигнаха до съзнанието на приятеля му. Той <b>гледаше</b> книгата с очи, изпълнени едновременно с умиление и страхопочитание. А там, на първата й страница, с големи и красиви букви пишеше „Кириакодромион, сиреч Неделник“ и над надписа сред разкошна винетка бе изобразен Христос, благославящ с двете си ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяно ги <b>гледаше</b> от вратата, слушаше смешноватата им препирня и мислеше за хаджи Рифат. Добър човек, този хаджи Рифат! Ленив наистина като повечето турци, туй е известно, но добър. И честен — ето, намерил отнейде няколко гроша и тоз час тръгнал борчовете си да оправя…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	В същото време четиримата мъже в дюкяна се <b>гледаха</b> слисани. Най-объркан изглеждаше Коста; той местеше смаян поглед от брат си до тоягата в своите ръце и очевидно не можеше много точно да проумее какво в същност бе станало. Всеобщото вцепенение бе нарушено пак от онзи, който иначе бе най-малко способен на действие — хаджи Рифат.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Другият го <b>гледаше</b> втренчено, почти гневно, но не можа да му отговори. С цялата си душа знаеше, че истината е на негова, а не на Бянова страна, но му липсваше дарбата да превърне мисълта си в слово. Пък може би и образованието: и той като Коста и Бяно — Мавроди и това не бе направил — бе ходил всичко на всичко две-три години в килията на поп Александри`я*, където се бе научил криво-ляво да срича Наустницата и също толкова да смята.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Той се отдръпна от нея и се изправи до дъсчената ограда на хаета. Жената го <b>гледаше</b>, очертан върху небето на светлата октоврийска нощ — висок, с прави рамене и с вдигната глава. После го чу да простене през стиснати зъби:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ех, робийо ти българска!… Боже, ти, който <b>гледаш</b> отгоре, няма ли да туриш край на това черно теглило?…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Рекох на баба Мавруда — каза наглед спокойно, но не намери сили да <b>гледа</b> госта в очите, — сега и на тебе ще го река. Давам ти Трънка, но за жена ти я давам, не за добиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Приклекнал, за да се изравни с малкото, вече потъмняло от времето огледало на стената, хаджи Молла грижливо завиваше чалмата си — работа, на която той <b>гледаше</b> с най-голяма сериозност. Докато пръстите му се оправяха с нея, той чу, че някой влезе в стаята. Не се извърна; само се изви малко и в огледалото забеляза, че е Анифе ханъм, майка му, която търпеливо го изчакваше да завърши приготовлението си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Хаджи Молла го упъти, а после дълго <b>гледа</b> подир него — чак докато онзи се закри към Аба пазар — и едва тогава свърна към конака. А там още от портата му казаха, че Тахир ага го чакал и че от сутринта три пъти питал за него. Влезе той при аяна, а Тахир ага, без да прекъсне гневната си разходка, веднага подхвана:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	В същност нямаше основание да се страхува — него Партений поти не забеляза. Таксидиотът на обителта Дохиари <b>гледаше</b> само Бяно и си шепнеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Те оставиха къщата, както си беше, в разгара на приготовленията за сватбата, и тръгнаха към Ново село. Пътят им — и без това не от най-късите за Сливен — се удължи, защото непознатият предпочиташе по-страничните улички. Наближаваше обед, когато Георги Силдаря отвори една порта и въведе спътника си в двора на църквата „Света София“. А когато вече надничаше в самия божи храм, не <b>видя</b>, а почувствува, че е останал сам. Извърна се бързо. Не, странният му гостенин не бе изчезнал. Той само стоеше до дворната врата и целият превърнал се във възхита, <b>гледаше</b> с очаровани очи сградата на църквата…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Вече трети път обикаляше махалата и все не намираше смелост да прекрачи хаджи Михалевия праг. Стигаше му да си представи как той, Георги Силдаря, никога в живота си не близал онова, което е плюл, ще сведе врат, докато онзи, „елинът“, ще го <b>гледа</b> отвисоко със стъкленосините си очи и снизходително ще му съска по гръцки, за да усети как краката му се вкаменяват и отказват да вървят там, където повеляваше Заверата. Премислил беше всяка дума и всеки жест, намерил бе противоядие на отровата, която онзи ще плисне в лицето му, и все пак…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Тя пак не <b>гледаше</b> сина си, но усети <b>погледа</b> му върху себе си — настойчив, питащ, сърдит, малко уплашен. Не беше глупаво момчето й, напротив. Имаше хаджи Молла по турски бавна, но по български гъвкава мисъл, която не се задоволяваше с думите, а винаги се силеше да надникне и отвъд тях.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Тази събота сутрин Бяно пак бе застанал на обичайното си място в дюкяна — срещу вратата, през която уж <b>гледаше</b> към Абапазар, шадравана и минувачите, а в същност не <b>виждаше</b> нищо. И се губеше, в едно смътно и неясно бъдеще, в което не различаваше никакви подробности, но което съдържаше най-важното — двамата с Божура, заедно, завинаги…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Иди такъв да го наддумаш — разпери ръце бащата. — Е, какво? Утре ако ме <b>видиш</b> счепкан гуша за гуша с някой агарянин, ти невям ще останеш настрана да <b>гледаш</b> сеир?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Уж <b>гледаше</b> в чарковете, пък умът му упорито търсеше месеци назад, връщаше го в онази лятна сутрин, когато седеше на кьошка в чудния хаджи Михалов дом, <b>гледаше</b> поовехтялото джубе на домакина, срамеше се от предвзетостта на празничните си дрехи и… имаше непреодолимото чувство, че е сторил голям, гибелен пропуск. Повече от половин година измина оттогава, а това чувство не намаля.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Двамата с тоя ще правим едно и също. — Той посочи мраморната плоча, вградена в стената на часовниковата кула. — Тук е казано: „… ще разчита на благодарността на тия, които го <b>гледат</b> от четири страни.“*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Бяно даже не помръдна. Може би изобщо не го чу. А че не го забеляза, това беше съвсем очевидно — той продължаваше да <b>гледа</b> нагоре по улицата. Добри също погледна нататък. Улица като улица, какво има да се пули: три заптиета минаваха покрай Нурул Кудус джамия, току-зад тях някакъв селянин шибаше един катър, още по-назад жена и момиче вървяха притиснати една до друга към Мангърската махала, май че бяха братовата жена и племенницата на Димитраки чорбаджи. Абаджията сложи ръка върху рамото на приятеля си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Е, хубаво де — обади се за пръв път Кара Танас войвода. — Руският цар се отрекъл от нас. Не е добре, няма защо да си кривим душите, ама да кажем едно „майната му“, па да си <b>гледаме</b> работата сами.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Четирима прошумяха едновременно и одобрително, четирима изговориха името на хаджи Михал; петият беше Георги Силдаря. Той мълчеше, <b>гледаше</b> изпитателно към хаджията с очи, които бяха заприличали на тесни цепки, и не се опитваше да скрие как старото съмнение и неверие трупа мисъл връз мисъл зад гладкото му широко чело. Погледна към него с въпрос и хаджи Михал и дълго останаха така те двамата, никой не отклони, не сведе поглед. Най-сетне се обади Сяро Барутчията:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Дълго мълча войводата. Настрана <b>гледаше</b>, та не можеше да се отгатне дали Трайковите думи премисля, или своята мъка преглъща. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше по прежному корав:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Като се прибра в Сливен — то беше вече средата на юни, — той най-напред извика хаджи Молла и Узун Шерифаа, кятибина и векилина си. Накара ги да му разкажат ден по ден всичко, после поиска хаджи Молла да му прочете имената на убитите и запрените завераджии. Слушаше и <b>гледаше</b> играта на светлините върху зеления камък на пръстена си, цъкаше с език и все това си повтаряше: „Виж ти, виж ти, имало било жар под пепелта!…“ Защото знаеше всеки две от трите имена, бяха все на по-първи хора между християните в Сливен. И щом те са кроили заговор против падишаха, Сливен е бил, ще рече, буре с барут…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ще събера откуп от цялата сливенска рая — произнесе Тахир ага ясно. — По-голям от овцете в хапуса, по-малък — от другите, дето сте <b>гледали</b> отстрана. И с парите ще вдигна една джамия за чудо и приказ. На най-лично място до конака ще я вдигна и във ваша, на чорбаджиите, чест Чорбаджилар джамиси ще я нарека.*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. И ще става, каквото е било писано да става. Ама ти, ески дост*, не гледай така гузно настрана — аянството ти е занаят, ще си <b>гледаш</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Добре, и угасна. Порой някакъв напъна да извади реката из коритото, но бе обуздан навреме. А аз, ужким победителят, извръщам се назад, <b>гледам</b>, чудя се и сам себе си питам: какво в същност стана. Що беше това? Краткотрайна вихрушка? Светкавица? Или обуздан порой? Или нещо, съвсем друго, което и сам не мога да назова?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Георги Силдаря: — Ще ви изтапанят там да <b>гледате</b>, така правят гъжвалиите. Искам вие четиримата да се държите като синове на Георги Силдаря. Никакъв рев, никаква сълза. Ревнете ли, заопявате ли — „А-а-а, та-те-е-е, ела да види-и-иш кой е дошъ-ъ-ъп при те-бее-е…“ — от гроба ще ви прокълна, тъй да знаете.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Георги Силдаря: — И него, и него. Че какво е виновен към мен Тахир ага? Турчин е той и служител на султана, <b>гледа</b> си своята работа. И не той срещу мене, аз срещу него тръгнах… Ама че късметът бе на негова страна, туй е вече друга, божа работа…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Стояха прави един до друг Силдаровците, рамо до рамо опрели, <b>гледаха</b> право пред себе си, дума не разменяха нито помежду си, нито с още редките зяпачи.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Каквото и да става! — немилостиво й скръцна със зъби той. — Или що? Искаш тате да си отиде, като ни <b>гледа</b> накапичнати по земята?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Пею, Бяно и Манол останаха в двора на комшиите чак до мръкване и <b>гледаха</b> как вътре шетат жените, как топлят вода и дерат тефтик, как изхвърлят легени с кръв… Много пъти подпитваха за Трънка, но жените мълчаха и само загрижено клатеха глави.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тури в мангала нова лопатка дървени въглища, пораздуха го и отиде в одаята, от която идеше шумът на стана. Улисан в работата си, Бяно изобщо не чу как вратата зад него се открехна и в нея се появи сестра му. Трънка го <b>гледа</b> така известно време, после се окашля високо. Той обърна глава, видя я и й се усмихна:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Нищо не е станал. Атове <b>гледа</b> за кушия, не за работа. Надвил си на масрафа, само атове му липсвали…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	— Питах се и се чудех как така племето ни, е оцеляло през толкова столетия мъки. И го оприличих на кълновете в земята. Гледаш ли отгоре, нито ще ги <b>видиш</b>, нито ще помислиш, че ги има. А кълновете са живи, но са скрити там долу. Крият се и чакат своя час. Дойде ли часът им, тогаз набираната зимъс сила напъва мишците и…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не бързай да се радваш на нашата несрета, аго. Ние сме като кълновете в земята — <b>гледаш</b> ли отгоре, никакви ги няма; пък те са все там, в земята, събират сили и мине ли зимата, рипват към белия свят. Почакай, аго, все ще дойде и за нас пролет…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ако излъжеш само една дума, ще оставиш и твоите кокали долу. Като събираш парите, ще <b>гледаш</b> да са малко повечко, нали? Та да остане нещо и за тебе? — Оня мълчеше. — Колко повечко? Половината?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Това си припомниха дишлиите, като <b>гледаха</b> високия като минаре мъж до дворната порта и чуха името му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Умълчаха се. За да се спаси от неловкото положение, Зафирка измъкна царевицата от ръцете на приятелката си и я мушна в жаравата. Божура не забеляза нищо — <b>гледаше</b> пред себе си, пък не <b>виждаше</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Хубаво приказваш. — Зафирка я <b>гледаше</b> с любопитство. — Ама ей тъй, невям не се отнася за тебе. А Бяно? Лежи ли ти той на сърцето?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— И правилно постъпваш. „Атън еджели йемден олсун!“* То си личи, хубаво го <b>гледаш</b>. — Хаджи Рифат с мъка си наложи да си спомни услугата, която беше обещал на Маноловия по-стар брат. С още по-голяма мъка, — да се направи на глупав: — Ти що, Маноле — попита, — да не си решил кираджия да ставаш?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Усещаше се, че отнапред <b>гледа</b> доброжелателно на мисията им. Доловил това, Бяно похвали Неда, а после надълго и нашироко разказа за приятеля си Мавроди Коджакара — за нещастията му, за бедността, но и за трудолюбието му. Хаджи Людскан го изслуша търпеливо. И остана доволен от словата на Бяно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Именита беше сливенската кушия и събираше тя известни коне и ездачи не само от Сливен и казата, но и от по-далечни краища. И не заради наградата — тя не биваше такава, че да полакоми имотните, дето могат да <b>гледат</b> коне за кушия, — а за славата: да бъдеш пръв на кушията в Сливен, туй значеше да прочуеш името си, кажи го, от Средец до Стамбул и от Балкана до Бялото море.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Азбукарчетата на даскал Илия ги посрещнаха на крака, извикаха в хор „Добре дошъл“, а очичките им <b>гледаха</b> Селимински с неотразимо любопитство.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Той не е сторил нищо срещу нас — обясни Димитраки, — с една думичка не ни е засегнал, пък ние <b>гледаме</b> на него като на душманин. Да го унищожим можем винаги. Но по` бива да го привлечем на наша страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Селимински продължаваше да го <b>гледа</b> смаяно. Прав беше Мавроди Коджакара, като нарече веднъж Бяно „закъснял светец“…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	и проиграл и къщата. Всички ударили на молба да престане, дори караабаджията предлагал да му върне къщата и половината лозя. Ала Стефан от дума не разбирал. И все така, без да променя настроението си, последователно загубил бахчата край Куруча, воловете, овцете, собствения си кон, който <b>гледал</b> като писано яйце. Накрая заложил чеиза на Жечка. И тогава късметът се обърнал. След още един пахар вино той си върнал добитъка, бахчата и къщата, сетне отново загубил къщата, а с последните думи при второто изпяване на песента</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Божура <b>гледа</b> подир него, докато и той, и къщите, и целият свят заплуваха пред очите й. Тогава се разрида гласно и като държеше сукмана си в ръка, се втурна да бяга назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Накрая той отдели на една страна своите момчета, а на другата — събраните само за това бастисване момци, между тях бяха и Манол и Пенко. И ги разпусна, като ги напъти да си отидат всеки по местата си, да си <b>гледат</b> своята си работа и да чакат войводата пак да ги призове. И още един съвет им даде: да не бързат да показват от колко злато и сребро пращят кесиите им, зер сега ще плъзнат един бьолюк турски мекерета да слухтят и <b>гледат</b> кой отведнъж е станал паралия…*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Майсторите не ме обичат — вдигна рамене Добри, — <b>гледат</b> ме накриво, какво ли не пуснаха за моите чаркове…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Само той си знаеше какво му струва да се показва, че е онзи, предишният Димитраки чорбаджи — човекът с правата снага и властния поглед, могъщият първенец на християнското население на Сливен и приятел на страшния Тахир ага. Всичко правеше, както преди — стъпваше тежко и важно, <b>гледаше</b> отвисоко, па и гласа си отпущаше, ала то не бе истинско, а игра, карагьозчилък някакъв: все едно яка скала, ама не същинска, а само изкусно зографисана върху тънка хартия.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Както се случваше често напоследък, думите на хаджи Нойко хаджи Божилов подразниха Добри. Той изобщо не <b>гледаше</b> с добро око на този търговец и попски внук, много мекушав му се <b>виждаше</b>, лесно се огъва, па и е готов да угодничи на тия, срещу които ужким се бореха. Като го чу сега, не се стърпя и подметна злъчно:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Ние, събратята, като <b>гледахме</b> тази организация, просто уредена, ала като силно движеща машина, на която колелата и осите бяха всичките ми събратя, а аз — двигателят, чувствувахме най-големи радости и задоволство. Бог беше с нас и ни покровителствуваше, а тогава човек се чувствува в най-щастливо положение. Мнозина от посещаващите града ни чужденци се удивляваха, и разгласяваха по своите страни за напредъка му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тегли Манол ножа на агнето, което <b>гледаше</b> за Гергьовден, извади брашното, за да омесят хайдутите хляб, и докато войводите разставяха стражи из околността, той пое към града, за да прати Бяно горе…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Извървя махалата Ески Намазгях и таман да свърне надясно към Кафтанджийската и на Машатлъка, някъде откъм Сахатя, <b>видя</b> Божура чорбаджи Стефанова да ситни към дюкяна на братя Топракчиеви. Гръм сякаш тресна Манол, та той мигом забрави и необичайната среща с Бойчо Цеперански, и поръчката на войводите, и Бяно — <b>гледаше</b> момичето, дивеше се и се чудеше на себе си как е могъл досега да не го забележи, па и в ушите му звъннаха думите на един друг войвода, Алтънлъ Стоян: „Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова…“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Добре — каза гласно, — ще почакаме. То в края на краищата за венчило винаги има време. Истината си е истина, голяма сила е в ръката ми. Но комай не е чак и такава безмерна. Идват сливналии да ми хленчат, ама те все пак са единици. Усещам аз нещо, други са станали хората, скрити и тайни, все едно в подмол натикани, та като <b>гледаш</b> отгоре в бистрия иначе вир, нищо не можеш да видиш… И пак торлаците са на дъното, туй от мен да го знаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Тахир ага показа с ръка на даскала столчето пред себе си. Затворникът се поколеба една секунда, като втренчено <b>гледаше</b> столчето и пода около него — явно, че и нему не беше тайна съществуването на хумбата, пълна с човешки кости! — но надви страха си, пристъпи и седна. Седна също и хаджи Молла, но по-далече от онази част на пода, която след минута или половин час щеше да пропадне и на нейно място да зейне дупката на хумбата. Аянът смукна от ароматния пушек и кимна към своя кятибин — разпитът можеше да започне.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Добавката се понрави на аяна. И усмивката също. Разбра той и тъничкото подмятане, че когато хаджи Иван не е бил още тук да съветва раята, а с нея са се оправяли Димитраки и другите, дето сега <b>гледаха</b> да се отърват от него с ковладене и мюзеверджийства, тогаз и данъците не са се събирали редовно, и затворите са били пълни с безчинници. „Съумява, гиди хитрецът му с хитрец, уж нищо да не каже, пък много да разбереш!… Я да <b>видим</b> докъде ли ще стигне с тези окумуш приказки.“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Кое ще ги спре? — „Ги“ бяха Димитраки чорбаджи и синът му. — Що мога да сторя срещу волята им? Пък и мама — и тя <b>гледа</b> с добро око на тази женитба. Богат бил, дума, уважаван бил…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Нямаше много за разказване. Димитраки и Евтим решили, изглежда, по-отдавна тази женитба, та чрез роднини и познати подпитали отдалече как <b>гледа</b> на нея хаджи Анастасиади. Като разбрали, че той е склонен да вземе Божура за жена, преди няколко дни посветили в плановете си и майка й Жечка. Тя поразмислила, одобрила избора им и вчера й казала…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— У нас чужд човек няма, Кара Смаил. Само двамата сме. Ама аз ще ти река друго. Дружбата си е дружба и службата — служба. В моята дума няма причини да се съмняваш, ала за да ти е мирна главата, прати хората си да се уверят сами. Нека сетне никой да не може да каже, че Кара Смаил <b>гледа</b> през пръсти на работата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Тю! — изръмжа под носа си Алтънлъ Стоян. — И той неграмотен! Язък, дето броих толкоз алтъни на оня килифаревски чернокапец да го изпише, пък то един в дружината да не се случи… — Сетне, докато прибираше закона обратно в плика и в торбата, повиши глас: — Нейсе, аз ще ти го кажа наизуст, пък ти ще слушаш внимателно, ще <b>гледаш</b> думичка да не изпуснеш. Защото клетва ще дадеш и куршум ще има за тебе, ако волно или неволно го престъпиш. Готов ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	9. Войводата трябва нощно време никога да не си води четата по пътя в гората, а денем да <b>гледа</b> да осъмва на високи места, от които да може да разгледва и измерва през къде ще мине нощес, със или без път, както му се падне.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Щеше да я изхока Димитраки чорбаджи и да я прати да си <b>гледа</b> работата, но се прекъсна — спря го необикновеното изражение върху тантурестото лице на жена му.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Пею Смеденов опули очи, сякаш не проумяваше как се е намерил човек, който да <b>гледа</b> снизходително на така опозорена жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Говореше само Манол — равно, глухо, ще кажеш безучастно. Всички го слушаха, зяпнали в устата му, само войводата упорито <b>наблюдаваше</b> някаква плоска червеникава буболечка, която лазеше по навущата му. Гледаше буболечицата, ала не изпущаше дума от разказа на Манол — затуй на сухото му жилесто лице бяха изписани напрежение и строгост.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— То е друга твоя вина. Към онази жена. — Кара Танас продължаваше да <b>гледа</b> червената буболечка. — Да си чувал какво е станало с войводата ти? — И натърти: — С Алтънлъ Стоян, един от най-личните войводи, дето нявга са водили дружина в Стара планина?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Е, тогаз невям разбираш каква ще бъде съдбата ти. — Помълча така неподвижен, без дори да мигват очите му. — Маноле Силдар — каза след това, — сещаш ли се защо <b>гледах</b> в земята, докато те разпитвах?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не е такъв обичаят ми. В земята <b>гледах</b>, а не в тебе, защото в твоето лице виждах лицето на баща ти, Георги Силдаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Откакто научи българската поговорка „Кучето скача според тоягата“, Роман Алексеевич Корзухин започна да <b>гледа</b> философски на края на две от своите илюзии.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Що? — трепна той и едва сега осъзна, че вече от много отдавна стои вцепенено и <b>гледа</b> черното дъно на филджана си. — Що, Мавроди? — повтори, връщайки се от някъде много далече.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Всички изследователи на войната са единодушни, че преминаването на Балкана от Дибич е образец на решителност и осторожност. Стара планина тогава бе непозната за русите, те изпитваха респект пред нейните висоти и на предстоящото й преминаване <b>гледаха</b> едва ли не като на героичния преход на Суворов през Алпите в 1799 г. И трябва да отдадем, заслуженото на граф Дибич — той осъществи със замаха на голям военачалник това преминаване, в което очакваше срещу него да бъдат и турските войски, и самата планина, и природните сили.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Аянът се постара да пропусне тези думи покрай ушите си, а в същото време със скръстени на гърдите ръце и с надменна усмивка на устните гледаше наближаващия московски илчия. Щеше да го дочака тук и да му каже, каквото подобаваше да се каже. Но изведнъж усмивката му се стопи и изчезна — нещо в този кръшен забитин му се стори познато. Развърза ръце, потърси пипнешком и намери бича си и вдигна дръжката му пред очи; имаше на дръжката една малка дупчица и Тахир ага бе открил, че ако <b>гледа</b> през нея, вижда по-добре и по-ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Аянът се постара да пропусне тези думи покрай ушите си, а в същото време със скръстени на гърдите ръце и с надменна усмивка на устните <b>гледаше</b> наближаващия московски илчия. Щеше да го дочака тук и да му каже, каквото подобаваше да се каже. Но изведнъж усмивката му се стопи и изчезна — нещо в този кръшен забитин му се стори познато. Развърза ръце, потърси пипнешком и намери бича си и вдигна дръжката му пред очи; имаше на дръжката една малка дупчица и Тахир ага бе открил, че ако <b>гледа</b> през нея, вижда по-добре и по-ясно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	Илчията на московците дойде толкова близо, че вече се <b>виждаше</b> ясно и с просто око. Нямаше грешка, туй наистина беше силдаровската мутра, както на езика му беше силдаровската насмешлива дързост. Тахир ага се изправи. Оня, обесеният преди десет години, го видя, също го позана и спря неподвижен. Дълго се <b>гледаха</b> един друг в очите — никой не мигваше и никой не отместваше поглед. Пръв се опомни илчията и с господарски повелителен глас запокити в лицето му:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Изправиха се и хаджи Людскан, най-възрастният, прочете „Отче наш“. И кой знае защо, всички <b>гледаха</b> към едно трикрако столче, което през цялото време бе останало празно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Защо? — недоумя Бяно. — Турците са старо племе и като са господарували дълго време, научили са се да <b>гледат</b> мъдро на света и на хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не се съмнявам, не се съмнявам — рече аянът. Произнесе го така, че не се разбра дали тези думи бяха израз на благодарност или на подигравка. — Ето за какво се отнася, яху. Искам да отвориш очи и да <b>гледаш</b> какво ще се случи сега. Сетне да отидеш при Халил паша и да му го разкажеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Очертаваше се възможност турците без особени усилия да бъдат изтласкани от Сливен. За мнозина пълководци това би се видял достатъчен резултат, но Дибич не се задоволи с подобен лек успех; не само защото той не удовлетворяваше амбициите му, а и защото през цялото време <b>гледаше</b> и към бъдещето — ако всички турски сили, около 15 000 души, се изтеглеха на юг, те щяха утре да бъдат отново срещу него заедно с и без това мощния одрински гарнизон в боя за старата османска столица.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Изведнъж усети сърцето си да примира — на петдесетина крачки от себе си зърна познатата фигура на Корзухин; побратимът му стоеше сред тълпа българи и заедно с тях <b>гледаше</b> някъде нагоре. Бяно не отиде, а изтича нататък, разблъска купчината и прегърна по войнишки правите рамене. Руснакът се обърна и… Бяно засмотолеви някакви оправдания. Непознатият московец не го остави да довърши — приел препоръката му като ласка на брат, той му отвърна с едно здраво и мъжествено притисване до гърдите, а после, като му сочеше нагоре, му каза на своя наглед чужд, пък в същност толкова лесно разбираем език:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Неусетно Бяно бе стигнал до Нурул Кудус джамия, а тълпата сеирджии <b>гледаше</b> към минарето й и се превиваше от смях — някой бе покачил на викалото й една средно голяма свиня, украсил бе главата й с нещо като чалма и сега, като се криеше зад нея, я бодеше и ръгаше, за да я накара да квичи.*</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Когато събрах волентирите и тръгнахме на бран — започна Мамарчев, — ние си мислехме, че с дядо Иван отиваме да занесем свободата на братята си на юг от Дунава. И бая се чудихме, и то неведнъж, защо голямото началство на русите <b>гледа</b> някак си по-бамбашка на нас. Какво ли не правиха! Разтурваха ни, заплашваха ни със съд, уж ни награждаваха, пък сетне пак ни пъдеха като кучета от биваците си…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Докато <b>гледаше</b> с премрежени очи как светлината на многобройните свещи играе върху скъпоценните камъни на ордена му „Свети Андрей Първозвани“, той рече на застаналия крачка зад него камердинер:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— А, това е вече друго нещо — каза Дибич. — Но не си заслужава да <b>гледате</b> толкова трагично на вестта, генерале. Българите нямат хора, които да оглавят едно въстание…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Ние си знаем турците — обади се и хаджи Людскан. — Ще плюят на всички договори и ще ни изколят като пилци в същия миг, когато московската войска се отправи към Дунава. Ще <b>гледате</b> ли спокойно, господарю, когато сто хиляди християни ще минат под османски нож?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не ще и питане — отговори за двамата Яна. — Ще го <b>гледаме</b> като наше. — И попита: — В бохчата невям са дрешките му?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Преди да тръгне за Градец — отговори за двамата Бяно, — Мавроди Коджакара ни остави да му <b>гледаме</b> детето.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не бива, тате — поклати глава Бяно. — Обещахме на Мавроди да го <b>гледаме</b> ние, като собствено дете да го имаме. И така и ще направим. — Минута-две всички мълчаха, погълнати от мислите си. После Бяно възкликна горчиво: — Ех, каква орис на Мавроди! Няма ни една злочестина, която да го е отминала. Ако има съвременен Йов, туй е Мавроди Коджакара!… Разликата е само тая, че Мавроди не се примирява и не рухва, а след всеки удар става все по-жаден за борба, по-серт.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	Още като се подаде на хаета и разбра — надолу по улицата към Машатлъка гореше къща и от нея ту лумваха дълги огнени езици, ту се разнасяше сгромолясване и тогава избухваше истински шадраван от искри. Бяно прекоси двора и излезе навън. Сотир Чамура, който живееше отсреща, стоеше насред улицата с ръце в дълбоките джобове на потурите, <b>гледаше</b> към пожара, ала не помръдваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i><i>	В сипкавата здрачина на утрото Бяно <b>гледаше</b> тази върволица и сякаш не живи хора, а безплътни сенки се нижеха пред <b>погледа</b> му — толкова отчаяние и скръб витаеха върху нея. Един от кервана, който водеше за поводите конския впряг на една каруца, го изгледа настойчиво и Бяно го позна. Беше даскал хаджи Илия, а в каруцата се полюшваха хаджи Трандафила и петте им деца. Бяно се поклони мълчаливо. Хаджи Илия му отговори по същия начин. И отминаха — мъжът и жената, отворили очите на толкова сливенци и сливенки за писаното слово, бяха поели друма на изгнаничеството…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	„Турци… с прискърбие <b>гледаха</b> това небивало зрелище и като че ли предчувствуваха и за себе си грозящ погром.“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Тътени;1980;<br>
<i>	— Не зная как е кръстено — глухо произнесе Бяно, като <b>гледаше</b> настрана. — Но нали е намерен, Найден ще му бъде името.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	След смъртта на Осип, Козела се беше потопил толкова дълбоко, колкото позволяваха водите на България. За предателството на малкия той обвиняваше преди всичко себе си, но си даваше сметка, че мъката остава за Флора. Оправдаваше всяко нейно действие с онова великодушие, с което навремето я бе приютил. С присъщия си цинизъм към живота и със снизхождението, с което отдавна <b>гледаше</b> на хорските амбиции и болки.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	За умен офицер като Ботьо Ботев не беше проблем да му измисли неправдоподобния образ „Кръстник на мафията“. Идеята му хрумна, след като <b>гледа</b> едноименния американски филм. „Това копеле е достатъчно диво и себично, за да прави две неща едновременно — докладва той на прекия си началник генерал Величков. — Има всички данни да ни бъде агентурен помощник от най-чиста проба.“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Бойко Борисов <b>гледаше</b> отстрани. Охраняваше живия бивш комунистически лидер Тодор Живков и търпеливо изчакваше панаира да свърши. Търпението на Козела обаче се изчерпваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Вълчи капан;2006;<br>
<i>	Бойко Борисов си <b>гледаше</b> кметските работи, но не изпускаше от очи старите си приятели. Проследи скандала между неизвестно къде намиращия се Маджо и вдовицата на Бай Миле — Силвия. За разлика от другите той много добре знаеше, че не става дума за имоти. Не се учуди, че скандалът между двамата бе предизвикан, точно когато Сретен Йосич излезе от затвора под гаранция. Ясно си даваше сметка, че това не е случайно съвпадение. Проблемът не се състоеше в преразпределение на територии, а за тяхното овладяване, а България не беше малък залък.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Че луд човек тряба да бъде негова милост, който не отива по моста, ами гази посред – казали едни другиму работниците, които тежката кал и мокрите керемиди карали ги да <b>гледат</b> повечето наоколо си.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Казал той това и без да <b>гледа</b> дали го е чул някой, без да чака да му се отговори, потеглил своите хайванчета към един от беленските ханове. Но верните хора, които се намираха и в Бяла, имали възможност да чуят заключенията на Христа и с помощта на жандармите турят ръка на него и на двата му коня.</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>Чрезвичайното началство в Русчук не закъсняло да се извести за освобождаванието на страшните хора. Влиза един прекрасен ден в канцеларията ми капитан Каменски, поляк, отваря вратата, без да почука, както му е редът, <b>гледа</b> жестоко и разсърдено. Дордето аз си отворя устата да отговоря на поздравленията му, той почва:</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Какво значи това? Аз мисля, че в интереса на делото е, щото да се <b>гледа</b>, доколкото е възможно, повече да приличам на цар Александров човек – казал бай Алекси с доволно обидно движение. – Нека си остане кокардата, какво от това?</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Ефендим, извини за безпокойствието, което ти правим, но знай, че на нашата глава огън гори, ти ще ни спомогнеш – казали турците. – Снощи е дошъл в селото ни един челебия, ни българин, ни русин, знай турски, но от дума не разбира, големец човек се <b>гледа</b>, а пък прости работи върши. Един дебел бастон държи в ръцете си, когото сочи секиму, който се яви пред него. Изпоби ни; никой не смее да излезе напредя му. Иска кокошка – дадем му, не я харесва; даваме му мед – той го хвърля, че бил таягодишен. Сичките дюшеци и юргани събрахме из селото, сé казва, че не му било меко. Аман, ефендим!</i><br><br>
------------------------<br>
Захарий Стоянов;Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания;1994;<br>
<i>– Гецо, скоро бе, братко, остави байряка! Какво ще каже руският консул, като <b>гледа</b>, че само турци са се впрегнали в колата, а българин ни един. Изгубени сме, Гецо, моля ти се като на брат!...</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>* Първо и първо, Добри се влюби от млади години в едно от най-хубавите и интелигентни Софийски момичета, наша връстница – В., моя съученичка от прогимназията, днес още жива – баба, живееща от десетилетия в Париж, където <b>гледаше</b> внучките си, с която останах във връзка. За тази негова любов няма нужда да се каже нищо, освен че беше тогава и остана за винаги, абсолютно еднопосочна – една неотвърната любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Като видите това заглавие, драги читатели, мнозина от вас ще си рекат, че съм посетил Берлин за прочутата Олимпиада през 1936 година. Но поради пълната ми липса на интерес, още тогава на 16 годишна възраст, да <b>гледам</b> как други хора правят спорт за медали, причината беше съвсем друга и посещението ми стана през лятната ми ваканция преди началото на Олимпиадата.</i><br><br>
------------------------<br>
Здравко Цанков;Политическа автобиография на един Европеец от българско потекло;2001-2005;http://www.tzankoff.de/<br>
<i>Общо казано, значи, виждах една картина, която нямаше нищо общо с тази, която <b>гледаме</b> за Хитлеристка Германия по филмите от 1945 г. насам. Затова пък днес знам, че тя беше в 1936 г. целево ”организирана”. На този свят в историята не съществува страна, чието минало на двете му диктатури – хитлеристката 1933-1945 и комунистическата в източна Германия 1945-1989, да е така добре проучена и документирана и да продължава да бъде анализирана, с цел такова нещо да не може да се повтори.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Сред обширен салон стоеше аскетично слаб човек със среден ръст, смугло лице, гол череп, облечен в къс халат. Без възраст. Покани ме с кратък жест на ръката да приближа и посочи стол. Седна срещу мен, сплете тънките си нозе, положи ръце на облегалката на стола, впери очите си, потънали в орбитите, които някак светеха, и ме <b>гледа</b> така минута може би. Помислих си, че ме оглежда като човек, който иска служба при него ­ или като бъдещ зет. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        В настъпилото живо мълчание той ме <b>гледаше</b> с огромно напрежение, което усещах като повеля, която не можех да разгадая. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Като се върнах вкъщи и си легнах, пред мен се появи изневиделица лицето на пан Смрек. Гледах в полусън как той прави характерните жестове, сваля и вдига глава, <b>гледа</b> ме съсредоточено с някакви не негови вглъбени очи. И неговият образ сякаш започна да се изменя малко по малко и започна да се превръща в лицето на онзи невероятен човек, бащата на Навсикя. Излязох насила от полусънното състояние и си казах: “Тогава избягай ­ не ще издържа.” Нали си спомняте как и вие в полусънно състояние сте изричали думи, чийто смисъл в първия миг (а може би и никога) не можете да разберете. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        Като се върнах вкъщи и си легнах, пред мен се появи изневиделица лицето на пан Смрек. Гледах в полусън как той прави характерните жестове, сваля и вдига глава, <b>гледа</b> ме съсредоточено с някакви не негови вглъбени очи. И неговият образ сякаш започна да се изменя малко по малко и започна да се превръща в лицето на онзи невероятен човек, бащата на Навсикя. Излязох насила от полусънното състояние и си казах: “Тогава избягай ­ не ще издържа.” Нали си спомняте как и вие в полусънно състояние сте изричали думи, чийто смисъл в първия миг (а може би и никога) не можете да разберете. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ти каза веднъж, че си започнал да търсиш начин да опознаеш себе си. Успя ли досега? ­ Поклатих отрицателно глава и тя продължи: ­ Аз мисля, че успях. Не се учудвай. (Пауза.) За да опознаеш себе си, трябва да се научиш да си даваш сметка за емоциите си. Без срам и без страх. ­ Гледах я мълчаливо. ­ Не ти ли е любопитно как успях? Ще ти обясня, защото поводът си ти. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Цяла поруменяла, Мария ме <b>гледаше</b> с нежно предизвикателство. Станах бавно, приближих се до нея, взех внимателно ръката й и я целунах. После се върнах и седнах на креслото си. Тя ме <b>гледаше</b> с помътени от смущение очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не е съвсем вярно ­ възрази Джовани. ­ Всички животни, които живеят в колектив, изпитват тежестта на запрещенията и се страхуват от наказание, трябва да имат нещо като подсъзнание. Е веро? Да ви дам пример. Навремето имах котка. Тя знаеше много добре, че няма право да се качва на масата в кухнята, защото ще яде бой. Но винаги, когато знаеше, че не я <b>гледам</b>, използваше момента и скачаше на масата. Това не е ли нещо като потиснато желание, което се осъществява, когато котката мисли, че не е заплашена от наказание? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, <b>гледа</b> го с прекалена възхита, поддаква му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? ­ Той ме погледна и с учудване, и със съжаление <b>видях</b>, че сълзи набъбват в очите му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя ме хвана за ръка и ме заведе в малка стая със стари, някога хубави, но сега жалко овехтели мебели. Сложи ме на едно кресло и седна срещу мен. Дълго време ме гледаше с полуусмивка. Аз също я <b>гледах</b> мълчаливо. После станах, приближих се до нея, хванах главата й с две ръце и я целунах. Тя ме прегърна. След миг усетих, че изпитвам непреодолимо желание. Вдигнах я, притиснах я до себе си. Тя също се притисна. В мига, когато се опитах да приближа към едно тъмнокофяво канапе, тя се отдръпна съвсем леко. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        Тя ме хвана за ръка и ме заведе в малка стая със стари, някога хубави, но сега жалко овехтели мебели. Сложи ме на едно кресло и седна срещу мен. Дълго време ме <b>гледаше</b> с полуусмивка. Аз също я <b>гледах</b> мълчаливо. После станах, приближих се до нея, хванах главата й с две ръце и я целунах. Тя ме прегърна. След миг усетих, че изпитвам непреодолимо желание. Вдигнах я, притиснах я до себе си. Тя също се притисна. В мига, когато се опитах да приближа към едно тъмнокофяво канапе, тя се отдръпна съвсем леко. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Във военната му канцелария заварих Мюлбергер прав. Беше средно висок, четиридесетгодишен, със строги очила, спретнат в доста овехтялата униформа. Покани ме да седна на дървения стол, настани се зад простото си дървено бюро и започна мълчаливо да ме <b>гледа</b> неподвижен. Дълго, почти изнервящо. “Като че взема решение”, мярна се в уплашения ми ум. И след миг: “Възможно ли е, справедливо ли е, моята лична съдба да зависи сега от този... нищо и никакъв човек само защото има пълната груба сила?” И тогава той заговори: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Позвъних на вратата на пан Смрек. Обикновено той отваряше почти веднага. Сега вратата остана затворена. Позвъних втори път и реших да си вървя, когато вратата се отвори бавно. Показа се млада жена. Стройна, с руса къдрава коса. Ами да, това беше същата онази, която бях видял, като излизаше от дома на биолога... дъщеря му, както беше предположила Мария. Сега тя ме <b>гледаше</b> леко усмихната. После каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя продължи да ме <b>гледа</b> с големите си модри очи, които се смееха в здрача на стаята. Светеше тихо златната й огромна руса коса. (Като косата на древната Вероника.) </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        В миг осъзнах, ами тя беше дъщеря на моя уважаван учител! Това охлади малко мъжките ми чувства. Тя прехвърли крак върху крак, робата й се отвори и очите ми видяха прекрасни бедра. За миг, защото тя ги покри внимателно, като продължаваше да ме <b>гледа</b> със същата усмивка. После изведнъж заговори замислено: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не съвсем. Разбира се, в края на краищата, това е целта, която инстинктът иска да постигне. Но при хората става различно. Те са се отделили от животинското развитие, създали са разум, чувство за красота, известна независимост от строгите изисквания на егоизма... сложна психика поради развитието на цивилизацията... Всичко това им дава възможност да... да <b>гледат</b> на... отношенията между мъжа и жената не само и не толкова като необходими за създаване на поколение, а и по-скоро като... като едно преживяване, сливане, което доставя... силна радост... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Вижте какво пише на плика. ­ Извади от джоба на халата си един плик и ми го показа. Приближих. Прочетох: “За Стефан. Да се предаде в девет часа вечерта.” ­ Ако искате да получите писмото ­ каза тя, като ме <b>гледаше</b> с иронична усмивка в очите, ­ ще трябва да дойдете довечера. В девет ще ви чакам. Довиждане. ­ И ме изпрати до вратата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя ме <b>гледаше</b> с молба и тревога в очите. Стана ми неприятно, че се развиках така. Дойдох при нея, сложих ръка на рамото й и казах кротко: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Нито за миг не се посвених, че лъжа и това беше много чудно. Като събличах сакото си, усетих нещо в него. Извадих: плик. Онзи, който ме накара ­ за велико щастие ­ да отида втори път в дома на пан Смрек. Огледах го внимателно. Беше запечатан и за мое огромно учудване нямаше и следи от бележката за часа, в който трябва да ми се връчи. Пликът не беше плътен. Гледах го и се колебаех. Не знам защо, реших да не го отварям. Не още. Сложих го в чекмеджето на масата, на която работех. После легнах и почти веднага заспах, потънал в нежно спокойствие. Отворих плика след двадесет години. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Кимнах. След известно време, през което тя продължаваше да ме <b>гледа</b> някак изпитателно, попитах: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        След малко станах. Изправих се пред огледалото. Потръпнах: наистина, четири-пет ранички. Вече не кървяха, но се <b>виждаше</b> ясно къде са се впивали зъбите й. Гледах тези ранички и изпитах нещо като ужас, оцветен сексуално. И нещо като срам от това чувство. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Сядай! ­ рече той и се обърна към момичето, което ме <b>гледаше</b> с меко любопитство в сините очи. ­ Това е моят приятел поетът, за който ти казах. ­ Генов, нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Не съм ти казал такова нещо, но е вярно. Стихотворения, музика, поезия, това са нежни работи, трябва да оставим нежния пол да се занимава с тях. Ние сме мъже. Да си <b>гледаме</b> мъжките работи. Нали така, Стела? ­ Той сложи ръка на голото рамо на момичето. Навярно не беше на повече от 20 години. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        ­ Здравей, поете. Сам ли си? Може ли да седна? ­ Докато казваше това, вече седна направо на топлия пясък. ­ Да не би да чакаш вдъхновение? ­ попита той с нескрита ирония. ­ Няма да преча. Ще мълча. ­ След малко стана и влезе в морето. Гледах го: не можеше да се отрече, имаше здраво мускулесто мъжествено тяло. Плуваше великолепно. Погледах го, после се излегнах по гръб. След малко над мен чух мекия глас: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Това че сме подчинени на инстинкта за оцеляване е вярно. Както всички живи същества. Само че, докторе, същият този животински инстинкт, който те кара да <b>гледаш</b> на работата си като на начин да живееш охолно... не възразявай, сам го каза! ­ Да <b>гледаш</b> на жената като инструмент за сексуално удоволствие, с една дума да задоволяваш грубия си егоизъм, е карал други хора да се отричат от егоизма си до такава степен, че да жертват даже живота си за другите! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Казах му, че неговото предложение е съвсем неочаквано. Трябва да помисля. Той отговори, че иска да реша и да му отговоря, преди да замина. Значи тази вечер. ­ И след малко: ­ Как мислите, защо такова внезапно предложение от страна на този опитен и зрял мъж? И циничен женкар? Нима само защото за пръв път среща жена, която му е отказала? И иска по този начин да я... спечели? Значи ­ от гордост, от амбиция? ­ Тя ме <b>гледаше</b> с тревожен въпрос в сините очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Тя се усмихна с малко тънките си устни и дълго след като си отиде, усмивката й още трептеше някак в слънчевия въздух. Гледах след нея. Тя не се обърна да ми помаха. Това също, не зная защо, ми причини нещо като задоволство. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Нищо не искам да кажа. Просто Стела ми загатна, като се видяхме за малко сутринта, че си предложил брак. Отначало се учудих, после се зарадвах ­ заради теб. Да направиш такова предложение, ти, като те познавам, трябва да си изпитал онова чувство, което ние, обикновените “поети”, наричаме любов. А от опит знам, че то е прекрасно чувство. Освен, разбира се ­ продължих след кратко мълчание, като го <b>гледах</b> внимателно в тъмните очи, ­ ако това не е просто един начин да задоволиш мъжката си амбиция. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Тя се е споминала почти при раждането ми ­ отвърна гостът все така спокойно, като продължаваше да ме <b>гледа</b> внимателно със светлокафявите си меки очи. Промърморих думи на състрадание. Младежът кимна леко и след кратко мълчание каза: ­ Дядо ми казваше, че моята майка ви е предала писмо от него, след като той е заминал от градчето. Спомняме ли си? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ В началото малко беше сложно, но сега разбрах. Да <b>гледаш</b> на злия не с презрение, не с ненавист, с укор, а може би със съжаление. Или не, и това е осъждане. А как? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        ­ Ти би трябвало да знаеш ­ отвърна младият, ­ че щом има неразрешен проблем, не може да няма конфликти. Разбира се, те ще бъдат от съвсем друг вид, който трудно можем да си представим. Нещо като твоето възражение ­ допълни той, като ме <b>гледаше</b> усмихнат. ­ Не заради конфликта, а за да е поставен такъв конфликтен въпрос, който може да доведе до разрешение. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        Обърнах се и аз: манастирчето и градината бяха изчезнали, сякаш никога не бяха съществували. Щефан <b>гледаше</b> с лека усмивка. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i>        В главата ми изникваха въпроси, на които не можех да отговоря. Това отчасти стана след няколко дни, когато Щефан дойде у нас. Седнахме на терасата. Той ме <b>гледаше</b> с очакване. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман;10/11/2000;http://liternet.bg/<br>
<i><i>        Когато <b>разглеждахме</b> черквата в Дафни, след като <b>гледаше</b> дълго и внимателно куполния Христос, каза: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i> Детството ми представляваше едно непрекъснато скитане от село на село. Майка ми и баща ми бяха учители и постоянно се местеха. От девет месечна до четиригодишна възраст ме <b>гледаха</b> баба ми Гана и дядо ми Ангел от с. Гурково, Ботевградско. После родителите ми ме взеха със себе си в с. Щерна, Кърджалийско.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i> Имах една алуминиева отливка, наподобяваща пистолет. Гледах да я показвам вечер и набързо, за да не се разбере, че не е истинско оръжие. Хвалех се с пистолета пред бившите си съученици. Един от тях - Исмаил, циганче от ловешките села взел та съобщил в милицията. Един ден дойдоха и ме взеха от работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>За мен най-ужасното в Старозагорския затвор бе невъзможността да изляза извън стените на проклетия зандан. Хващах решетките в коридора, стисках ги до болка и <b>гледах</b> навън - към града. Идваше ми да ги изкъртя, особено в началото, само че те бяха дебели колкото ръката ми. После свикнах. Идва момент, когато не можеш да си представиш прозорец без решетки. Спомням си, веднъж Любо Собаджиев беше в карцера, и когато излезе - разказваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Изчезнаха едни клещи. В дърводелната работехме предимно политически или както тогава ни наричаха "контри". На подобни случки се <b>гледаше</b> изключително строго. Започнаха да привикват на разпит всички, които работеха близо до мястото, откъдето изчезнаха клещите. Дойде редът и на Георги Чифудов - Маото от Карнобат. Прякорът на бай Георги произлизаше от присъдата му - бе осъден на 12 години затвор заради шпионаж в полза на китайското разузнаване. Но в случая по-важен е диалогът, който по негови думи се провел:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i> 1988 година не бе особено наситена с политически събития поне за мен. Сега като <b>гледам</b>, най-малко записки и най-малко датирани снимки откривам именно от този период. Не искам да се оправдавам, но причината бе, че след осем годишен брак най-сетне имахме дете - дъщеря. Нарекохме я Илдина.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>С това разпитът приключи. Оттам с колата на В. Петков заминахме за Гурково. Митко Трендафилов бе пристигнал и аз поисках да ме откара в София. Не само че ми беше страшно тежко да <b>гледам</b> опожарения си дом, за който бях положил такива огромни усилия, и с който много се гордеех. По интуиция усещах, че остана ли в Гурково - ще ме ликвидират. Отначало казах на Митко да кара в редакцията, но когато наближихме София се почувствах зле.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i><i>А аз тази вечер <b>видях</b> една кола. Премина покрай дома ми бавно, безшумно, със загасени фарове. Някой ме <b>гледаше</b> от тъмнината.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Затова ги отстраняват: Петър Николов Гогов, Илия Стоянов Минев, Васил Иванов Златаров… Един по един. За да се настанят на тяхно място скакалците. А народът <b>гледа</b> и търпи.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Отговорих на Петър Стоянов, че го смятам за предател, писах до министър Васил Гоцев, той веднага ми прати необходимите за попълване документи и аз спрях дотук. Гоцев многократно се е сблъсквал с мен преди и колко ли се е зарадвал горкият, че ще се отърве от мен, само че се бе излъгал. Целта ми съвсем не бе да емигрирам, както се опитаха да изкарат по-късно и от Страсбург, и от в-к “Нощен труд”. Исках терорът срещу мен да спре. Исках спокойствие. Исках да работя и да си <b>гледам</b> семейството. Това мое искане се оказа непостижимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Непослушание. Историята на един вечно неудобен;2001-;http://www.angelg.nm.ru/knigi/biograf.pdf<br>
<i>Радка нямаше собствено мнение, т. е. тя получаваше мнението си по телефона. Аргилашки се ядосваше, но търпеше. Анна Зографова <b>гледаше</b> гузно и все отбягваше разговор с мен. Уж ние бяхме редакционния екип, а окончателния макет на вестника се правеше на място, до което поне аз нямах достъп. Нито пък знаех къде се намира. Цялата работа взе да не ми харесва, ентусиазмът ми започна да се изпарява.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Семейството <b>гледаше</b> на баща ми като на парвеню, а професионалните му успехи посрещаше всякога с високомерно снизхождение. Селският му произход беше винаги негласно осмиван и това семейно настроение ми попречи да разбера и изпитам уважение към примитивната среда на бащиното ми детство. Това също говори, че не съм се интересувал от него, а още по-малко - от комунистическите му наклонности.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Ерудираната изтънченост също не може да увеличи цената на живота, тъй като е смятана за странна и непонятна черта на тези, които не произлизат от нашата черга. "Привилегированите", които биват изпращани да учат, след завръщането им ги смятат завинаги загубени за радостите на живота. На тях се <b>гледа</b> като на сухи, въздържани, лишени от емоции хора. Сякаш процесът на обучение е изсмукал жизнеността им и ги възпира от съпреживяване на езическите страсти в редките моменти на веселие.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Знам, че където и да ида по света, неизменно ще срещна хора от тези две разновидности, които се <b>гледат</b> един друг с подозрение. Няма никакво значение, че всички заедно се къпят в море от уверения как историята се прави, насочва, твори, измисля и дори пише от нарочно избрани представители на човешкия род: "подвластните на историята" субекти са сигурни, че именно техният незабележителен живот определя накъде върви обществото.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Въпреки тези суетни напъни на моето изгубено поколение, противно на сегашната ми ирония, аз <b>гледах</b> на посещението си в България през 1998 г. като на връщане в атмосферата на същата топла отчужденост. Носталгията, която будеше спомените за вечно-зеления парк, вечно-изумруденото море и вечно-синьото небе, заседна като буца в гърлото ми, когато слязох на перона на варненската гара. И винаги, когато си спомня за България, буцата ще идва в гърлото ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Какви по-добри резултати биха могли да очакват комунистите от своята ефикасна стратегия? При насилственото събаряне на тоталитаризма те успяваха да си осигурят гладка приемственост във властта. Всички, включително и осемдесетгодишният бивш диктатор, оттеглил се нависоко в боянската си вила, <b>гледаха</b> сеир и се наслаждаваха на хаоса. Разбира се, тяхното оцеляване беше също под въпрос и имаше ясни признаци, че бяха започнали сериозни процеси на реорганизация и пречистване вътре в комунистическото тяло.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Може ли да се вярва на разказа за моя живот? Ако представата ви за комунизма идва от Джордж Оруел, твърде вероятно е да не повярвате. Ако представата ви за комунизма идва от Джон льо Каре, отново е по-вероятно да не повярвате, но по съвсем друга причина. Двусмислеността на всяко обобщение за комунизма е поразителна. Той все още ни се явява като свят, обвит в подозрителност и тайнственост. Ако <b>гледаме</b> на последните с подобаваща доза ирония, трябва също да отбележим, че Слободан Милошевич се предаде на посткомунистическите власти в Сърбия в деня на лъжата, 1 април.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Ангелов;Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник;19/11/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Единствено ясното съзнание за всичко това ще ни изведе от сумрака на темперамента, от смътното и смешно самопознание, което <b>гледа</b> или в животинската сетивност, или в мъртвия разсъдък. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Христов;Секретното дело за лагерите;1999;http://www.geocities.com/decommunization/<br>
<i>От снимката в специалната червена карта на служител на Държавна сигурност <b>гледа</b> зрял мъж в униформа с генералски пагони. Лицето му е сурово, косата гладко пригладена назад. Погледът на сините очи е метално-смразяващ и нескрито показава решимост и нито грам поколебимост. Това излъчване притежава Мирчо Спасов през 1980, когато след 30 години безкомпромисна борба в партията все още се държи на гребена на вълната и никой от върхушката в БКП не би желал да му се изпречва на пътя. </i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Доктор Петър Гудев - политик и държавник;18/02/2002;http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/pgudev/content.htm<br>
<i>Петър Гудев от тях си направи къща. Кога го съдиха, установи се, че той с чекове плащал на майсторите от този фонд. И се чудеше човекът защо да смятат този начин на харчене безусловния фонд за кражба? Навикнаха така да <b>гледат</b> на него всички и затуй още в началото на годината те го изтеглиха и го туряха или на свое име в банката, или в собствената си каса”9. </i><br><br>
------------------------<br>
Виолета Тончева;Книга за Радио Варна;07/06/2004;http://liternet.bg/<br>
<i> Веселина Цанкова: “Тогава новините се носеха за параф и одобрение на специална служба, разположена някъде си - тайнствена и секретна. Нищо не минаваше на живо. Всяко предаване се <b>гледаше</b> под лупа, да не би случайно да се допусне идейна грешка или да се издаде държавна тайна, като например колко декара жито са засети или други подобни секретности. По това време всичко беше държавна тайна, а врагът - навсякъде.” (1955 г.)</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>  Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува "обективно". </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Заспиване, за да не се <b>гледа</b> този живот. Това е психофизически ответ на силната болка. Полубезсъзнание, което може да бъде наречено и сън. Предпазна мярка, за да не се разруши съзнанието. То е като формулата "Това не може да бъде", когато умре близък човек. Състояние, което предпазва от разруха - спасително, но не и вечно, защото е като наркотика - с него не може да се злоупотребява. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Според Андерсен например е много лесно един поет да стане пророк, ако почне да предвещава лоши неща, обикновено лошото по-често се сбъдва. В този смисъл предпочитам да <b>гледам</b> на онова, което пиша, като на антипророчества, все пак в антипророчеството има повече оптимизъм. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>Всяка частица е адекватна с Вселената. А самата Вселена е частица от самата себе си. Ние сме свикнали да <b>гледаме</b> на Вселената отвън. Гледната точка може да промени качествено не само представата за обекта, но и самия обект. Става дума, че отричам абсолюта. Отричам го, защото ме плаши. Добре, ако това (каквото и да е) е абсолютно, какво следва по-нататък. Има ли смисъл да се живее въобще... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки. 1970 - 1993;13/04/2002;http://liternet.bg/<br>
<i>В сериозността има агресия, докато в хумора има приятелски жест, приятелско потупване на неприлично място. Той изравнява хората. Престават да <b>гледат</b> на себе си като на категории - писател, художник. Игра на нормални хора. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Признавам още, че веднъж в миналото, попаднах на място, където неколцина момчетии практикуваха колективно ръкоблудство. Едно от тях, по-голямо от нас с две години, обучаваше останалите. И всички с респект <b>гледаха</b> резултатите, които то постигна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Старият протопрезвитер не го чу, той със сетни сили се мъчеше да издържи службата, а екзархът продължаваше да го <b>гледа</b> снизходително. Отношението му не бе на свещенослужител към събрата си, а на театрален актьор, който злорадства от провала на колегата си. И това безмилосърдно: "За архива, за архива!" го запомних завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>От времето на прабаба ми в мазата бяха останали дървеният постав за гроздето, голямата каца за виното. Притежавахме и лозе от три декара, на най-доброто място. Дядо ми имал един приятел турчин - Селим ходжа, той <b>гледал</b> лозето и после делили виното. Така преди нова година и у нас по тайнствени пътища се появяваше една бъчва превъзходно вино, което изтрайваше до именния ден на баща ми, когато идваха множество юнаци, а както се знае ахмак лозе копае, юнак вино пие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>А когато баба Лукса наближила заветните деветдесет години близките и имали несъобразителността на една Коледа да и подарят само сладкиши и бомбони, на какво друго ще се зарадва старицата. Разположила тя даровете в полата си, <b>гледала</b> ги насмешливо и заявила:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да <b>гледа</b> лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще гледаме лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го видим. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i><i>Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да <b>гледа</b> лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще <b>гледаме</b> лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го <b>видим</b>. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Изиграхме няколко партии. Той ме матираше на бърза ръка и <b>гледаше</b> победоносно. Имаше си жертви, които редовно идваха у тях, смирено нареждаха фигурите и той ги побеждаваше.Случеше ли се обратното, избухваше, развикваше се и пъдеше партньора си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Когато обясняваше урока, а той обясняваше лошо, забраняваше да докосваме какъвто и да е предмет на чина си. Който си пипне молива, трябваше да излезе пред класа и да стои с молив в ръка, докато учителят благоразсъди да го опрости. Такъв беше. Още първите часове на преговора ме вдигна да докажа една теорема. Знаех я. Той <b>гледа</b>, <b>гледа</b> какво съм написал и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>За Трайчо Костов и неговата трагична история бих могъл да разкажа неща, които не се срещат в книгите, знам ги благодарение на синът на стария дядо Балан - Станислав Балан, секретар на цар Борис III. Той беше един от най-изящните хора, които съм имал щастието да познавам. "Да познавам" не е достатъчно добре казано. Да обичам, да се лаская от неговото благоразположение. Общуването с него беше радост. Славко Балан се отличаваше от ония, които го заобикаляха, говореше по-другояче, <b>гледаше</b> по-другояче, ходеше по-другояче. Той не носеше елегантни дрехи - дрехите ставаха елегантни, щом ги облечеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Обади се втори, трети... Аз <b>гледах</b> картината на стената, голо женско тяло полегнало и чувствах как нищо няма да излезе от това наше събиране. Тогава предложих просто да <b>видим</b>, кой е за и кой против. За?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Обади се Слави Рохлев - Аз. И Христо каза - и аз. И Живко каза -и аз. И аз казах - аз. Останалите мълчаха и <b>гледаха</b> в пода. Те бяха повече, пък и да не бяха, едва ли щяха да се подчинят на мнозинството. Станахме и се разотидохме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Така аз с брадвата се озовах в горското стопанство в Боровец, представих се на директора и казах, че съм студент, останал без средства, че търся работа. Спомням си, в тоя ред на глупости, излъгах, че живея в Бояна. Сиреч близо до планината и един вид дърварлъкът ми е в кръвта. Днес ако кажеш, че живееш в Бояна, асоциациите ще бъдат съвсем други. Директорът ме <b>гледаше</b> без насмешка и ми рече, че мога да започна още от утре и да събирам колци!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Разбира се, през първите дни аз предизвиквах любопитството на моите сънарници. Разпитваха ме, <b>гледаха</b> ме недоверчиво, че няма ли по София работа за такива като мене. Аз отговарях уклончиво, усуквах го, и те най-накрая се примириха със загадката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Повечето недели оставах сам. Когато времето беше хубаво тръгвах на разходка, намирах си някоя обляна от слънце полянка между боровете, изтягах се по гръб на тревата и <b>гледах</b> все още снежните върхове насреща ми. Олеквах, понасях се в простора, мислех си за разни възвишени неща, дорде някоя буболечка не ми се завреше във врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Всяка сутрин, тя ставаше преди мене, още в зори, приготвяше ми закуска, сядаше на масата, <b>гледаше</b> ме как дъвча и питаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Всички го поздравявали, клиентът плачел, колегите му стискали ръката, дори съдебните заседатели, които поради естеството на задълженията си не могли гласно да изразяват становище, <b>гледали</b> баща ми възторжено.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Когато напускахме казармата, полковник Лазаров дойде да се сбогува с нас. Гледаше ни облечени в цивилните ни дрехи и кротко каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде <b>гледат</b>, какво искат да <b>видят</b>, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... видяха ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>А моите хора си <b>гледаха</b> работата. Само веднъж като пътувахме през Добруджа, господин Лаборел, който се беше втренчил през прозореца, помоли шофьора да спре. Слезе от колата, прескочи канавката, наведе се, взе в ръцете си една буца пръст от прясно изораната нива, върна се обратно и каза на Дюген:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Времето минаваше, жена ми превърна нашата стая в старата свищовска къща в красиво и уютно местенце. Тя се мъчеше да <b>гледа</b> детето и едновременно да следва. Неосъществима работа. Успяхме да я прехвърлим задочно. Така тя съумя да се дипломира.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Стефан Гечев ни <b>гледаше</b> невъзмутимо и трябваше да си много зорък, за да усетиш как очите му леко засияват. Цялата работа била, че по време на тази драматична история умиротворителят Пънчо Савов бил на единадесет години.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Когато за пръв път влезнах в тази болница, тях ги нямаше. Там беше голо поле. Аз <b>гледах</b>, как ги строят, как ги построиха, как се нанесоха първите обитатели...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Дойде поредната неделя, следобеда имаше свиждане, господ бе милостив, имаше и слънце. Излязохме с Радослав на двора. Там вече бе пълно с нетърпеливи болни, в очакване да нахлуят близките, понесли своите кутии бонбони, цветя, плодове, сладкиши, всичко, от което на болния може да му стане още по-зле. Седнахме на една пейка и аз бях готов да поведа нов дълбокомислен разговор. Само че Радослав този път не ме слушаше, той <b>гледаше</b> към входната врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Вече три седмици, никой не беше го навестил. Жена му трябвало да <b>гледа</b> детето, родителите му били възрастни. Плевен не беше близко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>- Дай ми я! – казал Емилиян Станев. – Обаче да знаеш, че ще бъда откровен и безпощаден. Синът ти е с такава хубава, сериозна професия и ако няма истинска дарба, да си <b>гледа</b> науката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Ами сега! Стефан Гечев харесваше ръкописа ми, но Емилиян Станев класикът на българския разказ, такъв един - рязък, <b>гледа</b> те през очилата и те пронизва, той какво ще рече. Страхувах се да не стане пак като с пеенето и с Михаил Попов! Сърцето ми бе свито, душата ми бе свита, коремът ми бе свит. Може би по-добре беше татко нищо да не дава на този човек, може би е по-добре винаги да си живееш в блажено незнание на собствените си възможности.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Дойде заветният четвъртък и аз отидох при баща си. Той беше сам. Мама пътуваше.Там където живееха нямаше телефон. Разговорът щеше да се проведе от любезните съседи. Гледах как татко си връзваше вратовръзката и тихо се опитваше да си свири с уста, но от устните му се промъкваше само струйка въздух, значи нервничеше. И двамата мълчахме. Изчакахме до шест и петнайсет. Тогава баща ми решително тръгна към съседите. Останах сам в стаята, сам във вселената... После чух, как се отваря входната врата и тихи стъпки в коридора. Когато влезе, баща ми плачеше!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Седях и <b>гледах</b> това, което още живееше у нея, и се питах, къде са сега езиците, които тя знаеше, къде е музиката, която тя можеше да прави, къде е паметта за двадесетия концерт на Моцарт, къде са шегите и, къде е добрината й, загрижеността й, скръбта по загубения син и разрушената къща, къде е обичта й? Кое продължава да живее вечно? Коя душа? Какво има там отвъд? И все по-ясно разбирах, че за мен съществува само един отговор и той е: нищо. Там няма нищо и от нас не остава нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Като го <b>гледах</b>, колко е подпухнал от водка и щастлив, че може да упражни властта си на входната врата, нещо ме жегна и попитах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Толкоз. Човекът ме <b>гледаше</b> от висотата на положението си. Попитах го дали вечерта ресторантът ще работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Сетне се преместихме в другата малка стая, която беше побрала и едно пиано. Михаил Христофорович седна пред него, засвири и за моя изненада тихичко запя. Песни от Блантер по текстове на Окуджава. Гледах го умилено смаян. А той свиреше и пееше Шуберт, свиреше и пееше руски романси. Свиреше и <b>поглеждаше</b> боязливо към мен, сякаш искаше да каже: "разбирате ли, аз обичам и това!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>И тъй както веднъж <b>гледах</b> с тъга празните лавици на магазина за радиоапарати, телевизори и транзистори, магазин в който магнетофони "Комета" "иногда бывают, но сейчас нет" и водех безнадежден разговор с продавача, към мен се приближи едно очилато дребосъчесто човече, погледна ме внимателно в очите и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i><i>Картините на руските художници бях <b>гледал</b> по филми, в албуми, но да ги <b>видиш</b> пред очите си, да усетиш дъха им, няма да кажа да ги пипнеш, защото едни строги бабки зорко бдят, това си е съвсем друго изживяване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>И както си се прибирам един ден от работа, слизам от тролейбуса и <b>гледам</b> пред къщичката на булевард "Трайко Китанчев" спряла черна волга, а около дворната вратичка се върти едно дребно човече с очилца.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням;2000;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=518&Level=1<br>
<i>Сега сме двехилядната година провежда се европейско първенство по футбол. Два милиарда бедняци, <b>гледат</b> по телевизорите си как играят техните любими милионери. Забогатяха съвременните гладиатори. А привържениците им идват от всички краища на света озверели, жадни за насилие, с вапцани лица, изкривени от омраза, напиват се и се пребиват от бой, има ранени, има и убити. След половин век относителен мир и материален разцвет в Европа, те идват не заради футбола, а за да се пребиват взаимно. Какви са тези хора?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i> Горката ми свекърва! Гледала Елена с недоумяващи, безумни очи, усещайки сърцето си да бие до пръсване, а в главата - пълен хаос от противоречиви мисли. Коленете й се подгънали...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Седях на едно канапе, което беше долепено до стената, така че между нея и гърба ми имаше не повече от 40-50 сантиметра разстояние. В паниката, която ме беше обзела, се обръщах обезумяла ту към Елена, ту назад към стената и... нищо! Нищо не <b>видях</b>. Просто голата стена си стоеше и невъзмутимо ме <b>гледаше</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i><i>     Пауза. Елена <b>гледаше</b> към стената, където за жалост само тя го <b>виждаше</b>. По едно време кимна с глава, като да го е разбрала и каза, без да ме <b>поглежда</b>, вперила поглед в същото място:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Съзнанието ми се проясни, докато <b>гледах</b> корицата. Изобразяваше в гръб един гол мъж, който ходеше по мехури.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Ние я <b>гледахме</b> смаяни. Много трудно беше да си представим в притихналата стая, „че е пълно с народ и всички викат един през друг" — както казваше Елена.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Друг път, няколко месеца бяха изминали от смъртта на Камелия - продължаваше Вера, - тъкмо се връщах от гробищата. Вървя и нищо не виждам - плача, плача, плача... Изведнъж, чувам някой ме вика. Гледам, една жена стои облегната на един гроб, облечена цялата в черно и ми маха с ръка да се приближа.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Гледах ги изумена. „Ела живей ти с него!" -избухвах с възмущение. Сладък! Забавен! Невероятен бил той! Що за криворазбрана цивилизация! - мислех си горчиво... Възможно ли беше някъде да греша аз, или да съм лишена от тяхното „зрение" по въпроса?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Гледах я ужасено и с безкрайно съчувствие. Трябва да е страшно да си медиум... Ненавиждах, когато ме безпокоят у дома и ми се изтърсват без предупреждение, а камо ли да ми се мъкнат всякакви непознати, негативни, противни, умрели особи, когато им скефне.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Но аз го вярвах. Сърцето ми се късаше, като <b>гледах</b> как се радваше на живота това красиво дете. Стараех се да й създавам удоволствия и забавления по всякакъв начин, а Боги и без да се старае, денонощно я уморяваше от смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Да... така е - като хипнотизирай я <b>гледаше</b> той с очи, в които учудването преминаваше в пълно недоумение и накрая в ужас.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Ние я <b>гледахме</b> ужасени. Това вече и за мен беше алармиращо, не бях я виждала такава досега. Беше мъртвешки бледа и наистина лицето й се измени някак, погрозня... След това започна да говори с равен, монотонен глас, който не повиши през целия сеанс:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     На това място Елена направи безпомощен жест и каза, като <b>гледаше</b> в една точка: „Загуби се нишката... нищо не ми се дава повече."</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -  Ей, това кармата е страшно нещо! - изгърмя в притихналата стая гласът на Елена. - Гледам го, хубаво младо момче, за първи път го виждам, а не мога да го понасям! Цялата вечер се чудех защо! Копеле гадно! -клатеше злобно глава тя. - Признай си, кажи сега веднага, че и ти не можеш да ме понасяш и че усещаш същото, откакто очите ни се срещнаха днес. Признай!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Той ме следваше като сомнамбул и когато в кухнята му дадох малко вода и го накарах да седне, направи това, без да съзнава какво върши и къде е. Гледах го загрижено. Беше още като в транс. Тая Елена! Какво му направи на момчето?!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     След малко го шляпнах леко по бузите, за да дойде на себе си. Бавно, бавно очите му се фокусираха върху лицето ми и разбрах, че вече ме <b>гледа</b> и вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     В стаята всички говореха възбудено и коментираха на висок глас. Някой ме хвана за лакътя и прошепна в ухото ми: „Не знаех, че си била такава самарянка." Беше съдията и <b>гледаше</b> полу-презрително, полу-подигравателно Милан.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Дълго го <b>гледах</b> стъписана и вбесена, неспособна да говоря. Той също ме гледаше в очите - тържествуващ, считайки вероятно мълчанието ми за съгласие.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i><i>     Дълго го <b>гледах</b> стъписана и вбесена, неспособна да говоря. Той също ме <b>гледаше</b> в очите - тържествуващ, считайки вероятно мълчанието ми за съгласие.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Опитах се да звуча безпристрастно. „Когато се прави сравнение между два хороскопа, за да се приеме, че аспектът между две планети функционира, е разрешена орбита само 1 °30' от двете му страни. В нашия случай ние сме далеч от подобна възможност. Нито имаме аспекти между Венера и Марс - това първо се <b>гледа</b>, когато се търси сексуална връзка. Ти си учил астрология от апокрифна литература - продължих с леден глас, който би обезкуражил всеки нормален човек. - Явно имаш съвсем повърхностни познания, иначе щеше да знаеш, че...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Станахме. Докато си намятах пеньоара, го <b>гледах</b> и за стохиляден път си задавах въпроса как може един човек така да се преобразява и така да скача амплитудата на настроението му. Той беше олицетворение на самата любезност и галантност, десет въпроса какво ще пия, как го искам, лед и всичко друго...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Малко, сладко Жуже, те всичките го разочароват -говореше той на себе си и <b>гледаше</b> в килима. - Те са никакви! Никакви! Ще разочароват малката Жужуна! А помниш ли, Жози, как беше разочарована от ония, американските религиозни организации? Каква дузпа им би тогава и ги заряза!</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Телевизията предаваше международни състезания по фигурно пързаляне, а аз <b>гледах</b>, но нищо не виждах.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Момчетата ме <b>гледаха</b> сериозни и объркани: „Да бе, не можеше да говориш, а как така изведнъж пропя!" Само китаристът ни Вальо, който единствен между тях беше набожен, дойде при мен, хвана ме за ръката и каза разтреперан:</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Там стоеше и неодобрително ме <b>гледаше</b> стрес № 2 -майка ми. Стреса, който тя създаваше, смятах за бял кахър или за ветрец, действащ дори освежително.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     -Нищо! - продължаваше да ме <b>гледа</b> той с безизразно лице през цигарения дим. - И така, ще уредиш ли да ме приеме Елена?</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - А-а, видя ли! - гневно я прекъснах. - Значи първо <b>гледаш</b> знаменитостите, известните имена, значи...</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Помня, преди около две години, в един зимен следобед гладех чаршафи в кухнята, когато забелязах, че тя ме <b>гледа</b> някак особено.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     Тя ме <b>гледаше</b> с интерес и доверие, но най-много се развесели, когато я уверих, че ако тя умре преди мен, както би било естествено, връзката ни няма да се прекъсне. Ще намеря някой медиум и ще си говоря с нея, когато си поискам.</i><br><br>
------------------------<br>
Лиана Антонова;Срещи с отвъдното;1990-2005;http://www.spiralata.net/kn_bul/liana.zip<br>
<i>     - Не! Не! Не! Не! - майка ти просто вика. - Лиана не бива в никакъв случай да мисли така. В никакъв случай! Жената беше много добра и много хубаво ме <b>гледаше</b>. Аз бях изнервена от болестта, бях много капризна и не знаех какво искам. Лиана не бива в никой случай да мисли нещо подобно!</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Писарски;Македония - едно пътуване без време;04/04/2002;http://www.litclub.com/library/nbpr/vpissarsky/mac.htm<br>
<i>         И изведнъж на пустия до този момент бряг изникна дълга маса с бяла покривка. По нея червени домашни вина и рибни мезета, около нея – празни столове. Само два от тях са заети – двама мъже седят неподвижно и <b>гледат</b> езерото. Безмълвни са. Имах чувството, че съм се пренесъл във филм на Емир Костурица. Наближих ги. Ристо Сокол и Момир с пестеливо кимване ми посочиха да седна. Направих го без да ща и без думичка да обеля. Тихия звук от бълбукането на виното в чашата ми секна и ние тримата се втренчихме отново в отсрещните каменисти хълмове… Вслушвахме се. В тишината на спрялото време…</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          На следващата година съм на тримесечна специализация в Англия. Освен почти целия Солженицин и редица други недостъпни у нас книги успявам да прочета и Доктор Живаго. Филма не мога да гледам, въпреки че за интелигентния български гражданин, попаднал на Запад тогава, се смята, че едно от най-важните неща, които трябва да направи там, е да <b>гледа</b> филма Доктор Живаго.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i><i>          На следващата година съм на тримесечна специализация в Англия. Освен почти целия Солженицин и редица други недостъпни у нас книги успявам да прочета и Доктор Живаго. Филма не мога да <b>гледам</b>, въпреки че за интелигентния български гражданин, попаднал на Запад тогава, се смята, че едно от най-важните неща, които трябва да направи там, е да <b>гледа</b> филма Доктор Живаго.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          Гледам притихналата аудитория – същите, които само преди две години с две ръце подкрепиха най-големия престъпник – и усещам, че започвам да се чувствам като пълен идиот.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          Останалите глави продължават да <b>гледат</b> хладно. Всичките научни сътрудници и сътруднички в института. Става ми толкова идиотско, че преминавам на друга тема. А съм и на път да бъда изобличен в клевета.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Кабакчиев;Перипетии на надеждата;1992;http://www.geocities.com/kkabakciev/Peripet.html<br>
<i>          Днес на службите за сигурност на комунистическата тоталитарна държава често се <b>гледа</b> като на институция от миналото и тя е е придобила предимно сензационен, вестникарски характер. Победата на демокрацията се схваща от повечето хора като окончателна и възвръщането към модел на държавно устройство, подобен на този през последните десетилетия, изглежда невъзможно. И все пак поради факта, че тоталитарната обществена уредба се крепеше до голяма степен на тези служби, заслужава подробно да бъдат изследвани структурите им, кадровият състав, методите на работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i>Влязох на изпита в зала 310, примряла от вълнение. Срещу мен седеше режисьорът Андрей Михайлов и тридесетина актьори, които ме <b>гледаха</b> втренчено. Никой не говореше. Андрей Михайлов ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i>И й паднах. За първи път бях успяла да организирам платено турне на „Студентина“ във Франция — Париж, Нант и Авиньон. Да, но за да излезем този път, не можехме да избегнем срещата с Анна Тричкова. Трябваше да ни <b>гледа</b> комисия от ЦХС. Комисията щеше да <b>гледа</b> русенската пантомима и един друг театър с „Женско царство“ за Световната театрална мозайка в Канада. Гледаха ги в големия салон на Студентския дом. И аз ги гледах и казах на Милко:</i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i><i>И й паднах. За първи път бях успяла да организирам платено турне на „Студентина“ във Франция — Париж, Нант и Авиньон. Да, но за да излезем този път, не можехме да избегнем срещата с Анна Тричкова. Трябваше да ни <b>гледа</b> комисия от ЦХС. Комисията щеше да <b>гледа</b> русенската пантомима и един друг театър с „Женско царство“ за Световната театрална мозайка в Канада. Гледаха ги в големия салон на Студентския дом. И аз ги гледах и казах на Милко:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i><i><i>И й паднах. За първи път бях успяла да организирам платено турне на „Студентина“ във Франция — Париж, Нант и Авиньон. Да, но за да излезем този път, не можехме да избегнем срещата с Анна Тричкова. Трябваше да ни <b>гледа</b> комисия от ЦХС. Комисията щеше да <b>гледа</b> русенската пантомима и един друг театър с „Женско царство“ за Световната театрална мозайка в Канада. Гледаха ги в големия салон на Студентския дом. И аз ги <b>гледах</b> и казах на Милко:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Милуша Божинова;Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“;http://www.studenthouse.bg/izdat/spomeni/spom139.htm<br>
<i>Свитата на Тричкова влезе в малката зала в 19,00 ч., видимо отегчена и изморена, заедно със Севелина Гьорова, за да <b>гледа</b> комедийния ни спектакъл „Честна мускетарска“. Анна Тричкова само си вееше ветрилото с досада и едва ли не искаше да ни каже „Свършвайте по-бързо“. В началото никой от комисията не смееше да се засмее. Да, ама по едно време Гьорова започна да се смее високо и заразяващо, след нея и публиката се отпуши. Залата се заливаше в смях. И Тричкова започна да се смее — да не си помисли Гьорова, че тя не разбира от театър. Свитата й веднага поде и така — до края на спектакъла. </i><br><br>
------------------------<br>
Българският ГУЛАГ. Свидетели;1991;http://www.decommunization.org/<br>
<i>Лагеристът, грабнат от „нормалния" живот без съд и присъда, затворен незнайно защо и незнайно докога, вече не е човек в реалния смисъл на думата. Питомците на ловешкото ТВО са единодушни по отношение на това, че можеш да оцелееш само благодарение на инстинкта си за самосъхранение, само ако имаш сили да работиш като звяр по 18 часа на ден, без да <b>гледаш</b> кого пребиват покрай тебе, без да разговаряш със себеподобните си, защото ушите на палачите са навсякъде. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Бачийски;Аз, света и сметачите. Дневник;2004-2005;http://debian.fmi.uni-sofia.bg/~nb/ass/page/1/<br>
<i>Налапах въдицата. Беше толкова непретенциозна и плоска лентичка, че чак ми подейства. В остатъка от вечерта бях някак мълчалив (поне с мен, ако съм ви приказвал - това е съвсем, съвсем друго) и замислен. Не ми се случва за пръв път да не знам къде се намирам след подобни филми. Сигурно затова продължавам да ги <b>гледам</b>, но рядко и с мярка.</i><br><br>
------------------------<br>
Багрелия Борисова;Каквито ги видях;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910001.htm<br>
<i>Второто хоби на Х. Хеестерманс е да събира кукумявки, но не препарирани, а изработени като сувенири от всякакъв материал във всякаква големина. Кабинетът му в института по лексикология към университета е побрал освен книги и колекцията му от 250-300 екземпляра кукумявки от цял свят, които <b>гледат</b> изпитателно посетителя с големи вторачени очи. Добре, че усмивката на Ханс бързо стопля разговора, иначе може да си помислиш, че си на изпит.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Аз доста се изненадах от предложението на директора на театър „Сълза и смях“. Не посмях да призная, но като изключа театралните спектакли в Москва, изобщо не ходех на театър. За оправдание имах наглостта да твърдя, че не обичам театъра, че той ми изглежда нагласен, изкуствен, актьорите говорят предвзето, може би това се дължеше, че през студентските ми години бях попаднал в среда от запалени поклонници на това изкуство, които знаеха много, <b>гледаха</b> всичко и говореха така сведущо за разните му постановки, че аз за самозащита се обявих противник на сцената.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Ако каже не, не съм виновен, губи честта си, ако каже да, губи осъществяването си като творец. Героят стои и <b>гледа</b> публиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Сега честно казано не си спомням дали изрекох, или само си помислих да кажа: „Че то у нас кой ли си <b>гледа</b> работата!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Оказа се, че храната и напитките бяха донесени от хората на УБО, не се доверяваха те на нашата кухня. Сервитьорите също бяха доведени и доверени лица. Гледам наливат вино, а на другаря Живков червено, но от бутилка, на която пишеше „Евксиноград“. И докато едно момче наливаше нему, друго застана зад гърба ми и ме попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Виното не беше напитка, не беше алкохол, виното бе съдба. Той го правеше сам от собственото грозде, от собственото лозе, което <b>гледаше</b> от дълги години, спохождаше и обхождаше и в старостта си. И когато казваше: - „лозето“, когато произнасяше тази дума, изговаряше я с нежност, сякаш споменава обично живо същество. Лозето, гроздето, виното!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>От стените на стаята ни гледаха и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да <b>гледа</b>. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>От стените на стаята ни <b>гледаха</b> и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да <b>гледа</b>. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>- Значи това софиянците били страшно загубени хора, тяхното маменце... Ей сега тук се въртеше един, дошъл нещо по работа, а аз му викам, че долу на пристанището извадили два крокодила от Дунава. И той, неговата мама проста, хукна да <b>гледа</b>. Виж му акъла! Как може да е толкова глупав бе, де се е чуло и видяло през февруари месец крокодили на Дунава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Следователят се обади по телефона, нареди нещо кратко и след пет минути вратата се отвори, влезлият милиционер рапортува и ето на, в стаята се озова Иван, малко побелял за тези седем години, все така едър и силен и вече с бели зъби в устата. Гледаше ме леко гузно, но аз, без много да му мисля, го прегърнах и целунах по бузите. Не знам следователят как възприе тази близост, не ме интересуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Замълчах. Плочата на жената, която имала истории с разни мъже, е и до днес у дома ми. Ето, намерих я. Взирам се в обложката. Нана Мускури в дълга червена рокля. Еми какво, като я <b>гледам</b>, сигурно Иван Радев беше прав. Тези мъже, за които ставаше дума, са имали малко далеч от стандартния, но според мен изискан вкус.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Разделихме се завинаги, няколко месеца по-късно той почина от инфаркт. Получил го, както <b>гледали</b> кино с една от дъщерите си. Синовете му, маоистите, не се отказали от наследството.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Как можех да го намеря. Превъзходно. Съдържателката си отдъхна съвсем откровено и отиде да си <b>гледа</b> работата. След време се върна, като донесе едно панерче хляб, нож и вилица, която беше малко по-дълга от обикновените и една порцеланова чиния.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Фондюто не идеше. Фондюто се бавеше. Гледам, останалите посетители хапнаха надве-натри, платиха си и заминаха, други се настаниха на техните маси, само моето фондю го нямаше. И ето че най-подир съдържателката се зададе с един поднос, върху него гореше спиртник, над спиртника беше положен красив съд с дръжка и в съда клокочеше жълтеникава гъстичка течност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Та от Лозана минах покрай красотите на Монтрьо. Е, като <b>видиш</b> тези места, ще се съгласиш, че Швейцария е красива, езерото и отразяващите се в него Алпи са омайна гледка. Вярно е, че природата е подредена, спретната, тревицата подстригана, че дивото отстъпва на опитоменото, но Алпите са си Алпи, те се втурват стремително във висините току пред очите ти.Тях не можеш да водиш на фризьор. Исках да бъда сред Алпите, исках да се издигна на техните висоти. И <b>гледам</b> на една от гарите големи плакати, на които пишеше „Гщад - моя любов!“- алпийско селище само на един час път.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Така за по-малко от година си отидоха родителите ми и аз по-често започнах да посещавам гробищата. Не защото допусках, че те ме <b>гледат</b> отгоре, а защото аз <b>наблюдавах</b> собствената си душа и усещах, че на нея й става хубаво, по-спокойно, когато оставях китки цветя на двата гроба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Не, не бях самотен в Ковачевица, за мен беше радостно денем да работя, да правя дълги разходки със санбернара Бари, да <b>гледам</b> планините, а вечер да седна в кръчмата и да водя дълги разговори, да слушам небивалици, да пеем, да-да, да пеем стари песни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Навалицата към обяд ставаше все по-голяма, хората все по-малко <b>гледаха</b> стоките и все повече се блъскаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Обръщам се и <b>гледам</b> на една сергия някакъв чичко продава цял куп снимки, стори ми се, че са на артиста Микеле Плачидо,</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>На един битпазар в Москва мой колега забелязал, че някакъв субект го <b>гледа</b> втренчено и го зове с пръст. Нашият се поколебал, но руснакът отметнал ъгъла на сакото си и там блеснал пистолет.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>За сметка на това забраниха на мюсюлманите да носят такета! Няма нищо смешно, такето или баретката замествала феса, особено ако има на върха си стърчишка. Гледам портрета на моя прадядо Тодор Данаилов, снимал се е в Мюнхен преди Освобождението, снимката е направена от придворен фотограф, а дядо Тодор си е с фес. Неприятно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Не успя Горбачов със сухия или полусухия режим, който обяви, че ще въведе от Първи юни 1985. Спомням си, бяхме с театъра на турне в Москва и Киев и <b>видяхме</b> следната картина: Седят си кротко пред една лавка няколко съветски алкохолици и пият поредното пиво. Беше средата на май, към тях се приближи милиционер и ги <b>гледаше</b> навъсен, тогава се обади един от компанията:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И от първи юни се започна такова невиждано търсене на алкохол, струпваха се такива библейски опашки пред малкото места, където се продаваше водка, че хората взеха да губят часове за чакане и пак не си <b>гледаха</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>И сега като си спомня за Грузия, чак накрая се сещам, че бяхме отишли там, за да <b>гледаме</b> филми. Но какво да се прави, като киното ме впечатли много по-малко от виното.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Помня вечерта, посветена на Тарковски, на емигранта Тарковски, на покойния Тарковски. И ако имаше нещо непринудено, напълно единодушно, то бе неудържимото желание да се присъства на това събитие. Това бе единственият случай, когато местата в залата недостигаха цял час преди началото. Беше вълнуващо и тъжно. Портретът на Тарковски <b>гледаше</b> събралите се близки и почитатели. Разказваха се спомени, бяха прочетени негови писма до грузинските му приятели. Сълзи напираха в очите, цялата зала бе занемяла, дори правостоящите издържаха стоически и смирено неудобствата и задухата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Скоро след това той стана Главен редактор на „Дума“. Народен представител. Пушеше с лулата си, гладеше брадата си и <b>гледаше</b> с насмешка наоколо си. И сега, като препрочитах негови съчинения и като си припомних как той богоговее пред Ботев, изведнъж се плеснах по челото и ми мина през ума дали пък този човек несъзнателно не се опитва да прилича на великия си предтеча. И революционер, и публицист. Старанието за външна прилика беше налице, „Дума“ също е налице, а останалото е въпрос на въображение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Седях и <b>гледах</b> от прозореца в нощта, край нас се редяха някакви ровове, сипеи пръст, сетне планини от празни и изпочупени щайги, завихме по пловдивското околовръстно шосе и се затресохме по него, автобусът дрънчеше и скърцаше жалостиво. Не се <b>виждаше</b> светлинка. И чувството, че страната ни е претърпяла страшно природно бедствие, ме обзе и не ме напускаше...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Управника - Всичко в моя живот беше театър,човече! Когато ходех за риба, ходех на театър, защото моите приближени закачаха предварително уловени шарани на господарската ми въдица... Леководолази нещастни. Стражите ми <b>гледаха</b> винаги навъсено и зорко, и за да оправдаят заплатата си, сами устройваха нападения, които героично отбиваха пред смаяния ми взор... Ти играеше театър миличък и народът те гледаше, а около мене всички играят театър и аз съм принуден да бъда единственият зрител.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i><i>Управника - Всичко в моя живот беше театър,човече! Когато ходех за риба, ходех на театър, защото моите приближени закачаха предварително уловени шарани на господарската ми въдица... Леководолази нещастни. Стражите ми <b>гледаха</b> винаги навъсено и зорко, и за да оправдаят заплатата си, сами устройваха нападения, които героично отбиваха пред смаяния ми взор... Ти играеше театър миличък и народът те <b>гледаше</b>, а около мене всички играят театър и аз съм принуден да бъда единственият зрител.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням 2;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5554&Level=1<br>
<i>Съветският посланик в Берлин също <b>гледа</b> телевизията. Един от съветниците му предлага да се обадят на Егон Кренц и да му кажат какво става.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Но преди да занам, че Терещенко ще се откаже да бъде боец на индексната кибернетика няколко дена живях потънал в розови облаци. Чак след като еуфорията ми, предизвикана от срещата с Терещенко премина, забелязах, че Димитров ми говори с половин уста, че ме <b>гледа</b> злобно и сякаш просто не може да ме търпи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Последва важен разговор. Тогава седяхме в кабинета му, той зад масивното си бюро с персийско килимче зад главата, а аз на стола пред него. Първоначално само дишаше тежко, целият червен и <b>гледаше</b> надолу. А аз усещах, че ще стане нещо недобро и си мълчах и чаках. Шефът започна форсмажорно:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Почти веднага след преврата, капитан Тошев, който отворил вратите на Военното министерство бил произведен направо генерал. За Ценов направили рапорт, но и му предложили да стане член на партията. Отказал, защото другарите му от „Звено“ щели да считат, че за облаги ги е предал. Нямало да може да ги <b>гледа</b> в очите. По времето, когато говорихме още беше безпартиен, но не беше и генерал, а само полковник. С този си отказ той беше провалил опита 9-ти да се припише изцяло за дело на комунистите.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>И до днес мисля, че тогава футболистите ни наистина бяха талантливи. И в същото време, от тези надарени момчета се бях срамувал — заедно с милиони хора по света <b>гледах</b> по телевизията как безапелационно ги бият на световните първенства и се червех от срам. Със спортната си форма, развалена в най-важния за един стортист момент, те позореха България и нас, българите.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>И така, важно място в условията на моята страна и моя свят изпълняваше следването на принципа да се издига „когото трябва“. Без оглед на деловите му качества и природни дадености. И да се подтиска също „когото трябва“, пак без да се <b>гледа</b> какво е направил и кадърен човек ли е или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>Имаше например една Симеонова. Тя беше прочела книгата на Дейл Карнеги „Как да печелим приятели и как да влияем на хората“. Прочела я бе обаче както дявола чете евангелието и взаимствала от нея така, както социализма изобщо взаимстваше от капитализма, изкривено. Карнеги препоръчва да се търси положителното в хората и то да се забелязва и изтъква, ако наистина мислиш така. Вела Симеонова <b>гледаше</b> в устата своята началничка, престаряла бивша хубавица и при всяка нейна дума по повод и без повод възкликваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Лазаров;Български глас;2004;http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=307&LangID=1<br>
<i>— Ще започнеш ли да приватизираш, ако лично Луканов се съгласи да разговаря с теб? На определен етап от развитието ти и това може да стане. Но развивай се, ние те чакаме. Между другото, сегашните ти колеги едва те търпят. Да не мислиш, че е много приятно някой да те <b>гледа</b> в ръцете и ти говори: „Не подписвай така, за това е редно да се влиза в затвора!“ Ставай демократ, развивай се!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Ташев;2001-2005;http://www.tlt.tashevi.com/<br>
<i>Останалото е любов и срамежливост. Избуяли бяхме 16-17-годишни момчета и момичета. Гледахме как по-големите, от последния клас на гимназията се губят надвечер на двойки в Туристическата градина и между тополите край реката и... се вълнувахме не по-малко от тях - изобщо, за разтърсващите и недостижими още прелести на любовта, и конкретно: дали ще ме скастри, ако й предложа да идем на разходка, ей така, без да мислим, какво ще кажат другите съученици и как после бабите ще ни одумват.</i><br><br>
------------------------<br>
Аксиния Джурова;Митът Димитър Казаков-Нерон;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10708/<br>
<i>Открит от Любо Андреев в 1947 г. на шосето между Стражица и родното му село Царски извор, пасящ кравите и дялкащ релеф, след десет дни Димитър Казаков се озовава в захарния завод в Горна Оряховица, полунеграмотен, полуграмотен, невидял нищо от света, освен своето село, уплашен и пълен с комплекси, като дете расло без баща... "Всеки <b>гледаше</b> на мен като на човек без баща, човек без бъдеще".</i><br><br>
------------------------<br>
Аксиния Джурова;Митът Димитър Казаков-Нерон;2001;http://slovo.bg/old/plamak/10708/<br>
<i> Общуването с Нерон бе трудно. Колкото нежен и лиричен бе в картините си и поетичен в писанията си, разбира се, без тези, в които се опитваше да се вживява в ролята си на учител-наставник, в останалите случаи той пускаше само рефлексите си за самосъхранение. Гледаше изпод вежди, изваждаше острия меч на гладиатора, нахлупваше широкополата шапка, покриваше се с настървение и ваеше своята митологичност, украсяваща после кафенетата, които той не обичаше, както и светския живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i><i>  В един от павилионите почти винаги има разни изложби. Попадаме в Африка, по-точно Южна Африка, Намибия, при бушмените. Толкова много животни са измрели, за да ги <b>видим</b> тук препарирани! Стана ми жал за животинчетата, прииска ми се да съм там на истинско сафари, а не да ги <b>гледам</b> с тъга. Слонче, лъвчета, жирафче, крокодили, носорози, антилопи, хипопотами, зебри, много птици - и между тях няколко кукли - бушмени уж на лов. В един ъгъл има колиба, пред нея жени, деца, покъщнина - как живеят бушмените. Тупнахме и малко тамтами - да прозвучи Африка сред толкова умрели животи! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  В аквариуми плуваха разни рибки, даже като седнахме в кафето пред нас беше един висок аквариум, като колона. В добре затворени аквариуми бяха и насекомоядните растения, защото пеперудки и други дребнички буболечки ще изчезнат мигом. Но им пускат нещо живо за храна, <b>гледах</b>, как една мушица си замина в зъбите на едно от тях. Другият вид са с красиво цветче, като дълбока фунийка, влезеш ли вътре - няма измъкване! </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i>  В Кактусовата градина - бодили колкото щеш! Дървета чак, храсти, тънки, дълги, кръгли - всичко с бодилчета. На вратата,като излизахме, Гизела ме попита знам ли какво е това. Гледам - едни нищо и никакви клонести кактуси, даже нямаше и да им обърна внимание. Това е някакъв кактус, който скоро щеше да цъфне, това си му личеше. Но с най-голямо внимание се следи цъфтежа, съобщава се по телевизия и радио дори коя вечер ще е цъфнал. Той цъфти само една нощ и народът се стича да го <b>гледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Тодорова;Пътепис;2005;http://bezmonitor.com<br>
<i><i>  В Кактусовата градина - бодили колкото щеш! Дървета чак, храсти, тънки, дълги, кръгли - всичко с бодилчета. На вратата,като излизахме, Гизела ме попита знам ли какво е това. Гледам - едни нищо и никакви клонести кактуси, даже нямаше и да им обърна внимание. Това е някакъв кактус, който скоро щеше да цъфне, това си му личеше. Но с най-голямо внимание се следи цъфтежа, съобщава се по телевизия и радио дори коя вечер ще е цъфнал. Той цъфти само една нощ и народът се стича да го <b>гледа</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Марчев;Изкушението Атон или 50 часа в Градината на Богородица;10/09/2005;http://liternet.bg/publish13/p_marchev/aton.htma<br>
<i>На утрото, кога зорницата зареше небосклона, <b>гледаме</b> на дъската самоизписалий ся образ на светаго великомученика и чудотворца Георгия - такъв, сякаш зографисан от много лета и с поглед, блестящ яко слънцевий луч!</i><br><br>
------------------------<br>
Лазарин Лазаров;Спомени за комунизъм;2004;http://www.mediatimesreview.com/<br>
<i>Арестуваха баща ми на 12. септември рано сутринта. Беше пребледнял като го отвеждаха, спомням си че ни каза: ”Обадете на чичо Марин”. Ставаше въпрос за дядо ми Марин, брата на дядо Лазар, който беше известен като страстен дружбаш, съратник на Стамболийски. Двамата братя не се имаха много заради политика (дядо Лазар беше демократ, последовател на Малинов), но дядо Марин много обичаше баща ми. Баща ми обаче беше далеч от политически крамоли, той си <b>гледаше</b> банката.</i><br><br>
------------------------<br>
Самуил Ардити;Спомени от годините на Холокоста – 1940-1943. Кратка автобиография;1990-2005;http://www.mediatimesreview.com/november04/ArditiSpomeni1.php<br>
<i>Докато дядо Йосиф <b>гледал</b> търговията, баба Белина се занимавала с децата и домакинството. Русенските евреи не даваха голямо образование на девойките. Тя била пратена да учи в едно училище за “икономия” – учеха момичетата как се води къщата, как се гледат деца и приемат гости. По онова време браковете между евреите рядко бяха по любов. Родителите се срещаха в синагогата, където се извършваше сделката. Още в най-ранната възраст на децата, се казваше: моят син за твойта дъщеря, ти ще дадеш толкова и толкова жълтици, аз ще дам този имот. Баба Белина получава три магазина на улица Николаевска. </i><br><br>
------------------------<br>
Самуил Ардити;Спомени от годините на Холокоста – 1940-1943. Кратка автобиография;1990-2005;http://www.mediatimesreview.com/november04/ArditiSpomeni1.php<br>
<i><i>Докато дядо Йосиф <b>гледал</b> търговията, баба Белина се занимавала с децата и домакинството. Русенските евреи не даваха голямо образование на девойките. Тя била пратена да учи в едно училище за “икономия” – учеха момичетата как се води къщата, как се <b>гледат</b> деца и приемат гости. По онова време браковете между евреите рядко бяха по любов. Родителите се срещаха в синагогата, където се извършваше сделката. Още в най-ранната възраст на децата, се казваше: моят син за твойта дъщеря, ти ще дадеш толкова и толкова жълтици, аз ще дам този имот. Баба Белина получава три магазина на улица Николаевска. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Самуил Ардити;Спомени от годините на Холокоста – 1940-1943. Кратка автобиография;1990-2005;http://www.mediatimesreview.com/november04/ArditiSpomeni1.php<br>
<i>В Русе имаше две еврейски общини: едната на шпаньолите, другата на ешкеназите. Шпаньолите бяха евреите дошли от Испания, а ешкеназите от Полша и Унгария. Бети произхождаше от семейство на румънски евреи. Един ден беше болна, друг ден недоволна, един ден имаше хрема, друг ден – мигрена. Ревнуваше ужасно чичо Мони. Може и да е била права, ако се имаше предвид факта, че в “Арда” работеха едно море от млади жени. Йожи и Моти ми бяха братовчеди. Те ни <b>гледаха</b> отвисоко, като че ли бяхме дошли от София да им развалим спокойствието и да правим тарапана в къщата на дядо ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Самуил Ардити;Спомени от годините на Холокоста – 1940-1943. Кратка автобиография;1990-2005;http://www.mediatimesreview.com/november04/ArditiSpomeni1.php<br>
<i>Имаше един ритуал, от който не се отказвах. Всяка неделя, следобед, отивахме в кино “Одеон”. Гледахме два филма с един билет. Това обикновено бяха филми снимани преди войната – разни приключения и комедии. На военните прегледи германската войска продължаваше да побеждава, но всички вече знаехме, че началото на края на Третия райх е започнало. </i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>Докато говореше с нарастващ патос, подполковникът мрачно <b>гледаше</b> струпаните на масата ми списания Огонек, Новый мир, Знамя, Дружба народов, Московские новости и др.п. </i><br><br>
------------------------<br>
Вени Марковски;1998-;http://www.veni.com/<br>
<i>На 9 (девети!) ноември вечерта Пламен Николов ми се обади, за да ме покани да <b>гледаме</b> на 10-и ноември сутринта дали ще има засилено военно присъствие по улиците на София. </i><br><br>
------------------------<br>
Ирена Исаева Алексиева;Боян Пенев - летопис за живота и творчеството му;2002;http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=116&WorkID=2883&Level=1<br>
<i>Нашата литературна наука и българската библиография все още не са се погрижили да съставят научен летопис за живота и творчеството на Б. Пенев. Създаването на една наистина подробна и задълбочена хроника на неговия живот и творчество, изисква години упорит труд и научно - изследователска работа. Затова <b>гледам</b> на своите усилия като на пръв, начален опит да се изпълни един дълг към една от най-забележителните личности в областта на българската култура от началото на 20 в. Водена бях от желанието да покажа колко сложна и необятна личност е той.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Атанасов;Кълнежа;2001;http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/kylnezha.htm<br>
<i>Селянинът, ако си му гост, ще те посрещне и ще те изпрати както подобава. Но, не дай боже, съсед да му станеш. Той тутакси се променя. Става недоверчив и подозрителен. Години трябва да минат. Да се увери в тебе, да те претегли. Ако не разбираш от земеделие, <b>гледа</b> те отвисоко. На подбив те взема. </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Атанасов;Кълнежа;2001;http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/kylnezha.htm<br>
<i>Ловците казват, че най-много пътеки тук има лисицата - в мъртвата коприва и гъстаците бъзак, млечка и порязана трева. Тя се промъква привечер или най-често на разсъмване в някой курник от крайните къщи. Натръшква си кокошчици и дим да я няма. Гледа да се добере по-скоро до някоя от тлъстите гори в Кълнежа, Скрипца или Карабурун.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Атанасов;Кълнежа;2001;http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/kylnezha.htm<br>
<i>Освен костенурка, може изневиделица да ти изскочи и борсук. Много странно животно. Мудно уж. С дебел врат и късо, набито тяло, с жълто-кафява козина и бяла ивица през главата. Прилича на куче. Странното е в това, че колкото и безобиден да изглежда, той е един от хищниците в Кълнежа, които и на човек посягат. И то не е посягане като посягане, иначе не ти обръща внимание. Ако срещнеш борсук сред гората или в ливадите, той не се отбива от пътеката, а налита. Скача право на чатала и <b>гледа</b> да захапе каквото трябва в слабините на човека.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Димитров;Българското изкуство в Интернет;08/12/2003;http://www.bulgarianauthors.org/articles/article14.php<br>
<i>Едно от малкото неща, които радват българина, когато <b>гледа</b> или слуша новините вечер вкъщи, това е информацията за някой друг българин, който е успял да се реализира, било то в България или в чужбина. Разбира се, ако преди да се зарадва, не го обземе чувство на завист... Ако успее да преодолее това усещане, той изпитва истинска гордост от факта, че е българин и се удря мощно в гърдите наум. В края на еуфорията следва и едно "Евала!", с адресат успелият сънародник. Така е, българинът е горд и темпераментен човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Киномагът Станли Кубрик;10/2005;http://www.mediatimesreview.com/october05/Kubrick.php<br>
<i>Ако и да си отиде от този свят без време на 7 март 1999 година, филмите му изобщо не са остарели и продължават да се <b>гледат</b> с наслада и увлечение. </i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Киномагът Станли Кубрик;10/2005;http://www.mediatimesreview.com/october05/Kubrick.php<br>
<i>През 1941 година му подарява фотоапарат, а само след три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано списание „Лук”. През 1947 година младежът е пленник на киното, пет вечери в седмицата <b>гледа</b> класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми. </i><br><br>
------------------------<br>
Борислав Гърдев;Киномагът Станли Кубрик;10/2005;http://www.mediatimesreview.com/october05/Kubrick.php<br>
<i>Не крия, че това е любимият ми филм на Кубрик. Гледал съм го четири пъти, зная го наизуст, но винаги изпадам във възторг, когато лентата се завърти с шеметна скорост и попадайки в кръчмата „Млечната крава”, видяна през дръзкия поглед на сценографите Ръсел Хаг и Питър Шийлдс, за пореден път изживявам тръпката, свързана с възхода, падението и повторното връщане към живота на съвременния Кандид Алекс Деларж... </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Признавам още, че веднъж в миналото, попаднах на място, където неколцина момчетии практикуваха колективно ръкоблудство. Едно от тях, по-голямо от нас с две години, обучаваше останалите. И всички с респект <b>гледаха</b> резултатите, които то постигна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Старият протопрезвитер не го чу, той със сетни сили се мъчеше да издържи службата, а екзархът продължаваше да го <b>гледа</b> снизходително. Отношението му не бе на свещенослужител към събрата си, а на театрален актьор, който злорадства от провала на колегата си. И това безмилосърдно: "За архива, за архива!" го запомних завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>От времето на прабаба ми в мазата бяха останали дървеният постав за гроздето, голямата каца за виното. Притежавахме и лозе от три декара, на най-доброто място. Дядо ми имал един приятел турчин - Селим ходжа, той <b>гледал</b> лозето и после делили виното. Така преди нова година и у нас по тайнствени пътища се появяваше една бъчва превъзходно вино, което изтрайваше до именния ден на баща ми, когато идваха множество юнаци, а както се знае ахмак лозе копае, юнак вино пие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>А когато баба Лукса наближила заветните деветдесет години близките и имали несъобразителността на една Коледа да и подарят само сладкиши и бомбони, на какво друго ще се зарадва старицата. Разположила тя даровете в полата си, <b>гледала</b> ги насмешливо и заявила:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да <b>гледа</b> лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще гледаме лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го видим. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i><i>Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да <b>гледа</b> лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще <b>гледаме</b> лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го <b>видим</b>. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Изиграхме няколко партии. Той ме матираше на бърза ръка и <b>гледаше</b> победоносно. Имаше си жертви, които редовно идваха у тях, смирено нареждаха фигурите и той ги побеждаваше.Случеше ли се обратното, избухваше, развикваше се и пъдеше партньора си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Когато обясняваше урока, а той обясняваше лошо, забраняваше да докосваме какъвто и да е предмет на чина си. Който си пипне молива, трябваше да излезе пред класа и да стои с молив в ръка, докато учителят благоразсъди да го опрости. Такъв беше. Още първите часове на преговора ме вдигна да докажа една теорема. Знаех я. Той <b>гледа</b>, <b>гледа</b> какво съм написал и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>За Трайчо Костов и неговата трагична история бих могъл да разкажа неща, които не се срещат в книгите, знам ги благодарение на синът на стария дядо Балан - Станислав Балан, секретар на цар Борис III. Той беше един от най-изящните хора, които съм имал щастието да познавам. "Да познавам" не е достатъчно добре казано. Да обичам, да се лаская от неговото благоразположение. Общуването с него беше радост. Славко Балан се отличаваше от ония, които го заобикаляха, говореше по-другояче, <b>гледаше</b> по-другояче, ходеше по-другояче. Той не носеше елегантни дрехи - дрехите ставаха елегантни, щом ги облечеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Обади се втори, трети... Аз <b>гледах</b> картината на стената, голо женско тяло полегнало и чувствах как нищо няма да излезе от това наше събиране. Тогава предложих просто да <b>видим</b>, кой е за и кой против. За?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Обади се Слави Рохлев - Аз. И Христо каза - и аз. И Живко каза -и аз. И аз казах - аз. Останалите мълчаха и <b>гледаха</b> в пода. Те бяха повече, пък и да не бяха, едва ли щяха да се подчинят на мнозинството. Станахме и се разотидохме.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Така аз с брадвата се озовах в горското стопанство в Боровец, представих се на директора и казах, че съм студент, останал без средства, че търся работа. Спомням си, в тоя ред на глупости, излъгах, че живея в Бояна. Сиреч близо до планината и един вид дърварлъкът ми е в кръвта. Днес ако кажеш, че живееш в Бояна, асоциациите ще бъдат съвсем други. Директорът ме <b>гледаше</b> без насмешка и ми рече, че мога да започна още от утре и да събирам колци!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Разбира се, през първите дни аз предизвиквах любопитството на моите сънарници. Разпитваха ме, <b>гледаха</b> ме недоверчиво, че няма ли по София работа за такива като мене. Аз отговарях уклончиво, усуквах го, и те най-накрая се примириха със загадката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Повечето недели оставах сам. Когато времето беше хубаво тръгвах на разходка, намирах си някоя обляна от слънце полянка между боровете, изтягах се по гръб на тревата и <b>гледах</b> все още снежните върхове насреща ми. Олеквах, понасях се в простора, мислех си за разни възвишени неща, дорде някоя буболечка не ми се завреше във врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Всяка сутрин, тя ставаше преди мене, още в зори, приготвяше ми закуска, сядаше на масата, <b>гледаше</b> ме как дъвча и питаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Всички го поздравявали, клиентът плачел, колегите му стискали ръката, дори съдебните заседатели, които поради естеството на задълженията си не могли гласно да изразяват становище, <b>гледали</b> баща ми възторжено.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Когато напускахме казармата, полковник Лазаров дойде да се сбогува с нас. Гледаше ни облечени в цивилните ни дрехи и кротко каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде <b>гледат</b>, какво искат да <b>видят</b>, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... видяха ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>А моите хора си <b>гледаха</b> работата. Само веднъж като пътувахме през Добруджа, господин Лаборел, който се беше втренчил през прозореца, помоли шофьора да спре. Слезе от колата, прескочи канавката, наведе се, взе в ръцете си една буца пръст от прясно изораната нива, върна се обратно и каза на Дюген:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Времето минаваше, жена ми превърна нашата стая в старата свищовска къща в красиво и уютно местенце. Тя се мъчеше да <b>гледа</b> детето и едновременно да следва. Неосъществима работа. Успяхме да я прехвърлим задочно. Така тя съумя да се дипломира.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Стефан Гечев ни <b>гледаше</b> невъзмутимо и трябваше да си много зорък, за да усетиш как очите му леко засияват. Цялата работа била, че по време на тази драматична история умиротворителят Пънчо Савов бил на единадесет години.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Когато за пръв път влезнах в тази болница, тях ги нямаше. Там беше голо поле. Аз <b>гледах</b>, как ги строят, как ги построиха, как се нанесоха първите обитатели...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Дойде поредната неделя, следобеда имаше свиждане, господ бе милостив, имаше и слънце. Излязохме с Радослав на двора. Там вече бе пълно с нетърпеливи болни, в очакване да нахлуят близките, понесли своите кутии бонбони, цветя, плодове, сладкиши, всичко, от което на болния може да му стане още по-зле. Седнахме на една пейка и аз бях готов да поведа нов дълбокомислен разговор. Само че Радослав този път не ме слушаше, той <b>гледаше</b> към входната врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Вече три седмици, никой не беше го навестил. Жена му трябвало да <b>гледа</b> детето, родителите му били възрастни. Плевен не беше близко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>- Дай ми я! – казал Емилиян Станев. – Обаче да знаеш, че ще бъда откровен и безпощаден. Синът ти е с такава хубава, сериозна професия и ако няма истинска дарба, да си <b>гледа</b> науката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Ами сега! Стефан Гечев харесваше ръкописа ми, но Емилиян Станев класикът на българския разказ, такъв един - рязък, <b>гледа</b> те през очилата и те пронизва, той какво ще рече. Страхувах се да не стане пак като с пеенето и с Михаил Попов! Сърцето ми бе свито, душата ми бе свита, коремът ми бе свит. Може би по-добре беше татко нищо да не дава на този човек, може би е по-добре винаги да си живееш в блажено незнание на собствените си възможности.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Дойде заветният четвъртък и аз отидох при баща си. Той беше сам. Мама пътуваше.Там където живееха нямаше телефон. Разговорът щеше да се проведе от любезните съседи. Гледах как татко си връзваше вратовръзката и тихо се опитваше да си свири с уста, но от устните му се промъкваше само струйка въздух, значи нервничеше. И двамата мълчахме. Изчакахме до шест и петнайсет. Тогава баща ми решително тръгна към съседите. Останах сам в стаята, сам във вселената... После чух, как се отваря входната врата и тихи стъпки в коридора. Когато влезе, баща ми плачеше!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Седях и <b>гледах</b> това, което още живееше у нея, и се питах, къде са сега езиците, които тя знаеше, къде е музиката, която тя можеше да прави, къде е паметта за двадесетия концерт на Моцарт, къде са шегите и, къде е добрината й, загрижеността й, скръбта по загубения син и разрушената къща, къде е обичта й? Кое продължава да живее вечно? Коя душа? Какво има там отвъд? И все по-ясно разбирах, че за мен съществува само един отговор и той е: нищо. Там няма нищо и от нас не остава нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Като го <b>гледах</b>, колко е подпухнал от водка и щастлив, че може да упражни властта си на входната врата, нещо ме жегна и попитах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Толкоз. Човекът ме <b>гледаше</b> от висотата на положението си. Попитах го дали вечерта ресторантът ще работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Сетне се преместихме в другата малка стая, която беше побрала и едно пиано. Михаил Христофорович седна пред него, засвири и за моя изненада тихичко запя. Песни от Блантер по текстове на Окуджава. Гледах го умилено смаян. А той свиреше и пееше Шуберт, свиреше и пееше руски романси. Свиреше и <b>поглеждаше</b> боязливо към мен, сякаш искаше да каже: "разбирате ли, аз обичам и това!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>И тъй както веднъж <b>гледах</b> с тъга празните лавици на магазина за радиоапарати, телевизори и транзистори, магазин в който магнетофони "Комета" "иногда бывают, но сейчас нет" и водех безнадежден разговор с продавача, към мен се приближи едно очилато дребосъчесто човече, погледна ме внимателно в очите и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i><i>Картините на руските художници бях <b>гледал</b> по филми, в албуми, но да ги <b>видиш</b> пред очите си, да усетиш дъха им, няма да кажа да ги пипнеш, защото едни строги бабки зорко бдят, това си е съвсем друго изживяване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>И както си се прибирам един ден от работа, слизам от тролейбуса и <b>гледам</b> пред къщичката на булевард "Трайко Китанчев" спряла черна волга, а около дворната вратичка се върти едно дребно човече с очилца.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Първа част;2000;<br>
<i>Сега сме двехилядната година провежда се европейско първенство по футбол. Два милиарда бедняци, <b>гледат</b> по телевизорите си как играят техните любими милионери. Забогатяха съвременните гладиатори. А привържениците им идват от всички краища на света озверели, жадни за насилие, с вапцани лица, изкривени от омраза, напиват се и се пребиват от бой, има ранени, има и убити. След половин век относителен мир и материален разцвет в Европа, те идват не заради футбола, а за да се пребиват взаимно. Какви са тези хора?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Аз доста се изненадах от предложението на директора на театър „Сълза и смях“. Не посмях да призная, но като изключа театралните спектакли в Москва, изобщо не ходех на театър. За оправдание имах наглостта да твърдя, че не обичам театъра, че той ми изглежда нагласен, изкуствен, актьорите говорят предвзето, може би това се дължеше, че през студентските ми години бях попаднал в среда от запалени поклонници на това изкуство, които знаеха много, <b>гледаха</b> всичко и говореха така сведущо за разните му постановки, че аз за самозащита се обявих противник на сцената.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Ако каже не, не съм виновен, губи честта си, ако каже да, губи осъществяването си като творец. Героят стои и <b>гледа</b> публиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Сега честно казано не си спомням дали изрекох, или само си помислих да кажа: „Че то у нас кой ли си <b>гледа</b> работата!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Оказа се, че храната и напитките бяха донесени от хората на УБО, не се доверяваха те на нашата кухня. Сервитьорите също бяха доведени и доверени лица. Гледам наливат вино, а на другаря Живков червено, но от бутилка, на която пишеше „Евксиноград“. И докато едно момче наливаше нему, друго застана зад гърба ми и ме попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Виното не беше напитка, не беше алкохол, виното бе съдба. Той го правеше сам от собственото грозде, от собственото лозе, което <b>гледаше</b> от дълги години, спохождаше и обхождаше и в старостта си. И когато казваше: - „лозето“, когато произнасяше тази дума, изговаряше я с нежност, сякаш споменава обично живо същество. Лозето, гроздето, виното!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>От стените на стаята ни гледаха и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да <b>гледа</b>. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>От стените на стаята ни <b>гледаха</b> и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да <b>гледа</b>. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Значи това софиянците били страшно загубени хора, тяхното маменце... Ей сега тук се въртеше един, дошъл нещо по работа, а аз му викам, че долу на пристанището извадили два крокодила от Дунава. И той, неговата мама проста, хукна да <b>гледа</b>. Виж му акъла! Как може да е толкова глупав бе, де се е чуло и видяло през февруари месец крокодили на Дунава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Следователят се обади по телефона, нареди нещо кратко и след пет минути вратата се отвори, влезлият милиционер рапортува и ето на, в стаята се озова Иван, малко побелял за тези седем години, все така едър и силен и вече с бели зъби в устата. Гледаше ме леко гузно, но аз, без много да му мисля, го прегърнах и целунах по бузите. Не знам следователят как възприе тази близост, не ме интересуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Замълчах. Плочата на жената, която имала истории с разни мъже, е и до днес у дома ми. Ето, намерих я. Взирам се в обложката. Нана Мускури в дълга червена рокля. Еми какво, като я <b>гледам</b>, сигурно Иван Радев беше прав. Тези мъже, за които ставаше дума, са имали малко далеч от стандартния, но според мен изискан вкус.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Разделихме се завинаги, няколко месеца по-късно той почина от инфаркт. Получил го, както <b>гледали</b> кино с една от дъщерите си. Синовете му, маоистите, не се отказали от наследството.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Как можех да го намеря. Превъзходно. Съдържателката си отдъхна съвсем откровено и отиде да си <b>гледа</b> работата. След време се върна, като донесе едно панерче хляб, нож и вилица, която беше малко по-дълга от обикновените и една порцеланова чиния.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Фондюто не идеше. Фондюто се бавеше. Гледам, останалите посетители хапнаха надве-натри, платиха си и заминаха, други се настаниха на техните маси, само моето фондю го нямаше. И ето че най-подир съдържателката се зададе с един поднос, върху него гореше спиртник, над спиртника беше положен красив съд с дръжка и в съда клокочеше жълтеникава гъстичка течност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Та от Лозана минах покрай красотите на Монтрьо. Е, като <b>видиш</b> тези места, ще се съгласиш, че Швейцария е красива, езерото и отразяващите се в него Алпи са омайна гледка. Вярно е, че природата е подредена, спретната, тревицата подстригана, че дивото отстъпва на опитоменото, но Алпите са си Алпи, те се втурват стремително във висините току пред очите ти.Тях не можеш да водиш на фризьор. Исках да бъда сред Алпите, исках да се издигна на техните висоти. И <b>гледам</b> на една от гарите големи плакати, на които пишеше „Гщад - моя любов!“- алпийско селище само на един час път.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Така за по-малко от година си отидоха родителите ми и аз по-често започнах да посещавам гробищата. Не защото допусках, че те ме <b>гледат</b> отгоре, а защото аз <b>наблюдавах</b> собствената си душа и усещах, че на нея й става хубаво, по-спокойно, когато оставях китки цветя на двата гроба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не, не бях самотен в Ковачевица, за мен беше радостно денем да работя, да правя дълги разходки със санбернара Бари, да <b>гледам</b> планините, а вечер да седна в кръчмата и да водя дълги разговори, да слушам небивалици, да пеем, да-да, да пеем стари песни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Навалицата към обяд ставаше все по-голяма, хората все по-малко <b>гледаха</b> стоките и все повече се блъскаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Обръщам се и <b>гледам</b> на една сергия някакъв чичко продава цял куп снимки, стори ми се, че са на артиста Микеле Плачидо,</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>На един битпазар в Москва мой колега забелязал, че някакъв субект го <b>гледа</b> втренчено и го зове с пръст. Нашият се поколебал, но руснакът отметнал ъгъла на сакото си и там блеснал пистолет.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>За сметка на това забраниха на мюсюлманите да носят такета! Няма нищо смешно, такето или баретката замествала феса, особено ако има на върха си стърчишка. Гледам портрета на моя прадядо Тодор Данаилов, снимал се е в Мюнхен преди Освобождението, снимката е направена от придворен фотограф, а дядо Тодор си е с фес. Неприятно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Не успя Горбачов със сухия или полусухия режим, който обяви, че ще въведе от Първи юни 1985. Спомням си, бяхме с театъра на турне в Москва и Киев и <b>видяхме</b> следната картина: Седят си кротко пред една лавка няколко съветски алкохолици и пият поредното пиво. Беше средата на май, към тях се приближи милиционер и ги <b>гледаше</b> навъсен, тогава се обади един от компанията:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И от първи юни се започна такова невиждано търсене на алкохол, струпваха се такива библейски опашки пред малкото места, където се продаваше водка, че хората взеха да губят часове за чакане и пак не си <b>гледаха</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>И сега като си спомня за Грузия, чак накрая се сещам, че бяхме отишли там, за да <b>гледаме</b> филми. Но какво да се прави, като киното ме впечатли много по-малко от виното.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Помня вечерта, посветена на Тарковски, на емигранта Тарковски, на покойния Тарковски. И ако имаше нещо непринудено, напълно единодушно, то бе неудържимото желание да се присъства на това събитие. Това бе единственият случай, когато местата в залата недостигаха цял час преди началото. Беше вълнуващо и тъжно. Портретът на Тарковски <b>гледаше</b> събралите се близки и почитатели. Разказваха се спомени, бяха прочетени негови писма до грузинските му приятели. Сълзи напираха в очите, цялата зала бе занемяла, дори правостоящите издържаха стоически и смирено неудобствата и задухата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Скоро след това той стана Главен редактор на „Дума“. Народен представител. Пушеше с лулата си, гладеше брадата си и <b>гледаше</b> с насмешка наоколо си. И сега, като препрочитах негови съчинения и като си припомних как той богоговее пред Ботев, изведнъж се плеснах по челото и ми мина през ума дали пък този човек несъзнателно не се опитва да прилича на великия си предтеча. И революционер, и публицист. Старанието за външна прилика беше налице, „Дума“ също е налице, а останалото е въпрос на въображение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Седях и <b>гледах</b> от прозореца в нощта, край нас се редяха някакви ровове, сипеи пръст, сетне планини от празни и изпочупени щайги, завихме по пловдивското околовръстно шосе и се затресохме по него, автобусът дрънчеше и скърцаше жалостиво. Не се <b>виждаше</b> светлинка. И чувството, че страната ни е претърпяла страшно природно бедствие, ме обзе и не ме напускаше...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Управника - Всичко в моя живот беше театър,човече! Когато ходех за риба, ходех на театър, защото моите приближени закачаха предварително уловени шарани на господарската ми въдица... Леководолази нещастни. Стражите ми <b>гледаха</b> винаги навъсено и зорко, и за да оправдаят заплатата си, сами устройваха нападения, които героично отбиваха пред смаяния ми взор... Ти играеше театър миличък и народът те гледаше, а около мене всички играят театър и аз съм принуден да бъда единственият зрител.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Управника - Всичко в моя живот беше театър,човече! Когато ходех за риба, ходех на театър, защото моите приближени закачаха предварително уловени шарани на господарската ми въдица... Леководолази нещастни. Стражите ми <b>гледаха</b> винаги навъсено и зорко, и за да оправдаят заплатата си, сами устройваха нападения, които героично отбиваха пред смаяния ми взор... Ти играеше театър миличък и народът те <b>гледаше</b>, а около мене всички играят театър и аз съм принуден да бъда единственият зрител.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Съветският посланик в Берлин също <b>гледа</b> телевизията. Един от съветниците му предлага да се обадят на Егон Кренц и да му кажат какво става.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Хората искаха да я <b>гледат</b>, тя бързо разбра, че очарова зрителите и самочувствието й порасна до там, че взе да редактира текстовете на кандидатите за народни избраници и отгоре на всичко да ги съкращава, където й хрумне.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Евгени не можел да допусне такова нещо. Той обяснявал, че ще представи оригиналния запис само на независима експертна комисия, която да го <b>гледа</b> в негово присъствие. Предлагал да бъдат разпитани хора, които са видели въпросния запис още на 14 декември осемдесет и девета година. Рашков обаче не проявил интерес към свидетелските показания.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Малцина отиваха на концерт в зала „България“. И моята пиеса „Почивка преди рая!“ имаше жалка съдба. Най-напред искаше да я постави режисьорът Николай Поляков в Сатиричния театър - Калоянчев щеше да играе диктаторът, Слабаков - актьорът... Но на няколко пъти забелязах у Калата нерешителност. Той, който друг път се вдъхновяваше от ролите си, правеше предложения, разпитваше, импровизираше, сега ме <b>гледаше</b> някак гузничко. Явно и той си внушаваше, че прототипът му е самият Тодор Живков, и един ден си призна:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>А една сутрин ми позвъниха от санаториума в „Искрец“, където дядо Васил, бащата на Йони, получил кръвоизлив, вероятно от язва. Той бързо се възстанови, но вече не можеше да <b>гледа</b> лозето от касис, нямаше го , нямаше я и малката дървена къщурка, където живееха с Мони и Асен. Беше получил едностаен апартамент в нашия огромен, тромав и грозен блок. И там се опитваше да прави скромни количества ментовка и мастика с подръчни средства, купуваше грозде и се надяваше, че в мазето може да стане на вино.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>- Аз на театър не ходя, нямам време. Детето ми е малко, няма кой да го <b>гледа</b>...Ето го дядо Васил... Трябва да му донесете дрехи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Гробна тишина, последвана от плах мълвеж, неясен шепот, хората се <b>гледали</b> един друг в очите и не знаели какво да предприемат. Ами сега!? Тогава се чул гласът на писателя Орлин Василев:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Над входа на Народния театър висяха черни знамена. Беше се случило нещо, което доскоро изглеждаше невероятно: Елисавета Багряна се бе преселила в отвъдното на 97-годишна възраст. Поклонението беше обявено от девет до дванадесет часа, но отвън не се <b>виждаше</b> народ. Влязох смирено във фоайето и там стояха само неколцина: Йордан Василев, Блага Димитрова, Александър Йорданов... Всички бяха раз-строени не толкова от загубата на най-прочутата ни поетеса, колкото от това отчайващо отсъствие на хора. Йордан Василев си <b>гледаше</b> часовника и горчиво каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Върнах се в театъра, надявах се, че най-сетне ще започна да си <b>гледам</b> моята работа, но не би! Президентски избори. И хайде, моля ти се, да станеш завеждащ предизборния пресцентър на Желю Желев и Блага Димитрова. Вече съм си признал, трудно отказвам, особено за начинания, които не са ми много ясни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Сприятелихме се с този Ицо и в бъдеще, когато го посещавах, той ми правеше голяма отстъпка в цената на пържените картофи, а понякога получавах и някоя порция даром. Лошото беше само едно, че Ицо винаги искаше да разговаряме за политика. Той <b>гледаше</b> нещата от високо и те изглеждаха доста по-различни от две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Дотук бяха достигнали вече мъглици на недоволство, разочарования и несправедливости, а Ицо ги <b>виждаше</b> безпогрешно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Вярвах, че ще избягам от политиката във високата Рила, но това се оказа напразна надежда. Спускам се със ските към пистите и <b>гледам</b> една хубава жена лети надолу по склона, прибрани ски, добра стойка, Надежда Михайлова! Ай да му се невиди. Тогава тя едва ли е мечтала, че някога ще стане външен министър на България, но стана, понесе се високо над всички земни върхове, само че със самолет, а на планината идваше все по-рядко, и то с охрана, която гледаше мрачно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i><i>Вярвах, че ще избягам от политиката във високата Рила, но това се оказа напразна надежда. Спускам се със ските към пистите и <b>гледам</b> една хубава жена лети надолу по склона, прибрани ски, добра стойка, Надежда Михайлова! Ай да му се невиди. Тогава тя едва ли е мечтала, че някога ще стане външен министър на България, но стана, понесе се високо над всички земни върхове, само че със самолет, а на планината идваше все по-рядко, и то с охрана, която <b>гледаше</b> мрачно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Реших аз да оставя тази населена с политици ски-писта и хайде на Пирина. От Ковачевица до Банско е един час път с автомобил и там още половин час до пистата. Пристигам, качвам се на столчетата за Тодорка, спускам се надолу, завивам по левия ръкав, по-стръмния, и <b>гледам</b> Иван Костов се трепе по склона. Ама пада, ама става, ама упорит като муле. Учил се. То точно тази писта не е за учене, но смел човек. Когато стана министър-председател си казах, този сега, ако започне да се учи да управлява, както се учеше да кара ски... Но това е друга тема.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Между другото се изложих и пред представителите на православната църква. Гледам - хапват си здравата свинско печено, особено една игуменка, на която апетитът и личеше яко под черните одежди. И понеже съм си драка, приближих към тях и попитах: „Сега не сме ли в коледни пости?“ Те ме погледнаха снизходително и отвърнаха: „Когато човек е на път, може да блажи!“ Така пишело в канона.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Така един божи ден в моя кабинет се появи красиво бюро, заседателна маса, библиотека и една картина от Найден Петков. Гледам - зад бюрото ми поставили огромен стол с кожена тапицерия, резби по дръжките и облегалката, не стол, а трон. Настаних се върху него, като Ричард Трети, понаместих се, станах и помолих веднага да го махнат от очите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Започнах да назначавам сътрудници. Разбира се, че <b>гледах</b> между тях да имам и познати. Разбира се, че имаше ходатайства. Веднъж при мен се появи един, станал легендарен, депутат от Съюза на демократичните сили и помоли да назнача младо момче, отлично владеещо езици, работило във Франция, а сега без работа. Много добро момче било, само че има едно неудобство... Депутатът замълча, погледна ме малко гузно и каза:- „Баща му е бил член на ЦК „.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Скоро напуснахме равнината и поехме по стръмен път. Отляво - дълбок дол, пред очите ни ридове. И изведнъж ханче с табела: „Че дом, че ям, че пием!“ „Ч“-то в този край се разпореждаше и затова „Кебапчийница“-та бе станала „Чебапчийница“. Спряхме да отдъхнем, <b>гледам</b> на петдесетина метра надолу по склона самотен дървен нужник. Чакай, рекох си, да видя нещо и се запътих към него, влязох и когато излязох се провикнах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Подобно чувство ме обзе, когато посетихме Охрид. Признавам - старините малко ме вълнуват. Нося си нещо и аз от бая си Ганя, не ми е по сърце да <b>гледам</b> камъни. Но когато наближихме „Свети Наум“, ми прималя. Човек, колкото и да е безчувствен, не може да не се поклони пред праотците, които са издигнали светата обител на такова омайно място. Сякаш наистина самият Бог го е избрал. И си спомням стиха на Стефан Гечев за онова, което „разколебава в безверието вярата блажена“.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Но най-голяма загадка се оказа водата на охридското езеро. Макар и да беше октомври, тя бе приятно топла. А пък да видите през зимата... през зимата водата ставала още по-топла - увери ни нашето лодкарче и ни <b>гледаше</b>, без окото му да мигне. Чакай бе, момче, това вече е прекалено за хора, които са учили физика. Но момчето си знаеше своето. Тази вода събирала цело лето топлината си и през зимата я пускало, затова ставало по-топло. Трябваше да се примирим. Охридското езеро е единственото во светот, за което не важи вторият принцип на термодинамиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Разбира се, в Македония има хора, които мислят различно. Преди няколко години моят син събирал красиви камъчета край брега на Охридското езеро и ги слагал в торбичка, а неговият хазаин, който бил лодкар, го <b>гледал</b> хитро и рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Колко се радвал. Той е бил вече два пъти в България. Белисима, белисима... После добави: „Стoичков, а?“- Гледа ни известно време със симпатия и изведнъж рече: - „Знаете ли какво, аз разпространявам кожени изделия. Всичко, което имах разпродадох, останаха ми ето тези две“ - той се присегна към задната седалка, където лежаха, опаковани в найлон, някакво кожено палто и едно късо яке.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Казали някога на инженер Атанасов - собственика на „Гранитоид“, че главният му счетоводител го краде, а той отвърнал: „Знам! Но той си <b>гледа</b> добре работата. Ако го уволня, може да назнача някой некадърник, който хем ще ме краде, хем няма да работи като хората“.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Беше началото на зимата, вече не си спомням коя година, но ние софиянците, които имахме къщи в Ковачевица, отпътувахме с няколко коли, за да прекараме седмичната си почивка в обичаното място. В София беше паднал сняг и пътят към Владая - заледен. Аз пътувах с кола на приятели и някъде след Княжево, <b>гледаме</b>, нашият Радослав Спасов загазил. Слезнахме, избутахме колата, аз се метнах при него, самонадеяно го изтиках от шофьорското място и казах:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Веднъж на едно обсъждане на тема „Демокрация и законност“ се опитах да изложа пред слушателите подобни мисли. Присъстваха дори министри, присъстваха народни представители и като четях, <b>гледах</b>, че те кимат с глава в знак на съгласие. И накрая поисках да прочета едно стихче на Булат Окуджава, ще го прочета на руски, казах, не от панславянски тежнения, а защото не бих могъл да го преведа, както трябва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>През последните дни на нейните мъки трябваше някой да помогне на изтощения организъм, да го облекчи, някой вещ човек, лекар. И аз повиках сина на моя приятел доктор Ромил Попов - Виктор, който също като баща си стана хирург и работеше вече години наред в Пирогов. Той дойде начаса и след това редовно ни посещаваше, и когато го <b>гледах</b> надвесен над жена ми, си спомних, че тя го носеше на ръце, някога, преди тридесет и шест години, а сега тогавашното дете й помагаше да умре по-спокойно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не изтървахме самолета, но аз бях обезсърчен, много точна дума, когато започнеш да усещаш, че сърцето ти вече не ти служи така безропотно, както си <b>гледаше</b> работата някога.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Искам да ти кажа, Иване, че за всенародна жалост, дамата от Ямбол те надживя, жива е, тя ще живее и след моята смърт, тя се превъплащава, понякога ни <b>гледа</b> от телевизионния екран, гласът и се носи от радиото, тя е безсмъртна...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Доколкото си спомням. Втора част;2002;<br>
<i>Не искам читателят да си създаде превратна представа за моите пиянства. Не пия много, защото смогвам да се напия бързо. Но самото ми напиване е скучно и безцветно - доспива ми се неустоимо, опитвам се да <b>гледам</b> само с едно око и заспивам обикновено в леглото си. Иначе обичам Омар Хаям:</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>На няколко километра на юг от това място е красивият град Дедеагач, разположен на брега на Бяло море, а в далечната синева се вижда остров Самотраки. Неволно на очите се натрапва гора, чиито дървета са със сребристо-бели листа. Това са маслинови насаждения. Докъдето око <b>гледа</b> — море от масленова гора.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Не след дълго люшна се кръшно хоро под звуците на гайди. Наловиха се и ергени. Тодор <b>гледаше</b> отстрани и сълзи капеха от очите му, че не може да се хване да играе и той, защото му пречеше куцият крак. Но се утешаваше с това, че Яна се откъсна от хорото и му подари червено</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i>Веднъж бях сам със стадото на един хълм, откъдето на не повече от 4-5 км. морето се вижда като на длан, а в подножието на хълма има стари окопи от българската войска. Върнах се назад, за да прибера няколко шилета, изостанали по пътя. Гледам, зад шилетата едно малко дурумче, но не посмях да се доближа до него. Страх ме беше. След като прибрах шилетата, върнах се пак назад, но животното беше изчезнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Хараламби Етакчиев;Заточението;<br>
<i><i>Един ден, когато карах стадото на водопой, <b>гледам</b> една чужда коза се приближава към него. Хванах я за рогата и <b>видях</b>, че е крастава. Наблизо имаше сух кладенец и аз я хвърлих вътре в него. На другия ден минавах през същата местност, отидох до кладенеца, а козата вътре жива и вряска. Отсякох клони с листа и ги пуснах в кладенеца. Оказа се, че тази коза била на наш съселянин на име Курти. За да няма разправии с този човек, баща ми му даде здрава коза. И въпросът с краставата коза бе приключен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Рясков;Спомени и документи;2006;<br>
<i>В нашето поприще се изисква дори повече напрежение, повече упорито постоянство, повече прозрение, отколкото обикновено се мисли. Именно защото работим с хора и блага, нам трябват знания, умение, равновесие на духа до такава голяма степен, каквато жреците на изкуството нито подозират. В нашето поприще има едно изпълнение на дълга, което е сляпо, неосъзнато - труд без дух и рабо-та без наслада. Това са дребните и дребнавите дейци, които работят по необходимост или които <b>гледат</b> на своя труд само като източник на печалба.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Примигва и <b>гледа</b> озадачено, сякаш си търси хавлията в банята. Учуден е от неясното размазано светло петно оттатък дерето, подобно космическа летяща чиния. Дали вече не са дошли неговите извънземни предци да го приберат при себе си? Излита поканата натам, в плешката му тя пробива своята черна дупка, от която ще излети или в която ще пропадне душата на глигана. Той вече се мята по стръмното, рита голотата на тая подла поляна и замира с прехапан език. Струйката топла червена кръв се промъква под дългата черна четина и попива в земята. Оставя своя код, преди да отлети пред толкова свидетели.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Обаче Космосът не иска Рижия днес. Той изчезва замислен за Вълчицата, която го викаше тъй настойчиво. Може би пак ще се обади, сигурно ще се обади. Сега само се е спасила от гадната миризма на ония двукраки с техните огнени пръчки. Рижия не се уплаши и видя огъня от пръчката на оня с перото. Чака я, милата, до последно, беше мъж и някак му стана по-леко, докато се спасяваше сетне през глава. Нямаше начин Вълчицата да не <b>гледа</b> отнякъде и да не слезе при него тихо като първия за годината сняг, който утре щеше да навали, навали... И тогава Рижия ще потъне в нейното голямо и мъдро женско око.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>И се сеща как датчанката Софи го молела: Хансен, мъжът є, да <b>гледа</b> и да го пипа по гърба, докато той си върши настървено мъжката работа. Когато Хансен взел да го опипва и по потния гол задник, Пеньо скочил като ужилен и може би засрамен от старомодните си разбирания. За сетен път се убедил, че в чакалото с американката е къде-къде по-хубаво. Никой не може да те изненада откъм гърба. Тия европейци са като смахнати бе, и чистият въздух не може да ги оправи така лесно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Божии трохи;2001;<br>
<i>Лов на елени. Едри, хубави. Хънтъра вика на колегата ловец  ще ти го убия и одера. Айде бе, отговаря му онзи, ти искаш заедно да си купим билет за мач, да идеш и да го <b>гледаш</b> вместо мен, а сетне да ми кажеш резултата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Знаех, че трудно би ми повярвал. Бях го свикнал за най-малкото нещо да идва с мен. Продължаваше да ме <b>гледа</b> с недоверие, но не ме питаше повече, защото усети, че се стегнах.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Не че ми пука, Жорко — направи опит да се успокои Тупана и продължаваше да ме <b>гледа</b> — ама нали оная, неговата пичка ме видя…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Вечерта с Тупана заложихме на полето зад последните блокове на „Младост 2“. Поли отново приложи старата схема за разминаването с доставчика, но ние отидохме по-рано. Това беше важно за мен. Залегнахме на около 200 метра от 3 гаражни клетки, където щяха да бъдат скрити автоматите. Подадох бинокъла на Тупана, защото едва <b>гледах</b>, замаян от диазепама. След двайсетина минути до гаражите паркира голяма кола.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Скочи и изчезна в другата стая. След десетина минути се върна и сложи на масата отрязък от снимка. Оттам ме <b>гледаше</b> ухилената физиономия на Бай Миле, позиращ с два големи рака в рибарска лодка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Знам, бате, че имаш една любовница Мариета. Често я посещаваш в апартамента й в Мусагеница — Славчо ме <b>гледаше</b> с възхищение. — Щях да те проследя вечер, когато спиш при нея. След което да се заложа пред входа и като дойдат Сашко и Коце да те вземат сутринта, мислех да ги арестувам. А щом ти влезеш на задната седалка, да ви застрелям и тримата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Момчетата бяха добре инструктирани, защото всеки <b>гледаше</b> периметъра, който охраняваше, и не ми обърнаха внимание, дори когато аз ги огледах. За разлика от предишния ден, когато ресторантът тънеше в сумрак, сега бе силно осветен отвътре и отвън. Маджо и Славчо седяха на служебната маса и само там светлината бе дрезгава. Крейзи ме изпроводи до масата. Пръв скочи Славчо и най-демонстративно ме прегърна. Маджо съвсем приветливо ми подаде ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Благодаря ти, Сашко! Можеш да седнеш до моите момчета да пийнеш нещо — обърна се към Славчо с мека усмивка. — Извини ме, Славе, че ти иззех функциите, но <b>гледам</b> много му се е насъбрало на момчето през последната седмица. Нека си почине!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Нищо не разбирам вече — обади се Славчо, който през цялото време <b>гледаше</b> ту мен, ту Маджо и напрежението му растеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Какво си ме зяпнал бе, Жоро? Живи и здрави, и като одъртеем, ще поръчваме. Не си ли <b>гледал</b> по филмите какво правят сицилианците?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Поли направи нещо друго. Свърза се с нашия стар познайник Слави Трифонов, който <b>гледаше</b> да е в добри отношения с всички групировки.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Жоро Пехливанов се различавал от другите по едно: той притежавал способността да не се само заблуждава, <b>гледал</b> трезво случващото се и всяка вечер правел критичен анализ на деня, за да смени стратегията, ако се налага. Освен това не обичал да слугува. Бил индивидуалист по природа. Правело му впечатление, че колкото и да се стараел, за него задължително оставал най-малкият пай от плячката. Парите обикновено разпределял Васко Илиев и не пропускал да го попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Бавно и настойчиво Джорето овладял „Секюрити груп“ и съвсем скоро на него <b>гледали</b> като на първия човек. Той вземал решенията. Той награждавал, той наказвал. Жоро останал някак си встрани, смятали го за невинна марионетка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i><i>— Трябва да <b>видя</b> началника ти отново. Бабаса се върна след 20 минути — Ела — кимна ми леко сконфузен той. Маджо се бе проснал на диванчето в треньорската стаичка, бе с разрошена коса и едва <b>гледаше</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Сега Григор бавно се разхождаше в заведението и оглеждаше високомерно всичките ми гости. Изправи се пред един от пилоните и започна да <b>гледа</b> отдолу танцуващото момиче. Наблюдавах го скрит в един от ъглите, кимнах на Тупана да дойде при мен и му наредих:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Няколко дни по-късно Поли дойде в бара като гост, накара ме да вдигна децибелите на музиката. Имах две балерини, които правеха страхотно лесбо шоу. Заработваха при мен нощно време като танцьорки. Накарах ги да изиграят програмата си пред Поли. Той ги <b>гледаше</b> прехласнат. Очаквах да ме попита дали може да ги изчука, но той излезе от унеса си и ми зашепна сериозно:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>— Да, но тези неща не зависят от него! Гледах го право в очите. Знаех, че ме мразеше. Беше сигурен, че никой не може да издържи на смразяващия му поглед. Аз обаче издържах.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Животът е въртележка, Жоре — продължи несвързано Славчо. — Някога правех лимонада в Орландовци. А сега съм тук, в най-могъщата банка и прозорецът ми <b>гледа</b> към Министерския съвет. Имам директен телефон към президента и премиера, но ако не беше ти, щях да съм два метра под земята. Не знам какво точно си получил от Младен и Милчо, макар че сме приятели от 25 години — излъга пак Славчо — Аз не се бъркам в техните неща и те в моите. Но сега искам да ти направя един подарък.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника (Истинската история на Маджо);2007;<br>
<i>Той седеше и ме <b>гледаше</b> с недоверие как си излязох. След двайсетина минути се качих в колата си и Крейзи ми позвъни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>Това последното, което Маджо ми разказа за ебането, сякаш го възбуждаше и усетих искреното му задоволство. Накара ме да се замисля дали не е прикрит гей. А и често, като ме прегръщаше, леко ми опипваше рамото с фините си пръсти. Дори бях забелязал, че ме <b>гледа</b> влюбено, или поне така ми се струваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— А ти защо мислиш, че Мето ще ти се върже — <b>гледах</b> го изумен. Схемата му беше невероятно проста, но ефектна. Без да си мръдне пръста, щеше да разбие ВИС и да отстрани Пехливанов.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Цял ден бях по работа в банката — оправда се той, виждайки насмешливия ми поглед. — Защо не си пуснал телевизора? — взе дистанционното. — Искаш ли да погледаме „Дискавъри“? По цели нощи го <b>гледам</b> напоследък. Има доста интересни неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Какая погода у нас ли, Миша? Солнце зад облаками… — нотките в гласа му потрепваха. Улови погледа ми, докато го <b>гледах</b>, и търсеше начин да изглежда спокоен. — Знаю, Миша, что погода у нас тебя не интересует…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>На Косьо Самоковеца, който стоеше на нашата маса, му дожаля за Владо и реши да го защити. Забрани на Иван да го бие повече. Погледнах към чичкото с пуловерчето, който стоеше в съседното сепаре. Нямаше начин да не е видял цялата случка, но въпреки това <b>гледаше</b> съсредоточено в стриптийзьорките, сякаш нищо не се беше случило. Вече бях сигурен, че това не може да е Майкъл Чорни. Месеци по-късно, когато разбрахме, че е той, съжалявахме много, че изпуснахме контакта.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Още сме тук, в ресторанта, но ще го питам дали ще ти отдели време — отговори ми Крейзи, но сниши гласа си. — Предполагам, че няма да има проблем, въпреки че вечерният час му е девет часа… а сега, като <b>гледам</b>, е осем и половина. Струва ми се, че се понапиха и е в добро настроение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i>— Защо не се качваш? — подвикна ми нервно, докато <b>гледаше</b> злобно Бабаса. Безспорно му беше неприятно, че си имаме приказка. А Вальо изпълняваше ролята на „ушенце“. Горе, на централната маса, се беше разплул Бай Миле пред кана червено вино.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстника2. Маргина, Бойко и др.;2007;<br>
<i><i>Кожата му беше студена като на змия. Бай Миле дори не посмя да вдигне <b>погледа</b> си към мен. Гледаше гузно в масата и мачкаше с пръсти питка хляб.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Остава и да не си — скастри ме той. — Къде ще получиш по-добро предложение. Няма по-лесна роля от тази на Злия… поне при нас на улицата… В киното е друго — уточни Димата. — Там наистина е трудно. Тук просто е нужно да се озъбиш няколко пъти и да накараш хората си да <b>гледат</b> на кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Приятно ми е, Силвия — подаде ръка към мен, явно не ме позна, тъй като през последните години се бях променил доста. Опита се по същия начин да се представи и на Фюрера, но ръката й увисна във въздуха. Пепи продължаваше да <b>гледа</b> трескаво дисплея на телефона си. Киро Малкия галантно я измъкна от неловката ситуация, като пое дланта и я целуна. „И този трик го е усвоил от Поли…“ — помислих си аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Вбесен, че една проста певица бе пренебрегнала жеста му да се отдалечи, Пехливанов потърси успокоение в тоалетната и изпусна цялата тази атракция. Върна се едва когато Пепи ги бе прогонил и отново се бе заел с любимото си занимание да <b>гледа</b> картинки.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— От тези файда няма — оплакваше се Кирчо. — По цял ден спят, а цяла нощ <b>гледат</b> порно. Но пък са ми по-евтини.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Бях зареял поглед през тъмните стъкла на джипа и <b>гледах</b> преминаващите стълбове. В моменти като този се чувствах уморен от хилядите схеми, които трябваше да подреждам в главата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Час по-късно самата Алисия звънна на Пехливанов. След като той й позвъни, чух дългите й обяснения, че била на ваучер. Чистосърдечно си призна, че живее в „Дружба 1“, близо до езерото, но не било проблем да дойде до хотел „Плиска“ с автобус номер 204, щяла да пристигне най-много до половин час. Обясни как ще е облечена, а на уверението на Пехливанов, че ще я познае, защото е <b>гледал</b> всичките й клипове, отговори, че на живо е различна. Настоя, като дойде до входа на хотела, да звънне отново за по-сигурно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>Аз изобщо не се затрогнах от прочувствената му реч. Продължавах да <b>гледам</b> строго, като отпивах от чашата си от време на време. Едва когато мълчанието натежа на кантара, глухо се обадих:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;BG Кръстика3. Любен Гоцев;2008;<br>
<i>— Самоизмъчваш се, като си припомняш случката! — сякаш се опита да му вдъхне кураж Пехливанов. — Брат ми Любен е бил в кафенето, разказа ми я. Куршумите светкали в краката му, вече притъмнявало. Явно наистина се е объркал, че са пиратки, защото разбутал охраната и започнал да <b>гледа</b> злобно към терасата…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Босовете реагираха различно. Пашата и Маргина наведоха глави, сякаш искаха да се крият от самите себе си. Стоил зяпаше встрани. Само Поли и Димата <b>гледаха</b> Маджо право в очите. Останалите се смразиха от ужас.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Невестулката ни вършеше добра работа. На този етап ние продавахме единствено марихуана и колкото и да е странно, изцяло от хуманни съображение. Хората се напушваха, ставаше им весело, но това в никакъв случай не водеше до трайни зависимости. Невестулката също здравата се напушваше. После влизаше в някой киносалон и <b>гледаше</b> два филма един след друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Следващите десетина минути се забавлявах да <b>гледам</b> как Венци и Никеца си пият питието и нагло оглеждат дамите в ресторанта. Славчо се появи по-кротък от агънце. Изглежда Малкия Маргин го беше отрязал от корен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Ебането изобщо не му вървеше и той започна да я лиже. Направо ни се доповръща. Никеца допиваше някаква бира и с отвращение <b>гледаше</b> голото му дупе. В един момент изля остатъка и завря бутилката в задника му. Това изглежда помогна на Крейзи. Навири краката на проститутката и за малко да влязат в двигателя. Едва тогава започнахме да се забавляваме, но изненадващо се появи репортер от „Нощен труд“. Крейзи побесня. Настигна го, взе му фотоапарата и го захвърли в реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>— Много ми пука! — <b>гледаше</b> ги пренебрежително той. — Не ми трябват джагатайци, които не могат да платят сметка под сто долара.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Там си беше подредил истинско стребище. Мишените бяха учебниците на по-малката му сестра. До този момент аз го <b>гледах</b> с насмешка, но той наистина извади един автомат от времето на първата световна война. Наричаше се „Судаев“. Пусна силна музика на касетофона и простреля мишените с удивителна точност. После се обърна към нас:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Той имаше друг план за действие. Възнамеряваше да даде на тези четиримата по двайсет и пет хиляди марки, за себе си да остави сто. Така щеше да върне част от дълговете си и да му останат около двайсет хиляди кебапчета, две бъчви вино и десетина бутилки уиски. Колкото и да му беше симпатичен Поли, бай Миле за първи път <b>гледаше</b> на него като на съперник. Не му се изпускаше подобна софра.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Маргина го радваше най-много. Бе твърдо момче с як характер и <b>гледаше</b> право напред. Такъв човек трудно можеш да пречупиш. Познаваха се прекрасно още от училището и Маджо знаеше, че като кураж и смелост Маргина винаги го е превъзхождал. Уважаваше го и го обичаше. Истински късмет за него да работят заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 1;2007;<br>
<i>Известно време всички се <b>гледаха</b> мрачно и наблюдаваха как Бретона си пие водката. Той пък изглежда не забелязваше никого. Напрежението поотмина и сигурно щеше съвсем да се стопи, но Митака отново се заяде с Димата и Пашата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>От върха на аристократичното си потекло Поли <b>гледаше</b> с огромна насмешка целия цирк. В ранното си детство бе виждал подобна картинка пред кабинета на баща си, без да разбира за какво точно става дума. Сега знаеше, че цялото усърдие е за малко пари, за средни пари или за много пари. Учудваше го единствено факта, кой ги раздава. А ги раздаваше Маджо. Обаче си даваше ясна сметка, че в конкретния случай и той зависеше от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Като те <b>гледам</b> така, ще отнесеш един пълнител — отвърна му съвсем сериозно Поли. — Доста си понаедрял.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Танцьорките знаеха много добре какво се иска от тях. Едно кимване ги сваляше до тоалетната на долния етаж, където обслужваха най-важните клиенти. Димата направи точно това. Той не обичаше да го <b>гледат</b> в очите долнопробни курви. Чукаше ги винаги отзад.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Всъщност Фибъра се надяваше, че Жоро ще му пробута някоя от неговите курви, но очевидно той с такова пренебрежение <b>гледаше</b> на него, че дори не го смяташе за мъж. Поли също се изненада. Не му пукаше изобщо какво иска Фибъра, обаче неговата похотливост му пооправи настроението.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Ася тренираше тогава плуване и влезе в първи курс, когато аз завършвах. Веднага ми направи впечатление. Обичах да я <b>гледам</b> като тренира. Една вечер тя си забрави тренировъчната дъска, аз я прибрах и на другия ден я занесох в стаята й. Така се запознахме. Нищо повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Амиии… нищо особено. Но ме е яд да <b>гледам</b>, такива като мен в скъпи коли и с много пари. Момичетата ме харесват. Излизат по един път с мен и като разберат, че джоба ми е празен, вече дават заето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Трябваше да тръгнеш със стареца зад него. Гледаш го смотан, но във всички случаи е реститут с много пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Как си, скъпа? — попитах я аз, докато Ася смаяно <b>гледаше</b> непривичната за нея обстановка. — Донеси две кафета!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Като се върнах не забелязах нищо особено, обаче след един час ония излязоха и ми викат: „Къде ни е колата?“ Какво да им кажа? Накъдето и да <b>гледам</b> колата я нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Поли рядко пиеше, но този път се беше олял доста с хубава финландска водка. Гледаше ни втренчено, сякаш ни вижда за първи път. Зениците му бяха почти изчезнали от приглушената светлина, обаче излъчването му си беше същото. Мощно и неотразимо. Нямахме представа за какво ни вика, обаче знаехме за новото му гадже. Той не беше от женкарите и може би за първи път се реши да завъди толкова красиво и актуално момиче. Беше манекенка от най-известните в момента и наистина изглеждаше забележително.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Кучетата бяха лайки — мъжка и женска. Женята избра да убие мъжкото. Въображението му стигна дотам, колкото да измисли най-елементарната ситуация. Подсвирна му сигнал, който кучето не познаваше, после симулира ярост, затича се към него и забоде нож в шията му. Селянчетата от групата не се впечатлиха особено, но все пак се стреснаха. Разбраха, че Женята е страшен когато се вбеси и започнаха да го <b>гледат</b> с по-други очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Около месец Зорката живя спокойно в София. Квартирата му знаеха само двамата с Поли и жена му. Гледаше да се прибира рано вечер и да излиза по-късно сутрин. Без друго нямаше никаква работа Една събота взеха децата от детската градина малко по-рано и още докато се изкачваха по стълбите чуха странни шумове на тяхната площадка. Зорката не беше вчерашен. На секундата му стана ясно какво го чака. Грабна жена си и дечурлигата, качи се на колата и понеже беше много добър шофьор успя да се измъкне от преследвачите. Отиде директно при Поли.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Лежеше в краката ми като парцал, а аз го <b>гледах</b> отгоре. Това беше златно правило: ако искаш някой да научи нещо завинаги, задължително трябва да го поставиш в най-унизителното възможно положение!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Отидох пеша, защото след толкова много лекарства не смеех да кормувам. Качих се догоре с асансьора и после минах през познатите от детските години тавански помещение. Венци наистина беше на покрива. Гледаше с бинокъл кафенето и изглеждаше ужасно. Явно също се бе натъпкал с диазепам.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Това беше за пред другите, Румене! Малък театър. Нали знаеш, че никога не забравям кой ми е приятел и кой не? — После се загледа разсеяно през прозореца и съвсем сериозно завърши: — Имам една молба към теб. Остави най-сетне Румяна на мира! Момичето е на трийсет години вече, не може цял живот да <b>гледа</b> мастиф.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Разбери ме — <b>гледаше</b> го Цончо право в очите, докато седяха в ресторанта на аерогарата. — Толкова години работа в Службите, а нямам нито една стотинка. В България вече е опасно за мен. Изобщо не може да се говори за никакво бъдеще. Разбери ме!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Имаш я — отпрати го небрежно с ръка Маджо. Гледаше да го махне час по-скоро, за да не се заварят с Генерала. — Иди в ресторанта отсреща, ще ти ги донесат след половин час. А после ще мина да ти платя и сметката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>И през ум не му минаваше, че повечето от тях не бяха яли дори по една кифла от сутринта и го <b>гледаха</b> отвън с жадни погледи как се тъпче като прасе. Бай Миле си имаше собствена философия по въпроса. Правеше се на страшен, прибираше колкото може повече от парите за себе си и не се интересуваше от никого. Той наистина си беше страшен, въпреки комичния си вид.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Тълпата, която беше замряла в очакване на развръзката, избухна в смях. Женята явно ги беше спечелил на своя страна. Дори „пашите“ го <b>гледаха</b> благосклонно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Бори отиде до тоалетната, Иван съвсем се смали от страх, а Женята изпадна в някакво летаргично настроение. Гледаше през прозореца без да продума. Отвреме-навреме нервно се чешеше зад врата и отново се вторачваше в нищото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>— Няма да издържи — опъна се Женята. — На всичко отгоре преди малко се разходих по улицата и <b>гледам</b> някакви прозорци почнаха да светват. Много врещи тоя, изглежда мазето не е добре изолирано.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>След това го закарахме до най-близкото езеро. Вързахме ръцете и краката му на „люлка“ и го оставихме да <b>гледа</b> тъпо напред без да ни вижда. През цялото време се опитвах да се свържа със Женята, но в крайна сметка той се свърза с мен. Явно говореше от някакво шумно място, защото едва го чувах.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;СИК 2;2007;<br>
<i>Двамата за пореден път замлъкнаха, без да се <b>гледат</b> и отстрани изглеждаха просто като приятели, опитващи се да убият скучния следобед на чашка. А всъщност всеки от тях калкулираше трескаво възможните и невъзможни промени в един непознат за обикновените хора свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Митака и Каро определено не се харесваха, но никога не се конфронтираха. Каро знаеше, че ако се раздразни, Митака нямаше да се поколебае да го размаже от бой. Митака пък от своя страна предполагаше, че ако му посегне, онзи щеше да му създаде проблеми с властите. Дори можеше да му уреди престой в затвора. И двамата <b>гледаха</b> да не кръстосват интересите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Ще ми <b>гледаш</b> оная работа — сряза го Митака. — Какъв му е кярът на Буда да ни прави кур капан след като снощи ни наброи петнайсет хиляди марки аванс?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>Ние с Венци <b>гледахме</b> отстрани цялата операция. Нямахме никакво намерение да се появяваме на видело, но се случи нещо абсолютно непредвидено. Шаранът Миленчо покани Илиян да му гостува, за да отпразнуват събитието. Наложи се да отидем и ние с него. Оказа се, че има мебелна работилница. Баща му беше едър и добродушен мъж, който веднага ни стана симпатичен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС;2006;<br>
<i>— Ти си бил интелигентно и възпитано момче — изненада се той. — Пускам те, но ако се върнеш отново с тридесет дена отпуск по болест, ще <b>гледаш</b> портала само насън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Макар, че беше прословут страхливец, Влаха се нахвърли върху него. Кашона <b>гледаше</b> отстрани, но Димата заби на турчина мощното си дясно кроше и го свали на земята. За Влаха не остана нищо друго освен да грабне куфара. После тримата избягаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Карамански беше <b>гледал</b> внимателно филма „Кръстникът“. Същата вечер, когато взрив откъсна ръцете на Андрейчо, бомба разруши половината от ресторанта на Васко в квартал Борово. Очевидно искаше да спечели войната за няколко часа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Двамата не си казаха нито дума. Поли мълчаливо взе възглавницата под главата му и започна бавно да я отупва. Животното <b>гледаше</b> жалостиво като агне пред заколение. Беше включен на осцилограф, който отчиташе пулса. В очите му поникнаха сълзи. Нямаше съмнение, че вижда смъртта си. Поли изобщо не се трогна. Затисна устата му с възглавницата и не я пусна, докато накъсаната линия на пулса не стана права. Животното се сбогува с белия свят, подритвайки импулсивно с крака и без да окаже никаква съпротива.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Здравейте, момчета — посрещна ги той. Помълча минутка две, колкото да се разбере кой командва парада и кротко се усмихна: — Вие можете да ми бъдете деца, пък и аз така <b>гледам</b> на вас, но не сте направили още нищо съществено за организацията. Не можете да искате от Васил да присъства на тази операция. Той е шефът. Не му отива да бъде в първите редици. Босовете трябва да се съхраняват, момчета, иначе дисциплината се разпада.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Стоил обаче знаеше ахилесовата му пета. Гоцев също. Митака не можеше да стреля в главата и винаги избираше тялото. Пратиха му агент-провокатор с бронежилетка, който седна през една маса от него в ресторанта и втренчи поглед. В началото Митака не му обърна внимание, обаче онзи го <b>гледаше</b> толкова настоятелно, сякаш иска да го чука.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Онова борче пак мина покрай мен — сядаше умислен на ъгловата маса на втория етаж Божката и <b>гледаше</b> тъпо в стената. Нямаше как да преглътне унижението си. Преди години можеше да смачка Васко само с един удар, а сега неговата организация го беше прекършила.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>— Обяснявам просто — вместо да охраняваш, със същите бригади застраховаш. Лепиш стикерите и си <b>гледаш</b> кефа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Васил и Поли много мразеха дъртите мошеници. Най-ги дразнеше, тяхната надменна ленивост. Работеха с бившите комунисти и <b>гледаха</b> на нас като на недорасляци, а ние се борехме за всеки лев. Те бяха следващите ни клиенти. Не представляваха особена трудност. Събрахме колите им, като тенекии за вторични суровини и съвсем скоро на всяка от тях грееше стикера на застрахователната компания.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Бях зает да <b>гледам</b> друга любопитна картинка. Жоро разговаряше съвсем делово с някаква друга мадама, а през това време един от нашите хора я чукаше отзад. По всички сепарета се виждаха навирени крака и смъкнати гащи. Точно по това време пристигна гаджето на Поли. Настани се до Венци. Тя не страдаше от особени скрупули, но все пак се изненада.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стоев;ВИС - 2;2006;<br>
<i>Възможно е да ви провърви и наистина да спечелите достатъчно пари, за да получите желаното жилище в престижен квартал. След вас там ще дойдат жените ви и децата. Как ще ги <b>гледате</b> сутрин в очите? Как ще ги водите на детска градина? Как ще се бръснете пред огледалото, когато прекрасно знаете, че за всичко е заплатено с кръвта на много хора?</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Излязох, а навън студено, през февруари беше. Колата беше спряла отсреща, през улицата. Отвориха ми вратата. Тя - вътре, седи вързана. До нея имаше и едно момче, младо, и то вързано. Гледа ме и ми казва да не правим нищо на своя глава. Каза ми да се обадим на един човек, наш братовчед, заместник-прокурор беше... той щял да ни обясни какво да правим... Ходих при него - нищо. "Каквото е дробила, това ще сърба." А милиционерът разправяше, че може и да не я убият. Да обжалваме - предала се без съпротива. Може и да не я убият... "Донесете й дрехи" - каза.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Баба ме <b>гледа</b> със старите си очи. И от тях потичат сълзи, както тогава, преди 20 години, на гробището. Само сълзите вече не се стичат по бузите. Те лъкатушат и се губят в бръчките. "Изгоря ми душата... веднъж вече изгоря."</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И светлите очи ме <b>гледат</b> през барикада от 40 години, през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И пак бяга от спомените, пак търси опора в настоящето. Гледам несъзнателните жестове на ръцете му. Красиви и силни, почернели от слънцето. Дете на руски емигрант и българска селянка. Красиво и силно, родено в свободна страна, в красива земя.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Седи срещу мен човек, излязъл от ада. Прошарен мъж на средна възраст. Защо? Гледа ме човекът в упор и казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Гледам снимката на бабината сестра. 23-годишна, вече по-млада от мен. Гледам очите й - спокойни и строги. Гледам чертите й - меки, овални, по-скоро детски, отколкото женски... На тази снимка тя не е с ученическата си униформа и изглежда по-близка, по-днешна. И още по-невероятна изглежда присъдата й, още по-невероятни изглеждат смъртта и борбата й.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Мълчание. Няколко секунди, половин минута. После лицето на Тодор оживява, очите му ме <b>гледат</b> - топли, честни и насмешливи.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Такива са очите, които ме <b>гледат</b>. Очите на младежа, наближаващ вече шейсетте. Разбиране и мъдрост има в тези очи. И прошка за всеки може би...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i><i>Тъжен, замечтан, отнесен в миналото. Тишината в стаята е осезателна. Ако протегна ръка, ще я докосна - плътна; притиска ни. И ни отделя, отдалечава ни. Него - затваря го във времето, което е преживял. Мен - оставя ме навън - чужда. Миналото се докосна до мен. Видях го, преживях го, запомних го. Но тишината - плътна, гъста, ме изолира и изхвърли - с четиридесет години напред бъдещето, днес, където ми е мястото. За да <b>гледам</b> и да слушам. И да пиша. И да стоя под открито небе - когато трябва. Да живея и да възкресявам - мъртвите спомени и мъртвите в спомените, и мъртвото в нас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Синя вечер, тиха улица и ромон на вода. Каменна ограда, висока дървена врата. И отсреща църквата. Блести кубето на камбанарията и кръстът е забит в небето. Такъв е детският ми спомен за дядо Неновата къща. Съсед и брат на дядо Стефан, при който всеки ден ходехме с баба. Тя, за да го измие и нахрани; аз, за да ме разходи. Тя стоеше в стаята на дядо Стефан, аз - в стаята с иконите. И <b>гледах</b> Възкресението. Красивите жени над празен гроб... Ние винаги отминавахме дядо Неновата порта. Знаех кой живее там, но никога не влязох.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Нахлуват спомените. Оцелели късове от потока на Времето. Живи късове живот. Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Тя не е много по-млада от баба ми, но изглежда много по-млада. По-силна е, по-здрава. Едра и стройна жена с още черни коси, макар да е вече на 70. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката. Приличат си трите сестри. И времето не може да изтрие тази прилика.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Много й се радвахме като дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я <b>гледахме</b>, най-много кака, баба ти. Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Но още тогава... като беше малка, беше различна. Другите деца играят, а тя повече вкъщи седи, с книгите. А като се връщаме от училище или от нивата, тя тича на двора, прегръща ни, смее се и пита какво сме правили, разказва какво е правила... Добро дете беше, обичливо и мило... Но всъщност не беше дете. Много малка беше, когато надрасна връстниците си. Играеше с тях, смееше се с тях, мъничка беше като тях, но... много по-голяма.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>...Веднъж (аз вече бях омъжена и не живеех вкъщи) валяло дъжд. Почукало се на вратата. Ценка, вече голямо момиче, отворила. Гледа, на двора - каруца. А пред нея млад мъж.пита за мама. Нея я нямало вкъщи. Като разбрал това, човекът се смутил и тръгнал надолу по стълбите. Ценка го пита за какво му е мама и в същото време разбира - жената в каруцата ражда. Слязла долу, запалила огън, стоплила вода. Казала им да влязат в стаята и да извикат когото трябва. Защото навън, на улицата, имало още няколко каруци... Тогава циганите още живееха на катуни...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>"Защо се занимаваш с политика?! Гледай си уроците!" Външно спокойно, а вътрешно със страх се кара каката на малката сестричка. А момичето <b>гледа</b> с големи, още детски очи право в очите на Райна. "Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати "кулак"? Тати, който цял живот е работил?" Недоумение, мъка и възмущение има в гласа на детето-девойка. А по-късно, при друг разговор, с разочарование и болка казва: "Така вярвах в Георги Димитров, а видя ли колко евтино продаде България?"</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Пак мълчим, седим една срещу друга, не се <b>гледаме</b>. Крием се в своите мисли. И чак сега осъзнавам колко малко е струвал човешкият живот тогава, когато правосъдието е постановявало въпросът за живота и смъртта да се решава на партийно събрание. И ми е трудно да определя човешка ли е душевността на така наречения "редови комунист", който на партийно събрание, съвсем ежедневно, "по съвест" гласува смърт за 23-годишен човек. И не мога да проумея идеологията, унищожаваща човечността у хората...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Усмихва се Цена, очите й са като на момиче. "Знаеш ли, казва, тогава аз бях много наперена. Вървя и се пъча - улицата е моя. И ги <b>гледам</b> право в очите - какво ще ми направите... А тя, Цена, ме стиска за ръката и ми шепне: "По-скромно, по-скромно, не предизвиквай съдбата..." И аз наведох очи, минахме бързо по улицата, беше вече тъмно."</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Пръстите на ръцете му са като живи същества, надарени със собствена воля и свобода. Лицето му е спокойно, загорялата кожа излъчва топлина и ситни капчици пот са избликнали по челото му - високо и може би започнало да оплешивява. Гледам го в профил и зад дебелите стъкла на очилата му не виждам очите му. Но му вярвам. Вярвам на спокойно-забързания му разказ. Вярвам му, че...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Зимата на 1951-ва, няколко дни преди Коледа. Баща ми, ученикът, е присъствал на процеса. От начало до край. Гледал, слушал и помнел. И ми разказва - веднъж за едно, друг път - за друго. И всеки път - различни хора виждам. И неговите спомени, и чуждите разкази влизат в мен и стават мои...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Много слаб и много блед, с жълтеникаво-прозрачна кожа и блестящи черни очи. Той пали цигара от цигара с треперещи тънки пръсти и говори. И ме <b>гледа</b> - с много топлина, нежност и обич...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Гледам го - потреперва. Вън слънцето е напекло земята. Обед е - дори птиците не пеят. Гледам го - всичко в него крещи от ужас пред телесното страдание. Различни хора, различни устойчивости. Различни устойчивости - на духа и на тялото. И всеки различно е понасял страданията - на тялото и на духа. И всеки различно ги е оценявал. Но всеки своите страдания е оценявал. И е цинично някой - бил той палач или невинен - да оценява чужд ад... Потреперва Бип - трескави са очите му и пръстите му, които несъзнателно ту сгъват, ту разгъват листчето, в което пише, че месец в Белене струва 140 лева...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>После младостта изтрива спомена от каторгата. И той, Бип, хлапакът, става цар на велосипедите... През лятото на 1952-ра с татко са ходили в Шумен, в затвора, на свиждане с Тодор... Гледат се двамата, очи в очи - и през очите блесва искра, смях. Каква физиономия направила майката на Христо от Николово, когато в края на 1952-ра го потърсили вкъщи. Как затворила вратата под носа им. И ми обясняват кой е Христо - приятел на Бип, от 1950-та, бил в организацията, после на лагер, после го пуснали. И майка му уплашено затръшнала вратата - на миналото...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... После, когато си отидоха, излязох на улицата. Още имаше мъгла... или тя е само в спомена ми... Като сенки ходехме по улиците. На площада, при училището, срещам Васил. Разминаваме се - отдалечени един от друг, колкото позволява пространството на площада. Разминаваме се като сенки. И се <b>гледаме</b> - така, че да не разберат. И с поглед да попитаме: "Какво става у вас, арестуваха ли някого?" С поглед да се разберем. Разминахме се като сенки.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>С татко сме, двамата. Гледам лицето му - затворено, строго. Много блед под светлината на лампата. Тъмна бръчка хвърля сянка през челото му. Хладно е в стаята, ситни капчици пот са избили по лицето му. Наведен е погледът му, скрит под клепачите... Тихо е. Той ме води навсякъде, заедно питахме, заедно слушахме... Но сега, сега му е тежко. Тежко му е, както на баба. Той не плаче, сълзите не измиват мъката му. Трудно му е да говори...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>В главата ми се блъскат познати и непознати имена... Димо Лафчиев, ръководителят на хора, поетът... "...беше и поет, имам няколко стихотворения от него, още ги пазя..." "Още ги пазя." "Още ги пазя" - кънти в главата ми ясният глас на Цветана Коева. Пред мен е русата й глава, в очите ми <b>гледат</b> сините й очи. "Димо Лафчиев беше ръководител на хора... Съдиха го... умря..."</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И продължи, вече с друг глас. Гледам ръцете му - бързо мърдат пръстите му, мачкат листите пред него... Угаснали са очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Дълго мълча, а в светлите му, твърди очи имаше сълзи. Непролети сълзи. А ръцете му мачкаха проектозакона за земята. Земята, родната земя, която го бе задържала. Земята, чийто ад бе предпочел, пред свободата другаде... Дълго мълча, в очите му горяха непролети сълзи и погледът му беше далечен и чужд. После пак заговори, пак се оживи. Гледах го, слушах го и не можех да избягам от чувството за нещо обречено...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Гледах го и го слушах. Висок и слаб, с още мургаво от лятото лице, с посребрели коси, с непролети сълзи в очите. Гледах го и го слушах. Разговорът скачаше от миналото в настоящето, после пак потъваше в миналото. Ръцете му мачкаха проектозакона за земята и говорехме, говорехме, говорехме.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>"Като ме <b>гледате</b> така, какво образование ми давате?" Какво да кажем - мислим си, трябва да внимаваме. "Може би средно?" - питаме. "Не - казва той, - с основно съм, но три пъти съм прочел "Разораната целина". Явно бяхме попаднали на интелектуалец. Вие, които четете тия редове, трябва да ми простите за пристрастието, с което описвам тези времена, но то е обяснимо за хора като мен и "земя непозната" за хора, гледащи и слушащи.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Въздъхна старецът, замълча. И само лицето му ставаше ту порцелановобяло, ту розово. Въздъхна още веднъж старецът, трудно ми беше да кажа накъде <b>гледаше</b>... Свали очилата си, избърса с кърпа стъклата им, избърса очи-те си и продължи.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Трепери старецът - от болка и от мъка. Жена му го <b>гледа</b> - само мъка и добрина са останали в нея. Как иска да го докосне с ръка, да му помогне. Но не той има нужда от утеха, а ние...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Гледаме - разорани ниви - от хоризонт до хоризонт... Зад гърба ни е рехавият пояс от акации... Той продължава надолу по склона, малко се разширява и се слива с черното на земята... Къде ли е Базънската гора? Гледаме - пред нас са могилите, зад нас е гората... и само слепият Георги Шаламанов ги вижда след 40 години...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И те пристъпват един към друг - единият буйно, от-ривисто; другият сковано, с протегнати ръце напред... Прегърнаха се... Единият - със син дочен панталон, с избеляла куртка, изпод която се подава зелена плетена фланела от остра овча вълна, с галоши. Другият - с елегантен панталон от фин плат, ушит с умение и усет, с дълъг бял шлифер, под който се подава пепитено сако в тон с панталона, с бяла риза с вратовръзка. Прегърнати са старците. Сълзи блестят в очите им... Говорят всички едновременно, <b>гледат</b> се с обич... Щастливи са - отново са се срещнали след толкова години.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Спокойно е лицето на стареца. Тъмносиви са очите зад очилата му. Гледат - право към мен, към баща ми. Седи старецът на стола си, изправен е, спокоен. И започва разказа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>... Като ни изведоха навън, видяхме - извеждат Манол и Тодор, Михо Стефанов... Разбрах - навсякъде арестуват. Закараха ни в Държавна сигурност. Там беше страшно... В едно мазе - колко хора бяхме... Целият бях мухлясал, всичко беше бяло - панталони, обувки, крака... Четири месеца - 120 дни... като в гроб - живи заровени. Нощем ни водеха на разпит. Когато Бог заспи - да не <b>гледа</b>... Какво сме изживели - само ние си знаем...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>И отново седна Петър Станчев - не много едър, не много дребен, твърде млад за 85-те си години. Истински днешен човек. Седи на стола си, <b>гледа</b> ни спокойно иззад очилата си и говори.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Странно е, когато чуждите спомени съвпадат. Странно е, когато чуждите спомени, станали твои, се допълват... Бърза Стефан Ненов, закъснял е, забравил е паролата. И тя, Ценка, братлето, която караули, едва не го застрелва в тъмното... Спокоен е разказът на Петър Станчев, спокойно е лицето му, спокойни са очите му, когато <b>гледат</b> - в моите очи и в татковите. Такива ли са предателите. Такива ли са - спокойни, с вдигнати глави... и дали тези, които наричаме предатели, са предатели...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Спокоен е Петър Станчев, съвсем спокоен. Спокойно е лицето му, очите му <b>гледат</b> открито - право в нас. А татко е още по-блед, едва изговаря думите.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Миналото в мен;1994;<br>
<i>Право в нас <b>гледат</b> очите му. Спокойни, тъмносиви -иззад стъклата на очилата му... Отидохме си. Не си подадохме ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>^от оперативните работници съвсем тарикатски изпълняваха задълженията си, без да си дават много зор. Обикновено през работно време се занимаваха с лични проблеми. Двама-трима дори успяха да си построят луксозни вили в село Арбанаси. Към Досев се отнасяха подигравателно заради неговата праволинейност и непригодност за подобен начин на живот. А той наистина не се интересуваше от материални въпроси. Гледаше единствено работата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Ръководният състав умело използваше фанатизираността и жертвоготовността на младите кадри в ДС. Проявяваше явно предпочитание и толерираше подобни служители, настървяваше ги да търсят докрай класовия враг. По-опитните работници в Държавна сигурност, преминали през редица житейски и професионални премеждия, <b>гледаха</b> с насмешка </i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Лятото на 1992 година започна с дъждове. Досев се дразнеше силно от мрачното време и особено сутрин <b>гледаше</b> с ненавист звънящия постоянно телефон. Обаждаха му се за дребни работи, но един ден чу изненадан развълнувания глас на Радославов:</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- А бе той въпроса ще го реши окончателно кметът на Търново! Мой човек е, ще го обработя да не бърза, обаче ме изненадва фактът, че и този адвокат е бил агент на вашите служби. Ще започна да <b>гледам</b> едва ли не на всички като бивши агенти. Страшна работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Обратният път към Велико Търново се оказа доста тягостен. Не си продумаха. Радославов <b>гледаше</b> замислен пейзажа и дори не се обърна към Досев. Той пък на свой ред изобщо не се чувстваше виновен. Беше направил всичко възможно. Разделиха се мълчаливо. Радославов го потърси два дена по-късно по служебния телефон и поиска среща в един от парковете в града. Беше доста студено, но Досев се съгласи.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>- Така е за съжаление. А между другото, <b>гледам</b> тук Радославов помага. Как е той? Не съм го виждал от няколко години. Защо предпочетохте фирмата "Акрам къмпани", не ви ли се намира нещо българско?</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Наместиха се в един от кабинетите и почти се разделиха на два лагера. От едната страна седнаха полицаите, а от другата — другарите цигани. Единият от тях <b>гледаше</b> Досев с огромна ненавист.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>Лоши или добри, ромите все пак показаха някакво достойнство. Напуснаха кабинета без скандали и омърлушени се запътиха към колите си. Никой не си позволи да каже обидна дума, дори непознатият циганин, който през цялото време <b>гледаше</b> злобно Досев. Той също потегли със старото жигули към дома на директора и макар, че и на двамата не им се говореше, все пак се наложи да разменят по някоя дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i><i>Офицерът от МВР мълча през цялото време. Срещата завърши бързо. Разделиха се, без да се сбогуват. На излизане от кабинета на Ванев Людмил забеляза окръжния прокурор Русев. Наблюдаваше го със самодоволна усмивка. Мина му през ума, че вече бяха решили съдбата му и задържането под стража е само въпрос на време. Някой го дръпна за ръкава на сакото. Досев се обърна рязко и едва не се сблъска с началника на Службата за сигурност, който го <b>гледаше</b> изпитателно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владо Даверов;Чудовището ДС;2008;<br>
<i>— Прави се с цел сигурност, мой човек — разпери ръце дежурния на ареста — стар служител на системата. — Какво ме <b>гледаш</b> като теле майка си?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Трябва да е красива в лицето, <b>гледам</b> още дупето и гърдите - Сашо прави пауза. - Тъй като ме питаш, най-важно е дупето.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- За любов. Те искат да им казваш туй, дето го говорят в сериалите по телевизията. Аз съм схватлив, <b>гледам</b> някоя серия и после повтарям, а те не разбират, хващат се.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Да се съберем хора на нашата възраст, да седнем, да се напием. И да има мадами. Да прегърнем мадамата и да <b>гледаме</b> видео с разни кървища. Това е животът, това е шоуто.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Че сеят, ама по един-два корена. Повече картофа <b>гледат</b>, бобът, доматът, чушката, тук, по нашия край, и ягодата хваща... Те, цветята, нежност искат, не само да ги бучнеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Стамбул голям, много коли, като изляза, трябва да внимавам оттука да не ме фрасне, оттам да не ме блъсне. В апартамент се не седява. Иначе всичко имат. И се веселят, виж, туй пї го умеят от българските турци. Като настане байрямът, само красота да <b>гледаш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Събрах ги, слязах до кофата за боклук и хвърлих един червен потник на дупки. И чакам. Идват две циганета, искат да го прибират. Ама отначало ги <b>гледам</b>, шубе ги е да се приближат, гледат ме... Викам им - аз ви го давам на вас, тоя парцал. А те ми викат "Бате, имаш ли още, а, бате?" Никой друг не ми казва бате. Българите сякаш се срамуват, че ако ми кажат бате, ще станем роднини. А на мен ми е радостно, като ми викат така.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>- Събрах ги, слязах до кофата за боклук и хвърлих един червен потник на дупки. И чакам. Идват две циганета, искат да го прибират. Ама отначало ги <b>гледам</b>, шубе ги е да се приближат, <b>гледат</b> ме... Викам им - аз ви го давам на вас, тоя парцал. А те ми викат "Бате, имаш ли още, а, бате?" Никой друг не ми казва бате. Българите сякаш се срамуват, че ако ми кажат бате, ще станем роднини. А на мен ми е радостно, като ми викат така.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Часът е някъде към пет сутринта. Само след половин час Юлиан и Васил от село Добревци също ще се измъкнат от топлите кревати и ще тръгнат към цеховете си. Защо се сещам за тях ли? Защото Юлиан и Васил произвеждат халва и локум. Иначе казано - те са авторите на "сладкото", онова сладко, чиято липса ме мъчи в момента. Горките момчета, казвам си, като <b>гледам</b> мразилника отвън. Знам, че ако ме чуят, няма да се съгласят, тъй като според тях имат всичко, което човек може да си пожелае в живота, и никак не са за оплакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Юлиан е на 26 години. Завършил е техникум по фина механика и оптика. И ето го халваджия. Облечен е в престилка. Леко омацотена. Пухкавото му кръгло лице ме <b>гледа</b> със смутена усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Вече ти казах, че това с представите, мечтите, копнежите е вятър работа. Гледаш ръцете си и вярваш само на тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Но сега е нощ, не, вече е почти сутрин и аз искам да ям нещо сладко. Защото ми е кофти, защото се карахме за политика, и то с приятелите, дето уж за всичко се разбираме. Сладкото е най-сигурният лек срещу депресията, пише го по всички списания, нали. А навън е зверски студено, вятърът неукротимо се блъска в прозореца, лампите все още <b>гледат</b> изцъклени, първият сняг се хили, че лятото е далеч. 5,30 ч. В това време Юлиан и Васил тръгват в тъмното всеки към цеха си.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Доволна си лягам обратно. Юлиан и Васил вече сигурно си слагат лекьосаните престилки. Само едно не разбирам - ние ли сме правите, дето все се дърляме за сладостта на народа, или народът, дето <b>гледа</b> какво излиза изпод ръцете му и за горчилката не му пука?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Знам, че не ме обичахте още в училище, че ми се подигравахте. Вие си <b>гледахте</b> живота, а пък аз... аз не знам какво правех и защо го правех. Мечтаех да стана велик биолог, пък то не... нищо не излезе. И сега пак съм някаква... друга... Намерих една снимка от училище, само момичетата сме, в единайсети клас... и така плаках, плаках... за вас...</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Сума ти и хора си построиха къщи от моя ресторант. Ама като <b>гледах</b> как стопанисват всичко, си виках "Тия ще фалират, няма начин толкова много да крадат и един ден да не фалират." Тогава никой не ми вярваше, но прав излязох. Фалираха! Нали така?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Това е въпрос, който отива с мене в гробищата. Водили сме сражения, гуша за гуша сме се хващали. Пищовът ми е у ръцете. Ще дойде някой да ме хване и аз да го <b>гледам</b> ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>Преди години бях на кинофестивал в един швейцарски град. Там с учудване <b>видях</b>, че в женските тоалетни бяха поставени монитори и вървяха филми, произведени от жени и предназначени само за жени и естествено се <b>гледаха</b> само в най-женското място. Тогава усетих, че при вида на тази екстравагатност, споменът за леко пийналия и равномерно похъркващ мъж в леглото ми става все по-мил. Защо ли и сега си мисля същото?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Под тук и там да се разбира извън границите на родината. Подозирам го, че са <b>гледали</b> на него като на ченгето на композиторите и са му поставяли специални задачи. "Това са измишльотини, брани се той. За това си имаше специални хора, не използваха катаджии."</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Имаше една, дето 11 години си поживя добре покрай мен. Но нещата накрая не вървяха и се разделихме. Оставих я да живее във вилата, която имах до София. Един ден минавам оттам и <b>гледам</b>, по двора се разхожда един в мойта пижама. Кой е тоя, питам. А тя: О! Ние ще се женим.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- С млади и неопитни никога не съм имал работа. Гледам разликата да е 10-15 години, не повече. Жената, с която съм в момента, е на 40, аз съм на 60... добре, де, и две отгоре. Ле-ле, ама и аз като жените почнах да си крия годините!</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Бай Михал: В правилника имаше осем вида подстригване, ама най-вървеше американското високо. Сега му викат "канадска ливада". Животът се върти и един ден, откъдето е тръгнал, пак там се връща. Само че ти вече не си същият, <b>гледаш</b> изведнъж дядо си станал.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Бай Михал: А, туй не е моя работа. Аз само <b>гледам</b>, отбелязвам и се подчинявам. Колкото по се подчинява човек, толкова по-спокойно живее.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Бай Михал: Царят ли? Царят е друго нещо. Имам симпатии към него. Когато баща му почина, бях пастирче и камбаната цял ден би, сирената на фабриката свиреше и като слязох долу, <b>гледам</b> хората плачат. На царя шапка му свалям. Няма дар слово като Петър Стоянов, но нали предшестващите много говориха, пък на практика нищо не сториха. На него разчитам. Самият им род е такъв, не са случайни хора. Съжалявам, че не можах да отида на Троянския манастир, като беше, да го пипна. Хората не са глупави, дето го избраха. Бъркат ръководителите, а не избирателите.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Въглищарят се смее. Другите обаче го <b>гледат</b> строго. Не е разрешено да говорят. Страх ги е. Шефът, като разбере, и може лошо да им се пише. Шефът е помак, от близкото село Български извор. А въглищарите са отдалеч, чак от Дорково до Велинград. Как са научили занаята, любопитствам. Отговаря ми Емилия, 21-годишна.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>В чужбина не те <b>гледат</b> дали си циганин, а дали можеш да работиш. А тука в автобуса, като питаш мястото свободно ли е и като те <b>видят</b>, че си циганин, веднага си слагат чантата, да не седнеш. Кажи ми ти, това не е ли расизъм?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>Като се върнах от Либия и жена ми ме беше напуснала. Оставила децата и тръгнала с друг. Такъв срам беше, така ниско да беше паднала, синът и дъщерята не искаха да я <b>видят</b>. Три години сам съм ги <b>гледал</b>. Като човек гурбетчия не ме е страх нито от пране, нито от готвене, но не е това мъжка работа, не е...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>Седяхме около неделната обедна трапеза у Ивини, <b>гледахме</b> надолу в чиниите и се стараехме да изглеждаме умни и сериозни. Всъщност и аз, и майката и бащата на Ива полагахме усилия да не прихнем точно в супата. А Ива вече неудържимо ревеше и тропаше с крак.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Милка се казвам, леля Милка - продължава възрастната жена, без изобщо да обръща внимание на враждебността ми. - Бях касиерка в ДСК, времето мина и ей ме на, пенсионерка. На твоите години години като бях, хич и не ми идваше на ум, че ще стана пенсионерка, обаче какво да правиш, животът минава. Какво ме <b>гледаш</b>, не вярваш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Ама тия не знаят себе си, те са се измислили. Те се правят тъй, че живеят, гледат телевизия и повтарят. Нали и аз <b>гледам</b> телевизия. Същото е. Всичкото е заради парите.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i><i>- Ама тия не знаят себе си, те са се измислили. Те се правят тъй, че живеят, <b>гледат</b> телевизия и повтарят. Нали и аз <b>гледам</b> телевизия. Същото е. Всичкото е заради парите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- И си помагат, и мръсотии си правят. Като българите сме. Поляците и евреите тук са друга работа, държат един за друг. Ние се разпръснахме и кой както може, да се оправя. Даже и не се събираме. Тия, дето се замогнаха, <b>гледат</b> да се откъснат от българите и с турците да се турчеят.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Купуват се, но пї са ми мили, като си ги направя сам. Отначало ги правеше баща ми. Сътвори специален струг за тази работа. Гледах, <b>гледах</b> и един ден казах - защо да не опитам и аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Жанина Драгостинова;Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век;2004;<br>
<i>- Върнаха ни земята и сега, като ни кръстиха частници, <b>гледат</b> само да скубят. Не можело да се прави повече от 400 литра вино! А колко е 400 литра, нищо. Всичкото да го продадеш, 600 лева печалба излиза. С тия пари живее ли се? Хич. И за собствена консумация нищо не остава.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Обретенов си спомня: "Ботьов за миг падна духом, особено като <b>гледаше</b> мъртвите и ранените си верни другари. Той слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Първият поглед към света, отправен в най - ранното детство, е през прозореца на стаята ни, който <b>гледа</b> на изток. И какво открива този прозорец: двора с дюлата и двете "царски" дървета, трънен плет, Помпата, от където цялото село се снабдява с вода за пиене, после водите на Ботуня и "Лицето" - онова възвишение на изток от селото, зад което изгрява слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Другият прозорец <b>гледа</b> на север: площада на селото, вдясно сградата на общината, църквата и къщата на дядо Коло Шукрията, напред - къщата и кръчмата на Иван Вардов, къщите на Коцовци, наляво - къщата и магазина на Павел Ма-зов.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>У дома всички са по-големи от мен и по-големите предпочитат прозореца, който <b>гледа</b> на север, към площада. Там селото се вижда като на длан: кой го привикват в общината, накъде тръгва кмета, бирника или барабанджията, кой отива на черква, кой се жени или прави кръщене, кой влиза в кръчмата, или кого извеждат от там пиян, кой е забързан за влака в Бели Извор...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Имам покана за откриването на изложба в София на младия врачански художник Николай Петков. Веска и Кирил Петкови ми бяха донесли покана, а сутринта специално се обадиха да разберат ще пътуваме ли. Не се чувствах добре, не ми се пътуваше. Но по радиото от сутринта поздравявали Константин Павлов за 65-тия му рожден ден. Елена, съпругата ми, ме <b>гледа</b> изпитателно и казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Ставам, той ме <b>гледа</b> - иска да каже нещо. Знае за моята болест, сочи ми Мими, която му е разказала всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>на седенки <b>гледам</b> само за тебе. И пак следват началните два реда, за да създадат рамката на песента:</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>кала. Дойде момчето, заприказва за вашите лудории и ми мина онова, дека ме стегаше. Рекох да го почерпа, <b>гледам</b> у лимонаденото шише, дека държех ракия, останали само два пръста. Взех две мънинки чашки, сипах -със зор ги напълни... Чукнахме се. Глътнахме. Момчето я изпи на един път... Прелях му малко от моята. Викам му:</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Иван Динков заведе татко в Софийска болница. Мама също боледуваше и мой приятел - лекар й дал да чете в болницата "Епопея на незабравимите". Мама викала: "Стоян писателе го водат на докторе, а мен докторе ми дават книгите на писателете... Като му четеш книгите на Иван - се едно че <b>гледаш</b> живота. А он в живота се държи все едно че четеш книга."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>- Ти го познаваш по-добре тоя Стоян Даскалов, ама аз го слушах, <b>гледах</b> големата му, буйна коса, едрото лице, едрото тяло... И какво забелезах: очите му - едни мънички, игриви, блещукат. Такъв човек в душата си бърка надълбоко, а в кесията си - плитко... </i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>лични хапове, вземаше ги с виното и все разказваше за пристъпите на болестта си, и как я носи тази болест като войнишка раница през напрегнатия си театрален живот... По някое време излязоха с татко на двора, запалиха по цигара, <b>гледаха</b> плачущата върба и лозите.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Неусетно тръгна дума (колко му трябва на руснака) за войната. И като ме <b>гледаше</b> топло, но изпитателно, Симонов изрече:</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>... Вървя щастливо напрегнат. Този велик човек е тръгвал да освобождава България. Гледал е нашите села и градове, стъпвал е на нашата земя. Толстой пише на Татяна Александровна Ерголска: "Местността, която се разстила пред очите ми, е не само великолепна, за всички нас тя представлява огромен интерес. Без да говоря за Дунава, за неговите острови и брегове, отчасти заети от нас, отчасти от турците, като на длан се вижда градът, крепостта и малките укрепления на Силистрия..."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Той работи много, интересува го ставащото в литературата и живота не само у нас. Ако не е пресилено, може да се каже, че работи непрестанно. Това е уморително за когото и да било. Когато "системата" е прето-варена, Иван я разтоварва с тежки запои. Тогава е добре човек да не е много близо до него. Целият рай, но и целият ад се изсипват върху му. Той пуши цигара от цигара, <b>гледа</b> те право в очите, безпощаден е. В такъв момент разбираш думите му: "Особено подтискаща е мисълта, че всичко, което носи подтици за творчество, в същото време донася и нова опустошеност".</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Родната му Горна Бешовица още <b>гледа</b> с унес и лека тъга към мястото, където стоеше неговата Жътварка. И към стаената родна къща на своя голям син. Есенните листа са наредили златна пътека към нея, защото ако нашата земя е откърмила великани на духа, той е в първата им редица. И ни подсеща тази златна пътека за ранни дългове, за недостатъчната ни синовна грижовност... Лабрюйер, мисля, учеше, че щедростта не се състои в това да даваш много, колкото да даваш навреме.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Докато <b>гледаш</b>, усмихваш се, дишаш, всеки миг от смъртта се връщай по-жив, всеки миг - в капка пот, озарила света, всеки миг - в глътка вяра или в съучастие, всеки миг - в думата ласкава, в яростта, в твоята горест и в чуждото щастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Неговата едра фигура още върви из нашата земя, вее се буйната му коса, очите му <b>гледат</b> косо в нас и питат: вие, дето лесно се отказвате от своите, не се ли отказвате и от себе си?</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>... Имаше такъв ден: връщахме се от Смолян, над Пампорово се изви тежък летен облак, прегърмя, заваля силен дъжд и бързо секна. Тъкмо преваляхме билото и пред нас, струваше ни се на тридесетина крачки, извиха великолепието си две дъги - невероятно широки. Такава дъга, с всичките цветове на родопската носия, не бяхме виждали. И тя не "бягаше", когато се приближаваш до нея, -колата мина под дъгата и после я <b>гледахме</b> дълго назад,</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Седмица, или две, преди споменатата изложба посетих ателието на Тодор Ваков. Гледах със зорко око няколкото стотин рисунки, и понеже винаги съм вярвал в светлата звезда на младия художник, с радост откривах ония тихи отражения, ония забележителни избухвания, оная спокойна изясненост на необичайния му дар, на таланта му.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Заради Александър Геров и Константин Павлов, заради Захари Жендов, Йордан Радичков и Христо Фотев, заради бедния Димитър Светлин, който <b>гледа</b> пета година майка си на легло с две пенсии от по 35 - 40 лева (Бедни Димитре, защо не умря в трудното тоталитарно време!), заради неиздадени книги и нерисувани картини, за ненаписани и непоставени пиеси, за неизпети песни и неродени деца, за непътуващи влакове, неизпратени телеграми и непроведени телефонни разговори...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Той беше от хората, които не се предават лесно, от хората, които не се щадят, които гледат повече надолу -към човека на труда, към човека с проблеми, към ежедневните грижи и хорската суетня в борбата за насъщния. И ако някой го е <b>гледал</b> накриво, ако от някой е трябвало да бъде закрилян, то е само от тези, които гледат повече нагоре...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Той беше от хората, които не се предават лесно, от хората, които не се щадят, които <b>гледат</b> повече надолу -към човека на труда, към човека с проблеми, към ежедневните грижи и хорската суетня в борбата за насъщния. И ако някой го е <b>гледал</b> накриво, ако от някой е трябвало да бъде закрилян, то е само от тези, които <b>гледат</b> повече нагоре...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Последните четири месеци работихме заедно, последните му няколко дни прекарахме заедно. Той нито един път не се оплака - от болестта, от текущото. Кроехме планове: близки и далечни. Сега те висят като въпросителни във въздуха и ме <b>гледат</b> с гузни лица. А в очите играят светлинки, пръснати от Веселиновата любов към човек и природа. И ни напомнят за истинската и голяма светлина на човека Веселин Искърски.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Прозорецът <b>гледа</b> на изток и започва да руменее... Събирам изписаните листя, и недописаните листя, и чисто белите листя... Лягам с неудовлетворението, че не съм успял да проправя докрай пътя, по който ще трябва да се мине през дошлия ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>...Единственото, което бих поискала от вълшебника с бяла брада -път. "Защо ли го искаш, ще ми каже той, след като сама заключи вратите и очите си..." Така е, дори котка си имам, за да си говоря с нея в кухнята. А тя ме <b>гледа</b> с древните си зелени очи и просто си мълчи. Не се оплаква. А пък аз се боя от пълнолунията, като от лоша вест, лутам се в панелния рай и търся своята истина. И се оплаквам. Струва ми се, че живея вече няколко живота. И все мои ли са?"</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Йордан се усмихва, очите му <b>гледат</b> топло: - По своя пътека се ходи до всяко разказче. Повече възможност да се опише среда, обстановка. Да, нужна е среда, обстановка, в която да се търкулне вица. Някак и по време трябва да се датират разказите - кога става действието. Атмосферата да подскаже. Аз например използвам: или по време на Балканската война, кооперирането, когато стана голямото земетресение, или радиото го-</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Връщаме се назад и съвсем в началото на дола, откъдето тръгнахме, <b>гледаме</b> Йордан седнал в ливадата сред една невероятна лила - още не мога да си обясня този лилав мъх от магарешко тръне ли бе, от що ли. А, за да подсили картината - ливадата бе обрасла и с кърпи кожух... Добре ли си, Йордане? - викам отдалеч. "Как няма да съм добре, гледай каква красота е тук, може в рая да няма такава красота."</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Той ни <b>гледаше</b>, един по един, право в очите и говореше, че най-важното е не да си в еди кой си завод или село, а да усещаме, да разбираме народния живот, и той да се усеща в това, което пишем и в това, което издава-</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Той <b>гледа</b> с любопитни очи всичко около нас. И само на хартията ще попита: Как така? Ще разхвърли своите тенци, верблюди, караконджоли. Неговият Коца Герас-ков още избутва каруцата из човешкото нанагорнище и чак на високото удря каскета в дланта и казва пророчески: аз едвам изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>На 23 юни 1970 година в писмо до мен и съпругата ми Елена, пише: "Ние сме си добре - аз съм още без работа и деяна на обещания, Мария една седмица ходи на работа, две седмици <b>гледа</b> Искраната - Писаната...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i><i>Изгасят ли лампата мама и татко, вие отваряте очи, <b>гледате</b> в тъмното, <b>виждате</b> какви ли не работи. А хич и през ум не ви минава: къде ли нощува Мечтата? Има ли си креват, възглавница, одеяло, топло ли е в стаята й, както е топло във вашата?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>Чакайте, чакайте, ами - да, вие веднага ще запитате: Какво е това мечта? Какво ли? Нека всеки си я представи. Гледаш например как самолет лети високо-високо. Искаш да бъдеш в него. И то - непременно като летец. И веднага се озоваваш в самолета. И то - като летец. Или пък виждаш - кораб пътува далече-далече в Морето. И неусетно пожелаваш да станеш моряк. Но не какъв да е, а Капитан. И веднага си на кораба. Или пък <b>гледаш</b> чичкото, който продава сладолед - такъв, със шоколад. И изведнъж в устата ти започва да се топи сладоледът. Става ти сладко-сладко. И никак не е студено. Или...</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>И го <b>гледах</b> веднъж как приклекна при едно мъничко, педя на педя кладенче. Очите му светят. Навежда се, пие</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>то смея да кажа, че именно вие сте онази "непобеждавана България", която утре ще изправи горда снага и към която с нескривана възхита ще <b>гледа</b> не само горделивата Европа, но и светът.</i><br><br>
------------------------<br>
Марин Ботунски;Ранни дългове;2005;<br>
<i>"Декември е. Стефановден. И Стоянов. Празнотата в къщата ни (без Елена) е голяма. Дъщеря ми Сребрина се мъчи да я запълва. Насилва ме да звъня на приятели. Гледам бележника: Стефан Продев го няма. Стоян Даскалов - също. Стефан Брезински - не искам. Стефан Цанев - звъня:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Леля Анка казва — сестрите ми винаги са ми помагали, продадоха бащината къща и дадоха за първата вноска. Това, че тя <b>гледа</b> Петрунка повече от петдесет години, нищо не е. И Нешка, като започне понякога да изрежда колко е задължена на този и на онзи и на по-онзи, да се чудиш как успява да живее така все даром...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>— Ами, не ти трябва! Гледахме тука един филм по-телевизията с непозната треньорка. Не бях я виждала. През цялото време подвиква на дечицата — пак си напълняла, сигурно си пила боза, сигурно си яла шоколад. Все ги тегли и им вика. Пък те едни врабчета... Хем ми беше жал за децата, хем ме беше яд на тази жена. Като че друго не знаеше, ами все какво са яли, защо са яли. После целият град се източи да ме пита така ли е в залата на Нешка. И кой ме познава, и кой ме не познава. Казвам - ами сигурно правят и нещо друго освен да се мерят. Не зная, не съм била в залата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Нешка предпочиташе Мария да си е в залата. Да се върнат онези дни, в които се надпреварваха, спореха, дебнеха се на всяка крачка да не би другата да е измислила нещо по-хубаво. Предпочиташе да си е тука и да не <b>гледа</b> това яростно страдание на Жулиета. Защото зад гнева, зад невъздържаността се чувстваше и обичта — толкова по-силна, колкото е наранената гордост.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>На Жулиета й е лошо. Пак нейното главоболие, което е винаги на границите на припадъка. Гледам да съм по-далечко, да не ме вижда. В този момент си казвам — тя никога няма да ми прости, че не станах шампионка. Каквото и да направя, това точно тя няма да може да ми прости.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И може би всичко щеше да се размине, ако Нешка си подготвяше само ансамбъла. Но Жулиета изграждаше вече нов лидер на отбора — дъщеря си Кристина, а Нешкината Валя напредваше застрашително и оспорваше първото място на Кристина. И защо го прави? Защо не си <b>гледа</b> отбора? Само да ме ядоса, нали? Не, не беше само да я ядоса. На Нешка просто не й достигаше работата с ансамбъла. Това вече даже на Жулиета не й беше ясно. И на никого по-късно не можеше да стане ясно. На Нешка все не й достига работата и все с още нещо се захваща...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>Отивали дори да й <b>наблюдават</b> тренировките! Можеш ли да си представиш? Точно тези от спортната гимнастика, които винаги са <b>гледали</b> на нашия спорт отгоре, с пренебрежение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Десет години по-късно един италиански журналист писа, че Нешка приличала на монахиня с блестящо бели дрехи и блестящо бели чорапи и била „ке бела Нешка Робева", на което Нешка се смееше — ке жълта с белите си дрехи... Излиза, че е толкова хубава тъкмо защото му заприличала на монахиня. Знае ли човек, кое как изглежда. Всичко зависи откъде ще го <b>гледаш</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Много пъти си казвах — край, това е последно. А сега? Ще се боря, ще успея, в това съм сигурна, но нещо се пречупи в мене. Не вярвам, че на света има справедливост. Не вярвам, не вярвам, не вярвам! Иска ми се да изляза и да крещя, и да вия от болка. Гледам ги тези жени срещу мене. Някои от тях биха ме убили в момента, ако им обещаят, че няма да ги съдят. Тежко ми е...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>През деня <b>гледа</b> творческите тренировки на своите момичета и това търсене на нови елементи. И както ги <b>гледа</b>, вече вижда нещо, което момичетата още не могат да <b>видят</b>. Добре, а сега опитай в обратната посока и рязко обръщаш, и силно изхвърляш... Така, и тялото трябва непрекъснато да се движи, да се движи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Валя казваше как всяка вечер се заканвала да й каже — не съм от желязо, вие сте, но аз не съм. Съвсем обикновено момиче съм си. И никога не й го казала. Като ги <b>гледам</b>, мисля си, че Анелия е тази, която се заканва преди да заспи. И тя нищо не казва. Затова пък Илиана и Лили казват, та казват и за другите две.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Когато тръгнеш с такава нагласа към дните, естествено е работата ти да не върви. Нешка не може да понесе мисълта, че в по-голяма част от тренировките се влачат, не играят. Лили плаче всяка сутрин, като си <b>гледа</b> плана, като че вижда нещо съвсем неочаквано и ужасно. Другите не плачат. Поемат го с презрително безразличие и после я карат нея да стига до плач. Е, дотам не се стига, поне пред тях. Само това оставаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разказвам й как са се опитвали да накарат Илиана да отиде да се оплаче на председателя на ЦС на БСФС. Нешка малко се съживява, събужда се, излиза от апатията. Настройва се за няколко минути бойко. Той защо не си <b>гледа</b> работата! Обществени деятели! Вместо да помагат, ще ми разстройват момичетата точно пред отговорно състезание. И ако си мисли, че ще му се размине, лъже се...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Това по-късно. Сега за Белград и Страсбург е все още само пианото. Търси музика, която ще разтърси двете зали, ще очарова, ще покори публиката в двата града. Търси вечното, което вълнува във всички времена, във всички географски ширини, и онова, което за всеки народ си е само негово, обичано, свято. Търси това, което вълнува в днешния ден, и <b>гледа</b> да не е така преходно, че да е остаряло до дните на състезанието. Това, което ще е най-почувствано от момичето, което ще се подеме от трибуните.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Залата натежава от сълзи и неизречен протест. Ако погледне човек отстрани, ще се ужаси. Така ли се ражда тази красота, това очарование? Това ли са същите леки, ефирни, изящни, нежни и бойки момичета, които ни възхищават, когато дойде времето на големите битки. Това ли е жената, на която <b>гледат</b> с толкова завист колежките й от цял овят, с толкова възторг милионите почитатели на красотата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И на нашите треньорки им дойде моментът. Нешка Робева! Голяма работа! Ето, като върви, накъдето си иска, и никого не слуша! Трудност, и риск, и виртуозност! Много важно! Хората си карат според правилника: осем — осем, не двайсет и осем. Осем, ама точно изиграни трудни елемента. Точно трудни. Точно по правилника. Не свърхтрудни, дето само като ги <b>гледаш</b>, сърцето ти слиза в петите. Ами да, какво е това — нашите гимнастични като играят, дъх не можеш да си поемеш от напрежение.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Лили, чиито предстартови трески могат да те подлудят. Лили, дето <b>гледа</b> все да се скатае в някой ъгъл на залата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>И сега, когато казва — като че <b>гледат</b> час по-скоро да се отърват от мене, това е все пак повод да намери причина да си поплаче. Страх я е!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Вече нищо не чувам. Гледам й усмивката и съм щастлива. Ще играя! От ясно по-ясно — вярва ми. От ясно по-ясно — няма да сгреша! Не сгреших. Играх силно. Състезанието така се завъртя, че останах четвърта, но никой не може да каже, че не съм играла силно. Всички в отбора бяха доволни ог мене. Дори онези каменни лица се разтегнаха в широки усмивки. Браво, Лиленце! Абе я си гледайте работата. Какво Лиленце съм ви на вас... Разбира се, нищо такова не казвам. Възпитана съм. Но не чак толкова, че да им се усмихвам все пак. Не съм толкова очарователна, колкото пишат вестниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i><i>— Сигурно сега онези, които са искали да ме ликвидират, да ме <b>видят</b> на колене, не могат да те <b>гледат</b>. Ни тебе, ни Лили.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Искам вече да приключа този разказ и още веднъж пускам магнетофонните записи, които моята малка приятелка Стела е направила. В едно интервю, правено в Русе, Нешка казва: „Преди години всички казваха, че съм изключително конфликтна личност. Вярно е. Сега, когато се връщам назад, виждам, че всяка среща с някои мои колежки и ръководителки от федерацията е завършвала със спорове, разправии, понякога с кавги. Сега често получавам похвали — станала си по-спокойна, <b>гледаш</b> по-дълбоко, по-философски на нещата. Не е вярно. Сега не ми пречат да-работя, а аз друго не съм искала.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Нешка Робева;1988;<br>
<i>Разбирам я. Има нужда от глътка въздух, от малко мирно време без спорове, без кавги, без обвинения, че е конфликтна и невъзможна. Нека си мислят, че <b>гледа</b> философски и на-дълбоко и не забелязва дребните хитрини. Нека си мислят каквото си искат. Само да не пречат. Предстои й много работа. Винаги много работа. И когато има силна, всепризната тройка (и чудесен ансамбъл), и когато тепърва трябва да я .изправя на крака, да й дава самочувствие, да я налага на международните турнири.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ами аз, Жуле, баща ви в очите съм го <b>гледала</b>, думата му на две не съм скършвала, почитала съм го. И магарето, не ми пречеше, и то работата си вършеше, но от един мъж винаги трябва да искаш все малко повече, отколкото е направил. Така знам от баба ти Желяна. А и когато се запознах с баща ви, беше на бял кон. Хубав, силен. Цял живот ми е било мерак пак на бял кон да го видя...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Затова, когато съобщи на .момичетата, те съвсем естествено, съвсем искрено протестираха. Не искаха да приемат едно толкова безсмислено, както им се струваше, решение. На тях тя не предоставяше никакви аргументи. Това бяха момичета, оше не изкушени от славата. В този етан просто обичаха да я <b>гледат</b> как играе. За тях тя беше кумирът. Искаха да я следват. Казваха й, че няма право, че тя е образецът, на който искат да приличат.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Спомням си, веднъж турнирът „Студентска трибуна" започваше точно на 9 май. Казах й да покани у дома съветските треньорки да отпразнуваме Деня на победата, Жулиета пристигна с такава пъстра компания, че съвсем беше невъзможно да се спомене поводът, без да се изостри обстановката. Гледах я объркана. „Не си ме разбала"...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Така н стана. Оказа се неочаквано весела вечер. Отидоха си доста изненадани. Гледаха я с възторг. Тази треньорка (вече всички знаеха, че тя е треньорката) не искаше нищо от тях. Беше ги довела просто на вечеря в една българска къща. За пръв път им се случваше...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Леля Мария, това тяхното злато, ги <b>гледа</b> като свои деца, докато тренират. Идва и на състезанията. Плаче, когато някое изпусне обръча, после плаче от радост, когато на някое така дълго ръкопляскат. Когато й казват-на тебе не можем да ти се отплатим, леля Мария грейва: „Та на мене най-голямата ми отплата е, като вляза в залата и погледна - вие сте най-хубавите...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- И аз като леля Мария, като вляза, в която и да е зала, все виждам, че моите са най-хубавите. Старая се да ги <b>гледам</b> с очите на специалиста, строго, прецизно. Гледам, <b>гледам</b> - пак същото, най-хубавите.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Място не можеше да си намери от яд. „Защо някои хора ходят по конгреси и конференции, като най-важното ще ти го кажат двадесет дни преди световното първенство!" На всичко-отгоре журналистите се оплакваха. Дошли са по-рано, не за да <b>гледат</b> как са заключени вратите. „Нали и ние трябва да имаме някакво предимство с това домакинство?" Жулиета се стараеше да скрие колко е ядосана - разбира се, не можеше да им покаже, че тренират със затворени очи, щяха да я обявят за луда. Усмихваше се с онази блестяща усмивка, която винаги смекчава и най-лошото настроение:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Моля ти се, не си въобразявай, че ще те оставя да заспиш. Виж го вече слънцето в стаята, за кога ще спиш? Ей сега ще направя по едно кафенце. Не мога да си представя как може треньорката да излиза по време на състезанието от залата, когато играят нейните възпнтанпчки, защото се вълнувала, страх я било да <b>гледа</b>. Ами ако тебе те е страх, на тях какво им е? Или те не се вълнуват. "Ей, не заспивай, в такъв ден не се спи. Ще направя по още едно кафенце."</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ама вие чувате ли се какво говорите? Това е предаване на канал, който <b>гледат</b> и президентите на САЩ. Карсън е супер-звезда и кани само суперзвезди. Да предават по този канал на телевизията български гимнастички - за такава реклама не сме и мечтали. Не може да откажете, не бива. Не става дори .въпрос за отказване. Трябва само да се стегнете. Ще ви <b>гледат</b> целите Съединени щати, разбирате ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Жулиета лекуваше раната с работа. Мария - също. Така че много често си спомнях, като ги <b>гледах</b> тези двете, думите на баба Стояна - жената е създадена да създава. Като плодно дръвче е. И единственото й спасение, когато е най-наранена, е да се втурне да прави това, което е правила, с още по-голяма настървение. Какво им е струвало - те си знаят, но резултатите не бяха лоши. Създаваха, тласкаха своята гимнастика напред, даваха й по нещо ново.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Жулиета, вземи Кристина, нека тренира покрай големите.Вземи го, това поне в очите ще те <b>гледа</b>, ще ти е благодарно...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Нешка не можеше да знае колко често Жулиета се е виждала в това трико, докато е <b>гледала</b> своята състезателка, не можеше да знае колко ценен е този подарък. Това беше някакъв порив. После Жулиета питаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>Жулиета се изправи сега сама срещу малките. Малките бяха пораснали, почти без да ги забележи, улисана в тази толкова тежка борба, която трябваше да води в последните години. В същност тя и сега гледаше на тях като на деца. Гледаха я с любов, със страхопочитание. При тях тя идваше с ореола на славата, с легендите за невероятната треньорка. Питаха по-го-лемите: „Вярно ли е, че е толкова строга..." </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i><i>Жулиета се изправи сега сама срещу малките. Малките бяха пораснали, почти без да ги забележи, улисана в тази толкова тежка борба, която трябваше да води в последните години. В същност тя и сега <b>гледаше</b> на тях като на деца. Гледаха я с любов, със страхопочитание. При тях тя идваше с ореола на славата, с легендите за невероятната треньорка. Питаха по-го-лемите: „Вярно ли е, че е толкова строга..." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарита Рангелова;Жулиета Шишманова;1981;<br>
<i>- Ясно. Дойди за месец, за два в Пула, Риека, Хвар. Дойди къде сакаш. Дойди, с твоите лепотици. Нека само нашите да <b>гледат</b> како радиш. Ние сме далече. Йош не смо конкуренция.</i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Нашият голям учен и философ Т. Павлов, доловил яркото отражение на нейния портрет, пише: „В образа на тази жена има нещо, което напомня големите женски образи от гръцките трагедии, и същевременно, като го <b>гледате</b>, нито за миг не забравяте, че това е карловката Гина, типична българка, родена и отраснала сред нашия дивен Балкан. Образ на стопроцентова жена и майка и същевременно на някакъв мощен дух, изразен в чудно отсечените, дълбоки, миндаловидни очи, в </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>исполин предизвиква очевидци и писатели към подобни описания, буди у тях подобни чувства, оставя трайни впечатления, то какви ли е будил през времето на робството и това на Левски? Как ли е въздействувал върху хората, които са го <b>гледали</b> от близко и далеч, или върху тези, които преминавали през него? Какви ли желания им е диктувал, как ли е усилвал ропота и негодуванието им, когато, прободени от поругана чест или болезнено засегнати от господарски юмрук, са търсели изход, искайки да дадат израз на своето накипяло възмущение? </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>А какви чувства изпитва Васил Иванов в навечерието преди да се покалугери и до каква степен <b>гледа</b> с отвращение на хората, които се хранят с калугерски хляб, свидетелствува пак Васил Карай- </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Левски обаче не може да остане във Влашко. Неговите схващания и разногласията му с намиращи се там български дейци го заставят да тръгне за България. „Аз при тези комедии — пише Левски до Райчо Попов — в година време до нейде стоях да <b>гледам</b> и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко и станах та си дойдох в България. Така ли е, братя, съедейници?” [2] Наистина разногласията по даден въпрос не могат да бъдат безкрайни и вечни; те или се оправят, премахват и окончателно уреждат, или се стига до скарване и прекъсване на отноше- </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>български изроди; нито пък казвам, че от края на работите ни досега съм способен при таквиз страшни и мъчни времена. А сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди си на готово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да <b>гледам</b> друго, макар и по-долно. Историята ни няма да прикачи заслугите му другиму.” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Мимоходом за скромността на Левски поменахме в предшествуващите страници, но и тук се налага да добавим още нещо за нея. Защото Левски извършва всичко не от желание да се добере до голямо място и да заеме голям чин след освобождението, а само от изключителната му готовност да извоюва човешки права и свободи за народа, да „види отечеството си свободно” и да се самопожертвува за него. „Какво искам повече, като <b>гледам</b> отечеството са свободно?” [2] А веднаж, когато селяните от софийско го запитват: „Бай Василе, когато се освободи България, кого ще си турим цар? </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>Както щете, или тридесет лири ще  ви бъдат по-мили, или златна свобода, в която да ви се забележи името вечно. Заемете се добре в това, г-да, и не ни майте, защото ни омръзна вече да <b>гледаме</b> теглилата на бедния ни народ и хладнокръвието на чорбаджиите към тях. Повтарям ви: решили сме се вече и ще принесеме веднаж завсякога жертвата на народния жертвеник пред олтаря на чистата свобода.” [1] </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>„Бае, работата още няма кой да поеме та съм принуден още сами да се излагам в опасности, да тичам нагоре-надолу. Пък турците няма село, ни по къра ханища да не са разпратили да търсят. Пишат ми писма отвред да се не излагам в опасности, а не мога да <b>гледам</b> на страхливите работници, които от страх засират всичко, и работата да стои на едно място. Завчера, като имаше една топордия в един град, в който бях и аз, прехирвания, бастисвания ненадейно по къщите, а аз дето бех в къщата, днес излезох из къщи. На дру- </i><br><br>
------------------------<br>
Н Кондарев;Васил Левски;1946;<br>
<i>10. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против тия турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да <b>гледаме</b> на вяра и на народност.” (Вж. Д. Т. Страшимиров. „Априлското въстание”, том 1, страница 127).</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>За художествената гимнастика Нешка Робева беше това, което Олга Корбут — за спортната. Кралица на спортната гимнастика по времето на Корбут неизменно си остана Людмила Туришчева. Олга атакуваше с новата си гимнастика, която съдните не искаха да признаят, въставаше дори против официалната забрана на своите елементи, налагаше се упорито, бореше се яростно. Не можа да изпита щастието на победителя, но сигурно сега го изпитва стократно, като <b>гледа</b> новата гимнастика, като чува, че Команечи, Гнаук, Филатова изпълняват ту салто „Корбут", ту прелитане „Корбут"...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Сега, когато <b>гледа</b> големите състезания по художествена гимнастика, Нешка вижда много от себе си в новите гимнастички. Някои може би не знаят, че тази Нешкина гимнастика й е донесла някога колкото радост, толкова и огорчения. На тях тя носи само радост. Защото сега вече се цени точно това — рискът, сложността, оригиналността.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Сега вече никой не можеше да ми забрани. Имах си Валя и още седем деца. Отначало не забелязах, че са много. Напротив, тъкмо това най ме радваше. Пълна зала с деца. Гледаха Валя като същество от друга планета. Възхищаваха й се. Искаха да приличат на нея. Казах им, че Валя се готвя за световно първенство и те примираха от гордост, че са в една зала с такава знаменитост. Бяха я <b>гледали</b> на републиканските първенства, бяха преграквали от скандиране и сега изведнъж — кака им Валя до тях. И хич не е надута. И всичко им показва. А като се усмихне, е най-хубавото момиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Сега вече никой не можеше да ми забрани. Имах си Валя и още седем деца. Отначало не забелязах, че са много. Напротив, тъкмо това най ме радваше. Пълна зала с деца. Гледаха Валя като същество от друга планета. Възхищаваха й се. Искаха да приличат на нея. Казах им, че Валя се готвя за световно първенство и те примираха от гордост, че са в една зала с такава знаменитост. Бяха я <b>гледали</b> на републиканските първенства, бяха преграквали от скандиране и сега изведнъж — кака им Валя до тях. И хич не е надута. И всичко им показва. А като се усмихне, е най-хубавото момиче.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Валя се готвеше за световното първенство. Другите си тренираха напълно като големи състезателки независимо от това, че основното ми внимание беше насочено към Валентина. При малките, по това време лидер беше Тереза, но започнах да забелязвам, че капитанката напира и скоро ще изпревари всички. Амбициозно хлапе. И когато бях най-улисана с Валя, усещах, че ме <b>гледат</b> тези големи, питащи очи. Чакаше да му кажа нещо, да го забележа, да му обърна по-особено внимание. Просто ангажираше вниманието ми повече от другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Людмил Коцев разказва за неговите часове: „Не смея да похваля Илиана. Лили направо се смачква. Когато похваля Лили, Илиана леко помръква, въпреки че <b>гледа</b> да не й личи. Мога да ги хваля двете, колкото си искам. На Ани й няма нищо. Тя изпълнява всичко, което й кажа, но много не се престарава, докато другите две гледат все да се изпреварят".</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Людмил Коцев разказва за неговите часове: „Не смея да похваля Илиана. Лили направо се смачква. Когато похваля Лили, Илиана леко помръква, въпреки че <b>гледа</b> да не й личи. Мога да ги хваля двете, колкото си искам. На Ани й няма нищо. Тя изпълнява всичко, което й кажа, но много не се престарава, докато другите две <b>гледат</b> все да се изпреварят".</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В тези три месеца, когато си налагам нищо ново да не прибавям, все . си спомням как дойде Тепавичаров в Станке Димитров да наблюдава тренировките ми. Гледа, <b>гледа</b>, а после спокойно, напълно в неговия стил, ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Моите момичета сега ходят и на дискотека. Когато сме на лагер, понякога отивам с тях. Много ми е полезно да ги <b>наблюдавам</b> как се чувствуват на площадката, необременени от планове, програми, елементи, съчетания. Най-хубаво танцува Анелия. Ако можеше така да се отпусне на тренировките, на състезания! Докато <b>гледам</b> танците им, ми идват много идеи за техните бъдещи композиции. Разбира се, не им казвам, че ги <b>наблюдавам</b> с толкова интерес. Това сигурно ще ги скове.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Горе-долу така преминаваха разговорите през този месец, когато Робева идваше, <b>наблюдаваше</b> нашите тренировки и си отиваше. По време на тези часове, докато ни <b>гледаше</b>, щяхме да се счупим да й се харесаме, после пак започвахме да обсъждаме бъдещето. Накрая, когато разбрахме; че сме между избраниците, така се радвахме, че чак не можехме да спим. Стараехме се да правим всичко, което е казала, страехме се дори да предугаждаме желанията й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>С много такт и много търпение треньорката все повече намаляваше тези прояви на грубост, диктаторство, които като малка изглежда съм смятала задължителни за капитанския си пост. Обиждах другите момичета, исках да се наложа на всяка цена, във всеки спор. Но все по-често свикнах да се обръщам към пейката, на която седеше треньорката, и се засрамвах, като виждах как ме <b>гледаше</b> в такива случаи. Умирах от срам, че пак съм си разрешила да проявя някоя от тези черти, с които бях наистина в ежедневна борба.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Зная, че Нешка Робева е най-трудният треньор, който може да се измисли, често си спомням нейното предупреждение — с мене ще ви бъде по-тежко, отколкото с другите, няма да ви се сърдя, ако пожелаете да отидете при друг треньор, но за себе си не мога да си представя наистина нещо друго освен Нешка. Дори когато съм най-афектирана, дори когато не мога нищо да <b>гледам</b> от яд. Не виждам никоя друга, която да е по-добра от нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Струва ми се, че Ани е с най-много качества. Ако можеше да има самочувствието на Илиана, няма кои да я бие. Засвири музика и Илиана се впуска да играе, както на нея й харесва, и все е хубаво. Може да играе навсякъде. Ани се отпуска само в дискотеката, когато е с много хора, когато знае че нея специално не я <b>гледат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i><i>Вечерта между двата дни на този турнир в Прага се изненадах, като <b>видях</b> в коридора Даля Куткайте да повтаря някои от елементите в композициите на Игнатова. Докато не ги е забравила — да ги научи. После ги <b>видях</b> в Мюнхен, вече шлифовани. Казвам й на Лили: „Можеш да бъдеш доволна, Даля Куткайте най-много тебе е харесала, вече се опитва да те имитира". Лили никак не е доволна. Сърдита е на това четвърто място, та не може да <b>гледа</b>. Илиана е сърдита на себе си. Анелия не смее да се зарадва. Такова едно настроение в Прага...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>В Токио по правило се събира най-голямата конкуренция, която може да се събере пред едно световно първенство. Тук състезателките са поканени поименно, така че никоя не можеш да смениш. Бях решила, ако Лили продължава с фасоните си, да отида с една, не с две гимнастички, но да издържа докрай на приетата линия. Но Лили беше очарователна. Освен че, докато ни е нямало, беше тренирала повече от всеки друг път, но и настроението беше отлично — да ти е драго да го <b>гледаш</b>. Чудесно дете.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Мислех си, вече когато потеглих за Мюнхен, ако има някаква справедливост, световна шампионка ще бъде наистина Анелия Раленкова. Ако поне веднъж съдийките по художествена: гимнастика могат да бъдат справедливи докрай, да не се влияят от досегашните титли и медали и да <b>гледат</b> само точно сегашната игра — абсолютната шампионка ще е Анелия...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Спомням си често горчивината, с която Жулиета повтаряше -— треньорът трябва непрекъснато да доказва. Все едно какви успехи има, за следващото първенство те не означават нищо. Ако успехът се повтори — нормално. Ако нещо се обърка, тогава вече става интересно. Как, защо, къде е <b>гледал</b> треньорът, какво е правил? Разбирах много добре огорчението, което се трупаше у нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>И двамата са <b>гледали</b> световното първенство по телевизията и са забелязали нещо, което аз там не можах да забележа. Нейко Дамянов казва, че бил изненадан още от първото й интервю по телевизията — спокойно, зряло, като че цял живот е била. все шампионка. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Анелия я поглежда малко презрително. Мързи я да й отговори. Хич не обича, когато някой се превзема, но сега просто няма настроение да се занимава с глупости. А Илиана не се превзема. Ако Анелия не е видяла нищо от състезанието, ако не знае как се движат другите конкурентки, Илиана вече всичко знае и, разбира се, най-жадно от всички е <b>гледала</b> точно тази друга водачка, която сега си подрежда леглото, като си мисли, че ще може да заспи през тази нощ. След малко Илиана с изненада установява, че Ани наистина е заспала. Боже, какви нерви... И все пак някъде към три часа през нощта се обажда:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Журналистите бяха възхитени от красивата борба и от етиката в отношенията. И което е най-важно, нямаш никакво усещане за поза. Тези неща действително се усещат. Всичко е съвсем естествено. Тези момичета са израснали заедно — година след година, ден след ден, до строги и справедливи треньорки — Златка Бончева и Нешка Робева. Научили са се да <b>гледат</b> истината в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Нешка ми напомня един случай с Анелия. Извика ме да видя новата й композиция с обръч. Така много ми хареса, че казах, че нищо по-хубаво не съм виждала. После я <b>гледах</b> десетина пъти и все не можех да разбера какво е било в онази сутрин и защо не се повтаря. Тогава Нешка казваше: „Когато успея да я накарам да играе така винаги, ще повярвам, че наистина съм треньор". Казваше го след изключителната си победа в Амстердам.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;От Ротердам до Амстердам;1982;<br>
<i>Не зная, може би Стойчо по принцип е прав, но на мене ми се струва, че тези три момичета — Анелия, Илиана и Лили, ще-го опровергаят. Ще има още дълго да <b>гледаме</b> интересна, красива борба между тях, преди да се намеси нова дебютантка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Когато ме питат не може ли с по-малко работа (а за съжаление често ме питат), казвам, че не може. И ако след всяко състезание става все по-трудно, а не по-леко, то не е защото ми е приятно да ги <b>гледам</b> колко им е трудно. От тях на следващото състезание се иска да имат не само нови композиции, а и те да са нови. Да могат повече, да са още по-гъвкави, още по-пластични, още по-динамични, още по-отскокливи. Хитро нещо е победата. И е много сладка, и е много коварна. Така те впримчва! Господар си й, докато воюваш за нея на състезанието. През цялото останало време си й роб.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Жулиета смяташе, че трябва да ни изгради всяка в определен стил без никакви отклонения от него: Мария — лирична, пластична, мека; Нешка — динамична, темпераментна, бърза; Румяна — темпо, темпо, темпо... Самата тя мислеше, че трябва да се появява навсякъде все с една и съща прическа. Казваше — това е нещо като герб. Не бива хората да се чудят кой минава, когато <b>гледат</b> много отвисоко в залата. Всъщност беше и трудно да се сбърка. Жулиета умееше да ходи така, че е каквато и прическа да се появи, все ще се знае, че именно тя минава. С никоя не можеш да я сбъркаш. Толкова царствена, величествена.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Иначе държеше да сме с еднакви прически, търсеше упорито някаква външна прилика, създаваше я. Беше готова да ни облече както майките обличат близначките си. Казваше: „Е, в това е големият номер. Като ви <b>гледат</b> хората, застанали една до друга, да се питат коя е Мария, коя Нешка, а като играете, вече никой нищо не може да пита."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Всички турнири през тази година ме радват. Дори малките момичета излизат вече като представителки на голяма школа. Вземат нещо от големите — в походката, в самочувствието дори. Нямам нищо против тяхното самочувствие, но големите започват вече да <b>гледат</b> малко отгоре на моите страхове. Нешка нали си е паника.. . Какво иска —. тренираме, побеждаваме..,</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Така обикновено започват разговорите с Илиана — опипва почвата, <b>гледа</b> да измъкне повече полезна информация, а после се отпуска.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Говори се вече и за Дойна Стъйкулеску от Румъния, за Марта Бобо от Испания, за Регина Вебер от ФРГ... Гледам ги и. не мога да разбера за какво и чуждите, и нашите съдийки се прехласват по другите състезателки и за трите българки и дума не казват. Толкова ли им омръзнахме с победите си? И на нашите специалистки ли? По-късно щях да забележа, че това е част от удоволствието им—в дните преди състезанието да ми казват колко фантастична е тази и онази от този и онзи отбор. Сега го забелязах за първи път.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Решавам, че трябва да си <b>гледам</b> тренировките и да избягвам всякакви срещи и с наши, и с чужди специалисти. Не искам да <b>гледам</b> и тренировките на другите. Видях ги. Сега цялото ми внимание трябва да бъде погълнато от моята тройка. Трябва да им дам самочувствие, въпреки че ме е яд, като си помисля какво можеха да бъдат сега, ако не бяха се успокоили толкова много от победата в Мюнхен. Не можех да се примиря и с това, че дадох основание на всички да говорят дори преди съ-стезанието...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Илиана Раева никак не крие, че забелязва публиката. Играе артистично, пълно, така че да й се възхитят и тези, които утре ще се състезават с нея. Усмихната, бодра, ведра — да ти е драго да я <b>гледаш</b>. И печели публиката още тук, на тренировките.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Тренировките продължават, <b>гледам</b> видеозаписите от току-що миналото състезание, вече живея плътно с новите композиции, които преди това са се зараждали и все съм ги оттласквала за после, защото ми предстои голяма битка. Сега това „после" вече е дошло и ме завладява мощно, всепоглъщащо.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Убеждавам се непрекъснато, че не бива да се сърдя на никоя, ако отхвърли моята система и потърси друга. Убеждавам се, че ще <b>гледам</b> с любопитство, не с яд на това. Само едно няма да приема. Някоя да каже, че плановете й са в главата, защото това ще означава, че не е научила съвсем нищичко от мене — нещо, с което не мога да се съглася. Освен това означава, че няма сериозно намерение да става истински треньор.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Тръгва с голям ентусиазъм. То е естествено. Освен всичко на Илиана й е интересно. Вече треньорка! Малко важна в първите дни, но после я грабва работата и забравя да е важна. Има фантазия, измисля интересни неща, нови елементи, умее да покаже, да обясни, да изиграе. Как не! Самата Илиана Раева! Гледам младата треньорка и все повече ме обзема носталгията по състезателката Илиана. От какво толкова се умори? Вярно, не й беше малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Илиана ме <b>поглежда</b> стреснато. И на ум не й е минавало, че нейната, а не моята си тренировка <b>гледам</b> точно когато тя се е отнесла нанякъде. И чувам това „Да, другарко", от което ми идва и да се разплача, и да се разсмея едновременно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>В Белград стана и един малък инцидент, за който все пак трябва да разкажа. Заварвам водача на нашата група да се кара на Анелия за грешките. Избухвам грозно, невъздържано. Казвам, че забранявам на всеки да се доближава до гимнастичките ми по време на състезание, питам кой му е разрешил и изобщо се държа невъзможно грубо. Не се помня от яд. После си мисля, че ако някой му е говорил, че съм конфликтна, опака, дръпната, сега се е убедил напълно. Моят ръководител ме <b>гледа</b> слисано. Успява студено, през зъби да попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Диляна — окуражена, окрилена, отхвръква бързо нагоре, мъчи се да заглуши болката ми от отказването на Илиана. Гледам ги тези трите ден след ден. Отново имам силна тройка. Да са живи и здрави...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Познавам го, защото чета вестници и от време на време <b>гледам</b> футболни мачове. Но от разстоянието, от което ги <b>гледам</b>, не мога да разбера какъв човек е. Малко сприхав, разправя се със съдиите. Показват му от време на време жълти картони. До червени, доколкото ми е известно, досега не се е стигнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Колкото бях изплашена за Ани, толкова сега съм ядосана. Не мога да <b>гледам</b> от яд. Как може една толкова голяма гимнастичка да бъде толкова небрежна.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Бях благодарна на Българската телевизия, че ни даде възможност да наблюдаваме състезанието по художествена гимнастика на олимпийските игри. Гледах го тогава, <b>гледах</b> го многократно след това и на видеозапис. И не преставах да си задавам въпроса — какво щеше да бъде? ... Въпреки цялата умора, която и сама на себе си налагах като единственото ефикасно средство за прогонване на тревогата.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Не признавам нищо такова. Казвам й, че много отдавна не е видяла голямо състезание и не знае колко напред е отишла художествената гимнастика. Казвам й, че никак не отстъпва в темповете, с които напредва спортната. Мила ме <b>гледа</b> с известно съжаление. Чак пък толкова...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Знаеш ли, от време на време ми се струва, че не биваше да идвам в София. Аз наистина вече не мога да се зарадвам на нищо така, както на вашата Анелия. Ето <b>гледам</b> Мостепанова. Съвършена е. Гимнастичка модел. Възхищавам й се, а не може да ме развълнува като Раленкова. Така много се радвам, че отново имаме и ние голяма гимнастичка. Откога чакам да се появи една като Хана Ржична. Гледам и Ржична, и Дервяна и си мисля за лентата на Раленкова...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Мисля, че мога. Бях за една седмица в Копенхаген. Струва ми се, че съм хвърлена съвсем сама на другия край на света. Глупаво разкисване, разбира се. Знаех, че след два дни в два часа си заминавам и няма какво толкова да се жаля, ама е така — вървя си по улиците, чувствувам се страшно сама и виждам някакъв театрален афиш — „Три сестри" на Чехов. Спрях се. Гледам го и ми е някак по-топло. Като че съм срещнала някакъв близък човек в този непознат свят. „Три сестри" на Чехов — това е нещо познато...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Момичетата я <b>гледат</b> страшно изненадани. Това с Лили никога не се е случвало. Ангел не стъпва на земята. Видя ли какво стана! Ако съм очаквал чак такъв ефект! Знаех, разбира се, че не може да не стане интересна среща. И двата отбора имат какво да си кажат, но такава промяна с Лили...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Не могат да ме <b>гледат</b> втакива моменти! Предпочитам, разбира се, да преливат от обич, но нямам избор. Трябва да приема гневните, а не ласкавите погледи, защото не искам на състезанието никоя съдиика да види и най-най-мъничката грешчица.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Не ме интересува. Няма да стоя в залата с вас по четирннайсет часа и да <b>гледам</b> колко сте недоволни и колко изстрадали от моите изисквания. Изобщо колко сте „горките". Вкъщи пък Стойчо и Аглика изстрадали, че ме няма. Не мога никому да угодя. Играйте по три, както можете. На състезанието никой няма да ви чака да играете, докато не сгрешите...</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Не очаквах чак такъв ефект. Гледат ме и се чудят какво ми става. За пръв път и аз се оплаквам, че ми е много работата. Свикнали са да бъда вечно изискваща. Значи ми е лесно. Аз искам, те изпълняват. Ами какво по-лесно от това наистина. Какво й става на Нешка, от какво се бунтува? Много й били четиринайсет часа! Значи вече не я интересуваме — с грешка ли, без грешка ли, със сърце ли, без сърце ли ще играем. Това пък какво е?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Смятах, че още е рано да побеждава която и да е от моята голяма тройка. Не исках и никоя да се настройва срещу нея. Приемаха я изключително добре. Гледаха с интерес бързите промени, бяха във възторг от скоковете и чистотата, с която изпълняваше всеки детайл. Никакво омаловажаване на качествата й. Виждаха ли в нея съвсем скорошна съперница, или мислеха, че е още съвсем малка? Не може да не са виждали как се движи нагоре Бианка.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Ама как не разбирам. Той вече бил ангажирал един от най-известните режисьори, едни от най-известните артисти. Нешка щяла да играе самата... Казвам, че и самата София Лорен да играе, не съм съгласна. И никак не се интересувам кой колко е известен и изобщо най-добре е да не се занимават с мене, да ме оставят да си <b>гледам</b> тренировките, че от интервюта, срещи, филми не мога да си видя залата такава, каквато трябва да бъда. Работна. Без външни хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Нешка сан, при вас е много хубаво. Гледах ви, слушах ви, не разбирам какво си казахте, но е много хубаво — казва Иоко.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>— Винаги нея съм харесвала най-много. Гледала съм жадно всички гимнастички, всяко изпълнение, всяка ваша композиция, но Лили ме е вълнувала най-много. Не победителката, Лили. Нали не всички обичат най-много розата, въпреки че всички казват, че е най-красивото цвете? Всеки си има свое любимо цвете. Някои дори предпочитат синчеца пред розата... </i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Не исках да му кажа на Славчо, че точно това казва и Нешка: „Нищо не разбирате вие със Славчо." На мене нищо не ми звучеше по-успокоително в това тревожно време, защото въпреки възторга на японската публика ние <b>гледахме</b> на тези дни като на дни пред голямо състезание. Това „нищо не разбирате" мене ме успокояваше, но не бях сигурна за Славчо. Можеше и да се обиди, затова казвах — мълчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Според мене на Бианка й е още рано, на Лили и е точно време да играе, но всеки час от тези тренировки дава нови поводи за нови съвети. Доволна съм, че поне екипът на Дюлгеров не ми се бърка в треньорските проблеми, и <b>гледам</b>, през свободното време да съм с тези мъже, които искат също победата не по-малко от другите, но умеят да се държат нормално. Никакви паники.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>На всички журналисти, когато ме питат как <b>гледам</b> на оттеглянето на Раленкова, казвам, че има право да се оттегли след такава победа. Сега, когато е на върха. Едва ли някога ще може да постигне отново четири златни и един бронзов медал. Поне аз не мога да й го обещая. Ако се случи, ще бъде суперщастие, въпреки че напълно го заслужава, защото в момента, а и до година-две няма и не може да има гимнастичка като нея. Много, много напред отиде.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега, когато двете казват, че прекратяват състезателната си дейност, си спомням как години наред Ани <b>гледаше</b> презрително на всички глезотии на другите момичета, колко сериозна, задълбочена е била винаги, колко всеотдайна, колко упорита. Колко дисциплинирана. Колко години мълча... А може би все пак е права Йоко. Не е хубаво много да се мълчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Сега Лили е доволна, защото я оставям да тренира до границата на удоволствието от играта. Отчитам това, че много е пропуснала, че трябва постепенно да навлезе, че трябва да привикне отново към залата, към уредите, към тренировките. Но това не може да продължи безкрайно. Защото границата на удоволствието от тренировката при Лили най-често е много ниска. Да я оставиш в някой ъгъл да <b>гледа</b> как другите тренират, няма да й омръзне никога. Изобщо доказа се, че Лили най-много обича гимнастиката, но това не може да я накара да обикне натоварванията.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Старая се това да стане постепенно, но не може дълго да се отлага и започват сериозните, тежки тренировки. И чувам упреците на Лили: „Вие знаехте, че няма да издържа, и нарочно ме върнахте, за да <b>гледате</b> как няма да издържа!..."</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Продължавам своите интервюта на Виенското европейско първенство. Когато Ясна Радославлевич, югославската треньорка, ми казва: „Ти знаеш, че на големи първенства за Нешка се вълнувам повече, отколкото и за самата мене", само кимвам. Зная! Нешка се занимаваше много отблизо с подгоговката на самата Ясна, сега и на нейната гимнастичка Милена Релин. И Ясна е живяла с месеци в къщата на Нешка. Докато <b>гледаше</b> бебето си, младата югославска треньорка изпрати у Нешкини Милена. Тук са всяка година за по няколко седмици.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i><i>Сега, когато си спомням за интервютата на Европейското първенство във Виена, се сещам за Росица и за това нейно обвинение:-„Ти <b>гледаш</b> на Нешка като на дъщеря на Жулиета (някъде бях писала това) и затова ти се губи величието. Все ти се вижда по-малка. Просто я обичаш като дъщерята на приятелката си и не можеш да <b>видиш</b> колко изключителна е. Все пак никога ли не минава…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Чудо невидяно! Толкова позната история, че чак не ми се говори. И, разбира се, спаднат ли тренировките на Игнатова, спадат и на Георгиева. Тя пък да не е нещо повече, та тя да работи, а другите да се глезят. Тези другите са само Лили. Бианка Панова и Цветомира Филипова тренират много, но .кой ли им обръща внимание на тях. Особено пък на Цуцата. Нея едва я и забелязват. Двете примадони следят много ревниво само равните по ранг –т.е. следят се една друга и <b>гледат</b> да не би някоя да се претовари повече от другата.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Всъщност за всичко това се замислям много по-късно. Докато <b>гледам</b> филма, си плача. Втория път също. Третия малко се поуспокоих и само от време на време. Много ми е неудобно. Толкова годишна жена и да плаче. Вярно, и другите плачат, но защо пък и аз. Казвам й на Нешка: „Хайде, аз плача, защото ми е мъчно за тебе. Ти пък защо?</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Минава ми такава мисъл, че Ани иска да се прави на интересна. Поза ли е наистина това? И на мене ли точно ще трябва да ми разиграва този театър? Колко е нещастна, че не знае толкова много неща за живописта! Гледам я много внимателно, въпреки че се старая да изглежда, че не й обръщам особено внимание. Не е никаква поза. Момичето наистина страда.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Бяха се оттеглили Илиана и Анелия п сега тази зала даряваше щедро с обич Лили. Гледа Илиана, присяда за съвсем мъничко до мене и казва уж между другото:</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Българките, които играят гимнастика на двехилядната година, демонстрират такова ярко превъзходство, че испанците, изчерпали всичките си запаси от възторг, преминал в някаква непозната екзалтация, накрая се стъписаха и <b>гледаха</b> вече малко изплашени трите български „страшилища". Защото Бианка вече не стоеше само с достойнство до двете си съотборнички, до двете големи гимнастички. Сама беше голяма.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Струва ми се, че Нешка много иска да се оправдае, а не знае как. Интересно ми е да я <b>гледам</b> как не знае какво да каже. Пристига и Виктор Сергеев.</i><br><br>
------------------------<br>
Нешка Робева, Маргарита Рангелова;Жажда за върхове;1987;<br>
<i>Когато <b>гледа</b> Бнанка на турнира „София", Раева казва, че не е вярно, че Бианка е като нея. По-голяма е. Самата Илиана не е можела така високо, така леко, изящно да скача, пируетите на .момичето сега са фантастични, по-голяма гимнастичка е Бианка.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Трайков;Братя Миладинови - преписка;1964;<br>
<i>Радосно приях писмото ви от 19 января [1] и со него две Ваши газети. Гледам, мой приятелю, достохвалните ваши стремления за нашата бъднина. Радите! Колку повике радите, толку повике честите народността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеникот од отечеството ни и толко</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>С една дума, в този рапорт няма ни политика, ни логика, ни граматика. Затова аз предлагам: 1-во, да се забележи, че комисията не е оправдала доверието на Народното събрание; 2-ро, да считаме нашето положение statuquo ante commissionem и 3-то, да пристъпим да разгледаме глава по глава Устава, който ни е предложен от централното правителство. Колкото за рапорта, той е литературна собственост на комисията, която и може да прави с него каквото ще, а ний да си <b>гледаме</b> работата."</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>На Гирсаb не се понрави никак това внушение. Той знаеше, че то ще произведе в Европа много лошо впечатление, може би и сериозен протест. А руската дипломация <b>гледаше</b> преди всичко да не я увлекат военните в нови усложнения.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Аз мога да отговоря на Н. преосвещенство, че Събранието няма да управлява. Министерството иска кредит, когато има непредвидени разходи. Само министерството отговаря за доброто и лошото управление. Събранието е контрол и има само право да <b>гледа</b> добро ли е управлението, или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Ние ги оставяме в сила (пълномощията) само за тоя кабинет, който е съставен от г. Каравелова (викове: съгласни!). И докато този Каравелов кабинет трае, дотогаз тези пълномощия ще имат сила (съгласни!). Но ако би някое второ правителство замести сегашния кабинет, да няма право да се възползува от тях, макар да направи най-голяма добрина на страната, няма да <b>гледаме</b> дали е добро или зло, ще го съдим като кабинет, който е злоупотребил с доверието на народа. Ще го съдим според закона за министрите... Така щото, всеки който занапред дойде, да знае това (съгласни!).</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Моментът изглеждаше крайно благоприятен. Европа <b>гледаше</b> новия режим с пълно съчувствие; в страната никаква опозиция за мероприятията, които князът бе обещал, вземайки пълномощията, каква рядка сгода!</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>И (ако отговорът е утвърдителен) както е святата воля на царя Освободител всинца ще кажем: амин, така да бъде. Но ако под покровителството на някои руси се крие чифутска спекулация, за което не се съмняваме, то ний, без да <b>гледаме</b> частните увещания, ще си направим сметката.12</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Ходатайството на българския народ, изразено в многочислени телеграми, писмени молби и в изпращането на една депутация при императора за унищожението на княжеските пълномощия, биде съобщено на правителствата на чуждестранните държави. Доколкото може да се съди по отзивите на нашите посланици, в Берлин и във Виена се <b>гледа</b> на възстановлението на конституцията като на вътрешна работа на княжеството и следователно може да се разчита на пълната индиферентност в това отношение от страна на европейските държави.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Въпросът за железната линия от София да Кюстендил и по-нататък за Македония е един въпрос, който може да се положи на сериозно разискване както в правителството, така и в Народното представителство, но аз не <b>гледам</b> той да има някоя връзка с приемането на конвенцията, която е на дневен ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Каравелов <b>гледаше</b> на комитетските планове с недоверие. В действителност той не ги вземаше на сериозно. Следните редове на Търновска конституция определят съвършено неговия възглед по въстанията в Македония.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Изборът, добър за българските интереси, не бе сполучлив от руско гледище. Генерал-губернаторът дойде в Пловдив с една непобедима антипатия към русите. Син на прочутия Стефанаки бей - единственият християнин, който от превземането на Цариград насам бе имал славата да приеме в къщата си посещението на един султан, - сам той бивш посланик на Портата пред европейските дворове, Алеко паша не можеше да не <b>гледа</b> на Руската империя с очите на един настоящи османлия. Докато траеше обаче окупацията, той прикриваше старателно своите чувства.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i><i>Нощта бе неблагоприятна за едно съзаклятие; ведра, с високо и прозрачно небе. Патрулите можеха да <b>наблюдават</b> по цялото протежение улиците, по които едва падаха от стрехите леки сенки. Градът изглеждаше спокоен: никакво външно предвестие за революция. Когато Стефов мина през Католическата улица, часът удари 11 и посетителите на цирка "Пизи" се разотиваха безшумно, а на вратата се издигаха бенгалски огньове. "Музиката - бележи Стефов - свиреше един чардаш." Дотук нищо съмнително: само един стражар стоеше пред входа и <b>гледаше</b> благодушно как се пилее множеството по улиците.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i><i>Нощта бе вече станала тъмна. Стефов едвам <b>виждаше</b> пред себе си. Той вървеше по посока към града без път. "Конят захвана да пръхти - разказва той. - Огледвам се наоколо да видя от що се плаши, но не виждам нищо в тъмнината. Дърпам го един път (аз го водех за юздата) и си дигам крака да пристъпя, конят изпръхтя силно, дръпна се и аз полетях на възбог. Ставам и <b>гледам</b> отпреде си и що виждам? Една отвесна канара, която в мрака ми се видя, че е висока 30-40 метра!"6 Стефов зави по друг път и слезе в Бунарджика, водейки коня си. Уплашеното животно трепереше като човек.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- Още пет патрона имам - каза Стефов, - един ще оставя за себе си и четирите ще <b>гледам</b> да пратя ако не другиму, то поне в търбуха на някой шпионин.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Конакът имаше две големи железни врати: едната <b>гледаше</b> на юг, към Дановата печатница; другата на изток, към Марица и към Панаир хан. Николаев дойде откъм южната страна. Сетне конакът биде заобиколен отвсякъде. Ротата на поручик Козловски зае пътя, който води за еврейската махала; другите роти се построиха откъм чаршията. Един взвод от ротата на поручик Зидаров биде изпратен да освободи моста на Марица, за да може да влезе Чардафон.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Господин Странски е имал свиждане с жеранта на руското консулство. Забелязал от разговора желание за подобрение отношенията с Русия, която не би била ни против Съединението, нито против княза. Като средство за изравнение недоразуменията мислило се да стане свиждане между двата господари. Това с цел да се даде възможност царя да промени направлението на политиката. Имате ли подобни сведения от руския агент и как <b>гледате</b> на това желание?</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Руският публицист привежда разговора с един сръбски селянин, който <b>гледал</b> с възторг как отива войската към Ниш.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>С такива надежди <b>гледаше</b> на мобилизацията грамадната част на сръбския народ. Когато Милан заминаваше за Ниш, на белградската гара многолюдието викаше: "Дай боже да се върнеш като сръбски цар!" Всички мислеха, че той отива за Косово поле.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>След тоя успех на българите дунавската дивизия се почувствува усамотена на Сарлъка и почна да отстъпва към Суходол под прикритието на една батарея, снета на позиция при село Гилян. Гранатите на тази батарея падаха в камънаците на Келташ и нанасяха големи загуби на българите. При все това дунавската дивизия отстъпи в безредие - част през височината, част през равнината. По нишкото шосе по това време отстъпваше пехота, артилерия, обози, върволица от граждани бежанци, с кола или пеши; 15 000 българи от левия фланг <b>гледаха</b> това зрелище, но не смееха да настъпят. Заповедта бе: "Ни крачка напред."</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>Кралят <b>гледаше</b> с опулени очи и без да трепне, слушаше думите на своя пръв министър. Той взе от пода своята писмена абдикация, пристъпи към мене и ми я подаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>- О, хора! Ако това не <b>гледах</b> с очите си и не слушах с ушите си, не бих вярвал, че би могло да се случи.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том І;<br>
<i>От тротоара Радко Димитриев <b>гледаше</b> как файтоните се отдалечават и ядеше един геврек. Той се надигна към Кесякова и му каза нещо. И двамата се изсмяха високо.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i><i>Така наивно бе и самовнушението, с което съзаклетниците <b>гледаха</b> на чувствата на народа. Шумът на някои вестници срещу княза, девизата на някои кружоци, че „злото е в двореца“, повърхностното впечатление от тая тягост, която енервираше страната, бяха им дали трескавата илюзия, че тяхното дело ще бъде веднага и от всички страни, с един общи вик приветствувано като избавление. На тоя непринуден възторг те разчитаха за своя краен успех и това ги накара да <b>погледнат</b> леко на подготовлението на своето предприятие.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>— Аз искам да ми се каже — заяви той — как <b>гледа</b> на революцията днешното правителство: ако то я одобрява, защо не идат тук неговите членове да си вземат властта; ако то е противно на нея, защо те не са арестувани?5</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Кои са инициаторите? Кои са причината и поводът за изпъждането на княза? По чие предложение стана това изпъждане и кои го изведоха от палата — или къде го уловиха — и каква полза ще произлезе от това за отечеството? Войската в София как <b>гледа</b> на това? Какво мнение имат европейските сили за това дело и как ще се отнесат към България? Къде ви е прокламацията, с която да убедите в полезността на станалото?“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„За нас князът — възрази Стамболов — не е свален. Каквото и да съобщават от София, то за нас и за народа не е обезателно. Ако вий и Никифоров сте противни на станалото, как <b>гледа</b> Каравелов на същото нещо. Отговори!“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>„Утре, питаше той, с какви очи ще изляза пред тези честни хора и не ще ли те на мене да <b>гледат</b> като на последния мерзавец и лъжец?“</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Каравелов, вцепенен, не можа нищо да продума. Той стоеше прав, със сключени челюсти и <b>гледаше</b> втренчено.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Задължението бе да се повърне князът, от името на когото Стамболов бе взел властта. А на тая тема Каравелов неохотно приказваше. Това щеше да се узнае скоро и да усили още повече породените подозрения спрямо София. „Провинцията <b>гледа</b> с голямо недоверие на столицата“ — съобщаваше Стамболов. Той настояваше пак да се състави час по-скоро наместничество със силно правителство, което да бъде в състояние да смаже всяко съпротивление. От чужда намеса той се не боеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>При последните думи князът се разплака. Потекоха сълзи и по лицата на юнкерите. На мнозина от тях дойде да извикат: „Остани при нас; друг като тебе няма да намерим!“ Но нещо им стягаше гърлото до болка и те го <b>гледаха</b>, онемели, как той се отдалечава със своята висока снага, раздрусвана от задавен хленч.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Князът и полковникът се качиха в един файтон със затворен гюрук. В друг файтон вървеше подир тях Франц-Йосиф. Жандармският ескорт заобиколи двете коли с голям ропот и скоро кортежът се изгуби в мъглите на прашния път. От яхтата офицери и юнкери се взираха в простора с нещо от това тъпо изумление, с което Каин трябва да е <b>гледал</b> своя брат — след убийството...</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>При четвъртия километър екнаха акламациите на народа. Князът тръгна към войската и я поздрави. Музиките засвириха в тоя миг и от укрепените пунктове около столицата топовете почнаха да гърмят. Войниците викаха ура и <b>гледаха</b> княза с екстаз, като някое серафическо видение. Той им извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Князът мина със свитата си покрай всичките полкове, спирайки се да ги <b>гледа</b> с някаква майчинска нежност. Под неговите тъжни погледи войниците едва се държаха на крака от вълнение. С великия инстинкт на народното сърце те чувствуваха у своя княз страшната трагедия на престола. Александър мина обратно пред полковете, застана на левия фланг и се вгледа в стройните редове с един дълъг, бавен, болезнен поглед, който искаше да запечати в духа тази минута. Сетне поздрави ги мълчаливо с един сопнат жест на ръката и бутна коня си към шосето.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Последната телеграма на Идеслея до Ласелса, пишеше той до лорд Солзбъри32, е наистина un peu trop fort. Аз мисля, че трябва да имаме немедлено министерски съвет, преди да бъдат изпратени подобни инструкции. Аз <b>гледам</b> цялата серия (от депеши) наедно: първите две бяха много силни, но признаваха поне европейския концерт, когато последната не ще да знае за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Уталожването бе обаче мнимо. По цяла Южна България националисти и русофили — бели и черни според прозвищата от това време — се <b>гледаха</b> наежени и скърцаха със зъби един на други като воюващи, на които е наложено късо примирие. Частични сблъсквания ставаха всеки ден и достатъчно бе да се яви някой повод, за да се разразят в междуособица страстите, които сега пухтяха под пара.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>12.         Призовават се всичките истински патриоти да забравят миналото и да <b>гледат</b> с пълна вяра на Русия.14</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Разговорът се влачи известно време на тази тема. Еснафите, доведени тук като изразители на народните желания, изпитваха смесени чувства: когато <b>гледаха</b> обстановката, големите портрети на руските царе по стените, генералската униформа на Каулбарса, над която падаше като порой една внушителна брада, те се поддаваха на неволно благоговение; но когато се погледваха помежду си, спомняха си, че са дошли да защищават българската конституция и да искат княз от Русия.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i><i>В Радославовата къща бе дошъл и Стамболов. Тълпата продължаваше да вика ура. Тя бе счупила пармаклъците, навлязла бе в двора, наблягаше на прозорците, пухтеше. Европейските кореспонденти, някои от секретарите на агентствата стояха слисани пред тази френезия: мислено те се пренасяха в спомена за големите европейски революции — това, което <b>виждаха</b>, не бе зрелище на обикновени времена. Сръбският публицист Пера Тодорович се бе качил на една стряха и <b>гледаше</b> хипнотизиран това чудо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Аз казах, че не мога да допусна различието, което негово превъзходителство се опитва да установи между самия договор и това, което го е предшествувало, и че аз мога да <b>гледам</b> само на съществующия документ.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Аз възразих, че сега трябва да <b>гледаме</b> по-скоро настоящето и бъдещето, нежели миналото, че според мене би било право, щото Силите въобще да дават съвети, ако стане нужда, но че на мене се чини, какво ако оставим сами българите, те ще съумеят сами да си уредят работите. Свикването на Велико народно събрание, щом се свършат изборите, ще даде възможност да се установи едно по-задоволително положение; поради това не трябва да става никакво отлагане.</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Най-сетне депутацията се реши да си отиде. Когато тя се показа на улицата, екна един страшен рев „Долу“. Опълченците се спуснаха да ги заплюят. Каулбарс, който <b>гледаше</b> от балкона тази ярост на тълпата, посочи юмрук и извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Още на другия ден, 30 септември, лорд Идеслей отправи до английските поданици в Берлин, Париж, Виена, Рим и Цариград едно окръжно, с което ги питаше: Какво впечатление са произвели случките в руското агентство в София? Как се <b>гледа</b> на молбата, отправено от Регентството до великите сили за разрешението на кризата?20</i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Строители на съвременна България, том ІІ;<br>
<i>Английският посланик бе също за кандидатурата на Валдемара. Валдемар, шурей на английския престолонаследник, не можеше да бъде много неприятен на лондонския кабинет, макар кралица Виктория да <b>гледаше</b> въобще с антипатия на всекиго, който би заел мястото на Александра.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>А е имало и какво да <b>гледа</b> и от кого да се учи тогава малкият футболист. На преден план бяха такива великолепни лектори по майсторство като Гацо Панайотов, Ив. Колев, Кр. Янев от ЦДНА, В. Спасов и Г. Кардашев от "Левски", като Д. Ташков от "Славия"... По-късно, в годините на своята слава Аспарухов никога нямаше да измени отговора на въпроса за неговия кумир в тази детска възраст: "Играта на Гацо Панайотов!" - отсичаше без колебание той. А Панайотов беше централен нападател...</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>"По онова време - разказва сега Гигов - ние набирахме състезатели от училищата. Или аз ги обикалях, или учителите ми довеждаха подходящи за спорта момчета. Аспарухов дойде сам. Стоеше притеснен пред мене, <b>гледаше</b> надолу, към обувките си...</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Досега само си <b>гледал</b> тия винаги заредени с динамика драматични двубои между най-силните, между големите. Следял си с поглъщащи очи безбройните, изтъкани с тънкост отделни дуели и сблъсъци на колективните замисли. И е особено важно не само да гледаш, а и да виждаш и възприемаш тази драма и борба на волята, на характера, на умението.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i><i>Досега само си <b>гледал</b> тия винаги заредени с динамика драматични двубои между най-силните, между големите. Следял си с поглъщащи очи безбройните, изтъкани с тънкост отделни дуели и сблъсъци на колективните замисли. И е особено важно не само да <b>гледаш</b>, а и да виждаш и възприемаш тази драма и борба на волята, на характера, на умението.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>- Понякога сравнявам футбола с морето. Виждал съм хора (а и аз съм правил това) да стоят на брега и с часове да съзерцават разлюляната пред тях площ. И какво <b>гледат</b> - вода! Но <b>гледат</b> и им е интересно. Защото еднообразието е привидно - нито една от вълните, които прииждат непрекъснато, не си схожда със следващата. И цветовете се менят - ту синкаво, ту зелено, ту мораво, понякога и оловносиво. Така е и с футбола - уж едно и също нещо като водната шир, а стоиш на трибуните и гледаш. И ти е толкова приятно! Защото нито едно действие не се повтаря, нито един мач не си прилича с друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i><i>- Понякога сравнявам футбола с морето. Виждал съм хора (а и аз съм правил това) да стоят на брега и с часове да съзерцават разлюляната пред тях площ. И какво <b>гледат</b> - вода! Но <b>гледат</b> и им е интересно. Защото еднообразието е привидно - нито една от вълните, които прииждат непрекъснато, не си схожда със следващата. И цветовете се менят - ту синкаво, ту зелено, ту мораво, понякога и оловносиво. Така е и с футбола - уж едно и също нещо като водната шир, а стоиш на трибуните и <b>гледаш</b>. И ти е толкова приятно! Защото нито едно действие не се повтаря, нито един мач не си прилича с друг.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i><i>- Мисля си, откъде иде това отношение към Гунди, тъй като и други футболисти са имали такъв зенит. И ми се струва, сега като <b>видях</b> този момък, че това е така, защото той покрива представата на зрителя за желания централен нападател - висок, снажен, мощен, технически на висота, стреля и с двата крака, стреля и с глава. Просто е удоволствие да <b>гледаш</b> движението му по терена.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Спас Тодоров, Милко Стефанов;Георги Аспарухов;1978;<br>
<i>Обичаше много водата и морето. Но рядко се задържаше под слънчобрана. Очите му все шареха по пясъчната ивица и търсеше някъде да се рита топка. Щом зърнеше игра и тихомълком се измъкваше от компанията. Включваше се моментално с такова увлечение и страст, сякаш това бе мач за първенство! И в повечето случаи все с малчугани, които, целите обърнати на слух и зрение, <b>гледаха</b>, когато той им показваше този или онзи финт, този или онзи удар.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Захарий Стоянов. Опит за социобиография;1996;<br>
<i>Това сякаш позволява една манипулация от страна на съзнанието с "реалната реалност" - тъй като то е свикнало да "манипулира" възможната. Границите на истинските измерения на нещата се губят. Възможното се възприема и като станало. Известен е случаят, когато двама българи след като са <b>гледали</b> един революционен спектакъл в Габрово, на излизане от града пукат с пищовите си, заявявайки: "Ей до тук е турско, оттук нататък е българско!" При наивизма въображателната дейност има качеството да строи реалности.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Паки аз се успах и дойде святий Евтимия, ми рече: „Аз много важни някои болгарства би тебе явил, но требува да си при крепко дружство, где не може никой да те дари. Обаче от моя страна нек' са благословени и нек' се постараят да те положат на незлобливо място, за обща полза на всичко болгарство.” Това ми рече. Аз абие се пробудих и сум жив разбуден. И Линцеи (многоочитий) ми е зрцало, сос което <b>гледам</b> сладчайшее бракята мои българи.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>щеди трудат. До днеска, който с юс списувал, ще дойде време и ест, и ест, що не ще бидат приятни тия списания. Аз сам знам! Ето имам различни списания мои и много трудове суетни, и очите си убих. Но като <b>гледам</b>, че ще убиям милиони народ, паки тия десетогодишний трудове и преписувам от Аз-буки, како най понизний ученик и полу-ученик, и како сугубствующий человек и гражданин. Времето кум ще ми буде!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>От Кр'сточва далече 5 часа турците имаят едно от првостепените текета. Оно се зове от Хадр Бада, зградено на река Треска. Оно с красни здания е украсено, в това теке дава се всякому турчину и християнину хлеб и сол. От това теке путьо, колко два часа и пол, е едно гъсто дубраво и каменисто место и зове се Барбара, место догде помине путник, смрт своя пред очи си <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиконстантинов-Джинот;Българин съм;1993;<br>
<i>Обаче во Чехия и селяците преискусно свират и днеска общо да речеме всички племена славянски погинале само да чуят музика. А най-паче во песнопоене и стихотворство совсем искуснейшее стапнуват. И не за чудо ради верховнаго стихотворца Омира, който во Илирик со голема желя слушал стихотворно поене славянско, от где ся научил и степеноударение епическо. Наконец ради това негово многогрудно искуство такавая награда прия от ближните му, щото отглади умре. После смертта му всекий ся хвалил сос шекер да го <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Няколко деня героят на деня в крадеца Карлово бил дяконът Игнатий. Във всяка българска къща предметът на разговора били неговото расо и косата му. Когато излязвал по улиците, тълпи от любопитни се трупали по портите да го <b>гледат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>И действително после се оказало, че светиня му не чини нищо, само за любопитство искал да види Дякона. Страхливите и слабодушните натури били за Левски един вид божии същества, на които той <b>гледал</b> като на безполезни божии създания.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Докарали от селото една талига, в която турили двамата ранени — нашия герой н заптието, — които, седнали един до други, трябвало да се <b>гледат</b> в очите! Христа Цонев и клетия Никола вързали е едно козеньово въже, които подкарали подир талигата. Щом пристигнал конвоят до първата долчинка, дръпнали вътре Николчо, комуто ударили един бой, който му служил за предисловие. Питали го те да каже правото — наистина ли са хванали Василя Левски Дякона, или друго някое лице е минало на ръката им по погрешка. Николчо дигал рамене и казвал:    — Не знам.</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i>Талигите преминали през търновската чаршия, заобиколеии от войската. Мало и голямо се трупало из Бяла Бонината улица и по Баждарлък, за да <b>гледа</b> на страдалците. На първа линия стояли малките турчета и кадънчета, които си вадели малките езичета и викали:</i><br><br>
------------------------<br>
Захари Стоянов;Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му;1982;<br>
<i> Дълго време се мислих да поискам някои сведения от него, мъчих се да забравя миналото, борих се в себе си да се примиря с онова начало, че каквото и да прави човек, ако не е разсърдил висшето си началство, от което приема заплата, то всичко му е просто; на напусто. Представи ми се грозната бесилница, стори ми се, че <b>гледам</b> сянката на покойния, който ми викаше: „Не ме осквернявай! Не искай помощ от оная ръка, която е оцапана в моята кръв!...</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От Лахана пътят почва полека-лека да се спуща към долината на Струма. След като изминахме една невисока баирчина, видяхме голяма част от Серското поле с езерото Тахинос, а по-сетне излезе наяве цялото поле с всичките планини, които го окръжават. Най-хубаво се <b>гледаха</b> върховете: Али Ботуш над град Демир Хисар и Меникион над гр. Сяр. Така също красиво стоеше право на и. Кушиница планина, която лиже езерото с краищата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Ученици в идадието има 50, между тях 2-ма българи, 2-ма гърци и 4-ма евреи. Турчетата са повечето синове на чиновници. Беговете не си пращат децата в това заведение, на което <b>гледат</b> с криво око. Когато се откри, с мъка се събраха до 40 ученици, и то след като ги снабди заведението с книги и с дрехи. Успехът е много слаб, едно, защото учителският персонал е слаб, а друго, защото 3/4 от турчетата никак се не учат. Гледат само да минуват в класовете, за да свършат по-скоро и получат служба. Други никакви идеи няма. Това се забелязва и в другите турски училища. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>До вечерта посетих българското училище. То се състои от две здания с един доста голям двор. Едното е на 3 ката и <b>гледа</b> към изток. Самото здание е направено много слабо и без всякакъв план. В него се помещават четирите класа и учителската стая. Повечето от стаите са малки и едвам побират учениците. Долният кат е захванат от една стара каменна маза, съвсем тъмна и влажна. В нея учениците ядат. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Второто здание <b>гледа</b> на юг, то е на два ката и е вехто. Долният кат служеше тогава за спалня на пансионерите. По-после се обърна на параклис. В горния кат се помещава първоначалното училище. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Подир обяд отидох в болницата. Тя е построена на едно хубаво място, под самите хисарски укрепления. Гледа се оттам цялото Серско поле и езерото Тахинос. Зданието е доста голямо, ново и хубаво направено от камъни и тухли. Направено е от частни пожертвования и се поддържа с пари, които стоят в някои чужди банки. Зданието <b>гледа</b> към юг. Разделено е на три части: — главната — в средата и две крила от страните. Вътре не ми позволиха да вляза. Казват, че има около 40 легла и че се държи добър ред и чистота. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>липсали са бедните колибки и наместо тях са се появили хубавички двуетажни къщи. Дворовете са заградени. Селяните имат прекрасна черква и добро училище, дохождат в града с коне, облечени чисто и прилично. Отиват на Св. Гора; някои даже са достигнали до Ерусалим. Всичките околни села <b>гледат</b> със завист на просеничани. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Пътят по десния бряг на реката е поправян често пъти, но никак не прилича на шосе. Планинските потоци са го изровили на много места, а пък понякъде са го насипали с купове ситен и едър камънак. Един километър от станцията стои караулен дом и двама заптии. Къде средата долината много се разширява от двете страни и се образува малка котловинка сред планините. Тук на десния бряг <b>гледаме</b> развалини от къщя и над тях стари гробища. Казаха ми, че на това място било селото Покървник, което отдавна е разрушено. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>По левия бряг на реката се виждат ниски хълмове, които идат от полите на Рупелската планина. Тук, близо до устието на прохода, се <b>виждаше</b> гърлото на Пиринската Бистрица, която иде откъде най-високите части на веригата. Цяла реденица села се <b>гледаха</b> по хълмовете около долината на реката. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>На север от нас се виждаха разстлани на голямо разстояние Малешевските планини, повечето обезлесени. Но най-хубаво изгледва разкошната долина на р. Струмица със зелени тъмни нивя и хубави селца и много гори в подножието на Беласица. Долината се вижда на едно разстояние близо 10 часа дълго. Беласица стои като чудесна стръмна стена от южния й край, като постоянно закривява към запад и цяла е облечена с дъбови и букови гори. От друга страна се <b>гледа</b> една гола ниска планина, наречена Огражден, скачена на запад с Плачковица, а на изток с Малешевските планини </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>тютюна, <b>гледат</b> през пръсти на работата и често пъти само пречат на контрола, който се прави от органите на прекупниците. По целия Серски санджак се пуши тютюн без бандероли. Даже в гр. Сяр се продава такъв тютюн навсякъде по улиците. Джумайският тютюн твърде малко отстъпва по качество на Драмския. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>въздигат Карадагските планини, които ясно се виждат от единия до другия си край. На запад се <b>гледат</b> върховете на Беласица, а на изток — Кушница планина. Под самите наши крака се извива една гиздава зелена долина, украсена с две селца и оросена с един пълноводен поток. Това е рекичката Янина, която извира в самите поли на планината и тече към Бродската река. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Зад Капаклии се вижда една друга верига, по-висока от нея; тя се зове Шарлии планина, завива на запад, та достига гр. Валовища; тя дели р. Серовица от р. Валовишка и р. Бистрица. На изток се <b>гледат</b> северните върхове от стръмната и гола Смийница планина. Нито едно дръвце не се съзира по тая огромна верига; особено хубав е върхът Драган, който образува най-високата и най-северната част на планината. Смийница се съединява с Черна гора чрез една ниска седловина. На североизток зад тая седловина е богатата Елиска котловина. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Картината, която <b>гледахме</b> от върха Шиле, толкова е красива, щото, само когато хубаво огладняхме, решихме да се върнем в село. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Оттук се открива една приятна гледка на всички страни. На з. се <b>гледа</b> много хубаво цялата търлиска котловина с голяма част от Черна гора; вижда се на с.-з. целият Али-Ботуш, на който върхът все оставаше покрит с мъгли; на ю.-и. се открива пред нас една гиздава долина, покрита с разкошни ливади и оживена с множество селяни, които носеха и събираха хуба- вата трева. Отначало долината е широка до 3 км, после постоянно се стеснява и най-сетне на едно разстояние от 7—8 км се превръща в едно тясно устие, затворено от Стъргач и от клоновете на Али-Ботуш. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От хана се начева Неврокопското поле. На запад се <b>гледат</b> грамадните Родопи, на които гребенът е почти навсякъде скрит от високите хълмове по ребрата им; те се виждат далеч на с. в </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>представител нито в идарето, нито в мехкемето, нито в беледието. Това е голяма несправедливост. Гъркоманите съставят 1/10 част от християнското население и всичките християни, що са в правителството, са взети от тях. Причините на това са две: едно, че турските власти <b>гледат</b> на българите като на опасен за тях елемент, и друго, че с влашките първенци по-лесно се вършат всякакви шарлатании за обиране селското население. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Село Банско е най-важното заселено място в Разлог. То прилича повечето на един хубав малък градец, нежели на село. Положено е в самото подножие на Елин връх. Цялата местност е силно наведена към север и потоците, що слизат от Пирин, вървят със силна бързина и шум към Места. Банско е обиколено със зелени поля и с гиздави ливади от всички страни и има пленителен изглед, отдето и да го <b>гледа</b> човек. Можем да кажем, че то лежи посред една голяма градина, напоявана през цялата година с предостатъчно количество вода. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i><i>е твърде добре запазено от чиновнишките произволи. Но за зла чест повечето се случва в Македония, че в едно село има двама-трима чорбаджии лихвоимци, които, съюзни с властите и спахиите, правят големи злоупотребления и несправедливости. Аз имах случай един-два пъти да <b>видя</b>, когато коджабашията и аазите в Банско <b>разглеждаха</b> селски недоразумения и мене се чини, че работата тук се <b>гледаше</b> много по-хубаво, отколкото при кадията в Мехомия. Щастие за Банско е, гдето лихварство няма. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>висок връх над с. Белица. Пред нас се изпречи една хубава зелена долина, дълга до 1 час път и широка до 2 километра. Тя <b>гледа</b> от североизток към югозапад и през нея гече извита рекичка, която ту се крие между зеленината, ту излиза наяве в своето песъчливо легло. На горния края на долината се виждат къщите от селото, гъсто натрупани една до друга. От всичките страни долината е заградена с високи, стръмни и землисти хълмове. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>През едни малки железни врата се влиза от притвора в храма. Вътре е съвсем тъмно. Запалихме няколко свещи, за да може да се <b>гледа</b> църквицата. Едно множество стари потъмнели образи на светии ни посрещна с намръщени погледи. Черквата е половин уземи. Сводът се крепи на четири диреци, измазани и изписани от всичките страни. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Когато се уреди Българската екзархия, Разлог премина под нейното духовно ведомство, но и българските владици от Самоков не са се трудили да <b>гледат</b> що се върши отвъд Рила и тук поповете от всякое село били свободни във всичко. Те венчавали, развенчавали и решавали всякакви религиозни спорове, без да обръщат внимание на Самоков. Тъй са останали работите и до днешен ден. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Протестантите <b>гледат</b> на себе си като на по-образованн и по-развити, отколкото съседите си православни. Гордеят се със знанието на библията. По-голямата част от тях се въздържат от пиене вино и ракия, но мнозина въстават против това въздържание, което е толкова противно на характера на разложани. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>От кулата се <b>гледа</b> на север и северозапад широка равнина, обградена с малки хълмове. Това е плодовитото равно Овче поле, дълго от изток към запад 3 1/2 часа и широко от север към юг от 1 до 1 1/2 часа път. Покрай хълмовете са наредени села, около които се <b>видят</b> лозя и рядко някъде малки горички. Всичко остало е голо. Полето е обработено най-внимателно, и то главно с пшеница и ръж. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>Най-хубав е градът, ако се <b>гледа</b> откъм езерото. Тогаз къщите стоят като натрупани една върху друга по баира: имаме един красив амфитеатър над едно още по-красиво езеро. Ако погледнем на града от Петрино, той ще ни се представи, като че ли е запапал продълговатия двуглав рид; цитаделът тогаз изглежда като венец на западната глава. А пък гледано от запад, откъм езерото, ще се <b>видят</b> само двата краища на града по северната и южната страна и между тях отвесният бряг над водата. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Кънчов;Избрани произведения;1970;<br>
<i>1. “Св. Климент”, настоящата съборна църква в Охрид. Тя се намира, както вече споменахме, на билото на източния хълм, там дето той се снишава, за да се съедини със западния. Мястото е добре избрано, защото е близко и до западния хълм,, и до градската горна порта. Изгледът оттук е пленителен. Виждат се 4/5 от езерото и всичките планини, които го обгръщат. Право насреща на едно разстояние от 24—25 км едва блещука между водните изпарения манастирът “Св. Наум”. Гледат се двамата стари другари денонощно от срещуположните хълмове. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Един ден Гайтанджиев извика Георги Костов (Левака) от нашата килия и говориха кратко. Като се прибрахме от разходка, Левака ни каза разговора: докарали Георги Григоров при него в лазарета. Рекъл му: “Вие знаете как аз ще го <b>гледам</b>, затуй да предложа на директора да го дадем на вас. Но всички от килията да сте съгласни. Дори един да има против, директорът няма да се съгласи.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	На 28 ноември 1941 година под номер 299 се <b>гледа</b> делото. Зад него стои Шуменският военнополеви съд. Сградата на Варненския окръжен съд е обградена от полиция. В залата докарват подсъдимите, внасят Георги Григоров на носилка.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	През 1934 година с брат си Христо чистели слънчогледови стебла и корени на нивата в местността Мантър Йолу и Стоян му говорел за Съветския съюз. Обяснявал му какво е трактор, макар че самият той не е виждал. Христо го <b>гледал</b> ококорен ­ оре се само с волове!...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Делото се <b>гледа</b> четири дена. На 10 октомври, в единадесет часа, четат присъдите. Прудкин и Петър Николов са осъдени на смърт. Иван Тодоров ­ на петнадесет години, Стоян Енев ­ на десет. Йордан Найденов ­ също на десет. Мария Прудкина ­ на доживотен затвор.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Делото се <b>гледа</b> от 3 до 12 август в Шумен, в казармите на Шести полк. Съставът на съда: председател ­ майор Рачев, членове ­ капитан Байчев и поручик Казанкалиев, прокурор ­ поручик Марков. На въпроса, дали се признава за виновна, тя отговаря: “Аз съм се борила за своя народ срещу враговете му. Нима това вие наричате вина?”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	“Познавам Стойко от 1928 година. В една квартира близо до “Ташиолу” (сега булевард “Карл Маркс”) влезе бял, светъл човек, по-висок от среден ръст, с каскет, приветливо каза: “Добър вечер”. В малката бекярска стаичка стояхме трима. Аз бях ученик, моят другар отиде да купи нещо за ядене. Останахме със Стойко. Помня, че го попитах от кое село е. Стойко почна да ми разказва тихо, без да бърза. Гледаха ме две хубави чисти очи...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Старшията Стойчев е зачервил врат, в пристегнатата му униформа закръгленото му тяло едрее. Той знае, че сватбарите сега приказват за него, <b>гледат</b> го със страх и му е хубаво... Би седнал и той на сватбарската трапеза, на препържен суджук и свински рибици, на кана памидово вино, но... служба! Суджукът и каната няма да му избягат ­ що са дни напред, наши са... Той не се и досеща, че само след седмица точният изстрел на Гроздьо Желев ще му строши и каната, и главата...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Извикват им да се предадат. От бункера се чува глас: “Ний няма да се предадем, ще ни <b>гледате</b> само на картинка, но вий си пазете кожите да не увиснат на трънките”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Всеки <b>гледа</b> да се окичи със заслуга. Тъй и Иван Райнов. Нейде из архивите той е оставил такава записка: “Бях уведомен, че шофьорът на колата на Коста Анестев Христо Василев работи нещо подозрително”.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Няма кой да ти каже. От една популярна снимка те <b>гледа</b> скулест мъж със стисната уста, е остра брадичка и твърд поглед. Такива хора не прощават и на себе си. Такива хора отиват докрай.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Извън службата неговата страст е киното. Редовно посещава “Глория палас”, “Ранков”, “Роял”. По няколко пъти <b>гледа</b> детективските филми, обогатява се професионално ­ истинска разузнаваческа школа той не е карал.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Докато той четял, Такича <b>гледал</b> тъмното небе, стихналия град на североизток. Зад града се очертавал Япа баир, насреща се чернеели Сините камъни.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i><i>	Жандармеристите извличат труповете на партизаните, нареждат ги един до друг, после ги натоварват в каруца. Когато наближават Крушуна, спират ­ момичето и в смъртта си е хубаво. Тази хубост ще събужда жал у хората. Озъртат се, наблизо виждат геран и спускат Димитричка в него. Шегуват се помежду си, но избягват да се <b>гледат</b> в очите. Дори не се надвесват над тъмния отвор да <b>видят</b> какво е станало. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	На полицейската снимка Зара е с късо отрязана коса, нежни скули и плътна, красиво извита долна устна. Свобода те <b>гледа</b> със силен поглед, на който не можеш да удържиш повече от секунда. Михаил е в морска униформа ­ нали е завършил Морското машинно училище, ­ с “чупена” модна якичка, подпряна отдолу с папийонка. Диран е преуморен от борбата с живота човек, някъде четиридесет и пет-петдесет годишен, с големи уши и плъзнала нагоре плешивина.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	 Старши стражарят Андрей Андреев и Филип Генчев отидоха да заровят трупа на Слави Дойчев. В това време аз останах при арестуваните. Като ги <b>гледах</b>, не можах да устоя и наредих да ги откарат обратно.”</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	В това време Цонко и Красния влезли в първата къща, <b>гледат</b> ­ сама жена, пере над дървеното корито. Питат за мъжа й. Казала, че е в гората, дере с комшията умрелия му вол.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Истина без давност;2006;<br>
<i>	Симеон Енчев й съблече пуловера, подпоручикът ризата. Дончо Пайдушев, Марин Драганов и аз <b>гледахме</b> съблечената до кръста партизанка. Тогава Марин събу обувките й, издърпа голфа, а аз смъкнах кюлотите, които прибрах в сухарената си торба.”</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Спомням си първото им турне в Скандинавските страни през 1955 г. Запазил съм изрезки от вестници и списания, издавани в Данин и Швецня, в които са поместени оценките за играта на българските армейци след мачовете им със световноизвестните „Юргорден" и Сборния отбор на Дания: „ЦДНА — тим на големи майстори", „Българските котки си играха с датските мишки", „Те можеха всичко. Играта на българските футболисти беше на еднакво равнище с играта на унгарците и представляваше удоволствие да <b>гледаш</b> как те владеят топката, да <b>гледаш</b> тяхното изкуство, скоростта и ударната им способност".</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>В началото започнах при резервите (втория състав на ЦДНА). Усилията на треньора Крум Милев основателно бяха съсредоточени върху основните състезатели, върху обиграването на състава. Ние, резервите, бяхме оставени на „самоподготовка". Гледах със страхопочитание известните вече футболисти и</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Спасов;Футболни върхове;1988;<br>
<i>Аз никога не съм лъгал, не съм правил компромиси със съвестта си и мога открито да <b>гледам</b> в очите хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>Резултатите от Балканската война обаче, не остават трайни. Поради избухналите спорове между балканските съюзници, подклаждани от Великите сили и по-конкретно от Австро-Унгария и Германия, които <b>гледат</b> с враждебно око на Балканския съюз, избухват пламъците на нова война, този път между самите балкански съюзници.</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>В "Епизоди из моето житие", Неволин описва срещата си с Гоце Делчев, която се осъществява в квартирата на Димитър Михалчев, бъдещ професор, а по това време изцяло посветен на освободителното движение, като преломна в неговия живот. "Седяхме в стаята и приказвахме. След няколко минути дойде Делчев. Бях смутен. Открих му желанието си да замина за Македония като четник... Гледаше ме усмихнато и проговори: "Ние имаме нужда от интелигентни младежи. Утре заминава чета за Кочанско. Ще отидете с нея. Войводата се казва Делчо Коцев ".</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>"Завърза се сражение. Гледах как турчин се цели в мене, но друг четник повали турчина и ме спаси. "Другарю, туй не е театър, какво си се изправил! Легни зад прикритие! -рече ми той. "</i><br><br>
------------------------<br>
Стамат Апостолов;За свободата на Тракия;2002;<br>
<i>"За момент по някое време спрях да стрелям - пише Мечев - и дадох ухо да чуя как в цяла Странджа кънтят гърмежите от кримките на роба, въстанал да извоюва свободата си и смъкне от гърба си това тежко и непосилно робство. Как в такъв момент духът се възвишава и <b>гледа</b> на смъртта с презрение. "</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Божков;Спортна слава. Успехите на футболистите от ЦДНА първият отбор на Републиката;1956;<br>
<i>Ако ние, състезателите, вникваме задълбочено в съветите на треньора си, много несполуки ще се избягват. Но, да си признаем, в повечето случаи ние <b>гледаме</b> твърде формално на </i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Бях луда глава и вършех много щуротии. Един ден сефтосах и новия Старозагорски затвор. Чаках да ми донесат раираните дрехи и <b>гледах</b> през отворения прозорец към двора на политическите затворници. Строен момък с тъмна коса и умни очи приближи към мен:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Около нас непрекъснато слухтяха тайни агенти. Един даже насмалко да ни разкрие. Гледаме го, окъсан, бос, чисти канцеларията и се държи много съчувствено към нас. Купи ни грозде и хляб да хапнем. Пита ни уж небрежно кои сме, що сме. Ние. му обясняваме къде с ръце, къде с турски думи за пожара, за удушването и така нататък. Той хвалеше постъпката ни. Щеше ми се да му кажа истината, но Груди ме смрази с поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>На другия ден същият този чистач беше изконтен в стегнат офицерски мундир, с червен фес на главата. На чист български език той ни покани да седнем. Гледахме го изумени. Но нямаше как, бяхме „стари познати" и приехме поканата. Започна поредният разпит.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Само като чуя името на този град, сърцето ми трепва от искрено вълнение. Гледах звездата на кремълската кула с прочутия часовник. С него народите сверяват своето време. И аз бях дошъл да направя това.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>За първи път с Велко живеехме в такава светла и хигиенична стая. В Москва дойдохме, разбира се, без куфари, без свестни дрехи и обувки. Затова веднага ни отведоха в ГУМ, най-големия универсален магазин на Червения площад, срещу Кремъл. Захвърлихме нашите шаячни сетрета и се облякохме в костюми и топли шуби, а на главите нахлупихме кожени. калпаци; Като се изправихме пред огледалото, не се познахме Гледах се и си виках: „Това ли си ти, Чочоолу, дето гонеше овцете по къра на</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Сред двора на къщата стоеше възрастна жена по нощница. Тя ме <b>гледаше</b> уплашено. Не знаеше ангел небесен ли съм или дявол, дошъл да прибере душата й.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Младата жена с двете крави пак се появи. Нямаше съмнение, че тя е съобщила. Идеше ми да я перна с един куршум. Други жени, които бяха започнали да работят наблизо, я <b>гледаха</b> накриво. Една от тях извика на краварката:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Главното за мен сега беше да се добера до родния край. Разбира се, аз отлично съзнавах защо съм скочил с парашута и какво ме очаква. Не пухени възглавници и богати трапези, а къртовска, опасна работа за организиране на партизански чети и отряди. „България цяла сега нази <b>гледа</b> ..." Нас, комунистите... Сепна ме лек шум.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Тя се отдалечи. Гледах гърба й, превит от работа, и за миг си помислих: „А не хитрува ли тя? Няма ли да ме издаде?" Вярвах й, но все пак стиснах автомата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Пред нас вървеше Милко Хлебарчето. Стъпваше несигурно, боязливо, като по речни камъни. Гледах унилата му фигура и се чудех: „Това ли е, господи, оня пъргав и як мъж от първата ни среща!"</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Не можех да го <b>гледам</b> такъв жалък. Ридаеше като оплаквачка на гробища. Сграбчих го здраво през кръста и го изправих.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Отсреща ни <b>гледаха</b> по няколко чифта очи — уморени, напрегнати, съзнаващи дебнещата ги опасност, риска, на който са изложени. Ние не подозирахме, че между тях са и очите на бъдещия капитулант, предател, агент-провокатор.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Тя забрави, че на другия ден щеше да се <b>гледа</b> делото на мъжа й, че може да го осъдят на смърт или доживотен затвор. Каква силна жена — боркиня! Смисъла на своя живот тя вече виждаше в това, да бъде като своя съпруг, да помага на партизаните.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Това ли ще е краят? Смъртта не идва два пъти. Може пък... Кой знае как, спомних си за филма „Тринадцать". Тринайсет пъти го <b>гледах</b> в Москва. Тогава мечтаех за такова героично сражение, каквото водеха съветските воини. Да, но ние сме само трима. Е, нищо, не множеството, а храбростта побеждава, мислех си аз. Лесно е да умреш, трудно е да живееш, да продължаващ борбата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Допълзяхме до края на гората. Вмъкнахме се под гъсти шубраци. Гледахме навън като птички от кафез. Насреща зееха дулата на много картечници. Сетне разбрахме, че са били над сто и петдесет. Като че змии бяха зинали уста, готови, да ни ухапят.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Драго ми беше да <b>гледам</b>, тая малка дружина юнаци. Та ние бяхме едни от първите партизани в нашето Средногорие. Отначало скитахме двамина — аз и Велко, после се присъединиха Генчо Кънев — Циклопа, Марин Черковски — Сатаната, Доньо Костов — Първан, дойдоха още Еньо Тенев — Карата, Кольо Динев — Професора, и други. Сега представлявахме вече бойна единица с повече от десетина въоръжени мъже.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Партизаните ме <b>гледаха</b>. Отрих с ръка челото си. Лятото бе в разгара си. Долу в полето жътвата преваляше. Над харманите, където селяните усилено вършееха, вече се вдигаха облаци прахоляк. Между тях беше и този, когото ние сега задочно съдехме. Само като си помислех за него, гърдите ми се изпълваха с ненавист и чувство за мъст. Затова твърдо заявих:</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Един позакъснял селянин дошъл с колата си на нивата. Внучето му решило да си поиграе на сянка под крушата. Тук заварило нас — трима заспали партизани. Го ни <b>гледало</b>, милото, и вече усещало завистта на другарчетата си, пред които ще се похвали: „Видях живи партизани!"</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Преваляше икиндия. Слънцето още жареше. Спряхме да починем в една нива. Няколко жени окопаваха царевицата. Бедно облечени, с избелели кърпи на главите, те ни <b>гледаха</b> подозрително.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>И ето миналата седмица се срещнахме тук, в тази кория Гледахме се с Жеко, припомняхме си стари преживелици. Но той все бързаше да разказва за своето фантастично измъкване от ръцете на полицията Е, самохвалството. не е- смъртен грях Но народът казва „Скромността краси човека". Особено пък комуниста.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Едър, изправен и стегнат в скъпия си костюм, той стъпвал сигурно и наперено върху плочите. Ремсистът вървял насреща му, <b>гледал</b> небрежно и събирал кураж. Това са напрегнати, решителни моменти! И най-здравите нерви могат да поддадат...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Това бе първата ми тревога след тежкото раняване в боя при „Бакаджика". Тя не ме напускаше и в тоя час, когато <b>гледах</b> през закниженото прозорче новогодишния сняг. Падаше на едри фъндъци и превръщаше всичко в приказка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Слугите на фашизма изглежда не бяха срещали досега такава безумна храброст. Макар да ни превишаваха неколкократно, те отстъпиха пред „шепа спартанци", завъргаляха се надолу, разхвърчаха се фуражки, изути ботуши, ранени надаваха отчаяни викове за помощ. Мосутепе ни <b>гледаше</b> слисан. Върхът присъствуваше на едно трудно раждане Раждането на подвига, който днес имаше много имена: Карата, Петърчо, Страхил ,..</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Миньорите <b>гледаха</b> опулени. Скоро се разнесе между населението, че партизаните имали телефони, та уж затова били неуловими.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>—	Буржоазка наредба, няма що! — цъкаше един от нашите, като <b>гледаше</b> скъпите мебели, килими, претъпканите с дрехи гардероби и скриновете, пълни с бельо.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Един от заловените го измъчвали пред родната му майка. Те се надявали, че нелегалният от милост към нея ще каже, каквото очаквали. Синът останал ням като камък. Майката — Костадинка Арменкова, жакто <b>гледала</b>, така и полудяла. Това беше същата онази чиста и светла българка, която през септември 1941 година ми даде хляб в Балкана.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Хиляди куршуми оглушаваха равното поле. Усещах, че войниците ме следват. Никой не посмя да се скрие или да изостане. Всеки <b>гледаше</b> да върви напред, до командира си, и викаше до прегракване: „ура-а-а!", „напред на нож". Досущ като в партизанско сражение.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойо Чочоолу;Боят настана. Случки из моя живот. Литературно пресъздаване от Петър Христов;1971;<br>
<i>Мигар борбата срещу фашизма се води за чужди интереси, а не в името на народа? Десетки, стотици питащи очи ме <b>гледаха</b> и очакваха какво ще предприема. Не, тук нямаше място за обяснения и дискусии. Нужно бе да кажа нещо, което веднага да респектира това настръхнало множество. А какво? И как трябва да постъпя с един недисциплиниран войник, който не изпълнява командирска заповед? Няма ли устав? Няма ли правилник?</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>От освобождението насам Каменица взе на себе честната роля на разсадник на просвещениета и на българското национално чувство между помаците. За тая цел е било издигнато, както казах, с помощта на румелийското правителство зданието на едно голямо училище. То стърчи на запад на едно високо място, от дето гордо <b>гледа</b> на цялата долина. Ако пъргавата деятелност на тая цивилизующа пропаганда се ограничи със скромен резултат, то причините на това се заключават в стихийните противодействия, които споменах по-преди...</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>От тоя час овчарката била жена на кмета, който още сутринта си дал оставката от кметската длъжност, решен да посвети всичките си минути на щастието си... Отритнатият годеник, за общо смайване, се отнесъл много хладнокръвно към позора си. Той продължавал да си <b>гледа</b> работата. Всеки помислил, че той философски прежалил загубата на годеницата си, която сега давала галбите и целувките си на бившия кмет. Но една вечер, когато този се завръщал дома си от полските си занаятия, гръмва пушка и куршумът писва край самото му ухо. Но заранта отритнатият годеник не се намерил в селото. Няма го и до днес.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i>Аз изказвам тук лично мнение на един профан.А познавачите от изкуството могат да се възторгват колкото щат от труда на г. Холарека, като го гледат през очите на специалиста; аз го <b>гледам</b> през душата на българина...32</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения в 22 тома. Том 11;1977;<br>
<i><i>Аз изказвам тук лично мнение на един профан.А познавачите от изкуството могат да се възторгват колкото щат от труда на г. Холарека, като го <b>гледат</b> през очите на специалиста; аз го <b>гледам</b> през душата на българина...32</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Да съм малка като Гинчето, че да пръпна да ловя светулките пред ковачницата. Че да стъпя на прага и да <b>гледам</b> младия мъж със запретнати ръкави как вдига чука и удря огнения сърп върху наковалнята... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i><i>          - Как да не им вярвам? Де кого срещна, <b>гледа</b> ме тъй, че сякаш иска жив да ме оплаче. Не съм от тях. Доде нося тая глава на раменете си, не ща никой да ме окае. Кажи истината. Ако ти е сърце изстинало, ще прежаля всичко, ще си грабна калпака, че където ми <b>видят</b> очите. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          На Коминчето гори дядо Пеювата нива от четирите крайове. Пламъците пълзят по корем със зинали уста и гълтат - лами ненаяли се. Небето се разтваря над гората. Господи, как можеш да стоиш и <b>гледаш</b>, когато хлюбът гори! Нямаш ли сърце! Изпрати бурите, излей всичките небесни реки, пощади храните! </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          А насреща високият хълм ще й намигне и ще засуче мустак. Такъв е той. Цял ден стои възправен и нея <b>гледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          - Тези дине <b>гледах</b> да те срещна. На! Свари ги. Пиеш ти, пие и момичето. Ногу са церовити. За мерак. Развала няма. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i><i>          Ставам рано. Грабвам косата и бързам към ливадите. Кося и ми се струва, че отнякъде, през върбите, през купните, ме гледат нейните очи. Понякога усещам такава сила, че ако имам някоя коса - три деня дълга - и замахна с нея - ще покося целия свят. Видиш ли какъв съм аз? На пладне лягам под тополата и <b>гледам</b> облаците. Бягат облаците - настръхнали коне по небето. Целият свят: земя, дърво и камък запъхтени бягат. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i><i><i>          Ставам рано. Грабвам косата и бързам към ливадите. Кося и ми се струва, че отнякъде, през върбите, през купните, ме <b>гледат</b> нейните очи. Понякога усещам такава сила, че ако имам някоя коса - три деня дълга - и замахна с нея - ще покося целия свят. Видиш ли какъв съм аз? На пладне лягам под тополата и <b>гледам</b> облаците. Бягат облаците - настръхнали коне по небето. Целият свят: земя, дърво и камък запъхтени бягат. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Каралийчев;Ръж;2001;<br>
<i>          Нощес ще пасем конете си на Белия камък. Цяла нощ ще приказваме и ще <b>гледаме</b>, кога заиграят гергьовските огньове, кога заиграе гергьовското имане. </i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>        Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва... Минуват още ден, два, пет дена, <b>гледа</b> странникът - сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата... Ех, где да е дядо вътре, досега би видял чедото си, би му се нарадвал!... Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница... Минуват още два дни...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в 4 тома. Том 2;1980;<br>
<i>        Първан напредна, а Madame Parvan йоще повече. Нареди си тя един салон и какъв салон! Колко великосветски романи са прочетени, колко модни прейскуранти са разгръщани, догде се изработи този вкус. То не е салон - съкровище! Наистина Първан позадлъжня малко, но кой му <b>гледа</b> такива дребни работи. Па най-сетне какъв ще бъде той аристократ, като няма дългове?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Аз съм тук;1983;<br>
<i>    Тя оживя. Доктор Савов (без когото до този момент светът и животът бяха напълно невъзможни) направи някакви чудеса и ето - месец по-късно Марта седи у дома си и зяпа снежинките през прозореца. Пред нея "Малкият принц". През страниците му - които знаеше наизуст и сега само <b>гледаше</b>, а не четеше - целият й живот на една общителна и приятна самотница. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Дърветата бягат назад като на кино. Някой ги е варосал. Приятно е да <b>гледаш</b> бели дървета край пътя. Толкова пъти съм го правил — все е хубаво. Даже когато ми се случи да се натъжа изведнъж, щом се обърна към дърветата, работите вътре в мен се оправят полека. Понякога и изведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Вдясно виждам блато, край което играят дечурлига. И аз съм играл така. И тази до мене сигурно си е играла по дворищата и си е човъркала носа. Много често си представям как някоя много изискана мадама си човърка носа, не знам защо. А тази, като я <b>гледа</b> човек, не може да си я представи седнала върху нощно гърне. Може, ама не е прилично. Не й прилича, искам да кажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Много обичах да <b>гледам</b> как баба Дона преде. Когато искаха да похвалят някого за някоя работа, в нашето село казваха: „Като предено от баба Дона.“ Пръстите й се мушваха в къделята отдолу, както муцунката на агне подмушва вимето на майка си, да попреде оттам малко растеж, сила и някакво бъдеще. Бримммммм… — приспиваше ме вечер вретеното.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Този път успя да си запали цигарата. Каза ясно „добър ден“, като <b>гледаше</b> нея. Те пак бяха няколко души мъже и жени — пак така оглеждаха и си говореха. Когато продължиха по етажите, Хадайет тръгна след тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Някой го поздрави. Две мацета от бара, на възрастта на дъщеря му, го зяпаха закачливо. Поръча си още едно малко уиски и кафе. Отдавна не обичаше мацета. С тях имаше чувството, че дъщеря му го <b>гледа</b> отнякъде и му се присмива. В същия миг една стара приятелка му се усмихна. Тя беше с мъжа си, но не толкова затова, колкото заради проклетия съботен ден, все едно, не съществуваше реално. Пак обърна главата си, сега към улицата, и по стар навик се загледа през голямото стъкло в минувачите.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Продавачката се караше с него, думите падаха от устата й като от водопад, тя дръпна козунаците и вече <b>гледаше</b> следващия от опашката, когато Валентин усети на рамото си ръка. Обърна се, човекът зад него му даде три книжни левчета и взе железните от ръката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Тя лежеше пред дървената колибка на дясната си страна, лявото й око мързеливо <b>гледаше</b> клоните на черешата и небето. Миришеше на трева, на домашен сапун и запръжка, чуваха се пчели, далечна гайда от радиоточка и тихият, нежен шум на развети мокри чаршафи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Наближаваше сезонът за лов на диви прасета — ловците от селцето само за Цветелина говореха. Тя беше прочута повече и от майка си. А сега стана и легендарна. Иван се заливаше дълго и мълчеше. Понякога го напушваше — мислеше си, че може да убие и човек. Друг път, като <b>гледаше</b> дървената колибка, която с песни бе майсторил, сълзи напираха в очите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>По обратния път, във влака, Иван си повтаряше различни думи и части от изречения, които бе чул от своя приятел, и имаше усещане, че гази високи диви репеи и жилави гъсти гюрлюци, гази безкрайно, като в кошмар, и не може да излезе на чисто. Без друго, той имаше отдавнашен страх пред многото излъскани думи, никога не ги беше обичал и <b>гледаше</b> да изживее живота си само с дела, добре и спокойно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Костадин Монов я стисна, кимна му и продължи да <b>гледа</b> майстора върху ските. Наистина беше спектакъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i><i>Стана ми неудобно и млъкнах. Слънцето натискаше яко. Пешо хъркаше. „Здраве да е“ — казах си, когато <b>погледнах</b> към торбите с цимент, купчините баластра, лопатите, количката и желязно карирания кофраж. Добавих си още: „Майната му, де. Не ставай еснафски дребнавец сега.“ Намирах какво да си мисля, <b>гледах</b> тревите и буболечките под носа ми. Спомних си една от балерините снощи и част от мелодията на номера. Мълчаливо и автоматично си повтарях тази мелодия и тогава чух друга, твърде различна от нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Господи, от лошото ми настроение нямаше и помен. Слушах и <b>гледах</b> хорцето, едно от куклетата се отдели и ме закичи с везана кърпичка. Другите също се бяха изправили, момиченцето закичи и тях. Нищо ми нямаше. Въпреки всичките грешки и лекомислия, с които бе пълен животът ми. Здраве да е. Българин съм с българите — на вечната жица на българите. Изведнъж ми се стори, че това е достатъчно, за да престана непрекъснато да се питам има ли смисъл всичко, въобще. Опкам, тропкам, какво? Че и имотец си имам, по божия ред. Огнище и гърне с боб. Чорбаджия съм тука — ето и песента от памтивека знае това.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Ето с кои три качества печелех тесни приятелски връзки с различните собственици на най-прочутите кучета и ето защо те често ме канеха с тях. (За мене беше немислимо да притежавам ловно куче, тогава живеех и работех в много голямо движение — таваните, мазетата, фургоните и бараките, през чиито паяжинни очи <b>гледах</b> широкия свят, са неизброими.)</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Никой не се уплаши, защото през цялото време на бетонджийството беше помагал на кофражистите, беше се осланял на мястото, в което отива тежката, сиво-зелената сънувана каша от цимент и баластра — защото всеки от петимата <b>гледаше</b> и мислеше, докато работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Уточниха деня, материалите и в края на седмицата каминджията започна работа у бай Петър. Бавно и с мерак. Майсторската, с подсвиркване. Баба Петровица му готвеше страхотни постни чорбици. Опече му баница, пиле. Синовете (зачервени собственици на „москвичи“ и дебели невести) <b>гледаха</b> работата отгоре и със стремежа да изглеждат пренебрежително делови.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>— Ще танцуваме от разстояние с вас — прекъсна я той. — Аз ще свиря и ще ви <b>гледам</b> как танцувате с моя приятел. Обичам хубавото, разбирате ли? Аз не съм егоист. Аз не съм и лаком. На мене ми стига да ви <b>гледам</b>. Честна дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>„Колко е хубаво всъщност, колко спокойно и истинско“ — предеше нишката у Лиляна, тя <b>гледаше</b> тревата, небето и съседа, който цепеше дърва и подпяваше. Гол до кръста, младият мъж повдигаше плешките и раменете си, подобни на козунаци (треските бръмваха след резкия, зверския удар с наджака), и пееше на поразия. „Добър ден!“ — бе извикал той, като дойдоха, бе плюл на ръцете си звучно, прицелвайки се в най-тежкия чукан.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Роди се дъщерята, после и синът — Поля напусна работата си и остана в къщи, за да си <b>гледа</b> семейството. Заслужаваше си. Хлапетата бяха ококорени и умни като баща си. Самият той просто пердашеше бързо напред в кариерата си и проблемите с дохода за четиримата бяха практически теоретични.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Не се събираше в мечтите ми — вече е лесно да го призная. Не я виждах до мен — никак. Не се виждах до пея — може би щях да избягам, ако ме беше по-викала. Аз просто я <b>гледах</b>. Радвах се, че има такова нещо, че е толкова близо, че се храни в ресторанта на ъгъла (същите манджи, същите прибори, боже!) и че прането й се вее на тесния дълъг балкон, както прането на всички жени по света.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Може би от времето, посветено на обществена дейност, може би от поста (знаеш ли вътре какво е в душата на другия?) Марин Христов беше загубил своята сдържаност. Беше изразходвал донякъде и добрината си — тропаше и крещеше заедно с нас. Аз пък сега го харесвах. Приличаше му — като на кмет. И вече не се различаваше особено от нас — простосмъртните, кусурлиите, вечно способните да се спънат в следващата си естествена грешка. Гледах го на това заседание и — за пръв път откакто го знаех — всякак и изцяло го възприемах.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Той я <b>гледаше</b> в очите така, като че ли искаше да влезе вътре в тях и там да се скрие от себе си. Повтори:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Методи сложи ръце на стъклата и се вторачи подире й. Гледа я с детски отворената си уста, докато тя стигна до вратата и потъна навътре в къщата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Пръв забеляза рядката птица Джанкарло. Със сърце в зъбите от вълнение той вдигна пушката, но в същия миг си даде сметка, че между него и токачката има само два метра Щеше да я пръсне. Можеше, разбира се, да стреля само в главата й, но как да окачиш една птица на висулките си, ако тя няма глава? Постоя така — токачката не помръдваше. Беше се настанила на клона на една леска, обградена с трънак, и го <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Токачката го <b>гледаше</b> и си стоеше на мястото като препарирана. Някой от другите стреля. Това изнерви Джанкарло още повече и той се опита да атакува тръните. Беше невъзможно и много глупаво. Помисли си да вземе буца пръст и да замеря птицата, но се страхуваше да се наведе. Знаеше от собствен горчив опит, че това нещо, дивечът — всякаквият дивеч, — чака само да си отместиш очите от него и да потъне в земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Идиотско положение — каза си Джанкарло Джованьоли — Да намериш токачка, да се <b>гледате</b> от два метра в очите и да не можеш да я прибереш.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Той я <b>гледаше</b> усмихнат, после стана сериозен и погледна часовника си. Каза: „Колко жалко, наистина“, и гласът му наистина бе жалък. Извини се, от шест бил на кино. Много се радвал, че се запознали. Ако някога пак такова, щял да й се обади, довиждане.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Момчето склони неохотно и окачи патицата на своите висулки. След това се обърна с гръб и остана така. Чичо Йордан се усмихна сладко — <b>гледаше</b> как патицата е опряна о земята, спомняше си случаите, в които малкият ловец отчаяно надигаше патрондаша с висулките, но дивечът все тъй се влачеше до краката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Празник без подарък;1983;<br>
<i>Баща ми също се умълча. После — през своите осемдесет лета и зими — ме погледна точно така, както често ме <b>гледа</b> осемгодишният му внук. Знаех, разбира се, колко би искал да е поне на седемдесет. Колкото и синът ми — поне на седемнайсет. Виж, боже, как си приличат…</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Думите му подействаха като шок. Двама-трима се засмяха насила, други го <b>гледаха</b> с празни очи, трети се обадиха: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>В края на краищата успяха. Омотаха го на стожера като разбойник, и то с лице към вършачката - да <b>гледа</b>, та да му мине страхът. Но страхът не мина. напротив, от минута на минута нарастваше. Лицето му от червено стана синьо. По напукания като стар дънер врат потече пот. В същото време батозата поглъщаше снопите от мъничкия копен. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Сега разбирам, че старецът е слизал в мазето само когато му е трябвал някакъв документ. Никога не ме гонеше, но и не ми обръщаше внимание - щом толкова ми е интересно да клеча до него. Веднъж обаче, както ровеше, между пръстите му попадна предмет, който ми се стори необикновен като направа. В други случаи винаги <b>гледах</b> мълчаливо. Но този път бях толкова очарован, че не се сдържах и попитах: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Джамбазите най-често бяха цигани. Като търговски посредници при продажба на коне не винаги <b>гледаха</b> съвестно работата си. Тинко махна с ръка. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Тинко го <b>гледаше</b> ни обидено, ни виновно. Прошка на поиска - знаеше, че беше му простил, преди да започне да го бие. Наложи се да зяносат още две овце, обаче след двадесетина дена двамата вече се разхождаха прегърнати както в Джамбаски хан - Богдановата ръка през рамото на Тинко, Тинковата през кръста на Богдан. Никой не се смя. Селото беше се насмяло още по време на лечението. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Дотук всичко беше добре. Но добрето почти винаги е застрашено от някаква лошотия - дядо Боне не се задоволяваше със своето и <b>гледаше</b> да заграби каквото може. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Случвало се е да го <b>гледам</b> по време на бой - подвижност на пантера, рефлекс на петел, съобразителност на лисица. Понякога ми се е струвало, че той обича боя ей така, заради самия бой. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Айде- не айде, така е. И не само околийския, секи човек, щом смета за редно не друг, а баш он да коландри останалите, е за боклука. Дедооо, слушай мене: свестните ора работата си <b>гледат</b> - несвестните само драпат началство да станат! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Защо се смеете, бре? Вук сам ли е, щом се не плашиш, а право у очите го <b>гледаш</b> и тръгнеш къде него - бега! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Невероятното възкресяваше какви ли не възпоменания: ето ни, косим ливадата в Шабаница. Той е пред мен, но още на втория откос ме застига. Косилото свисти зад петите ми. Въртя своята коса ожесточено, а старецът снизходително минава пак отпреде ми: "Дете, косенето нече само сила, оно сака и мурафет!" Гледам широкия му откос и се чудя - не пристъпва след косата си, а върви. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Баба и мама изскочиха навън. Излязох и аз - беше ми олекнало. Събрани в нашия двор, група хора <b>гледаха</b> към баира, по който дядо се спускаше към село. Стоимен промърмори: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Никой не им обърна внимание - очите им проследяваха пътя на стареца. А той, както слизаше по стръмнината, спря и дълго, много дълго стоя така. Изглежда, не можеше да се насити да <b>гледа</b> обградените с трънени огради дворчета, нацъфтелите овошки, жлътналите синапени ниви. Над главата му пееха чучулиги и трептяха с крилца над слънчевите хълмове. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Кум Витан <b>гледаше</b> недоволен, но хората се преструваха, че не забелязват. На раздяла всички целунаха ръка на кума и кумицата, почакаха, докато каруцата изчезне зад първия завой, и забързаха към къщи. Трябваше да поизчистят и да легнат да спят. Шега ли е да не мигнеш почти три денонощия. Никой не поруга кума - "Лоша дума за кум не се казва". И най-лошият да е, пак е най-добър. И най-глупавият, пак е най-умен. Мястото му е такова - кум... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Надзърнах през пенджерата, те откъде зная - заяви с гордост той. - Верно, има една гостенка от Знеполье, ама страх да те побие от нея - на кръв <b>гледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Намерих се до най-малката от момите. Дотук как да е, но какво да говоря? Мълча, а вретеното - бръм, бръм в ушите ми. Добре, че тя сама пое инициативата. Заразпитва ме за гимназията, за градските моми, за рудниците. Гледах я като ангел спасител и отговарях с лекота. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Братовчед, <b>гледам</b> те, <b>гледам</b>, па ти се чудим! Я помисли! Сега че носиш гюбре на нивчето, догодина че го ореш и сееш, после че чакаш да никне и зрее, че трепериш да го не скълца някоя градушка, че вършеш, че го караш на воденица... А дотогава... я си жив, я не! </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Един път, неделя беше, ойдохме с Гига у Старо селище. Гледахме, пълно с ерегени и моми от три села. Раца Попова и она там. На челото жълтичка вързала. вързала я, а с нея като да се е родила. Продумах на Гига: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Засвири Гига. А кемането му не свири - говори. Наловиха се мома до ергенин, мома до ергенин - убавиня! Водим орото, вием го като що се камшик у ръката вие и се къде Раца <b>гледам</b>. А па пусти Гига нали севдата ми знае, по едно време зема песен да съчинява: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Като чух песента, и сърцето ми примре. водим орото, <b>гледам</b> Раца - не играе, като чучулига поднебесна трепка. Жълтичката на слънцето свети, душата ми грее. А под тия пусти гърди мъка ми мъчнее. Ти, дете, не знаеш още що е това севда. Убавиня е севдата, убавиня райска! И мъка е адска. Тая мъка ме пощури, та не знаех ни къде съм, ни кой съм. И направих нещо, що никой не е правил - из един път скърших орото, дойдох при Раца, наведох се и я целивах по челото. целивах я, а устната ми фрас, пукна се и кръв потече. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Съвсем пощуряла Стояновата жена. Заставила Стоянка да <b>гледа</b> бебето. Надявала се да отслабне и погрознее от труд и неспане. Изпълнителната слугиня се заела и с тази работа. Перяла пелени, приспивала до късни нощи ревливото бебе. Но една нощ Стояновата булка, без да иска, чула как слугинята люлее детето и пее: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Донякъде беше прав - баба обичаше веселията. Вдигне ли се сватба, извие ли се хоро - там е. Стои ухилена, <b>гледа</b>, а очите й искрят. И на хорото би се хванала стига да не знаеше, че е "срамота". Затова пък на погребение никой никога не беше я виждал. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>... Мама подвикна от двора. Гледам в прозореца - ден. "Ей, успал съм се!" - извиках и скочих да изтичам навън. Дядо ме дръпна за крака: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Бях сам в дола, седнал на брега на реката, с овесени крака над сами вира. През клонаците на върбите кръглата луна ме <b>гледаше</b> насмешливо, а чухалът викаше като че ли в мозъка ми. Ушите ми писнаха. Не смеех да се помръдна. Само ме връхлетя една от най-страшните, разказвани ми от баба, случки: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Качих се - покривът не беше на повече от метър и половина височина. Луната блесна право в очите ми. Чухалът в дола надигна глас. Стоях, <b>гледах</b> луната, слушах чухала и се дръгнех неистово. баба се ядоса: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Неочаквано забелязах, че съседката Мара, или както я наричаха Богдановдолската чума заради рошавата й коса, е влязла в нашия двор и ме <b>гледа</b>. Ядосах се и метнах към нея черпака, с който мама ме поливаше. Улучих рамото й. Тя вдигна алуминиевото ми оръжие и го запрати към мен: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>- Алтава си, алтава, та никаква те нема. Седнах пред къщи, а ти че ме изкьоравиш, да те изкьоравят гяволиците! На добра се правиш, добро да не <b>видиш</b>, ега! Само те <b>гледам</b> и акъла ти мерим. Ама колко и да го мерим, ич го нема. Много итра се мислиш. Оня ден "добро утро" ми викаш и се смееш. Сметаш не знам защо се смееш. Знам, знам - маджия ми беше направила. Че речеш - не е верно. Не е, ама е - вечерта с мъж ми се скарахме, та и бой ядох, живеницата да те изеде, ега! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Кучетата одобриха думите му, като разлюляха опашки. Гледах го и за не знам кой път установих какъв красавец е. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Слушах песента, <b>гледах</b> олисялата дядова глава с изящна брадичка и нос, с увиснали селски мустаци и си припомних историята с "браздите". В моето село нямаше бръснар. И само бръснар ли, черква нямаше, прогимназия. Добре че единственият "даскал" успяваше да обучава четирите отделения в една-единствена стаичка. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Съседът Стоимен Иванчов бръснеше дядо най-често, но зиме, когато е "по-рахат". Кой да се занимава с него през лятото - всеки си <b>гледа</b> работата. И старецът така брадясваше, че по негов израз заприличвал на немско куче. Особено по жътва и вършитба брадата го сърбеше от потта и осила, чешеше се до кръв и казваше с присъщата му тъжна ирония: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Таневата кръчма беше препълнена. Какво да правят хорицата - зима, по къра никаква работа. А стоката - жените защо са жени, нали да я <b>гледат</b>... На масата в ъгъла заклетите картоиграчи нана Ганча и Първанчо Кривото пък, ако случайно направеше такъв опит, селяните можеха да се насладят на феноменална усмивка - разтеглени устни, колкото да се <b>видят</b> здраво стиснатите му зъби. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i><i>Щом установил пакостничеството, дядо жертвал един работен ден, укрил се до бостана и зачакал. Този някой се оказало десетинагодишното воловарче Първанчо. Гледал старецът и не вярвал на гледането си - къса хлапето съвсем невръстните дини, замахва, като че са камъни, и прас ту в един, ту в друг дънер. Зелените топчета се пръсват, а на устата на Първанчо споменатата усмивка - разтеглени устни, колкото да се <b>видят</b> здраво стиснатите му зъби. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След кратка пауза последва спонтанен смях. Нана Ганча се озърна стреснато да разбере кому се смеят. Но всички <b>гледаха</b> него. Как така, навярно не са го разбрали! И за да разберат, повтори и потрети казаното. Смехът изкачи по-висока нота. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Учителката ни трябваше да покаже на родителите какво са научили децата. Подобен изпит Вазов е описал в "Под игото". Училището с единствена стая и единствена учителка, където учеха и четирите отделения, ухаеше на цветя. Портретите на Кирил и Методий, обкръжени с венец от цветя, ни <b>гледаха</b> съсредоточено, окачени от външната страна на училищната врата - тържеството се провеждаше на двора под грамадните орехи. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Обут в свинските си цървули, се изправих пред своите слушатели. Гледаха ме с умиление. Ето ги дядо, баба, мама, деда Митрия. Опрян на дебел орехов дънер, стои Ванча. На устните му - кривичка усмивка. Проклет си беше човекът. Кой не го знаеше. Започнах декламацията: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Баща ми се завърна в началото на септември една събота надвечер. Беше заминал неизвестно закъде. От време на време го овладяваше скитническа треска и тогава никой не можеше да го спре. Докато го нямаше, подочувахме оттук-оттам за някои от последните му "подвизи": сватосал две моми някъде в Трънско. Оженил вдовец за подходяща вдовица в Ихтиман. Наел цирк в Батановци и цял ден бил нещо като директор на цирка. Всички присъстващи от нашето село пуснал без пари да <b>гледат</b> цирковите чудеса. Черпил ги боза. На някакъв фокусник в Брезник измъкнал портфейла, докато фокусникът измъквал часовника му... </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Колкото пъти съм <b>гледал</b> хората на баща ми, все ми се е струвало, че подобен ритъм може бавно, бавно да разклати дъб и неусетно да го измъкне из корена му. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Оставаше да вземем Дочо, който ги чакал на уреченото място. За по-убедително трябвало да го доведат тук и изведат момата от нейния дом. Почувствах се неудобно. Как щях да <b>гледам</b> човека в очите. Пуснаха ме да си отида. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Стадото сякаш онемя. Ровините под Вуковски връх мълчаха посърнали - ехото от звънците беше потънало вдън земя. Левтерчо <b>гледаше</b> кехаята с осиротяла душа. Дойчин стоеше със занесен поглед. Малчуганът не можеше да си представи, че той буден сънува онова съзвучие. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Така определи притежателя на всеки звънец от овните до агнетата. Левтерчо <b>гледаше</b> в прехлас кехаята. И тази нощ Дойчин не мигна. На сутринта започна връзването на звънците. Беше истинско свещенодействие. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>- Бог не знам, ама тебе разсърдих... Гледам те, отче, и си мислим, нема ли да е по-добре да те изповядам я? </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Пръв се яви пред болната Вълкадин. Той беше най-заможният човек в селото. Гледаше всички отвисоко и все намираше сгода да унижи съселяните си. Често вмъкваше в речта си думите "понеже, защото" и "такааа" като свидетелство за неговото достолепие, богатство и умност. Може би пак по същата причина, макар и доста възрастен, имаше любовница, вдовицата Рилка. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>След него се заредиха останалите. Неусетно свечери. Изведнъж хората на двора се разтревожиха - високо някъде под небето прелитаха навяци. Тези навяци според поверието представляваха превърнали се в птици души на умрели некръстени бебета. Преминаваха през ранна пролет и късна есен и понякога изпиваха кръвта на малки деца. Издаваха звуци, подобни на бебешки плач. Когато прелитаха, цялото село излизаше да ги слуша със страх. И сега събраните пред къщата на Косена селяни <b>гледаха</b> нагоре, а майките на невръстните дечица хукнаха към домовете си. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Разбра пленникът - чужд гроб требеше да оплаква. Обърка се и умолително погледна към сръбкините. Но те като да бяха съгласни с "куклянето" - <b>гледаха</b> не него, а буренясалия гроб. Немаше що да чини - повлече пети към посоченото място. Жените тръгнаха подире му. </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Призна си - не му беше жал за Стана. Сръбкините не се ядосаха. Някои даже се засмяха. Милко погледна към кръста. А там снимка на Стана. Доста време <b>гледа</b> снимката. После жално занарежда: </i><br><br>
------------------------<br>
Добри Жотев;Езически разкази;1993;<br>
<i>Подкара я така и не спира. Откъде намери тия думи от хубави по-хубави, от жални по-жални. Сръбкините завдигаха крайчетата на черните забрадки към очите си. Ама <b>гледаме</b> и Милко се отвори на сълзи. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Той беше най-дребният и вървеше последен. Неговата козина бе гладка и чиста, а малката му глава имаше повече израз на куче, отколкото на вълк. Очите му не <b>гледаха</b> тъй сурово и мрачно, както очите на неговите другари, и в меката походка на дългото му тяло имаше нещо загрижено и недоверчиво. Той често изоставаше назад и ровеше снега, подушил някаква кост, мишка или къртичина, която другите бяха отминали.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     През черните стебла на гората той <b>виждаше</b> пламналите очи на своите другари. Вълците се <b>гледаха</b>, застанали неподвижно всред голото седло, където дърветата хвърляха мрежестите си сенки. Козината на гърбовете им стърчеше, очите им излъчваха зеленикава светлина. Те стояха като вдървени, сякаш се вслушваха в тежкото мълчание на планината.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     В двора залая куче. Откъм къщата долетя човешки вик. Лисицата се мушна под яслите и зачака. В другия край на оборчето все още кудкудякаха кокошките. Само воловете учудено я <b>гледаха</b> с големите си очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Отначало то го стресна и зачуди, а после го изплаши. Нещо се блъскаше в мрака на стаята, някакви криле удряха в стената над леглото му и един страшен, дрезгав глас пронизваше топлото мълчание на къщата. Децата се сгушиха презглава в юргана, а самият секретар, облечен в своята дълга бабешка нощница, ходеше с лампата в ръка да търси причинителя на тоя страшен грак. Жена му, въоръжена с една нищелка, набързо измъкната от стана, го <b>гледаше</b> с уплашени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Той <b>гледаше</b> как небето се издига, а равнината долу се открива широка и млечносинкава. На изток хоризонтът се отдели с тънка, кървава жичка и денят се показа в малките седефени облачета. Над далечната планина се топяха розови пари. По плещите й пламна алена светлина, откри се гигантският й гръб, светнаха върховете й, загоря снегът по тях. Слънцето се показа и по заскрежената гора засвяткаха хиляди блясъци, сякаш тя беше посипана със стъклен прах.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Само на няколко крачки в тръните лежеше заекът и <b>гледаше</b> как селянинът чатка с огнилото и как сладко запуши. Димът дразнеше кучката. Тя кихна. Нейният господар я помилва по главата и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Те <b>гледаха</b> надолу в пропастта, където еднообразно плискаше реката. Натам беше извърната и неговата плоска глава, сякаш зверчето не знаеше какво има напреде му.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Той прехвръкваше от скала на скала, съскаше като змия, щракаше с клюн, протягаше крак да пипне някоя нахална сврака, но в това време друга го клъвваше по гърба. Най-после, разперушинен и уморен, успя да се свре в една вдлъбнатина на скалата и оттам <b>гледаше</b> с големите си изплашени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Като се приближи до нея, той сложи главата си на мекия й като кадифе гръб. Тихи, нежни звуци, напомнящи гукане, изпълниха влажната и студена дупка. Двете птици се <b>гледаха</b> като котки и в техните очи горяха пламъците на страстна, неутолима любов, сякаш самите им души пламтяха.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Оттогава мъжкият прекарваше дните си при него, скрит в бурена. Орляците свраки и сойки се въртяха наоколо по цял ден. Само високите стъбла на бъза и копривата го запазваха от техните клюнове. Те го скриваха и от очите на селяните, които минаваха по пътя. Той ги <b>гледаше</b> учудено с мрачните си очи. Хората не го плашеха, понеже никога по-рано не беше ги виждал толкова отблизо. Отначало ги посрещаше недоверчиво и се приготвяше за борба, но после спокойно проследяваше между стъблата на бурена босите им крака.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Попът се дръпна назад и се вторачи в бъза. Между неподвижните стъбла го <b>гледаха</b> две обли червени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Двамата пътници бяха весели, както са весели ловци след сполучлив лов. Отстрани на капрата висеше голяма тъмнокафява сърна. Отметнатата й назад глава унесено <b>гледаше</b> с изцъклените си очи снишеното небе, осято с дребни есенни звезди. Двамата й хвърляха от време на време по някой поглед, като че искаха да се уверят, че тя е здраво привързана там, и жадно вдишваха с влажния въздух миризмата на есен и кон, която съпътстваше файтончето.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     И ето че сърната дойде съвсем наблизо, на брега на дола, и там се спря. Кръвта биеше в слепите ми очи. Аз се ядосвах на дишането си. Рядката лунна светлина се лееше над заспалата гора. Дърветата ме <b>гледаха</b> като хора, затаили дъх в очакване…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Гърмът блъсна гората, долът сякаш изрева. Червеният пламък на изстрела ме ослепи. Нещо изпращя надолу и всичко затихна. Няколко секунди <b>гледах</b> барутния дим как пълзи като отровна мъгла по тревата. Сетне грабнах шапката си и сърнето и без да погледна настрана, побягнах към шосето. Оттам се понесе воят на моето куче, което ме търсеше…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Под метнатите върху сеното мушами още се усещаше топлината на земята, напечена през деня от жаркото слънце. Миризмата на сено и пръст ставаше по-остра и опиваща във влажния въздух край реката. Нашите кучета, легнали край огъня, лениво помахваха късите си опашки и като ни <b>гледаха</b> виновно, вслушваха се в гаснещите звуци на полето.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     — Поради идеята за вечност, ако щете! — натърти другарят ми и ме погледна с тоя сърдито-настойчив поглед, с който човек <b>гледа</b> събеседника си, когато се бои, че последният приема думите му с насмешка. После, без да се интересува дали ще му отговоря, той ми разказа тая история:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Отначало се взирах във водата и търпеливо очаквах видрата да се появи. Цялото ми внимание беше насочено към предстоящия лов. В своето нетърпение и страст понякога ми се струваше, че виждам главата на плуваща видра. Ето я, разцепва водата и ъгловата бразда от двете й страни образува широки кръгове, които трепкат и бягат към брега… Взирам се по-добре, <b>гледам</b>, плува жаба и с дълга въздишка изпущам набрания дъх в гърдите си…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Аз оставих пушката настрана, легнах върху топлия камък и вдаден в хубави размишления, <b>гледах</b> чудесното юнско небе.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Може би беше забелязала сянката ми или пък бе подушила моето присъствие. Тя ме <b>гледаше</b> втренчено и малко учудено, сякаш не беше много сигурна, че вижда човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Останах на площадката изненадан от себе си и малко смутен. После, когато жабите отново започнаха да надават меланхоличните си куркания, отведнъж почувствах необикновено спокойствие и мир в душата си, такова, каквото човек усеща само когато е щастлив и обича. По пътя за вкъщи аз се подсмивах в себе си, подсвирквах си весело и <b>гледах</b> младия месец…</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Като грамадна пряспа лежеше долу планината, обвита от пари. Синкавите й пропасти димяха. Студеното им дихание сякаш зовеше птиците. Ала те <b>гледаха</b> напред към синия лазур на хоризонта, където едва се забелязваше спокойната и топла шир на морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i><i>     — Голям дявол, голям дявол, ама ще падне той на мушка, ще падне… Аллах си знае работата — мърмореше Кара Ибраим, като смучеше цигарата и неспокойно местеше <b>погледа</b> си по насрещните скали. От ума му не излизаше снощният сън. Беше сънувал, че уби козела с един изстрел под плешката, а козелът, паднал по гръб, го <b>гледаше</b> с жълтите си противни очи и му говореше нещо с човешки глас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Той <b>гледаше</b> как леката мъгла се носи на малки, разнищени облачета над тъмнозелените гори и в бистрите му очи се оглеждаше ведрата синева на сутрешното небе. В техните зеници горяха разноцветни пламъчета. Той ги свиваше блажено, сякаш се наслаждаваше от красотата на пролетната утрин.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Избрани произведения;1977;<br>
<i>     Рисът го <b>гледа</b> дълго време съсредоточено, без да мигне. После, напечен от слънцето, сложи глава на лапите си и замърка.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 1;1981;<br>
<i>          Спомняш ли си тия залези, които виждахме всяка вечер да трептят с огненото си великолепие на другия край на гората? Сякаш някаква гигантска бъчва изливаше опияняващото си вино над света. Когато ги <b>гледахме</b>, и двамата изпитвахме желание да отидем там, където ни се струваше, че ще намерим един друг, слънчев и прекрасен свят, какъвто сме виждали в нашите детски сънища. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Тогава? Тогава следва признанието, че писането на книги е сравнително безобидна, прилично платена дейност, която все още не причинява непоправими щети на обществото. То е склонно да я опрощава и да <b>гледа</b> на писателите като на тихи луди, които разговарят писмено сами със себе си. Хората ги държат под око, но снизходително намират, че те са безвредни. В края на краищата, да не вредиш на другите е пасивен, но все пак нравствен принцип.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i><i>Най-лошото е, че понякога мама и татко ужасно се възмущават от моите лъжи, а друг път се очароват от изобретателността ми. Не можеш да ги разбереш. Когато се ядосат, ме наказват: няма да <b>гледам</b> телевизия (те не знаят, че това наказание може да бъде и услуга за мен). Няма да ходя в зоологическата градина. Или най-неочаквано започват да се смеят на моя "номер". "Ела да <b>видиш</b> какво е направил, ела!" И после, ако решат, че съм проявил оригиналност, разказват възторжено хитрините ми на близки и далечни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>- Автоматична, от кореком. Най-напред се пълни с вода от един маркуч като пералня, после водата сама се стопля, после се слагат близнаците един срещу друг, за да могат да се <b>гледат</b>, и се покриват с един капак с две дупки, само главите им остават отвън, а всичко друго им е във водата. После се пуска една машинка и водата започва сама да ги къпе.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>- Плашат се - казва детето, - но затова са поставени един срещу друг, като се <b>гледат</b>, се успокояват и престават да плачат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Чистосърдечният отговор е: защото вие удряте мене. Но майка ми не пита себе си и понеже аз мълча и <b>гледам</b>, тя ми зашлевява една плесница с мократа си от чиниите ръка. Мама не ме обича, никой не ме обича. Но следващия път аз ще набия братчето, когато никой няма вкъщи, то е още малко и ще забрави да се оплаче.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Как да няма, навън е спрял автомобил, който Иванчо никога не е виждал. Страшен автомобил със сто фара! А учителката още не знае, че Иванчо има страшна слабост към страшните автомобили. Той се прави, че внимава. Но ето, сега тя не го <b>гледа</b> и момчето пак надзърта през прозореца. Ужас! Автомобилът е още там. Повече Иванчо не може да издържи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Убийството на Моцарт;1982;<br>
<i>Веднъж второкласникът Петърчо, както си седи на чина, неочаквано се свлича на пода и остава проснат там. Настъпва паника, учителката се втурва разтревожено. Какво се е случило! Детето бавно отваря очи, <b>гледа</b> мътно, мокрят челото му с вода, вдигат го.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Есенен панаир;1970;<br>
<i>          Трябваше да повикаме кинохрониката - каза началният учител. - Гледах веднъж на преглед как ловяха зайци някъде из Бургаско. Беше твърде интересно. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Учителят, замаен от мислите си, не забелязваше, че от няколко минути беше приковал неподвижен поглед о гърба на Дико. Неочакван кикот прекъсна унеса му. Той вдигна глава и впери очи в брата си. Смееше се Дико със сподавено, весело хихикане. Учителят го <b>гледа</b> едни миг в недоумение и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Тези думи бяха се приковали в паметта му, той сякаш още <b>гледаше</b> пред себе си неволното, сърдито и застинало в недоумение лице на леля си. И както по-рано пред Витана, така и сега, при думите на леля си, той беше поразен, почти изплашен от нейната нехайна лекота, с която те решаваха тази толкова сериозна според него работа. За тях това беше така просто и толкова естествено, че когато той отричаше — те или недоумяваха, или се сърдеха и го виняха едва ли не, че той сам иска да попречи на братовото си щастие…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Дико сложи коша неохотно при нозете и приближи. Минаха няколко мига, учителят <b>гледаше</b> мълчаливо брата си. Навярно той търсеше думи, съобразяваше, после сложи ръка върху рамото му и ласкаво продума:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Не, промяната беше ясна. Дико беше друг — друг към него, към дядо Петра, към Елка; особено към Елка. Той знаеше това, той беше уверен и все пак изгаряше от мъчително любопитство веднъж поне да надникне зад завесата на техния интимен живот. Той <b>гледаше</b> бледното страдалческо лице на Елка, взираше се в морния и поглед и търсеше да разкрие тайната, която суши живота и.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>— Тогава навярно се пресилваш много с работа: <b>гледам</b> те, цял ден си на крака. Ако искаш, ще кажа на леля Петка, или пък да поръчам на баба Младена да наминават да ти помагат…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Заредиха се безкрайни мъчителни дни. Цериха го, както можеха: съветваха се с опитни хора; повикаха дори и фелдшера от съседното село, но болестта минаваше бавно. При него трябваше да стои непрекъснато човек. Нощем бдеше леля му Петка, а денем неотстъпно го пазеше Елка. И може би еднички беззаветните майчински грижи на Елка спасиха живота му. Когато огънят спадаше, той я <b>гледаше</b> през късите минути на съзнание с препълнени от гореща благодарност очи. И тя разбираше неизречените му думи. Понякога тя приближаваше до него, слагаше хладната си ръка върху челото му и питаше го угрижено:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Една утрин той лежеше върху простия си дървен креват, отрупан с покривки, сгорещен и потен. В стаята гореше напалена печка; въздухът беше душен и спарен. Близко около печката, приклекнал върху ниско трикрако столче, седеше Дико и пушеше. Стан беше се пробудил и местеше уморен и разсеян поглед из стаята; накрая той спря очи върху брата си и го загледа. Изглеждаше, че Дико също го забеляза и устреми поглед към него. Няколко мига те се <b>гледаха</b> безмълвно, после Дико се раздвижи неспокоен върху стола си и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Но Стан продължаваше да го <b>гледа</b> все така мълчаливо; той или не чу думите на брата си, или не можеше да проговори. Тогава Дико стана, приближи до леглото и попита пак:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Учителят продължи да го <b>гледа</b>. Той беше отпуснал леко ресниците си, може би, за да се прикрие от Дика, на продължаваше да го <b>гледа</b> упорито. В умореното му съзнание се мяркаха разкъсани, нерадостни мисли. Защо беше така безпомощен брат му? Какво лежеше в бедната му душа?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Болният я <b>гледа</b> няколко мига мълчаливо и печално, после измъкна от покривките горещите си ръце, взе ръката й и промълви:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Той остана зашеметен, <b>гледа</b> дълго след нея, развълнуван от странни мисли, и накрай почувства, че за първи път от толкова дни се унася в тих спокоен сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>— За Дика, Станко, за Дика искам да ти реча — нали виждаш какво прави… Не може така… всеки ден по кръчмите, събира се с разни хаймани, пият, задяват го, а той не знае да се сумясва… приказва де що било… срами къщата ви… Пък и работата куца Станко Аз, виждаш, стар съм, не мога вече, а той — отидем уж двама на нивата, остави ме и, току-виж, липса към село по кръчмите. Ти му речи да не пие… да не пие му речи — не е добро това… посъветвай го; по-голям си, разумен си — <b>гледам</b> те, съвсем си го разпуснал от някое време… че може и пакост да докара…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>При този вик всички се изсмяха; те <b>гледаха</b> Стан в недоумение и с подигравка: на туй ли си ги учил ти…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Боже господи, той е сънувал, той сънуваше, но не — сънят още не е свършил: там, насреща, отвън прозореца на двора, огрян от луната, стоеше брат му Дико и <b>гледаше</b> го мълком.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Той свали шапката си и откри срещу вятъра и дъжда пламналото си лице. Той <b>гледаше</b> далеч под планината блуждаещите светлини на града, извръщаше се надире към тъмното село и все вървеше като сляп. Струваше му се, че в помътения му ум няма никаква, никаква мисъл: там стоеше само една безсмислена дума, която той, без да ще, повтаряше несъзнателно до уморяване, до затъпяване — ти. Стиснал ядно пестници, прострял напред ръце, той повтаряше тази ненавистна дума, сякаш хвърляше я злобно някому право в лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>А тя го <b>гледаше</b> все така мълком, с набрани в ъглите на очите и сълзи. До нея се белееше свъсеното личице на безпомощно слабо същество — рожбата и.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Райчев;Грях;2003;<br>
<i>Но когато вдигна глава, учителят остана вкаменен на мястото си: отвън през малкото вдлъбнато в стената прозорче го <b>гледаше</b> една страшна глава — главата на Дика. И преди да се опомни, почти в същия миг, някой блъсна с трясък вратата, хвърли се върху учителя и впи корави пръсти в шията му. Двете мъжки тела се сборичкаха и паднаха на земята, преплетени в безгласна, кървава борба.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>- Здорово, братци! - снизходително казваше командирът, но нито <b>гледа</b>, нито обръща внимание на единодушния отговор, в който даже фелдфебелът взе участие</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Този път даже фелдфебелът се засмя високо, а войникът още повече се зачерви, погледна нагоре-надолу и проговори като виновен нещо: "Не мога да ги броя... всичките ги знам, като <b>гледам</b>... ама не мога да броя..." - и пак се зачерви...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Думата ордени беше произнесена с такъв тон и в множествено число, като че ли поручикът бе пролял поне два литра от драгоценната си кръв, а туй се отнасяше до ордена, раздаван по случай посрещането на благополучно царствуващия днес княз. Димо донесе приготвените неща за вечеринката от стария вестовой и поручикът почна да се облича; стоящ до умивалника в очакване, Димо <b>гледаше</b> началника и си мислеше: "Бе той не е толкова лош!"</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>Той влезе в стаята на вестовоя си. Димо седеше замислен на кревата си и някак отчаяно <b>гледаше</b> пред себе си. Той не усети поручика.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Стаматов;Вестовой Димо;1982;<br>
<i>всичко, даже не обръщаше внимание, че военният му авторитет се подкопаваше от собствената му жена. Колко пъти той даваше приказание на Димо да докара коня, да отиде при фелдфебела и след малко <b>гледаше</b>, че вестовоят се връща отнякъде с някоя бохча.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>Снежа застава срещу мен и почва да ме имитира. Бърка във въображаем джоб, вади въображаема банкнота и със злобна кокетност я развява под носа ми. Лицето й придобива израз на престорено съчувствие, гласът й става гърлен и груб. Гледам я и не мога да повярвам, че това е Снежа, за която всички казват: „Колко е красива и фина, деликатна и възпитана!" Навън тя наистина прилича на ангелче. Изчервява се от една дума или дори от един поглед и кара другите да се очароват от нея... Да можеха да <b>видят</b> сега това ангелче? Да <b>видят</b> как си криви лицето от злоба, как ме представя като жалък палячо!. ..</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>- А къде закъсняваше всяка вечер! Мъкнеш се по улиците с приятели! Я ми кажи минава ли оттук параход? — Снежа натиска долния си клепач и ме <b>гледа</b> с изблещено, страшно око. — Знам ги тия приятели в рокли. Заради тях забравяш и дом, и жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Гардероба! Боже мой, гардероба счупи! — вика Снежа извън себе си и <b>гледа</b> като втрещена към небето. — Ох, ще припадна! Ще припадна!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Обръщам се — майката иа Снежа. Гледа ни с разплакани очи и цялата трепере. Лицето й е бяло и неподвижно като гипсовата маска, която виси на стената в класната стая. Ние със Снежа недоумяваме и не знаем какво да й кажем.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>А пък аз <b>гледам</b> след тях и си мисля колко са жестоки възрастните. Наказват те, когато им ским-не, и не питат виновен ли си, или не. Ето Снежа отнесе пердаха, а защо? Нито в локвата сме се изкаляли, нито прозореца на мазето сме счупили, нито пък сме си казали лоши думи. Играехме си на семейство и това е всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>На прага ме очаква кака Гинка. Надхвърля четиридесет, а шета като девойче. Нося шоколадчета п книжки за децата, но това е малко за гостоприемството, което получавам. Кака Гинка ме гощава като свой син, завърнал се у дома след дълго отсъствие. А нейният син Зарко учи в града за инженер. Остават му още две години да завърши. Има си приятелка, също инженерка, дъщеря на полковник. Него вече не го мислят. Той, кажи-речн, е хванал хляба си в ръка. Сега ще <b>гледаме</b> малките. И тях да наредим, па тогаз ще почиваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>— Виждаш ли? Знаех, че е яла кокошки. Ето перцата. Чакай да <b>видим</b> сега как бие мръсното й сърчице. — И като се наведе отново към лисицата, той порна гръдната й кост и я разтвори. — Аха, ето го! Гледаш ли как подскача?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Лодкарите спуснаха на дъното камък с въже и зачакаха. Чакаше напрегнато и цялото крайбрежие. В такива моменти винаги се намират граждани със здрави нерви, които <b>гледат</b> часовниците си и отмерват времето със секунди.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Винаги ми е приятно да ги <b>гледам</b>.. . Тя е толкова фина, хубава и свежа, а той известен човек. Понякога завиждам на такива семейства! Как може наистина толкова хубави неща да се съберат на едно място? И детето им е чудно. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>Наведох се над парапета и <b>погледнах</b> към долния балкон. Там седяха на малки плетени столчета една срещу друга Аделка и още едно русокосо момиче. То държеше транзисторен радиоапарат и <b>гледаше</b> към тъмното море. После се обърна към Аделка и се засмя.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Много си весел бе! — каза милиционерът, като ме <b>гледаше</b> с убийствено презрение. — Документите за правоуправление.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>аз си спомних израза на софийските тарикати: „Мильо кибичп в буркано и бели белтъци”. Човекът си <b>гледаше</b> службата, но аз нали бях развинтен, никак не можех да сдържа смеха си. Задушавах се от спазми и по едно време дори изхълцах.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>А бе — каза милиционерът — в делничен ден <b>видиш</b> л.и човек да се смее, значи, е пил или е откачен. Тебе като те <b>гледам</b>, и-е ми мязаш на такъв. Дай книжката на колата!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Заповедта за освобождението му тръгна от ръка на ръка. Старецът стоеше до нара, примигваше смешно, а бялата четина на брадата му се къпеше в пот. Десетки очи бяха устремени в него и в тях се четяха най-различни чувства. И завист може би. Не е лесно да <b>гледаш</b> как някой прекрачва прага на свободата, а тл оставаш в каторгата. Старецът мълчеше смутен и стискаше в длан последното си изобретение — един палячо гимнастик, който се превъртваше с лекота и изящно безразличие на кукла. През почивките старецът правеше играчки за своя внук с усърдие, което често бе повод за шеги.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Той лежа до късно насред двора и ние до късно <b>гледахме</b> една тъмна мъртва купчина. Една измамена човешка надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>— Ами да! Че да не съм някоя такава-онакава! Аз и при тебе нямаше да се кача, но като <b>видях</b> лицето ти, веднага разбрах, че имам работа с добър човек. Ние жените изведнъж разпознаваме добрите мъже. А всяка жена, Куни, търси мъж, който и допада. Щом един мъж й допадне, тя е готова да направи всичко за него. Вие мъжете хич не ги разбирате тези неща, <b>гледате</b> да откачите нещо и толкоз.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Аз живея — казвам — с мама. Тя не е много стара, но не чува. Вечер с тъпан да влезеш в стаята ми няма да те усети. Оставяш камиона някъде по-далече и идваш към осем. Мама си ляга в седем. Само че по-предпазливо. В квартала има едни моралисти, е четири очи гледат кой при кого отива. Имаме един съсед, дето очите му изтичат, като ме <b>гледа</b>, но понеже знае, че няма да го огрее, само ме следи с кого се срещам и разговарям. Да ме види на улицата със старец или с дете, пак пуска клюки</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>— Аз живея — казвам — с мама. Тя не е много стара, но не чува. Вечер с тъпан да влезеш в стаята ми няма да те усети. Оставяш камиона някъде по-далече и идваш към осем. Мама си ляга в седем. Само че по-предпазливо. В квартала има едни моралисти, е четири очи <b>гледат</b> кой при кого отива. Имаме един съсед, дето очите му изтичат, като ме <b>гледа</b>, но понеже знае, че няма да го огрее, само ме следи с кого се срещам и разговарям. Да ме види на улицата със старец или с дете, пак пуска клюки</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>Облаците плуваха кротко по небето. Земята дишаше бяла пара, Природата тръпнеше от любов. Турих пушката на рамо. В душата ми тежеше страшна пустота. Преди да си тръгна, <b>погледнах</b> към блатото. Оттам ме <b>гледаше</b> едно живо рицарско око.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Балканджийката слезе от пруста, забучи се като върлина до фурната и пак сложи ръце под престилката си, а булката на Нанко закри лицето ай със забрадката и се свлече на земята. Съседите, наредени зад оградата, <b>гледаха</b> с пребледнели лица. Шил ар а стоеше полуизвърнат към фурната с такава гримаса на лицето, като че му режеха пръста на ръката. Вършината се разгоря и затули устата на фурната. Двама от съседите не издържаха, прескочиха през оградата и се развикаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Домакините ме <b>гледат</b> така, като че не знаят значението на тази дума. А може би са произнасяли тази дума някога, когато са били на моите двадесет и шест години, в същото това селце, в същата тази стая...</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>брадичката с овчи кожух. Нито можех, нито им; какво да кажа. Усмихнах се глупаво и поех пътя с От небето се сипеха снежинки и всичко наоколо превръщаше в белота, девствено чиста, приказна, аз вървях в тая белота и не знаех защо вървя. Объ нах се, <b>видях</b> каруцата, която бързо се отдалечал ше, и си представях как момичето, увито в кожу до брадичката, <b>гледа</b> наоколо с тъжна покорност, на ресниците му леко кацат снежинки, топят се и I тичат като сълзи по бледата кожа на лицето му. К де отивам? Какво ще диря в моя малък и пуст градец?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i><i>Седях пред вилата и <b>гледах</b> към мостика, където децата на летовниците ловяха риба. Изведнъж те се разтичаха към вилите и викаха: „Удави се дете!" Много от летовниците и особено майките се отправиха разтревожени към мостика. Между тях се <b>виждаше</b> и моряшката фланелка на капитан Брайс.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Земята ще <b>гледаш</b>, в нея ще си завираш влажната муцуна. Небето ще ти даде само ритници. Хлябът, който ти давам, и парите, с който съм те купил, не падат от небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Хектор изтърпя за няколко месеца много лишения, ругатни и наказания, но в края на краищата стана ловно куче. Врабчета, пеперуди, облаци и тям подобни глупости не го занимават. Търси внимателно и търпеливо чака на стойка. Не чака, а замира в транс. Изтръпвам от удоволствие, когато го <b>гледам</b> в тая поза.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>— Лебед ли? — запита Фоката. — Я да го видим! Извадих лебеда от багажника и го домъкнах в ресторанта. Оставих го на пода зад вратата, а момичетата и Фоката го заобиколиха. Ние седим на масата и си допиваме, а те <b>гледат</b> лебеда и мълчат.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Влизам в коридора, но защо влизам, душата ми пълна, ръцете ми празни. Слага стол отпреде ми, сяда и тя срещу мене. Дигнала една фризура, източила тънката шийка, пък за минижупа да не ти разправям. Щом мярнах крачетата й, метнати едно връз друго, изведнъж ми стана хубаво. Ще знаеш, адаш, за пръв път ми е било така хубаво пред жена, ей тъй, само дето я <b>гледам</b>. И тогава и разправих всичко. Инат хора, душице, мръсни хора, викам. Да бях дигнал пушката да ги разстрелям, пак нямаше да тръгнат за диви прасета, За тебе, викам, душице, през десет планини щях да отида, ама нямаше как!.. .</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Всеки ден по обед слизах на морето да се къпя. Плувах дълго навътре и когато се обръщах на гръб да почина, усещах с върха на пръстите си студа на тъмните морски дълбини. Обземаше ме непонятен страх и бързах да изляза на пясъка. Там ме очакваше Тони. Не намирах какво да й кажа. Мислех си за свои работи и <b>гледах</b> как водната шир се слива с небето някъде много далече. Тая далечина пораждаше у мен спокойно чувство на отмора и копнеж за нещо неясно, непостижимо и хубаво...</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Тъкмо за този случай си спомних, когато видяз Лъжливия. Той седеше на купчина дъски извън града и крепеше калпака си на коленете като съд, пълен с вода. Бог знае какво имаше в калпака му, ш той <b>гледаше</b> в дъното му така съсредоточено, че дори не усети кога спрях пред него и го повиках. Натиснах продължително клаксона. Той вдигна очи г ме погледна. Попитах го дали чака някого.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>Нашенци <b>гледаха</b> как трупам имот след .имот и взеха един по един да се престрашават. Идва един ден при мен онзи, Карата, и казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>По онова нашите старци смятаха, че ако свалят поясите или калпаците си, ще ги „пререже" в кръста или слънцето ще ги „удари" в главата. Същото предубеждение имаха и към къпането. Понятието баня, разбира се, бе непознато, а на къпането се <b>гледаше</b> като на нещо „градско", т. е. неприлично и срамно. Един старец, наш съсед, не пропускаше случай да разкаже, не без явна самоирония, че се къпал веднъж в живота си през Първата световна война, когато фореирали река Черна и потънал до гуша във водата. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Есенни разкази;1978;<br>
<i>ки шум в коридора. В сравнение с него Дафи бе много спокойна и дори весела, често я напушваше на смях и нейното поведение не озадачаваше, а успокояваше Иван Мавров. Така, докато всичко живо изнемогваше от юлската жега, от спарения, натежал от никотин въздух в помещенията, нашите влюбени изнемогваха от щастие, не чувствуваха липсата на пресен въздух, а напротив, спускаха плътно завесите да не ги <b>гледат</b> от отсрещния жилищен дом, запушваха с хартия даже отвора на бравата, да не би някой да ги подслушва отвъд вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- А кажи ми ти, кога не си пиян? - пита хаджи Генчо и <b>гледа</b> на поп Ерча като някой керкенез. - Ти си всякога пиян! Ти мислиш, че аз не зная какво си направил завчера у дядови Крайови! Кажи ми ти: де се в чуло и разбрало да се пее "Во Йордане крешающуся" когато се износва мъртвец?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Прости ме, хаджи! Няма да те простя... Аз хилядо пъти съм ти рекъл да оставиш онова "аннадънма", а ти пак си <b>гледаш</b> своя кеф. Захванал си завчера да четеш евангелието, па го четеш като някой дервишин..."Во время оно, аннадънма, рече господ, аннадънма1, ко пришедшим к нему июдеом, аннадънма..." Е, кажи ми, ти, кой поп чете слового божие като тебе? А?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Е-е-е! Аз това не мога да кажа; мене сто пъти повече ми се харесва онова вино, което окиселява само малкото езиче и което ти преминува по всичките жили, когато го ти поопиташ на гладно сърце. Ала за да се не препираме напразно, аз би те помолил да донесеш по една чашка и от едното, и от другото и да ги попитаме. Аз мисля, че вие имате и от едното, и от другото... Наляхте ли си, байо Либене, тая година и пастушенско вино, или не? - пита хаджи Генчо и <b>гледа</b> на дяда Либена така, както <b>гледа</b> юнакът на своята млада невеста.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Дядо Либен налива с вино пет-шест пукала, а после се връща назад, сяда на своето място, <b>гледа</b> на хаджи Генча някак си лукаво и с усмивка говори:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>"Ами как да вляза? Срам ме е да вляза. Не, трябва малко да походя по пътя, а после да вляза" - помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре-надолу. Дълго време той ходил назад-напред, дълго време <b>гледал</b> ту на врабците, които се ровили из праха, ту на гъските, които се поскали край реката; много пъти той изваждал из пояса си своя туплест часовник, който десет пъти повече приличал на рапон, нежели на ръкосътворение от Жоржа Париола, ако тоя часовник и да бил купен във времето на московското наводнение - но пак се не решал да влезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Защо плачеш, мое мило детенце, или Павлин ти се не харесва? Знаеш ли ти Павлина, Лило? Аз мисля, че ти го знаеш. Знаеш ли го? - питала майката чедото си и <b>гледала</b> му нежно в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- А що, Павлине, време е вече да те ожениме, синко! Аз изжених твоите братия, за да ме гледат жените им на стари години, а тия ми нараждаха един билюк деца... Тия си гледат дечицата, а старците нека умират на купището. Майка ти е вече стара и не може да ми шета. Трябва да и се вземе помощница - говорил дядо Либен на своя син и <b>гледал</b> му весело в очите...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- А що, Павлине, време е вече да те ожениме, синко! Аз изжених твоите братия, за да ме <b>гледат</b> жените им на стари години, а тия ми нараждаха един билюк деца... Тия си <b>гледат</b> дечицата, а старците нека умират на купището. Майка ти е вече стара и не може да ми шета. Трябва да и се вземе помощница - говорил дядо Либен на своя син и <b>гледал</b> му весело в очите...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Павлин се поклонил наново три пъти, треснал челото си о одъра, целунал ръката на баща си, па скръстил ръцете си и <b>гледал</b> му право в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Е добре - отговорил дядо Либен и намигнал на сина си с дясното око. - А защо ти, мой синко, <b>гледаш</b> надолу като мисир на слънце през марта? Ти трябва да държиш главата си право: нашето коляно, ти знаеш, е почтено, то държи главата си високо и очите му не мигат ни пред една жена. Такъв беше и баща ти в млади годипи, такъв да бъдеш и ти... Ех, млади години, млади години! Хайде, върви си сега - стига ти толкова; иди сега, мой синко, и поработи нещо. Дъщерята на хаджи Генча - Лила, тъй, мисля, й е името - ще бъде твоя жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Когато всичкото това било донесено, то дядо Либен го турил в една липисканска кърпа, втъкнал в пояса си китката заедно с жълтицата и тръгнал да пътешествува. Когато дядо Либен излязъл на улицата, то повдигнал главата си нагоре като селски камзамалин и ухилвал се под мустак; той вървял горделиво, перчил се като паун, <b>гледал</b> насам-нататък с достойнство и мислил си, че всичките хора гледат само на него и говорят: "Ха-ха-ха, дядо Либен! Я гледай ти него! Видиш ли ти сега какъв е той баща? Иска да жени сина си за такова хубаво момиченце!"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i><i>Когато всичкото това било донесено, то дядо Либен го турил в една липисканска кърпа, втъкнал в пояса си китката заедно с жълтицата и тръгнал да пътешествува. Когато дядо Либен излязъл на улицата, то повдигнал главата си нагоре като селски камзамалин и ухилвал се под мустак; той вървял горделиво, перчил се като паун, <b>гледал</b> насам-нататък с достойнство и мислил си, че всичките хора <b>гледат</b> само на него и говорят: "Ха-ха-ха, дядо Либен! Я гледай ти него! Видиш ли ти сега какъв е той баща? Иска да жени сина си за такова хубаво момиченце!"</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Гостите седнали и възцарило се мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал мустаките си, хаджи Генчо държал корема си и с двете ръце и говорил или, по-правилно да кажа, мукал своего любимо "хъ-хъ-хъ", Тончо чистил ухото си с една чемширена ушечистка, Тодар Радин приводил в движение своята устна с помощта на указателния пръст и <b>гледал</b> към тавана, а Янаки си чесал врата. Влязла баба хаджийка и като се поклонила към дяда Либена, рекла:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Старците излезли из стаята и оставили младоженците сами, тия им дали воля да си поговорят между себе си, да се позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците изчезли, то Павлин и Лила дълго време седели, <b>гледали</b> надолу и мълчали: Павлин час по час погледвал на своята бъдеща другарка с упоение, а Лила воздишала и кършела пръстите си. Най-после Павлин с голямо волнение и с разтреперано сърце рекъл:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>След жените вървял Павлин, когото окружали неговите другари ергени. Това шествие произходило с голяма шумотевица. По прозорците се показвали главици, които изведнъж се скривали пак, щом нечие младо око се повдигало нагоре; но били и такива главици, които излазяли без никакво стеснение боси даже на улицата и <b>гледали</b> покойно. Старците и бабичките стърчали пред вратниците си, <b>гледали</b> безстрастно и псували кучетата, които, като чули цигуларите, повдигнали страшно лаене; а децата ги гонили и били ги с камъни.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета гледали през някоя дупчица по стобора. Бабичките гледали така, както <b>гледа</b> всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета <b>гледали</b> през някоя дупчица по стобора. Бабичките <b>гледали</b> така, както <b>гледа</b> всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Хаджи Генчо вървял и мислил: "Пък какво ли сьм направил Либену, та се сърди като делибашин? Аз и сам вече забележвам, че тука има нещо. Децата не дохождат в училището да се учат; поповете завчера в черквата <b>гледаха</b> на мене чудно и страшно; - всичкият свят бяга от мене - тука се крие нещо."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Но селяните стояли на местата си, мигали като телета и <b>гледали</b> равнодушно: тая челяд, която се приготовляла да вземе Силистра на юруш, разбрала каква е работата и решила се да бъде неутрална. Дошли сеймените, билюкбашият и агата, вързали Павлину и ръцете, краката и завели го в конака с викове и с шумотевица.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>На другия ден в конака произходило важно събитие. В една из стаите, която била облепена с вар още тогава, когато била направена, т. е. в делибашийските времена, седели долу на килима агата, коприщенските чорбаджии, кадията, хаджи Генчо и дядо Либен. Хаджи Генчо <b>гледал</b> на дяда Либена кръвнишки, а дядо Либен се въртял насам-нататък и весело се ухилвал, чегато той с тая усмивка искал да каже: "Видите ли какво е нашето коляно! Нашите юнаци пред никого не преклоняват коляното си."</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Пред съдиите стоял Павлин. Ръцете му били везани, но той <b>гледал</b> на своите мъчители горделиво; от неговто умно чело текъл изобилен пот, но тоя пот не текъл от срам, а от яд. Кадията махнал с ръка и съдилището захвакало своите занятия.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Лила и Павлин стояли като убити, на лицето им се огражало голямо страдание, тия <b>гледали</b> на дяда Либена, но той мълчал и хапал устната си. А хаджи Генчо? Хаджи Генчо бил твърде доволен, че е можал да покаже пред света доколко е голяма неговата отеческа власт, и ухилвал се като сатана.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- А ти, стара брантийо, почакай тука, доде се върнат момчетата с момичето, защото очите ти <b>гледат</b> не на добро, ти си кадърна да ни излъжеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Ала изведнъж Продан захвана да се променява и за твърде малко време съвсем се преобърна. Все мисли, все се мръжди, не яде, не пие, не пее и сън го не хваща. Иде той на нивата, а там го найдеш, че не работи, а седи си под киселицата или под орехът; подпре си на длан главата и жалостиво <b>гледа</b> към селото; или го намериш, че се търкаля по тревата или че ходи насам-нататък, въздиша и нищо се изорал.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>И тя не допяла, а тъжно погледала на Продана и въздъхнала; а Продан опулил очи и <b>гледал</b> на своята гиздава жена като дървен истукан.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Продан не слушал вече Латинка, а <b>гледал</b> Хасана, който полека-лека се приближал към него. Продан бил бледен, краката му се подкосили и той седнал до Латинка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Що ме <b>гледаш</b> така страшно, мой мили? Мене е страшно, аз ще да ида и да повикам някого - казала тя.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>А ние чакаме Продана, чакаме Латинка - няма ги. Млинът се изпече и изстина; вино,мед сирене и всичко приготвихме, а тях пак ги няма. Чакахме час, чакахме два, три, четири - няма ги и няма ги. Тато няколко пъти излазя на пътят и <b>гледа</b> към нивата, па се пак повръща назад и от нетърпение тупка с краката си о земята. Най-после у него не достигна търпение и той се обърна към Първана и рече му:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Повдигнаха се плачове и наричанета. Тато не говори нищо, а само ходи назад-напред, <b>гледа</b> жалостиво, сълзи му не капят из очите, само косата му и мустаките му се наежиха; а мама лежи на земята и само тежко пъшка. Ах, мои мили другари, никога аз няма да заборавя тоя ден - и в гробът ще да го помня.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Синко, синко! Затова ли съм аз тебе родила? Затова ли съм те <b>гледала</b> и отгледала? Затова ли съм ти се радвала, като на ангел мой, за да те убият, мое мило детенце, проклетите изедници! Защо гробът и черната земя не са прибрали по-напред мене, а оставили са ме да те оплача? Ти беше всичката моя надежда, ти беше всичкото мое имане и тебе вземаха из ръцете ми проклетите кръвопийци.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>И войводата си вдигнал главата нагоре, гледал на небето; а по почернялото му лице текли сълзи. В това време той се молил. Дружината благоговейно мълчала и <b>гледала</b> надоле, но скоро пак оживяла, когато войводата проговорил горделиво и сърдито:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>И войводата си вдигнал главата нагоре, <b>гледал</b> на небето; а по почернялото му лице текли сълзи. В това време той се молил. Дружината благоговейно мълчала и <b>гледала</b> надоле, но скоро пак оживяла, когато войводата проговорил горделиво и сърдито:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Но ние се отбихме от пътят, по който сме тръгнали, и не <b>гледаме</b> това, щото е пред нази... Обърнете се назад и ще да видите и друга по-прекрасна картина. Пространни равници, насеяни с градове, със села, с гори, с реки, с жълти ниви и със зелени ливади; а ето тамо далеко се види един светлив, дълъг и кривуликаст пояс, който се отражава от слънцето и свето като елмаз. Това е Дунавът. По-нататък се нищо не види; всичко се губи в мъгла...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>И още много, много говори Пера, и сълзите му дълго капаха на майчиния му гроб. Кой би могъл да ни каже какво чувствуваше в това време Пера? Кой може да ни каже какво си спомняше Пера тогава? Наистина, спомените трябва да са били страшни, щом толкова горчиво плачеше детето. Пък и кой ще ни каже какъв камък лежеше на сърцето му, като <b>гледаше</b>, че погребват всичко, което му е мило и драго на тоя свят? Не съм поет да откривам тайните на сърцето човешко. Искрено казвам това. И вие не знаете, читатели, пък сигурно и не трябва да знаете. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Цая целуна майчиния си гроб и само каза: "Сбогом, майко!" Тя не плачеше, не си бършеше очите, не въздишаше и не хълцаше, а само <b>гледаше</b> или майка си, или в далечината; погледът й беше необикновено тъжен. Дали й беше тежко, че погребват майка й, ний не знаем, но знаем, че бабите така говореха помежду си: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Но и мъжете <b>гледат</b> само да е богата девойката, та и рогове да има на главата, пак ще я вземат - рече девойката. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Чичото на моята майка (по женска линия), владиката Мелентие, който живеел в някаква - разбира се, не телесна - връзка с жената на Джордже, беше всъщност истински фанариот, без да се <b>гледа</b> на неговия славянски произход. Него всякога го придружаваше голяма чета калугери, жандари и прислужници, които много обичаха да пият, да гуляят, да живеят развратно, да правят скандали... Често пъти набожните баби и старци,, като минаваха край осветения фанариотски прозорец, чуваха същите ония гласове, които през деня бяха пели в църквата, сега пееха тая турска песен: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Аз не мога да <b>гледам</b> онова, което не ми харесва - каза Цая на брата си, - а освен това, човек трябва да прави всичко, след като най-напред се допита до разума си и ако той му каже прави това - да го прави, а ако му каже не го прави - да не го прави. А на мене моят разум ми казва, че е по-добре да се разходя из нашата градина и да се надишам поне с чист въздух, отколкото да отида без цел и свяст на събора при палилулската църква, освен ако искаш да се попечеш малко на слънце и да гълташ оня облак прах. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Не щем да вървим да <b>гледаме</b> какво да е - рекоха господин Х. и госпожа Д. - Нашите носове са добре отгледани, възпитани и изтънчени, та може да припаднем от смрад. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Любомир, Цая и Пера дълго стояха и <b>гледаха</b> тая тълпа; най-сетне Пера се обърна към компанията си и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Но как можете да стоите тук толкова дълго време и да <b>гледате</b> тия зализани муцуни на надничари и калфи? Хайде да отидем в черковния двор да поразгледаме нашия образован свят. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Нека всеки <b>гледа</b> онова, което му се харесва, а ако ти не можеш да гледаш хорото на палилулските селяни, можеш свободно да ни оставиш и да идеш, дето ти е приятно - каза сериозно Цая. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- Нека всеки <b>гледа</b> онова, което му се харесва, а ако ти не можеш да <b>гледаш</b> хорото на палилулските селяни, можеш свободно да ни оставиш и да идеш, дето ти е приятно - каза сериозно Цая. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Е, добре, добре - рече той, - аз тогава отивам в черковния двор да <b>гледам</b>, а след два часа да се срещнем на портата на черковния двор. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- А нима вие не искате да отидете в черковния двор, да <b>гледате</b> нашата аристокрация? - попита Любомир. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Цая <b>гледаше</b> Любомира и жадно поглъщаше всяка негова дума; но тя не разбра много неща от онова, което той говореше; тя нямаше понятие за плантагенетовци, за капетовци, за Бурбоните, за Бърнс, за Дарвин и много други, за които Любомир говореше с такъв жар, и най-после прекъсна речта му: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i><i>- На моите другарки сърцето им заиграва в гърдите, като <b>видят</b> мъжете си, и има за какво; другите мъже обичат жените си, а аз седя и чакам своя, макар че е по-лош и от куче! Какъв е отвратителен, не мога и да го <b>гледам</b>, а камо ли да го прегърна и целуна... Ах, боже, какво да правя, какво? Другите мъже обличат жените си в коприна и кадифе, а моят и кърпа не ще да ми купи... Другите мъже водят жените си подръка, а моят бяга от мене на два дена път... Ох, боже, какво да сторя, какво!... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Зад тях вървеше един търговец с жена си и тъй като тя не беше облечена и нагиздена, както трябва, завистливо <b>гледаше</b> жената на чиновника, па се доближи до мъжа си и го бутна с левия си лакът. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Какво те прихванаха, моя мила Като? - попита младият търговец с тънките мустачки своята скъпа половина и я погледна тъй ласкаво в очите, както гладен човек <b>гледа</b> топъл хляб и топли кебапчета. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>И тъй, господин редактора бяха заобиколили хора от всички партии и с благоговение го <b>гледаха</b> втренчено в очите. Окуражен от тия погледи, той продължи: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Значи, гледайте, узнайте, а щом узнаете, веднага елате да ми съобщите, за да можем овреме да вземем нужните предохранителни мерки против самоволието. На това не може да се <b>гледа</b> вече през пръсти! </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Цая подигна глава, погледна Любомира със своите прекрасни очи, както майка <b>гледа</b> своя умиращ единствен син, и каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>В една белградска съдебна зала, зад маса, покрита със зелено сукно, седяха страшни фарисеи, между които на мек стол седеше на почетно място и Никола. Пред него имаше някаква изписана хартия, която <b>гледаха</b> всички, които седяха около масата. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>Съдиите <b>гледаха</b> пред себе си, като че не виждаха обвиняемия, който стоеше пред тях, и се разговаряха полугласно помежду си. Най-после началникът на отделение дигна очи и запита Любомира как се казва, на колко години е, где е роден, откъде е, какъв е по занятие, какво е вероизповеданието му, причастява ли се, или не и така нататък и когато всичко това свърши, подаде му някаква хартия и го запита: </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 1;1984;<br>
<i>- Хубава е тя, но не иска и да ме погледне - казва Коя, скача със злоба от канапето, отваря прозореца и <b>гледа</b> на улицата. Тук неговите мисли малко по малко вземат друго направление или, по-право казано, дохождат в нормално състояние, защото понякога се случват врабчета на пътя или поп, или нещо хубаво минава, което обикновено довежда човека в нормално състояние. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Какво поп Иван? За какво и защо ми е твой поп Иван? Аз не ща нито да зная за поп Ивана. За поп Ивана и за поп Желязка е срамота и да говори човек - говорила чорбаджийката като всеки човек, който иска да замаже захванатия разговор и да му даде друго направление. - Знаеш ли ти, какво са направили поп Иван и поп Желязко на Великден в новата черкова? Напили се и двамата и дошли да служат на втора пасха... "Мрън, мрън, мрън"- казва единът. "Мрън, мрън, мрън" - чете другият. Смях!.. А поп Илия <b>гледа</b> изолтара и казва: "Назюзюкали сте се и двамина като копачи, мои драгоценни пастири черковни!"</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Без вода е по-сладка - отговорил Николчо и после изпил ракията, чмокнал два пъти с устните си и подал чашата на майка си, която в това време <b>гледала</b> на своето дете с такова умилно виражение, с каквото обикновено гледат ония майки, които са чули за децата си нещо похвално.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i><i>- Без вода е по-сладка - отговорил Николчо и после изпил ракията, чмокнал два пъти с устните си и подал чашата на майка си, която в това време <b>гледала</b> на своето дете с такова умилно виражение, с каквото обикновено <b>гледат</b> ония майки, които са чули за децата си нещо похвално.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Aх, да го вземе дяволът! Тая казанлъшка гюлова ракия е измислена, вярвайте ми, от някой дявол или от някой магьосник. Ако я пиеш, то не можеш да се откачиш от нея; ако захванеш да мислиш за нейната миризма, за бистрината й и за достойството й, то и на съне <b>гледаш</b> чаши, бурета, стъклета и хунийчета; а ако захванеш да говориш за нейния род и произхождение, то заборавяш работата си, изгубваш мислите си между гюловете и между казаните и главата ти се преобразява на решетка, през която пловдивските кокони прецеждат сладкото си...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- От тия две момченца ни една майка няма да види никакво добро - говорили старите и климали главата си. - Ако се не удавят в някоя вода или в някое блато, то непременно ще да бъдат обесени. От рано са захванали да пият и да ходят по кавенетата и по кръчмите! А какво <b>гледа</b> Нено? Ако Хюсеиновият син е сираче и няма кой да му държи юздата, то Неновият нехранимайковец не би трябало да се остави без дървен господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Селяните ги печелят с кървав пот и с мотиката в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани, - отговорил Николчо и погледал на баща си така, както <b>гледа</b> знающият ученик на учителя си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Добро е момчето! - говорил един от казанлъшките ескифудули. - Да не е такава майката, то за него и дума не би трябало да бъде... Работата си <b>гледа</b> и парички вече има.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Ти вземаш най-хубавото момиче - говорил Никола Глухият и <b>гледал</b> към пълната чаша с особено наслаждение, чегато в нея се е заключало сичкото негово щастие.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Ти, Стоенчо, иди при Паскала, поздрави го от мене и кажи му да заповяда на сватбата. Той ми е голям приятел... Аз обичам богатите и тежките хора - говорил байо Петър и <b>гледал</b> на броениците си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i><i>- Аз тряба да те оженя - говорил Нено и <b>гледал</b> своя указателен пръст, когото повдигал нагоре във вид на кукерица. - Доста си се скитал по кръчмите и по кавенетата... Ако ме не послушаш, то аз ще да те изгоня из къщата си и никога вече няма да те <b>погледам</b>... Чуеш ли? Ти тряба да не заборавяш, че аз съм ти баща.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>Байо Петър извикал като протогер на жените, без да споменува името им, да донесат вода и продължал да <b>гледа</b> на своя гостенин с маслено благоговение. След малко време в стаята влязла Пенка и подала иа Нена чорбаджи зелена стомна, която била пълна със студена вода. После това тя излязла изново на двора, а Нено чорбаджи се прокашлял и проговорил:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 3;1984;<br>
<i>- Ох, ако да не би били децата ми! - говори младата жена и <b>гледа</b> с любов и с ненавист към небето - Как, какво! - отговаря сама. - Тутакси се бих удавила! Аз не тряба вече да живея... Ох, тато, тато, какво направи ти с мене? Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми!</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Разкази и пътеписи;1980;<br>
<i>          Младата жена бързо се съблече и легна. Той се наведе, както всяка вечер, и я целуна за лека нощ. Тя го <b>гледаше</b> сега с големи сериозни очи и устните й отвърнаха като уморени. Той угаси светлината и отиде в своето легло. Далеч в тихата нощ, откъм киното, идеше с тенекиено звънтящ глас някаква оперетна ария. През прозорците влизаше светлината на уличната лампа и върху бялата стена можеше да се прочете закаченият "Правилник на хотела". </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Разкази и пътеписи;1980;<br>
<i>          Младата жена спеше. Сочните й устни бяха побледнели и по детски полуотворени. Той се облегна на лакът и дълго я <b>гледа</b>. Сега, под дневната светлина и спяща, отнесена в някакъв далечен свят, тя беше съвсем чужд човек, който живее свой неизвестен, непроницаем живот. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Разкази и пътеписи;1980;<br>
<i>           Очите му, хлътнали и свити, <b>гледаха</b> напред без трепет и без нетърпение. Наоколо беше същият, познат, вечен пейзаж. Белият път се точеше без край и над него, над бягащата кола, над цялата земя висеше едно огромно и празно небе. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Разкази и пътеписи;1980;<br>
<i>          Машината продължително изсвири. Влакът спря за една минута на малка гара. Две стари женици в траур се качиха, натоварени с бохчи и голям черен бинлик. Търговският пътник извади парче хляб и една пържена риба и почна да се храни. Насреща му мъжът с фуражката го <b>гледаше</b> мълчаливо, пускайки кълба дим. Когато другият довърши, той се обади: </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Заспиване, за да не се <b>гледа</b> този живот. Това е психофизически ответ на силната болка. Полубезсъзнание, което може да бъде наречено и сън. Предпазна мярка, за да не се разруши съзнанието. То е като формулата "Това не може да бъде", когато умре близък човек. Състояние, което предпазва от разруха - спасително, но не и вечно, защото е като наркотика - с него не може да се злоупотребява. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Според Андерсен например е много лесно един поет да стане пророк, ако почне да предвещава лоши неща, обикновено лошото по-често се сбъдва. В този смисъл предпочитам да <b>гледам</b> на онова, което пиша, като на антипророчества, все пак в антипророчеството има повече оптимизъм. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>Всяка частица е адекватна с Вселената. А самата Вселена е частица от самата себе си. Ние сме свикнали да <b>гледаме</b> на Вселената отвън. Гледната точка може да промени качествено не само представата за обекта, но и самия обект. Става дума, че отричам абсолюта. Отричам го, защото ме плаши. Добре, ако това (каквото и да е) е абсолютно, какво следва по-нататък. Има ли смисъл да се живее въобще... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Записки.1970-1993;2000;<br>
<i>В сериозността има агресия, докато в хумора има приятелски жест, приятелско потупване на неприлично място. Той изравнява хората. Престават да <b>гледат</b> на себе си като на категории - писател, художник. Игра на нормални хора. </i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ето го, ето го пак... Погледайте го - каза лъжицата. - Тоя човек няма за пет пари вяра, а нарича се православен християнин! Аз ви казвам, че ако владиката да му не тури юздата, то той ще да захване да не вярва и на св.Марина. Един ден аз му казвам: "Днес е Св.Марина"; а той ми отговаря: "Днес е Св. Моасии." Такъв мъж е за напущане. Оная година аз си купих умрела. "Защо ти е умрела?", ме пита. "Да ме варди от дъждът и от слънцето", казвам. "Ти и без умрела се скиташ по цял ден из махалата; а ако купих умрела, то моите очи ще да те <b>гледат</b> от събота на събота", казва.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Варди се да не направиш някоя пакост. Георги е един от ония хора, които продават и децата си за едно горчиво каве. Мене не ми е мило, като <b>гледам</b>, че ти ходиш в неговата къща. Проклета е тая къща! Калдъръмът в тая къща е направен от човечески глави. Както щеш, Смилчо, а мене е страх и от тебе. Който се познава с Георги и който седи около една трапеза с него, той не може да бъде родолюбив човек. На честният човек трябва да преседне онзи залък, когото той гълта от Георгевата трапеза, защото тоя залък е част от някое българско тяло. Не ходи ти в къщата на тоя злодеец.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ние сме стари хора; а ако е така, то ще да направиме сватбата на децата си така, както са направили и бащите ни нашата. Нека харчи Смилчо, защото е по-богат от онази. Недей ти <b>гледа</b> какво прави светът. Когато дойде други път, то му кажи, че няма да похарчиш ни прибиена пара за сватбата му. Кажи му, че нямаш, че си изгубил, че са ти изяли хиляда жълтици. Слушаш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Ако захванеме да харчиме и за сватбите на момичетата, то няма какво да оставиме на момчетата, които ще да ни <b>гледат</b> на стари години - продължала Георгевица. - Не давай ни една пара! Ако я вземе без пари, то хайде сбогом; а ако каже, че не ще да харпчи за сватбата си, то я дай на Тютюнджият. Няма да остане детето ни стара девица, защото е хубавичко и гиздавичко. Не давай пари. Ти трябва да помогнеш на момчетата, за да си отворят дюкяни и да станат хора. Тъй, Георги, тъй!</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Боже, боже! Научи ме какво да правя! Георги погуби моите деца, а аз трябва да погубя неговите. Око за око и зъб за зъб. Не бива... Нена има и сърце, и жалост даже и тогава, когато децата й лежат в черната земя неотмъстени, неосветлени, неоплакани! Сам бог ми праща утешение. Георгевият син се събира с хайдуците! Търпи, Нено, и чакай - говорила бабичката сама със себе си и <b>гледала</b> към небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Георги Пиперков и Спиро Трантарът седели като всякога на миндерлъкът и разговаряли се живо и горещо. Георги махал сърдито с ръката си, удрял дясното си коляно, повдигал веждите си, подсмърчал, тупкал левия си крак о одърът и скърцал зъбите си, а Спиро му <b>гледал</b> в очите кочешки, чесал тилът си и старал се да успокои приятелят си. Из всичко се видело, че кир Георги е погълнал някоя горчива пахка, която не е могла да се смеле даже и в неговият всемелющи стомах.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Марийка влязла, запряла се посред стаята и погледала на баща си с такъв поглед, с какъвто <b>гледа</b> агнето на своят джелатин. Тя видяла пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги видял своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i>- Аз не ща много пари - рекъл Ненчо и <b>погледал</b> към стрина Георгевица така, както <b>гледат</b> калугерите към своите титори и приложници. -Направете сватбата, купете на булката всичко, щото й трябва: дайте й малко арашлък за "по-първите години" - повече нищо не трябва.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Вие ще да дадете не мене, а на своето рождено дете - рекъл Ненчо. - Когато младата невяста донесе из бащината си къща барем нещичко, то и хората я почитат повече. Мене нищо не трябва: аз съм богат, но и вие не трябва да се срамите пред хората. Кой е Георги Пиперков? Георги Пиперков не трябва да бъде по-долен от никого. Ради Мишинката се ожени за момичето на пиени Къля, а взема цели седемнайсет хиляди гроша! Днес и най сиромахът <b>гледа</b> да даде някоя пара на момичетата си. Защо ми е хубост и гиздост, когато кесията е без дъно? Парата украшава и мъжът, и жената.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Нашите чапкъни са съставили тайно общество... Съзаклятие има... Искат да въстанат... - говорил Георги и <b>гледал</b> на Митхада така, чегато гори къщата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>- Кои са тия чапкъни? Кой е съставил съзаклятие? Кой иска да въстава? Против кого да въстава? - питал той и гледал към кир Георгия така, както <b>гледа</b> касапинът на оная крава, която го е упободнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i>- Кои са тия чапкъни? Кой е съставил съзаклятие? Кой иска да въстава? Против кого да въстава? - питал той и <b>гледал</b> към кир Георгия така, както <b>гледа</b> касапинът на оная крава, която го е упободнала.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i><i>- Пашата те чака цял сахат - казал други и <b>погледал</b> на Ненча така, както <b>гледат</b> вдовиците на чуждите сватби.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Разкази, повести, мемоари;1973;<br>
<i>Ненчо Тютюнджията изведнъж променил лицето си или виражението си. Когато отивал в конакът на дунавският валия, то душата му слязла в петите; а когато чул от кир Георги, че опасност грози не на неговият гърбел, а на чуждите глави, то захванал да <b>гледа</b> яростно и да измишлява отмъщение. С една дума, Ненчо пожелал да отмъсти на по-слабите и за напразният свой страх, и за заптийските юмруци.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>— Ти служил ли си войник? — пита изведнъж той, като продължава да <b>гледа</b> нагоре, сякаш там има нещо много интересно.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Бяхме тогава в полка петима готвачи, все подбрана стока. Кое с ритник, кое с поясок, изкара ни Стойо на плаца. Строихме се на левия фланг и се чудим каква ще е тази работа, щом опряха и до готвачите. Гледаме — офицерите се разхождат мрачни пред ротите, сабите им чаткат о шпорите, очите им <b>гледат</b> на кръв изпод козирките. Подофицерите тичат по редиците и току мушат момчетата в корема.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i><i>Бяхме тогава в полка петима готвачи, все подбрана стока. Кое с ритник, кое с поясок, изкара ни Стойо на плаца. Строихме се на левия фланг и се чудим каква ще е тази работа, щом опряха и до готвачите. Гледаме — офицерите се разхождат мрачни пред ротите, сабите им чаткат о шпорите, очите им <b>гледат</b> на кръв изпод козирките. Подофицерите тичат по редиците и току мушат момчетата в корема.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>— И особено си патехме от него ние, щабните. Случваше се, вика ме той при себе си в бараката. Влизам аз, козирувам, тракам с токове, както е по правилник. Гледам — седи на кревата по брич, а нагоре с пижама и удря с бича по ботушите си. А котешките му очи шарят по тебе и по нищо не може да се разбере какво му е скроила главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Тичам в бараката. Майорът стои прав в средата в пълна бойна униформа и <b>гледа</b> с опулени очи в Пенлевето. Бичът пляска по ботуша му и, остави другото, само от това пляскане ти става невъзможно на душата.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Аз това и чакам. Изтичах до щаба. Гледам — щабните разговарят разтревожено, ръкомахат и като ме видяха, изведнъж ме наобиколиха и ме запрегръщаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Незнакомов;Избрани произведения. Том 1;1980;<br>
<i>Строихме се в буква „П“ пред бараката и зачакахме. Гледам аз момчетата и ме хвана спокойствие. Всеки стиснал устни, на всеки в очите свети омраза — кожата му да съдереш, пак няма да каже „гък“. По едно време излезе и майорът с бича в ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Но и тогази и Койка, и всички из село го <b>гледаха</b> - него, тънкия, висок керванджия, ником привел глава, с кротки като на сърна очи - и знаеше ли някой от какво балканско гняздо е пръпнал той, да е вцепенил криле тук, над равно Румане? Замахна, сви... само една песен остана, плахо да се прислушват в нея моми и момци по късни седенки. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Само най-големия, макар на него да беше оставена къщата и от покъщнината първи пай да му припадаше, той се бе дръпнал настрана и със скръстени ръце <b>гледаше</b> как всичко, що баща му и майка му и той са сбирали едно по едно през цял живот - сбирали и пастрили с таквази грижа! - в миг се разпиля, сякаш кърджалии минаха тук... Докато най-подир и на него му преля. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>- Недей се отсега врича, че поглеж утре, като извием към Стърмен, да те не оставим там... Полянките на много наши загорци са завили ума. И ти, <b>гледам</b> - не сме минали оттук, да се не отбиеш или на хоро, или на седенки... Онази, Койка ли я викат - ще те доведе тя да забиеш кол в полето... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>А гайдите пищяха нататък. Хоро се люшка. Сам кума е станал от софра да го води. Отмери напред, дваж назад - не се сбират вече пред къщи - подйе се, чак сред двора го изви. Из трема пръпнали дружки подвличат и Койка да отиграят с нея сетньо хоро. Ето отдолу, те подйемат към кума да срещнат двата края... Срещнаха ги. Заситниха напред и изведнъж свиха, извиха пак над широки двори. - Бойко като че ги <b>гледа</b> пред очи. - Провиква се волно кумеца. Всички пак по него завръщат, само ником привела под було чело, Койка излеком подрусва шити поли, не смее да вдигне очи да погледне хорото... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Да ми кажеш защо се пусна от хорото. Както отидохме, тъй щяхме да се върнем наедно. Нали ми се врече, пък тръгна с онези! И се избръщахте да ме <b>гледате</b>, да се смейте с мен... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          - Змейно е то, ама току мълчи - прекоси я съседката Касърка. - Нали го <b>гледам</b>  по цял ден през плета как се щура замаян из къщи. Също като попадийкина. Ще довлече и тоя някоя поразия да запали селото... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          Оттогава Косьо все крее, съхне и никой болката му не може да проумей. По него ни кокошка вкъщи заклаха, ни да перат посмяха - да не попарят болестта, че още по-зле. Остана и вълната невлачена тая зима, да й не развалят леглото. Най-подир захванаха и гозба със запалена свещ да й оставят в къта: дано се наяде и отпилей... Всички го <b>гледат</b> накриво, а нему се запуши душата все из къщи да стои - и заизнича през прозореца. Но и дървеса, и градини са глахнали в снежната си мразовита пустош; къде да се дене! </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>          Той махна с ръка, като да не иска никого да слуша. Слънчевите лучи се повдигат, играят по писаната черга с цветовете, подмигват си нехайно с лъскъвите сечива на Златаря, като че цялата покъщнина искат да разсмеят. И всичко околовръст го <b>гледа</b>, сякаш му се присмива - той се щура сама назад-напред и не може да дойде път да се върне в себе си. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Зашушнаха пак мили думи; страстни прегръдки застискаха посърналия дъб; загали го, замилва го тя – с галене и милувки песен и радост отново в него да пробуди. Ала той <b>гледа</b> с изсъхнали клоне – ни на привет отвръща, ни на милувка се усмихва.</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Изправи се най-подир той, сне свирка и се спогледаха с овчарката. – Тя пак отсам, той пак оттатък! Тъй ли те само ще се <b>гледат</b>... А преди малко песента като че бе надсмогнала над реката и нейните мерни звукове като че ги бяха сбрали ведно...</i><br><br>
------------------------<br>
Петко Тодоров;Събрани произведения в три тома. Том 1;1957;<br>
<i>Полъхва тиха нощ. Бледен месец се наведе замислен в небото, ето край него се сроиха звездици и селото се смълча надолу. Зашепна пак с невнятен ромон бряста и протегна клони към тополина тънка половина. Цяла трепна тополата – месеца ги <b>гледа</b> и звездни седенки от небото, как да се пресрами...</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i><i>          Погледнах учуден нататък и почувствувах, че въпреки жегата кръвта ми изстина. Холеро испанска, кой ли находчив дявол ми изпрати тоя прекален подарък в жегата? Беше колежката Маринова, с която работехме в един завод. Виждах как насмешливо ме <b>гледа</b> отдолу нагоре с циганските си очи, как - без да дочака отговор - вече се готви да стъпи на файтона. Ярката й хубост - мавритански нос и извити вежди - като че ли не беше ни най-малко засегната от пътуването, тя изглеждаше така свежа, сякаш току-що бе излязла изпод прохладния душ. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          Тя ме погледна, засмя се и като заподскача на един крак, отново се отправи към басейна. Гледах учуден тънкия й гръб - не приличаше на себе си. Ето - нито се скара с мен, нито започна да спори, нито пък се нахвърли върху обидните ми възгледи. Като стигна до басейна, тя направи елегантен скок и изчезна под синята водна повърхност. Истински водоскок от брилянти блесна на слънцето и изчезна. След малко тя подаде глава над водата и весело извика: </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i><i><i>           Ако <b>гледаше</b> към мене, тя би <b>видяла</b> уплахата в <b>погледа</b> ми. Но не <b>гледаше</b>. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          - Не, точно тъй е  - каза тя убедено. - Именно затова дарбата задължава повече от всичко друго. Даровитият човек е белязан. Той няма право да отстъпва, да се примирява, да се затваря в себе си! А ти точно туй правиш! Никой не казва, че не си добър инженер, но живееш с най-малкото, примиряваш се с всяко постигнато нещо, не <b>гледаш</b> никога нависоко. Ти не бива да бъдеш просто един добър инженер, а учен, откривател. Трябва целият да гориш със своята дарба. Това ще ти даде блясък в очите, ще те подмлади! На колко години си? </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          - Виждаш ли? А изглеждаш много по-възрастен. Туй е, защото си се примирил. А аз точно това не мога да направя и като <b>гледам</b> как хабиш дарбата си, негодувам и роптая. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Избрани произведения. Том 1;1984;<br>
<i>          - И как. . . тъй случайно ли стана тая работа? - запита тя, като ме <b>гледаше</b> право в очите. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i>На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост <b>гледа</b> с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Смирненски;Съчинения в два тома. Том 2;1988;<br>
<i>След пет часа героическо катерене по кози пътеки свалихме раничките си пред летния дворец на Негово Величество Борис III, най-демократичния владетел, цар на българите само в България. Величествена е гледката наоколо - ненапразно величеството <b>гледа</b> оттук. Фердинанд не е оставил хубав кът из България, където да не е побил някой свой дворец.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Повести и разкази;1968;<br>
<i>Гледах го аз сега, че <b>гледах</b> и нивата. Останала е тя от баща и деда. А той ще я изтърве - Балчо! Прахосник ли беше тоя баща, пияница или що? Той работеше ден и нощ - от понеделник до съботата, - а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, ходи на воденица, на тепавица или с дърва в града...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Повести и разкази;1968;<br>
<i>Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек забавно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз <b>гледах</b>, безправен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли пак - да стане. Но то се преви, запротиви се.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>          - Ех, младост, младост! - въздъхна дядо Саваот и треперещата му ръка посегна към шахматната дъска, за да поведе бялата царица към черния офицер. 115 - Блазе ти, че си още здрав, та можеш да ходиш насам-натам и да <b>гледаш</b> какво става по света! Ами аз, като съм се парализирал и все в количка седя! Това живот ли е? </i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Чуден човек си ти наистина! - скимти Беба и <b>гледа</b> с безкрайна тъга жестоко оскърбения Буби. - Мислиш ли, че аз съм мълчала и че не съм му казала всичко?</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>173 След това двамата сядат един срещу друг край кръглата маса и мълчат известно време, през което домакинът изважда из джобчето на жилетката си някакво лъскаво ключе и започва да чука отмерено с него по масата, а Буби го <b>гледа</b> и си мисли: "Я виж ти, това бил, значи, бащата на Беба? Та той съвсем не изглеждал тъй страшен. Да го духна само и ще падне".</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>178 - Отлично! А пък аз, понеже се занимавам сега с комисионерство и имам връзки с разни предприемачи, ще <b>гледам</b> да ви намеря някое тъй по-износно апартаментче. Две стаи и кухня ще ви бъдат предостатъчни...</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>- Гледах аз днес ония спални, за които ми разправяше. Ами че те били съвсем просто нещо, бе Софче! Нито материалът им материал, нито изработката им изработка, покрили ги там само с някакъв лъскав шперплат, колкото да залъжат окото на човека. Че аз на тебе такава спалня ли, мислиш, ще ти купя? Ще се разсъхнат утре креватите, ще се изметнат вратите на гардеробите, просто срам ще те бъде да ги покажеш някому!</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Неудобно е така да се приказва, братя мои, но такава е, за съжаление, истината. Може някъде по другите планети да съществува друг живот, съвсем различен от нашия - дай боже. Когато умрем, ако сме безсмъртни, там ще отидем и няма да плащаме нито стотинка за нищо. Ала сега засега, докато тъпчим тая грешна земя, длъжни сме пари в джоба си да имаме, иначе сме загубени. Не каза ли и старият учител на своя сват да прибере младитепри себе си и да ги <b>гледа</b>, щом парите не били всичко на тоя свят?</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Току-що се завърнах от салона на маестро Галфоне. Като вървях из улиците, всички се обръщаха да ме <b>гледат</b>. Мнозина дори се спираха и възкликваха: "Ах, какви чудни очи!" Едва сега чувствувам, че живея. Боже, колко съм щастлива! Дано се омъжа само по-скоро.</i><br><br>
------------------------<br>
Светослав Минков;Избрани произведения;1955;<br>
<i>Хип-хип, ура! Аз виждам неща, които другите не виждат. Моите рентгенови очи проникват навсякъде. Тая сутрин, като се събудих, забелязах в спалнята си един скелет със сребърен поднос в ръцете. Отначало се уплаших и си помислих, че все още сънувам. Но по-късно разбрах, че скелетът не бил никой друг, освен нашата готвачка, която влязла да ми донесе закуската. Вълшебните капки на маестро Галфоне придадоха на очите ми свойството да <b>гледат</b> през материята.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ами де отиде, бабо, къде я изпратихте? – запита седналия в скута на стрина Богданица Бонко, като я <b>гледаше</b> с учудване в очите. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Само че тя не бе синеока. Помня я добре и нея. Очите є, черни като трънки, беха хлътнале в главата. Един дълбок поглед имаше – благ и засмян, кога те <b>гледа</b>, ала кога е унесена в себе си, пребулен е с тъга. Лицето є изпито и блядо, челото є набраздено с големи бръчки. Изглеждаше някак измъчена... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Па изведнаж токо се сепнала и окопитила. Мъката си е мъка – тя е жив въглен и всякога ще я пари сърцето. И жалбата за тоя, дето се е загубил, си е жалба тя никога не ще пресекне и него никога нема да заборави. Ала тие малки сирачета и тая къща, дето е останала без стопанин, трябва да се гледат. Други нема да є ги <b>гледа</b>. На нея чакат, на нейните ръце. И като се размислила така, разправяше ми тя, токо се освестила, пробудила се като от сън, стегнала си сърцето и – заловила се сама да се грижи за дяца и къща и да му дири колая как да се живее сега. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Па изведнаж токо се сепнала и окопитила. Мъката си е мъка – тя е жив въглен и всякога ще я пари сърцето. И жалбата за тоя, дето се е загубил, си е жалба тя никога не ще пресекне и него никога нема да заборави. Ала тие малки сирачета и тая къща, дето е останала без стопанин, трябва да се <b>гледат</b>. Други нема да є ги <b>гледа</b>. На нея чакат, на нейните ръце. И като се размислила така, разправяше ми тя, токо се освестила, пробудила се като от сън, стегнала си сърцето и – заловила се сама да се грижи за дяца и къща и да му дири колая как да се живее сега. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>На тоя хал заварих аз кака Дина, кога се ожених и додох у бабини ви Пановичини. По цял ден и вечер до някое си време върти чекръка и бори се с чуждата йолма. С чуждата работа тя надвиваше и къщен масраф да посряща, и дяца да <b>гледа</b>. Тежък и усилен беше нейния живот. Ала тя му бе навикнала и не се оплакваше . </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Като <b>гледах</b> как се измъчва, горката, над тая непосилна работа, мен ми дожаляваше за нея. «Клетата! – речех си сама на себе си. – Дето сега да се радва на хубав живот с такъв добър мъж и с тие мили дечица, а тя се е почернила и поробила, и бял бял ден не видва. Пуста орисия!» </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Някой път, като я <b>гледам</b> такъва здрава и запазена жена, па и такъва още угледна, помислех си: «Дали не ще є изля късмет пък да повтори за някой добър чивяк, за някой вдовец, та да се куртулише от тоя мъчен живот и да си заживее пак охолно!» </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, тежък е вдовишкия живот – подфанала свекърва ми. Ама някога, <b>гледаш</b>, <b>гледаш</b>, и на вдовица излял късмет, та се поразслаби и си догледа по-лесно децата. Добър е Господ и за тебе – – рекла тя. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Защо да ти не споменувам, невясто Герговице? – отвърнала є свекърва ми. – Че що има от това? Нали и то е от Бога наредено? Разкъса се на едно място един живот, разкъса се и на друго място, па се снадат двата прекъснати живота и доживеят си заедно. И като се случи да е добър късмета, <b>гледаш</b> повторно си изкарат един хубав живот. Така си е открай време остало, невясто Герговице, та нема защо да се отфръгаш сега. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Аз останах зачудена от това, що ми разправи свекърва ми. И напокон вече и не помислювах за такова нящо. «Ех, така ще си прекара тя – си рекох, – вдовишки живот ще да си живее и децата ще си <b>гледа</b>.» </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Като отишъл втори път, уйчо є Бото го ударил на пазарлък. Оня чивяк излял добър, та намалил парите и кандисал за шестотин – тристатя, като заведат момчето, а другите триста, като изтече първата година. Виж, това вече се носи. Истина, и тристатя гроша, дето трябва сега наведнаж да се дадат, не са малко за една вдовица, която <b>гледа</b> на едните ръце. Ала кака Дина се нае да ги намери. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Щом се зазорило, Крайовичиното момиче отишло, та повикало Станчовица. Дошла Станчовица тоя час. И взела, та отвързала крака. Кога – що да види! – той цял отекъл и се зачервил. Уплашила се и тя и праща момичето да викне кака Дина. Отишла веднага и кака Дина, уплашена и трапна. Гледа – Неда лежи там в кюшето, простряла крак като дърво и се превива от болка. Каки Дини се снизило сърцето, като я видяла на тоя хал. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина си стегнала сърцето и показва се спокойна и разположена. Гледа си хубавичко болничето и заляга всякак да му угоди и да го задоволи, та да не сяща тегота и мъка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Така дума кака Дина. И доволна е сякаш от съдбата си. Ала в дъното на засмените є очи сѓ тъй, както и от по-напред, се таи дълбока тъга. Та е сега още по-голяма. Защото – да си говори тя, каквото ще, ама да <b>гледа</b> чедото си с такъва нужда и да си мисли, че така ще бъде за цял живот това, – то се знае, сѓ ще я пари на сърцето, без да го иска, ще я пари и си ще є тежи на душата. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Таман когато бе най-много сбъркана с болника, трябваше да се грижи как и с що да доплати на Койчовия майстор останалите триста гроша. Каквото бе взела от хака на Неда, отиде за нея пак – по лекаре и по лякове. Да мисли от работа да изкара и да артърдоса нящо – това не бе възможно. Истина, тя работеше много усилено – нали и нощта правеше на ден. Ала щото изкарваше с тая усилена работа, едва стигаше да се изхранат и стоплат. Па и на болника нали <b>гледаше</b> да нагоди всичко по-хубавко. А ето че годината се свръшва и ако не намери да доплати на майстора, той може да изпъди Койча. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– За черни дни, ка’еш. Ами какви по-черни от тие може да има? – отвърнала кака Дина. – А пък за момичетата ех, тя нека си оздраве Неда, па като стигнат, той дядо Господ белки им прати добър късмет, та да не искат от мен. Сега да си махна веднаж от главата тоя борч, та да не мисла за момчето, па напокон вече да си <b>гледам</b> само болника и къщата. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Като го слушам отвънка да чука и като го <b>гледам</b> как работи в дюкянчето, та сякам, баща му е оживял – думаше някой път кака Дина със сяйнало от доволство лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Настрана от мегдана, там до върбето пред Чипаковата фурна, сядат някои по-възрастни жени от махалата, та <b>гледат</b>, като играе хорото. Зади тях, до фурната се изправят и някои по-срамежливи подевки, та <b>гледат</b> и тие хорото отдалеч. При тях се спира и Неда. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Минђ се още време. Неда си стегна вече да се смята саалам мома. Нейни еранки се и зажениха. А тя сѓ така пак си <b>гледа</b> хорото отстрана. И не иска да се замомува, както му е реда, не иска да са фане и тя на хорото като другите моми. Кака Дина я <b>гледа</b>, мъчи се в душата си и не смее да є продума. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Така и продължаваше тя да кара свойто момуване отдалеч само да <b>гледа</b> хорото, отдалеч да <b>гледа</b> и ергенете. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Най-после самата Неда турнала край на тая борба. Дорде се чудила кака Дина как да каже Неди за това – нали трябва по-напред и ней да се обади, – Неда, каквато си е паметна и домєшлярка, сетила се какво измъчва майка є и взела, та сама отворила дума за тая работа… Защо да се утиква така Цонка? Зарад нея ли? Нея да не турят в сметката. Да я не <b>гледат</b> нея. Тя така ще си кара. А пък Цонка нека се стегне и премени, па да си иде на хорото. Ней ще є бъде драго да я види, че и тя играе с другите моми. Тогава тутки и тя самата играе. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Неда, сиротка, уж иска да се покаже и тя весела, ама вида я, че сѓ є мъчничко – пришушна ми тя на ухото. – Па като я <b>гледам</b> така, и мен ужка ми е по-леко – пък сѓ ми е мъчно. Седи ми сѓ, невясто Богданице, чегато върша нящо греховно. – Кака Дина изпърво изглеждаше разположена и весела, а пък завърши думите си тъжно и някак умилно. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И тръгна си така. Дїде ли празник, ще се стегнат и двете и наедно ще идат на хорото. Ужка и двете наедно ще се момуват, пък то си излезе, че само Цонка се замомува, а Неда, както и по-напред, само отдалеч <b>гледа</b> хорото и света. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Попрехоратиле го дома и с Койча. Той казал, че момчето е добро, ама оставил майци си да стори каквото намери за по-хубаво. Разумен беше Койчо – не искаше открито да вземе страна, да се не помисли, че <b>гледа</b> по-скоро да отпрати момичето, та да доде ред и за него. Намесила се и Неда. Като забележила, че майка є зарад нея се двоуми, тя настояла пак хич да му не мислат, ами да дадат момичето на това добро място. Тоя хубав късмет да се не изпуща. Ней ще бъде много драго да стане по-скоро тая работа. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кака Дина се снизи от грижа и кахър. Тя е сѓ повече окол нея. Не натякна тя никому, <b>гледа</b> си я само тъжно и умилно и нагажда є едно-друго. Станчо и той се стопи от мъка и грижа. Много си я обичаше той и всичко бе готов да стори само да се вдигне. Ала тя се не вдига, ами сѓ повече отпада… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Гледаше я свекърва є уж добре. Ала токо взе да се забелязва, като че є подотегна, като че є е неприятно, дето млада невяста така се катури и тъй дълго се залежа. Щом забележи това недоволство у свахата си, кака Дина намери, че ще е най-добре да си прибере Цонка дома, та да си е сѓ окол нея и да си я <b>гледа</b> по-добре. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Там им е тясно – думаше тя. – Станчо си тъче в собата. Свекърва є е стара, не може да я <b>гледа</b>. Па са и пї калабалък – зълва по-малка, деверче, децата на етърва є – нали тя е там под едната стряха и тие са цял ден при баба си, – та болника им додява, стеснява ги. Па и за него, за болника, не е хубаво. Трябва му тишина и по-чист въздух. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И Станчо идеше често да я повиди. Той бе се премахнал, сиромаха, от милост и кахър. Ала пред нея се показваше спокоен и обнадежваше я и той. Походваше често и свекърва ми да повиди болника. А и аз влазех през ден, през два да є занеса нящо поканица. Цонка си лежи до пещта. Станала е като вейка, да не речеш, че това е оная едра и пълна невяста. Покашлюва сегиз-тогиз. И приказва тихо, тихо… Кака Дина седи край нея, <b>гледа</b> я с един мил и свиден поглед и токо се чуди с какво да є угоди. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Виж как се залежа клетата Цонка! Та и ти покрай нея сега не можеш да си отдъхнеш. Не стигаше ти, дето толкова време се измъчи с боледуването на Неда, ами сега пък и други болник да <b>гледаш</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тя продължаваше да си <b>гледа</b> болната сѓ така хубаво и грижливо. А клетата Цонка из ден в ден сѓ повече се губи. Скоротечна би немђ тая пуста охтика. И не кара за дълго. Кога се зазими, легна и като да се запролети тя свърши. Стопи се и догоря като свящ, сиротката. Отиде си млада и зелена, на свят ненасветувана. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Не плачеше и не наряждаше кака Дина над мрътвата си дъщеря, както плачат и наряждат други майки. Седнала край главата є, тя само си я <b>гледа</b> с един дълбок и унесен поглед и от време на време ще я помилва по лицето: изрядко само ще се отрони по бледните є бузи някоя едра сълза, ала тя я и не сяща. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Повече плачеше и наряждаше Неда. Тя бе се прекъснала, клетата, от милост и скръб. Като я <b>гледаше</b> чивяк как от сърце плаче и как милно наряжда, можеше да си помисли, че не само сестрицата си оплаква, дето е починала млада и зелена, ами оплаква и своята загубена и невидена младост. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И сега така. Жалбите и милостта по Цонка полека-лека взеха да намаляват. Кака Дина и Неда се удариха пак на работа – кака Дина над чекръка, Неда над шива. Койчо и той си чукаше в дюкяна, <b>гледаше</b> си златарлъка. С работата всички се залисваха и унасяха, та и не сящаха как се минуваше времето и как заздравяха раните от загубата на Цонка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ала макар и да я тачеха така от Койчови и да я диреха за всичко, тя гледаше сѓ да си е някак по-настрана, да си е окол Неда. Тя си мислеше, че като изостави Неда самичка и се отплесне с невястата по госте или се залише у тях с нящо, ней ще стане мъчно, ще вземе може би да завижда на невястата. Истина, и Неда се радва на невястата и на това, дето байко є така я кара да <b>гледа</b> хатър майци є. Тя ни дума не беше натякнала или загатнала за нящо такова. Ала в дъното на засмените є очи сѓ си личеше оная скрита тъга, дето всякога се таи дълбоко там. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Ала макар и да я тачеха така от Койчови и да я диреха за всичко, тя <b>гледаше</b> сѓ да си е някак по-настрана, да си е окол Неда. Тя си мислеше, че като изостави Неда самичка и се отплесне с невястата по госте или се залише у тях с нящо, ней ще стане мъчно, ще вземе може би да завижда на невястата. Истина, и Неда се радва на невястата и на това, дето байко є така я кара да <b>гледа</b> хатър майци є. Тя ни дума не беше натякнала или загатнала за нящо такова. Ала в дъното на засмените є очи сѓ си личеше оная скрита тъга, дето всякога се таи дълбоко там. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех, како Злато, вида те, че искаш да ме утешиш. Благодара ти за това. Ама аз не съм дете, аз си познавам хала. Късмет и светуване, викаш. Моя късмет и мойто светуване – знам ги аз. Мен ми се пише да си <b>гледам</b> мама и да служа Богу. Бог ми е дал един кръст и аз ще го носа, како Злато, със смирение и с благодарност ще го носа. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Теб ти е чудно, нали, невясто Богданице? – подзе пак кака Дина, като видя, че аз я <b>гледах</b> някак смаяна, без да є продумам. – И аз така се зачудих и не вярваше ми се, ама на, и това ни доде, и тая чест ни изпрати дядо Господ. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Влази в къщи у Стаменичини, <b>гледа</b>, Стаменица седи пред огъня, а в буджака седнала Мария Кадийката, оная от средня махала, дето върти търговия като мъж и сѓ със селячене и селяченки се разправя. Тя є е нящо рода по дядо Стамен. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Да нарежем и малко чужчици, та да опръжим кашица – отвърнала кака Дина и вляла за нящо в собата <b>гледала</b> малко да се попромине. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Истина е ами, немђ ще ме лъже жената. Нали ти казвам… Ами ти защо ме <b>гледаш</b> така? – запитала я пък кака Дина. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Много късно, чак след петли, я унесъл сън и затова заранта се била поуспала. Кога се събудила, <b>гледа</b> – Неда се е разшътала: мете, чисти, треби из къщи и наряжда, сякаш че е някой празник. Като раздигала алищата, взела, та постлала хубавата черга, дето я постилаше само на добър ден, и наредила новите възглавници. Изляла кака Дина до вънка, <b>гледа</b> – и там разтребено и изчистено всичко, отвода напръскала и измела, измела и пезулчето, и пътеката в градинчето измела, изполяла и цветята. Кака Дина се зачудила кога е станала и кога е извършила всички тие работи. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ти <b>гледаш</b>, како Марийо, и за мое добро, па <b>гледаш</b> и за доброто на чивяка. Че той нали отнейде си е дошъл да те потърси и доверил ти се е? А аз ще ти кажа правичката, сестро, че тоя добър чивяк не ще да сполучи с мене и ако ме вземе, не ще да ти е благодарен напокон… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Чивяка ми е направил чест, та се е съгласил да ме поиска – продължаваше Неда, като <b>гледаше</b> гостенката с ясен и спокоен поглед. – И защото ми е направил такава чест, аз му съм много благодарна и не желая да му стора зло, не искам напокон да се окайва. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Не бива истина да изпуснем тоя хубав случай, ама сѓ ми е мисъл за Неда: страх ме е сѓ да є не стане нящо. Па и друго да ти кажа, сестро. У роднина ще да бъде, децата му ще <b>гледа</b> като свой чивяк, ама сѓ ще да е като слугиня. А мен хич ми се не ще да иде пак като слугиня на чужди врати. Кога бе малка, нали я дадох и нали оттам є доде нуждата. Сега сѓ ме е страх да є не стане пак нящо. Нали съм напарена… Знаеш ли, невясто Богданице, какво го мисла? Да не изпуснем тоя добър случай, па и Неда да се запази и да си бъде спокойничка тук – мисла го да взема аз да ида у Спирови. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И кака Дина често є пращаше книга. Тя привъртяла някое от Спировите дяца, та то є писало писъмцата. Като получеше от майка си книга, Неда засияваше от радост. И сѓ и до нас ще прескокне да ми се пофали и да ми прочете книжката. Кака Дина я утешава с писъмцата си, разправя є как живее там, как <b>гледа</b> децата, как я обичат тие и какво е видяла из града. Па ще вземе да я наряжда какво да прави, кога зеле да си турне, кога сланинка да си купи. Най-напокон ще изреди много здраве и на Койчо, и на невястата, и на всички роднини и комшие. И сѓ и мен ще прати много здраве – никога ме не заборавя. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Един ден, като разправяше за Спиро какъв бил добър и колко я обичал, пофали ми се, че той, като є бил изплатил всичко, каквото било уговорено, кога да си тръгне, извадил та є дал и четери жълтици. «Много съм доволен от тебе, лельо Дино, че хубаво ми <b>гледа</b> децата – рекъл, – та нђ ти тие парици да си ги скриеш да ти се намират.» Тя извади из ковчега едно възле, развърза го и показа ми ги: чисто злато, светат като огън. Па ги върза пак в кърпата и турна възлето на дъното в ковчега. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>След няколко деня, като тръгнаха другите хора, тръгна с тях и Неда. Кака Дина є беше натъкмила всичко. Изпратихме я чак до края. Тя бе станала по-мълчалива и малко като позагрижена. Е, зер, за пръв път се отделя от дома и отива на далечен път. Само очите є светеха. Кака Дина я наряжда как да се пази из пътя, там какво да стори – като дете я наряжда, както и инак си я <b>гледаше</b> като дете. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Не плака кака Дина и над тоя мрътвец, както преди години не плака и над Цонка. Седнала като тогава при главата на покойницата, тя я <b>гледаше</b> с един задълбочен и унесен поглед и от време на време полекичка ще я помилва по лицето, както се милва заспало дете, кога искат да го събудат. Нейното лице бе спокойно и като замръзнало, както бе спокойно бледното и изпито лице на Неда. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Като гледах какъв е мъчен живота на кака Дина, аз є споменах един път не е ли по-добре, като е останала сега самичка, да се прибере у Койчови. Майка нали е – ще я <b>гледа</b>. Ще им се намира тя окол децата, ще попомагва за едно-друго на невястата и леко ще да є е – нема да се измъчва така с чужда работа на тие старини, ами ще си поотпочине. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Като <b>гледах</b> какъв е мъчен живота на кака Дина, аз є споменах един път не е ли по-добре, като е останала сега самичка, да се прибере у Койчови. Майка нали е – ще я <b>гледа</b>. Ще им се намира тя окол децата, ще попомагва за едно-друго на невястата и леко ще да є е – нема да се измъчва така с чужда работа на тие старини, ами ще си поотпочине. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Добре съм, невясто Богданице – ще отвърне тя. – Слушам чекръка, като бръмчи, и сякаш че песен слушам, тиха и сладка песен. И душата ми се унася в хубави мисли и още по-хубави спомени. За какво ли не мисла и за какво ли си не спомням. Най-много си спомням за Неда. Като жива я <b>гледам</b> всякога. Чегато е тук пред мен, наведена над шива. И редят се в душата ми умните є приказки. И сякаш че я слушам, като чете от евангелието или от житието на свети Йована Рилски. И тъй леко ми става, невясто Богданице, и тъй ми е хубаво. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Откак се помина Неда и тя оста самичка, Койчови изпърво добре се държеха към кака Дина – тачеха я, правеха є икрам, <b>гледаха</b> да є угодат, както и по-напред. В празник от черкова, като се отбие у тях, ще я задържат да обядва. Някога невястата ще є прати по децата и нящо гозбица. Ще пусне някой път едно от момичетата да є донесе водица или да є помете в къщи. Каки Дини е драго, радва се тя много, че є прават такъв икрам. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>– Ех, невясто Богданице, не бива да му се сърдим. Аз съм є се нарадвала на градинката. Толкова годин – стига ми вече. А пък тям ѓ че трябва. Нали <b>видиш</b> и ти – тесничко им е дворчето. Нека им се поширне и да се поразслабат. А мен ми стига и това малкото, дето е пред прозорците – колко да ми се радва душата, като <b>гледам</b> цветенца и зеленинка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Като я <b>гледаха</b> така и като им бе тъй дотегнала, каквото и да се случи из къщи – дяца се сбиле, добиче някое съборило нящо или друга пакост станала, – невястата, па и самия Койчо си и на кака Дина ще натякнат. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Кака Дина им не отвръща. Някой път ще рече кротко: «Ех, синко» или «Ех, невясто, аз не <b>видях</b>, недейте се едосва за това.» Пък други път нищо не им каже, ами си премълчи. Па след малко ще поиде у тях и поканат ли я за обяд, ще остане – макар и да є се не еде, ще остане. Не иска да си помислат, че им се сърди. Гледа си да им угоди, <b>гледа</b> тям да сдобрява сърцето, да не остане в душата им лоша помисъл че нали това е греховно? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Един празник привечер <b>гледам</b> я – кака Дина поседнала пред вратника. Децата влазат, излазат, играят ту на пътя, ту по двора и оставиле вратника отворен. Койчо се връща отнякъде. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– По работа – отвръща той дръпнато. – Ами защо си отворила вратника, та ще изскокне телето? – сопна се той и <b>гледа</b> я навъсен. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Зђран рано бе това през една късна есен. Взела бех ведрото, та го свалях на кравата, че щех да сляза да я издоя. Като бех още горе на отвода, слушам – нящо се гълчи у какини Динини. Гласа на Койча, сопнат и сърдит. Гледам у Койчови – от нашия отвод нали се види тяхния двор, – <b>гледам</b>, кака Дина наряжда тикви под стрехата до излека, а Койчо окол нея нящо се кара… Чувам гласа и на кака Дина. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Койчо каза нящо с един сподавен и още по-сърдит глас, ала не го разбрах. Па като забележи, че <b>гледам</b> отгоре, прибра се в дюкяна и вече не му чух гласа. А кака Дина като че си изтриваше очите – плачеше сякаш. «Какво ли е станало? – си мислех, дорде доех кравата. – Как жално се отдумваше тя, клетата. И сълзи имаше по очите є.» </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Гледах те одеве – тиквите събираше. Да не е яла кравата от тях? – питам я, като искам да разбера за какво беше тая разправия. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Аз слушах тие думи на кака Дина и не знаех какво да є кажа. Само я <b>гледах</b> като унесена и от умиление очите ми, без да се сета, беха се напълниле със сълзи. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Видях я след пладне, че бе поседнала пред вратника. И с някаква жадност сякаш изгледваше хората, дето минуваха из пътя. Две момиченца, на Бардучката там отсреща и на Ананчовата снаха, си играеха наблизо окол върбето. Гледам я, повика ги, извади из джеба си, та им даде по една ръка сушелки, па милвђ, радвђ им се, като че ли сега пръв път ги видва. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Излязох аз по едно време на отвода да умия някой съд на мивлека. Зафанал бе да пада здрач, ала още се видеше. Гледам – кака Дина ходи из двора, като че се разхожда, и поспирва се тук-там. Повгледах се по-добре: тя се поспирва от овошка на овошка, изгледва ги и фата ги с ръка, като че ли ги милва. Позачудих се. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Извикаха тоя час и мен. Аз изтръпнах и тоя час изприпках. Гледам я както си седнала до пещта, така си и издъхнала. Очите є насочени към кандила. Лявата є ръка сгърната, а дясната, със свити за кръстене пръсте, е сложена на лявата страна на гърдите є. Както се е била загледала към куната, сетила е, види се, че нящо є става, а може би е видяла и свети архангела. И рекла е да се прекръсти. И таман завършила кръста, архангела є е взел душата и отнесъл я е горе на небето… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Момичетата с някакво благоговение <b>гледаха</b> баба си. Зад нея като че виждаха благия образ на светицата, за която тя с такъво увлечение разправяше. И в тая чудна предвечерна тишина те долавяха сякаш и летенето на архангела, който пренася горе на небето душите на Божиите праведници. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И започва грижливо да се реди и стъкмява… Запретнала бели като сняг кенарови ръкави, облякла въз китения чистичък сукман мораво джанфезено елече, опасла пъстро извезан пояс, пребрадила хубава зехтинлиева пиринка с две гълъбчета на челото, изпод която се подават къдрици кестенява коса, тя като че не за копан, а за хоро се е стегнала. Мами е драго, драго, като я <b>гледа</b> сега така весела. И сама изважда скритата мотика и подава є я. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Преди да тръгне, кака изтичва в градинчето, отдето излиза завтикната с росна китка. Мама не може да откъсне поглед от нея. Колко є е хубава! И изглежда є като… годеница. Изпраща я тя до вратника. И <b>гледа</b> след нея, дорде се затули. Света Богородичка да є бъде закрилница!… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Изведнъж нещо я бодва в сърцето. Иде и Витаничината Тодора… Защо ли са викнале и нея?… Ех, пък какво има! Комшийка нали им е. Рад и нея посреща със закачлива шега. А тя дяволито го <b>гледа</b> и усмихва му се. «Каква безсрамница!…» И мъка запада в душата на кака… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>       Учител Никола изправя донесената стълба в средата под висящия венец и покачва се сам на нея. Подават му иконата. Той се залавя да я привързва за венеца. Венецът е високо, та едвам го достига. Привързването става мъчно. Всички деца — едни застанали около стълбата, други пръснати из двора — са се заплеснали да гледат тая трудна и доста опасна работа на учителя. Най-после иконата е привързана. И свободно увисва под венеца. Учител Никола слиза едно стъпало по-ниско и със задоволство <b>гледа</b> увисналата икона...</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>       Учител Никола изправя донесената стълба в средата под висящия венец и покачва се сам на нея. Подават му иконата. Той се залавя да я привързва за венеца. Венецът е високо, та едвам го достига. Привързването става мъчно. Всички деца — едни застанали около стълбата, други пръснати из двора — са се заплеснали да <b>гледат</b> тая трудна и доста опасна работа на учителя. Най-после иконата е привързана. И свободно увисва под венеца. Учител Никола слиза едно стъпало по-ниско и със задоволство <b>гледа</b> увисналата икона...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>       Излизам да си понаплискам набързо лицето, та по-скоричко да се облека. «Не, не бива така.» Трябвало сега хубаве да се измия и приреша, че на школьото всички хора нас, даскалчетата, щели да <b>гледат</b>. И аз неохотно се навеждам над лехена и почвам да се търкам със сапун...</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Наближава Коледа. Една сутрин, <b>гледаме</b>, аскерът, що е в хаджи Павловата керана, товари нещата си на кола. Колата тръгва. Тръгват след нея и войниците с пушки на рамо, задянали на гърбове кожени торби. Наредени четири по четири, те с бързи крачки се запътват надоле. Остава да зее широко отворената врата на празната сграда… </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Заранта всичко се е притаило. Излизам до пътя. Нийде жив човек. Прибирам се в къщи. Тато е седнал пред огнището и неспокойно пуши лулата си. Мама шъта насам-нататък, ала, личи, и ней работата не върви в ред. Байко в собата нетърпеливо се разхожда от едното кьоше до другото. Нетърпение обхваща и мене. Не ме сдържа на едно място. Излизам пак до пътя. Гледам, отгоре иде Амзата, стар един турчин. Малко приведен, подпира се на тояжката си и с тихи стъпки слиза надоле. Връщам се, та обаждам мами това. «Нали си няма ниде никого, клетникът — съжалява го тя, — останал е в село.» </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ала ето, отдалеч пак се зачува конски тропот. Задават се отдолу конници, които препускат силно. Всички се разбягваме. Аз изтичвам към нашия вратник и надзъртам из пролуката на портата. Дорде да ги зърна, бързо като хала прелетяват. Изприпквам веднага към горния вратник да видя накъде отидоха. Гледам, спрели се пред чушмата. Двамина са — с високи калпаци, с преметнати през гърба пушки, с по един дълъг маждрак в ръка… Пред тях е Боси Доко, дето седи в Горната улица. Затичвам се към там. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>«Иест турок, братушка?» — пита един от конниците уплашения Боси Доко, който е свалил шапката си и я стиска под мишница цял разтреперан. «Що каеш?» — и <b>гледа</b> ги като замаян. «Турки, турки, има турки?» — намесва се другият. «Турки ли? Има… а-а, не, няма, няма…» — забърква се той. «Няма турки, няма» — додава и Ненко Хаджипопов, изскочил запъхтян от тяхната къща. Наизлизат и други хора. Наизскачат и деца. «Ти турок?» — казва единият от конниците, като се навежда и дръпва феса от главата на моя другар Лукан Цеков, който се е спрял само до коня му, зазяпан в него. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>«Знаете ли — извиква някой, току-що излязъл от хана, — че ватре има турски войници!» «Турски войници ли?» Оставаме изненадани. И втурваме се някои момчета в хана. Наистина — турски войници там. Лежат по земята. Отслабнали, с измъчени лица. Болни ще да са. Гледат плахо, безпомощно и жално, като че очакват своята смърт… Влизат неколцина казаци. «Турки?» «Турки, братушка, турки. Ама те са болни — обясняваме им ние. — Балнє!» Казаците ги изглеждат съжалително, па ги вземат и пренасят ги на ръце в съседната стая, дето ги оставят да лежат. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Помня го аз хубавенце дяда Славча. Шестнайсе или седемнайсе годин, не знам добре, ще станат по света Варвара, откак се е поминал, Бог да го прости, ама сякам, че и шеесе да се минат, пак нема да го заборавя. Та и заборавя ли се такъв човек? Че то неговата добрина и неговия разум имаше ли ги нейде? Какъв беше пък приказлив, па работен, па набожен! Кам сега такива хора? Право де. Нали го <b>гледам</b> днешния свят. Има ли да найдеш в селото сега дяда Славча, и дяда Цонка Светогореца, и дяда хаджи поп Неделя? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Така ще нареди и настани за всичко, та па го <b>гледаш</b>, че зел два масуре кукуруз и храни кокошките и патиците от пезула. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Той се тешеше и благодареше Бога, че се пак ептен самичек не го е оставил, ами му е дал снаха и унучка. Други, виж, и това немат. Па и снахата, каквато му беше добра и разумна, и както го слушаше и почиташе, дядо Славчо немаше и за какво много да жали. Работата си му вървеше пак наред. Той си <b>гледаше</b> невястата и си я имаше за дъщеря намясто. А пък унучката си, ней пък може ли се изказа, как се радваше и колко си я обичаше!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Кога умре майка му, то бе у уйчови си. У тях си и остана после. Роднините му прибраха и прикътаха, щото му бе остало дом и покъщнина, туриха в къщата да живее човек с кирия, а Ненка го задържаха уйчови му. Леля му Гана си го обичаше и го <b>гледаше</b> като майка. Обичаше го уйчо му и радваше му се. Радваха му се и двамата, защото те немаха стигнале дяца, па и Ненко беше кротък и послушен. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И зафана Ненко да си работи самичек с воловете, зе да си реди нивиците и ливадките, <b>гледаше</b> си кравата и овчиците. И помагаше пак и уйче си. А кога му останеше време, работеше и у чужди хора с пари. И всичко му вървеше като по вода. Още същата пролет той сколаса да си струпа отлукана нова и съдове за добичетата. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>В къщи уж самичек да си живее, ама самичек, то се знае, де може се живя? Ами пак около уйчови си беше. Леля му го гледаше пак като и отнапреди: месеше му, готвеше му, дрехи му приправяше – гледаше си го, с една дума, като майка пак. Та и кой други щеше да го <b>гледа</b>, ако не беше тя? Ех, каква добра жена беше наистина тая му леля Гана! Уйчо му Димо и той беше харен, ама да не беше леля му Гана да застая, той де би направил самичек така и де би го тъй нагодил. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>В къщи уж самичек да си живее, ама самичек, то се знае, де може се живя? Ами пак около уйчови си беше. Леля му го <b>гледаше</b> пак като и отнапреди: месеше му, готвеше му, дрехи му приправяше – <b>гледаше</b> си го, с една дума, като майка пак. Та и кой други щеше да го <b>гледа</b>, ако не беше тя? Ех, каква добра жена беше наистина тая му леля Гана! Уйчо му Димо и той беше харен, ама да не беше леля му Гана да застая, той де би направил самичек така и де би го тъй нагодил. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>Едното от тях, отвъдното, го погледна и крехко-крехко го поздрави: “Добро вечер, бае Ненко!” А другото, дето беше отсам, към него, <b>гледаше</b> в земята и полегичка, едва-едва да се чуе, рече и то “добро вечер”, без да си подвигне очите. Първото момиче беше Донка, лелината му Стойкина дъщеря: той я позна по гласа. И тозчас се обърна, та свободно, както всякога си приказва, й отрече: “Дал Бо’добро, Донке.” Видя той и другото момиче, дето вървеше с нея, ама кое беше то, не позна го. Видя му се само, че беше много хубавичко. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Вечерта Ненко дълго време седя у тях си на пезула. Той <b>гледаше</b> ясното, обсипано със звезди небе, като бе опрял очите си на светлата вечерница, и се си въртеше в ръката полузавяхналото карамфилче. А в ума му се въртеха чудни, хубави, нови и немислени дотогава мисли. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И нему му отиде ума по такива мисли. Неясно някак той като че вижда пред себе си онова момиче, дето го гледаше вчера толкова време на хорото. И ужка не е то онова момиче, ами е негова невяста... И наедно отиват на кукуруза да докопават... И тя го <b>гледа</b> милно-милно и усмихва му се. А и той й се усмихва... И държат се за-ръце... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i><i>И нему му отиде ума по такива мисли. Неясно някак той като че вижда пред себе си онова момиче, дето го <b>гледаше</b> вчера толкова време на хорото. И ужка не е то онова момиче, ами е негова невяста... И наедно отиват на кукуруза да докопават... И тя го <b>гледа</b> милно-милно и усмихва му се. А и той й се усмихва... И държат се за-ръце... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Я виж какво хоро се е зафанало нейде облизо, пък ти си седнала да ми редиш цветята! – думаше Райки майка є, като влезе при нея в градината. – Ха стани, мами, стани, пиле, та иди се поразвесели и ти. Защо ми си се тъй кахърна и умислена? Това и други път щеш <b>гледа</b>, а такъво хоро всякога има ли го? Я послушай само! Чак мен ми се доиска да ида, а пък ти кой знае как траеш. Ха стани, Райке, стани, мами, та поиди и ти на хорото! – Така й се молеше майка є. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>А на хорото е тъй весело и тъй хубаво, щото човек и най-големите кахъре и ядове заборавя там, и <b>гледа</b> само да се нарадва и да се понаскача. И Райка там позаборави своите мисли и кахъре, поотпусна се и, толкова време неиграла, сега й се дощя, много й се дощя да поиграе и тя. Случи се пък, че и Донка таман беше дошла и не беше се още ловила. Сбраха се двете дружки и фанаха се на хорото. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Той се запря малко настрана и зе да <b>гледа</b> най-напред токо-тъй, без ищах, на хорото и на света. После неволно някак, без да ще, той се приближи и зе да изглежда кои играят и кой как играе. По-после зафана по-внимателно да <b>гледа</b> и да разглежда из хорото и да търси нящо. Ала любопитството му се не задоволи: той не намери, каквото търсеше. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Затулен между хората на сянка, Ненко жадно впи поглед в Райка. Отдавна той не бе я срещал и виждал. А как копнееше да я срещне и види пак! Сега той я <b>гледаше</b>, се нея <b>гледаше</b> – не сваляше си очите от нея. И сети, че му става нящо леко на сърцето, някак си хубаво. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тя мислеше, че всички сега нея <b>гледат</b>, като играе до ергенин, и от срам не знаеше вече де да се подене. И ха сега да се пусне, ха още след малко да се пусне, па се не пущаше. И когато отведнаж се прекъсна песента, и хорото завчас се разтури, ней, от една страна, й олекна, че стана тъй, та се пусна, пък, от друга страна, я и доедя, страшно я доедя на певачките, че толкова скоро разтуриха хорото. Ней й се чинеше, че тощо-що се е фанала; а пък то две песни вече се изпяха, откак тя беше заиграла до Ненка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко не знаеше какво да й рече, като й подаваше менчето, само я <b>гледаше</b> тъй малко усмихнато. А Райка стоеше над кладенеца и <b>гледаше</b>, като прелива водата от менчето, без да се сети да го отмести. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко излъга, без да беше мислил тази лъжа по-напреди. Райка не рече нищо. И пак се замълчаха. Ненко се я <b>гледаше</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка бе насочила поглед към Ненка, ала не го <b>гледаше</b> в лицето, ами бе вперила очи в китката, която Ненко държеше в ръката си и токо я подигаше да я мерише. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Ненко бе намислил след това да й каже и друга хубава приказка. Ала отведнаж токо се сепна и зафана плахо и свенливо да <b>гледа</b> наоколо си. Защото на очите му се мерна нящо, мерна му се човек. Към кладенеца откъм село слизаше едно момиче. Това бе Тинка Дръндина, дето вечерта заръчаше Райки да я вика. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ужка си дохаждала, а то... Ти максус си <b>гледала</b> да додеш самичка, та да ти пие Ненко вода насаме. Аз знам, токо не се преправяй... </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Земе ли да се мръква, токо видиш Райка, че увила шарена меризлива китка, навтикнала се и весела, със светнале очи: “Мамо, дали ида, вика, на бостана да наваждам фасула?” Или: “Дали ида да прекопая пипера?” И майка є, като я <b>гледа</b> така весела и така засмяна, всякога я пуща. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка и Ненко потръпнаха от това извикване и остаха като гръмнати. Те <b>гледаха</b> плахо и гузно, към дето се чу гласа, и не смееха да шукнат. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка шъташе и помагаше окол майка си. Ней беше много драго, като <b>гледаше</b> как заляга майка й хубаво да се отсрами пред Ненка. Да можеше да стане на ластовичка, тя би фръкнала на ливадата да изчурулика Ненку, какво готви сега майка й зарад него и как се мъчи да му се отсрами като... като на зет. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Вечерта Райка, обсукана и запретната, шъташе окол паралията – припкаше, носеше, отнасяше, както всякога си прави, кога имат госте или работници; само че сега беше по-весела от други път, ала и повече се срамуваше и сапикасваше. Тя не погледваше към косачете, а още по-малко към Ненка: се пред себе си <b>гледаше</b>. Кога тръгнаха косачете да си отиват, Райка от вратата изпрати другите, както му е реда: “Идете си с Богом, чичо Панчо и чичо Цено” – каза тя. А за Ненка премълча, не му спомена името. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Младенчовица и тя от думите на свекър си остана като гръмната – така бе неочакван и зарад нея тоя отказ. Като изпрати баба Джуровица, тя се върна пак в собата, седна до прозореца пред паничето с лука и магданоза и само ги <b>гледаше</b>, без да пофане нящо. Дядо Славчо си седеше пак на напредното място. И той, и тя мълчеха. Младенчовица се бореше в себе си дали да продума на свекър си, да му каже това, което я мъчеше, или да му не продумва. Най-после надви онова, дето й викаше да продума. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Младенчовица остана да <b>гледа</b> след него едно чудно тъй е, като захласната. Не знаеше тя какво й стана от последните думи на дяда Славча: дали се зарадва, или се уплаши. Тя се свести само, като сети в прегръдките си други разтупкани гърди и по бузите си чужди сълзи. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Дядо Славчо изпърво я погледна накриво. После й се скара защо е оставяла Райка да се сряща с Ненка. А като зафана тя да му разправя за хаджи Донка, той й каза малко сопнато, че това не е нейна работа – тя да си <b>гледа</b> огъня и врътеното. Та па малко по малко пък омекна, позамисли се и дорде приказваше напокон Младенчовица, се мълчеше и слушаше. Па отведнаж токо стана, въздъхна и излезе, без да дочака да се доизкаже Младенчовица. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Ех мари, како Вътовице, оде да знае чивяк? – думаше леля му Стойка. – Нали и дядо Славчо се <b>гледа</b> харен и тъй се е фалил с Ненка, знам ли? Рекохме, белким ще стане работата. Момичето – то не иска и приказка. Па и с Ненка тие са се харесале. А и лошо ли щеше да е? Нали за най-добро го мислехме там. Ех, а то е че не било късмет. Щом не би там, ще му видим сега пък на друго място. Може белким и у вашата комшийка да е речено, нали, Ненко? </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>И измени се Ненко след това. За малко време посърна и повяхна – да го не познаеш. И работата си без ред и без сърце зе да кара. Токо <b>гледа</b> вечер по-рано да се завърне, та да обиколи окол чешмата и окол бахчията дядова Славчова, дано види Райка. Ала Райка се я нема. Това още повече го съсипва. Прибере се той без сърце у дома, па седне вънка на пезула, подпре изморена глава с десна ръка, въздиша и мисли. Като му дотегне вече да седи вънка, прибере се в собата и без да вечера, легне уж да спи. Па се разтрупи, размисли и по цяла нощ не мигнува, ами се токо мята насам-нататък и токо въздиша. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Дума тя, че е паметна и милее за тебе, ала дядо ти не слуша нея, ами <b>гледа</b> парите. Ех, пустите пари! – И от гърдите на Ненка се откърти нова въздишка. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>– Каква чудна си станала, Райке! – каза Ненко, като <b>гледаше</b> с упоение разпалените и светнале в сумрака Райкини очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Райка, която с разтупкано сърце подслушваше при вратата, готова, като зафане Ненко, да излезе и тя да го подкрепи, завчас изскокна и донесе шарена възглавница. Тя <b>гледаше</b> се в земята и се беше попричервила. И Ненко се причерви и засрами, па не шавна от мястото, дето стоеше. Дядо Славчо погледна Ненка, погледна и Райка – и забележи промяната им. Райка тръгна да влезе пак в собата. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>Тъкмо в това време се завърна и Младенчовица. Щом престъпи прага, пред очите й се мерна тая неочаквана гледка. Тя се токо запря при вратата и остана да <b>гледа</b> като смаяна. И не рече тя нищо, и не извика. Ала очите є, които завчас се напълниха с влага, говореха много нящо. И усети тя в същия миг, че нящо сладко, и хубаво, невидвано дотогава, напълни всичката й душа и се разля по цялото й тяло. </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>След Водици Ненко и Райка се преместиха у дядови Славчови с всичко, що имаше Ненко. И всичко Ненково стана дядово Славчово, а дядовото Славчово стана Ненково. Ненко пое работата от дяда Славча. И дядо Славчо за нищо не се грижеше – само в черкова си ходеше и старостта си <b>гледаше</b>. А работата му вървеше тъй наред, както и по-напреди. И кой не завиждаше на неговото щастие и на неговата честита старост! </i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Бае Цено, нисък и плещест, приведен малко напред, леко пристъпя, като че ли плавно лети след своята коса. Ризата му е разгърдена, та да му влиза хлад. Неговото широко и открито лице, загоряло от слънцето, е оросено с едри капки пот. Малките му зеленикави очи, които други път така мило и доверчиво те <b>гледат</b>, сега са устремени към косата и неотклонно следят нейния замах.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        С нетърпение <b>гледах</b> по-скоро да привършим яденето. Защото очаквах, че след обяда ще настъпи нящо особено и хубаво…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Малките очи на бае Цено, които преди туй ме <b>гледаха</b> някак плахо, сега беха светнали и от погледа му като че ли се излъчваше някакво вдъхновение.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Пръв кавалджия е Стоян между овчарете. Майстор му е дядо Маньо, чутовен свирач в минали години. Когато дядо Маньо надуеше кавала, гора и вода се заслушваха. При него Стоян няколко години седя поганчарче. Като <b>гледаше</b> големия мерак на малкото поганчарче, па като съзираше у него и божа дарба, дядо Маньо, на умиране, остави нему скъпия си седефлия кавал. А хората рекоха, че заедно с кавала той му е предал и мурафета си. Засвиреше ли Стоян с кавала, сякаш че дядо Маньо е оживял и е надул чудната си свирка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Ами сега, Стоене, как ща дома да си ида и какво ща мами кажа? - И тя го <b>гледа</b> плахо някак, ала и умилно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Пълноликия месечко, подзел отново своя път сред обсипаното с тръпни звезди небе, <b>гледа</b> с едно око сянката на младия овчар, що подскача из полето, и някак умилно и насърчително му се усмихва. А тихия вечерник, подфанал прекъснатия разговор с пръснатите тук и там по слоговете букаци и сливи, пресряща закъснелия пътник, развява изскочилите изпод калпака му буйни къдри, милва пламналото му лице и отворените му гърди и като му шепне сладки приказки, уталожва разбуненото му сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        - Ех, ха починете си вие сега, па после ще почукат пак момичетата - се намеси стрина Цонковица, която <b>гледаше</b> някак да отмени Рашка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        При сядането всеки от момците <b>гледаше</b> да се намести до своята севда. Рашко се опита да се примъкне до Пенка, ала Стоян, който вече бе се настанил до нея, така остро го изгледа, че той отмина, като че не е и мислил за това място, и отиде, та седна при стрина Цонковица, дълбоко затаил в сърцето си и злоба, и закана.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Влайков;Избрани творби;1978;<br>
<i>        Пълнолик месечко, излязъл изпод облака и засилил ход да измине по-скоро уречения път, весело <b>гледаше</b> у Стоянови двори и дяволито се усмихваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Дионисиевият театър е издигнат през 534 г. по времето на Пизистрат и с него се ражда едно ново изкуство - драматургията. Около тринадесет хиляди граждани са можели да присъствуват на спектаклите, седнали върху шестдесет и седем редици. И те са <b>гледали</b> творбите на Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан. Всяка година в програмата влизат трима трагични и петима комични поети.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Моето писане безпокои мнозина, но не самите гърци, струва ми се. От една кожена чанта, пълна с книги, аз вадя необходимия ми труд и си взимам бележки или правя справки. Никога не съм подозирал, че такъв тип поведение може да действува като взрив. По-често ме <b>гледат</b> злобно и направо с омраза. И тук аз трябва да се спра малко върху туристите.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Главата е на Хера и произхожда от Хераклиона (храм на богинята) в Аргос (около 420 г. пр.Хр.) Статуята е стояла пред храма и е <b>гледала</b> аргоското поле, обрамчено от планински масиви.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Евангелието не е лишено от патетична любов към натурата, макар за тази любов често да е загатвано в отделни редове. По-късно тази любов експлодира в "Цветчетата" на свети Франциск Асизки и у нас в различни тържествени интродукции от типа: "Като <b>гледам</b> небето, осеяно с какви ли не звезди, и като <b>гледам</b> полетата, окичени с какви ли не цветя..."</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Свинтила;Писма от атинските музеи;1996;<br>
<i>Едно неудобство. Мозаистите, които са създали декорацията, не са взели под внимание, че техните мозайки ще се <b>гледат</b> отдолу, от нисък хоризонт. Това пречи човек добре да оцени достойнствата на творбите.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Вечни времена. Избрани произведения;1988;<br>
<i>Класовете излязоха на двора с викове и стъклата на прозорците дръннаха. Полетяха снежни топки, полетяха деца, полетяха викове. Учителят Златанов се грееше до печката, Робов пушеше до прозореца и <b>гледаше</b> разсеяно навън с подути очи. Горбанова пишеше в дневника, нанасяше отсъствия. Всичко беше на мястото си - светът в малкото въртящо се земно кълбо, картите, препарираният ястреб, кутията с тебешири, на мястото си бяха и училищните миризми - на тебешир и черна дъска, на мастило и хартия, на мокър парцал, на гореща печка, на детски дрехи и стопен сняг. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Да се даде команда гласно беше невъзможно, затова ротният просна ръцете си встрани, като се повдигна, доколкото можеше, на корем, и ги размаха напред. Знаеше, че всички <b>гледат</b> в него и с тая заповед ще установи връзка и ще приведе ротата в движение. Самият той се стрелна напред, ниско приведен, с картечницата н дясната ръка. Спотаи се зад една стена. След него пребягнаха първите редици - бойният дух се възстанови. Поручикът направи нова прибежка. Той разбираше, че се превръща само в обикновен боец, но примерът се налагаше и той го даваше, без да мисли, без да разсъждава за нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>         Вървим мълчаливи. Боят оживява - ето тук е бил центърът: пълно с разхвърляни каски и цели катушки с кабел. Трупаме, трупаме в каручката. И цъкаме, и мърморим, и косите ни стават на пръчки, като <b>гледаме</b> бойните трапчета - срамно неумели: нито общата им линия е според уставите, нито те самите предоставят що-годе укритие. Голямо е било бързането, ротните и взводните командири са крещели и нервите на войниците са били опънати на "циу!". </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - А селид за подпоручик Петър Цървенков. Слаба богу - жив, здрав, все така хладнокръвен, чудесен. Гледаш го - опънал лице като от икона, свитичък, мълчаливичък, а от командите прави мъдрост. О, народно офицерство, о, запасняци, резервисти - чиновници дребни в държавната машина, - вижте се на паметника във Видин, на паметника в Търговище, дори вие, богаташки и най-богаташки синове, увиснали на паметните плочи на 1-ви и на 6-ти полк в София - за всички вас всеки паметник е малък. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Уплашил се баща ми, че може завинаги да остана без жена и дете. А бил на деветнайсет години, душа и свят давал за дете. Тази работа трябвало да се уреди. Прескочил той майка ми и излязъл на пътя. Там било широко, можел да се <b>гледа</b> очи в очи с Бога и със светиите. Паднал на колене в прахта и в пепелака. Дигнал ръце нагоре. Било време за раздор с Бога и той не се поколебал да приеме този раздор. Държал си ръцете нагоре и занареждал: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Ето че и доктор Бургуджиев тича отдолу. Гледа в тъмното - наместо една родилка, две родилки. Майка ми пищи и момата пищи. Надвесил се докторът, пипнал я за корема и се засмял: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - Ха така! - отдъхнал генералът и донадил: - Предавам си вече пълномощията на подофицера Симо Симеонов  Симов и той е вече за вас бог и цар, ето давам му и моя бинокъл. Той ще стъпи на сандък и през комина ще <b>гледа</b> с бинокъла - тропне ли с левия ботуш, дигате предпазителя, тропне ли с десния ботуш, това значи огън. Ще стреляте бавно, ще стреляте залпово, ама всеки ще си избира по един генерал, ако ли пък има двама един зад друг, право в двамината ще се мерите, че така е по-пестеливо и ще ви стигнат за по-дълго патроните. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          Майка ме тласна колко сила имаше и се захлупи под колицата. Въпреки всичко - праас! Дармадан. Палка кибритени клечки баща ми, майка събира в престилката си бонбоните, отива на реката да ги мие. После отново ги наредихме в чекмеджетата. Вече се развиделяваше. А ремик няма. И ето че започнаха да минават пайтоните на богаташите. И голям смях падна, като <b>гледаха</b> окаяното положение на баща ми. Той размахваше пестници и с пяна на уста се заканваше: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Боеве;1990;<br>
<i>          - Брайно, брайно, жив да те оплаче човек! Майка се криеше зад колицата и като натискаше главата ми в скута си, за да не <b>гледам</b>, шъпнеше: </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Ей, че хубава работа е войната — пускаш сабята на долната верижка, дрънкаш си я по плочите на София, развяваш пелерината. Гледам афиш — сонати на Бетховен. Пред касата още една сабя — на Константин Илиев.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>На пода, с възглавница под плещите, като избутваше към стената друга възглавница, с вързани ръце и крака, лежеше помощник-командир. Нацепен по главата като с брадва. Гледа с бялото на очите — нищо не вижда, в безсъзнание. Само рови с краката и бута назад възглавницата. Липсващият!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Дойде ред да се спра и пред този гроб. От портретчето ме <b>гледаше</b> Иван Йотов. Фери бачи дигна глава и ме <b>видя</b> без шапка — позна ме най-сетне и извика като луд:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>Взводът на офицерския кандидат започна да се изтегля и както лежех по очи, <b>гледах</b> изпод каската как войниците прибягват през хода за съобщение назад, към втората линия окопи. Броех ги. С офицерския кандидат само двадесет и двама. Подофицер не <b>видях</b>, значи, и тоя подофицер са отмъкнали към лазаретите. Надигнах се «а лакти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Помощник-командирът на дружината ме <b>гледа</b> с насмешка и съжаление, той бе готов, опечен за геройска смърт. Направих му гримаса — да си <b>гледа</b> работата — самоубийци не са ни нужни.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Войниците ме <b>гледат</b> учудени. Да, той се казваше Михаил. Объркан от съня, поразтреперан от студа, простенах:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>И <b>гледам</b> — точно към ритлата се задава човек. А!! Защо го виждам така ясно?... То било взело да се разсъмва. Значи, съм се туткал цели два часа. А как се прави суматоха на светло. Не мога да повяр-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>След два часа се върнаха по същия път. Сега <b>гледаха</b> на юг — далеко вдясно прозира ивицата на Балатон, а далеко вляво мъждее като локвичка по-малкото езеро — Веленце. На запад пък бяха око-</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>И като отваря очи, <b>гледа</b>, че четиримата войника, и те, слушайки виковете на своя началник, се тресат и дращят е нокти по земята — изнаново преживяваха атаката.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i><i>С едно око <b>наблюдавах</b> вахмистъра. Той <b>гледаше</b> часовника ой и бързо разставаше конния взвод в широк шпалир между реката и центъра на селото. Върху карабините бяха натъкнати трикольорни байрачета. Зачу ce полковата музика. Метнах се на коня и тръгнах между шпалира — за рапорт. Ординарецът тропаше след мене. Селяните наваляха от двете страни на разчистената и очертана е български байрачета улица. Свещеникът стоеше под една спряха, разминал длани в ръкавите на расото и понавел глава — малко смръщен и поприсвил очи, — не ce предаваше на любопитството. „Ще изчакаме края!" — казваха очите му.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Пак се разсърди — хукна напред, — стар ли е вече? Помислих — е, ще караме и без него. Беше ужасно жестока тази мисъл, но беше мисъл жизнена, необходима. Както биех крак, без да <b>гледам</b> къде стъпвам, така искам да вървя и в живота си — направо. Който падне — падне, другите няма да спрат!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Вече улавях ръката му. Раздрусах ръката и на сестра му, но тя не <b>гледаше</b> мене, а смутена, удивена, <b>гледаше</b> брат си — ие можеше да го познае.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>- Може. Окаснял ли съм някогаж — не съм. Сега ни бави водата, ама ще ме отбави ли, ако <b>гледам</b> часовника? Всичко си върви по реда; щом знаеш реда, часовник не ти треба, той мори човека!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Кво да ти кажа, братино! Верно е, обичам. Убаво е да има облаци, да се шаренее небето от облаци, ето ти и вода, ето ти и берекет. Тогава има и любов по хората. Те за тава съм ой мислил винаги. Ама и за друго съм мислил: все думат, че българето си изсекли горите, а то турчин е сякъл, от мене да го знаеш! Нали <b>гледам</b> — сите обичаме това, дървьето. И се въздишам за фиданки-фиданчици, и се ги боцкам по земята — от любов, да има радост, любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Тук копа, там копа, <b>гледах</b> все така слисан, докато зяпнах и щях да припадна: от земята излезе една блестяща, лакирана от патината на вековете Деметра — IV век преди новата ера — лята в калъп, 15 см дълга, около половин кило, дясната ръка липсва до лакътя, а лявата ръка положена с дланта си на маслиновия лист.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Ще плаша милиционерите, да не ни глобяват! А от вас, който има да се кръсти, нека се кръсти, плюйте си на ръцете и ще повдигате здраво, само в жиците ще <b>гледате</b>, ще повдигате, инак изгиваме, да знаете. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>свои, но удържа ли се. Обръщаме се непрекъснато, един след друг, всички заедно. Граничарите са спре ли насред пътя — вали оня дъжд, като че се е продънило небето, вали, плиска, шляпа, — граничарите! се разкрачили насред пътя и <b>гледат</b> облещени след нас. И катърът се разкрачил, но не се обръща. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>те спорят, а пък аз съм съгласен и с единия, и с другия. За първи път ми хрумна, че в София не бяхме предвидили само едно — да си изберем командир, водач. Не обърнах голямо внимание на това хрумване. Чочо ни <b>гледаше</b> един по един: подозрително и същевременно тъговно. Не се обиди от острите думи на Лазо. Повтори:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Ето и първите къщи на Княжевец. Пътят минава през една отдалечена махала, после се изкачва по един баир със завой. Чочо <b>гледа</b> завоя, а Лазо мърмори:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Вървим бавно. Жива душа няма из махалата. Сигурно ни <b>гледат</b> иззад пердетата на прозорците. Сеирджии, чакат да ни докарат вързани!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Двете врати разтворени, прикътан зад завоя. Гледам пропастта — не е страшна, има храсталаци, не е чиста скала, има и кози пътечки.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Сдрачът е вече гъст, но на мене ми святкат очите. Отскачам, премятам се, въргалям се надолу, задържам се за храсталаците. Чувам гърмежи, но всичко ми се върти, търкалям се като камък. В дола. спирам, лежа, боли ме навсякъде. Ослушвам се, никой. Пълна тишина. Ставам, вървя насам-натам, мога да вървя. Пипвам се, не съм ранен, само съм натъртен. Гледам към върха. Вече не се вижда. Звездите са много високо, значи, аз съм съвсем надълбоко. Сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Виждам милиционер. Стои на пост. Къщата етажна, неприветлива, стара. Вкарват ме в една широка стая. Там един млад полковник. От двете страни насядали седем-осем милиционери, държат карабините на коленете си. Не говорят. Пушат, <b>гледат</b> през прозорците.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Дойде един милиционер и ме поведе. Когато вратата хлопна, отвътре се дочу сподавен смях. Лицето ми пламна — подиграваха ли ми се! Милиционерът ме буташе към мазето. Отвори една килия и вътре <b>гледам</b> — Чочо, Лазо и още двама. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Никой, дойде ми на ум, когато почнах работа и като <b>гледах</b> големи картини в галерията. Значи, може и без общ център, това не ми е дошло на ум!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Нищо. Не мога да правя коне. Гледам филми с коне, ходя, когато някъде правят кошии, правя копия от коне, дето ги има в галерията. Скицирам непрекъснато.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Дойде, разгледа фигурите ми за пет минути и каза, че нямам подготовка, че не съм образован, че трябва да уча баре пет-шест години. И той не можа да ме разбере! Къде ще уча тепърва. Кой ще ме приеме, къде ще ме приемат, кой ще ме храни! Омръзна ми да се моля. За да <b>гледам</b> резбаря, цепех дърва, метях ателието му. Не посмях да предложа същото на Любомир Далчев, беше важен, нямаше време, бързаше, едва го бях измолил да дойде в ателието ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Полковникът се обърна гърбом. Отиде към единия прозорец, после застана на другия прозорец. В стаята все стояха като кукли на витрина милиционери и държеха карабините на колене. Не приказваха, не <b>гледаха</b> в нас. Само пушеха.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Прикара до входа заднишком. Шофьорът слезе и отвори вратите. Отвътре колата беше ослепително жълта, не можеше да се <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>В кабинета на директора се запознах с един странен човек, който не си подаде ръката за запознаване, не ме покани да седна, не <b>гледаше</b> в мене, а някъде през прозореца, говореше бавно, разтегнато: „Не зная точно... Не съм сигурен дали вие имате наряд. .. Не знам как стои въпросът с Тежката промишленост. . . Вагоните може би ще се забавят от шефа на гарата" — това бяха отговорите на директора.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>. .Осем дена спах върху раклите и където завърна покрай машините. Тичах покрай сортировъчните вагонетки, <b>гледах</b> как ги вкарват в огромните котли, които приличаха на тунели — от единия до другия край на фабриката. Работниците затваряха котлите здраво, машинистите пускаха вътре нагорещен и под голямо налягане креозот, а след 18 часа измъкваха от задните врати вагонетките. Белите като сняг траверси ставаха черни като катран и сега издаваха много приятна миризма. Един кран поемаше по 30—40 траверси, премяташе ги над двора и леко ги</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>И ни раздава пликовете — запечатани. Но кой тип <b>гледа</b> пликовете, блести с новите си корпуси ТЕЦ „Република".</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Я елате сега тримата! — казаха. — Седнете: ти тук, ти тук, ти тук. Няма да се споглеждате, а ще <b>гледате</b> само в нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Върнахме се и отворихме надчетите. Гледаш, <b>гледаш</b>, <b>гледаш</b> — всичко е вярно. Докарал съм например 1000 тона цимент, а ми е изписан от техническите ръководители 800 тона. В склада няма нищо, значи 200 тона липсват. Ами желязо, ами дъски, ами тухли, ами камъни на блокове — всичко на стотици тонове, стотици кубици, милиони парчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>— Ами такива — свински прасета. Може ли например една жена да <b>гледа</b> 200 прасета? Или не, чакай да си спомня — 30 свине-майки.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>ама какъв дълг — да е тука трънчанинът, па да се въодушеви още повече. Забелязвам, че Йордан ме <b>гледа</b> неспокойно и ми прави някакви знаци с очи и ръце, ама нали съм увлечен в разговора, не обръщам внимаяие. Колкото и скромно и стеснително да говори за себе си жената, не може да не изпаднеш във възторг. Но когато отворих дума за ордените, работата се разбра — объркали сме къщата, попаднали сме у съседката Бинка Трифонова.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;На педал;1978;<br>
<i>Поспрях се. Да поема дъх. Какво търся тук? Как може да се задават баналните въпроси, свързани с нашия неблагодарен занаят! По-добре да се върна, по-добре е да <b>гледам</b> света през прозорец — тогава можеш да си измисляш, каквото си искаш. Но — времето е, за да ни тревожи.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          - Занимават ме нашите си работи. Гледам филми за мафията и се смея. Къде ти такива мъже! Мафията се разкапа от мъжко безсилие. Дори китари на дрънкат - и за тях се искат усилия. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          Кръчмарът рипва, отваря вратата. Жена му се показва с голяма табла, кафетата димят. Разнася ги по масите. От ъгъла дотичва англичанчето, грабва една чаша и я гаврътва на един дъх. Посяга към втора чаша. Руменото момиче го <b>гледа</b> тъжно и отчаяно. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Вълчев;Старо злато;1983;<br>
<i>          - Не мога, господин Арсениев, разсъжденията ви са нелогични от военна гледна точка - възрази търпеливо, внимателно и твърдо поручик Галчев. - И после друго: вие сте човек гражданин, не познавате нашия селски човек, <b>гледате</b> на народа като на стадо, което трябва да се котка и да се завръща насам-натам. Простете ми, не споделям такава полицейска концепция. Аз съм от село, там отраснах, познавам моето отечество, господин Арсениев, аз вярвам в моето отечество! </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i><i>Не моля за прошка, а и няма кого! Старият бог би ме наказал, новият би ме наградил. Но не получих нито-награда, нито наказание, <b>видях</b> само безразличие. А то е по-лошо от всичко и поражда угризения и човешки мъки, защото боговете не виждат отделния човек, за тях той е песъчинка в морския пясък и не струва ниЩо, а <b>гледат</b> само цялото си паство. Затова няма кой Да им прости и вината за всичко е у мен, покри ме с мъката на вечното наказание, на наказанието да се мъчиш сам, да бъдеш виновен до края и отвъд него,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Победи ме с непокорството си, с нечовешката си БОЛЯ. А чаках само дума от устата ти, само стон да бях чул, само раздвижване на устните ти да бях видял и бях готов да те помилвам, да спася очите ти и тебе от позора. Но ти <b>гледаше</b> палача, очите ти хвърляха огнени искри на презрение и към мен. Този поглед не мога да забравя. Лицето ти не трепна, от светлината на факлите можеше да се разбере, че знаеш какво те очаква. И едва след като замириса на изгоряло месо и ръката на палача се оттегли, едва тогава се чу стон, а от устата ти потече струйка кръв, защото си бе прехапал устните, за да не викаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>А от дясната страна на стената беше божият съд. Престолът на бога и сам господ-бог на него, достолепен във всемогъщието си и безмилостен в правотата си. Защото много беше изстрадал и много беше отлагал, но сега идеше денят на възмездието, на вездесъщия му гняв, който трябва да отреди правото на праведните и наказанието на грешните. Около него бяха изобразени апостолите му, светата майка и Йоан Кръстителят. Всички <b>гледаха</b> надолу, където беше съдът и наказанието.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>Но сега ти беше в плен, сине, а заедно с тебе не един и двама велики боили. Този срам отново ми подсказваше мога ли да отбягвам войните и повече да слушам тътена на новото. Защото то идеше и не с войни щеше да се спечели, нито отблъсне, а с разум човешки и владетелска хитрост. Знаех го, но знаех, че трябва и да те спася, защото сърцето ми плачеше и още плаче за тебе. Нямаше място за гордост, заповядах да се приготвят конете и препуснахме към сръбския княз Мутимир. Надменно ме <b>гледаше</b> той, а аз му давах дарове, на които и той отвърна, защото бях дошъл за мир.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Една нощ на Борис;1989;<br>
<i>сила, но и далечно и бледо богоуподобяване, нали затова земният властелин е наместник на небесния, нали затова той <b>гледа</b> на поданиците си като на паство, а той е пастир, какъвто е бог на всичко на земята. Защото властта - и небесната, и земната, е тайнствено</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i><i>"Когато отворих очи, вече бе почнало да съмва и аз бях обзета от ужасния страх, че Е. П. е умряла по време на съня ми... Обърнах се уплашена към леглото и <b>видях</b>, че Е. П. ме <b>гледа</b> спокойно със светлите си сиви очи... Какво се е случило? Вие изглеждате тъй променена (рекох). Тя отвърна: "Вярно е, Учителят дойде. Той ми предостави избора да умра и да бъда свободна или да живея и да завърша Тайното учение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>Отговор. - Учителите не ръководят нито Обществото, нито дори създателите на Обществото и никой никога не е казал, че правят това. Те се задоволяват да бдят и да закрилят... Учителите <b>гледат</b> бъдещето, а не настоящето и всяка грешка представлява натрупване на мъдрост за идните дни. Онзи, другият "Учител", който даде пет таланта на един човек, не му каза как да действа, за да ги удвои и не попречи на глупавия слуга да зарови в земята едничкия получен талант. Всеки трябва да придобие мъдростта чрез собствения си опит и собствените си заслуги."</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Тайното учение;1991;<br>
<i>В едно свое писмо Елена Рьорих забелязва, че без търпението "е невъзможно да започне самоусъвършенстването. Търпението лежи в основата на всички достижения, затова то е и най-голямото качество." Сполуките няма да дойдат вкупом и изведнъж. Преди тях ще има неизбежни несполуки. Не следва да ги приемаме безучастно, обаче не следва и да се дразним. Трябва да <b>гледаме</b> на тях като на поуки за бъдещето, да виждаме в тях какво още не ни достига и да умеем - без да се самообвиняваме и самонаказваме - да бъдем безпощадни в самооценките си:</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>"Трябва да <b>гледаш</b>. Като <b>гледаш</b>, времето минава по-бързо. Да <b>гледаш</b> - какво друго развлечение за художника? Па дори и за художници в оставка. Па дори и за лъже художници, каквито съществуват тук-там." Но наоколо нямаше нищо за гледане. Наоколо бе "Шанзелизе" с върволиците коли, гарирани по тротоара или напиращи в бръмчаща гмеж по асфалта, с чужденците, насядали пред кафенетата, с витрините,</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>- Никога. Впрочем веднъж <b>гледах</b>, понеже един търговец ми бе поръчал да изпиша картина с магазина му на преден план. </i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Избрани произведения. Том 1;1979;<br>
<i>И ние отидохме до бистрото на ъгъла и пихме кафе, и тя ми поръча сандвич, и после още един, и още един, и приказвахме много, особено аз, защото, след като дълго не си ял, ставаш просто пиян от храната, и не знам какво точно говорих, за Ван Гог и за абстрактното изкуство, и други всякакви, и тя на края ми каза, че явно много съм чел и <b>гледал</b>, но всичко е станало на бърканица в главата ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Юлия Серафимова поднася чашата си. Взимам моята. Чашите звънят. През стъклото очите й са деформирани. Държи стълбълцето с два пръста. Ноктите й червенеят като ранички. Кани ме да танцуваме. Изрусената й грива дъха на розова вода. Пред очите ми блести камъчето на обицата й. Малко бяло ухо. Ще ми се да го отхапя. Представям си, как изплювам кървавото месце и всички ме <b>гледат</b> потресено. </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Зад мен крачи мощна фигура, загърната в шинел. Духа в квадратните си шепи. Гледа ме свирепо изпод скъсаната козирка на фуражката си:</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Моя приятел налива чашите. Алкохола ни отпуска. Потъвам в изкорубеното кресло. От стената ме <b>гледа</b> снимката на генерала Кубрат Коев. Прусашките мустаци стърчат. Гърдите накичени с ордени. Напоследък Гаврата избягва да говори за баща си. Сякаш се срамува за съдбата му. А аз? Аз не се ли срамувам за съдбата на мойте старци? Не се ли срамувам за собствената си съдба? Но пред кого се срамуваме? </i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Лъжа, че съм назначен в Родопите. Като недипломиран инжинер щял съм да работа в проектанско ателие. Тя не се усмихва нито веднъж. Извинявам се за безпокойствието. Тя: "нищо, нищо". Подава ръка. Гледа ме разсеяно. Прегръщам я "приятелтелски". Тя не се отдръпва. Целувам я леко по устните. Тя го понася, но без да отвърне. Извинявам се още веднъж:</i><br><br>
------------------------<br>
Цветан Марангозов;Безразличният;1993;<br>
<i>Сутрин към десет щраква резето. Влиза старшият. Сух мустакат човек със сплеснат нос. Прегръщам чугунената кофа. Изнасям кофата в двора на бунището. Старшият, наметнал небрежно автомата на гръб, се влачи подире ми. Времето е слънчево. Протягам схванатите си кокали. Прося цигара. Старшията ме <b>гледа</b> изпод вежди. Обръща се с гръб към караулното. Пъхва под мустаците една цигара. Запалва. Подава ми я скришом. Правилникът не позволява, но от него да мине. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i><i>         Вечерта беше нормална, софийска - много хора, по-малко коли. Милиционерът скоро установи, че онзи човек е твърде лесен обект. Той често спираше и <b>разглеждаше</b> с голям интерес ту тази сграда, ту онази; често поспираше пред витрините; обръщаше се и дълго <b>гледаше</b> подир хората - и между другото особено подир жените. Погледът му обаче си оставаше съсредоточен и тъжен. И чудно, чувството на срам у милиционера растеше. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i>         Работниците също не обръщаха никакво внимание на човека. Те работеха мълчаливо и упорито, и с някакъв яд. Човекът по едно време остави кончето и клекна до лявото задно колело. Поседя така, пипаше с ръка гумата, почукваше в нея, а после сякаш се ослушваше за нещо. Тъмнината беше позволила на милиционера да дойде съвсем наблизо. Докато <b>гледаше</b> всичко това, той усети в устата си особен метален вкус. Но веднага си забрани да мисли и за него, само и само за да не изпусне нещо. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i>         Фонтаните работеха и във въздуха летеше воден прах. Човекът дълго седя в сянката на огромните дървета и по всичко личеше, че настроението му отново се е повишило. Той лекичко потропваше с чадъра в краката си и когато милиционерът улови ритъма, той с изненада установи, че това е танго. Но милиционерът се беше зарекъл вътре в себе си да не се чуди на нищо, а само много внимателно да <b>гледа</b> и да слуша. И да складира прецизно впечатленията. </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Четиво за нощен влак;1987;<br>
<i>         Човекът си поръча коняк и кафе. Седеше неподвижен и вглъбен, но изобщо нямаше вид, че скучае. Красивите му еленови очи <b>гледаха</b> в една точка - някъде над главите на присъстващите; даже - милиционерът малко се стресна от мисълта си, - даже някъде във времето. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Вие, цветя, вашите багри и аромат правят света такъв, какъвто сме го обикнали. Камбанки, свещички, бални рокли и ветрила. Око на светец, уста на момиче. От март до декември. Дори пеперудите, които са ви копирали, не са тъй прекрасни, макар че могат и да летят. И аз като всеки обичам да ви <b>гледам</b>. И все си мисля за корените, които ви хранят. Без тях за два дена умирате. Без вас те за месец издигат ново стъбло, още по-младо и хубаво.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Чаках край едно шосе. Някой от някаква кола изхвърли парче хляб. Трохите се разпиляха по черния асфалт, бели като пуканки. Скоро ято птичета ги забеляза и веднага ги нападна. Хвърчаха коли. Макар и в последния миг, птичетата всеки път се измъкваха, нито едно не беше сгазено. Десетки пъти се повтаряше това, те оставаха живи. Докато <b>гледах</b> опасния танц между глада и страха, мислех как и ние често тъй балансираме между същите две бездни. Но - също като птичетата - ядем някак и ето живеем, не умираме току-така за трохата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Гледам ги сутрин - по-будни и по-живи от мене. По парапета и на покрива, до саксиите, край които са останали локвички от поливане. Тристаграмови перушинени доказателства за живота. Наострени, ококорени - предстои им да търсят храна и да се любят. 22 Гледам ги - напълниха целия град. Храна и любов за питомните гълъби - бол в днешно време.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i><i>, Видях в краката си едно камъче. Също като хилядите, милионите камъчета, по които и край които бях минал и вчера, и днес. Но се зазяпах в него сега. Взех го. Разгледах го хубаво и го харесах. Реших да си го взема в торбата - просто така. Търкаляло го е времето и него. .. Може би някой от моите дядовци го е <b>гледал</b>. Пипал го е. Ето така, като мен. Може би някога някой от моите внуци ще мине край него. Ще го види. Ще се наведе и ще го вземе в ръка. Ето така. Някога. Внуците. Страшните дядовци, без които...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Лежеше Миланката по корем, <b>гледаше</b> ту в блузката, ту в сгънатия крак на стажантката и се замисли за есента, която приближаваше и като сезон. Нищо друго не приличаше повече на него, колкото есента: глуха като самотата му; топла - службичката; многобагрена и влажна - спомените; сбогуваща се с изблици на затопляне и внезапно застудяване - като страстите на стареца. А пролетта му беше много назад, в съвсем друго време. Тези, новите, хабер си нямат от него. Какво ли знаеха те?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Сега мисля бързо, търся най-сериозната си и най-непроницаема маска: съсредоточено <b>гледам</b> в краката си. Там две буболечки си живеят спокойно живота - бавно и внимателно се проучват. Протягат крачета, душат се и разговарят с мимики. Какво ли ще излезе от това взаимно проучване? Може би война, може би съюз. Може би любов и трета буболечка. Нямам никакво време за тях, колкото и да ми е приятно; гласовете на майорите са на пет-шест крачки от мен. Благодаря на падащия здрач, опитвам се да намеря нещо в себе си, на което да мога здраво да вярвам, и ставам от буката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Майорите отново малко са измамени. Те сега ме <b>гледат</b> с повишен интерес - аз съм бил приятел на Георгиев!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>"По-добре" - мислеше дядото и сега, докато <b>гледаше</b> през прозореца; от мига, в който научи, че Домлинкиният баща някъде е заминал и никой не 58 знае къде е, той не искаше да се види с дъщеря си. Отгледа малкото, то се изтърси полека - сега не го даваше никому. Адресът на майката беше фалшив - правеше го така заради внучето.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>После те вече вървяха по улиците на селото, между къщите и дуварите, които старецът бе <b>гледал</b> седемдесет години, гледаше ги и сега - сливите, плетищата, диво големите орехи на площада - и пришелецът учител му обясняваше как ще спасят положението на селото. Защо точно Домлинка ли? Как защо, все едно някой трябва да бъде жертва, нали разбира, нали е ясно какво инак ще стане, когато закрият училището, и без това селото свършва, младите бягат, както навсякъде, старите си отиват полека.. -</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>После те вече вървяха по улиците на селото, между къщите и дуварите, които старецът бе <b>гледал</b> седемдесет години, <b>гледаше</b> ги и сега - сливите, плетищата, диво големите орехи на площада - и пришелецът учител му обясняваше как ще спасят положението на селото. Защо точно Домлинка ли? Как защо, все едно някой трябва да бъде жертва, нали разбира, нали е ясно какво инак ще стане, когато закрият училището, и без това селото свършва, младите бягат, както навсякъде, старите си отиват полека.. -</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Тогава внезапно <b>видях</b>, че символът в картата ми не беше сгрешен. От дълбоките сини очи на тази стара жена ме <b>гледаше</b> едно цяло море.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>69 По едно време <b>гледам</b> - сваля си очилата и дълго ги бърше. Обляга се на скалата да види нещо отблизо, изтърсва камъчета от обувките. Дожаля ми. Викам й:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Добре, ама щъркелите, като дойдоха сега, тоз щъркел ги чака в ливадата. Те го наобиколиха, <b>гледат</b> го. тракат клюновете и му се чудят. Че като го натиснаха да го кълват - бре, утрепаха го човека. Докато не го утрепаха, не го оставиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Добре, ама ние навремето, като завършвахме нашата геология, тръгнахме по обектите и един от нас остана в университета. Намери и той топлото място - като щъркела в обора на Реджо, - изкара там тия години, през които с тебе се знаем. Как да е, полека-лека всички се прибрахме по София. Сега работим с този колега в един институт. Гледаме го ние, мърморим си и му се чудим. Всеки ден ще намерим чалъм да го клъвнем и по малко го трепем, човека.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Има една лоза в деренцето край гара Железница - увила се е около много висока топола. Гроздето е "пармак" - едро и сладко, и хрупкаво. Петстотин кила дава годишно лозата. Все я чувам да казва,. като й <b>гледам</b> снагата:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Смокът ги <b>гледаше</b>, спомнил с мъчителна радост вкуса им. Езикът му трепна. Главата му се извиси нагоре още. Кое от тях? Или кои? Най-напред първото, най-близо до него. Ето това. Я отвори очите си да ме <b>видиш</b>. ..</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Застанал разкрачен под бялата светлина на луната, опънал главата напред, старецът <b>гледаше</b> смока в очите. Крилете разтворени и увиснали. Перушината около шията му настръхнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Смокът се спря изненадан, в същия миг клюнът се стрелна към него. Шумът в курника беше затихнал, всички сега <b>гледаха</b> невъзможното. Пилета и кокошки - клекнали, обезумели, Ярки с източени шии - невярващи, 86 онемели. Красивите млади петли - сплескани от страх по кьошетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Вундербар не намаляваше скоростта по стръмнината и вече се окуражаваше, като <b>гледа</b> върха, когато забеляза още два силуета- Те бяха притихнали до дърветата и не помръдваха. Не размахваха ръце като другите и не викаха. Вляво от стадото бе пропастта. Нямаше къде да се мине.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Мъжкарят, определен за заместник, направи крачка след него и още веднъж залюля тежките си рога. Гледаше как Вундербар бяга и си спомняше старите боеве с него. Страхотните му железни копита. Ужасната сила в рогата. Дивото му, продрано гърлище, което бе свикнало да известява победи и в ехото на което краката на всички кошути отмаляваха. ..</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Ей. . . - казваше им понякога той, като ги <b>гледаше</b> вътре в очите. 97 Те се учудваха и кривяха по детски глави. Като че искаха да му кажат: "Какво има? Нали все така всичко е в ред помежду ни?"</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Питомните му вълци го срещнаха едва до кошарата. Целите в кръв, неузнаваеми, издребнели - <b>гледаха</b> го унило и тъжно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Пано бе клекнал на пет крачки от него и го <b>гледаше</b> уморено. Когато трясъкът се заблъска в баирите отсреща, той само се тръшна встрани и умря мигновено.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Не се изненадахме особено, когато от разказа на Калистрат се разбра, че Раду Настасе дванадесет пъти заравял главата на този елен на различни места из черешовата градина, а водите от карпатските снегове все я намирали и я изваждали от пръстта. Когато <b>гледахме</b> остатъка от елена на кола, всичко това заедно с тръпката от неговата мистична история бе очевидно и невероятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Казал й всичко със старото си и мощно гърлище. Тя го разбрала и се измъкнала от храстите под луната. Гледал я той, тя го очаквала. Само телената ограда му пречела и тръгнал да търси пролука.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Наредени по ръба на циментовия басейн, те дълго <b>гледали</b> огромния елен, потънал в петрола. Само муцуната му стърчала отвън, а окото - в кошутата. Тя още била там, зад оградата, заедно с другия.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той стъпил на крака - загледан в лунната кошута, - обиколил полека басейна и застанал до телената ограда. Муцуната му се опряла о нея. Окото му било пълно с кошутата. И тя <b>гледала</b> него. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i><i>- Само един лев - каза тя. - Колкото за трамвая. Той пусна ръката на дъщеря си, докато прибере цигарите и празния портфейл. Когато посегна за нея, не я намери. Обърна се и я <b>видя</b> до един щанд със сувенири. Детето се бе надигнало на пръсти и <b>гледаше</b> една дървена делвичка. То се бе хванало за ръба на щанда и примирено, само за себе си (без намерения), сочеше тази делвичка с малкото си показалче. Мълчеше. Не знаеше, че го <b>наблюдават</b>. Мислеше си. 106 Бащата се обърна към продавачката и попита колко струват делвичките.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Той продължи. Видях сачмите в снега - на сантиметри от него, отляво. Знаех, че всички от групата са се обърнали и <b>гледат</b>. Това е "ударът" ми сега. И митът на мечтите от снощи. Министърът, "старши" геологът и тъй нататък. Представлението бе по-хубаво от кино: прекрасната снежна поляна, чистото слънце в небето, заекът бяга пред моята пушка, ония отзад зяпат безмълвни. Вече разбрали, че отново са минали отгоре му, без да го забележат. Че пак аз съм го изритал, както обикновено. О, как хубаво беше всичко това по поляната и зад гърба ми...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Заекът кривна наляво и продължи. Сега снопът сачми тръсна в снега на сантиметри отдясно. Нямаше време да пълня отново, <b>гледах</b> подире му - струваше ми се невероятно. Той превали и се изгуби от очите ми. Затичах се нататък - нима няма да го намеря долу в дерето?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>123 Не приказваха, като вървяха нагоре. Дишаха, <b>гледаха</b> - планинският път вито се изкачваше край реката. Скалите от двете страни на дефилето се свиха - приклещили ивицата небе. Редяха се смрики, коприви и тъмнозелени долове. Гранитни валуни, огладени от водата. Стометрови, сякаш пищяха стени от сивия мрамор - и до краката и над главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той не можеше да каже - дори и днес, в деня на кръглите шейсет и равносметката - зле ли, или добре беше преминал този живот. Нямаше кой знае колко народ около него, та да сравнява. На гостите тук, в резервата, <b>гледаше</b> като на хора от другия свят. С думите "другия свят" той не означаваше онова след смъртта, а всичко из селата и градовете, което естествено научаваше и с което се беше разминал. Какво му е зле на живота ми - мислеше, - освен че, ето го, неусетно изтекъл? Пък и какво ли му е добре - въздъхваше, като го изкарах самичък?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Всяко с късмета си - казваше сам, философски, и служеше службата вярно. След изстрелите отиваше, навеждаше се над познатото животно, изваждаше ножа (гостите тук никога не деряха сами) и извършваше майсторски цялата процедура. Евала и подходяща усмивка за автора на сполучливия удар. Кожата и трофея. Месото. Зъби, рога или главата изцяло - според вида на екземпляра. И въобще кога както му кажат. Иначе - все размишляваше - пак ще си отиде животното, нали? Хич и да не се стреля по него. Както си отива човекът. Никой не е вечен в гората, даже и самите дървета. Че и камъните - <b>гледам</b> - не са.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Той занесе сърнето в хижата. Почисти му раната и я намаза с благ мехлем. Даде му името Ганчо и го държа цял месец при себе си. Когато го пусна, то се разигра едно хубаво на поляната и се върна при него. "Е, ти сега какво? - разсмя се пазачът високо и взе да го гали. - Все тука ли мислиш да караме с тебе? - Сърнето го <b>гледаше</b> право в очите и се наместваше да го галят. - Ганчо, Ганчоо. . ." - тихо му каза пазачът и дълго остана така: клекнал, с голямата си кафява ръка на гърба му.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>След десетина минути мрежата бе откопчана наполовина. "Още малко, мойто момче, още малко" - каза пазачът и в същия миг се чу изстрел. Ганчо се изопна и в същия миг беше готов да побегне. "Стой!" - тихо извика пазачът, пусна тела и го хвана. Животното се помести и обърна уши към посоката на гърмежа. Всеки момент щеше да хукне. Пазачът разтвори двата края на мрежата и сам мина през нея. "Ганчо, ела, Ганчо! - каза той и пое към гората извън резервата. Сръндакът го <b>гледаше</b> неспокоен. - Ела тук бе! Хайде! Ей, глупчо, ела!"</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Животното го <b>гледаше</b> право в очите и по стария, обичайния начин опъна към него муцуна. "Бягай, глупак!" - изръмжа страшно пазачът. Сръндакът тупна още веднъж с крак по земята и свойски изпръхтя като кон. Беше невероятно красив - зад мрежата, в желанието сам да се върне при своя приятел. "Гадина мръсна!" - каза пазачът, за да го сплаши, и се наведе за камък.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i><i>Разбрах какво става с тебе, приятелю, без да ми го разказваш подробно и без да ми пишеш дълго писмо - само като потънах за малко в очите ти, когато те <b>видях</b> вчера, встрани от навалицата пред киното. Чак се уплаших от яснотата, с която чух звуците на душата ти. От простотата, с която <b>видях</b> как <b>гледаш</b> непознатата млада тълпа и тихия, смълчан поток на възрастните - сам ти застанал естествено по средата, смаян от красивите и страшни открития, които ти носи средната възраст.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Стоиш така. Гледам те. Ни с тия, ни с ония. Не и толкова замечтан за компания от твои връстници - та нали по техните лица и думи най-ясно разбираш какво се е случило всъщност. </i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>"А, той веднъж дядо Вачко излязъл сутринта и до вечерта късно го нямало. Гришата го беше търсил с милиция, в Бърза помощ, навсякъде. И, какво мислиш, от влака слезли наведнъж трима! Двама от Трънчовица и един от твойта гара Левски. Посрещнал ги дядо Вачко, завел ги, където имали работа, обядвали 156 заедно, какво са правили - та вечерта ги завел и на цирк! Семейството на Гришата в пълна тревога, а той се връща, старецът, <b>гледа</b> ги победоносно и очите му светят..."</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Миналата нощ сънувах това парче земя, което преди десет години беше поляна и един трактор за десет минути го направи на угар. Тогава седях на терасата и <b>гледах</b> светлината на черната земя, лекия бял дим над нея, усърдието на кокошките из браздите. Така седях и в съня си - все едно времето беше заспало, а не аз. Нищо не беше изчезнало, нищо не беше помръднало - кой в мен освен геолога и зидаря, и писателя, и градския човек така свято го пазеше?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Събудих се щастлив и се попитах: Кой вътре в мен така <b>гледа</b> земята? Защо - когато думата България отново и отново ме пита: кой си ти? - и геологът, и писателят, и скитникът, и градският човек в мене мълчат, а вечното момче, от което са поникнали, все тъй си представя една угар до хоризонта, пълна със светлина. Над нея - дим. Отзад - златната слънчева пита. Сребърни паяжини в безкрая. Окото на бивол. Баба ми и майка ми - наведени и полека изчезващи напред в царевичната нива.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Нищо няма днес, е, биват и такива дни. Гледам как едно от кучетата десет пъти мина под бодливата тел на земята, без да се убоде. То после ляга в сухата зимна трева и се въргаля с голямо удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Възрастният човек погледна очите на сина си - отворени и пълни с въпроси. Синът <b>гледаше</b> очите на животното - отворени и пълни с червен сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Не трябва кой знае каква интелигентност на човека, да знае какви трябва да бъдат лозунгите. Толкова пъти го бях правил. Ето, мои бодри мисли висяха по стените и на тази зала. Не зная защо се бавех и поемах дъх. Съновното момиче ме <b>гледаше</b> така, че през очите му зърнах навътре онази божествена, неописуема, неспасяема младост, която толкова исках да запазя - поне за душата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Ами в нея е отишла - рече. - В асмата. Не я ли помниш каква беше миналата година? Не я ли <b>гледаш</b> каква е сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Изобретателно лъгах по телефона началството, смених (по необходимост) добрия хотел със скромна квартира и продължих да се разхождам по брега - да <b>гледам</b> лебедите и да си мисля за тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Лебедът дълго <b>гледа</b> как малките птици се хранят и полека започна да се отделя от своето ято. Дойде при тях, до брега. Огромен, бял и лек - само кости и перушина, след всичко това, което природата беше сервирала. С безумни очи се взря в скалите, откъдето корнидите вадеха по нещо за ядене.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>И изведнъж забелязвам, че Мая е спряла на брега. Гледа ме и мига. Другите вече са минали - чуват се гласовете им далече напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Представям си това - как я вземам в ръце - и я <b>гледам</b>... Безумната вечна гора тътне зад нас. Върховете на смърчовете тихо стенат.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Малкото селяни на площадчето <b>гледаха</b> всичко това любопитно и пушеха - мършави и космати. Само две деца доближиха колите и си позволиха да коментират.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>- Ти не трябва да казваш това, тъкмо ти. Това сега са вълшебни години за тебе! Ние нали следим всичко. Сега си в силата си, всичко сега си е по местата. Това е... върхът на живота, разбираш ли? Как няма да ти се радваме и да <b>гледаме</b> в тебе?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Кладенчета, големи колкото котле. Естествени бунари - капаклии, - от които те <b>гледа</b> земната глъбина. Безбройни ручейчета, хванати в тесни дървени коритца. Зидани чешми с по три и по седем кавала и с дълги поила за добитъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Палтото лепна на най-малкия от синовете. Когато на другия ден той го окачваше в своя гардероб, дълго го <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Гледах го как бърза към тръните. И си спомних за един от моите учители в лова - лека му пръст, - той носеше като висулка на ключовете си една стара, пробита монета, с образа на Мадарския конник. И имаше прочутия навик - когато слушахме приказки или просто <b>гледахме</b> какво става наоколо - да вади ключовете с висулката и да ми сочи надписа по ръбчето на монетата. На всичкото отгоре ме караше редовно да чета този надпис на глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Имам стопанска сграда с дворче - там <b>гледам</b> десетина кокошки. Когато ги храня, чистя им, разхвърлям им суха слама по пода. оправям полозите и кацалките (ах, и как се радвам на яйцата!), толкова ми е точно и добре, че вместо да си задавам въпроси, обикновено си тананикам.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>И само ние с Гогича се <b>гледахме</b> досущ като деца (сборът от годините на двама ни е над сто и десет) и не преставахме да се усмихваме щастливо.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>Продавачът не помръдваше. Все в същата поза, с отворена уста, слушаше и <b>гледаше</b>. Като човек, който си прави извънредно важни изводи за досиетата на всекиго поотделно. Като най-висш военачалник, който се колебае кой точно полк да хвърли в огъня на фаталната битка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Дневникът на един геолог;1989;<br>
<i>На десетина крачки от чешмата, пред очите на всички, заекът изскочи в краката ми и хукна. Млад. подскрежен и красив, "Ззззт! Ззззт! Ззззт!" - чух ноктите му по камъка. Стрелях и го изтървах. Прицелих се по-хубаво и повторих. Той само отскочи встрани и продължи. Гледах го дълго как заминава, как после превали хълма и изчезна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         Ординарецът оплеви бурените наоколо, окоси тревата и построи пейка и пещ близо до старата зарзала, отрупана всяка година с обилен плод. Една бедна жена от Варуша, на име Марьола, идваше да готви всяка сутрин и си отиваше на обед, без да <b>гледа</b> горещината. Обхванат от панически страх пред епидемията, полковникът забраняваше на външен човек да влиза в колибата. Слугинята готвеше вън. Преди да пристъпи към работа, тя обличаше една вехта рокля на госпожата, а своята дрешка закачаше на дюлите, близо до пещта. Колкото за ординареца, той спеше безропотно на двора. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Няколко секунди ние се <b>гледахме</b> мълчаливо. Под окъсаната офицерска униформа се показваше измършавяла плът, обгорена от слънцето. Явно се <b>виждаше</b>, че той няма долни дрехи. Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i><i><i>          Няколко секунди ние се <b>гледахме</b> мълчаливо. Под окъсаната офицерска униформа се показваше измършавяла плът, обгорена от слънцето. Явно се <b>виждаше</b>, че той няма долни дрехи. Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна той <b>гледаше</b> Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести <b>погледа</b> си от нея. </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Тя млъкна, обзета от стеснение пред пленника, който продължаваше да я <b>гледа</b>. После, като преодоля неловкостта си, каза твърдо: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Вземете това - каза тя. - По-късно, ако можете пак да наминете, ще <b>гледам</b> да ви услужа с още нещо. Вземете си и прасковите, защо сте ги изсипали от шапката си? </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Върху светлия, рязко изрязан фон зад отворената врата се мярна сянка и миг след това там се показа пленникът. Кимна й с глава и нещо проговори. . . Тя усети в гърдите си лека болка. Ръката й се повдигна и прихвана широко отворената яка на тънката блуза. Гледаше го вцепенена, изненадана от внезапното му появяване. Необаквано той се отдръпна от вратата и там не се <b>виждаше</b> вече сивозеленикавата униформа, нито мургавото му лице. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>         Той я <b>гледаше</b> със светнали очи и тя чувствуваше <b>погледа</b> му как я обхваща и замайва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. Нейният смут растеше и ней се струваше, че изгаря от срам. Мисълта, че е сама с непознат мъж, отново я прониза и в същия миг волята й се върна. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        Той размахваше леко ботушите в ръката си и внимателно я <b>гледаше</b> с големите си очи. Изведнъж каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        "Мило момче" - каза си тя, когато тръгна навън, понеже си спомни неговия укоряващ поглед, с който я <b>гледаше</b> преди малко. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>        Елисавета го изпрати с поглед до зида. Оттам той махна с ръка за сбогом. И тя му отговори със същия жест. Той се прехвърли през оградата и изчезна и тя изведнъж почувствува своята самотност. Влезе в колибата, легна по очи върху огромното легло и така замря. В главата й нямаше никакви мисли, нещо потискаше душата й, като да беше изпълнило цялото й тяло, и тя усещаше необикновено странно и силно членовете си. Под спуснатите й клетки стоеше образът на пленника и я <b>гледаше</b> настойчиво с тъмния си поглед, който я вълнуваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         През ума й мина, че е срещнал пленника с ботушите. Войникът я <b>гледаше</b> подозрително и както й се стори, малко презрително. Сухото му лице се махна от рамката на вратата и тя го чу да гълчи стария кон, послушно застанал пред колибата с пълните саки на гърба си. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>         "И да е видял, не ще посмее да каже на Михаил" - каза си тя и реши да навести жената на учителя, защото не й се искаше да <b>гледа</b> тоя мълчалив и мрачен човек, който знаеше една нейна тайна. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Вдадена в работата, тя следеше отдръпващия се плат под краката на машината. Неочаквано вдигна глава и погледът й падна на редица дюли, чиито стъбла бяха закрити от подрасти, гъсти като жив плет. Оттам я <b>гледаха</b> две познати очи. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Елисавета наведе глава, после пак я повдигна, да се убеди, че нейните очи не я лъжат, и пак срещна същия поглед, пълен с нямо възхищение. Тя побледня и си даде вид, че не е забелязала нищо и е погълната от работата. Но пръстите й станаха несигурни и кракът на машината излезе от ръба на плата. Тя скъса конеца нервно и без да иска, извади черната нишка от ушите на иглата. Трябваше да я вдене, но преди да направи това пак погледна към дюлите. Очите продължаваха да я <b>гледат</b>. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i><i>          Запъти се към дюлите, минавайки от другата им страна, да остане скрита от <b>погледа</b> на слугинята. Там теренът образува малка хлътнатина, в която се криеше пленникът. Елисавета го <b>видя</b> седнал, опрял гръб о едно стъбло. Той я чакаше. Тя пристъпваше несигурно, като <b>гледаше</b> настрана, мъчейки се да сподави усмивката, която се показваше на лицето й. Мина край него и докато той остана учуден, че го отминава, чу я да казва: "Елате след мене." </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          - Кажете ми, защо дойдохте тук, след като забелязахте, че ви гледам? Аз ви <b>гледах</b> как шиехте цял час. . . Можехте да не идвате. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалеч с весел поглед, както се <b>гледа</b> мълчалив и верен съучастник, или отиваше при нея в предвечерните часове, когато дългата и мощна сянка на дървото се просваше на изток като черна мантия, метната върху изгорялата от сушата трева. Тогава в главата й шумяха рояк смели мисли, тя мечтаеше, опиянена от спомените, изпълнена с благодарност и обич към света. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i><i>          Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я <b>гледаше</b> отдалеч с весел поглед, както се <b>гледа</b> мълчалив и верен съучастник, или отиваше при нея в предвечерните часове, когато дългата и мощна сянка на дървото се просваше на изток като черна мантия, метната върху изгорялата от сушата трева. Тогава в главата й шумяха рояк смели мисли, тя мечтаеше, опиянена от спомените, изпълнена с благодарност и обич към света. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          На обед говореше малко и нервно, оплакваше се, че няма апетит, неохотно съобщаваше някоя новина и <b>гледаше</b> изпод вежди. А когато се нахранеше, дигаше краката си на перилата на трема и мълчаливо дремеше на стола, докато Елисавета не го принудеше да си легне в леглото. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Тя се обърна и го погледна. В погледа й нямаше нито сянка смущение. Очите й <b>гледаха</b> дръзко и зад привидното им спокойствие се четеше готовност за всичко. В един миг тоя поглед го срази, той отпусна рамене, но в следната секунда самочувствието му се върна: </i><br><br>
------------------------<br>
Емилиян Станев;Събрани съчинения. Том 2;1981;<br>
<i>          Полковникът не искаше да допусне поражението и душата му се бореше с отчаянието и злобата. От това постоянно състояние ставаше по-суров и по-жесток. Ненавистта му към сърбите достигна своя пароксизъм и той не можеше да <b>гледа</b> спокойно пленниците, когато в измъчените им лица прочетеше надеждата и злорадството, че краят е вече близо. Между тях дисциплината бе отпаднала, режимът бе съвсем разхалтен, тъй като самите часовои започнаха да се държат нехайно и меко. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Така минаха още няколко години и започна строежът на циментовия завод. Бяха проучили околните баири, бяха установили, че всичкото това е чист мергел и след не знам колко си години ще се превърне в цимент, ще мине през пещи и мелници и ще замине по строежите, че баирите ще бъдат махнати и златноречени ще се виждат директно със съседните села. Това беше посрещнато с възторг от селяните и всички се хвърлиха с ентусиазъм към изкопите и кофражите. Вангел не беше човек, който може да <b>гледа</b> отстрани такова нещо, и вече в напреднала възраст се хвана на работа. А и наме-</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Старецът го изпрати гордо, отсреща клиентелата на магазинчето <b>гледаше</b> любопитно, но така и не <b>видя</b> нищо повече, само някъде към полунощ чу един малко позабравен глас, който пронизваше сънищата с една още позабравена песен — „Продават се, мамо, бели манастири". Тази песен се чу и на следващата нощ, а на следващата един проточен вой настръхна откъм гробищата, където двамата изляха на гроба на Вангеловото момче една дамаджана коняк, защото, горкото, не можало да си вземе дела приживе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Та тази Трудовашка количка беше изчезнала, и то точно с един трудовак, и понеже не й беше за пръв път, човечецът я почака няколко дни и вярваше, че ще се върне, но измина седмица и от нея нямаше никаква вест. Кварталният тръгна да я търси по реда, но и от милицията вест не идваше и децата, едното на пет, другото на четири години спяха нощем в детския дом, а Величка прислужницата оставаше да ги <b>гледа</b> и да ги по-измие от човещина, защото Петолевката седеше по цял ден в магазинчето, взе си неплатен отпуск и изтегли от пощата пари, та вече сам не можеше да се прибере, камо ли да взема и децата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Много време след това всички разбраха, че Сладкия е имал абсолютно право и че това право наистина е светая светих не само за него, а и за самите деца. Много по-късно, когато Колумб беше изправен пред съда и всички се натискаха да свидетелствуват в негова полза, а момчето стискаше зъби и <b>гледаше</b> в земята. Обаче за случая с Колумб никой не смееше да проговори, страхуваше се, че ще сбърка, защото никой не беше надникнал, както казваше Сладкия, в душата му, да види каква огромна бездна зееше вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Жената попита за квартира и човекът обясни, че в Златната река има много самотни бабички, при които може да се настани, че даже бабичките могат да й помагат за детето, но че тук има и детски ясли и ще бъде най-добре да го даде там, защото ще го <b>гледат</b> добре, и че щом тя покаже заповед за назначение в завода, той лично веднага ще уреди всичко. Все пак новодошлата се нуждаеше от помощ и той й отвори приемната стая в съвета, после се обади в детския дом на Величка да поеме детето за един-два дни, докато новата се уреди. Величка каза по телефона „аман", но все пак дойде и прибра момченцето. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i><i>Нези заживя спокойно и примерно при една от многото стари вдовици. Бабичката беше доволна от квартирантката си, защото младата жена помагаше във всичко. Сама вароса къщата, почисти двора, изпра чергите, завивките, готвеше, чистеше, грижеше се за старицата. И новодошлата беше доволна от хазайката си - бабичката <b>гледаше</b> детето в почивните дни и тогава Нези можеше да поизлезе, да си почине, да отиде на кино или да <b>погледа</b> телевизия в клуба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Марко дойде на новобранската вечер най-късно. Беше с костюм и вратовръзка и накара народа да го из <b>гледа</b> учудено, но той сам мина невъзмутимо през двора</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>Такова дело не се <b>гледа</b> всеки ден, та затова се стече много народ, вдигна се и който можа от Златната река. Нези трепереше и хлипаше, но когато трябваше да влезе в залата, успя да се овладее и момчето я видя, като че ли го повика, и като срещна погледа й, тъжно се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Богданов;Златната река;1982;<br>
<i>В къщата на дядо Вангел дойде циганинът и докара ново магаре. После тържествено заяви, че този път вече няма как, ще дава на „двокатина" две и триста, цяло лято ги е събирал с циганката лев по лев в цимента, взел е и на заем и ще се нанася, защото вече няма вяра на стареца, че ще му <b>гледа</b> магарето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>В прореза на полуоткрехнатата врата се показваше покорната глава на разсилния. Той <b>гледаше</b> своя шеф и чакаше неговите заповеди. Но главният прокурор нямаше какво да каже и тъй като се страхуваше, че може да се изложи пред най-нисшия свой служител, започваше да го ругае. Изплашен, разсилният влизаше и го <b>гледаше</b> с широко отворени очи, пълни с желание и усилие да го разбере. Но главният прокурор изкрещяваше да се маха от очите му и бедният човек излизаше вън объркан и безпомощен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>На вратата на единствения апартамент на първия стаж беше закована малка емайлирана плочка, на която пишеше: „Манол Каев внос-износ“. Главният прокурор се спря развълнуван. Значи, тук е! Той натисна бутончето на електрическия звънец и нетърпелив, с разтуптяно сърце, недоволен от себе си и същевременно любопитен, доста дълго <b>гледа</b> ясните черни букви върху емайла, който емайл, кой знае защо, му изглеждаше като пръска от гъсто кисело мляко…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Домакините <b>гледаха</b> усмихнати човека, който беше постигнал всичко и който след време щеше да бъде министър, уверени, че и той е един от многобройните кандидати на дъщеря им. Обаче дъщерята беше свикнала с ухажванията на такива важни ергени, за какъвто тя смяташе главния прокурор, и си даваше вид, че не му обръща внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>„Тъпкано ще му го върна!“ — заканваше се той и като че все повече и повече се ожесточаваше. „Какво <b>гледам</b> още? Защо не се измитам?… Нека почака той — ще види кой е кум и кой стар сват.“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Ти не вярваш, че немците са дали такъв ултиматум? — все така учуден я <b>гледаше</b> мъжът й. — Ами ти знаеш, Кате, немците са културен, хуманен народ, те не искат да се пролива напразно кръв… А там не всички са комунисти, защо да гинат невинни хора…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Решителната увереност на този специалист порази приятно младата компания. Дори главният прокурор <b>гледаше</b> учуден. Само Хаваджиева се усмихна демонстративно с презрителна горчивина. „Ето-мислеше си тя, — този хапльо приказва в същия дух и дори с думите на моя съпруг. И откъде тези легенди, които само ни приспиват за страшната опасност? Разнася ги най-напред нашата глупава преса и с това притъпява живото чувство за борба с варварския комунизъм…“ О, как ги презира тя тези изгладнели мамини синчета за техния словесен героизъм!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Йоргов сложи слушалката върху вилката, извади табакерата си, опипа с пръсти да си избере по-твърда цигара, запали и запуши спокойно, с наслаждение, като човек, който е свършил тежка и важна работа Гледаше съсредоточено, <b>гледаше</b> само пред себе си и дори за секунда не се извърна към Хаваджиева. Но той беше сигурен, че тя е развълнувана и му благодари мълчаливо. Той потвърждаваше нейните обвинения срещу тези дърдорковци и същевременно й доказваше, че в България има още мъже, които знаят как се изпълнява дълг…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Ило не беше скъперник, но ценеше парите, защото цял живот беше се борил със сиромашията. На децата си много рядко даваше по някое левче, за да си купят по нещо. „Да не се учат!“, казваше той строго, когато майка им се застъпваше за тях. И тъй като той не отстъпваше и дори не повтаряше приказката си, тя го <b>гледаше</b> и клатеше глава:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Като се върнаха в село след прочитането на присъдата и като <b>гледаше</b> как жените се бъхтят и се късат от рев, той рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>На хитлеристките войници и офицери, които минаваха по шосето и с влака, тя <b>гледаше</b> с неудържима ненавист, като на лични врагове, които са я обидили и са отнели щастието й. При всеки успех на германците, за който пишеха вестниците, тя впиваше нокти в дланите си и стенеше от мъка. Застанала до пътната вратня, на улицата, в училището или в някой дюкян, тя се вслушваше в разговорите и отбелязваше в паметта си кой се радва на германските победи. Които се радваха на тези победи, тя ги смяташе за свои врагове.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Веднъж кметът дойде на едно тържество в училището и им говори за победата над Съветския съюз. Дотогава тя не му обръщаше внимание. Но след тази реч Лиляна не можеше да зърне спокойно неговото мазно, зачервено, усмихнато и доволно лице. Срещнеше ли го, тя се извръщаше, защото не можеше да го <b>гледа</b>. Според нея, и той беше виновен за осъждането на батко й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>— Отстъпление! — усмихна се презрително Тодор. — Какво отстъпление е това за Съветския съюз!… Море е там, брате — няма ни край, ни дъно… Потънеш, и уж побеждаваш, пък <b>гледаш</b> — светили ти маслото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Веднъж Борис има свиждане с брат си, което свиждане брат му беше изкопчил случайно. Присъствуваше надзирател-добряк, който се преструваше, че нищо не вижда и <b>гледаше</b> да стои по-далечко от решетката. Пламнал, уверен, че това свиждане е съдбоносно и спасително, Борис залепи устни върху решетката и рече внушително:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i><i>Войниците и надзирателите стояха до вратата и <b>гледаха</b> смутени и гузни. Тези мигове на лъжа и насилие бяха непоносими. Всички, които бяха дошли да изведат този млад и умен момък, биха били хиляди пъти по-благодарни и по-доволни, ако бяха им заповядали още с влизането да се хвърлят върху него, да го вържат, както обикновено правеха, отколкото да го <b>наблюдават</b> как той се колебае мъчително и как пръстите на ръцете му треперят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Въведоха тримата осъдени на смърт в широката и комай четвъртита стая, дето обикновено ставаха изповяданията. Прозорците на тази стая <b>гледаха</b> към двора на север. Стаята приличаше на плевник и имаше изглед на нещо изоставено, необитаемо. Тя беше нечиста, немита, дори неметена. Надзирателите изблъскаха Бориса до северната стена, Юрдана до западната, Ивана до южната. Главният надзирател ги накара да се обърнат с лице към стената, но те дори не се помръднаха, сякаш не го чуха. Той се спусна към Борис и го блъсна грубо по рамото:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Борис вече не <b>гледаше</b> омразния секретар на съда, нито слушаше мърморенето за членовете и алинеите на ЗЗД и НЗ, които той знаеше наизуст и по които ги осъждаха на смърт. Сега Борис мислеше само за това, че е дошъл краят. Той стоеше като вцепенен и само една сила още го крепеше — силата на комунистическите му идеи. Той не трябва да свърши страхливо, за радост и утеха на тези палачи. Той трябва да им покаже как умират комунистите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Танго;1956;<br>
<i>Всичко беше завършено, а прокурорът не даваше заповед за изпълнение на присъдата. Той <b>гледаше</b> нервно часовника си. Бяха поизбързали. До четири часа имаше още осем минути. И осем минути осъдените на смърт стояха и чакаха. Тези минути бяха страшни, кошмарни, изпълнени с диво отчаяние и с луди надежди, които се мяркаха като прилепи в тяхното съзнание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Десетина съседки и роднини вървяха с Марьола. Сестра й я придържаше леко под мишницата и се мъчеше да бъде твърда и строга. Другите <b>гледаха</b> да подхванат разговор за полската работа, за кризата и безпаричието, но се спъваха и млъкваха като задавени. Когато наближиха селото, старата се дръпна лекичко от сестра си и тръгна сама. Тя нямаше сили вече за плач и само изхълцваше от време на време. Сестра й я гълчеше съчувствено:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но гласът й изчезваше някъде в гърдите и само тъп звук разтърсваше стройните й рамене. „Какво ще правя сега? Как ще живея сама? Кой ще ме погледне? Кой ще ме съжали?“ — питаше се тя, задавена в сладки, успокоителни сълзи. „Кой ще прегърне мъничката ми рожбичка, кой ще я целуне, кой ще й прави колички и орала?… Петенце!“ — изреваваше тя гласно и бързаше да запуши устата си с мократа кърпичка. Жените я <b>гледаха</b> съжалително. „Сиромашката булчица!“ — мислеха си те. Но никоя не намираше една утешителна дума да й каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата постоянно плачеше, сбърчените й скули бяха се зачервили от сълзите като изгорени. А когато не плачеше, <b>гледаше</b> нацупено, мръщеше се и от време на време си промърморваше по нещо. Но на Тошка още дума не беше продумала, още не беше си дигнала очите да я погледне. „От голяма мъка е“ — помисли си и Тошка в началото. Но сетне мълчанието на старата взе да я плаши. „Сърдита е, на мене е сърдита.“ Като се заприказваха с Ивана за жетвата, старата чакаше и Тошка да се обади, но тя не си отвори устата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Няма. Аз само ще седя така и ще <b>гледам</b>. Правете, каквото си искате и каквото си знаете, няма да ви се бъркам… Аз от нищо не разбирам, глупава съм аз, проста съм… Ти избери момчето, хайде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Търгът — каквито са и всичките му работи. Отпечата тука, в града, на един техен вестник обявлението, купи всички парчета, та никой ред да не може да прочете от него и така си нареди работата… — Димо приказваше с омраза и <b>гледаше</b> остро Арнаутката. Чичо Продан слушаше захласнат и кимаше одобрително с глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Виках на нашия мъж — подхвана бавно и проточено една кръглолика жена, която на всеки две-три думи облизваше устните си, — виж, викам, кога го сее сватанакът Продан, та и ти тогава го посей. Пък той ми вика: <b>гледал</b> съм го, вика, ама пак не става, пущината. Сватанакът Продан, вика, знае и нивата си как да приготви, и семето как да подбере, пък ние, вика, какви земеделци сме ние!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван беше ядосан. Гостите разбраха, че в къщата му ставаше нещо. През всичкото време старата като че ги <b>гледаше</b> накриво, мляскаше мълчаливо и шеташе като занесена. На новите роднини нито веднъж не продума. Не погледна дори Младена, макар че ставаше като син. „Проклета жена! — съскаше Иван. — Цупи се, защото не стана на нейното. Ще има да чака тя…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Нямаше и какво да се яде. По цели месеци прекарваха с фасул и туршия. През лятото по се намираше за ядене: кое домати, кое чушки, кое картофи и пресен лук. Тошка тъкмеше набързо чорби, яхнии, салати и майсторски ги тъкмеше. Но и тази храна беше много лека за тежката полска работа. Нямаше яйца, нямаше месо, нямаше мас. Ако някой добитък си счупеше крак или паднеше тежко болен, тогава на касапницата пред кооперацията увисваше синкавото му жилаво туловище. Месото се продаваше евтино, но Иван пак <b>гледаше</b> да вземе на сметка я глава, я търбух, я крака. Но и това се случваше много рядко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Гледам крушите ви — излъга Иван. — Много род, много нещо тази година. — И като се повърна, попита някак случайно: — Васил у вас ли си е?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Хи, бабо, пусни ме ма! — сърдеше се то и бягаше, щом се откопчи от ръцете й. Тя го примамваше с ябълки, с пъпешчета, с дини. Детето я <b>гледаше</b> някак недоверчиво, после подскачаше и се хвърляше на скута й. Старата знаеше, че отива при нея заради лакомствата, и това я много ядосваше. Тя искаше да го откъсне от майка му, да го привърже към себе си, да му стане като втора майка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Преди няколко дни извади отнякъде старата икона с дървената рамка и с ярките тенекиени пера и я сложи в стаята. На поличката отгоре, както някога, кацна кутийка с фитилца. И кандило замъждука. Иван <b>гледаше</b>, дразнеше се, но нищо не смееше да продума. Той знаеше, че сега тя няма да му отстъпи, пък и разбираше, че го чака само да я закачи, за да се нахвърли върху него. Но тази вечер, след като тя разплака Тошка, Иван не се стърпя.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Дано не повтори! — успокои се ненадейно Иван. И изведнъж се залови за тази спасителна мисъл. Ще остане да живее при тях, ще си <b>гледа</b> детето и ще добрува. Като царица ще я гледат, прах няма да падне на гърба й. Така и за Петето ще е по-добре: ще си порасне в своя къща, при свои хора. Ще го гледат като писано яйце, ще го изучат. За Петето тя ще се съгласи. Инак то може да стане някой хаймана, може да тръгне по криви пътища…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Дано не повтори! — успокои се ненадейно Иван. И изведнъж се залови за тази спасителна мисъл. Ще остане да живее при тях, ще си <b>гледа</b> детето и ще добрува. Като царица ще я <b>гледат</b>, прах няма да падне на гърба й. Така и за Петето ще е по-добре: ще си порасне в своя къща, при свои хора. Ще го <b>гледат</b> като писано яйце, ще го изучат. За Петето тя ще се съгласи. Инак то може да стане някой хаймана, може да тръгне по криви пътища…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Най-сетне Иван разбра защо майка му се държеше така със снахата. Животът му се видя тежък и сложен, всичко се объркваше все повече и повече. Искаше му се да оправдае майка си и да осъди Тошка, но в ума му засядаше като ръждив гвоздей мисълта: „Но какво е виновна тя? Работи като добиче, <b>гледа</b> си детето и си мълчи. Може да не повтори, може да се откаже от своя дял…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Отначало той я <b>поглеждаше</b> крадешком, мъчеше се да отгатне какво мисли, какви планове крои. И колкото я гледаше, толкоз повече се уверяваше, че няма да ги пожали, че всичко ще си вземе, до игла. Омразата плъзваше към сърцето му и бавно се свиваше в него. Без да се усети и без да ще, той започна да я <b>гледа</b> като чужда, като враг на къщата им. Погледите му станаха прикрити, в зениците му припламваха искрите на омразата…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i><i>Отначало той я <b>поглеждаше</b> крадешком, мъчеше се да отгатне какво мисли, какви планове крои. И колкото я <b>гледаше</b>, толкоз повече се уверяваше, че няма да ги пожали, че всичко ще си вземе, до игла. Омразата плъзваше към сърцето му и бавно се свиваше в него. Без да се усети и без да ще, той започна да я <b>гледа</b> като чужда, като враг на къщата им. Погледите му станаха прикрити, в зениците му припламваха искрите на омразата…</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Сега вече за нея отникъде нямаше закрила. Иван само да си мълчи, да не й продумва, да не я <b>гледа</b> накриво и това ще й стига. Пък ако и той се обърне да я хока, няма да изтрае тогава, двамата ще я уморят…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка знаеше: Иван няма да отвори уста, няма да продума срещу нея. Познава го тя, мек е той, милозлив е. Но как ще <b>гледа</b> и него все сърдит и нацупен?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Преди старата да му съобщи за дела на Тошка, той гледаше да изскочи навън, да се намери с другари, да поразпита за новини, да потърси вестници. Но откак научи за този пусти дял, сви се вкъщи, посърна, уплаши се за бъдещето. Започна все по често и по-често да се завира в ръжанката, да <b>гледа</b> безцелно и да мисли. Понякога чуваше, че другарите му го викат, но се спотайваше. Тогава майка му се показваше и казваше студено и късо:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Преди старата да му съобщи за дела на Тошка, той <b>гледаше</b> да изскочи навън, да се намери с другари, да поразпита за новини, да потърси вестници. Но откак научи за този пусти дял, сви се вкъщи, посърна, уплаши се за бъдещето. Започна все по често и по-често да се завира в ръжанката, да <b>гледа</b> безцелно и да мисли. Понякога чуваше, че другарите му го викат, но се спотайваше. Тогава майка му се показваше и казваше студено и късо:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Само едно започна да я тревожи. От мъка ли, от що ли Иван посърна, отслабна. И като го <b>гледаше</b> как се топи от мисъл и грижи, тя се заканваше на Тошка и съскаше под черната си шамия:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван се прибра много късно. Старата беше се наточила да му се кара, чака го докъм полунощ, но не го дочака, заспа. Той мина тихичко на хармана, сви се в ръжанката и притвори очи. Трябваше да спи, нощта преваляше, утре рано работа го чакаше. Но сънят не идеше. Той мислеше за толкова неща, мислеше радостно възбуден, избистрен, възроден. Всичките грижи и тревоги за ниви и делби му изглеждаха сега смешни и дребнави. Беше му чудно дори, че е можел да <b>гледа</b> накриво Тошка заради женските хоратни на майка си…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван мигаше виновно, въртеше се на леглото и не знаеше какво да й отговори. Нещо се размътваше в душата му, ставаше му блудкаво, хубавите мисли, които допреди малко го вълнуваха, започнаха да потъмняват, да се разбъркват, между тях се вмъкваха съмнения, смущения, колебания, досада. Не е права тя, той знаеше това. Но как да я разубеди, как да й обясни своята правда? Друг беше батю му. Когато старата му се скарваше, той я хващаше за ръката, усмихваше се шеговито и я <b>гледаше</b> право в очите:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Който <b>гледа</b> само къщата си, той нищо не вижда. Аз чакам и ти да тръгнеш с мене, не да ме криеш под престилката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Дните минаваха, а работата не се оправяше. Тошка се измъчваше, топеше се, слабееше от ден в ден, прасците й изтъняха, роклите й станаха широки. Съседките я <b>гледаха</b>, клатеха глави и тюхкаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Само Тошка не разбираше още добре защо свекървата и Иван я <b>гледаха</b> така накриво. Работата я беше вкопчила, никъде не можеше да отскочи, с никого не можеше да се види. Пък и когато останеше малко свободна, старата все й намираше някоя работа из къщи, колкото да не стои със скръстени ръце. Не им идеха и гости. От работа ли беше, от що ли, но комай никой не беше прекрачил прага им. Само през ден, през два дни наминаваше Кина. И все нещо се вреше около Тошка, приказваше й, мазнеше се.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ех, право казваш, лели, не се и знае на какво ще налетиш. Рядко улучва човек… Нали си е казано: „Женилка — чернилка…“ То да чува Господ и да пази… Като <b>гледам</b> сватята Дафина, та си мисля: първия път каквото ти се падне, това е. На нея не й беше лошо, ама рече да повтори и повтори. И отде да е знаела жената на какво чудо ще налети? Пред хората — мъж като всички, а вкъщи — куче. Нито да му приказваш, нито да му не приказваш… Осакати я, па взе, че я изпъди, та сега, горката, и къщата си не може да гледа…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Илия се шегуваше, подхвърляше закачки, смееше се. Той знаеше, че на тези хора не им беше много до смях, но тъкмо затова искаше да ги поразтуши малко. В тяхната къща той беше като свой. Но така беше преди смъртта на Минча. Сега те стояха като на тръни, <b>гледаха</b> се подозрително и ако старата изопнеше крайчеца на устните си в усмивка, тогава така изопваше устните си и Тошка. Иван гледаше като уплашен от нещо, а в погледа на старата имаше едно нечисто пламъче. Илия беше подочул приказки за кавги, за сръдни, но си мислеше, че всичко е минало и заминало.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i><i>Илия се шегуваше, подхвърляше закачки, смееше се. Той знаеше, че на тези хора не им беше много до смях, но тъкмо затова искаше да ги поразтуши малко. В тяхната къща той беше като свой. Но така беше преди смъртта на Минча. Сега те стояха като на тръни, <b>гледаха</b> се подозрително и ако старата изопнеше крайчеца на устните си в усмивка, тогава така изопваше устните си и Тошка. Иван <b>гледаше</b> като уплашен от нещо, а в <b>погледа</b> на старата имаше едно нечисто пламъче. Илия беше подочул приказки за кавги, за сръдни, но си мислеше, че всичко е минало и заминало.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Не мога да <b>гледам</b> кучешка вързаница в двора си, на тебе го казвам това… Пък и не сме стигнали чак до Вълюоловчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но ще може ли да живее така? Ще може ли да слуша такива мръсни и обидни приказки? Ще може ли да <b>гледа</b> накривени и нацупени лица?… Не, не й трябва такъв живот!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка разбра: и между тях ставаше нещо. Старата постоянно го затицаше като квачка, гълчеше му нещо, сърдеше се. Дали не тъкмеше да го жени? Дали не мислеше да доведе още една снаха, че да я курдиса срещу нея? Ами ако младата булка излезе някое разбрано момиче?… „Ох, дано, дано!“ — въздъхна Тошка. Но не й се вярваше. Срещу нея се е наежил и Иван, <b>гледа</b> я като биволски бик.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И си спомни за плача пред леля си Гела. Оттам е всичко. Оттам е тръгнала приказката. Сега Тошка разбра защо Иван и свекървата я <b>гледаха</b> така накриво… „Леля Гела!… Леля Гела!… — повтаряше в ума си Тошка. — От нея е всичко…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата стоеше като попарена. Как не й дойде на ума! Как не помисли, че съседите им са лоши като оси, че <b>гледат</b> с парцалите да ги изядат… „Малтрифоница, а?… Нека почака и тя, нека… — закани се старата. — Ще ми падне и тя… та да види как ще я наредя тогава…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Диню зяпна и се вторачи като ударен. На дела и на адвокати той малко вярваше. Едничката му надежда беше в селското събрание. И нея Иван подкоси като с коса. Но той още като че не искаше да разбере думите му, още го <b>гледаше</b> учуден, уплашен, замаян. И изведнъж скочи от стола, разпери смешно ръце и закрещя:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Диню стоеше, <b>гледаше</b> земята и не се помръдваше. Иван го измери — мъничък такъв, свит, смачкан от работа и мизерия — и му дожаля.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ходи си на лов, <b>гледа</b> си кефа човекът — рече той и врътна неопределено глава; не се знаеше заканваше ли му се, или му завиждаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Мъчеше се да пропъди лошите си мисли, но те налитаха от всички страни, обезсилваха го и го превземаха като някоя изтощена, предадена отвътре крепост. Искаше му се да я заприказва, както преди, да се шегува, да я <b>гледа</b> като брат и другар. Но мисълта за делбата, за нивите, за чуждия човек, който щеше да стъпи в имота им, не му даваше мира. И с какво право? Баща му и майка му цял живот са работили, тичали са, събрали са го, а сега друг да се ползува от него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка отиде до срещния синор и се върна. Иван я погледна крадешком. Очите й бяха влажни и зачервени. Плакала е. Тук всеки храст, всяка тревичка й напомняше за него. И на нея не й беше добре. Почерня толкова млада… Не го е искала тя, не го е мислила, че така ще стане. И защо я мъчат те двамата с майка си? Защо я <b>гледат</b> накриво?… Иван се размисли за нейното положение, за живота й, за скръбта й и му стана жално. „Слушай, како — искаше му се да й каже, — не съм виновен аз, мама ме подкокороса!“ И зина. Но не намери сили, нещо го стисна за гърлото. Той попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Когато се отплеснеше в спомени за Минча, Иван махаше окуражително с ръка: „Ще се оправи! Ще се нареди!… Тревожни времена живеем, кой знае какви промени ще станат!…“ Ще се обърне светът, животът ще стане по-лек и по-щастлив… За две парчета земя ли ще мисли? Защо ли не си <b>гледа</b> ергенлъка, има време да се кахъри за имот и за къща… Ей ги другарите му. Скитосват си по хора и по седенки, закачат се с момите, любят се. А той се е заврял вкъщи като старец, само дето не следи коя кокошка ще снесе, та да й прибере яйцето. Пък и още малко му остана да си походи, време му е да се жени…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Той се заплесна в разни кроежи. Влачеше се като пребит из памука, недоглеждаше и оставяше много ябълки. Тошка минаваше край него и всичко омиташе в престилката си. А когато Иван се обърна, тя беше излязла на края и <b>гледаше</b> нейде в далечината.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Не знам, сестро — подхвана напевно старата, — не знам какво ще се прави и как ще се живее… Оголели сме на, това, дето го <b>гледаш</b> на гърба ми, то е. На Иван трябва гащи да му готвим за зимата, няма с какво между хората да излезе… Пък как ще купим вълна, с какво ще я купим, хич не ми стига умът…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата не си даваше сметка как точно ще премахне Тошка. Тя мислеше само да отърве имота, да го запази за своите, защото за свои тя беше си погребала живота в този имот. Ще я премахне, щом нямаше друго спасение. И след като реши това, изведнъж й олекна, като че всичко беше свършено лесно и благополучно. „Ще я отровя като кокошка! — скърцаше тя. — Нека взема тогава по закон, нека граби чужди ниви! Връцка ми се тук пет-шест години, <b>гледаха</b> я като рово яйце, на гърба й прах не даваха да падне и сега: имот! Имот ли?…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Мангалчето тръгна нататък, замаян от някаква тежка и опасна мисъл, и колкото повече се отдалечаваше от кооперацията, толкова повече избързваше. Той кривна в Мандювото кафене, влезе вътре и се залепи тихо и незабелязано до прозорчето, което <b>гледаше</b> право на улицата. Къщата на Ганчовски е нагоре, ако е тръгнал за дома си, той непременно ще мине оттук. И тогава… Диню не знаеше какво точно щеше да стане, но всички трябваше да <b>видят</b>, че чужда нива не може да се грабне току-тъй от ръцете на един сиромах…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Диню <b>гледаше</b> нагоре към прозорчето, хапеше нокътя на лявото си кутре и усещаше как мъка, злоба и отчаяние притискаха гърдите му и го задушаваха…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Да им се не види и общината, и намерата! — развика се старата. — Не оставят хората да си <b>гледат</b> работата, те си хайлазуват по цял ден, та си мислят, че всички са като тях… Защо го викате бре, Алекси?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Една горчива буца легна в гърдите на старата, притисна сърцето й. Иван още се бавеше, а това вече не беше на добро. Ами ако го задържат? Ами ако им вържат ръцете? Кой ще им <b>гледа</b> работата? Кой ще търчи по къра?… Наистина, от сеитбата малко им остана, но само сеитбата ли беше? Ако го задържат за по-дълго време, нали ще дойде пролет, нали ще трябва да се оре, да се жъне, да се вършее?… Старата закърши ръце: „Божичко, още ли съм имала да тегля, още ли по ниви ще се влача, още ли мъжка работа ще работя?… Излъга ме Алекса, да го чумата порази макар! Излъга ме като дърт циганин…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ох, дано ме бабици хванат, дето съм се родила на този свят само да се мъча и да тегля! — преви се тя и започна да си опъва шамията. — Все на нас <b>гледат</b> да напакостят, все в нас им очите, дано слепи ослепеят макар!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ох, мари, како — рече Вела, като се спря пред колата и сложи длани на кръста, — с широко сърце си, мари, седиш си тука и си <b>гледаш</b> работата…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Ох, дано ги охтика изтръшка! — кълнеше тихичко старата. — Дано в черната потънат, дано децата им в тюрми да изгният, та през решетки да ги <b>гледат</b>, никакви да се не <b>видят</b> макар…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ох, ти всякъде можеш да идеш, има кой и къщата да ти <b>гледа</b>, и нивите ти да реди… пък и пари може да си имате… Ами аз, сестро, аз?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ще ти кажат, ще ти кажат — клатеше глава Димо и го <b>гледаше</b> усмихнат и изтънко. — Ще ти кажат, па ще искат и ти да им поразкажеш нещо…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Аз пък сега ще мина — рече хем шеговито, хем троснато Иван. Яд наля сърцето му, стори му се, че Димо <b>гледа</b> на него като на дете, като на страхопъзльо. Иван стисна челюсти, дръпна се на предишното си място и се облегна… И с право го подмята Димо: много бързо му се додея… Но ще види той, ще види…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ами ако ни се скарат? — <b>гледаше</b> я плахо Марьола. — Нали сватиният Марийкин Димитър служи тука… Да попитаме него, вътрешен човек е, той по ще знае…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Вела все още се надяваше да намерят къщата на далечния роднина. И постоянно се оглеждаше: не искаше да пита кого да е, <b>гледаше</b> да е някои по-добър, по-услужлив човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Когато отидоха там, някакъв влак току-що беше заминал. Хората се пръскаха вече на разни страни, един чиновник с червена фуражка все още се мотаеше по перона. Жените дълго <b>гледаха</b> дървеното станционно здание, часовника, помпата, слушаха някакви отмерени удари от апаратната стая и се споглеждаха. Да влязат ли в чакалнята, или да се махнат, докато не са ги изпъдили? Те се питаха с погледи и нищо не можаха да решат. Чакалнята беше празна, да имаше поне един човек, щяха и те да се сгушат там… А тъй, страхуваха се да не ги изпъдят. Но и вън не можеше да се стои…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— В Пловдив — отвърна сухо цивилният и влезе в околийското управление. Жените стояха като гръмнати и не сваляха очи от него. Той мина край няколко стражари, които лъскаха ботушите си до кладенеца, и се отправи към канцелариите. Трябва да беше някой големец, защото всички му заставаха мирно и го <b>гледаха</b> право в очите…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Не една, половина думица само да кажеше, и щяхме да идем в пандиза… И щяхме да чакаме да се <b>гледа</b> делото, та да се оправдаваме… Ама честно излезе момчето — хвалеше го Иван.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ти дребните харчове ги остави, ами сега, като ни натисне бирникът, с него какво ще правим? — <b>гледаше</b> я Иван. — Този път няма да ни подмине.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Старата само предеше, но и преденето не й спореше. Беше станала много мълчалива и занесена. Понякога уж <b>гледаше</b> нещо, а не го <b>виждаше</b>. Погледът й като че беше обърнат навътре. И лицето й беше станало пепеляво, като на смъртник.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Иван не продума вече за лекуване, <b>гледаше</b> я само загрижено и колкото я <b>гледаше</b>, толкова по се страхуваше за нея. „Какво й е наистина? — питаше се той. — Все мълчи и все ходи като залухана… Дали пък… от батювата смърт?… — подпитваше се Иван и изтръпваше от ужас. — Само такова нещо да не ни сполети! — молеше се той. — По-добре е да си умре, отколкото…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка завъртя радостно глава. От толкова време Иван за пръв път се обръщаше така към нея. И когато той се запиля към хармана, тя дълго <b>гледа</b> книжките, дълго ги обръща. И едри, топли сълзи бликаха в очите й… Ето го Минчовото име, ето простите четливи букви, написани с неговата ръка… Как й се искаше и тя да прочете книгите, които беше чел той! Но нямаше време. Пък и какво ли ще рече свекървата, ако я види с книга в ръката?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но дните минаваха, настъпи студено и кишаво време, улиците и дворовете се разкаляха. Иван подсмърчаше, Петето си търкаше носленцето, дори понякога старата се позакашляше, само Тошка нехаеше, шеташе си по цял ден, загърната със старо подрязано джубе, едничката дреха, която беше останала от майка й. Кожата на това джубе беше се оскубала, но то пак топлеше. Обуваше се тя с дебели вълнени чорапи; целите им стъпала бяха изкърпени с изтъркан бозяв шаяк. Старата <b>гледаше</b> това джубе и тези чорапи като врагове и си мислеше злобно: „Пази се, кучката й недна! Не стъпя боса… Ама аз ще я науча нея!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Гневът й поутихна, тя <b>гледаше</b> кръгличките му очички, светли и чисти като капки, умолително вперени в нейните очи. Гледаше ги и сърцето й започваше да се свива от мъка, тя започна да се укорява за прибързания и жесток побой.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата я чакаше да падне, да се разохка, да се разболее, но Тошка и не кихна. И като напук бузите й от ден в ден се закръгляваха, зачервяваха се. Нямаше какво да се яде, но и тя не подбираше яденетата, не търсеше готвено, не искаше топлено. Ако нямаше гозба, ядеше праз, ако нямаше праз, ядеше само хляб. И не <b>гледаше</b> сух ли е, мек ли е, с ечемик ли е примесен, или е от чиста царевица. И десет пъти да сложеха софрата, нямаше да каже: стига, не съм гладна…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Знам, че ще я свършиш, булка, знам, то не е кой знае какво, ама… Да се върти тука той да си <b>гледа</b> тия работи, затова ме е яд… Трябва да се измаже стената на кухнята откъм Малтрифонови, Господ да ги порази макар… Водата от тяхната стряха право в нашата стена удря. Изровила е всичко, ще вземе да ни събори сушината, та ще се чудим какво да правим… Колко пъти казвах на Ивана! Ще го направя, ще го измажа, все обещава, хайлязинът му, и все нищо не прави… Ще текнат пак дъждове и…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Харни сме — отвръщаше мазно-мазно старата. — Булката си <b>гледа</b> работата вкъщи, там аз не й се меся вече, остарях, пък и не умея. Младите по знаят, по се учат… Нещо ще захваща да плете, ама какво, не разбирам… Пък Петето, сиромашкото, то си играе по цял ден, хич не се спира… Дете нали е? А на децата игра им дай, за нищо друго не ги е грижа тях, за нищо…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но не можеше, нямаше как. Трябваше да <b>гледа</b>, да търпи, да се трови и да мълчи… И най-противното й беше, когато трябваше да си престори гласа, да се покаже кротка, добра, хрисима. Казваше й „булка“, а си мислеше: „Дано те в гробищата обулчат макар!“ Викаше я: „Ела да похапнем малко“, а си мислеше: „Отрова дано се налапаш, кучко лакома!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Аслъ и работата ми не е за вкъщи — рече тихичко Васил и тръгна. Иван закрачи бързо, искаше майка му да ги не види. Но не можа да избърза. Тя ги <b>гледаше</b> вече от прозореца, клатеше глава и съскаше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>От лова ли беше, или от ходенето в града, но още на другия ден Иван започна да се кърши, да подсмърча и да се разтрива с палци по слепите очи. „Ще ми мине, ще ми мине“ — успокояваше се той. Но не мина. Легна той и двете жени пак се разтърчаха около него. Слагаха му и синап, и трици, наливаха го и с липов чай, старата взе паницата и му наточи вино. И чак когато излезе от избичката, си спомни, че черният пипер се е свършил. А нямаха нито един лев. Пък беше много студено, та нито една кокошка не лягаше в полозите. Старата постоянно обикаляше, <b>гледаше</b> ги как се гушат под салмичката и кълнеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата не продума вече за спречкването, но над къщата надвисна пак някаква ненавист. Тя не приказваше, не се разпореждаше вече, не се помръдваше. Тошка беше свикнала да слуша само команди, та сега, когато трябваше да работи така, както сама разбираше, тя се смути и се забърка. Да не се страхуваше от бележките и мъмренията на свекървата, тя знаеше как да си <b>гледа</b> къщата и как да си реди работата. Но само като си помислеше за нея, свита и намусена, объркваше се и не знаеше кое да похване по-напред и къде да го сложи. По сто пъти влизаше тя при нея и за всичко я питаше плахо.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата отметна чергата и го погледна. Треската беше я стопила. Лицето й и без това беше много слабо и набръчкано, но сега то приличаше на мъртвешко. Иван тъй се смути, че на първо време нищо не можа да продума. Мълчеше и тя. Само облизваше често-често побелелите си изсъхнали устни и го <b>гледаше</b> тъжно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Изминаха се седем месеца от смъртта на Минча. Старата лежеше и ги броеше на пръсти. Останаха още пет. Ще си изминат и те, ще се стопят, без да ги усетят. Ще му направят година, а като мине годината, някой ден снахата ще си намери друг мъж и ще си дигне парцалите. Пък измести ли се веднъж от къщата, иди я гони сетне, иди й направи нещо. Ще се върне тя, ама ще се върне да им вади душите. И като влезе в двора, няма да те <b>гледа</b> като свой, ами ще ти стъпи на врата и ще те натисне: делба!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Като я <b>гледаше</b> така замислена, занесена, така отчаяна и настървена към снахата, Иван се замисли за болестта й. Да е обикновена болест, я корем, я сърце, я глава, лесно, ще я реди как да е, ще я лекува, както може. Но ако е нещо по нервите, ако нещо се е изместила… Тогава?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Няма да се свърши без мене, синко, няма да се свърши без мене! — отвръщаше тя строго и клатеше заканително глава. — Гледам те, дремеш си ти и за нищо не искаш да знаеш… Пък времето си върви, времето не чака да ти уври умът… — Тя замълча за миг, погледна го някак съжалително и пак заклати глава: — Няма да се свърши без мене, няма!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Кака шета вкъщи, аз си <b>гледам</b> добитъка и кърската работа — подхващаше кротичко Иван, — ти за какво има да се грижиш?… Хвани Петето за ръчичката, излез донякъде, поразходи се, идете на гости…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Защо приказваш така бе, майко? — <b>гледаше</b> я умолително Иван. — Кажи, ако нещо те боли, ако не си добре, да те заведа в града на доктор… Ще продам малко жито, може и назаем да взема… Няма да те оставя така…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>„Имам време! Имам време!“ — успокояваше си се сама. А не можеше да търпи, бързаше, като че щеше да изпусне нещо… Толкова дни е чакала, толкова дни се е надявала, толкова дни е следила всяка нейна стъпка, <b>гледала</b> е как диша, не се ли лъщи, не киха ли… И сега изведнъж, когато вече беше загубила надежда…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тошка се въртеше около огнището, духаше, стъкваше клечки и тресчици, редеше си работата за през деня. Свекървата я <b>гледаше</b> в гърба и въртеше леко глава! „Падна, предаде се и ти!“ Оная другата, омразната, жилавата Тошка я нямаше вече. Пред нея беше хремавата Тошка… Тая Тошка щеше да изпие една паница вино с татул и…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Нищо! Не е то нищо! — рече по-меко тя. — Хайде, сложи да хапне нещо и да върви да си <b>гледа</b> работата… Друг ден… — Старата искаше да каже, че друг ден още в тъмно се е запилявал по кафенетата, а днес, когато не й трябваше тук, седи и още за ядене пита… Но си прехапа думата и свърши надругаде: — Кога си питал по това време за ядене…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Влез де! — рече Тошка и се засмя с глас. — Какво <b>гледаш</b> така като изтърван заек? Влез, сама съм, мама я няма тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Защо ме <b>гледаш</b> така? — извика Тошка с упрек и разпери ръце да го прегърне. Но той се отдръпна. — Къде се бави толкова? — простена тя. — Мама ще ме изяде тук… Защо ме оставяш сама, нали знаеш каква е…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Идат! — сепваше се той навремени и ловеше жадно всеки звук и всеки шум по пътя. Но колите отминаваха и Юрталана се отпущаше пак, смучеше цигара след цигара и <b>гледаше</b> как белите кълба на тютюневия дим попиват в ситната паяжина на здрача.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И Казълбашката <b>гледаше</b>, дебнеше всяка стъпка на влюбените, четеше мислите им, разбираше мъката им, бдеше над спокойствието им и закриляше срещите им. От едно само я беше страх: да не походи той с дъщеря й, да не я полъже, па да си накриви шапката на другаде… Всички в селото знаеха за тази любов, в цялата долна махала се приказваше за срещите им… По песните на Севда, по смеха й, по работата и закачките старата знаеше, че всичко е наред. Не знаеше какво мислят Юрталановите и дали старият ще склони. Ако той се опре, тогава…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Там й е бил късметя — отвърна все така строго, но вече разколебана в душата си Казълбашката. — Ще склони и той, какво ще прави… Сега времената са по-други… И знам си аз работата, ти не ми се бъркай… В неделя <b>видях</b> сватята Юрталанка на църква, дойде до мене тя, здрависа се, за всички ме пита, и за тебе, и на Севда много здраве изпрати… — слъга старата. — Какво искаш повече? Работата е опечена, да <b>гледаме</b> само ние да я не изпуснем.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Ставаше много рано, преди дори кокошките да се разшетат из двора, <b>гледаше</b> бледите руменини на идващия ден и се мъчеше да отгатне като какво ще бъде времето. Когато чакаше хубав ясен ден, а заваляваше дъжд, той псуваше троснато, но тихо, за да не го чуе оная небесна сила, в могъщата воля на която той вярваше като в силата и волята на богат и властвуващ човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Голямата руса глава се наведе пак и ръчичките зацепиха върховете на зелените мамули. „Ах, разбойник! — гледаше го Юрталана и кипеше, от яд. — Как ми съсипва стоката!“ Не можеше да трае повече, да се бави и да <b>гледа</b> тези поразии. Той направи клечешком две стъпки, вплете се в една тиквена властуна и падна в каръка. Момчето скочи като ужилено, огледа се като заек, видя го и хукна към корията.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i><i>Голямата руса глава се наведе пак и ръчичките зацепиха върховете на зелените мамули. „Ах, разбойник! — <b>гледаше</b> го Юрталана и кипеше, от яд. — Как ми съсипва стоката!“ Не можеше да трае повече, да се бави и да <b>гледа</b> тези поразии. Той направи клечешком две стъпки, вплете се в една тиквена властуна и падна в каръка. Момчето скочи като ужилено, огледа се като заек, <b>видя</b> го и хукна към корията.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана го <b>гледаше</b> втрещен, мигаше и му се струваше, че сънува страшен, мъчителен сън. Такива сънища често му се явяваха, когато беше малък. И колкото по-мъчителни и страшни бяха те, толкова по-облекчено въздъхваше той, след като се събудеше. Не беше ли това такъв ужасен сън?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Може, може! — обади се и Куцото. — Аз, като ходя в Пловдив, <b>гледам</b>, кафетата по канторите все такива момчета ги носят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>С момата беше редно да ходи най-малката снаха — да се поразходи и да се порадва и тя, докато е млада. Имаше лоши и завистливи свекърви — ако снахата биваше по-спретната и по-гиздава, оставяха я да си <b>гледа</b> работата в къщи. Но Казълбашката нямаше от какво да се бои — една беше Севда и нямаше кой да се мери с хубостта й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Севда вървеше отстрани между двете коли и <b>гледаше</b> ту наляво, дето по стръмните склонове над реката спяха в зноя на изцъкления летен ден гъстозелени гори, ту надясно, дето се нижеха каменисти баири, обрасли с драки, прошарени тук-таме с малки нивички, с добре гледани лозя, с къщурки, колибки и параклисчета. На няколко места Севда <b>видя</b> стари, посърнали смокви, целите напудрени с гъст бял прах от шосето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Тук е така — <b>гледаше</b> я той радостно. — И над тези върхове има ниви! — И той посочи извишените върхове наляво.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Толкова години тя беше <b>гледала</b> отдалече тази планина и все си мислеше, че е висока като стена и че зад нея пак започва такова равно и хубаво поле с ниски хълмчета и малки могилки, каквото беше тяхното поле…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Пазарлъците се водеха бързо, нервно. Овцете, телетата и канчетата минаваха от ръка на ръка, връщаха се пак на старите си места, <b>гледаха</b> тъпо и безучастно и чакаха нови купувачи. Стойко оглеждаше овните и се двоумеше на кой да се спре. Време за бавене нямаше, защото отзад постоянно напираха и всеки миг можеха да го изтикат. А не <b>виждаше</b> такъв овен, какъвто трябваше да купи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Стойко беше прихванал овена за единия рог и за врата, <b>гледаше</b> мълчаливо майка си и се вслушваше неволно в припрените пазарлъци зад тях. Защо даваха в дар този овен и с какво щеше да им помогне света Богородица?… Той се досещаше защо правят всичко това, макар че старите нищо не му казваха. И беше сигурен, че вричането не е отдавнашно и че не е за някакво измислено от майка му боледуване на Алекси.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ето на! — <b>гледаше</b> той умолително. — Виното и ракията, дето ни останаха, ще стигнат за сватбата, защо да купуваме още?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Искам да сте облечени! — караше се той, когато <b>виждаше</b> да излиза някой неприбран и нестегнат. — Аз не искам да <b>гледат</b> отзад парцалите и кръпките ви и да ви се подсмиват. Пред чуждите да сте наконтени като на Великден… Едно време хората са посрещани по дрехите, а са изпращани по ума. Сега по дрехите посрещат и по дрехите изпращат… Ума пази за себе си, а дрехите показвай на другите…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Алекси беше слабото място на Юрталана. За него той постоянно хокаше жена си. Севда приласка детето, привърза го към себе си, <b>гледаше</b> го, обличаше го, хранеше го. То свикна да я търси за всичко, следеше я като кученце и на майка си за нищо не се доверяваше. Старата не умееше нито дрешка да му скрои, нито копче да му зашие, както трябва, нито закуска сутрин да му приготви. А тази година Алекси тръгна на училище и Юрталана постоянно повтаряше:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>И денем не излизаше твърде често. Седеше си до печката, плюнчеше малко моливче и все правеше някакви сметки на цигарената си кутия. Чак след Нова година започна да се застоява из кръчмите и кафенетата, а една вечер се прибра доста късно. За пръв път от толкова време Севда го <b>видя</b> поотпуснат, развеселен и доволен. Личеше, че беше си пийнал. Той ги <b>гледаше</b> с някакво необикновено разположение и като че ли чакаше да го разприказват. Но свекървата си мълчеше, наведена над дебелите кълба, а Севда не смееше първа да отвори приказка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Нови петнайсет декара се лепнаха към неговата земя. Тридесет и четири декара на едно място — това вече не беше малко нещо. А и умееше да работи Юрталана, знаеше какво да посее и кога да го посее. Зиме и лете, делник и празник за него нямаше почивка и отдих. Той постоянно кръстосваше из къра, <b>гледаше</b> нивите, ореше ги, ако бяха за оране, копаеше ги, ако бяха за копане, тореше ги, ако бяха за торене.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Кумът седеше на най-личното място, <b>гледаше</b> важно, гладеше дългите си мустаци и често-често дигаше чашата с вино:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Последен влезе кумът. Той бършеше челото си с голямата дантелена кърпа и <b>гледаше</b> отвисоко, доволен и горд. „Не ви се давам — искаше да каже той, — макар че сте млади!“ Като си пое дъх, той махна на Коста, забоде една банкнота на шапката му и се отпусна на шарената възглавница.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Песента беше дълга, но събитието беше интересно, а и певецът имаше хубав и обигран глас, та всички го слушаха захласнати. Той познаваше силата си и като всички хора, свикнали да побеждават, правеше се, че <b>гледа</b> с безразличие и пренебрежение на своя дар.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Няма да ги оставяш да се отягат! — наръчваше Юрталана на снаха си. — Те ще <b>гледат</b> тебе — ако ти работиш, както трябва, ще работят и те.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И Севда работеше до отмаляване, до замайване — често, като се изправеше за миг, пред очите й заиграваше разноцветна паяжина. Работеха с нея и надничарите, но понякога Кичка скръстваше ръце, <b>гледаше</b> я и току се изсмиваше зад гърба й:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ех, та нека ти ги е донесъл — <b>гледаше</b> ги с умиление Юрталанката. — Та сега му е времето, докато си млада…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда събираше чували в килерчето и чу разправията между свекървата и стария. Тя беше напрашена, разчорлена, боса, но като винаги — стройна, хубава и здрава. „Отучила се! — процеди тя с тъпа дълбока болка. — И кога пък толкова бързо се отучи!“ Нека си стои в къщи, нека си <b>гледа</b> детето, никому не е потрябвала, но да се прави, че е забравила да работи, ето за кое Севда сви презрително устни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ти ли? — <b>гледаше</b> я с нечист поглед Саралийката и клатеше широко глава. — Ти такъв юнак ще родиш, че още на другия ден ще вземе да се кара на тейка си… Само разтривчици ще трябват, невясто… повечко разтривчици…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И се заредиха тежки и мъчителни празници. Севда ходеше у майкини си кога сама, кога със Стойка и там баба Петра я натискаше на стомаха до задушаване, мачкаше я като тесто и приказваше думи, които падаха върху лицето й като помия… У Казълбашеви старата знахарка шеташе вече като в своя къща, обядваше и вечеряше там, чупеше големи комати хляб за внучетата си, просеше си сланина и сирене, задигаше вълна и памук, прибираше всички парцали, които й попадаха подръка. Казълбашевите снахи я <b>гледаха</b> злобно, мъжете й се заканваха, дори старият веднъж подхвърли сдържано:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но само вкъщи тя беше свита, плаха и покорна. Излезеше ли на улицата, тръгнеше ли на хоро или заситнеше към майкини си, тя дигаше глава, гледаше гордо, поздравяваше отвисоко. Жените я <b>гледаха</b> продължително и със завист, мъжете я проследяваха с някакво особено любопитство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Но само вкъщи тя беше свита, плаха и покорна. Излезеше ли на улицата, тръгнеше ли на хоро или заситнеше към майкини си, тя дигаше глава, <b>гледаше</b> гордо, поздравяваше отвисоко. Жените я <b>гледаха</b> продължително и със завист, мъжете я проследяваха с някакво особено любопитство.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И жената разказа — родила момче и от раждането се разболяла. Лежала дълго, викали и доктор, едва удържала душата си. Докторът казал, че било от бабуването. И след това вече друго дете не й дал Господ, а и първото й прибрал, когато станало на три годинки. А много искала да роди пак, и мъжът й искал, и свекърът и свекървата чакали… Цяла къща нея <b>гледала</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>През цялата есен живя с тежки съмнения, със сладки надежди, с вълненията на радостта и разочарованието. Тя броеше със страх дните, пърхаше от щастие при най-слабия и случаен признак, а след това шеташе из къщи като пребита. И вечер плачеше дълго и ненаситно върху ръката на Стойка. Гледаше я Стойко, задушен от мъка, и не знаеше какво да й каже — как да я утеши.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Не изтрая той сълзите й, пресрами се и попита баща си дали да я заведе в Пловдив на лекар… Юрталана кимна с глава и попита само колко пари ще му трябват. Обнадеждена и съживена отново, Севда тръгна за Пловдив. Слушаха лекарските съвети, <b>гледаха</b> страхопочитателно и вярваха. Накупиха лекарства, сума пари там похарчиха. Но и оттам помощ не намериха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Полека-лека цялата кърска работа падаше вече върху Стойка. Той ставаше рано, обикаляше сушините, наглеждаше добитъка и будеше аргатина. И когато се върнеше много късно, пак трябваше да нагледа всичко и да нареди работата за следния ден — да потърси надничари и да ги спазари. Стойко се пазареше дълго, скъпеше се за стотинката и <b>гледаше</b> да откъсне колкото се може повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>При някоя по-трудна и по-заплетена работа в стопанството Стойко го дочакваше вечер и му разправяше как мисли да я нареди. Старият слушаше и само кимаше с глава. А Севда шеташе със свито сърце, угнетена и наплашена, и си мислеше, че всички сръдни вкъщи са все заради нея. Юрталанката <b>гледаше</b> мъжа си, въздишаше и се чудеше как да го, поразчопли малко.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>По-рано Юрталана се сърдеше на Стойка. Стойко беше по-разпален партизанин от него, ходеше редовно на събрания, тичаше по избори и митинги, спореше и се дърлеше из кръчмите и кръстопътищата. От една страна, Юрталана се радваше, защото смяташе, че така ще се поотрака и ще влезе между хората, а, от друга, се косеше, защото не си <b>гледа</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ти ме знаеш! — изгледа той Цървенака и се удари по гърдите. — Мене власт не ми трябва, аз чиновник не искам да ставам, че всички чиновници са лапачи и хайлази, ама като я <b>гледам</b> накъде са я подкарали нашите общинари, сърцето ми се пука от яд. Чакай, рекох си, да се постегнем, че те, както са я завъртели, не знам докъде ще я докарат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Добра го <b>гледаше</b> захласната. Петра хапеше крайчеца на шамията си, слушаше извърната малко настрана. Кичка го стрелкаше под вежди и по устните й играеше някаква тънка, неуловима усмивка. Очите й мигаха, лукаво недоверчиво, присмехулно. Цървенака беше извърнал ухо, пушеше бавно, с наслада и се навеждаше към него, като че ли беше глуховат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Нищо не може да се направи! — викаше разлютен Юрталана. — Когато беше време да изхвърлим от общината това куче, вие си опъвахте броениците, цепехте се и си <b>гледахте</b> партийките, а сега — мър, мър, мър!… Ще ни хвръкне стоката — ето, това е положението.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Смениха вече и от назначените кметове в селото. Юрталана опита да се сближи с втория, но той беше един мълчалив и саможив момък. Той ходеше по полето като занесен, връщаше се в квартирата си уморен, затваряше се и лежеше с часове. Отначало хората го <b>гледаха</b> със страхопочитание, но полека-лека започнаха да го закачат, да го разпитват откъде е и какво е работил по-рано.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Оттогава той се прости с отчуждената ливада. Но като някоя стара дълбока рана все си го наболяваше за златното място. Случеше ли му се да мине оттам, той <b>гледаше</b> тъжно утъпканата ливада, която някога даваше най-хубавото сено в цялата околност, примижаваше и в ума му се открояваха здравите и стройни колове на четирите реда бодлив тел…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Мъжът ти нали е добър! Нали той те <b>гледа</b> като писано яйце? Ха! Тебе другите не ти трябват. Да правят каквото си щат.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>А имаше за какво да се оплаче и от него, много беше й се набрало вече на сърцето, но как да започне и как да каже? Право, добър беше инак, угаждаше, й, не й се караше, не я хокаше, не пиеше и не скиташе нощем… И ако се прибираше късно, прибираше се от работа… Право, погледнато така, добър мъж беше Стойко. Но не й стигаше само това, не се живееше само така… И само ако разправеше на майка си как Стойко я <b>гледаше</b> и как дума не й продумваше, старата би я изгледала учудена. „Златен мъж, щерко!“ — би й казала.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда не се заглеждаше твърде в него — добре е той, мислеше си тя, я го какъв се ошишка, само дето стана много мързелив и дремлив… И все си мислеше за годините — минаха вече цели осем години от женитбата й, сега, както разправяше майка й, ще дойде най-после рожбата, ако рече Господ… „Няма да му казвам — заключи Севда. — Чак когато проличи, тогава!…“ В неделя и през всички празници тя ходеше в църква, палеше големи свещи пред иконата на света Богородица и се молеше дълго и занесено. Хората я <b>гледаха</b>, подсмиваха й се, но тя не искаше да ги знае… Нека само Божията Майка да й помогне…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Тя се заглеждаше в него и все й се струваше, че нещо със здравето му не е в ред, но <b>гледаше</b> да пропъди лошите съмнения и предчувствия.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Със скрита и стаена тревога тя <b>гледаше</b> как лицето му все повече се закръгляваше и как бледнината проникваше по-надълбоко и по-надълбоко. Но той не охкаше, не се оплакваше от нищо, само много се изморяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда се съвзе, тя разбра, че в тази караница замесиха и нея, погледна свекъра си слисана, изненадана и лицето й изведнъж стана бяло като платно. Тя се извърна към старата и очите й я замолиха: „Не е така! Кажи му! Греши! Кажи му и ти! Помогни ми!…“ Но старата мълчеше и <b>гледаше</b> изпод вежди. И това мълчание беше ясно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда вече знаеше какво мислят за нея, топеше се и по цял ден тичаше като луда на работата, само и само да позаглади сръдните и клеветите им. Тя <b>гледаше</b> да свърши всичко навреме и най-хубаво и постоянно следеше Стойка, дебнеше го и залягаше да не изостава, мъмреше го шепнешком и го караше да работи по-бързо и по-спорно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Дай да видя! — Севда смъкна чорапа, запретна крачола и дълго <b>гледа</b> изпънатата мека и поизбледняла кожа. Натисна на две-три места и пръстите й потънаха като в тесто. Личеше, че пропъдената кръв се връщаше бавно към натиснатото място. Стойко гледаше отпуснат безпомощно на пода.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>— Дай да видя! — Севда смъкна чорапа, запретна крачола и дълго <b>гледа</b> изпънатата мека и поизбледняла кожа. Натисна на две-три места и пръстите й потънаха като в тесто. Личеше, че пропъдената кръв се връщаше бавно към натиснатото място. Стойко <b>гледаше</b> отпуснат безпомощно на пода.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Как си сега, има ли помощ? — спираше се понякога Юрталана и го <b>гледаше</b> с особен поглед. Стойко смотолевяше нещо и се извиваше — смущаваха го студените и безстрастни очи на баща му…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И пак подпухна, напълня, краката му надебеляха. Не му се ядеше, <b>гледаше</b> само да се свие някъде и да легне. Лятото го свари отпаднал от грижите и тежката работа, жълт като пъпеш, тромав и сънлив. Не издържа, прибра се пак в селото и се отпусна върху изтърканата възглавница.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Севда се уплаши. Не вървеше на добре Стойко, ето, повтори го тази проклета невярна болест. Свекърът се пушеше, като го <b>гледаше</b> да лежи през най-работното време, мърмореше си и го отминаваше, без да му продума нито дума. „Боже, какво твърдо сърце има! — топеше се Севда. — На, аз ще работя за Стойка, само да не го закача!“ И тя се трепеше от работа, мъчеше се да угоди с последни сили, впрягаше се де щяло и нещяло, но слаба беше нейната ръка — къде можеше да замести мъжа си във всекидневните му разправии с аргати, надничари и изполичари.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Аз няма да го оставя така! — <b>гледаше</b> ги той умолително. — Искам да го уча и ако трябват пари, няма да ги жаля. Само да върви.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но Юрталана го изпрати пак в Пловдив със заръки и молби да слуша и да се учи. И той все си мислеше за него, и все се надяваше да получи пак някое писмо от настойника или от учителя, но полека-лека се отплесна и го изостави, защото нови грижи го сполетяха. Стойко падна тежко болен. Той така напълня и подпухна, така се измени и пожълтя, че беше страшно да го <b>гледа</b> човек. Пак започнаха да му готвят отделно, на два пъти и лекаря викаха, но не личеше да се съвзема. Юрталана спираше до леглото му, гледаше го със свито сърце и питаше настоятелно:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Но Юрталана го изпрати пак в Пловдив със заръки и молби да слуша и да се учи. И той все си мислеше за него, и все се надяваше да получи пак някое писмо от настойника или от учителя, но полека-лека се отплесна и го изостави, защото нови грижи го сполетяха. Стойко падна тежко болен. Той така напълня и подпухна, така се измени и пожълтя, че беше страшно да го <b>гледа</b> човек. Пак започнаха да му готвят отделно, на два пъти и лекаря викаха, но не личеше да се съвзема. Юрталана спираше до леглото му, <b>гледаше</b> го със свито сърце и питаше настоятелно:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана <b>гледаше</b> като замаян, въртеше само глава и още не можеше да им продума. Защото все още му се струваше, че тези хора се шегуват и в скоро време ще му кажат за какво точно са го повикали.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Юрталана погледна кмета, погледна и околийския управител и разбра, че тези хора не бяха го повикали за лошо. Те го затрупваха с въпроси, <b>гледаха</b> как-как да го разговорят, да го разположат. Но той все още стоеше като на тръни и все още <b>поглеждаше</b> подозрително към вратата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— За помагачи — ще му трябват — съгласи се Юрталана, без да е разбрал още за какви помагачи става дума. — Дето е нашата махала например, реката е изкопала един бряг, сума коли се изпотрошиха там… Само да се каже от общината, няма да <b>гледаме</b> нито трудова, нито нищо — ще дигнем копачи и ще го разкопаем… Ама само да се каже…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ако имате средства, изпратете го, там ще го <b>гледат</b> много по-добре — рече лекарят и тутакси прибави: — Но не в държавна болница, държавните болници са морги. Лекарите там работят, за да получават заплати и за да ловят клиенти за частните си кабинети.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана <b>гледаше</b> малкото листче като гръмнат и се мъчеше да си събере мислите, за да види какво трябва да прави. Той прочете още веднъж съобщението, прочете го внимателно, като че търсеше някакъв скрит смисъл в него, върна се бързо, бави се малко вкъщи и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>В четвъртък дойде Тоню. Той беше прашен, омърлушен, небръснат, <b>гледаше</b> разсеяно и отбягваше да погледне двете жени право в очите. Особено се пазеше той от <b>погледа</b> на Севда. Защо идеше той по това никое време! И защо беше така отпаднал, гузен и небрежно облечен?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата <b>гледа</b> една минута зетя си, сякаш не беше дочула добре, и изведнъж проумя всичко, опули се задъхана и дигна ръце. Тя се удари с всички сили по бедрата, изрева зловещо и падна като покосена на пода. Севда стоеше скована, обезумяла, задъхана, клатеше се като пияна и като че искаше да пристъпи, но не можеше. И изведнъж тя се вчепка за косата, люшна си главата назад и един страшен и ясен писък изкънтя в стаята и процепи тишината над спокойното село…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>А вкъщи от ден на ден ставаше все по-непоносимо. Юрталана изсъхна и почерня като главня, затвори се още повече в себе си, стана нетърпелив, избухваше лесно и се караше като бесен и за най-дребните прегрешения. Имаше часове, когато той съвсем отпадаше, <b>гледаше</b> с безразличие на всичко и само пушеше. Но това бяха като че ли някакви моменти на отдих. След това той ставаше още по-нервен, ругаеше на провала и издумваше думи, от които човек да потъне в земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Старата съвсем грохна. Когато й говореха, <b>гледаше</b> тъпо, като че ли не разбираше нищо, постоянно се проклинаше за туй, че не завела Стойка на някакво параклисче, дето болните от такива неверни болести оздравявали моментално. Тя се мъчеше да шета из къщи, постоянно се тюхкаше и търсеше из всички ъгли разни неща, които носеше в ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана я хокаше като куче и излизаше навън, защото не можеше да я <b>гледа</b> такава никаква и завеяна. Една вечер той изскочи така навън и се спря изненадан. Алекси открехна пътната врата и влезе тихичко в двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Защо не умрях аз, защо не се джендемосах в челната, та да не <b>гледам</b> този разбойник, този непрокопсаник! — ревеше той. — Ще ме съсипе, ще ме закопае без време… Тюю, язък за хубавия имот, ще го прахоса, ще го излапа и пак човек няма да стане, ами ще ходи за срам на целия ни род!…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Алекси се измъкна и избяга. Той се върна след два дена, когато майка му търчеше навсякъде и разпитваше за него, а баща му пушеше мрачно и се кълнеше, че няма вече думичка да продума, стига да не е направил някоя поразия. Юрталанката <b>гледаше</b> сина си и хем искаше да му се кара, хем му се радваше. Той беше израснал — цял мъж. Куртката му беше разкопчана, отдолу се <b>виждаше</b> хубава риза с отворена яка, панталонът му беше от скъп тънък плат. Крачолите му бяха много широки и опираха чак в токовете на обувките.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>И хем го гълчеше тя, хем сърцето й тупаше радостно, като го <b>гледаше</b> такъв едър, строен и силен, с едва замахорени мустачки. Защо се сърдеше толкова Тодор? Тъкмо се е ораснал и поучи се в по-голям и по-далечен град, я да си остане при тях, та да му се порадват, а и той да си походи, да поергенува, че сетне и да си го задомят, че от него барем, ако е късмет и ако е рекъл Господ, на внучета да се порадват. Тъй си мислеше Юрталанката, като го <b>гледаше</b> и му се караше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i><i>Алекси мълчеше, отпуснал глава над коленете си. Мълчеше и старата и току <b>поглеждаше</b> мъжа си, защото се страхуваше да не избухне пак и да се развика. Севда се разправяше на двора с цяла дружина циганки, които преди два дни бяха им работили, та когато влезе в кухнята, всички мълчаха и <b>гледаха</b> сърдити пред себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но напоследък, преди времето да се развали и когато аргатите оряха и сееха от тъмно до тъмно, Юрталана пак беше все мълчалив и нацупен. На Севда той отдавна не беше продумвал нито думичка, <b>гледаше</b> я накриво и й правеше път като на чумава. През хубавите дни, когато можеше да се шета на двора и все още да се поработва по нещо из хармана, Севда не срещаше толкова често свекъра си и не се замисляше за това, дето е тъй намръщен и сърдит. Та тя така си го помнеше — все недоволен и пестелив в приказките.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Как? Скарай й се, ако ти продума — не й отвръщай, ако поиска — не й давай… А то, както я <b>гледаш</b>, тя няма никога да си иде сама.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Какво има, мамо, какво е станало? — Севда <b>гледаше</b> уплашена, мислеше си, че нещо се е случило, докато я нямаше, и се тъкмеше да се оправдава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Отиде си! — излезе Юрталана иззад малкия навес на старата плевня, спря се и дълго <b>гледа</b> посивелите дъски на пътната врата. Очите му застинаха и в малките светли зеници блесна краткотрайна мъка по толкова загубени надежди…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Но премълча за китената черга. Три такива черги изтъка Севда, кръстът й се претроши в кривия дървен стан. Едната беше за нея, другата за Алекси и третата за зълвата. Севда поръча на баща си да я иска, ако не я изнесат, но Казълбаша беше объркан и смутен, та не обърна внимание. И как да <b>гледа</b> на една черга, когато трябваше да заприказва за много по-важни работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана се мяташе из кухнята, пушеше цигара след цигара, мислеше, кроеше планове. Гледаше струйките на тютюневия дим, проточени лениво над главата му, махаше нервно с ръка и ги разсейваше. Всичко му беше противно, досадно, всичко го дразнеше. „Какво да се прави? — питаше се той. — Как да се запушат хорските уста?“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>— Ти иди, иди утре, иди пак! — <b>гледаше</b> го настоятелно старата. — Обещай й, каквото ще й обещаеш, и й кажи да си мълчи… никому нито думица!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Юрталана <b>гледаше</b> като попарен, смазан от този нов и важен обрат в цялата работа. Ето, от толкова дни обмисляше всичко, а тази ясна работа не му хрумна, ха де! И ето, жена му загатна с простия си ум. „Я гледай, я гледай! — свиваше устни той. — Как да се не досетя за това! Тюю да му се не види макар!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>На другия ден Юрталана пак седеше до прозореца и пак <b>гледаше</b> към пътната врата, но сега той не следеше минувачите по пътя и не трепкаше болезнено, когато те отминаваха, защото в главата му се въртеше новата мисъл: как да обвърже снаха си, ако тя дойде и приеме това, което й предлага.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Малко подиробед Юрталана беше седнал пак пред прозореца и <b>гледаше</b> към пътната врата. Изведнъж, и той сам не разбра как стана това, вратата се открехна леко и една стражарска глава се показа. Сърцето на Юрталана се преметна като риба, която са извадили ненадейно на сухо. Краката му се пресякоха, той се помъчи да стане, но се отпусна пак. Кучетата излаяха и дръпнаха здравите вериги… Стражарят трасна бързо вратата, но отдолу се мяркаха само стъпалата на лъскавите му ботуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Той си припомни много дела и много присъди — онези, които се предаваха сами или сами си разкриваха престъпленията, към тях съдиите винаги са <b>гледали</b> с по-добро око и са ги осъждали по-леко. Ако той им разкрие всичко, те сигурно ще се учудят: убийството извършено, без да иска, и при това преди десет години. Ще му измислят някаква давност, може би ще го поразтакат малко и ще го освободят.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Караславов;Татул;1964;<br>
<i>Разсъмваше се, когато излезе от селото. Небето избледняваше бързо, леката мъглица се дигаше заедно с последните жички на здрачевината и разкриваше заспалото поле, задрямалите оголени дървета и ниските полегати и черни хълмове в далечината. Всичко, додето поглед стигаше, му беше познато. По-напред той се мъчеше да зърне само свои ниви, свои дървета — сега всичко му беше мило и свидно. Мъка, неизпитвана друг път, стягаше сърцето му. Забравил всичко друго на света, той крачеше бързо, <b>гледаше</b> жадно и ненаситно хубавото заспало поле, мигаше и очите му се пълнеха със сълзи.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Тоя Матьо е много умен човек! - възкликна дядо Гоце Парпулов. - Един път го срещам и му казвам, че неговите приятели <b>гледат</b> на родината си малко от странство, а той ме измери с един снизходителен поглед и рече: "Дядо Гоце, твоят мозък цял живот ще прави кариера за сметка на сърцето ти." - Дядо Гоце кипна емоционално: - Бас държа, че това са най-умните думи, които съм слушал през живота си! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Братя и сестри! - провикна се от общинския балкон Макавея Бобчев. - Който иска да види изриг-ването на първите български петролни кладенци, да излезе в полунощ при гарата! - Макавея Бобчев извади огниво и кремък, чат-чат, раздимя цигарата си и продължи: - Тъй като изригването ще бъде силно и ослепително, умоляват се братята и сестрите да си опушат по едно стъкло и да <b>гледат</b> през него! Аувидерзен! Сбогом до разсъмване! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Крупните цели обикновено преграждат малки пътища. Намериха се хитреци, които напомниха, че българинът е преди всичко скотовъдец и земеделец трябва да си <b>гледа</b> нивите и кравите, а не да се занимава с политика. Други се разплакаха: извадиха цели канари от болните си бъбреци и ги положиха на обществен показ. Георги Рашов дори назова бъбрека си по име. Тоя знаменит войник от запаса се изразя така: "Ето го бе, ето го моя Бисмарк! Аз съм по-добре от Германия, защото си имам личен железен канцлер </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i><i>- Няма какво да ме <b>гледате</b> по тоя недостоен начин! - сопна се легендата. - Тия работи съм ги <b>виждал</b> от чоперек! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Нищо не знам! - изплака Стоянчо Църката и поиска глътка вода. - Харесахме се с Дафина и вдигнахме сватба. Разпитайте и нея. Тя ми каза пред сватбата такива думи: "Стояне, Стояне, като те <b>гледам</b> колко си нещастен, идва ми да вия като кучка!" </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Градинската лопата потъна за трети път в душата на Стоянчо Църката. Тоя път обаче удари в камъни и скали. Злочестият любовник подпря устата си на коляно, натисна гръб в стената и тръгна подир някакъв далечен спомен. Споменът го срещна с първата му жена. "Стояне, Стояне - повтори думите на Дафина Басмаджиева първата му жена, - като те <b>гледам</b> колко си нещастен, идва ми да вия като кучка!"</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Стояне, Стояне! - проплака Дафина Басмаджиева и прегърна последния си съпруг. - Като те <b>гледам</b> колко си нещастен, идва ми да вия като кучка!</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Ами сега! - възкликна Матейко Пандурски. - Аз съм с тънко сърце, не мога да <b>гледам</b> такива картини! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Генчо Персата извърна гузен поглед към небето и мълчаливо подаде полицейския чадър на дядо Харалампи Донков. Беше го срам да <b>гледа</b> хората в очите. Много отдавна баща му беше загинал трагично като Матьо Масатларски, а той се беше подхлъзнал към стражарската униформа, без да разбира, че по тоя начин дава гръб и на бащиния си гроб. Подвиг извърши майка му, тя го съблече пред цялото население и пред цялото население го зарече да помни думите на баща си, издълбани в жълтите чиренчета на старата семейна костурка: "Сърп, чук, свобода! Аз, Серафим Генчов Персов!" </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Баба Гроздена се прекръсти три пъти, бръкна във временната гробница на Матьо Масатларски, измъкна потъмнялата глава и бавно разпери над нея шарения полицейски чадър на Генчо Персата. В тоя страшен и същевременно тържествен момент целият български народ <b>гледаше</b> право в краката си. Дядо 92 Вергил, мъжът на баба Гроздена, също <b>гледаше</b> в свинските си цървули, но по лицето му се разливаще възхищение от жеста на собствената му жена. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Какво?! - не повярва на ушите си кметът. - Знаеш къде се намира въпросната крава?! - Кметът приближи до Менгуша и му нанесе силен фронтален удар. След това изригна: - Ами като знаеш защо не казваш навреме бе, говедо! Ние си измъчихме мозъка да скитаме из люцерни, ракитаци, по разни свещени места, та дори и по улиците на София, а ти през това време сигурно си <b>гледал</b> жена си отдолу нагоре! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Не, господин кмете! - изправи се машинално Менгуша. - Не съм <b>гледал</b> жена си отдолу нагоре, а си гледах полога! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i><i>- Не, господин кмете! - изправи се машинално Менгуша. - Не съм <b>гледал</b> жена си отдолу нагоре, а си <b>гледах</b> полога! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Какъв полог бе, дивак такъв! - излезе на обществения площад и дядо Харалампи Донков. - Гледа ли се полог в такова съдбоносно време! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Възможно е тогава да си бил жив - усмихна се язвително дядо Харалампи, - ама сега като те <b>гледам</b>... </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Господин полковник! - извика с пълен глас капитан Пазарджишки. - Тая кукумявка <b>гледа</b> право в прозорците на Кремъл! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Полковник Панагюрски! - отново изрева генерал Българенски. - Как ще даваме лични карти на тия диваци, като всички <b>гледат</b> към Русия! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>- Та никой не <b>гледа</b> към двореца, а? - изръмжа след дълго мълчание генерал Българенски. - Дори и към Народното събрание никой не гледа?! - Генералът тръсна масивната си глава. - Капитан Пазарджишки! Кучкарската рота да събере снимките на тия русофили и да ги изгори на общинския площад! Издаването на лични карти се отменя до второ нареждане! </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Моминството на войниците;1983;<br>
<i>Вързаха Алача за кехлибарения орех, който пръскаше светлина като общинския фенер, само че беше много по-голяма. Капитан Пазарджишки направи десет крачки, извърна се към Алача, извади парабела си и спря. Небето <b>гледаше</b> безучастно, чисто и красиво като преметен български двор. Над Герганината кория се виеха ястреби. Реките се свличаха през коремите на зелените ливади и блестяха като сребро. </i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Любопитно ми бе да узная как се е чувствал пророк Йона в уторбата на кит и реших да се вмъкна в нея. Издебнах, когато китът отвори челюсти да глътне ято рибки, вмъкнах се в устата му, а оттам - в утробата му. И какво да видя! Там седи възрастен мъж с плешива глава и дълга като кълчищена къделя брада, с гъсти бели вежди, а под веждите - черни живи очи. Изненадата на двама ни бе толкова голяма, че дълго се <b>гледахме</b> и мълчахме. Утробата на кита бе широка колкото една стая. Чуваше се лек шум от дишането на кита и от бавните удари на сърцето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>- Няма да работиш. Страната, в която ще живееш, ще се грижи за теб, защото ще бъдеш единственият жив трихилядолетник и свидетел на библейските времена. Ще идват да те <b>гледат</b> и разговарят с теб хора от цял свят. Ще даваш на държавата, в която живееш, най-голямото перо от туризъм. Ще бъдеш най-щастливият и богат човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Преди да се родя и след смъртта ми;<br>
<i>Контрашайките дори не претърсиха къщичката и отминаха. Не допускаха, че разбойникът или някой от хората му ще се крие толкова близо до бърлогата си, а най-малко пък под овчата кошара. Братята застанаха един срещу друг, <b>гледаха</b> се около минута, после Петър посочи с глава кошарата. Павел леко повдигна рамене. Петър наподоби револвер с дясната си ръка и присви показалеца си. Павел опули очи така, че за малко не изскочиха от орбитите си. В отговор Петър направи гнуслива гримаса и плю в краката на брат си...</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Когато Ничо калаисвал тиганя, то Пахом <b>гледал</b> на своят чорбаджия като керкенез, когато той <b>гледал</b> малките пилета или младите ластавичета, и мислил си:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Когато се върнах в къщата на дяда Стоян, то заварих там хаджи Нича, доктора Плоча, Геклеска адвокатинът и един духовни пастир. Всичките тия говореха живо за нещо си, но като ме видяха, то замълчаха и захванаха да си <b>гледат</b> коленете и да броят бройниците си. Дълго време всичките мълчаха, но най-после хажи Ничо се обърна към мене и попита ме:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>И така, у хаджи Нича било голямо събрание. Хаджи Ничо седял намръждено като крава в кьошето, а в това също време лицето му чегато искало да каже: "Ще ви покажа аз кой е хаджи Ничо!" Доктор Плоча и Михальо подмигвали на публиката, един с лявото око, а други с дясното, и лицата им виражали голяма радост и голямо щастие; владиката седял, мигал и с двете очи, секнал се час по час и подсмърчал като просяшко дете; другата публика седяла и <b>гледала</b> на кир Нича с багоговение. Когато всичките дошли и насядали, то хаджи Ничо казал:</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>- Добър брат имате... Работи, пести и мисли за черен ден! Ние всеки ден се видваме с него и аз се радвам, като го <b>гледам</b> как се труди - каза Пападати и погледа ми в очите, чегато искаше да прочете в тях защо съм дошла. Усетил се беше.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Разбира се, че всичкото това беше само детинска играчка, защото аз твърде добре знаех, че Теофану не само би вземала брата ми на драго сърце, а и краката ми би целунала; но тя искаше да ми докаже, че не обича българете и че ако Стоян иска да бъде щастлив, то той трябва да стане грък. Яд ме беше да <b>гледам</b> тия приструвки и аз извадих из джебът си пръстените и маргаретарът. Когато Теофану видя що й е пратил брат ми, то тя заборави, че той е пальос-вулгарос и захвана да ги разгледва от всяка една страна и да ги мери на пръстите си и на шията си.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Най-напред аз ходих у Стоянови почти всеки ден и радвах се, като <b>гледах</b>, че тия живеят мирно и съгласно. Може да са напразни моите страхове, си мислех аз и утешавах се.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения. Том 2;1965;<br>
<i>Не зная от какво, но тия мои думи влязоха като остър нож в сърцето на моята снаха и тя ме изгледа така, както <b>гледаш</b> най-първият си душманин. Аз и сама чух как тя пошепна на друга една кокона: "Българската глава и в Атина ще да си остане празна. Иди ги и просвещавай тия хора!" После това ние проседяхме у брата си цял ден; но нито снаха ми, нито другите кокони желаеха вече да говорят с мене и аз трябваше да седя и да мълча.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 5;1985;<br>
<i>Въобразете си сега, че при поп Нила стои добре облечен човек, и когато говори с него, то му <b>гледа</b> страшно в очите, както гледат гръцките комарджии, и повелява му да го уважава и почита.</i><br><br>
------------------------<br>
Любен Каравелов;Събрани съчинения в 12 тома. Том 5;1985;<br>
<i><i>Въобразете си сега, че при поп Нила стои добре облечен човек, и когато говори с него, то му <b>гледа</b> страшно в очите, както <b>гледат</b> гръцките комарджии, и повелява му да го уважава и почита.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Като те <b>гледам</b> с какъв ентусиазъм се пудриш, имам всички основания да смятам, че за теб е по-голям.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Не ме <b>гледаш</b>, а ме чуваш. . . - Усещам как, без да искам, малко съм снижил тона, изглежда, е неизбежно когато кажеш горчива истина. - Ние с теб от дълги години вече не се гледаме, само се чуваме. . . А от един месец - предимно през тази толкова комуникативна и така тясно свързваща ни стена, чиято компания ти предпочете пред моята. Добре ли си поминувате с нея, скъпа? Сигурно лесно намерихте общ език?. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i><i>- Не ме <b>гледаш</b>, а ме чуваш. . . - Усещам как, без да искам, малко съм снижил тона, изглежда, е неизбежно когато кажеш горчива истина. - Ние с теб от дълги години вече не се <b>гледаме</b>, само се чуваме. . . А от един месец - предимно през тази толкова комуникативна и така тясно свързваща ни стена, чиято компания ти предпочете пред моята. Добре ли си поминувате с нея, скъпа? Сигурно лесно намерихте общ език?. . .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>По-късно един приятел софиянец ми разправяше, че правел същото, когато бил на двуседмична средиземноморска екскурзия от "Орбита" и <b>гледал</b> така Монте Карло от площада пред двореца в -Монако. . Да не говорим какво впечатление ми бе направило гъмжилото от хора, коли и тролейбуси на кръстовището. Понеже бях с униформа (в казармата бях влязъл с ученическата куртка и все още не знаех какво е това цивилни дрехи), хората ме заглеждаха любопитно, а някакъв шегобиец подхвърли:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Втория етап от опознаването и превземането на големия град бе осъществен с помощта на градския транспорт, Сядах в някой трамвай, тролей или автобус и се возех по няколко пъти от едната до другата му крайна спирка, като след всяка първа обиколка кондукторите започваха да ме <b>гледат</b> по-особено.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Ти не само винаги си ме ревнувал свирепо,- но и никога не си <b>гледал</b> сериозно на моята работа. Това е третата ти основна грешка!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Е, не мога да <b>гледам</b> сериозно на една професия, в която има две истини: една за тия, които я упражняват, и друга - за останалите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>:- Ами това, което вече ти казах. Вместо да кажете на населението, че-любовта е работа, и да го вкарате в правия път, вие непрекъснато го уверявате в обратното - че работата е любов. , Любов!.. Дърдорковци!. . Много знаете вие какво е работа!.. Да те тикна аз тебе в един цех на химически завод, в неизбродната кал на някой голям строеж, в дупката на някой забой под земята или във вонята на някоя свинеферма или кланица. . Абе да те вкарам само за един ден в моята кланица. . Само да ми асистираш. ., или даже само да <b>гледаш</b>.. Тогава ще те питам дали работата е любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Не мога да ида на това дежурство! - повтарям бавно, като на олигофрен и в тоя миг зървам особената усмивка на жена ми, която за миг е спряла да прави маникюра си и ме <b>гледа</b> със същото изражение, с което аз щях да слушам преди малко нейния разговор.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>Както и да е, проблемите ни дойдоха не от тези, които <b>гледаха</b> да бъдат по-далеч от нас, а от онези, които искаха да ни помогнат. След като няколко коли спираха край нас и аз трябваше да отказвам предложения за помощ, обяснявайки, че на момичето му няма нищо, при Народния театър до нас спря една дежурна милиционерска кола, от която излязоха двама старшини.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Топалов;Нерви;1989;<br>
<i>- Ако моето самоубийство би могло да изкупи нашата вина, не бих се поколебал нито секунда, уверявам те! - тръсвам през зъби, така съм кипнал, че <b>гледам</b> на заричането си почти сериозно, но на нея това, естествено, не й стига, очевидно смята, че ако ще се самоубивам, трябва да го правя не по взаимна заслуга:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Свечерява. Луната лежи по гръб с рогцата нагоре. Тези навирени рогца не са на добро. Нейде наблизо „работи“ времето. Моряците казват: „Щом луната спи по гръб, ние сме будни.“ Небето е ясно, скоро ще се отрупа със звезди. Червенината на хоризонта се сгъстява — какъв покой! Като че ли и ние не се движим. Ако не са вибрациите и буботенето на главния двигател, илюзията ще е истинска. Хоризонтът бавно потъмнява — червенината му се изцежда в морето. На лодъчна палуба механикът Георгиев <b>гледа</b> залеза.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Българинът е човек, който все <b>гледа</b> да не стане нещо без него, да не изтърве нещо. Що народ си е хващал беля от такова надзъртане в работи, дето не му са работа. И аз вървя към песента — нещо ме тегли нагоре, нещо ме възпира: да не затъна в някоя скандална история, че сетне от мене да останат само едни златни капитански копчета…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>В този момент Мишо чул канонадата. Да се е вживял чак толкова в разказа — хайде, де! Изхвръкнал навън, <b>гледа</b> — небето замрежено от самолети. Преброил двадесет и девет тройки, поколебал се и решил: тридесет са. Когато самолетите се наредят по тройки, все едно е дали са двадесетт и девет или тридесет…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Качи се пасажерката на кораба, <b>гледаме</b> — не важи. Мръкне ли, всеки се пуска в живота. Даскалицата насам-натам — соло!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Когато се върнах на масата, арабинът ми довери, че е собственик на зеленчукова градина, че вади от нея няколко реколти през годината и си <b>гледа</b> рахатлъка. Неочаквано, след като разбра, че съм моряк, ми предложи момичета и аз се надигнах — извиних му се, че нямам време … Арабинът ми се усмихна съжалително.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>— Валутата се дава на моряка — казва старпомът Вълков, — за да се усети човек зад граница. Един филм да <b>гледа</b>, една бира да пие…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>— Така е — казва Бичннов, — но да си довърша приказката. Жребият на моряшката жена е тежък. Тя върти къщата, отглежда децата, понякога се усеща вдовица при жив мъж … Моряшката жена е героиня. Но има едни „панделки“, които си мислят, че като се омъжат за моряк, само вносно, бельо за пред хора, ще носят… Един моряк се върнал веднъж без куфарите в къщи и там, нали са свикнали да го <b>гледат</b> все в ръцете, се объркали. Жена му се взряла в него: „Яаа, те очите ти били сини бе!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>В цялата тази история най-характерното е шумът. Питаха ме след това за този шум, не можех с нищо да го оприлича. След време <b>гледах</b> в интерклуба в Новоросийск филм за космонавта Герман Титов. Когато изстрелваха ракетата, се сепнах — този грохот бе същият, както тогава в океана…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Трети и четвърти май — нищо. Но пак спряхме — оказа се, че шестият танк не бил пълен с гориво, а с вода. Насочихме се към брега, не бяхме далеко. Хвърлихме котва срещу река Гвадалкивир. В селото насреща биеха камбани, народът излизаше от църква. Неделен ден, човекът <b>гледа</b> към бога, не към морето. Йонков изстреля няколко червени ракети — уж в небето, пък си изгори крака! От опарване не остава белег, но изгориш ли се, цял живот носиш белега. И Йонков трябва да го носи, да не забравя моряците…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Дойде катер, разбрахме се, докара два тона гориво. За една седмица стигнахме в Гибралтар, там срещнахме кораб „Витоша“ с капитан Чамурджев, купен наскоро. Флотът ни растеше… Когато застанахме в Бургас, дойде жена ми. Гледа — корабчето ниско, олющено, едва стига кея; <b>гледа</b> мене — ревна…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>— Хубавите бе, курназ — срязва го Желев и с безкрайна меланхолия в гласа добавя: — В тази суша кой ти <b>гледа</b> дали е руса или чернокоса?... Важното е да не рониш зъбчатките, когато сменяш скоростта…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>На кораба си имаме телевизор „западна“ настройка. С него убиваме вечерите по пристанищните рейдове. Включиш го — и образ има, и говор има, но от този говор не разбираш нищо. Въпреки това <b>гледаме</b> — човекът проявява интерес към онова, което не разбира, ахка и охка от възхищение пред него. Особено когато се върти каубойски филм. А на Запад телевизионната програма е един безкраен каубойски филм…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Веднъж докторът отвори вратата на лазарета и почна да крещи: „Помощ! Помощ!“ Показваше се само главата му, очите — ще изскочат, отвътре мосю Пиер подпираше вратата… Нахълтахме, но се стъписахме — французинът изглеждаше странно. Стоеше сред лазарета, <b>гледаше</b> през нас с кръгли очи, сочеше към сандъците, в които бяха противогазите, и шепнеше: „Силанс! Ма мер е морт!“ Тихо! Моята майка е мъртва! И отведнъж като дънер се сгромоляса — главата му откънтя в пода. Лекарят реши, че е епилепсия. Ние се съгласихме…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Веднъж ме караха с линейка. Валеше дъжд и през зеленото спукано стъкло на тавана се процеждаха студени капки по лицето ми. Лежах и <b>гледах</b> към прозорчето на кабината — виждах шофьора, виждах лекаря и сестрата до мене, която държеше ръката ми. Виждах и ги чувствувах близки. Пътят до болницата бе наш общ път. Тогава съзрях блоковете на новия жилищен комплекс „Младост“, в който живея — бе вечер, прозорците светеха и сърцето ми затихна и замря… Тогава усетих самота, която ме попари за дни наред: много хора, събрани на едно място, а чужди един на друг…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Спускам се на долния етаж, на вратата на салета се сблъсквам с домакина на кораба Станев. Станев е бивш военен летец, на младини е летял, после <b>гледал</b> другите как летят. Сега е сменил небето с морето. Вика ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Веднъж, <b>гледам</b> аз, „Резово“ ще товари каси с джам за Цариград. Спазарихме се, отидох. Натоварихме и тръгнахме — сърцето ми ще изскочи! Стигнахме надвечер Босфора. Дойде агентът и най-първо поръчахме бял хляб и халва. Нашия хляб тогава, като го режеш, кал вади ножът. Донесоха ни едни бели сомуни — ела гледай как ядем!…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Следобед разтоварихме джама. Агентът каза, щом свършим, да слезем в бухтата на Златния рог, там ще товарим паламуд за Варна. Е, хубаво! Влизаме там сутринта, заставаме. Гледам едни нови бурета на стиф — пирамида. Добрито вика (само аз и Добрито сме вънкашни, само ние сме мучовци, останалите са собственици): „Дай да дигнем довечера пет бурета, ще съберат по сто чифта паламуд…“</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Тогава си помислих и ме обзе срам и отвращение от себе си: колко сито съм <b>гледал</b> жените, които са идвали при мене, как не съм ги ценил и обичал, и как подло не съм ги искал! … И се сетих и още повече ме досрамя за мъжкото перчене, за мъжката консумативност и неграмотност. А аз знам какво е любов. Обичах. Но тя се помъкна с един чех, вчерашен хлапак. Приятелят ми ги видял, като се целуват и, изглежда, за да не ми каже, отишла и легнала с него…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Вечерта влизаме във фиордите. Изведнъж корабът се укротява, става тихо, необичайно. Наоколо — сурова природа: снежни планини, голи причудливи скали, наметнати само с тънка корица лед, като с тензух. По островчетата — спретнати къщички. Над кораба неподвижно стои чайка и ти се натрапва мисълта, че човек би живял щастливо сред тази природа, в мир с нея и с една добра и разбрана жена — ще ходи за риба и за дърва през деня, а тя ще <b>гледа</b> децата, ще го чака…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Той вади от джоба си две набръчкани червени чушлета и ги поставя на бюрото. Гледам чушлетата, въображението ми заработва: виждам ги как плуват в горещата супа, себе си виждам как чупя едри залци, за да затисна лютото в гърлото си и въпреки че усешам как тая работа избива малко на рушвет, казвам:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Корсара побледня, усетих железните му пръсти над лакътя си, очите му ме <b>гледаха</b> някак странно, стори ми се, че в гласа му има дълго напластявана горчивина:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Докато разказвал, капитан Ерихсон <b>гледал</b> пред себе си, но няколко пъти млъквал, търсел очите им, сякаш се колебаел дали да продължи. Често повтарял:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Както става обикновено, на края англичаните го хващат. За пиратите присъдата е една — сатърът. Строяват екипажа му на палубата. Той е начело, първо него ще обезглавят, после останалите. Канарис <b>гледа</b> весело на тая работа — хиляди мъже са умирали като пилци в нозете му, сега е дошъл неговият ред. Години наред над главата му, която след малко ще бъде отсечена е плющял флаг с извезаните думи: „То сой му архизи апо мена“. Моят род започва от мене и свършва с мене…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Вторият, ах, вторият, който <b>гледаше</b> на живота весело и нагазваше с немигащо кокоше око в гората за мечки; който изяждаше по две шепи лютиви чушлета на обяд, вече не яде … След Матапан погледът му се съсредоточи, лявата му буза набъбна и лъсна — абцес … Капитан Младенов скърца със зъби, пуфтя, колеба се, най-сетне поиска разрешение от Параходството да спрем в Гибралтар. И за какво? Зъб да вадим! … Директорът разреши в радиограмата великодушието му прозвуча като ругатня…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Той мълчи, кръвта се оцежда от лицето му, наболата брада потъмнява, чашата затреперва в шепата му. Кольо се навежда над нея — така мъжете крият очите си и след малко бавно и старателно изпива ромът-бакарди. Дръпвам се, <b>гледам</b> през филистрина. Зная ли как са живели? … От добро ли е избягала тази жена и кой знае истината за двамата?…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Може би защото съм ги <b>гледал</b> от борда на голям кораб, но китовете винаги са предизвиквали у мене полузабравеното чувство на доверие към домашния работен добитък. Някъде бях чел, че китовете, по чиито тела шават безброй паразити, често се приближават до корабите и спокойно си чешат гърбовете на бордовете или по кила. На по-малките кораби това се усеща, сред екипажа настъпва весела паника, която измъква хората от скуката на всекидневието и става причина за кратки въодушевления, леки пиянства и сладки спомени.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Тръгнахме от Кобе за Йокохама да доразтоварваме. Още първата прогноза ни „зарадва“ — на двеста мили от нас се бе зародил тайфун. Ние пътувахме с малко товар. Третият хамбар беше празен и бимовете му не бяха сложени, защото до отплаването няколко японци чистеха горивния танк. По палубата имаше наредени кислородни бутилки те почнаха да се търкалят насам-натам. Към полунощ, се поуплаших и върнах кораба обратно. Аварийната група събра разпилените въжета, укрепи бутилките. Гледам — по-малки кораби от нашия щурмуват, а аз бягам. Направих завой и пак поехме към Йокохама. Сутринта времето се подобри.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Отивах да застъпя на вахта от два до четири след полунощ, бях кърмчия тогава. Минах покрай каютата на главния механик — той беше вътре. Надигна се, застана до вратата. Пушеше с цигаре — дълго, кехлибарено … Гледаше към морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Уж се мъчех да не <b>гледам</b> натам, но за мое учудване, окото ми бе все в тях. Те протягаха сухи ръце и ребрата им шаваха под жълтата кожа. Изведнъж ми се стори, че участвувам във филмова мелодрама на Радж Капур — и без това се канех да отида да видя двореца му, също както сиромасите от неговите филми спират да поогледат някой дворец…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>На гаратата на приемната ми застава радистът и по очите му разбирам, че радиограмата, която държи в ръката си, не е на хубаво. Гледаме се втренчено и докато се надигам от стола, той казва припряно:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Влиза Кутьо, сяда на стола пред бюрото—едър, кръглолик, четиридесетгодишен. Аз се връщам на мястото си и без да го <b>гледам</b>, проговарям с чужд глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Японецът, както всички японци, беше с безупречен тъмен костюм и цайсови очила. Той също ме погледна — строго, едва ли не заплашително. Преди седмица бях <b>гледал</b> в Сингапур филм за Джеймс Бонд и една сцена от филма ме беше много впечатлила: суперменът Джеймс се сблъсква с японци-каратисти, негови врагове. Започва едно диво меле, в което японците, както са си боси, скачат високо във въздуха и със стъпалата си бият шамари на мистър Бонд. Горкият, здравата си изпати. Но като истински супермен, на края стана от земята, отупа се от праха, пооблиза си раните и отново се хвърли в поредната авантюра…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Докато обядвахме на тавана на „Федерал“, над половината град заваля проливен тропически дъжд и надзирателите заприбираха затворниците по килиите. Майкъл Маренда се радваше на старанието ми да се храня с клечки, <b>гледаше</b> ме с оранжевите си очи; после в миг трепна и се загледа надолу — сред „колелото“ бе останал един дребен затворник, ръкомахаше нещо, но приближиха двама полицаи, единият рязко замахна с палката и затворникът се свлече в краката на другия полицай. Двамата го хванаха за раменете и го завлякоха към тъмния вход…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>Вечерта катерът отново пое по реката. В тъмнината се мяркаха силуети на джонки със спуснати платна. Загледах луната — беше като гнойна пъпка, обградена от жълточервен пръстен. Капитанът забеляза накъде <b>гледам</b>, каза тихо:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седем ключа на вода;1979;<br>
<i>В следващите дни открих смисъла на тяхното поведение: към пет часа следобед започваше отливът. Той беше силен, корабите се извъртаха и опъваха котвените вериги, водата край бордовете им свиреше. Водата се дръпваше, брега сякаш тръгваше кьм нас и тогава птиците-мародери излитаха от гората, кацаха на оголената земя и обираха рибата, която се биеше в плитчините, a после се връщаха на дърветата и тъпо <b>гледаха</b> тинестото дъно на залива. Със силни махове те едва задържаха охранените си тела…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          Дъщерята на халифа подаде глава - и сгледа магьосника: кръстосал нозе, той седеше мълчаливо и я <b>гледаше</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>          И те се <b>гледаха</b> един другиго - гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: <b>гледаха</b>   се   като   два   властелина,   които   си   оспорват   Светлината.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Аз не ида да <b>гледам</b> Чудото на човешка ръка, което вековете са направили знаменито, ни да се дивя пред Тайната на човешка замисъл, която народите са прославили.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И когато <b>гледахме</b> дългия керван камили край старите водостоци, зидани от мермер и пясъчник, ти легна върху тревата — и каза, че си уморена…</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Там, в светлата стая на твоето щастие, седях още аз — и <b>гледах</b> двама души, които се борят с неравни сили.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>И той забрави, че аз съм там — и те изгледа, както е <b>гледал</b> през деня лютите леопарди, — па изви ръка, сякаш стискаше в нея бич, та те стрелна с поглед и рече властно:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>От върха на кулите непознати мъже <b>гледаха</b> звездите през голям изумруд. Те бяха старци, а косата им бе жълта като злато — и очите им — зли като очи на крокодил.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Събрани съчинения. Том 1;1989;<br>
<i>Старост ще начъртае по моето лице образите си, кожата ми ще посивее като кора от нар, моята гръд ще увисне като презрял банан, а очите ми ще <b>гледат</b> отпаднало и морно — и небето ще се отразява в моя взор толкова мътно, колкото се оглежда лазурът в блатата край Нил.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги <b>гледа</b>. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>На другия час по пение той ни заяви, че ще основе хор. Почна да избира хористи. Ставахме един по един. Караше ни да вземаме тона, който свиреше на цигулката. И <b>гледаше</b> кому изпъква адамовата ябълка. И мене взе, дори ме похвали. Същата вечер ни събра на първата спявка. Заразучвахме църковни песни. Хорът щеше да пее в ючбунарската църква. След месец-два почнахме да пеем там. И понеже Нашков не вършеше работата безплатно, след всяка спявка ни даваше по един голям бонбон.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Райнов;Избрани произведения.Том 2;1970;<br>
<i>Но на една спявка Нашков ни каза: "Научих се, че някои от вас пеели в хора на Войнова. Знайте момчета, че директорът забранява на ученици да пеят в социалистически хор! За такива има изключване." Може да не повярвате, но като разбрах, че съм вършел (без да знам това) престъпление, стана ми някак си добре. И реших да не напускам Войнова. Но забелязах, че Рашков се мярка край основното училище и <b>гледа</b> кой дохожда на спевките. Веднъж ме видя, като излизам, и ми се сопна:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и <b>гледаха</b> към тях, ухилени едва ли не до ушите.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я <b>гледаха</b> едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя <b>гледаше</b> към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я <b>гледаха</b> едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, кои-то Свирят край ушите му! Всички го <b>гледат</b> и се чудят: «Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!» Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>Това, което <b>видяха</b>, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено <b>гледаше</b> към тях. Хубавата и карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената и бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си — само се взираше в тях с широко отворени очи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Не бой се, няма да те изядем! — каза мрачно Пешо. Юлия стреснато <b>гледаше</b> ожулените си колене, но примирителният тон на момчето я ободри.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Ако искаш да знаеш, всичките — Ваши прозорци <b>гледат</b> все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено <b>гледаха</b> към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината хвърляла ли си един ключ през прозореца, или не си хвърляла!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>След като скачането приключи, всички вкупом се упътиха към моста на реката. Гредата на парапета беше доста тесничка и момчетата почнаха да се почесват. За тяхно щастие каменното дъно на канала беше затлачено от наноси и обрасло в трева, така че при падане ударът значително би се смекчил. Все пак и височината не беше малка. Момчетата <b>гледаха</b> към дъното на канала, споглеждаха се помежду си и по лицата им започна да се забелязва нерешителност.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Юлия най-подробно разказа за всичко, което и се беше случило, като не пропусна нищо освен, разбира се, своите страхове. Колкото повече разказваше, с толкова по-голямо учудване и възхищение я <b>гледаха</b> нейните приятели. Когато най-после завърши, Пешо за пръв път искрено и от сърце я похвали:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Няколко кварталски момчета се появиха на улицата“, но <b>гледаха</b> отстрани, не проявяваха никакво желание да приближат. Побойникът бе освободен. Той бавно стана, като търкаше набитите си места.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Цялата компания се разтревожи“ не на шега. Ами ако през нощта Тороманови са избягали нанякъде? Разговорите постепенно пресекнаха, момчетата се умълчаха, <b>гледаха</b> се виновно и нищо не говореха. Когато се стъмни съвсем и всички прозорци на зданията светнаха, прозорците на Тороманови останаха все така тъмни, с неподвижно спуснати пердета.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Бебо се озърна и забеляза Пешо, който сърдито го <b>гледаше</b>. По-настрана стоеше Юлия, и нещо оживено се разправяше с Живка. Пешо приближи намръщен.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Всички въпросително я <b>гледаха</b>. Живка обърна глава и като срещна пламналите, пълни с молба очи на Юлия, тихо и малко засрамено отговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Бебо и Юлия сякаш онемяха, втрещени от внезапното откритие. Чудната тайна, която от толкова време ги занимаваше — тайната на хвърления от прозореца ключ, сега внезапно блясваше пред очите им ослепително ярка! Ето чия врата отваря, ето защо е бил той нужен! Тайнственото поведение на Тороманов във връзка с ключа изведнъж ставаше ясно и лесно обяснимо! Но не се ли лъжеше Пешо? Не беше ли това някакво чудно съвпадение? Единствена Живка, която не знаеше историята на хвърления ключ, <b>гледаше</b> със съмнение чудните си гости.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Живка скочи от стола. Ако не се върти сега, може да се завърти по-късно, стига, разбира се, да стоят по-дълго време тук и да <b>гледат</b>. Единствената опасност беше, че можеше да мине някой от възрастните хора, които живееха в кооперацията, и да се заинтересува какво правят деца край електромерите.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Макар кръгчето да бе, спряло въртенето си, всички продължаваха да <b>гледат</b> нагоре, сякаш черният електромер бе някакъв странен магнит, който привличаше лицата им с огромна сила. Така минаха няколко минути и Юлия отново първа изписка:</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Щом лампата светна, той се взря алчно в лицето му. Беше обикновено момче, добре облечено, е хубаво лице и което беше най-чудното, тъмните му очи не <b>гледаха</b> с ужас, а някак рязко и с омраза.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Русият забърза към кухнята. Другият, с доста грубо лице, силно изгоряло от слънцето, с малки зачервени очи и добре развита атлетическа фигура“, без да помръдне от мястото си, <b>гледаше</b> мълчаливо и свирепо момчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>— Така!… Ето, малкият, аз ще ти кажа, че ти си един безсрамен лъжец! Както ме <b>гледаш</b> в очите, тъй лъжеш!</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му <b>гледаха</b> към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да <b>гледат</b> отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Полковникът трепна и се наведе над рамото на момчето. От една снимка сякаш ги <b>гледаше</b> със студените си мрачни очи диверсантът с грубото лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Момчето явно без желание се върна обратно. Два—Мата мъже, които първи бяха влезли в книжарницата, приближиха до главния продавач, който все така разсеяно <b>гледаше</b> навън през стъклената витрина. Там минаваха хора, мяркаха се автомобили, звънеше с все сила по тясното улично платно трамвай. Животът си течеше обикновен и делничен както винаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i>Гръм да беше паднал от небето, Пешо пак не би се смаял толкова много. Той стоеше като парализиран, не смееше да направи нито крачка напред. Какво ще търси тук на далечната самотна гара, колата на бандитите? Истинско щастие беше, че шофьорът не <b>гледаше</b> към него, не сваляше тъмните си мрачни очи от полковника.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Следите остават;1970;<br>
<i><i>След словото на помощник—министъра думата беше дадена на Пешо. Той бе грижливо написал своето изказване, но докато говореше, много рядко <b>поглеждаше</b> в листата. Вълнението му като че ли бе преминало, сега вече гласът му звучеше уверено и твърдо, тъмните му очи <b>гледаха</b> спокойно някъде над главите на пионерите. Той поблагодари от името на всички свои другари за голямото внимание към тях от страна на народната власт и тържествено обеща, че те все така вярно и предано ще служат на народа, като изпълняват образцово пионерските си задължения и в училището, и вън от него…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>377 - Той да си <b>гледа</b> свещите - клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандидата пращеше, тихо и мъртво <b>гледаха</b> иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът - полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всичи. И всеки се посвиваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Клисарят <b>гледаше</b> навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се - Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Мичето разкри очи. И и бликнаха сълзи. То - прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И <b>гледаше</b> от амвона баща и мъртвешки блед... Защото той умря... Той нали умря - още преди две години...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Кривоокият я <b>гледаше</b> вече възторжен! И и се усмихна! Притисна я по-плътно до себе си. Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепере, когато пищи.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Кметшата пак се повали на рамото му. Кметът зафюфюка. Къс, шишкав, без шия, с лице овално и на петна, с мазни кълба около очите, той <b>гледаше</b> накриво.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Ще умреш, ехе, и още как! Дядо Рад <b>гледаше</b> връстницата си, жълта като смин. А каква хубава беше тя някога ху-бава, е-ех!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Полковникът, извил ръка на хълбок, <b>гледаше</b> младоженеца. И по устните му играете виното, което беше пил.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i><i>Кривото му око я <b>гледаше</b> разширено. Но Мичето го не <b>виждаше</b> сега: отблъсна ръката му и се повали над умиращата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Карабелица избистри едното си око. Но <b>гледаше</b> вече от оня свят. Замърдаха обаче и устните и: казваше нещо. Наведоха се всички. Зетят разпери ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>- Пък одеве някои крадоха мома. Истина! Тю му и светът! Кажи и нож забий: едни <b>гледат</b> сватба, други брадва. Това си е, и туйто!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Не се живяло вече тука... А народът къде ще се източи... И той в Сърбия! - Дългокосият <b>гледаше</b> изпод вежди.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Иско обори чело. Нима и той може да жертвува току-тъй кого да било... Дългокосият го <b>гледаше</b> остро. Дете е той Иско. Артист. По театрите да пее и ситите да облажава. А се загрижил за тържеството на пролетариата...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Събчо заби нозе сред бялата нощ. Не мръдва - йо! За такъв резиллик - не! С какви очи ще <b>гледа</b> той после майка си, жена си... Някои крали невяста, а тях карат!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Мичето впи шепи в пръстите на студентката, поотблъсна я и я <b>гледаше</b> с изцъклени очи. Беше побъркана, очевидно. Шепнеше нещо, но не можеше да издаде глас. Студентката разбра: ново убийство е станало тази вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Студентката повеселя. Е, весело е да се <b>гледа</b> влюбен човек! Мичето и обърна мъничката глава и я питаше шепном, като дете майка си: няма ли тя вече да види Иска? Никак ли няма да го види? Никога ли? Глупавка!...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения;1963;<br>
<i>Тя лежеше на тясно канапе, превита надве; слушаше тежките стъпки на часовоя пред вратата; <b>гледаше</b> широкия гръб на съпруга си и хапеше устни.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Една нощ към края на юли трима мъже, мълчаливи и заслушани, стояха в ъгловата стая на една къща недалеч от зоологическата градина. Завесите на прозорците, от които единият <b>гледаше</b> към двора и входа на къщата, а другият — към улицата, не бяха спуснати. Беше звездна и тиха нощ. Отнякъде непрекъснато чуруликаше птичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Министър! На, харесва ли ти! Туй-то! Знаех си аз. Хитреци и смелчаци излязоха тия хора. За една нощ пометоха всички пречки. Ах, на мене те много дължат! Аз играех роля с вестника си. Сещаш ли се? Пишех против тях и им се присмивах, за да обезценя значението им. Приспивах вълка, докато те се готвеха да го хванат за шията. Но тая сутрин свалих маската си. Сега всички знаят, че и аз съм с тях. Гледаш ли? На, чети.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Вече се свечеряваше. В стаята потъмня. Тя не отмахваше очи от вратата. Лежеше неподвижна, като мъртва, и <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Младенов <b>гледаше</b> през широката стъклена витрина на сладкарницата. Той се разсея и не чуваше вече разговора. По булеварда минаваше всекидневното шествие от жени и мъже. Над тях <b>гледаше</b> синьото небе. Слънцето ги позлатяваше. Тълпата се движеше като две лениви реки- една срещу друга. В тоя час за разходка сладкарницата незабелязано се беше изпразнила.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Десетте приятели <b>гледаха</b> мрачно. Това бяха хора от различни възрасти, облечени в тъмни, широки дрехи, бедно и грубо, с тежки ръце и изпити, неподвижни лица. Те нямаха сиянието на идеалисти, нямаха очите, които гледат към нови светове, а по-скоро приличаха на глутница бити животни.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Десетте приятели <b>гледаха</b> мрачно. Това бяха хора от различни възрасти, облечени в тъмни, широки дрехи, бедно и грубо, с тежки ръце и изпити, неподвижни лица. Те нямаха сиянието на идеалисти, нямаха очите, които <b>гледат</b> към нови светове, а по-скоро приличаха на глутница бити животни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тия хора разбираха значението на думите на Илова и <b>гледаха</b> с мрачна тържественост. Те бяха членове на една партия, която имаше нагласен бунтовнически апарат по цялата страна. Един сигнал можеше да вдигне хиляди хора от различни краища, които имаха оръжие и в сърцата си носеха омраза към обществото, в което се чувстваха последни.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Надя почти не се вслушваше в политическите разговори на мъжете. След като страшното мина, тя мислеше само за дома си и за любимия мъж. Но и тя не можеше да каже, че всичко върви наред. От един месец, откакто Ася се пробуди и божем оздравя, тя много често го <b>гледаше</b> с учудени очи. В неговото държание имаше нещо необяснимо, което я хвърляше в тревога.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>По цели дни той стоеше кротък и тъжен на стола в своя кабинет. В нея накипяваше жажда за ласки, отиваше при него и бурно започваше да го целува. Той не помръдваше, лениво повдигаше ръка и галеше косата й, докато тя го изгаряше с целувките си. Той приличаше на жив труп. Духовно или физически беше загубил нещо. Тя се отдръпваше и го <b>гледаше</b> изплашена. Какво му бе станало? Дали не я обича вече? Не, той й говореше нежно, <b>гледаше</b> я влюбено, само неговите ръце и устни бяха като парализирани. Устните му трепваха и едва прикриваха дълбоко и непоносимо страдание. Какво имаше, от какво се измъчваше той?</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася нито погледна вестника. Той седеше в креслото пред писалищната си маса неподвижен като кукла, <b>гледаше</b> с полуусмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Аз бих се съгласил с тебе, ако можех да видя една личност, която да продължи пътя ни. Но да се бориш, да изложиш живота си, а после да скръстиш ръце и да <b>гледаш</b> как най-тъмни личности използват усилията ни...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Той говореше така, като че ли сам е изхабил много нерви. Изобщо той се държеше не само като домакин, но някак като заслужил човек, комуто се отдаваха почести днес. Гостите се преструваха на късопаметни. Мъжете се присламчваха до дебелия домакин и изглеждаха поласкани, че могат да говорят с него, жените го <b>наблюдаваха</b> с любопитство. Госпожа Струмска <b>гледаше</b> учудена, тя не можеше да разбере как Здравев беше спечелил изведнъж името на важна личност.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Тя усети, че той я <b>гледа</b> настойчиво и неволно повдигна глава, но насреща във вестибюла видя, че с неподвижно втренчени очи я гледаше Здравев. Тя се изправи. Писателят Младенов седеше отстрани, той беше забелязал погледите на домакина, защото изведнъж заговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i><i>Тя усети, че той я <b>гледа</b> настойчиво и неволно повдигна глава, но насреща във вестибюла <b>видя</b>, че с неподвижно втренчени очи я <b>гледаше</b> Здравев. Тя се изправи. Писателят Младенов седеше отстрани, той беше забелязал погледите на домакина, защото изведнъж заговори:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Здравев веднага пристъпи към нея. На неговото лице имаше нещо изплашено, очите му <b>гледаха</b> с предишната неподвижност, тя видя дръзката сочност на устните му.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Нейната топла плът гали всяка частичка от мъжа, но той остава както преди. Тя се отдръпва, <b>гледа</b> го учудена и изплашена и отново се пита какъв е той. Взира се в лицето му и в това тъжно, без вълнение лице й се струва, че вижда белезите на безумие.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Любопитството към Андреева беше намаляло. Повечето от присъстващите го <b>гледаха</b> мълчаливо без да слушат. Старият се прозина, не се стърпя и го прекъсна:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Младенов вече отдавна седеше сред компанията мълчалив и <b>гледаше</b> през широката витрина навън по булеварда. В лицето му имаше умора. Той сигурно се измъчваше. Но, предизвикан, заговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Илова обвиняваха в бунт срещу държавата. Той не отричаше нищо. Искал и подготвил бунта, радвал се на победите и не желаел да живее, ако другарите му изгубят. До вратата на съда всеки ден стоеше една жена с очи на луда. Всички знаеха, че това е жената на подсъдимия. Когато той минаваше край нея, само тогава окото му примигваше, огънят изгасваше, сякаш сълза се показваше в него. Не им даваха да говорят. Тя го <b>гледаше</b>, тая малка, измъчена жена, и не го познаваше, обезумяла от скръб.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Един ден пред вратата на съда подсъдимият неочаквано се спря и се вгледа настойчиво в тълпата. Бяха се събрали най-различни хора. Едни <b>гледаха</b> със спокойно любопитство, ала някои младежи проявяваха явна враждебност към подсъдимите. Между тая група Илов видя Чернева, най-буйният и най-красноречивият от своите другари. Същият, за когото беше излязла приказка — ще те <b>видим</b> в деня на борбата. Окичен със значката на една патриотична организация, той и сега беше най-буйният и най-красноречивият. Двамата срещнаха погледите си. Чернев не се засрами. Излезе напред и извика:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Публиката бързо напусна залата, стражата отведе осъдените. Ася все още стоеше в своя ъгъл. Когато повдигна очи, той <b>видя</b>, че в залата беше останал само един човек, който неподвижно <b>гледаше</b> в тавана, докато пръстите му барабаняха върху дебелия бастун.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>— Тук е тайният смисъл на моята картина. В нашия обществен живот израстват чудовища, за които всичко е възможно. Те са от рода на влечугите, а очите им <b>гледат</b> на кръв. Вчера те убиха Загорова, днес погубиха Илова, утре ще махнат тебе и всички като тебе.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Старият говореше банално, като политически пропагандатор. Младенов безучастно <b>гледаше</b> през прозореца, но Ася разбираше под нескопосните думи техния най-дълбок смисъл. Старият имаше право. Безименните трябва да станат, да заговорят, да покажат.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той стана. Погледът му полетя далече. Трябва! И той пръв да почне! Трябва! Той <b>гледаше</b> през покривите на целия град, златните куполи на черквите, червените облаци на залеза. Трябва! Той чувстваше, че израства. Тялото му се изпълваше със сили. В главата му струяха мисли и решения. Отде да започне и как. Най-после се залови за нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Бе станала нервна, разсеяна, хапеше устните си и дълго целуваше нежното бяло месо на ръцете си. Понякога Ася втренчваше очи в нея и дълго я <b>гледаше</b>, тя се страхуваше от <b>погледа</b> му, но още повече, че може някой ден да закряска в лицето му, да се хвърли с вдигнати ръце и да му каже всичко. Тя иска! Умира от желание! Той трябва да разбере това или тя ще го направи смешен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той <b>гледа</b> синьото небе през прозореца. Долу тракат машините, в съседната стая се карат репортерите. Цигарата му бавно догаря в пепелника... Утре той ще властва, ще има пари, ще има...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Сега журналистът наистина се разсърди. Той седна на стола пред писалището, очите му <b>гледаха</b> предизвикателно, устата му се кривяха от недоизказани ругатни.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Журналистът <b>гледаше</b> като ударен звяр, искаше да каже още нещо, да причини някакво зло, да ухапе, но бледото каменно лице и страшно пламналите очи на Ася го обуздаваха. После той като че ли се уплаши за изпуснатите думи или държанието на Ася неочаквано му внуши, че зад него се крие нещо силно и опасно, може би помисли, че все пак той е отхвърлил неподозирана комбинация и се опита да приложи обичайните си хитрости. Но той заприлича на кукла, зле нагласена. Очите на Ася го караха да губи сигурност и без да владее движенията си, пристъпи към вратата. Тук се опита да се усмихне:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Той не можеше да скрие радостта си. Но това не беше добродушната радост на приятел. Това беше ликуването на човек със скрити намерения. Виждаше, че всичко върви, както му се искаше, и се радваше. Очите му <b>гледаха</b> похотливо жената.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Здравев стоеше облегнат с гръб към прозореца и <b>гледаше</b> към вратата, като че ли чакаше тя да се отвори.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Той дишаше тежко. В тоя миг големият дебел човек беше само едно желание. Устните му бяха добили влажност, очите <b>гледаха</b> дръзко, тялото се вълнуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася <b>гледаше</b> със стъклено неподвижни очи, ръката му с пистолета бе паднала. Притиснат до стената при дивана, онемял от страх, не вярващ на чудото, че е жив, трепереше Здравев. Точно над главата му стената се бе отронила.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася лежи на диванката и <b>гледа</b> тавана. Той държи дълго очите си притворени и може да се помисли, че спи. Така стои вече целия предиобед.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Старият художник стоеше пред статива, на който бе поставена новата му картина, която даваше изгледа на утрешния ден. Той я <b>гледаше</b> с вълнение и говореше:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася и Ведров останаха мълчаливи след него. Старият художник <b>гледаше</b> мрачно, след малко стана, приближи до статива и като взе картината на утрешния ден, захвърли я гневно в един ъгъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Ася я <b>гледаше</b> нежно. Да се разберат! Какво го делеше от това същество. В очите му блестяха сълзи. Не искаше да мисли за своята голяма вина, за онова тайнствено, което ставаше у него и го делеше от жена му. Тая вечер не искаше. Налагаше си други мисли. Той трябваше само да накаже тоя, който си позволи...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>В един ъгъл отдавна стоеше Слав. Журналистът беше явно опечален, но той като че ли обръщаше повече внимание на Ася, отколкото на покойницата. Гледаше уплашено към зетя си и искаше да му каже нещо, но или не смееше, или не намираше удобен случай. Няколко минути преди да изнесат мъртвата дойде Младенов. Той сложи своите цветя и дълго, втренчено <b>гледа</b> покойницата. Не се ръкува с никого, не погледна никого. Сбогува се с умрялата и веднага си отиде. Тъкмо в крайната коректност на неговото държание личеше дълбокото чувство на скръб, по-голяма, отколкото у другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>В един ъгъл отдавна стоеше Слав. Журналистът беше явно опечален, но той като че ли обръщаше повече внимание на Ася, отколкото на покойницата. Гледаше уплашено към зетя си и искаше да му каже нещо, но или не смееше, или не намираше удобен случай. Няколко минути преди да изнесат мъртвата дойде Младенов. Той сложи своите цветя и дълго, втренчено <b>гледа</b> покойницата. Не се ръкува с никого, не погледна никого. Сбогува се с умрялата и веднага си отиде. Тъкмо в крайната коректност на неговото държание личеше дълбокото чувство на скръб, по-голяма, отколкото у другите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Но изведнъж се уплаши, че е казал много, замлъкна и започна нервно да се разхожда из стаята. Когато отново се обърна към Ася, видя, че той седи на дивана и го <b>гледа</b> с втренчени очи и разкривено лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Андреев го <b>гледаше</b> изпитателно, не вярваше, че след минута няма да го плеснат. Но постепенно думите на Младенова му вдъхнаха доверие. Най-после той се усмихна, огледа захласнато стаята, тъй както би втренчил очи в най-скъпата си мечта. От устата му се изпусна:</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Почака малко. Тя го <b>гледаше</b> учудено и разсърдено. Той излезе. След себе си чу нейния вик, но не се спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i><i>Старият художник лежеше по гърди на дивана, заровил лице във възглавничките, и <b>гледаше</b> в бездната на мрака. „Накъде?“ — питаше се той и не <b>виждаше</b> път.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Обезумели, безсърдечни жестоки! Той <b>гледаше</b> втренчено и искаше да вика, да пищи. Истерията щеше да го хвърли на земята. Един обикновен бой на улицата. Друг път не би му направил впечатление. Сега той свързваше уличната сцена с всичко изживяно. Чувстваше ужасения си вик на устните.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Полянов;Слънцето угаснало;1995;<br>
<i>Побягна. Плач го душеше. Господи, защо си оставил хората такива! Вървеше разбит, с отпуснати ръце, с наведена глава, краката му го люлееха. Спираше, <b>гледаше</b> втренчено към безкрая на улиците и отново вървеше. Пак спря и притисна сърцето си. Наведе очи към земята. Едно черно петно, напоило паважа, го <b>гледаше</b> зловещо. Това беше кръвта на Ася.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Прав сте, останалото не ми е добре известно. Помня само моя случай. Беше на квартира в долния етаж на една нова неизмазана къща. Една вечер дрънкахме много - всъщност приказвах аз, тя се смееше и ме <b>гледаше</b> с искрящи очи. После я изпратих. Върнах се вкъщи, легнах и отведнъж си помислих, че съм "да"! Беше октомври, прозорецът й вероятно е отворен. Станах и хукнах. Прозорецът беше отворен. Влязох. Бях "да".</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>А като разбра, че второто е дошло по мое настояване, подпря брадичка на длан и ме загледа мълком, както доктор психиатър <b>гледа</b> своя пациент или както пациентът <b>гледа</b> доктора. Двайсетина секунди мълча обидено, преживя го, съжали от сърце и душа братовчедката, нарече я мъченица, жертва на предразсъдъци и ориенталска психика, на мъж с допотопно мислене. Охка и се вайка, задето Флорина се е обрекла на вечно слугуване, и беше толкова убедителна, че накрая моята жена ме изгледа заплашително.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Оказа се, че тази първа вечер Вирджиния била без очила от уважение към нас, от чувство за "политес", Иначе носеше четири диоптъра вдлъбнати стъкла и се препъваше, като ходи. По улиците минавала за недостъпна и горделива, незабелязваща хората. Късогледството не й пречеше да стъпва като балерина на високите си крака, да <b>гледа</b> самоуверено на света, да го презира и обича едновременно.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>На село първо отидохме на гробищата. Тъжно. Големият гранитен паметник се беше наклонил. Гробът обрасъл с трева и бурени. Флорина го почисти с мокри бузи, а аз <b>гледах</b> мъжественото лице на порцелановата снимка и се чувствувах задължен. Нещо обещавах пред себе си или пред него. Мементо! Някой разправяше, че в Китай било обичай сановниците да ходят един път месечно на гробищата. Проява на добро възпитание и осъзнат дълг!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Следните дни хлапетата търсеха да си мажат устните и очите, вдигаха и спускаха коси, връзваха панделки, стараеха се да <b>гледат</b> изразително и отмятаха пренебрежително глави. Дори провлачваха походка. Възприеха и едно от основните правила на леля Вирджиния: парите са нищо, важното е да знаеш как се харчат. Купуваха в несвяст сладолед, искаха спасителни пояси, топки, кегли, сандали, бански, парфюми, даже надуваема лодка.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>Старшината захапа мустак, разбра, че е сбъркал. Обърнах се да <b>видя</b> домашния милиционер. Видя ми се с офицерски чин. И каката ме <b>гледаше</b> под очи, а жена ми изобщо не ме забелязваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- А като попаднем сред простотия? - повиши глас Вирджиния. - Де що бакалин има по Европа, иде тук за по-евтино. Не мога да ги <b>гледам</b> как купуват двеста грама сирене и три домата! Имат по седем дечурлига, готвят картофи по цял ден и си търкат зъбите половин час. Изнервят ме! Броят си парите, като че са ги печелили с подадена шапка! ... Аз нямам твоето волско търпение!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>На къмпинг хубавите жени са много, човек го домързява да ги <b>гледа</b>. Голотата без украшения е еднообразна, Виж, морето се мени всеки ден. А началниците тука са малко: един управител и двама спасители.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Е? - попитах, търсейки признание. - Цигания! - отзова се Флорина с проклетия си навик да <b>гледа</b> отгоре на мене и света.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Човек <b>гледа</b> с очите, а вижда с ума. И понеже рецепторът на очния нерв е в тилната част на мозъка, би могло да се каже, че виждаме с тила си.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Един колега беше поискал отлагане на делото, защото арбитърът не му обръщал внимание, <b>гледал</b> нея. Направил искане да се призове секретарката на техния директор, била много хубава. Комичното е, че искането било записано в протокола, тъй като арбитърът наистина бъбрел с Вирджиния и не чул.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Вирджиния наистина се разплака и подсъдимата я <b>гледаше</b> състрадателно. Пусна се дума, че съдът от съжаление към адвоката приложил смекчаващи обстоятелства.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Още с опъването на палатката взе да ме гложди стар мерак за рибарлък. Стоял съм до звезди над някой ялов вир по Росица. Като деца плетяхме кошове и ги залагахме в реката, а сутрин вадехме по някоя мрена, кефал или сомче. Крал съм и чужда риба от винтери. Но тук беше море, тук на чепарето се окачваха наведнъж по десет или петнайсет сафрида. Гледахме с Таховия бинокъл рибарите.-Те излизаха сутрин и привечер по за два-три часа и се връщаха с пълни панери. Морето вреше от сафрид!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i><i>Бях отзад, наведен над водата, отдаден на улова. Обърнах се стреснато. Вирджиния <b>гледаше</b> втренчено напред, а гласът и паднало и хрипливо повтаряше, че току-що сме щели да потънем, че тя <b>видяла</b> в последния момент някаква голяма вълна, която насмалко да ни залее. Веднага да се връщаме, това било мъртво вълнение, сигурно ни тегли навътре, отдалечаваме се, никого не сме предупредили, никой не ни вижда .. .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Късно! Голямата ми дъщеря беше свила болезнено устни и на пресекулки каза, -че не е приятно, че ще се обърнем и ще се удавим. Гледаше втренчено идващата вълна, потисна вика си, но трепереше. Малкото, уловило се за борда, стискаше зъби и изпитваше себе си. Ядосах се заради него. Побутнах го, то се обърна и му се усмихнах:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Циганчето се беше появило вече в нашия живот. Всъщност то само приличаше на "романе чаве", а иначе беше един от двама-тримата спасители на плажа: среден на ръст мулат с възсухо мускулесто тяло, може би красива глава и коса на млад индианец. Походката му беше също на спасител, който съзнава, че наоколо няма равни, че всички трябва да го <b>гледат</b>. Ще рече, момчето се превземаше, толкова му беше умът. Но тя, пясъчната ивица край морето, е нещо като ничия територия, самостоятелно държавно образувание, буферна зона на две законодателства. Тук действуваха собствени закони, един от които гласеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Кой знае защо, един ден си помислих, че двамата с Вирджиния си приличат. Нищо, че тя беше висока и руса, а Циганчето средно и мургаво. Разбира се, различаваха се по образование, години, социално положение, може би във всичко освен в едно: най-важното. Едва ли можех точно да го определя, то беше смътно усещане, някакво предположение. Може би <b>гледаха</b> еднакво на света, може би вземаха и даваха еднакво. А може би имаха едни и същи сърца, обичаха една песен... "Родено съм циганче черно..."</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Какво пречеше да са с нас? Е, щом не щат, няма да ги караме насила. Да ти кажа, аз <b>гледам</b> на жената като на партньор. Нищо не искам, ако тя не иска. Ама те искат повече от нас! Ти срещал ли си жена, която да не иска?</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Нищо, а пък е нещо... Забелязах, че ме наблюдава. Поисках да разбера - аз съм подозрителен към животните и децата. Те са най-достоверни свидетели. И знаеш ли какво открих: <b>гледа</b> ме иронично! Не ми вярва! Относителното ми тегло в нейните очи не е високо. Попитах я защо ми се присмива. И двете прихнаха. Голямата я издаде: "Защото каза, че вървиш смешно!"</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Вирджиния <b>гледаше</b> на -тази къща като дете. Тя знаеше, че не е по силите й да построи дом, и пазеше чуждия повече от свой.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>След десетина минути Вирджиния се показа. Изтрила сълзите си, делова. Извини се - не искала да ни разваля деня, не могла да се овладее. Ние да сме си <b>гледали</b> плажа, братовчедите били мили хора, възпитани, а тя след малко ще се успокои съвсем. Надя на свой ред заяви, че я разбира много добре, че е права да се ядосва, Таховото безразличие било уникално. "И все пак той като юрист, Жинче, по знае, я зарежи всичко!"</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Лежах самотен на пясъка и се дразнех от Флорина. Отиде да спи със залепени устни. Боже, как умее да се сърди! Как й приляга! .., Да, но наскоро Войводов я <b>гледаше</b> очарован, после ми сподели: "Знаеш ли, завиждам ти! Как умее да се радва жена ти!" Бяхме на гости у тях в Дядо Вазовия град. Войводата разбира от хора!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>И започна да си събира нещата. Тахо се опита да я разубеди. Тя не му позволи. Да я остави на мира! Да си <b>гледа</b> лежането!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Доцентът ни навести пътем с лъчезарната си усмивка и най-сърдечно: "Здравейте, уважаеми съседи! Хубав ден, нали?" Кое-как му отвърнахме, но озадаченият ни вид беше едно "О. М." - въздържали се. Опита да завърже приказка с гостенката, осведоми се дали е прекарала добре нощта и беше готов за каква да е тема. На гостенката й личеше махмурлукът, а Вирджиния имаше и нещо в добавка. Тахо <b>гледаше</b> непроницаемо. Попита ме с очи какво става. Отвърнах със смигване, после затворих двете очи. Човекът разбра и продължи към чешмата или накъдето се беше запътил.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Тогава защо тръгва Вирджиния? Възможно ли е да има друга цел, друго намерение? Цялата тревога не е ли претекст и театър? Не се ли е запътила към някоя авантюра? Не са ли замислили с доктор Надя конспирация? ... Всъщност не, докторицата тръгна принудено. Може би нашата отива по-скоро във Варна? Но цялото й поведение е глупаво. Оскърбяващо. След нея идните дни тримата щяхме или да се <b>гледаме</b> мълчаливо, или да водим измъчени разговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Какъв спасител те патило! Какво общо има този мингян със спасителите? То се представя, хвали се, дадоха му гащета и свирка, лъже момиченцата, та ще взема да го ошамаря! Не си <b>гледа</b> работата, не мете, мързи го да се наведе! Накарало майка си да мие клозетите вместо него - да не се излага! Сега пък заминало за Созопол, видели го да се качва в някаква кола. Помъкнали са го фльорците! ...</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Има и нетипични жени, заразени от спекулативно мислене. Има амазонки. Създадоха женски футбол, женски бокс. Но това е казуистика и се печата в "любопитни факти". Куриози. Говоря за жената изобщо, за останалите деветдесет и девет на сто. По наши критерии тя е по-глупава, но от едно по-общо гледище тя е по-целесъобразна и следователно по-мъдра. Мъжът има исторически и социални задачи, жената - биологически... Затова трябва да я разбираме. Това означава да я приемем такава, каквато е. На семейния кантар не бива да се мери до грам и стотинка. Пред жена не се <b>гледа</b> часовник.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Въпросът, защо го е изоставила така лесно, сам се задава. . Никой не знае дали е било лесно или трудно. Предполагам, че суровите възгледи на бащата са повлияли. Брак не се строи върху минали пари и стара слава. Този виенски студент е могъл за толкова години да научи поне един занаят - не е ли чел приказката за царския син!.. . Майката със своето лекомислие е <b>гледала</b> доста проницателно напред и е видяла нова любов за красивата си дъщеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Вирджиния натъкми ефектните светли рамки с големи стъкла "соларис" и прозря още по-добре наглостта на среднощните каубои. Тръгна към тях. Стигна сандъка им и викна: - На вас кой ви разреши да вдигате тука катуна си? Кого питахте да се настанявате на пътеката! Аз откъде ще минавам, за да ида в тоалетната? ... Веднага си прибирайте боклуците и се натоварвайте обратно!... Какво зяпаш? - кресна на един русоляв и мустакат гигант, който я <b>гледаше</b> усмихнато.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>И вероятно всичко щеше да приключи с взаимната ни неприязън, ако не бяха жените и децата. Защото мъжете си <b>гледаха</b> морето, а -жените - всъщност две от тях - решиха да покажат на Вирджиния коя е тя и кои са те.</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Няма смисъл, братче! ... Не е този начинът! Потапячите се оттеглиха организирано, по заповед, и след няколко секунди останахме сами на чистия и мирен пясък. Помогнахме на Тахо да стане, Вирджиния се беше оправила сама и бършеше разплаканите си очи, децата <b>гледаха</b> мълком, а Флорина държеше ръката на братовчед си и я стискаше, галеше, повтаряйки:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>Тахомир бавно идваше на себе си. С известно учудване сякаш осъзнаваше къде се намира и какво се е случило. И с един непознат ми суетен маниер заоправя дългите си коси, като ги подреждаше и натискаше, решеше с пръсти и подръпваше отзад. Турихме го на стол. Все още дишаше трудно, <b>гледаше</b> разсеяно. Неочаквано заяви с твърд глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Попитах моя колега, с когото работехме заедно, откъде мога да се снабдя с листи, туш и пособия - вероятно имат нещо като склад. Да, казва, книжарницата е в дъното на коридора, има всичко необходимо. Отивам - действително! Самообслужване. Гледам, едни разкошни химикалки. Взех си една шепа. Има обаче и пощенски марки. Това са пари! Върнах се и го питам отново: Извинете, имам служебна кореспонденция, мога ли да ползувам марките? Да, те са за това. Но имам и лична... Не, не може. Тогава зададох най-баламския въпрос: А вие по какво ще разберете коя е служебна, коя лична? Отвърна недоумяващо:</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Хаджиев;Семеен портрет;1989;<br>
<i>- Няма смисъл, лекарят е тук! - отвърнах. Съпругата на саксонския доктор беше отвън и <b>гледаше</b> към нас. Попитах с глава и ръка: Къде е? Тя посочи морето, после разбра тревогата ни и изтича няколко крачки. Извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Сборник народни умотворения. Том 9;1893;<br>
<i>Сега ще обърнем внимание и върху това, което съобщава ва Българите и Власите анонимният нотариус на краля Бела (Anonymus Belae, Cesta Hungarorum). Критиката вече от преди 50 години, а особено от как Реслер излезе с своята теория, <b>гледа</b> съвсем да омаловажи този източник, като недостоверен. Най-много му поврежда, че не може лесно да се определи даже времето, кога е живел тоя аноним, именно</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ХАЧО	След взрива в казармата и аз бях в шок. Като дойдох на себе си, не чувах нищо. Научих се да чувам в строя. Гледам сержанта в устата и следя какво правят другите. Сержантът крещи “Стани!” , всички стават…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>КИРО	От три години не е говорил. Само мълчи, <b>гледа</b> и си прави изводи. А ние не знаем с какъв човек живеем...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ДОКТОРЪТ	Започнаха да чакат отговор на посланието по птиците. По цял ден на двора имаше дежурен, който <b>наблюдаваше</b> небето, а останалите дебнеха по скалите и дърветата за накацали птици с послания. Понякога от север се задаваха огромни ята, които се нижеха с часове над дефилето. Тогава всички излизаха на плаца и <b>гледаха</b> дълго към небето дали някоя птица няма да се отдели и да кацне при нас. Очите на всички се просълзяваха от взиране...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	Всички са на плаца и <b>гледат</b> към небето, издавайки примамващи птичи крясъци. Дрехите и лицата на всички са покрити с пера и птичи изпражнения. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ПЕТЮ 	За вселената няма, но за нас има... Всеки <b>гледа</b> да излезе нагоре, пък ние гледаме да излезем надолу. Щото сме сбъркали посоките. Тръгвам, баджанак!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i><i>ПЕТЮ 	За вселената няма, но за нас има... Всеки <b>гледа</b> да излезе нагоре, пък ние <b>гледаме</b> да излезем надолу. Щото сме сбъркали посоките. Тръгвам, баджанак!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>Клеопатра, виейки професионално с висок сопран. Имитират кучешка пластика на четири крака. Те започват да разкъсват със зъби торбите и да ровят с “крака” парите. Подът се покрива с пари и те се въргалят в тях. Това може да се приеме като емоционално разтоварване, но Соня го приема по съвсем друг начин, запушвайки ушите си. Анибал <b>гледа</b> изумен.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>КЛЕОПАТРА 	Да ги запалим! Не мога да ги <b>гледам</b> тия пари вече. /Драсва няколко пъти неуспешно с кибрит./</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	Той затваря бележника и ги оглежда отново преди да направи резолюцията си. Всички <b>гледат</b> в очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	Той оставя акуратно бележника на шкафчето. След това смъква сакото си и го поставя на стола, после смъква последователно ризата, панталона  и т.н., сгъвайки всичко внимателно. Болните <b>гледат</b> недоумяващо абсурдния ритуал. Когато остава по слип, Пепеляшка му подава болнична пижама. Той я облича спокойно, ляга в леглото и се завива акуратно. Отново разтваря дневника.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>ПРОДАН	За гледане е, ама аз, колкото и да <b>гледам</b>, файда няма. Защото, между нас казано, аз съм далтонист.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Бойчев;Полковникът птица и други пиеси;2005;<br>
<i>	През вече разрушения покрив светят звездите и пеят щурци. Подът е посипан със слама. Всички седят в кръг, <b>гледат</b> към небето и се ослушват да чуят онова нещо..</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Гриша: Какво те прихваща пак, Куче. Спри тази музика. Винаги, като идем някъде, все <b>гледаш</b> да се насереш.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Запрянов;Пиеси;2005;<br>
<i>Кучето: Искаш ние с теб да го духаме, така ли? Цял живот да седим и да <b>гледаме</b> как разни лайнари разхождат такива кукли с лъскавите си лимузини, а после ги скъсват от ебане само щото им купуват помади и парцали.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Единствен аз присъствах на приготовленията и на погребението. Да, той беше мъртъв. Клепачите му бяха толкова изтънели от страдания, че под тях прозираха черните му зеници, сякаш ме <b>гледаше</b> през було. Раната на хълбока му не кървеше. Беше вкочанясал и неподвижен. Лицето му беше хлътнало и жълто със синкави сенки. Да, наистина беше мъртъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Тогава да оставим истината за живота на всичко. Разкажи какво ти каза той, когато лежеше неподвижен и <b>гледаше</b> през прозореца към небето.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>В това време дойде другата Мария. Видя празния гроб и се разплака. И аз заплаках. Гледах следата от легналото тяло на пясъка и плачех.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Че то май да си купим всичко, каквото ни трябва, не е по-малко чудо. (кратко мълчание) Още щом пристигнахме, <b>гледаме</b> целият пазар жужука като рояк оси. Подадохме ухо, поразпитахме и научихме новината. Онзи, пророкът, го осъдили, разпънали го в петък, умрял, погребали го. А тая нощ бил възкръснал. Бре! Кой ви каза, как така, смаях се. Отишла, кай, рано-рано една жена...</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Голготата на Варава;1999;<br>
<i>Както вече обясних, аз смятам, че онова, което днес ни се струва чудо, утре може да стане научна истина. (кратко мълчание) Това означава, че никой няма право да налага на хората да не вярват в него. И тук се доближаваме до същността на настоящия процес. (кратко мълчание) Да, аз съм съгласен с моя опонент, че този процес не се <b>гледа</b> правилно. Съгласен съм, че тука бяха доведени подбрани свидетели...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>На границата на осветения кръг и Тъмното - загатнат мъжки силует, този на Джес. Джес бавно се движи, ту влиза, ту излиза от осветения кръг. Опитва се да застава на пътя на Неда, тя леко го отблъсква. Пали клечка кибрит, приближава я до лицето на Игнат, коленичи да него и го <b>гледа</b> внимателно. Той остава неподвижен.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>БАБАТА: - Тя беше със сламената си шапка... с чантичката от слама... слънчево, сламено, слънчево... смехове... и те докато бяха най-горе, изстреляха една стрела... и аз <b>гледам</b>... виждам как лети... лети... (въздъхва) Трябва вече да си тръгваме....</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>БАБАТА: - Ние веднъж отидохме на панаир с леля и тя - издокарана, виенско колело... а! Гледам - отгоре нещо лети... лети..</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>ЗАРА: - И защо не си ми показвал стиховете си? (Наум продължава да мълчи, да я <b>гледа</b> в очите.) Като че ли ви нямаше... Боже мой, като че ли не си спомнях за вас... Пауза... .Това е... чудовищен успех, Наум. О, Боже! Как ми се иска още сега да се обадя на Бети и да й кажа, да види тая проста глупачка!... Ами, глупости! Много важно какво си мисли Бети.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>ЗАРА: - Никога не бих оставила майка си... на някаква жена... която да я <b>гледа</b>... Тя ми е майка все пак. Нали знаете, че...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>Обстановка на стара селска къща. Гори камина, по земята има китеници, козяци. В дъното Зара и Джес правят любов. Звучи приятна музика. На прозореца откъм външната страна се появява силует, който като че ли известно време се колебае какво да направи. После изчезва и след малко се отваря вратата на стаята. Появява се Неда. Тя <b>гледа</b>, <b>гледа</b>... Музиката продължава да звучи. Зара и Джес продължават да правят любов. Не я забелязват. Най-накрая тя затваря вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>ЗАРА: - Ти самият още не си го разбрал... но аз го зная... по начина, по който ме <b>гледаш</b>... като че ли ток минава през мен... по начина, по който ме желаеш, по начина, по който проникваш в мен... като че ли те е страх да не ме загубиш като че ли искаш да умреш в мен... да останеш завинаги...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Неда и кучетата;1999;<br>
<i>ЗАРА: - Значи не можеш да ме понасяш! Значи ти е толкова отвратително да се чукаш с мен, че дори... дори... и двеста долара за един следобед ти се виждат малко? Нали?!... имаш нужда да <b>гледаш</b> порнографски списания, когато си с мен, така ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ИРИНИ: И в неделя рано сутринта се появил у майка ми и й казал, че съм изчезнала и тя казала - как ще е изчезнала, като спи в стаята си и аз се събуждам и го гледам седнал на леглото ми, надвесен над мен и ме <b>гледа</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i><i>ИРИНИ: И в неделя рано сутринта се появил у майка ми и й казал, че съм изчезнала и тя казала - как ще е изчезнала, като спи в стаята си и аз се събуждам и го <b>гледам</b> седнал на леглото ми, надвесен над мен и ме <b>гледа</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>АНИ: Ще ходим в събота на разходка, ще обядваме, ще <b>гледаме</b> с децата анимационни филмчета. После ще пазаруваме, ще приготвяме вечеря. Ще каним гости. Ти ще слагаш децата да спят, а аз ще се напивам заедно с гостите. Когато си тръгнат, ще те спуквам от чукане. После ще си лягаме. На другия ден ще се събуждаме заедно. Децата ще идват при нас и ще ни замерят с възглавници.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i><i><i>ДАРА:... тя започна да ми разказва за тебе и как се чукате... и влезе в банята да се къпе... и тогава аз се разплаках... и тогава тя излезе, мислеше, че не я виждам... сигурно беше забравила нещо... и ме <b>видя</b>, че плача... а аз просто плачех неудържимо... и неволно вдигнах глава... и <b>видях</b> образа й в огледалото... тя се усмихваше... <b>гледаше</b> ме как плача и тържествуваше... такава змийска, победоносна усмивка... и в този момент усетих, че цялата ми обич към нея изтече... изчезна... като че ли никога не я е имало...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ИРИНИ: Всъщност защо да не мога? Защо да трябва да продължавам да живея на гърба на Асен? Нали вече съм с теб? Защо да не се прехвърля върху твоя гръб? Защо мълчиш? Защо не си казал още на жена, си, че искаш развод? Не ме ли обичаш повече? Съжаляваш ли за всичко, което стана? Не си ли вече толкова убеден във връзката ни? Искаш ли да ме изоставиш? Сега? Още сега? Защо мълчиш? Защо не ме <b>гледаш</b> в очите? Докога ще мълчиш? Няма ли да ми отговориш? Докога смяташ, че мога да издържам на твоето мълчание? Аз ли съм била толкова глупава или просто ти не можеш да се справиш с любовта?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Димова;Пиеси;2006;<br>
<i>ИРИНИ: Намерили Асен в офиса. Застрелял се в слепоочието... <b>гледах</b> докато сваляха ризата му - беше цялата в кръв...</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Кмета: Не е тая работа за него, че е израстен, ама като го <b>гледам</b>, прост ми се види. Имам си аз в общината общинари за овчобройци, тоя го не ща.</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Даскала: Гледай го ти бе, тоя Цеко! Как е речено, че брусът не реже, ама прави ножовете да режат. Ний да се не сетим досега да направим Стоимена говедар. Ей това ти приляга, Стоимене - да ни пасеш стоката и да ковеш добичетата овреме, та да можем ние да си <b>гледаме</b> работата. Едни да даскалуваме, други да кметуваме, трети да попуваме, та да може селото да се учи на четмото и писмото, да ходи после със страх до общината, да отлага там капа и накрай да си умира като хората. Прост човек, пък се сеща!</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Попа: Ще излезна навънка, щото не е голяма питата, ами вратата на църквата са тесни. Ами я сега аз да те питам нещо, Стоимене. Като <b>гледаш</b> ония е-е там жени, дето белят платното на реката, мож ли позна коя от тях е най-луда?</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Попа: Не е, Стоимене, любовта е за тоя свят, а на господ само душите му трябват... Та докъде бях стигнал? Аха, и ще я <b>гледаш</b> да е зла - със тънки джуки, такава и с остър нос, щото зло куче къща пази, а ако искаш да е и уредна, ще <b>гледаш</b> с голямо чело да е... Жена с голямо чело и кон с широки гърди - туй е изпитано...</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Стоимен (По-бавен и по-мъдър, продължава някакъв разказ. Своя си разказ.): ...Тогаз нещо лъсна във въздуха, конят процвили, лъхна на пот, а конската пот е лоша, на пикоч мирише, и като се разкара прахолякът, <b>гледам</b> една жълтица в краката си, а на шипката - един син парцал се вее на царя от дрехата. Тъй беше: от овцата на шипката остават фъндъци вълна, от нас - кърпени парцалетини и кръв понякогаш, а от царя - един син парцал.</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Попа: Анатема... Тфу, таковата трижди, от тия остри камъни ми се калеврата прохъндакоса... И като рекли: селото яло благо - попът им крив! Ама ей го - попна се лудо от високо! Щото няма обич между человеците... А кога няма мъж да залиби жена си, а жена да отърчи да поеме детето си на ръце - и господ се отвръща... То нали затуй е речено: да пази господ от нов търговец и от вехта курва, щото при тия обичане няма. А откак се преобърна светът подир Стоимен и Цвета, един <b>гледа</b> да те продаде, друг <b>гледа</b> да те преебе... И затуй е речено: парата света върти, а обичането - небето...</i><br><br>
------------------------<br>
Велизар Велчев;Конски Великден;2005;<br>
<i>Трета мерудия: И се свърши тоя пояс на обичливите, на кекавите, на доброръките и на доброгледите, и си отдъхнахме от говноядината, и се върна оня пояс на здравите и на правите хора, дето си с любов не губят времето, ами ако един <b>гледа</b> да те продаде, друг <b>гледа</b> да те преебе...</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>Написаното не е просто философия или психология на времето в обичайния смисъл. То е по-скоро една човешка, т.е. разбираща, философия и психология, един човешки поглед, отправен към неразгаданото тайнство на времето, "взиране" в нас самите - там, където най-малко сме склонни да поглеждаме. Човекът, будният и пробуждащият се човек <b>гледа</b> на "обкръжаващото", на света и "нещата" в него, ала забравя да погледне тъкмо към гледащото: към самия себе си. Тази книга ни напомня онова, което често или непрекъснато забравяме.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Грънчаров;Преследване на времето;2000;<br>
<i>"За да разбулим тайнството на дълбините, често трябва да <b>гледаме</b> върховете. Огънят, който е в центъра на земята, се появява единствено на върха на вулканите."</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Стюардесите са китайски момичета. Хубави били наистина тия китайки — с бели, подравнени, цъфнали като пуканките на ситна нашенска царевица зъби, с очи бистри и свенливи, а за усмивката и приветливостта, за тях да не говорим. Самолетът посъска, посъска и отцепи нагоре. Седи сега и гледай. Какво да <b>гледаш</b> в такава една конгресна зала — отпред народ, встрани народ, отзад народ, само дето портрети, лозунги и делови президиум няма, ала има пък, както казах, хубави стюардеси.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Може да съм невежа, ама не чак толкова, колкото може би ме възприе онова китайче. Гледам тая синя скала, сурнала се под окото ми, ала българското око знае да <b>гледа</b> едновременно и зад гърба си. Това от турско време, че и отподир е останало като една най-силна черта на българското зрение. Никой се не пошавва от мястото си, никой се не струпва да <b>гледа</b> тая внезапна планина. Самолетът, като всеки самолет малко преди кацането си, е всякакъв — един се опитва да си доспи, друг грижливо оглежда колана, трети се е хванал за дръжките и е втренчил напред очи. Към синята пасъчна планина интерес — нулев.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Може да съм невежа, ама не чак толкова, колкото може би ме възприе онова китайче. Гледам тая синя скала, сурнала се под окото ми, ала българското око знае да <b>гледа</b> едновременно и зад гърба си. Това от турско време, че и отподир е останало като една най-силна черта на българското зрение. Никой се не пошавва от мястото си, никой се не струпва да <b>гледа</b> тая внезапна планина. Самолетът, като всеки самолет малко преди кацането си, е всякакъв — един се опитва да си доспи, друг грижливо оглежда колана, трети се е хванал за дръжките и е втренчил напред очи. Към синята пасъчна планина интерес — нулев.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Значи толкова си заслужава интереса, казвам, кой знае каква проста камениста купчина е тая, сигурно такива ги има из тази велика Япония с хиляди, а аз съм вторачил око и не го отлепвам. Малко подкиселен от това свое заключение, даже малко попрезрял се, че съм се самопрекарал, вече се смея на себе си и на ганьовското си любопитство, ала намирам сили да кажа: абе, майната ви пък, какво като на вас не ви е интересно. Мене тая планина си ми хареса и ще си я <b>гледам</b>, вие си дремете, връзвайте се с коланите, каквото си щете правете, разните му там скапани американци, тайландци и не знам какви си още…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Стоя така, както споменах, като обран поп, и <b>гледам</b> доста объркан и безпомощен… „Велика цивилизация — ми казваха приятели, — ще <b>видиш</b>, високо ниво…“ Щом съм в такава висока цивилизация, казвам си, няма да е трудно да се оправя. И тъй като съм много слушал и чел за прословутата японска любезност, решавам, че колко му е — ще направя опит за контакт с тази азиатска цивилизация — в лицето на ония две момичета в сини блузки и сини барети, които седят под надписа „Информация“… Надписът е на английски, а моят английски дотолкова стига…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Гневът ми е доста голям, смущението — също. И може да се каже, направо съм объркан. По какъв друг телефон да си свърша работата? Кой ще ти даде монета за телефон, пък и кого да питам каква монета ми е необходима… Гледам за полицай, поне на тях това им е работата. Въртя очи, ще подпаля летището — няма полицай. Ох, тая Япония…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Обръщам се, <b>гледам</b> гишето — японец със синьо сако и бяла риза, бяла като зъбите на това момиче, стои зад гишето и също се усмихва…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Сега — казва той — чакане му е майката, чакане и разглеждане. Това е голямо летище, супермодерно, има барове, има ресторанти, кина има, кафенета. Откъдето да го <b>гледаш</b>, все е интересно…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>Затова внимателно забутах количката до едно меко канапе — луксозно и продълговато, от двете му страни имаше седалки, <b>видях</b> едно свободно място, седнах, поех си въздух, а багажа сложих до канапето. И телевизор да <b>гледам</b>, и багажеца си. Верен, до смърт верен на нашенското — ръка да може да пипне, око да гледа… Нямали били отделните народи национален характер?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Японецът е най-изумителният слушател под слънцето. Гледа те в очите, ахка и охка от това, което му казваш, силните изненади от замайващите ти словца довеждат лицето му до израз на висша благодарност. Тая японска усмивка има наистина доста различни, възхитителни превъплъщения, всяко от които иде да докаже колко си интересен и желан събеседник…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Роклите, джинсите, фанелите, цивилните костюми, удобни за всекидневието, тях сега — чисти и надиплени, ги поставят в малкото стенно гардеробче, което се гуши в стената. Те пак ще потрябват след празниците… Че не можеха ли японците и в европейските хотели да сложат по една пижама, както си му е редно, или въобще нищо да не слагат — както ние правим в своите си хотели, ами всяка сутрин или вечер, зависи откъде <b>гледаш</b> времето — отвориш нежната завивка и пред тебе лежи чисто и сгънато кимоно, така, като че ли току-що е пренесено тук от рафта на магазина. Тук е Япония…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Вляво е сградата на полицията. Нищо сграда — и отгоре да я <b>гледаш</b>, и отпред, и встрани да се изстъпиш. Ала в нея, казват, имало една машинка — и тя нищо и никаква, само дето е глътнала в електронната сн уста цялото трудоспособно население на Япония и всичко, което трябва да знае за човека, тая машинка го знае. От цвета на бельото му и как хърка, докато спи, до грамовете саке, които му трябват, да зачерви ушите си. Да не говорим за трудовите му качества, за нравствеността му, за всичко, което може да е от значение за една японска фирма…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Много наши саморасли величия „слуги на народа“ не само тъй <b>гледат</b> на хората, ами тъй се и грижат за тях — отгоре, отвисоко, анблок, и на едро, както се купува и продава стока. А човекът е конкретен — ето го онзи японец, дето ситни крачка долу, почти като в дъно под мене: той иска да бъде забелязван не като статистическа бройка, а като човек… Ала и в Япония, както и в България, най-трудно се забелязва човекът. Човекът е наистина статистическа бройка, бройлерче, от голямата и силна люпилня за електросметачна техника, за дисциплина, за ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Инженер Кането <b>гледаше</b> чертежите в огромната зала, където работят проектантите на фирмата, дори когато влязохме вътре. Сядам на един свободен стол до неговата малка, пестелива, но с всичко потребно на нея масичка. Киросава отива за кафе — от това в найлоновите чашки, ние се запознаваме с Кането. Той ми се покланя, ала съвсем леко — японците не се кланят на чужденците… Аз ще питам, Кането ще ми отговаря — нали може така…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>А моят Кането пак щял да чака шефа си. Ако той, ако онзи… Много учудено гледам преводача, като ми ги казва тия работи. И той много учудено ме <b>гледа</b> за това, че толкова съм учуден. Най-после Киросава изрича поредната велика японска максима:</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i><i>А моят Кането пак щял да чака шефа си. Ако той, ако онзи… Много учудено <b>гледам</b> преводача, като ми ги казва тия работи. И той много учудено ме <b>гледа</b> за това, че толкова съм учуден. Най-после Киросава изрича поредната велика японска максима:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Скоро напускаме Токио. Тъй и няма да разбера колко голям е този град. И отгоре, от петдесет и третия етаж го <b>гледах</b>, и от кола, когато излизахме от него, пътуваш, пътуваш — тези тараби отстрани убиват чувството къде си, що си. Когато се оказваме освободени от тези шумозаглушителни капаци, виждам пак град. Малко по-рядко населен, губи се надалече, пилее се и той, но е град. И не питам даже къде сме — навсякъде е Япония…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Киросава дава ляв мигач, ние и без това си караме вляво, и тихо, и кротко спираме в нещо като крайбрежен къмпинг. Казвам „нещо“, защото вярното е само, че е крайбрежен. Вярно е също, че тук наистина е имало някога къмпинг, но сега вече няма. Киросава <b>гледа</b> и търка очите си. Киросава нищо не издава, нищо не говори, но с Киросава нещо става…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>И скоро виждаме… Навлезли сме навътре, в самата среда на града — тук се движим вече бавно. И аз мога не само да дишам, но и да <b>гледам</b>. За да видя, че Токио е пълен с течаща вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>А тук, на брега на Японския океан, аз стоя под вековно дърво, облегнал съм се о попукания ствол на дървото и <b>гледам</b> дъното. Какво са направили японците за този океан? Къде и как, и колко навътре са му сложили те санитарния пояс, къде и как са го така изкъпали, па тогава да го пуснат да наближи Япония. Не зная. Явно е че някак си и някъде го правят. Киросава мълчи по въпроса. С такива работи, дето не са ни работа, ние българите много обичаме да се занимаваме — Киросава знае само, че откак е станал шофьор, идва по тези места и все е така…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Рибата е вече иа брега. Докато те й се възхищават, аз още веднъж оглеждам японката — здрави, дълги и прави бедра, стегнато тяло, еманципирана. Семейството явно е не само богато, но и модерно. Той е изравнил сякаш жена си със себе си, след като не я е оставил да <b>гледа</b> децата и да му глади ризите, ами й е купил скъп костюм, скъпа въдица и я довел толкова далече на риболов…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Бях започнал с избора на кимоно. Ще <b>гледам</b> — рекох — как става тая работа. Тук, в Япония, ако не я видя, къде ще я видя. И меката подметка на „Сърп и чук“ прекрачи не един път прага на голямите фирмени магазини за кимона по „Гинзата“.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Не казвам какви мисли ми се събраха в главата, докато <b>гледах</b> тая красива, почти съвършена жена как му трепери на оня самонадеян дандалак, как мъкне отдире му детето и багажа си. При това тя — една от трите супержени-японки, както казваше моят сънародник, в тоя безкраен низ от острови… Ами какво оставаше за онези женици, дето не са дотам надарени с бедра, с гръд и със стойка. Може ли човек да ги види като как изглеждат сутрин, когато нощта е измила боите и червилата, и умората и изтощението са се оцъклили с всичката си безпощадност върху милото и очарователно до късно снощи личице…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Ние доста дискусии бихме провели: редно ли е или не така да се зяносва интелектуалната енергия, така да се похабяват знания? И може би, бихме имали право. Но в Япония сметката е по-друга. Струва ми се, че и те имат своето право. И даже много повече от нас. Защото една такава качествена японка и друго качество япончета ще роди. Нея вече по друг начин ще я <b>гледа</b> не само бъдещият й съпруг и родителите му, самото японско общество ще <b>гледа</b> по друг начин вече и нейния бъдещ съпруг и неговите родители…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Всички тия мили спомени ми минаха набързо през ума, докато <b>гледах</b> едрия японец с огромен букет как се кланяше на вратата, след като беше позвънил точно в 8 часа вечерта. И точно една седмица, след като беше връчена поканата.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>— Това е проблем — казва той, — но аз вярвам, че и другаде по света има хора, които ще подкрепят финансово такава идея. Вие в социалистическите страни как <b>гледате</b> на него?</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Мълча известно време и давам донейде си неясен отговор. Ние в социалистическите страни честно казано никога не сме били чак такива хуманисти, а не зная как <b>гледаме</b> на такава идея, а не искам да разваля още отсега вечерта с едно евтино пропагандно клише, което веднага мога да му предложа… Хага сан ми е интересен такъв, какъвто е — приказлив, любезен, мислещ, и аз искам още да говоря с него…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>От Хага сан, както от всички едри хора, се излъчва доброта. Хага сан и няма причина да е зъл човек, на него му е вървяло в този живот. Спорт, режим, титли, свят е видял, завършил медицина, станал професор, напипал важен дамар на науката. Вече е собственик на клиника, която е претъпкана. Ала като <b>гледам</b> тромавата му и тежка стъпка, дори за танго, разбирам, че Хага сан не е имал никога време за танци и за веселби. И неговият живот е минал по японската система — труд, труд, труд… Само че той е от успелите.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Умувах си ги тези работи, докато <b>гледах</b> Хага сан как бавно скълъпваше в главата си плана на Токио и как узряваше у него идеята да отидем в неговия стар, някогашен ресторант. Какви ли за и против, плюсове и минуси прехвърляше през своята глава Хага сан? Зная само, че той излезе от колебанието трудно, но за сметка на това резултатът беше удовлетворителен, а ако се вземе предвид и часът на денонощието — повече от добър…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Жените при които все пак спираме, са най-доброто, на което можем да попаднем, след като близо час сме обикаляли из тесните, петдесетсантиметрови улички на квартала. Не са повече от петдесетгодишни, макар да изглеждат на шейсет. Сервират ни уиски и се поставят на разположение. Аз оценявам уискито. Искам второ — тия ме <b>гледат</b> учудени: за уиски ли съм дошъл тука? За уиски, ами за какво? Онова е познато — пък и с тези уморени и рухнали женици…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Та го <b>гледам</b> сега този сериозен човек Хага сан. Хага сан не е никакво изключение. Той е умен и добър японец, който най-добросъвестно ми намира място в метрото, където да седна. Ами, ще сядам! Стоя прав и оглеждам Япония в метро. И аз — нея, и тя — мене. Метрото е чисто и бързо. Каруците пристигат точно навреме, водени от своя електронен началник. Така се и командуват — пак от него. Няма минута, няма две, няма и секунда избързване и изоставане. Спира и тръгва без опашки, без бутаници, без рискове. Казвам на Хага сан, че такова хубаво метро е само московското, даже казвам:</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Малка уста — като я <b>гледаш</b>, си мислиш, че залък през нея не може да се провре, ала не тънка и зла, а мека, успокоена, като рисувана. Оттам нагоре следва късо и правилно носле, високо и хубаво чело, тънки, почернени дъгички над дълбоки, силни, красиви очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Той го навиваше с доста български аргументи, наистина, а Хага сан ни <b>гледаше</b> като човек, който нищо не разбираше от това, което му говорехме. Как да остане? Как да не замине? Нали е обещал?…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>Накрая, както става, взимаш си багажа и, натежал от видяното, и олекнал от него, и възхитен и смачкан от сравнението <b>гледаш</b> разписанието на самолетите. Едно нищо и никакво разписание, а в случай като моя може много работа да свърши. Гледаш и пресмяташ колко още остава, за да изтропа колесинкът на самолета на софийското летище.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;За Япония... като за Япония;1990;<br>
<i>И додето ме вдигат нагоре самолетите, и додето ме свалят, и месец отподир, и година, комай и цял живот аз все ще премислям видяно и чуто, все ще съпоставям. И тъй, отскубнат от земния си корен, качен на високо и на широко — горе, отдето, като <b>гледаш</b>, друга е силата на окото, човек най-добре успява — малките, дребните, заядливите работи, дето му дърпат дрешките оттук и оттам, дето се заяждат с човещината му — да ги тури настрана и с обистрено око, и с обистрена душа да извади спомените и на една страна едно да тури, на друга-друго…</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Този решителен и смел човек, ако получи заповед да разстреля хората от комитета, със свойствената си механична готовност да изпълнява заповед не би се колебал-мислеше фелдфе-белът, като <b>гледаше</b> в профил интелигентния овал на лицето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>От това недоизказано „може" телата на присъстващите потръпнаха, макар че през открехнатия прозорец на-хълтваше приятна есенна топлина. Навън под меките лъчи на есенния ден животът течеше приятно и никой не би пожелал смъртта. Този човек така леко прие задачата, която може да го раздели със света на реалността! Присъстващите в кабинета познаваха опасността, на която е изложен, знаеха, че той е обречен, че може да не се върне и <b>гледаха</b> на него като на нещо, което виждат за последен път! В него всеки жест, всяка дума, всеки трепет и мускул говореха за една решителност, готова да срещне смъртта!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>В портала влязоха два стари джипа, от които излязоха цивилни хора, въоръжени с шмайзери. Всичките осем души имаха на левите си ръце средно широки червени ленти. Около новодошлите се събра голяма група войници, които ги разглеждаха недружелюбно. Някои от гостите се опита да се ръкува с тях, но те отбягваха това. Кръгът се разшири, оредя и изчезна съвсем. Войниците се прибраха в помещенията и <b>гледаха</b> през прозорците.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Командирът <b>гледаше</b> от прозореца на кабинета, стаен зад дебелото перде. В този момент той недоумяваше, не разбираше какво значи това и какво трябва да предприеме. Беше подал покана за разговор с командира на армията генерал Маринов, но телефонът упорито мълчеше. От цялата обърканост той знаеше само едно, че не е вече командир на полка, че полкът не е вече оная монолитна бойна единица, готова да служи на интересите на нацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Да дойдат хората от войнишкия комитет! – извика мустакатият, като <b>гледаше</b> към про-зорците на първия етаж.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>На митинга говори цивилният с мустаците. Речта му беше несвързана, пълна със закани срещу всичко, което не се титулува комунист? Войниците го <b>гледаха</b> плахо, даже враждебно, затова, че не каза нито една блага дума за българския народ като цяло. Тази враждебност вбеси оратора и той завърши нелогично, без естествен край, без да получи овациите, които очакваше. Останалите седем души от цивилните разбраха, че не са постигнали това, което искаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>От раната на главата му кръвта се стичаше под яката. Той усети топъл гъдел и го погали с ръка, както седеше на килима. На пръстите си усети неприятна лепкавост, вгледа се в тях и <b>видя</b> цвета на собствената си кръв. Извади носната си кърпа, изтри кръвта от ръката си и <b>гледаше</b> надолу, отбягваше погледите на инквизиторите. Сгъна кърпата с характерното за него старание. Той всичко вършеше така. После се изправи, като се олюля встрани, опря се в един от ъглите на масата, притегли един стол и седна без покана.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Къщата беше с два директни входа - за първия и за втория етаж. За втория се отиваше по бяла мраморна стълба. Освен това, имаше и вътрешна вита мозаична стълба, която свързваше двата етажа. Западните прозорци на къщата <b>гледаха</b> към двора с овощната градина -там също се чувстваше грижата на добрия стопанин и натежалите от плодове клони на ябълките и крушите лежаха на желязното скеле.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Мамо, не говори така, това е може би учение! Така ли се убиват хора? Никой още не е съден, нали ще има народен съд, народът ще си каже думата. Аз не виждам някой да е виновен с нещо! Война - по-рано минаха германци, сега минават руси, какво ли още ще видим? Какво е виновен Сашо, кметът или учителят, всеки си <b>гледа</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>     Тинка беше изпратила децата на училище и <b>гледаше</b> през отворения прозорец как две гугут-ки триеха човките си една в друга и потрепваха с криле от любовно опиянение.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Ще минем из долните села, където не ни познават хората. Аз знам кои са паралиите, имам списък за всеко село! Без план комунистът не работи, нали така ни учат в партията! Всеки трябва да знае какво ще работи - една седмица напред! Знаеш ли колко труд докато разбера къде има пари? Гледаш го некой, нищо и никакъв, ама пълен с пари, като куче с гниди! Всички съм проучил! Вземи си чувал или торба!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i><i>Мракът се сгъстяваше бързо и двамата изчакваха да се приберат хората по домовете си. От близкия път се чуваше конски тропот, пляскане на камшик във въздуха и мелодично отпяване на колелетата. Двамата иманяри обърнаха поглед към пътя. Георгиев пак така под ъгъл <b>гледаше</b> в една посока, а <b>виждаше</b> в друга. В здрача <b>видяха</b> файтона на един от богатите селяни, който се връщаше от полето.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>Краткият разговор се проведе в антрето и едва когато ординарецът ги подаде напред, тя го покани в стаята, без да вземе от ръцете му костюмите. В стаята двамата стояха един срещу друг смутени. Войника <b>гледаше</b> в шарките на килима, а тя местеше <b>погледа</b> си от костюмите на лицето на ординареца и обратно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>     Ординарецът мълчеше смутен и <b>гледаше</b> в шарките на килима. Часовникът от бюфета тра- каше монотонно. Мълчанието продължи необикновено дълго и Звезда запита отново:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Ща та <b>гледам</b> за убост! Сега ща ти тегла патрона! -сопна се сърдито Георгиев и опря цев-та в гърдите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Над входната врата имаше силна електрическа лампа, която светеше цяла нощ. От килиите арестантите <b>гледаха</b> как стоварват тоягите и по телата на тези, които не бяха бити, проливаха студени тръпки.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Другият селянин не пушеше. Той седна встрани от пътя, откъсна една изсъхнала трева и започна да си чопли зъбите, като подозрително <b>гледаше</b> Налъма.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i><i>Двамата селяни <b>гледаха</b> едновременно новопристигащия в краката, за да <b>видят</b> коя от обувките беше със скъсана връзка, но се изненадаха, като видяха, че той беше обут с високи спортни обуща, здраво пристегнати в глезените. На раменете му се полюшваха нескопосно, лошо завързани пагони на капитан.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Парите! Или живота или парите! Избирайте, ама без парите няма живот! Няма време! - крещеше озвереният човек и <b>гледаше</b> под ъгъл уплашените нещастни хора. На светлото жълтите пръстени на редките му едри зъби изглеждаха отвратително. От увисналия ъгъл на устата течеше обилно слюнка, която се стичаше по гърдите на куртката.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Влизайте! Ние сме! - поясни Налъма, а Георгиев седеше зад бюрото важен във военна униформа, на която пагоните не стояха добре, а бяха се похлупили със звездите надолу. Той оцели с разногледия си поглед хората, но те останаха с впечатление, че <b>гледа</b> в картата на стената, затова се обърнаха към Налъма:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Успехът на новоизмислената комбинация повиши самочувствието му и той <b>гледаше</b> на стария си приятел - адютанта, отвисоко, макар че на раменете на Георгиев имаше пагони на капитан. Георгиев забеляза пренебрежението, с което се отнасяше приятелят му, но не можеше да си обясни причините. За всеки случай партийната бдителност в него беше на необходимата висота и той го постави под наблюдение.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Зимата властваше над стихналия провинциален град. Прясната снежна покривка имаше ослепителнобял цвят и хората премрежваха очи, когато <b>гледаха</b> в пухкавото наметало. Комините на къщите бяха пременени с чудновати бели шапки, а през черните пръстени на отворите дишаха нажежени печки. Пушекът беше бледосив и вървеше право нагоре, сякаш се пазеше да не изцапа бялата премяна.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Встрани от Ангелов, на тапициран стол седна човек с автомат..Настана една дълга и мъчителна пауза, в която майорът и полковникът се <b>гледаха</b> очи в очи, без да разговарят. Двамата се разбраха един друг. Третият, който присъстваше, не разбра нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Селянинът все така уплашено <b>гледаше</b> събеседника си. Преглътна заседналата в гърлото мъка, каза трите имена на момчето и се прекръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Стойков слушаше събеседника си съсредоточено, като примигваше често. Сваляше и слагаше очилата с тежките рогови рамки, потриваше стъклата без нужда и <b>гледаше</b> над тях лицето на събеседника си, за да се увери, че действително земеделецът Каменов говори това и разсъждава така. Той не подозираше, че Каменов е приет тайно за член на Комунистическата партия. Затова побърза да смени темата на разговор.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Когато се успокои, отрязахме въжето над главата му и той падна по гръб! Очите му, силно изпъкнали и страшни, <b>гледаха</b> в клона, където беше вързано въжето! Макар и мъртъв, страхувахме се от него, беше много силен! Заровихме го в сухата тръпка, така, както беше увит с въжето.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>     Публиката ги <b>гледаше</b> с презрение и ненавист. Това бяха фанатизирани млади хора, които не знаеха какво вършат. Всеки от тях беше обременен от някакво престъпление от криминален или моралноетичен характер. Много хора от публиката започнаха да питат:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Вярно е! Предавателят е работил няколко месеца в близост до щаба и никой не подозираше нищо! Един ден жителите на града решиха да съборят бронзовата статуя на крал Петър, завързаха я с въже и тълпа от около 500 души започна да тегли, докато я събориха. Аз и командирът <b>гледахме</b> от прозореца, без да се намесваме, приехме, че това е тяхна работа. Същия ден към 23 часа пак с командира слушахме радио Лондон. Това правехме почти редовно, защото даваше свежа и обективна информация за състоянието на фронтовете.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Организираната от правителството публика започнаха да скандират обичайната дума: „Смърт! Смърт!" Каменов въдвори тишина, погледна към редиците на адвокатите, повдигна брадата си нагоре, като <b>гледаше</b> в защитника на Апостолов. До подсъдимия застана оплеши-нял възрастен човек и започна прочувствено:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>     Голямата мъка на Ангелов се предаде и на другите. Всички мълчаха, по челюстите пулсира-ха мускули от емоционална възбуда. Гледаха се, движеха се из килията, но мълчаха като нас-тръхнали вълци.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Тримата го прегърнаха последователно. Първа беше жената, тя непрестанно хълцаше, а мъжете често потриваха очите си от влага. Всичко беше ясно, нямаше въпроси, липсваха отговори. Мълчаха и се <b>гледаха</b>. Всеки искаше да съзерцава повече, за да запази завинаги от другия това, което той е днес, пред лицето на смъртта, преди клупа да прекъсне нишката живот! Гвардеецът погледна в часовника и предупреди:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Капитан Димитров не беше женен и на свиждане дойдоха родителите. Двамата стояха плахи до дебелия зид в коридора, <b>гледаха</b> трогателните срещи на другите и сякаш забравиха за какво са дошли. Не питаха нищо, не казваха нищо, суетяха се, <b>гледаха</b> осъдените, слушаха ридания, <b>гледаха</b> се един друг обезумели.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Знам, мамо!.. Съберете се с чичо, така както сте били едно време, когато бях малък! Братовчедът Петър ще ви <b>гледа</b>, той е добър!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Караулът беше застанал до тях. Беше се залисал от това, което <b>гледаше</b>, бяха изминали 15 минути повече, но тоя път забележката беше мека:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Жестоко е, Рушке, отива си млад! Страшно е да <b>гледаш</b> осъден, да знаеш, че след часове ще бъде труп! Идвай в нас, ще те ожениме, ще ни оставиш внучета!..</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Момичето забърза към изхода. Петър <b>гледаше</b> след нея, докато караулът отваряше вратата, в това време приготви ножчето от самобръсначка. Със свободната ръка преряза вените на тази, която беше окована във веригата. Острото ножче опря до кокал и преряза всички жили. На няколко импулса бликна силна кръв, после намаля, Петър се олюля около себе си и падна в локва кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>В тълпата, чакаща за свиждане, между две млади напълно еднакви жени стоеше около 55-годишна жена, която ридаеше и мяташе главата си ту на една, ту на друга страна. Младите я успокояваха, но мъката повдигаше гърдите и риданията не спираха. Зад тях стоеше застарял мъж, минал седемдесетте, облечен в сиво палто и сива мека шапка. Той <b>гледаше</b> пред себе си. По лицето му не трепкаше мускул, от време на време помръдваше с раменете, което беше признак на нервно напрежение.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Встрани до младите жени чакаше на опашка мъж на зряла възраст, който често пребърсваше очите си и непрекъснато <b>гледаше</b> в двете млади жени, които си приличаха като два стръка цвете, расли на един корен. Търсеше разлика в едната и другата, но не намираше. Избърсваше очите си, за да се убеди в зрителните си способности и пак се вглеждаше в тях - пак същата прилика! Най-после реши да попита и почти шепнешком запита стоящата до него:</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>-	Не виждам, момчето ми - отговори бащата. Двамата родители нямаха сили да кажат какво искат. Гледаха в дебелата широка врата и потръпваха от студ.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Тъмният и широк двор погълна закъснелите пътници. Срещу тях жълтееха тъмните рамки на прозорците на старинната крепост, фелдфебелът изпрати четирима въоръжени войника да чакат пред вратата на килия № 6 и сам тръгна с посетителите. Между жените вървеше детето и плахо <b>гледаше</b> тайнствеността на затворническата крепост. При изкачването на високите стъпала на старата не достигнаха сили и фелдфебелът й помагаше, като я държеше за лакътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Останалите минути бяха посветени на детето. Бащата го притискаше до себе си със свободната ръка, а то <b>гледаше</b> плахо въоръжените хора, тежката верига на ръката на баща си и високите стени с тежки, груби врати.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Един от охраната започна да чупи стари дървени кръстове, съчки и суха трева, направи една купчина, под която сложи вестник и драсна клечка кибрит. Сивата грива на огъня се разпиля над поляната, блеснаха и златистите езичета на игриви пламъчета, които ближеха лицата на охраната. Въоръжените се стоплиха и станаха по-разговорливи, един от тях разправяше за любовните си похождения, а другите му завиждаха. Опираха се един в друг и топлеха табаните на ботушите, дулата на шмайзерите висяха надолу, еднооките цеви <b>гледаха</b> зловещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Четиридесетте безотговорни дни 1944;1995;<br>
<i>Внимание! Без паника! - предупреди строго по-младият от осъдените. - Сега може да мрем, но в бой, като равни с равни - не вързани! Умряха други, ние ще живеем! Вземи единия шмайзер, а от другия пълнителя! - нареди младият, като беше окачил на врата си един от шмайзерите. Съблече шинела на един от жертвите и я препаса на кръста си. В нея той изглеждаше страшен, а не жалък, какъвто беше преди. Другарят му <b>гледаше</b> от него и вършеше същото.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Новият ред;1993;<br>
<i>Всички <b>гледаме</b> картината на днешните събития в Европа, и по-специално на Балканите. Малките Босна и Херцеговина са жестоко притиснати от представителите на ООН да предадат независимостта си на агресора и на тези, които се подиграха със семейната им чест и избиха децата им. Как добре е казано у Ла Фонтен:" Силният е винаги прав ". Виждаме, че босненското законно избрано правителство и признато от почти всички държави на тази планета трябва да отговаря за това, че пази живота на своите поданници и суверенитета-поредно потвърждение на абсурда "само силният е прав!"</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Николов;Светът под микроскоп;1997;<br>
<i>МВФ и Световната банка имат много префинени начини да ни лишават от нашия национален суверенитет и от нашите граждански права. Ако на България й е необходим някакъв заем и отиде в Ню Йорк или Вашингтон в някоя от големите банки като Чез Манхатън, Ситибанк или Химическата, те веднага ще ви препратят до Световната банка, която си има свои изпитани начини да ви изнуди. Това е един голям картел, в който всеки си <b>гледа</b> своите работи и изпълнява строго определен план на действие, наложен от една много малка върхушка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>При вида на едно подобно жалостно приключение почти всичките чаяни и нечаяни гледачи стекоха се на площада да гледат. Дамите от прозорците мятаха върху публиката торжествените си погледи, някои и други полусънни стопани, привлечени също от любопитството, явиха се у същите прозорци и с негодувание <b>гледаха</b> на трагикомическата картина; сегиз-тогиз тий изричаха по една такава красна думица, от която и последний грубиян би се засрамил и отвърнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i><i>При вида на едно подобно жалостно приключение почти всичките чаяни и нечаяни гледачи стекоха се на площада да <b>гледат</b>. Дамите от прозорците мятаха върху публиката торжествените си погледи, някои и други полусънни стопани, привлечени също от любопитството, явиха се у същите прозорци и с негодувание <b>гледаха</b> на трагикомическата картина; сегиз-тогиз тий изричаха по една такава красна думица, от която и последний грубиян би се засрамил и отвърнал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Махни се - отговори разлютената тигрица, - никой не докача и не безпокои твоите господа, нека си <b>гледат</b> кефа. Аз имам разправия с мъжа си, със собствения си мъж, разумя ли ти? Той ми е мъж, аз негова жена, имам право да си го накажа за непослушание.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Подобно на една карающа фурия изненадейно предстана тя пред разговарящите и със спряно от злоба дихание грозно изгледа любезния си съпруг, който като че изстина на мястото си и идиотски <b>гледаше</b> на жена си. Той само тогава се обурави, когато събеседникът му - немецът - го попита дваж и триж: Aber was ist mit ihnen? (Какво ти стана?)</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i><i>- Имам честта, мадам! - поклоняющец се изговори немецът, но дамата нито го удостои с <b>погледа</b> си, тя втрещено <b>гледаше</b> на мъжа си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>И наистина тия украшения се удариха о земята и се запиляха у нозете на коконата. Всички наоколо скочиха от местата си. Дамите си закриха лицата да не <b>гледат</b>, а мъжете се отвърнаха от ужасното зрелище с презрение.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Но полусънний мъж мълчеше като стена и ококорено <b>гледаше</b> на жена си, като че се стараеше да я познае.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Той не ме питаше, а простичко речено караше ми се с едно неприятно до отвращение клензуване. Като ми говореше, гледачите му бяха впити в моите очи, като че искаше да прочете в тях разположението ми и тайните на вътрешните ми помисли, халис доландарджия! Аз мълчах и продължавах да го <b>гледам</b> с учудвание.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>- Казваш така, но любовта не <b>гледа</b> на потеклото, не дири генеалогии - отговори Х. - Нейният разчет е от друга боя. Искрената, платоническата е мъдра, въздържана и умерена, лицемерната, плътската - нагла. Но все пак човек, особито като него, не вярвам да я излъже.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Недалеч от двореца [княжеския палат] файтонът пак ги срещна. Тоя път в колата стояха само две дами. Като изминуваха, те се обръщаха да <b>гледат</b> А. и жена му няколко пъти.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Денят за заминуването на Г. бе настанал. Той се прощаваше от къща в къща с всичките си познати и приятели. Тия, които не заварваше дома, срещаше ги и се прощаваше с тях на улицата. Той дойде в София с хиляди ожидания и биде посрещнат като най симпатичен момък. Начаса се бяха натрупали около му много младежи, които благоговеяха пред него и се надпреварваха кой по-напред да спечели познанствтото и дружбата му, а на тръгвание малцина бяха, които <b>гледаха</b> на него като напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попович;Съчинения;2000;<br>
<i>Адвокатлъкът на адвокатите, гайдата на гайдарина, точенето на пекарина: всяк да си <b>гледа</b> мисията и работата. Има ли право да иска човек барем от учените хора повече морал и свястно лично достойнство? Чини ми се да! Тук е правдата и хоратата, другото не ще много глаголание. Дано да бъда уразумян.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>си и да го <b>гледа</b>, което било пеленаче. Майсторите и оставили гръдите и очите навън, като я зазидали. Тя дълго време доила детето си и плакала; и досега тя уж вие през некои си нощи и суеверните жени от съседните села и града Кюстендил оттрошват парчета от средния камък на моста, варят тези парчета във вода и пият тази вода, за да имат млеко за децата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>донесе ястия на майсторите. Най-рано дошла жената на Мърлявчевича Бойка, която зазиждат и само очите и гърдите и остават вън от стените, за да дое малкото си дете и да му се радва, като го <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>През 1874/5 год. главен учител в кюстенд[илското] училище е бил Йосиф Караминков от Калофер и с него Григор Караманов и Димитър Любенов, но на другата година Караминков, по причина на неспоразумения с владиката и тьй като турците <b>гледали</b> подозрително на този “френк”, си отишъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>След дълго движение из калабалъка на солунските улици баща ни спря в едно грамадно пазарище, тури ни върху един голям сандък и отиде да търси хан, а ний <b>гледахме</b> на пазара, като ни направи особено впечатление продаването на лед лятно време. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>играе по въжето. Целият град се бе струпал да <b>гледа</b> това чудо. Но ето по улицата тихо върви поп Георги, доближава се и изведнъж пресича с нож въжето, че гологъзият пехливан с ужасен врясък се плесна на калдъръма при думите на иконома: “Такива мръсотии при черквата не се вършат”. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>локва кал и веднага лицето на едного от стоящите покрай вратата стана черно като на арапин — калта плисна право в лицето му и на гърдите му; арапите се изсмяха, като похвалиха коня с “аферим”, а пострадавшият отиде на чешмата. Какво ли не минаваше по тази улица? Имаше що да се <b>гледа</b>. Ако ли случайно нямаше движение, то кучетата, които са стотици хиляди в Цариград под милосърдното покровителство на турците, или се излежават по улицата, или се бият за запазване периметри. </i><br><br>
------------------------<br>
Ефрем Каранов;Роден съм българин. Избрани съчинения и документи;1991;<br>
<i>На 18 септември 1918 г. една голяма група напуснали фронта войници, наричани “болшевики”, нападна Главната квартира и понеже само улицата ни дели, ние <b>гледахме</b> как висшите офицери бягаха презглава. През нашата ограда се прекачиха трима и майка ми ги скри в зимника. Това бяха Кимон Георгиев, Йордан Пеев и генерал Ватев. А около зданието в това време се стреляше и през прозорците се хвърляха ръчни бомби. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Известно е, че Белла Цонева-Динкова е прекрасна българска актриса. И всеки, който я е <b>гледал</b> на театрална сцена, на филмовия екран или в телевизионни постановки, ще го потвърди. Следователно основателни са очакванията книгите й да са написани по подобен начин и словото й да е впечатляващо. Това безусловно се потвърждава в "Било е" не само от концепцията на текста. Интелигентното писане го срещаме на всяка страница. Преобладаващи са есеистичният изказ, намекът, нюансът.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Моряците често ги гони полов глад и те си разказват спомени и сънища за жени - важното е да са красиви. В нуждата на тялото кой ти <b>гледа</b> руси ли са, или мургави - всички ти се виждат прекрасни. Вицовите намеци също са сред използваните изразни средства от Никола Радев.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Това, което извисява човека, писателят вижда в умението до края да запазиш способността си да <b>гледаш</b> другите в очите. Важно послание, което откриваме по страниците на повестта, гласи, че няма нищо по-силно и по-голямо от живота. В символичната смърт на чайката можем да разчетем и друго значимо, но и страшно послание - за величието и жестокостта на човека. Велика е и саможертвата на Алексей. Хуманизмът на повестта е и в антивоенния й патос.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Иванов;Подреждане на балната зала;2008;<br>
<i>Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелени ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е <b>гледала</b> с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?</i><br><br>
------------------------<br>
Даниел Георгиев;Неонови ордьоври;1996;<br>
<i>буфера. Ще си тръгна и пак ще се върна, и пак ще ви <b>гледам</b>, и пак ще повръщам самотата си в локвите.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Една нощ като разбрал, че окончателно ще загуби слуха си, решил да си вземе котка. Бил чел, че котките имат фино устроено ухо и други тънки усети. По цял ден я <b>гледал</b> как наостря уши по посока на вече недостижими за него шумове и така се чувствал спокоен и предпазен от изненади. Обичал да казва, че котката е неговото куче. Минало се така известно време и човекът започнал да си въобразява как това не е никаква котка, а собственият му изгубен слух. Виждал в нея само едно голямо мъркащо ухо, неговото.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Жената срещу мен продължаваше да ме <b>гледа</b> в очакване, сякаш не искаше историята да свършва. Приех погледа й като комплимент. Никога не съм умеел да разкажа добре и един виц, а този път като че ли се получи. Все пак паузата ми се стори неловко дълга, запалихме по цигара и тогава тя неочаквано ми протегна ръка и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;И други истории;2001;<br>
<i>Усетих, че въображението ми набира някаква садистична инерция и млъкнах. Кристин се беше свила на седалката до прозореца и ме <b>гледаше</b> почти уплашено.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Георгиев;Любов в езерото на прокажените;2004;<br>
<i>Лежа на масата, около мен танцуват ангели в бели престилки. Райският газ си играе със свещта и подрежда чекмеджетата с абсурдните теми. И се сещам за моя приятел Траян Първанов. Поет до дъното на душата си, той <b>гледаше</b> на живота като на чаша, която трябва да се изпие. Изпи я. Когато умря, беше на 52, а когато бохемствахме в кръчмите около Орлов мост, бяхме два пъти по-млади.</i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Образ под леда;1997;<br>
<i>А. искаше семейство с деца. Сега ги имаше: солиден мъж, всяка вечер гладена риза, две чудесни деца, пиано, английски /тя ги водеше/, общуване с приятелски семейства - мезе, второ и за десерт - домашна торта. "Какви цени! Гледахте ли вчера филма по телевизията?"</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i>Първото момче се наведе напред и промуши върховете на ръцете под камъка си. Започна бавно да се изправя. Видя изтръгването от калта. Видя сбраното - мътно и гадно - то се завихряше и започваше да опипва себе си. Видя неуверения му извор в началото, а по надолу - затъналите в белезникава теч камъни. Дълго <b>гледаха</b> падащите без край в калната вода животинки. И потъващите без край в калта животинки. Видя онези браздички по камъка. Те се стапяха бързо и сякаш за последно, но успяваха да проникнат във вбитите пръсти.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i>Момчето стоеше в средата на стръмното пред едно изсъхнало дърво. Дърветата бяха на рядко и имаше доста паднали от бурите, но това беше пречупено и само долната му половина стърчеше на малка издатина. Момчето пипваше почти окапалата кора, като да я погали, а аз не мърдах, да не шумна нещо, и все <b>гледах</b>... На вид беше младо, ала дървото беше съсухрено, пък и живите правеха като прозорец от клоните си, та със светлото си бодяха земята пред него. Останалото шумеше като в гора, с дъжда - още повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i>Този камък седеше, заседнал на ръб и дълбоко, но иначе не се мъчи и сигурно да беше минало малко време, когато го отпусна по стръмното - и все с гръб - че се изплаших и станах, но то отскочи от пътя му, а камъкът се заби в три дървета по в ниското. А момчето се обърна и седна в шумата, дето беше мокра от дъжда, и трепереше. Като го <b>гледах</b>, мислех да се качвам при него, но все не можех...</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Симеонов;Кожа;2004;<br>
<i>Аз не пиша така, сякаш стъпвам на пръсти около болен; аз пиша така, сякаш крача около ранен боец по време на битка и му крещя, че е червей или друга твар; вдигам го на бумеранга на собствената му ярост и го засилвам в небесата. Тръгвам си малко след като усетя, че бумерангът се връща със страшна сила към главата му. Изнуреният човек се сблъсква със себе си, а аз <b>гледам</b> отстрани взривяващите се от болка галактики на съществото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;По-скоро никога;2004;<br>
<i>Докато, излегнат в спалнята, копнея за простичък живот, в останалите стаи ентропията избуява. Мебелите сменят самоличността си. Вратите влизат и излизат, прозорците изгубват свяст. Гледам крушката, превърната на свещ — мъжди като подводно пламъче и светлината й не стига до часовника. Но пък тиктакането се усилва. „Часовникът заспал и хърка!“ — казваш. Гласът ти идва отдалеч, носи куфари и чанти и прибира всичко разпиляно. Дали е взел иконата, която не довърших? Хубава икона беше — аз, Исус и Светият Дух на гроба на Мария.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;По-скоро никога;2004;<br>
<i>— Аз съм филателистка — каза тя. Прозвуча ми смешно, малко неморално. Пипа марките с пинцет като насекоми. Гледа с лупа зъбчетата им.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;По-скоро никога;2004;<br>
<i>Имало едно време един дядо и една жаба. Те били още мънички. Дядото яздел дървено конче, а жабата си играела с водните лилии. Но така, лека-полека, пораснали и започнали да се гледат с очакване. Гледали се днес, <b>гледали</b> се утре и накрая жабата прошепнала: „Дядо, искам да си имаме дете!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Чухов;По-скоро никога;2004;<br>
<i><i>Имало едно време един дядо и една жаба. Те били още мънички. Дядото яздел дървено конче, а жабата си играела с водните лилии. Но така, лека-полека, пораснали и започнали да се <b>гледат</b> с очакване. Гледали се днес, <b>гледали</b> се утре и накрая жабата прошепнала: „Дядо, искам да си имаме дете!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i>И днес, както толкова дни преди, небето беше синьо, без сянка от облак. Но за разлика от другите минали дни, на него се беше появила великолепна, огромна седемцветна дъга. Ожаднелите хора я <b>гледаха</b> смаяни и тълкуваха. Едни казваха, че тъй като дъгата се явява след дъжд, това означава, че тука, у нас, е валяло, само че ние не сме усетили и че сега вече всичко е безнадеждно. Другите казваха, че не, че ако минем от другата страна на дъгата, тя ще остане в бъдещето и това ги изпълвало с надеждата, че скоро ще вали. Техният спор се превърна във война, тя трая цял ден. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Самобичуване;1999;<br>
<i><i>Стотина млади мъже с уморени лица, облечени в дънки и мръсни маратонки, застанали в кръг, <b>наблюдават</b> мълчаливо как един човек в средата се смалява бавно, после започва да расте бавно. Като стане много висок, някои от младите, които го <b>гледат</b>, се изплюват безразлично. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Стамболов;Запомни ме, живот!;1993;<br>
<i>И така вече постъпвам. Аз никога не си позволявам да говоря буйно и разпалено. И като отида в някое събрание старая се да примиря препирающите се, като <b>гледам</b> да избера средата на противоположните мнения и да сближа двата противни лагера.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Стамболов;Запомни ме, живот!;1993;<br>
<i>Да не помислят някои, че като искам тая привилегия, аз съм движим от някое недостойно егоистическо чувство. Не, господа! В тоя въпрос мен ме ръководи моето искренно и дълбоко убеждение, че в целия свят няма по-интересен субект от мене, който да заслужава да се слуша и <b>гледа</b> не само от българското потомство, но и от цялото человечество. Това нещо аз и мисля да достигна чрез горната привилегия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Стамболов;Запомни ме, живот!;1993;<br>
<i>Да оставим злото да пусне корени, да не <b>гледаме</b> час по-скоро да го унищожим, е все същото, да допуснем да се развие в народното тяло една гангрена, която може да зарази целия организъм. Ние ще се борим с това зло според силите си, като сме убедени, че ще бъдем поддържани от всичките честни и добри български граждани и патриоти в това народнополезно дело.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Стамболов;Запомни ме, живот!;1993;<br>
<i>Освен това, ние ще <b>гледаме</b> да запознаем нашите читатели с всичките големи правдини и благодеяния, които е дала на народа ни Конституцията, против което, за срам и укор на времето ни, намират се няколко ръждиви и черни души, които работят за унищожението й и опропастяването с нея наедно и народните правдини и свобода. За добра чест помежду българския народ, изчадия на ада - гонителите на Конституцията - е твърде малобройна, и ние сме уверени, че скоро те досущ ще изчезнат изпомежду ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Светла Георгиева;Звезди и плевели;2005;<br>
<i>Затова, докато се препъвам в калта на задния двор, <b>гледам</b> захласната сияещата бездна на нощното небе и се опитвам да разбера... Опитвам се да осмисля, кое е по-велико и необяснимо — шеметния танц на звездните светлини, или тъмното мълчание на гниещата пръст, в която покълват семената...</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Без да знаеш, че писмото <b>гледам</b>, разпознавам почерка ти мил -поздравяваш ме с тринайсет реда, писани в дъждовния април.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Ето. . . мама побеляла страшно изпитателно към мене <b>гледа</b>. Победителят с обувки прашни свикна да се връща без победа.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Кой? Баща ти ли? Зная го много отблизо ще ти шепне в ухото досаден подлец, ще те <b>гледа</b> в очите с очи на светец и ще свети перчема му лис и зализан. Кой? Баща ти ли? -</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Моите седмици - между реки запокитени -идват под слънцето, в пясъка газят до глезени, <b>гледат</b> небе по земята, щастливо заскитани -моите седмици с делници пъстри извезани.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Все не мога да спра, да се свия на завет в някой ъгъл сред белия шум на стените и да бъда щастлив като някой мерзавец, който мери до грамче бита на везните, да се смея безгрижен и скъпите гости да ме <b>гледат</b> - добър, преуспял и възпитан, и в неделя, преметнал килима на лоста, да отупвам праха от живота си ситен. Всеки ден като сляпа къртица да ровя, да се блъскам под слънцето</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>И така да е... Но идва посред нас синът ни -скита се покрай реката, <b>гледа</b> хлъзгавия бряг и влече го поривът</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Колко време те срещам и <b>гледам</b>, и слушам? Към бездънния свод хвърляш тънко въже сто комина на глухи звезди да отпушиш... Ще ти стигнат ли силите, мое джудже?</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>И се втурнахме подир търкулната насън погача. И край коледните преспи домораслия пророк <b>гледа</b> ни презрително изпод премрежени клепачи и след казачока пуска див американски рок.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>И Спасителят ни <b>гледа</b> изтерзано с мъченическата прошка в кротките очи. В устните Му, цъфнали на черна рана, билката за нашто изцеление горчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i><i>Може сляп да съм бил? Не <b>видях</b> как небрежно някой с топлите длани помилва снега и под грубия ствол на дърветата нежно не усетих как плъзна гореща мъзга, как се сипна небе и в краката ми плахо наедряха към слънцето млади треви и сред синьо мълчание горе шумяха леки облаци с рошави бели глави. И потръпна добрата душа на поета, щом от храстите мартенска влага горчи и децата се борят с немирни козлета, и ме <b>гледат</b> с големи, големи очи като черен и строг минзухар... Може сляп да съм бил или стар?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>да седнем под онзи кръчмарски тезгях и нашата котва в нощта да потъне, додето светците ни <b>гледат</b> със страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Траян Първанов;Русата волница - душата ми;2007;<br>
<i>Пак да тръгнем... От синура, моя Душице, пепелянка ни <b>гледа</b> с разумни очи и до нея въздиша безпаметна птица, и на облаци нейната мъка горчи...</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             Турците са застанали прави до една ограда, облегнали са се и кротко чакат нашенската младеж да мине през тоалетната. Не бързат. Не показват изнервеност. Не си правят забележки един на друг, нито пък на нас — пасажерите… Да <b>гледаш</b> и да не вярваш. Нашенци да бяха на тяхно място, досега да сме се изпокарали, че даже и намразили. Само един Господ знае колко пъти щяха да си <b>погледнат</b> часовника, колко пъти да се намръщят, че се бавим и че им убиваме времето за ракията… Отидох при тях, заприказвахме се. Заслушах се във всяка дума…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Наскоро <b>гледах</b> по нашата телевизия филма „Осъдени души“ по романа на Димитър Димов. И там същата тема — фанатизма, а защо не и вярата, които държат човека здраво в ръцете си и не го пускат и не го дават на другите сили и ветрове, които духат по това наше немирно земно кълбо.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Гледам едно от нашите момчета е наметнало българското национално знаме. Това прави впечатление на турците, ала е сигнал, че могат да паднат и лири. Пред нас, на самия пъп на града — наредени столчета, на столчетата ваксаджии, чукат по ламарините, канят ни — може да бяха двайсетина души. Гледам — хората по сандали… Кой толкова си лъска обувките в Одрин, тъй за мен си остана една най-дълбока енигма. Факт е, ваксаджиите са на лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Казват, че ваксаджиите били едни от най-доверените хора на полицията. Във всички времена те са нейни хора. От ранна сутрин до зряла вечер стоят на улицата и <b>гледат</b> — кой от къде излиза, къде влиза, кой с кого се среща. Най-важното, подвижни са, при потребност могат да бъдат настанени на всяко място в града.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Да <b>гледаш</b> и да не вярваш. От кога в България такава гледка не е виждана. Някога в трамваите и автобусите имаше две седалки, най-отпред на возилото — на тях имаше табелка — за възрастни хора, за инвалиди и за бременни. Някой умник изкърти тия табелки. И никой не се сети повече в разгара на нашите демократични революции — нежни и всякакви, да ги върне там, където и както можеш също да познаеш културата на един народ.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Гледах само преди няколко дни пред нашия блок как едно голобрадо, още мутиращо пишлеме, с гаджето си, намерили се в едно супер ново, последен модел БМВ, упорито не отстъпваше път на един вече възрастен академик, който се движеше със жигулата си по всички правила на движението. Младенецът отвори вратата и извика: — Махни се от пътя ми бе, нещастник!… Девойката до него — бъдещата възпитателка на български патриоти, също псуваше нещастника като последна перачка от миналия век…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             … Странно ми беше това пътуване — <b>гледаш</b> земята, <b>гледаш</b> селата, през които минаваш — и не ти е ясно по пътя за Силистра ли си, или из Добричко някъде… Само къщите тук са по-нови и по-прясно боядисани. Голямата част са опасани, като нашите някогашни селски къщи с турско син пояс. Сега <b>видях</b> как изглежда турско синьото, когато е истинско. Синьо като небето, когато то е в най-голям кеф. Или като сините мечти на нашите по-първи седесари, които също като комунистите преди това решиха, че цветът прави политиката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             … По селските пътища, по които минаваме, ровичкат кокошки, на пейките седнали предремват възрастни селяни. Гледаш ги и търсиш да познаеш онзи Йовков герой — Серафим. И разбираш, че без Йовков не може да мине никаква приказка за село и за човещина.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Тия хора всичките, имаха непорочни очи. В тия очи нямаше шмекерджълък, нямаше интересчийство, нямаше светска отраканост. Те <b>гледаха</b> чисто и с любопитство на нас — хората, дошли от другата държава, от другия свят — от който преди век и половина кажи го, бяха дошли дедите им…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Не бързали майките да се еманципират, и си <b>гледали</b> децата. Ето една от грубите грешки на социализма. А и на онзи днешен свят — който ние с такава възхита наричаме цивилизационен… Гледали си децата, възпитавали ги и ги възпитали… Сега има на какво да се радват — най-вече на признанието за грижите на мама и татко, на уважение и синовност, които на нас българите все повече и повече ни се губят…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             На всичкото отгоре, и пред самата Турция, се възправят нови въпросителни! САЩ, след войната в Ирак, не <b>гледат</b> вече на Турция като безусловно предан съюзник. Те са смутени и ще предприемат, както по всичко личи, нов стратегически ход. За него вече говорихме — това е създаването на кюрдската държава. Кюрдите не са араби, не са турци, но са ислямисти. Чрез тази държава те ще контролират Ирак, Иран, това ще е една изцяло тяхна предана общност.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Нашите българомохамедани, както и турците, които им бяха на гости, могат с часове да стоят без да пият, без дори да има сложена трапеза. Ей така сядат си на един тарпазан, на един чардак и си безметежествуват. Гледат небето, <b>гледат</b> пътя отпред, ако има такъв, <b>гледат</b> слънцето, ако е през деня, пред тях най-много чай — друго нищо…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             — Какво — продължавам анкетата си аз, като човек, който е решил да прекарва остатъка от живота си в дискотека, та сега <b>гледа</b> думичка да не изтърве…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             — Този разговор го водим в осем часа сутринта. Не е препил Амет — няма да те <b>гледа</b> като нашенски тийнейджър, цяла нощ наливал уиски в несвикналия си корем или пък направо се друсал с опиати… Още по-малко красивото му момиче… Вилген…</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i>             Предната вечер гледах една турска актриса, водеше концерт по телевизията. Да ти види окото женска красота. Чак жена ми я призна за изключителна красавица… Тая да беше дошла — не час щях да я слушам и <b>гледам</b>, ами гроб бях готова да си изкопая тук.</i><br><br>
------------------------<br>
Марко Семов;Съседи... и не само;2004;<br>
<i><i>             Предната вечер <b>гледах</b> една турска актриса, водеше концерт по телевизията. Да ти види окото женска красота. Чак жена ми я призна за изключителна красавица… Тая да беше дошла — не час щях да я слушам и <b>гледам</b>, ами гроб бях готова да си изкопая тук.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        – Да пукна ако знам. Блокирало е нещо, сигурно. Така като го <b>гледам</b> как си бичим все направо, ще вземем да се блъснем някъде и толкоз... Абе защо не виждам някой да звъни на полицията? </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Разкази под линия;2008;<br>
<i>        Минава час и те вече са се наредили, за да <b>гледат</b> филмчетата и снимките. Тук трябва да се отбележи, че Жоро е звъннал на още поне дузина заподозрени, но и на тях дискът им нещо се е форматирал вчера, така че в паметта на камерата се крие единствената му надежда (абе, всъщност, за какво са тия силни думички и що ли му пука толкова за нек’ви скапани документи, при положение, че идват входните изпити и какво мазало ще става, просто не си е истина). </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Ганев;Безлични истории;2008;<br>
<i><i>- Хубаво е, когато <b>гледам</b> някой залез и се замисля за милионите други хора, които също го <b>наблюдават</b>, възхищават се от красотата му или мечтаят, и същевременно са в пълно неведение, че той е изцяло мое притежание - сподели той веднъж със скитника.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>        Лина излезе от сградата и се запъти към един ресторант надолу по улицата. За първи път не обядваше в бара. Писнало й беше да я <b>гледат</b>, да се правят, че не я обсъждат, а всъщност само за нея да говорят. Ще хапна другаде, там, където преди година ходихме с Моасир. Имаше приглушена музика, според него прекрасна. Лина нищо не разбираше от изкуство, особено трудно й беше да различи радиохитовете от качествената музика, но той й помагаше. Поне в началото… </i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>        Още малко и ще я фрасна с халбата. Тъпа крава. Самата прилича на стоножка с пиперливите си ръце, аз съм била уморена. Лина изяде картофките си, глътна бирата и с извинението, че трябва да врътне един телефон, излезе от ресторанта. Навън затръска глава, сякаш имаше пчели в косата. Уф! Имаше ли изобщо музика вътре? Не успя да забележи, в присъствието на Мая можеш да си умреш облакътен и заслушан в глупостите й. Тръгна към офиса с наведена глава. Всички мъже я <b>гледаха</b>, само че не така, както би искала. За жените да не говорим… </i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>Пихме какви ли не неща. От скъпи по-скъпи (доколкото заведението имаше такива). И всичко плащаше той. През стъклото <b>гледаше</b> колите и от време на време възкликваше, че този модел не го знаел.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>Друг път попита едно момиче от нашите, защо винаги си придърпва полата, дори когато е дълга? Да на би да е носила много къси поли в миналото? Момичето отвърна, че през 80-те години <b>гледала</b> всеки западен филм по телевизията и забелязала, че младите американски госпожици винаги правели така, което тя намирала за много привлекателно и сигурно й е останал тик от едно време. Цяла вечер се забавлявахме, но момичето изглеждаше малко умислена, без да бъде тъжна.</i><br><br>
------------------------<br>
Емануил Видински;Картографии на бягството;2005;<br>
<i>— Идва един при мене, знам го още от затвора, и ми вика „Ела, баба ми умира“. Какво да направя аз, го питам, той ела, та ела. Отваме там, а тя, женицата, на 89 години, лежи и охка. „Умирам“, вика. Гледам я аз в очите, слагам ръка на челото й, а тя, бабата, взе, че заспа. Сериозно ви казва, заспа под ръката ми. След няколко дни този същият ме среща, ръце ми целува и ме води да ме черпи. Аз му викам: не ща, той обаче не, та не. „Ако не беше ти, загинал съм“. Той, не баба му.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Примигва и <b>гледа</b> озадачено, сякаш си търси хавлията в банята. Учуден е от неясното размазано светло петно оттатък дерето, подобно космическа летяща чиния. Дали вече не са дошли неговите извънземни предци да го приберат при себе си? Излита поканата натам, в плешката му тя пробива своята черна дупка, от която ще излети или в която ще пропадне душата на глигана. Той вече се мята по стръмното, рита голотата на тая подла поляна и замира с прехапан език. Струйката топла червена кръв се промъква под дългата черна четина и попива в земята. Оставя своя код, преди да отлети пред толкова свидетели.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Обаче Космосът не иска Рижия днес. Той изчезва, замислен за Вълчицата, която го викаше тъй настойчиво. Може би пак ще се обади, сигурно ще се обади. Сега само се е спасила от гадната миризма на ония двукраки с техните огнени пръчки. Рижия не се уплаши и видя огъня от пръчката на оня с перото. Чака я, милата, до последно, беше мъж и някак му стана по-леко, докато се спасяваше сетне през глава. Нямаше начин Вълчицата да не <b>гледа</b> отнякъде и да не слезе при него тихо като първия за годината сняг, който утре щеше да навали, навали... И тогава Рижия ще потъне в нейното голямо и мъдро женско око.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>И се сеща как датчанката Софи го молела: Хансен, мъжът й, да <b>гледа</b> и да го пипа по гърба, докато той си върши настървено мъжката работа. Когато Хансен взел да го опипва и по потния гол задник, Пеньо скочил като ужилен и може би засрамен от старомодните си разбирания. За сетен път се убедил, че в чакалото с американката е къде-къде по-хубаво. Никой не може да те изненада откъм гърба. Тия европейци са като смахнати бе, и чистият въздух не може да ги оправи така лесно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Гроздев;Бесни корени;1999;<br>
<i>Лов на елени. Едри, хубави. Хънтъра вика на колегата ловец: ще ти го убия и одера. Айде бе, отговаря му онзи, ти искаш заедно да си купим билет за мач, да идеш и да го <b>гледаш</b> вместо мен, а сетне да ми кажеш резултата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителят по рисуване вдигна рамена, намали звука на радиото и седна зад рояла. Винаги му харесваше да седи зад рояла. Гърбавия го <b>гледаше</b> учуден и отчаян.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя свали картината от триножника и без да се замисли много, я хвърли в камината. Те го <b>гледаха</b> слисани, а Гърбавия забеляза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той не отвърна веднага на Доктора, а седна, облегна се хубаво, като <b>гледаше</b> камината и едва тогава каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Философа трепна с неприязън. Учителя <b>гледаше</b> с празно любопитство. Доктора съжалително се усмихна. А Акрабов изгледа строго Гърбавия от горе до долу и неочаквано се разсмя:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Смейте се! Скоро ще <b>гледам</b> как ще се гърчите и тогава ще ви кажа кой ще иде при жена ми! — Гърбавия не беше на себе си, пак тресна вратата, едва не счупи стъклата и побягна из коридора задъхан и зъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Само като го <b>гледам</b> — каза Доктора, — ми се ще да ме вдигне и да ме отнесе при Антон! Тоя тип, управителят, нарочно го е взел!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Пак настъпи тишина. Чуваше се само пращенето на дървата. Имаше такива дълги часове, когато и шестимата се <b>гледаха</b> и не знаеха какво да говорят, нито какво да правят. Нищо не ги измъчваше така жестоко, както съзнаването на чакането.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>През цялото време Философа <b>гледаше</b> безизразно в камината. Едва ли мислеше нещо. Обаче безцеремонността на Акрабов го подразни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Акрабов го <b>гледаше</b> учуден. Учителя се замисли върху правотата на това, което беше чул. Единствен Доктора остана извън мислите на Философа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Акрабов имаше някаква нова идея. Лицето му вече я отразяваше, той <b>гледаше</b> втренчено във Философа, после приближи внимателно към него и му каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Не го слушаха. Акрабов подхвана за не знам кой път твърде пикантната история за двете сестри, които се заклели да го притежават едновременно. Той разказваше приятно, с точни, мръсни думи и след всяко изречение се заливаше от добродушен смях. Смееше се и Доктора. Единствен Философа продължаваше да <b>гледа</b> на всички с неизменното си безразличие.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Моля ви се… — Той наистина ги молеше. Те <b>гледаха</b> на него като средство за забавление, може би смятаха, че са платили входа и трябва на всяка цена да си получат забавлението.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя го изпрати да му донесе още бои и се зае опъне платното. През това време Акрабов <b>гледаше</b> завистливо бюста на основателя на санаториума.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Моля ви се — каза той с изменен глас, като <b>гледаше</b> Акрабов в очите. — Върнете ми лекарството! Няма да съжалявате за това!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Отдавна не беше ги <b>гледал</b> на рентген, нито им бяха правени лабораторни изследвания, нито пък се предписваше някакво лечение. Той знаеше, че това е безсмислено, че огромните дупки, които зееха в дробовете им, не можеха да се запълнят, и нямаше защо да се заблуждава. И те знаеха. Дори по-ясно от него. Защото дробовете бяха техни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Педро стигна до края на терасата, разбира се, без никакво намерение да се хвърли долу. Но като се връщаше назад и небрежно <b>гледаше</b> към стаите, той забеляза, че завесите на седма стая са спуснати. Любопитно надникна през пролуката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— А бе кой ти <b>гледа</b> каква е! — веселяшки подвикна Акрабов, като силно удряше дланите си. — Жена да е! Най-после господ помисли и за нас!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Педро се беше измъкнал на терасата. Стоеше облакътен на перилата и <b>гледаше</b> към нейната стая. После зърна лицето си в стъклото, попипа с ръка брадата си и веднага излезе от хола.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Философа се затвори още повече. Той <b>гледаше</b> пепелта в камината и се беше отдал на безумно съзерцание.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Акрабов взе колодата с картите и започна да ги разбърква. Педро <b>гледаше</b> втренчено в ръцете му. Личеше, че вниманието му е другаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Знаеш ли — каза Доктора, като го <b>гледаше</b> с блестящите си очи, — ние вече сме цяла година заедно, но аз не мога да кажа, че те познавам! Всички други познавам, а тебе все едно за първи път те виждам!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Тя го <b>гледаше</b> без интерес, безкрайно отдалечена. Очите й бяха кестеняви, с големи зеници. Тяхната лъчиста светлина откри лицето й, малко по-жизнено и смайващо хубаво. Като че се опомняше и нещата около нея постепенно добиваха реалност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Двамата мълчаха. Тя дишаше с голямо затруднение, лицето й ту просветваше, ту потъмняваше. Очевидно очакваше нещо от негова страна. А той стоеше вдървен и кротък. После тя попита с усилие, като произнасяше всяка дума ясно и го <b>гледаше</b> право в очите:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>А сега за първи път той се движеше единствен и свободен, без да се опитва да се разбере, да се оцени, да се сравни. Просто му беше хубаво. Така бавно Учителя се изкачи нагоре и в това движение имаше символичен смисъл. От умора се задъхваше и трябваше често да почива, спираше, обръщаше се и <b>гледаше</b> надолу, където се белееше санаториумът. Виждаше само момичето. То се движеше по терасата и навярно се озърташе, за да го открие…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя почти не го слушаше. Гледаше надолу, водите на ручея плискаха под краката му, по-надолу грееха ливадите, санаториумът, но момичето вече го нямаше нито върху терасата, нито където и да е. Имаше само едно дебело животно, което произнасяше някакви звуци и осъществяваше чрез себе си общата безсмислица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя <b>гледаше</b> как се отдалечава шишкавото му тяло. Всичко му опротивя. Досети се, че онези са влезли при момичето и кой знае какво е станало.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>В този миг някъде отдолу хлопна врата. Той се отдръпна страхливо, тръгна към вратата. Дойде му на ум, че някой друг идва със същите намерения. Затова отиде към прозореца и стъклената врата, които <b>гледаха</b> към терасата, и леко открехна завесите. После се измъкна навън. Явно отдолу идваше някой. По стъпките изглежда, че беше Педро. Учителя бързо прекоси хола и безшумно се измъкна на терасата. Спотаи се в края, като от време на време хвърляше поглед през разтворената завеса на седма стая. Втресе го, защото навън беше студено.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Тя е нещо съвсем независимо от нас! — каза Философа със странна интонация. — Ние можем да я <b>гледаме</b> само от разстояние, на което ни оставя!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Някой трябва да остане до заранта тук! — каза Педро, като ги <b>гледаше</b> изпитателно. — Всичко се случва!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Доктора пак седна при камината, гърбом към терасата. Светлината го дразнеше. Педро пак пусна радиото, а Философа се настани до самата тераса, като <b>гледаше</b> замечтано навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Учителя по рисуване пак се захвана с портрета на Акрабов. За удивление на всички портретът ставаше много интересен и силен. Учителя работеше с два цвята — виолетово и черно. Маститият земевладелец Иван Акрабов <b>гледаше</b> от платното с благородството на умиращ аристократ, който си отива неразбран, последен представител на един духовен елит.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Педро се спусна пръв, след него Философа, който <b>гледаше</b> объркан. Последен пристигна Доктора. Това му струваше усилия, на няколко пъти му призля, но той изпъваше шия напред, непрекъснато преглъщаше и задъхан вървеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Какво да правим? — попита Педро, като обърна очи към Доктора. И Философа, и Гърбавия <b>гледаха</b> в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Навън силно заваля. Дъждът беше пороен, истински водопад, който плющеше върху терасата. Както всеки друг следобед, те <b>гледаха</b> вечната камина с вечния огън, в който горяха все нови и нови дървета.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>И тримата трепнаха. Доктора се беше умислил, Философа <b>гледаше</b> в пламъците на огъня и единствен Гърбавия искаше да каже нещо утешително на този нещастник.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Запушете му гърлото, но да гледа! Да <b>гледа</b> как горят! — извика Доктора. Той стоеше встрани полуоблегнат на едно от креслата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Играта започва. Ние заемаме местата си според големината на изтеглените карти. Сега вече се успокоявам, защото първият номер мина успешно, аз и Този отдясно получихме точно тия места, които ни трябваха. Честно казано, ние подпомогнахме съдбата, толкова бяхме репетирали този момент. Аз ще сека неговите карти, а за нас това е първото условие да нанесем удара. Разбира се, в нашия план бяха предвидени и други варианти, но ние получихме най-благоприятното. Ония двамата <b>гледаха</b> зорко изтеглянето на картите за местата, но както каза Този отдясно — „Те следяха собственото си следене.“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>С твърде развитото ми чувство за подражателство аз се опитвах цял месец да постъпвам като Шефа. Бях изумителен, всички ме <b>гледаха</b> като хаховци, с никого да не се скарам, никого да не нагрубя, да бъда ласкав, отзивчив, дори нежен. Би било разкошно, само че ми омръзна и пак почнах като по-рано. Единствената ми гордост е, че се карам с хората безкористно, т.е. не влагам никакви съображение в разправията, нито пък мисля за последствията.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Така или иначе жена ми сега е обидена. Театърът беше до десет часа и аз можех да <b>гледам</b> представлението и след това да играя, но нали трябваше двамата с моя съдружник да се уточним още веднъж. Има си хас заради това да направя някой гаф.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Лъже, <b>гледа</b> в очите всички и лъже. Загубил е най-много тридесет-четиридесет лева. Отсега нататък непрекъснато ще хленчи, това му е номерът. Хазартът е забранен и се смята за нарушение на закона. По тая причина Хиената лъже. Има си едно на ум, че може да стане среща със следовател. Тогава ще се представя за горката жертва, която мошениците са обирали. А само аз мога да кажа, че през последните няколко месеца той има печалба една твърде солидна сума.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Ах, как ще ги цуцна! — шегува се моят ортак. Хиената <b>гледа</b> замечтано в купчината. Никаква друга картина, никаква природа или женски прелести не могат да родят у него този поглед. Това е предвкусване на радостта, той е готов да преглътне слюнките си. Не издържам и го питам:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Моят ортак е олимпиец. Раздава небрежно картите. В Хиената ще отиде сервирано каре аса, а нашата е вързана в кърпа. Гледам го как лакомо набива солени фъстъци и ми идва да се изхиля. Ей сега тънкият удар по мутричката. След това нека бетонира играта.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Хиената <b>гледа</b> сащисан как Този отдясно разваля флеша си, без да му мигне окото, тегли една карта и не я поглежда. За какво му е да я поглежда, когато и двамата знаем коя е.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Сети се маймунката и пусна лакомството. Гледам как вади пет двайсетлевови банкноти и ги хвърля на пода.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той ме поздрави твърде учтиво с най-дружелюбна усмивка и запита как се чувствувам, как върви журналистическата ми работа и за разни познати. Веднага забелязах умението му да води празни разговори с приятно за събеседника внимание. Той сякаш ми казваше: „След малко ще се надяваме, а нека сега само чуем гласовете си.“ Колкото го <b>гледах</b>, все повече ми харесваше. По-късно разбрах, че и това е една от неговите магии. Умееше да се харесва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Понякога заставам на площад „Славейков“ към пет часа следобед, когато отвред прииждат млади и хубави жени, аз ги <b>гледам</b>, посрещам ги и ги изпращам, възхищавам им се и страдам, че е невъзможно всички да бъдат мои. Не, това не е просташка алчност на неудовлетворен мъж, а търсене на онова, което никога не достига.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Това му е изразът, когато иска да плаши. Гледаш очиларката му с очиларка и чувствуваш как нямаш опора и от всички посоки нещо може да ти се случи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>А сега, като го <b>гледам</b> надвесен над масата, зареден за последната схватка, аз му се възхищавам. Той притежава всичко, което аз нямам, и положително моите никакви мисли и примитивни чувства са му непонятни. Толкова много искам да приличам на него! А явно е, че не мога дори да му подражавам. Струва ми се, че ако имах поне една десета от неговия характер, моят живот би се изменил в някаква по-перспективна посока…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Всички пари са поставени на пода. Двамата с Хиената се <b>гледаме</b> злобно. Чувствувам се като наелектризиран. Иде нещо великолепно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Върху тая маса никога не е имало толкова пари. Малко повече от единадесет хиляди! Бай Петко е вцепенен. Този отдясно се е облегнал на креслото и <b>гледа</b> втренчено в камарата банкноти.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Беше стоял дълго на прозореца срещу двете тополи, тези млади гиганти, които стърчаха над цялата околност. Беше <b>гледал</b> игривото, ритмично люлеене на върховете, тромавото поклащане на ниските оголени клони, лъскавата нежна кора на стъблата, изприщена тук-там от малки рани, които показваха местата на неродените клони, трайни, разрастващи се спомени за умрели зародиши, застинали в безкрайното време на своето появяване.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>После трябваше да <b>гледа</b> ужасния процес на обличането. Тя доста се колеба с кои обувки да излезе, смени чорапите, после отново обувките и отново чорапите, а той си мислеше, че тя нарочно го измъчва и се наслаждава на нервите му. Беше му отвратително да <b>гледа</b> закопчаването на жартиерите, непоносимата голота на познатото тяло и неспокойните изпитателни погледи, които проверяваха всичко в огледалото. Той мълчаливо я ругаеше, наричаше я с най-обидни имена, радваше се, че въпреки фантастичните й усилия тя не е това, което преди години представляваше, че инстинктите я правят смешна…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>После пак запрепуска из стаята, спря се пред вратата, опита се да достигне дръжката, но не успя, подскочи и пак не успя. Обърна се и загледа госта. Гледаше го втренчено, сякаш искаше да му внуши сериозността на цялото положение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Беше твърде приятен състав от специалисти, които <b>гледаха</b> на предстоящата работа като на интересно удоволствие. Той чувствуваше тяхното разположение, слушаше духовитостите, които си подхвърляха един на друг, остроумните коментарии по разни проекти и се радваше, че стои начело на такъв технически елит.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Това му беше във висша степен неприятно. Затова и се стараеше да не <b>гледа</b> събеседниците и съвсем умишлено се опитваше да противопостави различен, свой тон. Но какъв беше ужасът му, когато след време пак неусетно този свой тон се загубваше и той чувствуваше върху лицето си, в звученето на гласа си, в пъргавината на движенията си своето тъй противно превъплъщение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Илиев не ги <b>гледаше</b>, но усещаше редуването на реакциите у тях. И целия процес на съмнения и надежди. Тогава професорът изтърси поредна фраза, която Илиев запомни:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Под ярката светлина на онази лампа, на привързаното с жица слънце, учудено го <b>гледаше</b> Сомов, разсъблечен, със съдран анцуг, надвесен над кухненската маса.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Той пак <b>гледаше</b> пръстите си, къси, месести, но толкова по-спокойни, недодялано сигурни, <b>гледаше</b> как под тях върху хартията тичаха потоци от формули, раждани без никакво усилие, небрежно стилизирани, тези разкрачени квадратни корени, тези интеграли с откъснати главички, всичко изчистено от неговото излишество, за да се създаде единен математически почерк, какъвто друг не би могъл да има.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Третият син на Сомов беше четиригодишен красавец. Той много искаше да изпъкне с нещо особено пред госта и затова упорито се опитваше да вдигне с една ръка стола. Вършеше това уж небрежно, но често проверяваше дали Илиев ги <b>гледа</b>. Майката му каза да не си играе със стола, защото ще счупи нещо. Той свъси сомовските си вежди и продължи, решен да стигне докрай. Илиев виждаше озлоблението му срещу неподвижната съпротива на стола, следеше треперещата от напрежение детска ръчичка и се удиви на неговата неотстъпчивост.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>— Парализирали ли са се? — И си помисли: „Значи, те съществуват, но само не се движат, не могат да се движат, а си стоят там и се <b>гледат</b> един друг така, както ние се гледаме или пък може би спят, но съществуват, има ги! А може би са мъртви!“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>— Парализирали ли са се? — И си помисли: „Значи, те съществуват, но само не се движат, не могат да се движат, а си стоят там и се <b>гледат</b> един друг така, както ние се <b>гледаме</b> или пък може би спят, но съществуват, има ги! А може би са мъртви!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Беше облечена в импримена рокля с къси ръкави, някякъв отвратителен цвят. Голите й ръце бяха също пълни отпуснати, с много нежна кожа и мека плът. Стори му се, че е нежна, неповратна и доста уморена. Той се взираше в сипанчивото й лице, в безцветните й очи, <b>гледаше</b> я как върви между лицата на децата, как нарежда масата, как всичко тук тази вечер протича като естествен и неизменен ред на живота. Децата трябваше да се нахранят, децата трябваше да се измият, децата трябваше да спят, децата трябваше да се събудят…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Илиев <b>гледаше</b> в полумрака главата му, огромен череп със сбръчкана кожа на лицето, с израз на постоянно очакване, като че някой всеки миг щеше да го потърси и да си го прибере.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Жена му се прибра скоро след него. Както винаги беше уморена, с чувство на неприязън към всичко. Той я <b>гледаше</b>, докато се съблича. Вършеше това с явна досада, после отиде в кухнята, той чу да щракат ключовете на електрическата печка, после стана тихо, знаеше, че тя се е загледала в огледалото над мивката, <b>разглежда</b> лицето си с онзи нищо неказващ, болен поглед, и се питаше дали и тя разбира всичко, както той го разбира.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i>Пак стана и отиде при бюрото си. Онзи Сомов сигурно седеше там, край кухненската маса, и си чертаеше като на шега. И най-малкият се мотаеше около него и му крадеше моливите. А най-големият продължаваше да го <b>гледа</b> с живо любопитство. На Илиев се стори, че ако нечии очи погледнеха и към неговото бюро с такова любопитство, той непременно ще успее…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Портретът на моя двойник;1996;<br>
<i><i>Взе тетрадката си с последните изчисления. Прелисти я. Гледаше нея, а все <b>виждаше</b> Сомовия математически почерк, интегралите без главички и силно разкрачените квадратни корени. После пак се взря в своята работа. Елементарна, безлична работа. Можеше да каже кой извод откъде е!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    На сутринта Христо се усмихва принудено и преглъща насила кафето. Алма го <b>гледа</b> изпитателно. Знае колко Христо мрази медицински съвети и напътствия от други. Все пак събира сили, за да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Алма обичаше да <b>гледа</b> Христо, когато пуши, обичаше миризмата на хубави цигари в неговата мъжка стая, лекия синкав дим, който в ранните следобедни часове след изморителната сутрин в болницата, се вдигаше над голямото легло, където Христо почиваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Минават дни и седмици. Алма не забелязва кога се сменят денят и нощта. Грижи се за Густав като за малко дете храни го с лъжичка, спи в стаята до леглото му, напоследък рядко сваля дрехите си. Красивата й, гъста коса е неподредена, около очите има тъмни сенки, рядко се поглежда в огледалото, две големи вертикални бръчки са се появили около пълните й, чувствени устни. Густав я <b>гледа</b> влюбено, задържа ръката й с лъжичката, опитва се да се усмихне:</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Красив, млад мъж в елегантно, бяло сако се приближава на една крачка от нея, <b>гледа</b> я развеселено с ръце в джобовете. Алма усеща приятна, свежа миризма на мента, която се носи от него. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    За първи път си даваше сметка, че и мъжът има нужда от опорна точка в личния си живот, в душата му пълзеше някаква скрита носталгия. Към онова хубавичко, височко момиче в Пловдив, където бе прекарал като студент няколко щастливи месеца на стаж. Или по-късно към една млада докторка, която го <b>гледаше</b> с такова нескрито обожание. Може би все още би могъл да успее в личния си живот. По света има толкова чудесни, интелигентни, привлекателни момичета. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Алма вдига глава над рамките. Едни усмихнати, топли, тъмнокафяви очи, в които има някаква циганска закачливост, я <b>гледат</b> приятелски. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    Жената <b>гледа</b> въпросително Алма, после маха дружелюбно с ръка и я кани да влезе. В движенията й има естествена грация. Алма я следва машинално, изпитва смущение от факта, че една чужда жена я кани учтиво в жилището на Христо, което беше и неин дом някога. Само кучето, което радостно се върти в краката й, махайки с опашка, не вижда нищо неестествено в присъствието й. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Кратката вечност на Алма М.;1997;<br>
<i>    "...Предстои ми да живея на този свят казваше се в него още двайсет, трийсет, може би четиридесет години, може би малко повече, най-вероятно много по-малко. На теб също. Един Господ знае колко. Нима искаш през цялото това време да се разминаваме като влакове, които са объркали разписанието? А Христо да ни <b>гледа</b> отгоре и да ни се чуди на ума. Защото, каквото и да се случи оттук нататък на теб или на мен, ти ще останеш неговият син, а аз неговата жена. Това никой не може да промени. То е достатъчно, за да не се разминаваме по спирките."</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Болката попремина, но все още не смееше да махне хартийките. Опита се да стане, внезапно му се зави свят много силно и се отказа. Влагата вече беше изчезнала от стените, добре, че поне успя да изрови тази дупка и да се скрият от слънцето. Устата му беше изсъхнала и докато <b>гледаше</b> водата в тубичката, без да знае защо, се сети за бай Величко. Бай Величко - първият човек в страната ни, открил, че морето си е отишло. Не, не че си е отишло, а че го няма. Откъде можеше да знае, бай ти Величко, къде е морето? </i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>- Те са някъде там! - <b>гледаше</b> го в очите така, сякаш и той можеше да го види - те са някъде там, чуваш ли? Те са там! - усмихна се леко старият. Усмихна се и Август (беше сигурен, сигурен беше, че понякога вижда!).</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Август се усмихна отново, а Ксенон се разтрепери от щастие, че малкият все пак не вижда и няма да забележи огромния сребърен диск над главите им. А там, там плуваха бавно сиви акули и ги <b>гледаха</b>, <b>гледаха</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Болката стана прекалено силна. Това вече не бяха невинни мечти, а влакнеста, лепкава мъка. Лука избърса лицето си с ръка и тръгна към светофара. Пресече и продължи нагоре. Когато мина покрай дрипавия геврекоразпространител, му се стори, че онзи го <b>гледа</b> с насмешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Мирко Бръмбаров;Малашевци;2008;<br>
<i>Ей, шубе! Напълни ли гащите, а? Сега, вместо пътуване до България, Пепи е избрал екскурзия до Ниагара с приятелите си - и този път, или пък е попаднал в задръстване и е изпуснал самолета, или пък самолетът... нещо... а? Искаш ли довечера да <b>гледаме</b> новините заедно?</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Може би тези дни съвършеният сексуален обект изглежда като малка пластика на неизвестен художник, където върху идеалният женски торс не е поставена женска глава, а еректирал красив гръцки фалос. В стремежа на този фалос към небето и в желанието на обикновения мъж да докосне монументалността на циците се изразява цялата унисекс-философия на следващия век. Нейният лозунг е прост: „Дръж хуя за циците и не преставай да <b>гледаш</b> напред!“</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>16. Просто защото е трудно цял живот да стоиш с лице към вентилатора. Житейски бури, социални поледици, финансов скреж — седи си човек в Обществения Хладилник и <b>гледа</b> как вентилатора му се върти. Ще му се на човек да се събере с някой, та дай Боже вентилатора да почне да духа топло — а то какво се получава. Дойде този някой, запретне, клекне и бам — лайното във вентилатора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Както и при всички останали човешки дейности, така и при скандинавията оптимална цифра е 4. Ако са трима, то третият е или мъж или жена (въпрос на предпочитание), тогава двойката наистина доминира и третият е използван, независимо от пола си. Четворката е по-същественото изпълнение на идеята защото там комбинациите са неизброими, има всичко за всеки и не ти остава време да <b>гледаш</b> без да участваш.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Момичета, имам за вас една добра и една лоша новина — Добрата е, че Големият Изнасилвач не съществува. Той е легенда за страстта, филм на ужаса, които се <b>гледа</b> до три пъти. За ваша радост или съжаление — него го има само във вашите приказки.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Защо си мислите, че за едно изнасилване непременно трябва да разполагате с негър или циганин? Съпругът ви, татко, чичо, учителят по физическо и съседът дето <b>гледа</b> винаги нагоре докато говори и ви иска кафе — това са далеч по реалните изнасилвачи от Четиримата Трудоваци, основни герои на последната страница в пролетарския „Труд“. Много жени у нас още се чудат как е възможно такова нещо — „…хем да ти е мъж, пък тоа секс дето го праим всека вечер да влиза в статистиката за изнасилване… … верно, че боли ама чак пък толкоз… аз вече му свикнах и дори не се налага да викам…“</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Срещу всички, в сексуалния тебеширен кръг, а всички други са извън него и заедно с Пениса ви <b>гледат</b> надолу и не искат да срещнат вашия поглед… Познавам тези погледи.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Татко е дебел, червен и пуфти. На татко му хрумва good idea — хваща с една ръка косата на мама и я води до ръба на хладилника, където и удря главата със скорост равна на пътя по времето. Детето <b>гледа</b> от вратата. Малкото му мозъче не съзнателно стига до извода, че винаги силата с която бият майка му, е правопропорционална на силата, с която тя бие него. Този път, обаче се случва друго. Майката, вече не-жива е натъпкана в празния, беден на бира хладилник. Татко БИТЪР отдавна е сложил катинар на хладилника (майката също пие много), който заключва. Заключва и отива за бира в жегата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>След тази история, твоята приятелка те <b>гледа</b> с погледа на майка ти и ти очакваш да чуеш от устата й най-честите майчини думи. Знаете, те са: „…от парче месо съм те отгледала“.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Е, това вече е краят. Сдобрявате се, обаче не се сдобрявате всъщност. На сутринта <b>гледаш</b> синьо-зеленото си тело и решаваш да се хвалиш пред приятели колко много са те били. Какво друго да измислиш?!</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Ако човек е над 50 и няма много житейски опит, сигурно му се е случвало да мине покрай младежи и да му замирише остро сладникаво, да поклати глава и да се почуди: аджеба що за цигарети пушат тез млади хора. Друг път ги <b>гледаш</b>, че свиват цигарка или я пълнят, разбираш ли, отгоре, кат онези пушки със шомполите от едно време. Що за нрави си хортуват хората над 50 години и си припомнят как едно време се криели от акцизните, за да свият цигара от вестник… Повечето подминавати се правят, че въобще не знаят за какво става дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Става дума за марихуана, индийски коноп. За повсеместно използваният модерен мек наркотик. За тревата. Младите я пушат — къде скришно, къде не. Старците я <b>гледат</b> внимателно по усойни градинки, дискретно встрани от другите ни традиционни селскостопански култури. Както и много други неща всеобщата тревясалост вече не ни учудва. По-скоро ни развеселява.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Освен когато българите в Родопите и цяла Югоизточна България гледат турските сателитни програми. И в други части също биха <b>гледали</b>, ако хващаха турска телевизия. Тя е интересна.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i><i>Освен когато българите в Родопите и цяла Югоизточна България <b>гледат</b> турските сателитни програми. И в други части също биха <b>гледали</b>, ако хващаха турска телевизия. Тя е интересна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>За щастие Питър Шафър е английски автор. Ако четете докрая ще разберете какво става с конете, които пръхтят и <b>гледат</b> когато двама в английска пиеса се опитват да се чукат.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Дали не обидих някого — тези имена случайно са заедно и са подредени по азбучен ред. Но театралната пирамида МММ е единственото, което си заслужава да се <b>гледа</b> и което ще остане в историята от постната епоха на театралната реформа. Страх ме е да ходя на техни работи защото тези тримата са и синя птица, и света троица, и златна паница за мен. И ме е страх за тях и недоверие ме тресе и пак вярвам в тях като разпнатия разбойник в Иисус. Сиреч и аз имам нещо общо — бях там и се настрадах.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>В Българския Театър просто би трябвало да има малко хора, които да правят много театър, които да <b>гледат</b> много хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Когато стане дума за менажиране се сещам за Пловдивския театър. Там директора е луд човек. Сменя репертоара, набира млади актьори на по 20 години, прави две комерсиални постановки (Молиер и Карбовски) и три трудни за гледане (Чехов, Калин Илиев, Стефан Цанев) . Единственото признание, което му стига на този човек-директор е, че вкара осмокласниците да <b>гледат</b> Чехов — и то не на сила! Покрай „скандалите“ на Карбовски и „актобатичния прочит на Молиер“ децата се заинтересуваха от актьорите и актрисите и отидоха да <b>гледат</b> Чехов като хипнотизирани. Не им хареса, обаче вината си е само на Чехов.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Градушка! Огромни ледени парчета накъсаха сенника на самолета и ни накараха да бягаме из калта като от бомбандировка. Краставиците на Фриденбергер просто станаха на каша за минути. Сам Господ Бог като я <b>гледа</b> тая подредена страна и сигурно се дразни. Нивите станаха на мазало, всички гастарбайтери притихнахме под навеса и разбрахме че бачкането май беше до тук. Хубави пари се печелят в Германия. 7.50 DM на час. Какво ще правим сега, като ги няма най-мразените неща на този свят — баварските краставици.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i><i>Тръгвам си. Хасковлията ще ме откара до Нюрнберг. Като <b>видях</b> колата обаче щях да полудея. Тази кола беше пълна със крадени неща. Разпознах комплект ключове и въдици от килера на Фриденбергер. Разпознах неща, които аз дори не бих преместил от едно място на друго, а той се опитваше да ги гепи. Хасковлията беше взел дори антената от телевизора, който Фриденбергер беше домъкнал, за да <b>гледаме</b> късните мачове на световното. Накарах го да я върне. Послуша ме. Върна се с антената десетина крачки, после се обърна и ми каза:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Влязох в смесеното магазинче на Юн-долар. По най-профанския начин попитах дали имат хляб и козунаци. Трима селяни ме <b>гледат</b> и викат че няма. Ами тогава, питам ги аз, как ще празнувате Великден?!</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Шушукането се усили, децата се <b>гледат</b> дяволито и нищо не казват. Деца, какво да ги правиш. Ако някой ми каже какъв разговор е трябвало да водя в джамията точно с тези момиченца и с имама Мохамед — евала му правя. Аз наистина се бях шашардисал толкова много, че само това можах да измисля.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Обух се като несръчен идиот, точно както се чувствах. Навън ужасът върху мене вече се стовари изведнъж. Всички ме <b>гледат</b> и мълчат. Мога да се хвана на бас, че ако бях побегнал, щяха да хукнат да ме гонят. Само че аз спокойно, пак със финт влязох в колата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Към 23 часа отидох до Велинград, купих си козунак и пих една ракия. В църквата православните скотове се бутаха твърде повече отколкото аз мога да ги понеса. Бутаха се и псуваха. Точно сега ли трябваше да стана свидетел на това?! Като излезе попа да обикаля, всички се източиха след него и аз останах почти сам. Гледах картинките по стените и си помислих, че Исус е красив.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Пашово е малко село с единствен разбит път, който свършва в центъра пред джамията. Не посмях да сляза в Пашово. На сляпата стена на ремонтираната джамия имаше около двадесет-тридесет мъже седнали гъсто един до друг на една дълга пейка. Когато толкова много лошо облечени мъже те <b>гледат</b> втренчено, единственото, за което се сещаш е как да обърнеш и бавно да излезеш от селото. Предполагам това усещане е просто атавистичния страх от много непознати хора на едно място. Предполагам че всички в Пашово са готини пичове. Обаче аз реших да не слизам от колата. Разбирайте го както искате.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Прекарах ноща като <b>гледах</b> отдалече високите витрини на Плейбой бар. Красиво похабени момичета се въртяха без старание на кола. Малко дават от себе си. Сигурно защото вътре нямаше абсолютно никой. Затова пък навън руски туристи седяха по пейките и обсъждаха достойнствата на момичетата, сякаш бяха сериозна партия игра на шашки.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Събудих се пръв. До нас имаше нещо като албански бункер с психеделични надписи. Леко дръпнах колата назад. Бях паркирал почти на ръба на високия бряг, а някълко чайки ме <b>гледаха</b> осъдително.</i><br><br>
------------------------<br>
Мартин Карбовски;Edno1;1999;<br>
<i>Аз не карам автомобил… Не обичам. На таксиметровия шофьор примерно му се лющат и ръцете и краката едновременно… Един такъв ме вози, епидермисът му жълт, неолющен и много мъртъв… и ме гледа… Гледа ме, защото сигурно аз му се бях облещил и се канех да го попитам… Попитах го как така не го е страх да не се загуби на тясната си смрадлива седалка като ръцете му са хванали мазоли от геврека, краката му не стигат вече педалите и не е ли забелязал, че пръстите на краката му ги няма отдавна вече… От търкане…</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          Години наред много новаци и любители се учеха да бръснат върху тези наши глави! Те гледаха на тях както се <b>гледа</b> на модерното земеделие, прилагано в черноземните райони. Трудеха се с убеждението, че колкото повече работят върху главите ни, колкото по-често ги орат и засяват с любителските си идеи, толкова по-богата реколта от идеи ще събират в обществения хамбар. Смятаха, че след като хамбарът се напълни, ще могат да предложат идеи и на международния пазар. Твърдеше се публично, че международният пазар проявявал много голям интерес. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i><i>          Години наред много новаци и любители се учеха да бръснат върху тези наши глави! Те <b>гледаха</b> на тях както се <b>гледа</b> на модерното земеделие, прилагано в черноземните райони. Трудеха се с убеждението, че колкото повече работят върху главите ни, колкото по-често ги орат и засяват с любителските си идеи, толкова по-богата реколта от идеи ще събират в обществения хамбар. Смятаха, че след като хамбарът се напълни, ще могат да предложат идеи и на международния пазар. Твърдеше се публично, че международният пазар проявявал много голям интерес. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          Оскъдно раждаха орниците, вярно е, но ми правеше впечатление, че всички са обърнати на юг, все на юг, към слънцето. Ни една орница не <b>гледаше</b> на север, към усойното и към мъртвичавото. Усойното и мъртвичавото са били винаги езически, убежища на зли сили... И християнските оброци подобно на орниците бяха откъм южната страна. Покритите с лишеи каменни знаци, побити в оброците караулеха през всичките сезони, за да показват кои места са християнски, светли и чисти божии места. </i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          Не зная кои ще са следващите новаци и любители, които ще се учат да бръснат на нашите глави. Не зная и кои ще бъдат следващите орачи на тези наши бедни орници и какво ще засяват в тях. Гледам, че някои сеячи днес много бързат да сеят, без дори една бразда да са изорали! И сеят с голямо усърдие!... Дали това тяхно усърдие е користно или не, ми е трудно да кажа, но твърдя, че има усърдие!</i><br><br>
------------------------<br>
Йордан Радичков;Пупаво време;<br>
<i>          Като <b>гледа</b> как чужденецът приглажда брадата си и си тананика, за да не остане по-назад от него, подпряният на гетата пастир възкликва от цялото си сърце: "Бах мааму!" С това си възкрицание той слага своя удивителен знак на поетическото царамбукане. Ехото го подема и дълго-дълго го препраща от баир на баир: "...ааму...ааму...ааму!" </i><br><br>
------------------------<br>
Вергил Немчев;Голямото глезене;2002;<br>
<i>         Спиро беше седнал на зеленясалия бетон, изглежда се бяха застояли. Лили погледна сгърбената избеляла рубашка пред нея, очуканите кубинки, които се клатеха под ръба на площадката и това отново я върна в черно-бял филм. От онези, класиките, вечно младите, които, откъдето и да ги завариш, винаги <b>гледаш</b> докрая, докато музиката свърши заедно с надписите и започне някое тъпо предаване за много възрастни. </i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>По-добре това последното хич да не беше го казвал. Тъкмо се бях преизпълнил със съзнанието за "важна мисия" и с чувство на отговорност оглеждах полето на бъдещите си действия. Комшията и приятелят му излязоха, а аз останах с мислите си. Седях на дървеното одърче в ъгъла, <b>гледах</b> в огнището как примигват и припукват току-що сложените дърва. В къщичката е уютно, чува се струйката, която изтича в котела. Сенките играят по стените. Това, ето там - не е ли дяволчето ми? Рогчето му се вижда и ми се смее... я, пръста си клати: "Знам аз какво си мислиш."</i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i><i>"Пък Венци се натряскал като свиня. Видях го, въргаляше се до казана - и като поклатят глава, дълбокомислено ще добавят, - щото то и да пиеш, чалъм се иска. Трябва да си хапнеш сланинка, салатка. А той какво - вегетарианец!" Ще ме <b>гледат</b> отвисоко тия, дето пo го могат това, пиенето, но някак със симпатия: "От нашите е." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>- Много си ги виждал ти на служба! - обади се Наум. - Ако изобщо влязат в църквата, завъртят се, поогледат се, вирнат глава нагоре, ама не Господа Иисуса Христа търсят, ами <b>гледат</b> какво е вапцано горе. После запалят по една свещичка, но ей така, от кумова срама и... яко дим.</i><br><br>
------------------------<br>
Венцислав Николов;Капричии;2006;<br>
<i>- Какво да ви кажа, братя, не е лесно да се изрече - бавно поде Климент. - Като <b>гледам</b> как започнаха да заместват буквите с цифри, струва ми се, не дай, Господи... Не след много време вместо да честват Солунските братя, през май ще празнуват "Празника на арабските цифри" - поклати той глава. - Но не вярвам да заличат нашите ликове от стените. Най-паче ще ни обявят за откривателите на десетичната система, нали знаете, числата от едно до десет. И имената ни ще изпишат отдолу наново, с латиница Ibn Naum, Ibn Sawa...</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Друго е да <b>гледаш</b> и от ниско на нещата. При строежа на Дунав мост (1952–1954) ни взеха таванската стая за строители-ергени; нанесе се голямо семейство; след моста я разпределиха за артисти. Живяха и Олга Попова с Татяна Лолова; Емил Греков — когото носих на гръб до избирателната урна, мъртво пиян и през седем улици.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Сега, като <b>гледам</b> назад — в годините, виждам, че Къща на кьоше има и негативи. Кой-къде мине все се отбива, уж за малко. При родителите ми беше така, при нас — също, сега и при дъщеря ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     То не бяха германски войски, наперени, лъскави, с мундхармонички и блестящи чизми; то не бяха — същите, но в обратна посока, пак с мундхармонички, но доста в по-минор; то не бяха червеноармейци, минали вече през няколко преизподни; с малко дръпнати източни очички; <b>гледаха</b> невероятно мирните за тях и прекалено европейски: хора, къщи, вещи, навици.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Споменах Баничките на Кара Капитана — бяха, образно казано, два дървени кафеза или гевгира, с размери на големи стаи, през които водата преминаваше спокойно и промиваше телесата на топуркащите по дъсчения под. Кафезите бяха закрепени между два дълги, херметични, железни понтона, на два метра помежду им, където се завирахме да <b>гледаме</b> голи жени. Отгоре ни, това разстояние беше каютата на бай Кара и каса за билетите. Двуметрово заграждение образуваха кабинките за преобличане.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Сигурно се сещате — щом пиша тия редове, няма начин да не съм се измъкнал, някак си! Как? Един Господ знае; то не бяха ритания, загребвания — както съм <b>гледал</b> Джони Вайсмюлер да прави в Тарзан в града на маймуните.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Емоцията пристига. Едно говедо, неуспяло с колегите от ляво, <b>гледа</b> да си изкара почерпка в ресторантчето зад нас. Знаем ли, че нощният риболов е забранен. Няма такава работа, но не му го съобщаваме, мълчим си. Изправяме се — със сина сме внушителна двойка. Той — атлет; аз, е — бивш! Говедото, да му се чудиш на смелостта — до… третото ни копче. Бавно го приближаваме, с цел да го приближим към Румънско. Говедото изведнъж става прекалено мълчаливо, навежда се, минава под лактите ни и тъжно отива да си опита късмета с колегите отдясно. Приятна им емоция.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Този път нямаме късмет — еднопосочен билет. Граничарите са батковци; кой знае откъде са. Гледат ни завистливо — не знаели да плуват. Чудят ни се (на смелостта или на — акъла).</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     На снимката — от последните дни на Баба ми — 1936 година, ме <b>гледа</b> Тя — подпряна на лакет, наполовина под юргана, мумифицирана и остригана, около осемдесетгодишна… или пет долу — или горе…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — От бройлерите е! Нещо слагат в смеските! Стимули за бързо наедряване; у мен избива в четината. Знаеш ли, — казвах й — колко девойки, <b>гледаш</b> ги — с модерни чорапогащи, с някаква фантастична плетка, доближиш рисковано — те нямали време да се депелатоарират… или оскубят.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Хора разни: едни — апатични, <b>гледат</b> в нищото, стиснали скули; други — плачат; бай Цвятко разказва спомени, като бил в руски плен в Казан.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Но преди това трябваше да се изпратят картините за ОХИ’65 в София, а паветата бяха стъклени; баба Люба да си счупи ребра и крак, натърти цялата и да <b>гледа</b> един от първите телевизори в Русе; Дечко Узунов, като русенски народен представител да открие ТЕЦ Русе — а това са: Сега шейсет, подире четиристотин мегавата! Нъл’ тъй!; на всичкото отгоре — Неделя беше в Сряда!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Не зная какво ми щукна, на гол тумбак — чифте пищови — донадихме и с парите от ТЕЦа купихме един от първите в Русе телевизори, сложих го в мамината стая, едновременно и хол, кухня и приемна, със заръката: Гледай, както си гипсирана, телевизия и бебе! (Сигурен съм, че като прочете горното, жена ми, в качеството си на консултант по текста, ще възрази, че Тя горе си е <b>гледала</b> бебето, а Ние — другите, плюс любопитни, невиждали телевизор, сме се забавлявали с румънска телевизия. Идеалната цел беше: Мама да гледа телевизор и бебе; а ние да хай-мануваме, както и сме го правили.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     Не зная какво ми щукна, на гол тумбак — чифте пищови — донадихме и с парите от ТЕЦа купихме един от първите в Русе телевизори, сложих го в мамината стая, едновременно и хол, кухня и приемна, със заръката: Гледай, както си гипсирана, телевизия и бебе! (Сигурен съм, че като прочете горното, жена ми, в качеството си на консултант по текста, ще възрази, че Тя горе си е <b>гледала</b> бебето, а Ние — другите, плюс любопитни, невиждали телевизор, сме се забавлявали с румънска телевизия. Идеалната цел беше: Мама да <b>гледа</b> телевизор и бебе; а ние да хай-мануваме, както и сме го правили.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Да, да, питал! Как не! Бай Дечко да пита за мене! Не ми е запомнил името, а питал! След Изложбата на извънстоличните художници, София 1961, ме похвали, но ми викаше Генералич, според известния сръбски художник, наивист — нещо съм му приличал. Аз от наивизма <b>гледам</b> да избягам! Ясно, не иде вече да ми вика Генералич, сменил го е с — Русе!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Малко, бях над тригодишен като почина; помня като ходихме с Мама на посещение в Болницата, с количката ми, лятната; щото слизах в движение, вървях, вървях, умарях се, качвах се — хем Болницата е съвсем до нас. Помня стаята, двуетажни нарове, мъжете — мустакати и с дълги бели гащи — с вързанки и ни <b>гледат</b> вторачено. Дядо беше с голям комбал на врата — рак на гърлото ще да е било. Не ми дадоха да го пипна. Помня го в къщи; играя си с калпака му — миришеше на люто и пушек. Нищо особено — черпеше ме с леблебии и стафиди.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — Защо пък — нещастници! Надя зарови двама съпрузи, <b>гледа</b> за трети балама… или поне — квартирант. Нищо не са направили през живота си…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Това беше писмото. На снимката — един типичен, старовремски българин, като борец; раменете му — от ушите, квадратна глава, рунтави вежди с дебела бръчка помежду, гъсти мустаки над яка челюст — копие на Дядо Петър; <b>гледа</b> от упор и упорито. В костюм, ръцете на коленете. Зад него две ефирни създания, направо красиви. По-младата — със скулите на татко си, но не я загрозяват. От надписа отзад: жената Малвина и щерката Раймонда.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Като се уволнявах от казармата, още с войнишка униформа, рисувах в подготвителен курс в Художествената академия — за приемните изпити. Мама, без да зная (призна ми след години), му се обадила да ме види какво правя и евентуално — да помогне с нещо. През една от почивките, моделът беше излязъл, ме потърси, поговорихме общи приказки. Мислех — случайно ме е познал; не го бях виждал от години. Казал й, че се шляя по коридорите, въобще не рисувам, че не <b>гледам</b> сериозно… Въпреки изминалите години, вече с авторитет на художник — ме заболя. Какво ли си е помислила Мама тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     — Знам, аз! Като малка, <b>гледам</b> отдалеко нещо блести, слънчевите лъчи се кръстосват, викам си — диамант! Знам, че е стъкло, дори <b>видях</b> като се счупи, но — илюзия, да я поддържам още миг, поне. И това… хем си знам, вдетинявам се. Хайде да спим вече, че се уморих. И ти ще ставаш рано… Недей да пиеш, майка, пази се!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Стена до стена с въпросния курник (без квартиранти) беше къщата на д-р Дяков, а от другата страна на двора — на д-р Александров, който се изсели в София. Съжелявах, щото имаше деца, на възраст между мене и брат ми — Сашо и Лиляна. След години четохме от нея — а <b>гледахме</b> и филм по книгата й — за Родопите, където е учителствувала.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     В дъждовни дни и вечер до късно четях книгите на братовчедките. В Романът на три сърца от Джек Лондон открих старателно опакована във восъчна хартийка от бръснарско ножче, сребърна монетка от двайсет лева, колкото струваше едно кино — за деца, в партера. Съобщих за откритието си, не направи никому впечатление и с чиста съвест <b>гледах</b> Зигмунд Колосовски — разузнавач, декизиращ се със сто лица, неуловим и неотразим.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Голямата ми братовчедка Мария, вече мома за женене, ме е возприела от Светия купел и заслужено е добила званието Кънчи Марчи. Красива като икона, и сега — около осемдесетте, впечатлява със свежите си и благородни черти на Мадоната с младенеца. Радва се на деца, внуци, вече — и правнуче. Като <b>гледам</b> в огледалото, се чудя и не мога да се начудя — как тази фина жена ме е возприела от светия купел! Не съм ли й бил… малко тежичък! Ще я питам. Мъжът й — чичо Генчо, живя дълго и достойно; навремето се шегуваше: уж учил в Прага за Магистър-фармацефт, пък станал аптекар…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Децата им Нелю и Руми, мои почти връстници, завъдиха челяд, а и челядта им завъжда челяд… С Нелю наскоро се преоткрихме, като сродни души, любители на хумора, чат-пат си кореспондираме, да наваксаме пропуснатите десетилетия — животът е пред нас. Нелю като инженер-химик в Пеницилиновия — срещу малка заплата измисля скъпи лекарства; жена му — Сребра е симпатична учителка по химия, (котаракът Пушо е стажант-химик); щерката — женена в Гренобъл; синът — и той <b>гледал</b> през крив макарон ( щото работел в италианска фирма) към чужбинско.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Целта на мероприятието — сгледа и годеж на Надя с едно офицерче, отговарящо на името Иванчо. Кое-що, тичах като щур из красивия парк, имаше едно ниско място пълно с костенурки; <b>гледах</b> ловни стрелби по асфалтови панички, хленчех за допълнителна лимонада… и съм изпуснал важни моменти. Работата се разсъхнала; после при домашния разбор подочух, че причината, уж, била — имал многобройни сестри и братя; досега не мога да намеря връзката, макар, че я подозирам; питах потерпевшата — прави се, че не помни. Може и да е така — аз пък си спомням, че джаз-оркестърът припяваше:</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Мама и леля Дода си пишеха задължително всяка сдмица. В някои от писмата леля слагаше по двеста лева за брат ми и сто — за мене, според харчовете ни. Четях всичките им писма и винаги бях в курса! Бях се уволнил, когато леля ми се залежа; мама отиде да я <b>гледа</b> и не ми разреши да я посетя и сбогувам — да съм я запомнел като жизнена и здрава; че сега на човек не мязала. Леля дала на сестра си за спомен рубиненото пръстенче, което не сваляше, но кой знае как — то пристигна в Русе без рубинчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Като почина дядо Нако, изнесоха от старата къща книгите му, събирани цял живот. Неговите хора бяха в София. От Градската библиотека си избраха количества книги и ги отнесоха с каруци! Беше мрачен ден; карах морбили и <b>гледах</b> със залепен о стъклото нос. Направо на пустата улица, като камара въглища, останаха нежелани томове. Бяха библиотечно и луксозно подвързани, с черна шагренова кожа, пресовани орнаментирани ъгли и прегъвки, златни букви със сух печат: Н. Михайловъ.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Баща й — чичо Георги Атанасов е един от двамата останали живи, при стрелбата за избиване на лидерите от Русенската комуна, по време на задължителното им разписване всеки следобед. Беше слаб, оттова сякаш по-висок. Облегнали сме се на перилата на Кея, редуваме се да <b>гледаме</b> с не особено големия му бинокъл, румънския бряг. Белият му шантунг-панталон се усуква, като на закачалка, рехавата му косица се ветрее:</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Румянката не пуши, обича да <b>гледа</b> на кафе, на приятели, докато си посръбваме нещо по-така… Щерката Теодора, библиотекарка в Градската — ни дос-тавя най-новото, появило се на хоризонта. Зетя Евгени свири на фагот в Операта, допечелва от коли и каквото друго падне, бъркат го физиономически с титуляра от Бар Чиърс — Сам, симпатяга!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Гледам в двойния гювеч: в едната половинка леля Вичи — плете петокуко; в другата — чичо Тошко Дашков се дърли във в. Русенска поща от 1931 г. на дребни теми, вместо да си довърши романа в стихове — Маркови кули; влачи го с години — такъв ерудит, и литературен критик!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Какво мога да кажа за твоята книга Разчоплени сантименти. Преди всичко, че това е една много по-лична книга от предишната. Трудно е да <b>гледам</b> на нея като редактор, щото разбирам, че освен другото — има за теб и терапевтична стойност, т.е. — попълва известната на всеки ни — нужда да огледа живота си, да го опоетизира, да го разкаже на някого. Това се вижда и в посвещението, което си й сложил.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Не щеме задълбочени анализи! (по този повод си спомням, как Бачо Найден (Петков) се задържа за по-дълго от обикновено пред една картина в почивка-та на Жури за ОХИ и бай Дечко (Узунов) му рече, да не се застоява много, щото картината ще падне от изложбата. Сиреч, ако много я <b>гледа</b>, ще открие кусурите; и още по-сиреч — ако много се задълбочиш в четеното — може хептен да не ти хареса.</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     09 — По време на едно заседание на УС на СБХ, като Председател, ме викат при Високата порта, в ЦК. — по време на пореднотно затягане. Връщам се след няколко часа инструктаж, <b>гледам</b> — колегите ме чакат, какъв хабер им нося. Спокойно, казвам, всеки ще си рисува както и каквото си иска, но… и размах-вам пръст… ще има контрол!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Говоря все хубави работи, младостта му мина в България, правеше хубави илюстрации, знака на Сатиричния е от него; <b>гледам</b> всички се усмихват, радват се. След словото питам как мина, чакам да ме похвалят. Добре мина, казват, само дето вместо Хосе Санча, постоянно казваше Санчо Панса! Ам ся!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     20 — Като ме емна телевизията, филм правели за мене! По Червенската крепост като козичка се катеря, по Ивановските стенописи, че и една черна биволица трябваше да водя напред — назад… Тя, май нещо ме хареса, все <b>гледа</b> да ме лиже, а аз гледам умно в бъдещето… М-м-м!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     20 — Като ме емна телевизията, филм правели за мене! По Червенската крепост като козичка се катеря, по Ивановските стенописи, че и една черна биволица трябваше да водя напред — назад… Тя, май нещо ме хареса, все <b>гледа</b> да ме лиже, а аз <b>гледам</b> умно в бъдещето… М-м-м!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     По тия именно причини, като видя нещо дребно или дребнаво, <b>гледам</b> да го заобиколя, домъчнява ми за самото дребно нещо — горкото, колко е дребно! Пак по тия именно причини, като видя дребно кученце (по правило винаги ококорчени проклетии), може и такъв да му е моделът — недоносен, може и да е от не знам си каква чистокръвна порода — домъчнява ми за кученцето, знам, че никога няма да порасте и очовечи, пардон — нормализира… Кученца — бонзай…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Отидохме, през три села — в четвъртото; и що да видим: Мира — московчанката, стражеваята — чиста каракачанка! Гледаме в каталога — снимките им една до друга. Данните им еднакви, само фирмите им различни. Не съм и подозирал, че каракачанките (Те, че са номади — номади са!) мигрират до Москва и обратно…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     После ли?… Какво после; Отидохме, погребах ме го, <b>гледахме</b> церемониите, зазидахме Сикстинската капела за Конклава на кардиналите, че не можахме да я разгледаме. Слушахме Хора на полските деца-ангелогласни и веднага се досетихме Кой ще е новият Папа. Не ни повярваха, нямало резон; но познахме!</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Стоя си на балкона, с чаша бяло вино в ръка, <b>гледам</b> в упор проблясъците на натовската оптика и с тая пуста моя толерантност, му кроя разни номера; като ги реализирам само на Ужким, за вътрешна консумация и удовлетворение. Да не падам на неговото балконско равнище, ще Ви кажа, под секрет, само два номера, скроени в жега и реализирани на ужким:</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     Два дни по-късно, си седим с шурека под крушата; подръпвам си от подаръка — дебела пура Дъч Мастерс; нежно <b>гледам</b> другите две дузини с девствени целофанчета в красивата кутия с фламандски мотиви; посръбвам от Червеното Джони, с две ледчета; хрускам калифорнийско бадемче и уж небрежно питам, като как е нататък…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     На върха е огромният дом на Аксел Мунте[3]. До там води спиралата на инфарктно тясно шосе — стърчащите странични огледала на малките джипове-таксита атрактивно се чукват и сгъват по шарнирите, при разминаване. Надолу е страшно да се <b>гледа</b> — няма сламка, за която да се хванеш…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i>     — О, Сините Очи на Нина… по-скоро са сапфирено сини, на талази… В синхрон с настроението й — пулсират и преливат… в тюркоазни… Вляво на острова, синьор Капитан, както знаете, е Лазурно-Синята пещера… казват, имало медни-окисни образования и затова — такива феноминални окраски. Твърде прозаично звучи! Природата е поетично устроена и щедра към Този, който умее да Гледа. Водата там е — стъклено прозрачни дълбини. И някъде от безкрая — те гледат Сините Очи на Нина!…</i><br><br>
------------------------<br>
Велимир Петров;Разчоплени сантименти и други разкази;2001;<br>
<i><i>     — О, Сините Очи на Нина… по-скоро са сапфирено сини, на талази… В синхрон с настроението й — пулсират и преливат… в тюркоазни… Вляво на острова, синьор Капитан, както знаете, е Лазурно-Синята пещера… казват, имало медни-окисни образования и затова — такива феноминални окраски. Твърде прозаично звучи! Природата е поетично устроена и щедра към Този, който умее да Гледа. Водата там е — стъклено прозрачни дълбини. И някъде от безкрая — те <b>гледат</b> Сините Очи на Нина!…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Майката от опашката пред касата я <b>гледаше</b> със зяпнала уста. Момченцето мажеше червилото, изтърколило се от несесерчето, по дрехите си и пишкаше на пода. Оказа се и то без памперс, горкото.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Той прекъсна връзката. Жените от опашката я <b>гледаха</b>. Почувства се неудобно, но и някак силна. И колкото и да е глупаво, силата й идваше от мизерните двеста лева. Не от тях самите. Не. Те се разпределяха от само себе си, щом ги получеше. Но си ги изкарваше сама. С честния си и почтен труд. Е, да, получи предложение в обществена тоалетна. Не на всекиго се случва. Е, и какво от това? Там й е мястото на женитбата — в тоалетната.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Синът й се спря на крачка от нея, приклекна и като я <b>гледаше</b> с обич право в очите се изака върху килима, точно на мокрото, оставено от ризата на баща му. Дарина се хвърли към него, хлапето обви ръчички около шията й, тя притисна лице към него и се разрида.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Не се правете на остроумна. Занимавам се с такива като вас, които вместо да си <b>гледат</b> семинара, си търсят белята.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Залитайки, Калина се подчини. Металната врата беше отключена, а вътре миришеше на спарено. Опря се на стената, намери пипнешком ключа и запали лампата. От светлината още повече я заболя глава, но нямаше избор, не знаеше къде отива, налагаше се поне да <b>гледа</b>. Без да се отделя от стената на зиг-заг влезе в просторна стая, в която имаше само разтегателен диван, масичка и чисто нов телевизор с плосък екран. Върху масичката се мъдреше начената бутилка руска водка. Добра се до дивана и пи направо от шишето. Треморът намаля, главата я поотпусна.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Венци седеше на тревата, не беше затворил добре крана и водата го пръскаше по дрехите. Без да му обръща внимание Диана влезе в стаята. Трайчо пушеше на табуретката до телефона и все така тъпо <b>гледаше</b> в една точка. Диана издърпа апарата, избра банкера по мобилния му телефон и учтиво му се извини, че не може да иде на срещата. Събеседникът й замълча въпросително и тя му обясни какво се е случило.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Те ме <b>гледаха</b> на кръв, обаче видяха какво стана с Дългия, как се надигна, как си изтупа изцапаните дънки и колко засрамено се примъкна.</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i>В средата на кръга, с гръб към мене бяха седнали две момчета и правеха нещо, а останалите ги <b>гледаха</b>. Дългият се настани до мене и Мишо и подвикна на ония в средата. Единият се отмести встрани и чак тогава <b>видях</b>, че държаха дебела пръчка, на която за четирите лапички като агне на шиш беше вързано коте. Някой извади кибрит и опърли мустачките на котето. То измяука. Прехапах устни. Те завъртяха пръчката. Не мога да ви кажа как точно го мъчиха, не помня, сигурно не съм могла да гледам, май не издържах и се разциврих. Така силно, че всички се стреснаха, а тоя, детжо държеше пръчката, я изпусна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i><i><i>В средата на кръга, с гръб към мене бяха седнали две момчета и правеха нещо, а останалите ги <b>гледаха</b>. Дългият се настани до мене и Мишо и подвикна на ония в средата. Единият се отмести встрани и чак тогава <b>видях</b>, че държаха дебела пръчка, на която за четирите лапички като агне на шиш беше вързано коте. Някой извади кибрит и опърли мустачките на котето. То измяука. Прехапах устни. Те завъртяха пръчката. Не мога да ви кажа как точно го мъчиха, не помня, сигурно не съм могла да <b>гледам</b>, май не издържах и се разциврих. Така силно, че всички се стреснаха, а тоя, детжо държеше пръчката, я изпусна.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>— Виж сега, ще затварям. Гладна съм. Ще свия нещо от хладилника, докато майка ми пере. Тя мисли, че <b>гледам</b> телевизия. А баща ми може всеки момент да се прибере. Не искам да ме усетят. Сметката за телефон така или иначе ще дойде, но дотогава аз ще съм изкарала някой лев. Аз всъщност на тях искам да помогна, не само на себе си. Пак ще ти се обадя. Чао!</i><br><br>
------------------------<br>
Юлиана Златкова;Мъже за епизоди;2006;<br>
<i>Лъскавите му очи проникваха през синята рокличка. За миг й се стори, че <b>гледа</b> отстрани напрегнатите си гърди, дупето си, корема си. Все едно не бяха части от нейното тяло, а предмети, гумени играчки за пипане и за стискане. Някак неприятно й стана. Той хем я предразполагаше, хем я караше да се срамува. От какво, не е ясно. Май от себе си, от това, че е жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Оживление в мравуняка;1993;<br>
<i>Точно по време на награждаването Диспечерите, отдалечени на хиляди гари разстояние, играеха на карти. Тяхното спокойствие на показ пред всички флиртуваше с безгрижието им, а хазартната им страст разблъскваше с лакти някогашното им чувство за дълг, което пък, от своя страна, примирено се оттегляше и <b>гледаше</b> отстрани какво ще стане. Нищо не ставаше, но по време на поредното раздаване всички Диспечери се заслушаха с изтръпнали сърца. Тихо, защото долиташе отдалече, се чуваше гласът на Капитана:</i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Тези тайни пътешествия в отминалите дни бяха единствените събития, които помрачаваха новия живот на младата жена. Може би точно поради това Маркизата често ставаше рано, отиваше на ръба на Скалата и дълго <b>гледаше</b> Слънцето, което изгряваше достолепно и неизменно. В такава една сутрин, след мъчителните пътешествия в неизтриваемото минало, Изгревът изведнаж се превърна в Залез и Маркизата се натъжи още в началото на Деня. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Помислих си за усмивката и се усмихнах естествено и непринудено. И той се усмихна. Стояхме така един срещу друг, <b>гледахме</b> се и се усмихвахме - беше ни хубаво, очаквахме нещо да се случи, очаквахме някакво неизвестно Бъдеще, което непременно ще е хубаво, вълнуващо, усмихнато, Бъдеще, което чакаме от раждането до смъртта. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Филмчето свърши и хубавата водеща от кабелния видеоканал изчурулика с аматьорското си гласче: "Добър вечер, драги зрители! Ще <b>гледате</b> най-интересната програма в региона и околностите му. Не изключвайте телевизорите, моля ви..." </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Все още не беше промълвил дума. Не беше ме попитал за името ми - <b>гледаше</b> небрежно пътя, държеше волана с една ръка, а с другата изтръскваше цигарата си в позлатения пепелник. Отвреме-навреме ме <b>поглеждаше</b> и тогава точно се случваше нещо невъобразимо. Тялото ми се прехвърляше на задната седалка - широка и удобна - Той ме милваше нежно и сладострастно, после му се отдавах с цялата страст, на която съм способна. Стигах до космически оргазми, не се сдържах, правех го от сърце с ясната мисъл, че върша нещо предопределено. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Гледаше ме похотливо, както обикновено, но той <b>гледаше</b> всички момичета по този начин, тъй че не му обръщах внимание. Чаках предложението, но не се вълнувах, беше ми безразлично почти, но и не се питах защо е тази нападнала ме изневиделица апатия. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Вкъщи ме чакаше баща ми. Седеше умислен и <b>гледаше</b> в пода. Когато влязох, ме погледна бегло и отново заби поглед надолу. Проговори, без да вдигне глава: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        На другия ден наех такси, което да ме откара в Къщата. Макар че уж помнех пътя, се оказа, че е много трудно човек да достигне до това място. Пътят непрекъснато се раздвояваше, криеше посоките, мамеше ни, а гората растеше неочаквано ту тук, ту там. Шофьорът на таксито псуваше, <b>гледаше</b> ме недоволно и когато почти беше готов да се връща обратно в Града, в дъното на здрачаващото се надвечерно пространство се показа Къщата. Аз припряно платих и лекомислено отпратих таксито, без да подозирам какво ме очаква. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Пред мен застана мъж на около четирсет, по-скоро висок, леко възпълен, бузите му започваха да увисват, имаше леки торбички под очите, беше мургав, с черна коса, зализана, а целият той излъчваше нещо мазно. Поканих го да седне, той свойски се разположи, кръстоса крак връз крак, запали скъпа цигара, усмихна се изкуствено и започна да ме <b>гледа</b> с интерес, в който се съзираше и похот. Траех си, подреждах папките по бюрото си, без да има нужда и когато усетих нетърпението му, пророних с възможно най-деловия си глас: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Бях пропуснала началото на предложението му, та не ми стана много ясно в какво се състои сделката, но си бях забранила да питам каквото и да е. Седях чинно зад бюрото си, имитирах, че го <b>гледам</b> внимателно и чаках да свърши. А той в това време енергично се усмихваше, кършеше ръце, превъплъщаваше се в различни образи, устата му се разтягаше безкрайно и ако човек само го гледаше, без да го слуша, би могъл да помисли, че пред него е някакъв талантлив мим, който изнася цяло представление. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Бях пропуснала началото на предложението му, та не ми стана много ясно в какво се състои сделката, но си бях забранила да питам каквото и да е. Седях чинно зад бюрото си, имитирах, че го <b>гледам</b> внимателно и чаках да свърши. А той в това време енергично се усмихваше, кършеше ръце, превъплъщаваше се в различни образи, устата му се разтягаше безкрайно и ако човек само го <b>гледаше</b>, без да го слуша, би могъл да помисли, че пред него е някакъв талантлив мим, който изнася цяло представление. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        "Айде, чупка!" - отрязах го, без да ми мигне окото. А той взе тона ми за знак, че заемам някакво високо място в йерархията на Киселаците. Започна да ме <b>гледа</b> с явно повишено уважение, мигаше учудено, цъкаше тихичко, хихикаше умерено и като че ли се тюхкаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        "Виж какво, мойто момиче. Аз не обичам да ме притесняват. Взех те тук, но не знам още как и за какво ще те използвам. Затова стоиш, <b>гледаш</b>, поркаш си, траеш си и чакаш. Ако потрябваш, ще ти се обадя. Иначе акъл не ща. Ясно?" - и изчезна с чаша златисто питие с лед, който подрънкваше в ръката му. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>         Взе ръката ми почти насила, стисна я, пусна я изведнъж, но продължаваше да ме <b>гледа</b> немигащо в очите. Погледът му беше станал като свредел, пространството на малката ми работна стая се беше сгъстило, едва се дишаше, тежест ме притискаше и за малко затворих очи, като че ли по този начин можех да избягам. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Някой се опитва да ни смути... - през смях ме <b>гледаше</b> Мислителя. - Искаш ли да повървим заедно? В една посока... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        И аз <b>гледах</b> пред себе си, но при тези негови думи обърнах глава и втренчих поглед в изтънчения му профил. Въпросът ми се препъна в зъбите ми, сдъвках го, преглътнах го несръчно и отново се загледах напред. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Не му отговорих, дори не промених положението на главата си. Просто продължавах да <b>гледам</b> в неговата посока, като знаех, че рано или късно ще науча всичко, което ми е дадено да науча. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Не ми отговори, а продължаваше да ме <b>гледа</b> невъзмутимо и по едно време дори понечи да обърне глава, все едно, че не иска вече да ме <b>гледа</b>. Допуснах, че може би е сляп или глух или и двете заедно, затова се доближих, хванах го за рамото и леко го разтърсих. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Бръкнах под неопределената му завивка, прокарах ръка по бедрата му, насочих я към чатала му, но той продължаваше да ме <b>гледа</b> безучастно. Забелязах, че плътта му е пухкава, но все пак беше плът на сравнително млад мъж. Дали щях да успея да го възбудя, дали това нямаше да бъде белегът, който ще ми покаже, че е жив, че не общувам с призрак, а с човек, все пак.... Ръката ми продължаваше да се разхожда из непозволени пространства и най-после чух: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Точно когато Ленивия Човек изричаше тия думи, върху стената вляво от одъра му проблясна някаква картина, в която се вгледах. Стори ми се, че това е икона, която съм виждала в църквицата на едно от околните села.* Двамата Учители ме <b>гледаха</b> достолепно, нимбите им просветваха, а окото в средата на пирамидата над тях мъдро премигваше, като че ли отмерваше тактовете на невъзмутимото Време. Чак сега забелязах иконата, може би, защото очите ми не бяха свикнали със сумрака, който се стелеше в Колибата. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Чух звук и се обърнах към отвора, който изпълняваше роля на врата. Някаквата завеса стоеше полуотметната на една страна, замръзнала неподвижно, макар че никой не я държеше. На прага стоеше на задни лапи симпатичното животинче. В муцунката му грееше току-що откъснат минзухар. Изумено го <b>гледах</b>, а то въртеше очи и здраво стискаше цветето, кой знае за какво предназначено. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Гледах в гръб прозрачната й фигура, виждах как се стопява и искрено се надявах да не я срещам никога повече. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Седяхме, <b>гледахме</b> се недоумяващо, безшумно сервитьори поднасяха и отнасяха безкрайни блюда и прибори и въпреки денонощното пребиваване край несвършващите вкусови дразнители, аз не се чувствах преяла и препила. А ми се беше случвало преди, по време на обикновеното хранене. И точно поради това откритие разбрах защо ме беше довел тук Заможния. Искаше той да ми покаже. Да ми покаже възможностите си, да ми покаже на какво е способен в естествената си ненаситност, най-после да ми покаже същността си. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Приятно ми е, че прие поканата ми... - гласът му звучеше делово, като произвеждан от човек отегчен, който <b>гледа</b> по-бързо да свърши предстоящата му работа, за да се отдаде на по-важни занимания, най-често доставящи различни видове удоволствия. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Но не се ли страхувате? - плахо раздвижих въздуха. - А и толкова е неприятно дори само да <b>гледаш</b> този боклук... </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        - Така е, - без да ме <b>поглежда</b>, промърмори Бедняка. - В миналия си живот бях Учител. Децата ме посрещаха с обич и благоговение - неочаквано се разбъбра странникът. - А тези, дето тогава, в предишния Живот, <b>гледахме</b> по филмите, те бяха истински Бедняци. Те си бяха такива по природа. Тях Господ така ги беше създал... Казанния Начин на Живот (КНЖ) е  друго нещо... - не се доизказа Бедняка, когото гледах опулена и смаяна. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i><i>        - Така е, - без да ме <b>поглежда</b>, промърмори Бедняка. - В миналия си живот бях Учител. Децата ме посрещаха с обич и благоговение - неочаквано се разбъбра странникът. - А тези, дето тогава, в предишния Живот, <b>гледахме</b> по филмите, те бяха истински Бедняци. Те си бяха такива по природа. Тях Господ така ги беше създал... Казанния Начин на Живот (КНЖ) е  друго нещо... - не се доизказа Бедняка, когото <b>гледах</b> опулена и смаяна. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        - Много спокойно шофирате - започна с невинен комплимент Маркиза (така го нарекох мислено, защото ми се стори, че е някакъв благородник). - Човек добива усещането, че може да ви се довери - <b>гледаше</b> ме непрекъснато моят златист спътник и като че ли ми се наслаждаваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Тези многобройни докосвания, това особено общуване  ме стимулираше, събуждаше сетивата ми, повишаваше биологичната ми активност, в резултат на което усетът ми към същността на различните видове тела се изостряше... Спомням си, вратите на автобуса се затвориха, стоях изправена между седалките и гледах как бавно се променя околната картина след внимателното потегляне на просторното превозно средство. Взехме да задминаваме някои от докосналите ме вече, които не поглеждаха към мен, а вървяха съсредоточено и <b>гледаха</b> право пред себе си. Тогава, права сред седалките, си помислих: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i><i>        Тези многобройни докосвания, това особено общуване  ме стимулираше, събуждаше сетивата ми, повишаваше биологичната ми активност, в резултат на което усетът ми към същността на различните видове тела се изостряше... Спомням си, вратите на автобуса се затвориха, стоях изправена между седалките и <b>гледах</b> как бавно се променя околната картина след внимателното потегляне на просторното превозно средство. Взехме да задминаваме някои от докосналите ме вече, които не поглеждаха към мен, а вървяха съсредоточено и <b>гледаха</b> право пред себе си. Тогава, права сред седалките, си помислих: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Не ме погледна, <b>гледаше</b> право пред себе си, но явно чу въпроса ми, защото отговори, макар и колебливо: </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>        Белите чисти кораби кротко носеха спретнат купол върху металния покрив, на който проблясваше Кръст. На напречника му беше кацнал малък сребърен Полумесец. Наклонил беше той своя рог към върха на Кръста и като ги <b>гледаше</b> човек отдалече, му се струваше, че си приказват за нещо важно и интересно.     Чух тиха, кротка музика, сътворена от гайда, зурна и кавал огледах се, но не разбрах откъде идва. Тръгнах към Заведението, на излизане от Площада спрях, обърнах се още веднаж към Параклиса, настойчиво се взрях в изяществото и красотата му, като че ли исках да го запомня. </i><br><br>
------------------------<br>
Ангел Ангелов;Сутрешни залези;2000;<br>
<i>Жената не отговаряше, <b>гледаше</b> пътя, избягваше големите дупки, Колата съзаклятнически й помагаше да вървят в правия път, като пресвяткваше с фарове отвреме-навреме, все едно, че се усмихваше наум. Жената пътуваше целеустремено, возеше в багажника Любовника, държеше го за ръка, като за целта се пресягаше през цялото купе, а Съпруга недоумяваше какви са тези жестове от нейна страна. Планините тичаха срещу тях, разгърдваха рошави пазви и недвусмислено ги канеха да изчезнат в дебрите им. </i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Трябваше да бягам, налагаше се да бягам. О, да, храбро ще се боря с живота, под вежди ще се <b>гледаме</b> строго и него  с грубите лапи челични  аз пак ще обичам, аз пак ще обичам! Почти...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>"Фениксът", значи! Действително името му отиваше и обясняваше безформения куп. Това бе пепелта на неговата плът, от която той отново се възраждаше. Като че самите Богове олимпийски бяха спрели за кратко ежбите си, изсекли и изгладили мрамора, обърнали <b>погледа</b> на младежа към себе си и подновили своите небесни крамоли. Той наистина <b>гледаше</b> свещената планина. Идеята преливаше в сянката, създаваше възвишена хармония, оставаща невнятна за земната разсъдъчност и криеща се в мистичното. Там жадувах да проникна и аз...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Ходих и в британското посолство. Там разполагаха със 18 сведения за аристократичния род, но не и за колекцията. Обикалях още десетина дни и се отказах. В края на краищата книгата си беше моя, можех колкото и когато си искам да <b>гледам</b> "Фениксът". Някакво труднообяснимо безпокойство и ревност ме накараха да го скрия от чужди погледи. Реших да го прибера, за да му се любувам единствено аз. Така и направих.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Краси беше влюбен и ме запозна с Ирина. Наистина представляваше симпатично същество, макар и студентка по филология. За нашите габарити оставаше малко дребничка, но приятелят ми я <b>гледаше</b> с огромна обич. Не бе преувеличавал. Ирина имаше топли кафяви очи, мека 19 кестенява коса, бяла кожа и хубав глас. Не знаех дали някога щеше да й каже, че я обича, ала всячески го показваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Хрумването ме осени, както <b>гледах</b> релефа преди лягане. Това беше единственият начин да изразя омаята и съвършенството на фигурата. Искаше ми се да го нарисувам. Исках бавно и много внимателно да възпроизведа всички извиващи се линии, всички светлосенки и миниатюрни грапавини, цялата хармония и младежка дързост на безсмъртното тяло. Точно така, желаех да го нарисувам! Да го изобразя точка по точка, милиони малки петънца с различна плътност да оформят моята творба и по нов начин да слеят мита и реалността...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Разделихме се на спирката, Диляна се качи в тролея. Гледах след нея. Елегантно изкачи стъпалата, придвижи се към средата и се обърна. Откри ме в тълпата, усмихна се. Пощурях от радост, но само махнах с ръка и също се усмихнах. Направих жест за телефонен разговор, момичето поклати глава утвърдително. Тролеят потегли. Очакваха ме няколко дни жестоки терзания, не биваше да се обаждам още на другата сутрин. А ми идеше да хукна подир мотрисата... Целунах електрическия стълб и се отдалечих.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Опитах да се разсея с творението. "Фениксът" беше все тъй привлекателен, ала имах странно усещане прехвърлях любовното си влечение върху него и се получаваше нелепица. Просто нещата не се покриваха. Влюбих се в живо, топло човешко същество, а харесването на релефа като че изключваше такова отношение. Гледах го с различни очи. Любовта към девойката надделя тайнствената пурпурна тръпка, която наричат ВЕЧНОСТ.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Познавах филма в детайли. Гледах нежния профил вляво. Сега, вече спокоен, оцених леко неправилния нос и устните, които бездарни поети биха сравнили с малини, живи рани и прочее. Те бяха пълни и сочни, идеално завършваха 35 хармонията Диляна. В нея нямаше нищо липсващо или пресилено, едно рядко съчетание на хубост и любовен зов. Красотата осмисляше чувствеността, а не отрепетиран третостепенен фалш.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Диляна пушеше и <b>гледаше</b> през витрината. Дъждът не отслабваше. Есента изгуби чаровния си период, сега ни давеше с неприятни мъгли и продължителни дъждове. Небето избеля, придобивайки светлосив цвят, като мръсен памук. Слънцето рядко пробиваше облачната завеса и процеждаше своите вече безсилни лъчи по-скоро по задължение. Всъщност денят, в който се запознахме, остана последният истински лъчезарен и топъл. Оттогава все валеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- Животно такова! Мислех, че никога няма да ме целунеш. Страхувах се, че наистина не ме харесваш. Аз искам да те имам още щом те <b>видях</b> с идиотското ти грозде. Тогава ми се стори, че изяде цял тон! Защо се държиш като темерут? Никога не мога да разбера какво мислиш. Постоянно пускаш шеги, а рядко им се смееш. Само седиш и ме <b>гледаш</b> така, че се чувствам гола и... и... беззащитна. Що за говедо си?...Не ме интересува какъв си, страшно ме привличаш и с тебе ми е гот. И като млъкнеш и се вторачиш някъде, отърване няма. Кажи сега нещо, недей да мълчиш! Езика си ли глътна?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>На скалистия морски бряг стоеше крехка 42 женска фигура, цялата в бяло. Гледаше към океана. Широкопола нощ притулваше света в гънките на своя здрач, но зад гърба на жената струеше призрачна светлина, губеща се в страховитите талази.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- Представяш ли си, той е метълист, а пие рядко и чете книги?!! Когато го <b>видях</b> за пръв път, с тези сиви очи и дългата коса, си помислих, че веднага може да ми изпие кръвта, а той ме попита защо нощем <b>гледам</b> луната от балкона. Не разбрах откъде знаеше, но направо ме разби!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Двамата влязоха, няколко секунди сестрите се <b>гледаха</b> безмълвно и изпитателно. Голямата, чиито коси бързо се прошариха след трагедията с майка им, а лицето посърна, и малката, много по-борбена и безкомпромисна. Имаха общи 62 черти, ала човек трябваше да ги види заедно, за да забележи приликата.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Какъв глупак съм бил! Чак сега проумях защо с такова нежелание отиваше в гимназията. Тя се страхуваше. По тази причина постоянно се въртеше около мен, <b>гледаше</b> все да сме заедно. А аз бях зает със собствените си преживявания и се опивах от богатството на чувствата си. Дотолкова бях заслепен, че не отчитах елементарни неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Нищо не разбирах. Гледах гневното й лице, блесналите очи и нервните ръце, изплакващи съдовете. Като че говореше на някой друг, не на мен. Не виждах в какво толкова съм прегрешил. Учудих се откъде дойде тази ярост и казах несигурно:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Ядях безвкусната супа в мензата съсредоточено и някак рязко, сякаш й отмъщавах за нещо. Хапка кораво хлебче. Глътка жълтеникава течност, в която късметлиите понякога откриваха картофче, фиде или късче месо. Не <b>гледах</b> встрани, очите ми се ограничаваха с квадрата на лекьосаната покривка. Околните не ме вълнуваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- И го правиш, като ми натрапваш своите мисли. 68 Витаеш някъде, въобще не виждаш какво става около теб, хлътнал си в книжни представи, пееш рокбалади и ревеш като животно, когато <b>гледаш</b> слънцето. Понякога ме плашиш, наистина приличаш на луд. После си най-нежният на света, не съм в състояние да се опомня, след като сме се любили. И когато цялата бях изтръпнала от удоволствие ти набързо ме намаза с мед! Беше си абсолютна кретения, нищо, че ме побърка с целувки. Не зная какво ще ти хрумне в момента и това ме безпокои. Защо мълчиш?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Продължавах да й се любувам, безброй пъти целувах Бени, но това вече бе само Диляна, Гуини избяга при Артур. Пак се радвахме и лигавехме, ала пресилено. Мълчаливо правехме накитите. Ходехме на кино, сетне не обсъждахме филмите. В тролея тя седеше в мен, <b>гледахме</b> в различни посоки. Нощем заспивахме рано, след задължителната целувка за лека нощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- От известно време не мога да се позная. Когато те <b>гледам</b>, надвесен над мен, когато те усещам навсякъде... взирам се в очите ти... Не, идиотско е!</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>По телевизията завършваше някакъв американски филм. На екрана двама се разделяха, момичето плачеше, качвайки се в дълъг автобус. Момчето <b>гледаше</b> отдалечаващия се 73 гръб на автобуса. На фона на сълзлива песен и безкрайна равнина преминаваха финалните надписи.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Поех чашата и се отдалечих. Бях забравил цигарите, върнах се и прибрах пакета. Барманката ме <b>гледаше</b> с укор.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Главата и косите на младежа бяха готови, също гърдите, заоблените мускули на корема и част от слабините. Изгубих много време за къдриците. Следвах плавните извивки на мрамора, старателно повтарях всички сенки и осветени места. Изтормозих се доста, но резултатът ме въодушевяваше и амбицираше. "Фениксът" от моето изображение ставаше по-изразителен, някак по-истински. Тялото добиваше великолепна релефност, камъкът като че живееше във фантастично немислимо състояние, извън земната разумност. Гледах го очарован, в плен на удивителната му привлекателност.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Той гледаше надясно, аз <b>гледах</b> него. Доста оредяла коса, пооредели вежди, заоблена брадичка, подпухнало с годините лице, неправилен нос. Приличахме си, даже имахме едни и същи очи - сини срещу небето, сиви срещу водата и зелени, когато харесвахме някоя жена. Поне аз бях така. Не се беше бръснал.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Той <b>гледаше</b> надясно, аз <b>гледах</b> него. Доста оредяла коса, пооредели вежди, заоблена брадичка, подпухнало с годините лице, неправилен нос. Приличахме си, даже имахме едни и същи очи - сини срещу небето, сиви срещу водата и зелени, когато харесвахме някоя жена. Поне аз бях така. Не се беше бръснал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Мързеше ме да обикалям по коридорите и се метнах през оградата. Скочих на плочките и поех нагоре към спирката. След петдесетина метра рязко се обърнах. Баща ми стоеше зад мрежата и <b>гледаше</b> след мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>В отделението играеха карти или <b>гледаха</b> телевизия. Носех му книги, той сумтеше: "Донеси ми свестни книги! Искам като чета, да не мисля!" Купих кило криминалета, порнография и два научнофантастични романа. Нищо не каза.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>91 - Какво толкова му харесваш на ромея? - Иво Скулпторчето <b>гледаше</b> втренчено Нели над вестника. - Не бил стока. Поне пари има ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Другите мълчаха и ме <b>гледаха</b>. Мариана отдръпна дланта си. Внезапен порив на вятъра раздвижи перденцето и премина през моите коси.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>С огромно усилие върнах очите си върху списанието. Гледах снимките, не помръдвах. Заковах поглед в смеещото се лице на Диляна и чаках. Трябваше да дойде.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Отсреща отговориха и лекарят се поинтересува за резултатите. Той по навик клатеше глава, повтаряше: "да, да, да", а накрая завърши с "разбирам". Гледах го в очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Сега <b>гледах</b> колосалната камениста грамада, която човешката мравешка упоритост бавно превземаше. Не мислех за нищо, просто съзерцавах. Тя изглеждаше по-близка и релефна, като всички неща след дъжд. На фона на кобалтовото небе напомняше гигантски изумруден къс, пречупващ слънчевата светлина и връщащ безброй багри на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>От северния балкон на апартамента можех с часове да <b>гледам</b> зъберите. Понякога облаците и мъглите я скриваха от търсещия ми взор. Виждах я като в японска гравюра - точен тънък контур, очертаващ билото и изписващ твърдта сред душния сивкав океан. Отгоре стърчеше телевизионната кула, нескопосан фалически символ на спорна съвременна мъжественост.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Човечетата се щураха в делнични тревоги и стремления, комично се тъпчеха в автобусчета и автомобилчета, тичаха на късите си крачета и работеха до припадък. Вечер биеха още по-малките си дечица, <b>гледаха</b> телевизорчетата си, скарваха се със своите шишкави женички и си лягаха. На следващата сутрин гигантските грижовни ръце плясваха, а многобройната човешка гмеж отново хукваше в преследването на призраци.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Майка ми ме <b>наблюдаваше</b> от кухнята. Съседът по лозе <b>гледаше</b> една козичка на бели и черни петна, която наостри уши и дойде до оградата. Аз рецитирах, стиховете на непоправимия романтизъм дебютираха пред първата си и, за жалост, неблагодарна публика. Майка ми се разсмя, а козата 99 отиде да пасе в другия край на градината.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Аз оттука копче не искам - отвърнах троснато, - ти ми говориш за момичета! Мразя тази държава! Само като ме <b>гледат</b> хората ми се струва, че ме урочасват. Не понасям дребнавостта, клюкарщината, гади ми се от глупостите и завистта! Чак боли...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Обърках се. Стараех се да зарадвам приятелите си, а не да ги разстройвам. Продължих механично да каканижа монолога. Седяха неподвижно, ръцете бавно повдигаха цигарите. Всеки <b>гледаше</b> в неговата си посока, единствено непознатото момиче <b>гледаше</b> мен. Говорех вяло и безизразно докато схванах, че миналите ми усилия отиват всуе. Концентрирах се, гласът ми придоби дълбочина и драматичност.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Свърших, <b>погледнах</b> към него и се уплаших. Лицето му изглеждаше жълто и болнаво, не се беше бръснал поне от две седмици. Приличаше на смъртник. Косите му бяха мръсни, сплъстени, миришеше на алкохол и пот. Гледаше унесено някъде над мен, цигарата събра стълбче пепел. Той не се сещаше за нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Повече не можело да се отлага, една вечер Ирина се окуражила. Имали гости на вечеря, после тя и майка й миели съдовете в кухнята. Бащата <b>гледал</b> телевизия.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>По-нататък дните преминаха тягостно и унило. Краси мълчеше постоянно, но поне спря да пие. За сметка на това цигарата не изчезваше от ръцете му. Гледаше минувачите с отсъстващ поглед, вяло всмукваше дима и го изпускаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Светът се радваше на лятото, почиваше и събираше енергия за идващия сезон на безсмислен труд. Гледах лицата. Надеждата или просто думата "надежда" крепеше хората. Телата поемаха слънчевите лъчи, парите се харчеха за боклуци. Животът не се живееше, той се консумираше. Всичко се превръщаше в удоволствие от задоволяването на натрапени потребности.123  Наоколо беше крещящо, пъстро, лъскаво и шумно.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Стъмни се, слабият ветрец донасяше живителна прохлада. Отсреща светеха хиляди малки квадратчета, хората почиваха от горещия ден, вечеряха или <b>гледаха</b> телевизия.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Лигите му всеки момент щяха да потекат по златното кръстче и богородичката. Момичето го <b>гледаше</b> изпитателно. Той разпери ръце, жест на най-искрени и чисти намерения, обаче очите му аленееха хищно, приличаше на гладна змия. Месестото лице се разтегна в широка предразполагаща усмивка, но погледът му я натисна до стената и разсъблече само за миг. Явно девойката бе неопитна, не притежаваше сетива за задъханата похот. Усмихна се и той попита заговорнически:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Тя <b>гледаше</b> в масата, ръцете й си играеха с цигарената кутия. Пушех и изчаквах, надявах се да проговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Не е достатъчно. - Анцузите все още <b>гледаха</b> весело към нас. - Пък и откъде се взеха метълисти в квартала?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Ако вие сте пребили онези оттатък... - Сестрата отново повдигна лицето ми. Гледах я хладно. - Много е жестоко, Викторе. И четиримата имат за шев, ръката на високия е счупена на две места. Един е зле с бъбреците. Някой бясно го е ритал.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Краси бавно се обърна, <b>гледаше</b> ме съсредоточено. Аз се поклащах на столчето. Търсех пакета с цигарите.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Пушех с наслада и пийвах от червеното вино. Гледах през прозореца мрачното тъмносиво небе и размишлявах.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Първото нещо, попадащо пред очите ми след написването на новите страници, беше малкият виолетов подарък на Нели, който сега не можех да <b>гледам</b>. Опуленото бебе върху фолианта ме вбесяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Харесваше ми смирената убедителност в думите му. 195 Той беше търсеща натура, ала, за разлика от моята експлозивност, изглеждаше по-спокоен и целенасочен. Черните му очи светеха с пламъка на убедената вяра. Гледах брадичката, смолистата коса, слабата, но жилава фигура и си помислих, че от години бяхме заедно, а знаем толкова малко един за друг. Всъщност така бе с цялата разпаднала се компания. Събирахме се на статистически принцип - не да се опознаем, а да не пием насаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>196 - Гледах през прозореца! След като ти удари първия, приятелката ми ме издърпа навън, но аз останах и <b>видях</b> цялото сбиване. - Очите й блестяха. - Онези копелета си го заслужават. Никой в квартала не ги обича, много от нашите се изкефиха максимално, че ги пребихте.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- Млъкни и ме изслушай! - изкрещя Бети, а от масите наоколо се заобръщаха учудено. Тя импулсивно стисна ръката ми и след въпросителния поглед, който й отправих я пусна и разтреперена зашепна: - Цялата нощ не можах да мигна, това лице постоянно беше пред очите ми. Беше почти твоето, но като вкаменено, като... мраморно. Имаше бледобежов цвят. Мога да се закълна, че <b>видях</b> белите и кафявите жилки на мрамора. Беше красиво и плашещо. Гледах те като омагьосана. Докато кажа на приятелката ми да те види, ти удари оня и тя ме задърпа навън. Вярваш ли ми?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- Не ми се е сторило, аз те <b>видях</b> от разстояние един метър. Искаш ли да ти кажа и най-страшното? ТИ НЯМАШЕ ОЧИ! Очите ти бяха като на статуя, липсваха зениците и ирисите. Цялото лице беше като от статуя, мраморно лице от бледобежов камък с бели и кафяви нишки. Очите бяха идеално оформени, но СЛЕПИ. Гледах те и не можех да помръдна. Беше великолепно, но толкова неочаквано... Мислех, че ще полудея. Сега вярваш ли ми? И имаш ли някакво обяснение?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Тя <b>гледаше</b> по-убедено от мен, не трепна дори за част от секундата. Горящите й очи не мигнаха нито веднъж. Преживяването я беше разтърсило. Нямаше вид на кокетка или разлигавена глезла. Повярвах в искреността й, беше невинна и безпомощна. Очевидно не можеше да си намери място, търсеше отговор на притегателен въпрос, от който обаче се разстройваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Движех се безцелно из заснежените улици, спирах пред блестящите витрини, <b>гледах</b> манекените. Стана ми студено и влязох в някакво кафене да се стопля. Не желаех алкохол.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Платих и също излязох. Пияният пушеше на входа на някакъв безистен. Минах покрай него, продължих, той извика зад гърба ми. Дойде до мен и сред задушливи ракиени изпарения запита защо съм го <b>гледал</b> толкова странно. Знаел ли съм аз кой бил той?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Следващите дни и седмици минаха в очакване НЕЩОТО да се случи. Нехаех, работех в института, разхождах се, понякога пиех. Вечер <b>гледах</b> телевизия. Чаках с присъщото си упорство и инат.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Детето се бе отпуснало на облегалката. Очите му бяха склопени. Наведох се и го поех. Гледаше унесено, открехна устни, ала не успя да каже нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Първо удари сестрата, после разби лицето на единия от хирурзите, обърна стойките, в залата стана живо чудо. Ревеше като заклан. - Аз мълчах и <b>гледах</b> в мозайката. Краси продължи: - Биха ти успокоително. Шефът на екипа искаше да те праща в лудницата. Ние не позволихме. Сестрата пък щяла да те дава под съд. Снощи половин час говориха със старшата. Тя каза да я чакаш пред канцеларията.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>В продължение на седем дни не се хранех, не се миех, не правех нищо. Пиех по малко вода и седях с поглед, забит в стената. Не можех да спя, не можех да пуша, повръщах. Седях на пода в таванската стая, мълчах и <b>гледах</b> в една точка. Исках да се пречистя, да махна смъртта от себе си, да я пропъдя. Духът и съвестта ми жадуваха чистота и покой. Ако можех, щях да скрия досегашния си живот в някой ковчег, да го заключа и да изхвърля ключа.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Гледах хипнотизиран оръжието на стоящия пред мен полицай. Момчето бе младо, патрулната кола го чакаше отвън. Тъпо се взирах в кафявата бакелитова дръжка. Познавах металната играчка, в армията разнасях такъв пистолет като черна орис. Беше доста несъвършен, но поне стреляше. А аз го <b>гледах</b>, пресмятах как мога с два ритника да сваля полицая и да си пръсна черепа. Струваше ми се тъй просто...</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Над кревата ми висеше увеличена цветна снимка на моето двегодишно детство. За новогодишния празник бях облечен в палячовски костюм и качен на стол, а грижовните майчини ръце бяха размазали по бузите ми малко червило. Гледах в обектива, невръстен и смутен. Вляво Дядо Мраз, с вид на донски казак и съветски часовник под предателски дръпнатия ръкав, ми подаваше огромна кутия с пъстра опаковка. На заден план - богато украсена елха и част от завеса.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>Спортувах, сякаш ми предстоеше олимпиада. Ходех в една зала за вдигане на тежести, борех се със стоманата стръвно и хищно. Идеше ми да захапя метала. Момчетата наоколо ме <b>гледаха</b> с недоумение. Бях под властта на неукротима стихия. Тялото ми се наливаше и набъбваше, вечер <b>наблюдавах</b> играта на възбудените си мускули. На следващия ден с удвоен хъс спринтирах по алеите и надигах щангите. Всичко ми се подчиняваше и се смиряваше. Сега господарят бях аз!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- И ние. Правим салата, мъжът ми сипва ракията, сядаме и гледаме. Тези всичките сме ги <b>гледали</b>. Най-много ми хареса "Диво мушкато". Там играеше оня сладур, със сините очи... Как се казваше?</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i><i>- И ние. Правим салата, мъжът ми сипва ракията, сядаме и <b>гледаме</b>. Тези всичките сме ги <b>гледали</b>. Най-много ми хареса "Диво мушкато". Там играеше оня сладур, със сините очи... Как се казваше?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Хората ме <b>гледаха</b> със страхопочитание. Мизерията роди нечувана престъпност, спортистите организираха банди рекетьори, биячи и всякакви други. Моето тяло стана много мощно и здраво, влизането ми в пицерия или нещо подобно повишаваше нервността на работещите вътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Намерих Краси в библиотеката. Не вярваше на очите си. Гледаше ме, сякаш съм възкръснал. Проговори чак когато попитах:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>- Майка ми да си <b>гледа</b> жлъчката! Костас е червив с пари и тича подире ми като кученце. Ще се женим през октомври.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Тя седеше в някакво гузно очакване, ала аз посочвах на сервитьорката един от видовете сладолед. Момичето ме разбра и донесе двете изящни високи чаши. Показах с очи мелбата на Нели, но тя продължаваше да ме <b>гледа</b> напрегнато. Опитах сладоледа, вкусът ми хареса.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Бабчето стреснато се изправи и вдигна ръка, за да предпази очи от слънцето. Гледа ме известно време и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>Къщата беше на два ката, ала отдавна небоядисвана. Горните стаи не се използваха. На много места керемидите се бяха свлекли. Отзад се намираше оборът. По миризмата предположих, че старицата <b>гледа</b> крава и три-четири овце. Кокошките, чумите проклети, обикаляха из двора. Пред вратата, на малка сянка, лежеше тигрова котка, сънливо наблюдаваща играта на две котета. От няколко метра подозрително ме душеше рижаво куче.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Фениксът;1998;<br>
<i>249 Оставих багажа навън, влязох и огледах бъдещия си дом. Предназначената за хижарите стая беше уютна, но <b>гледаше</b> към гората. От самото начало разбрах, че няма да се задържам дълго в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Ателието си беше организирал в тавана на къщата. Наред с коването на рамките и опъването на платната усвоих и важната подробност, че северното изложение било най-подходящо. Светлината се разсейвала най-малко. Не знам защо го повтаряше толкова често, след като бърлогата му <b>гледаше</b> на изток.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Мълчахме и се <b>гледахме</b>. Чувствах, че вътрешно се бори дали да проговори, тъй като не го беше правил досега. 74 Всъщност биографията на тази любов не ме интересуваше, ала бях готов да слушам, ако се наложеше, цяла вечност. Просто щях да науча как още двама бяха дезертирали в равнодушието, умъртвявайки бъдещето си. Детайлите се различаваха, крайният резултат винаги беше един и същ. През последните години брак не остана неразбит, дълготрайните връзки се разтурваха, не щяхме любов. Ако родителите ни бяха погубеното поколение, то ние вече се превръщахме в затритото поколение. Времето спря.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Прекарах нощта при нея. Когато влязох в гарсониерата, вниманието ми бе привлечено от моята картичка, закрепена между стъклените вратички на библиотеката, и плика с презервативите, оставен на масата. Тя ме <b>гледаше</b> с онази нейна гримаса на презрение и любопитство, която гарантираше първо отровата, а сетне меда. Тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да размахам лъжичката.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>И както подобава на всяка добра приказка, веднъж двамата художници се срещнали. Стояли на морския бряг и се <b>гледали</b>, нарамили стативи и кутии с бои, стиснали в ръце четки и палитри. Единият, облечен в брокат и коприна, и другият, загърнат във вълнено наметало. Поздравили се тихо и седнали един до друг. Приготвили боите, разпънали стативите, окачили платната и зачакали.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Художникът от колибата с рязък жест се подписал и станал без да я <b>гледа</b>. Знаел какво е нарисувал. Двамата се обърнали към морската шир, където чуждоземният кораб отдавна бил изчезнал, стопен в безкрайната синева.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Оставих масльонката и разбърках мастилото, сикативът го беше стегнал. Избърсах ръцете си с парцала. Дръпнах един лист да проверя пасера. Далматинецът от етикета за кучешка храна ме <b>гледаше</b> с меланхоличен лилав поглед. Потупах колегата по рамото:</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Бях поразен, те надминаха всички мои очаквания. Гледах с ококорени очи, чак след минути се усетих да чета имената. Взорът ми скачаше от платно на платно, запленен и очарован от тяхното великолепие. Толкова интензивни цветове не бях виждал никога. Сякаш късове дъга бяха приковани за стената. Загубих ума и дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Стигнах до оранжевата картина, тя пламенееше 112 отдалеч, беше като факла. Пред нея стоеше варненката и я <b>гледаше</b> хипнотизирана. Не усети кога приближих. Не поздравих, просто застанах до нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Ама ги избираше с едни имена... Ръката на момичето 119 висеше във въздуха, аз гледах в масата. Другите <b>гледаха</b> мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i><i>Ама ги избираше с едни имена... Ръката на момичето 119 висеше във въздуха, аз <b>гледах</b> в масата. Другите <b>гледаха</b> мен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Бях го прежалил. Той ме беше разочаровал веднъж завинаги, аз не вярвах, че някой може да се промени към добро, каквото и да означава тази блудкава дума. За мен такъв анахронизъм не съществуваше, той нямаше смисъл. Вярвах в доброто начало у човека, но не и в добрия му край. Гледах на Явор като на минало забравимо, паднал лист от календара, заличен телефонен номер. Не ни свързваше нищо - нито геройство, нито престъпление. Още по-малко пък тази Дулсинея с оскубани вежди на съседния стол. Следователно можех да се отдалеча в 122 случайна посока. Което и сторих след известно време.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Беше сломен, по телефона гласът му хриптеше. Не исках да ходя у тях, обичах и уважавах родителите му, не можех да ги <b>гледам</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Маргарит Абаджиев;Любовта на художника;<br>
<i>Той мълчеше и ме <b>гледаше</b> с онзи непоносим многозначителен поглед, който трябваше да ме накара да се почувствам зелен и неопитен юноша. Излишно беше да го убеждавам, губех си времето.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Спомням си, че през 70-те години именно романите на Райнов (и филмите по тях), заедно с каталозите "Quelle" и "Neckermann" бяха нещо като "отворен прозорец" към западния - не свят, а - бит. Много хора <b>гледаха</b> първите вносни сапунени опери по телевизията тъкмо заради това - както се изразяваше една моя позната, "за да видя малко красив бит".</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Много добре знаеш, че не става дума за никакъв задгробен живот! - Магда най-после се беше върнала от излета си в подсъзнателното и сега го <b>гледаше</b> с презрително свити очи; добра терапия, смигна си наум Евгени. - Защо винаги се опитваш да вулгаризираш нещата, които не разбираш?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Продавачката в магазина за авточасти <b>гледаше</b> през него и това дори не беше отегчение или досада, а някаква тъпа умора, почти медицинско безразличие към анонимното пациентско тяло в ръцете й.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Типична подмяна на съдържанието с формата, би казал по този повод Вълчев. Такива хора <b>гледат</b> не филми, а именно касети. Насладата (ако изобщо можем да го наречем така) идва не от някакво произведение с режисьор, актьори, композитори, каскадьори и осветители ако щеш, а от втъкването на един пластмасов артефакт в друг, също тъй пластмасов. Абе я го мани тоя Вълчев, мобилизира се съвсем навреме Евгени, защото Жоро отново посягаше към телефона.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Добър ден. Извинете, аз не съм точно журналист, но понеже спешно търся един мой приятел, той е журналист, български журналист... - Тук внезапно изгубва по-нататъшната 73 логика на изречението, преглъща мъчително, прехвърля неудобния чадър в другата ръка, рови се за визитни картички, изпуска чантата си, изпотил се е, момичетата го <b>гледат</b> с нарастващо учудване, а той вече не знае на какъв точно език им говори и почва отначало: - Аз съм българин и търся мой приятел, журналист от "Работническо дело".</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>80 - А, каза си го, нали? Не бил длъжен... А кой предложи да се возим гратис в метрото? Кой яде и пи за моя сметка в Пресцентъра? - Киро внезапно се е озлобил и го <b>гледа</b> с кръвясали очи като следовател след осемчасов разпит. - И хич не мисли, че няма да те изпратя до влака, та да видя как наистина ще си заминеш и ще оставиш оня тиквеник да те чака до среднощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Чужденецът на пейката се обръща към своя спътник и двамата продължават да размахват ръце, да си разменят задъхани, беззвучни реплики, да вадят от джобовете си хартийки, монети и цигари... Човекът с бомбето ги <b>гледа</b> през стъклото на потеглящия влак: двама уморени и раздърпани мъже, притежатели на огромно количество излишни думи и жестове, две неуместни фигури, които постепенно се смаляват, посивяват и изчезват в мрака на тунела.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Ето, затова казвам, че сте сбъркани! - тържествува Барбара, а изпод кожата на подстриганото й слепоочие гневно пулсира синя вена. - Когато ви е удобно, хвалите всеобщото образование, безплатното медицинско обслужване и великата си социалистическа култура, но иначе <b>гледате</b> да си купите някое БМВ на старо и се разтапяте в спомени за 1938, за покойния си цар и за буржоазния уют отпреди войната. Голямото престъпление на вашата система е, че назначи филистерите за интелигенти, а истинските интелигенти прати в лагери.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>Това е госпожа Шюмелфедер, която - за добро или за лошо - прекъсва обвинителната реч на Барбара. Евгени покорно премества пепелника, където димят два негови неугасени фаса и несъзнателно се усмихва на Барбара: все пак, и двамата са пушачи, при това - каквото и да му говори тя - той също не обича филистерите. Тя е пъхнала ръце под мишниците на апликирания си пуловер и с отсъстващ вид <b>гледа</b> компанията, която вече масово се е хванала под ръка и изпълнява упражнението "бирени вълни".</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Андреев;Нови степени на свободата;1999;<br>
<i>- Аз пък нямам нищо против да се събера със съседите си и да <b>гледам</b> мач. Ти просто не го разбираш. Интересно ми е да виждам различни хора, да бъда част от различни общности...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Тръгнахме. Аз нито се обръщам да изгледам Париж на прощавание. Сам-там хвърлям разсеяни погледи към прекрасните летни резиденции на парижаните. Стигаме Руан. Французите спътници обръщат вниманието ми на "знаменития" Руански събор. Те ми говорят с увлечение: "Гледайте, господине, това е знаменитият Руански събор, той толкова години се е строил, еди-кой си цар го е почнал, пък еди-кой го довършил, па е толкова висок, па е толкова широк." А аз ги <b>гледам</b> и им се чудя на ума. Че сега мен до събор ли ми е: Америка, Америка!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>И не знае ни думица по английски, и никакъв занаят няма, па <b>гледам</b> го - и за работа не е, слаб, ветрен. Господ да му е на помощ! А пък по-весел и безгрижен човек аз не бях срещал. Блазе на такива натури.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>До този сиромах седеше един възрастен французин със сина си. Ние нарекохме първия, по прилика, бай Ватко. Бай Ватко е стенен живописец, син му - чертежник. И те отиваха да си дирят щастието в страната на милиардите. На съседната маса седяха пет разнокалибърни камелии и пр. Тези последните, заедно с младите парижани, повдигаха целия параход на главата си; всички пасажери се струпваха да <b>гледат</b> техните комедии, които понякога вземаха съвсем либерален характер.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>...Не е ден, не са два. И все еднообразно. Запознал си се с парахода и все едно и също <b>гледаш</b>, едно и също чуваш, а пък удоволствието е в разнообразието. Наистина, soeur Clemence е божествена, но да беше и сама Психея - пак ще я <b>гледаш</b>, ще й се нагледаш.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Каква ти Унгария! България на Балканския полуостров. - Мене и яд ме хвана, и досмеша ме, като <b>гледах</b> как си напрягаше той паметта да си припомни - аджеба, где ли ще бъде туй царство! Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името "България"!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>Разправи ни той за подкупността на администрацията, на общинските власти. За грамадните злоупотребления с предприятията и обществените постройки. "С злато можеш купити и самог президента." В течение на тези разкази, които ме смутиха и ме накараха да се замисля, докторът ме <b>гледаше</b> под очилата си с една язвителна мефистофелска усмивка, като че искаше да ми каже: "Е, как си? Чуваш ли? Видя ли, че и в Америка е същото..." Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй "и в Америка е същото"!...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Посетителите отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, <b>гледа</b> ги, пухти с цигарето и чете броениците:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i><i>Посетителите отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, <b>гледа</b> ги, пухти с цигарето и чете броениците:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Бамбашка свят - оплакваше се бай Ганьо, - студен свят. Па и женските им хептен заиф работа. (При тия думи бай Ганьо презрително изгледва посетителките.) Е друго са нашите хора, жените, <b>гледаш</b> го, едро, червено, здраво, пращи, дявол да го земе!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам - не можех да ти се обадя, - <b>гледам</b>, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане - остави се! Хеле по едно време, <b>гледам</b>, поспря се, и аз - хоп ! - та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато - хеке-меке- аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: "Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце", седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме <b>гледа</b> умилно цяла минута, рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това - не е шега, миризма силна - ще бръкне да извади някое шише - иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все <b>гледат</b> да докопат нещо. Ако не - бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката.. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер - няма изкарване!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Какво ще й <b>гледам</b> на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците - и у нас има кой да ги яде...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Скоро да се махаш оттук, бай Ганьо; ако те свари полицейският, работата ти е спукана, върви нагоре, аз ще те стигна извиках аз с престорено негодувание и малко остана да се изсмея, като <b>гледах</b> трагикомичната фигура на бай Ганя.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Оногова там, видите ли го - казваше той, след като донесоха няколко прости свещи, и сочеше един нашенски чужденец, - с катран да го облееш, че да го запалиш. Туй търпи ли се бе! Че оставете тъмното, него кой му <b>гледа</b> - ами резил пред сърбите станахме. Ето го там е, видите ли го, сръбски чиновник-смее се човекът. Смее се зер!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Я гледай, босилек! Ц... ц... ц... И чехите имат босилек, браво! - обажда се трети и рукват да <b>гледат</b> босилека.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Не ща, благодарим: гледайте вий. Колко съм ги <b>гледал</b> аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад!</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Какво ще му <b>гледаш</b>, масло като масло - отговори бай Ганьо, - то не е за вас. Оставете вий маслото, па ми кажете друго: де да се настаня ? Бях сега у бай Иречека...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Ей, че си прост! Какво бива най-сетне да надзърнеш; мини край тезгяха, уж че <b>гледаш</b> ракията, подсвирквай си така, па с едно око, тъйцък, виж... да няма ново минис... Има хас!...</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да <b>гледа</b> от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост.</i><br><br>
------------------------<br>
Алеко Константинов;Събрани съчинения в четири тома;1980;<br>
<i>- Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! Че той помислил ли е един ден за свойто отечество. Той <b>гледа</b> да настани само себе си и зетя си. Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте - сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганьо... Че как ме хесапиш, твоя милост! Туй не е Абисиния...</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Сутрин обикновено се скарваха за нещо с Мартин, после пиеха мълчаливо кафе, той гледаше ранните новини по телевизията, а тя го наблюдаваше скришом. Нещо се промени през последната година, нещо стана, какво точно, не можеше да си обясни, колкото до нея, чувствата й си бяха същите, нещо обаче в него вече не бе същото. От няколко месеца забеляза, че той вече не я <b>гледа</b> в очите, тя се опитваше да надникне в неговите, но той отместваше поглед, тя се опитваше да го заговори за това, той извърташе разговора, изчервяваше се и бързаше да се измъкне навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i><i><i>Сутрин обикновено се скарваха за нещо с Мартин, после пиеха мълчаливо кафе, той <b>гледаше</b> ранните новини по телевизията, а тя го <b>наблюдаваше</b> скришом. Нещо се промени през последната година, нещо стана, какво точно, не можеше да си обясни, колкото до нея, чувствата й си бяха същите, нещо обаче в него вече не бе същото. От няколко месеца забеляза, че той вече не я <b>гледа</b> в очите, тя се опитваше да надникне в неговите, но той отместваше поглед, тя се опитваше да го заговори за това, той извърташе разговора, изчервяваше се и бързаше да се измъкне навън.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i><i>- Така-а-а - проточи доволно Фори Петров, извади цигара от пакета, не бързаше, поомачка я, почука я върху бюрото и с наслада запали. Прималя му. Савов заплува във въздуха с идиотската си усмивка, <b>видя</b> му се по-поносим, почти симпатичен. Няколко секунди Фори стоя със затворени очи, наслаждавайки се на усещането за безтегловност, всмукна още веднъж от цигарата, усети божествената й магия с дробовете си, изпълни се с живот. Савов го <b>гледаше</b> разбиращо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i><i>Беше някакъв клуб. Роза никога не бе го <b>виждала</b> досега, поне не бе обръщала внимание. Беше дискретно осветен, а няколкото скъпи коли отвън, подсказваха, че тук не идваха случайни хора. Портиерът бе възрастен човек. Гледаше я.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Всичко вече беше уредено. Григорий от четири месеца лежеше във Варненския затвор, обвинен именно в това убийство. Делото щеше да се <b>гледа</b> скоро, съвсем формално, и Гришка щеше да бъде освободен поради липса на доказателства. Свидетелите на обвинението един по един се разболяха, емигрираха, отказаха от предварителните си показания. Сега обаче “пропялата” Брадавица заплашваше да обърне всичко с главата надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>Григорий отвори очи от нечовешкия вой. Сержантът вече припадаше от смях. Останалите мълчаха и <b>гледаха</b> сгърчения Ключар в прахта, който продължаваше да вие като недозастреляно псе. Стачниците на покрива също бяха притихнали.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тежки пари;2004;<br>
<i>- Ами това - продължи Роза, като втренчено го <b>гледаше</b>, - че ако е умна, тя също може да разбере вината си. И също може да се поправи, ако й се даде шанс, разбира се. Как мислиш, татко, дали Антон би ми дал такъв шанс?</i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Мръсни сънища;1994;<br>
<i>- Нещо си блед, скъпи - рече му тя веднъж на закуска. - Имаш торбички под очите. Да не страдаш от безсъние...? Изглеждаше свежа и кипяща от любовен сок. Той не отговори нищо. Гледаше я как безгрижно хруска препечени филийки и рови с лъжичка в рохкото яйце. Сякаш рови в мозъка му! Той стана, мина зад гърба и и я хвана за гърдите. Тя се изкикоти с пълна уста; няколко трохи паднаха в кафето и. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>         - Ама и сърцето му е златно - продължи увлечен младият циганин. - Само <b>гледа</b> каква добрина да стори. Отива някой при него: така и така, майстор Сали, беда ме сполетя. А той веднага: бягай при Моканина, той знае, той ще те оправи... Пустият му Сали Яшар! Ама и аз му пращам разни хора от време на време... Така де, нали ще си правим компания в Джаанета! </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>         - Ох, тая наша мъка край няма! - затюхка се едрият човек. - Преди месец отивам да паса козата. Пладне трябва да беше, жегаво такова. Ливадето се намира над селото, почти у гората. Сядам аз да си почина на сянка. Козата ходи наоколо, щипне тук, щипне там, <b>гледам</b> я по някое време - легнала на едно място, насред ливадето. Викам я да дойде на сянка. Тя - не. Е, викам си, стой тогава, пукни от жега, като си толкоз инат. После заспах. Час ли, два ли, не знам. Събуждам се, <b>гледам</b> - козата пак там. Не е мръднала! </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Ниво за напреднали;2002;<br>
<i>         Козата лежеше върху наръч слама и <b>гледаше</b> двамат мъже с кротки печални очи, като да искаше да каже: "Не мъчете ме, хора!" По гърба й лазеха няколко мухи. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Пътят към Сиракуза;1999;<br>
<i>Настроението на "Цирцея" беше малко над абсолютната нула. Люк унило разтриваше слабините си. Анюта пък се беше свила на едно кресло и се мъчеше да не го <b>гледа</b>. Неочаквано един от екраните светна. </i><br><br>
------------------------<br>
Алек Попов;Пътят към Сиракуза;1999;<br>
<i>Колегите й я <b>гледаха</b> без особен ентусиазъм. Полковник Спъг махна съкрушен с ръка. Вече никой не вярваше, че е възможно да се направи нещо. Федералният агент дори изказа предположение, че Люк се готви да търси политическо убежище. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Можете да си представите как съм се чувствал там за известно време. В Япония - поет, писател! ... На тях се <b>гледа</b> като на хора от висшето общество. Не, аз не трябваше да ходя в Япония! </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>та на производството. Нещо ставаше! Бях присвил очи. Гледах как работник долу се труди около конвейера. А произвеждащата се кола, докато се сглобяваше част по част, се движеше бавно пред него: оттук дотам. И лампа, която не свети. Питах се защо ли лампата, поставена там, не свети? Работникът - чист, спретнат - извършваше операция по колата. При всяка нова машина - действията едни и същи. Движенията му се повтаряха. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>- Гледам вашите хора. Добре работят - започнах аз, колкото да тръгне разговорът. И си <b>погледнах</b> часовника. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Иди, че кажи има ли японецът в къщи крава. Но Широ е възпитан да не лъже и когато трябва да направи това, се претворява в човек, който не разбира. Когато японецът изглежда, че не ви разбира, не го дразнете повече с въпросите си или с вашите обяснения - той "не ги чува". Ако Широ трябваше да изрече истината, тя би ме наранила. Този човек можеше да се изблещи с неограничено учудване. После да ми каже: "Абе, бунак! Ти в Пловдив на балкона <b>гледаш</b> ли крава?" А поведението на японеца по красивата Гиндза беше безконфликтно и великолепно. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Пристанището в Токио. Бях залепил нос върху кръглото стъкло на корабната кабина. Гледах навън... крака дълги, в обувки, по-високи от обикновените. И без връзки. Краката принадлежаха на началника на граничната охрана. Обувките му изглеждаха изключителни, истинска ценна находка за един изследовател: обувки без връзки?! Езиците им стърчаха изплезени навън като езици на два дракона. Рекох си: "Тук не може да няма някаква история! "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Добре! - мислех си. - Япония, че е създадена, създадена е. Вижда се и с просто око. И добре е направена тази държава. По-лесно е обаче да създадеш, отколкото да задържиш. Кое е укрепило екзотичната страна, за да оцелее? Отношението към търговците, разбира се! Японецът ги е <b>гледал</b> под вежди. В страната е имало ясно разграничени съсловия: самураи, селяни, занаятчии и търговци. Самураите и семействата им са били около два милиона (с прислугата около три милиона). </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Върху паното бяха изрисувани и две японки в кимоно. Едната беше клекнала, а другата - права. Ковьорчето можеше да виси на стена, окачено на връзка. Гледаш го и си мислиш: "Чак къде съм бил?! " И забравяш, че може на Луната да отидеш, на Марс. Все едно... след като си оставаш същият. Може ли на Луната, на Марс да не изпитваш човешки страсти? Българинът, като се премести там, дали би могъл да се излекува от някои "национални заболявания", каквато казват, че е и завистта?</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Един по невнимание беше изхвърлил от кораба ни празен варел за боклук в морето. Събрахме цялата японска флота. Моряците ни <b>гледаха</b> и ни се чудеха на ума. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>На кораба ставах рано, за да <b>гледам</b> изгрева на слънцето. Там, където свършваше погледът, за секунди се появяваше зарево. Просторът се осветяваше. Над водата пламваха "пожари". След това угасваха, като че никога не ги е имало. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>не ги интересуваше. Младото <b>гледаше</b> младото и новото. Това, че ходехме по стари места, беше хубаво, но програмата се очерта пренаситена с исторически забележителности. Прекалената организация на свободното време пречи на <b>погледа</b>. Дисциплината при отдих е противопоказна! Човек тръгва по света, за да диша по-свободно, не да се задушава. Притесненият се вживява трудно. И като ни пуснаха в Токио да се движим по улиците сами, ние се почувствахме отвързани. Гостът има нужда от самостоятелност. Оставяйте го от време на време сам - като пред икона. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>В Ишибаши нашият художник беше застанал на прага на историята. (Виждах го в рамка, с паспарту. )Той зърна икона, така както оглеждаше картините. Закова се пред нея. Гледа я, въртя се... Чух го / да казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Дамите започнаха да обличат по-широки дрехи, за да изглеждат като в кимоно и няма, няма, па се поклонят. Бай Стоян, който уж беше за поклона, започна да ги <b>гледа</b> накриво. Чух го да казва под мустака си: "Мазохистки! "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Кръвта на дедите кипеше в мен и пращаше сигнали на чувства, които тревожно са вълнували старите по време на поклон. Исках да бъда вежлив към японците, които добре ме посрещнаха. Усмихвах се, но все така, ако беше възможно, изклинчвах поклона. На мен ми беше неудобно да <b>гледам</b> пред себе си човек, който свежда глава. "Сякаш ще го бият", мислех си. Или ще го завързват и ще го карат да работи вързан. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Бях в Токийския университет по време на празник. Млади японци, сред тях "розови лица" - двама. Някакъв млад американец и аз. Гледахме се. Хилядите японци около нас, за да не ни смущават, се правеха, че не ни забелязват. Когато ме "забелязаха", те ме почерпиха чай в един студентски клуб. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Не е все едно само ти да се кланяш някому, докато насрещният стои изправен пред теб и те <b>гледа</b>. Друго е, когато двамата се кланят един на друг. Но и това не ме накара да сменя поведението си на съпротива срещу поклона - дълбоки бяха корените на родовата и на националната памет. По-скоро японците можеха да се променят. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>По-добре да не бяхме ги спирали! Ние с любопитство <b>гледахме</b> нататък. Възрастният човек беше среден на ръст, стърчеше над младежите. И ги <b>наблюдаваше</b> враждебно. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Преди да тръгна за Страната на изгряващото слънце, Любопитния ме беше посъветвал да не зяпам много-много там по витрините, а да се озъртам наоколо, ако трябва и на маймуна да се правя, но да разбера на какво се смеят японците. Той очакваше да чуе впечатленията ми и по радиото, чиито предавания имаха голям отзвук сред населението. Гледах сериозно на хумора и почти винаги в края на хумористично предаване по радиото ме избиваше на сълзи. А виждах и други хора да плачат. Най-напред избухваха в смях, после се разреваваха над същото и бършеха сълзите си с кърпи за лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i><i>Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да <b>видя</b> на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка... Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците <b>виждаха</b> демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи. ) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме <b>гледаше</b> този човек?! "На какво се смеем ние, японците ли?! - учуден питаше той. -Ами че... на каквото се смеят всички. "</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Той <b>гледаше</b> на мен като на убиец. Ученик, който да е "най-най", нямаше в онова училище и никога не е имало. Децата бяха отлични ученици, много добри, средни, слаби. Но... не ги сравняваха едно с друго. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>От гарата в Токио до Йокохама пътуването траеше около час. По пътя <b>гледах</b> панорамата през прозореца на влака. Повтарях си: "Какъв е този ум?! Какви са тези ръце?! ... "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Докато пристигнем в Йокохама, училището издаде брошура, голяма колкото стихосбирка. В нея готварските рецепти бяха отразени на японски, с изключение името на автора, което беше написано на кирилица. Гледам книжката... Да, разбира се, издание. За около час от момента на поръчката?! </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Технологията по приготвянето на ястията в книжката беше подредена в най-рационалния възможен вид - с цел да се съкратят усилията. Рецептите -написани като хубави стихотворения, и на всяка страница имаше оставено празно място, за да могат домакините, докато слушат и <b>гледат</b> начина на приготовление на ястието, да си водят бележки. Така те ставаха и съавтори на една книга. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>поставено с наклон надолу, така че четиридесетте японки, някои от които седяха и на задните редове, виждаха онова, което се показваше. Жените <b>гледаха</b> как ръцете на майстора режат салата, месо... как бъркат, оформят, украсяват... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>еб, нашенеца, това не ти пречи. Подкарваш песента на български, че и без съпровод. Думите, които изричаме от сърце, носят в себе си и музика. Например: "Колко мъки знаеш, колко тайни криеш, ех, Балкан ти роден наш! " Седя в заведението, <b>гледам</b> веселящите се японци, слушам ги как пеят от сърце. Аз не умея да се веселя. Тъжен съм, много тъжен. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>си разрез. Имаше три белени и обварени картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше забито стръкче магданоз. То беше боднато от дясната страна на обеления обварен картоф - и <b>гледаше</b> наляво, със седем листенца. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>И земята спира да се върти. Този момент е подготвяла съдбата. Японецът и българката се <b>гледат</b> в очите. Селяните разговарят помежду си. Но те само си отварят устата - нищо не се чува. Снегът трупа, трупа... Той покрива селото и къщата заедно с японеца и българката, докато двамата се <b>гледат</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Селяните <b>наблюдават</b> как двамата се <b>гледат</b> -сякаш единият е потънал в другия. Те казват: "Я! ... " Всички забелязват, че до японеца Сийка прилича на японка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>и вижда... Маеда! Двамата се гледат като приглушен мотив от онзи момент в Чокманово, когато дъщерята е <b>гледала</b> японеца. Маеда е придружаван от дребна японка и двамата влизат в дома на Сийкините родители. Сядат на пода, както правят японците. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>и вижда... Маеда! Двамата се <b>гледат</b> като приглушен мотив от онзи момент в Чокманово, когато дъщерята е <b>гледала</b> японеца. Маеда е придружаван от дребна японка и двамата влизат в дома на Сийкините родители. Сядат на пода, както правят японците. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>ми. Беше доста по-нисък от мен. Гледаше ме отдолу нагоре. Помислих си, че чака да му кажа да си седне. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Японците <b>гледат</b> телевизия средно около три часа на ден. Повече - жените, и най-вече в неделя. В областта около Токио имаше седем телевизионни канала с около сто часа всекидневна програма. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>И надписът "Мару", изписан с латински букви, който непрекъснато <b>гледах</b> върху корабите и катерите в морето. Чудех се какво е това. "Мару" не се превежда. Символът плуваше, вееше се, летеше... </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Намираха се хора и между нас, за които конкретностите бяха сухи и безгласни. Така става с човек, некомпетентен в летенето на самолет. Той <b>гледа</b> нагоре в небето, долавя бученето на двигателя. И нищо не разбира. Докато специалистът седи на земята, навел е глава и слуша. Шумът от летящия самолет стига до слуха му и разказва любопитни подробности. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i><i>Разказах на Камей за първата си среща със Сакураучи: разговаряхме с председателя на японския парламент. Гледах някъде встрани, тъй като смятах взирането в очите му за невежливо. В един момент вдигнах погледа си. Видях да ме <b>наблюдават</b> усмихнати и всичко разбиращи очи. Спонтанната ми реакция беше широка усмивка. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>В миналото страната е била главно производител на селскостопански и леки индустриални стоки. Днес произвежда химически и индустриални продукти, потребителни стоки от високо качество и широк диапазон с помощта на най-съвършена технология. Един от резултатите на този бърз растеж е високият стандарт на битовата техника. Гледам който и да е кадър от филм с японци по улиците. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Рибарската флота на Япония наброяваше около 429 хиляди морски съда - повечето от тях моторни лодки. Морето се скриваше под тях, чудех се как се разминават, като ги <b>гледах</b> - сякаш са се струпали на фестивал. Почти всички селища по крайбрежието имат малки риболовни флотилии. Рибарите работят в кооператив. В океана има големи компании, които ловят риба с флотилии, състоящи се от кораб майка с модерни хладилни съоръжения за замразяване, складове. Самият кораб майка може да лови риба, докато се намира в морето.  </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Югозападно от Осака се строеше ново международно летище, наречено Кансай - на площ 511 хектара. Строителството продължи 7 години. През една мъглива утрин <b>гледам</b> - японците ходят по повърхността на морето. Питам един от нашите: "Тези хора какво правят?! "</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Никого не съветвах да <b>гледа</b> Ацуко Темма, когато свири. Тогава тя сякаш се мъчи. Накрая разбирах, че японката е изцедила от цигулката всичко, което Антонио Страдивариус е закодирал в нея. Седнал на мястото си в концертната зала с наведен поглед към земята, слушах небесната й музика. След време отново я чух как свири. А лицето й - ведро и спокойно. Усмивката - божествена, каквато беше и музиката й. Изтръпвах, когато я улавях да "разговаря" с неодушевени предмети като с живи същества по време на рецитал. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>На спортовете в Страната на изгряващото слънце се <b>гледа</b> като на приятно средство да се освободиш от стреса, да се развият физиката, здравето и красотата на всеки. Преди или след работа много бизнесмени в градовете се присъединяват към спортни клубове за плуване или спадане на килограми, което повишава работоспособността им и подобрява настроението. В Япония има около 2000 курса за голф, около 3000 клуба по тенис. около 2000 клуба по плуване... Японците, които обичат природата, се катерят по планините. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Делфините пляскаха с опашките си. Много дни и нощи <b>наблюдавах</b> Япония да движи бавно своите острови край кораба. Стоях на палубата, <b>гледах</b> и не можех да се откъсна от мисълта, че Япония, като се изключи Китай, е най-старата държава на земята. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Камионът, който го беше блъснал, отби вляво и спря. Шофьорът, як и набит японец, излезе от кабината на колата си и застана прав. Гледа, <b>гледа</b>... И се преви. Това беше най-дълбокият поклон, който някога съм виждал. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>И той щракна. После имах късмет направените от мен филми да оцелеят през граничните пунктове на страните, където преминах. Границите са снабдени с "монитори" - <b>гледат</b> и в куфара ти. Всичко се изобразява на екран. Звънци, лъчи... Звънците вдигат шум до небесата за металическа тока на колан. Лъчите от контролиращи устройства могат да повредят непромити филми. Аз обаче оставях изщраканите филми в касетите им, а тях обвивах със собствената опаковъчна хартия на филма, станиолът оставаше от външната страна. Това, изглежда, им помогна да оцелеят. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Приятелите ми вярваха, тъй като не съм ги лъгал. Гледаха ме седнал, метнал крак върху крак в разкошната обстановка, цъкаха с език и се възхищаваха. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Най-напред ме заблудиха жените. Мерне те и веднага навежда погледа си. Днес - така, утре - така. Започнах да си мисля, че без съмнение японките са хрисими. С това си поведение те приличаха на нашите моми в планините от преди столетие, когато са отбягвали погледа на непознат. След време обаче с учудване забелязах, че и мъжете в Япония така постъпват - отбягваха да ме гледат в очите. Значеше ли това, че и те са хрисими? Не, разбира се. Или поне не всичките. Унизително е за японеца да го гледат в очите, затова и той не <b>гледа</b> в твоите очи - прозореца на душата ти. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>Най-напред ме заблудиха жените. Мерне те и веднага навежда погледа си. Днес - така, утре - така. Започнах да си мисля, че без съмнение японките са хрисими. С това си поведение те приличаха на нашите моми в планините от преди столетие, когато са отбягвали погледа на непознат. След време обаче с учудване забелязах, че и мъжете в Япония така постъпват - отбягваха да ме <b>гледат</b> в очите. Значеше ли това, че и те са хрисими? Не, разбира се. Или поне не всичките. Унизително е за японеца да го <b>гледат</b> в очите, затова и той не <b>гледа</b> в твоите очи - прозореца на душата ти. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Пред мен е цветна фотография с Ямага сан, направена в цветна градина. Аз съм зяпнал в японеца, докато той е отправил взор напред, загледан в безкрая. Влюбените в Страната на изгряващото слънце <b>гледат</b> най-вече в една посока - в цвете или в звезда. Щастливите им погледи се събират там някъде. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Наблюдение. Подадох на японец текст на документ, за да го прочете и да го преведе в присъствието на неговия началник. Подчиненият се вцепени. Ръцете му се вдървиха, преплетени една в друга. Очите му <b>гледаха</b> ужасено. Японецът служеше на началника си. Ръководен от него, приемаше само неговите нареждания, не и чужди. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>В японските градове са изградени модерни и високи здания, огромни супермаркети, пълни с всички видове продукти, метро и бързи влакове, много кина, театри и концертни зали. Расте строителството на жилища, на търговски центрове. Прибавят японците. И като <b>гледам</b> Страната на изгряващото слънце, изобщо не си мисля, че България е пренаселена страна, която се нуждае от чудовищни закони и наредби, ограничаващи свободното придвижване на хората. Една страна би могла да бъде страшно пренаселена, ако животът в нея не е организиран добре. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Преддверието (генкан), коридорите и кухнята имат дървени подове. Подът на другите стаи е покрит с татами. Събуваш си обувките и обуваш чехли. Сваляш и чехлите, когато влизаш в стая с тами - с гръб към помещението. Поставяш ги една до друга, а върховете им <b>гледат</b> към посоката, откъдето си дошъл. Така че на излизане да ти е лесно да ги обуеш, а не да се въртиш като пумпал, докато краката ти влязат в тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Подаръкът. В Кобе подарих на японец флаконче с розова есенция (поне да беше розово масло). Той прие подаръка. Притискаше флакончето до сърцето си и го друсаше като бебе. Очите му грееха! Гледах неговата реакция и изпитах радост, по-голяма, отколкото ако на мен бяха дали нещо. Японци, които получават подарък, са толкова изобретателни в показността си! Това радва и онзи, който подарява. Неопакован с вкус, подаръкът може да стане повод за обида. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i><i>През Втората световна война "въздушни крепости" летяха над България, за да бомбардират петролни обекти в Румъния. Носеха се към Плоещ. Небето - осеяно с грамадни самолети, сякаш горе плуваха ято риби и няма, няма - някой от тях блесне на слънцето. Блестяха, защото бяха от никел. Те летяха необезпокоявани, като у дома си. Бяха силни във въздуха. Видях ги веднъж с далекогледна тръба на земемер - скрит бях в едно лозе. Тези тръби <b>гледат</b> обекта обратно и аз ги улових да летят по гръб: това засили убеждението ми, че летящите крепости могат да правят каквото си искат. А те това и правеха. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Веднага след смъртта му неговият приятел пилот от София отишъл в дома на загиналия, за да поднесе съболезнованията си на неговата майка. И както става в такива случаи: "Ох, ах! ... Защо го направи?! " Но така се вайкал приятелят му, докато майката на Списаревски го <b>гледала</b> под вежди и мълчала. И тъй като гостът все повтарял: "Защо го направи?! ", майката на летеца рекла:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Изразите, които употребяваше големият японски писател, бяха най-обикновени: "Не го убивайте", "Идете в Хирошима"... Те звучаха като пословици поради факта, че именно той казваше това, и то така тихо. Йошие Хотта можеше да направи мисъл само с една буква. "Е" бях склонен да приема за мъдрост, тъй като буквата беше изречена от мъдър човек. На факта, че една книга за Япония, преди тя да се появи, беше обсъдена със световноизвестния писател японеца Йошие Хотта, който нанесе в ръкописа поправки с ръката си, <b>гледах</b> като на документ със значение. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Старата ме <b>гледаше</b> с разбиращи очи. Тя заговори на детето да не се плаши от мен. Накара го да ме поздрави. И да се поклони. После то си подаде ръчичката, тъй като исках непременно да го пипна. Толкова чистота излъчваше онова дете! </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Сейков;Япония в моя живот;2001;<br>
<i>Една японска поговорка гласи: "Тези, които танцуват, може да изглеждат глупави. Но и онези, които стоят встрани и <b>гледат</b>, и те изглеждат глупави. "</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Слушай сега, Юри - вече ми писна и ще го надцакам, - аз утре мислих да заминавам за Ню Йорк, обаче <b>гледам</b> колко яко си загазил и реших да ти дам билета си. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Ъм, да - поклащам глава. Проста работа наистина. Само може би епикризата му ще се окаже малко по-сложна. Пък иначе <b>гледаш</b> го - симпатичен, спретнат, ама ето: стресът не прощава. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Строгостта на немеца отстъпи пред естественото му желание да опознае другите (изчезващи под натиска на неговата) култури и сега той бе зяпнал, сякаш <b>гледаше</b> на живо National Geographic. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        Като казах за границата и се сетих. Понякога идват хора при мене и от където и да ги погледнеш - личи им, че се стягат да заминават. А и повечето така и не пропускат да се похвалят. То от нашия град, без да преувеличавам, може би половината поне от младите се изнесоха. Техните снимки не стоят при останалите, ами ги заделям настрана. Между живите и мъртвите, ако мога така да се изразя. Гледам, че не схванахте, затова да ви обясня. </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - А бе, да те питам, шефче, <b>гледам</b>, че ги разбираш тия работи. Може ли да ми кажеш що не ми дава вече да пращам съобщения? </i><br><br>
------------------------<br>
Александър Шпатов;Бележки под линия;2005;<br>
<i>        - Тъй като <b>гледам</b> как се бяхте стреснала на границата, май пътувате за първи път нататък. А приятелят ви- и той ли е отскоро, ако не е тайна? </i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Той го <b>гледаше</b>, сърцето му се радваше от вида на този нов сподвижник, но и сянка на жалост се промъкваше там, като знаеше трънливия път, на който е стъпил. Стана му мило за тази нова издънка, която в порива на невинността, на незнанието, искащо просветление, се стремеше към небесната светлина на откровението. Какво знаеше то и няма ли трудностите да породят у него съмнение, да го поставят на страната на безпътицата, когато ще е късно да се връща, а не ще намира сили да продължи.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А сега отвори очи и като <b>гледаше</b> почти пробудената вече пустош, си мислеше: какво ли значи този сън, послание ли е, или измама, защото не всеки сън можеше да носи истина.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Не лъжеше това момче, още почти дете. Вече се беше поуспокоило и го <b>гледаше</b> с надежда. Еретикът го беше пуснал и то стоеше само пред Драгота. Не е ли добро знамение, му мина през ума, може да е нова коза в стадото ни. Така и Съвършения ще бъде доволен... Да бяга от къщи, смело е значи, вироглаво. А точно такива смели му трябваха на него, млада фиданка, още неприсаждана. А току виж я присадил към изправената вяра, с младото е по-лесно, още не знае, само усеща, че нещо го кара да търси... И от Скрино, казва, от селото на отшелника.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Той <b>гледаше</b> манастирчето и се чудеше, че изглежда така, обикновено. Очакваше да види нещо тайнствено и магесническо, покрито с небесна светлина и светлина, която извира отвътре. Но <b>видя</b> само малка постройка, по големина почти като техните хижи на село, но вярно, иззидана с камъни. А до нея още по-малка църквица с килнат кръст на върха, Но скоро разбра, че тайнствата  са вътре, както и бяха навсякъде по света. Не в това, що се вижда, а в онова, що движи видимото, създава го и го насочва, дава му сила! и го определя да бъде според вида си. Разбра, че тайнството не е във</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Поради разликата си в годините, пък и поради това, че беше пръв син и бяха само двама, брат му бе свикнал да <b>гледа</b> на него като на изтърсаче. Смешно е, вярно, защото той изтърсаче не беше, и баща му, и майка му бяха още във възраст здрава, но ако и втори, бе последен, а брат му бе пръв. И както първият е най-близко до бащата, и по време, и по привикване към живота, и се вижда  че мислите си негово подобие, че защо не и заместник, така и брат м се виждаше в правото си да го поучава, като че бе от друго поколение в рода, да го хока и да му заповядва. Беше свикнал и не</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Свести се отецът и едното му око, останало здраво, го <b>гледаше</b> мило, а ръката му се опитваше да се надигне, за да го погали. Разбойници го бяха нападнали и като му разказваше за случилото се, окото му се пълнеше със сълзи, не поради болките и от умиление към себе си, а от мъка по човешката злина и езическото скудоумие. разбойници се бяха появили, което говореха за тях, се оказа истина, имаше ги, щом стигнаха до тук, а сили им даваха размириците в Роднината.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Придума го тя и го накара да свикне, че ще бъде, когато поиска с любимеца си, а той се правеше, че душата му е в съгласие с желанието й, но какво съгласие беше, щом не му даваше ни миг покой. Наистина привикна, но не друго, а да ги вижда заедно, а тя се държеше, като че не разбира страданието му, дори му се струваше, че й беше драго, като знае, и още повече, като го <b>гледа</b> как се мъчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>което само примамва людете, та ги кара да слугуват на Сатанаил. Как добре <b>виждаше</b> вече Драгота цялото това лукавство и му беше чудно, че преди е бил сляп, та не го е съзирал. Защото немалка сила се иска, да не се оставиш то да те плени, а да го <b>гледаш</b> като дяволска измислица и да знаеш, че краят му ще дойде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Досеща се за какво го закача, рече си Драгота, младо е, но е мъж и трябва да внимава тя да не го подлъже. Ако беше тук Съвършения, нямаше да подвиква и очите й все щяха да <b>гледат</b> в земята. А сега шарят и искат да го подмамят. Но той трябва да удържи, да не се отпускат пред него. Пък след време, дал Бог и той да стане съвършен, ще води покорни и нови люде, там дето не те знаят, най-много ще слушат. То без плътски повик не може, така е дадено и ще бъде, щом са оглашени, като другите люде са, не са верни и вече избрани, но не сега и не пред него, това Драгота нямаше да позволи.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>го закача. И той обърна поглед назад и отново срещна игривите очи на Каля. Но тоя път червенина не покри страните му, а беше доволен, че тя още го <b>гледа</b> и мисли за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А че отец Иван едва ли обичаше скринци, вече не се съмняваше, и как да се съмнява, като си спомняше, което беше чувал още от малък. Че са прогонили чистия отец, та вече ги наричат скринцисветогонци и това име ще им остане и занапред и все ще ги дразнят с него, както и той се дразни, като му подхвърлят за баща му и го <b>гледат</b> с насмешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>И той си спомняше, което му бяха разказвали и си представяше как отец Иван страда от родните си люде. Как сираче вече взел да пасе говеда на по-имотен скринчанин. Пасял ги и обикалял по хълмовете над Руен, <b>гледал</b> небето и виждал, което другите не е дадено да <b>видят</b>. Ходел си сам още оттогава, то и нямало с кого много да бъде. И както си ходел загледан по небето, не видял кога една крава преминала през Струма по посока към Вуковско. Че преминала, било лошо, но още по-лошо било, че идело време да се отели.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Може да беше така, но дори и да не беше, не искаше повече да остава, да не навреди на стареца, та да очерни края на дните му. Затова не му каза, че е решил да тръгва, денят мина, както бе започнал, пладнуваха овцете, привечер ги прибраха, издоиха и легнаха да спят. А на утринта Иван взе тояжката и торбата и понечи да целуне десницата на стареца. Но той отдръпна ръката си, погледът му се замъгли от едри сълзи и, за да не ги <b>гледа</b> Иван, го прегърна. В този миг на прегръдка сълзите узряха и се откъснаха от очите, търколиха се по страните му и паднаха на Ивановото рамо.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>си все по-изкусно украсени. Пред портата му имаше стражи, които стояха чинно и с достолепие, очите им <b>гледаха</b> отвисоко и скланяха</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Минаха няколко месеца, дойде средата на лятото, както беше и сега, и той всяка нощ <b>гледаше</b> звездите над него и чакаше съня, а  с него и ангела да го навести. И колкото повече го чакаше, толкова все ангелът се приближаваше, та когато мигът на нетърпението му е най-висок, посред нощ небесният пратеник го стигна с бялото си деяние и му посочи надолу, на юг, а със звънливия глас на  нетърпението, така му се стори тогава, му заповяда да върви вече в Рила.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Трудно му беше да го каже, а му беше трудно, защото е и така, и инак, както и да го <b>гледаш</b>, все има по нещо истина, зрънца от нея,</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А тогава не му каза нищо, само го <b>гледаше</b> с очи широко отворени и се усещаше не само ограбен, но по-лошо, хванато животно в клетка. Защото вуйчо му го правеше убиец на брат си, така, уж без да усети, и най-лошото бе, че го наказваше да живее с убийството, като че го бе извършил сам и ръката му сама бе сипала отровата в чашата на Михаил.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Може ли Отецът божи да обича кръста, на който са разпнали сина му? Не може, как да го обича, като го мрази най-много от всичко на света. Ако един баща знае, че синът му е умрял на кръста, може ли той, щом види кръст, да не се гнуси от него и да не го <b>гледа</b> с омраза, която иде от спомена на знанието му? Ще го мрази той, как няма да го мрази, а ти все едно искаш да го обича, като повтаряш кръста и го спомняш. Така ли излиза?</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Гледал съм - поклати глава Богомил, вече преставаше да се учудва, че думите на тоя едър като мечка човек могат да отричат всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Как кръщава попът ви? Полива младенеца с вода, като че тя е свята, а не водата, която пият овцете или оная, в която се калят свините. А попът ви иска да каже, защото и той не го проумява, че водата е чиста, та с нея да предпази младенеца от злото на плътта му, както е правел Йоан Кръстителя преди уж Христа да е идвал. Но не знае той, че Йоан Кръстителя е служител на Сатанаил, както е служител и отецът ти Иван, единоименникът му, към когото си се запътил. Натам вървиш и ти, пък си помисли накъде да поемеш - наблегна Драгота, като зорко <b>гледаше</b> как ще се поемат думите му от момчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Драготе - чу се неочаквано гласът на Каля, та той се учуди как не е усетил стъпките й по каменистата земя, покрита тук-там с ланска шума. - Няма ли да поотдъхнем малко, да поседнем покрай тая бърза и студена водица - а като <b>гледаше</b> лукаво, добави на пресекулки, но не се разбра от задъхване ли беше или от смеха й, който напираше да излезе. - И момчето може да се е уморило, младо е и не е привикнало, та да не се уплаши и побегне.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>ударило на плач и както сълзи се стичали от очите му, та и да можело да вижда, нищо нямало да забележи, пред тях застанал отец Иван. То го усетило, та спряло, а баща му, уж <b>гледал</b>, а не го видял пръв... Разбрал веднага отец Иван за какво са дошли, та не ги мъчил да му разправят, ами сложил ръката си на очите на детето и то взело, че прогледнало - с недоумяване привърши Богомил и тъй като вече очакваше, че Драгота ще го засича, добави:</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Как е било, кой можеше да ти каже, но той така усещаше с несъгласието на сърцето си, погубил е царят братята си, та все <b>гледа</b> към Бога и негови избраници търси. Може и от това да е омаян умът му, и него майка го е раждала, и най-напред мляко е пил. И ако това е добре, то лошото е, че такъв цар не е за царски дела, ще омае той цялото царство, женска работа е то, не му се нравеше на десетника, че мъжка беше десницата му, а сега трябваше тази десница не да сече ромеи, а да държи сандъче с цяло богатство.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Заживя той в сърцето на планинската пустош и я имаше свой дом. Така свикна с нея, че изучи всичките й тайни, и многообразието на тревите й, и буйството на дърветата й, и зверовете, що беше опитомила. Знаеше кога ще дойде дъжд и каква ще бъде силата му, ще има ли слана и ще попари ли избързалите цветове, знаеше лятото какво ще бъде, ако зимно време от небето падат гръмове, както и каква ще бъде зимата, ако през лятото тежки дни на слънце упойваха въздуха, който тегнеше над долината. Гледаше и се радваше на божието устрояване, не се уморяваше да се диви, а</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>Идваше до пещерата понякога една болна кошута, с очи неясни и помътнели, та му се струваше, че може и да не вижда добре. Ноздрите й бяха все влажни, дишаше тежко и бързо, като че все вълк я гонеше, а тялото й трептеше от вътрешен огън, нищо че топла не беше. Гледаше я той с очите си, а я <b>виждаше</b> със сърцето си, нали беше живо създание, дошло да сподели усамотението му, и й</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- Как си, господарю? Питаше го, а знаеше .как може да е в недоволния смут на проточилото се изчакване, <b>гледаше</b> го с кръглите си очи и <b>виждаше</b> тялото му отпуснато върху мечите кожи. Докато чакаше отговора, погледът му бързо се плъзна към сребърната чаша, но бързината не попречи на цар Петър да го усети.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Едничко ни е, отче, само това си имаме, и то наказано, та затрито... - проплака тя и от очите й потекоха сълзи. - Какво ли не правихме, кой ли не му бая, какви ли билки не му налагахме, а то си е все така. Защо ли ми се роди да се мъчи и да го <b>гледам</b> живи мощи... Помогни му, отче милостиви - погледна го тя в очите, - аз да легна, то да стане, спаси го, че Бог го забрави.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А тя, омаяна като след кратко, но тежко съновидение, не му отвърна, а в просъница започна да се надига. Простря напред ръцете си и, хванала се за неговите, с усилие и бавно се изправи. Множеството ахна, като при стаен уплах, но той поклати глава да му каже да мълчи, та да не я уплаши. А тя гледаше, но както <b>гледат</b> деца, кога стават и ходят насън, направи първата стъпка, след нея и втората, и третата, и тогава той се отмести, пусна ръцете й и пак й рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>А тя, омаяна като след кратко, но тежко съновидение, не му отвърна, а в просъница започна да се надига. Простря напред ръцете си и, хванала се за неговите, с усилие и бавно се изправи. Множеството ахна, като при стаен уплах, но той поклати глава да му каже да мълчи, та да не я уплаши. А тя <b>гледаше</b>, но както <b>гледат</b> деца, кога стават и ходят насън, направи първата стъпка, след нея и втората, и третата, и тогава той се отмести, пусна ръцете й и пак й рече:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>Множеството се раздвижи, едни тръгнаха след проходилата, ахкаха и с неясни думи даваха израз на почудата си, а други го <b>гледаха</b> с отворени уста и, без да се усетят, наподобяваха движенията му. А той бавно пристъпяше, притворил очи и устните му навремени потрепваха, тъй като се молеха. А когато усети пак прилива на небесната сила в тялото си, чиито дарове попълваха прехвърлените върху проходилата, пое дълбоко дъх в гърдите си и отиде до нямото.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>А докато той си почиваше и <b>гледаше</b> съня на детето, множеството все повече се раздвижваше, сякаш приело, че той е привършил с чудните си дела. И сред него най-вече така мислеше десетникът, тъй като времето минаваше и затова си проправи път напред да изпълни поръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i><i>- Не бързай, има още болни, светият отец ще изслуша и теб. Десетникът се върна гърбом, а той го <b>гледаше</b> и не можеше да се досети що може да иска от него. Не е като другите люде, войска? е, пък не изглежда и болен. И докато го <b>гледаше</b> <b>видя</b>, че и там, по края на множеството, има още войскари. Да са дошли да сложат край на усамотението му, досега царски люде тук не бяха идвали, но и той не беше чувал някой болярин да се дразни от пустиничеството му. Нали затова бе дошъл чак тук, да не е трън в ничии очи. Или пък някои от иноците да търсеха за дело още в мирския свят?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Каквото кажеш, пречисти отче, това ще направя - отвърна му слепият, като го <b>гледаше</b> с широко отворените си очи и ги местеше по движенията на тялото му, сякаш го вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Анани Стойнев;Срещата;1996;<br>
<i>- Теб, отче, за теб е дошъл и иска да те види. Затова съм преводен и аз, да ти дам даровете му и да ти кажа, че утре ще дойде. А той, като го <b>гледаше</b> с чистата синева на очите си, го попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i><i>         Борис обичаше да ходи при нея. Тя не го <b>поглеждаше</b> и не го заговаряше. Никога не я завари заспала. Първото нещо, което <b>виждаше</b>, бяха отворените й очи. Гледаше някъде зад него, далече от него. Гледаше много хубаво, според Борис. Внимателно и същевременно усмихнато. Не изглеждаше нито унесена, нито уплашена. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Сестра му имаше навика да влиза рано сутрин в стаята, за да го буди. Дори и когато установи, че Борис е винаги буден преди нейното влизане, продължи да го прави. Той реши да не й отнема този привилегирован ход, остави й за временно ползване малка безобидна територия, благодарение на която печелеше по-големи парцели. Например правото да не участва във вечерния семеен живот. Или правото да не <b>гледа</b> телевизия. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Една нощ се събуди и загледа спящата си жена. Гледа я дълго. Беше сигурен, че не спи. Тя не помръдваше, сякаш не беше вътре в себе си. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Изведнъж осъзна, че Мария го <b>гледа</b>. Може би така гледат всички хора, току що излезли от съня. Мария го гледаше лошо. Най-после нещо определено. Филип беше схванал нещо и сега виждаше, че това не й харесва. Очите й не мигаха, сякаш бяха лишени от клепачи. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i><i>         Изведнъж осъзна, че Мария го <b>гледа</b>. Може би така <b>гледат</b> всички хора, току що излезли от съня. Мария го гледаше лошо. Най-после нещо определено. Филип беше схванал нещо и сега <b>виждаше</b>, че това не й харесва. Очите й не мигаха, сякаш бяха лишени от клепачи. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i><i><i>         Изведнъж осъзна, че Мария го <b>гледа</b>. Може би така <b>гледат</b> всички хора, току що излезли от съня. Мария го <b>гледаше</b> лошо. Най-после нещо определено. Филип беше схванал нещо и сега <b>виждаше</b>, че това не й харесва. Очите й не мигаха, сякаш бяха лишени от клепачи. </i></i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>Гневът на Валентин към сестра му нямаше граници. Тя беше същата като него и не беше същата. Беше го срам, че има сестра. Той измисляше и вършеше някакви неща, а тя седеше и го гледаше глупаво. Не искаше да го <b>гледа</b> това отпуснато същество, което толкова му приличаше. Не искаше да има сестра. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>Гневът на Валентин към сестра му нямаше граници. Тя беше същата като него и не беше същата. Беше го срам, че има сестра. Той измисляше и вършеше някакви неща, а тя седеше и го <b>гледаше</b> глупаво. Не искаше да го <b>гледа</b> това отпуснато същество, което толкова му приличаше. Не искаше да има сестра. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Борис никога не беше виждал очите на Мария толкова бистри. Обикновено бяха мъглисти. Сега сияеха с някакъв сив опалов блясък, който му беше непознат. И погледът й му беше непознат. Мария ги <b>гледаше</b> така, сякаш най-после беше открила родителите си. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         От него оставаха някакви съблечени дрехи, които Мария събираше и грижливо изпираше и изглаждаше. Това е, баща им беше тези дрехи, за които в къщата се полагаха грижи. При все по-редките си посещения, той попадаше за кратко в тях, близнаците го <b>гледаха</b> като някаква случайност и все по-малко го познаваха. Баща им носеше някакви непознати дрехи, които вече не оставяше в къщата, докато тази тъканна нишка толкова се изтъни, че при поредния пуловер на Мария, Маргарита попита дали е за баща й. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Както обикновено, майка й я погледна без да отговори, и я <b>гледа</b> толкова дълго, докато Маргарита разбра, че въпросът е с безразличен отговор. Всеки можеше да сложи този пуловер, дори и баща й, а в какъв ред и за колко време, нямаше значение за самия пуловер. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Половината й лице беше като неговото. Като взето назаем. Като временно. Другата половина, другата половина беше нещо, което Валентин не можеше да изрече. Най-красивото нещо, което беше виждал. Нахлуха имена на камъни - тюркоаз, сапфир, рубин, злато, малахит, оникс. Какво още? Нищо. Това нещо беше живо и го <b>гледаше</b> от огледалото. Беше като мимолетен дар за неверници. За несретници. Колкото да ги спре за малко и да ги порази. Миг в шепа. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Господинът най-после откъсна поглед от тях и се втренчи в ръждивия оттенък на чая си. Едва сега схвана, че ги е гледал с възхищение, бяха много красиви. Дали винаги и навсякъде бяха такива? Сигурно не, но какво значение има, сега бяха като на малка сцена и който можеше да ги <b>гледа</b>, ги гледаше. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Господинът най-после откъсна поглед от тях и се втренчи в ръждивия оттенък на чая си. Едва сега схвана, че ги е <b>гледал</b> с възхищение, бяха много красиви. Дали винаги и навсякъде бяха такива? Сигурно не, но какво значение има, сега бяха като на малка сцена и който можеше да ги <b>гледа</b>, ги гледаше. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i><i>         Господинът най-после откъсна поглед от тях и се втренчи в ръждивия оттенък на чая си. Едва сега схвана, че ги е <b>гледал</b> с възхищение, бяха много красиви. Дали винаги и навсякъде бяха такива? Сигурно не, но какво значение има, сега бяха като на малка сцена и който можеше да ги <b>гледа</b>, ги <b>гледаше</b>. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Опита се да я огледа дискретно, което като че ли не изглеждаше трудно, защото жената <b>гледаше</b> пред себе си и някак не бързаше, или поне не личеше да очаква каквото и да било. Но какво ли можеше да се види? Тъмните коси така плътно обгръщаха фигурата й, че само лицето й светеше с опалово сияние, а бебешката главица сякаш беше част от нея. Последва някакво леко плавно движение и изпод косите й изплуваха бледи пръсти със запалена цигара. Жената всмукна с леко вдишване и спря очите си в неговите. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Подът леко се поразклати. Валентин вдигна очи към лампата я видя да се люлее. Хукна за палтата, в коридора изтрополяха изпуснати книги, взе да нарежда нещо на Маргарита. Тя не помръдваше от мястото си и продължаваше да му се усмихва. Валентин се ядоса, хвана я за ръката и усети инертното тяло зад нея. Заплаши, че ще я остави сама, че си търгва, защото има земетресение, Маргарита продължаваше да го <b>гледа</b>. Валентин бясно хлопна пътната врата зад гърба си и хукна надолу, по-далеч от тази луда къща, където майка му я нямаше, а сестра му се хилеше в кухнята. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Маргарита му се усмихна щастливо и той отстъпи назад. Знаеше, че тя не <b>гледа</b> на нещата като другите, но все пак му стана неудобно от следите на среднощната самотна вечеря в черния тиган. Бързо прогони мисълта за това как Мария готвеше от нищо нещо, как във фурната й се появяваха невнятни гозби. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i>         Почти като сега, Маргарита седеше на земята и ги <b>гледаше</b>. Почти като … Същото не беше вече същото. Известно време тя почувства, че е в плен на някакво отношение, на някаква връзка, като муха в мрежата на паяк. Оттам идваше смущението. Сякаш присъстваше на двете сцени едновременно, сякаш <b>виждаше</b> едно и също нещо по отделно с всяко око. Ако мигнеше, двата образа щяха да се слеят. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i><i><i>         Маргарита се бореше. Не знаеше с какво, но се бореше с нещо, което я държеше като в пашкул. Валентин стоеше прав на около два метра от нея и я <b>гледаше</b>. Това, което <b>виждаше</b>, беше някакъв дълбок унес, който в първия момент го разтревожи за чашата в ръката й. Но тя я стискаше здраво и <b>гледаше</b> някъде извън тази стая. Видя едно момче да сяда до нея с намерение да я заговори. Дори прокара пръсти пред очите й без тя да реагира. Валентин седна от другата му страна и взе да шепне в ухото му. Момчето се извърна от Маргарита и прихна. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Почувства се изкушена като никога досега. Неописуема нежност на снега. Черно под бяло. Светът се подава на описание. Мария го знаеше. Или по-скоро, светът позволява описанието. И се съпротивлява на размишлението. Мария се извъртя настрани и подпря главата си на лакът. Като в легло. Легло, широко колкото цялата гора. Снегът се сипеше като саван. Светът те приема ако не се опитваш да го размищляваш. Мария не го размишляваше, <b>гледаше</b> го. Гледаше го. И той я <b>гледаше</b>. Какво удивление. Никога не мислеше за другите, а сега се сети за Борис. Той наричаше това `комуникация`. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Мария се беше появила в живота му като единственият възможен друг човек. Той я беше разпознал, още щом я видя. Срещна я на улицата. Нямаше никаква вероятност да я срещне където и да било другаде, тъй като не общуваше с никого. Обърна се и тръгна след нея. Тя почти веднага се извърна и той видя как го <b>гледа</b> с очите с цвят на мъгла. Бяха пред къщата й и тя го покани да влезе. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Валентин затвори своите; и нещо го разтърси. Видя я как го <b>гледа</b> с мъглистите си зеници, видя я как му се усмихва и му казва да си върви. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Мария, опита се да му каже бабичката, но Борис вече вдигаше детето и го притискаше към гърдите си. То сгуши главичка във врата му и остана така. Борис също замръзна на мястото си. Извисяваше се като колос в къщата на миниатюрните си родители, които го <b>гледаха</b> с ужас, сякаш беше дошъл да ги накаже. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Когато затвори телефона, Валентин я потърси и я откри в стаята й. Бебето беше поставено върху леглото й, а Борис и тя стояха от двете страни и го <b>гледаха</b>. Валентин застана от третата и в следващия момент очите на тримата се срещнаха - някъде във върха на пирамидата, в основата на която, лежеше бебето. Докато се <b>гледаха</b>, откъм него се чуваха гъргорещи бебешки звуци. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Беше същински приятелски допир. Докато пиеше водата, Борис продължи да го държи и да го <b>гледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Валентин усети как му се завива свят. Нещо имаше да се прави тук, в тази къща, а не можеше да се направи. Вместо това ставаха други неща. Например тази музика, и онова бебе в стаята на Маргарита, и двамата бащи, които се <b>гледаха</b>, и майка му, която я нямаше, и която, ако беше тук, нямаше да е така. </i><br><br>
------------------------<br>
Албена Стамболова;Това е както става;2002;<br>
<i>         Когато влязоха в къщата, приличаха на делегация. Валентин носеше неща за дъщеря си, цветя за Рая, а Маргарита - бебето. Посещението мина като старовремско гости със запознаване на семействата. Кой знае откъде, Рая им сервира сладко от смокини в плоски кристални чинийки, чаши вода, ликьор, който бързо й завъртя главата. Но дори това не можа да развали следобяда. Рая с почуда и радост <b>гледаше</b> малкото бебе, дъщеря й пък беше във възторг. Маргарита успя да ги измоли да дойдат у тях на другия ден. </i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Крадци;2008;<br>
<i>За миг му хрумна да се завърти покрай блондинката, но веднага се усмихна подигравателно, дори сякаш леко се засрами, усетил несъстоятелността на мераците си. Явно, на дамата бе отредена ролята на компаньонка на генерала за среднощната вечеря, която започваше след малко. Гледаше я с любопитство и повишен интерес, тя ярко контрастираше на събралото се общество, предимно мъжко, и неволно събираше погледите на десетки мъже в скъпи костюми, които поразително си приличаха. Както би казал Армен - по перушината ще ги познаеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i><i>Изведнъж му стана студено. Един от граничарите, съвсем младо и голобрадо момче, <b>гледаше</b> към тях. Патриарха не бе съвсем сигурен, че <b>гледаше</b> него, може би фиксираше Митко, който дишаше тежко и вървеше пряко силите си, или пък войникът се бе заплеснал по фалшивото пеене на Даскала. През тези седем години Патриарха бе развил сетивата си до съвършенство, вече бе уловил въпроса в очите на войника, <b>видя</b> как си размениха няколко думи с колегата си, а сетне и двамата впериха очи към тях. Патриарха вече не се и съмняваше, че смъртта е кацнала съвсем близко до някой от “сгрешилите пред народа”.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Липчев;Тихият бял Дунав;2005;<br>
<i><i>- А пък аз му купих лимони - каза жената, като го <b>гледаше</b> с големите си сини очи, - голям зор <b>видях</b>, докато ги намеря.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Зара стана, без да обърне внимание на спящия мъж. Отиде до трофея и дълго го <b>гледа</b>. Луминисцентните светлини от рекламите навън падаха върху еленския череп и рогата като клони на голяма дърво, придавайки му чудовищен вид. Зара не се плашеше от чудовища. Русата глава с къса остра коса се приведе към трофея, ръката й пробяга нежно по него.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Не те изнудвам, но национално съм засегната. Защо ти да <b>гледаш</b> световния рекорд, след като по право се пада на нас, българите? А излиза, че съм ти оказала и решителна помощ.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Какво ме <b>гледате</b>. Донесете шампанско. Току-що си намерих съпруг и съдружничка в бизнеса. Трябва да се полее.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i>Той седеше на съседната маса в компанията на няколко добре изглеждащи и скъпо облечени мъже. Гледаше я, както я бе <b>гледал</b> шофьорът на таксито. Ан знаеше, че когато простоватият мъж, спрял колата в най-голямата локва на летището, бе <b>поглеждал</b> в огледалото, той не само бе отчел цвета на очите й, плътните устни, и незабележимата усмивка, той бе видял една страхотна, изискана жена, каквато рядко или въобще не се бе качвала в продъненото му возило, и я бе пожелал.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i><i><i>Той седеше на съседната маса в компанията на няколко добре изглеждащи и скъпо облечени мъже. Гледаше я, както я бе <b>гледал</b> шофьорът на таксито. Ан знаеше, че когато простоватият мъж, спрял колата в най-голямата локва на летището, бе <b>поглеждал</b> в огледалото, той не само бе отчел цвета на очите й, плътните устни, и незабележимата усмивка, той бе видял една страхотна, изискана жена, каквато рядко или въобще не се бе качвала в продъненото му возило, и я бе пожелал.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Жана трепна нервно с рамене. Чувстваше се смешна да отговаря на обърналия й вече гръб мъж. Васил <b>гледаше</b> само Ан. Сякаш не можеше да откъсне очи от новата познайница.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Елегантните й ботуши цопнаха в най-голямата локва в живота й. Младата жена дълго <b>гледа</b> вцепенена краката си, докато не усети пролазващ студ. Тънката тъмносиня кожа на ботушите бе подгизнала и започна да пропуска вода. Погледна към прозорците нагоре. Необходима й бе около минута, за да реши, че този път в кариерата на "изпечения адвокат" не в съда, а в нотариата ще възтържествува справедливостта. Младата жена все още потреперваше. Васил бе по-лош и от таксиметровия шофьоор. Първият със сигурност я харесваше и желаеше, вторият просто търсеше "реномираната марка" в нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Нищо няма да връщам, а ти не хленчи. Васил е използвал връзките си днес, но ти много добре знаеш, че служителката няма право да блокира компютърната система заради него. Е, добре! Днес аз й платих добре, много добре, за да си <b>гледа</b> както трябва работата и да си направи малкото усилие като приеме преписката от адвокат Ивана Димова (нали така се казваше ти преди да се прекръстиш на Жана) веднага да впише нотариалния акт, а не да го слага в купа на чакащите. Твоят купувач е истинският собственик на апартамента. Яна го е проверила.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>Животът потече както преди, само дето Рая чуваше и <b>гледаше</b> с отсъстващ поглед на свечеряване, сякаш в спускащата се мрачевина се стопяваше волята й да се съсредоточава върху каквото и да било. Понякога излизаше, друг път - не, а очите й си оставаха същите.</i><br><br>
------------------------<br>
Боряна Дукова;Сърцето не лъже;1999;<br>
<i>- Защо <b>гледаш</b> така? Този път е решено. Ще се разведа. Десет години са предостатъчно време, за да го пожелаем и тя, и аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>И как я пипна, бабата прогледна! Нема пердета, нема завеси. Гледа като ястреб и даже вестник чете. "Средношколско знаме" от преди двайсе години. Намерила го некъде под кацата за зеле и по цел ден го чете на глас.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>И тръгнал Жмульо за Босилеградско. По онова време не се <b>гледаха</b> много-много визи и паспорти, като обясниш по каква работа си тръгнал, и нашите граничари, и сръбските - пускаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Спомняте ли си, дами и господа? Това беше преди двайсет-трийсет години. Филмът е свършил, музиката е отзвучала, екранът е бял като съня на пеленаче... А ние седим вцепенени в салона. И въздишаме. Защото всичко това, което сме <b>гледали</b> допреди малко, не е истина. То става само на кино. То е една мечта, която в живота никога не се сбъдва.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>- Много шибана държава. Кире, много! Смяташ ли ти, че не мога и аз да <b>гледам</b> "Панасоник" с най-плоския екран в света! Мога! Обаче, защо?! За да ми разбият апартамента заради него ли?! Та покрай телевизора да ми откраднат и бурканите с лютеница! Не-е-е, имат много здраве! Гледам си операта от преди трийсет години, нищо че на нея Вяра Анкова излиза с мустаци, а Иван Гарелов по потник! Поне ми е спокойно!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>И с очите съм зле вече! По-рано скивах като телескоп! От десет метра врабче с плюнка уцелвах! А сега от десет метра не можем да си познаем баварецо! Гледам, пулим се - мой ли е тоя баварец, не е ли мой... Па му теглим една майна и се качим! После: що караш чужда кола?! Ми аз как да знам, че е чужда, като не мога да я скивам?!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>А, споменах кифлата, та се сетих! И с нея същия проблем! Бе, мама й дъеба, тая филми ли е <b>гледала</b>, книжки ли е чела, обаче щом я фана за гъзъ и тя веднага:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>- Чекай малко! - прекъсна я бай Витлеем и очите му светнаха като запаления преди малко фас. - Яз от циганите ли да <b>гледам</b>, ма кучко шугава, или от държавата да гледам! А?!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Бежански;Търся французойка;2001;<br>
<i>Дотука - добре. Обаче с врачуването голяма беля! Кой ти <b>гледа</b> вече на ръка. на боб и на карти?! Накупиха врачките от махалата компютри и току си услугват една на друга кое със софтуер, кое с принтер или с тонер. А как Гюла седи отстрани и <b>гледа</b> как й прелапват клиентелата!</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Бенев;Артефакти;2002;<br>
<i>Човек от долните етажи на мисълта, най-редовно отсядал до по-горните - с едничката гордост, че щом там отсяда - значи не <b>гледат</b> на него като на нещо по-низше. И правилно забелязал.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Бенев;Непростимо;2004;<br>
<i>- Стига бе човек, съвест нямаш! Ами ако не бях аз, щеше ли да станеш световен капиталист? Затуй няма какво да ме мачкаш, ами дай да се бием, че хората <b>гледат</b> - пък то наш'то остава. Затуй ти ще ме удариш отляво, аз ще те ударя отдясно. После обратното. И да претупаме боя - че хората тръпнат. Нали затуй са дошли.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Ези тура;1999;<br>
<i>Говореше се, че двамата се запознали като гимназисти на една от първите прожекции на филма "Казабланка" преди един милион години. Оттогава те били <b>гледали</b> този филм стотици пъти. Влюбените от махалата използваха това име като парола, за да намират всеки път безотказен подслон в дома им.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Добре, добре... Христо, чакай бе, не се сърди. Дай да не се караме. Дядо Коледа сега <b>гледа</b> през прозорците. Там, където се карат, не влиза.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Докторът спи на горния етаж. Никой няма да разбере. Само за малко. Знаеш ли, Спас понякога <b>гледа</b> толкова тъжно.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i><i>- Добре - каза Асен. Онези бяха спрели да се целуват. Затвори телефона, плати водките, без да ги <b>поглежда</b> в очите, и излезе навън. Дъждът беше спрял. Стъкленият град беше изчезнал. Улицата беше черна и мръсна. Фасадите на сградите бяха мокри. Зад стъклото на един прозорец на втория етаж <b>видя</b> лицето на някакъв старец. Старецът го <b>гледаше</b>. Асен се вторачи в него. Старецът веднага се скри, сякаш го обезглавиха.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>На масата, върху вестника, кацна една муха. Беше се приземила в началното квадратче на думата, пояснена като "Насекомо, разнасящо зарази". Коста започна да я <b>гледа</b> втренчено. Имаше чувството, че и мухата го <b>гледа</b> втренчено. Двамата се гледаха втренчено и никой не си отместваше погледа. Това продължи твърде дълго. Коста погледна с крайчеца на окото си часовника. Бяха изминали нови десет минути.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i><i>На масата, върху вестника, кацна една муха. Беше се приземила в началното квадратче на думата, пояснена като "Насекомо, разнасящо зарази". Коста започна да я <b>гледа</b> втренчено. Имаше чувството, че и мухата го <b>гледа</b> втренчено. Двамата се <b>гледаха</b> втренчено и никой не си отместваше погледа. Това продължи твърде дълго. Коста погледна с крайчеца на окото си часовника. Бяха изминали нови десет минути.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Мима беше едно седемнайсетгодишно цигане, което работеше в пералнята. По цял ден тъпчеше в огромните машини бельото и чаршафите, а после вадеше прането и го гладеше, потънала в облак от сребриста пара. Мима беше глухоняма и, както ми обясни леля Ани, с леко забавено умствено развитие. Малката почиташе леля Ани като бог и все я <b>гледаше</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>- Можеш да си тръгваш, сега нямаме работа - каза леля Ани с провиснал от удоволствие език и без да ме <b>гледа</b>. - Но утре гледай да не закъсняваш. Утре ще имаме много работа. Такова чувство имам. А моето чувство никога не ме лъже.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Едното око на баба беше кафяво, а другото - черно. Когато я <b>гледах</b> от страната на черното око, тя имаше суров и недостъпен вид. Когато я <b>гледах</b> от страната на кафявото, приличаше на малко радостно момиченце. На пейката винаги сядах от страната на кафявото й око.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Сега вече можех да седна до мама и да си представя, че седя на онази пейчица на село, гладка като кост и сива от дъждовете. Ето, мушиците пак подскачаха под клоните на крушата. От плета отсреща ме <b>гледаха</b> хиляди очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Задъхах се и спрях. Леля Ани ми махна с ръка и си тръгна. Гледах я как се отдалечава по алеята между мраморните паметници, огромна като слон, с разкривените си от голямото тегло ботинки на краката - един диригент на скръбта на входа между този и онзи свят, абсолютно съзнаващ дарбата си да прави тази скръб естетически приемлива и да я превежда на разбираем за хората език.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>След това тя се облече, отмествайки внимателно гълъбите с крака. Аз лежах, облегнат на лакът, и я <b>гледах</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Господи, помилуй;2004;<br>
<i>Настъпил денят, в който щели да оперират жената. Санитарката Величка, която ми разказа всичко това, докато <b>гледахме</b> прегърнатите върху каменната маса тела в моргата, я събудила още в пет, направила й задължителните процедури, помогнала й да се изкъпе в банята, дала й чиста пижама, а мъжът през цялото време стърчал като паметник в столовата. Когато подготовката приключила и жената приседнала на един стол, за да си поеме дъх, той изведнъж я дръпнал до огромния като църковен витраж прозорец на стълбището и я прегърнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>И ето, сюблимният миг дошъл. Двойката лъвове били прекарани по късна доба с микробус в гаража на Васил Чолаков и още с първите лъчи на зората били запрегнати в прясно ухаещата на лак каляска. Точно в осем часа влюбеният се появил на улицата на Христина, стъпил прав в каляската, теглена от чифт раззинати лъвове. Скоро цялата улица се изсипала на прозорците да <b>гледа</b> невижданото зрелище. Своя прозорец отворила и Христина. Брадясал и със сълзи в очите, Васил Чолаков плющял с камшика над гърбовете на лъвовете и препускал напред-назад по уличката.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Най-сетне баща й си отдъхна, изправи се и с горда походка пое към своята пейка. Още не беше изгубил гордата си походка. Емата тайно и от себе си му се радваше, докато го <b>гледаше</b> в гръб. Как гордо вървеше баща й. Това беше нейният баща.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>Старият учител по география Петър Пресолски седеше на един стол в кухнята и <b>гледаше</b> през прозореца. Навън беше хубав зимен ден. Светлината падаше върху дъсчения под на огромни бляскави квадрати и учителят трябваше често да присвива очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i><i>Привечер, когато жената на бившия учител по география Петър Пресолски се върна от работа, тя <b>видя</b> в един железен леген досами прага на дома голото и опърлено тяло на петела. Учителят седеше на един пън до легена и <b>гледаше</b> право пред себе си. Жена му се опита да го заговори, но в началото той мълчеше; а накрая, като се опита да продума, от гърлото му излезе само неистово хриптене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>В стаята на мотела Паломата извади коняк и наля в две чашки. Елиза <b>гледаше</b> смутено. Тя наведнъж изпи своята и се задави, но той й наля пак.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Клането на петела;1997;<br>
<i>В този миг асистентите тъкмо я мажеха с крем. Продуцентът много обичаше тази процедура. Изобщо той така разбираше нещата - да можеш да печелиш пари от това, което ти е приятно да правиш. А Хари Малинов обичаше да <b>гледа</b> как се чукат другите.</i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i>     „Милите ми мъже – казваше Вероника. Колко сте невъзможно еднакви. Когато <b>гледам</b> единия, сякаш виждам другия.” </i><br><br>
------------------------<br>
Деян Енев;Всички на носа на гемията;2005;<br>
<i>     „Вероника, нали е много хубаво, когато има един човек на тоя свят, който съвсем прилича на тебе. Когато <b>гледаш</b> единия, сякаш виждаш другия.” </i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий не беше <b>гледал</b> филма, нито бе стъпвал в ложата на киното, само през прозорчето на касата бе виждал кочан с такива билети - немислим и непотребен за него лукс.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Преди да си тръгне, Тодор Тодоринов щедро накапа с парфюма "Юлика" една носна кърпа на Дионисий, за да може младият художник да се вдъхновява от аромата по време на своята работа. И въпреки че <b>гледаше</b> с презрение на всяка утилитарност в изкуството, момчето се захвана с поръчката. Той нахвърляше проекти, поднасяше кърпата под носа си, замисляше и се подхващаше ново хрумване, ала преди да завърши, парфюмът изветря и кърпата замириса на мишляци, както всъщност си миришеше в началото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Дионисий <b>гледаше</b> буквите и всяка една парваше сърцето му като с нажежено клеймо. Когато рисува етикета, той не се попита коя е тая Юлика, най-малко си спомни за госпожица Антова, известната притежателка на кино "Астра", но сега вече не се съмняваше чие име е изписвал. Тя е! Край! Край! - съкрушено приседна Дионисий на стола, а думите на Тодоринов безсмислено жужаха в стаята:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Поначало Юлика <b>гледаше</b> с пренебрежение на подобни закони. И примерът в дома й, и опитът от екрана й показваха, че филистерските закони не помагат нито за душевното равновесие, нито за щастието на индивида. Към това се прибавяше и нейната материална независимост, която също я беше приучила да не се съобразява твърде с дребни закони и с дребни хора. Още по-малко имаше намерение да се съобразява тя с околните в обърканото военно</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>- Изядох му аз главата на туй биче - строго казваше той. - На шест месеца беше. Сготвихме я с леля ви Мика тая глава в шкембе -един път стана! И лук, и доматки колкото трябва, дафинов лист там, чесън, бахар мъничко - да си оближеш пръстите! Изядох я и пак я изядвам - заканваше се адвокатът, а гостите го <b>гледаха</b> с уважение, като достоен отмъстител за уплахата на Юлика.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>беше и много болезнен за вледенената физиономия, от носа на Гогица се показа капка кръв, която след малко замръзна над устната му. На десетина крачки от него Дионисий спря, запъхтян и уплашен, очаквайки продължение на историята. Ако някой ги <b>гледаше</b> отдалеч, нямаше да проумее защо тия мирни пешеходци се счепкаха и във всички случаи ученикът излизаше виновен.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Гогица го <b>гледаше</b> свирепо, мачкаше меката тъкан и като й набара края, понапрегна се и отпра една ивица от шала. Платът хръцна, а човекът мълчаливо се напъна да го къса отново.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Задушно беше и газираното вино веднага го удари в главата. Дионисий усещаше езика се натежал, внимателно изговаряше съгласните, щеше му се да викне и събере цялата махала, всичките шишета да изпият. Нови ще вземе, пари има, за черпене е тоя ден... Лека сянка трепна над изкопа - Милка Сърцайова се бе изкачила на купчината и мълчаливо ги <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Той я подхвърли на дланта си, чукна я с палец и пресече въртенето й във въздуха, взря се в нея, за миг понечи да я захапе, оголвайки равни бели зъби, но се отказа и я тракна на масата. Слисаният Милетко я пое, Живка се натисна в него и тя да <b>гледа</b>, накрая госпожица Лучия я премери на китката и на гърдите си как ще й стои.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>нито мудното лангъркане, когато най-сетне влакът пое на изток, нито безсмисленото бавене пред всяка керемидка. Колелата потропваха, километрите се точеха отзад, онова спасително решение да замине незабавно при Юлика, което лумна неочаквано у Дионисий, още пламтеше и топлеше и не позволяваше в душата му да припарят нито студени мисли, нито студовете на нощта. Повечето време той пътува сам, над вратата на купето мъждееше синя лампа, Дионисий <b>гледаше</b> в прозореца, зад който беснееше снежният вихър.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Скрил лице под вестника, за да не <b>гледа</b> мизерията на болничния коридор, Дионисий реши, че на следващата сутрешна визитация или ще измоли да го изпишат, или ще бяга. Но бягство не се наложи, непрестанните му врънкания бяха додеяли на всички, освен това главата му се подобряваше и лекарят го освободи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Притисната в него, Юлика го <b>гледаше</b> с екзалтирани, зачервени от плача очи. - И щом ми даваш правото да избирам кога, ще кажа -сега, още днес, още в тоя час! Напук на всички! Нека знаят! Ще им натрием носа!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Попът, разбира се, беше подочул за Цочовата строгост към градските му наематели, с учудване бе научил, че госпожицата не е коя да е, а самата притежателка на кино "Астра", и любопитство го глождеше, желание да се запознаят, защото той бе горещ поклонник на киното, но поради сана си се въздържаше да признава, че ходи в митрополитския град специално за да <b>гледа</b> филми в "Астра". Освен това попът беше млад, живееше му се, приказваше му се с хора нови, културни и фини, с изискани жени му се общуваше, с мъже, видели</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>През тая седмица той бе досадно внимателен към Юлика, <b>гледаше</b> я в очите и живееше сякаш единствено за да отгатва желанията й. А и тя не му се глезеше - на другите изглеждаше, че след венчавката е овладяла нервите си. Като чуплива вещ я нагласи и сега Дионисий до шофьора, Живка също се нагмезди в кабината, мъжете скочиха в каросерията и дружината завинаги се раздели със Самунджи...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Тя го <b>гледаше</b> с лукава недоверчивост, а сеньорът зина да каже нещо, но само присви очи, криейки огъня в зениците си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Сеньор Фанучи я потупа по гърба и я поведе навън, а Дионисий виновно тръгна след тях, като човек, неизпълнил дълга си докрай. Пълна супена лъжица валериан изпи жената за успокоение и целия следобед спа. Вечерта все още бе бледа и омаломощена, но намираше сили да <b>гледа</b> нежно и благодарно мъжествения си защитник.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>А гладен беше, от многото пушене стомахът го приболяваше, но да <b>гледа</b> пак Живка се срамуваше. Смешно бе да й говори врели-некипели, все едно че нищо не е станало, смешно бе и да я разпитва за Юлика. Отказът му да вечеря също беше смешен - на кого тия фасони, какво е виновна слугинята?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Любов в ада;1994;<br>
<i>Тоя ден той не излезе на улицата. Тоя ден някакъв детайл от предишното умилително обяснение се беше променил във фантазията му, чертите на Юлика потрепнаха като в бистра течаща вода и сега тя го <b>гледаше</b> със сдържана горчивина, а Дионисий, навел глава, сам изпитваше потребност да се оправдае. За каква чистота е говорил ли? Която не бил намерил в любовта им? Не, съвсем не е искал нея да засяга, неправилно го е разбрала оная нощ,</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Конопищата бяха опрели досами къщите. Много коноп <b>гледаха</b> тогава хората, защото и конопена фабрика имаше в града. Ама това растение иска бъхтане. Да не мислиш, че от полето направо във фабриката го карат? Не. Като насечем стеблата, най-напред се топят</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Лете помагах в работата, а иначе учех като другите и да не ти се хваля - сечеше ми пипето за уроците. В Говедарското училище почнах. Не знам как ти се струва на теб, но хората без подигравка му викаха Говедарското, защото си беше най-редовно училище, и хубаво училище. По някое време говедата се били събирали сутрин в двора му, преди да ги карат на паша. Оттам значи - Говедарското. Защото Пазарджик селски град падаше малко, сума ти народ и говеда <b>гледаше</b>, и овце, от земеделие се прехранваше. А училището си имаше име и за пред хора - "Георги Брегов".</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Подкрепя, не подкрепя, бабичката два пъти ги треби. Иде вечер с един чувал в гълъбарника: къса глави - хвърля вътре, къса глави -хвърля вътре, напълни чувала. Аз рева, тръшкам се, повръща ми се, като <b>гледам</b> как баба Ана ги препича в тавата, но мине малко, и пак подхвана занаята...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Хай да се не види, такова нещо не бях очаквал. И той като мене гълъби <b>гледа</b>, и той като мене бос и с дрипава риза, на едни години се оказахме, на приказка си допаднахме, смел ми се види и хитър, ама не щеш ли - грък да се случи. Веднага се сетих за Савчо и някогашното си ядосване. Сетих се и за нашите, дето от Гръцко бяха бягали и от гърци - патили. Пък аз тук на грък да налетя. Обаче</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не си мисли обаче, че искам да се оправдавам с другите за оня наш подвиг. Такъв бях и аз, и такъв съм си, макар някой път да ми просветваха общите дивотии, като ги <b>гледах</b> отстрани. С две думи друг случай ще ти кажа. Имаше в Пазарджик едно здание, двуетажно, Инженерството му викаха. Разни технически служби се помещаваха в него. Сложиха хората на покрива ветропоказател, много хубав, немска изработка трябва да беше. Като подухне, едно петле се върти</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Замълчахме ние и <b>гледам</b> - ушите на Михалис също пламнаха от срам и обида. И толкоз. Това му беше забележката на Парашкевов. Обърна той да говори за други неща и уж все за себе си</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>гяволия - и си го предаваха те от ръка на ръка като павурче с ракия. Само че тия неща се вършат скритом, не се приказва и приятелства край тях не се завързват. Особено защото Парашкевов е набеден вече веднъж, бита карта значи. И за едни в града излиза, че той е човек полезен, ама само те си го знаят, пък други <b>гледат</b>, че ходи пет за четири, самотен, за смахнат го имат и дерогъзник. От трета страна обаче, той хем народ и човечество презира, хем първите мошеници в околията за ръчичка води.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Един ден пак отива на работа - <b>гледа</b>, дири и намира един куфар без надзор, от плетените. Имаше навремето такива куфари, от ракита ги плетяха, евтинки и простолюдието ходеше с тях. Знаел Любчо, че в подобен куфар няма бог знае какво да намериш, ама това му се паднало късмет тоя ден. Присламчил се, вдигнал го по изпитаната процедура и право в своята бърлога да му разучи съдържанието. Наблизо до гарата живеел в някаква съборетина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>понякога в устата, но онова нещо го казвах на Михалис не от злина или проклетия. И той ме разбираше, не се ядосваше. Даже умиление ли, респект ли - и аз не знам как да го нарека - изпитвах, като <b>гледах</b> как това момче люби старото си отечество. Ех, да бе знаял горкият каква съдба му се пише в Гърция един ден...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И взема лист от масата, тика ми го в ръката. Гледам - телеграма. Чета залепените хартиени лентички: "Чакай гости. 20.IХ. Кали." Отдъхнах си, подавам телеграмата на Михалис и викам:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Изправих се - коленете ми омекнали. И преди ми се беше случвало веднъж - кога ме водеха като дете да ми вадят сливиците. Ама тоя път душицата ми щяха да вадят. Вярвай ми, в оня миг бях сигурен, че ще мра, но само за сливиците се сетих. Ето какви глупости си мисли човек преди умирачката. Стоя аз прав, но Станев не се надига от стола, страшно <b>гледа</b> към Парашкевов, чака го да се пречупи. Но той не поддава, наежен като лют котарак насреща му, и вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Разбрал чичо желанието на клиента и бавничко го прекарал през пъпа на града. А там винаги хора се шляят, наизлизали и от дюкяните - <b>гледат</b>, чудят се, цъкат пазарджиклии. Половината град го видял. Свалил ги чичо на гарата и повече не ги срещнал. Заминали и не се</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Караш ме да продължа да разправям как с Михалис стигнахме Пловдив и що сторихме после. Ама мен умът ми е съвсем на друго място. Откак пак почна изтреблението в Косово, само за него мисля. Мисля и треперя. Аз телевизия много-много не <b>гледам</b>, но от месец време, щом дават новини, пускам ги. И търся, взирам се да позная я село някое, я долина, я рътлини наоколо й. Ама не, не откривам познато нещо, а и как да помня земните очертания, като само два дни бях по тия места. Две денчета, пък сякаш два века състариха сърцето ми тогаз.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>бомби под път и над път си залагат. Гледаш ги - достопочтени хора, шлифовани граждани, пък излезли и като хъшлаци мятат камъни навън, не дават на ония от другата махала да им минат по улицата. Диващина първостепенна! Надминават балканската! Ни кралската войска може да ги помири, ни печената английска дипломация...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>панджар* , под носа оставил черен фъндък за мустаци, <b>гледа</b> ни въпросително и бузите му мърдат, дъвче нещо. Приближихме право при него и викам:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Как ще зяпаме - нали работим! И какъв Яни Коцагра? Без да питаме даже, хвърлихме ножа и куката, втурнахме се към помпата да се мием. Гледаме от двора - каракачанско стадо вдига прахоляк по шосето на юг. Търчи Михалис в нужника - сещаш се, за парите, грабвам аз вързопчето с гащите - за минутки се изсипахме в кръчмата. А на вратата Тумбата блее след шествието.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Изпратил беше, изглежда, напред свой човек да извести, че ще минаваме, защото на пътя ни, край една къщичка като кантонче, ни чакаха граничен поручик и трима войника. Спешили се - в сянката четири коня. Гледаме ние с едно око овцете, а с другото поручика.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>На следния ден по обед решихме, че е дошло време да продължаваме сами. Търсим Горгур, търсим Яни Коцагра да си вземем довиждане. Гледаме стареца - намусен, сякаш сутринта е острил секирата. Сбогуваме се с него и питаме къде е Горгур, да му се обадим.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Затова, като влязохме в града, не бяхме решили как ще постъпим. Тръгнахме по улиците, <b>гледаме</b>, слушаме, вървим, вървим - стигнахме другия край. Не беше много далеч. Хайде пак обратно по други улици. В едно сарафско дюкянче Михалис размени пет лири.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ей тъй свърши моят разпит. Но докато се правех на маймуна от зор, забелязах, че окованият мъж ни <b>гледа</b>, леко усмихнат, едното му око наистина присвито, сякаш ни намига и иска да каже: "Ей, момчета, сгреших за вас. Мислех ви за полицейски подлоги, но не било така. Прощавайте!"</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тръгнахме по една стръмнина, както ни каза старецът. Гробището бе откъм баирите. Гледаме - оградено с хубав зид, висок до гърдите, новоизмазано параклисче вътре, млад чимшир пуснал светлозелени листица. Влязохме, Михалис седна на пейката до</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>без да ща паднах напред на колене. Доматът леко се отрони в шепата ми. А аз го държа в опънатата си ръка, <b>гледам</b> го като стреснат - сякаш бях изтръгнал от земята сърцето на баща ми, топло още и кървящо. Миг-два стоях така, докато се окопитих, пък се наведох още, сложих домата на земята и рекох на глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ама Михалис на мира не ме оставя! Додея ми във фурната да се пека, вика, едни и същи хора да <b>гледам</b>, пък и ти зарежи таз Ерифима - стара кошница разплетена, на друго място други девойки ще си намерим. Пътува му се на него, душата му не издържа. В</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Това аз няма да ти описвам като някой екскурзовод, само по едно време <b>гледаме</b>, че стоим пред солунска гимназия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Добре, тръгнахме обратно по кея. И пак надзъртаме към малките корабчета и гемиите -да не сме пропуснали нещо. И както <b>гледам</b> аз, усещам - и мене ме гледат. Присвил око някакъв морски вълк от една гемия - следи ни. Гол до кръста и рунтав като шебек, главата си завързал с алена кърпа. Трепнах и като срещнахме погледи, оня пита:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Добре, тръгнахме обратно по кея. И пак надзъртаме към малките корабчета и гемиите -да не сме пропуснали нещо. И както <b>гледам</b> аз, усещам - и мене ме <b>гледат</b>. Присвил око някакъв морски вълк от една гемия - следи ни. Гол до кръста и рунтав като шебек, главата си завързал с алена кърпа. Трепнах и като срещнахме погледи, оня пита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Уловихме с Михалис дебелото ютено въже - опнало се като струна. Напънахме, напънахме повторно - не ще пустата гемия, сякаш с олово е натоварена. Само носът й леко се полюшна. А Караканьоти присвил око, <b>гледа</b> ни сеира.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Само натам <b>гледах</b> аз. От гемията още ме мъчеше жажда, а докато минем по голия кей, устата ми пресъхна, езикът като захабена пила застърга по небцето. Горчеше ми, усещах, че кръв и сокове са се сгъстили в мен и всеки миг ще спрат да се движат. Бях казал на Михалис, че всичките пари на Караканьоти давам за шише студена вода. И търсех от къде да я добия.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>вдигна с появата ни и така излезе някак си, като че стари познати бяхме на дядото и свои хора в кафенето. И уж не иска да вземе той динята и пъпеша, но <b>гледам</b>, че му е драго - не се е излъгал в нас и най-вече, пред клиентите го почетохме.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ония край масите обаче не се трогнаха кой ги <b>гледа</b> и какво си мисли за тях - хилеха се, сбутваха се, почесваха се. Но явно бе, че старецът им е симпатичен, че отдавна са свикнали с неговите приказки и упрекът му съвсем не ги обиди, а леко ги развесели. Само Теодорос Ликудис не помръдваше, вглъбен в себе си, и не чуваше какво се говори над главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Но Зоица се връцна и дойде да бърше нашата маса с влажен парцал. Гледам я аз, <b>гледам</b> я отдолу, пък се престраших и викам строго като някой младши стражар:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>И отмина, остави ме, без дума да отвърна. Омисирчих се здравата. Вярно е, мисля си, какво знам аз за разправията на Пазаити с дядо Аргирис? Къде съм тръгнал с рогата напред? Защо стоя туй змийче да се гаври с душата ми? Михалис също ме <b>гледа</b> съжалително, но нали приятел - пак се мъчи да ме утешава:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Старецът мълчеше, притворил единия си клепач, а като <b>гледах</b> как е положена ръката му върху облегалката на количката, досетих се, че е парализиран. Като казахме обаче, че сме били и моряци, той промуча и се размърда - слугинята тутакси скочи да го наглася.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Свих рамене - защо не. Казах ти, че тоя човек ми стана омразен от първата среща. Заради изнудването на дядо Аргирис и дебелашките му закачки с внучката. Не вярвах, че Зоя ще склони да се сгоди с такъв дърт пръч, но самото негово домогване ме отвращаваше. Сега обаче, като го <b>гледах</b> как се ядосва и открито приказва, поомекнах малко. Пък и любопитно ми беше какво още ще науча за новите си познати. Седнахме под един чадър на тротоара -маси бяха изкарали от сладкарницата...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Той закъсня, пристигна чак привечер. Подлових го от вратата да разпитвам как му е минал денят и сам разказвам за Пазаити. Но <b>гледам</b> - някак унесен слуша и отговаря, сякаш току-що от сън са го събудили. А на мен, да ти призная, най-важни от всичко ми се <b>видеха</b> ония думи на Ламброс Пазаити, че Клио ще завлече в постелята си Михалис ако не тая вечер, на следващия ден. И бързам тях да съобщя. Невъзможно преувеличение ми се струваха, разбира се, така ли стават тия работи на бегом, виках си, ама ги повторих точно както ги чух и шеговито допълвам:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Та така мислеха и за дядо Аргирис. Не си <b>гледа</b> работата засвета, а току спусне кепенците - в библиотеката търчи. Кафенето зарязал - за Велика Гърция се уловил. Абе, човек, събери пари, на заем вземи, ако трябва - ремонтирай си заведението. Тезгях поне да ти сложат, вода да вкарат вътре, нови маси да купиш. Лед да ти докарват и студена лимонада да държиш, с питиета да се снабдиш, мезенца да предлагаш. Ама не - най-лесното избрал Аргирис Киру. Нищо да не прави, за онова, дето го няма, да разправя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Знаете ли, момчета, съвсем се увлече той, какво бих направил, ако съм министър на просвещението? Смешно ми стана и се захилих, като го <b>гледах</b> такъв опърпан, разрошил неподстригваната си от година коса. Те в селото не го пускат, той за поповата къща пита. Знаете ли? - укорно ме стрелна Парашкевов. - Щях да забраня историята като учебен предмет! За един-два випуска ще я спра, пък да <b>видим</b> какво ще стане. А?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тъй почна тяхната закачка. Не че Михалис зачести да идва, но уж мен търси, а в квартирата не се отбива, направо в кафенето пристига. И сякаш дебне час, когато няма да съм там. Често се случваше да ме изпревари. Седнали двамата със Зоя, бъбрят си. Той разправя нещо, тя се киска и премрежено го <b>гледа</b>. Интересно й с Михалис, забавно й. Като ме ВИДИ, че влизам кисел, скочи:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Един ден Зоя пак отишла при съученичката, а аз стоя и чакам на вратата. По едно време <b>гледам</b> - лек автомобил спря, но далечко от кафенето, на стотина метра. И Зоя слезе от него. Сърцето ми притупа от ревност, но веднага забързах да видя каква е тая кола, кой е шофьорът. И ето ти го - Михалис се изсули от предната седалка. Той бил шофьорът! Като гръмнат се заковах на място. Тъй се почудих, че умее да кара, че с автомобил разполага, та за един миг Зоица остана на трети план. А той подскочи от радост и даже се хвърли да ме прегръща.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той не обърна глава към мен - в лелята <b>гледаше</b> предано и покорно. Ни знак, ни помен от предишния му бунт.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Та на същия закон бях подвластен аз, когато отидох с кражба да защитавам честта си. Но успях, успях да озаптя още два мига питона, заключих и като луд се хвърлих в буренака, без да <b>гледам</b> тръни ли, коприва ли има отзаде ми. Надвих коварната природа!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Оттеглихме се от танците и по едно време забелязах, че Моника <b>гледа</b> тревожно. Замисля се, колебае се, неспокойна. И изведнъж ми вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Добре. Спряхме под един фенер, но за зла участ няма и няма такси. Гледам аз, че Моника прежълтя като смин, ситна пот ороси горната й устна.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ченето ми се беше схванало от напрежение, а той ме <b>гледа</b> кръвнишки и тръска заровете в ръка. Колебаеше се.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>минути всички стояха на моя страна, сега повечето се бяха отметнали. Но такъв е народът - след щастливците и победителите върви той, а такива като мен <b>гледа</b> по-скоро да ги закопае, че да не си спомня може би изменчивите настроения.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той не ме прекъсваше, <b>гледаше</b> примижал напред и с една ръка държеше руля отдясно, а аз го бях хванал отляво, леко местех, накъдето помръдваше той, сякаш двамата заедно управлявахме гемията. Като спрях да си взема дъх, Караканьоти се обади:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ако не бяха подводните камъни, положително щях да се удавя. Най-сетне набарах скала, която излизаше на брега, изплюх монетите в шепа и затичах. Миди и остри кремъци ми режеха ходилата, хлъзгави водорасли ме събаряха, но кой ти <b>гледа</b> - душа спасявам, изхвръкнах навън и залегнах зад едни камъни. Огледах се за по-сгодно място, още пет-шест метра нагоре изкачих. И сякаш заех тайна театрална ложа. Защото всичко, което стана, го гледах като на сцена, но от сцената мен не ме виждаха...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Ако не бяха подводните камъни, положително щях да се удавя. Най-сетне набарах скала, която излизаше на брега, изплюх монетите в шепа и затичах. Миди и остри кремъци ми режеха ходилата, хлъзгави водорасли ме събаряха, но кой ти <b>гледа</b> - душа спасявам, изхвръкнах навън и залегнах зад едни камъни. Огледах се за по-сгодно място, още пет-шест метра нагоре изкачих. И сякаш заех тайна театрална ложа. Защото всичко, което стана, го <b>гледах</b> като на сцена, но от сцената мен не ме виждаха...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Пет години трябва да са минали от тогава - на един Великден сутринта отидох в "Александър Невски". Запалих свещ, изслушах службата, излязох. А то едно благо слънце, една свежа зеленина - и изсъхнал пън е готов филиз да пусне. До самия храм паркирали пет-шест гръцки автобуса. Знаеш, че гърците много идат у нас по великденските празници. Хората се качват вече в колите, джумолят оживено, а аз разбирам, припомням си -драго ми е езика им да слушам. И както <b>гледам</b>, усетих - и мен един бухал ме следи. Бухал</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Погнусих се, като го <b>гледах</b>. И още по-противно ми стана, защото усетих, че Зизу имитира баща си. Мрази го, но него повтаря с козите, дето са му под ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>До входа той бе изкопал две педи в пода на пещерата, застлал дупката с кози кожи и спеше в това леговище. Сега аз се бях излегнал на мястото му и <b>гледах</b> как шета край огъня. През деня бяхме уловили риба и се канеше да я пече. Правех се на сърдит заради монетата, ама ми стана тъжно за неговата участ. Гняв и мечта имаше в душата на Зизу, а всичко друго човешко можеше да тръгне от тук. Ако тия две съчки се трият и припламне огън, животът се подхваща.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Повечето време денем аз стоях на канарата, под която беше пристанът. Гледах няма ли да дойде спасение. Далеч минаваха кораби като сиви сенки и аз махах ръце, крещях, но напразно. Кой ще ме види на зъбера? Че и да ме <b>видят</b>, кой ще се отбие от пътя си?! И къде ще ходя, какво ще правя сетне? В Пирея ли да се връщам? Никога! Тежко и неспокойно беше на сърцето ми, а Зизу, като се завъртеше наблизо със стадото, ме успокоява:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Показа си той носа на входа - смръщен, настръхнал, като зло куче, дето хем го е страх от тоягата, хем зъбите го сърбят да захапе. И само в баща си <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Право или криво, но такива разсъждения раждаше главата на чичо, като четеше за възродена Турция. Големите думи не го стряскаха, ами <b>гледаше</b> практично на нещата и най го блазнеше държавната закрила в турските работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тъй излиза значи - западният човек <b>гледа</b> как по-евтино да произведе стоката, източният - как по-скъпо да я продаде. Целта им е една - печалбата, само дето пътищата им са различни. Това е най-дребното изводче от сравнението на двата дюкяна. При това, смятай, че взех пример прост, очевиден. И ако разликата ти се струва колкото косъм, не забравяй, че и най-дълбоката пукнатина започва от косъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Повторихме процедурата - същото чудо. Само че учителите не ме разцелуваха и в гениален не ме произведоха, ами <b>гледам</b>, че се стегнаха вътрешно и нещо крив им станах.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>на мира. Даже главният подкачи веднъж тая работа. Така и така, вика, <b>гледаме</b> те, три месеца минаха, доволни сме. Ако тъй върви нататък, и втори курс може да останеш. Ще правим сметка да ти отделим някоя лира, пък после, живот и здраве, и друго да мислим.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Остана турчинът да <b>гледа</b> сеира на безумците, но не седеше със скръстени ръце. Не ви ща ни меда, ни жилото - казваше той на света, - но закачи ли ме някой, ще има да пати. И за тая цел голяма армия събираше, преглеждаше я, обучаваше я и я пращаше по границите. Доста се пишеше по онова време и още повече се говореше за мобилизация, маневри и дислокация на частите. Макар Турция да не водеше война, на военна нога стоеше и в това общо движение все трябваше да има място за едно наперено офицерче като Али Доган. Само че същото движение развали моя рахатлък и едва не ме захвърли кой знае къде...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Обърнах се - мургав, дебел човек ме <b>гледаше</b> изпитателно. Веднага личи - чорбаджия. Двама души му трябвали за хамали, избрал един, аз ще съм вторият. За пет-шест дни имало работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Старецът бе притворил очи, но <b>гледам</b> аз, че внимателно слуша. Интересен му станах. Извади табакера, почерпи и мен - за пръв път го виждах да пуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Небойша <b>гледа</b> в калпавата политика и оттам си прави изводи, а аз мисля съвсем други неща. Пък и как да се припирам, като това за измятането си е самата истина.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>С лакти и псувни проби тъпканака, а децата долу вмиг го наобиколиха. До мен не стигаше какво приказват, но <b>гледах</b> как бърка в торбата и дава, каквото хване, а с другата ръка пак тъй припряно милва която главица му попадне. Малките се бяха полепили за него като зърна на грозд, нещо писукаха, той нещо им говореше и остана при тях, докато влакът не тръгна.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не ми е известно по кръвен път ли се предава, в дъното на душата ли дреме, плод на житейски кръстоски ли е, но много силен беше у Сеид Османоглу бащинският инстинкт. Само че в неподходящо време се беше пробудил. Всяка коза за свой крак, всеки <b>гледа</b> себе си. Ни род да събереш край теб, ни вярна челяд да поведеш нанякъде. А бащинството беше потребност на душата му -да закриля, да напътва, да се грижи за своите. И едновременно сам</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Върнах се с прахчетата и пак заварих Сеид ефенди надупен, но сега върху тясното корабно легло. Болно ми беше да го <b>гледам</b> и излязох пред вратата, готов за всенощен пост. Фелдшерът идва още два пъти, втория път след полунощ и зорлен ме завлече до моята каюта.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>подпорния дирек край вратата на хотела се е облегнал някакъв дангалак. Израсъл повече от два метра - <b>гледа</b> ни и ни изучава. За туй говедо още има да ти разправям, но в оня момент най-любезно го помолих за услугата. Той се дотътрузи ухилен, надникна към Сеид ефенди и вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Оставихме Кайзо пак да подпира дирека, а горе доктор Октай из основи прегледа болния. Прехвърля го по гръб, по корем, слуша го, почуква го, в зениците му занича, срамотиите му разголи и най-внимателно ги проучи. Но най-много го щипа. Защипе го нейде и веднага <b>гледа</b> през лупа какво е станало. После другаде го ощипе с два пръста като рак - и пак се звери. Тъй преброди цялото тяло на стареца. Като свърши, протегна ръце над легена, поля му Асие ханъм да се изплакне. Гледаме го двамата в устата какво ще отсъди. И каза той нещо, дето най-малко бяхме очаквали.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Оставихме Кайзо пак да подпира дирека, а горе доктор Октай из основи прегледа болния. Прехвърля го по гръб, по корем, слуша го, почуква го, в зениците му занича, срамотиите му разголи и най-внимателно ги проучи. Но най-много го щипа. Защипе го нейде и веднага <b>гледа</b> през лупа какво е станало. После другаде го ощипе с два пръста като рак - и пак се звери. Тъй преброди цялото тяло на стареца. Като свърши, протегна ръце над легена, поля му Асие ханъм да се изплакне. Гледаме го двамата в устата какво ще отсъди. И каза той нещо, дето най-малко бяхме очаквали.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Хвърли туй страшно нещо между нас, пък се обърна да <b>гледа</b> през джама и с двете си ръце на задника леко поплясква.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Асие ханъм бе седнала в нозете на Сеид ефенди и безмълвно се <b>гледаха</b>. Много неща могат да си кажат двама съпрузи с такъв поглед. От влагата в старческите очи се събра капка, търколи се в брадата. Стори ми се тогава, че тая сълза оневини жената. Приближих и седнах от другата страна на кревата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Как да не съм мнителен, ми кажи?! Където и да живях, а най-много тук, в София, не само на своя глава го понесох, но и безчет пъти го <b>гледах</b> при други хора. Откриеш ли си малко гърба - ще се намери ръка да ти забие ножа. Довериш ли се на ближен - ще дойде ден да те предаде. Похвалиш ли се със своя радост - сто завистника ще подбудиш да ти вгорчат живота...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Асие ханъм седеше на кревата, вцепенена като буково дърво. Гледаше и не <b>виждаше</b>. Много й беше дошло след тръгването ни от Анталия. Ни отвърна, като й тропнах, ни забеляза, че застанах пред нея. Повиках я веднъж, дваж, даже протегнах ръка да я побутна. Но тя се сепна, преди да я докосна, и се подплаши, сякаш звяр бе зинал насреща й. Скочи, омота се в дългите си поли и побягна от другата страна на леглото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Поради тая сценка и от мен се боеше. Когато на човек от зор му се размърдат чивиите, той почва да <b>гледа</b> на света според новото разместване. Сложила ме веднъж в ролята на любовника, Асие ханъм дотам се бе замаяла, та вярваше, че точно тая роля ще играя в нейната постановка. Траял съм до време значи, пък като го няма Сеид ефенди, ще скоча да я награбя.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>грубости. Че е стара за мен, че не ми харесва и пет пари не давам за нея. Не се доверява обаче, смята, че я залисвам. Мръсник съм бил, по очите ме усетила, защото мазно съм <b>гледал</b> като земпаре*. По едно време тъй ме раздразни, че си рекох: ще взема да рипна през леглото и я уловя, че да <b>видим</b> ще пищи ли дъртата пастърма и какви игри ми играе. Но се сдържах - и по-добре. Не се знае дали тая сценка на ужким нямаше да се превърне в нещо истинско и грозно...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Кога човек се дави, и за змия се хваща. Тъй Асие ханъм ме <b>гледаше</b> с ужас и надежда, очаквайки какво най-сетне ще реша. Противна ми стана цялата разправия. Джендеме! Що не вървиш по дяволите! - рекох си. - Що пък с теб ще се влача! Ще взема следващия параход... Вдигнах портфейла, прибрах повечето пари. Оставих й да не е без хич.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани <b>гледат</b>, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Отговор на въпроса си не чаках, но забелязах, че очичките на кмета се развеселиха и ме <b>гледаха</b> очаквателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>При тия думи разперих ръце и вдигнах очи към тавана. Като ги сведох обаче, <b>видях</b> и останалите хора по миндерите. Повечето ме <b>гледаха</b> под вежди, едно, че се бях вмесил непочтително в разговора и, второ, излизаше, че им отправям упрек, задето са забравили Бога</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Е, не знам дали в мохамеданския рай влязохме, там, казват, и по-хубаво било, ама че стъпихме в преддверието на рая, съм сигурен. Къщата и градините наоколо бяха принадлежали на известен един сановник от Цариград, Али паша. Съветник на Високата порта, няколко пъти министър, в жилите му бая султанска кръв течела по майчина линия. В годината я идвал веднъж тук, я не, но кафето му винаги го чакало на завиране. Имотът се <b>гледал</b> изрядно, многобройни слуги и ратаи щъкали из райското кътче, готови с мед и масло да посрещнат господаря си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Работех и пеех. Толкоз леко вървеше проверката. За пет дни я свърших. Ама не се издадох. Защото освен лесната работа, кефа си карах в конака като бейско синче. Там имаше и кухня, готвач. "Добро утро" ти казват с дебела закуска и така кара до лягане. Скимне ли ми - разходя се, скимне ли ми - сляза до града. Книжата ми бяха донесли горе и тъй като големците идеха към десет, след като минеха през кметството в града, <b>гледах</b> да ме заварят на писалището. Старателен, прилежен. Мотах се близо две седмици, но ми се стори прекалено - ще ме сметнат съвсем за тъпак.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>При едно от ходенията ми в града се случих край полицейското управление. Началникът му тъкмо се канеше да влиза. Свалих шапка да го поздравя и отмина, но той позапря, <b>гледа</b> ме. По-интересен съм станал от първото ни виждане. Спрях и аз, обяснявам колко хубаво е времето и как тоя ден ще е радостен за добрите хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Може би сгреших одеве, като казах, че съдбата няма фантазия. Може би това са нейни нарочни игрички -да изцеди лимона до капка. От еднообразието да извлече своите музики и картини. А това е по-трудното, но и по-сладкото. Както печен комарджия някой път си повтаря уловките и му прави кеф да <b>гледа</b> ще си смени ли играта отсрещната страна. Аз не я смених, а рекох, както някога в тъмното мазе:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>но не ти ще наредиш да вадят покойника, а прокурорът от Алтънтепе. Пък аз като Садък Бостанджи ще искам негов човек да <b>гледа</b> останките.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>на чардака и с разтреперани ръце помъчих да закопчея чантата. В последния момент я бях грабнал. И тогава пак зърнах децата му. Облегната на стената, девойката бе прегърнала братчето си, а и то се притискаше гърбом в нея. Двете им глави стояха една над друга и два чифта черни очи ме <b>гледаха</b> със страх и омраза. Усетили ме бяха какъв съм. Миг задържах поглед на тях, защото баща им се появи на прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Ето тук, в отношението към властта, виждах втората негова колебливост. На приказки ако <b>гледаш</b> - бунтуваше се срещу нейното всемогъщество, срещу насилието и блюдолизничеството, които са й двете патерици. Оскотявали били хората от притежаването на власт! Но зад тия приказки подозирах робската завист на ония, които завинаги са лишени от власт. Охулването и дърдоренето на тъмния, безименния народ. Подозирах също страх и трепет, най-вече трепет, пред нейната сила и нескончаемост.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Не, няма да стане, няма да съм аз, заричах се в стъмнената джамия и гонех от себе си ония детски очи, дето ме <b>гледаха</b> със страх и омраза. И друг път подобни погледи са падали връз мен, но прегърнатите деца на Садък Бостанджи ги помнех и помня, защото ми бяха първица. Те също прибавиха към омерзението ми от мен самия, за да се реша най-после - ще бягам. Нека ме издирват като убиец! Ако ме заловят - тогава ще мисля. Стигне ли се до съд, ще завлека в ямата поне един от ония, дето господаруваха в сарая на Али паша.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той ме събуди. Гледам го - стърчи до мен и на едната му ръка преметнати дрехи, в другата държи обуща.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Тъй - кълка до кълка си поприказвахме, без да се <b>гледаме</b> в очите. Неудобно някак, но и разговорът не беше дълъг.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Той ме гледаше презрително, като че лошо повтарях оняденшната си лоша шега. Но и аз го <b>гледах</b> открито и прямо, докато жълтата му кожа взе да посивява.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Той ме <b>гледаше</b> презрително, като че лошо повтарях оняденшната си лоша шега. Но и аз го <b>гледах</b> открито и прямо, докато жълтата му кожа взе да посивява.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>смърт е моят живот! А в твоето и това го няма. Запомни тая подробност, когато се договаряме за кого е по-редно да мре. Ама на теб, виждам, много ти се иска да разясниш, че си по-чист от детска сълзица. Трогателно ще бъде, но е безсмислено. Аз съм палачът ти! А палачът <b>гледа</b> само присъдата и не ще да знае учен ли си, добър ли си, обича ли те някой. Ако пък държиш на своето, знаеш ли на какво ще заприличаш? Все едно някой заек да се е хванал във вълчи капан. Иде авджията да му пререже гърлото, а заекът врещи насреща му: "А-а! Недей! Аз не съм вълк! Друго същество съм!" Пък ловецът му отвръща...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Да знаеш - развълнувах се ненадейно. Сякаш много важно беше това невръстно девойче да не мисли, че съм толкоз лош. Да угаси ония очи, дето ме <b>гледаха</b> на чардака със страх и омраза. Не биде! Любов можеше да завъртим с нея, ако живеехме в друг живот. Не било писано! Само погледът й остана да осветява с черен пламък цялата тая история...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Един следобед той ме викна на двора. Още като слизахме по стълбите и <b>гледах</b> обраслия му врат, ситни тръпчици изпиха кръвчицата от нозете ми и целият олекнах. Предусетих накъде сме тръгнали. Заведе ме до портата и като се огледа да няма хора наблизо, рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Доста се бях отдалечил и не знам колко минути минаха. По едно време <b>гледам</b> - прозорчето светна, запалил е Кайзо фенера. Не чаках да ме вика. Той седеше на нара, подпрял глава на ръцете си. В стаичката вонеше на бъчва - вярно бях предположил, че преди убийството е пил. И тъкмо навлизаше във втория свой стадий - на умората и унинието.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Кайзо вдигна глава и ме погледна. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли <b>гледах</b> тогава или себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i><i>Намерих мъртвеца в тъмното и го повлякох към стаята. Тежък беше - едва го проснах на одъра. И взех да го събличам. Мъчех се да не <b>гледам</b>, но нямаше начин - <b>видях</b> го. Кайзо го беше удушил, а може би и врата му бе счупил. Черно изглеждаше лицето на доктора в мъждивата светлина зад гърба ми. Прехапал бе език, сякаш и за последно се бе изплезил на света с презрение.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>девойчето - добре, баща й значи е тръгнал. Не излезе ли - Садък е останал да си <b>гледа</b> болната жена. В такъв случай планът ми с тялото на доктор Октай отиваше по дяволите. Връщах се в началото, ако Рашид ага въобще ми разрешеше такова начало.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Погледнах го и малко се поуплаших. С такова любопитство ме наблюдаваше, все едно му бе паднала рядка гадинка, която го забавляваше. Мина ми през ума, че това предложение не е случайно хрумване, че и моето бъдеще е обмислял Рашид ага. Какво бе измъдрил? Клопка ли ми готвеше? Друго нещо ли? Мигар искаше да <b>гледа</b> как сираците ще ги храни ръка, дето е погубила и майка им, и баща им?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Властта в Турция, разбира се, не признаваше официално, че някакви си сърби заговорничат из държавата и влачат оръжие през нейните граници. Правеше се на утрепана, мижеше с едното око - да не си развали съвсем достлука с англо-американците. Но с другото нямаше начин да не <b>гледа</b> - в угода пък на немците. И ако не си потънал вдън земя, ако сам й се натикаш в ръцете, няма да ти цепи басма, а тихомълком ще ти отреже главата - все едно наистина не си съществувал.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Щом немците се изтеглили на север, групата на Небойша заминала в освободената си страна. Него обаче оставили. Или защото нямало място в самолета, или, по-скоро, да довършва някаква работа. Това на мен, разбира се, не ми беше известно, но като се срещнахме, <b>гледам</b> го - умърлушен и малко изплашен. Разказа ми и добави, че самолетът излетял, но не кацнал. Взривил се точно над летището. Небойша не вярваше злополуката да е случайна, подозираше, че е разправа в собствените му среди. Идеше време власт да се дели сред тях...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Балкански грешник;2006;<br>
<i>Небойша е шест години по-голям от мен и опитът го е научил да подозира собствените си подозрения. След последните ми думи млъква, дъха на замръзналото стъкло - уж да <b>гледа</b> навън. Но всъщност върти в главата си версията за сръбския ми произход. Недоволен е, че досега не му е дошла наум. "Тъмен субект - мисли си той за мен. - Всякакъв може да е. И турчин, и хърватин, и бошнак. Пък може би македонец? Но от Гестапо не е - това е сигурно. Да ни</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>здрач или в някоя лунна есенна нощ, когато се открояваха силуетите им, те се преобразяваха, в полумрака изпъкваше изящната им лекота, широките стрехи се разперваха като криле, многобройните прозорци, улавящи всеки лъч светлина, <b>гледаха</b> печално, но и с надежда.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Сега, когато <b>гледам</b> най-големите и най-многолюдните някога къщи, тяхната реставрирана хубост, аз по-остро долавям онова тление, което изглежда преодоляно, защото не чувам познатите звуци на детска глъч, на човешки ядове и радости, не се усеща мирисът на истински живот, на скромен обед и пране, на дим от запалени сухи буренаци, на прост тютюн и домашно варена мастика.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Тя простенваше тихичко, но всички <b>гледахме</b> как долният й край се движи леко във въздуха, на цял пръст от пода.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Така сделката, кредитирана с чужди пари, пропаднала. Италианската банка пазела зловещо мълчание. И докато четиримата се мятали отчаяни, търсели нови заеми, за да погасят старите полици, и <b>гледали</b> да пласират партидата на части - ако не с</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>"Веднага изтръпнах - казваше на това място Пангулов. - Нямаше къде да бъдат книгите освен тук." Засуетил се той, заровил из чекмеджето на масата, но повече за да покаже усърдие, отколкото с надеждата да ги намери. Синдикът стоял прав, <b>гледал</b> го в началото с гнусливо съжаление, но постепенно взел да губи търпение, да се включва в диренето, да занича тук и там, докато накрая Христодулос</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Най-драго на Гогица щеше да бъде, че онзи ще знае за мърсотийката, но ще се прави, че нищо не е станало и нищо не го е засегнало, ще си свива душата, ще му говори дребни и щурави неща, за които не мисли, ще му стиска ръката дори и ще му благодари, а, от своя страна, Гогица ще знае и малко повечко за тази мърсотийка, ще приема благодарностите и ще отвръща на дребните и щурави неща, за които също няма да мисли, а ще надзърта крадешком в свитата душа, ще <b>гледа</b> как се гърчи вътре тя, оставайки отвън гладка и</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i><i>В началото Върбинка го слушаше с онова деликатно съсредоточаване, с което срещаме неочакваното признание на приятел, ала скоро усети, че старецът сякаш не говори на нея, <b>гледаше</b> той към ъгъла и се обръщаше към някого там, като рядко и бързо прекарваше <b>погледа</b> си по лицето й. Бе спокойна пролетна нощ, през прозореца лъхаше мирисът на влажна пръст и сочна зеленина.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Зад гърба на тая беседка се блъскаше буен храсталак, сред който стърчеше огромен линеещ бряст. Сам се бе образувал жив плет, отделящ малкото дворче до пристройките от друг голям и боклучив двор, в чието дъно мътнееха стъклата на грозна, сравнително нова и обширна къща, строена преди три-четири десетилетия. От бряста нататък растяха нагъсто и други хилави дървета, дворът бе вечно покрит с нездрава сянка, осеян бе със спаружени, преждевременно окапали листа. Гогица се извърна да не <b>гледа</b> тая немара, прясно боядисаните пристройки по радваха окото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>При тия думи Гогица измъкна от джоба на престилката си една очукана писалка и бавно я постави върху масичката под беседката. Идеше неговата минута. Той отново запали цигара и като изпускаха дима, изрязаните му ноздри потрепериха. Аркадий Николаевич <b>гледаше</b> уморено, дишаше с някакъв нарастващ и утихващ ритъм, сякаш се засилваше да прескача равномерно разположени прегради и след всеки скок си отдъхваше, набираше постепенно сили и леко изпъшкваше на върха на поредното усилие.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Нещо се беше изплъзнало тоя път. Без да иска или пък много хитро Аркадий Николаевич се бе отклонил от пътечката, по която се опитваше да го поведе, на другаде <b>гледаше</b> той и за друго неизвестно нещо си мислеше, и Гогица се надяваше, но още не можеше да повярва, че това нещо е свързано със смъртта на Дионисий. Ако излезеше така, номерът с писалката щеше да бъде дреболия...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i><i>"Трябваше, трябваше да му призная - шъпнеше след малко Гогица на козата си. - Аз го писах, на! Че да <b>видим</b> какво ще прави! Ама пак ще си говорим, пак ще ми падне той!" Козата го <b>гледаше</b> недоволно с циничните си очи, но не й се мръдваше изпод сянката на</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>И срам не срам, объркан и изплашен от всичко, което се струпа на главата му, Аркадий Николаевич започна да се съблича. Чувстваше се унизен, оплют, с изтърбушени вътрешности. Легна възнак на канапето и затвори очи да не <b>гледа</b> идиотската усмивка на доктора, който, трябва да се признае, доста бързо извърши диагностичните си манипулации.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>-Далече отиваме, тук не <b>гледаме</b>. Ей го човека! Подкова чупи, ат задържа, ако не беше ага, пръв пехливан щеше да е в земята ни, Господ да я дари със славата си!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Ето кой бил везирът в града на Хълма, за когото Юсеф паша бе слушал много пъти, приготвил се бе да го победи, но не се бе готвил да устои на спомена. Сега той <b>гледаше</b> ръката му, в треперливата светлина му се струваше, че вижда гъстите косми по пръстите и потръпна от представата как тия пръсти можеха да сграбчат някого, да го счупят и изстискат, както ореха тогава.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>На слепоочието на Юсеф паша изпъкна едра вена, той с напрежение търсеше някаква нова и силна дума, без да успее да я намери. И макар че се беше отдалечил от познатата формула, още като спомена името на пророка, Давуд ага бръкна под антерията си и откопча сребърните куки на въжето, което го опасваше отдолу. Без да <b>гледа</b> в ръцете си, той опитно стегна възела на примката, до рамото му се лепна още един сеймен, някой си Фадил Беше, когото Давуд ага закриляше и учеше, и двамата плъзнаха странишком към везира.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>"Аллах, помогни!" - изпищя сърцето на Давуд ага и той бързо по колене обиколи кобилата. Юрнаха се веднага сеирджии от тълпата, която подтичваше след войниците, един дори сграби опашката на Ракибе, мъчейки се да я вдигне. "Назад! - изрева побеснял от мъка и злост Давуд ага и измъкна ханджара си. - Гит бурда!*" Ония се дръпнаха от озверелия човек и <b>гледаха</b> отдалеч какво ще прави, а Давуд ага клекна до главата на Ракибе, смазан от нещастието и от гнева си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Юсеф паша <b>гледаше</b> отвисоко този изкорубен като гнило дърво човек, нищ и невеж, и усети как в успешното утро талазите на милосърдието издигнаха стареца и го направиха достоен за обич.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Абди ефенди премигваше нарядко със спокойните си очи и <b>гледаше</b> нейде настрани, към къщите по склона и към полето, а пашата съобразяваше, че самоубийството е станало отдавна, много преди везирът да бе дошъл да управлява на Хълма, и че той сам бе заварил изоставената джамия, без да има пряка вина за разрухата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>А кадията <b>гледаше</b> изцъклено от другия край на стаята тая гмеж от човешки тела, които се валяха с пъшкане и стенания по земята. Това бе законът! Това желаеше той! Ако двама бяха разлъчени</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Чаушите на бейовете, заптиетата от града и сеймените на Юсеф паша бяха вдигнали раята от близките села и от покрайнините на града, хората прииждаха лениви и мрачни на ангарията, без да <b>гледат</b> какво вършат и без да питат защо го вършат. Свикнали бяха те и знаеха, че като са се дали да ги уловят веднъж, спасението е</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Човечецът мучеше, лазеше да прегърне краката на надзорника, от пукнатата му джука цвъртеше светла кръв. Отстрани се беше спрял едроглавият, но не <b>гледаше</b> към него, а към другите селяни:</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Добре беше, че не се отказа и че надделя над слабостта. Когато чу разказа за живота и смъртта на Кючюк Мустафа, той се поколеба пред тежкия, непростим грях на самоубийството и за миг му се прииска да замине на следния ден. В столицата вече го чакаше победата, която години бягаше отпреде му. Дошло беше времето да му се даде, кракът му най-сетне щеше да стъпи там, където очите му <b>гледаха</b> жадно от младини.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Страх ме е - ще падна в тоя кладенец!" - и вдигна ръчицата си към небето. Абди ефенди го запрегръща силно и уплашено, притискаше до болка темето му с брадата си и сам обърна лице нагоре, за пръв път потръпвайки пред тъмната дълбина, от която хладно и спокойно го <b>гледаха</b> звездите.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Нощта бе минала, минал бе и новият ден. Сега Юсеф паша седеше, скръстил нозе, <b>гледаше</b> през откритите дупки на прозорците и не мислеше за нищо. Съсирекът край бряста се сгъстяваше, изля се тежко в стаята и покри неподвижния човек. Зениците му бяха широко отворени и той дебнеше до кога ще различава ствола и клоните на дървото. Говорът и чаткането на копита отдавна бяха стихнали в двора, но някъде отдалеч се понесе вик и Юсеф паша отмести очи за миг.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>"Защо насила? Не бива насила! - мислеше тревожно Юсеф паша. - Изтрай! Хвани го за ръката и го води! Не е готов, но не го отблъсквай! Близко е!" Той <b>гледаше</b> мрачно пред себе си, мълчеше и не можеше да реши дали да почне отново напътствието си или да предаде Инан на Давуд ага. Сигурно наближаваше полунощ, свещта бе намаляла, пашата усещаше как кракът му изтръпва, но му беше противно да се раздвижи, сякаш така щеше да попилее и последните си сили.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Кирков;Хълмът;2004;<br>
<i>Юсеф паша също не подви крак цяла нощ и може би му беше по-трудно, отколкото на другите, защото и предишната бе будувал. Той стоеше на площадката на петоъгълната кула, <b>гледаше</b> сънливия мравуняк и премисляше неспокойните си дела на Хълма.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В "Белаж" е забранено да се смърка. Изпълнителната директорка Жана ни дебне като териер. Ако те гепи, има две вратички. Донася те на шефа и хайде навън. Втората е да й бутнеш. Обратна е, милата. Факирка на лизането. Казват й Веселият език. Лошото е, че като бутнеш веднъж, край, докато не ти се насити, не те оставя на мира. Даже се влюбва. Ужас! И <b>гледаме</b> да не смъркаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Затуй от седмица кова Васил. Казах си, че моят ред е дошъл. Шестият национален форум на "Белаж" е в неделя в зала едно на НДК. На това тук в Боровец му викаме кастинг. Подготовка за форума. Дванадесет членове на журито ни <b>гледат</b> от сутрин до вечер. Ако поискат, и зъбите ще ни прегледат. Ако поискат, и ония прически могат да ни <b>видят</b>. Впрочем, толкоз ги и крием. На басейна се преобличаме пред тях по десет пъти.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Докато гологлавият шофираше по претоварения "Раковски", тя зяпаше по витрините на магазините. Лятото бе сухо, толкоз сухо, че стъклата не потрепваха. Гледаха я празно и тя минаваше през тях, сякаш не съществуваха. Десетки, десетки магазини без поглед, в които се влиза направо от улицата. Ето и по "Дондуков" същото. А, там, отзад беше Първа частна английска гимназия. И един джип "Витара". И един зеленоок пушач, който предлага цигари на ученичките...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Механизъмът Топалова заработи с нарастваща енергия. След далаверата със стал 5 минаха пет милиона лева за закупуване на бургии. Три милиона за буферна грес. Тя <b>гледаше</b> през прозореца как десет общи работника разтоварват варелите вече пети ден, как те изпълват склада и, наредени по плаца към цех № 2, издигат планина, която закрива изгледа към Витоша. Бяха шарени варели - сини, жълти, зелени, червени, които радваха и окото, душата й. Документите минаваха през контролния съвет. Никакви забележки. Никакви питания.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>От височината над воденицата блатото не се <b>виждаше</b>, ни чуваше. Мливарите обядваха и мълчаха, защото <b>гледаха</b> полето, тлъстата папрат към Пчелин, после, право през нивите, погледът се вдигаше нависоко, за да кацне в сините хребети на Рила. Ей там вдясно е Чамкория, на царя любимата гора, а вляво зад снежната капа се виси Белмекен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Искам и пендарата - рече на жената, която не помръдваше. За да не <b>гледа</b> друго, тя гледаше само навътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>- Искам и пендарата - рече на жената, която не помръдваше. За да не <b>гледа</b> друго, тя <b>гледаше</b> само навътре.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Обажда се директорът на Централни софийски гробища - гласът в слушалката гъгнеше. Соколов викна на жена си да намали звука на DVD-ито. Гледаше за осми път "Две димящи дула" на Гай Ричи.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Плетачките на дантели бяха опънали сергии край храма "Александър Невски", по въжетата между дърветата се вееха ефирни покривки, завеси, перденца, вятърът си играеше с тях, както си играеше с полите на чужденките, които се пазаряха. От кафенето пред Факултета по журналистика това пъстро вълмо от конци се виждаше като раздухана купчина листа. Соколов се забавляваше да ги <b>гледа</b>, а един разярен мъж с опърпан костюм мина между тях, махайки с ръце. Сякаш бяха налитащи върху него птици. Това е той!, помисли си Соколов. Директорът на Централни софийски гробища седна, изсумтя и подаде пръстчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Понесе я през стотиците завои на годините. Онези завои, в които едно копеле търси баща си, а госпожа Параскева Терзиева събира своите сълзи. Събира ги като снимки в албум. И колкото повече ги <b>гледа</b>, толкоз по-избледняват. Силите така угасват, че една ръчка на грамофон не могат да завъртят. Силите стигат до десет, а трябват още тридесет оборота за Компарсита.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Соколов пусна топлата вода в олющената вана. Съблече жената. Стремеше се да не <b>гледа</b>. Ала нямаше как да не забележи пишката с две малки, сякаш изсушени топчета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Ела да <b>гледаме</b> "Две димящи дула" на оня сладур Гай Ричи. На Мадона мъжа. А бе тя нали роди, преди да се вземат.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Не може да си го <b>гледал</b> с госпожа Параскева. Тя умря преди осем години, а филмът е правен преди две!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Не си добре, Евгени! - каза инженер Ирина. - Госпожа Параскева никога не би могла да каже такова нещо за нещо, дето не го е <b>гледала</b>. Изкукуригваш, миличък. Откакто престана да ходиш на работа, ми изкукуригваш.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Така като те <b>гледам</b> - пророни Соколов, - съм сто на сто сигурен, че и бяло сладко не можеш да правиш. И деца не можеш да правиш. И свирки не можеш да правиш. Можеш да правиш само завои.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Обръси се, тръгваме - каза Ирина. - Ти най-после трябва да разбереш, че твоята госпожа почина преди осем години. Че тя не може да е <b>гледала</b> последния филм на Гай Ричи, миличък мой старчок. Старчок изкукуригал!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пръв свали гайтаните Ангел, мина край стобора, смъкна ги. Невена изхвърча от къщата с метлата - яка вършина, аха да я заметне по Ангел и се закова: трепна й конецът. Отвътре го усети: мъжът я <b>гледа</b> със сините си очи, не помръдва, даже зяпа малко с насмешка, а конецът трепти като болка в корема.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Марин <b>гледаше</b> към Пчелин от чукарите над Гледжова махала. Потерята дръпна към Марица, пътят изду бузи, кошове прах се попиляха по брега на реката. Подир час низамите щяха да прецапат водата и да ударят по гърба на Рила. Ще оставят конете над Радуил, ще източат редица като въже и тъй ще навлязат в гората. Ще спят под буките и майските звезди. Няма да палят огън. Няма да разговарят дори. Само ще се молят без думи. Ще свалят ботушите, ще си умият лицата с вода от манерките и ще се кланят. После тишина. Само зелената папрат ще повява на луната.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Марин се задържа на поляната сред рехавите буки, за да усети вятъра. С подскоци стигна тлъстата гора и мина през дерето, за да бие вятърът в гърба и да му носи миризмата в рилото на свинята. Тя го усети, спря и се обърна. Гледаха се на десетина крачки. Мирко взе да брули орехите. Ох, Ангеле, ако знаеш как боли. От скъсана любов, Ангеле, боли повече от два пробити глезена. Живей и се пази!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Искам да ти кажа нещо - пророни той. Не я <b>гледаше</b> в лицето, за да не изпита постоянната й насмешка. Тя бе с висшe, а той със средно образование.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Снеговете се стопиха в края на март. Реката полудя. Водата се понесе като дива хартия - огромна рола без край, която денонощието разгъва и разпилява. Реката блясваше сутрин кротка, наедряла и спокойна, а вечер, когато пролетното топене домъкваше потоците от вси страни, бучеше, виеше и се премяташе. Мъжът я <b>гледаше</b> с часове. Огромна мелница за хартия, която неспирно бълва и простира чак до края на долината. Там реката се губеше в буйна лесковина и напускаше землището на селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В ковачницата стана толкова горещо, че отвориха и прозорците, и вратата. Половин село надничаше - новината за готовия модел плъзна за минута. Кметът и попът вече въртяха телефоните за тържеството в неделя. Цеко пощаджията от ранни зори пращаше телеграми до Видин, до областния управител, до къде ли не. В събота вдигнаха излетия от бронз модел, шлайфаха го до вечерта, а духовият оркестър репетираше, докато кръчмата затвори. Всички <b>гледаха</b>, цъкаха и викаха: Изглежда като жива, бе Тинко!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Домакинът донесе от хладилника кока-кола. Жената хвана бутилката. Докато говореше, ръката й се движеше нагоре-надолу по хладното гърло. Гледаше занесено в монитора, разказваше, свитите пръсти правеха онова движение с нарастващо темпо, все по-бързо, все по-ритмично, докато писателят се <b>видя</b> принуден да седне, за да прикрие щръкналия си уред. Дали знае какво прави? - попита се мъжът. Или си играе съвсем машинално? Беше сигурен обаче, че с тази хватка го прави на луд.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>В хола миришеше на позеленял никел, не, на кокосов орех. Скъп, резбован на ръка, стенен часовник изхърка и издрънча. Край застланата с плюшена покривка маса седяха съпругата и русоляв дребен мъж. Жената не погледна посетителя. Гледаше само в мъката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Капачката така и не се намери. Обърна я по корем, за да не я <b>гледа</b>. Докара я до трети оргазъм. Тя изпищя и веднага извика, че иска още.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Обичам да свършвам с този душ - смъкна го тя от поставката, - обичам да ме <b>гледаш</b> как свършвам. Гледай, само гледай.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Предпочиташе да сяда на първите чинове, за да не <b>гледа</b> какво правим под масите, сигурно и бомбен взрив не можеше да й обърне главата към нас, към онези сладки безобразия, с които мислехме, че печелим ако не интереса й, то поне заявката за него; пращахме й смешните иконки, които тя никога не кликна, защото предварително им знаеше текста.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Вече съм дръпнал една линия, гот ми е, всички са в акция - кой надува кавала, кой надува вените, колоните дънят, пичовете размахват макари, а Зорница чете Шопенхауер. Представяте ли си. Просто ни <b>гледа</b> сеира. Ама вече толкоз не й е интересно, че не ни и <b>гледа</b>. Вее си все едно и също: "Не ставам за тая работа, копелета. Половото ми развитие е заседнало някъде зад мене." Жестоко, нали! Сто опита правих да й изкарам половото развитие пред очите. Кур!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Уморих се, каза си Ангелина пред театър ?", където публиката се изсипа след едно представление с главна героиня вагината и нейните трепети, изсипа се като интернетска шлака. Зрителите бързаха час по-скоро да избягат от монолозите на Нейно величество, доста откровени, малко неразбираеми дори за жените, които продължаваха да гледат на изхода право напред; <b>гледаха</b> пред себе си, за да не гледат в хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>Уморих се, каза си Ангелина пред театър ?", където публиката се изсипа след едно представление с главна героиня вагината и нейните трепети, изсипа се като интернетска шлака. Зрителите бързаха час по-скоро да избягат от монолозите на Нейно величество, доста откровени, малко неразбираеми дори за жените, които продължаваха да <b>гледат</b> на изхода право напред; <b>гледаха</b> пред себе си, за да не <b>гледат</b> в хората.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Уморих се да се правя, че не ме <b>гледате</b>. Просто ми удвоихте въздействието. Ако не бяхте вие, сега щях да бъда по-малко нервна.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Мадалена излезе от банята покрита с мокър чаршаф, прекоси вестибюла и се хвърли в слънчевата хавлия на верандата. Беше толкоз горещо през този юли, че от тялото й се понесе пара. Гледахме я замаяни, неспособни да се взрем в предстоящото престъпление, неспособни да открием нито един детайл от тази кипнала синева на тялото й, което си играе с чаршафа и много повече с безкрайния залив зад оградата на имението.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пипнах щерката на Мехмед Кехая, поясни Ерол. Младеж с бяло лице, руси къдри и сини като реката под Пердово очи: бистри и дълбоки. На това място под селото му викаха Бързея. Та и очите на Ерол бързаха: опипваха всичко около себе си, проточваха се далече напред и в същото време <b>гледаха</b> навътре - едно постоянно сравнение на душата със света извън нея, поглед, който изкарваше тайните на паша.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Мъжка му работа!, сумтеше Пчелината, докато <b>гледаше</b> как в другия край на двора вдигат каменните основи на новата къща. На завален български Али обясняваше на Наганчето и децата как се намира дамара на скалата, как се набиват тапите, как се цепи, та да стане я за темел, я тикла за покрива.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Влизам в един супермаркет, <b>гледам</b> сапун "Лукс". Три за два франка. Сто парчета купих. После в самолета за София стюардесата разтваря ноздрички: Я тия българи колко хубаво миришат.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Гледаме парите на леглото му, никой не смее да ги пипне. До сутринта ги <b>гледаме</b>. Колкото повече ги <b>гледаме</b>, толкоз повече се гипсирваме. Вече и не говорим, и не го псуваме. На обяд летим обратно. Ами сега? Ще ни арестуват още на летището. Край, живот. Сбогом, жена! Сбогом, дечица! Баща ви от Париж каца директно в Шесто управление.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Холандия да <b>гледа</b> и да завижда! - отсече архитектът. - Кво да ви разправям. Холандия мръзне в каналите си, а слънцето напича гъза на България.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Ана кара и мълчи. Ние си <b>гледаме</b> часовниците. Бутнали сме й една програма на нашата визита по дни. Къде и какво от сутрин до вечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пак опитваме да докараме някаква комуникация. Освен общуването с жестове и соченето на часовника нищо друго не ни помага. На всичко отгоре тая Ана май ще ни уволни до крак. Като пристигаме на поредната среща с поредното закъснение, шефът на делегацията ни <b>гледа</b> кръвнишки и клати глава. А, де!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Ана доближава устни до главата на Румен, произнася тихичко "скарайо" и сочи с поглед панталона му. Мъжът се черви, <b>гледа</b> си панталона и нищо не вижда. Дори и да има нещо в този панталон, той не е в състояние да го види.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Участниците в историята, които имаха още много разкази, почнаха да идват един по един. Седнаха по двама на стол, силно се изнервиха. И като се стремяха да не <b>гледат</b> кръвнишки към окупираната маса, почнаха да си говорят.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Демокрацията наднича в деколтето на България! А, това ли си викал бе, другарю управител? Ше има да <b>гледаш</b> деколтето през решетката. Ще ми сравнява той социализма с деколте! Ще призовава към бунт!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i><i>- О, тази теория ми харесва - възкликна мъжът. Направи опит да я прегърне с малко късите си ръце, ала тя се изплъзна, сви се на широкото канапе от естествена кожа и варен кедър, подпря брадичка на коленете. В <b>погледа</b> й постепенно се върна онази мека плахост, с която <b>гледаше</b> Витоша и живота.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тропето има ловна пушка, казах ви. Но нема билет. Кой ти <b>гледа</b> тогава билета. Демокрацията тъкмо се пръкнала. Даже Тропето искаше една вечер да купи репортерката на БНТ, толкова пиян беше, ама това е отклонение от темата. Тропето е поетична душа и като буйне пролетта в Подгорие, пощръклява. По цел ден се мота из шубраците. Удря, верно е, че удря. Не си хаби патроните. Щом чуем да гръмне, значи е целнал.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>На другия следобед кръчмата пак се напълни с любопитни от всички краища на родината. Падна слънцето, водим гостите към явлението. Що да видим. Петелът <b>гледа</b> премрежено, чака си процедурата. Ала котката я няма!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Такива херпеси имаше жена му Стефка, кога се върна от гурбет във Висбаден. Германия, Пръвчо, е голем битак. Стопанките изнасят стари печки заедно с указанията. И столове изкарват, и грамофонни плочи ведно с обложките. Виждала съм и копринени матраци да изхвърлят. Гледам, пипам, нищо им нема. Ако имах камион, Пръвчо, щех да се върна от Германия с целостно обзавеждане.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Последните две имена ги давам за попълнение на обзавеждането!, каза Пръвчо и се скри в кръчмата, за да не <b>гледа</b> как линейката от Костенец докарва жена му с всичките й придобивки от гурбета.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Пръвчо намери салфетка от миналата година. Сгъна я и малко несръчно я положи до бутилката лимонада. Какво ухание! Жена. Градска. Цици. Стая ли? Коя ли стая ще <b>гледа</b> тия цици!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>- Тука нищо не работи - приседна на съседната маса мъжът. - На какво съм кмет, просто не знам. Няма текезесе, няма кооперация. Всеки си <b>гледа</b> животинки, кой овце, кой прасе. Спасяваме се поединично. Панимайш?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Да, точно така го каза. Когато правехме любов, Венетица виеше като вълчица. Цяло село разбираше, че прави любов. И така до началото на септември, когато си седя аз с ония тъпанари в кръчмата и какво да чуя. Вой на Вълчица в лонгоза. Гледам Кмета не е между нас. Кога вълчицата престана да вие, Кмета влезе в кръчмата, а от устата му тече лига.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Вие сте възрастен човек, господин следовател. Сигурно имате голям опит. Гледам ви как разпитвате. Слушам колко малко говорите и колко малко пиете. Досещате ли се защо точно там закопах тялото й? Помислете. Или да ви подскажа? Вие сте от нашия район. Би трябвало да се подсетите. Да, точно така. Зарових я на няколко метра под хижа "Венетица". Къде другаде бих могъл!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Шумналиев;Влюбени разкази;2002;<br>
<i>Тъй завършва тази история. Ако влезете в кръчмата на Пръвчо, ще видите следователя. Той пие малка ракия, <b>гледа</b> през прозореца към вътрешния двор и чака Венетица. Чака да бъде докоснат.</i><br><br>
------------------------<br>
Димил Стоилов;Мъж, вкусен на опитване;2005;<br>
<i>Така си щъках между двамата няколко пъти и като че ли бях завоювал благоволение без преднамерено натягане. Още не бях <b>гледал</b> филма "Посредникът", а за Лесли Поулс Хартли си нямах и хал хабер. </i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Той трябва да беше 59-61-годишен, изглежда пенсионер отскоро. Бе малко под средния ръст, плешив, с коси само покрай ушите, приличащи на изсъхнал лавров венец. Около устата му имаше увиснали бръчки, а кафявите очи <b>гледаха</b> с леко обидения израз, характерен за хората, които са били пълни в детството си. Носеше дочени панталони и размъкнат вълнен пуловер, въпреки топлото септемврийско време. От джоба на панталоните стърчеше дърводелски метър.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Особено ярка ми е вечерта, когато умря жена ми. Дойде си след работа и каза: "Нещо не ми е добре". Два часа по-късно извиках линейка, защото беше вдигнала температура, а след два дни почина. Спомням си, че точно над леглото й имаше опис с имуществото в стаята - шест легла, одеала, стаен термометър един брой, умивалник... А термометър в действителност нямаше, сигурно някой го беше откраднал. Оттогава съм сам. Нямахме деца. - Той ме <b>гледаше</b> замислено. - Така, че общността е моето семейство. Работим, разговаряме, очакваме смъртта... Не ни съдете прекалено строго.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Тя явно усети, че я <b>наблюдавам</b>, защото внезапно вдигна глава. Побързах да кимна и без да <b>гледам</b> лицето й, продължих надолу.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Обърнах се. Беше пиещият мъж, който ме <b>гледаше</b> през дървената облегалка с усмивка тип "Мога ли да ти се натреса?".</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Двамата мълчаливо <b>гледахме</b> как колата се мъчи да излезе от коловозите в засъхналата кал и задницата й поднася като шейна. Как да е, стигна асфалта долу и зафуча наляво.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Не знам какво точно му е, ама... Един ден, още преди да дойде при нас, се разхождал из махалата - за Устово става дума. Двама комшии цепели пънове с резачка за дърва. Той се спрял да ги <b>гледа</b>. Здрава машина, казал. Здрава ами, съгласил се комшията. Само ей така - хряс! - и главата ти фърчи. На другия ден пак работили и той пак се спрял да ги <b>гледа</b>. На третия ден завлякъл спестяванията на майка си и си купил чисто нова резачка за дърва "Хускварна".</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Я помня - започна тя - еднаж одииме с моя Ангяль да косим. Косииме, косииме, и он вика: "Я, кай, да спиме тука у купина!" Лягааме да спиме, по ино време са будя, оть нещо ми свьети. Гледам ина голяама луна, пък свьеети... И Ангяль също значи са опулил и вика: "Въй, Тодоро, това кат день, ма!" И я му викам: "Кат день. Кат день направу."</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Пих от стоплената мастика, запалих цигара и се облакътих. Коляното й се намираше на две педи от носа ми, стараех се да не го <b>гледам</b> прекалено дълго.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Нашите са в центъра. Живях при тях след развода, но апартаментът е твърде тесен. Пък и не върви - като те събудят за пети път както си с обувки в леглото, и започват да те <b>гледат</b> странно. Изнесох се на квартира. Гарсониерата е прилична. Само дето тоалетната е запушена. Налага ми се да слизам до ресторанта долу. Проблемът обаче е, че ресторантът е тузарски и трябва да слагам вратовръзка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тя продължи да <b>гледа</b> замаяно и леко уплашено валяците си. Аз положих длан на коляното й - нещо, което от край време ми се искаше да сторя. Това я разсея. Сега следеше ръката ми с някакъв почти научен интерес. Продължих по вътрешната страна на бедрото й.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Не исках да я събудя, така че се проснах по очи, борейки се с конвулсиите, и <b>гледах</b> да не се смея прекалено шумно. Когато спрях, последните остатъци от друсането бяха вече изветрели. Избърсах сълзите и седнах, палейки цигара, вече от конституционно разрешените. Какво беше това последното - смеех ли се, или ревях, запитах се. Трудно ми беше да определя.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>"... само кал. Моника още от самото начало мърмори, но от два месеца насам започва да изразява недоволството си все по-шумно. Под град на златотърсачи тя навярно си е представяла блясък, танци, късове самородно злато, наместо това се озовава накрай света сред кривогледи индианци в жалкото подобие на град, наречено Борджес де Медейрос, намиращо се край бреговете на приток на Руа Барата Рибейро, която пък е приток на Руа Реал Грандеза. Жалва се, че й е скучно, че трябва сама да върти къщната работа и да <b>гледа</b> детето (мен). Мисля, че е време да я сменяме, май и баща ми е на това мнение."</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>На първия етаж, пред втората врата, бе клекнал някакъв човек с руска рубашка, избелял летен панталон и сандали на бос крак. Той <b>гледаше</b> през ключалката и силно развълнувано повтаряше:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Е, какви. Гледах крави на Кобилино бранище в Рила и ги раздавах на разни бедни серсеми. Мангали. Викам му: "На ти, да еба мама ти циганска, да еба!", пък той ми целива ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Двамата загукаха, както имат навика да правят влюбените на публични места и това ме освободи от задължението да продължа да участвам в разговора. Отпих си от бутилката и се загледах в тавана. Не се учудих кой знае колко, когато <b>видях</b> на педя под него да виси във въздуха бай Андрей. Гледаше ме със същата смесица от строгост и одобрение, както първата вечер. Май му казваха левитация на тоя номер, помислих. Стори ми се невъзпитано той да виси така, а ние да пием бира, без да го поканим.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Като слушам за него, като <b>гледам</b> Боби, се чувствам стар и грохнал - признах аз. В представата ми този Коруев се бе оформил като някакъв стародавен титан, който разделя морета, ражда двадесетина отрока с имена като Мисах и Аминадав и умира за разнообразие на 312 години.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Станах и отидох да видя кафето. Изчаках го малко, после си налях и отнесох чашата до масата. Заварих го да <b>гледа</b> изпитателно урната.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Не ми отговорихте какво бихте ми препоръчали - подсетих го вече в колата, след като бяхме излезли от Девин. От дясната ни страна рухваха дълги стопански постройки, вероятно обори. Някакъв човек с работни дрехи седеше на гума от камион, пушеше и <b>гледаше</b> към нас с кравешки поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Христос на разпятието, който тя рисуваше в момента, като че излизаше от канона, но това вече се очертаваше като тенденция при стоежите на нови храмове. Беше прекалено атлетичен Христос, а за да няма съмнение кой е моделът, през шията му минаваше белег. Самият божи син <b>гледаше</b> доста темерутски. Бедрената му препаска бе повдигната доста високо и се подаваше част от единия тестис.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>За да изляза навън, трябваше първо да се преборя със завесата против мухи. Терасата <b>гледаше</b> към неголям заден двор с кочина и хърбаво прасе в нея. Четири-пет годишно момиченце се забавляваше като ръчкаше прасето с пръчка през мрежата, но животното не му обръщаше никакво внимание, обладавайки в някаква си негова форма търпението на светиите и вярата Исусова.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>В този момент вратата рязко се разтвори и в стаята с предварително зададена скорост връхлетя Стоян. Той така се бе засилил, че успя да се спре едва щом стигна леглото; вече пред него забалансира с ръце, като че се намираше на ръба на трамплин за скачане във вода. Очите му <b>гледаха</b> безумно. Чак толкова пиян досега не бях го виждал. Стаята веднага завоня на кръчма.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тази миризма подейства на бай Андрей по-силно от аромата на десет съвкупляващи се в затворено помещение през лятото двойки. Носът му се раздвижи като на заек, очите се разтвориха рязко. Когато зърна Стоян, бръчките около устата му се раздвижиха - усмихваше се. Боби също <b>гледаше</b> засмяно. Знаеше, че сега лекарят е напълно вбесен и това го радваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Вече не ми пукаше дали някой ще ме усети. Бях пушил достатъчно. Подадох цигарата на Емилия, без да я <b>гледам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Юмерски <b>гледаше</b> някак си тържествено и се усмихваше със странна загадъчна усмивка. Погледите ни се срещнаха. Той кимна леко, надигна се, отиде до бай Андрей и затвори очите му. После ме погледна пак, усмихна се с особената си замечтана усмивка, кимна повторно и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Отворих уста да й кажа, че докато той умираше, тя се превиваше от смях, сякаш <b>гледа</b> "Бар "Наздраве". Отказах се. Наместо това отговорих разсъдително:</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Наистина не знаех какво да сторя. Останах известно време на площадката като наплют от камила. Тя ме <b>гледаше</b> с разбиране.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>От външната врата като Орфей от царството на мъртвите се измъкна Стоян. Спря се отпред, мръщейки се неодобрително по адрес на слънцето, <b>видя</b> ме и тръгна към мен. Бе ужасно изпомачкан, брадясал, и <b>гледаше</b> по-безумно и от вчера. С усилие стигна до беседката и тупна срещу мен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Такъв ужас преживях тази сутрин - заговори изненадващо Стоян, след като запали. Говореше съвсем тихо и кой знае защо се озърташе. - Вчера съм заспал на пода. По някое време взе да ми убива. Преместих се на леглото. Преди малко се събуждам и <b>гледам</b> до мен бай Андрей. Мъртъв. Знаеш ли, той е умрял.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Мазнев загледа нататък с една новопоявила се омраза в очите, махна с ръка и се отдалечи. Аз продължих да се оглеждам. Встрани от някаква групичка <b>видях</b> Емилия. Беше сама и <b>гледаше</b> апатично пред себе си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тогава от своеобразната естрада до кладата долетя такава ужасна микрофония, че и без това рошавата ми коса щръкна съвсем. Обърнах поглед натам. Зад микрофона стоеше Боби и <b>гледаше</b> раздразнено, докато Юмерски припряно бърникаше из апаратурата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Замълчахме. Аз <b>гледах</b> надолу и си припомнях многобройните опити, които и аз съм полагал да спра пиенето. След казаното обаче нямаше как да не отбележа, че спомените ми бяха като записани на видеолента, която е била накъсана, а след това една трета от нея слепена напосоки - нещо като "Андалуското куче". Забелязах, че започват да падат поединични едри капки, които все още не можеха да се нарекат дъжд.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Та тя ми даде един ключ - беше обикновен, несекретен, от вратата на двора, да не чуели комшиите. За да убия времето, се отбих в една кръчма - "Дунавски вълни" се казваше, до Подуене, отдавна не съществува, направих едно, две, три... Сутринта се събудих при един алкохолик от постоянното присъствие... Спомням си, че като ставах от дивана, и ключът издрънча на пода. Гледах го тъпо известно време и тогава разбрах, че е настъпил нов етап в живота ми. Ето едно от нещата, които си спомням...</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Гласът на фараона заглъхна. Настъпи кратко мълчание, по време на което Юмерски пак бърникаше в уредбата. Накрая зазвуча тържествена музика, която ми бе странно позната. Имах чувството, че е от някой филм. Професионалистът <b>гледаше</b> Боби в очакване. Когато музиката се засили, Боби кимна отсечено. Онзи щракна клечка кибрит и я метна върху кладата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Юмерски се спусна към уредбата и я изключи. В настъпилата тишина <b>гледахме</b> пламъците около половин час, докато угасваха с нежелание. До мен Стоян пуфтеше и пристъпваше от крак на крак. Пиеше му се и умираше от досада.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i>Тутакси зазвуча валс. Посетителите се поразмърдаха - едни <b>гледаха</b> озадачено, а други бяха видимо облекчени. Видях кмета да суче напрегнато мустака си - бях сигурен, че продължава да си блъска главата относно законността на проведеното мероприятие. Емилия бе на същото място, където я бях регистрирал преди близо три часа. Пак гледаше като препарирана и си личеше, че присъства тук само физически. Потръпнах от студ, като си представих къде може да е иначе. Нямах никакво желание да й се обаждам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i><i><i>Тутакси зазвуча валс. Посетителите се поразмърдаха - едни <b>гледаха</b> озадачено, а други бяха видимо облекчени. Видях кмета да суче напрегнато мустака си - бях сигурен, че продължава да си блъска главата относно законността на проведеното мероприятие. Емилия бе на същото място, където я бях регистрирал преди близо три часа. Пак <b>гледаше</b> като препарирана и си личеше, че присъства тук само физически. Потръпнах от студ, като си представих къде може да е иначе. Нямах никакво желание да й се обаждам.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Някой ме докосна по рамото. Обърнах се - беше Боби. Беше си сложил черно сако и папийонка, за щастие нямаше цилиндър. Гледаше ме засмяно, разкошните му зъби блестяха на слънцето като корниз от средиземноморска вила.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Тълпата образува кордон, за да ги пропусне. Артистите подвикваха: "Браво!" и "Горчиво!" и дори хвърляха отгоре им хартиени конфети. И двамата <b>гледаха</b> доста ошашавено.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Орлин полу на шега ми предложи да взема направо бутилката, така че се върнах с една запечатана "Атлантик" в дясната и "Троянска сливова" в лявата ръка. Заварих Стоян да <b>гледа</b> втренчено телевизора, който бе изкаран навън заради някакъв мач. Той не бе почнал обаче и в момента излъчваха някаква скандинавска програма, доколкото можех да разбера от приказките на водещата.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Ще псувам колкото си искам... - запънах се аз. В главата ми бучеше и знаех само, че целият свят <b>гледа</b> да ми намери цаката.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>- Виж я, бе, не е ли красавица? - раздрънка се веднага Стоян. - Тия сини очи и това ... таковата ... тайнствено изражение... Тя си знае цената, нали така? Когато една жена освен красива е и тайнствена, тогава цена няма. Тя е повече и от Сфинкса, и от Великденските глави... Емчето ги разбира тия работи. Виж я как мълчи и <b>гледа</b> загадъчно. Тя знае, че жените колкото по-малко думи изричат, толкова по-висока е цената им. Докато при говорящите папагали е точно обратното.</i><br><br>
------------------------<br>
Дилян Вълев;Седем дни;2001;<br>
<i>Останах да лежа, облегнат на плочата, пушех и мислех как ме изненада Стоян. Да вземе да се влюби в Емилия, защото нямаше съмнение, че именно тя бе обектът. Гледаш го - изграден човек - истинско лайно, заклет пияница, циник, а тайно и той въздишал по нечии очи, гърди, кичури и се е въртял нощем в леглото, може и да си е поплаквал като днес. Колко малко знаем един за друг, помислих. Почти толкова малко, колкото и за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Междувременно пичовете в махалата щяха да намалеят с двама. В края на септември партията щеше да изтегли другаря Ангел Пенев в София на по-отговорен пост, така че синовете му с мъка трябваше да се разделят с Олм, с училището, с махалата и със своите приятели. Когато влакът потегли, Стефчо извърна глава, за да не <b>гледа</b> отдалечаващия се град, а Кирчо направо се разплака. В края на август обаче те не знаеха какво ги чака. Играеха си безгрижно и безспир заедно с другите пичове - ваканцията скоро щеше да свърши.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Серията започна и Васил остави сина си да <b>гледа</b> на спокойствие. Отиде в бръснарницата на Цачи, да се разсее малко от тягостните мисли, които го налегнаха след разказа на Мишо. Елена и Милeва седяха в беседката. Жена му плетеше нещо, а тъща му редеше поредния си пасианс. Той се спря, колкото да запали цигара и да каже, че ще отскочи до Цачи, без да поглежда към жените. Елена кротко промълви: “Добре!”, а когато Васил излезе на улицата, Милeва не издържа:</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>През това време Мишо се смееше от сърце пред телевизора, подпъхнал длани под бедрата си. Хвърли бегъл поглед на майка си и продължи да следи филма със застинала усмивка на детското си личице. Елена тихо приседна на другия фотьойл, но не обърна внимание на екрана, където дебелият филмов герой Геслер бе изпаднал в поредната комична ситуация. Майката <b>гледаше</b> с любов и възхита своя син. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Тоновете се застъпваха в игрива мелодия, редуваха се в привидна лекота, сякаш до Елена весело ромолеше ручей, погален от слънцето в хладна дъбрава. Тя чуваше птичи песни и жужене на пчели, виждаше пъстри цветя и мек мъх върху силни камъни, усещаше чист и прохладен въздух, който изпълваше душата й с нещо отвъдно и вечно. Музиката я отпускаше и успокояваше. Тя се унесе и остана със затворени очи през цялото време, докато синът й свиреше. Той също отпусна клепачи - нямаше вече нужда да <b>гледа</b> пръстите си. Знаеше етюда наизуст и можеше да го свири и на сън. </i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Мишо с нетърпение очакваше отговора, въпреки че не <b>гледаше</b> в баща си и се правеше на безразличен. Баба му също наостри уши и за миг забрави да сипва яхнията.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i><i>Елена и Мишо се качиха при телевизора, а Васил излезе на двора да пуши. Наближаваше десет, навън вече се бе стъмнило, небето бе ясно и пълно с ярки звезди. Васил щракна металната си запалка Imco и дръпна силно. Обичаше първото всмукване, примесено с миризмата на бензин, която идваше от фитила. Пламъчето освети лицето му. Мими <b>гледаше</b> от своя прозорец и като го <b>видя</b>, бавно и незабелязано се скри зад дантеленото перде. Щеше да го изчака, за да види дали ще отиде на уговорената среща. Тогава тя бързо щеше да го последва. Не искаше да е първа. Затова го дебнеше от прозореца.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>- Мише, не бива да <b>гледаш</b> толкова много телевизия! - каза го по-скоро като пожелание, отколкото като забрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Мими се бе облегнала на стената с долапа, отделящ малката стая с леглото, която <b>гледаше</b> към Празното място. В ръцете си държеше фенерче.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Проклятието на жабата;2006;<br>
<i>Мими направи крачка и застана на сантиметри от него. Очите й бяха на нивото на брадата му. Пронизваше го косо в тъмното със задоволство и същевременно с някакво злорадство. Васил извърна своите настрани, за да не я <b>гледа</b> и леко отстъпи назад. Тя обаче го притегли към себе си и спокойно прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         гледай ме, Лазаре, сега ще танцувам черния лебед, когато се превръща в бял, или обратното... какъв е лебедът, Лазаре, когато съм с двата воала... отгатнете, отгатнете... стаята е въртележка, да можех високо да си вдигна крака и да се преметна, но балерините не се премятат, само си вдигат краката, плуват във въздуха и всички ги гледат, само че Лазар <b>гледа</b> в плочата и очите му се въртят с нея, а пръстите на ръцете му мърдат, като че свири на пиано, но той не може да свири, и аз още не, а другите всички свирят и вечер се карат кой... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i><i>         гледай ме, Лазаре, сега ще танцувам черния лебед, когато се превръща в бял, или обратното... какъв е лебедът, Лазаре, когато съм с двата воала... отгатнете, отгатнете... стаята е въртележка, да можех високо да си вдигна крака и да се преметна, но балерините не се премятат, само си вдигат краката, плуват във въздуха и всички ги <b>гледат</b>, само че Лазар <b>гледа</b> в плочата и очите му се въртят с нея, а пръстите на ръцете му мърдат, като че свири на пиано, но той не може да свири, и аз още не, а другите всички свирят и вечер се карат кой... </i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         - Конфитюр, конфитюр, конфитюр, малинки, боровинки, сладко ми се яде, бабо-о-о - но <b>гледам</b> в Тальо, която е приседнала на столчето до вратата, защото големите не закусват, а пият кафе, само че баба скръцва със зъби, ненаситница, а Тальо мисли и съвсем не ме чува, трябва и тя да се е заела с нещо и днес май нищо няма да излезе, а другите въобще не ми помагат, режат си палачинките и мълчат, като че на тях не им се яде, и тогава Лазар се надигна от масата, бутна си стола, защото е несръчен, и изведнъж... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         ... и изведнъж се приближи до сладкия шкаф, дръпна му вратичката и баба сега трябва да му хване ръката, защото е забранено, но не - всички го <b>гледат</b> и какво ли им става, а той взе да вади буркани, един, два, и още, и още, трупа ги на мивката до шкафа, въобще не го е страх и после грабна четири наведнъж - колко нечестно, на него значи му е позволено - и тръгна обратно към масата, - върви, върви, нищо му няма, а едва ги е притиснал към гърдите си... и ги стовари точно пред мен... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         И Деди се яви с копачката, за да обяснява нещо, което той си знае, добре че татко е на работа, и вуйчо ми, и леля, отпътували са рано с колата, иначе и те щяха да се омажат - не ги понасям, не искам да ги <b>гледам</b> как лудуват и лицата им са зачервени, а и повече не мога да ям, не ща сладкото и ще мацна братовчедките по лицата, по косите, защото трябва нещо и аз да направя, а те писнаха - първо Елисавета, после Анна, а Марта ми отвърна и цялата ми рокля е в малинки… </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         ...тогава и мамичка се подпря с лице на другата стена, за да не я <b>гледаме</b>, Тальо си избра третата, толкова са смешни така до стената и всичко в конфитюр, а Деди кой знае защо нещо се разсърди, за него няма стена и излезе, но преди това блъсна вратата с копачката и цялата къща като че се разклати. </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         ...горчиво и тръпчиво прониква в сладкото и се връща обратно в гърлото, пълзи по носовата кухина и се излива направо към очите - не мога вече да не плача, въпреки че никой не брои сълзите ми, не се взира в тях с упрекваща доброта, - сама ще плача, без някой да ме <b>гледа</b>... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         Който си на небето, накарай мамичка да ми прости, както Ти ще ми простиш, защото бях лоша не знам точно защо - но аз обещавам, че няма да слизам вече в мазето при стола за зъби защото е хубаво... като му дръпнеш ръчката и той си ляга, накланя се назад и с него аз... в мазето е прохладно и мухи няма, а котката изяжда всички мишки - тя е котарак и се казва Найденчо, след като я намерихме, а баба казва - найдохме я... и Найденчо се крие в мазето от жегите и ни <b>гледа</b> от ъгъла в тъмното, а очите му светят, защото крушката е слаба и не стига за далече... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>         ...котката <b>гледа</b> със сини очи, а на Лазар винаги бяха зелени, само че в тях има ръбчета, зад които, ако погледнеш - падаш надолу, защото няма думички, нито бели, нито черни и няма за какво да се хванеш... </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>Първо <b>гледах</b> гърдите й. Малки, но с огромни зърна, съвсем плоски. Знаех, че ако ги докосна, ще настръхнат. Щръкват нагоре, като да приканват да ги захапеш, защото всъщност са пресъхнало виме, но аз не се поддавам. Спасява ме това, че не ги докосвам. Вярно е, че след твърде кратко време зърната се надигнаха нагоре и сякаш се наежиха, но причината не беше в мен, а в хладния въздух, който влезе през неуплътнения прозорец и предизвика в тях студ.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>После <b>гледах</b> корема й. И той беше плосък, дори хлътнал навътре, човек би могъл да помисли, че гладува, но вероятно не е така, съществото просто беше съвсем младо и недоразвито, въпреки че по-надолу избуяваше цяла гора от тъмни косми, безразборно вплетени в срамни топчета – някой ден ще се опитам да среша тази растителност като подбера подходящо същество за целта, но през тази нощ не бях подготвен. Винаги е по-вълнуващо, когато действаш с предварителен план.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Госпожа Г.;2001;<br>
<i>Извадих парите, положих ги тихо на масичката и се измъкнах, защото не обичам съществата да ме <b>гледат</b> след церемонията, която се извършва единствено в моето тяло и в която те не участват. Сигурно е чула, когато съм отворил вратата, но докато махне кърпата, тя се хлопна зад мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и тя дръпна покривалото, което бавно се свлече на пода в краката й, а из-под него избликна образът, яви се в мекото сияние на собствената светлина и двете застинаха една срещу друга в себе си, неразличимо съвпаднали без другите, външни очи, в които биха могли да се <b>гледат</b>. Стояха дълго така, после La Velata отстъпи крачка назад и погледът й се премрежи, сякаш за да се спаси от образа и да пристъпи в подобието на всмукващото я към себе си платно...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>Не аз, защото няма да знам какво е нужда и всичко ще е ясно, но някой нали все пак ще трябва да ме намери и вече чувам писъка, който оглася пространството и се блъска в стените, после стъпките на тичащи хора и гласове...гласове...а мене ме няма...докато не <b>видят</b> как от триножника някой ги <b>гледа</b>... – аз, или той?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се видяла точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се погледна в огледалото, аз знам, че не <b>гледам</b> със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я гледал, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не <b>гледа</b> той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се види не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я <b>гледал</b>, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не <b>гледа</b> той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се види не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>какво ми дава право да мисля тъй, и сякаш черен дявол се е появил, за да ми го отнеме, нима тъй просто мога да се уверя, потънала в сполетялата ме студенина, и с какво е виновен той, чиито очи тъй топло ме <b>гледаха</b>, и които може би също ме чакат като последно спасение – защо го обвиних... – </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>В пламъците на огъня се разтваряха думите и La Velata вече не слушаше, а <b>гледаше</b> тях, стихията, над която къкри червената течност с мирис на кръв, и добре знаеше какво се приготвя там, каква отвара от смърт, предназначена специално за нея, защото нима звездоброецът може да бъде излъган? Само едно не знае мъдрият старец – че тя няма да се примири, ще отложи часа на смъртта и отмъщението сладко къркори някъде в гърдите й, циркулира заедно с кръвта във вените й – не като смърт, като отложен живот редом със смъртта, който никой няма да узнае, защото как да бъде изговорен?</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Може би затова и сега е обърнала гръб на Атон, вече не се взира и в мен, сменила е посоката на погледа и <b>гледа</b> там, където сякаш в края на самото море и като спуснат направо от небето виси Амуляни – това е краткото време, след което островът ще се изгуби от погледа ни, само оттук, преди да стигнем до първия манастир, съвсем ясно се вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>...сега <b>гледа</b> към Амуляни, усетих как обърна погледа си натам, щом островът се появи на хоризонта, направи крачка и се облакъти на отсрещната страна на лодката...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>а в този миг очите ми се взираха безпомощно и сляпо в снимката, десет на петнайсет сантиметра, където морето се простираше съвсем равно, огледално застинало и навярно беше толкова синьо, защото поглъщаше цялото небе в сърцевината си, и не разбирах какво точно <b>гледам</b>, и не разбирах какво ми говори другата-Мария за тъмно, дори черно море, на моето имаше остров, далече, точно на хоризонта, сякаш спуснат направо от небето и много красив... –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Спрях съвсем за малко, когато излязох от София, да си купя вода от крайпътно ресторантче и там, след като отново седнах в колата, извадих от чантата снимката и закрепих Амуляни над огледалото, да го <b>гледам</b> и да не се объркам случайно, да помня къде отивам... беше толкова нереален, увиснал като мираж... точно както го виждам оттук, но сега е придобил неимоверни размери...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>не, не помнеше, само заинтересованите броят, тя със сигурност не броеше, но аз бях жлъчна, защото обичах Мария, обичам Мария и поради това тръгнах веднага, само час след като разбрах, и натисках до дъно газта, за да видя по-бързо това синьо море, в което оглеждах очите си и което, казват, й дало прегръдка, приют срещу нещо, което боли, срещу двойното дъно в сърцето, срещу миражите на ума, срещу... – този мираж срещу мене, появил се в морето сега и онзи, който тогава на снимката <b>гледах</b>, той поне не е заблуда, той си знае, че е мираж и очите спокойно почиват...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Земните градини на Богородица;2006;<br>
<i>Ако в този момент Мария би имала уши да слуша, би чула как над пътя на лодката се носят молитвени песни, ако би <b>гледала</b>, би видяла нещастния мъж, който размахва ръце към на пръв поглед празната лодка, сякаш невидима сила би могла да я тласне към него и така би се преодоляла границата към неговото спасение, но тъй като няма спасение, би видяла как нещастникът като птица полита към прегръдките на морето, обсебен от надеждата, че щом лодката не отива при него, самият той ще бъде положен от спасителна вълна направо в лодката,</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Елен му благодари за представянето и допълни единствено, че е дипломант по история на религиите в Парижкия университет. Повече едва ли им бе нужно да знаят - те щяха да си <b>гледат</b> своята, а тя нейната работа. Щеше да ползва красивата Мари само в краен случай.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Колкото повече го <b>гледаше</b>, толкова повече Елен осъзнаваше, че мъжът пред нея е привлекателен. Онова, което я впечатли най-много, бяха, разбира се, очите му. Те не бяха тъмнокафяви или черни, както предполагаха тенът и косата му; те бяха светли, почти жълти, със зелени петънца около зениците. Явно баща му е бил (или все още е) синеок. Съдейки по изпъкналите вени на ръцете и челото му, най-вероятно Виктор Марков бе нулева кръвна група. Имаше доста издадена адамова ябълка.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Нeкада ми бемо ебаче, Стевчо. Що фусте, що фистанье задигашемо, докато гю унодимо! Сила си требеше. А съг? Нали ги <b>гледам</b> у телевизора - голи си одат, сичко ньги е насудем. Море я да бе по-млади и да имаше курац како Методи!</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Влязоха в кръчмата. Бай Димитър бе развълнуван и изпълнен с любопитство, а на Методи направо му трепереше под лъжичката. Той бе зървал Марица няколко пъти в двора на баба Монка, но никога не я бе виждал толкова отблизо. Със сигурност тя не знаеше за него. Сега се появяваше и чужденка. Не знаеше как да постъпи. За всеки случай <b>гледаше</b> в земята и следеше какво ще направи бай Димитър. Само да не започнеше пак за неговия...</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Елен пое кокалестата ръка на стареца. Чувстваше се като рядка вещ, с която се хвалят. Усещаше възхищението на художника, дори й стана забавно да го <b>гледа</b> как се гордее със съсухрения дядо до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>Чардакът <b>гледаше</b> на югозапад. На трийсетина метра в края на двора течеше река Лом, а над нея се издигаше долната глама на Градище. Отсеченият й връх оставаше на север. В далечината на юг се <b>виждаше</b> част от северозападния дял на Стара планина с връх Миджур, от който извираше реката.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Първите двайсетина метра четиримата мълчаха. Никой от студентите не обичаше Марица. Те се досещаха за връзката й със Стефан и оправдаваха неестествеността й със съвременността и свободната воля. Просто ги приемаха и си <b>гледаха</b> работата. Тя почти не общуваше с тях, а това ги облекчаваше. Разсеяният Даниел по-скоро изглеждаше безразличен. Той до такава степен бе вглъбен в рисуването, че дори не бе сигурно дали знае за връзката на своя преподавател.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>- Ами, както си рисувахме, малко след като ти излезе, изведнъж го <b>гледаме</b> да гони из въздуха бурканчето с боята. Ей така, хоп, хоп - Чавдар показваше с ръце - и то падна на земята. Даниелчо и той щеше да го последва, ако не беше Милена да го задържи.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Виктор сервира вечерята. Започнаха разнобойни разговори и коментари предимно на български. Елен забеляза, че Марица <b>гледа</b> някак си победоносно, мълчалива и още по-хубава. Попита я дали й се сърди, а българката й се усмихна топло, сякаш нищо не се беше случило. Елен все пак й се извини и докрая на вечерята почти не говори. Гледаше развеселените българи и си мислеше за казаното от Виктор.</i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i><i>Виктор сервира вечерята. Започнаха разнобойни разговори и коментари предимно на български. Елен забеляза, че Марица <b>гледа</b> някак си победоносно, мълчалива и още по-хубава. Попита я дали й се сърди, а българката й се усмихна топло, сякаш нищо не се беше случило. Елен все пак й се извини и докрая на вечерята почти не говори. Гледаше развеселените българи и си мислеше за казаното от Виктор.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емил Андреев;Стъклената река;2004;<br>
<i>Виктор не й отговори. Приближи до нея, прегърна я и я целуна по челото. После започна да я <b>гледа</b> право в очите. Марица усети студенина и страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>За такива явления, като Георги Мишев обикновено си мисля: "Колко е хубаво, че ги има". Сигурно никога няма да мога да разбера как в заблудените общества живеят и хора, които виждат през границите на времето, на годините, на държавата, на измеренията, на душата... Знам, че това е призванието на всеки истински творец. Знам, че такива са били всички гениални личности. И все пак. Гледам отново и отново филмите по негови сценарии, чета есетата му и се удивлявам.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Изчезна основният спонсор на изкуството - държавата, няма го още другият - интелигентен и богат меценат. Законодателно не е решен въпросът със спонсорствата и дарителствата, с отчисленията за култура, които се правят от богатите страни в цял свят. И виждате сега каква литература се продава по сергиите, какво се <b>гледа</b> вечер по екраните. Това е част от един и същ процес - слизане на най-ниското равнище, на първия етаж на духовната култура.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- С какъв поглед <b>гледате</b> на старите си филми? Те са една епоха в българското кино - "Преброяване на дивите зайци", "Матриархат", "Вилна зона", "Момчето си отива", "Селянинът с колелото".</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Като малка <b>гледах</b> право в окото на слънцето и си мислех: уж едно небе над цялата земя, но това над Бродилово е моето. И планината, и хората - също.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Има моменти, когато усещам, че тази чистота, която се е събрала в класната стая, ме обгръща по някакъв начин и също ме пречиства. Като ги <b>гледам</b> в някои моменти как хапят химикалите и са се задълбочили да мислят и пишат, ме изпълва онази особена любов, любов изобщо...</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Току що си беше отишъл Веселин Андреев и Геров беше в жестока депресия. Показаха филм с него. Бяха се събрали негови приятели и го питат: "Сашо, кажи нещо за времето, за комунизма, за епохата, за демокрацията." Геров <b>гледаше</b> като тъжно дете: "Демокрацията е хубаво нещо, обаче котката ми агонизира." Потупаха го по рамото, опитаха се да го успокоят и пак го питат за демокрацията. А той: "Демокрацията е хубаво нещо, обаче това беше любимата котка на Тамара (жена му - б.ред.)". Невъзможно, непостижимо, по геровски реагиране на света.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i><i>И при тях съм <b>наблюдавал</b> как, когато някой каже нещо остроумно, духовито и привлече всеобщото внимание, всички го <b>гледат</b> на тръни - "къде отива този напред и привлича вниманието"? Но го <b>гледат</b> не с присъщата на нашите чиновници злоба и завист, а напротив - и те се включват в същия стил и така се стимулират да говорят духовитости.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Понеже се промениха обществените пластове през последните десет години, много хора се изкушаваха да изскочат нагоре в това Брауново движение. Доста успяха, но ако не ти е в природата и същността, не можеш да се задържиш все отгоре. Човекът трябва да си <b>гледа</b> професията, да си <b>гледа</b> къщата, ако може да помогне на някого - да му помогне. И ако може - да не причинява излишно зло, макар да се предполага, че никой не е зъл по своя воля.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Не, на Грозното пате. Играя на живо с кукла не по-висока от 20 см. Казват, че децата, които <b>гледат</b> пиесата, не желаят да я <b>гледат</b> повече, защото е много тъжна. Мисля, че е успех, ако съм накарал децата да се замислят и за тъжните, не само за повърхностните неща, както обикновено става с ролята на Вълка.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Какво е върхът? Има било, по което вървиш. Гледаш да не паднеш надолу. След върха има и друг връх, и друг връх, и друг връх...</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Аз съм привърженик на принципа: "Прави каквото трябва, пък да става каквото ще". А представата ми за морал е: "Не прави на другите това, което не би искал да направят на теб". Гледам да се получи така: "Равно даваш - равно взимаш".</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Аз не мога да съдя и пенсионерите, които <b>гледат</b> отстрани как се развиват нещата и които не могат да живеят с пенсията си. Опитвам се да им обясня, че нещата са сложни. Правя го и с филмите си, колкото мога.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Категорично сатирика. В Свищов и сега е жив алековият дух, свищовлии долавят смешното. Като ученици ни събираше всяко лято Александър Божинов - бащата на българската карикатура и ни разказваше какви ли не весели случки, от него се учехме да <b>гледаме</b> откъм смешния ъгъл на нещата. Както за лириката, така и за сатирата все пак, вероятният първи повод е любов - несподелена или необърнато внимание. Или нещо такова, от което става прекрасно хумористично стихотворение или намек за лирика.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>- Може би заради неустановеното положение на частните телевизии. От друга страна влияе и примерът на чуждите телевизии, които се <b>гледат</b> в България. Те са предимно развлекателни, изключвам чисто новинарските канали. А и на хората им омръзна да ги поучават.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>И като <b>гледам</b> как се роят сатиричните вестници и рубрики, вероятно това, което подклажда сатирата, е доста. Дори бих казал, че е златно време за сатирата.</i><br><br>
------------------------<br>
Румяна Емануилиду;Лица;1999;<br>
<i>Ганьо не е откраднал нищо. Кога става страшен образът му? Когато се връща у нас и започва да прави политика и журналистика, а не да си <b>гледа</b> розовото масло.</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>но никой не ми отговори, затова си измъкнах метлата от килера, той е долу, в общото антре, и тогава, преди да тръгна да се качвам, <b>погледнах</b> нагоре – госпожата стои на върха на стълбите, хванала се за перилото и <b>гледа</b> нанякъде, ама то се вижда, че това някъде е никъде, да изтръпне човек, а сините и? коси вместо на кок – пуснати както никога не я бях виждала, и май това ме уплаши, много дълги бяха, като на призрак, затова поисках да я събудя, потропах с метлата и казвам –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>а детето продължава да се чеше, ще се разкъса само, и ти се обръща сърцето, като го <b>гледаш</b>, докато един ден изплю камъчето –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>как се уплаших, а не бях забелязвала преди – стъклото на кръгчета и кръстчета като над вратата, прозрачно и леко, трябва да си местиш очите и да нагаждаш светлината като на онези специални картички, дето могат да мърдат, за да видиш наистина – има ли ги, няма ли ги и какво точно има, – и аз взех да мърдам, да нагаждам и както мърдах, появи ми се и лицето, съвсем като страшното на стъклописа с големите очи, <b>гледа</b> ме и аз го гледам като да е живо и чака да мръдна, истинска дяволска работа, а аз викнах</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>как се уплаших, а не бях забелязвала преди – стъклото на кръгчета и кръстчета като над вратата, прозрачно и леко, трябва да си местиш очите и да нагаждаш светлината като на онези специални картички, дето могат да мърдат, за да <b>видиш</b> наистина – има ли ги, няма ли ги и какво точно има, – и аз взех да мърдам, да нагаждам и както мърдах, появи ми се и лицето, съвсем като страшното на стъклописа с големите очи, <b>гледа</b> ме и аз го <b>гледам</b> като да е живо и чака да мръдна, истинска дяволска работа, а аз викнах</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>А аз не смея да се обърна, защото знам ли какво ме <b>гледа</b> зад гърба ми и вече съвсем безсмислено блъскам...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i><i>и <b>видях</b> Алиса, облечена в синя рокличка и бели чорапки на почти прозрачно слаби крачета, тъй мъничка и крехка, че се <b>виждаха</b> само очите и косата, вдигната високо на конска опашка, струяща някъде отзад към талията и? – нямаше клонче, което да се промъкне във фльонгата на панделката, за да се разпилеят косите като тези на майка и? – <b>гледаше</b> ме любопитна и съвсем смело подаде ръка, която трябваше да се стопи в огромната ми лапа, ако посмеех да я поема –</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>видях госпожицата седнала на един стол пред тоалетката, съвсем гола, краката и? вдигнати върху плота, а той стои отзад и <b>гледа</b>, не в нея, в огледалото <b>гледа</b>, и аз си представих какво се е виждало там... той също гол и я маже с нещо, първо по раменете, после по гърдите, после срам ме е да кажа, а тя отначало седеше отпусната, главата и? виси назад като да е умряла, без признак на живот, но после започна да трепери, огъна се и се разтърси, а аз си казвам – сега ще скочи върху нея, и затворих очи, а той, напротив, оттегли се назад и започна да се облича...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Глупости, ама това беше преди година и ето докъде се докараха – тя убита, той окован, а господин Себастиян в скръб полудява – трябва да са си го заслужили, защото не бяха свяст хора, размекнати и като госпожата без кости, в която още тогава нередното се изяви, и тия дупки, които господин Себастиян уж не ги вижда, как да не ги вижда, като <b>гледа</b> в тях!</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>Не мога повече и не разбирам, а виждам, че вие знаете, тези листове тук го доказват, щом сте ги чели, значи не съм единствена, а преди малко ви <b>гледах</b> как се взирате в онова място на двора, и не ми разправяйте, че ще садите праскова, там има дупка, вие и това знаете и трябва да ми кажете какво става, защото преди години не проговорих, но сега ще викам, докато разбера;</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>защо се хващаш, нали имаш очи да <b>гледаш</b>, а вярваш на врели-некипели, но хубаво ги казва и дълго ги говори, като в мрежа ме оплете и аз се стреснах, уплаших се и мисля –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и тя дръпна покривалото, което бавно се свлече на пода в краката й, а из-под него избликна образът, яви се в мекото сияние на собствената светлина и двете застинаха една срещу друга в себе си, неразличимо съвпаднали без другите, външни очи, в които биха могли да се <b>гледат</b>. Стояха дълго така, после La Velata отстъпи крачка назад и погледът й се премрежи, сякаш за да се спаси от образа и да пристъпи в подобието на всмукващото я към себе си платно...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>Не аз, защото няма да знам какво е нужда и всичко ще е ясно, но някой нали все пак ще трябва да ме намери и вече чувам писъка, който оглася пространството и се блъска в стените, после стъпките на тичащи хора и гласове...гласове...а мене ме няма...докато не <b>видят</b> как от триножника някой ги <b>гледа</b>... – аз, или той?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се видяла точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се погледна в огледалото, аз знам, че не <b>гледам</b> със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я гледал, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не <b>гледа</b> той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се види не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –</i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i><i>и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я <b>гледал</b>, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не <b>гледа</b> той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се види не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –</i></i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>какво ми дава право да мисля тъй, и сякаш черен дявол се е появил, за да ми го отнеме, нима тъй просто мога да се уверя, потънала в сполетялата ме студенина, и с какво е виновен той, чиито очи тъй топло ме <b>гледаха</b>, и които може би също ме чакат като последно спасение – защо го обвиних... – </i><br><br>
------------------------<br>
Емилия Дворянова;Passion или смъртта на Алиса;2005;<br>
<i>В пламъците на огъня се разтваряха думите и La Velata вече не слушаше, а <b>гледаше</b> тях, стихията, над която къкри червената течност с мирис на кръв, и добре знаеше какво се приготвя там, каква отвара от смърт, предназначена специално за нея, защото нима звездоброецът може да бъде излъган? Само едно не знае мъдрият старец – че тя няма да се примири, ще отложи часа на смъртта и отмъщението сладко къркори някъде в гърдите й, циркулира заедно с кръвта във вените й – не като смърт, като отложен живот редом със смъртта, който никой няма да узнае, защото как да бъде изговорен?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Андреев;България или Мафията?;1996;<br>
<i>Потомците на някогашните Кръстоносци в Предния Изток допреди век са били наричани левантинци. Това са били хора, владеещи по няколко езика и притежаващи познания в областта на търговията, медицината, географията, техниката и други сфери. Използвали са ги като преводачи, посредници… И момчета за всякакви услуги, но са <b>гледали</b> с пренебрежение на тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>В действителност той се изрази още по-насочващо. Часовникарят бе посрамен задълго и седмици наред не се приобщаваше към Лечовата общност. Като <b>гледаше</b> Лечовите подвизи, един друг градски герой поклати глава и рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>- Повикай линейката! Трябва да ме режат! В болницата здравата се изплашиха. Гледаха анархиста на рентген, направиха му и снимка, дежурният хирург псуваше, дежурният анестезиолог се вайкаше, сестрите тичаха, главният лекар се люлееше и викаше "Ама че беля!", а на плахите опити на софиянеца да внесе някакво спокойствие отвръщаше "хората гълтат всичко!". Накрая единодушно решиха, че случаят е над оперативните възможности на болницата, натовариха пациента на линейката и право в София. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Нощувахме в дървена постройка на нарове по десетина души и <b>гледахме</b> да ни се намира под ръка някоя цепеница, за да замеряме плъховете, които нощем притичваха из помещението. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Подобни настроения ме бяха обзели и в Охрид. Признавам - старините малко ме вълнуват. Нося си нещо и аз от бай Ганя, не ми е по сърце да <b>гледам</b> камъни. И все пак, когато наближихме свети Наум, нещо ми премаля. Човек не може да не се преклони пред паметта на ония хора, които са издигнали Света обител на такова омайно място. Сякаш самият Бог го е избрал и отредил за достойните.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Автобусът ни се движеше в четири такта, но не винаги, и бая закъсняхме. Сърбите ни задържаха няколко часа на границата, не ни забелязваха, въпреки, че бяхме спрели точно под носа им. "Защо не се оплачете бе, хора?" "Защото ще стане още по-лошо". Гледах мрачно през прозореца и си спомнях за Сливница! Най-накрая в автобуса се качи граничен офицер, извади един печат и за четири минути подпечата повече от петдесет паспорта! Кадърен човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>По едно време какво да видя! Към гробовете на музикантите наближаваше взвод японци, въоръжени с фотоапарати и букети цветя. Настъпваха късогледи, почтителни и поставяха цветя по гробовете, после се фотографираха пред тях. А пък една японка, която не беше от групата, си ходеше само от гроб на гроб, взираше се дълго в надписите, <b>гледаше</b>, <b>гледаше</b> името на композитора, пък току приклекне и остави едно 59 лале. Тъй постъпи при Шуберт и при Бетовен, и при Йохан Щраус, но като спря при гроба на Ланер, чете, чете, пък си отмина. Всекиму дължимото!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Ако нещо ме безпокои, то е само едно - много млади хора мислят, че с комунизма веднъж завинаги е свършено и дори не желаят да се съобразяват с това, че е съществувал, че се отразил на целия ни живот, на народната душа. Те <b>гледат</b> напред. Това е радостно и опасно. Опасно, защото "чумният бацил никога не умира". Албер Камю ни предупреди. А за три години аз успях да се убедя само в едно, как бързо се забравя това, което ни се струва, че е зад гърба ни.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;Спомени за градския идиот;1993;<br>
<i>Знам, не съм справедлив! Ние <b>гледаме</b> да купуваме евтинко отвън, защото речем ли да произведем нещо нашенско, сигурно е, че ще ни излезе много по-скъпо, а не можем да се заречем, дали ще измайсторим нещо по-добро!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Георги си знаел своето. Докато най-накрая приятелят и жена му склонили да дойдат до Колорадо, за да разгледат всичко и сами да се убедят в преимуществата на червения щат. Едно утро Георги ги качил на колата и потеглили из Скалистите планини. Пътували няколко часа и спрели да отдъхнат. Небето синеело, върховете се белеели, боровете ухаели, езерото блестяло. Георги извадил по един сандвич с чудесна шунка. Хапнали, дишали, <b>гледали</b>. Усладил им се залъкът, опиянил ги въздухът, очаровала ги гледката.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Двама от нашите математици, Тагамлицки и Матеев, след полагаемото се многогодишно чакане получиха жилища в новопостроен блок. Нетърпеливи, те отишли да разгледат бъдещите си апартаменти. Гледали горе, <b>гледали</b> долу и по едно време геометърът Алипи Матеев казал възмутено:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>- Кажи поне защо идваше на упражнения с всички групи. Това поне ми кажи, като друго не знаеш.. То ме <b>гледа</b>, мига и накрая вика:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i><i>Вместо отговор се чу гневно възклицание. Роптаеха двамата 86 лекари от другата страна на жицата. Объркахме се, вуйчото често се оплакваше от сърцето си, но обичаше да театралничи, така че много не му вярваха. Той често пъшкаше и примираше, тежко отпуснат в креслото си, но с едно око <b>гледаше</b> какво вечеряме и когато <b>видеше</b> любимите си наденички, бързо се възстановяваше. Този път обаче край него бе доктор Карамихайлов и той не можеше да бъде заблуден.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Влязохме в нечиста стая. На леглото лежеше стар, брадясал човек. Още от вратата той започна да се вайка, да се оплаква и говори безспир. Руменов го <b>гледаше</b> внимателно и известно време съсредоточено слушаше. След това рязко се обърна към мен, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Нямаше как, трябваше търпеливо да изслушам всичките му жалби. Питах го какви лекарства взима. Всички възможни. Питах го - <b>гледали</b> ли са го други лекари. Гледали го сумата и лекари. Накрая той тихо, озъртайки се, сподели: Биха ме в милицията!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Когато някой студент не знаел добре въпросите си по очни болести, професор Пашев го <b>гледал</b> възмутено през изпъкналите стъкла на очилата си и заповядвал:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Аз отначало гордо се възпротивих, но близките ми се юрнаха вкупом и поотделно да ме уговарят, майка ми се разстрои, жена ми се разтревожи, синът ми започна да ме <b>гледа</b> жално. Докато накрая ме закараха едва ли не насила в 98 болницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Настъпи съдбоносният миг. Знаменитият професор се надвеси над мен и насочи обективите си, където се намираше сърцето ми. Някой тихо му докладваше, а той ме <b>гледаше</b> без да мига. Дали да му кажа, че аз съм този, за когото... Не няма да бъде красиво, няма да бъде честно пред другите болни. Той си знае, човекът... Ето, протегна ръка и напипа пулса ми. Затвори очи. Замря. После ги отвори, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Данаилов;За Жан Жак Русо и други глупости;1997;<br>
<i>Асен Димитров беше застанал до пианото и <b>гледаше</b> към залата, а оттам все по-силно и все повече хора викаха: "Родна песен!" Не разбирах тогава, че да се изпее нещо такова е опасно, опасно за тези, които го пеят, та дори за тези, които го слушат. Но публиката продължаваше да настоява. Тогава от хористите се обади Любен Живков:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>- Само защото си <b>гледал</b> тъпи филми. Едно ще ти кажа, можеш да схванеш струва ли си един филм само по това влиза ли камерата му в кенефа. Я виж в "Криминале", когато Брус Уилис се връща да си вземе часовника и решава да си препече две филийки на тостера, а Траволта кисне в кенефа. Тостерът щраква, Брус се стряска и застрелва другия. Значи тостерът дърпа спусъка и кухнята къса гъза на кенефа. Гледаш ли как ги навързва.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i><i>- Само защото си <b>гледал</b> тъпи филми. Едно ще ти кажа, можеш да схванеш струва ли си един филм само по това влиза ли камерата му в кенефа. Я виж в "Криминале", когато Брус Уилис се връща да си вземе часовника и решава да си препече две филийки на тостера, а Траволта кисне в кенефа. Тостерът щраква, Брус се стряска и застрелва другия. Значи тостерът дърпа спусъка и кухнята къса гъза на кенефа. Гледаш ли как ги навързва.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>а) Мъжът е изненадан, но щастлив. Гледа глуповато, отива при нея и я обгръща с ръце. Внимателно, да не нарани бебето. Не знае, че то още е шепа клетки. Понякога слага ухо на корема, е, рано му е да рита. В близък план очите на жената, дълбоки и влажни, вече майчински.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Пиша седнал до една колона в катедралата "Сан Марко". Отпред гълъби. Вътре тихо, дори японците не щракат. Дворецът на дожите. Стенописи от Тинторето и Веронезе. Тинторето е тъмен и мистичен. И въпреки това пълен с плът, тела, тежки, мъжки и женски, които уж се реят над главата ти, а всъщност падат под тежестта си. Веронезе е по-лек и светъл. Веронезе е венецианец и е по-млад. Харесвам Тинторето. Мостът на въздишките. Канале гранде. Много е илюстрована тази Венеция, толкова украсена, толкова посребрена. Час и половина после <b>гледам</b> някакво дърво и повръщам картички.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>- Продължава да спи с мен само когато съм в мензис. Пет дни месечно. През останалото време не иска да ме види. Колкото пo му се слагам, повече се вбесява. Сега сме сами в апартамента, можем да го правим всеки ден. Обаче не. Крещи. Вика, че не може да ме <b>гледа</b>. Кучко, вика, изчука се с целия квартал, преди да се ожениш за мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Мисля си всичко това, докато вадя Селинджър в купето. Не съм от приказливите и <b>гледам</b> на книгата като на щит срещу вероятността да бъда въвлечен в онези безкрайни разговори, които винаги започват с въпроса за къде сте и естествено минават към децата и проблемите с черния дроб. Пък и нямам приемлив отговор за целта и крайната точка на моето пътуване. Бях си взел билет до последната гара, но спокойно можех да сляза още на следващата спирка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>Ламаринения Дико е от онези побъркали се от четене хора. Живее в барака, построена от тенекии за сирене. Гледа заек на покрива на къщата си в щайга. Направил си е собствен кладенец, една дупка, пробита със сонда, и си вади вода с лимонадено шише, привързано със сезал. Ходи с дълга неподстригана брада като крузоист. Така му викат в селото. Човек малко извън пътя, както евфемистично, по християнски се изразява баба ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>... и тя разбрала къде живее оная, отишла там, хванала я и я завлякла в къщи при мъжа си, а сега лягайте двамата, като толкова се искате, ама тука пред мене, те се опъвали, обаче тя така зверски крещяла и ги блъскала, че ония щат не щат легнали, пък тя викала айде, айде, почвайте, щото... и те хъката-мъката, почнали, къде ще ходят... а тя стояла права до вратата, <b>гледала</b>, <b>гледала</b>, <b>гледала</b>, накрая само рекла - душички - и си хванала пътя...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>За мухата, която хвърчи из стаята, и за фикуса в ъгъла до прозореца ние сме съвършеното развлечение. Мислим си, че владеем над тях, но истината е, че те владеят над нас. Гледат безцелното ни щъкане от върха на някакъв свой Олимп и като им доскучаем, излъчват към нас неуловими сигнали, които ни направляват с лекота.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>След всичко, което се случи през тази година в живота ми, трябваше земята да се сцепи, небето да се продъни, или поне да се увеличи озоновата дупка. Нищо такова не стана. Дори аз съм жив. Е, съседите ме <b>гледат</b> странно, но те не ме интересуват. Мога изобщо да не излизам от къщи. А мога да си взема тетрадката и стола и никога да не се върна. Трябва да потърся някакъв край. Как беше... Да освободя тази муха в черепа си. Една дупчица.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Господинов;Естествен роман;2000;<br>
<i>След което изтърсил нещо от рода на: "Пия за шибаната постмодерна ситуация, чиито пророци виждам във ваше лице." Добре си ги познавал хората и ги спечелил на часа. Изкарал с тях цяла вечер, ял и пил на корем, забавлявал се, <b>гледал</b> ги - задълбочени до тантурестите си жени. Нито веднъж обаче не се обърнал надясно, там стояла бившата му жена (не знаех, че бил женен, честно) и бил сигурен, че тя го е познала...</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Мълчи. Все едно, че не е тук. Някъде, откъдето всичко изглежда еднакво смислено и еднакво безсмислено. Омръзнало му е да разсъждава (всички са прави), да взима решения и в следващата минута да се отказва от тях. Предпочита да стои така и да <b>гледа</b> простора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Така е. Важното е да се <b>гледа</b> „от горе”. Тази пейка им е дарила предимството да съзерцават света „от горе”, да го виждат в краката си, да пренебрегват големината му и понякога да се чувствуват всеки по своему равен на света. Този поглед „отгоре” е станал тяхна необходимост. Вече две години те го предпочитат пред всички удоволствия, които може да им предложи войнишкият градски отпуск.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Поглежда небето. От дете обичаше да <b>гледа</b> небето. Може би защото неговият простор бе най-голям и в бляновете си можеше да лети, колкото си иска. . . Ала колкото по-възрастен ставаше, толкова по-редки бяха полетите му, толкова по-далечно и недостижимо беше небето. Детските фантазии, младежките мечти отстъпиха мястото си на успокояващата съзерцателност.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Като ги <b>гледа</b> човек, може да познае по облеклото кои са, къде работят и приблизително какво представляват. Всичко е толкова просто. По-просто устроен свят от нашия едва ли може да се намери! Сложностите са изобретени от хората само за оправдание!. . . Важното е да не пръскаш силите си! Нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>които сякаш <b>гледат</b>, без да виждат. Очи, които хвърлят лунен блясък върху хубаво, антично лице с пресечени вежди, с чувствени устни, с мънички, едва забележими трапчинки, с изписано нежна линия на бузите. Необикновено изразителни, дълбоки очи. Иван чувствува, че потъва в тях. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Марта го <b>гледа</b> секунда, две. После, съобразила, грабва Младен за ръка и го повежда към другия край на</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Ами червенокосият! Той е контрольор в завода. Изпълнява полудиспечерска служба. Той следи, разпределя и контролира. . . производството. Постепенно е пренесъл службата си и в живота. Сега той разпределя виното, следи за празните чинии, контролира приказките, сам без да знае защо, и <b>гледа</b> на всичко като на поле за разпределение и контрол. А приказките на Марта стоят извън този контрол. Той не би желал да има жена, която да не може да контролира . . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Никой не <b>гледа</b> с такива очи Марта както Алекси. Той е мил, голобрад младеж. Той й вярва във всичко и дори му е драго, че тя е такава необикновена, разпалена. Готов е винаги да й вярва, защото я обича. Това е написано навсякъде по него. И в трепетно протегнатите към китарата ръце, и в захласнатия израз на лицето, и в усмивката, която прелива от щастливо одобрение в</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Тя не следи играта, нито двубоя на двамата мъже, които наивно си въобразяват, че цялото й внимание е в тях, а <b>гледа</b> на всичко с щастлива разсеяност. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Ами ако я пъхна! — Сашо го <b>гледа</b> подигравателно. — Какво ли ще стане с отличното ти отделение! Как ще преживееш един месец без похвали и награди!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Какво после! Днес съм тук, утре ме няма! Тя много добре знае това! Нито съм я лъгал, нито ще я лъжа? Виновен ли съм, че не живеят добре! Какво ще ти разправям, тоя мухльо не заслужава такава жена! — Сашо отново присяда до Иван, <b>гледа</b> го кротко, полувиновно, равнодушно и се засмива. — Знам, че не одобряваш, нали? Иван мълчи.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Той вижда над главата си върху висока тревичка щурче, което го <b>гледа</b> с огромните си очи, учудено до немай-къде. Сашо присяга да го хване, но щурчето пъргаво отскача напред, войникът развеселен се хвърля подире му. Чакай ти, гадинке! Стой! Щурчето пак отскача и на Сашо все повече се харесва тази нова игра. Как няма да го хване! Едно щурче ли! Я виж ти! Ах, мръснико хитър, почакай, почакай, хоп! Пак избяга!. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Данчето се отпуща. Струва й се, че е на люлка, на някаква много лека люлка, не чувствува тежестта на тялото си. Гледа хубавото гладко лице, слънчевите очи, разпилените коси. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Ала едва излязъл навън, съобразява: „Какво съм хукнал нататък! Сега онази клюкарка ще раздрънка на всички и ще излязат да <b>гледат</b> театро! Каквото е станало, станало е! И да тичам, и да се обеся, това е!”</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Капитанът спира очи на Сашо, <b>гледа</b> го продължително. По устните на войника заиграва усмивка. Той разбира, че въпреки всичко капитанът не го мрази и най-добре би било да наведе глава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>К <b>гледа</b> срещу себе си познатото лице на капитана, обхваща го желание да му довери всичко. Най-интимни и скъпи работи. Защото от душа и сърце желае да поговори с някого за себе си. Ала няма ли изповедта му да се отблъсне от мрачната строгост на това лице? Няма ли обичайната му ирония да го оскърби? Няма ли суровата му мъжественост да го унизи?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i><i>Тръгна си. Знаеше, че тя го <b>наблюдава</b>, и реши да не се обръща. Но при портала не издържа. Марта стоеше на мястото си и <b>гледаше</b> след него Беше съблякла престилката си (каква бързина!). Отдалеч с розовата рокля тя приличаше на мъничко цвете, поникнало по някаква случайност между огромните сивозелени сгради на завода. Прибра се в казармата с повишено настроение. Ротният го попита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Дневалният го <b>гледа</b> учуден. Тия, които отиват до клозета, не се обличат толкова. Тия, учените, по някой път не са в ред.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Но Иван <b>гледа</b> само пред себе си. Приближава големия бял камък току зад миномета, докосва го с една ръка и някак успокоен, изпълзява напред. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Наистина тук няма нищо особено! Може би само това, че твоята ръка ще ми бъде необходима малко повече, отколкото при другите жени, защото ще <b>гледам</b> чрез тебе! Нали ще бъде хубаво да живеем един чрез друг?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— За Дойчинов ли чакате? — <b>гледа</b> я в упор с обичайния си втренчен поглед. Гласът му е рязък, категоричен и малко неучтив.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Сестрата учудено <b>гледа</b> тримата мъже. Не приличат на другите посетители. . . като че са дошли тук за друго!. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Тук съм!” — казва си той и не <b>гледа</b> нищо. Ето го мястото, откъдето ще започне! Площадката, от която ще излети!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Марта мълчеше. Беше облякла черната официална рокля, но някак небрежно и изглеждаше още по-прелестна. Иван си помисли, че тя е направила това нарочно, за да му припомни първата им среща. Докато вървяха, тя избягваше да го <b>гледа</b> и необичайно за нея — беше смутена. В очите й имаше детска уплаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Иван обича да <b>гледа</b> нещата отблизо и отдалече. Наведената продавачка, нищожно мъничка под големите здания, дългия коридор на булеварда, затворен от сивата гърбица на „Света Неделя”, опушения небесен таван и намръщената Витоша, решила сякаш най-после да настъпи срещу града.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Младен не <b>гледа</b> лицето на майстора. Следи само пръстите и инстинктивно мърда своите. Не иска да изпусне нито едно движение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Майсторът не обича да го <b>гледат</b> как работи. Не от желание да скрие умението си, а просто не може да търпи хора около себе си. Той е от ония, които смятат своята професия за единствена в света, и всички, които работят по-зле от него — са жалки дилетанти. Обидно му е да работи общо с тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Пак в тия първи дни той откри за себе си нов закон. Закон с огромно значение: да <b>гледа</b> винаги и на всичко като на неизчерпаем източник на нови знания, за неоткрити тайни и никога, никога да не си мисли, че е научил всичко!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Майсторе — казва Младен, — одеве <b>гледах</b> пръстите ти! Страшна работа! Да можех да науча и моите така!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Какво ще кажат! Нали и сега вършиш тая работа! Каквото искат да кажат! Комуто стиска — нека заповяда! Но всеки <b>гледа</b> на минутката да си вземе шапчето! Не може! Ти ще си бригадир!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>„Да можех да стана облак! — казва си той. — Вятърът ще ме носи над разни страни, на юг, над морето, над пустинята, ще <b>гледам</b> на всичко от високо. . .” </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Представя си, че е ориенталски големец, бей, халиф, везир, все едно. Лежи гол в собственото си кристално езеро, сред собствена райска градина с благовонни, отегчен от живота, презрял дребните удоволствия и стотици красавици напразно чакат неговата усмивка. А той лежи, <b>гледа</b> слънцето и си казва:  </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Той говори на глас и скърца със зъби. Жената отваря очи. Изглежда, че е малко по-добра. Гледа го, но не може да разбере какво става.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Все пак разпечатва го. Гледа края. Няма традиционното „хиляди целувки” или „целува те”, или „обичам те”.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>На Сашо му беше тъй добре сред другарите, че той обърна глава на другата страна и продължи да пее подетата от всички песен. Жени много! Ала изминал няколко крачки, той пак, без да ще, погледна към фигурката на жената, чиито рамене сега бяха отпуснати. Изглеждаше странно неподвижна. . . той пак пое песента. . . а даже заудря крак. . . Но когато трети път погледна, усмивката му избледня. . . Бяха отминали доста и сега жената <b>гледаше</b> след тях — изпращач на нещо безвъзвратно отминало. . . Сашо изостана от другарите си, поколеба се и после тръгна към жената. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>На досегашните му успехи в завода се <b>гледаше</b> все пак като на нещо обикновено. Опитните технически ръководители, улисани в работата, не можеха да надникнат по-дълбоко. Пък и мереха всичко със своите малки мерки. „Дисциплиниран”, „старателен”, „усърден” работник можеше да се каже за две трети от хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Прегледах предложението ти за реорганизация на ремонтите! — започва той отчетливо, като <b>гледа</b> в пространството пред Младен. — Навременна работа! Хубаво е, когато бригадирите освен ръце имат и глави! Аз съм за предложението и за незабавното му прилагане! Мисля, че и другите ръководители ще го подкрепят! Разбира се, имам възражения за реда на манипулациите! Ще се разместят някои! Но това не е толкова важно! Главното е идеята!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— За себе си — казва Алекси, като <b>гледа</b> право в очите Младен — приемам напълно предложението! Но струва ми се, че другарите няма да го приемат лесно!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Никой от тридесетината души в залата не иска това. Не ги интересува. Нито скърцането, нито телеграфните знаци, нито мракът. Те <b>гледат</b> секретаря, който рови листовете върху червената покривка, сякаш проверява тяхното качество.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Капитанът, седнал на първия ред, се обръща. Гледа го твърдо, втренчено, сякаш за последен път проверява нещо си.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Младен се чувствува неловко. Вихрушка от нечакани, ненужни спомени. . . днешната ирония на Мануш — „Къде е моят началник, Младен?” — ... снощната въздишка на Виолета — „Защо си толкова далече! Приближи се, приближи се! Защо са ти студени ръцете? Кой ще стопли моите?” — ... и трескавият работен следобед, когато се струпаха триста неприятности. . . и разправията за неотчетената ламарина с магазинера. . . Защо така го <b>гледа</b> капитанът? Или може би някъде е подшушнато нещо, или. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Става тържествено. Думите на секретаря звънтят. Капитанът вече не го <b>гледа</b>. . . След малко ще го поздравят. Това не е момент на изкуствена радост, това е най-голямото му празненство. Никой не подозира колко голямо е то!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Секретарят чете автобиографията на кандидата: „Роден съм в бедно селско семейство. . .” Наистина бяха бедни. Баща му работеше в каменните кариери. Вадеше бял камък. Никой нямаше неговата сила. Като му носеше обяд и <b>гледаше</b> как кърти камъните, Младен мечтаеше да стане силен като него. Баща му не обичаше политиката, партиите и въобще хората. „Моята партия са камъните, а политиката ми е да отгледам децата си!” Като се напиеше, казваше: „Хората се събират, защото са слаби! А аз съм сила! Пет мечки са в мене!”, въртеше лоста. . . Уби го взрив, когато зареждаше</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>се радва, че един умен, трудолюбив младеж идва в редиците на партията, Алекси го <b>гледа</b> и сякаш му казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Качвай се, принце!   В кабината беше топло и приятно. Той смъкна палтото си и забеляза, че жената го <b>гледаше</b> с интерес, но сега мразеше всички жени. Ако не беше дъждът, щеше да слезе и да потърси друг камион или да върви пеша.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Дано улучите! — професорът го <b>гледа</b> скептично. — Работата в нашия институт като цяло е в задънена улица! Това, което се върши, няма нищо общо о науката!. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Марта отива към прозорците, <b>гледа</b> навън, връща се е познатата танцуваща стъпка и сяда на дивана, като кръстосва крак върху крак. Иван вижда колената й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Иван <b>гледа</b> часовника си. Още пет минути, а Ружицки го няма. Всъщност той може би ще дойде направо на разискванията. Сега ще четат доклада.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— А вие какво ще кажете, професоре? — обръща се един сеирджия от тия, които само побутват и <b>гледат</b> към минаващия наблизо Пеев.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Неделев намира, че директорът е пропуснал в доклада си да се спре по-подробно на някои трудности от експериментален характер. Той излага съображенията си на мрачния Ралев, който го <b>гледа</b> подозрително. Явно Ралев не е доволен от доклада. Неделев също разбира това се опитва да извини директора с преумора от много бота.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Ралев поклаща глава. Тия неща са ставали под носа му. И другарят министър ще го попита — къде е <b>гледал</b> той, началникът? И той не може да му каже, че се е доверил на авторитета и положението на Хаджикостор, че навсякъде се е приказвало за научните му способности, че това не е било нищо друго, а сляпо доверие в един непознат човек. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Сашо мълчи, <b>гледа</b> с безразличие. През целия път от София дотук той е необикновено тих. Иван очакваше, че всеки момент ще офейка назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Младен <b>гледа</b> ухилените лица на приятелите си, миг забравя одевешните си безпокойства, яда си за бъркотията, която му създаваха, и топло казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Твоята лаборатория е вече готова! — обръща Младен към Иван. — Цял щаб са ти назначили! Изписват разни апарати! И въобще сериозно <b>гледат</b> на бъдещата ти работа, макар че в личен състав малко се опънаха. . .</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>— Бъди спокоен! — казва Сашо. — Ти ще стоиш само две минути в караулката и няма да излизаш! И отвън можеш да си <b>гледаш</b> работата!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Жадно <b>гледа</b> към двора на завода. Работниците от pедовната смяна са малко. Двадесетина жени и толкова мъже. Всички бързат, гонени от студения вятър, от острите като зърна на градушка снежинки. По заледения асфалт върви трудно.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Две премръзнали бузи се събират, за да се стоплят. Той целува устните, челото й, заснежените коси, повдига с ръка нежната топла брадичка, <b>гледа</b> я и отново я целува, и отново я милва, и отново я притиска. И никой не проговаря нито дума.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Марков;Мъже;1990;<br>
<i>Капитанът: Ти чак сега ли проумя това! Иван: Не се срамувам да призная, че по-рано за мене комунизмът беше политическа абстракция. На нас толкова много ни е говорено за това и толкова често се употребява тази скъпа дума, че човек, без да иска, престава да слуша. А и като <b>гледа</b> някои, които говорят едно, а вършат друго, неволно се поражда отношение.</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Дълбок кладенец. Докато бликне вода. Докато бликне сълза. Копая все по-дълбоко. Откривам друг път. Към другата земя. Дали защото тук не ми харесва, или защото не мога да остана вечно! Гледам часовника. Колко време копая? Колко труд... иначе Господ за какво да ми плаща престоя на Земята?</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>В тази къща. Къщата, която строих със сърцето си. Как да я изоставя. Тя диша. Трябва да се грижа за нея. Протече покрива. Гръмна елинсталацията. Вечно си губя ключовете — всички врати са разбити. Пролет се боря с мравките, есен с мишките. На тавана са се настанили гълъби. На двора — котките. Паяците плетат мрежи — не смея да ги закачам. Нощем носят щастие. Денем не ги виждам. Гледам избата да е пълна... толкова ли е важно? Излизам на въздух!</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Обичам часовете на вцепенение. Сърцето се превръща в камък. Случаят го подхвърля и той дълго се търкаля в неопределена посока. Гледам втренчено и не мога да го позная. Чий е този камък? Двойник? Моя същност? Вкаменели чувства, безразсъдност... и какво още?</i><br><br>
------------------------<br>
Галина Рулева;Обръщам ви гръб;2006;<br>
<i>Нямам повече гняв към каквото и да било. Освен към себе си. Гледам с опрощение всичко, което се случва. Не позволявам на предразсъдъците да ме обсебват. Когато те станат повече от чувствата, сърцето е мъртво.</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Реши се и ще си свободен;2001;<br>
<i><i>Бавно напредвам към входа на храма. Гледам лицата около себе си - млади и стари, скептични и вярващи; критични, искащи, възторжени и недоволни; надяващи се. Апатични не <b>видях</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Реши се и ще си свободен;2001;<br>
<i>Митингът свърши - тръгнах си. Малко от речите запомних - не речите са важни. Митингът свърши. Вървях по улиците и <b>гледах</b> лицата около себе си. И тези лица бяха апатични. Не се питах моето лице какво е. </i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Реши се и ще си свободен;2001;<br>
<i>Вкъщи съм. В упор <b>гледам</b> белия лист. Трябва да променяме живота си... И изтръпнала пиша - "Трябва да променя живота си". Всеки своя живот да променя. Всеки своята отговорност да вземе. </i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i><i>Тогава нещо прошумоля. На първия чин Станчо, побойникът и двойкаджията, който не даваше мира на цялото училище, си събираше учебниците и тетрадките от земята, кой знае как попаднали там. Подреди ги с неподозирано старание върху чина. Най-отгоре сложи учебника по биология, отворен на новия урок. Когато <b>видя</b> схемата, Ели се сети за какво да говори. Вече не <b>гледаше</b> към Станчо и учебника му. Гледаше към прозореца. Светлосин, той потъмняваше. Почерняваше. Отваряше се.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Тихо затвориха вратата след себе си и отидоха в спалнята. "Какво става с детето ми?" - мислеше всеки от тях. Димитър <b>гледаше</b> с празни очи празния таван, Ана стискаше клепачи и сълзите изтичаха през миглите й. Той мълчеше, тя се разхлипа...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i><i><i>- А откъде сме сигурни, че не мислят? Може би животните също имат свои цивилизации, но ние не ги <b>виждаме</b>, защото не ги разбираме... - Ели <b>гледаше</b> в мрака на стаята и <b>виждаше</b> милиардите животни на планетата, заключени в своя свят, невидим за очите на хората...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Светлината на деня се прокрадваше през пролуката между пердетата и прозореца. Ана <b>гледаше</b> изхода и можеше да понесе всичко...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Ели вървеше между майка си и баща си. Увиснала на ръцете им <b>гледаше</b> дърветата... отдолу. Вплетени корони, сплетени корени... Величествени, мощни, устремени към слънцето... Не устремени - уловили слънцето, впримчили го в плен, изсмукали го... най-съвършените творения на природата, на които е нужна само вода и светлина... Дърветата... даващи живот на всичко живо, дишащо под земното светило... Ако не се броят камъните...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>Успял да се откъсне от лепкавите пръсти на изживяното минало и неизживяното настояще, с широко отворени очи, Димитър <b>гледаше</b> лицето на онова, другото минало, което съществуваше само в монографии, учебници и статии, или някъде там, във време, хукнало назад...</i><br><br>
------------------------<br>
Габриела Цанева;Треви под снега;2000;<br>
<i>- И аз не вярвам. Ако имаше Бог, светът би бил подреден, а той не е. - Ели <b>гледаше</b> звездното небе и търсеше наченки на порядък - Толкова бих искала да има Бог... тогава всичко щеше да е ясно...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Превъртя ключа, вдигна капака и онемя. Свит надве, удавен в кръв, изцъклен и с облепена с тиксо уста отвътре го <b>гледаше</b> трупът на млад, бръснат до голо мъж на около двайсет и пет години, прострелян и в челото, и в слепоочието…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Основно цената — по същия начин отговори шефът на Ескадрона. — Искам да <b>гледа</b> на Грета като на завоевание на личния ми чар.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Козела не беше от тия, които <b>гледат</b> на майката като на светица. Не беше такъв глупак, че всяка псувня да я приписва на точния адресат, но му беше писнало от това кърваво лайно Бъстър Китън. Извади пистолета по-скоро да ликвидира една досада, отколкото да защитава честта на съзидателката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>— Той беше пич, Теди. И мъж на сестра ми. Бог да ги прости и двамата. Сега Катя Изова, сестрата на Вълка и жена на Император Валериан, и аз, братът на Лидия Изова, жената на Вълка, <b>гледаме</b> сирачето им в Америка. Отговарям в аванс на въпросите ти — Бъстър отпи с наслада коняк и преполови врялата чаша чай. — Ти ли измисли оня изрод — циганина?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Севгун излезе от извора, обу чехли, почака да му поднесат хавлия и тръгна към павилиона. Бъстър Китън <b>гледа</b> няколко секунди след него, после го последва.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>И.К.: Кой ли не. СДС набира инерция, „ЖИТ“ и „Мулти“ са държава в държавата. Международният валутен фонд <b>гледа</b> да ни купи за един долар… Американци, германци, швейцарци, евреи… Кой ли не.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Цикълът на Месалина;1996;<br>
<i>Козела беше изчезнал. Императора запали цигара, наля си уиски, макар че беше много рано още — само осем и десет сутринта — дръпна пердетата и се взря в язовира. Обичаше да <b>гледа</b> водни площи… Съсредоточаваше се и като че ли успяваше да избистри мислите си… И видя лодката. Някъде в далечината, на близо километър от резиденция „Ангор“ някаква черупка с гребла и рибар вече бяха оживили изкуственото езеро.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Ти не си мой съучастник! — Жорж го <b>гледаше</b> с очи на убиец. — Ти си мой роб, адвокате! Ясно ли ти е?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Теди лежеше по гръб и <b>гледаше</b> в тавана. Знаеше, че ще оживее… Знаеше повече. Изцяло от него зависеше да стане много, много богат човек… Трябваше му само още едно посещение на Козела и беше готов за «Оскар». Американците си раздаваха шибаната награда за къде по-елементарни роли.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Изписаха те. Пратих да ти донесат дрехите. Вземам те… на село. Ще те <b>гледам</b> с козе мляко и сирене.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>— Стара мъст! — Каза Райън Маккоу, човекът който <b>гледаше</b> мафиотските дела в Брайтън или Малая Одеса, както я наричаха главатарите на „Криша“, руски превод на „Пентхауз“, фирмата под която легално се подвизаваха на Източното крайбрежие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Облечен в блейзър на „Лайънс Клъб“ и с вратовръзка „Оксфорд юнивърсити“ диамантеният крал, евреин по произход, отраснал в Одеса, жител на Южно-Африканския съюз, но живеещ в Маями, Флорида, вече го чакаше във фоайето на хотела. Охраната, трима руси еднотипни, с вид на унгарски коне тежковози, пиеха сокове на бара, шофьорът, облечен като капитан на яхта, държеше фуражката си в ръце и <b>гледаше</b> въпросително. Дебелият се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Император Валериан успокои Бесния, върна му запечатаната в швейцарски плик снимка на Аркидяконо и се прибра в къщи. Беше осем часа вечерта, още светло, но всички лампи бяха запалени. Катя, облечена и гримирана за излизане, <b>гледаше</b> някаква мелодрама на видеото и ядеше ягоди със сметана, излегната на канапето.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Калигула Бесният;1996;<br>
<i>Тогава погледът й попадна на бюфета. Между старинния часовник и една китайска ваза, подарък от покойния Нерон за сватбата й, се мъдреше изцъкленият мител шнауцер. Препариран и вчесан от веща ръка, той изглеждаше почти като жив. Катя не беше чела „Кръстникът“ на Марио Пузо, не знаеше нищо за жребеца Хартум, нито кой отряза главата му, нито по чия поръчка, но след като <b>гледа</b> онемяла десетина минути бившето куче, подписа договора, залепи го в плика, който намери на масата, и го изпрати на адреса, написан собственоръчно от бившия й съпруг.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>Влязоха в хола. Габи, Нюкет, жената на Тефик, и момчетата <b>гледаха</b> репортаж от бомбените разрушения. Изглеждаха ужасени и изцяло погълнати от военните събития. Тефик покани Козела в кабинета си, затвори вратата и приготви два лонгдринкса от двадесет годишния си „Дъмпъл“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Голям ташак е животът, момиче — през облаци дим каза той. — А аз, идиотът му с идиот, <b>гледах</b> на него със сериозността на монах. Да си еба главата проста.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Козела е винаги една крачка пред нас, винаги играе шаха с няколко хода напред и има изумителен талант да оцелява. Страшно умен противник, колеги. По цели нощи <b>гледам</b> в тавана и се мъча да измисля капан… такъв, какъвто не би усетил. Нищо не съм измислил, да еба мама му. Той е толкова умен, лукав и хитър, че май ще трябва да чакаме гръм да го удари.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Кървавият път на коприната;1999;<br>
<i>— Какво трябва да направя — попита Диана. Облечен в ленен блейзър, с цигара в устата, Тефик <b>гледаше</b> разсеяно Принцовите острови.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Да — Козела се забавляваше откровено. — Като <b>гледам</b> какви тъпаци сте всички наоколо, мисля, че спокойно мога да представлявам Кантон Цюрих в Бундесрата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Проданов <b>гледаше</b> куп чертежи, струпани на бюрото му. Близо петдесет експерти чакаха да се запознаят с документите. Това бяха офицери от артилерийските поделения край София, дошли по заповед на началника на Генералния щаб с пълни разработки за възможни огневи точки, отстояния и секретни гнезда, годни да бъдат разположени за атака срещу вилата на Генерала. Проданов четеше и се обливаше в пот. Възможните точки за обстрелване бяха около четири хиляди. Когато вдигна глава, срещна ужасените погледи на военните.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Отключи. Беше светло, но странно тихо. Поли обикновено <b>гледаше</b> телевизия по това време… Влезе в хола и веднага разбра кой му е на гости. Двамата дангалаци с джинси, коси до раменете и туристически обувки бяха синовете на Поли и Козела.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Здравей, Борис — Светеца <b>гледаше</b> някакъв футболен мач по телевизията, качил босите си крака на масичката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Къде ли се крият тия гадове?, мислеше Проданов, докато <b>гледаше</b> как работниците подреждат новата му служебна вила. В държавата се разгоря аферата Газпром. Това не е нищо друго освен опит на Русия да възстанови диктата си у нас и на комунистите да се възползват от кризата и да се върнат на власт. Да, ама кой ще провежда активните мероприятия тук: КГБ чрез Алкалай, сие и острие афганци начело с Козела?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Пътувах в рейс с телевизор. Гледам новините и кой мислиш виждам между депутати, министри и прочие ебалници? Маджо и Маргина, моля ти се! Елегантни, усмихнати благодетели. Те са благодетели, момче, а нас всяко неграмотно ченге може да ни застреля и ще получи нашивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>На булеварда стана някаква свада между курви и цигани, но полицаите им удариха по една палка и възстановиха реда. Двамата килъри <b>гледаха</b> прави през пердето, като се увериха, че инцидентът е овладян, се върнаха по местата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Допиваха си кафето, ядяха препечени филии със сирене и <b>гледаха</b> дневната суматоха на най-оживената част на София.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Лежаха по гръб, пиеха и вече бяха започнали да се напиват. Поне Козела чувстваше как се вдървяват мускулите на лицето му. Бъстър Китън <b>гледаше</b> тъпо в тавана, пушеше и мълчеше. Улица „Веслец“ беше тъмна, мръсна, но тиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>Покрай витрината на „България“ премина президентът, придружен от Генерала и охраните им. Вървяха пеша, ръкуваха се с хората и въобще не им пукаше, че в града дебнат наемни убийци. Генерал Де Гол беше изкрещял на охраната си: „Аз съм длъжен да си <b>гледам</b> работата, вие — да пазите живота ми!“ И тази фраза се беше превърнала в класика. По същата формула действаха и българските държавници.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Ликвидирайте генерала;1998;<br>
<i>— Точно това значи, ако не вземете спешни мерки. Аз и моите приятели сме комунисти, бити карти, но вие, младите социалисти, имате възможност в качеството си на опозиция да поискате среща с въпросните лидери, да изложите и становището си, и страховете, които произтичат от бетонирането на властимащите. Ако „Булгаргаз“ стигне до пряк договор с „Газпром“, вие ще <b>гледате</b> Министерския съвет през крив макарон… поне двайсет години напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Мюсюлманите <b>гледат</b> на войната като на дискотека! — каза Аркан. — Дали са шиптъри, чеченци или афганци, все едно. Религията ги прави лениви, но войнствени, и с тях няма друга оправия освен тоталното им заробване. Спомни си Сталин как се справи с кавказците, Козел. Разхвърля ги из цял Сибир и ако оная свиня Хрушчов не ги беше върнал, още щяха да мрат като мухи зад полярния кръг. Днес за първи път съвпаднаха нашите и Американските интереси, брат. Осама Бин Ладен е обявен за обществен враг номер 1 и за главата му е отредена награда. Чу ли новините?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела се прибра в хотела, нарамил зелена брезентова раница, видимо тежка. Габи <b>гледаше</b> новините, завита с две одеяла. И от топлина пестяха тия шибани руснаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Какво си помъкнал като магаре? — разсеяно попита тя. — Не можеше ли да дадеш един долар на първия тъп мужик? Или не си <b>гледал</b> „Бурлаки на Волга“.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Македонската полиция се стремеше да вземе превес над шиптърите по размирните си граници и <b>гледаше</b> да се домогне до подкрепата и на запада, и на Русия. Вътрешността на страната беше спокойна, приличаше на разграден двор, а Американският паспорт беше и привилегия, и гаранция за пълна безнаказаност, каквото и да се криеше зад действията на притежателя му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Какво предстои, момчета — опитвайки да се усмихне, попита той. — Не ни <b>гледат</b> с добро око в тоя шибан град. Моята мишена е египтянинът Абдул Хади Ирики. Тук, в хотела. После заминавам за Прищина. Вие?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>— Може би… — Севгун се усмихна подкупващо. — Докато ти се оправяш с египтянина, ще <b>гледам</b> да открия бърлогата му. Жабата ще почетем заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Къде ли намират агнешко в този сезон?, мислеше Козела, до като вечеряше лакомо в бандитския салон на Змията. Не се чувстваше агресия у домакините, или добре я прикриваха. Религията ги задължаваше да <b>гледат</b> на гостите си като на свещени животни. Жените бяха усмихнати, но не говореха английски и не участваха в разговора. Масата беше отрупана с деликатеси, отсъстваше единствено свинското месо, а беше рамазан, време за най-строги пости.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Козела допи водката и се прибра в стаята. Опита да <b>гледа</b> телевизия, но беше разсеян, негоден на каквато и да била концентрация. Съблече се, легна, загаси лампите, затвори очи…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>Мъглата се вдигаше. Имаше чувството, че <b>гледа</b> стар филм, седнал на първия ред в празен салон. Македонецът беше паднал в капана на екстра изкушението Габриела. И на него му се беше случвало. Не го ли превзе с щурм любовницата и на двамата му разстреляни сина? Разбираше Перо Пора и по своему го съжаляваше. Беше харесал този млад, красив и куражлия мъж. На него, стария разбойник, се понрави, та на Габи ли би бил безразличен?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>И на следващия ден Хакел не се обади. Козела пиеше кафе в бара и <b>гледаше</b> по телевизията траурния концерт в памет на Джордж Харисън, когато телефонът иззвъня. Хакел?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;На лов за Зеления принц;2002;<br>
<i>С два пръста, без да посяга към спусъка, Козела изпълни заповедта. Няколко секунди се <b>гледаха</b> изпитателно в очите, после египтянинът каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Беше убил Вадим Кан с електрически ток, но беше изпипал достатъчно внимателно акцията, за да мине за нещастен случай. Навремето, като млад офицер от милицията, Козела беше <b>гледал</b> американския филм „Механикът“. Чарлз Бронсън играеше поръчков убиец. Не ползваше оръжия, смяташе ги за каубойски прийом, но дълго снимаше жертвите си, изучаваше навиците им до най-дребни детайли и едва когато вникнеше в денонощната рутина, инсценираше летален инцидент. Сюжетът предлагаше десетина похвата. Козела помнеше и най-дребните подробности. Никога нямаше да забрави този филм и именно той го превърна в механик.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>— За Бога, Флора, не! Прави, каквото ти казвам. Ще те посрещна на летището — и изключи апарата. Хакел го <b>гледаше</b> изпитателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Флора мълча дълго. Усмивката й беше изчезнала, <b>гледаше</b> унило, може би дори тъжно. После стана и влезе в банята.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>После <b>гледаха</b> новините по СШ, наляха чашите с водка, запалиха цигари, легнаха на отоманката. Флора с все по-блажена усмивка, Козела — все по-объркан. Отново потъваш в дълбоки води, Козле смрадливо!, продължаваше вътрешния си монолог, когато я чу да казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Не свари с отговора. Осип се появи възбуден, олигавен, с кутретата в ръце. Говореше нещо на молдовски, но <b>гледаше</b> в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>На трети март Козела <b>гледаше</b> по БНТ тържествата по случай Националния празник на България, когато Флора му донесе писмото от Габи. Не биваше да й дава да разбере съдържанието му, нито идеята, която се криеше зад смисъла му, затова подхвърли плика на бюрото и я придърпа на канапето до себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Козела <b>гледаше</b> тържеството за Трети март, когато телефонът го извади от инфантилната носталгия. Шпионинът на Хакел лежеше на дъното на генуезкия залив. На следващия ден Исламболи заминаваше за чешките заводи „Збройовка“, а ескадронистите трябваше да посрещнат транспортния самолет в Бургас и да го препратят в Кампала — Уганда. Хонорарът вече беше преведен по сметката на Козела.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>Алкалай го <b>гледаше</b> спокойно, за нетренирано око дори разсеяно. Козела знаеше, че мисли по-бързо от компютър и анализира по-точно от Гари Каспаров.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Последно причастие;2002;<br>
<i>За цели петнайсет дни Флора не му зададе нито един въпрос. Не наруши ритъма на къщата. Поднасяше закуска, обяд, вечеря. Сервираше му ту кафе, ту водка. Учеше робски английски и гръцки, <b>гледаше</b> телевизия, отдаваше му се и се оттегляше в спалнята си. Но когато Осип се върна, смазан от умора, но понесъл безмълвно наказанието си, през нощта събра сили да каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Не ми трябва богатство на мен, Георги. Трябват ми живи синове, задомени. Внуци ми е време да <b>гледам</b>, не да се крия като хайдутин по манастирите. Какво лошо съм направила аз, че да се крия? Кажи де!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- "Поли" е вън от играта... За сега. Ще <b>гледат</b> през ключалката и ще тръгнат срещу победителя - каза Вълкът.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Ела! - сухо каза Жорж и излезе от магерницата. Беше тъмна и душна юлска нощ. Щеше да вали, всяка нощ валеше вече повече от месец. Беше тихо, чуваха се щурци, далече долу в селото лай на кучета. Оливия застана до него. Жорж се обърна, няколко секунди се <b>гледаха</b> в очите, после тя го прегърна и застина на гърдите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Степанчик, Миндиргасов и Манджурците <b>гледаха</b> за пети път погребението на Крокодила. Лентата беше "Истман Колор" със синхронен звук, а снайпериста беше проявил завидно умение в снимането с портативна шпионска камера. За пети път с появяването на братя Изови, Степанчик командваше "Стоп!".</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>В 15 часа същия ден, Мартин въведе Козела в бункера. Нерон <b>гледаше</b> някакви снимки седнал зад бюрото си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>В апартамента на Нерон се бяха събрали Жорж, Козела и той самия, Слънцето осъществяваше рум сървиса и бдеше за охраната. Пиеха уиски на последния етаж на хотел "Палас" и <b>гледаха</b> долу гъмжащия като мравуняк плаж.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Ще се върнат, разбира се - Козела <b>гледаше</b> да не дразни младия, изключително див брат. - Въпросът е къде?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>- Омъки ме, майко! Знам, че ти го застави да омъжите Катето - от очите й рукнаха сълзи. Скри глава в пазвата й. - Искам деца - хлипайки продължи тя. - А и на теб ти е време да <b>гледаш</b> внуци.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>"Нерон"? Зад тази оперетна табела се криеха най-банални криминални типове, нямащи представа ни от стратегия в перспектива, ни от полева техника, ни от строева дисциплина. И въпреки всичко именно тази шайка рецидивисти прати на оня свят войни-ветерани като Степанчик и Манджурците. Япончик <b>гледаше</b> снимките на мъртвите афганци и чакаше някакво приемливо обяснение от Пентхауз, който се потеше обилно срещу него.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Веднага позна Япончик. В ресторанта бяха заети само две маси. На едната вечеряше възрастна двойка чужденци и един мъж седеше на празна маса и <b>гледаше</b> вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Нерон вълкът;1996;<br>
<i>Козелът четеше вестници и ядеше грозде в софийския си апартамент. Поне правеше това до обаждането на Вълкът. Сега просто <b>гледаше</b> в една точка и мислеше трескаво. "Дойде денят на Козела! По-скоро седмицата му!" Бог му бе свидетел, че не би ударил Вълкът, ако можеше. Алтернативата беше безмилостна - или Вълка или Козела, до една седмица... На един от двамата живота беше изтекъл... Твоят, Вълк.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Съмнявам се... Във всеки случай не от мен, а с майка си не поддържат връзки дори по телефона. Мълчаха, пушеха, <b>гледаха</b> снимките.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Легнала по гръб в полутъмната спалня, придърпала завивката до брадата си, Поли <b>гледаше</b> някакво телевизионно предаване, но старото ченге отдавна беше забелязало, че нито вижда сменящите се картинки, нито духом присъства в леглото му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Добре дошъл, колега. Не се притеснявайте, Джилда само ще ви подуши и ще иде да си <b>гледа</b> кучешките работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Не вие лично... - Проданов го погледна в очите. Когато искаше, знаеше да <b>гледа</b> твърдо, упорито и заплашително. - Дъщеря ви Габриела е станала неволна пощенска кутия на двама престъпници.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Аз съм извън играта от години. Кой знае какви чудеса от техника сте въвели и какво... да ги <b>гледам</b> като теле железница? Благодаря, господин министър, но аз отдавна съм се деквалифицирал.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Виолета и Петьо, дъщеря му и зет му, <b>гледаха</b> някакво предаване по телевизията, а той лежеше на дивана и си играеше с тригодишния си внук Иван, кръстен на него, разбира се.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Докато Компира лакомо унищожаваше гювеча на Мария (ядеше втора порция) Разби Звяра <b>гледаше</b> снимките на момчетата и записа В компютърния си бележник номерата на три мерцедеса, модела и цветовете им.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i><i>Настъпи дълго, тягостно мълчание. Козела ги <b>гледаше</b> от упор. Стори му се, че <b>видя</b> сълзи в очите на Компира, пълно инатчийско неразбиране, примесено с унижение - у Звяра и обърканост и безпомощност в мътните зеници на Проданов.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Съдете сами, коя битка води Иван Костов и не я спечели? От две години върви неудържимо нагоре. Местни избори - спечели ги. Парламентарни - би ни катастрофално. Изрита и веселиновския цървул от президентството. Натрапи на своите хора партия и на СДС вече можем да <b>гледаме</b> само номера на фланелките. А сега с малцинствата? Направо ни закла. Мангали и фесове - във властта! Гениален ход. Сега оня агент може на всички да ни отхапе ташаците.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Нищо не надценявам, вие подценявате, затова сме на този хал. Знаеш ли на какво ми прилича БСП? На дете, седнало да ака, а си иска филията... Това е истината, Георги. Муравей Радев бил слаб министър! И това го казва Първанов от гърнето! Глупак! Да стане да си обърше гъза и да се огледа. Слаб е той и обкръжението му. Като го <b>гледам</b>, не мога да се отърва от чувството, че всеки момент ще се разплаче. Политик! Лайно.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Габи спеше по очи, валеше дъжд, застудяваше. В хола Асен <b>гледаше</b> някакъв филм, Иван и Козела ги нямаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Компира седеше в оръжейното и <b>гледаше</b> как неговият приятел и колега Разви Звяра се облича и въоръжава, преди да тръгне на лов за Козела. Потник от титан, отгоре вълна и трета бронежилетка, колан за третия пистолет „Шипка", върху него яке с метални нишки...</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>- Нищо... по-скоро си мисля защо го докарахме дотам старите асоже - да тръгнем един срещу друг като някакви каубои - Компира се оживи. - Имам чувство, че ми разКазват някакък филм, който съм <b>гледал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Оратория за козел и ангорска котка;1998;<br>
<i>Компира, дълбоко нелегално лице в МВР, беше известен на своя етаж, но абсолютно анонимен извън службата и затова и съкооператори, и комшии <b>гледаха</b> на него като на един болен, нещастен чиновник, мълчалив и абсолютно затворен. С времето си го обясниха с недъга му и престанаха да му обръщат внимание. За Компира това беше добре дошло, още повече - службата му го изискваше. Прибираше се от работа, колата го оставяше далеч от квартала. Почиваше час-два, после взимаше една стара мрежа и отиваше да купи от красноселския пазар карфиол, цвекло и моркови - основата му храна - Като прибавяше и хляба.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Даскалът по всички останали науки често ги бъркаше една с друга. Биологът в него се чудеше на пилетата, които се люпеха малко след случката в Чернобил. Химикът безпомощно <b>гледаше</b> шарените води на река Места, а географът и историкът не можеха да си обяснят границата с Македония.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Защото си глупав. Направи колибата по-широчка! Като ти <b>гледам</b> кучето, никой не може да каже каква порода е и колко голямо ще стане! - подучи го Ахмед.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>ГЮНЕР събра всички тебешири и ги пъхна в джобовете си, където щръкнаха като станали чурки и накараха сюнетчията да забрави за Мека. Сякаш стъпките на минувачите изтриваха минаретата от съзнанието му вместо от улицата. Никой не <b>гледаше</b> в краката си. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Гюнер не знаеше какво да прави. Минувачите не си <b>гледаха</b> в краката, но пък <b>гледаха</b> настрани и сюнетчията трябваше да пусне чурката му. Не толкова минувачите го притесняваха - наскоро български педиатри бяха заразили със СПИН повечето арабски деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Вече ходих на пазара - отвърна Гюнер и това съвсем не беше лъжа, макар че на пазара беше <b>гледал</b> цирк или играл с топчета. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Тодор Живков вече си беше тръгнал. Христо погледна от другата си страна и срещна очите на Антоанета, която също го <b>гледаше</b> слисана. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Седалката помежду им беше останала празна. Те щяха да се <b>гледат</b> още дълго, но чернокожото ги разбута и тръгна да излиза през краката им. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед стискаше свидетелството си и <b>гледаше</b> двора на училището, който беше направен от срутени пясъчни кули - още едно доказателство, че осми клас не може да направи никого архитект. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Но той имаше и дъщеря. Малката Айсехел беше впила зъби в парапета на летището и <b>гледаше</b> как самолетът издига брат й много над другите араби. След години Ахмед щеше да стане ходжа.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Христо също мечтаеше за нея. Всяка нова Коледа <b>гледаше</b> как растат гърдите й. Не откъсваше очи от тях и по-рядко следеше къде отиват корабчетата. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Сега се беше надвесил от парапета и <b>гледаше</b> водата, в която гнусливо бяха нагазили колоните. Имената на дузина трудоваци ги гъделичкаха, а кофражът личеше по тях като ластик от събути чорапи.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Всичко по строежите правеха общите работници. Ахмед не намери в нея и малко от онези отрудени хора, но пък очите й <b>гледаха</b> моста с особена възбуда. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Ахмед също се събуждаше призори. Гледаше как Кольо брои парите и хапеше език с чуканчетата на избитите си зъби. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Гюнер беше <b>гледал</b> този филм стотици пъти. Уличките се извъртяха една подир друга и спряха. Последният кадър показа фургоните на строежа и малките прозорчета, зад които още една киномашина прожектираше звезди по небето или просто светеше. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Те щяха да <b>гледат</b> морето от брега и занапред. Още много не можаха да преплуват басейна или пък кантарът ги изкара недохранени.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Лазарова <b>гледаше</b> през ключалката на гардероба. Но в един ден бяха станали толкова неща, че тя не знаеше от кое по-напред да се възмущава. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Получи страшен ритник. Лазарова стоеше до вратата и смаяна <b>гледаше</b> как Христо го изхвърля гол на стълбите. После и дисагите. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>И съседите <b>гледаха</b>. Срамът и високото кръвно боядисаха лицето на Лазарова по-червено от червената рокля, докато страхът напразно опитваше да върне белия му цвят. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>А Ахмед се беше учил за архитект. Веднъж скришом обърна чертежа на обратно и зарисува. Новата къща започна с маза и завърши с таванска стая, в която дъщерята на Иван Костов можеше да го <b>гледа</b> на старини. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Никой на строежа не беше грамотен. Гюнер нямаше други познати освен сюнетчията, а сюнетчията все <b>гледаше</b> да се домогне до чурката му.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- А къде ще живеете? - попита ги Иван Костов. Сам беше построил къща на дъщеря си и <b>гледаше</b> да се изтъкне, защото друго не беше построено през неговото управление. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>- Никой българин не е давал земята си даром! - завърши капитанът и свали бинокъла от очите си, за да не <b>гледа</b> вече чуждото море. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Нямаше много за слухтене. Минаваше обяд и хората <b>гледаха</b> да продадат стоката си. Говореха единствено и само за пари, а дините слънчасваха. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Христо не искаше да се върне. Не искаше и да купи скъпи плодове, защото нямаше да стигнат за всички на кораба - едни щяха да ядат, а други - да <b>гледат</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>А това знаме помнеше хубави дни. Беше играло с бризовете на Мраморно море и <b>гледало</b> от най-високата джамия на Одрин. Тогава беше пробито с куршуми и подгизнало от кръвта на онези, които никога не го предадоха. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Христо беше завършил Военноморското училище и иначе не се кланяше на разни университетчета, но <b>гледаше</b> какво ще направят бунтовниците и повтаряше същото. Едва сдържаше смеха си.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Най-младата иначе беше пъргава с менците, но понякога се отплесваше. Гледаше се във вълшебното огледало на оазиса и го подпитваше това-онова, а после се подмиваше в него и пак от него пълнеше вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>ГЮНЕР редуваше маргаритките на Антоанета както намери за добре. Някъде в гащите му жужеше работлива пчеличка и все <b>гледаше</b> да напълни торбичките си с мед.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>Христо също <b>гледаше</b>. Ножът висеше в ръката му като на ветеринарен лекар, който се опитва да скопи прекалено едрия шопар. Не смееше. Белите бъбречета на шопара се поклащаха току пред очите му, а зурлата на Антоанета беше по-влажна от обикновено. </i><br><br>
------------------------<br>
Христо Леондиев;1300 години стигат;2001;<br>
<i>В гнева си Христо понечи да скопи и нея. Много пъти беше <b>гледал</b> как докторът вади яйчници от женските прасета, но тази скоро щеше да има малки.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Стисках шмайзера в ръцете и крачех из. стаята. Отивах до вратата на спалнята, опитвах дръжката и се връщах назад. Някакъв механизъм ме движеше иазад-напред, а жените <b>гледаха</b> движенията ми, като че се бояха да не вляза в спалнята и от прозореца да скоча в задния двор.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>Всички — и млади, и стари — искаха да <b>видят</b> и чуят гази вълшебна кутия, която произвеждаше мелодии. Чуло бяха и танците, чудо, което вълнуваше и привличаше неотразимо младите и предизвикваше негодуванието на старите като явна и безсрамна проява на разврат. На журовете и соаретата се <b>гледаше</b> едва ли не като на масонски сбирки, където се върши нещо тайнствено и безнравствено. Затова на тези сбирки се канеха млади хора предимно от интелигенцията, конто превъзмогнаха по-бързо и леко предразсъдъците ма времето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i><i>И без да чака отговор, поведе дамата си към съседната улица. Бях чувал, а сега се уверих, че има сериозни намерения към Кокаланова, ухажва я открито и както се <b>виждаше</b>, тя му отвръщаше с взаимност. Ние с Диди <b>гледахме</b> след тях, докато се скрият зад първата къща, и тръгнахме. Вечерта бе звездна и прохладна, от градините се носеше дъх на презрели плодове и джибри. В някои дворове излайваха кучета и гласовете им кънтяха като в празно пространство. През прозорците се <b>виждаше</b> как хората вечерят или се готвят да вечерят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>На Народния съд. той впрочем <b>гледаше</b> като на формална и излишна съдебна инстанция, където всички ще се надлъгват и. никаква работа няма да свършат.. „Като отворят уста ония. ми ти адвокатчета, свидетелчета и заседателчета, ще излезе, раз’ираш, че от подсъдимите няма виновни, или малко виновни. Едни, раз’ираш, ще оправдаят, други ще осъдят условно, само някои доживот или на смърт. Нали помниш кай се отърваха нашите след, провала? Гракнаха адвокатчетата, раз’ираш, от девет дерета вода докарваха и ги</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— Я ми кажи, коя е най-голямата планина в България? — питал той някой второотделенец, когато му поднасял подпетените си. „кундурки" за поправка. Изненадан от въпросите му, малчуганът <b>гледал</b> притеснен в пода, а обущарят питал: — А в коя година е основана България? Ами знаеш ли къде е роден Васил Левски?</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Веднъж и аз се отбих в обущарницата да му оставя обувки за поправка. Докато ги огледа, Иван Рахнев успя да каже почти без грешка част от ролята ми в една пиеса, която бял <b>гледал</b> два пъти. (Съседи сме, чакай, рекох си, да видя какво представят тези хора".) Бях приятно поласкан и изненадан и обещах да го представя на колегата Стаев, който ръководеше читалищната театрална трупа. Стаев бе ревностен комунист, използваше сцената като трибуна за пропагандиране на комунистическата идея и се радваше, че в трупата ще има истински представители на работническата класа.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>пуснах снимката на земята. В това време Иван Рахнев извика нещо и пръв стреля в осъдения, а след него и останалите петима партизани. Дълго време си спомнях за този случай и винаги си представях как снимката все още лежи на земята, там горе до стръмната скала, както я бях изтървал, а момченцето все още <b>гледа</b> небето и се усмихва. Денем и нощем, в сняг и студ, под лапите на дивите зверове все още се усмихва и <b>гледа</b> небето,</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Обърнах се. Асен Троев седеше на прост дървен стол, крак върху крак, до гола маса и ме <b>гледаше</b> със студени, пронизващи очи. Лицето му, осветено до порите на кожата и някак уголемено, излъчваше убийствена неприязън. На лицето му всъщност бе изписана съдбата ми, жестока и безнадеждна съдба на обречен. Какво бе станало, та Асен Троев, човекът, с когото съм</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Иван Рахнев даде знак на дебелия, той събори Лени по гръб и започна да я съблича. Лени изпищя, но той запуши с една ръка устата й, а с другата съдра роклята й. Извърнах се настрани, за да не <b>гледам</b> как ще я изнасили, и пред мен се отвори огромна бездна, осеяла на дъното с бели остри камъни. Някой ме буташе откъм гърба, а т с мъка се задържах на ръба на пропастта, силите ми бързо отслабваха и ето, че се понесох надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>— И тогаз умря момченцето ни! — проплака жената. — Клетото ни детенце, Илийчо! Стана на три годинки, залиня, залиня а издъхна. И първите две, момченце и момиченце, така умряха. Проходят, проговорят, <b>гледаш</b> ги — здрави, бели и червени, а щом напълнят три годинки, завехват и умират. Ходихме по доктори, мило и драго давахме, не помогна. Черна и неверна болест пи взе едно по едно децата. Остана чет-</i><br><br>
------------------------<br>
Ивайло Петров;Смъртна присъда;1991;<br>
<i>Запитали го каква е тази неясна болест, дето коси децата им, и как да се премахне. Старецът накарал Ангел да седне срещу него и да го <b>гледа</b> право в очите. Не ми се виждаш чист човек ти, рекъл му. Грехове имаш на душата са. мъки и тревоги на други хора си сторил. На всичко отгоре и с огън си играл и туй ти е най-големият грях. Махни го от душата си и болестта от къщата ти ще се махне. Иди и изповядай греха си на този, пред когото си сгрешил, и детенцето ти от камък по-здраво ще бъде!</i><br><br>
------------------------<br>
Ивона Тачева;Жената с палмовата клонка. Земният живот на Дева Мария;2006;<br>
<i>Анна стоеше до жасминовия храст в градината. В ръката й проблясваше бронзова ножица. Птички улавяха искрящите насекоми във въздуха, за да нахранят малките си и Анна <b>гледаше</b> трескавия им полет с тъга.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Динков;Проверка на каруците;1990;<br>
<i>Птиците, както се прехласваха от земната благодат" изведнъж излетяха от гъстите шубраци и като се събраха в тъмен облак, полетяха по течението на реката. "Боже! - повторно изплака Рада Серафимова, - Сигурно ще изпратят Серафим и Запрян до Бяло море!" Както <b>гледаше</b> птиците, които вече изчезваха из виолетовата омара, внезапно проплака и Диканка Кавакдерска: "Тох, много тох се навъди у нас!" В същия миг великата национална река спря да клокочи, водата кипна нагоре и през горестна въздишка преведе от прабългарски на български: "Кокошка, много кокошка се навъди у нас!" </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Продължавам да <b>гледам</b> през прозореца. Не виждам нищо, само се моля да не падне и другата обица. Цялата ми енергия е насочена към това да поддържам закопчалката й затворена. Той се е успокоил и продължава да работи. Ако някой вдигне обицата от пода, може да се смята, че нищо не се е случило. </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Той, влизащият, няма да знае, че е вървял точно към нея, че е трябвало да се забави точно толкова, че срещата им да не трае повече от миг, за да няма време за проверка. Да не стане ясно никога - този ли е бил истинският или тя не е издържала тежестта на толкова години очакване. Ще <b>гледа</b> объркано купчината в краката си. Ще поиска вода без да смее да пристъпи и после ще изчезне завинаги. Това място повече няма нужда от него. </i><br><br>
------------------------<br>
Иванка Могилска;Места за загубване;2007;<br>
<i>         Гледах хората. Измислях си истории за тях, прикачвах им имена, професии, любови, разочарования. Отнасях ги в къщата. Междувременно посещавах обущаря, химическото чистене, пазара. </i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i><i><i>Усетих се приласкана. От всички посоки. Въпреки това, прималяваше ми от глад и простенах. Килнах глава назад и <b>видях</b> светлите очи на мама. Изобщо не се учудих. Тя се наведе над мене, усетих познатия дъх на мляко и впих уста в твърдата бозка, която търсеше лицето ми. Засуках лакомо, давех се, по бузите ми течаха капки; когато уригнах преситено, небето вече просветляваше, треперливата светлина ме накара да присвия очи, през полуспуснати клетки <b>погледнах</b> мама и <b>видях</b>, че тя е кошута. Беше едра, сура и спокойна. Гледаше ме с човешки очи и тогава</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Дават Женско присъствие с Роми Шнайдер и Ив Монтан. Влизаме да <b>гледаме</b>. Потъваме неусетно в човешката драма, смълчани двете като един човек. Нещастието трябва да се уважава, човек трябва и да богохулства, казва мъжът от филма. А жената отговаря, ако някога бъда щастлива, ще отида да се излекувам.</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>В късната есен на тринайста година първа посреща бежанците Рибарката. Те стоят на брега и <b>гледат</b> морето, а то е безкрайно и могат да си останат така завинаги, да <b>гледат</b> като омагьосани,</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Яз нали ти рекох, Еладо, мома на лов не бива да ходи, носи нещастие, ама ти....че можеха и да те убият, втор живот сега живяеш! Трети, поправи стареца момичето. Майката чупеше побелели пръсти и <b>гледаше</b> с широки очи през прозореца, бащата бършеше с квадратната си кърпа лицето си и пъшкаше. Пиньо стисна юмруци, кръвта във вените й почерня, почерняха ирисите й, черни като бъз станаха устните й:</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i>Гледай звязди, гледай чудо, дали там горе, хей на оная звязда, дали пък и там не стои друго едно старче като мене, а, дали също не <b>гледа</b> насам, към нашата звязда.</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Елада Пиньо и времето;2003;<br>
<i> и точно в този миг над Птичия пазар се понесе общ възглас, едно а-а-а, което излезе от много усти едновременно, птиците спряха да плющят с криле, гукането на гълъбите в клетките утихна, спряха да клокат кокошките и в неочакваната тишина Пиньо обърна поглед на там, накъдето <b>гледаха</b> всички:</i><br><br>
------------------------<br>
Керана Ангелова;Зана;1998;<br>
<i>След това клонът се скърши, момичето там горе изохка. Зана безумно и безнадежно проплака. В същия този момент в грозното празно небе изгря звезда - зелена и прозрачна, и толкова неочаквана, че вдигнаха глави в почуда да <b>гледат</b> нея и даже не погледнаха под тополата да разберат какво точно се е случило с Ница. Само Зана седеше там и милваше прекършените тънки ръце на братовчедка си. Ница приличаше на мъртва, тя наистина беше толкова много мъртва, но Зана не спираше да я вика отчаяно, и от този момент нататък щеше да знае, че нещата от живота не винаги са такива, каквито изглеждат.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Тъй като <b>гледам</b>, на друг не бих оставил тая работа в ръцете, защото ще я оплеска! Ти обаче, ще я свършиш както трябва!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Защо? — веднага се обадиха няколко гласа. Оставих мистрията и ги загледах един по един. Мълчах и ги <b>гледах</b> спокойно, а те свеждаха виделите си какво ли не очи, преглъщаха и се мръщеха на нещо. Като им се нагледах, се върнах към работата си. Повече не ми досаждаха, защото гузно и тихомълком се изнизаха някъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Стоях, <b>гледах</b> грамадата от камъни и много ми се искаше добрият старец да може да види отнякъде, как хората носеха и трупаха не само материал за строежа, но и част от себе си, от онова потайно и дълбоко скрито у всеки от нас — БЪЛГАРСКОТО!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— После? — с глух глас запитах, хванах и я целунах по свежите, леко отворени устни. Отвърна ми толкова непринудено и топло, че се осъзнах едва когато клаксона на „Нисата“ продра магията, обхванала и двамата. Като някакви кретени стояхме на асфалта и в светлината на фаровете се целувахме. Всичко беше толкова бързо и неочаквано, та ми се струваше че <b>гледам</b> някакъв филм.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Платих и тръгнах да излизам, а пред мен изведнъж застана Мария. Стоеше и ме <b>гледаше</b> мълчаливо, със сериозни очи, хората ни побутнаха, защото им пречехме, докато тя не ме хвана за ръката и излязохме навън. Хиляди цветни крушки се опитваха да стоплят студената зимна вечер, стотици хора вървяха край нас, а ние мълчахме. Накрая Мария проговори:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>— Добре! — съгласих се и завъртях стартера. Дадох мигач и обърнах Към София. Включих на по-висока предавка и <b>погледнах</b> към Мария. Беше се отпуснала спокойно на седалката и <b>гледаше</b> през страничното стъкло. Не изглеждаше на разстроена.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Камионът наистина бе абсолютна бракма, но имаше много мелодични тромби. Натиснах ги продължително и затова не чух какво ми каза Мария. Обаче се досетих. Но няма да го споделя, защото това беше много лично нещо и трябваше да си <b>гледам</b> пътя. А има ли нещо по-хубаво от пътя, който е пред нас?</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Вальо стоеше в същата поза и ме <b>гледаше</b> замислено. Когато реших, че разговорът ни е приключил и се надигнах, той каза сякаш на себе си:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Тикаше колелото и накуцваше, поглеждайки стръвно през облепената си с пластири небръсната мутра. Товарачите, заедно с шофьорите на камиони се попикаваха от смях, като го <b>гледаха</b> но вред него се правеха на разсеяни и приказваха за сериозни неща като футбол или политика.</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Абе, <b>гледам</b> аз, не фащате риба, викам на Сабрито — Дай да им занесем на тия хора малко свинско, че да не са съвсем на зян! Носехме го в града да го продаваме, ама дето ще го мъкнем чак до там…</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Като ви <b>гледам</b> торбата, баш каквото трябва сте хванали! Само че, не го яжте момчета, че ще се отровите! За три дни, вие сте осмите будали, дето ги лъже оня циганин!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Мен не ме брой в сметката, кукло! — смигна и много смешно с двете очи младежът — Аз отдавна вече не съм момче, а за убиец още не съм пораснал! Я-я, виж твоят врабец колко е бърз! — Междувременно врабчето се бе съвзело и сега изведнъж литна нагоре и кацна на покрива на един гараж, а край него се струпа цял рояк врабчета. Момиченцето <b>гледаше</b>, невярващо на очите си, после плесна с ръце и заподскача от радост:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Можеше да кажеш едно ЧАО, нали? Малката цирла го <b>гледаше</b> някак особено, но той се засмя и отвърна:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i><i>Тя го прекъсна, опитваше се да го убеди, че всичко ще се оправи, че трябва той да започне живота си отново, че тя ще е винаги с него, но Иван я <b>гледаше</b> с празен поглед и думите й не стигаха до него. Когато тя за момент спря да говори, той рече — Чао, врабчо! — и си тръгна. Повече Михаела не го <b>видя</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— О-о-о-о-о… Колкото повече заекваше, толкова повече се изчервяваше, смаляваше се върху стола и му се искаше съвсем да изчезне, за да не измъчва и себе си и това красиво момиче насреща. Тя го <b>гледаше</b> смаяно и кой знае защо, по лицето й започнаха да се стичат сълзи и да капят върху тетрадката за записване на пациенти. После стана и дойде при него с парите в ръка:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Милен се изправи и взе парите. Омърлушено се обърна и тръгна към вратата. Зад голямото стъкло по средата ги <b>гледаше</b> намръщено някакъв зализан тип. Той влезе, изръмжа нещо, което Милен не разбра, а после хвърли на пода чантата и джинсовото яке на момичето. Катя се наведе и ги вдигна. Двамата с Милен излязоха на улицата. С още мокри от сълзите очи, момичето се усмихна:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Той замълча, очаквайки другарите му да се сетят, но те продължаваха да го <b>гледат</b> озадачени, трябваше да им обясни като на малоумни:</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Като се има предвид, че е грозна стара мома, злобна като пепелянка и хищна като пор — всички сте виждали как убива врабчета с прашка от крана, ще стане ясно и на слепец, че тя е престъпничката! Още повече, тя някога е тласкала гюлле и е много силна! Веднъж я <b>гледах</b> как надви един железничар на канадска борба и после се изфука колко награди имала от гюллето! — Абе изобщо, само една жена може да извърши такива гадни неща, знаех си аз, че е женска работа от самото начало, но вие не вярвахте!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>— Добре! — кротко отвърна старият лентяй. — Ние мислехме да се споразумеем и да не те предаваме на полицията, но щом предпочиташ целият град да ти <b>гледа</b> резила…! Твоя работа! — обърна се към другарите си. — Вдигнете я и да тръгваме!</i><br><br>
------------------------<br>
Красимир Бачков;Синият кон;1997;<br>
<i>Момчетата <b>гледаха</b> безмълвни, неподвижни и уплашени. Като, че ли мъжът им бе показал нещо толкова ужасно, за което нито бяха чували, нито виждали в екшъните от видеото, или в краткия си живот:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Димитров;Обичан съм, значи съществувам;2000;<br>
<i>Губене на време е да <b>гледаме</b> как нечестивият се наслаждава на заграбеното. Трапът за него отдавна е изровен, а със златото му сиромасите ще си построят китно селце, с бяла църквица по средата.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Димитров;Обичан съм, значи съществувам;2000;<br>
<i>* Истинската свобода е като да хвърлиш паричка в дълбок вир и да <b>гледаш</b> как, потъвайки, хвърля златни отблясъци.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Той си спомни как се беше вързал, когато <b>гледаше</b> предаването „от мястото на събитието“ и как беше звънял по приятели в София след репортажа за аварията, за да пита с изведнъж предрезгавял глас какво е станало.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Телефонът иззвъня. Божидар се вторачи в него, както подчинен <b>гледа</b> шефа си, когато оня му отказва лятната отпуска, после стана, довлече се до апарата и вдигна слушалката.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Като <b>гледам</b>, конкуренцията вече е опоскала тая локва. Май ще трябва да се ходи до горното блато – каза Божидар, въздъхна и се огледа за съчувствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Гледам, че си се къпала. Още си мокра – каза Божидар и пак погледна към хавлийката. – Сама ли си тук?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Когато дотърча, Иван седеше на брега и <b>гледаше</b> надолу като гросмайстор, който току-що е сложил дамата си на бито поле по време на училищен сеанс.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Е, на хората им се иска да ходят на театър, на опера. За кво да дойдат тука? Да <b>гледат</b> танца на женските комари от второ действие ли? – захили се Иван. И той си падаше по операта. Една от мечтите му беше по време на представление, когато няколкостотин зрители са затаили дъх на сцената, в която Отело души Дездемона, той да закрещи от балкона с истеричен глас: „Удуши я! У-ду-ши я-я-я!“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Като <b>гледам</b>, и тук е било доста горещо – продължи Гелето и се огледа, сякаш за да установи температурата по вторични признаци.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Той още <b>гледаше</b> листчето замечтано, когато чу зад гърба си стъпки от боси крака. Обърна се: беше дъщеря му.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Махни и пликчетата – прошепна пак Божо и тя ги свали, като <b>гледаше</b> настрани. И нейните гърди бяха страхотни, а и останалите й форми го караха да мисли само за едно. Приличаше на Таня, но косата й беше кестенява, а очите – кафяви, и не <b>гледаше</b> развратно, но това сега нямаше значение.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Мариана стисна ръката му в мрака, после се надигна, внезапно и силно се притисна в него и го целуна. До този момент Таня беше облегната на дясната си ръка, а лявата държеше между бедрата си и ги <b>гледаше</b>, но сега се изправи и тръгна към вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>В 15:25 същия ден, облечен с късите панталони и военната риза, с които ходеше за риба, раздразнен от безсънието, с вял поглед, в който нямаше капчица мисъл, инж. Къбоков дремуцаше на спирката и разглеждаше апатично отсрещния блок. Четири-пет хлапета играеха на някаква игра, която, изглежда, се състоеше главно от търкаляне по земята, а от калкана на съседния блок неодобрително ги <b>гледаха</b> строителите на Първа атомна, застинали така, както се бяха родили в баналното въображение на автора: в ръждиво-червените си работни комбинезони и размахали патетично разни сечива, чукове и пергели.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>След пропуска от групата се отцепи групичка, която отиваше към химцеха, а останалите продължиха към бялата четириетажна сграда на цеховата администрация. Божидар се мъкнеше най-накрая, шляпаше с джапанките като в баня и <b>гледаше</b> пред краката си с поглед на осъден, който събира сетните си сили, за да се изкачи на бесилката.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>След като прие смяната, Гелето се повъртя малко край пулта от приличие, после седна, надраска данните в ежечасната ведомост и се замисли. Нямаше нищо по график, нямаше никаква, ама никаква работа. Дори нивото в компенсатора беше заспало. Оператор-технологът и старши турбинистът играеха на кибрит, а ДИБ-ът <b>гледаше</b> някакви схеми на елзахранването. Издържа така петнайсетина минути, накрая стана – искаше му се да говори с някого, та макар и за глупости – промърмори на ДИБ-а, че отива на втори блок, и излезе.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Нямаше какво повече да <b>гледа</b> чепа и след като премина коридора и пресече централната зала на шпайца, инж. Къбоков заслиза надолу по стълбите към подземията на „лабиринта за съхранение на нечисти съвести“, както той наричаше безбройните помещения, в които се пазеха всички мръсотии, които нямаше как да изпуфкат през комина или да излеят на рибите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Преди време в Ленинград мои приятели букинисти ме запознаха с човек, който е лежал по лагерите – седемдесетгодишен старик, който още се държеше. Професор по лингвистика, който знаеше седем езика. Той ми разказваше за прекрасната природа на Колима и за трудовата си биография – как е рязал дърва, а също как е пълзял из минните забои... А фотографията на красноречивата обувка <b>гледах</b> на друго място.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Да се говори истината, е просто и приятно – процитира Божидар и вече съвсем съжали, че се е раздрънкал. Но не можеше да се спре. Мариана гледаше така предано, с такова обожание своя Божо. Той беше героят в нейните очи, а не някоя от тези хърби наоколо. Даже Павлина не го беше <b>гледала</b> с такъв възторг, когато извърши най-чутовния си подвиг – преместването на стола пред онова софийско копеле, и го разби сразяващо. Абе, никой не го беше гледал така. Ей сега щеше да разпери всичките си пера. – Деспина, намали малко грамофона, искам да ви покажа нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>– Да се говори истината, е просто и приятно – процитира Божидар и вече съвсем съжали, че се е раздрънкал. Но не можеше да се спре. Мариана гледаше така предано, с такова обожание своя Божо. Той беше героят в нейните очи, а не някоя от тези хърби наоколо. Даже Павлина не го беше <b>гледала</b> с такъв възторг, когато извърши най-чутовния си подвиг – преместването на стола пред онова софийско копеле, и го разби сразяващо. Абе, никой не го беше <b>гледал</b> така. Ей сега щеше да разпери всичките си пера. – Деспина, намали малко грамофона, искам да ви покажа нещо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i><i>– Да се говори истината, е просто и приятно – процитира Божидар и вече съвсем съжали, че се е раздрънкал. Но не можеше да се спре. Мариана <b>гледаше</b> така предано, с такова обожание своя Божо. Той беше героят в нейните очи, а не някоя от тези хърби наоколо. Даже Павлина не го беше <b>гледала</b> с такъв възторг, когато извърши най-чутовния си подвиг – преместването на стола пред онова софийско копеле, и го разби сразяващо. Абе, никой не го беше <b>гледал</b> така. Ей сега щеше да разпери всичките си пера. – Деспина, намали малко грамофона, искам да ви покажа нещо.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Така си и беше. Вместо верния, неостаряващ марксист-ленинец и глава на могъщото государство от снимката, сякаш от отвъдното, ги <b>гледаше</b> един смъртно болен, лицемерен и жесток тиранин.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Разбира се, че ходех с удоволствие – съгласи се Божидар. – Иначе щяха да ми намалят поведението или да ме изключат от комсомола. И бездруго дереджето ми не беше много розово. Хубаво беше – продължи да си спомня инж. Къбоков, – особено на лятната бригада в десети клас. През цялото време <b>гледахме</b> да сме по-близо до момичетата, когато се навеждаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Искам да ти кажа, Ина, че на тези бригади бачкаха яко само трима будали. Спомням си, че на единия му викаха Божидар. Даже и фамилията му беше същата като моята и ако щеш вярвай, и родителите... Останалите <b>гледаха</b> да се кротнат под сенките. Още тогава бяха разбрали, че няма смисъл да блъскат по баирите... И какво да правят тогава, ако им се прииска да „повишат жизнения си стандарт“, както казва Теодоракис? Как ще вдигнат „реалните си доходи“?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i><i>Към четири следобед Любо се събуди от нечие силно разтърсване. Отвори очи и тъкмо щеше да тегли една майна – помисли, че е Дамян, когато високо над себе си <b>видя</b> мустаката мутра със зелена фуражка. Мутрата го <b>гледаше</b> намръщено и подозрително.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Инж. Каракашев потресено <b>гледаше</b> как генералът веднага извади един омачкан „траяк“ и го подаде на полковника. Това беше то, фронтовата дружба.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Когато пресякоха улицата, той им махна от спирката. Те също му махнаха. Гледа ги, докато се скриха зад ъгъла. След малко пристигна и автобусът.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Право беше момчето. Божидар можеше да ги затвори. Само че не можеше да се реши да излезе. Не можеше да остави апарата – касетите се лашкаха в момента от напора на главните циркулационни помпи като сламки за коктейл от вентилатор, а всеки момент можеше да подадат напрежение на пулта. Но дотогава какво да прави? Да <b>гледа</b> как стремглаво се срутват параметрите на блока и да чака да гръмне чайникът ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Приятно беше да се <b>гледа</b> как работи екипът. Оператор-технологът и електричарят пердашеха по пианата си, святкаха фасадки, дрънчаха звънци, а гласът на ДИБ-а даваше зад кадър команди, забележки и коментари като диктор на градски парад. Божидар пък си беше събул джапанките и когато ръцете му бяха заети, сваляше блинкери и пускаше помпи с крак. Дори два пъти щракна така и ключа за управление на реактора. Също като Моцарт. Когато натиснал оня клавиш с носа си, де.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Ами аз съм ви я казвал много пъти. Не може да се кара атомна централа като... габровски долап. Това е причината. Но сега по-важен от причината е резултатът. Така охладихме чайника, че... Като <b>гледам</b> самописците, скоростта е била поне петдесет пъти над допустимата. Нали разбирате какво означава това?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>Божидар помисли „Кога подминахме 105 килограма“ и продължи да <b>гледа</b> безкрайните панели. Вече беше отчаян.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>„Размина се и тоя път, Боже мили. Размина се“ – помисли Божидар и огледа залата. Нищо. Излизаха на параметри като след планирано спиране. Владо стоеше до Божидар и го <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Ами как да ги изпълним? Нали ще прахосаме маса киловатчаси в замяна на някаква си ядрена безопасност – каза Божидар. – Как ще <b>гледаме</b> после хората в очите, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2004;<br>
<i>– Ами колко прибора ни бяхте препоръчали да <b>гледаме</b> на БЩУ – два или три, и кои точно бяха – поясни непринудено инж. Къбоков.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Театрото пред кафето – поясни Валерий. – Нито едно нашенско ченге нямаше да изиграе такава балада. Ако всичко си го изиграл, значи си артист от висока класа, а за такъв гастрольор щяха да ме светнат, блядь. Освен това те <b>гледах</b> и в градинката. Ти за пръв път попадаш на такава стихосбирка, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар <b>гледаше</b> с отсъстващ поглед залата, слушаше с половин ухо инж. Киристиджан, който разказваше за някаква авария в тяхната централа, и поддакваше с престорен израз на съпричастност.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>И всеки ден, да не говорим за скучните нощи, Божидар <b>виждаше</b> една и съща омайваща картина: той беше в просторно, топло помещение, което подозрително приличаше на една незабравима баня от картина на Енгр28. Накъдето и да погледнеше наоколо, чак до хоризонта, инж. Къбоков <b>виждаше</b> полусъблечени и дори чисто голи синеоки и руси красавици, които се изтягаха блажено и сладострастно и го <b>гледаха</b> с премрежени погледи. И за опитното око на инж. Къбоков нямаше съмнение: да, те всички го очакваха, те го подканяха, те го желаеха, те направо и безсрамно искаха да ги обладае – открито, страстно и незабавно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– А, ти сам го каза. Ей това е изкуството на танца. Виждаш едно, а си мислиш за друго. Или по-точно – само за едно. Но ти схвана сексуалния подтекст. – И понеже Оник го <b>гледаше</b> неразбиращо, му поясни. – В България, блядь, и ние като вас се прекарваме един друг от маса време. И понеже половината сме мъже, в танците се появиха ей тея хомосексуални елементи. Тук, блядь – изхили му се Божо, – ще танцувате така при някоя от следващите ни специализации.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Като дойда, ще изиграем един танц със саби. Може и нещо по-миролюбиво. А сега ви оставям – каза Божо, като <b>гледаше</b> в една определена посока.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Следващото парче беше Spanish eyes и той й преведе текста. А после диджеят изрови отнякъде и Nathalie32 и Божидар й каза, че Натали значи „рождена“ и това е нейното име, а накрая игра така сдържано и с някаква горчива тръпка, сякаш беше загубил всичко, но не му пукаше, и... а бе, като Антъни Куин в „Зорба гъркът“33. Или като Егор Прокудин в „Калина алена“34. Всички ги <b>гледаха</b> и разбраха, че го прави за нея, и тя направо се разтопи. Когато музиката свърши, й се искаше да го целуне пред всички, но само го погледна. Както казват в треторазредните постановки, можеше само да го целуне.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Боже мой – каза Наташа и повтори: – Боже мой – беше застанала на вратата и ги <b>гледаше</b>. – Кой си ти?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Да. Ще стоим на палубата, хванати за ръце, и ще <b>гледаме</b> вълните и залеза, а на хоризонта ще се виждат бледи сини планини от далечни острови – подхвана темата Божо. – Само че ще трябва да сме сами.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Какво като не е красавица жена му, бе? – каза Пенчо. – Кажи ми колко жени има в централата като нея? А тия три деца как се <b>гледат</b>, а? Като куклички са.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Компанията гледаше Божидар по начин, по който може би питерските есери биха <b>гледали</b> на митинг Александра Колонтай53 – с възхищение, завист и неприкрито, но дозирано озлобление.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Компанията <b>гледаше</b> Божидар по начин, по който може би питерските есери биха <b>гледали</b> на митинг Александра Колонтай53 – с възхищение, завист и неприкрито, но дозирано озлобление.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Само Наташа сияеше и Божидар отново прочете в погледа на руска жена онова страстно (каква дума само) послание – за обладаването й пред очите на всички, чисто гола и направо на масата. Казваме „в погледа на руска жена“ изрично, защото преди много години така го беше <b>гледала</b> Севдалина. Можем само да гадаем за причините, но на тръгване той си спомни точно за нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Най-добре е да отидем до центъра да проверим за билети. Нали не си <b>гледала</b> „Мечта, наречена Анада“?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Сядай, разполагай се – подкани го домакинът, – жената отиде за месец в Краснодар да <b>гледа</b> майка си. Тя доста боледува напоследък, но се държи – каза той, сякаш със съжаление за неочакваната издръжливост на тъщата, и допълни. – Двамата ми синове пък следват в Москва и сега съм сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Забележката на началството, че поддържат със зор тренажора, можеше веднага да се допълни: „А това е така, защото вие, Валентин Павлович, не си <b>гледате</b> работата.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Влизай, млади безделнико – посрещна го гласът й още щом той прекрачи прага. – Ела целуни любимата си леля, докато все още те обичам, защото предчувствам, че после ще говорим за пари, а това ще съсипе чувствата ми – каза тя и се изправи. Беше с брокатена рокля, косата й, както винаги, бе прибрана на старомоден кок, който тя си правеше сама всяка сутрин, сивите й очи <b>гледаха</b> благодушно-строго и целият й вид излъчваше достолепие, примесено с малко благороден яд, че вижда любимеца си отново в типичната му роля.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>И докато <b>гледаше</b> как московските мошеници обираха сравнително почтените, но подпийнали и лекомислени граждани, графът взе второто си съдбоносно решение. А то беше отново гениално просто: трябваше сред долнопробните московски кръчми и свърталища на Хитровка, Грачовка и Цветния булевард да намери един родолюбив разбойник с характер и да го наеме да убие тоя позор за отечеството – лъжесветеца Григорий Распутин. А ако не можеше да намери?.. „Ами, винаги мога да отпътувам за Франчия, както казват италианците – помисли графът.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Алексей прибра пистолетите и погледна назад. Красивата атаманска дъщеря стоеше на същото място и <b>гледаше</b> към него. Беше <b>видяла</b> всичко и графът усети симпатията й, както гепард долавя мирис на антилопа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>На другия ден валеше студен ситен дъжд. Беше късен следобед и те вървяха под ръка под голям син чадър. Връщаха се от кино – не беше трудно да изберат филм, защото навсякъде даваха „Жизнь за жизнь“ с Вера Халодная135. Наталия вече го беше <b>гледала</b> два пъти, но каза, че и да го гледа още двайсет, пак няма да й омръзне.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>На другия ден валеше студен ситен дъжд. Беше късен следобед и те вървяха под ръка под голям син чадър. Връщаха се от кино – не беше трудно да изберат филм, защото навсякъде даваха „Жизнь за жизнь“ с Вера Халодная135. Наталия вече го беше <b>гледала</b> два пъти, но каза, че и да го <b>гледа</b> още двайсет, пак няма да й омръзне.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Вечерта Алексей изпрати да я вземе най-шикарния впряг на пиацата. Гостите изненадващо не дойдоха и те останаха сами. Но не скучаха. Графът посвири виртуозно на китара, после пяха заедно, пиха шампанско, пускаха патефона и танцуваха, а след това пиха коняк край камината и <b>гледаха</b> мълчаливо пламъците.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Изпращането беше скромно, но в градчето се беше разчуло за любовния роман на Божидар и Наташа и в отношението на изпращачите личеше топлота. Даже Наина Церберовна не <b>гледаше</b> инж. Къбоков толкова подозрително, а малко повече.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i><i>По пътя българската група пееше патриотични песни, шофьорът спира на два-три пъти да вземе закъсали руски граждани – най-вече селяни, те съвестно оставяха по някоя копейка „на чай“ в специална картонена кутийка, а Егор Алексеевич час по час <b>поглеждаше</b> часовника си. И той не беше кой да е. Божидар <b>гледаше</b> през прозореца познатия край като руски декабрист, който отива на заточение, но от <b>погледа</b> му не личеше дали се е видиотил дотолкова, че да мисли на вече родния му език нещо от рода на „Везде передо мной подвижные картины“...143</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Любопитно ми е дали и конякът е връстник на библиотеката – засмя се Никита, когато седнаха до малка виенска масичка и домакинът наля Bisquitte в дълбоки венециански чаши. Беше усетил, че започва да завижда, а си мислеше, че в Далечния север вече се бе научил да <b>гледа</b> с присмех буржоазния разкош.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>В хотела беше тихо като в катедрален храм. Те и размерите на фоайето бяха от този порядък. В дъното, на пет минути бърз ход, любезно ги очакваха три администраторки. Те стояха самотно в пастелно кремавите си униформи и ги <b>гледаха</b> с интерес.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато фиестата свърши, Наташа сияеше, а дежурната от рецепцията го <b>гледаше</b>, сякаш беше статуята на Давид от Донатело, ако разбирате какво искаме да кажем.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Бяха ходили на кино, както тогава, в онзи дъждовен ден. И пак както тогава <b>гледаха</b> Вера Халодная, само че в друг филм – „У камина“. Беше по популярния романс със същото име – онзи за самотата, камината, която печално догаря, и сравнението с любовта, която изпепелява най-хубавите мечти.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Бяха у тях с най-добрата й приятелка и празнуваха рождения й ден. Бяха достатъчно пияни и танцуваха. Минаваше среднощ, Лена си беше свалила блузката и се целуваше със съпруга й с приятелска страст. Наташа беше почнала да се чувства също като през онзи следобед, когато <b>гледаше</b> как Вася и мащехата й „свършваха“. И когато Лена каза „Хайде да си легнем тримата. Чувала съм, че е много хубаво“, тя се съгласи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато двете започнаха да си шепнат, го заляха тръпки. Отвори очи, когато някой седна на леглото му. Беше Нат. Лена стоеше права до нея и го <b>гледаше</b>. Беше симпатична и си личеше, че е пила. Всъщност беше много симпатична и доста пийнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Беше като хубав край на оная приказка от оръфаното томче. Опашката й на русалка беше изчезнала и двамата сякаш бяха вече сами. Тя го прегърна, без да обръща внимание на пришълката. Сякаш беше илюстрация от списание или снимка, окачена на стената. Все едно, че я нямаше. Наташа галеше косата му и <b>гледаше</b> как си играе с тялото й. А Лена стоеше до вратата, сякаш се беше промъкнала на филм за възрастни и очакваше всеки миг разпоредителят да я забележи и да я изгони.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Тя си мислеше, че това са деликатеси, милата. Божидар се засмя, погали я и забеляза, че от няколко маси ги <b>гледаха</b>. Като филмови звезди. Беше горд с нея. Усещаше с гърба си как мъжете я заглеждат по улицата. Вчера нарочно се спря пред една витрина. За минута видя в отражението двама, които щяха да си изкривят вратовете. Да гледат, какво друго им остава. Тази вълшебна жена е негова.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Тя си мислеше, че това са деликатеси, милата. Божидар се засмя, погали я и забеляза, че от няколко маси ги <b>гледаха</b>. Като филмови звезди. Беше горд с нея. Усещаше с гърба си как мъжете я заглеждат по улицата. Вчера нарочно се спря пред една витрина. За минута видя в отражението двама, които щяха да си изкривят вратовете. Да <b>гледат</b>, какво друго им остава. Тази вълшебна жена е негова.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– За какво се замисли, мили? Гледаш ме така, че гладът ми мина и вече искам да се качим горе – и тя се засмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Стигнаха до Таганка с метрото. Билети нямаше, но и Висоцки не играеше. Друго не им се <b>гледаше</b>. Тръгнаха по улиците напосоки, хванати за ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Отсреща беше количката, от която купиха сладолед на хлапетата. Тя го <b>гледаше</b> невинно от долу на горе. Божидар се засмя, извади една рубла да й даде „на мороженое“, но се направи, че я <b>поглежда</b> над очилата, и заклати отрицателно глава. Тя го целуна уж за умилостивяване, но щом се докосна до него, се провали и целувката стана истинска. Целуваха се неприлично дълго и после той тръгна към количката, но вървеше назад, за да я вижда, а погледът му я накара да се чувства така, сякаш го чакаше в сватбена рокля.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Божидар беше насред улицата и <b>гледаше</b> към Наташа, когато изсвириха гуми. Тя <b>видя</b> синята волга, която изскочи откъм Таганка и се насочи към тях, усети на мига кой се приближава и се хвърли към Божидар. Бутна го с все сила и той отхвърча настрани, недостижим за оная съперница с косата. Може би за някаква жалка, нищожна секундичка тя почувства щастието в сърцето си. Щастието, че го е спасила, че ще го има и ще го обича – сега и завинаги.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i><i>После дойде линейката. Казаха му да се отдръпне и той се отдръпна. Нат все още лежеше прекършена на асфалта. По-късно я вдигнаха на носилка, поставиха я в линейката и я откараха. Беше дошла и една друга кола с цивилни и те го поканиха да се качи при тях. Когато тръгваха, <b>видя</b> количката за сладолед и продавачката, която <b>гледаше</b> към него. След това забеляза гражданите, които се бяха насъбрали да <b>наблюдават</b> събитието. В друг случай щеше да помисли: „Къде е Остап да ги подкани да се запишат за свидетели и улицата веднага да опустее.“ Но сега не помисли нищо.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Отвори очи, когато вече пътуваха по булеварда и през целия път <b>гледа</b> през прозорчето без да забелязва нищо. Спряха пред някаква московска болница. Видя, че е многоетажна и сива, но не запомни нито как се казва, нито къде се намира. Влязоха вътре и чакаха известно време в една стая, в която имаше легло, бюро и нощно шкафче. После дойде някакъв възрастен лекар, който приличаше на Ботвиник175, и му каза, че Нат е мъртва и че нищо не може да се направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Божидар в това време летеше за София. Гледаше през прозорчето на самолета, сякаш се надяваше да я види оттам, но не почувства нищо в момента, в който спускаха дървения сандък.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Докато разграбваха дома, представителите на най-прогресивното човечество се позабавляваха и постреляха малко по китайските вази и барабани, които Алексей приживе така се притесняваше да не събори на земята. Великата княгиня, която дотогава <b>гледаше</b> мълчаливо и безучастно, не изтрая и застана пред последната ваза. Колко беше наивна, горката, като си мислеше, че може с тяло да спре революционен устрем.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Ами ти какво очакваше? Целокупното докторство да се труди за общонародните интереси, вместо да си <b>гледа</b> частната практика, това ли очакваше? Нали докторята и катаджиите държаха първото място по рушвети, преди да ги изместят митничарите и магистратите? Да не си мислиш, че са се променили, щото са си сложили нови баджове? Те са си пак същите. Обаче преди поне се бояха да не ги наклепа старшата сестра или някой по-идеен колега. Сега какво да ги спре? Текстът на Хипократовата клетва ли? Това е, Ина: старата соцпрактика продължава в новите капусловия. Ти да не би да си очаквала нещо друго?</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>В квартирата спортните мероприятия бяха завършили и вече пердашеха покера. Играеха на чип пет стотинки, но те бяха достатъчни, за да се загуби за една вечер месечна студентска стипендия. Беше <b>гледала</b> няколко пъти и беше виждала колко жалки изглеждат мъжете, когато загубят десетина лева. Как произнасят с изражение и интонация на милионери от казино в Монте Карло „пода на сан воар“, „тройно“ и „еклере“. И цялото напъване е за едно левче, с което може да се купят три купона за студентския стол. Не й беше интересно, но още по-малко й се стоеше сама в таванската стаичка и затова остана да погледа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>В това време Радостина се опитваше да прави на Борян дишане „уста в уста“, а Божо намери друга бутилка и я домъкна заедно с един пребледнял техник. Тя стоя пет часа до Борян, слушаше как свирят гърдите му и <b>гледаше</b> как върти глава от болки. Дежурният лекар се отбива на три пъти. Поглеждаше от вратата, сякаш да провери дали леглото не е вече свободно, и после изчезваше. Към четири след обяд Борян внезапно хвана ръката й, стисна я съвсем леко, погледна я и издъхна.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>Радостина се пробуди с усещането, че нещо я души. Развиделяваше се и тя веднага <b>видя</b>, че леглото на Божидар е празно. Когато отвори вратата на кухнята, той стоеше до прозореца и <b>гледаше</b> навън в полуздрача на утрото.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Когато излезе на улицата, Добрин, Милен и Деница се бяха наредили до прозореца и тъжно <b>гледаха</b> как баща им отива в някаква друга къща.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Радостина плака до среднощ. Ставаше често и <b>гледаше</b> през прозореца. Все й се струваше, че при следващото поглеждане ще види как Божидар се завръща. Заспа към два часа.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>За този чай си спомних, докато бях при тая откачалка – моя приятел с май вече примирен поглед на стар ерген. Как ми се искаше ти да си била с мен през оная забравена зима, в оня призрачен ресторант с празните маси с бели покривки. Да стоим край камината, да пием тъмен чай с аромат на коняк, да държа ръката ти – сякаш през годините, които никога не настъпиха, и да <b>гледаме</b> навън в студената ясна нощ.“</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Нека резултатите ги <b>гледат</b> специалистите, бе – каза Божидар. – Пък и аз не съм използвал някаква страхотна математика. Формулите ги има в читанките.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Нали ви казвам, нека да ги <b>гледат</b> специалисти от министерството, от „Енергопроект“, от МАГАТЕ... Откъдето искат – каза Божо. – Важно е да не се случи най-лошото. Системата като цяло е разбалансирана, не го ли виждате? Резултатите са ясни и само като гледаш картинките.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i><i>– Нали ви казвам, нека да ги <b>гледат</b> специалисти от министерството, от „Енергопроект“, от МАГАТЕ... Откъдето искат – каза Божо. – Важно е да не се случи най-лошото. Системата като цяло е разбалансирана, не го ли виждате? Резултатите са ясни и само като <b>гледаш</b> картинките.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Нищо. Няма отговор. Все едно, че писах до падналите в предишната война – гробно мълчание. А и обстановката много се напрегна. Почнаха да <b>гледат</b> на мен, сякаш съм маскиран муджехидин и се опитвам нахално да отмъкна руските атомни технологии.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>– Трудно ще е за децата – каза Радостина и Божидар направи изразителен жест от типа „ми това е, аз търся решението, тя <b>гледа</b> проблемите“.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Слънцето залязваше, а той беше сам до голямата топола. Времето беше тихо и от Копаница долиташе звънът на хлопатари. Не знаеше за какво е дошъл, но чувстваше, че е за нещо много важно. Гледаше как могъщата река тече нагоре към Вратите и слушаше тихите и ясни звуци – като че ли далеч в планината биеше клепалото на някой манастир. Стоеше край брега, сякаш беше последният човек на земята и този залез беше последното, което щеше да види. Тогава изведнъж се досети защо беше точно тук: трябваше да разбере защо си струва да се живее и отнякъде знаеше, че това ще стане, когато заблестят Вратите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>После се събуди и дълго <b>гледа</b> през прозореца. Нали уж вече знаеше, а пак отново и отново си мислеше защо е всичко това с накъсани, неясни мисли и когато заспа на разсъмване, в съня му го споходиха отдавна забравени кошмари.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Майор Иванов се прибра вкъщи веднага след работа. Хапна набързо и в момента <b>гледаше</b> разсеяно новините. Другарят Живков пак беше присъствал някъде и беше казал нещо важно, но то не стигна до съзнанието на майора.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Въобще тоя феномен можеше да стане тема на не една дисертация, но ние никога не сме <b>гледали</b>, както казва царят, „позитивно на нещата“.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Беше перфектен манипулатор и знаеше, че трябва да остави неизказаното да подълбае сърцето на майка му. Въпреки съдийската си професия, тя беше останала милозлива и отзивчива жена. Капитан Пейчев винаги се беше учудвал на тоя факт, като <b>гледаше</b> в какви идиоти се превръщат нейните колеги, а и неговите.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>Беше чудесно майско утро, като онова от прочутото изречение в „Чумата“ на Камю71. Слънцето беше почнало да напича, прелитаха лястовици, въздухът беше чист и свеж pare gia ‘na festa72, а полето жълтееше от младите стръкове на любимите на Радостина слънчогледи. Божидар стоеше на балкона и <b>гледаше</b> отвисоко света.</i><br><br>
------------------------<br>
Кънчо Кънчев;Предградията на Рая;2006;<br>
<i>„Мамицата ви тъпа американска“ – мислеше си Божо. Току-що беше <b>гледал</b> по Diskovery предаването за Сталинградската битка – колко мръсни, нерицарски били сраженията, как руснаците се криели в каналите заедно с гадните съветски плъхове, в един момент внезапно изскачали от шахтите и започвали да стрелят подло по доблестните войници на вермахта. Проклети руски колхозни копелдаци. Да стрелят по мирните немски Soldaten73, вместо да се предадат и да ги отведат в чистите подредени концлагери, където да използват ценното им костно брашно за храна на белите германски Schweine74.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Окела;Емигрантски разкази;2004;<br>
<i>На мен ми поолекна донякъде, ала не задълго. След малко Кърт отново се разгорещи. Савой се опитваше да го откаже от щурата му идея. Норман подкрепяше сипаничавия, а и дебелият Винс също застана на страната му. Диксън отпървом <b>гледаше</b> да успокои духовете, но накрая омекна и Кърт извика Юсуф. Попита го колко ще иска за пианото. За моя изненада той вече имаше готов отговор и направо отсече:</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Бай Радо беше против политиката на политиците, не приемаше парламентарното поведение на своята партия, не харесваше бизнеса и бизнесмените, мразеше министър-председателя, младите го дразнеха, че <b>гледат</b> все към Америка, стоките бяха скъпи, пазарът жесток, хората зли, бандитите страшни, полицията беззъба, а правителството бездарно и подкупно… Това бе мнението му за живота около него!</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Тази среща му дойде много добре! За три часа се почувства отново главен, наоколо седяха бившите му подчинени, обръщаха се към него с “шефе”; Люси, толкова важната някога Люси, сега изкривена и притихнала, го <b>гледа</b> милозливо; слушалката Цанко пак слухти, но сега е без зъби; Света е в Париж, но днес никой не се сети за нея! Е, има все пак някаква справедливост!…</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>- Е, не само ти, но рокерите затова са рокери, защото са безпарични… Всички с любов те <b>гледаме</b> в ръцете…</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>- С посещенията на бара до тук! От утре - никакъв бар, мълчи, не те питам за нищо! Ако толкова не можеш без алкохол - бутилката и в стаята, но долу не, да <b>гледат</b> клиентите как сервитьорите те мъкнат пияна-заляна - не! Ти си собстве-ничката тук! Или работим, или се напиваме, мисля, че решихме да работим… Не ми обяснявай нищо, знам, лоша съм, звяр съм, но това е - до тук!</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i>Евгения приседна на другото легло, <b>гледаше</b> го изпита-телно нежно, лицето му сега й се стори нетърпимо красиво и едвам се сдържа да не се нахвърли с целувки.</i><br><br>
------------------------<br>
Кольо Петков;Изкуството на играта;2000;<br>
<i><i>Евгения стана, намокри кърпата, сложи му компрес на челото и както беше наведена над него, целуна го по горящата буза, след което премести компреса върху целувката, целуна другата буза, премести компреса… после врата, гърдите… Вили я <b>гледаше</b> съвсем отблизо и в <b>погледа</b> му имаше нещо от <b>погледа</b> на Мона Лиза.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Сега Албена му оформяше веждите. Правеше ги малко по-четвъртити и закрепваше космите с гел. От кръглите рунтави дъги над очите на Люси това беше най-голямото приближение до мефистофелски вежди, което можеше да се постигне. Той внезапно се сети, че си пилее патроните, и се ядоса. Ами ако тя каже "да", къде, при братовчедка си ли ще я води? Онзи циклоп ще я изплаши още от вратата, а после ще сервира и ще <b>гледа</b> скръбно извън превръзката. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         - Нали ви казах. От какво мислите, че е този камък? Това е материята, към която сте се стремили, вместо да <b>гледате</b> към духовното и да помислите за вътрешната светлина. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Сред "търсачите" имам такива, които се хвърлят надолу по стъпалата, с идеята, че влизат в механа, а после хукват обратно нагоре от страх, че са попаднали в гробница. А имам и други, за които ден не минава без да се гмурнат сред книгите. Всъщност ако пропуснат ден-два знам, че са болни, а не дойдат ли и на третия ден се надявам, за тяхно добро, просто да са напуснали града, но междувременно <b>гледам</b> да не чета некролозите. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Един от тези редовни посетители не ми е особено приятен. Ходи леко приведен, с кафяво раирано сако, и ме <b>гледа</b> изпитателно, завъртял глава на една страна. Има навика да си прочиства гласа, без да му се налага да говори. По тези гърлени прочиствания мога да преценя докъде е стигнал в разглеждането на книгите. Рядко купува нещо. Веднъж донесе за продан спретнат вързоп книги, досущ като онези, които понякога намирам пред входа. Мисля, че искаше да ми подскаже за себе си, да ме наведе на връзката между някои неща. </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i><i>         Онзи ден го чух да размества нещо в далечното помещение. Пухтеше като човек, който се катери по лавиците и от време на време си прочиства гърлото. Заобиколих ореховото си бюро, и хукнах да <b>видя</b> какво става. Заварих го да държи стълбата в едната ръка и три томчета с твърди корици в другата. Гледаше ме критично, вирнал брадата си на една страна. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i>         Не каза нищо, само ме <b>гледаше</b> изпитателно. Беше подпрял с длан дясната страна на лицето си и барабанеше с пръсти по прошарената си буза. Ръкавът на сакото му завършваше с мазен ръб. Кисела усмивка изгря и залезе през лицето му като бърза луна над суха планета. Вече съм сигурна, че ме проверява, за да ми изпрати после едно от белите си писъмца. Ръцете ми се разтрепериха, но в отчаянието си реших да не му се давам и казах: </i><br><br>
------------------------<br>
Кристин Димитрова;Любов и смърт под кривите круши;2004;<br>
<i><i>         Посочих му лабиринта от лавици навътре и, колкото и да ми се искаше да го придружа, седнах зад бюрото си, защото знам, че хората не обичат да <b>гледат</b> книги, когато някой им диша във врата. Тогава дори забравят да четат заглавията, защото без да искат са започнали да четат с гърба и ме <b>наблюдават</b> зад себе си. Дъхнах си на очилата и започнах да ги бърша, за да не го преследвам мислено между лавиците. Внезапно осъзнах, че от вътрешността на помещението долита ритмично прошумоляване. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Пощенският мина на обед, летецът стоеше горе и <b>гледаше</b> към нас. И докато <b>гледаше</b>, ядеше круша. Крушата беше от най-сладките, една муха кацна върху изцапаната му със сок ръка и той замахна, но мухата отлетя.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Вървим с него двамата по улицата, бутаме мотора, от дворовете лаят кучета, няколко деца са залепнали по оградите и зяпат по нас. А ние си ходим спокойно по средата, походката ми е важна - нека си <b>гледат</b> - аз вървя с него и съм му отрязал главата, ама е за хубаво.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>И както тракаше влакът и пуфтеше по нагорнищата, и както се люшкаше, усетих, че ме сърби лицето. Почесах се. Я! По бузите ми брада! Гледам се в стъклото. Чудесна брадата физиономия.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Птицата Луан е вълшебна. Тя не живее нито на дърво, нито на земя. Нито на вода живее. Когато извършиш добро, червените й пера докосват лицето ти, а тя стои на рамото и те <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>А докато <b>гледах</b> как се изкачва следващият, леко приведен напред и задъхващ се, си помислих, че змеят, змеят отдавна е изял ябълката и някъде под дървото сега се търкаля само огризката.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Действително го оставям. Наливам си кафе и отивам на терасата. Тя <b>гледа</b> към отсрещния калкан, той е сив, напукан, и ми се струва, че всяка пролет набъбва все повече и повече, напълва и тогава чакам цвят по него.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- На дъното няма коне. Нито други превозни средства. Там всичко е гладко и живеят жаби. Стада жаби. Те се търкалят като сини дини и <b>гледат</b> опулено. Не са страшни - обяснява конят. - Една дойде при мене и аз я сложих отзад на колата. И пътувахме, докато дойде ужасната дупка. "Не е толкова опасно!", успокоих жабата, а тя ме погледна и се съгласи. И скочи от колата, а аз надникнах в дупката. А там - чете книга Обулдяго, онзи, дето е винаги в градинката отсреща.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Аз пътувам, люлеейки се, а той - на автомобил. Автомобилът му - смерч, ураган и триста дявола. Люлеейки се на своя стол, от терасата на осмия етаж аз <b>гледам</b> света. Той е пълен с комини и птици в облаците и ниско под тях. Светът е пълен със звуци, те идват от всички страни и аз ги ловя, люлеейки се, люлеейки се.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Вкъщи има тераса. Терасата <b>гледа</b> към един калкан, към една стена. Тя всяка пролет цъфва и през юли ние с</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Нищо ми няма! - отвръщам и изтупвам коленете си. С големите си черни очи ме <b>гледа</b> непознато създание и маха покривалото от главата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>В градината е цъфнал люлякът и там въздухът е люляк и нощ. Луната изтича отвесно, звездите текат върху цвет-четата му. Един прозорец светва в нощта и аз виждам как бавно в квадрата му се съблича момиче, разтърсва косата си, после загасва лампата и застава на прозореца. Обляга се там, все още с голи рамене, и <b>гледа</b> в градината. А там е люляк и нощ и луната изтича отвесно.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>- Ние бяхме при вълците - казва целият свят, - пък те не бяха опасни. Същински кучета, само че много ходят. Ту напред, ту назад в клетката. Аз им показах закопчалката, а вълците - <b>гледат</b>, <b>гледат</b>, стоят клекнали, после ходят и пак стоят клекнали. И си тръгнахме. После ядохме сладолед и мене ме заболя гърлото. Върнахме се и ти много се кара, дето ме боли гърлото, и ме превърза.</i><br><br>
------------------------<br>
Кръстю Пастухов;Минигаси. Свободно поетическо общество;1997;<br>
<i>Тогава започнах платното. Но то остана така. Край стената стояха десетки платна в същия вид, започвани някога и захвърляни като това на статива. Квадрати и правоъгълници, които миришат на боя и терпентин. Целият свят се интересуваше какво ще правя от тях, а аз пушех и <b>гледах</b> света. Какво можех да отговоря. Самият свят казва, че още нищо не разбира...</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>На дъното на втория сандък откри каменен амулет с издълбан на него кръст, седем звезди и други подробности. Беше закачен на кожена каишка. Георг го вдигна внимателно. Помисли дори, че е нещо скъпо. Но поредната клечка кибрит му показа, че е само миниатюрен гравиран камък. Стисна го в шепа. Искаше му се да вярва, че малкият кръст ще го доближи до Бога, който най-сетне ще го забележи. Защото хората, даже когато не вярват, очакват някой да ги <b>гледа</b> отгоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Очите му фанатично се разширяваха. Понякога дори му се струваше, че старецът не го вижда. Като че <b>гледа</b> през него. А Вердер все се питаше как е успял да се изкачи толкова високо.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Мъжът носеше черно расо. А врата му стягаше снежна яка. Под нея висеше железен кръст, който биеше ритмично гърдите му, докато ходеше. Очите му <b>гледаха</b> под дебели лупи без рамки. В русата му коса се отличаваха платинени кичури, а червендалестите бузи и чертите на лицето му издаваха немско потекло.</i><br><br>
------------------------<br>
Людмила Филипова;Мастиленият лабиринт;2009;<br>
<i>Отидоха и в Св. Марсел и Петър. Херберт посочи на непознатия друга фреска. Отново с лика на Орфей, с лира в ръка. До него имаше дърво, от което го <b>гледаше</b> паун.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>7 Асен стоеше до прозореца и <b>гледаше</b> към улицата, когато вратата се отвори и надникна жена му. Не се обърна, усети я съвсем до себе си по парфюма й и преди да чуе гласа й, каза твърдо:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Светльо, който превеждаше филми в телевизията, даде първото предложение. Само след два месеца щели да пуснат един страхотен сериал. Докато бил в Лондон го <b>гледал</b>, улиците опустявали, щом наближавал часа на излъчването. Тогава си купил и книгата. Бизнес, горещи страсти, любов и омраза, коварство... Пази я и ако те нямат нищо против...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Валери продължи да го <b>гледа</b>, усмивката му се задържа дълго и неочаквано стана по-широка, но в нея нямаше присмех.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тя работеше в Съюза на писателите, водеше там счетоводството. Покрай нея Георги бе завързал приятелства с неколцина поети, покрай тях се научи да обича джина и водката, да се заседява на сладка приказка, да <b>гледа</b> с критични очи опитите на другите да надскочат себе си. Имаше добро мнение за всеки, безделието им му допадаше и той сам се уплаши, че ще привикне с него и няма да помисли за работа. А и дъщеря му вече често го питаше с укор:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>След видяното вече сериозно се замисли. Вместо да кисне в писателското кафене, за да черпи другите и слуша все същото, седна още веднъж-дваж на пейка и проследи внимателно за колко свършваха книгите. Все още се блъскаше в себе си, ами какво ще кажат приятелите му? А жена му? А дъщеря му? А той самият как ще <b>гледа</b> в очите хората?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Питам, гледам...  Обясни му къде да пита и къде да <b>гледа</b>. И от кои книги и по колко да му вземе. Не пропусна да уточни и процента.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i> Питам, <b>гледам</b>...  Обясни му къде да пита и къде да <b>гледа</b>. И от кои книги и по колко да му вземе. Не пропусна да уточни и процента.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Пое я в ръцете си и я разлисти. Архаичен език, какъвто е бил в началото на двайсетте. Сладникавост, сантимент, ох и ах, сълзливост, това ли бе нужно днес на българина? Въздъхна. Остави книгата. Корицата обещаваше още повече, любов, мъка, раздяла. Момчето го <b>гледаше</b> с очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Асен <b>гледаше</b> в лицето на момичето, предоставило изцяло разговора на момчето. То държеше елка в ръцете си от първия миг на срещата им и все пресмяташе.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Сумите не били никак малки  продължаваше да я <b>гледа</b> съвсем отблизо Руслан, за да я смути и изкара от кожата й.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Изтървем ли момента, няма защо да се захващаме. Ти само ми кажи...  вече му говореше на малко име и на ти, това също било едно от правилата в съвместния бизнес, но Асен още не можеше да прекрачи 71 официалното ви и фамилията,  наистина ли всички са го <b>гледали</b> като омагьосани?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Само кимна, Светльо му бе разказал за опустяващите улици на Лондон. Същото е било и в Париж, когато са го излъчвали, бе го убедила и редакторката в телевизията, тя самата бе <b>гледала</b> само няколко серии и бе изумена от екзотиката, от любовта и омразата, променили два живота. И не само два... Не можеше обаче да не признае, че е била шокирана! Нещо толкова различно от всичко, което сме гледали!</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i><i>В последно време, откакто книгата тръгна на пазара, синът му го <b>наблюдаваше</b> с нескрито любопитство и <b>гледаше</b> да е все около него, когато Методи се обаждаше. На няколко пъти дори му подхвърли почти на шега:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Е  едва не му се сопна Методи,  това вече не е твоя работа. Наше задължение е по договор, какво те засяга теб?  После се усети и се разсмя.  Много се тревожиш бе, човек. Тъй бизнес не се прави, що не си 75 <b>гледаш</b> рахатлъка? След като днес си зает, ще прегледам лично сметките и ще видя какво още да ти преведа в банката.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Имам да свърша още толкова работа, а и да <b>гледам</b> довечера...  Аспарух назова името на сериала. Запита ги следят ли го и те кимнаха едновременно. А книгата, чели ли са я?  Блазе му на издателя, щур успех, но навярно е дал и щури пари за правата.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>93 Той само я <b>гледаше</b>. После се приведе към бюрото й, като наклони и стола си към нея, Мария се уплаши да не падне, а още по-силно се уплаши, че е разбрал откъде са парите, бе готова и с оправданието.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Не бързаше, отиваше към редакцията му, наслаждавайки се на топлия ден. Подсвиркваше си, дори се зазяпваше по витрините и се чудеше какво да купи за жена си и да я изненада. Нещо много хубаво! Щяха да го решат двамата с Аксиния, тя показваше блестящ вкус. Като при писането, засмя се и видя, че хората го заглеждат. Какво, не вярваха, че е щастлив? Навярно го мислеха за луд, тъй като леко го заобикаляха. За безобидно луд, разсмя се още повече, но се извърна към една витрина, за да не го <b>гледат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i> Веднага ще отскочим до ония две гъски. Ако някой не си е свършил работата, това са те. Но за жалост не носят никаква отговорност, ми каза нашата юристка. Отговорността е наша и ще проверим всичко...  Гледаше почти строго в лицето на Асен.  Съвземи се. Малко кафе или алкохол? Трябва да си във форма. Не си се предал, нали? Аз няма да се предам без бой...  После въздъхна и добави:  Блокирал е и готовото количество в печатницата. Мамка му! Имаш ли успех, идва завистта, а след нея не закъснява и омразата. Но появи ли се и омразата, трябва и да се боят от теб, иначе работата ти е спукана...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Пред портите на храма;<br>
<i>Тя го <b>гледа</b> дълго, той се изпоти под погледа й, усети капките пот по гръбнака си, имаше чувството, че ще се превърне в мокро петно до краката й, разбирайки неодобрението й. И думите й направо го зашлевиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Христо продължаваше да <b>гледа</b> към вратата без да е чул нито дума и Асен разбра  любов от пръв поглед. Опита се да го върне на земята.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Можеш  погледна го с благодарност Христо.  Ще се обръщам за всичко към теб, докато се ориентирам, докато навляза отново в живота тук, докато проумея къде и за 14 кого ще съм най-полезен и с какво да се заловя първо. Навярно ще ви омръзна да ви гостувам...  <b>гледаше</b> към Акси, но тя не каза нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Той дълго <b>гледа</b> подире й. Остаряваше. Ако беше млад, навярно не би се замислил, би я последвал, без да мисли за последствията. А вече мислеше за тях, за 18 обидите, които би нанесъл, за раните, които би причинил... Остаряваше. Сънят му бе поредната илюзия, не биваше да се заблуждава.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i><i>Той я <b>гледаше</b>, а тя пропадаше в <b>погледа</b> му, давеше се в светлината на очите му и сега, потъваше, потъваше, все по-надолу и по-надолу. Дъно нямаше. По страните й потекоха сълзи. С длан Сашо леко ги забърса и с много учудване я запита:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Мълчаха и се <b>гледаха</b>, като нито единият, нито другият 21 бързаше да отговори. Най-сетне Аспарух, поуспокоил дишането си, каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Изтръпна и изпи водата на един дъх, тя не утоли жаждата му. Искаше му се да привика сина си в другата стая, да му каже, ей, момче, накъде си тръгнало? Опомни се, знаеше, че е безсмислено. Би му се изсмял дори, ако сподели страховете си. Ще му каже, баща ми, зная какво правя, що не <b>гледаш</b> себе си?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Не  отсече Жоро, но потокът от сълзи бе спрял, той 31 дълго <b>гледа</b> в Асен и после махна.  А сега си върви! Върви си!  направо го изгони.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>Новият има отношение към книгите, само за миг си помисли и полетя към бокса, за да измъкне касетите. Всичко стана като на кино, кадрите се завъртяха отново, тя почти не <b>гледаше</b> в екрана, а в лицето му, странно оживено и кимащо одобрително. Накрая, когато филмчето се извъртя и запалиха осветлението в заличката, новият се усмихваше, протегнал ръка към нейната, за да я стисне здраво и да й съобщи часа и деня на излъчването. Всяка седмица в същия ден, в същия час...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i>После я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята, а тази нощ за първи път пренощува при нея. И беше най-чудесната й сутрин, когато се събуди, обгърната от ръката 63 му и дълго <b>гледа</b> спящото му лице. Само че той не спеше и гласът му я сепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Издатели. Игра без правила;2000;<br>
<i> Та как няма да сме? Складът на Тоневи изгоря. На всяка улица убийства. Тая държава съвсем закопа хората си. Ако не се пазиш сам...  продължи далеч от темата, за да не изпусне повече информация, майка му го <b>гледаше</b> с подозрение,  кой да те пази? Та затова съм застраховал всичко. Плащаме луди пари. Би трябвало...</i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>Трескаво си представяше всичко още веднъж. Минава с ръчната си чанта през паспортния контрол, вътре не носи нищо освен малко ноти. Милиционерът на гишето я <b>гледа</b> строго, разглежда дълго страницата с изходната й виза8, сверява нещо в списъка пред себе си, после й подава паспорта, поглежда я за последно с недоверие и я пуска да мине. </i><br><br>
------------------------<br>
Леа Коен;Преследвачът на звуци;2008;<br>
<i>Но и песните бяха труд. Трябваше да се научат нотите, да се следи темпото, подавано от диригента, и вярната интонация, като се слуша акордеона. А също така и правилно да се изговарят думите, особено руските, които само привидно приличаха на българските, а всъщност бяха доста по-различни от тях, поради което често се изпадаше в конфузни положения като при случая с онзи министър, който гордо твърдял пред съветския си гост: "у наш народ хороший живот", а гостът от своя страна опулено го <b>гледал</b> и се чудел дали този намек с "корема19 на народа" няма нещо общо с изпратената наскоро заразена пшеница.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Сетне в тишината нахлуха нови звуци — тропот на бавно пристъпващи коне, скърцане на зле смазани колела и громолене на железни шини по камъни и буци асфалт. Гастон пое автомата и освободи предпазителя. Изглеждаше все така спокоен и уверен в успеха. Очите му <b>гледаха</b> през дупките на качулката предизвикателно и леко развеселено, сякаш се готвеше да спечели наградите от някое стрелбище на селски панаир. Един ден ще му <b>видят</b> сметката, помисли Николай. Ще го гръмнат по най-глупав начин и даже няма да разбере какво го е сполетяло.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Тропотът се засилваше. Внезапно иззад завоя се появиха първите двама конници — едри мъже в маскировъчни комбинезони и с каски на главите. Яздеха редом с еднакво напрегната изправена стойка, подпирайки на лакът вдигнатите към небето автомати. Не <b>гледаха</b> към пътя, очите им шареха по сипея и дърветата над него, търсеха признаци за засада. За момент погледът на единия плъзна по храста и Николай неволно се сви, макар да знаеше, че клонките го закриват надеждно.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>В долината отдясно стадо угоени петнисти крави пасяха буйната алпийска трева. От време на време в тишината се разнасяше звън на хлопатари. Едро рошаво куче обикаляше между краката на невъзмутимите добичета и душеше нещо по земята. Застанал малко под седловината, един човек в синя униформа и с фуражка на главата се подпираше на тоягата си и <b>гледаше</b> разсеяно към стадото. Явно не бързаше за никъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Дирижабълът забавяше ход. Дългата мрачна сянка пъплеше по тревата към лежащия човек като някакъв призрачен всеяден хищник. Първият пилот продължаваше да <b>гледа</b> надолу; стрелецът като че бе загубил интерес към жертвата. Озърна се наляво — и в погледа му изведнъж лумна хладен, пресметлив огън. Сините очи се впиха в Николай, приковаха го зад стълба, дулото на карабината се люшна из въздуха.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Николай ядно стисна зъби, завъртя се и бързо закрачи напред. Тепърва из тия планини наистина щеше да стане адски напечено. Ония от хребета нямаше да <b>гледат</b> още дълго, скоро щяха да се метнат на дрезината и да се отправят към най-близкия полицейски пост. Времето беше ясно (той безнадеждно се вгледа към редките облачета над върха) и нищо не би попречило на сигналните огледала да разпратят вестта от пост на пост: започва лов на човек. И сега, след загубата на двама от своите, патрулите щяха да бъдат настървени като хрътки по кървава диря.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Постепенно замътеният поглед на жената се проясни. Тя отпусна корема си, надигна се на лакти и седна. Беше на около тридесет години, с издължено овално лице, придобило лъскав матов отблясък от вятъра и слънцето. Дълъг тънък нос с леко разширени ноздри, стегнати устни и остра брадичка — всичко издава отвратителен характер, реши Николай. Очите бяха пъстрозелени като нефрити и в момента го <b>гледаха</b> съсредоточено и навъсено, сякаш искаха да пробият дупка някъде между ключиците му.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Затваряй си човката — сряза я Николай, докато подпираше кутията върху раницата и се мъчеше да я отвори с една ръка. — Отдавна трябваше да те гръмна и да си <b>гледам</b> спокойствието.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Отсреща го <b>гледаше</b> съвсем друг човек, образ от отдавна отминала епоха. Гладко избръснатото лице беше почти красиво, с високи изпъкнали скули, орлов нос и проницателни тъмни очи под гъстите вежди — лице на авантюрист от някогашните филми. Вехтият костюм изглеждаше като връх на елегантността в сравнение с предишните му дрехи. И в същото време тези дрехи на мъртвия стопанин на къщата бяха също тъй безсмислени и нелепи, както висящата над главата му електрическа крушка. С почти физическа болка той усети как безвъзвратно е отминало величието на един свят. Sic transit gloria mundi[11]…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Настана кратка мъчителна пауза. Сега жената го <b>гледаше</b> с изненада и интерес. Тя плъзна длан по мраморната лавица над камината и прекрачи към него.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Докато говореше, той бе минал до прозореца и <b>гледаше</b> навън, към буренясалия двор, призрачно осветен от синкавите лунни лъчи. Сега се обърна, готов да отбие възмутените протести на жената, но вместо сърдит поглед срещна все същата доволна котешка усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>За миг Николай изпита чувството, че <b>гледа</b> тази светла стая отвън, от мрака на пустото село, и по гърба му пробягаха хладни тръпки — обаче тя беше права. Не обида, не възмущение или омраза би изпитал призракът зад стъклото, а само тъга и лека, тиха завист, каквато изпитват старците, когато виждат влюбена двойка.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Преди да почнеш да питаш, ето ти информация от мен. Гратис, за сметка на заведението. Гледам, че имаш доста рубли. Снощи във Велтбург е изгоряла къщата на стария Розенхайм.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>И после той престана да разсъждава, защото полицаят бе забавил крачки и <b>гледаше</b> право към него. От бледосините му очи лъхаше леден хлад. Николай усети как по цялото му тяло избиват капки пот като от стисната гъба. Опита се незабелязано да протегне ръка към оръжието си, но натискът на дулото в ребрата му стана по-силен. Ален Буше спря, леко се надигна на пръсти, за да погледне раницата, сетне отново се втренчи в лицето му. Високото бледо чело се сбръчка, сякаш полицаят светкавично съобразяваше нещо. Очите заплашително се присвиха…</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Драмата бе свършила. Освободена от надзора, тълпата се раздвижваше, но все още повечето хора <b>гледаха</b> как издърпват трупа нагоре. Николай използва момента, за да се нареди сред първите в опашката пред сала. Би могъл да опита да наеме и платноходка, обаче щеше да струва скъпо, а след всичко преживяно искаше да отложи колкото може повече неизбежния следващ преход през планините. Мислеше си за убития. Дали не бе от хората на мосю Луи?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Студен човек си ти, отче — въздъхна Мишин. — Вечно <b>гледаш</b> да живееш по правилата, вечно знаеш кое е праведно и кое не е. Затова си обичам Коля. Той е заблудена душа като всички нас, лута се из живота и търси достойна цел… макар че каква ли цел може да има в тоя съсипан свят?</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Е, това най не му обичам на стария йезуит. Все <b>гледа</b> да докопа последната дума. А ти не стой, Коля, сядай, в краката истина няма. Сега ще ти покажа нещо. — Той отиде до шкафчето в ъгъла и измъкна отвътре две чаши и бутилка. — Автентична руска водка. Ако ти кажа колко струва на черния пазар, ще се гътнеш.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>На две крачки от високия мъж Николай спря и смутено пристъпи от крак на крак. Очакваше да му кажат нещо, ала групата йоанити само го <b>гледаха</b> втренчено и безстрастно с проблясващи в тъмнината очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Още докато изричаше молбата, той осъзна, че всичко е напразно. Йоанитите го <b>гледаха</b> със съчувствие, както любящ родител би гледал болно дете, което отказва да изпие горчивото лекарство.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i><i>Още докато изричаше молбата, той осъзна, че всичко е напразно. Йоанитите го <b>гледаха</b> със съчувствие, както любящ родител би <b>гледал</b> болно дете, което отказва да изпие горчивото лекарство.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>— Ти ще <b>гледаш</b> лицето Му; и Неговото име ще бъде на челата им — тихо изрече Амброзий, отстъпвайки назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Отмествайки с крак картечницата настрана, Николай се притисна към стената на гондолата да му направи път. Буше мина отпред, наведе се над таблото и хвана ръчките за управление на опашните стабилизатори. Вкопчен в ръба, младежът <b>гледаше</b> как отдолу прелитат гори и хребети. Губеха височина, вече нямаше нужда от приборите, за да го разбере. Вятърът ги влачеше косо към езерото. Там, на брега, може би щяха да намерят място за кацане, но всичко зависеше от скоростта и от пробива в обшивката, през който изтичаше скъпоценният газ.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>С усилие на волята Николай отново завъртя глава напред. Яхтите вече бяха съвсем близо. Всички полицаи продължаваха да <b>гледат</b> нагоре… всички освен един.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Десетият праведник;1999;<br>
<i>Опомни се седнал на брега. От известно време <b>гледаше</b> със странно чувство за вина към някакво тъмно петно на отсрещния бряг на заливчето. Помъчи се да фокусира зрението си, но сълзите му пречеха. Той ги избърса с ръка, взря се по-внимателно в грамадния безформен парцал, провиснал между дърветата, и най-сетне го позна. Дирижабълът. По ирония на съдбата отново бе попаднал тук, където толкова неотдавна бе завършил опасният му полет с Буше… проклетият полет, заради който не бе посмял да застреля полицая — и сега вината за гибелта на отец Донован беше негова, само негова.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>Уж тръгнах към храма, а стигнах до дъба. Под сянката му имаше човек. Застанал пред платното, оцветено в различни нюанси на светлината, той го съзерцаваше. Не даде вид, че усеща присъствието ми. Просто стоеше и гледаше. Гледах и аз. Постепенно започнах да разбирам. Беше положил фона и със силата на погледа си очертаваше една човешка фигура, която се вписваше като ефирно тяло в духовното пространство на картината.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i><i><i>Уж тръгнах към храма, а стигнах до дъба. Под сянката му имаше човек. Застанал пред платното, оцветено в различни нюанси на светлината, той го съзерцаваше. Не даде вид, че усеща присъствието ми. Просто стоеше и <b>гледаше</b>. Гледах и аз. Постепенно започнах да разбирам. Беше положил фона и със силата на <b>погледа</b> си очертаваше една човешка фигура, която се вписваше като ефирно тяло в духовното пространство на картината.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Бакалова;Шести януари;1997;<br>
<i>- Хората в града говорят, че си бил лекар. Прекарал съм един инсулт. Гледаш ме здрав, прав, а всъщност съм пътник за онзи свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Майя Динева;Пътища;2007;<br>
<i>- Мойта баба така и не свикна с телевизията, Пламене, плюеше и кълнеше, кръстеше се и не ни даваше да <b>гледаме</b>, представяш ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Майя Динева;Пътища;2007;<br>
<i>Пламен вдига глава, радостта от деня и утрото засиява пред него, може би това е Стареца, той го <b>гледа</b> и му се усмихва.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Вечер Насо се взираше в звездното късче небе през малкото прозорче на стаята и лудо се разфантазирваше как с няколко юмручни удара размахани на всички страни разпръсква освирепялата детска тълпа, с дясната ръка вдига Русанка на лявото рамо, прескача вадата с една единствена кралимарковска стъпка и се озовава у дома. Децата го <b>гледат</b> смаяни. От устните им излизат буйни възторжени викове. Такава сила и смелост никога не са виждали, нито пък могат да си представят.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Добре! Той беше съгласен и си гледаше работата, която изискват, но да го оставят и те да си <b>гледа</b> своята - тази, която е вътре в него, в клетките и кръвта му. Да не го навиква майка му, да не го подиграват чуждите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Добре! Той беше съгласен и си <b>гледаше</b> работата, която изискват, но да го оставят и те да си <b>гледа</b> своята - тази, която е вътре в него, в клетките и кръвта му. Да не го навиква майка му, да не го подиграват чуждите.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Не... Неправилно го попита. Личко го <b>гледаше</b> недоумяващо, отворената му уста в почуда отрезви Насо, но разговорът не биваше да спре, щеше да бъде по-лошо и той продължи:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В такива случаи Насо спираше насред двора и с още по-голяма мъка се опитваше д,а я успокои: "Не ма, мамо, докато ги <b>гледам</b>, докато ги паса, правя тези фигурки... Ма ръцете ми сами ги правят ма, мамо, аз не се разсейвам с тях... Броя козите и никога не ги губя, връщам ги издути от пресита. Виж, ма мамо, виж ги и нашите. Гладни ли са, а?..."</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Тогава тя отпускаше дългите си ръце с точилката и се повличаше нагоре подвита отдве... Отместваше миндера, вземаше някоя от захвърлените фигурки: някое мече, лисиче или вълче, държеше го внимателно с два пръста и благоговейно го <b>гледаше</b>, докато някой тропнеше вратата зад гърба й.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>26И ето сега в тази уютна бръснарница той <b>гледа</b> това голо женско тяло /"жив дявол!" - биха казали селяните/ и немее с учудена зяпнала уста.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Момичето работеше във фабриката точно срещу него и колкото <b>гледаше</b> в ръцете си, толкова <b>гледаше</b> и Насо. "Като че ли ще го купува!" - сбутваха се работниците. "Чегато е лук и иска да го бели..." - хихикаха други.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>27 Насо усещаше погледите, но не вдигаше глава. И без това не виждаше нищо от разяждащата го лютевина. Само понякога, когато момичето изнасяше пълните щайги с обеления лук и преплиташе нозе с насилена увереност, му се струваше, че то ще се счупи в кръста и ще остане на място. Беше му грозно да <b>гледа</b> тази прекомерна слабота, която натрапливо се подчертаваше от тежкия товар. Изпълваше се с жал и се успокояваше, едва когато го видеше обратно с празните щайги.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо вярваше на предчувствията и проникновенията си, колкото и невероятни да изглеждаха понякога. Беше надарен да прозира по-дълбоко в същността на нещата, но трябваше и да действа, а точно това не можеше; съзнаваше го и страдаше. Сега трябваше да не се спотайва като закован в този сандък и само да <b>гледа</b> през процепа, а да излезе срещу това чудовище /въпреки съпротивата на Сила/ и да го пита какво иска. Не го направи. Докато се канеше и набираше кураж, онзи обходи още веднъж с фенерчето, за малко не ги откри и се затьтрузи с куция си крак обратно към изхода...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>На прозореца отвън се плъзна сянка на мъж. Жейна изскочи ядосана и след кратки реплики го избута на улицата като вещ за изхвърляне. Върна се задъхана и възмутена. Дълго му разправя, че тя не е такава, каквато я мислят, никой не знае нейната мъка, току се присламчват разни, ама тя не е кучка, да си мисли кой каквото ще... 41 Тя е нещастница, пренебрегната от хората, забравена от Бога, орисана на самота; той да не <b>гледа</b>, че тя хваща око, че се навъртат около нея мъжоря, тя си е сама, защото не й трябват такива...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо обичаше да се взира в гърдите на кърмачките и неведнъж ги беше рисувал с всичките им точици и петна, набъбнали жили и розови зърна, неимоверно изпъкнали, с дупчица в средата, от която изтича благословеното майчино мляко. Рисуваше ги с въглен по стените на обора и оставаше крайно учуден от недоумяващите 45 погледи на децата, в които се прокрадваше нещо зло и мръсно, така несъответстващо на нарисуваното, а майка му го <b>гледаше</b> като превъплътен дявол и го подгонваше, както винаги, с хули и ругатни.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо и Жейна не спаха. Цяла нощ говориха - оживено, доверчиво, безгрижно - забравили околния свят, сякаш бяха единствените хора на земята. Тя му разказа детството си, което беше оживяло и се изливаше от устата й като река: говореше за родителите си, за селото, дърветата, камъните, къщата, нивите, животните, кучето Сарчо, плитките, за които я скубели децата, а те се изплъзвали от ръцете им като риби и Насо "видя" детето-Жейна по-ярко, отколкото ако наживо я <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Точно това, за цветовете на звуковете, Жейна не разбираше и го <b>гледаше</b> с учудени очи, но когато той й разказа, вече със самоирония , как одухотворява природата в планината, как реката, камъните, тревите, гъбите, шишарките оживяват като хора, семейства и общества, как очовечава мечките, змиите, вълците, буболечките, хвъркатите насекоми, птиците, тя подскочи от внезапно осенилия я спомен.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Дивата теменужка е Ана - дребосъчето на махалата, дрипаво и невзрачно като въздуха. Мъничката бедна Ана, която все надолу <b>гледа</b>, стиска с тънките си пръсти дупките на скъсаната рокля, за да не ги види някой. Оная Ана, която не я забелязваш, но случи ли се да повдигне големите си мигли, не можеш да откъснеш погледа си от нея. Дълбоките й теменужени очи те изпълват с уханна нежност. Стоиш на мястото си и се чудиш на магията. Посягаш към русите й коси да провериш дали е реална, а тя се дръпва страхливо и се свива недосегаема като теменужка в тръни.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Теменужката е любимката на Жейна. Ходи специално в гората да види каква точно е почвата, в която расте, какви треви, камъчета и песъчинки има около нея, за да й ги осигури в градинката си. Брои капките роса по цветчетата й. Гледа образа на слънцето в тях и се изпълва със светлина; и с дъха на теменужките, и с нежността, и с цвета им, който я сродява с небето и издига до птиците. И тя се слива с някаква неуловима красота, която се излъчва от въздуха...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Жейна беше като трескава. Гледаше Насо в очите, без да примигне. За да разсее изписалата се напрегнатост по лицето й, Насо буйно се разсмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Още на сутринта Жейна узнава коя е злосторницата. В тъмни зори, незаспала, възбудена и тревожна от нощните похождения, простенва. Майка й скача и опипва челото й. Пали лампата и са вглежда в бледото й лице, в трескавите й разширени очи - толкова са ужасени, още малко и ще се пръснат. У Жейна се надига зло! упорство. Прави й удоволствие да <b>гледа</b> как майка й се суети около нея и премира от страх да не се е разболяла от някаква страшна болест. А Жейна стиска устни, пули се, нарочно я разиграва...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Жейна беше замлъкнала. Гледаше го втренчено и не смееше да мръдне, за да не наруши очарованието на настъпилата тишина. Чувстваше се лека и безплътна, свято пречистена - тя, грешницата, с опашка мъже след себе си, смутителката на мъжкото спокойствие, гьделичкаща въображението и на най-благоверните. Не бяха докоснали душата й. Всъщност, тя не ги допускаше и до тялото си, защото когато стигнеше работата дотам и я лъхваше гола животинска похот, лишена от нежността на човешкото извисяване в чувствата, тя се изгавряше с мъжете и ги оставяше "на чисти понеделник".</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Това Насо го разбра само за един миг. Разбра също така, че именно той, Насо, е успял с присъствието си или кой знае как, да извади част от <b>погледа</b> му, от скритото му вътрешно "Аз" и човекът-мъртвец сега го <b>гледаше</b> живо и с някакво съсредоточено участие; внезапно озарен отвътре, му говореше за селянката от стената, която била любимата му картина, защото му напомняла младежките години, когато мечтата му да стане голям художник</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Една 97 ърцунена особа изкриви устни и разпери презрително длан: "Такива пък как ги пускат тук? Какво ли разбира той! Гледа от мъжко любопитство голите женски тела..."</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Девойката бърбореше непрекъснато от страх да не го изпусне. Разказваше му как веднъж била на цирк и видяла човек да лети във въздуха, да се раздвоява на половини от трион и да остава жив. Тази есен била за пръв път на кино и <b>гледала</b> някакви много весели истории. Имитираше артистите, жестикулираше, подскачаше на един крак, изтичваше напред, обръщаше се и тръгваше заднешком. Той я настигаше, а тя му показваше как се топят снежинките на дланта й:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Беше забравила за младежа, а той, облегнат на едно дебело стебло, <b>гледаше</b> към нея и рисуваше. Жейна го <b>видя</b> и се огледа наоколо като в сън. Върховете на дърветата, озарени допреди малко. от залязващото слънце, заплашително бяха притъмнели. Скоро щеше да мръкне. Скочи внезапно събудена и хукна с подскачащата кошница на кръста. След няколко крачки бавно се върна, остави рисунките внимателно, сякаш бяха икони и затича още по-бързо към дома.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Жейна се залепи за едно от момичетата и го следваше през целия ден стъпка по стъпка. Тотка я <b>гледаше</b> накриво: "Да не искаш и двете да се върнем с празни кошници!"</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Всички деца й се подчиняваха безпрекословно. Жейна я гледаше през прозореца как ги строява и командва, когато играеха на хайдути, а тя на войвода. Дребна сред децата като малкото й пръстче, а кажеше ли с режещия си глас: "Легни!", момичета и момчета - едри лонгури - се пльосваха в пепелта и я <b>гледаха</b> покорно в очите да не изпуснат следващата команда. Тя се изстъпваше пред тях с бойката си осанка, подплясваше във въздуха 150 дясната плитка, сякаш е камшик и само да смее някой да помръдне. Наказваше го със същата тази плитка.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Всички деца й се подчиняваха безпрекословно. Жейна я <b>гледаше</b> през прозореца как ги строява и командва, когато играеха на хайдути, а тя на войвода. Дребна сред децата като малкото й пръстче, а кажеше ли с режещия си глас: "Легни!", момичета и момчета - едри лонгури - се пльосваха в пепелта и я <b>гледаха</b> покорно в очите да не изпуснат следващата команда. Тя се изстъпваше пред тях с бойката си осанка, подплясваше във въздуха 150 дясната плитка, сякаш е камшик и само да смее някой да помръдне. Наказваше го със същата тази плитка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>На другия ден беше събота - ден за посещение на мъртвите. Хората се чудеха каква беше гази хурка насред гроба на дядо Ангел; да не би да е някакъв знак, че вика някого; а младите, особено девойките, които установиха, че наистина Сила е оставила уговорения знак, останаха смаяни и имайки предвид и другите й качества, започнаха да я <b>гледат</b> като полубожество.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Понякога някой мъж й даваше кон и секира сама да си набере дърва от гората, само за да се наслади на необикновената й езда. Крехка, тънка, едва четиринайсетгодишна, а яздеше войнствено като хайдушки воевода. Мъжете се чувстваха по-мъжествени, като я <b>гледаха</b>, а жените по-женствени. Понякога в силния бяг косите й се разплитаха от вятъра и се вееха буйно зад нея на голямо разстояние. Тогава приличаше на незнайно същество, някаква добра богиня дошла от мечтите им, за да ги покровителства.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Сила го <b>гледаше</b>, без да мигне. Усетил дързостта на антипатията й, той също я <b>гледаше</b> някак особено, по навик заплашително, с изкривено от лошите мисли лице, което съчетано със задушливата миризма на парфюма от безупречния му костюм, й напомняше смътно, кой знае защо, за нещо лошо от миналото: баща й, страданията му, смъртта и своите собствени душевни мъки, които минаваха незабелязано за околните, благодарение на силния й дух.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Той я <b>гледаше</b> все така, без да помръдва и не можеше да реши: човек ли е, животно, или дух. Толкова невероятен беше образът й: с плитка над едното ухо, неестествено дълга, невиждана, половината глава с къса коса, залепена с топка от лепка, красива рокля, от която висят парцали, сякаш току-що нарочно раздрани. В ума му просветна, че може да е поставена тук за провокация. Огледа се наоколо, ослуша се - тихо. "Като пред буря" - помисли си. Продължи да е нащрек и със стиснати зъби, шепнешком изкомандва: "Излез!" Тя се опита, но не можа. Падна назад в целия ръст.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i><i>В една мрачна вечер, когато снежните парцали замрежваха <b>погледа</b> на минувачите, пред Сила и младежа, с когото изпълняваха задача и той вървеше пет крачки пред нея, внезапно изскочиха двама цивилни полицаи. Другарят й кривна и се свлече под изстрелите им на мокрия тротоар. Сила <b>видя</b> звездата на своя живот да полита устремно към земята. Дъхът й спря в очакване на.куршума... И той нзсвистя, но прониза друга девойка, случайно минаваща, а на Сила полицаят изкрещя: "Марш оттук, ма! Марш!" Тя го <b>гледаше</b> вкаменена със зяпнала уста и се сети да побегне, едва когато <b>видя</b> палка в ръцете му.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо не знаеше къде да отиде и не мислеше-за това. Нозете му сами го понесоха към църквата "Света Богородица". В нея често беше намирал утеха. С часове <b>гледаше</b> дърворезбата на двата големи иконостаса и иконите по стените. С живите си човешки. образи, сякаш от плът и кръв, те имаха по-голяма прилика живота, отколкото с божествата, които изобразяваха. Църквата се посещаваше и от други любители на изкуството, идващи от далечни градове и страни.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Насо се нахвърли на книгите като пустинник на изворна вода, Достоевски, Виктор Юго, Толстой, Зола, Балзак и цялата тази отминала епоха, отразена в произведенията им. Осъмваше над книгите треперещ, сякаш е трескав. Отслабна, лицето му побеля още повече, а очите потънаха в синкави кръгове и заблестяха с искрите на пожар. Приличаше на мъченик, затова усмивката на щастливец объркваше хората и те го <b>гледаха</b> озадачени, без да смеят да го попитат какво му е.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Веднъж, когато хората пълзяха със залепени тела и впити пръсти в скалата, Насо се обърна да <b>гледа</b>. Вдъхна дълбоко от удивление и с разперени ръце полетя към пропастта. Закачи се за едно храстче. Хората изхълцаха ужасени; и смаяни, че това съвсем тънко стебълце можа да го задържи. Докато Насо стоеше увиснал. гледаше бездната и му се струваше, че ако полети към нея, тя ще го посрещне с пухена прегръдка, един млад мъж намери дълъг прът накрая с кука, закачи го за дрешката и го измъкна невредим. Хората благоговейно се развикаха:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Веднъж, когато хората пълзяха със залепени тела и впити пръсти в скалата, Насо се обърна да <b>гледа</b>. Вдъхна дълбоко от удивление и с разперени ръце полетя към пропастта. Закачи се за едно храстче. Хората изхълцаха ужасени; и смаяни, че това съвсем тънко стебълце можа да го задържи. Докато Насо стоеше увиснал. <b>гледаше</b> бездната и му се струваше, че ако полети към нея, тя ще го посрещне с пухена прегръдка, един млад мъж намери дълъг прът накрая с кука, закачи го за дрешката и го измъкна невредим. Хората благоговейно се развикаха:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Привечер, когато хората се прибираха от къра, в селото се чу провлечен глас: "Бърда-а-а, бърда продавам. Тук е бърда-ря-я-я-я..." - и жените се трупаха да <b>гледат</b> бърдата: на някоя трябваше ситно, на друга едро, според това какво ще тъче. По някое време бърдарят изчезна, остана само магарето да поклаща товара и да маха глава. Бяха прибрали човека в общината да го обискират и разпитват - съмняваха се, че е комунист, дошъл на разузнаване.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>208 Понякога срещаше непознати хора - туристи - в ниското на планината. Те бяха от рода на "пуяците" и "кокошките" в града. Гледаха го със снизходително любопитство, разпитваха го за това-онова, а той ги презираше, защото не зачитаха достойнството му; оставяха се да ги сварва в сексуалните им изблици, сякаш той не беше човек, за да се стесняват.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В отряда имаше една съвсем млада девойка с прнстегнато кръстче и омайващи очи. Тя переше, чистеше и все си тананикаше нещо. Устните и трептяха подобно крилца на пчела. Насо не откъсваше поглед от нея. Страховете и безпокойството за козите и близките му изчезнаха. Като <b>гледаше</b> тези силни мъже и тази, както му се струваше, съвършена девойка, вярата му в доброто потрепваше като пробуждащ се от кома болен.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>В последните дни партизаните непрекъснато вървяха. Мълчаха и вървяха; вървяха безкрайно. Насо се чудеше къде отиват, като не спират никъде. 209 Гледаше кръшните движения на девойката, красотите на планината и му беше приятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Лада винаги биваше радостна. Чувствата гняв, отчаяние или тъга й бяха непонятни. При една буря поток бе придошъл и отнесъл съдове, саксии, постелки. Наводни къщето. Настроението й не се промени. Веднага започна ново засаждане, примъкване на суха шума и стъкмяване на ново легло. Друг път падна гръм и отцепи ъгъла на къщичката. Зае се сама да го оправя, а Насо я <b>гледаше</b> и се чудеше. Донесе дървета, камъни, глина и се опита да го закърпи. Приличаше му на лястовица, която отново и отново съгражда събореното от лоши хора гнездо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Дните му се превърнаха в безкрайно диво опиянение... Нощем заспиваха с преплетени на възел тела. Денем слушаше смеха й, <b>гледаше</b> очите й. Всичко, което правеше тя, го освобождаваше от тревожните мисли и напразните философски плетеници за живота. Изчезваше абсурда, не жадуваше за смисъла. Той, смисълът, беше в самите тях, в съществуването им и във всичко, което е наоколо. Те се сливаха, бяха едносъщни с цялото наречено природа.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Лада сядаше в краката на Насо и <b>гледаше</b> учудена в движението на ръцете му, а по лицето й се изписваше благоговение. Той я <b>поглеждаше</b> усмихнат и продължаваше с още по-голямо вдъхновение. Когато се изпълни пространството със скулптури и нямаше повече място, Насо започна да прави малки фигурки. Всичко, каквото излизаше от ръцете му, бе съвършено произведение на изкуството.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i><i>Не беше тъмно; имаше два решетъчни прозореца. Единият <b>гледаше</b> към мегдана и беше закрит с шпертплат, а другият - към двора. Насо <b>виждаше</b> само краката на минаващите. 222 Едни от тях стъпваха тежко и властно, с припряната радост на победители, а други колебливо се преплитаха от дебнещия във въздуха страх. От селото имаше много убити комунисти, интернирани семейства и изгорени къщи. Отмъщението щеше да бъде страшно. Страшно и сляпо, каквото е било винаги.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Залезите блестяха в две от железните пръчки на прозореца и той ги <b>гледаше</b> без да мигне, докато избледнеят. Отблясъкът се пръскаше на синьо-зелени точки и милион оранжево-жълти звездички, които го изпълваха с любимите му цветове, люлееха го, носеха го в неговите си селения и той забравяше къде се намира. Нощем мракът ваеше дяволи, тъмни гори и водни въртопи. Усещаше как сърцето му затаява ударите си, а дробовете забравят да дишат.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>Силите на Насо не се възвърнаха като друг път при боледуване. Сутрин ставаше трудно; с неохота се хващаше за работа. В гърдите му клокочеше затаена кашлица, която най-много го измъчваше. Тя го издаваше пред близките. Майка му го <b>гледаше</b> с разширени от страх очи, а братята му току го подпитваха:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Избраният;1994;<br>
<i>- Картините са от сина ми... Насо... Син на художника Стоян... Хората я <b>гледаха</b> недоверчиво, но журналистите веднага я наобиколиха...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Жените не се засмяха, не се и усмихнаха дори. Явно се досещаха, че не съм го облякла от кокетство, а някаква нужда ме е принудила. Гледаха ме озадачено и очите им се пълнеха от съчувствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Глей, глей, да <b>гледаш</b>, да се ненагледаш! - и се заплесваха умилно в нея, а тя премираше от радост. Кипреше се и се издуваше от горделивост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>След малко стоях на прозореца вкъщи, тиха и спокойна. Чудото беше станало. Бях вече по-силната. Гледах поновому света и хората. Пет пари не давах, че не се побирам в представите им за нормално момичешко поведение. Сякаш хиляди дяволи бяха обсебили душата ми, за да ги смущават, а в мене си беше чисто и светло като с Бог. Чисто и необикновено синьо беше и небето, а слънцето златееше във вадата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>И на този блестящ фон по улицата пропълзя черна заплашителна сянка. Дино - Зининият баща - тичаше право към мене. Възмущение и жажда да ме смаже начаса бяха изписани във всяко негово движение, а аз се смеех, като го <b>гледах</b> как смешно подскача по камъните, за да не намокри купешките си сандали. На погледа ми се натрапиха ръцете му. Бяха едри и червени, приличаха на кървави. Като светкавица проблесна в съзнанието ми скорошен спомен.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Видях как устните й се раздвижиха в безгласна молитва за мене, а аз продължавах да бушувам подобно отприщен бент и да смайвам хората отсреща. Кой как минеше, се спираше да <b>гледа</b>. И никой не се сещаше, че това е моето болезнено отрицание на всичко, което ме бе потискало и мъчило... Бясна, та бясна! Знаех, че не съм и още повече се настървявах...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Всяка вечер се озовавахме под църковните кипариси при двата гроба, където растяха бурени до пояс. Заставахме на крачка разстояние и мълчаливо впивахме зеници в очите си. Стояхме неподвижни, <b>гледахме</b> се и все по-дълбоко потъвахме един в друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Не мога, болна съм. В тази стая всички сме много болни. Тук не се живее, а се умира. Хубаво ни <b>гледат</b>, но... Пък и навън само ковчези и носилки се виждат.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Ето една дама като мене преди, на която погледът крещеше: "Вижте, вижте колко съм хубава..." и хората наистина я <b>гледаха</b>, но Боже мой, тя приличаше на проститутка, която търси клиенти. Заля ме вълна от срам. И аз бях като нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Госпожо, аз лекувам този вид левкимии. Желая да взема Райо със себе си в моята страна и съм почти сигурен в успехите си. Той ще бъде светило в науката и аз (дано съм жив!) ще се гордея, че съм му помогнал. Вие, разбира се, ще го придружавате навсякъде. Нали сте му майка! - и ме погледна със същия възторг, с който <b>гледаше</b> Рай.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Когато успях да се свържа с болницата, ми отговориха: "Професор Сорейн отлетя." Отлетя и въздухът край мен. И дърветата, и сградите, и хората. Всичко изчезна. Когато се върнаха отново, не зная след колко време, Рай лежеше до мене безжизнен. Дъхът му още вибрираше във въздуха, а очите, широко отворени, продължаваха да гонят надеждата, която го е крепяла, но тя бе изчезнала и отнесла живота му. Край нас се бе струпал народ и продължаваше да се стича. Който минеше, се спираше и оставаше да <b>гледа</b>. Хората се събираха като на огромна богатска сватба. Коментираха, жестикулираха, даваха съвети.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>- Тате, какво да правим, изпускаме го. Не се прибира по цели нощи, а поведението му стана странно. Когато го питаме къде ходи, той ни <b>гледа</b> с ирония, която така изкривява лицето му, че заприличва на престъпник.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>Филип го <b>гледаше</b> и мълчеше. Излишно бе да доказва, че не е от нищо. На членовете от партията бяха отпуснати огромни безлихвени заеми. Насочи вниманието му пак към картините:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i><i><i>Тя <b>гледаше</b> след тях, но не ги <b>виждаше</b>. В <b>погледа</b> й светеше някакво диво решение. В позата и цялата й осанка личеше трагична освободеност от глада, униженията и всички земни грижи...</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Дубарова;Палтото ме събуди;2002;<br>
<i>До стълбите спря голяма група младежи. Разговаряха за нещо свое и го <b>гледаха</b> безучастно. Само един от тях, който беше с гръб към него досега, се обърна и веднага го доближи:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>...Е, Мохамед направо ме уби! Сутрешните стихотворения пареха през джоба на панталона ми. Чувствах се ужасно глупаво. Не можех да кажа каквото и да било. Не можех дори да си призная, че и аз не съм спал цяла нощ. Мълчах и <b>гледах</b> тъпо пред себе си. Кристоф и Софи дойдоха, но тъмносините й очи въобще не ме забелязаха. Тя ме поздрави сърдечно, седна до мен, но аз усещах, че не съществувам. По-късно, когато си възвърнах способността да мисля, разбрах, че се интересува единствено от Мохамед. Бях много нещастен. Започнах да изпитвам нещо като ревност и да намразвам целия свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Не, не е необходимо. Не ни отнемай вълнението от неизвестостта. Ще се справим! - Даниел <b>гледаше</b> развеселен през матираното предно стъкло на колата. - Танжер ще си остане за мен най-вълнуващият град на земята. Може би, не най-красивият, но безспорно най-вълнуващият...</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Ти разбираш, че няма да те пуснем да отидеш никъде, нали? - Николa <b>гледаше</b> сериозно, сключил сърдито деликатните си вежди. - Освен ако..., ако не ни запознаеш с нея!</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Кажи ми как може една костенурка да излезе от кутия за обувки? - Даниел критично <b>гледаше</b> лицето си в изжуленото огледало над мивката.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Тя запали цигара. Гледаше през мен, някъде в закачените на стената саксии с цветя, и аз мислено й благодарих, че престана да говори. Исках да бъда сам с празнотата и болката по нещо, което безвъзвратно си беше отишло. Отнякъде долетя остър клаксон на кола, немска реч и смях. Германците дори и във ваканция бяха ранобудни. Кафето беше студено и безвкусно. Исках да се махна, да си тръгна колкото може по-бързо, но седях като закован на стола и не смеех да кажа каквото и да било. Катрин сякаш отгатна мислите ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Не ми харесва начина, по който те <b>гледа</b> - промърмори безизразно старицата. - Не е на добро. Трябва да си вървиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Даниел взе изпомачканата черно-бяла снимка, от която го <b>гледаше</b> усмихнатото лице на млад, весел мъж с блестяща черна коса, взря се за миг в нея, върна я обратно на момчето и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i><i>Той с един замах я потопи под водата. Бързите, некоординирани движения на ръцете и краката й образуваха фонтани от кипяща вода. Той я пусна и с всички сили заплува към брега. Знаеше, че отмъщението ще последва светкавично и <b>гледаше</b> да се отдалечи, колкото се може повече от плюещата вода, невярваща в любовта, разярена морска нимфа. Стигна на брега преди дъщеря си и уморено се хвърли върху червената хавлия. Натали бавно слизаше по пътеката към плажа. Даниел й махна с ръка. Изабел дотича, посипвайки го с пясък от главата до петите, проследи <b>погледа</b> му и каза със запъхтян, но твърд глас:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>И до днес съм абсолютно сигурен, че не съм й казал нито дума, но когато стигнахме пред дома ми, тя слезе с мен от колата, качи се с мен в асансьора и после влезе с мен в апартамента ми на третия етаж. Стоях безмълвен в антрето и <b>гледах</b> тъпо как тя съблече шлифера си, събу обувките си и кокетно ме попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Тя ме <b>гледаше</b>, без да трепне, и само широко отворените й сини очи издаваха, че думите ми са достигнали съзнанието й. После изведнъж лицето й пламна, тя ме блъсна поривисто и каза злобно:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Ами да, нали си болен! - Хитрите му очички ме <b>гледаха</b> изпитателно, устата му се разля в усмивка и от нея се подадоха два големи неравни зъба. - Как ми се кара колело! Хайде да идем следобяд в "Парка на свободата", чистият въздух е много полезен за болестта ти!</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Аз седях, хванал здраво чашата с кафе, и не знаех как да реагирам. Ако се изсмея, ще обидя всички, ако се разсърдя - ще кажат, че съм егоист и мисля само за себе си. Мълчах и <b>гледах</b> татко Марин. Той се беше изчервил като рак и само връхчетата на ушите му бяха някак странно бели. Най-после тъстът ми се обърна към мен с надебелял глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Маруся избърса с ръка сълзите си. Луничките по лицето й бяха станали по-наситени. Тъща ми ме <b>гледаше</b> втренчено и мълчеше. Татко Марин все още изучаваше червеното петно върху покривката. През отворения прозорец се чуваше как някъде плаче бебе. За първи път се почувствах виновен. Виновен за това, че имам принципи, че не искам да споделям изобретението си с някакъв мухльо, че баща ми не е бил партизанин и че аз не съм член на партията. Маруся хвана ръката ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>На него му беше все едно. Живееше само на няколко крачки от киното. Милена и Силвия, разбира се, не дойдоха, защото никога не бяха обещавали такова нещо. Вашката <b>гледаше</b> отначало Стефан накриво, но после му мина. С една дума и тримата бяха в отлично настроение и единодушно решиха, че е пълна глупост да ходят на кино. Още повече, беше престанало да вали.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Вкъщи си налях още един джин-фис, седнах в креслото и се загледах в сватбената снимка на майка и татко върху баварския бюфет до прозореца. Гледах усмихнатите им млади лица и си мислех, че те бяха основните виновници за това, че не съм в състояние да си пожелавам нещо силно. Ама така силно, че да го постигам - с цената на всичко. И слава Богу!</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Лекарят беше престанал да си играе с кламера. Черните му като боровинки очи <b>гледаха</b> строго. В стаята беше тихо и непоносимо задушно.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Господин Айгнер? - някаква млада сестра стоеше пред него и го <b>гледаше</b> уплашено. - Тъкмо се опитвахме да ви открием по телефона. Преди около един час госпожата си отиде от нас. Моите съболезнования.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Стоеше като идиот по средата на двора и <b>гледаше</b> към тях. Това "сладък" му подейства като удар в слабините и той почувства как се изчервява от обида. Бил сладък... Погледът му се замъгли от гняв. Сладък имаше оттенъка на глупак.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Вечерта мина общо взето приятно. Ханс беше сериозно впечатлен от Готфрид, който имаше шритмахер и през цялото време го <b>гледаше</b> сякаш е някакво рядко изкопаемо.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Той свали часовника от ръката си и го сложи в малките длани на детето. Момчето беше престанало да вика и <b>гледаше</b> ту часовника, ту този изискан господин, клекнал до него в тъмния коридор.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Директорката <b>гледаше</b> озадачено Боби, който продължаваше да се усмихва победоносно. Беше изкъпан, с нова фанелка и видимо доволен от себе си. Преди да тръгнат, той поиска да се сбогува само с едно момче. То го чакаше в дъното на коридора, седнало на стълбите, които водеха към спалните помещения. Беше слабичко и с остригана глава, както повечето деца в дома. Двамата си подадоха ръка и без да си кажат нито дума, се разделиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Аз имам сестра, така ли? И къде е тя? Как се казва? Двамата се <b>гледаха</b> усмихнати и никой не разбираше какво точно иска да му каже другият. Беше ясно, че първото нещо, което им предстоеше, са уроците по английски.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Жената на лекаря го <b>гледаше</b> с любопитство. Едно дете от страната на нейния съпруг, която тя познаваше само от разказите му.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>Димов също нямаше деца и <b>гледаше</b> на Боби като на собствен син. Беше готов да жертва за него ценното си свободно време, обичаше да му помага, водеше го също във военния музей и в парка, искаше да му даде всичко, което би дал на своето неродено дете. Линда малко се притесняваше от възникналата близост между двамата, но се радваше да вижда Боби така щастлив в присъствието на лекаря и решително се бореше срещу ревността, която се опитваше да се настани в мислите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Люси Мошен;Преди пустинята;2002;<br>
<i>- Стига си философствал. Взел съм много хубав филм от видеотеката. Ела да ти премеря температурата. След вечеря ще го <b>гледаме</b> заедно.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>"На следващия ден, понеже бяхме празни, отидохме да <b>гледаме</b> съсичането на Илюминатус Максимус и още един мъж, осъден за кражби. И като ги доведоха на двайсет разкрача от мястото, войникът Пантера тръгна от там към Илюминатус. И като го наближи, Илюминатус бутна с рамо този до него, онзи залитна и излезе напред, и Пантера го взе него. А той възропта и, понеже беше вързан, посочи с глава към Илюминатус и рече: "Защо мен? Онзи трябваше да е пръв."</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>19 После се обърна към учениците си и рече: Който има очи, да <b>гледа</b>. Защото всичко е възможно за този, който има гнозис.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>34 А Сатурнин възкликна и рече: О невежи! Докога ще ме отегчавате с вашето незнание! Докога ще <b>гледате</b> чашата само отвънка, а не и отвътре!</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>37 И като излезе с учениците си, срещна слепеца, който беше изцелил предишния ден. И той се хвърли насреща му и му целуваше ръката и казваше: Благословен да си, господине мой, защото вече <b>гледам</b>, и никога не мога да ти се отблагодаря, че, ето, целият пъстър свят на Бога е пред очите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>68 И те почнаха да хвърлят сакатите във впряговете като талпи, един връз друг, а който беше с един крак или по-здрав, <b>гледаше</b> да изскочи. А конете се подплашиха и някои не можаха да ги удържат, и един впряг препусна, друг се обърна.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>70 А понтифексът Сатурнин през цялото време седеше на втория кат на къщата и <b>гледаше</b>. И като свърши това произшествие и онези бяха махнати, той събра учениците на двора и каза: Който има уши да слуша, да слуша. Когато бях осем годишен и убих баща си, за да посоча към огдоадата, и че доброто и лошото са едно, му рекох същото.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>“На следващия ден, понеже бяхме празни, отидохме да <b>гледаме</b> съсичането на Илюминатус Максимус и още един мъж, осъден за кражби. И като ги доведоха на двайсет разкрача от мястото, войникът Пантера тръгна от там към Илюминатус. И като го наближи, Илюминатус бутна с рамо този до него, онзи залитна и излезе напред, и Пантера го взе него. А той възропта и, понеже беше вързан, посочи с глава към Илюминатус и рече: “Защо мен? Онзи трябваше да е пръв.”</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>19 После се обърна към учениците си и рече: Който има очи, да <b>гледа</b>. Защото всичко е възможно за този, който има гнозис.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>34 А Сатурнин възкликна и рече: О, невежи! Докога ще ме отегчавате с вашето незнание! Докога ще <b>гледате</b> чашата само отвънка, а не и отвътре!</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>37 И като излезе с учениците си, срещна слепеца, когото беше изцелил предишния ден. И той се хвърли насреща му и му целуваше ръката и казваше: Благословен да си, господине мой, защото вече <b>гледам</b>, и никога не мога да ти се отблагодаря, че, ето, целият пъстър свят на Бога е пред очите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>68 И те почнаха да хвърлят сакатите във впряговете като талпи, един връз друг, а който беше с един крак или по-здрав, <b>гледаше</b> да изскочи. А конете се подплашиха и някои не можаха да ги удържат, и един впряг препусна, друг се обърна.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>70 А понтифексът Сатурнин през цялото време седеше на втория кат на къщата и <b>гледаше</b>. И като свърши това произшествие и онези бяха махнати, той събра учениците на двора и каза: Който има уши да слуша, да слуша. Когато бях осемгодишен и убих баща си, за да посоча към огдоадата, и че доброто и лошото са едно, му рекох същото.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Джобна енциклопедия на мистериите;2004;<br>
<i>В края на краищата човек не е отговорен за името си, и очевидно случаят с мъдреца Абдал е такъв. Но по-важното за нас е, че Пико свързва своя хуманистичен възглед с античния херметизъм. Това е отчасти правилно и обосновано, а отчасти съвсем неправилно и необосновано. Правилно е то заради онази част от херметизма (понякога наричана “оптимистичен херметизъм”), която не <b>гледа</b> на тялото непременно като на зло. В херметическия диалог “Асклепий”, писан около началото на новата ера, Хермес казва:</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за действие. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира смелост цели три години и сега ме командва със строг глас. Моят строг глас! </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и <b>гледам</b> огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат 6 право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка. </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и <b>гледам</b> огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат 6 право да <b>гледат</b> рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се <b>гледам</b> отстрани. Сега съм аз и не съм аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Пуша. Седя в кухнята, пуша и слушам точното време. Половин час преди осемнадесет започвам да влизам и излизам от тоалетната. Точно в шест вечерта ще бъда абсолютно безпомощна. Зная, че ще съм сама срещу изобретателното неизвестно, зная, че ще бъда наказана, зная, че мъжът мрази дори дишането ми. Не искам да се напикавам точно тогава. Не искам да ме боли, няма да викам, не бих се разплакала за нищо на този свят. Идва времето за страхуване. Неговото време. Той обича да <b>гледа</b> другите как се страхуват... </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Когато не мога да свърша нещо, имам навика да излизам от себе си и да се <b>гледам</b> отстрани. Така и правя. Изглеждам доста жалко. Бутвам се силно в гърба и тръгвам към контакта. Заставам до мивката и се дебна. Виждам как напъхвам жиците, свободния край навивам около една медна тръбичка на хладилника. Зная, че съм изключила бушоните, но въпреки това продължавам да се въртя и треперя. Толкова съм противна отстрани, че ми иде да си тегля един шут отзад. По ръцете ми се стича вода, долната ми челюст се тресе. Изобщо не приличам на убиец. Пак съм жертва отвсякъде. Кога ще свърши всичко това? </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Глътка топла вода и часовникът отмерва точният час. Всеки момент ключът ще се превърти в бравата и събитията ще потекат като вода. Токът също тече като вода, но трябва да го включиш първо в мрежата. Електротехникът каза, повечето хора не разбирали, че умират, когато ги ударел ток. Не му вярвам особено. Той все пак е жив. Сапунисвам се за десети път. Довечера гърбът ще ме боли и кожата ще е опъната до пръсване, но кой ти <b>гледа</b>. Някои изобщо нямат да усещат кожата си. Майтап. </i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Трябва да отида при близките. Те са наблизо, когато потрябва. Аз също съм наблизо. Чудя се само кой пръв ще каже: "Видя ли какво става, когато не слушаш?" Аз <b>видях</b> какво става, но близките не видяха. Близките виждат наблизо. Аз <b>гледам</b> в Скорпион. Познавам звездите от онова небе, слънцата, луните, имам си... Всъщност, няма значение какво имам из другите съзвездия. Тук си имам обида. Обидата е самотно чувство.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Обаче яденето е невероятно. Празничното ядене. На погребение се яде много. И на сватба се яде много. Много поводи има за голямо плюскане. Иска ми се да кажа... Не, нищо повече няма да казвам, освен: Благодаря за хубавия обяд! Бях забравила думите на благодарност. Приятни думи. Препълнени. Ситият корем се изразява. Пълната душа мълчи и <b>гледа</b>. Тя не говори с думи. Аз се срещам с душата си. Много рядко, наистина, но се случва. Душата ми е препълнена с обиди, но все пак: Благодаря за хубавия обяд! Благодаря изобщо за всичко.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Гледам снимки. Не е хубаво да се <b>гледат</b> собствените снимки. Фотографиите са като свраките. Отмъкват по някое лъскаво мигновение от живота и трупат крадени парченца в албумите. Децата винаги се стряскат, като <b>видят</b> бабите и дядовците си малки. Шокиращо и объркващо. И аз се стряскам. Това е мое. Това съм аз. Снимките са подредени на "Преди" и "Сега". Моите са разбъркани. Трябва да въведа ред.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Тук съм аз като бебе. Защо всички снимат дупетата на децата си. Мек като бебешко дупе, гладък като бебешко дупе, 32 розов като бебешко дупе, "Ох на мама сладкото дупе!" Изглежда, като се роди човек, най хубавото нещо, което има, е дупето. Никой не <b>гледа</b> човека. Дупето му гледат. И аз съм се родила с дупе.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Тук съм аз като бебе. Защо всички снимат дупетата на децата си. Мек като бебешко дупе, гладък като бебешко дупе, 32 розов като бебешко дупе, "Ох на мама сладкото дупе!" Изглежда, като се роди човек, най хубавото нещо, което има, е дупето. Никой не <b>гледа</b> човека. Дупето му <b>гледат</b>. И аз съм се родила с дупе.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Това е брат ми. Вече е роден и повит с очаквания. Само едно не ми е ясно. Щом искаш още едно дете, значи първото е нещо нефелно. Или ти е малко? А може би второто дете дава право на избор. Гледаш кое по струва, другото забравяш в училище. Откакто се роди брат ми, непрекъснато внимавам да не ме забравят някъде, защото съм лоша. Знам, че съм лоша, но не мога да се прибера със завързани очи. Винаги съм предпочитала Хензел и Гретел пред Червената шапчица. И брат ми не се губи... Той не е лош.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Близките са и близко и не толкова. Всички имат лични и телевизионни проблеми. Телевизионните са повече. И аз <b>гледам</b> телевизия. Работя в театър и <b>гледам</b> телевизия. Така и аз имам проблеми. Мисля си за разрушените термитници в Южна Америка, за черните дупки и за очакващите богове от остров Пасха. Интересно е. Не мисля за театъра. Не е интересно. Мирише на мухъл и халтури. Мразя сумрака. Нещата изглаждат различни, неистински. Изкуството се шляе зад кулисите, секне си носа пред входа, иска да го пипат между краката за късмет. Гримьорните лепнат от ферментирали отношения.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Лято е. Ще пътувам. Ще отида до родния си град, където съм оставила най-хубавите си дни и нощи. Малки дни и нощи на малко дете. Там са представите ми за доброто. И те са малко. Искам пак да съм дете. Да започна всичко отначало. Да бъда обичана. Да си припомня какво означава да бъдеш обичан и не сам. Колкото съм по-малка, толкова по-безбрежно е морето. Имам мъчителна нужда от море без брегове. Обикновена синя вода от единия край на живота да 53 другия... И да се изгубя из нея. Гледаш синьото и знаеш, че той, животът, няма край. Това е облекчение.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Пътувам с влак. Стоя шест часа права в коридора, затисната от кошници с праскови и зайци. Гледам през прозореца столица след столица и не дишам срещу вятъра. Успявам да припълзя до вагон-ресторанта. Купувам си шест бири. Това число шест има гадна роля в живота ми. Шест цирея на носа да му излязат на този, който изличи града ми и го превърна в столица. Шест флигорни да му свирят... И пясък не съм си взела. Откъде да го взема? Няма пясък. Има динени кори, люспи от домати, дръжки от чушки, някой и друг употребен презерватив.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Започвам да мисля като гаден паяк. Седя и чакам в мълчание да узрее желанието. Това е изкуство. Щипаният и потупван задник помръдва. Изпускам първата тънка нишка. Опипвам я с ръце. Прозрачна и доста лепкава. Ще свърши работа. Гледам лекето срещу себе си. Не е спрял да ме разпитва откакто се познаваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Всичко се оказва илюзия. Хапането не променя нещата. Знаех си, че всяка революция завършва със съмнителен успех... В супермаркета ме <b>гледат</b> с омраза. Касиерката - с ужас. Плащам само на нейната каса. Поне й вкисвам деня. Носи само три златни пръстена. Те красят мазните пръсти като угризения. Едва ли ще спре да краде. Търся си работа като касиерка.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Гледам на шофьорите на ръка. Много ги стряскам. Не е приятно да вземеш непознат човек, а той да разрови най-съкровените ти тайни и да ги разхвърля из кабината като76  прани дрехи по тревата. Един ме заведе чак в Елена, за да <b>гледам</b> и на жена му. Събрахме махалата. За малко да остана. Ако от това си изкарвах хляба, щях да съм богата. Може би щях да събера пари за един град и за едно детство...</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Плюят в лицата си и после сядат заедно на чашка. Сякаш нищо не е станало. След ядене пеят. Ние вечеряме и сядаме да <b>гледаме</b> телевизия, за да си имаме проблеми за сутринта. Тъпо. Тъпо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Никога няма да успея да стигна до Австралия. Никога няма да успея да избягам където и да било. Ходя с наведена глава и <b>гледам</b> в краката на хората. Носят гръцки обувки. Излизат им мазоли и кокалчета, но не си купуват цървули. Купувам си цървули. И бяла риза от домашен бял плат си купувам. Сплитам косата си на плитки и говоря а ла Балан. Не е възможно да съм от свиневъдна държава, а да се държа като графиня. Излиза, че е възможно. Такова снобеене от страна на овчари и свинари пада, че защо и хората да не си поснобеят малко. Всичко е от чая.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Прибираме я у тях. Зъбите са наистина прекрасни, но и нейните не бяха лоши. Мъжът се държи веселяшки и 86 проявява чувство за хумор. Обещава й изкуствено око, което да мига и да казва "мама". И аз се държа весело. Питам го колко получава като обезщетение вдовицата на геройски загинал копой. Гледа ме лошо. Не го гледам приветливо. Посрещането приключва смачкано, но поне му изпихме уискито. Сега ще й забрани да се среща с нас. Не само й забрани, но й насини окото, след като му докладвали, че пак седим заедно в нашето барче. Е, кой бил, бил.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i><i>Прибираме я у тях. Зъбите са наистина прекрасни, но и нейните не бяха лоши. Мъжът се държи веселяшки и 86 проявява чувство за хумор. Обещава й изкуствено око, което да мига и да казва "мама". И аз се държа весело. Питам го колко получава като обезщетение вдовицата на геройски загинал копой. Гледа ме лошо. Не го <b>гледам</b> приветливо. Посрещането приключва смачкано, но поне му изпихме уискито. Сега ще й забрани да се среща с нас. Не само й забрани, но й насини окото, след като му докладвали, че пак седим заедно в нашето барче. Е, кой бил, бил.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>На погребението на скъпия покойник отказвам да отида. Не обичам закъснели прояви на съчувствие, а и не му съчувствам особено. На вдовицата черното й стои добре. Разхубавява се. Има такъв паяк - Черна вдовица. Скоро няма да й бъда нужна. И тя иска да остава сама по разни барчета, а това е сигурен признак. Гледам двете си приятелки и ми е мъчно. Добре се чувствах с тях, но те бързат да се оплетат в нишката на нова любов. По-късно ще дойде омразата. Ще я забележат късно и всичко ще се влачи по старому. Пак ще съм сама.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Есенни бригади. Сливови дървета и ученици, които се шляят между тях. Както обикновено съм съвестна. Щом сливите трябва да се берат от дървото, значи ще се кача на дървото. Качването е лесно. Седя на един клон и <b>гледам</b> земята под себе си. Същото усещане като на шведската стена. Виждам как падам на земята и се разпльоквам в локва от кръв и вътрешности. Не мога да сляза. Няма го и учителят по физическо, да ме свали долу. Не ми остава друго, освен да падна на задника си. Падам. Няма кръв, но 97 боли ужасно. Гласът ми се свива на топка в гърлото, а сълзите тръгват на екскурзия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Трябва бързо да се прибера на тъмно, за да не видя синьо небе. Не мога да <b>гледам</b> нищо синьо. Не понасям сини петна пред очите си! Вампирясвам. Нямам представа къде съм, а не ми трябват и представи. Никакви представи повече!</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>От известно време не стоя пред огледалото в банята. Имам чувството, че очите ми са сини. Искам да ги сваля от 108  лицето и да измия този воднист цвят под силна струя вода. Иначе съм добре. Справедливостта ми е нахранена и приспана. Минавам от време на време да погледна да не си е отвила гърба. Гледам и да не се задуши. Болките трябва да дишат, за да зараснат. Те са открити рани. Грижа се и за болките си. Прибрах драната си, струпясала същност. Цялата е в цикатрикси. Препоръчвам пластична операция. Все повтарям на болните вътре в мен: Животът е прекрасно място! Трябва да оцелеем.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Къде да отидем да си основем една прилична държавица? Шепа хора сме ние, обречените. Гледам картата на света. Сахара и Хималаите стоят празни. Я срещнеш човек на квадратна миля, я не. Няма синеоки хора, няма загрижени партии, няма дори обикновени хора за една манифестация. Две прелестни места на земното кълбо. Предимството на Сахара е, че можеш да си строиш пясъчни кули до побъркване и няма кой да ти ги настъпи. Има свободни места и в блатистите области по течението на Амазонка. Но там пък има пирани. Рибки-пиранки, хора-пиранки. Едните ръфат тялото, другите душата. Хигиенисти на природата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мария Станкова;Наръчник по саморъчни убийства;1998;<br>
<i>Брат ми <b>гледа</b> рибки-неонки. В отново общата ни стая мирише на застояла вода и разбити лични животи. Не му е лесно. И той остана с диплома и нищо друго. Разбирам го, но не мога да му кажа колко е просто, колко малко усилия се изискват, за да се събуди справедливостта. Трябва сам да си открие главния корен. Сам. Виж, ако злото го настигне и го заплаши...</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Капки пот се стекоха от челото й, спряха в гънките около устните, паднаха върху дрехите. Затвори очите си да не <b>гледа</b> безчинството, щото нямаше сърце за чужда неправда. Мадлена я хвана под мишците, опита се да я вдигне и като виждаше колко ожесточена става свадата между разноверци, зарида. — Да се върнем, Наставнице, по-добре да идем при свои! Мой бе грехът, че те поведох насам — теглеше я обратно.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Колкото повече се отдалечаваха от конака, толкова по-нетърпима ставаше ужасната смрад на кирпичените коптори, където най-бедните на Ерусалим живееха като нищи. Зарити в прахта, без дрехи, без вода да измият телата си, деца се боричкаха в мръсотията за парче хляб, а майките, безучастни, лениво ги <b>гледаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Знаеш ли, може да не сме сбъркали — старицата опря гръб о стобора на отсрещната къща, после седна на някаква плоча да <b>гледа</b> към прага.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Тихо, хладно беше в голямата одая с иконостаса и позлатен светилник пред него. О трите отвъдни стени бяха закрепени църковни столове, над столовете започваха стенописи, осветляващи човеколюбието на Христос. Гостенките отидоха първо до кутията за дарения, пуснаха в процепа й по два гроша, сложиха пред иконостаса бяла везана кърпа, а когато обърнаха очи към стените да <b>гледат</b> рисунките, от малка врата до иконостаса излезе свещеник на възраст и поздрави на български.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Йеромонахът, дълги години живял в Ерусалим, знаеше, че българите <b>гледат</b> да дойдат при него на часа от пристигането си, та да им помогне в издирване на подслон.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Епископът не даде ухо за думите на дядо Гънчо, защото <b>гледаше</b> увисналия покрив на църквата „Св. Николай“ и гредите, готови да паднат. Духовникът не посмя да влезе дори за кратка вечерня, а се запъти към къщата на хаджи Йоца Хицовица, която даваше стаите си за нощувка на високи църковни хора, че в Плевен още нямаше владишки конак. Само архиерейската майка Евгения спря до изпосталялото тяло на стареца и попита къде може да види отец Теофан, който учи момчетата.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ферман за градеж не е работа на ханъмата — оспори думите му Ковача, изправен до голямата каца. — Владиката трябва да иска прошение, ама чу ли го вчера? Я стане, я не… Гледа само какво влиза в торбата му и да вземе грошове от литургия, пък това, че ние стоим под дъжда, него мокри ли го? Хич не му е до църква. Той е грък, мютевелийката е туркиня… ами ние, българите, къде сме?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Първенецът на Плевен умееше да държи чорбаджийството си и въпреки че вече застаряваше, старостта не затриваше бистрия му ум. Той напътствуваше хората на града да живеят в мир, плода на земята да си делят по равно и лоша дума през плет да не чува! Не беше от онези управници, които <b>гледаха</b> само за своята къща и своя хамбар — сам отиваше да работи по нивите, водеше цялото домочадие да му помага и учеше децата си на пестеливост.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Бъдните дни и години ще отплатят за мъката ти по Анастасия! — Евгения сякаш беше чула думите на Цвета. — Здрава и умна да порасне още някое време, ще я пратим в гръцко училище за грамотност — кротко, с упование нареждаше и <b>гледаше</b> в бъдещето.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Седнал до майка си, архидяконът и сега мислеше за църковните работи, а хаджи Йоца, дето все <b>гледа</b> да клъвне слабото място в човека, пак побутна свещеника заядливо.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия пак замина с благодетелната Евгения във Враца, но двете започнаха по-често да идват в Плевен и да остават дълго. Откакто Враца осъмна с вестта, че чорбаджи Димитраки е откаран във Видин по заповедност от Цариград и една заран намерили врачанския първенец посечен до беглишките хармани, епархията пламна! Хората настървено пишеха този грях на епископ Методий, та владиката вече не знаеше къде да се крие и пишеше греха на врачанските бакали, на клеветници, на лукави търговци… Никой не хващаше вяра на гърка и той <b>гледаше</b> само да си спаси кожата…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Значи ханъмата е недостойна и след добри дела, само защото е в женски дрехи? — Анастасия пристъпи към очернените ръце на Ковача и изговори бавно. — Добре е за водачество да се <b>гледа</b> бистрия ум и човеколюбието на управника…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Децата са едно, сметките ни са друго — уговаряше го Влад Петков и товареше преждата. — Ако двамата се харесват — да не са се венчали? — уверяваше го, <b>гледаше</b> да му угоди.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Беше неделя и час преди мръкнало. Моми и момци се събираха на седянка в големия двор на дядо Гънчо; старикът даваше по някоя пара на гайдарджията Мирчо, че младите да потропат хорца… Задявките и разменените китки по седенките бяха едно, друго беше сватосването. Бащи и майки не питаха накъде <b>гледат</b> очите на младите, а мислеха колко тежи зестрата им — и всеки трябваше да си знае рогозката!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да <b>гледа</b> как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я види, понася камъка където не трябва, все <b>гледа</b> да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те видя пак?“</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Не се доизрече за Анастасия, но откакто хаджи Тодор започна да страни от чорбаджията, първенецът <b>гледаше</b> да хвали Гергана — кръшна била, румена, боязлива, богата, работна… както си беше истината. Но — и неграмотна, като всички момичета.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Гледаш ли този голям дракон? — Влад опипваше с длан тъмнината. — Видиш ли тези риби, откъснати от гнева му? — посочи празното място в краката си. — Драконът е Империята и след гърци, сърби, румъни, идва ред българите да се откъснат от османското владичество. Ще бъде в 1853 година! — каза като човек, дошъл на себе си и беловласият чорбаджия се успокои.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Анастасия гореше, не искаше да остане в Плевен, докато се върне Пенчо; не искаше да живее в копторчето при Димитър и Цвета — стрехите на живота в Плевен изведнъж й се сториха схлупени, хората още я помнеха и подхвърляха заядливи думи за деянието й в първия ден на новото мирско школо… И във врачанския конак вече не искаше да живее — епископът я <b>гледа</b> със смутени очи и веднъж насаме й каза, че не е дете, че расне и хубавее…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Още почакайте! — старицата залости вратата, закликуца към монашеските килии и след малко се върна с калугерка, толкова съсухрена и бледа, че не можеше да се разбере възрастта й. Анастасия се поклони за поздрав, измъкна писмото, положено в долния кат на дрехата, подаде го през прага, но монахинята не посегна да вземе листа. Тя даде знак на момичето да пристъпи навътре, на Ковача пожела на добър път и отново залости вратата — тук <b>гледаха</b> да не влизат в общение с незнайни; беше юни на 1837 година и се носеше вест, че от Арбанаси приижда чума, та поваля много народ!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Драго ми е да <b>видя</b> обична светлост в добро здраве, с чисти надежди. Преди време чух, че дълго сте страдала — колкото загрижено, толкова и проницателно <b>гледаше</b> лицето на монахинята.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Дете мое, друмник някакъв спрял пред манастира и попитал за теб — вести носи от Плевен — игуменията положи ръце върху раменете на послушницата. — И там в града тръгнала бубоническа чума, та се не знае колко народ отнася в пръстта — възрастната жена се прекръсти и замълча, защото долови тежкото дишане на момичето. — Наедно с други духовни неща благочестивият епископ Агапий пише, че Ковача, както именували твоя баща, не е между живите, вечна му памет! — стисна раменете, после обърна лицето й към светлината, видя как то избеля отведнъж, а очите й се разтвориха, сякаш <b>гледаха</b> опустошение.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Я какъв е хубав новият ни наставник! — старата Хадживълковица нарочно хвалеше даскал Брайко, защото виждаше, че Анастасия, седнала сред момчетата, слуша учителя, повтаря по него, пък <b>гледа</b> да се отвори вратата, че да мерне Ботьо Петков. И което си беше истина: даскал Хаджигенович имаше една възраст с даскал Ботя, но хрисим, несмутим от бунтовен дух. Брайко нямаше онази мощ на живота, с която природата-майка дарява малцина.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Деца и родители вече чакаха нетърпеливи пред църквата. Облечени в чисти дрехи, като за празник, всички <b>гледаха</b> към къщата на Ковача и не смееха да питат на глас: „От копторчето на Димитър ли ще излезе даскалицата на нашите деца?“ Но… като я видяха силна, строга, с големи очи — мома с мъдро чело и благодатно лъчение, рекоха: „Тъй да е!“</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„Време е!“ Анастасия помисли, седна на столчето, разтвори тъничка книга и без да <b>гледа</b> в листите, повика прехласнатите очи:</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Малко след изгрев слънце в килията дойдоха шестнадесет момичета. Някои от тях бяха дъщери на плевенски занаятчии, други — кираджийски момичета, трети, пристигнали от крайните махали на града, <b>гледаха</b> наставницата като в сън.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Гледам кога слънцето ще стигне кубето, наставнице… Питам се дали хората, като минават по улицата, ще <b>видят</b> пътната ни вратница.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добре си дошла, Анастасийо! — подаде ръка към момата. — Станала си още по-силна и по-хубава! — <b>гледаше</b> я с добри очи, радваше й се, отвори вратата докрай, че да покани познайницата си в дюкяна. — Завчера чух вестта, че си отворила училище за момичета, хвала ти! — окуражително й говореше както преди.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Та… дадохме едната килия за наставление на момичетата, нали ваше високопреосвещенство? — обърна се в гръб, да не се <b>гледа</b> лукавото му лице.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Законът на твоите уста е за мен по-добър от хиляди късове сребро и злато! Много години твоите ръце ми даваха и храна, и подслон; ти и майка Евгения ме вразумявахте, вашето слово беше светило за мен, днес вашата воля е светлина за пътя ми! — Анастасия <b>гледаше</b> голямата прошарена брада на владиката, слушаше гласа му на вехтозаветен пророк, усещаше как ръцете му я притискат… Беше похитително мощен, непоклатим в благодеянието да изпълни заръката на своята майка. Беше хубав! Макар да прехвърляше петдесетте, мъдростта и знанието светеха от лицето му, а снагата му…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Луди сте, дето слушате този прахосник! Момите нямат потребност от знания, дето ще им мътят главите. Жената е създадена да бъде покорна, да <b>гледа</b> деца! — чорбаджията виждаше, че мнозина мъже кимаха потвърдително, някои искаха да се опълчат против словата му, затова реши да удари като е камък: — Наставницата Анастасця, като е толкова учена, защо досега не спастри дом, не отима чедо? Защо не напътва свое момиче в светски науки? — едрата му снага стърчеше над всички, но когато жигоса Анастасия и я посочи с ръка, някой го дръпна за лакътя.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>Наставницата нарочно беше избрала тези редове за прочитание от благонравието, понеже за самия празник момите щяха да се съберат, да облекат новите сукнени дрехи и да пеят пред къщите на благодетелни плевенци: „Достойно ест!“ Така беше намислила Анастасия и вече <b>виждаше</b> как ученичките ще тръгнат от килията, ще вървят по улиците на града, плевенци ще <b>гледат</b> и ще се умиляват… Но това, което се случи само един ден преди Коледа, отнесе до възбог просветителните стремления, а в душите на злосторниците заби нож!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не съм казала нищо, достойно за покаяние, отче! — Анастасия сне шала от главата си. — Смели мъже от други народи са изгаряли върху огъня на позора, защото са <b>гледали</b> отвисоко и са разбрали, че земята е кръгла…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Твое високопреосвещенство, Анастасия сигурно няма да отвори дума за ядовете си с мюсюлманина от съседния двор, но Исин се премести към Балъклия да не <b>гледа</b> и слуша напътствията на даскалицата — хаджи Йоца се върна на приказката си, защото искаше да осветли владиката по всички чудачества, станали тази зима.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Гергана, невестата на Пенчо, е похвална в учението, дрехите й винаги са чисти, детето си <b>гледа</b> сама…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Все така хубава ли е Василиса, отче? — Анастасия си спомни онази вечер, когато <b>гледаше</b> през прозореца на Стамболията и молеше прошка за греха на калугерката.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Макар и млад, едва навършил двайсет години, той вече съчиняваше любовни стихове, бунтовни балади — и даде съвет на врачани да заключат митрополията, където е епископът, с по-голям катинар. Духовникът трябваше да разбере, че властта си е власт, но народът е по-голяма сила! И ако не е този народ да сее ниви, да гради храмове, да тъче платно, да <b>гледа</b> стада — проповедниците ще ходят голи, гладни, боси и няма къде да подслонят главите си!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Анастасийо, злочеста добра душица, скрий се в моята изба и не отивай никъде! — замоли се дядо Гънчо. — Ще те храня с каквото дал бог, като цветенце ще те <b>гледам</b>, додето премине бурята, защото всяка поличба има край! — вдигна кокалестите си пръсти уж към небето, а докосна една люлка, вързана с куки за тавана.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>„За отрочето, което намерих в Бохот и го спасих от смъртта, да се грижи Анастасия, да го <b>гледа</b> като свое дете… По своя воля давам цялото си имане на нея, защото тя ми даде буквите и числата… И злосторници като сринаха бащиното й копторче, и като заключиха училищната килия, в моята къща тя да може да събира момите… Ако някой се усмили…“</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Учителят се опита да открие сред събрания народ плевенската наставница, защото словото му беше напътено и да я окрили, но като не видя Анастасия, обърна се отново към владишкия трон. С бавни, властни стъпки стигна до своя стол и като погледна назад, замълча сърдито. Последните мъже и жени, изправени до вратата, <b>гледаха</b> пътя към църквата и взеха да шушукат. — Иванка, невестата на даскал Ботьо, иде насам — защо ли така подтичва?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ще ги отведа в Одеса в пансиона за благородни девици на госпожа Василева. Там ще учат френски и петокласна грамотност, та щом дойдат в Заара да отворят петокласни училища за девици! — думите му не искаха да щадят никого, макар да <b>гледаше</b> как очите и на ученички, и на наставници се уголемяваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— От много време не мога да спя… А заспя ли, идват ми страшни сънища… Затова ви питам — обърна се към Хекимина и видя, че очите му я <b>гледаха</b> уголемени, жадни за човешка близост, влажни от нежност и мъжка сила…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Така е било винаги, хората и тяхната воля са разни — едни човеци са създадени да градят свет, други — да рушат зидовете на този свет — той отливаше отвара от тъмно стъкло, крадешком <b>гледаше</b> Анастасия в лицето и поискаше ли да каже нещо, облизваше устните си, защото от много смут влагата в гърлото му чезнеше, объркваше думите за света, пък туй, дето се накани да каже, го хвърли в огън.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i><i>— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница <b>виждаше</b> на вратата големия катинар, <b>виждаше</b> и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше виждала да се гърчи в огъня… но да види това, което очите й <b>гледаха</b> в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Първенците ни са мъдри хора, знаят кое-как трябва… Ти учиш ли момичетата от първия чин да пишат числата? — наставницата не смееше да каже нещо против владиката, понеже наоколо вървяха плевенци, <b>гледаха</b> пеленачето в ръцете й, надаваха око и ухо да чуят какво ще каже за новия владика.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Около малкия имам грижи, <b>гледам</b> да стегна двора и къщата, голямата одая правя за школско ограмотяване, щото ще събираме и момичета от селата… Ваша ученост навярно знае, че църковната килия от ден в ден умалява за придошлите девици. Вече десет години църковното настоятелство не захваща ново девическо школо. — Сети се, че думите й ще вземат за упрек, затова прегърна бебето, премести и приказката: — С Мита сме се разбрали да наставлява момите до май, после ще я отменя.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Добър ден, наставнице на момичета, добре си дошла! — уважителният Влад Петков се надигна да я посрещне, но се сети, че в Плевен не се <b>гледа</b> с добро око на възрастен мъж, благочинен към по млада невеста — пък и не беше стопанин в двора на своята къща. — Ела тук да се запознаеш с новия ни владика — Влад я повика с глас и ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Влад Петков наведе глава и не прошушна в ухото на архиерея какво е казал наставникът. Йеромонах Доротей <b>гледаше</b> клоните на дървесата и се питаше защо седи тук. Емануил Васкидович стана.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не знаеш колко е страшен в пиянството, милост към никого няма… Гледаше как Фатме прескача огъня и не вдига ръка да спре Али бей. Баща ми беше такъв, помниш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Гледам, че си залостил вратата на къщата, помислих, че си заминал… Щях да искам разсад за чушки — приказваше кротко, благо, да не го разлюти, но да разбере на какъв хал е. — Залостил си, че ако се върне Халиде с момичето ти, да не могат да влязат.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Разсад. Не <b>гледам</b> и не давам разсад! — последните думи на Анастасия го докачиха, отбягваше да спомене невестата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Ако всевишният Бог наистина <b>гледаше</b> от очите на майското слънце, той даваше отплата на хората за тържеството им да пазят живота смирен и благочинен; да се обичат и си прощават един другиму; да работят много шест дни в неделята, а седмия да четат молитви и да почиват!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Като прииждаха към поляните и <b>гледаха</b> пепелището, през ума на мнозина минаваше онази щуротия с каруцата на Емин — но никой не я спомена на глас… Какво бяха говорили с Али бей, народът не чу, ала не можеше да не се разчуе как чорбаджи Маринчо и Влад Петков мъдро бранили честта на християните, та мютевелията поомекнал, дал дума повече такива неща да не стават!</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Анастасийо, не ми е работа да ти приказвам тези неща, ама живееш сама, без мъжка закрила — Лукан най-сетне дойде на думата си. — И къщната работа вършиш, и момите наставляваш в школото, и детето, оставено от дядо Гънчо, <b>гледаш</b>. Я косите ти избеляват… Тодор не ти е прилика за снагата, ама по ума…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ще идвате при мен в къщата на дядо Гънчо, вече имам три полукрузки, от Търново ще заръчам два чифта таблици — за вашето и за моето школо… Ще живеем като сестри и ще си помагаме…Новото се начева с мъка и се ражда в неверие… — говореше на Макрина, без да <b>гледа</b> лицето й. Страхуваше се, че монахинята ще откаже. Да учим таблиците на негово преосвещенство Неофит Рилски? — вгледа се в слънчевата градина през отворената врата. — Да учим таблиците? — върна очи към Теодосия.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Не <b>гледа</b> ли с лоши очи? — питаха през плет, тръгнаха клюки и страхотии — от чаршията до Дачовата чешма, дето беше ханът.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>И ако всички приказки на поп Спас в Плевен вече се <b>гледаха</b> с едно око, то това, че невестата на хаджи Константин се вдигна за една неделя след цяла зима лежане с мъчително главоболие — вече никой не можеше да отрече, че вижда с две очи. Понеже <b>гледаха</b> как Хекимина отива в къщата на хаджията; там притискал с длани тила и челото на болната, забърквал памучно семе с качамак и налагал главата й, давал й да пие отвара от червената дигитале, съединена с трева визикатор…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>Вчера заран и тази сутрин съседи <b>гледали</b> как Гето вози Михал някъде надалече, после ханджията се връщал сам…</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Щом няма лист и никой не знае каква е волята на завещателя, наставницата няма право да живее в къщата му! — рече без пресекулки, но колебливо, щото <b>гледаше</b> Пенчо в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Мариана Тинчева;Сън срещу събота;1990;<br>
<i>— Ами… като <b>гледах</b> църковните приходи в книгата, забелязах, че наставницата не е платила двеста гроша за прехвърляне на имота, така потърсих листа на завещателя. Няма го!</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Докато прелистваше заинтригуван томчето, чу някой тихо да се прокашля до него. Беше собственикът - слаб, възрастен мъж, с оредели коси и черти на европеец, който го <b>гледаше</b> през дебелите стъкла на очилата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Потокът от хора течеше край нас, шумящ и забързан, обграждаше ни и ни притискаше, а ние стояхме мълчаливи - малко островче сред човешкото гъмжило на тротоара. Бях толкова близо до нея, че усещах мириса на жасмин, който се излъчваше от косите и тялото й. Гледах я и ми се струваше, че сънувам. Не можех да се отърся от чувството, че това вече се е случвало - и думите й, заливащото се пролетно слънце, тълпата, която ни заобикаляше - ала не помнех нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Тя се обърна и без да дочака отговор, закрачи по тротоара с онази своя въздушна походка. Няколко секунди стоях безмълвен и <b>гледах</b> как се отдалечава - запътила се към неизвестността през мрака, после не издържах. Догоних я и я улових за ръката. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Гледах след нея, докато ме отнасяха. Отдалечаваше се устремено надолу по улицата - почти тичаше, като ловко заобикаляше и прескачаше изпречилите се на пътя й препятствия. Сякаш не беше сляпа... Исках да извикам, да я накарам да се върне, но от гърлото ми не излизаше нито звук. Тогава през съзнанието ми премина една тържествуваща мисъл. Бях я спасил! Бях спасил светлината... После мъглата ме обгърна. </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Ватов;Стъпала към Едем;2000;<br>
<i>        Стана, отиде до хладилника и изрови две кутии бира. Изпи ги на един дъх, после отново се върна в креслото. Пиеше му се още, но не му се ходеше до склада за нови - не изпитваше дори глад. Продължи разсеяно да <b>гледа</b> през прозореца, изпразнил главата си от мисли, когато внезапно почувства, че някой го наблюдава. Някой, който стоеше зад него... </i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i> Извинявай. Толкова се вълнувам, когато <b>гледам</b> това платно. Вярваш ли ми, че го слагам на статива и стоя с часове пред него като хипнотизиран, разчувстван до краен предел…</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Лично време;2002;<br>
<i> Виж к'во  започна Добрин следващата неделя.  Ще се оженим, ще си идем горе при кошарите, ти няма да работиш, аз ще те <b>гледам</b>. С овците и кравите ще си живеем царски. А и баща ми има пари, не съм ли ти казал? Скрити пари…</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Добра жена беше — каза той умислен. — Добра, много добра жена. — Приглади ръбовете на панталона си върху костеливите колене и протегна хладна ръка да погали Ласка, която клечеше пред него и го <b>гледаше</b> предано в очите с тъжна, непосилна кучешка любов, готова да го тупне с лапичка всеки път, щом дланта му спираше разходката си по изпосталелия й гръб. Не смей да ме забравяш, не смей!</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Жорж. С годеника ми и мама. Бяхме се запътили да купуваме рокля за сватбата и <b>гледам</b>, насреща ни идва Жорж. Върнал се от странство, един такъв хубав и строг, с мека сива шапка и елегантен, елегантен, да не му се нагледаш, пуши цигара и ме фиксира отдалеч, а на мен като ми прималя, причерня, за малко да се строполя на тротоара. Мама и годеникът ми си приказват, не забелязват нищо и Жорж ме хваща за ръката, сякаш не ме е оставял и не съм го прежалила, като замина да следва чак във Виена, стиска ми ръката с годежния пръстен, ей тъй, ще я счупи и казва: "Веднага тръгвай с мене".</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Слушай, Гошо. За един баща е чест да му поискат дъщерите. И аз съм поласкан. Но пък виж, нямам син, какъвто има Вичо. И държа момичетата да си останат при мен колкото може по-дълго. Да ме <b>гледат</b> на старини.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Юлето се върна. Имаше страшно унил вид. Вдигна очи към него и ги забоде в зениците му. Винаги й казваше: Когато говориш с някого, трябва да го <b>гледаш</b> в очите. После отмести поглед и запристяга червеното ластиче.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>А студът пълзи под ръкавите на шлифера. Отдолу си само по копринена рокля и си изстинала, цялото ти тяло зъзне. Гледаш го, но не го виждаш. Защото винаги си <b>гледала</b> вътре в него, а сега там е тъмно и непрогледно. Може и да има врата, може и да е отключена, но не посягаш към дръжката, вдигаш пластмасовата чашка и пиеш водката на гладно. Защото трябва да правиш нещо с ръцете си, след като няма какво да се прави. Той казва: Ти си като Желязната лейди.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i><i>А студът пълзи под ръкавите на шлифера. Отдолу си само по копринена рокля и си изстинала, цялото ти тяло зъзне. Гледаш го, но не го виждаш. Защото винаги си <b>гледала</b> вътре в него, а сега там е тъмно и непрогледно. Може и да има врата, може и да е отключена, но не посягаш към дръжката, вдигаш пластмасовата чашка и пиеш водката на гладно. Защото трябва да правиш нещо с ръцете си, след като няма какво да се прави. Той казва: Ти си като Желязната лейди.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>е застанала в другия край на салона пред картината му с надпис „Синьо“. Пясъчнобели улици и пясъчнобели калкани със следобедни сенки по чупките. Стои и <b>гледа</b> и Той не знае какво му се иска повече — да види израза на лицето й или да узнае мнението й за картината. Само че тя е в гръб, а наоколо му валят обичайните за случая комплименти: прекрасно... забележително... особено тази нова тоналност... изтънчено, много изтънчено... Честито!</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Магда е обиколила платната в дъното и сега върви право към него. Нито суперелегантна, нито супермуза. Раменете й под леката кенарена блуза са същите момичешки трепетни рамене, а главата й е вирната дръзко, сякаш стои отпреде му и го <b>гледа</b> в очите, и така <b>гледа</b>, и така се усмихва, че сърцето му се сгърчва като мях, от който са отнели всичкия въздух. Веднъж я накара да легне на леглото в старото тясно ателие, за да види по-добре картината с онези подивели дървета по залез. Тогава тя за първи път легна на неговото легло.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>Тя стои непозволено близо с леко вдигната брадичка и Той с мъка се овладява да не обгърне раменете й. Както в един далечен предобед, когато пръстите й бяха изцапани с боя и тя му показваше къде трябва да нанесе още малко цинобър, Той обърна лицето й към себе си и за първи път я целуна, след като така дълго, години я беше <b>гледал</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Олга Шурбанова;Само душата;1999;<br>
<i>— Сериозно...сериозно... — намръщи се Васил, извърнал строго лице към прозореца. — Ние си <b>гледаме</b> работата, длъжни сме да отговаряме на жалбите. Не мисли, че ми е лесно. Тук хората ме обсаждат денонощно.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Тя го <b>гледа</b> въпросително и явно пак не го чува. Но сама се досеща и му сочи с поглед пълния автобус.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i><i>Това е важен момент. Започва да усеща чуждите погледи върху себе си. Лелите, затиснати от чанти с домати, които бавно вдигат глави от вестника, за да я <b>видят</b>. Все още не коментират. Просто подават глави и гледат. Усеща ги как пъплят по нея — тая какви слаби крака има, не й ли е топло с тая риза, кво сега търси с кого да се скара. Той също я <b>гледа</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i><i><i>Това е важен момент. Започва да усеща чуждите погледи върху себе си. Лелите, затиснати от чанти с домати, които бавно вдигат глави от вестника, за да я <b>видят</b>. Все още не коментират. Просто подават глави и <b>гледат</b>. Усеща ги как пъплят по нея — тая какви слаби крака има, не й ли е топло с тая риза, кво сега търси с кого да се скара. Той също я <b>гледа</b>.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Той вече я <b>гледа</b>. Не се прави на разсеян. И тя усеща, че се е хванала вече не хорото. И ще трябва да играе до край.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Шофьорът я <b>гледа</b> неразбиращо, но се съгласява. Все пак тя е единствената, с която може да размени дума. Тя не го слуша, но седи до него и се чувстват като съюзници. Затова спира за малко край пътя. Дори я подкрепя:</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Казва го на целия рейс. Лелята <b>гледа</b> през прозореца. Мъжът бавно се надига. Трудно му е да мине с колелото покрай целия останал багаж. Не казва нищо на жената. Поглежда само шофьора. А целият рейс го <b>гледа</b> него.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Шофьорът също се чувства силен. Все едно това е неговата спечелена битка. Тогава на нея й става жал. Гледа в страничното огледало как човекът върви сам край пътя и води колелото до себе си. Толкова малък човек не може да пречи и да заема много място. После го вижда как се качва върху колелото и тя се чуди — колелото не беше ли детско. Не му ли е топло да кара колело в тази жега. Дори поглежда шофьора, да го попита, дали ще го качи отново, но той е щастлив от спечелената битка. Нямаше. Щеше да й каже: "Какви са тия женски работи."</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>— Ами, просто не можеш да повярваш. Водиш в понеделник някой клиент в подобна дупка, той мръщи нос и пуфти през цялото време, а когато във вторник се чудиш дали въобще си струва труда да заведеш друг клиент, бабичката те <b>гледа</b> тържествуващо и казва, че от вчера до днес е коригирала цената. Това винаги означава — вдигнах цената.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Даже и сега може да си я представи как седи някъде там — на петнайсет-двайсет сантиметра от него, бърше бавно ръцете си и го <b>гледа</b> подозрително дали ще седне върху масата. А той пък никъде другаде няма да има такова страхопочитание към масите.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Сега пак разпознава първо миризмата. Търси я, но отново не не може да я открие веднага. Нищо не изглежда подозрително. Бабичката седи на пейката и гони мухите. Нищо интересно. После пак се връща на бабичката, <b>гледа</b> по-внимателно, вижда краката й, раните, тлъстите мухи, чува бръмченето, направо вижда миризмата. Толкова е изненадан, че не знае какво да направи. А и вижда, че и другите не правят нищо, затова отминава бързо-бързо.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Страшното идва, когато хване семейния албум и установи, че не познава почти никого. Нишката се е скъсала. Старомодни прически, рокли с широки деколтета, хора, които инстинктивно са му симпатични или неприятни, но не знае нищо за тях, не знае какво е редно да изпитва. Може да открие, например, че някои имат същия навик да <b>гледат</b> към камерата с леко наклонена глава, друг позира, трети прилича на някого, когото познава. Но тези връзки се късат веднъж завинаги. Просто няма кого да попита — тоя, с грозната шапка, кой е?</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>И така — целият албум. Някои се притесняват да позират, неловко им е. Момичето, което е спряло за момент, леко изненадано от фотографа. Дръпнала се е крачка назад, не позира, учудена е и не знае как да реагира. Надписът „Боза“ зад гърба й, бозаджията, който се усмихва широко и <b>гледа</b> право в обектива, паважът, обувките й на високи токове, черните чорапи и шапката, която държи в ръка. И толкова. Остава изненадата на момичето и широката усмивка на бозаджията преди половин век.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>По някое време баща му започна да <b>гледа</b> сапунените сериали. В началото се възмущаваше мъжки от тези работи, ядосваше се, че заради тези Изаури един мач не може да изгледа от начало до край, заканваше се, че ще си купи телевизор и само той ще си <b>гледа</b> на него. По някое време трябва да се е примирил.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Баща му не му отговаря. А той се чувства тъпо заради въпроса си. Не, не му е интересно. Прави го, защото... Допуска, че <b>гледа</b>, за да имат още общи теми с майка му. За да не й се присмива, за да не я <b>гледа</b> отстрани, а да прекарват още време заедно. Може да го прави, просто защото няма какво друго да прави в това време не деня. Може просто вече нищо друго да не му е интересно.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Освен това си представя начина, по който я <b>гледат</b> бабичките, лелките и може би мъжете в купето. Може и направо да са попитали.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Той също <b>гледа</b> водата. Фонтаните са спрени, водата е зеленясала и върху нея има плътна покривка жълти листа. Изглежда така, все едно целият басейн е пълен с листа. Или пък все едно листата са толкова плътни, че ако човек поиска, може да ходи по водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>На следващата сутрин е почти точен — пристига в девет и седем минути. Ресторантът още е празен. Госпожата го <b>гледа</b> очакващо. Гледа го в очите и го чака да каже нещо. Той нищо не казва, защото не разбира какъв е проблемът, нали нищо не се е случило. И понеже тя продължава да го <b>гледа</b> със същия поглед, той подхвърля ей-така:</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Явно не е убедителен, защото тя го <b>гледа</b> така, все едно се пита дали е разбрал за какво всъщност става въпрос.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Само няколко седмици по-късно той обаче ще разбере, че всъщност в Германия девет часа означава девет без десет. Без значение дали в ресторанта са дошли хора. Това е времето, когато двамата с Фрау Хелфер се <b>гледат</b> доброжелателно. И той се чувства германец.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Получава усещане, че е попаднал в някакъв трафик, сред хора, които пътуват все в същата посока, пътьом купуват нещо друго, но важното е, че се движат, след пет-десет години ще имат изплатени къщи, деца, после внуци, после пенсия, после ще изкарат един шезлонг пред къщата и ще <b>гледат</b> как другите се движат, как вървят по утъпкания път.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Общо взето го <b>гледат</b> като гръмнати. Повечето са все още на осемнадесет години. Какви женитби, какви разводи.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Лични географии;2005;<br>
<i>Почиства колелото от сламките, от трънчетата, които се се заплели в спиците. В началото мисли, че е по-добре да го кара, отколкото да пристъпва едва-едва с него, но после се отказва. Чувства се неловко, загубил е усещането, че е на единадесет години, няма какво да го радва това, че върти педали. Тук наоколо има къпини. Малки заради жегата, но истински къпини, а той е забравил, че има такива неща, <b>гледа</b> ги, всичко се е разпаднало, няма желание дори да се наведе към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   На сутринта до постелите им имаше две малки кесии с пари и два великолепни шамшира***. След закуската ги очакваха коне. Демир тръгваше съвсем сам към града и ги покани да го придружат. Докато яздеха непохватно, следвайки отблизо арабския жребец на бея, братята се <b>гледаха</b> един друг, опипваха кесиите, стискаха прекрасните оръжия и съвсем се объркаха. Колебаеха се какво да предприемат. Не се досещаха, че са в ръцете на изкусен прелъстител на човешки души. Демир Бозан бе оставил отворен кафеза, но мъжете куахала не излетяха. За да спечели тази игра, беят бе заложил на любопитството.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Братята решиха, че така е справедливо. Когато изтече уговореният срок, черните принцове не пожелаха да си тръгнат. Бяха приели истинския Бог в сърцата си, дори тайно си шепнеха, че сигурно освен Мохамед, и Демир Бозан е негов пророк. Една година храни той дивите птичета от шепите си, топли душите им, но ги остави да летят. А те се връщаха пак и пак. Защото ги научи да <b>гледат</b> през неговите очи и да мечтаят с неговите мечти. За тях светът вече започваше с един Господ, едно слънце и един повелител – Демир Бозан. И щеше да свърши с края на каквото и да било от тази троица.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Тя не се уплаши, не трепна, но спря. Наклони глава на една страна и звънко се засмя. Демир учудено се вгледа в бялото и? лице, потърси по навик очите и?. Усети да го парва в стомаха позната тръпка. Не младото и? тяло, още по момински крехко – душата и? пожела. Защото без страх го <b>гледаха</b> две сини очи, но и те, като черните на мъжете куахала, казваха: „Можеш да ме вземеш, но не можеш да ме имаш.”</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   – Ето това ми пусна в стомната – за плата, че си е утолил жаждата. И все в очите ме <b>гледаше</b>. Но не като вълк, дядо, не като мъж. Благо ме <b>гледаше</b>, все едно ми се радва. Все едно ти ме <b>гледаше</b>...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   – Не ми се видя зъл, дядо. Уж строго гледаше, но хич дори страшно. А черните мъже са му като двойна сянка и зорко го следят, не го изпущат из очи. Ала го <b>гледат</b> с обич, сякаш им е баща. Странни са тези, черните. На хора идват и зъбите им едни бели, бели, а кожата им въглен.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i><i>   – Не ми се <b>видя</b> зъл, дядо. Уж строго <b>гледаше</b>, но хич дори страшно. А черните мъже са му като двойна сянка и зорко го следят, не го изпущат из очи. Ала го <b>гледат</b> с обич, сякаш им е баща. Странни са тези, черните. На хора идват и зъбите им едни бели, бели, а кожата им въглен.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i>   Едва стотина крачки бе направил, а му оставаха още хиляди до върха. Намести товара на рамото си и пак пое с къса стъпка по ронливата пръст. Билото не се <b>виждаше</b>, колкото и да вдигаше взор. Знаеше, че е някъде горе, много нависоко, почти недостижимо. Но Демир Бозан трябваше да го достигне. Цял събор хора го <b>гледаха</b>. Българите се бяха събрали за безплатен сеир. За тях бе турен на кантар резила му. За войскарите, дошли да подкрепят господаря си, със сигурност бе заложена мъжката му чест. Но за Демир Бозан залогът бе много по-голям. Залагаше себе си срещу своето щастие.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Демир Бозан <b>гледаше</b> невярващо крехката девойка пред себе си, попиваше присъствието и?, младостта и?. Беззащитен, объркан, безсилен да реши дали иска да я забрави на мига или да я запомни завинаги.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Мъжът плачеше и сълзите му капеха по бузата на момичето. Когато хаосът от мисли се измори да блъска в слепоочията на бея и той отвори очи, видя, че Росица го <b>гледа</b>. Без страх, свян, съжаление. Гледаше го с вяра, като свой отдавна търсен спътник в този безкраен порив за свобода, наречен любов.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i><i><i>   Мъжът плачеше и сълзите му капеха по бузата на момичето. Когато хаосът от мисли се измори да блъска в слепоочията на бея и той отвори очи, <b>видя</b>, че Росица го <b>гледа</b>. Без страх, свян, съжаление. Гледаше го с вяра, като свой отдавна търсен спътник в този безкраен порив за свобода, наречен любов.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Балканска сюита;2009;<br>
<i>   Демир <b>гледаше</b> втренчено дребния човек, поседнал на поляната, слушаше тихия му глас и внезапно усети как започва да измерва света с неговия аршин, страхува се с неговия страх и става силен с неговата сила.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Сети се и ти, кратуна с кратуна! ? Дедо Сима засука мустаките и се замисли ? Я бре, Цеко! ? позавъртя се старецът и погледна през рамо към кръчмаря, както <b>гледа</b> този, дето брои парaта на масата. ? Цеко бре! Eла овде! ? прокашля се за тежест и щом кръчмарят, глуповато захилен, застана пред него, го изгледа от цървулите до рехавата косица и заповяда:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>? Чекай, Страхиле! Зaпри се малко! Преди да те поздравиме за вуко, че ни кажеш нещо. Срета ли, кога си ишел нанагор, наш Гьока? Кaжи, оти он фана навънка подир тебе и досeга го нема да се врати. Сретахте ли се негде? ? Дядото <b>гледаше</b> мъжа право в очите, без да изпуска и за миг изражението на Страхиловото лице, както сокол не изпуска от взора си пиле.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Дедо Сима затвори вратника и се обърна. Никой не шаваше, мъжете дори не дишаха. Само очите им го <b>гледаха</b> като Господ ли, като Сатана ли ? старецът не знаеше...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Мъжете <b>гледаха</b> занемели. Полекичка, някак неохотно в началото, сякаш подтикнати от висша сила, един по един станаха и се приготвиха за клетва. Оттук насетне на тях се падаше нелеката съдба да са довека мъже ? да опазят една тайна, от която зависеше животът на няколко невинни деца, на една вдовица-младоженка и на един смел, сърцат мъж. Пък и техният собствен живот, животът на селото...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>Този следобед Делчо си четеше от една шарена книжка, но му беше мъчно, че го няма Гьорче да подхване комитските истории. Дядо Стамат вареше бобена чорбица, сумтеше и час по час притуряше дръвца – да му се сгряват кокалите. Навън пресният сняг все още белееше като току-що изваден от чеиз. Шилетата, утъпкали заграденото, се тумбеха покрай яслите и хрупаха сенце... Всяка твар си <b>гледаше</b> работата и не се бъркаше в тази на другите. Но никой не слагаше в сметката зверовете, за които зимата се очертаваше по-едра, отколкото можеха да преглътнат наведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>И двамата не подозираха, че докато се уговарят как да спасяват от планината единственото живо чедо на чорбаджията, Делчо сам се беше спасил. И вече беше мъж. Защото който цяла нощ е бил залостен в една одая с мъртвец и е слушал как Сатаната дъни по вратницата, който е <b>гледал</b> див вълк в очите и се е разминал с него като с равен, той не е вече момче! Чорбаджи Гьорги и Гьорче още не знаеха, че Делчо е оцелял в страшна нощ, че е жив, но че е онемял и от него ще се чуе дума чак след три години, когато в селото щеше да се появи Веска Симидчиина ? Коконата...</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>– Гледах книгите! Всичко си описвал както трябва, Дедовлайко. Тук-там от теб си добавял, та можах и аз да хвана от мъките и неволите, от радостите житейски на селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Делчев;Трънски разкази;2006;<br>
<i>– То, Никодимчо, Твое всепреподобие, живото си е те такъв – ужким е проста работа – ражданка, венчило, люлка и умирачка, а он все намира да им притури по нещичко, забелeжи им тук, драсне по тефтеро там. Се <b>гледа</b> да не е еднакво, да се не повтори. Оти не сака хората да живят живот, дека вечим е живен. Барем нещичко от себе си да ашладисат на тоя свет! А то повечкото нашенци подире си водат само дечурлига! – И дядо Влайко се засмя със ситния си, обут в домашните му везани терлици смях:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Възмутеният глас е на новинаря Мисирков. Не че не е прав, ама <b>гледа</b> точно в Петър. Двамата не могат да се дишат. Омразата им е спонтанна и неподправена. Според Петър Мисирков е болезнено влюбен в себе си човек, който се чувства длъжен да дава компетентни мнения по всички въпроси - от причините за Големия взрив до предимствата на актуалните дамски превръзки. Мисирков пък смята Петър за надуто копеле, което демонстрира пренебрежително отношение към повечето колеги.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Е, значи аз съм нестандартен случай. Доказателство, че у нас въпреки някои добри примери - като този, който ти спомена, - все още на гейовете не се <b>гледа</b> с добро око.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Петър се съгласява мислено с нея. В началото тя се държеше много по-различно. Освен че почти не пушеше, тя го <b>гледаше</b> в очите, попиваше всяка негова дума и се стремеше да му подражава.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Интересно е, че тогава и на двамата не им минаваше през ум, че могат да спят заедно. Особено пък в Радиото. Всъщност еманципацията й започна след първия път. Петър беше убеден, че именно тя го е поискала, че едва ли не го е провокирала да я изчука. Промяната в поведението й оставаше незабелязана за околните, но за Петър беше достатъчен дори начинът, по който го <b>гледаше</b>, за да разбере, че има нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Докато дудне тия глупости, Петър внимателно <b>гледа</b> Поли през стъклото. Струва му се, че иронията в погледа й е нетърпимо голяма за жена, с която си се чукал само преди час.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Всички <b>гледат</b> да се измъкнат по-бързо. Петър е единственият, който не проявява никакви признаци на нетърпение.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Като не щат да рискуват, да си правят тъпите предаванийца, които никой тъй или иначе не <b>гледа</b>. Рано или късно ще се появят мощни телевизии и ще ги издухат от пазара.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	В продължение на няколко месеца всичките им разговори протичаха по тази матрица. Петър твърдеше, че е дисидент (тайно от майка си слушаше "Свободна Европа" и наскоро бе научил тази дума), когото тя репресира. От своя страна майка му го обвиняваше в бездушие и коравосърдечност. Понякога афектът съвсем я обладаваше и тогава тя се кълнеше, че предпочита да се самоубие, вместо да <b>гледа</b> как синът й си съсипва живота.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Смятам, че това постоянно оплюване на телевизията е глупост - изтърси Павел изведнъж, - подобно псевдоинтелектуалничене не води доникъде. Нека погледнем от другата страна. Вярно е, има блудкави сериали и тъповати състезания, но ако си добронамерен, ще признаеш, че има и много интересни неща. Важното е човек да има културния филтър, през който да пропуска видяното. Нужна ни е култура на гледането на телевизия, а не някакво високомерно отричане. Аз например обичам да <b>гледам</b> Дискавъри и Нешънъл Джиографик, откъдето научавам много неща - за историята, за политиката, за животните.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Много остроумно, няма що. Във всеки случай по-добре е да <b>гледаш</b> такива неща, отколкото да запълваш времето си със снобски спомени за западни университети.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Естествено, че имаше. На студентите им хареса и взеха да се изказват един през друг. Мария се намесваше само когато репликите ставаха особено остри или когато някоя теза се нуждаеше от доизясняване. Направи й впечатление, че до края на упражнението Павел и Христофор не се изказаха нито веднъж, въпреки че всички мнения се въртяха в кръга на техните изказвания. Христофор гледаше разсеяно през прозореца и видът му бе силно отегчен. А Павел имаше изражение на дете, на което току-що са казали, че няма да <b>гледа</b> телевизия.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i><i>	Естествено, че имаше. На студентите им хареса и взеха да се изказват един през друг. Мария се намесваше само когато репликите ставаха особено остри или когато някоя теза се нуждаеше от доизясняване. Направи й впечатление, че до края на упражнението Павел и Христофор не се изказаха нито веднъж, въпреки че всички мнения се въртяха в кръга на техните изказвания. Христофор <b>гледаше</b> разсеяно през прозореца и видът му бе силно отегчен. А Павел имаше изражение на дете, на което току-що са казали, че няма да <b>гледа</b> телевизия.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- От няколко месеца правим предаването "Култ" по телевизия "Демос". Не знам дали сте го <b>гледали</b> - стремим се да обхванем най-любопитните и модерни теми в обществото. Има и мода, и изкуство, и съвети за поддържане на добър външен вид. Изобщо стараем се да бъдем винаги актуални и интересни. Обаче нямате представа колко е трудно. Да намериш спонсори, да осигуриш добър екип, да подбереш любопитни неща. Обаче да не Ви отегчавам. Сигурно и Вие се сблъсквате с подобни проблеми.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Ох, дано по-скоро свикнеш. Като ти <b>гледам</b> измъчения вид, вече не ми се вярва, че това някога ще се случи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Не си е и помислял, че Савела ще дойде навреме, но закъснение от 30 минути все пак му се вижда множко. На всичкото отгоре заведението, в което тя предложи да се срещнат, не отговаря на представите му за приятно място. Луксозно и скъпо по типичния новобогаташки начин. Сърцето го заболява само като <b>гледа</b> листа с напитките. Надява се, че Савела няма да си поръча от онези коктейли, чиято цена е направо кощунствена.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Много е приятно тук, не намираш ли? - не спира да чурулика тя, докато <b>гледа</b> листа с напитките. - Това е едно от любимите ми заведения, а и коктейлите са страхотни.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Знам, че е скъпо, но рискът си струва. Ще се превърнем в институция. Ще се съобразяват с нас, ще ни <b>гледат</b>, а тогава рекламодателите ще се избият да изсипват пари в шоуто.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Невъзможно е, разбира се. Навремето Павел се потискаше от този извод. После <b>гледаше</b> да се сеща за него по-рядко. Само дето продължаваше да се чуди в какво се изразява свободата. Това състояние му беше приятно. Поне имаше някаква мисъл, върху която можеше да се концентрира с часове. Напоследък обаче часовете му за размисъл бяха окупирани от Мария.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Коментарите продължават още малко - за жертвата, за евентуалните убийци, за много вероятната поредна гангстерска война. После всеки се задълбочава в работата си. Едни четат вестници, други ровят в компютъра, трети говорят по телефона. Фикусите <b>гледат</b> в тавана. Като че ли всичко останало им е омръзнало.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Значи си двоен късметлия - преминава изведнъж Петър на ти. - На твое място бих си <b>гледал</b> живота и нямаше да следя разни откачени радиоводещи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Мария лежеше гола върху все още разхвърляното легло на Пикасо, както го наричаше, и <b>гледаше</b> телевизия. Той размесваше бои в съседната стая. Неговата любов към изкуството поразяваше Мария. Не беше изминала и минута след бурния им оргазъм, когато той вече стоеше пред статива си. На Мария дори й стана малко обидно. Постоянно твърдеше, че я обича, че я боготвори, че е неговата Мадона, а в момента, в който изстреля семето си в нея, сякаш напълно я забрави.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Така е. Всеки опит да припишеш на журналистите отговорност за нещо гадно моментално оневинява истинските виновници. Пък и най-лесно е да се оправдаеш с вестниците, радиото и телевизията. Всеки ще каже: във вестника прочетох гадост, по радиото чух гадост, по телевизията <b>гледах</b> гадост. Малко хора се замислят, че гадостите не ги създаваме ние, а само ги съобщаваме. Лесно е да заклеймиш журналиста, по-трудно е да намериш истинските виновници.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Мария гаврътна на един дъх остатъка от виното си, защото устата й беше пресъхнала. Христофор я <b>гледаше</b> внимателно и когато тя свърши, просто хвана ръката й.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Добре, Савела, ще се постарая да не се разочароваш. Ще <b>гледам</b> на всичко с интелектуална снизходителност. Апропо, ако случайно имаш проблеми с шоуто, обаждай се. Винаги ще ти давам идеи за теми или събеседници, така че да се получи хубаво. Не си мисли, че те подценявам. Наистина искам нещата да потръгнат. И тъй като идеята все пак е моя, не мога да допусна да се опропасти. Нали се сещаш, че тематиката на едно такова предаване е доста по-различна от модните върхове, които си покорявала досега.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Това е, защото не <b>гледаш</b> стратегически напред. Откакто стана будист, си се съсредоточил в пъпа си и не обръщаш внимание на процесите.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	Петър усеща, че устата му е пресъхнала. Долива последните капки "Финландия" в чашата си. Христофор-Йоан <b>гледа</b> някъде в тавана. Може би там се опитва да намери остатъците от легендата, в която явно сам беше повярвал, казва си Петър и решава, че е време да го довърши. Аман от хора с мания за величие! На такива нищо не трябва да им се оставя. Необходимо е да им се смачка самочувствието до крайност, да разберат не само че са нищожества, но и че останалите са напълно наясно с тяхната нищожност.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Волгин;Медиен апокалипсис;2000;<br>
<i>	- Да ти призная, нямаше да се справя без теб - продължава той. - Трябваше ми някой бунак за алиби. Имах предаването, имах теб - какво повече? Никой нямаше да заподозре човек, който говори пред цяла България за нуждата от прочистване на обществото. Единственото, което ме притесняваше, е, че ще се вживееш твърде силно в ролята, съвсем по Станиславски, и ще ме изпревариш. Затова реших да действам. Беше ми страшно забавно да <b>гледам</b> как си приписваш постъпките ми и се хвалиш с тях пред самия мен. Между другото, ако ти е интересно, мога да ти покажа автомата.</i><br><br>
------------------------<br>
Райна Маркова;Фани по опасните пътища на светлината;2001;<br>
<i>Цялата треперя от възмущение и изненада, но продължавам да мълча. Жената само <b>гледа</b> отстрани. Лицето й е червено, устните - тебеширени.</i><br><br>
------------------------<br>
Райна Маркова;Фани по опасните пътища на светлината;2001;<br>
<i>Тя хлипайки "Луди хора! Луди хора!" си тръгва, а аз поглеждам през прозореца, да видя какво е станало с раницата ми. Лежи на пътя, а някакъв работник от парцела отсреща стои до нея и <b>гледа</b> нагоре. Слизам, да си я взема.</i><br><br>
------------------------<br>
Райна Маркова;Фани по опасните пътища на светлината;2001;<br>
<i>Ох, колко е ядосан тоя зад бюрото. Твърди, че ако ми направят обиск ще открият дрога. Не се и съмнявам. Стига да искат, могат да открият дрога навсякъде. Гледала съм по филмите как става. Та значи съм била работела в къщи, така ли? А знаела ли съм това, че съм за лудницата, не за тука? Сега трябвало да преспя едно-две денонощия на топло, за да ми дойдел акълът в главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Райна Маркова;Фани по опасните пътища на светлината;2001;<br>
<i>Отвеждат ме разревана в някакво подземие. Там има още две жени. Едната - трипръста циганка, а другата - някакво странно същество, което ми обяснява да не се съгласявам да правя "свирки" на полицаите, защото после ще ме изкарат виновна, че се опитвам да ги подкупя и пак няма да ме пуснат. Това вече не го бях <b>гледала</b> на филм. Свивам се в едно ъгълче на клетката и не мръдвам. Часове, денонощия - трудно е да се каже оттук колко време минава, но когато идват, да ми съобщят, че съм свободна, откривам, че не мога да направя и крачка - стъпалата ми залепват, а ръцете търсят парапет.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>И телефонът започва да свири за пореден път. Аз седя и чакам, като разсеяно <b>гледам</b> телевизия - в същото време по Дискавъри даваха филм за промишления лов на океанска риба, отдолу виждах електронния часовник. От момента, в който ми направи впечатление, че много дълго вече чакам и засякох часа, минаха точно осем минути, докато най-сетне оттатък спряха музиката и един глас ми каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Болните във всички отделения, където съм работила, черпеха персонала. Болните на диализа - най-малко от всякъде другаде, защото идват постоянно години наред. Не е като да се излекуват и да ги изпишем. Все пак по разни поводи <b>гледат</b> да ни почерпят - за рожден ден, за годишнина от започването им на диализа, за сватба на деца или внуци. Може да не е много, но е от сърце - ще каже някой и ще ни поднесе я бонбони, я торта, я друго нещо. Веднъж рекох на една женица от придружителките (дъщеря й е на диализа и тя всеки път идва с нея):</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Недей да ме <b>гледаш</b> така, сякаш ти мисля злото. Знаеш, че винаги сме правили всичко за вас. Ако си мислиш, че съм дошъл тази вечер да си правя експерименти с тебе или с някой друг, много грешиш, така да знаеш! Преценил съм, че за теб е по-подходящ този вид хепарин, имай малко доверие в лекарите, най-после! - Обаче не му казва, че кливаринът е от партида, на която й изтича срокът и ни е наредено да го правим на всички - и на които имат нужда, и на които нямат.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Онази вечер д-р Веждов изобщо не се показа. Не стига, че го нямаше през цялото време, ами и като ги изключвахме не дойде, а си беше в кабинета, <b>гледаше</b> мач!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Нека да си смърди, не е само той, само да си <b>гледаше</b> работата! Добре, че е бат' Желко, да оправя апаратите. Ей това разбирам аз инженер! Форито хич не им разбира на апаратите!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Вие сестрите все в битовката седите. Оня ден минавам по коридора, в голямата зала само една сестра, в оранжевата (това е едната малка зала) - санитарка, в кафявата (другата малка зала) - никой, болните на автопилот. А пък в битовката се бяха събрали три сестри! На какво прилича това? Да си <b>гледате</b> болните, че ще уволня три сестри, да знаете!</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i><i>- Две, сестра. Ние на село всички имаме по две, най-много по три. Ние не сме от джебчиите, ела да ни <b>видиш</b> къщите по на два ката. Работим, то работа трудно взе да се намира, но не щем да крадем. И <b>гледаме</b> да изучим децата си, те поне да не са прости</i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Ама е стиснат тоя нашия професор! Свиди му се да отпусне още някой лев, задето му <b>гледаме</b> двама и в голямата зала.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Аз нямам работа с чужденците - хладно му отговорих аз, той се засмя дрезгаво и излезе, без да прегледа болните. Обикновено, като влизаше, вдигаше поглед към телевизора и питаше какво дават или дали ще <b>гледат</b> мача, пускаше някоя плоска шега и преди някой да успее да се оплаче от нещо, се измъкваше. После трябваше да ходя да му се моля да излезе от кабинета си и да дойде, че някой болен се оплаква от нещо или кара тежко диализата. След като Веждов излезе, единият от болните ме попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Вие сега какво си мислите? Че въпросът не е от компетенцията на вашия завеждащ отделение, какво ли? И че трябва да го реши ръководството на болницата? Или министрите? И защо си позволявате да пишете до къде ли не? Имам доклад от доц. Фонев и старшата сестра, които ми отговориха, че отделението е приведено в пълно съответствие с епидемиологичните изисквания и са взети всички необходими мерки по осигуряване обслужването на чуждестранните пациенти. Ръководството на болницата също е взело всички мерки. Какво ме <b>гледате</b> така? Вие май и на мен не вярвате?</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Да, да, ще <b>гледам</b> утре да са готови. Моля ви, вземете това да го заведете - казах аз на секретарката, която тъкмо влизаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Къде ходиш, бе, некадърник с некадърник! Жената се скъса да повръща и има крампи, та не се трае! Да си <b>гледаш</b> работата, ей, че ....!!! - и вдигна крак да го срита.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Та <b>гледаха</b> да нанесат превантивно удара. Само че не този е начинът да парирате врага, господа. А и кой излиза, че ви е враг? Белгия ли - сърцето на Европа? Или Израел? Вярно е, че никой няма право да ни заразява болните в чужбина, но така както сами си ги заразяваме, и пакистанец не може да ни ги зарази. Колкото до останалото - нямам думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Е, имаше за какво да ме <b>гледа</b> накриво главният. Първо подведох личната му секретарка, а скоро щеше да разбере, че съм подвела и служителката му от личен състав. Ами да си оправят обратната връзка, де! Аз нали го предупредих в разговора ни, че няма обратна връзка между отделните нива в тази болница. Да си стегнат малко редиците, не да се сърдят на мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Как може! Двама се гонят и викат, единият държи ей-такъв камък и цели другия, целият квартал е наизлязъл да <b>гледа</b> сеир. От половин час вече. Говорих с хората, казаха, че се били обадили във вашето районно. Бързо пращайте кола! Нямам намерение утре по новините да слушам, че в квартала ни е станало убийство.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>Когато подадох молбата за напускане, в личен състав седяха три служителки. Едната рече, че сега ще ми дадат обходен лист, с който да обходя няколко места за подписи, че не дължа нищо на болницата - старша сестра, каса, ВСК и библиотека. Тя извади едно листче-формуляр в черно и бяло, стар модел значи, и започна да го попълва. Аз надничах да <b>гледам</b> какво пише. Като стигна до графа "напуснал поради", написа "по взаимно споразумение" и грижливо попълни чл. 325, т. 1.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Недей да ме <b>гледаш</b> така, сякаш ти мисля злото. Знаеш, че винаги сме правили всичко за вас. Ако си мислиш, че съм дошъл тази вечер да си правя експерименти с тебе или с някой друг, много грешиш, така да знаеш! Преценил съм, че за теб е по-подходящ този вид хепарин, имай малко доверие в лекарите, най-после! - Обаче не му казва, че кливаринът е от партида, на която й изтича срокът и ни е наредено да го правим на всички - и на които имат нужда, и на които нямат.</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>стр. 48. "М.с. Боянова [авторът]- работи добре, въпреки че колежките й <b>гледат</b> на нея с пренебрежение. Владее английски език. Задочен студент. Пациентите й я обичат. Контактна личност."</i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i><i>И така, след като сутринта се <b>видях</b> с адвоката за последни уточнения, рано следобед посетих бившия си втори дом. Спокойно време за фирмата-болница. Шефовете са си заминали, административният персонал се е изпокрил във вътрешните помещения на двойните кабинети. Чукам и влизам при секретарката на главния. Тя се появява отвътре и ме <b>гледа</b> леко уплашено. Така и така - нося една молба, казвам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Рени Стоянова;Хроника на едно предизвестено напускане;2003;<br>
<i>- Ще ви обясня - отговаря тя и тонът й вътрешно ме разсмива, но аз си придавам важност и я <b>гледам</b> със строг шефски поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Добре, а с какво тогава ще обясните тази потребност? — Сивите очи продължаваха да го <b>гледат</b> с недоумение.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Забеляза промяната в изражението на момичето — насмешката бе изчезнала, сивите очи го <b>гледаха</b> сериозно и с респект.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо погледна към дъното на залата, където млад и симпатичен на вид мъж, също сам на масата си, определено <b>гледаше</b> към тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не я винете напразно, книгата е моя. Аз й я дадох! — Зелените очи го <b>гледаха</b> предизвикателно, но в погледа им нямаше и следа от обида или раздразнение. Присъстваше само любопитството — как ще реагира той при създалото се неловко положение. Но Симо не обичаше да увърта.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Разгледа още веднъж внимателно маршрута, който водеше до градчето, след което прибра картата и се отпусна на леглото. Затвори за миг очи и това се оказа достатъчно от мрака на забравата, сгъстил се под натиска на делничните грижи, да изплува едно лице, което изведнъж му бе станало много познато. Леко скулесто лице, около което се спускаха искрящи на слънцето златисти къдрици и от което го <b>гледаха</b> с мекия си изумруден поглед чифт зелени очи, а нежните като розови листчета устни сякаш искаха отново да го запитат нещо...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Симо позвъни указания брой пъти и зачака. В апартамента се хлопна врата, ключалката изщрака и вратата широко се отвори. На прага застана висока, стройна блондинка в атлазен пеньоар на едри шарени цветя. В ръката си държеше димяща цигара. От лицето й — стандартно красиво и умело гримирано — <b>гледаха</b> две студени, ясни сини очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не мислете, че ми казвате нещо ново или непознато — заяви Лидия, която също стана и го <b>гледаше</b> право в очите. — Но, когато човек взема решения, той претегля на везните всяко „за“ и „против“. Ако е достатъчно разумен, разбира се. За мен, за моите вкусове, нагласа и начин на живот предпочитанията са в полза на урбанизацията, пък нека и да е уродлива, както я нарекохте!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Това така си беше — заяви по детски и го подаде на Симо, който <b>гледаше</b> поразен. — Вързали са го, защото ключалката му е счупена, вижте!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>И тогава, разтоварен отведнъж от необходимостта да бърза за път и вече превъзмогнал вълнението от приятната изненада, забеляза, че Надя стои права в средата на стаята и го <b>гледа</b> съчувствено усмихната, а в живите й черни очи прочете също облекчение и задоволство. Разбра, че момичето наистина бе поело върху себе си вината за недоразумението, довело до изчезването на куфарчето и не малко се бе измъчвало от това.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Помисли си за миг, че що се касае до запознанствата, съдбата се бе оказала твърде благосклонна към него тук на „Делфините“. Защото в делника си контактуваше с доста жени, без някоя от тях да привлече по-сериозно вниманието му. Докато сега, само за три дни се бе запознал с Вера, общуването с която бе така леко и приятно, с общопризнатата красавица Дора и с това момиче, което седеше срещу него и бе удоволствие да <b>гледа</b>... Наложи се решително да пропъди всичките тези мисли, за да се съсредоточи върху разказа на Надя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Мога да Ви посоча съвсем обективен съдник по въпроса — заяви Симо и като видя, че момичето го <b>гледа</b> с любопитство, поясни: — Огледалото! Застанете пред огледалото и ще се уверите, че не Ви правя комплимент. — В погледа на Надя се появиха весели, но укоризнени пламъчета и побърза да продължи, като изостави шеговития тон: — Не си разваляйте напразно настроението само защото намирате костюма за неподходящ. Нали има и друга поговорка — че на подарен кон зъбите не се броят!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— О! — Вера го <b>гледаше</b> втренчено, а в <b>погледа</b> й се четяха едновременно изненада и внезапно появила се надежда. — Знаеш ли, за това не бях си помислила! Но как... как биха могли да задържат писмата му без той да разбере?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Разсеяно плъзна поглед по библиотечните шкафове и гондоли, където книгите бяха грижливо подредени и разпределени. Спря го за миг върху малката масичка в ъгъла, върху която стоеше телефонът в компанията на саксийка с мушкато и го върна върху лицето на момичето, което продължаваше да го <b>гледа</b> с надежда и очакване.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— „Лада“ — от стария модел. Днес цяла сутрин съм с нея. Тръгвам, спирам — без проблеми! И тъкмо идвам да взема Лидка, <b>гледам</b> — пред блока няма място за паркиране. Слязох, за да потърся, намерих — и като се качих, не ще да върти стартера! Акумулаторът отведнъж издъхна!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Не, това не е охлювче — каза като поклати глава. — Охлювчето, на което е тази черупка отдавна е умряло, а в нея са се е настанило едно малко раче и я използва за квартира! — И като видя, че детето го <b>гледа</b> учудено и недоверчиво, побърза да добави: — Това раче се нарича „рак-пустинник“. Неговото телце е меко и нежно и за да го защити го напъхва в празна черупка, останала от някое охлювче. Искаш ли да проверим това с теб?</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— На въпроса ти ще отговоря еднозначно — да! — каза Симо и очите му срещнаха тези на момичето, което го <b>гледаше</b> в очакване и с любопитство. — Има любов от пръв поглед и според мен това е единствената истинска и непредубедена любов. Защото нейните корени са в първичните, дълбоко заложени в индивидите от двата пола биологични механизми и регламенти за привличане и отблъскване между тях!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Нищо, следващия път — махна небрежно с ръка Надя, която <b>гледаше</b> съсредоточено пътя пред себе си, обзета явно от други мисли. — Кажи ми, как смяташ, защо тези детективи преследват брат ми? Сигурно си мислил по този въпрос!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Кухнята, където го въведе момичето, очевидно служеше и за всекидневна. Беше просторна стая с два големи прозореца, разположени в насрещния на вратата ъгъл. Единият <b>гледаше</b> на изток — към улицата, другият на север към двора на съседите. Под прозореца бе скован също под ъгъл голям одър, пространството под който бе заето от чекмеджета, а самият той бе застлан с шарена тъкана покривка и бе отрупан с домашно шити възглавници. Пред него бе масата с още два стола. Покриваше я поизтъркана вече мушама на ситни цветчета, подобни на тези, които изпъстряха тапетите по стените.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Вечерята, която ти предлагам е твърде скромна, но затова пък е екологично чиста — шеговито поясни момичето. — Доматите и краставичките са от градината ни без грам нитрати. Яйцата са вчера снесени от нашите кокошки. Наденицата е от прасето на съседите — ние вече не <b>гледаме</b>, но и тяхното си го биваше! Ракията е сварена от брат ми в местния казан... Като стигнахме до нея — хайде наздраве! Добре дошъл и нека да не е за последно!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— О, значи успя да го намериш — чу я да казва и вдигна глава. Бе застанала до масата и го <b>гледаше</b> напрегнато и леко намръщена, но в очите й прочете нетърпението, с което очакваше мнението му. — Надявам се, че няма да се смееш на хлапашките ми писания.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Приятно ми е, разбира се, но това не значи, че трябва да злоупотребявам с гостоприемството ти. А телевизия много рядко <b>гледам</b>. Имам подобно телевизорче, но го пускам от дъжд на вятър — само при някой интересен спектакъл или спортно състезание. За повече не ми остава време — при мен вечно недостига. А телевизорът е страхотен хронофаг!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Е, че аз не съм против телевизията въобще — засмя се Симо. — Просто не разбирам хората, които включват телевизора си в момента, в който се приберат у дома си и го изключват със завършването на програмата. Излиза, че <b>гледат</b> и слушат всичко, което им се предложи — без подбор, без предпочитания. А ако не <b>гледат</b> — има ли смисъл да увеличават шума в жилището си? Между другото, знаеш ли как американците наричат на жаргон телевизора? „Гогл-бокс“ — кутия за пулене...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Вярваш ли, след тази история имаше време, когато бях намразила всичко и всички! И мъжете — особено мухльовците, дето се въртят на пета пред всяка фуста, и жените — най-вече тези, които <b>гледат</b> на мъжете си като на своя движима собственост. Какво, да не би жената на този нещастник да изпитваше към него особени чувства? Още тогава си имала любовник, както научих по-късно. Но действаше по еснафското правило: „Нашето си е наше, чуждото — общо!“ Или като ония момиченца, дето ще ти издерат очите, ако им вземеш куклата, дори ако е счупена — защото си е тяхна!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Това последното — не вярвам да го е казала точно така! Май много не се погаждат с Дора! А за другото е била права. Мария, както знаеш, е чудесна съпруга и домакиня, само че си е доста... прозаична. Прави, струва, все връща към делничните грижи и проблеми. А човек има нужда да се поразтовари точно от тях, когато е на почивка. Докато с Дорето може да се говори за много и интересни неща, сам имаш впечатление. Пък и хубава жена е, да ти е приятно да я <b>гледаш</b> и да се движиш с нея...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Мисля си — продължи като видя, че я <b>гледа</b> в очакване, — колко често хубавото на този свят е нетрайно и преходно! Прости ми за примера, но ето — ти си имал приятелка, с която сте се обичали и сигурно сте прекарвали заедно много такива щастливи дни и вечери. А сега дори не искаш и да знаеш за нея! Всичко хубаво не само че е отминало, но е и забравено...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Тогава мога само да ти завиждам — каза сериозно Вера. — Защото ми е ясно, че ще срещнеш взаимност. А няма нищо по-хубаво от това — да обичаш и да си обичан! Дори в ерата на сексуалната революция, когато мнозина <b>гледат</b> на чувствата с насмешка...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Пресече парка и дълго скита без цел по стихналите улици, като <b>гледаше</b> с невиждащ поглед осветените витрини и редките минувачи. Мъчеше се да се разсее, да прогони неприятните мисли, породени от неотдавнашните събития. Прибра се късно след полунощ, изморен и прегладнял, но с мъка преглътна няколко хапки. Легна си и се опита да заспи, но разбра, че няма да може и стиснал ръце зад гърба си, закрачи нервно от ъгъл на ъгъл.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Когато излезе на стълбището, Камелия спря и се обърна към него. Остана така дълго време — неподвижна и безмълвна, сякаш таеше последна надежда, че той ще размисли и ще й подаде ръка. Но Симо бе свел поглед и <b>гледаше</b> в краката си. Когато вдигна очи, Камелия я нямаше. Беше си отишла и никога повече нямаше да се завърне в живота му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ще ми обясниш ли наистина какво става — попита подозрително Надя, когато той затвори вратата след Вера. Все още го <b>гледаше</b> изпод вежди.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Когато стигнаха до „Савоя“, Андреев и Тодоров вече бяха там и ги чакаха на чашка кафе. Бяха се настанили на маса с четири места под сенника на просторната тераса, която <b>гледаше</b> към морето — тихо и атлазено синьо в спокойната утрин. Като ги забеляза Андреев им махна отдалеч, а когато приближиха стана и протегна ръка на Надя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Нашето беше друго нещо, Симе — прекъсна го кротко Мария. — Ние бяхме студенти, не беше лесно да се решим да създадем семейство при всичко две стипендии доход... Някои го правят, ама разчитат на родителска подкрепа, пък ние — знаеш как бяхме! Без пари трудно се гради дом и се гледат деца. Ти винаги си бил склонен да подценяваш този момент, пък и всеки интелигентен човек <b>гледа</b> пренебрежително на парите като цел и смисъл в живота. Но всички в една или друга степен сме зависими от материалните неща, а те се придобиват с пари!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Нашето беше друго нещо, Симе — прекъсна го кротко Мария. — Ние бяхме студенти, не беше лесно да се решим да създадем семейство при всичко две стипендии доход... Някои го правят, ама разчитат на родителска подкрепа, пък ние — знаеш как бяхме! Без пари трудно се гради дом и се <b>гледат</b> деца. Ти винаги си бил склонен да подценяваш този момент, пък и всеки интелигентен човек <b>гледа</b> пренебрежително на парите като цел и смисъл в живота. Но всички в една или друга степен сме зависими от материалните неща, а те се придобиват с пари!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Редното е да започна аз — предложи той като <b>гледаше</b> в масата... — И то по същество! А същественото в случая е, че Надето вчера ми отряза квитанциите — опита се той да се усмихне, но се получи само гримаса на горчива насмешка. — Или по-точно казано, официално ми върна годежа...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Така и не се получи — продължи като свали очилата си и ги избърса в покривката. — Не можахме да се сближим... Имах чувството, че Надя просто не може да ме понася! Беше естествено да се отдръпна и аз. После заминах да уча и това ни спести общуването по необходимост. Но проблемът остана и не мислете, че съм <b>гледал</b> на него през пръсти. Аз не съм безотговорен човек! Само че не виждах разрешение. След като не зависеше от мен...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i><i>— Струва ми се, че се влюбих в теб още при първата ни среща — каза Надя минута по-късно, когато седяха на диванчето в дъното, обърнати един към друг и уловени за ръце. — Макар и да бях така разстроена тогава! Когато ми поднесе цветята така ме трогна и развълнува! Толкова ми беше приятно! След това всеки ден ги <b>гледах</b> и докосвах — като че можех чрез тях да се докосна до теб! Не зная дали бе гласът на гените или не — засмя се щастливо, — но още като те <b>видях</b>, почувствах някакъв респект... и влечение към теб!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Ами, разбира се — момичето го прихвана през кръста, за да могат и двамата да се подслонят под малкия купол. — Нали е много красиво? По-хубаво е от онова с триъгълниците, което <b>гледахме</b> в последния магазин! А другото с ония цветчета направо си беше безвкусица!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Знаеш ли, бих искал да прибавя и пожеланието — взаимните ни чувства да останат трайни и непокътнати! Защото всяка любов започва с подем на чувствата. Всеки <b>гледа</b> на другия през розови очила и често се оказва сляп за недостатъците и грешките му. А по-късно настъпва изтрезняването — опиянението изчезва, идеализирането секва и всичко си идва на мястото. Но, ако чувствата са силни и трайни, увлечението се заменя с уважение, а влюбеността — с обич! Ето, това пожелавам да стане и при нас!</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— От града пристигам. Слязох от автобуса и нали си ми на пътя, рекох да се отбия. Ама ти май имаш гост — <b>гледам</b> тук обувки, яке...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Възрастният мъж погледна първо изчервилата се от смущение и негодувание Надя, после Симо, който го <b>гледаше</b> спокойно и твърдо в очите и отведнъж махна с ръка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Аз да тръгвам, вие може да имате да си кажете нещо. Пък и дъждът като го <b>гледам</b>, няма скоро да спре...</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>Надя продължи да го <b>гледа</b> с широко отворени очи, после неочаквано захлупи лице върху ръцете си на масата.</i><br><br>
------------------------<br>
Стойчо Биячев;Летуването на един чудак;2001;<br>
<i>— Точно затова си позволих да те събудя! Като спящата красавица — с целувка — засмя се Симо. — Наистина си ми красавица, <b>гледах</b> те преди това...</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Сред обширен салон стоеше аскетично слаб човек със среден ръст, смугло лице, гол череп, облечен в къс халат. Без възраст. Покани ме с кратък жест на ръката да приближа и посочи стол. Седна срещу мен, сплете тънките си нозе, положи ръце на облегалката на стола, впери очите си, потънали в орбитите, които някак светеха, и ме <b>гледа</b> така минута може би. Помислих си, че ме оглежда като човек, който иска служба при него ­ или като бъдещ зет. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>В настъпилото живо мълчание той ме <b>гледаше</b> с огромно напрежение, което усещах като повеля, която не можех да разгадая. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Като се върнах вкъщи и си легнах, пред мен се появи изневиделица лицето на пан Смрек. Гледах в полусън как той прави характерните жестове, сваля и вдига глава, <b>гледа</b> ме съсредоточено с някакви не негови вглъбени очи. И неговият образ сякаш започна да се изменя малко по малко и започна да се превръща в лицето на онзи невероятен човек, бащата на Навсикя. Излязох насила от полусънното състояние и си казах: "Тогава избягай ­ не ще издържа." Нали си спомняте как и вие в полусънно състояние сте изричали думи, чийто смисъл в първия миг (а може би и никога) не можете да разберете. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>Като се върнах вкъщи и си легнах, пред мен се появи изневиделица лицето на пан Смрек. Гледах в полусън как той прави характерните жестове, сваля и вдига глава, <b>гледа</b> ме съсредоточено с някакви не негови вглъбени очи. И неговият образ сякаш започна да се изменя малко по малко и започна да се превръща в лицето на онзи невероятен човек, бащата на Навсикя. Излязох насила от полусънното състояние и си казах: "Тогава избягай ­ не ще издържа." Нали си спомняте как и вие в полусънно състояние сте изричали думи, чийто смисъл в първия миг (а може би и никога) не можете да разберете. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ти каза веднъж, че си започнал да търсиш начин да опознаеш себе си. Успя ли досега? ­ Поклатих отрицателно глава и тя продължи: ­ Аз мисля, че успях. Не се учудвай. (Пауза.) За да опознаеш себе си, трябва да се научиш да си даваш сметка за емоциите си. Без срам и без страх. ­ Гледах я мълчаливо. ­ Не ти ли е любопитно как успях? Ще ти обясня, защото поводът си ти. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Цяла поруменяла, Мария ме <b>гледаше</b> с нежно предизвикателство. Станах бавно, приближих се до нея, взех внимателно ръката й и я целунах. После се върнах и седнах на креслото си. Тя ме <b>гледаше</b> с помътени от смущение очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не е съвсем вярно ­ възрази Джовани. ­ Всички животни, които живеят в колектив, изпитват тежестта на запрещенията и се страхуват от наказание, трябва да имат нещо като подсъзнание. Е веро? Да ви дам пример. Навремето имах котка. Тя знаеше много добре, че няма право да се качва на масата в кухнята, защото ще яде бой. Но винаги, когато знаеше, че не я <b>гледам</b>, използваше момента и скачаше на масата. Това не е ли нещо като потиснато желание, което се осъществява, когато котката мисли, че не е заплашена от наказание? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, <b>гледа</b> го с прекалена възхита, поддаква му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? ­ Той ме погледна и с учудване, и със съжаление <b>видях</b>, че сълзи набъбват в очите му. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя ме хвана за ръка и ме заведе в малка стая със стари, някога хубави, но сега жалко овехтели мебели. Сложи ме на едно кресло и седна срещу мен. Дълго време ме гледаше с полуусмивка. Аз също я <b>гледах</b> мълчаливо. После станах, приближих се до нея, хванах главата й с две ръце и я целунах. Тя ме прегърна. След миг усетих, че изпитвам непреодолимо желание. Вдигнах я, притиснах я до себе си. Тя също се притисна. В мига, когато се опитах да приближа към едно тъмнокофяво канапе, тя се отдръпна съвсем леко. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>Тя ме хвана за ръка и ме заведе в малка стая със стари, някога хубави, но сега жалко овехтели мебели. Сложи ме на едно кресло и седна срещу мен. Дълго време ме <b>гледаше</b> с полуусмивка. Аз също я <b>гледах</b> мълчаливо. После станах, приближих се до нея, хванах главата й с две ръце и я целунах. Тя ме прегърна. След миг усетих, че изпитвам непреодолимо желание. Вдигнах я, притиснах я до себе си. Тя също се притисна. В мига, когато се опитах да приближа към едно тъмнокофяво канапе, тя се отдръпна съвсем леко. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Във военната му канцелария заварих Мюлбергер прав. Беше средно висок, четиридесетгодишен, със строги очила, спретнат в доста овехтялата униформа. Покани ме да седна на дървения стол, настани се зад простото си дървено бюро и започна мълчаливо да ме <b>гледа</b> неподвижен. Дълго, почти изнервящо. "Като че взема решение", мярна се в уплашения ми ум. И след миг: "Възможно ли е, справедливо ли е, моята лична съдба да зависи сега от този... нищо и никакъв човек само защото има пълната груба сила?" И тогава той заговори: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Позвъних на вратата на пан Смрек. Обикновено той отваряше почти веднага. Сега вратата остана затворена. Позвъних втори път и реших да си вървя, когато вратата се отвори бавно. Показа се млада жена. Стройна, с руса къдрава коса. Ами да, това беше същата онази, която бях видял, като излизаше от дома на биолога... дъщеря му, както беше предположила Мария. Сега тя ме <b>гледаше</b> леко усмихната. После каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя продължи да ме <b>гледа</b> с големите си модри очи, които се смееха в здрача на стаята. Светеше тихо златната й огромна руса коса. (Като косата на древната Вероника.) </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>В миг осъзнах, ами тя беше дъщеря на моя уважаван учител! Това охлади малко мъжките ми чувства. Тя прехвърли крак върху крак, робата й се отвори и очите ми видяха прекрасни бедра. За миг, защото тя ги покри внимателно, като продължаваше да ме <b>гледа</b> със същата усмивка. После изведнъж заговори замислено: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не съвсем. Разбира се, в края на краищата, това е целта, която инстинктът иска да постигне. Но при хората става различно. Те са се отделили от животинското развитие, създали са разум, чувство за красота, известна независимост от строгите изисквания на егоизма... сложна психика поради развитието на цивилизацията... Всичко това им дава възможност да... да <b>гледат</b> на... отношенията между мъжа и жената не само и не толкова като необходими за създаване на поколение, а и по-скоро като... като едно преживяване, сливане, което доставя... силна радост... </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Вижте какво пише на плика. ­ Извади от джоба на халата си един плик и ми го показа. Приближих. Прочетох: "За Стефан. Да се предаде в девет часа вечерта." ­ Ако искате да получите писмото ­ каза тя, като ме <b>гледаше</b> с иронична усмивка в очите, ­ ще трябва да дойдете довечера. В девет ще ви чакам. Довиждане. ­ И ме изпрати до вратата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя ме <b>гледаше</b> с молба и тревога в очите. Стана ми неприятно, че се развиках така. Дойдох при нея, сложих ръка на рамото й и казах кротко: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Нито за миг не се посвених, че лъжа и това беше много чудно. Като събличах сакото си, усетих нещо в него. Извадих: плик. Онзи, който ме накара ­ за велико щастие ­ да отида втори път в дома на пан Смрек. Огледах го внимателно. Беше запечатан и за мое огромно учудване нямаше и следи от бележката за часа, в който трябва да ми се връчи. Пликът не беше плътен. Гледах го и се колебаех. Не знам защо, реших да не го отварям. Не още. Сложих го в чекмеджето на масата, на която работех. После легнах и почти веднага заспах, потънал в нежно спокойствие. Отворих плика след двадесет години. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>След малко станах. Изправих се пред огледалото. Потръпнах: наистина, четири-пет ранички. Вече не кървяха, но се <b>виждаше</b> ясно къде са се впивали зъбите й. Гледах тези ранички и изпитах нещо като ужас, оцветен сексуално. И нещо като срам от това чувство. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Сядай! ­ рече той и се обърна към момичето, което ме <b>гледаше</b> с меко любопитство в сините очи. ­ Това е моят приятел поетът, за който ти казах. ­ Генов, нали? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Не съм ти казал такова нещо, но е вярно. Стихотворения, музика, поезия, това са нежни работи, трябва да оставим нежния пол да се занимава с тях. Ние сме мъже. Да си <b>гледаме</b> мъжките работи. Нали така, Стела? ­ Той сложи ръка на голото рамо на момичето. Навярно не беше на повече от 20 години. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i><i>­ Здравей, поете. Сам ли си? Може ли да седна? ­ Докато казваше това, вече седна направо на топлия пясък. ­ Да не би да чакаш вдъхновение? ­ попита той с нескрита ирония. ­ Няма да преча. Ще мълча. ­ След малко стана и влезе в морето. Гледах го: не можеше да се отрече, имаше здраво мускулесто мъжествено тяло. Плуваше великолепно. Погледах го, после се излегнах по гръб. След малко над мен чух мекия глас: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Това че сме подчинени на инстинкта за оцеляване е вярно. Както всички живи същества. Само че, докторе, същият този животински инстинкт, който те кара да <b>гледаш</b> на работата си като на начин да живееш охолно... не възразявай, сам го каза! ­ Да <b>гледаш</b> на жената като инструмент за сексуално удоволствие, с една дума да задоволяваш грубия си егоизъм, е карал други хора да се отричат от егоизма си до такава степен, че да жертват даже живота си за другите! </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Казах му, че неговото предложение е съвсем неочаквано. Трябва да помисля. Той отговори, че иска да реша и да му отговоря, преди да замина. Значи тази вечер. ­ И след малко: ­ Как мислите, защо такова внезапно предложение от страна на този опитен и зрял мъж? И циничен женкар? Нима само защото за пръв път среща жена, която му е отказала? И иска по този начин да я... спечели? Значи ­ от гордост, от амбиция? ­ Тя ме <b>гледаше</b> с тревожен въпрос в сините очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Тя се усмихна с малко тънките си устни и дълго след като си отиде, усмивката й още трептеше някак в слънчевия въздух. Гледах след нея. Тя не се обърна да ми помаха. Това също, не зная защо, ми причини нещо като задоволство. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Нищо не искам да кажа. Просто Стела ми загатна, като се видяхме за малко сутринта, че си предложил брак. Отначало се учудих, после се зарадвах ­ заради теб. Да направиш такова предложение, ти, като те познавам, трябва да си изпитал онова чувство, което ние, обикновените "поети", наричаме любов. А от опит знам, че то е прекрасно чувство. Освен, разбира се ­ продължих след кратко мълчание, като го <b>гледах</b> внимателно в тъмните очи, ­ ако това не е просто един начин да задоволиш мъжката си амбиция. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Тя се е споминала почти при раждането ми ­ отвърна гостът все така спокойно, като продължаваше да ме <b>гледа</b> внимателно със светлокафявите си меки очи. Промърморих думи на състрадание. Младежът кимна леко и след кратко мълчание каза: ­ Дядо ми казваше, че моята майка ви е предала писмо от него, след като той е заминал от градчето. Спомняме ли си? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ В началото малко беше сложно, но сега разбрах. Да <b>гледаш</b> на злия не с презрение, не с ненавист, с укор, а може би със съжаление. Или не, и това е осъждане. А как? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>­ Ти би трябвало да знаеш ­ отвърна младият, ­ че щом има неразрешен проблем, не може да няма конфликти. Разбира се, те ще бъдат от съвсем друг вид, който трудно можем да си представим. Нещо като твоето възражение ­ допълни той, като ме <b>гледаше</b> усмихнат. ­ Не заради конфликта, а за да е поставен такъв конфликтен въпрос, който може да доведе до разрешение. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>Обърнах се и аз: манастирчето и градината бяха изчезнали, сякаш никога не бяха съществували. Щефан <b>гледаше</b> с лека усмивка. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Гечев;Познай себе си;2000;<br>
<i>В главата ми изникваха въпроси, на които не можех да отговоря. Това отчасти стана след няколко дни, когато Щефан дойде у нас. Седнахме на терасата. Той ме <b>гледаше</b> с очакване. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Гледах ги как танцуват, отпивах от колата. Запалих си цигара от техните. Никога не бях пушил "Суперкингс". Бяха силни, ароматни и ми харесаха. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Гледах Дидо и двете момичета. Те се смееха така, както се смеят всички чужденки, когато за пръв път танцуват с българи, и едва сега започнах да съзнавам с какво всъщност се разделям. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Върнах се и взех стола. Сервитьорът продължаваше да стои неподвижно до вратата и да ме <b>гледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         - Хе-лоу - каза той и се поклони някак лакейски. Попита ме къде е Пола. Казах, че ще дойде. Той <b>гледаше</b> Бренда и се подхилваше. - Защо са закъснели? </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Те се спогледаха, размениха няколко реплики помежду си по мой адрес. Стояха пред нас. Нямаше как да не ги <b>гледам</b>. Съжалих ги. В крайна сметка не бяха виновни, че са от ГДР. Но бях пропуснал момента да им се обадя. Пък и какво щяха да си помислят ирландките? И двете не бяха за подценяване. Нямаше смисъл да усложнявам нещата. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Жената извади отнякъде стотинки и ги хвърли на дансинга. Монетите се разпиляха със звън върху мраморните плочи. Поне на мен ми стана страшно неловко. Пола, Бренда и Дидо не казаха нищо. Всички <b>гледаха</b> натам. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Двете се присъединиха към шотландците. С Дидо ги <b>гледахме</b> от местата си. Големи танцьорки бяха. Това ме караше да се чувствам горд, като че и аз имах известни заслуги. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Джубокс;1996;<br>
<i>         Аз си седях като още по-голям глупак зад масата и <b>гледах</b> как ги натискат. Но се хилех, без да зная на кого, и се правех, че не ми пука. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Екзекуторът;2004;<br>
<i>По време на първата си среща с Циклопа, преди да изляза от кабината му, веднага след незабравимият за мен разговор с него, аз се загледах в една закачена на стената зад бюрото фотография. От фотографията усмихнато ме <b>гледаше</b> познат отнякъде мъж на средна възраст с очила и симпатична прошарена брадичка. Зачетох в плаката под фотографията, на който върху червен фон с бели букви от стереопор беше написана крилатата фраза: </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>- Там не е, ама тук ги прави. Нали го <b>гледам</b> как му шарят очите. Може и там да е правил, пък ти да не си знаел.</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Вкъщи нямахме баня и аз ходех на градска баня. В града тогава имаше няколко бани - Новата баня, Пиперка - до бившата автогара Алана, и Зелената баня. Събирах нещата си в една чанта - сапун, кесия за кир, чисто бельо, чорапи и хавлия. Отивах в банята през седмицата, защото в събота и неделя имаше опашка. Събличах се и влизах вътре. Сядах край някоя чешма и се поливах с тасовете. Те бяха пластмасови. От другата страна на коритото се къпеше някой друг. Гледах да не сядам до старци, защото те се къпеха с много гореща вода. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i><i>Късно през нощта станах, облякох се и излязох от казармата. Тръгнах по улиците на града. Бяха безлюдни и тихи, потънали в мрак. Стигнах до новия ни апартамент, отключих си и влязох в банята. Изкъпах се, избърсах се и пак се облякох. Когато излязох от банята, <b>видях</b> майка ми. Стоеше в коридора и ме <b>гледаше</b> с широко отворени очи. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Ето ти чудо! Вълците спрели да го слушат как пее. Насядали около тях и слушали, а дядо и приятелите му ги <b>гледали</b> втрещени от учудване. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Избягваше да ме <b>гледа</b> в очите. Дърпаше дим от цигарата и продължаваше да бъде безразличен. Сякаш нищо не го интересуваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Той <b>гледал</b> как Хитлер се ръкува с цар Борис Трети и заобмислял подробности от атентата. Решил да блъсне колата в някоя скала или да скочи с нея в някое дере, достатъчно дълбоко, за да не остане нищо от пасажерите му. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>До края на живота си, когато <b>гледаше</b> филмите за Освиенцим и Аушвиц, дядо се самообвиняваше, че това е нямало да се случи, ако е проявил повече твърдост. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Хазаинът-побойник също си плакнеше окото в прелестите на моята приятелка, а тя пет пари не даваше, дали някой я <b>гледа</b>. Не че беше безсрамна. Напротив. Но докато бяхме в стаята, не се срамуваше. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i><i><i>Силвия взе една хавлия и застана пред прозореца с гръб към мен. Започна да си бърше корема, като <b>гледаше</b> навън. Хазаинът я <b>видя</b> и също започна да я зяпа. Тя беше гола и оттам той я <b>виждаше</b>. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Слязохме пред Дом 8 и се мушнахме през отворената врата в офиса. Вътре имаше някаква поувяхнала женица с руса коса, която ни <b>гледаше</b> равнодушно. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да има тържество. Щяхме да подпишем и да се приберем вкъщи да си <b>гледаме</b> телевизия. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>За малко да се сблъскаме с българската министърка на външните работи. Облечена в делови костюм с малко късичка пола, която откриваше две трети от дългите й, обути в прозрачен чорапогащник крака, тя потракваше върху мраморните плочи пред вратата на сервитьорския офис. Трак-трак. А очите й <b>гледаха</b> гневно, припряно и строго. </i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i><i>Събудих се и <b>погледнах</b> към прозореца. Изведнъж осъзнах, че нещо не е наред. Зачудих се какво. Точно така. Пердетата. Като си бях лягал снощи, не бяха спуснати. Спомних си как бях <b>гледал</b> лампата срещу моята стая на първия етаж. Как осветяваше листата и дърветата, а после бях заспал. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Кисьов;Не будете сомнамбула;2000;<br>
<i>Стоян Георгиев беше научил нови неща от Канада за сервирането и перфекционизмът му беше още по-краен. Тук, в резиденция "Бояна", той беше в стихията си. Сякаш винаги беше се стремил точно към това място и най-после го беше постигнал. Работата сега му даваше възможност да бъде близко до властта и да краде от нея, като я <b>гледа</b> в очите. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Симеон се взира в пода, като че ли там ще открие изгубените си по лагери и затвори години. Пие и мълчи. Рядко проговаря. Гледа ги намръщено, сурово, сякаш ги вини за нещо си – какво? Косата му е бяла като сняг, винаги е гладко избръснат, чистник си е и преди да седне, подвиква:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Митко, най-младият в селото, отскоро пие отчаяно, замъчи го нещо, ама какво? Гледаха го години наред с подозрение заради баща му – Стамен. Но най-накрай приеха, че синът не е като бащата. Митко бе кротък, услужлив, работлив и тих. За да го приемат като свой, макар че бе от село, много помогна и жена му. Когато лекарят преди месец си замина, посочи Гина, жена му, медицинската сестра:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Такъв е животът, попе! – смее се Павел. – Всички блудстват. Всеки с бизнеса си. Днес минах покрай офиса ти. – Така той назоваваше селската черква. – Гледам, фирмения ти знак, кръста, килнал се, ще падне! Качи се, оправи го, разваляш си имиджа, бизнесмен!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– А, извинявай, отче! Разгръщам тука раздела за новите компании и <b>гледам</b>, че сте пререгистрирали ООД-то. Вече сте офшорна компания – никой да не знае кои са ви съдружниците. Сигурно – предполага замислен Павел – вместо Бога, Дявола сте включили? А, отче? – пита сред всеобщ смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Бележка написах и му я дадох. Доведе я. Влезе тя и ги <b>гледа</b> двамата на масата, пият си и мълчат, двамата сериозни. Сиреч на избора й да не попречат, мълчат и пият. Стоя така, повярвайте ми, едно пет минути, не може да повярва на очите си. После като писна, като се хвърли на врата на онзи, непознатия, и не се пуска. Кочо, значи, разбра. Стана и излезе, дума не продума. Пък те двамката, под ръка хванати, пеша тръгнаха към града. Ей! И не се видяха повече, не се чуха. Вие разбирате ли какво значи това бе?! – извиси глас Илия.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Довиждане, скъпи мои кавалери! – фръцна се Кина и го последва. Пред вратата завъртя предизвикателно задник – знаеше, че я <b>гледат</b> – и се изниза.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Има му нещо на това момче, казвам ви – продължи Павел. – Преди само пчелите си <b>гледаше</b>, мед с тонове продаваше, пък сега от кръчмата не мърда. Не е същият, друг е...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Като стигна къщата, видя, че прозорецът на Павел свети със синкава светлина – телевизия или видео <b>гледа</b> братовчедът? Ами, порно ще да е. Наскоро бе в града, купил си е пак касета и сам я <b>гледа</b>, егоист, мръсник, говедо!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ама на тебе всичко ти вървеше! – объркан, възкликна Илия, заглади с длан голото си теме. – Завършваше с медали. И гимназията, и университета. Поканиха те в САЩ, на специализация! По телевизията те <b>гледах</b> – най-добрия очен хирург в страната, така те нарекоха. Какво повече искаш?! – разпери отчаяно ръце той. – Какво?!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Милена дълго целува майка си. Сълзите им се сляха. Тя бе отпуснала двата края на забрадката си и сега бе неочаквано състарена, грохнала, бръчките се врязваха в бузите й, <b>гледаше</b> уплашено, ужасено, диво...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Павел залепваше снимките с тиксо над тезгяха, по стените и си свирукаше. Надигаха се от масите и ги <b>гледаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>И един ден Костадин заедно с двама милиционери от града дойдоха. Цялото село се събра. Сеир. Седят, <b>гледат</b> и мълчат. Симеон – седнал пред обора, пъхнал сламчица между зъбите, криво се усмихва. Костадин крещи –коли! Симеон дори не го погледна, играе си със сламчицата, все едно че си е сам.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Прибра се вкъщи и приседна до прозореца. Обичаше така да сяда и да <b>гледа</b> навън. Ти все с едното око – пътя, отбеляза веднъж жена му. Така е, искаше да й изкрещи, ама премълча си. Така е, искаше да й го каже, защото какво да правя в тази пуста къща! Така е, стаи за цял взвод войници имаме, чисти, подредени, а в тях не влизаме. Толкова неща имаше да й каже, ама си мълчеше. Има ли смисъл?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Гледах, <b>гледах</b> – ни мърда, ни шава. Не смея да го доближа – въздъхна Мария. – Да идва кметът, да идва Алекси, хич да не ми се крие вътре!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ами с две ръце какво да направя? Кравите ли да <b>гледам</b>, коня ли, прасетата ли? – редеше Мария и пристъпваше ситно-ситно след него.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ти що не си <b>гледаш</b> жената? Тя затуй те въртеше на пръста си, не помниш ли, а? – закипя Мария. “Казах ли ти го пък! Ти може и да си го забравил, ама аз не!”</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Мария ситнеше подире му, усмихваше се и <b>гледаше</b> дебелия му кожух, казваше си: Ама пък е мъж един път и половина!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Като я <b>гледаше</b> така приседнала, загадъчно усмихната, пък хубава, той отново се пресегна към чашата и я пресуши. Така намираше отговорите на своите въпроси Алекси. В ракията.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Започнаха да почистват Кочо от снега. Откриха внимателно лицето му. И се дръпнаха назад уплашено – очи те му, обърнати, <b>гледаха</b> някак хем злобно, хем сякаш молеха за нещо. Устата му бе застинала, широко отворена. Така зейнала, сякаш искаше всички да ги глътне – и тримата. Кметът настръхна от погнуса и се извърна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Митко <b>гледаше</b> объркан и уплашен. А кравите замучаха жално, вдигаха муцуни. Конят изцвили призивно, затопурка, размятал опашка.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Крачеше из обора и оглеждаше кравите. Гърбовете им лъщяха. Добре ги е <b>гледал</b> Кочо, може и да си бе пияница, може да е всичко, ама щом през зимата таквиз гърбове са отпрали, добре е работил човекът. Зърна с крайчеца на окото си присвития одве труп на Кочо и кресна:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Защо пък Мария да е виновна? – запита неочаквано Костадин. – Не стига, че го прибра от улицата, хляб му даде в ръцете и сега – лоша! Че защо пък да е лоша? Ти чуваш ли се, Симеоне, какви ги дрънкаш? – Говори Костадин, но <b>гледа</b> към вратата, не се обръща към тъмното където е масата на Симеон.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Затуй! Да гледаш пет крави голяма философия било, а, Алекси? – засмя се презрително Костадин. – Аз гледам петстотин и нищичко не казвам. Да сте ме чули да се хваля? Пет крави <b>гледал</b> – и велик! Аз гледам петстотин и съм нищо, така ли е бе, Алекси?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>– Затуй! Да гледаш пет крави голяма философия било, а, Алекси? – засмя се презрително Костадин. – Аз <b>гледам</b> петстотин и нищичко не казвам. Да сте ме чули да се хваля? Пет крави <b>гледал</b> – и велик! Аз <b>гледам</b> петстотин и съм нищо, така ли е бе, Алекси?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i><i>– Затуй! Да <b>гледаш</b> пет крави голяма философия било, а, Алекси? – засмя се презрително Костадин. – Аз <b>гледам</b> петстотин и нищичко не казвам. Да сте ме чули да се хваля? Пет крави <b>гледал</b> – и велик! Аз <b>гледам</b> петстотин и съм нищо, така ли е бе, Алекси?</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– А защо стана такъв Кочо? – попита Павел. – Всички го помним какъв беше. В двора му всичко по конец! Той от един декар изкарваше толкоз, колкото вие, в ТКЗС-то, вадехте от десет декара! Кой колеше овцете? Ти, Костадине! Кой ходеше по къщите и казваше: Дворът ти е май голям. И хората не ги сееха от страх, че ще им ги вземат. Отучихте ги да работят. Още като им отнехте земята! – разпалено говореше той. Не беше го правил досега пред Костадин. И го <b>гледаха</b> учудено, подозрително.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Понякога си мислеше, че тя всичко е разбрала. Ама ако знае!, сепваше се той и я <b>гледаше</b> как чатка с куките. Плетеше ръкавички, чорапи, роклички и шапки. За внучетата ни, Алекси, нареждаше тя, ах, как ги диплеше в гардероба! То цял полк ще трябва дъщерята да роди, смееше се той. Може, може и едничко да роди, то писмото може пък и вече да пътува и в него, Алекси, пише: Мамо, чакам си дете!...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ти си идиот! – отговори, лъчезарно усмихнато лудото Мони и пристъпи към трупа. Гледаше го с разширени от ужас очи. Нещо в гърлото му загъргори, той се присви одве и повърна върху трупа.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Алекси <b>гледаше</b> скрибуцащата каруца, която постепенно потъна в белотата на снега. А студът щипеше лицето му и той бързо се извърна, влезе в къщата на Мария.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Защо не му даваше да спи вкъщи? – Гледаше я изпод вежди, задъхан, ядосан, готов да кресне, да изпсува, да метне нещо по нея...</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Симеон! – оживи се внезапно Мария. Нещо болно просветна в очите й за кратко, като пламъче в тъмното изсвятка и изчезна. И пак забълбука мрак. – Него пък какво го засяга? Той все хорските работи <b>гледа</b>. И преди, и сега! Все това прави – наднича в хорските неща. Поучава.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ама ти... Симеон! – плесна с длан по масичката Алекси. Чашката му отскочи, залюля се, но не падна. Гледаше я объркан и смутен. – Симеон! Виж ти, значи! – И се разсмя.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Утре и кръст ще му поставите на Кочо. Ама пийте сега. – Алекси потупваше по раменете Лудото Мони и Митко, <b>гледаше</b> ги ласкаво, като деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Ето че дойде! – възкликна Илия. На вратата бе застанала Кина, опряла гръб, усмихваше се и ги <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Мадам – бутна ръката на Павел Илия, – а вино ще ми направите ли удоволствие да пийнете? – Гледаше я влюбено, настойчиво.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Не, ти ще си <b>гледаш</b> децата и къщата. Жената! – отговори твърдо Стамен и заклати заканително главата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Всичко свърши – прошепна и беззвучно зарида. Когато вдигна глава, мъртвият сякаш също плачеше. Като се стараеше да не го <b>гледа</b>, тя се облече и тръгна към вратата. Преди да я отвори, върна се и застана пред висящото тяло. Наведе се и целуна крака му. Допря устни, а една сълза капна върху чорапа му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Освен че дойде изневиделица, тя им каза: Започвайте със земята. Ами сега?! Как така земята? Ваша е, така законът повелява, обясняваха надуто новоизпечените партизани. Добре де, наша си е. отговаряха, ама с две ръце като как да стане работата, питаха и получаваха отговори, които чаткаха като картечен залп. Ще се обединявате свободно, ще си закупите машини и всеки ще си бъде собственик, а не както досега – роби! Обиждаха се, но мълчаха. Гледаха с покорство, стигащо до слабоумие, това за тях бяха новите началници, които току виж – размахали камшик!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Всеки даде земята си. Е, по различен начин я даваха. Един я дава и го <b>гледаш</b>, сълзите му текат. Днес подписва декларацията, утре заминава – я строител, я миньор да става, маха се оттук. Да! – Облегна се на масата Костадин, добре се разположи, притисна се о нея и продължи: – Друг пък я дава с радост, защото осъзнава, че</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Джон гледаше объркан, окончателно смутен. Тук всички хора бяха стари. Някои с бради, други брадясали от дни, <b>гледаха</b> изпод вежди, смръщено, сурово. Усмихваха му се – някои презрително, втори полупиянски, трети го <b>гледаха</b> с безразличие. Помещението беше малко и тънеше в цигарен дим. Вонеше на нещо, което не успя да определи, но си беше силно, остро, като плесен, като загниване, умиране дори! Този див, своеобразен мирис опияняваше, хващаше те грубо за гушата и я притискаше с безмълвна и жестока ярост. Джон дори леко се закашля.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i><i>Джон <b>гледаше</b> объркан, окончателно смутен. Тук всички хора бяха стари. Някои с бради, други брадясали от дни, <b>гледаха</b> изпод вежди, смръщено, сурово. Усмихваха му се – някои презрително, втори полупиянски, трети го <b>гледаха</b> с безразличие. Помещението беше малко и тънеше в цигарен дим. Вонеше на нещо, което не успя да определи, но си беше силно, остро, като плесен, като загниване, умиране дори! Този див, своеобразен мирис опияняваше, хващаше те грубо за гушата и я притискаше с безмълвна и жестока ярост. Джон дори леко се закашля.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– На онзи там, дето <b>гледа</b> като тапир – той ни е за всеобщ срам и позор кмет, дъщеря му пък е в Кипър. Защо? Защото сме едно отклонение от пътя на цивилизацията, една задънена улица сме ние... – изрече Павел и млъкна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>– Хората искаха да се случи нещо най-после в тази страна. Водени от надеждата за по-добър живот. Към нормален живот, Джон – усмихна се Симеон. – И се разпъваха на кръст – дали да приемат непознатото ново, или да останат, потопени в смърдящото старо корито. И докато се колебаеха – взеха ни земята, надянаха ни ловко оковите и мърдане вече нямаше. – И грабна чашата си, отпи жадно, продължително пи. А Джон го <b>гледаше</b> с неприкрит вече страх.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Точно за кравите ще му кажа – съгласи се Симеон. – Кравите в ТКЗС-то бяха холандски, някаква специална порода. Трябваше да се <b>гледат</b> при точно определени условия – светлина, храна и тъй нататък. Такива условия имаше в обора, чужденците ни го построиха, като палат! Разделихме, значи, кравите, всеки знаеше колко има и решихме да си ги отглеждаме пак там. Подадохме документи в съда за създаването на акционерно дружество, всички да участваме в него, а печалбата – на всеки според участието. Разбираш ме, нали? – погледна го въпросително Симеон.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Бъбри си – отговори Павел. – Иска нещо да ни каже, ама не може. Ей ние като нация сме също като него – искаме нещо да кажем, знаем какво е, ама като го изговорим – никой не ни разбира. И ни <b>гледат</b> със съжаление, все едно че сме луди, Джон. – Отново се извърна към Лудото Мони: – Монка, Съвeтския съюз го няма вече. Умря Съветският съюз, погребаха го. Ти си го пропуснал май този факт, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–О, да! Шоу колкото си искаш. Толкова много, че само тях да <b>гледаш</b>, не можеш ги изгледа – потвърди Джон и продължи да се усмихва.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Има чувство за ритъм, каза си Джон, като го <b>гледаше</b>, а който разбира музиката, никога не се лъже в живота, обичаше да му казва баща му в редките случаи, когато бе трезвен и не бе на работа в ресторанта, където свиреше. Джон намрази алкохола като дете. Не беше близвал от години, а сега за първи път усети сладостта на виното. Сякаш изтри от паметта си ужасните скандали на пияницата си баща.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Симеон отвори вратата нетърпеливо. Ако някой го <b>гледаше</b> отстрани, би си помислил, че като я отвори, ще стъпи на прага и ще полети.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Убиецът, Стамен значи – в планината, като светец! Все едно свети Иван Рилски! Гледа ни навярно отгоре и се киска. А ние не смеем да изречем: Стамене, ти убиваше, ограбваше, проклет да си! Не, мълчим.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Ами ако всички бяхме като тебе? – попита Павел. –Всички ли щяха да изпратят по лагерите? Цялото село? Цялата страна? Не! Ей тогава щяхме да променим нещата, всичко, и себе си дори! – Удари с юмрук по масата, чашата му подскочи, залюля се, но не падна, утихна и пак го <b>гледаше</b> иронично с единственото си широко око.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Илия пресегна с бутилката и налива, чашата се напълни, преля, а той все налива. Боньо ги <b>гледа</b> изумен, не си прибира чашата, докато Илия изруга:</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Поп Иван стискаше бялата си брада с двете си треперещи ръце. Павел, до него, бе свел толкоз ниско глава, сякаш бе отсечена. Алекси притискаше огромния си корем като отровен. Боньо, изкривил наляво главицата си на врабче, подритваше крака на масата. Лудото Мони се бе свил в ъгъла и пазеше с ръце лицето си, сякаш се предпазваше от някой, който му нанася жестоки удари. Илия бе облегнат на тезгяха, отворил учудено уста. Кина единствена <b>гледаше</b> жената и бе готова да се втурне, да я помилва, да заплачат заедно и да вият до насита.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Другите поеха плахо след него – Павел, Алекси, Кина, Боньо. Последен се примъкна Лудото Мони, засмукал пръст, <b>гледаше</b> уплашен, ужасен.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>Другият полицай бе навел глава и също се усмихваше. Капитанът местеше поглед от човек на човек. Не свеждаха глави, <b>гледаха</b> го присмехулно, упорито. В погледа на Павел се четеше подчертано пренебрежение и презрение.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Когато Господ беше в отпуск;1999;<br>
<i>–Нервен съм, старши – усмихна се в лицето му Павел и стисна парцала точно над тефтера. Ракия, смесена с нещо мазно, закапа по белия лист. Капитанът не реагира, <b>гледаше</b> го удивен.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>– Не <b>видях</b>. Довиждане. И спокойствие… – изрече той, не успя да завърши фразата, тъй като вратата хлопна. Асансьорът политна надолу, към свободата. Когато стигна на партера, понечи да свали бялата манта, но се сети, че съпругът навярно ще <b>гледа</b> от прозореца горе и тръгна към изхода.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Най-интересното е, че когато прескачаше през оградата нямаше чанта – подметна Пламен, <b>гледаше</b> разсеяно в екрана. Там някакъв политик мазно се усмихваше –  лишен от прикритието на думите той приличаше на охлюв.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Тръгна към входа без да дочака отговора му. Знаеше, че той я <b>гледа</b> като омагьосан. Наистина, жена от тежката кавалерия… </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Сега ще отидем и ще спасим съпруга ти от нахалното копеле! – рече той, като я видя, че и тя <b>гледа</b> в екрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Знаел е, ама аз не съм подозирала! Той пък, Петър, хич! А може пък и да са се договорили, знае ли човек, можеш ли да ги разбереш мъжете… – баба Венета се прекръсти, докато <b>гледаше</b> двамата старци, които бавно крачеха по зелената трева на ширналата се пред тях поляна. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Всичко започна една вечер, когато <b>гледаха</b> филм, в който съпругата неуморно и виртуозно изневерява на своя съпруг. Като свърши филмът, Анастас присви очичките си на булдог, издигна заплашително късата си ръчица и някак особено  изрече думи, които я вбесиха: </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Разделихте си двайсетте хиляди със Стефан. Но тези, които остави за себе си ще трябва да подариш на мен, ако не искаш да  разкрия на Анастас каква е истината, нали така? – и се взря в очите й. За миг се <b>гледаха</b> без да продумат.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>От три години бяха съпруг и съпруга. Звучеше така страшно и толкова отговорно някак си, но излизаше,  че тя трябва да си стои вкъщи, да <b>гледа</b> малката Ивета, а той да си живее, както знае. Не-е, няма да я бъде тая, фучеше Пепа тихичко в душата си. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Мирела се запътваше бавно към книжарницата. В единадесет и половина тя излизаше от книжарницата притиснала към гърдите си  новата си придобивка, дори понякога нетърпеливо разгръщаше страниците още по пътя към къщи. Мъжът й, като я <b>гледаше</b> от прозореца на своя кабинет, въздъхваше доволен и отправяше благодарствен поглед към Бога за разумното и безопасно за семейното им щастие увлечение на съпругата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ама и <b>гледат</b>, виждат… – с укор поклати главата си Верка и пак чака. Почна се, няма връщане назад, не, ще я смаже!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Да се люби и с друг мъж, искаш, както ми се струва, да кажеш! – разсмя се Надя, прокара дългите си пръсти по косата си с такава нежност, че Верка се изчерви, като че ли <b>гледаше</b> нещо срамно.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Верка я <b>гледаше</b> като омагьосана, сякаш чуваше не своята приятелка от детинство Надя, а някаква пророчица.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Докато го <b>гледаше</b> как интересно беше провесен, една служителка от съседния офис отмина край тях и прихна, даже  и насочи изобличително пръст към тях!</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i><i>Когато реши да се върне на мястото си под чадъра, той за последен път погледна жадно разкошното тяло на жената и <b>видя</b> как пръстите й галят сянката му, която се очертаваше на пясъка до нея… Странно, каза си, докато вървеше по горещия пясък, но всеки си има особености. По-важното е, че две и две винаги прави четири, усмихна се той, докато сядаше и <b>гледаше</b> как старият лекар се измъква от морето и се тръска от водата.  </i></i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>По обяд Божидара изтичваше в кафенето отсреща за неизменния сандвич с малка боза. Сядаше до прозореца, <b>гледаше</b> преминаващите хора. Работата й харесваше, вече кроеше планове как да остане и когато семестърът започне. Не можеше да се лиши от парите, които получаваше. Искаше да си купи толкова много неща. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Лазар мълчеше и я <b>гледаше</b>. Толкова хубава, че се разтреперваше от изригващото като вулкан желание. Успяваше да удържа вълнението си, прикриваше го зад шеговитото си държание. </i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Искам да ти разкажа всичко, Елица. Моля те да ме изслушаш. И чак тогава съди. Съгласна ли си? – майката я <b>гледаше</b> плахо, с огромна молба в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Джун, най-малката дъщеря на полковника, <b>гледаше</b> със страх мъжа, който с огромна любов подрязваше клоните на дърветата или обръщаше бясно, но и някак величествено, с лопатата пръстта в градината. Рядко прекарваха уикендите при полковника, но щом пристигнеха, Христо се хвърляше като обезумял в градината, а тя се преобразяваше изпод ръцете му. Когато бяха в града, той обичаше да работи и в неделя, беше на трийсет, а вече ръководеше отдел в мултинационалната компания, с бюджет десеторно по-голям от държавата, в която беше роден и откъдето се отскубна.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>Иван й заприлича на трапер, каквито беше виждала във филмите за Дивия Запад, които така обичаше да <b>гледа</b> като малка, пък и досега.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Как за толкова векове живот по тая нашата земя нищо не остана бе, Иване? Всичко разграбваме, унищожаваме! Нищичко не остава от тези, живелите преди нас! Защо? Ние пък нищо не съграждаме. Защо? Умира човекът и заедно с него рухва къщицата му. Остава гола поляна! Нали <b>гледам</b> къщите – гътнал се стопанина, къщата му рухнала.</i><br><br>
------------------------<br>
Стоян Вълев;Време за изневери;2003;<br>
<i>– Ще ви обясня. Заповядайте – и я настани на стола. Поръча кафе за двамата и запали цигара. – Госпожице, ние имаме с вас една сметка за уреждане – започна непознатият, разбъркваше си кафето и я <b>гледаше</b> внимателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>понякога по хълмовете и поляните имаше сенки, без съвсем да има облаци, това е, което имам предвид, той я <b>гледаше</b> настървено, очакваше момента с пролуката.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Защото не можеш да бъдеш, каза. Цялата вечер измина, докато дойда до този прозорец, а ти само на него стоиш и ме <b>гледаш</b>. Тогава той се сети за дъжда и за всичко, за другите работи, за миризмите и врявата до Бога, за смеховете им, младостта им, за живота, който им предстоеше и му хрумна -защо непременно да продължи да живее, когато в този момент искаше да умре, да я запази непокътната, великолепна през годините, в които вървеше към него от единия край до другия, защо да не се качи на перваза и да не скочи, имаше достатъчно време, преди да е казал нещо друго освен името й, може би, Яна Илинда.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Яна Илинда успява да се скрие в един вход и несигурно започва да се изкачва нагоре по стълбите, за да се скрие от вещицата, която така я разпитва! На площадката на непознатото стълбище с гръб към нея е застанал мъж, който нещо прави. Мъжът рязко обръща главата си и дълго <b>гледа</b> към детето. Ела, казва тихо той, искаш ли да ти покажа нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Тя го докосва с показалец. Продължава да <b>гледа</b> ту него, ту вдига нагоре очи, за да погледне лицето на мъжа.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Емине;<br>
<i>Просто трябва да й забраниш, и тук ти, ако обичаш, трябва да се намесиш, трябва да й забраниш да чете приказки, да <b>гледа</b> филми, да играе с други деца, които си разказват измислици, после тя ги преповтаря като свои, трябва да я оставим да бъде повече сама със себе си, тогава всичките й фантасмагории...</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>щеше тихичко да затвори вратата на дома си, където майка й и баща й сладострастно се готвеха да <b>гледат</b> финала на световното по футбол, щеше да слиза, танцувайки по стълбите, на всяка площадка щеше да спира и да търси движенията на простреляната птица, която бавно полита надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Върна се в София със самолет. Иван, разбира се, не я посрещна на летището, както беше обещал. Дори не беше казал на Дана, че майка й се прибира. Иван <b>гледаше</b> телевизия по потник и къси панталони, беше подпухнал, напълнял и отпуснат, Лидия позвъни на вратата и той бавно стана да й отвори, като бутна без да иска празните бутилки от бира, с които беше осеял пространството.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Прозрачни. Понякога бяха много страшни. Бездънни. Като че ли Явора те <b>гледаше</b> с тези очи не в лицето, а в сърцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Защото мама много се срамува от мен, всички огледала по улиците са скрити. Не само по улиците, изобщо в града, тя е направила така, че дори във витрините да не мога да се оглеждам, защото самият аз бих се ужасил от грозотата си. А мама ми е майка и иска да ми спести гледката. Аз, обаче, зная какъв съм. Видял съм се някъде, не зная къде, но съм се видял. Долната част на лицето ми прилича на зурла, космат съм по цялото тяло, очите ми са големи и кръгли, <b>гледат</b> в две съвсем различни посоки, чело почти няма, а ушите ми също са свински.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Да. Очите ми се събираха. Стояха събрани без очила. Непрекъснато правехме демонстрации. В началото никой не вярваше, после всеки идваше да ме <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>не успях да направя аборт чисто от глупост, повтори Албена, като прокарваше пръстите си по косата му и го <b>гледаше</b> замислено, татко ти беше първият ми мъж и такъв си е и до днес, изобщо нямах понятие от онези неща, които се случват на седемнайсетгодишните момичета и момчета, бях абсолютно залупена, въобще не бях чувала как се става бременен, майка ми и баща ми никога не бяха говорили с мен за тези неща, ти знаеш ли, например, по какво се познава дали една жена е бременна или не?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i><i>ако ме <b>видеха</b>, че ги <b>гледам</b>, не зная какво щеше да стане; но всички, изглежда, бяха забравили, че ме има или ме мислеха за заспал, аз бях изправен и потен и треперех и следях всичко зад завесата и не знам защо стъклата на очилата ми непрекъснато се изпотяваха и аз трябваше да ги бърша в пижамата;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i><i>мама започна да се съблича, продължаваше в същото време да танцува така, както съм <b>гледал</b> по видеото, татко беше с наведена глава и я <b>наблюдаваше</b> неподвижен, а две жени около него се увиваха и го опипваха, а той вкаменен <b>наблюдаваше</b> мама, която сега беше сложила вече някакви метални и кожени сутиени и прашки, беше разпуснала косата си, която стигаше до кръста й, всички се клатеха в ритъма, който мама подаваше, всички, освен татко, който я <b>наблюдаваше</b> с помътнели очи, като че ли всеки миг щеше</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>и радостта, освобождението, като при тези на двора, на големите и вече не ми беше толкова гадно и страшно да <b>гледам</b>, а напротив, някак дори започнах да свиквам и дори започна да ми става забавно</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Но Никола вече летеше по стълбите за срещата с Явора, закъсняваше, твърде дълго беше чакал майка му да се ядоса, да се развика и долу щеше да срещне баща си, който - ето го! - запъхтян бързаше за финала на световното, няма ли да го гледаш финала! удиви се Орела на непонятния си син, как можеше едно момче да не <b>гледа</b> финала!</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i><i>Но Никола вече летеше по стълбите за срещата с Явора, закъсняваше, твърде дълго беше чакал майка му да се ядоса, да се развика и долу щеше да срещне баща си, който - ето го! - запъхтян бързаше за финала на световното, няма ли да го <b>гледаш</b> финала! удиви се Орела на непонятния си син, как можеше едно момче да не <b>гледа</b> финала!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Но понякога се случва и друго, по-лошо - единият неудържимо се разплаква, неудържимо и мълчаливо, не <b>гледа</b> другия, обхванал е главата си с ръце и неудържимо и мълчаливо плаче, тогава другият е принуден да говори, да успокоява, но думите дразнят, думите са нетърпими, те са напълно лишени от смисъл пред онова, което се случва, пред ранения звяр, който броди между двамата и ги оплита в кървищата си, те са в леговището на ранения звяр и там няма място за думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Ние ще се <b>гледаме</b> сами, тате, така и на всички ни ще е по-лесно, ето и лекарите казват, че не бива да бъдем разделяни, а и ние така го чувстваме, и двамата ни болят телата, когато се разделяме</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>И той ме <b>гледа</b> замислено и понякога ме погалва и ме прегръща. И го усещам, че е толкова самотен. Защото той си няма такова като ти и аз. Има само отделението, пациентите и мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Деян влезе в апартамента, баща му беше с крака върху табуретката, <b>гледаше</b> телевизия, в чест на финала на световното по футбол си беше разрешил една бира и сега внимателно си я сипваше - без пяна в чашата, той не обичаше пяна на бирата. Тате, върнах се, каза Деян.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Иди, добре, отвърна баща му още по-учудено и си помисли, че детето явно е доста особено, защото как е възможно едно момче да не иска да <b>гледа</b> финала на световното по футбол?</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Сия подава жалба в полицията. След няколко дена идват двама цивилни и оглеждат стаята на студентките. Задават няколко въпроса, като не се интересуват от отговорите. Попълват формуляри. Карат Сия да се подпише. Сия ги <b>гледа</b> през очилата си, очите й са неимоверно разтворени: сега какво ще стане? ние какво ще правим? Единият от цивилните отговаря: ако намерим откраднатите вещи, ще ви извикаме в районното, но това е малко вероятно. А телефона? пита Сия, с телефона какво ще стане? Трябва да подадете жалба в централата, оттам ще решат, ние нямаме необходимите пълномощия, за да ви съдействаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i>Понякога не знаех дали Явора е момче или момиче. Обичах да <b>гледам</b> ръцете й, дългите й пръсти. Човек се чувстваше по-силен заради ръцете на Явора. В тях имаше толкова благородство и болка. Светът никога не можеше да бъде погубен, докато имаше такива ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодора Динова;Майките;2005;<br>
<i><i>а тя като че ли още повече пребледня, две години бях с вас, Алекс, две години, а това са страшно много дни, вие вече знаете всичко, ще трябва отсега нататък да живеете сами, да разбирате, да проумявате, да <b>виждате</b> през живота си така, както съм ви разказвала, че трябва да <b>гледате</b>...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Запознаха се по странен начин. Тя излизаше от разпродажба на бельо, той от съседния магазин за алкохол. Сблъскаха се и бутилката падна върху нейната торбичка. Той <b>гледаше</b> като омагьосан как червеното вино се просмуква от нежната тъкан. Тя бързо се наведе, спаси три чифта бикини и един сутиен, а изцапаните хвърли в близката кофа. Когато се обърна и срещна смутения му поглед, започна да се смее:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Той <b>гледаше</b> Eurosport и мълчеше. Тя отхапа от ябълката му и се прилепи до него. След десет минути каза много тихо:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Само че вечерта, на път за пицарията, той се ядосваше все повече. Защо ли изобщо се захвана с тази глупава игра? Единственото, което искаше, е да се прибере, да се изтегнат на леглото, да ядат китайска храна и да <b>гледат</b> телевизия. Всъщност той никога не е знаел как да се запознава с жените. Спомни си един лагер, когато петнайсет дена не се осмели да заговори момичето, което харесваше. Жените в живота му бяха приятелки на момичетата на приятелите му или такива, покрай работата, които сами поемаха инициативата.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Сега стоеше пред Христо, <b>гледаше</b> как той мачка със стаена ярост празната кутия цигари и внимаваше да не се разсмее на желанията си, на това, че сбъдването им е твърде различно от представите, на злополучното им подобие на любов, на мъжа във вторник и петък...</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>— Да, наистина, започна да се прибира в шест, пуска някакъв тъп сериал и <b>гледа</b> рекламите — с особено внимание. Имаше там една, едва ли я знаеш, за някакво пловдивско заведение — дават различни хора как скучаят, после всички тръгват към въпросното заведение, на вратата има стари вестници, вижда се някакъв надпис — „Който фотографирва, има повече отъ живота“ — те изведнъж попадат в стар филм, който се прожектира от една камера в заведението, после застиват като плакати сред плакатите на други филми и отпечатъци от ръце на известни актьори, и отдолу излиза надпис — живот като на кино.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>Калоян също се отпусна назад. Искаше му се, докато Рая говори, да е в нея. Да <b>гледа</b> тялото й как потвърждава или опровергава думите й. Да усеща топлината, влагата, движенията, устните как разказват своята история.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодора Радева;Седем начина да увиеш сари около тялото си;2005;<br>
<i>- Нямах никаква представа, че едно тяло може да крие толкова много. - Калоян се беше облегнал на прозореца и я <b>гледаше</b> как рисува. Имаше дребни кости, но плътта около тях беше здраво пресована. Така изглеждаше едновремено слаба и пищна. Понякога тялото й ставаше почти течливо, сякаш пазеше спомени, които се пренареждат. Той се приближи към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Теодор Радевски;Приказки от 2003 нощи;2004;<br>
<i>- Както винаги, пак се опитваш да хитруваш. Гледаш да се измъкнеш и да търсиш вината другаде и у другиго.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Но кой е обичан за доброта! - презрително махна с ръка професорът, а декламираше великолепно, с някакво вродено чувство за смисъл, подчинявайки всичко на смисъла, който изведнъж се откриваше по-дълбок и невероятен, отколкото може да се предположи, като се <b>гледат</b> думите. Арнолф - продължи той - сам се чуди докъде го е довела и отвела собствената му страст, но глупавичкото създание, което дори и това не може да оцени, изтръгва най-болезнените струни от душата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Струваше ми се, че и Мария ме приема така цялостно, с такава всеотдайна пълнота, както аз нея. Разбира се, явно беше, че ме <b>гледа</b> като баща на децата й. От мене не можеше да остане скрито -израснала в семейни неразбории, кавги, неразбирателства, аз сякаш й замествах истинския баща, несъществуващия брат, ненамерените приятели, а заедно с това бях учителят, духовният ръководител, жрецът в нейния малък храм. Ако искаш, смятай всичко това за чисти глупости, плод на жадно въображение. И ти ще си напълно прав.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>След това вечерта мина неочаквано приятно, караха-вараха, все около мене въртяха разговора, ласкаеха ме много и дори пресилено, аз набързо развих някои от любимите си идеи, станах остроумен, надянах златната си шапка и почнах да скачам покрай двете в упоение от мислите и значението си, от бъдещите си планове, а като свърших разказа за това как виждам кипърския случай, какво очаквам от него, какво ще направя, Мария, с цялото притворство, на което е била способна, според мен тогава напълно искрено извика: „Страшен е!" Блажено се ухилих, двете момичета ме <b>гледаха</b> възторжено усмихнати.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>приветстваха с „урааа" отдолу, той снизходително ги <b>гледаше</b>, но накрая клекна - израз, че решава да се установи в подновения дом. Оттук насетне той се правеше, че не обръща никакво внимание на черния дим, който се точеше съвсем до него, понякога при вятър го обгръщаше целия и щъркелът изчезваше от погледите ни. Долетяха отново и женските, почудиха се на промяната, но веднага приеха решението на мъжкия и животът започна отново, както миналата година, както по- миналата, както всякога.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>забележиш сред множеството, във всекидневието. „Веех ничтожней он" беше той и в начина, по който <b>гледаше</b> и разрешаваше маса от жизнените си въпроси или разплиташе сложните възли, които беше успял да завърже с лекомислие в живота си. И въпреки, че беше влюбен до безумие в елинската култура, дамоклевият меч му беше във всичко чужд и непотребен.</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Разказваше за някакъв свой сън ли, видение ли, спомен ли, не зная: седят около майка си двамата с брат си, като малки. Тя на ниско столче, в някогашната им топла и малко влажна стая,вкопана леко под нивото на земята. Навярно е било през някой от многото едновремешни празници през пролетта, майка им в бяла блуза и чиста, чиста широка пола със сини фигурки, материята от рода на бархетите или хавлиите, ласкава, приятна на пипане. Те тихо и с увлечение си играят около нея, тя замислено <b>гледа</b> през ниските прозорци навън; когато от време на време някой я приближи, тя го погалва по главата,</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Листата на маслината отвън се раздвижиха от лек ветрец, на бялата стена сенките бурно заиграха. Платон с ужас си представи, че е осъден цял живот да лежи така неподвижен на леглото и може да <b>гледа</b> само тези лудо танцуващи сенки, без никога да види нито маслината, нито самото слънце...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Що доверчиво, момче, по видения бегли залиташ? Нигде не е любовта ти. Загубваш я, щом се извърнеш. Сянка на лик, отразен във водата, под себе си <b>гледаш</b>. Тя съдържание няма, явява се с тебе и чезне...</i><br><br>
------------------------<br>
Тончо Жечев;Лебеда и смъртта;1994;<br>
<i>Някога Хам е бил прикован на позорния стълб, защото зърнал голотата на баща си. Отчужденият човек, непреживяващ отчуждението като драма, е съвременен Хам, който <b>гледа</b> на всичко отстрани, няма сили и въображение за съпреживяване. Това е пак</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Като българин и обладан от любов към народа си, аз не можих да търпя, като гледах и <b>гледам</b>, че всяк един учен българин с неуморими сили се труди да принесе веществена полза на Отечеството ни — не можих, казвам, да търпя и се реших, според колкото ми допускат силите и времето, да принеса и аз нещичко Майце си, което мисля, че ще може да u достави що-годе ползица. С тази мисъл аз се наех да спиша тая кратка повест, като се лаская с надежда, че тя, като собствено българска повест, ще бъде приета с любов и снизхождение. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>Като българин и обладан от любов към народа си, аз не можих да търпя, като <b>гледах</b> и <b>гледам</b>, че всяк един учен българин с неуморими сили се труди да принесе веществена полза на Отечеството ни — не можих, казвам, да търпя и се реших, според колкото ми допускат силите и времето, да принеса и аз нещичко Майце си, което мисля, че ще може да u достави що-годе ползица. С тази мисъл аз се наех да спиша тая кратка повест, като се лаская с надежда, че тя, като собствено българска повест, ще бъде приета с любов и снизхождение. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Наследниците на славния Османов трон, които са се въобще отличавали с голямо човеколюбие и великодушно снизхождение към своите поданици, <b>гледали</b> са с крайно прискърбие на нетърпимите злодейства на безчеловечните яничари, кърджалии и пр. и са се старали с кротост да спрат тези злодейства. Но когато наконец злобата и непокорността на последните достигнала до най-висока степен, славният предшественик на сегашния благополучно царствующий султан изгуби всяко търпение и ги изтреби... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>В този малък дом от три стаи повече нямаше. Всяка стая беше просто, но чисто стъкната. В една от тези стаи имаше накачени по стените пушки, пищови, две черни маски и две дълги сопи; на една страна се <b>виждаше</b> изображение на честния кръст, пред когото гореше ламбада. В тази стая седеше на мека дебела постелка един белобрад старец, който беше се дълбоко замислил. До него седеше на стол млад момък и с внимание <b>гледаше</b> на всяко едно старчево движение. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Щом разбойниците развързаха това окаяно момче, и ний нападнахме; но те в същата минута го разсякоха на две части и се разбягаха... Ний плакахме заедно с нещастния му баща, но той никак не <b>гледаше</b> на нашите сълзи, а ни наричаше убийци и ни молеше да убием и него. Можеш ли каза сега, татко, че ний правим добро? Нямам ли правда, дето думам, че ми е омръзнало да ходя с другарите си по гората? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— Като те намерих, аз почувствувах радост, но тази радост скоро отстъпи място на дълбока печал. Аз не знаех де съм и накъде да ида. Скитах се нагоре-надолу дано намеря път, но нищо не можих да открия, наоколо ми беше се гора. Слънцето изгря, всичката природа се съживи, а аз все още не знаех де съм... В отчаяност седнах, прегърнах те и начнах да плача с глас. В него време, когато аз плачех, някой си извика над главата ми: „ Мълчи!“ Аз издигнах главата си и <b>видях</b>, че на дървото, до което седях, стои един человек, който беше насочил пушката си към мене и ме <b>гледаше</b> страшно. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Не се ли удивляваш и даже оскърбяваш, Петре, като ме <b>гледаш</b>, че аз с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс ходя по гората? </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Чичо ти — продължи Петър, без да <b>гледа</b> на Владевото изкрещявание — след пет минути умря, а майка ти живя още един час, но от нея нищо не можих да науча, защото тя не продума нито дума... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Влади с удивление <b>гледаше</b> на тогози нещастливца и бистри като бисер сълзи течаха по бялото му лице, което беше покрито със страшна черна маска. Той се приближи до стареца и като го издигаше, рече му: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>При тези думи от Владевите очи се изляха безбройни сълзи. Той можеше още да продължава това си жално възклицание, но Глок, който беше заспал в ръцете му, заведнаж скочи и силно залая. Влади се възви и на лицето му се показа удивление: зад него стоеше прав един старец, който беше си турил ръцете на гърдите си и внимателно <b>гледаше</b> Владя. Той беше Вълко. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Не се удивлявайте, дето плача — каза им Влади с нажален глас, — и аз имам сърце като вас и моето сърце се къса на части, като <b>гледам</b>, че без да щем, проливаме всякой ден кръв... Ний сега сме весели, но Бог знай сутре колкома ще лежим мъртви... О, да щеше Бог да запази всички ви, само мене да умъртвят. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Не, не! Ний ще убиваме, но не ще умираме — каза Пометко, като извади дългия си нож, на който имаше кървави дамги, и го замахна във въздуха. А всички други <b>гледаха</b> с голямо удивление на Владя, защото те никога не бяха го виждали да плаче; те, макар да бяха уверени, че и Влади е като тях человек, но такожде бяха убеждени, че татко му е самодив и че у Владя има нещо си от самодивство. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Тези Вълкови синове аз много ги обичам — каза Влади, като дълбоко въздъхна, — трябва да <b>гледаме</b> благополучно да ги отървем. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ето какво: вий всички, дору е още рано, ще се качите на онези дървета, под които ще се съберат хайдуците, а аз ще стоя в едно отдалечено място и щом настъпи среднощ, заедно с Глока ще дода там... Вий трябва да имате пушките си насочени към тях и да <b>гледате</b> да не направите шум, защото, ако догадят, всички ще погинем. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Ти искаш да не показвам съжаление към тези бедни гяури? Но помисли, Омаре, помисли ний какво правим!... В разстояние на десет години колко хора сме убили, колко сме разплакали, колко мъки сме причинили на безчислени нещастни фамилии!... Ний <b>гледахме</b> как се убиват майки и бащи пред очите ни и никога не сме се смилявали!... И защо правим всичко това? За пари ли? Не, но само за една пуста слава!... И то от кого я добиваме? От подобни нам! Дали за това сме се родили? Дали за това носим человечески сърца?... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>Емин и Омар се стреснаха. Те много сепочудиха, като <b>видяха</b>, че пред тях стои един млад селянин, който дързостно ги <b>гледаше</b>. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Хайдуците, едвам що бяха начнали да дохождат в себе си от първия страх, замръзнаха пак на местата си. Те нищо не можиха да продумат... Само <b>гледаха</b> с умоляющ поглед на Владевата дружина. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>В това бурно време Джамал бей седеше сам в една тъмна стая и <b>гледаше</b> през едно малко прозорче навън. Макар той да не можеше нищо да види от страшния мрак, който беше покрил шумненската окръжност, и макар грозният гръм и ослепителната светкавица да го провеждаха в голям страх, но той все внимателно <b>гледаше</b> към ближната гора (която сега се назовава Илчев баир). Понякога той <b>поглеждаше</b> на часа и на лицето му се показваше гняв и нетърпеливост, като да очакваше някого. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Проклетото куче — мърмореше Джамал бей, като се спря пред прозореца и начна да <b>гледа</b>, — иска пред мене да хитрува... Но чакай! Аз него ще го питам... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Отмъщение! Отмъщение! О — думаше той, като скърцаше със зъби, — аз ще забравя всичко; ще забравя и Алия, и Омара, само ще <b>гледам</b> да си отмъстя... Но моето отмъщение ще бъде много страшно! Това проклето момче ще познай, че аз съм бей — Джамал бей! Но моят гняв не ще се удовлетвори само с това, той ще се излей на Вълковата глава... </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Емин трепереше като лист и не можи нищо да продума. Джамал бей, без да <b>гледа</b> на нещастието на Дрипля, който лежеше в кръвта си, каза с повелителен глас на Емина: </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Това е нищо. Нека <b>гледа</b> Караман бей да ми стори зло... Това зло на него ще се обърне. Сто караманбеевци да има, аз не се страхувам... И ти не трябва да се страхуваш, Емине. Върви, върви скоро, та върши работата си! </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Сега вече Шумен е в нашите ръце. Няма никакво съмнение, че ний като направим Шумен на пепел, както Жеравна, нашето име ще гърми по цял свят. Ах, Сали, колко ще е приятно да <b>гледаме</b> Шумен как гори! </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>— Как може да бъде то, като той ми проводи скъпоценни дарове! От това не се ли познава, че той се нуждай от моята помощ? Вероятно е, че той трябва да се е скарал с Джамал бей и иска да му отмъсти, а това обстоятелство ще принесе нам голяма полза. Ний ще <b>гледаме</b>, от когото вземем по-много пари, да бъдем на негова страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i>Между това Рада и Петър с нетърпение чакаха да се завърнат Вълкови. Радиното нетърпение беше тъй голямо, щото тя няколко пъти излазя вън от Преслав, за да <b>гледа</b> дали не идат. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Друмев;Нещастна фамилия;2003;<br>
<i><i>— Бе вий твърде хладнокръвно <b>гледате</b> на тази грозна смърт, ама... — каза Емин, като <b>видя</b>, че Вълко и синовете му никак не се страхуват. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Елизабет пристигна през август, а Йова така и не разбра, командирована в Хага за връчването на наградите Хюго и Небюла. Точно преди завръщането си, тя <b>гледа</b> по холандската телевизия опожаряването на Партийния дом, изслуша коментара на холандския кореспондент, а зад гърба й, приятелката, при която бе отседнала, шепнеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Щаше ръцете си, поели някакъв ритъм, разцепване, изтласкване, разцепване, изтласкване, и така, механично, <b>гледаше</b> само напред. Успяха да подминат Ричард, който се бе обърнал с Ан</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова само се засмя, за миг си спомни, че дори не умее да плува, а реката не само изглеждаше дълбока. Ан и Ричард се държаха за кануто и заплуваха към брега. Когато стъпиха, водата все още бе до кръста им. Тя се приведе напред, изпъна се назад, разцепване, изтласкване, следваше ритъма и <b>гледаше</b> право пред себе си. Ричард и Ан не успяха да ги настигнат. Отминаха и кануто с Джон и Карън. И Джон се пошегува с Ясен:</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>на веслата стана по-мощен и някак синхронен. Носът на кануто им най-сетне опря брега, Йова скочи на пясъка, погледна към Ясен, готова да му помогне и се изправи, но ги <b>гледаха</b> и тя задържа порива си, преценила неочаквано, че помощта й ще го унижи пред</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Тя се огледа за Мари Клер, явно се бе прибрала в стаята си, успокоена, че е успяла да предпази и този път мъжа си от изкушения. Ясен дълго <b>гледа</b> след тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Дали бе <b>гледал</b> на децата като на преграда между тях двамата? Защото тя вече делеше любовта си между тях и него, а той не искаше да дели с никого любовта й. Дори със собствените си деца? Но не беше ли съвсем естествено?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>рат нуждаещите се от помощ. Не достигат и лекарства, и легла, и лекарска грижа. Някои се разкъсваме да помагаме, други <b>гледат</b> само какво им е влязло в джоба. Не се учудвам на санитарките и сестрите, а на колегите. Срам ме е заради тях. Нали и те са полагали Хипократовата клетва?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Асен си тръгна замислен след разговора си с Йова. Тя дълго <b>гледа</b> след него. Навярно той се питаше права ли е, или... просто я е подгонила параноята? Вярваше ли й? Ако й вярваше, трябваше да знае, че му е казала истината. Цялата истина. Нейната истина. Защото цялата истина имаше още лица.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Хартия? - не се съгласи Йова. - Капеше кръв от сърцето ми, докато го <b>гледах</b> как нарязва всичко. Изрязваше ме от времето ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Да, прав си! И той е от светците. Гледа само да помогне на когото с каквото може, с топла дума, с надежда, с лекарства... Но колко са като него?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>След час свиха от Разлог към Банско. Той не разговаряше, а <b>гледаше</b> право пред себе си. Йова не го запита нищо, вярваше му като на себе си, дори когато спряха пред добре измазана красива сграда с балкони, огромна зелена морава и малък басейн в долния й край. Той слезе, слезе и тя. На вратата Асен позвъни и веднага им отвори младо момиче с бяла престилка и приветлива усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Кимаше, но как можеше да е сигурна? Стискаше зъби да не е груба, когато я обвиняваше, че през цялата нощ е посрещала гости, а тя бе спала мъртва от умора. Че го бие, когато не я слуша. Опитваше се да й го докаже чрез някакви несъществуващи синини. Искаше й огледало, за да й докаже, че го е хапала. Само и само, за да се измъкне с любовника си. Оплакваше се, че и сестрите го бият, Щом тя излезе. Може би тя ги кара? И я <b>гледаше</b> с такова подозрение, с такова недоверие. А понякога и със злоба.</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Ако има държава! Престанах да <b>гледам</b> новини точно затова. Няма я. Врастнали са се групировки и властващи, битката вече не е между партии, а между парите и повечето пари. Ще спечелят повечето пари, нали? За какво да си говорим тогава? А когато културите изчезват, изчезват и нациите. Оцелявали сме в робства и сме се изправяли, ние, българите, жилави и корави, но ще оцелеем ли и сега? Аз вече не зная...</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>- Не - беше категоричен. - Не издържам да те <b>гледам</b> как общуваш с доктора, колко надълго разговаряте. Какъв ти е той?</i><br><br>
------------------------<br>
Весела Люцканова;Време за негодници, време за светци;2007;<br>
<i>Йова само закима с глава, болката я стисна за гърлото, устните й се раздвижиха онемели, разтеглиха се в усмивка, защото той продължаваше да я <b>гледа</b> изпитателно, а тя продължи да кима и да се усмихва, въпреки че очите й плуваха в сълзи, че се задушаваше, че сърцето й можеше да се пръсне в лудешкия си ритъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Янев;Живи души;2006;<br>
<i>Като я <b>гледаш</b> - нищо и никаква уста, пък и тя протестира. За свобода се бори. И ще продължава да се бори!</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Стъпалата са, кой знае защо, не само мокри, а и мазни. В подлеза е сухо. Когато навън грее слънце, тук отвсякъде се стича вода. Пусто е, само фигурата на стареца с китарата се откроява върху петното светлина от изхода насреща. Спирам пред него, обаче той <b>гледа</b> струните. "Бразилия". Мелодията е отчайваща като филма. Ще ми се да стоя тук и да слушам, но пускам в картонената кутия посмачкана банкнота и тръгвам нагоре по стъпалата, защото иначе светът ще рухне.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Дром гледаше светлините на множество загадъчни и примамливи неща. Усещаше, че вече трябва да се върне назад във въздуха, но не можеше, не можеше да не <b>гледа</b>, дори когато силите свършваха...</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i><i>Дром <b>гледаше</b> светлините на множество загадъчни и примамливи неща. Усещаше, че вече трябва да се върне назад във въздуха, но не можеше, не можеше да не <b>гледа</b>, дори когато силите свършваха...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Павел <b>гледаше</b> към тъмния силует на няколко крачки пред тях. Важдаше изровената пръст и прекършената трева. Тревата бавно се изправяше, сякаш да скрие и приласкае нелепото каменно туловище.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i><i>Искаш ли да ти почета за Фауст и Маргарита?... Не, по-добре да слушаме и <b>гледаме</b> диска с "Годишните времена". Един японец ги е снимал. Сякаш сам Господ Бог е рисувал тези изящни пожълтели листа на брезите, а после е пуснал от пазвата си лек вятър да ги разлюлее и снежинки да прехвърчат пред обектива. Искам да вярвам, че ще <b>видиш</b> картината и ще чуеш музиката - с моите очи, с моите уши, по сигналите на моя мозък. Вече съм сигурен. Почти сигурен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>- Хората в клисурата имат очи като нощ с по една звезда. А твоите - като си в гората и <b>гледаш</b> нагоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>Не смееше да погледне в лицата. Нито към земята, към захвърлените пресни въжета, нито към жената. Затова <b>гледаше</b> нагоре, към посоката на идващото слънце, от която бе дошла непознатата. Оттам прииждаха облаци, натежали от небесна вода.</i><br><br>
------------------------<br>
Велко Милоев;Където не сте били;2001;<br>
<i>А може би тъй трябва да бъде. Аз оставам отсам в болестта, сред разрухата. Няма нужда, няма никаква нужда, не - не бива само заради туй, че съм нещо като писател, да ви доказвам, че този свят съществува. Да преливам излишъка от отчаяние към вас. Защо са ви моите призраци и моето вечно залязващо слънце? Не ща да <b>гледам</b>. С дясната ръка ще напипам кутията с лекарства на масичката до леглото, това шишенце има особена форма, има и етикет с предупреждаващ знак, но няма да <b>гледам</b>, първо да се справя със запушалката, тъй ще е по-бързо, ето така, сега мога да отворя очи...</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;К като всичко;2006;<br>
<i>Каза, че се надява да не я снимат в едър план. Има разширени пори около носа си. И един косъм на брадичката. Т.е. не е сигурна дали в този момент го има. Всяка сутрин се разглежда внимателно пред огледалото. Но никога не успява да открие косъма още в зародиш, за да го изскубне. Винаги, когато го открива, е станал повече от половин сантиметър. И тази сутрин се е <b>гледала</b> и нищо не е открила. Но може да не го е видяла и да е върху брадичката й. Настъпва известна тишина. Наблюдава за кратко тишината, после пита дали няма да я попитат нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i>Там, където повече прилича на изоставен двор, отколкото на площад и една факла хвърля около себе си кръг светлина, постоянно менящ очертанията си. Току-що си излязъл от този кръг и си се слял с тъмнината. Но още <b>гледаш</b> натам, в него, и колко много искаш да си останал вътре, на моето място, с лявата ми ръка, положена под бузата, с дрехите ми, попиващи влагата на земята, с усмивката ми, откриваща зъбите, с ножа ти в центъра на червения кръг върху гърдите ми. Лежа на дъното и не потъвам повече, защото аз съм стигнал и спрях да обикалям, защото аз съм мъртъв, а ти си изгубен завинаги...”</i><br><br>
------------------------<br>
Яна Букова;Пътуване по посока на сянката;2008;<br>
<i><i>Главата се намира в горния ляв ъгъл на фотографията, обърнала едното си ухо към тялото. Снимката трябва да бъде преобърната наобратно, за да се <b>разгледат</b> чертите й. Буйна коса, неподдържана брада, която достига почти до скулите, под мустаците устните изглежда да се мърдат. Очите са отворени, бляскави, но не срещат погледа на зрителя, винаги <b>гледат</b> някъде встрани от погледа на зрителя. Кръв не се вижда. Вероятно се намира под тялото или извън рамките на фотографията. В едно от опроверженията на някоя от по-късните й публикации, именно тази е причината да се твърди, че тялото е било премествано.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>Теодора, изненадана от порива му, го <b>гледа</b> удивено. Гледай го ти, писателя. Няма, няма, че като заима! Виж го какви картинки пръска, като фокусник. Изведнъж й се дощява да го зацелува, но присъствието на Хана я сковава. Тя с усилие потиска внезапното чувство.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>Но Владко и Теодора само стискат устни. Не сме вършили нищо срамно, голяма работа! Малък народ – малки поразии, то се разбира от само себе си. Я погледнете американците – не минава година да не нападнат някого и все пак целият свят ги зяпа с преклонение, всички американци искат да бъдат. Никой не се възхищава на скромните и тихите, всеки <b>гледа</b> скандалджиите.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>– Четирийсет и пет години ни учиха да <b>гледаме</b> в бъдещето, сега пък, оказва се, трябвало да <b>гледаме</b> в миналото – разпалва се Теодора. – Питам се дали някога ще дойде време, в което и ние като всички останали да <b>гледаме</b> просто в настоящето. А и какво толкова сме направили, та да се гордеем с това минало? Спасили сме евреите, Владко все това повтаря. Е и какво? Всеки може да го направи.</i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         Докато един ден, тъкмо се прибирам от работа, <b>гледам</b> пред вратата линейка, народ насъбран, пак като сега … Изнасят някакво тяло, ама покрито с чаршаф, не се вижда кой е. Питам аз хората, а те … Марайке се обесила. Издебнала докато не я наблюдавали, скрила се вътре в гардероба и се закачила там. Тъй и я намерили по-късно да виси … за радост на мама и тате … </i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i>         - Абе, закони … Нищо не им направиха, само дето хората като бесни кучета започнаха да ги отбягват, но те, глави бетонни, се правят, че не им пука. Стискат устни, мълчат и <b>гледат</b> напред, сякаш игла вдяват. Стана години вече никой не говори с тях. Само че Карл-Хайнц, мъжа де, по едно време нещо взе да издиша. Изгуби си работата по социалистическо време още, тогава това беше рядкост, взе да се заседява в къщи, удари го на пиене. Жена му, Гертруд, успяла да го изкара болен, дали му там някаква пенсия … абе, мътни истории … </i><br><br>
------------------------<br>
Златко Енев;Една седмица в рая;2004;<br>
<i><i>         - Ох, не знам - казва той тихо, докато ядно разтрива угарката в пепелника. - Хубаво е на господ да се надяваме, ама и на него май често-често нанагорно му идва за всичко да следи - като <b>гледам</b> само колко народ престъпен се разхожда ненаказан, че и благоденства на това отгоре … - Той примигва с едно око, <b>поглежда</b> изкосо нагоре и добавя: - А, Боже, ще ни посрещнеш ли всички според заслугите или не ти се прекъсва отпуската? </i></i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Храмови сънища;1992;<br>
<i>"Но вие сам ми казахте, че не бива да се <b>гледа</b> тесногръдо на Дао", напомни ми Кюн. "В никое време никой не е постигнал Дао. Дори за Буда не сме сигурни. Всеки път към Дао е жертвоприношение."</i><br><br>
------------------------<br>
Златомир Златанов;Японецът и потокът;1993;<br>
<i>Не е ли по-добре да изкарам едни курсове по мениджмънт? Това ми харесва, мисля, че съм роден мениджър. Преди много години, когато в Европа наблягат на класовата борба, тук са открили мениджмънта. Америкънс са инфантили, никак не си падат по големите лафове и <b>гледат</b> как да си организират нещата така, че да не си пречат един на друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Вутински;Сияния над града;1989;<br>
<i>        Понякога аз си поставям малки задачи в ежедневието, когато имам желанието и решението за това, разбира се; после отдавам почит на постигнатите успехи, изругавам, както трябва, несполуките - и от всичко това ми става наистина добре. Когато съм в затруднение, не казвам, че не съм. Прищевките на живота ме изпотяват понякога, но <b>гледам</b> да запазя бодрост, колкото мога.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>В този живот аз се чувствам случаен играч, уловен без коз. Той - животът - трябваше да бъде съвсем друг, а се оказа долен, нищожен. Залисан и заплетен в него, аз чувствам - няма изход. И затова непрестанно <b>гледам</b> към вратата: кога най-сетне ще се свърши, та да си отида там, където съм бил и където - не помня, но тъкмо затова, че не помня, е било много по-добре.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Братя мои! Като ви <b>гледам</b> и слушам, из ден в ден все повече се чудя как все пак продължава криво-ляво да съществува тая безпомощна държавица. Братя мои! Ами че вие нямате нищо, нищо от онова, което трябва. Вместо всичко, което ви липсва, някой ви е дал едно фатално изобилие от... права. Братя мои! Нашият съд отсъжда не само затвор, но и отнемане правата за 2-3-5 години. Бих ви простил затвора, но бих ви отнел правата отведнъж за сто години, братя мои.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Трябва да е отвратително да се препитаваш от изящна литература. Да <b>гледаш</b> как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в... агнешка яхния и гювеч със зарзават!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Ти се държиш между хората с една съвършено необяснима и видимо неоправдана гордост - като личност от благороден произход, която случайно и незнайно как е осиромашала. Твърде естествено, хората те <b>гледат</b> обикновено с недоумение: каква е пък тая птица, на която поведението съвсем не съответства на положението?</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Докато си млад и <b>гледаш</b> живота в лицето, той ти се вижда може би глупав, но красавец. Чак по-късно, когато започнеш да го <b>гледаш</b> като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си думаш: - Боже, какъв урод бил той всъщност!</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Ако искаш да опустошиш душата на един младеж - трябва да го направиш вестникар. Вестникарят еднакво като другите <b>гледа</b> нещата, но по своему си ги обяснява. Него мъчно можеш накара да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>- Да, има. В ранна суха есен, в слънчев ден - паяжините, танца на лъскавите паяжини, които се вият над земята от неуловимия полъх на вятъра - обичам да ги <b>гледам</b>, легнал по гръб на тревата...</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Аз държа кормилото и карам автомобила на моя живот по стръмни завои, край урви и пропасти. Ръцете ми са вдървени да стискам кормилото, очите ми са изцъклени да <b>гледам</b> напред. Отклоня ли малко вниманието си - моята кола ще отиде в пропастта.</i><br><br>
------------------------<br>
Димитър Подвързачов;Мисли и парадокси;1993;<br>
<i>Какво си мислят малките началници, до фелдфебел, като те <b>гледат</b> помежду си, под властта си? Сигурно това: - Има брада наистина, но ако беше свестен човек, щеше да изклинчи!</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Отсега нататък ще наблюдаваме само старците. Те бързо стават, изнасят столовете си пред масите, сядат в права редица, отправят погледи в посока на вратата (откъдето някой е влязъл или не е влязъл) и започват последователно да говорят. Гледат в упор към "нас", което ни подсказва, че може би не друг, а "ние" сме влезли и че техният разказ е предназначен именно за "нас". </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Отново дълга пауза. Тоше <b>гледа</b> встрани, държи се така, сякаш не го е прекъсвал никой, а паузата си е негово лично спиране. Продължава: </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Петрунка отваря очи, вижда Тоше, но е толкова изтощена, че няма сили да се изненада, а само кротко и влюбено се усмихва. А той продължава да <b>гледа</b> женските снимки, някои от които в позата, облеклото или сюжета прехвърлят границата на приличието. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Пепа се разхожда напред и назад. От другия тротоар дълго време я <b>гледа</b> някакъв очилат младеж. Той прекосява улицата. </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>- О, Персо, <b>гледам</b>, <b>гледам</b> кои са тия, а то Станка! Добре дошли ма, Станке, забравихме се като хора... </i><br><br>
------------------------<br>
Константин Павлов;Стари неща;1983;<br>
<i>Тия близнаци ще ги виждаме често - неизменно заедно. Походката им винаги е бодра, делова, целеустремена, сякаш отиват да гасят пожар, не поздравляват, когато тях ги поздравляват, въртят синджирчета в успореден ритъм. Общо взето, нищо не вършат, но това е някакъв генетичен стереотип - единственото общо между двамата, което би могло да подскаже, че са роднини, и то какви! По-ниският винаги <b>гледа</b> да върви поне крачка пред брат си, като постоянно извръща глава да не бъде застигнат - компенсация за ръста. </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>А сервитьорът дълго <b>гледа</b> след тях, но когато си легна, не помисли кой с какво и как бе провокирал пазителите на реда. Не помисли, защото не чу заключителния диалог:</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Той беше решил да изпие само чаша и да си тръгне и въпреки всичко знаеше, че ще остане. Седеше и <b>гледаше</b> масата отсреща. Жената още веднъж се озърна и вече спокойно продължи да пие кафето си.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i><i>Майсторът мълчаливо скриваше пирона в пазвата си, взимаше друг, вече нормален, и си <b>гледаше</b> работата. Ние в началото <b>наблюдавахме</b> тези сцени усмихнати, но след време с глас се смеехме на хитро измислената уловка. Взехме да чакаме с интерес такъв род посетители. Защото имаше и други - идваха да помагат за час-два, но пред тях пиронът не играеше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Правехме се уж, че той въобще не ни интересува, ама очите ни все в майстора. Не си спомням вече Геро какво рече и... дядо Добри бръкна в пазвата. Насочи пирона в едно тънко бичме... Нищо. Геро <b>гледаше</b> с интерес, но мълчеше. Тогава майсторът за първи път се усмихна, седна на гредата и рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Пътуването вървеше бавно. С книга човек можеше да забрави някой час, но лошият път налагаше да се прекъсва на най-интересния момент или да се препрочитат редове по няколко пъти. Не идваше и сън. Вятърът ръмжеше като тигър, по невидими пътища нахлуваше вътре и пронизваше пътниците. От почернялото бездънно небе сякаш сипеше някаква ситна и невидима мъгла, която караше хората боязливо да <b>гледат</b> през прозорците и да се ослушват внимателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Вървиш в своя трудов ден, <b>гледаш</b>, слушаш и не разбираш защо едни хора с болка критикуват, а други с ненавист плюят около теб. Чудиш се - самочувствието, смелостта или нахалството им е пораснало? </i><br><br>
------------------------<br>
Милош Зяпков;Събрани творби;2000;<br>
<i>Какво беше станало? С удивително майсторство Васил е следил крадците и още тогава е изземвал откраднатите вещи на "съхранение" до Нова година. Само който познава нашата работа, може да подозира каква грамадна работа беше извършило това малко момче. Гледах всичко и бях щастлив, че това е мой ученик, макар и още нов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Кънчев;Осланям се на маранята;1981;<br>
<i>На сто години чак разбрах луната - че тя е за душата отвор. Изпил съм си рога до дъно и <b>гледам</b> горе светлата му сянка!</i><br><br>
------------------------<br>
Стефан Цанев;Спасете нашите души!;<br>
<i>огризки от вяра. Свърши Ми се вярата - всеки взема и никой не връща. А като те <b>гледам</b> - без вяра човек оскотява. С Бога е същото...</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда. Господи, хич приказка ли е то, господин Павли! Аз Дечка <b>гледам</b> като очите си. И не я давам аз нея за ничия снаха! (На госпожа Керекова.) То сърце у снаха ми, сватя — захар! И каквото похване — свети. Дано ми бог продължи дните, господин Павли, че да се порадвам на старините си.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Баба Неделя. Не знам, госпожа Костанда! Като ви <b>гледам</b>, иде ми да ти кажа остави й го пък, остави й детето!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда. И сега — да сме тръгнели по села, из балкани. Та къде ма, како Недельо, къде: зароби се син ми по лекари и лекарства! Хората снахи имат, сестро-о, а нашата… <b>гледаха</b> я толкова мъже, били и лекари! (Шум по стълбите.)</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Стая в долен полуетаж. В дъното прозорци <b>гледат</b> към градинка. Надясно, в ъгъла, миндер. Между прозорците в дъното огледало, под него — бродерийна машина. Облачна привечер.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда. Гледам, Недельо, дъщеря ти и си мисля: боже, защо не беше и снаха ми с такова златно сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Госпожа Керекова. Ти все увързваш! По-добре да мълчиш, че ще забъркаш пак нещо. Обичаш уж сестра си, а я доведе на тоя хал. Разведи ти млада жена с дете от мъжа й и я остави да <b>гледа</b> живота през прозорец!</i><br><br>
------------------------<br>
Антон Страшимиров;Съчинения, том 6;1963;<br>
<i>Костанда. Не е ли все едно бре, свате… Вземи го, снахо — гълъбчето на баба! (Целува детето и се забравя да го <b>гледа</b>.)</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>РЕДОСЕЯЛКО – (влиза с Аспарух и Шишман) Брей, какви хора! В автобус да се не качваш. Само <b>гледа</b> някой да ске опреш до него и целия автобус се превръща в съдебна палата. Ако убият някого в автобуса, ще го убият в пълна тишина. Ако само допреш някого с рамо, всички гракват… Иначе хубаво погребение. Хубаво време, много хора бяха дошли да се поразходя. Да не умре човек зимно време. Я дойдат пет – шест души, я не. (на Топузов) От пощите, Редосеялко, баща ми на времето докарал на село първата редосеялка… в нейна чест.  </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>ГЕНА	- Управителката си <b>гледа</b> три прасета до кухнята. Вони, та се не трае. Едно време като бях сервитьорка в ресторанта, не помня да сме гледали прасета…</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i><i>ГЕНА	- Управителката си <b>гледа</b> три прасета до кухнята. Вони, та се не трае. Едно време като бях сервитьорка в ресторанта, не помня да сме <b>гледали</b> прасета…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>КЪНЧО	- И през цялото това време телевизора не работи. За две години 96 телевизионни театъра не сме <b>гледали</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>РЕДОСЕЯЛКО – Всички се ангажираха. Я Шишман какъв хубав български кът е направил! Гена, <b>гледам</b>, сокове прави всеки ден, от устата и птици излитат, няма да я чуеш вече да каже “мама му стара”, напротив, казва “с най – голямо удоволствие, Йота написала писмото до половината, Аномалия и Величка са готови за дедективи, Кънчо декламира най – демонстративно, всеки прави нещо… бай Редосеялко – нищо…</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Радоев;Драматични комедии;1987;<br>
<i>РЕДОСЕЯЛКО – Ще отида към тенискорта. Като го <b>гледам</b> и си мисля по – спокойно, понеже се разсейвам. ( излиза)</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. А че ... модите, Хаджи ... нали сега светът <b>гледа</b> по на друго ... па и ний, езер, както правят хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Па защо хоратиш тъй бе, Хаджи, как щели сме да не <b>гледаме</b> и друга работа? Яли сега не ли ти донесох кафето?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Сетне, ний е'на дъщеря имаме, хаджи, па и господ я надарил с ангелска хубост... Нека тя <b>гледа</b> за себе си, па кога излезе пред хора, да бъде утъкмена и уредена най-добре, по най-новата мода, от другите моми да сочи по-горе. Езер, ний ще гледаме колко по-скъпо да я продадем.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i><i>Злата. Сетне, ний е'на дъщеря имаме, хаджи, па и господ я надарил с ангелска хубост... Нека тя <b>гледа</b> за себе си, па кога излезе пред хора, да бъде утъкмена и уредена най-добре, по най-новата мода, от другите моми да сочи по-горе. Езер, ний ще <b>гледаме</b> колко по-скъпо да я продадем.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста. Яще тъй же я развалиш ти я с този си маймунски ум! Щяла да я продаде по-скъпо. Ба хей, будала, хората не же <b>гледат</b> ней ръцете, краката, а же питат дали е изпечена на къщна работа, дали же я бъде за домашница, анадънму?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста. Толкоз си отбрала ти... Сегашното учение, каквото го гледам аз него, не къща, ами курник биля не же може да <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i><i>Хаджи Коста. Толкоз си отбрала ти... Сегашното учение, каквото го <b>гледам</b> аз него, не къща, ами курник биля не же може да <b>гледа</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Анка. Да си туря капелината, по-добре ще покаже. (Туря си капела и <b>гледа</b> са на огледало.) Я виж сега, мане!</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Райчю. А че... зная ли, чорбаджи. Гледам той... като доде и чорбаджийката, и Анка дават с него уста със уста, па...</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Ама нали от заран не са сумясах да прегледам дали имаме сол. Кога посегнах да гудя на ястието, солника, <b>гледам</b>, досущ празен. Да отиде Райчю да купи завчас. Аз нямах пари у себе си, инак досега щях да го проводя я?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Митю. Ти знаш, бабо, от малък... без майка, па и откъм роднини господ не ма е зарадвал; двама с баща си... сами; къщата ни се на людски ръце <b>гледа</b>, па то... людското, знаш, не е като свое.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Митю. То са знае. И тъй, ти ще отидеш и ще <b>гледаш</b> как-как да докараш работата наред - ще хоратиш там... вече каквото та е господ научил.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна. Тъй, хаджи, тъй! Затуй тряба да са <b>гледа</b>, доде не са са зели, дали ше си  у й д и с а т, както ти каж.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. То са знай, тряба да са <b>гледа</b>... ама не токо имали сме мома, па дай я там... на кого бъде. То само простите казват: там да е мъж, че како ще да е.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна. Кесията гледай, хаджийке, кесията! Тя да е пълна; то... скършеното, изтънченото... то къща не <b>гледа</b>, не.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Хаджи Коста (като става). Мълчи, че ти разбивам устата. Гиди патка... Гледа да отдели момичето от  к ъ с м е т.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Широк двор. На дъното са <b>гледа</b> лицето на една къща, на която вратата насред излизат на двора. Наляво пътни порти. Вечер. Осветление като на сватба.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Баба Стойна (настърни). Ух, токо да не го зяпнахте. Той ги лъсти като дявол нечестив, а тий го <b>гледат</b> като маймуни.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Негова милост, м у ш у Маргавриди, има си право. Ний посем-сеги тряба да <b>гледаме</b> на  ц и л и в и л и з а ц и я т а, защото нейна милост ше ни направи хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Злата. Баща ви да беше вранцузин, како добре шяше Да бъде - щяше да ми вземе две-три хизмикерки, па аз щях да си <b>гледам</b> рахатя. Нали тъй, м у ш у  М а р г а в р и д е с?</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Пенчю. И друго, ако народът та отбере за глава и та настани на някоя обща работа, да <b>гледаш</b> да ползуваш не толкоз общината, колкото кесийката си.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Митю. От моя страна, правото, аз го желая, та ако обичате... аз сякак съм склонен. Имам голямо благодарение да са замеся най-паче като с вас хора: защо че, както знаете, аз съм самичък с баща си, нямаме ближни родове, та затова <b>гледам</b> да са събера с добри хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Димитраки. Ти пак забра от дървената философия! Слушай що ти казвам аз. Ний, младите, тряба да <b>гледаме</b> колко по-скоро да вървим напред, напред към цивилизацията. Да оставим настрана старите фанатици, а да <b>гледаме</b> нас си, да са слушаме и са учим един от други работи таквизи, каквито ги изискува днес цивилизацията.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Къщата на Митя. На средата навътре маса, покрита с бяло платно; на нея щъкло с ракия, няколко чашки, сахан с мезелик и столове. Наляво при вратата са <b>гледат</b> покачени пушки, пищови и сабии. При вдигането на вътрешната завеса Митю идва от вратата, що са надясно. В истото време Герги и Пенчю са задават от вратата наляво.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Райчю. Мене ма нямаше, бях на дюген, когато той проводил двама заптиета да задигнат чорбаджията за нищо никакво и го  к а п а т т ъ р д и с а л  в хапуса. Чорбаджийката н'ам де била излязла, чунким тя май не си <b>гледа</b> къщата, обича май да мутай по сокаците, онуй диване, Димитракито, и него го нямало - и то ходи като хайта; Анка, дето утре уж щяхте да... унодяте... годежа, останала сама-самничка. Кой знай? ... Сговорени ли са били, дявол да ги знай. И тъй, е ф е н д у м у с, онзи чапкънин, кератия, дошел, па грабнал момичето, хайде.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Анка (сама). Нашите българки... доколко зле гледат като на моята постъпка! ... "Мирото ти, каже, развалено, не си веки християнка." Але имат си и право: онова, дето е срамотно пред хората, как не ще бъде грешно пред бога! (Зачува са тропотня.) Ах, проклетият иде. Нямам очи да го <b>гледам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i><i>Анка (сама). Нашите българки... доколко зле <b>гледат</b> като на моята постъпка! ... "Мирото ти, каже, развалено, не си веки християнка." Але имат си и право: онова, дето е срамотно пред хората, как не ще бъде грешно пред бога! (Зачува са тропотня.) Ах, проклетият иде. Нямам очи да го <b>гледам</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Маргариди. Ще поседим тук някой други ден, додето ти са наситя, па сетне ти ще си отидеш у дома си и аз ще си <b>гледам</b> работата. Не лук яли, не на лук миришат. Тъй правят цивилизованите.</i><br><br>
------------------------<br>
Добри Войников;Съчинения в два тома, том ІІ;1983;<br>
<i>Анка. Ти имаш българина за най-долен, но тряба да знаш, че и самата мравя, като я настъпиш, <b>гледа</b> за отмъстение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Човекът я <b>гледаше</b> мълком и учудено, като желаеше да узнае, дали е благословил Господ пътя му, или не.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. Но след като той бе проживял там много време, филистимският цар Авимелех, както <b>гледаше</b> през прозореца, <b>видя</b>, че Исаак си играеше с жена си Ревека.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Господ видя, че той отива да <b>гледа</b>, и извика към него Бог изсред къпината и рече: Моисее, Моисее! Той отговори: ето ме (Господи)!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>18. Целият народ чуваше гръмовете и тръбния глас и <b>гледаше</b> пламъка и планината, която се димеше; като <b>видя</b> това, целият народ отстъпи и стоеше надалеч.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. и херувимите да бъдат с разперени отгоре крила, като покриват с крилата си очистилището, а лицата им да бъдат едно срещу друго; лицата на херувимите да <b>гледат</b> към очистилището.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. И колчем Моисей излизаше за в тая скиния, цял народ наставаше, и всеки стоеше пред входа на шатрата си и <b>гледаше</b> след Моисея, докле влезе в скинията.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. И херувимите бяха с разперени крила отгоре, като покриваха с крилата си очистилището, а лицата им бяха едно срещу друго; лицата на херувимите <b>гледаха</b> към очистилището.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>33. не бива да се <b>гледа</b>, добро ли е то, или лошо, и не бива да се заменя; ако ли някой го замени, тогава и то само и замяната му ще бъде светиня и не може да се откупи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Щом тъй постъпваш с мене, по-добре ме убий, ако съм придобил милост пред Твоите очи, та да не <b>гледам</b> злочестината си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>39. и да ги носите в ресните, та, кога ги <b>гледате</b>, да си спомняте за всички заповеди Господни и да ги изпълнявате и да не вървите след сърцето си и очите си, които ви влекат към блудодеяние,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Виждам Го, ала не сега още, <b>гледам</b> Го, ала не отблизо. Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля; той поразява князете моавски и съкрушава всички Ситови синове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. защото Господ, Бог ваш, е Бог на боговете и Господар на господарите, Бог велик, силен и страшен, Който не <b>гледа</b> на лице и не взема дарове,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>32. Синовете ти и дъщерите ти ще бъдат предадени на друг народ; очите ти ще <b>гледат</b> и всеки ден ще чезнат за тях, и не ще имаш сила в ръцете си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>54. Изнеженият мъж, който е живял между вас в голям разкош, с безжалостно око ще <b>гледа</b> на брата си, на обичната си жена и на другите си деца, които биха му останали,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>56. (Жена,) изтънчена и изнежена между вас, която от разкош и изнеженост никога с нога не е стъпала на земята, с безжалостно око ще <b>гледа</b> на обичния си мъж, на сина си, дъщеря си,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>27. А домът беше пълен с мъже и жени: там бяха всички филистимски владелци, и на покрива имаше до три хиляди мъже и жени, които <b>гледаха</b> на веселящия ги Самсона.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Когато той пристигна, Илий седеше на стол при пътните врата и <b>гледаше</b>, понеже сърцето му трепереше за ковчега Божий. И когато тоя човек пристигна и обади в града, цял град високо застена.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Но Господ рече на Самуила: не гледай на лицето му и на високия му ръст; Аз го отритнах; Аз не гледам тъй, както човек <b>гледа</b>, защото човек <b>гледа</b> на лице, а Господ <b>гледа</b> на сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>7. Но Господ рече на Самуила: не гледай на лицето му и на високия му ръст; Аз го отритнах; Аз не <b>гледам</b> тъй, както човек <b>гледа</b>, защото човек <b>гледа</b> на лице, а Господ <b>гледа</b> на сърце.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Елиав, най-големият брат на Давида, чу, що говореше той с народа, и се разсърди Елиав на Давида и рече: защо си дошъл тук и на кого остави малкото ония овци в пустинята? Зная аз твоето големство и твоето лошо сърце; ти си дошъл да <b>гледаш</b> боя.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>16. Когато ковчегът Господен влизаше в Давидовия град, Мелхола, Сауловата дъщеря, <b>гледаше</b> от прозореца и, като <b>видя</b> цар Давида да скача и да играе пред Господа, унижи го в сърцето си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Тогава неговите слуги му казаха: нека потърсят за нашия цар-господар млада девица, за да стои при царя, да го <b>гледа</b> и да лежи при него, - и ще бъде топло на нашия цар-господар.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. То стоеше на дванайсет вола: три <b>гледаха</b> към север, три <b>гледаха</b> към запад, три <b>гледаха</b> към юг и три <b>гледаха</b> към изток; морето стоеше върху тях, и заднищата им бяха обърнати навътре под него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>12. А Елисей <b>гледаше</b> и извика: отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница! И вече го не <b>видя</b>. И хвана дрехите си, та ги раздра на две.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Ииуй пристигна в Изреел. А Иезавел, като получи известие, тури червило на лицето си, нагизди главата си и <b>гледаше</b> през прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>29. Когато ковчегът на завета Господен влизаше в Давидовия град, Мелхола, Саулова дъщеря, <b>гледаше</b> от прозореца и, като <b>видя</b> цар Давида да играе и да се весели, унизи го в сърцето си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Но и това се показа малко в Твоите очи, Боже; Ти възвестяваш за дома на Твоя раб далечна бъднина и <b>гледаш</b> на мене като на велик човек, Господи Боже!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. То стоеше върху дванайсет вола: три <b>гледаха</b> към север, три <b>гледаха</b> към запад, три <b>гледаха</b> към юг и три <b>гледаха</b> към изток, и морето върху тях отгоре; заднищата им пък бяха обърнати навътре под него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. А понеже ядем сол от царския дворец, и не можем да <b>гледаме</b> тая загуба за царя, затова пращаме известие на царя:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>44. В същия ден бяха поставени люде над клетовете за приноси от първоберки и десятъци, за да събират от нивите при градовете дялове, определени от закона за свещениците и левитите, защото на иудеите беше драго да <b>гледат</b> стоещите свещеници и левити,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. а те пазят наоколо му, и никой не може да се отдалечи и да си <b>гледа</b> работите, и не смеят да му бъдат непослушни.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. оставят всичко и се спускат към нея и я <b>гледат</b> с отворени уста, и всички се прилепят към нея повече, отколкото към злато и сребро и към всяка драгоценност.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. И при все това царят я <b>гледаше</b> с отворени уста: ако тя му се усмихне, усмихва се и той; ако пък му се поразсърди, той я милва, за да се сдобри с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. Аз заповядах да се иззида съвършено и да се <b>гледа</b>, щото на върналите се от плен иудеи да се оказва съдействие, докле се свърши окончателно домът Господен,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Те сториха това. Иудит излезе и с нея слугинята й; а градските мъже <b>гледаха</b> след нея, докле тя слизаше по стръмнината, докле минуваше долината и докле се скри от очите им.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>20. а Олоферн я <b>гледаше</b> с драгост и пи вино твърде много, колкото не беше пил никога - ни в един ден от рождението си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. а негови приближени бяха тогава: Каршена, Шетар, Адмата, Тарсис, Мерес, Марсена, Мемухан - седем персийски и мидийски князе, които можеха да <b>гледат</b> лицето на царя и седяха на първо място в царството:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. защото как бих могла да <b>гледам</b> неволята, която ще постигне моя народ, и как бих могла да <b>гледам</b> загиването на моите сродници?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. Но Той не <b>гледа</b> и на лицата на князете и не предпочита богат пред беден, защото всички тия са дело на ръката Му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Кога <b>гледам</b> Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Във всяко време пътищата му са гибелни; Твоите съдби са далеч от него; на всички свои врагове <b>гледа</b> с презрение;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. Ти виждаш, понеже <b>гледаш</b> обиди и притеснения, за да отплатиш с ръката Си. Тебе се беден предава; на сираче Ти си помощник.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Господ е в светия Свой храм, Господ има престола Си на небесата; очите Му <b>гледат</b> (към бедния); веждите Му изпитват човешките синове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да <b>гледам</b> Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Господи, докога ще <b>гледаш</b> това? Отърви душата ми от техните злодейства, самотната ми душа - от тия лъвове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Със Своята мощ Той владее вечно; Неговите очи <b>гледат</b> над народите, да се не превъзнасят бунтовниците.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. защо вие, високи планини, <b>гледате</b> завистливо на планината, на която Бог благоволи да обитава и Господ ще обитава вечно?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Гледам надясно и виждам, че никой ме не признава: няма убежище за мене, никой се не грижи за душата ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Нечестивец се хваща чрез греховете на устата си; но праведник ще се отърве от беда. (Който <b>гледа</b> кротко, ще бъде помилуван, а който иде насреща във вратата, ще стесни другите.)</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Пази ногата си, кога отиваш в Божия дом, и бъди готов повече да слушаш, нежели да <b>гледаш</b>, как безумни принасят жертви; защото те не мислят, че вършат лошо.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Ако видиш в някоя област притеснение на сиромаха и нарушение на съда и на правдата, не се чуди на това: защото над високия <b>гледа</b> по-висок, а над тях - още по-висок;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Увеличава се имотът - увеличават се и потребителите му; и каква облага за притежателя му: нима само да <b>гледа</b> с очите си?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Хор. Обърни се, обърни се, Суламито, обърни се, обърни се, да те погледаме! - Възлюбеният. Какво ще <b>гледате</b> на Суламита като на хоро манаимско?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Тежко ни е и да го <b>гледаме</b>, защото неговият живот не е като живота на другите, и пътищата му се различават от нашите.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>13. но очите на Господа милостно са го <b>погледнали</b> за негово добро, и Той го е възправил от унижението му и е въздигнал главата му, и мнозина са се чудили, като са го <b>гледали</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Кой ще постави бич към помислите ми, и към сърцето ми - наставник на мъдрост, та да не щадят те прегрешенията ми и да не <b>гледат</b> през пръсти на техните заблуди;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. срамувай се да мълчиш пред ония, които поздравяват, да <b>гледаш</b> на разпътна жена, да отвръщаш лице от сродник,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. Той ще се насити да <b>гледа</b> величието на висотата, твърдта на чистотата, вида на небето в славно явление!</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>9. Тогава Той рече: иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще <b>гледате</b> - и не ще <b>видите</b>.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. ще се изпълни със страх Господен, и ще съди, не според както очите Му <b>гледат</b>, и ще решава делата, не според както ушите Му слушат.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Те се ужасиха, гърчове и болки ги хванаха; мъчат се като родилка, смаяни се <b>гледат</b> един други, лицата им пламнаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Защото, тъй ми каза Господ: Аз <b>гледам</b> спокойно от Своето жилище, както светла жега - подир дъжд, както облак роса - през жетвен пек.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>11. и правите между двете стени пазилище за водата от стария водоем. А на Тогова, Който прави това, не <b>поглеждате</b>, и не <b>гледате</b> Оногова, Който отдавна е определил това.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Като жерав, като лястовичка издавах звукове, като гълъб тъгувах; очите ми унило <b>гледаха</b> към небето: Господи! утеснен съм; спаси ме.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>28. И тъй, Аз <b>гледах</b>, и нямаше никого, и между тях не се намери съветник, за да мога да ги попитам, и те да отговорят.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. С доволство Той ще <b>гледа</b> подвига на душата Си; чрез познанието, което ще имат за Него, Той, Праведникът, Моят Раб, ще оправдае мнозина и греховете им върху Си ще понесе.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. И това са псета с жадна душа, които не знаят ситост; и това са пастири неразумни: всички, от първи до последни, <b>гледат</b> своя път, своята печалба;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Аз <b>гледах</b>, - и нямаше помощник; чудих се, че нямаше, кой да подкрепи; но Моята мишца Ми помогна, и Моята ярост - тя Ме подкрепи;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Гледам - и ето, Кармил е пустиня, и всичките му градове са съсипани от лицето Господне, от яростта на гнева Му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. За какво съм излязъл из утробата, за да <b>гледам</b> мъки и скърби, и дните ми да изминават в безславие?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>5. А защо, <b>гледам</b>, те се уплашиха и се обърнаха назад? юнаците им са разбити и бягат, без да <b>поглеждат</b> назад: отвред ужас, казва Господ.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. Спомни си Иерусалим през дните на своето бедствие и на своите страдания за всички свои драгоценности, каквито имаше в предишни дни, а пък народът му падна от вража ръка, и никой му не помага; неприятелите <b>гледат</b> на него и се смеят над неговите съботи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Тежко съгреши Иерусалим, затова и стана отвратителен; всички, които го прославяха, го <b>гледат</b> с презрение, защото видяха голотата му; и сам той въздиша и се обръща назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. защото у тях ще има оскъдица на хляб и вода, и те с ужас ще се <b>гледат</b> един друг и ще изтлеят в беззаконието си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Влязох, и <b>гледам</b>, и ето - всякакви изображения на влечуги и на нечисти животни и всякакви идоли на дома Израилев, изписани по стените наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>1. И дигна ме духът и ме доведе при източните врата на Дома Господен, които <b>гледаха</b> към изток. И ето, - при входа на вратата двайсет и пет човека; и между тях <b>видях</b> Иазания, син Азуров, и Фалтия, син Ванеев, князе народни.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>57. докле още не беше открито твоето нечестие, както във времето, когато ти беше посрамена от сирийските дъщери и от всички, които я окръжаваха, от филистимските дъщери, които <b>гледаха</b> на тебе отвред с презрение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. После отиде при портите, които <b>гледаха</b> към изток, изкачи се по стъпалата им и намери, че единият праг на портите беше една тръст широчина, и другият праг - пак една тръст широчина.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>34. Ти го <b>гледаше</b>, докле се камък откъсна от планината, без да го е ръка съборила, удари в истукана, в неговите железни и глинени нозе, и ги разби.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>2. Заговори Даниил и рече: <b>гледах</b> в нощното си видение, и ето, четирите ветрове небесни се бореха на голямото море,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Първият беше като лъв, но крилете му орлови: <b>гледах</b>, докле му изскубаха крилете, и биде дигнат от земята и се изправи на нозе като човек, и даде му се човешко сърце.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>7. След това <b>гледах</b> в нощните видения, и ето, четвърти звяр, страшен и ужасен и твърде силен; имаше големи железни зъби; той пояжда и троши, а остатъците тъпче с нозе; той се отличаваше от всички предишни зверове, и имаше десет рога.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Гледах тия рогове, и ето, измежду тях излезе още един малък рог, и три от предишните рогове бяха с корен изтръгнати пред него; и ето, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Внимателно <b>гледах</b> това и ето, от запад идеше козел, който премина лицето на цялата земя, без да се допира до нея; и тоя козел имаше бележит рог между очите си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. И когато аз, Даниил, <b>гледах</b> това видение и търсех значението му, ето, отпреде ми застана сякаш образ на мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. и останах сам и <b>гледах</b> на това велико видение, но в мене сила не остана, и видът на лицето ми се измени твърде много, не остана в мене бодрост.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. и извратиха ума си и отклониха очите си, да не <b>гледат</b> на небето и да си не спомнят за праведните съдби.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Не трябваше ти злорадно да <b>гледаш</b> на братовия си ден, на деня на неговото отчуждение; не трябваше да се радваш за синовете Иудини в деня на тяхната гибел, нито да разтваряш уста в бедствения ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Не трябваше да влизаш в портите на Моя народ в деня на злочестината му и дори да <b>гледаш</b> злополучието му в деня на неговата гибел, нито да се допираш до имотите му в бедствения му ден,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. Защо ми даваш да виждам злодейство и да <b>гледам</b> нещастие? Грабеж и насилие са отпреде ми, и въстава вражда, подига се раздор.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. На чистите Твои очи не е свойствено да <b>гледат</b> злодейство, и да гледаш на притеснение Ти не можеш. Защо гледаш злодейци, и си безмълвен, когато нечестивец поглъща оногова, който е по-праведен от него,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>13. На чистите Твои очи не е свойствено да <b>гледат</b> злодейство, и да <b>гледаш</b> на притеснение Ти не можеш. Защо <b>гледаш</b> злодейци, и си безмълвен, когато нечестивец поглъща оногова, който е по-праведен от него,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Защото кой може да смята тоя ден за маловажен, когато радостно <b>гледат</b> на строителния отвес в ръцете на Зоровавеля ония седем, - това са очите на Господа, - които обхващат с поглед цяла земя?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Ще разположа стан в Моя дом срещу войската, срещу ония, които преминават напред и назад, и няма вече да дохожда притеснител; защото сега Аз ще <b>гледам</b> на това с Моите очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Затова и Аз ще ви направя презрени и унизени пред целия народ, понеже не спазвате пътищата Ми, <b>гледате</b> на лице в делата на закона.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>59. Защото по-добре е да умрем в сражение, нежели да <b>гледаме</b> бедствията на нашия народ и на светинята.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>30. Защото, както строител на нова къща трябва да се грижи за целия строеж, а оня, който ще се занимава с резба и живопис, трябва да <b>гледа</b> само какво е нужно за украшение, тъй мислим и ние за себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>17. Него го обзе ужас, и цялото му тяло затрепери, та за ония, които го <b>гледаха</b>, ставаше явна скръбта на сърцето му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>19. жените, опасани през гърдите с вретища, ходеха на тълпи по улиците; девойки, дотогава чувани и вардени, бягаха едни към портите, други по стените, други пък <b>гледаха</b> през прозорците,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Трогателно беше да <b>гледаш</b>, как народът падаше на тълпи ничком, а крайно смутеният първосвещеник стоеше и чакаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. Когато сетне Аполоний, син Менестеев, биде пратен в Египет по случай възцаряването на цар Птоломея Филометора, Антиох го заподозря във враждебност към себе си и <b>гледаше</b> да се осигури против него; затова, като се упъти към Иопия, той дойде в Иерусалим.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Всички, които бяха излезли да <b>гледат</b>, той изби и, като се втурна с войската в града, изкла много народ.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. Филип, като <b>гледаше</b>, че тоя мъж малко по малко придобива сила и често има сполука в работите, писа на Птоломея, военачалник на Келе-Сирия и Финикия, да помогне на царевите работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>25. освен това, забелязвайки, че околните и съседни с нашата държава владетели <b>гледат</b> времето и чакат, какъв ще бъде изходът, аз назначих за цар сина си Антиоха, когото през време на походите по горните страни съм често вече препоръчвал и представял на повечето от вас; и на него писах същото.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. Защото Птоломей, наричан Макрон, намери за по-добре да пази справедливост към иудеите, след извършените към тях несправедливости, и <b>гледаше</b> да свършва работите с тях мирно.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>26. Алким пък, като <b>гледаше</b> взаимното им разположение и сключения помежду им съюз, окопити се, отиде при Димитрия и каза, че Никанор има враждебни към царството намерения, защото назначил Иуда, зломишленик на царството, за свой приемник.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>45. Дишайки още и пламнал от негодуване, без да <b>гледа</b> кръвта, която се лееше като ручей, и тежките рани, той стана и, като потърча през тълпата народ, спря се на една стръмна скала.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>5. Елините пък, които живееха в града и не бяха видели от тях никаква обида, като <b>гледаха</b> неочакваното вълнение поради тия люде и внезапното стичане, макар че не можеха да им помогнат, - понеже наредбата беше царска, - пак ги утешаваха, негодуваха и се надяваха, че тая работа ще се измени;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. Жестоко и без всяка жалост те биваха вкупом изпращани от властите на всеки град, тъй че, при вида на това необикновено наказание, дори и някои от враговете, като <b>гледаха</b> общото страдание и се замисляха върху незнайната превратност на живота, оплакваха тяхното злочесто изгнание.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. Той отговори: "не можеш". - "А защо, господарю мой? попитах аз. По-добре би било, да се не бях родил, и майчината ми утроба да бе ми станала гроб, нежели да <b>гледам</b> угнетението на Иакова и изнурението на Израилевия род".</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>3. Аз <b>гледах</b> - и ето, излезе силен мъж с небесно воинство, и накъдето и да обръщаше лицето си, за да погледне, всичко, що се <b>виждаше</b> под него, трепереше;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще <b>гледате</b>, и няма да видите;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>31. тъй че народът се почуди, като гледаше неми да говорят, недъгави да оздравяват, хроми да ходят и слепи да <b>гледат</b>, и прослави Бога Израилев.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>31. тъй че народът се почуди, като <b>гледаше</b> неми да говорят, недъгави да оздравяват, хроми да ходят и слепи да <b>гледат</b>, и прослави Бога Израилев.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги <b>гледат</b> лицето на Моя Отец Небесен.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И изпращат при Него учениците си с някои иродиани, казвайки: Учителю, знаем, че си справедлив и истински поучаваш на път Божий, и немариш за никого, понеже не <b>гледаш</b> на ничие лице;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>55. Там бяха също и <b>гледаха</b> отдалеч много жени, които бяха последвали Иисуса от Галилея и Му служеха;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>12. за да <b>гледат</b> с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>18. Чуха това книжниците и първосвещениците и <b>гледаха</b>, как да Го погубят, понеже се бояха от Него, тъй като цял народ се чудеше на учението Му.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>14. Те дойдоха и Му казват: Учителю, знаем, че си справедлив и немариш за никого, понеже не <b>гледаш</b> на ничие лице, а истински поучаваш на път Божий. Позволено ли е да се дава данък кесарю, или не? Да дадем ли, или да не дадем?</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>41. И седна Иисус срещу съкровищницата и <b>гледаше</b>, как народът пуска пари в съкровищницата. Мнозина богати пускаха много.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>1. След два дни идеше Пасха и празник Безквасници; и първосвещениците и книжниците <b>гледаха</b>, как да Го уловят с измама и убият;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>40. Имаше там и жени, които <b>гледаха</b> отдалеч; между тях беше и Мария Магдалина, и Мария, майка на малкия Иаков и на Иосия, и Саломия,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като <b>гледат</b>, да не виждат и, като слушат, да не разбират.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>29. та, кога тури основите и не може да я доизкара, да не би някак да почнат да му се смеят всички, които <b>гледат</b>,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>21. И Го запитаха, думайки: Учителю, знаем, че право говориш и учиш и не <b>гледаш</b> на лице, но истински поучаваш на път Божий;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>35. А народът стоеше и <b>гледаше</b>. Подгавряха се заедно с народа и началниците, казвайки: други спаси, нека спаси и Себе Си, ако Този е Христос, избраникът Божий.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>49. А стояха надалеч и <b>гледаха</b> това всичките Му познайници и жените, които вървяха подире Му от Галилея.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. И когато беше в Иерусалим на празник Пасха, мнозина, като <b>гледаха</b> чудесата, които Той правеше, повярваха в Неговото име.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. Питаха го също и фарисеите, как е прогледал. Той им рече: тури ми калчица на очите, и се умих, и <b>гледам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>24. Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да <b>гледат</b> Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>10. И докле <b>гледаха</b> към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>11. и рекоха: мъже галилейци, какво стоите и <b>гледате</b> към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го <b>видяхте</b> да отива на небето.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>16. И заради вярата в Неговото име, името Му укрепи тогова, когото <b>гледате</b> и познавате, а вярата, що е чрез Него, му даде това изцеление пред всинца ви.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. Народът единодушно внимаваше на това, що говореше Филип, понеже чуваше и <b>гледаше</b>, какви чудеса вършеше:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>13. Повярва и сам Симон и, след като се кръсти, не се отделяше от Филипа; и като <b>гледаше</b> големите чудеса и личби, що се вършеха, смайваше се.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Петър излезе и вървеше след него, и не знаеше, че това, що прави Ангелът, е истина, а мислеше, че <b>гледа</b> видение.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>26. "иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и няма да разберете, с очи ще <b>гледате</b>, и няма да <b>видите</b>,</i></i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>23. Защото, който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който <b>гледа</b> естественото си лице в огледало:</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>8. (защото тоя праведник, като живееше между тях, всекидневно измъчваше праведната си душа поради беззаконните дела, които <b>гледаше</b> и слушаше), -</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>6. А що се отнася до най-видните (каквито и да са били те някогаш, мене е все едно: Бог не <b>гледа</b> човека по лице), те нищо не ми прибавиха.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. и усърдно да се стараете да живеете тихо, да си <b>гледате</b> работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме,</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>15. като <b>гледате</b>, да не би някой да се лиши от Божията благодат; да не би някой горчив корен, като изникне, да причини вреда, и чрез него да се осквернят мнозина;</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>3. И никой не можеше, нито на небето, нито на земята, нито под земята, да разгърне книгата, нито да я <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>4. И аз плаках много, че никой се не намери достоен да разгърне и прочете тая книга, нито да я <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>9. Мнозина от народите и колената, от езиците и племената ще <b>гледат</b> труповете им три дена и половина и не ще оставят да бъдат положени труповете им в гробове.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i>11. Но след трите и половина дни у тях ще влезе дух на живот от Бога и те ще се изправят на нозете си, и голям страх ще обземе ония, които ги <b>гледат</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Библия. Сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет;1991;<br>
<i><i>8. И аз, Иоан, <b>гледах</b> и чувах това. А когато чух и <b>видях</b>, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това;</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Един или два дена — не помня колко минаха, дода излезем от Боаза. Оттам отидохме в Бейрут. Голем град, яко нещо! Ала отдалече го <b>гледаме</b>, че сме аджемии — ако слезем от парахода, нема да можем да се оправим да се върнем. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Сутринта като станах и излезох от познатите, <b>гледам</b> в среде селоно много хора. Минах и я край тех, но не познах никого. Хубаво, ама ага позаминах и <b>погледнах</b> назад, че видех нашият кон. Коня познах. Жив си беше. Поогледах се, тогава видех бубайко, брат ми и мижо. Ако не беше конят, немаше да се сетя, че са те. И те немаше да ме познаят. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Всичките люде наоколо се разплакали, ага <b>гледали</b> как са се вгребили майката и конян и как желно в едно цирикат и плачат. Майката — за синчока, конят — за стопанина. И всички видели как чучурили солзи и от очите на коня. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Георги й поднесъл големия и пръв пазарски армаган, Ружа го <b>гледала</b> и пак плакала. Подал й една ябълка, тя е подържала в ръката и я изпуснала. Георги дигнал невястата да я внесе вътре и през вратата умряла в ръцете му. Изкопал гроб в градината, отсурнал още топлия труп и го погребал. Хванал мулетата и той тръгнал да бяга. Намерил своите братя и роднини, но никой не го приемал при себе си, защото бил мръснак. През лятото Мандата скитал сам по горите до късна есен. Един ден случайно се срещнал с брата си Пахуня от двете страни на Болшенската река и тихом си проговорили: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Георги бил грамаден човек, имал голяма сила, ходил небрежно и разсурнато и оттам го призовали „Манда”. На другата година като вдовец минавал през Грибачевската махала за имотите си в Голямската усойка. У Грибавци имало изостанала мома на име Мария, която била изропчена [*] от сипката. Тя <b>гледала</b> Георги, когато минава покрай къщата, и викала: „Мандо, Мандо, разсурнат и парталив, [*] кой ще тебе сега да зьоме...” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Никога нема да забравя това време. Като че сега <b>гледам</b> Куртювата колиба — тук огън, там огън. какво е било, какво се е теглило от тия пусти манафища! </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Заборих да кажа, та ще се повърна: ага слезахме от колибата и наближихме дома, че видехме долу, дето е Кьоргоговската воденица, двамина манавища надупени, умрели. И сетне ходехме да ги <b>гледаме</b>. Те беха облечени с черни дрехи. Майка ни се караше да не ходим, ала ние деца, пак си ходехме. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Като ми рече „будала помак”, мене ми шевна нещо, заигра ми кръвта. „Чекай — реках — да ти каже кой е будала помак!” И се награбихме. Другите турци и те се сбраха да <b>гледат</b> сеир. Ала доде рекот „Ха бакалъм”, йе заорах Кара Али в пръстта. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Кара Али ме <b>гледа</b> насреща с кръвесали очища, да може жив да ме изеде. Гледа ме и ми се заканва с главата. Демек [*]: „Сега ще те оправя!” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Беището <b>гледа</b>, <b>гледа</b> бележката, чуди се и както зе да се чуди, мене ме жегна нещо по корема. „Тоя — викам си на акъла — е намислил нещо, ама де да видим.” И както си се мислям я, беището рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Слушайте сега какво ще ви кажа: изработили сте по три лири, ама я ще ви дам по една, защото три месеца съм ви <b>гледал</b> и хранил. Толкова ви стига. И я не нагрибам парите от морето. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>В Широка лъка тогава бил кмет Ивановски Васил. Отишли от Дойкина страна да го молят да назначи Стоена за куруджие [*] и той ги послушал. Ама шило в горба седи ли, та и Стоен да си <b>гледа</b> чиновническата работа? </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Еднъж отидах горе, при бравите. Отдалече слушам — кучетата лаят. Гледам — чобанинът търчи към мене, ама пострашнял, като да е жив закопан. Думам му: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Имаше един овен, да ти е драго да го <b>гледаш</b> — хубав, як, с тюмбелек [*]. Фатих го. Водя го таман при войводата, при големеца. Жално ми е за овена, ама ми е по-жално за мене си. Войводата ме погледна, па грабна ножа: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Не знам каква кирия бех карало в Пловдив. Сметах да си вървем, ага че <b>гледам</b> по чаршията се точи една върволица ахрентища [*] от Лъки. С брадви. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Сутринта още в тъмно, преди съмнуване, изсвири една бурия — тютюрю-ю-к, тютюрю-ю-к — дигнаха ни да вървим пак на влака. Качихме се, та — в Радомир. Дотам тогава (1901 г.) ходеше машината. Оттам нататък — пеш. Както си вървим през полето, <b>гледам</b> един човек колчета набива — кошара за овце прави. Нали меракът ми е овце, спрех се. Заприказвахме се и човекът ме попита: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Един ден излезах да се поразходя въз реката нагоре. Ама голема река — от Чепеларската по-голема. На едно место в гората нещо ми се мерна. Ага че <b>гледам</b> едно пърчище диво се заклещило в едни храсти. Наближих го с намерение да го чукна с цепинката по главата. Ала не щеш ли пърчището рипна — само съм го закачил — метна се в реката и зафана да гребе. Гребе то надолу и я по него. Най-сетне го настигнах и го млатнах хубавко. Изсурнах го на брега и таман се чудех как да го разправя, пред мене се изправи едно рошаво чилечище, с пушка в ръка. Втрепериха ми се и ръце, и ноги. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i><i>ей сега ще ми отреже коченя [*]. Ала комитището нищо ме не закача — само върви и от време на време <b>поглежда</b> дали съм до него. Заведе ме в една колиба. Вътре <b>гледам</b> и други като него барачища, рошави, та рунтави. Излегнали са се на нарове и пият ракия. И мене дават да пия. Поотпусна ми се сърцето. На пет-шест места огън гори, пече се месо, ама месо да <b>видиш</b> — саде лой. </i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Турците вейке са беха измели, та пуснаха и нас, децата, да излезем по улиците. Таман се показах, че <b>гледам</b> зададаха се отгоре много люде, ехнали на коне, по тех имаше железа, та дрънкат и калъчките им светят на слънцето. Йе си разруках на другите деца: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И както впънах ноги, оня, дето бе отзад, ме млатна с приклада на мартината. Тогава вейки ме втресе. „Те че ще ме колят, ще ме колят — мислем си, — ам ми се <b>гледа</b>, че и резан по резан ще ме режат.” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Йе пак останах самичък. Ворнах се назад — дали не ща видя нейде Хитя и мулетата. Ала вървя не в пътя, а през баиря и се опулвам на четири страни. По едно време <b>гледам</b> идат отгоре най-малко педесе души и всичките уплашени — кой без дулама, кой без навуе. И тех беха пребарали разбойниците. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Еднъж пак вървех на пазар. На Инкая, в най-дълбокото, <b>гледам</b> разтоварени мулета и люде същисани около тех. Доде да се сетя каква ще е тая, едно гласище ми буботна: „Стой там!” Мене ми се впетлаха нотите и зъбите ми цъннаха. Уплаших се. Ама, викам си, добре турих барем париците на скришно. В казъка [*], дето носех за вързване на мулето, бех издълбал дупка и в нея бех мушнал колкото имах парици. Разбойничището се не сети, че са там. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Правихме, струвахме, накрая сторихме пазарлъка за седем хлеба. Измами ме свинето, ала сетне се сетих. На децата сега щеше да е драго дедов орден да видет. Това както и да е, но войната продължава-а-а. Един ден както си седим в окопите, <b>гледаме</b> полето почерне от черни войници, с черни шепки. Сенегалци! Идат от всички страни и пукат. Нам ни причерне хептен, запукахме и ние. Доста изтребихме, ала те пущините са </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Бех на седемнадесте или осемнадесте години. Един ден отидахме на харман, ей там горе, върх махалона. Доследи ни и дедо — много старо бе, ама галеше [*] да си е около нас. То седна на сенка и оттам ни <b>гледаше</b>, ага рукахме и фирехме [*] конете на харманан. Дойде пладнина, разпуснахме конете и седнахме до деда да пладноваме. Като се найедахме, дедо свали кюлефа [*] и се загледа насреща към богутевските бърчини. Изохка се и рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Папаз, ние работим за пари. Ти ако не работиш, не пееш в черквата, няма да ти плащат. Всеки си <b>гледа</b> занаята. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Вие, момчета, тримата сте късметлие, ще <b>гледате</b> 50 крави, реквизирани от това село. От тях ще доим мляко за болни и ранени войници. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Натовариха ни на каруца и ни откараха в друго село. Настаниха ни в един хан. До пъти имаше сено, слама, ярма за добитък. Там ще работим и газим склада. Най-напред <b>гледаме</b> да <b>видим</b> какъв чиляк ще е новият фелдфебел, защото от такива се бехме напатили. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Че та ни изюриха по един борун [*] нагоре, че като му рукнахме „ура”!... Стана един карашмалък [*] — страшна работа! Противникът поотстъпи, ама като ни зачесаха техните топе, бре, не <b>гледат</b> къде удриват. Бре, ще ни отбавят. Адаша беше едно високо, тънко като върлина. Ага го прасна един снаряд в гърба, преметна се завалията. Пък Мутю, нали бе късичко, скри се зад един камен. Викам му: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Разтъркала леля Ирина очи, опулила ги, <b>гледа</b>. . . пак слама. Тръгнала, повървяла и си рекла да опита и тя може ли като попа да върви, и да спи... Та се беше хлацнала в едни камене... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Слушайте — започна поп Пиндю, — викам. . . какво ще кажете, ако речем да обуем света Богородица? Да й купим кундури, срам ме е от другите светни да я <b>гледам</b> боса. И вие трябва да се срамувате. Свети Илия, например, дето е по-долен от нея, има чизми, пък тя — майката господьова — боса. Затуй... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Изскочихме и ние. Нали сме първите комшии, кажи го с първите хора дорипкахме. Студено. Сняг до коляно, ама кой ти <b>гледа</b> снега. Два-троица мъже врипнаха в долната стая и изнесоха децата, А пък за леля </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>шата къща има дракус. Казал и преказал какво и как се е случило. Общинарите слушали, разпитвали, мислили, кроили, сукали и решили: да турят караул. И туриха. Още същата вечер двамина с пушки взеха да обикалят къщата. По двамина, по троица — всяка вечер. Понякога и през деня. Единият варди на улицата, другият — на задния двор. Обикалят насам-натам, <b>гледат</b>, вардят — нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i><i>Не щеш ли, таман по това време, като че господ го доведе, през нашия сокак върви калеко Ангел Гугуски, дюлгеринът. Ама дърво пиян. Той трезвен не ходеше. Като се люшне от единия дувар — та на другия. Върви към нас и псува, та цялата махала слуша: „А бре, серсеми със серсеми, толкова ли сте будали, не видите ли, че <b>гледат</b> да ви пропъдят от къщата? Заковите капаците, бе серсеми! Капандурите на таваните заковите, та да <b>видим</b> откъде ще се качи тоя дракус с две ноги. . . </i></i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Бързо навън! Ра-а-а-з, два-а-а. . . ! Изскочихме като тапи на двора и ни подбраха на баня. Щом се обаняхме, строиха ни както сме си голи и един по един ни заизвикваха. Двамина стари войника ни дават гаще с въркузуня [*] и ризи от кабуть [*], други двамина ни метат другото, дето трябваше да наденем. Криво-лево облекохме се и пак ни строиха отвън. Оня с големите мустачища дойде и рече на първата редица да прекрачи една крачка напред и взе да ни огледва. Ага дойде до мене, <b>гледа</b> ме, че съм без поясок и ме пита: </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— То направихме каквото можахме, ами ага се не сетихме, че на тия години да ходиш в министерство, требва да носиш „мазило”. Всекъде те <b>гледат</b> в ръките, не в очите! . . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>„Тошко, брани ме, казва, от кучето, пази ме, вика, от кравата да ме не мушне с рога. Виж, вика, телето как ме <b>гледа</b> и очите му кръвясват. Държи ме здраво да не падна в тая Каменица, олеле-е... на какво стъпих. . .” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— Едно вдишване ти стига от тази все още незамърсена среда — додаде и Иван, учителят. — Гледаш като от балкон Тракия и Родопа чак до границата. Нека си живеят в мир живинките. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>— В дебелия сняг носиш на гръб сено, за да ги храниш, значи. Сърнетата те <b>гледат</b> като болни деца. Дето се вика, ръка ще дойдат да ти целунат, а сега... всичко фирясало. Не че имам сърце да им вдигам пушка, но да ги видя, джанъм. Да ми напълнят душата... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>А долу, в най-гъстите хвойни, хитрушата затваряше един след друг кръговете си и кучетата се въртяха като на харман. Затвори кръг и като от трамплин отскочи встрани и почне нов кръг, а после се спре и подаде хитра муцунка и <b>гледа</b> вършитбата на кучетата. Отдалече се червенее като суха хвойна. Гледа, <b>гледа</b>, пък вдигне лапа и я целуне с остър език, който излиза от устата й като пламъче. Щом кучетата влезат отново в диря, размахва опашка, като че дирижира целия свят. Извърти нов кръг, отскочи и отново зяпа. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Друг път ще ти кажувам защо ме не искаха момите, сега ще ти разправя как съм <b>гледал</b> децата и защо ходих в тюрмето. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Подбраха ме от Лъджене, та през Пещера, Пловдив — в Пазарджик ще ме водят. В Пловдив натикаха в трена още пет-шестнайсет арестанти. Тех вкараха в купета, заключиха ги, пък мене оставиха в коридора. Гледам си я през пенжерчето и както си <b>гледам</b> — един дипчик [*] по кръста „луп”. „Защо ме биеш, бе господин полицай?” — „Ти — каже — може да изрипиш, аз отговарям за тебе.” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>дите, че се вдигат стачки, водят се борби, това ще стане, онова ще стане. . . И затова хората на властта тук и богаташите ме <b>гледаха</b> накриво. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>„Дойде галиба, дойде ти времето, Кесим ефенди... Ами какво ще стане сега?” — пита ме пак афузинът. „Ами ще стане, афуз, каквото трябва да стане! То дето — викам — ще стане, ще да е по-хубаво за врит!” „Ей — <b>гледа</b> ме той, — да бях заклал десетина овце за сапун!” „Да си заклал! — викам му. — Но късно си се сетил...” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Двайсет и втора година ме пуснаха и си дойдох направо тук. Започнах оттук-оттам стока да сбирам... По едно време направих към триста брава овце и към петдесет кози. По балканете ги <b>гледах</b>, на ягъла. Ама горските, нали ти казах, ме мъчеха много, много актове ми съставеха бе! ... Като правеха текезето тук, свърших овцете. Дадох в текезето към двеста брава... Платиха ги след пет-шест години. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Остави тези пусти чанове, де! Недей ги разцънква! За какво ги <b>гледаш</b> тъй? . . На майната си да вървят! Кога нема веке кози, защо са ми?! Да се разгубят. . . Старината отмина, другарче... Пийни млечице... Бързаш ли? Къде бързаш? Недей бърза... Не бой се — ще ме стигнеш, Пий, . . </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Аз имах две деца — Русито и Вълето, и той две — Джена и Генето. На Русито той му се скара веднъж и като сякаш му се пукна глъчьта. Блъвна детето жълтозелено, вапцаха му се дрехите и не можеха да се изперат. Умря за двайсет и четири часа. За двайсет и четири часа от зорнотия. Като умря Русито, аз си млъкнах. Гледам другите деца и си плача скрито. Ходя там, на гроба; преливам си го и рева, рева... </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Джена ми дума: „Ох, мале, като ги <b>гледам</b> на попрелката — всички майки запазени. Леля Мита, шейсет години е вече, а — и снага, и лице. А ти — само едни вежди, едни зъби облещени!” Право е детето, право е. Но ония жени слободии! А аз? Там седя, у дома мисля. Като се върна, как ще заваря Ивана — пиян, залян. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Мръква се. Вълето го нема — <b>гледа</b> повече да пасат овцете. Сутрин пръв ще ги изкара. Агънцата на ръце или в торбата носи. Като Христос между децата... Намесила се овца, влезла в друго стадо. Как да се не намеси? Виж по кое време се връща — тъмно, в очите ти да бучнат, няма да видиш. Вълето върви отпред, някой удари с крак една, иди че я търси. Вълето е аджамия. Виж, Митър Колевчев е стар овчар. Намеси ли му се овца в чуждо стадо, като стрелне очите си в стадото, веднага я намери. „Ей я, е!” </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Откара Шильо свинето у тях, бутна го в коца, сипа му Шильовица в коритото мисирюва каша, хвърли вътре и половин фурнит скоравнат хляб и порука децата да <b>гледат</b>. Пък то, пустото му свине, като зарови муцуната в коритото, не вдигна глава, доде не омете до шушка всичко. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Ага си дойдохме у дома, извадих му най-новите патуре. Та се угизди тоя чиляк, та се оборена, [*] че та възсука и мустаките — да ти е драго да го <b>гледаш</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Какво да гледаш? Люде, люде — като мравилник и всички шерени като пеперуди. Пък ония, дето са по пясъкан — голи-голопали, само по едни гашкове, И мъже, и жени. Гего клепчи, срам го е да ги <b>гледа</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Че като го напече онова слънце, че като го възгайгани [*] — турми и мъгли се вдигат от мой Гега. По едно време <b>гледам</b> патурете му започнаха да побеляват. Лизнах ги — солени. Тогава постлах мендиля, [*] дето си носех в торбата, та натрих две оки сол. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>И бай Форю излязъл с паницата навънка и помамил кучетата. Повикал и гостите да <b>гледат</b>. Кучетата помирисали яденето, полизнали го оттук-оттам, а-а-х-и те не го ядат. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Влезаха двамина, ама окапват от вода. Цяла барута протече от тях. Гледам ги по с една ризка на гърба и кръпи гашкове, та бутовете им са белеят. Тетенкат се като на Водици. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>До утринта дъждът спря и по пладнина слънцето са показа. Дойде си и Кечо, изкарахме овцете на паша, той отиде с тях, пък я останах да понаредя това-онова. Гледам момичето още лежи — омърлушило се, пъшка, пожълтяло и зъбете му потракват. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Фанах ръката й, барнах я по челото — гори! Гледа ме тя с присвити малки очинки, мъчи се да ми са засмее, ала не може. </i><br><br>
------------------------<br>
Петко Величков (съставител);Бежещим през годините. Родопски сладкодумци;1976;<br>
<i>Разприказвахме се като стари познайници. Подкачихме стареца за годините, за строителството на къщата, защо не си седи у дома да си <b>гледа</b> старините и не прати младите да тичат. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Братя Раненикови ме приеха като свое чедо. Около месец и половина учих децата им у дома. Една вечер <b>гледам</b> идат братя Раненикови радостни и весели и ми казват, че ме били условили за даскал в село Робово – един час разстояние на север от града – и подир един два дена щял да дойде чорбаджи Мицо Караджата и щял да ме заведе в селото. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Даскале – извика дядо Мицо, – това село го викат Дабиля (с 80 къщи), село чорбаджийско, ама и они си немат като нас нито школо, нито църква, нито поп; струмишкият иконом попува на всички села, които ги <b>гледаш</b> тук наоколо; ей го и нашето село, което е далеч от Дабиля един черек. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Как така? – отговори дядо Мицо. – Ей ги е, тези цицалчета, <b>гледаш</b> там, и те пият ракия – колко ли повече вие. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Абе, бабо – отговори дядо Мицо, – за нас било грешно да говориме такива думи, ами за них не е ли грешно да ни водят като слепи, където си сакат они, а? Защо не ни пеят на язико наш? – Аз съм ходил и по солунски, и по други джамии да <b>гледам</b> сеир турците, дека се кланят и пак на 10 – 20 думи една ще разберам, ами на нашио поп нищо му не разбирам. На, виж, за първи път, от нашето даскалче колко думи научихме! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>На третия ден <b>гледам</b> дядо Мицо, без да съм му казал, донесе ми една фалага и един вързоп черничеви пръчки и като закова два гвоздея на стената и закачи фалагата и пръчките на тях, взе една пръчка, друга даде на мен и ми каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Не се изминаха 2 – 3 месеца, струмишкият иконом, който свещенодействуваше в селата Босилово, Робово, Дабиля и Сачево, взе да <b>гледа</b> настрана и по малко да ни препятствува, а така също да кандардисва и селяните, да си не пращат децата в училище, че това било протестантско учение и пр. Един път, като дойде ред аз да чета, икономът разсърдено извика: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Босиловските чорбаджии изтичаха по нас и взеха да молят дядо Мицо да не си ходиме, но дяло Мицо им отговори, че не могъл да <b>гледа</b> такъв дявол и пр. и тъй си отидохме. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Дойди утре това време при ефендията, да си вземеш емира и да си ходиш и <b>гледаш</b> работата! – каза валията. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Що стоите, та <b>гледате</b>, бре селяни! Изкарвайте му дрехите и конете навън на това магаре! Той не бил владика! Никой да го не прибира в къщи, нито пък някой нещо да му даде! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Бе, джанъм – отговори Алим бей, – що мъчите хората и ги не пуснете да си отидат и да си <b>гледат</b> работата? </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Оттам отидохме в дома на Алим бей, за да му поблагодарим. Той ни каза да си <b>гледаме</b> мирно работата и да се не боим, догде е той жив. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>След малко ни повикаха вътре, повикаха и юзбашията и му казаха, че съм свободен, а мен казаха да отида утре при секретаря да си взема емира и да си отида да си уча децата, но с владиката да се не карам и да си <b>гледам</b> работата. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Не! – отговорил Алим бей. – Никой не е виноват, селяните не са деца, та даскалът да ги кандардисва, но хората си искат на свой език да си учат и ще учат, да си разбират. Затова кабахатът не е у попа, а е у мен – нека пукне дяволът! Остави попа да си иде на село и си <b>гледа</b> работата. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Това веднага направили, но щом се спуснали разбойниците по жълтиците, дала се команда, всички наскачат от колите. Арабаджиите грабват разбойническото оръжие и залавят всички разбойници, връзват ги с въжета и ги докарват в Серес с тъпани и свирки, и целият град излязъл да <b>гледа</b> сеир. И действително, турчин за вярване не е! – завърши господин Беркович. А благ и гостолюбив беше този Беркович: българин да отидеше в Серес и да не отидеше при него или той да видеше българин и да го не заведе у дома си, не беше възможно. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Щом са му дали димотишките гърци четири хиляди гроша, и ние ще му дадем четири хиляди гроша! Ще си го храним и <b>гледаме</b> като наше дете и като наше селянче! </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Влязохме в един голям конак с голям двор и мюфтията, който <b>гледаше</b> от прозореца, извика на слугите да ни вземат конете, а нас извика горе в стаята. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Изкарах тогава от мушамата и поп Василевите писма и ги дадох на видинския дядо Антим. Събраха се всички да ги <b>гледат</b>. Дядо Антим ги даде на Никола Михайловски [38] да ги црочете на всеслишание и ги преведе на български. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Молете се богу за здравето на царя, ще ви се даде емир да си отворите училищата и черквите, но да си <b>гледате</b> работата и да се не мешате в чужди работи! Хайде, идете с ефендията! – каза ни Али паша. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Арменските ази <b>гледат</b> в мен, смеят се и въртят глава към владишкия наместник и гръцките ази, а те като попарени и с наведени глави слушат. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Рано още сутринта <b>гледаш</b> всички облечени във великденска премяна, засвирили гайди, забили тъпани. През целия ден: песни, хора – нещо неописуемо. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– Не само аз, но ни един папуджия тук от този бой по-голям няма! – отговори му бай Миле папуджията, като <b>гледа</b> към мен и върти пръста си към главата (с което искаше да каже – да не е нещо с акъла побъркан). </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>– А бе остави се, проклети деца, не си <b>гледат</b> уроците, ами <b>гледат</b> у папуците и се подсмиват, затова ги донесох за в къщи, но и тук тези проклети хазайки ми се смеят! – отговори бай Нейчов. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Щом излязох от вратата, <b>гледам</b> господин Иван Каранджулов иде със стражарин и ме пита защо ни вика пашата. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Колкото имаше в коридора хора, всички взеха да ни <b>гледат</b>, а заптиетата, които стояха на вратата, взеха да викат: </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i><i>Спряхме се пред метоха на Орлина. Калугерът ни изкара една голяма паница с вино и тамам бих започнал да благославям с "хайде да ни е хаирлия започнатото дело и бог да даде скоро да се <b>видим</b> на бойното поле и пр.", <b>гледаме</b>, тича един отдолу към нас и ни вика: </i></i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Направих едно подробно изложение до светата Екзархия, но от там ми отговориха, че каквито разноски ще направя по отварянето на струмишкото училище, ще ми се припознаят. Друго нищо от светата Екзархия да не очаквам. Да <b>гледам</b> сам да си помогна и отвора училището. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Един километър вън от Солун, слязох и изпроводих ясакчията в Мирчев хан и щом взех улицата за Мирчев хан, <b>гледам</b>, видният търговец от Прилеп, Никола Фукара, бърза към мене и маха с ръка, за да застана и аз застанах. Като наближи до мене, каза ми да отида след него и аз го последвах. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>След двадесет минути ме извика юзбашията в двора и ми посочи един кюмюрджийски кон да се кача, че щели да ме изпращат в отечеството ми (каймакамът, кадията, владиката, турските и гръцките членове отворили прозориите и всички <b>гледат</b> сеир). </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Юзбащията се качи горе и след двадесет минути слиза по стълбите. Гледа в мен. С око ми намига и със стисната ръка ми казва да постоянствувам. </i><br><br>
------------------------<br>
Арсени Костенцев;Спомени;1984;<br>
<i>Взеха ни по средата като софийските арестанти, когато ги карат на баня, и ни подкарака. Като наближихме до черквата "Свети Димитри", <b>гледаме</b>. мъже, жени, деца и свещеници – всички излезли вън от черквата. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Изпитах голяма мъка, когато Георги Константинов36 ми каза, че Николай Лилиев37 не само че не пише нищо, но не може да <b>гледа</b> пред себе си чиста книга, даже. Кой престъпник накара да пресекне гласът на славея в нашата поезия? Дали Ат. Далчев38 с[ъс] статията си "Мъртва поезия"? </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Седнах аз, смених ги набързо, увих моите скъсаните в[ъв] вестника и тръгнах към сладкарница "Цар Освободител", но едва пристигнал, усетих, че новите обувки са някаква особена кройка и без да ми са малки, ми убиват от всички страни и то така, че едва пристъпвах. Едва доближих сладкарницата, а Димчо се изправил пред вратата, <b>гледа</b> ме и се киска.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Идва и секретарят на Върховния читалищен съюз Кондарев82. И той, и Обретенов са в[ъв] възторг от туй, което съм направил в читалището в продължение на 25 години, но писмото за уволнението ми стои на масата и ме <b>гледа</b> с насмешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Като ходих в Италия и <b>гледах</b> хилядите снимки на Мусолини161: изпъчен, надут, наперен като петел, полугол, с подчертани мускули и пр., чувствувах просто отвращение към тоя позьор и си мислех, че един такъв диктатор не би могъл да се хареса на 20 души в България.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Никой не поверява на бялата книга чистата истина. Все <b>гледаме</b> да я облечем някак, да я позабулим с воал, а ако може, даже, съвсем да я заобиколим. Такива сме и пред хората.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Чета "Волоколамското шосе" от Александър Бек. Четох почти всичко, преведено от руски, и ми се ще да извикам: Стига смърт, стига саможертви, страдания и ужаси! Дайте ни нещо, в което да си почине душата, да се порадва и да забрави. Уморих се да <b>гледам</b>, да слушам и да чета за ужаси.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Радиото съобщи тази сутрин, че смъртната присъда на Никола Петков е изпълнена, а снощи аз го <b>гледах</b> на кинопрегледа с другарите си в съда. Беше много слаб, но гледаше дръзко.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Радиото съобщи тази сутрин, че смъртната присъда на Никола Петков е изпълнена, а снощи аз го <b>гледах</b> на кинопрегледа с другарите си в съда. Беше много слаб, но <b>гледаше</b> дръзко.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Тия дни в града ни имаше панаир. Понеже той става до моята къща, принуден бях да го <b>гледам</b> дълго време. Каква бедност, лъха от тия разкривени, покрити с[ъс] скъсани брезенти бараки, каква простотия и оскъдност в изложените за продан стоки! Сега панаирите доставят радост, може би, само на циганчетата, които по цял ден се люлеят на люлките.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В Народния театър <b>гледах</b> "Вълци и овце" от Островски224. Аз не мога да се съглася с такова циркаджийско представяне на този писател. Това сякаш е Ибиш-Ага, а не Островски.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Посетих и държавната оперета, и <b>гледах</b> "Бедният студент"233. Чудно нещо, уж минавам за хуморист, а не мога да търпя такова изкуство. Отидох си още след второто действие.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Снощи <b>гледах</b> "Луди - млади" от Церковски2. Играха я артистите от Софийския областен театър3 начело с Кичуков. Това, според мене, е "театро" в най-лошия смисъл. Нямаше нито един верен образ, нито един правдив жест. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>От Академията на науките ми пишат да изпратя в най-скоро време материала, който съм приготвил за сборника на Ив. Вазов. - Никой не ми е искал материали, нито ги имам. Вазов съм го <b>гледал</b> само отдалече и никога не съм разговарял поне с него. Скоро четох писмата му до Евгения Марс. Скучни, прости, неинтересни. Сякаш не лирик ги е писал, а бакалин.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Тук гостува Габровският общински театър и между другото ни представи пиесата "Царска милост" от Камен Зидаров. Същата пиеса <b>гледах</b> и в София. Слаба, много слаба е пиесата. Има невъзможни места просто. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>На 24 и 25 бях в с. Дъбово. Имаше преглед на дейността на художествените самодейни колективи при читалищата. Явиха се на състезание само селата Николаево, Дъбово и Долно Мъдреци14. Слаби постижения. Такива театрални представления съм <b>гледал</b> преди 45 години.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Всички бяха заети в провеждането на изборите. Впрочем, има десетки чиновници, които непрекъснато са заети с партийна и политическа работа и само през свободното си време си <b>гледат</b> службата. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>От утре съм бригадир. Радвам се, че се откъсвам за малко от музейния мухъл и ръжда и ще бъда близо там, където се строи новият живот. Сред младежите, сред природата, ще се занимавам с любима работа, ще се откъсна от това тягостно вече ежедневие, ще се помъча да порисувам, па може и да напиша някой репортаж, та стига да ми се карат и <b>гледат</b> накриво, че не съм пишел.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>И като <b>гледам</b> членовете какви са всякая - всячина, каква ти единна, брате! То и на Ноев ковчег не прилича.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Вчера и днес заседава Околийският народен съвет. Председателят чете годишни доклад. Реже по червенковски. Съобщава имена[та] на всички, които не си <b>гледат</b> работата. Отгоре надолу това е лесна работа, но малкият да критикува по-големия - още не сме дорасли дотам. Затова, кога даде думата на присъствуващите, рядко някой ще се обади. Ха, се обадиш, ха, те гони до девета рода. Това е впечатлението и оттам иде липсата на свобода при изказванията. Членовете от управата, всеки случай, изглеждат честни хора и с искрено желание да служат вярно на партията и народа си.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В града ни гостува Сливенският градски театър25. Гледахме, значи, "театро" в оня смисъл, както го разбираха едно време. Нашите артисти все още "представляват", правят "театро".</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Абе, каква ти болест, пие ми се като на поп, ами отсреща ме <b>гледа</b> секретарят на кварталната организация.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Изтръпналите ми по два на крак пръсти, ето вече 2-3 години, болките в шията, в ставите, тъпото главоболие и пищенето на ушите - това сигурно се нарича на прост български език старост. Затова, види се, кога започна да разправям за тези свои болки на приятелите лекари, ме <b>гледат</b> с едно безразличие и никой никакво лекарство не ми препоръчва. Аз все си мислех, че това повече е неврастения, отколкото старост, но май че не ще да е тъй. Всеки случай, старостта е едно от най-лошите неща на тоя свят.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Тази сутрин една жена, спряла се пред витрината на Наркооп, <b>гледа</b> някаква басма и вика: "Е, боже, вчера на същата басма висеше картонче, на което пишеше, че метърът струва 200 лв., а сега - 700 лв." </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Балканът е посипан с[ъс] сняг. В града ни се появи бял хляб по фурните, но 800 гр[ама] = 120 лв. Хората го <b>гледат</b>, <b>гледат</b>, па си купят черен за 30 лв. Така направих и аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Срещнах се с наши турийци и Петър Мандьов разправя, че лятос, като жънел на нивата, допило му се вода, взел стомната и тъкмо наближавал извора, <b>гледа</b> в един храст - свил се заяк.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Крачнах една крачка, <b>гледам</b> - заяк, пристъпих леко - още един заяк! Няма време за мислене, ама си рекох: "Ще остана без вода днес, ще прежаля стомната, ама довечера ще ям заяк." Дигнах я, замахнах тъй силно, че устата й изсвири като арсенал и туп! Тупнах я, ама в камъка. Заякът офейка, стоманата - на сол и ни месце, ни водица... </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Почина и бай Кръстьо Сарафов, един от най-големите артисти у нас. Ний бяхме добри познати отпреди 30 години. Знаменит шмекер, от една страна; от друга, аз не знам друг артист тъй добросъвестно да си разучава ролите като него. Всяка сутрин го виждах в Борисовата градина, всред тишината, да учи, ръкомахайки, заканвайки се с пръст и пр. Скрит зад шубраките, обичах да го <b>гледам</b> как повтаря, как не обръща лист дълго време. Ний имахме и малки любовни авантюрки с него, които трябва да отбележа някъде.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Ходихме на "Волният вятър"29 в Музикалния театър. Като го <b>гледах</b> си мислех: Вятър го вее нашия "Волният вятър", който го играем с любителската ни трупа! Защо ли се гаврим с изкуството. Каква ли полза от това и за любители, и за публика. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Радиото току-що съобщи, че умрял Д. И. Полянов, един социалист наистина, но не и поет. Той ни поднасяше римувани политически статии и лозунги с почти никакъв поетически и художествен огън. През моето студенство, обаче, твърде много го декламираха по социалистически вечеринки и сам често излизаше да си ги декламира. С онова тънко свое, почти женско, гласче и с онази самодоволна усмивка, кога го аплодираха, мене ми бе тягостно да го слушам и <b>гледам</b>. Пък беше и брадат тогава, с широка черна връзка, с големи чорлави коси. Картинка от тази епоха! (1907-1912)</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Улиците пълни с уволнени войници. На вид с образование, но повечето пияни и всички псуват безобразно. Гледам ги и си мисля - ако не беше тази дива възраст, едва ли опасността от война тъй често ще се надвисва над главите ни. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Миналата вечер <b>гледахме</b> "Героите на Шипка" - руско-български филм. Винаги, кога се снеме на филм някой хубав, класически роман, напр[имер], или някое велико събитие, почти винаги не ме е задоволявал. Другояче, по-добре, по-художествен, по-героично съм си го представял. И този филм не ми хареса, освен в някои моменти само. В разискванията пак се казаха толкова много глупости, толкова излишни неща, че не изтърпях докрая и си отидох.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Началникът на отдел "Култура", който е в дъното на тия недородици, сега пък прави паметник на Цвятко Радойнов и купил едно копие от бюста му (5 [-то] под ред) от гипс, та от него тук в града да отлеели бронзов (?). - Преходен период! Не стига това, а <b>гледал</b> пиедестали в София из градините и сам по тях си начертал един, човек[ът]. Пък че си няма хабер от хармония, от пропорции и т.н. хич не го е грижа. Преходен период!</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Вече никой не пътува с[ъс] свои средства, а на държавни. Ако има работа, напр[имер], в София - измисли си или предизвика командировка. Ако е за един ден - никой не го пише един, а два - за да получи повече пари. Даже и тези, които заверяват командировъчните, те <b>гледат</b> и се чудят, ако настояваш да се впише само един ден.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Ходихме в София да защитаваме тематичната структура на отдела "Революционни борби". Работата мина леко, одобриха я с малки забележки. Гледах пиесата "Таланти и поклонници" от Островски и не ми хареса ни пиесата, ни изпълнението. След това бяхме на Скопския "Танец"26, който също е една доста дилетантска работа. Изложбата на Урумов27 - лоша, кални тонове, зле отрязани пейзажи. Юбилейната изложба Кършовски-Зидаров28 - също слабовата работа. Кършовски според мене е слаб в[ъв] всяко отношение, Зидаров, пардон Кръчмаров - също. София студена, мъглива, мръсна.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Подигравай се, подигравай. Вий ни вкарахте в тая геджура13 , па се скрихте след това и си <b>гледате</b> кефа, а ний се чудим какво да направим.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Една вечер <b>гледах</b> "Иванко", поставена от Г. Стаматов. Сега така поставят пиеси, че да не може да си ги познае и сам авторът. Цели действия прибавени, за да се подчертае "силата на народните маси", да се изтъкне народа, както е модата. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Гледах изложба на френската книга - сензация за София. Маса народ се трупа да <b>гледа</b>, да се учи и... ако може - нещо да открадне.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Човекът ми прилича на старите бакърени тенджери. Отдалеч като я <b>гледаш</b>, е бляскава, светла, калайдисана; приближил ли я и вдигнеш похлупака, ще <b>видиш</b> калая опадал и се показва червена отровна вътрешност; обърнеш ли я наопаки, дъното почерняло от сажди пък.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Направи ми впечатление, че не знаеше какво да си поръча за ядене. Гледа листа и пита жена си какво ще му препоръча. Донесоха му туй, то се оказало тлъсто, не за него и почна да се сърди на жена си, че не могла да му избере подходящо ядене.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бяхме в София и <b>гледахме</b> "Крал Лир", "Камък в блатото" и "Вдъхновение" от Магда Колчакова. Разгледахме графическата изложба и тази на Кукриниксите. Асен Найденов ни разходи с колата си до язовир "Сталин", Самоков, Боровец и пр. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Бях в София два пъти. Разгледах юбилейната худож[ествена] изложба много пъти. Гледах "Вуйчо Ваньо", "Дървеница"1, "Криво седи, право съди" и пр.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>"Разбирам - казва един, - като <b>гледах</b> картината му от последната изложба, разбирам, че това са прасета, но защо са зелени, червени, сини и морави? А защо заглавието на картината е "Към кланицата"? Такива мършави прасета никоя санитарна власт няма да позволи да ги колят. И не ни ли излага по отношение прехраната ни с месо?"</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Бях и на Сатиричния театър. Гледах "Импровизации" от Валери Петров и Радой Ралин, но твърде много окастрена. Въпреи че им било възложено да я направят, орязали са я много.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Снощи <b>гледах</b> комичната опера "Хубавата Елена", играна от Пловдивския оперен театър. Прекрасен спектакъл, хубаво представление!</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Умря тия дни Гьончо Белев2 - голям писател, ако се <b>гледа</b> по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от "Арменското кафене" като "непризнат талант". Издаде и една малка книжчица под заглавие "Тайно страдание", която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като "приятел" на Димчо Дебелянов.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Преди две вечери по телевизията <b>гледахме</b> филма "Разказ за Чудомир" по сценария на Олга Кръстева и режисьор Йосиф Йосифов. Приятелите му намират недостатъци, че съм се клател бавно, сякаш имам подагра, че не снели "музея" - едно от "най-големите ми културни дела" и т.н.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>С група от Окръжния съвет - отдел "Култура", ходихме в Павел баня да <b>гледаме</b> "Старците". Ще правят събор ли, фестивал ли в окръжния център. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Помагам на сатиричния състав, но полза няма. Моите поправки и добавки през техните уста пак изгубват значение. Нашите "сатирици" играят за галерията и на нея <b>гледат</b> да угодят.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i><i>Бях десетина дни в София, <b>видях</b> юбилейната изложба на Ст. Цанев, която не ми хареса, изложба на Пластов - голям руски художник, където също имаше доста сурови неща, след това <b>гледах</b> немска изложба на реалистите, на нашите скулптори и графици и т.н. Гледах и чудесно изнесената пиеса "Добрата стара Англия". </i></i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Дамянов е чуден човек. Всички нещастия се струпали на главата му, а той е бодър, весел, духовит и знае всички цинични вицове. Женен за 20-21 год. женче - весело и още детинесто. Като ги <b>гледа</b> човек, чуди се що за брачна двойка. Дамян е сърдечен човек - също "леко разочарован от властта, но се мъчи да не се издава. Младият белетрист К. Колев беше с булчето си и ми се стори, че добре си живеят. Неговата книга "Зеленото разсъмване" е крачка напред.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>- Аз - казах им - нито съм толкова голям, нито съм толкова маниак, та непрекъснато да ми пъчите муцуната по вашите екрани. Само мене и Насър ли ще <b>гледат</b> хората?</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Пъпката се оказа действително рак. Започнаха да ми правят нагревки и то 10. И тази болест нямах, и тя ме споходи. Дано е последната! Нагревките правя сутрин и след това повечето съм в хоремага. Вечер ходя на театър. Студентите от ВИТИЗ, напр., изнесоха "Вкус на мед" от Шийла Дилейни. Бях на първия ред и не можах да чуя половината текст. На другата вечер, в същия театър, от същия стол <b>гледах</b> "Пътник без багаж"3 с артисти от Народния театър. Всичко чух и великолепно играха.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>В Сатиричния театър <b>гледах</b> "Обличането на Венера" от Добри Жотев и през цялото време си мислих дали точно така, както я поставил режисьорът, си я представял авторът, когато я пишел? Слабо, лошо, пресилено.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Стоя си у дома с още доста голяма рана на устната. Изглежда, че най-малко месец ще е нужно, за да заздравее. Така ми се ще, защото вече минаха 15 дни. Гледам по телевизията манифестацията на столичани и ми идва на ум статията на Ангелушев. Не стана ли шаблон това? Не омръзна ли, не ги ли изморяваме хората и в този празник? Не е ли по-добре да си се почерпят в предприятията, да си поиграят и да си отидат. Правеше ми впечатление, че и големците, които приемат "парада", им е някак уморително и скучно. </i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>При бомбардировките котките се държали коварно, но разумно: Като чуели бръмченето на самолетите, веднага изскачали през прозореца и хуквали към полето; а кучетата - напротив: Сляпо вярвали във всемогьществото на човека, <b>гледали</b> да влезат вкъщи и се пъхвали под масата или под кревата.</i><br><br>
------------------------<br>
Чудомир;Дневник (1947-1967);1994;<br>
<i>Сняг. Последен сняг. Наближава краят. И лекарите вече не знаят как да ме <b>гледат</b> и утешават. Рак на рана върху шията ми и пневмония на туй отгоре.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>В Солун, гимназията, 1896/97 учебна година, вече ми попаднаха революционни македонски вестници от България: "Македонски глас", "Малешевски балкан" и др. Понеже вестниците минаваха през много ръце, превръщаха се като разкъсаните кори на зелника. В четвърти клас бях през време на Гръцко-турската война (1897 г.) и <b>гледахме</b> от пансиона тълпи арнаути новобранци. Тогаз посети гимназията капитан, по-късно полковник, А. Янков [4] и тогава видяхме български офицер. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i><i>Върховистската чета бе намерена в една гора, не далеч от нашия бивак. Дадоха нареждане да я нападнем. И аз бях изпратен по една посока. Започнаха гърмежите. В този момент аз се намирах на една поляна срещу мястото на нападението. Гледах, ала нищо не <b>видях</b>, само гърмежите слушах. Очилата ми се бяха намокрили от пот, а нямах чиста кърпа да ги обърша. Чувствах, че съм смешен комита. Утешавах се обаче с мисълта, че не съм станал такъв като бойна сила, а за агитаторска работа. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Ако бе знаел д-р Вл. Руменов, че в касата бяха останали стотина хиляди обезценени вече левове, не би писал това писмо до мене, което е в архивата ми нейде и нямам сега възможност да го цитирам тук. Не казах за това писмо на Александров, защото всякога съм <b>гледал</b> да споразумявам хората, а не да ги скарвам с доноси. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Александров и Протогеров ще тръгнат неедновременно, не заедно и ще се намерят в Рим. Там ще извикат Петър Чаулев, ако е нейде заминал, и ще <b>гледат</b> да го вразумят. След това щяха да отидат във Виена и ще се опитат занапред да пресекат пътя на ренегатството с помощта на съветското представителство там. Ще развия по-подробно и двете задачи. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>На 11 септември заминаха илинденци - цялото ръководно дело и редакторът на в. “Илинден” Арсений Йовков за Горна Джумая. Заранта трябваше да бъдат там П. Шанданов, Йордан Гюрков, Панче Михайлов и на 12, ако могат, да свършват с Алеко и Атанасов. Всички се събрали в една стая в къщата на Панайот Райнов в Горна Джумая: Протогеров, Алеко, Атанасов, Гюрков, Шанданов, Панчо Михайлов. Дебнели се едни други целия ден на 12 септември, като нашите с разни хитрувания и преструвания са <b>гледали</b> да предотвратят всяко подозрение на Алековци спрямо тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Георги Баждаров;Моите спомени;1929;<br>
<i>Милев ме <b>гледа</b> в очите с недоумение, но почва кръвта да се губи помалко от лицето защото разбира,че ще му кажа нещо лошо, може би страшно. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Мълчи ти - казваше дедо, - ти ничто не знаеш. Гледаш ли тая ми къща? След смъртта си требваше да я оставя на сестра си, зачтото ти си харич и немаш средства да ме гледаш (призираш), как что ме <b>гледа</b> тая. Но знаеш ли ти кому ке я оставам? Никому! Никому! - освен Григору! </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i><i>- Мълчи ти - казваше дедо, - ти ничто не знаеш. Гледаш ли тая ми къща? След смъртта си требваше да я оставя на сестра си, зачтото ти си харич и немаш средства да ме <b>гледаш</b> (призираш), как что ме <b>гледа</b> тая. Но знаеш ли ти кому ке я оставам? Никому! Никому! - освен Григору! </i></i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Можит, господ все можит, но аз съм дължен да си уредя работите. И така, прости ме: много домакинка си ми била, много послушна си ми била, много честна си ми била, много си ми служила. Како истий татко си ме <b>гледала</b>. Много нощи без сън над перницата ми си прекарала. А аз окаяник, за ничто и никакво, хиляда пъти съм те огорчил. Прости ме снахо ... (дедо заплака). </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Синко! казват оти знаеш много книга, а ти си още мал и не знаеш. Знаеш мощне добро небесните работи, а земните не ги знаеш: тука на земята всекий е роб. Блазе на оного, что с труд извишва себе си. Горко на оного, что с дембелство унижава себе си. Гледаш ли оная лепа кукя, в която служам? Тя сега бърго ке се продава, а ти, ако се трудиш, ке я купиш за никаква цена. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Господ да ти усили рамената - каза домакинката. - Гледам, оти сега килимът е съвсем инакъв, съвсем како нов. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- И това ще мине, синко! Нашата муренка е благословена; тя е наший ангел хранител - аз я почитам за свето нечто. Мнозина паднали от нея, но никой не се убил. Иван... и той падна... билем от най-големата висина (и ми показа един клон на огромното дърво); но ми го варди господ: ничто не пати. Не <b>гледаш</b> ли колко жени идат катаден .... и земат от кората й за лек против всекакъв прищ? </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>Като ме <b>гледаше</b> смирен и срамежлив, он верваше, че от уважение към него съм такъв; нито можеше помисли какъв пламен гори в гръдите ми и че не мога да обикна човека, който с обвинения клеветнически уби моего учителя. Толкова он уповаваше на силата си. Толкова он беше влиятелен, необзорно-грозен, блажено-безгрижен; но не беше и психолог. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>- Тако ти душа, майко - й казах, - иди си дома и не бой се: не ке ме заколят, не ке ме обееят. Людието, что <b>гледаш</b> пред себе, са толкова умни и самоотвържени, чтото никога не вършат своята воля, но всекога чуждата. Хукюматът таквия почита, зачтото таквия му са нужни. </i><br><br>
------------------------<br>
Григор Пърличев;Избрани произведения;1970;<br>
<i>От слабости често излизах навън. Като ме <b>гледаха</b> злодейците: "ишала, пак ще се върнеш при нас" казваха. Заповедано беше на некой си Оломан да ме съпровожда; за то обата роптаяха, когато исках да излеза. Омръзна ми смрадната стая. Взаимната умраза се увеличи, когато на един албанец, който на пук ми каза: </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>В края на учебната година, след свършването на изпитите, владиката Григори даде обед на всички учители и учителки в манастира при с. Велгощи. По време на обеда владиката ми каза: „Николов, <b>гледам</b> ядеш повече кисело млеко, трябва да ядеш и месо, за да закрепнеш". „Дедо владика, - отвърнах - аз съм достатъчно закрепнал, за да си <b>гледам</b> работата". „Но тебе ти предстои по-тежка работа". „Каква по-тежка работа ми предстои?". И другите учители го помолиха да каже. „Ще кажа като свърши обеда. Първо на Николов, а после и на вас". </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Следобед ме заведоха при началника на полицията. След като ме разпита откъде съм, къде съм учител и къде съм учителствал, ми каза на български (той бил родом от Струга): „Не <b>гледаш</b> ли колко са лоши времената, що ги носиш тия лай...?" Даде ми книжата и груповете. Свободен бях. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i><i>На сутринта в Солун посетих в затвора в Едикуле д-р Христо Татарчев. На обяд го <b>видях</b> представителен, горд, с издигната глава и с вериги на ръцете да крачи по улицата, която водеше за пристанището. Заедно с него вървяха още 25-30 затворници, също с вериги на ръцете. Всички те пееха „Жив е той". Много народ се трупаше по улицата да ги слуша и <b>гледа</b>. С песни в лодката те стигнаха до парахода, който щеше да ги води на заточение в Мала Азия. Докато пиша сега, спомням си хубавото стихотворение „Заточеници" от П. Яворов, посветено на Тодор Александров. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Службата ми в мъжката гимназия „Д-р Петър Берон" и в пансиона към нея бе за мен радост. Пансионът бе мой мил дом. Радвах се, когато <b>гледах</b> учениците да се хранят, когато ги <b>гледах</b> усърдно да се занимават, когато не ми създаваха никакви главоболия, когато в неделни и празнични дни сутрин ги водех на черква, а подир обед на разходка. Разходките правехме до острова, в каньона и на устието на река Тунджа. Понякога отивахме на Илдъръма при арменските гробища. Заедно с нас дохождаха и ученичките от девическата гимназия. От тези разходки винаги се връщахме в пансиона с песни. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>На празника в черквата държа прочувствено слово архимадрит Евлогий. След свършека на службата зареди се хилядно множество на път за гимназията. Когато аз бях на края на улицата, която стигаше до гимназията, двама руски калугери, като <b>гледаха</b> множеството от хора, ме попитаха: „Какво е това множество?" „Това са българи", казах им аз. „Българи, славяни в родината на светите братя!" - възкликнаха те и почнаха да плачат. </i><br><br>
------------------------<br>
Коста Николов;Странстванията на един учител: Спомени на Коста Николов;2001;<br>
<i>Отидох при майор Лазаров, за да му съобщя, че войната е започнала. Той се усъмни, понеже нямал съобщение. „Съобщение не можеш да имаш, защото и телеграфът, и телефонът са в ръцете на гърците". Тогава повика за съвещание другите офицери, а на мен ми каза: „Ти трябва да бягаш. Днес ще заминава генерал Хесапчиев. Ще <b>гледаш</b> да заминеш с него. Ще ти дам войнишки или офицерски дрехи". </i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>А аз се оглеждах встрани, да не би родителите ми да чуват разговора. Бях им единственото дете, слабичко, източено, и те ме <b>гледаха</b> „като писано яйце". Не ми запрещаваха да играя, но имаха навика да ме предпазват от увличане, защото във „френското" уроците бкха много и поглъщаха доста часове от деня. Тук, в новата махала, имаше достатъчно Еремеза всичко. И не на последно място за игрите — за тия най-разнообразни и изцяло поглъщащи те детски игри. Но най-много се увличахме по футбола —той беше запалил всички.</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>И на следващата тренировка, <b>гледам</b> го, идва към мене ухилен и ми пъха в ръцете нещо, увито във вестник:</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>179 клубни имена. И ние, и съветските ни приятели бяхме доволни от постигнатото в подготовката. И ние, и те <b>гледахме</b> със загриже-пост на предстоящото ни участие в олимпийския турнир и взаимно можахме да се убедим, че на терените във Финландия не ще се явим в непригодна форма. И тогава именно там, в Москва, научихме вестта за жребия. Щастие ли е това наистина? Не само за нас, но и за съветските приятели?...</i><br><br>
------------------------<br>
Крум Милев;Цял живот с футбола;1978;<br>
<i>—	Практиката показва, че не е така. Добър треньор може да бъде онзи, който е запазил най-първо любовта си към спорта. За треньорството е нужен своеобразен талант. Нужно е умение да работиш с хора, да знаеш какво искаш от тях, как да ги приучиш към съзнателна работа, как да им съдействуваш да израснат. И преди всичко да ги възпитаваш. Добри треньори възпитатели могат да бъдат само онези, които не <b>гледат</b> занаячийскн на работата сн.</i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Войниците бяха настанали да <b>гледат</b>. Те познаваха от Одрин тази мълчалива тържественост при подготовката за бой: началниците разговарят тихо, посочвайки с ръце неприятелските окопи, лицата им угрижени и сериозни, йерархичното старшинство още повече подчертано. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Зловеща тишина заменя пъстрата глъчка. Трескави протягания и прозявки. Споглеждат се мълчаливо. Често отиват към близките долчинки да „пуснат вода" зад храстите: Часовият при наблюдателния пункт, изправен чинно към Брегалница, крадешком се възвива очите му въпросително <b>гледат</b> насам. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Умислени, войниците бавно се прибираха към заставата. Движенията им смразени, гласът заглъхнал, втренчено взрените очи <b>гледат</b> плахо. В душата им вече бе преминал леденият лъх на смъртта. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Коста Запрянов от предната редица постоянно ме <b>гледа</b> в очите — иска нещо да ми каже. Той влезе само веднъж в сражение и тогава толкова се изплаши, че след това прави всичко, за да излезе от строя: ходи при дружинния, изпраща някого при полковия, преструваше се на болен. И наистина излезе: стана шивач, готвач, ординарец. Но ето го сега пак в строя. Свит около пушката си, той от време на време цял потреперва. Най-после се решава: </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Войниците спят неспокойно. Стряскат се, подигат глава; <b>гледат</b> втренчено: към Брегалница шуми; пращят сухи стърнища, припляскват криле и профучават над главите събудени птици. На отсрещния бряг сякаш гъмжат сърби, може би се приготвят, може би се нареждат, причакват ни спотаени. Те нарочно са се смълчали, за да ни изненадат с ураганен огън. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>И в похода от Одрин към Брегалница чухме, че някои от съседните полкове се разбунтували. Това се пренесе и у нас като пожар - блеснаха студени, зли погледи, железният обръч на дисциплината се огъна и вместо по-слушните, наивни, беззаветно предани войници, които ни <b>гледаха</b> с добрите очи на равни по съдба другари, имахме насреща си враждебни и опасни, сякаш съвсем непознати хора, също както стават неузнаваеми побеснелите, по-рано верни кучета. Още малко и това щеше да се разрази в страшен бунт. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>На десния край е първо отделение. Тук са мнозина от ония, които изкараха всички боеве с турците непокътнати: Ташо Димов, Запрян Несторов, Вакир Готов, Грозьо Иванов. Мръзнаха при Одрин цяла зима, сражаваха се двайсетина пъти, прекосяваха холерни гнезда и останаха живи, за да ги поведем сега през Брегалница. До вчера те роптаеха, готови да се разбунтуват, ръмжаха срещу оная сила, която ръководеше събитията, подиграваха се, <b>гледаха</b> изкриво, шепнеха си злоумишлено. Но ето ги сега — налягали с пушките към Брегалница: веднага ще наскачат, щом дойде заповедта. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Когато минавам пред тях, за да ги проверя, те ме <b>гледат</b> предано, сякаш искат да се сгушат около мен, да се притиснат доверчиво. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Ръсят се ветрила от заплискана вода. Дъното на реката е подвижно: пясъкът се огъва и отмества. С протегнати ръце всички <b>гледат</b> да се доберат до брега — стръмен, мокър, хлъзгав — и полазват по него с отчаяни усилия, облекчени, че реката е вече премината, зловещата, със змийска снага Брегалница, плъзгаща се ледена между краката. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Вече отдавна вниманието на всички бе обърнато към тях. Отначало те лежаха неподвижно и всеки ги мислеше за убити. Но когато сърбите от Ежовица започнаха да стрелят по тях, вземайки ги за българи, те се размърдаха. Единият правеше отчаяни усилия да се смъкне долу — да избегне куршумите, но вероятно беше тежко ранен в краката, защото успяваше да се изправи седешком и безсилен, отново падаше на гръб, разпервайки безпомощно ръце. Нашите не можеха да отидат там, защото силно се обстрелваше. И трябваше да <b>гледат</b> една потресна картина на борещи се със смъртта хора. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Повече от любопитство, колкото от съучастие, войниците увлечено <b>гледаха</b> тая сцена. Анго се смееше звучно, викайки през смях: </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>На Ежовица, малко по-ниско от гребена, ясно се очертаваха окопите, изградени от сиви камъни. Ротният <b>гледаше</b> нататък с бинокъл и командуваше, както бе писано в устава: </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>У нас за пръв път се роди съмнението. Войниците се споглеждаха, обхващайки с тревожен поглед бойното поле. Те бяха настанали прави да <b>гледат</b> артилерийския двубой. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Плахо се сгушиха всички. Те безмълвно <b>гледаха</b> мъртвеца, отпуснат възнак на пръстта. Отгоре непрестанно свиреха гранатите, летящи невидими към Брегалница. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Тоя роден офицер <b>гледаше</b> на войната като на спорт. Той не забравяше кожените ръкавици в най-страшните боеве. Колко спокойствие и рицарско хладнокръвие във всяка негова постъпка! Това се беше отразило и върху войниците му: те изглеждаха по-благородни и по-възпитани, поздравяваха учтиво и бяха внимателни и послушни. Там никога не се чуваха груби, гласове на подофицери, нямаше кавги и ръмжения - някакво сляпо подчинение ги сплотяваше под мълчаливата воля на тоя джентълмен. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>А по-нататък, на отсрещните балкани, непрекъснато се водеха ожесточени боеве. Оттам идеха глухи гърмежи, виждаха се бели шрапнелни кълба, които очертаваха бойната линия. На върха се нареждаха гъсти маси - ние ги <b>гледахме</b> с бинокъл: това бяха сръбски резерви, които се готвеха да атакуват. Но колко далеч, колко безпомощни бяхме ние тук! Ето, те завиват в колони зад хълмовете, скриват се - сякаш пълзящи - в низини и се пръскат във вериги. От време на време на слънцето бляскат натъкнатите им ножове. Тънки линии една след друга прехвърлят гребена като леки сенки и бързо изчезват от другата страна. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Ротният нетърпеливо <b>гледаше</b> нататък с бинокъла - той всяка минута чакаше да види бягащите назад в паника сръбски войски. Но това не стана. Боят продължи до късно вечерта. Кратки сияния от пръскащи се снаряди осветяваха тъмнеещите върхове, пламваха и мигом изгасваха огнени кълба, от които като малки кандилца отскачаха червени звезди, чертаещи светли криви линии. Сякаш това бяха огньовете на някаква далечна илюминация. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Всичката тая мълчалива трагедия ние трябваше безучастно да <b>гледаме</b> отгоре, без да можем да дадем някаква помощ. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Тях ги бяха пратили денем през най-откритото място право срещу смъртта. Кой бе дал тая безумна заповед! Дори войниците, които <b>гледаха</b> с вълнение тая грозна картина, правилно критикуваха настъплението: "Защо не са прекарали полка край нашата височина - казваха те - все по подножието, дето не се обстрелваше? Не щеше да се даде нито една жертва!" </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Надолу към Брегалница лазеха ниско до храсталаците прозирни бели мъгли, издигайки се в тънки облаци. През тях се мержелееше доброволно изоставената земя. Ежовица се беше отдръпнала назад в първоначалната си далечина, синееща се като декорация в светлия фон на небето. Вляво - Богословските височини сякаш отместени в друга посока: окото бе свикнало да ги <b>гледа</b> в друго положение от отсрещните позиции. Полето се жълтееше безлюдно, като светло петно между високи планини. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Когато се изправихме по рамената на Сива кобила - всеки в своя участък, стегнати, взети изново в ръце, - всичко ни се видя много по-просто и по-сигурно, отколкото го очаквахме. Изкачени до небесата, необезпокоявани от никого и осигурени в тила, ние спокойно <b>гледахме</b> врага отпреде си: сега той не беше страшен - той беше пред нас! </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Повиен - това беше врагът на Сива кобила. Тъмен великан, с вечно заоблачено чело, той <b>гледаше</b> над нас към България с ненаситното око на злодей, застанал дебнешком в някакво очакване, привидно спокоен, криещ в пазвите си острието на смъртно оръжие. Може би той чакаше изхода от денонощните боеве в Брегалнишката долина, готов да блъвне пламенния си гняв към нас. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Мълчание. Всички <b>гледат</b> към Повиен. Непрекъснати вериги от стръмни височини, разнообразно криволичещи, разлени на юг до хоризонта, тук-там обрасли с гори, някъде прошарени с разноцветни квадрати - жълти петна на планински ниви, угари, дворища на овчарски колиби. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Оттатък нивата, между края на класовете и гората, имаше малка длъгнеста полянка с скосено сено, натрупано на малки копи. От там нататък - непрозирен мрак из дърветата. Патрулите трябваше да се проврат и да застанат на стотина крачки отпред. Те се изгубиха в тъмнината. Пръснах взвода в дълга верига. В двата края поставих по един часови. Гледах да прикрия войниците в сянка - да не се мяркат движещи се фигури, тъй ярко очертавани от лунната светлина. Повечето накарах да легнат зад копите, часовите малко навътре из дърветата. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Не може да се шепне: най-слабото движение на устните се чува високо и издайнически. Сеното ужасно шуми, когато легналите до него се помръднат. Часовият се подвижва - струва ти се, това е сръбски войник, който се подава из гората. Някаква ръка се клати равномерно надолу-нагоре, сякаш дава знаци. Не - повече ръце: хора се навеждат и изправят там, до часовия. Гледам втренчено, застанал неподвижно до дънера на едно дърво, следя съмнителните движения и се мъча да ги разгатна. Спира се всичко - замира. Сякаш всичко затайва дъх. Ония тайнствени движения замръзват под лунния блясък. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Душата е плаха, обременена, грохнала! Боязливо като из гроб надникват бледните образи на далечни видения. Сякаш са на другия край на света. Приплаква ти се от безизходност. Неуловимо очертание на любима жена - протегнала ръце, бледа, тъжна. Колко ужас в тая бледнина! - Изчезва като мираж. - Ето, ново видение: <b>гледат</b> те две разплакани очи - познаваш ги... Това е майчиният поглед. Всичко потъва в далечината, мракът го поглъща. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Няма да забравя тия обгорели старчески лица, сурови и намръщени - със студенината, която ужасът оставя за дълго след жестоки сражения. Устата мълчаливи, сключени, устните кръвно попукани. И сетнята светлинка е изчезнала от очите: две тъмни бездни, от които те <b>гледат</b> смъртни тайни. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>"Не зная ти как <b>гледаш</b> на войната, но за мен тя е истинско безумие. Тия около мен са прости хора, те понасят всичко като животни. Те могат да заспиват и през най-страшните минути. Но аз не съм мигвал вече три денонощия. Буквално не съм спал нито час. Помисли си само - отляво и отдясно по един мъртвец. Дето да се допреш, все мокро - кръв! На, погледни ръцете ми - не съм се мил отдавна, - това са следи от кръв. А тия пъшкания на недоумрелите! Цяла нощ ми раздират душата." </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>ми доизкаже нестеснено трагедията на душата си. Но вече беше късно - трябваше по това време да бъда в ротата си. И аз го оставих в окопа. Облегнат на пръстта, той ме изпроводи с очи - един отчаян, страдалчески поглед. Обръщах се няколко пъти - Мишка все ме <b>гледаше</b> с черните си кръгове чак докато минах гробовете и се скрих. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Ти идеш от ротата си - само от няколко десетки метра, а на теб <b>гледат</b> като на човек, който носи разрешение на мъката. Откъде може да си научил нещо повече? - "Нищо ново" - е твоят отговор. Те знаят това от по-рано и пак запитват, и пак очакват, и се радват в душата си че сядаш при тях: сякаш от това мъката на половина се намалява. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Заварих всички умислени и мълчаливи. На сламата като на одър бе седнал поручик Наков, както само той можеше - по индийски. Ръцете му бяха сложени върху коленете, странно неподвижни - тия инак живи, изразителни ръце, които така неуморно разказваха заедно с устата, проповядваха, увличаха, убеждаваха. Мъртвешка тежест ги бе сковала. Сините водоцветни очи на Накова <b>гледаха</b> в пространството зад планини и хоризонти, зад действителност и време. Колко много приличаше той в този момент на факир, пренесен в съзерцание и ясновидство! - Сякаш се бе оковал в екстаза на молитва. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Отстъплението от Ежовица напълно разсипа тоя страдалец. Разправяха, той безутешно плакал в Раклишкото дефиле. Карал се на войниците и дохождал до истеричен бяс, когато те злорадно му отвръщали, махнали ръка на всичко. Дигал тоягата си да ги бие. Не спял по цели нощи, разхождал се в тъмното, ослушай с непоносима мъка в говора и подвикванията на разбунтувалите се. Гледал е подозрение и на офицерите, предполагайки, че всеки ще зареже България, ще й измени, ще я остави в най-критичния момент. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Всеки неуспех, търканията в ротите, неправдите, облагодетелствуването на едни за сметка на други, погрешните заповеди, поради които се даваха много и излишни жертви - грешките на дипломацията, нахлуването на румъните, окаяното положение на България - всичко добиваше в душата му гигантски размери, терзаеше го и му вземаше и последните сили. По-горните началници <b>гледаха</b> на него подоздрително, разпитвайки по околен път дали не е вреден за войската. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Той втренчено ме <b>гледаше</b> сега с пламнало в треска лице. По краищата на устните му играеше студена презрителна усмивка. И побутна с бастона си Карапетрова: </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Аз нищо не разбрах от тия загадъчни думи. Какви змии и защо поменува Енос-Мидия? Какво означаваше тая ехидна усмивка на устните му? За мен ли се отнасяше тя? Аз го <b>гледах</b> с недоумение и страх - и устните му повече се изкривяваха, бастонът повече трепереше в ръката му. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Лицето на палатката <b>гледаше</b> надолу към дола и аз можах незабелязано да се приближа отзад. Наоколо нямаше ординарец - навярно пратен да спи. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Еленски се бе надигнал, подпрян с една ръка. Японски извитите му очи ме <b>гледаха</b> унищожително. От смръщеното ъгловато лице лъхаше студенината на недружелюбна маска. </i><br><br>
------------------------<br>
Михаил Кремен;Брегалница;1982;<br>
<i>Малко отстрани седеше третият обитател на "комуната" подпоручик Кривошиев. Широко разтворените му изпъкнали очи ме <b>гледаха</b> въпросително-недоверчиво. Той се наведе да види има ли още някой с мен. Явно беше, че му бях чужд и натрапен. Но той остави Еленски да се разправя с мен, като се смееше безпричинно почти след всяка негова фраза. </i><br><br>
------------------------<br>
Никола Бацаров;Животоописанието ми;1986;<br>
<i>Ние всички, духовни и мирски лица, които подписваме настоящия законник, като <b>гледаме</b>, че се продължи решението на църковний наш въпрос и останали в духовно безначалие, се боим, че от това безначалствено положение между наший народ може да последуват някакви противозаконности в църковните ни дела. За да дадем предварителни предупазвания на подобни случки, днес съгласно и единодушно се събрахме, размислихме и наредихме настоящий "Законник", който съдържа 16 (шестнадесет) членове, по които ще се водим и управляваме църковно до решението на църковний въпрос. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Аз съм стара и стоя до прага на пътните врата. Но ненаситното ми око не се отклонява от простия, но приятен изглед на скромната ми къщица. Приятно ми е в старостта си да <b>гледам</b> милите си внучета и внучки как невинно си играят из двора. Те живеят, те се наслаждават от прелестите на природата, а вън тътне ли тътне зловещо!... Жално ми е, че ще порастат и бог знае какво има да теглят! Мили дечица, играйте и растете, но бъдете внимателни! Не губете хубавите минути, от които можете да извлечете полза, с която ще можете да отстраните много горчивини в пътя на живота си. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Днес има училища и библиотеки и всякакъв род образователни заведения, в нашето време ги имаше твърде рядко. Тогава работата вървеше но старому „през куп за грош”, затова вярвам, че читателки и читатели не ще бъдат взискателни, ако биха срещнали някои погрешки, [за] които великодушните критици не ще <b>гледат</b> през увеличително стъкло. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>„Ах, значи и Александър е бил славянин-македонец!”. Но понеже ни застигнаха и други пътници спряхме тая интересна разпра. Вечерта пристигнах във Воден и слязох в къщата на родолюбеца господин Георги Гогов. Там ме приеха и <b>гледаха</b> като своята дъщеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Наум Стрезов стана и говори така: „Аз съм комшия на училището и <b>гледам</b> учителката, която освен че стои цял ден на нозе при толкова челяд, ами върши и друго, което не е нейна работа. Тя става рано всяка утрина, измива и налива стомните и измита училището и това върши всякой ден. Срамота е за нас, братя! Трябва да дадем малко пари, прибави У. Яковов. Понеже в Насте имало голямо количество общи пари, събранието му заповяда да ми даде шест лири. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Дойде от Цариград за учител М. Боботинов, който щом завзе учителското си място основа мъжко дружество за поддържане на училището.Отначало, като българи, ревностно посещаваха заседанията, но отпосле почнаха с хладнокръвие да <b>гледат</b> към това заведение. М. Боботинов, който пръв път дохождаше да учителствува в Македония, помолих го да му обясня и посветя в хода на общинските и училищни дела.</i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>В Кукуш поседях повечко, защото ми бе драго да <b>гледам</b> уредбата на училището им. Тук не трябваше да убеждавам населението да помогне на училището ни. Щом узнаха целта на дохождането ми, веднага събраха 459 1/2 гроша и ми ги връчиха, заедно със следното писмо: </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>когато няма бабата заповядва най-голямата снаха. Наред работят н за всяко нещо си имаме по един закон”. „Ами как можаха синовете ви да намерят такива добри булки, всички да ви слушат?” „Никой от синовете мн не си е избирал жена, а ние с бабата ги избирахме и ги зимахме”. „Чудна работа. А как можахте да ги изберете коя от коя по хубава?” „Бабата ми беше хубавица, а аз <b>гледах</b> да взема хубави снахи да ми се не сърдят синовете. Хубави снахи — хубави внучета. Гледай ги — като цветна градина!” </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Чуден и пречуден отговор! Толкова години да учителствуваме в Македония, а Македонската дружина в Цариград да не знае. Толкова писма им сме писали в продължение на четири години, а нашите братя-патриоти, дохождат да ни казват, че не били знаели, че ние учителствуваме. В писмото си косвено се признават, че са извест[е]ни, но не и направо, за да прикрият немарливостта си. Те си дъвчат думите, кривят си устата и <b>гледат</b> да покрият голотата си. Това е цял позор, грях пред бога и срам пред хората. Но доволно за тях. За чувствителни хора — пет думи са много, а за дебелокожите пет хиляди са нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>При слизане от парахода в митницата взеха да ми разтърсват книгите и ме <b>гледаха</b> подозрително. Обаче един пътник по име Ламбре им каза, че това са вехти парцали и ме оставиха на мира. </i><br><br>
------------------------<br>
Неделя Петкова;Спомени;1987;<br>
<i>Нам беше приятно да се научиме, че от по-първите фамилии на някои наши съграждане турци изявили желание да посетят Девическото училище. Колко утешително нещо е, като <b>гледа</b> човек, че во име на науката, сички народи и вери са сближават, споразумяват без да меша едно на друго...” </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>От разговорите на дядо ми с неговите посетители селяни аз за пръв път узнавах за радостите и мъките на човешкия труд. Те си припомнюваха за щастливи години, когато природата бе изливала върху градините им своята щедрост и благодат, и за години, пагубни за зеленчука и овошните дървета; за времена на печалби и за дни, когато пара'та била "кесат". [6] Един прозорец се отваряше пред мене към живота, но аз <b>гледах</b> през него с детски очи. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Като се научил за тая постъпка на своя австрийски колега, който гледал да печели популярност между българите, и руският цивилен агент Гирс посетил родителите ми. Когато баща ми по-късно разказваше за тия посещения, попитах го: "Как те <b>гледаха</b> след това турците? С лошо око?" - "Не, отговори той, напротив, станаха по-внимателни към мен. Смятаха ме един вид под чуждо покровителство." </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>Като се научил за тая постъпка на своя австрийски колега, който <b>гледал</b> да печели популярност между българите, и руският цивилен агент Гирс посетил родителите ми. Когато баща ми по-късно разказваше за тия посещения, попитах го: "Как те <b>гледаха</b> след това турците? С лошо око?" - "Не, отговори той, напротив, станаха по-внимателни към мен. Смятаха ме един вид под чуждо покровителство." </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Мъжете се срещаха по чаршията. Отиваха по дюкяните на българите да разговарят и да пият кафе. Те канеха по някой път българи на вечеря, но никой път не идваха у християните освен на кафе. Очевидно се бояха от това, че българите готвеха със свинска мас. Отвращението от свинете съставлява, както е известно [5], една от проявите на мюсюлманското религиозно чувство. Между турците имаше и фанатици, които зле <b>гледаха</b> на напредъка на българите, на тяхното богатство и на тоя дух на свободно държане, който все повече се забелязваше у тях. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i><i>Имаше един млад турчин, който пък <b>гледаше</b> с голяма симпатия към учителите, <b>виждаше</b> у тях смътно носители на идеята за един по-друг свят, Селим ефенди, писар в конака. Той имаше особено желание да дружи с тях и беше научил някои литературни думи и обръщения. На баща ми не казваше "чорбаджи", а "господин Трайче". Другите турци го закачаха незлобливо и го наричаха "господин Селим". </i></i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Турският гнет в Ресен не се чувствуваше много. Между турците имаше и някои разглезени младежи, принадлежащи към добри семейства, които носеха дълги пискюли, големи пояси, ходеха разкрачено и по някой път поглеждаха на християните с една намръщеност, която искаха да направят застрашителна. Това беше мода, която те вземаха от охридските арнаути. Но самите турци ги <b>гледаха</b> с укор. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Сальо безнаказано върлуваше. Властта бе или безсилна, или <b>гледаше</b> през пръсти. Населението се избави от него по една щастлива случайност. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>7. Сам баща ми не обичаше името чорбаджия, нямаше чорбаджийски дух, но държеше се важно и във всичко <b>гледаше</b> да покаже достойнство и висота, а самата му външност поддържаше това впечатление за него. Той бе едър, пълен, чудесно сложен, с мек, но горд поглед. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>еше един свещеник, когото двама души водеха насила. Дългите му черни смолясани коси падаха върху нечистото му скъсано расо и очите му лъщяха, като че ли някакъв пламък излизаше от тях. Той се противеше с всичката си сила и викаше: "Анатема, анатема!" Наоколо се бяхме събрали да <b>гледаме</b> деца и няколко жени. Една от тях каза: "Горкият! Избягъл е от "Свети Наум" и сега пак там го водят." В "Св. Наум" наистина имаше лудница, задето чух после, че главната терапевтика била боят. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>1. В Ресен имаше и една гръцка учителка, дошла от Гърция. При годишния акт на двете девически училища се излагаха ръкоделните работи на ученичките, многобройни и някои действително чудесни. Ресенчанките отиваха да ги <b>гледат</b> и да сравняват и едното училище, и другото. Съперничеството между Катерина и гръцката й колежка беше голямо и ставаше предмет на коментарии в града. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Елате сега, братя, да благодарим на вечния Бог, че с благосклонно око <b>гледа</b> мъките и страданията ни и силно се гневи за порочността на лошите пастири и им казва със справедливата си уста: "Жив съм и ще ви накажа за несправедливостите ви." И ще ги накаже, не може да стане инак, защото в устата на Бога няма лъжа. И ще ги накаже, защото чашата е преляла вече, неправдите стигнаха до края и търпението на народа стигна до края. Глас народен  -  гняв Божи." </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>В охридската прогимназия преподаването беше сериозно, учителите бяха взискателни, понеже <b>гледаха</b> на учителствуването си като на национална мисия, и аз с голямо усърдие си учех уроците. Научавах ги обаче бърже и чезнех да чета през свободното си време други книги. Брат ми не ме насърчаваше, защото бях слаб и не искаше да се уморявам. Дойде обаче едно изкушение, от което нищо не можеше да ме спре. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Един упрек има да направя спрямо неговата памет, а то е, че събори съвсем тъй наречената "Латинска църква" в Охрид, която се намираше близко до църквата "Св. Климент". Тя бе останала от времето на католишката пропаганда в седемнадесетия век, когато Охрид бе седалище на католически митрополит. Разрушена от турците, от нея стояха само стените. С голямо любопитство <b>гледах</b> по тях фреските. Григорий в своя религиозен фанатизъм не искаше да съществува в Охрид такъв един спомен. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Да се затворят прозорците беше разумна мярка, тъй като те <b>гледаха</b> направо на улицата. Веднъж, бидейки отворени, те станаха причина за много любопитна случка. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Но виждам и друга причина. Както казах, като дете бях много слаб. Баща ми беше изписал едно френско вино с хинин - "Quina Laroche". Беше в стъкла, увити в хартия, по която имаше фотографиите на прочути лица от Франция заедно с факсимилета на писмата, с които те го препоръчваха, изтъквайки ползата, която са видели от него. Гледах ги и се чудех колко много се различаваха по вид от хората, които виждах около себе си в Ресен. Попитах майка си: "Майко, какви са тия люде?" Тя ми каза: "Французи." </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Много големи лекари са ме <b>гледали</b> в чужбина и никой не бе забелязал, че имам в гърдите си следа от някакво боледуване. Само д-р Фъртунов каза: "Трябва да сте боледували като дете. Имате на лявата страна хилуси." Както и да е, аз бързо се възстанових. Вече коледната ваканция се свършваше. Учениците от Охрид, от Струга, от Ресен се връщаха в Битоля. Исках да се върна и аз, но родителите ми не ме пускаха. Беше голяма борба. Бил съм толкова възбуден, разправяше ми после майка ми, че съм казал "Ако не ме пуснете, ще се хвърля в бунара!" </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>Казах, че Хасан бе добряк. Но когато разбра, че го <b>гледам</b> с удивление и като че ли с някакъв страх, обичаше отначало да ме плаши. Показваше ми само бялото на очите си, правейки разни гримаси със своето лице. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>8. Абдул Хамид <b>гледаше</b> наистина с голяма враждебност и страх на това училище, основано при неговия предшественик, тъй като смяташе, че чрез французките учители и френските преподавания то е проводник на либералните идеи. Но да го затвори той не смееше поради съпротивата на Франция. Най-сетне малко преди младотурската революция той накара един подкупен от него французин, главен надзирател в лицея, да го запали уж по невнимание. Изгоряха горните етажи. Младотурското правителство го възстанови. То държеше много за него и повика добри учители от Франция. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>За учителя по латински, monsieur Lescan (Лескан), също, но с по-голяма положителност се говореше, че бил участник в Комуната; емигрирал в Турция след нейното потушаване. Може да е бил такъв случаят и с Mr Шарве. Турците, които не се бояха от социална революция, са <b>гледали</b> през пръсти на бившите комунари. Един познат комунар се намираше като военен кореспондент на един парижки вестник при Осман паша в Плевен през време на обсадата. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>За ваканциите си отидох в Ресен. Носех със себе си куп книги на френски и турски, награди от училището. Баща ми беше безмерно щастлив от моите успехи. Майка ми галеше донесените книги с умиление и ги отваряше, като че ли чакаше бог да й даде някакъв внезапен дар да ги чете и разбира. Униформата ми правеше голямо впечатление. Турците ме спираха да я <b>гледат</b>. Никое от техните деца не беше се явило така облечено. Поздравяваха баща ми, но с мъка в сърцето си. След мене се яви в униформа и един син на турчин: Ниязи, бъдещият начинател на Младотурската революция. </i><br><br>
------------------------<br>
Симеон Радев;Ранни спомени;1994;<br>
<i>На другия ден се качих на един български параход на път за Бургас. Като излизахме от Босфора, слънцето захождаше. Последните му зари правеха от небето, от морето и от бреговете феерия от багри. Пътниците бяха всички излезли на кувертата да <b>гледат</b>. Аз не исках нищо да виждам. Цялото ми същество беше опиянено от радостта, че ще видя България, и в сърцето ми за никакво друго чувство нямаше място. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>че, като й казах: „Сбогом, мамо, не плачи, сбогом и на вас всички, които се намирате тук!” Всичките присъствующи, като <b>гледаха</b> ненадейното наше откарване за София, останаха уплашени, особено тия, които имаха участие в комитета. Ния, трима души и трима турци, тръгнахме в пътят, който води от Желява за София, наредихме се наред — напред един // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>за до Пловдив кирия. По пътят разговорът между нас беше, един други да се утешаваме и додекато идем да се <b>гледаме</b> и помагаме братски, като се предадохме на волята божия. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>тръгнахме. Разговорът ни по пътя беше, че като <b>гледахме</b> срещу нас родното ни място (селото Желява), казвахме си да му се понагледаме, че бог знае дали щем го види втори път. Тая вечер пристигнахме в Ихтиман — право в затворът. Тука ни донесоха кисело зеле, та вечеряхме. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>с големи дървета, за които ни казваха, че в нея били в някое време палатите на цар Костандина. [112] Още <b>гледахме</b> другите кораби, които пристигаха по морето за Цариград. Зайде слънцето, стана тъмно и ни [е] полегнахме да спим. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Заранта рано в четвъртък потегли кораба въз Боазът [113] към Черно море. И ния <b>гледахме</b> султанските палати и от двете страни на морето. Като настъпихме в по-голямото море, около нас няколко крачки надалеч от кораба из водата съгледахме нещо че се премята като колело. Попитахме що е това, то било риба (домуз балък). Вървяхме колкото един час крепко, па току захвана кораба да ни люля на една, ту на друга страна. // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>завръща очите да ги не <b>гледа</b> — вони страшни и нетърпими, но какво да правим — търпи кожо, черней душо, друго нищо. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>ванието ни от милото ни отечество. [В]сичките заточеници, като слушахме речта, на [в]секи един от нас покапаха сълзи от очите, като <b>гледахме</b> покойният, че няма вече да продума никому, а отива си във вечен дом. Като свърши речта, [в]дигнахме тялото му и го отнесохме край градът в гробищата на православните. Погребахме го и казахме му: „Лека ти пръст, брате Василе, и вечна ти памет!” След това показаха ни гробовете на 20-мина преди нас заточеници, кой де почива. Казахме и тем: „Бог // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Дядо Стоян, като беше се разболял на Петровдек с леко боледуване и с помощта на доктора [148] след няколко дни пооздравя и си <b>гледаше</b> работата в градината. Когато в едно време, преди Димитровден [149] няколко дена, повтори го болестта, но и сега леко болен, ходеше [в]секи ден, от ядене не спираше // </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>минали и пренощували, кой ще ти <b>гледа</b> и държи сега бележки при тая голяма наша радост. Само отпосле като си наумявам къде сме минали, ще опиша някои точки, които съм запомнил. </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>но параход нямаше тоя ден да тръгне за Цариград. От дру га страна, и в морето [х]вана фъртуна, та; престояхме един ден. Като <b>гледахме</b> вълнуването на морето, параходи и гемии, що имаше там, събраха се на едно място по-навътре в пристанище то. През това време една по-малка гемия разбиха вълните и на парчета я изхвърли водата край сушата. През тоя ден ходих малко край морето, дето си набрах разни черупки от морските животни, които отнесох дома. На другия ден фъртуна нямаше и ния се качихме рано в парахо- </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>догоним до София. На заранта като тръгнахме от Вакарел, най-напред съгледах Витош планина, която [в]се си тъй гордо стоеше както и по-преди; още малко по-нататък изпречи се златното за мене и мило софийско поле, като го <b>гледах</b> населено с гъсти и на мен всичките познати села, особено отсреща на север на полите на Стара планина, под самия Мур- </i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i><i>ботата, веднага изкокнах из къщи и отидох на мястото, откъдето се <b>гледа</b>, че гори селото Раковица. Като <b>погледнах</b>, // </i></i><br><br>
------------------------<br>
Тоне Крайчов;Диарбекирски дневник и спомени;1989;<br>
<i>Влязохме в село и право си отидох у дома, заварих кръчмата ни пълна с хора, така беше и около нея с хора, посрещнаха ме всичките с „добре дошъл”, аз им отговарях: „Сега лъжа вече няма, доведох ви нашите многоочаквани братушки, да сме готови да ги посрещнем”. И така нататък приказвахме и <b>гледахме</b>, че турците още се въртят около Столник, но [х]ванаха и него да напущат. Между тоя разговор попитах тука ли е субашата (турчин) на дядо Пешо. Те ми казаха, че отишъл с измикярите за дърва в манастирската кория. Поканих Пенко Писков и Величко Спасов да оти- </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>От година на година числото на учениците в гимназията се увеличаваше. Поради туй помещението на пансиона стана тясно и мнозина останаха приходящи. В неделен ден, когато отивахме на църква или на разходка в редици по двама с униформено облекло, пред нас вървяха двама гавази с фустанели, а отзад и встрани вървяха учителите: така наредени, като минавахме по улицата край морето, всички се спираха да ни <b>гледат</b>, и това повишаваше духа на българите, а беше и една демонстрация срещу гърците. </i><br><br>
------------------------<br>
Тома Николов;Спомени от моето минало;1989;<br>
<i>Вечерях при Петър Попето и после обиколих няколко къщи. Всички турци, власи, арнаути, гъркомани и сърбомани <b>гледаха</b> на нас с ужасно завистливо око. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>би. Мама секи ден <b>гледаше</b> да са закрие нейде, да прегърне нещо от неговите дрехи и да плаче и нарежда по цели часове, докът й припадне. Аз не смеях и не можех да я утеша, но правях същото, ще си затуля главата в долапя, прегърнала кога жилетката му, кога някоя негова книга и плача до бога. И тъй аз от весело игриво момиченце, промених се, зех да ставам загрижено, меланхолично. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>сец. Аз не сядам на трапезата и <b>гледам</b> да го не срещна, и това се' от пусти срам. Една неделя седях си в стаята, та си прочитах нещо, мама и леля бяха долу в стаята, а той доди от вън и като ма видя, че съм сама, застана на прага, та ми говори, чи ако аз следвам тъй да правя, то той не можел изстърпя и ще остави татко. Говори ми много, на което аз само обещах, чи вече ще сядам с всичките... Той горкият ми купил обички коралови, но как да ми ги даде не смее, но ги дал на сестричката ми тя да ми ги даде и аз се зарадвах много. . . </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>И тъй се разделихме. Те в затвора, а ние за в Хасково. Още щом си дойдохме, Евгения ни посрещна. „А видехте ли ги, майчице, какичко и за мене ли ги гледа? Казвай сега право здрави ли са?” „Здрави са, мила сестрице. Те та молят да не плачиш за тях, но да <b>гледаш</b> хубаво да се поправиш, че като си дойдат да изиграем весела свадба.” </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Подир някой месец получихме писмо от Ангора [*] от Христо. Пише ни, че са пристигнали здрави и че са свободни. Там са намерили дядо Антим [75], поп Тилева и други, пратени преди тях. Пиши ни да не плачем, и се грижим, но колкото ни е възможно да <b>гледаме</b> да се запазим в тези усилни времена. Ние им пишехме и те нам. Тъй се минаваше времето. Черковата ни бе най-голямото утешение. Заран, вечер, се там, а от братята нямаше вече писма. Ние си го знаехме, чи те са с войската. Може и да са бият, се питахме и разпитвахме до де са вече русите дошле, дали падна Плевен. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Бог ни дари всичко добро, всичко изгубено наместихме тройно, а и две дечица и от двата пола. За нищо вече жалба нямахме, само аз си тайком скърбях, като <b>гледах</b>, че и брат ми Михо отива зле — кога кръв изкара, кога го треска мъчи, виждам, че отива при Евгения, но с много церове се крепеше и поддържаше. Във време на Съединението Христо през месец януари го преместиха в Кюстендил на същата си длъжност, а аз с децата си останах и слугинката. Сега трябваше аз да оправям и чифлишките дертове. На другата година пратихме и Недялка в София, аз си останах с Иванча. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Днес аз получих писма от моите скъпи деца. Асе ми пише, че го е наскърбило моето писмо, за дето толкоз много съм плакала. Пак ме съветва да не се отдавам само на чувствата, че не е голямо зло, дето не ще е при нас. И милата ми нещастна Недялка и тя ме насърчава, че има надежда да преместят Асе в София. Тя ми пише да <b>гледам</b> скоро да си свърша и се прибера, че й е тежко като остава сама. Но ах, боже, как да бързам? Ако бе моя домашна работа, аз щях деня и нощя да бързам да работа, да свърша и отида, но нали имам пред себе си 40 простаци селене, а не само про- </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>Асе, мой Иванчо, никоги не вярвай хората по сладките думи, но се вгледай в делата им. Много са малко честните и чисти души. Ако някоя тайна имаш, не се доверявай на никакъв приятел. Няма приятели, защо има завист във всичко и сякоги. Едни само братски връзки не допущат завистта, но сякоги с радост се <b>гледа</b> към нздиганието на брата. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>татко. Като че бисер ни се. подари да дойде с него и нещастието да отрови живота на бедната им майка, да не може по с нежност да ги <b>гледа</b> и с търпение да понася детските им лудости, ами ги хока и кара, та не ще има да запомнят от детинството си майчини нежности. А също и аз ги не търпя, но ги хокам и наричам сякакви. После насаме ги оплаквам. Аз виждам, че те с добром по' са разположени да слушат, но де го туй търпение. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>поживея някоя година и друга, ще ви се порадвам, ще се поуспокоя. Сега съм се пак затворила в моята малка стаичка и по цял ден ме безпокоят селяне с тяхните излишни дърдорения, но аз ги търпа. Дано може да стане някоя продажба да се снабдя с пари и да <b>гледам</b> да зема някое място в София да направим къща и ти осигуря някой приход да ти спомага. </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>син на лихвар баща и секи <b>гледаше</b> с доверие на него. После с несполуката на убийството [на] х[аджи] Ставри, Узунов го хванаха същата вечер и затвориха, а на другия ден хванаха и учителите и тех затвориха. Но за забележване е какви българи гъркомани имаше тогава в Хасково. Те бяха мнозина — Балабанов, х[аджи] Калин, Джяртовци, но най-върли бяха Джангоровци, предатели на братята си, от тях малкия. . . [118] </i><br><br>
------------------------<br>
Теофана Златарова;Цената на свободата;1988;<br>
<i>После ся избираха за градския съвет и за админи[стративно] то управление. Целият град е бил за тях. На тях граждането <b>гледаха</b> като на светии — Георги са избра в админ[истрация]та, а Михаил — председател на гр[адския] съвет. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>Такъв един забележителен сън сънувах през зимата, когато изпратиха другите осъдени на заточение в Диарбекир, а мене оставиха сам в затвора. Сънувах, уж че пътувам в неизвестни места и че земята захвана да се търси и да се подига под краката ми една висока планина, коническа. Височината й надминаваше 1000 метра. На върха на планината се образува като един мавзолей и един турски миралаин стоеше и аз <b>гледах</b> този мавзолей и се събудих. Това ми даде надежда, като се интересувах много за българския черковен въпрос, че той ще порасте и народът ще спечели доста от правдините си. </i><br><br>
------------------------<br>
Васил Манчев;Спомени. Дописки, писма;1982;<br>
<i>В затвора стояхме от 15 юлий до 8 декемврий. На 8 декемврий, същата година — 1867, сънувах пак, че яздя на един кон и се качвам по един стръмен хълм в един стар град и излезнах горе на върха. Конят, когато се качваше, с краката си трошеше камъне, които се търкаляха надолу. Оттам <b>гледах</b> аз града, който ми беше неизвестен. Имаше сводове, покрити с олово като цариградския безистен Узун чаршия. Аз се събудих и се чудех какво ли значи този сън. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Ботев <b>гледал</b> да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>При голяма заетост, разказваше баба ми, Христю обикновено хапвал надве-натри и хуквал да си <b>гледа</b> работата. Но имало е вечери, когато Ботев, оставил постоянните си грижи навън, се отморявал в семейството си и в разположение на духа им декламирал. „Христю, като се върнеше от печатницата, макар и уморен, отделяше време и за нас. Обичаше да ни декламира с вдъхновение. Слушахме го със затаен дъх, особено когато декламираше стихотворението за Хаджи Димитър”. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го <b>гледа</b> добре. През 1885 година той пратил вест, че й „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да й позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>12 април — ден щастлив за Венета и Ботев. Бащата, който, както споменахме, писал на Тодор Пеев, че очаква наследник, да разбираме син, бил иеизказано щастлив и <b>гледал</b> дъщеря си с толкова любов и нежност, „сякаш слънце беше опряло лицето му” — казваше баба. Още преди раждането на детето името е определено по обичая: ако е момче — на бащиното му име Ботьо, ако е момиче — Иванка, на името на майка му. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Но Венета е правила всичко възможно, като сама е търпяла лишения, да не оставя те да се отразят чувствително на малката й дъщеря. Блъскала се по цял ден по чуждите къщи, но <b>гледала</b> детето й да бъде добре нахранено, топло облечено. И Иванка истински е по- </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Като всяко здраво дете, Иванка не капризничела, задоволявала се с всичко, което й се давало за ядене или обличане. А майка й, като преправяла стари дрехи, като купувала и нещо иовичко, <b>гледала</b> Иванка да е винаги чисто и спретнато облечена. Пък и самата тя, когато играела с децата на улицата, с придобит от първите й години навик, не се цапала и запазвала приличния си вид. Обичта на майката към детето не измествала строгите й изисквания към неговото възпитание. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Любими й били пленителните стихове от „Хаджи Димитър” — „Настане вечер, месец изгрее...” Като си акомпанирала с мандолината, тя прочувствено декламирала „Пристанала” или друго бащино стихотворение. „Сърцето ми изтръгваше, като я <b>гледах</b> и слушах” — говореше разчувствувано баба Венета. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>лъхаше от цялата й фигура. Очите й <b>гледаха</b> право напред, като че прочутият „Ландолт” със своя товар българи не съществуваше за нея. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>Беше краят на октомври. Поляците откриваха балния сезон с голяма вечеринка в залите на хотел „Метропол”. За мой голям срам, след полунощ, докато поканените вечеряха в съседната зала, уморен от две безсънни нощи, неусетно бях задрямал на едно плюшено канапе около централния стълб на танцувалния салон. Колко време спах, не зная. Събудих се внезапно с чувство, че някой ме <b>гледа</b> втренчено. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>В този кръг на хладни преценки от страна на майката, която придирчиво е <b>гледала</b> и на евентуални женихи на дъщеря си, и на изгледите, според нея, за бъдещето й, са затворени известните ни досега моменти, бихме казали и изпитания, от интимния живот на Иванка. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>След завършване на Николаевската Александровска гимназия той наистина се завърнал в България. Това науча зиме от негово писмо до Панарет Рашев, изпратено от Търцово с дата 16. XII. 1881 г., в което той пише на вуйчо си, че е заболял, че го <b>гледал</b> д-р Берон [124] и че му предписал „дофтурии” (т. е. лекарства). Че имало училище с 200 ученици, но трима учители недобри. Че един другар от Николаев бил сега в Търново и че той вземал от него книги да повтаря преминатото. Не забравя да спомене, че майка му получава 30 лева и че е задлъжняла поради поправка на оградата. </i><br><br>
------------------------<br>
Венета Рашева-Божинова;Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство;1976;<br>
<i>ни очакваха класните стаи. Едно лято ходихме и в Чам кория, канихме и баба ми Венета да дойде с нас, но тя предпочете да си отиде в Търново. Понеже нямаше свободна стая в летовището, бяхме принудени да спим в Самоков, а сутрин и вечер отивахме дотам и се връщахме с файтон. Нямаше вече предишните компании, но трябваше да си починем, да съберем сили, да се подготвим за зимата. А ние с брат ми, придружаван от жената, която го <b>гледаше</b>, ходехме заедно или поотделно и в Севлиево, в семейството на вуйчо ми. </i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Не бива да ни притеснява въпросът, как ще се приеме тази форма. На малките им е интересно. Големите по-трудно правят естественото движение при една такава команда. Детето приема още в началото това като нравило. Треньорката също участвува. Детето <b>гледа</b> как неговата треньорка «ходи по музика». И ходи така красиво, че па него му се иска да повтаря. Затова демонстрантът-треньор е задължен да бъде много добре под¬готвен. До каква степен той ще успее да предаде първите двн-женил красиво, до такава степен ще се оформят и вкусът, и умението на неговите възпитанички.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>Колкото и странно да звучи, естествеността също се създава, също се тренира. Още от най-ранна възраст малката гимнастичка трябва да знае, че треньорката й цени това най-много у нея. Още тогава трябва да се приучва и този контакт с публиката, които тя сама ще разбере това, носи радост. Внимателно я насочваш към това, че тя не играе в празна зала, че хората я <b>гледат</b>, че й се радват. Кога може тя да провери това. При едно притичване, при една пауза, в която мястото на уреда й позволява да погледне и към залата.</i><br><br>
------------------------<br>
Жулиета Шишманова;По големия път;1973;<br>
<i>- Да се държи така, както са свикнали да го <b>гледат</b>. Да не допуска да го завладее паниката, която може така лесно да дойде.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>От освобождението насам Каменица взе на себе честната роля на разсадник на просвещениета и на българското национално чувство между помаците. За тая цел е било издигнато, както казах, с помощта на румелийското правителство зданието на едно голямо училище. То стърчи на запад на едно високо място, от дето гордо <b>гледа</b> на цялата долина. Ако пъргавата деятелност на тая цивилизующа пропаганда се ограничи със скромен резултат, то причините на това се заключават в стихийните противодействия, които споменах по-преди...</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>От тоя час овчарката била жена на кмета, който още сутринта си дал оставката от кметската длъжност, решен да посвети всичките си минути на щастието си... Отритнатият годеник, за общо смайване, се отнесъл много хладнокръвно към позора си. Той продължавал да си <b>гледа</b> работата. Всеки помислил, че той философски прежалил загубата на годеницата си, която сега давала галбите и целувките си на бившия кмет. Но една вечер, когато този се завръщал дома си от полските си занаятия, гръмва пушка и куршумът писва край самото му ухо. Но заранта отритнатият годеник не се намерил в селото. Няма го и до днес.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i>Аз изказвам тук лично мнение на един профан.А познавачите от изкуството могат да се възторгват колкото щат от труда на г. Холарека, като го гледат през очите на специалиста; аз го <b>гледам</b> през душата на българина...32</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Вазов;Събрани съчинения, том ХІ;1977;<br>
<i><i>Аз изказвам тук лично мнение на един профан.А познавачите от изкуството могат да се възторгват колкото щат от труда на г. Холарека, като го <b>гледат</b> през очите на специалиста; аз го <b>гледам</b> през душата на българина...32</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Дърветата бягат назад като на кино. Някой ги е варосал. Приятно е да <b>гледаш</b> бели дървета край пътя. Толкова пъти съм го правил — все е хубаво. Даже когато ми се случи да се натъжа изведнъж, щом се обърна към дърветата, работите вътре в мен се оправят полека. Понякога и изведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Вдясно виждам блато, край което играят дечурлига. И аз съм играл така. И тази до мене сигурно си е играла по дворищата и си е човъркала носа. Много често си представям как някоя много изискана мадама си човърка носа, не знам защо. А тази, като я <b>гледа</b> човек, не може да си я представи седнала върху нощно гърне. Може, ама не е прилично. Не й прилича, искам да кажа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Много обичах да <b>гледам</b> как баба Дона преде. Когато искаха да похвалят някого за някоя работа, в нашето село казваха: „Като предено от баба Дона“. Пръстите й се мушваха в къделята отдолу, както муцунката на агне подмушва вимето на майка си, да попреде оттам малко растеж, сила и някакво бъдеще. Бримммммм… — приспиваше ме вечер вретеното.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Митака каза да поръчам на Джони още една бутилка, че нещо внезапно му кипнало и му се припило. (В „джони“ няма грешка, Митака така го произнесе, с малко „дж“.) Кипнало му било. Ей така, както си седял и като <b>гледал</b> какво става! Но аз вече бях направил съответната мимика няколко секунди по-рано, защото и на мен ми беше кипнало (имам право да ми кипва!), и бдителното Джони вече идваше към нас и носеше бутилките, повити като бебета.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Стана ми неудобно и млъкнах. Слънцето натискаше яко. Пешо хъркаше. „Здраве да е“ — казах си, когато <b>погледнах</b> към торбите с цимент, купчините баластра, лопатите, количката и желязно карирания кофраж. Добавих си още: „Майната му де. Не ставай еснафски дребнавец сега.“ Намирах какво да си мисля, <b>гледах</b> тревите и буболечките под носа ми. Спомних си една от балерините снощи и част от мелодията на номера. Мълчаливо и автоматично си повтарях тази мелодия и тогава чух друга, твърде различна от нея.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Господи, от лошото ми настроение нямаше и помен. Слушах и <b>гледах</b> хорцето, едно от куклетата се отдели и ме закичи с везана кърпичка. Другите също се бяха изправили, момиченцето закичи и тях. Нищо ми нямаше. Въпреки всичките грешки и лекомислия, с които бе пълен животът ми. Здраве да е. Българин съм с българите — на вечната жица на българите. Изведнъж ми се стори, че това е достатъчно, за да престана непрекъснато да се питам има ли смисъл всичко, въобще. Опкам, тропкам, какво? Че и имотец си имам, по божия ред. Огнище и гърне с боб. Чорбаджия съм тука — ето и песента от памтивека знае това.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Ванчо! Я дай на това момче една водка. Дай му, че… Ха! Я две дай, като ще даваш, хайде! — обади се най-сетне той и продължи да се смее. Сега вече всички ни <b>гледаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И тука се случи най-хубавото от цялата тази история — бате Величко тичаше с дълги уши срещу мене, аз вдигнах пушката и го проснах. Отпих от бащината червена прозрачност, проснах го още веднъж, като търсех ту изпушената наполовина цигара, ту тапата от шишето из буците. Нови батевеличковци се зададоха с дългите си уши, аз вземах любимото си желязо от земята и бях толкова много щастлив, като ги <b>гледах</b> сред трясъка да се премятат. Ах, как само ги просвах красиво и безкрайно — докато угарта се покри с батевеличковци…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Абе аз <b>гледам</b>, ама май да отидем в колибата — рече Киро. — А? Ей тука аз имам лозенце и там има колиба. Ако пък спре, пак ще излезем да продължим. Той, генералът, я знае.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Така той не откриваше нищо писателско у тези стари момчета, насядали кой както намери върху коловете и дръвцата в колибата. Нищо особено режисьорско и генералско. Нито по думите, позите, дрехите, издишващи па̀ра, космите по краката, босите пръсти и слабините. Но като знаеше, че са такива? И затуй <b>гледаше</b> толкова дълго скучния нему убит заек, проснат небрежно до входа.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Ами ей така. Нямам никаква особена работа, да ти кажа. Един познат тръгна с колата си за София. И си викам: — Защо не седна до него и аз? И седнах. И те намерих. Ти какво? Телевизия <b>гледаш</b>. Стоиш си сама, млада и хубава. Миличката…</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тишината от вчерашната вечер отново се възцари. Всички <b>гледаха</b> в бате Величко, само той гледаше в Мончо.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Тишината от вчерашната вечер отново се възцари. Всички <b>гледаха</b> в бате Величко, само той <b>гледаше</b> в Мончо.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Опасен чешит, казаха някои, като <b>гледаха</b> в Мончо и му се радваха. Такъв-онакъв, добавиха други, ама де да имаше повече като него. И след още някое, време нямаше нито един, който да не си климне главата и да признае: „Умен човек е тоя Мончо. Така е!“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тази история започна с това, как в нашата стая счупихме три термометъра. Ако не знаете — ние произвеждаме препарати. За чистене, мазане, цапане — реклами има в целия град. Варим различни каши, сиропи, маджуни. Веднъж една тенджера гръмна, кашата се разплиска навсякъде, Иван си опари ръката, Емилия се прости с една блуза и по носа ми се лепнаха няколко капки. Мога спокойно да кажа, че най-тежко пострадах именно аз, тъй като ръката на Иван се оправи. Ема си купи по-хубава блуза, но хората, които и до днес <b>гледат</b> този възморав тен на носа ми, са склонни да мислят съвсем друго.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Накрая трябва да кажа, че и моето мислене пак си е в ред. Приятно ми е да вярвам, че ще ме управляват хора като например новия ни директор. Защото така мисля, че и те все пак могат да мислят. Това ми стига, за да си <b>гледам</b> работата добре. Да не ги псувам толкова често и да си карам живота, както желая.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>„Защото ония отгоре са наши връстници. Гледах им данните, като събирах попълнените фишове за единния граждански номер. Тя е колкото тебе. Той е колкото мен.“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Тц. Нема сега цета. Ей го, кога беше, тамо лежат еленьете, тия, наште цета, минаваю прокуй ньега и ич нече да лавне. У лебо сѐ <b>гледа</b>. И у помията.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Аз. Като бик е баща ти. Онзи ден го <b>гледах</b> на погребението на брат му. Двайсет и три години им е разликата в полза на баща ти. А онзи, лека му пръст, имаше внуци.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Тя беше хубава, тази германка. Лапна цигара, но се отказа да пали и я остави. Гледаше към германеца в двора на баба Надежда. А там — до асмата — имаше някакъв мъж, който през цялото време не мръдна. Очите на хубавата германка се плашеха от него. Тя ги отместваше, но те като че ли сами и нарочно се връщаха върху него. „Ужасно, ужасно“ — повтаряше мълком красивата дама и се молеше всичко да свърши по-бързо.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Абе и он не е казал нищо — въздъхна Тодор, като <b>гледаше</b> все към германката, — па човек може и негова стока да ошета. Не е ли така?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Четиримата мъже замъкнаха прасето пред кочината на Боне и го опънаха на цимента. Боне запали сламата и се зае да го пърли. Германката не искаше да се топли в новата кухня, а да стои тука и да <b>гледа</b>. Боне изведнъж зяпна срещу непознатия мъж и попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Боне отиде да грее ракия, съседът запали цигара. Германката клекна още по-близо до Тодор, да <b>гледа</b>. Той с жестове и с ножа все нещо й обясняваше по анатомия. Когато кожата се пукна при слабините, отряза парченце, та й го подаде. Тя го изяде без никакви церемонии и каза едно: „Ммммм!“ Германецът — макар и засега във вид на французин — каза, че всъщност наистина не било никак студено по риза.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Леля ми. Вдявам си без очила… зъбите ми не са купешки всичките… То сега туй свят ли е? Гледам ги в банята оназ неделя. Млади, всякакви… Ако щете, се смейте, ама… то… всичките ги оглеждах, аз съм най-хубава!</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Нищо. Викам си: Той е онемял или се е парализирал. Връщам се назад да го видя. Наближавам го, <b>гледам</b> — стиска жалона и спи. Клепките му спуснати наполовина, под тях се вижда бялото на очите — синкаво и жълтеникаво. Устата му отворена — едно кротичко „хррт“ се чува от якото гърло.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Д.Г. Скоро пак тъй бяхме се събрали и аз викам на Пенча: „Пенчо, <b>гледам</b> те как умно мълчиш и през това време брадата, ти порасте и пълзи към мен, подир малко ще я помилвам“.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Десет минути по-късно събранието беше започнало и Ивайло Димитров обясняваше как работите коренно ще се изменят в този район на родината. Неговата рядка контактност изнасяше въпросителни интонации към масата отпред, изобретяваше подканващи жестове и дори индивидуално, внезапно визиране на определен индивид, избран произволно. Тъкмо поради всичко това един от присъстващите се почувства длъжен да вземе отношение и каза високо, докато Ивайло го <b>гледаше</b> в очите:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i>Той продължи. Видях сачмите в снега — на сантиметри от него, отляво. Знаех, че всички от групата са се обърнали и <b>гледат</b>. Това е „ударът“ ми сега. И мигът на мечтите от снощи. Министърът, „старши“ геологът и тъй нататък. Представлението бе по-хубаво от кино: прекрасната снежна поляна, чистото слънце в небето, заекът бяха пред моята пушка, ония отзад зяпат безмълвни. Вече разбрали, че отново са минали отгоре му, без да го забележат. Че пак аз съм го изритал, както обикновено. О, как хубаво беше всичко това по поляната и зад гърба ми…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Заекът кривна наляво и продължи. Сега снопът сачми трясна в снега на сантиметри отдясно. Нямаше време да пълня отново, <b>гледах</b> подире му — струваше ми се невероятно. Той превали и се изгуби от очите ми. Затичах се нататък — нима няма да го намеря долу в дерето?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Лежеше Миланката по корем, <b>гледаше</b> ту в блузката, ту в сгънатия крак на стажантката и се замисли за есента, която приближаваше и като сезон. Нищо друго не приличаше повече на него, колкото есента: глуха като самотата му; топла — службичката; многобагрена и влажна — спомените; сбогуваща се с изблици на затопляне и внезапно застудяване — като страстите на стареца. А пролетта му беше много назад, в съвсем друго време. Тези, новите, хабер си нямат от него. Какво ли знаеха те?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Но засега повече не казвам, за да не се получи и с вас онова, което се е получило с българина, който влязъл в едно кино в Париж да <b>гледа</b> четирисериен криминален филм и не знаел, че трябва да даде бакшиш на разпоредителката, а тя чакала, чакала и като се отчаяла, навела се до ухото му и прошепнала: „Убиецът е съдията!“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Седиш в колата и <b>гледаш</b> как тук-таме някой балама дига ръка, да го вземеш. Няма, братче, ние сме заети. Много бързаме в момента. Но слушай, даже и да не бързаме чак толкова, защо си ни сега, да се занимаваме с тебе? Да почнеш да говориш любезни глупости или да пъшкаш отзад, или да мълчиш и да се чудим пък ние какво да кажем, защото ти все пак не си сандък и полека-лека става неудобно, така си е.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Гледай сега — впусна се в мъдрости той, — ако това бебче знаеше български, можехме да си лафим през цялото време. Хем да се позапознаем като хората, хем да си я <b>гледаме</b> в очите. Колко лошо, като не знаеш чужди езици.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Единственото ни спасение беше да опитаме нещо с бюфетчийката. Ще я залъжем с намигане или пък сериозно да мине цялата работа на вересия. Утре ще се оправяме, ние поне сме си наши. Можем да направим някоя надница в кухнята или нещо такова; може да намерим и познати. По-добре надница в кухнята. Ичо отиде да я заговори. В началото бюфетчийката го <b>гледаше</b> студено, но после започна да се смее. Ичо е цар на тия работи. Как не се сетихме по-рано; по този начин можехме да изкараме още сума време на море, много по-лесно, отколкото с неговия глупав харпун.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Сервитьорът притича при нас и с мълниеносно движение нанесе няколко йероглифа в тефтерчето си. От павилиончето, кацнало високо на брега, — хората и плажът долу се виждаха така, както сигурно ги виждат гларусите от върха на някоя черква. (Идея за илюстрована картичка.) Сигурно така се вижда и това място, ако го <b>гледаш</b> от плажа. И Графа гледаше нататък; отпи от ракията си с достойнство и се обърна към мен:</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i><i><i>Сервитьорът притича при нас и с мълниеносно движение нанесе няколко йероглифа в тефтерчето си. От павилиончето, кацнало високо на брега, — хората и плажът долу се <b>виждаха</b> така, както сигурно ги виждат гларусите от върха на някоя черква. (Идея за илюстрована картичка.) Сигурно така се вижда и това място, ако го <b>гледаш</b> от плажа. И Графа <b>гледаше</b> нататък; отпи от ракията си с достойнство и се обърна към мен:</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Интересно е направен човекът. Като седнеш на едно място, <b>гледаш</b> към друго. Но ако отидеш на другото и седнеш там, сега пък <b>гледаш</b> към първото. Хубавото все не е до теб.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Кофти преводачи. Думата не зная, но така, както <b>гледах</b> лицето й, докато я проточи, мисля, че би трябвало да се преведе поне така: „Как може, господи! Но защо, защо, боже мой? Тук има някаква грешка!“</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>— Ох! — каза Ичо накрая. — В рая да идеш, дядо Киро, на свети Петър във вилата, на терасата, на едно столче да седнеш и оттам да <b>гледаш</b> морето. Море, ама от зеленка.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Имам една картина — нарисувани сме ти, аз и Ичо до кошовете и сандъка; отзад се вижда онзи бабишкел, дето обърка цялата работа тогаз. Окачил съм я над леглото си и няма вечер да не я погледна. Хубаво ми е, като я <b>гледам</b>. От художника ми е, помниш го ти.</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>Бях щастлив. Горд бях. О, какви години!… Гледах на нещата с очите на човек, какъвто цял живот мечтаех да бъда. Какво повече можеш да искаш от себе си, боже?</i><br><br>
------------------------<br>
Дончо Цончев;Протоколи и измислици;1987;<br>
<i>И тъй, на върха на силата си и на радостта, че съществувам, както аз искам, в ръцете ми се озова „Литературен фронт“, където на първа страница се съобщаваше, че съм избран за член на Съюза на българските писатели. Стоях така и <b>гледах</b> това съобщение. Хората ме подритваха и ме ругаеха — бях в средата на оживено кръстовище.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Какъв стрес, какъв ужас! — каза Стела и се дръпна от входа, да не <b>гледа</b> церемонията. — Това дете ще намрази къпането за цял живот!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Нейният делови тон, отмерените и точни движения му допадаха; беше му приятно да <b>гледа</b> добре сложената й фигура, бързите светкавици на погледа й; още имаше нещо момичешко в нея, но си личеше, че един ден ще стане енергична, стегната и оправна жена.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Промушиха се отново през тунела от диви асми и бъз, чиито есенни плодове бяха останали на гроздове, изсушени като стафиди. Джими отвори една врата от задната страна на постройката, по тежкия метален звън се познаваше, че ламарината бе дебела най-малко осем милиметра. Отвори и металните капаци на прозорчето, което <b>гледаше</b> към реката, за светлина и въздух.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    И като ги настаняваше пред чаршафа на стената, беззвучно ги приплю наужким и произнесе заклинателни думи против уроки. Разтършува се и намери бутафорно венче с алуминиеви листа и варакосано цвете за ревера на младоженеца; запали страничното осветление, накара ги да доближат любовно глави и да <b>гледат</b> право в обектива, тази кръгла шпионка на вратата към бъдещето.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той знаеше, че е старец, ядеше вече от седмото десетилетие, както казваше понякога, когато имаше кой да го слуша. Сега <b>гледаше</b> отпуснатия мускул на ръката си, на която щеше да стои превръзката, до утре по същото време; чуваше ударите на сърцето си в слепите очи и някъде в тила, усещаше се уморен, сякаш бе вървял от Градуил до града пеша, а не бе се возил в колата на Дами.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Кошери <b>гледах</b> — продължи той. — Медът се харчеше добре. Дами, забравихме за меда! Нали носехме мед за госпожата!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Павлина прие заповедта. Беше пуснала пердето и <b>гледаше</b> на видеото турска касета за две лесбийки, която им даде съседът Мутев. Туркинчетата имаха бронзови кожи, едри очи като на кобилки и устните им бяха намазани с много карамел. Въздишаха юнашки по време на гимнастиката под звуците на модерен джаз, в който доминираха зурли и кларнети. Въпреки шума Павлина чу сигнала на пейджъра и <b>видя</b> буквите му, зелени като котешки ириси.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Беше Роси. Кучето въртеше радостно опашка, още незасегната от артрита; отслабналите му очи <b>гледаха</b> просълзени торбичката с недоядените пици, събирани за него в заведението на Овчи пазар.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Той отстъпи назад, към вратата на работилницата, като си мислеше къде да намери място за любене в теснотията между машините. Но тя не го последва, а се изви и тръгна нагоре по дървената стълба, със спокойни и уверени крачки на силните си крака, все по-заоблени и плътни нагоре към бедрата. През пролуките между стъпалата той <b>гледаше</b> белотата им, завършваща накрая с тясната ивица на бикините, притисната между примамливите гънки на живата плът. Той изтрополи след нея, като прескачаше стъпалата, и я настигна в стаята с китениците.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Съотношението е като навсякъде. Аз <b>гледам</b> останалите. Пълен боклук, случайно попаднал откъде ли не. В политиката няма случайности, но гъмжи от случайни хора. С какво ни превъзхождат — теб и мен? С нищо. Случайно попаднали на гребена на вълната.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Буйнезов можеше още да излага мислите си на глас, но забеляза, че Диамандиев бе отишъл към дъното на двора, където стърчаха кофражните колони на бъдещ строеж; като <b>гледаше</b> в краката си, за да не си измърси кубинките, той се приближи до него.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    На волана Златев, собственикът на рециклираната кола, бе привел рамене, умората се усещаше дори в стойката му. Умората на труженика от сегашната менте — пазарна система. Капнал не от шофирането, а от сблъсъка с чиновниците контрольори, данъчни агенти, катаджии, рекетьори, корупционери от всякакъв калибър; от озлобените пасажери, съседи, родственици и приятели, свикнали да виждат в него частника капиталист, който ще натрупа милионите и милиардите, а те ще го <b>гледат</b> отстрани с един-единствен въпрос в ума, за който няма отговор: „Защо той, а не ние?“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Ачо навиваше въжето на чекръка и носеше пълната кофа до коритото на прасетата, мързеше го да я прелива в друга. Като го <b>гледаше</b> отдалече, Луко усети, че както не беше на кеф цялата сутрин, малко му трябва да иде и да опердаши циганина.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Сигурно мина цял час, откакто Луков влезе в колата на Джими с такъмите за лов; ако бе забравил нещо, да се бе върнал пет пъти досега, но не се върна. Слънцето напичаше и скъсяваше сенките по двора, очакваше се горещ ден — две от прасетата отсега бяха предвидили къде ще е прохладно следобеда, в югозападния ъгъл на кочината, където се оттичаха водите от коритата; там си правеха удобни леговища, гнездиха се като кокошки в полог. Като ги <b>гледаше</b>, на Ачо му стана весело, а по слабините му тръгнаха сладостни тръпки от обилието на плът, бледорозова, окръглена и плуваща в ситост и блаженство.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — „Евроком“ <b>гледам</b>. „Богат и красив“, двайсет и девети епизод. Сега тоя иде с частния си самолет и не знае какво го дебне…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Нейният смях бликна спонтанно, като у децата, и сякаш идеше не само от устата, но и от очите, от ноздрите, от малките стегнати гърди под фланелката — от цялата й същност. Той го усети със слабините си и си каза, че трябва да я задържи още малко, минута макар, за да я <b>гледа</b>, да слуша гласа й, да долавя дъха и топлината на тялото й.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Беше му приятно нейното докосване и като я <b>гледаше</b> с късите панталонки и тениската, му се дощя да я задържи, да й попречи да излиза.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    И като се обърна, тръгна, слагайки крак пред крак, за да му създаде илюзията, че <b>гледа</b> модно дефиле.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Тя стъпва на пода, а той продължава да <b>гледа</b> с мераклийски блясък онова място, където левият крак преминава в десен, както каза наскоро в интервю депутатът доктор Калташки. Господи, простащината няма почивен ден, нито реални граници! Каква любов сред простаци, каква дълбочина на чувствата, каква магия?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Не му бутат, госпожице! Не му бутат зелено… Хе-хе! — Той продължава да я <b>гледа</b> ухилен. — А ти, маце?… Свободна ли си тази вечер, да цапнем по едно питие?… Смяната ми свършва след половин час!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Доктор Куин, искаш да кажеш! — Сержантът също обичаше да <b>гледа</b> телевизионните сериали през свободното си време.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Веднъж между инженер Николай и послушника Евстати избухна кавга, която завърши с бой. Това стана в манастирската квартира на Евстати, в края на втория кат, една стая с нисък таван от букови дъски, педя широки и нутвани ръчно от незнаен резбар през миналия век. До иконата с кандилото имаше плакат с лика на Че Гевара, на масичката в ъгъла бяха струпани куп книги, на една от кориците <b>гледаше</b> Пако Рабан с остра прошарена брада и по рубашка без яка.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Точно това инженер Никсън не искаше да му позволи — да знае повече от него! Кой всъщност беше послушникът, откъде идеше тази негова напереност, това самочувствие? Дори негова светлост, прекият му началник, се долавяше, че го <b>гледа</b> с лека боязън, с респект — две напреднали фази на влюбеност. Като си помисли това, Никсън усети, че сърцето му също реагираше като влюбено сърце, че Евстати не му е безразличен, че го ревнува от старото Чешало и от розовото Пухче, от всичко живо наоколо…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Ники <b>гледаше</b> отвън, през разтворените прозорци на общото помещение, служещо за офис, за спалня и за трапезария. В ъгъла имаше стенно огледало, пред което Стела довършваше утринния си тоалет. Тя не <b>видя</b> съпруга си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Как ще се оправяш сама с туй дете? — попита Росица, когато останаха сами с Павлина. — Пари имаш ли? Кой ще ти пазарува, кой ще те пере, като нямате пералня? Да не говорим за памперси!… Сега бебетата ги <b>гледат</b> с памперси, а за това трябват пари.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Стоил Рошков подкрепяше пазарната икономика, не въздишаше по татовото време като повечето роми след десети ноември; не бе гласувал досега и с червената бюлетина. Но бавният ход на демократичните реформи вече почваше да го безпокои. Особено невървежът на частния бизнес. Каквато и работа да подхванеше, на другия ден се изпречваше чиновник от общината, вадеше кочан, режеше квитанция, налагаше глоби, забрани, отнемаше разрешителни. И го <b>гледаше</b> непрекъснато в ръцете с едно все по-засилващо се желание: „Дай!…“</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Тони и Сони! — представи ги Рошков с работните им имена. — Като ги <b>гледаш</b>, стават ли за оправяне?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Ще се навърташ край Ротондата и ще питаш има ли мераклии за калайдисване. А с едно око ще <b>гледаш</b> Тонито и Сонито. Опита ли се някой да ги закачи, хвърляш се като тигър — саблезъб!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Като <b>гледаше</b> изтънелите му уши и плоския корем, не беше злоупотребявал с марото. Тя носеше плик с четири банана, отчупи един и му го подаде.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Евтимов <b>гледаше</b> материала на монитора и се смееше от сърце. Имаше комбинативна мисъл, не можеше да му се отрече, още вървяха кадрите с хвърчащите столове, гърбовете на биячите и крупните планове на разкривеното циганско лице, а той вече му търсеше пласирането.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Тя ги <b>гледаше</b> как прекосяват плочника — Ради с „Бетакам“-а на дясното рамо и помощникът му, свързан с него с асфалтово черния гъвкав кабел на акумулатора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i><i>    Едно кръгло стъклено око я <b>гледаше</b> отсреща, идеше към нея; тя се <b>видя</b> в зеницата му — микроскопична фигурка на фона на големия, светъл свят наоколо. Беше камерата на Ради Боб.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Профилакториумът беше тъмен, всички спяха, само екранът на телевизора в трапезарията трептеше: Никсън <b>гледаше</b> румънски канал; в ъгъла Ачо спеше, както спят ромите — завит презглава.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Под предлог, че Ивет е обещала да <b>гледа</b> ирисите на Джими, мургавелката бе повикана да седне до газовата камина под светлината на специалната лампа „Люсрам“ с живачно съпротивление. Но нейният поглед бе замъглен от алкохола, не можеше да се концентрира и сеансът изглеждаше обречен. Все пак тя си спомни за страданието, което му бе диагностицирала на прима виста при запознаването.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Засега не. Трябва да откажеш цигарите и да пиеш зехтин. Арменеца Дамаджанян го спаси зехтинът, но италианският; гръцкият е гола оливия… Абе ти мерил ли си скоро захарта? Като те <b>гледам</b>, май че си минал деветката?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Нищо не си разбрал: в ирисите го има всичко! И по телевизията, като <b>гледам</b>, всичко ми е като на длан: тоя страда от язва, другият от простата, Тина Търнър има запушени тръби, за твое сведение.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Часовникът показваше вече два след полунощ. Буби, сервитьорът, шумолеше с покривките като буба в черничев лист: беше му го казвала и друг път по това време. Мерджански я <b>гледаше</b> прехласнато и я харесваше за снаха, но още не смееше да й го каже. Време бе да го хване като грижлива проектоснаха и да го затътри до „Дунав-хотел“.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Но Джими бе в добро настроение и искаше поне на днешния ден да <b>гледа</b> на всичко откъм веселата страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Това да ни е грехът, господин Русчушки, за туй да ни съди оня, дето <b>гледа</b> отгоре… — отвърна кметът.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Депутатът изглеждаше неспокоен, тикът променяше непрекъснато изражението на лицето му, не можеше да се разбере смее ли се, или <b>гледа</b> с укор на заобикалящата го публика. Погледът му се местеше от лице на лице; по някое време кимна на някого като на стар познат: беше Станоев.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — А ти не ми се сърдиш, нали? — Той я <b>гледаше</b> усмихнат, както винаги. — Задето ти казах, че си готена… Продължавам да държа на своето!</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — От благодарния клиент! — подчерта Евтимов, вдигнал чашата си. — Госпожа Веса ми <b>гледа</b> през Лукановата зима и още тогава ми позна — какво? Позна ми трите „П“: Път, пари и…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Просперитет!… Ти си забравила, но за мен бе много важен знак в оня момент… И няма да го забравя никога! Защото всичко, което ми каза тогава, се сбъдна, в общи линии… Тъй че — наздраве за нашата мила и надарена от Бога домакиня… И сигурно избързвам, но ще ви разкрия една редакционна тайна: ние възнамеряваме да направим филм за Веса Марковска. И спонсор сме намерили — господин Станоев!… Но за това друг път, сега сме дошли за главното — той се обърна към Росица, — как <b>гледате</b> на нашата оферта, госпожо Диамандиева?</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Не <b>гледаме</b> ли какво става на Токийската борса — намеси се Веса, — всяка вечер ту се качва, ту се срива! Нас какво ни засяга доларът, питам аз? Американска им работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Какво да кажа, мисис Марковска! Аз съм само един деятел от застрахователния бранш. И то отскоро… Гледам, слушам, съобразявам…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Самият той я <b>гледаше</b> с весели пламъчета в очите и се смееше приглушено, с пресметнато подкупващ смях, докато усети, че ледът помежду им започва да се топи и по устните й пробяга усмивка. Тогава посегна към чантата си, издърпа ципа и разтвори папката с книжата, подготвени за подпис…</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    И го повлече към колата. Луко успя да се измъкне от хватката му, <b>гледаше</b> объркано — не бе очаквал такъв обрат във взаимоотношенията им, протичащи винаги досега в иронично лигав тон.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    — Върви по дяволите! — Той перна лъжичката, разпиля захарта; лицето му бе станало тъмноалено от нахлулата кръв. В здравните колони на таблоидите това се наричаше хиперемия, прекомерен прилив на кръв, признак на съдово заболяване, и рано или късно щеше да го доведе до инсулт или инфаркт — краят на бизнесмените. Ако не го гръмнеха преди това, разбира се, помисли си Стела, като <b>гледаше</b> вдигнатата бисерна яка да се отдалечава към тойотата на двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Георги Мишев;Дунав мост;1999;<br>
<i>    Дино дел Монти, швейцарецът от италиански произход, притежател на предприятие за млечни продукти в кантон Тичино — ако можеше да му се вярва, че има такава мандра и такъв кантон, — бе определил неслучайно неделята за ден за тръгване. В неделя следобед митничари и граничари <b>гледат</b> с презрение към останалия, недежурен, свободен свят; движенията им са вяли, проверките — епидермални. Плюс това тази неделя, двайсет и трети февруари, дежурен на митница Дунав — мост щеше да бъде Данмарк, който лично щеше да сложи пломбата на камиона и да удари печатите на трийсет и първа страница на паспортите.</i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i> Доволен съм, добър купон се получи. Дори Ташев ме <b>гледа</b> със завист, усещам го аз. Всеки път, като стане от дивана, за да си сипе още едно джони, поглежда стълбите към горния етаж и присвива устни по онзи особен начин, дето със сигурност значи, че завижда. Вярно, че неговият апартамент е близо двеста квадрата, ама не е мезонет. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        - Мислиш ли, че ще стоят още дълго? Изморена съм вече – Силва е точно пред мен и звучи леко ядосано. Дявол го взел, трябва бая да съм се насвяткал, за да не я усетя навреме – сто процента е видяла накъде <b>гледам</b>. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Явно наистина съм се напил, защото усещам как започвам да се нервя на Силва, а тя този път нищо не ми е казала. Само стои до мен и ме <b>гледа</b> изпитателно. Или умолително? Поглеждам раздразнено наоколо. Тези наистина няма ли да си ходят вече. Два часа посред нощ e! Седят, наливат се с моето уиски и се тъпчат с моите мезета, сякаш са дошли да векуват. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        - Е, казвай сега какво си и защо си тук – започнах направо, но тъпото нещо продължаваше да мълчи и да ме <b>гледа</b> с поглед, сякаш наскоро е загубило всичките си близки. </i><br><br>
------------------------<br>
Гергана Пожарски;Чекмедже за единични неща;2011;<br>
<i>        Рязко се обръщам към него, трескаво обмисляйки дали не съм се изпуснал пред някого. Как е разбрал? Бъзика ли ме? Ако е научил отнякъде, защо му е да ме човърка така. Гледам го ужасено и го чакам какво ще каже по-нататък. Той обаче тълкува погледа ми по друг начин: </i><br><br>
------------------------<br>
Ирина Папанчева;Анабел;2010;<br>
<i>Видя масите на кафене край канала и седна на една от тях. Поръча си капучино. На съседната маса младеж и девойка си шушукаха и се смееха. Встрани от тях възрастна дама унесено <b>гледаше</b> водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Иван Димитров;Животът като липсваща лъжица;2010;<br>
<i>         СЛЕД КРАТКО ОБСЪЖДАНЕ В КУХНЯТА, от което до мен се процеждаше тихо шушукане, внесоха телевизор в стаята ми. Никога не съм искал да имам телевизор в стаята. Представител съм на поколението, което почти изцяло живее без телевизия, и се гордея с това. Ако искам да <b>гледам</b> филми или сериали, свалям ги от интернет. Ако имам време и желание, чета книги и се ровя в мрежата. Но сега нямах интернет, а не ми беше и до четене. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Димитров;Животът като липсваща лъжица;2010;<br>
<i>         Зомбирах се в телевизора. Самият момент на вторачване е най-налудничавото нещо в телевизията. Преди две години се пребих жестоко с колело. Работеше само предната спирачка и уж щях да внимавам, когато се пусках по задачи. На връщане бях набрал скорост, когато един микробус бе засече. Набих предна спирачка, колелото се завъртя, изхвърли ме напред и падна върху ми. Получих сътресение на мозъка и ми забраниха да <b>гледам</b> телевизия, да чета и да използвам компютър за две седмици. </i><br><br>
------------------------<br>
Иван Димитров;Животът като липсваща лъжица;2010;<br>
<i><i>         Нашите винаги <b>гледат</b> телевизия, докато вечерят. Това са малкото случаи, в които и аз зяпам. Тогава обаче трябваше да се въздържам и <b>наблюдавах</b> техните лица, озарени от синкавото сияние на екрана, в продължение на две седмици. Малкият екран поглъщаше вниманието им и те си говореха видимо по-малко, коментирайки най-вече телевизионни предавания и филми. Когато нямаха работа или не четяха, телевизорът беше техният живот. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Облегната на масата, тя <b>гледаше</b> неговото смекчено под жълтия абажур лице като в някакъв нимб. Усещаше ли тя всичко, за което той говореше?… Цялото й същество трептеше сега, пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата нея, ала окончателно и фатално. Кръвта лудо блъскаше в жилите й, някакъв хаос, заключен и спотайван до днес, изведнъж се бе отприщил и заедно със себе си освобождаваше и самата нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Вяра кимна незабелязано на Соколова и я изведе вън. Минчев почна да разказва на Дойчинов за далечния мъглив град, за укрепленията, за златните порти на крал Станислав… Мика донесе чай… Само младата жена, в ъгъла на канапето, мълчаливо усмихната, като отсъствуваща, не слушаше нищо и <b>гледаше</b> отсреща правилния профил на Минчев, който се обръщаше често към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Казах ти — аз! Аз гарантирам за него. Зная го, още преди тебе го познавам. Казвай, какво има? — горещеше се момичето и го <b>гледаше</b> дръзко в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Радев се обърна, намръщи се за миг, после устните му едва доловимо мръднаха в усмивка и той кимна доволно. Дойчинов, смаян, дигна вежди и пристъпи една крачка. Чавдаров, недоумяващ, я <b>гледаше</b> с изненада и с възторг.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Дойчинов я <b>гледаше</b> усмихнат, забравил укора, забравил стиховете, и не можеше да се откъсне от това опърлено, съживено лице, от тия озарени с дълбока и нова радост очи, от цялата стройна фигурка, стегната, устремена и в същото време тъй неотразимо женствена.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — И все пак… <b>гледам</b> и мисля: какво ще бъде с нас… или по-право с тебе, да речем — след месец само?…</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Той я <b>гледаше</b> забъркан и не знаеше какво да отвърне. Тя бе обхванала коленете си, отпуснала глава върху тях — и ветрецът играеше с косите й.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Дойчинов с изумление <b>гледаше</b> тая бърза сцена; най-после разбра, седна и предложи цигара на госта.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Дайте личните карти! — Другият с каскет и гамаши, пъхнал ръка в джоб, цъкаше плюнка през зъби. Арап заръмжа към песа, който с изплезен език <b>гледаше</b> господарите си в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Дойчинов и Вяра вървяха мълчаливи из улиците на другия край. Когато наближиха нейната къща, тя дигна очи, взря се в оцъкления месец и потръпна. Друга някоя вечер той ще <b>гледа</b> също тъй безучастно над тоя дом, опръскан с друга кръв. И нощта ще бъде пак така хубава и далечна, като приказка.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    От двора лъхна хлад. Той отмести стола навътре и едва сега съзря кучето. То се бе изправило на два крака и го <b>гледаше</b> с влажните си очи. Той се наведе, взе го и притисна до гърдите си неговото меко, топло телце.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Момъкът бе полуспуснал клепачи и сините му очи <b>гледаха</b> право в очите на Радев. Мъжът премигна, неразбрал в първата минута. Сетне скочи озверял и дигна юмрук:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Бащата цял се изви към него и една-две секунди го <b>гледа</b> със замъглени очи, сякаш правеше усилие да го види. Сетне, внезапно проумял, обърна глава към Вяра и стаята се изпълни с глухи, скриптящи звуци. Тръпка мина по тялото му, лицето му се сбра от нечакан ужас и погнуса. Той изхлипа:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Тя го <b>гледаше</b> безмълвно с огромни, пълни с обич и тревога очи. Той я привлече до себе си, притисна главата й до гърдите си и остана така една минута. После си спомни нещо:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    — Чакай де — какво ти стана? Нищо особено няма… Бях следобед към четвъртия километър. По шосето няколко пъти ми искаха личната карта. Като се връщах, <b>гледам</b>, спрял автомобил, проверяваха пътниците. Стори ми се, че съзрях вътре Мика и някакъв превързан човек. Докато се приближа, пуснаха ги и колата отиде… Припознал съм се сигурно.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Откъм града вече препускаше в кариер конна стража. Нещо страхотно бе станало. Премина файтон с прострян вътре мъж без шапка, със заляно от кръв лице, прегърнат от момиче в светли дрехи, което <b>гледаше</b> като безумно. По-нататък, хванат под ръка от двамина, пристъпваше, олюлявайки се, друг, цял покрит със сиво-бял прах, като изсъхнала глинена фигура. Профуча автомобил с двама души, които крепяха млада жена с увиснала, неестествено бяла глава. Ситен прах падаше от небето и затулваше слънцето.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    В една от стаите на „Холандско-българското д-во за електрически материали“ непрекъснато крачи напред-назад мъж. Голата му глава е малко издадена, като че се вглежда в нещо, очите са остро свити зад роговите очила. От време на време спира до прозореца, дига края на завесата и <b>гледа</b>. Тясната уличка е безлюдна. Някой рядък минувач бързо завие с наведена глава или слугиня отърчи с хляб под мишница. Човекът отново закрачва, вади всяка минута часовника си. Повече от час вече!… Защо никой не се обажда?… Никой не иде?… Какво става вън?… Отново тръгва, тежко и отмерено, напред-назад, напред-назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Вяра отваря очи и се пробужда. Лицето й е цяло в сълзи. Главата се пръска от болка. Снагата е схваната. Тя лежи дълго така, без никаква мисъл, с разблъскано сърце, като спасена от смърт. Сетне полека-лека съзнанието й се обистря. В един миг в паметта й блясва всичко. Тя мята покривката, скача, сяда на леглото. През прозореца влиза смътна дрезгавина. Съзорява се. Нов ден, усмихнат и невинен. Тя го <b>гледа</b> и клати уморено глава: „Не, не ще ме излъжеш ти вече… Ние и двамата с тебе имаме клеймо на злодейци…“</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Адвокатът дигна глава, примижа за малко, взрян в лицето на човека, и тутакси скочи. Открито, енергично лице, с увиснали мустаци и спъстрена коса, с дълбока бръчка между очите, които <b>гледаха</b> сериозно и угрижено. Левият ръкав от лакътя надолу висеше празен. В петлицата — знакът на запасен офицер. Той стрелна поглед към вратата и смаян извика:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Чавдаров се спусна, обгърна го през раменете и го завъртя. Пъргав като котка, Людскан мигом обиколи масата и грабна пистолета му. Двете жени в ъгъла <b>гледаха</b> онемели и ужасени. Радев се отскубна и отново закрещя:</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i><i>    — Минах там да видя за другаря Радев — продължи той, обръщайки се към другите — или за нея… Исках да им съобщя да тръгват и те веднага. Гледам — свети. Надникнах — пердето беше малко отместено — и ги видях… — той премижа от погнуса — оня и тя… в леглото… Фуражката му беше на нощната масичка… Стрелях два пъти… но него не съм улучил добре… Видях го, че скочи и се затули… Тогава избягах, обикалях да се укрия и дойдох. Това е. Сега да вървим.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Бяха трийсетина души, натъпкани в една стая на последния етаж. Два прозореца с железни решетки <b>гледаха</b> на юг. Оттук се виждаха само покривите на града, завоят на циментирания канал и един край от Витоша. Градският шум не влизаше вътре, оттласнат от тежките стени. Само понякога гъст пушек от въглища, идещ от гарата, и воят на големите локомотиви, които ревяха като животни.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Изправени до оградата, която делеше съда, обиколени от войници с натъкнати ножове, подсъдимите мълчаливо слушаха. Мъжете, бледни, със стиснати устни, безсмислено се усмихваха. Вяра мачкаше кърпичката си. Соколова, със сключени отзад ръце, <b>гледаше</b> дръзко право в лицето на председателя. Защитниците бършеха чела безпокойни.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Майорът все повече се мръщеше. Двамата съдии <b>гледаха</b> недоумяващи подсъдимата. Защитникът пристъпи и се наведе към нея озадачен.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    В слънчевите часове за разходка тя сяда в дворчето заедно с едно момиче от съседната стая, което бе удушило любовника си. Като нея то беше родило в затвора. Двете майки разговарят спокойно и надълго, усмихнати от някаква непресъхваща вътрешна радост. Децата гукат в скутите им на своя неразбираем език. Баба Кита, отровителката, се пощи на слънце до стената и мърмори. Двете проститутки, осъдени за кражба, прекъсват разходката си, спират стеснени малко настрана и <b>гледат</b> децата с големи, замъглени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Константин Константинов;Кръв;1991;<br>
<i>    Вратата се затръшва зад гостите. Вяра върви с детето в ръце през двора. Слънцето залязва. Тя <b>гледа</b> побледнялото небе и мисли: „Още един ден си отива. Какво ли носи утрешният?…“</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i><i><i>Говорим със Свен за нощите, за антрацитния магнит на небето, приковаващ очите ни горе. Усещаме като със сляпо око светлината, която струи от небето и се излива по гърбовете ни, но не поглеждаме право нагоре, за да я <b>видим</b> чиста, както идва, а спим с очи, обърнати навътре, и <b>гледаме</b> отражения. Жалко. Нощната светлина вече съвсем сме я забравили. А в града я няма. В дъждовни нощи с пълна луна лунната дъга се появява на тънки като конец цветни ивици, струи, когато спим, някои успяват да я <b>видят</b>, но не им е до това. Винаги са будни по други причини.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>Спим през деня, а нощем <b>гледаме</b> небето. Свен разбира повече от мен какво става горе. Утре тая звезда няма да я има, казва. Някои звезди са фалшиви. Марионетки на Господ.</i><br><br>
------------------------<br>
Любомир Николов;Въжеиграчът Карой;2009;<br>
<i>- Ха-ха, хвана ме... Вярно е, <b>гледам</b> право към Луната. Какво става зад мен не знам. Жена ми спи там отзад, далеч от дупките, че й духа много.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Майка ми изведнъж млъкна, дълго <b>гледа</b> с невярващи, изумени очи лекаря, а после се хвърли да целува ръцете му.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	От този ден между двамата израсна стени. Заедно живееха, но тя <b>гледаше</b> на него с някогашната боязън, като на чужд човек, в душата на когото не знаеше какво става и какви мисли го занимават.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Над боровата гора се кълбеше мъгла. Тя се промъкваше между стъблата и клоните на дърветата и оставяше по тях бели сребристи следи. Обронили тъжно корони, боровете стояха печално замислени и с безразличие <b>гледаха</b> надолу, където се чернееха оголени шипкови храсти и тръне.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	А в стаята с високата маса по средата стояха разпилени по пода рисунките на Зарко, с които той — искаше да зарадва баща си. Свитъкът се бе развил, листовете се бяха пръснали. На един от тях една майка държеше за ръка красиво четиригодишно момченце и <b>гледаше</b> с разширени от ужас очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Когато след малко се посъвзе, тя <b>гледаше</b> мълчаливо пред себе си и с безучастие се остави да я отведат в колата.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Навлязоха в града и шофьорът, като намали ход, започна да криволичи от една улица в друга, надавайки със сирената непрестанен тревожен сигнал. Но хората, движещи се в бавен поток, <b>гледаха</b> с безразличие пред себе си и не се безпокояха от сигналите. Някои сякаш нарочно дочакваха колата да стигне на две-три крачки от тях и в последния миг като пружини отскачаха на тротоара, разтърсваха заканително юмруци.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	Майката <b>гледаше</b> с премаляло сърце и сега целият израз на лицето й, цялото нейно същество говореше: „Господи, дано не е той!“ Но тя <b>видя</b> да се подава над бинта кичурче коса. Неговата коса! О, не от кичурче, а дори само по едно-единствено косъмче майката би познала своята рожба! Тя се хвърли като обезумяла, прегърна леглото и безутешно зарида.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	В претъпканата с ранени войници стая винаги се намираха поне двама или трима, които не можеха да изядат храната си. И на обед хърватчето, като спущаше от кревата гипсираните си крака, грабваше лъжицата и започваше да сърба и лапа от наредените по нощното му шкафче и дори по леглото му чинии. Не <b>гледаше</b> дали пред него е супа, готвено или десерт — унищожаваше всичко наред.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Като <b>гледаше</b> как при другите болни идват близки, в очите на които всеки можеше да прочете обич и загриженост, страх и надежда за оздравяването на тези, които лежаха тук, Магда чувствуваше двойно по-голямо нещастието си. При Зарко и при нея никой не идваше. Само понякога се отбиваше случаен познат, дошъл тук при друг болен, осведомяваше се повече от любопитство, отколкото от съчувствие за здравето на детето, казваше няколко утешителни думи, в които и сам не вярваше, и си отиваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Тя го настани на една от скамейките в градинката, загърна го с наметнатия на раменете му болничен халат, за да не <b>гледат</b> любопитните минувачи ръцете му, и почти тичешком се отдалечи по посока на ниската неугледна постройка в дъното на двора.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ами че да! Без малко не се удавих! — потвърди Гриша и започна да разказва: — През време на бомбардировките ние бяхме евакуирани в едно малко градче край река Панега. Там беше и Зарко с майка си. Ние с него още от малки другарувахме, но там се сприятелихме още повече и си дадохме клетва за приятелство и вярност до смърт. Един ден през миналото лято двамата излязохме на разходка. Вървяхме самички все нагоре покрай брега на Панега. По едно време <b>гледам</b> долу — малък вир.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Когато се свестих, <b>гледам</b> — лежа на пясъка до самата вода, а над мене — Зарко, Размахва ми ръцете, краката, натиска ми корема. А целият той — мокър. От бързане не успял да се съблече, смъкнал само куртката си и едната обувка, а другата се изхлузила във водата, не можахме да я намерим.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	„По-добре — казва — и двамата да се удавим, отколкото да стоя и да <b>гледам</b> как ти загиваш. Аз — казва — клетва за вярност съм дал.“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— А-а! Гриша? — радостно възкликна Данилич. — Здравей, Гриша! Слушал съм вече за тебе. — Той му подаде своята единствена ръка, стисна неговата и дълго го <b>гледа</b> със своите ласкави, по детски усмихнати сини очи, а после пак каза: — Вот и молодец!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Ако Данилич му бе ударил плесница, Зарко едва ли би се изненадал и наскърбил толкова много, както го шибнаха последните думи. Той <b>гледаше</b> руснака с широко отворени, уплашени очи: „Значи, ти така мислиш за мене?“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Джура със светнали очи <b>гледаше</b> изкусно наредените на количката порцеланови чинии, от които се вдигаше апетитна пара, и бързо-бързо преглъщаше слюнките си. А Данилич се премести на своето легло и се зае да разчисти нощното си шкафче, което му служеше за масичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко се спря на няколко крачки от колата, <b>гледаше</b> с любопитство и се чудеше какви са тия войници и защо са дошли тук. Но изведнъж между тях той зърна един необикновено рус, с патерици войник.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Хората наоколо стояха мълчаливо, с наведени глави. Тежко беше да се <b>гледа</b> как снажният съветски офицер с искряща на гърдите му златна звезда често-често преглъща и се мъчи да задържи сълзите си, притискайки до себе си слабичкото тяло на момчето в болничен халат.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	За никого не бе трудно да разбере, че дядо Вачо лъжеше. Всъщност не муха, а дори и майски бръмбар той не би забелязал в супата си, защото не можеше да <b>гледа</b> без очила. А очилата си бе изгубил някъде по пътя за болницата.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той замълча, попреглътна веднъж-дваж, а после стана и отиде до прозореца. Звънецът ей сега ще удари. Момчетата с блъскане, на тълпи ще изскочат от класните стаи и шумно ще дотичат на поляната. „Но те са здрави, на тях им е весело, какво ще ги <b>гледаш</b>, махни се!“ — упорито го преследваше гласът.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Тя дълго <b>гледа</b> закопчаното копче на палтото му, но нищо интересно, нищо необикновено не можа да намери в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Срещата беше толкова ненадейна, че Зарко дори не направи опит да скрие ръцете си, а само <b>гледаше</b> момичето с учудване и негодувание: „Ти пък откъде изникна сега тук?“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	— Че тебе, ами кого?… Връщам се от училище — имахме спявка… Тъкмо завивам от шосето по пътечката нагоре, <b>гледам</b> те — ти бързаш надолу по другата пътека. Върнах се, заобиколих ония там трите къщи. Когато <b>погледнах</b> по пътеката, тебе вече те нямаше. Па тук търси, там търси — и ето най-после, намерих те.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Той бавно вдигна глава и погледът му срещна нейните големи ясни очи, които го <b>гледаха</b> тъжно и с укор.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Не казах нищо лошо! — отвърна той по-меко и като сложи ръцете си в джебовете, продължи да я <b>гледа</b> мълчаливо и с любопитство.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Тя с бързи крачки тръгна по извиващата нагоре пътека, а той дълго <b>гледа</b> как нейната дребничка, но стройна и недетска вече фигурка се мяркаше между дърветата. Овладя го изведнъж някакво странно, непознато досега чувство на радост и тъга.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ти сега ще си стоиш там, ще <b>гледаш</b> и ще мълчиш! Та за лошо ли се мъча, бре? Ех, де да имаше и у дома някой така да ми ошета!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Седнал до масата, Зарко я <b>гледаше</b> с негодувание. Но малко по малко раздразнението му мина. Той си спомни думите на Данилич: „Ти си жестоко момче! Ти така убиваш своята майка!“ Тая мисъл го ужаси. Нима такъв неблагодарник е той? Нима така трябва да постъпва един син, който истински обича майка си?… Той отиде при нея, обгърна шията й с късите си ръце и двамата горчиво се разридаха с глас — тя заради неговия тежък и нещастен живот, а той заради мъката, която й бе причинил, и заради това, че тя не искаше или не можеше да го разбере.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Маргарита имаше особен характер и това беше причина за твърде чести караници между нея и Гриша. Дъщеря на заможно семейство, тя живееше със самочувствието за превъзходство над другите. От майка си бе придобила навика да разговаря малко и не с всекиго, да <b>гледа</b> на хората с полупрезрителна усмивка и да се облича изискано. Това я обграждаше с някаква тайнственост и недостъпност, която караше момчетата да се обръщат към нея с боязън, да не говорят глупости, които биха предизвикали у нея насмешка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i>	На другия ден двамата старателно отбягваха да се <b>видят</b> или срещнат на път за училище, в клас се <b>гледаха</b> изпод вежди, с истинска омраза.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ех, ти!… — ядоса се Гриша. — Признай, че нарочно си направил това, защото не искаш да <b>гледаш</b> Маргарита…</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	А как искаше да бъде и той там, в клуба, сред тези буйни весели хора! Не да се весели заедно с тях, не! А само така — да <b>гледа</b> и да се радва на тяхното веселие. Омръзнала му бе вече самотата. Но той не беше член на дружеството и кой знае дали не би го изпъдил някой, дали не би го оскърбил, ако влезе дори за малко в клуба! А да подаде заявление за членство, не смееше и да помисли. Сигурен беше, че няма да го приемат: „Там са все здрави, изпечени в труда младежи, бивши ремсисти и земсисти, младежи, които от нищо не се боят — защо им е нужен той, нима за да се плашат от него девойките?“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Като се поколеба малко, Зарко решително отвори празния блок, взе молива, огледа добре модела пред себе си и започна да рисува. Стараеше се да не обръща внимание на тези, които го <b>гледаха</b>, мъчеше се да си представи, че е съвсем сам в своята стаичка и че рисува не за изпит, а просто за свое удоволствие.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Неведнъж Зарко бе рисувал свраки от натура. Тия нахални и грабливи птици често навестяваха вишната под неговия прозорец в къщи. Две дори бе уловил някога с примка от конски косми на царевичен кочан. И сега той още от първите няколко щрихи разбра, че е на правилен път, че рисунката му ще бъде сполучлива. Това му даде смелост и той наистина се откъсна от действителността, наистина престана да мисли за тия, които го <b>гледаха</b> със съжаление или иронична усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко взе четката с две ръце, потопи я в синята боя и като <b>гледаше</b> от готовата кана, внимателно започна да рисува върху бялата първото стръкче синчец. Първият резултат беше насърчителен и той с увлечение се зае с второто.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Константин Ралев изведнъж му се понрави. Това беше слаб, около шестдесетгодишен мъж, с бели като сняг коси, вежди и мустаци, с високо открито чело и големи кафяви очи, които <b>гледаха</b> изпод очила в рогови рамки топло, откровено, без никакъв признак на двуличие. Той говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, а в гласа му имаше нещо родно, близко, като у човек, който може и да ти се скара, да те наругае, но все пак не можеш да му се разсърдиш.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Горанов мълчеше и неспокойно смучеше дима от цигарата си без прекъсване. При споменаването на всеки цех черните му гъсти и малко чупнати отгоре вежди все повече и повече се повдигаха към челото, а очите му <b>гледаха</b> момчето с учудване и недоверие. Не бе ли отишъл той твърде далече със своите съвети и насърчения? Ами че това е човек без ръце. Как може да се справи той там, във формовъчния цех например, където работата е толкова сложна и многообразна?</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко <b>гледаше</b> не толкова работата, колкото майстора. „Трябва да е около петдесетгодишен. Веселяк или присмехулко“ — преценяваше той, като се взираше в широкото му скулесто лице с високо чело и бадемовидни очи, от краищата на които се пръскаха лъчеобразно множество ситни бръчици.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко <b>гледаше</b> с напрегнато внимание, но мисълта му беше заета всецяло с това, как да застане при колелото и как да държи ножа, за да не се изплъзне от ръцете му. А ножът беше отчайващо малък и с твърде тънка дръжка.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и видя, че при Горанов стоеше и го гледаше началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не видя. Сега вече към него <b>гледаха</b> и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: „Продължавай! Нали виждаш, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!“</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i><i><i>	Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и <b>видя</b>, че при Горанов стоеше и го <b>гледаше</b> началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не <b>видя</b>. Сега вече към него <b>гледаха</b> и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: „Продължавай! Нали виждаш, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!“</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	„И все пак ще го направя!“ — реши Зарко и с твърди стъпки се върна при въртящото се колело. Той намести по-добре ножчето между двете си ръце и се зае с първия нарез, стараейки се с върховни усилия на волята да мисли, че тук е съвсем сам, че никой не го <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Хайде, успокой се! — потупа го бай Васил. — Сега вече никой не ни <b>гледа</b>. Ще опитаме пак. — Той постави нов изолатор.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ти бай си Васила не мож излъга! Нали те <b>гледам</b> — въздишаш, пъшкаш, очите ти ту насам, ту нататък играят. Казвай какво има!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ще те приемем бе, глупчо! Хич може ли тебе да не приемем! Само че никак не е честно това, сам да си дъвчеш луканките, а другарите ти да <b>гледат</b> и да се облизват. Запомни това!</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	— Ще ги изправим, ти не бери грижа! — излезе бай Михо от изненадата си. — Ами я ми кажи ти, откъде си <b>гледал</b>, че го направи? Туй нещо и албума го няма.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	И сега, когато Зарко отново срещна Влада Друмникова в коридора на училището, изтръпна. Тя тъй много му напомняше Лена. Очите й, също както очите на Лена, при срещата им в Парка я правеха някак си по-умна, по-възрастна. Пшеничено жълто кичурче коса се спускаше над челото й, както у Лена. Нямаше го вече това, което караше момчетата да <b>гледат</b> на нея едва ли не като на момче. Когато тя весело, но с някаква нова, сдържана и същевременно дръзка усмивка му каза: „Здравей, Зарко! Ще дружим ли и тази година?“ — той разбра.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	През цялото си двегодишно стоене в училището и завода Зарко бе <b>гледал</b>, но никога не бе правил сам такава чиния.</i><br><br>
------------------------<br>
Митко Горчивкин;Воля;1979;<br>
<i>	Най-после червената завеса помръдна, а после изведнъж сякаш се разцепи на две, надипли се към страничните стълбове и сцената се откри. Там, подредени в три концентрични полукръга, беше училищният хор. И младежите, и девойките бяха облечени в синя дочена униформа с монограмчета по яките на куртките, с широки кожени колани на кръста. Над тях от стената бащински сериозно <b>гледаше</b> ликът на Димитров.</i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>Баща ми ни нас двамата с брат ми много-много не обича. То ест обича ни, но не много. Много той обича сестрица ми Марианка. Сигур защото ся надей тя да го <b>гледа</b> на стари години. А за нас с брат ми що ли си дума – само дето ги хрантутя тия. Но ни изхрани де, и аз не мога ся оплака – каквото зависеше от него, направи го, и не ни е никога оставял. Дълг си изпълнява с нежелание, но упорито. </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         А вий прочия знайте ли, че пукал казват в Котел за человека мълчаливаго и намръщеннаго? „Що <b>гледаш</b> такъв като пукал?” Дали туй не е Бог пъкла? Като Харо – Харон? Защо тук мамалига нийде няма, туй да не е Влашко. То ест как би им дошло на акъла? </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         Отначало докато чета, Доброплодни ма <b>гледа</b> строго, уста му ся горчиво изкривила, но като чу края, лице му ся промени и след малко той рече: </i><br><br>
------------------------<br>
Милен Русков;Възвишение;2011;<br>
<i>         Да, такива едни работи. Абе има надежда, казвам аз. Наш народ ся образова и возвисява, не с дни, а с часове. Гледаш го, сега е 5 по турски, докато стане 8, още двама ще са ся научили да четат! А, не вярваш! Абе аз ти казвам! Бравос! Юнаци! Ей тъй ще я настигнем Европата, и ще ся возвисим всенародно! Че после глей що става! Е туй, дето после става, направо не е за разправяне! Ще им ся отворят очите за слънцето на знанието, ще прогледнат! Наука ще пазят, Бога ще тачат! Туй сляпото окато прави! </i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- На едно съвещание с директорите, Антов ме обиди, като каза, че ако съм специалист по чушките и доматите, то от суич сделки не разбирам. Директорите започнаха да се смеят. Тогава кипнах и му казах: - слушай драги, като те <b>гледам</b>, през главата ти виждам портрета на другаря Живков. От този момент той не може да ме понася. Найденов се опити да ни помири, но Антов се оказа злопаметен и до ден днешен не може да преглътне обидата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Здравчев, разбирам на къде биеш, но въпроса е предрешен. Делото няма да бъде прекратено. Военният и Съдебно Административния отдели на ЦК имат решение следствието да се води от цивилната прокуратура и ще го <b>гледа</b> цивилен съд, с оглед висши държавни интереси.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>В присъствието на Председателя на Върховния съд, Главния Прокурор и представител на отдел Съдебно Административен в ЦК, съдията Байчев изложи вижданията си, преди всичко, че делото следва да се <b>гледа</b> от военен съд, защото повечето от подсъдимите са военизирани, че делото срещу Иван Спасов следва да се отдели, поради липса на процесуална връзка с другото дело.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Другарю Байчев, бележките са Ви основателни, но решението на ЦК е въпреки това, делото да се <b>гледа</b> от граждански, а не от военен съд, поради висши държавни интереси. Заради процесуална икономия, делото срещу Спасов ще се разгледа заедно с другото.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Може би друг щеше да се зарадва, но Боби направи кисела гримаса. Замълча. Търсеше извинителна причина за да откаже. Погледна ме. Направих се на разсеян и <b>гледах</b> на страни.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- А защо да не седне на стола на Господин Гочев? - Казал Първият и станал, отишел до прозореца, който <b>гледал</b> към бившия дворец. От там без да се обръща казал:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Преди час ги докараха от Ловеч. Правят ги в промкомбината. Главната счетоводителка е наша снаха, <b>гледа</b> да ни вреди. Иначе, по някога се случва ковчезите да свършат, а умряло не чака, та се налага Аско да обикаля с трактора по селата да търси на заем. Скоро ходи до Голец. А така като има запас, всичко е на ред. В счетоводството знаят, че от петнайсет години тук човек не се е раждал, но в годината мрат по петнайсет, шестнайсет души и на четиримесечие пращат по четири парчета, да не се притесняваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Тъй като ни <b>гледаш</b> - и дядо Минко Йотов посочи с ръка Постоянното присъствие - как мислиш, няма ли да победим?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Няма да те питам от какви подбуди съобщи на Найденов, че колите с които се изнасят рублите, са под наблюдение и ще бъдат заловени на границата. Наистина, в момента това почти няма значение. - Шопов <b>гледаше</b> право в очите ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- От думите ти разбирам, че той е на трибуната и <b>гледа</b> сеир на игрището. А каква е цивилната му професия?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>С чаша в ръка, Найденов продължаваше да оглежда генералите един по един. Забелязах, че те отбягваха погледа му и <b>гледаха</b> в страни или надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Нали всички нас, така както ни <b>гледаш</b>, вкупом, заедно ни изгониха заради теб? Мен и Живко ни извадиха от Политбюро и Министерския съвет, Ангел от Държавна Сигурност, а бай Георги от Генералния щаб. И той мина през Развигор и изяде дряновата тояга. - И ме посочи.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Гошо, - продължи Георги Момеков - така както се <b>гледаме</b> и знаем, надали ще ти бъдем полезни в начинанието, говоря най-вече за себе си. Бях шеф на Генералния щаб, но такава длъжност в банката сигурно няма да има. Каня всеки да каже какво мисли.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Янко, как ме виждаш като командващ десетина дебеловрати, нискочели нехранимайковци, накичени със златни гривни по ръцете и краката, със златни ланци по вратовете, с обици на смачканите си уши, с оловни боксове на юмруците, с бухалки, бермудки и чехли? Не се виждам като командир на подобна сган. - Промълви Солаков. - Не, Гошо, не бих могъл да продавам чергите, венчалните халки на жените, велосипедите и играчките на децата. Не бих могъл да слушам клетвите и <b>гледам</b> разплаканите очи на жените. Не, не ставам за такава работа. - Солаков заклати разочаровано глава. - Търси си друг.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Караиванов тананикаше, <b>гледаше</b> с насмешка ту Найденов, ту мен и от време на време намигаше. По едно време ми пошушна:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Този ме ненавижда. Този ме мрази. - Найденов на два пъти изрече на ум. - Падна ли му в ръчичките, като нищо ще ме ликвидира. Гледа ме сякаш съм враг. А не съм ли? - Трескаво мислеше Найденов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Знам, знам. Цели пет години и четири месеца <b>гледах</b> как един през друг се грижехте за моето добро. От тук, от кабинетите си. За мен и семейството ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов погледна към прозореца. Той беше полуотворен и <b>гледаше</b> към градинката пред църквата Свети Седмочисленици, която хората знаеха като Черната джамия. Слънцето грееше, а веселият глъч на децата напомняше, че живота продължава.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Антов се сепна. Някой натискаше звънеца на пожар. Той стана. Беше полегнал на миндера в кухнята, направо с обувките. Когато стана, нещо тупна на пода. Той се наведе, опипа килима и намери броеницата, която беше му подарил Юли Разтухов. Едва тогава подреди мислите си, по навик потърси чехлите, после видя, че е с обувките и без да <b>гледа</b> през шпионката отвори врата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Полковник Пърлев изгледа с насмешка Тони. Тя издебна момента когато Антов <b>гледаше</b> на страна и се изплези на Пърлев.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Кой знае защо тъкмо в този момент се сетих за делото на Спас Нелов, което се <b>гледаше</b> от шефа на военния съд, полковник Станимир Величков.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Няма какво да се чудиш. Илия Павлов, Агафонов и техните съдружници започнаха бизнеса току навършили пълнолетие. Аз им регистрирах Мултиарт по Указ петдесет и шест, в края на деветдесетте години, в навечерието на промените имаха камара пари, а ти садеше лалета, <b>гледаше</b> гъби и развъждахте кошери с Антов. Финансовата ти мощ бе такава, че предложи на символична цена часовника си на Стефан Гецов1 нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Мен ми се струва, че умишлено създаваш между нас психоза. Оня ден Карата пита: Вярно ли е това, което говори шефа? Страхотии?! Защо стряскаш хората? Остави ги да си <b>гледат</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Представяш ми ги като свръхчовеци. Винаги съм давал пример, че човек изправен на метър от Хеопсовата пирамида, няма да може да я види. Едва след като се отдалечи и погледне с просто око или бинокъл, би могъл да се наслади на величественото творение на човека. Сега, когато <b>гледам</b> в миналото, виждам, че дългата ръка на съдбата е събрала тогавашните амбициозни момчета, които регистрираха Мултиарт.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Найденов направи няколко крачки и застанал с гръб към мен, <b>гледаше</b> хората по улиците.Толкова рядко го виждах безпомощен както сега.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Понякога се налага. Защо да изживявам повторно станалото? Не е ли по-добре да <b>гледаме</b> на нещата от хумористичната част? - Пресилено се засмя Найденов.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Един петък следобед пристигаме тримата, Адвоката, Попето и аз. Пред портата, <b>гледаме</b> това кресло и бюрото, което сега е в неговата стая. Дойде едно хлапе.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Четири прозореца, укрепени със железни пармаклъци и дървени кепенци, <b>гледаха</b> към площада и осигуряваха дневната светлина на механата.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Лесно. Попита ме: - Има ли жени? - Казах му, че няма. - Пита защо сме пуснали кепенците? - За да не ни <b>гледат</b> хората, като ядем жаби. Той се страхува много от жаби. Когато чу за жабите, плю, взе шишето с вино и тръгна към кръчмата на Дончо. Отмина няколко крачки, спря се, погледна ме и каза: Щом ядете жаби и няма жени, вие сте щъркели, а не хора. Пфу-у-у! - Плю и замина.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Калоян е работар. Цял живот блъска като счетоводител. Сега е пенсионер. Жена му почина. Той <b>гледа</b> една крава, куче, пет кокошки и петел. Голямата му дъщеря е омъжена в Априлци, а малката, Таня, е Ваша колежка. Тя е съдийка в Градския съд.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Същински Джино.*/*Немската овчарка на Ева/. - Само Джино можеше да <b>гледа</b> по този начин. - Помислила Ева. - Джино беше верен и признателен.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>Дойде и моя ред до гишето на граничния контрол. Служителят тракаше по клавиатурата на компютъра. Присвиваше очи пред монитора и отново тракаше по клавиатурата. Заничаше в паспорта, <b>гледаше</b> монитора и на края физиономията ми от натура. С облекчение внимателно сгъна паспорта и запита:</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Че какво е зависело от мен, та да съжалявам? Това беше малка интересна трагикомична театрална постановка, но не съм сигурен, че бих я <b>гледал</b> повторно, предпочитам по-лоша, но различна. Вече допуснах две едни и същи грешки, а това би могло да се приеме като патологична проява.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>- Защо злобееш срещу Адвоката - попитал един общ приятел - срамота е, той ти е <b>гледал</b> бракоразводното и другите дела? Длъжник си му. - Не съм - казала Мариета - минало е давност.</i><br><br>
------------------------<br>
Николай Орешаров;Банката. Политически роман. Кн. 4. Баланс;2007;<br>
<i>С известни усилия Мария успя да му обясни, че Цветана Рангелова не е магьосница, нито предсказва с карти или <b>гледа</b> на кафе. Чисто и просто прави изчисления` съобразно името, дата, месец и година на раждане и казва това, което показват изчисленията.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Човекът вдигна лице към него. Беше към петдесет и пет-шестдесет годишен. Две дълбоки бръчки ограждаха скованата от напрежение уста, а големите светли очи <b>гледаха</b> смутено под посивелите вежди.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите <b>гледаха</b> объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на „Мендес Алиаро“ а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. „И аз гледах така, както този чичко днес“, помисли си той развеселен.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i><i>	Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите <b>гледаха</b> объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на „Мендес Алиаро“ а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. „И аз <b>гледах</b> така, както този чичко днес“, помисли си той развеселен.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Как се казваш, бе, момче? Името ти не знам още, <b>гледам</b> те като гърмян заек и се не сещам да те попитам!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— И аз така му казах. Казах също, че гарантирам за теб. Знам, че ще се справиш! Първите дни ще <b>гледаш</b> наистина като гърмян заек, но ще се справиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Когато пристигна в жилището в Торехон, наближаваше полунощ. Отвори тихо външната врата, за да не смущава болните възрастни съседи. Лампата в хола светеше. На масата имаше няколко неизмити чинии и почти празна бутилка „Джони Уокър“. Телевизорът работеше. По Антена 3 даваха екшън и Чавдар сигурно го <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Слабите ръчички на детето здраво стискаха пухкавото кълбенце, а големите му кафяви очи <b>гледаха</b> сериозно. На лявата му буза се открояваха две дълги отвесни драскотини. Едната беше по-дълбока и от нея се бяха стекли няколко капчици кръв, засъхнали по вирнатата брадичка.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— И двете са тук — засмя се в отговор Илия, който беше станал да ги посрещне. — Ей къде са се сгушили на дивана с пълни коремчета и <b>гледат</b> филма по първа.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Родителите на Росен отново се спогледаха, след това впериха невярващ поглед в детето, което <b>гледаше</b> втренчено екрана.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— А ти забрави ли колко вечери сте <b>гледали</b> Марето с майка си? — засмя се Ивана. — Ние с Илия една вечер на учителски съвет, друга — на родителска среща, трета на събрание!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Миналата неделя <b>гледахме</b> с него мача между Real Madrid и Barçá. Изпихме доста бира и научих много интересни неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Делян млъкна и смачка недопушената цигара в малкия пепелник. Ервин го <b>гледаше</b> в недоумение. Що за хумор?</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Ивана <b>гледаше</b> като в сън как Илия слага малкия термометър под мишничката на детето, изчаква краткото бип-бип и вперва поглед в екранчето. „Боже, дано да се засмее! Да се засмее и да каже, че няма нищо страшно!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Ивана <b>гледаше</b> как едрата ръка на новодошлия стисна силно изморените пръсти на мъжа й, а сивите очи се впиха в тъмните кръгове под очите му. „Бивш офицер“, помисли си тя и усети как се изпълва с надежда. Вече не бяха сами в бедата!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Изправи се бавно на омекналите си крака, откачи хавлията на Калоян, която висеше до мивката и я уви около мократа си коса. Впери поглед във восъчното лице, което я <b>гледаше</b> от огледалото и изкриви устни в усмивка:</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— А пък вие двамата сте се забавлявали като древните римляни! Гледали сте битката от трибуните и сте ревали с палци надолу: „Убий го!“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Беше през зимата. Бях на пет години, а сестричката ми — на възрастта на твоята Матилде. Точно тогава в България беше въведен режим на електрическия ток… Три към едно. Три часа тъмно и студено, на свещи и газени лампи, един час светло и топло. След това отново тъмнина. Тогава се научих да познавам часовника. Трябваше да <b>гледам</b> стрелките и да зная кога да запаля свещта. Минутки преди да изключат светлото, защото след това щеше да бъде късно…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Чак след пет години разбрах. Един ден майка ми пишеше нещо на бюрото в салона, затрупано с документи, а аз <b>гледах</b> телевизия. По едно време тя ме помоли да взема някаква папка от нощното й шкафче в спалнята и да й я донеса. Отидох, отворих шкафчето, но вместо документа, който търсеше майка ми, намерих друг. Един малък плик, облепен с испански пощенски марки и с нашия адрес, написан на латиница. Първото и последното писмо от баща ми.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Един ден, бях вече студент — продължи той, сякаш не беше чул думите му — <b>гледах</b> по телевизията документален филм за живота и творчеството на Гауди. Срещата с вашия „Луд каталунец“ беше за мен като… Не мога да намеря точната дума. Но тя е без значение! Важното е друго: че в този ден аз разбрах три неща за себе си! Първо, че вече не мога да мразя и второ — че не трябва да ставам архитект… Напуснах висшия институт по архитектура, започнах да работя като келнер, за да мога да се издържам сам и се записах да следвам задочно във факултета по агрономия.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме <b>гледат</b> сестрите… Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори… Дните някак си минаваха, но нощите… След залез слънце започваше най-страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше… Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет… До сутринта налагах челото и крачетата…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се <b>гледаме</b> двамата с него!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— А, на мене! Какво да им <b>гледам</b>, като не им разбирам нищо на испанците… Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха… Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко й виках: „Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!“ Ама тя като рече „не“ та „не“! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я виждала две години…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— За това, че е майка! — подсмръкна Боряна и избърса отеклия нос с влажната кърпичка. — Че ражда и <b>гледа</b> деца и не знае защо ги гледа!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Страшна работа! — поклати глава другата. — Те там се <b>гледат</b> сами, ние тук се ядосваме с чужди… Аз тази година на два пъти квартира сменям и сега пак търся за другия месец!…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона застана чинно зад единия от големите кръгли свещници, пълни с пясък, в които бяха забодени запалените свещички, изкривени от топлината. Погледът й се плъзна по гърбовете и главите на хората, застанали пред дървените пейки от двете страни на тясната пътека и се спря върху иконата на Богородица с младенеца, която я <b>гледаше</b> тъжно отсреща.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Дона плъзна поглед надясно и срещна очите на Исус Христос, който я <b>гледаше</b> от голямата икона от другата страна на олтара.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я <b>гледаше</b> загрижено, седнал на пейката от лявата й страна. Изправен пред нея, с дамската й чанта в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Приятели някакви на бабата, дето я <b>гледа</b> Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те — да помогнат!… Как й се карах, ако знаеш! „Ти луда ли си? — викам й. — Вършат ли се такива неща, без да си питала жената?“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— То туй е верно! — врътна глава мъжът. — Но аз друго искам да кажа! Че като <b>гледам</b> испанците как чекат един зад друг на опашка, па как се качват само от предните врати, па как поздравяват шофьора, па той как им се усмихва…</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	Френският език на Педро излизаше леко гърлен, но плавен и непринуден. „Не си <b>гледал</b> Сорбоната на картички. И не си писал чуждите думи по десет реда едната.“</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Ще продължа само моя седми клас, за да подготвя децата за изпитите! Ще давам уроци вкъщи, ще <b>гледам</b> Роско… А може и да помагам на Таня и Георги на щанда! Не съм го правила, но ако трябва, ще се науча! С всичко ще се справя! Досега учех другите, че срамна работа няма! Дошло е време и аз да усвоя урок!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Божилова;Жега в Мадрид;2007;<br>
<i>	— Нямаше! Затуй още снощи отиде в Money Gram и прати и за четирите дечица „Само да тръгнете, тати, й вика, ще ви изпратя да имате и за в джоба! Но искам да покажете какво можете! А пък аз тука морето може и тая година да си го <b>гледам</b> на картичка!“ Тогава пък ревнах аз: „Само да си посмял, викам му, да не ме заведеш поне за една седмица! Директно си хващам самолета! А пък ти тука, като те свие дископатията, сам си се оправяй!…“ Накрая карахме, варахме, пак до майка опряхме. Ние оставаме тук, на фронта, а тя — там! Тила с детето да пази!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>- Миле! Миле... къде се затри туй момиче? - В оная сутрин гласът на леля Бияна долетя от двора, обаче аз бях оздравяла и <b>гледах</b> на нещата откъм веселата им страна.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>За дегустацията на новия й шедьовър - помня, че много години подред мама <b>гледаше</b> на тая работа като на опиване с високоградусен алкохол - бях призовавана аз, но само ако бях Милето, защото понякога за мама бях Милчо и тогава можех да се излежавам и да мисля на спокойствие за нашата майка.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Да. Мъчнотии са ни създавали и устрелите. За мен, ако питаш, по-гадна гад от устрела не съществува. Гнус ме е от тях. Верицата им таковам до девето коляно, когато ми паднат. Защо ги мразя ли? Всяка подла твар мразя. Преди пет-шест години, може и повече да са, сред лято беше, тъкмо мина Петровден, в нашата птицеферма взеха да се тръшкат пилетата. Едно след друго. Тоя, забравих му името, зоотехникът, луд полудя. Лицето му - <b>гледам</b> - бяло, синьо, трепери от нерви, не ти трябва телевизионен екран - всичко се вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Толкова пъти съм виждала пътуването на Карамана с домочадието до Гюмюрджина и обратно и всеки път оставам да го <b>гледам</b> - макар и същото, то никога не е същото, защото обичайните закони тук са невалидни и нашите мъртви инатливо се опитват да променят поне ръбче в замръзналата кристална решетка на отминалото време.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Доста объркан, Михалидис пое детето с една ръка, с другата държеше фитила и взрива, тъпчеше на място и внимателно <b>гледаше</b> как Караманица мие, кълца, подрежда в отделни панички каквото й трябва - да стои там и да си чака реда да влезе в тенджерата; то е малък ритуал, без който гозбата не става вкусна, месото не е сочно, лукът не плува на прозрачни люспи с кехлибарен цвят, магданозът не е яснозелен и хрупкав.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Къщата сутрин;1987;<br>
<i>Като <b>гледах</b> как баба готви, все едно че <b>гледах</b> себе си. Елате и ме вижте - точно така готвя. И друго: никога не готвя, ако съм сама, не обичам да ям сама, затова, няма ли ги нашите вкъщи, омръзне ли ми чаят и сиренето, хващам някого от пътя, каня го тържествено на обяд или на вечеря и тогава готвя с мерак.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- Ще се спотайва гадът, няма защо да дебнем днес - отказва се Амуджата, - дай най-добре да сложим дръжка на вратника, че като го <b>гледам</b> тъй безрък, ми призлява.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>Монката - на седмото небе, аз - заплеснат по тях, но Амуджата си <b>гледаше</b> работата. Метна серкмето, хвана вампа и стегна възела. Казвал съм ти, Миле, как се стяга възел на серкме с вампирица, няма никаква разлика от възел на ненужен спомен... А? Какво? Забравила си? Да си го запомнила - няма да повтарям.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- Какво ще кажат те, бре! Чуждите хора ли ще слушаш, или жена си! Некадърник! Трийсет години го търпя тоя некадърник! Хората <b>гледат</b> да се пенсионират и да се хванат на работа, а той гледаше да се пенсионира, че да се излежава по цял ден...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i><i>- Какво ще кажат те, бре! Чуждите хора ли ще слушаш, или жена си! Некадърник! Трийсет години го търпя тоя некадърник! Хората <b>гледат</b> да се пенсионират и да се хванат на работа, а той <b>гледаше</b> да се пенсионира, че да се излежава по цял ден...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>А в деветата си пролет, в чиито върби мъзгата дъхтеше във въздуха по-силно от тинята в реката, Амуджата беше пак уловен от мен да ми направи пискун. Гледах го и се учех.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>От тая изпита вода знам, че грозните имат по-високо самочувствие, защото всеки <b>гледа</b> поне да не ги обиди, туй е така, имах една съученичка, грозна до съжаление, всички я съжалявахме, прощавахме й, дори я изтиквахме някак пред нас и тъй като това съвпадна с периода на формирането на характера й, тя придоби самочувствие. Същото важи и за красивите хора, макар че не е същото, защото самочувствието им идва - ясно от какво.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>С парите в джоба, аз не си купих хляб, не бях гладна, просто се покатерих на струпаните цепеници край пещта и обясних на чичо Стоян, че съм дошла да поседя на топличко. И го <b>гледах</b> с четири очи, без да смея да попитам каквото и да било.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Свестен човек, ти казвам;1989;<br>
<i>- От вчера нали артиса хляб, от него ще ям! - май се свърши търпението на чичо Стоян, измъкна мрежата от ръцете му и с едно перване на дланта я оправи. - Нà, че като <b>гледам</b> хора, смотани в ръцете, ме боде под лъжичката! Какво се пулиш? Да не смяташ, че като артиса хлябът, наведнъж го изяждам? Будала!</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>А след час, като излязох от къщи, го зърнах на пейката на входа - ожулени джинси, особено на коленете - малко синя и малко мръсна риза, разкопчана до пъпа - чорлава коса - седеше със смешно заметнат крак върху крак и ме <b>гледаше</b> с ненавист и злоба - такива винаги са ми приличали на небесни китаристи, загубили китарите си в облаците.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Филмът е хубав, но сме го <b>гледали</b>. Не ми е ясно удоволствието да се свреш в натъпкан салон и да се възхищаваш на вече веднъж възхищаваното.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Погледнах я, сълзите й напираха. Това е като при свръхчувствителните милиамперметри, чиито стрелки летят нагоре-надолу кажи-речи от нищо съществено, а като ги <b>гледаш</b>, си викаш: господи, слънцето ли е въздъхнало от умора, че...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>На стадиона никого нямаше и бесен срещу себе си прехвърлих беса си в колата. Моят жанр са високите скорости, които ме задържат без усилие до редовете на последната фантастика, която чета, аз не мигам, очите ми са фасетни (ли бяха очите на членостоногите?), долната дясна фасета е фокусирана върху спидометъра, който си позволи да произнесе "120", забранена скорост в тоя участък на пътя, и извърнах фасетата, за да не <b>гледа</b> забранени работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Въпросният кулокран стоеше извън сградата на комбината за панели. Като го <b>гледах</b> отстрани, много ми се искаше да го сравня с огромен щъркел, но той беше боядисан в жълто, а жълти щъркели няма. Мария Зарина, фотожурналистката, двайсет и седем годишна, командирована да направи репортаж за нашия домостроителен комбинат, се поразходила по стрелата на кулокрана, за да направи снимки отвисоко. И паднала. Долу бил строеният бетонен батальон на панелите, но тя паднала между два панела, на меко, върху трева, докато дошла линейката, била още жива, чак по пътя за болницата...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- Виждаш ли стрелата на крана, по нея тръгна журналистката. Издебна, че кранистът го нямаше, и хайде да правим снимки от птичи поглед. Поне да пълзеше по стрелата, а тя права маршируваше горе и току щракваше с апарата, току щракаше... Значи, хем права върви на такава височина по кръстосаните винкели, хем с едно око <b>гледа</b>, защото другото е навряла във визьора на фотоапарата. Нали я наблюдавах ей оттук - загуби равновесие, олюлее се, разпери ръце, хà насам, хà натам, засмее се и пак тръгне, пак се олюлее и пак тръгне...</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>- И сега имам късмет да те питам от трето лице: ти, чудесно момченце, как <b>гледаш</b> на своята Мария и дали тоя ти поглед я топли вечер, та тя отмята завивката и си казва - ах, колко съм ощастливена?</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>В ПЕТНАЙСЕТ И ПЕТНАЙСЕТ ЧАСА се обади Ганто да тръгвам - четвъртата Мария. Мария Дикова, която живееше в центъра на града, на втория етаж, непосредствено над кафе-сладкарницата. Прозорците на стаите <b>гледаха</b> към терасата на сладкарницата, към кръглите маси, засенчени с червени плажни чадъри и с шумна гълчава независимо от горещото следпладне.</i><br><br>
------------------------<br>
Петя Караколева;Седем живи Марии;1991;<br>
<i>Надявах се, че денят е свършил, обаче на стълбището седеше Ганто, <b>гледах</b> този вестител на нещастията и съжалявах, че не го обесих още след първата вест, както са постъпвали в древността. Той бавно и разсъдително ми приказваше, а аз го разглеждах, може би той беше единственият кучи син, който не знае, че е такъв, а се смята за извънредно същество, смята се, че е замесен с мая, получена от смесването на жарава и семе на тигър.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>Тристаен панелен апартамент в жилищен блок пред завършва не. Голи сиви панелни стени, от които повява студ. Постепен но се осветява от настъпването на утрото. Бодра музика и но вини от сутрешния блок на програма „Хоризонт", която чести ти на слушателите си първия ден на пролетта. Чува се тропот, стъпки на много хора. Водени от Шефа, влизат всички без Малката. Мъжете носят кутии с тапети, лепило, кашони с четки и пр. Всички <b>гледат</b> с нерадостно любопитство голите стени. Кембриджа се освобождава артистично от кашоните, които носи, вследствие на което се разхвърчават четките.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ТОТОТО (като <b>гледа</b> съсредоточено стената). Абе, защо не направим едно тото? По петарка от всички - който залепи тази стена, печели тото, а?</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>КЕМБРИДЖА. (в тишината след излизането на Шефа пее). "Я  возвращаю ваш портрет..." Вчера <b>гледах</b> "Те се сражаваха за родината" по телевизора. Някой може ли да ми каже за какво се сражаваме ние? Какъв е смисълът да вършим нещо, в което никой не е професионалист? Та дори отпадъчните материали да изнасяш, пак се иска професионализъм. Виждали ли сте някога с каква виртуозност закачват циганите боклукчийските кофи?</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ЧОВЕКА. (на себе си, сякаш не го е чул). Гледаш - нищо, четири години някакви, а си разсипах здравето. Защо - за да й угодя, за да я разведа из Европа, да се почувствувала човек! Човек ли?! Жените са чудовища, братко! Гледат да ти изстискат и последната капчица кръв. И като се върнеш един ден - гледаш - празно! Натъпкал си стаите с разни корекомски фъшкии, а в душата ти - празно!</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i><i>ЧОВЕКА. (на себе си, сякаш не го е чул). Гледаш - нищо, четири години някакви, а си разсипах здравето. Защо - за да й угодя, за да я разведа из Европа, да се почувствувала човек! Човек ли?! Жените са чудовища, братко! Гледат да ти изстискат и последната капчица кръв. И като се върнеш един ден - <b>гледаш</b> - празно! Натъпкал си стаите с разни корекомски фъшкии, а в душата ти - празно!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>АЙНЩАЙН. Разбирам за какво намекваш - че съм разглезен, че са ме <b>гледали</b> като в инкубатор, че въобще,не си представям с колко трудности ще се сблъскаме...</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>ТОТОТО. Т. е. животът е тото, младеж! И в това тото сферата най-много веднъж да се завърти така, че да ти се падне шестица. От небето ти пада. Малката, <b>гледа</b> те с ей такиива влюбени очи, изпуснеш ли я сега - после гони вятъра цял живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>На вратата, пъшкайки, с голям кашон и черно куфарче, се появява Скръндзата. Всички го <b>гледат</b> втрещени.</i><br><br>
------------------------<br>
Светлозар Жеков;Тото. Пиеса в две действия;1989;<br>
<i>Всички се сковават в очакване, чуват се стъпки. Малката се приближава до прозореца, наднича, другите <b>гледат</b> към нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Сара вече е готова. Нарисувала е сцена от „Деня на независимостта!" Това е любимият й филм. Кой от вас го е <b>гледал</b>, кой обича филми за извънземни? Вдигнете ръка, ако има такива!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Хитоми идваше тук не повече от два пъти в месеца и винаги се опитваше да бъде максимално дискретна. След като се разходи из заседателните зали и надникна в няколко кабинета, тя си намери сигурно убежище - сервизното помещение на 42-рия етаж, където нямаше видеонаблюдение и детектори за дим. Именно тук тя обичаше да <b>гледа</b> залеза над града, да пуши Marlboro и да разсъждава върху личните си проблеми, необезпокоявана от никого.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Касим се намръщи. Защо разговорите винаги започваха и свършваха със семейството? Трябваше ли да отговаря на едни и същи болезнени въпроси всеки път? Беше скаран с баща си и толкоз! Всички знаеха това. Не си говореха по телефона дори. Виждаха се само по празниците, от уважение. Всеки да си <b>гледа</b> живота! Усещайки неудобството, което причинява, Абдула се извини и смени темата:</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>С броя на нашивките по пагона растяха отговорностите и задълженията, но заплатата и привилегиите също се увеличаваха. Всеки си получаваше заслуженото, а именно -това, за което бе учил и това, за което бе работил. Всички си знаеха мястото в йерархията. Правилата бяха ясни. Политсекретарите, комсомолските връзкари и разни други протежета получаваха много повече, отколкото даваха, но те бяха малко на брой, пък и Алексей изобщо не се интересуваше от политика. Спокойно можеше да преглътне тяхното присъствие и да <b>гледа</b> собствения си живот.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>носле, но любовта към Алексей и страхът, че може да го загуби, побеждаваха изкушенията поне в началото. Търпението й обаче намаляваше, премазано от нищетата. Тя <b>гледаше</b> филми и телевизионни предавания, четеше в луксозните списания за охолния живот и за по-добрите възможности, които предлагаха големите градове в Русия. Бързото развитие на търговията и индустрията там разкриваше множество работни места и отчаяни хора от всички краища на бившия СССР отиваха да търсят късмета си в руските мегаполиси.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Жена му беше на някакъв стаж в чужбина и той използваше времето в нейно отсъствие, за да си навакса пропуснатото от ергенския живот. «Човек винаги цени това, което няма» -помисли си Свен, докато с любов <b>гледаше</b> червените етикети на известната руска водка. Седна на канапето пред огромния плазмен телевизор, запали цигара и търпеливо зачака пристигането на своите приятели, като безцелно сменяше каналите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Всъщност Хитоми вече никога нямаше да <b>гледа</b> на света със същите очи. Сега, когато знаеше със сигурност, че Дяволът съществува и че търгува с душите на хората по интернет, обикновените неща й се струваха като резултат от действието на много по-могъщи и невидими сили, които управляват света. Успокояваше се единствено с мисълта, че съвсем скоро щеше да си получи душата обратно. Такава беше уговорката. Все пак, какво повече можеха да искат от нея в замяна на една-единствена оценка? В договора беше ясно записано: "назаем за една седмица".</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	О, да, беше забележително! Никога не съм предполагал, че древните са били толкова напреднали. Гледал съм много филми, но друго си е да докоснеш историята на живо.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i><i>Отново настъпи тишина. Човекът зад бюрото <b>наблюдаваше</b> присвитото от срам момиче с любопитство и очакваше някакво оправдание от нейна страна, а тя смутено <b>гледаше</b> пода и се чудеше какви думи да подбере. Сърцето й биеше от тревога и недоумение. "Какво се случва тук, по дяволите?"</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Вие американците сте тотални лицемери! Усмихвате се, <b>гледате</b> човека в очите и проваляте бъдещето му!</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Ако е станало през нощта или ако убиецът е разполагал с невидима екипировка, колкото и да <b>гледаме</b> записите, едва ли ще можем да го идентифицираме.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>-	Вижте, - продължи Тамара, - родителите ми бяха много бедни и в родината ми се водеше гражданска война. Харесаха ме от една агенция, която набира компаньонки за богати мъже в цял свят и ми предложиха да се запиша при тях. Щяха да ме измъкнат от мизерията, от ограниченията на военното положение, щяха да ми осигурят документи, с които да напусна страната. Обещаха да ме <b>гледат</b> като писано яйце, казаха ми, че съм много красива. Какво повече може да иска едно 16 годишно момиче, според Вас? Обещаха, че ще открият</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>Първата мисъл, която ми мина през главата беше, че срещу мен стои брат-близнак, за чието съществуване дори не подозирам. Но това беше прекалено абсурдно, за да е истина. Съвсем скоро погледите ни се пресякоха. По лицето на двойника ми се изписа същото недоумение, което изпитвах и аз в момента. Двама души, напълно еднакви, стояха един срещу друг в автобуса и се <b>гледаха</b> в очите със зяпнала уста.</i><br><br>
------------------------<br>
Тихомир Димитров;Душа назаем;2008;<br>
<i>В началото се подвизавах скромно из различни градове на Европа. Винаги плащах в брой и <b>гледах</b> да не се застоявам на едно и също място. После заминах за Америка, където за последен път си смених самоличността. Не ме питайте как. В „страната на неограничените възможности" всичко е възможно, ако имаш достатъчно пари. От тогава до ден днешен присъствам в публичното пространство като Уинстън Демерит - успешен инвеститор, предприемач и милиардер.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Сега съм преуспял, сит съм и давам хляб на другите… не пиша книги… другите <b>гледат</b> да ми се харесат… не вярвам в нищо друго, освен в любовта…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Няма страшно, може тази нощ да останеш да спиш тук. Едното легло е свободно — говореше някой, който в същия момент влезе в стаята. В първия миг примижах от светлината и не можах да видя лицето му. Като отворих очи, срещу мен стояха две момчета и ме <b>гледаха</b> с учудване и интерес.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тайно се надявах, че ще срещна в очите й разкаяние или поне тъга, като ме види. Нищо подобно. Мариана ме <b>гледаше</b> така, сякаш нищо не се е случило, сякаш изобщо не е съществувало онова писмо, което започваше с думите: „Скъпи приятелю, аз зная, че ти ще разбереш…“ Тя просто се радваше, че ме вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Колко се беше променила! Когато я <b>видях</b> за последен път, беше момиче, което обичах, а сега бе млада жена. Как само звучи — млада жена. Да, млада хубава жена. И как само го каза: „един мой много добър приятел“. Не „мой съученик“ или „мой приятел“, а „един мой много добър приятел“. Утрепа ме с тези думи. Очаквах, че като я видя, в мен ще се появи ненавист и жажда за отмъщение, но нищо подобно не се появяваше. Просто я <b>гледах</b>. Не бях я виждал от две години. Да, тя беше и едновременно не беше тя. Един мой много добър приятел… Виж ти!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	И ние се унесохме в спомени за нашите съученици, като през цялото време аз отбягвах погледа й и вътрешно кипях от яд. Какъв глупак съм, държа се така, като че ли аз съм виновен пред нея, а не тя пред мен. Момчетата скоро си тръгнаха с чертежа, а момичето излезе и каза номера на стаята, където отиваше. Останахме сами и от това се почувствах още по-притеснен. Все така <b>гледах</b> встрани и отговарях на въпросите на Мариана. А тя говореше ли, говореше… И нито дума за писмото.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Облякох се бързо. Мариана ме <b>гледаше</b> от леглото и мълчеше. Облечен вече с палтото, приседнах до нея. Сега ме <b>гледаше</b> право в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— В началото — да. Седиш в тъмната зала и <b>гледаш</b> едни светли точки, които бавно се движат по екрана. Като си помислиш, че това са самолети, които са на стотици километри от теб… Но за тези неща не трябва да се говори. Те са военна тайна.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Погледите ни се срещнаха над клечката кибрит. Докато се <b>гледахме</b>, тя изгоря и никой от двамата не успя да запали цигарата си. Засмяхме се едновременно в тъмнината. Изведнъж ме обзе силно желание да я прегърна, но нямах смелост да го направя. Драснах нова клечка и отново срещнах очите й. Запалихме цигарите. Ваня се закашля.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя продължаваше да <b>гледа</b> напред. От колата лъхаше топлина, свиреше тиха музика, нежна зелена светлина струеше от арматурното табло, а двигателят почти не се чуваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Жената рязко потегли и гърбът ми за миг се залепи за меката облегалка. Отново <b>гледаше</b> напред и по нищо не личеше, че чува това, което й говоря. Стрелката на километража някак неусетно достигна сто километра. Прелетяхме през първото кръстовище и наближавахме светофара, от който се отклоняваше пътят за Студентския град.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Никога не бях срещал нито бях виждал отблизо тези момчета. Веднъж обаче телефонът в нашия блок бе развален и отидох до техния, за да се обадя на Ваня. Изведнъж през вратата започнаха да влизат невероятно мускулести и широкоплещести мъжаги, натоварени с чанти и куфари. Гледах ги зяпнал — те бяха толкова много и всичките така яки, че свят да ти се завие. С тях шега не бива, казах си, по-добре е да не се закачаме с тях през прозорците. Докато си мислех това, а и все още никой не вдигаше телефона отсреща, чух боботещ басов глас почти до ухото си:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Отворих тефтерчето и му показах страницата. Той дълго я <b>гледа</b>, след това хвърли поглед към рафта с вестниците и списанията на Никола и отново закова поглед в тефтерчето. Разлисти го няколко пъти и ми го върна, без да каже нищо.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— И все пак я си представи, че всичко е било организирано от… телевизията, да речем. И са заснели със скрити камери. След това оня ще го хванат, а мен ще ме <b>гледа</b> цяла България. Вижте колко е честна нашата младеж, ще кажат.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Страшно ми хареса тя в този миг и наистина почувствах желание да бъда с нея. Как само го каза! И го <b>гледаше</b> в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Силвия излезе. Седях срещу жената. Тя ме <b>гледаше</b> с безцветните си очи, които сигурно някога са били сини. Чувствах се неловко. Мълчахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Вдигнах очи и срещнах погледа й. Тя се усмихваше. В този миг се проклех за всички глупости, които ми минаха през главата и я почувствах близка, много близка. „Ще бъдем съседи“ — бе казала тя. Гледаше ме и се усмихваше. Аз също я <b>гледах</b> и се усмихвах. Колко беше хубава! За пръв път я виждах толкова отблизо. От нея ухаеше на нещо страшно приятно.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i>	Вдигнах очи и срещнах <b>погледа</b> й. Тя се усмихваше. В този миг се проклех за всички глупости, които ми минаха през главата и я почувствах близка, много близка. „Ще бъдем съседи“ — бе казала тя. Гледаше ме и се усмихваше. Аз също я <b>гледах</b> и се усмихвах. Колко беше хубава! За пръв път я виждах толкова отблизо. От нея ухаеше на нещо страшно приятно.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	„Атила“ от Верди. А сега де! За пръв и последен път бях ходил на опера като ученик в осми клас. Бяхме дошли на екскурзия в София и по инициатива на учителката по пеене в плана за деня беше включено и посещение на опера. Капнали от ходенето из града, по време на представлението почти всички заспахме. Така и не разбрах какво <b>гледахме</b>. И сега изведнъж — „Атила“ от Верди. Но какво от това? Дори да беше казала да я заведа на ревю на дамски прически, нямаше да се поколебая нито за миг…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Прозорецът на салона, в който седяхме сутринта със Силвия, светеше. Какво ли правеше тя сега? Може би четеше есетата на Оскар Уайлд или <b>гледаше</b> телевизия. Какво ли мислеше за мен? Сигурно нищо. Просто й се е искало да излезе някъде, изведнъж се появявам аз и й предлагам да отидем на кино. Какво толкова? А може би вече е забравила. Защо стоях на улицата пред тази сграда и не можех да си тръгна? Защо исках да си представя какво прави Силвия в този миг, как е облечена, с кого говори, за какво мисли? Защо…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Да, но гласът й е добър. Кой, ако не тя? Софрониева е слаба, виж, че е все в дублиращия състав. Гледах я в „Царицата на чардаша“. Не струва.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Боже мой! Костюми, вечерни тоалети, игли на вратовръзките, коли с пропуски, шведска вакса за ски, „Ситроен“! Какво търсех аз с тези момичета и момчета? Не бях ли наистина като онзи, който взел да подквасва морето? Стана ми тъжно от тази мисъл. Хвърлих поглед към Силвия. Тя съсредоточено <b>гледаше</b> напред. Обърна се и ми се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i><i>	Всички се втурнаха към лифта един през друг. Проследих ги с поглед. Силвия я нямаше между тях. Обърнах се и <b>видях</b>, че стои на същото място. Две момчета се бяха спрели малко по-нататък и я <b>наблюдаваха</b>, като си говореха нещо. Силвия ме <b>гледаше</b> и се усмихваше. Не смеех да се приближа.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Младият мъж се наведе и бързо започна да пише. Някои от цените бяха в двуцифрени числа. Всички ме <b>гледаха</b> изненадано. Когато сумата беше готова, в размер на повече от три мои месечни стипендии за отличен успех, бръкнах небрежно в джоба си и извадих двайсетолевките. Камен също извади някакви банкноти, но в този момент Силвия го попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Едната стена бе заета от огромна библиотека, която достигаше тавана. До прозореца, който сигурно <b>гледаше</b> към вътрешния двор, имаше красиво старо бюро със свещници. Имаше масивен дъбов гардероб с вградено огледало, дървено легло с потъмнели от времето табли, изрязани в красиви плетеници. Светеше висок зелен лампион с основа и стойка от черен мрамор, набразден със светли жилки. На бюрото бяха отворени книги и тетрадки, осветени от настолната лампа в млечнобяла светлина. Мебелите хвърляха странни сенки по стените.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Лежах и тайно <b>гледах</b> скриващото се под дрехите изящно тяло, красивите стегнати гърди, стройните й бедра, гладкия корем. Кога ли ще можем да бъдем отново заедно? Обземаше ме все по-силна тъга. Силвия сякаш си отиваше от мен, без да каже кога ще се върне, отново толкова хубава, далечна и недостижима.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i><i>	Пихме кафе, седнали в двата фотьойла. Силвия беше оправила леглото и всичко бе както снощи, все едно, че нищо не се е случило. Наистина ли бяхме заедно тази нощ? Колкото повече време минаваше, толкова по-невероятно ми се <b>виждаше</b> това. Но щом погледнех Силвия, разбирах, че е истина. Тя ме <b>гледаше</b> по съвсем различен начин от вчера.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Колко различно беше всичко. Отново тръпнех при всяко нейно докосване, но по друг начин — не с трепета на съмнението и надеждата, а с някаква вълшебна смесица от гордост, щастие и нежност. Сигурно това е любовта. А Силвия е истинското момиче. Нито за миг не се съмнявах, че е така. Тя беше с пусната коса. За пръв път идваше така в Университета. Беше толкова хубава, че ме обземаше страх, като я <b>гледах</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	И тръгна. Стоях и <b>гледах</b> стройната й фигура, която се отдалечаваше по тротоара, и исках да хукна, да я настигна, да й кажа, че денят ми не може да бъде приятен без нея, че без нея той няма да бъде никакъв ден. Но не го направих. Върнах се в Университета и отидох в редакцията.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Отпих едва-едва и се нахвърлих върху крачетата, посипани с лютив червен пипер, от който на очите ми изскочиха сълзи. Марин ме <b>гледаше</b> съжалително.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Е това не мога да го разбера. Мадама с баща професор, пълна с мангизи, а ти да бачкаш тук, вместо да си <b>гледаш</b> кефа.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Леглото винаги така ме чака — похвали се Марин. — Когато си дойда, леглото оправено, готово за спане. Много ме <b>гледа</b> моята сестричка.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Хората стояха на опашката, без да разговарят. Някои четяха, други просто <b>гледаха</b> пред себе си. Часовете течаха. Бях страшно гладен, спеше ми се, но не смеех да мръдна, за да не изгубя реда си. В бюрото се появиха някакви италианци — две момчета и едно момиче. Отидоха, казаха нещо на регистраторката и след минута си тръгнаха с бележка за настаняване. Сред опашката се понесе глух ропот. После идваха още чужденци, взимаха бележки, а опашката ги изпращаше с недоволно мърморене и гневни погледи. Към един часа се появи жената на човека пред мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Момчетата скачаха едно след друго с харпуни в ръце. Последни се хвърлиха във водата единият от близнаците с момичето. Останахме тримата — Силвия, Емо и аз. Треперех от вълнение. Бях <b>гледал</b> по телевизията толкова филми с водолази и сега си представях как се потапям в тишината на морето.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Силвия седеше до мен, облегнала глава на рамото ми, и <b>гледаше</b> морето. Времето беше ясно и над водата се бе образувала светла лунна пътека, която стигаше до самия бряг. Беше тихо и топло.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Те са се сменили бе! — извикаха и двамата едновременно и уплашено се огледаха. Наблизо бяхме само ние със Силвия, която също се беше надигнала учудено. И двамата едновременно се хвърлихме един към друг и се затъркаляхме от смях. Данчо и Калин ни <b>гледаха</b> изчервени.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Стари, ама ти си голяма работа! Откъде се появи, как я гепи и й взема акъла, не знам, ама те <b>гледа</b> като мишленце. Познаваме се от деца. Толкова народ се трепа да я сваля, а ти изведнъж се появи и край. Как ги правиш тия работи? Камен щеше да се поболее, като ви видя тогава в Операта. Ама я ми кажи честно, като ходихме на Витоша, тя ли ти даде пари да платиш сметката? Много я усещам. Само тя може да го измисли това. Умрях да се смея. А Камен само дето не припадна от яд. Кажи ми честно, тя ли ти ги даде?</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— О, нейният старец е голяма работа! Велик мъж, слушай какво ти казвам! И двамата я <b>гледат</b> като картинка. А, да ти разправям! Тя има една баба на хиляда и сто години…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Виж какво, съкровището няма да ти избяга, ама като <b>гледам</b> колко народ сме, нищо чудно пиенето да свърши. Силви, много го криеш твоя човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Добре, Силви, ще те оставя! Ще те оставя! Но както си тръгнала, няма да се учудя, ако един ден те видя да <b>гледаш</b> прасета на село! И кокошки! И овце! — викаше той все по-силно. Няколко души се обърнаха и погледнаха учудено към нас.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Камене! Стига! — Мирослав се опита да запуши устата му, но той го отблъсна. Вече всички <b>гледаха</b> към нас. Изправих се бавно. Имах чувството, че се задушавам. Пристъпих със свити юмруци.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	На съседната маса седеше мъж на около трийсет години, пиеше вино и <b>гледаше</b> към децата, които се гонеха около дансинга. Едно момиченце се затича между масите и той го извика при себе си. Взе го на коленете си и започна да му говори нещо. Детето го <b>гледаше</b> и се смееше. По едно време то се опита да слезе, но мъжът го задържа и детето се разхлипа, готово да ревне с цяло гърло. От дъното на залата се приближи млада жена с фризирана коса и грубо попита:</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Жената вдигна рамене и си тръгна, а детето каза довиждане и изтича след нея. Мъжът напълни догоре чашата си с вино, изпи я до половината и запали цигара. Продължаваше да <b>гледа</b> след детето…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Фил, хайде да танцуваме! — чух гласа на Силвия някъде много от далече. Деньо ме <b>гледа</b> няколко секунди, след това сведе очи. Погледна ме отново, отпи от чашата си и се направи, че много съсредоточено <b>гледа</b> към дансинга.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Понякога сънувам, че сме женени и сутрин се събуждаме един до друг. Аз отварям очи, а ти спиш и дълго те <b>гледам</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	В къщи цареше тревога. Татко тичаше по познати лекари, сестра ми цял ден стоеше до леглото на мама, а аз влизах от стая в стая и пушех цигари. В четвъртък мама влезе в болницата. Реших да остана до края на седмицата, за да отида в неделя на първото свиждане. В събота вечерта си стоях у дома. Сестра ми се опитваше да готви, а ние с татко <b>гледахме</b> телевизия. Изнесох телефона в коридора и позвъних на Силвия.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Слязохме в подземието на стола, взехме табли и се настанихме в ъгъла на една маса покрита с трохи. Никой от двамата не посягаше към яденето. От събота вечерта не бях слагал нищо в устата си. Стоях и <b>гледах</b> дъвчещите физиономии около себе си. Защо дойдохме тук?</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	— Това значи, че вече няма да се налага да ходиш на Сточна гара и да си цапаш бялата пелерина в мръсната куртка на някой си Филип, че вече няма да има опасност да <b>гледаш</b> прасета, овце и кокошки! Ето какво значи всичко това!</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Най-после бях горе. Слязох и се втурнах към „Щастливеца“. На паркинга пред хотела стоеше червеният „Форд“ на Мирослав. Спрях се. Тук, на този паркинг, някога седяхме със Силвия в колата и тя ми даде пари, за да платя обеда на цялата компания. Тогава тя се отказа да кара ски заради мен, защото бе почувствала, че ми е неудобно да вися на снега и да <b>гледам</b> как другите се спускат. Тогава двамата седяхме в колата и беше толкова хубаво.</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Опитах се да кажа нещо, но не можах. Не можех да си поема въздух и пред очите ми се виеха пулсиращи кръгове. Лицето на Силвия се отдалечаваше, макар че все още стоях надвесен над нея. Вратата се отвори и тримата лекари се заеха с апаратите. Очите на Силвия ме <b>гледаха</b>. Някаква сестра водеше майка й за ръка и й даде да пие чаша вода, в която сипа някакви капки. Предложи и на мен, но аз отказах. Очите на Силвия ме гледаха…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Тя умря на разсъмване. През прозорците нахлуваше мрачният зимен ден. Единият от лекарите започна да изключва апаратите, а очите на Силвия още <b>гледаха</b> някъде много, много далече. Мъжът с бялата манта посегна с ръка и ги затвори завинаги. Някой ме разтърси. Обърнах се. Беше сестрата. Лицето й бе огромно, потънало в бяла мъгла, която постепенно го закри…</i><br><br>
------------------------<br>
Тодор Костадинов;Софийско жителство;2004;<br>
<i>	Какво търсех още в този град? У дома ме чакаха. Да се завърна най-после след пет години. А аз все не тръгвах. Защо исках да остана тук? Или просто не можех да си тръгна. Какво щях да правя сам — без Университета, без приятелите, които отдавна си бяха заминали?! Трябваше да си тръгна. Но как щях да живея, без да минавам всеки ден покрай кооперацията на ъгъла на „Оборище“ и „Сан Стефано“, покрай входа, в който някога влязох, за да попитам за квартира? Без Силвия, която ме <b>гледаше</b> от некролозите около вратата?</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Накъсо казано, ние сме там, където няма нито радио, нито телевизия. Това е един от големите преходи от Сингапур до Кейптаун. Само вечерно време след храна, в салета, като че ли става малко по така. Две-три табли, по които пуловете така се блъскат, с такъв нерв, като че след малко ще ги запратят в океана от яд. А около таблите са се събрали тъй наречените „кибици", които скучаещи <b>гледат</b> с невиждащ поглед, замислени за семейството си, за дома. В това време влиза електротехникът и обръщайки се към всички, почти надвиква шума.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Никой вече не иска филм. Всички крещят, възмущават се. Тръгнахме с двадесет-тридесет филма и сме ги <b>гледали</b> най-малко по толкова пъти. Е, никой не ги е броил. И така са ни омръзнали, че имаме чувството, че никога вече няма да помиришем кино!</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>те не бяха по-малко, стояха отстрани и <b>гледаха</b>. Изведнаж, в миг тишина сред глъчката, чухме Гелата как извика: „Да бе, ще си купя бяла мечка!". В следния миг</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>миг и продължи да говори, сякаш се оправдаваше: „Ние не живеем в апартамент, та да няма място къде да го държа животното. Къщата ни в село е обикновена, но дворът е голям, имаме няколко постройки за добитъка, та... А бе какво да ви разправям! Аз само да я занеса в България, после там всичко ще е наред. Ей, казвам ви, много хубаво ще бъде! Вече на хората им е омръзнало да <b>гледат</b> как мечкарите разиграват българските мечки, а аз като изляза с моята, бялата, голяма пара ще падне..."</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>знаел! Щеше да <b>гледа</b> корабите от вълнолома! Нали знаеш, че най-много от нас зависи кой да получи задгранично и кой да плава. Такива гнильочи, гдето може да</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Зима е - знае се кога ще тръгнем, но не се знае кога ще пристигнем. Аз стоя изправен до него, <b>гледам</b> небръснатото му лице, големите отдавна по избелели и опушени от тютюневия дим мустаци и се мъча да кажа</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Индия, Бомбай. Най-сетне една от мечтите ми се сбъдна. Започнах да не съжалявам вече, че няма да стигнем до Япония. Сега двамата с доктора се разхождаме из Бомбай. На-всякъде индийки, индийци, индийчета и само ние двамата не сме оттук, както се казва „бели хора". Вървим и <b>гледаме</b> - това е Бомбай! Не е там някое малко и неизвестно пристанище, на което се спираме понякога да вземем малко товар.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Ето го Алжизерас, Испания. Насреща се вижда Гибралтар. Корабът бавно се приближава до стоянката, където дежурните моряци чакат да поемат въжето и да завържат кораба. А ние, по-свободните моряци, <b>гледаме</b> как по кея се разхождат двойки.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Не е неделя. Възрастни хора. И те по двойки се разхождат. Времето топло, тихо. Ние, които тръгнахме от заснежаващата се Варна, <b>гледаме</b> с опулени очи късите ръкави на момичетата и усмихнатите им лица. Корабът леко се опира на кея. Вторият камериер Илия се приближава до мене:</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Изведнаж се стреснах, пред мен застана една полицайка. Аз изтръпнах, едвам не припаднах. Това беше тя, моята икона, само че в униформа. Разбрах, че ще ме арестува и после ще ме изпрати да сека захарна тръстика. Стоях като онемял, даже нямах сила да си подам ръцете, за да ми сложи белезниците. Изведнаж виждам, че тя се усмихва, ама съвсем сериозно ви казвам, аз нищо не мога да разбера и колкото по-отчаяно я <b>гледам</b>, тя толкова по-широко се усмихва и ми приказва, приказва, а аз нищо че разбирам!</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>стигаше да <b>гледаме</b> витрините и да обикаляме уличките, жестоко притеснени от безбожно високите цени, ходим, ходим, разхождаме се по реставрираните на стара кула стъпала и после отново се плъзгаме по централните улици, където почти всички тротоари са с черно-бяла мозайка с различни фигури.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>Аз нито разбирам от гледане на кафе, нито умея да фантазирам и да лъжа. Гледайки изпъстрената чашка, от немай къде я поех с дясната си ръка. Мислех си какво ли да му кажа, като не го познавам, въобще не знаех нищо за него. Поглеждайки в чашата, <b>видях</b> на дъното останало едно гъсто топче точно в средата на чашата. Спомних си, че когато на моята чаша е имало такова топче, всеки път този, който ми е <b>гледал</b>, ме е карал с палеца да го натисна това черното топче и все не разбирах защо го правя. Така направих и аз сега, накарах го да си сложи палеца върху топката и започнах:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Кольо мълчеше, той <b>гледаше</b> напред, където в далечината изчезваха зъберите на една средновековна кула. За момент той почувства как в гърлото му се събра някаква топка мъка. Десет години как плава по моретата и никой никога досега не бе се усъмнил в честността му. Настана дълга и мъчителна пауза. Старши помощникът го хвана за ръката.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Качихме се в автобуса - чист, модерен. Хората си седяха на седалките. Няма блъскане, няма повишаване на тон или злобно поглеждане. Е, и там има правостоящи, и ние сме такива. А аз се въртя наоколо и <b>гледам</b> хората отблизо. Досега гледах магазините, а сега хората. Право да си кажа - момичета млади, защо да не им се полюбувам!</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>Качихме се в автобуса - чист, модерен. Хората си седяха на седалките. Няма блъскане, няма повишаване на тон или злобно поглеждане. Е, и там има правостоящи, и ние сме такива. А аз се въртя наоколо и <b>гледам</b> хората отблизо. Досега <b>гледах</b> магазините, а сега хората. Право да си кажа - момичета млади, защо да не им се полюбувам!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>-	Това не са момичета, а момченца, правили „сюнет" - мохамеданска им работа и сега са им облекли роклици, защото с панталони ще ги боли и за успокоение – една картонена лъскава корона. Хайде, стига си <b>гледал</b> наоколо, ето го бардака.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Е, ето ни най-после в бардака. Сега ми мина през ума да кажа: „На бардак като на бардак". Та нали много хора са префасонирали думите „На война като на война". Стига съм философствал, крайно време е да поогледам наоколо. А тука много хора, разхождат се чинно и мирно. Гледат и тихо разговарят. Пък и високо да приказват, все тая - нищо не бихме разбрали. От вътрешната страна на стената, обграждаща огромно място, има построени магазини и магазинчета в средата. А какво продават в тях ли? Ами женска плът. Жени, жени, момичета - пълни са магазините!</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i><i>А ние двамата изведнаж се ослушваме. Песен някъде се пее. Ами нека да се пее! Да, ама зяпачите като нас се раздвижиха. Какво става? Някоя си пее, а те отиват да <b>гледат</b>. Ами щом има за гледане, значи не е за изпускане, нали сме дошли тука всичко да <b>видим</b>. Приближаваме се на скорост към песента, а там вече зяпачите са заели хубавите места. Нищо! С малко натискане и нахалство, ние не само че се приближаваме, но вече сме и най-напред.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Тръгнахме да обикаляме, то си беше огромно място, народ, народ и всеки се тълпеше да <b>гледа</b>. А наоколо се гонят и играят дечурлига.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Когато някой кораб хвърли желязото (котвата), преди още тя да е „седнала" на дъното, рибарите вече размотават месината и започва изпробване - сменяват се чепаре-та, пускат се волти, изпробва се ем. Всеки предлага, измисля или си припомня, докато най-после твърдо се установи на какво кълве рибата. Сега <b>гледаме</b> захласнато губещия се край на месината и чакаме. Но рибата не само че не кълве, но и не чука. Наоколо из водата стотици медузи са разперили своите воалени чадъри като на някакъв приказен балетен спектакъл и плавно се носят наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>им отговаряме усмихнати, хем на поздрава им, хем на името на кораба, чийто град е доста скъп в нашата история. Двама сме с Петьо - механик, който чака за вахта. Гледаме след отминаващия „поляк" и отново пред очите</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Изведнаж в радиорубката радистът получил съобщение, че Гошо се отделил от групата и отишъл на кино. Филмът се въртял без прекъсване и както <b>гледал</b>, задрямал. А когато се събудил, не знаел къде се намира и какво трябва да направи. После като дошел на пристанището, разбрал големия гаф. Обадил се на тамошните хора и те, пустите му капиталисти, вместо да го арестуват като нарочно оставен шпионин, без да го питат иска ли политическо убежище, качили го на една кола и когато стигнали на края на канала, Гошо се качи на кораба.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Сега се щураме и <b>гледаме</b> и изведнаж попаднахме на нещо много, много интересно. Момичета, момичета, ама толкова много не бях виждал по света и канят, предлагат дърпат за ръка, за ризата, даже от едно такова дърпане майстор готвачът не можа да си изпере петното на ризата. Това после му станало ясно, когато се прибрахме на кораба.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>Разхождаме и се <b>гледаме</b>. Разправя представителят на кораба, че всяка сутрин в Бомбай идват по петстотин хиляди души и всяка вечер други петстотин хиляди, не намерили работа и хляб, без да са спечелили тъй нужните им три рупии, си заминават.</i><br><br>
------------------------<br>
Веселин Дионисиев;Моряшки разкази;2004;<br>
<i>си <b>гледало</b> краката. Тя кипнала, цапнала му два шамара и отскочила на небосвода, като си забравила пътечката върху морето. От двата шамара водата страшно се запенила, получили се едни големи вълни, едни страшни вълни и едновременно с това настанал ПРИЛИВЪТ. Всички мравки били издавени.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Виждам, тъй пазите, че и Господ не може ви опази! — Сетне Крачана се привежда от коня и дълго <b>гледа</b> сина си. — Чувай, Гърди, зелена е тая ваша работа, открай докрай зелена. Ти си големият, не разбираш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Добре, тате — погледна го в очакване Гърди, но баща му бе извил коня и замислен <b>гледаше</b> полето в ниското.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Крачана както си <b>гледаше</b> тази млада, здрава хубост, нещо изведнъж затъкна гърлото му. Нещо в него напря да излезе навън, но само го затъкна. Да можеше да викне, да кресне, белким го оттъкнеше, но… И точно в тоя час откъм долния край на селото, някъде откъм Семовата плевня, изпукаха пушки.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Чу-у-х!… — Не глас, не и душа, късче от душа изхриптява от гърдите на старата Крачанка. Изхриптява и се свлича на прага на одаята, сякаш само това късче я е крепило. Ръцете й падат, неестествено извити, в празния й скут и тя се взира в тях — ту в едната, ту в другата. С някаква тъпа почуда <b>гледа</b> тези празни ръце — ту едната, ту другата, ту едната, ту другата… Погледът й започва да люлее и нея самата — насам-натам, насам-натам… — бавно, грозно…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Крачанката го погледна, но както преди малко <b>гледаше</b> празните си ръце, и мина край него с празни очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Окъсняваш, Селим бей, окъсняваш. Много ли работа имаш, та… Аз моята свърших вече. Гледам, и ти си я свършил — черният дим над Янино от вчера се вие, а тебе още те няма. След огъня работа няма, Селим бей, след огъня няма нищо — ни Янино, ни работа. Или се радваш, Селим бей?… Такава работа радост не носи, но ти друга не знаеш, тя ти е сеитбата и жътвата, та може и да й се радваш. Радвай се, Селим бей, но не ме карай дълго да чакам, че дваж по-лошо е лошото да чакаш…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	И от смеха на ордата не трепна. Нека се смеят, Селим бей, Крачан чорбаджи и това е пресметнал — деветдесет и девет пъти! Пресметнал съм го и го чаках, Селим бей, исках го, към него <b>гледах</b> да те поведа, а ти сам тръгна, не изтрая. Нали толкоз години го искаш и ти, Селим бей — Крачана да е под тебе! Сега е там, под нозете ти. Гледай го, Селим бей, само Крачана гледай, та друго да не видиш!… Тъй, тъй, хвани се здраво, намести се, дълъг път ни чака — краят на пътя е най-дълъг, Селим бей! Така… Нека опират пищовите ти в моя гръб, в друг да не опират.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Очите му я пронизваха, пронизваха я със злоба, с безпаметна злоба — чужда, не Крачанска — без мисъл. Старата Крачанка го <b>гледаше</b> и се мъчеше да го познае.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Знаеше и друго: по-рано от трети петли няма да се върнат, ако се върне някой, но още по светло се скупчи до прозореца на одаята и не мръдна оттам. Не гледаше камъните в Марин дол, камък камъни не <b>гледа</b>, гледаше Калабака. Всичките му сенки изгледа — от най-ниската до върха: бавно, тежко пълзяха тия сенки, като мътна вода, век мина, дордето залеят голото му теме, още един — дорде стигнат небето, та звездите виснаха над сами тъмното като фенерите над Марин дол. Но към среднощ тъмното плисна и тях, заля ги и те угаснаха. Само дето пукот се не чу…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Знаеше и друго: по-рано от трети петли няма да се върнат, ако се върне някой, но още по светло се скупчи до прозореца на одаята и не мръдна оттам. Не <b>гледаше</b> камъните в Марин дол, камък камъни не <b>гледа</b>, <b>гледаше</b> Калабака. Всичките му сенки изгледа — от най-ниската до върха: бавно, тежко пълзяха тия сенки, като мътна вода, век мина, дордето залеят голото му теме, още един — дорде стигнат небето, та звездите виснаха над сами тъмното като фенерите над Марин дол. Но към среднощ тъмното плисна и тях, заля ги и те угаснаха. Само дето пукот се не чу…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Семовите синове притичаха и го подхванаха. Притичаха и други, майка му остана пред голямата порта. Ни трепна, ни потръгна, стоеше и го <b>гледаше</b>, но това не бяха нейните очи, празни бяха тези и студени — студени до синьо. Ангел пак усети метален звук, сега той не идеше от него, отвън идеше — от майчините му очи, и се впиваше, впиваше…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i><i>	Семовите синове го вдигнаха и го понесоха към къщата. Хората се отдръпваха, сторваха им път. Минаха и край волската кола, спряна до портата, но ратаите си той не <b>видя</b>, бяха ги заметнали с чердже. Само старата Крачанка не се отмести, <b>гледаше</b> го все тъй чуждо, студено. Семовите минаха край нея и го внесоха в къщата. До постелята в голямата одая помнеше, сетне потъна някъде…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Ангел спря, но тоя път не от умора, искаше да чуе майка си. Старата Крачанка мълчеше. Празното, в което допреди малко потъваше и изплуваше, сега се бе събрало в очите й — <b>гледаше</b> го с празни очи. Накрая каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Курбан направи ти, никому ненужен курбан. — Говореше равно, но не на него, <b>гледаше</b> го, а говореше на себе си: — Никой не ти го искаше, никой не те е карал. Курбан нахалост. Язък за ония горкинчета!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Знаеше и <b>гледаше</b> само малкия Гърди. Каквато си беше суха и изпита, такава си и остана, но се впи в него, заби се като кол и го привърза за себе си. Сякаш коса бяха забили в земята да крепи млада издънка, а острието й святкаше над нея и не даваше ни вятър, ни дума да я поклати. Тъй се крепи издънка — дорде пусне жили, че и свои издънки дорде пусне, щото е една…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Единият от Семовите имаше щерка. Той и синове имаше, ала Крачанката заглеждаше момичето. Колчем минеха с Гърди край тях или край нивата им, момичето забиваше очи в земята, бързо-бързо поздравяваше и <b>гледаше</b> да си намери работа по-далечко. Яко, хубаво момиче, на Семовица се е метнало — оглеждаше го Крачанката, — с едра пазва, широко под кръста, нозете му силни, а леко стъпват…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Време ти е, сине, стопанка да ти избера! — Той тъй се смути, че не можа да отвърне нищо, и тя продължи: — От род няма да избирам, да знаеш, ще <b>гледам</b> родовита да е…</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Нийде не трябва да ходиш, аз сама тръгнах да потропам, но вратата ти се случи отворена… — И <b>гледа</b> Семовица още по-особено, тъй че очите й сами казват останалото.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Много са неживите, много са, дето не видяха! — каза с коравина Крачанката и я въведе в одаята за нощувка. Сетне се върна при Гърди и младата му невеста и ги покани в своята одая, дето <b>гледаше</b> към Марин дол. В гласа й към тях нямаше коравина, когато рече:</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Туй ти стига! — викна му отвътре Семовица. — Отивай да си <b>гледаш</b> работата, че връх-лято е, а за другото да си правите сметката, ей!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Не ме познаваш, нали? — спря да се отупва непознатият и погледна Гърди. Макар и в тлъстини, очите му <b>гледаха</b> твърдо, но някак неприятно твърдо, по господарски — като Кременлиите!</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Заседяваше се и Рада, но сама, горе, в голямата одая на старата Крачанка, и точно там, където седеше и тя — до перваза на прозореца. И като нея взе да си шепне, изравнила шепота си с шепота на Марин дол. Взираше се в реката, <b>гледаше</b> камъните и си шепнеше, но раздумките й бяха със старата Крачанка.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	Когато съвсем притъмня, Гърди се промъкна в Янино. Стигна къщата на майчината си стринка и хлътна в нея. С несъщите си братя бързо се договори, но да мигне не успя. През цялата нощ се вслушваше към Калабака — ни вик, ни изстрел чу, а все му се струваше, че целият свят <b>гледа</b> подир двете сенки, които се промъкваха на изток, все на изток, и хиляди пушки се целят в гърбовете им… Вдигна се преди съмнало и пое пътя към Елхово.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Питам, защото два дни преди туй мурабе синът ми дойде тук, в града, занаят да хваща. — Гърди и говореше, и <b>гледаше</b> следователя с нарочна тревога.</i><br><br>
------------------------<br>
Велчо Милев;Родът на Крачаните;1984;<br>
<i>	— Знам, знам, че нямаше да дойдеш, затуй наредих да те доведат. — Подобието на усмивка изчезна от лицето на Ангела. Замълча и дълго <b>гледа</b> Гърди, но и племенникът му мълчеше, та накрая пак той каза: — Поне едно „Благодаря!“ не можеш ли да речеш?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Двете къщи стояха една срещу друга като две комшийки. Бяха много стари, с бяла мазилка и черни дъски на прозорците, със спуснати пердета. Нататък също се <b>гледаха</b> други чифтове къщи с по два-три прозореца към пътя и с чардаци, обърнати към дворовете и към градините, а дворовете и градините бяха празни и покрити с бял сняг. И само на края, дето пътят извиваше, имаше една обикновена къща, която много приличаше на останалите, но и много се различаваше от тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Синовете, тях какво да ги мисля! Живеят си в града, имат си жени и деца. Всеки да си <b>гледа</b> работата.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Живо е я! То е като тебе, Спасе. Дядо ти Иван го <b>гледа</b>, чувалите ни носи до воденицата, брашно да си смелим, дето ни дават по двеста и четирсе кила жито. Ще си го вземеш, дядо ти Иван ще ти го даде. Ама няма да ни взимаш скъпо, чуваш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Спас не каза нищо. Беше свикнал вече да мълчи и да не си издава чувствата и мислите. Гледаше стъпалата на баба Неделя и ръката, която ги почеса. И тя много приличаше на стъпалата, и баба Неделя много приличаше на стъпалата си, а очите й бяха зелени и весели.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ами нали нямаш кутия — каза Янко и премести поглед от голата дюля на пътната врата. Той винаги си избираше една точка, да си <b>гледа</b> в нея. После си избираше друга точка и като й се наситеше, пак се връщаше на първата, да й се донасити. Днес Янко си беше избрал вратата и дюлята.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Тя пак го улови за ухото, но реши да му доразкаже за пора други път. Сега му извика, че Янко е идвал и донесъл маслини от Стефана, и дядо Димитър разбра, като <b>видя</b> канчето и маслините в него. Избра си една едра и лъскава и я засмука усмихнат и развеселен. Баба Велика го <b>гледаше</b> как смуче маслината и го чакаше да я досмуче, за да му доразкаже за дамаджанката и за виното, дето щеше да праща. И докато чакаше, отново се сети за накълцания пор и се засмя.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не знам никакъв Дахомей и нямам никакъв хабер от него — рече той с достойнство. — Аз съм си при резачката, работя си редовно и ми пишат по три надника на ден. Не съм като някои… да се разкарвам с шейна посред бял ден, да скубя хората, че и да <b>гледам</b> да отмъкна нещо аванта. Имам четири унука и двама сина. Слушай, батьо, триста кила прасе съм заклал!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не знам никаква Замбия-мамбия — каза с ненавист Дачо, присвил очи така, сякаш го валяха мокри трици, — хич не знам и никак не ме интересува. Има едни, дето си купуват речници или пък географски карти и се правят на много уче`ни, да си придават важност пред простия народ, а като ги повикат на работа в стопанството, се` <b>гледат</b> да не идат, да кръшнат някак. Ходят да орат частно на старците с разни дебелоглави магарета и им взимат скъпо и прескъпо. Че на всичко отгоре си купуват и къщи. А за какво им са тез пусти къщи?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Значи, имаш си бонбони, а искаш на вересия, че да вкараш добрия човек в беля — заяде го Дачо, като <b>гледаше</b> с омраза хрупащото магаре.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— За бонбони пари не давам — отсече Дачо. — Аз на децата си бонбони не съм купувал, да не ги глезя, че на едно нищо и никакво магаре ще купувам! Я го виж, загладило косъм, като че с олио си го намазал… Ама и аз защо ли не ей <b>гледам</b> работата, ами съм взел да приказвам с тебе, батьо.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Знам те аз, батьо — рече Дачо. — Майстор си ти по джамбазлъка. Аз не мога да го <b>гледам</b> туй магаре, а той — да си купя. Не ща магаре аз. Ще си работя на резачката и ще си пиша по три надника, а нека другите да си имат магарета и да ги тъпчат с ментови бонбони.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ей, чуден човек! Не са мои тез дърва бе, човек! Като е чепато, има къде да го вземат. Се <b>гледаш</b> да направиш някоя аванта и да ме вкараш в беля. Държавата…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Магарето дръпна изведнъж замръзналите шейнели. Спас се изпъчи и с подсвиркване изчезна зад завоя, изпратен от тъжния поглед на Ламбито и вече надебелелия глас на резачката. Дачо наряза още двайсет и две дървета, разбичи дъските, а триците се лепяха по лицето му като пчели на мед. Като се отупа по гащите и по елека, Дачо въздъхна и тури катинара на работилницата. Поразтъпка се на снега. Ламбито го <b>гледаше</b> на вратата на дюкяна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Класовете излязоха на двора с викове и стъклата на прозорците дрънкаха. Полетяха снежни топки, полетяха деца, полетяха викове. Учителят Златанов се грееше до печката, Робов пушеше до прозореца и <b>гледаше</b> разсеяно навън с подути очи. Горбанова пишеше в дневника, нанасяше отсъствия. Всичко беше на мястото си — светът в малкото въртящо се земно кълбо, картите, препарираният ястреб, кутията с тебешири, на мястото си бяха и училищните миризми — на тебешир и черна дъска, на мастило и хартия, на мокър парцал, на гореща печка, на детски дрехи и стопен сняг.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Дачо набиваше обръчите на бурето. Христо го остави за малко, макар че много му се искаше да <b>гледа</b> как набиват обръчите, как му гласят бурето. Излезе на пътя и се изправи до табелата, закачена на вратата. Вчера му я бяха донесли и той я закова с малки пирончета. Още тогава той отиде в бръснарницата да се похвали пред народа.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ще му обадя, бай Христо — каза Янко, като <b>гледаше</b> непрекъснато в табелата. — Ще му кажа, че са ти дали табела. — Той вдигна дамаджанката и добави, като не откъсваше очи от табелата: — А тая дамаджанка ми я даде баба Велика да я занеса на бай Стефана за армаган. Донесох й аз една билка, дето трябвало да я взима по три пъти на ден на половина час преди ядене по една супена лъжица в половин кило вода и да вряла, докато водата се изпари до триста драма.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И Янко хукна да гони рейса, а Христо не се прибра вкъщи. Право при Дачо отиде, да <b>гледа</b> как ще му нагласи обръчите на бурето.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— И аз съм член на стопанството — рече Дачо. — Имота си дадох целия, всеки ден работя, ама си въдя и гад, да подпомагам държавата, да не ме храни тя. А на тебе ти дават табела, дето я подяждаш и <b>гледаш</b> да те нахрани.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Добре де — каза Христо, — ти викаш: справедливост! Ако комисията <b>гледаше</b> по децата за образцовост и за хигиеничност, значи трябваше да дадат табелата на Улаха, дето има десет деца. Тъй ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	А кучето се чудеше, че е у дома си и не го викат. То <b>гледаше</b> светлата миризма, която излиташе от прозорците, и все още чакаше месото. Не забеляза бубонката в снега, защото никога не беше яло бонбони, а камо ли ментови. „Не, няма правда — каза си Недьовото куче, — да си у дома и да те забравят.“</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Пак се чукнаха. Виното изскочи в очите им, весело и буйно. Спас се окашля и Ламбито побърза да налапа нова мръвка, като го гледаше с ококорените си зачервени очи. „Хубаво прасе беше отгледал бай Недьо — помисли си Ламбито, — пък като е решил да се жени човекът, да се жени. Бай Спас никога няма да се ожени вече, опасен е тоя човек. Гледаш го, уж се усмихва, а нещо отдолу ти припари.“ Ламбито усети как нещо отдолу му припарва и налапа нова мръвка. Дачо, спрял малките си живи очи на булката, се сепна, защото се сети за жена си. Спас го сръга в ребрата и прошепна:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Пак се чукнаха. Виното изскочи в очите им, весело и буйно. Спас се окашля и Ламбито побърза да налапа нова мръвка, като го <b>гледаше</b> с ококорените си зачервени очи. „Хубаво прасе беше отгледал бай Недьо — помисли си Ламбито, — пък като е решил да се жени човекът, да се жени. Бай Спас никога няма да се ожени вече, опасен е тоя човек. Гледаш го, уж се усмихва, а нещо отдолу ти припари.“ Ламбито усети как нещо отдолу му припарва и налапа нова мръвка. Дачо, спрял малките си живи очи на булката, се сепна, защото се сети за жена си. Спас го сръга в ребрата и прошепна:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Де сте го скрили бре! — запищя бабата и като не можа нищо друго да направи, ритна Спасовото магаре. Марко бегло я погледна и й прости, не я ритна. Тогава баба Атанаска хукна към вратника и изчезна по заснежения път да търси своя Юрдан, а хорото се разля и отново се зави на кравай. Кучето го <b>гледаше</b> жално как се навива като наденица и примигваше жално. В това време Недьо се откъсна, спря пред бричката и вдигна ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Магарето <b>гледаше</b> разтворения вратник и двата коловоза на бричката. Една снежинка му влезе в ноздрата, погъделичка го и то кихна. Никога Марко не беше се учудвал на нищо, но сега се учуди. Защо хората сами се впрегнаха в тая бричка, вместо да впрегнат него?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Спас не отвърна, нито отиде при тях. Гледаше надолу в ямата. Тогава те неусетно дойдоха при него. В ямата лежаха мъртвите кучета и сега всеки търсеше с очи своето. Жълтият мъник на дядо Стефан бе забил муцуна в пръстта, около очите му, замръзнали в зелена влага, вече се въртяха мухи. Лъскави, бръмчащи мухи се въртяха и над другите кучета. А Горския стоеше на няколко крачки от ямата и пушеше. По дебелия му изгорял врат се лееше пот като по жетва.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	И другите седнаха. Дядо Стефан започна да си завързва цървула. Най-напред го развърза и всички <b>гледаха</b> много внимателно дебелите му, бели отдолу пръсти дали добре ще го завърже. После се погледнаха в краката, забити в червеникавата пръст, и разбраха, че те нямат цървули за връзване. Сега май откриха кой с какво е обут — Дачовите гуменки, червените чепици на Илариона, прашните ботуши на Спас.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Сега седеше под крушата, уловил с две ръце коленете си. Гледаше през тях като през два хълма. Листата трепкаха над него в сладкия горещ въздух и му напомняха, че се е родил. Седеше Жегъла под крушата и слушаше сърцето си. Като се изправи, крушата вече я нямаше. Тогава Жегъла рече с чугунен глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Гледам те, Спасе — обади се Илариона, — май че нищо човешко няма в тебе. Никога не съм те видял да се натъжиш, да ти стане мъчно, да се объркаш някак.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Какви работи! — наежи се Илариона. — Все като джамбазин говориш, само <b>гледаш</b> да направиш някоя трампа.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Йордан Бръснаря заспа моментално, с усмивка, насочена към огромното небе. Всички звезди бяха негови, но той не знаеше това. Илариона <b>гледаше</b> звездите, увиснал над тях, отровен от разговора, олекнал. Щурците го поведоха надолу и той заопипва с ръка близките искрящи звезди. Заплува сред тях и скоро се превърна в мъничка звезда, която никой не би могъл да разпознае.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	От чардака баба Неделя видя как Дачо прибра петте овце, как обиколи двора, как се върна вкъщи и как отново обиколи двора, докато се прибере и той. Чардакът беше тъмен, и цялата къща на баба Неделя беше тъмна, а Дачо се плашеше да <b>гледа</b> натам, към нейната къща. Оттогава той и жена му никога не гледаха натам.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	От чардака баба Неделя видя как Дачо прибра петте овце, как обиколи двора, как се върна вкъщи и как отново обиколи двора, докато се прибере и той. Чардакът беше тъмен, и цялата къща на баба Неделя беше тъмна, а Дачо се плашеше да <b>гледа</b> натам, към нейната къща. Оттогава той и жена му никога не <b>гледаха</b> натам.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Двамата бяха боси, изправени пред бабиния Неделин вратник. Гледаха през дупките на вратника, закрити в неговата сянка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Ами отде да знам… Да взема, че да викна една линейка от града, да я закарат на изследване. То и без туй, като ида в града, все ме <b>гледат</b> като чумав. Секретарят ще свъси вежди и ще рече: „Пак ли някаква сте я оцапали там! Омръзна ми да се разправям с вашето село!“ Той да не мисли, че на мене не ми е омръзнало. Нека той да дойде тука, да <b>видим</b> как ще се оправи с вас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Няма, братовчеде — отвърна Дачо засмян. — Бъди спокоен, аз си <b>гледам</b> само работата и нищо друго не ме интересува.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Мъката, необяснимата мъка, си беше отишла. Останал бе Горския с мъртвата си жена — жив и сам. Мъката си беше отишла, а бе останала смъртта в изстиващото тяло, в белите тежки ръце и в спокойното, изострено лице, страшно съсредоточено. Горския стана бавно и угаси светлината, да не ги <b>гледа</b>. Белият зъб изведнъж се скри в тъмнината.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ами, ще го оправям! Да се оправя сам, ако може. Аз моята работа си гледам, пък той да си <b>гледа</b> неговата. Мене и едно небе ми стига.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Ами, ще го оправям! Да се оправя сам, ако може. Аз моята работа си <b>гледам</b>, пък той да си <b>гледа</b> неговата. Мене и едно небе ми стига.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Магарето <b>гледаше</b> към стопанина си, излегнат върху камъните в плиткото, и не можеше да каже колко тежат чувалите. Усетило подигравката в гласа на Спас, то въздъхна кратко като човек, който бърза.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Въздишай, въздишай — подвикна му Спас. — Харесва ли ти реката? Я да си легнал тука, върху камъните, и водата да те гъделичка, а? Да си гледкаш как върбите трепкат в маранята и да си свободен като риба. Шаран-щука — процитира той, — що щеш тука? На ти пари, хат си върви!… Ако искам, мога цял ден да си лежа в тоя вир, да си плувам нагоре-надолу. Реката си тече, минава през мене, а аз си лежа и си <b>гледам</b> кефа. А ти, като си такъв инат — стой на слънце с пълните чували на гръб!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нищо не ща да <b>гледам</b> — измърмори старецът. — Аз от важни неща не отбирам, аз си знам едно — всичко може да се промени, а човекът — лайно си остава! Каквито щеш премени му слагай, както щеш го кичи, както щеш го променяй, и с комини го набучи, и в космоса го качи — все си е туй!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Всичко — умислен отвърна старецът. — Каквото съм видял, все от нея е дошло. На мене и очите ми са от пръст, и ушите ми, и кръвта ми — всичко. Тупка тая пръст в мене, макар че съм стар, кипи и се пробужда дори когато спя. От сън ме вдига и ме кара да ставам, да обикалям градината. И небето като <b>гледам</b>, синко, пак за земята си мисля. Като стъпя на нея, от нищо не ме е страх. А ти, като си се издигнал толкоз нависоко, знаеш ли докъде стига небето?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Генерала седеше на един камък на височинката и <b>гледаше</b> спящите жени. Приличаха му на бойци след сражение, заспали като мъртви до своите оръжия. Надолу се разстилаше бойното поле и вятърът вдигаше прах от ситната, натрошена земя. Сякаш безшумни снаряди се пръскаха там, ту на тази, ту на онази издадинка, търсейки командните пунктове на някаква невидима армия.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— С всекиго е различно — отбеляза Генерала. — Ей на, <b>гледам</b> ги аз тия жени, дето го строят нашия социализъм, как са заспали под ореха да си починат и си мисля за много неща.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Истината — тихо отвърна Генерала. — Тая дума ни липсва на всички нас и все я заобикаляме, все <b>гледаме</b> да минем покрай нея, все <b>гледаме</b> да се откопчем…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Гледам ги аз тия спящи жени — продължи Генерала, още по-озарен, сякаш не бе чул думите му, — <b>гледам</b> ги и ми се ще никога да не помръдна оттук, а и те да не се събудят никога. И на мене ще е добре, а и на тях. И ти да си тука, Босьо, до мене, с тоя голям и празен бъкел и да не ходиш да го пълниш, ами да си стоиш все тука. Ей това ми се иска — изпъшка Генерала и млъкна изчервен.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не — рече Генерала строго. — Щом веднъж си проговорил, няма да млъкваш. Ще говориш до края на живота си, тъй както и аз до края на живота си ще пиша. Все някой от двама ни ще каже нещо истинско. Щом сме в село, в родните си къщи, и нямаме други грижи, ще си <b>гледаме</b> нашата работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Нямам никакви грижи — каза Босьо. — Децата съм ги изхранил и изучил, да си <b>гледат</b> сами живота и да се оправят. В стопанството работя, никой не ме е видял да изкръшкам, вадя си толкоз, колкото ми е нужно. А на човека много малко му е нужно, ей туй съм разбрал аз.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Пример чакат… И да ме мразят, и да не могат да ме <b>гледат</b>, те знаят, че съм прав… Може и да ме псуват, ама знаят, че съм с тях, като тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	— Като тях! Тъй си мислиш ти, не <b>видиш</b>, че всички те мразят и <b>гледат</b> да вземеш, че да се махнеш някъде.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Влакът спря. На празния перон, ако това празно място, насипано със сгурия, можеше да се нарече така, стоеше коремест човек с тясна униформа. Викаха му Жепето и повечето от времето му минаваше да наглежда гъските зад спирката и кошерите, покатерени по припеците на Ръта. И така, Жепето <b>гледаше</b> този почти празен влак. Всеки ден го посрещаше и изпращаше по два пъти — сутрин и вечер. След малко машинистът дръпна лоста и влакът се изниза надолу — локомотивът и четирите вагона (два товарни) — сякаш плуваше из лозята. Тракатакането му заглъхна в тишината.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Защото съм на седемдесет години — рече Американеца, като <b>гледаше</b> разсеяно настрани. — Някога и аз имах жена, имах… — добави той и млъкна, гласът му падна изведнъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Вдигна очи. Разкрачена, стъпила на тънките си черни ходила, жена му стоеше на отъпканата сгурия зад спирката, все в същата рокля с някогашни пъстри цветя, и го <b>гледаше</b> с дълбока, изгаряща омраза.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Комарите не ме плашат — обади се старецът. — Като е душно, вкъщи не ме свърта, а пък аз, Жепе, лятно време все тука съм си спал, нали знаеш… Дойда си в колибката, легна и <b>гледам</b> насреща звездите над село. И тъй както си ги <b>гледам</b>, тъй заспивам със звездите на очи. Че рекох си и сега да дойда, то тук е прохладно, донесох си и рогозката, и чергата. Само дето ме събуди… Ами ти къде си тръгнал бре? За риба ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Когато полупразният влак отмина — един локомотив и четири вагона (двата товарни) — и се плъзна към върбите, Жепето свали куртката и фуражката си, после изу и сандалите. Жена му переше вече и го <b>гледаше</b> от прозореца на пристройката с дива омраза.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Шофьорчето се направи, че не чува. Угаси цигарата с обувка, извади огледалце от задния си джеб и се втренчи в една пъпка, излязла на бузата му. Филмовата красавица от снимката в кабината го <b>гледаше</b> усмихната, с голяма уста и бели зъби. Йордан мина покрай камиона, забеляза красавицата и изцъка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Това е Джина Лолобриджида — рече момчето гордо. — Гърдите й са ей такива. Гледал съм я в три филма — парче и половина.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Аз нищо не <b>гледам</b> — каза Йордан Бръснаря. — Не помириша ли, не пипна ли, в ръката си не хвана ли — не вярвам. Ама тая си я бива!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Върви той, обикаля своето село, наднича без поглед в тревясалите дворове, улавя без слух кипежа на звуците, оживили движенията на хората и сечивата в деня. Високо над годините и времето, над пространствата стои и го <b>гледа</b> слънцето, мъчи се да надникне с изгарящото си зрение под вехтата сламена шапка, да погали мекото старческо теме.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Едно време всички бягахме по градовете — я търговийка, я зарзават, че и по чужбина, по градините… Жените чоплеха земята, да има за малко хляб и по някой и друг гад да отгледат, като се върнем за Архангеловден. Слушай, тия къщи, дето ги <b>гледаш</b> в село, все с чужди пари са строени… стоим ние по Румъния, по Русия, по Австрийско, по Маджарско, пестим стотинката и като се върнем — къща ще дигнем… Ти не си тукашен, не ги разбираш тия работи.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Горския пристъпи напред, преглътна веднъж. Очите и свещите го <b>гледаха</b> очаквателно. Стъписай малко от миризмите на тамян и нафталин, от бляскавата тържественост на иконите и празничната тишина на черквата, Горския пристъпи още малко към бабичките.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Не знам — рече мрачно Жегъла. — Нищо не знам и не ми е ясно. Може сега да мълчи, <b>гледаш</b> го отвън като паметник, а вътре може да си води някакви разговори. От вън и на човек не прилича, само лицето му дето е човешко.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Значи, с бабичките се оправих, мислеше си сега Горския, като <b>гледаше</b> лъсналата гола глава на Американеца и още по-лъсналите му железни зъби, правени в Америката, и със Сеиза ще се оправя, стига да издържи довръх Нова година, а сега тоя Американец ми подлива водата.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Накрая той открехна вратата на Сеиза и го намери в долната соба. Лежеше до джамала, покрит с нечаршафосан юрган и отгоре му одеяло на палми, бледен и готов за път, а баба Неделя седеше по турски край него и го <b>гледаше</b> неподвижно с вечно младите си зелени очи. Чакаше го.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ставам, ей тъй… по никое време… <b>гледам</b> към село — цялото светнало. Рекох си, я мобилизация, я атомна война е почнала… Просто съм тичал дотук — пък тя каква била работата!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Иване — обади се Спас и всички се обърнаха към него да разберат чие име е назовал. Председателя също се обърна. Разбра, че Спас го <b>гледа</b> в очите и че е казал неговото име. — Иване… — повтори Спас. — Иване — каза го за трети път и млъкна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i><i>	Горския се вдигна тежко от стола, размота рулото хартия и улови четката. Натопи я в червената плакатна боя и започна да реди буквите — <b>гледаше</b> да не изкриви линията отдолу. Пише той, реди и изписва буква по буква, а пред него Спас, наметнал по чорбаджийски зеленото си палто, с желязна усмивка на устата. Подава му Спас една тетрадка, вземи, вика, Горски, изпитвай ме за столиците, да <b>видиш</b>, че всички ги знам. Горския науми да пухне тетрадката в земята, пък после махна с ръка, разтвори я и рече:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— То по същество, викаш, Горски — поде Гунчев, а очите му не се откъсваха от козите. Сякаш се бяха вкаменили тия кози там, пред градината на Илия Авджиев. — Викам си, едно време и кози имахме, и овце, стока много, а сега — една птицеферма е останала, само Зорка да я <b>гледа</b> с две ръце. Викаш, Горски — Гунчев сведе милозливите си женски очи, — да останем, а не виждаш, че май вече никой не остана. Само Босьо и Спас, и баба Неделя, че и ний тримата… а, още Жегъла, Зорка и Недьо, и малкия Димитър…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Че минаха те, отминаха, обръщам се — колата я няма. Събудих се аз, <b>гледам</b> тъмно, пустош наоколо, далеч по пътя моторетка хърхори. Проклети сънища, гаче беше наяве!</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Баба Неделя мина покрай прясно разкопаните гробове на Стояна Иванов Стоянов, на Черна мъжа, и на Сеизовата Минка — бяха им извадили костите и ги бяха пренесли в Рисен, да ги заровят в новото гробище там, там да почиват. Всяка сутрин рано тя идваше тук, присядаше под някой престарял кипарис и <b>гледаше</b> кръстовете и пирамидките със звездички. И сега седна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Ех, Босьо — въздъхна той и поде с мек, отдавна забравил генералските нотки глас, — няма никога да забравя оная наша среща в лозята, когато се намерихме на пътеката. Ти носеше големия бъкел да го напълниш с вода, а аз седях на камъка и <b>гледах</b> заспалите под ореха жени. Помниш ли?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Значи два. А ти мене ме <b>гледаш</b> все в единия профил. Класов враг! А другия, другия профил знаеш ли за кого е?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Като слушам новините или <b>гледам</b> „По света и у нас“ и стане нейде нещо, нали ще дойда тука, ще си изуя чизмите и като вляза и намеря точката, ще знам къде какво е станало. Нали затуй ги слушаме тез новини?</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	— Всеки час съм го запланувал, Иларионка — продължи невъзмутимо Спас. — Сега, дето си поприказвахме с тебе, трябва да си отзема. Имам още осем точки до довечера, а после ще <b>гледам</b> видеозапис на мача ЦСКА „Септемврийско знаме“ и „Левски-Спартак“. Ако искаш, заповядай след вечеря.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Илариона не каза нищо. Тръгна със стария куфар и празната кошница, излезе от някогашната си къща без къща и без мечта. Спас го <b>гледаше</b> как се отдалечава по пътеката, как отваря външната врата и как размахва белите си призрачни криле. Не знаеше Илариона, че има крила, че пак отлита с тях и ще се чуди къде да кацне, а те ще го носят в тъмното гъсто пространство на вечерта, на дългата и безкрайна вечер на неговия живот. Спас се усмихна приятелски — не знае, че лети, каза си той, а лети. И с пеперудата е тъй, да не мислиш, че й е ясно, че лети и че е пеперуда.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Илариона въздъхна, куките подхванаха въздишката му, три насам, едно отгоре, три натам, и Илариона схвана, че не току-тъй баба Неделя плете в тая нощ, и че той влиза в плетката й заедно с вълната и заедно с града. Обърка се още повече, че и страх го полази — значи, подхваща ме тя и хайде с куките, уж съм седнал да вечерям, копринена чорбица, хлебец, маслини ме кара да ям, а тя си <b>гледа</b> работата, три насам, едно нагоре, две натам.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Минаваха през села, без да спират. Жегъла затваряше очи, да не ги гледа: къщите, черквите, училището, табелите в началото и в края, знаеше ги наизуст, за какво да ги <b>гледа</b>. После си спомни как някога бе тръгнал с колата, двата вола — трябваше да прибере от лозята три варела. А за какво им бяха посред зима тия варели, припомни си той влака, гърбовете на воловете и хълмовете, посипани с малко сняг отгоре. Влакът беше минал през окото му, и кучетата, и хората минаха после, по целия път следваха колата, да се чудиш и маеш отде изскочиха тез хора и тез кучета.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	Тръгнаха отново в редовете. Хръз — мамулът пада. Хръз — нова стъпка, че то всяко гнездо човешка ръка го е засявала, как тъй ще оставим народния имот! Горския е прав — докато има един човек в село, няма да се предаваме и да стоим със скръстени ръце. Хръз — вече се вижда пътят, асфалтът блести, все едно че е валял дъжд, а по туй шосе я мине един камион на ден, я не — все <b>гледат</b> да отбият по магистралата. Хайде обратно в реда, че мамулите чакат.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Попов;Корените. Хроника на едно село;1975;<br>
<i>	А бе, няма да те пусна аз, ежеше се Спас на жалостта, не вярвам аз на туй, дето хлопа, дето <b>гледа</b> само в душата ти да бръкне, и то не отвън, ами отвътре, да ти пусне сълзите, във вода да те удави. Че тя една сълза може да те удави бе, ако вземеш да й се оставиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Ангел: Ха! (Зашеметен, гаврътва чашата и си налива отново.) Не е по-тънка тази работа, попе, ами е много по-тънка. Ето го Начо (Сочи го, но <b>гледа</b> попа, като че ли може да му избяга.), ето те и тебе (Опира едва ли не пръст в гърдите му.). Кой кого обича сега?</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Със замах посочва Ангел, като почти докосва с пръст челото му. Ангел се отдръпва за всеки случай и подозрително <b>гледа</b>, несигурен в комплимента.</i><br><br>
------------------------<br>
Александър Гочев;Бар „Американа". Две едноактни пиеси;2002;<br>
<i>Излизат навън и гласовете им затихват. Ангел дълго <b>гледа</b> след тях, после се насочва към бара, но спира по средата като вкаменен.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той тръгна бавно към мене, огромен и страшен. Кучетата се отдръпнаха покорно с пристигането му, но продължаваха да ръмжат през стиснати зъби. Един овен бе тръгнал подир овчаря и ме <b>гледаше</b> неодобрително от няколко разкрача. Пастирът мълчеше и само се взираше в очите ми. Неговите бяха полузакрити от качулката.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Касиерът стисна ръката ми, горският стрелна Косте с мътни, жадни за сън очи и разговорът приключи. Двамата продължиха нагоре към схлупената сграда на лесничейството, а ние с Косте се <b>гледахме</b> и се разбирахме без думи.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Немой ни <b>гледа</b>, дека сме прости — реши да ме поучи Вуцидей. — Мацакурец ли е, бягай от него или харно си отваряй очите, зер он и гявола може излъга!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Никой нищо не ми продава! — заявих с обиден тон. Владо ме погледна малко под вежди. Не разбрах: съчувствува ли ми или ме <b>гледа</b> с отекчено любопитство, разбрал интелигентските ми настроения. Вместо да ме утеши, кметът започна на свой ред да се оплаква, че селяните трудно издължавали държавните доставки от мляко и вълна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Босонога девойка бе полегнала в тревата и сега ме <b>гледаше</b> плахо, полуизвърната и с още сънни очи. Не, не беше Пуна-Шуна! Лицето и голите крака на непознатата бяха твърде мургави и загрубели.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Поведението й ме озадачи. Влязох в кухнята, за да потърся кутия о цигари, а на излизане <b>видях</b> забрадката на Латинка да се белее надолу по дерето. Докато <b>гледах</b> подир нея, смаян повече от всякога, нещо топло и влажно докосна ръката ми. Беше Янтра, кучката на Вуцидей. Самият той вече се задаваше откъм другия край на двора, оставил овцете да пасат в поляната под параклиса. Той скоро застана край мене.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Недоверчиво поклатих глава, изпълнен с вяра в кооператива, но Вуцидей ме <b>гледаше</b> с тъжни очи. Неуважението му към мене растеше с всеки нов ден. Вече не ме наричаше „професторе“.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Стиснах коравата му ръка и дълго <b>гледах</b> подир него и овцете. Жозефина изврещя еднаж-дваж, но не щукна от стадото. Бианка бе по-кротка. Тя вървеше спокойно и високият й гръб едва личеше между белите руна. Дали не щяха да ме забравят до идната пролет? Едва ли. Много се бяхме сближили в самотата край „Бърлогата“.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Тия новини ме забавляваха, но и Лишко не оставаше безучастен. Той <b>поглеждаше</b> навремени през прозореца, настръхнал и цял побелял от сняг, после потрепваше, излайваше еднаж-дваж, леко извиваше глава и ни <b>гледаше</b> с щръкнали от любопитство уши.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той очевидно познаваше добре събеседниците си. Гледаше ги с кротки, замечтани очи и едва доловимо се усмихваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Зад плетищата и портите, откъм разтворените прозорци на горните етажи и отвъд дълбокото корито на реката — отвред надничаха бели и черни забрадки, рунтави калпаци, стригани главици на малчугани и румени лица на момиченца със златокоси плитки. Всички погледи бяха отправени към биците, а те, останали сами, заеха средището на площада и зачакаха последния, който още се бавеше. Той най-сетне пристигна, спря на място и бавно задращи с крак по твърдата земя. Другите животни го <b>гледаха</b> безмълвни и едва потръпваха. Те сякаш очакваха, че той ще ги нападне.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Орачите не дойдоха на другото утро. Наистина, мацакурци не държаха особено много на точността или дори на дадена дума, но баба Минка правеше изключение. Разхождах се неспокойно из двора, <b>гледах</b> новите зелени филизи на младите смърчета край синора и се опитвах да отгатна причината за тази неустойчивост у сина на Пощальонката. Дали не беше ракията?…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Навън, седнали в още росната трева, синът и внучката на баба Минка закусваха с груб ечмичен хляб, бучка кораво сирене и пресен чесън, навярно докаран от далечните полета на Тракия. Гледах как сладко се хранят двамата и мислех, че доволството и спокойствието могат да виреят отлично и в схлупената селска къщурка, стига, разбира се, да няма цяло рукло от клетви и таласъми, които да мътят главите на старите хора.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Същата вечер зърнах Боре на пътя край параклиса — смешно малък, с голяма глава, къси крачка и страшна гърбица отзад. Той чакаше говедата, които слизаха към полето по различни пътечки из гората. И тоя ден бе възлизал с тях почти до билото на планината, мъкнейки тежката си гърбица, а сега ги зовеше с тъжен и кротък глас, събираше ги на поляната и <b>гледаше</b> някое добиче да не нагази: в картофените ниви. Дожаля ми за него и реших друг път да го поразпитам за връзките му с бившия цар.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Троцки не откъсваше поглед от играещата хубавица. Гледаше я и навярно мислеше, че скоро ще дойде и нейният ден, когато тя ще заиграе на собствената си сватба и в буйния ритъм на танеца ще удави мъката си по моминството и смътния страх от другото, което неминуемо иде след всеки брак, за да пълзи към майчината гръд и да оглася стаята с гласче на пискун. „Защо — сякаш питаше отвореното му око, — защо бе тая неправда и кому бе нужна тя, та третата му и единствена омъжена дъщеря да бъде бездетна, а двете неомъжени да раждат през година по някое дете от незнаен баща?“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	След скромния обяд, оставих баба Минка да пази къщата и тръгнах към селото да обадя за кражбата. Впрочем трябваше да се уговоря с едного за Жозефина. Вуцидей не искаше да <b>гледа</b> черната коза през зимата, защото налитала с рога към агнетата. В долната махала един хранеше две кози, които бяха олющили една от ябълките в двора ми. Той бе обещал да вземе Жозефина на прехрана през зимата. Исках да се отърва от нея, да замина и просто да не се връщам в селото.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Докато <b>гледах</b> тоя стожер на мацакурщината, нейде в паметта ми изплуваха едни полузабравени думи на баба Минка, която ми бе разказала как главният учител държал реч при смъртта на царя и колко прочувствено говорел пред малчуганите и селяните.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Още от височинката край църквата зърнах много хора насред площада. Защо ли се бяха насъбрали в тоя делничен ден? Скоро разпознах между тях председателя на селсъвета и даскал Итко. И докато мислех, че хората се готвят за събрание, пред очите ми щръкна висока върлина, забита в средата на площада. Друга и по-дълга върлина, сложена на винт връз първата, кръжеше над главите на двама младежи, които я въртяха с ръце, като коне на дулап. Стотина селяни <b>гледаха</b> отстрани и огласяха с виковете си целия площад, подканвайки младежите да движат още по-бързо тая своеобразна въртележка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Да беше тук Ваньето, нямаше да позволи таз диващина! — рече момъкът и отвърна глава. Все това Ванье! За него споменаваше понякога и Михал Моравия. Дори баба Минка <b>гледаше</b> с добро око на къдроглавия бивш кмет на селото. Тогава защо го бяха прокудили? Зрелището продължаваше. По едно време младежите навярно се умориха и върлината почна да се превърта малко по-бавно. Телата на двете кучета увиснаха донякъде, наклонени косо към земята. Едно от тях заквича сърцераздирателно и стоновете му повдигнаха буря от радостни възгласи. Мацакурово се веселеше!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Страх сковавал дъхът на баба Минка, като <b>гледала</b> как Личо впива пръсти в рошавите си коси и само сумти, без да вдига поглед от земята. Пък и жените дълго мълчали и някак по-тихо слагали мотиките, та от гората ясно долитал гласът на подранила кукувица. То си е страшно, кога свети Илия гърми по небето, но май по е страшно в тихо, баш преди да загърми…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Жените забръмчали като оси, захвърлили мотиките из двора и не искали да отидат на работа в полето. Мъжете също се събирали на групи — тук пет-шестима, там двама-трима, според родството и приятелството — и всички шушнели, всички поглеждали недоверчиво към другите. „Сами ли са свършили тая работа председателят, бригадирът и шофьорът на камиона или си имат и ортаци?“ Туй мислели всички и затова се <b>гледали</b> така. А торът бил кът по това време и ония, тютюнджиите, давали луди пари за него…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Баба Минка ситнеше край младите смърчета в двора и главата й се тресеше, сякаш искаше да помогне на краката да побързат. Гледах я с неволна насмешка и изведнаж разбрах, че тя се бе смалила през тия години. Не, не беше до смърчетата, които бяха израсли нависоко. Тя наистина старееше, смаляваше се с всяка измината година и все повече се превиваше към земята. Някой ден тая земя щеше да се разтвори и за нея. Посрещнах я на вратата, както винаги, и бързах да поема торбичката със зеленчуците.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Един зимен ден трябваше да сляза в селото, за да посрещна новобрачни гости. Те пристигнаха по тъмно, но луната прозираше през леките облаци и осветяваше пътя край реката, отъпкан от шейните. Впрочем младоженецът не <b>виждаше</b> добре през очилата, а тя, млада химичка, идваше за първи път в Рила и все <b>гледаше</b> към заснежените върхове, сякаш подбираше най-високия, за да ме отпрати нататък и да остане насаме с моя приятел. Тя почти не ми продумваше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Гледката бе същински пир за очите, докато се хранехме със сухоежбина в сянката на огромен бук край един от тези вирове. Предъвквахме сухите залци и <b>гледахме</b> как проблясва във въздуха златиста пъстърва, стрелнала се право нагоре от дълбочината — сияйна в лъчите на слънцето и искряща от елмази, — за да прескочи високия праг, и да цопне отвъд, в огледалната повърхност. Но, трябваше да бързаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Когато се разсеяха тъмните и червени кръгове пред очите ми, Илийчо стоеше все там, високо над мен, кацнал като щъркел на самата чучка, блед като смъртник и с изцъклени очи. Помислих, че трябва да съм цял в кърви, за да ме <b>гледа</b> тъй уплашено, и неволно прекарах ръце по лицето. Те бяха чисти — малко поизцапани и изподраскани, но не и почервенели от кръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Поударих се малко — едва промълвих колкото от болката, толкова и от срам. Момъкът дори не се усмихна. Гледаше все тъй втрещено към мене и някъде отвъд.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Болките изчезнаха в миг. Изправих се някак на крака и се дръпнах малко назад. Върховете на клека се клатушкаха на тридесетина крачки под нас. Наистина неприятно съседство! Поразговорихме се с момъка, взаимно признахме колко сме уморени и решихме да поемем обратния път. Закрачих нагоре, без да обръщам внимание на болките в коляното, изпълнен с радостна предвкусица на удоволствието, което щях да изпитам, като <b>гледам</b> как пламват страните на баба Минка от разказа ми. Колкото до Вуцидей, не бях уверен дали ще ми повярва.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тъй рече тая стринка и величествено изчезна зад портата, а аз вдигнах очи към високия даскал, който ме гледаше някак насмешливо, както <b>гледат</b> всички хора с неговия ръст при разговор с по-ниски индивиди.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Тъй рече тая стринка и величествено изчезна зад портата, а аз вдигнах очи към високия даскал, който ме <b>гледаше</b> някак насмешливо, както <b>гледат</b> всички хора с неговия ръст при разговор с по-ниски индивиди.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Той ме въведе в кръчмата и застана пред неголяма карта на България, окачена кой знае защо на стената, после ми посочи някаква въображаема точка, гдето би трябвало да се намира Мацакурово. Гледах го в недоумение, а той разтвори палеца и показалеца на дясната си ръка, заби палеца някъде в полите на Рила и чевръсто прехвърли показалеца първо до Адриатика, после до Черно море.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Навред личаха белези на запустение. Боята на прозоречните капаци, някога тъй свежа и весела, сега се ронеше от слънцето и влагата, но това ми беше безразлично. По стените и таваните се появиха криви, едва забележими пукнатини. Гледах ги с равнодушие и си спомнях за един разказ на Едгар По, в който домът на някакъв самотник се рушеше от подобни пукнатини, за да се срине накрая със страшен грохот, погребвайки под развалините и него, и неговата тайна. Нима такава участ очакваше и мен?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Уви, мравките под прага на къщата сякаш казваха, че най-сигурният път да откриеш голямо имане е първо да го изградиш. На тях не им липсваше нито упоритост, нито предвидливост. Безгласни, те не можеха да се оплакват, но дори и да притежаваха говор, едва ли някой би чул от тях робски слова на недоволство заради лишения, извиращи от леност и медалновидност. И докато ги <b>гледах</b> как шетат под прага, мислите ми неволно отскачаха към двора на кооперативното стопанство и силажните ями, изкопани даром от младежите и девойките. Тия ями вече бяха пълни със сочна зелена трева.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	На следното утро, докато пълнех стомната от чучура, застанал с гръб към високия зид на параклиса, усетих нечий поглед върху тила си. Извърнах глава и <b>видях</b> лицето на Ева, надничащо зад чупката на зида. Тя не отмести поглед, нито излезе напред. Гледаше ме някак уплашено, с неспокойни, но вторачени очи. Кимнах с глава за поздрав, долях стомната и бавно отминах надолу, но тя не се показа. Струваше ми се, че ме изпраща с поглед, скрита зад зида. Наистина, странни съседи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тя не се доизказа. Плътен и сочен, гласът й ме трогна дори повече от влажните очи, които се взираха в моите. Отворих вратата и сам влязох вътре, но не посмях да я поканя. Когато се върнах на прага с пакетче червен пипер в ръка, тя бе застанала на стъпалата и гледаше към пейката отвъд потока. Стори ми се, че рядко съм виждал хубави очи да <b>гледат</b> тъй тъжно.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i><i>	Тя не се доизказа. Плътен и сочен, гласът й ме трогна дори повече от влажните очи, които се взираха в моите. Отворих вратата и сам влязох вътре, но не посмях да я поканя. Когато се върнах на прага с пакетче червен пипер в ръка, тя бе застанала на стъпалата и <b>гледаше</b> към пейката отвъд потока. Стори ми се, че рядко съм виждал хубави очи да <b>гледат</b> тъй тъжно.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Момина скала израсна изневиделица пред очите ни след рязък завой на пътя, който следваше извивките на реката. Трябваше да оставим пенливите бързеи, над които трептяха безброй мушици, сякаш нарочно, да дразнят скритите пъстърви. Поехме нагоре по камънаците, обрасли тук-там с мъх и на места цели потънали в папрат. Вдясно от нас скалата се възправяше като стена, висока към четиридесет метра. От върха ни <b>гледаше</b> лицето на вкаменената мома. Показах приликата на девойката, но тъкмо тогава нещо щукна в камъните.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Девойката сякаш не чу думите ми. Опитах се да се приближа, а тя прокара длан по разплакалото си лице. Гледаше ме втрещено, с разширени зеници, страшни поради сълзите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Сграбчих ръцете й. Тя се опита да се усмихне през сълзи, но устните й протръпваха, а очите й ме <b>гледаха</b> с неизразим ужас — влажни, хубави и тъй алчни за живот! Погребаха я подир шест недели.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Михал Моравия и Владо ни <b>гледаха</b> с любопитство, прочели изненадата в лицето ми. Не бях получавал никаква телеграма!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	На утрото се събудих с натежала глава. Заслизах на пръсти по дървеното стълбище, но дъските изскърцаха жалостиво. Някой се обади с глух глас откъм кухнята. Надникнах през малкото прозорче и останах крайно изненадан — в стаичката бе светло, единият капак на прозореца бе разтворен, а Гинка, по-бледа и от варосаната стена до нея и прищипала завивките почти до носа си, ме <b>гледаше</b> с изцъклени очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Гледам снагата — продължи той след малко, — па не можих да изтрая. „Зинке — викнах през плето, — дай ми един-два компира, оти ми требуват!“ Тъй й викам, а она се кикоти.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Спогледали се хората, вдигнали рамене и го оставили без друга дума. Той се прибрал в одаята, смръщен и страшен като тъмен облак, кога се зададе по Илинден откъм Лакатишка Рила и се дави в глуха кашлица, преди да затрещи над горите и полето. Митра стърчала права край стената, синовете му свели глави, а той не продумвал. Поседял тъй към един час или повече, мръщил вежди, стискал зъби и не отварял уста. Страшно било да го <b>гледаш</b> и Митра не знаела що да чини и где да се дене, а двоицата му сина от първата жена се измъкнали навън.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Това бяха началните тактове на увертюрата (Кечо бе полежал в затвора заради някакво дребно прегрешение). Представлението бе започнало и трябваше само да чакам, да <b>гледам</b> и да слушам. Вуцидей бе изплюл камъчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Десетина бели забрадки се провираха между белите смърчове. Жените навлязоха в полето с мотики в ръка, следвани от звеновода и един бригадир. Тая пролет кооперативният блок бе пролазил досам двора на „Бърлогата“. Частниците в селото се брояха на пръсти. Между тях, разбира се, бе и Вуцидей. Той <b>гледаше</b> жените, оголил зъби в присмехулна усмивка.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Въпросът ме изненада. Той бе спрял на крачка от мен и ме <b>гледаше</b> право в очите, сякаш аз бях виновен за неволите му. Беше отслабнал, дори посърнал, а черните му мустаци висяха още по-печално към ъглите на устата. Какво да правя, като не разбирам това пусто счетоводство! — и той се дръпна към прозореца.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— „Всеки си е башка“, думам им, „а я съм за гората!“ — и бракониерът въздъхна. — „Не съм ни за косенье, ни за оранье“, казувам им, а они ме <b>гледат</b> кротко, гаче им съм баща. „Дайте да карам трупье или дърва!“ Кандисаха, па ми дадоха тия волове — и той изви глава към колата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	— Смразих се с жената, смразих се със старийо син и снахата, па един ден дойдох и се подписах. Хей, олекна ми, казувам ти! И като рипнах, право в домата на Владе, при внучето… Смълчахме се и двамата. Той прокара корава длан по челото си, леко овлажняло от пот при спомена. Гледах го и все ми се струваше, че зад тия думи на стария бракониер се крие нещо друго, по-материално и не тъй сантиментално. Той сякаш отгатна мислите ми и добави:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Тъй привършихме и разговора, неприятен както за мене, така и за нея. На всеки случай, тя бе прозряла истината и съчувствуваше на Крум Страшни, вместо да го кори за неговите сурови закони. Гледаше замислено пред себе си и все тъй поклащаше глава. И тя навярно мислеше какво би станало, ако законът на Крум се приложеше в Мацакурово.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Не ми се понрави наставническият тон, с който бе изрекъл тия думи. Гледах мрачното му и непроницаемо лице и нещо в мен се разбунтува. Лесно бе на него с толкова овце и всякакви други благини в къщата, докато аз имах само куп картофи в избата…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Докато чаках да се зададат в тъмата, погледът ми се спря върху баба Минка. Тя се бе смалила напоследък и носът й, доста дълъг на такова малко лице, стърчеше като клюн на птица, но не стръвно, а някак весело, както изглеждал човките на очилатите щъркели в детските книжки. Иначе руменецът не слизаше от страните й и тя все още крачеше смело и бодро, макар и поприведена. Гледах я с любов и си мислех, че тя живее просто напук на всички несгоди.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Баба Минка се прекръсти. Скръстила ръце над футата, тя ни <b>гледаше</b> щастлива и усмихната, почтително седнала малко встрани.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Мацакурци;1958;<br>
<i>	Вуцидей също бе станал на крака и ме <b>гледаше</b> свойски, но все пак някак недоверчиво. Бе време, когато ме считаше за равен, но очите му явно казваха, че се бе излъгал в мен.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i>Вдигам пердето да ги видя, но са скрити в облаци. Рано ми било. Вместо тях <b>гледам</b> - каква изненада! - на радиатора под прозореца лежи едно опърпано томче с Елин-Пелиновите „Щъркови гнезда”.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Славов;Избрани съчинения. Том 1. Големите кротки животни;2003;<br>
<i>Нашите държавници, ние самите; казваме ли, че е грях, когато убиваме нашата жизненост, нашето природно трудолюбие, нашия устрем към красотата и топлината на отношенията, нашата страст да <b>гледаме</b> децата си и да им се радваме, нашия живот на вдовец и вдовица, плахо пристъпващи с отворени обятия един към друг? Нашето тътрене на Белчовци и Белки през град и село нанякъде, накъдето трябва? Великото мълчание на волската душа, когато го нарушим в себе си, усещаме ли, че е грях?</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i>Имах малко комична физиономия и нямаше жена, която да не се усмихне, щом ме погледне. Знаех ги, винаги си правеха този коктейл от снизхождение и симпатия, която никога не можех да използвам. Лили не се усмихна. Просто си <b>гледаше</b> работата момичето, само повдигна очарователно вежди и каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i>Само че гласът не идваше отдолу, а някъде зад нас. Обърнахме се като един и замръзнахме. Марина беше минала по вътрешните канижели, все още беше по бански костюм и мокрото й тяло се открояваше в тъмното достатъчно ясно, за да тормозим излишно изостреното си въображение. Вместо да се правим на препарирани, трябваше да я наругаем, да й кажем: абе, <b>гледаме</b> си, ей така, от нямане какво да правим, да не си мисли, че... Не успяхме, само чухме тихия шум от босите й прелестни крака, проследихме я, докато хлътна в канижела и въздъхнахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Атанас Стойчев;Слаби ангели. Стари и нови разкази;1999;<br>
<i><i>Венци му подари една от сънените си усмивки и кимна. Весо хвана края на роклята и го повдигна високо, за да го допре до устните си. Отново пред нас се откри прелестната гледка, заради която бяхме дрямали толкова нощи на лодъчна палуба. Марина <b>гледаше</b> някъде напред и се усмихваше тънко. Нека още веднъж <b>видим</b> какво сме изгубили.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Изобщо от висотата на житейския си опит тя <b>гледаше</b> покровителствено на Виолета, а също и на Васко. Само че покровителството й към Васко съдържаше и нотка на пренебрежение: „Тоя, моят глупак…“ казваше тя, когато заговореше за него.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Картината на Дьога й бе подарена отдавна, още по времето на големите надежди. Виолета би предпочела картината да изобразява нещо по-весело, а не тези унили упражнения, с които и без туй бяха пълни дните й. Но това бе спомен от баща й, затуй я бе окачила над главата си — да бъде винаги близо до нея и в същото време да я не <b>гледа</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Не е издържал да се спотайва в тъмното и да ме <b>гледа</b> как стоя тук сама — каза си Виолета. А баща й се наведе към нея и започна да й шепне доверително нещо, нещо тъй тихо и объркано, нещо в смисъл, че не бива да се чака повече, защото колкото повече чакаме, толкова по-трудно става да се мине през вратата.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Виолета бе зърнала Пламен и дундата още като влизаше и те си бяха кимнали за поздрав, защото тя и Пламен всъщност никога не бяха се скарвали и при среща продължаваха да си разменят поздрави, а понякога дори и по някоя дума в смисъл как си и как върви работата. Сетне тя бе седнала с гръб към тях, за да не ги <b>гледа</b> и да не ги смущава. Колкото до нея самата, не виждаше причини да се смущава и да се вълнува, защото цялата тая история бе отдавна обърната страница.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя прехапа език, решила, че наистина става зла. Можеха да се разделят и без да се нагрубяват. Той също мълчеше, без да дава вид, че е засегнат. Вероятно не беше и засегнат. Вероятно <b>гледаше</b> на нея като на дете, обзето от лекомислен детски гняв.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	— Намерих решението. Отвори се една възможност да напуснеш операта, без да изоставяш професията. Към културния дом се създава кръжок по балет и ни трябва щатен ръководител. Ще бъдеш сред млади хора, ще ги учиш на изкуство, а те ще те <b>гледат</b> в очите, ще те боготворят…</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя слушаше уморено, а той вероятно бе сметнал тая умора за признак на примирение, защото известно време продължи да повтаря своите „ще те <b>гледат</b> в очите“… „ще те боготворят“, макар повторенията съвсем да не влизаха в привичките му.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Тя долавяше само отделни думи от разбора му. Опитваше се да си поеме дъх и с неволно учудване съзнаваше, че и този път е успяла да преодолее преградата, тази, фаталната и непреодолимата. Момичетата от ансамбъла продължаваха да <b>гледат</b> към нея, но вече не се подхилваха и не си шушукаха. За тях тия трийсет и две фуетета бяха нещо като еталон за кадърност. Изглежда, наистина й завиждаха.</i><br><br>
------------------------<br>
Богомил Райнов;Черните лебеди;1977;<br>
<i>	Ти все повече се изолираш. От всички, дори от най-близките, тия, дето ти бяха най-близките — баща ти, Пламен, Мими, без да говорим за останалите. Съвсем нормално е. Раненото животно <b>гледа</b> да се свие в бърлогата си, за да се съвземе на спокойствие. Или да умре насаме. Изолирането всъщност е началото на смъртта. Тъмният порив да се откъснеш от живота. И най-пълната изолация е гробът.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Той продължи още стотина крачки и обиколката му дотегна. Омръзна му да <b>гледа</b> все съсипни, пепелища и трупове — в края на краищата всички те си приличаха. Пък и смрадта стана нетърпима, захвана да прониква през кърпичката с гюловото масло. И кат свърна по познатите му от детството сокаци, пашата се отправи към мястото извън селото, където бе разположил стана си.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Не човек е този гъжвалия*, а хищник-кръволок. Само че от ония хищници, дето преди да прегризат шията на жертвата си, <b>гледат</b> да си поиграят и да се погаврят с нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Настъпи кратко объркване. Михаил Икономов премигваше и не знаеше какво да предприеме срещу тази проява на насилие. Останалите трима, смутени и стреснати като него от незапомнената случка, също стояха безпомощни и се <b>гледаха</b> един-друг с почуда — мигар те, избраниците в съвета, бяха стигнали до там, да се изпокарат и хванат за гушите?</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Ами да. Направиха го. Даже не ми разрешиха да отместя очи и ме принудиха да <b>гледам</b>, когато бавно и тертиплийски му отрязаха главата. Отрязаха я и я ритнаха надолу в пропастта. Като парцалена топка… И в този час, господа, в тази минута аз се врекох да отмъстя. Защото те не убиха човек пред очите ми, даже мой брат не убиха, а половината от мене самия. И аз се заклех, в името на Бога да върна същото на гаджалите…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Вие имате хубав син, господин Върбанов. Гледам го из града и му се радвам — комай няма още двайсет, пък какъв левент. И не едно моминско сърце се разтуптява при вида му…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	„Последната — убедено потвърди инженерът, докато го <b>гледаше</b> в упор през пенснето си. — И ще добавя: за съжаление…“</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	Два дни наред Уста Кольо излизал сутрин с дългия рабош в ръка, отивал на хълма, наричан от гяурите Света гора, сядал на някое пусто място и до смрачаване нито залък хапвал, нито водица пийвал, само като чалдисан <b>гледал</b> чертите и резките по рабоша пред краката си и си мърморел нещо.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i><i>	Той изтича през конака и не влезе, а нахлу в харемлъка. Първото, което <b>видя</b>, беше едно едро червендалесто бебе, което Ненка къпеше в коритото, пък то ревеше, че се късаше. После отмести поглед към одъра. Оттам го <b>гледаше</b> Ренгинар — още с мокри от пот коси, но с всичката радост на света, събрана в очите й. Халил Реза полека приближи към нея. Не му дойде нит една-едничка дума на устата, само протегна ръка и прекара пръсти по лицето на родилката. Тя с поклащане на глава отговори на милувката му, после рече с тих, но отчетлив глас:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Чудя се за какво си в кауша, Ненке от Тетевене. Гледам тук — от първия ден до последния си повтаряла все едно и също.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Една торба ключове. 12 разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина;1994;<br>
<i>	— Боят е лично от мене, драги. Онези пикльовци — Паница имаше предвид регентите и министър председателя д-р Радославов — <b>гледаха</b> само бъзливо да отстранят хората, които могат да поведат народа. Но на бачо им Коста тези не минават: лобут* за тебе, черна душо, пък побратимите ти — колкото за компания.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Вкъщи. Мрачната кухня на ресторанта, в който работеше допреди седмица, мизерната квартира с мизерните съквартиранти, обелките от картофи, които метеше, всички сцени от последните десет години хлътнаха в неясна ниша на съзнанието му. Вкъщи. Заключи вратата и седна на пода, облегнал гръб на нея. Не бързаше да влиза по стаите. Гледаше стенния часовник на свода отсреща. Гледаше малката стрелка.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Спортните надпревари бяха прекратени за дълго от баща му, който наложи наказание на всички отбори, а часовникът, след успешен ремонт, се завърна с ново стъкло и малка стрелка в друг цвят. Именно нея <b>гледаше</b> в момента Лъчезар, осъзнавайки завръщането на поредния спомен.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Следващите няколко дни минаха по идентичен начин. Сутрин пиеше кафе на слънчевата кухненска тераса и <b>гледаше</b> как трептят листата на липите. Излизаше на разходка, всеки път в различна посока. Радваше се на познатите гледки, отбелязваше наум разликите. На връщане си купуваше вестник от старата будка на ъгъла. Обедната жега го прибираше вкъщи, където четеше книги, <b>гледаше</b> стари български филми от видеоколекцията на баща си, а вечер, след десет, отново излизаше да се разтъпче под лятното небе. Зад всеки ъгъл го чакаха спомени. Странната амнезия и мъжете в тъмни костюми бяха забравени.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Аз съм просто ням наблюдател. Виждам как хладното острие посича собственото ми достойнство. То се разпилява по пода, а гъстото ми самочувствие увяхва върху кремавите теракотни плочи. Цялото ми същество негодува, плаче, но съм безсилен пред подобна сила. Безпомощно <b>гледам</b> как кичурите ми гордост биват пометени от пода с евтина метла.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Така слаба, толкова нежна и миловидна, педантично „изгаряше” всичките си противници и печелеше игрите. Момчетата от двата отбора <b>гледаха</b> хипнотизирани тази свръхестествена гледка, а другите момичета ядно им подвикваха да хвърлят по-силно.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Пленен от гледката, Лъчо хвърляше все по-вяло. Тя усети колебанието му и забави движенията си. Гледаше го в очите. Когато изпусна едно хвърляне и топката отиде в нейния отбор, Лъчо разбра, че е влюбен. Жегна го позакъсняло чувство на мъжко достойнство, когато топката изсвистя покрай главата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Лъчо се молеше да не разбере, че всъщност е за четвърти клас, а не за пети. Майка му се бе сприятелила с нейната и лъжата му висеше на косъм. Страстта му го караше да превъзмогва стеснителността си и все по-често по заобиколен начин и казваше, че я харесва. Тя отвръщаше по същия заобиколен начин и дълго се <b>гледаха</b> с усмивка, копнеж и съмнение.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i><i>Три дни преди тръгването им, Лъчо се престраши и я хвана за ръката, докато <b>гледаха</b> „Ну погоди!” в телевизионната зала. Тя не се дръпна. Потното му притеснение изби в див екстаз. Преплетоха пръсти. Винаги бе харесвал „Ну погоди!”, но сега не <b>виждаше</b> телевизора. Залата бе пълна с обожатели на Петя, а той бе седнал до нея. Държеше ръката й.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>С преплетени пръсти! На русото, стройно момиче, което всички харесваха. Което беше за шести клас! Запомни как се <b>гледаха</b>, докато си казваха „Лека нощ!”. Така сладка в жълтия си анцунг. И с онзи поглед на мило одобрение. Друго от тази вечер не помнеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Евгени Черепов;Добавено лято;2012;<br>
<i>Лъчо дишаше учестено. Опита да се овладее. За да отклони вниманието от това, което се случваше между него и Петя, накара момичето отдясно да му припомни кой му е подаръкът в този рунд. „А да!” изтеатралничи, когато името на Петя отново бе прошепнато в ухото му. Стана и бавно я приближи. Гледаха се в очите. Всички мълчаха. Бяха разбрали.</i><br><br>
------------------------<br>
Евелина Ламбрева;Обядът на семейство Щум;2012;<br>
<i><i>- Ето, заповядайте! - усмихна се вежливо Керим и положи днешния брой на „Безвремие” пред клиента, който го беше поискал. Нещо го смущаваше в <b>погледа</b> на този господин около шестдесетте. Той <b>гледаше</b> отвисоко и заядливо, сякаш всеки момент щеше да се скара за нещо. Да не би да е някой от миграционните служби, който дебне за черноработници, или пък частен детектив по работа из квартала, влязъл да хапне набързо, питаше се Керим.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Евелина Ламбрева;Обядът на семейство Щум;2012;<br>
<i>Тя май не <b>гледа</b> хората в очите, когато говори с тях, все едно че е отнесена, забеляза Керим и се обърна да чисти готварската печка, след като им поднесе поръчката - коняк и газирани води.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>В Дома на шахмата, където беше израснал, недоучили леваци с очила играеха странни системи и авторът се вбеси, че мислят по два часа на ход. И дали от гордост, или защото Влади мина оттам, нареди първите трима леваци срещу себе си и им сложи часовниците на по двайсет минути. И градското прекъсна, за да <b>гледат</b> как авторът играе блинд и да цъкат с език. Защото такова чудо не бяха виждали и не знаеха наранената гордост на отрепките какво значи.</i><br><br>
------------------------<br>
Галин Никофоров;Лятото на неудачниците;2010;<br>
<i>Влади всяка седмица ходеше на гробищата да си говорят. Защото докато старият художник беше жив, те само си крещяха. Ходеше и при дядовците си, но не да си приказва с тях, а да <b>гледа</b> черния гранит върху гробовете им.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Следващият посетител бе една стара мома, четвъртият годеник на която се бе просто изпарил с част от нейните скромни спестявания. Проданов с чувство на жива тъга <b>гледаше</b> нейното гладко, мъртво лице, причудливо бяло и опънато. Той знаеше много добре, че ако надникне зад ухото й, ще намери там белег на козметична операция. Старата мома беше учителка по пиано.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Ако би <b>погледнал</b> в тоя миг в дъното на душата си, инспекторът би открил там много чувствителна доза лицемерие. Но сега той <b>гледаше</b> в друга посока — към намръщеното лице на началника си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Така внезапно помирени, мастодонтите най-сетне седнаха на дървените столове. Сега вече те се <b>гледаха</b> съвсем приятелски.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Младият гигант ги отмина, но инспекторът все още го <b>гледаше</b> — и така алчно при това, сякаш беше готов да го глътне.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Едва сега инспекторът излезе из своето доста прозрачно скривалище. Синът му бе седнал край басейна и <b>гледаше</b> разсеяно синята вода. Като <b>видя</b> баща си, той здравата се ококори от учудване.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът, който <b>гледаше</b> напрегнато, едва успя да забележи как младият боксьор леко отмести главата си, направи странична стъпка и като се провря светкавично под лявата ръка на Кацарски, излезе зад гърба му. Високият, увлечен в силата на празния удар, връхлетя стремително върху въжетата, загуби равновесие и падна върху тях. За щастие на това място се оказа бай Пешо. Точно когато грамадното тяло бе готово да се прекатури през въжетата, той успя да го задържи и върне назад.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Не искат! — съгласи се унило бай Пешо. — Обидно им е… Какво да ги правиш, уж големи момчета, пък акълът им още детински… Кой ти <b>гледа</b> да шетат, ами поне да не ме ядосват… А те, кажи-речи, всеки ден ще ми сервират някоя беля…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— А бе то една ли са и две ли са! — въздъхна бай Пешо. — Вчера се случи такава магария… Един от тях — от най-добрите при това — намерил тук някъде мотоциклет. И кой му дал акъл — започнал да се учи на него. Не щеш ли — още на първия завой се обърнал и — прас! — лявата ръка… В бюрото веднага ме подбраха — тебе, бай Пешо, ще държим отговорен… А бе отговорен, неотговорен — кой ти <b>гледа</b>, ама сега в тая категория няма кой да го замести…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	— И двата… Особено първия път как му дадоха победата и досега не ми е ясно. Много коректно боксира момчето, пък умее да става симпатичен и на съдиите… Което е право — знае да се държи — такъв един любезен, внимателен. Докато пътувахме, нито веднъж не го <b>видях</b> да дремне — очите му все навън, през прозореца… Всичко <b>гледа</b>, всичко попива…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Кажи-речи — нищо… Все на обувки налиташе. — Внезапно треньорът го погледна стреснато. — Няма що — вярно е, туй за обувките… Пък и прав е според мене — тука не вадят такива номера, <b>гледа</b> момчето да се запаси…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Внезапно инспекторът усети, че вратата се отваря, и обърна натам глава. Това, което <b>видя</b>, го накара да трепне — толкова голяма бе изненадата. Широката рамка на вратата бе цялата закрита от едрата фигура на Кацарски, който стоеше на прага, без да мръдне. Той <b>гледаше</b> към тях някак смутено и явно се колебаеше — да влезе или да се върне назад.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Момчето е духовито и умно — разсъди в себе си Проданов. Той наистина не бе очаквал това от боксьор — и при това толкова грамаден. Сега, когато го <b>гледаше</b> съвсем отблизо, той <b>виждаше</b>, че и лицето му е интелигентно, с гладка кожа на човек, който не се е занимавал с груба физическа работа.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Виж, това е друга работа — измърмори инспекторът. — Можеш да си <b>гледаш</b> спокойно работата, бай Пешо, аз ще го намеря сам…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Нищо… Сам аз не съм го виждал къде ходи и какво прави… Но понякога нали <b>гледам</b> какви хора идват тук на свиждане… Онзи ден се домъкна една такава червенокоса, че ми се прииска да я изпъдя от лагера…</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Има нещо такова — съгласи се треньорът. — Държи се малко настрана от другите и, как да ви кажа — <b>гледа</b> на тях малко отвисоко. Вярно е, че са по-простички от него, но това не го извинява.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Проданов влезе в някаква невероятно разхвърлена стаичка, не разтребвана и не метена навярно от месеци. Миришеше силно на непрани дрехи, нечисти чорапи и на още нещо, което в тоя миг инспекторът нямаше никакво желание да определи. Той седна предпазливо на един стол, след като отмести гнусливо с два пръста някаква скъсани чорапи, и се огледа. Гигантът бе седнал на ниското легло, отпуснатият му корем се бе надиплил на няколко тежки пояса. Зачервените му очи го <b>гледаха</b> с явна неприязън.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Сега Проданов го гледаше право в очите. Беше готов да се закълне, че и боксьорът го <b>гледа</b> с открит и прям, дружелюбен поглед.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i><i>	Сега Проданов го <b>гледаше</b> право в очите. Беше готов да се закълне, че и боксьорът го <b>гледа</b> с открит и прям, дружелюбен поглед.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Богданов сам бе разбрал това, защото <b>гледаше</b> с възпалените си очи право в краката му. Но какво може да направи, като ръцете му са заети. С рязко движение той премести позицията си върху тепиха и още по-здраво притегли иранеца към себе си. Вече не се чуваха никакви крясъци, всичко бе потънало в един общ шум, който бушуваше като водопад и заливаше стадиончето.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Той зърна между публиката Ненов и сърдечно го поздрави. Сдържаният младеж изглеждаше сега детински щастлив, че беше удоволствие да го <b>гледа</b> човек.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Инспекторът нищо не отвърна, <b>гледаше</b> с неподвижно лице през прозореца. В тоя миг му се струваше, че по-неприятна изненада никога не е преживявал. Вратата отново се отвори, в стаята влезе Якимов с пакет в ръка. Той го остави на бюрото и разгъна хартията. Бяха точно такива обувки, каквито инспекторът очакваше да види — чуждестранни, светли на цвят, с гумени подметки. Когато ги обърна, той от първия поглед се увери, че грайферът е същият.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	— Да, на него!… Аз имах два чифта обувки в лагера. Пък в неделя, <b>гледам</b>, Гончев тръгнал в отпуск с такива обувки, че просто ми дожаля. Бях обул тия, светлите, пък на него дадох, дето са на краката ми… Добре, но на него му бяха малко тесни… Тогава ги сменихме.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Гончев беше доведен в управлението едва след час. Когато двамата с Траян влязоха за втори път в кабинета на инспектора, те го намериха сам — стоеше пред прозореца и умислено <b>гледаше</b> навън. Проданов се обърна и обхвана с поглед грамадната, мрачна фигура на щангиста. Лицето му бе потъмняло съвсем и отново някаква глуха враждебност се четеше в очите му. Проданов се върна при бюрото си и веднага извади обувките.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Но инспекторът не знаеше как ще <b>гледа</b>, като още отсега започна да засъхва гърлото му. Излезе и италианецът. Той мина по-близо до трибуната, така че Проданов успя добре да го разгледа. Беше едър мъж, да, точно мъж, а не момче, лицето му изглеждаше обработено от безбройните удари, носът му — леко сплескан. Ще може ли неопитният Кацарски да се справи с тоя опитен и мъжествен боксьор? Той усети как съмнението се промъкна в сърцето му, късият му нос лекичко се набръчка.</i><br><br>
------------------------<br>
Павел Вежинов;Голямата стъпка;1974;<br>
<i>	Най-после съдията направи знак с ръце — край!… Кацарски бързо се притече и повдигна противника си. Италианецът стана тежко, след това внезапно се усмихна — мъчително макар и погали с тежката си ръкавица косата на своя противник. Публиката бурно изръкопляска. Трогнат като дете, Проданов стоеше край дървения парапет и с умиление ги <b>гледаше</b>. Ако можеше да се види как изглежда сега, той навярно здравата би се изкискал.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Забрави тази титла, Малас. Искам да събереш десет души, млади, злобни и гладни вълци. Предложи им по хиляда лева и ги превърни в отбор. Трябва да те <b>гледат</b> в очите и да ти служат предано.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	— Виж какво, Любомир Лазов! Сега ще обходиш всички софийски видеотеки и ще намериш един филм „Механикът“ с Чарлз Бронсън. Когато ти се обадя следващия път искам да си <b>гледал</b> поне три пъти този филм и да схванеш терка му. Разбра ли ме?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Козела си купи бутилка „Финландия“, литър минерална вода и излезе на терасата на хотела. Беше студена февруарска нощ, но спокойна и оцъклена. От небето го <b>гледаха</b> хиляди звезди, но нито една от тях — неговата. „Къде е моята звезда д’еба мама му?“ — уморено помисли той, преди да се върне в стаята и да се тръшне капнал от умора в кревата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;Синдрома на глутницата. Вулгарен роман;2004;<br>
<i>	Очакваше, че арабите ще го потърсят отново. Напразно, в четири сутринта се прибра в апартамента си, беше изпил пет водки, но беше и все по-възбуден и все по-изнервен от мига, когато седна да <b>гледа</b> централните новини на българската телевизия.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Гласът на госпожа Иванова беше ужасно писклив и никак не отиваше на масивното й залоено тяло, облечено в тънка басмена рокличка на големи жълти цветя, която съвсем не й беше по мярка. Учителката стоеше пред проектора и <b>гледаше</b> към Петър. Той успя само да изломоти:</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Жул <b>гледаше</b> с нарастващ интерес. Нетдрога. Това си беше съвсем нелегална и много опасна работа — нетдрогата представляваше пряко химично и електрическо стимулиране на центъра на удоволствието в мозъка. Действаше безотказно при всеки и, естествено, беше забранена — докарваше нетнаркоманите до състояние на дишащ топлокръвен зеленчук много по-бързо и сигурно от която и да е истинска дрога.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Странно, много странно. Още един мъртвец, още един шлем. Детективът от Марсилия не даваше почти никакви подробности за случая. Жул се поколеба дали изобщо си струва да се захваща, но реши, че може да поостане още няколко минути в лабораторията — този път нямаше да <b>гледа</b> записите тук, но трябваше да пусне тестовете на стенда.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Давай да <b>гледаме</b> какво става с Ампилиус, че имам да пиша домашни — няма да киснем цяла вечер тук и да се чудим какво да правим.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Нима? Е, аз знам повече — <b>гледах</b> и втория запис. И знаеш ли какво? Твоят човек без лице — беше там. И пак той уби нещастника. С огнено кълбо. И шлемът пак не се изключи.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i><i>	— Страхът избистря съзнанието. Страхът помага на човек да види кое наистина има значение в живота. Не се ласкай — важен си за нас, но не можеш да ни навредиш. Щом приключим с тая история, изоставяме сградата. Описвай я на когото си щеш. Лицето ми го познава всеки, който е <b>гледал</b> новини. Фатима никога повече няма да я <b>видиш</b>, нито пък някой от другите…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Когато Омар се върна, търпението на Жул беше на изчерпване. Времето, прекарано насаме, му беше стигнало, за да обмисли цялата ситуация най-подробно. Но това само беше затвърдило подозрението му. Записът не му трябваше — знаеше какво ще види на него. Арабинът носеше под ръка онзи същия очукан шлем, с който Фатима беше <b>гледала</b> записа на убийството.</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— О, вече го <b>гледах</b>. През цялото време в стаята няма жива душа, а портът е свободен. Казвай какво ти се върти из главата. Възможно ли е някой да е фалшифицирал записа?</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	— Вътре <b>гледам</b> разни логове на сървъри, файлове със записи, платежни нареждания за солидни суми — ей такива неща. Изгледах единия запис и направо изтръпнах. Ама отвсякъде изтръпнах — един тип без лице закла един друг. Като куче го закла, казвам ви!</i><br><br>
------------------------<br>
Боян Калинов;Игра на разум;2006;<br>
<i>	Ала Петен и сам вече не беше сигурен, че иска точно това. Гледаше врага си право в очите и си припомняше как беше живял заради този миг. Но не можеше просто така да тегли чертата на всичко, заради което мислеше себе си за добър човек. Сети се за Моник — какво ли правеше тя в този миг? Какво ли щеше да си помисли, когато разбереше, че баща й се е превърнал в убиец?</i><br><br>
------------------------<br>
Калин Василев;Опити за любов и щастие;2012;<br>
<i>Четат вестници, които никой друг не чете. И спорят. За необявена терца и политика - дори от време, в което не са били родени. Постоянно бъркат датите и няма кой да ги поправи - момичето, което продава, <b>гледа</b> филми.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Грохотът на-килватерната струя и турбините заглъхна и сякаш като че ли преди няколко минути тук не бе имало кораб. Настъпи зловеща тишина, Матьо стоеше прав, <b>гледаше</b> с немигащи очи и <b>видя</b> далече встрани слаба прожекторна светлина, която бавно се стопи в мъглата. Стисна челюсти, за да не тракат зъбите му, и продължи да изтребва водата. Вършеше го като автомат, без да мисли, без да губи секунди. И както автоматът загрява, така загряваше и неговото едро мускулесто тяло... .</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Началникът винаги е прав, мислеше си Матьо. Цветанов ли няма да се оправи пред командира? В очите те <b>гледа</b> и те лъже като врачански циганин, окото му не мигва. Така ще извърти нещата, така ще ги насуче, че даже ще се възхитиш от подлата му изобретателност. Пред подчинените е груб и агресивен, реве като фелдфебел, пред началниците - розов червей, гърчи се и мънка...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Откъде пари за следване, отговаряше Матьо, сам знаете, другарю капитан трети ранг, какъв е трудоденят на село... И какво ще правиш, тъй, между другото, подпитваше офицерът. Знам ли, ще се завъртя неделя-две при нашите, пък после ще <b>видим</b> - я Девня, я Кремиковци... За морето няма ли да ти е мъчно, <b>гледаше</b> го изпитателно командирът, ти си най-добрият от палубна команда, старшина втора степен те направихме, все си мислех, че те тегли морето... Значи съм се лъгал. Но ако решиш, до един месец ще чакам - знаеш къде е порталът на базата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>И стигнах дотук, каза си Матьо. Главата го заболя, разтресе го. Лицето му се'сгърчи в гримаса, като че го прищрака зъб, но не беше зъб, те бяха здрави, слава богу. Сети се, че след няколко дни му готвеха изпращане от кораба, някой му подшушна дори, че му купили малко телевизорче „Електроника“, подарък от командуването, да <b>гледа</b> мачовете на лозето...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Нищо не мога да направя, казва си Матьо, с нищо не мога да му помогна. Едно е морето, като го <b>гледаш</b> от голям кораб, друго - от лодка. Сигурно така изглежда и животът на големия и малкия човек, на командира и боцмана. Кой ще му каже, че вината не е негова, а на капитан-лей-тенант Цветанов. И защо го търпи на кораба, кьорав ли е, че за нищо не става!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Матьо кипна, но дума не каза. Я не си разваляй деня, зарече се той, и да дойде синчето ти, само ще <b>гледа</b>, знаеш, че не става за работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Абе, ще си <b>гледам</b> масата, ама и вие ще видите, копелета такива, ръмжеше Матьо и юмруците му набъбваха. Някой ден ще ви намотая сополите на врата...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>НА ТРИ КУРСА го прекара в мазето, подреди чувалите до стената. Появиха се и тук оси, но Матьо вече ги <b>гледаше</b> с досада и внимание.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Компанията се бе нагорещила на футболна тема, макар да не беше футболен сезон. Изпиха чашите, Матьо пак им наля, пак ги зачака и загледа в очите, пак ги изпиха и дума не казаха за този божествен еликсир. Матьо ги <b>гледаше</b> учуден и оглупял и все не можеше да се вреди в алармата, да каже какво пият, да се изфука. Тогава разбра, че за прасето разлика между тиквата и портокала няма. Втория път взе голямата кана, слезе долу, наля две бутилки обикновено червено вино, което скоро бе купил в магазина, върна се горе помръкнал и напълни празните чаши, смирен и обиден.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Беше към полунощ, легна си Матьо, но дали от това, че нищо не разбраха от виното му, или защото го засегна тостът на Цветанов, сънят не го хвана. Стана, излезе на балкона: Добре де, що се връзваш? Нито е по-умен от тебе, нито нищо. Баща му е бил капитан първи ранг, натикал го в Морското училище. От къде на къде това ефе ще знае, че и ти <b>гледаше</b> към същото училище, че и ти можеше да станеш офицер, но по онова време баща ти още се опъваше и не влизаше в текезесгто и от съвета отказаха да дадат характеристика и бележка за следване...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Сигурно и тя се примирява с твоите кусури, сигурно и тя вече те <b>гледа</b> с други очи и „добрутро-то“ със съседа, което си казват на стълбището, променя гласа й и усмивката...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Веднъж капитан-лейтенант Цветанов каза на всеослушание: абе, плаче тя за оная работа, ама нямам време за пируети, само как ме <b>гледа</b>, да й махна с пръстче, и ще тръгне...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>В барчето бе чисто и уютно, носеше се гръцка мелодия, тихо и ненатрапчиво. Имаше седем масички и прозорците му <b>гледаха</b> отдясно към военния кей, напред - към яхтклуба, а.на север - към вълноломната стена. Зиме, когато морето бе бурно, вълните връхлитаха върху вълнолома и прехвърляха стената - в грохота на разбиващата се вода се долавяше особен, могъщ ритъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Обикновено си избираше крайната масичка в ъгъла, с гръб към мокрия бюфет, <b>гледаше</b> морето, пийваше си няколко водчиии. Уж се стараеше да не обръща внимание на барманката, но както си седеше, с периферията на лявото си око постоянно я <b>виждаше</b>. С плавни движения тя работеше на кафемашината или на скарата за сандвичи, ако имаше поръчки. Немирен кичур падаше над челото й, тя често тръсваше глава да го отметне и това несъзнателно движение събуждаше в неизкушената му моряшка душа нещо необяснимо, мило и чисто.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Матьо нищо не можа да каже, <b>гледаше</b> пред себе си, малко встрани от лицето й, сърцето му се разтупка - никого не чака и много му е приятно; <b>видя</b> как ръката й се придвижи и докосна неговата и остана върху нея - лека и прохладна. И чу шепота й: Колко са ти сини очите, Матьо, боже мой, колко са сини!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>След любов, когато лежаха един до друг и пушеха, той <b>гледаше</b> как димът от цигарите се вие нагоре към капандурата и хем му беше хубаво, хем в него се събуждаше някакво смътно в началото страдание, което той не искаше все още да нарече ревност. Защо тази жена не е постоянно до мене, да лягам с нея и да се събуждам с нея? Че каква ми е тя? Никаква. Свободна жена, разведена, с всеки може да легне. Всеки, който я повика.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Постепенно почна да намразва Цветанов и това не беше голямата беда, той не беше според Матьо поначало човек за обичане, глупавото беше другото - тайно в себе си искаше и Мира да <b>гледа</b> Цветанов с неговите очи, и тя да го мрази.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Като го <b>гледаше</b> все така изпитателно, старши лейтенантът бавно каза, че въпреки дългогодишната практика и през ум не му е минавало, че може да се тръгне и по обратния път. Но практиката, макар и рядко, го е подсказвала, а и навремето го е учил... Учудил го обаче начинът на неговото ходатайство, ако може така да се изрази...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Кварталният говореше, но Матьо не чуваше думите. Гледаше в крачето на бюрото, а всъщност <b>виждаше</b> Оги, като че откриваше промяната му едва сега. До ден днешен намираше в него детето, послушно и кротко. А той беше почти седемнай-сетгодишен, едро и стройно момче, с широки рамене и жилести ръце, по цял ден правеше лицеви опори и ядеше за двама; обувките му - номер четиридесет и четири, адамовата му ябълка - остра и игрива в яката. Както беше Матьовата на младини, преди да потъне в месестия врат.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Матьо остави на тезгяха чашата, пишлегарите нещо си шушукаха и го <b>гледаха</b> с насмешка. Позна двама от тях - виждал бе Оги с тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Изсвириха спирачки и един шопар се надвеси през вратата на раздрънкан мерцедес с цвят на зелено патешко лайно - псувнята му беше безкрайна и мръсна. Къде <b>гледаш</b> бе, сандък!</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i> Преди да стигне седмия етаж, песът на капитан-лейтенант Цветанов излая - покрай него вече мразеше и кучето, отмина на пръсти. Като крадец, помисли си той и пак го рязна острието на погледа на кварталното ченге. Гледа си човекът работата, хайде не бъди мнителен, няма да пише за Огнянчо, няма да го изключат от техникума. Човекът остави всичко в твоите ръце. До следващия път, предупреди те старши лейтенантът...</i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i><i>Започнаха и първите кавги: Не стига, че автобусите не са редовни, ами и проверки ще правят! Аз си <b>гледам</b> работата. Това не ме засяга. Мен пък хич. Ти си плати глобата, пък после философствай! На аванса ще платя, сега съм тантела... Като те сваля пред районното, ще <b>видиш</b>... И оттатък районното да ме свалиш, все е тая.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Никола Радев;Седмото весло;1992;<br>
<i>Той също го <b>гледаше</b> изпитателно, стана, мина покрай него, завъртя се и Матьо усети как очите му залютяват от омраза. И сякаш го видя: под-пъхва щангата под катинара между двете халки, сега ще напъне...</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         И така – той прибира ръце, оглежда се за публика – вярно, от рейса наистина го <b>гледат</b>, обръща се за колелото и решава, че тази работа вече е приключила. Тогава вижда котката зад ъгъла, жълтата котка, която явно не е успяла да избяга. Хваща го яд, защото знае, че онези негови една-две секунди “да го направя или да не го направя” са решили нещата. </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Когато се оглежда обаче, вижда, че всичко това би могло да се случи и на хората, които минават наоколо – около него се движат момичета, майки с малки деца, мъже, които въобще не <b>гледат</b> къде стъпват, защото говорят по телефоните си, баби и дядовци, които го проследяват подозрително, както и хлапета на десет-дванайсет години, които не откъсват поглед от котките, а той не знае това за добро ли е, или не... </i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Тийнейджърите отсреща ръкопляскат. Той им се покланя. Те вече се кискат. Една възрастна жена, която минава по алеята, се обръща и го проследява как крачи във водата. Разширява очите си от изненада подобно на някой анимационен герой. Уличните музиканти отсреща – трима дядовци, които седят на пейката, говорят си и от време на време свирят, спират да свирят и <b>гледат</b> цирка.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>         Те го <b>гледат</b> учудено, защото не могат да разберат – тоя сега заяжда ли се, на интересен ли им се прави, заканва ли им се нещо... А той се обръща пак към тях, размахва ръката с монетите и се ухилва. Очевидно има големи планове за развитието на туризма.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Те са женени от пет години и разстоянието между тях се увеличава все повече. От девет до шест са на работа всеки ден. След работа той включва компютъра и потъва във форумите на някакви ловджии и на притежателите на спортни автомобили, тя чете сайтове за бъдещи майки и форуми за усъвършенстване на счетоводители, от време на време <b>гледат</b> някой филм заедно, спят заедно и това е.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>- Жените не носят късмет, когато идват на лов. Момчетата ще ме <b>гледат</b> на криво - казва с равен глас той.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Тя продължава да си зяпа пътя, брои прекъсванията на осевата линия, после й писва, <b>гледа</b> как плавно се вие пътят и по някое време решава, че техният вълк тази нощ е сънувал хубави сънища.</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>- Преливам от пусто в празно - разказва онзи. - Каквото и да кажа, не достига до тях. Безполезен съм. Тези хора не искат опрощение, изобщо не им трябват молитви. Те трупат гняв и ме <b>гледат</b> с омраза, защото всеки ден ставам и си тръгвам, а те остават там. Не четат книгите, които им нося - искали нещо по-така, с мадами... Има един Жоро, лежи за кражба, който уж ме слушаше по-внимателно, имал и въпроси да ми задава. Накрая изплю камъчето - интересувало го дали има там някой член, по моите книги, според който да го освободят по-бързо. Представяш ли си?</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Когато е ядосана, тя може да бъде много гадна, припомня си той след петгодишен брак. По-специално въжеиграч. Без осигуровка. Защо пък да не стане и пожарникар - поне няма страх от високото. Със същия успех може да стане и пилот - нали вече е свикнал да <b>гледа</b> света от този ъгъл...</i><br><br>
------------------------<br>
Оля Стоянова;Какво сънуват вълците;2011;<br>
<i>Вечерта, когато се връща, жена му го <b>гледа</b> подозрително и сигурно много я е яд, че си е взел непозволена почивка, вместо да се хване като голям човек и да си намери сериозна работа.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Ето защо чужденецът хуква на лов за бушменски рисунки. Гледа ги с облекчение, възхищава се на цветовете и линиите, и като дете им се чуди.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>И, колко години по-късно? - Лобенгула, седнал на прекрасно инкрустирано дървено кресло, обут с добре лъснати кожени ботуши, преметнал парче плат през кръс¬та, с панамена шапка на главата! Гледа твърде цивилизовано.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Едва след половин година научава, че на договора му с привилегированата компания се <b>гледа</b> като на предаване правата за собственост върху цялата Машоналенд. „Пиша Ви, за да знаете истината и да не бъдете измамена," предупреждава Лобенгула бялата кралица. „Аз не разбирах за какво става дума, защото съм неграмотен", обяснява той в следващо писмо.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>И така, докато „този страшен, кръвожаден тиранин Лобенгула" (както го нарича английската преса), вожд на най-представителната армия на юг от Екватора, <b>гледа</b> косъм да не падне от главите на белите, отбягва всякакви битки с тях, и пише писма до Бялата кралица, Роудс пристъпил към окупиране на Машоналенд.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Най-обикновено момиче се продава за 8-10 говеда и 500-1000 зимбабвийски долара (50-100 щ.д.) Самият пазарлък е цял ритуал, който се води от посредник. Освен до¬битъка, майката и бащата имат право да поискат от бъде¬щия зет дрехи, обувки; братята - пари. Но те <b>гледат</b> да не се самозабравят, защото в случай на развод цялата лобола трябва да бъде върната обратно на момчето. И тъй като говедото е главната разменна единица при женитбата, ма¬териалното състояние на едно семейство се измерва с главите добитък, които то притежава.</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>„Аз не вярвам на статистиките. Изследванията, които тука се провеждат, не са точни. Това са само догадки на чужденци. Иначе досега всички да сме умрели, сподели Елизабет от Женския съюз, „ако приятелят ми се отнася добре с мен и ме <b>гледа</b> като принцеса, нямам нищо против другите му връзки, в края на краищата не мога да го вържа за леглото. Такъв термин вярност в нашето общество не съществува".</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i>Тендаи уверено излиза от колата. Петнадесет минути по-късно се връща, като не може да скрие колко е разстро¬ена: Казаха, че нямало нищо да разбереш, защото те гово¬рели на шона, не на английски. А не споменаха ли нещо за това, че съм бяла? - аз я <b>гледам</b> право в очите и тя започва облекчено да мрънка: Да, белият човек щял да пречи на техните молитви. Господ бил бял и за нас е по-трудно да бъдем разбрани от него, много съжалявам, че те подведох...</i><br><br>
------------------------<br>
Павлина Михайлова;Следа от носорог. Зимбабвийски етюди;1996;<br>
<i><i>Видях ги на една изложба, поставени върху тревата. Казах си - изложба е, подбрани са. Видях ги стру¬пани на улицата - отново изумление. Мъжко лице, женско лице. От един къс камък - Обич. Не можех да тълкувам то¬ва, което виждах. Просто го усещах - със сърцето, с ума или направо с кожата си. Гледах двете лица и си спомнях всичко, което е минало пред погледа ми в хладните галерии, върху полирани подове, под стъклени похлупаци, на черни кадифени повърхности. Чиста, смела линия. Двете лица се докосват. Съвършено. Като самата обич, която е изискана и примитивна, смела и объркана. </i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен бръкна по навик в пощенската кутия и се качи в асансьора. Апартаментът му беше на последния етаж. Щеше да си направи кафе и да <b>гледа</b> София. Така беше гледал Лондон, Амстердам, Брюксел и ако нещо го опияняваше, не бяха пейзажите. Човек трябваше да изпадне в странен инфатализъм, за да примира пред каменните релефи на Трафалгар скуеър. Асен Москов гледаше темповете на времето, кипежа, хаотичното движение, истеричната светлина на движеща се индустрия щастлив, че е извън лавовия поток и че този въздух не го докосва.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Асен бръкна по навик в пощенската кутия и се качи в асансьора. Апартаментът му беше на последния етаж. Щеше да си направи кафе и да <b>гледа</b> София. Така беше <b>гледал</b> Лондон, Амстердам, Брюксел и ако нещо го опияняваше, не бяха пейзажите. Човек трябваше да изпадне в странен инфатализъм, за да примира пред каменните релефи на Трафалгар скуеър. Асен Москов гледаше темповете на времето, кипежа, хаотичното движение, истеричната светлина на движеща се индустрия щастлив, че е извън лавовия поток и че този въздух не го докосва.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i><i>	Асен бръкна по навик в пощенската кутия и се качи в асансьора. Апартаментът му беше на последния етаж. Щеше да си направи кафе и да <b>гледа</b> София. Така беше <b>гледал</b> Лондон, Амстердам, Брюксел и ако нещо го опияняваше, не бяха пейзажите. Човек трябваше да изпадне в странен инфатализъм, за да примира пред каменните релефи на Трафалгар скуеър. Асен Москов <b>гледаше</b> темповете на времето, кипежа, хаотичното движение, истеричната светлина на движеща се индустрия щастлив, че е извън лавовия поток и че този въздух не го докосва.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Разбира се, че ще го повика. Васил не е добре. Не, не със здравето! Не излиза от къщи, не яде, пие много, потънал е в борчове. Москов е единственият човек, който се интересува от него. Съсипва се сам и никой не е в състояние да му помогне. Момент, сега ще го повика. Пак се е раздрънкала, но не иска да <b>гледа</b> равнодушно как някой сам лекомислено се търкаля в пропаст!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Стига да има! — Васил не откъсваше поглед от картината. — Рисувах я през август. Бях с Нина Червената лилия. Взех кафе от Надежда и Лилията го свари в една тенджера. Гледах я да клечи над котлона с разперени пръсти на краката… Поиска ми се да я изхвърля на улицата.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен пиеше кафе в огрения от слънце хол, сменяше плочите на грамофона и <b>гледаше</b> през френския прозорец долу на улицата. В осем и половина щеше да трябват пари за новата колекция, до девет трябваше да се е срещнал с главния счетоводител, с моделиерите и най-късно до десет да предаде моделите в ателиетата. От понеделник работата щеше да „кипне“, това беше израз на Адриана. На двадесет и пети ноември беше насрочен художествен съвет, а днес беше дванадесети. Истинската работа не можеше да започне преди четиринадесети. Разполагаше едва с десет дни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Искам този дом да е наш — каза Адриана. — Ще те посрещам в дълга рокля. Ти ще сядаш там, под часовника и ще <b>гледаш</b> как нареждам масата. Би било хубаво, нали?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Адриана никога не разбра колко заеми сключи за това време. Нито той й каза някога. Разминаваха се из къщи. Асен не <b>поглеждаше</b> стените, Адриана се препъваше в новите вещи. Седма картина не последва, но всяка сутрин Адриана занасяше кафето си пред прозореца и <b>гледаше</b> навън вцепенена, лишена от сили, от желание за живот. Кризата наближаваше, задълбочаваше се и щеше да избухне всеки момент, ако Киряков не беше изпратил потвърждение на поканата от Лондон.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Казват истината — Асен <b>гледаше</b> разсеяно, пиеше кафе и се опитваше да намери музика по радиото. — Киряков си изпя песента. Центърът се разбива, има нужда от деен човек. Вкусовете се менят всеки ден. Ако не проявим пластичност, ще станем за смях на учениците.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Забравил си да ми купиш чорапи! — Васил го <b>гледаше</b> с напрегнати, болни от омраза очи, но Асен го познаваше твърде добре, за да приема чувствата му на свой адрес.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Васил Каров получи позив за повръщане. Ръцете му инстинктивно посегнаха към чашата, хранопроводът му не прие екса и очите му плувнаха в сълзи. Гледаха се няколко секунди, време достатъчно, за да възстанови една лъжа. Асен потисна смеха си и изработеният му цинизъм роди нелепа мисъл. „Предстои интересен ден!“</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Да сте се карали? Нищо, ще ви сдобря. Ще си говорим до припадък. Сега искам да ви <b>гледам</b>. Оставам тук… завинаги! Кажи, сещаше ли се за мен?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Моите възражения нямаше да бъдат приети, нали? — попита Лилда. Бяха останали сами на бара. Васил беше взел молив и показваше нещо на Манолов. Попов и Денев <b>гледаха</b> през раменете им.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен се повъртя, отиде до колата, взе пакет цигари и като се обърна видя Мария. Беше отслабнала, но имаше здрав вид, нови дрехи, модерни, дори модни обувки и ярък лак на ноктите. Очите й, запазили трескавия си блясък, продължаваха да <b>гледат</b> напрегнато и създаваха илюзия за стъкло.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Стоян Бубоб Яшаров се изправи и тръгна със залитане. Погледът му падна върху кучето и се обърна рязко. Не <b>виждаше</b> двамата мъже. Гледаше само Мюлвет и Асен Мосвов можеше да се закълне, че очите му бяха меки, отново детински и лишени от всякаква злоба.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Асен Москов остави без последствия тези думи. „Можех ли да го убия?“ — беше въпросът пред онова „Аз“, което не подозираше, че съществува и което беше тръгнало в атака. Отговорът, този, който трябваше да задоволи чувството на реалност, беше: „Да!“ Яшаров беше твърде силен и бърз, за да смята убийството му за осуетено. Значително по-почтено му се струваше да <b>гледа</b> на Мюлвет като на свой спасител.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Обаждам се от Париж. След Прага и Варшава като че ли бях подготвена за този град. Ходя по улиците, <b>гледам</b> филми, от осем до два съм заета в едно от ателиетата за експериментална мода. Получавам достатъчно пари, за да се чувствам независима, а това, изглежда, е всичко, което искам. Още не съм била в Лувър, в Дом де з’Енвалид, Парламента. Уморих се. От вкъщи пишат, че баща ми е зле. Страхувам се, че няма да го заваря. Ако имаш време драсни няколко реда. Живея у една вдовица на улица «Мадам дьо Савиние №9».</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	— Да! — Асен <b>видя</b> снимка над главата му, а когато се премести на леглото му, с усилие скри изненадата си. От портрета го <b>гледаше</b> Вера Манолова. — Какви дългове имаш?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	И втората прогноза на д-р Разсолков се сбъдна. Още същата вечер Невена Москова изпадна в кома. Когато на сутринта й занесе пликове с плодове, вече нямаше нужда от нищо. Асен Москов предупреди в модната къща, че ще отсъства ден-два, и седна пред телефона да чака известие от болницата. Опита да чете, няколко пъти започва писмо до Адриана, но се увличаше, започваше да говори за бъдещето и счете, че в този момент това само по себе си обижда майка му, пътница в небитието. Следобедните часове прекара мудно, вечерта <b>гледа</b> телевизия и не легна, докато не загасиха парното и не замръзна в стола.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Моля те бе, Асене! Бъди човек! За какво са му на Васил сто бона? Какво ще прави с тях, въшкарят му с въшкар? Нека си <b>гледа</b> картините! Кажи „да“ и да пием следващите чаши.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не е ваша работа животът на Велин! Още по-малко моят! Какви стихове пиша, чии картини <b>гледам</b>, на кого съм била любовница, това засяга само мен! Вие сте бездарник и лумпен!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	„Трябва да го направи бавно, съсредоточено, да я хипнотизирам. Питон и заек!“ — това трябва да бъдем ние след няколко секунди. Асен загаси фаса. Допи чашата и стана. Вера скочи и отстъпи инстинктивно. Зад нея беше стената. Спря я. Асен разкопча кожуха и я прегърна през кръста. Гледаха се известно време, след което Вера прехвърли ръцете си през врата му и го целуна. Последва една от най-нелепите сцени в живота му…</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Включи телевизора. Хвана средата на централните новини, а след тях започна криминален филм. Беше <b>гледал</b> около час, записан в хода на сюжета, беше успял да забрави облаците, надвиснали над него, когато на вратата се позвъни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Знам — Станой <b>гледаше</b> в пода. — Мария получи развод. Замина. Заедно заминаха някъде. Когато се върне, ще бъде омъжена за Попов.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— За сметка на това съм свободен! — Асен отпи глътка кафе и се усмихна. — Скъсах всички стари окови. Най-накрая ще мога да се погрижа за себе си. Мода, закъсали приятели, комбинации, до гуша ми дойде… Искам да лежа по гръб и да <b>гледам</b> в небето!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Красиво е тук — каза Адриана. Асен кимна. — Ако имах време, бих останала десетина дни. Чист въздух, спокойствие… Човек се отпуска. В Париж работех по петнадесет часа на ден. Вечер, когато се прибирах в квартирата, тялото ми трепереше от умора. До срещата ми с Жак бях <b>гледала</b> един филм и веднъж бях направила една екскурзия по Сена.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Ако ми повярвате, ще си спестите неприятности. — Васил избягваше да я <b>гледа</b>. — Склонна ли сте да чуете това, което имам да ви кажа?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Пазете отношенията си, деца! Като ви <b>гледам</b> как спите до обяд, сърцето ми се къса. В нашия дом никога не е имало толкова спокойствие!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Започваше да ръми, вдигна яката на шлифера, запали цигара. Прикрит от навеса на входа, дълго <b>гледа</b> улицата. Срещу него блестеше фасадата на хотел „Хемус“. Достатъчно беше да прекоси площада, за да потъне в някое от заведенията. Въпреки това се колебаеше да вземе ли колата, или да иде пеша до някое от централните. „Какво ще правя тук?“ — питаше се той, без да си признава, че в центъра би могъл да срещне Лилда.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Едва ли, макар че няма да е зле някой да му смачка красивия нос. Престанете да ме <b>гледате</b> в гърдите!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Харесвате ли ме? — във въпроса имаше толкова простодушност, че изведнъж заприлича на бебе. — Някои намират, че съм малко пълна. Не ям нищо. Знаете ли какво е глад? Престанете да ме <b>гледате</b> в гърдите де!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Какво пък толкова, гледайте! — Зоя разкопча блузата си, откри розовата си плът, без да загуби нищо от сериозността си, остави го да <b>гледа</b> няколко секунди и закопчавайки се, попита: — Само кораби ли рисувате?</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не забравяй Акела! — Борис <b>гледаше</b> плахо. Колкото повече искаше да изглежда спокоен, толкова по-малко, му се отдаваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Велин прие предложението. Хонорарът му се стори толкова висок, че започна да заеква. Каров опита да му издейства заплата, но срещна съпротивата на Съюза. „Фреското е пробно. Ако се справи, ще му осигурим ритмична изпълнителска работа.“ Васил потърси Адриана. Срещнаха се в едно кафене около Семинарията. Адриана дойде с Жак. „Умореният тигър“ беше във фланелен костюм с цвят на циклама, капризна дреха, която би изглеждала добре на малко хора. Личеше, че помни конфликта от бара на кинодейците. Очите му, обикновено цинично премрежени, сега <b>гледаха</b> с открита неприязън.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i><i>	Настъпи глупаво мълчание. Каров <b>виждаше</b>, че лицето й пламти, че оскърблението тежи, че Антон, <b>гледал</b> нащрек сцената, не крие иронията си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров кимна. Преструваше се, че <b>гледа</b> каталозите, че разлиства монографията, но очите му следяха тази жена. Вера се разходи из залата, хвърли бегъл поглед, после започна да <b>гледа</b> картините поотделно. Каров чувстваше вълнението й, картините я бяха извадили от привидното безразличие.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Мълчанието ги натисна. Пиеха, <b>гледаха</b> през прозореца. На улицата, група деца поливаха с вода наклона между къщите с надежда да направят пързалка.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Гледат на нас като на кафри. По мое време мина някаква мароканска изложба. Я събра десет души посетители, я не! Странно, баща ми твърди, че вашата има успех! Той не дрънка от патриотизъм.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров <b>гледаше</b> от прозореца, отпиваше глътки чай и чакаше Стив Дяков. Тази вечер, щеше да остави книгата си за Асен Москов. „Искам да чуя мнението ти!“ — беше казал по телефона.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Късно вечерта влезе пеперудата. В първия момент не й обърна внимание. Пеперудата описа няколко кръга около лампата и кацна на статива. Опита да я смаже с четката. Излетя и се закачи на тавана, така че да не може да я стигне, а ако хвърли нещо, да разбие електрическите крушки, спускащи се в триъгълник от гипсовия орнамент на тавана. Опита да я забрави, но глупавото чувство, че пеперудата е мъжка, го разсейваше и така завладя вниманието му, че заряза работата и се обърна. Пеперудата го <b>гледаше</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Да! — горда, болезнено чувствителна Вера знаеше да <b>гледа</b> в очите. — Щастлив ли си?… Ако можеш да бъдеш щастлив човек с твоя характер!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Как загина? — На това мургаво лице нямаше следа от грим, сиво-зелените очи <b>гледаха</b> кротко, със сигурността на човек, свикнал да общува прямо, извън притворството, извън салонното лицемерие. Дълго време не знаеше какво да отговори, докато на помощ не му се притече бившият монах.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	По реакциите на Мария съдеше, че все пак на сцената става нещо. Мария се забавляваше от сърце. Колкото напрегната и фалшива изглеждаше в професионалните си усилия, толкова неподправена и простодушна беше в личните си отношения. „Тя е добро момиче!“ — мислеше Каров, докато чакаше на сцената да се появи Антон. Гледаше представлението само когато малкия се включваше в мизансцена. Изпълняваше ролята на Жак, като че откъсната от общия смислов поток роля, на която беше определено да обяснява, иронизира, коментира и дори апострофира сценичното действие с правата на публиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Мюлвет понечи да се върне при учителките. Едва сега Каров видя колко интерес е събудила личността му. От прозорците го <b>гледаха</b> мъжки лица, жените бяха оставили работата си и без всякакъв свян втренчили погледи в тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не искам да сляза, не искам да <b>гледам</b> картините ви, нито да разглеждам вилата. Няма да легна с вас… никога!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Не знам. — Каров <b>гледаше</b> играта на децата. Мисълта му тръгна в друга посока. — Имаш ли нещо против да му купя едно пони? Виж колко добре кара!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Това дете е страдало много. Като малко <b>гледаше</b> побоища, скандали, пиянства. След развода остана при майка ми. По свой адрес не е чуло нищо друго, освен „синът на онзи негодник“. Какво мога да направя? Валентин трябва да свиква с грубостта на живота, затова се дразня, като го глезиш!</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Нека минем на въпроса. Елена е моя жена, ти нямаш нито желание, нито възможност да <b>гледаш</b> Валентин. Ако го осиновя, ще си спестиш алиментите. Сигурен съм, че не са ти излишни.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	Каров пушеше на верандата и <b>гледаше</b> играта на Валентин с местните момчета. Когато едно такси изтърси Стив Дяков пред вилата. Стив изглеждаше добре, носеше бледосиньо сако от копринен плат, бели памучни панталони, американски обувки с блясъка на паста за зъби. На ръката му тежеше позлатен часовник, под мишницата му прясно отпечатан екземпляр на романа за Асен Москов.</i><br><br>
------------------------<br>
Христо Калчев;При самозащита;2005;<br>
<i>	— Факт! — Каров настръхна, едно от момчетата удари Валентин и му отне понито. Валентин не реагира, обърна се бавно с поглед, търсещ помощ от него. Миг-два се <b>гледаха</b> в очите, после Каров извърна глава, разигра обида, недоволство, баща, погнусен от слабохарактерността на сина си. Когато все пак върна погледа си на децата, Валентин лежеше върху местното момче и с коляно притискаше главата му в пръстта. Понито се търкаляше до тях, запазило механичния шум на свободно движение.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Седях с гръб към посоката на движението. Шосето, изрътено от коловози, се размотаваше зад камиона. То водеше назад към Гръмовец — плешив връх в дъното на пътя с бараки като пчелин. Край него — обръч от височини, чукари, сипеи, които навяваха жажда. Понякога ги прекосяваше сянка на птица и ги оставяше още по-жадни. В това есенно утро над тях тегнеха застояли облаци. Там ми останаха две години от живота. Двете, които за едно момиче са най-хубавите — от 18 до 20 години. На теория. А на практика това е най-мъчната възраст. Не исках дори с поглед да се върна нататък. Предпочетох да <b>гледам</b> встрани.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове — всичко на скокове се отдалечава от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред тебе, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Прихнах. Сега не мога да разбера какво толкова ме е разсмивало. Смехът изглежда се предизвиква не отвън, а отвътре. Той е нещо като звуков барометър на човешкото състояние. Щом <b>гледаш</b> с доверие на утрешния си ден, смехът избликва от самите клетки на кръвта. Но колко лесно е да се запуши изворчето на смеха. Една сянка на съмнение. Един подозрителен поглед. Заплаха от една несправедливост. И твоят клокочещ барометър спада. Ти не откриваш така често повод за смях наоколо. Докато един ден започнеш и ти да се чудиш на младите: какво пък толкова може да ги разсмива?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Останах с празни ръце. Наведох се да туря ютията на пода върху обърната талерка. Издърпах шнура от контакта. Нищо не забравих. Не се обръщах, за да му дам възможност да се облече. А момичетата най-нахално го <b>гледаха</b>.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Скуката, наречена Емилия, <b>гледа</b> глупаво. Харесва й това име като на героиня от роман. Готова е да отстъпи пред такова нахалство само защото поне не е шаблонно, както всичко друго наоколо.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Да сте виждали случайно архитект Влад Радев? — мислено ги запитах с непринуден делови глас. Представих си как вдигат глави сепнато, ръцете им се вцепеняват във въздуха, картите увисват в полет. Гледат ме недоумяващи.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Извърнах глава да не <b>гледам</b> недоспалото и обраснало, някак усойно лице на шофьора. Оставих зад гърба си едно тъмно петно в тая светла утрин. И веднага го забравих. Не предполагах какво ми готви той. Навлизах с жадни крачки в деня, който трябваше да бъде най-хубавият ден в живота ми. Пътеката ме срещаше с поздрави:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	От тая сутрин започнах да виждам вероятна съперница във всяка срещната жена. Трепвах при всеки женски глас. Вглеждах се ревниво във всеки момичешки силует по скели, конструкции, шосета. Гледах през мъжки очи. Пъстрината на света ми действаше като върху млад, ненаситен мъж. В общежитието бях постоянно нащрек. Всеки женски поглед ми засядаше като стрела в гърдите. Сетивата ми се удвоиха: станаха едновременно мъжки и женски. Откривах непредвидена привлекателност под прашните забрадки и отпуснати дочени дрехи. Светът край мене изведнъж стана интересен и мъчен за обитаване.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Инженерът не си <b>гледа</b> плана накъде е, ами взел да свири като щурчо! — присмя се той на себе си със светска непринуденост. А погледът му зад очилата бе прекосен от една неловка представа:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Отвисоко <b>гледах</b> шарения свят. Багрите ликуваха. Вечерта бе още далеч. Всичко бе в мои ръце. Здраво стиснах чука. Сама ще си изкова деня и вечерта! Удрях с чука по стоманата. Напук на всички несполуки! Замахът на ръката ми бе млад и силен, излиташе с широка дъга, ечеше с голям звуков радиус. Стъпила бях на гол железен клон, от който пак започна да никне моят безпричинен смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Търсеше да докосне струната на гордостта ми. Не ми хареса това начало. Не я <b>гледах</b> в очите, при все че тя настойчиво ловеше погледа ми. Правех се, че не забелязвам това.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Какво ли й разправях? Тя си нямаше представа как изглеждат тия планини, когато идваш при тях за дълго. Гледала ги е през съвсем други очи. През очи на пътешественик, дошел за ден-два да се освежи и обогати с екзотични впечатления. Пред нейния безгрижен поглед са се изправили романтични, високи, задгърбили се един друг ридове, които затулят някаква загадка. Шосето тясно, прорито от порои и коловози, се вие нагоре и се вглъбява в мълчалива легенда.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Рошлю да се влюби в мене? — В тъмнината моят глас се обърна втрещен към нейния сочен, падащ ниско като зрял плод говор. Двата ни гласа се <b>гледаха</b> и виждаха повече от думите си. Едва сега усещах спотаената сила, атлазената топлота на нейния алтов, отглеждан в уют глас. Поставих Влад на своето място. За миг станах той. С неумолим мъжки слух попих цялата сочност, женственост, ароматност на тоя тембър. Изпитах жажда. Нов удар на мълнията ме разтърси. Имах чувството, че в тъмното блеснах като светкавица и тя ме видя в един миг цяла извътре.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	— Кого? Рошлю? С него сме само приятели. Но вие сте жена и разбирате. Да бъдеш цял ден сред дузина момчета, да те <b>гледат</b> от педя разстояние и да не те <b>видят</b>. Да мечтаят отдалеч за други девойки, да се разочароват от тях, да ги сменят, да търсят нови и нови, а да не забележат, че ти също си момиче. Идат мигове, когато искаш да бъдеш харесвана…</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Да, когато още <b>гледах</b> надолу, губех кураж и равновесие. Едва когато престанеш да гледаш под себе си, когато си изтръгнеш погледа от земното притегляне, от дреболиите, полепнали долу по земната кора, а това изисква дяволско усилие на волята, чак тогава се освобождаваш от страха.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	— Да, когато още <b>гледах</b> надолу, губех кураж и равновесие. Едва когато престанеш да <b>гледаш</b> под себе си, когато си изтръгнеш погледа от земното притегляне, от дреболиите, полепнали долу по земната кора, а това изисква дяволско усилие на волята, чак тогава се освобождаваш от страха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Димана ми даде урок по доверие. Гледах я вече със съвсем други очи. Тя ми върна уважението към вестникарското съсловие, което съм подценявала. Значи и там започват да мислят! Тогава й поверих:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Растеше треската пред забавата. Неделен ден обикалях махалите да <b>гледам</b> как играят родопчани по сборове. С Рошлю издирихме стари носии, мятахме ги през рамо като сватбарски дарове и ги носехме тук. Усвоявах разни стъпки — вити, преплетени, пъстри като шевици. За пръв път ги видя, за пръв ги чуя, а веднага налучквам ритъма, сякаш си го спомням. Може би тия водовъртежни стъпки са впечатани в кръвта ни. Просто сами ми идват, а не от гледане и учене. Настана вечерта…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Никога никоя жена не може да срещне оня женски поглед, който се отправя към мъж. Същите очи <b>гледат</b> съвсем различно, когато пред тях е харесваният мъж. Ти можеш само да предполагаш с какъв поглед твоята съперница би устрелила любимия ти. Затова още по-опасен става тоя непознат, неуловим, недостижим за тебе женски поглед. Въображението ти му приписва магнетична сила. Предстои ти борба с една загадка.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Архитектът за пръв път откриваше и нещо друго: моята усмивка. Без да съзнава, той ме <b>гледаше</b> през очите на приятеля си:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Усетих нечий поглед. Извих глава. Влад ме <b>гледаше</b>. Тъкмо бях налучкала някаква мисъл за времето и характера на човека, за скоростта на времето и настроението на човека. Смръщеното лице на парторга ми бе дало един ключ. Изведнъж го изтървах. Влад ме <b>виждаше</b> нова и порозовяла. Бе учуден. А не се досещаше, че само блузката ми бе розова и нова. Не бяха отишли напразно часовете за шева над тая глупава коприна. В близостта на Влад времето съвсем изчезваше. На преден план излизаха нещата, вещите, материята, с която трябваше да се боря, за да не ми пречи, а да ми помага.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Не откъсвах очи от пламъците. Навремени из жаравата се вдигаше вихрушка искри и изтръгваше от мрака червендалести, тухленоизпечени лица. После искрящата вихрушка потъваше в небето и се превръщаше в Млечен път. Нейде в дълбок планински пазушник пулсираше геоложка сонда. Нечий поглед ми изтръгна очите от пламъците. Насреща седеше Влад и ме <b>гледаше</b>. Присмехулната искра от <b>погледа</b> му отхвръкна към мене и ме парна. В мене нахлу радост, която едва можех да понеса.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Звездите от своята невъобразима далечност отекнаха със светлинен трепет на моето ликуване. За пръв път изпитах това опиянение да лежа върху земята и да <b>гледам</b> в бездната на небосвода. Слях се със земята, станах земя. Заедно с нея се завъртях в пространствата. Свят ми се зави. Превърнах се в една светеща прахулинка, зареяна в необозримата звездна вечност. И в същото време станах огромна като Земята и се разширих до безкрайност като вселената.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Отворих очи. Той ме <b>гледаше</b> със светъл-светъл поглед. За пръв път се събуждах в две очи и познах, че това е единственият изгрев на човека. Утрото идеше от тях, пълно с неизвестност. Мъчех се да разгатна какво възнамеряват очите му. Очаквах, търсех да прочета в тях една-единствена дума. Но той някак ми се изплъзваше. Влад нищо не каза. Сърцето ми пропадна като камък в тая празнина.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Когато се качвах нагоре, към върха, бях момиче. Планината ме вдигаше на раменете си. Всичко наоколо бе загадка и обещание. Гледах нагоре… Всяко крило, разкроило небето, ме викаше надалеч към безкрая. Сега <b>гледах</b> надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Аз тлеех в някаква пещ. Поемах си въздух като полуиздъхнала риба. Влад още не бе слизал от връх Ветровец. Смехът ми пресъхна като Арда. Никак не ме потресе новината, че нощната бригада на Горан въвежда скоростен метод и постига двойно по-висок процент. Учудих се по-скоро на своята неизненада. Работници от целия обект се струпаха да <b>гледат</b> чудото. Отидох среднощ и аз да видя моята идея, ограбена и осъществена от друг. Горан, победителят, се силеше да бъде естествен — при него това значеше наперен като петел.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Бдецът: — Ти <b>гледаш</b> още през младежки, розови очила. Погледнато повърхно, един нов проект е похвална проява. Но коренът е обезпокоителен. Самата идея да се противопостави на утвърдения отгоре план и да създаде един подчертано различен проект крие коварна умисъл. Утре това способно момче може да се опълчи срещу по-важни решения. И парторгът със своя наивен бригадирски възторг, и инженер Горов със своя дребнобуржоазен либерализъм, и инженер Наумов със своята доверчивост са се поддали.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	И все пак в ония студени часове край изкопа той вътрешно бе по-близко до мене, отколкото до която и да е било жена в света. Нямаше нужда да ме <b>гледа</b>, да ми говори, да ме докосва. Дори моето присъствие не му бе необходимо. Самото ми съществуване бе включено в неговия напрегнат ден, в безсънната му нощ. И то му бе достатъчно. Може би той осъзнава това едва сега, отговаряйки в себе си на нейния въпрос, дали живее и работи пълноценно тук. Димана изтръпва, че го е срещнала късно. Първите му неизтриваеми стъпки бяха споделени с друга.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го <b>наблюдаваш</b> с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Влязохме в немската палата. Графът и Ванчо се отвлякоха по разни машинарии. Мъжките очи са ненаситни да <b>гледат</b> как шеметно се въртят винтчета, ролки, шайби, зъбчати колелца. Самите им зеници стават винтове, завъртени с безчет обороти в секунда.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i><i>	Събрах смелост и го <b>погледнах</b>. Нов удар. В него имаше някаква промяна. Светлият поглед с присмехулната искра ме <b>гледаше</b> някак под друг ъгъл. Нещо се бе появило помежду ни и лъчът на <b>погледа</b> му се пречупваше, минавайки през това нещо, за да стигне до мене.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Ванчо, изкривил чер врат като на въглищарче, <b>гледаше</b> на другата страна към киното. Графът се вмъкна в школата, а Ванчо се втурна към киното. Заразглежда бързешком афишите и снимките. Навярно въображението му трескаво монтираше цял филм от тия откъслечни кадри. Двама с Влад останахме сами на улицата. Той ми купи кесия пуканки като горещи снежинки. Започнахме да хрупаме.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	— Разкажи, Владе, как е горе? — лелята <b>гледаше</b> с нескрита възхита мургавото възмъжало лице, стройната фигура на своя любимец.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Жената <b>гледаше</b> с невярващи очи как камионът зави по уличката. Виенският зайдлер изглеждаше внушителен и старомодно достолепен върху калния камион. В кабината до шофьора седяхме Влад и аз, при пианото бе кацнал Ванчо… Тънкият, късащ се от мъка глас на лелята се носеше зад нас като заклинание:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Уморените хора <b>гледаха</b> хлапака със симпатия. Доволни бяха от подарената двеминутна почивка. Още звънтяха в ушите им нежните екливи тонове като отронени капки в дълбока пещера.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	— Родопчани има да <b>гледат</b> и да се дивят! Може по радиото да са чували, но сега ще <b>видят</b> на живо пиано!</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	На шосето се бяха струпали хора и <b>гледаха</b> нагоре към странната група преносвачи. Те бавно напредваха. Неудобно им бе, нямаше къде да прихванат пианото, изхлъзваше се. По цялата прашна политура се отбелязаха отпечатъци от едри, недодялани ръце.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Носачите с тръпнещи мускули <b>гледаха</b> към Графа. Чакаха той да измисли нещо. Шофьорът си бе присвоил правото върху пианото и не се допитваше до никого. След кратко колебание реши:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Като в хипноза свалих забрадката. Изтупах я от праха и с нея избърсах пианото. Търках, отмахвах отпечатаните по него груби, потни едропръсти ръце, сякаш ги откопчвах, но техните следи бяха неизтриваеми. Полуотворих капака. При вида на клавиатурата някаква хармония ме напои извътре… Отворено пиано. Сякаш се е разтворил един друг, спокоен, празничен свят, където тоновете са облагородени, сочни от светлина. Аз <b>гледах</b> белозъбата усмивка на най-щастливите ми часове, прекарани с музиката.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Най-после улових цялата пиеса с общи усилия на ръце, очи, памет, слух и на някакво вътрешно сетиво. Музиката се разшири, преля от бреговете на пианото, поде се от простора, от затвореното ехо в скалите. Вдигнах искрящи клепки. Бях в хармония с нежната вечер, с вечната красота на света. Не гледах към Влад, но чувствах как той ме <b>гледа</b>, сякаш ме открива за пръв път. И всички лица наоколо ми се радваха.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i><i>	Най-после улових цялата пиеса с общи усилия на ръце, очи, памет, слух и на някакво вътрешно сетиво. Музиката се разшири, преля от бреговете на пианото, поде се от простора, от затвореното ехо в скалите. Вдигнах искрящи клепки. Бях в хармония с нежната вечер, с вечната красота на света. Не <b>гледах</b> към Влад, но чувствах как той ме <b>гледа</b>, сякаш ме открива за пръв път. И всички лица наоколо ми се радваха.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Колко наивна съм била да вярвам, че мога да се измъкна. По телефона са съобщили за моето изчезване. Протегнах ръка с документите си. Лицето ми не се опита да скрие нищо. Напразна треперация! Искаха само граничен лист. Дълго <b>гледаха</b> снимката ми и я сравняваха с мене. Стори им се, че не си приличам. Толкова ли се бях променила през тия две години? Върнаха ми документите.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Стъпките зад мене дълго обмисляха моя отговор. Очаквах следващия въпрос като нож в гърба. Отдавна предвиждах тоя разпит, но си го бях представяла съвсем иначе. Лице срещу лице. Пред бюрото в кабинета на отдел кадри. При затворена врата. Стоя изправена под бърз, кръстосан огън от въпроси. От портрета ме <b>гледа</b> младото лице на шефа и ме разбира. Аз отговарям на портрета:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Шефът изправя сепнат глава от лактите си. Вдига ръце да се предпази. Гледа иззад ръцете си към собствения си портрет с ужасени, подпухнали от сън, мигащи очи.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Аз се отделих встрани, без да ме забележат. Тръгнах при Рафина да ми <b>гледа</b> на боб. Не че вярвах. Влечеше ме към колибката, която даде подслон на Влад след оная нощ с вълците. А може би натам ме тласкаше една подсъзнателна надежда, че ще го срещна. Знаех, че той често навестява болния Садък и рисува смешни картинки на децата му. При това вървях със сърдити стъпки, убедена, че съм го ликвидирала в себе си.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Лалю мълчеше. Закрачихме под монотонния валеж. Не го <b>гледах</b>, но ясно виждах състоянието му. Така чувах, усещах, помирисвах близката гора, без да я виждам в тъмнината. Това бе непроходима самотност. Лалю разбираше, че някаква тежка врата помежду ни се бе затръшнала от внезапен вятър и не може вече да се отвори. Нищо не ме питаше.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Лалю се върна и <b>гледаше</b> не мен, а капките. Приближи се, без да ме прегърне. Започна със сдържани устни да изсушава лицето ми, шията, челото. Капка по капка. Сякаш жадно пие. Целуваше не мене — капките. Заобикаляше устните и очите ми. Аз със затворени клепачи стоях неподвижна. И сякаш с капките проглеждах. Виждах колко безкрайно добър и благороден бе тоя момък, как разбираше моята обърканост и не искаше да я изкористи. И какъв самонадеян егоист бе другият, как го ненавиждах и как го обичах, него единствен…</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	… Мнозина от колегите ме избягват. Чувствам се глух — не говорят с мене. Чувствам се сляп — не ме <b>гледат</b> в очите. В такива тежки моменти оценяваш човека до себе си. Ако не бе жена ми с нейното беззаветно доверие и упование, да съм си теглил куршума.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Тръгнах си с болката, забита между плешките. Не <b>гледах</b> къде стъпвам. Газех направо през локвите. Небето, отразено в тях, се бърчеше, разлюляваше и размътваше под нозете ми. Сякаш стъпквах небето. И аз чувствах вина за смъртта на младия поет. Той всички ни разсмиваше, на всички ни доставяше радост. А чак сега се замислях: каква радост ние бяхме му дали? Поне веднъж дали бе чул една добра дума от нас? Спомних си разговора с него, когато се осмелих да му кажа мнението си за стиховете му:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Рошлю се преметна вътре през прозореца и седна върху рамката. Пушеше с хулигански замах и <b>гледаше</b> през цигарения дим, без да показва любопитство. Него нищо не можеше да учуди. Накрая каза:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	В тоя майчин поглед срещащ собствените си съмнения — с какво си омагьосала сина й? Нито си достатъчно красива, за да го влудиш, нито достатъчно умна, за да го покориш, нито от достатъчно добър род, за да го заслужаваш. Тогава? Недоумяващият поглед на майката се сблъсква с една загадка. Гледа в невидимото. Значи има някаква тайнствена сила, по-магнитна от красота, по-властна от ум, по-съдбовна от синовна привързаност. Но каква именно?</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Едва потуши раздразнението в жестовете си. Рошлю го <b>гледаше</b> с недостъпно изражение. Сам не се засмиваше никога, а целият някак бе слепен от шеги и смях. Прозорливият мъж усети това и махна с ръка без заобикалки:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Не съобразих веднага как да отговоря. Тия търпеливи, изстрадали хора бяха готови на всички лишения освен на едно: да ги лишат от работа. Само да не седят с празни ръце! Срещах се лице с лице със своя народ, когото познавах само от христоматията. Не исках и не можех да го лъжа. Неволно си спомних как болният парторг имаше кураж да <b>гледа</b> хората в очите, когато им съобщаваше горчиви неща. И как те приемаха с благодарност истината.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Преди да ми отговори, разбрах, че вече го е чел. Но изразът на лицето му ме забърка. Влад не резонираше на далечното призивно чувство, както предполагах. Пак не можах да го разгадая, пак ми се изплъзваше. Той ме <b>гледаше</b> някак особено. Нищо не разбирах. Стига толкова! Уморих се да се изненадвам. Сама го тласнах обратно към нея, да върви по дяволите!</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Погълната от тия мисли, пропуснах най-интересното: през всичкото време Влад ме бе <b>гледал</b>. Някак настойчиво. Вдигнах очи към него. Какво ставаше с това опак момче? Погледът му бе пълен с мене. Никога не е бил такъв.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Раздалечени крайпътни лампи ни поведоха. Вървяхме двама от лампа до лампа. Гледах само в нозете си. Смутени бяхме като новаци. Материята отново ме обсади плътно, поставяше ми на всяка стъпка клопки. Внимавах къде стъпвам. Камъни, пясък, тухли, ями, кал. Строеж. Най-неудобното място за среща. Избирах всяко камъче, заобикалях кал и локви, за да не изцапам или изкъртя иглените токчета на чуждите обувки. Под една лампа Влад повдигна с ръка брадичката ми:</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Затичах по-бързо. Чувствах мътни браздулици по лицето си. Сега всичко наоколо ме <b>гледаше</b> намръщено и враждебно. Недовършените сгради ми обръщаха гръб. Избягвах срещи с хора. Усмивката на света помръкна към мене.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Влакът едва-едва се помести. Гледах към шофьора с недоумяващи очи. Не ми мина и през ум да му благодаря.</i><br><br>
------------------------<br>
Блага Димитрова;Пътуване към себе си;1985;<br>
<i>	Мълчах и <b>гледах</b> пред себе си. Колата се връщаше в планините. Облаците над хребета се сгъстяваха. Представях си запуснатото пиано, прашно, затворено като ковчег, онемяло. Нямаше кой да разпее скритите гласове в клавишите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Прав е човекът — съгласи се по-възрастният печатар. — Вървиш, слушащ грохота на Марица, а погледът ти се шири чак отвъд скалистия хребет на насрещния Чемберлия. Друго е, когато <b>гледаш</b> отвисоко.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— И отблизо не е лошо — добави неговият другар. — Полегнеш край брега, береш боровинки и <b>гледаш</b> как играят малките рибки в плитчините, а нейде над главата ти току изсвири див пръч и се метне към Кози връх…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Като ни видя, той остави цигулката, усмихна се с очите на дете, заловено в непозволена игра, и ни покани в отсрещната стаичка. Благият му глас и спокойните движения не съответствуваха на небрежната и сурова външност на човека, но от стойката му, от тая гордо изправена глава и от цялото му държане лъхаше някаква безкрайна самоувереност и скрита, напрегната сила. Гледах го и неволно го оприличих на задрямал вулкан — кротък външно, но готов в миг да изригне.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Уви! Черната котка скоро свикна с новата стопанка, но стопанката като че не можеше да свикне с хижата. И зимата измина някак трудно за нея. Сетне южнякът пак повея и котката сякаш това и чакаше, защото отново наедря. Виола често я <b>гледаше</b> замислено и един ден рече на Светла:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Да — продължи Светла, — голям чембер от злато! Стои си он в чембера, <b>гледа</b> ме и мълчи. „Познава, думам си, дека не съм от верващите, и затуй нече да орати“. Я го гледам и он ме <b>гледа</b>, сетне нещо се разшава и що да видя: он имал ски на краката! „Требе да е свети Илия, думам си, но дека му е файтоно!“</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	— Да — продължи Светла, — голям чембер от злато! Стои си он в чембера, <b>гледа</b> ме и мълчи. „Познава, думам си, дека не съм от верващите, и затуй нече да орати“. Я го <b>гледам</b> и он ме <b>гледа</b>, сетне нещо се разшава и що да видя: он имал ски на краката! „Требе да е свети Илия, думам си, но дека му е файтоно!“</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Тия Зайци вероятно си живееха добре, защото старият Заек често споменаваше името на жена си. Тогава още не знаех, че тя, добрата кака Вена, отколе го <b>гледа</b> като малко дете, угажда му и дебне всяка негова прищявка. Такива трябва да са били и жените на нашите деди…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Не щеш ли, научил се монархът за подвизите на своя ловец, разлютил се, че и други се хранят с отредения за него дивеч, и начаса уволнил Мито. А той, горкият, нали бил свикнал с лесен лов, пак шетал край Овнарско като лисица около курник и <b>гледал</b> да не оставя много петли за немеца. Дебнели го прислужниците в двореца, но той гръмне под носа им и грабне дивия петел, после побегне и потъне като лалугер в гората, без да го <b>видят</b> и познаят.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Ето — продължи той и посочи с ръка към насрещния връх Суха Вапа, потопил каменна снага във водите на езерото пред хижата, — ето вече цял час, откак тоя пръч стои на площадката, <b>гледа</b> ме и се подиграва със старостта ми! — и Мито тъжно заклати глава. — Допреди две-три години щях да го сваля с първия куршум, а сега…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Седнахме и троица на софрата и се нахранихме с охота, както се случва винаги в планината. След обилната вечеря старият хижар се задави в кашлица още преди да допуши първата цигара, и побърза да полегне върху леглото. Кака Вена го <b>гледаше</b> с боязън в очите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Пътищата на всички, които обичат планината, често се кръстосват и преплитат. Няколко седмици по-късно срещнах още веднъж Дафина Босолова, но тоя път в Самоков. Помолих я да ми разкаже подробности около нещастната случка край Страшното езеро и тя охотно се съгласи. От цялата фигура на девойката лъхаха сила, смелост и спокойствие. Тя заговори тихо, с равен глас, а ведрите й очи <b>гледаха</b> спокойно от чисто, открито лице, без никакъв грим или шарка по него — скромно като гладката прическа на възрусите и коси.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Гласът на овчаря ме сепна. Поклатих глава вместо отговор. Той не ме и <b>гледаше</b>. Очите му не се откъсваха от огъня.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Тъй бил слушал Юсуф от стари хора. Луната залюбила слънцето, но на слънчо му дожаляло за нея. Жарки били лъчите му и той се боял тя да не изгори в тях. Боял се и нарочно <b>гледал</b> да не се срещне с нея. Чезнела по него луната, ден из ден линеела и се бавела по небесния друм, дано я настигне слънцето. Вече не залязвала отвъд Рила, когато той изгрявал откъм Родопите, а кретала като сянка в средата на небето. Тогава слънчо се криел зад гъсти облаци и чакал тя да зайде отвъд каменните чуки на планината.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Най-сетне дошъл ден, когато слънцето почти застигнало луната привечер, преди тя да скрие бледия си сърп зад високите върхове. Изхитрила се луната, закачила крайчеца на сърпа си по чуките на Рила и когато слънцето заходило отвъд планината, тя просто паднала в ръцете му. Тогава по небето на запад пламнали червени огньове и дълго премрежвали очите на малките звезди. Луната се стопила в пламенните прегръдки на слънцето, а звездите <b>гледали</b> от небето и тръпнели от мъка по нея.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i><i>	Две светли очи блеснаха в мрака. Овчарският пес, по-страшен и от вълк с тоя гердан от железни бодли, ме <b>гледаше</b> упорито в очите. Стоеше като закован, едва <b>видим</b> в тъмата, и само ноздрите му потръпваха излеко в края на вирнатата муцуна. След малко кучето извърна тъжните си очи към Юсуф, махна с опашка и мълчаливо потъна в мрака. То сякаш искаше да каже на господаря си, че всичко е в ред при овцете.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Защото беше пале… Скри се луната и то спря, па легна в краката ми, но на утрото пак се разджавка и <b>гледа</b> върха. Тогава подкарах овцете нататък, да видя защо лае палето.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	— Няма накъде да бяга… Стои там и сам не знае как е стигнал до тая площадка. Толкова тясно беше мястото, колко една капа широко, че нито да се обърне, та да скочи на друго място, нито да седи спокойно там. Сбрал крака, седи, трепери и ме <b>гледа</b>. А може и болен да беше или от старост да умираше…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Скици из Рила;1964;<br>
<i>	Най-сетне заслизахме по стръмен каменист скат, обрасъл тук-там с трева и ниски хвойнови храсти. Стори ми се, че сме възлезли по източния склон на Арамията и че вече се спускаме на запад от превала към Рибното езеро. Казах това на мърморещите девойки и те сякаш се поуспокоиха. Тъкмо тогава гъстата мъгла се раздвижи, поразреди се за миг-два и пред очите ни израсна не езерото, а дълбока долина с някакво селище в далечината. Катя веднага се досети, че през мъглата прозират къщите на Говедарци и че <b>гледаме</b> на изток, а не на запад, където би трябвало да бъдат езерата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Сега мълчанието стана тягостно. Аз бях преметнал крак връз крак, чувствувайки се у дома си, Жорж стоеше с чинно прибрани колене и наведена глава, а Румен ни <b>гледаше</b> убийствено, седнал разкрачел с ръце на хълбок. Чудно ми е как масата не потрепери!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Но онези млади години отминаха. Сега поостаряхме и <b>гледаме</b> да вземем колкото се може повечко от живота, без да се сърдим на света. Това е мъдростта на примирението… И тримата сме в онази нещастна възраст, времена нито за риба, нито за рак, когато мъжът все още се муси пред кривокраките раци, макар и да е позабравил вкуса на пресните пържени рибки. Само Румен продължава да храни илюзии, но той е толкова самомнителен!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Не обичам жлъчни хора. Оставих го да се хили зад гърба ми и тръгнах с пресъхнало гърло към градинката. Жорж и Румен не ме забелязаха. Румен дъвчеше някакъв сладкиш, излязъл от разтворената раница на счетоводителя, който се беше спрял до оградата с мазна хартия в ръка и разговаряше с дрипава циганка. До циганката стоеше оседлано магаре. Жорж и тя очевидно говореха за магарето, защото то бе наострило уши и <b>гледаше</b> някак недоверчиво към тях. Не беше ли <b>виждало</b> туристи в шорти!?</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Десетина секунди по-късно започна бавният съживителен процес. Магарето трепна, отвори очи, бавно размърда уши в различни посоки, служейки си с тях като с антени, изпръхтя шумно, за да издуха пръста, полепнала по влажните му ноздри при внезапното сгромолясване, прибра първо единия, после и другия преден крак и съвсем естествено се изправи на четири нозе. Ние го гледахме както библейските хора са <b>гледали</b> възкръсващия Лазар, а то проточи врат, изрева веднъж и се зае да пасе. Пасеше мирно и тихо, без да <b>поглежда</b> към Румен. Навярно му се сърдеше.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i><i>	Десетина секунди по-късно започна бавният съживителен процес. Магарето трепна, отвори очи, бавно размърда уши в различни посоки, служейки си с тях като с антени, изпръхтя шумно, за да издуха пръста, полепнала по влажните му ноздри при внезапното сгромолясване, прибра първо единия, после и другия преден крак и съвсем естествено се изправи на четири нозе. Ние го <b>гледахме</b> както библейските хора са <b>гледали</b> възкръсващия Лазар, а то проточи врат, изрева веднъж и се зае да пасе. Пасеше мирно и тихо, без да <b>поглежда</b> към Румен. Навярно му се сърдеше.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Невероятно, дори изумително! Още не извадил иглата, даже преди да отдръпна ръката си, Буридан излетя от мястото като тристепенна ракета и запраши към гората сред невероятна пушилка. Изобщо всичко беше крайно невероятно! Тримата го <b>гледахме</b> с провиснали долни челюсти, пък и не <b>гледахме</b> него, а самата пушилка. Също като при излитането на ракета — в първите мигове нищо не се вижда.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Двамата с Жорж бихме тръгнали напред и вървяхме в мълчание след енигматичните обяснения на рибарите за магарето. По едно време доловихме, че стъпките на Румен не отекват зад нас. Поспряхме и всеки извърна глава. Румен бе застанал насред шосето, войнствено сложил ръце на хълбок, с излъчени гърди и вирната глава. Той <b>гледаше</b> подир въдичарите.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Трябва да съм го <b>гледал</b> някак тъпо и той се видя принуден да обясни, че чаят поглъща много сухоежбина, а такова разточителство не било по силите ни след бягството на магарето, отмъкнало другите две раници. И той ме подкани да не губя време и да се пъхна в кухнята. Те пък щели да търсят магарето в гората.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	За да го изоблича, загребах надълбоко с лъжицата, вдигнах я пълна, внимателно издухах парата към него, и то без да откъсвам очи от неговите, защото той ме <b>гледаше</b> в упор, сетне погълнах всичко изведнъж. Коравите бобови зърна издрънчаха в устата ми, заподскачаха от зъб на зъб и не искаха да се стрият. Трябваше да ги погълна с преглъщане, като хининови хапчета. Просто ги чувах как падат като сухи лешници в дъното на стомаха, за да натежат като камъчета в него още подир третата лъжица. Четвърта и не посмях да гребна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Ала вместо да помислят за магарето, докато аз разтребвах масата тихо и безшумно като смъмрено слугинче, те се настаниха удобно на пейката, поразкопчаха колани и веднага подеха разговор за летовничките. Говореше ту единият, ту другият, а понякога и двамата дружно възкликваха — най-вече когато вкусовете им съвпадаха — и <b>гледаха</b> замечтано, с премрежени очи. По едно време Румен взе връх, Жорж се смълча и пламна от завист.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Помниш ли как примамих русата? — казваше Румен — И как ме погледна тя, когато те вдигнах във въздуха? Да, над главата си те вдигнах, а тя ме <b>гледаше</b> с възторг.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Но аз пак се отклоних! Все <b>гледам</b> да превъзмогна тази моя отколешна слабост, но сега се бях замислил за Румен и изпуснах коня в реката. Пък и летовничките ми се бяха втръснали след фасула…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	„Помни карфицата!“ — мина ми през ума, като <b>гледах</b> как то извърта задницата към мене с явно не добри намерения. „Да имаш да взимаш!“ — отвърнах мислено и оставих другите двама да го разтоварват. Към тях то се държеше прилично, дори дружески. Тогава се прибрах в кухнята и почнах да раздухвам въглените в огнището.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	В тия първи години двамата с Румен често гостувахме на младото семейство, винаги канени от Жорж, който твърдеше, че в наше присъствие Станка била по-внимателна с него. Ала тя скоро свикна и с нас самите. Дори честичко поскарваше и на мене, и на Румен, а понякога заканително ни пожелаваше да ни се паднели жени тъкмо като нея. Тогава Жорж ни <b>гледаше</b> гузно, сякаш се чувствуваше виновен!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Уместна забележка, с която старецът напомняше на Румен, че не чака друга отплата за гостоприемството си, освен прилично държане. Без задявки и подигравки. Уви, Румен потрети въпроса си. Тогава бай Стоян вдигна глава и дълго <b>гледа</b> Румен, сетне лукави пламъчета трепнаха в очите му и той се усмихна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Край тях се насъбрали и други хора, едни вече облечени, някои само с чаршаф през кръста, и всички го <b>гледали</b> с лоши очи. Сетне почнали да го хулят. Хич бивало ли стар човек да лъже и да иска часовника да открадне на момчето! Милиционерът трябвало гол да го изведе от банята и тъй да го подкара през улиците чак до участъка! Слушал тия думи бай Стоян, свивал се, примигвал и не знаел где да се дене, пък и нали бил съвсем гол пред толкоз хора? На голия човек и акълът бяга от главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Магарето се оказа най-тактично и първо отмина надолу, весело размахвайки опашка. Непознатият мъж продължаваше да ме <b>гледа</b> тъпо, със зли очи. И сякаш стискаше челюсти. Тогава и аз тръгнах подир Буридан и нехайно засвирих с уста. След малко дочух стъпките на Жорж и Румен зад гърба си и тяхното учестено дишане.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И той наистина щеше да пребие нещастното животно, ако някъде долу под нас край реката не се бе насъбрала цяла тълпа туристи. Те ни <b>гледаха</b>, викаха нещо и размахваха ръце. Неволно се ослушахме.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Подир малко Жорж го изведе до нас. Румен го <b>гледаше</b> накриво, но и животното сякаш не искаше да го погледне.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Трябва доста да сме поспали. Събудих се с изтръпнали крака и остър сърбеж по носа. В първия миг помислих, че Румен пак се бе опитвал да го пали с лупа като дебелия край на пура, ала пред мене стоеше Боре, дългогодишният домакин на хижата и стар наш познайник. Стоеше, <b>гледаше</b> ни и се хилеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Пътечката се виеше между клека и ставаше все по-стръмна, а Мальовица ни <b>гледаше</b> неприветливо от възбог. Едно облаче бе кацнало на върха. Беше бяло пухкаво облаче, пръкнало се зад темето на гордата скала като кичур сребристи коси. Нима старееше и тая красавица, изваяна цялата от камък, а не само в сърцето като толкова други? По онези въздишат мнозина, а по Мальовица поголовно пъшкат и стари и млади. Особено ако носят тежки раници.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Подир малко Румен ме изтегли нагоре, но не и преди да срине доста сняг в голия ми врат. Винаги съм казвал, че той е крайно непохватен. Но сега не го смъмрих. Гледах го, както някогашните малчугани са <b>гледали</b> Боримечката, и нещо ми казваше, че той би изгребал цялата преспа с лапите си, за да ме измъкне от дупката. И макар краката ми да се олюляваха, счетох за редно да кажа нещо мило, просто затрогващо и тъй да покажа, че вече не му се сърдя.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Подир малко Румен ме изтегли нагоре, но не и преди да срине доста сняг в голия ми врат. Винаги съм казвал, че той е крайно непохватен. Но сега не го смъмрих. Гледах го, както някогашните малчугани са <b>гледали</b> Боримечката, и нещо ми казваше, че той би изгребал цялата преспа с лапите си, за да ме измъкне от дупката. И макар краката ми да се олюляваха, счетох за редно да кажа нещо мило, просто затрогващо и тъй да покажа, че вече не му се сърдя.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Жорж и аз се стреснахме от нетактичните слова на Румен, които пропъдиха монаха. Отпратихме го с мълчание, пък и той забрави да се сбогува. Беше много сърдит. И докато го <b>гледахме</b> как преплита крака под расото и ситни към Дамга, аз се питах колко бъбриви жени са превъртали зърната на броеницата му.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	„Ще пази телеграмата цял живот като скъп спомен!“, мислех си, като <b>гледах</b> колко често <b>поглежда</b> ръчния си часовник. Той искаше да стигнем в манастира, преди да са затворили пощата.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Бях поръчал телешко печено, а ми донесоха говеждо на тънки подметки, преседели в саламура. По неволя задъвках в мълчание, пък и Жорж упорито сърбаше чорбата. Само Румен не хапна нито залък. Докато се хранехме, той изпи пред очите ни почти цялата бутилка и нито веднъж не продума. Очите му взеха да святкат. Поуплаших се от възможните последствия, ала той <b>гледаше</b> все към тавана в един опушен ъгъл и нищо лошо не се случи. Когато довърши бутилката, сянка сякаш падна пред зениците му. Досетих се, че алкохолът трябва да е подкопал гранитния му инат. Сега щеше да проговори.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Мътните му очи ме <b>гледаха</b> учудено, дори уплашено. Неволно дочул част от разговора, един от сътрапезниците ни се изсмя на глас при тоя отговор. Другите пушеха невъзмутимо.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Отец Климент не подозираше, че и аз пиша книги, затова не разбра мъката ми и продължаваше да ме <b>гледа</b> недоверчиво.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Откритието ми за Буридан не направи особено впечатление на Жорж и Румен може би защото бързаха да свържат раниците върху самара на магарето. Пипаха припряно и в мълчание. Ала аз <b>гледах</b> Буридан с някакво странно умиление, като че съм пред прага на същинско литературно откритие. И тръпнех от въодушевление. Пък и немкините вече се качваха в един син автобус, спрял за тях пред хотела. Той щеше да ги отведе до Партизанска поляна.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Теглен от Румен, и Буридан потегли. Той извървя стотина крачки, подозрително задуши дима от ауспуха на автобуса, изравни се с мотора и спря, сякаш очакваше сигнал за надбягване. Десетина руси главици любопитно занадничаха през стъклата. Едни <b>гледаха</b> магарето, други — Румен. Наистина неприятно!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Буридан се заплесна да пасе, аз седнах на тревата, насядаха и те наоколо, но сториха това като момчета, преплели крака под коленете и с ръце връз тях. Зелените им носове ме <b>гледаха</b> предизвикателно, с любопитно очакване. Как да ги забавлявам, като се разбирахме така трудно на три езика! Поднесох им кутия с цигари и те до една запушиха. Запуших и аз, но без цигарето.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Ако бях малко по-решителен, може би щях да предприема нещо, тъй като Грета бе полуизвърнала рамене към мене и ме <b>гледаше</b> някак настойчиво, дори очаквателно, но дорде да преглътна, тя се подхлъзна, извика и цопна в езерото.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Сухо езеро, но пак мокро! Спомних си тия нейни думи, докато <b>гледах</b> как тя разтърсва мокрите си коси над повърхността, потънала до гърди в студената вода. През призмата на водните кръгове камъните на дъното чернееха като дебнещи акули. Трябваше да се хвърля във водата. Наистина трябваше! Ала не скочих, защото нещо ме възпря. Може би се сепнах от виковете на немкините отвъд полуостровчето.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Грета впи пръсти в ръба на скалата. Веднага й подадох ръка и внимателно я изтеглих, а тя се изправи до мене и двамата се вгледахме един в друг. Гледахме се глупаво и всеки се чувствуваше по-глупав от другия. Може би Грета изглеждаше по-глупава, защото мътна чернилка се изцеждаше под миглите й. Сигурно ги беше подсилила с боя.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Ето, аз си бях сварил кафе, сърбах горещата течност, облизвах устни и в унес <b>гледах</b> как димът от цигарата се смесва с парата, която се надигаше от чашката. Така и, най-тъжните мисли се превръщат в дим, мъката догаря с цигарата и от нея остава само купчинка пепел — стига, разбира се, наблизо да не подскачат полуголи немски девойки, които се снимат с магарето и не обръщат внимание на неговия нагледвач. Аз ли бях крив, че те имат лош вкус?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Докато <b>гледах</b> към тях, забелязах и моя маслиненозелен клин край отвъдния бряг, излегнал се безцеремонно в каменистия улей на засъхнал поток, а до него се жълтееше пуловерът на Али баба. Изглежда, че Грета си бе наумила нещо още от сутринта! И беше осъществила намерението си. Ала не чрез мене…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И не трябваше дълго да чакам! Нейде зад опустелия стан на немкините и току до хвойната с простряното бельо на Грета беше застанал милиционер. Той <b>гледаше</b> към полуостровчето. Нима заради пушека? Тъкмо тогава Румен ме извика, понеже кафето било готово, и аз бързо се свлякох надолу.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Гласът му заля циркуса на езерото, ала никакъв отговор не последва. Тогава и аз се покачих при милиционера. Жорж, все още яхнал Буридан и с рибарския прът, щръкнал като копие над главата му, беше спрял насред пътечката и <b>гледаше</b> към нас. Окуражен от тоя знак на внимание, милиционерът пак се провикна:</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Най-сетне кафето кипна. Жорж се размърда, отвори очи, пое чашката и засърба врящата течност. Изглеждаше доволен от себе си. Докато <b>гледах</b> оплешивялото му теме, неволно си припомних жена му, а покрай нея и първия й мъж.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	След тоя пръв и тъй успешен опит Жорж повтаряше същата реч почти на всяко квартално събрание, а понякога и в жилищните конференции. И винаги пръв вземаше думата. Хората просто свикнаха с него и очакваха изказванията му. Едни го <b>гледаха</b> с благодарност, други — с нескривана завист.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— И да не е виновата, хората пак тъй я <b>гледат</b>. То е като да си вдовица при жив мъж, та и по-лошо дори! Да е до самотата, как да е, ще издържи, но другото повече тежи…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Смълчахме се. Всички <b>гледахме</b> в джезвето, а кафето не бързаше да кипне. То кипва и изкипява, когато другите бързат.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Домъчня ми, като го <b>гледах</b> тъй сирото — обясни счетоводителят. — Пък и нали дядото каза, че всеки може да бъде добър?</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Тия три звяра с бодливи гердани налитаха тъй стръвно към голите бедра на Румен, че двамата с Жорж инстинктивно се поснишихме и кукнахме на земята, както приклякат съдиите при неравен боксов мач. Мълчахме, <b>гледахме</b> и потръпвахме. А овчарят не идеше!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	— Те` ту`а съм! — кротко отвърна той, но пак не помръдваше и пак ни <b>гледаше</b> отдалече, спокоен и невъзмутим като издялан от камък.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Пренебрежителното му отношение още повече разсърди журналиста. Той беше плувнал в пот през тия две минути. И <b>гледаше</b> със зли очи. Навярно се дразнеше и от калпака, и от нечистия кожух и закърпените потури, и от гумените цървули на пастира.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Като си изкара яда Румен се укроти. Мирясаха и кучетата. Само Буридан беше неспокоен и ноздрите му жадно душеха въздуха. Дългоухото <b>гледаше</b> към далечното самоковско поле в смътен спомен по нещо отминало, но по-хубаво от това безцелно скитане из Рила. И изведнъж наду гърло и изрева жалостиво като на плач.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Насядахме на тревата и поведохме разговор с овчаря въпреки пасивната съпротива на Румен. Седнал с гръб към нас, той още не можеше да прости на хрисимия пастир, а с едно око попоглеждаше към кучетата. Чудно наистина, но и те <b>гледаха</b> все в него.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Възклицанието на Жорж предотврати свадата. Той сам беше открил езерото. И очите му светеха. Щом един сух счетоводител може да се трогне от гледката към Йозола и езерото със същото име под тоя връх, досам смърчовата гора, тя би се понравила на всеки читател. Езеро като езеро, но самотно, и туй би трябвало да се подчертае. Но някак двулико, защото блести в отвъдния край и е тъмно в отсамния, гдето хвърлят сянка едрите смърчове. Гледах, мислено подбирах думи за пейзажа и в същото време чувствувах как и Румен опипва езерото с око на професионален очеркист.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	И докато <b>гледах</b> как журналистът си пробива път с ръце и глава в просеките на клека, запитах Жорж за края на тази връзка между Румен и неговата Мария.</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Тъй е в планината: до обед пече, следобед тече. Но не и в такава сушава година. Казах на Румен, че силен дъжд никога не иде откъм Лопушкия връх, но той беше непреклонен и вече стягаше раницата си. Хижата щяла скоро да се напълни със софиянци и това го караше да се мръщи. Защо да ни <b>гледат</b> с магарето и тия полупразни раници? Могли сме да станем за присмех…</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i><i>	Беше премного задъхан, за да реагира с думи, затова се тръшна върху миндерчето и се загледа през прозореца. Погледнах и аз натам. Първите овце вече се задаваха зад стената на смърчовете, а кучетата, три на брой, стояха на пост недалече от къщичката и <b>гледаха</b> сърдито към прозореца. Овчарят още не се <b>виждаше</b>.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i><i>	Оставих ги и отидох при Буридан. Магарето закима с глава още отдалече, навярно подушило хляба. Дойдох до него, а то ме близна по ръката. Трогнах се и повярвах, че не от късопаметство нещастното дългоухо бе забравило убождането с карфицата по пътя към Гьолечица. То наистина беше добродушно. Такива са всички домашни животни, стига хората да се отнасят човешки с тях. Пак го помилвах, <b>гледах</b> тъжните му очи, <b>поглеждах</b> и към дългата опашка, която то размахваше без друг повод, тъй като наоколо нямаше мухи, и мислено занареждах думи за некролог или елегична балада:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	Очите му <b>гледаха</b> някак плахо и тревожно. Стиснах ръката му, потупах и Буридан по задницата и се заковах като него, когато речеше да се инати, а те тръгнаха надолу през поляната. Извърнаха се само веднъж отсам едрите смърчове, сетне и тримата потънаха в гората. Уви, Буридан не изрева за сбогом!</i><br><br>
------------------------<br>
Асен Христофоров;Трима с магаре из Рила;1963;<br>
<i>	А аз се спотайвах зад прозореца. Криех се и <b>гледах</b> през стъклото, защото кучката беше невероятно зла и не позволяваше дори на овчарите да се приближат до кутрето, сякаш им се сърдеше за другите си рожби. А те ги бяха удавили в реката.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i><i>	След половин век в изгнаничество Симеон Втори усещаше, пък чуваше и <b>виждаше</b>, че в България комунистите и пръкналите се от тях биещи се в гърдите демократи <b>гледат</b> на него като на муха в сладка каша. В тяхната сладка каша! И като се убеди, че те не само не могат да управляват, но идват на власт едва ли не единствено за да крадат, Симеон Втори окончателно реши да се завърне в родината си. Можеше ли да й помогне наистина, питаха се всички българи.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Та нали вие с това започнахте — Симеон Втори е чужденец. През цялото присъствие на Мария Антоанета са <b>гледали</b> като на австрийката. Французите са много по-жестоки националисти от българите. И всички неуспехи на абсолютната монархия на крал Луи Шестнадесети са приписвали на чужденката, въпреки че тя е дарила френския двор с четири престолонаследници. И я гилотинират! Всъщност с кралица Мария Антоанета свършва монархията във Франция, а не с отказа на Луи Филип от кралските прерогативи. Защо тогава аз да връщам монархията в България?</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Съвсем не, Ваше Величество, отварям ви очите — изтърси кардиологът и веднага се сконфузи. — Извинете ме. Исках да кажа, че ако носталгията ви кара да <b>гледате</b> на България с розови очила, разочарованието там може да се окаже по-страшно и от отчаянието. Сам съм го изпитвал на гърба си.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Именно! — Красивото лице на княза светна в усмивка. — Като при хазарта е. Избираш напосоки и залагаш. Улучиш ли, увличаш и другите. Или просто ги мамиш. Пускаш слух, за да подбиеш цената, и изкупуваш високо, защото останалите <b>гледат</b> да се отървават, а ти печелиш в следващия манш високо. Борсата е казино и няма неспекулативен финансов пазар.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Ама като ви няма вас, защо да им пеем на тия… Повечето от тях ни <b>гледат</b> като мухи — наежи се гласовитият гайдар.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	На следващия ден странният господин дойде отново с хилядарките и бутилките „Плиска“. Сцената се повтори. И продължиха тъй цяла седмица. Гайдарите <b>гледаха</b> своя благодетел в очите и очакваха следващото му желание. Нямаше начин то да не бъде по-голямо. В понеделник русокосият със златните рамки им нареди:</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Съвсем реално. Винаги съм <b>гледал</b> на живота без каквито и да е фантазии и съм убеден, че това е нещо много полезно за душевното и умственото равновесие. Може донякъде да съм повлиян от Декарт, нали съм френски възпитаник, но съм черпил от различни култури, движил съм се в различни светове, сблъсквал съм се с какво ли не и мога да твърдя вече и от личен опит, че има неща, с които човек се ражда и ги има, не може да ги научи.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Днес аз почти благославям своето изгнание. Гледам повече към световния театър и това сигурно има по-голям ефект за България, отколкото ако бях живял през цялото време в отечеството и си служех само с нашенска оптика. Сега аз имам късмета, а защо не и привилегията, да <b>гледам</b> на България като на една държава на световната сцена.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Млъквам. Наговорих ви всичко това, защото ви уважавам като стоик за отечеството си и като европейски аристократ. Освен това вече обикнах вашата страна и не мога да <b>гледам</b> с безразличие как някои хора й пакостят.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	Генерал Бойко Методиев Борисов, отлично сложеният навсякъде и във всичко мъжага, имаше по-висок рейтинг от царя. Постигна го за месеци. Готов беше да се откаже, ама не съвсем. Защото обичаше да го харесват. Дразнеше се, когато сравняваха популярността му с тази на царя. Симеон Втори пък <b>гледаше</b> понякога на полицая едва ли не като на съперник. Сам не можеше да си обясни защо.</i><br><br>
------------------------<br>
Петър Христозов;Царски гамбит;2003;<br>
<i>	— Следователно — продължи Симеон Втори — може лесно да се забогатява и да се получават блага не чрез работа, а чрез неправомерни действия. На всички отвън е ясно, че нагласите за корупция трудно се разпознават. Този същият Иван Хаджийски, в случая няма значение какво е било отношението му към двореца, обяснява това с теорията на когнитивния дисонанс: когато убежденията и действията си противоречат — нещо като в приказката за този, когото трябва да слушаме какво ни говори, но да не го <b>гледаме</b> какво прави.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Славка, седемгодишното момиченце на домакините, на което тая нощ бяха постлали на дългия миндер в стаята на Асеня, бе се също събудило и <b>гледаше</b> с плах поглед и с отворени устица. Асен се приближи до него, помилва го по русата главица и му повтори няколко пъти, незнаейки какво друго да му каже:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Когато отвори вратата и подигна очи, кака му Младена го <b>гледаше</b> със същия поглед, който преди миг го бе тъй дълбоко покъртил.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен тутакси съобрази, че това ще е по-добре. Като го не <b>гледа</b>, Младена може би няма толкова да плаче. И сякаш му поолекна.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Слънцето прежуряше като на дъжд. При бързото движение на файтона вятърът, който духаше отсреща, палеше още повече. Младена бе притиснала кърпа до очи и стоеше неподвижна. Славка я <b>гледаше</b> с уплашен поглед и повтаряше: „Мамо! Мамо!“ От вълнение и от голямата горещина Асен почувствува един миг нужда да вика, да неистовствува, да си къса дрехите, да си дере лицето.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Я си избери ти някой левент — казваше той. — Туй е то светът, това ще ти остане. Всичко друго е вятър. Не погребвам ли всеки ден хора? Докогато ти <b>гледат</b> очите, дотогава е всичко. Защо да ходиш така? Виж каква си младичка и хубавичка. Таман жена!</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Я, булка, дай ми ти мене в една паничка малко зехтинец — каза пребрадената с дебела зимна кърпа баба Васа, след като бе <b>гледала</b> няколко минути мълком болното.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Разбира се, че иска. Има ли по-голямо удоволствие от това, да <b>гледа</b> от камбанарията града и планината и да бие желязното клепало?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	Той почна да крее. Стана мрачно и необщително дете. Ходеше самичко вън от града край реката, дето сядаше и по цели часове <b>гледаше</b> течащата вода. И у това седемгодишно дете се зародиха мечти за самоубийство. Тъй мръсни му се <b>видяха</b> изведнъж животът и хората.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Трябваше да минат две-три години, за да се проясни смутената и омрачена детска душа. Отвращението му от хората, които се раждали по такъв чудовищен начин, намаля, ала не изчезна. При всяка среща на жена, първата мисъл, която му идеше, биваше, че и тя тъй ражда. Като <b>гледаше</b> сестричето си и мислеше за това, нему ставаше страшно и то му опротивяваше.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Той трепна и се спря с вид на човек, уловен на местопрестъпление. Младена стоеше на малкото диванче в антренцето, дето очевидно бе прекарала нощта. Тя го <b>гледаше</b> с очи, пълни с неизразима скръб. Изведнъж махалото на неговите чувства се повърна назад и бързо отиде към другата страна. Той, който се топеше от обич към тая жена, я измъчваше! Да прекара нощта до вратата му като псе! Застанал пред нея виновно, с наведени очи, той каза съвсем, съвсем тихичко:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Аз разбирам защо се тъй промени… Душата ти е пълна с отвращение към мене. Ти не можеш да ме <b>гледаш</b>, ти не можеш да ме слушаш. Аз сама се отвращавам от себе си, от онова, което върша. Какъв позор за паметта на добрия ми мъж! И за детето! Боже мой! Каква майка съм аз! Що ще стане от това дете, когато майка му е такава… Аз развратих тебе, добро, чисто момче, а съдбата ще нареди така, че някой развратник да стори същото с моето единствено дете и да направи от него такъв човек, щото самата да се срамувам… Но ще имам ли аз право и да се срамувам, аз, падналата?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Асен <b>гледаше</b> с безсмислено разтворени очи. Класът се раздвижи. Погълнатостта в себе си, която досега не оставяше момъка да вижда и чува нищо около си, в миг бе изчезнала. Той не би могъл повече да се съсредоточи. Тревожността, която го обхвана, бе тъй голяма, че той, люлейки се цял, като в треска, едва подписа името си.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	— Нали ти казвам, всеки ден ги <b>гледам</b>. Като я няма кака, те правят и пред мене. Аз ще те заведа да ги <b>видиш</b> — шепнеше също със задавен и прекъсван глас Ленчето. — Мене ме научи Невенка лелина. Аз ходя да спя при нея. Тя вика, че много ученички си правели, хем някои в клас.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	Седнаха да се хранят. Младена <b>гледаше</b> пред себе си и се мъчеше да яде, за да не издава вълнението си. Асен също правеше вид, че се храни с охота, макар гърлото му да бе се стиснало и залъците да го деряха като късчета керемида. Той <b>поглеждаше</b> бегло към Славка, която бе страшно уморена, с дълбоки сенки под очите, и едвам дъвчеше, дремейки. Ненадейно в главата му се мярна мисъл, която препълни душата му със страшно отвращение:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Погледа му привлече една съвършено стара съсухрена женица, която седеше току пред него досам вратата. Той дълго <b>гледа</b> през стъклото нейното набърчено грозно лице и угасналия й поглед, представлявайки си я какво животно е била и тя още от възрастта на Славка. Макар да се чувствуваше като човек, който току-що се е избавил от плен, той, още преди да стигне на гарата, разбра, че няма отърване от преживяното. Толкова лица, толкова дреболии възбуждаха мисълта му все в едно и също направление! Той се самоунищожаваше със стръв.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Той трябваше да се оправдава. Излязъл бил за малко, доде закуската бъде готова, но намерил такива хубави места нагоре по реката, че не му се връщало. Говорейки това, той забележи, че сестра му, която изглеждаше днес малко по-бледна, се усмихна някак жлъчно, като че искаше да каже: „Знам аз защо рано-рано избяга! Теб ти е противно да ме <b>гледаш</b>, зло момче!“</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Нима сме дошли за тия прахоляци и вони? Или да <b>гледаме</b> пияни хора още от зори и да слушаме маанета?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Митко се уплаши не по-малко от неговия вид и се обърка така, че го <b>гледаше</b>, без да му иде наум що повече да му каже.</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	— Два-три дена след твоето заминаване — захвана сплетено Митко. — Повече ти не се вестна никакъв, отидох да те подиря. Гледам на лътната врата: карантина…</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i><i>	Асен <b>гледаше</b> с такава злост баща си, щото изведнъж му мина през ум, че той може да почувствува <b>погледа</b> му, да отвори очи и да му заговори. Момъкът се изплаши от тая мисъл и зажумя: той сега не би желал нищо да говори с баща си.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Беше му тъй противно да <b>гледа</b> широката пълнокръвна фигура на баща си, че той не отвори очи дори до София. В главата му трещяха колелета; мислите му за своите бяха все в тоя ред, все по-мрачни и зли. И като рефрен често се преплиташе:</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	Тревогата, с която Младена бе посрещнала неочаквания гост, бе минала. Тя сега <b>гледаше</b> и слушаше с вида на една безкрайна примиреност със съдбата; сякаш бе й безразличен и най-големият удар, който би се стоварил върху й. Пък и какво повече остава, какво по-страшно от онуй, което тя вече бе преживяла?</i><br><br>
------------------------<br>
Кирил Христов;Тъмни зори;1991;<br>
<i>	И той почна с увлечение да й разправя, че ще <b>гледа</b> тая година да не бъде изгубена; че е достатъчно готов с езика. А щом свърши гимназия и излезе от пансиона, щом стане еднъж студент, те ще се наредят тъй добре…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Да, Ваше високопревъзходителство, това бил именно Христо Стоянов. И трябва в скоби да ви отбележа, че той не случайно попаднал там. Стоянов вече няколко седмици се навъртал около конака, <b>гледал</b> и слушал всичко, каквото се върши там, за да го съобщава на своите.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Христо Стоянов не разбра целия израз, но отгатна най-важното, — че този добър чичко го пущаше да отиде с хусарите. И като забрави да се сбогува, радостно изтича назад, сякаш да не даде време на адмирала да се отрече от думите си. А Грейг застана на вратата и <b>гледа</b> подир него, докато босите му пети изчезнаха от другата страна на борда. Тогава въздъхна и каза тихо:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	[* Автентично. Ето какво пише за това видният изследовател на миналото на Сливен д-р Симеон Табаков: „Х. Димитър имал нещо необикновено в погледа си. Гледал изпод вежди и когато му се случвало да се възмути от нещо, спирал се и втренчвал очи, стоящ така неподвижен и без да премигне или да каже дума, след което отминавал или се хвърлял като лъв.“]</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Не е вярно. Ние се бием с феслиите. Война е то, тате, пък във война се <b>гледа</b> врага, а не доматите и карпузите*.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i>	За втори път днес Никола Кебеджията се <b>видя</b> затруднен в спора с малкия син, „педя-хлапето“. Защото той самият <b>гледаше</b> горе-долу по същия начин на „първенците“ и дори между верни приятели ги наричаше „чорбаджийската пасмина“. И затова приключи:</i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Какво сте се разхленчили за асприте* и паницата леща? — продължи той. — Щом ще става война, ние, тъй както ни <b>гледате</b> няма да сме сеирджии отстрана, а войници ще бъдем.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Много е курназ* синът ти, ханджи, туй е, дето не мога да търпя у него — призна юзбашията. — Ние, както ни виждаш, цяла царщина тръшнахме, пък той ни <b>гледа</b> от горе на долу, сякаш по сила е над нас. И очите му таквиз едни кръвнишки… Ужким се подчинява, пък личи си — да има колай, до един ще ни издуши.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та <b>гледа</b> накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама и не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет итмек, беяз бейгире тимар итмек гибидър.“* Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл, ефенди. Остави го на мира и ще видиш как бързо-бързо ще престанат очите му да гледат кръвнишки.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i><i><i>	— Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та <b>гледа</b> накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама и не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет итмек, беяз бейгире тимар итмек гибидър.“* Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл, ефенди. Остави го на мира и ще <b>видиш</b> как бързо-бързо ще престанат очите му да <b>гледат</b> кръвнишки.</i></i></i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— _Стига_! — Очите на хаджи Димитър бяха загубили присмехулството си и сега <b>гледаха</b> остро и кръвнишки. — Тоя кол виждаш ли? Докато река „три“, не си ли пресполовил пътя до Сливен, ще заиграе и той. Едно-о-о… две-е-е…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Стражата завари веселата дружина така, както я бе оставил злополучният чорбаджия — излегната на земята и с бъклица, която обикаляше от ръка на ръка. Като ги <b>гледаше</b> такива млади и зелени — още момчета, не мъже, чаушинът се почуди как човек като чорбаджи Йоргаки е могъл да изпати от тях. Ала той нема` време да недоумява: едва си придаде строг израз и с тежки думи заповяда на виновниците да тръгват към кауша, когато го преряза остра болка и пред очите му притъмня — хаджи Димитър го бе хлопнал с бъклицата по главата.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Видели началника си да се сгромолясва пред тях, заптиетата наизвадиха оръжията, един даже свари да гръмне по дръзкия нападател, но в бързината не го улучи. До втори изстрел не се стигна — другите от тайфата се нахвърлиха върху тях, повалиха ги, отнеха им оръжията и докато да се опомнят, измъкнаха учкурите* от потурите им и с тях ги навързаха по околните дървета, като ги нагласяха така, че да могат да се <b>гледат</b> един-друг. После предадоха цялото събрано оръжие на един пъдар, който се случи да минава наблизо, и като размахваха празната бъклица, тръгнаха с песен към града…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Не те знаех за страхливец — опита се да го подкокороса беят. — И за уюн билмез* не те знаех. Пък от години те <b>гледам</b> на алая.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Беят не попита друго, но и не престана да следи с поглед момъка Стефан. И колкото повечето <b>гледаше</b>, толкова по-дълбоко се врязваше бръчката на загриженост между прошарените му дебели вежди — хубава снага имаше Тодороглу Стефан, стройна и съразмерна, пък тъй както се мажеше, под кожата му сякаш смокове играеха, но какво представляваше той пред такова мечище като Плясата? Каймакаминът вече си представяше как великанът от Хаджиоглу Пазарджик го счупва като пръчка, пък сетне го изхрусква и изплюва само някои от костичките… и от тази въображаема гледка му се повдигаше…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Вярно, отмъстител. Тази дума се назова вчера в дома на мухтарина, когато се говореше за беладжията, дето размири напоследък Медвен. — Думите сякаш предполагаха някакъв отговор, но Джендо Стоянов не прояви охота да отвори уста, та учителят продължи: — И всички я изговаряха с лошо. И на деянията на отмъстителя не се <b>гледаше</b> като на детски лудории, а като на грях и престъпление.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Въпреки подканянето момчето не отваряше уста. То продължаваше да <b>гледа</b> в земята, да се черви и да немее гузно.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Въпросът, уж нищо и никакъв, накара Джендо да се засрами. Защото старият турчин имаше славата на почтен и справедлив човек, който не дели седлото на свои и чужди, на господари и рая*, а <b>гледа</b> на всички да е добре, всекиго да запази; прочут беше с това, че веднъж в неделята, макар никой да не го караше, яхваше магарето и повеждаше медвенки на пазар в Котел и тогаз се знаеше, че никакво зло няма да сполети жените. Дали защото искаше да го избави от неудобството, или наистина цялото му внимание се отвлече в друга посока, но бай Иван възкликна:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Само че един истински кюмюрджия и дингил-ахмак*, на какъвто се правите, щеше да <b>гледа</b> картинките на разните чуждестранни птици и животни на оная стена, а не да чете уставните правила за реда в школото…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Търговец, табак*, много неща е той — кимна Пеев. И продължи: — Но увереността ми не идва от търговията, която върти, а от другото му житие-битие, скритото и тайното. Че Цено е посветен в народните работи и без да го хваля, един от най-сигурните комитетски люде е. Избрахме го в управата на нашето читалище „Напредък“. Той и там така си <b>гледа</b> работата, че, кажи го, читалището е като близнак на комитета. От сина на такъв човек няма защо да се страхуваме.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Така си мърмореше през този ден заптието Караселим, докато не толкоз от глад, колкото да убива времето — бе проснал шарен месал на плоския камък, дъвчеше лениво хляб, сирене и лук и с жални очи <b>гледаше</b> към просналия се в долината хубав градец и виещите се над покривите му сини пушеци. Изведнъж турчинът трепна, услуша се. Хапката му остана недодъвкана в устата, ръката се протегна към подпряната пушка. Не, не се бе излъгал — някъде откъм гъстите шубраци вляво някой редеше полугласно:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Глад ме свива, Караселим ага, пък като те <b>гледам</b> как сладко-сладко си похапваш… Дай малко от тоя симит, бе аго…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Едуард Гаврилович Елерс прегърна детето и с него на ръце се показа на бруствера на командния пункт. Чули необикновеното оживление на офицерите, брянци от цялата позиция се бяха изправили и <b>гледаха</b> нагоре. Полковникът вдигна Рада високо над главата си и извиси глас:</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— От татарски корен сме били, та затуй с турците сме падали нещо братя, само дето вярата ни деляла. И ни прикани да впрягаме колите и да тръгваме с амуджите към Цариград!*1 Нашите, нали <b>гледаха</b> да опазят кожите, му извикаха едно „Яшасън“*2, пък иначе щяха да си откачат ченетата от смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	— Нали ви казах, господин генерал. Сега в Панагюрище няма и кьорав турчин. Нито войска, нито мюдюрин*1, нито заптиета*2, никакъв. А нашите с четири очи <b>гледат</b> кога ще се появите…</i><br><br>
------------------------<br>
Цончо Родев;Отмъстителят. Разкази за истински герои и по истински случки;1983;<br>
<i>	Българчето извика радостно и се хвърли в прегръдките на своя приятел. А генерал Дандевил ги <b>гледаше</b> умилено и дъвчеше мустак.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	И полегнали на гръб след това да <b>гледаме</b> плаващите като платноходки бели облачета. Какво сме виновни ние, че балканите се тресат в огън и кръв? Дядо Манол бе твърде стар, а аз — болнав ученик от горните класове на Пловдивската гимназия.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Но ето че лошото ми предчувствие се сбъдва. Не бях набрал дори и две шепи, когато дочух леко изсвирване. Огледах се, но не забелязах нищо подозрително. Може би кос е изсвирил, зауспокоявах се. Но когато отново се наведох, дочух същото изсвирване, този път съвсем ясно и то не от кос, а от човек. Вглеждам се между дърветата и на по-малко от един хвърлей разстояние виждам две цеви на пушки насочени срещу мен. А зад тях два чифта очи, които на зло ме <b>гледат</b> зад нахлупените си шапки — едната смачкан каскет, а другата — обикновена родопска овча шапка.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Двамата опълченци, изправени пред мен с пушки в ръце, ме <b>гледаха</b> цяла минута като ударени от гръм и едва след като дойдоха на себе си, можаха да ми кажат, че са ме арестували, защото са ме сметнали за един от двамата изтървани от лилковци гръцки партизани.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Дядо Георги ме <b>гледа</b> с изцъклени очи и недоверчиво се усмихва. Тази подозрителна усмивка той запази до края на гостуването ми, въпреки че отново му прочетох някои новини от декемврийския брой на вестника. Нищо не ми отговори, дори и когато го замолих да направи малко топла каша от царевичното си брашно на кучето, което в този момент цяло трепереше от някаква треска.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Поглеждам го с животинско равнодушие и продължавам крачка по крачка, без дума да му продумам. На всеки няколко крачки аз лягам от изтощение, цял облян в пот и дишам като пребито животно, а дядо Георги мълчаливо ме потупва. Неговата близост не ми внушава някаква смелост. Напротив, изпитвам желание да го прогоня и сам да дълбая снежната си катакомба. Дърветата, които заобикалям, сякаш ме <b>гледат</b> с тъпо равнодушие. Равнодушни са и кривите линии на родопските хоризонти, които плътният сняг е изгладил и превърнал в театрални проспекти.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Те уважават моите доводи и без повече да ме увещават, подават ми за сбогом ръка. Те ме <b>гледат</b> с очи на заточеници, докоснали се чрез мен до другия забравен от тях свят. Наново ме прегръщат и ми пожелават „добър път“.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Обръщам глава и като разтривам сънливи зеници, <b>гледам</b> и не мога да повярвам на очите си. Край скалата е застанал Ибрахим Чауш. Същият кокалест помак, който тази сутрин мина с кончето си край градинската ограда. Бялата му като сняг шилеста брада блестеше на яркото слънце и правеше набразденото му като смокиня лице да изглежда още по-старо. Същият гърлест глас, с който беше ми разказвал за нявгашните хора от Чеч и за тяхното срамно покръстване през Балканската война.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Аз продължавам с нескрита завист да <b>гледам</b> как този неук старец е намерил лесен начин да пречиства душата си.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Милеете за вярата си и твърдите, че вашите деца трябва такива да си останат, а на женската челяд <b>гледате</b> като на пазарна стока. Пазите Рамазана по-строго и от османлиите, от страх да не изтървете мохамеданския рай, а на младежите не позволявате на хоро да си порипнат, ни в очи да се погледнат… Не, мили ми столетнико… Вие не живеете истински човешки живот, макар че песните ви са така гальовни. Пазите чистотата на нозете си повече от лицето, без да се срамите, когато напъждате застарялата майка на децата ви, за да я смените с друга, по-млада…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Йорданка ме <b>гледа</b> някак изумена, но майка й като й напомня, че съм живял у тях на квартира, повторно ми подава ръка със сияещо лице и ме повежда към огнището, гдето е сложила тенджера с шупнало тесто, за да пече катми. Предлага ми да седна по-близко до огнището, но аз й казвам, че съм уморен и предпочитам негде да полегна.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Ела с мен… — казва ми Йорданка и ме повежда към стаята, гдето нявга квартирувах. Измъква от дрешника плътно одеяло и ми посочва легло, покрито с друго по-пъстро. Снахата, застанала до вратата, ме <b>гледа</b> изпитателно.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— За всичко това е виновно шосето!… — провикна се хазайката ми и ме <b>гледа</b> със сурови зеници, сякаш и аз имам някаква вина за този разширен държавен път.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Някои от близкостоящите до мен старци ме запитват за личния ми живот, но аз като не зная какво да им отговоря, правя се на увлечен в общата веселба и разсеяно им отговарям. На свой ред и аз ги разпитвам за техния живот, споменавам имена на членове от техните семейства и техните очи ме <b>гледат</b> топло, досущ като близък роднински човек. Те ми обясняват кои от внуците им са вече войници, кой пък се е задомил, а за убитите във войната казват „бог да го прости“ и отливат на земята капки ракия.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Лилковци ме <b>гледат</b> с изумени очи, неподозиращи, че са толкова много виновни. Най-после доволен от себе си, спрях словесния си порой и бай Радьо използува момента, за да предложи всички вкупом да отидем към гробищата, гдето петровденският курбан е вече готов…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Дълго я <b>гледахме</b>, докато най-после и на мен се стори, че тя размърда главата си и леко ни се поклони.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	И тук, в тези безизходни дебри, нявга са живели такива народни хора. Дори и сред правоверните мохамедани, някои от тях са заплатили с главата си своето непокорство. Легенди колкото искаш… Такива непокорници на узаконения несправедлив ред навярно е имало и по-рано. Тогава, когато из тези мъчнопроходими клисури не е имало никаква държава. И тъкмо заради това навярно тук е побягнал древногръцкият Орфей, защото няма нищо по-скучно от това да живее истински народен певец между хора, които добре са се наредили и на песните му са <b>гледали</b> като на забавно майсторство, а не като на духовно откровение.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Защото бирниците ни дебнат като вълци, а горските ни съставят актове за всяко отсечено дърво от гората. Широките пътища няма да ни спасят от немотията. Те само ще ни направят покорни слуги на хората, които ще довтасат заедно с пътищата. Ще побягна и тогава няма да <b>гледам</b> как се прахосват горите, опазвани от деди и прадеди.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Стигам поляната с пресечния дънер, който нявга с накривения си чеп беше ме изплашил. Спирам се да <b>погледам</b> този човекообразен дънер и за моя голяма изненада виждам да крачи край дънера въоръжен с пушка войник. Той пресича пътеката и като ме забелязва, сковава се на място. Един дълъг момент двамата се <b>гледаме</b>, без дори да се поздравим.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Феята ме погледна с насълзени очи и без повече да ме разпитва, тръгва по пътеката, по която трябваше и аз да продължа. Уж <b>гледам</b> орела, а зад гърба си долавям плачливото й скимтене.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	Аз я <b>гледам</b>, без да мръдна от мястото си, а тя размахва светлите си коси, <b>поглежда</b> ме някак лукаво и започва звънко да се смее.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Господи, научи ме какво нещо е жената… Преди малко плачеше, а ето сега се смее. Приближавам се до извора, но очите ми не се откъсват от нея. Тя също ме <b>гледа</b> и продължава да се смее. Така се смее, като че ли ме е измамила в нещо. Аз си давам вид, че не я разбирам и смирено се навеждам да пия вода. Напивам се, но продължавам да стоя наведен над извора, защото не зная как да отвърна на предизвикателния й смях.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	— Пишат и все <b>гледат</b> да се наредят до някоя по-тлъста служба към София или да получат голяма субсидия. Такива са и нашите политически избраници, които изпращаме в столицата. Сълзи проливат за народа, докато си пуснем бюлетината, а после иди да ги впрегнеш в народната работа!…</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Най-после дохожда моментът за раздяла. Атанас снема раниците от плещите си, надянва ги на нашите рамене и отново поръчва да поздравя не само майка му, но и роднините. А на пазарджиите, когато им предавам писмото с парите, да им кажа, че могат спокойно да си <b>гледат</b> работата, докато Атанас Николов Касабов е на границата.</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i>	Съквартирантът също ме <b>гледа</b> учуден и сдържано се поусмихва. Вперих очи в тази типична за Вранчев усмивка и едва по нея разбрах, че Вранчев е използувал временната ни раздяла, за да си обръсне мустаците и брадата. Решил е да се отскубне от прозвището си „дядо“, наложено му от войниците по границата. Прикривам за момент изненадата си и като си давам вид, че съм го познал още при влизането си в стаята, поизкашлях се и без да повишавам гласа си, кротко го запитах:</i><br><br>
------------------------<br>
Васил Крумов;Родопски хоризонти. Пътеписи, скици, приключения;2007;<br>
<i><i>	След кратката ни визита ние можахме да <b>видим</b> на хорото и тези мили помакинки, загърнати в тъмни фереджи и бели шамии, да <b>гледат</b> с жадуващи очи подрипващите девойки, хванати за ръце с наперените момци. Така, както нявга и техните млади прабаби са се хващали на такова хоро, без да скриват лицата си под шамии и снагите си под фереджета.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>Призовките продължават, защото им е подръка. Джон е дисциплиниран като комсомолец и ходи. От това страда обслужването на мотела. Неизвестно защо викат само него, а забравят Грета. Хайнц го <b>гледа</b> накриво. Засега. Отразява му се и на секса. Джон е скапан, речникът му е малко по-богат от тоя на шимпанзе, за да им обясни.</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i>Някои пият бира с джинджифил; в тоя ранен вечерен час са кротки като даначета в кланица. Банда пубери лочат сарсапарила; не им пука от нищо и за нищо, въпреки че любимата им музика отсъства. Други обръщат съмнителен „чай“ и се гледат влюбено. Ченгето пие бира без мезе и <b>гледа</b> сериозно. Джон наблюдава нещо над рамото му. Мръсница...</i><br><br>
------------------------<br>
Владимир Шумелов;Между Бекет и аз;1998;<br>
<i><i>Някои пият бира с джинджифил; в тоя ранен вечерен час са кротки като даначета в кланица. Банда пубери лочат сарсапарила; не им пука от нищо и за нищо, въпреки че любимата им музика отсъства. Други обръщат съмнителен „чай“ и се <b>гледат</b> влюбено. Ченгето пие бира без мезе и <b>гледа</b> сериозно. Джон наблюдава нещо над рамото му. Мръсница...</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	На другия ден призори майстор Манол вървял към строежа с натежали крака. Другите майстори го <b>гледали</b> със съжаление. Те били сигурни, че той не е казал на невестата си за жестокото им решение. И ето, че не след дълго откъм селището се задала гиздавата невеста на майстор Манол. В едната си ръка държала детето, а с другата — котлето с храната, която най-рано от всички жени бе приготвила за любимия си мъж, без да подозира нещо лошо. Но още щом пристигнала на строежа, разбрала всичко. Зидарите отгоре я <b>гледали</b> с такава мъка… А сърцето на майстор Манол напрягало да се пръсне.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Преди много, много години в село Могорче имало 77 къщи, от които 70 били български и само 7 — турски. Българи и мюсюлмани живеели много задружно, помагали си във всичко. Чистият планински въздух ги правел здрави и силни. Българки и туркини били стройни и много красиви. Когато виели кръшни снаги, отивайки за вода на изворите, мъжете — българи и турци, дълго <b>гледали</b> след тях.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Една привечер двете сестри отишли за вода на чешмата над селото. Там, както винаги, било пълно с хора като на панаир. Бакъреното сияние на залязващото слънце странно оцветявало лицата им. Чувал се звън на хлопатари на прибиращите се от паша животни. Била чудна лятна вечер. Девойките пълнели от чучурите на чешмата белите си менци и красивите си стомни, а момците ги наблюдавали с желанието да си изберат хубава изгора. А по-старите хора <b>гледали</b>, както се казва, малко сеир. Че какво ли друго развлечение може да има в едно поробено село?</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Сред момите на чешмата се откроявали със своята хубост двете сестри Тодорка и Сийка. Тодорка била току-що оформила се девойка с тънка снага като млада фиданка. Била с бяло лице и големи черни очи, които гледали плахо и срамежливо. Движела се плътно до сестра си и сякаш <b>гледала</b> да се скрие някак си в нейната сянка. Противно на нея Сийка стъпвала напето, гордо изправила хубавата си глава. Лицето й греело като слънце, но в очите й блестели палави искрици. Колкото по-плаха била Тодорка, толкова по-смела и дръзка била сестра й Сийка.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i><i>	Сред момите на чешмата се откроявали със своята хубост двете сестри Тодорка и Сийка. Тодорка била току-що оформила се девойка с тънка снага като млада фиданка. Била с бяло лице и големи черни очи, които <b>гледали</b> плахо и срамежливо. Движела се плътно до сестра си и сякаш <b>гледала</b> да се скрие някак си в нейната сянка. Противно на нея Сийка стъпвала напето, гордо изправила хубавата си глава. Лицето й греело като слънце, но в очите й блестели палави искрици. Колкото по-плаха била Тодорка, толкова по-смела и дръзка била сестра й Сийка.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	И наистина майстор Манол показал голям майсторлък. Направил джамия за чудо и приказ — с много прозорци, в които се оглеждало слънцето, с четири високи минарета, които изглеждали като забити в самото небе. Гледал я султан Сюлейман, радвал й се и накрая попитал майстора:</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Някои от овцете идваха при Иглика, ближеха ръцете й и я <b>гледаха</b> мило със своите простодушни очи, сякаш я молеха за нещо. Тя бъркаше в торбата, която висеше на рамото й, вадеше трохи и им ги даваше, като мило ги пъдеше.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Не след дълго момичето лежеше на пъстроцветния килим, покрил цялата поляна, и не разбираше какво прави войникът върху нея. Малък облак закри засраменото слънце да не <b>гледа</b> тази гледка. Птиците в гората спряха да извиват своите нежни трели. Настана странна тишина, в която се чуваше само тежкото дишане на мъжа. Ех, мое бедно селско момиче! Ти така и не разбра защо мъжът беше закъснял толкова много…</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	На другата сутрин Иглика рано закара стадото си на полянката. Денят пак бе хубав като вчерашния и онзиденшния, птиците пак пееха в гората. Щом нещо изшумолеше или се мернеше някакъв човек там, тя бързо скачаше права на камъка и примираща от вълнение, <b>гледаше</b> упорито нататък. Очите й сълзяха от напрежение и някаква необяснима мъка. Иглика се чувстваше някак по-друга беше и щастлива, и нещастна. Щастлива, че обича така силно, и нещастна, че бе направила това, което другите девойки правят, след като минат под венчило.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	На другия ден тя пак чака напразно. Вече не береше цветя и не се взираше в пътеката. Стоеше неподвижно като статуя. Овцете идваха при нея, <b>гледаха</b> я с тъжните си, глуповати очи и не разбираха какво става. Тя не ги милваше, не им даваше вече трохички хляб.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Лежеше Иглика върху пъстрата полянка с разперени ръце, приличащи на пречупени криле на птица. Сърцето й не бе понесло огромната мъка, голямата лъжа и се бе пръснало като презрял плод, паднал отвисоко на земята. Овцете кръжаха около нея и жално блееха. Над главата й жужаха пчели и летяха пеперуди, но Иглика вече нищо не виждаше и не чуваше. Слънцето не можеше да <b>гледа</b> тази тъй нелепа смърт и побърза да се скрие зад един тъмен облак. От небето закапаха едри капки дъжд като сълзи на нещастна девойка.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i><i>	Беше есен. Хората от малкото селце Хаджийца вече бяха прибрали зимнината. В една ранна утрин селяните се събудиха от гърмежи и писъци, които отекваха в близката гора. Огнени езици и кълба от дим се издигаха високо над нея. Нападателите бяха черкези от село Топалкьой (сега Кривица). Селяните от Хърсово чуваха и <b>виждаха</b> всичко, но не смееха да се притекат на помощ на своите съседи от Хаджийца. Всеки <b>гледаше</b> да укрие храната и покъщнината си и да изкара добитъка и женската челяд в гората.</i></i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Майките на двамата млади храбреци си скубели косите от мъка, защото знаели, че децата им никога няма да се върнат. А бащите мълчаливо потропвали с крака и <b>гледали</b> с ненавист големите страховити скали, към които така безумно се запътили единствените им деца.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Преди много, много години в Делиорманския край (Лудогорието) върлувала разбойническата дружина на Кара Кольо от село Топчии. Десетината бандити нападали всеки, който замръкне по пътищата и носи в себе си нещо що-годе скъпо. Не <b>гледали</b> турчин ли е, българин ли, познат или непознат. Към никого не проявявали милост. Ограбеното криели в една голяма пещера. Тъй като наоколо имало много пещери, никой освен десетината разбойници не знаел в коя е голямото имане, ограбено от беззащитните хорица.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Но старите иманяри от село Топчии вярват, че някой хубав ден това съкровище, опръскано с толкова много сълзи и кръв, запазило тайните на много човешки драми, ще бъде намерено и поставено в нашите музеи. Ще го <b>гледат</b> наши и чужди посетители, ще му се радват, но и ще виждат в него да блестят чистите сълзи на злочестото момиче от онова далечно мрачно време.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	В харема на бея имало млади жени и девойки от всички краища на голямата турска империя. И всички те били от хубави, по-хубави. В голямата одая до прозореца седяла девойка и тъжно <b>гледала</b> навън. Не я радвал нито хубавият слънчев ден, нито красивите дървета край сградата, нито бистрата вода, бликаща от фонтана. Тя не чувала шушукането и смеха на другите ханъмки. Вслушвала се само в песента на славея, кацнал на дървото до прозореца. От хубавите й черни очи капели постоянно сълзи, като че ли в тях имало някакъв извор.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	Българката не позволила да я докоснат — сама се съблякла. Дългите й черни като смола коси покрили изваяното й сякаш от мрамор тяло. С тежката медна тепсия тя пристъпила в шумната одая. Всичко се сливало пред очите й — пръстите на турците, опитващи се да погалят нежната й кожа, жадните им погледи… Гледала само към Хасан бей. Когато похотливата му ръка се протегнала към нея, тя стоварила с все сили тежката тепсия върху главата му… После бавно отпуснала ръката си с кървавата тава.</i><br><br>
------------------------<br>
Жечка Горчева [съст.];Вградената невеста;2004;<br>
<i>	А Биляна беше най-личната мома в селището. Дори в цялата Варненска околност нямаше по-красива от нея. Имаше златисторуси дълги коси, очи сини като метличини, бяло като сняг, лице, алени устни като зрели ягоди и тънки, сякаш с молив изписани, вежди. А снагата й — стройна и висока, се кършеше като ела в буйните празнични хора. Беше и голяма певица. Запееше ли по нивята, дори птиците, омаяни се спираха да я послушат. Гледаха я двамата бейски синове, дивяха се на голямата й хубост и от сърце я желаеха.</i><br><br>